Врагът отвътре

Глава първа

Съдбата рядко е любезна. А когато започне да ти сервира неприятни неща, рядко знае кога да спре.

През остатъка от деня Хелър работи около къщата — главно проветряваше навън разни неща, провери дали печката работи — предполагам, защото зимата наближаваше. Изглежда му харесваше да е сред природата. Възхищаваше се от имела, чийто листа вече бяха започнали да почервеняват от нощ ния хлад. Качи се на един хълм и огледа местността. Изглежда го заинтересуваха някакви камънаци в района около къщата, защото слезе, разгъна взривни въжета и изравни със земята две малки възвишения, Той обожава да взривява разни неща!

Най-накрая постави и табела:

„Минаващите през частната собственост ще бъдат депортирани, а преди това застреляни. Не се поема отговорност за щети, нанесени от избухване на минни полета“

Откри място, където таксито можеше да прекоси реката и след малко пое още по-навътре в необитаемия район. Изведнъж се показа изоставената бензиностанция, само че отзад. Беше на същия стар път!

Старицата излезе и му отвори вратата на гаража.

Хелър влезе, насочи светлината върху себе си, след това върху таксито и за нула време всичко възвърна предишния си цвят.

Той излезе в двора и поправи вратата. Нацепи дърва на старицата, като мина един дезинтеграторен пистолет по цепениците, изпи чаша кафе, изслуша една реч какъв чудесен младеж бил и по здрач пое обратно към Ню Йорк.

Каквото и да правеше, напредваше с твърде големи крачки и твърде бързо!

При мен беше след полунощ. Тъкмо бях пропълзял до празното ми легло, порядъчно изтощен, когато на вратата се почука. Беше Фахт бей. Подаде ми един плик и си отиде.

Отворих го със сетни сили. Прочетох първите пет реда и рязко се изправих. Това беше очакваният доклад от Рат и Търб:

Следваха агентските им номера.

Докладът наистина беше удар в зъбите. Правеха го само напук на мен. Това беше повече от очевилно.

Намерили са си начин да полежат един месец н да изкарат ваканция на разноските на Апарата. И преди се е случвало.

Още повече се вбесих на Хелър. Порядъчни и уважавани хора използват добермани или ротвайлери за пазачи. А той използва две проститутки.

Това просто показва какви неща могат да се случат, когато трябва да работиш заедно с хора без никакъв опит в шпионажа. Излизат от всякакви стандарти! Не знаеш какво да очакваш от тях!

В това ми настроение онзи неудачник Изи ми идваше още по-симпатичен. Веднъж съдбата да те нарочи, няма отърване!

Какъв ще е следващият удар?

Глава втора

Казват, че светкавиците никога не падат по два пъти на едно и също място. Но очевидно няма закон, който да казва, че не падат две светкавици в един и същи момент.

Към четири сутринта най-сетне бях успял да заспя в самотното ми легло.

Изстрелях се като ракета от жестоко чукане по ратата на спалнята ми.

Отключих и отворих.

Новият пазач седеше и се блещеше опред с див поглед! Сочеше към портата с пощурял пръст. Започна да заеква, затова не чаках. Втурнах се към входа, като по пътя забърсах един автоматичен пистолет „Маузер“, надявайки се да има някой или нещо, пърху което да мога да си излея яда.

Нямах такъв късмет. Беше шофьорът на такси.

— Султан Бей! Ела бързо! Има личен извънградски разговор за теб! В хотел Дрегз4.

Бях като зашеметен. Току-що събудил се и гроги, шокиран, изобщо не можех да си представя кой може да ме търси. Една откачена идея, че може да е Ломбар Хист от Волтар упорито цепеше мозъка ми. По това бе невъзможно, времево и пространствено. Може би е някой, който оспорва собствеността ми пърху Утанч!

Втурнах се обратно в стаята, сложих някакви дрехи и полетяхме по неравния път за Афийон. Беше малко рано за камили и каручки, така че пристигнах ме бързо.

Влязох в хотела. Дежурният на регистратурата веднага ми посочи към телефонната кабина. Грабнах слушалката. „Пощи, Телефони и Телеграфи“ в Турция обикновено са горе-долу добре. Месечният оператор се бе забързал.

— Султан бей, ще опитам пак да се свържа с Истанбул. Одеве затвориха.

Чух мърморене. После някой се обади. За мен? Не.

— Султан бей от Афйон ли е?

Казах:

— Да, да!

— Обажда се операторът за презокеански свръзки. Изчакайте.

Изчаках.

Обади се друг глас.

— Това Султан бей от Турция ли е?

Казах:

— Да, да!

— Тук е операторът за презокеански свръзки от Рим. Изчакайте.

Изчаках.

Някой друг се появи на линията. Британски акцент.

— Това Султан бей от Турция ли е? Казах:

— Да, да!

— Тук е операторът за презокеански свръзки от Лондон. Изчакайте.

Изчаках.

Звук на много монети, пуснати в апарат.

— Здравей, Султан бей!

В името на всички богове на земята! Беше ХЕЛЪР!

— Това ли е старият ми приятел от Академията? — каза той на английски.

— Да — казах аз, а мозъкът ми трескаво мислеше как да го накарам да млъкне. Всички международни разговори се следят от Националната агенция за си-гурност на Съединените Щати! Засичат ги по сателит!

— Ние тук в Харлем правим сватба. Датата е втори октомври, веднага след залез слънце. Ще оставим лампата на верандата светнала.

— Божичко — казах аз. Как да го накарам да млъкне?

— Тържеството бъде изискано, така че не води старата мис Блуфиш. Тя е боклук. Ама доведи непременно онзи принц Кавкалсия. Ще му изпразня стомаха.

— Боже мой! — казах аз.

— Ние разчитаме да дойдеш, защото трябва да пишем на капитана, че си добре. А адреса, на който Той…

— Довиждане! — извиках аз. — Довиждане! Ще бъда там. Довиждане!

Истерично затворих. Телефонът иззвъня.

— Тук е операторът за презокеански свръзки от Ню Йорк. Приключихте ли с разговора?

— Да, боже, да! — изкрещях й и затворих.

Този „бибип“ глупак! Обажда се и всичко си казва!

— Някой да не е умрял? — каза регистраторът на турски. — Изглеждаш ужасно. Да отворя ли бара?

Излязох и се качих в таксито.

— Някой да не е умрял? — попита шофьорът.

Не отговорих и той подкара. Беше последната фаза на луната за месеца. На втори октомври щеше да е абсолютно тъмно. Беше го изчислил. Но така да нарушава мерките за сигурност…

Реакцията ми на момента беше такава, че да ме убиеш сега, не можех да си спомня останалата част от съобщението.

Шофьорът ме остави пред вилата. Влязох.

После изведнъж се сетих, че трябва да имам запис на разговора. Влязох в тайния офис.

Върнах записа.

Хелър беше в нюйоркски ресторант в центъра. Хауърд Джонсънс? Гледаше от телефонната будка към помещението и чакаше. От отражението му и огледалото виждах, че е с черна коса и тъмно лице. Носеше някаква работническа бяла престилка.

Превъртях записа още назад.

Поръча и изяде три хамбургера.

Телефонът звънна. Отиде в кабината. Свърза се. Пусна шепа монети в апарата.

И пак чух разговора. Моите възклицания бяха малко силни и трябваше да намаля звука.

Той беше адски неясен. Пак върнах назад. Не познавах никаква мис Блуфиш. Сетих се. Искаше да каже да не пускам зашеметяващия лъч при кацане. Естествено. Той ще е отдолу.

„Лампата на верандата“ значеше, че ще носи радиоизлъчвател. Не знаех, че е взел такъв със себе си.

Чак на третото прослушване разбрах за този „адрес“. Искал е да даде на Волтарианския Флот точните координати на това място на планетата. Щеше да последва кратка серия цифри.

Но естествено, аз знаех къде е.

Сега изведнъж се сетих защо е купил тази къща в пустошта. За площадка за кацане на влекача, „Принц Кавкалсия“!

Аха. „Да му изпразним стомаха“! Хелър си искаше сандъците!

Но имаше нещо повече от приземяване на влекач и съобщение за капитан Тарс Роук. Хелър възнамеряваше да използва тази къща за още нещо!

Пак прослушах записа внимателно. Сега забелязах, че когато го прекъснах толкова внезапно, той остана за малко край телефона и безпомощно примигваше. Постоя още малко замислен, след като затвори слушалката.

Опитах се да открия има ли някакво нарушение на Кодекса в съобщението му. Нямаше.

Но товарът. Хелър искаше този товар. Напредваше прекалено „бибип“ бързо.

Рат и Търб си бяха уредили почивка. Аз трябваше да мисля. И то бързо. Тогава ми хрумна! Съвършеният план!

Той ще направи доставката. Хелър ще предаде писмото. Аз ще забавя тръгването достатъчно, за да разгледам писмото в някоя от кабините. Макар че първото писмо бе написано отдавна, имах копие. Ако новото писмо съвпада с първото, щях да имам пластината, защото положенията ще съвпадат. И тогава щях да заповядам на антиманкосите да го убият.

Чакай. Не трябва да му позволявам да вземе предимство в случай, че не успея с писмото. Мога да претършувам товара.

В крайна сметка, това ще свърши работа.

Легнах си усмихнат.

По един или друг начин, Хелър щеше да бъде спрян.

Глава трета

Станах към обед на следващия ден.

Преди да си легна, бях изпратил бележка до Фахт бей, че влекачът ще тръгне точно навреме, което беше след два дни и аз, естествено, предположих, че преди да съм стигнал до хангара, екипажите ще са започнали подготовката за тръгване. Но положението изобщо не беше такова!

Като влязох в грамадната пещера, нещата изглеждаха така, сякаш се води подготовка за битка.

Всички техници на базата бяха подредени по средата на хангара. И четиримата пилоти-убийци бяха извадили оръжията си и ги бяха насочили към тях!

Следобедното слънце палеше жарко през опти ческата илюзия и осветяваше като с прожектор събралата се група.

Водачът на пилотите-убийци стоеше в ярката си смъртоносна одежда с ядосано лице и треперещ пистолет!

Фахт бей тичаше наоколо, пляскаше с ръце и се потеше.

Аз влязох през входа откъм моя офис. Веднага извадих зашеметяващата си палка. Сред тези хора не трябва да ходиш невъоръжен и в мирни времена, а сега приличаше на война.

Фахт бей ме видя. Изкрещя:

— Офицер Грис! Свети дяволи! Заповядай на тези пилоти убийци да се оттеглят!

Не бях казал и дума. Но водачът на пилотите ми кресна:

— Нямаш власт над нас!

И един от помощник-пилотите насочи към мен оръжие.

— Офицер Грис! — изциври Фахт бей, — твърдят, че ще застрелят техниците един по един, докато не разберат кой е виновен!

Петимата антиманко бяха в единия край. Докоснах с пръст звездата, която беше окачена на врата ми. Може би ще успея да ги накарам да убият пилотите убийци.

Осъзнах, че сигурно ще се окажа на огневата линия.

Бързо казах:

— Какво става?

Най-добре да печеля време.

— Саботаж и опит за убийство! — извика водачът.

Помислих си, намерил кой да говори за убийства. Това беше неговият занаят.

Обърна към мен железните си очи.

— Може би ти имаш пръст в това!

— Най-добре ми кажете какво е това „това“ — казах аз, опитвайки си да си придам смело изражение и надявайки се, че гласът ми няма да трепери.

Насочи червена ръкавица към техниците.

— Един от тези „бибипци“ се е ровил в кораба ни! — Лицето му бе червено като експлозията от емблемата върху яката на униформата му. — Навсякъде са поставили жици! Ако бяхме натиснали някой оръжсен спусък, за да си изпълним задълженията, щяхме да се взривим! Това е убийство и целенасочено унищожаване на собствеността на Апарата!

Ясно защо беше бесен. Няма да може да си изпиши дълга и да стреля по влекача. Но аз се приближих до техниците.

— Какво знаете по този въпрос? — сурово казах аз.

Бяха бледи като тебешир. Шефът на сервиза каза:

— Нищо! Двата бойни самолета са заключени. Нас изобщо не ни пускат на борда.

Обърнах се към пилота убиец.

— Ето, виждаш ли? Не са те. — Той пристъпи към мен.

— Тогава КОЙ?

И той сграбчи отпред туниката ми.

— Ти? Да. Ти ще летиш с този влекач. Може би си се опитал да си спасиш главата за сметка на правителството!

Шоковата ми палка случайно попадна срещу стомаха му.

— Заплашваш ме, а? — Забеляза антиманкосите, застанали в група пред влекача. — Може би си заповядал на тях да го направят?

Капитанът на антиманкосите излезе напред. Бог да благослови капитан Стаб!

— Не съм получавал никакви заповеди от офицер Грис.

Пилотът убиец сега се захвана с него.

— Даже да беше, щеше да излъжеш! Вие също ще бъдете във влекача, ако се наложи да го свалим! А сега заминавате на пътешествие.

Капитан Стаб каза:

— Корабът не може да лети в извънпланетно пространство. Може само да се движи със спомагателните двигатели в тази слънчева система. Има подслушватели и можете да го откриете. Така че и какво става дума?

Бог да го благослови!

— В такъв случай — каза пилотът убиец, — нямам друг избор, освен да застрелям техниците един по един, докато получа отговора. А ако свърша с тях и все още няма никаква яснота, започвам с твоя екипаж.

Фахт бей изкрещя:

— Офицер Грис! Ако застрелят всички техници, ще пазализират базата! Ако застрелят твоя екипаж, нима да можеш да се движиш с него! Моля те, в името на бога, ИЗМИСЛИ НЕЩО!

Да, тук имаше право. Капитан Стаб каза:

— Единственият, който сега не е тук, но присъстваше при пристигането на двата бойни кораба, беше онзи имперски офицер!

Вдъхновението ми дойде! Казах на пилота убиец:

— Едва ли това е направено днес. Проверявали ли сте оръжията, откак пристигнахте?

— Не, откъде накъде? Целта ми е този влекач. Той не е помръднал.

— Проверихте ги чак когато предположихте, че вследствие раздвижването на влекача, може да се наложи да действате? — казах аз.

— Да! — отсече пилотът убиец.

— О — казах. — Това обяснява всичко. Онзи имперски офицер в действителност е инспектор на Короната, затова не се сетих за него. Но аз го видях да влиза и излиза и от двата ви самолета малко след като пристигнахте.

— Какво? — изкрещя пилотът убиец. — И не си докладвал?

— Е, ами той е инспектор на Короната. Има заповед да застреля всички вас. Пъхаше си носа навсякъде във личните ви дела. Пък и бях сигурен, че ще проверите всичко, преди да тръгнете.

— Кой имперски офицер? Онзи високия с русата коса?

— И сини очи — казах аз. — Същият.

Обърнах се към събрания персонал на базата и наш ара. Казах с висок глас:

— Много съжалявам, че престъпление и саботаж от страна на един имперски офицер поставиха н опасност живота на всички ви. Но сега може да си отдъхнете. Очевидно той го е сторил. Най-добре да запомните, че трябва да го убиете на място, ако пак го видите тук. Той е заплаха за живота ви.

— Имперският офицер — прошепнаха те.

— Този смахнат „бибип“ имперски офицер! — казаха пилотите убийци.

— Няма начин проклетите имперски офицери да не създадат някоя неприятност — каза капитан Стаб.

След като постигнах единодушно съгласие, че Хелър трябва да бъде убит на място, аз им се усмихнах.

— Сега, след като определихме линията на поведение, ако той се появи някога тук, да се връщаме на работа.

Разпръснаха се.

И най-приятното от целия майтап беше, че бях прав. Бях съвсем убеден, че Хелър е виновен. Това, че действията му можеха да спасят живота ми, нямаше значение.

След онова обаждане имаше някаква вероятност да се появи тук. Е, аз ще се погрижа за това. Каквото и да се случи, никога няма да напусне тази планети жив. Това беше сигурно.

Онези ядосани и отмъстителни лица бяха като балсам за мъките ми. Сега вече не само аз и Ломбар имахме зъб на Хелър!

Глава четвърта

В салона за екипажа на влекача капитан Стаб ме погледна с възхищение.

— Без съмнение съвършено се справихте с положението, офицер Грис.

Малките му като копчета очички блестяха от другарско чувство.

— Нищо работа — казах аз. — А сега да се залавяме за работа.

Извадих една волтарианска координатна система на планетата и няколко геологопроучвателни карти и му показах точно къде е мястото, където трябва да се приземим.

— И после го убиваме? — каза капитан Стаб.

— Това не е сигурно — казах аз.

— Първо го изтезаваме?

— Капитан Стаб, наистина смятам, че се разбираме отлично. Но имаме проблем. Той притежава нещо, което трябва да взема. Ако не успеем сега, друг път.

— О — промърмори недоволно. Но просветна. — И веднага щом го вземеш, го убиваме.

— Точно така.

— Добре! — каза той.

— Стратегията ни ще бъде да го държим спокоен, да не го стряскаме. Да го накараме да мисли, че му сътрудничим.

— Това е мъдро — каза Стаб. — И след това можем да го изненадаме.

— Точно така — казах аз. — Сега, той иска да му занесем онези сандъци долу в хранилището. Има вероятност този път да не получим това, което искаме и да се наложи да му ги дадем. Но ако го получим, искам да саботирате предаването им.

— Мислех, че вече сме го саботирали? — каза Стаб.

А, Ломбар ги е уведомил по задачата.

— Ами, не е достатъчно — казах аз. — Той е много хитър и нечестен.

— Като всички имперски офицери — каза Стаб. — С изключение на присъстващите, разбира се, имам пред вид теб.

— Всъщност, аз така и не успях да стана имперски офицер. Вместо това ме изпратиха в Апарата.

— Не си имперски офицер?

— Не — казах аз истината. — Само един второстепенен изпълнител в Апарата.

Протегна ръка и ме потупа.

— Ти си добър човек, офицер Грис.

В салона за екипажа се разнесе топлина.

— Проблемът е — казах аз, — как да извадим сандък 5 от хранилището.

— Хранилището и подовите плочи са здраво заключени!

— Надявах се да знаеш някакъв начин.

Той помисли. Извика един от двигателните инженери. Излязоха. След малко се върнаха. Капитан Стаб каза:

— Има един малък авариен изход от двигателното помещение. Строят ги задължително. През него може да се провре един. Оттам се излиза в долното хранилище. Заобикаля всичките му запечатани докови плочи. На теория по време на полет доковите плочи не се запечатват. Слиза се от двигателното помещение в хранилището и оттам през тях в случай, че входът на двигателното помещение автоматично се е затворил поради прегряване. Във Флота измислят подобни глупости.

След няколко минуги бях в хранилището. Светнах с фенер. Сандъците си бяха на мястото, прилежно подредени. Сандък номер пет беше точно там, където го помнех — най-отгоре.

Оставих те да свършат работата. А тя никак не беше малко. Трябваше да разопаковаме кутията парче по парче. Съдържаше много тежки предмети. Прехвърлихме ги горе в двигателното помещение. Искам да кажа, те ги прехвърлиха. След това заковахме сандъка и прехвърлихме нещата навън.

Чак тогава дойде моят ред да се захвана за работа. Изчистих всички боклуци и опаковачен материал, които се бяха пръснали наоколо. Завързах наново нески един възел и обезопасих сандъците. Даже накарах капитан Стаб да провери. Не бе останала и следа от сандък номер 5 в хранилището.

Изхвърлихме всички боклуци от кораба и ги дезинтегрирахме. Зарових тежките предмети на дъното на една килия.

— Какво ще му кажеш? — попита Стаб. — В случай, че не го убием.

— Че сандъкът не е бил натоварен на кораба. Колкото по-просто, толкова по-добре.

— Ти си цяло чудо — каза Стаб. — Какви бяха онези неща?

— Не знам. Но съм сигурен, че той знае. Ще му попречим на плановете.

— Ти наистина си цяло чудо — повтори Стаб.

Помотах се малко. Изглежда на аптиманкосите им доставяше огромно удоволствие да дооправят нещата така, че да не се събуди подозрението на Хелър. Отстраняваха и най-малкото петънце, боклуче, прах, отвън и отвътре.

Тази дейност бе доста чужда на природната им нагласа — обичаха само да се излежават, да хвърлят зарове и да пият. Но сега ги бе обхванала някаква радост. Създаваха атмосфера, която да не събуди у един имперски офицер и най-малкото подозрение, че ще му забият нож в гърба.

Естествено, не можеха да проникнат в задната част на кораба, но Хелър не би очаквал това. Все пак всичко, което можеше да види, щеше да блести от чистота.

— Искаме нов чифт униформи, за всички — каза капитан Стаб. — Ще създадем впечатление на идеалния екипаж. И разбира се, трябват ни и нови лични оръжия.

С радост подпечатах поръчката.

Там всичко вървеше отлично, затова се прибрах в тайния офис. Исках да съм абсолютно убеден, че Хелър не ни е скроил някакъв капан.

Но Хелър най-спокойно си закусваше в апартамента и дояждаше втори шоколадов сладкиш. Същевременно четеше наръчник по разузнаване, озаглавен „Как да се справяме с добре обучени шпиони“. За разнообразие тази сутрин, за разлика от повечето сутрини, нямаше смущение. Дипломатите очевидно нямаха желание да си възвръщат младостта под въглеродната дъга по това време на деня.

Главата, която четеше, се казваше „Случаят с офицерската дилема“. Понеже ядеше, имах възможност да прочета малко, без да задържам кадъра на втория екран. Изглежда шпионите често имат свои собствени намерения. Това на първо място включваше мотивацията им да станат шпиони. Целят лично отмъщение или преследват богатство за собствени цели. И офицерите, които отговарят за шпионите, трябва да контролират тези амбиции и където е възможно, да се възползват от тях.

Ха, та това бяха неща за детската градина. Естествено, че всеки шпионин има лични амбиции. Не се споменаваше, че и отговорните офицери може да имат. Ето например в моя случай това бяха богатство и власт.

Сега отгърна на глава, озаглавена: „Любовта враг номер едно на офицера“. Излизаше, че любовта е много опасно нещо. Ако изпратиш шпионина в някоя държава и любимата му остане далеч, той понякога претупва задачата, или прибягва до стари данни, за да се върне по-бързо у дома.

Тук се говореше и за опасността шпионин да залюби агент от вражеската страна и да стане двоен шпионин. Но това не ме интересуваше.

Замислих се над туй опасно нещо, наречено любов. В моя случай нямаше такава заплаха. Утанч просто няма да ми проговори вече, това беше сигурно. И от това на сърцето ми беше тежко.

Но Хелър беше друго нещо. Той беше влюбен в графиня Крек. В действителност, дори бе забавил заминаването си заради нея. Но случаят не се развиваше според описаното в наръчника. Не пренебрегваше работата си, да го „бибип“. Напредваше все повече.

Лошото при Хелър бе това, че не постъпваше като в букварите. Както виждах нещата, той очевидно възнамеряваше да изпълни задачата си докрай и след това да си замине, а в учебника се казваше, че трябва да я претупа, за да се върне по-бързо. За този тип не важаха никакви правила!

Унесено се замислих какви биха били последствията. Само ако спреше да се старае толкова и да я подкара по-полека, щях да съм съвсем спокоен.

Но все пак накрая достигнах до някакво решение на въпроса.

Ако всичко мине добре, съвсем скоро той ще е мъртъв. Ще подправям доклад след доклад и цялата работа ше се проточи с години.

Въпреки угнетението, насъбрало се заради Утанч, в мен започна да надига глава слаба надежда.

Глава пета

В непрогледния мрак на втори октомври ние се издигаахме през оптическата илюзия и полетяхме над планетата.

В ушите ми още ехтеше последното предупреждение на пилота убиец: „Следим кораба ви с временен сателит, който бе изстрелян преди три часа. При най-малкия намек, че напускате района на Блито-3, ние излитаме и вие падате, в пламъци. Можем да ви хванем още преди този влекач да набере скорост. А вие не сте въоръжени. Ще ви следим. Не ставай глупак. Не смей да опитваш нищо.“

Затова не изпитах никакво удоволствие от полета. Но и без друго нямаше да ми е приятно. Космическите пътешествие, дори една кратка планетарна разходка, ме изнервят.

Капитан Стаб се движеше през цялото време над тъмната ивица над повърхността. Пътуването щеше да трае седем часа и аз просто трябваше да легна на една койка и да поспя. Но бях прекалено неспокоен.

За разлика от Хелър, аз не съм религиозен. Бях достатъчно вътре в психологията, за да вярвам на всичко, което не е твърда материя. Но в детството ми съм бил изложен на религиозни влияния от страна на по-порядъчните хора около мен и от време на време изпадах в пристъп на молене. Като тази вечер.

Стратегията бе изработена до най-малките подробности. Капитан Стаб ме увери, че няма да ими изненади. Но от това зависеха страшно много неща. Ако изпуснехме Хелър и той започнеше да постига реални успехи в мисията си, можеше напълно да смаже изграденото от Ломбар, да провали и най-съвършено изпипаните планове за Волтар и безвъзратно да спре, без да го съзнава, напредъка на Ломбар към властта над цял Волтар. Разиграваха се огромни залози. Включително и аз имах дял. Почти не смеех да си мисля какво ще правя, като застана начело на целия Апарат. Защото това щеше да е Апарат с много повече власт даже от сега. Едно беше сигурно. Имаше много хора, които щях да наредя незабавно да убият!

Но в тези планове имаше една грешка. И тя седеше някъде долу и ни чакаше да изпрати доклад. Ако този доклад ми даваше кодовата пластина…

Сигурно съм задрямал. Капитан Стаб ме разтърси за рамото.

— Не мисля, че е безопасно да се приземим.

Излязох от кабината и го придружих до предната палуба. Посочи към екраните. Всичко беше включено. Даже металните лещи, които покриваха визьорите с диаметър колкото око, бяха отворени. Пиратите не рискуват.

Бяхме на двеста мили над земята. Беше седем вечерта, но нямаше луна и беше съвсем тъмно.

Ню Йорк беше на около трийсет мили южно от нас, огромен океан от светлини. Виждаха се кацащи и излитащи самолети от летище „Ла Гардия“ и още по-далеч, от международно летище „Джон Ф. Кенеди“. Самолетите приличаха на светулки. Небостъргачите на Манхатън ясно се очертаваха. Ето и Емпайър Стейт Билдинг! Изи сигурно работеше! Ето и ООН. Някоя от съседните високи сгради беше „Грейшъс Палмз“, където също сигурно работеха.

На североизток, пръснати като малки ярки точици върху кадифе, бяха Бриджпорт, Данбъри, Ню Хейвън и още по-нататък — Хартфорд. Беше кристално ясна нощ.

Точно под нас беше черно като в рог, дупка в светлината.

От таблото пищеше един от приемниците. От графиката му се виждаше, че сигналът идва точно отдолу.

Погледнах Стаб. За мен нямаше нищо обезпокоително. Но той беше опитен пират и знаеше да надушва опасността.

— Гледай — каза той и врътна регулатор, за да пренастрои един от екраните в различен диапазон на спектъра. Натисна бутон и образът се уголеми.

Край пътя бе спряла полицейска кола. Шосето бетонно на изток от нашата посока.

— Капан — каза Стаб.

Изсмях се.

— Те постоянно висят там — казах аз. — Това са хора на шерифа. Заместник-шерифи. Дебнат превишители на скоростта, не нас.

— Сигурен ли си?

— Ако долу е онзи имперски офицер, той навярно ги е накарал да не виждат нищо. Но те и без това няма да видят нищо, понеже ние няма да пускаме пара лизиращия лъч. Казват се Джордж и Ралф.

— По дяволите! — възкликна Стаб. — Откъде знаеш?

— Можем спокойно да се приземим. Няма да за бележат нищо.

— На вашите заповеди — каза Стаб, изразяват обичайния флотски полу-протест.

Понесохме се надолу.

Засякохме радара на подводната база на Ню Хейвън. Само че те нямаше да ни засекат.

Пилотът спря влекача на сто фута над земята в хоризонтално положение. Сканира земята на един 01 екраните.

— Няма ни една остра скала — каза той.

Приземихме се на мястото.

Вторият инженер се изстреля като стрела през въздушния люк. Сканира зоната отдолу за живи същества.

Червена точка.

Беше Хелър!

Приближи се с равномерна походка. Даже не беше дегизиран. Носеше работнически комбинезон, тъмносин. Не си бе сложил бейзболната шапка, даже не беше с онези смъртоносни шпайкове!

Видях, че не е въоръжен. Глупакът си мислеше, че е сред приятели. Посрещнах го на изхода.

Той кимна на мен и на Стаб. Слезе насолу през коридорчето и коленичи. Отключи подовите плочи и хранилището.

— Ако наредиш на екипажа да ми помогне, ще преместим тези неща отвътре. На края на гората чакат две колички.

Стаб ми хвърли поглед и аз кимнах.

За кратко време, с голяма помощ от страна на Хелър, въпреки че се работеше на тъмно, върху едно дебело платнище на танцовата площадка лежаха петнайсет сандъка. Една керосинова лампа пръскаше бледа жълта светлина наоколо и осветяваше остарялата украса за партито, както и волтарианските съндъци. — Къде е сандък номер 5? — попита Хелър. Преди да му отговоря, той се бе запътил към кораба. Пак се спусна в хранилището.

Качи се горе. Започна да отваря други врати в задната част на кораба. Още веднъж претърси всичко.

— Един от сандъците липсва — каза той на Стаб. Стаб повдигна рамене:

— Изобщо не съм ходил в хранилището.

Хелър провери предните кабини и складове. След това слезе от кораба. Отново влезе в къщата. Още веднъж провери номерата и бройката.

Махна ми да го последвам. Веднага се разтревожих. Носех зашеметяваща палка, „Колт Кобра“ на глезена и нож от Отдела на ножовете зад врата, а той очевидно не бе въоръжен. Но не се чувствах спокоен. Обърнах се. Капитан Стаб бе на входа на къщата. Намигна ми. Последвах Хелър.

Беше си запалил огън в кухнята. Нощта бе малко мразовита. Беше почистил всичко. Имаше кухненска маса и няколко стола. Хелър седна в най-далечния край. Аз също седнах, но не свалих ръка от 800-киловолтовия бластер в джоба.

Глава шеста

Хелър бе извадил от джоба си няколко листа, бе лежник и химикал. Започна да преглежда листовете — приличаха на стари фактури. Не виждах и следа от писмото.

Огледах се. Кухнята сега бе съвсем чиста. В старата желязна готварска печка пламтеше огън — до колкото разбирах от пропукванията и струйките дим, огън от дърва.

Осветяваше се с керосинова лампа. Вероятно електричеството не бетпе включено. Светлината хвърляше меки отблясъци върху няколко стари стъклени буркана на полицата.

На стената имаше календар — голяма снимка на елен и надпис „Застраховка живот Хартфорд“. Годината беше 1932! При нормални обстоятелства щях доста да се заинтересувам от това място. Но сега трябваше да мисля как да взема писмото! Ако имах късмет, след няколко минути Хелър щеше да е мъртъв и ние да отлетим.

Преглеждаше фактури и пишеше нещо на лист хартия. По някакви причини това, че го виждах толкова спокоен, ме изнервяше страхотно.

Помислих си, че възстановява по памет списъка на неща в сандъка. Той нищо не казваше, затова аз някак се чувствах длъжен да говоря. Може би трябва да го подсетя, да го накарам да побърза и да даде това писмо. Може би мълчеше, защото подозираше, че съм направил нещо със сандъка.

— Досега не бях виждал сандъците — казах аз. — Даже не подозирах, че са в хранилището. Ако си спомняш, не бях на влекача по онова време.

Пак се консултираше с фактурите. Казах:

— Но наистина си спомням един флотски камион, който се отдалечаваше от влекача един ден. На него имаше сандък. Попитах часовоя защо го изнасят. Каза, че не знае.

Не каза нищо. Изглежда правеше някакви изчисления. Щеше ми се да ми даде писмото най-сетне.

— Изпратих онова писмо по първия товарен кораб. Той потегли само два-три дни след като ти ми го предаде — казах аз.

Опитваше се да открие нещо във фактурите. Щеше ми се да проговори най-сетне.

— Зная колко е важно да изпращам писмата ти до капитан Тарс Роук. Знам, че той докладва на Императора и на Великия съвет. Ако не получат вест от теб, веднага ще заповядат начало на нашествието. И ще трябва, за да запазят планетата. Доколкото виждам, тя е в отвратително състояние. Тъй че изобщо не си помисляй, че мога да те разочаровам в това отношение. Зная, че и двамата можем да загинем, ако започне нашествие. Така че, това е и в мой интерес. Ще се погрижа писмата винаги да пристигат навреме.

Беше изцяло погълнат от сметките. Никакъв знак от писмото. Може би бе сърдит заради телефонния разговор.

— Съжалявам, че трябваше така да те прекъсна по телефона. Не знам дали знаеш, но Националната агенция за сигурност следи всички международни разговори. Всъщност, грешката е моя. Не ти оставих телефон, на който можеш да се обаждаш.

Написах номера на тайния телефон в Афийон ни лист от моя бележник, скъсах го и го оставих на ма сата близо до него.

Той продължи да си работи.

— Трябваше да ти дам и адрес — казах аз.

Написах адреса, който можеше да използва за Турция на друг лист от моя бележник и го оставих върху телефонния номер.

— В бъдеще можеш просто да пращаш докладите на този адрес. Този, който сега си написал, ще го взема лично.

Продължаваше да се завира във фактурите си. Някак разсеяно вдигна поглед, видя един лист и го остави на масата по средата между нас. Продължи да работи. Взех го. Беше поръчков формуляр. Пишеше:

„За мисията е нужен: един целулог професионалист, опитен в правенето на спори.“

— А, мога да ти намеря — казах. — Просто ми казвай от какво имаш нужда. Ще поискам да ми изпратят най-компетентния целулог. — Каква лъжа. — Ще изпратя молбата веднага, заедно с доклада ти. Да, точно така. Със сегашния ти доклад.

Да те „бибип“, къде е този доклад! Продължаваше да пише разни неща на листа. Не казваше нищо.

Започнах да ставам съвсем неспокоен.

— Предполагам, че в момента възстановяваш съдържанието на сандъка. Не се притеснявай, напиши всичко и ще изпратя поръчката още със следващия товарен полет. След около три месеца всичко ще бъде възстановено. — Това беше още по-голяма лъжа от тази за целулога. — Ще я изпратя със сегашния ти доклад!

Правеше списък с някакви мерки. Виждах само ръката му и тила на русата му глава. Изобщо нямах представа в какво настроение е. Не знаех ни най-малко какво възнамерява. Може би имаше и друг начин, или му бе хрумнало нещо. Не можех да бъда сигурен.

— Наистина не бива да се бавим тук много време — казах аз. — Онези двамата заместник-шерифи на магастралата може и да са ни видяли. Ако ми дадеш сега доклада, ще тръгвам.

Смяташе нещо. Хрумна ми ужасната мисъл, че по някаква причина може да ме задържа. Не мислех, че трябва толкова време, за да се опише съдържанието на един сандък.

— Мисля, че са приятелски настроени, но никога не може да се вярва на заместник шерифи, независимо с колко си ги подкупил. Така че, само ми дай доклада и да тръгвам.

Аха. Разбрах. Подозираше, че щом ни даде доклада, веднага ще го убием. Точно така. Няма намерение да ми дава доклада! Онова нападение в Грейшъс Палмз го е предупредило!

Най-добре да успокоя страховете му.

— Виж какво. Аз нямам нищо общо с претърсването на апартамента ти в Грейшъс Палмз. Такива неща постоянно се случват в Ню Йорк. Сигурно само са търсили пари. Можеш изцяло да ми имаш доверие, Джетеро. Можеш да ми вярваш, че ще предам доклада. Можеш да идеш в друга стая и да го напишеш. Няма да гледам.

Започна да запълва с цифри нов лист хартия. Най-неочаквано ми го подаде. Беше поръчка за повторно изпращане на сандък номер 5. Отгоре бяха написани името и адреса на производителя.

— О, веднага ще го изпратя — казах аз. — Сега ми дай месечния доклад и…

Бръкна в джоба си и извади два големи плика. Докладът! Беше адресиран до капитан Тарс Роук. Другият плик бе до Снелц.

— О, ще ги изпратя веднага — казах. След това погледът ми неволно се спря на старите стъклени буркани. — Виж, знам, че това много те разстрои. Ще се кача в кораба и ще ти донеса малко главотръс на прах. Ти само изчакай тук. Не искаме много движение навън. Знаеш ли какво, даже ще се поразтърся да намеря искряща вода от запасите на екипажа. Няма смисъл да отваряш твоите помещения отзад във влекача. Знам колко ти е омръзнало да пиеш Севън ап. Изчакай ме тук. Нека сега аз да ти помогна.

Втурнах се навън.

С малко късмет щях да разгадая кода и Хелър щеше да е мъртъв след няколко минути! И край на тревогите ми!

Глава седма

Вече на борда, полетях към кабината си. Заключих вратата. Извадих необходимите инструменти и след секунда писмото до Тарс Роук беше отворено.

Жадно зачетох:

Редовете на писмото не бяха равни. Някои думи бяха много гъсто изписани, други доста по-нарядко Нямаше начин да не е с кодова пластина.

Бързо извадих копие от първото писмо. Беше с абсолютно същият размер. Наложих двата големи листа един върху друг. Започнах да преглеждам за повтарящи се думи и съответстващи неща.

Пак го прегледах.

Още веднъж отзад напред.

Още веднъж отпред назад.

Нищо не съответстваше!

Главата ми се завъртя. Какво държах в ръцете си?

Беше код. Само че… Нещо в мен се скъса. Осъзнах, че Хелър използва серия от кодови пластини. Има си цял куп! Внимателно се вгледах в ъгъла. Да, ето го! Номер. Пишеше „2“. Толкова бледо, че и на силна светлина не го бях забелязал.

Онези дяволи бяха изготвили цяла серия кодови пластини на прощалното тържество!

С безразличие отворих второто писмо, адресирано до Снелц. Както подозирах, в него имаше писмо до графиня Крек. Прегледах го без много интерес, Едно лигаво любовно писмо, нищо повече. Чакаше с нетърпение момента, в който пак ще бъдат заедно. Лиготии.

Някой подраска на вратата. Бързо скрих писмата и отворих.

Беше капитан Стаб.

— Излезе на верандата. В момента е идеална мишена. Можем ли да го убием сега?

Въздъхнах. Наистина бях разочарован.

— Появи се пречка. Ще трябва да изчакаме до следващия път.

Това никак не му се понрави.

Самият аз бях толкова разстроен, че за малко да забравя стъклените буркани. Отидох до вратата с въздушен шлюз и изхвърлих остатъците долу на земята. Върнах се в склада на екипажа и намерих няколко опаковки захарни пръчки и главотръс на прах. Сложих ги в бурканите.

Върнах се в къщата, като се опитвах да си придам весел и безгрижен вид.

Беше на верандата. Подадох му бурканите.

— Съжалявам, че пътуването ти донесе разочарование. Надявам се, че това го компенсира до известна степен — казах аз.

Той нищо не каза.

— Честна дума, ще изпратя писмата ти и ще поръчам друг сандък и целулог. Искрено ти желая пълен успех в мисията. И в бъдеще ще бъда по-внимателен.

Можех да го убия с всяка една дума.

Не каза нищо. Гледаше по посока на влекача, където цареше пълен мрак, имаше една единствена едва забележима светлина откъм въздушния шлюз.

— В такъв случай, засега довиждане — казах аз.

Втурнах се към влекача. Скочих през шлюза. Стаб веднага потегли. Даже не изправи тревата отдолу. Знаех, че искаше да накара Хелър да го свърши.

Отидох на палубата и макар че знаех, че им преча, включих един от екраните и го настроих на нощни вълни. Но заради дърветата не можех да видя нито къщата, нито верандата, нито Хелър.

Издигнахме се нагоре с висока скорост. Наоколо само тъмнина.

Какво неуспешно пътуване! Колко ми се искаше да направя така, че и неговия дух да се присъедини към тези, които вече обитават това място.

Аз бях, меко казано, разстроен. Легнах в една койка и привързах коланите. Опитах се да направя реална оценка на положението си.

Макар че нощите бяха много по-дълга, отколко то преди месец и макар че имахме достатъчно мно го време да се приберем в Турция преди изгрев слънце, капитан Стаб ужасно пришпорваше влекача. Освен това не го караше равномерно! Беше в лошо настроение. Бяха му отнели плячката. Трябва по ня какъв начин да се справя с това.

Все пак, постигнах успех, макар и нищожен. В никакъв шгучай няма да изпратя поръчката за сандък номер 5. Каквото и да беше планирал, поне тук го бях задънил.

Чак тогава започнах да се тревожа за поведението му. Вярно, беше зает с цифри и сметки. Но не ми беше казал довиждане. Враждебност ли беше това? Или просто прекалена заетост?

Естествено, липсата на сандъка му провали плановете. Но дали просто правеше нови планове или беше враждебен?

Подозира ли нещо?

Започнах да треперя. Ами ако е прозрял всичко! Ако е осъзнал, че възнамеряваме да го убием? Дали това би го накарало да отвърне със същото поведе ние?

Но не. Не беше въоръжен. Даже не носеше онези смъртоносни шпайкове.

Седеше на верандата, а би трябвало да знае, че с един нощен мерник ще е много лесна мишена. Значи не е знаел.

Или мълчанието му значеше, че наистина ЗНАЕ?

Бързахме обратно към базата в Турция, движей ки се срещу изгрева. Заклех се много внимателно да наблюдавам с какво се е занимавал след като си тръгнахме. Може би това ще ми даде ключ. Трябваше да знам!!!

Глава осма

След като се приземихме успешно през планинския връх, бързо се насочих по тунела към тайния си офис.

Стаб наистина бе пристигнал за рекордно време. До изгрева имаше още много. Но в САЩ беше едва 9 вечерта по източно стандартно време.

Бях нетърпелив да видя реакцията му. Дали знае?

Оставих сегашната картина и върнах записа до момента, в който ние тръгнахме. Многократно превъртах напред и спирах на по-важните места.

Той бе влязал вътре и бе заключил вратата. Пренесе с количката сандъците един по един в бара. После ги свали през тайната врата в старата мина.

Очевидно беше работил там, преди да пристигнем. В една от галериите имаше дупка с точно определени размери. Стовари всички сандъци там.

Извади два малки предмета от един сандък и ги рибра в раница. После и този сандък прибра при другите. Лошо осветление. Не можах да видя номера.

Хвърли на земята платното и го покри с мръсо-ия и прах. С една машина направи паяжини на вхо-а на галерията.

Хелър работеше много бързо. Едва успявах да теля какво правеше. Светлината беше ужасна. Но ичеше, че действа много тайно. Лош знак. Явно подозира нещо.

Изля една бутилка вода в готварската печка в кухнята и я загаси. Угаси керосиновите фенери. Зак лючи всичко. Вниманието, което посвети на всички това ми подсказваше, че сигурно знае.

Освети с фенер мястото на площадката за кацане и видя, че няколко тръни и плевели са били пречупени. Просто ги изскубна.

Изтича по пътя на около сто ярда. Там го чакаше стар бял камион. Аха, значи е предвидил маршрут за бягство! Следователно наистина е имал подозрения!

Метна раницата на предната седалка. Качи се в камиона и бързо подкара към главния път. Скоростта, с която караше, показваше колко е напрегнат.

Излезе на магистралата. Насочи се на юг. Подкара бавно. Фаровете му осветиха колата на шерифа. Спря. Аха! Значи ги е сложил там като капан.

Слезе и се наведе до прозореца на колата на шерифа. Бяха Ралф и Джордж. Бяха много заспали. За заблуда!

Джордж каза:

— Добре ли мина всичко, младежо?

Аха! Значи са били предупредени! Ралф каза:

— Направи ли си измерванията?

— Да — каза Хелър.

Джордж се обади:

— Нали знаеш, че можеш да ходиш с кола там? Няма нужда да си оставяш камиона долу и да ходиш пеша. През целия път се минава с кола. До онзи ден и аз не знаех.

Ралф каза:

— Кажи ни, младежо, нали си инженер и всичко там. Идва сезонът за лов на сърни. Понякога ходим да постреляме натам. Как мислиш, дали консулът ще има нещо против, ако ловуваме в неговата собственост?

— Сигурен съм, че даже ще му е приятно — каза Хелър. — Изказа се много ласкаво за вас.

Джордж каза:

— Можеш да кажеш на шефа си, Рангълтангъл Фоуджа, че си гледаме работата.

Да. Значи Хелър е имал подозрения, че отиваме да го убием. Хитро е уредил нещата така, че мястото около къщата да се патрулира от ченгета, предрешени като ловци на сърни. О, най-добре да стоим по-далеч от там.

След това Хелър потегли на юг, а колата на шерифа потегли на север. Значи даже си е уредил и охрана на тила!

Изведнъж си дадох сметка, че не съм обръщал ннимание на друго важно нещо. В бързината преди бях изпуснал нещо важно — стъклените буркани.

Когато за пръв път влезе в къщата, беше ги сложил на бюфета пред дансинга. Точно след като премести и последния сандък, вдигна ги и ги погледна, а След това прокара пръст по плесента отвътре. Беше изхвърлил съдържанието в старата печка. Затова така пламтеше, когато изля водата. Много съществено. Бил е убеден, че се опитваме да го отровим.

Е, нямаше нужда да гледам по-нататък. Но аз не се отказах.

Пак беше излязъл от магистралата и бе отишъл До къщата на старицата. Вкара камиона в гаража. Свали работния комбинезон. Обу си шпайковете. Това показваше, че очаква неприятности. Може би мисли, че сме му устроили засада.

Старицата излезе с малко закъснение. Носеше пушка. Много съществено. Казал й е, че може да го преследват и да се стигне до стрелба. Тя каза:

— О, това си ти, младежът.

Предложи му чаша кафе. Той се извини, че я безпокои толкова късно, но тя му каза, че няма проблеми.

Той си сложи кожена таксиметрова шапка, качи се в старото оранжево такси и подкара.

Случи се само още едно нещо, и то същия ден беше спрял в един крайпътен морски ресторант и си бе поръчал два лобстера, приготвени в масло. Много съществено. Казват, че на обречените на смърт винаги им дават едно последно ядене. Нищо, че той просто вечеряше — това показваше, че е обречен. Облегнах се.

Заключението, извадело на основата на цялост ното му поведение, показваше и без сянка на съмнение, че Хелър е знаел, че сме дошли да го убием.

Сигурно много се чуди защо не сме го направили. Да, начинът, по-който се бе притеснил над една щипка на рака, опитвайки да извади месото, говореше, че е под стрес. Узнал е истинските ми намерения. Това значи, че ще трябва да съм крайно внимателен и да планирам действията си по-точно и смъртоносно. Тази вечер само поставихме Хелър нащрек.

Сега вече имах истински проблеми.

Един предпазлив Хелър ще е много по-опасен. Следователно, много по-хитър и прикрит.

Със сигурност нямаше да му позволя да продължи. Ако наистина успее с мисията си, край на Лом бар. Ако не успее, край на Земя.

Заболя ме глава.

Отчаяно се нуждаех да разплета ребуса.

Но как?