Врагът отвътре

Глава първа

Същият следобед се вмъкнах в тайния си офис и включих екрана, не толкова от интерес, а по-скоро, за да се разсея от грижите. В крайна сметка, Рат и Търб се бяха заели с работата и скоро щяхме да имаме кодовата пластина и да ликвидираме Хелър.

Честно казано, бях прекалено отнесен, за да обръщам внимание на това. Но не след дълго бях силно заинтересуван от ставащото.

Бум-бум слизаше с Хелър в асансьора на „Грейшъс Палмз“. От огледалото на асансьора се виждаше, че Хелър е облечен в бял пуловер с остра яка, а отдолу имаше морско-зелена копринена риза. Червената бейзболна шапка бе на тила на русата му глава. Вяло се зачудих как Хелър винаги успява да изглежда едновременно спретнат и небрежен. Може би, ако аз изглеждах така, Утанч щеше да ми обръща повече внимание.

Бум-бум беше в строго официален черен костюм, черна риза и бяла вратовръзка — типичното гангстерско облекло. Само че бе сложил стара кожена шапка, каквито носеха таксиметровите шофьори, която до такава степен не подхождаше на облеклото му, че създаваше впечатление на странна маскировка.

— Казвам ти, че наистина е важно! — каза Бум-бум. Изглеждаше много възбуден. — Дойдох направо тук. Името ти го имаше на информационното табло! С определен час и всичко останало! Разговор с психиатъра.

— Знам — каза Хелър. — Но толкова ли е лошо?

— О, боже мой, да! — каза Бум-бум. — Сигурно те мислят за нередовен. Доколкото разбирам, изобщо не ти е ясно колко сериозно е това, Джет.

Значи сега стана Джет. Сигурно го е прихванал от Изи.

— Е, ясно ми е — каза Хелър — само че…

— Те ти действат на мозъка! — каза Бум-бум. — Негодници! Могат да те тикнат зад решетките за цял живот без никаква диагноза. Не можеш да разчиташ ма щатските закони, нито да се позовеш на Петата! Нямат никакво чувство за законност, но правото и властта са зад тях.

Бяха слезли на нивото на паркинга и тръгнаха през него.

— Но ако… — опита се да се намеси Хелър.

— Не схващаш — каза Бум-бум. — Те просто подписват заповеди и те затварят при лудите. Тъпчат те с лекарства и ти пържат мозъка! Даже ти отварят черепа с шило за лед! Не мирясват, докато не те превърнат в пълен зеленчук! И няма нужда да си направил нещо! Правителството изцяло разчита на тях да ги отървават от типове, които не им са по вкуса.

— Аха — каза Хелър — Звучи доста зле.

— То си е зле! И тези негодници са най-смахнати от всичките!

Спряха пред една кола.

Това беше старото такси от „Риъли Ред“! Наистина беше преобразено! Яркооранжево. Цялото подновено. Стъклата на прозорците нямаха дупки. Когато Хелър отвори задната врата, за да се качи, лампичката в купето светна и видях, че има лъскава нова кожена тапицерия. Колата приличаше на чисто нова антика!

Бум-бум затвори вратата на Хелър и скочи зад кормилото. Запали колата. Моторът изръмжа и утихна в равномерно бръмчене, когато той даде на заден.

Излязоха от подземния паркинг и се насочиха на изток. Хелър гледаше проблясващите под утринното слънце води на Ист Ривър, край която се движеха. Но с периферното му зрение виждах, че Бум-бум кара така, сякаш не се движи по земята — минаваше на косъм от коли, влизаше в дупки, сякаш изобщо не съществуваха.

Освен това не бе съсредоточен върху шофирането. Викна на Хелър през отворената преграда между предната и задната седалки:

— Може да са ни разкрили. Може да са разбрали, че съм бил морски пехотинец, а те знаят, че всички морски са луди.

Принуди една лимузина да свие рязко и изглежда се опитваше да лиши един камион от кабина.

— Ей — викна той към Хелър. — Имам страхотна идея. Може би трябва просто да вдигнем онова място във въздуха!

С поредица спирачки и няколко поднасяния зави по 168-а улица. Спря на една стоянка за таксита. Скочи и отвори вратата на Хелър. Когато Хелър стъпи на тротоара, Бум-бум лепна една табела върху дръжката на вратата. Пишеше: „Спряна от движение до отстраняване на бомбата.“

Бум-бум посочи:

— Пишеше офис № 64 доктор Катзбрейн. Ще го направя заради теб, малкия, само че да знаеш — нямаш много излишен мозък. Помни — не им позволявай да ги слагат усмирителна ризница. Не ти разрешават и едно телефонно обаждане. Така че, ако започне да става лошо, просто си плюй на петите. Ще държа колата запалена, за да се измъкнем бързо.

Бум-бум пъхна ръка в таксито и свали табелата за такси. Веднага се включи полицейски радиопредавател. Броячът беше фалшив. Незаконно!

Хелър влезе и след малко вече засипваше с всякакви подробности жената на рецепцията, облечена като сестра. Показа й студентската си книжка. После попълни дълъг формуляр за предишни психически заболявания, като просто написа: „Преобладаващото мнение се оспорва.“

— Можете да влезете. Нямате час при д-р Шиц, така че няма нужда предварително да ви упоявам.

Сестрата го бутна към една врата.

Доктор Катзбрейн си белеше ябълка на бюрото. Косата му седеше щръкнала от двете страни на главата. Очилата му бяха толкова дебели, че очите му приличаха на черни топчета, плуващи в купа.

— Това ли е Лизи Бордън? — попита докторът.

Поряза се и изпсува.

— Джером Терънс Уистър, студентът по инженерство, когото искахте да видите — каза сестрата. После добави: — Поне така мисля.

Остави картона на бюрото.

— Жалко, че не ми водиш Лизи Бордън — каза докторът. — По този случай бих могъл да направя много. Бих могъл да се отърва от хиляди родители.

Пак се поряза. После наведе глава и надникна към Хелър.

— Как каза, че ти е името?

— Джером Терънс Уистър — каза сестрата. — Нали се сещаш. Онзи. Сега ви оставям насаме. Не бъди палав. Искам да кажа, като ме няма. — И тя затвори иратата след себе си.

— Ами, Бордън — каза докторът, — това е доста зле. Така да накълцаш родителите си с брадвата. Много зле. Ще ме прощава Фройд.

Стана ми много интересно.

— Ух, „бибип“ — каза той. Пак се беше порязал.

Хвърли ябълката в кошчето и захапа ножа.

Хелър побутна напред картона, който сестрата беше оставила, за да го види докторът.

— Аха! — каза докторът. — Две имена! Това е много красноречив симптом. Две имена. Говори за шизофрения от стария вид.

— Две имена ли? — каза Хелър, застанал нащрек.

— Да, така пише в картона. Джером и Терънс. Две имена. Близнаци ли бяхте? Не. — Размаха ножа към Хелър. — Няма защо да го увъртаме, Джером или Терънс, или както и да се казваш, през следващите няколко минути.

Видя, че държи ножа. Погледна тъжно към Хелър.

— Защо ми изяде ябълката?

Докторът порови в едно от чекмеджетата на бюрото.

— Къде е досието? Много тежък случай.

В крайна сметка извади ножица и лист хартия. Започна да изрязва от хартията човече. След това каза с отвращение:

— Защо си дошъл, Бордън?

— Вие ме повикахте — каза Хелър.

— А! — каза докторът. — Това обяснява нещата. Търсех досието. Да!

Пак се зарови в чекмеджето, отмести няколко кълба прежда и с нежелание остави един пумпал.

— Досие — каза Хелър. — За това на бюрото ли става въпрос?

— Точно за него — каза д-р Катзбрейн. Взе го и го отвори. Изкашля се. Започна да чете. Каза:

— Тя непрекъснато говори, че ще направи всичко по силите си, за да те провали.

— Кой?

— Мис Симънс, преподавателката ти по „Удоволствие от природата“, ето кой. Сега е в успокоителното отделение. Такава реакция, Бордън, естествено е нормална женска реакция към мъж. Научно се нарича „Синдром на паяка «Черна вдовица»“. Виждаш ли, Бордън, всичко е въпрос на еволюция. Мъжете са се развили от влечугите. Това е неоспорим научен факт. Но жените, Бордън, са се развили от паяците „Черна вдовица“. Това също е неоспорим факт. Доказва го собствената ми дисертация по този въпрос. Но виждам, че говоря неща, които не можеш да разбереш. Както и да е, онези паяци, които виждаш на тавана, не са мои. Остави ги последният ми пациент. Разбираш ли какво ти говоря? Погледна в картона. — Джером?

— Напълно — каза Хелър.

— Добре. Фактът, че жените реагират така на мъжете, може да ни безпокои само защото е рационален. Виждаш ли, — погледна в картона, — Терънс, всичко, което един психично болен казва или мисли, е измама. Когато някой е в отделение за психично болни, той естествено, е психично болен. Така че, всичко, което тя казва, е измама. Разбираш ли ме — погледна в картона, — Емпайър Юнивърсити?

— Съвсем добре — каза Хелър.

— Очевидно, ако тя твърди, че си добър човек, ти не си. Но тя не твърди, че си добър човек. Казва, че си атомна бомба. Значи, естествено, ти не си. Може би си водородна? Хайде, кажи ми честно — погледна в картона, — Грейшъс Палмз, можеш да ми се довериш. Понякога съм обвързан от Хипократовата клетва. Но не и когато нещата опрат до полицията, естествено. Но да продължим. Тук пише, че мис Симънс непрекъснато крещи, че си убил осем човека с голи крака. Един ден я изпуснахме. Тя отиде в една телефонна кабина и се обади на полицията.

Ръцете на Хелър стиснаха страничните облегалки на стола.

— Естествено, те идваха тук — каза д-р Катзбрейн. — Да, сега си спомням всичко, макар че беше преди няколко дни. Ние тясно си сътрудничим с полицията. Изглежда те открили осем трупа в някакъв парк. Е, какво ще кажеш за това?

Хелър стисна по-здраво облегалките.

— Но все пак — погледна в картона, — Ню Йорк, не трябва да забравяш какво ти казах за вида „Черна вдовица“. Това е еволюционно доказан научен факт, отнасящ се до жените. Това безспорно е случай на прехвърляне на вината. Размяна на ролите, нали разбираш. Тя е примамила горките невинни мъже в парка и ги е накарала да се избият заради нея, за да може да се наслаждава едновременно на изнасилване и на гледката как безумното мъжко естествено съперничество избухва във взаимно избиване, което допълнително стимулира и удовлетворява сексуалния й апетит.

Полицаите имаха друга теория, че две съперничещи си гангстерски банди са използвали трупове, за да маркират границите на оспорваната територия. Ние преподаваме на полицаите, нали знаеш. Много диви животни наистина маркират териториите си. Но в този случай са приложили неправилна теория.

Аз им го изтъкнах и им го доказах, като им показах собствената си дисертация върху еволюцията на жените от вида паяци „Черна вдовица“. Тогава на тях им стана ясно, че в природата на жените е залегнало да постъпват така. И те заключиха, че това е случай на съблазняване, изнасилване и убийство с цел сексуално стимулиране и приключиха случая. Мис Симънс, понеже вече беше настанена в отделението за психично болни, я счетоха за ненормална и така бе сложен край на всичко.

— И какво, още държите под ключ мис Симънс? — попита Хелър.

— О, не! Абсолютно против професионалната етика е да пазиш обществото от криминално лудите. Но може би само този път ще направим изключение заради хората от кметството — в крайна сметка, нали трябва да им служим, те ни плащат — и ще я държим затворена за известно време. Тя е създала доста неприятности на тактическата полиция. Нещо свързано с протести срещу бомбите. Ако хората искат да бъдат бомби, нека бъдат бомби. В никакъв случай не трябва да се посяга на личната свобода. Разбираш ли ме — пак погледна в картона. Но не видя име. Каза: — „Съвет“?, „Съвет“? Тук пише, че си извикан на разговор за съвет.

Облегна се и се замисли. Изви устни и се потупа но устата. После погледна в досието на Симънс и се потри по челото.

— Ами — най-сетне каза той, — единствения съвет, който мога да ти дам, е като намериш някоя жена да лежи със счупен крак, остави я да си лежи.

Пак помисли.

— Да. Просто я остави да си лежи!

— Ще се връща ли мис Симънс в университета? — попита Хелър.

— Защо питаш? — каза д-р Катзбрейн.

— Ако е ненормална, как ще преподава?

— О, глупости — каза докторът. — И да е ненормална, няма никакво значение. Всички умни хора трябва най-малкото да са невротици. Така че, ако е ненормална, значи е гений, защо да не преподава!

Погледна в досието.

— Тук пише, че трябва да излезе навреме, за да поеме часовете си от следващия семестър. Откъде ти хрумна ненормалната идея, че ненормалните хора не могат да преподават в училище? Трябва да си ненормален изобщо да се хванеш на такава работа!

Хелър сигурно помисли, че разговорът е приключил, защото докторът пак взе листа и ножицата, и стана да тръгва.

Д-р Къцмозък веднага се разсея и се поряза. Протегна ръка и енергично махна на Хелър да седне.

— Току-що си спомних защо те повикахме! Да, за бога. Просветна ми изведнъж. — Трескаво запрелиства досието. — И беше много важно. Отнасяше се до нас. До персонала на болницата. А той е най-важен!

Измъкна голям червен лист. По целия горен край бе изписано „СПЕШНО“.

— Аха! Знаех си, че ще стигнем до това! Персоналът на болницата се оплаква от боклука, който правиш!

— Аз?

— Да, ти — триумфално каза д-р Катзбрейн. — Персоналът има отговорни задачи. Трябва на всеки час да бият успокоителни инжекции на себе си и на пациентите. Трябва да вкарват в шок цели отделения, сутрин, обед и вечер. Нямат време да се занимават с чистене на пода!

Докторът се наведе и заклати обвинително пръст срещу Хелър.

— Тя къса на парченца цветята, които й изпращаш! Тъпче ги по бетона! Захвърля га в тоалетните и запушва канализацията! ЗАТОВА НЕЗАБАВНО ПРЕСТАНИ ДА Й ИЗПРАЩАШ ЦВЕТЯ! ЧУВАШ ЛИ?

Хелър се отдръпна от заплашителния пръст и кимна.

Д-р Катзбрейн хвърли досието в кошчето, взе ножицата и си поряза пръста.

— Край на часа при психиатър на студента! СЕСТРА ШИБЪН! Веднага изпрати Бордън.

Хелър излезе, вземайки картона със себе си. Накара сестрата да се подпише, че се е явил.

Излезе навън, където Бум-бум го чакаше нащрек, със запален мотор.

Бум-бум бавно изстиска вътрешната част на кожената си шапка.

— Не бягаш, затова предполагам, че си се отървал?

Отвори лъскавата врата на старото такси. Свали от седалката една чанта, очевидно динамит.

— Предполагам, че днес няма да вдигаме във въздуха това място.

Хелър се качи. Бум-бум затвори вратата, махна табелката, хвърли чантата на пода пред предната седалка и се качи. Закачи лампата за такси и полицейският радиопредавател замлъкна.

Хелър каза:

— Тези хора са луди!

— Ха, ама че новина! Това всеки го знае. Къде отиваме сега?

— Ако тук няма какво повече да се прави, най-добре да ида в офиса.

— Слушам, капитане! — каза Бум-бум и препусна с таксито в натовареното движение.

Завиваше ми се свят, като гледах екрана — улици, табели, камиони — всичко се сменяше с шеметна бързина.

Опитах да се съсредоточа върху приключилия разговор. Сигурно има още много неща, които могат да се научат. Но мен достатъчно ме свиваше сърцето, за да мисля за това.

Глава втора

Хелър не обръщаше никакво внимание на карането на Бум-бум. Бръкна в един сак и извади учебник. Беше с меки корици и отгоре бе написано с молив:

„Питаше какво е маркетинг. Препоръчвам ти този опростен учебник.“

Какво му влизаше в работата на един боен инженер да учи предмет като маркетинг? Още една нишка в шантавата плетеница!

Очевидно вече почти привършваше с учебника, защото към края беше отбелязано между две страници. Той отвори там и набързо погълна остатъка от учебника, докато през това време Бум-бум се опитваше да се промуши между майки с колички и масивни камиони е ремаркетата им.

На последната страница имаше само един параграф. В него пишеше: „За да затвърди знанията си по предмета, студентът трябва да подготви проект по маркетинг, с който да направи даден продукт желан и търсен от потребителите“.

Хелър се загледа през прозореца. Търсеше с поглед рекламни плакати. Изчете доста.

След това очите му започнаха да блуждаят в различни посоки. Бях забелязал, че прави така, когато се замисли дълбоко. Измърмори на себе си:

— Фасул? Фалшиво уиски? Чайки? Обувки? Не, не! А, проучване! Не съм направил потребителски проучване.

Наведе се напред и викна през затворената преграда:

— Бум-бум! Ако беше потребител, какво би искал да купуваш най-много?

Бум-бум мина със свистене на гумите край един знак за ремонт на платното и викна назад:

— Ще ти кажа нещо, ако обещаеш, че няма да казваш на никого.

Качи се на тротоара и заобиколи един товарен камион.

— Всички мислят, че ми викат Бум-бум заради бомбите. Но не е така.

Профуча край една пожарна.

— Питай Черубино. Викат ми Бум-бум от четиринадесетгодишна възраст. Причината е в момичетата. Ако Бейб знае, че толкова често съм в „Грейшъс Палмз“, ще припадне!

— Значи отговорът на въпроса какво би консумирал най-много е момичета.

— И още, и още момичета! — викна Бум-бум и за малко не блъсна едно на пешеходната пътека, за да докаже думите си.

Хелър се облегна.

— Момичета. Хм.

Записа си на вътрешната страна на корицата на учебника: „Проучването извършено. Продукт: момичета.“

След това умопомрачаващо каране, против всички закони на пътното движение и природата, Бум-бум спря пред главния вход на Емпайър Стейт Билдинг, за да слезе Хелър. Като потегляше, викна през прозореца, че ще остави колата на мястото й в паркинга.

Хелър погледна нагоре. Зави ми се свят. Сградата, макар че не се виждаше цялата, а едва една четвърт от височината й, се губеше в облаците.

Той се понесе сред забързаната тълпа. Мина край множеството експресни и други видове асансьори и влезе в един, който явно спираше направо на неговия етаж. Никой не му обърна внимание.

Излезе. Фоайето им бе променено. Бяха се поя вили месингови табелки и палми през определено разстояние. Не бях запомнил колко огромен е етажът им.

Откри Изи в стаята за комуникации.

— Здрасти, Изи! — опита се той да надвие телексните машини. — Как върви?

Изи измъчено му се усмихна. Вероятно това бе най-ведрата му усмивка. Все още беше облечен в костюма от Армията на спасението. Роговите очила подчертаваха орловия му нос.

— Надявам се да не започнеш работа, преди нещата да се пооправят — каза Изи. Размаха един лист.

— Току що загубихме от рублевия обмен с Италия. Ужасно напрежение е. Изглежда стоте ни хиля ди не могат да надскочат и половин милион. Условията са толкова нестабилни.

— Е, плащаме си наема — каза Хелър.

— О, не сме тук само за да си плащаме наема. Ако корпорациите наследят правителствата, за прилични ще се считат суми от порядъка на трилиони.

— И още как — весело каза Хелър. — Сега, какво беше спешното?

— (), боже — каза Изи. — Боя се, че и за това не съм готов.

Хелър му махна. Излязоха и минаха край много врати с различни табелки. Изпитах меланхолично удоволствие като гледах как момичета — очевидно техни служителки, ако се съди по вида им — студентки на почасова работа — бързо минаваха край Хелър, всяка по задачите си, без дори да му кажат здравей. Спряха пред една врата — на табелката пишеше:

Изи затършува из куфарчето си за ключове. Сигурно имаше поне десет фунта ключове. Отвори вратата и включи осветлението.

Декорът беше в бамбуков стил. Двойки зловещи мечове украсяваха иначе белите гипсови стени. Срещу бюрото имаше герб — кръстосани пушки.

— У теб са вицеконсулските назначения, нали? — попита Хелър.

— Да, господин Джет. На бюрото са. Това е на Бум-бум. Това е моето. А, да. Ето и твоето.

Хелър взе своето и го погледна. Пишеше, че е консул на Майсабонго, но не можах да прочета останалото. Прибра го в джоба си.

— Компанията също е сформирана — каза Хелър.

— О, да. „Чуден нефт за Майсабонго“ ООД, регистрирана с бизнес цели в Майсабонго и т.н. Но ти няма да си директор, господин Джет. Директори трябва да са Аби Коен и съпругата му. Виждаш ли, понеже съм отговорен за теб, категорично ще следя да нямаш никаква връзка с коя да е от тези корпорации. Нищо, което да могат да открият и в най-стриктните проверки от министерството на правосъдието. Този адвокат Бери е много хитър и зъл, а Роксентър контролира наред с всичко останало и министерството на правосъдието. Опасен човек.

— Не виждам какъв е проблемът, за който ми спомена.

— Ами става въпрос за рисунките по стените. Заместник-делегатът настоява да нарисуваме портрет на Харлота.

— Мисля, че мога да се договоря с нея да позира.

— Не става въпрос за позиране, господин Джет. В това отношение имаме проблеми със стенописите за Таити. А и не само с тях. Не, г-н Джет, проблемът е в художниците!

— Мислех, че имаш художници на разположение.

— Само че ти едва ли ще ги одобриш. Говорих с няколко. На бюрото ти има техни рисунки, но… но…

Хелър му каза да заключи легацията и тръгнаха по дълъг, дълъг коридор край много врати но пътя към офиса му.

Изи крачеше до Хелър.

— Наистина не смятам, че съм готов да ти покажа нещата им.

— Намерил си художници, не е ли така? — каза Джет.

— Да. Но стиловете им са нетрадиционни. Те са антиакадемични, което е в наша полза, защото така лесно ще печелим приятели. Но са пълни нонконформисти. Едва изкараха художествено училище в „Емпайър“ — преподавателите им ги мразеха. Опитаха да се установят в Сохо, нюйоркската артистична колония, но и там ги заклеймиха и изгониха. Отказваха да проституират с изкуството си и да работят за разни рекламни агенции, затова сега умират от глад и няма къде да идат.

— Да проституират с изкуството си — каза Хелър. — Хм. Какво толкова му има на този художествен стил, че го третират така?

— Нарича се „неореализъм“. Като нарисуват една платноходка, изглежда като платноходка. Доста е революционен. И е много смел, всички съвременни тенденции го отричат. Хората им приличат на хора.

Бяха стигаали в офиса на Хелър. Беше като половин акър бяло памуково поле. Хелър отиде до отдушника и го отвори. Манхатън изглеждаше прелестно на септемврийското слънце.

— Наистина мирише на бои — каза Хелър. Обърна се и видя около дванадесет платна, всички подредени около входната врата.

Хелър ги разгледа. Приближи се.

— Но те са страхотни!

В действителност не можеше и сравнение да стана с волтарианската живопис. Но бяха по-добри от повечето картини на тази планета.

Изи каза:

— Техниката им е доста добра. Само че, след като са изучавали изкуството на Рембранд, Вермеер и Микеланджело, са кривнали от стандарта. Изцяло са ре откъснали от света на изкуството. Един дори отказал да мине с велосипед по туби с боя и да нарече резултата картина, макар че са му предложили доста солидна предплата. И другите го защитили. Случаят е много сантиментален. И в крайна сметка ги преследват и презират.

Хелър взе едно голямо платно. Беше момиче с обилна плът, с червен шал на раменете и оражева глинена кана на главата. Ако бях в добро настроение, щях да кажа, че картината е доста възбуждаща. Той взе друга. Беше нарисувано красиво момиче, изтегнало се на диван, голо и бе вдигнало във въздуха котка. По някакъв начин, дори на моя двуизмерен екран, картината изглеждаше триизмерна. Взе друга. Беше момиче в профил, захапало роза от розов храст, който изглеждаше като жив — само лицето, зъбите и розата.

— Къде са тези художници? — понита Хелър.

— Те са осем. Долу са, в преддверието. Но г-н Джет, трябва да ти обърна внимание на нещо. Това изкуство не е на мода! Тази котка прилича на котка! Момичетата приличат на момичета! Аз не…

— Съгласен съм, че трябва да обмислим въпроса — каза Хелър.

— О, слава Богу.

Хелър седна на бюрото си.

— Уредил ли си всички неща с обучението?

— О, да — засегна се Изи. — Тестовете ти вървят. Прави се цялата ти лабораторна работа. И вече няма нужда да водим записки или да правим записи. Същите тези лекции от миналата година са в горния ти шкаф в папки. Даже ходиш на часове по физически упражнения. Бум-бум се справя добре със заниманията в ШЗО. А ето тук има една аларма в случай, че неочаквано те повикат. — Подаде му я. — Надявам се, че сега ти е по-лесно.

— Страхотен начин да ходиш в колеж — каза Хелър. — Тази сутрин ходих на разговор с психиатър, но следващия семестър мис Симънс ще ми стъпи на врата.

— Толкова съжалявам, че тук не мога да ти помогна. Аз съм силно против всякакво насилие. Толкова е неджентълменско. Не можем ли да я спечелим по някакъв начин?

— Никакъв шанс — каза Хелър.

— Значи в крайна сметка може и да не завършиш.

Влезе Бум-бум.

Хелър каза:

— Вече реших. Бум-бум, ще побере ли таксито единадесет души?

— И още как! — каза Бум-бум.

— Незаконно е — каза Изи.

— А всички тези платна? — попита Джет.

— Ами опитай — каза Бум-бум.

— Обади се на твоите художници — каза Хелър на Изи. — Доведи ги долу, свали и платната.

— Къде отиваме? — озадачено попита Изи.

— Маркетинг — каза Хелър. — Ще правим маркетинг.

— Виж какво — каза Изи, — мога да купя всичко, което ти трябва. Мога да ти го взема по цени на едро.

— Не ме разбра. Не става въпрос за пазаруване.

— А, учебника, който ти дадох — каза Изи. — Какво ще предлагаш?

— Проучването заключи, че най-много се търсят момичета.

— Но това е незаконно! — каза Изи.

— Домашната работа трябва честно да се изпълнява — каза Хелър. — А това показва проучването. Така че — няма ли да бъде незаконно да не си направиш домашното?

— Много правилно — забеляза Изи. — Нямаш друг избор. Ако проучването показва момичета, значи фябва да са момичета.

Понесоха се към Пета улица.

Глава трета

— А сега, джентълмени — каза Хелър на оцапаните с боя хора, които бяха девет в кабина, предназначена за петима, а Изи и Бум-бум бяха отпред, — не искам да гледате на това като проституиране с изкуството ви…

Едно близко брадато лице се отдръпна, колкото се може повече. Наежи се:

— Няма да отстъпим и крачка от неореализма!

— За Бога, недейте! Скоро ще разберете какво искам от вас.

С рев влязоха в паркинга на „Грершъс Палмз“ Натъпкаха се в асансьора.

Хелър влезе в офиса на Вантаджо. Той седеше м бюрото си. Очевидно беше малко махмурлия. Намръщи се, като видя тълпата зад Хелър.

— Искаме да нарисуваме Минет — каза Хелър.

Това беше прекалено директна реплика за Вантаджо в този час.

— Добро утро, малкия. Искаш ли да ми предстаавиш приятелите си?

Хелър ги представи. След това каза:

— Имаме една гола стена и на нея й трябва голо момиче. Работим само с автентичен материал. Трябва ни за корпорация „Чудесата на красиви и плажове на Таити“. Минет е единствената красива таитянка, която познавам.

— Добре, вземи я, момче. Сесията на ООН започва едва през следващата седмица, така че не сме много натоварени. Сигурен съм, че Минет ще направи всичко необходимо, така че заведете я в Емпайър Стейт.

— Не — каза Хелър. — Изи — и той погледна към Изи, — има страхотна идея. Елате.

Хелър излезе във фоайето. Отвори една странична врата към малко сервизно помещение и изкара малка платформа, която явно използваха за нещо. Затича се с нея през фоайето. Един от прислуга и моментално скочи да му помогне. Оставиха я близо до входната врата.

Хелър отиде до художниците и заведе един до платформата. После изкара статив и го постави пра художника, който, като видя статив, веднага окачи на него празно бяло платно в рамка.

Хелър и прислужникът преместиха две петнисти палми на платформата.

Хелър отиде до телефона и набра един номер.

— Кой това? — гласът на Минет. — Аз необлечена. Много рано!

— Сигурна ли си, че нямаш никакви дрехи по себе си? — попита Хелър.

— О, здравей, хубавецо. Веднага идва!

— Не — каза Хелър. — Сложи си полата от трева и няколко цветя в косите и слез във фоайето.

— Фоайе? Ти шегува. Вантаджо…

Хелър подаде слушалката на Вантаджо. Той каза:

— Малкият сменя декора, Минет. Всичко може да се случи. Слез долу.

Двама дипломати си тръгваха с леко разчорлен вид. Видяха художника, изправен пред празното платно. Спряха. През входната врата влезе един ранобуден клиент, едър негър. Той видя празното платно и спря.

Отпред спря лимузина и изплю трима мароканци. Те влязоха, видяха празното платно и спряха.

Минет слезе. Носеше пола от трева и имаше вети в косите. Хелър я качи на платформата. Художникът й каза как да застане. Започна да рисува.

— Аллах забранява да се изобразяват живи тела — каза един от мароканците. Но пристъпи напред, за да нижда по-добре.

Отпред спря такси и слязоха двама дипломати, запътиха се към рецепцията, но спряха и се загледаха и рисуването.

Хелър махна на Вантаджо, Изи и другите художници. Вкара ги обратно в офиса на Вантаджо.

— Ще ни струваш цяло състояние, ако спираш на вратата всеки, който влезе — каза Вантаджо.

— А — и Хелър размаха ръце също като италианец, — помисли ли как ще се разчуе. Това е реклама!

— Я по-добре ми кажи какво си намислил — каза Вантаджо и седна на бюрото си.

— Ами — каза Хелър, — Изи го измисли. Така, това си остава само между Изи и теб, но аз все пак щеочертая за какво става дума. Казах му, че според менидеята е страхотна. Ето какво. ООН тъкмо влиза в редовна сесия. Слагаме във фоайето художник, стативи, платно. — Обърна се към художниците. — Колко време ви тряб ва, за да нарисувате истински хубав, голям портрет?

Бяха на различни мнения. Но общо взето, ставаше въпрос за срок от дванадесет часа до една седмица.

— Всяка нощ — каза Хелър на Бум-бум, — в продължение на седмица, във фоайето ще има добър художник, който ще рисува голо тяло. И всяка седмица картината и момичето ще се сменят. Ще изберем момичетата, които олицетворяват красотата на всяка страна. И всяка седмица отразяваме различна страна.

Вантаджо се изправи в стола. После стана и започна да крачи, леко развълнуван.

— Това е политически благоприятно! Ще ги спечелим! — каза Вантаджо. — Всеки ще се натиска и ще дава какво ли не, за да бъде страната му отразена по-рано в програмата! Ще искат да участват в избора на темата.

Хелър направи италиански жест.

— Точно така, Вантаджо. Добре че си ти, веднага схващаш нюансите! Това е маркетингова програма, целяща експанзия и задълбочаване. Вашите продукти ще станат известни навсякъде. Така ще има реклама на „Грейшъс Палмз“ в кабинетите на всички високопоставени лица от много страни. И ще плащат скъпо, за да изложат самата реклама. Това, от което „Грейшъс Палмз“ се нуждае, е повече популярност. Във всяка страна ще възникнат потребителски желания и клиентелата ви ще се увеличава.

Вантаджо надникна във фоайето. Хелър застана отзад. Минет постоянно сменяше позите на платформата, въпреки молбите на художника, и в момента заголваше бедро, като същевременно притискаше с ръце част от гърдите си и съблазнително се усмихваше на публиката. Първите, които бяха спрели да гледат, трескаво се записваха на рецепцията. Друг отиде до телефона и на всеослушание започна да убеждава шефа си да зареже всичко и да идва. Тълпата около статива бе набъбнала.

— Виждаш ли — каза Хелър. — Така всичко става много изискано. Влиза в света на изкуството. Положението на „Грейшъс Палмз“ се изкачва от хоризонталната графика по вертикала. Ще застане най-отгоре!

Вантаджо се върна в офиса. Зпочна възбудено да крачи напред-назад. После спря и направи широк италиански жест. Със светнал, отправен към бъдещето взор, каза:

— Сега прогледнах! Досега сме стояли със скръстени ръце. Виновни сме, че сме се примирявали със сезонния спад. Можем да разгърнем този върхов момент в по-двустранен подход, дори многостранен. Досега сме водили политика на ненамеса. Подценявали сме определени елитни малцинства! — Вантаджо се удари с юмрук по ръката.

— Трябва да се разгърнем в международен план! Това ще доведе до по-голям приток на потребители. Ще заприиждат като прелетни птици!

Изи каза:

— Във фоайето можете да направите цяла галерия с картини за продан на много скъпи цени. И на гишето може да оставите формуляри за поръчка на картини с момичета ио избор, които да окачват в офисите си. А също и специални формуляри за подаръци, така че държавни глави и високопоставени служители да могат да идват и да си избират момиче, което да им бъде нарисувано. И можем да организираме специални пътувания на художници до чужди страни, придружени от парламентарни представители, които да организират конкурси за мис страна с награден фонд обучение и работа в „Грейшъс палмз“. Само преди минута образувах корпорация „Истински мамещи изящни изкуства интернешънъл“. Може би ще я регистрираме в Гърция и всички тези художници ще бъдат на договор в нея. Цените ни са високи и ще вземаме двайсет и пет процента комисионна!

— Excelento! — извика Вантаджо, който от вълнение мина на италиански. — Съгласен!

— Казах ти, че Изи е фрашкан с идеи — каза Хелър.

— Мъртвия сезон! — каза Вантаджо. — Нещата куцат девет месеца в годината. Това ще заздрави международната търговия!

— Искаме само десет процента от разликата в брутния доход в сравнение с миналата година — каза Изи.

— Чудесно! — каза Вантаджо.

Хелър се обърна към останалите седем художника, които седяха и гледаха с очи като палачинки.

— Вярвам, господа, че няма да сметнете това за проституиране с изкуството ви.

— О, не! — каза водещият художник. — Не може да се откаже на такова твърдо предложение!

Останалите изразиха съгласието си.

— Името на програмата ще бъде „Курва на седмицата“.

Всички се развеселиха. Водещият художник каза:

— Господине, както и да се казвате, вие не сте от този свят!

— Не казвай на никого — каза Хелър.

Изи се разбърза и взе подписите на всичките осем художника на бели листове, които каза, че ще попълни после. Надраска един примерен договор и Вантаджо го подписа. След това всички се разотидоха. Хелър излезе с Изи и каза:

— Това беше моят маркетингов проект. Минавам ли, Изи?

— Страхотно — каза Изи. — Просто страхотно, господин Джет!

Като се качиха в таксито отзад, Хелър каза:

— Е, това беше предимно за забавление. Но все пак се получи нещо.

— Забавление ли? — каза Изи. — Когато политическият елит започне да търси неореализма, той направо ще помете света! Този проект струва милиони! Освен това всяка истинска революция трябва да има своя стил в изкуството. Неореализъм. Неща, които приличат на самите неща! Много революционно само по себе си! Неореализмът, изкуството на народа!

Бум-бум изкара колата от паркинга и се насочи обратно към офиса. След малко Хелър каза:

— Изи, няколко пъти проверих и смятам, че можем да считаме Фаза 1 от Главния план за приключила.

Веднага ми се зави свят. Даже моите притъпени сетива подушиха опасност. Какъв план?

Веднага се приготвих да прегледам старите записи. Но след момент с ужас зяпнах в уреда. В обърканото ми състояние съм забравил да заредя със записващ материал! Нямах никакви записи! КАКЪВ ПЛАН!?!?!

Геологическо проучване, легация, диплома и бог знае какво още. Познавах Хелър! Всичко това по някое време щеше да се сглоби и резултатът за мен щеше да е здраво насинено око. Даже смърт!

Започна да ме обзема някакво дивашко чувство с Хелър и успехът му с жените. Първо на първо, не беше ли негова вината, че се бях забъркал в цялата тази каша? И ако не се бях разсейвал заради него, нямаше да имам сегашните неприятности с Утанч!

В мен започна да се надига пареща, горчива омраза към Хелър.

Глава четвърта

На следващия ден се мотах след безсънна нощ и горчива сутрин и случайно погледнах в екрана.

Сепнах се, защото Хелър беше сам в таксито. Нямаше и следа от Бум-бум. Обърна се да погледне един знак и видях, че и на задната седалка няма никой.

Караше в Ню Йорк! Беше незаконно! По документи нямаше и осемнадесет години!

Погледнах си часовника. Още нямаше шест сутринта в часовия пояс на Хелър.

Веднага седнах пред екрана да гледам. Беше се запътил към някаква нова щуротия.

Гледах да видя някакви знаци. Беше по алея „Франклин Д. Рузвелт“. По хоризонталната линия на изгрева се виждаше, че пътува на север.

Взех карта на „Октопус Ойл“ за този район. Къде беше тръгнал? Защо?

Старото такси вървеше с леко жужене. Хелър из глеждаше много спокоен и отпуснат. Караше по бързо от Бум-бум, но изглежда нямаше никакви проблеми. От знаците се виждаше, че кара към Бронкс. Опитах да се сетя какво може да го интересува в Бронкс, че отива там. Не измислих нищо.

В момента плащаше пътна такса. Остави моста зад себе си. Сега пък подмина указателните знаци в Бронкс. Видя щатска магистрала 278. Какво ще прави там? Прехвърли се на Хотчинс, Ривър Паркуей. Уайт Плейнз? Не, подмина отбивката. Бостън? А, Ню Брюнсуик, Канада! Сигурно ще бяга от страната. Веднага станах да изпратя съобщение за Рат и Тарб. Хелър ще излезе извън обсега на активатор-приемника, да не говорим за Реле 831!

Спрях. Боже мой, заради всички притеснения, които Хелър ми създаваше, бях забравил да дам на Рат и Търб приемник и декодер! Нямах връзка с тях!

Седях и гледах безпомощно екрана.

Проклех го. Всичко беше по негова вина. Докато спах, с никого не бе обсъдил този проклет „Главен чини“!

Слънцето вече се бе вдигнало.

Изглежда той се наслаждаваше на зелените дървета и тревата, които бягаха отстрани, защото определено не обръщаше много внимание на шофирането си. Може би на някои гледката щеше да им се стори красива, ако съдбата не ги удряше с чук като мен.

Плати пътна такса и се качи на магистрала, премина Ню Инглънд. Погледът му се задържа малко на един знак. Стамфорд. Значи е в Кънектикът. Тогава за първи път ми светна нещо. Като гледах китно зелените дървета, той каза:

— Старият капитан Дъган беше прав! Красива СТрана.

Капитан Дъган! Геологическото проучване! Но какво бяха обсъждали? Златото в Аляска? Може би отива в Аляска! Но това не беше пътят за Аляска. А и до Аляска не се ходи с яркочервено старо нюйоркско такси „Риъли Ред“. Там се ходи с кучешки впряг. Познавах планетата! А може би кроеше в главата си някакъв хитър и измамен план. Знаех си, че нищо добро няма да последва от този курс по разузнаване към военните!

Подмина всички отбивки за Стамфорд. Но тъкмо когато вниманието ми започна да отслабва, той сви вляво и тръгна по лош щатски път. На една табела пишеше, че в тази посока е Нортън Пойнт.

Не след дълго спря таксито и излезе. Намираше се на един плаж. Пред него се простираше огромна водна шир, гладка като злато на утринното слънце. Той тръгна по пясъка. Изглежда океанският въздух му доставяше удоволствие. Вдъхна няколко глътки въздух така, сякаш му беше вкусно.

Каза:

— Все още не са те съсипали докрай, плането!

Но направи няколко крачки и видя мазут. Поправи се:

— Но се стараят с всички сили.

Продължи да върви. Няколко гларуса избягаха, но не се вдигнаха във въздуха. Отгоре се виеха чайки. Един сърф със златист връх пореше водата.

— Срамота — каза Хелър. — Ти си толкова красива планета. — После, с внезапна решителност, каза: — Най-добре да се заемам за работа, докато все още си обитаема!

Тръгна на север. Оглеждаше мястото, където една река се вливаше в морето.

— Аха, ето това е! — каза той.

Изтича до таксито, скочи вътре и след секунда потегли с рев. Заобиколи Магистралата Ню Инглънд, мина хълмистата местност, зелена и дива в по-голямата си част.

Спря. Разтвори карта с геологически проучвания. Изглежда на нея бе отбелязана всяка една къща. Спусна се по надолнището и свърна от главния път в един коларски. Изглежда търсеше някакви белези. Откри много стар каменен знак с отбелязани мили. И то точно на царския път. Беше толкова избелял, че едва се четеше. После ми стана ясно. Намираше се на стар изоставен път.

Рододендрони, лавър и плевели се удряха в калниците. Най-сетне стигна до някакви постройки. Не приличаха на ферма. Какво ли можеха да бъдат? Но много скоро една съвсем ръждясала табела обясни всичко. На времето е било бензиностанция, а сега в идния двор имаше само няколко кокошарника. От комина излизаше тънка струйка дим. Хелър почука на изкривената врата. Отвори му една много стара бабичка. От това, че очите й не гледаха в определена посока, разбрах, че е сляпа.

— Аз съм младежът, който вчера се обади от Ню Йорк — каза Хелър с ласкав глас.

— О, добре дошъл. Влизай, влизай и сядай. Ще пийнеш ли кафе?

Хелър каза да и тя се засуети да го приготви.

— Наистина се радвам, че си успял да дойдеш до тук с кола — каза тя. — По този път не е минавала кола откак съпругът ми почина. Както и да е. Как ти се струва тук?

— Все още ви има в картата, госпожо — каза Хелър със силен нюингландски акцент.

— Е, мога да кажа, че все пак е някакво успокоение да не те изличат изцяло от страната!

Запъти се пипнешком към стола и седна, не съвсем с лице към Хелър.

— Тук беше много оживено, преди да направят нови пътища. Тези проклети предприемачи всичко променят. Сега пък смятат да местят онези хълмове. Още кафе?

Запремигах. Как е разбрала, че чашата му е празна?

— Не, благодаря — каза Хелър. — Казахте ми, госпожо, че старата работилница се заключва стабилно и покривът й е все още здрав. Може ли да погледна?

Тя взе връзка ключове и след малко пипнешком тръгна край една стена, заобиколи сградата и отключи работилницата. Вътре имаше място за няколко коли, отдолу имаше канал, прозорците бяха запечатани.

— Изглежда чудесно — каза Хелър. — Бих искал да го наема за няколко месеца.

— Ами малко пари няма да са ми излишни при тази инфлация. Колко би дал?

— Сто долара на месец.

— Сто долара на месец? Божичко! За половината можеш да имаш всичко това, заедно с пилетата!

— Ами тук ще има две коли — каза Хелър.

— Така ли?

— Ще пристигат, ще заминават. Идват ли хора по тези места, госпожо?

— Моята племенница, на два дни, да види дали съм добре. Но понеже прогонвам всички нахалници с пушка, никой не смее да припари дотук, освен племенницата ми.

— Тогава да си стиснем ръцете — каза Хелър. Имате ли нещо против сега да вкарам колата? Трябва да направя няколко приспособления.

— Не, не, заповядай. Има много инструменти, на е пълно с прах.

Той й даде сто долара, а тя му връчи ключове да вкара колата. И после направи нещо, което показа какъв е хитрец и предател — неща, за които винаги съм го мразил.

Затвори вратите отвътре. Свали една чанта, извади от нея ролки хартия и облепи всички прозорци отвътре. Запали старата крушка.

После, да го „бибип“, извади малка лампа от чантата си и я насочи към таксито, след което целият участък стана ЧЕРЕН! Надписът на вратата изчезна! Като прокара лампата по цялата повърхност на таксито, участък по участък, всичко започна да се преобразява от ярко оранжево в непрогледно мастилено!

Разбрах какво използва. Волгарианска „подготовка“. Беше дал на онзи от гаража да я добави към боята. От светлината цветът й се сменяше!

Използват я в по-скъпите рекламни табели на Волтар. Като се прокара отгоре един лъч, превръща се в синьо, втори лъч с различна честота и става черен, защото се променя отразяващата честота в добавката към боята.

Не му отне много време. Като свърши, се наведе към предната страна на колата и скъса някакво покритие върху регистрационния номер. И него превърна в черен.

После отвори чантата и извади шишенце, сипа си малко течност върху пръстите и я втри в лицето и в косата. Изсипа малко и върху горната част на ръцете.

Седна пред огледалото, промени регулатора на лампата и освети главата си. Косата му стана черна. После пак промени регулатора, освети лицето и ръцете си и кожата му стана доста мургава, почти черна. След това си залепи изкуствен черен мустак. Какъв е хитрец и негодяй!

Само че не беше толкова добър. Очите му все още бяха сини!

Носеше черен костюм. Не се преоблече. Извади черна шапка и си я сложи.

Отстъпи няколко крачки назад и огледа таксито. Влезе и свали брояча, за да не се вижда.

Отвори гаража и излезе.

Спря пред вратата на къщата и викна:

— Постоянно ще съм в движение. Понякога може да закъснявам или да излизам много рано.

— Няма проблеми — каза сляпата старица. — Само натисни два пъти клаксона, да знам, че си ти. Всички останали ги прогонвам с пушката.

Един много мургав Хелър потегли с черна кола.

Само че не беше чак такъв умняга. Колата пак си приличаше на старо нюйоркско такси, независимо дали беше оранжева или черна.

Изглежда знаеше точно къде отива. Влезе в някакъв град, огледа номерата на една улица и спря пред стара къща с голяма табела:

Хелър почука и една жена го насочи отзад в двора към някакъв офис.

— Сайръс Ейг? — попита Хелър. — Мене — мой роден език не английски — има среща.

Сайръс Ейг беше много, много стар човек. Той вдигна глава от бюрото си и изгледа непознатия.

— Радвам се, че успяхте да дойдете. Но не знам дали това, което имам, ще ви устрои. Нали знаете, богатите изкупуват всички стари обори и други такива, за да си правят къщи.

Хелър носеше сгънати на ролка карти.

— Мене всъщност търси мини, стари.

— А, да — каза старият агент. — Наистина споменахте нещо такова по телефона. Аз се порових из старите папки. Купуването на мини тук, на изток, не е точно моята работа. Аз продавам стари обори за богатите, да си правят от тях къщи. Седни.

Хелър седна на един разклатен люлеещ се стол.

— Преди стотина години — каза Сайръс Ейг, — може и да е имало мина. Но няма гаранция, че само защото името на този поток е Голдмайн Крийк3, там е имало златна мина.

— Това тук — каза Хелър и посочи геолого-проучвателната карта, — тук показва сгради до Голдмайн Крийк.

— О, това ли — каза Сайръс. — От години никой не е ходил там. Всичко е диво. Даже няма и път. Чудя се, че геолозите изобщо са стигнали дотам. Това е равнина със скали. Там не можеш да посадиш нищо. Има само два-три малки хълма. Оттам минава потокът. Преди половин век е имало крайпътна къща, където нелегално са продавали алкохол.

Старият агент взе картите.

— Да, и тук е отбелязано. Бил съм там веднъж като дете. В онези дни имаше железопътна линия. Погледни тук. Потокът се спуска надолу, тук свива и после се влива в морето.

Извади една пътна карта.

— Но ето оттук се разбира, че горе, близо до мястото, откъдето извира потокът, са направили язовир и водата е спряла да тече. И после са сложили още две стени, преди да стигне Лонг Айлънд Саунд, за да не могат да превозват алкохола.

— Мене не вижда как…

— Че по него вече и със сал не можеш да минеш.

Виждам, че производителите на алкохол са си докарвали стоката от Атлантическия, нагоре по потока до тази крайпътна сграда. После са го разреждали с вода, пак са го наливали в бутилки и са го продавали от тук та чак до Ню Йорк.

Върна му картите.

— По едно време никой не смееше да се приближи до крайпътната къща. Трупове! Духове. Даже бях забравил за съществуването й.

— Аз може купи — каза Хелър.

Сайръс Ейг уморено взе една стара рибарска шапка. Хелър го последва навън. С очукания стар „Форд“ на Сайръс отидоха в съда и провериха в архива.

— Тук пише, че е собственост на Джон Смит от Ню Йорк. Името на адвоката е написано отгоре. Сто и двайсет акра чукари.

Хелър си записа всички данни и адреси.

— Ако това купи, тебе даде комисионна.

— Нямам нищо против, но не можеш да ме накараш да се замъкна в онази пустош. Напоследък даже не излизам за риба. Сигурен ли си, че не ти трябва някой стар обор? Имам два, дето не са много далеч оттук.

Хелър се върна с него до къщата, качи се на таксито и потегли. Слава богу, все още беше в обсега на активатор-приемника. Не беше на повече от трийсет мили от Ню Йорк. Каквото и да беше намислил, поне щях да знам и да мога да взема нещата в свои ръце, ако се окаже опасно.

Глава пета

Пое на север по магистрала 7. Караше спокойно. Гледаше от прозореца хълмовете, равнините и потопите на Кънектикът. Очевидно му харесваше. Доста селски пейзаж, живописен като в картина. Лично на мен изобщо нямаше да ми хареса. Прекалено подредено и спокойно.

Далеч отпред се виждаше спряла полицейска копа, дебнеща превишители на скоростта. Полицаите сигурно си мислеха, че са добре скрити. Хелър мина край колата пълзешком. Но това всъщност не беше полицейска кола. Беше шерифска кола, с голяма везда отстрани. На предната седалка седяха двама мъже, облечени в оранжеви униформи. Носеха каубойски шапки. Без съмнение, заместник-шерифи. Биха се разположили спокойно. Съдейки но боклука Наоколо, вероятно това им беше любимото местенце за засади.

Хелър продължи. Много внимателно гледаше лявото платно. На едно място страничната ивица изглеждаше различна. Лично аз сигурно нямаше да забележа.

Той сви вляво, тръгна по крайпътната ивица и слезе от пътя. Право в гъстака! Просто ей така!

Сигурно караше повече на чувството си за ориентация, отколкото по път, или но каквото там си мислеше, че кара. Колата вървеше адски бавно. Треви и плевели стържеха отдолу.

Отпред имаше голям храст. Нямаше как да се заобиколи. Хелър излезе, взе едно мачете от колата и отсече храста. Качи се и пак потегли.

Струваше ми се, че върви но някакъв стар път, подобен на пътя до едновремешната бензиностанция, но много но-заличен. Даже от време на време се налагаше да заобикаля дървета, стари над трийсетина години.

Мина по едно малко възвишение. Отсреща се виждаше горичка от кленови и иглолистни дървета. Бяха огромни, на повече от петдесет години.

Точно зад тях минаваше потокът, който сега беше само една струйка, въпреки дълбокото корито. В него се бяха срутили остатъците от дървен мост.

Хелър сиря таксито и излезе. Наистина беше пустош. Виждаха се няколко хълмчета. Местността беше предимно равнинна, но много камениста.

Тръгна през полето. Недалеч от дърветата имаше едно равно парче земя. Изглежда то го заинтересува.

Слезе до потока. Един чук с червени ръждиви петна привлече вниманието му. Водата го беше прояла.

Малък, неестествен хълм му привлече погледа. Взе лопата и започна да копае. Беше много фина бя ла мръсотия. Хвърли лопатата в колата и извади найлонов плик.

Чак тогава забеляза зелените дървета. Тръгна право към тях.

Обрасла и засенчена от растенията, които сигурно са избуяли много след построяването й, скрита от катерещи се лози и храсти, се бе скътала старата крайпътна къща!

Беше голяма. Имаше веранда и допълнителни крила. Очевидно са я строили от същите камъни, който изобилстваха в района.

Хелър се качи по каменните стъпала пред вход ната врата. Беше огромна врата. Заключена. Чудех се как при тази вандалщина след повече от половин век къщата не е пострадала. Такава е Америка.

Хелър взе лост и машинно масло и почти за нула време разби ключалката. Стреснах се. Хората от Апарата изобщо не бяха толкова бързи при разбиването на врати. След това се сетих, че в крайна сметка той е инженер. Отлично знаеше как се работи с лостове и подобни неща.

Зае се да смазва пантите с масло. Вратата, макар че малко се бе смъкнала, не се отвори много трудно. Огледа ръба и тогава ми стана ясно защо нищо не се с случило на къщата. В самата врата имаше лист бронирана стомана!

Почука по прозореца. Армирано стъкло!

Това място беше истинска КРЕПОСТ!

Върна се в колата и взе една чанта. Влезе през главния вход. Носеше си лампа. Запали я и я сложи на масата.

Избелелите изпокъсани остатъци от вероятно последното парти в тази къща уморено висяха от дебелите дървени греди на тавана. Оръфаните по краищата японски восъчни хартиени фенери хвърляха странни сенки по тавана.

Хелър закрачи по навярно някога излъскания дансинг. Преди да се качи на него, си свали шпайковете.

Зае се с още една ключалка и отвори врата към вътрешна стая. Барът! Дълъг махагонов бюфет, разкошна мебел. Огледа едно счупено огледало — дупка от куршум.

Имаше и други стаи — гостни и малко претрупани спални. В кухнята имаше огромна дървена пещ. Един плъх си бе направил дупка, през която сигурно много пъти бе влизал и излизал.

Задната врата също беше със стоманен лист. И Всички външни прозорци бяха с армирано стъкло!

Хелър откри един кабинет. Бюрото продължаваше да си седи там. Документите бяха пожълтели Прегледа ги. Четирдесет каси тук, осемдесет там, платен транспорт за петстотин.

На стената имаше снимки в рамки. Някои бяха с автографи с изсветляло мастило. „На Тутс“, „На Джими Уокър“ върху портрет на красив млад мъж Джими Уокър? Прочутият нюйоркски кмет?

Забеляза една по-различна снимка. Подредени в линия младежи, сякаш глътнали бастун. Четирима Държаха картечници! Хелър започна да чете имената под всеки от тях. Джо Корлеоне Беше втория отдясно. Приличаше на двайсетгодишен хлапак.

Хелър извади от чантата си волтариански фотоапарат, фокусира само на Джо Корлеоне и го снима заедно с подписа. После снима и четиримата.

Наистина духове! Свети Джо трябва да е карал осемдесет и осмата, когато умря. Но сега беше дух, сред всички останали от тази къща и ера.

Хелър сигурно реши, че се е забавлявал доста тъчно. Започна да действа много бързо. Извади от чантата си метална пръчка и със страхотна бързини започна да почуква по стени и подове. Вече достатъчно го познавах, за да знам, че проверява как ехти, Сигурно търси тайни стаи.

Намери една. Като откри и входа към нея, оказа се, че е само килер. Продължи.

Излезе навън и започна да чука но земята. Отказа се.

Извади малък измервателен уред и започна да обикаля къщата. Уредът отчете нещо. Той спря. Кръстоса зоната. Още показания.

Хелър сигурно веднага е разбрал за какво става дума. Отиде право в бара и направи измервания с уреда. Беше към края на плота.

С помощта на малко масло бързо оправи една панта. Целият край на плота се плъзна и отдолу се показаха стъпала.

Слезе.

Намираше се в пещера.

Тръгна по един тунел и после освети с лампата шахта. Някога е имало стълба, но сега нямаше.

Той провери стените.

— Гранит — измърмори.

В крайна сметка откри някакъв надпис. Пишеше:

Хелър провери още няколко галерии. Намери малко бял кварц. Прибра го в джоба си.

В някои от галериите имаше изгнили останки от дървени сандъци. Контрабандистите на алкохол са използвали мината като таен склад. Значи това се е случило с „изчезналата мина“ Голдмайн Крийк.

Глава шеста

Хелър пак си заключи къщата, но постави нова ключалка на външната врата. Масивна. Значи не бе научил кой знае колко от часовете по шпионаж. Чисто новата ключалка веднага привлича вниманието с лъскавия метал.

Скочи в колата и без да бърза, излезе отново на главния път. С умерена скорост се върна в града. Пак мина край полицейския капан. Хората на шерифа бяха полузаспали.

Хелър влезе в ресторант. Не беше лош. В чакалнята имаше телефонна кабина. Влезе в нея. Набра един номер. Отговори му Изи.

— Целта постигната — каза Хелър. — Шестица е!

Боже господи, започнал е да говори на жаргон.

Прочете много бързо данните, които бе записал в съда, даде името на агента по недвижими имоти и добави:

— Няма да вземе участие в сделката, но му изпрати комисионна.

— Добре — каза Изи. — Някакъв фирмен статут, както планирахме?

— Ще има — каза Хелър. — „Уголемена Източно Азиатска Взаимно Просперираща Сфера“ ООД, Майсабонго. Номерът ми е… — и той го продиктува.

След това излезе от кабината и седна на една маса. Дойде сервитьорка.

— Боя се, че е малко рано за обяд. Пълнените скариди още не са готови.

— Добре — каза Хелър. — Пет хамбургера и пет Севън-ап.

Очаквах, че черното лице ще му докара неприятности. Но това беше Ню Инглънд. Момичето донесе един хамбургер и едно Севън-ап. Хелър го изяде и изпи безалкохолното.

Момичето донесе следващата порция — един хамбургер, едно Севън-ап. Правеха един по един. Хубаво място.

Хелър си взе вестник и го прочете.

Всички сандвичи и газирани бяха погълнати и Хелър си подслади накрая с шоколадова торта.

Телефонът в кабината иззвъня. Хелър стана и вдигна слушаалката.

Гласът на Изи:

— Джон Смит от много години е във федерален затвор. Получил е доживотна присъда за това, че не с дал подкуп на Дж. Едгар Хувър. Любовницата му е останала да живее там поради сантиментални причини, но миналата година е починала. Смит е имал намерение да дава мястото под наем заради данъците, защото е нямало как да ги плаща. Току-що му се обадих по телефона и той много се зарадва. А също и пазачът, защото смята да продаде на Смит нова килия. Твое е.

— Благодаря ти — каза Хелър.

— Господин Джет — каза Изи, — моля те, не се забърквай в никакви неприятности. Кънектикът е много диво място. Може още да има и индианци.

— Благодаря за предупреждението — каза Хелър.

Плати си сметката с щедър бакшиш, излезе и скочи в таксито. Пак тръгна на север, по същата магистрала.

И после, въпреки всички предупреждения на Изи, Хелър пришпори таксито с осемдесет мили в час.

Направо полетя по пътя!

И точно преди да мине през полицаите, започна да кара на зиг-заг!

А пред самата полицейска кола свърна от пътя, вдигна облак прах, върна се на пътя, полетя към другата страна и пак се върна.

След това намали на четирдесет!

Смахнат глупак!

Колата на шерифа изскочи от капана като риба на сухо. Пуснаха сирената.

Тя започна да вие по пътя след него.

Хелър караше така, колкото само да спазва някаква дистанция. Но за мен беше ясно, че с това такси и без друго не може да надмине по скорост полицейската кола. Беше пригодено за резки маневри, не за високи скорости.

Преследвачите почти го бяха настигнали. Хелър рязко даде наляво и излезе в страничната ивица.

Тръгна по същата пътека.

Старата кола подскачаше, поднасяше и залиташе. Стрелваше се край дърветата. Помиташе треви и плевели. Караше към старата къща. Нима Хелър имаше намерение да се укрепи там и да стреля? Какво беше намислил?

От време на време поглеждаше в огледалото и виждаше полицейската кола. Тя се справяше много трудно. Хелър намали.

Показа се малката горичка, която криеше сградата.

Отзад с рев и вой се приближаваше полицейската кола. Десет ярда до най-близките дървета, открита местност и Хелър спря! Излезе! Подхвърли нещо навито на предната седалка. Нагласи си мустака.

Излезе от колата и застана с лице към нея, с разкрачени крака.

Вдигна ръце и се облегна на покрива на колата за опора. Зае класическата поза за обиск.

С последен подскок полицейската кола закова зад таксито. Воят на сирената заглъхна с последни издихание.

От двете седалки изскочи по един заместник-шериф, с извадени оръжия. Спряха.

Предпазливо се огледаха наоколо. Единият се приближи до Хелър и започна да го обискира. Веднага напипа нещо твърдо. Разтвори сакото на Хелър. Измъкна нещо. Заместник-шерифът стъпи встрани и попадна в полезрението на Хелър.

Държеше онзи златен дамаскин „Лама 45“!

— Ралф! — викна заместникът. — Боже мой, погледни тази бижутерия!

— Какво, по дяволите, е това? — каза другият и се приближи.

— Това е „бибип“ пистолет с диамантено покритие, ето какво е!

— Дай да видя, Джордж. Прилича на едновремешните гангстерски играчки.

— Не, това не е никакъв „Колт 45“, Ралф.

— Напротив, точно такъв е. Просто са го гравирали или нещо такова.

— Не-е, виж тук. На тази хубава картинка пише, че е от Майсабонго.

Джордж се обърна към Хелър:

— Ей, негър. Какво, по дяволите, е това оръжие?

— Мен не говори красив английски — каза Хелър с писклив глас. — Английски не мой роден език.

Ралф каза:

— Той е някакъв чужденец.

Джордж каза:

— Ей, негър. Имаш ли разрешително за това нещо?

— Виж на седалка — каза Хелър.

Джордж се наведе в таксито. Очевидно намери свитъка, който Хелър беше оставил. Но продължи да стои наведен и да го оглежда. Мърмореше нещо.

Джордж отстъпи:

— Какво става, Ралф. Нищичко не разбирам.

Приближи се до партньора си.

— Може най-добре вие обади се на красиво радио — каза Хелър. — Провери регистрационен номер.

Джордж каза:

— О, да.

Мина отзад на колата, записа си нещо и после, вземайки документите със себе си, се върна до полицейската кола и се наведе. Ралф беше нащрек, хванал в една ръка „Лама“-та и в другата своя „Колт 357 Магнум“, насочен към Хелър.

Не можах да чуя разговора по радиото, защото бяха оставили колата запалена, а Джордж бе седнал вътре. Изведнъж се подаде навън, все още държеше микрофона.

— Ралф, колата прилича ли ти на чуждестранна лимузина?

Ралф бутна назад каубойската си шапка с дулото на „Лама“-та и се премести да огледа по-добре старото такси.

— Да, Джордж. Изглежда достатъчно стара, за да не е американска.

Джордж пак потъна в полицейската кола. Отново се подаде, с микрофона в ръка. Беше изпъклил очи.

— Без „бибип“?

Наведе се вътре и окачи микрофона на мястото му. Върна се при тях с документите.

— Виж, Ралф, според тези документи това е Ранг-танго Блоуа, република Майсабонго, консул за щата Кънектикът. Номерата са дипломатически. Диспечерът провери във Вашингтон. Този негър има дипломатически имбумитет.

— Това пък какво е? — попита Ралф.

— Диспечерът каза, че от Вашингтон казали, че не можеш да го пипнеш с пръст. Може да прави каквото си иска. Не можем да го арестуваме, без значение какво извърши.

— Боже! Дипломатически имбумитет? Сигурно значи, че може да вдигне всичко във въздуха, а ние трябва да седим с вързани ръце.

— Боя се, че да — каза Джордж.

— О, „бибип“! — каза Ралф. — Не можем даже да конфискуваме това оръжие, така ли?

— Боя се, че не — каза Джордж. — Върни му го. Може даже да ни застреля и думичка не можем да му кажем!

Хелър си взе оръжието от Ралф, на когото изобщо не му се даваше.

— Цяло това място — каза той — сега вече собственост република Майсабонго. Вие не в Съединени Щати сега. Вие седи в Майсабонго.

— Божичко — каза Ралф. — Тези „бибипнати“ чужденци ни купуват „бибипската“ страна!

— Боя се, че да — каза Джордж.

— Виж какво, негър — каза Ралф. — Видяхме те, че си мина край нас мирно и сникойно два пъти. За какво, по дяволите, реши изведнъж да караш така?

— Проверка — каза Хелър. — Иска види дали вие добри ченге, хубави ченге. Вие много добре справили, моля.

Бръкна в портфейла си и извади две стодоларови банкноти. Даде по една на двамата.

— Всеки месец, вие всеки получава една.

— Шефът мина ли теста? — попита Джордж. — Той ми е чичо.

Хелър извади още две стодоларови банкноти.

— Той добър човек. Двойно минал тест. Получава толкоз всеки месец.

Прибраха банкнотите в портфейлите си.

— Боже мой — каза Ралф. — Даже не можем да го арестуваме за подкуп на полицай! Този имбумитет има и добри страни!

— Ей — каза Джордж, — също като в старите времена, за които дядо ми разправяше. Когатото контрабандистите са притежавали това място, плащали са си редовно и не са могли с пръст да ги бутнат.

— Не, не, не — каза Хелър с пискливия си глас. — Не подкуп! Моля вдигай лява ръка. Майсабонго прави всичко с лява ръка. Сега казва след мен: „Аз сега работи хонорар почасово…“

И двамата заместници повториха.

— „… заместник шериф във флота Майсабонго… и така обещава… ако види нещо странно случва се… и ако види непознат минава аз гръмна глава.“

Повториха го ясно дума по дума.

Хелър бръкна в джоба си и извади три златни звезди, на които нямаше нищо. Връчи по една на двамата заместници. После даде на Джордж третата.

— Ти каже чичо шеф той закълне също. Ето този значка.

— Ей! — каза Ралф. — В крайна сметка, това е законно! Личи си, че не е стопроцентов негър. Има сини очи!

— Още нещо — каза Хелър. — Аз наеме бели инженер. Той има бледа коса. Той също има дипломатически имбумитет, затова ако го види тук, няма проблем.

И им връчи своя паспортна снимка.

Те я погледнаха с голяма сериозност. Джордж му я върна задно с документите. Любезно вдигна шапка.

— Можеш да разчиташ на нас да светим маслото на всеки, който пожелаеш — обеща той. Ралф вдигна шапка. Качиха се в полицейската кола и потеглиха.

Изведнъж осъзнах с шок какво бе направил този ужасен „бибип“ Хелър. Беше подкупил местната власт! Сега вече никой друг не можеше да припари до това място!

На мястото, което щеше да използва за гараж, старицата щеше да стреля с пушка. Край къщата заместник-шерифите също щяха да стрелят на месо.

Колко съвършено ужасно от страна на Хелър!

Няма да можем да припарим до ни едно от местата и да го саботираме.

Щом вземем пластината, ще трябва веднага да го очистим в Ню Йорк!

Да го „бибип“. Знаех си, че ще загазим, ако започне да изучава шпионаж. И ето какво стана!