Врагът отвътре

Глава първа

На следващия ден проявих глупостта да ида през тайния си офис в хангара. Целта ми в действителност беше да видя дали работи алармената система.

Възнамерявах да проведа една тренировка. Сега, когато Хелър подозира, че сме отишли да го убием, най-добре да сме подготвени в случай на негова атака.

Фахт бей беше в хангара. Казах му, че искам да направя тренировка. Той не се съгласи, защото щяла да прекъсне работата на всички. Тъкмо се опитвах да му обясня, че сме застрашени от Хелър, когато капитан Стаб, като видя как размахваме юмруци един срещу друг, дойде при нас.

Мислех, че антиманкото ще застане на моя страна и ще ме защити. Но той беше в много кисело настроение. Не обърна никакво внимание за какво говорим.

Капитан Стаб каза:

— Заплашен съм от въстание на екипажа!

Фахт бей не искаше да има нищо общо с въстания и бързо се изпари, доколкото е възможно да бърза дебелото му туловище. Остави ме сам със Стаб.

— Ти си добър офицер, Грис, ако изобщо има такова нещо като добър офицер. Но не можеш да пъхнеш под носа на някой нещо вкусно и после да кажеш — не, няма да го ядеш. Така не е хубаво. Обеща им да убият този имперски офицер, а после го отлагаш, просто ей така. Това срина духа. Освен това, не е честно.

— Какво мога аз да направя?

— Те отстояват правата си. Ако не получат исканото, не мога да отговарям. Така че най-добре да се съгласиш с исканията им.

— За какви права става въпрос?

— Да могат да пиратстват, естествено.

— Виж какво — казах аз. — Хайде да бъдем разумни. Тези пилоти убийци стават доста нервни, когато влекачът е във въздуха.

— О, това ли — каза Стаб и с лекота отхвърли с жест на дебелата си ръка влекача. — Той няма въоръжение. Не може да носи плячка. Кой ти говори за влекача.

Махна ми с ръка.

Заведе ме в малко помещение в хангара. Всъщност това беше склад, където години наред се бяха събирали боклуци и прах.

Стаб заобиколи големия хълм отпадъци. Посочи към няколко много стари, избелели от времето каси. Имаше страшно много такива.

— Знаеш ли какво е това?

Нямах ни най-малка представа.

— Това е „линеен скачач“. Докато някои други си пренебрегваха задълженията, аз не стоях със скръстени ръце и проучих как се е озовал тук. Бил е напълно разглобен и пренесен от Волтар. И — многозначително добави той, — така и не са го сглобили.

— Какво е това „линеен скачач“? — попитах аз.

— Това е страхотно чудо, ето какво е. Разработени са от волтарианската армия. Използват ги на въоръжение. Могат да повдигнат стотонов блок артилерия, да прескочат вражеската линия и да го поставят зад врага, след което да ги обстрелват в тил.

Съвсем не разбирах. Тук нямаше вражески сили, нито артилерия, която да бъде премествана.

— Мисля — каза Стаб, — че на някой в твоя отдел, може и да е на шефа ти, му е хрумнала хитрата мисъл — понякога и такива неща стават при офицерите, — че това може да се използва при пренасяне на големи количества наркотици през границите на тази планета. Взели са един от армията и са го пренесли тук на части.

— Сигурно така е станало — казах аз и огледах избелелите сандъци.

— Да — каза Стаб, — само че като повечето идеи на офицерите, с които се убиват хора и се оплескват цели операции, това няма да стане. Товарът се повдига с помощта на лъчи и се пренася. Той не е защитен от нищо и може да бъде засечен и от най-елементарния радар. Работи само в атмосфера — защитата от налягането в летателната кабина е минимална и не може да се издига много нависоко. Затова така и не са го сглобили.

— Значи е безполезен — казах аз.

— А, не — каза капитан Стаб. — Това е най-страхотното пиратско оръжие. С лъчите му мога да вдигна цяло село и да отлетя с него. Мога да повдигна цяла банка, да я обера на десет хиляди фута височина и да пусна долу боклука. Ако не носи товар, невъзможно е да го засекат. Така че не е безполезно. Направо е безценно!

Погали един сандък.

— Мога даже да измисля някакво перде, което да покрива товара и да пренасям оръжие за бунтовници. Това нещо е цяло състояние! Но така и не се е намерил един офицер, който да попита един умен и отдаден на работата подофицер какво може да се прави с тази машина. В армията пръскат оръдията с абсорбопокритие. И мисля, че това е известно в Апарата. Не го пише в указанията. В крайна сметка важен е опитът, а не знанията на теория.

Обзе ме чудно вдъхновение как да сложа край на бунта.

— Колко време ще трябва, за да се сглоби това нещо?

— Ами, разглобено е до последния болт. Ако здраво работим в свободното от хвърляне на зарове и пиене време — да речем по два часа на ден — ще ни трябват няколко месеца.

— Започвайте — казах аз. — Веднага започвайте!

— Страхотен си, Грис. Нищо, че си офицер. Ще ти покажем, че когато става въпрос за бизнес, няма равни на нас. Ако някога сглобим това нещо и то проработи, ще имаш доста приличен дял от плячката.

Тупна ме приятелски по гърба и отиде да каже на екипажа.

Олекна ми. Справих се с бунта по съвършен начин.

Но въпреки това съдбата не бе благосклонна. Едва бях влязъл в тунела, който водеше до офиса ми, когато изведнъж ме спря Фахт бей.

— Имам да ти докладвам нещо.

За бога, знаех си, че не трябва да идвам на това място.

— Трябва да ускорим производството на хероин — каза Фахт бей.

— Защо, та вие и сега работите с максимална мощност!

— Знам — каза Фат бей. — Много ми е неприятно да го кажа, но сме на загуба с една торба от двадеста и пет фунта.

— И какво — казах аз. Да ги „бибип“ тези счетоводители.

— Пазачът казва, че някой я е откраднал.

— Ами, просто не са били преброени правилно.

— Не — каза Фат бей. — Никога преди не се е случвало такова нещо, а това е трети случай за последните пет дни. Някой краде от запасите хероин и то сериозно. И то някой от базата.

— Тогава ускорете производството — нетърпеливо казах аз. По дяволите, изобщо не бях в настроение за още проблеми.

— Е, вече знаеш — каза той и ми хвърли странен поглед. — Ще ускорим производството.

И този проблем го реших.

Това ще ме научи как да се движа из хангара. Трябва да имам най-малкото бластер. Жалко, че човек просто не може да хвърли една граната върху всички проблеми, които се появяват. Толкова мислене, отгоре на всичкото това страдание, направо ме заболяваше глава.

Глава втора

Сега, когато Хелър знаеше, че срещу живота му има заговор, трябваше да го следя много отблизо. Може да дойде в базата и да се опита да ме убие.

Но, както обикновено, не правеше кой знае колко смислени неща.

В дните, след като се върна от Кънектикът, Хелър посвети голяма част от времето си на учене. Прегледа записаните лекции от всички часове, които беше пропуснал. Учеше в офиса в Емпайър Стейт Билдинг. Вероятно учеше и в апартамента си, но кой шае какво правеше там, понеже смущението постоянно пречеше. Но най-много се притеснявах от това, че учеше във фоайето на Грейшъс Палмс.

Вечер сядаше, полускрит в листата на палмите, но все пак се виждаше от входа. Само той си знаеше защо учи на такова място, където постоянно го прекъсваха.

Долу слизаше облечен в черен смокинг с копринена яка. Ризата беше с копринено жабо отпред и копринени ръкавели с диамантени копчета. Откъде ги е намерил, не знам — може би ги е поръчал специално — но беше с черни кожени бейзболни шпайкоке.

Тъкмо започваше някоя лекция за диференциални уравнения или друга подобна глупост и още на първата страница някой дипломат иде при него, той става, ръкува се и губи маса време. Явно в ООН току-що бяха влезли в сесия, защото имаше много клиенти, всички с различен цвят и отсенки на кожата.

Не казваха нищо умно и в началото си мислех, че сигурно говорят закодирано. Неща от рода на „Как си, приятелю?“ от страна на дипломатите и „Направо страхотно“ от Хелър. Неразбираемо. А от време на време някой дипломат ще повдигне вежди и ще попита „Ти пробваш ли се?“, а Хелър ще отговори „Само след високопоставените личности.“ И те се засмиват някак съучастнически. Съвсем неразбираемо.

Но едно нещо беше пределно ясно. Той беше прекалено „бибип“ популярен.

В ъгъла на фоайето непрекъснато се рисуваше по една картина. Неизменната тълпа около художника, момичето полуголо, изкусително. И аз исках да видя по-добре, но Хелър никога не поглеждаше в тази посока! А с периферното зрение не можеха да се хвана много подробности.

Единствените случаи, когато успявах хубаво да огледам момичетата — а те бяха зашеметяващи във всяко едно отношение — бе когато излизаха от фоайето. А тогава бяха наметнати, защото рисуването беше приключило за вечерта. По пътя към асансьора спираха при Хелър и казваха нещо от рода на:

— Върви добре, хубавецо. Южна Африка се съгласи.

Или нещо еднакво глупаво. Беше объркващо. Първо по програма трябваше да е проститутка на седмицата, а те очевидно го бяха сменили с проститутка на вечерта. Човек направо се побъркваше. Но явно Хелър бе намислил нещо, макар и да не можех ца вървя в крак с него.

Все пак може би беше по-добре, че не можех да оглеждам хубаво тези момичета. Моето легло беше празно и макар че тя всеки ден излизаше с колата, изобщо не я зървах. Очевидно бе изтрила моята многострадална личност от живота си. Чувах, че момчето било по-добре, но никой от тях не излизаше от стаята.

Хелър намираше време да ходи насам-натам, въпреки висенето му при дипломатите и ученето на лекциите, да го „бибип“.

Цели три сутрини правеше най-глупавите неща, които бях виждал.

Хващаше си обикновено такси и тръгваше нанякъде. След малко Бум-бум пристигаше с тяхното такси и казваше на Хелър: „Нищо.“ Това беше всичко. Хелър после се качваше в метрото, слизаше на някоя станция и чакаше. След малко пристигаше Бум-бум и казваше: „Нищо“. Хелър тръгваше бавно покрай различни сгради и зяпаше по витрините. И след малко Бум-бум идваше и казваше: „Нищо“. Най-накрая разгадах какво правят. Упражняваха някоя тъпа задача по следене от курса по разузнаване. Само дето Хелър винаги носеше червената си бейзболна шапка и се отличаваше като светофар. Беше или от разузнаването, или някое друго тъпо упражнение.

След тези няколко дни Хелър престана. Може би му беше омръзнало да ходи и да се вози. Може би просто разглеждаше Ню Йорк. Кой би могъл да разгадае ненормалното му поведение?

Минаха почти две седмици от ежедневното учене и киснене във фоайето. Изведнъж последва рязка смяна.

Една сутрин стана много рано. Отиде с метрото до Нюарк и се запъти към гаража „Джифи-спифи“. Майк Мутационе извади глава от един багажник и емоционално се поздравиха. Заговориха за това и онова, включително и за идеята на Майк да направи Хелър католик. А Хелър се защити:

— Откъде знаеш, че душата ми вече не е спасена?

Майк изглежда нямаше отговор на това, затова минаха на служебни въпроси.

Хелър искаше да наеме гараж. Майк му каза, че няма проблеми, имали няколко наоколо, където държали „пресните“, преди да им „сменят физиономията“. Майк сам го разведе с колата, видяха ги и Хелър си избра един, който се заключваше много здраво. И го нае.

После се върнаха в гаража и отидоха да видял Кадилака на Хелър. Работата напредваше, но новия двигател все още не бил „модифициран да вдига 190 мили в час“. Но Хелър не го интересуваше новия двигател. Искаше да види стария, който беше изваден върху някаква маса.

Хелър изигра на Майк малък номер по своя типично точен и бърз начин. Искаше старият двигател и още един радиатор да бъдат качени на влекач. Искаше да се прикачи бензинов резервоар. Искаше и спирачен барабан около връзката на двигателя с в-образната тръба.

Озадачих се. Защо му беше да прикачи към влекач двигател, който няма да движи влекача?

Майк каза:

— А, лесна работа. Ей там имаме един влекач, Който един „бибип“ глупак открадна. Как да продадеш количка за багаж? Имаш го. Тук имам две свободни момчета. Още този следобед ще ти изпълним поръчката.

Хелър му даде пари и му каза като свърши с работата да го премести в новия гараж. Ненормален. Не само, че искаше превозно средство, което нямаше да може да върви, но щеше да го държи и в частен гараж. Нищо чудно, че този Майк иска да го прекръсти в друга религия. Беше прекалено луд в сегашното си състояние.

Хелър излезе да пазарува, след като се сдоби с два адреса и купи голяма бутилка кислород и още една бутилка водороден газ. Каза им да ги изпратят в гаража.

Върна се в Ню Йорк и продължи с обичайните си разходки, но рано на следващата сутрин замина за Нюарк с голяма чанта инструменти.

Отиде в гаража. Там го чакаха влекачът и бутилките с газ. Облече бял работен комбинезон и се захвана за работа.

Остави вратите на гаража отворени. Постави измервателен уред на спирачния барабан зад двигателя. Запали и започна да следи показанията на уреда. Даваше все повече газ. Шумът, вибрациите и пушекът бяха ужасни.

Пак си играеше. Винаги можеш да разчиташ на хората от Флота, когато става въпрос да си играят с машинарийки.

След това свали карбуратора, но си сложи ръкавици да не се опари.

Свърза регулаторите и маркучите с кислородната и водородната бутилки.

Направи метална поставка на мястото на карбуратора, проби две дупки и свърза маркучите.

Изпълнението беше доста грубо. Сложи си газова маска, за да може да работи.

Запали!

Двигателят работеше!

После смени бутилките и започна да подава налягане на спирачката. Постоянно си записваше измерванията. С помощта на друг измервателен уред започна да следи газовете, които излизат от ауспуха. Така нагласи двете клапи на водородната и кислородната бутилки, че измерванията на ауспуха станаха нула, а на спирачката — максимални.

Вече беше станало късно. Той разкачи всичко, свали си комбинезона и тръгна. Още една загадка. Какво беше всичко това?

Но едно нещо беше сигурно. Беше щастлив. Даже си подсвиркваше по пътя за метрото към Ню Йорк. Беше научил нов трик.

Твърде бързо напредваше. Знаех, че го прави напук на мен, да ми се подиграе, че трябва да отложа убийството му.

Чувствах се ужасно.

Глава трета

Точно когато си мислех, че по-лошо от това не може да стане, пристигна „Бликсо“. Това съвсем разпръсна сегашното ми объркване. Беше осем вечерта по турско време. Тъкмо се чудех как да избегна безсънната нощ в самотното ми легло, когато прс дупредителното табло в тайния ми офис започна да просветва:

Можеше да бъде само „Бликсо“. Изведнъж се сетих за златото и се зарадвах. Бях обещал на капитан Волц бутилка уиски, като пристигне. Той бе сред офицерите, които никога не забравят такива неща. Бутилката, която бях приготвил, беше открадната. Може да не иска да ми даде златото!

Бързо позвъних на шофьора на таксито.

— За бога, бързо ми донеси бутилка скоч.

— Положението изглежда зле — каза той.

— Наистина е зле — казах аз.

Затворих. Бързо тръгнах да търся униформа. Когато просветна таблото, бях съвсем гол. Няма как да се кача така на борда. Болц щеше да помисли, че нямам никаква власт и да ми задържи златото. С него ще може да си купи огромно количество скоч — за шест милиона долара. Познавах много добре капитан Болц.

Намерих една униформена туника, но панталон — не. Когато след малко намерих панталон, бях забутал някъде туниката. Намерих си шапката под леглото, но никъде не открих медальона с моя ранг.

През стаята ми сякаш бе минал ураган. Но успях да събера на едно място панталон, туника, ботуши и шапка. Може би той няма да забележи, че медальонът липсва.

Чух таксито. Отидох в спалнята. Шофьорът се втурна и ми тръсна една бутилка. Беше фалшиво. Арабско.

— Това уиски не е хубаво — казах аз.

— И ситуацията не е хубава — каза той.

Ще трябва да свърши работа. Изпратих шофьора от стаята с шепа лири.

Втурнах се по тунела между тайния офис и хангара. „Бликсо“ още не бе заел позиция. Зачаках.

Най-накрая успяха да поберат нищожните му двеста и петдесет фута височина в единия край на площадката за кацане и закараха прекалено висока стълба до въздушния шлюз. Смениха стълбата. И тази не стана. Космонавтите от „Бликсо“ спуснаха собствена подвижна стълба. Качих се на борда.

Капитан Болц беше в кабината си и се преобличаше в цивилен костюм, който не му беше съвсем по мярка. Готвеше се да излезе в града. Закопчаваше износената си риза, която скриваше косматата гръд. Подадох му уискито. Той заряза копчетата. Стисна със зъби капачката и я разкъса. Отпи голяма, голяма глътка. Потръпна и леко се замая.

— Боже! — доволно каза той. — Боже, много е добро.

Отпи още една гътка. Каза:

— Е, Грис, как си ти?

Бръкнах в джоба и извадих ключа към склада, в който бях заключил златото.

— Пътниците ти пристигнаха в страхотна форма. Някакъв си Гунсалмо Силва беше потънал в дълбок сън, така че изобщо не го чухме. А Прахд Битълстифендър през цялото време не излезе от кабината си, учеше като откачен. Онзи малък „бибипец“ — как му беше името — Ту-ту? — трябваше да го вържа с вериги. Не заради него, а заради екипажа — всички се опитваха да го вкарат в леглото си. Иначе всичко е наред. Сложи един печат на няколко документа и всички пътници са твои, включително и товара.

Веднага извадих личната си платка и започнах да подпечатвам. След малко ръката ми взе да се уморя на, затова погледнах какво подпечатвам. Втората половина документи бяха празни бланки за внос, за да може Болц да си вкара контрабанда на Волтар как вото поиска. Подпечатах ги.

Ухили се.

— Как само се разбираме — каза той. — А сега, ако разрешиш, хората ми да започнат да разтоварват. Пийни малко уиски. Не? Тогава тръгвам и бог да е на помощ на Турция. — Излезе.

Трябва доста да е навикал екипажа, защото почнаха без никакви протести. Отключихме.

Ето го — красиви чудни сандъци! Осемнайсет с десетфунтови кюлчета злато. Това правеше девет хиляди унции. Златото в момента вървеше по седемстотин долара на унция. Значи сега пред очите ми имаше злато за шест милиона и триста хиляди долара! В крайна сметка, престъпленията излизат изгодно.

Взех двама работници от хангара да помагат и само след малко златото потече през тунела към тайния ми офис. Влязох пръв, хвърлих едно одеало върху екрана и пуснах работниците да го наредят в единия ъгъл. Не отне чак толкова място. Те, естествено, не знаеха какво е това. На сандъците имаше лепенки „За медицински цели“ и „Радиоактивно“.

Тъкмо се канех да затворя вратата след тях и да се нарадвам на спокойствие, когато пристигна пратеник.

— Искат да разтоварят и останалата част от товара. Къде да я пренесат?

Затворих стаята и се върнах обратно през тунела. Разтоварваха кашони, кашони, кашони с материали от „Занко“.

О, по дяволите! Болницата! Бях забравил да проверя дали цялата доставка е налице!

Взех телефон и се свързах с доставчика.

— Естествено, че сме завършили всичко — каза той. — От седмица се опитвам да се свържа с вас.

Аха, значи и от тук съм богат! Олекна ми на душата поне за това.

— Къде са ключовете?

— У Фахт бей.

Все по-добре и по-добре. Изпратих човек до Фахт бей.

— Камиони — казах аз. — Трябват ми камиони. Всичко това е за новата болница!

— Всичкото?

Пак погледнах. Продължаваха да разтоварват. Вече бяха натрупали цяла планина и продължаваха да разтоварват. Тук имаше някаква грешка.

Грабнах фактурата от ръцете на един от екипажа. Не беше един лист, а три. Единият съдържаше нещата, които използвахме при вдовицата Таил, другия беше от първата покупка. Имаше и трети! Боже мой! На какво ли не са способни корумпираните началници! Ломбар бе учетворил поръчката от Занко, за да спечели още милион и половина кредита комисионна за себе си! Сега тук имаше достатъчно целулолически принадлежности, за да се обработи цяла армия. Две армии! Освен това бяха учетворили и всички дреболии, които бях поръчал между другото, без да ми трябват. Никой не знаеше какво може да има в растящата грамада. Сигурно „Бликсо“ не би могъл да побере и грам повече.

Но изведнъж се сетих! Мръсни мошеници! Не са ми дали допълнителните трийсет хиляди кредита, които се полагаха лично на мен! Тъкмо смятах да се втурна и да напиша едно гневно писмо, когато Фахт бей каза:

— Искаш да кажеш, че всичко това заминава за болницата?

— Да, да, махнете етикетите. Накарай хората си да се размърдат.

— Но така ще изчезне номерацията и маркировката — каза той.

О, по дяволите! Подробности, подробности. Попитах един от екипажа:

— Къде е този Прахд Битълстифендър?

Той не го знаеше по име, но като го описах, отиде и го изведе от кабината му. Висок и кльощав, той се появи отгоре на стълбите, олюляващ се под тежестта на багаж и записки.

— Ти поемаш болницата! Тези етикети не могат да останат така, ще ги видят хората. Смени ги и натовари всичко това в камиони.

— Здравей, офицер Грис — каза той. — Мога да говоря на турски. Слушай. Сега говоря на турски. Откога започва да ми тече заплатата?

Пак понечих да се втурна да напиша гневното писмо. Един от екипажа ме спря.

— Къде да го оставим този?

Носеха носилка. Някой дълбоко заспал. Злобното лице на Гунсалмо Силва, което не беше по-хубаво в състояние на покой.

— В килия. Коя да е. Не го будете засега. По-късно ще се погрижа за него.

Пак се опитах да се измъкна. Двама от екипажа извеждаха някого. Във вериги, увити в плат и заключени. Едва ходеше. На главата му имаше чувал.

Единият попита:

— Какво да го правим?

Свали чувала. Беше Туола, Ту-ту, от моя офис. Като ме видя, започна да плаче на секундата.

— Затворете го в килия — казах аз. — Ще ви покажат къде са килиите за арест. Никой да не говори с него, абсолютно никой.

Пак се опитах да тръгна. Един от екипажа каза:

— Има към двеста фунта разни документи в кабината му. Какво да ги правим?

— Пренесете ги в офиса ми. И недейте да вадите новече никого от кораба. Имам работа.

Най-сетне се измъкнах.

Седнах и написах най-отвратителното и гневно писмо, което можах. До Занко. Дължаха ми трийсет хиляди кредита и се опитваха да ме измамят. И не само това. Написах им, че са ме лишили от възможността да купя с тях злато! Злодеи!

Чак тогава се почувствах по-добре. „Бликсо“ беше пристигнал. Глупаво се надявах, че неприятностите ми са свършили. Едва сега започваха!

Глава четвърта

Златото ми пристигна и аз най-спокойно си спах до сутринта.

Карагьоз енергично ме разтърсваше за рамото.

— Султан бей! — повтаряше той. — Ела бързо. Може би бунт!

Станах от леглото. Обух панталон и ботуши и намъкнах дебел пуловер. Затичах след Карагьоз.

Фахт бей чакаше в кола пред портата. Държеше вратата отворена. Светлината едва стигаше, за да видя лицето му, но то бе бяло като платно.

— Болницата! — каза той и шофьорът отцепи натам.

— Започнаха да се събират от ранни зори. Чули са, че болницата ще отвори днес.

— Кой?

— Майките.

— Защо?

— Заради табелата.

Казах:

— Не виждам нищо тревожно в това.

— Така ли? — попита той. — Ако изгубим подкрепата от майките в този район, притока от рождени свидетелства ще секне. Така че, внимавай как се отнасяш с тях.

— Аз ли? А останалата част от служителите на Апарата? Това не е ли ваша работа?

— Това е твоя болница. Не я съгласува със Съвета На офицерите.

— Все аз трябва да правя всичко! — оплаках се.

— И внимавай как ще се справиш с предната линия.

— Каква предна линия?

— Местните лекари и помощниците им.

Като пристигнахме, пред болницата се бе събрана голяма тълпа. Повечето бяха майки и деца. Седяха послушно, както често правят турците. Те са много послушен и покорен народ, особено преди да избухнат. Покорни са пред волята на Аллах. Но Аллах очевидно иска свещени войни при най-малкия повод.

Проправих си път през тях. Много хора кашляха. В Турция туберкулозата е масово разпространена. Към мен се обръщаха очи. Болни очи. Трахомата също е масова болест в Турция. От време на време виждах характерните изкривени крайници и неизбежните рани.

Около болницата имаше купища изровена пръст и още не я бяха изравнили. Но самата сграда беше ннушителна — на голяма площ и ниска. Влизаше се но големи стълби, пред които имаше широка площадка и висока портална врата.

Наблизо бе сложено голямо бяло табло. Отгоре бе нарисуван полумесец. В повечето страни на земята използват червен кръст, но тук — червен полумесец, символа на прераждането. Имаше и друг голям надпис. Пишеше: „СВЕТОВНА ОБЕДИНЕНА БОЛНИЦА НА МИЛОСЪРДИЕТО И СЪСТРАДАНИЕТО Строителна фирма «Мудлик»“

Не виждах нищо лошо в това. Какъв бунт. Фахт бей винаги преувеличава.

Качих се по широките стълби, проправяйки си път през тълпата. Сблъсках се с предната линия.

— Спри! — каза внушителен мъж, който носеше плакат.

— Всеки, който мине през предната линия, е враг на турската национална гордост. — Посочи към плаката. На него бе написано:

„НЕЧЕСТНО СПРЯМО ОРГАНИЗИРАНАТА МЕДИЦИНА.

ДОЛУ МИЛОСЪРДИЕТО И СЪСТРАДАНИЕТО!“

Лекарите и помощният медицински персонал, които носеха такива плакати, изглеждаха твърдо решени.

На площадката над стълбите имаше малък пиедестал. Вероятно бе направен за статуя, която още не е готова. Фахт бей ме побутваше отзад да се кача на пиедестала. Нямах избор. Качих се.

Какво море от лица!

Колко силна кашлица и трескави очи.

Колко много болни крайници и други органи!

Знаех, че Министерството на здравеопазването и социалните грижи в Турция активно се бори със заболяванията. А също и Министерството на труда. А също и много други благотворителни организации Но да се справяш с такива проблеми в Турция е тежка задача. Досега не бях забелязал колко много болни хора има в този район.

Отворих уста. Исках да им кажа да си идат по къщите. Нямах възможност. Едрият доктор от предната линия извика:

— Аз съм учил в Съединените Щати. Знам как трябва да се ръководи медицината. НЕ ТРЯБВА ДА ИМА БЕЗПЛАТНИ КЛИНИКИ!

Предната линия моментално се затвори около пиедестала и започнаха да ме удрят с плакати и Пръчки!

Пазих се, навеждах се, опитвах се да браня.

Другите започнаха да скандират в такт с ударите по мен: „НИКАКВА БЕЗПЛАТНА КЛИНИКА! НИКАКВА БЕЗПЛАТНА КЛИНИКА!“

Изкрещях:

— Естествено, че няма да има безплатна клиника!

Тълпата моментално подхвана действия. Бяха въоръжени с топки кал! Въздухът почерня от кал. Замерваха МЕН!

Лекарите бяха доволни. Едрият се обърна към тълпата:

— Разбрахте ли! Няма да има безплатна клиника!

Тълпата веднага започна да захвърля и мен, и докторите. Подвикванията се извисиха в див рев.

— Къде е войската? — креснах на Фахт бей. Той страхливо се бе свил в ъгъла над стълбите.

— Болницата си е твоя! — надвика той врявата. Една буца кал ме удари в лицето.

Свали ме от пиедестала! От носа ми започна да тече кръв.

Изведнъж на пиедестала се изкачи висока, кльощава фигура с бяло палто и вдигна ръце. Беше Прахд Битълстифендър. Тълпата спря да хвърля, за да чуе какво ще стане. На чист книжовен турски Прахд каза:

— Скъпи съграждани! Скъпи турци! Изправям се днес пред вас, за да ви призова към свобода! Време е, крайно време, ние, децата на Аллах, да се вдигнем като един и да отхвърлим желязната хватка на чуждите потисници!

Носът ми толкова кървеше, че ми се струваше, че ще умра от загуба на кръв. В тази болница трябва ше да има студена вода. Запристъпях заднишком към вратата. Влязох в коридор.

Гласът на Прахд продължаваше да се разнася.

— Една обединена Турция, изправена смело срещу жестоките врагове…

Беше много далеч и вече не можех да го чувам.

Влязох в една баня, затворих вратата и пуснах студената вода. Седнах на тоалетната чиния и си сложих намокрена тоалетна хартия отзад на врата.

Очаквах всеки момент тълпата да нахлуе през вратата и да ме разкъса парче по парче. Но засега само изтичаше безценната ми кръв.

След безкрайно дълго време проклетата кръв спря.

Навън беше ужасно тихо. Дали не бяха дошли баретите и не ги бяха застреляли всички?

Рискувах и надзърнах. Голяма чакалня. В нея се бяха подредили редици майки, тихи, послушно чакащи ред.

Бяха поставени маси. Местните доктори работеха около тях, правеха най-различни неща, обичайни за тази професия. Изглежда с радост обслужваха хората един по един. Не видях ни една майка да плаща. Не можех да разбера.

Уплашен, че ще ме видят и пак ще ме замерват, пропълзях край стената. Ръка на рамото ми. Подскочих.

— Тъкмо бях тръгнал да ви търся.

Беше доктор Прахд Битълстифендър. Въведе ме в малка операционна. Започна да ми преглежда носа.

— Какво направи? — казах аз. — Каква беше тази реч?

— Реч, произнесена от Кемал Ататюрк в началото на революцията — каза Прахд.

А, Кемал Ататюрк. Турците го обожаваха. Познали са речта и са спрели, за да слушат.

— Ох — казах аз. Правеше нещо в носа ми.

— Не мърдайте, ако обичате.

— Ами какво стана с безплатната клиника? — попитах и потръпнах от мисълта за разходите.

— О — каза Прахд и бръкна още по-навътре в носа. — Казах им, че всичко е безплатно.

— Ох.

— Казах им, че в крайна сметка това е тяхната болница, така че те трябва да подготвят всичко и да действат като сестри и изобщо като персонал. Решиха, че е чудесно.

— Ох, ами онези доктори?

— Назначих ги всички като квалифициран състав По няколко часа дневно срещу високо заплащане.

— Ох — казах аз. И не защото ме беше заболяло. Изведнъж тази болница се оказа огромен разход, не печалба! — И как реши, че имаш правомощията да решаваш всичко това?

— Снощи ми казахте, че отговарям за болницата — каза Прахд. — Така че, направих точно каквото мислех, че ще искате, офицер Грис. Да излекувам болните. Да помагам на бедните и нуждаещите се. По-добри отношения с племената на този примитивен край на планетата. Възхищавам ви се за широкия обхват в междузвездните отношения. От днес ли започва заплатата ми?

— О, боже!

— Мога да говоря и италиански — убедително каза той.

— Откъде да знам, че можеш да лекуваш? — рязко казах аз. — Току-що започна тестовете. Има някаква минимална възможност да ти се плати, когато болницата започне да печели пари. Истински пари!

Започна да бърка по-силно в носа ми.

— Ох!

Глава пета

Понеже пуловерът ми целия бе в кал, Прахд взе една бяла престилка и ме наметна.

— Искам да ви разведа из болницата, защото има проблеми — каза той.

Настръхнах. Как може да има проблеми? Аз сам бях изработил плановете. Отне ми много време.

Последвах го навън. Опашката постепенно се придвижваше в чакалнята и всичко изглеждаше спокойно.

Тръгнахме но един коридор. Операционна, не напълно обзаведена. Приемни кабинети, не напълно обзаведени. После много врати. Отделения. Огромен брой. Понечих да вляза в едно.

— Не — каза Прахд. — Пълно е.

— Вече толкова много пациенти?

— Не, не. Всички отделения и стаи са пълни с оборудване. Екипажът и аз работихме цяла нощ. Но успяхме само да сменим етикетите и да ги преместим. Тук има достатъчно оборудване и запаси, за да се поддържат няколко болници, и то години наред. Това исках да ви покажа. Нямаме място за пациенти. Всичко е заето за склад. Имам нужда от още една сграда, където само да държа оборудването. И едно голямо хладилно помещение, когато започна да изграждам култури и клетъчни банки.

Той не знаеше. Натиснах един бутон. Откри се стълбище. Заведох го долу в мазето.

Беше цял болничен комплекс, сам за себе си. Имаше и много индивидуални стаи.

Той беше удивен.

— Какво е това? Тайна болница под болницата?

— Точно така — казах аз. И му казах за главния план за промяна външността на гангстери и издирвани.

— Приличат на килии — каза той.

— Това е, за да могат да се чувстват като у дома си — казах аз. — Ще можеш ли да се справиш?

— О, никакъв проблем. Просто трябва да върви и горната болница.

— Тя е за прикритие.

— Но това все още не оправя проблема със складовото пространство, офицер Грис. Нито с хладилното помещение. Дори напротив, така стават още ни необходими заради повечето култури, които ще фибва да разработвам, смяната на отпечатъци от пръсти, ларинкси и така нататък.

Виждах, че се държи като муле. Качихме се горе, където си бе устроил офиса. Беше хубав офис. Имаше телефон, при това свързан. Обадих се на строи-телна компания „Мудлик“ и веднага ме свързаха с директора.

— Мисля, че едно от финансовите условия на доктора не е изпълнено.

— Разходите надхвърлиха очакванията — каза той.

— Ще ми трябва още един голям склад и хладилно помещение.

— Ако има още половин милион щатски долара, разходите ще бъдат покрити — каза той.

Боже мой, тази болница ми излизаше много скъпо!

— При същите условия — казах аз.

— При същите условия — съгласи се той.

— Направете плановете и започвайте работа.

— Ти си богат — отбеляза той.

— Но гледай ти да не станеш прекалено богат — казах аз. — Около болницата има страшно много кал.

Затворих. Е, все пак милосърдните болници си имаха добрите страни.

Сега комисионната ми ще бъде половин милион щатски долара.

Станах и се приготвих да тръгвам. Носът продължаваше да ме боли.

— Като дойдат хората от „Мудлик“, само им кажи какво искаш и гледай веднага да започват. Аз имам друга работа.

Прахд изобщо не се опита да стане.

— Не искате ли да чуете новините от Волтар? — попита той. — Знам колко присърце взимате добруването на страната си.

На хората им се говореше. Пак седнах.

— На Волтар всичко е нормално — каза Прахд. — Времето беше прекрасно, всички храсти бяха разцъфнали.

Знаех, че говори за къщата на вдовицата Таил. Застанах нащрек.

— Нали знаете, че бях започнал да работя върху вдовицата Таил — каза той. — Сигурен съм, че ще сте доволен да чуете, че работата приключи успешно още преди отпътуването на „Бликсо“.

Повече от подозрителност, отколкото от любопитство, попитах:

— Каква работа?

— Знаех, че се интересувате от къщата й, а интересът ви към нея бе очевиден. Така че, направих точно това, което вие бихте искал, офицер Грис. Проблемът се наричаше нимфомания — болест, при която мислиш само за секс.

О, боже, колко беше прав!

— Така че, като начало аз й уголемих яйчниците. Сега може да има три пъти повече оргазми, при това много по-силни.

По дяволите! Никой мъж от Нафуканите Хълмове вече няма да е в безопасност! Благодаря на небесата, че съм тук, на Земята. Но чакай. Той каза „като начало“.

— И си продължил?

— Ами да, разбира се. Тъй като сте част от прочутия род на Гирант Слахб, исках като ваш подчинен да изпълня докрай професионалните си задължения.

Чаках и очите ми все повече се свиваха. Подозрението е органичен фактор в Апарата.

— Нимфоманията — учено каза той, — често се причинява от стерилност. Затова направих преглед и както очаквах, овулацията наистина беше възпрепятствана, вследствие на което клетката не може да се отдели и да бъде оплодена. Тъй че, отстраних препятствието.

Аха. Значи е овладял положението. Ако вдовицата Таил роди дете, това ще я озапти.

Прахд щастливо се усмихваше — истински професионалист.

— Помните ли първия път, когато имах честта да се запозная с вас? Точно имахте полов акт с нея, в къщата. Е, ами аз взех малко от вашата сперма…

— Я чакай! — казах аз с внезапно притеснение. — Ти се сношаваше с нея цял ден и половина! Отъде знаеш, че не е твое?

— О — каза той и махна с ръка, — професиалната етика не ми позволява да използвам собствена сперма. — Изобрази една професионална усмивка на съжаление. — Кой целулог не знае конфигурацията на собствената си сперма? Лесно е да се определи. Както и да е, тя беше готова за овулация, макар че овулацията беше невъзможна, така че сложих една от нейните яйцеклетки в епруветка с един от вашите сперматозоиди. А ето и добрата новина. Всичко мина много успешно. И точно преди да замина, проверих със сигурност, че няма нищо друго в утробата й и вкарах вече развиващия се ембрион.

В мен се надигаше ужас на вълни. Вдовицата Таил!

— Тя знае ли чие е? — казах аз с нищожна надежда.

— О, да. Каза, че след като не може да има дете от Хелър, ще трябва да се задоволи с ваше. Тя всъщност беше много щастлива. Остават й още седем седмици. Ще бъде момче.

Ужасът ми се превърна в свирепост.

— Бях толкова благодарен за всичко, което направихте за мен — каза Прахд, — че исках да ви зарадвам. Представете си само, това ще продължи рода на вашия велик чичо, Гирант Слахб! Детето ще носи кръвта на най-прославения целулог на Волтар! Сигурно сте ли горд?

Бях стиснал юмруци.

— Никой няма да ти повярва. Няма никакви доказателства, че аз съм бащата.

— О, има — каза Прахд. — Пуснах официално медицинско свидетелство за бащинство. Не се бойте, няма да се изгуби. Направих всичко необходимо, за да не може никой да ви оспори бащинството.

О, богове и дяволи! Този беше изчадие! Попитах:

— Защо си го направил?

Най-накрая го притесних. Започна да заеква.

— Д… д… добре. Имаше и друга причина. Вие к…к… казахте, че ще п… п… подпалите онова красиво имение. Не можех да п… понеса тази мисъл. Затова знаех… знаех, че ако вие знаете… знаете, че там имате син, няма да го изгорите!

Тежко се отпуснах на стола си. О, богове, дяволи и изчадия. Този ме беше свързал с няй-голямата нимфоманка на Волтар! Може би, ако тя настоява пред властите, ще трябва дори да се оженя за нея!

Прахд някак си се съвзе.

— Това има и своите добри страни. Имението е толкова красиво. Тя ви изпраща картичка.

Бръкна в джоба и я измъкна. От едната страна имаше статуя на гола нимфа с изкусителна усмивка, Която уж криеше голотата си, но всъщност я демонстрираше най-отявлено. От другата страна бяха драснати няколко реда:

Прибрах се вкъщи. Легнах в леглото и заплаках. Много жалко, че Прахд официално беше мъртъв. Иначе щях да го убия на момента.

Глава шеста

Съдбата не ме изяде на порции този ден. Беше много либерална. Даже настояваше аз да си изям целия лош късмет, който можех да побера, даже и малко отгоре.

Следобед Карагьоз влезе в спалнята ми. Изглежда винаги, когато има някаква лоша новина, я носи той. Ако новините са добри, изобщо не ми ги казват.

— Отпред на ливадата има един мъж с ужасен вид — каза той.

Станах. Не е възможно в пуловер да се скрие оръжие. Освен това пуловерът ми беше кален. Свалих го и сложих грейка. Пъхнах в джоба „Колт Кобра“. Предпазливо излязох навън. Беше Джими Канавката Тавилотврат. Подхвърляше си една кама.

Извърна към мен набразденото си от шарка лице. Погледна ме с пронизващи черни очи и каза:

— При тебе ли е моят човек?

— Никаква стрелба наоколо! — притесних се аз. Той продължи да си подхвърля камата.

— Никога не използвам огнестрелно оръжие. Защо мислиш, ми викат Канавката?

Огледа се на всички страни, за да види дали някой не подслушва. Не говореше нормално, а звуците сякаш излизаха предимно от ъгъла на устата му.

— Събрал съм тук хората, които ти трябваха — потупа се по джоба. — Като ми покажеш моя човек, аз ти давам тези.

Кандидатите за промяна на външния вид! При положение, че плащаме на местните лекари да работят в болницата и тръбим на целия свят, че лечението е безплатно, този нов доход не само щеше да ни е добре дошъл, но и беше жизнено важен!

— Ела след малко — казах аз.

— Не мърдам оттук, докато не ми докараш Гунсалмо Силва. Имаме още информация за него. Той е теглил куршума на Свети Джо Корлеоне, а му беше бодигард. Той не е честен човек. Много, ама страшно много ни трябва Гунсалмо Силва. Тези имена, които съм събрал, наистина си струват. Но ако не си удържиш на думата, да знаеш, ще си го изкарам на тебе. Имам нужда от практика.

— Не, чакай! Не ме разбираш! Исках само да кажа, че трябва да се обадя по телефона. Но се разправяйте далеч оттук. Ти почакай. Ще изпратя един от моите хора да ти донесат нещо за пиене и …

— Никога не пия по време на работа. За ченгетата нелегално, значи и за мен. Което е така, е така. Обади се по телефона.

— В кой хотел си отседнал?

— В никой. Току-що пристигнах от Истанбул с кола под наем.

— Това исках да знам — казах аз.

Втурнах се в спалнята си и заключих вратата. Обадих се на Фахт бей по вътрешната система на базата.

— Онзи, дълбоко заспалия от „Бликсо“ — казах аз, качи го в кола, която да не може да се идентифицира и да изглежда, че идва от Истанбул. Заведи го в хотел „Сагланмак“. Остави го в стаята най-отгоре на стълбите. Регистрирай го като Джон Смит и кажи на рецепцията, че е пил прекалено много по пътя. Изключи в колата системите за дълбок сън, така че да не разбере къде е бил. Провери да не са останали някакви знаци или апарати по него.

Фахт бей каза, че е разбрал. Но добави:

— Никакви проблеми не трябва да създаваме, офицер Грис. Един бунт ни стига за деня.

Взех едни инфрачервени очила за нощно гледане. Убедих Джими Канавката да седне на една маса в градината. Сервираха му безалкохолно. Той сипа на една котка, която се моташе из градината и после започна да я зяпа. Не беше много добра компания.

— Как е Бейб? — попитах най-после.

— Защо питаш? — каза той.

— Е, стария пламък, все пак.

— Тя каза, че никога не е чувала за теб.

— Не винаги използвам едно и също име — казах аз.

— О.

— Как е Джовани?

— Защо питаш?

Е, не беше точно приятелско бъбрене.

Реших, че съм дал достатъчно време на Фахт бей да се организира. Отидох до колата под наем на Джими Канавката. Казах му накъде да кара.

След няколко минути го накарах да паркира на една задна улица. Отидохме до къщата срещу „Сагланмак“. Тя беше с плосък покрив. Имаше един стар турчин, когото познавахме. Казах му:

— Аз съм инспектор по покривите.

Подадох му банкнота от петстотин лири.

— Не искаме да безпокоим хората и затова не ги предупредихме.

Той ни пусна през задната врата. Покривът бе опасан с парапет. Пролазихме на колене но покрива, скрит от хотел „Сагланмак“ от парапета.

Оттам гледахме право в най-горната стая. Показах на Джими Канавката стълбището, което водеше към външната веранда. Но за негово съжаление, той вече го знаеше.

Макар че вече беше есен, на покрива беше малко горещо. Но изглежда на Джими Канавката това не му правеше впечатление. Той очевидно беше добре трениран в стоене и чакане. Добре обучен отмъстител.

Слънцето залезе. Не говорехме. Излязоха звезди. Това не предизвика никакъв коментар.

Една кола паркира пред хотела. Излязоха трима мъже. Този в средата изглеждаше доста отпуснал. Влязоха в хотела.

След малко лампата в стаята светна.

— А, я гледай! — каза Джими Канавката.

Гунсалмо Силва, който ясно се виждаше през прозореца, бе довлечен през вратата. Беше в безсъзнание.

Двамата мъже му свалиха дрехите. Сложиха го в леглото и го покриха със завивките. Виждахме края на леглото.

Джими Канавката извади нож и пистолет. Толкова се бе съсредоточил в работата си, че трябваше ца му напомня:

— Списъка — казах аз.

Бръкна в джоба си. За всеки случай бях насочил Кобра-та в джоба към него, ако реши да извади нещо друго. Беше списъкът.

— Двеста имена — каза той. — Всичките са стабилни, само чакат да дойдат. Последният в списъка е брат ми в Хобокън. Изпращай комисионните на него. Той е най-изправният човек в семейството — боклукчия. Ако забравиш да платиш, ще се върна за теб при следващото пътуване.

— Честността е най-добрата политика — казах аз. — За мен е удоволствие да работим заедно.

Той кимна.

Слязохме надолу през вратата.

Джими Канавката се насочи към външното стълбище към стаята.

Макар че всички ме познават като страстен почитател на такива зрелища, предпочетох да имам алиби.

Тръгнах по улицата и влязох в един бар. Поръчах си кола. Бях готов да прекарам там половин час в разговор с бармана за времето. Но не стана.

Един изстрел гръмна горе по улицата.

След това още два!

Боже мой, какво използваше Джими? Оръдие?

Останах си на мястото. Чу се полицейска кола. Тичащи стъпки. Гласове и викове.

— Много е шумно тази вечер — казах на бармана.

— Не мога да проумея — каза той. — Та ти беше тук, Султан бей.

— Естествено — казах. Дадох му по-малко бакшиш, за да запомни.

Като приключихме със спора, излязох на улицата. Пред „Сагланмак“ се бе събрала голяма тълпа. На вратата стоеше ченге.

Тръгнах в противоположна посока и се качих на такси. Шофьорът ме свали пред болницата. Влязох.

Бях страшно учуден на видя сестра с бяла престилка на рецепцията. Изглеждаше компетентна, хубава брюнетка. Но беше страшно млада.

— Кого желаете да видите? — професионално запита ря.

За малко да кажа „Прахд“. После се сетих, че му бяхме дали документи на умряло мъжко бебе и че бе „получил образованието си в чужбина“. Как беше името? Не можех да се сетя.

— Новия началник на болницата — казах аз.

— А, доктор Мухамед Ататюрк. Имате ли час? По-добре да ви насоча към дежурния лекар.

— Той ми е приятел — бързо казах.

— Ще струва триста лири — каза тя. — След прегледа ще ви съобщим точната сума. Това е депозит.

— Мислех, че клиниката е безплатна!

— Само за тези, които не могат да платят. Вие изглеждате платежоспособен. Дойдохте с такси. Ако не платите, няма да ви дам час.

— Извикайте го тук, отвън! — казах аз с гробовен глас.

Сигурно е било малко височко. Прахд подаде глава от кабинета си. Каза:

— Всичко е наред, сестра Билдирджин. Това ебизнес среща.

Тя с неохота ме пусна. Като влязохме в офиса му.

Казах:

— Какво, по дяволите, е това?

— Името й означава пъдпъдък. Стори ми се много хубаво — каза Прахд.

— Още една заплата? — попитах аз.

— Ами да, защо не. Тя е дъщеря на най-видния доктор в града. Синът му пристига тук от Истанбул утре сутринта да си довърши стажа при нас. Но от тамошното училището за медицински сестри ще дойдат само още пет сестри.

— Кой е този „дежурен лекар“? — попитах.

— О, това съм аз, когато нямат пари.

Забелязах, че на една странична маса имаше голям поднос с изядена вечеря, която сигурно е била в огромно количество.

— Какво, и в ресторантите ли правиш сметки?

— О, не — каза той. — Вие ми казахте да пестя. Затова само наех двама готвача, трима миячи на чинии, перачка и майстор готвач. Не искат много пари. Само повечко храна, за да я носят вкъщи.

— Виж какво — казах аз, — онова момиче там ще ти краде пациенти и ще ги насочва към баща си. А синът, като дойде…

— О, аз смятам да го обуча в целулогия! — Очите му изведнъж просветнаха. — Офицер Грис, смятам, че мога да прочистя тази област от туберкулоза и трахома! А после и цяла Турция! А после цяла Ма-ла…

— Доктор Битълстифендър! — остро казах аз. — Очевидно в обучението ти са пропуснали курс по финанси. Доктор Гирант Слахб често казваше: „Закъде, но дяволите, е целулогията без пари?“ Ето какво!

— Ама тя се опита да ви вземе такса, нали? — слабо запротестира той.

Седнах.

— Прахд, мисля, че се нуждаеш от основно ориентиране във фактите на живота. Не трябва да търсиш пари от мен, трябва да печелиш пари ЗА мен, млади доктор Прахд.

Видях, че изглежда шокиран.

Умея веднага да се възползвам от такива ситуации.

— За да мога да финансирам ликвидиране на болестите — добавих.

В очите му моментално се появи обожание.

— Значи не съм сгрешил, като поръчах две нови линейки и шофьори за тях.

Божичко!

Нямаше смисъл да се разговаря с него по някои въпроси. Беше прекалено глупав. Извадих списъка на Джими Канавката.

— Тук има двеста имена. В списъка има и телефонни номера. В Париж, Ню Йорк, Лае Вегас и Рио и бог знае още къде. Направи им график да идват тук по двайсетина наведнъж и се заемай с работа!

Взе списъка. Изглеждаше объркан.

— Сега пък какво има?

— Не зная как да използвам тукашните телефони.

Грабнах си листа. Като видя малоумни, веднага ги познавам.

— Аз ще го свърша!

Хванах дръжката на вратата.

— Няма нужда да се връщаш пеша до вилата — викна той: — Моят шофьор ще те откара с колата ми!

И, да го „бибип“, отпред чакаше ново Омни с униформен шофьор, който ми отвори вратата.

— Къде желаете да отидете, Султан бей?

Казах му, че може да върви в който и да е от адовете, в които ходят мюсюлманите, и тръгнах пеша. Ще им покажа на тях!

Разходката ме поохлади. Прахд пилееше реки от пари. Никакви приходи.

Седнах със списъка. Какво да правя с него. Замислих се. Националната агенция за сигурност следи всички международни разговори. Може би не беше разумно да се обаждам оттук. Може ченгетата да проследят гангстерите дотук, даже ЦРУ, което е още ио-лошо. Аз си имах достатъчно разправии с убийци гази вечер.

Да. Написах ясни указания да се използват пратеници и в никакъв случай телефонни обаждания. Написах точно какво да се прави. Закодирах инструкциите, както и списъците. Изтичах но дългия тунел до кабинета на Фахт бей.

— Изпрати това до организацията ни в Ню Йорк. Веднага.

Взе листовете.

— Предполагам, че знаеш какво вършиш, Султан Пей. В момента около нас се вдига много шум, повече, отколкото можем да понесем. Преди малко в града се стреляше. Току-що ми се обадиха. Къде беше?

— В един бар, пиех кола и мога да го докажа — казах аз.

— Обзалагам се, че можеш — каза той.

Все пак занесе листовете до машината си и ги изпрати.

Глава седма

Но съдбата не бе престанала да ме налага. Като се обърнах да тръгвам, Фахт бей каза:

— В килиите имаш още един затворник. Капитан Холц ми се обади от един публичен дом в Истанбул днес следобед и каза, че имал заповед да върне затворника обратно на Волтар. Пита дали имаме още един чифт окови.

Ту-ту! О, небеса, никога ли няма да се свършат тези неприятни задължения!

— Добре — нетърпеливо казах. — Ще ида да го разпитам сега.

Излязох. Нямах кола, затова тръгнах пеша и хладната вечер към бараките на археологическите работници. Обадих се на дежурния офицер и влязох ме в хангара.

Пред килията офицерът от стражата попита:

— Искаш ли да остана? Доведоха го във вериги. Сигурно е доста буен.

Реших по възможност да се покажа силен и твърд.

— Мога да се оправя с него — казах. — Въоръжен съм.

Офицерът отключи вратата на килията и се отдалечи.

Включих осветителните платки на килията. Ту-ту се събуди, видя ме и започна да реве. Видът му не приличаше на нищо.

— Шест ужасни седмици в ужасен кораб с ужасен екипаж, всеки се мъчеше да се добере до мен — каза той. — А сега и ти!

Сълзите се стичаха по хубавото му лице.

Ударих му шамар. Мразя хомосексуалисти. От тях ми се обръщат червата. Самата мисъл мъж да прави любов с мъж ме кара да позеленея!

— Имам две пощенски картички — казах аз. — Една за теб и една за Одур. Ако не ги пуснете при пристигане, майките ви автоматично загиват.

Сълзите станаха реки.

— Така че, ако искаш тези картички да продължават по магическата поща — казах аз, — ще престанеш да хленчиш и ще кажеш всичко — ясно и разбираемо.

Помоли ме за разрешение да иде до тоалетна.

В килиите няма много лично пространство. Накара ме да се обърна с гръб.

Най-сетне се успокои и седна на каменната пейка което значеше, че издаваше дълги, покъртителни хлинания.

Сега, като се поуспокои, аз казах:

— Искам да знам всичко, което е казал и направил лорд Ендоу откак тръгнах. Започни да ми разказваш!

— Успях да пристигна там едва на десетия ден, откак ти замина — проплака той.

— Никакви оправдания. Започвай!

— Още като ме видя, той каза: „О, окъпи мой!“ И после: „Панталонът ти изглежда малко тесен. Ела в банята ми, за да мога…“

— Не, не, не! — разгневих се. Мразя педита. Мъж да се люби с мъж, направо настръхвам! — Искам да ми кажеш съществените неща! Важната информация!

— О. Важните неща. Каза, че съм много по-красив от неговия ординарец и незабавно го върна обратно във Флота. И че аз наистина съм прекрасен! Една нощ Ендоу каза, че…

— Ту-ту — казах аз с възможно най-смразяващ Глас. — Искам политическа информация. Политическа, не хомосексуална!

Пак започна да плаче и аз трябваше да му ударя шамар.

Най-сетне, притиснал гърдите му с коляно и приковал го към каменната пейка, със зашеметяващ пистолет опрян на гърлото му, аз го принудих да говори това, което ми трябваше.

Изглежда, че Ломбар, чрез Ендоу, вече е успял да пристрасти няколко от Великия съвет към метедрин и морфин — „лекарство против ревматизма“. Всички лекари в Дворцовия град пробутвали наркотици и успехът бил очакван скоро.

С още няколко шамара получих още информация. Ломбар чул за така наречения „Акт на Харисън“, одобрен от Щатския Конгрес през 1914 година по земно време, отнасящ се за регулиране на наркотиците и оказвал натиск на Великия Конгрес да го гласува, така че всеки, с изключение на Ломбар, който разпространява наркотици и нарушава неговия монопол, веднага да попада в затвора. Отглеждането на макове на коя да е планета от Волтарианската конфедерация ще се наказва с конфискация на земята, на маковете, с тежки глоби и доживотен затвор. Синтетичното производство на „шпора“ или какъвто и да било друг наркотик ще носи смъртно наказание. Ще има само едно разрешително за всякакви видове наркотици, и то ще бъде на Ломбар.

Много умно. Точно както бяха направили И. Г. Барбен и Роксентър. Ломбар много добре бешеизу чил опита на примитивните.

Това беше почти всичко, което Ту-ту знаеше по въпроса за Великия съвет.

Пуснах го. Тъкмо посягах да му подам картичките, когато ме обзе внезапно подозрение. Имаше някакво мазно изражение, като всичките хомо. Мразя обратните. Не можеш да им имаш доверие.

Извадих картичките. И после така си сложих ръцете върху тях, сякаш се готвех да ги скъсам.

— Не! — изкрещя Ту-ту.

— Знаеш още — казах.

Той лудо мислеше. После каза:

— Всичко, за което мога да се сетя, не се отнася нито за Великия съвет, нито за Ендоу. Само за Боуч.

Аха. Отстъпва. Напрегнах ръце.

— Не, не — изкрещя той. — Ще ти кажа! Точно в деня след като замина, видях Боуч да си седи в офиса. Смееше се сам на себе си. И каза нещо.

Велики боже! Боуч да се смее! Този стар глупак, главният счетоводител, никога през живота си не се с мсеше. Сигурно става въпрос за нещо ужасно!

— Какво каза?

— Не разбрах смисъла. Но се отнасяше до теб. Боуч каза на себе си: „Фалшификация. Я гледай ти, я гледай ти. Фалшификации! Грис ще го екзекутират за това!“

Изстинах. Какво бе изровил Боуч?

Единствената фалшификация, за която моментално екзекутираха, беше да подправиш подписа на императора!

И изведнъж се сетих. Онези двама тъни „бибип“ фалшификатори от Отдел 451 са проговорили!

Казали са на Боуч за двата документа, с които принудих графиня Крек да убеди Хелър да замине По-бързо.

Да! Можеха да ме екзекутират!

Боуч фанатично преследваше отмъщение и бе на път да го постигне.

Какво мога да направя?

Онези два документа, само в един екземпляр, бяха на тялото на графиня Крек.

Смъртоносната графиня Крек, която не позволяваше на никой да се приближи до нея! Която убиваше, ако някой, освен Хелър, посегне към нея. Главата ми се завъртя.

Трябваше ми време да мисля.

Прибрах картичките обратно в джоба.

Ту-ту изписка от ужас.

Излязох от килията. Офицерът от стражата чакаше. Каза:

— Дяволите да го вземат. Какви ли не звуци съм чувал през службата си, но онзи там… Нищо чудно, че го докараха във вериги.

Казах:

— Заключете го пак, но да е готов за тръгване.

Тръгнах по тунела към стаята си. Досега съдбата само си играеше с мен и накрая ми стовари брадвата!

Какво можех да направя?

Глава осма

Моят стар преподавател по „Използване на мозъка“ в училището на Апарата обичаше да казва: „Когато местните са се приготвили да те пуснат във врящото олио и те мушкат с копия, време е да събереш информация“. Следвах съвета му.

Нощта напредваше. Лежах и се опитвах да мисля. Очите ми бяха привлечени от екрана.

Смущението бе изчезнало и Хелър беше в апартамента. Обикновено намалявах звука на нулата, когато не бях в стаята. Увеличих го.

Освен Хелър в апартамента бяха Вантаджо, Бум бум и Изи. Сигурно там беше някъде преди вечеря.

Вантаджо имаше на коленете си голям атлас. Беше го отворил на картатата на света. Отначало просто си помислих, че е препуснал с коня на своето хоби — политологията.

— … значи това представлява „демократическия процес“: политиците дават на народа неща, които не притежават, за да ги избере народа. Схващаш ли, малкия?

Хелър кимна. Бум-бум каза, че му се иска да има малко скоч.

— А комунизъм — продължи Вантаджо, — има там, където на хората им е забранено да притежават каквото и да било, за да могат комунистите да заграбят исичко за себе си. Това са съществените разлики между демокрацията и комунизма. Ясно ли е?

Хелър каза:

— Да. Политологията е чудесна наука.

— Точно така — съгласи се Вантаджо. — Политиката представлява преди всичко грабене, а политологията ти дава възможност да грабиш преди другите.

Изи ги погледна извинително.

— Имате ли нещо против да се върнем към Главния план?

Застанах нащрек. Макар да бях много замаян, ясно ми беше, че за Главния план трябва да знам колкото се може повече. Преди го бях пропуснал.

— Колко от тези страни зависят от мнението на гласоподавателите?

Вантаджо взе атласа и го обърна към тях. Посочи:

— Нека най-напред вземем Англия…

Пак смущението! Някакъв „бибип“ дипломат си изживяваше младостта под горещото изкуствено слънце върху изкуствената трева. Надявах се да му влезе пясък в косата!

Намалих звука и тъкмо се готвех да хвърля едно деяло върху екрана, когато значимостта на чутото е удари като с чук. Разбирате, че бях в състояние на нервна превъзбуда. Бях в ръцете на Боуч, което беше достатъчно лошо, но мислех, че ме грози и опасността да бъда екзекутиран от Императора. Човек би помислил, че тези две заплахи са достатъчни за една нощ. Но ето че изведнъж осъзнах — има и още една! Хелър може да се докопа до мен!

Те всъщност се бяха събрали в апартамента, за да заговорничат. Хелър учеше политология, за което можеше да има само една причина. Ако ще превземат всяка държава в света — а Вантаджо ясно заяви, че се готвят да вземат Англия — Хелър ще може да командва обединените военни сили на планетата и понеже вече знаеше, че се опитвам да го убия, ще ги използва с една единствена цел — да ме хванат!

Това преобърна всичките ми представи за поло жението. Реших.

Събудих Карагьоз. Каза ми, че товарният „Форд“ вече е в движение.

Треперех прекалено силно, за да карам. Качих го в колата, без да обръщам внимание на молбата му да си сложи поне панталон и обувки, и го накарах да ме закара в болницата.

Сред инвентара там бях видял един хипношлем. Бях направил запитване до „Занко“ за всички нови разработки и изглежда този шлем бе една от тях.

В болницата минах точно край възрастната жена на регистрацията, която спеше. Шумно се отправих към спалнята на Прахд.

Не е било достатъчно шумно. Той беше в леглото със сестра Билдирджин. С преплетени ръце.

— Баща ми! — каза сестра Билдирджин.

— Не е баща ти — каза Прахд. — Султан бей, мисля, че вече се запознахте със сестра Билдирджин. Моля ви, недейте да вдигате много шум.

Сестра Билдирджин професионално си облече униформата.

— Трябва да се регистрирате отвън на входа. Първият преглед струва триста лири.

Изритах я.

— Къде са списъците с инвентара?

Прахд си обу панталон и скри кльощавите си крака. Облече бяла престилка и бос тръгна пред мен към офиса си. Беше заключил списъците в сейф.

Погледнах ги. Имаше два комплекта. Отне ми малко време.

След това замръзнах. В пратката имаше шестнайсет хипношлема! Собственият ми ужасен опит с тях ме накара да потръпна. Шестнайсет от тези ужасяващи неща на свобода! Исках само един. Но петнайсет допълнителни! Веднага щяхме да им изгубим следите!

Проблемът беше в това, че Прахд не бе имал иреме да опише кой сандък в коя стая е. Заедно с хората от хангара бяха успели само да сменят етикетите.

Накарах Прахд да свърши повечето работа. Трудно беше да се промъкваш между сандъците, да ги повдигаш и да ровиш. Отделение след отделение, фрашкани със стока.

Но благодарение на моята упоритост, един по един ги изровихме. Последният беше в по-голям сандък, заедно с електрически резачки.

Беше студена нощ, но Прахд беше плувнал в пот, когато най-накрая струпа шестнайсет хинношлема до „Форда“.

— Какво беше това? — умолително запита той, след като Карагьоз започна да ги товари.

— Най-смъртоносното изобретение, известно откак свят светува — казах аз. — Термоядрената бомба е нищо в сравнение с тях. А ти ги беше оставил на съвсем видно място!

Не изглеждаше достатъчно притеснен.

— Заради тази непредпазливост ще отложа изплащането на заплатата ти.

Това вече го притесни. Май започна да скърца със зъби. Засега това е достатъчно.

Подкарах и се прибрах във вилата.

В спалнята си имах един тайник, за който никой не знаеше. Изпратих Карагьоз да си легне. Пренесох със собствени ръце всички кутии там. С изключение на една.

Разопаковах я. Миришеше на ново. Проверих захранването. Внимавах да не съм много наблизо и затова действах с пръчка. Работеше.

Проверих резервните части. Намерих празните ленти за запис.

Много внимателно поставих една лента в моята машина и записах сугестивната команда. Оставаше само да се пъхне в шлема.

После седнах и написах писмо на Ломбар. Нищо важно, само общи приказки. И след това една молба. Написах и писмо до Снелц.

Много внимателно ги опаковах, заедно с последния доклад, за да ги пратя по „Бликсо“.

Вече бях готов за следващия етап. Ако всичко това има ефект, ще ми спаси живота, и то от не една заплаха.

Почувствах се уверен.

Възнамерявах да съчетая хитростта на земната психология с полицейските техники на ФБР. Няма начин да не успея.

Глава девета

Беше време аз да се обърна срещу съдбата. Обадих се на шофьора на таксито. Спеше.

— Познаваш ли онази дебелата стара курва, която живее на север от Фада? Фатима Ханъм? Намери я и веднага ми я доведи.

Това страшно го притесни.

— Ей, какво става със знаеш кой?

Не можех да го оставя да мисли, че не са ми наред сексуалните възможности или способността ми ди се оправям с жените.

— Тя е чудесна. Фатима е за друг.

— О, така ми олекна. Парите не се връщат обратно, нали знаеш? Сега ще дойда с Фатима.

Отворих една резервна спалня. Хвърлих на пода няколко възглавници. Нагласих няколко лампи, за да се получи приглушена светлина. После отидох до сейфа и взех малка камера. Поставих я в ъгъла на Стаята, включих я на дистанционно управление и пъхнах дистанционното в джоба.

Взех хипношлема и отидох през тунела до хангара.

Офицерът от стражата ми отключи килията на Ту-ту. Ту-ту се събуди.

— О, не! — изкрещя той, само като ме видя.

— Спокойно — казах аз. — Ще става и по-лошо. Сложи си това на главата.

— НЕ! — изкрещя той.

Офицерът ми помогна да му го сложим и да го вържем с веригите. Изведох офицера навън.

— Какво е това, което сложихме на главата му? — попита той.

— Заглушава писъците — казах аз.

— О, крайно време беше!

— Слушай сега — казах аз, — кои от персонала на базата са наказвани за малтретиране на турчета?

— Шест човека — каза той.

— Най-лошият?

— О, той излежава в момента деветдесет дена. Тринадесета килия.

Отидохме до килия тринайсет. Онзи седеше отпуснато, когато запалихме светлинните платки. Беше едро, дебело чудовище, с мускули като балони.

— Ще направиш точно каквото ти кажа и край на присъдата — казах му аз.

— За какво става въпрос?

— За секс.

— Не ща да имам нищо общо с момичета — каза той.

— Не е момиче. Разбрахме ли се?

— Добре — каза той. — Сега ли искаш да го направим, тук?

Едва не го цапардосах. Мразя хомосексуалисти. Но имах по-важни неща.

— Дръж го тук — казах на офицера.

Върнах се в килията на Ту-ту. Пъхнах записаната касета в хипношлема. С пръчката, която си носех, натиснах копчето за включване, като внимавах да съм далеч от хипнополето.

Ту-ту спря да се мята.

Пак протегнах пръчката и изключих шлема.

Махнах му веригите.

Свалих шлема. Извадих „Колт Кобра“-та. Изведох го в коридора.

Извадих от джоба две превръзки. Казах на офицера да им завърже очите. Направи го.

С насочен в тях пистолет ш подкарах по тунела към тайния ми кабинет, през спалнята, прекосихме двора и ги вкарах в приготвената свободна спалня.

— Седнете на възглавниците. Не си сваляйте превръзките. След малко се връщам.

Излязох. Шофьорът ме чакаше с Фатима Ханъм. Казах му да остане в таксито.

Фатима Ханъм представляваше само трептяща плът и воня. Казах:

— Прави точно каквото ти казвам и ще ти дам петстотин лири.

— Тук на тревата? — попита тя.

Накарах я да млъкне. Казах й точно какво трябва да прави. Малко се учуди, но кимна.

Заведох я в резерваната спалня.

Имаше проблем. Огромното чудовище си беше свалило превръзката и се опитваше да съблече Ту-ту.

Насочих пистолета към него и той си седна на мястото. От този момент често трябваше да насочвам пистолета.

— А сега, Ту-ту — казах аз, като се наведох и му прошепнах в ухото, защото говореше само волтарийски, — ще си получиш наградата за това, че беше такъв добър пратеник.

Отстъпих назад и махнах на Фатима.

Излязох и натиснах дистанционното на камерата.

Иззад затворената врата чух как Фатима запя приспивна песен:

Ту-ту изведнъж изписка!

Чудовището изпсува и му заповяда да не мърда.

Отвратено свих устни, като чух как Ту-ту започва да стене от удоволствие.

Приспивната песен пак започна. Продължаваше И продължаваше. Последва експлозивна псувня от чудовището. Ту-ту крещеше в екстаз.

След това чух звучна целувка!

— О! — чу се гласът на Ту-ту на волтариански. — Толкова си по-добър от Ендоу!

Моментално изключих камерата.

Отворих вратата.

Ту-ту седеше, обгърнал ръце около едрата свиня. Изглеждаше като зашеметен.

— Какво ме накара да кажа това? — каза той. — Не е вярно. Не си по-добър от Ендоу!

Тънко се усмихнах. Беше го казал, защото така му бях заповядал но хипношлема.

— Времето изтече — казах аз.

— Какъв език говори този? — попита Фатима.

— Бебешки — казах аз.

— О, така ли. А мен никой ли няма да ме оправи?

Изкарах я от там. Дадох на шофьора хиляда лири да си ги разделят. Върнах се в стаята.

Мъжагата пак бе започнал да опипва с лапи Ту ту, който нямаше нищо против. Ритнах ги и ги разделих. Мразя хомосексуалистите.

С помощта на „Колт Кобра“-та ги накарах да си облекат дрехите и да си сложат превръзките на очите. Върнах ги в хангара и га закарах пред килиите.

— Добре ли мина? — попита офицерът.

— Чудесно — казах аз.

Вкарахме Ту-ту обратно в килията. Казах на мъжагата:

— Можеш да си вървиш. Свободен си.

— Не може ли да ми дадат още деветдесет дена с него в килията? — подметна той, като минаваше край нас.

Накарах капитана от стражата да го изведе до бараките. Сложих Ту-ту на пейката. Още беше замаян.

— Е, позабавлява се — казах му.

— Да, да — каза той и завъртя очи.

— Но ще трябва да си платиш.

Той застана нащрек.

— Нали каза, че е награда?

— Наградата беше жената. Не си си платил за мъжа. Слушай сега.

Извадих три предмета от джоба си, от ежедневния комплект на Апарата.

— Често поднасяш сутрин на офицерите главотръс и кексчета. В дланта ми има три капсули. Във исяка има концентриран молекулярен прах. Ядрото на молекулата се състои от смъртоносна отрова.

Той затрепери и очите му се разшириха от ужас. Психологията има право. Каквото и да им кажеш след полов акт, има хипнотичен ефект.

— Тази отровна молекула — продължих, — е затворена в медна молекула, която е като щит около нея. Медната молекула е затворена в молекула захар. Като попадне в стомаха, трябват два часа, за да може стомашната течност да разяде медта. И после човекът умира. Ясно ли е?

Беше му ясно. Но напук на мен припадна. В килията имаше кана с вода. Плиснах му лицето и го свестих.

Той простена:

— Дай ми ги. Искаш да ми заповядаш да направя нещо ужасно. Ще ги погълна и трите наведнъж!

— Не — търпеливо казах аз. — Отровата предизвиква много болезнена смърт. Химиците на Апарата са работили години наред, за да изобретят нещо толкова болезнено. Така че ти никога не би оцелял, ако ги погълнеш.

Започна да плаче, тъй че аз му ударих шамар, за да го върна на темата.

— А сега много внимавай. Знаеш двамата фалшификатори в Отдел 451, нали?

Изпъшка.

— Ще им сервираш закуската. Ще изпразниш по една капсула върху кексчето на всеки и ще направиш така, че да изглежда като повече захар.

— О — изстена той. — Предлагаш ми да убия!

— Престани да цивриш. Като ги поднесеш на двамата фалшификатори, след това ще направиш същото и с Боуч. Изсипваш третата капсула върху кексчето на Боуч и…

— БОУЧ? — извика той и припадна.

Залях го с още вода. Най-сетне се свести.

— Ако не направиш това, няма да дам на Одур картичката за теб от магическата поща, когато пристигне след три месеца. Командирът на Отдела на ножовете ще получи заповед в Мистин. И край с майка ти.

Той пак припадна. Нямаше повече вода, така че го ритах, докато се свести.

— И още нещо — казах аз. — Изпратил съм на Ломбар някои поръчки, но искам да бъда сигурен. Трябва хубаво да се потрудиш, като използваш цялото си влияние върху Ендоу, и да изпратиш при следващото пътуване двама човека заедно с Одур — никакви провали. Трябва да пристигнат право тук, щастливи и непокътнати. Първата е графиня Крек. Вторият е доктор Кроуб.

Той плачеше, виеше, мяташе се и удряше с юмруци ио каменната пейка. Знаех, че това представлява опит да откаже. Бях подготвен.

Извадих един малък екран от джоба си. Включих го. Държах му главата така, че да го гледа.

Последва цялата секс сцена. Завърших със целувката и класическата забележка, която го бях накарал да изрече с помощта на хипнотична сугеетия. „О, толкова си по-добър от Ендоу!“ Ние, психолозите, си знаем работата.

— Ендоу ще ме убие! Ще ме затвори доживот! Заедно с маниаците!

— Точно така — казах аз. Да, наистина ние, психолозите, си знаем работата. — И ако онези тримата от Волтар не са мъртви, а двете лица не пристигнат с Одур, този запис отива право при Ендоу. Ясно ли е?

Когато пак го свестих, беше му ясно.

С доста трудности го накарах да репетира няколко пъти, после той пак припадна. Сърцебиенето му ставаше все по-лошо. Не можах да измисля с какво друго да го изтезавам, затова си тръгнах.

Беше майсторки удар!

Хелър беше поискал целулог. Кроуб умираше да съсипе някой красавец като Хелър. Така че можех да му пратя Кроуб.

Графиня Крек носеше върху тялото си двата фалшификата. Като пристигне, щях да измисля с какво да ги залича.

Графиня Крек така ще се разгневи и ще тормози Хелър, задето живее в публичен дом, че той няма да може да си гледа работата. Той ще забави темпото, а може би, както бях казал на Ломбар, графиня Крек ще го убие. Ломбар няма да ми откаже жена убиец.

А като очистя Хелър, независимо как, на Волтар няма да има графиня Крек, жадна за мъст. Ще се погрижа тя никога да не напусне Земя.

Всички свидетели мъртви. Фалшификатите с името на императора в моите ръце. Наистина гениален удар!

Земната психология не ми беше изневерявала досега и различните ФБР методи за събиране на доказателства, както и ноу-хау за скалъпване на обвинения, бяха следвани безпогрешно.

Легнах си спокоен, за първи път от много, много дни.