ЧАСТ ДВАДЕСЕТА

До лорд Турн, върховен съдия на Имперските съдилища и затвори, Правителствен град, планета Волтар, Волтарианска Конфедерация


Ваша Светлост, сър!

Аз, Солтан Грис, Ранг XI, офицер на обща служба, бивш второкласен офицер от Координирания информационен апарат, Волтарианска Конфедерация (пожелавам дълъг живот на Негово Величество Клинг Надменни и неговите най-благородни лордове), с пълно смирение и благодарност тук започвам третия том на моите самопризнания относно МИСИЯ ЗЕМЯ.

Съзнавам, че тук, в Имперския затвор, Ваше Ви-сокоуважавано Благородие има много по-важни дела от четенето на поредицата от моите престъпления срещу държавата. Все пак, ако Ваше Благородство сте запознат с предишното ми изложение, убеден съм, ще се съгласите, че аз изцяло съм действал при изпълнение на заповеди.

Ни най-малко не искам да кажа, че съм невинен и следователно трябва да бъда освободен от килията, която Ваше Великолепно Благородие така щедро ми предостави! Не, това решение бе изключително мъдро, както ще проличи и от тук изложените подробности.

Вярно, има известна несправедливост в това, че аз съм в затвор, а Джетеро Хелър продължава да е на свобода като издирван престъпник. Но аз напълно вярвам, че обединените полицейски сили на Волтар ще го открият и арестуват. Каквото и да му сторят, няма да може да се сравни с моето отмъщение.

Може би моите признания ще ви дадат поне малка представа относно неговото поведение. Все пак, трябва да ви предупредя, че Флотски офицер Хелър е непредсказуем. Аз зная най-добре. Подслушвателните устройства, които бяха присадени в него, ми позволяваха тайно да наблюдавам всичко, което той виждаше и чуваше. Без той да знае, аз виждах всичко, което той правеше и мога да ви уверя — Хелър е опасен!

За един имперски боен инженер задачата му бе много проста — трябваше само да иде на Земя (известна ни като Блито-3) и без много шум да внедри няколко напреднали технологии (в сравнение с тяхната примитивна техника), така че до следващия век, когато бе планирано нашето нашествие, планетата все още да е обитаема. Нямаше значение, че той не знаеше за фиктивността на мисията. Ломбар Хист, като завеждащ Апарата, бе подлъгал Великия съвет да изпрати мисия, вместо да предприемат скъпо струващ предварителен удар. Такъв удар щеше да унищожи основното средство, на което Хист разчиташе в плановете си да стане император — смъртоносните земни наркотици, които тайно транспортирахме от базата ни в Афийон, Турция.

Моята задача също изглеждаше много лесна. Трябваше само да придружа Хелър на Земята и да се погрижа мисията му да се провали. Хист особено силно наблегна на това. Преди да отлетим от Волтар ми каза, че е назначил един от убийците си тайно да ме следи, за да види дали изпълнявам заповедите.

И така, закарах Хелър в базата на Апарата в Афийон. Постарах се той да не види и чуе нищо, което да му подскаже, че оттам изпращаме на Волтар хероин и един наркотик, наречен „шпора“. Той така и не узна, че Хист възнамеряваше да използва наркотици, за да подчини на себе си волтарианското правителство и хората от върха, както правеха на Блито-3. От Афийон изпратих Хелър в Съединените Щати.

Това трябваше да бъде една хубава, проста, незабелязана от никого мисия. Той трябваше да се приземи, да го арестуват и толкоз. Но не! Не и Хелър! Експлозии, престрелки, преследвания с коли, ченгета, агенти на ФБР.

И кой накрая го прибира? Една мафиотска фамилия! Отгоре на всичко, те са против наркотиците и ги командва една амазонка над шест фута, Бейб Корлеоне. И какво прави Хелър? Удря по конкуренцията на Бейб! И къде се озовава да живее? В страхотен апартамент в „Грейшъс Палмз“, публичен дом на фамилията Корлеоне, фрашкан с красиви жени, точно срещу сградата на Обединените Нации! И какво си купува? Кадилак колкото цяла яхта и едно старо потрошено нюйоркско такси!

И кой би предвидил, че Хелър ще направи и невъзможното, за да спаси живота на онзи мизерник, Изи Ъпщайн? Не стига, че Ъпщайн е анархист, но има и нахалството да не харесва данъчните служби! Не стига това, ами Хелър му тика в ръцете сто хиляди долара и го наема като някакъв корпоративен съветник.

Да има нещо разумно в поведението на Хелър? Беше изпратен на Блито-3 да се занимава със замърсяването на околната среда на планетата, а не с дипломати, проститутки, мафиоти, агенти на ФБР и данъчни чиновници!

Единственият човек, който прозря какъв е Хелър, бе мис Симънс. Скъпата, чудесна мис Симънс! Когато Хелър си подаваше документите в Емпайър Юнивърсити и каза, че иска да специализира ядрена физика, тя веднага си го нарочи със своя противоядрен поглед. Непоколебимата й решителност да го изгони от колежа ме изпълваше с безмерна радост. Тя така разчете заниманията на Хелър, че той трябваше да посещава по две и три упражнения в един час, тъй че просто нямаше как да присъства на всички.

Типично за Хелър, той измисли как с измама да излезе от положението. Нае Бум-бум, бивш военноморски специалист по експлозивите, който работеше за Корлеоне, да се явява вместо него на часовете по военна подготовка. И после, действайки от един „команден пункт“ в района на университета, Бум-бум започна да „минира“ залите, където бяха упражненията на Хелър с касетофони, за да може Хелър просто да прослушва на висока скорост лекциите. Дяволска работа!

Щях да се радвам да убият Хелър веднага и всичко да се свърши. Но типично за измамническата му същност, той саботира тази идея. Хелър изпращаше доклади на имперския астрограф Тарс Роук, при това използваше код. Докато не се доберях до пластината, за да мога да фалшифицирам докладите на Хелър, така че всичко да изглежда нормално, не можех да го ликвидирам. Това само показва колко трудно се ръководи Хелър!

Трябваше да се добера до кодовата пластина. Заповядах на Рат и Търб, двама агенти на Апарата, които работеха към Нюйоркския офис, да ми докладват в Афийон. Имах намерение да им възложа да намерят пластината, за да мога да се отърва от Хелър и да се заема с по-важни неща, като например пристигането на Утанч, истинска турска танцьорка, която бях купил.

Освен това строях в Афийон нова болница, за да внедря самият аз малко напреднали технологии. Волтарианският целулог, който бях уредил да дойде, Прахд Битълстифендър, можеше да променя лицата и отпечатъците от пръсти на престъпниците. Сто хиляди на глава беше далеч по-доходен бизнес от прочистването на земната атмосфера.

Понеже Рат и Търб трябваше да пристигнат всеки момент, а на Хелър му оставаха броени дни, реших да проверя какво прави. Извадих екрана и го включих.

Глава първа

Отначало помислих, че Хелър и онзи бивш военноморски Бум-бум просто се занимават с новия си начин да ходят на училище.

„Командният пункт“ в Емпайър Юнивърсити като че ли беше читалнята в централната библиотека. Очевидно Хелър бе овладял каталожната система, както и компютрите — те бяха съвсем елементарни. Преглеждаше картичките в каталога. Действаше прекалено бързо, за да мога и аз да ги чета, така че не знаех какво търси и предполагах, че верен на обещанието си към Бейб Корлеоне, търси някоя книга но предметите.

Бум-бум седеше до него и четеше нещо. От време на време имитираше пистолет с ръката си и повтаряше тихичко „бум“, за да не пречи на останалите. Понякога казваше „бум-бум!“.

Нещо събуди любопитството на Хелър и аз се постарах да разбера какво. Бум-бум четеше някаква книга с комикси и аз се изненадах, че имаха цяла полица с такива книги. Но понеже не видях „Бъгс Бъни“, изгубих интерес.

Хелър бе натрупал цял куп книги. Бяха с една и съща подвързия, красиво оформени. Заглавието беше „Пътешествията на Хаклуйт“, а с по-ситни, ед-новремешни букви, пишеше: „По-значими навигационни плавания, пътешествия и открития на английската нация. 1589“. Хелър се зае да ги погълне с много по-голяма скорост от обикновено, сякаш търсеше нещо определено. Ту прелистваше бързо, ту поспираше.

Спрях кадъра, за да видя какво привлича вниманието му. Странни неща. Едва ли е възможно да имат връзка със заниманията му в колежа. „… и така понесохме загуба от петнайсет души, които се бяха приближили до брега и слязоха на сушата.“ И още: „… местните изневиделица ни нападнаха и изгубихме боцмана…“ Неща от този род.

Бум-бум се наведе към Хелър и прошепна:

— Преди малко ме попита какво чета. Добре де, а ти какво четеш?

— Чета, че всеки, който се опитва да се приземи тук, бива нападан от местните — каза Хелър.

— Така е — каза Бум-бум и се върна към комиксите.

Но Хелър май се заинтересува от нещо друго. Пак спрях кадъра, за да видя какво е. „… и местните казаха, че златните им огърлици идвали от някаква мина на три левга навътре в гората…“ И още: „… в планините на този нос казваха, че имало огромни купища руди…“ И „… та ние поехме нагоре но реката и там намерихме моряка от друг кораб, който мислехме за изяден и се зарадвахме да го намерим, но той не искаше да си тръгне, преди да изкопае златната мина, която била нагоре по реката…“

Бяха описани страшно много различни „пътешествия“ до Северна Америка и Хелър четеше, ли четеше разни неща за хора, които са умрели толкова отдавна, че и костите им са изгнили. Но той редовно върши смахнати неща. Не можеш да предвидиш какъв ще е следващия му ход. Непредсказуем е. Но трябваше да опитам. Собственият ми живот можеше да зависи от това дали ще успея да предугадя какво ще направи. Чудех се дали не смята да практикува канибализъм. Или може би крои планове да отвлече от болницата мис Симънс, преподавателката му по Удоволствие от природата и негова пречка номер едно, и да я пусне да плава в малка лодка. Най-накрая Хелър каза:

— Ще стоиш ли на пост?

Бум-бум кимна.

— Ще ида на разузнаване. Връщам се след няколко часа.

Хелър си върна книгите.

Излезе и отиде при информационното табло. Търсеше нещо. Един студент залепи обява:

ПРОТЕСТНО СЪБРАНИЕ ЗА НЛО

— Какво е „НЛО“? — попита Хелър.

— Неидентифицирани летящи обекти — каза студентът. — Летящи чинии. Извънземни.

— И протестирате срещу тях? — попита Хелър, застанал нащрек.

— Не, не. Протестираме срещу това, че правителството държи това в тайна.

— Ти виждал ли си ги? — попита Хелър.

— До този момент са били забелязани трийсет хиляди НЛО — отвърна стдентът.

— Трябва да внимават повече — каза Хелър.

— Ти си „бибипски“1 прав, така е — каза студентът. — Ако правителството не престане да крие информацията, ще организираме протестна демонстрация. Не ни пука от специалните полицейски части. Най-добре ела на събранието. След три седмици е. Долу институциите!

— Ще дойда — каза Хелър.

Продължи да преглежда обявите и съобщенията. Най-накрая намери едно наскоро залепено:

Удоволствие от природата

Заниманията на групата до края на семестъра ще се водят от господин Удлис.

Изменения в програмата няма.

Значи това е търсил. Отиде в една телефонна кабина и толкова бързо прелисти указателя, че нищо не разбрах. След това тръгна към подлеза на метрото.

Пак кръшка!

Качи се на един влак и с рев се понесе към центъра на града. Много скоро с потракване се насочи към асансьора на голяма сграда. Хрумна ми, че е обул друг чифт шпайкове! Огледалото на асансьора показа, че е с тенис екип и с неизменната си червена бейзболна шапка. А бях забелязал, че шапката за него е нещо като част от работна униформа. Спря пред врата с надпис „Геологически проучвания“ и „Правителство на Съединените Щати“. Влезе.

Зад бюрото седеше служител.

— Търся златни мини — каза Хелър.

— Всички търсим — каза служителят.

— Проучвам златните мини по крайбрежието на Ню Инглънд — каза Хелър.

— О, по дяволите, сигурно си почитател на стария капитан Дъган — каза служителят. — Капитане! — той посочи с ръка. — Иди ей там и го събуди. Ще ти мели на главата часове наред.

Хелър влезе. Един възрастен човек подреждаше карти. Хелър му каза какво търси.

— Аха — каза старецът. — На времето написах книга за колониалните рудни находища. Така и никой не я прочете. Издателят ми изпрати една сметка. Седни.

Капитан Дъган, като държавен служител, имаше много свободно време и започна да разказва на Хелър историята на своя живот. Бил изследовател, но го пенсионирали по възраст и продължил да работи тук. Хелър чу куп истории за Седемте града на Чибола, за изгубените мини и битките с индианците, след това излязоха и Хелър го покани на обяд, по време на който му бе разказано най-подробно за Аляска, Клондайк и четирдесет и девета година. Освен че разказите бяха за злато, което винаги буди интерес, не виждах какво можеше да се научи от тях. Но Хелър седеше и слушаше със зяпнала уста.

Цели три часа плюс обяд и доникъде не бяха стигнали!

Най-накрая капитан Дъган се умори да разказва и премина по същество.

— Ето какво търсиш, млади човече — каза той и започна да се бори с едно голямо чекмедже. — Това са копия на карти, които се намират в националните архиви във Вашингтон.

Копията не бяха добри, а оригиналите навярно са били толкова стари и оцапани, че сигурно и те не се четяха.

Капитан Дъган разгърна няколко.

— Това са колониални проучвания. Виждаш ли тук? Тази горната е правена от самия Джордж Вашингтон. Мащабът не е много достоверен, защото първите компании за карти са се опитвали да убедят краля, че има по-малко, отколкото му се е искало, по все пак се разбира.

Хелър ги разглеждаше с око-микроскоп. Откри една с надпис „Кънектикът“.

— Ей — внезапно каза той, — тук има един поток, който се казва „Златна мина“! Влива се в Атлантическия. Ето тук — само на двайсет-трийсет мили североизточно от тук!

— Така е — каза капитанът. — Трябва да е някакво местно име.

— Мога ли да видя сегашните карти на този район?

Капитан Дъган ги донесе.

— Виж ти, виж ти — каза той. — Има го и на новата карта. Виж, има даже някакви обозначения за изкопаеми. О, да. Знам го това място. Изгубена мина. Така и не са я открили. Спомням си, че преди четирдесет години някой се опитваше да прокарва там граници. Вероятно там никога не е имало мина. Искали са да привлекат колонисти или нещо такова. Виж сега тука — доста на североизток от тук, почти по средата на щата, има истинска мина — край Портланд, Кънектикът. Кариерата Стриклънд. Много скални хрътки се навъртат там. Ходят и в Роксбъри, Бранчвил, Ист Хемптън и Олд Мистик долу на брега. Копаят скъпоценни камъни, слюди и други такива. В Кънектикът е пълно с подобни неща. Иди с кола до Уест-честър и се качи на пътя за Ню Инглънд — това е магистрала 95 и можеш да се пробваш. Кънектикът е страшно хубав по това време на годината. Ще ми се да не бях вързан за този „бибипски“ офис! Е, скоро се пенсионирам и ще ме пуснат от килията.

Хелър купи няколко карти, съдържащи и най-малките подробности. Купи и двайсет екземпляра от книгата на капитан Дъган — с автографи! И старецът направо светна.

Като си тръгна, спря на още едно място — магазин за цветя. Поръча всеки ден да изпращат на мис Симънс в болницата букет красиви цветя.

Слезе в метрото и след малко пак седеше в централната библиотека. Буб-бум се върна от поредната обиколка за събиране и залагане на нови касетофони — измамния начин на Хелър да посещава занятия.

— Нещо ново? — попита Хелър.

— Нищо — каза Бум-бум. — Страхотно е да ходиш в колеж.

И пак се върна към книжката с комиксите.

Но на мен след този ден ми се зави свят. Хелър бе намислил нещо ново. Усещах го. Бях истински потиснат. Не знаех какво ще ми поднесе този път. Кроеше нещо. Бях сигурен, че не е на добро.

Но истински се разстроих едва по-късно. Около полунощ се прибрах в спалнята си. На възглавницата ми лежеше картичка!

Никой не би могъл да влезе в тази стая!

Но картичката беше там!

Беше адресирана до мен, с разкривен почерк:

СОЛТАН ГРИС, КАЗАХА МИ ОТ ВРЕМЕ НА ВРЕМЕ ДА ТИ НАПОМНЯМ, ЧЕ КРАЙ ТЕБ ИМА НЕПОЗНАТ СЪС ЗАПОВЕД ДА ТЕ ДОВЪРШИ, АКО ОПЛЕСКАШ НЕЩАТА. ХИСТ ПРЕДОСТАВИ ИЗБОРА НА ТОЗИ ЧОВЕК. НОЖ? ПИСТОЛЕТ? АВТОМОБИЛНА КАТАСТРОФА? А МОЖЕ БИ ОТРОВА В ХРАНАТА? НЯМАШ ДРУГ ИЗБОР, ОСВЕН ДА НЕ Я ОПЛЕСКВАШ. ТАКА ЧЕ, ГРИС, НЕ Я ОПЛЕСКВАЙ.

И отдолу нарисувана кама. Единственият подпис.

Кой беше това? Някой от турската прислуга? Някой в Афийон? Някой от базата? Съмнявах се във всички.

Не мигнах.

Глава втора

Беше вторник, четири следобед, Източно стандартно време.

Хелър прекара деня си както обикновено — ходи на занятия по трудния начин. В момента седеше на стълбите на централната библиотека. Този път бе облечен в бежов всекидневен костюм. Четеше секретен наръчник от програмата за запасни офицери на тема как да се изнуди агент да изнуди съпругата на генерала да предаде плановете на битката. Отнякъде долетя звънец за край на часа. Хелър остави наръчника, погледна и видя насреща Изи Ъпщайн.

Аз доста се учудих на появата му. След като Хелър му даде десет хиляди долара да основе някаква корпорация, аз бях почти убеден, че Изи просто ще му вземе парите и ще изчезне. Но той се появи. Веднага ми стана ясно, че хитрият му мозък е родил някакъв по-сложен кроеж да завлече Хелър с още пари.

Ъпщайн изглеждаше доста неспокоен. Стоеше няколко стъпала под Хелър и нолюляваше очуканото си дипломатическо куфарче.

— Здрасти, Изи — кза Хелър. — Сядай.

— Не, не — отвърна Изи. — Трябва да стоя прав в присъствието на моя началник.


— Ти си отговорен за мен, какви са тези приказки за началници? — каза Хелър.

— Боя се, че ще ми се ядосаш. Заслужавам го.

— Седни и ми кажи защо — каза Хелър.

— Не успях да свърша всичко. Знаех, че работата ще е прекалено трудна за мен.

— Сигурен съм, че поне нещо си свършил — каза Хелър.

— Това онова — отвърна Изи. — Само че…

И въздъхна с облекчение, загледан надолу по стълбите в отсрещната посока. Приближаваше Бум-бум.

— Последният заряд е прибран — докладва Бум-бум. — Днес нямаме занятия от пет часа.

— Какво е това? — попита Изи.

Хелър му разказа за касетофоните, които Бум-бум зареждаше по класните стаи. Изи бе шокиран.

— О! — възкликна той. — Това сигурно е много уморително. И опасно! Ще има тестове и лабораторни упражнения. Но това е истински проблем само в бизнес администрацията. С цената на малки разходи може да успея да облекча малко всекидневието ви.

— Казвай — обади се Хелър.

— Ще направя едно проучване на времевата заетост и ще ви докладвам — каза Изи. — Но ето че пак ви губя ценното време.

Отвори куфарчето, извади някакви листове хартия и ги подаде на Бум-бум.

— Трябва само да ги подпишеш и ставаш редовен служител на компания „Удивителни инвестиции в Ню Йорк“ с платени социални осигуровки. Доколкото разбрах, утре сутринта трябва да представиш някакво доказателство на чиновника, при който си регистриран в периода на гаранция.

Бум-бум въздъхна и коленичи на стълбите. Изи му остави част от документите, другите прибра.

— Наистина успях да свърша някои неща, господин Джет. Не съм седял със скръстени ръце. А сега, ако имаш свободно време и си готов да ме удостоиш с част от него, трябва да тръгваме. Как смяташ, дали имаме готовност да получим твоя капитал?

Знаех си! Само искаше да измъкне останалите пари на Хелър. Този окаян и хрисим малък охлюв, облечен в дрехи от Армията на спасението, можеше да ми дойде като истинска благодат!

Последваха го към спирката на метрото и се качиха в посока към центъра на града. Прехвърлиха се на Таймз Скуеър.

— Къде отиваме? — нозаинтересува се Бум-бум.

— Трябва да имаме адрес — каза Изи. — Наех единственото място, където можем да се настаним веднага.

Слязоха на 34-та Улица. Качиха се но някакви стълби.

— Дано да одобрите — проплака Изи.

Влязоха в асансьор. Той се понесе като стрела нагоре.

— Това е единственото свободно място в съда по банкрутите — каза Изи. — Фирмата не е могла да си плаща високите нюйоркски данъци за корпорации — бих казал, че по-скоро не са знаели как да не ги плащат. Занимавали са се с производство и продажба на луксозно офис обзавеждане и оборудване, но търсенето спаднало. Съдът продаваше за три години напред офисите с цялото обзавеждане и аз ги купих. Надявам се цената да не ви се стори прекалено голяма. Трябваше да платя две хиляди долара. И е само половин етаж.

Хелър каза:

— Половин етаж?

— Да. На останалата площ има дизайнерска фирма, фирма дистрибутор на спортни стоки, училище за чужди езици и агенция за модели. Има и още около четирдесет други фирми. Те заемат останалата половина от етажа. Не продават помещенията си, но мисля, че ще са добри съседи. Вероятно ще можем да търгуваме с тях — дрехи, спортни стоки. Понеже сме мултинационална корпорация, сигурно ще ни трябват чужди езици, а моделите около нас няма да пи пречат. Но ако мислите, че няма достатъчно пространство, можем да се преместим.

Намираха се в огромен коридор с арки в готически стил, като в дворец. Навсякъде пространство. Огромна площ.

Хелър гледаше заоблените колони, взря поглед в цветния мрамор и погали една арка.

— Малко е старичко — каза Изи. — Завършено е през 1931. Но се надявам да оцените, че атмосферата е по-специална.

— Това нещо от камък е много хубаво! — каза Хелър. — Къде сме? Що за място е това?

— А — каза Изи. — Сградата има собствен подземен вход, за да не може да се види какво представлява отвън. Съжалявам. Това е Емпайър Стейт Билдинг.

— Боже мой! — възкликна Бум-бум и бързо си свали шапката.

— Така, всичко от дясно на асансьора е наше — каза Изи. — Тъй че ако ме последвате…

На пътя им застанаха няколко работника от фирма за надписи, които поставяха бронзови табели с името на корпорацията. Табелите бяха е цел да ориентират посетителите в огромните мраморни коридори. Бум-бум ми пречеше да прочета надписите.

— Така, първият офис — каза Изи, — е офис на една от компаниите, които ще ни служат за прикритие.

На табелата пишеше:

НЕВЕРОЯТНИ ВЪЗМОЖНОСТИ inc.
Президент: Г. X. Гинсбърг
Секретарка: Ребека Мосбърг

Изи отвори една врата. Просторна чакалня с хромирано обзавеждане и рисунки по стените. Млад мъж усърдно лъскаше всичко. Вътрешна стая с надпис „Президент“.

Но Изи не ги вкара вътре.

— Нямах възможност да свърша — каза той. — Все още почистват и подреждат. Много съжалявам.

Поведе ги към следващия офис. На табелата пишеше:

ФАНТАСТИЧНИ СДЕЛКИ inc.
Корпорация от Делъуеър
Президент: Исак Щайн
Секретарка: Раби Шултман

Чакалнята беше в черен оникс. Две млади момичета с вързани на кок коси почистваха. Изи бързо затвори вратата.

Той продължи да отваря една след друга вратите на офисите. „Надеждно това“, „Удивително онова“, всички с различни президенти, секретарки и управителни съвети. Всеки офис бе обзаведен изключително стилно и учудващо различно.

— Кои са всички тези хора? — попита Хелър. — Президентите, секретарките и другите подобни?

— Всяка една фирма няма нищо общо с другите! — бързо отвърна Изи. — Враговете ти не могат да проникнат в тях. Дори обзавеждането е различно, но това е, защото предната компания се е занимавала с офис обзавеждане и са искали да изложат различните си продукти.

— Но кои са тези хора? — повтори Хелър.

Изи въздъхна.

— С някои се свързах много трудно, но зная къде се намира всеки един от тях в момента. Някои живеят в Кюрасо, други в Израел, даже има един, който живее в старчески дом в Ню Джърси. Имаме подписите на всички — побърза да добави Изи. Той продължи, напред.

— Съжалявам, че трябва да го спомена, но един от офисите ни създава неприятности. Не е свързано с корпорацията. Става въпрос за обзавеждането.

На табелата на вратата пишеше:

КОРПОРАЦИЯ „ЧУДЕСАТА НА КРАСИВИТЕ,
ОСЕЯНИ С МОМИЧЕТА ПЛАЖОВЕ НА ТАИТИ“
Инкорпорирана в Таити
Президент: Симон Леви
Секретарка: Жан льо Зип

Като отвори вратата, се разкри обширно пространство, осеяно с бамбукови мебели. Стените бяха бели и голи.

— Говорих за стените. Нямах време да уредя нещата. Съжалявам.

Бързо затвори вратата. Продължиха нататък.

— Все пак има един офис, който наистина е завършен — каза Изи.

На вратата пишеше:

„МУЛТИНЕШЪНЪЛ“

Вътре всичко беше от чиста стомана. По четирите стени се разгръщаше карта на света, по цялата й площ бяха отбелязани различните валути.

— На вътрешната врата няма надпис „Президент“ — отбеляза Бум-бум и отиде да я отвори.

Показа се офис, съвсем празен, само в ъгъла имаше един матрак и кашони с бюра.

Изи побърза да затвори вратата под носа на Бум-бум.

— Това е моят офис — каза той. — Но сега ще ви покажа нещо наистина хубаво.

Поведе ги по един коридор, в края на който имаше масивна врата.

— Успях да довърша това. Знаех колко е важно.

На вратата нямаше табела с надпис, но имаше снимка на „Боинг“ последен модел.

— Схващате ли? Нещо като код. Това е ДЖЕТ!2 Доволен ли си?

— Искаш да кажеш, че това е моят офис? — каза Хелър.

Изи отвори вратата.

Пред погледите им се разкри просторен апартамент, обзаведен в изключително модерен стил. Имаше странични врати. Пред прозорците бе поставено голямо бяло бюро. А от прозореца се откриваше панорамен изглед на целия Манхатън. Впечатляващо!

Хелър се приближи до бюрото и седна на големия бял стол. Поигра си с чекмеджетата. Вдигна слушалките на белите телефони и чу сигаал. Отиде до някакви вградени шкафове и ги отвори. После забеляза, че белият килим е толкова дебел, че краката му потъват в него до глезените.

— Зная, че ще искаш да добавиш и нещо лично в обзавеждането — каза Изи. — Така е някак голо.

Хелър каза:

— Страхотно е! И флотски адмирал не може да се надява на по-хубаво нещо! Какви са тези странични врати?

Изи отиде до една от тях и я отвори.

— Твоя лична баня и тоалетна. Малка стая за почивка. — Отвори друга врата. — Будоар за секретарката. — И последната. — Пръчки за голф и други подобни. Но да тръгваме. Няма да ви отегчавам с останалите корпорации. Трябва само да ви покажа стаята за комуникации.

Поведе ги по един коридор и докато минаваше покрай многобройни врати, Хелър забеляза, че Хонконг, Сингапур, Лондон, Швейцария, Лихтенщайн, Бахамите, всички имаха представителства.

Изи ги вкара в стая, където беше пълно с телекси, телефони и електронни калкулатори. Млад мъж седеше пред една телекс машина и печаташе нещо.

— Всичко това е свързано и готово за работа — каза Изи. — Можем да получаваме справки за обменните курсове на валути по целия свят. Банковите сметки са открити, брокерите са готови да започнат работа. Ще купуваме валута от едно място, ще я продава ме на друго, където стойността й е по-висока и така парите ни ще се завъртят по света и ще ни носят още пари. Всеки час, в който това оборудване стои и не работи, ни струва цяло състояние.

— Ами защо не работи? — попита Хелър.

— Нямаме пари, с които да започнем — каза Изи. Погледна часовника си. — Точно след десет минути долу ще ни чака брониран камион „Бринкс“. Ще те откара вкъщи, охраната ще върне тук твоите сто хиляди долара и утре започваме.

Погледна извинително Хелър.

— Отначало няма да спечелим много пари. Но с печалбите от обмяната ще можем да плащаме всички месечни разходи и като приключим с тези няколко важни неща, ще можем да се заемем сериозно с правене на пари.

Помислих си — какъв печен играч!

Хелър, Бум-бум и Изи слязоха долу и въпреки пиковия час и задръстванията, бронираният камион „Бринкс“ ги чакаше. Качиха се и потеглиха с рев.

След няколко минути Хелър извади стоте хиляди от сейфа си в „Грейшъс Палмз“. Изи ги прибра в сак, качи се в камиона и тръгнаха. Пак без никаква разписка.

Във фоайето Бум-бум каза:

— Ей, аз за кого работя? За Таити или за Делъуеър? Забравих. Божичко, никога през живота си не съм виждал такова обзавеждане на офиси. И то в Емпайър Стейт Билдинг! Порасна ни работата, малкия. Какво трябва да нося, смокинг или генералска униформа?

Показа се Вантаджо.

— Къде са труповете?

— Божичко, Вантаджо — каза Бум-бум. — Трябва да видиш офисите на това хлапе!

— Какви офиси?

— Половин „бибипски“ етаж в Емпайър Стейт Билдинг! — каза Бум-бум.

Вантаджо погледна Хелър.

— Не трябва да даваш на Бум-бум да пие. Изпада в делириум тременс. Излязох да ти кажа, че Майк се обади и каза, че таксито ти ще е готово утре. Най-добре се занеси там и го вземи, Бум-бум.

— Не мога — каза Бум-бум. — Не е събота вечер.

— Ей, каква е тази събота вечер? — попита Хелър.

— Тогава се събира Лигата за граждански напредък — каза Вантаджо. — Всички големи шефове в града. Така че, по това време никой за нищо не те закача. Бум-бум няма да рискува нищо, ако отсъства от града за няколко часа, нали е вън под гаранция.

— Искаш да кажеш, че има някаква среща, на която се събират всички? — попита Хелър.

— Да, шефовете на полицията, кмета и така нататък. За нас тези срещи са лоша работа. Фаустино Наркотичи е председател и тогава раздава всички подкупи. Най-лошо е през първата събота от месеца — тогава присъстват и губернаторът, и висши държавни служители.

— В такъв случай щом не е събота вечер, аз сам ще ида и ще прибера колата — каза Хелър.

— Не, по дяволите, не можеш! — каза Вантаджо. — Не знаеш ли, че в Ню Йорк не е разрешено да карат пенавършили осемнайсет години? Точно затова ти трябва шофьор. Ще изпратя някое от момчетата. Но каква е тази работа с Емпайър Стейт Билдинг?

— Просто нещо странично, което се появи — каза Хелър.

Вероятно Хелър просто така го каза. Неангажиращо. Но в мен се надигна леко безпокойство. Ами ако този Изи не му открадне парите?

Колеж, две коли, геологическото проучване, а сега и тази странна история в Емпайър Стейт Билдинг… Умът ми просто не можеше да го смели! Само едно ми беше ясно като бял ден — от Хелър не можеше да се очаква нищо добро.

А аз нямах никаква вест от нюйоркския офис за агенти Търб и Рат. Хелър трябва да бъде спрян! Не ми беше ясно какво прави, но въпреки това трябва да бъде спрян. Този човек бе жива заплаха! Личен кабинет с изглед към целия Манхатън!

Глава трета

Понеже трябваше да спазвам странен режим заради големите времеви разлики между Ню Йорк и Турция, свикнах да спя по цяла сутрин. Отворих очи и страшно се разгневих, като видях онзи дърт „бибип“ Карагьоз, изправил се до леглото ми, кланя се и мънка нещо. Погледнах си часовника. Беше само единайсет! Впих в него гневен поглед.

— Двама мъже на двора, Султан Бей — Безпомощно размаха ръце. — Те влязоха. Седнаха на пейка. Не щат да си тръгват.

— Ще ги накарам аз да тръгнат! — извиках аз. Грабнах пушката и изскочих на двора.

— Султан бей! — викна Карагьоз. — Не сте облечен!

Тъй или иначе, изкочих навън. Никой не може да ми казва какво да правя!

Наистина, на пейката седяха двама мъже. Бяха обърнати с гръб към мен. Изскочих пред тях и се прицелих. Бяха Рат и Търб!

От изненада мустакът на Рат щръкна още повече. Пълното и подпухнало лице на Търб пребледня.

— Какво, в името на седемнайсетте дяволи, правите тук? — прогърмях срещу им.

Рат имаше нахалството да опре пръст до устните си, за да ме накара да млъкна.

Търб се опитваше пак да седне на нейката.

— Обяснете ми! — прогърмях още по-силно.

Рат още по-упорито се опитваше да ме накара с пръст да замълча и аз осъзнах, че говоря на волтариански. Но нямаше значение. Когато прислугата ме зърнеше, всички се изпаряваха.

— Ние… ние се подчинихме на заповедта ви — заекна Рат.

Това вече беше друго нещо. Накарах го да заеква.

— Вие к… к… казахте — разтрепери се Търб, — „Намерете ги и ги накарайте да докладват“.

— Ние… ние изпращахме съобщения по радиото всеки ден и… и затова сметнахме, че това може да означава единствено да дойдем тук.

Значи съобщението не е било ясно. Разчитай на подчинени и те със сигурност ще ти се качат на главата.

— Вие, „бибипнати“ глупаци, следяхте подслушвателното усройство, пришито в дрехите му. В магазина са изхвърлили старите дрехи на боклука, след като си е купил нови.

Насочих към тях цевта на пушката.

— Той не е в Атлантическия! Намира се в публичния дом на Обединените Нации, „Грейшъс Палмз“, и си живее като бей!

Рат зяпна.

— Откъде знаете?

Бях се ядосал и действах непредпазливо. Никога не трябва да узнаят, че съм присадил на Хелър подслушвателни устройства на Волтар и следя всичко, което той вижда и чува.

— Имам други източници на информация. Мислите, че сте единствените шпиони на света ли? Имам шпиони навсякъде. Шпионирам дори вас!

Изглеждаха достатъчно изплашени, затова ги поведох към къщата. Оставих ги да чакат там.

Отидох да оставя пушката, сложих си халат и позвъних в кухнята за горещо кайве с много захар, шекер ли.

Докато го пиех и си мислех, реших, че може би това не е чак толкова лошо. Така можех да им дам много точна информация. Освен това мога да ги накарам, без значение колко волтариански кодекси се нарушават, да вземат със себе си приемник и декодер.

Върнах се и продължих да пия кафе, докато те стояха прави. Изпитах някакво задоволство, като си дадох сметка, че сигурно току-що са пристигнали след дълго пътуване със самолет и не са спали. Другото хубаво нещо беше, че в Турция бе горещ септемврийски ден и сигурно умираха за студена напитка. Трябва да знаеш как да поставиш такива хора на място.

— Няма да ви екзекутират — казах аз, за да завържа разговор и да ги накарам да се отпуснат. — Освен, разбира се, ако не продължавате да оплесквате нещата.

Те неспокойно се раздвижиха.

— Агентът, който ви следи, е напълно откачен — казах аз. — Но мисля, че мога да го контролирам.

Влязоха Карагьоз и един сервитьор и донесоха сребърна кана с шира, запотена от студ, и три чаши. Отпратих прислугата заедно с двете чаши, и отпих на малки глътки от студената напитка.

До тук всичките ми действия бяха съвсем елементарни. Но това много улесняваше всичко останало.

— Има една кодова пластина — казах аз. — Голяма е приблизително толкова.

Показах им с ръце.

— Представлява лист с изрязани участъци в него. Знаете ли какво е това?

— Лист кодова пластина — каза Рат.

— Поставя се върху хартията и в празните места се пише истинското послание — каза Търб. — След това се попълва останалата част от писмото.

— Вашата мишена има такава. Трябва да я вземете! — казах аз. — Дори това да ви струва живота.

Това също бе елементарна тактика.

— Пластината е някъде в багажа му, а той се намира в бившия апартамент на Генералния секретар на горния етаж на „Грейшъс Палмз“. Ясен ли съм?

И двамата кимнаха.

— Трябва да се предрешите като дипломати и да се престорите, че искате да се възползвате от услугите на публичния дом. Ще идете в този апартамент. Вратата никога не се заключва. През деня той никога не е в апартамента. Трябва да претърсите всичко и да намерите кодовата хартия. — Ясно?

Кимнаха.

— Още нещо. Друг агент се опита да постави там подслушвателно устройство. Но се появи някакво смущение, нещо, свързано с въглерод. Трябва да откриете какво е и да го обезвредите.

Кимнаха.

— Още нещо — казах аз. — Ти, Рат, трябва да си обръснеш мустаците.

Обзе го ужас.

— Но те ми скриват белег от нож, който ясно личи, и по него могат да ме познаят!

— Добре — казах аз. — Тогава просто ги подрежи.

— Хубавите ми мустаци!

Трябва да се следва твърда линия на поведение.

— По-добре мустаците, отколкото гърлото, нали? — казах аз.

Той ме разбра.

— Така, тук няма таксита — казах аз.

— Та ние пристигнахме с такси.

— Няма таксита — казах аз. — Така че ще идете пеша до летището, ще пренощувате там и сутринта ще хванете самолет за обратно.

Те мрачно кимнаха.

Разклатих чашата си и ледчетата в нея потракаха.

— Въпроси?

— Онези двете устройства, които ни бяхте казал да държим в обхват от двеста мили от него, са скрити на телевизионната антена на Емпайър Стейт Билдинг — каза Търб. — Добре ли е?

Хей, та това беше даже много добре. Значи уредите, които препращаха сигналите от подслушвателните устройства в Хелър, бяха точно над главата му.

— За момента става — студено казах аз. — Това ли е всичко?

Кимнаха.

Пак разклатих леда в чашата.

— В такъв случай изчезвайте. Зает съм.

Излязоха навън под жаркото агънце.

Аз ликувах. Сега ги държах здраво в ръце. Скоро ще имам кодовата хартия и ще мога да подправям докладите на Хелър до Волтар. И тогава БУМ! Край с Хелър.

Сладък е животът!

Глава четвърта

На следващата сутрин, изведнъж, внезапно и прекрасно, животът стана много по-сладък. Шофьорът на такси се втурна при мен.

— Бързо! Бързо! Утанч ще бъде тук след два часа!

Моята нова турска танцьорка!

По това време тъкмо бях седнал да закусвам. Скочих и хукнах към двора. Подноса с кайве се обърна и прегазих с крака остатъка от крехките чаши.

Шофьорът като че ли искаше да ми каже още нещо. Спрях се пред него.

— Трябват още пет хиляди долара за камилата и шофьорите на камиона. Налага се да им ги дам преди да я докарат тук.

Бугнах му петте хиляди в ръцете. Той ги взе.

— Къде е стаята? — попита той.

Аз потичах още малко. Вилата разполагаше с много стаи. Имаше една особено голяма, от която се излизаше в ограден кът от градината и която имаше собствена баня.

— Това ще е нейната стая.

Той огледа ключалките от вътрешните страни на вратите.

— Ще трябва да се обадя на ключар веднага да дойде и да сложи по-здрави ключалки — каза той. — Тя е много срамежлива и се страхува от всичко.

Обади се на ключар и се върна.

— Веднага ще дойде. Ще струва още десет хиляди турски лири.

Дадох му ги.

— Видя ли я? — попитах аз. — Как е тя?

— Сега нямам време за разговори — каза той, хукна към колата и потегли с голяма скорост.

Повиках Мелахат Ханъм, домакинката.

— Веднага приготви тази стая.

— Аз приготвих една друга по-малка стая — каза тя.

— Не, не, приготви тази.

Прислугата се разтича, премести в стаята най-хубавите килими и нагласи всичко.

Ключарят пристигна с един стар камион и веднага се зае да дупчи, да чука и трака. Поставяше украсени турски железни решетки от вътрешната страна на вратите. Още двама помощници пристигнаха с друг камион. Донесоха съвсем нови брави, последна мода, и започнаха да ги поставят.

Прислугата обикаляше в кръг, под моите крясъци изнесоха всичко, което бяха донесли, върнаха каквото бяха изнесли, забравиха кърпите, не можаха да ги намерят, взеха моите кърпи и ги окачиха в банята.

Градинарят забързано обикаляше градината да къса цветя и да ги пълни във вази.

Най-после бяхме напълно готови.

Зачакахме.

Няколко пъти излизах на пътя и се оглеждах. Все още никаква Утанч. Минаха четири часа. Тъкмо бях решил да ида в тайната стая и да видя как вървят нещата с Хелър, когато се втурна едно от малките момчета и закрещя:

— Камионът пристига! Камионът пристига!

Беше голям камион. Не можеше да мине през портата. На него имаше осем работника. Беше натоварен догоре с метални сандъци!

Осемте работника скочиха долу и един по един започнаха да пренасят вътре големите сандъци. Карагьоз ги напътстваше и им показваше в коя част на стаята да стоварят всеки един.

Шофьорът на такси пристигна.

Шефът на работниците се приближи и поиска петнайсет хиляди турски лири. Шофьорът на камиона ми обясни, че това бил местен камион и разходите му не влизали в петте хиляди щатски долара, които бях платил.

Камионът тръгна.

Шофьорът на такси отиде в стаята и заключи отвътре вратата към градината. След това заключи и ключалката на вратата към двора. Поиска всички резервни ключове. Събра ги в шепа и ги хвърли в стаята. После трясна вратата към двора, така че да може да се отключи само отвътре.

— Чакай малко — казах аз. — Къде е Утанч?

— Трябва да разбереш — каза той. — Тя е срамежливо, просто момиче от едно племе в пустинята Каракум. Не разбира нито от цивилизацията. Освен това все още е ужасена, след като цялата руска армия се опита да я изнасили. Пък и е много изтощена от дългото пътуване и от ужаса си от бягството от руските тюркмени. Трябва да й се позволи да се оправи и да почине един ден.

— Но къде е тя? — попитах аз.

— Вероятно в някой от сандъците — каза той.

— Ти не знаеш? — казах аз, без да мога да повярвам.

— Когато говорих с нея тази сутрин, каза ми да не любопитствам, защото това я карало да се черви.

— Значи си я виждал! Как изглежда?

— Не личи много от воала, но мисля, че изглежда точно като на снимката, която ти показах, когато ти я купи. Много е срамежлива. Не само беше с воал, но и едва едва се показваше от един сандък. А, да, ето разписката за продажбата.

Всичко беше на турски и имаше много печати и марка от заверка при нотариус. Пишеше, че някаква Утанч е собственост на някакъв Султан Бей. Като поех разписката, ръцете ми трепереха. Притежавах истинска, жива турска танцьорка! Тялом и духом!

— Може да се задуши в някой от онези сандъци — казах аз.

— Моят съвет е просто да я оставиш да си почине — каза шофьорът. — Тя е пустинно цвете. Дивачка. Крехка, чуплива. Не е свикнала с мъжете и е напълно чужда на цивилизацията. Аз просто бих я оставил да си почине.

И си тръгна.

Десетина минути по-късно от стаята се чу силен металически звук. След това още веднъж. Сетих се какво може да бъде. Някой затвори металните решетки. Въздъхнах с облекчение. Излязла е от сандъка и е заключила вратите.

Няма нужда да казвам, че през останалата част на деня не бях годен за нищо.

Стоях пред вратата и слушах. По едно време ми се стори, че чувам душа.

Часове наред се разхождах из двора.

Беше късна вечер. Притесних се, че момичето не е хапвало нищо. Стори ми се, че в стаята някой се движи. Отидох да повикам Мелахат Ханъм и я накарах да приготви поднос с вкусни неща за ядене.

Мелахат почука на вратата на стаята. Желязната решетка се отвори. Вратата бе открехната съвсем мъничко и после бързо се затвори.

Икономката се обърна към мен, озадачена. След това очевидно чу шепот от другата страна на вратата. Мелахат си тръгна. Желязната решетка пак се затвори.

После отново се чу металически звук!

Вратата към градината! Беше повикала Мелахат на вратата към градината! Да, естествено. Когато Утанч е отворила вратата откъм двора, видяла е мъж — мен. И естествено, веднага я е затръшнала.

От стаята се чу шептене, но беше трудно да се определи дали наистина някой шепти, макар че бях долепил ухо до вратата.

Вратата към градината се отвори и затвори. Видях Мелахат в двора. Махаше ми. Две от малките момчета изтичаха към нея. Тя се наведе и им прошепна нещо.

Момчетата хукнаха към другата част на къщата. Металически звук и вратата към градината се отвори, после пак се затвори и залости.

Мелахат се приближи до мен.

— Тя каза…

— Видя ли я? — прекъснах я аз. — Как изглежда?

— Беше зад една завеса — каза Мелахат. — Каза, че не й била определена прислуга и понеже видяла от прозореца двете момчета, искала те да й прислужват.

— О, разбира се — казах аз. — Диво пустинно момиче. Ще се чувства самотна без прислуга.

— Знаех, че ще се съгласиш, затова временно ги назначих за нейна прислуга.

— О, назначи ги за постоянно. Тя ще остане дълго тук.

Наистина щеше да остане. Принадлежеше ми, тялом и духом. Изглежда пак бе пуснала душа.

— Май пак се къпе — казах аз.

— Мисля, че къпе малките момчета. Бяха доста мръсни.

Сигурно беше така. След около десет минути едно от момчетата излезе от вратата към градината и дойде в двора. Беше това, което най-често сритвах. Косата му бе мокра и кожата му изглеждаше две бои по-светла. Носеше бродиран панталон и бродирано елече. Откъде ги е взел? Турски националем костюм! О, естествено, диваците от пустинята!

— Утанч — нахално заяви момчето, — каза, че е най-добре Султан Бей да се изкъпе и да облече тюрбан. Каза, че изглежда много неугледен, за да му пее!

Започнах да го ритам, но помислих и спрях. Чак сега проумях значението на вестта. Аха! Тя смята веднага да се заеме с работата!

Побързах. Взех си душ. Отидох в стаята с дрехите и изрових плат, който можех да увия около себе си като тюрбан, а също и кафтан.

Най-накрая излязох. Мелахат, Карагьоз и двете малки момчета се бяха заели със салона. Сега се радвах, че разреших на Карагьоз да купи всичките тези килими. Прислугата бяха сковали миндер и бяха сложили отгоре възглавници. Посочиха ми, че трябва да седна там. По средата на пода имаше купчина възглавници, на известно разстояние от миндера и по-ниско.

Карагьоз намали осветлението. Очевидно така у бяха заръчали. Поставиха две газени лампи, кои-о хвърляха мека жълто-оранжева светлина.

Прислугата се изнесе.

Седях на миндера с кръстосани крака и чаках танч.

Глава пета

След около двайсет минути вратата на салона леко се открехна. Усетих, че зад процепа има око. Но знаех колко срамежлива, скромна и притеснителна е тя и се боях да не я изплаша с някое по-рязко движение, затова седях неподвижен.

Вратата се отвори още малко. Като сянка, тя се промъкна през нея. Спря се. Жълто-оранжевата светлина я докосна.

Беше облечена в шалвари и много стегнато елече, което скриваше гърдите й, но шията и корема бяха оголени. Не носеше пантофи и ноктите на краката й бяха ярко червени. Около гарваново черната й коса имаше венец цветя. Беше с воал!

Но очите й, леко издължени, много големи, се бяха вторачили в мен със страх.

Едната й ръка бе повдигната под воала и ми се стори, че връхчето на пръста й срамежливо бе пъхнато между зъбите.

Махнах й да влезе.

Тя за малко не побягна.

Аз застинах. Измина минута. Постепенно тя изглежда събра кураж и влезе в стаята. В лявата си ръка носеше два музикални инструмента.

Тя свенливо приближи възглавниците по средата на стаята. Сега я виждах по-добре. Кожата й бе млечно бяла. Не виждах лицето й заради воала, но очите й, които бе свела надолу и само от време на време стрелваше напред, бяха красиви.

Остави единия инструмент — беше към осемнайсет инча в диаметър и приличаше на тамбура.

Грациозно се отпусна върху една възглавница, с кръстосани крака. Сложи другия инструмент в скута си. Това беше нещо като лютня с дълъг калъф, с три струни и ключове.

— Господарю — тя така шепнеше, че едва я чувах, — ще нея с твое позволение и по твоя заповед.

Махнах господарски с ръка.

— Пей!

Тя се сви и аз осъзнах, че съм го казал прекалено високо.

Бе свела поглед. Настрои лютнята. Започна да свири, без да пее. НЕВЕРОЯТНО ХУБАВО! Турската народна музика е много ориенталска и завършва с неопределен ритъм, и по принцип не ми харесва. Но ръцете й бяха толкова сръчни и свиреше с такова съвършенство, че стаята сякаш се пренесе в някакъв вълшебен свят. Какъв невероятен музикант!

Последният акорд заглъхна. Страхувах се да ръкопляскам. Тя ме гледаше толкова срамежливо изпод вежди, че сигурно си мислеше, че е била прекаледно смела.

След това прошепна:

— Тук няма никакви камери, нали?

Стреснах се. Но веднага си дадох сметка защо пита. Примитивните турци вярват, че ако запишеш гласа им, ще го изгубят. Това безспорно доказваше, че тя наистина е само една скитница от пустинята Каракум, диво същество.

Казах:

— Не, не. Разбира се, че няма.

Но тя стана, движенията й чиста поезия, и обиколи стаята, надничайки зад различните предмети, за да се увери със собствени очи. Върна се и седна. Взе лютнята.

— Не бях достатъчно смела, за да пея, но сега ще го сторя.

Извири няколко акорда и запя:

„Тя се извиси като луната в прегръдките на небето,

отвори устни да вкуси росата,

и после отиде до слънцето!

Бързо побягна!

Обгорена от лъчите на твоя пламтеж!“

Бях в транс! Гласът и бе плътен и нисък, чувствен, мамещ! Говореше с тюркменски акцент, който лесно се познава, макар че си е турски. Говорят го в цяла Русия, почти без изменения. Гласът й ме караше да настръхвам. Пулсът ми препускаше.

За мое разочарование тя остави настрана лютнята. С наведена глава и поглед, вперен в земята, тя прошепна:

— Господарю, с твое разрешение и по твоя заповед, ще танцувам.

— Танцувай! — с готовност разреших и заповядах аз.

Пак го бях казал много високо. Уплаши се. Но почти веднага след това взе тамбурата. Това не беше обичайно. Обикновено турските танцьорки използват кастанети на пръстите. Но това беше турски барабан.

Тя се изправи толкова ефирно и леко, та дори не разбрах, че е станала.

В първия момент си помислих, че просто стои права. И след това видях мускулите на голия корем!

На светлината на пламъчето коремът й се движеше и се извиваше без ни едно трепване на останалата част от тялото. Истинска танцьорка на кючек!

Елечето покриваше гърдите й. Шалварите покриваха бедрата й. Но голотата между тях беже жива!

След това, в ритъм с движещите се мускули, тя започна леко да удря по тъпана. Заудря по-силно и краката й започнаха да се полюшват. По-силно и цялото й тяло започна да се полюшва. Коремните й мускули се свиваха и се извиваха и хълбоците й подскачаха!

О, небеса!

Това стигаше да докара един мъж до ЛУДОСТ!

И през цялото време очите й бяха скромно сведени надолу.

Но какво правеше сега? Между всеки две удряния по тъпана тя вдигаше ръка към лицето си.

Повдигаше воала!

Малко по малко, хълбоците й започнаха да подскачат все повече и повече, едновременно с това повдигаше последователно едното стъпало, после другото. Започна да си тананика песен без думи в ритъма на тъпана.

Изведнъж, с вик, тя подскочи във въздуха!

Воалът падна.

Тя се наведе, хълбоците й подскачаха, подскачаха, коремът й се свиваше и отпускаше, дланите и ръцете й се виеха. Очите й не се откъсваха за миг от мен и пламтяха!

Беше СТРАХОТНА!

Никога преди не бях виждал такова лице!

Дъхът ми спря. Сърцето ми се качи в гърлото. Досега в живота си не съм бил толкова възбуден.

Започна да си вдига стъпалата по-високо. Тамбурата започна да бие по-диво. Заудря я последователно по дланта, и лакътя и после ИЗЧЕЗНА!

Скачаше през светлината на пламъка, преобръщаше се във въздуха, въртеше се, навеждаше се и се спираше — очите й горяха така, сякаш щяха да пробият дупки в мен!

Подскачаше високо във въздуха.

Политаше нагоре — с големи подскоци. Тъпанът биеше все по-бързо и по-бързо. Самата тя се въртеше и подскачаше все по-бързо и по-бързо. Беше като вихър на фона на жълто-оранжевия огън.

Никога досега не бях виждал такъв танц!

Собственото ми тяло започна да се извива в ритъм с нейното.

Изведнъж тя подскочи много високо, силно извика и се озова с кръстосани крака върху възглавницата си. Застана абсолютно неподвижно.

Но очите й ме пронизваха като два тлеещи въглена!

Не можех да овладея дишането си.

Тя посегна със светкавично движение и грабна лютнята. Притисна я до себе си. Изсвири един акорд.

Очите й пареха — впити в мен!

Запя с пулсиращ, наситен със страст глас:

„Славеят трепереше

в мъжката му ръка.

Шийката, пулсираща от страх,

бе извита в миг на дива страст.

Мили,

не ме забравяй, когато няма да ме има,

ако ме убиеш от любов!“

Беше прекалено много! Викнах й:

— Не! Не! О, небеса, никога няма да те убия!

Това преля чашата. Твърде високо!

Тя се сви от страх. Втурна се към вратата с вик на уплаха и изчезна. Хукнах след нея. Късно. Вратата на стаята й бе залостена с метална решетка.

Седнах в дворчето, превит от неудовлетворена страст, потънал в угризения.

Останах там до изгрев слънце, без да свалям поглед от онази врата.

Тя не излезе.

Глава шеста

На следващия ден бях като замаян. Мислех само за Утанч. Но мислите ми не бяха много ясни и подредени. Хрумнаха ми хиляди идеи как да привлека вниманието й и да се реванширам за уплахата, но отхвърлих всичко.

В оградата на личната й градина имаше малка дупка и аз прекарах цял следобед свит там, жадуващ да я зърна.

В късния следобед, когато захладня, тя се показа от вратата откъм градината. Беше облечена в бродирано наметало. Лицето й не бе забулено — не предполагаше, че я наблюдават. Беше толкова красива, че дъхът ми спря. Походката й, толкова лека, толкова спокойна, бе самата поезия.

Прибра се в стаята си.

През нощта напразно чаках в салона. Момчето не дойде да ме предупреди. Тя не се появи.

Бях неотлъчно там през цялата нощ, вслушвах се и в най-малките шумове.

Изтощен, заспах и сънувах ужасни кошмари, че тя е само сън.

Събудих се на следващия ден около обед. Не закусих почти нищо. Разходих се из двора. Влязох и опитах да се позанимавам с нещо, но беше невъзможно.

Към три пак излязох навън.

Гласове!

Идваха от нейната градина!

Бързо се промуших в малката дупка и надникнах.

Тя седеше в градината!

Не беше забулена. Изглеждаше страхотно. Беше облечена с друго наметало, но то се бе разтворило по невнимание. Отдолу се показваха сутиен и стегнати бикини. Краката и стомахът й бяха голи.

Очите ми до такава степен бяха залепнали като магнити за нея, че не забелязах двете момчета. Бяха седнали на тревата в краката й. Носеха къси броди-рани елечета и панталони. Блестяха от чистота. И двамата държаха на коленете си по една малка сребърна чаша.

Тя каза нещо, което не разбрах, но двамата се засмяха. Усмихната, тя безгрижно се облегна назад и се показа още от корема и вътрешната страна на едното бедро. Пресегна се. Наблизо имаше сребърен чайник и още една сребърна чаша върху сребърен поднос.

Тя грациозно взе чашата в едната тънка ръчица и чайника — в другата. Наля от чайника в чашата. След това се наведе и наля в двете чаши на коленете на момчетата.

Малко чаено парти! Колко очарователно!

Тя вдигна чаша, момчетата вдигнаха своите.

Тя каза нещо, което на турски значеше „За ваше здраве“.

Всички отпиха.

Чаят сшурно беше ужасно горещ и силен. Двете момчета изпиха чашите си, отвориха усти и се закашляха. Но като видяха как тя отпива на малки глътки от своя, се засмяха.

А сега — каза Утанк с плътния си мелодичен нас, — да минем към следващата приказка.

Двете момчета се размърдаха от удоволствие и с приближиха още по-плътно до нея, гледайки я с обожание. Колко е сладка — разказва им приказки. Утанч разпери ръце и се облегна на пейката.

— Тази приказка се казва „Златокъдра и тримата комисари“.

Тя се настани по-удобно.

— Имало едно време едно малко красиво момиче на име Златокъдра. Това означава, че имала коси с цвят на злато. И така, тя обикаляла насам-натам из горите и все си навличала разни бели. Пъхала си носа навсякъде. Един ден отишла до една колиба, разбила ключалката и нахълтала в чужда собственост без разрешение.

Златокъдра имала ужасен апетит, защото родителите й били капиталисти, и както обикновено решила, че умира от глад. На масата имало три чинии с каша. И тъй, тя решила, че това е колибата на някой работник и спокойно може да я експлоатира.

Седнала на най-големия стол и се заела с чинията пред него. Само че кашата била много гореща. Затова се преместила на следващия по големина стол и понечила да излана кашата. Но тя пък била съвсем изстинала. Седнала на най-малкия стол и, уха, тази каша била страхотна. Капиталистическите й наклонности надделяли и ИЗЛАПАЛА ЦЯЛАТА КАША. Не оставила нищичко.

Но тази къща не била работническа, а принадлежала на трима комисари, които в този момент били на партийно събрание, за да решат как да помогнат на работниците. Тъй че, тази свиня Златокъдра си погодила страхотен номер, защото тези комисари не били никакви работници, а истински яки, здрави приятели на народа. Наистина, нямала късмет малката Златокъдра, но да си е направила по-добре сметката. Като се върнали, най-големият комисар си оставил камшика на масата, погледнал си кашата и казал:

— Кой, по дяволите, ми е пипал кашата?

Средният на ръст комисар си оставил бокса на масата и казал:

— Ей, кой „бибипец“ е ял от моята каша?

Най-дребният комисар тъкмо си закачил пушката и видял, че неговата пък чиния е ПРАЗНА!

Двете момчета се напрягаха да не пропуснат дума. Утанч се приведе към тях. Продължи:

— И така, те забелязали стъпки по снега, изкарали кучетата и проследили Златокъдра! Минали през планини, заледени реки и гори. Ох! Какво преследване! И най-накрая намерили Златокъдра на едно дърво.

Утанч пак се облегна. Сръбна си от сребърната чаша. Явно нямаше намерение да продължава. Двете момчете бяха проточили шии:

— И какво? И какво?

Утанч се усмихна замечтано. После каза:

— Ами хванали я и я „бибипали“ и всички много се забавлявали.

Двете момчета се разсмяха. Смяха се, смяха се, и Утанч заедно с тях. На момчетата им стана толкова смешно, че се затъркаляха по тревата, хванати за стомасите.

Най-сетне се успокоиха. Утанч им се усмихна. Взе сребърния чайник.

— Пийнете още чай.

Беше такава чаровна сцена! Естествено, Утанч е била подложена на руската пропагандна машина. И естествено, не изпитва свян да говори така пред малки момченца. Но беше толкова мило от нейна страна да посвещава от времето си на образованието на тези две малки турски зверчета. Това показваше, че има мило, отзивчиво сърце.

Точно в момента, в който се пресягаше към чайника, зърнах голата й мишница. Не подозирах, че нещо е в състояние така да ме развълнува. Изведнъж се оказа, че не мога да дишам.

И точно в същия миг това лайно Карагьоз заобиколи стената на градината, спря и се покашля. Аз се изправих и се престорих, че търся нещо изпуснато. Отдалечих се.

Мелодичният й, плътен глас ехтеше в ушите ми. През целия следобед не можах да помисля за нищо друго.

Представете си как се развълнувах, когато към осем вечерта едно от момчетата дотича при мен.

— Утанч каза да се изкъпеш, да си сложиш тюрбана и да я чакаш в салона.

И ако щете ми вярвайте, за отрицателно време се навлякох в тюрбана и кафтана. Седнах на възглавниците и зачаках.

Глава седма

Жълто-оранжевите отблясъци на пламъците заиграха по стаята.

Тя тихо се промъкна през вратата.

Като сянка се понесе към възглавниците.

Седна с кръстосани крака по средата на стаята. Постави на земята голям, сребърен, блестящ като огледало поднос, лютнята и тамбурата. Беше облечена в сиви шалвари и късо елече със сребриста бродерия, което прикриваше гърдите й, но коремът и ръцете оставаха голи. Косата й бе прихваната със сребърна лента. Беше покрита с було.

Седеше с наведена глава. Не ме поглеждаше.

Просто си седеше. От време на време въздишаше.

Не смеех да заговоря от страх да не избяга. Но след като измина доста време, я попитах:

— Защо си толкова тъжна?

С нисък, плътен глас, тя каза:

— О, господарю, тъжна съм, защото не мога да понасям мисълта, че съм лишена от елементарни житейски неща. Въздишам заради липсата на копринени кърпички, френски шампоан за вана, балсами и „Шанел номер 5“. Трябва съвсем дребна сума, за да се купят — някакви си няколкостотин хиляди турски лири.

Изглеждаше толкова тъжна, угрижена. Тя беше само една дива, примитивна номадка от пустинята Каракум. Нямаше смисъл да й напомням, че сега беше робиня. Естествено, че й трябваха нари, за да си купи неща от първа необходимост. Как ли са й липсвали, като е водила камилите в онази пясъчна пустош.

— Имаш ги — казах аз с господарски маниер.

Тя веднага се съживи и изопна снага. Очите й ме стрелнаха с поглед и веднага се приведоха срамежливо.

Тя вдиша от земята малкия си тъпан и започна да удря бавно, плахо. След това затананика тъжна, отнесена мелодия.

Знаех, че си дава кураж.

Ударите но тъпана станаха по-силни. Изведнъж, на средата тя остави тъпана, смени го с тамбурата и започна да удря по нея.

Мелодията, която тананикаше, се усили, забърза и стана по-жива.

Както си седеше, тялото й започна да се поклаща. Изправи се на колене. Движенията на тялото се засилиха.

Гривните й силно подрънкваха при ударите по тамбурата. Ритъмът зачести. Както беше седнала, но без никаква опора, започна бързо да протяга напред крака, един след друг!

Така от седнало положение, показвайки за секунда лакираните в сребристо нокти на краката, удряйки по блестящата тамбура, тя се понесе из стаята, пеейки някаква дива мелодия! Създаваше впечатление, че всъщност се носи по пода!

Обиколи стаята от единия до другия край, после обратно. В края на всяка обиколка скачаше високо, падаше на пети, изпъваше тялото и викаше: „Хей!“. И всеки път гривните й силно подрънкваха. Дивашко!

Сега се движеше в големи кръгове. Това беше руски танц! Понесе се по-бързо. Тамбурата се обаждаше още по-силно.

Моето тяло започна да подскача в ритъма на ударите. Следвах я само с очи, но тялото ми също започна да се извива наляво и надясно.

Кръговете се смаляваха. Затваряха се все по-близо и по-близо към средата на стаята.

И след малко тя отново застана по средата. Мелоцията на гласа й стана по-силна, по-наситена. Тя Беше на колене. Въртеше тамбурата над главата си, беше я обърнала с лицевата страна към мен, наляво, надясно, наляво, надясно, удряйки всеки път с ръка.

Усетих, че тялото ми отвръща на ритъма. Очите ми следяха инструмента.

Жълто-оранжевите пламъци проблясваха и проблясваха. Усетих, че дишам в ритъма на мелодията.

Хълбоците й започнаха да се полюшват. Тя рязко дръпна воала от лицето си. Очите й ме изгаряха като въглени.

Тялото ми се свиваше, не ми се подчиняваше, напред-назад, напред-назад.

Изведнъж тя се отпусна на петите си. Остави тамбурата. Взе лютнята.

Започна да свири акордите на същата мелодия, която преди си тананикаше. Очите й ме изгаряха.

Започна да пее.

„Неизпратени целувки са заседнали на гърлото ми,

неизпратени усмивки

свили са гнездо зад устните ми.

Несподелена страст надига се в дъха ми

и връща се

в устата няма!

Ръцете ми

болят

от нераздадени милувки,

треперят,

като си помисля

да излея върху теб

целия поток

от СПОДАВЕНА ЛЮБОВ.“

Беше непоносимо! Викнах:

— О, скъпа моя!

Прострях ръце към нея.

Викът, жестът, я изплашиха. Тя се сви от страх. И преди да успея да я спра, захвърли инструментите и избяга от стаята!

Не бях стигнал до вратата, когато желязна решетка бе залостена.

Опитах се да й говоря. Умолявах. Но гласът ми сигурно изобщо не е стигал зад вратата. Тя си остана заключена.

Стоях доста време, после отидох и взех петстотин хиляди лири и започнах да ги пъхам, една по една, под вратата. Последната остана да стои там, крайчецът й се показваше. Прекарах остатъка от нощта пред вратата, вперил поглед в нея.

Следващия ден събрах достатъчно смелост, за да се промъкна край стената на вътрешната градина, но, уви, пролуката, която бях открил, бе запушена.

В един момент ми се стори, че чувам гласове в градината. Не бях сигурен. През целия ден бях нещастен, изпълнен с болка.

Не таях много надежда. Но към осем едно от момчетата дойде при мен. Каза:

— Утанч ме изпрати да ти кажа да се изкъпеш, да си сложиш тюрбана и да идеш в салона.

О, никога не се бях къпал толкова бързо. Почти за отрицателно време бях в салона. Зачаках.

След много, много дълго вратата се открехна.

Тя се промъкна леко и тихо. Носеше стегнато елече, което оставяше ръцете и корема й голи. Беше със златна бродерия. Бе обута в златисти шалвари. Черната й коса бе опасана със златна лента, върху която бяха увити цветя. Над лицето й бе спуснат златист воал. Като седна, забелязах, че ноктите на ръцете и краката й са лакирани със златист лак. Носеше лютнята и лъскава сабя.

Но пак седна с наведена глава и забит в земята поглед. От време на време изпускаше по една въздишка.

— Защо въздишаш? — попитах аз накрая, много тихо, за да не я изплаша.

— О, господарю — каза тя със сведен поглед, — не мога да понасям мисълта, че няма как да се обадя в Истанбул, Париж и Ню Йорк, за да направя директна поръчка, за малките и жизнено важни неща, с които трябва да разполага една бедна жена, за да съхрани хубостта си в очите на своя господар. Имам нужда от телефон в стаята с директна линия, невписан в указателя.

Е, разбира се, че едно диво и плахо същество от примитивните и нецивилизовани пясъци на Каракум не би искало номерът да е включен в указателя.

— Имаш го — казах аз с господарски маниер.

Тя започна да си тананика бавно и унесено. Взе сабята и леко заудря по острието в такт с мелодията, отначало отдясно, после отляво. Тялото й започна да се движи по ритъма на сабята.

Изглеждаше така, сякаш сабята я води, тегли я малко по малко да се изправи на крака, местейки се непрекъснато от ляво на дясно. Очите й неотлъчно следваха сабята.

Стъпалата й започнаха да се местят, стъпка наляво, стъпка надясно.

Жълто-оранжевите проблясъци играеха по сабята и падаха на вълни по тялото й.

Започна да размахва сабята в танца. Свистенето й се сливаше с мелодията, която тананикаше.

След това сабята започна да се върти. Ужасих се, че ще се посече!

А след това, хванала с една ръка дръжката, а с другата върха на сабята, тя започна да я прескача, напред, назад, в ритъм! При това с невероятна грация!

Внезапно пусна с ръка края й и започна да се върти. Обтегна ръката със сабята. Превърна се в един вихър от злато.

Подскочи във въздуха и стъпи на земята.

Сабята полетя нагоре!

Бях сигурен, че ще я прониже!

Острието проряза воала й!

Двете половини паднаха. Откри се лицето й. Изглеждаше така, сякаш хипнотизира сабята. Главата й тръгна да се извива назад. Хълбоците й се раздвижиха. Коремните й мускули започнаха да се свиват.

Сабята изглеждаше така, сякаш подскача нагоре и надолу.

Мелодията, която си тананикаше, започна да прилича на стенание.

Хълбоците й се извиваха все повече и повече. Моето собствено тяло се движеше в ритъм с нейното. Не можех да го владея. Не се и опитвах!

Изведнъж тя преметна сабята.

Заби я в пода!

Тя затрептя!

Седна зад нея.

Очите й се преместиха от сабята върху мен и аз бях почти изпепелен от страстта в тях.

Тя диво сграбчи лютнята. Но след това покъртително въздъхна.

Изсвири акорд, пълен с неописуем копнеж. Запя:

„Нека пия от теб.

Нека пия с очи

дръзката мъжка хубост на твоите нозе!

Нека пия с дъха си

твоя груб мъжки мирис!

Нека пия суетните си

вкуса на твоята мъжка плът.

Нека пия и пия и пия

преди от жажда да умра

от копнеж по теб!

Нека пия,

нека пия,

о, Аллах, нека пия,

преди да умра от любов

и ЖАЖДА!“

Не можех да понеса това ридание.

— Утанч! — извиках аз.

Магията се разпръсна! Тя захвърли лютнята. Побягна от стаята.

Макар че бях много бърз, вратата бе заключена и залостена с решетките преди да успея да я стигна.

Часове седях отпред. Не можех да спра треперенето си. Отидох в кабинета си и написах поръчка за телефон с пряка линия, невнисан в указателя. Пъхнах поръчката под вратата й, но крайчецът остана да стърчи.

На следващия ден осъзнах, че се разболявам физически. Цялото тяло ме болеше. Всичко ми беше някак размазано. Просто се носех наоколо, спирах се тук-таме и се взирах, без да виждам това, което гледам.

Помислих си, че всичко това не е на добро. Няма да бъда във форма, ако все пак се случи нещо, което да доведе Утанч в леглото ми. Макар че почти не близвах алкохол, реших, че малко скоч няма да ми подейства зле. Държах една бутилка за капитана на „Бликсо“ и смятах да му я дам, като пристигне. Отидох да я измъкна от шкафа.

Нямаше я!

Повиках сервитьора.

Каза, че не знае нищо.

Пак започнах да обикалям. Даже не можех да се накарам да спра на едно място.

Сервитьорът пристигна с вечерята.

Остави я, но не си тръгна, а започна нервно да кърши ръце. Погледнах го. Имаше синина на едното око!

— Султан Бей — каза той и запристъпя от крак на крак, — дойдох да си призная, че аз взех бутилката с уиски.

Това беше идеална възможност да го накажа, но аз изобщо не му обърнах внимание. Просто му махнах да си върви. Не погледнах вечерята.

Може би щях да умра и така щеше да се сложи край на всичко това. Бях решил окончателно, че това е най-добрият изход, когато се появи едно от момчетата.

— Утанч каза да се изкъпеш, да облечеш тюрбана и да идеш в салона.

Макар че нямах много сили, справих се за нула креме!

Доста почаках.

Вратата се открехна. По-широко. Тя се появи. Носеше кофа, две факли и лютнята.

Тихо седна на мястото си в средата на стаята.

Беше облечена в червени бродирани шалвари и елек. Черната й коса бе опасана с червена лента с вплетени цветя. Пръстите на краката и ръцете й бяха огнено червени. Червен беше и воалът й.

Но тя седеше отпусната, с наведени очи. Въздъхна дълбоко. Изглеждаше меланхолична.

Най-сетне събрах кураж и прошепнах:

— Защо въздишаш?

— О, мой господарго, тъжна съм, защото не мога да понасям мисълта, че но цял ден съм затворена само в една стая и една градина. Ако се движа пеша, ще ме гледат, може и да ме нападнат по улиците. Мисля, че никога няма да бъда щастлива, ако нямам БМВ 320, инджекшън, с пет скорости, състезателен модел, седан.

За пръв път усетих в мен да се надига ужас. Такава кола ще струва милион и половина турски лири!

Тя въздъхна покъртително. Но като си помисля, тя наистина се чувства затворена. Диво, примитивно дете на пустинята, тя е свикнала с безбрежните простори, стелещите се дюни и необятното небе на руска Тюркмения. Кракът й леко помръдна. Бях ужасен, че ще избяга.

— Имаш го — казах аз.

Тя тихо започна да тананика. Взе двете факли и се приближи до газената лампа. Запали ги. Върна се в средата на стаята.

Застана там, с по една факла във всяка ръка. Светлините от тях и от лампата хвърляха бягащи сенки около нея. Отблясъците на пламъците създаваха впечатлението, че тялото й се вие.

Тананикайки си, тя започна да жонглира с факлите, подхвърляше ги и ги улавяше и двете, в такт с мелодията.

Впускаше се наляво, после надясно, напред и назад. Целият се обръщах, за да я следя. Спускаше се нанякъде, спираше, подхвърляше високо факлата, завърташе се и я улавяше.

Заситни. Накрая запристъпя на едно място. Продължаваше да жонглира с факлите. Но сега, при всяко освобождаване на ръката, тя подръпваше червения си воал. Малко по малко откриваше лицето си.

После воалът изчезна!

Тя продължаваше да жонглира с факлите. Но сега имаше промяна. Подхвърляше и двете факли, като ги разменяше от ръка в ръка. Аз въртях ръка ту наляво, ту надясно. Краката й започнаха да потропват в ритъм с мелодията.

Сега тялото й сякаш се извиваше още повече. Или това беше само от проблясъците на пламъците?

Не, беше тялото й!

Коремът й бе като жив!

Започваше да полюшва хълбоци. Пристъпваше от един крак на друг. Факлите едновременно летяха от ляво на дясно и обратно. Тялото ми само се движеше след тях.

Брадичката й се приведе. Очите й ме гледаха.

После както седеше на едно място, с полюшващи се хълбоци и подскачащ корем, главата й започна ш се вдига. Нагоре и нагоре! Очите й заискряха!

Устата беше отворена, отпусната. Никога досега не бях забелязвал, че устата й е голяма, устните й са пълни и сочни. И влажни.

Мелодията, която тананикаше, започна да преминава в стонове.

Наляво, надясно, собственото ми тяло се тресеше напред назад в такт с тези люлеещи се хълбоци и искрящи факли.

Тогава изведнъж тя замръзна неподвижно. Трепереше. Факлите бяха в ръцете й. Издаваше леки викове. Изпитваше оргазъм!

Факлите, по един в ръка, започнаха да се приближават.

Изведнъж светлините им се сляха!

Тя извика в екстаз!

След това рязко се отпусна на земята с кръстосани крака. В същото време пусна факлите в кофата, където те изсъскаха и се вдигна дим.

Страстта бе утихнала.

Тя посегна към лютнята.

Изсвири тъжен, протяжен акорд.

Очите й се вдигнаха и се спряха върху мен. Бяха пълни със сълзи!

Отнесената ориенталска музика започна тъжно да се лее изпод пръстите й. С плачевен глас тя подхвана:

„Ти нямаш нужда от мен, хубавецо.

Не искаш ръцете ми.

Не искаш да усещаш

докосването на бедрата ми.

Нямаш чужда

гърдите ми да се притискат в теб.

Нямаш нужда от милувките на ръцете ми.

Не искаш

да ме изпълваш

със своя сок.

Но о, див хубавецо,

само да ИСКАШЕ!“

Плачевните думи заглъхнаха в стаята, а аз нямах сили да направя нищо.

Отпуснах се на възглавниците. Прошепнах:

— О, Утанч, смили се над мен. Толкова те искам. Ще умра, Утанч, ако не те имам.

Чу се лек звук.

Една ръка леко галеше бузата ми. Най-нежният шепот се понесе като аромат на парфюм:

— Легни спокойно, скъпи.

Ключът на лампата щракна.

Настана пълен мрак.

Още едно движение край мен. Нежна ръка върху гърдите ми. Устни върху бузата ми — пълни и меки и влажни. Нежна целувка. Протегнах ръка да хвана елека й и да го сваля.

— Не, не — прошепна тя. — Скромността не ми позволява да се покажа гола пред мъж на тъмно.

Тя върна ръката ми. Целуна ме но шията.

— Всичко е за теб. Не мисли за мен. Мисли само за себе си. Тази вечер е твоя.

Започна да сваля тюрбана ми в тъмното. После ме целуна по очите.

Свали ми кафтана и ме целуна по гърдите.

Свали ботушите и целуна краката ми.

После нежно разви пояса ми и бавно започна да ми събува слиповете, като ме целуваше все по-надопу и по-надолу по голата плът.

Леко започна да гали с връхчетата на пръстите раменете и ръцете ми. Нежно захапа ухото ми. Езикът й се плъзна навътре.

Полазиха ме тръпки на удоволствие. Пак се опитах да я хвана е ръце и да й сваля дрехите.

— Не, не — прошепна тя. — Няма нужда аз да се събличам. Много съм срамежлива. Това е твоята нощ и удоволствието е твое.

Целуна ме но устата!

Почувствах, че ще припадна от удоволствие!

Езикът й разтвори устните ми и потърси най-вътрешните кътчета на устата.

Тя засмука тръпнещия ми език, устните й се плъзгаха по него и зъбите й нежно го хапеха.

Зави ми се свят от удоволствие. Ръцете й ме галеха, докосваха места, които не подозирах, че могат да крият такава наслада. Започнах да дишам тежко.

Тя галеше гърдите ми.

— Скъпи, скъпи — шепнеше. После каза: — Устата е всичко.

Целуна ме по шията, целуна ме но гърдите. Целуна ме но бедрата.

Изведнъж целият този мрак около мен се превърна във водовъртеж, който ме засмука навътре, сякаш ме теглеше право надолу, обезсилен от чувствената наслада. Носех се, изпълнен от щастие, сред звездите.

Сякаш бяла светкавица нроряза цялата вселена.

Лежах напълно замаян. Никога преди не се бях чувствал така. В непрогледния мрак на стаята кръжаха светлинни.

Сърцето ми биеше толкова силно, че гърдите ми щяха да се пръснат.

Тихо лежахме в кадифения мрак. Усещах как се отпуска след възбудата.

Мина известно време.

Ръцете й върху бузите ми. Милваха ги.

— Беше много хубаво — пошепна тя.

Бавно, с една ръка, понечих да докосна гърдите й. Тя нежно я отблъсна.

— Това е само за теб — каза тя. — Устата е всичко. — Целуна ме. — Всичко — повтори тя. Целуна ме по-страстно. — Устата е ВСИЧКО — простена тя. — О, скъпи, не прави нищо. Това е само за теб. Просто се отпусни и се наслаждавай.

Езикът й докосваше устните ми, след това тя ги взе в уста и продължи да ги притиска. А после устата, езикът и ръцете отново намериха хиляди тайни места по тялото ми.

Отново се възбудих. Ръцете й внезапно се вплетоха в косата ми. Тя страстно обхвана главата ми.

Чувствах очите й като черни въглени, които ме гледаха в тъмното.

— О, скъпи, — каза тя, давеща се в страст. — Устата е ВСИЧКО.

Целуна ме. Отдръпна се.

— До утрото има още много време.

И устата й пак започна своето пътешествие по тялото ми, което завърши във върховен екстаз. Струваше ми се, че никога преди не бях нравил секс, не и като този! Това надхвърляше всичко, за което си бях мечтал или представял. Нищо, абсолютно нищо на небето и на земята не бе ме карало да се чувствам така!

Глава осма

Като се събудих, бе късен следобед.

Взех си душ — нещо ново за мен. Облякох чисти дрехи. Нещо ново за мен. Усмихнах се на Мелахат. Нещо ново за мен. Тя помагаше на сервитьора да ми поднесат закуската.

Целият свят миришеше хубаво, грееше. Нещо много ново за мен.

— Къде е моята любима Утанч? — попитах.

Мелахат каза:

— Като докараха колата, отиде с Карагьоз да си извади шофьорска книжка.

Естествено, нямаше да е никакъв проблем. Бях й дал свидетелство за раждане и документи на умряло бебе, без издаден смъртен акт, което сега щеше да е на нейните години. Но Карагьоз трябваше доста да я учи, преди да вземе шофьорския изпит.

Излязох в прохладния двор и се отпуснах на един стол. Едно от момчетата изхвръкна от стаята на Утанч, гол-голеничък, профуча и изчезна. Върна се, обут в панталон, и се опита да се промъкне незабелязано край мен. Но разстоянието беше много малко. Аз протегнах ръка, разроших косата му и му се усмихнах. Той зяпна насреща ми.

Бръкнах в джоба и извадих една монета. Дадох му я. Той я погледна подозрително.

Бръкнах в джоба и му дадох банкнота от десет лири. Той я взе и я погледна с удивление.

Бръкнах в джоба и му дадох банкнота от сто лири, почти цял щатски долар.

— Кажи на Утанч, като я видиш — казах му аз, — че слънцето и луната бледнеят в сравнение с нея.

Той не разбра смисъла. Тръгна, повтаряйки си наум изречението, за да не го забрави. Но изведнъж се върна.

— Султан бей — каза той, — можем ли да ядем от гроздето?

Усмихнах се с благоволение.

— Разбира се.

Малко по-късно се чу ревът на приближаваща кола. Станах и погледнах към портата.

Един автомобил мина с голяма скорост през вратите, заби спирачки и закова със свистене на гумите точно на мястото за паркиране.

Беше бяло спортно БМВ. Тип седан с нисък профил и голям багажник. От вътрешната страна на предното стъкло и прозорците беше залепено непрозрачно фолио. Не можеше да се види кой е вътре.

Утанч слезе от шофьорското място. Носеше бяло наметало с островърха качулка, върху лицето й беше спуснат воал. Виждаха се само гарвановочерните й очи, но и те бяха засенчени от качулката.

Със сдържана грация тя влезе в двора, и тъкмо когато се канех да я спра, бързо мина покрай мен със сведени очи и влезе в стаята си.

Обхвана ме тревога — с какво я бях обидил?

Карагьоз слезе от колата. Държеше някакви пакети. Едно от малките момчета ги грабна и хукна към стаята на Утанч. Вратата се трясна след него.

Приближих се до Карагьоз със свито сърце.

— Наред ли е колата?

— Да, много е добре. Бяха я приготвили за някакъв богат държавен служител, но срещу скромна сума ни я изпратиха веднага тази сутрин, още щом им предадох бележката ти. Върви страхотно. Само че е „бибипски“ бърза.

— На нея хареса ли й?

— Да, да! Просто се влюби в нея.

— А кога ще вземе шофьорска книжка и всичко останало?

— О, взехме книжката. Само й показах няколкото неща, които продавачът ми показа, а после я научих как да върти кормилото и т.н. За около десет минути беше готова.

Изпитващият каза, че била най-добрият шофьор, когото срещал от известно време насам. Странно.

— Е, да, един специалист по водене на камили би трябвало да няма никакви проблеми, когато се учи да кара спортна кола със скоростен лост — казах аз.

— Вярно е — кимна Карагьоз.

— Тогава защо е разстроена? — учудих се аз.

Той помисли и каза:

— В магазина за касетки тя искаше да купи нещо на Чайковски, композитор — някаква си „Увертюра от 1812“. Каза, че искала тази с истинските оръдейни гърмежи. Нямаха никаква — трябвало да поръчат от Истанбул. Но тя не изглеждаше разстроена. Отвърна, че ще купи „Битълс“, а останалото след като го поръчат.

Замисли се за момент и продължи:

— А, да, каза, че високите честоти на дека, който се опитаха да й продадат, липсвали и ако искали да я спечелят като редовен клиент, трябвало да й предложат по-прилична хай-фай техника. Но тя изобщо не се ядоса. Даже беше в добро настроение. Много е стеснителна и на никого не може да се скара. По акцента й личи, че е израснала сред дивите номади в Русия. Тя е най-възпитаният и мил човек, когото съм срещал. С изключение, разбира се, на моментите, когато седне зад волана на тази кола!

И така, нямах ни най-малка представа с какво я бях разстроил. Денят ми помръкна.

От градината й се чуваха нейният гърлен смях и пискливите гласчета на момчетата. Значи не на тях бе ядосана. Колата я очаровала. Не се е разгневила на онези търговци. Взела е шофьорска книжка. Не се сърди на Карагьоз. Можех да стигна само до едно заключение — беше бясна на мен.

Часове наред се взирах, без да виждам нищо, в купчина изхвърлена трева.

Знаех, че не мога да живея без Утанч.

Глава девета

В живота има моменти, когато зърваш Рая за миг и веднага след това потъваш в Ада. Точно така се случи с мен.

Тази вечер не дойде пратеник на Утанч. Не мигнах цяла нощ, без да се занимавам с нещо друго.

Сутринта, с червени от безсъние очи и разчорлена коса, страшно притеснен, реших, че само ако мога да поговоря с нея и да я питам какво й е, всичко ще се оправи. Поне ще знам.

Съзнавайки, че няма никакъв смисъл да почукам на вратата и да ми я затръшнат под носа, измислих хитър план. Ще легна във вътрешния двор и ще чакам, и когато някой влезе или излезе, ще се промъкна вътре и тихо ще й задам въпроса, който ме измъчваше.

Дори сега, като си спомня за това, ми изглежда много разумно. И все пак се оказа страшно необмислено.

Заех позиция зад един масивен люлеещ се стол с висока облегалка точно пред нейната врата. Високата вълнообразна линия на стола ме скриваше доста успешно, а аз, както бях коленичил, можех да надничам и да държа под око вратата.

Отвътре слабо се чуваше течаща вода и плисъци. След малко вътрешната решетка на вратата неочаквано се вдигна. Вратата се отвори. Едно от малките момчета, съвсем голо, излезе навън. Спря. Провикна се:

— Мелахат!

Отвътре долетя мелодичният глас на Утанч:

— Попитай я и за четка за гърба!

Момчето се втурна през градината, през двора и се провикна:

— Мелахат! Трябват ни още кърпи!

Моят шанс! Беше оставил открехната вратата към стаята й.

Подадох се иззад люлеещия се стол.

Промъкнах се на пръсти в стаята, като много внимавах да не издам някакъв шум и да я изплаша.

От банята хвърчаха пръски вода. Вратата беше отворена.

Безшумно продължих да се промъквам. Само да можех да й кажа няколко думи и да видя отново усмивката на лицето й, и всичко щеше да се оправи.

Ето я!

Беше легнала във ваната. Сапунената пяна я покриваше и стигаше точно под брадичката й. Само главата и връхчетата на пръстите й се показваха отгоре. Косата й бе вързана високо на тила, за да не се мокри. Беше с профил към мен. Гледаше ръцете си, в които държеше сапун.

Минах край ниска масичка, на която бе оставена малка книга. Сигурно съм я закачил с панталона. Тя падна и се чу лек шум.

Утанч сигурно чу, но не погледна в моята посока. Каза:

— Взе ли четка за гръб?

От гласа й ме полазиха тръпки на удоволствие. Колко беше сладка, макар че над водата се показваха само главата и ръцете й.

Гласът и видът й във ваната направо ме парализираха. Любовта ми към нея бликна. Опитах се да възвърна контрола над гласните си струни.

— Утанч…

Главата й светкавично се обърна към мен. Отвори уста шокирана. Стана ярко червена.

Направих крачка напред да я успокоя. Борех се да си възвърна гласа.

Тя се сви, опита да се скрие в пяната. Изведнъж извика:

— Не ме убивай!

Аз се заковах на място! Изпаднах в ужас, колко я бях уплашил! Излязох заднишком от банята. Друг глас:

— Не я убивай!

Беше другото момче. И той беше съвсем гол. Стоеше до една тоалетна масичка, засипана с отворени кутии. Неочаквано той се реши да действа.

С все сила хвърли една пудриера!

— Да не си посмял да я убиеш! — изкрещя той.

Грабна още една от шкафчето и я запрати с цялата мощ, на която беше способен. Тя изсвистя във въздуха.

Улучи ме в панталона и последва бяла експлозия.

— Не убивай Утанч! — изкрещя той, колкото глас имаше.

Ровеше из кутиите да намери друга пудриера.

Излязох от стаята.

Минах през градината напълно объркан.

Първото момче препускаше през двора. Беше захвърлило хавлиите. Носеше нещо — четка за гръб с дълга дръжка.

От спалнята зад гърба ми продължаваха да се чуват писъци.

Първото момче се втурна към мен в двора й ми препречи пътя.

— Да не си посмял да убиеш Утанч! — крещеше той с все сила. Посегна да ме удари с четката за баня.

Не беше едър на бой. Четката едва достигаа ръката ми. Но той я стовари с все сила.

Събра ми се достатъчно! В крайна сметка, всичко стана по негова вина. Остави вратата отворена.

Свих в юмрук дясната си ръка и с целия си яд я стоварих в лицето му. Той политна назад на около петнайсет стъпки. Стовари се на земята с тъп звук.

Прислугата започна да се стича от сградите. Сигурно бяха чули виковете от самото начало.

Видяха как момчето се сгромоляса. Видяха ме пред вратата на градинката. Спряха на място.

Бяха образували кръг на около двадесет стъпки от момчето.

То лежеше на една страна със затворени очи и се превиваше, а от носа му бликаше кръв.

Никой не го приближи. Бяха достатъчно разумни.

Само майката на момчето тръгна към него. Но Карагьоз я хвана за ръката и тя спря.

Турците кършеха ръце. Не знаеха какво да правят. Но познаваха мен.

Един по един коленичиха и бавно, с хленчене, започнаха да удрят глави в тревата на ливадата.

Аз стоях неподвижно и гледах лошо.

Зад мен се чу звук.

Нещо се плъзна покрай мен.

Беше Утанч.

Не ме погледна. Не спря да ме успокои.

Отиде на тревата. Беше наметнала бяло наметало с качулка и бе покрила лицето си с воал. Краката й бяха боси и долу по камъните останаха мокри следи. Запъти се право към момчето. Каза:

— О, бедно дете. Искаше да ме защитиш.

Премери пулса му. Погледна крайниците му. След това го вдигна и го понесе към мен. Подмина ме. Очите й за миг дори не ме погледнаха. Отнесе момчето в стаята си. Затвори вратата.

Прислугата незабелязано се разпръсна.

Не знаех какво да правя. Всичко ми се въртеше. Не можех да проумея какво става.

Запътих се към едно кътче от градината, където беше много тъмно, и седнах под храстите. Бях безчувствен, сякаш падах от скала и летях надолу.

След малко от града пристигна възрастен лекар с брада. Карагьоз го заведе до стаята на Утанч.

Докторът остана много време.

Най-накрая излезе.

Моментално се озовах пред него. Попитах:

— Как е Утанч?

Той ме погледна.

— Така ли се казва момчето? Странно име за момче.

— Не, не — казах аз. — Не момчето. Жената! Как е тя?

— А, много е разстроена. Виждате ли, тя каза, че момчето е имало много хубаво лице. Носът му е счупен и костта на бузата му е хлътнала навътре. Тя ми обеща голяма сума, за да го оперирам.

Сега разбрах за какво е всичко. Тя се ръководи от някакво странно женско естетическо чувство.

— Е, ще можеш ли, ще можеш ли?

Той се поколеба.

— Носът някак ще се оправи. Но костта на бузата…

— Закарай го със самолет в Истанбул!

Той поклати глава.

— Няма смисъл. Не могат да направят повече от това, което аз направих, с колкото и скъпо оборудване да разполагат.

Тръгна си.

Аз се върнах и седнах зад храстите в тъмния ъгъл. Опитвах се да мисля, да достигна до някакво заключение.

Чувствах се така, сякаш някой е умрял — онази постоянна и силна скръб, която по никакъв начин не можеш да преодолееш.

Ужасните последици на събитията ме пронизваха все по-силно и по-силно.

Утанч никога повече няма да ми проговори. Никога повече няма да танцува за мен. Никога няма да ме погледне. Усещах, че е откъсната от мен завинаги. Не можех да живея така.

Напразно се опитвах да изровя нещо от знанията си по психология, което би могло да поправи нещата. Нищо. Скръбта ставаше все по-силна.

През остатъка от деня не помръднах от там. Останах през цялата нощ.

На следващата сутрин командирът на базата Фахт Бей влезе в двора. Канеше се да дойде в градинката, но Карагьоз му показа къде съм и той се запъти към храстите.

— Султан бей — каза той, — моля те, не убивай новото момиче. Имаме си достатъчно неприятности, за да си навличаме още трупове. Аз вяло казах:

— Не съм се опитвал да я убия.

— Ами прислугата мисли, че си. И Карагьоз ми каза, че момичето се страхувало до смърт за живота си.

— За живота си? — казах аз.

Беше толкова далеч от това, което чувствах, че бе трудно да достигне веднага до съзнанието ми. Фахт Бей кимна:

— Карагьоз каза, че се страхува, че тук ще я нападнат. И наистина, според мен изобщо не сме добре защитени. Даже нямаме охранителни системи, които да ни предупредят в случай на атака.

Гледа ме за известно време и след това каза:

— Моля те, ще ми обещаеш ли, че няма да убиваш това момиче и да оставиш тялото й някъде наоколо. Ако искаш да се отървеш от нея, просто я отпрати, какво ти пречи?

Това беше последната му реплика. Тръгна си. Но със същия успех можеше да използва срещу мен и осемстотин киловатов бластер.

Мисълта, че Утанч може да си замине, смрази кръвта ми.

Точно тази мисъл се опитвах да отпъждам през цялото време!

Че тя ще си отиде!

О, едно беше да не ми говори, да ме отбягва. Но съвсем друго беше изобщо да я няма. Не бих могъл да понеса дори самата мисъл! Съвсем си губех ума.

Някак си в мен се промъкна идеята да действам.

Тя се чувства незащитена.

Може би, ако се чувства сигурна, няма да реши да си тръгне. Тласкан от тази мисъл, аз се втурнах към офиса. Извадих химикал и хартия. Започнах да чертая охранителна система.

Колкото повече работех върху нея, толкова повече се увличах. Щеше да стане много добре.

Започнах от портата. Една от цифрите отпред ще може да се натиска. Така целият персонал ще бъде свикван да отбранява входа.

Поставих звънеца за тревога в нейната стая, за да може да го натисне и повика прислугата, когато се страхува.

И после се замислих какво намекваше Фахт Бей като каза, че базата не била добре защитена.

Проектирах алармена система за базата, така че пелият персонал да се събира в хангара. По средата ще има скрито оръжие и ще могат да стрелят към всички входове.

Поставих звънеца в тайния ми офис. Трябваше само да настъпя една плочка и можех да събера цялата база в хангара, в готовност за стрелба.

Довърших системата. Отбелязах на проекта, че е спешен. Написах заповед за тренировки на прислугата и още една за тренировки на целия персонал на базата.

Тя ще разбере, че сега вече тук всичко е добре охранявано.

Не можех да се сетя какво друго бих могъл да направя. Пак ме обзе тягостното чувство за загуба.

Знаех, че съм разделен от Утанч и мислех, че е завинаги. Бях съкрушен.

Загрузка...