Владетелят на кулата (Антъни Райън) читать бесплатно онлайн полную версию книги

Пета част

Баща ми никога не си е падал по дълбоките размишления и мъдрите думи. Малкото писания, които са останали от него, и характерно кратката му и лаконична кореспонденция са скучновато четиво, пълно с отегчителните дребнавости на военния живот. Ала има един случай, който се е запечатал в паметта ми, нещо, което той каза в нощта, когато падна Марбелис. Стояхме на билото на един хълм и гледахме как над стените се издигат пламъци, слушахме писъците на гражданите, станали жертва на дивашкото отмъщение, което Кралската гвардия изливаше върху тях, и аз се почувствах длъжен да го попитам защо изглежда толкова мрачен, щом току-що е спечелил величава победа, която ще остане в историята. Както вероятно се досещате, бях много пиян.

Без да отделя поглед от изтерзания град, баща ми отвърна:

— Всички победи са илюзия.

Алуциус Ал Хестиан, „Събрани съчинения“,

Великата библиотека на Обединеното кралство

Записките на Верниерс

— Вдигнете платната! — крещеше генералът на капитана с пронизителен глас, който граничеше с писък. — Вдигай платната, казах! Размърдай това корито!

Моряците роби се втурнаха да изпълнят заповедите на капитана, а аз отидох при парапета. Останките от армията бяха изтласкани към реката, варитаите се сражаваха до смърт, водени от тъпоумно подчинение, свободните мечове тичаха в паника към водата. Половин миля южно оттам Свободната кавалерия оказваше отпор на мъжете със зелените плащове, командирът им прегрупираше хората си с възхитително хладнокръвие. Уви, опитът им да се изтеглят се оказа неуспешен, когато многочислена конна част се появи в гърба им, засипа ги със залп от стрели, след което пришпори животните си за атака. Сякаш само за броени секунди всяка следа от организирана съпротива се изпари и воларианската армия се превърна в ужасена тълпа без шанс за оцеляване.

Извърнах поглед от грозния спектакъл и видях самотен конник да галопира по насипа, следван от хиляди мъже и жени с тояги и лъкове, от които нито един не носеше броня или доспехи от някакъв вид. Разстоянието беше твърде голямо, за да различа лицето на ездача, но въпреки това знаех извън всяко съмнение кой е той.

— По-бързо! — крещеше генералът през трясъка на вдигащата се котва. — Ако този кораб не е в морето до края на деня, ще съдера кожата по всеки роб от екипажа!

— Сигурен ли си? — попита Форнела, която стоеше близо до масата с картите и държеше чаша вино. — Не бих ти препоръчала да се върнеш у дома с такива впечатляващи новини.

— Не се прибираме у дома — сопна ѝ се той. — Връщаме се във Варинсхолд да изчакаме следващата вълна. Когато подкрепленията пристигнат, ще събера армия, която ще опустоши тази земя веднъж и завинаги. Запиши това, робе! — озъби ми се той. — Аз, генерал Реклар Токрев, с настоящото постановявам изтреблението на всички жители на тази провинция…

Посягах да взема пергамент, когато нещо привлече погледа ми. Корабът най-сетне бе започнал да се изтегля благодарение на попътния вятър, екипажът му глух за молбите на свободните мечове във водата. Примижах, зърнал ново платно да се белее при завоя, който реката правеше на по-малко от миля пред нас. Вече бях понатрупал опит с корабите и веднага познах мелденейския флаг, който се вееше на мачтата му, голямо черно знаме, знак, че е бил забелязан противник. Вик от такелажа потвърди, че не страдам от халюцинации.

— Стрелци по мачтите! — ревна капитанът. — Пригответе балистите! Куритаи на носа!

Още едно платно се появи след първото, после още две. Хвърлих поглед през рамо към генерала и с изненада видях лице на страхливец. Всяка следа от високомерие и арогантност беше изчезнала, заменена от потна гримаса и разтреперани от неприкрит страх крайници. И тогава разбрах, че този мъж всъщност никога не е участвал в битка. Беше виждал сражения, нареждал бе на мъже да участват в тях и да умират в тях, но самият той никога не беше вдигал оръжие. Тази мисъл породи силен смях в гърдите ми, смях, който успях да преглътна навреме. Страхливец или не, генералът все още имаше пълната власт над живота ми, поне докато този кораб плаваше по водата.

За разлика от мен, съпругата му не успя да скрие смеха си. Трескавият му поглед се завъртя към нея — Форнела стоеше до масата с картите, държеше свитъка, който му бях дал по-рано, и се смееше от сърце на съдържанието му.

— Какво има? — попита настоятелно той. — Какво ти е толкова забавно, почитаема съпруго?

Тя махна към мен, без да спира да се смее.

— О, просто се радвам на добре похарчените си пари.

Генералът ме погледна. Гневът добавяше малко цвят към бледото му лице.

— Сериозно? В какъв смисъл?

— Позволи ми да цитирам тази вероятно последна творба на прочутия учен и поет лорд Верниерс Алише Сомерен, озаглавена „Ода за генерал Реклар Токрев, ала Дракен“. — Замълча, колкото да се изкашля драматично, преглътна напиращото подхилкване и продължи: — „Мъж зъл и прекомерно горделив, от булката си мразен с право, мърсуваше и пиеше далеч от боя див, и писаря си със лъжи захранваше прездраво…“

— Млъкни — опита се да я спре генералът, но тя продължи, все едно не го е чула:

— „Той хората си прати да умрат отрудени, а сам мечтаеше за слава незаслужена…“

— Затвори си плювалника, кучко отровна! — Хвърли се към нея, удари я силно с юмрук, а когато Форнела залитна, я ритна в корема. — От години ме тровиш със злобата си! — Ритна я отново и тя повърна и се загърчи на палубата. — Цял век в твоята компания, вярно сърце! — Още един ритник, от който на устата ѝ изби кръв. — Още след първата седмица знаех, че един ден ще те убия…

Ножът, който моята господарка беше захвърлила в каютата си, имаше късо, но наточено острие и с лекота потъна до дръжката в черепа на господаря. Той издаде странен, писклив звук, почти като дете, което си поема дъх, преди да се разкрещи отново, после се строполи напред и носът му се счупи с хрущене при срещата си с дъските на палубата. Винаги съм съжаляван дълбоко, че смъртта му бе толкова бърза и че така и не разбра кой е нанесъл смъртоносния удар. Но пък съм имал не един и два повода да се дивя на трудно смилаемия факт, че едва малцина от нас получават края, който заслужават.

Форнела изплю още кръв върху палубата и ме стрелна с примирен поглед.

— Предполагам… че за една последна… целувка… и дума не може да става?

Обърнах се, чул тропот на тичащи крака, и видях двама куритаи да тичат към мен с извадени мечове близнаци. Тъкмо щях да хукна към парапета и да си пробвам късмета в реката, когато в палубата до мен се заби стрела, след нея още и още. Метнах се към масата и се претърколих отдолу, а куритаите паднаха мъртви под дъжда от стрели. Погледнах към Форнела — тя изскимтя уплашено, втренчила поглед в стрелата, която приковаваше роклята ѝ към дъските на палубата. Бих искал да ви разкажа как действията ми са били мотивирани от някакво кавалерско чувство, как съм я грабнал за ръцете и съм я издърпал под прикритието на масата, воден единствено от прилив на смелост, но това би било лъжа. Просто знаех, че мелденейците ще я сметнат за ценна заложница, и се надявах, че ще погледнат с добро око на мен, ако им я предам жива и здрава.

Сгушихме се под масата, стрелите продължаваха да валят, а малко след това на палубата изтрещя нещо голямо и тежко, което донесе със себе си гореща вълна и бълваше дим. Още стрели, още тежки горящи неща. Форнела се притискаше към мен, макар че що за утеха намираше в близостта ми, нямах представа, нямам и до днес. Скоро палубата се килна под опасен ъгъл, градушката от стрели спря, заменена от крясъците и металическия трясък на сражаващи се мъже. Моряк роб падна мъртъв на крачка от нашата маса, от раната на врата му още бликаше кръв, а малко след това виковете на гняв и предизвикателство отстъпиха пред писъци и молби за милост.

А сетне се спусна тишина сякаш безкрайна, накъсвана от глас, който говореше на мелденейското наречие на езика на Кралството.

— Изгасете тези пожари! — извика заповедно гласът. — Белорат, слез в трюма и довърши всички, които не са сложили оръжие. И провери корпуса за пробойни. Срамота ще е ако изгубим такава прекрасна плячка.

Ботуши закрачиха по палубата и спряха пред масата, излъскани и блестящи въпреки кръвта, която ги беше опръскала. Форнела се закашля, превита на две, с ръце върху корема; ботушите отстъпиха крачка назад и едно познато лице надникна под плота на масата, красиво лице на човек с брада и златна коса, провиснала над сини очи.

— Виж ти, милорд — каза Щита. — На бас, че имаш интересна история за разказване.

Пожарите бяха изгасени бързо, а първият помощник-капитан се върна от трюма с новината, че корпусът е непокътнат.

— Чудесно! — зарадва се искрено Щита и прокара ръка по резбования дървен парапет на десния борд. — Виждал ли си някога такъв красавец, Белорат? Кораб, с който да обиколиш света.

— Името му е „Буревластен“ — каза Форнела на езика на Кралството, който говореше със силен акцент.

Щита се обърна към нея с изражение, което не вещаеше нищо добро.

— Името му ще го избера аз. А ти си мълчи, докато не ти кажа да говориш. — После видя нещо зад нас и лицето му се разведри. — Всъщност кръстницата му тъкмо идва да го благослови. — И отиде да поздрави странна групичка хора, които се прехвърляха на борда от мелденейския съд, вързан за воларианския флагман.

Първи на палубата стъпиха двама мъже, единият много едър и с грубиянски вид, другият доста по-млад, но явно не без воински опит. И двамата плъзнаха поглед по клането с извадени мечове и спокойни лица. Едрият се обърна с поклон към трите жени, които ги последваха, една от които моментално привлече вниманието на всички присъстващи. Стройна и с изправен гръб, облечена в семпла рокля и с лека плетена ризница, с копринен шал, вързан около главата. Тази жена тръгна по палубата с решителна крачка и силна вътрешна увереност, в сравнение с които претенциите за величие на генерала изглеждаха смешни.

— Добре дошли, ваше величество — поздрави я Щита и се поклони ниско. — Добре дошли на борда на „Кралица Лирна“. Това е подаръкът ми за теб.

Жената кимна леко и обходи с жив поглед палубата.

— Във флота на брат ми имаше един кораб, който се казваше „Лирна“. Чудя се какво е станало с него. — Млъкна, когато погледът ѝ се спря на мен, и аз чак сега видях ясно белезите ѝ, восъчната грапава кожа, която покриваше горната половина на лицето ѝ, обезобразеното ухо, което шалът прикриваше само частично.

Тя тръгна към мен и аз сведох поглед. Паднах на едно коляно с наведена глава, точно както го бях сторил в тронната зала на брат ѝ преди няколко месеца.

— Ваше величество — казах аз.

— Станете, милорд — отвърна тя и аз вдигнах глава и видях, че се усмихва. — Ако не се лъжа, с вас имаме делова среща.

1. Лирна

Когато лодката я свали на речния бряг, там имаше петдесетина души. Нямаше и помен от церемония, само група раздърпани хора със сурови очи, които гледаха приближаващата лодка било с недоверие, било с учудване, и спираха любопитни погледи върху обезобразената жена с шала на главата. Щита стоеше на носа, вперил поглед във високата фигура в средата на групата. „Изглежда толкова блед“ — помисли си Лирна с разтуптяно сърце. До Вейлин стоеше атлетична млада жена с меч на гърба и дълга кестенява коса, вързана на опашка, а лицето ѝ беше със съвършена порцеланова кожа, толкова чисто, че Лирна усети неканен бодеж на завист в гърдите.

„Престани веднага! — смъмри се тя. — Една кралица стои над дребната завист.“

Но ѝ беше трудно да гледа безучастно как младата жена не се отделя от него, как постоянно го стрелка с поглед с нескрита тревога в очите. Няколко от лицата сред посрещаните ѝ бяха познати — брат Кейнис, със сурово лице и застанал малко встрани от останалите; Ал Мелна, младият капитан от Конната гвардия, хванал за ръка жена с дълги тъмни плитки и пресен белег над едното око. Там беше и осиновената дъщеря на покойния граничен лорд — още една, която видимо държеше да е близо до Вейлин.

Дъното на лодката остърга в тръстиките, Елл-Нестра слезе на брега и се поклони на посрещачите.

— Атеран Елл-Нестра, Щит на Островите — каза той, изправи се и погледна с мрачна усмивка високия мъж. — Макар че поне с един от вас, струва ми се, се познаваме отпреди…

Вейлин му хвърли кратък поглед и тръгна напред с лице изопнато от искрено изумление, докато Лирна слизаше от лодката с помощта на Илтис и Бентен. Спря на няколко крачки от нея, като продължаваше да я зяпа безсрамно, а тя полагаше нечовешки усилия да не се сгърчи под погледа му.

След миг Вейлин примигна и падна на колене.

— Ваше величество — каза той с глас толкова слаб и напрегнат, че не звучеше като себе си, а на лицето му се изписа неописуемо облекчение. — Добре дошли у дома.

Имението на васалния лорд, изглежда, бе единствената сграда в Алтор, която бе преживяла обсадата непокътната. От преминаването си през града Лирна щеше да запомни най-вече страшните разрушения, които виждаше на всяка крачка. Повечето тела бяха изнесени, а извън стените горяха многобройни клади край гробовете, изкопани от кумбраелците. Воларианските мъртви бяха прекарвани с каруци няколко мили на юг, до една каменоломна, която щеше да бъде засипана с пръст, и ги изсипваха там без заупокойна молитва или друг ритуал, който да отбележи смъртта им. Изглежда, съпругата на генерала беше една от едва петстотинте оцелели от цялата армия на нашественика.

Сега генералшата стоеше пред нея, лицето ѝ изопнато от потисната болка, ръцете ѝ притиснати към корема там, където омразният ѝ съпруг я беше изритал. Капитаните на армията стояха зад Лирна заедно с придворните на лейди Рева. Въпросните придворни представляваха странна сбирщина — един стар гвардеец с големи мустаци, който незнайно как бе преживял обсадата, ветеран лъкометец, с когото Вейлин явно се познаваше отпреди, и една азраелка, която имитираше добре говора на образованите и която определено избягваше да срещне погледа на Лирна. Каквито и да бяха разликите помежду им обаче, те, както и целият град, явно изпитваха неоспорима, почти пламенна лоялност към своята нова лейди губернаторка. „Ще трябва да я държа под око — реши Лирна с нотка на съжаление и се усмихна на младата жена, която стоеше вляво от нея. — Едно кралство не може да има две кралици.“

Седеше на красив стол върху подиума в голямата зала. Лейди Рева ѝ бе предложила да седне на престола, но Лирна не пожела и да чуе за това.

— Престолът принадлежи на вас, милейди губернаторке.

От дясната ѝ страна стоеше Вейлин със скръстени на гърдите ръце. Беше блед като платно и толкова изтощен, че беше чудо как още стои на крака. Ала през всичките часове досега, посветени на петиции и присъди, бе стоял прав, без да се оплаче или да помоли за стол.

— Ще говорим на езика на Кралството — каза Лирна на генералшата. — За да ни разбират присъстващите.

Воларианката кимна бавно.

— Както желаете.

Илтис пристъпи напред и изръмжа свирепо:

— Пленницата ще се обръща към кралицата с ваше величество.

Жената примижа от неудобство, ръката ѝ се сгърчи върху корема.

— Кажете името си — обърна се към нея Лирна.

— Форнела Ав Токрев Ав Ентрил… ваше величество.

— С настоящото сте осъдена като агресор в това кралство, след като ни нападнахте без справедлива причина и използвахте методи, които са срам за човечеството. Присъдата е смърт.

Лирна следеше внимателно лицето на жената и наистина откри там страх, но не толкова, на колкото се беше надявала. „Възможно ли е да е вярно? — запита се тя, спомнила си разказа на Верниерс. — Наистина ли е живяла толкова дълго, че да не се страхува от смъртта?“

— Но — продължи Лирна — лорд Верниерс се изказа във ваша полза. Според него вие сте жена с практичен ум и макар че охотно сте извличали изгода от невъобразимите ужаси, на които е било подложено това кралство, самата вие не сте взели пряко участие в тях. По тази причина съм склонна да проявя милост, но само при условие, че отговорите на всички поставени ви въпроси без колебание и притворство. — Наведе се напред, впери поглед в жената и добави на волариански: — А повярвайте ми, уважаема, сред нас има такива, които чуват лъжата като писък, и други, които ще измъкнат тайните от главата ви дори след като я махнем от раменете ви.

Страхът на жената се усили едва доловимо и тя кимна, което накара Илтис да тропне с ботуш.

— Съгласна съм с условията ви, ваше величество — побърза да каже жената.

— Много добре. — Лирна се облегна на стола си и стисна за миг страничните облегалки. — По-късно ще бъдете подложена на по-подробен разпит насаме. Засега обаче нека ви попитам следното. Според лорд Верниерс съпругът ви е споменал, че ще се върне във Варинсхолд, за да чака там следващата вълна. Какво е имал предвид?

— Следващата вълна подкрепления, ваше величество — отвърна Форнела със задоволителна липса на колебание. — Войските, които трябваше да окупират тези земи и да ги подготвят за следващата фаза.

— Фаза? — Лирна се намръщи. — Щом нашествието ви е щяло да се увенчае с успех, за каква следваща фаза може да става въпрос?

Воларианката се размърда, беше очевидно, че изпитва болка.

— Завладяването на това кралство беше само първата стъпка на един по-голям план, ваше величество. Тази земя предлагаше някои географски предимства, важни за постигането на окончателната цел.

Лирна усети как Вейлин до нея се напряга. Обърна се и го видя да се мръщи, вперил съсредоточен поглед в пленницата, после въздъхна с раздразнение.

— Милорд? — подкани го тя с тревога.

— Простете, ваше величество — каза той и се усмихна изтормозено. — Просто… много съм уморен.

Лирна се вгледа в лицето му, видя зачервените очи, хлътналите бузи и дълбоката тъга, която тежеше в погледа му. Знаеше какво е направил предния ден, предполагаше, че след време ще го узнае и целият свят, и се питаше дали това униние се дължи на смъртта, която бе видял и причинил. Винаги го бе смятала за неподвластен на такива дреболии като чувство за вина и отчаяние, действията му бяха неизменно безупречни. Но сега… „Възможно ли е все пак да е обикновен човек?“

— Говори ясно — каза тя и се обърна отново към затворничката. — Каква е тази окончателна цел?

— Алпиранската империя, ваше величество. — Форнела изглеждаше изненадана, че Лирна не се е досетила и сама за този толкова очевиден отговор. — Нашествието в това кралство бе просто първата стъпка към завладяването на Алпиранската империя. Взора стъпка: през лятото на следващата година от пристанищата на това кралство потегля армия към северните брегове на империята. Втора армия със същата сила и численост предприема едновременна атака по южната граница. И се сбъдва отдавнашната мечта на воларианския народ. — Усмивката на жената бе едва забележима. — Моля да ми простите, ваше величество, но трябва да ви кажа, че тази инвазия винаги е била просто прелюдия към една много по-голяма игра.

— Да — отвърна Лирна след кратък размисъл. — Игра, която аз ще довърша, като опожаря Волар.

Вечерта имаше нещо като банкет. Въпреки обсадата кумбраелската столица явно бе добре запасена с продоволствие, защото дългата трапезна маса бе отрупана с храна и безброй бутилки вино от отлични реколти.

— Колекцията на чичо ми — обясни лейди Рева. — Вече раздадох по-голямата част от нея на хората в града.

Стояха в градината на имението недалече от отворените прозорци на трапезарията, Бентен и Илтис също бяха там, на десетина крачки от двете им страни. Азраелката, явно уважавана съветница на предишния васален лорд и на неговата наследничка, стоеше пред прозореца с уж неутрални стойка и изражение, но интелигентният ѝ поглед не ги изпускаше нито за миг.

— Милейди не обича вино? — попита Лирна лейди губернаторката, като обърна гръб на любопитната съветница.

— Не мога да го понасям. — Рева се усмихна смутено, стиснала ръце пред себе си и свела леко глава. Видно бе, че познанията ѝ за етикета са крайно недостатъчни, например често изпускаше правилните обръщения, но пък това, оказваше се, по никакъв начин не дразнеше кралската персона на Лирна.

— Чичо ви беше нещо като експерт по въпроса, ако си спомням добре — каза тя. — Помня, че подушваше чаша вино и безпогрешно назоваваше годината, лозето и дори накъде е гледал склонът, където е расло гроздето.

— Той беше пияница. Но ми беше чичо и много ми липсва.

— Особено тази вечер, предполагам.

Рева се засмя.

— Ами… не съм свикнала с такива работи. — Намръщи се с раздразнение, преди да добави: — Ъъ… ваше величество. Простете.

Лирна се усмихна мълчаливо и погледна назад към банкета. Не беше шумно това празненство, хората разговаряха тихо, все още под впечатлението на ужасите, които бяха видели, тъгуваха за близките и приятелите, които бяха загубили. Затова пък виното определено беше на почит, особено що се отнася до Норта Ал Сендал, който седеше на стъпалата на къщата, преметнал ръка през рамото на брат Кейнис, и жестикулираше енергично, при което виното в чашата му се плискаше.

— Красиво е, брат. Широки открити пространства, чудесен изглед към морето и… — смушка с лакът лорд-маршала и му намигна, — и всяка вечер си лягам с красива жена. Всяка вечер, братле! А ти предпочиташ да си стоиш в ордена.

— Този човек много ме дразни — каза лейди Рева. — Дори когато е трезвен.

— Наистина е доста приказлив като за труп — отвърна Лирна. Погледна към останалите гости и забеляза, че един важен човек липсва. Беше се прибрал в лагера на армията си след първия час на банкета, извинявайки се с умора, а че е уморен, нямаше никакво съмнение. Лейди Дарена си бе тръгнала с него, което даде повод на Лирна да осъзнае, че прибързаната ѝ ревност към лейди губернаторката може и да не е била насочена към правилната жена.

— Какво е станало с лорд Вейлин? — попита тя.

Неохота се изписа по лицето на лейди Рева, напрежение обтегна порцелановата ѝ кожа.

— Той ни спаси.

— Знам. Но не мога да си затворя очите пред факта, че начинът, по който ви е спасил, е оставил своята дълбока следа. Кажете ми какво е станало с него, милейди.

Рева издиша през зъби, после стисна устни пред неканения спомен.

— Той доведе горските хора в града и те избиха воларианците. Всичките, при това за броени минути. Отецът ми е свидетел, че бих дала дясната си ръка да бяха тук по време на обсадата. Намерих го, след като… всичко приключи. Той… кървеше, много. Говорехме, а после той се строполи. Почти все едно беше… — Млъкна и вдигна глава да погледне Лирна в очите. — Приличаше на умрял. После дойде лейди Дарена. Движеше се много странно, със затворени очи, но дойде право при него, без нито веднъж да се спъне. Кожата ѝ беше толкова бледа… Срина се отгоре му и аз реших, че и двамата са мъртви. Тогава започнах да се моля, ваше величество. Молех се на Отеца и пищях, защото бе толкова нечестно… А после… — Потрепери и скръсти ръце на гърдите си. — А после те оживяха.

— Някой друг видя ли това?

— Само горските хора. И си личеше, че никак не им харесва.

— Добре ще е да не го споделяш с друг, да си остане между нас засега.

— Както кажете, ваше величество.

Лирна я докосна по ръката и тръгна назад към къщата.

— Вие сериозно ли говорехте? — попита след нея Рева. — За това, дето ще им подпалите града?

Лирна спря и кимна.

— Напълно. От първата до последната дума.

— Преди да се случи всичко това бях толкова уверена, толкова убедена, че това, което правя, е добро и правилно. Имах мисия, свещена мисия, благословена от самия Отец. Сега… — Младата губернаторка навъси чело и изведнъж вече не изглеждаше толкова млада. — Направих… разни неща тук. За да защитя града, направих неща, които… В онзи момент ми се сториха правилни и справедливи, но сега не знам. Сега се питам дали не съм взела гнева за здрав разум и убийството за правосъдие.

— По време на война те са едно и също, милейди. — Върна се и стисна ръката на Рева. — И аз направих разни неща. И бих повторила всяко от тях.

— Бих искала да се поразходя, господа — каза тя на Илтис и Бентен малко по-късно. — Да видя своята нова армия.

Илтис се поклони, без да задава въпроси, а Бентен бе зает да се бори с прозявките си.

— Късният час ви измъчва, милорд? — обърна се към него Лирна.

— Моля да ме извините, ваше величество — отвърна той и изправи гръб. — Аз съм на ваше раз…

Тя го спря с жест.

— Бягай в леглото, Бентен.

Като мнозина от гостите, и Орена явно бе оценила високо вкуса на покойния васален лорд към хубавите вина.

— И ние ше додем, ваше величество — каза тя, като заваляше леко думите, а очите ѝ се кръстосваха комично. — Обичам войници.

— Ще я сложа да си легне, ваше величество — каза Мурел, хвана под ръка придворната дама и я повлече към къщата въпреки негодуванието ѝ.

— Искам да видя войниците бе! — мрънкаше Орена.

— Траурът ѝ не трая дълго — отбеляза Илтис, загледан след двете жени.

— Хората скърбят по различен начин, милорд. Ще тръгваме ли?

— Мисля, че има нещо, което трябва да ви кажа, милейди — започна едрият мъж, след като минаха по насипа. — Свързано е с лорд Ал Сорна.

— Сериозно? Какво?

— С него се познаваме отпреди. Срещали сме се два пъти. Първият път беше в Линеш, където той ми остави това… — той докосна обезобразения си нос, — а вторият беше преди няколко месеца, когато аз…

Лирна спря и го погледна с вдигнати вежди.

— Когато се опитах да го убия — довърши нейният лорд-протектор. — С арбалет.

Смехът ѝ звънна над реката. Илтис мълчеше стоически.

— Затова си бил в зандана с Фермин — каза тя.

— Въпрос на много лоша преценка, каквато, уверявам ви, няма да допусна отново. Привързаността ми към Вярата беше ожесточена, безкритична. Сега… сега съм верен на други неща.

— Дано да е така.

Продължиха покрай брега. В тръстиките още се носеха трупове, подути и смърдящи. След проливните дъждове беше станало нетипично студено за сезона, толкова студено, че дъхът се къдреше пред лицето ѝ, а около труповете в реката се бе образувала ледена корица.

— Лед през лятото — каза тя и спря да погледне. — Късно лято, да, но все пак е много, много странно.

— Не съм виждал такова нещо, ваше величество — каза Илтис и спря да погледне на свой ред. — Никога през…

Стрелата се заби в рамото му, завъртя го и той падна с вик. Лирна се метна на земята, водена от натрупан в битки инстинкт, и втората стрела профуча над главата ѝ и строши тънкия лед в реката. „Близо са“ — заключи тя от ъгъла, под който бе прелетяла стрелата. Илтис лежеше на няколко крачки от нея, скърцаше със зъби и се опитваше да извади меча си. Лирна поклати глава и вдигна ръка, обхождайки с поглед високите треви. Илтис спря да се движи и захапа плаща си, за да не извика от болка.

„Никога не се разделяй с него.“ Беше привързала камата към глезена си, преди да тръгне за банкета, защото не подхождаше на една кралица да се разхожда въоръжена. Сега я извади и обърна острието, скривайки издайническия му проблясък под ръката си. Зачака.

Двама души се изправиха в тревата на двайсетина крачки от нея, едната — висока, другата — едра и набита. Високият държеше дълъг лък със запъната в тетивата стрела, набитият — брадва. Тръгнаха бавно напред и набитият се изкиска.

— Трябва повече да ми вярваш, мой святи приятелю. Казах ти аз, че Отецът ще ни заведе при нея.

Лирна го виждаше ясно. Лицето му беше широко, брадато, главата — лиса, а когато заговори отново, зъбите му лъснаха. Тонът му беше на човек, който се забавлява:

— Покажете се, ваше величество. Искаме само да изкажем почитанията си.

„Още малко по-близо.“ Свали ръка, така че острието да се плъзне в шепата ѝ.

— О, недейте така — изпъшка онзи с брадата. — Всъщност ви правим услуга. Наистина ли искате да изживеете живота си с такова лице?

Илтис скочи с рев на крака, мечът излезе със стържене от ножницата, високият се завъртя към него, изпънал тетивата докрай. Лирна зърна тясно красиво лице, изопнато от омраза.

Беше най-доброто ѝ хвърляне досега. Камата литна като мълния и се заби в гърлото му, тетивата избръмча и изплю стрелата в тревите. Илтис се втурна към набития, но само след няколко крачки изпъшка и се строполи на земята. Лирна хукна към него, грабна меча от отпуснатите му пръсти, стисна го с две ръце и замахна към приближаващия се мъж. Стоманата иззвънтя, срещнала брадвата, после нещо я удари през лицето и я събори на земята.

— Каква твърда глава имате, ваше величество — отбеляза набитият, размърда пръсти и направи крачка към нея. — Може пък да я набия на кол.

Ухили се и хвана удобно брадвата, после пребледня, защото нещо падна през главата му и се стегна около врата му. Викът му заглъхна задавен, той изгуби почва под краката си, очите му се опулиха, брадвата тупна в тревата и той хвана с две ръце въжето около гърлото си. Лирна се изправи и изплю кървава храчка.

Атлетичен млад мъж с къдрава коса влачеше набития убиец. Младежът събираше въжето с бързи и опитни движения на яките си ръце, краката на набития удряха безпомощно по земята. Когато довлече убиеца до краката си, младежът натисна с ботуш шията му и продължи да дърпа въжето. През цялото време лицето му беше като маска. Задавеното хъркане на набития заглъхна само след секунди.

Лирна отиде при Илтис. Беше пребледнял от загуба на кръв и в полусъзнание.

— Благодаря ти, войниче — каза тя на младия мъж, който се приближаваше към нея. — Моля те, моят човек има нужда от лечител…

Намръщи се, когато войникът не отговори. Просто вървеше към нея с напълно безизразно лице.

— Какво?…

Той посегна толкова бързо, че Лирна не успя да реагира. Силните му ръце я хванаха за раменете и я придърпаха към него. Лирна се взря в очите му, които обхождаха белезите ѝ, но не видя нищо освен празна целеустременост.

— Страдай — каза той, прегърна я и я смаза в твърдите мускули на гърдите си.

И тя пламна.