Владетелят на кулата

1. Вейлин

— Тя липсва и на мен.

Алорнис вдигна поглед от парчето дърво, което дялкаше. Погледът ѝ беше студен, неизменно студен вече четири седмици. Още му беше сърдита, задето я бе принудил да предприеме това пътуване, а изчезването на Рева беше влошило нещата допълнително.

— Ти дори не я потърси — каза тя.

Тонът ѝ бе обвинителен, но Вейлин въпреки това сметна репликата за напредък, защото беше най-дългото изречение, което чуваше от сестра си след онази сутрин, когато Алорнис се събуди и откри, че Рева я няма. Дългото им пътуване през Нилсаел и на борда на този кораб, който трябваше да ги отведе до Северните предели, беше белязано най-вече от мълчание — на всичките му опити да я заговори Алорнис отвръщаше едносрично.

— Какво можех да направя? — попита той. — Да я вържа на коня?

— Тя е сама — каза Алорнис и се зае отново с дялкането. Ножката с късо извито острие оформяше фигурката с отмерени движения. Започнала я бе малко след като се качиха на кораба, за да отвлича вниманието си от пристъпите на морска болест, които я измъчваха през първите няколко дни. След това стомахът ѝ се бе успокоил, но не и гневът ѝ. Ножката отнемаше излишното дърво с равни дози сръчност и ожесточение. — Никого си нямаше — добави тихо тя. — Никого освен нас.

Вейлин въздъхна и насочи поглед към морето. Тук, на север, водите бяха много по-бурни, отколкото в Еринейско море, вълните прииждаха високи, а неспирният вятър режеше като нож. Корабът носеше името „Лирна“ в чест на сестрата на краля, боен кораб с тесен корпус, две мачти и екипаж от осемдесет души, плюс взвода конни гвардейци, които придружаваха Вейлин и имаха заповеди да останат с него през следващата година. Гвардейският капитан, едър млад благородник на име Орвен Ал Мелна, грижливо демонстрираше уважението, полагащо се на Вейлин покрай новопридобития му статут, държеше се сякаш наистина е на негово подчинение. Нещата стояха другояче, разбира се — младият капитан беше по-скоро надзирател, застраховката на краля, че новоназначеният владетел на кулата ще спазва поетите ангажименти.

— Какво ѝ каза? — Алорнис бе застанала до него, изражението ѝ все още беше затворено, но сякаш не толкова сърдито като преди. — Казал си ѝ нещо, иначе нямаше да си тръгне така.

От седмици това го тревожеше — какво да ѝ каже. „Как да я излъжа — поправи се той. — Лъжа всички, защо да не излъжа и нея?“ Решил беше да каже на сестричката си, на доверчивата си сестричка, която не знаеше, че брат ѝ е лъжец, решил беше да ѝ каже, че Рева си е тръгнала от срам пред своя бог, срам, задето е приела Вейлин да я обучава, и заради чувствата си към Алорнис, чувства, които според епископите на нейната вяра са непростим грях. Съвършена лъжа, която да смути Алорнис и да сложи край на по-нататъшните въпроси.

Отвори уста да я изрече, но думите заседнаха в гърлото му. В очите на Алорнис все така имаше гняв, но имаше и доверие. „Гледа мен и вижда него. Той лъгал ли я е някога?“

— Какво знаеш за бащата на Рева? — попита той.

И ѝ разказа всичко. От деня, когато го заведоха в Дома на Шестия орден, до вечерта, когато се завърна в бащината си къща. За разлика от историята, която беше разказал на алпиранския историк по пътя към Островите, сега разказът му беше пълен и неразкрасен, включваше всяка тайна, всяка смърт, всяка мелодия на кръвната песен. Разказът се проточи, защото Алорнис имаше много въпроси, проточи се цяла седмица, чак до сутринта, когато Северните предели се появиха на хоризонта.

— И песента ти позволява да я видиш? — попита Алорнис. Седяха в каютата на първия помощник-капитан, която той беше отстъпил на граничния лорд и неговата сестра. Алорнис седеше с кръстосани крака на койката си, дървената фигурка, вече почти готова, бе в скута ѝ. Продължила бе да я дялка, докато Вейлин ѝ разказваше историята си, и от парчето дърво постепенно се оформи малка статуетка на висок слаб мъж с брада. Алорнис беше измолила лак от корабния дърводелец и сега лакираше внимателно фигурката с помощта на малка четка. Лакът беше тъмен и лъскав като бронз. — Шерин? Да видиш къде е?

— В началото, когато усвоих песента и как да я пея, да — отговори той. — Но с времето виденията избледняха. Вече от три години не я усещам изобщо.

— Но въпреки това продължаваш да се опитваш? — Гледаше го втренчено, напрегнато, но не личеше да се съмнява в думите му. В началото, когато ѝ каза за кръвната песен, тя не му повярва, разбира се, но Вейлин се сети за един номер, който беше научил от Ам Лин — даде ѝ ножа си и я накара да го скрие някъде на кораба, а самият той остана в каютата. Намери го бързо, само за няколко минути, пъхнат между две бурета с бира в трюма. Алорнис опита още веднъж, като този път помоли един моряк да го качи на наблюдателницата високо на мачтата. Вейлин реши да не се катери догоре, а само викна на дежурния по вахта да го метне на палубата. Други доказателства Алорнис не поиска.

— Всъщност спрях да се опитвам — каза той. — Да слушаш песента е едно, а да я пееш — съвсем друго. Изтощително е, а ако не внимавам, може да бъде и фатално.

— А онова нещо, което се е вмъкнало в кожата на брат Баркус, него търси ли го?

— Улавям по нещо от време на време. То още се разхожда по света, мами и убива по заповед на господаря си, който и да е той. Но образите са смътни, неясни. Предполагам, че знае как да се маскира. Как иначе би се крило толкова дълго в Баркус, без да го усетя? Зървам го само когато мисли за мен: омразата му е толкова силна, че избива през маската.

— Дали пак ще тръгне след теб?

— Вероятно. Едва ли има голям избор.

— Какво стана в Дома на ордена? Когато се отби там по пътя?

Вейлин отново се изкуши да я излъже, защото информацията, научена там, беше оставила горчив вкус в устата му и той не гореше от желание да я изрича на глас. Но вместо да я излъже, реши просто да премълчи някои неща.

— Срещнах се с аспекта.

— Това го знам. Какво ти каза той?

— Не само с аспект Арлин. Срещнах се и с аспекта на Седмия орден. И не, няма да ти кажа кой е той. За твое собствено добро. — Наведе се напред и я погледна в очите. — Алорнис, трябва винаги да си нащрек. Като моя сестра, ти си мишена. Точно затова те взех с мен, затова ти разказвам историята си. Северните предели са по-безопасни от Кралството, но онова нещо и агентите му могат да ни намерят навсякъде, сигурен съм.

— Тогава на кого мога да имам доверие?

Вейлин сведе поглед. „Дотук ѝ казах само истини, защо да спирам сега?“

— Честно? На никого. Съжалявам, сестрице.

Тя погледна статуетката в ръцете си.

— Когато татко умря, ти?…

— Дали съм го усетил? Бегло, само ехо по-скоро. Вече беше починал, когато пях за теб. Двете с майка ти стояхте и гледахте кладата. Валеше сняг. Бяхте сами.

— Не — каза тя с лека усмивка. — Ти също беше там.

Видяха Северната кула след два дни. Беше внушително здание, по-широко в основата, отколкото при върха, високо седемдесетина стъпки, оградено от здрав крепостен зид, поне наполовина толкова висок. Приличаше на старите замъци, които Вейлин беше виждал в Кумбраел, без остри ъгли и без украса, укрепление от друго време — в крайна сметка кулата се издигаше тук от близо век и половина.

Пристанището гъмжеше от рибарски гемии и търговски съдове, екипажите им гребяха трескаво да направят място на „Лирна“, която захождаше бавно към кея. Капитан Орвен подреди хората си в две колони и те слязоха първи по мостчето. Излъсканите им брони грееха в контраст с тъмнозелените плащове на двайсетината мъже, които чакаха в другия край на кея. Редицата им не беше съвсем права, а доспехите им, предимно от обработена кожа и по-малко стомана, не бяха съвсем еднакви. Чак на сбирщина не приличаха, но определено не можеха да се мерят с блясъка на конната гвардия. Повечето от мъжете с тъмнозелените плащове бяха с тъмна кожа, потомци на изгнаници от южните краища на Алпиранската империя, и до един бяха много високи. Пред тях стоеше още по-висок мъж, също заметнат с тъмнозелен плащ, а до него — миниатюрна тъмнокоса жена с обикновена черна рокля.

— Как изглеждам? — обърна се Вейлин към Алорнис, преди да стъпи на мостчето. Облечен беше в елегантни дрехи, ушити за него от личния шивач на краля, бяла копринена риза с бродирани по яката стилизирани ястреби, панталони от качествен памучен плат и дълъг тъмносин плащ, обточен със самур.

— Като лорд — увери го Алорнис. — Съвсем щеше да се впишеш в образа, ако носеше това нещо на кръста си, вместо да го разнасяш като тояга. — И посочи увития в платно меч, който Вейлин държеше в ръка.

Той се усмихна, слезе по мостчето и се приближи до тъмнокосата жена и високия мъж, които го посрещнаха с официални поклони.

— Лорд Вейлин — каза жената. — Добре сте дошъл в Северните предели.

— Лейди Дарена Ал Мирна — поклони се на свой ред Вейлин. — Срещали сме се и преди, макар че вие едва ли го помните.

— Отлично помня онзи ден, милорд. — Тонът ѝ беше грижливо неутрален, красивото ѝ лонакско лице не разкриваше нещо.

— Негово величество ви праща най-топли поздрави — продължи Вейлин. — Както и искрената си благодарност, задето сте продължили да управлявате тази земя от името на Короната.

— Негово величество е много любезен — отговори лейди Дарена. Обърна се към високия мъж до себе си. — Позволете да ви представя капитан Адал Зену, командир на Северната гвардия.

Гласът на капитана прозвуча студено, неучтиво почти:

— Милорд.

Вейлин погледна към редицата мъже с различните доспехи.

— Това не е пълният състав на гвардията ви, предполагам.

— Северната гвардия наброява три хиляди мъже — отговори капитанът. — Повечето имат и друга работа, срещу заплащане. Реших да не свиквам повече, отколкото е необходимо. — Погледна Вейлин и се забави миг-два, преди да добави: — Милорд.

— Добре сте постъпили, капитане. — Вейлин посочи Алорнис. — Това е сестра ми, лейди Алорнис Ал Сорна. Надявам се да я настаните подобаващо.

— Ще се погрижа за това — каза лейди Дарена и за приятна изненада на Вейлин успя да се усмихне, преди да се поклони на Алорнис. — Добре дошла, милейди.

Алорнис отвърна несръчно на поклона — благородническите маниери бяха нещо ново за нея.

— Благодаря — каза тя и сгъна кръст в лек поклон към капитана. — И на вас, сър.

Капитанът се поклони доста по-ниско и елегантно, а тонът му бе забележително по-топъл от онзи, с който се беше обърнал към новия владетел на кулата и граничен лорд.

— Милейди, за мен е чест.

Вейлин вдигна поглед към надвисналата кула, тъмен силует на фона на небето, птичи ята кръжаха край горните етажи. Кръвната песен запя с неочаквана мелодия, топъл монотонен напев, събрал в себе си усещането за нещо познато и предчувствие за безопасност. Сякаш го приветстваше с добре дошъл у дома.

Основата на кулата беше обрасла с допълнителни постройки, всичките с каменен градеж — там се помещаваха конюшните и работилниците, без които никой замък не може да функционира нормално. Вейлин насочи коня, който му бяха дали, през главната порта към двора, където прислугата чакаше да го поздрави с добре дошъл. Слезе от коня и положи усилие да заговори неколцина. Повечето му отговориха едносрично, не липсваха и зле прикрити враждебни погледи.

— Много са дружелюбни местните — измърмори Алорнис, докато влизаха в замъка. Вейлин я потупа по ръката и продължи да се усмихва на всички, макар че лицето му започваше да се схваща.

Престолната зала се намираше на приземния етаж, обикновен дъбов стол без украса стърчеше самотно на подиум с лице към голямото кръгло пространство. До едната стена спирално каменно стълбище водеше към следващия етаж.

— Забележително — каза Алорнис, видимо впечатлена от залата. — Не подозирах, че толкова голям таван може да е без колони.

— В стените има дебели железни греди, милейди — обясни капитан Адал. — От основите чак до покрива на кулата. Подовете на етажите са окачени на тези греди, има и контратежести, които да балансират товара.

— Не знаех, че предците ни са били толкова умели строители — отбеляза Вейлин.

— Не са били — отговори капитанът. — Това всъщност е втората Северна кула, построена от моя народ, когато им е било разрешено да се заселят тук. Оригиналната кула е била два пъти по-ниска и доста нестабилна.

Погледът на Вейлин се спря върху голям гоблен, окачен зад престола на владетеля. Беше дванайсет стъпки дълъг и пет висок и изобразяваше батална сцена. Войска от бойци с разнообразни брони и оръжия напредваше срещу сбирщина от мъже и жени, облечени в кожа и с дивашки вид в компанията на големи котки със зъби като кинжали. Небето тъмнееше от хищни птици, по-големи от най-големите орли, които Вейлин беше виждал — налитаха с разперени нокти към войската с разнообразните брони.

— Великата битка срещу Ледената орда? — обърна се той към Дарена.

— Да, милорд.

Вейлин посочи птиците.

— Тези какви са?

— Наричаме ги ястреби-копия, макар че в действителност произхождат от орлите и са отгледани за бран. Ледените хора ги използват така, както ние използваме стрелите.

Вейлин се взря в гоблена и различи фигурата на предишния граничен лорд, Ванос Ал Мирна — едър мъж, същински мечок, сочещ с боен чук към Ордата. До него беше избродирана по-дребна фигурка с дълга тъмна коса и лък в ръката.

— Това вие ли сте? — попита изненадано той.

— Бях там, да — отговори Дарена. — Както и капитан Адал. Всички бяхме там, всички поданици на Кралството, достатъчно големи да носят оръжие, сражавахме се рамо до рамо с еорил и сеорда. Ледените не правеха разлика между войници и цивилни, затова всички се включихме в битката.

— Нямахме избор, понеже Кралството така и не изпрати помощ — добави капитанът.

Погледът на Вейлин се задържа върху бойните котки на Ледената орда и кръвната песен набра сила, насочвайки мислите му на северозапад. „Значи в крайна сметка са намерили убежище тук.“

Дарена изведнъж ахна. Вейлин я погледна и видя, че го зяпа ококорено.

Той вдигна вежда.

— Милейди?

Тя се изчерви и отклони поглед.

— Нека ви покажа покоите ви, милорд.

— Да, благодаря.

Стаята му се намираше три етажа по-нагоре, достатъчно високо да предлага чудесен изглед към града и отвъд него. До стената имаше голямо застлано с кожа легло, а пред южния прозорец — грубовато писалище. В единия ъгъл на плота му имаше купчина листа, заедно с перо и пълна мастилница.

— Подготвих петициите и докладите, които трябва да прегледате, милорд — каза Дарена и махна към купчината документи. Бяха останали сами, след като капитанът бе предложил на Алорнис да ѝ покаже нейните покои на горния етаж. — Спешните са вързани с червена панделка. Добре ще е да започнете с писмото от гилдията на корабостроителите.

Вейлин погледна към бюрото и видя писмо с червена панделка най-отгоре на купчината.

— Благодаря ви за предвидливостта, милейди.

— Не е нужно. Ако ме извините… — Тя се поклони и се обърна към вратата.

— Каква е? — попита Вейлин, преди да е излязла.

Тя се поколеба, после се обърна и го погледна с видима неохота.

— Милорд?

— Дарбата ви. — Седна на стола пред бюрото и се облегна назад с ръце зад главата. — Знам, че имате дарба, иначе не бихте доловили моята.

Страх засенчи безизразното ѝ досега лице, но само след миг гняв измести страха.

— Дарба, милорд? Не знам какво имате предвид.

— О, мисля, че знаете.

Взираха се мълчаливо един в друг; в нейните очи грееше открито негодувание и Вейлин си даде сметка за недоверието, което щеше да среща тук на всяка крачка.

— Къде да намеря брат си? — попита той, когато стана ясно, че тя няма да отговори на предишния му въпрос. — Русият мъж с хубавата съпруга и бойната котка.

— Тя каза, че ще разберете. И че няма смисъл да ви лъжа.

— Била е права. А каза ли ви, че няма причина да се боите от мен?

— Да. Но тя ви познава, а аз — не. Не ви познават и хората, които вашият крал ви е изпратил да управлявате.

— Имате предвид нашия крал.

Тя затвори очи за миг и въздъхна да овладее гнева си.

— Разбира се, милорд. Грешка на езика. Села и съпругът ѝ са в Нериново, село на дванайсет мили северозападно оттук. Сигурна съм, че те ще се радват да ви видят.

Вейлин кимна и взе писмото с червената панделка от купчината.

— И какво искат? Тези корабостроители?

— Търговската гилдия намали сумата, която членовете ѝ плащат за поддръжка на корабите. Твърдят, че спадът в търговията, настъпил заради Алпиранската война, се е отразил драматично на печалбите им. Корабостроителите искат да възстановите първоначалните такси.

— Търговците истината ли казват?

Тя поклати глава.

— Има известен спад в търговията с някои стоки, но цената на синия камък се удвои след войната и това компенсира загубите им от другия стокообмен.

— Цената на синия камък се е увеличила, защото има недостиг, предполагам? Веднъж крал Янус спомена, че залежите са на изчерпване.

Дарена смръщи вежди.

— Не знам какво ви е казал покойният ни крал, милорд. Знам, че добивът в мините е стабилен от много години. Нещо повече, баща ми се принуди да въведе ограничения върху добива, за да предотврати спад в цената. Двойното поскъпване се дължи на факта, че корабите на Кралството вече не могат да го транспортират директно до алпиранските пристанища.

Вейлин преглътна напушилия го горчив смях. „Още една нишка от паяжината на стария хитрец се оказва лъжа.“ Отвори писмото и написа името си под текста, с пълното съзнание, че лейди Дарена е втренчила поглед в ръката му, която с мъка изписваше буквите.

— Молбата на корабостроителите е одобрена — каза той. — Какво друго имате за мен?

Погледът ѝ се премести от грозния му подпис към купчината документи.

— Ами — каза тя, приближи се до бюрото и отвори следващата петиция, — капитан Адал иска да бъдат закупени нови ботуши за Северната гвардия…

Вдигнаха банкет в негова чест същата вечер, щедро, но напрегнато събитие в голямата зала, на което присъстваха водачите на градските гилдии и старшите братя и сестри на онези ордени, които поддържаха мисии в Пределите, както и много търговци. Последните бяха най-приказливи, заговаряха новия владетел на кулата при всяка възможност и всеки отправяше молба за частна аудиенция в най-скоро време. Дарена вече го бе предупредила, че баща ѝ е провеждал всичките си срещи пред свидетели като застраховка срещу обвинения в корупция, и сега Вейлин отговаряше на всяка молба по един и същи начин — че не вижда причина тази разумна практика да претърпи промяна.

Седеше на голямата маса в компанията на представители на Вярата. Оказа се, че само Вторият, Четвъртият и Петият орден имат свои домове в Пределите. Шестият никога не беше стъпвал тук, а поддържането на реда, по кралска заповед, беше предадено в ръцете на Северната гвардия. По думите на Дарена, официалното обяснение гласяло, че Шестият орден вече бил достатъчно зает с поддържането на реда в Кралството като цяло и нямал ресурс да се занимава с местната сигурност, но според баща ѝ Янус просто искал да държи Вярата по-далече от източника си на син камък.

Вейлин с изненада установи, че брат Холун от Четвъртия орден е най-приказливият от Правоверните. Закръглен и засмян мъж с вечно присвити късогледи очи, Холун говори надълго и нашироко за историята на Пределите и за усилията на неговия орден да води точен архив на местната търговия, особено що се отнася до синия камък.

— Можете ли да си представите, милорд — каза той и се наведе по-близо до Вейлин, отколкото се налагаше, вероятно за да види ясно лицето му, — че през трите банки в този град за един месец минават повече пари, отколкото през цял Варинсхолд за година?

— Наистина удивително, братко, не знаех — отвърна Вейлин. — Кажете ми, поддържате ли редовно кореспонденция с аспект Тендрис?

— О! — Облеченият в черно брат сви рамене, преди да продължи: — Веднъж годишно получавам писмо, обикновено със съвети как да поддържам жива Вярата на братята в тези трудни времена. Толкова сме далеч от Дома на ордена, че на аспекта не му е до нас. Има си други, по-спешни неща на главата, без съмнение.

Сестра Вирула от Втория орден не беше толкова разговорлива. Беше намусена кльощава жена на средна възраст и малкото, което каза на Вейлин, се въртеше около отказа на капитан Адал да осигури ескорт за мисията, която орденът ѝ планирал да проведе сред конните племена на еорил сил.

— Цял един народ няма достъп до Вярата само защото капитанът не желае да ни съдейства, братко — каза тя, видимо неспособна да се обърне към Вейлин с полагащата му се титла. — Уверявам ви, че нашият аспект никак не е доволен.

— Сестро — каза уморено Дарена, — последната група мисионери, изпратени при еорил сил, намерихме вързани и със запушени усти пред портата на кулата. Баща ми повдигна въпроса на есенния конски панаир и отговорът беше съвсем ясен — не искат да слушат как говорите лоши неща за мъртвите.

Сестра Вирула затвори очи, изрецитира под нос няколко стиха от Катехизиса на Вярата, после се върна към супата си.

Петият орден беше представен от брат Келан, сериозен мъж на петдесетина години, който наблюдаваше Вейлин със същото бдително подозрение, което се четеше върху повечето лица наоколо.

— Прав ли съм, братко — обърна се Вейлин към лечителя, — че от всички представители на Вярата вие сте в Пределите от най-дълго време?

— Така е, милорд — отвърна Келан и си наля още вино. — Станаха вече трийсетина години.

— Брат Келан е дошъл на север заедно с баща ми — обясни Дарена и докосна с усмивка ръкава му. — И е мой учител, откакто се помня.

— Лейди Дарена познава отлично лечителското изкуство — каза Келан. — В интерес на истината, напоследък аз се уча от нея, а не обратното, покрай всички церове, които ѝ показват сеордите. Повечето са забележително ефективни.

— Поддържате връзка със сеордите, милейди? — обърна се към нея Вейлин. — Мислех, че не пускат никого в своята гора.

— Нея я пускат — каза Келан. — Всъщност в Северните предели едва ли има и една пътечка, където Дарена да не е добре дошла. — Наведе се напред да погледне към Вейлин и малко вино се разплиска от препълнената му чаша. — Тук всички я уважават и обичат.

Вейлин кимна разбиращо.

— В това изобщо не се съмнявам.

— Сеордите наистина ли са толкова свирепи, колкото се говори, лейди Дарена? — попита Алорнис. Седеше вляво от Вейлин и почти не беше обелила дума, видимо притеснена от непознатата обстановка. — Не знам нищо за тях, освен преувеличените легенди, които са описани в нашите исторически книги.

— Не са по-свирепи от мен — отговори Дарена. — Самата аз съм сеорда.

— Мислех, че сте с лонакско потекло — отбеляза Вейлин.

— Така е. Но съпругът ми беше сеорда, което прави и мен такава според техните обичаи.

— Имате съпруг от сеордите? — попита Алорнис.

— Имах. — Дарена сведе поглед към чашата си и се усмихна с тъга. — Запознахме се, когато Ордата се спусна от север и баща ми потърси помощ от сеордите. Той беше сред хилядите, които се отзоваха. Бих се омъжила за него веднага, още в деня, когато се запознахме, но татко настоя да изчакам, докато навърша пълнолетие. Оженихме се и аз живях при тях три години, докато… — Въздъхна и отпи глътка вино. — Войната между лонаките и сеордите никога не е свършвала. Водила се е преди вашият народ да дойде по тези земи и без съмнение ще се води още векове и ще отнеме съпрузите на безчет жени.

— Съжалявам — каза Алорнис.

Дарена се усмихна и я потупа по ръката.

— Обичай веднъж и живей вечно, така казват сеордите.

Тъгата в очите ѝ събуди у Вейлин спомени за Шерин, за лицето ѝ в деня, когато я бе положил в ръцете на Ам Лин, за часовете, които бе прекарал на брега, взирайки се след кораба, който я отнасяше далече от него…

— Мога ли да попитам какви са плановете ви за утре, милорд? — каза брат Холун, връщайки го към настоящето. — Натрупали са се куп документи за архива, които чакат параф от владетеля на кулата.

— Имам работа в Нериново — отвърна Вейлин. — Искам да запозная сестра си със свои приятели, които живеят там. Ще се заема с вашия архив, когато се върнем, братко.

Сестра Вирула настръхна, когато Вейлин спомена името на селото.

— Правилно ли разбирам, братко, че смятате да отидете в Мрачното свърталище?

Вейлин я погледна изпод смръщени вежди.

— Мрачното свърталище, сестро?

— Само глупави слухове, милорд — каза Дарена. — От онези слухове, които неизменно се пораждат около новодошли с непознати традиции. Пределите винаги са били убежище за изгнаници, хора с различни вярвания и обичаи, прогонени от своята родина. Това е стародавна традиция тук, във владенията на кулата.

— Традиция, която не бива да се отхвърля с лека ръка — добави брат Келан и изгълта поредната чаша вино, пета или шеста за вечерта. — Новата кръв ни обогатява, както казва Ванос. Добре ще е да го запомните.

На Вейлин не му хареса заплахата в гласа на брат Келан, бил той пиян или не.

— Братко, ако да ми служите ви е толкова непосилно, имате позволението ми да се върнете в Кралството, когато решите.

— Да се върна в Кралството? — Келан се зачерви и скочи на крака въпреки опитите на Дарена да го спре. — Моето кралство е тук, тук е домът ми. А вие кой сте? Прехвален убиец от неуспешната война на лудия крал?

— Брат Келан! — Капитан Адал пристъпи напред, сграбчи лечителя за ръката и го дръпна настрани. — Забравяте се. Прекалил е с виното, милорд — каза той на Вейлин.

— Имате ли някаква представа какъв велик човек беше предишният владетел на кулата, чието място искате да заемете? — продължи да беснее Келан, като дърпаше ръка да я измъкне от хватката на капитана. — Колко го обичаха всички тук? И колко обичат нея? — Посочи с пръст Дарена, която седеше със затворени очи, отчаяна. — Никой не ви иска тук, Ал Сорна! На никого не сте притрябвали! — Продължи да нарежда, докато Адал и един гвардеец го извеждаха насила. Вратата се затвори след тях и в залата се възцари неловка тишина.

— А аз си мислех, че вечерята не включва развлечения — каза Вейлин.

Думите му породиха несмел смях, но и той се оказа достатъчен да свали напрежението и да възобнови разговорите, макар и на тих глас.

— Милорд. — Дарена се наведе към Вейлин, говореше почти шепнешком, но сериозно. — Брат Келан прие много тежко смъртта на баща ми. Не може да си прости, че се оказа безсилен пред болестта, която го отнесе. Оттогава не е на себе си.

— Думите му са държавна измяна — заяви самодоволно сестра Вирула. — Каза, че крал Янус е луд. Чух го.

Дарена изскърца със зъби и продължи, все едно не я е чула:

— Службата му тук е безценна. Спасил е живота на толкова хора…

Вейлин разтри слепоочията си. Внезапно се беше почувствал много уморен.

— Мога да простя пиянските брътвежи на един скърбящ човек. — Погледна я в очите. — Но да не се повтаря.

Тя кимна и изви устни в лека усмивка.

— Много сте любезен, милорд. Няма да се повтори, имате думата ми.

— Добре. — Той избута стола си назад и се изправи. — Благодаря ви за всичко, милейди. А сега, ако ме извините, имам спешна нужда от почивка.

— Еорил са го нарекли Онзи, който вее пламък, когато тича. Заради гривата. — Главният коняр плъзна гальовно ръка по хълбока на коня. Конят беше красиво животно с яка мускулатура, макар и не толкова жилав като породист кон от Кралството, с дълги крака и кафяв на цвят, освен при гривата, която определено червенееше. — Еорилите са си такива, не обичат кратки имена. Аз му викам само Пламък.

— Млад е — отбеляза Вейлин, докато проверяваше зъбите му. Забелязал бе липсата на сиви косъмчета около муцуната.

— Но е много умен и добре обучен, милорд — увери го главният коняр. Беше едър мъж на трийсетина години, нилсаелец, ако се съдеше по акцента, с превръзка на лявото око. Представи се като Борун, без фамилно име. Вейлин се беше появил в конюшните рано сутринта и Борун реагира на неочакваното му посещение с широка усмивка и енергичност, без следа от враждебното негодувание, което новият владетел на кулата срещаше навсякъде.

— Купихме го от еорилите, когато беше още жребче — обясняваше Борун. — Нарочен бе за следващия кон на лорд Ал Мирна. Лейди Дарена реши, че е редно да го дадем на вас.

Вейлин почеса Пламък по носа и получи в отговор доволно пръхтене. „Този поне няма да ме хапе.“

— Ще ми трябва седло. И кон за сестра ми.

— Ще се погрижа, милорд.

Докато извеждаха конете в двора, се появи Алорнис, увита в кожи и разтегнала уста в широка прозявка. Дори през лятото утрините в Пределите бяха студени.

— Колко път има дотам? — попита тя. Очите ѝ бяха зачервени, което наведе Вейлин на мисълта, че снощи сестра му е прекалила с виното.

— Няколко часа езда — отговори Дарена и яхна коня си. — Но мисля първо да се отбием на друго място. Искам да ви покажа една от мините. Стига да нямате нищо против, милорд?

— Добре. — Той погледна Алорнис, после кимна към коня ѝ. Тя се прозина отново, измърмори нещо под нос и накрая се метна с пъшкане на седлото.

Групата им се оказа доста многобройна — освен гвардейците на Орвен с тях тръгнаха капитан Адал и двама от хората му. Поеха по северния път и скоро се озоваха сред обрасли с храсталак хълмове. Пътят беше в добро състояние, широко платно от здраво отъпкан чакъл. Далеч не бяха единствените пътници, на няколко пъти дори се наложи да минат встрани, за да направят път на тежко натоварени фургони и каруци.

— Когато баща ми застъпил на поста си, тук имало само тесен черен път — каза Дарена, когато Вейлин отбеляза отличното състояние на шосето. — Пренасяли чакъла с товарни коне. Баща ми платил с кралско злато за построяването на пътя, а после задължил с кралска дума търговците да плащат за поддръжката му.

Двамата яздеха рамо до рамо в челото на колоната. Вчерашният коктейл от студена безучастност и гняв беше загубил остротата си, макар в поведението ѝ още да се долавяше дистанция и бдителност. „Сигурно още се тревожи за пияния лечител“ — помисли си той.

— Няма да останете, нали? — попита я Вейлин.

Тя го стрелна с кос поглед. Сигурно се чудеше какво ли му е казала песента, но този път въпросът му не беше породен от песента, а от обикновено наблюдение.

— Мислех да се върна в гората — каза тя. — За известно време.

— Жалко. С радост бих ви дал титла.

Тя вдигна вежда и се усмихна.

— Мислех, че титлите ги раздава кралят.

— Да, а в Пределите аз съм неговият представител, аз упражнявам думата му. Как ви звучи Първа съветница на Северната кула?

Тя се засмя, но бързо преглътна смеха си, разбрала, че Вейлин говори сериозно.

— Искате да остана?

— Местните хора със сигурност ще се радват, ако останете. Същото важи и за мен.

Двамата яздиха в мълчание известно време, Дарена свъсила замислено вежди.

— Попитайте ме отново, след като видите мината — каза накрая тя и пришпори коня си.

Входът към мината представляваше зейнала дупка с дървени подпори в склона на нисък хълм, наобиколена от дървени бараки. В голямата си част миньорите бяха ниски мъже с бледа кожа и със свещи, прикрепени към кожени каишки около главата. Поклониха се бегло на Вейлин и малко по-почтително на Дарена, глухи за крясъците на кмета, който се опитваше да ги строи, за да посрещнат подобаващо владетеля на кулата.

— Нахални помияри! — крещеше им той, макар на Вейлин да му се стори, че гневът му е малко пресилен. Кметът беше по-висок от хората си, с по-чисто лице и силен ренфаелски акцент. — Ше тря’ва да им простите, милорд — каза той. — Толкоз могат. — После повиши глас: — Цел живот шибат кози и пушат петолистник проклетниците!

— О, я иди шибай скална маймуна, Ултин — извика някой с отегчен глас.

Ултин се зачерви, но преглътна гнева си.

— Сам съм си виновен, милорд. Глезя ги. ’Се едно, добре сте дошли в Крадливо дере.

— Лорд Вейлин би искал да види мината — каза му Дарена.

— Разбира се, милейди, разбира се.

Запали една лампа и ги поведе към входа на мината. Едва зърнала мастилената чернота на шахтата, Алорнис побърза да заяви, че предпочита да остане над земята, извади вездесъщите пергамент и въглен от дисагите на коня си и се огледа за нещо интересно, което да скицира. Дарена и Вейлин последваха Ултин в шахтата.

Влажните стени лъщяха под светлината на лампата. Разминаха се с двама миньори, които тикаха натоварена със скали количка към повърхността. Едва ли бяха изминали повече от двеста метра по наклонената шахта, но нарастващата горещина и спареният въздух създаваха впечатлението, че са се спуснали едва ли не в земните недра. Вейлин тъкмо започваше да съжалява, че не е последвал примера на сестра си, когато най-сетне спряха.

— Това е то, милорд. — Ултин вдигна лампата и светлината се разля по голяма подземна каверна, където десетина миньори удряха с кирки стените, а други обикаляха около тях и товареха парчетата отчупена скала в колички. — Най-богатата жила в Пределите. Дава камък с най-високото качество. Нищо, че онзи лъжец в Мирнова могила ще ви рече друго.

Вейлин се приближи към стената. Синият камък изпъкваше ясно — малки лазурни мъниста в сивата скала.

— Веднъж имах един, голям колкото юмрука ми — измърмори той. — Наех кораб с него.

— Също и другото, Ултин — каза Дарена. — Лорд Вейлин трябва да види и него.

Вейлин се обърна навреме да види въпросителния поглед, който кметът отправи на Дарена. Тя му кимна и Ултин ги поведе към малък страничен тунел. Близо четвърт час вървяха след него по стесняващия се проход; накрая стигнаха до края му, където лампата освети наклонен скален откос, дълъг двайсетина метра. Надзирателят погледна с очакване Вейлин и той се приближи да види откоса. Дебела жълтеникава жила пресичаше голата скала. Вейлин се обърна към Дарена и вдигна въпросително вежди.

— Това да не е?…

— Злато — потвърди тя. — А майстор Ултин, който освен кмет и е главен бригадир на мината, твърди, че е от най-високо качество.

— Тъй е, милорд. — Ултин прокара длан по жълтата жила. — На младини работех в златните мини в Западен Ренфаел и едно мога да ви кажа — не бях виждал толкоз много на едно място и толкоз чисто.

Вейлин оглеждаше жилата с присвити очи.

— Не ми се вижда чак толкова много.

— Не сте ме разбрали, милорд. Като казвам на едно място, имам предвид Пределите, а не само таз мина.

— Има и още?

Дарена докосна надзирателя по ръката.

— Майстор Ултин, бихте ли ни оставили насаме с владетеля на кулата за минутка?

Мъжът кимна, запали свещта на кожената каишка около главата си, даде лампата на Дарена и тръгна назад по тесния проход.

— През последните три-четири години намерихме много такива жили — каза тя, когато ехото от стъпките на Ултин заглъхна. — Колкото по-дълбоко копаем, толкова повече излизат.

— Изненадан съм, че крал Малциус не ми е споменал за този невероятен късмет.

Дарена сви устни.

— За него може да е късмет, но за тази земя може да означава катастрофа.

— Баща ви знаеше ли за това?

— Именно по негова заповед скрихме тази информация от Кралството. До ден-днешен за находищата знаем само аз, брат Келан и миньорската гилдия.

— Цяла гилдия знае за това и го пази в тайна?

— Планинците се отнасят много сериозно към клетвите си. Живеят по тези места много преди първият азраелски кораб да се появи на хоризонта. Ясно им е какво ще стане, ако из Кралството се разчуе за златото.

— Понастоящем Кралството има сериозни проблеми. Такова богатство може да облекчи страданията на мнозина, да не говорим, че ще осигури финансиране за амбициозните планове на нашия крал.

— Може и така да е, милорд. Но освен това ще ни превърне в мишена, половината Кралство ще се изсипе тук. Синият камък е едно, златото — друго. Нищо не подлудява хората като жълтия метал, който излиза във всяка шахта, която изкопаем. Всичко ще се промени, а тази земя и хората ѝ са ценни такива, каквито са, повярвайте ми. Струва си да се съхранят.

— Не знам за клетвите, но такава тайна не може да се пази вечно. Рано или късно ще се разчуе, било случайно, било заради предателство.

— Не казвам, че трябва да я пазим за вечни времена. Но можем да премълчим поне за мащаба на находищата. Нека кралят си получи златото, нека построи с него колкото мостове и училища иска, но постепенно, не наведнъж.

Предлагаше му да се включи в държавна измяна и очевидно си даваше сметка какво иска от него, поне ако се съдеше по напрежението в погледа ѝ.

— Явно ми имате голямо доверие — каза той.

Тя сви рамене.

— Вие… оказахте се по-различен от очакваното. А и както сам казахте, не бихме могли да опазим тази тайна от вас.

Вейлин се обърна отново към жилата, загледа се в мътния блясък на жълтия метал под светлината на лампата. Не беше алчен по природа, но знаеше каква движеща сила е ламтежът за богатство. Заслуша се за кръвната песен, но не чу нищо, което да го насочи. „Възможно ли е това решение, което изглежда толкова важно, да е без реално значение в действителност?“

— Лейди Дарена Ал Мирна — каза той и се обърна към нея. — Официално ви моля да приемете титлата Първа съветница на Северната кула.

Тя кимна бавно.

— Приемам с радост, милорд.

— Добре. — Вейлин тръгна назад по тесния тунел. — Когато се върнем в кулата, ще ми помогнете да напиша едно добре премерено писмо до краля, в което го уведомявам, че сме открили залежи на злато, макар и в скромни количества.

Излязоха от мината, примигвайки на дневната светлина, и завариха капитан Адал да ги чака със свитък в ръка. Недалеч от него войник от Северната гвардия, явно току-що пристигнал, сваляше седлото на запотения си кон. Капитанът подаде свитъка на Вейлин и каза с натежал глас:

— От най-северния ни пост, милорд. Новината е отпреди три дни.

Вейлин сведе поглед към свитъка и неразбираемите символи, изписани на него.

— Дали не бихте го…

— Почеркът наистина е ужасен, милорд — каза Дарена, която надничаше над рамото му. Вейлин усети как трепна, докато четеше писмото. — Това потвърдено ли е?

Адал посочи гвардееца.

— Сержант Лему е видял придвижването им с очите си, а той не е склонен да преувеличава.

— Придвижването? — попита Вейлин.

Дарена взе пергамента и го изчете отново. Сърцето на Вейлин се сви, като видя как треперят ръцете ѝ.

— Ордата — промълви тя. — Връщат се.

2. Лирна

Събуди се и завари малко момиченце да седи на леглото ѝ и да я зяпа с големи сини очи. Главата я болеше ужасно, сякаш в черепа ѝ имаше дребно човече с голям чук, а устата ѝ така беше пресъхнала, че едвам успя да поздрави детето на лонакски. То кривна глава и продължи да я зяпа.

— Заради косата ти, кралице. — Давока седеше на съседното легло, гола, ако не се броеше препаската. — Лонаките нямат златни коси.

Лирна отметна кожите, смъкна крака на земята и седна на леглото, безобидно движение, което събуди многобройни болежки от гърба до пръстите на краката ѝ. Давока стана, наля вода в дървена чаша и я доближи до устните ѝ. Без дрехи Давока беше още по-впечатляваща гледка — тялото ѝ приличаше на епическа поема от мускули, белези и татуировки. Остави чашата, след като Лирна изпи водата до дъно, и ѝ пипна челото.

— Няма треска. Добре.

— Откога сме тук?

— Три дни.

Лирна огледа стаята. Каменните стени бяха покрити с украсени кози кожи и някакви сложни висулки от кожени ивици и дялани дървени фигурки, някои с формата на хора и животни, други толкова странни, че трябваше да са абстрактни.

— Това е женската зала — обясни Давока. — Тук жените раждат. На мъжете им е забранено да влизат.

Лирна усети нещо да ѝ подръпва косата, вдигна поглед и видя момиченцето да прокарва пръсти през златните кичури, все така ококорено от почуда.

— Как се казваш? — попита го тя на лонакски и се усмихна.

Момиченцето кривна глава.

— Анела сер Алтурк — каза то. „Дъщерята на Алтурк.“

— Още си няма име — обясни Давока и махна с ръка на детето да не досажда. То изтича в един ъгъл и седна на пода, все така зяпнало Лирна.

Давока извади от раницата си манерка и я подаде на Лирна.

— Червен цвят — предположи Лирна, след като подуши течността вътре.

— Ще премахне болката.

Лирна поклати глава и ѝ върна манерката.

— Червеният цвят превръща в роби онези, които го пият.

Давока смръщи вежди, после се разсмя и отпи глътка от манерката.

— Кралицата иска нещата да стават по трудния начин. Вижда се.

Лирна се надигна от леглото и направи няколко предпазливи крачки. Въздухът беше хладен по голата ѝ кожа, но усещането бе по-скоро ободряващо, отколкото неприятно.

— Брат Солис и другите? — попита тя.

— Добре са, но ги държат извън селото. Единствен Алтурк говори с тях, и то само при нужда.

— Той е водачът на тези хора, така ли?

— Кланов вожд на Сивите ястреби. Владее над двайсет села и техните бойни отряди. Само малесата има повече власт.

— Имаш ли му доверие?

— Той никога не е поставял под съмнение думата от Планината.

Лирна долови в тона ѝ известно колебание.

— Но дали ще го прави и занапред?

— Предвождал е много нападения срещу твоя народ, губил е близки в битките с твоите безбожни братя. Моите хора се учат да ви мразят още с майчиното мляко. — Кимна към момиченцето в ъгъла. — Мислиш, че тя не те мрази? Виси тук само за да докладва на баща си какво си говорим.

— И въпреки това малесата иска мир. С риск да разкъса собствения си народ.

— Думите от Планината не подлежат на съмнение. — Давока метна една глинена съдинка по детето и то се втурна към входа. — Кажи това на баща си! — извика след него тя.

Обърна се отново към Лирна, огледа я и каза:

— Много си кльощава, кралице. Трябва да ядеш.

Следващите три дни Лирна прекара в женската зала: ядеше храната, която ѝ приготвяше Давока, и възстановяваше силите си. Позволено ѝ бе да излиза от постройката, стига да не се отдалечава на повече от няколко крачки от входа, където двама лонакски воини стояха на пост, стрелкаха я с намусени погледи и мълчаха упорито въпреки опитите ѝ да ги заговори. Давока постоянно се въртеше около нея и нито за миг не оставяше оръжията си. Лирна мярна Солис в другия край на селото — с брат Иверн се упражняваха с мечовете пред малка каменна постройка, наобиколени от десетина бойци. Лирна помаха с ръка, брат-командирът спря и след кратка пауза вдигна меча си да я поздрави. Брат Иверн последва примера му, като развъртя меча си по-широко. Лирна се засмя и се поклони в отговор.

Макар Давока да я пъдеше постоянно, щерката на Алтурк се връщаше отново и отново и все така зяпаше Лирна с големите си сини очи. Лирна ѝ показа как да я реши с гребена от черупка на костенурка на бедната Нерса и детето прие това ново свое задължение с несекващ ентусиазъм.

— Имаш ли братя и сестри? — попита го Лирна на лонакски; седеше на леглото с гръб към момичето, чиито малки ръчички прокарваха гребена през дългата ѝ, влажна от банята коса.

— Кермана — отвърна детето. „Голямо число, което не е лесно да се преброи.“ — И десет майки.

— Това са много майки — отбеляза Лирна.

— Бяха единайсет, но една отиде при сентарите и Алтурк я уби.

— Това е… много тъжно.

— Не, не е. Тя ме биеше повече от другите.

— Сигурно е била родната ѝ майка — вметна Давока. — Те винаги те бият повече.

— А ти колко майки имаш, кралице? — попита детето. Също като Давока, и то не разбираше разликата между кралица и принцеса.

— Само една.

— Тя биеше ли те?

— Не. Почина, когато бях много малка. Почти не я помня.

— На лов ли умря, или в битка?

— Просто се разболя. — „Също като баща ми, но той умря твърде късно, а тя — твърде рано.“

Жена се появи на входа, млада на години, но на вид свирепа като воините отвън. Давока беше обяснила, че е най-голямата дъщеря на Алтурк, натоварена със задачата да им носи храна и дърва за огрев, задача, която младата жена обикновено изпълняваше мълчаливо и със сурово лице.

— Довечера ще доведеш мерим хер при огъня на талесата — каза тя на Давока. Погледът ѝ се плъзна към Лирна и се спря на момичето, което ѝ решеше косата. Младата жена се озъби на сестра си, махна ѝ рязко, детето направи физиономия, но все пак се смъкна от леглото и изтича при нея.

— Остави това — нареди новодошлата, видяла гребена в ръката на детето.

— Може да го вземе — каза Лирна. — Като… подарък от кралицата.

— Кръвта на Алтурк няма нужда от такива подаръци — озъби се в отговор младата жена и изтръгна със сила гребена от ръката на детето, което изписка от болка.

— Казах, че може да го задържи! — Лирна се изправи и я изгледа твърдо.

Жената трепереше от гняв, ръката ѝ пълзеше бавно към ножа с дръжка от еленов рог, втъкнат в колана ѝ.

— Помни думата от Планината — каза Давока тихо.

След още един напрегнат миг жената тикна гребена обратно в ръцете на сестра си, без да изпуска Лирна от поглед. Момиченцето погледна гребена, после го хвърли на пода и го стъпка.

— Мерим хер са слаби! — изсъска то на Лирна и избяга навън.

Младата жена изсумтя презрително, после също излезе.

— Тук ти не си кралица — каза Давока на езика на Кралството. — Никога не забравяй, че те мразят.

Лирна сведе поглед към счупения гребен.

— Така е. — После се обърна към Давока с лека усмивка и добави на лонакски: — Но ти не ме мразиш, сестрице.

Както можеше да се очаква, жилището на Алтурк беше най-голямото в селото, кръгъл каменен зид с диаметър двайсетина крачки, покрит с наклонен покрив от плочи. Беше се стъмнило, когато Давока въведе Лирна в къщата. Завариха вожда на клана седнал пред напален огън, пламъците се издигаха високо от яма в центъра на помещението. Беше сам, ако не се броеше един млад мъж, който стоеше прав зад него със скръстени на гърдите ръце и обичайната намусена физиономия, и едно голямо куче, което лежеше в краката му и глозгаше кокал.

— Разбрах — започна Алтурк на езика на Кралството, без да губи време с поздрави, — че първата ми дъщеря е нанесла обида на кралицата.

— Не беше нищо — увери го Лирна.

— Не знам дали е било нищо, но е показала слабост, показала се е недостойна за заповедта на малесата. Лично я набих.

— Благодарни сме за загрижеността ви — каза му Давока на лонакски преди Лирна да е реагирала.

Той прие думите с кимване, после измери Лирна с поглед.

— Достатъчно силна си да пътуваш. — В тона му не се съдържаше въпрос.

— Утре сутрин ще тръгнем по североизточната пътека — каза Давока. — Ще ни трябват коне и ескорт. Пълен боен отряд би трябвало да е достатъчен.

Младежът зад Алтурк се изсмя презрително, но бързо млъкна под тежкия поглед на вожда.

— Коне ще ви дам, но боен отряд нямам — каза Алтурк. — Всичките ми воини са по петите на сентар, оставил съм тук само шепа, които да пазят селото.

Давока стисна зъби, гняв се промъкна в тона ѝ:

— Преброих над двеста воини в това село.

Алтурк вдигна рамене.

— Сентарите са много, а сестрината ти кръвожадност е неутолима. Сивите ястреби очакват защита от своя талеса и аз няма да пренебрегна желанието им.

— Но ще пренебрегнеш думата от Планината.

Алтурк скочи на крака. Не беше въоръжен, но от него се излъчваше толкова сила, че Лирна я усети като заплаха сама по себе си.

— Малесата не ми е изпратила заповед да ви давам въоръжен ескорт за пътуването. Почетох думата ѝ, като приех в селото си тая златокоса фуста, около която ти се суетиш като маймуна с малки.

Давока ревна вбесена и вдигна копието си. В същия миг в ръката на младия мъж се появи бойна тояга.

— Не! — каза Лирна, вдигна ръка и пристъпи пред Давока. — Не, сестрице. Това няма да помогне.

Давока погледна настрани. Ноздрите ѝ се издуваха, докато се бореше с желанието си да влезе в битка. След миг свали бавно копието си. Лирна се обърна към Алтурк.

— Талеса, благодаря ви за гостоприемството. Аз, принцеса Лирна Ал Ниерен от Обединеното кралство, съм ви задължена. Ще си тръгнем утре призори.

Планинското конче, което ѝ дадоха, беше толкова ужасно, че Лирна се затъжи за бедния мъртъв Самур. Беше злонравно добиче, което хукваше по своя воля и се изправяше на задните си крака при най-малката провокация. Освен това имаше най-кокалестия гръб, на който Лирна бе сядала в живота си, а лонакското седло от тънка козя кожа не помагаше особено — имаше чувството, че седи върху камъни, покрити с тънко одеяло. Смолен май също не харесваше коня си и току се въртеше на седлото, докато се отдалечаваха от селото на Сивите ястреби. Солис и Иверн се справяха по-добре, а Давока, разбира се, яздеше своето животно, сякаш се познаваха от години. Наложила бе бърз ход, искаше да покрият възможно най-голямо разстояние, преди да е паднала нощта. Лирна хвърли поглед назад към селото, преди да прехвърлят билото на едно възвишение в северния край на долината. Чудеше се дали щерката на Алтурк ще намери кичура златна коса, който беше скрила в женската зала, дълбоко в една пролука на каменния зид, където можеха да бръкнат само малки ръце.

— Дано не са се отнесли зле с вас, добри ми господа — обърна се Лирна към тримата мъже, докато прекосяваха един плитък поток.

— Само ако мълчанието е изтезание, ваше височество — отвърна Иверн.

— За теб обикновено е такова — измърмори под нос Солис.

— Няма време за приказки — прекъсна ги Давока. — Трябва да стигнем бързеите преди слънцето да е залязло. — Срита кончето си в бърз тръс и останалите волю-неволю последваха примера ѝ.

Както винаги, продължителната езда беше неприятна за Лирна, но не толкова мъчителна като преди. Гърбът и краката не я боляха толкова много, а бедрата ѝ не се ожулиха до кръв. Подобрили се бяха и ездитните ѝ умения, осъзна тя с изненада — преди трудно се задържаше на седлото при галоп, а сега се чувстваше почти в хармония с коня под себе си, на моменти чак изпитваше вълнение от скоростта, от вятъра, който развяваше косата ѝ, от бързия тропот на копитата по земята. „Може пък да се превръщам в лоначка“ — помисли си тя с усмивка.

Стигнаха бързеите късно вечерта — бурна вода, широка петдесетина крачки, дълъг участък от реката, който се точеше и в двете посоки, докъдето им стигаше погледът. Давока ги поведе на изток по течението, към едно по-дълбоко място, където водата изглеждаше по-кротка.

— Това не е брод — отбеляза Солис.

— Конете могат да плуват — каза Давока. — Ние също.

— Ъъъ — измънка тихичко Лирна.

— Течението е твърде бързо — настоя Солис. — Трябва да продължим напред и да намерим по-добро място.

— Няма време — каза Давока, смъкна се от седлото и поведе коня си към брега. — Сентар вече са ни хванали дирята. Ще плуваме.

— Аз не мога — каза Лирна, като местеше поглед по въртопите, насичащи водната повърхност.

— Нямаш избор, кралице — каза Давока и се приготви за скок.

— Не мога бе! — извика Лирна.

Давока се обърна и я погледна въпросително.

— Не мога да плувам — добави Лирна. Имаше чувството, че говори като нацупено капризно момиченце.

— Никак ли, ваше височество? — попита Иверн.

— Простете, че не съм израснала във вашия орден, братко! — сопна се тя. — Учителите ми са виновни в държавна измяна, задето не ме научиха да плувам, макар да е широко известно, че това умение е жизненоважно за една принцеса.

Иверн примижа леко, стреснат от тази незаслужена тирада, но не се сдържа и подхвърли:

— Е, сега май е точно такова.

— Мери си приказките, братко! — смъмри го Солис.

— Трябва да прекосим реката — заяви Давока.

— Е, аз пък съм съгласна с брат Солис — каза Лирна, скръсти ръце и вложи в гласа си максимална доза царствен авторитет: — Трябва да намерим по-добро място, не толкова дълбоко…

Не довърши, защото Давока бе тръгнала към нея с целенасочена крачка.

— Недей! — предупреди я Лирна.

Давока се наведе, преметна Лирна на рамо и се обърна към реката.

— Скалните маймуни могат да плуват, а никой не ги е учил. Значи и ти можеш.

— Брат Солис, заповядвам ти… — успя да писне Лирна, преди да се озове във въздуха. Водата беше студена, прониза я от главата до петите, вледени я. Светът замлъкна за миг, пред очите ѝ имаше само мехурчета, после главата ѝ проби водната повърхност с крясък. Точно както беше предупредил брат Солис, течението беше бързо и отнесе Лирна двайсетина крачки надолу, преди тя да се добере някак до брега, цапаше и риташе, докато краката ѝ не опряха в скалистите плитчини. Изпълзя от водата, разтреперана и хъхреща. Смолен се появи до нея и ѝ помогна да се изправи.

— Обиждаш непростимо нашата принцеса! — кресна той на Давока, когато тя се приближи.

— Видя ли — каза тя на Лирна, без да му обърне внимание. — Добре си плу…

Лирна я фрасна в лицето. Вложи цялата си сила в удара, но ръката ѝ отскочи от челюстта на Давока, без да нанесе никакви видими щети; затова пък собственият ѝ юмрук пламна от болка.

Спусна се тишина, в която Смолен сложи ръка върху дръжката на меча си, Лирна тръскаше ръка да прогони болката, а Давока търкаше зачервеното място на челюстта си. Накрая изсумтя и по лицето ѝ мина нещо като усмивка.

— Дръж се здраво за врата на коня — каза тя на Лирна и ѝ обърна гръб. — Ще се справиш.

Прекосяването на реката не се оказа чак толкова страшно, колкото се опасяваше Солис, макар че по някое време течението откъсна Смолен от коня му и се наложи Иверн да го спасява — за щастие младият брат успя да сграбчи туниката на лорд-маршала и спря по-нататъшното му плаване. Лирна се беше вкопчила в коня, стискаше го с две ръце през врата и животното я влачеше със себе си през реката. Не личеше да го е страх от дълбоката вода, по-скоро се дразнеше от допълнителния товар, ако се съдеше по пръхтенето и погледите, които хвърляше към Лирна. За има-няма час успяха да се прехвърлят на другия бряг, мокри като кокошки и в различна степен изтощени.

— Без почивки — заяви Давока, метна се на дребното си конче и го пришпори на север.

Яздиха още десетина мили, докато не стигнаха до гъста борова гора. Давока откри плитка пещера в едно дере и пренощуваха там, като се редуваха да спят и да стоят на пост. На Лирна ѝ беше толкова студено, че отново я втресе, но безобидно, а не като болестта, която я бе повалила на склоновете на вулкана. Събуди се призори, натъртена, но достатъчно отпочинала, за да продължи.

Отиде при Давока, която клечеше при входа на пещерата и оглеждаше склоновете наоколо.

— Виждаш ли нещо? — попита я Лирна.

— Не, нито виждам, нито надушвам. Търсят ни, но не в тази гора. — Тонът ѝ подсказваше, че това не е непременно добра новина.

— Извинявай, че те ударих — каза Лирна.

Давока се обърна да я погледне и вдигна вежди.

— Свинявай?

Лирна се замисли за лонакския еквивалент и осъзна, че такъв не съществува.

— Иллеха — каза накрая. „Съжаление или вина, в зависимост от ударението.“

— Лонаките се удрят постоянно — отговори на своя език Давока и вдигна рамене. — Ако се беше опитала да ме намушкаш, тогава щеше да е друго. — Стана, влезе в пещерата и разрита краката на спящите мъже. — Размърдайте се, мързеливци. Време е да тръгваме.

След няколко часа вече бяха излезли от гората и яздеха усилно на североизток. Тук теренът не беше толкова планински, широки тревисти равнини деляха възвишенията. Благодарение на подобрените си ездачески умения Лирна успяваше да поддържа темпото на Давока и известно време язди рамо до рамо с нея. После лонакската жена изведнъж дръпна юздите, вперила поглед на запад. Лирна проследи погледа ѝ и видя на хоризонта прашен облак.

— Сентари? — попита тя.

— Кой друг? — каза Иверн.

— Ваше височество! — Смолен се беше изправил на стремената и сочеше на юг, където се виждаше друг прашен облак.

Лирна погледна към Давока. Тя гледаше право напред, към планинската верига на север, и без съмнение пресмяташе разстоянието.

— Много е далеч — каза Солис и откачи лъка си от седлото. Нямаше тревога в гласа му, само бегло примирение.

— Кралицата да тръгва — каза Давока. — Ние ще ги задържим.

Лирна се загледа в прашния облак на запад и различи тъмни силуети. Преброи до петдесет, преди да се откаже.

— Твърде много са, сестрице — каза тя. — Но въпреки това ти благодаря.

Давока се обърна да я погледне и за пръв път Лирна видя в очите ѝ объркване, неохота да признае неизбежното поражение. Вероятно тя не познаваше вкуса му.

— Аз… свинявай, Лиърна — каза Давока.

Неочаквано за себе си Лирна отвърна с искрена, широка усмивка.

— Сама направих този избор — каза тя, после плъзна поглед по тримата мъже: Иверн и Солис с лъкове в ръце, Смолен изтеглил меча си. — Добри ми господа, благодаря ви за службата и знайте, че искрено съжалявам, задето ви забърках в това налудничаво начинание.

Солис само изсумтя, Смолен се поклони сковано, а Иверн каза:

— Ваше височество, вярвам, че една целувка от вас ще ми помогне да премина по-лесно в Отвъдното.

Тя се втренчи в него и както можеше да се очаква, младежът се изчерви до ушите.

— Аз… моля да ме извините, ваше височество — заекна той.

Лирна смуши кончето си към неговото, наведе се и го целуна доста продължително по устните.

— Така добре ли е? — попита накрая.

Като никога брат Иверн остана без думи.

— Секара ке Лесса Илвар! — ревна Давока и Лирна забрави за сащисания брат. „Живеем под погледа на боговете. Израз на благодарност за божествена благословия, обикновено неочаквана.“

Давока се взираше в прашния облак на юг. Ездачите вече се виждаха ясно. Начело яздеше едър мъж с елече от меча кожа и тежка бойна тояга в ръка. Алтурк!

За миг Лирна реши, че вождът е дошъл да вземе лично участие в убийството им, макар че в това нямаше смисъл, защото само допреди ден бе имал предостатъчно възможности да им види сметката. Но Алтурк не водеше хората си към тях, а на запад — поне петстотин воини, които яздеха в галоп да заемат позиция между групичката на Лирна и връхлитащите сентари.

Двата бойни отряда се сблъскаха челно на двеста стъпки от Лирна. Силен повей на вятъра разнесе прахоляка и им показа ясно битката: лонакските воини се млатеха с тояги, брадви и копия в страховито меле под акомпанимента на бойни викове и конско цвилене. Лирна различи Алтурк в центъра на мелето да размахва неуморно тоягата и брадвата си и да поваля враг след враг.

Давока нададе крясък, смуши коня си да се включи в битката и скоро копието ѝ затанцува в навалицата.

Трима сентари се отделиха от мелето и пришпориха с пронизителни крясъци конете си към групичката на Лирна. Стрелите на братята свалиха двама, а Смолен пришпори коня си да пресрещне третия, наведе се под копието му и замахна с меча си към хълбока на коня му. Ездачът падна и Иверн го довърши със стрела в гърдите.

Битката свърши толкова бързо, колкото и започна; оцелелите ездачи усмириха конете си, Сивите ястреби скочиха от седлата да довършат ранените врагове. Алтурк тръгна пешком към тях, окървавената брадва бе затъкната в колана му, също толкова окървавената бойна тояга носеше в ръка. Младежът, който го придружаваше при последната им среща, яздеше до него.

— Кралице — поздрави я вождът. — Ранена ли си?

Тя поклати глава.

— Изглежда, натрупах нов дълг към вас, талеса. Макар че щях да съм по-спокойна, ако бяхте споделили плана си с нас, преди да тръгнем.

Алтурк само кривна леко устни. Лирна не можа да прецени дали му е забавно, или гримасата е просто израз на презрението му към нея.

— Капанът не е капан без примамка.

Вик на гняв прозвуча зад него, Лирна погледна натам и видя Давока да влачи пленница от осеяното с трупове бойно поле. Вързала бе ръцете ѝ и я дърпаше на въже през врата.

— В Планината ли ще я водиш? — попита Алтурк, когато Давока дръпна силно въжето и сестра ѝ падна на земята. Лирна се изненада от неочакваната нотка, която долови в гласа на талесата — нотка на загриженост, пък макар и неохотна.

— Ще бъде съдена от малесата — отвърна Давока.

— Видях я да убива петима от моите. — Алтурк не сваляше поглед от момичето с белега. — Моя е по правото на кръвта…

— Закъснял си — прекъсна го Давока, стрелна с поглед младежа до Алтурк, после отново впери очи във вожда. — А и имаш да раздаваш свое правосъдие.

Сянка помрачи лицето на Алтурк и той кимна мрачно.

— Така е.

Младежът се намръщи.

— Татко?…

Тоягата на Алтурк го уцели в слепоочието и го просна в безсъзнание на земята. Вождът даде знак на двама от воините си да се приближат.

— Вържете този боклук. Довечера ще го съдим.

Давока си беше спечелила дълбока порезна рана на рамото и Солис я почисти и заши с опитни движения, докато тя отпиваше отвара от червен цвят и скърцаше със зъби. Лагеруваха в равнината заедно с бойния отряд на Сивите ястреби. Лонаките бяха твърде тихи, въпреки победата си, нямаше песни около лагерните огньове, нито празнична врява. Причината не беше тайна за никого — коленичил, с вързани ръце и сведена глава пред огъня на Алтурк, синът чакаше бащината си присъда. Беше беснял в продължение на часове, докато слънцето нахождаше към залез, а сенките се удължаваха, крещеше обиди към бившите си братя и сестри, заливаше ги с презрението си. „Вие предавате лонаките… превръщате ни в роби на мерим хер… отваряте границите ни, позволявате им да вземат всичко, което сме бранили… ще ни поругаят… ще ни отнемат силата… ще станем същите като тях… Малесата е измамница, нейната дума не е думата на боговете…“

Никой не се опита да го смълчи, нито да го накаже за богохулството. Оставиха го да крещи до пълно изтощение, глухи за звуците, които излизаха от устата му. „Варниш“ — помисли си Лирна.

— Как се сети, че той ни е предал? — обърна се Лирна към Давока, когато Солис приключи с раната ѝ.

— Както се е досетил и баща му. Само той чу откъде ще минем.

Давока погледна собствената им пленница, вързана със здраво въже за железен кол, забит дълбоко в земята. Белегът от веждата до брадичката, който ѝ беше оставила Лирна, грееше червен и гневен в светлината на огъня. Не беше отронила и дума след пленяването си, не се противеше, на лицето ѝ нямаше и следа от страх, а само от смътно раздразнение.

Когато луната се издигна високо в небосклона, Алтурк стана с бойната тояга в ръка и отиде при сина си. Вдигна ръце и Сивите ястреби се събраха около него.

— Призовавам ви, мои бойни братя, да бъдете свидетели на присъдата ми — каза вождът на клана. — Този нещастник, който преди беше мой син, сега коленичи пред нас в немилост. Той тръгна срещу думата на Планината, изрече грешни слова. Един лонаки не прави така. И затова ще бъде съден.

Одобрителен шепот се разля като вълна откъм сбралите се бойци, всички се напрегнаха видимо, когато Алтурк направи още крачка към сина си. Но вместо да го повали, вождът хвърли бойната си тояга и коленичи до младежа.

— Но както съдим него, така трябва да съдите и мен, защото моята слабост ни доведе тук. Моята слабост, която ме накара да се моля за живота на това нещастно същество преди години, когато най-лошият от мерим хер го победи. Моята слабост, която ме накара да се върна в нашия клан, без да кажа и дума за неговия срам, нито за срама, който тегнеше в моето сърце. Молех се като презрян слабак за живота му и това е моята награда, единствената награда, подобаваща на слабост като моята. Аз, Алтурк, талеса на Сивите ястреби, моля да ме съдите.

В първия момент Лирна реши, че това е просто представление, демонстрация на смирение от страна на благороден водач, но ропотът, който се надигна сред бойците, объркването и гневът им, определено не бяха част от театър. Алтурк говореше искрено и искаше да го съдят.

Един мъж пристъпи напред от редиците на бойния отряд, ветеран, ако се съдеше по възрастта му, мършав и нисък, но явно се ползваше с достатъчно уважение, защото врявата утихна, щом той вдигна бойната си тояга. Мъжът сведе сериозен и почтителен поглед към коленичилия вожд.

— Нашият талеса ни моли да го съдим — каза той. — И е в правото си да го иска. Аз, Мастек, се сражавам рамо до рамо с него още от времето, когато имаше нужда от помощ да яхне кончето си. Нито веднъж не го видях да бяга от битка. Нито веднъж не го видях да се уплаши от труден избор или труден път. Нито веднъж не го бях виждал слаб… досега. — Старият воин затвори очи за миг и преглътна, събирайки сили да продължи: — Ето моята присъда. Той е слаб. Вече не е подходящ да ни бъде талеса. Трябва да сподели съдбата на презрения варниш, който коленичи до него. — Плъзна поглед по отряда. — Има ли такива, които не са съгласни с присъдата?

Никаква реакция. Лирна не съзираше гняв по лицата им, а само мрачно примирение. Струваше ѝ се, че разбира какво се случва — тези хора бяха обвързани с традициите си така, както поданиците на Кралството бяха обвързани от закона. Това не беше отмъстителна тълпа, а съд и присъдата току-що беше обявена.

Дрезгав смях сряза тишината, толкова силен, че отекна между хълмовете. Очите на Кирал грееха от злобно доволство, вперени в обречения вожд; тя се смееше от сърце, оголила зъби. Давока скочи и я удари през лицето, но напразно. Момичето се смееше ли, смееше, и смехът му сякаш ставаше все по-силен с всеки следващ шамар. Накрая Давока натика парцал в устата на сестра си и го стегна силно с кожена ивица. Това приглуши смеха, но не го прекрати — Кирал се търкаляше по земята, сълзи от смях се стичаха от очите ѝ. Улови погледа на Лирна и ѝ намигна.

Лирна се обърна отново към бойния отряд и видя Мастек да пристъпва към своя бивш талеса, стиснал с две ръце бойната си тояга.

— Предлагам ти ножа, Алтурк — каза той. — В чест на битките, които сме водили заедно.

Алтурк поклати глава.

— Убий ме, но не ме обиждай, Мастек.

Воинът кимна и вдигна тоягата.

— СПРИ! — Лирна бе скочила на крака и крачеше през бойците. Застана между Алтурк и наближаващия Мастек.

Старият воин се втренчи с нея, очите му бяха разширени от изумление и гняв.

— Ти нямаш глас тук — каза той.

— Аз съм кралицата на мерим хер — отвърна Лирна на родния му език, извисила глас, така че всички да я чуят. — Повикана за разговор от самата малеса, с гаранция за безопасно пътуване и цялото уважение, което се полага на титлата ми.

Давока застана до нея, очите ѝ шареха разтревожено по тълпата.

— Това не е много умно, кралице — прошепна ѝ тя на езика на Кралството. — Това не е твоята земя.

Лирна не ѝ обърна внимание, вперила гневен поглед в Мастек.

— Сивите ястреби проляха кръв и загубиха воини в моя защита, почетоха думата от Планината. — Посочи коленичилия Алтурк. — И всичко това по заповед на този човек. Което ме оставя в дълг към него. За моя народ неизплатеният дълг е най-голямо безчестие. Ако го убиете, преди да съм уредила дълга, ще посрамите мен, ще посрамите и думата на малесата.

— Не ми трябват твоите думи, жено — каза през зъби Алтурк на нейния език, пръстите му се впиваха в земята. — Не е ли ямата на срама ми достатъчно дълбока?

— Той е варниш — обърна се Лирна към Мастек. — Осъден като такъв от собствения си боен отряд. Думите му вече нямат съдържание за лонаките.

Мастек смъкна бавно бойната си тояга; в очите му още светеше гняв, но приведените рамене говореха за друго — за облекчение.

— Какво ще искате от нас?

— Дайте го на мен — каза Лирна. — Ще го заведа при малесата. Само тя може да уреди дълга, който имам към него.

— А този? — Мастек посочи с тоягата си сина на Алтурк.

Лирна сведе поглед към младежа, видя омразата, разкривила лицето му. Той я заплю и почна да се мята, опитваше се да стане, но воините бързо го събориха на земята.

— Слабаци! — зъбеше им се той. — Меримхерската кучка ви прави свои кучета!

Лирна погледна Мастек и каза:

— На него не дължа нищо.

Синът на Алтурк пееше смъртната си песен, докато прокарваха въже през вързаните му ръце и го затягаха към седлото на коня на Мастек. Вдигнал лице към изгряващото слънце, той пееше погребална песен, ритмичен напев, весел почти, повечето думи бяха стари и непонятни за Лирна, но една фраза се повтаряше често — „отмъщението на боговете“. Мастек пришпори коня си, докато младежът още пееше, повлече го след себе си и ускори в галоп, а останалите от бойния отряд потеглиха в плътна група около тях, на юг. Давока отбеляза, че веднъж видяла човек, които живял цял ден, влачен от кон. Алтурк гледаше мълчаливо как бившите му другари се сливат с хоризонта.

Лирна отиде при своя кон да огледа копитата му за наранявания и да разплете най-големите възли в гривата му. Усещаше, че Солис я гледа, и попита:

— Имаш ли нещо да ми казваш, братко?

Изражението му си остана неразгадаемо както винаги, но в гласа му имаше нова нотка — потиснатият гняв бе заменен от нещо, което би могло да мине за уважение.

— Просто си мисля, ваше височество, че грешката на лонаките може и да не е грешка — каза той. — И че в крайна сметка наистина яздим в компанията на кралица. — Поклони се леко, после се зае със своя кон.

Поеха на север и скоро планинските възвишения ги притиснаха отново, по-стръмни и по-високи дори от онези край Скеланския проход, върховете им обвити в облаци. Пътеките ставаха все по-тесни, изкачваха планинските склонове във все по-коварни спирали. Първата нощ след поражението на сентарите лагеруваха на стръмен корниз над пропаст, която според Иверн била дълбока почти петстотин стъпки, затиснати под одеяло от влажна мъгла.

Алтурк седеше отделно от тях, неподвижен и мълчалив на ръба на корниза, не си направи труда нито да вечеря, нито да си запали огън. Лирна бе понечила да го заговори, но се отказа, когато Давока поклати енергично глава. Вместо това Лирна седна срещу Кирал. Давока беше настанила момичето до един по-малък огън, сравнително далеч от техния, като бе вързала здраво краката му един за друг, понеже тук нямаше мека земя, в която да забият железния кол. Девойката погледна Лирна с безразличие, облегната на една скала, образ и подобие на младежки непукизъм.

— Боли ли? — попита я Лирна и кимна към белега на лицето ѝ.

Кирал се намръщи.

— Не говоря кучешкия ти език, меримхерска кучко.

„Е, не всеки гамбит успява“ — помисли си с раздразнение Лирна.

— Белегът, който ти оставих — каза тя на лонакски. — Боли ли те?

Момичето сви рамене.

— Болката е съдбата на всеки воин.

Лирна погледна Давока и видя тревогата, с която тя следеше разговора им.

— Моята приятелка вярва, че вече не си нейната сестра — каза Лирна. — Че си взел сестра ѝ и че онова, което живее зад очите ти, вече не е момичето, което ѝ е било скъпо.

— Сестра ми е сляпа в обожанието си към фалшивата малеса. Вижда лъжи, където трябва да види истина. — Лирна не долавяше никаква ясна емоция по лицето на момичето, тонът му беше равен, като на дете, което рецитира наизустени стихове от Катехизиса.

— А каква е истината? — попита тя.

— Лъжливата малеса иска да унищожи духа на лонаките, иска боговете да извърнат погледа си от нас, да ни оставят без истории за огньовете ни и без смъртни песни. Сега иска мир с вас, а после сигурно ще поиска мир и със сеорда. И какво ще остане от нас тогава? Ще чоплим земята, както го правите вие? Ще превърнем жените си в робини като вас? Ще се трудим в услуга на мъртвите като вас? — С все същия равен тон, фанатични слова, изречени без намек за страст.

Лирна кимна към изгърбения силует на Алтурк, неясен и самотен в мъглата.

— Знаеш ли защо го спасих?

— Мерим хер са слаби. Сърцето ти е меко, виждаш дълг, където дълг няма. Той следваше думата на лъжливата малеса, значи нищо не му дължиш.

Лирна поклати глава, вперила изпитателно поглед в лицето на момичето.

— Не, спасих го, защото разбрах, че ти искаш да умре. Защо?

Нищо, дори най-слаба искрица на тревога или фалш не мина по лицето на момичето.

— Той преследва сентарите — отвърна то. — Защо да не искам смъртта му?

„Тук няма да открия доказателство“ — реши Лирна. Момичето беше странно, да, умопомрачено дори, но това по никакъв начин не доказваше теорията на Давока. Лирна се надигна да се върне при големия огън.

— Чух нещо странно за меримхерските жени — каза Кирал.

— Какво?

За пръв път лицето на девойката се оживи, устните ѝ се извиха злобно.

— Традицията им забранявала да лягат с мъж, преди да се венчаят. А след това не им се полагал друг съпруг. Вярно ли е?

Лирна кимна.

— Но ти, кралице, не си венчана. — Измери Лирна с поглед. Поглед, който не принадлежеше на девойка, била тя лонаки, или не. — Никога не си познала мъж.

Лирна замълча; стоеше и гледаше момичето. Изражението му беше насмешливо, дори подигравателно.

— Предлагам ти сделка, кралице — каза Кирал. — Ще отговоря честно на всички твои въпроси срещу възможността да вкуся от неопетнената прасковка между краката ти.

„Това ли е? — запита се Лирна. — Това ли е доказателството, което търся от толкова време?“

— Какво си ти? — попита тя.

Смехът на момичето утихна и то се облегна отново на скалата с предишното отегчено изражение.

— Аз съм Кирал от клана Черна река и истинската малеса на лонаките.

Отклони поглед и се втренчи в огъня, неподвижна и безразлична, с празно лице.

Лирна се върна при огъня и седна до Давока. Лонакската жена избягваше да я погледне в очите.

— Не мога да я убия, Лиърна — каза тя след малко с нотка на извинение.

Лирна я потупа по ръката и се приготви за лягане.

— Знам.

След още два дни най-сетне видяха Планината, дома на малесата. Намираше се в малка долина, сгушена между два високи върха, и представляваше кръгъл каменен конус с широка основа и остър като игла връх, издигащ се на триста и повече стъпки. Цялата конструкция сякаш трептеше под слънчевите лъчи, но когато наближиха, Лирна видя, че стените на конуса са надупчени от тераси и прозорци, изсечени нагъсто в камъка. Повърхността носеше белезите на множество епохи и стихии, а архитектурата беше толкова странна, сякаш зданието е било пренесено от далечна чужда земя, която не е имала никакъв допир със съвременната цивилизация.

— Лонаките ли са построили това?

Давока поклати глава.

— Чакала ни в края на Голямото изпитание. Доказателство, че боговете не били отвърнали поглед от лонаките. Защото кой друг би могъл да издигне такова чудо, такъв дар?

Влязоха през тунел, чиито стени се извиваха изящно в арка над главите им. Нямаше пазачи при входа на тунела и те поеха безпрепятствено към вътрешността на Планината. След стотина стъпки тунелът ги изведе в широк вътрешен двор, обточен от галерии, които се къпеха в светлината на слънцето, лееща се през множество кръгли прозорци. Жени ги чакаха в двора, някои въоръжени и облечени като Давока, други с по-семпли одежди — роби в черно или сиво. Имаше млади и стари, всякакви, но нито една не изглеждаше смутена от появата им, единствено Кирал привлече някой и друг бдителен поглед от страна на жените с оръжия.

— Виждам, че пътуването е било интересно — каза една от тях, ниска жена с плоско лице, която се приближи да поеме юздите на Давока. — Нямам търпение да чуя разказа ти край огъня.

— Много има за разказване, повярвай ми. — Давока се смъкна от кончето си и се усмихна широко на жената с плоското лице. — Трябват ни стаи, Нестал.

— Вече са готови. — Нестал плъзна поглед по групата им и спря очи на Лирна. — Кралице — каза тя на езика на Кралството и кимна вместо поклон. — Малесата помоли да ви заведем при нея веднага щом пристигнете. — Обърна се към Кирал и изражението ѝ стана сурово. — Заедно с тази.

Лирна бе сметнала, че покоите на малесата са на някой от високите етажи, но Давока я поведе към стълбище в центъра на двора, което се спускаше в спирала под земята.

— Не! — сопна се Давока, когато Смолен и двамата братя понечиха да ги последват. — Останете тук. Мъже не се допускат.

Смолен изглеждаше готов да възрази, затова Лирна вдигна ръка.

— Съмнявам се, че мечът ви ще ми е от полза тук, лорд-маршале. Изчакайте ме.

Той се поклони и отстъпи назад, изпънал снага, лоялен гвардейски офицер от глава до пети, макар и без броня или друга следа от предишните си такъми, ако не се брояха мечът и ботушите, които бе успял да опази, пък било то и без обичайния им огледален блясък. За пръв път от дни на Лирна ѝ хрумна, че и собственият ѝ вид може би търпи критика. Нямаше ги вече копринените рокли и елегантните наметки, облечена беше в кожа и здрави ботуши, ожулени и прашни от пътя. Ако не беше цветът на косата ѝ, като нищо можеха да я сбъркат с лонаки.

— Моля те, сестро! — извика някой на лонакски.

Лирна се обърна и видя Давока да дърпа Кирал на каишка. Кирал беше запънала крака в земята, а безучастните ѝ доскоро черти бяха така разкривени от страх, че почти сякаш носеше маска.

— Моля те — молеше тя с хриплив, ужасѐн глас. — Моля те, ако някога си ме смятала за своя сестра, убий ме! Не ме води при нея!

Продължи да се моли и да се дърпа дори след като Давока я хвана здраво и я повлече надолу по стълбите; молбите ѝ се извисиха в жални писъци и потънаха в сенките. „Не от смъртта се бои — помисли си Лирна. — Долу я чака нещо по-лошо.“

Приглади с ръце прашните си дрехи и ги последва.

3. Рева

Тича. Тича, докато дробовете ѝ не пламнаха и краката ѝ не се сковаха. Далече от пътя, далече от него, далече от лъжите, през високата трева и сред дърветата. Тича, докато не се свлече от изтощение. Мечът и наметалото ѝ пречеха да се надигне, но накрая все пак успя. Огледа се трескаво за някакви ориентири, сърцето ѝ се блъскаше в гърдите от умора и паника. „Той ще ме намери, ще ме настигне, ще ме накара да слушам лъжите му…“

Хукна отново, но само след няколко крачки се спъна в един щръкнал корен. Строполи се на ръце и колене, плачеше и хълцаше. „Ако наистина е съществувал някога, сегашните му следовници твърдят, че те мрази заради онова, което си… Пратили са те да търсиш нещо, което не може да бъде намерено, с надеждата че аз ще те убия… Прясна-прясна мъченица…“

— ЛЪЖИ! — Гласът ѝ отекна сред дърветата гневен, нечовешки. Уви, дърветата мълчаха, само вятърът разклащаше клоните им.

Рева седна и вдигна лице към небето, дишаше с широко отворена уста. Вече знаеше, че Ал Сорна не я преследва — ако беше тръгнал след нея, отдавна щеше да я е настигнал, а ето че тя седеше тук сама. Спомни си отчаянието в гласа му, когато викаше след нея, нотката на поражение… „Пренебрегвам гласа на песента си, която настоява да те пусна.“

„Следвай песента си, Мрачен меч — помисли си тя. — Аз ще си създам своя.“ Прокара трепереща ръка през косата си. През своята твърде дълга, твърде курвенска, твърде азраелска коса. „Мръсна, гнусна грешница…“

„Жрецът! Жрецът ще има отговори на тези лъжи.“ Щеше да се върне при него, той щеше да ѝ каже истината и Световният отец щеше да я благослови отново с любовта си; щеше да докаже, че не е мразена, да докаже, че се е отървала от греха си, да докаже, че е достойна за свещената му мисия… Че е достойна да носи бащиния си меч.

Мечът! Идеята да се върне при жреца без него и да му иска отговори за лъжите на Мрачния меч беше нелепа. Но ако имаше меча, щеше да види на лицето му истината, от която се нуждаеше. Мечът беше истината.

Отвори очи и видя звездите, откри Елена. Предното му копито винаги сочеше почти право на юг, към Кумбраел, Сивите чукари… и Високата твърд. Може би мечът още беше там, лежеше забравен в някое кьоше на господарската зала и я чакаше. А ако не беше там, едва ли щеше да го намери някога.

Мисълта прекоси ума ѝ, докато се надигаше, бърз предателски шепот в главата ѝ. „Върни се. Ще те посрещнат с отворени обятия.“

— С лъжи! — изсъска в отговор тя.

„С любов. Някога показвал ли ти е любов жрецът?“

— Не ми пука за неговата любов, нито за тяхната. Нужна ми е единствено любовта на Отеца.

Изправи се, изтупа дрехите си и тръгна на юг.

Лъкът беше направен от планински бряст, много светъл на цвят, в средата дъгата беше гладка и излъскана от употреба, от двете страни — красиво резбована, в единия край завършваше с фигурка на елен, в другия — на вълк. Не приличаше на лъка, който Ал Сорна ѝ беше направил от ясен и който Рена беше зарязала, когато избяга от него. Този беше по-дълъг и по-дебел, несъмнено с по-голям обсег и сила на изстрела.

Собственикът на лъка лежеше в отъпкана трева на завет под стар дънер на няколко мили от най-близкия път. Очите му бяха затворени в безметежен сън, по бялата му брада имаше червени петна, а в скута му лежеше празна стомна за вино. До него клечеше овчарско куче, крайно отегчено, проскубано и с тъжни очи: гледаше Рева без никаква тревога, само кривна любопитно глава, когато тя се приближи пълзешком да измъкне внимателно лъка от ръцете на пияния. Колчанът беше затиснат под гърба му, затова Рева го остави. Стрели се правеха по-лесно от лъкове.

Отдалечила се бе на двайсетина крачки, когато спря и се вгледа в резбата по лъка. Беше дори по-изящна, отколкото ѝ се бе сторило в началото. В горния край дъгата се преливаше в изправен на задните си крака елен с наведени за битка рога, а в долния вълкът клечеше с оголени зъби. Направата беше майсторска, а дърворезбата прецизна и изящна, истински шедьовър, което показваше, че се е сдобила с много скъпо оръжие.

„Мечът е всичко — беше ѝ казал жрецът. — Отецът ще прости всички грехове, извършени, за да бъде намерен.“

Рева въздъхна, върна се по стъпките си, остави лъка в ръцете на пияния и седна. След малко овчарското куче се приближи до нея, душеше и скимтеше за остатъците от заека, който Рева бе уловила с примка предния ден. Тя му даде парченце и кучето излая доволно, при което старецът се събуди с вик.

— Кво! — Стисна лъка си и посегна тромаво за стрела. — Кво искаш ма, фусто недна!

Не успя да извади стрела от колчана, отказа се и вместо това посегна към малкия нож, втъкнат в ботуша му. А после трескавият му поглед изведнъж се укроти, понеже се спря на златната монета в ръката на Рева.

— Хубав лък имаш — каза тя.

Стрелата се заби с остър звук в дървото и потъна дълбоко. Беше тренировъчна стрела, права, дълга един метър клонка от един повален ясен, със заострен край, без желязно острие и без оперение, и въпреки това Рева беше уцелила мишената от двайсет крачки.

Старецът твърдеше, че е пастир, макар да нямаше стадо. Лъкът му бил спомен от отдавна забравена кампания срещу кумбраелците, когато той бил недорасло хлапе, но хората на лорда дошли да го вземат войник, нищо че бедната му майчица си изплакала очите. Рева не повярва на историята му. Лъкът беше прекрасно оръжие, но направата му не беше кумбраелска. Реши, че пастирът или го е откраднал, или го е спечелил на комар. Така или иначе, старецът нямаше търпение да се махне с новопридобитото си богатство и не навлезе в подробности относно произхода на оръжието — тръгна с нестабилна крачка през поляната, на която нямаше нито една овца, стиснал стомната в ръка и следван от тъжното си куче.

Рева пътуваше вече от две седмици, странеше от пътищата и нощуваше сред дърветата, изхранваше се с лов, но основно гладуваше и следваше упорито копитото на Елена на юг. Пияният овчар беше първият човек, когото срещаше от дни, и нищо чудно — толкова далече от пътищата беше малко вероятно да налети на пътници или бандити, макар че си отваряше очите на четири за хора от втория вид.

Същата вечер отстреля с новия си лък една блатна кокошка, оскуба я, наниза я на шиш, опече я и я изяде още преди слънцето да е залязло. Знаеше, че времето с Ал Сорна я е направило по-слаба: свикнала бе да си ляга с пълен стомах и това я правеше роб на глада. Всяка вечер отправяше благодарствени молитви към Отеца, задето я е отървал от лъжите на Мрачния меч, и молеше прошка за греховете си.

След като се нахрани, извади ножа и стисна кичур от порасналата си коса. Това се беше превърнало в нещо като ритуал — всяка вечер вадеше ножа, решена да отреже косата си, но решимостта ѝ неизменно повяхваше, допреше ли острието до курвенските къдрици. Така и не отряза нищо. Казваше си, че дългата коса е отлична маскировка, защото азраелските жени не носят косите си подрязани късо, а тя още беше далече от Кумбраел. Това нямаше нищо общо със суетата, нито с думите на Алорнис, че косата ѝ блестяла на слънцето.

„Лъжкиня.“ Гласът на жреца я последва в съня, след като Рева прибра ножа в канията и се уви с наметалото си. „Безбожна, грешна лъжкиня…“

След още седмица на хоризонта се появиха Сивите чукари, назъбено, захлупено от сини мъгли очертание. Тук гората беше по-гъста, покриваше почти изцяло подножията на планинската верига, които ставаха все по-стръмни колкото по̀ на юг стигаше Рева. Дивечът беше оскъден, плячката ѝ се сведе до една самотна яребица и един не твърде млад заек, който не успя да избяга от стрелата ѝ. След още две нощи Рева прецени, че ѝ остава половин ден път до планината. Не знаеше къде точно се намира Високата твърд, но дните, когато на кумбраелците е било забранено дори да я споменават, отдавна бяха отминали благодарение на бащиното ѝ мъченичество. Рева знаеше за едно селце при реката, която се явяваше границата с Азраел. Жрецът беше споменал, че поклонниците намирали съдействие там, и бе подчертал, че всички Синове на Верния меч трябва да изминат разстоянието до Високата твърд, за да почетат най-благословения слуга на Отеца.

Рева откри бистър вир под малък водопад, съблече се и се изкъпа, изпра дрехите си, просна ги да съхнат и се изтегна на една плоска скала под слънцето, загледана в бавното великолепие на облаците. Както обикновено, мислите ѝ се насочиха към Ал Сорна и неговите уроци, към Алорнис и нейните рисунки, дори към пияния поет и неговите ужасни песни. Знаеше, че това е грешно и нередно, че е признак на слабост, и след това винаги молеше Отеца за прошка, но въпреки това всеки ден позволяваше на мислите си да се отклонят в тази посока, за кратко, в очакване коварният гласец да ѝ нашепне съблазните си: „Още не е късно. Върни се, поеми на север. Качи се на кораб до Пределите. Те ще се радват да те видят…“

Наказа се с поредната изтощителна тренировка: размахваше меча все по-бързо, докато коленете ѝ не се подгънаха от умора. По здрач събра малко папрат за постеля и легна да спи. Пропусна ритуала с подстригването, макар косата ѝ да бе пораснала толкова, че ѝ влизаше в очите и наистина се нуждаеше от подкъсяване.

Събудиха я викове. Рева се претърколи светкавично, като изтегли в движение меча си и заоглежда тъмната гора за врагове. Нищо не се виждаше… „Чакай.“

Носът ѝ улови миризмата преди очите ѝ да реагират, дим по лекия вятър, после и жълт проблясък на огън сред дърветата. И пак онзи писък, пронизителен, изпълнен с болка… вик на жена.

„Разбойници — реши тя и се надигна. — Не е моя грижа.“

Още писъци, накъсани от неразбираеми молби, после всичко внезапно секна, заместено от ужасна тишина.

Рева се сети за разбойниците, които беше убила при Рансмил, за Кела, онзи, който го правеше с трупове, и за другите, чиято смърт не бе нарушила съня ѝ ни най-малко.

Прибра меча в канията да скрие блясъка на стоманата, нарами колчана, взе лъка и тръгна напред. Движеше се, както я беше учил Ал Сорна, когато ходеха на лов — вдигаш стъпала само колкото да се отделят от земята, вървиш приведен и с малки крачки. Трептящият конус на огъня ставаше все по-голям, пламъците се издигаха високо от струпани в центъра на полянка клони, тъмни силуети се движеха наоколо, глас ревна свирепо, фанатично.

На трийсетина стъпки от огъня Рева се просна по корем на земята и продължи пълзешком, с лъка в лявата ръка. След броени секунди картинката стана по-ясна и я накара да спре. Едър мъж стоеше с гръб към огъня и оглеждаше бдително гората. Носеше меч в ножница на гърба и арбалет в сгъвката на ръката си, запънат и зареден. Часовой. Прекалено дисциплиниран и добре въоръжен за обикновен разбойник.

Рева се примъкна още няколко стъпки по-близо, бавно и внимателно, пръстите ѝ опипваха терена за вейки и сухи листа. Вече различаваше цвета на наметалото му — черно. „Четвъртият орден.“

Гласът ставаше все по-ясен, говорещият се появи в полезрението ѝ — мършав мъж с жълтеникаво лице, също облечен в черно, жестикулираше към нещо вляво от себе си и се пенеше на висок глас:

— … като Отричащи живеете, като Отричащи ще умрете, душите ви ще потънат в забвение, не ще намерят пристан при Покойните, лъжата, която ви носи нещастие в този живот, ще ви донесе безконечна самота в Отвъдното…

Рева изчака пазачът да погледне наляво, после се надигна да види към какво са насочени жестовете и думите на говорещия.

Бяха четирима, вързани и със запушени усти, мъж и жена, плюс момиче на десетина години и едро момче пет-шест години по-голямо. Двама облечени в черно братя стояха зад тях с извадени мечове. Момчето се противеше най-енергично, дърпаше се трескаво да разхлаби въжетата, впили се в ръцете му и стегнати около кол, набит в земята между лактите и гърба му. Парче дърво беше натикано в устата му и стегнато с връв. Слюнка течеше по брадичката му, ярост гореше в очите му, но не беше насочена към пенещия се брат, а към огъня зад него.

Рева се вгледа в пламъците и различи в огъня по-тъмен силует, силует със смътно човешки очертания, усети и миризмата на печено месо.

— Ти! — Братът с жълтеникавото лице посочи обвиняващо към вързания мъж, който, за разлика от момчето, стоеше покорно на колене, свел глава в отчаяние. — Заразил си децата си с тази лъжа, омърсил си ги с Отрицанието си и сега ще видиш съдбата, която си им отредил.

Един от мъжете с черни плащове сграбчи мъжа за косата и дръпна главата му назад. По лицето на пленника нямаше нито страх, нито гняв, очите му бяха пълни със сълзи, но не и с ужас.

— Виж това, Отричащи — изсъска говорещият, надвесил се над него, лицето му разкривено и червено в светлината на огъня. Обърна се, сграбчи момичето и го изправи грубо на крака. — Виж какво си направил.

Детето пищеше и се дърпаше в хватката му, но въпреки това братът го повлече към огъня. Дървената запушалка приглуши вика на едрото момче, което се метна напред с цялата си тежест. Не стигна далеч, защото един от братята го удари с дръжката на меча си между плешките и го повали на земята.

Рева се ориентира в сценката за секунди — разпененият, двамата при пленниците, часовоят. Четирима, които можеше да види, и без съмнение още, които не можеше, трезви и добре въоръжени, а не пияни разбойници. Безнадеждна ситуация, а и нямаше нищо общо с нейната мисия. Нямаше какво да му мисли.

Часовоят умря пръв — Рева изскочи от мрака и му преряза гърлото с ножа си; той се хвана за раната и се строполи по лице, без да издаде и звук. Рева прибра ножа, запъна стрела в лъка и я прати в гърба на разпенения, който тъкмо вдигаше момичето над главата си. Мъжът се срина и изпусна момичето, което го засипа с трескави ритници и се отскубна.

Остана ѝ време за още един изстрел, докато двамата оцелели се отърсваха от шока и се обръщаха към нея с извадени мечове. Спря се на онзи, който стоеше по-близо до нея, същия, който бе принудил бащата да види смъртта на детето си. Беше бърз; скочи наляво, докато Рева се прицелваше в гърдите му, но това не го спаси. Стрелата се заби в рамото му и го повали. Рева изтегли меча си и тръгна към другия, като пътьом преряза гърлото на ранения.

Последният оцелял се дръпна встрани от пленниците, като вдигна в движение арбалета си. Едрото момче, се метна с крясък към него, рамото му се заби в ребрата му, чу се пукот и мъжът политна в пламъците на огъня. Черноплащият писна, мяташе се в пламъците, после се търколи извън огъня, като не спираше да врещи от болка.

Вик привлече вниманието на Рева наляво — трима братя с черни плащове тичаха откъм мрака с вдигнати арбалети. Рева стрелна с поглед момчето, коленичило, с разширени, умоляващи очи.

Обърна се и хукна към дърветата, наведе се да вземе падналия лък, стрела от арбалет раздвижи косата ѝ, преди мракът да я погълне.

След още двайсетина крачки спря, обърна се и приклекна, пое си дълбоко въздух няколко пъти и зачака неподвижна. Тримата братя в черно бяха объркани и ядосани; наритаха вързаното момче да си излеят гнева, после затрупаха с пръст опърления си брат да загасят огъня, като се надвикваха какво трябвало да предприемат сега — застанали в редичка един до друг, ясно очертани на фона на огъня.

„Ситуацията май не е чак толкова безнадеждна“ — помисли си Рева, опъна тетивата и се прицели.

Момчето се казваше Аркен, сестра му — Руала, майка им — Елис, а бащата — Модал. Изгореното тяло в огъня било на майката на Модал, която се казвала Йелна, но Руала и Аркен я наричаха просто „баба“. Рева нямаше желание да пита единствения оцелял брат за името му, затова продължи да го нарича Разпенения.

— Богопочитаща вещица! — кресна ѝ той от мястото си до един дънер. Лежеше подпрян на дървото, краката му проснати безполезни. Стрелата на Рева беше пронизала гръбнака му и го бе парализирала от кръста надолу. За жалост гласът му не беше пострадал. — Само с помощта на Мрачното успя да избиеш братята ми — обвини я той и размаха треперещ пръст. Кожата му беше бледа и лепкава, очите му се изцъкляха все повече. Да го убие би било проява на милост и точно това щеше да направи още предната нощ, но Модал я беше спрял.

— Той щеше да изгори дъщеря ти жива — изтъкна Рева.

— Какво е милостта? — каза той, дългото му лице изопнато от скръб, но все така лишено от гняв, веждите му вдигнати, сякаш ѝ задаваше съвсем обикновен въпрос.

— Какво? — обърка се тя.

— Милостта е най-сладкото вино и най-горчивата отрова — каза Елис, майката. — Защото е награда за милостивите и срам за виновните.

— Катехизисът на Знанието — обясни Аркен, докато хвърляше поредния труп с черен плащ в огъня. В гласа му звучеше горчивина. — Тя очевидно е кумбраелка, татко — каза той на Модал. — Едва ли ще иска да чуе уроците ти.

„Катехизис?“

— Вие от Вярата ли сте? — попита тя изненадано. Очаквала бе, че са последователи на някоя от множеството секти, изпълзели от сенките след Едикта на толерантността.

— Истинската Вяра — каза Модал. — А не изкривената версия, в която вярват тези заблудени души.

Разпененият изграчи нещо, което Рева не разбра съвсем. „Отричащи лъжи“, сякаш.

— Кажи ми дали ще те заболи. — Тя отиде при него и се наведе да издърпа стрелата от гърба му. Мъжът не реагира, явно не усещаше нищо.

Изгореният брат също беше оцелял, но почина от раните си още преди слънцето да изгрее. Дълго бе пищял от болка, но Модал отново спря Рева, когато тя понечи да го отърве от мъките. Тя вдигна рамене и се зае да помогне на Аркен, който влачеше трупове към кладата.

— Този умееше да се бие — отбеляза тя и прихвана краката на най-високия от братята, онзи, когото беше убила последен. — Сигурно е бил от Кралската гвардия, преди Четвъртият орден да го привлече.

— Но не колкото теб — каза Аркен и вдигна трупа за раменете. — Радвам се, че го накара да страда.

Това ли беше направила? Е, определено си беше поиграла с него. След като беше простреляла другите, той се сниши под последната стрела и хукна към прикритието на дърветата. Рева го пресрещна в края на полянката с меч в ръка. Мъжът беше бърз, опитен и знаеше много трикове. Тя знаеше повече и беше по-бърза. Удължи ненужно дуела, усещаше как уменията ѝ нарастват с всеки удар и блок, с всяка рана, която оставяше по лицето и ръцете му. Беше като урок с Ал Сорна, но не репетиция, а истински. После зърна с периферното си зрение момиченцето, което плачеше на земята, все така вързано и със запушена уста, и сложи край на играта с един бърз удар в гърдите.

„Прости ми високомерието, Отче.“

Модал каза думите пред пламъците на кладата, призова семейството си да благодари на Йелна за дара на живота ѝ, да помни добротата и мъдростта ѝ и да се замисли за погрешните стъпки, които са довели тези злощастни мъже до тъжния им край. Рева стоеше настрани и чистеше кръвта от меча си, но въпреки това видя как сянка покри лицето на Аркен, докато баща му говореше, видя момчето да гледа баща си с гняв, който граничеше с омраза.

Утрото дойде с лек дъждец и с гласа на Разпенения, който я събуди от неспокойния сън. Огънят беше догорял, останала беше купчина тъмна пепел, която дъждът отмиваше, разкривайки човешки кости и ухилени черепи.

— О, бедните ми братя! — викаше Разпенения. — Победени от Мрачното. Дано Покойните очистят душите ви.

— Не беше Мрачното — каза му Рева с прозявка. — А само нож, лък, меч и ръце, които знаят как да ги използват.

Разпенения понечи да отговори, но вместо това се задави и се разкашля.

— Аз… жаден съм — изграчи накрая.

— Пий дъжда.

От братята им бяха останали добри коне, храна за няколко дни и солидно количество монети. Рева си избра най-високия от конете, сив жребец, който изглеждаше донякъде своенравен, но иначе излъчваше енергичност като повечето коне, отглеждани за лов, а останалите пусна на свобода. По настояване на Модал всички оръжия на братята бяха изгорени на кладата предната нощ, включително меча, който Аркен си беше харесал и който бащата изтегли нежно, но решително от ръката му, въпреки недоволството на младежа.

Фургонът на семейството не беше пострадал, същото важеше и за впрегнатия в него вол, но не и за багажа им — той беше преровен и съсипан, дори куклата на малката Руала беше разкъсана.

— Пътуваме към Южна кула — каза Аркен. — Имаме роднини там. Говори се, че Толерантите живеят по-спокойно при граничния лорд на Южния бряг.

— Преследвали са ви — отбеляза Рева.

Аркен кимна.

— Баща ми държи да просвещава всички, които се съгласят да го слушат. Надява се, че на юг ще намери повече слушатели. Явно аспект Тендрис не харесва тази идея.

Рева погледна към Модал, който разчистваше задната част на фургона да направи място за одеяло, и подвикна:

— Какво правиш?

— За ранения брат — обясни Модал. — Трябва да го закараме при лечител.

Рева се приближи до него и заговори много тихо в ухото му:

— Ако принудиш дъщеря си да дели един фургон с този боклук, ще му отсека главата и ще я хвърля в реката.

Постоя така още миг, докато не улови погледа му. Искаше да е сигурна, че я е разбрал. Раменете на Модал се изгърбиха под тежестта на поражението, после той викна на семейството си да се качва на фургона.

— На няколко мили източно оттук има село — каза Рева. — Ако искате, ще яздя дотам с вас.

Модал понечи да възрази, но жена му го изпревари:

— Много бихме се радвали, ако дойдеш с нас, скъпа.

Рева се метна на сивия жребец и го подкара към дървото, под което лежеше Разпенения.

— Ще… ще ме убиеш ли… вещице? — попита той с гъгнив глас, очите му светеха като черни въглени върху восъчнобледото лице.

Рева извади пълна манерка от дисагите на коня и я метна в скута му.

— Че защо да го правя? — Наведе се напред и погледна многозначително към безжизнените му крака. — Напротив, надявам се да живееш дълъг живот, братко. Стига вълците и мечките да не те спипат, разбира се.

Обърна коня и го пришпори да настигне фургона.

Селото се оказа странно място, където кумбраелци и азраелци живееха рамо до рамо и говореха на чудат диалект, събрал в себе си най-дразнещите гласни и на двете васалства. Явно беше важна спирка, ако се съдеше по множеството пътници и каруцари. Вино пътуваше на север, стомана и въглища — на юг. Имаше и взвод от Кралската гвардия, който патрулираше кръстопътя при селото, отклоняваше фургони и разчистваше задръствания, та търговията да тече безпрепятствено. От южната страна на кръстопътя имаше храм на Световния отец, а точно срещу него се издигаше мисия на Петия орден.

— В Ордена ще се погрижат за нараняванията ви — каза Рева на Модал. — Най-добре им кажете, че са ви нападнали разбойници. Ограбили са ви, но са бързали да продължат по пътя си. Няма нужда да замесвате гвардията.

Модал кимна бавно, очите му светеха бдително, натежали от подозрения. „Няма място за убийци в сърцето му — помисли Рева. — А в същото време се грижи за тях, ако са ранени тежко. Тази тяхна вяра е същинска комедия.“

— Благодарим ти от сърце — каза Елис, докато Рева подръпваше юздите на сивушкото. В очите ѝ имаше искрена топлота и признателност. — Ще се радваме, ако продължиш с нас по пътя и утре.

— Тръгнала съм за Сиви чукари — отвърна Рева. — Но ви благодаря.

Подкара коня си навътре в селото и погледна през рамо — Аркен гледаше към нея от фургона. Като видя, че се е обърнала, помаха колебливо с ръка за сбогом. Рева също му помаха и продължи.

Ханът беше най-малкият от трите в селото и според табелката над врата се казваше „Почивката на каруцаря“. Вътре кръчмата беше пълна с пътници и каруцари, повечето мъже с дръзки ръце, които бързо си ги прибираха при вида на полуизвадения ѝ нож. Рева намери едно столче в ъгъла и изчака сервиращото момиче.

— Шиндал ли е собственикът? — попита го тя.

Момичето кимна предпазливо.

— Трябва да говоря с него.

Шиндал беше жилав мъж с неприятен дрезгав глас.

— Кого ми водиш? — попита сърдито той, когато сервитьорката въведе Рева в задната стаичка, където той броеше монети. — Загубих бройката заради таз кльощава фуста, дето ми я… — Млъкна, спрял погледа си върху лицето на Рева.

Рева опря палец на гърдите си, над сърцето, и го плъзна надолу, веднъж.

Шиндал кимна едва доловимо, после ревна на момичето:

— Бира! И нещо за ядене. От пая, не от оная помия.

Придърпа стол, така че Рева да седне на масата. Не сваляше очи от лицето ѝ, докато тя разкопчаваше колана с меча си и сваляше наметалото. Изчака сервитьорката да донесе поръчката и да си тръгне и чак след това каза с почтителен шепот:

— Значи ти си тя, така ли?

Рева прокара голяма хапка от пая с голяма глътка бира и вдигна вежда.

Гласът на Шиндал притихна още повече и той се наведе по-близо до Рева.

— Кръвта на Верния меч.

Рева преглътна напушилия я смях — ококорената му почтителност беше колкото смешна, толкова и смущаваща. Блясъкът в очите му я подсети за видиотените еретици, които се събираха дни наред пред къщата на Ал Сорна.

— Верния меч е мой баща — каза тя.

Шиндал ахна и плесна развълнувано с ръце.

— Жрецът прати вест, че скоро можем да очакваме новини от теб. Новини, които да разтърсят основите на еретическото господство. Но никога не съм си и помислял, не съм си и мечтал, че може да те видя с очите си, най-малкото тук, в тази дупка, където се правя на съдържател.

„Жрецът прати вест…“

— Той какво ти каза? — попита Рева, като се постара в тона ѝ да не прозвучи друго освен бегло любопитство. „Че скоро ще съм мъртва? Че ще имате нова мъченица, която да почитате?“

— Вестите от жреца са кратки и неясни по обясними причини. Ако васалният лорд или еретическият крал ги прихванат, излишната яснота би създала проблеми на всички ни.

Рева кимна и се съсредоточи върху чинията си. Паят беше изненадващо вкусен, маринована в бира пържола, запечена с каша от гъби.

— Ако мога да попитам — продължи Шиндал, — тази твоя мисия, каквато и да е тя, не че бих дръзнал да любопитствам за естеството ѝ, но… успешна ли беше? Близо ли сме до освобождението си?

Рева разтегна устни в празна усмивка.

— Трябва да намеря Високата твърд. От жреца знам, че ти помагаш на поклонниците да стигнат дотам.

— Разбира се — промълви той. — Естествено, че ще искаш да направиш това поклонничество, докато още има време. — Стана и отиде в един от ъглите на стаята, онзи, до който светлината на лампата почти не достигаше, наведе се, извади една тухла от основата на стената и измъкна нещо от тайника зад нея.

— Нарисувано е върху коприна — каза той и постави пред Рева малък мек правоъгълник с диагонал по-малко от педя. — Лесно се крие, а при нужда човек може да го глътне.

Беше карта, простичко нарисувана, но достатъчно ясна — линия, която започваше от скупчени нагъсто знаци, които най-вероятно бележеха селото, лъкатушеше през планина и река и свършваше при черен символ с формата на стрела.

— Шест дни път оттук — каза Шиндал. — В момента няма много поклонници, така че пътят би трябвало да е чист. Там има наши приятели, които се подвизават като просяци, потърсили подслон.

— Гарнизон няма ли? — попита тя изненадано. Обмисляла бе различни варианти как да се вмъкне в крепостта под носа на васалната стража.

— Не и след смъртта на Верния меч. Впиянченият курварин в Алтор явно няма нищо против крепостта да тъне в немара.

Рева довърши храната, допи и бирата. После каза:

— Ще ми трябва стая за тази нощ. И обор да оставя коня си. — Предложи да му плати, той отказа и я заведе в една стая на горния етаж. Беше малка и не особено чиста, но гледката на тясното легло, първото, в което щеше да легне след като си тръгнаха от къщата на Мрачния меч, компенсираше всички недостатъци.

— Видях го веднъж — каза Шиндал от прага, все така вперил поглед в лицето ѝ. — Верния меч. Малко след като Отецът го спаси от разбойническата стрела. Белегът още беше пресен, червен като рубин, ярък на лъчите на утринното слънце. Изправи се да ни говори и… думите му… толкова много истина в няколко кратки изречения. Тогава разбрах, че съм чул зова на Отеца в словата му. — Погледът му беше напрегнат, а гласът преливаше от емоции. — Имаш неговите очи.

Рева остави наметалото и меча си на леглото.

— Кралската гвардия патрулира ли в планината?

Шиндал примигна, после поклати глава.

— Само по пътищата в ниското, заради разбойниците, които обикалят там. Рядко се качват по високото, сигурно им е много студено там. — Остави запалена свещ на масичката и тръгна към вратата. — Първата камбана е в четвъртия час.

— Дотогава ще съм тръгнала. Благодаря за съдействието.

Той я изгледа продължително, преди да излезе, преглътна и каза:

— Да видя лицето ти е единствената благодарност, която ми е нужна.

За пръв път идваше в Сиви чукари и стръмните планински склонове я стреснаха — отвесни канари и страховити скални корнизи накъдето и да погледнеш. Въздухът беше студен, пронизващ, мъглите се редуваха с дъжд. Пътят свърши при широка бърза река, която течеше на изток. Рева пое покрай нея — според картата това бе най-прекият път до крепостта — и сивушкото почна да пръхти недоволно от осеяния с камъни бряг.

— Мрънкало — каза тя и го потупа по врата. — Така ще те кръстя.

Тропот на конски копита по камък я накара да се обърне. Видя друг ездач в края на пътя, едро момче на дребен кон. Изчака го да я настигне.

— Открадна ли го? — попита тя Аркен, когато той се изравни с нея.

— Купих го с парите на братята — каза той, закашля се и се размърда на малкото седло.

Рева го гледаше мълчаливо. Момчето се изчерви под погледа ѝ.

— Ако бях останал с тях още ден, щях да го убия — каза накрая. — А и съм ти задължен.

Гръмотевица се търколи над тях. Рева вдигна поглед и видя тъмни облаци да наближават от запад.

— По-добре да се отдалечим от брега — каза тя и обърна Мрънкало. — Подозирам, че при дъжд реката приижда.

— Той беше обикновен каруцар — каза Аркен. — Добър в занаята си и малко по-образован и праведен от повечето хора в градчето, но все пак обикновен каруцар. А после един ден аспектът на Втория орден дойде на посещение в нашата мисия, татко отиде при нея за катехизис и тогава всичко се промени.

Намерили бяха подслон от дъжда в малка скална цепнатина. Не ги валеше, но беше мокро и влажно за огън, затова се гушеха в плащовете си, топлени само от дъха на конете.

— Всяка свободна минута говореше на всеки, който склони да го чуе — продължи Аркен. — Всяка излишна монета даваше на печатаря да му отпечата проповедите и после ги раздаваше безплатно, а двамата със сестра ми с часове стояхме на улицата, докато той дърдореше. А най-лошото беше, че се намираха хора, които спираха да го чуят. Мразех ги, че спират. Ако никой не му обръщаше внимание, може би с времето щеше да се откаже и Четвъртият орден нямаше да ни вдигне мерника. Вашият бог няма ордени, нали?

— Този свят е създаден по волята на Отеца — каза тя. — За да познаем любовта му. Един свят, един Отец, една църква. — „Пък била тя продажна и користолюбива.“

Аркен кимна, после кихна. Капка дъжд се бе стекла по носа му и висеше от върха.

— Ще те търсят ли? — попита Рева.

Сянка затъмни лицето му.

— Съмнявам се. Казахме си тежки думи.

— Думите не са стрели, могат да бъдат оттеглени.

— Той ни нареди да не правим нищо! — Аркен стисна зъби, ръцете му се свиха в юмруци под плаща. — Просто си седеше там и рецитираше стихове от катехизиса, докато те идваха към нас. Що за човек прави така!?

„Човек на Вярата“ — помисли си Рева.

— С какво толкова ги е разгневил?

— Все повтаряше, че Вярата е загубила пътя си. Че сме допуснали непростима грешка, че Червената ръка е белязала душите ни, че ни е накарала да мразим, вместо да обичаме. Да убиваме, вместо да спасяваме. Че преследването на неправоверните е издигнало стена между нас и Покойните. Един ден у дома дойде брат от Четвъртия орден с писмо от техния аспект. Беше любезно, но твърдо — настояваше баща ми да спре да говори. А той скъса писмото в лицето на пратеника. След два дни работилницата му изгоря.

Мрънкало почна да удря с копито и да тръска нетърпеливо глава. Рева започваше да долавя настроенията му и вече знаеше, че този кон не обича дългите почивки. Стана, извади от дисагите морков и му го даде.

— С нищо не си ми длъжен — каза тя на Аркен. — А да пътуваш с мен може да се окаже… опасно.

— Грешиш — каза той. — За това, дето не съм ти длъжен. А за опасностите не ми пука.

В погледа му се четеше искрена решителност, както и още нещо — срам. „Още е момче — помисли си Рева. — Въпреки изпитанията, през които е преминал.“

— Търся едно нещо — каза му тя. — Помогни ми да го намеря и сметките ни ще са уредени. След това ще си тръгнеш по пътя.

Той кимна с усмивка.

— Както кажеш.

Рева извади нещо от дисагите си и му го подхвърли.

— Баща ти пропусна да провери Разпенения за оръжие.

Аркен претегли ножа в ръка, извади го от канията. Беше хубаво оръжие от здрава стомана, с дълго острие и добре балансирано, с удобна дървена дръжка.

— Не знам как да го използвам. Баща ми не ми даваше дори дървен меч да размахвам, когато бях малък.

Рева погледна към дъжда навън. Вече не валеше толкова силно, пороят беше преминал в ръмеж. Хвана юздите на Мрънкало и го изведе от скалната цепнатина.

— Аз ще те науча.

Беше като да си играеш с дете, макар и с половин стъпка по-високо от теб и двойно по-едро. „Толкова е бавен“ — помисли си тя, когато Аркен залитна покрай нея, а прибраният му в канията нож я пропусна с цяла стъпка. Дори не му беше хрумнало, че тя ще отскочи встрани. Рева се метна на гърба му и опря своя нож в гърлото му.

— Опитай пак — каза и отскочи настрани.

Младежът се обърна към нея, изчервен до уши, стиснал още по-непохватно ножа. „Не е срам — осъзна Рева. — Добре ще е да сведа до минимум физическия контакт помежду ни.“

През следващите четири дни отделяше по един час сутрин и един вечер за упражнения, опитваше се да го научи на основните похвати в боя с нож, но усилията ѝ бяха напразни. Той беше едър и силен, но не притежаваше нито бързината, нито ловкостта да се справи дори с най-простичката атака. Накрая Рева му каза да забрави за ножа и да се пробва с невъоръжения бой. С това Аркен се справи по-добре, бързо овладя по-лесните комбинации от удари, дори успя да я фрасне силно по ръката при една от тренировките.

— Извинявай — ахна той, докато тя разтриваше удареното място.

— За какво? Аз съм си виновна, че бях толкова… — мушна се под гарда му, шамароса го с отворена длан по бузата и отскочи, преди той да е реагирал — бавна. Достатъчно за тази вечер. Хайде да ядем.

Даваше си сметка, че отново си угажда, че като му позволява да остане с нея, задоволява потребността си от човешка компания, чиято липса я измъчваше след бягството ѝ от Ал Сорна. Освен това Аркен бе поел най-неприятната част от задачите, без да мрънка — палеше огъня, грижеше се за конете и всяка вечер готвеше, всичко това с почти военно старание и дисциплина. „Не е честно — мислеше си тя, като го гледаше как реже парчета бекон и ги подрежда в тигана. — Не ми трябва помощта му. А и как ме гледа само…“ Погледите му не бяха сластолюбиви, нито обидни по друг начин, а по-скоро изпълнени с копнеж. „Още е момче.“

Видяха Високата твърд на следващия ден — назъбеният ѝ силует стърчеше в далечината. Легендите разказваха за нещо по-величествено и по-високо, митичен замък, достоен за мъченичеството на баща ѝ, ала колкото повече се приближаваха, толкова по-очевидна ставаше липсата на всякакво великолепие. В зидовете имаше дупки, бойниците бяха разкъсани, сякаш някакъв гигант е отхапал парчета от градежа, преди да продължи по пътя си. Стръмният път към входа беше обсипан с изпопадали каменни отломки, стадо дългороги планински кози се беше настанило там, пасеше плевелите, избуяли между паветата, и изобщо не реагира при появата им.

— Удивително! — ахна Аркен, когато спряха пред портата, вдигнали поглед към надвисналите стени. — Не подозирах, че има толкова високи кули.

Нещо изскърца и привлече погледите им към вградена в портата вратичка. Беше се открехнала и нечие старческо лице надничаше през пролуката.

— Няма нищо за крадене тука — каза лицето.

Рева направи знака на Верния меч и враждебността се отля от лицето на стареца.

— По-добре влезте — каза той и изчезна в сенките.

Рева прекрачи прага и погледна стареца, който се бе дръпнал да им направи път. Невъзможно бе да определи с точност възрастта му, но със сигурност беше прехвърлил седемдесетте, ако се съдеше по увисналата сбръчкана кожа, която разкривяваше чертите му. Облечен беше в дрипи, които отдавна не бяха виждали вода и сапун, увил се бе в протъркано одеяло. Държеше дълга тояга, висока почти колкото самия него, но повече за опора, отколкото като оръжие, прецени Рева.

— Вантил — представи се той. — Мисля, че знам ти коя си. — Кимна към Аркен, който бе останал навън с конете. — Него не го знам.

— Доверен човек — обясни Рева.

Това явно бе достатъчно за Вантил, защото той се обърна и тръгна с накуцване към някакви стръмни каменни стъпала.

— Сигурно най-напред ще искаш да видиш залата.

— Да. — Сърцето ѝ биеше по-бързо, отколкото при срещата ѝ с Разпенения и неговите братя. — Бих искала да я видя.

Беше обикновена стая. По-голяма от другите, край които минаха, и в същото занемарено състояние, но все пак просто стая, цялата студен камък и сенки, празна, освен стола с висока облегалка срещу вратата. По нейна молба Вантил донесе запалена факла и Рева се зае да огледа сенките, осветяваше стените, зад колоните, под стола.

— Не искаш ли да се помолиш пред трона? — попита Вантил, видимо озадачен от поведението ѝ.

Рева не му обърна внимание. Приключи с първоначалния оглед на стаята и веднага започна втори, после и трети. Огледа всяко кьоше, всяко скришно място, прогони сенките с факлата. Нищо.

— Откога си тук? — попита тя стареца.

— Дойдох малко след кончината на Верния меч.

— Сигурно се досещаш защо съм дошла.

Старецът вдигна рамене.

— Да се помолиш на Верния меч. Да говориш с Отеца на това свещено място…

— Имал е меч. Тук, в тази стая, когато е умрял. Къде е той?

Вантил поклати смутено глава.

— Няма меч тука, а тая крепост аз я познавам по-добре от всеки друг. Отнесоха всичко. Онова, дето не го взеха главорезите на Мрачния меч, го отнесоха гвардейците на васалния лорд.

— Мрачния меч не го е взел — измърмори тя под нос, после продължи по-високо: — Кога са идвали хората на васалния лорд?

— Идват всяка година да търсят поклонници. Крием се в планината, докато си тръгнат. Последно бяха тука преди два месеца.

Толкова много път за нищо. Мечът не беше тук. Щом хората на Ал Сорна не го бяха взели, значи оставаше васалният лорд в Алтор.

— Има ли къде да се настаня за тази нощ? — попита тя.

— Кръвта на Верния меч е добре дошла тука за колкото време поиска. — Запристъпва от крак на крак, чак тропна с тоягата си по каменния под. — Ъъ, такова, молитвите? — каза накрая.

Рева хвърли последен поглед на залата. „Празен стол в една празна стая.“ Тук нямаше и помен от Верния меч, нямаше дори кърваво петно да бележи кончината му. „Дали си е мислил за мен? — чудеше се тя. — Знаел ли е изобщо, че съществувам?“

— Отецът познава отлично любовта ми към Верния меч — каза тя на Вантил и тръгна към вратата. — Искам да настаниш и моя човек.

4. Френтис

Намери място да се скрият сред хълмовете на няколко мили от вилата, скално струпване на едно било с добър изглед към пущинака наоколо, с достатъчно храсталаци да поддържа огън и завет сред камънака. Свали такъмите на жребеца и го плесна силно по задницата. Животното препусна на юг. С малко късмет това би заблудило евентуалните им преследвачи. През онази първа нощ тя бе продължила да кърви, кръв течеше от носа, ушите и очите ѝ, а влагата по прилепналите панталони показваше, че кърви от всички възможни места. Той я съблече и продължи да попива кръвта, докато кървенето постепенно не намаля. Тя лежеше бледа, гола и безжизнена, дишаше плитко, но не приличаше на спящ човек, защото нито клепачите ѝ трепкаха, нито звуци излизаха от гърлото ѝ. Хрумна му, че може никога да не се събуди, а той може да си седи тук до живот и да зяпа трупа ѝ. Връзката беше силна, сърбежът беше изчезнал. Френтис отново беше неин, макар тя да лежеше беззащитна, макар че той искаше да забие ножа си в гърдите ѝ, да го забива отново и отново. Вместо това се грижеше за нея, опитваше се да я стопли нощем на завет зад скалите. И така, докато в утрото на третия ден очите ѝ внезапно не се отвориха.

Усмихна се, като го видя, благодарност грейна в очите ѝ.

— Знаех, че не би могъл да ме изоставиш, любов моя.

Френтис отвърна мълчаливо на погледа ѝ с надежда тя да види омразата в очите му.

Жената отметна плаща, с който я беше завил, и се протегна. Беше по-слаба отпреди, но все още атлетична, силна и… красива. Това само наля масло в огъня на омразата му.

— О, стига си се цупил — простена тя. — Наложително беше да се отървем от тях. За нас, както и за Съюзника. След време ще разбереш.

Направи гримаса при вида на окървавените си дрехи, но въпреки това и без колебание облече черната памучна риза и панталони.

— Имаме ли нещо за ядене?

Той посочи единствения дивеч, който бе успял да улови, скална змия, която беше одрал и нарязал предния ден. Окачил бе ивиците месо над слаб огън да се опушат и те се оказаха изненадващо вкусни.

Жената изяде останалото змийско месо с видим апетит, дъвчеше и гълташе с наслада.

— Талантите ти нямат край, честно — каза тя, след като приключи; мазнина лъщеше по устните ѝ. — От теб ще излезе чудесен съпруг.

Поеха на североизток преди слънцето да е напекло непоносимо. Плитка дъждовна локва на сянка между камъните им осигури достатъчен запас от вода, но през последните дни почти не се бяха хранили и това се отразяваше на прехода им. След като ден и половина се влачиха през пущинака, най-сетне зърнаха брега. По преценка на жената се намираха поне на двайсетина мили северно от Алпира.

— Пристанище Джанелис е на половин ден път северно оттук — каза тя. — Ще трябва да откраднем това-онова, понеже сме двама просяци в дрипи.

Френтис не беше крал нищо ценно от дните си на джебчия по улиците на Варинсхолд, а дребните кражби, които се поощряваха в Дома на ордена, не бяха особено доходоносни. Оказа се, че уменията от детството не са го напуснали напълно, и след няколко часа по улиците на Джанелис той разполагаше с две пълни кесии и прилична колекция от бижута, предостатъчни за нови дрехи и стая в скромна странноприемница. Отново го играеха съпрузи, прясно венчани и влюбени, които търсят кораб към северните пристанища, за да посетят свои роднини. Съдържателят им препоръча търговски кораб, който потеглял за Марбелис на следващата сутрин.

— Очаквах по-остра реакция — каза тя същата нощ, легнала до него. Беше го използвала отново, по-нежно този път, дори го беше целунала, вероятно в опит да придаде правдивост на ролите им, реши Френтис. Връзката го заставяше да отвърне със същото, да целува и да гали, да притиска силно тръпнещата ѝ снага. След като приключиха, тя преплете крака с неговите и плъзна пръсти по твърдите мускули на корема му.

— Съпругата и синът на погубената им Надежда умират в огнен ад — каза тя. — И никой не говори за това.

Френтис искаше сърбежът да се върне, да донесе със себе си прекрасната освобождаваща агония, която му бе позволила да се движи, да спасява, а не да убива. Внимаваше истината да не изплува в мислите му, събуди образи, които да предизвикат вина и отчаяние, с надеждата, че така ще скрие от жената истинския резултат от мисията им. Работникът в чифлика, ханджията, момчето, което го гледа ококорено от леглото си…

— Дали пък императорът не е потулил новината? — чудеше се тя. — Опитва се да спести на народа си болката. Първо Надеждата, а сега и това, точно когато се канеше да обяви нов Избор. Не че има кого да избере сега, когато кучката е мъртва. — Изкиска се, доловила изненадата му. — Боя се, че не бях изцяло откровена с теб, любими. В списъка не беше името на момчето, а на майка му. Него използвах, за да ти дам урок. Не, мишената беше тя, нейното име трябваше да зачеркнем — Емерен Насур Айлерс, избора на императора за новата Надежда, за бъдеща императрица на Алпиранската империя. — Положи ръка на рамото му и затвори очи, унасяйки се в сън. — Вече няма значение кого ще избере, защото всяка надежда е съкрушена…

Пътуването до Марбелис отне още осем дни, като през цялото време се преструваха на влюбена млада двойка за пред екипажа на търговския кораб. Моряците бяха шумна компания, обичаха грубите шеги и постоянно даваха съвети на Френтис относно съпружеските му задължения. Понеже не знаеше алпирански, той ограничаваше отклика си до смутен смях. В каютата им нощем, след като жената приключеше с него, Френтис използваше относителната си свобода да проучва белега, където преди бе усещал сърбежа. Имаше ясно доловима промяна в текстурата на белега, тъканта беше по-гладка, самият белег сякаш се беше разраснал по площ. Но сърбежа го нямаше, нямаше го освобождаващия прилив на болка. „Расти“ — внушаваше му той, като едновременно с това се опитваше да крие объркването си от жената.

Пристанаха в Марбелис със сутрешния прилив, сбогуваха се през смях и последна порция дебелашки шеги с моряците и слязоха по мостчето.

— Така — каза жената, докато оглеждаше зад пристанището. — Време е да намерим местните отрепки.

Като във всички пристанища и тук имаше места, където разумните хора не стъпваха. Във Варинсхолд това се отнасяше за целия западен квартал; тук тази територия беше по-малка, претъпкано гето, скупчено около района на складовете. Следи от окупацията на Кралската гвардия още се виждаха по улиците — съборени къщи и петна от сажди по крепостните стени. Оживеното пристанище и шумните хора говореха за град, който се е изцелил в голяма степен след войната, но в бедните квартали още имаше белези от сраженията.

— Говори се, че повече от хиляда жени били изнасилени, когато паднали стените — каза тя, докато подминаваха една изтърбушена къща. — Изнасилили ги, а после им прерязали гърлата. Вашите хора така ли празнуват победите си?

„Не бях тук — понечи да каже той, но не го направи. — Не че има значение. Всеки мъж в онази армия беше омърсен от войната на Янус.“

— О, изпитваш вина заради чужди престъпления — каза тя и му размаха пръст. — Няма смисъл, любов моя. Няма никакъв смисъл.

Избра една пивница в най-тъмната уличка, която успяха да намерят, поръча бутилка червено вино, като се постара да покаже солидното количество монети в кесията си, после седнаха да чакат на маса срещу входа. Няколкото редовни клиенти, основно брадясали мъже с омачкани дрехи, се изнесоха непосредствено след тяхната поява и ги оставиха сами, с изключение на един мъж, седнал в ниша. Димът от лулата му се виеше в сенките.

— Винаги се цели в онзи, който не бърза да си тръгне — каза жената, вдигна чашата си за наздравица към мъжа в нишата и се усмихна сияйно. — Той ще е най-предприемчивият.

Мъжът изпуфка още веднъж с лулата си, после стана и тръгна към тяхната маса. Беше нисък и жилав, но с лице на побойник, включително липсващи зъби, чието отсъствие лъсна, когато разтегна лице в студена усмивка. Макар да приличаше на човек от Севера, заговори жената на алпирански.

— Говоря езика на Кралството — отвърна тя. — И не, нямам нужда от петолистник, благодаря.

Мъжът кривна глава.

— А, значи ви трябва червен цвят. — Акцентът му беше силен и познат, нилсаелски. Придърпа си стол да седне при тях, наля си от виното им. — Може да се намери, но е скъпо. Тук не е като в Кралството. Императорът смята червения цвят за голямо зло.

— Не търсим да купим… развлечения. — Хвърли скришен поглед на стаята и сниши глас. — Трябва да стигнем до Кралството.

Жилавият се облегна назад и изгрухтя развеселено.

— Ми, желая ви късмет. Алпирански кораби вече не пътуват натам. Може да сте чули. Заради онази дреболия с войната.

Жената се наведе към него през масата и каза тихо:

— Чух, че… можело да се наемат други кораби. Кораби, които не изпълняват толкова стриктно императорските закони.

Лицето му стана напълно сериозно, очите му се присвиха.

— Опасни приказки са това. Особено от непознати.

— Знам. — Гласът ѝ се сниши до шепот. — Трябва да се махнем оттук. Съпругът ми… — тя кимна към Френтис — е от Кралството, запознахме се преди войната. Тогава беше много по-лесно, получихме благословията на родителите ми, но сега… — Изопна тъжно лице. — Годините след войната бяха трудни за нас. Семейството ми, съседите, всички ни обърнаха гръб. Решихме, че в Кралството може да ни приемат по-добре.

Жилавият вдигна вежди и прецени Френтис с поглед.

— От Кралството казваш? По-точно?

— От Варинсхолд.

— Да, личи си по акцента ти. Какво те доведе в Империята? Приличаш повече на войник, отколкото на търговец.

— Моряк съм — каза Френтис. — Започнах като юнга, когато нещата в квартала станаха трудни. Наложи се да се махна.

— Трудни?

— Едноокия.

— А. — Жилавият допи виното в чашата си. — Чувал съм това име. Сигурно знаеш, че умря преди години?

— Да. Не плаках много.

Бегла усмивка разтегна лицето на мъжа.

— Може и да имам едно-две имена за вас. Но ще е скъпо.

— Можем да платим — увери го жената и му показа претъпканата си кесия.

Той поглади брадичката си, уж дълбоко замислен, после кимна.

— Чакайте тук. Ще се върна преди деветата камбана.

Жената го изчака да излезе, после се обърна към Френтис с вдигната вежда.

— Едноокия?

Той отпи мълчаливо от виното си. Мълча, докато жената не загуби търпение и не го пришпори през връзката.

— Белезите ми — изсъска той през пламналата болка. — Той ми остави белезите. Братята ми го убиха.

— Значи — измърмори тя и охлаби връзката — ти си бил един от хората на Пратеника. — Гласът ѝ бе необичайно сериозен, сякаш току-що и с неохота си е дала сметка за нещо. Погледна го изпитателно, както онзи път в храма, но сега поне не го подложи на изтезания. След миг тръсна глава и го потупа по ръката.

— Прости съмненията ми, любими. Но вековете ме направиха предпазлива.

Стана и нагласи късия меч под наметалото си.

— По-добре да изчакаме благодетеля си на друго място.

Изкатериха се на покрива на една барака при уличката и зачакаха. Жилавият се върна доста преди деветата камбана, придружен от четирима възедри спътници. Влязоха с бърз ход в пивницата и излязоха също толкова бързо. Най-едрият от спътниците на жилавия надвисна над него, ръгаше го в гърдите и го засипваше с тихи заплахи.

— Не убивай никого — прошепна жената. — И гледай поне един да остане в съзнание.

Опитът на Френтис показваше, че колкото по-едър и агресивен е един мъж, толкова по-слаби са уменията му в боя. Едрите мъже, особено онези, които се занимаваха с престъпни дела, разчитаха повече на сплашването, отколкото на боя. Затова не се изненада, когато мъжът, зад когото скочи, не успя да избегне прицеления в тила му удар, нито че вторият, още по-едър, само зяпна глуповато и изобщо не реагира на високия ритник, който го уцели в слепоочието. Третият, най-дребният от всичките, успя да извади ножа си преди юмрукът на жената да попадне в нервния сплит зад ухото му. Четвъртият се оказа достатъчно бърз да замахне към нея с тоягата си. Тя приклекна под оръжието, смаза с ритник коляното му и го довърши с удар в слепоочието.

После извади меча си и тръгна към жилавия, който се беше скрил зад един зид с вдигнати ръце и сведени очи. Опря върха на меча си под брадичката му и го принуди да вдигне глава.

— Да чуя имената, които имаш за нас.

— И това трябва да ме впечатли, така ли? — Контрабандистът погледна надолу към жилавия, пребит и окървавен, и се подсмихна с пренебрежение. След известно убеждаване жилавият ги беше завел в един склад, пълен уж само със сандъци за чай. Контрабандистът и няколко мъже от екипажа му хвърляха зарове зад една стена, която не беше стена. Беше силен мъж и говореше с мелденейски акцент, сабята му бе подпряна до него да му е подръка. Другарите му също бяха въоръжени.

— Това е само показно — каза жената и метна натъпкана кесия на контрабандиста. — За това какво се случва, когато не изпълниш сделката.

Контрабандистът претегли кесията в ръка, после срита свития на топка посредник.

— Този върви с още четирима. Те къде са?

— Доспа им се нещо. — Жената му показа другата кесия и няколкото гривни, които Френтис беше откраднал. — Твои са, когато стигнем Кралството. Този нещастник твърди, че по план скоро ще преметнеш акцизните агенти на краля. Смятай ни за допълнителен товар.

Контрабандистът прибра кесията, после махна на двама от хората си и кимна към жилавия. Те го изправиха и го повлякоха към дъното на склада.

— Благодаря за щедрата плата, но той не е трябвало да ви казва името ми.

— Аз вече го забравих — увери го жената.

Корабът на контрабандиста беше малко по-голям от речните баржи, които Френтис помнеше от детството си, но с по-дълбок корпус и по-високо платно. Екипажът наброяваше едва десет човека освен капитана и всички вършеха работата си мълчаливо и пъргаво, без гръмогласния смях и дебелашките шеги на моряците от търговския кораб. Заведоха ги на палубата близо до носа и им казаха да не мърдат оттам, носеха им храната и никой от моряците не се опита да ги заговори. Пътуването беше неприятно, още по-неприятно заради безкрайното дърдорене на жената и плътната мъгла, която ги затисна на четвъртия ден, по средата на Еринейско море.

— Ходила съм в Кралството само веднъж — каза жената. — Трябва де е било преди… хм, преди век и половина. Гадателите бяха посочили дребен благородник, който притежавал нужните качества да си пробие път до кралския трон след години. Лесна мишена, ако си спомням добре, беше истинска свиня, роб на щенията си, така че просто влязох в ролята на курва. Убих го, преди да ме е докоснал, разбира се. Един-единствен удар в средата на гърдите, трудна техника, която от години се опитвах да усъвършенствам. Странно, но когато няколко десетилетия по-късно започна възходът на Янус, Съюзникът не даде инструкции за неговата смърт. Изглежда, вашият луд крал се е вписвал идеално в плановете му.

Мъглата започна да се вдига рано вечерта на седмия ден и разкри южното крайбрежие на Кралството, опнало се като тъмна маса няколко мили ляво на борд. Капитанът нареди промяна в курса и малкият кораб пое на запад. Френтис наблюдаваше напрегнато захлупения от мъгла бряг и скоро различи познат ориентир, каменна колона в едно тясно заливче.

— Нещо интересно? — попита жената, доловила вълнението му.

— Стареца от Полета на Ула — каза той.

— Тоест?

— Намираме се на трийсетина мили източно от Южна кула.

— Можем ли да хвърлим котва тук?

Преди да тръгнат към Южна кула Вълчите бегачи бяха преследвали контрабандисти по този бряг в продължение на няколко месеца и Френтис знаеше, че каналът около Стареца е твърде тесен за истински кораб, но лесно щеше да поеме лодката на контрабандиста. Кимна утвърдително.

— Най-напред се погрижи за капитана — каза тя и тръгна към стъпалата за трюма. — Аз имам грижата за долната палуба.

Капитанът притежаваше впечатляваща физика и изглеждаше корав и дори свиреп мъж, но се оказа слаб противник — успя да парира само един удар със сабята си, преди късият меч на Френтис да го прониже в гърдите. Първият му помощник се оказа по-труден, отбранява се успешно с една кука почти половин минута, като редеше псувни на непознат за Френтис език и викаше за помощ. Но псувните и куражът не му помогнаха. Умря трудно, но така или иначе умря, също като останалите от екипажа.

— Защо се казва Полетът на Ула? — попита жената. Стояха на скалите над заливчето, след като бяха зарязали лодката на каменистия плаж долу. Оттатък Стареца корабът на контрабандиста се движеше бавно към скалите, след като жената беше привързала руля му с въже.

— Не съм се сещал да попитам — каза той, без да му пука, че тя ще усети лъжата му. Кейнис му беше разказал легендата — заливът бил наречен на жена, чийто съпруг бил мобилизиран на боен кораб във войната на някакъв забравен крал. Всеки ден тя се катерела по коварните склонове на Стареца, заставала на върха му, гледала морето и чакала корабът на съпруга ѝ да се върне. Минавали седмици и месеци, а тя все така се катерела всеки ден до върха, в слънце и дъжд, в сняг и буря. А после един ден корабът му се появил на хоризонта и когато различила съпруга си да ѝ маха от носа, жената се хвърлила от върха и намерила смъртта си върху скалите в ниското. Защото той ѝ бил изневерил преди да отплава и жената искала да стане свидетел на края ѝ.

Останаха, докато корабът не отнесе мъртвия си екипаж до скалите, видяха как корпусът му се сцепи с трясък, мачтата се скърши и повлече платното във водата. Изчакаха да потъне наполовина и чак тогава му обърнаха гръб. Нощта се спускаше бързо и пронизващ вятър жилеше лицата им.

— В Южна кула познават ли те? — попита жената.

Този път Френтис ѝ отговори откровено:

— Едва ли има такива, които да си спомнят лицето ми. — Когато безчетната армия на краля се събираше за началото на инвазията, Вейлин Ал Сорна беше там, значи едва ли някой беше запомнил друг брат от Шестия орден. Френтис обичаше Вейлин, но си даваше сметка, че край него всеки друг мъж става невидим.

Продължиха към Южна кула през нощта, защото жената не искаше да остават близо до корабокрушение, което несъмнено щеше да привлече нежелано внимание. Когато най-сетне спряха за почивка, слънцето вече се издигаше над покривите на градчето. Южна кула беше опасана с крепостен зид, а сградата, от която градът бе получил името си, стърчеше над останалите постройки, висока и стройна.

Влязоха през западната порта, все така в ролята си на млади съпрузи. Жената май окончателно беше зарязала другите роли и Френтис започваше да се пита дали не се е вживяла прекалено в тази.

Стражите при портата ги претърсиха грижливо и не намериха оръжия, защото двамата бяха скрили мечовете си в една могилка на миля от градчето, а пари имаха точно колкото да ги пуснат през портата. Единият от стражите се усъмни в странния акцент на жената и Френтис обясни, че е от Северните предели, което, изглежда, беше достатъчно. Пуснаха ги да влязат със строгото предупреждение, че в града не търпят скитници и че ако не са си намерили квартира до десетата камбана, по-добре да се махнат.

Френтис помнеше градчето, от което беше отплавал преди шест години, с деловата врява и шумните навалици на процъфтяващо пристанище, а кейовете бяха претъпкани с кораби, които да превозят армията през Еринейско море. Сега Южна кула беше по-тиха, улиците не гъмжаха от тежко натоварени каруци и улични търговци, а в пристанището имаше само десетина кораба. „Вече няма коприна, няма подправки — помисли си той, спомнил си шаренията и ароматите на пазарището. — Янус ни струваше не само кръв.“

Спряха в хан близо до кулата и си поръчаха обяд, сервиран им от пълничка жена, която се суетеше около тях с енергията на човек, който няма какво друго да прави.

— От Северните предели, значи? — попита тя. — Доста далечко си от дома, мила.

Жената стисна ръката на Френтис и погали опакото на дланта му с палеца си.

— Бих отишла и до края на света, ако той поиска.

— Ау, колко сте ми сладки. Аз пък и стаята не бих прекосила за моя хрантутник.

Милозливата история им осигури допълнително от ябълковия пай и отстъпка за стаята.

Тази нощ жената не го използва; вместо това седеше на леглото като статуя и мълчеше, а Френтис зяпаше улицата през прозореца. Долавяше нетипично напрежение в нея, тревога в очите. „Не знае какво следва“ — реши той.

Тази мисъл му докара строг поглед на порицание, но само толкова, този път жената не го шамароса през връзката. Вече рядко го нараняваше, не се беше повторил и изпитателният поглед от пивницата в Марбелис. „Вече вярва, че съм неин — помисли си той. — Като куче, което са били с пръчка, докато не се научи да изпълнява безпрекословно всяка команда.“ Ръцете го сърбяха да опипа отново белега, да усети гладката заздравяла тъкан. Стараеше се да потиска тази мисъл, да я крие, но нито за миг не я изостави: „Расти!“

Луната вече бе изгряла, когато по калдъръма отвън затанцува сянка. Собственикът ѝ не се виждаше, но сянката говореше за човек, който се движи с лекота и без да бърза. Френтис се обърна към вратата, а жената стана от леглото. За пръв път бяха невъоръжени и Френтис се чудеше дали е случайно съвпадение, или нечий грижливо подготвен план.

На вратата се почука и жената кимна на Френтис да отвори.

Мъжът на прага беше висок колкото него, но поне с десетина години по-стар, с остри, но красиви черти, черната му коса прибрана назад над високо чело. Облечен беше в обикновени дрехи, със здрави ботуши, ожулени от дълъг път. И той като тях не беше въоръжен, но Френтис моментално съзря в него опитен боец. Виждаше се ясно по стойката, по бдителния поглед на зелените очи, които обхванаха стаята за миг, закачиха Френтис и се спряха на жената, която гостът инстинктивно бе определил като най-голямата заплаха в непосредственото му обкръжение.

— Влез, моля — каза тя.

Мъжът влезе в стаята, заобиколи отдалече жената и застана близо до прозореца.

— Той се страхува от нас, любими — отбеляза жената, докато Френтис затваряше вратата.

Гняв сбърчи красивото лице на новодошлия.

— Не ме е страх от нищо, освен да не загубя любовта на Отеца — отговори той с глас на образован човек, с лек, но все пак ясно доловим кумбраелски акцент.

Жената въздъхна с отвращение, но овладя насмешката си, преди да е проличала в гласа ѝ.

— Име имаш ли?

— Името ми трябва да го знае единствено Отецът.

Френтис беше чувал това и преди, когато преследваха онези крадящи деца фанатици в Нилсаел. Водеше ги жрец, отлъчен от църквата на Световния отец за ерес, който все още се смяташе за такъв и редеше на висок глас молитвите си, преди Дентос да забие стрела в окото му.

Усетила реакцията му, жената се обърна към него с вдигната вежда.

— Той е жрец — обясни Френтис. — Когато положат клетвите, се отказват от имената си. Църквата им дава ново име, което е известно само на тях и на техния бог.

Презрение кривна устните на жената, преди тя да ги извие в усмивка към жреца.

— Предполагам, че са ти били дадени големи обещания в замяна на съдействието ти.

— Не обещания, а уверения. — Мъжът се развълнува, червенина пропълзя по страните му. — Дадени бяха доказателства. Ти вършиш делото на Световния отец. Не е ли така?

Френтис долови напушилия жената смях, който тя се опитваше да преглътне.

— Разбира се. Прости думите ми. Трябваше да те изпитам, защото, ъъ… слугите на Световния отец имат много врагове.

— И много лица, очевидно — измърмори под нос жрецът.

— Разбрах, че имаш новини — продължи жената. — За Ал Сорна.

— Бил е във Варинсхолд преди месец. Еретичният крал го е изпратил в Северните предели като граничен лорд и владетел на кулата.

— Разбрах, че му е бил заложен капан. Трябвало е да пострада.

— Така е. Но резултатите бяха… неочаквани.

— Обикновено са такива, когато става въпрос за него.

— Взети са мерки. Пределите не са толкова далече. — Извади малък кожен портфейл, остави го на леглото и отстъпи назад.

Жената взе портфейла и прегледа набързо съдържанието му.

— Списъкът ми е завършен — каза тя. — Имаме работа във Варинсхолд.

— Добавено е още едно име. Макар че тази задача е напълно по силите ми, Пратеникът настоява да я поемеш ти. Граничният лорд на Южните брегове има добре организирана охрана, но се случва да бъде и уязвим.

Жената извади от портфейла лист хартия — бял пламък на череп фон. Френтис добре познаваше този символ. Фанатиците, които Вълчите бегачи бяха преследвали, го рисуваха по домовете на правоверните, след като убият родителите и откраднат децата — Чистия пламък на любовта на Световния отец.

— Наредиха ми да ти предам, че васалният лорд няма да е достатъчен — каза жената. — Курвата също трябва да умре.

Той я измери бавно с поглед, пълен с враждебност, и каза с глас на убеден в правотата на вярванията си фанатик:

— Всички курви трябва да умрат.

Тя скочи мълниеносно и сякаш по магия се озова пред него, лицето ѝ на сантиметри от неговото, пръстите свити като на граблива птица.

Жрецът отстъпи неволно назад, преди да се овладее.

— Когато пак се видим — каза тя, — току-виж съм уредила да се срещнеш с този твой бог, когото обичаш толкова много.

Жрецът местеше поглед между двамата и Френтис си даде сметка колко страшни изглеждат в очите на външен човек — нейната ярост и неговата студенина. „Той няма представа какво сме — осъзна той. — Представа си няма каква е същината на сделката, която е сключил.“

Жрецът тръгна мълчаливо към вратата и излезе, без да каже нищо повече.

— Иди и убий оная крава долу — нареди жената. — Със сигурност ни е запомнила.

— Това твое кралство е луда работа — отбеляза тя на следващата сутрин, докато гледаха как граничният лорд на Южните брегове и съпругата му раздават милостиня на бедните. Охраняваха ги само двама войници от Южната гвардия, макар пред портата на кулата да се беше натрупала тълпа просяци.

— Във Волария — продължи тя — никой не гладува. Робите са безполезни, ако не се хранят добре. Свободнородените, които са твърде мързеливи или глупави да печелят достатъчно за прехраната си, ги правят роби, така че да генерират богатство за онези, които заслужават свободата си, и в замяна ги хранят редовно. А тук хората ви са роби на свободата, свободни са да гладуват и да просят от богатите. Отвратително.

„Преди не бяха толкова много — помисли си той, но не го каза на глас. — Аз бях един от малцината, но никога не съм просил.“

Взеха миризливи дрипи от двама пияни скитници, които се въргаляха в тясна уличка край пристанището, навлякоха ги върху своите дрехи, омазаха лицата си с кал и заметнаха глави с окъсани шалове. Кухнята на пълничката ханджийка им беше осигурила два ножа от добра стомана, прясно наточени и скрити под дрипите.

Владетелят на кулата стоеше до маса, отрупана с чисти дрехи, поздравяваше всеки покланящ се нещастник с усмивка и добра дума и махаше с ръце, когато понечеха да му благодарят. Съпругата му се грижеше за децата, даваше им сладкиши или ги пращаше заедно с майките им — ако имаха такива — на друга опашка, обслужвана от двама облечени в сиво братя от Петия орден.

„Расти“ — внушаваше Френтис на сърбежа, когато се наредиха на опашката пред граничния лорд. Но не долови отклик, нито сега, нито снощи, когато беше вдигнал възглавницата над лицето на спящата пълничка ханджийка.

— Ти се погрижи за охраната — прошепна му жената. — Аз ще се занимая с щедрия лорд. Как мразя двуличието…

„Расти!“

Лицето на граничния лорд му беше смътно познато, но Френтис не можеше да се сети за името му. По време на войната ли се бяха срещнали? Меч на Кралството, оцелял някак в клането и върнал се у дома, за да раздава милостиня от новия си пост? Поздравяваше всеки нещастник различно, без да прибягва до клишета или принудено съпричастие, към някои дори се обръщаше по име.

— Аркел! Как е кракът, друже?… Димела, не посягаш пак към грога, нали?

„Расти!“

Посегна под дрипите си и стисна дървената дръжка на ножа.

— О, нови лица — усмихна се владетелят на кулата, когато дойде техният ред. — Добре дошли, приятели. Как да ви наричам?

„РАСТИ!“

— Хентес Мустор — отговори жената високо, така че всички да я чуят.

Владетелят на кулата смръщи вежди.

— Не раз…

Първият ѝ удар нарочно не беше смъртоносен, а имаше за цел да предизвика максимален шок сред публиката, защото това бе колкото убийство, толкова и театър. Владетелят на кулата ахна от болка и изумление, когато ножът се заби в рамото му. Жената издърпа оръжието, викна: „В името на Верния меч!“ и го заби отново, целейки се този път право в сърцето. Владетелят на кулата, явно ветеран в сраженията, успя да вдигне ръка навреме, блокира удара и острието се заби дълбоко в ръката му под лакътя.

Двамата гвардейци се отърсиха бързо от шока и се хвърлиха напред с вдигнати алебарди. Първият се срина на земята, когато ножът на Френтис намери пролука в бронята му между нагръдника и предпазителя за шията. Френтис грабна изпуснатата алебарда и замахна към втория гвардеец. Мъжът парира бързо и нападна на свой ред, прецизно като истински ветеран, и едва не прониза Френтис в бедрото. Френтис успя да отскочи навреме, отвърна с широк замах към краката на гвардееца и го повали на земята.

Чу вик зад себе си, обърна се и видя жената да пристъпва към граничния лорд, който лежеше по гръб, кървеше обилно от двете рани и се опитваше да стане.

— Умри, еретик! — кресна жената и вдигна ножа си за удар. — Смърт за враговете на Оте…

Две кльощави ръце се увиха около нея и я дръпнаха назад. Беше една от дрипавите просякини, жената, която имаше проблем с грога и която васалният лорд беше нарекъл по име. Димела.

Жената отметна силно глава назад в лицето на Димела и изглежда, успя да ѝ избие няколко зъба, ако се съдеше по обилното кървене. Просякинята нададе вой от болка, но не отпусна хватката си. Още ръце се протегнаха да сграбчат убийцата на граничния лорд, някакъв старец се хвърли към краката ѝ, сакат мъж замахна с патерицата си към корема ѝ, включиха се и други, прииждаха и скоро затиснаха жената под планина от дрипи и немита плът.

„Моля те! — мислеше си трескаво Френтис. — Умри, моля те!“

Но връзката го стегна рязко, по-свирепо и неотклонно отвсякога. „ПОМОГНИ Ѝ!“

Той ритна силно поваления гвардеец в главата и се хвърли върху купчината бедняци. Размаха алебардата да си пробие път, хора падаха като откоси жито, Френтис сечеше и се молеше просяците най-сетне да убият жената и връзката да изчезне.

Почти беше стигнал до нея, когато се случи — огън лумна в центъра на тълпата, вълна от нажежен въздух повали хората, писъци на болка и паника раздраха дима.

Френтис си проби път през замаяните просяци и я намери на колене и окървавена, както от ударите на тълпата, така и защото бе прибегнала до откраднатия дар. Лицето ѝ беше червена маска на злоба и ярост. Зад нея Димела лежеше сгърчена и обгорена. Френтис дръпна жената на крака и двамата побягнаха.

— Сто седемдесет и две години — каза тя с глас тих и замислен, макар в очите ѝ още да светеше гняв. — Толкова време мина от последния ми провал, любими.

Френтис беше виждал много канализации в живота си, те бяха чудесно скривалище или пряк път под улиците на Варинсхолд; по-късно беше помогнал на Вейлин да завземат Линеш с помощта на задръстената с изпражнения и мръсотии канализация на града. Тукашната канализация беше най-чистата, в която бе попадал, и доста широка, с чудесен тухлен градеж и разширения, където човек да почине. Но единственото, което щеше да запомни от нея, беше вонята.

Южната гвардия със сигурност беше завардила улиците, затова да тръгнат към портите би било самоубийство. Вместо това, следвайки уличните си инстинкти, Френтис повлече жената към канализацията. Стигнаха по отходните канали до пристанището и чакаха нощта, за да отплуват незабелязано с прилива.

— Сто седемдесет и две години. — Погледна го. Явно очакваше някаква реакция, защото отпусна връзката, колкото да му позволи да говори.

„Търси утеха — помисли си той. — Съчувствие за неуспешното убийство.“ Не за пръв път лудостта ѝ го удиви с мащабите си.

— Има разлика — каза той.

Тя вдигна неразбиращо вежди и му даде знак да продължи.

За пръв път от седмици Френтис се усмихна.

— Между гладен просяк и нахранен роб.

5. Вейлин

— По преценка на патрула ни наброяват приблизително четири хиляди. Идват оттук. — Капитан Адал забоде пръст в една точка върху разстланата на масата карта. — Движат се на югозапад.

— Последния път поеха право към Северна кула — каза Дарена. — И избиваха всичко живо по пътя си.

— Четири хиляди — каза Вейлин. — Сериозна военна сила, но не бих я нарекъл орда.

— Предполагам, че това е само авангардът — отвърна Адал. — Явно са си взели поука от последното нашествие.

— А аз останах с впечатлението, че при въпросното нашествие Ордата е била унищожена.

— Имаше оцелели — каза Дарена. — Няколкостотин. Жени и деца. Татко ги прати да си вървят, макар че мнозина настояваха да бъдат избити. Винаги сме се питали дали има и други, които чакат отвъд леда и планират следващата си атака.

Адал се изправи, обърна се към Вейлин и каза с официален тон:

— Милорд, искам разрешение да обявя мобилизация.

— Мобилизация?

— Всички годни за военна служба мъже в Пределите ще бъдат свикани. След пет дни ще разполагаме с шестхилядна войска в добавка към Северната гвардия.

— Ще пратим вест на еорилите и на сеорда — добави Дарена. — Ако откликнат като преди, общо войската ни ще наброява над двайсет хиляди. Но докато се организираме, ще минат седмици. Достатъчно време Ордата да прекоси леда, докато авангардът им тормози селищата на север.

Вейлин се облегна назад в стола си, загледан в линиите, които Адал беше начертал на картата. Яздили бяха усилено, за да се приберат в кулата преди мръкване, и щом пристигнаха, Адал беше извадил една от подробните карти на Пределите от колекцията с карти в престолната зала. Отвън долиташе врявата на мъже, които се готвят за война — Северната гвардия и хората на капитан Орвен точеха мечовете си и оседлаваха конете. Надявал се бе, че дните на карти и бойни планове са останали зад гърба му, че поне тук, в Пределите, няма да организира кръвопролитни сражения, но както винаги войната беше успяла да го намери. Намираше известна утеха във факта, че кръвната песен звучеше необичайно приглушена, съдържаше известно предупреждение, да, но без острите тонове на неотложност, които Вейлин помнеше от планирането на атаката срещу Лелунския оазис, планът, който беше струвал живота на Дентос.

— Каква беше числеността на Ордата при последното им нашествие? — попита той.

— Трудно е да се каже, милорд — отговори Адал. — Движеха се вкупом, без подразделения. В официалните доклади, съставени от брат Холун, се споменава числото сто хиляди, включително децата и старците. Ордата беше по-скоро народ, отколкото армия.

— Предупредени ли са селата в Севера?

Дарена кимна.

— Пратеници потеглиха веднага щом научихме за появата на авангарда. Хората на север ще бъдат уведомени навреме и ще подготвят отбраната си, но са твърде малобройни и няма да издържан дълго без външна помощ.

— Добре. — Вейлин стана. — Капитане, обявете мобилизация, изберете най-добрите си хора за тази задача, искам също да подготвите кулата и града за обсада. Ние ще тръгнем на север със Северната гвардия и хората на краля да помогнем на заселниците.

— Повече от половината ми гвардейци патрулират из провинцията — каза Адал и стрелна Дарена с поглед. — Разполагам едва с хиляда и петстотин души.

— Толкова по-добре. — Вейлин взе увития в платно меч от масата и тръгна към стълбището. — Значи ще се придвижим по-бързо. Лейди Дарена, давам си сметка, че навярно бихте предпочели да останете тук, но ви моля да ни придружите.

Тя се намръщи изненадано. Вейлин знаеше, че си е подготвила аргументи защо не трябва да я оставят тук.

— Аз… ще се радвам да ви придружа, милорд.

Яздиха усилно и до тъмно, спряха да нощуват в подножието на планината на двайсетина мили от кулата. Алорнис много се бе ядосала, докато си вземаха довиждане на стъпалата на кулата, но Вейлин остана непреклонен.

— Сраженията не са място за художници, сестро.

— И аз какво да правя? — каза тя. — Да седя тук по цял ден и да си гриза ноктите?

Той хвана ръцете ѝ.

— Убеден съм, че ще си намериш някакво занимание. — Целуна я по челото и отиде при Пламък, който го чакаше оседлан. — Освен това — каза той, докато вземаше юздите му от ръцете на един гвардеец, — искам хората да те виждат тук. Сестрата на граничния лорд. Самото ти присъствие тук ще вдъхва увереност на хората от града. Несъмнено ще търсят новини от теб. Повтаряй им, че всичко е под контрол.

— А така ли е?

Подкара коня си към нея, наведе се и каза тихо:

— Представа нямам.

Северната гвардия явно умееше да стъква бивак за броени минути — напалиха огньове, спънаха конете, натрупаха седлата на купчина и направиха ограждение, при това без капитан Адал да издаде и една изрична заповед. Кралската гвардия също се представи подобаващо: огньовете и палатките ѝ бяха под конец, а капитан Орвен направи късна вечерна проверка и глоби двама от хората си за зле излъскани нагръдници.

— Различно е от пустинята, нали, милорд? — каза той, когато се присъедини към Вейлин край огъня, който той делеше с Дарена и Адал. Намерил беше отнякъде вълча кожа, заметна се с нея и взе да духа в шепи.

— Бил си при Кървавия хълм? — попита Вейлин.

— Бях, да. Първото ми сражение. При последната атака алпиранско копие ме прониза в крака, което се оказа голям късмет. Лечителите ме отнесоха в Унтеш и ме натовариха на кораб за Кралството. Ако не беше станало така, щях да съм до краля, когато градът падна.

— Избили са всички освен него, нали? — попита Дарена.

— Точно така, милейди. От целия ми полк оцелях само аз.

— Значи тези алпиранци са същите диваци като Ордата — изтъкна Адал. — Сред моя народ се разказват много истории за репресиите, на които са ги подлагали императорите.

— Не са диваци — каза Вейлин. — Просто бяха много ядосани. И с основание. — Обърна се към Дарена. — Трябва да знам повече за Ордата. Кои са те? Какво искат?

— Кръв — каза Адал. — Кръвта на всеки, който не е роден в тяхната орда.

— Сериозно? Това ли ги тласка? Смърт за всички различни от тях?

— Това правят. Нямам представа какви вярвания изповядват или какво ги тласка. Говорят неразбираем за нас език, който звучи като животинско ръмжене, а пленниците, които сме вземали, бяха толкова диви, че бързо се налагаше да ги убием, много преди да сме открили някакъв смисъл в брътвежите им.

— Чувал съм, че се бият рамо до рамо с диви зверове — каза Орвен. — Гигантски котки и ястреби.

— Така е — потвърди Адал. — За наше щастие, котките бяха само няколкостотин. Не е лесно да запазиш строя, когато имаш насреща си такива чудовища. Виж, от ястребите имат много, хиляди. Налитат с писъци от небето и ти дерат очите. В Пределите често ще срещнеш мъже с превръзка на окото.

— Как ги победихте? — попита Вейлин.

— Как се печели една битка, милорд? С кураж, стомана и… — Адал се усмихна леко и стрелна Дарена с поглед — информация за вражеските позиции.

Вейлин погледна Дарена и вдигна вежди.

— Информация?

Тя се прозина и се изправи.

— Ако ме извините, господа. Утре ни чака дълъг път, трябва да поспя.

След още два дни езда стигнаха до първото поселище, укрепено селце в сянката на скалист рид, чиито южни склонове бяха надупчени от миньорски шахти. На портата ги посрещнаха сержант от Северната гвардия и силно притесненият кмет.

— Някакви новини, милейди? — попита кметът, като потриваше потните си ръце. — Колко остава, преди да ни ударят?

— Още не сме видели следа от тях, Идис — отговори Дарена със студенина, която говореше за осезаема неприязън. Посочи Вейлин. — Няма ли да поздравиш владетеля на кулата?

— О, разбира се. — Мъжът се поклони набързо на Вейлин. — Моля да ме извините, милорд. Добре сте дошли в Мирнова могила. Много се радваме да ви видим.

— Някакви новини от другите поселища? — попита Вейлин.

— Никакви, милорд. Боя се за тях.

— Тогава по-добре да не губим време. — Вейлин обърна Пламък назад към пътя, но кметът се пресегна и сграбчи юздите на коня.

— Не, не, милорд, не можете да ни зарежете така. Имаме само двеста миньори с мечове и едва десетина гвардейци.

Вейлин сведе поглед към ръката, стиснала юздите на Пламък, и го задържа там, докато мъжът не отстъпи назад.

— Прав сте, сър. — Вдигна поглед към сержанта от Северната гвардия. — Събери хората си. Тръгвате с нас.

Сержантът погледна Адал, който му кимна утвърдително, после се отдалечи да събере хората си.

— Оставяте ни без никаква защита! — извика Идис. — Безпомощни през Ордата!

— Имате разрешението ми да се отправите към Северна кула — каза му Вейлин. — Пътят зад нас е чист. Но ако ви е грижа за това място и неговите хора, вероятно ще предпочетете да останете и да се биете за тях.

Идис, оказа се, имаше бърз кон, който вдигна голям облак прах зад себе си, докато препускаше в галоп на юг.

— Началникът на миньорската гилдия се съгласи да поеме кметския пост — каза Дарена, когато излезе от портата час по-късно. — По мое настояване раздадоха оръжия и на жените, с което броят на мечовете, които ще охраняват стената, нараства на триста и петдесет. — Яхна кобилата си и погледна Вейлин. — Идис е страхливец, който мисли само за печалбите, но извън това беше прав. Ако Ордата дойде насам, градчето ще издържи най-много час.

— Значи от нас зависи да не стигнат дотук — отговори Вейлин. Махна на редиците ездачи зад себе си и пришпори Пламък на север.

През следващите два дни спряха в още три селища северно от Мирнова могила, намериха там уплашени миньори, но не и вести за Ордата. За щастие тези селища се ръководеха от по-храбри мъже и отбраната им беше добре организирана. Вейлин предложи на всеки от кметовете да се отправят към Мирнова могила, където по-голямата численост би им предложила по-добра защита, но и тримата отказаха.

— Сечем камък от тези хълмове от двайсет години, милорд — каза му кметът на Долни хълм, едър нилсаелец с голяма брадва на гърба. — Не избягахме от онези измръзнали задници предния път, няма да избягаме и сега.

Продължиха на север и скоро навлязоха в равнините, където вятърът жулеше леден и минаваше през дрехите, както стрела със стоманен връх пробива броня.

— Вярата ми е свидетел! — изруга Орвен през стиснати зъби и примигна да прогони сълзите, които силният вятър изкарваше от очите му. — Винаги ли е така?

Адал се засмя.

— Днес е приятен летен ден, капитане. Трябва да дойдете тук през зимата.

— Няма други планини между нас и леда — обясни Дарена. — Еорилите наричат това черния вятър.

След още десетина мили спряха и Вейлин разпрати съгледвачи на изток, запад и север. До мръкнало всички се върнаха, без да са открили и следа от Ордата.

— В това няма смисъл — каза Адал. — Отдавна трябваше да са стигнали до планините.

Дарена внезапно изправи гръб и погледна на запад. В очите ѝ се четеше напрежение и очакване.

— Милейди? — обърна се към нея Вейлин.

— Струва ми се, че имаме компания, милорд.

Точно тогава го усети и той — тих грохот на гръмотевица, който не спираше и набираше сила.

— На седлата! — ревна той и тръгна с дълги крачки към спънатия наблизо Пламък; мъжете наскачаха и хукнаха към своите коне.

— Няма нужда — извика след него Дарена. — Ордата не язди. Други са посетителите ни.

Облакът прах от запад нарастваше и се приближаваше, грохотът ставаше все по-силен. Скоро различиха първите ездачи, яхнали високи коне с различна окраска, всичките въоръжени с копия и с лъкове от рог, привързани към седлата. Все повече силуети се очертаваха в облака, докато Вейлин не им изгуби бройката. Спряха на известно разстояние, прахта се слегна бавно и разкри повече от две хиляди конници, мъже и жени. Светлите им лица подсетиха Вейлин за орловите черти на сеордата, която беше срещнал преди години. Косите на всички бяха черни и сплетени. Облечени бяха в тъмнокафява кожа и носеха огърлия от кост и еленов рог. Чакаха в мълчание, дори конете им не пръхтяха.

Накрая един се отдели от групата и тръгна право към Вейлин. Спря коня си на няколко крачки от него и го измери с поглед. Не беше висок, но излъчваше сила, лицето му беше насечено от бръчки, но иначе беше изпито, от онези лица, по които е трудно да отгатнеш възрастта.

— Как ти е името? — попита ездачът на езика на Кралството.

— Имена имам много — отвърна Вейлин. — Но сеордите ме знаят като Берал Шак Ур.

— Знам как те наричат горските хора и защо. — Мъжът се наведе напред и се навъси. — По тези равнини рядко виждаме гарвани. Ако искаш име от нас, ще трябва да си го заслужиш.

— Ще го направя с радост.

Ездачът изсумтя, обърна копието си и го заби в земята пред краката на Вейлин. Пръстта беше твърда и спечена, но целият връх на копието потъна в нея, а дръжката затрептя от силата на удара.

— Аз, Санеш Полтар от еорил сил, нося копието си в отговор на призива, отправен от владетеля на кулата.

— Добре сте дошли.

Дарена пристъпи напред да поздрави с широка усмивка вожда на еорилите.

— И за миг не се усъмних, че ще ни намерите, равнинни братко — каза тя и вдигна ръка да стисне неговата.

— Надявахме се да намерим първи хората-зверове — отвърна той. — Да ви направим подарък от черепите им. Но те не са ни оставили дири, които да проследим.

— Убягват и на нас.

Това, изглежда, озадачи вожда.

— Дори на теб, горска сестро?

Дарена стрелна Вейлин с притеснен поглед.

— Дори на мен.

Вечерта ядоха сушено месо от лос с еорилите. Беше сухо, но вкусно, особено ако го задържиш за кратко над огъня и го прокараш с гъстата им бяла напитка, отличаваща се с остра миризма и високо алкохолно съдържание.

— В името на Вярата! — възкликна Орвен, примижал след първата глътка. — Какво е това чудо?

— Ферментирало мляко от лос — каза Дарена.

Орвен потръпна от отвращение и върна кожения мех на младата еорилка, която бе цъфнала до него още щом насядаха около огъня. — Благодаря ви, мадам, но ще откажа. — Тя смръщи вежди, после вдигна рамене и каза нещо на своя език.

— Пита колко лоса сте убили — преведе Дарена.

— Лосове? Нито един — каза той, кимна и се усмихна на младата жена. — Но съм убил много мечки и елени. Семейството ми има голямо имение.

Дарена предаде отговора му. Последва кратка дискусия между двете.

— Тя не разбира какво е това имение — обясни Дарена. — Еорилите не проумяват как някой може да притежава земя.

— Нито че равнините, където живеят те, са собственост на Короната — вметна Адал. — Това е и една от причините да не нападнат първите заселници от Кралството. Не можеш да имаш претенции към нещо, което не може да бъде притежавано, така че защо да се биеш за него?

— Инша ка Форна — каза младата жена на Орвен и се потупа по гърдите.

— Стомана под луната — преведе Дарена и се подсмихна. — Така се казва.

— А. Орвен — каза капитанът и се потупа на свой ред по гърдите. — Оррвеннн.

Това предизвика нова размяна на реплики между двете жени.

— Попита какво означава името ви. Обясних ѝ, че е име на велик герой от легендите.

— Ама то не е! — Орвен вдигна вежди.

— Капитане… — Дарена млъкна, докато овладее напушилия я смях. — Когато еорилка реши да каже на мъж името си, това е голям комплимент.

— О. — Капитанът отправи широка усмивка на Инша ка Форна и получи също такава в отговор. — Как трябва да отговоря?

— Току-що го направихте.

Не след дълго Дарена им пожела лека нощ, стана и тръгна към хитроумната измишльотина, която носеше със себе си, откакто бяха напуснали кулата. На пръв поглед беше обикновен вързоп от кожа и дърво, но за няколко минути се превръщаше в малък, но удобен заслон, не по-лош от палатките, които използваха войниците от Кралската гвардия. Неколцина от Северната гвардия също си носеха подобни неща, но повечето спяха на открито, завити в кожи.

Вейлин изчака известно време, преди да я последва. Натрупали се бяха въпроси, чийто отговор не можеше повече да отлага.

— Милейди — поздрави я той, застанал пред заслона ѝ.

Дарена не му отговори. Очите ѝ бяха затворени, студеният вятър беше заметнал кичур коса върху лицето ѝ, но не личеше тя да го усеща.

— Няма как да говорите с нея сега, милорд — каза капитан Адал, появил се до заслона. Тъмното му лице аленееше под светлината на огъня, напрегнато в предупреждение.

Вейлин се вгледа в Дарена. Лицето ѝ беше съвсем неподвижно, ръцете ѝ лежаха също толкова неподвижни в скута. Кръвната песен надигна глас с позната нотка — разпознаване.

Вейлин кимна любезно на капитана и се върна при огъня.

— Железен ручей — каза Дарена на следващата сутрин. — Намира се на четирийсет мили североизточно оттук. Единственият източник на прясна вода, който е достатъчно голям да захрани толкова много хора южно от леда. По всичко личи, че Ордата не се придвижва, и ако е отседнала някъде, то най-вероятно е там, при Железен ручей.

— Само логично предположение? — попита Вейлин. — И нямате друг източник, който да потвърждава тази догадка, милейди?

Тя избегна погледа му и преглътна гневния си изблик.

— Да, нямам, милорд. Вие, разбира се, сте в правото си да пренебрегнете моя съвет.

— О, би било глупаво да пренебрегна думите на новата си Първа съветница. Нека е Железен ручей тогава.

Потеглиха в тройна формация — Вейлин със Северната гвардия и хората на Орвен в средата, бойците еорил по двата фланга. Вейлин бе чувал много истории за ездаческите умения на еорилите и бързо се убеди, че те напълно отговарят на истината. Ездачите се движеха в пълна хармония с животните си, с вродена грациозност, сякаш човек и кон са едно същество, създадено да кръстосва на воля тези равнини. Ясно му беше, че яздят по-бавно от обичайното, за да се движат в група с хората на граничния лорд, а една от тях дори се бе присъединила към компанията им. Инша ка Форна яздеше до Орвен на светъл жребец с една педя по-висок от бойния кон на капитана. Плитките ѝ се полюшваха, а на лицето ѝ бе изписано доволно изражение.

Беше късно следобед, когато ги видяха — голям лагер на източния бряг на потока, множество огньове, чийто дим се просмукваше в ледения въздух. Вейлин нареди да спрат на двеста крачки от лагера, даде знак фланговете да се разтеглят, а собствените си хора подреди в бойна формация. Свали платнения вързоп от седлото на Пламък и сложи ръка върху най-големия възел. „Едно дръпване и ще го пусна на свобода.“ Знаеше, че днес мечът ще е по-лъскав отвсякога, че звукът, с който разсича въздуха, ще е поредната кървава песен, песен, която той пееше отлично. Мечът не беше напускал ножницата си от деня, в който Вейлин се бе изправил срещу Щита на островите. Не му беше харесало усещането в онзи ден, начинът, по който мечът прилягаше в ръката му. Беше твърде… твърде удобно.

— Милорд! — Викът на капитан Адал насочи вниманието му обратно към лагера и той видя самотна фигура да крачи към тях. Хора се бяха събрали в края на лагера и може да беше трик на светлината или поради разстоянието, но всички те му се сториха измършавели от недохранване — изпити, лишени от плът лица стърчаха над кожите и гледаха към врага с безразличие, в което нямаше и помен от гняв или омраза.

— Не виждам оръжия, милорд — каза Орвен.

— Номер, без съмнение — отвърна Адал. — Номерата на Ордата нямат край.

Вейлин гледаше неотклонно приближаващия се мъж.

Беше набит, но мършав, също като другите, и доста стар. Вървеше бавно, но целенасочено, помагаше си с дълга чвореста тояга… всъщност не беше тояга, различи след малко Вейлин, а бедрената кост на някакъв незнаен звяр, цялата покрита с резба и символи.

— Шаман! — изсъска Адал и посегна към лъка си. — Милорд, моля да ми отстъпите правото на първа кръв.

— Шаман? — попита Вейлин.

— Те командват бойните зверове — обясни Дарена. — Обучават ги, водят ги в сражение. Нямаме представа как го правят.

— Не виждам да си води зверове — отбеляза Вейлин, когато набитият мъж спря на двайсетина крачки от тях.

— Толкова по-зле за него — каза Адал и вдигна лъка си.

— Спри! — заповяда Вейлин и гласът му отекна рязко над редиците конници, нетърпящ възражение. Адал го зяпна, все така с опъната между пръстите тетива.

— Милорд?

Вейлин не го погледна.

— Ти си на мое подчинение. Или ще изпълняваш заповедите ми, или ще наредя да те бичуват и след това ще ти отнема чина.

Кривна глава, загледан в набития мъж, глух за гневния изблик на Адал и опитите на Дарена да го успокои. Шаманът хвана с две ръце дългата кост и я вдигна пред себе си, брулен от черния вятър.

И тогава Вейлин го усети, поздравителната нотка на кръвната песен, разпознала надарена душа. Дарена застина на седлото си, ръката ѝ се плъзна забравена по ръката на Адал. Вейлин кимна към шамана и каза:

— Изглежда, сме призовани да преговаряме, милейди.

Очите ѝ се бяха ококорили от страх, лицето ѝ беше пребледняло, но тя кимна и двамата поведоха конете си напред, дръпнаха юздите пред шамана и се смъкнаха от седлата.

Отблизо мъжът изглеждаше болезнено мършав, костите на черепа прозираха през кожата, която приличаше на влажна хартия, с която касапин е увил кокалите, след като е отстранил месото. Мъжът не трепереше от страх, даде си сметка Вейлин, а от глад. И тогава разбра. „Не са дошли тук да се бият, а да умрат.“

— Име имаш ли? — попита той шамана.

Шаманът не отговори. Опря кокала в земята пред себе си, отпуснал двете си ръце върху него, очите му се впиха в очите на Вейлин. Погледът на стареца го прикова, притегли го. Нещо се размърда в мислите му, нещо тревожно. „Номер, точно както каза Адал.“ Ала кръвната песен все така звучеше призивно и тържествено, затова Вейлин оттегли волята си и остави неканената мисъл да се развие. Мисълта приличаше на спомен, забравен образ от друго време, и не беше негова.

Хора, облечени в кожи, и зверове. Мечки, гигантски чудовища с бяла козина, всички се придвижват с мъка, приведени срещу напора на бурята. Мнозина са ранени, има много деца. Ездачи се появяват от виелицата, всички са облечени в черно, размахват мечове и копия… кръв по снега… толкова много кръв… Ездачите вилнеят, секат и се смеят, и още прииждат от снежната виелица, облечените в кожа хора се пръскат отчаяни. Един мъж вдига тоягата си от голям кокал и мечките връхлитат върху ездачите, убиват много… но идват още… винаги идват още…

Видението избледня. Лицето на шамана го гледаше мълчаливо над тоягата от кост.

Вейлин погледна Дарена. Лицето ѝ беше изопнато от ужас.

— И ти ли го видя?

Тя кимна, скрила треперещите си ръце под кожената наметка, и отстъпи крачка назад. Личеше, че ѝ се иска да избяга, че този изнемощял невъоръжен старец я плаши до мозъка на костите. Но тя все пак остана; дишаше тежко и го гледаше в лицето.

Вейлин се обърна към шамана.

— Бягате от онези мъже, така ли? От конниците?

Мъжът свъси чело. Личеше, че не разбира и дума. Вейлин въздъхна, хвърли поглед назад към редиците гвардейци и еорили, после запя. Запя тихо и полека, така че да не предизвика кървене; мелодията носеше значението на въпроса, оцветен със спомена за видението на шамана.

Старецът изправи рамене, очите му се разшириха, после кимна. Срещна отново погледа на Вейлин и след миг ново видение се разгърна пред вътрешния му взор.

Тъмна тълпа върви през ледено поле, гърбовете на гигантските бели мечки се полюшват ритмично сред навалицата, всички те бягат на запад, далече от ездачите… няма време за почивка… няма време за лов… трябва да бягат неуморно… или да се строполят и да останат в снега, когато силите им свършат. Първи окапват старците, след тях пеленачетата, племето се обезкървява, но продължава напред през бялата пустош. Гладът подлудява мечките, откъсва ги от контрола на шаманите. Закоравели воини ги убиват със сълзи на очи и после раздават месото им, плачат, защото какво са те без своите мечки? Когато равнините най-после се ширват пред погледа им, те вече знаят, че народът им е обречен, мъртъв… Не искат друго, освен да си отидат в мир.

Видението се отми, но не и сълзите на Дарена — те се стичаха по лицето ѝ, хлипове насичаха дишането ѝ.

— Какви безсърдечни глупци сме ние — прошепна тя.

Вейлин запя отново, вложи в песента си образа от гоблена с баталната сцена, който показваше Ордата и нейните ужасни зверове.

Шаманът изсумтя с погнуса и отвърна със свое видение.

Битката е свирепа, никой не отстъпва, котки и мечки се нападат с безумна ярост, небето е почерняло от ястреби, счепкани във врящ облак, от който валят кръв и пера, бойците се бият с копия и тояги от кост. Когато кръвопролитието свършва, Мечият народ е показал на Котешкия народ какво е да водиш война в леда. Тогава ги виждат за последен път, защото Котешкият народ се изнася към южните равнини, където плячката е по-лесна.

„Мечешкият народ.“ Вейлин погледна към лагера и видя само изпосталели мъже и жени, малко деца, никакви старци и никакви зверове. „Изгубили са мечките си, а с тях и името си.“

Погледна отново към шамана и поде още веднъж песента, изпълни я с образа на ездачите в черно и я завърши с въпросителна нотка. Вече усещаше характерната вълна на умора, която беше знак, че силите му са на изчерпване.

Този път шаманът не отговори с видение. Устата му се отвори и с мъка оформи една дума, вероятно единствената чужда дума, която знаеше.

— Воларрианни.

Вейлин нареди на Северната гвардия да отдели половината от продоволствието си и да поеме назад, към вътрешността на Пределите. Остави при себе си само дузина гвардейци, другите получиха заповед да се върнат по гарнизоните си. Капитан Адал, който го дразнеше все повече с цупенето си, изпрати на юг да прекрати мобилизацията и да уведоми чрез бързи куриери сеордите, че помощта им няма да е необходима.

— Котешки народ, Мечи народ — изсъска Адал на Дарена, преди да потегли. Уж говореше на нея, но така, че и Вейлин да го чуе. — Пак са си Ордата. Не може да им се вярва.

— Ти не видя, Адал — прошепна в отговор Дарена и поклати глава. — Те не са заплаха за нас, освен ако не броим вината, с която ще трябва да живеем, ако допуснем да измрат.

— Това решение няма да се хареса на хората — предупреди я той. — Мнозина ще настояват за мъст.

— Баща ми винаги избираше правилния път, без значение дали ще се хареса на някого, или не. — Дарена замълча за миг и Вейлин усети, че гледа към него. — Нещата не са се променили толкова много.

Вечерта еорилите си тръгнаха. Докато хората му яхаха конете си, Санеш Полтар вдигна ръка към Вейлин и каза:

— Авенсюра.

— Името ми? — попита Вейлин.

Еорилският вожд посочи на север, където ярка звезда се издигаше над хоризонта.

— Само един месец в човешкия живот грее толкова силно. Казват, че под нейната светлина не се водят войни.

Вдигна отново ръка, после пришпори коня си на изток да настигне хората си. Всички бяха поели в галоп натам, освен една.

— Не иска да си тръгне, милорд. — Капитан Орвен стоеше изпънат и се опитваше да избегне погледа му. Недалеч от тях Инша ка Форна раздаваше ивици сушено месо на група деца и им обясняваше с жестове, че трябва да го сдъвчат добре, преди да преглътнат. — Попитах лейди Дарена защо е така. Тя каза, че… ами… че вече съм знаел защо.

— Ти искаш ли тя да си тръгне?

Капитанът се изкашля, а веждите му се вързаха на възел, докато се чудеше как да формулира отговора си.

— Честито, капитане. — Вейлин го плесна по рамото и тръгна да търси Дарена.

Намери я при шамана — клечаха до една стара жена на носилка. Жената беше дори по-мършава от сънародниците си, гърдите ѝ се надигаха и спадаха спорадично, устата ѝ зееше, очите ѝ се взираха в нищото. Шаманът я гледаше с толкова отчаяние и скръб, че и без видения Вейлин се досети какво става — старецът гледаше своята умираща съпруга.

Дарена извади от чантата си шишенце, наведе го над устата на старицата и няколко прозрачни капки паднаха върху езика ѝ. Жената се размърда, свъси вежди, устата ѝ се затвори около безценната влага. Живителна светлинка се появи в очите ѝ, а шаманът хвана ръката ѝ и ѝ заговори нежно. Думите звучаха груби и гърлени, лишени от всякаква мелодичност, ала въпреки това Вейлин долови нежността в тях. „Казва ѝ, че са добре — предположи той. — Че са намерили убежище.“

Погледът на жената се плъзна по лицето на съпруга ѝ, ъгълчетата на устата ѝ се извиха леко в опит за усмивка, после застинаха неподвижни, когато светлината в очите ѝ угасна, а мъчителното дишане утихна завинаги. Шаманът не реагира; клечеше до нея, хванал ръката ѝ, неподвижен.

Дарена се изправи и се обърна към Вейлин.

— Трябва да ви кажа нещо.

— Моите хора го наричат сънно бродене. — Седяха край един огън в края на племенния лагер. Беше тихо, Мечешкият народ вечеряше мълчаливо с новото продоволствие и се грижеше за болните също толкова мълчаливо. Никой не празнуваше. „Все още се чувстват мъртви — помисли Вейлин. — Изгубили са името си.“

— Трудно е да се опише — продължи Дарена. — Прилича на полет, висок полет, който ти позволява да видиш големи участъци от земята. Но за да го направя, трябва да изляза от тялото си.

— Така си открила тези хора — каза той. — Така си намерила Ордата.

Тя кимна.

— По-лесно се планира битка, когато знаеш къде се намира врагът ти.

— Боли ли? — попита той. Мислеше си за кървенето, което получаваше, когато прекалеше с песента.

— Не. Когато летя, не боли, но когато се връщам… Отначало беше вълнуващо, опияняващо. Така де, всички си мечтаем да полетим. Чувала бях истории за Мрачното и знаех, че то е нещо, от което да се боим. Но полетът беше така прекрасен, така опияняващ. Едва бях навършила тринайсет, когато ми се случи за пръв път. Бях си легнала, не спях, но бях в покой, мислите ми — спокойни, доколкото могат да бъдат спокойни мислите на една тринайсетгодишна девойка. А после изведнъж се издигнах и видях отвисоко малко момиче в голямо легло. Уплаших се, реших, че съм заспала, без да усетя, и сънувам кошмар. Паникьосах се и се сетих най-напред за баща си, отлетях към стаята му и го заварих да преглежда документи въпреки късния час. Посегна към чашата с вино, събори една мастилница, мастилото оцапа ръкава му и той изруга. Сетих се за Синьо листо, моя кон, и полетях към конюшните. Помислих си за Келан и отлетях при него, заварих го да стрива билки в стаята си. Какъв чудесен сън, достатъчно е да си помисля за нещо и отлитам при него, виждам разни хора, без те да ме виждат. При това не виждах само образите им, а и нещо повече, виждах цвета им, окраската на душите им. Баща ми беше обгърнат от светлосиньо сияние, кобилката ми грееше в меко кафяво, а Келан си сменяше цвета, ту бял, ту червен. Полетях нависоко, толкова високо, колкото дръзнах да се издигна, и погледнах надолу към Пределите, целите грейнали от цветни души, като огледало, което отразява звездите в небето. Ала в този странен сън изведнъж ме налегна умора и се върнах в тялото си. Леглото ми се стори студено, но не толкова, че да се събудя. На закуска татко беше с риза, която имаше петно от мастило на ръкава, и така разбрах, че сънят не е бил сън. Това ме уплаши, но не толкова, че да ме спре. Радостта от полета беше много по-голяма от страха. И така продължих да летя при всяка възможност, реех се над планините и равнините, гледах как еорилите излизат на лов за лосове, танцувах с бурите, които вилнееха над леда. А после един ден полетях над западния океан, все по-навътре, с надежда да зърна бреговете на Далечния запад. Но времето се проточи, а знаех, че татко ще ме чака за вечеря, затова се върнах в тялото си. Беше все едно се намърдваш в кожа от лед, шокът беше толкова силен, че изкрещях. Татко ме намери на пода на спалнята ми, разплакана и трепереща, сякаш току-що са ме извадили от водите на ледено езеро. Тогава му казах. Той не се уплаши, не се отврати от мен. Сложи ме да си легна, нареди да ми донесат топло мляко и остана при мен, докато студът не ме напусна. А после хвана ръката ми и ми разказа с подробности как постъпвате вие с хора като мен, хора с дарба. И че никой никога не трябва да разбира за таланта ми.

— А после е дошла Ордата?

— Две лета по-късно. Научила се бях да внимавам, ограничила бях полетите си до един час и винаги през нощта, оставях тялото си седнало в кресло пред напалената камина. Видях първия им удар — избиха керван, пътуващ на юг от Сребродол. Бойни котки и ястреби-копия избиха четирийсетината мъже от кервана за секунди. После бойците тръгнаха сред мъртвите да си отрежат трофеи. Светеха в тъмночервено, много тъмно. Дотогава не бях виждала душа да умира. Прилича на вятър, угасил свещи. Но една от свещите грееше по-силно от другите. Пламъкът ѝ се издигна и светът сякаш се изкриви около него, като водовъртеж, всмука го и го отпрати някъде…

Вейлин се наведе към нея.

— Къде?

— Не знам. Но за миг зърнах нещо зад водовъртежа. Беше много тъмно. — Замълча и потрепери. — Благодарна съм, че повече не видях такова нещо.

— И благодарение на твоята дарба лорд Ал Мирна се е подготвил навреме за отбрана?

Тя кимна.

— Хукнах право при него с новината и му казах всичко, макар че Адал и Келан бяха в стаята. Той ги накара да се закълнат, че ще пазят дарбата ми в тайна, и те спазват клетвата си до ден-днешен. Сигурна съм обаче, че има други, които подозират, а има и такива като Санеш, които просто знаят.

— Еорилите не се страхуват от Мрачното?

— Също като сеорда, еорилите се отнасят с респект към Мрачното, защото знаят, че може да се използва за лоши неща, но не мразят Надарените, освен ако нямат конкретна и основателна причина. — Погледна го в очите, вдигнала вежда.

„Явно е мой ред — помисли си той. — Тайна за тайна.“

— Сеорда го наричат „кръвна песен“ — каза Вейлин.

Тревога прекоси лицето ѝ, бледо подобие на страха, който я бе обзел, когато шаманът бе споделил с тях видението си.

— Някой сеорда ли ти е казал това?

— Една сляпа жена. Нерсус Сил Нин. Срещнах я в Мартишката гора.

Тревогата премина в страх, гласът ѝ потрепна:

— Срещнал си я?

— В ясен летен ден в разгара на зимата. Тя каза, че било спомен, уловен в камък. От нея научих името си на езика на сеордите.

— Берал Шак Ур — каза тя и страхът ѝ се преля в изумление. — Дала ти е име? — Примигна и поклати глава. — Нищо чудно всъщност.

— Знаеш ли за нея?

— Всички сеорда знаят за нея, но никой не я виждал… освен мен.

— Кога?

— След като почина съпругът ми. — Личеше си, че е дълбоко разтревожена, като човек, получил лоши новини, които е очаквал със страх. — Нещата, които ми каза… Но аз бях толкова сигурна… когато той умря… — Не довърши, потънала в мисли.

— Съпругът ти? — подкани я Вейлин.

Тя го погледна студено и гневно едновременно, после силните емоции утихнаха до тъга.

— Трябва да помисля за всичко това. Благодаря ти за откровеността, милорд. Рискувах да ти се доверя и не сбърках.

След тези думи стана и отиде при заслона си.

Вейлин отправи взор на север, към ярката звезда, на която го беше нарекъл Санеш, високо над хоризонта и по-ярка дори от луната. „Авенсюра… Под нейната светлина не се водят войни.“

„Добро име — помисли си с усмивка той. — Като никога ми дават име, което е добро.“

6. Лирна

Тръгна надолу в мрак, толкова черен и плътен, че намираше пътя си опипом и по изтерзаното хлипане на Кирал, сестрата на Давока. Кирал вече не се молеше, само хленчеше и от време на време надаваше протяжен стон, докато всички се спускаха все по-дълбоко под земята.

В първия миг Лирна сметна светлинката за илюзия, родена от измъчения ѝ в мрака мозък; беше съвсем слаба, нещо като рехаво розово сияние около високия силует на Давока, но с всяка тяхна стъпка се засилваше. Когато стигнаха дъното, вече се къпеха в наситено червено сияние.

Залата беше гигантска, кръглият под, стените и таванът бяха облицовани с мраморни плочи. В стените имаше множество отвори, нещо като входове без врати, черни дупки, които вещаеха забвение. Червената светлина идваше от голям кръгъл кладенец в центъра на залата. Стълб гъста пара се издигаше от кладенеца и изчезваше в отвор на тавана.

Давока повлече хлипащата Кирал към кладенеца и Лирна ги последва. Парата излъчваше силна горещина, която се усещаше дори от разстояние, затова трите спряха на десетина крачки от кладенеца. Лирна вдигна поглед към кръглия отвор в тавана и примижа с надежда да различи нещо през парата, но видя само влажните мраморни стени на шахта, която се издигаше нагоре.

— Когато за пръв път дойдохме тук, в долната шахта имаше гигантски медни остриета.

Стоеше при изхода на един от тунелите. Тъмнокоса жена, облечена със семпла роба от черен памук без ръкави, голите ѝ ръце грееха в бледо алено, оцветени от червената светлина на кладенеца.

— Самата шахта беше задръстена с отломки — продължи тя и тръгна към тях.

Кирал се смъкна на пода, стисна краката на Давока и зашепна:

— Моля те, сестрице! Моля теее!

Младата жена не ѝ обърна внимание. Спря на известно разстояние от Лирна и се усмихна.

— На триста стъпки под нас има подземна река, която се среща с поток от кръвта на Нишак, и от срещата им се ражда несекваща пара, която се издига през кладенеца, минава през четири кръстосани остриета, които висят на исполински метален прът, стигащ чак до третото ниво на кулата горе. Любопитна мистерия, не мислите ли?

Лирна наблюдаваше внимателно лицето ѝ и остана поразена от спокойната увереност на тази толкова млада жена, която говореше езика на Кралството без следа от акцент и я гледаше с кротко любопитство.

— Парата е карала остриетата да се въртят, предполагам — каза Лирна. — Като витлата на вятърна мелница.

Усмивката на младата жена се разшири.

— Да. За жалост подобна новост останала недооценена от първите лонаки, дошли тук, и остриетата били претопени за тенджери и чинии, а от железния прът направили остриета за брадвите си. Чак когато се разпоредих да разчистят камънака, задръстил кладенеца, стана ясно какво е било предназначението на остриетата. След всяко обновяване си обещавам да възстановя остриетата, защото много бих искала да се завъртят отново, но така и не го правя. — Погледът ѝ се премести към момичето, свито в краката на Давока. — Винаги нещо друго излиза на преден план.

— За какво е била? — попита Лирна. — Силата, впрегната в остриетата?

— Това е въпрос без отговор. Железният прът свършваше с гигантско зъбчато колело, но каквото и да е задвижвало колелото, то отдавна се е превърнало в прах. Подозирам обаче, че е било свързано с отоплението на конструкцията над нас.

Задържа още миг погледа си върху разтрепераната Кирал, после вдигна очи към Давока и каза на лонакски:

— Това е тялото на сестра ти?

— Да, малеса.

— Ако я върна, тя ще е… променена. И не говоря само за белезите. Разбираш ли това?

— Да, малеса. Познавам сърцето на сестра си. Тя би искала да се върне при нас, без значение каква е цената.

Малесата кимна и каза:

— Както искаш. Доведи я.

— Не! — изпищя Кирал и се опита да изпълзи назад. Давока я дръпна да се изправи и я повлече към кладенеца.

— Сигурно си мислиш, че това нещо се бои от мен — обърна се малесата към Лирна. — Ако е така, грешиш. Не се бои от мен, а от наказанието, което ще получи заради провала си, когато го върна в бездната.

Кирал врещеше и се молеше, всяка дума и писък бяха пропити с див ужас, мяташе се, плюеше, псуваше. Без полза. Давока я довлече до ръба на кладенеца. И двете бяха мокри от пот. Малесата застана до Кирал. Нито капчица пот не изби по кожата ѝ, забеляза Лирна. Малесата се наведе и взе едно шишенце, поставено на пода до кладенеца. Беше малко, от полупрозрачно стъкло, пълно с някаква тъмна течност.

— Ръката ѝ — каза малесата на Давока и издърпа тапата на шишето. Валмо пара излезе от гърлото и след миг гадна миризма стигна до носа на Лирна. Давока извади нож и сряза въжето, което стягаше китките на Кирал. Изви едната ѝ ръка зад гърба, а другата протегна към малесата.

— Тези неща са причинили толкова нещастия и скръб — каза малесата на Лирна и погали ръката на Кирал; пръстите ѝ се плъзнаха леко по конвулсивно стиснатия юмрук на момичето, чиито писъци бяха секнали, заменени от дрезгаво скимтене през прегракнало гърло, — че изглежда логично да са многобройни, цял легион. В действителност обаче никога не са били повече от три. Това е най-младото, било е женско в началото, когато са го уловили в примка и извратили, способно е да се вселява единствено в женска черупка и не може да премине в друга, преди първата да го освободи със смъртта си. Не е и толкова умело в измамите. Виж, брат ѝ е значително по-умел, може да контролира повече черупки едновременно без значение от пола им, способен е години наред да живее зад маска, без да породи подозрение дори у онези, които са обичали жертвата му от рождението ѝ. Колкото до сестра ѝ… е, да кажем само, че ще е най-добре никога да не я срещаш. Векове наред сеят убийства и измами, вилнеят из света и внасят дисхармония, а сега се опитват да осигурят успеха на големия заговор, който господарят им е намислил. Само трима, уловени в капана на собствената си злоба. Но къде се поражда злобата? Какво я поражда? Какво друго, ако не страхът… и болката.

Наклони шишенцето и отля една капка върху ръката на Кирал.

Болката и яростта, излели се като лава от гърлото на момичето, бяха така потресаващи, че Лирна затвори очи. Гадеше ѝ се. Седмици наред бе живяла сред постоянна заплаха за живота си, станала бе нееднократно свидетелка на насилствена смърт и тези изпитания безспорно я бяха закалили, но нечовешката грозота на тези писъци премина през новата броня на душата ѝ като нож през масло. Когато събра смелост да отвори очи, момичето беше на колене, а малесата държеше в шепи лицето му; очите му бяха отворени широко и не мигаха.

— Болката е само вратата — каза малесата. — Страхът е лостът, сечивото, което изстъргва мръсотията от ума на момичето, мръсотия, впила се в дарбата му като пиявица. — Кирал се тресеше, слюнки и неразбираем брътвеж излизаха от устата ѝ. — Защото дори това нещо се бои от истинското забвение, а ако остане, за да се изправи лице в лице с мен, аз ще го съкруша.

Кирал изведнъж се отпусна, очите ѝ се затвориха, лицето ѝ се изхлузи от шепите на малесата. Давока я прихвана, преди да е паднала на пода. На дясната ръка на Кирал, от опаката страна, имаше червено-черна рана, от която се издигаше дим.

Лирна преглътна с мъка — жлъчка се беше качила в гърлото ѝ, — приближи се до Кирал и сложи пръсти отстрани на шията ѝ. Пулсът се усещаше силен и равномерен.

— Колко… колко време? — Гласът, произнесъл думите зад Лирна, беше тъничък, задавен от объркване и скръб.

Лирна вдигна очи и видя, че малесата е изчезнала, а на мястото на уверената млада жена стои уплашено момиче с тънки ръце и я гледа объркано. Същото лице, същият тъничък силует, но различна душа.

— Малеса? — Лирна се изправи и тръгна към нея.

Момичето издаде тъничък звук, наполовина въздишка, наполовина смях, звук само на крачка от истерията; очите му се спряха върху шишенцето, което държеше в ръка.

— Да. О, да. Аз съм малесата. Велика и ужасна е моята сила… — Изсмя се като че ли насила и млъкна.

— Пет лета — каза Давока. — След обновяването.

— Пет лета. — Погледът на момичето се зарея към Лирна и се спря първо на косата ѝ, преди да се насочи към очите. — Кралицата на мерим хер. Тя те чака от толкова дълго време. Толкова много видения… — Вдигна ръка да погали Лирна по бузата. — Такава красота… такъв срам… Какво е чувството?

— Малеса?

— Да си убила толкова много. Аз съм убила единствено майка си…

А после на лицето на уплашеното момиче се изписа предишната спокойна увереност; ръката ѝ се отпусна покрай тялото, когато Лирна отстъпи крачка назад.

— Тя какво ти каза? — попита малесата.

Лирна спря, макар че ѝ се искаше да отстъпи още назад, към спиралното стълбище, което изведнъж ѝ се стори безкрайно привлекателно. „Искаше доказателство смъмри се тя. — То е тук.“

— Каза, че е убила майка си — отвърна Лирна. Надяваше се, че гласът ѝ не трепери.

— А, да, тъжна история. Красиво младо момиче, добро и с дарбата да лекува, но и умопомрачено, обладано от опасна лудост. Винаги е така с лечителската дарба, има нещо в нея, което ти разхлопва дъските. Всеки дар идва с цена. В този случай умопомрачението приело формата на твърдо убеждение, че майка ѝ е обладана от Йешак, мразещия бог. Разбира се, след като убила майка си, тя повече нямала място сред своя клан. Не можели да я убият — била надарена, а всички лонаки знаят, че надарените може да ги съди единствено малесата. Бродила из планините, докато един ден Давока не я намерила. Доведе я при мен. Беше съвършен съд, едни от най-добрите, които съм имала. Макар че проявява склонност да се откъсва от контрола ми по-често от предшественичките си.

Върна се при Кирал, посегна надолу и стисна наранената ѝ ръка. Момичето се сгърби, после се събуди рязко и понечи да се откопчи от хватката на Давока.

— Аз… Сестро? — Очите ѝ се спряха върху лицето на Давока. — Аз… беше ми студено.

Малесата пусна ръката ѝ и Лирна неволно ахна — лошата рана беше изчезнала. По кожата имаше бледи белези, но само толкова. „Доказателството.“

— Изтощително е — каза малесата и тръсна ръка. Бръчка се бе появила върху гладкото ѝ чело. По-изтощително от другите дарби. Може би на това се дължи лудостта, на това, че се изгубваш при всяко лечение. — Отстъпи отново назад и погледна Давока. — Алтурк е тук? — попита на лонакски.

— Да, малеса.

— Изгубен и пречупен мъж, без съмнение. Талеса без клан. Може би ще е проява на милост, ако му позволя да се хвърли в Пастта на Нишак.

— В голям дълг съм към него… — започна Лирна, също на лонакски, но малесата я спря с жест.

— Не се безпокой, кралице. Той е твърде ценен и няма да се лиша от него само защото се е отдал на самосъжаление — отвърна малесата на езика на Кралството, макар че Лирна се беше обърнала към нея на лонакски. Спря за миг поглед върху Кирал, която все така изглеждаше объркана, после се обърна отново към Давока на родния си език: — Десет столетия живот са ме научили да не отхвърлям с лека ръка прозренията, получени по трудния начин. Нещото, обладало сестра ти, е било достатъчно умно да използва историята на народа ни — легендата за сентарите е жива и близка до сърцата на хората. Ще кажеш на Алтурк, че сега той е Талеса Сентар, истинският сентар, благословен от истинската малеса. Искам от него да тръгне на път, да мине през всички кланове и да подбере най-добрите им воини. Трябва да наброяват хиляда, нито повече, нито по-малко. Те няма да ходят на лов, ще забравят за кръвните си вражди. Единственото им занимание ще е да се подготвят за война и да влязат в сражение по моя команда.

Давока кимна тържествено.

— Малеса, моля ви за място сред сентарите. Ще ви бъда очи и глас пред хилядата…

Малесата поклати глава и се усмихна.

— Не, мое ярко копие, за теб имам по-важна задача. — Обърна се отново към Лирна. — Макар че може да го сметнеш и за проклятие. Отведи сестра си горе, нека си почине. Двете с кралицата имаме още да си говорим.

Давока изправи нежно Кирал на крака. Момичето все така се оглеждаше трескаво, хем със страх, хем с изумление, а когато погледът ѝ се спря на Лирна, страхът изведнъж се сгъсти.

— Тя го видя — прошепна Кирал и се дръпна назад. — Тя го чу… Тя знаеше…

— Няма страшно — успокои я Давока. — Това е Лиърна, кралицата на мерим хер. Тя е наша приятелка.

Кирал преглътна и сведе поглед, чувство за вина измести страха ѝ.

— То я искаше… Искаше да я нарани, нея повече от всички други… Усещах нуждата му…

Лирна се приближи и повдигна брадичката ѝ.

— Знам, че тази нужда не е била твоя — каза на лонакски. — Твоята сестра е и моя сестра, значи двете с теб също сме сестри.

Кирал я гледаше със страхопочитание.

— То се страхуваше от теб… Точно затова толкова много искаше да те нарани… Ти беше нещо ново… Неочаквано… Нито един илварек не беше разкрил природата ти…

„Илварек…“ Думата звучеше архаично и беше близка до лонакската дума за зрение, но момичето я произнесе с такава тежест, че в значението ѝ явно се криеше нещо повече.

— Илварек. Тази дума не я знам.

— Отведи сестра си горе, Давока — каза отново малесата; гласът ѝ беше тих, но безпрекословно заповеден.

Давока кимна и поведе Кирал към спиралното стълбище. Лирна чу момичето да си мърмори:

— Насън виждах кошмарите му… Удушило е собственото си бебе…

— Нека ти покажа нещо — каза малесата, когато гласът на Кирал заглъхна. — Нещо, което са виждали само лонакски очи.

Мракът в тунела не беше толкова плътен, колкото Лирна бе очаквала. Стените излъчваха бледо зеленикаво сияние, предостатъчно да се движат без помощта на факла.

— Прахообразно вещество, което се среща в западните хълмове — обясни малесата. — Притежава вътрешна светлина, която никога не угасва. Докарано е тук в големи количества от създателите на тази планина и са намазали с него стените. Хитро, не мислите ли?

— Несъмнено — кимна Лирна. — Хитро почти колкото вас, малеса?

Кратка пауза. Лирна можеше да се хване на бас, че малесата се усмихва.

— В какъв смисъл?

— Един капан не е капан, ако няма стръв. Моето пътуване насам по ваша покана е било неустоима цел за нещото, което току-що изтръгнахте от Кирал, както вие без съмнение сте знаели.

— Знаех, така е.

— Достойни мъже и жени загинаха, за да стигна дотук. От вашите хора и от моите.

— Достойни мъже и жени умират постоянно. Както и недостойни мъже и жени. По-добре е да умреш в името на значима цел.

— Но още по-добре е да живееш в нейно име.

— Избор, който не винаги имаме. Вземи моя народ например. Лонаките не са избрали вашите хора да се изсипят на бреговете ни както чума. Не са избрали цели три десетилетия да бъдат преследвани като дивеч. Не са избрали да си направят дом в замръзналите планини с жалките остатъци от силата си. — Лирна остана поразена от спокойния ѝ тон, лек, разговорен почти, без никакъв гняв, сякаш двете са придворни дами, които обсъждат някоя поема на Алуциус.

— Не мога да отговарям за престъпленията на предците си — каза Лирна с далеч не толкова небрежен тон. — Но ще трябва да отговарям за смъртта на онези, които загубиха живота си в преследване на мира, предложен от вас. Родителите на Нерса, моята придворна дама, трудно ще намерят утеха в мисълта, че смъртта ѝ е обслужила вашата цел.

Смях, много тих, много лек.

— Боя се, че не им остава много време нито за утеха, нито за скръб. И това важи за всички ни.

Спря в края на тунела, на прага на гигантска кръгла зала, поне три пъти по-голяма от онази с кладенеца. Тук кладенец нямаше и единствената светлина идваше от зеленикавото сияние на веществото, с което бяха намазани подът и таванът, но тук то светеше много по-силно, отколкото в тунела, толкова силна беше светлината му, че човек би могъл да чете без затруднения. Странно, но за разлика от пода и тавана, стените не светеха. Въздухът беше сух, но и едновременно спарен.

— Принцесо Лирна Ал Ниерен — каза малесата, пристъпи в залата и вдигна ръце. — Приветствам те в паметта на лонаките.

„Книги“, осъзна Лирна, когато пристъпи на свой ред в залата и обхвана с поглед лавиците по стените, претъпкани от пода до тавана с безчет книги и свитъци. Обзе я силно вълнение и тя тръгна напред. Някои томове бяха огромни, толкова големи, че сам човек не би могъл да ги вдигне, други бяха толкова малки, че биха се събрали в шепата ѝ. Взе първата книга, която ѝ попадна пред погледа, съвсем забравила, че е редно да поиска разрешение. Книгата беше с кожена подвързия, щампована с красива шарка, и въпреки очевидната си възраст страниците бяха в отлично състояние и достатъчно меки да ги разгърнеш без страх, че ще се разпаднат на прах в ръцете ти. Текстът беше написан красиво, с позлата и цветни мастила, но ѝ беше напълно непонятен.

— „Мъдростите на Релтак“ — каза малесата. — Единствената му философска творба. Повечето му трудове са свързани с астрономията. Първият лонакски учен, изчислил обиколката на луната. Макар че според Аркойл е сбъркал с двайсетина стъпки.

Лирна вдигна поглед при необичайното словосъчетание между „лонакски“ и „учен“.

— О, да — каза малесата. — Навремето не бяхме само воини. Преди вие да дойдете, когато сеорда обикаляха своите гори и общуваха със земята, моите хора се занимаваха с наука, с наблюдения над мирозданието, с изкуство. Това тук е само фрагмент, спасените отломки от нашите постижения. Ако ни бяхте оставили на мира още един век, вероятно щяхме да разгадаем мистериите дори на тази планина. Тъжно е, но при цялата си мъдрост така и не се научихме да топим желязо. Дребна подробност, ще си каже човек, но войните често се решават от дребните неща.

— Познавали ли сте го, лично? — попита Лирна и кимна към книгата в ръката си.

Малесата се засмя и поклати глава.

— Дора аз не съм толкова стара. Но познавах един от потомците му. Умря от глад пред очите ми по време на Голямото изпитание.

Лирна върна книгата на рафта.

— Коя сте била преди?

— Момиче, което сънуваше твърде много кошмари. Имам ги и до днес. Всъщност един от тях е пред очите ми в момента.

Каза го без следа от хумор, вперила умните си очи в Лирна. Лирна от години не бе срещала свой равен, друга душа, която да е в същата степен чувствителна към тънките нюанси и измамата. Срамуваше се, задето толкова хора бяха загубили живота си в това пътешествие, смъртта им ѝ тежеше, но в този конкретен момент искрено се радваше, че е стигнала дотук. Да погледне в очите на човек, който я вижда изцяло, без нужда или възможност да се прикрие, нито да отклони нежеланото внимание с чар, сълзи или манипулации. Не, тук имаше само студен разум и много история, натъпкана в книгите наоколо. Всичко това беше ново за нея и я изпълваше колкото с вина, толкова и с радост.

— Илварек — каза тя. — Видение. Това означава, нали?

— Най-близката дума във вашия език е „гадание“. Знаеш ли тази дума?

— Способност да се надникне в бъдещето, която обикновено се свързва с Мрачното.

— Аз не надниквам. Бъдещето се взира в мен и аз се взирам в него, и когато го направя, виждам теб.

— И какво правя аз там?

Изражението на малесата се затвори.

— Едно от две неща. — Приближи се към лавиците, взе един пергамент, оставен върху купчина книги, и го протегна към Лирна. — Това е за теб.

— Подарък?

— Мирен договор. Войната между нашите народи приключи. Моля, приеми поздравленията ми за успешно проведените мирни преговори.

Лирна взе свитъка. Разгъна го и видя два параграфа грижливо изписан текст, горният — на езика на Кралството, другият на същия непознат език от книгата.

— Няма условия — каза тя. — Само заявление, че конфликтът е приключил.

— Какво повече от това би могла да искаш?

— Свикнали сме да се дърлим за граници, данъци и прочие.

— Границите се променят постоянно, а участието ти в свалянето на фалшивата малеса приемам като данък предостатъчен, дори ще те възнаградя с дар за него. Имаш нож у себе си, нали?

Ръката на Лирна се вдигна към верижката, която носеше на врата си.

— Дрънкулка. Не е опасна. Дори не мога да го хвърлям като хората.

— Засега. — Малесата протегна ръка към нея. Лирна забеляза, че тя все още дължи малкото шишенце в другата си ръка. — Дай ми го.

Писъците на Кирал и вонята на течността в шишенцето все още бяха пресни в съзнанието ѝ, затова Лирна се поколеба, но накрая все пак свали верижката през главата си и постави малкия метателен нож в шепата на малесата.

— Чудиш се какво е това — каза тя, хвана ножа за дръжката и вдигна шишенцето над острието. — Лонакските учени не се занимаваха само с поезия и математика, а и с химия. Преди векове забъркаха смес, която предизвиква най-силната и чиста болка, която човек може да изпита, без да умре, стига да се използва минимално количество от нея. — Наклони шишенцето и една капка от гъстата тъмна течност падна върху острието; вонята се усети отново, толкова силна, че Лирна отстъпи назад и покри носа си с ръка. Течността се разля по острието на ножа, после сякаш изчезна, като вода, попила в плат.

— Ето. — Малесата подаде ножа на Лирна. — Няма страшно. Когато се приложи върху стомана, се пробужда единствено от контакт с кръв.

— Защо ми даваш такова нещо? — попита Лирна, без да помръдне.

— За да направиш едното от двете неща, които те виждам да правиш.

Ясно беше, че няма да каже нищо повече по въпроса. Лирна посегна предпазливо и докосна с пръст острието на ножа. Хладен метал, нищо повече.

— Никога не се разделяй с него — каза малесата, докато Лирна слагаше верижката на шията си.

— Така или иначе го нося постоянно — отвърна Лирна. — Това е единственият подарък, който истински ценя.

Погледът на малесата остана все така сериозен, но в очите ѝ припламна любопитство.

— Не си каквато очаквах. Илварек ми показваше една съвсем различна картинка.

— По-висока ли бях във виденията ти? — засмя се Лирна.

— Не, беше амбициозна. Мисълта за хората, изгубили живота си по пътя насам, не те тревожеше, гледаше на тях като на поредните фигурки върху дъската за кешет. Тази среща трябваше да те разгневи, истината за илварек трябваше да събуди в теб силна омраза, трябваше да сипеш грозни заплахи и да скъсаш договора, който сега държиш в ръцете си. Нещо се е променило в теб, Лирна Ал Ниерен. Дали не е чувство за вина, чудя се, някакво престъпление, останало встрани от полезрението на илварек? Толкова тежко престъпление, че вината, с която те изпълва, е изковала нещо ново в душата ти.

„Татко, умолявам те…“

— Подозирам — каза Лирна, — че на твоята сметка има повече престъпления, отколкото на моята.

— Вършила съм ужасни неща, за да оцелее народът ми, вярно е. Лъгала съм, подтиквала съм към развала, измъчвала съм и съм убивала. И всяко от тези престъпления бих извършила отново и хиляда пъти, за да постигна същата цел. Спомни си това, кралице, когато гледаш пламъците, спомни си и се запитай — дали бих го извършила отново?

Приближи се, взе от рафта книгата, която Лирна бе държала в ръцете си преди малко, и ѝ я подаде.

— Изнасянето дори на лист хартия от това място се наказва със смърт, но мисля, че за теб мога да направя изключение. Размислите върху божественото са особено интересни. Релтак е писал много за глупостта на догмата.

— Не мога да я прочета, не разбирам писмеността.

— И двете знаем, че е напълно по силите ти да я преведеш. Лонакският текст в договора ще ти помогне. А и моето ярко копие ще е при теб да ти помага. Тя чете отлично.

— Давока?

— Прието е народите, които живеят в мир, да си разменят посланици, нали така? Тя ще е моят посланик.

— Нейната… дипломатичност ще е добре дошла. Ще се погрижа подготвен дипломат да дойде тук по най-бързия начин.

— Както искаш. Само гледай да изпратиш жена, иначе вашият посланик ще ми поднесе цялото ви Кралство на тепсия.

— Мъжете толкова лесно ли се поддават на красотата ти?

— Не на красотата ми, а на дарбата на жена, мъртва от триста години. Въздейства единствено на мъже.

Лирна взе книгата.

— Жалко, че нямам дар, който да ти дам в замяна.

Втренченият поглед на малесата се зарея замислено в нищото.

— Самата ти си дарът — каза тя. — Потвърждение, че е имало смисъл. — Протегна ръка и Лирна я хвана. — Те идват, кралице, идват да унищожат всичко. Твоя свят и моя. Когато оковите те стегнат, потърси звероукротителя.

— Малеса?

Но тя пак бе изчезнала, заменена повторно от уплашеното момиче, ръката му трепереше в ръката на Лирна, главата му — кривната, очите му — вперени в нея с отчаян страх.

— Какво е чувството? — попита уплашеното момиче и Лирна си даде сметка, че повтаря въпроса си отпреди, в неведение за изминалото време.

— Никого не съм убивала — отговори Лирна на лонакски.

— О… — Очите на момичето се вглеждаха в лицето ѝ. — Не… Няма ги още… Но ще се появят.

— Кой ще се появи?

Момичето се усмихна, зъбите му се бялнаха на зеленикавата светлина.

— Белезите на твоето величие.

Върна се в залата с кладенеца, после изкачи спиралната стълба до повърхността. Останала бе повече от час в библиотеката, задавала бе въпрос след въпрос. „Кой е господарят, за когото говореше малесата? Какво е намислил? Кой идва да ни унищожи?“

Отговорите на уплашеното момиче бяха несвързани, смесица от объркани спомени и гатанки.

— Той чака в бездната… Гладен е… О, колко е гладен… Мама казваше, че съм най-милото същество, най-нежната душа, раждала се някога сред народа на лонаките, а аз ѝ прерязах гърлото с ножа на татко…

Скоро несвързаният ѝ брътвеж утихна и тя се смъкна на пода безжизнена и с празен поглед. Лирна изчака още малко с надежда малесата да се върне, но инстинктивно знаеше, че това няма да се случи. „Повече никога няма да се видим.“

Въздъхна и докосна момичето по рамото.

— Име имаш ли си?

— Хелса — прошепна момичето. „Лечител или спасител в по-старата форма на думата, в зависимост от ударението.“

— Радвам се, че се запознахме, Хелса.

— Ще дойдеш ли пак да ме видиш?

— Надявам се и това да стане, един ден.

Думите ѝ предизвикаха усмивка на лицето на момичето, но тя бързо се изхлузи от устните му, когато празният поглед се завърна. Лирна го стисна лекичко за рамото и тръгна към тунела. Не се обърна да хвърли последен поглед на момичето, защото цялата тази ситуация беше твърде тъжна.

На повърхността завари Смолен и братята да я чакат. Бяха сами: жените, които ги бяха посрещнали, явно се бяха заели с каквито там задачи им бе възложила малесата.

— Алтурк? — обърна се тя към Солис.

— Тръгна си, ваше височество. Давока говори с него и той си тръгна.

— Дори не се сбогува — отбеляза Иверн. — Нарани чувствата ми.

— А Давока? — попита Лирна.

— Отиде да се погрижи за сестра си, не знам къде — отговори младият брат. — На нас ни дадоха стаи на горния етаж.

Лирна кимна, загледана в свитъка, който държеше.

— Мисията ви увенча ли се с успех, ваше височество? — попита с известно притеснение Смолен.

— Да — отговори Лирна и се усмихна да го успокои. — Увенча се с голям успех. Починете си добре тази нощ, господа. Утре призори потегляме за Кралството.

Пътуването назад към Скеланския проход отне почти две седмици, защото този път Давока избра по-лек, но по-заобиколен маршрут. Лирна бе предложила да вземат Кирал с тях, но Давока отказа.

— За нея ще се погрижат по-добре в Планината.

— Но ти едва-що си я върна — възрази Лирна. — Не искаш ли да поостанеш малко с нея? Можеш да дойдеш в кралския двор по всяко време.

Давока поклати глава и каза само:

— Правя каквото нареди малесата.

Вечер работеха върху превода на „Мъдростите“, макар че Давока явно намираше твърденията на Релтак за спорни.

— „Божественото си придава вид на прозрение — прочете тя една вечер, събрала вежди в дълбок размисъл. — Но в действителност е висша проява на невежество. Основополагащите му принципи са от глина и когато глината се спече, от божественото остава само догмата.“

Погледна Лирна над книгата.

— Тази книга не ми харесва.

— Сериозно? Аз пък я намирам за крайно интригуваща.

Сутрин, преди да потеглят отново на път, Давока я учеше да мята малкия нож, задача, която бяха пренебрегнали по пътя на север след онзи първи урок. Скоро брат Иверн се присъедини към уроците и намери парче дърво, широко и достатъчно дебело, за да им служи за мишена. Понякога го хвърляше във въздуха, мяташе своите ножове и неизменно уцелваше центъра, бързо и без усилие.

— Винаги съм бил шампион в хвърлената дъска — каза той. — Спечелих повече ножове от всички други новобранци на моята възраст. Единствен Френтис можеше да ми се опре.

„Френтис.“ Лирна беше чувала това име, брат ѝ често го беше споменавал.

— Познаваш брат Френтис?

— Бяхме в една група в Дома на ордена, ваше височество.

— Кралят високо цени храбростта му. Казва, че Унтеш е щял да падне още в първия ден, ако не бил брат Френтис.

Иверн се усмихна с тъга.

— Изобщо не се учудвам. След Изпитанието на меча него го изпратиха при Вълчите бегачи, а мен ме изпратиха тук. Срам ме е да призная, че ревнувах. Мислех, че е извадил голям късмет.

Дните минаваха и Лирна ставаше все по-добра с ножа, все по-често уцелваше мишената и разбра какво иска да каже Давока с постоянното си наставление: „Хайде, метни още веднъж… Мяташ и мяташ, докато не уцелиш. Тогава вече ще знаеш как се прави.“

В последната сутрин, когато до прохода оставаше само един ден езда и когато дъската на Иверн падна на земята заедно с нейния нож, забит в центъра ѝ, Лирна най-сетне можеше да каже, че знае как се прави.

Завръщането им бе посрещнато с радостни възгласи и немалка изненада от тяхна страна. Гарнизонът, охраняващ прохода, бе получил ново попълнение в лицето на цял полк от Кралската конна гвардия, изпратен тук от краля да навлезе в земята на лонаките и да търси сестра му. За щастие бяха пристигнали едва предния ден и подготовката за тази глупава експедиция не беше приключила.

— Но вие сте били нападната, ваше височество — възрази лорд-маршалът на полка, когато Лирна му каза, че на следващия ден всички поемат на юг. — Онези диваци със сигурност заслужават наказание. За мен ще е чест да…

Тя размаха свитъка пред лицето му.

— Вече сме в мир с лонаките, милорд. Освен това единственото наказание, което ще намерите северно от прохода, е вашето собствено.

Погледът ѝ се спря на Солис — той разговаряше с един от братята си и явно бе получил важна новина, ако се съдеше по промяната в стойката му. Улови погледа ѝ и се приближи.

— Вести от Кралството, ваше височество. Изглежда, е имало опит за покушение срещу граничен лорд Ал Бера. Още е жив, но раните му са тежки. Свидетелите твърдят, че на живота му са посегнали кумбраелски фанатици.

Лирна изпъшка. „Слагаш край на една война и друга чука на вратата ти.“

— Какви са заповедите на краля?

— Военачалникът събира Кралската гвардия със задача да изкорени фанатиците. На васален лорд Мустор е наредено да съдейства, но дали хората му ще се включат е друг въпрос.

— Ясно. В такъв случай няма време за губене. Лорд-маршале, тръгваме след един час.

Лорд-маршалът се поклони и тръгна към хората си, като крещеше заповеди. Лирна се обърна отново към Солис.

— Явно ще трябва да се сбогуваме набързо, брат Солис. Знам, че няма да приемете никой дар или услуга, които ви предложа, така че ви предлагам единствено признателността си, задето опазихте живота ми и помогнахте всячески за успеха на мисията.

— Беше… интересно пътуване. — Поколеба се. — Има и други новини, ваше височество. Лорд Ал Сорна се е върнал в Кралството.

„Вейлин…“

— Завърнал се е? — Чу пискливите нотки в гласа си и се изкашля да ги прикрие. — Как така?

— Императорът го е освободил, явно като благодарност за някакво геройство. Подробностите не са много ясни. Пристигнал е във Варинсхолд преди няколко седмици. Изглежда, е напуснал нашия орден. Крал Малциус го е пратил в Северните предели като владетел на кулата.

„Северните предели…“ Като никога глупавият ѝ брат беше постъпил правилно, макар че лично тя би предпочела да беше изчакал малко, преди внезапно да помъдрее.

— Моля ви, благодарете на брат Иверн от мое име — каза тя на Солис. — Предайте му също, че съжалявам дето нямам повече целувки, които да му предложа.

— Една беше повече от достатъчна, ваше височество.

— А вие къде ще отидете? — попита тя. — Вече няма с кого да се биете тук.

— Отивам там, където ме прати орденът, ваше височество. Винаги има с кого да се бием. — Поклони се по-ниско от обичайното, изправи се и тръгна към ниската кула в южния край на прохода.

Един сержант се приближи, повел чудесна сива кобила.

— Лорд-маршалът ви предлага това в дар, ваше височество — каза сержантът и ѝ подаде юздите. — От собствените си конюшни.

Лирна се обърна и почеса по носа планинското си конче. През последните седмици бе свикнала да го нарича Стъпко, което в еднаква степен разсмиваше и объркваше Давока — лонаките не даваха имена на животни, които често се налагаше да заколят през зимните месеци заради месото им.

— Имам си кон, сержант — каза тя, качи се на седлото и се намести върху вече познатите кокали по гърба на Стъпко. — Ще тръгваме ли?

Улиците на Кардурин бяха пълни с радостни хора, гирлянди от знаменца обкичваха безчетните мостчета между високите сгради, а местните хвърляха цветя по пътя ѝ през града. На главния площад кметът изнесе цветиста и въздълга реч, в която я възхваляваше като миротворка и спасителка.

— Градът ще даде всичко, което ваше височество поиска — завърши той и се сгъна в изискан поклон.

Лирна се размърда върху гърба на Стъпко. Множеството се бе умълчало в очакване.

— Баня, сър — каза тя. — Много бих искала да ми осигурите баня.

Изкъпа се в имението на кмета, два пъти, после се зае, под критичния поглед на Давока, да изпробва дрехите, предложени от най-добрите модисти в града.

— С тез не можеш да яздиш — каза Давока. — Не можеш да се биеш също.

— Надявам се, че дните ми на езда и битки са останали в миналото — отвърна Лирна. — Ще взема тази — каза тя на слугинчето, посочи една дълга рокля от тъмносин шифон и свали халата си. Момичето ахна и погледна встрани, изчервено до ушите.

— За пръв път вижда циците на кралица — обясни на лонакски Лирна, видяла озадачената физиономия на Давока.

Облече роклята и застана пред високото огледало. Роклята подчертаваше фигурата ѝ, макар да бе малко широка в кръста, вероятно заради многото дни, прекарани на седлото. Загледа се в лицето си; очакваше пътуването да е оставило някаква следа, нещо закоравяло или обветрено, но лицето ѝ изглеждаше все същото, освен… Нямаше ли нещо ново в разположението на очите ѝ? Не изглеждаха ли някак по-отворени отпреди?

— Много… м-много сте красива, ваше височество — заекна слугинчето, осъзнало се в достатъчна степен, за да прибегне към ласкателство.

— Благодаря — отвърна Лирна с една от най-милите си усмивки. — Моля те да приготвиш роклята ми за езда за утре сутрин, а останалите опаковай.

Отдели няколко часа за банкета, който кметът беше организирал в нейна чест, изтърпя още речи от градските първенци и безмозъчните брътвежи на съпругите им. Собствената си реч ограничи до текста на мирния договор, който бе наредила да препишат и разпратят до всяко кътче на Кралството. Ако се съдеше по речите и разговорите, тези хора я виждаха повече като победителка, отколкото като миротворка, все едно е спечелила голяма битка, а не просто е оцеляла по време на опасно пътуване и се е върнала с парче пергамент. Като гледаше усмихнатите и все по-пияни физиономии около себе си, Лирна все по-често си повтаряше думите на малесата. „Те идват, кралице, за да унищожат всичко… Твоя свят и моя.“

Въздъхна и надигна чашата с вино. „Вече имам доказателството, което търсех, но какво да правя с него?“

На следващата сутрин, въпреки многословните молби на кмета да поостанат още няколко дни, тръгнаха.

— Вашето величие обогатява града ни, принцесо.

Ако се съдеше по подаръците, които се опитаха да ѝ натрапят, и безкрайните празненства, които обещаваха да организират, по-вероятно бе да фалират, ако остане още няколко дни в града им. Лирна прие само един от предложените ѝ подаръци — препис на мирния договор върху кожа с нейния образ, как пристига в града, яхнала Стъпко и със свитъка в ръка. Гилдията на писарите очевидно бе работила над преписа цялата нощ и мастилото още не беше засъхнало добре.

Намираха се на два дни път южно от Кардурин, когато един от съгледвачите на лорд-маршала се върна в галоп с новината, която Лирна с неудоволствие очакваше да получи сега, когато навлизаха все по̀ на юг в територията на Кралството.

— Васален лорд Дарнел идва да поздрави нейно височество, милорд.

— Враг ли, кралице? — попита Давока, доловила напрежението ѝ.

— Помниш ли мъжа, за когото ти разказах? — попита я Лирна на лонакски.

Давока кимна, загледана в конниците, които се появиха на хоризонта.

— Той ли идва?

— Не, идва неговата противоположност.

Васален лорд Дарнел не бе загубил нищо от хубостта си през годините след последната им среща, една благословено кратка размяна на поздрави по време на братовата ѝ коронация. Не носеше шлем, но извън това беше облечен от глава до пети в лъскава броня, майсторски украсена със син емайл, яздеше черен жребец, дългата му черна коса се вееше около красивото му лице — изобщо, беше образ и подобие на благороден рицар. „Благородството е лъжа — беше ѝ казал веднъж баща ѝ. — Преструвка, че високото положение в обществото се дължи на нещо друго, а не само на пари или воински умения. Всеки дръвник може да играе ролята на благородник, а както ще откриеш след време, повечето благородници са дръвници.“

— Принцесо! — възкликна лорд Дарнел, дръпна юздите на жребеца си, скочи от седлото и падна на едно коляно. Зад него свитата му от петдесетина рицари направи същото. — Добре сте дошли в Ренфаел. Простете провала ми да ви организирам подобаващо посрещане, но вестта за пристигането ви стигна до мен едва вчера.

— Васални лорде — кимна Лирна и посочи Давока. — Позволете да ви представя, ъъ… лейди Давока, посланица на Лонакското владение.

Дарнел се изправи и стрелна Давока със зле прикрито отвращение.

— Значи е вярно? Диваците най-сетне са преклонили глава.

Лирна видя как ръката на Давока се стяга върху дръжката на копието и за миг силно се изкуши да остави Дарнел на милостта на гнева ѝ. Историите за действията му при падането на Марбелис бяха широко известни и нито една не му правеше чест.

— Никой нищо не е прекланял — каза му тя. — Подписахме мирен договор, това е.

— Жалко. Винаги са били отлична плячка. Първият човек, когото убих, беше лонак, ако изобщо могат да се нарекат човеци.

— Не мога да ти позволя да го убиеш — каза Лирна на Давока на нейния език.

— Научили сте езика им? — каза със смях Дарнел. — Какво забележително постижение за една толкова мила…

— Има ли нещо конкретно, за което искате да говорим, милорд? — прекъсна го Лирна. — Остава ни още много път, а кралят чака да се приберем в столицата.

— Има един въпрос, който бих искал да поставя на вниманието ви, ако ми отделите минутка насаме.

Тя се изкуши да откаже, но вече бяха прекрачили границите на етикета, а такова поведение не биваше да се толерира пред очите на толкова много кралски гвардейци и рицари.

— Добре. — Смъкна се от седлото и прошепна на Давока на лонакски: — Не се отдалечавай твърде много.

Отдалечиха се на известно разстояние от конниците, но не и от погледите им, които Лирна усещаше с гърба си.

— В това васалство има един — започна Дарнел, — който крои заговори срещу мен, петни честта ми при всяка възможност, говори неистини. Сигурно ще се съгласите, ваше височество, че измяната срещу мен е равносилна на държавна измяна срещу Короната.

Лирна предпочете да отговори с въпрос вместо с потвърждение.

— И кой е този изменник?

Дарнел стисна устни и почти изсъска:

— Бандерс!

— Барон Хюлин Бандерс? Любимият рицар на Ренфаел и един от малцината капитани, завърнали се от Алпиранската война, запазили честта си? Това ли е човекът, когото наричате изменник?

— Аз просто управлявам васалството си от името на краля, както е записано в документите, превръщащи това кралство в обединена територия.

„Как е възможно да си видял толкова много и да си се променил толкова малко?“ — зачуди се тя. Всичко беше налице, всичко, което я бе накарало да отхвърли категорично плановете на баща си — в лицето на Дарнел, в осанката му, наглото самочувствие, безспорната увереност в собствената правота и превъзходство. „Какво ли ужасно дете е бил… и още е.“

— Живеем в свободна страна — изтъкна Лирна. — И всички могат да дават израз на мислите си, без да се страхуват от преследване.

— Не и когато въпросните мисли са равностойни на подривна дейност. Този тип дава аудиенции, милейди. Благородници и селяни ходят при него за съвет, макар че той няма никаква властова позиция в това васалство. Той, на практика, е най-обикновен обеднял рицар.

— Бедняк, когото бихте искали да затриете, милорд? Това трудно би могло да мине за рицарска постъпка.

— Въпреки лъжите, които вероятно сте чували за мен, аз не съм лишен от милосърдие. Според мен изгнанието би било най-справедливата присъда.

„А и едва ли ще вдигне селяните на бунт срещу теб, ако е в изгнание.“ Хитростта, демонстрирана от Дарнел, я дразнеше; предпочиташе го в ролята на дръвник.

— Изгнание и конфискация на собствеността — добави васалният лорд. — Аз, разбира се, ще се погрижа за семейството му.

Последното го изрече по начин, който я стресна. „Не е просто отмъщение срещу отколешен съперник — реши тя. — Дарнел иска нещо повече.“

— Ще уведомя краля за тревогите ви — каза тя и му обърна гръб. — А сега, ако няма нищо друго…

— Само неумиращата ми любов.

Искреността в гласа му я смути, както и напрежението в очите. Досега не беше забелязала колко тъмносини са очите му. На друго място и с друг мъж сигурно би намерила повод да се позадържи под погледа на такива очи, но тук и сега единственото ѝ желание беше да яхне коня си и да махне по най-бързия начин.

— Този въпрос беше решен… — започна тя, снишавайки глас.

— Не и за мен. — Той пристъпи към нея, личеше си, че трудно удържа желанието си да я докосне. — Нито за миг оттогава. Никога ли не сте се питали защо още съм ерген? Защо ежедневно се опитвам да поддържам кралския мир, макар справедливостта да крещи, че трябва да събера хората си и да опожаря дома на Бандерс с все него? Него и всеки друг неблагодарен нещастник в това васалство. Правя го заради теб, Лирна. За да ме видиш като…

— Виждала съм ви — прекъсна го тя безкомпромисно. — И видяното ми беше достатъчно.

Той сведе поглед и стисна зъби, гласът му бе тих, но натежал от съжаление.

— Това ли е последната ви дума?

— Последната ми дума във връзка с вас бе произнесена пред баща ми преди осем години и не виждам причина да произнасям друга.

Когато вдигна лице, искрената емоция още беше там, макар и загрозена от гняв.

— Ако брат ви беше загинал в Унтеш, сега щяхте да сте кралица. Сигурно е било много вълнуващо за вас да го видите как се прибира жив и здрав у дома.

— Уверявам ви, че ако брат ми беше загинал, вас щяха да ви качат на първия кораб към Империята, в окови, за да отговаряте за престъпленията си.

— Престъпления? — изсмя се той, кратко и грубо. — Говорите за престъпления, сякаш войната е игра, сякаш правилата имат някакво значение, когато се стигне до клане, сякаш са имали някакво значение за вас, Лирна. Виждам ви. — Пристъпи още по-близо до нея, тъмните му очи я пронизваха. — Виждам ви, виждам лицето, което криете от кралския двор и обикновените хора. Но аз го виждам, защото виждам същото в себе си, и виждам какво бихме могли да постигнем заедно. Един съюз между нас би поставил целия свят на колене само за десетина години.

— Кога се случи?

Той намръщи чело.

— Ваше височество?

— Кога обикновената жестокост преля в лудост?

Лицето му застина, като да го беше ударила, вкаменяваща ярост се разля по цялото му тяло, от главата до петите. Кончето на Давока изпръхтя силно, когато тя го насочи към тях, на един хвърлей копие от васалния лорд.

— Ако не се лъжа — изстърга гласът на Дарнел, — Ал Сорна се е върнал в Кралството и вече не се радва на защитата на Шестия орден. Може да бъде предизвикан и има право да приеме предизвикателството. Кажете ми, кое предпочитате в дар — главата или сърцето му?

— Искрено се надявам, милорд, че ще отправите въпросното предизвикателство. Тогава ще мога да си избера подаръка от останките ви. Може да го изпратя в Марбелис като компенсация, пък била тя и нищожна.

Той помълча миг-два, застинал в гнева си, с разкривено лице. Накрая все пак се овладя.

— Ще ми се — каза тихо и дрезгаво, — ще ми се да запомните думите, които ми казахте днес, ваше височество. И да ги помните много дълго.

— Тогава със съжаление трябва да ви съобщя, милорд, че възнамерявам да ги забравя веднага щом се махнете от очите ми. Обстоятелство, което се надявам да осъществите незабавно.

Би могъл да ѝ откаже, тя нямаше право да го командва. Можеше единствено да се уповава на авторитета си. Често това се оказваше достатъчно, но щеше ли да се окаже такова за този откачен красавец?

Той затвори очи, дишаше леко, тих шепот се изниза през устните му:

— Вярата да ми е на помощ, трябваше да опитам.

Когато отново отвори очи, в тях нямаше и следа от гняв, дори жестокост нямаше, само тъпо примирение. Поклони се, точно според изискванията на етикета, обърна се и тръгна към коня си, яхна го и се отдалечи, без да каже нищо повече.

— Нека тръгна след него — каза на лонакски Давока, загледана след Дарнел и хората му, които прехвърлиха билото на едно възвишение и изчезнаха от поглед. — Ще свърши още тази нощ. Като заспи, сърцето му ще спре. Никой няма да бъде обвинен.

— Не — отвърна Лирна и тръгна към Стъпко.

— Знам ги мъжете като него, Лиърна. Убила съм достатъчно като тях, за да ги познавам. Този няма да се спре, преди да ти пусне кръв.

Лирна яхна кончето си, погледна Давока в очите и поклати решително глава. Давока стисна устни, но не каза нищо повече.

— Лорд-маршал Ал Смолен — извика Лирна и гвардейският командир пришпори коня си към нея. — Промяна в курса, милорд. Поемаме към дома Бандерс.

7. Рева

Най-напред видяха кулите на катедралата, щръкнали над билото на хълма, по чийто склон се изкачваха.

— Вярата ми е свидетел! — ахна Аркен, когато стигнаха върха. Двете кули се възправяха от центъра на града като стрели близнаци. — Колко са високи всъщност?

Рева отвърна с цитат от жреца:

— Достатъчно високи да са в унисон с величието на Отеца.

Алтор беше поредният град, който Рева не познаваше, но жрецът ѝ беше разказвал много истории за града, кръстен на първия и най-велик пророк на Световния отец. „Цял град, построен в чест на Отеца, истинско чудо от мрамор и красота, засрамило дървените колиби на азраелците.“ Като гледаше сега града, проснат в ниското, Рева се зачуди дали жрецът не е разкрасил разказите си, с мисълта че тя никога няма да види това място. Алтор беше по-малък от Варинсхолд, сгъчкан зад крепостните стени на своя остров в средата на река Колдирон, и не толкова миризлив като столицата на Кралството, поне от това разстояние. Но Рева не съзираше никакво чудо в него, беше си просто сбирщина от каменни сгради, похлупени от гъстия дим на хиляди комини. Единствено катедралата се приближаваше до представите, които жрецът беше внушил на детската ѝ главица, а дори и тя беше оклепана със сажди сянка на кулата от нейното въображение, мраморът потъмнял от вековна мръсотия.

— Имаш ли роднини тук? — попита Аркен. Напоследък въпросите му ставаха все по-многобройни и все повече я дразнеха. Само че тя така и не се бе научила да го лъже, отговорите ѝ бяха кратки, но и неизменно правдиви.

— Да. — Яхна Мрънкало и пое надолу по склона. — Чичо.

— При него ли ще отседнем? — попита той с нескрита надежда. Нощувките на открито отдавна бяха разбили момчешките му представи за велики приключения и мисълта за стая и топла храна явно му допадаше.

— Не, надявам се — отговори тя. — Едва ли ще зарадва да ме види.

Беше пазарен ден и стражите при портата бяха твърде заети да събират такса от търговците, затова почти не им обърнаха внимание. Рева беше скрила оръжията си под едно одеяло, вързано върху седлото на Мрънкало, а ножът на Аркен беше прибран под ризата му. Минаха през портите без проблем, но скоро тълпата ги повлече. Наложи се Рева да слезе и да успокои Мрънкало, който се беше изнервил и току напираше да рита, изправяше се на задните си крака, а ноздрите му се бяха разширили от вонята на толкова много хора.

— Не ти харесва, нали? — каза тя и му подаде морков. — Не си свикнал с големи градове? Е, същото важи и за мен.

След като цял час се провираха сред навалицата, най-сетне се озоваха в лабиринт от тесни улички край пазарния площад. Помотаха се още и накрая, сякаш след цял век, откриха странноприемница с конюшня. Предадоха Мрънкало и трътлестия кон на Аркен, наречен Буца заради неудобния си гръб, на грижите на конярчето, а Рева плати пет медника за стая, където да отседне с брат си.

— Брат, а? — рече съдържателят с мазно подхилкване. — Нещо не си приличате много.

— И ти няма да приличаш на себе си, ако те оставя на грижите му за пет минути — отвърна Рева. — Как да стигнем до имението на васалния лорд?

Съдържателят не прие сериозно заплахата, даже се изкиска още веднъж, преди да отговори:

— Вървете към кулите и ще го намерите. Точно срещу катедралата. Но денят за петиции е чак във фелдриан.

— Ще почакаме.

Усмивката му се разшири.

— В такъв случай ще трябва да ми платите за още два дни в аванс.

Рева остави оръжията в стаята с Аркен и го предупреди да не отваря вратата дори ако дойде съдържателят, после тръгна към кулите близнаци, без да ги изпуска от поглед, все по-впечатлена от височината им. Скоро излезе на голям централен площад, павиран с гранитни плочи. Ята гълъби се събираха и разпръскваха постоянно, катедралата се издигаше отляво, най-голямото здание, което Рева беше виждала, толкова високо, че беше чудно как още не се е срутило. От другата страна на площада имаше голяма триетажна къща с много прозорци, оградена от триметрова стена, увенчана със стоманени остриета. Стражи патрулираха по двойки покрай стената, а главната порта се охраняваше от петима. Рева преброи четирима стрелци на покрива. Чичо ѝ явно държеше на сигурността си.

Обиколи няколко пъти градското имение, като се опитваше да не се набива на очи, доколкото това беше възможно, и преброи още четирима стрелци на покрива от задната страна и четирима стражи при задната порта. Стените бяха в отлично състояние, а между тях и най-близкото прикритие имаше двайсетина метра, ако не и повече. Със сигурност имаше отходна канализация, следователно и достъп до имението през каналите, но Рева подозираше, че който и да ръководи охраната на чичо ѝ, е взел мерки да охранява и този подстъп.

„Няма начин да вляза“ — заключи тя, купи си ябълка от един уличен продавач и седна на стъпалата пред катедралата.

— За петициите ли си дошла? — попита продавачът, докато Рева отхапваше първата хапка. — Не приличаш на градско момиче, иначе нямаше да зяпаш така.

— Мащехата ми си присвои фермата, когато татко почина — отвърна тя с пълна уста. — С брат ми имаме дял, но тъпата крава не ще и да чуе.

— Отецът да ни пази от алчни жени — каза продавачът. — Ще ти дам един безплатен съвет — обърни се с молбата си към курвата, не към лорда.

— Курвата?

— Да, напоследък държи само една. И азраелка при това. Тя мисли и вместо него, освен това се говори, че отсъжда мъдро и справедливо, нищо че е курва и еретичка.

Рева го удостои с усмивка.

— Благодарско, старче.

— Не съм толкова стар — отвърна той уж ядосано. — До неотдавна щеше да се радваш, че си ми привлякла окото. — Смехът в очите му угасна, когато погледът му попадна върху нещо зад нея. — Кога стана това време — измърмори той, дръпна се от количката си и се смъкна на едно коляно.

Рева се обърна и видя процесия да излиза на площада от север, хората масово коленичеха пред нея. Начело на процесията с отмерена стъпка вървеше млад жрец, вдигнал пред себе си копринена хоругва с пламъка на Световния отец. Зад него вървяха един до друг петима мъже, нагиздени с тъмнозелените роби на епископи, всеки стиснал книга в ръка. Най-отзад вървеше стар човек с обикновена бяла роба, вперил поглед право напред, със силна аура на спокойно достойнство, впечатление, което се разваляше само от шкембето, очертано под робата.

— На колене, момиче! — изсъска ѝ продавачът. — Да те бичуват ли искаш?

„Четецът“ — съобрази със закъснение Рева, коленичи и изчака процесията да мине покрай нея на път към катедралата. Първата жертва на бащиния ѝ меч според изричните указания на жреца. „Недостоен водач на една недостойна и корумпирана църква. Почти толкова долен предател, колкото пияницата в господарското имение.“

Загледа се в мъжа в бяло, който повдигна полите си да изкачи стъпалата. Лицето му беше обикновено, ако не се броеше гърбавият нос, белязано с бръчки от годините, в очите му нямаше блясък, който да го бележи било за добро, било за зло. Църквата твърдеше, че Четецът чувал гласа на Отеца всеки път, когато четял от Десетокнижието. Нелепа представа, защото Отецът съвсем ясно беше наредил книгите да са единайсет. Този старец, с шкембето и подлизурковците си, беше от най-лошия вид еретици, оставаше глух за гласа на Отеца от страх, че ще загуби властта си над църквата.

„Едно по едно — помисли си тя, докато процесията изчезваше в сенките на катедралата. — Не мога да вляза… освен в деня за петиции.“

През следващите два дни Рева обикаляше града и събираше информация за къщата на васалния лорд.

— Седи на престол върху подиум в голямата зала — каза съдържателят. — Хората отиват при него, излагат молбата си, всичко се записва и след седмица получават решението му или поне каквото там решение му е продиктувала курвата.

— Това не гневи ли хората? — попита Рева, като се постара в гласа ѝ да не се чуе друго освен обикновено любопитство. — Че васалството се управлява от някаква азраелска уличница?

Съдържателят се изкиска — правеше го много често, както Рева вече бе забелязала.

— Сигурно щяха, ама оная е много добра, разбира си от работата. Улиците са чисти, търговията е в разцвет, разбойниците намаляха, много повече, отколкото в другите васалства. Не беше така по времето на баща му, това мога да ти кажа.

Научила бе, че молителите се нареждат на опашка пред предната порта още от ранна сутрин и че аудиенцията започва в десет, макар че васалният лорд рядко спазва този час. Изслушвал петиции до шест следобед, а редът на изслушванията се решавал чрез жребий. По традиция васалният лорд осигурявал обяд за молителите.

— Не е банкет — предупреди я продавачът на плодове. — Но става. После цялата прислуга в имението се включва да мие чинии.

„Прислуга… Голяма прислуга, която щъка насам-натам, пажове и камериерки.“

Същата вечер седеше с Аркен на стъпалата на катедралата и двамата чакаха някаква каруца да се изтърколи към портата.

— Онова, дето го търсиш, е там, вътре? — попита той с известно съмнение.

— Така мисля, да.

— И ще го откраднеш?

— Не можеш да откраднеш нещо, което е твое по право. Но иначе — да. Това притеснява ли те?

— Да откраднеш от васалния лорд. — Намръщи се и поклати глава. — Ако ни хванат, ще ни убият.

— Не, ще убият мен. Ти няма да идваш. — Вдигна ръка да спре възраженията му. — Искам от теб да ми подсигуриш път за бягство. Ще чакаш с конете при градската порта.

— А ако не дойдеш?

— Тогава си плюй на петите.

— Не мога да…

— Това не е нито приказка, нито песен, а ти не си благороден рицар, който да ме спаси. Прав си — ако ме хванат, ще ме убият и няма да има никакво значение какво ще направиш ти. Затова ще вземеш конете и парите и ще се махнеш по най-бързия начин.

Погледът ѝ отново се насочи към имението, където тъкмо бе пристигнала каруца с вина и разни хранителни продукти. Стражите отвориха портата, а от вътрешността на имението се изсипаха слуги да разтоварят каруцата. Основно бяха мъже, но имаше и няколко жени. Рева ги наблюдаваше напрегнато и се опитваше да запомни всички детайли на облеклото им. „Косата им е прибрана със светлосин шал, полите са черни, блузите — бели.“

— И къде да отида? — попита Аркен. Изглеждаше изгубен, като малко дете.

Прислугата се прибра в имението.

— На север — каза тя. — В Пределите. Ако се представиш на тамошния граничен лорд и споменеш името ми, той със сигурност ще ти намери място при себе си.

Аркен я зяпна. Гласът му бе приглушен от страхопочитание.

— Познаваш лорд Ал Сорна?

Тя се изправи и изтупа прахта от панталоните си.

— Естествено, че го познавам. Бях му сестра.

Купи си обикновена бяла блуза, син шал и две поли — една черна и една зелена. Вечерта преди деня за петиции приши полите една към друга — зелената отвън, черната отвътре. Видяла бе колко подробно проверява охраната всички посетители в имението, затова се отказа от идеята да скрие някакво оръжие под полите. Ако се наложеше, все щеше да намери кухните, а там ножове — колкото щеш. Рано сутринта цъфна пред портата на имението, стиснала свитък с измислена жалба срещу въображаема мащеха. Чувстваше се леко смутена заради сбогуването си с Аркен — той се беше навел да я целуне по бузата, тя се дръпна стреснато и момчето си тръгна наранено.

— И помни, не ме чакай — каза тя. — Ако не съм там час след отварянето на портите сутринта…

— Знам — каза той и навъси чело.

Тя стисна здраво ръката му, като се надяваше това да му е достатъчно, и отпраши по най-бързия начин към имението. Пристигна рано, но там вече имаше опашка от десетина души, а докато отворят портата, броят им бе нараснал до над двеста. Войник от домашната гвардия на васалния лорд тръгна покрай опашката с отворена торба в ръце, всички бъркаха поред в торбата и вадеха дървени чипове. Рева направи същото, когато торбата стигна до нея.

— Шести номер! — възкликна възрастната жена до нея, прочела символа, гравиран върху чипа на Рева. Самата тя беше изтеглила чип с номер петдесет и девет. — Ще трябва цял ден да вися тук, а старите ми крака вече се подгъват.

Рева си помисли, че старицата изглежда яка и здрава, но въпреки това се усмихна със съпричастие.

— Не се тревожи, бабке. Хайде да си ги разменим. — И ѝ подаде своя чип.

Жената примижа с подозрение.

— Колко?

— Отецът ни учи да бъдем щедри — каза Рева с широка усмивка.

— О. — Жената погледна към катедралата, после протегна своя чип. — Тъй-тъй.

Откъм края на опашката се чуха недоволни викове — чиповете в торбата бяха свършили, без да стигнат за всички.

— Не е мой проблем — каза гвардеецът, преметнал през рамо празната торба, и тръгна назад покрай опашката. — Елате пак другия месец.

Скоро ги вкараха през портата, претърсиха ги за оръжие, след което им позволиха да минат нататък, в градина, пълна с овошки и подрязани в причудливи форми храсти, а след това и в самата къща. Молителите трябваше да се съберат в голямата зала, до която се стигаше по къс коридор с няколко врати, всичките потъмнели от старост. В залата кордон от гвардейци стоеше пред подиума, където чакаше празен стол. Когато всичките сто молители влязоха в залата, един от гвардейците вдигна ръка да ги призове към тишина.

— Поклонете се на васален лорд Сентес Мустор, лоялен слуга на Обединеното кралство и управник на васалство Кумбраел по силата на кралската воля.

Рева си бе избрала място в дъното на залата, така че не видя добре мъжа, който влезе през една врата отстрани. Беше среден на ръст, около петдесетгодишен, добре облечен, но с дълга и несресана коса, изгърбен. Когато мъжът седна на престола, Рева видя ясно лицето му, което не я впечатли с нищо — хлътнали бузи, жълтеникава небръсната кожа и очи, които бяха ненормално кървясали дори за пияница. Очаквала бе да види някаква прилика със собственото си лице, някакво ехо от общата кръв, но не откри нищо, което я накара да се запита дали не прилича повече на майка си, отколкото на баща си.

Гвардеецът удари по пода с алебардата си и повиши отново глас:

— Запазете мълчание за лейди Велис, почитаема съветница на лорда на Кумбраел.

Жената, която се качи на подиума, беше облечена семпло, с пола и блуза не много по-различни от облеклото на слугините, които Рева бе наблюдавала толкова внимателно предния ден. Бижуто, което носеше на златна верижка около врата си, не беше толкова семпло — амулет с голям син камък, който неизбежно привличаше вниманието към пищната ѝ гръд. Косата ѝ, вързана на обикновена конска опашка със синя панделка, беше тъмнокестенява и не личеше да е боядисвана, а по хубавките ѝ черти с пълни устни и страни като ябълки не личеше да има грим.

— Мръсна курветина — измърмори някой край Рева, но тихо, така че думите да не стигнат до гвардейците.

Лейди Велис се усмихна и разтвори ръце за поздрав. Говореше внимателно и граматически правилно, но грубата мелодика на азраелския диалект издаваше колко фалшива е благородническата ѝ титла.

— От името на лорд Мустор ви приветствам с добре дошли. Бъдете сигурни, че всички петиции ще бъдат изслушани днес и ще бъдат обмислени грижливо, преди да се въздаде решение. Търпението, както ни учи Отецът, е сред най-ценните добродетели. — Усмихна се отново. Зъбите ѝ бяха бели и равни.

— То пък сякаш Отецът би спрял погледа си на теб — измърмори анонимният глас край Рева.

— Нека започнем — каза Велис. — Първи номер. Моля пристъпете напред и изложете името си, дома си и иска си.

Първият молител беше стар мъж, дошъл да се оплаче от името на селото си заради скорошното увеличение на рентата, което по негово мнение било наложено заради навика на поземления лорд да глези сина си.

— Всеки месец му купува нов кон, милорд. Не е честно, хората гладуват, а онуй момченце, на дванайсетина години, се разхожда с чистак нов жребец.

— Как е името на поземления ви лорд? — попита Велис.

— Лорд Джавен, милейди.

— А. Ако не се лъжа, лорд Джавен загуби най-големия си син при брода на Зелената вода, права ли съм?

Старецът кимна вдървено.

— Него, както и половината младежи в селото, милейди. И не загинаха при брода, а после, след като се предадоха с обещанието за почтено отношение.

Велис се намръщи, и нищо чудно — клането при брода на Зелена вода беше дело на азраелците.

— Прав сте. — Погледна към двамата писари, които седяха на писалище до подиума, и единият от тях вдигна поглед и кимна.

— Искът ви е заведен — каза Велис на стареца. — Ще бъде обмислен в най-кратки срокове.

Аудиенцията продължи по същия начин, иск след иск, всеки във връзка с някаква несправедливост — несправедливи ренти, несправедливо обезнаследяване, заграбване на земи, едно младо момиче помоли за пари, с които да купи нов дървен крак за своя дядо, който осакатял на служба при великия предтеча на васалния лорд.

— Мисля, че по този въпрос можем да отсъдим още сега — каза Велис и махна на един слуга, който се приближи с кесия, от която тя отдели двойно сумата, поискана от момичето. Тълпата се разшумя одобрително. „Тази не е глупава — каза си Рева. — Чичо е избрал курвата си умно.“

Последният молител за предобеда се оказа с най-интересния иск — мъж на средна възраст и относително нисък, но с внушителна мускулатура, без никакво шкембе, макар и понатрупал годинки, твърдите мускули на ръцете му се очертаваха дори през ризата. „Стрелец с лък“, отсъди Рева. Мъжът се поклони и се представи:

— Брен Антеш от Сълзица. Моля за разрешение да събера взвод от стрелци.

Васалният лорд се размърда на стола си и примижа, като чу името. За пръв път показваше някакъв интерес към каквото и да било.

— В Линеш имаше един капитан на име Антеш — каза дрезгаво той. — Или греша?

— Не грешите, милорд — отвърна стрелецът.

— Говори се, че той спасил живота на Мрачния меч — продължи чичо ѝ и множеството се разшумя. — Нима наистина е вярно?

Лека усмивка разтегна устните на Антеш.

— Аз това име не го използвам, милорд — рече той. — Мрачния меч не съществува, това е приказка, с която да плашат децата.

Сред общия шепот се надигнаха гневни гласове:

— Ерес! Пише го в книгите… — Гласовете секнаха, когато един от гвардейците удари с тъпия край на алебардата си по каменния под.

Васалният лорд остана сляп и глух за вълнението в залата. Потърка с ръка зачервените си очи и продължи:

— Взвод от стрелци, казваш? Това пък за какво ти е?

— Младежите в Сълзица са го ударили на мързел и леност, милорд. Ако не пият, се дърлят помежду си. Лъкът осмисля живота на един мъж, милорд, поддържа тялото и духа във форма, осигурява му прехрана, а мъж, който храни семейството си, има самочувствие и е доволен от себе си. В нашите гори има много дивеч, но малцина сред нас притежават уменията да ловуват, освен с арбалет. — Антеш придружи натъртването на последната дума с презрителна гримаса. — Искам да науча младежите на стрелба с лъка, за да усвоят уменията на своите предци.

— И искаш от мен месечна плата за усилията си? — попита васалният лорд.

Антеш поклати глава.

— Не искаме пари, милорд. Сами ще си изработим лъковете и стрелите. Искаме само разрешение да сформираме взвод и да се упражняваме.

— А ако аз поискам услугите ви по време на война?

Антеш се поколеба и Рева се сети, че е очаквал този въпрос, макар да се е надявал, че няма да се стигне до него. Отговори с натежал глас:

— Ще бъдем на ваше разположение, милорд.

Васалният лорд зарея поглед към тавана.

— Като малък бях добър с лъка, по-добър от брат си всъщност. Не е за вярване, че съм бил по-добър от него в нещо, знам. Ако… ако животът ми не беше поел в друга посока, може би сега щях да имам мускули като твоите, ъъ, капитане.

Стрелецът реагира мигновено:

— Ако милорд реши отново да вземе лъка, с радост ще му помогна да възстанови уменията си.

Мустор се засмя.

— Явно и с думите уцелваш мишената, не само със стрелите. — Обърна се към писарите и повиши глас: — С настоящото васалният лорд на Кумбраел дава разрешение на мъжете от Сълзица да сформират взвод от стрелци с лък под ръководството на, ъъ… — затрудни се и махна с ръка към стрелеца, — на капитан Антеш, за срок от една година. — Погледна отново към Антеш. — След това пак ще говорим.

Стрелецът се поклони.

— Благодаря ви, милорд.

Васалният лорд кимна, стана от стола си и погледна с очакване към лейди Велис.

— Обяд?

Прислугата внесе сглобяеми маси и пейки в голямата зала и сервира хляб, пилешко, сирене и паници гореща супа. Както беше споменал уличният търговец, храната ставаше, беше семпла, но засищаща и молителите я нападнаха с ентусиазъм. Васалният лорд и лейди Велис се оттеглиха да обядват насаме, а Рева се оказа седнала до яката старица от опашката. Тя вече бе изложила молбата си — иск срещу бивша работодателка за неизплатени надници, — но беше останала за обяда.

— Почти десет години ших рокли за онази неблагодарна кучка — каза тя с пълна уста и кълка от печено пиле в ръката. — Пръстите си съсипах. И един ден идва тя и ми вика, че ѝ било писнало от острия ми език и да съм си събирала нещата. Ама уличницата на лорда ще се погрижи за нея, ще видиш.

Рева кимаше учтиво и слушаше с половин ухо брътвежите на жената. Хапна малко, но не изпускаше прислугата от поглед. Слугините влизаха и излизаха от залата, главно през една голяма врата в източната стена. Действаха бързо и енергично, движеха се целенасочено, без да губят време в излишни приказки, което подсказа на Рева, че лейди Велис не търпи мързелани сред прислугата си, което на свой ред означаваше, че вероятно ги познава всичките, ако не по име, то по лице.

Изчака още малко, преди да попита едно слугинче за тоалетната. Момичето посочи една по-малка врата в западната стена. В тоалетната нямаше никого и Рева побърза да се преоблече — свали полата, обърна я наопаки и пак я нахлузи, после прибра косата си на стегната опашка и си сложи синия шал. „Измамата е въпрос на очаквания — беше ѝ казал веднъж жрецът. — Хората не се съмняват в онова, което очакват да видят. Единствено необичайното привлича окото.“ Хората очакваха слугините в този дом да се движат бързо и да говорят малко и тя направи точно това: излезе от тоалетната с решителна стъпка, отиде при една маса, взе няколко празни чинии и ги понесе към източната врата. Мина покрай старицата, но тя дори не вдигна поглед от яденето си.

Дръпна се крачка встрани да направи път на други слугини, които тъкмо излизаха през вратата. За щастие те бяха твърде заети със собствените си задачи и не ѝ обърнаха внимание. Зад вратата имаше дълъг коридор със стълбище в края, което най-вероятно водеше надолу към кухните. По стълбите долитаха гласове и Рева се отказа от идеята да се снабди с нож, поне на първо време. Остави празната посуда на перваза на един прозорец и се огледа за скривалище. Само една от вратите в коридора беше отворена — водеше към килер, пълен с метли и парцали. За неин късмет в килера имаше и голям плетен кош, пълен с пране. Само след секунди Рева се озова в коша под купчина дрехи и спално бельо. Малко вероятно бе да я разкрият — след обяда за толкова много хора прислугата щеше да е заета с разчистването и мръсните съдове, а прането сигурно щеше да остане за утре. Скоро толкова ѝ доскуча, че заспа.

Събуди се от лекия натиск на още пране, прибавено към нейната купчина, чу и тих говор на уморени гласове, който утихна със затварянето на вратата. Стисна юмруци и започна да брои, стигна до сто и започна отново, като на всяка стотица разперваше по един пръст. Когато разпери и последния от десетте, стисна отново юмруци и пак започна да брои, като се застави да повтори същата процедура още три пъти. Чак след това се измъкна от коша и намери опипом вратата в пълния мрак. Открехна я и надникна в слабо осветения коридор. Нищо — нито шум от стъпки, нито гласове. Къщата спеше.

Рева се отърва от тежката двойна пола и остана по панталоните, които носеше отдолу, измъкна се в коридора и наостри уши, но все така не чуваше нищо. Добре. Тръгна към стълбището. Кухните бяха големи и празни, единственият звук идваше от няколко големи тенджери, оставени да къкрят на печката. Метален блясък привлече погледа ѝ към дъската за рязане. Ножовете бяха подредени на масата, имаше всякакви, от големи ножове за обезкостяване с широки остриета до миниатюрни, които приличаха повече на шила. Рева си избра обикновен, с острие около педя и с добре балансирана дръжка. Пъхна го под кожената ивица, която бе вързала за глезена си преди да навлече двойната пола.

Точно според очакванията ѝ от кухнята имаше и друг изход, друго стълбище, което навярно водеше към личните покои на васалния лорд, където той би трябвало да държи и ценностите си. Рева тръгна по стълбите бавно и безшумно. Първата стая, до която стигна, беше нещо като трапезария с дълга маса за хранене, чиято тъмна полирана повърхност отразяваше светлината на газените лапи; по стените имаше гоблени и картини, най-вече портрети. Погледът ѝ се поспря върху физиономиите, които я гледаха от платната — търсеше прилика със собственото си лице, но откри само характерната линия на челюстта и широкия нос на чичо си.

В съседство на трапезарията имаше библиотека, лавици с книги се катереха високо по три от стените. В средата на стаята имаше голямо писалище, на плота му лежеше отворена книга с разделител от червена панделка, до нея — изписани на ръка листове. Рева спря за миг до писалището и затвори книгата да види заглавието на предната корица — „За народите и богатството“ от Дендриш Хендрал. Почеркът върху пергаментовите листове беше четлив, дело на опитна ръка. „Васалството ни се определя от цената на виното — прочете тя. — Следователно богатството му се дължи на лозята. Кой е най-важният човек във васалството? Дали е онзи, който отглежда лозята, или онзи, който бере гроздето?“

Рева остави книгата, както я беше намерила, и продължи нататък. В другия край на библиотеката имаше още едно стълбище. Видът на стаята на горния етаж ѝ разтуптя сърцето. „Мечове!“

Стаята нямаше прозорци, осветена бе от канделабър, висящ от тавана, и светлината на многобройните подредени в редички лампи играеше по мечовете, окачени на четирите стени. Подът беше дървен и пружинираше леко под краката ѝ. Рева тръгна към най-близкия меч, обикновено, но добре изработено оръжие азраелска направа. Повечето мечове бяха от същия вид. Положени бяха върху метални скоби и лесно се сваляха от стената. Погледът ѝ попадна върху бялата мазилка над редиците мечове — цялата бе покрита с поизбелели, но все още ясни рисунки, показващи мъже в различни бойни стойки за двубой с меч. Рева си даде сметка, че е попаднала в стаята за тренировки. Сигурно и баща ѝ се бе учил тук да върти меча. И къде другаде би съхранявал брат му неговото лично оръжие, ако не тук?

Очите ѝ изпиваха стените, подминаваха сякаш безчетните азраелски оръжия, тук-там се спираха върху древен дълъг меч или кинжал, ала нямаше нито един, който да съвпада с описанието на Ал Сорна или да прилича на меча, който ѝ беше показал ковачът оръжейник… „Чакай!“

Висеше в средата на отсрещната стена, съвсем същият като меча в работилницата на ковача, освен… дръжката беше изящно изработена и носеше релефна сребърна емблема — лък с обтегната тетива, обточен с дъбови дървета. Гербът на дом Мустор. „Възможно ли е?“ Рева плъзна пръсти по дръжката, погледът ѝ се спря върху нащърбеното острие и драскотините по метала. Меч, който е бил използван по предназначение, който е влизал в бой. Може би чичо ѝ бе поръчал да сменят дръжката, след като е донесъл оръжието от Високата твърд, намерил е в себе си достатъчно чест да почете паметта на покойния си брат.

„Това е той! — реши Рева, хвана с две ръце дръжката и свали меча от скобите му. — Трябва да е той.“

Затвори очи и притисна острието към гърдите си. Усещаше хладната стомана. Сърцето ѝ биеше като лудо. „Най-сетне…“

Издиша бавно да се успокои. Щеше да се поздрави с успеха чак когато с Аркен се измъкнат по живо, по здраво от града. Преди това щеше да се върне в килера и да изчака до сутринта, да скрие меча в коша с пране и да излезе през предната порта под погледа на стражите.

Върна се при стълбището, като хвърли бърз поглед нагоре… и зърна нечия ръка. Ръката стърчеше иззад един ъгъл, отпусната върху камъка десет стъпала над нея. Беше малка ръка, кожата гладка и младежка под кървавите пръски, пръстите — дълги, но безжизнени.

Усещаше меча тежък и неповратлив в ръцете си, съвсем различен от нейното дошло от Далечния запад оръжие, но въпреки това промени захвата си върху дръжката, сведе върха надолу и тръгна бавно по стълбата.

Момичето лежеше по гръб с широко отворени празни очи, синият шал на главата му беше изкривен, бялата му блуза — поаленяла под прерязаното гърло. От раната още течеше кръв. Значи убийството бе извършено току-що.

Рева погледна към следващите стъпала и видя кървави дири, отпечатъци, които се застъпваха. „Не е сам. Може би не са дори двама, а повече.“ Осъзна го внезапно и неотвратимо, като леден душ. Синовете, те трябваше да са. „Синовете са тук, но не са дошли за мен.“

Първата ѝ, чисто инстинктивна мисъл беше да избяга. Къщата скоро щеше да се вдигне на крак, което щеше да е колкото опасно, толкова и благоприятно, защото с малко късмет щеше да се измъкне незабелязано в хаоса с все плячката си…

„Ще убият чичо ми.“

Изненада се, че тази перспектива я тревожи. Единственият ѝ кръвен роднина, човек, когото бе научена да презира, макар да не го познаваше, щеше всеки миг да загине заедно със своята азраелска курва. „Справедлив край за човека, предал Отеца, и за неговата еретическа уличница.“ Опита се да влее известна страст в тази мисъл, но напразно — изречението остана да виси безжизнено като рецитация на отдавна заучена догма, празно и неискрено в лицето на жестокостта, просната пред очите ѝ.

„Ами тя? — запита се Рева, все така впила поглед в лицето на убитото момиче. — Тя какъв край е заслужила?“

Тръгна несъзнателно нагоре по стъпалата, прескочи безшумно трупа, стиснала меча пред себе си с две ръце. Кървавите отпечатъци ставаха по-бледи с всяко стъпало, но все още се различаваха достатъчно, за да ги следва. Приклекна, преди да свие зад ъгъла, и използва острието на ножа като огледало — подаде го зад ъгъла, наклони го да улови образа и видя следващата серия стъпала — тях, както и тъмни силуети в сумрачния коридор. Не бяха оставили никого да пази пътя за отстъпление, странно недоглеждане… освен ако не бяха напълно убедени, че нищо не ги заплашва.

Зави зад ъгъла и изкачи стъпалата до коридора.

Бяха трима, всичките облечени в черно, включително черните шалове, които покриваха лицата им. Държаха мечове, леки азраелски оръжия, а не тежкото парче наточена стомана в нейната ръка. Клечаха пред една врата, силуетите им се очертаваха ясно на фона на жълтеникавата светлина, която се лееше през прага. И друго долиташе през прага — гласове на мъж и на жена. Жената беше изнервена, гневна дори, а мъжът — уморен и пиян. Сред потока от думи Рева различи „стрелци“ и „глупаво“.

Нападателят най-близо до вратата се протегна да хване дръжката.

— Защо убихте момичето? — попита Рева.

Завъртяха се като един, онзи най-близо до вратата се изправи в целия си ръст и я зяпна невярващо със зелените си очи — беше я познал, а и Рева познаваше отлично тези очи.

Отстъпи неволно назад, мечът увисна в хватката ѝ, въздухът излезе шумно от дробовете ѝ.

— Аз… — задави се тя, после се закашля, накрая успя да изрече, като вдигна меча: — Намерих го. Виж.

Зелените очи се присвиха, иззад шала долетя глас, решителен, студен и равен, какъвто ставаше винаги, когато той я биеше.

— Убийте я! — каза жрецът.

Мъжът най-близо до нея се хвърли с протегнат меч, върхът му прицелен в гърлото ѝ. Блокът ѝ дойде несъзнателно и беше в голяма степен резултат от уроците на Ал Сорна — тежкият меч се вдигна и помете острието на противника настрани, докато самата Рева отстъпи назад и се наведе да избегне последващия сечащ удар. Зад нейния противник жрецът изрита вратата и нахлу през прага, вдигнал меча си за удар. Стреснат женски вик долетя от стаята.

Рева избегна още един удар, заби пръсти в очите на противника си, после завъртя тежкия меч нагоре и навътре да го посече под коляното. Острието се заби дълбоко в плътта, до кокал. Тя остави мъжа да се гърчи с писъци, прескочи го и се втурна в стаята.

Другарят на жреца беше с гръб към нея и сечеше упорито по нещо в леглото, нещо, което се гърчеше в купчина дебели завивки, пера се вдигаха на облаци от раздраните юргани. Рева заби меча си в гърба на нападателя, вложи цялата си тежест в удара, стоманата потъна дълбоко между лопатките му, проби тялото и върхът щръкна от гърдите. Кръв бликна от устата на мъжа, той изви гръб конвулсивно и се строполи мъртъв на пода.

Рева не вярваше, че васалният лорд е оцелял, но ето че той я зяпна изпод дебелите пухени юргани без други наранявания освен плитък разрез на бузата. Яростни викове привлякоха вниманието ѝ към другата половина на леглото, където жрецът се биеше с лейди Велис. Тя го нападаше с къса рапира, оголила зъби като бясно куче, и бълваше вулгарни ругатни при всеки замах.

— Гъзоебец долен! Да си ядеш топките!

Въпреки показната ярост жената се владееше отлично, ударите ѝ бяха бързи, точни и икономични и неотклонно изтласкваха жреца от леглото. Той парираше атаките ѝ без затруднение, мечът му танцуваше в серия от изящни дъги, стил на отбрана, който Рева познаваше добре от собствените си опити да стигне до него с ножа си по време на общите им тренировки. Въпреки безспорните си умения обаче Велис не можеше да се мери със своя противник — жрецът я подлъга с фалшив удар към очите, откри пролука в отбраната ѝ и я фрасна с юмрук в лицето. Тя се строполи.

Рева грабна меча на мъжа, когото беше пронизала, и застана между жреца и леглото.

Той я зяпна с разкривено от ярост лице.

— Предаваш любовта на Отеца! — изкрещя той. — Мракът на Ал Сорна те е покварил!

— Не — прошепна тя. Искаше да спре сълзите, които напираха в очите ѝ, но не можеше. — Не! Ти го направи.

— Мръсна безбожна греш…!

Тя се хвърли напред, бързо и ниско, с протегнато напред нетрепващо острие. Върхът се заби в бедрото му и се изхлузи окървавен, когато жрецът се извъртя и изпищя.

Ала преди да се е възползвала от предимството си, вик и тропот на множество крака привлече вниманието ѝ към вратата. Жрецът грабна една табуретка и я метна към близкия прозорец, стъклото се строши зад издулата се завеса. Той я стрелна с последен поглед, поглед, пълен с омраза, после се обърна и скочи през прозореца.

Рева пусна меча и се втренчи в завесата, развяна от нощния бриз, в небето отвъд, черно и празно. Метал изстърга от множество ножници, уплашени гласове стигнаха до слуха ѝ, ръце я стиснаха грубо.

— СПРЕТЕ!

Заповедта отекна в стаята и всички застинаха по местата си.

Васалният лорд се измъкна с псувни от завивките и се олюля. Но Рева не гледаше него, а все така се взираше втренчено в прозореца и завесата.

— Погледни ме — каза той с нежен глас и повдигна с пръсти брадичката ѝ. Тя премести поглед върху зачервените очи на чичо си и видя сълзи там, сълзи и усмивка, после устните му оформиха името ѝ тихо и с обич: — Рева.

8. Френтис

Десет дни прекараха в пущинака, дълбоко в хълмистите лесове северно от Южна кула, далече от пътищата и вероятните патрулни маршрути. А продължаваха да ги преследват — Южната гвардия покриваше голям периметър около града, издирваше ги с кучета и следотърсачи, принуждаваше ги всеки ден да местят лагера си, да оставят лъжливи следи към кумбраелската граница. Необходимостта да са в постоянно движение не им оставяше време за лов, така че гладуваха, караха на малкото гъби и корени, които намираха по пътя си, а нощем се гушеха един в друг да се топлят, защото не смееха да палят огън.

Жената проговаряше рядко, размишляваше върху провала си, съмнения и несигурност се бяха промъкнали в погледа ѝ. Френтис искаше да намери утеха в тази промяна, да почерпи сила от този признак за слабост, но вместо това съзираше още по-голяма заплаха да къкри в очите ѝ. Вече я познаваше добре, уви, и знаеше, че какъвто и план да обмисля тя, той ще доведе единствено до още по-кървави убийства. Уж мразеше другите, задето почитат измислени богове, но самата тя почиташе убийството със страстта на най-отдадения кумбраелски фанатик.

— Не те виня, любими — каза тя една вечер и това бяха първите думи, които изричаше от няколко дни. — Не се тревожи за това. Вината е единствено моя, вече го виждам. Любовта ми към теб се е отразила зле на преценката ми, дарът на Ревек е притъпил бдителността ми и в резултат съм допуснала грешката да се мисля за недосегаема. Труден урок, но такива са всички ценни уроци.

На десетия ден намериха стара дърварска колиба, полусрутена и обрасла, но достатъчно закътана да им предложи подслон и прикритие за огън през нощта. Френтис отиде да потърси храна и се върна с обичайния добив от корени и гъби, но и с една пъстърва, която бе уловил с голи ръце в потока наблизо. Изкорми я, уви я в листа и я опече на огъня. Жената изгълта своя дял с вълчи апетит.

— Поредното доказателство, че гладът е най-добрата подправка — каза накрая тя и се усмихна за пръв път от дни.

Френтис дояде мълчаливо своята половина от рибата.

— Тревожиш се — продължи тя и се сгуши до него. — Питаш се кой ще е следващият, когато стигнем във Варинсхолд. Макар че според мен вече знаеш кой ще е.

Явно беше в настроение да говори и това се хареса на Френтис дори по-малко от предишното ѝ мълчание. Би могъл да го каже, защото напоследък жената рядко връзваше езика му — изглежда, намираше известна утеха в редките му думи, дори те да бяха напълно лишени от топлота. „Защо просто не умря в Южна кула?“ — това му идеше да каже, но не го направи. Усещаше, че скоро ще стане нещо, че са близо до осъществяването на каквато там безумна цел обслужваше жената, а вече я познаваше добре и знаеше какво означава това.

— Искаш ли да сключим сделка? — попита той.

Този неочакван въпрос искрено я озадачи.

— Сделка ли, любими?

— Любими — повтори той. — Постоянно ме наричаш така и го мислиш наистина, нали? Живяла си толкова дълго, но никога не си обичала преди мен.

Лицето ѝ се изпразни от изражение, остана само смътна бдителност в погледа. Жената кимна; вероятно очакваше поредната заядлива или пълна с омраза реплика.

— Искаш ме, искаш ме целия — продължи Френтис. — Можеш да ме имаш. Можем да бъдем заедно завинаги или поне докато продължаваш да ме искаш, но повече никога не ме насилвай. Ти няма да ме принуждаваш, а аз няма да се съпротивлявам. Ще се махнем оттук, ще отидем някъде далеч, на някое забравено от хората място. И ще останем там, само аз и ти.

Лицето ѝ остана неподвижно, само устните ѝ потрепваха в ъгълчетата и очите ѝ примигваха от време на време.

— Можеш да четеш чувствата ми — добави Френтис. — Следователно знаеш, че говоря сериозно.

Когато жената най-после отговори, гласът ѝ бе натежал, било от гняв, било от тъга.

— Смяташ, че аз това искам?

— Не, това е което аз ти предлагам.

— В замяна на какво?

— Да спреш. Да не убиваш повече. Да изоставиш каквато там задача те чака във Варинсхолд.

Тя затвори очи и извърна глава, съвършеният ѝ профил грееше ален на фона на пламъците.

— Когато бях млада като теб, познавах единствено омразата. Омраза ярка и великолепна като най-силната любов, от онази омраза, която е като песента на Надарен, толкова силна, че зовът ѝ прехвърля бездната и бива чут от нещо, което също иска да сключи сделка. Аз приех онази сделка, подпечатах я с океан от кръв, затова не мога да приема твоята.

Отвори очи и се обърна да го погледне, а лицето ѝ носеше печата на такава скръб и объркване, че Френтис неволно сведе глава.

— Казваш да отидем на някое забравено място. Но забравени места не съществуват, не и за Съюзника. Единственият ни шанс е да довършим започнатото, да изпълним плана му, не разбираш ли? Да му дадем лелеяния миг на триумф, последния щрих на великата му схема, и едва тогава ще бъдем свободни. А тогава, любими, няма да имаме нужда от забравено място, обещавам ти, няма да е нужно да се крием. Ще му дадем неговата победа, после ще подпалим всичко и ще го опожарим заедно с него.

Той отклони поглед, жената се сгуши още по-плътно до него, положи глава на рамото му и го прегърна през кръста.

— Аз ще те убия — каза той. — Сигурно знаеш това.

Жената го целуна по врата и като никога той не се дръпна с погнуса, макар че можеше да го направи, толкова хлабава беше връзката.

— Направиш ли го, любими — прошепна тя и дъхът ѝ опари врата му, — ще обречеш себе си и всяка жива душа на този свят.

Криха се още три дни, докато всички признаци, че ги преследват, не изчезнаха, кучешкият лай в гората утихна, вятърът спря да носи миризма на войнишки огньове. Поеха на север, все така избягвайки пътищата и утъпканите пътеки, не смееха дори да откраднат храна от малкото чифлици, покрай които минаваха. Жената постоянно мислеше за задачата си, решена бе да не допусне нов провал. Говореше рядко, не се възползваше от Френтис нощем. Вървяха, спяха, хранеха се с каквото намерят по пътя, и толкоз.

Минаха още две седмици, докато стигнат до равнините и пътя към моста над Саламурената река, и двамата отслабнали и мръсни след дългия преход през горите. Последното, изглежда, допадаше на жената — „избягалите роби рядко са добре охранени“, каза му тя в нощта преди да влязат в столицата. Нощуваха на речния бряг на няколко мили от моста. Нямаха пари, с които да платят таксата за преминаване, а на моста вероятно имаше и стражи, чието внимание не биваше да привличат.

— Срещнали сме се в ямите — обясни му тя. — Двама роби, затворени в една килия, за да се размножат. Аз съм била открадната от семейството си още като момиче, някое свирепо северно племе ще свърши работа, името му няма значение. Всички те са прочути бойци, немалко от куритаите са били откраднати като деца от пущинаците на север. Очаквала съм да се държиш като животно, да натрапиш похотта си на моята невинност, но не станало така, ти си се държал мило и с течение на времето помежду ни разцъфнала любов и ние сме успели да избягаме от ямите. Пътуването ни през империята било истинско изпитание, изпълнено с кървави приключения, накрая сме стигнали до Волар, скрили сме се на един кораб, плаващ на запад, стигнали сме с него чак до Варинсхолд, където един любезен господин ще те познае на пристанището.

Жената се усмихна, доловила изненадата му при последното, онова за любезния господин.

— Всичко това е планирано отдавна, любими. А Съюзникът има много инструменти.

Преплуваха реката на сутринта. Изгряващото слънце вдигаше над водата мъгла, която ги криеше, докато се бореха с течението, устремени към отсрещния бряг. При западната порта стражите насочваха с енергични знаци пристигащите каруци и фургони да отбият встрани от пътя, а пътниците връщаха. Причината скоро се изясни, когато първият полк се изниза през портата. Френтис позна флага им — глигана с червени бивни на Трийсети пехотен полк, избит до крак при Унтеш, но впоследствие очевидно възстановен. Зад него през портата излезе Шестнайсети пехотен полк, Черните мечки, а после и много други, толкова много, че сякаш цялата Кралска гвардия бе тръгнала в поход. Приближиха се до една групичка зяпачи и дочуха думите „Кумбраел“ и „владетеля на кулата“ сред другите неща.

— Провалът не е бил чак толкова катастрофален, изглежда — промърмори жената, докато полковете се точеха покрай тях.

Френтис бе преброил десет пехотни полка и пет конни, преди да се появи последното формирование, различно от останалите със своите тъмносини плащове, плетени метални ризници и кожени шлемове под знаме с тичащ вълк над кула. Техният лорд-маршал беше по-млад от повечето мъже с този чин, излъчваше компетентност и авторитет, макар да не беше нито особено висок, нито особено широкоплещест. И той като войниците си беше облечен с дрехите на брат от Шестия орден.

Връзката се стегна внезапно, когато Френтис понечи да извика, думите потънаха оковани миг след като се родиха в главата му. Жената го принуди да извърне глава и се усмихна тъжно.

— Не е сега времето за другарски срещи, любов моя.

Така Френтис не видя как Кейнис и неговите Вълчи бегачи се отдалечават от Варинсхолд, а никой от ветераните в полка не задържа погледа си върху окъсания, но атлетичен просяк в тълпата.

Западният квартал не се беше променил особено, макар да изглеждаше малко по-чист, отколкото го помнеше Френтис. Но иначе всички улички, входове и бараки си бяха същите като в детството му, само дето незнайно как се бяха смалили в негово отсъствие. В детския му ум западният квартал представляваше гигантски лабиринт, ту игрална площадка за един прохождащ крадец, ту опасно бойно поле, когато бандите подхванеха поредната война. Жената му позволи да се помотае пред един коптор със заковани прозорци. Френтис се сети за предишните обитатели на коптора — жена с дълга мазна коса и затъпелия поглед на човек, който прекалява с червения цвят, и някакъв тип, вонящ на пикня и джин, прободен с нож и умрял от загуба на кръв зад една кръчма още по времето, когато Френтис беше твърде малък, за да запази ясен спомен за лицето му. Жената с мазната коса беше изчезнала малко след като убиха мъжа ѝ, някои казваха, че станала курва в бардак, други — че се хвърлила в реката. И да беше имала име, Френтис така и не го беше научил.

— Не се тревожи — каза жената и стисна ръката му. — Скоро ще свърши. Вече нищо няма да връща съпруга ми към лошите спомени.

Заведе го в района на складовете и спря пред един, на чиято врата имаше надраскан с тебешир символ — два кръга, вписани един в друг. Потропа силно и зачака. Мъжът, който отвори, беше облечен в моряшки дрипи, но Френтис моментално разпозна в него куритай, защото дрипите не можеха да скрият характерната стойка и самочувствие на тези елитни бойци. Мъжът кимна почтително на жената, вместо да се поклони ниско, както би било нормално във Волария, после отстъпи настрани.

Складът беше пълен с варели, освен едно разчистено място в центъра, където стояха още десетина куритаи с къси мечове на кръста. Поклониха се на жената.

— Кой е Едно тук? — попита тя.

— Аз, господарке — отвърна онзи, който им беше отворил вратата.

— Всичко готово ли е?

— Да, господарке.

— Коя е зададената ви цел?

— Дворецът. Ще нападнем един час след като вие пристигнете там. После се събираме при северната порта за атаката срещу Дома на Шестия орден.

— Колко сте?

— Всички тайни взводове, господарке, плюс контингент от Свободната кавалерия. Приблизително петстотин души.

Жената погледна към Френтис.

— Няма да е достатъчно. Когато генералът слезе на брега, кажи му, че искам бройката да се утрои, на моя отговорност.

— Да, господарке.

Тя се огледа и сбърчи нос от миризмата на спарено.

— Има ли някаква храна в тая дупка?

Дадоха им овесена каша с горски плодове, стандартния порцион на куритаите, който Френтис помнеше отлично от ямите. Въпреки растящия си ужас той беше толкова гладен, че излапа две паници. Тъкмо обираше с лъжицата втората, когато на вратата на склада се потропа.

Жената кимна на Едно, който даде знак на двама от хората си. Те изтеглиха мечовете си от ножниците и заеха позиции в сенките от двете страни на вратата, преди Едно да я отвори.

Мъжът, който влезе, беше висок и добре облечен, с гладки правилни черти, загрозени от изражение, което съдържаше хем страх, хем решителност. Жената стана да го посрещне и се поклони почтително.

— Милорд.

Мъжът кимна и се втренчи във Френтис.

— Това наистина ли е той? Кралят веднага ще разпознае всеки самозванец.

— Уверявам ви, милорд, че това е брат Френтис, храбрият другар на крал Малциус, възправил се от мъртвите, точно както ви бе обещано.

Мъжът все така гледаше втренчено Френтис.

— Коя е силната ръка на краля?

Френтис отвърна без колебание:

— Кралят пише с лявата, но върти меча с дясната. Когато бил още дете, баща му го принудил да потисне естествената си склонност да използва лявата си ръка в тренировките с меч, защото се боял, че това ще представлява проблем в битка.

Мъжът изсумтя доволно, а жената каза:

— Защо ни е да ви лъжем, милорд? Нима не сме изпълнили всяко свое обещание досега?

Той не обърна внимание на въпроса ѝ; вместо това плъзна поглед из склада.

— Къде е обичайният ви агент? Него го зная по лице.

— Ще го видите отново. Когато градът е наш, а споразумението ни — изпълнено.

— Аз имам още едно условие.

Устните ѝ се извиха едва доловимо, малка бръчица пресече челото ѝ между веждите и Френтис разбра, че този добре облечен богаташ току-що си е подписал смъртната присъда.

— Условие, милорд?

Мъжът кимна и облиза устни. Държеше ръцете си в диплите на обточеното със самур наметало, но Френтис беше сигурен, че треперят.

— Принцеса Лирна скоро се връща във Варинсхолд. Кралят ще иска тя да е до него, когато посреща стария си другар. Тя не бива да пострада по никакъв начин. Ще бъде задържана и поставена под моя опека. Ще трябва да се съобразите с това, ако искате да ви съдействам и занапред. Надявам се, че сме изяснили този въпрос.

Жената кривна глава.

— Принцесата се слави с красотата си. Би било глупаво да ви откажем тази допълнителна награда.

Гняв блесна в очите му.

— Тя не бива никога да научава за моето участие в това… в тази мисия. Оцеляването ми и последващото издигане следва да бъдат представени като мъдрите действия на един практичен човек.

Жената се усмихна, а Френтис си помисли: „Смъртта на този няма да е от бързите.“

— Значи още условия, милорд. Но не бойте се, ще стане както искате. — Поведе го към вратата, лицето ѝ беше образ и подобие на раболепна почит, лице, каквото слуга показва на своя добър господар. — Корабът трябва да пристигне до ден-два. Ще ви съобщим кога трябва да откриете брат Френтис.

Отвори му вратата и кимна с уважение. Мъжът понечи да каже още нещо и несъмнено да си заслужи още по-бавна смърт, но после явно промени решението си и си тръгна мълчаливо.

— Какво ще кажеш, любими? — обърна се тя към Френтис. — Изгаряне или одиране на кожата?

— Традиционното наказание за предателите в Кралството е смърт чрез обесване — отвърна той. — Но ми се струва, че на този повече ще му подхожда изгарянето.

Същата нощ Френтис гледаше как жената спи и се молеше на Покойните с всяка частица от волята си сърбежът в хълбока да се върне. Когато Покойните не му отговориха, Френтис ги помоли за прошка и зареди молитви към всички алпирански богове, за които успя да се сети — Безименната виждаща, на която бе служил старецът, морския бог Олбис, Мартуал, бога на смелостта, чийто образ приятелят на Вейлин беше сътворил в Линеш. Отново не получи отговор, затова заряза всяка надежда да бъде приет някога в Отвъдното и се обърна към Световния отец на кумбраелците. „Ако те има, освободи ме, върни болката. Ще се откажа от Вярата, ще напусна ордена и ще ти служа до края на дните си. САМО МЕ ОСВОБОДИ!“

Ала явно и Световният отец беше точно толкова глух, колкото боговете и Покойните.

През следващите две сутрини се качваха на покрива на склада, докато приливът вълнуваше водите в пристанището. Кораби потегляха към открито море, други пристигаха да хвърлят котва, а жената оглеждаше неуморно хоризонта.

— Предложението ми още е в сила — каза ѝ Френтис на втория ден. Не успя да прикрие отчаянието в гласа си, съзнаваше, че се е превърнал в просяк. — Моля те.

Тя продължи да се взира в морето и не каза нищо.

Платното се появи малко след десетата камбана: корабът излезе от мъглите и Френтис различи детайлите търговски съд среден размер с воларианското знаме на главната мачта. Не беше нито нов, нито лъскав, платната и дървенията бяха потъмнели от дългогодишен стаж сред морските стихии, газеше дълбоко, явно носеше тежък товар.

— Моля те… — започна Френтис, но млъкна без време, когато тя го жегна през връзката.

— Без повече приказки, любими. — Обърна гръб на морето и тръгна към подпряната на стената на склада стълба. — Време е.

Облякоха се като пристанищни хамали — лицата им се криеха в сянката на широкополи шапки, отидоха на пристанището и зачакаха корабът да пристане.

Търговският съд с воларианското знаме спусна мостчето си и двамата се качиха на борда без излишни приказки, после тръгнаха право към трюма му, без да привлекат вниманието на моряците. В трюма ги чакаше едър мъж на средна възраст, черната му куртка подсказваше, че е собственик и капитан на този кораб. Поклони се дълбоко на жената.

— За мен е голяма чест, гражданко.

Жената погледна покрай него към съдържанието на трюма — редици насядали мъже, притихнали в очакване. Около триста на брой, всичките куритаи.

— Флотата? — попита тя.

— Чака отвъд хоризонта — каза капитанът. — Ще нападнат след мръкване. Всички кораби, които срещнахме в морето, бяха или превзети, или опожарени с все екипажите им. Тези почитащи призраци нещастници нямат представа, че сме тук.

Жената започна да се съблича.

— Ще ни трябват дрехи, каквито носят най-долните членове на екипажа.

Размениха дрипите си за тънки памучни панталони и ризи, които не бяха кой знае какво подобрение спрямо просешките им парцали.

— Разчитам да изиграеш добре ролята си. Развихри се — каза жената на капитана.

— Разкарай се от кораба ми, кучко смотана! — ревеше им той, гонеше ги по палубата и размахваше ядно камшика си. — Разкарайте се и ти, и кралското ти псе!

Жената се свиваше под ръката на Френтис, уж много уплашена. Хукнаха към подвижното мостче и слязоха на кея.

— Имате късмет, че не нахраних акулите с вас! — извика след тях капитанът. — Щото това се полага на пътниците без билет.

Двамата стояха прегърнати на кея, около тях се събираше малка тълпа зяпачи, заинтригувани от тирадата на капитана. Френтис се оглеждаше с ококорени очи.

— Ама това е Варинсхолд! — ахна той.

Жената го прегърна през врата, сълзи на радост блестяха в очите ѝ.

— Наистина сме тук, Френтис! Най-накрая.

Висок мъж с обточено със самур наметало се отдели от тълпата, смръщил замислено вежди.

— Ти да не си… — Очите му се разшириха невярващо, мъжът пристъпи към тях и се поклони дълбоко. — Брат Френтис! — Изправи се и се обърна към насъбралите се хора. — Брат Френтис се върна в Кралството! — Махна на един човек, явно негов слуга, ако се съдеше по това колко бързо дотича. — Бягай в двореца. Уведоми гвардията, че водя брат Френтис да се види с краля.

Мъжът кимна почтително.

— Тръгвам веднага, лорд Ал Телнар.

Телнар ги поведе през хората, които се бяха разшумели развълнувано, лицата им излъчваха радост, а тук-там дори страхопочитание. „Те ме мислят за герой“ — даде си сметка Френтис и продължи да се усмихва, докато хората викаха името му, глухи за нямата му молба: „Убийте ме!“

9. Вейлин

Останаха с Мечия народ още три седмици, като първите дни бяха посветени на спешното им изхранване с помощта на провизиите, които пристигаха от юг, и месото от лос, което ловните дружинки на еорилите доставяха периодично. Въпреки неочакваното им спасение хората от Мечия народ бяха все така унили, само малкото оцелели деца се разтичаха със смях из лагера, след като най-страшното отмина. Но жертвите на тежкия преход и системното недохранване не спряха с появата на Вейлин — най-слабите и болните, предимно стари хора, починаха въпреки общите усилия на племето и неговите спасители и през първата седмица няколко десетки увити с кожи вързопа бяха оставени в равнината. Мечият народ така постъпваше с покойниците си — не ги погребваше, нито ги изгаряше, а просто ги оставяше на дивата природа, която се грижеше без бавене за всяка мъртва плът.

Вейлин не беше в състояние да произнесе името на шамана, но от виденията бе стигнал до извода, че е свързано с меча свирепост, от една страна, и с големи познания, от друга, затова започна да го нарича Мъдрия мечок. Общуваха предимно чрез видения, но това се оказа твърде изтощително за Вейлин, затова той се зае с помощта на Дарена да научи шамана на езика на Кралството.

— Мечка! — каза старецът и посочи тоягата си, след като Дарена успя да му обясни въпроса си — от какво животно е големият кокал.

— А тези? — попита тя и плъзна пръсти по множеството символи, издялани в костта. — Думи?

Старият шаман се намръщи, видимо изненадан от невежеството ѝ. Вейлин вече се бе досетил, че старецът познава Мрачното много по-добре от тях двамата. Използваше дарбата си щедро, без да показва умора и въпреки преклонната си възраст, а езика на Кралството усвояваше със завидна бързина благодарение на способността си да споделя видения за думите. Ала този път въпросът на Дарена явно наистина го препъна.

— Слово — каза Вейлин и изпя кратка мелодия с усещане за думи, уловени в текст.

— Ааа. — Мъдрия мечок кимна, че разбира, после поклати глава. — Не… думи. — Ръката му се плъзна нежно по безчетните символи върху тоягата. — Сила.

На втората седмица бяха готови да потеглят и Дарена ги поведе на югозапад.

— Има едно заливче на петдесетина мили оттук — обясни тя. — Гората там е богата на дивеч, водата е пълна с риба. Преди много години там е имало поселище, но са го изоставили, защото жилата от син камък се оказала твърде бедна и не оправдавала усилията да се оцелее през зимата. Но тези хора едва ли ще се уплашат от студа.

Докато пътуваха, Вейлин успя да сглоби по-ясна картинка за събитията, прогонили Мечия народ от дома му. Мъдрия мечок му разказа за отколешния им живот в ледовете, за безкрайните им войни с Котешкия народ на запад и търговията с Вълчия народ на север. Животът си течал постарому и без промяна, докато Котешкият народ не станал твърде амбициозен. Нов шаман се бил издигнал сред тях, много силен във властта си над зверовете. След като оглавил племето им, Котешките ставали все по-недоволни и все по-често поглеждали със завист към просторните ловни полета на своите съседи. Не биха могли да ги победят сами, разбира се, без значение колко бойни котки и ястреби-копия отглеждат и обучават за бран, затова потърсили съюз с железните хора, които живеят южно от леда. По традиция на тях се гледало с нещо средно между объркване и презрение, защото целогодишно живеели на едно и също място, затваряли се в домовете си, когато паднел снегът, ценели ги единствено заради железните сечива, които умеели да изработват и които разменяли за животински кожи. Но през последните столетия железните се били променили, навлизали все по-дълбоко на север и не само с намерението да търгуват. Започнали да изчезват деца, говорело се, че ги отвеждат оковани на юг. Мечият народ си отмъстил, разбира се, защото такава била традицията на ледените хора, много железни загубили живота си, но винаги прииждали още и точно тогава шаманът на Котешките хора съзрял възможност да сключи съюз с тях.

— Но вие сте ги победили — каза Вейлин, спомнил си видението за страшния сблъсък между котки и мечки. — Изтласкали сте ги в тези земи, където те са погинали.

— Изгубихме… много мъже — каза Мъдрия мечок. — Много мечки. Твърде много.

Победата им осигурила глътка въздух, нищо повече, при това на висока цена. Когато воларианците нахлули на север, мечите хора били твърде обезкървени, за да им окажат отпор. Вълчият народ избягал на изток, Мечият — на запад и така ледът бил изгубен за тях завинаги.

Заливчето беше познато като Огледалния пролив заради гладката вода, която отразяваше като в огледало високите гористи хълмове, издигащи се от двете му страни. Дарена ги заведе при бившето миньорско село, от което беше останало порутено ограждение на източния бряг, дървените бараки бяха обрасли с лиани и мъх. Мъдрия мечок му хвърли един поглед, после се обърна към водата и каза:

— Лодки.

— Мога да наредя да докарат няколко — предложи Вейлин, но шаманът поклати глава.

— Прави лодки.

Изчезна в гората с група по-млади мъже и жени и скоро сред дърветата отекна звук на сеч. След няколко часа се върнаха, понесли дървесни стволове от средна големина, и се заеха да им обелят кората. Когато приключиха с това, разцепиха дънерите по дължина с умело прицелени удари с брадва, после се заеха да издълбаят сърцевината и да оформят заоблените части в корпуси. Само след два дни Мечият народ разполагаше с флотилия от десет лодки еднодръвки, а още толкова бяха в процес на подготовка. Вече ловяха риба в залива, предимно треска и сьомга.

Не положиха усилия да стегнат колибите в селото, дори сринаха няколко да ги използват като дърва за огрев. Подслоняваха се в лесно разглобяеми кръгли конструкции, нещо като палатки от клони, покрити с кожи или листа.

— Ние се движим — отговори шаманът, когато Вейлин го попита къде смятат да изградят дома си. — Хората са домът, не мястото.

Първото дете се роди същата нощ, момиченце, износено до термина благодарение решителността на майката и саможертвата на семейството ѝ, което бе гладувало, за да се храни тя. Шаманът излезе от палатката и вдигна високо детето, което се гърчеше в ръцете му. Старецът нададе вик към небето, изрече на висок глас благословията си, ледените хора наскачаха на крака, но мълчаливо, почтително. И тогава Вейлин усети как покровът от отчаяние се вдига от тези хора, видя усмивки на лицата им, сълзи в очите. Може да бяха загубили името си, но още бяха живи, отново бяха живи.

Вейлин си тръгна на следващия ден, след като обеща да се върне отново след два месеца с още провизии, макар че от тях едва ли би имало нужда предвид ловните умения на Мечия народ. Шаманът се усмихваше с искрена благодарност, стисна крепко ръцете на Вейлин за сбогом, но в очите му имаше и сянка на лошо предчувствие.

— Воларианците — каза той. — Няма да спрат.

— Няма да ви намерят тук — каза му Вейлин. — А ако все пак дойдат, ще се сражаваме с тях заедно.

Лицето на шамана се изопна от тъга, видението, което изпрати, беше пропито с дълбоко съжаление: войска, тъмни редици пехота и кавалерия, полазила по замръзнало поле, толкова многобройна, че не можеш я преброи, потеглила на юг към далечно пристанище.

— Не идват… за нас — каза той. — За вас.

През по-голямата част от деня язди мълчаливо; видението, изпратено му от стареца, продължаваше да го тормози, натрапваше се неканено в мислите му.

— Нарекоха бебето Тъмни очи — каза Дарена, която яздеше до него. — В твоя чест.

Той кимна, но мислите му бяха другаде.

„Шаманът разказва за армия, която е в поход към Кралството, но в кръвната песен не долавям предупреждение, а Волария е на цял океан разстояние.“

— Нямам търпение да се прибера у дома — каза Дарена. — От години не съм прекарвала толкова време на седлото. Боя се, че удобствата на дома са ми влезли под кожата.

— Бих искал да се отбия при приятелите си преди да се върнем в кулата — каза той. — Ще дойдеш ли с мен?

— Ще дойда, милорд. — Помълча миг-два, после се засмя тихичко.

— Милейди?

— Сетих се за нещо, което спомена брат Келан. „Пращат ни войнолюбец“, така рече. А се оказа, че са ни пратили миротворец.

Същата вечер Вейлин седна далече от огъня, където Дарена си правеше компания с капитан Орвен и еорилката, достатъчно далеч да не му пречат гласовете им, и запя. Най-напред откри сестра си: нанасяше бои върху платно в стаята си в кулата, рисуваше пристанището, а корабите и моряците бяха изобразени с обичайната ѝ нечовешка прецизност. Изглеждаше погълната от работата си, доволна, но на Вейлин му стана съвестно, че я вижда сам-самичка.

Следващата беше Рева. Търсеше я за пръв път след раздялата им. Заля го облекчение, че я намира жива и здрава, усмихна се при вида на познатата смръщена физиономия, с която момичето гледаше изпод вежди някаква едра жена със свитък в ръка. Изглежда, се намираха в библиотека, а през прозореца се виждаха близначните кули на алторската катедрала. Странно бе да види Рева с рокля, явно бе странно и за нея, защото пристъпваше нервно от крак на крак, било заради необичайната дреха, било от отегчение. Жената, която се стори позната на Вейлин, ѝ говореше нещо. Рева се навъси, физиономия, която винаги предвещаваше хаплива обида. Но жената само се засмя и посегна към друг свитък.

Кейнис намери на лагер с Кралската гвардия, по време на съвет с другите офицери на Вълчите бегачи. По лицата на всички се четеше напрежение, което Вейлин познаваше добре — бяха лицата на мъже, изпратени на война. „Поредният бунт в Кралството? — зачуди се той с нарастваща тревога. — Или нещо по-лошо?“

Колкото до самия Кейнис, той изглеждаше спокоен, както винаги, и раздаваше заповеди с обичайната си непоколебима увереност. Ала в песента се промъкна скръбна нотка и Вейлин разбра, че горчивите думи, които двамата си бяха разменили при последната им среща, тежат на брат му и до ден-днешен.

Продължи нататък. Вече усещаше пълзящия студ, който скоро щеше да сложи край на песента му, но въпреки това вложи остатъка от силите си да открие Френтис. Както обикновено, уви, усилията му останаха напразни. Песента се изпълни с дисонанси, образите станаха откъслечни, камънаци в някакъв пущинак, горяща къща, кораб, навлизащ в пристанище… Последният образ беше най-силен, макар да трая едва няколко секунди: корабът пореше вълните, корпусът и платната му потъмнели от дълга служба, а мелодията на песента стана зловеща…

Студът го заля, пиеше топлината на тялото му и Вейлин разбра, че е време да спре. Понечи да отвори очи и да прекрати песента, но тя продължи по своя воля, образът пред вътрешния му взор се промени, показа му път през Урлишката гора, млада жена със златна коса яздеше дребно конче начело на кавалерийски полк, висока лонакска жена яздеше до нея. „Лирна…“ Принцесата бе станала още по-красива през изминалите години, а каквито и изпитания да бе преодоляла напоследък, те бяха оставили своя отпечатък, носейки промяна отвъд красотата. В поведението ѝ се долавяше нова лекота, а начинът, по който се смееше с лонакската жена, говореше за искрено приятелство. Освен това острият ум, който бе крила така грижливо преди, сега грееше свободен и ярък в очите ѝ. Тонът на песента премина в по-ниски октави, видението се задържа върху лицето на Лирна, докато то не изпълни цялото му полезрение, а зловещата нотка, появила се при вида на стария кораб, набра сила и скоро прерасна в писък…

Закашля се и усети кръв да пръсва по брадичката му. Лежеше по гръб и се давеше, студът беше толкова силен, че той трепереше от глава до пети.

— Не мърдай, милорд. — Гласът на Дарена беше много тих, ръцете ѝ бяха топли върху лицето му, челото ѝ — свъсено от тревога. — Боя се, че си постъпил глупаво.

— Докато живях при сеордите, срещнах една жена. Съсухрена и много стара, но всички в племето я почитаха от сърце — каза Дарена и добави нови дърва в огъня. Вейлин седеше досами пламъците, увит в плаща си. Студът беше поотпуснал хватката си, но той още трепереше.

— Усещах дарбата ѝ — продължи Дарена. — И тя усещаше моята. Сеорда не са като нас, те говорят за Мрачното открито, обсъждат го, опитват се да го разберат, макар че истинското разбиране все още убягва и на най-мъдрите сред тях. От нея научих нещо за природата на дарбите, а именно, че колкото по-голяма е дарбата, толкова по-висока цена трябва да се плати. По тази причина тя рядко използваше своята, а нейната дарба наистина беше голяма, защото с всяко посягане към нея смъртта се приближаваше с една крачка по-близо, а старицата искаше да види как внуците ѝ растат. Само веднъж видях как я използва, когато дойде лятото. Пожарите са често явление в голямата гора през летния сезон, дървесината изсъхва и е достатъчна една светкавица да подпали огън, който бързо се разраства. Сеордите не се боят от летните пожари, даже ги смятат за полезни, защото пожарите разреждат гората там, където е станала твърде гъста за лов, а новите дървета, които израстват от пепелищата, са силни и здрави. Но понякога пожарите стават много големи и когато няколко големи пожара се слеят, се ражда огнена преизподня, която унищожава повече, от колкото обновява. А онова лято беше особено горещо. Пожарът се движеше толкова бързо, че нищо не можеше да го надбяга, прескачаше от дърво на дърво като прегладнял звяр, решен да прибави и нас към обяда си. Обгради лагера ни от всички страни, ние се сгушихме в центъра, а братята и сестрите ми подхванаха смъртните си песни. И тогава онази дребничка стара жена пристъпи напред. Не каза заклинания, не размаха ръце в жест, не, просто стоеше и гледаше огъня. А небето… небето стана черно. Задуха студен вятър и донесе дъжд, толкова силен, че ни събори с водите си, такъв порой, че се уплаших да не се удавя. Където водата се срещаше с пламъците, изригваше пара, която покри лагера с гъста мъгла, а когато пороят най-после спря, огънят беше потушен, останали бяха само мокри овъглени стволове и една старица, която лежеше на земята и кървеше така, както ти кървеше преди малко.

Вейлин разтърка ръце да ги стопли, зъбите му тракаха.

— Т-тя оцеля ли?

Дарена се усмихна и кимна.

— Живя още един сезон. Доколкото знам, повече не е използвала дарбата си. Странно е, но в онзи ден лятото свърши, дъждове и вятър прогониха слънцето и жегата и времето се задържа такова, докато есента не донесе златно облекчение. Старицата ми каза, че твърде силно е наклонила везните и щяло да мине време, докато отново се уравновесят. — Дарена протегна ръце към огъня с разперени пръсти да улови топлината. — Нашите дарби сме самите ние, милорд. Те не идват от другаде, те са толкова част от нас, колкото са мислите и усещанията ни, и като всяко друго действие се нуждаят от енергия, от гориво. Енергия, която се изчерпва с употребата, както този огън ще гори, докато от дървата, които го захранват, не остане само пепел. — Дръпна ръката си, лицето ѝ беше сериозно. — Като Първа съветница настоятелно те моля да внимаваш повече за в бъдеще.

— Н-нещо идва — заекна той и стисна зъби, смутен от слабостта си. — Песента ми носи предупреждение.

— Предупреждение за какво?

„Лицето на Лирна… Песента като писък…“

Затвори очи да прогони видението, от страх че песента ще се върне, защото знаеше, че няма да издържи още един куплет.

— Н-не знам. Н-но има един сред надарените, който може и да знае. Живее на м-мястото, което наричат Мрачното свърталище… Казва се Харлик.

Дарена искаше Вейлин да си почине още ден, но той отказа категорично, покатери се някак на седлото на Пламък, решен да се задържи там, пък било и само с усилия на волята, и в общи линии успя, макар че на няколко пъти капитан Орвен посяга да го прихване, преди да е паднал. Гвардеецът видимо бе притеснен от внезапната слабост на своя лорд, но беше достатъчно умен да не задава излишни въпроси. Инша ка Форна обаче не страдаше от подобни задръжки и току подхвърляше хапливи въпросчета на Дарена. Вейлин реши, че ще е най-добре да не пита за превод, макар че ако се съдеше по смущението, изопнало лицето на Орвен, капитанът явно беше натрупал завиден запас от еорилски думи в речника си.

По обед втрисането вече бе преминало в голяма степен, а до вечерта бе изчезнало безследно. Същото не се отнасяше за видението, уви, лицето на Лирна все така притегляше влудяващо мислите му като магнит — желязо. Докато беше в плен, никога не я беше търсил с песента си, повече заради безразличие, отколкото заради лоши чувства. Гневът му към нея беше избледнял в онзи ден на линешкото пристанище, но той рядко се замисляше за нея и не изпитваше друго освен предпазливо уважение към острия ѝ ум. Нейната амбиция беше твърде голяма, а престъплението, което споделяха, твърде тежко, за да се породи помежду им обич или приятелство. Ала от време на време бе усещал как песента го дърпа, напява му мотива, който помнеше от последното си видение за нея, когато я бе зърнал да плаче сама, далече от чужди очи. Но Вейлин всеки път пренебрегваше зова на песента си и вместо това съсредоточаваше мислите си върху Френтис или Шерин. И намираше само смътни намеци за него и все по-неясни видения за нея.

„Дали е защото тя е загърбила вече любовта ни?“ — често се питаше Вейлин. Вече знаеше, че песента му има своите ограничения, че може да намира с нея само хора, които познава добре, които са докоснали по някакъв начин душата му, а дори и тогава виденията не винаги бяха ясни. Първото му видение за Шерин беше ярко и ясно, като да погледнеш през добре измито стъкло, стъкло, което ставаше все по-непрозрачно с времето. Когато я зърна за последно, тя стоеше до Ам Лин във вътрешния двор на къща с чудата архитектура и разговаряше с някакъв мъж със семпли дрехи, невъоръжен, но със стойката и излъчването на воин. Мъжът се опитваше да скрие чувствата си към Шерин, но те се четяха ясно в очите му. Вейлин знаеше, че и собственото му лице е изглеждало по същия начин преди време. Видението бе избледняло, оставяйки след себе си горчилка от болка и съжаление. Не я потърси отново близо година, а когато най-после го направи, намери само усещане за чист въздух и голяма височина, сякаш Шерин стоеше на билото на планински връх… Това, както и още нещо — тя беше щастлива.

Пътуването до мястото, което сестра Вирула бе нарекла Мрачното свърталище, а Дарена наричаше Нериново, отне близо седмица преход през гори и планински склонове. Възползваха се от гостоприемството на няколко селца по пътя, което помогна на Вейлин да си изгради представа за трудностите и предимствата на живота в Пределите.

— Дойдохме на север преди четири години, милорд — каза му един азраелски лодкар с липсващи зъби в Ловенов залив, малко пристанище, което обслужваше мините на четирийсетина мили от Огледален пролив. — От момче работех на баржи по Саламурената, докато лордът на флотата не ме мобилизира за трите ми години под кралския флаг. Половината флота вече я няма, продадоха я да изплатят военния дълг. Свалиха ме на кея с една риза на гърба, хванах се на един товарен кораб като юнга, да си изработя превоза до Пределите. Слязох на брега без пукнат грош, а сега имам жена, син и една трета дял в собствената си баржа.

— Кралството не ти ли липсва? — попита Вейлин.

— Че то какво да ми липсва? Там човек се ражда със съдбата си, тук сам си я кове. А и въздухът. — Лодкарят отметна глава и вдиша дълбоко. — Тука въздухът е по-чист, по-сладък. В Кралството вечно кашлях.

Нериново се намираше на нос, надвиснал над извит като полумесец залив с плаж от бял пясък. Къщите бяха четирийсетина, здрави постройки с дебели каменни зидове, които да пазят от морския вятър. Пристигнаха късно следобед, точно когато поток деца се изля от една голяма сграда. Никъде не се виждаше мисия на Вярата или казарма.

Вейлин се отправи към голямата сграда, където един рус мъж с брада играеше със също толкова русо момченце на пет-шест годинки. Момчето вземаше камъни от една купчинка в краката си, хвърляше ги по русия мъж, а той ги отбиваше с пръчка. Въпреки крехката си възраст момчето хвърляше добре, ударите му бяха бързи и точни, но русият уцелваше всички камъни с безпогрешна прецизност, пръчката му сечеше въздуха неуморно и така, докато не зърна Вейлин — тогава застина на място и извика от болка, когато поредният камък го перна в гърдите.

— Пипнах те, тате! — изписка детето и заскача от вълнение. — Пипнах те! Пипнах те!

Вейлин слезе от коня си на известно разстояние и тръгна към мъжа, който захвърли пръчката и се затича да го прегърне.

— Братко — каза Вейлин.

— Братко — засмя се Норта. — Не е за вярване, но ето че наистина си тук.

Вейлин се дръпна назад, зърнал любопитния поглед на момчето и на други заселници, които бяха спрели да позяпат владетеля на кулата. Кръвната песен надигна радостно глас в присъствието на толкова много Надарени.

— Артис — викна Норта на детето. — Ела да поздравиш чичо си Вейлин.

Момчето го зяпа още няколко секунди, после се поклони несръчно.

— Чичо.

Вейлин отвърна на поклона му и усети как песента утихна за миг. „Момчето няма дарба.“

— Племеннико. Виждам, че умееш да хвърляш, точно като татко си.

— Трябва да го видиш как борави с прашката — каза Норта. Обърна се към Дарена да я посрещне с поклон. — Милейди. Както винаги сте добре дошла.

— Учителю — отвърна тя и се поклони на свой ред.

— Чухме слухове за Ордата — каза Норта. — Хората тук се тревожат.

— Не е Ордата — отвърна Дарена. — Просто гладуващи хора, които търсят убежище. Което владетелят на кулата им осигури.

— Останал си без битка, братко? — попита Норта с пакостлив блясък в очите. — Горчив хап, предполагам.

— Който преглътнах с радост.

Норта спря погледа си върху платнения вързоп, привързан към седлото на Вейлин. Очите му се присвиха, но той не каза нищо по въпроса.

— Хайде, елате. — Обърна се и им махна да го последват, като хвана Артис за ръка. — Села няма търпение да ви види.

Завариха Села да простира чаршафи на въже, прикрепено към стената на едноетажна къща. Наблизо момиченце на три-четири години седеше на гърба на гигантска котка, която обикаляше напред-назад, детето подскачаше на гърба ѝ и се заливаше от смях. Конете се размърдаха неспокойно, когато котката оголи острите си зъби. Дарена се смъкна от своя, а Вейлин нареди на Орвен да направи лагер в покрайнините на селото.

Села се приближи към него с широка усмивка и докосна ръцете му за добре дошъл. Носеше ръкавици. Беше точно толкова прекрасна, колкото я помнеше, макар и доста по-бременна оттогава, вятърът развяваше роклята ѝ около наедрелия корем. „Близнаци — каза му с ръце тя, усетила погледа му. — Момче и момиче. Момчето ще се казва Вейлин.“

— О, не му причинявай това — каза той и стисна ръката ѝ.

„Името ти е добро, благословия, а не проклятие.“ Протегна ръка на Дарена, която пристъпи да я стисне.

— Мина твърде дълго време.

Снежинка се приближи безшумно, пораснала до пълния си ръст след последната им среща в разрушения град. Притисна голямата си глава в хълбока на Вейлин и замърка със звук като от далечна гръмотевица, когато той зарови гальовно ръка в козината ѝ. Момиченцето на гърба ѝ гледаше Вейлин любопитно. Кръвната песен реагира моментално, внезапен порой от образи изпълни главата му — играчки и сладкиши, смях и сълзи… Той изсумтя и примигна смутено.

Села плесна с ръце и образите се стопиха. Размаха пръст на детето и то се понацупи. „Извинявай — каза му Села с ръце. — Това е нейният начин да те поздрави. Още не разбира, че не всички могат да правят като нея.“

Вейлин клекна, така че очите им — неговите и на детето — да са на едно ниво.

— Аз съм твоят чичо Вейлин — каза той. — А ти коя си?

Шепот в ума му, тих и срамежлив. „Лорен.“

Села плесна от ново с ръце, детето се намръщи и каза нацупено:

— Лорен.

— Радвам се да се запознаем, Лорен.

— Сънувах един сън — каза момиченцето с широка усмивка. — Видях те на един плаж, беше нощ и ти убиваше някакъв човек с брадва.

Села я хвана за ръката, издърпа я от гърба на котката и я поведе към къщата, като с другата си ръка правеше знака за храна.

— Не си го слагай на сърцето — каза Норта. — Да знаеш мен как ме сънува…

Села ги гости с рибен пай и подлютени с чесън картофи, докато Норта разказваше за пътуването им от разрушения град до Пределите.

— Отне ни близо четири месеца и не всички оцеляха.

— Лонаките? — попита Вейлин.

— Не, колкото и да е странно, те изобщо не ни закачаха. Измъчи ни студът. Зимата дойде рано и ни настигна в равнините. Ако не бяха еорилите, щяхме да умрем от глад. Надарените могат да правят много неща, но не и да измагьосват храна от въздуха. Еорилите ни хранеха и ни заведоха при кулата, където граничен лорд Ал Мирна, благодарение на лейди Дарена, реши да ни даде заселническо право над отдавна изоставеното Нериново.

— Майка ти и сестрите ти? — попита Вейлин.

Лицето на Норта потъмня.

— Мама починала година преди ние да пристигнем, а сестрите ми… — Млъкна и Села стисна ръката му. — Е, да кажем, че не всички могат да се справят със страха си от Мрачното. Да чуеш гласа на невръстната си племенница в главата си, докато тя е още бебе, което не говори, може да е доста стряскащо. Хула е омъжена за един сержант от Северната гвардия, а Керан — за един търговец. Живеят в Северна кула и не се чувстват длъжни да ни идват на гости.

Вейлин изчака да приключи с яденето си, преди да зачекне друга тема:

— Харлик още ли е с вас?

— В известен смисъл — отговори Норта. — Живее сам в една колиба на плажа и от тъмно до тъмно пише. Но не дава на никого да зърне написаното. Повечето хора тук уважават желанието му да бъде оставен на мира, с изключение на Плетача. Той разменя кошниците, които плете, срещу храна, и така изхранва и двамата.

Вейлин стана от масата.

— С лейди Дарена трябва да разговаряме с него. Извинете ни.

„Ще нощувате при нас — каза с ръце Села. — Имаме място да ви настаним.“

Къщата определено беше достатъчно голяма да приеме неколцина гости. Норта им бе разказал, че я построил някакъв изгнаник от Алпиранската империя, решен да продължи тамошната традиция на многоженството.

— Ударил една от жените си — бе вметнала Лорен. — Ударил я силно, другите дами се ядосали и го намушкали. — Стисна здраво вилицата си и започна да я забива в завивките на леглото. — Муш! Муш! Муш! — Спря намусено чак когато Села плесна отново с ръце.

— Ще се радвам да остана при вас — каза Вейлин на домакинята и се обърна към Дарена: — Ще се разходим ли до плажа, милейди?

— Виждала съм битки, горски пожари и душите на лоши хора — каза Дарена, докато вървяха по пясъка към колибата на Харлик. Нощта наближаваше заедно с прилива, а вятърът рошеше косата ѝ. — Но това момиченце ме плаши повече от всички тях, взети заедно.

— Сила като нейната неизменно поражда страх — съгласи се Вейлин. — Колкото повече расте, толкова по-трудно хората ще търпят дарбата ѝ.

— Е, сега поне си има чичо с дарба, който да я защити.

— Така е.

— Откога не си виждал учителя?

— А ти защо го наричаш така?

— Защото самият той използва това име и защото това е занятието му. Всеки ден, с изключение на един, децата се събират в неговото училище. Идват и възрастни, онези, които имат проблем с цифрите и буквите. Той учи всички и ги учи добре. По свой собствен начин той също е Надарен.

Вейлин си спомни колко търпение бе проявил Норта с Дентос преди Изпитанието на познанието, как умееше да укротява Френтис по време на инструкции и колко бързо бе обучил стрелците от Вълчите бегачи. „През всичките тези години е бил учител по сърце. Ако беше останал в ордена, със сигурност щеше да се издигне до инструктор по лъка.“

— За последно се видяхме преди… знам ли, повече от осем години — отговори той на въпроса ѝ. — В разрушения град. Радвам се, че са се установили тук.

— Имаше и такива, които съветваха баща ми да ги отпрати — каза Дарена. — Еорилите разказваха свободно за способностите им и това събуди страховете на хората от Кралството.

— Но той е послушал теб.

— Откровено казано, мисля, че и без мен щеше да им даде позволение да се заселят. Беше човек с голямо и щедро сърце.

Думите ѝ събудиха неканени спомени за Шерин. За щастие вече бяха близо до колибата — паянтова постройка, сглобена от плавей, с покрив от каменни плочи и кюнец вместо комин. Прозорци нямаше, но през полуотворената врата се лееше светлина на свещ. Широкоплещест мъж с елек и голи ръце седеше на пясъка отвън, вятърът рошеше къдравата му руса коса, мускулите му танцуваха, а сръчните му пръсти преплитаха снопове морска трева. На завет край колибата бяха натрупани готови кошници.

— Плетачо — поздрави го Вейлин. — Радвам се да те видя пак.

Широкото красиво лице се вдигна към него с лека усмивка. Сините очи се преместиха от Вейлин към Дарена, примигнаха и бързо се сведоха към плетивото в ръцете му.

— Добре — каза той.

Вратата изскърца и се отвори докрай. На прага стоеше кльощав мъж с дълга пепелявосива коса и враждебно изражение.

— Какво искаш? — обърна се той към Вейлин. Враждебността пролича и в гласа му: може би негодуваше, че са се натресли неканени, или пък още го държеше страхът, който Вейлин му беше внушил при последната им среща.

— Същото като преди, братко — каза Вейлин. — Отговори на трудни въпроси.

Харлик поклати глава и понечи да влезе обратно.

— Нямам отговори за теб. Просто ме остави на…

— Мисля, че твоят аспект не би се съгласил. — Харлик спря насред стъпка и Вейлин продължи: — Срещнах се с него наскоро. Стана дума за теб. Искаш ли да знаеш във връзка с какво?

Библиотекарят въздъхна през зъби и влезе в колибата, като остави вратата отворена. Вейлин се поклони на Дарена.

— Милейди, ще влезем ли?

Колибата на Харлик беше обзаведена простичко, с маса, стол и тясно легло. В единия ъгъл имаше желязна печка, отгоре ѝ къкреше чайник. На масата бяха струпани пергаменти, върху листата се валяха няколко пера, имаше и доста мастилници, повечето празни. Най-интересното нещо в колибата бяха свитъците, подредени покрай отсрещната стена на спретнати купчини от пода до тавана.

— Забравяш ли го? — попита Вейлин. — След като го запишеш?

Харлик тръгна към печката и издаде дрезгав звук, който може да беше и смях.

— Простете, милейди — каза Вейлин. — Пропуснах да ви представя. Това е брат Харлик от Седмия орден, бивш учен от Великата библиотека във Варинсхолд. Братко, това е лейди Дарена Ал Мирна, първа съветница на Северната кула.

Харлик се поклони леко на Дарена.

— Милейди. Моля ви да простите скромния ми дом. Имам гореща вода, искате ли да ви направя чай?

Дарена се поклони на свой ред с любезна усмивка.

— Някой друг път, сър.

— Както искате. — Харлик свали чайника от печката. — И без това е останал колкото за една чашка. — Взе няколко чаени листа от едно глинено гърне, сложи ги в малка порцеланова чаша и ги заля с вряща вода от чайника.

— Твоят аспект ми разказа една история — каза Вейлин. — За гора и мъртво момче.

Ръката на Харлик не трепна, докато разбъркваше чая. Все пак погледна притеснено към Дарена.

— Нямам тайни от тази дама — каза му Вейлин.

Харлик въздъхна и поклати глава.

— Ти си лъжец, милорд. Всички имаме тайни. Подозирам, че дамата има доста свои, а за теб съм сигурен.

„Различен е отпреди — реши Вейлин. — Отървал се е от страховете си. — Погледът му се зарея към свитъците покрай отсрещната стена. — Дали пък не е заради нещо, което е прочел?“

— Кажи ми — продължи Харлик, седна на единствения стол и засърба от чая си. — Аспектът предаде ли ти някакво съобщение за мен? Заповед да отговоря на въпросите ти?

— Не — отговори Вейлин. — Но ми каза, че мисията ти тук не е нито тайна, нито специална. Че си в немилост. Нещо повече, каза, че си жив като по чудо и че това тук — Вейлин обхвана с жест колибата — е твоето наказание. Че си изгнаник.

— Точно като теб. — В гласа на Харлик се бе промъкнала умора. Той остави чашата си настрани и се облегна назад. — Ако си дошъл да си отмъстиш, направи го и да се свършва. Може да съм сбъркал с действията си, но се водех от честни и себеотрицателни намерения.

За пръв път от години Вейлин усети истински гняв да се надига в гърдите му.

— Да си сбъркал? Пратил си наемни убийци да ми видят сметката в Урлишката гора. Но вместо мен те убиха мой брат. Момче на дванайсет години. Отрязали са му главата. Ти беше ли там, когато са го направили? Остана ли да видиш резултатите на своите „себеотрицателни намерения“?

— Милорд — тихо каза Дарена и Вейлин осъзна, че е тръгнал към библиотекаря със стиснати юмруци.

Харлик го гледаше отдолу нагоре, спокойно, без други емоции на лицето освен смътно любопитство.

Вейлин си пое дълбоко дъх, отстъпи назад и отпусна юмруци.

— Знаеш ли за дарбата ми? — попита той, когато бе овладял дишането си достатъчно, за да говори, без да повишава тон.

— Проявления том първи — изрецитира с равен глас Харлик. — Индекс четири, колона едно. Всички известни случаи са наблюдавани сред сеорда, по различно време. Името, използвано от сеорда, се превежда като „песен на кръвта“ или „кръвна песен“. Документирани прояви в Кралството към момента на този запис — нито едно. Всички наблюдавани проявления да бъдат докладвани на аспекта по спешност. — Погледна Вейлин и продължи: — Добавка: документирани проявления в Кралството — едно.

— Кога? — попита Вейлин. — Кога разбра?

— Преди теб, предполагам. Пророчеството беше необичайно еднозначно. „Роден от лечителката и Военачалника“. Кой друг би могъл да е?

— И какво друго научи от въпросното пророчество?

— „Той ще падне пред Онзи, който чака под пустинна луна, и песента му ще бъде отнета от преродено зло.“ — Харлик отпи отново от чая. — Не можех да допусна това.

— Аспектът ми каза, че има и друго пророчество, което не е толкова песимистично и което ти си пренебрегнал.

— Всички се изправяме пред избор. Някои решения са по-трудни от други.

— И си наел убийци, така че пророчеството да не се сбъдне.

— И как по-точно съм ги наел? Един учен във Великата библиотека не поддържа необходимите за това връзки, а и знаех, че аспектът няма да погледне с добро око на това. Ала в хода на проучването си попаднах на заинтересувана страна, която имаше широки познания по тези въпроси. Подозирам, че първият министър на един крал често, пък макар и неохотно, си мърси ръцете с неприятни задачи.

„Първият министър на един крал…“

— Артис Ал Сендал. Бащата на Норта е наел онези убийци?

— Не се наложи да го увещавам дълго, повярвай ми. Отначало взе уж да се дърпа, но много скоро се преизпълни с ентусиазъм, не на последно място защото така повеляваше дългът му към Кралството. Имаше и друга причина, разбира се — след като Орденът загубеше трагично сина на Военачалника, вече не би имало причина собственият му син да остава там.

— Но когато планът ви се е провалил…

— Положили бяхме гигантски усилия да прикрием участието си, но твоят орден е упорит. Отне им над две години да изровят истината и когато това стана… моят аспект никак не беше доволен. Предполагам, че е било докладвано своевременно и на краля и именно това е била причината за екзекуцията на Ал Сендал, а не измислените обвинения в злоупотреби.

Думите на Янус, отпреди години: „Той не крадеше пари, а власт.“ Бяха екзекутирали бащата на Норта, защото си е присвоил правото да убива, право, запазено единствено за краля.

— Имало е и друг в онази нощ — каза той на Харлик. — Убийците говореха за друг. За някого, от когото се страхуваха. Кой беше той?

Ученият пак отпи от чая.

— Не знам за друг. — За пръв път Вейлин долови страх у него, ноздрите на Харлик се разшириха една доловимо, устните му трепнаха… а и в кръвната песен прозвуча фалшива нотка.

— Знаеш за дарбата ми — напомни му Вейлин.

Харлик остави чашата, но не каза нищо. Вейлин усети как юмруците му се свиват отново. Знаеше, че би могъл да изтръгне истината с бой, защото въпреки демонстративното си безразличие Харлик си оставаше страхливец по душа.

— Имало е други — каза той. — Други в Седмия орден, които са споделяли твоето мнение. Не си действал сам. — Шепотът на кръвната песен потвърди заключението му, макар че Харлик продължаваше да мълчи. — Дори сега — каза Вейлин, — след толкова много години, ти все така вярваш в заблудата си. Вярваш, че си постъпил правилно.

— Не — отговори Харлик. — Всички пророчества лъжат. Сега вече го знам. Хората с гадателска дарба обикновено са луди за връзване, загубили са ума си заради виденията, които понасят във въртоп мислите и сънищата им. Не бъдещето виждат, а само негов вариант. А вариантите са безкрайни на брой. Не си ли съгласен? Сега като нищо пред мен можеше да стои някоя зла душа от Отвъдното, присвоила си дарбата ти и издигната до владетел на кулата. Да, съдбата доказа, че съм сгрешил, но съм сгрешил с много малко.

— Не е била съдбата — каза Вейлин. — А кръв, повечето невинна и в голямата си част пролята от моята ръка.

Харлик кимна едва доловимо и погледна Вейлин с примирено очакване.

— Благодаря, че ми позволи да си допия чая, милорд.

Вейлин се изсмя.

— О, не съм дошъл да те убия, братко. Ти си арогантен и нагъл, но можеш да ми бъдеш полезен. А имаш много да се трудиш, за да изкупиш престъпленията си. Считано от днес, те назначавам за архивар на Северната кула. — Обхвана с жест съдържанието на колибата и тръгна към вратата. — Събери си багажа и гледай утре сутрин да си готов за път. Останалото ще го обсъдим, когато стигнем кулата. Милейди?

Дарена се поклони на сащисания Харлик, после излезе след Вейлин.

— Този човек не ми харесва — каза тя, докато вървяха по плажа.

Вейлин хвърли поглед назад към колибата и видя кльощавата фигура на библиотекаря, очертана на прага ѝ.

— Едва ли самият той се харес…

Удари го като с чук — писъкът в песента, юрнал се за пореден път в яростно кресчендо. Вейлин залитна, усети кръв да се стича от носа му. Строполи се на колене в пясъка и писъкът довлече видение… Пламък, всичко е пламък, всичко е болка и ярост… Мъж умира, жена умира, деца умират… А писъкът не млъква… Пламъците се вихрят, събират се, появяват се две тъмни петна, превръщат се в очни кухини, а пламъците — в череп, сетне в лице, съвършено и красиво… И познато… Лирна, нарисувана от огън… Пищяща.

10. Лирна

Домът на барон Хюлин Бандерс се намираше на трийсетина мили от азраелската столица, разлял се по терена комплекс от разнородни части, както в архитектурно отношение, така и по отношение на зидарията, някои нови, други буквално древни. Намираше се в средата на голямо имение, обхващащо гори и хълмисти местности, богато на дивеч. Пристигнаха привечер и групата по посрещането — петдесетина тежко въоръжени и бронирани рицари в боен ред — ги пресрещна на значително разстояние от главната къща. Водачът на рицарите вдигна забралото си и отдолу лъсна нос с единичен хоризонтален белег, заля ги нескрита подозрителност, която моментално изчезна при вида на Лирна. Въпреки разбойническия си вид рицарят притежаваше акцента и маниерите на благородник.

— Най-искрените ми извинения, ваше височество — каза той, след като се бе смъкнал от коня си, бе паднал на едно коляно и бе свел ниско глава. — Голяма група сте и погрешно разчетохме намеренията ви.

— Не си го слагайте на сърцето, милорд — отвърна Лирна. Открай време намираше изисканите маниери на ренфаелската рицарска класа за досадни, а в момента не беше в настроение да ги толерира повече от крайно необходимото. — Търся барон Бандерс. Той вкъщи ли си е?

— Да, ваше височество. — Рицарят се изправи и се метна на седлото. — Моля, окажете ми честта да ви съпроводя дотам.

Барон Бандерс чакаше на входа на дома си, без броня, но с дълъг меч в ножница в ръка. Млада жена зяпаше иззад него към Лирна, стиснала за ръка невръстен дангалак, който въпреки забележителния си ръст едва ли беше на повече от четиринайсет.

— Ваше височество. — Както тонът, така и изражението на барона бяха грижливо неутрални, когато се смъкна на едно коляно пред нея. — Добре сте дошла. Моят дом е и ваш.

— С радост ще пренощувам при вас, милорд — отвърна тя, смъкна се от гърба на Стъпко и пристъпи с протегната ръка към барона. — Но първо искам да ми обещаете нещо.

Очите му се разшириха леко при вида на ръката, която Лирна бе протегнала към устните му, жест на доброжелателство, до който тя прибягваше много рядко. Окопити се и целуна предложените му пръсти.

— Обещание, ваше височество? — попита той и се изправи.

— Да. Без банкети — каза Лирна и се усмихна. — Бих искала да вечерям на спокойствие във вашата компания.

Баронът ѝ представи младата жена като Улис, негова повереница, а момчето като Арендил, нейния син. Представи ги само с личните им имена, но и без фамилия Лирна забеляза семейната прилика между Улис и Бандерс в чертите на лицето, а цветът и разположението на очите им бяха почти напълно еднакви. Жената вероятно беше непризната незаконородена дъщеря на барона, но макар и копеле, очевидно се радваше на грижите на баща си, поне ако се съдеше по хубавите ѝ дрехи. Странно, но момчето нямаше изразена прилика с майка си, а с дядо си — съвсем никаква. Очите му бяха сини, а техните — кафяви, а косата му — рошав водопад от тъмни къдрици до раменете — беше в ярък контраст с пясъчната грива на майка му и оредяващата късо подстригана сива коса на барона.

Поднесоха им вкусна, но не твърде изобилна вечеря в голямата зала. Давока се справяше зле с непознатите прибори, които прислугата поставяше до чинията ѝ при всяко ястие: следеше изпод вежди Лирна и се опитваше да копира боравенето ѝ с приборите, но в повечето случаи неуспешно.

— Яж както искаш — каза ѝ Лирна на лонакски. — Никой няма да се обиди.

— Ти научи моите начини — отвърна Давока на езика на Кралството, свъсила вежди от концентрация. — Аз ще науча твоите.

— Говорите лонакски! — възкликна Арендил, зяпнал Лирна с искрено удивление. Бандерс удари с ръка по масата и момчето побърза да добави: — Ваше височество.

— Понякога го говори по-добре и от мен — каза Давока с пълна уста. — Знае думи, дето аз не ги знам.

— Постиженията на принцесата трябва да служат за пример — каза Улис. Беше срамежлива, почти плаха, но погледите, с които стрелкаше Лирна, бяха пълни с възхищение. — А сега се връща с мир, който мъжете не са успели да сключат в продължение на векове. Ако можеха всички дами да са толкова смели и усърдни!

— Говори се, че северно от прохода земята е свирепа — каза Бандерс. — Никога не съм бил там. Макар че доста съм се сражавал с лонаките. — Погледът му се премести върху Давока, която му отвърна с широка усмивка и пълна уста.

— За щастие, тези дни останаха зад гърба ни — каза Лирна и вдигна чашата си за тост. — Ще пиете ли с мен, милорд? За мира?

Усмивката на Бандерс се получи доста вяла, но той все пак вдигна с готовност чашата си и отпи след Лирна.

— Мирът винаги е добре дошъл, ваше височество.

— Така е. Въпросът за мира очевидно тревожи и вашия васален лорд. Срещнах го по пътя, между другото.

Улис изпусна вилицата си и тя падна с трясък в чинията. Лирна погледна към нея и тя сведе поглед пребледняла.

— Добре ли сте, милейди? — попита я Лирна.

— Простете, ваше височество — отвърна тя шепнешком. Арендил, който седеше до нея, посегна да хване ръката ѝ. Лицето му бе изопнато от тревога.

— Може би, ваше височество — каза с внезапно охладнял тон Бандерс, — разговорът за васалния лорд може да почака до след вечерята. Това е тема, която убива апетита.

Остатъкът от вечерята премина в мълчание, ако не се брояха въпросите на Давока относно ястията, които ѝ сервираха.

— Желе? — каза тя, като побутваше с лъжичката си десерта. — Прилича на сопол — заключи на лонакски.

— Убедена съм, милорд — каза Лирна, — че не е необходимо да ви изнасям лекция за настоящите проблеми на Кралството.

Бяха в голямата зала, сами, с изключение на две хрътки, които явно си бяха харесали Лирна и сега клечаха край нея пред камината, положили глави на коленете ѝ. Бандерс стоеше прав до огнището и се опитваше да контролира изражението си, но въпреки усилията му гневът прозираше.

— Да, ваше височество — отвърна той. — Не е необходимо.

Една от хрътките изскимтя доволно, когато Лирна разроши козината зад ушите ѝ.

— След покушението срещу владетеля на кулата Ал Бера положението може и да се влоши — каза тя. — Ренфаел засега остава незасегнат от бунтовете и беззаконието, които наблюдаваме в други части на Кралството. Предполагам, ще се съгласите, че ще е добре това да си остане така и занапред.

— Не търся проблеми. Просто искам да опазя онова, което е мое.

— Като петните репутацията на своя васален лорд?

— Неговата репутация бе опетнена непоправимо преди години, още преди войната. Аз говоря истината и то само когато ме попитат.

— И колко често ви питат?

Бандерс взе една маша и разръчка с ядни движения въглищата в камината.

— Мнозина смятат, че да ги управлява този човек петни честта им. Ако при мен дойде рицар да търси съвет, редно ли е да го отпратя?

— Основната ви задача е да опазвате кралския мир. Положението ви в това васалство, а и в цялата страна, е много високо. Никой друг рицар не се ползва с такова уважение. Но високата позиция върви с големи отговорности, искате ги или не.

Той сведе поглед и отново ѝ заприлича на Улис, която очевидно му беше дъщеря, но не и на нейния син с неговите дълги тъмни къдрици. „Само да опазя онова, което е мое…“

— Защо не сте признали дъщеря си? — попита тя. — И внука си?

Бандерс се изпъна в цял ръст, но все така не поглеждаше към нея.

— Аз… не знам за какво говорите, ваше височество.

— Нямате съпруга, нямате други деца. Дъщеря ви, без значение дали е родена от законен брак, или не, все пак е ваша кръв. А и вие очевидно я цените високо. Но не сте ѝ дали името си.

Той се извърна, стиснал ръце зад гърба си.

— Това са неща лични…

— Милорд, изминах твърде много мили и видях твърде много неща, за да се съобразявам излишно с ограниченията на етикета. Моля, отговорете на въпроса ми.

Той въздъхна надълбоко, обърна се и срещна погледа ѝ. Лицето му беше не толкова гневно, колкото тъжно.

— Майката на Улис беше… от долно потекло, дъщеря на мелничар. Познавахме се от деца, а моят баща беше твърде зает с покера и курвите си и не се интересуваше какво правя. Аз, съответно, се събирах с когото поискам и правех каквото ми хрумне. А когато възмъжах, реших, че ще е чудесно Карла да ми стане съпруга. Но въпреки собствения си разгул баща ми не пожела и да чуе за това. Не искаше и да чуе, че мелничарска дъщеря ще роди наследника на земите и титлите му, онези, които не беше проиграл на карти и разпродал, за да плаща на любовниците си. За него това беше немислимо. Когато той почина, се обнадеждих, че поне Терос ще погледне със симпатия на молбата ми, но старият васален лорд вярваше в светостта на рицарската кръв с фанатизма, с който други се отнасят към Вярата. Затова се отказах от молбите си и двамата с Карла заживяхме заедно в тази къща като мъж и жена, макар да не бяхме венчани. Тя почина при раждането на Улис и оттогава друга не съм потърсил.

— А внукът ви? — попита Лирна. — Улис ми се струва твърде млада да е вдовица.

Лицето на Бандерс се затвори отново.

— Навик ли ви е, ваше височество, да задавате въпроси, чиито отговори са ви известни?

„Тъмна коса, тъмносини очи… Аз, разбира се, ще се погрижа за семейството му…“

— Лорд Дарнел.

— Улис беше млада — продължи Бандерс. — Едва на петнайсет. Взех я с мен в крепостта на васалния лорд. С Дарнел никога не сме били приятели, той усещаше, че баща му ме уважава, и ме мразеше заради това, защото към самия него Терос проявяваше единствено разочарование и презрение. Задиряше дъщеря ми, за да си отмъсти, макар че тя не мислеше така. Главицата ѝ бе пълна с момичешките илюзии, че всички рицари са герои. Така че когато красивият син на васалния лорд ѝ се признал в любов, защо да не му повярва? Заряза я, разбира се, когато му съобщила, че чака дете, присмял ѝ се, а после се присмя и на мен, когато отнесох въпроса до Терос. Васалният лорд го преби от бой, какъвто му беше маниерът, в голямата зала пред придворните дами и рицари. Преби го почти до смърт. Само почти, за съжаление. На следващия ден напуснах крепостта на господаря, върнах щерка си у дома и отгледах детето ѝ. На Дарнел му потърсих сметка няколко години по-късно, на Летния панаир, мисля, че и вие бяхте там в онзи ден. И щях да получа своето, ако един от придворните му рицари не ме беше ударил в гръб с боздугана си.

— Дарнел така и не се е женил — спомни си Лирна.

— И няма други деца, поне не се е чуло да има.

— Тоест, ако признаете майка му, Арендил се превръща в младеж с благородно потекло, в чиито вени тече кръвта на васалния лорд. Претендент за престола на лорда.

— Дарнел цъфна тук малко след като се върнах от войната да си иска сина. Казах му, че няма син. Свитата му наброяваше едва двайсетина души, всичките младежи с жълто около устата. Старите му придворни рицари бяха погинали до един при Марбелис. А аз разполагах с повече от петдесет рицари, всичките ветерани от пустинята. Искрено съжалявам, че не уредих въпроса веднъж и завинаги още тогава.

— Значи още иска да прибере момчето?

Бандерс поклати глава.

— Иска наследникът да му е подръка, било за да го превърне в чудовище по свой образ и подобие, било за да се отърве от него, както сметне за добре. Ако дам на Арендил името си, това ще е равносилно на претенция към престола на лорда. Равносилно на гражданска война в Ренфаел.

— В такъв случай ви благодаря за въздържанието.

— Няма да съм аз човекът, който ще хвърли това васалство на вълците, ваше височество. Но ако се стигне до друго развитие на нещата и с помощта на краля, поне имам желанието и способностите да го изцеля. Сегашният васален лорд нанася рани, не ги изцелява.

Тя се изкуши да го смъмри за смелите думи, но самата тя бе преминала границите на любезността, за да изтръгне истината от него.

— Не бива да има война в това васалство — каза Лирна. — На никаква цена. Разбирате ли?

Бандерс сведе очи към огъня и кимна отривисто.

— Моля ви за търпение, милорд, макар да съзнавам колко труден е дългът ви. Утре Арендил ще тръгне с мен към Варинсхолд, където ще се опитам да убедя краля да му предложи кралска закрила. Момчето ще получи подходящото образование и ще постъпи на служба при Короната далече от баща си. Майка му може да го придружи, ако иска, а аз определено ще се радвам на приятната ѝ компания в двореца.

— Това имение е целият им свят — тихо каза Бандерс. — Самият аз съм виждал много извън границите му, повече, отколкото съм искал да видя, и ми се ще да им спестя това изпитание.

Лирна погали хрътките за последно, стана от стола и по-голямото куче изскимтя недоволно.

— Цената на благородната кръв е тази, че не избираме пътя си в живота, а само как ще вървим по него. Сега ще се оттегля, милорд. Вие вероятно искате да поговорите със семейството си.

Сълзите на Улис не я изненадаха, за разлика от благодарността ѝ.

— Не само мъдра, а и изпълнена със съчувствие — каза младата жена на идната сутрин, после се разхлипа отново, докато се сбогуваха на чакълената алея. — Нека Покойните бдят над вас, ваше височество.

Лирна се пресегна да я хване за ръката при поредния поклон.

— Стига, милейди. Наистина бих искала да дойдете с нас.

— Тат… баронът има нужда от мен. — Улис изтри с две ръце очите си и направи храбър опит да се усмихне. — Не мога да го оставя тук съвсем сам. А и една майка трябва да знае кога да пусне детето си, не мислите ли?

Лирна стисна ръката ѝ.

— Права сте.

— Мога ли да ви измоля едно обещание, ваше височество? — продължи Улис, преди Лирна да се е отправила към Стъпко. — Вие вече направихте повече, отколкото бих дръзнала да…

— Казвай — прекъсна я Лирна, после се усмихна, като видя как пребледня жената при острия ѝ тон. — Моля те.

Улис се приближи и прошепна:

— Не позволявайте васалният лорд да се докопа до него. Скрийте го, ако трябва, отпратете го отвъд морето, но не позволявайте да попадне в ръцете на баща си. — От плахата стеснителност нямаше и помен, лицето на Улис се беше разкривило в пристъп на майчина ярост.

Лирна стисна ръцете ѝ и я целуна по бузата, после ѝ прошепна на ухо:

— По-скоро лично ще убия онзи изнасилвач, отколкото да го допусна и на една миля от сина ти. Имаш думата ми.

Улис въздъхна с облекчение и отстъпи назад, протягайки ръка на Арендил, който стоеше намръщен до дядо си.

— Ела и се сбогувай с майка си.

Майка му може и да бе изпълнена с благодарност, но самият Арендил беше образ и подобие на младежко негодувание.

— Точно сега ли трябва да е? — попита намусено той. — Не може ли през зимата, или догодина?

— Арендил! — смъмри го майка му и отново протегна ръка.

Момчето се намуси още повече и изглеждаше готово да извади нов аргумент, когато дядо му го побутна напред.

— Не обиждай нейно височество с колебанието си, момче.

Давока сръчка планинското си конче към тях, повела друг кон за юздата, хубавата сива кобила, която лорд-маршалът беше предложил на Лирна при прохода.

— Дръж — рече тя и метна юздите на Арендил. Момчето сведе поглед към тях и сви устни.

— Имам си мой кон.

— Може би е малко едра за него — каза Лирна на Давока. — Имаме ли някое по-дребно конче, по-подходящо за дете?

— Мога да я яздя! — сопна се Арендил, сложи крак в стремето и се метна на седлото с лекота. — Просто казах, че си имам мой кон.

Улис се приближи, хвана ръката на сина си и я целуна. След миг Бандерс нежно я издърпа назад. Лирна видя как се зачервиха страните на Арендил и му обърна гръб.

— Бароне! Милейди! — каза тя, повишила глас, така че и кавалеристите наоколо да я чуят. — Благодаря ви за гостоприемството. Бъдете сигурни, че вашето сираче ще получи най-доброто възможно образование в кралския двор.

Бандерс прегърна дъщеря си през раменете и я придърпа към себе си, Лирна обърна Стъпко и поведе ротата към външните порти на имението.

Движеха се бързо и след три дни вече бяха на лагер в северните покрайнини на Урлиш. Лирна и Давока се бяха заели с обичайния си вечерен ритуал — мятане на ножове. Лонакската жена се бе сдобила с още ножове, вероятно от някой нищо неподозиращ брат при прохода, което позволи на Арендил да се включи в уроците въпреки очевидното си неумение с ножа.

— Момчето не е научено да се бие — каза Давока, когато последното хвърляне на Арендил мина далеч встрани от дънера, който използваха за мишена.

— Напротив! — отвърна Арендил. — Мога да яздя и да се бия с копие и меч. Дядо ме научи. Имаме уроци всеки ден, откакто станах на осем. Дори си имам моя броня, но не ми позволиха да я взема.

— Броня — изсумтя презрително Давока и запрати ножа си много близо до центъра на мишената. — Железните шкембета са лесни за убиване, само трябва да ги изчакаш да спрат на лагер. Опасни са само когато имат какво да нападнат с конете си.

— Като стигнем в двореца, ще си избереш броня — каза Лирна на Арендил и метна своя нож, който се заби в горния край на дънера. — Коридорите са пълни с брони, имаме и безброй мечове. Винаги ми се е струвало странно защо даваме толкова пари за въоръжаване на Кралската гвардия, когато имаме толкова оръжие, което виси по стените за украса.

— И дядо има много мечове, също и копия. Донесъл ги е от пустинната война.

— Говори ли за нея? — попита го Лирна. — За войната?

— О, да, макар че понякога това го натъжава. Случилото се с лорд Ал Сорна му тежи. Казва, че ако армията е знаела какво става, всеки мъж до последния биха останали да се бият и да умрат, но да не го дадат на алпиранските кучета. Всички, дори кумбраелците.

В този момент Лирна реши, че момчето ѝ харесва. Откритостта и незачитането на титли и авторитети бяха като глътка свеж въздух, макар че същите тези качества щяха да го превърнат в лесна плячка, стигнеха ли в двореца. Колкото до Давока в двора…

— Дворът не е добро място — каза ѝ тя на лонакски същата вечер.

Седяха до лагерния огън, а Арендил спеше дълбоко в палатката си. Давока седеше върху вълчата си кожа, протегнала напред дългите си крака, режеше ивици сушено говеждо с ловджийския си нож и ги мяташе в устата си.

— Опасно? — попита тя на езика на Кралството. Лирна вече бе забелязала, че в последно време Давока рядко проговаря на родния си език.

— В много отношения, за повечето от които ти не знаеш нищо. Хората там лъжат, сякаш да лъжеш е добродетел. Фактът, че двете сме близки, ще породи у някои подозрения и завист. Други ще се опитат да извлекат полза за себе си от това. Трябва да си мериш приказките и да не вярваш на никого.

Давока се ухили.

— Щом мога да вярвам на теб, не ми трябват другите.

— Ти ме наричаш кралица, сестрице. Но аз не управлявам в тази страна. В двореца уж се вслушват в съветите ми, случва се брат ми да ги приеме, случва се и да ги отхвърли. Боя се, че доверието в мен и моето в теб няма да ти спести жестокостите, които ни чакат там.

— Там е домът ти, а говориш все едно го мразиш.

„Да го мразя?“ Възможно ли бе да мрази място, което познава толкова добре, докрай? Място, което не представлява тайна за нея още от най-ранното ѝ детство? Толкова много лица бяха преминали оттам през годините, толкова много хора бяха увиснали на бесилката или бяха загинали във войните. Лорд Артис например, макар и жаден за власт глупак, ѝ бе допадал със своя прагматизъм. Дебелият лорд Ал Унса и тромавите му танци — корумпиран до мозъка на костите, но пък винаги успяваше да я разсмее. А Линден, бедният влюбен идиот Линден… И Вейлин.

— Може би наистина го мразя — призна накрая тя. — Но няма къде другаде да ида.

— Брат ти не може ли да управлява без твоите съвети?

— Определено се опитва, но идеята не е добра и гледам да не го оставям сам. Може би някой ден, когато Кралството се успокои, може би тогава ще си намеря друг дом.

Давока се ухили.

— Има много място в Планината.

Лирна се засмя.

— Малесата едва ли ще ми се зарадва особено. — „Но винаги мога да ида в Северните предели.“

— Тази гора е много стара — каза Давока, докато оглеждаше с нескрито безпокойство гъстия лес от двете страни на пътя. Лирна и преди беше забелязала недоверието ѝ към горите, сякаш дърветата задушаваха в капана си свободната ѝ лонакска душа, свикнала с просторните тундри и планините на родната земя. — Направо я помирисвам колко е стара.

— Урлишкият лес е най-голямата гора в Кралството — отвърна Лирна. — Защитена е с Кралската дума и отстъпва по размери само пред Великите северни гори, поне на този континент.

Давока я изгледа изпод вежди.

— Континент?

— Сушата, по която пътуваме.

— Защо, има и други ли?

Лирна едва не се засмя, но после видя искреното любопитство в очите на Давока. „Знае едновременно толкова много и толкова малко.“

— Знаем за още четири — обясни тя. — Всичките са много по-големи от нашия. Може да има и още, но нито един поданик на Кралството не е пътувал до тях и не се е върнал да разкаже.

— Не е така — вметна Арендил. — Керлис Безверника. Казват, че вече два пъти е обиколил света и в момента го обикаля за трети път.

— Това е само история — каза Лирна. — Легенда.

— Не е — настоя момчето. — Чичо ми Ванден се кълне, че го е срещал. Преди трийсетина години.

— И кой е този чичо Ванден?

— Братовчед на дядо, велик рицар на своето време. Викам му чичо, защото той така иска. Много е стар.

— Достатъчно стар да срещне човек, който никога не умира, така ли?

Арендил се навъси отново.

— Вярно е. Чичо не би ме излъгал. Срещнал го, докато бил на служба при пазителя на Северния бряг. Ранили го в битка с някакви контрабандисти и той изостанал от хората си сред скалите, които покриват брега близо до планината. Казва, че се влачил близо четири часа и вече се боял, че ще му изтече кръвта, когато открил Керлис на завет сред скалите с някакви странни хора. Чичо бил на крачка от смъртта по онова време, но сред онези хора имало момче с Мрачното, което можело да лекува с докосване.

Интересът на Лирна внезапно се пробуди.

— Изцеляващо докосване?

— Знам, че звучи фантастично, а и дядо все повтаря да не давам ухо на чичовите бръщолевения, щото бил оглупял от старост и прочие. Но чичо ми показа белега, голям белег на рамото, целият набръчкан и грапав, но в центъра му кожата е съвсем гладка и нормална и има формата на детска ръка.

Давока изсумтя под нос, пришпори кончето си в тръс и се отдалечи, за да не ги слуша.

— Такива приказки я изнервят — обясни Лирна. — Довърши си разказа.

Арендил я погледна изпод вежди, сякаш се боеше, че Лирна всеки миг ще му се присмее, но след кратко колебание все пак продължи:

— Момчето затворило раната му, но чичо пак бил много зле, заради треската. Керлис и другите го спасили от прилива, като го извлекли нагоре по брега и напалили огън. Керлис седял до него онази нощ, докато чичо треперел и чакал смъртта, и именно от неговата уста чичо чул историята. Как Покойните го проклели, но не заради обикновено безверие, както твърди легендата, а защото отказал да отиде при тях в Отвъдното. Затова му затворили всички врати към смъртта, дори онази към голямата празна бездна, която чака неверниците. Два пъти бил обиколил света. Два пъти се връщал в тази земя да помогне на онези, на които можел да помогне, и през цялото време търсел.

Лирна знаеше добре легендата за Керлис Неверника, но това беше нов момент в историята. Керлис беше от онези образи, които трябва да служат за урок, изгубена душа, която се скита безкрай по земята, без приятели, отчаяна в самотата си. Пасивна жертва, а не търсещ герой.

— Какво е търсел? — попита тя.

— Чичо му задал същия въпрос. Според чичо ми Керлис не вярвал, че той ще оживее, и затова говорел толкова свободно пред него. Навел се и прошепнал в ухото му: „Онова, което ми бе обещано. Един ден сред Надарените в тази земя ще има такъв, който може да ме убие. Като го видя, ще позная, че е той. Дотогава ще се опитвам да спася колкото мога повече, защото в идните години той може да се роди от онези, които съм спасил и спасявам сега. След няколко години повечето, родени от това поколение, ще се пръснат или ще бъдат убити и тогава аз отново ще потегля. Третата ми обиколка на света. Чудя се какво ли ще видя този път.“ После чичо потънал в трескав сън, а когато се събудил, все още жив като по чудо, Керлис и странната му компания си били тръгнали.

„Бръщолевения на умопомрачен старец, наистина“ — помисли си Лирна, повече с надежда, отколкото с убеденост. Онова, което бе видяла при малесата, я преследваше денем и нощем. „Търсих доказателства къде ли не, а сега, когато най-сетне ги имам, защо ми се струват толкова тежък товар?“

След още два дни гората започна да оредява и накрая видяха тревистата равнина, обточваща крепостните стени на Варинсхолд. Биеше осмата камбана, когато наближиха северната порта, а градската стража палеше големите газени лампи край входа. Този път нямаше украса и развълнувано множество, което да ги приветства. Явно брат ѝ не смяташе за нужно да отбележи успеха на мисията ѝ с публични тържества. „Сигурно пести средства за поредния мост“ — помисли си тя. Обичайните зяпачи се мотаеха по улиците и спираха да проследят с поглед процесията им, тук-там се чуваха викове за добре дошла и поздравления, но това посрещане нямаше нищо общо с въодушевлението, с което я бяха посрещали на север. Всъщност повечето зяпачи май се интересуваха повече от Давока, кокореха се и сочеха чужденката, която яздеше по улиците на столицата, лонаки, че и жена при това. Давока понасяше интереса със стоическо спокойствие, но Лирна видя как ръката ѝ се стяга върху копието при някои от по-смелите и неприлични коментари на зяпачите.

Близо до двореца имаше повече хора и се наложи стражата да запретне ръкави, за да ѝ отвори път през множеството до централната порта, където я посрещна едър оплешивяващ мъж с широка усмивка.

— Ваше височество — поздрави я той и се поклони дълбоко.

— Лорд Ал Денса — отвърна тя. Ал Денса беше дворцов шамбелан и обикновено излъчваше ненарушимо спокойствие, но днес изглеждаше някак живнал.

— Кралят се извинява задето не успя да ви посрещне лично, ваше височество — каза шамбеланът. — Но днешното радостно събитие ангажира вниманието му изцяло.

— Събитие? — вдигна вежди Лирна, смъкна се от гърба на Стъпко и подаде юздите му на един коняр.

— По-скоро истинско чудо, ваше височество. Брат Френтис се върна в Кралството жив и здрав, прекосил е целия океан. Слава на Покойните, че са го опазили.

„Френтис?“ От всички, загинали при Унтеш, брат ѝ страдаше най-много за Френтис.

— Радостна новина наистина — каза тя.

— Много ми е неприятно да ви занимавам с кореспонденция толкова скоро след завръщането ви — продължи Ал Денса, извади малък свитък и ѝ го подаде. — Но кралят изглежда решен да съдейства всячески на този тип.

— Тип? — Лирна разви свитъка. Текстът беше написан на езика на Кралството, спретнато и четливо, макар и с твърде много завъртулки по буквите.

— Някакъв алпирански учен, ваше височество. Дошъл е да пише история. Кралят смята, че ако му угоди, ще хвърли мост между двата народа.

При вида на подписа под текста Лирна вдигна вежди.

— Верниерс Алише Сомерен. Личният историк на императора. Той е тук?

— Беше, ваше височество. Кралят одобри молбата му да придружи Кралската гвардия до Кумбраел. Но както ще видите от писмото му, той много държи да му дадете аудиенция.

Лирна познаваше работата на Верниерс, разбира се, макар преводът от алпирански да не беше добър. Смятала бе да се потруди сама върху нова версия на неговите „Песни“, но все не ѝ оставаше време. „Един историк, или поне добрият историк, винаги търси истината. Дошъл е да ме пита за баща ми и неговата налудничава война.“

— Ще го приема, разбира се — каза тя на Ал Денса. — Моля те уреди среща веднага щом се върне.

Ал Денса се поклони.

— Непременно, ваше височество. А сега кралят иска да отидете при него в тронната зала. Брат Френтис и придружителката му също отиват натам.

— Придружителка?

— Една воларианка. Изглежда, ги е събрала робската им съдба. Засега подробностите са смътни, но едно е сигурно чака ни разказ за велики приключения.

— Явно. — Лирна махна на Давока и Арендил да се приближат. — Това е лейди Давока, посланица на Лонакското владение, и скуайър Арендил от дом Бандерс, бъдещ повереник на краля. Моля, настани ги в двореца.

— Разбира се, ваше височество.

— Засега ще ги заведа в моите покои. Кажи на краля, че отивам при него.

— Брат Френтис! — дрънкаше развълнувано Арендил, докато Лирна ги водеше по множеството коридори към апартамента си в източното крило. — Той е почти толкова голям герой, колкото и лорд Ал Сорна. Дали ще мога да се срещна с него?

— Предполагам — отвърна Лирна. — А когато се срещнеш с краля, моля те, не забравяй да се обръщаш към него с „ваше величество“. От гостите на двореца се очаква да се държат според етикета.

Покоите ѝ си бяха същите, каквито ги беше оставила, до последната възглавничка и украса. Множеството книги си седяха на дългите лавици в реда, в който тя беше постановила, кожените им гръбчета лъщяха, избърсани от прахта, но извън това библиотеката ѝ беше недокосната. На писалището, където прекарваше толкова много часове, се кипреха пълната мастилница и прясно подострените пера, които Лирна държеше да се присъстват там всяка сутрин. А леглото ѝ, прекрасното ѝ легло. Толкова меко, толкова топло… толкова голямо. Странно, всичко друго в стаята ѝ се струваше по-малко, единствено леглото сякаш се бе уголемило.

„Кой живее тук? — запита се тя, отиде при писалището и остави «Мъдростите на Релтак» до купчината пергаменти. — Коя самотна старица живее тук и прекарва дните си в безкрайно дращене по белия лист?“

Позволи на камериерките си да се посуетят около нея, после им каза коя рокля да ѝ приготвят, както и да донесат храна за гостите ѝ.

— Не знам колко време ще отнеме това — каза на Давока, след като смени роклята си за езда със синя копринена, бюстието избродирано със златна нишка. Стоеше пред огледалото, докато една от камериерките нагласяше диадемата в току-що сресаната ѝ коса. — Най-добре изчакай тук с момчето. Ще гледам да ти уредя среща с краля за утре сутрин. — Давока не отговори и Лирна се обърна да я погледне. Лонакската жена я гледаше с навъсено. — Какво има?

— Ти такова… различна си — тихо каза Давока, като я оглеждаше от глава до пети.

— Това са само такъми, сестро, като на кон — отвърна Лирна на лонакски. — Маскировка. — „С изключение на това“ — помисли си тя и докосна ножа за хвърляне, който висеше на врата ѝ. Откакто бяха излезли от прохода, го беше носила открито, но сега реши, че ще е най-добре отново да го скрие, затова го свали и го пъхна под дантелите на бюстието си. „Никога не се разделяй с него.“

— Принцеса Лирна Ал Ниерен! — Лакеят при вратата обяви появата ѝ със силен глас и удари три пъти с жезъла си по мраморния под на тронната зала. На лордовете се полагаше само едно удряне с жезъла, на аспектите — две, а на нея и на кралицата — по три. Това беше един от ритуалите, които беше въвел баща ѝ. Веднъж го беше попитала какво означават ударите с жезъла и в отговор получи само мълчалива и крива усмивка. „Всички ритуали са празни“, беше написал Релтак. Колкото повече четеше мъдростите на стария лонакски философ, толкова повече ѝ допадаха прозренията му.

— Сестро! — Малциус дойде да я поздрави, прегърна я силно и топло. — Изплаши ме до смърт с тези свои приключения — прошепна ѝ.

— И аз се поуплаших, братко. Имаме да обсъдим много неща.

— Всяко нещо с времето си. — Той отстъпи назад и протегна ръка към средата на залата, където стояха двама души, мъж и жена, и двамата млади, облечени в дрипави дрехи, но иначе красиви в лице и атлетични в тяло. Мъжът беше як и със сурови черти, с изпито, някак гладно лице. Жената бе също толкова поразителна, изящна като танцьорка и красива по някакъв тъмен начин. Изглеждаше поуплашена от обкръжението си, стоеше близо до мъжа и хвърляше смутени погледи на придворните и стражата.

— Идваш тъкмо навреме за радостното събитие — каза Малциус и тръгна към младия мъж. — Брат Френтис. — Поклати невярващо глава. — Представа си нямаш колко се радвам да те видя!

Лирна отиде на обичайното си място вляво от трона, поспря да целуне по бузата кралицата и да поздрави шепнешком племенника и племенницата си.

— Носиш ли ми подарък, лельо? — попита малката Дирна.

— Да. — Стисна лекичко нослето ѝ и момиченцето се изкиска. — Лонакско конче за теб и нов другар в игрите за брат ти. Утре всички ще идем да пояздим.

— Дойдох… — казваше брат Френтис с пресеклив глас, докато Лирна сядаше на мястото си. — Дойдох, ваше величество. Да моля за… прошка.

— Прошка? — отвърна със смях кралят. — За какво?

— За Унтеш, ваше величество. Не удържах стената… хората ми… Градът падна заради моя провал.

— Градът щеше да падне така или иначе, братко. Не търси прошка за несъществуващ провал.

Погледът на Лирна се спря върху лорд Ал Телнар, бивш министър на кралските строежи, който стоеше в дъното на залата. Лицето му, което обикновено изразяваше било самодоволство, било раболепие с надежда за поредната облага, сега изглеждаше някак напрегнато. Лордът забеляза, че Лирна го гледа, и се поклони. Беше чула от камериерките, че именно той е познал Френтис на пристанището, чудесна възможност да се докопа отново до кралското благоволение. „Но защо не триумфира? — зачуди се тя. — Похотливите му погледи също са изчезнали някъде, защо?“ Ал Телнар я ухажваше от години и тя от години го режеше също толкова остро, колкото режеше Дарнел, но пак като васалния лорд и бившият министър не се беше отказал от надеждите си.

— През всичките дълги години на робство и мъчения — продължи брат Френтис — единственото ми желание бе да се изправя пред вас и да помоля за прошка.

— В такъв случай ще трябва да те разочаровам — отговори Малциус, пристъпи напред с разперени ръце и прегърна крепко Френтис. — Няма за какво да ти прощавам. — Малциус се дръпна леко назад, с ръце върху раменете на Френтис. — Е, разкажи ми как се озова тук и то в такава прекрасна компания.

Френтис се усмихна леко със сведена глава, кимна, посегна да хване главата на краля с две ръце, изви я рязко нагоре и настрани и му счупи врата.

Лирна скочи на крака, ножът се озова в ръката ѝ. Не помнеше да го е вадила от дантелите на бюстието си. Всеобщият шок отстъпи пред писъци, объркване и гняв, кралицата пищеше, грациозната жена с Френтис се наведе под алебардата на един от стражите и го удари с юмрук в гърлото. Ножът на Лирна излетя от ръката ѝ и се заби в хълбока на Френтис. Той потръпна, гърбът му се изви назад, от гърлото му се изтръгна вик, страшен като писъците на Кирал, той се строполи на мраморния под и се загърчи в агония.

Воларианката се извърна от мъртвия страж в краката си и зяпна невярващо сгърчения Френтис, който изведнъж утихна и се отпусна безжизнено. Една-единствена дума на волариански се отрони шепнешком от устните ѝ:

— Любими?

— Убийте я! — извика кралицата с ужас и мъка. — Убийте ги и двамата!

Стражи се втурнаха от всички краища на залата с наведени за атака алебарди. Жената не им обърна никакво внимание; вместо това гледаше неотклонно към Лирна, лицето ѝ бе зачервено и изкривено от злоба и жажда за мъст. Протегна ръце към наближаващите стражи и от дланите ѝ изригна огън.

Лирна политна назад от шок и пред горещата вълна, която жената завихряше около себе си, пламъците поглъщаха стражите и придворните като водовъртеж. Лирна видя как огънят окъпа малката Дирна, после и майка ѝ, после малкия Янус, телата им изгоряха и почерняха за секунди. Би изпищяла, но вонята на дим и горящо месо я давеше, тя пълзеше в ужас по пода и се гърчеше в напъни за повръщане.

— Ти ми го отне! — крещеше на волариански жената и вървеше към Лирна с нестабилна крачка, кръв капеше от очите ѝ на големи червени сълзи. — Ти ми отне любимия. Ти, миризлива фуста такава!

Нечий силует залитна през завихрения дим, докато жената вдигаше ръце към Лирна, и се протегна да я задържи. „Ал Телнар!“ — осъзна в потреса си Лирна.

Лордът се сборичка с жената, крещеше ѝ нещо, но думите му се изгубиха в рева на пожара. Жената оголи зъби в хищна гримаса и заби отворена длан в лицето му. Ал Телнар политна назад, падна на колене, после се срина безжизнен на пода — ударът беше набил носа му навътре в черепа.

Лирна пълзеше панически назад. Жената залитна към нея, вдигна ръце, изляха се пламъци… и я погълнаха.

11. Френтис

Ножът потъна в плътта му и събуди агония, която моментално се разля по цялото му тяло. Чу писъци, собствените си писъци, после краката му се подгънаха. Все едно го изстискваше юмрук, сглобен от милион стоманени игли; болката беше толкова силна и гъста, че той усети как съзнанието му се изплъзва, как спомените му избледняват и отстъпват пред изтезанието. Вейлин, Орденът, жената… очите на краля точно преди да го убие, как грееха… човек, открил спасение от вината. Някъде отдалеч долитаха и други писъци, въздухът изведнъж се нагорещи, но всичко беше смътно и безинтересно, случваше се от другата страна на стената от болка, която го обграждаше. Успя да оформи още една, последна мисъл: „Поне аз няма да съм жив, за да изстрадам своята вина.“

А после всичко се промени, причинената от ножа агония срещна нещо и се извъртя, срещна ехо от предишна болка, срещна семе закърняло, непорасло, а сега внезапно възродено. „Семето ще покълне…“ Юмрукът от стоманени игли изчезна, замени го нещо по-лошо — изгарящ, изпепеляващ огън лумна в тялото му, плъзна по кожата му, намери белезите му. И лумна още по-силно, в стръмно кресчендо, белезите по торса му се нажежиха със сила невиждана… А после и това изчезна. Невъзможната болка се стопи… изчезна заедно с връзката.

Издиша бурно и се затъркаля по пода, усещането за свобода го заливаше като прилив. Вдигна ръце към гърдите си да потърси белезите, но не ги намери, кожата му беше гладка като на бебе. Нямаше ги, изцелени, отнети. „Няма белези, няма връзка. Мога да се движа. МОГА ДА СЕ ДВИЖА!“

Понечи да се надигне, но изохка, сподирен от нова болка в хълбока, там, където се беше забил ножът на принцесата. „Нож на Ордена“ — помисли си с почуда той и го изтегли. Раната беше лоша и кървеше обилно, но нямаше да го убие. Той се надигна със залитане и откри, че се намира в средата на огнен ад. Навсякъде се валяха почернели трупове, други още горяха, пламъци и дим покриваха стените, трупът на краля лежеше пред него с отворени очи, които го гледаха мъртви.

Вик отляво го откъсна от страшната гледка, той се обърна и видя жената, пламък течеше от ръцете ѝ към проснатата принцеса Лирна. След миг огънят обхвана косата ѝ, лицето ѝ, роди писъци на агония и смъртен ужас.

— Не — каза жената, угаси пламъците си и залитна към Лирна. — Така е твърде бързо. Ще уредя да те насилват всеки ден цяла година. Ще те режа, парче по парче. Ще те…

Острието на алебардата се заби в гърба ѝ и щръкна от гърдите ѝ. Жената се изви на дъга, кръв шурна от устата ѝ. Тя застина така, изви глава настрани, очите ѝ откриха лицето му.

— Любими — каза тя и се усмихна в червено, усмивка, изтъкана от обожание. Френтис завъртя алебардата и видя как светлината в очите ѝ угасва.

Принцесата продължаваше да пищи, но намери сили да се надигне, ръцете ѝ дращеха по лицето и косата да угасят пламъците.

— Принцесо… — Той тръгна към нея, но тя се дръпна, без да спира да пищи, и хукна през дима, синята ѝ рокля бързо се изгуби. Френтис затича след нея, блъскаше се в пламтящи стени, прескачаше овъглени трупове. В коридора нямаше толкова дим. В далечината ехтяха писъци, принцесата все така тичаше, гонена от ужаса и болката. Френтис продължи след нея, спря за миг край трупа на един гвардеец в коридора. Този не беше изгорен — гърлото му беше прерязано. Изотзад, с един удар. „Куритаи. Тук са. Започнало е.“

Френтис взе меча на гвардееца и пак хукна, като следваше писъците на принцесата. При всеки завой попадаше на нов труп, кървави следи петняха излъскания мрамор на двореца. Писъците скоро се изгубиха сред нарастващата какофония от ужас и сражения — куритаите бяха зарязали промъкването и се бяха заели сериозно със задачата си. Френтис видя една слугиня, застанала права сред четири трупа в един вътрешен двор. Зяпаше с широко отворени очи и стискаше кош с пране. Преди Френтис да е стигнал до слугинчето, един куритай се появи от сенчестата галерия отзад и го повали с удар през гърба.

Френтис вдигна ръка, когато мъжът тръгна към него. Вдигна и късия си меч и каза на волариански:

— Кралят е мъртъв. Имам заповеди да се погрижа за сестра му.

Куритаят се поколеба, мечът му се смъкна едва доловимо, но и това стигаше. Френтис вмъкна меча си покрай неговия, металът изстърга в метал, върхът се заби в окото на мъжа и потъна в мозъка му. Френтис изтегли меча си и хукна нататък.

Още трупове и още куритаи, които избиваха слуги и войници, без да подбират, с типичната за своя вид ефикасност, твърде многобройни, за да сражаваш с тях. Всеки, който застанеше на пътя му, падаше убит, на другите Френтис не обръщаше внимание. Познатото усещане на азраелското оръжие в ръката му го изпълваше с радост, годините обучение в Ордена се върнаха ненакърнени и без бавене. „Аз не съм роб — напомни си той, отстъпи настрани да избегне удар с меч и отсече ръката на противника си. — Аз съм брат от Шестия орден.“ Свободата го опияняваше, окриляваше спринта му през двореца. Би трябвало да изпитва вина, току-що беше убил краля на Обединеното кралство и беше оставил след себе си пътека от мъртъвци през Алпиранската империя, ала липсата на връзката бе толкова прекрасна, че не оставяше място за отчаяние. То щеше да дойде по-късно, в това Френтис не се съмняваше.

„Да ме бяха убили в ямите — помисли си той. — Защото сега ще превърна нападението им в капан, ще го обърна срещу самите тях. Ще изцедя армията им, докато цялата им империя не побелее от малокръвие.“

Спря, видял офицер от гвардията да се бие с двама куритаи в един коридор с големи картини. Ако се съдеше по униформата му, беше лорд-маршал от конните роти и умел мечоносец при това, щом успяваше да удържа двама толкова способни противници, макар че те постепенно го притискаха към един ъгъл и скоро битката щеше да стигне до логичния си край.

Френтис измъкна ножа за хвърляне на принцесата от ботуша си, още червен от собствената му кръв, и го метна по по-близкия от двамата куритаи. Острието потъна в основата на черепа. Другарят му отстъпи назад, давайки глътка въздух на лорд-маршала, видя Френтис и зае отбранителна стойка, която Френтис познаваше от ямите. Лорд-маршалът видя своя шанс и насочи удар към гърдите на куритая.

— Не! — извика Френтис, ала вече беше късно. Куритаят се наведе под оръжието, завъртя се и мушна отдолу нагоре с късия си меч. Острието потъна в гърдите на гвардееца.

Френтис нападна куритая, който тъкмо се изправяше, двамата си размениха няколко удара. Френтис задържа погледа си върху лицето на мъжа и откри, че го познава. „Онзи, с номер Едно, който отвори вратата на склада — осъзна той. — Капитанът на куритаите.“ Лицето на мъжа беше безстрастно, не личеше да е изненадан, че е въвлечен в дуел с човека, който бе придружавал господарката му едва предната вечер. Това беше типично за куритаите — воини, които се биеха като машини. Отгледани и обучени за война, усъвършенствани с помощта на опиати и само Вярата знае какви други средства на Мрачното. Превърнати в съвършените убийци, неподвластни на страх и омраза. Въпреки това Френтис беше убил много от тях и щеше да убие още един.

Знаеше тази атака от дните си при инструктор Солис, усвоил я бе до съвършенство, атака, която се използва срещу умел противник. Серия от посичащи и пронизващи удари, нанесени с умопомрачителна скорост, всичките насочени към лицето, които принуждават противника да вдигне оръжието си и да остави средата на тялото си незащитена, но не за меч, а за ритник. Ботушът на Френтис се заби с всички сили в гръдната кост на Едно, чу се ясен пукот на строшено. Куритаят се срина покрай стената, от устата му потече кръв, но въпреки това намери сили за още един, последен удар. Френтис го отклони с лекота и преряза гърлото му с обратния удар на меча си.

— К-кралят… — заекна поваленият лорд-маршал, вдигнал поглед към Френтис, лицето му побеляло от загубата на кръв.

Френтис отиде при него, огледа раната и разбра, че вече никой не може да му помогне.

— Кралят е мъртъв — каза той. — Но принцеса Лирна е жива. Трябва да я намеря.

— Брат… Френтис, нали? — изграчи гвардеецът. — Видях те… с Вълчите бегачи… преди години…

— Да. Брат Френтис. — „Аз съм брат от Шестия орден.“ — А вие, милорд?

— С-Смолен… — Закашля се и по брадичката му пръсна кръв.

— Милорд, раната ви… не мога да…

— Нямай грижа за мен, братко. Потърси я в източното крило… Покоите ѝ са там… — Очите му започнаха да се замъгляват и гвардеецът се усмихна. — Кажи ѝ… беше страхотно да пътувам толкова надалече със… с жената, която обичам…

— Милорд?

Усмивката изчезна от устните на лорд-маршала и лицето му се отпусна в маската на смъртта. Френтис го стисна за рамото, после се изправи, свърна зад ъгъла и хукна по коридора. Можеше само да се надява, че тича в правилната посока, на изток. Тук дворецът беше празен, нямаше трупове, макар че звуците на клането още отекваха по коридорите. Мина покрай широк прозорец и видя пламъци да се издигат над града. Спря, приковал поглед във воларианската флотилия, която изпълваше пристанището. Повече от хиляда кораба, които изплюваха на кейовете товара си от войници, прииждаха и колони от лодки, понесли още войници от корабите, хвърлили котва отвъд стените на пристанището. Войници от Кралската гвардия не се виждаха никъде, само варитаи и свободни мечове, строени в редици и подтичващи в крак по улиците. Нахлуваха в града според добре отработен и отрепетиран план. „Това се подготвя отдавна, любими…“

„Тази нощ Варинсхолд ще падне“ — осъзна Френтис, откъсна погледа си от страшната гледка и хукна отново. Щеше да намери принцесата и да я изведе някак от града. Оттам щеше да отиде в Дома на ордена и да ги предупреди за нападението.

На влизане в източното крило попадна на още трупове. Тесен вътрешен двор делеше крилото от централния дворец, няколко трупа се валяха сред розите и цъфналите череши. От входа към крилото долетяха звуци на битка, някой крещеше заплахи на непознат за Френтис език. Гласът беше женски.

Френтис хукна натам и завари четирима куритаи да се бият с висока татуирана жена, която въртеше копие като истински майстор. Един от противниците ѝ вече лежеше на земята, втори получи дълбока рана в бедрото, когато пристъпи непредпазливо напред за атака. „Лонаки“, осъзна Френтис, навързал множеството ѝ татуировки и неразбираемия език, на който жената ругаеше противниците си. Зад нея клечеше длъгнест младеж, стиснал дълъг меч, и зяпаше нерешително мелето. „Цяло чудо е, че не е избягал“, помисли си Френтис.

Уби ранения куритай с един удар във врата, прониза друг в гърба, парира атаката на третия и отстъпи назад да направи място на татуираната, която го прониза в корема. Жената довърши ранения със силен удар по врата и се завъртя към Френтис, копието ѝ насочено за атака.

— Кой си ти? — попита грубо тя на езика на Кралството.

— Брат от Шестия орден — отвърна Френтис. — Търся принцеса Лирна.

— Не носиш плащ — каза тя, присвила с подозрение очи.

— Брат Френтис? — обади се длъгнестият младеж и пристъпи напред. — Наистина ли си ти?

— Да, аз съм — каза Френтис. — Принцесата тук ли е?

Лонакската жена сведе копието си, макар още да го гледаше с подозрение.

— Това място е пълно с измама — каза тя на момчето. — Не бързай да се доверяваш никому.

— Това е брат Френтис — каза момчето. — А и нали видя какво направи току-що? Ако не можем да вярваме на него, на кого тогава?

— Принцесата — повтори Френтис.

— Не е тук — каза момчето. — Не сме я виждали, откакто отиде да се срещне с краля. Аз съм Арендил, а това е Давока.

— Далече си от планините — подхвърли Френтис на лонакската жена.

— Аз съм посланик — отвърна тя. — Какво става тук?

— Кралят е мъртъв, кралицата и децата им — също. Принцеса Лирна избяга, но е тежко ранена. Трябва да я намерим.

Очите на лонакската жена светнаха от гняв и тревога.

— Ранена! Как?

— Изгаряне. Убийцата… владееше огнено умение от Мрачното.

Давока прихвана копието по-здраво.

— И къде е тази убийца?

— Мъртва е. От моята ръка. Нямаме време за това. Воларианска армия се изсипва на пристанището и до няколко часа градът ще падне в ръцете ѝ. — Огледа се. Коридорите на двореца бяха празни. „Няма да я намерим тук.“ — Трябва да се махаме — каза той. — Да стигнем до Дома на ордена.

— Не тръгвам без моята кралица — заяви Давока.

— Ако останеш тук, ще те убият, а нея няма да я откриеш. — Махна към дългия меч в ръцете на младежа. — Можеш ли да използваш това?

Момчето стисна по-здраво дръжката на оръжието и кимна.

— Ами, тогава следващия път го използвай, а недей само да стоиш и да зяпаш.

Тръгна към двора и Арендил го последва, като подтичваше.

— Давока — изсъска през рамо момчето. — Моля те!

Френтис затича към западната стена. Портите сигурно вече бяха във волариански ръце, значи трябваше да намерят друг начин да напуснат града. Стигна стената и погледна назад — Давока все пак го беше последвала. Продължи още петдесетина стъпки покрай стената и най-сетне го откри — плитък канал, пълен със смрадлива вода, която се оттичаше към градската канализация през шахта в основата на стената.

— Много е тясно — каза Арендил, сбърчил нос от миризмата.

Каналът беше висок едва една стъпка, но поне не беше затворен с решетка.

— Съблечи се — каза му Френтис и смъкна ризата през главата си. — Намажи се с лайна. Така ще се промушиш по-лесно.

Загреба мръсотия от канала и я намаза по гърдите и ръцете си. Мушна меча си напред, после легна и пропълзя в стеснението. Каменната зидария на стените ожули кожата му. Раната на хълбока го смъдеше от контакта с мръсотията — възпалението не му мърдаше. Изсумтя за последно и се измъкна от канала, после се наведе и подаде ръка на момчето. То мушна дългия си меч, после се навря на свой ред в тесния канал, като се давеше от вонята. Следваща поред беше Давока, копието ѝ издрънча покрай тях, след миг се появи и главата ѝ. Жената стискаше зъби и извиваше тяло да се промуши през стеснението. Френтис и Арендил я хванаха за ръцете и я издърпаха. Младежът зяпна голите ѝ гърди, нищо че бяха омазани с лайна. Тя го перна отстрани по главата и се наведе да си вземе копието.

— Как ще намерим пътя тук долу? — попита Арендил, като разтриваше слепоочието си.

Френтис се засмя. Не подозираше, че помни какво е да се смееш.

— Лесно. Както човек намира пътя у дома си.

Канализацията се изливаше в реката и Френтис реши да поемат по най-прекия път натам, по северния ръкав — така щяха да излязат близо до северния път и оттам да се придвижат до Дома на ордена. Накара Давока и Арендил да го изчакат, а той пропълзя по тръбата към реката да огледа северната порта на отсрещния бряг. Караулката при портата вече се охраняваше от варитаи, други патрулираха по стената, имаше и стрелци. Надявал се бе да пропълзят покрай брега и да минат по канала под крепостната стена, но нямаше как да го направят незабелязано, а да преплуват срещу течението беше невъзможно.

— Няма да стане — докладва той, след като се върна при другите. — Превзели са стените.

— Друг път няма ли? — попита Давока.

— Само един. — Този вариант не му харесваше, маршрутът беше труден и щеше да удължи с мили промъкването им към Дома на ордена, но всички други подстъпи със сигурност се охраняваха. Мразеше воларианците, но уважаваше безспорната им ефективност.

— Бил си там — каза Давока, докато Френтис ги водеше на изток през лабиринт от тунели. Газеха през смрадлива вода и Арендил продължаваше да се дави на всяка втора крачка. — Видял си убийцата.

„Очите на краля… звукът, с който се счупи вратът му, като скършен сух плавей…“

— Да.

— И е станало внезапно, без предупреждение? Никой не е можел да го спре?

— Ако можеше, щях лично да го спра.

Пауза, докато Давока търсеше правилните думи.

— Горинът… естеството на убийцата? Името ѝ?

— Воларианка. Не знам как се казва.

Вдигна ръка, чул ехо на звук в тунелите, кратък вик, който секна рязко. Приклекна. Чакаше и се ослушваше. Долови тих шепот, някакви хора спореха, груби гласове, но не можа да различи думите.

Френтис пропълзя напред, като плъзгаше стъпала по пода, за да не разплисква водата. Спря при един ъгъл. Тук гласовете се чуваха по-ясно. Бяха двама, мъже.

— Няма да стоя тука цяла нощ, да знаеш — чу се гърлен шепот, изтънял от отчаяние.

— Ми иди се поразходи навън тогаз — отвърна другият, по-спокойно, но все пак с тревога и страх. — Завържи нови приятелства.

Пауза, после първият промърмори сърдито:

— Трябва да има и нещо по-добро от тая тръба с лайна.

— Няма — каза Френтис и излезе иззад ъгъла.

Двамата мъже, приклекнали в тунела, го зяпнаха, после скочиха на крака. По-дребният, с обръсната глава и златна обица, държеше кинжал с дълго острие. Другият, едър мъж с рошава тъмна коса, размаха тоягата си към Френтис.

— Кой си ти бе? — попита едрият.

— Брат от Шестия орден.

— Да бе, а къде ти е плащът? — Едрият тръгна напред, вдигнал заплашително тоягата си, но бързо-бързо спря, когато върхът на късия меч на Френтис цъфна под брадичката му.

— Това достатъчно доказателство ли е? — попита Френтис.

По-дребният, изглежда, се канеше да се намеси, но после видя Давока да се приближава с копие в ръце.

— Нищо лично, братко — каза той, прибра кинжала под колана си и вдигна ръце. — Аз съм Улвен, а този добър човек го знаят като Мечока, заради косата му. Ний сме просто две честни души, дето дирят избавление.

— Сериозно? — Френтис кривна глава, взрян в страховитата мутра на по-едрия. — Когато този тип събираше данък за Едноокия, му викаха Греблото, а на теб ти викаха Плъха, понеже си изключително надежден.

По-дребният се дръпна назад и присви очи.

— Познавам ли те, братко?

— Когато ме наритваше, ми викаше торба с лайна. Ако помня добре, в нощта, когато дадох името на Едноокия, ти беше точно зад него.

— Френтис — прошепна онзи, отчасти с изумление, но повече със страх.

— Брат Френтис — поправи го той.

Плъха преглътна и хвърли поглед през рамо, готов да си плюе на петите.

— Това… беше много отдавна, братко.

Често си бе мечтал за отмъщение, за шанс да си върне за побоищата и откраднатата плячка. Би било съвсем лесно да го убие, все пак беше натрупал завидна практика в убийствата.

— Едноокия обвини нас, между другото — продължи Плъха, като бавно отстъпваше назад. — Че не сме те видели оная нощ. Наложи се да избягаме от града, години наред живяхме като последни просяци.

— Колко жалко. — Френтис се вгледа в очите на Греблото и видя там само страх, като при разбойника в пустинята или първия помощник на контрабандиста…

— Тръгнали сме към пристанището — каза той, дръпна меча си и тръгна напред покрай Плъха, който побърза да му направи път. — Може да дойдете с нас, но чуя ли и една нахална дума от тебе или от Греблото, с вас е свършено. Ясно?

Близо час газиха през мръсотията, преди да стигнат до тръбата, която стърчеше от стената на пристанището. Звуците от падането на Варинсхолд стигаха до тях през канавките, писъци и викове, рев на пожари, трясък на сринати стени. От време на време чуваха трясък на стомана и гневни викове… последвани от писъците на победените.

— Леле! — изохка Плъха, вдигнал поглед към кръвта, която капеше от една шахта в тавана на тунела. — Не вярвах, че някога ще ми стане жал за градската стража.

Френтис надникна през края на тръбата и видя волариански кораби, струпани около кейовете на пристанището, и други в открити води, които все така бълваха към брега натоварени с войници лодки. Разстоянието до най-близкия кораб беше стотина крачки, никакъв проблем за стрелците на борда, ако имаше такива. Имаше голяма вероятност да ги видят, но друг вариант нямаше, затова им оставаше да се надяват, че стрелците са били изпратени в града.

— Нещо против аз да мина пръв, братко? — писа се доброволец Плъха. — Един вид да ви разчистя пътя?

— Майната ти — отвърна Греблото. — Що па ти да си пръв?

— Защото последният рискува да получи стрела в гърба, затова — каза Френтис. Махна на Арендил да се приближи. — До скалите под тръбата има десет стъпки — каза му. — Отлив е, така че няма да плуваме. Придържай се към скалите и върви на север. Като стигнеш до носа и се скриеш от корабите, ни изчакай. — Кимна на Давока. — Ти тръгваш след него. После вие двамата — добави той, когато Плъха отвори уста да възрази.

Арендил си пое дълбоко дъх, после се мушна в тръбата, пропълзя през нея и се изгуби от поглед. Давока се поколеба за миг, преди да го последва.

— Ако ти умреш? — попита Френтис тя.

— Домът на ордена е на дванайсет мили западно оттук. Намерете северния път и тръгнете по него.

Тя кимна и се мушна в тръбата. Френтис се обърна към Плъха и Греблото — двамата хвърляха ези-тура. Плъха загуби и Греблото се ухили до уши.

— Да ти е сладка стрелата, дребно копеленце такова — каза той и се навря с мъка в тръбата.

— Тоя тлъст задник ще задръсти тръбата — изръмжа Плъха, когато Греблото се забави. Накрая, с много мъка, едрият мъж изпълзя до края и изчезна от поглед. След миг до слуха им стигна приглушената му псувня при приземяването след скока.

Плъха не чака да го подканят — мушна се в тръбата, пропълзя за секунди и скочи. Френтис го последва, подаде глава навън и вдиша жадно чистия морски въздух. Измъкна се и скочи долу на скалите, стъпалата му се хлъзнаха по мокрия камък, но той все пак запази равновесие. Видя Греблото да се мъкне към носа, Плъха вече го беше настигнал. Френтис погледна назад към корабите в пристанището — хора тичаха по палубите, но не личеше някой да ги е видял.

Тръгна след останалите, като прескачаше от камък на камък. Когато беше малък, често идваше тук при отлив. Случваше се да намери нещо ценно сред отломките, които морето е оставило сред камънака, но дори да не намереше нищо, пак му беше приятно да прескача от камък на камък. Не просто приятно, а и добро упражнение за придвижването по градските покриви — следващия етап в кариерата му на крадец, който се надяваше да усвои скоро.

— Не ме оставяй, братко — изпухтя Греблото, когато Френтис го настигна.

— Ами побързай тогава. — Френтис застина, когато силен металически трясък прозвуча зад тях. Обърна се, сграбчи Греблото за краката и го натисна на скалите. Нещо отскочи от камъните със силен звън.

— Какво беше това? — ахна Греблото.

— Стрела на балиста — каза Френтис. — Явно са ни видели.

— О, Вяра! — Греблото беше на ръба на сълзите. — О, Вяра, какво ще правим сега?

— Когато бях малък, ми се виждаше много по-смел. — Френтис вдигна глава и видя фенер да грее на носа на най-близкия кораб, неясни сенки се движеха около паякообразната форма на балистата и спокойно навиваха макарата. „Скучно им е и се упражняват върху глупавите бегълци — реши Френтис. — Свободни мечове, не роби.“ — Имаме късмет — каза той на Греблото, изправи се и вдигна ръце.

Едрият мъж го зяпна.

— Какво правиш бе?

— Продължавай напред — нареди Френтис и размаха ръце.

— Какво?

— Бегом! — Балистата издрънча, когато един от членовете на обслужващия я екип удари спусъка. Френтис стоеше неподвижно като статуя. Преброи два удара на сърцето си, после се смъкна на колене. Стрелата мина над главата му и изтрещя някъде сред скалите. Греблото тичаше и ругаеше неспирно.

Гласове долетяха откъм кораба, чу се и доволен смях заради неочакваното развлечение. Френтис се обърна и тръгна бавно към носа, без да поглежда назад. Балистата беше страховито оръжие, но не беше лък, а и тези мъже със сигурност не бяха толкова умели като добре обучен екип от роби.

Наведе се под още три стрели, преди да стигне до носа. Междувременно Греблото се беше скрил. Френтис спря да помаха на кораба, преди да свърне зад стърчащата канара, с което предизвика хор от разочаровани гласове. Сигурно целият екипаж се беше събрал на носа да позяпа представлението. Френтис събра ръце около устата си като рупор и извика на волариански:

— ПОСМЕЙТЕ СЕ! СКОРО ВСИЧКИ ЩЕ УМРЕТЕ ТУК!