Владетелят на кулата

1. Вейлин

Красотата на гората се разкриваше денем, слънцето рисуваше менящо се платно от потънали в шарена сянка поляни и гигантски древни дървета, ромонящи ручеи, които припкаха към плитки водопади или бистри вирове. Вейлин усещаше как страховете на хората му позатихват, надвити от девственото великолепие на гората, прозвучаха дори маршови песни, макар че нерядко вулгарният им текст се усещаше странно и не на място тук, като ругатня, прошепната в алпирански храм. Кръвната песен не бе замлъкнала и за миг, откакто навлязоха в гората, звучеше тихо и напевно, ала носеше и мрачни обертонове, не в знак на предупреждение, а на респект. „Толкова е стара — дивеше се той. — Много по-стара от хората, които я почитат.“

На четвъртия ден Хера Дракил каза, че са преполовили пътя, защото минавали през най-тесния участък на гората между Кралството и Пределите. Вейлин се бе отказал от опитите си да прецени колко точно сеорди пътуват с тях, а да пита водача си нямаше смисъл, защото сеордата не познаваше значението на числата.

— Много — бе отговорил на въпроса му мъжът с орловия нос. — Много и много.

Макар войниците му да привикваха постепенно с гората, другите му новобранци изобщо не изглеждаха впечатлени от красотите ѝ.

— Още колко остава? — настоятелно попита Лоркан, забравил за обичайните си любезности. Дълбока бръчка се бе врязала през средата на младежкото му чело, а очите му бяха хлътнали в черепа като на човек, измъчван от постоянна болка. Маркен и Кара също бяха изнервени, пристъпваха от крак на крак и не можеха да си намерят място дори сега, докато бяха заети със студената си закуска. Единствен Плетача изглеждаше спокоен, щастлив, че са му дали коноп, с който да се занимава. По някаква причина беше изоставил кошниците и вместо това плетеше стегнато въже, дълго вече три метра и нарастващо на дължина с всеки ден.

— Още само четири дни — отговори Вейлин на Лоркан.

— Вяра, не знам дали ще издържа. — Заразтрива с пръсти слепоочията си. — Вие не го ли усещате, милорд?

— Кое да усещам?

— Тежестта — каза Кара, нарушавайки обичайното си мълчание. — Тежестта на такава велика дарба.

— За чия дарба говориш? — попита Вейлин.

Девойката го погледна така, сякаш се чуди дали не е грешила в страхопочитанието си към него.

— Говоря за гората, лорд Вейлин. Гората си има своя собствена дарба, която покрива всяко дърво, клон и вейка. — Стисна силно ръце и положи усилия да се усмихне. — Е, предполагам, че ще свикнем. По всичко личи, че сеордите я понасят добре.

„Защо те го усещат, а аз — не? — замисли се той по-късно. — Защо не усещам друго, освен че съм добре дошъл тук?“

— Защото гората те приема, защото си добре дошъл тук — каза му Дарена същата вечер след урока по четене. — Познава те, вижда душата ти.

— Говориш така, сякаш гората е жива.

Погледът, с който го удостои, му напомни за начина, по който Кара го бе погледнала по-рано същия ден.

— Разбира се, че е жива. Навсякъде около нас гъмжи от древен живот, на площ от стотици квадратни мили е пълно с живот, който диша, чувства и вижда. Вижда те и видяното му харесва.

— А теб видя ли те? Когато за пръв път си дошла тук?

— Бях дете тогава, когато татко ме намери. Мислех, че е било сън — вълкът, топлината, с която гората ме посрещна. — Замълча и се зае отново с оперението, което прикрепваше на една от стрелите си. Също като сеордите, тя си правеше стрелите сама, ръцете ѝ се движеха с несъзнателна бързина и прецизност. Преди няколко дни Дракил ѝ беше дал лък, почти същия като неговия, но с релефни изображения на пиктограми, които на пръв поглед изглеждаха като недодялани изображения на животни, но погледнати отблизо, притежаваха семпла елегантност. Ако се съдеше по вълнението, с което Дарена прие лъка, този дар криеше голямо значение и за двамата.

— А помниш ли нещо отпреди това? — попита той. — За детството си сред своя народ?

— Лонаките не са моят народ. Помня само няколко думи на техния език. Пазя бегъл спомен за някакво планинско село. Много жени, гръмогласни и готови да те зашамарят за най-дребната простъпка, но и някак мили посвоему. Помня нощ на писъци и кръвопролитие, мисля, че тогава жените са загинали. Имаше някакъв мъж с нож, който вървеше бавно към мен, черен силует на фона на пламъците… после се появи вълкът. Мисля, че той е убил мъжа с ножа, макар че не го помня. Знам, че дойде при мен, легна и аз усетих подтик да се покатеря на гърба му. Бягахме много дълго. Помня как стисках козината му с ръце, а вятърът брулеше лицето ми. Не ме беше страх, напротив. Беше вълнуващо и ми стана тъжно, когато ездата свърши на някакво тъмно място с много дървета. Смъкнах се на земята и той ме благослови — облиза лицето ми и езикът му прогони страха. А после изчезна. На сутринта ме намери татко. По-късно научих, че тогава за пръв път сеордите позволили на марелим сил да влезе в гората, а аз съм била кажи-речи първото нещо, което видял.

От тона ѝ Вейлин се досети, че отдавна е стигнала до извода, който той току-що си беше направил. „Това не е съвпадение. И двамата сме деца на вълка.“

— Колко пъти си го виждала? — попита той.

— Само два пъти, включително в деня, когато дойдохме тук. А ти?

— Четири. — „Макар че може да са били и пет, ако приемем, че тогава е живял в статуя…“ — И всеки път ми спасява живота, така както е спасил теб.

Пръстите ѝ застинаха неподвижни и Вейлин долови внезапния ѝ страх, същото напрежение, което я бе обзело, когато за пръв път се изправиха пред Мъдрия мечок.

— Защо ни спасява? За какво?

— Не знам. Заради това сега може би, заради една война, в която трябва да вземем участие.

— Бях толкова малка, когато вълкът ме благослови, че едва сега си давам сметка какво съм почувствала тогава — усещане за непонятна старост. Вълкът сигурно е виждал безчет дребни вражди между странните двукраки същества без козина, които търчат по земята, безчетни войни. Защо тази да е различна?

Той си спомни какво му беше казал аспект Арлин, когато го попита дали е разумно да подкрепят безумната война на Янус. „Чака ни неминуемо падение, разпад. Не разпад на Кралството като политическо обединение, а пълен разпад, тотално разрушение. Земята ще се изпепели, горите ще станат на пепел, а всички хора, поданиците на Кралството, сеорда и лонаките ще са мъртви. Какво друго можем да направим?“

— Защото тази война е не само за нашия свят, а и за неговия — каза той. — И двамата с теб знаем, че имаме насреща си и друг враг, не само Воларианската империя.

— Затова се налага да търпим и постоянното присъствие на добрия брат. — Дарена погледна към брат Харлик, който разговаряше оживено с Алорнис. Тя явно намираше неизчерпаемия му запас от знания за безкрайно интересен и можеше с часове да му задава въпроси с надеждата, напразна засега, че ще измисли въпрос, на който той не знае отговора.

— Той знае много повече, отколкото споделя — каза Дарена.

— Ще си сподели всичко той — отвърна без колебание Вейлин. — Ако се наложи, ще изстискам от него всеки грам знание, който е скътал в главата си. Ще говори, докато не му пресъхне устата, че и след това.

На следващия ден до обед пътува с еорилите. Конският народ водеше животните си през дърветата и явно се чувстваше не на място тук, в гората, също като Надарените.

— Тук конете не могат да видят небето — каза Санеш Полтар и погали нежно по главата своя жребец. Ушите на животното потрепваха неспирно, очите му бяха разширени. — Това не им харесва. На мен също.

— Еорилите не са ли добре дошли в гората? — попита Вейлин.

Мъдрост, която вървеше до бойния вожд, се изсмя.

— Ние не идваме тук. Еорилите и сеорда говорят един език, търгуваме с кожи и оръжия, но не сме един народ. Те са от гората, ние — от равнината.

— Еорилите имат ли легенди — попита Вейлин — за времената преди равнините, преди да дойдат марелим сил?

Санеш и Мъдрост се спогледаха развеселено.

— Не е имало време преди равнините — обясни Санеш. — Еорилите винаги са яздили там. И винаги ще яздят. Имало е време, когато сеордите в гората не са били толкова много, така разказват дядовците, които са го чували от своите дядовци. Но за марелим сил не сме били чували, докато не дошли да копаят в хълмовете за камъни.

— Но за сляпата жена знаете? — обърна се Вейлин към Мъдрост.

Двамата еорили се умълчаха моментално; Санеш ускори крачка, повел коня за юздата.

Мъдрост вървеше напред мълчаливо, с мрачно и затворено лице. Когато все пак проговори, направи го неохотно.

— Има един град, разрушен град в покрайнините на лонакските земи. Еорилите не харесват онова място и стоят далече от него, старците разказват, че всеки, който иде там, се връща с кошмари и лудост. Но като малка аз бях много любопитна и нищо чудно, защото любопитството ражда мъдрост, макар че по онова време още не бях спечелила името си. Затова отидох там, сама, и намерих останките на град, който в разцвета си сигурно е бил великолепен. Направих си бивак сред руините и при огъня ми дойде една жена, сеорда с празни очи, което не ѝ пречеше да ме вижда. Поуплаших се, но не твърде много, защото се знае, че сред сеордите се раждат повече Надарени, отколкото сред моя народ. Жената каза, че също като мен е дошла да види руините и цяла нощ двете си разказвахме малкото, което знаехме за онова място. Тя ми показа един камък сред отломките, малък камък, който да носиш с две ръце, съвършен куб с гладка, непокътната повърхност. Попитах я дали го иска за себе си, но тя само поклати глава. Каза, че камъкът бил за мен, и аз го вдигнах.

— Отвел те е някъде — предположи Вейлин, когато старицата отново се умълча.

Мъдрост поклати глава.

— Не. Камъкът ми даде… знание. Много знание наведнъж. Вашия език, езика на лонаките, дори езика на хората, срещу които сме тръгнали сега, и много други. Знам наизуст катехизиса на вашата Вяра и Десетокнижието на Световния отец, знам по име всички алпирански богове и мога да разкажа всички легенди на лонаките. Нямаше разбиране в това, което получих наготово, имаше само знание. И… болеше. Болката беше толкова силна, че припаднах. Когато дойдох на себе си, сляпата жена си беше отишла, но знанието беше останало.

— Значи си Надарена?

Тя поклати глава и въздъхна.

— Прокълната по-скоро. И най-вече озадачена. Онзи съвършен камък, пълен със знание за народите на този свят… Само дето камъкът беше много стар, създаден много преди да се появят езиците, каквито ги говорим сега. Кой го е създал? И защо?

— Камъкът още ли е у теб?

Тя вдигна глава и плъзна поглед по зеления балдахин от клони, несъмнено с надежда да зърне небето.

— Не — каза и се усмихна, съзряла малка синя кръпка над себе си. — Взех един по-тежък камък и го смазах на прах.

На следващия ден гората започна да се разрежда, между дърветата стана по-широко, а полянките — по-многобройни, макар че според нормалните стандарти, в сравнение с Урлишкия лес например, все още се движеха в гъста гора. Хората се ободриха, по-големите полянки позволяваха повече полкове да спират на бивак заедно, което внушаваше на мъжете чувство за сигурност. Красотите на гората бяха стоплили сърцата на мнозина, но основният страх си оставаше, постоянното усещане, че не им е мястото тук. По-широките пространства позволиха на Вейлин да си създаде представа за истинския брой на сеордите, които ги придружаваха.

— Трябва да са повече от осем хиляди — предположи Норта същата вечер по време на съвета на капитаните.

— Десет хиляди осемстотин седемдесет и двама — уточни брат Холун. — Тоест, това са онези, които успях да преброя. С което общата численост на армията ни достига малко над трийсет хиляди души.

— Чудех се дали не трябва да дадем име на армията си — каза Норта. — Северната армия или нещо такова.

Вейлин погледна капитан Адал и той кимна утвърдително.

— Чувството за принадлежност винаги се отразява добре на бойния дух, милорд.

— Добре тогава — каза Вейлин. — Ще помоля сестра си да ни измисли знаме, нещо подобаващо свирепо. — Погледът му се спря на картата. — Според сеордите до Нилсаел ни остава само един ден път. Капитан Орвен, вземете хората си и огледайте на изток. Капитан Адал, изпратете една рота от Северната гвардия на запад, а друга отведете лично на юг. Искам от вас да ми докладвате без бавене за всяко воларианско подразделение, което засечете в периметър от трийсет мили. — Погледна Дарена. — Ще ни е нужно и по-сериозно разузнаване, разбира се.

— Ще го имате, милорд, още тази нощ.

— Благодаря, милейди. — Отдръпна се от масата и се обърна към всички присъстващи: — Утре сутрин ще извършим подробна инспекция на снаряжението, след което ще навлезем в Кралството в боен ред. Искам от вас да разясните на хората си, че много скоро ще влезем в сражение. Ако все още има кандидат-дезертьори, сега е моментът да си тръгнат. Макар че обратният път през гората е лоша идея.

— Хубава земя — отбеляза Санеш Полтар, яхнал отново коня си и видимо доволен от тази промяна. Северен Нилсаел наистина сякаш бе създаден за езда, ливади и ниски хълмове се простираха на юг до хоризонта. — Много лосове ли пасат тук?

— Поне аз не знам да има лосове — отговори Вейлин. — Но по̀ на юг се срещат сърни и диви кози.

— Кози — изсумтя с презрение Санеш. — Трябва да одереш десет, за да си опънеш подслон. А от един лос ще направиш два.

Армията излизаше от гората в стегнат ред, редиците се движеха уверено, макар и не съвсем в крак. Десетте пехотни полка напредваха в плътна широка колона, еорилите се движеха по фланговете, а сеорда вървяха най-отзад и изобщо не приличаха на бойно формирование, макар и разделени по кланове. Новото знаме на Северната армия се развяваше в челото на пехотната колона, носено от кмет Ултин, който ревниво го бе опазил от другите кандидат-знаменосци, след като Вейлин му го бе връчил сутринта. Алорнис се бе обърнала за помощ към армейските шивачи, за да реализира проекта си — голям бял ястреб между еорилско копие и сеордска бойна тояга. Под ястреба грееше лазурният овал на син камък.

— Не знам, май се получи твърде опростено — бе казала Алорнис, когато му показа скицата си.

— Когато си имаш работа с войници — успокои я той, — колкото е по-опростено нещо, толкова по-добре.

Вейлин изчака и последните сеорда да се изнижат между дърветата и постоя още миг-два, загледан в гората с надежда да зърне блясъка на две зелени очи. Не видя нищо, само дървета и тъмни сенки, но кръвната песен се размърда и извиси — самотна, неуверена някак, но пропита с достатъчно древна сила, за да му вдъхне надежда.

— Късмет и на теб — отвърна шепнешком Вейлин, преди да обърне Пламък на юг.

Вървяха в поход на юг още петнайсетина мили, после Вейлин даде заповед армията да спре, да направи лагер и да го обгради с три пъти повече постове от обичайното. Еорилите пришпориха конете си, без да чакат изрична заповед, някои крещяха от радост, опиянени от свободата на откритите пространства. Върнаха се преди да е паднала нощта, носеха и няколко елена, които бяха успели да свалят пътьом. Сеордите бяха направили своя лагер в северния край на общия, така че да са възможно най-близо до гората. Седяха мълчаливи около огньовете си, поправяха стрели и точеха ножове, а на лицата им се четеше мрачно примирение.

Вейлин намери Дарена пред подслона на Хера Дракил, седнала със затворени очи и застинало лице. Сеордският вожд седеше до нея и тревогата на лицето му несъмнено беше огледално изображение на тревогата, изопнала лицето на Вейлин.

— Веднъж едно от нашите деца се изгуби — каза той, когато Вейлин седна край огъня. — Уплашихме се, че го е отвлякла дива котка, Адра Дурал седя по същия начин цяла нощ, а после ме заведе при момчето. Подхлъзнало се на камък в реката и си ударило главичката. Оцеля, но сега не помни и собственото си име.

— Адра Дурал? — попита Вейлин.

— Летящият дух. Как иначе бихме могли да я наречем?

Дарена изстена тихичко и отвори очи, лицето ѝ внезапно се напрегна като на човек, пронизан от леден вятър. Вейлин я наметна с една кожа и тя се премести по-близо до огъня.

— Твърде дълго те нямаше — сгълча я той.

— Много имаше да се види — отвърна тя. — Прав беше за Алтор. Градът още стои, а над стените му ярко грее светла душа.

— А какво има между тях и нас?

— Големи групи воларианци се движат между Азраел и Кумбраел. В Нилсаел са по-малко, но видях войски да се изтеглят от Варинсхолд. В гората северно от града засякох душите на други хора, има и светли сред тях, но и тъмни, някои по-тъмни от душите на воларианците. Останах с усещането, че много хора са загинали там. — Спря да отпие вода от манерката. — Каквото е останало от Кралската гвардия се придвижва на север от Сиви чукари, опитва се да стигне до нилсаелската граница. Три хиляди души приблизително. Душите им тегнат от страх и спомен за поражението. Долових голям брой хора, които наближават откъм западната част на Нилсаел, но вече трябваше да се връщам, затова не научих нищо повече за това кои са или какво планират.

— Направила си повече, отколкото очаквах, милейди.

Откъм източния периметър на лагера прозвуча рог, оповестяващ наближаването на конници, и Вейлин скочи на крака. След миг капитан Адал се появи в галоп, дръпна юздите на коня си и докладва:

— Милорд, намерихме едно село.

Телата бяха струпани на селския мегдан, съблечени до голо и побелели, сякаш кръвта им е била източена до капка, крайниците им вече се вкочаняваха под хладния утринен въздух. Повечето бяха с прерязани гърла, но по някои имаше следи от оказана съпротива.

— Старци и деца — отбеляза Норта. — Предимно.

— Убиват каквото не могат да продадат — каза Дарена. Гласът ѝ беше овладян, но от очите ѝ се стичаха сълзи при вида на труповете. — Като говедар, който прочиства лошо стадо.

Селото беше претършувано, ценните неща бяха взети, но поне къщите не бяха опожарени. Личеше, че е било хубаво място, с варосани къщички от плет и тръстикови покриви, с вятърна мелница на близкия хълм — крилата ѝ още се въртяха, в неведение за съдбата на онези, които са я построили.

— Направете клада — каза Вейлин на Адал. — Брат Келан да каже молитвата.

— Снежинка е хванала дирята — каза Норта и посочи бойната котка, която клечеше с присвити уши и се взираше на изток, където следите от фургони напускаха селото.

— Вероятно имат цял ден преднина — изтъкна Адал.

— На мен един ден ще ми стигне — отвърна Норта и погледна въпросително Вейлин.

— Какво ще ти трябва?

— Една рота от Северната гвардия би трябвало да е достатъчна, плюс Лоркан.

— Ще дойда и аз, братко. — Вейлин посегна към юздите на Пламък и се метна на седлото. — Ще ми се да видя човека, който не може да бъде видян.

— Не знам дали ще мога. — Ръцете на Лоркан се тресяха и едва удържаха ножа, очите му грееха в предутринния здрач. — Никога не съм…

Норта сведе леко глава. Вейлин знаеше, че приятелят му се бори със собствената си неохота.

— Молил ли съм те някога за нещо? — обърна се той към младежа. — През всичките години, в които те хранихме, осигурявахме ти покрив над главата, обучавахме те и ти търпяхме капризите, поискана ли ти беше плата?

— Учителю, аз…

— Дай. — Вейлин взе ножа от Лоркан и го пъхна в канията му, после го хвана за острието. — Дръж го по този начин и ги удряй с дръжката, с всичка сила точно под ухото. Ако не паднат след първия удар, фрасни ги отново.

Лоркан се поколеба, после посегна да вземе ножа, обърна се и тръгна към огньовете на воларианския лагер. След няколко крачки спря и се обърна да погледне Норта.

— Учителю, ако загина, кажи на Кара, че… — Не довърши, после изведнъж се усмихна, макар и насила. — Кажи ѝ, че съм се бил като герой. Няма да ти повярва, но току-виж най-после се засмяла.

Продължи напред, тънката му снага чернееше на фона на бледооранжевия хоризонт и изпъкваше ясно, но младежът не правеше никакъв опит да се прикрие. Изминал бе петдесетина крачки, когато Вейлин чу Адал и другите мъже от Северната гвардия да ахват озадачено. Вейлин смръщи вежди, защото самият той не виждаше нищо необикновено — просто млад мъж, който върви през поле.

— Няма да чакаме още дълго, така че бъдете готови. — Норта нагласи стрела на тетивата и тръгна след Лоркан. — Ние ще се погрижим за пленниците. Чуете ли врява, включете се по най-бързия начин.

— Ще го видят — каза Вейлин и кимна след отдалечаващата се сянка на младежа.

— Сериозно? — Норта се усмихна през рамо. — Аз не го виждам. — Тръгна силно приведен напред, Снежинка пое безшумно след него.

— Прав е, милорд — прошепна Адал. — Момчето просто… изчезна.

Скоро хоризонтът потъмня съвсем, а звездите изгряха на безоблачния небосвод, месечината обагри в бледосиньо разлюляната трева.

— Ъъ, милорд? — Вейлин се обърна и видя Адал, който му подаваше меч с дръжката напред, острието бе полегнало по протежение на ръката му до лакътя.

— Не, благодаря, капитане. — Платненият вързоп беше вързан за седлото му, възлите бяха все така стегнати и недокоснати. — Имам чувството, че тази нощ няма да ми трябва.

Скоро долетяха първите писъци, заглушени от воя и ръмженето на бойната котка. Вейлин пришпори Пламък в галоп, мъжете от Северната гвардия последваха примера му и само за броени секунди покриха разстоянието до воларианския лагер. Вейлин дръпна юздите на коня си в центъра на лагера, видял робска хрътка да прелита през въздуха с разкъсано гърло, а Снежинка да се оглежда за следващата си жертва. Сред фургоните лежаха трупове, някои надупчени със стрели, други видимо пострадали от среща с бойната котка на Норта. Шепа воларианци понечиха да атакуват Северната гвардия с бичове и къси мечове, но бързо бяха надвити; някои захвърляха оръжията си и вдигаха ръце с надежда за пощада. Уви, видяното в селото бе изкоренило идеята за пощада от сърцата на северняците.

Откри Норта и Лоркан да освобождават роби от фургоните. Бяха поне стотина, знак, че фургоните са посетили и други села. След като им сваляха оковите, част от пленниците изпадаха в състояние на дива ярост и нападаха първия воларианец, който им попаднеше пред погледа, жив или мъртъв без значение, но повечето само залитаха и се озъртаха объркани. Един от освободените позна Вейлин и моментално се срина на колене разплакан, бълваше благодарности на висок глас и скоро към него се присъединиха още десетина окъсани нещастници. Вейлин слезе от коня и отиде при тях, като вдигна ръце да ги призове към тишина.

— Отговориха ни — каза мъжът, който го беше познал, все така проснат ничком. — Молихме се на Покойните да ви изпратят и ето ви тук.

Вейлин се наведе и го вдигна да стане.

— Никой не ме е изпращал… — започна той, но бързо млъкна при вида на безмерното обожание в очите на мъжа. Междувременно повечето освободени пленници се бяха стълпили наоколо и до един го гледаха втренчено, сякаш е излязъл от сън или легенда. — Кралството е в нужда, затова дойдох — каза им той. — На онези, които решат да останат с мен, мога да предложа единствено война и сражения. Останалите са свободни да си вървят.

— Нямаме работа другаде, милорд, съдбата ни е с вас — каза разплаканият и другите заповтаряха думите му като ехо. Мъжът го хвана за ръцете, освирепял от отчаяние. — Бях с вас в Линеш. Сигурен бях, че няма да ни изоставите. — Останалите пленници стесниха кръга около Вейлин, говореха един през друг и в гласовете им звучеше страхопочитание. — Вие ще ни изведете към свободата… Владетелят на кулата е благословен от Покойните… Въздайте справедливост, милорд… Те убиха децата ми…

— Добре! — Норта се появи сред множеството: пробиваше си път, като разбутваше хората с лъка си. — Дайте малко въздух на негово велико лордство, да ви се не види! Съвсем оглупяхте!

Наложи се Северната гвардия да се намеси, за да измъкне Вейлин от хватката на запленената тълпа. Капитан Адал доведе Пламък и Вейлин се метна на седлото му.

— Заведете ги в лагера — каза той на капитана. — Раздайте оръжия на онези, които поискат.

— И на жените ли, милорд?

Вейлин си спомни смъртоносната ярост, която бе видял в очите на една робиня, която налагаше трупа на воларианец с веригите си.

— И на тях. Онези, които не искат или не могат да се бият, ще се включат в готвенето или ще помагат на брат Келан.

Потегли обратно към лагера в компанията на Норта и Лоркан. Снежинка тичаше пред тях, търкаляше се и играеше в тревата.

— Винаги става такава след лов — обясни Норта.

— Ти… добре ли си, братко? — предпазливо попита Вейлин, забелязал познатия измъчен поглед в очите на Норта.

— Мислех, че този път ще го понеса по-лесно — отговори Норта с крива усмивка. — Но дори с боклуци като тези пак боли, проклето да е.

— Не беше толкова страшно — каза Лоркан и отпи от манерка с вино, която явно бе „освободил“ заедно с робите. Доста заваляше думите, така че тази едва ли му беше първата, реши Вейлин. — Последния го цапнах точно както рекохте, милорд. Фрас-фрас зад ухото. Само дето той не падна като другите, а позалитна и после посегна към меча си. — Младежът надигна отново манерката и Вейлин видя червеникавокафявите петна по ръцете му. — Видя ме. Винаги става така, като докосна някого, вижда ме.

— Само онези, които нямат дарба — каза Вейлин. — За нас, Надарените, си съвсем видим, без значение дали ни докосваш, или не. За останалите просто изчезваш.

— Правилно сте заключили, милорд. — Лоркан се поклони, както седеше на седлото. — Но истината е, че не изчезвам. По-скоро сетивата им ме подминават без внимание, както не забелязваме жуженето на пчела или сянката на птица по земята. Като дете години наред обикалях улиците на Южна кула и крадях необезпокояван. Те гледат към мен, но не ме виждат, затова мога да им открадна всичко, освен ако не ги докосна, само дето сега май трябва да ги убивам, а не само да им гепя кесийката. — Вдигна за пореден път манерката към устните си и отпи голяма глътка, като едва не се катурна от седлото. Наложи се Норта да се пресегне и да го подпре. — Не казвай на Кара, учителю — каза младежът. — Какво съм направил. Не искам тя да знае.

Походът продължи целия предобед, чак до пладне, когато капитан Орвен се върна с потвърждение на информацията, която бяха получили от Дарена — че от запад се приближава многобройна войска.

— На дванайсет мили от местоположението ни сутринта, милорд — докладва гвардеецът. — Видяхме само прашен облак и неколцина съгледвачи, така че не мога да кажа нищо за числеността им.

Вейлин нареди полковете да образуват фронт по склоновете и през билото на ниско възвишение, с лице на запад; еорилите се разположиха по фланговете, а стрелците на Норта се разтеглиха в хлабава редица на стотина метра пред основната армия. Сеордите бяха приели без спорове ролята си на ариергард и сега клановете им се трупаха около обоза. Вейлин зае позиция в центъра, със Северната гвардия отляво и мъжете на Орвен отдясно, а точно пред него бяха миньорите на кмет Ултин. Дарена беше до него и търпеливо се правеше, че не вижда неодобрителната физиономия на Адал.

Сред редиците почти не се чуваха разговори и това напомни на Вейлин, че затишието преди битка често проявява тенденцията да усмирява езиците. Той седеше на гърба на Пламък и гледаше как прашният облак се издига над хълмовете на запад. Странно, но кръвната песен звучеше кротко и ведро, без нотка на предупреждение. Скоро прашният облак се разсипа на хаотични подразделения от лека пехота, плюс няколко кавалерийски формирования по фланговете. Разтеглиха се в неравна линия на триста крачки разстояние, в центъра на строя им се развя знаме с брадва и колело с шест спици.

— Свалете оръжията! — заповяда Вейлин. — Свободно!

Миньорите се разстъпиха да му отворят място и Вейлин подкара ходом коня си напред, после го пришпори в тръс и вдигна ръка да поздрави мъжа, който яздеше на свой ред към него откъм фронта на нилсаелската войска — човек с изпито лице, обезобразено ляво ухо и късо подстригана коса.

— Дано водите още войска, милорд — каза граф Марвен, — защото, боя се, това съвсем няма да е достатъчно.

Васален лорд Дарвус Езуа вероятно бе най-старото същество, което Вейлин беше виждал. Седеше на престол с висока облегалка, костеливите му ръце стискаха подлакътниците, а хлътналите му очи дълбаеха в очите на Вейлин по начин, който му напомни за погледа на Янус. Вейлин и Дарена стояха пред него в голяма шатра, опъната в центъра на нилсаелския лагер. От двете страни на престола стояха внуците на васалния лорд — близнаци, които явно бяха положили усилия да се разграничат един от друг с помощта на различна броня и пелерини. Извън тези повърхностни различия обаче двамата бяха еднакво високи, с еднакво руси коси и с напълно еднакви лица, дори мигаха едновременно, забеляза Вейлин. Граф Марвен стоеше в ъгъла на шатрата с непроницаемо лице.

— Тази малка разходка едва не ме уби, между другото — каза васален лорд Дарвус. Гласът му дрезгавееше, но въпреки това звучеше силно и ясно. — Мен, както и нещастниците, на които се падна да ми мъкнат носилката.

— Войната винаги е немилостив господар, милорд — отвърна Вейлин.

— Война, казваш? — Старецът се изкиска. — Какво те навежда на мисълта, че съм тръгнал на война?

— Има нашественици в земята ни. За какво иначе сте събрали войската си?

— Добре е да демонстрираш сила, когато преговаряш. Направих същото, когато превих коляно пред Янус, макар коленете да ме боляха още тогава. Ала въпреки това ме накара да го направя, да му коленича, азраелското му копеленце.

— Правилно ли разбирам, милорд, че смятате да преговаряте с воларианците?

Усети как Дарена застива до него и я потупа успокоително по ръката. Срещите му с Янус го бяха научили как да разговаря с хитри старци. „Този изнася представление, преди да изложи истинската си оферта.“

— И защо не? — отвърна Дарвус. — Дарнел се споразумя с тях и васалството му не пострада.

Вейлин се опита да скрие потреса си. „Васалният лорд на Ренфаел е предател?“

— Не го знаеше, а? — изкиска се отново старецът. — Много дълго те нямаше, момче. Дарнел поведе рицарите си срещу Кралската гвардия. Според моите агенти е получил половината Азраел в замяна и дори вече се разпорежда във Варинсхолд.

— Недостойно е да се следва примерът на един предател, милорд — отвърна Вейлин.

Искрен гняв зачерви сбръчканото лице на Дарвус.

— Моят народ очаква от мен да го защитя и точно това правя от десетилетия. Преглъщал съм какви ли не обиди и унижения, включително от твоите крале.

— Е, воларианците не носят обиди и унижение, вярно. Те носят единствено смърт и робство. Вчера попаднахме на едно от вашите села, старците и децата бяха избити, останалите — взети в робство. Освободихме ги и те се присъединиха към нас, готови да се бият и да умрат, ако трябва, за да извоюват свободата на васалството и на Кралството. Ако ви трябва пример, няма нужда да го търсите, той е под носа ви.

Видя как двамата близнаци се спогледаха като огледални образи един на друг, докато Вейлин обясняваше какво се е случило в селото, видя и как ръцете им стиснаха по-силно дръжките на мечовете. „Не знаят — осъзна Вейлин. — Вярват, че старецът мисли каквото казва.“

— Милорд — каза близнакът отляво. — Във връзка с дискусията ни от тази сутрин…

— Млъкни, Мейзер — прекъсна го троснато старецът. — Ти също, Кейзер. Скъпата ви покойна майчица винаги беше готова да ми даде мъдър съвет, но вие двамата блеете само за война, мечове и коне. — Впери сърдит поглед в младия лорд, докато той не сведе своя. — Майка им се омъжи за прочут ренфаелски рицар — обясни той на Вейлин. — По онова време самият аз имах син, затова не сметнах, че този брак ще представлява проблем, но после младият глупак успя да се убие без време и без да си е осигурил наследник и ето ме сега с тези двамата.

— Ако може да попитам, милорд — каза Вейлин. — Какво всъщност искате? И двамата знаем, че не възнамерявате да се съюзите с врага ни, а аз нямам време за дълги и сложни пазарлъци.

Дарвус се наведе напред в престола си, розовият връх на езика му се стрелна между съсухрените му устни. „Янус беше бухал — помисли си Вейлин. — Този май е змия.“

— Вън! — излая васалният лорд на близнаците. Двамата се поклониха и излязоха от шатрата с пълен синхрон на движенията, дотолкова, че оттеглянето им приличаше на грижливо репетиран танц. — Ти остани, Марвен — добави Дарвус, когато графът понечи да ги последва. — Искам да имам надежден свидетел на тази малка договорка.

Преди да продължи, Дарвус стрелна с поглед Дарена.

— Един от агентите ми неотдавна разговарял с човек от Пределите. Кмет на някакво мразовито миньорско градче, който смятал, че са го обидили незаслужено във връзка с някакво неотдавнашно затруднение.

Вейлин чу как Дарена въздъхва тихичко. „Идис.“

— За жалост онзи тип се напил и паднал във водите на пристанището — продължи Дарвус. — Но преди това споделил на моя агент една интересна историйка.

— Както вече казах, милорд — вметна Вейлин. — Времето ми е малко.

— Злато — бавно изрече старецът, все така загледан в Дарена. — Пазите тайни, милейди. — Наведе се още напред и езикът му отново се стрелна между устните му. — Когато е живял колкото мен, човек научава много и разнообразни уроци и един от тях е, че шансът да се сдобиеш с богатство е като морето, на приливи и отливи, а Нилсаел открай време все последен яхва вълната. Този път няма да стане така. Този път ще получим своя дял.

— Има основателни причини да пазим в тайна тази информация — каза Дарена. — Причини, които касаят не само Пределите, а и вашето васалство.

— Вече не е така — отвърна васалният лорд. — Не и сега, когато толкова много вълци чакат пред вратата ни, а лорд Вейлин така отчаяно се нуждае от още войски.

— Какво искате? — попита Вейлин, чието търпение бързо се изчерпваше.

— Скъпата ми покойница, умна майка на малоумни близнаци, често казваше, че златото е като вода, изтича между пръстите ти. И че не е богат онзи, който копае златото, а онзи, който му продава кирката. — Костеливите пръсти забарабаниха по облегалките на престола. — Цялото злато, добито в Северните предели, трябва да се транспортира до някое от пристанищата на Нилсаел и да се продава там.

— Само толкова? — попита Дарена.

Старецът се усмихна и кривна глава.

— Само толкова, милейди.

„Иска всяка унция добито злато да се продава на негова територия — помисли си Вейлин. — Всеки търговец, който иска да купи злато, ще трябва да идва тук с все писарите и корабите си, несъмнено натоварени със стоки за продан. Само за едно поколение змията ще направи Нилсаел най-богатото васалство в Кралството. Янус щеше да се впечатли.“

— Приемаме условията ви, милорд — каза той на Дарвус. — Следва да бъдат ратифицирани от Короната.

— Короната, викаш? — Старецът се изкиска отново, вдигна костеливата си ръка и посочи с пръст Вейлин. — Останала е само една глава, достойна да я носи, и тя стои пред мен в момента.

2. Лирна

Капитан Белорат се оказа добър играч на кешет, разбираше отлично множеството нюанси на играта и в същото време използваше по-неуловимите стратегии, които отличаваха наистина умелите играчи. Лирна го победи в двайсет хода. Можеше да го победи и в петнайсет, но реши, че ще е по-разумно да съхрани поне донякъде достойнството му пред очите на собствения му екипаж.

Той я изгледа злобно над дъската и събра с едно мълниеносно движение останалите фигурки.

— Още една игра.

— Както кажете — кимна Лирна и събра собствените си фигури. Въпреки безспорните си умения в играта капитанът бъркаше в най-важния елемент на кешет — разполагането на фигурите. Всеки следващ ход произтичаше от тази привидна формалност. Буквално ѝ подари играта, когато не постави достатъчно копиеносци по левия фланг на дъската, които да спрат пиконосците, които тя щеше да прати в атака след шест хода. „Играта започва с разполагането на първата фигура“ — беше я учил баща ѝ преди много години, когато се зае да покаже на петгодишната си щерка игра, която затруднява повечето възрастни. Година по-късно тя го победи в епична битка от сто двайсет и три хода, която би влязла в историята на играта, ако имаше свидетели, които да разкажат. Това беше последната им игра, а малко по-късно дъската и фигурките изчезнаха от стаята ѝ.

Капитанът фрасна императора си на третия квадрат отляво на първия ред, стандартна позиция, ако си решил да заложиш на агресивна стратегия или се опитваш да прикриеш отбраната с нападение. В отговор Лирна постави един от стрелците си в средата на втората редица, изграждайки стандартна формация срещу неговата уж сложна подредба. „Императорски гамбит“ — помисли си тя с негласна въздишка, докато моряци и хора от Кралството правеха залози около тях. Изглежда, залозите бяха в нейна полза. „Този път ще е в тринайсет хода.“

Успя да проточи победата си в седемнайсет. Би могла да отложи поражението му още, но тогава щедростта ѝ би била твърде очевидна.

— Мрачното — прошепна един от моряците, когато тя взе капитанския император от дъската.

— Мрачното или не — отвърна през смях Харвин, — дължиш ми две чаши ром, приятелю.

Лирна хвърли поглед към спокойното море, докато капитанът, чието лице се зачервяваше все повече, събираше фигурките си от дъската. „Три дни и ни повей на вятър“ — помисли си тя, после изправи гръб, зърнала една вече позната гледка — гигантската перка, която разцепи зрелищно гладката повърхност, преди да изчезне под водата.

Когато вятърът спря, капитанът бе наредил екипажът да хване греблата, но по тези ширини беше толкова горещо, че моряците почиваха често, иначе като нищо щяха да изпопадат от изтощение. Хората от Кралството също се включиха в гребането, включително Лирна, макар че липсата им на опит в спазването на ритъма се оказа по-скоро пречка, отколкото помощ. Именно при последната почивка капитанът беше извадил дъска за кешет и бе наредил на първия си помощник да седне срещу него: победи го в четирийсет хода, което, изглежда, бе нещо като корабен рекорд.

— Нашата лейди може по-добре — беше се изцепил тогава Бентен, при това с тон на непоклатима убеденост.

— Сериозно? — Бухлатите вежди на капитана се събраха на възел и погледът му се спря на Лирна, която тъкмо разтриваше схванатите си ръце на пейката при своето гребло.

Лирна стрелна с яден поглед младия рибар. Изобщо не бяха разговаряли за играта, не беше ставало и дума за нея, но младежът инстинктивно се бе досетил за истината.

— Знам как се играе — отвърна тя и сви рамене.

Третият опит на капитана да я надвие беше по-впечатляващ. Той заряза традиционната поредица атаки и заложи на сложна серия от фалшиви набези по левия фланг, понесе тежки загуби, но успя да прикрие бавното придвижване на тримата крадци към центъра на дъската.

— Поздравления, капитане — каза тя с лек поклон трийсетина хода по-късно.

— За какво? — изръмжа той, загледан в императора си, който тя току-що беше взела.

— За уникалната игра. — Лирна вдигна глава, усетила лек вятър да гъделичка чувствителната тъкан в горната част на бузата ѝ. „Колко е странно да усещаш вятъра, без той да си играе с косата ти.“ — Струва ми се, че вече можем да вдигнем платна.

Бризът прерасна в силен западен вятър, който мелденейците наричаха Плодородния, защото тежко натоварените търговски кораби често плаваха с него. Сега обаче океанът изглеждаше съвсем празен.

— Нищо не изпразва морето като войната — каза капитанът, присъединил се към нея при носа по време на обичайното ѝ вечерно бдение.

— Мислех, че ако не друго, ще видим поне алпирански кораби — отвърна тя.

— Ако капитаните им не са съвсем изглупели, още дълго ще чакат в някое пристанище. Войната превръща всички моряци в пирати. — Направи няколко крачки към фигурата на носа, талисмана на кораба — озъбена жена с неестествено големи гърди, щръкнали зъби и ноктести ръце, протегнати да сграбчат вълните. — Знаеш ли коя е тази?

— Предполагам, че е Скерва, Крадящата души, в истинския си образ. Изпратена била от Маргентис, оркския бог, да накаже хората за престъпленията им срещу морето. Казват, че се разхожда сред нас, маскирана като миловидна девойка, която издирва най-храбрите сред мъжете и изпива душите им.

Капитанът плъзна ръка по дървеното рамо на Скерва.

— Изобщо забравяш ли някога нещо?

— Доколкото знам — не.

— Изнервяш моряците ми, жено. По-впечатлителните сред тях вече се питат дали не си самата Скерва, попаднала в капан между двата си образа, която чака подходящия момент, за да нанесе своя удар.

— Това не би ли изисквало присъствието на храбри мъже, които да утолят несекващата ми жажда?

Капитанът прикри една усмивка в дебрите на брадата си и се загледа в морето.

— А и твоето приятелче налива масло в огъня.

Вълнението беше силно, но въпреки това Лирна различи перката на акулата вляво от носа.

— Виж, това наистина не мога да го обясня — откровено отвърна тя.

— Моряците повтарят онова, което са чули от другите сухоземни в трюма. За някакъв звероукротител.

„Усмивката на Фермин преди водата да го погълне… Не забравяй обещанието си, кралице моя.“

— Той умря, за да ни спаси — каза тя. — Не знам как, но успя да повика акулата. Може би затова акулата ни следва, като ехо от онзи призив. Но за тези неща не знам нищо.

Капитанът изсумтя.

— Значи все пак не знаеш всичко. Най-после! — Усмивката му бързо угасна, заменена от трезво изражение. — Има по-малко от седмица до Островите.

— Където чакат корабните лордове. Ще спазя обещанието си. И те ще ми повярват, гарантирам го.

— Корабните лордове са едно, Щита — друго.

„Щита на Островите.“ Братовите ѝ шпиони бяха събрали богата информация за него, прочут мечоносец и пират, натоварен с отбраната на Островите.

— Смяташ, че той няма да ми повярва?

— Въпросът не е дали ще ти повярва, а дали изобщо ще прояви интерес. — Махна към палубата и такелажа. — „Морска сабя“ е негов. Наглеждаше го още в корабостроителницата. Грижеше се за него както човек се грижи за бебе. Докоснал е всяка дъска, пирон и въже, има от кръвта му по палубата. Години наред ловува с него по вълните, „Морска сабя“ е пленил повече злато и товари от всеки друг кораб, роден на Островите. Но ето че сега го командвам аз, а той седи и се цупи на една брулена от ветровете скала. Ако неговата ръка беше на руля, отдавна щяхме да сме стигнали дома. Него не би могла да победиш в двайсет хода, повярвай ми.

— Всъщност бяха петнайсет, просто реших да проявя любезност. И защо се цупи този ваш велик капитан?

Белорат отправи отново взор към морето, гласът му натежа от съжаление.

— Защото за великите мъже провалът е труден дори когато въпросният провал е собствената ти неосъществена смърт.

— „По предварителна оценка робският набор се оценява на двайсет и пет хиляди — цитира по памет Лирна. — Това е незадоволително съотношение спрямо населението като цяло, а трябва да се има предвид и бракуването, чийто процент вероятно ще е висок. Истинската стойност на Змийска бърлога се крие в пристанищата ѝ и във всеки кораб, който нашите войски успеят да превземат, като се има предвид, че островитяните, макар и нецивилизовани диваци, притежават добре развити умения в тази област.“

Корабните лордове я слушаха мълчаливо, повечето я зяпаха невярващо, стъписани. Други, като мъжа, който седеше в средата на редицата им, ставаха все по-гневни. Един жилав тип с лице като на лисица свиваше и отпускаше юмруци, докато Лирна говореше.

— „Знае се, че Змийска бърлога държи в териториалните си води флотилия за отбранителни цели и може да се очаква, че съпротивата на тази флотилия ще бъде ожесточена. Затова се препоръчва диверсия, чрез която една наша дивизия влиза в бой с флотилията на островитяните и ѝ отвлича вниманието, докато друга сваля войски на брега. Виж седма таблица за предложения относно състава на пехотните сили…“

Жилавият вдигна ръка и Лирна млъкна.

— Белорат — обърна се корабният лорд към капитана. — Гарантираш ли за надеждността на тази жена?

— Да, лорд Елл-Нурин.

Корабният лорд се обърна отново към Лирна.

— Подготвили сте пълен превод, предполагам?

— Да, милорд. — Тя пристъпи напред и му подаде цяла купчина пергаменти.

— Какъв красив почерк имате — отбеляза Елл-Нурин, като плъзна поглед по първата страница. — Като за дъщеря на търговец.

— Баща ми разчиташе аз да водя кореспонденцията му, защото самият той страдаше от артрит.

— Добре познавам търговците от Варинсхолд. За разлика от повечето си сънародници, аз никога не съм се занимавал с пиратство и бях добре дошъл в столицата на Кралството, стига трюмовете ми да са пълни с пресен чай, разбира се. Как се казва баща ви? Може би го познавам.

— Травер Хултин, милорд. Търгуваше основно с коприна. — Истински Търговец с истинска дъщеря, един от многото, които бяха идвали при баща ѝ да молят за услуга.

— Чувал съм го — каза Елл-Нурин. — А вашето име, милейди?

— Корла, милорд. И не съм лейди, просто госпожица.

— Да, да. Искате да се върнете в Кралството, предполагам?

— Така е, милорд. Аз, както и хората, с които избягах от воларианския кораб.

— Островите винаги спазват обещаното. — Той кимна на капитана. — Погрижи се за това, когато приключим тук. Засега, госпожице, оставете ни да обсъдим насаме повдигнатия въпрос.

Тя се поклони и си тръгна; до слуха ѝ стигнаха само няколко думи, преди да затворят вратата след нея.

— Прати ли му вест? — попита Елл-Нурин.

— Една лодка потегли натам веднага щом хвърлих котва в пристанището, милорд…

Останалите чакаха на кея, всичките облечени в сбиротък от мелденейски дрехи, образ и подобие на пиратите, които ги бяха довели тук. Като я видяха да приближава, всички наставаха, очите им бяха пълни с надежда и боязън.

— Капитанът ще ни уреди кораб — каза тя. — Би трябвало да отплаваме със следващия отлив.

Харвин извика облекчено и прегърна Бентен, а Орена я погледна с първата усмивка, която Лирна виждаше на устните ѝ. Дори Илтис изглеждаше на ръба да се ухили.

— Защо? — обади се тих гласец. Лирна се обърна и видя Мурел да стои встрани от групата със сведена глава.

— Какво? — попита Орена.

— Защо да се връщаме?

— Защото там е домът ни — каза Харвин.

— Моят дом изгоря с все родителите ми — отвърна Мурел. — При какво да се върна сега?

— Кралството е нападнато — каза Лирна. — Нашият народ има нужда от помощта ни.

— Каква помощ мога да им окажа аз? — попита момичето. — Не мога да се бия, не умея нищо, освен да бродирам, а дори в това не ме бива особено.

— Видях те как издра очите на един мъж, докато бяхме на кораба — изтъкна Харвин. — Мен ако питаш, много добре си се биеш.

— Мурел има право — каза Орена. — В Кралството ни чакат само война и смърт, а аз се нагледах достатъчно и на двете.

— Тогава какво? — отвърна Илтис. — Ще чакате тук, докато воларианската флота пристигне?

— Има и други пристанища — каза Мурел. — Алпиранската империя, Далечният запад.

— Забравяте нещо — сопна им се Илтис ядосано. — Задължени сме на тази жена. Ако не беше тя, сега всички щяхме да сме в търбуха на акулата.

— Признателна съм ѝ — каза задавено Мурел, после посегна да хване Лирна за ръката. — Наистина. Но аз съм едно обикновено момиче и вече преживях достатъчно болка.

„Кралица на Обединеното кралство — помисли си Лирна. — Не може да убеди петимата си окъсани поданици да рискуват живота си в нейна услуга.“ Мурел почна да подсмърча и Лирна се сети за първата им среща, за воала от мръсна коса пред лицето, докато я извеждаха на палубата, за тихото ѝ скимтене.

— Извинявай — каза тя на момичето и стисна ръката му. — Няма да настоявам да дойдеш с мен и това важи за всички ви. Всеки трябва да реши сам за себе си. Но аз ще отплавам към Кралството така или иначе.

— Не без мен обаче — твърдо заяви Илтис. — Не съм убил достатъчно воларианци. А смятам да избия много.

— Бройте и мен, милейди — каза Бентен. — Баща ми сигурно ме чака. Вече е стар и трудно се справя сам с мрежите. — По пресекливия му глас Лирна се досети, че младият рибар говори за покойник.

Илтис се обърна към Харвин.

— Ами ти, престъпнико? Стиска ли ти и да убиваш, а не само да крадеш?

— Още на кораба се видя дали ми стиска, или не, братко — отвърна с яден поглед Харвин, после се обърна към Лирна и посегна да хване Орена за ръката. В очите му се четеше извинение. — Но сега имам… сега имам отговорности.

„Явно все пак има неща, които убягват от погледа ми“ — помисли си Лирна.

— Не е нужно да се връщаш — каза Мурел на Лирна, все така стиснала ръката ѝ. — Ела с нас. С теб можем да идем навсякъде, да направим всичко… — Не довърши, а очите ѝ се разшириха, вперени в нещо зад гърба на Лирна.

Лирна се обърна и видя корабен лорд Елл-Нурин да се приближава по кея с целенасочена крачка, придружен от поне двайсетина въоръжени моряци. Спря на няколко метра от нея, а моряците заеха позиция от двете му страни. Тримата мъже от нейната групичка излязоха пред жените в опит да ги защитят.

— Белорат ни бе спестил, поне в началото, част от подробностите, свързани с вашето пътуване — каза корабният лорд. — Включително завидното ви умение в кешет. Травер Хултин също обичаше да играе кешет и наистина търгуваше най-вече с коприна, но освен това вкарваше контрабандно чай, а дъщеря му е дебела. От друга страна, обичаше да разказва надълго и нашироко за единственото си посещение в двореца, как се запознал с кралската дъщеря и колко дълбоко бил впечатлен от познанията ѝ в любимата му игра, макар че, ако помня добре, самият той беше посредствен играч.

Елл-Нурин се смъкна на едно коляно, без да сваля поглед от лицето ѝ.

— От името на Съвета на корабните лордове ви приветствам на Мелденейските острови, ваше величество.

Настаниха я в красиво обзаведена стая на най-горния етаж на висока сграда с изглед към пристанището. Илтис се бе опитал да осуети отвеждането ѝ, Харвин и Бентен също се спуснаха да помагат, но тя сложи твърдо ръка на гърдите на Илтис.

— Не, братко.

— Вярно ли е? — попита шепнешком той, вперил поглед в лицето ѝ. — Ваше величество?

Тя го тупна по широките гърди и се усмихна.

— Не стойте излишно тук. Вземи другите и отплавайте някъде надалеч, точно както каза Мурел. Приеми това като моята първа и последна кралска заповед.

Държаха я сама цели четири дни. Слугини ѝ носеха храна, покланяха се и си тръгваха, без да кажат и дума. Също толкова мълчаливи камериерки ѝ носеха рокли. Бяха хубави, но семпли, в убити цветове. „Подходящи за екзекуция?“, питаше се тя.

Корабен лорд Елл-Нурин се появи вечерта на четвъртия ден точно когато светлините на пристанището под нея грейнаха за живот, а множеството увенчани със статуи на богове кули в града избледняха в сивкави копия. Корабният лорд беше сам, поклони се дълбоко, на лицето му нямаше нито усмивка, нито фалшиво уважение, факт, който породи у нея чувство на благодарност.

— Имате ли всичко необходимо, ваше величество? — попита той.

— Всичко, освен свободата си.

— Безспорно важен въпрос, на който ще се върнем много скоро. Реших за редно да ви уведомя, че вашите поданици отказаха да си тръгнат. Предложен им бе кораб, който да ги отведе в Кралството, точно според договорката ни, но те категорично отказаха да се възползват от предложението.

— Не са пострадали по никакъв начин, надявам се.

— Настанихме ги на долния етаж и всички са в отлично здраве, уверявам ви.

Стана и излезе на терасата, после се обърна към нея и ѝ даде знак да го последва. Известно време стояха мълчаливо и гледаха към тъмнеещия град, само от време на време Елл-Нурин я стрелкаше с поглед. След малко Лирна свали шала от главата си, пристъпи по-близо до корабния лорд и наклони глава така, че да му покаже пелия спектакъл.

— Моля ви, милорд. Огледайте ме добре, не се стеснявайте.

— Аз… моля да ми простите — каза той, когато Лирна се върна на предишното си място и върза шала на главата си. — Просто исках да съм сигурен, че… — Замълча, после добави смутено: — Веднъж ви видях. Беше след войната, вие слязохте на пристанището да връчите награда на един от братовите си кораби, който се беше върнал от някаква дълга експедиция.

— „Бързото крило“ — спомни си тя. — Първият кралски съд, стигнал чак до южната ледена стена, макар това да им отне цели пет години.

— Впечатляващо постижение наистина, но мелденейски моряци направиха същото преди двайсетина години. — Обърна се отново към града, където все повече светлинки грейваха сред тежките сенки. — Харесва ли ви гледката?

— Да. Хубав град. — Тя го стрелна с кос поглед. — Сега ще ми разкажете за ужасното престъпление на баща ми и колко велики са вашите хора, щом са съумели да съградят такава красота от пепелта на разрушението.

— Разказите за острия ви ум явно не са преувеличени. Всъщност се канех да ви попитам дали имате някакво обяснение за действията му.

— Вашите набези станали нетърпими — простичко каза тя. — Не можел да си позволи търговията на Кралството да страда постоянно, не и когато планирал дългоочаквана война.

— Значи я е планирал още тогава? Градът ни е бил опожарен до основи заради някаква война, която е щяла да започне след цяло десетилетие?

— Подозирам, че я е планирал още докато е изграждал Кралството. Тя е щяла да бъде върховият момент на неговото управление.

— Тоталното поражение е трябвало да бъде върховият момент?

„Именно тоталното поражение е било целта.“

— Мечтата на един млад мъж се е изродила в отчаяния ход на един старец. Дали и вие бихте били така любезен да отговорите на един мой въпрос, милорд? Как точно Янус е убедил корабните лордове да прекарат войската му до бреговете на Империята?

— Много злато, голям товар син камък и едно обещание — че Унтеш ще стане наш след края на войната. Едно от най-богатите пристанища на Еринейско море е щяло да премине към Островите. Съветът сметнал, че рискът си струва, а и при провал поне щяхме да станем свидетели как някой унищожава армията, съсипала нашия град. Всички тези решения са били взети преди аз да стана корабен лорд, ако позволите да добавя.

Умълча се, а лисичето му лице се изопна от тъга и тревога.

— Ще се биете ли? — попита Лирна.

— А имаме ли друг избор?

— Имате, няколко дори. Островите имат много кораби. Натоварете хората си и отплавайте, потърсете убежище в алпиранските земи. Императорът може и да ви прости за прежните неприятности в замяна на едни така голям и способен флот. Или отплавайте още по-далече към някоя нова земя. Екипажът на „Бързото крило“ разказваше за големи необитаеми крайбрежия в южните води. Брат ми си бе наумил да изпрати заселници там, някой ден, когато хазната е в състояние да отдели нужните средства за такова грандиозно начинание.

— Това ли ще кажете на хората си, когато се приберете у дома? Зарежете земята на предците си и си потърсете нова?

— Това означава ли, че ще ме пуснете да си ида?

— Времето, когато можехме да избираме съюзниците си, отмина. След престъплението на баща ви ние не седяхме със скръстени ръце, дадохме си сметка, че разузнаването е най-добрата защита, и започнахме да изпращаме свои шпиони във всички пристанища на познатия свят.

— Оттам и мисията на капитан Белорат да се сдобие с кодираната книжка.

— Именно. Никак не беше лесно да внедрим шпионин толкова близо до сина на съветника. За щастие неговата алчност работеше в наша полза. Отдавна имаме свои агенти и във вашето кралство, между другото, макар че това едва ли е изненада за вас. От техните доклади излиза, че воларианската кампания далеч не е приключила. Алтор е под обсада, но се държи, събирачите на роби не смеят да си покажат носа извън стените на столицата, а войските им постоянно се натъкват на опожарени ниви, изклан добитък и отровени кладенци. Изглежда, все още имате кралство, където да се върнете, ваше величество. Макар че докога — не знам.

— Върнете ме там тогава. След като си върна Кралството, цялата ми армия ще бъде на ваше разположение, обещавам.

— Вярвам ви, но по всичко личи, че времето е основният ни противник. — Извади от ръката си тънък свитък от фина хартия и ѝ го подаде. И този текст беше кодиран, но шифърът бе много по-опростен от онзи в книгата.

— ВФ отплава от Варинсхолд — прочете тя.

— Получихме го по гълъб днес следобед. Имаме шпиони, както казах. Писмото е изпратено преди два дни.

ВФ можеше да означава единствено воларианския флот.

— Колко време остава до пристигането им?

— При благоприятни ветрове — две седмици.

— Милорд, ако има нещо, с което да помогна…

— Всъщност има, ваше величество. — Погледна я напрегнато и с дълбоко убеждение. — Можете да изплатите престъплението на баща си и да върнете на тези острови техния Щит.

— Значи това е остров Уенсел — каза Харвин, загледан в малката скалиста твърд, която се издигаше от вълните на половин миля от тях. — Не изглежда много внушителен.

— Покажи малко уважение — сопна му се Илтис. — Имаш рядката привилегия да видиш мястото, където се е родила Вярата.

— Не е точно така, брат Илтис — каза Лирна. — Тук е бил написан първият катехизис, и толкова.

Илтис се поклони с разкаяние.

— Точно така. Простете ми, кралице.

„Престани вече“ — идеше ѝ да го сгълчи. Новото му, изпълнено със страхопочитание поведение, изобщо не ѝ беше по сърце. И не беше само той — всички бяха започнали да се държат така, откакто разбраха коя е всъщност. Мурел беше най-ужасна, заекваше и се пулеше толкова комично, че не Лирна ѝ идеше да я шамароса.

— Аз пък нищо не виждам — каза момичето, наведе се още през парапета и присви очи в опит да различи някакви подробности.

— Домът на ордена е вкопан в скалата — обясни Илтис. — Най-старият Дом в историята на Вярата. В подземията му се съхраняват оригиналните катехизиси. Дори мелденейците уважават светостта на това място и не закачат братята.

„Морска сабя“ бе хвърлил котва след двудневно плаване от Островите, а морето бе спокойно до тази сутрин, когато вълните се надигнаха сякаш да приветстват остров Уенсел. Капитан Белорат ги бе предупредил, че водите около острова винаги са неспокойни, имало много подводни рифове и пресичащи се течения, което правело плаването тук опасно. „Затова ли го е избрал? — чудеше се Лирна, загледана във вълните, които се разбиваха в скалистия остров. — За да не идват посетители?“

Белорат се приближи с поклон.

— Лодката е готова, ваше величество.

— Благодаря, капитане. А другият въпрос, който обсъдихме?

Той кимна и махна на един от моряците, който донесе платнен вързоп и малка дървена кутия. Остави ги в краката на Лирна и се поклони неумело. Лирна вдигна поглед към петимата, с които бе преживяла толкова много, и си даде сметка, че вече няма шанс да станат приятели. Открай време беше така. „Приятелството не е за хора като нас, Лирна — беше казал баща ѝ, когато я завари да гледа с копнеж децата на придворните, които тичаха, играеха и се смееха. — Ние не сме като тях и те не са като нас. Те служат, ние ръководим, и ръководейки ги, им служим на свой ред.“

Лирна клекна и развърза вързопа. Вътре имаше три меча азраелска направа. Изправи се и даде знак на мъжете да ги вземат.

— Обикновено тази церемония е по-тържествена и на някакъв по-късен етап може да я повторим подобаващо. Но засега, добри ми господа, нека просто ви задам един въпрос. Ще отговорите по своя воля и отговорът ви трябва да бъде свободен от предишни задължения и страх от наказание. Ще закълнете ли себе си и тези мечове в служба на Обединеното кралство?

Още преди да е довършила речта си, те се отпуснаха на едно коляно. Лирна с изненада забеляза, че мечът, който Илтис държеше изправен пред сведената си глава, потрепва в ръката му.

— Заклевам се, ваше величество — каза той, а Бентен и Харвин побързаха да повторят клетвата му.

— За мен е чест — каза им Лирна. — С настоящето ви обявявам за Мечове на кралството. Всички предишни престъпления и грешки се опрощават със Словото на кралицата. — Застана пред Илтис. — Стани, братко.

Той се изправи, застана мирно и преглътна с мъка.

— Лорд Илтис — започна тя, но спря, осъзнала, че не знае фамилията му.

— Адрал, ваше величество — каза едрият мъж.

— Благодаря. Лорд Илтис Адрал, назовавам ви Пазител на кралската персона, да бъдете такъв, докато не дойде време да се върнете в ордена си, разбира се.

— Това време никога няма да дойде, ваше величество.

Лирна се усмихна и застана пред Харвин.

— Нямам фамилно име, ваше величество — каза той. — Тоест, сигурно имам, ама не го знам.

— Ясно. В такъв случай нека бъде лорд Харвин Строшената верига, докато не си намериш име, което да ти харесва повече.

— Това си ми харесва, ваше величество.

— Сива чайка, ваше величество — каза Бентен, когато Лирна застана пред него. — Ние, рибарите, приемаме името на семейната лодка. Лодката може да потъне или да заседне в плитчините, но името ѝ никога не се променя.

— Добре, значи лорд Бентен Ал Сива чайка. Отсега нататък двамата с лорд Харвин ще бъдете на пряко подчинение на лорд Илтис. Единствената ви задача е да ме защитавате. Кралството има нужда от глава, която да носи короната, вашата задача е аз да запазя своята.

Взе малката кутия от палубата и се обърна към жените. И двете вече бяха коленичили. Лирна отвори кутията и им я подаде.

— Не са точно по вкуса ми, но засега ще свършат работа. — Пръстените бяха еднакви, семпли сребърни халки, инкрустирани с малки сини камъчета, най-доброто, което мелденейските бижутери бяха успели да изработят за толкова кратък срок. — Всяка кралица има нужда от свои придворни дами. Но изборът е ваш, а пътят напред е дълъг и осеян с опасности. Затова си помислете добре, преди да отговорите. Ще останете ли до мен?

Мурел взе пръстена веднага, но Орена се поколеба.

— Кралице — каза тя. — Животът ми преди… Не беше благороден. Не искам да опетня името ви със своята репутация.

— Мисля, че такива дреболии вече са останали зад гърба ни, милейди — отвърна Лирна.

Орена примигна да прогони сълзите и взе пръстена.

— Дунса бях по мъж. Сега бих искала да използвам своето име, Вардиан.

— Лейди Орена Ал Вардиан. Станете и заемете мястото си.

Лирна протегна ръка на Мурел, която я хвана и я целуна по пръстите, като не криеше сълзите си.

— Х-хартен, кралице.

— Лейди Мурел Ал Хартен. — Лирна я хвана за раменете и нежно я вдигна на крака, после отметна косата от лицето ѝ и я целуна по челото. — Наистина трябва вече да спреш да ревеш.

Управителят на остров Уенсел ги посрещна на плоския участък издълбана скала, който служеше за пристан. Беше възрастен брат от Първия орден, бялата му някога роба бе потъмняла от дългогодишна употреба, съвсем същата на цвят като дългата му брада, която се полюляваше като разръфано въже от брадичката му.

— Тъмни новини, ваше величество — каза той, след като Лирна му обясни защо е дошла. Не личеше видът на обезобразеното ѝ лице и новината за проблемите на Кралството да го безпокоят повече от задаваща се морска буря.

Представи се под името брат Лиркен, докато я водеше по изсечените в скалата стъпала към Дома на ордена, изсечен на свой ред в скалата преди седемстотин години. Там ги чакаха други братя, които я поздравиха с поклон, но без признаци на особено любопитство. Повечето скоро се върнаха към предишните си занимания, някои четяха свитъци, други продължиха мълчаливата си медитация. Повечето бяха на преклонна възраст като брат Лиркен, забеляза Лирна и се зачуди как успяват да осигурят прехраната си на това сурово място.

— Скалните вирове ни осигуряват раци и миди в изобилие — каза той в отговор на въпроса ѝ. — А при отлив събираме водорасли. Ако се сготвят както трябва, стават изненадващо вкусни. Да ви донеса, ако сте гладна?

— Боя се, че ще трябва да ви откажа, братко. — Обходи с поглед залата, пълна с престарели мъже. — Той тук ли е?

— Атсран Елл-Нестра не живее сред нас, ваше величество. Вече е тук от месеци, а сме го виждали само няколко пъти. Елате, ще ви заведа при него.

Лирна последва престарелия брат до изхода на Дома и оттам до неравна пътека по протежение на тесен скален корниз към един нос, отстоящ на около двеста стъпки.

— Добре ще е да вървите приведена, ваше величество — предупреди я Лиркен. — Понякога вълните заливат корниза.

Илтис пристъпи напред. Лирна бе решила да ограничи ескорта си до него.

— Този маршрут е твърде опасен, ваше величество. Ще ида сам да го доведа.

— Не, милорд. — Лирна стъпи на пътеката. Скалата под краката ѝ беше мокра. — Предпочитам да го направя лично. Изчакай ме тук. Предполагам, че брат Лиркен не би имал нищо против да ви покаже оригиналния пергамент с първите катехизиси.

— Няма проблем — с внезапен ентусиазъм се съгласи Лиркен. — Вие учен ли сте, милорд?

Лицето на Илтис се втвърди като гранита наоколо.

— Бях брат от Четвъртия орден. Вече не съм. Ще изчакам тук завръщането на кралицата.

Лирна преглътна усмивката си при вида на смущението, обзело стареца, и тръгна по пътеката, приведена, както я беше посъветвал. Преполовила бе разстоянието, когато дойде първата вълна, разби се в скалите и вдигна висок фонтан от пръски, после се стовари върху Лирна с цялата си тежест и я повали на четири крака. След като вълната се отдръпна, Лирна стана, мокра до кости, и продължи напред. Още две вълни я заляха, преди да стигне до скалистия нос.

В неравния гранит беше изсечена тясна пътечка, която се изкачваше към пещера, над която се издигаше пушек. Стръмната пътечка беше покрита с мъх и Лирна на няколко пъти се подхлъзва, преди да стигне до пещерата. Гледката към морето беше впечатляваща, океанът се виждаше като на длан, дори дъгата на хоризонта се различаваше там, където в облаците се образуваха пролуки. „Морска сабя“ подскачаше върху вълните като детска играчка. Слънчева светлина проби през облаците и заля малкото плато. Напоследък слънцето не ѝ беше приятел, затова Лирна извади шала, който бе прибрала на пътечката, и покри главата си. Някакъв шум привлече вниманието ѝ към отвора на пещерата и тя различи там неясен силует, очертан на фона на светлината от огъня вътре.

— Избрали сте си неприветлив дом, милорд Щит — каза тя. — Но изгледът е чудесен.

Мъжът, който излезе от пещерата, беше висок и с широки рамене, вятърът развяваше дългата му руса коса, докато той стоеше и я гледаше мълчаливо.

„Наистина е хубав, точно както твърдяха шпионите ни“ — помисли си Лирна, забелязала красивото лице под брадата.

— Явно знаеш кой съм — каза след малко Щита. — А коя си ти?

— Кралица Лирна Ал Ниерен от Обединеното кралство — отвърна Лирна с поклон. — На вашите услуги, милорд.

Светлосините му очи се впериха за дълъг миг в лицето ѝ, после красивият мъж се обърна и влезе в пещерата, без да каже и дума повече. Лирна се поколеба дали да го последва, но след миг той се върна с глинена чаша, от която се вдигаше пара.

— Току-що запарих чай — каза и ѝ подаде чашата. — Единственият лукс, от който май не успявам да се откажа.

— Благодаря. — Тя отпи и вдигна одобрително изгорените си вежди. — Прекрасен е. От южните алпирански провинции, нали?

— Точно така. Една от малкото земи, които се ползваха с неоспорим имунитет по времето, когато още бях пират. В замяна всяка година доставяха голямо количество чай лично за мен. Гледаше я как отпива отново, скръстил ръце на гърдите си, капризният морски вятър развяваше опърпаната му риза. — Помолих братята да отпратят вестоносеца на корабните лордове. И сега те ми изпращат вас. Или пък сте узурпирали трона на брат си и сте превзели Островите?

— Брат ми е мъртъв. Падна от ръката на воларианска убийца малко преди Кралството да бъде нападнато. А мен онази жена изгори с огън от Мрачното, както сам можете да видите.

— Ужасно. Приемете съболезнованията ми.

— Много скоро собственият ви народ ще се нуждае от съболезнования, защото докато с вас си говорим, воларианската флота плава насам, за да превземе Островите.

— Моят народ е смел и има много кораби. Сигурен съм, че сражението ще е епично.

— Корабен лорд Елл-Нурин изглежда убеден, че ще изгубят, ако вие не сте там да поведете хората. Капитан Белорат е на същото мнение. Той прекоси Борелианското море с „Морска сабя“ по-бързо от всеки кораб досега, за да предупреди навреме вашите първенци.

— Моят първи помощник-капитан винаги е бил отличен моряк. Моля да го поздравите от мен.

Чак сега Лирна забеляза гнева, който кипеше под иначе любезните му думи.

— Лорд Ал Сорна се слави като най-добрия воин, раждал се някога в Обединеното кралство — каза тя. — Поражението от неговата ръка не носи безчестие.

— Поражението означава, че е имало състезание — отвърна той с тих глас и се обърна към пещерата. — Допийте си чая. Ще ви помоля да ми оставите чашата, преди да си тръгнете, защото нямам друга.

Мъжът тъкмо навеждаше глава да влезе, когато чашата се разби на парчета в краката му. Той се обърна и погледна с присвити очи вбесената Лирна.

— Какво излиза? — каза тя. — Минах през какви ли не изпитания, за да се озова тук и да моля за помощ човек, който страда безутешно заради някакво си дребно унижение и се валя в самосъжаление, докато хората му са изправени пред разрушения и заробване?

— Унижение? — попита той и се разсмя. — Заради това ли съм тук според теб? Случвало ли ти се е собствените ти хора да ти обърнат гръб, кралице? Случвало ли ти се е да извръщат погледа си, щом те зърнат, и да учат децата си на обиди, които не смеят да хвърлят сами в лицето ти? Представяш ли си какво е да видиш мъже, с които си плавал години наред, да плюят върху сянката ти? И всичко това защото не си успял да извършиш убийство, за което копнеят от поколение насам. Аз не съм се заточил сам тук, заточиха ме те. Няма къде другаде да отида. Познават лицето ми във всяко пристанище оттук до Волария и появя ли се там, ще ме качат на бесилката без съд и присъда, при това напълно заслужено.

— Не и в моите пристанища — каза Лирна. — Ще ти опростя всеки кораб, който си отвличал за откуп, всяко съкровище, което си откраднал някога. Дори убийствата.

— Никога не съм убивал. Никога не съм отнемал живот освен в честен двубой. — Млъкна рязко и изправи гръб, зърнал нещо в морето. Лирна се обърна да погледне на свой ред и видя позната гледка. Червената акула се беше върнала и описваше кръгове около „Морска сабя“. Плуваше на повърхността с леки тласъци на опашката и гигантското ѝ тяло се виждаше ясно.

— Никога не съм виждал червена акула да се приближи толкова много до кораб, без да го атакува — каза Щита.

— Ако дойдете с мен, обещавам да ви разкажа една много интересна история, която да обясни поведението на акулата.

Стояха рамо до рамо и гледаха морското чудовище; лицето на Щита беше непроницаемо.

— Белорат каза, че се вините, задето не сте загинали — каза Лирна, когато акулата се гмурна в дълбините. — Че затова сте тук. Чакате смъртта, която ви е била отказана.

— Нищо не ми е било отказано. Бях наказан. Ал Сорна отлично е знаел, че да ме остави жив е много по-лошо, отколкото да ме довърши на арената.

— Познавам Ал Сорна и ви уверявам, че жестокостта не е в нрава му. Просто е пощадил беззащитен човек, нищо повече.

Елл-Нестра се изсмя тихо, почти беззвучно.

— Видях очите му, кралице, чух какво каза. Той видя душата ми и знаеше, че заслужавам смърт.

— Елате с мен и може би ще я намерите. А ако оцелеете, ще накарам корабостроителниците на Южна кула да ви построят кораба на вашите мечти, а трюмът му ще напълня догоре със син камък.

— Не ми трябват синият камък и корабът, задръжте си ги. Но бих ги сменил за нещо друго.

— За какво?

Той се задвижи мълниеносно. Стисна я за раменете, дръпна я към себе си и притисна устни към нейните. Тя извика инстинктивно и усети как езикът му се вмъква през разтворените ѝ устни. Ядоса се и го ухапа. Той я пусна със смях и изплю кървава храчка на камъните. Ако погледите можеха да убиват, Елл-Нестра щеше вече да е мъртъв. Лирна го гледаше бясна, сърцето ѝ блъскаше, ръката ѝ посегна инстинктивно към ножа за хвърляне, но той отдавна не висеше на шията ѝ. Можеше единствено да му се сопне с гъгнив глас:

— А казваш, че Ал Сорна е жесток.

— Не беше жестокост, кралице — отвърна той, като заваляше едва доловимо думите заради кървящия език. — Беше любопитство. Любопитство, което още ме измъчва. — Поклони ѝ се според всички изисквания на етикета. — Позволете да събера оскъдния си багаж и можем да тръгнем без бавене.

3. Френтис

Иллиан се оказа значително по-добра в стрелбата, отколкото в готвенето. Нямаше достатъчно сила в ръцете си за лъка, затова Давока ѝ даде арбалет и котлетата в лагера скоро се облагодетелстваха от новооткритото ѝ умение, когато девойката започна да се връща от ежедневния лов с цели нанизи горски гълъби, фазани или някой и друг заек. Женската хрътка рядко се отделяше от нея след онази първа нощ около лагерния огън и Иллиан я кръсти Чернозъбка заради обезцветения зъб, който животното показваше всеки път щом си отвореше устата.

— Днес не ми провървя — каза девойката и метна един фазан до огъня. — В тая част на гората дивечът май е на привършване. — Обърна се заповеднически към Арендил. — Оскуби го, ако обичаш, момче.

— Оскуби си го сама, сополанке.

— Селяк!

— Нахалница!

Френтис стана и се отдалечи, за да не им слуша заяждането. Вървеше и оглеждаше лагера. Джанрил Норин показваше на група млади новобранци, повечето момчета на петнайсетина години, основните правила на боя с меч. Давока тренираше с Ермунд, както го правеше ежедневно напоследък, откакто младият рицар бе стъпил на крака. Биеха се с дебели тояги, въртяха се и танцуваха един около друг, а полянката ехтеше от трясъка на сблъскващо се дърво. Френтис знаеше нещичко за лонакските обичаи и предвид съсредоточеното изражение на Давока по време на тренировките започваше да се пита дали лонакската жена не прослушва младия рицар за нов съпруг.

Грейлин седеше с Трийсет и четири и бившият роб внимателно повтаряше всеки израз на езика на Кралството, на който го учеше дебелият брат.

— Името ми е Карвил — каза той със странната напевна мелодика на речта си, но извън това в казаното почти не се долавяше акцент. Дните след като бе спрял да взема дрогата срещу болка бяха трудни за него, трепереше и се потеше в заслона си, а понякога стисваше парче дърво между зъбите си, за да спре напиращите писъци. Нощем рядко спеше повече от час, а Френтис седеше до него и можеше единствено да гледа безпомощно как нещастникът се гърчи в конвулсии и скимти; друг път редеше отчаяни молби на волариански. Френтис се чудеше дали молбите са си негови, или повтаря нещо, което е чул от своите жертви.

— Това име ли си избра? — обърна се Френтис към бившия роб.

— На първо време — отвърна той. — Трудно ми е да избера. Ако искате, може още да ми викате Трийсет и четири.

Френтис продължи нататък и скоро стигна до инструктор Ренсиал и малкия им, но растящ табун. Ренсиал беше спънал конете на малка полянка встрани от главния лагер и прекарваше с тях цялото си време, освен когато спеше или хапваше от храната, която Арендил или Иллиан се сетеха да му донесат, но и техните имена явно бе неспособен да запомни, точно като не помнеше и името на Френтис.

— Трябва ми зърно, момче — извика му той, зает да оглежда копитата на една кобилка, която бяха взели преди няколко дни, висок ловен кон, язден от воларианец в хубави одежди, който бе проявил неблагоразумието да излезе на лов за глигани с минимална охрана. Трийсет и четири го беше разпитал, но не научи много, освен че човекът е син на някаква дребна имперска знаменитост и че лорд Дарнел понастоящем се разпорежда във Варинсхолд.

— Това може да се окаже в наша полза — казал бе инструктор Грейлин. — Васалният лорд не се слави с особена интелигентност.

— По-добре да не го подценяваме, братко — отвърна Ермунд. — И дивата котка не може да спори с теб за философия, но пак ще те убие.

Френтис отговори на Ренсиал по същия начин, по който му бе отговарял вече няколко пъти на същия въпрос:

— Зърното ни е малко, инструкторе.

— Зърното изгражда мускули — продължи лудият инструктор, все едно не го е чул, и се премести при следващия кон, жребец ветеран, който бяха отнели от Свободната кавалерия. Муцуната му беше посребряла от преклонната възраст, но животното все още беше силно, с мускулести крака и врат. — Бойните коне трябва да ядат зърно. Тревата е много слаба.

— Ще направя всичко по силите си да ви намеря зърно, учителю — каза Френтис, както обикновено. — Има ли друго, което ви трябва?

— Питай инструктор Джестин дали ще може да направи още подкови. Три от конете имат нужда от смяна на подковите. Като приключиш с това, такъмите имат нужда от почистване.

Френтис постоя още малко, гледаше как инструкторът тимари жребеца със сляпо обожание.

— Да, учителю.

Следващи поред бяха загражденията. Там Френтис спря да размени няколко думи с бившия ефрейтор от градската стража, който отговаряше за южния участък.

— Никакъв знак?

— Никакъв, брат Френтис. Поне от половин ден е така.

Греблото и Плъха бяха излезли на разузнаване тази сутрин по своя собствена инициатива, което беше необичайно. Френтис бе стигнал до извода, че се отишли да изровят някоя отдавна скрита плячка близо до града и че едва ли ще се върнат. Очаквал бе да се ометат много по-рано, но те не го бяха направили; не само това, а дори участваха охотно в набезите, които Френтис организираше.

„Много им здраве — реши той, след като здрачът се спусна, а от двамата все още нямаше и следа. — Сигурно вече са преполовили пътя до Нилсаел.“

— Остана малко бренди от набега миналата седмица — каза той на ефрейтора и се изправи от наблюдателния пост. — Като ти свърши смяната, ела да си вземеш дела.

Чу се кратко изсвирване, знак за евентуална опасност, и Френтис клекна моментално, присвил очи в опит да различи нещо сред тъмните дървета. След миг чуха нечие тежко дишане, после Греблото се появи със залитане. Седмиците недохранване бяха стопили немалка част от теглото на престъпника, но това с нищо не бе подобрило скоростта му на придвижване. Като видя Френтис да излиза иззад прикритието на наблюдателния пост. Греблото буквално се срина на четири крака, като едвам си поемаше дъх.

— Засада — промълви той, докато Френтис му подаваше манерка. Греблото я взе и поля с вода лицето си, преди да отпие жадно. — Плениха ни. Бяха от онези гадни войници роби, както и двама ренфаелци, ловджии по занаят, доколкото успях да преценя.

— Къде е Плъха? — попита ефрейторът.

— Ми, убиха го, къде да е. И без да бързат при това. Мен ме оставиха да се побъркам от страх, но аз избягах.

— Как? — попита Френтис.

— Ми, разхлабих въжето, как иначе. Тоя номер всеки престъпник го знае.

— Въже? Не те ли оковаха с вериги?

Греблото поклати глуповато глава.

Френтис вдигна своята и се заслуша напрегнато в песента на гората, ослушваше се и за най-слабия признак на… Ето го, тихо, но ясно. „Ренфаелски вълчари, а не робски хрътки.“

— Обратно в лагера! — нареди той и вдигна Греблото да стане. — Боен строй при южния фланг. Няма време да бягаме.

— Тъпанар смотан! — озъби се ефрейторът на Греблото, който се препъваше след тях. — Довел си ги право при нас.

Френтис тичаше през лагера и крещеше заповеди бойните единици да заемат местата си. Подготвил беше план за подобна ситуация, но не вярваше, че ще се стигне дотам, надявал се бе да получат предупреждение навреме и да се изнесат преди бурята да ги е ударила. След първоначалния шок бойците се разтичаха, грабнаха оръжията и се строиха как да е.

— Арендил! Лейди Иллиан! — Двамата се появиха на бегом, Арендил с оголен дълъг меч, Иллиан с арбалета и колчана си.

— Сред тях ще има умели бойци — каза Френтис на момичето. — Мъже, които се бият добре, без да показват гняв или страх. Искам от теб да се качиш на някое дърво и да застреляш колкото се може повече такива. Арендил, твоята задача е да я пазиш.

Арендил понечи да възрази, но Иллиан хукна моментално и той се видя принуден да я последва.

— Ти най-добре остани отзад, братко — каза Френтис на брат Грейлин, когато той се появи с меч в ръка. — Искам да организираш прегрупирането, ако се стигне до пробив.

Грейлин само вдига развеселено вежди и остана на мястото си, където скоро цъфнаха Ермунд и Давока.

— Децата? — попита тя.

— На сигурно място са, доколкото е възможно — отвърна Френтис. — Оглеждай се за куритаи и стой близо до мен. Трябва да изравним шансовете.

Греблото притича задъхан с тоягата си в ръце, лицето му бе разкривено от разкаяние.

— Съжалявам, брат… — започна той.

— Случва се понякога — прекъсна го Френтис. — Поне намерихте ли плячката си?

Греблото сви жално рамене.

— Точно така ни спипаха. Бяха ни намерили скривалището. Десет кожи със сок от червен цвят, пълни догоре. Решили бяхме, че лечителите ще му се зарадват.

Френтис не долови лъжа в думите на крадеца. „Вече не е крадец — осъзна той. — А войник.“

— Пази ми гърба, става ли? — каза той.

Греблото вдигна тоягата си за поздрав.

— За мен е чест, братко.

Тежка тишина бе захлупила лагера, всички гледаха към дърветата.

— Може пък да са изпуснали дирята ми — прошепна Греблото.

Френтис потисна смеха си и продължи да наблюдава дърветата. Противникът не се забави, появи се на бегом, но с равномерно темпо, без зов на рогове и бойни викове, просто стотина мъже с безучастни лица, които тичаха към битката с по един меч във всяка ръка. „Възскъпичко им излизаме — помисли Френтис. — Да съберат толкова много куритаи на едно място заради нас.“

— Стрелци! — извика той и лъкометците се изправиха иззад скривалищата си и стреляха. Куритаите реагираха моментално — някои се претърколиха, други се наведоха ниско или отскочиха настрани, и в резултат само неколцина пострадаха от обстрела, преди редиците им да скъсят разстоянието до бойците на Френтис. Френтис успя да повали двама, после захвърли лъка си и нападна с меч в ръка.

Видя един куритай да си просича път в група защитници, които напразно размахваха мечове да го спрат. Френтис прескочи един повален боец, парира меча в лявата ръка на куритая и заби своето по-дълго острие в окото му преди онзи да е реагирал. Нападна го друг, мечовете му се събраха като остриета на ножица в опит да обезглави Френтис, но само миг по-късно куритаят се преви на две, пронизан от копието на Давока, а Ермунд го довърши с един саблен удар.

Вик привлече вниманието на Френтис. Той се обърна и видя зад гърба си Греблото, който тъкмо замахваше с тоягата срещу един куритай, който се наведе да избегне удара, после се хвърли напред, вдигнал меча си за кос удар. Инструктор Грейлин се задвижи по-бързо, отколкото изглеждаше възможно, резна бедрото на войника роб и го повали на земята. Греблото изрева свирепо и почна да налага поваления с тоягата си сред фонтани от кръв.

Френтис огледа бойното поле и видя твърде много свои хора на земята и твърде много куритаи, които продължаваха да се бият. Огледа се за най-критичното място и видя плътна група от мъже и жени в средата на лагера, която бе подложена на атака от всички страни.

— С мен! — извика той на Давока, извади един нож за хвърляне и го метна по най-близкия враг. Ножът потъна дълбоко в горната част на ръката му, мъжът посегна да го извади, но Френтис отсече другата му ръка с един удар. Уби още двама без бавене, мечът му плющеше като стоманен бич, той парираше и нападаше, пробиваше си път през вражеската редица. Бойците се стекоха към него, крещяха и сечаха с разнообразните си оръжия. Давока и Ермунд се включиха в мелето, биеха се гръб в гръб, копие и меч мушкаха и посичаха неуморно.

„Не стигат — осъзна Френтис, докато бойците се събираха около него, а куритаите ги притискаха от всички страни. — Не освободихме достатъчно, за да създадем истинска войска.“

Тропот на копита привлече погледа му към дъното на лагера. Инструктор Ренсиал се появи в галоп между дърветата, възседнал жребеца ветеран, наведен ниско над седлото, с протегнат меч в ръка. Прониза един куритай в гърба, измъкна острието в движение и продължи напред. Уби още един с посичащ удар през рамото, прегази трети, жребецът цвилеше и тъпчеше с копита нещастника.

Един куритай изтича и коленичи пред изправения на задните си крака кон, друг стъпи с два крака на гърба му и се изстреля нагоре към лудия майстор коняр, вдигнал и двата меча над главата си. Лицето на Ренсиал си остана безучастно както винаги, той извъртя коня си настрана, а куритаят прелетя край него, пропускайки на косъм, падна, претърколи се и скочи на крака да поднови атаката, но миг по-късно падна мъртъв, пронизан от арбалетна стрела, долетяла отвисоко, която се заби дълбоко във врата му. Давока и Ермунд се спуснаха да посекат другаря му, копието и мечът изтанцуваха поредния си отлично координиран гавот.

Инструктор Ренсиал спря за миг празния си поглед върху Френтис, после отново препусна към най-гъстото струпване на куритаи, мечът му описваше съвършените сребристи дъги, които Френтис така и не бе успял да усвои докрай на тренировъчната площадка. Още трима куритаи паднаха посечени преди Ренсиал да изчезне от погледа му.

Атаката на лудия инструктор осигури на побратимите му глътка въздух, докато куритаите се прегрупираха, и оцелелите бойци се стекоха около Френтис. „Толкова са малко — мислеше си той, вперил поглед в стройните редици на куритаите, които се придвижваха да обградят отново струпаните около Френтис бойци. — Не трябваше да чакам толкова дълго.“ Сложи пръсти в устата си и свирна, силно и пронизително. Отговорът дойде незабавно — ръмжащият вой на хрътките изпълни гората, когато водачите им ги пуснаха от каишките. Кучетата се стрелнаха стремително към куритаите, които съзряха новата опасност и се прегрупираха в отбранителен строй, събраха се в една-единствена група по своя неповторимо прецизен маниер, първата редица коленичи, а втората остана права, всички мъже протегнали максимално мечове пред себе си. Внушителна, а навярно и непробиваема стена от плът и стомана.

Набрал завидна засилка, Боец скочи, превъртя се във въздуха над главите им и падна в центъра на кръга от куритаи. Само секунда по-късно в редиците им зейна пролука — хрътката късаше месо и кършеше кости, а глутницата тичаше към пробойната, която Боец им беше отворил. Френтис вдигна меча си и хукна след кучетата, бойците го последваха и нечовешкият синхрон на куритаите се пропука. Френтис посече един през коленете, обърна острието и го заби в гърдите му, видя с периферното си зрение как бойците се спускат покрай него да се включат в клането. Куритаите се биха до последно, разбира се, без да покажат паника или страх, посичани и разкъсвани от стомана и зъби. Падаха, но повличаха бойци и кучета със себе си, и така докато последният не изчезна, набучен с мечове като игленик.

Френтис преброи набързо хората си, които залитаха изтощени след края на клането. „Останали са не повече от петдесет — заключи той. — И от тях поне една трета са ранени.“

Джанрил още беше сред живите и сечеше нещо скрито под папратта с бавни методични движения. Спря да сече и се наведе да вземе наградата си. Вдигна я високо. От отсечения врат бликаше кръв. Бившият менестрел се смееше и тръскаше главата, устата се отваряше и затваряше от движението в гротескна пародия на реч. Френтис се засрами, осъзнал, че тайничко се е надявал Джанрил да срещне смъртта си в този ден. „Човек като него никога не ще намери мир.“

Чу се женски писък и Давока моментално грабна копието си и хукна натам. „Иллиан!“

Френтис хукна след нея и видя инструктор Грейлин да тича през шубраците в същата посока с изненадваща скорост. Пред него Френтис виждаше как Арендил се сражава с двама куритаи, дългият му меч се движеше в плавни дъги, парирайки по-късите остриета, младежът се извърташе и приклякваше в опит да ги държи на разстояние. Видя и Иллиан, права сред клоните на един дъб точно над Арендил, разперила безпомощно ръце. „Свършили са ѝ стрелите.“

Арендил се видя принуден да отстъпи бързо, почти тичешком, когато куритаите удвоиха усилията си, като единият удряше ниско, а другият — високо. Кракът на момчето се закачи в един корен, то се спъна и падна по гръб. Куритаите бързо скъсяваха дистанцията с вдигнати мечове.

Инструктор Грейлин спря на двайсетина метра от разиграващата се сцена, свали меча си, вдигна другата си ръка с широко разперени пръсти… и куритаите литнаха.

Все едно нечий гигантски невидим юмрук бе замахнал да ги помете. Единият се блъсна в дънера на дъба; ударът беше толкова силен, че му счупи гръбнака. Другият забърса един дебел клон, точно клона, на който стоеше Иллиан. Момичето изписка, изгуби равновесие, завъртя се като понесено от вятър листо и падна на десетина метра от дървото.

Давока спря колкото да погледне за миг Грейлин, на лицето ѝ се четеше силен страх и също толкова силна погнуса.

— Рова ка ерта малеса — прошепна тя под нос, преди отново да хукне към младежите.

Френтис отиде при Грейлин, чието лице се беше изопнало от искрено съжаление, кожата му бе лепкава и бледа, като на човек, измъчван от силна болка.

— А аз си мислех, че е било плод на въображението ми — каза Френтис. — Онзи нанизан на клон воларианец. Че е било халюцинация. Някакви други изненади, които мога да очаквам от теб, учителю?

Грейлин се подсмихна.

— Всъщност, редно е да се обръщаш към мен с правилната ми титла — аспект.

Френтис изпрати Джанрил и още десетима от най-способните бойци по дирите на ренфаелските ловджии. Точно според инструкциите му отрядът изби кучетата, за да заличи спомена за миризмата им, а един от ловджиите остави жив за разпит. Решителността на мъжа не издържа дълго и само след няколко минути в компанията на Трийсет и четири той вече бе готов да изпее и майчиното си мляко.

— Нашият лорд е убеден, че синът му язди в тази гора — каза той; беше кльощав мъж на средна възраст с обруления вид на професионален следотърсач. От пръстите на лявата му ръка капеше кръв, там, където Трийсет и четири бе забил тръни от шипка под ноктите му. — Обеща ни десет жълтици, ако го върнем, двайсет, ако го върнем жив. Плати за робите от собствения си джоб, купи ги от воларианския генерал.

— Преследваш хора от собствения си народ за злато? — попита Джанрил малко прекалено спокойно.

— Правя каквото ми кажат — изскимтя мъжът, вдигнал поглед към тях от щръкналия корен, за който го бяха завързали. — Винаги е било така. Не ти трябва да ядосваш васален лорд Дарнел, повярвайте ми.

— Същото важи и за мен — каза Френтис. — Предай му думите ми, когато го видиш.

— Какво, ще го пуснеш? — попита Джанрил, тръгнал след него към Арендил, който помагаше на ранените.

— Ще го оставим вързан, когато вдигнем лагера — отвърна Френтис. — Подозирам, че лорд Дарнел ще го възнагради справедливо за провала му.

— Той е предател и заслужава смърт, братко — настоя Джанрил с необичайно настървение.

— Не се ли нагледа на достатъчно смърт за един ден, сержант?

— Когато става въпрос за боклуци като него, никога няма да е достатъчно.

Френтис спря и погледна Джанрил в очите.

— И помага ли? Убийствата, изтезанията? Помагат ли ти да изтриеш от спомените си образа на нейната смърт?

Очите на Джанрил пламтяха под свъсените вежди.

— Нищо няма да го изтрие. Каквото правя, го правя за нея. Почитам я с кръв.

— Как ѝ беше името? Как се е казвала? Още не съм те чул да го изричаш на глас.

Сержантът го гледаше мълчаливо. Само лека, почти недоловима следа от несигурност се мярна в очите му под пламъка на прекипяваща лудост.

— Остави ловджията където е и подготви хората. Вдигаме лагера — нареди Френтис. — Ако не си в състояние да следваш заповедите ми, тогава си тръгни и убивай колкото ти душа иска, но далече от погледа ми.

Арендил помагаше на Давока да стегнат с превръзка ръката на Греблото. Лонакската жена единствена сред тях разбираше нещо от лечителство.

— Помислих си, че ще успея да го фрасна навреме, а той взе, че ме намушка — каза едрият мъж през стиснати зъби. — Е, все пак му видях сметката де. Не спрях, докато не му пръснах главата като диня.

Давока стегна превръзката и двамата с Френтис се отдалечиха рамо до рамо.

— Десетима ще умрат тази нощ — тихо каза тя. — Останалите ще се оправят, ако им дадем време и почивка.

— Време нямаме — отвърна той. — До час ще сме потеглили.

Тя кимна, после погледна предпазливо към Грейлин, който седеше сам до малък огън, сгушен в наметалото си, сякаш е измръзнал до кости.

— И той ли ще дойде?

— Той е аспект на моята Вяра и водач на тази група. Не можем да го оставим.

Давока вдигна високо вежда.

— Водач?

Френтис се направи, че не я е чул. Вместо това махна на Арендил, който бързо дойде при тях, и го попита:

— Е, колко добре познаваш баща си?

— Двайсет жълтици? — Арендил сви изненадано устни. — А дядо все повтаряше, че васалният лорд е толкова стиснат, че не ще и на кръчмарска курва да плати за услугите.

— За какво си му притрябвал? — попита Френтис.

— Аз съм неговият наследник. Единственото дете на боклучавото му семе. — Момчето видимо се чувстваше смутено, избягваше да го погледне в очите и пристъпваше от крак на крак. — Не го познавам, не съм го виждал никога, но въпреки това открай време имам чувството, че е някъде наблизо, като омразна сянка. Но като го знам какъв е, предполагам, че се е вманиачил, че капризът да ме прибере при себе си е прераснал в нещо друго, което здравият разум не може да обясни. Понякога улавях мама да ме гледа странно, намръщена, и тогава знаех, че гледа мен, но вижда него. — Спря да нервничи и вдигна очи да срещне погледа на Френтис. — Няма да отида при него, брат Френтис. По-скоро бих умрял.

„Отрежи му един пръст и го прати по ловджията на васалния лорд. Провокирай го към още по-необмислени действия.“ Знаеше, че тази мисъл не е негова. Беше нейна. Петното от съжителството им се беше просмукало дълбоко в него, чак до душата му.

— Кълна ти се, че това няма да стане — каза той на Арендил и сложи ръка на рамото му. — Днес се би добре. Иди помогни на нашата малка дама да събере оръжията.

Гордост разведри за миг лицето на младежа, после той хукна да намери Иллиан.

— Вейлин знаеше ли? — попита Френтис, седнал срещу аспекта на Седмия орден.

— Научи едва при кратката си визита на път към Пределите — отвърна аспектът. — С него имахме… интересен разговор. — Лицето на Грейлин още беше мъртвешки бледо, но слаба руменина вече си пробиваше път към закръглените му бузи. Френтис си спомни жената с нейната открадната дарба, колко уморена бе и как кървеше всеки път, когато посегнеше към нея.

— Тази твоя способност. Наранява ли те? — попита той.

— По-скоро ме изцежда. Когато освободиш толкова много сила наведнъж, последствия винаги има. Не случайно поддържам кръглата си форма, братко. Дебелите хора по-лесно понасят въпросните последствия.

— Къде е Домът на вашия орден?

— Седмият орден няма Дом. Поне през последните четиристотин години е така. Ние сме вплетени като паяжина в тъканта на Вярата и Кралството, делата ни винаги са скрити.

— Така както ти беше скрит в нашия орден?

— Да. Това ми се стори най-сигурното прикритие. — Умореното лице на Грейлин се разтегли в сардонична усмивка. — Но както се казва, хитрата сврака — с двата крака.

— Братята, които намерихме преди дни. Предполагам, че аспект Арлин ги е пратил с теб за охрана.

— Да. И те намериха смъртта си, изпълнявайки тази заповед.

— Накъде се беше запътил?

— На север, към прохода. А ако пътят се окажеше блокиран, щях да свърна на запад към Нилсаел и оттам да продължа към Пределите. А вместо това се озовах тук с теб и нашата героична банда бунтовници. Един ден от това ще излезе страхотна история, не мислиш ли? Ако е останал някой, който да я разкаже.

„Духът му е прекършен“ — осъзна Френтис, загледан в умореното му лице и примирението в очите му.

— Тези хора очакват от нас да ги водим — каза той. — Ние сме последната им надежда. Като аспект на Вярата, ти си длъжен да подклаждаш този огън.

— Не мога да им дам друго освен страх. Виждат какъв съм и се боят. Лонакската жена просто е по-откровена от другите. Когато имаш дарба, бързо научаваш що е страх и изолация. Ние не принадлежим на деня, а на сенките. Точно оттам най-добре можем да служим на Вярата. Най-трудният урок, който моят орден е научил.

— Тези времена вече отминаха, аспект. Сега всичко е друго, различно. Воларианците се появиха и с един удар сложиха край на стария ред. Как ще сглобим отново нещата зависи единствено от нас.

— Надяваш се да пресътвориш света ли, братко? Търсиш си благородна мисия, която да отмие спомена за кръвта, която си пролял?

— Кръвта няма да се отмие никога. Но това не означава, че не мога да продължа напред.

— Тогава какво правим тук? Защо продължаваме да водим тази безнадеждна война? Всичките ни хора ще умрат. Невъзможно е да се увенчаем с победа в тази гора. — Той сведе поглед и се загледа в земята. — Нито другаде. А мислехме, че сме победили. Че сме спрели лавината, когато Ал Сорна разкри Онзи, който чака. Но в действителност просто сме насочили погледа си към една заплаха, докато друга е растяла невидима. Неизброима армия, преплавала океана, за да ни сломи. Кой да предположи, че ще прибегне до толкова прозаични действия след векове на коварство?

— За кого говориш?

Грейлин вдигна глава да го погледне.

— Твоята мъртва приятелка го е наричала Съюзника, предполагам. Воларианците са склонни да задълбават в илюзиите си. Да, отдавна са се отърсили от богове и вярвания, но отхвърляйки ги, са заменили разума за робство.

— За кого говориш? — повтори Френтис. — Кой е той?

— Кой е бил, може би това е по-точният въпрос, защото навремето трябва да е бил човек. Човек с име, с националност, дори със семейство, което е обичал. Всичко това се е загубило, разбира се, невидимо дори за най-вещите провиждащи от моя орден. Не знаем името му, знаем само целта му.

— Която е?

— Унищожение. И по-точно нашето унищожение, защото по всичко личи, че в тази земя има нещо, което подклажда омразата му. Опитал се е веднъж и преди, когато велики градове се издигали тук и хора много по-мъдри от нас са творели чудеса. Успял да съсипе всичко това, да го превърне в руини, но нещо все пак му убягнало. И сега иска да го унищожи окончателно.

Грейлин потъна в мълчание, очите му се втренчиха отново в нищото, вълна от умора заля чертите му.

Френтис се изправи.

— Благодаря ти, че спаси момчето. Знам, че ти е коствало много. След час тръгваме. Ще се радвам да дойдеш с нас.

Аспектът сви рамене.

— Че къде другаде да ида?

4. Рева

— Означава „вещица“ — каза Велис, забола нос в отворената книга, която държеше. — Сродна дума в женски род на староволарианската дума за магьосник. „Магесница“, един вид.

— Елвера — каза Рева, пробвайки новата дума. — Добре звучи.

— Мислят те за вещица? — каза Аркен.

— Безбожни еретици — изсумтя лорд Арентес. — Да сбъркат така благословията на Отеца с Мрачното.

Рева изпъшка мислено. „И той ли?!“

— Добър знак е, във всеки случай — изхъхри чичо Сентес от мястото си край камината. — Означава, че ги е страх.

— Не бих се учудил — каза Арентес и се усмихна на Рева. — Милейди стоварва връз главите им правосъдието на Отеца всеки път, щом щурмуват стените.

— Войникът от Кралската гвардия, когото освободихме? — попита го Рева, нетърпелива да смени темата.

— Присъедини се към стотината други войници от гвардията, които вече са на стените, милейди — отговори той. — Пратих ги да подсилят южния участък, където отбраната ни е най-рехава.

— Добре. — Рева се обърна към Велис. — Продоволствие?

— Остават около две трети — отговори тя. — Щеше да е доста по-зле, но сме намалили дажбите до минимум. Има оплаквания, разбира се, главно от женорята. Не е лесно да гледаш как децата ти плачат от глад.

— Удвои дажбата за майките — каза Рева. — И на мен не ми харесва да слушам плача им.

— Гладът е най-силното оръжие на врага, милейди — изтъкна лорд Антеш. — Всяка хапка, която слагаме в устата си, приближава воларианците с една стъпка до победата.

— До зимата остава най-много месец — каза чичо ѝ, загледан в огъня. — А и те нямат източници на храна в околните земи. Ще видим кой пръв ще започне да гладува. — Закашля се и махна раздразнено с ръка. — Стига — изграчи, когато пристъпът утихна. — Оставете ме с племенницата ми.

Другите се поклониха и тръгнаха към вратата, Велис също тръгна натам, като пътьом лекичко стисна ръката на Рева. Рева седна на едно кресло срещу чичо си. Ръцете му трепереха върху одеялото.

— Знаеш, че ще става все по-зле, нали? — каза той. — Плачещите деца са нищо.

— Знам, чичо.

— Това… — той размаха ръка пред себе си, — не такъв беше планът ми. Надявах се поне твоето управление да не познае война.

— Вината не е твоя.

— Нощес сънувах странен сън. Баща ти, моят баща и баба ти. Всички бяхме тук, в библиотеката. Което е странно, защото родителите ми рядко се заседяваха в една стая, толкова се мразеха… — Мълчанието се проточи, погледът на васалния лорд се зарея нанякъде.

— Чичо?

Клепачите му трепнаха и се затвориха, Рева стана и отиде да го завие по-добре с одеялото. Усетил я до себе си, Сентес вдигна глава и очите му грейнаха от радост.

— Казаха, че се гордеят с мен — прошепна той. — Заради теб, Рева. Явно най-сетне съм направил нещо както трябва.

Тя седна на пода до него и отпусна глава на коленете му. Ръцете му я погалиха уморено по косата.

— Много е дълга — измърмори той. — Кумбраелските жени не носят косите си толкова дълги.

Щурмуваха отново следващата нощ и от няколко посоки, точно както беше предсказал Антеш. Батальоните преминаха по насипа в плътен боен ред, покрити с щитове отвсякъде, най-отпред бяха варитаите със своя нечовешки ритъм, зад тях вървяха свободните мечове, не толкова стриктно подредени, но добре прикрити зад щитовете си. Антеш нареди да не се стреля, докато не стигнат края на насипа — безсмислено бе да се хабят стрели. Воларианската колона се раздели на две, батальоните се придвижваха внимателно с очевидната цел да обградят Алтор и нито за миг в стената от щитове не се отвори пролука.

— Бързо се учат проклетниците — каза лорд Арентес. Обърна се към Рева и козирува отсечено. — Ще поема командването на западния участък, милейди. Ако разрешите.

— Разбира се, милорд. Пазете се.

Старият командир се поклони вдървено и си тръгна. Рева се загледа в бавното придвижване на батальоните, после се качи на покрива на стражевата кула.

— Милейди! — Антеш понечи да я последва, но тя го прогони с рязък жест.

— Искам да проверя точно колко ги е страх от мен.

Батальоните все така се придвижваха в строй към предварително уточнени позиции и изглеждаха в пълно неведение за омразната вещица, която ги гледаше отвисоко с лък в ръка. Първи, както можеше да се очаква, въдицата захапаха свободните мечове. Миниатюрна пролука се появи в покрива от щитове на един от батальоните, който тъкмо се изтегляше от насипа и завиваше наляво. Рева изчака в черния триъгълник да се появи проблясък на метал, после отстъпи настрана и стрелата писна покрай ухото ѝ. Изпъна моментално тетивата, стреля и уцели пролуката. Батальонът от свободни мечове се сгърчи като ранен звяр, паниката се разля като вълна по редиците му, сержантите се разкрещяха на хората си да запазят строя, но единственият резултат бяха още пролуки в стената от щитове.

— Стрелци, на позиция! — викна Антеш и стотина лъкометци хукнаха към парапета на стената и засипаха батальона с железен дъжд от стрели. Батальонът продължи с мъка напред, провлачил трупове след себе си, правеше усилия да се престрои, но щетите вече бяха нанесени. След още няколко секунди се сгърчи отново и се пръсна, пришпорен от паниката на оцелелите. Някои хукнаха към насипа, други към съседните батальони в търсене на прикритие. Повечето паднаха пронизани в рамките на няколко секунди, но неколцина от по-бързоногите успяха да се спасят.

Рева пак опъна лъка си, все така кацнала на стражевата кула. Оглеждаше напрегнато воларианските редици в ниското и дебнеше за нова възможност. Зачуди се дали омразата не е чувство с чисто физическо измерение, нещо като вълна, да речем, защото определено чувстваше как я залива.

Последният волариански батальон зае позиция точно срещу стражевата кула. Беше по-малък от другите, не повече от триста души, и се движеше по-организирано дори от варитаите. „Куритаи“ — реши Рева.

Вдигна лъка над главата си, разсмя се и се сети за думите на своя умиращ чичо. „Явно най-сетне съм направил нещо както трябва.“

— Хайде де, елате ми! — извика тя на мълчаливите войници в подножието на крепостната стена. — Чакам.

На сутринта Антеш прати отряди да съберат стрелите и оръжия от мъртвите. Рева реши да отиде с тях, защото не искаше хората ѝ да си помислят, че страни от по-неприятните задачи.

— Според лорд Арентес воларианците са дали над хиляда жертви — отбеляза Аркен. Наведе се да издърпа стрела от трупа на един варитай, който лежеше наполовина във водата, и взе от колана му къс меч и кинжал.

— Създават ни работа проклетниците — каза Рева.

Нощта се беше превърнала в серия от кризи, които се сливаха и размиваха една в друга, размили се бяха и спомените на Рева, помнеше само как тича от един участък на стената към друг, докато воларианците правеха и невъзможното да пробият отбраната. Само на два пъти бяха постигнали частичен успех, веднъж в западния участък, където варитаите се бяха покатерили по стената с помощта на куки, докато свободните мечове напразно се опитваха да го направят със стълби. Лорд Арентес вече бе овладял кризата, преди Рева да дотича там, крещеше заповеди на градската стража и кървеше от плитка рана на челото. Една-единствена атака с алебарди беше изтласкала варитаите от парапета, последвана от поредното бягство към насипа под дъжд от стрели.

Щурмът срещу южния участък се оказа най-сериозният. Рева се бе справила с куритайската атака срещу стражевата кула с помощта на един простичък, но ефективен способ — погрижи се да залее куритаите с масло, когато те зарязаха щитовете си и хукнаха към стената, размахали куки. Последвалите залпове от огнени стрели видяха сметката на повечето, но неколцина все пак се добраха до върха на стената, някои с подпалени дрехи, и затанцуваха своя двуостър кадрил, който взе доста жертви сред защитниците, преди куритаите да бъдат посечени до крак. Рева тъкмо крещеше да мятат труповете през парапета, когато дотича пратеник с вестта, че други куритаи са изкатерили стената в южния участък.

Рева го прати при домашната гвардия със заповед да подсилят проблемния сектор, а сама хукна натам, следвана по петите от Аркен. Изглежда, куритаите се бяха крили сред батальоните от свободни мечове, вбесяващо умна тактика, за която Рева вече трябваше да си отваря очите. Оформили бяха стегнат отбранителен възел на южната стена, обградени от трупове, докато защитниците от Кралската гвардия се прегрупираха за нова контраатака. Командваше ги млад сержант с множество плитки рани по лицето и голите ръце.

— Още веднъж, момчета! — извика той на хората си. — Този път ще им видим сметката.

— Стой — нареди Рева, оглеждайки плътните редици на куритаите, приклекнали с характерните си безучастни изражения, докато свободни мечове се прехвърляха през парапета зад тях.

— Готови — извика тя на Кралската гвардия, пристъпи напред и свали лъка от гърба си. Стоеше и се прицелваше внимателно, едва на четири метра от най-близкия враг; уби един, после още един, а куритаите затваряха пролуките в строя си с несъзнателна липса на колебание. Уби още двама преди един от куритаите да излае заповед и всички да се втурнат към нея. Рева захвърли лъка настрана и посегна през рамо да изтегли меча си. В същия миг Кралската гвардия нападна.

По-късно установи, че няма ясен спомен за последователността на събитията. Помнеше как скача и се върти, как един куритай падна с наполовина отсечена глава, но като цяло всичко ѝ се сливаше в червена мъгла от звън на остриета и разсечена плът. Всичко свърши, когато пристигна домашната гвардия — със своите алебарди гвардейците довършиха куритаите и изтласкаха свободните мечове от стената.

Така Рева отново се оказа в центъра на триумфа, войниците от Кралската гвардия я тупаха одобрително по гърба. Беше толкова уморена, че не бе в състояние да ги спре, и се наложи Аркен да я измъкне от ръцете им. Поне той не беше ранен, установи с благодарност към съдбата Рева, макар лицето му да бледнееше като на човек, който за пръв път е убил друго човешко същество в близък бой.

Рева спря, загледана в младия сержант от Кралската гвардия, който се опитваше да вдигне на крака един войник от свободните мечове, който притискаше ръка към гърдите си, а костта над лакътя стърчеше от тежка разкъсна рана.

— Къде ти е бичът сега, боклук смотан? — Гвардеецът извади кинжал, заби го в раната и завъртя, докато мъжът пищеше от болка. — Къде ти е бичът сега, а?

— Просто го убий, и точка! — нареди Рева. — Прегрупирайте се. Нощта още не е свършила.

Атаките продължиха още близо четири часа, чак докато зората не се сипна над широката река; батальоните, които прииждаха по насипа, сякаш нямаха край, земята се покри с трупове, все повече след всяка неуспешна атака. Сблъсъците костваха немалко и на защитниците — Арентес докладва, че са загубили триста души, а още двеста са ранени, но все пак удържаха. Най-накрая оцелелите воларианци се оттеглиха, варитаите го направиха в строй и под прикритието на щитовете си, а свободните мечове зарязаха всякаква дисциплина и хукнаха под поредната буря от стрели под развиделяващото се небе, което увеличи реколтата, пожъната от дългите лъкове.

Силни викове върнаха Рева към настоящето и тя видя да измъкват един жив воларианец от реката. Беше от свободните мечове, ако се съдеше по нескрития му страх, който прерасна в откровен ужас, когато я видя да приближава.

— Да — каза Рева. — Аз съм вашата елвера.

Мъжът я гледаше зяпнал в ужас, нищо разумно нямаше в погледа му. „Този повече няма да се бие.“

— Милейди? — обърна се въпросително към нея един от стрелците, държеше кинжал.

— Има ли някой тук, който да говори езика му?

Единствена Велис поназнайваше достатъчно волариански, за да разпита пленника, и то само в писмена форма. С помощта на книгите си преведе посланието на Рева и накара мъжа да го научи наизуст. Сигурно би било по-лесно просто да изпратят бележка, но Рева искаше другарите му да чуят ясно страха му, докато предава думите ѝ.

— „Елверата има голяма сила и ще убие всеки, който тръгне срещу града. Но тя е милостива. Вашите командири пилеят чуждия живот в безплодни атаки, а самите те стоят на завет в палатките си. Всеки, който захвърли оръжието си и си тръгне, ще се спаси от отмъщението на елверата. Онези, които останат, ги чака смърт.“

— Правилно ли го казва? — обърна се Рева към Велис, след като пленникът прочете, сричайки, текста, който държаха пред очите му.

— Доколкото мога да преценя, да.

Рева се обърна към Антеш.

— Нека го прочете още десет пъти, после го пуснете. Аз отивам при чичо.

Не дойдоха на следващата нощ, нито на по-следващата. Освен нормалните дейности по поддръжката на толкова голяма войска нищо във воларианския лагер не подсказваше подготовка за нов щурм. И да сковаваха нови кули или салове, правеха го някъде далеч, извън полезрението на защитниците. Извън това провеждаха ежедневната си строева подготовка, изпращаха конни патрули, но не направиха нов опит да минат по насипа.

— Май накрая все пак са решили да ни уморят от глад — каза Антеш.

— Проклети страхливци — добави лорд Арентес. — Още няколко щурма като последните и щяхме да се увенчаем с победа.

— Да де, точно затова са решили да заложат на глада. — Лордът на стрелците застана до Рева. — Бихме могли ние да нападнем, милейди, да направим излаз. Току-виж сме ги провокирали към поредната глупава атака.

— Както искате — каза тя. — Но отрядите да са малобройни и само от доброволци. По възможност мъже без семейства.

— Ще имам грижата, милейди.

През следващите дни Рева волю-неволю се потопи в скуката на ежедневните инспекции, строевата подготовка и докладите на Велис за намаляващото продоволствие.

— Вече сме изяли половината? — попита тя една вечер. — Как е възможно?

— Изглежда, хората ядат повече, когато ги е страх — отвърна Велис. — Освен това прясното месо и добитъка ги привършихме още в първите няколко седмици. Сега караме на хляб и малко осолено месо. Съжалявам, любов моя, но се налага отново да намалим дажбите. И то не само на цивилните, а и на войниците. Иначе няма начин да преживеем зимата.

Рева гледаше втренчено колонките числа върху пергамента на Велис.

— Това учила ли си го някъде? — попита накрая. — Да работиш с документация?

— Баща ми беше писарят на селото. Научи ме на занаята си, но… хм, други, по-интересни неща ме отведоха във Варинсхолд, където да получа правилното обучение.

— Той биеше ли те? Затова ли си избягала?

Велис се засмя.

— О, не. Никога не е вдигал ръка на никого, дори на майка ми, макар че тая невярна крава определено го заслужаваше. Той беше просто мил и скучен дребен човечец, който беше доволен да си живурка на село. Аз исках нещо повече.

Заспал в креслото пред камината, чичо ѝ се размърда и измърмори нещо в съня си.

— Напоследък сънува много — каза Велис. — А като се събуди, с часове дрънка за семейството си. — Въпреки отровния ѝ тон си личеше, че се тревожи, сякаш вече е започнала да скърби за човек, който още не е умрял. Рева потисна импулса си да посегне към ръката ѝ и вместо това стана от бюрото.

— Задели достатъчно вино за нуждите му — каза тя. — След това изпразнете избите и раздайте шишетата на хората. Дано така подсладим горчивия хап от намалените дажби.

— Или това, или улиците ще се напълнят с пияни бунтовници.

— Раздавайте го постепенно. Да е идвал още някой от името на Четеца?

— Не. Старецът, изглежда, е доволен да беснее в катедралата. Но много богомолци посещават службите и от агентите си чувам, че проповедите му от ден на ден стават все по-странни и зловещи. Били сме обречени, гневът на Отеца вече се стоварвал отгоре ни и прочие. Може да се превърне в проблем, когато положението се влоши.

Рева долови определена многозначителност в думите на Велис и погледна към чичо си.

— Той нямаше ли някакъв план да ограничи властта на онзи тип?

— Сентес винаги е предпочитал бавната игра. Събираше информация, доказателства за двуличие и корупция, с идеята един ден да ги използва, било като средство за давление срещу настоящия Четец, било за да го смени с някой по-сговорчив. Когато се появи ти, най-сетне разполагахме с нещо, което да ни даде предимство.

— Но само ако успеем да намерим жреца.

— Уви, да.

Рева застана до прозореца и се загледа в кулите близнаци. „Той не е тук — мислеше си. — Не е в града. Иначе щях да го надуша.“

— Кажи на любознателните си приятели да продължават да любопитстват — каза накрая. — Засега.

Събуди се в късните часове на нощта. Аркен я разтърсваше упорито за раменете.

Напоследък спеше на дивана в библиотеката в промеждутъците между смяната на караулите по стените, защото не искаше да се отдалечава твърде много от чичо си. Изглежда, по някое време Велис бе решила да се гушне до нея на дивана — лежеше на хълбок, преметнала ръка през кръста ѝ и оборила глава на рамото ѝ, гъстите ѝ тъмнокестеняви кичури закриваха наполовина лицето на Рева. Миришеха на ягоди.

Рева скочи бързо на крака и посегна към оръжията си, избягвайки погледа на Аркен. Но и да беше съзрял нещо неприлично в сцената, по нищо не му пролича.

— Нещо става в реката — каза той.

— Какви са тези неща? — попита Рева, вперила поглед в чудатите конструкции, кацнали върху палубите на корабите в реката. Трудно беше да се различат подробности заради утринната мъгла, натежала над Колдирон, виждаха се само големи ъгловати силуети със закръглени рамене и къси ръце, клечащи като несъразмерни гиганти в мъглата.

Лорд Антеш гледаше корабите и мълчеше мрачно. Отговори ѝ Арентес:

— Обсадни машини, милейди. Но самият, аз не съм виждал нищо подобно.

Тих екот на кресливи заповеди долетя през реката, сетне дълга колона от лодки се появи от мъглата, покрила далечния бряг, всяка лодка натоварена с нещо голямо и кръгло.

— Има една каменоломна само на десетина мили южно оттук — каза замислено Антеш. — Каменоломната не е нещо, което можеш да подпалиш. — Опъна тежкия си лък, вдигна стрелата под висок ъгъл и пусна тетивата. Стрелата излетя във висока дъга над реката и се заби в бързото течение на десетина метра от най-близкия кораб.

— Що за обсадна машина може да метне камък по-далече от стрела? — зачуди се Арентес.

— Тези явно могат — отвърна Антеш. Премести поглед от обсадните машини към стената. — Камъните ще ударят най-вероятно някъде в участъка между стражевата кула и западния бастион. Ако са умни, ще се опитат да отворят колкото се може повече пробойни.

— Разчистете бойниците там — каза Рева и Арентес тръгна без бавене, като крещеше заповеди. Защитниците откъснаха ококорени погледи от обсадните машини и хукнаха към стълбите.

— Трябва да организираме отбрана отсам стените — каза Антеш. — Това означава да съборим няколко къщи, за да отворим мястото.

— Направи го — каза Рева. — Предай на лейди Велис да издаде разписки за съборените къщи и другите материални щети. А, и да дадат на собствениците от най-хубавото вино в избата на васалния лорд.

Антеш се поклони и се отдалечи. Рева се загледа в лодките, които вече се бяха придвижили до трите закотвени кораба; чуваше плющенето на бичовете, с които надзирателите поощряваха робите да качват по-бързо големите каменни късове на палубите. Чуваха се и тихи изщраквания, докато изпъваха назад раменете на обсадните машини. Дребни силуети притичваха по палубите и нагласяваха камъните по местата им. После се възцари тишина. Машините бяха заредени, но само толкова. „Какво чакат?“

Един от стрелците се изправи и посочи срещу течението на реката. Рева застана до него и напрегна очи да види през мъглата. Отначало различи само неясна сянка, която бързо се оформи във високо квадратно платно, издигащо се от мъглата. Скоро видя и кораба — най-големия кораб, който бе виждала някога. Гигантският му тъмен корпус изместваше толкова вода, че образувалите се вълни заливаха бреговете като при прилив. Над ватерлинията корпусът се издигаше седем метра, ако не и повече, множество фигури се движеха по палубата, а в центъра се виждаше бял сенник. Рева присви очи и ѝ се стори, че различава нечия висока фигура под платното на тентата. „Дошъл си да видиш представлението, така ли?“ Стисна лъка си и се зачуди дали майсторлъкът на Арен ще осигури на стрелата достатъчно сила и обхват, та тя да стигне до натрапника, но бързо си даде сметка, че това би било празен жест на предизвикателство, а бойният дух на защитниците вече бе пострадал достатъчно и продължаваше да пада.

Чу се тракаме на вериги и плисък — големият кораб хвърли котва на двайсетина метра зад трите кораба с клекналите гиганти. Самотна огнена стрела литна от палубата на исполинския кораб, проточи опашка от пушек и цопна във водата. Видели уречения сигнал, гигантите проговориха. Късите им ръце изплющяха напред, а снарядите, които изстреляха, литнаха толкова бързо, че погледът не успя да ги проследи, и толкова високо, че приличаха на камъчета, метнати от сърдито дете. Сетне увиснаха сякаш за дълги минути в небето, застинали там по волята на Отеца, вслушал се в хилядите молитви, които се издигаха в този миг от крепостните стени. Но и да се беше намесил Световният отец, намесата му трая само миг.

Първият камък не уцели, заби се в брега пред стената, но толкова силно, че дебелият зид потрепери под краката на Рева, и вдигна фонтан от пръски, толкова висок, че окъпа защитниците зад парапета. Вторият прелетя над стената, събори няколко реда тухли от вътрешните бойници и смаза къщите отвъд, предизвиквайки ужасени писъци и гръмливия звук от хиляди тухли, които падат върху уличния калдъръм.

Уви, инженерите, обслужващи третата машина, явно си разбираха от работата. Голямата каменна топка се заби точно под ръба на западния участък от стената, а предизвиканият от сблъсъка трус подкоси Рева и тя залитна под дъжд от отломки. Каменното гюле се търколи по стената и тупна на брега долу. Рева впери поглед в мястото на удара, убедена, че пукнатините, които се виждаха в каменния градеж, ще се разширят незабавно и целият участък ще се срине. Но когато прахолякът се слегна, стана ясно, че крепостната стена е издържала.

Рева скочи на крака, загледана в гигантите, чиито рамене се изтегляха назад за втори залп, и в инженерите, които подтичваха около машините си, коригирайки мерника. „Е — помисли си тя. — Ще трябва да се отървем от тях.“

Този път устоя решително на Антеш, който заплашваше да подаде оставка, и на Велис, която я умоляваше с насълзени очи.

— Трябва да отида аз — каза простичко тя, без да обяснява причината. „Никой друг не може да го направи. Той не е изпратил друг срещу алпиранските обсадни машини по време на пустинната война, няма да го направя и аз.“

Лодките чакаха под северната стена в тесния канал, който осигуряваше достъп до реката. Петдесет подбрани мъже в десет лодки, натоварени догоре с гърнета масло и запалителни стрели. Също като нея, мъжете бяха облечени в черно, ръцете и лицата им бяха намазани със сажди, а всички остриета — почернени, за да се скрие издайническият им блясък. Рева видя Аркен да седи мълчаливо на носа на нейната лодка, стиснал с две ръце брадвата си. Ако се съдеше по стойката му, трудно щеше да го свали от лодката.

— Дано я точиш редовно — каза Рева, седна до него и кимна към брадвата.

— Май не е от голямо значение дали е остра — каза той. — Ако удариш достатъчно силно, падат така или иначе.

Тя го млясна по бузата и установи, че тръпката, която полази по тялото му, я ласкае, макар задоволството да бе придружено и от чувство за вина. „Не давай обещания, които не можеш да изпълниш.“

— Стой близо до мен.

Потеглиха малко след полунощ. Небето беше покрито с облаци, което ги спаси от нахалната лунна светлина, докато се бореха с течението — халките на греблата бяха увити в напоени с мас парцали, за да не се чува характерното скърцане. Придвижиха се стотина метра надолу по реката, после завиха на запад, прибраха веслата и се свиха в лодките. Течението щеше да ги откара точно там, където искаха да отидат. Обсадните машини продължаваха да обстрелват стените на Алтор дори сега, през нощта, добре осветени с факли, така че инженерите да обслужват без проблем своите чудовища. Трясъкът на каменните гюлета по каменните стени беше като бавен барабанен ритъм. Кормчиите направляваха лодките все по-близо до мишените.

Когато първият кораб влезе в обсег, Рева се изправи, запъна стрела в лъка си и се огледа за цел. Видя до левия борд набит мъж, който млатеше с чук някаква свръзка на обсадната машина. Беше трудна стрелба, люлеенето на лодката и движението ѝ напред постоянно изместваха целта ѝ, но Рева все пак успя да рани набития в бедрото. Той изкрещя и се срина на палубата, а другарите му се изправиха, замръзнали от изненада и лесни мишени на светлината на факлите.

— Залп! — извика Рева и едновременно с това стреля отново. Другите стрелци се надигнаха и стреляха, залпът помете инженерите за секунда. Кормчията приближи лодката до борда на кораба, три от другите лодки направиха същото, Рева грабна едно въже и се изкатери на палубата. Дъските бяха осеяни с мъртви и ранени, кои по-тежко, кои по-леко.

— Довършете ги! — викна тя, после насочи мъжете с гърнетата масло към обсадната машина. — А това го запалете!

Те се разтърчаха, а Рева отиде при десния борд да види как се справят другите лодки с останалите машини. В този миг засвириха рогове и гигантската сянка на воларианския боен кораб се обля в светлина, факли грейнаха от носа до кърмата му и разкриха безчет стрелци, струпани на палубата и по такелажа.

— Залегни! — извика Рева и посегна да дръпне Аркен. Той зяпна при вида на рояка стрели, връхлитащ от бойния кораб, после се хвърли да я прикрие с едрото си тяло. Воларианските стрели набучиха кораба като игленик, Аркен изпъшка от болка, отпусна тежестта си върху нея и я срина на палубата. Рева надникна изпод лакътя му и видя четирима от хората си приковани към дъските.

Аркен изсумтя и се опита да стане.

— В реката! — изсъска му Рева.

Аркен я стисна здраво и се претърколи заедно с нея към парапета ляво на борд. Прехвърли се през парапета миг преди нов залп да стигне до палубата и цопна в реката, но Рева продължи да стиска парапета. Примижа, когато стрелите започнаха да се забиват в дървения корпус около нея — една щръкна само на пръст от лявата ѝ ръка. Рева хвърли един последен поглед на палубата, но не видя оцелели сред хората, които я бяха придружили, нито от тях, нито от инженерите, които бяха дошли да избият. Обсадната машина, уви, не беше пострадала, лъщеше от маслото, с което хората ѝ я бяха облели обилно, преди да завали дъждът от стрели.

Рева погледна към лъка, който придържаше с дясната си ръка, и плъзна за миг палец по прекрасната му резба. „Съжалявам, майстор Арен.“ Пусна оръжието в реката, покатери се обратно на палубата, грабна една факла от скобата ѝ и я метна към обсадната машина. Тя пламна моментално. Рева се обърна и се хвърли през парапета, ушите ѝ писнаха от жуженето на стотици стрели, преди хладните води да я погълнат. Задържа се под водата, колкото можа, усещаше как топлината на тялото ѝ се отцежда във водата, но плуваше упорито към града, показваше се на повърхността, колкото да си поеме дъх, после отново се гмурваше. Сякаш мина цял век преди да усети тръстиките край себе си, улови се за стеблата им и се измъкна от водата.

Дълго лежа на брега, после вдигна глава да погледне кораба и машината, които горяха. Двамата му побратими, уви, не бяха пострадали. Различаваше тела, които течението носеше покрай нея.

— Аркен! — Събра сили да се изправи и тръгна със залитане покрай брега. — Аркен!

Сякаш за да ѝ се надсмеят, двете оцелели машини стреляха едновременно, каменните им гюлета прелетяха през черната бездна, удариха се в стената над главата ѝ и я засипаха с мазилка. На земята се беше събрала цяла купчина отломки, изронени от все по-голямата вдлъбнатина в зида. Не беше кой знае какво препятствие, но в момента ѝ се струваше като планина.

— Тя е тук! — долетя глас отгоре. — Благословената лейди Рева е жива!

Рева вдигна глава и видя безброй бледи лица да гледат към нея от бойниците, а щом вестта за оцеляването ѝ се разнесе, последва истински хор на възхвала.

„Мислят си, че сме спечелили голяма победа“ — осъзна тя и отново погледна към реката. Светлините на бойния кораб угасваха една по една, горящата машина още пламтеше, но не толкова ярко, и една фраза от Книгата на мъдростта изгря в главата ѝ: „Войната кара всички ни да оглупяваме.“

Намерили бяха Аркен близо до насипа със стрела в гърба и в безсъзнание от загубата на кръв и дългия престой в студената вода. Веднага щом я изтеглиха на бойниците с едно дълго въже, Рева хукна към лечебницата. Защитниците се бяха скупчили около нея, хвалеха я почтително, падаха на колене, а някои открито се молеха на Отеца, но повечето само я зяпаха. И тя изведнъж се изпълни с омраза към тях, отчаяната им вяра видя като отвратително предателство спрямо саможертвата, на която току-що бе станала свидетелка. „Нищо не е направил прехваленият ви Отец! — идеше ѝ да ревне в лицата им. — Оцелях по силата на някакъв глупав късмет. Никаква благословия нямам. Вижте труповете, които носи течението, ето това направих аз!“

Нищо от това не би могла да изрече на глас, разбира се. Те имаха нужда да е благословена, да знаят, че Отецът е насочил погледа си към техния град.

В лечебницата брат Харин миеше кръвта от ръцете си. Аркен лежеше по корем на една маса, кожата му беше мъртвешки бяла, ако не се броеше червената кръв, която се стичаше от частично превързаната рана на гърба му. Очите му бяха затворени, но под клепачите му Рева долови леко трепкане.

— Ще се оправи ли? — попита тя.

— Така мисля — отвърна Харин. — Млад е и силен като вол.

Рева се срина от облекчение. Опря гръб на стената и се плъзна на пода. „Никакви сълзи повече“ — напомни си тя, усетила ги да напират.

Харин се приближи с одеяло в ръце, надигна я нежно и го уви около раменете ѝ.

— Не ми харесвате, милейди — отбеляза и притисна опакото на ръката си към челото ѝ. — Никак не ми харесвате.

Настани я до огнището с одеялото на раменете и чаша с нещо тъмно и димящо в ръце, после се зае с раната на Аркен.

— Целият град говори за това — каза той, без да откъсва поглед от непосредствената си задача. — Как сте стоварили огненото правосъдие на Отеца връз чудовищните обсадни машини на еретиците.

— Вие май не споделяте това въодушевление, брат Харин — отвърна тя, отпи от чашата и моментално изкриви лице от ужасния вкус. — Какво е това?

— Приятелят на братята. Чудесен лек срещу настинка, ако го позатоплиш на огъня.

Тя си спомни как впиянченият поет на Алорнис се наливаше с това чудо като да е божествен еликсир. Поклати невярващо глава и се насили да отпие още глътка.

— Нормално ли е да ти се завърта главата от него? — попита след малко.

— О, да.

— Добре тогава. — Седеше край огнището, отпиваше по малко от чашата, топлината се разливаше по цялото ѝ тяло, а езикът ѝ постепенно изтръпна от огнения вкус на напитката. Ръцете на брат Харин се движеха с неочаквана за толкова едър човек сръчност, държаха уверено щипците и прокарваха с тяхна помощ конеца от котешки черва през краищата на раната, оформяйки майсторски шев. — Много сте сръчен, брат Харин.

— Благодаря, милейди.

— Той ми е разказвал за вас — продължи Рева, после направи пауза да отпие още. — За Петия орден. Най-добрите лешители на швета, така кажваше.

— Той? Кой?

— Ал Сорна. Мрачния меч. Кой друг… — Надигна чашата и се учуди как се е изпразнила толкова бързо. — Мислех, че ше мога и аз. Като него. Ама сички умряха. Освен мен де. Щото съм благословена от Отеца.

Пред вратата се чу тропот на бързи стъпки, Велис влетя в лечебницата и ахна от облекчение, щом видя Рева. Клекна до нея и обхвана нежно с ръце лицето ѝ, очите ѝ бяха разширени от радост.

Рева хлъцна и се оригна.

— Пияна е — обърна се обвинително Велис към лечителя.

— Целта беше да се сгрее и резултатът е налице — отвърна братът.

Велис погледна проснатия на масата Аркен.

— Само те двамата?

— Уви, да. Лорд Антеш нареди да претърсят брега, но не откри други.

— Педесе — изфъфли Рева, като се чудеше защо в помещението изведнъж е станало по-тъмно. — Не бях убивала толкоз много наведнъж.

— Просто направи необходимото, любов моя. — Велис преметна ръка през раменете ѝ и ѝ помогна да се изправи. — Хайде да се прибираме. Чичо ти пита за теб.

— Педесе — прошепна Рева миг преди клепачите ѝ да се затворят, тежки като олово. — Благословена от Отеца…

Главата ѝ се пръскаше. Болката беше толкова силна, че Рева започна да се чуди дали Отецът не е забил невидима брадва в черепа ѝ като наказание за греховните ѝ съмнения. Неспирният трясък на обсадните машини с нищо не облекчаваше главоболието ѝ. Още рано сутринта отиде да погледне пропукания участък от стената заедно с четирима войници от домашната гвардия, които да държат най-ентусиазираните ѝ поклонници настрана. Преминаването ѝ по улиците бе придружено от възгласи и ахкания, хората ѝ благодаряха, някои дори коленичеха по тротоарите, точно както коленичеха пред Четеца на площада. Последното ѝ дойде в повече.

— Престанете! — каза тя на една възрастна двойка, коленичила пред магазинче за вълна. Вместо да се изправят, двамцата продължиха да я гледат със смутено страхопочитание.

— Отецът ви е изпратил при нас, милейди — каза старицата. — Вие ни носите взора му.

— Нося само меч и лък, а лъка го изгубих нощес. — Наведе се, прихвана жената за лакътя и я вдигна. — Недейте да коленичите пред мен. И в тази връзка, недейте коленичи пред никого. — Даде си сметка, че около тях се е събрала тълпа, усещаше погледите им да се впиват в лицето ѝ. — Не коленичещите ще удържат този град. Коленичите ли сега, стените ще паднат, а онези, които са ги сринали, ще направят така, че да коленичите до края на живота си.

Множеството около нея мълчеше, дълбоко почитание се четеше върху всички лица… с изключение на едно.

Млада жена в края на тълпата стоеше с пеленаче на ръце, лицето ѝ изопнато от отчаяние, бузите ѝ хлътнали като на гладуващ човек. Бебето се опитваше да стигне до страните ѝ с малките си ръчички. Рева тръгна към нея, хората се разстъпиха със сведени глави да ѝ направят път.

— Може ли да го видя? — попита Рева и сложи ръка върху повитото пеленаче. Младата жена кимна едва доловимо и разгърна одеянието. Лицето на бебето беше розово и доволно, бузките му бяха закръглени. Усмихна се на Рева и две трапчинки се появиха на щастливото му личице. — Малкият се храни добре — каза тя. — За разлика от теб.

— Няма смисъл и двамата да гладуваме — отвърна младата жена с азраелски акцент, което обясняваше сдържаното ѝ отношение към Рева.

— Баща му?

— Отиде на стената и не се върна. Казаха ми, че се бил храбро. И това е нещо, предполагам.

Нов трясък долетя откъм стената, поредният снаряд. Рева примижа. Деформацията в зида се виждаше оттук, нащърбен триъгълник над линията на покривите. „Когато приключат с обстрела — помисли си тя, — това вече няма да е обсада, а сражение.“

— Утре дажбите ще бъдат удвоени — каза тя на жената. — Давам дума. Сега иди в имението и питай за лейди Велис. Кажи ѝ, че съм те пратила да помагаш в кухнята.

Лорд Антеш надзираваше строежа на стабилно укрепление, допълнителна стена на двайсетина метра зад критичния участък. Къщите наоколо бяха съборени, а камъните от зидарията им се използваха за изграждането на новата стена. Зидарите работеха бързо, спояваха каменните блокчета с хоросан и допълнителният зид вече се очертаваше в реалните си размери — висок повече от три метра полукръг около пробойната, с парапет отгоре.

— Милейди — поздрави я с поклон Антеш. — Още два дни и ще сме готови тук. И после още няколко, когато насочат машините си за втора пробойна, което несъмнено ще направят.

— Надявах се, че ще заложат всичко на тази — отвърна Рева, макар предната нощ да беше показала отвъд всяко съмнение, че вражеският командир е приключил с грешките.

— Имам изненада за вас — каза Антеш и тръгна към една каруца наблизо. — Хората ми го намерили тази сутрин, докато претърсвахме брега. — Лъкът ѝ беше останал без тетива, но иначе изглеждаше непокътнат, дървесината все така лъщеше, нямаше дори щръбки или драскотини, които да загрозят резбата. — Изглежда, Отецът не иска да се разделяте — добави Антеш.

Рева потисна въздишката си. До час мълвата щеше да плъзне из целия град. „Отецът е върнал вълшебния лък на нашата благословена дама.“ Поредното доказателство, че е отправил взора си към тях.

С ужас съзря отклик от откаченото почитание на простите хорица в погледа на лорд Антеш, докато той ѝ подаваше лъка. „И той се е заразил — помисли си тя. — Дали пък погледът на Отеца не е именно тук? В очите на онези, които са се вкопчили в него с надежда за избавление?“

— Благодаря, милорд — каза тя. — Ще бъда на стената, ако ви потрябвам.

Още десет дни живяха сред безспирния трясък на каменните гюлета в стената, трясък, който непрекъснато им напомняше, че в пясъчния им часовник не е останал много пясък. Рева свикна да седи с часове на бойниците недалече от пробойната и да гледа как снарядите вършат своето. Имаше нещо омагьосващо в гледката — гюлетата падаха от небето толкова бързо, че погледът не успяваше да ги проследи, попадаха в целта си и вдигаха облак от прах и каменни осколки. Рева таеше слабата надежда, че воларианският командир ще я види и ще насочи няколко снаряда към нея, вместо към изстрадалата крепостна стена, но и да я беше видял, явно не бе в настроение за игрички.

Следобедите обикновено ходеше в лечебницата да помогне на брат Харин и да види Аркен, който още се възстановяваше от раната в гърба. Въпреки усилията на лечителя раната се беше възпалила, което наложи да заиграе скалпелът и раната да бъде обилно напоена с масло от дърво кор.

— Вониш — каза му Рева на следващия ден, сбърчила нос от острата миризма.

— С миризмата може и да свикна — каза той. — Но представа си нямаш как щипе това проклето нещо.

— Праща ти ги Велис. — Рева остави торбичка захаросани ядки до леглото му. — Гледай да не ги изядеш наведнъж, защото други няма да има.

— Искам да ми обещаеш нещо — каза той и посегна към ръката ѝ, очите му бяха сериозни и трезви. — Обещай да ме извикаш, когато дойдат. Не искам да умра в това легло.

„Ще живееш още дълги години — едва не му каза Рева, но се спря. — Може да е млад, но не е глупак.“

— Обещавам — каза тя вместо това.

Въпреки очевидната решимост и лоялност на хората и въпреки удвоените дажби духът им спадаше заедно с разширяването на пробойната. Все по-малко викове на възхита и почитание я посрещаха по улиците, често виждаше хора, които плачеха открито, а едва ли някога щеше да забрави стареца, който, предал се на отчаянието, се хвърли по очи на калдъръма и притисна с ръце ушите си, за да не чува бавния барабанен ритъм на обсадните машини.

А Четецът продължаваше да изнася проповедите си.

Които, според агентите на Велис, ставали все по-откачени. Често говорел с часове, без да се позове нито веднъж на Десетокнижието, а проповедите му се въртели около две думи — „еретици“ и „мъст“.

— Побъркан старец, който врещи в една зала — изсумтя Рева, когато Велис ѝ сподели притесненията си.

— Така е — отвърна Велис. — Но залата не е празна. Всъщност е по-пълна отвсякога.

Каменно гюле се заби в пробойната и вдигна поредния прашен облак. Рева насочи поглед към корабите, където кипеше оживена дейност, по-оживена отвсякога, инженерите подтичваха напред-назад, мъкнеха въжета и навиваха макари, а машините се въртяха бавно върху постаментите си.

Рева се приближи до пробойната и погледна надолу. Каменни блокове, които бяха устояли на времето със столетия, сега само за няколко седмици се бяха превърнали в ситен чакъл. Откъм машините долетя познат звук — бяха изстреляли снарядите си едновременно, гюлетата описаха ленивата си дъга в небето и удариха стената на двестатина крачки северно от мястото, на което стоеше Рева.

Тя вдигна поглед към воларианския боен кораб. Тентата хвърляше тъмна сянка, ала въпреки това Рева го виждаше — висока фигура, която също гледаше към нея. Може да беше плод на въображението ѝ или някакъв трик на светлината, но ѝ се стори, че вражеският военачалник ѝ се покланя.

— Милейди… — чу тих вик зад себе си. Обърна се и видя жена да се изкачва на бегом по стълбището към бойниците, притиснала врещящ вързоп към гърдите си. Беше младата азраелка с бебето, побледняла и разтреперана. Рева се завтече към нея и посегна да я прихване, преди да е паднала от изтощение.

— Отведоха я — проплака жената. — Лейди Велис успя да ни скрие, но отведоха нея и другите Правоверни.

— Кой? Къде?

— Много бяха. Крещяха за правосъдието на Отеца. — Притисна по-здраво детето към гърдите си. — Казаха, че ги водят при Четеца.

5. Вейлин

— Днес още двеста — каза Норта, остави лъка си и се срина на един стол. — Този път основно мъже. И всичките са жадни за отмъщение, което е добре. Жените и дъщерите им били отведени с друг керван. Полтар замина да го търси.

— Общо колко стават с последните? — обърна се Вейлин към брат Холун.

— Откакто стъпихме на територията на Нилсаел, сме освободили хиляда петстотин седемдесет и двама пленници, милорд — отвърна той, без да се замисли. — Малко над половината са годни да носят оръжие. Почти всички изразиха желание да се присъединят към нас. Държа да отбележа обаче, че страдаме от недостиг на оръжия.

— Прибираме мечовете на охраната, която пътува с робските кервани — изтъкна Норта. — Плюс всички брадви и вили, които откриваме в пълните с трупове села.

Вейлин отправи взор към лагера. Палатките се бяха скупчили около завоя на реката, която сменяше името си при нилсаелската граница и от Саламурената ставаше река Велен. Лагерът растеше ежедневно и вече наброяваше четиридесет и пет хиляди души, след като нилсаелците на Марвен се вляха в редиците им.

Малко след като брат Харлик подготви текста на договора, васалният лорд на Нилсаел пое обратно към столицата си подпечата споразумението с характерния си кикот и махна на нещастниците, които мъкнеха носилката му, да потеглят.

— Можеш да задържиш малоумните близнаци — извика на Вейлин, докато се полюшваше в отдалечаващата се носилка. — Цял живот само за война си мечтаят глупаците. Ама не се чуди много, ако оцапат гащите при първа кръв. Ще събера още хора, колкото успея да мобилизирам, и ще ги пратя при теб. Опитай се да не затриеш твърде много от тях. Нивите не са орат сами, нали знаеш.

Алорнис бе правила скици през цялото време на церемонията по подписването на договора и скоро след това започна ново маслено платно, посветено на събитието. За разлика от майстор Бенрил, тя не изпитваше нужда от допълнителна драма или разкрасяване. Макар и недовършена, картината даваше представа за таланта на Алорнис да рисува реалистично — в центъра на платното се виждаше ухилен старец, наведен над свитък, а капитаните го наблюдаваха отстрани, лицата им обагрени от различни степени на безпокойство и подозрения.

— Наистина ли съм изглеждал толкова ядосан? — попита Вейлин.

— Аз не лаская, братле — отвърна тя и му се закани с четката си. — Рисувам каквото видя. Толкоз.

Вейлин плъзна поглед по намръщените лица на платното и откри само едно изключение. Норта стоеше по-отзад и се усмихваше криво.

— Ще имат нужда от обучение — каза сега Вейлин на Норта, отиде при масата и посегна да вземе пергамент. Топна перото в мастилницата и започна да пише, оформяйки буквите с бавна прецизност. — С настоящото Норта Ал Сендал се назначава за капитан на Свободната рота от Северната армия. — Подписа се отдолу и връчи пергамента на Норта. — Можеш да вземеш сержант Даверн като свой първи помощник.

— Онзи надут пуяк? — изсумтя Норта. — Не може ли да взема някой от Северната гвардия?

— Даверн умее да върти меча и знае как да предаде знанията си на други. А и не искам да отделям повече хора от Северната гвардия. Ще останем тук още най-много два дни, така че очаквам от теб да ги скъсаш от тренировки.

— Както кажеш, превелики владетелю на кулата. — Норта си тръгна, но при платнището на входа спря. — Наистина ли ще вървим чак до Алтор?

Песента ставаше все по-настоятелна колкото по̀ на юг се придвижваха, в мелодията ѝ се долавяше все по-голяма неотложност. „Тя се сражава — знаеше Вейлин. — Дошли са да сринат стените, но тя се сражава.“

— Да, братко — каза той. — Наистина.

След два дни потеглиха отново с убийственото темпо от трийсет мили на ден, като Вейлин даде да се разбере, че няма да търпи изоставащи. Но като във всяка армия, и в тяхната не липсваха мързеливци и дезертьори. Първите Вейлин остави на сержантите, вторите биваха преследвани от Северната гвардия, връщани при войската, където им вземаха оръжието, парите и обувките, после ги бичуваха и ги прогонваха. Бяха едва шепа хора и на Вейлин не му беше приятно да ги бичува и гони, но армията му се състоеше от обикновени хора, а не от професионални войници и свободата на действие, с която се бяха ползвали Вълчите бегачи под негово командване, можеше да бъде опасна при сегашните обстоятелства.

На петия ден пресякоха Велен по брод и продължиха на юг, докато веригата на Сивите чукари не се появи на хоризонта. Вейлин нареди армията да спре за еднодневна почивка и разузнаване. Както можеше да се очаква, привечер Санеш Полтар се върна с лоши новини.

— Много конници — докладва той пред капитанския съвет. — Югоизточно оттук. Яздят усилно след войници от марелим сил, които се придвижват пеша и са много по-малко на брой, едва една трета от конниците. Бързат към планината, търсят убежище. — Поклати глава. — Няма да стигнат дотам.

— Има ли време нашата кавалерия да се придвижи? — попита Вейлин.

Еорилският боен вожд сви рамене.

— За нас ще има, за другите не знам.

Вейлин посегна към плаща си.

— Капитан Адал, капитан Орвен, съберете хората си. Тръгваме веднага. Граф Марвен, пратете нилсаелската кавалерия да огледа на юг и на запад. Северната армия остава под ваше командване, докато не се върна.

Пламък донякъде му напомняше Плюй — и двата коня обичаха да препускат. Сега Пламък тръскаше глава и пръхтеше доволно, докато галопираха на юг в група, множеството коне наоколо вдигаха облаци прах, копитата им трещяха като гръмотевици. Дарена яздеше до Вейлин — Адал бе предложил да остане в армията, на което тя реагира остро. Двамата успяваха да поддържат темпото на еорилите, но Северната гвардия и хората на Орвен бяха изостанали с половин миля. Нощта ги принуди да спрат, след като бяха изминали двайсетина мили.

Не запалиха огньове, хората просто седяха или стояха прави до животните си и чакаха утрото. Щом спряха, Дарена се бе смъкнала незабавно от седлото, увила се бе добре с плаща си и бе седнала на тревата.

— Няма да се бавя — каза на Вейлин тя с успокояваща усмивка и затвори очи.

— Това наистина ли е необходимо, милорд? — попита Адал, загледан разтревожено в неподвижната Дарена.

— Тя не е на мое подчинение, капитане. — Кръвната песен измърмори тихо, имаше нотка на гняв и негодувание, ала и нещо друго, нещо, което сега му се стори съвсем очевидно, предвид искрената тревога в погледа на капитана. „Всичките тези години, а още не ѝ е признал“ — зачуди се Вейлин.

Дарена ахна, отвори очи и примигна няколко пъти.

— Спрели са — прошепна тя и залитна напред. Адал пристъпи да ѝ подаде ръка, но тя му махна и се надигна с пъшкане.

— Воларианците? — попита Вейлин.

— Кралската гвардия. Спрели са на един хълм на шейсетина мили южно оттук по права линия.

„Моят брат се готви за сражение“ — помисли си Вейлин. Песента беше повече от ясна — Кейнис командваше останките от Кралската гвардия и му беше писнало да бяга.

— На конете! — извика Вейлин, отиде при Пламък и се метна на седлото. — Ще яздим през нощта!

Яздиха в тръс, докато слънцето не изгря, после преминаха в галоп. Вейлин пришпорваше жестоко Пламък, но по всичко личеше, че жребецът би постигнал същата скорост и без подкана от негова страна — такава радост се излъчваше от атлетичното му тяло, когато настигнаха и задминаха еорилите. След час езда теренът се слегна до хълмисти равнини, а на хоризонта изникна ниско възвишение. На изток се виждаше голям прашен облак. Санеш Полтар успя да изстиска още бързина от коня си, изпревари Вейлин, вдигна големия лък над главата си и го размаха на изток. Една трета от еорилския отряд се отдели незабавно от основната група и пое по паралелен курс към наближаващия прашен облак.

Скоро Вейлин вече различаваше Кралската гвардия на възвишението, в строй от три редици и с развети знамена. Още бяха твърде далеч, за да види символите, но знаеше, че знамето в центъра е с бягащ вълк над кула.

Скоро различиха и воларианската кавалерия, мъже в тъмни брони, яхнали високи бойни коне, свели копията си за атака. Санеш Полтар размаха отново лъка си и още еорилски конници се отделиха от групата, за да се насочат по права линия към воларианския фланг.

Останалите, включително Вейлин и Полтар, се насочиха към ничията земя между Кралската гвардия и наближаващите воларианци. Еорилите до един опънаха лъковете си с отработени плавни движения и прецизност, сякаш конете им не препускаха в галоп под тях. Когато се приближиха на стотина метра от воларианците, стреляха едновременно, без да им бъде дадена изрична команда. Стрелите литнаха към първата редица в гъст облак и миг по-късно намериха мишените си — коне цвилеха ужасено и падаха с подкосени крака, мъже тупваха на земята и попадаха право под копитата на другарите си. Воларианската атака загуби инерцията си под дъжда от стрели, с който еорилите ги засипваха от седлата, насочвайки животните си по двата фланга и запращайки стрела след стрела в мелето от коне и хора.

Вейлин дръпна юздите и се загледа в разиграващия се пред очите му спектакъл. Който и да командваше воларианската кавалерия, явно бе достатъчно съобразителен да разбере кога една кауза е обречена — конни стрелци нападаха хората му от три страни, при това имаха числено превъзходство. Чу се зов на тромпети и воларианците започнаха да се изтеглят в единствената свободна от врагове посока — на юг. Само че еорилите не бяха приключили с тях.

Санеш Полтар ги притискаше с хората си по десния фланг, а двете други еорилски крила ги нападаха отляво и отзад, дъждът от стрели не спираше и вземаше все повече жертви сред хора и животни. Вейлин гледаше как битката се измества на юг. След миг Северната гвардия и хората на Орвен пристигнаха в галоп и се включиха в клането.

Вейлин обърна Пламък и пое в тръс към възвишението, където Кралската гвардия все още чакаше в строй. Дисциплината им удържа, докато Вейлин не се приближи достатъчно, за да го познаят, след което строят се развали, мъжете се развикаха ентусиазирано и хукнаха към него. Заобиколиха го, усмихнати до уши. Той кимаше наляво и надясно и посрещаше с напрегната усмивка аплодисментите им, без да спира да се придвижва бавно към възвишението, където под високото знаме стоеше самотна фигура. Откъсна се от войниците и пришпори Пламък по склона.

— Извинявай, братко — каза и скочи от седлото до Кейнис. — Надявах се да пристигна по-бързо, но…

Вгледа се в лицето на приятеля си и млъкна. Очите на Кейнис светеха от мръсното лице на човек, който от седмици познава само битки и терзания.

— Всичко това се случи — каза Кейнис и думите прозвучаха с глас, който само бегло напомняше гласа, който Вейлин познаваше още от детството си, — защото ти ни остави.

Съгледвачите на Адал докладваха за три батальона воларианска пехота на запад. Явно в желанието си да довърши по-бързо Кралската гвардия воларианският командир беше разделил войската си на две. Вейлин нареди на еорилите да прекъснат линията им на отстъпление, а на граф Марвен прати вест да смаже без бавене вражеската сила. „Крайно време е да им пуснем кръв.“

— Пет полка — докладва отсечено Кейнис, както подчинен отговаря на своя началник, без следа от фамилиарност или дружба. — Или каквото е останало от тях. Трийсет и пети е най-многоброен, с една трета от първоначалния си състав.

— Вярно ли е? — попита Вейлин. — За Дарнел?

Кейнис кимна делово.

— Бяхме се строили за битка, воларианците се придвижваха бързо към нас с многобройна армия. Когато рицарите на Дарнел се появиха, решихме, че сме спасени. Изненадата беше тотална. Те просто се приближиха в тръс на стотина метра от левия ни фланг, после нападнаха в галоп и буквално го размазаха. Това бе началото на края ни. Въпреки това мъжете устояха, всички полкове се биха настървено, до смърт. Нямам думи, с които да опиша храбростта им. Лорд Верниерс вероятно би се справил с това, ако още е жив.

— Верниерс? — попита Вейлин. — Хроникьорът на алпиранския император? Той там ли беше?

— По заповед на краля. Да събере материал от първа ръка за своята история на Кралството. — Кейнис то погледна в очите за пръв път, откакто се бяха срещнали на възвишението. — От него чух една много интересна история. Задаваше и много въпроси, най-вече за времето ни в ордена.

— Ти какво му каза?

— Не повече, отколкото си му казал ти, предполагам.

— Как се измъкна?

— Прегрупирахме се и подехме контраатака във воларианския център. Заложих на предположението, че генералът им ще се притесни за живота си достатъчно, за да прекрати общата атака и да привика хора в своя защита. Оказа се, че съм бил прав.

— Хората ти са оцелели благодарение на теб, братко.

— Не бих казал. Изгубихме твърде много по време на похода.

— Галис? Крелник?

— Крелник загина при контраатаката. Галис — при отстъплението.

На Вейлин му се искаше да каже някакви думи на утеха, да сподели спомени за побелелия ветеран и бившия обирджия катерач, но Кейнис вече гледаше студено право пред себе си.

— Неприятно ми е, че ще трябва отново да поемете на поход, при това почти без почивка — каза той. — Но имаме работа в Алтор.

Изражението на Кейнис не се промени.

— Както заповяда милорд.

„Така ли ще е отсега нататък? — запита се Вейлин. — Единият изгубва вярата си и другият го мрази заради това, а уж сме приятели?“

Тропот на галопиращи копита привлече вниманието му и Вейлин видя Норта да навлиза в импровизирания им лагер. Снежинка тичаше след него с дълги подскоци. „Може би това ще намали напрежението помежду ни“ — помисли си Вейлин, когато Норта скочи от седлото и тръгна към Кейнис с широка усмивка.

— Ти нали уж си мъртъв? — поздрави го Кейнис с усмивка, но не личеше да е изненадан, което потвърди отдавнашното подозрение на Вейлин, че не е успял да заблуди братята си с мнимата смърт на Норта.

Норта само се засмя и го прегърна.

— Страхотно е, че те виждам, братко. Племенникът и племенничката ти отдавна чакат да се запознаете.

Снежинка се приближи да подуши Кейнис и той се дръпна крачка назад.

— Не ѝ обръщай внимание — каза Норта. — Днес попаднахме на още един робски фургон, така че стомахът ѝ е пълен.

— Разрешихме проблема ти с недостига на оръжия — каза му Вейлин и посочи тъмната купчина трупове на юг. Еорилите не разбираха идеята за вземането на военнопленници, за тях войната беше само в черно и бяло, без задръжки и излишно съчувствие, макар че се бяха постарали да пощадят възможно най-много коне.

— Ще ги помолиш ли следващия път да оставят поне един-двама живи? — каза Норта. — Мъртвите не можеш ги разпита.

— Ако трябва да гадая, бих казал, че утре ще имаме достатъчно пленници за разпит.

Граф Марвен беше действал на сигурно срещу воларианската пехота, заграждайки я по фланговете с кавалерията си, докато стрелците му отслабили центъра със серия залпове. Нападнал с цялата армия чак когато преценил, че врагът е отслабен достатъчно. Воларианската войска се състояла от един батальон свободни мечове и два варитайски. Както можело да се очаква, свободните мечове бързо положили оръжие, докато варитаите се били до последния човек. Дори и така успели да заловят само шепа пленници, повечето от тях ранени.

— И нито един офицер — докладва графът на Вейлин. — Няма нито един с по-висок чин от сержант или както там наричат сержантите в армията си.

Погледна с раздразнение близнаците, които им бе оставил васален лорд Дарвус — единият викаше от болка, докато брат му се опитваше да зашие плитка рана на ръката му.

— Значи все пак не са оцапали гащите? — тихо попита Вейлин.

— Ни най-малко. Нямат удържане тези двамцата, милорд. Храброст имат в излишък — отговори той, после добави с тих глас: — Колкото до акъл обаче…

— Господа — извика Вейлин на близнаците, — по-добре идете в шатрата на брат Келан.

Младите лордове станаха и се поклониха с обичайния си синхрон, после онзи вляво проговори от името и на двамата. Вейлин бе забелязал, че само той говори, вероятно по взаимна договорка, така че да не говорят в хор.

— Има много по-тежко ранени мъже, милорд, които се нуждаят от грижите на лечителя. Един истински рицар не би го занимавал с дреболия.

— Което показва, че малко познавате истинските рицари. Дядо ви няма да се зарадва, ако се върнете без някой крайник заради инфектирана рана и некадърен шев. — Кимна към платнището на палатката. — Изчезвайте.

— Събрахме предостатъчно оръжия за Свободната рота, милорд — докладва брат Холун, след като близнаците тръгнаха. — Всъщност оръжието ще стигне и за шест такива роти.

— Загубите ни? — попита Вейлин.

— Трийсет и петима убити, шейсет ранени — отвърна братът с обичайната си категоричност.

— Щяха да са по-малко, ако освободените пленници не се бяха включили в сражението — отбеляза граф Марвен. — Явно омразата е по-силна от инстинкта за самосъхранение.

— Въпреки това сте се справили отлично, милорд — похвали го Вейлин. — Помолих брат Харлик да нарисува карти на Алтор и околностите му. Бих искал да им хвърлите един поглед и да чуя идеите ви как най-добре да подходим там.

Нилсаелецът се поклони някак колебливо. Вейлин знаеше, че след случилото се в Линеш Марвен не го долюбва особено, а Вейлин, от своя страна, не одобряваше — по онова време — нескритата амбиция на графа да се отличи във военното дело. Сега обаче подобни съображения бяха без значение.

— Аз… благодаря за оказаното доверие, милорд — отвърна накрая Марвен.

Пленниците не се различаваха с нищо от всички други претърпели поражение хора, които Вейлин бе виждал през годините. Очи, пълни със страх, сведени глави, всеки с надежда, че няма да привлече излишно внимание. Само дето не се гърчеха под погледа му.

— Крайно неосведомени са и почти неграмотни — докладва Харлик. — Воларианското образование е пословично лошо. Хората трябва сами да се обучават на каквото сметнат за нужно. Тези тук знаят да се бият и да изпълняват заповеди. Също да изнасилват и убиват, без съмнение. Но не са твърде словоохотливи относно предишните си подвизи в Кралството, което можеше да се очаква.

— Поне знаят ли името на човека, който командва армията им? — попита Вейлин.

Също като брат Холун, Харлик нямаше нужда да се консултира със записки или да се замисля, за да отговори.

— Генерал Реклар Токрев. Червен, каквито са повечето им командири. Уважаван ветеран от няколко погранични сблъсъка с алпиранците и прочут командир на множество експедиции срещу северните племена. Откровено казано, списъкът с постиженията му изглежда доста разкрасен, защото една от кампаниите, които Токрев уж е предвождал, се е провела преди повече от седемдесет години.

— Някакви новини от Алтор?

— Дори не са чували за Алтор. Изглежда, са ги пратили след Кралската гвардия, преди генералът да потегли към Кумбраел. Аз… не мисля, че знаят нещо повече, милорд.

Вейлин спря поглед на нещастниците, които пристъпваха от крак на крак и току потреперваха от ужас. При вида на страха им песента надигна глас в сложна мелодия, която бе знак за зараждаща се стратегия. Вейлин се обърна към Орвен, който бе капитан на единственото формирование в армията му, на което можеше да повери подобна задача.

— Дайте им храна и вода. И гледай да са далече от хората на капитан Норта.

Още с навлизането си в Кумбраел станаха свидетели на разрушения и зверства по-страшни от всичко видяно досега. Съсипаните села по пътя им нямаха чет, а разлагащите се трупове бяха толкова много, че Вейлин издаде заповед да ги оставят по местата им, защото нямаха време да палят клади и да ги изгарят подобаващо. За разлика от селата в Нилсаел, тукашните бяха понесли големи щети, мелниците и параклисите бяха опожарени, немалко от труповете носеха следи от осакатяване и изтезания. Нивите бяха почернели от огъня, реколтата беше станала на пепел, а кладенците до един бяха отровени с трупове на овце и кози.

— В това няма никакъв смисъл — каза Адал, докато се придвижваха през един опожарен царевичак. — Всяка армия има нужда от храна.

— Това не са го направили воларианците — обясни Вейлин. — Предполагам, че кумбраелският васален лорд е предпочел да изгори реколтата, вместо да изхранва врага с плодовете на собствената си земя. Това вероятно обяснява защо воларианците са се отнесли толкова зле с местните хора.

Същата вечер видяха нещо ужасно — десет мъже, обесени на голям бряст, с избодени очи и отрязани езици, показалците и средните пръсти на ръцете им отсечени и напъхани в устата. Вейлин видя как сестра му пребледня и се олюля на седлото.

— Ще се погрижим за тях — каза той и сложи ръка на рамото ѝ. — Не е нужно да оставаш тук.

— Напротив — отвърна тя, смъкна се от гърба на коня и извади от дисагите пергамент и въглен за рисуване. — Нужно е. Дай ми минутка, преди да ги свалите.

Тръгна с изправен гръб към един пън наблизо, седна, спря продължителен поглед на грозната сцена, после започна да скицира.

— Сигурно са били стрелци — отбеляза Норта. — Съдя по отрязаните пръсти. Виждал съм нашите собствени хора да правят нещо подобно в Мартишката гора.

Вейлин видя, че Алорнис плаче, сълзи се стичаха по бузите ѝ, докато местеше поглед от обесените мъже към скицата си и обратно. Когато приключи, се сви на две и заплака тихо. Дарена отиде при нея, прегърна я и Вейлин чу прошепнатите думи на сестра си:

— Важно е хората да знаят. Да помнят.

Градчето се казваше Две вилици заради разклоняващите се рекички около него. Вейлин бе минавал оттук преди време с Вълчите бегачи, когато гонеха фанатици преди алпиранската война. Помнеше оживено място, център на винопроизводство, където търговци се пазаряха енергично за цената на младото вино. Жителите му бяха сдържани, но без да дават израз на силната враждебност, която повечето кумбраелци изпитваха към него, а местният жрец беше сърдечен шкембелия с розови бузи, който с усмивка бе предложил на Вейлин да прочете молитва за опрощението на Отеца. Държеше чаша вино и цитираше Деветата книга.

Сега от църквата му бяха останали само почернели отломки, а от самия жрец нямаше и помен, освен ако обгореният скелет сред руините не беше неговият. На градчето бяха попаднали сеордите и сега стояха на централната улица и местеха поглед по разнообразните зверства не толкова гневни, колкото озадачени. Градът не се беше дал лесно, пътищата бяха преградени с барикади, а заобикалящите го реки и потопи — използвани като защитни бариери. По преценка на Вейлин битката бе траяла няколко дни — съдеше по труповете в кметството, всички подредени в редица и с превръзки, които още се белееха сред разлагащата се плът. „Сражавали са се достатъчно дълго, за да организират лечебница за ранените“ — помисли си той.

— Децата са събрани на едно място — каза Хера Дракил намръщено. — Нямат рани, но миришат на отрова.

— Убили са ги собствените им родители, за да им спестят срещата с вбесени войници — каза Вейлин. Изглежда, воларианците са бяха почувствали длъжни да излеят гнева и комплексите си върху малцината оцелели възрастни. На площада имаше купчина обезобразени трупове, нито един от които не беше пожален. Отрязаните крайници бяха подредени в кръг около централната купчина от отсечени глави, гъст облак мухи жужеше сред миазмите на разложението. Вейлин се благодари, че Алорнис не е тук, иначе току-виж се почувствала длъжна да нарисува и тази сцена.

— За мен би било облекчение, ако ги погребете — обърна се Вейлин към Хера Дракил, решил, че този път си струва да се забавят.

— Ще го направим.

Вейлин кимна и тръгна към спънатия Пламък, но спря, когато сеордата извика след него:

— Прави сме били.

Вейлин се обърна и го погледна въпросително.

— Да последваме вълчия призив — добави Хера Дракил. — Хора, които могат да направят това, трябва да умрат.

— Веднъж имах възможност — каза Вейлин на воларианския пленник — да се срещна с алпиранския император. Той председателстваше съдебния процес срещу мен, разбира се, но след това дойде в килията ми да говорим насаме. Само веднъж.

Пленникът го гледаше с умни, но неразбиращи очи. Вейлин го беше избрал заради младостта му и силния му страх. Останалите пленници висяха от клоните на една върба на речния бряг южно от Две вилици и въжетата проскърцваха при всеки порив на вятъра.

— Това не е широко известно — продължи Вейлин, — но истината е, че императорът е човек с много крехко здраве. Още от дете страда от някакво заболяване на костите. Той е много нисък и много слаб и го разнасят на носилка, защото костите на краката му са толкова крехки, че не биха издържали собственото му тегло. Но вътре в него има голяма сила, усетих я в очите му, когато ме погледна. Да погледнеш в очите на човек и да разбереш, че стоиш по-ниско от него, че си по-недостоен, това е… интересно чувство, смиряващо някак. Донесоха го в килията ми след процеса, слугите положиха носилката на пода пред мен и ни оставиха сами, макар че аз не бях окован и лесно бих могъл да убия императора, буквално с един удар. Поклоних се и той ми каза да се изправя. Бяха ме учили на алпирански по негова заповед, защото според имперския закон всеки трябва да разбира отлично какво се говори на съдебния му процес. Попита дали имам оплаквания от отношението към мен и аз отрекох. После ме попита дали чувствам вина за смъртта на Надеждата и аз отново отрекох. Той попита защо. Отговорих му, че съм боец, който служи на Вярата и на Кралството. Той поклати костеливата си малка глава и ме нарече лъжец. После добави: „Песента ти ти казва, че не си направил нищо лошо.“ Той знаеше. Почти не долавях дарба в него, едва шепот някакъв, но въпреки това знаеше. Каза, че всички, които биват избирани да седнат на императорския престол, имат една и съща дарба — способността да разпознават потенциала на другите хора. Не величието, нито състраданието или мъдростта. А само потенциала, склонността да проявиш талант. Но каква е природата на този потенциал ставало ясно много по-късно и понякога с цената на неприятни последствия. Малко преди войната, обясни той, започнал да проумява какво естество има потенциалът на Надеждата и разкритието го разтревожило сериозно. Освен това в двора имало друг, далеч по-перспективен — не разбрах дали говори за мъж или за жена, — но така или иначе да избере онзи, другия, би му навлякло обвинения във фаворизиране, а това е сериозна простъпка в една страна, където буквално всеки може да се изкачи до трона с благословията на боговете, а тя е мистична сила, на която императорът е само проводник. Моята намеса била разрешила дилемата му, затова нямало да ме осъдят на смърт и нямало да ме подложат на изтезания. Той обаче обичал народа си и изпитанията на поданиците му в ръцете на нашата армия превръщали проявената към мен милост в негово лично страдание. „Ако мога да претендирам за някакво величие — каза ми той, — то ще се съдържа в победата ми над омразата, с която вие се опитахте да заразите сърцето ми. Един император не може да си позволи този лукс.“ Вече бях разбрал, че съм по-недостоен човек от него, но в онзи момент това чувство стана особено мъчително. Разказвам ти всичко това, за да разбереш, че оттогава се опитвам да вървя по стъпките му, да съм свободен от омраза във всички свои действия, включително във воденето на тази война. Уви, твоите хора успяха да подложат крак на тази моя благородна амбиция.

Вейлин извади малка кожена чанта, която съдържаше писмо, продиктувано от него и написано от брат Харлик. Преметна каишката през врата на младежа, който се сви и изскимтя, но после се поуспокои малко от усмивката на Вейлин.

— Това е за генерала — каза той и си спомни думите на Харлик. — За генерал Токрев — повтори той и потупа чантата.

Пленникът само го зяпаше ококорен с див ужас. Вейлин се вгледа в лицето му да го запомни и чу песента да надига глас.

— Качете го на кон — обърна се той към Орвен — и го пуснете.

6. Лирна

„Толкова много кораби.“ Пристанището беше пълно с кораби, мачтите им приличаха на полюлявана от вятъра гора, екипажите лазеха по палубите и такелажа като мравки, смалени от разстоянието до балкона, от който ги гледаше Лирна.

— Като гледам, вече са над хиляда — отбеляза Илтис.

— Според мен са хиляда и двеста — каза Орена. — Ако ги закотвят един след друг по дължина, току-виж сме стигнали до Кралството пешком.

— В момента предпочитам да плувам — измърмори Харвин, но после улови погледа на Лирна и поизправи гръб. — Не че бих го направил, ваше величество.

Лирна се обърна мълчаливо към пристанището. Решението ѝ да придружи мелденейската флота, когато тя потегли в открито море, не срещна радушен прием, Илтис се разприказва за многото опасности на такова пътуване, а Харвин се притесни и за Орена, която в един глас с Мурел заяви, че тръгва с Лирна.

— Моята кралица има нужда от придворни дами — бе заявила твърдо тя. — Неотдавна го каза сама.

Лирна бе очаквала Щита също да възрази, но той само се намръщи и каза:

— Разбира се, ваше величество. Ако зависи от мен, бих ви държал постоянно до себе си, няма по-добро място за вас.

Ослепителната му усмивка едвам не я накара да насъска Илтис срещу него.

Виждаше го и в момента — вървеше по пристана, говореше с капитани и моряци. Макар да заливаше нея щедро с чара си, към собствените си хора се отнасяше сдържано и мрачно, сякаш трудно понасяше очевидното уважение, което те изпитваха към него, и облекчението, с което посрещаха завръщането му. „Разочаровали са го — заключи тя. — И сега се пита дали наистина са заслужавали саможертвата, която е бил готов да направи.“

— Давам си сметка, че твърде отскоро съм на служба при вас, за да имам претенции, ваше величество — каза Харвин. — Но когато всичко това приключи, официално отправям молба повече никога да не ме пращате по море. Видях достатъчно пълни с плъхове трюмове да ми държи влага до края на живота ми.

Лирна си позволи лека усмивка.

— Молбата ви е одобрена, милорд.

Погледът ѝ бе насочен към Щита — беше я видял на балкона и се приближаваше с вдигната глава. Поклони се дълбоко и махна към „Морска сабя“, хвърлила котва в пристанището.

— Дами и господа — каза Лирна. — Корабът ни чака.

— Най-лесният начин да не влезеш в капан — казваше Щита — е да убиеш кучия син, който го е измислил, още преди да го е привел в действие.

— Стига да го намериш навреме — изтъкна корабен лорд Елл-Нурин.

Стояха около маса с карти в трюма на „Морска сабя“ и се взираха в едромащабна карта на Островите и околните води. Още осем старши капитани присъстваха на съвещанието заедно с Белорат, който с радост се бе върнал към предишния си пост на първи помощник. Елл-Нурин беше единственият корабен лорд сред тях, явно единственият член на Съвета, когото Елл-Нестра можеше да изтърпи край себе си за повече от няколко минути.

— Благодарение на нейно величество знаем, че воларианците са планирали заблуждаващ ход — продължи той и посочи с пръст южните подходи към Островите. — Вероятно тук, откъдето минава най-прекият път до столицата при благоприятни ветрове. Колкото до транспортно-войсковите им кораби, най-вероятно ще ги насочат към плажовете тук. — Той почука с пръст три заливчета по северното крайбрежие на най-големия остров. — Там вятърът ще им пречи, но понеже смятат, че нашето внимание ще е ангажирано изцяло на юг, това ще е без значение.

— Какъв извод правите от всичко това? — попита Лирна.

— Че ето тук ще трябва да се разделят — отговори той и забоде пръст върху малко петънце на осемдесетина мили източно.

— Зъбите на Мьозис — каза Елл-Нурин. — Пророческо място за битка.

— Там боговете със сигурност ще ни се усмихнат — вметна Белорат. — Ако ще ни се усмихват някъде, там ще е.

— Смятате да нападнете, докато разделят флотилията си? — попита Лирна.

— Точно така, ваше величество — отвърна Щита. — Ще подходим от северозапад с попътен вятър и най-напред ще потопим войсковите им кораби. Без тях цялото начинание се обезсмисля.

— А защо смятате, че няма да съберат отново флотилията си в едно, като видят платната ни на хоризонта?

Елл-Нестра посочи с пръст една точица южно от Зъбите на Мьозис.

— Змийската опашка. Там богът е оставил не само зъбите си.

— Гигантски каменен риф, ваше величество — обясни Елл-Нурин. — Южната им дивизия ще трябва да го заобиколи, ако иска да се събере с войсковите кораби. А тази задача е дяволски трудна дори при благоприятно време.

— Залагаме всичко на една карта, а именно че ще се придържат към плана, препоръчан в книгата — каза Лирна. — План, който може изобщо да не е стигнал до тях.

— Книгата не е била само в един екземпляр — каза Елл-Нурин. — Според нашите източници планът е пристигнал безпрепятствено във Варинсхолд. Знаем също, че воларианският генерал е написал писмо до члена на Съвета, в което изразява съболезнованията си за кончината на сина му, загинал най-вероятно при буря, защото от кораба му не е била открита и следа.

— Отплаваме с отлива — каза Щита и се дръпна от масата.

— Флотът ни не е пълен — каза Елл-Нурин. — Още два дни и ще разполагаме с още петдесет кораба.

— Да, и ще връчим Островите на воларианците. И така се забавихме твърде много и ще трябва да опънем всички платна и да се молим за ветрове, ако искаме да стигнем до Зъбите навреме. — Погледна Лирна с една от ужасните си усмивки. — Моят първи помощник твърди, че ваше величество е изключителен познавач на играта кешет. Ще ми окажете ли честта да играете с мен, след като потеглим?

Играеше много по-добре от Белорат: разчиташе на собствения си тактически усет, а не на наизустени стратегии, импровизираше със забележителен хъс и въображение. Но освен това беше прекалено агресивен и не достатъчно гъвкав в дългосрочен план. Но поне не се налагаше Лирна нарочно да проточва поражението му.

— Петдесет и осем хода — каза тя и взе императора му от дъската. — Впечатляващо.

— Сигурно е било трудно — каза той и се облегна на стола си с искрена усмивка.

— Трудно ли, милорд Щит? По своята същност кешет е една изключително проста игра и…

— Не говоря за играта. А за дългогодишните преструвки. Една безкрайна игра на криеница. Така де, кой би искал най-умният човек в стаята да е принцесата, която по традиция се счита за част от мебелировката? Сигурно сте бродирали в кьошето, докато баща ви е провеждал съветите си. Подозирам, че и с бродерията се справяте отлично.

— Грешите. Истината е, че така и не се научих на шев и кройка. Освен това рядко присъствах на кралските съвети, защото ги намирах за скучни — предварително знаех кой какво ще каже. Но за другото сте прав — трудно е да се преструваш на глупак пред глупаци.

— Сега вече няма нужда от преструвки. Целият свят може да види вашето… — Поколеба се и млъкна, отправил взор към морето и многобройната флотилия наоколо.

— Моето истинско лице? — попита тя. Установи, че смущението му я развеселява.

— Изразих се зле и ви моля за прошка.

Лирна се зае да прибере фигурките си от дъската.

— Не се съмнявам, че ще чуя и по-лоши неща, когато се върна в Кралството.

— Дали ще ви приемат? — попита той. — Каквато сте сега?

— Говорите така, сякаш имат някакъв избор. Аз съм кралица по правото на кръвта. Само това им трябва да знаят.

— И очаквате да ви се подчинят безпрекословно?

— Връщам се от мъртвите и нося белезите на страданията си в служба на Кралството във време на най-страшна заплаха. Какво по-сигурно доказателство, че Покойните са на моя страна? — Усмихна се и посочи дъската. — Още една игра, милорд?

— Откровено казано, не виждам смисъл, а вие? — Наведе се напред и я погледна сериозно, без следа от усмивка. — Защо дойдохте? Можехте да си останете на Островите и да отплавате нанякъде, ако претърпим поражение.

— Може би съм искала да ви видя в действие.

Погледът му се стрелна към дъската за кешет.

— Вече ми казахте повече, отколкото възнамерявахте, милейди. Когато става въпрос за вас, дори привидно най-простичките ходове винаги крият сложни намерения.

— Намеренията ми изобщо не са толкова сложни. Спечелете своята битка и с радост ще ви разкажа за тях.

— Точно това смятам да направя. — Стана, поклони се и тръгна към носа на кораба.

След още една нощ и един ден Зъбите се появиха на хоризонта — черно петно, заливано от високи вълни. Щита нареди корабите да приберат платна и изведе „Морска сабя“ напред. Пусна котва на няма и половин миля от Зъбите. От това разстояние Зъбите представляваха внушителна гледка, гигантски каменни плочи, издигащи се от морето, завихрящи теченията в основата си и блъскани от свирепи вълни.

— Зъби на великанска змия? — каза Мурел, след като Бентен разказа историята за произхода на скалите, и се изсмя пренебрежително. — Всички богове се лъжа, но това прехвърля всякакви граници на благоприличие — добави девойката и бързо млъкна, уловила сърдития поглед на Лирна. Моряците, които се намираха достатъчно близо да я чуят, настръхнаха от възмущение.

— Моля за извинение — обърна се Лирна към тях. — Придворната ми дама е млада и глупава.

— Простете, ваше величество — прошепна Мурел, когато моряците се заеха отново с делата си.

— Боговете са истински за онези, които вярват в тях — каза ѝ Лирна, потупа я по ръката и се наведе да ѝ прошепне: — Но лъжата пак си е лъжа, без значение колко е голяма.

Щита се изкатери по главната мачта с далекогледа си да огледа хоризонта, вятърът брулеше дългата му коса. Лирна хвана Мурел да го зяпа с нескрито възхищение, девойката усети погледа ѝ, сведе очи и се изчерви. Елл-Нестра остана с часове на високия си пост; по някое време следобедното слънце проби през мъглата и морето се кротна под ласката на затопления въздух.

„Ами ако греши? — помисли си Лирна, загледана в празното море на изток. — Воларианската флота може да ни е подминала през нощта, няма как да разберем.“ Никога не бе имала високо мнение за интуицията, винаги бе разчитала на разума и доказателствата, а не на инстинкта и догадките. Ала нещо в спокойната увереност на Щита ѝ нашепваше, че са на правилното място. Така де, прекарал бе целия си живот в морето, а това все трябваше да значи нещо.

Времето минаваше бавно и за да не зяпа втренчено хоризонта, Лирна се втренчи вместо това във вълните — търсеше акулата, но не видя и следа от перката ѝ. Може би ехото от намесата на Фермин най-сетне бе заглъхнало, или пък чудовището бе усетило някак предстоящата битка и бе отишло да си потърси по-лесна плячка. Странно, но акулата ѝ липсваше, постоянното ѝ присъствие неусетно се бе превърнало в техен талисман, в гаранция, че ще оцелеят още един ден. „Трябваше да ти дам име — помисли си тя. — Хората дават име на домашния си любимец, нали така?“

— Вдигнете черния! — Заповедта на Щита проехтя от върха на мачтата, после той хвана едно въже и се плъзна по него към носа на кораба. — Вдигаме котва! Стрелците по такелажа! — Хвана руля и го завъртя, докато моряците навиваха макарата на котвата. Носът на кораба се наклони от острия завой на север. Голямо правоъгълно знаме се издигна към върха на главната мачта, изцяло черно, без никаква украса. Сигнал за враг на хоризонта.

Лирна се загледа в Елл-Нестра и изтръпна. Изражението му бе твърде мрачно, а когато се обърна да я погледне, в очите му се четеше лоша вест. „Нещо не е наред.“

Изминаха миля, миля и нещо на север, коригираха платната, докато мелденейската флота се стичаше към флагмана си в отговор на черното знаме. Щита отстъпи руля на кормчията, отиде при носа и се загледа право напред с присвити очи. Лирна отиде при него, но не каза нищо. Елл-Нестра все така гледаше напред, лицето му застинало в израз на потиснат гняв.

— Глупак съм аз — каза накрая.

— Не са разделили флота си?

— О, разделили са го. Точно както очаквахме, корабите, които трябваше да ни заблудят, плават на юг. Петстотин съда.

„Петстотин!“

— Според агентите флотата им наброява не повече от хиляда и двеста кораба. Тоест имаме срещу себе си едва шестстотин.

— Флотата, която е хвърлила котва във Варинсхолд, е наброявала хиляда и двеста. Флотата пред нас наброява близо две хиляди. Получили са подкрепление, след като са отплавали от вашата столица. — Затвори очи. Мускулите по лицето му трепкаха, ръцете му се свиха в юмруци върху дървеното рамо на Скерва. — Как не се сетих, че ще стане така…

— Какво ще правим? — попита Лирна.

Той изправи гръб, отпусна юмруци, издиша бавно и се обърна към нея с широка усмивка.

— Ще направим онова, за което дойдохме, ваше величество. Вятърът е попътен, а плячката — богата. — Обърна се към палубата, но преди да тръгне докосна ръката ѝ и ѝ прошепна на ухо: — Освен това държа да чуя какво е истинското ви намерение.

Много скоро воларианският фронт стана видим и за невъоръжено око — дълга редица кораби с тъмни корпуси, които се движеха на юг.

— Опитват се да уловят вятъра — обясни Белорат. — Вероятно се надяват да обърнат в последния момент и да ни то наврат отзад.

— Мери си приказките пред кралицата — изръмжа Илтис, но помощник-капитанът само се изсмя и му хвърли един широк облицован с кожа щит.

— Ти и другите лордчета гледайте да опазите жените от стрелите. А битката по-добре оставете на нас.

— Пират смотан — изръмжа Илтис след него, докато закрепваше каишката на щита около ръката си. Бентен и Харвин правеха същото. Доспехите им бяха почти същите като на мелденейците, широк шлем с кожена каишка под брадичката и плетена ризница, макар че Илтис се бе видял принуден да прекрои и пришие две ризници една към друга, за да покрият изцяло гърдите му. Лирна и дамите ѝ носеха специално изработени ризници с по-малък размер, които се оказаха крайно неудобни, освен това с тях жените се потяха по неподобаващ за статута им начин. Но все пак ризницата бе за предпочитане пред някоя случайна стрела в гърдите, твърдо бе решила Лирна. Имаше и малка кама, прикрепена към ръката под лакътя. Острието бе по-дълго от онова, с което бе свикнала, но няколкото експеримента показаха, че и така уцелва мишената достатъчно точно. Съмняваше се, че камата за хвърляне ще ѝ е от голяма полза в предстоящата морска битка, но усещането за хладния метал до кожата ѝ ѝ внушаваше известна увереност. „Никога не се разделяй с него.“

Мелденейската флота се бе разтеглила и разделила на две приблизително еднакви дивизии, едната следваше „Морска сабя“, другата — кораб с тесен корпус, командван от корабен лорд Елл-Нурин.

— „Червеният сокол“ — беше обяснил Белорат. — Твърди се, че е най-бързият кораб на вода.

Корабът на Елл-Нурин бързо изпревари „Морска сабя“, което потвърди думите на Белорат; носът му пореше вълните като меч, а платната му се издуваха до пръсване от напора на вятъра, който улавяха.

— Май онзи глупак ги иска всичките за себе си! — извика Щита от мястото си край руля и моряците се засмяха. — Я обтегнете онези въжета! Смятам аз да пролея първата кръв, мамка му!

По негово настояване Лирна стоеше близо до входа на трюма, готова да слезе долу, ако на палубата стане твърде опасно.

— Това защо го правят? — попита Мурел и кимна към един моряк, който разхвърляше пясък от кофа по палубата, докато воларианските кораби бързо скъсяваха разстоянието.

— Заради кръвта — отговори Бентен. — Когато битката започне, палубата бързо става хлъзгава. Правехме същото на лодката на татко, когато кормехме рибата.

— О — изписка с тънък гласец момичето.

— Милейди — каза Лирна. — Можете да слезете в трюма.

— Благодаря ви, ваше величество, но предпочитам да остана тук.

„Няма да заплаче — каза си Лирна, като гледаше как Мурел изправя решително гръб и си поема дълбоко въздух. — Вече не е крехко момиченце.“

— Подготви мангонелите! — извика Щита и моряците се разтичаха да свалят покривалата на две големи машинарии в средата на палубата; други носеха кошници със снаряди и ведра с катран.

Мангонелите представляваха метателно рамо, прикрепено към яка перпендикулярна талпа с помощна на дебели въжета. Въжетата се изпънаха, когато един от моряците завъртя макара, и метателното рамо се изравни с палубата. Мунициите представляваха конопени топки с големината на пъпеш, конопът плътно навит около желязна сърцевина. Сложиха две от топките в „лъжицата“ в края на метателното рамо и ги напоиха обилно с катран. Моряк с факла стоеше отстрани. Едната мангонела беше разположена за стрелба ляво на борд, другата — за стрелба дясно на борд.

— Мислех, че ще е абордаж — каза Харвин. — Ще ги ударим, ще се прехвърлим на техния кораб и ще избием екипажа.

— Повечето морски битки ги печели огънят — каза Лирна. „Макар да предполагам, че днес ще станем свидетели на всякакви видове смърт.“

Щита насочи „Морска сабя“ към центъра на воларианския фронт, а „Червеният сокол“ се насочи към края на колоната им. Стрелците започнаха да стрелят още преди да са влезли в обхват и малки фонтани се вдигнаха във водата между сближаващите се кораби. Скоро към жуженето на тетиви се прибави и характерният звук на стрели, които се забиват в дърво.

Лирна вече различаваше воларианците, малки фигурки, скупчени при парапета дясно на борд, с изтеглени мечове и абордажни куки в ръце.

— Стреляй! — викна Белорат, морякът с факлата запали конопените топки в лъжицата на мангонела, отстъпи назад, другарите му ритнаха освобождаващия лост и рамото подскочи напред, запращайки пламтящото си съдържание по воларианския кораб. Двете огнени топки описаха мързелива дъга, проточили димни опашки, и паднаха сред вражеските войници на отсрещната палуба. Мелденейците се развикаха победоносно, когато битката взе първите си жертви — шепа мъже с подпалени дрехи, които скочиха в морето.

Щита завъртя кораба паралелно на вражеския съд, на разстояние не повече от петдесет стъпки, разстояние, пронизвано в момента от стотици стрели.

— Клекнете, ваше величество! — Илтис вдигна щита си да прикрие Лирна и двете жени, които побързаха да приклекнат. Орена примижа, стресната от железния дъжд. Някъде отгоре долетя вик, Лирна вдигна глава и видя един моряк да пада от мачтата. Нещастникът тупна тежко на палубата, от гърдите му стърчеше стрела, кървава пяна бе избила на устните му.

Дясната мангонела стреля отново и този път снарядите ѝ попаднаха в такелажа на воларианския кораб, главното платно се подпали и обсипа мъжете долу с горящи парчета плат. Пожарът се разпространи бързо и стрелбата се накъса. Воларианският кораб се устреми към „Морска сабя“ в отчаян опит да я удари и да си осигури подстъп за абордаж, куки литнаха от палубата му и се закачиха за парапета на „Сабя“. Щита завъртя руля, носът се килна наляво, а екипажът се разтича да пререже въжетата на куките, но малка група воларианци все пак успя да се прехвърли на тяхната палуба. Бяха с лека броня и с по два къси меча, кръстосани на гърба, придвижваха се по прехвърлените между двата кораба талпи със свръхестествена бързина и увереност. Неколцина паднаха, пронизани от мелденейските стрелци, накацали по такелажа, но четирима успяха да стигнат до палубата, прескочиха парапета и изтеглиха мечовете си да посекат първите изпречили се пред погледа им моряци. Насочиха се към мангонелите, парираха с лекота сабите на екипажа и само за няколко секунди избиха екипа, който обслужваше машините.

А после изведнъж Щита се озова между тях, сабята му се движеше толкова бързо, че погледът не успяваше да я проследи. Елл-Нестра посече един, после се наведе под удара на втори и сряза сухожилията на глезените му. Останалите двама се нахвърлиха отгоре му координирано, единият замахна към лицето му, докато другият се опита да го промуши в гърдите. Елл-Нестра отстъпи назад, парираше и се извиваше, докато гърбът му не опря в парапета дясно на борд.

Илтис нададе рев и атакува с протегнат меч, Харвин и Бентен хукнаха от двете му страни. Воларианецът успя да отбие замаха на едрия мъж, но се оказа безпомощен срещу удара отвисоко, с който Харвин заби меча си в рамото му. Бентен развъртя своя меч срещу последния воларианец, който продължаваше двубоя си с Щита, и си заслужи плитка рана на ръката, когато противникът му избегна с лекота удара и му нанесе контраудар, което не помогна особено на воларианеца, защото само миг по-късно се строполи мъртъв, пронизан във врата от сабята на Елл-Нестра.

Лирна видя, че воларианският кораб е загубил управление и се носи безжизнен по вълните, палубата гореше, платната се бяха превърнали в пламтящи парцали. Навсякъде наоколо морето беше пълно със сражаващи се кораби, много от които вече горяха необратимо. През дима зърна мелденейски съд, притиснат в преса между два вражески кораба, на палубата му се вихреше ожесточена битка.

Извика на Щита и посочи. Той застана на парапета, от сабята му капеше кръв по дъските на палубата.

— Мангонелите ще ни трябват — каза той.

Лирна кимна и събра лордовете си около машините. Разчистиха труповете и събраха останалите муниции.

— Аз отде да знам как се работи с това чудо? — изсумтя Харвин.

— Лесно е — каза Бентен и се намръщи, когато Мурел стегна превръзката около раната на ръката му. — Този лост издърпва рамото назад, а другият там го освобождава.

Успяха да заредят мангонелата точно когато Щита вкара „Морска сабя“ в обсег. Лирна допря запалена факла до напоената с катран конопена топка, Бентен ритна освобождаващия лост и огнените снаряди прелетяха до центъра на вражеския кораб, но без да причинят никакви видими поражения. Повториха упражнението още два пъти, от все по-скъсяващо се разстояние, и усилията им най-сетне бяха възнаградени от пожар с прилични размери, който се разгоря на вражеската палуба. Уви, с действията си привлякоха и вниманието на вражеските стрелци.

— Вяра! — изсумтя Илтис, докато се гушеха зад щита му и един връх на стрела цъфна пред очите им, пробил увитото с кожа дърво малко над ръката му.

— Куките! — ревна Белорат, когато „Морска сабя“ остърга корпуса на другия кораб. Моряците хукнаха да прехвърлят тризъбите си куки през делящото ги разстояние, един залитна, пронизан от стрела, и се катурна през борда. Все по-гъстият дим осигуряваше известно прикритие и с негова помощ моряците издърпаха въжетата, сближавайки максимално двата кораба, после прехвърлиха между парапетите абордажни дъски.

— Те не са дошли с милост! — ревна Щита, застанал до парапета с извадена сабя. — Не показвайте милост и вие!

Екипажът отвърна с озъбен рев и се юрна след него по дъските с високо вдигнати саби и копия. Какво стана по-нататък Лирна и хората ѝ не видяха, защото битката потъна в дима, покрил воларианската палуба.

— Ъъ, ваше величество? — Лирна се обърна и видя Мурел да стои при десния парапет и да гледа към много голям волариански кораб, който идваше право към тях.

— Презаредете машините! — Лирна хукна към дясната мангонела и издърпа лоста, като хвърляше погледи към приближаващото чудовище. „Този няколко пламтящи топки няма да го спрат.“

— Мурел! — извика тя. — Дай катрана!

Придворната дама не реагира. Гледаше към морето, но не към воларианския кораб, а към нещо, което се движеше към него с голяма скорост и перката му оставяше диря във водата като ивица бял огън.

Акулата изскочи над повърхността с разтворени челюсти и биеща опашка и се стовари върху воларианския кораб сред трясък на разцепено дърво. Размята тялото си, хора и такелаж се разлетяха като плява, отломки хвръкнаха високо във въздуха, ужасени мъже скачаха в морето. Воларианският кораб се килна под тежестта на акулата, горната палуба се срина, после целият кораб полегна на хълбок и започна да потъва. Десетки мъже се мятаха във водата, потъващият кораб образува водовъртеж около себе си, появиха се високи вълни, после се успокоиха почервенели, когато главата на акулата се появи между оцелелите с раззинати челюсти. Само след няколко секунди от оцелелите не остана и следа, нищо не напомняше за кораба освен няколко сцепени дъски и бурета, които подскачаха по вълните.

„Браво — помисли си Лирна, зърнала червените ивици на акулата под повърхността. — И пак заповядай.“

Привечер останките на воларианската флота се скупчиха за по-добра отбрана като бизон, изправен срещу вълча глутница, а мелденейските съдове ги стегнаха в обръч и ги засипаха с неспирен дъжд от огнени топки. От време на време някой волариански капитан събираше смелост да отвърне на ударите, но в повечето случаи появата на акулата се оказваше достатъчна смелчагата да подвие опашка. Вече три пъти чудовището бе изскачало от морето да унищожи всеки кораб, наближил „Морска сабя“, всяваше ужас сред воларианците и съсипваше бойния им дух с всеки смазан корпус и с всяко мазно кърваво петно по вълните. След като акулата унищожи и третия кораб — гигантски войскови съд, който потъна сред писъците на стотиците войници, уловени в капана на трюмовете му, — много волариански кораби просто направиха завой и поеха на изток с вдигнати платна. По залез-слънце Лирна преброи едва двестатина кораба, скупчени под огнените залпове. Акулата и уменията на пиратите бяха наклонили везните, но на висока цена. По нейна преценка поне половината от мелденейската флота беше пострадала повече или по-малко, безчет кораби се носеха безцелно по вълните наоколо, палубите им натежали от трупове.

След падането на нощта последните волариански кораби направиха опит да се измъкнат, но пламтящите корпуси на техните побратими им отнеха прикритието на мрака, а мелденейците стегнаха обръча да ги довършат. Лирна видя как три пиратски съда нападат едновременно войскови кораб, мелденейските моряци се прехвърлиха на вражеската палуба и звуците на битка скоро бяха заместени от писъци на масово клане. До полунощ всичко свърши и Щита нареди да вдигнат платната и да поемат на югоизток.

— Имаме да потопим още петстотин — каза той. — По-добре си починете, ваше величество.

Отстъпил им бе собствената си каюта — на Лирна и дамите ѝ. Мурел и Орена вече спяха, легнали една до друга с все дрехите, ръцете им червени, след като часове наред се бяха грижили за ранените. Лирна приседна до Орена и жената изскимтя уплашено. Размърда се, но Лирна я погали по косата и Орена се успокои.

— Шш, всичко свърши — прошепна Лирна.

Изтегна се на леглото, уморена до смърт. Надяваше се сънят скоро да дойде, но знаеше, че е по-вероятно да гледа тавана с часове. Твърде много беше видяла днес, и добро, и ужасно, всичко се тълпеше в главата ѝ и тя за пореден път съжали, че не умее да забравя. Но споменът, който изплува в съзнанието ѝ, не беше за битка или за пищящи мъже, разкъсвани от челюстите на акулата, а за един стар човек на легло… толкова стар, толкова изпит от годините и разочарованията, че беше трудно да познае в него баща си и още по-трудно да види в него крал.

Тя сведе поглед към ръцете си и видя, че в тях няма свитък… Различно е. Вдигна ръце към лицето си и напипа там белезите от изгаряния, грапава, съсипана плът.

— Ти не си моята дъщеря — каза старецът в леглото. — Тя е красавица.

— Да — отвърна Лирна. — Красавица беше.

Старецът се разкашля, кръв изби на устните му, гласът му прозвуча слаб, умоляващ:

— Тя къде отиде? Имам да ѝ казвам разни неща.

— Отиде да говори с алпиранския посланик. — Лирна приседна на ръба на леглото и взе ръката на стареца в своите. — Но ми остави послание.

Уморените му, но все още интелигентни очи се присвиха.

— Дано да е извинение. Няма да допусна нейната слабост да съсипе плановете, които градя цял живот.

Лирна се засмя, осъзнала, че този ужа̀сен стар хитрец все още ѝ липсва.

— Извинение, да. Каза да ти предам, че съжалява, дето те е победила на кешет преди години. Но е била твърде малка тогава и не си е дала сметка колко ще те вбеси това.

— Ха — изсумтя той и издърпа ръката си. — Не пропуска да ме подразни. Майка ѝ беше същата. Отнех ѝ дъската за нейно добро, да я защитя. Не биваше да се разчува, че е толкова… специална. Но в онзи ден разбрах, че имам достоен наследник.

Лирна усети сълза да се стича по бузата ѝ и се усмихна на смръщената му физиономия.

— Тя не изпълни заповедта ти. Редно е да го знаеш. Прие условията на императора и Малциус се върна да седне на трона. Големият ти план не доведе до нищо.

— А той добър крал ли е?

Лирна потисна въздишката си.

— Той е мъртъв, татко. Убиха го пред очите ми, с все кралицата и децата им. Желанието ти се изпълни и сега аз съм кралицата. Управлявам земя опустошена и окървавена.

Смръщената му физиономия се разтегли в крива усмивка, той протегна костеливата си ръка и повдигна брадичката ѝ.

— След Червената ръка беше същото — смърт и развала навсякъде. Но земята ни се въздигна отново, постарах се да стане така. Зорлем я изправих на краката ѝ за няма и едно поколение.

— Хората може да не ме приемат такава…

— Ами накарай ги.

— Враговете ни са много…

— Ами убий ги.

Лирна усети студен повей по скалпа си, обърна се и видя, че прозорецът е отворен, вятър развява завесите и вкарва дъжд в стаята. Обърна се отново към стареца и го целуна по бузата.

— Ще ми се да беше по-добър човек, татко.

— Един по-добър човек не би ти оставил кралство, което да наследиш, пък било то и опустошено.

Усмихна ѝ се, а вятърът се усилваше, изпълваше стаята и бе толкова студен, че тя затаи дъх…

Събуди се и завари Орена и Мурел да се мъчат с прозореца, който се беше отворил и пропускаше блъскан от силен вятър дъжд. Мъждивата лампа се клатеше силно на тавана.

— Извинявайте, ваше величество — каза Орена и успя да затвори капака. — Надявахме се да не ви събудим.

Лирна се надигна, но в същия миг корабът се люшна силно и тя политна назад към стената.

— Буря?

— Започна преди час — каза Мурел и сви глава между раменете си, когато гръмотевица отекна през кораба. — След преживяното днес мислех, че повече нищо не може да ме уплаши. Но тази буря…

Лирна я прегърна утешително през раменете. Седяха на леглото, невъзможно бе да заспят отново сред воя и трясъците на бурята.

— Екипажът вярва, че сте докосната от техните богове, ваше величество — прошепна Мурел. — Че сте призовали акулата от дълбините. Наричат ви Ръката на Одонор.

— Удонор — поправи я Лирна. „Богът на ветровете, най-силният от всички богове… Ако съм твоя ръка, то би ли прекратил, моля, тази проклета буря?“

Бурята вилня през цялата нощ и през по-голямата част на деня. Лирна събра кураж да излезе от каютата само веднъж и завари палубата помитана от високи вълни. Щита стоеше сам на руля и ѝ махна да се прибира долу, макар усмивката му да се белееше през дъжда широка както винаги. Лирна се върна в каютата и реши да разведри придворните си дами с урок по основните правила на дворцовия етикет, който в голямата си част се състоеше от натруфени безсмислици, но можеше да им бъде полезен, когато се върнеха в Кралството. Така де, хората бяха силно привързани към дребните си ритуали. Орена се оказа по-добрата ученичка, овладя реверанса и тайнството на поклоните с лекота и грация, която наведе Лирна на мисълта, че преди да се задоми за своя дебел, но богат съпруг, жената е изкарвала прехраната си като танцьорка. Мурел, от друга страна, бързо се смути от собствената си несръчност, допълнително подчертана от постоянното клатушкане на пода под краката ѝ.

— Мама все казваше, че имам невидимо въже около глезените — проплака тя, след като обърка правилния поздрав към чужд посланик.

Привечер бурята утихна, жените излязоха на палубата и видяха, че „Морска сабя“ е сама в океана, ако не се броеше акулата, чиято перка чертаеше лъкатушен курс през вълните на известно разстояние пред кораба. Белорат стоеше на руля, Щита — на носа.

Лирна отиде при него и попита:

— Къде е флотата?

— На път към Зъбите, надявам се, също като нас. Тоест, онези кораби, които още не са потънали. — Не отместваше поглед от акулата. — Наистина ли нямаш представа защо това нещо изпълнява волята ти?

— Никаква. А и не съм сигурна, че изпълнява моята воля. Онова, което направи… Животните не мразят, те просто утоляват глада си. А това определено мрази.

— Или носи омразата на твоя покоен звероукротител.

— А той изглеждаше толкова мил млад човек.

Видяха първия мелденейски кораб час по-късно, скоро след това се появиха още четири, екипажите ги поздравиха с викове и размахани саби, а когато Лирна се появи на носа, виковете станаха още по-силни. „Ръката на Удонор“ — помисли си тя. Харесваше ѝ как звучи, макар че аспектите едва ли биха одобрили, ако го прибавеше към списъка с царствените си титли — стига да бяха останали живи аспекти, които да възразят.

Докато Зъбите щръкнат на хоризонта, вече повече от сто кораба следваха „Морска сабя“ и поне още триста бяха хвърлили котва в плитчините западно от големите скали. „Червеният сокол“ също беше там, макар че носеше белезите на сражение, чистите линии на корпуса му бяха зацапани от сажди, а фигурата на носа му бе смазана до неузнаваемост.

Щита хвърли котва до „Червеният сокол“ и Елл-Нурин се прехвърли с лодка на „Сабя“, за да обсъдят ситуацията.

— Не — каза твърдо Елл-Нестра и поклати глава. — Никакво забавяне повече.

— Кораби пристигат непрекъснато — възрази Елл-Нурин. — Ще ни трябва цялата ни сила, за да тръгнем срещу южната им дивизия.

— Удонор ни даде знак снощи — настоя Щита. — Помниш ли друга такава буря да е вилняла из Еринейско море по това време на годината? Удонор ни праща дар и аз няма да го пропилея. Още едно завъртане на пясъчния часовник и тръгваме, милорд, за да довършим започнатото.

Опашката на змията отговаряше на името си — каменно образувание с форма на змия, потопено под водата и дълго повече от двайсет мили южно от Зъбите, по чието протежение се носеха волариански кораби, захвърлени срещу него от бурята и претърпели корабокрушение.

Екипажът реагира на гледката със страхопочитание — десетки кораби, блъскани от вълните, с брулени от вятъра парцаливи платна. Лирна забеляза скришните погледи, които ѝ хвърляха мъжете, уважение и немалка доза боязън бяха изписани на всяко лице. „Ръката на Удонор не е милостива — заключи за себе си Лирна, загледана във воларианските корабокрушенци. — И толкова по-добре.“

— Преброих повече от двеста, милорд — докладва Белорат на Елл-Нестра. — Със сигурност има и други, които вече са потънали или са се разбили на трески.

— Битка, спечелена без сабя да е извадена и стрела да е изстреляна — каза с удивление Щита. — Изглежда, вашата акула ще трябва доста да почака, преди отново да утоли омразата си, ваше величество.

От върха на мачтата се чу вик, вахтеният сочеше на юг. Щита извади далекогледа си и застана на носа. Гледа известно време в указаната посока, после нареди да вдигнат всички платна и да сменят курса.

— А може и да не се наложи — подхвърли той.

Двайсетина кораба се движеха бавно на юг в плътна група и с малко платна, които да улавят вятъра. След като видяха противника, се скупчиха още повече и свалиха напълно платната, а измъчените им екипажи излязоха на палубите с оръжия в ръка.

— Тези тъпанари никога ли не се предават? — изпъшка Харвин.

„Морска сабя“ бързо настигна воларианските съдове, следвана от останалите мелденейски кораби, които стегнаха противника в обръч и започнаха бавно да го свиват. Мангонелите бяха готови, стрелците се катереха по такелажа.

— Като гледам, оттук вече ще можем да ги ударим — каза Харвин, застанал до парапета. — Моля за честта аз да нанеса първия удар, кралице.

— Имате я, милорд.

Той се ухили, плесна с ръце и пристъпи напред.

Копието на балистата го прониза право в гърба, проби ризницата като да беше от хартия. Харвин залитна за миг, зяпнал с вдигнати вежди и странна усмивка стоманения връх на копието, който стърчеше от гърдите му, после се строполи по лице.

— Харвин! — Орена се втурна към него, ръцете ѝ пърхаха над лицето му, отчаяни молби се изливаха безспир от устата ѝ: — Върни се при мен, любов моя, върни се при мен…

— Копелета! — Илтис запали конопа и ритна ядно освобождаващия лост, хукна към парапета и извика след огнената топка: — Не знаете ли кога е дошло време да умрете, проклетници!?

Лирна коленичи до Орена, която люлееше главата на Харвин в скута си и хлипаше:

— Върни се при мен…

Лирна погледна в празните очи на бившия престъпник. Зъбите му се белееха във все същата странна усмивка. „От всички ни именно той бе най-вероятно да умре с усмивка на уста.“

Отиде при Илтис на парапета и се загледа в обърнатия фонтан от стотици огнени топки, които валяха върху воларианските кораби.

— Моля да ме извините за ругатнята, ваше величество — каза с тих глас нейният лорд-протектор.

Лирна обгърна подобната му на дънер ръка и се притисна към твърдите мускули, обронила глава на рамото му. В средата на плътната група кораби бързо се разгоря пожар, издигна се висока димна колона, писъци се носеха по водата. Скоро изпод димната завеса се появиха плуващи мъже, стотина или повече, достатъчно отчаяни да се надяват на спасение от своя враг, но всички загинаха веднага щом се озоваха в обсега на лъковете.

„Знам, че си тук — помисли си Лирна, докато оглеждаше вълните. — Кого ще мразиш сега?“

Гигантски трясък изригна откъм горящите кораби, пламтящи отломки се изстреляха към небето, когато акулата се издигна над пожара. Измъкна се от отломките, завъртя се във въздуха, размаха опашка, после се гмурна обратно сред потрошените кораби, раззинала челюсти.

По някаква причина Лирна реши, че повече никога няма да я види.

Предадоха мъртвите на морето по здрач. Мелденейците стояха и мълчаха, изразявайки почит към своите мъртви другари; повече от двайсет увити в платно и с привързани тежести тела бяха спуснати във вълните. Преди всеки труп да бъде пренесен към парапета, другарите му излизаха напред и си избираха по нещо от вещите на покойника, подредени върху кърпа в краката му. Парите и ценностите вече бяха прибрани от Белорат, който щеше да ги предаде на опечалените семейства, така че бяха останали само дреболии, които да служат за спомен — зарче, фигурка за кешет, пазена от някой моряк като талисман за късмет, любим нож. Всички мълчаха, изричаха се само имената на загиналите, произнасяни високо от Щита, та първият му помощник да ги задраска от списъка на екипажа.

Корабният дърводелец беше спретнал простичък сал за Харвин, тялото му беше положено върху легло от напоени с катран въжета и парцали, мечът, който Лирна му бе дала, лежеше под скръстените му ръце. Бентен и Илтис спуснаха сала зад борда, после, по молба на кралицата, бившият брат каза необходимите думи. Орена стоеше между Лирна и Мурел, стиснала треперещи ръце. Вече не плачеше, страните ѝ бяха сухи. Сълзите ѝ явно бяха пресъхнали.

— Свидетели сме на края на съсъда, който пренесе този човек през живота — каза Илтис. — Знаем, че в Кралството има такива, които не ще го помнят с добро, нито с уважение. Ала ние го познавахме като приятел и другар във време на голямо изпитание и той никога не ни разочарова. Бил е престъпник, да, живял е извън закона, но умря като Меч на кралството, обичан от своята любима, от своите приятели и от своята кралица. Благодарни сме за доброто и куража му, прощаваме му за слабостите. Сега той е с Покойните, душата му ще се присъедини към тях, за да ни насочва в живота и в нашата служба на Вярата.

Пусна въжето, което държеше сала, и той се отдалечи бързо, подет от вълните. Бентен вдигна лък, на който бе запъната горяща стрела. Отпусна тетивата и скоро салът се превърна в горящ квадрат върху безкрайното море, понесен към хоризонта.

Щита дойде при нея с падането на нощта — както обикновено Лирна правеше компания на Скерва при носа. Сега небето беше чисто, от бурята не бе останал и помен, звездите бяха безбройни, а въздухът галеше кожата ѝ с хладната си милувка.

— Ваше величество ми дължи един отговор — каза Елл-Нестра и се облегна на ръката на дървената фигура.

Тя кимна, все така зареяла очарован поглед към небето.

— Като малка се опитвах да ги преброя. Оказа се много трудно, затова съставих план. Щях да преброя само онези звезди, които се виждат през определен прозорец в покрив на двореца, а после да умножа резултата по общата площ на небето.

— И получи ли се?

Лирна се засмя тихичко.

— Броят е толкова голям, че още не е измислено такова число. Но не това е интересното. Отидох да преброя отново звездите в избрания прозорец, защото добрият учен винаги повтаря експериментите си, и се оказа, че бройката се е променила. Проведох повторното преброяване на същата дата след година, но в прозореца имаше две звезди повече. Две далечни слънца, които просто не са били там предишната година.

— И какво ти каза това?

— Че щом звездите на небето не са постоянно число, значи нищо никъде не е постоянно. Нищо не е вечно, всичко е временно и търпи промяна. — Обърна гръб на звездите и го погледна. — Нищо не е постоянно, милорд. Всеки курс, всяка пътека, колкото и окончателна да изглежда, може да бъде променена.

Той се усмихна криво.

— И сега искаш от нас да сменим курса.

— Бих искала, да.

— Мога ли да попитам за новата посока?

— Ако съм разбрала правилно, по това време на годината река Колдирон е плавателна за кораби, които обикновено плават в открито море, от устието си чак до Алтор.

— Който понастоящем е обсаден и има спешна нужда от помощ.

— Именно.

— И искаш да ти направим тази услуга в замяна на дълга, който имаме към теб?

— Не ми дължите нищо. Моят баща наклони везните в едната посока, аз ги върнах в равновесно положение. Не говоря за дълг, а за обикновена, разумна стратегия. Със сигурност си даваш сметка, че воларианците няма просто да преглътнат нанесеното им поражение и да ви оставят на мира. Не, това бе само първата битка от една дълга война, която няма да приключи, докато врагът не бъде сразен окончателно. И това окончателно поражение ще започне при Алтор.

Той пристъпи към нея, без усмивка на лицето, само с откровена молба в погледа.

— Нека ти предложа нещо друго, кралице. — Кимна на запад. — Имаме прекрасен кораб, верен екипаж и всички океани на света. Чувам, че Търговските крале имали големи флотилии.

Лирна се засмя и поклати глава.

— Искаш да направиш от мен пиратска кралица?

— Искам да запазя живота ти. Защото откривам, че той е много ценен за мен.

— Една кралица не живее, тя царува, а моето царуване започна. Ще ме заведеш ли в Алтор?

Той пристъпи още по-близо, надвисна над нея с вдигнати вежди и очи, които се губеха в сянка.

— Боговете да са ми на помощ, но истината е, че бих те завел навсякъде, и ти го знаеш.

7. Френтис

Събуди се и завари Иллиан и Арендил да закусват рядка овесена каша от топящите се хранителни запаси на малката им армия. Бързото придвижване не оставяше време за лов и гладът се превръщаше в техен постоянен спътник. Ала нито един от двамата не се беше оплакал, а след битката с куритаите дори постоянното им заяждане беше утихнало.

Само за седмица се бяха премествали два пъти. Васален лорд Дарнел се бе оказал упорит в преследването, изпращаше нови и нови ловджии с робски хрътки и ескорт от варитаи, след като явно бе изчерпал запаса си от робски елит. Френтис бе наредил да оставят фалшиви следи и да залагат капани. Нощем предвождаше малки отряди от по-опитни воини да режат гърла и да всяват хаос в редиците на преследвачите. Варитаите се убиваха по-лесно от куритаите, но дори и те можеха да бъдат сериозен противник, особено ако им позволяха да се строят в боен ред. Отрядите на Френтис нападаха в малките часове на нощта и се стремяха да избият колкото се може повече кучета и ловджии, след това се оттегляха бързо към предварително приготвени засади. Първите няколко пъти се получи, варитаите ги следваха слепешката до дъжд от стрели или ями със заострени колове. Ала командирът им скоро се досети за тактиката на Френтис и промени своята — държеше своите хора на четири плътни групи, всяка наброяваща повече от триста войници, а Френтис губеше хора при всяка нова атака, хора, които не можеше да си позволи да губи, защото вече нямаше робски кервани, от които да набира доброволци.

Преследвачите бяха включили и друг неприятен елемент в тактиката си — насъскваха глутници робски хрътки: и при най-слабия намек, че кучетата са уловили диря, трийсетина и повече кучета хукваха из гората и убиваха наред. Вчера поредната гонка ги бе довела толкова близо до лагера, че се стигна до битка, хрътките на Вярата се спуснаха да пресрещнат своите братовчеди и настана невиждано меле. Френтис поведе половината бойци към ариергарда, Давока нападна с останалите по фланга. По всичко личеше, че лонакската жена изпитва особено силна омраза към робските хрътки, избиваше ги без задръжки и без умора, разсичаше кървава пътека в редиците им. Френтис я бе заварил да довършва водача на глутницата, забила копието си между ребрата му. С разкривено в грозна гримаса лице Давока завъртя копието да прониже сърцето.

— Изкривени — каза тя в отговор на смръщения му поглед. — Направени са грешно и миришат грешно.

— Запазихме ти малко, брат Френтис — каза Иллиан и му предложи паница с каша.

Той потисна желанието си да я попита дали тя е приготвила закуската и вместо това просто взе предложената му паница.

— Благодаря, милейди. — Гребеше от кашата и оглеждаше лагера. Аспект Грейлин седеше сам, както му се случваше често напоследък, и изглеждаше потънал в мисли. Давока и Ермунд отново се упражняваха, този път борба без оръжие. Не му убягнаха усмивките ѝ, когато се търкулнеха в тревата след поредната хватка, и се зачуди дали не трябва да предупреди Ермунд, но после забеляза усмивчиците и на Ермунд, което вероятно означаваше, че предупреждението би било излишно. „Кога намериха време?“

Трийсет и четири, който все още не си беше избрал име, седеше с Греблото и се упражняваше да говори на езика на Кралството, макар че урокът като че ли се състоеше най-вече от ругатни и тяхната правилна употреба.

— Не — поклати глава едрият мъж. — Свинеебец, не ебесвинец.

Джанрил Норин точеше меча си с безучастно лице и празни очи. Зад него инструктор Ренсиал се грижеше за последните им два коня, жребеца ветеран и кобилата. Неотдавна бе съобщил на Френтис, че иска да ги размножи, да осигури нова кръвна линия за оборите на ордена, чието състояние бе неизчерпаем повод за критики.

— Твърде много слама има на пода — мърмореше той. — А стените не са варосвани от месеци.

— Ние, такова, се чудехме, брат Френтис — прекъсна мислите му Арендил. — За воларианците.

— Какво по-точно?

— Откъде идват. Давока казва, че си бил там. Нашата млада дама смята, че всички идват от един гигантски град, но аз от дядо си знам, че империята им покрива половината свят.

— Империята им наистина е голяма — отговори Френтис. — А за Волар се говори, че е най-великият град на света, макар че самият аз не съм бил там.

— Но сте били в империята? — попита Иллиан. — Видели сте какво ги превръща в такива зверове.

— Видях градове и прекрасни пътища. Видях жестокост и алчност, но тях съм ги виждал и тук. Видях хора, чийто живот е странен в много отношения, но в други е същият като навсякъде.

— Тогава защо са толкова жестоки? — със сериозен тон попита момичето, личеше си, че отговорът наистина го интересува.

— Жестокост има във всички ни — каза той. — Но те са я превърнали в добродетел.

Насочи отново поглед към лагера и се застави да преброи хората. „Четиридесет и трима, плюс осем хрътки. Това не е армия, а аз не съм военачалник.“

Изправи се и взе меча и лъка си.

— Тръгваме — каза високо, така че да го чуе и Давока.

— Пак ли ще местим лагера, брат Френтис? — попита с нежелание Арендил.

— Не. Напускаме гората. Тук не можем да спечелим. Време е да бягаме.

Джанрил стоеше, вдигнал на рамо стария си ренфаелски меч. Не носеше раница, нито дори манерка, нищо, което да поддържа живота му.

— Не е нужно да го правиш — каза му Френтис. — Бих искал отново да те чуя как пееш, приятелю. Песента ти прави живота по-добър.

Бившият менестрел само го стрелна с безучастен поглед, после му обърна гръб и си тръгна. След няколко крачки спря и погледна през рамо.

— Казваше се Елора. Умря с моето дете в утробата си.

Продължи напред и скоро се изгуби сред дърветата.

Не беше лесно. Инструкторът изглеждаше на ръба на сълзите, докато Френтис излагаше аргументите си, но накрая все пак се съгласи да пуснат конете и да ги отпратят на север с надеждата ловджиите да поемат по тяхната диря.

— Дирята им се открива твърде лесно, инструктор Ренсиал — каза Френтис. — В прохода имат коне, а инструктор Солис със сигурност има нужда от най-добрия майстор коняр в Кралството.

Поеха на запад с намерение да се отклонят на север, след като оставят още фалшиви следи, с които да заблудят преследвачите. Френтис и Давока се движеха в края на колоната, а Ермунд разузнаваше напред с Арендил и Иллиан. Момичето беше развило отличен усет за звуците на гората, чуваше песента ѝ не по-зле от всеки брат или ловец. До мръкване изминаха поне двайсет мили, което беше чудесно постижение в Урлишката гора.

Тази нощ не запалиха огньове, гушеха се един в друг да се топлят и мълчаха.

— Стига си се въртял! — сопна се Иллиан на Арендил. Двамата лежаха един до друг до една паднала бреза.

— Тъпото ти куче ми ближе лицето — отвърна намусено той.

Френтис седеше на пост до Грейлин, наострил очи и уши за песента на гората. „Нощем гората изглежда черна — беше ги учил преди много години инструктор Хутрил. — Безкрайна бездна. Ала в мрака тя е по-жива, отколкото под светлината. Успокойте страховете си и знайте, че гората ви е приятел, защото тя е най-добрият постови, който ще имате някога.“

Някъде по върховете на дърветата сова бухаше на съседката си с дълбок и надежден глас, през равни интервали. Вятърът носеше само уханията на гората, без следа от човешка пот или по-сладникавата воня на кучета. В бездната не се виждаше издайнически отблясък на метал под лунните лъчи.

— Теренът на север е открит, братко — прошепна едва доловимо Грейлин. — Ще трябва да прекосим близо сто и петдесет мили ренфаелска територия, за да стигнем до прохода. Рискът е голям.

— Знам, аспекте. Но тук е още по-голям.

И през следващия ден продължиха на запад — Френтис нареди хората да свърнат на север чак по здрачаване. Самият той, заедно с Боец и Ермунд, продължи още час на запад, като се стараеше да оставят счупени вейки по пътя си и видими следи от ботуши и лапи. Продължиха така до падането на нощта, после поеха на север към реката и продължиха по брега ѝ до един плитък брод. Останалите ги чакаха от другата страна, Давока излезе от сенките с копие в ръка, Иллиан се изправи иззад един храст със запънат арбалет.

— Тръгваме призори — каза Френтис, отпусна се до ствола на един бор и се остави на съня да го отнесе за няколкото часа, които оставаха до съмване.

Утринта донесе нова миризма, задушлива и остра. Френтис извика Иллиан и кимна към бора. Момичето връчи арбалета си на Арендил и започна да се катери, изтегляше се от клон на клон, докато не стигна почти до самия връх.

— Огън — докладва тя, след като се смъкна на земята. — Много огън.

— Къде? — попита Давока.

— Навсякъде. От всички страни. Но най-големият огън е южно от нас, недалече от града.

Френтис и Грейлин се спогледаха. „Дарнел е подпалил Урлишката гора заради нас?“

— Какво ще правим? — попита Греблото, по-скоро проплака по своя си начин.

— Каквото правят всички други живи същества в гората. — Френтис преметна лъка си през рамо, отвори раницата и започна да изхвърля всичко излишно. — Ще бягаме.

Всеки пробег траеше час, Френтис тичаше напред и налагаше убийствено темпо. Някои от бойците изоставаха изтощени и буквално се сриваха от умора, но Френтис беше безмилостен и пращаше Давока да ги пришпори с обещание за най-страшни наказания, ако изостанат отново. През цялото време миризмата на дим ставаше все по-силна, първите колони се издигаха черни в небето през пролуки в балдахина от зеленина. Както можеше да се очаква, темпото затрудни най-много Грейлин, горкият подтичваше в края на колоната, пухтеше и се потеше обилно. Но не се оплака нито веднъж и издържа, без да се срине, чак до падането на нощта.

По залез-слънце Иллиан се изкатери на друго дърво, тънката ѝ фигурка се чернееше на фона на оранжевото небе.

— Много голям пожар на юг — каза тя. — Пламъците са толкова високи, че не се вижда градът. На запад има друг, почти толкова голям.

— А пред нас? — попита Френтис.

— По-малки пожари, които още не са се слели, но растат.

— Значи няма да почиваме. Движете се в колона близо един до друг. Когато димът стане гъст, хванете се за ръце.

След първата миля започна да става горещо, скоро след това се озоваха под пелена от дим, примесен с пепел, хората кашляха и се давеха, влачеха се с препъване, хванати за ръце. Френтис държеше ръката на Иллиан, която с другата си ръка държеше Арендил. Френтис често спираше и се взираше напред в търсене на пътека, която да не е огряна от оранжевото зарево. От време на време някой елен или глиган притичваше през дима и се изгубваше от погледа, преди Френтис да е видял път за изход, който дивите животни, за разлика от тях, можеха да налучкват инстинктивно.

Вървяха по тясна пътека, когато силен трясък ги предупреди за падащо дърво. Миг по-късно един висок бор се срина и им прегради пътя, целият обхванат от пламъци. Френтис се заоглежда за друга пътека, но виждаше само оранжевото сияние. Дръпна Иллиан към себе си и кресна в ухото ѝ, за да надвика рева на огъня:

— Кажи на аспекта да дойде в челото на колоната!

Грейлин се появи след минутка, целият в пот. Френтис посочи с въпросителен поглед пламтящия бор. Аспектът се втренчи в дървото, после пристъпи напред с израз на примирение. Вдигна двете си ръце с широко разперени пръсти, раменете му бяха изгърбени, сякаш натискаше невидима стена.

В първия миг не се случи нищо, после боровият ствол потрепна, разтресе се и се пръсна на горящи отломки, които се разхвърчаха на всички страни. Грейлин падна на колене, дишаше тежко и се давеше от дима, кръв течеше от носа му. Френтис му подаде ръка, но аспектът му махна нетърпеливо и го прикани с жест да продължи.

— Няма да те оставя тук, дебел стар глупако! — кресна Френтис, мушна ръка под месестата мишница на аспекта и го издърпа да стане. — Върви бе! Върви!

Скоро димът стана толкова гъст, че не виждаха нищо, принудиха се да пълзят, защото близо до земята въздухът беше сравнително чист. Около тях дървета се кършеха и падаха в пламъци, дъбове и тисове се сриваха със стон. „Умира, гората умира — помисли си Френтис. — Заедно с Дарнел убихме Урлишкия лес.“

Внезапен повей на вятъра разпръсна дима, колкото Френтис да се ориентира какво има наоколо. Погледът му се спря на широка поляна с малко дървета, все още недокосната от пламъците.

— Стани! — извика той и дръпна Грейлин. — Почти излязохме. Бегом!

Колоната се развали, всички тичаха със сетни сили, спъваха се и кашляха, горещина като от пещ пареше гърбовете им. Френтис се срина, внезапно осъзнал, че тича през висока трева под ясно небе. Лежеше по гръб, гълташе жадно въздуха и се чудеше дали някога е вкусвал нещо по-прекрасно.

— Никога не е видяно — мърмореше си Грейлин. Френтис седна в тревата и погледна аспекта, който се взираше в горящия лес. Гората пламтеше отвсякъде, небето над дърветата беше пълно с въртопи черен пушек, които закриваха слънцето и ги потапяха в студена сянка.

— Аспекте? — попита Френтис.

— Това никога не е видяно. — Грейлин поклати глава. Продължаваше да се взира в умиращия лес, лицето му бе смръщено от дълбоко объркване. — Няма го в нито едно провиждане. Намираме се отвъд пророчествата.

Загубили бяха петима в огъня, отделили се неусетно в гъстия дим. Френтис се бе притеснил, че са загубили и хрътките, но Боец се появи малко след като поеха на север, дотича с подскоци през високата трева, следван от Чернозъбка и още шест кучета от глутницата. Събори Френтис по гръб и започна да го ближе по лицето, като скимтеше дрезгаво.

— Добро куче си ти, добро куче — каза му Френтис и плъзна уморено ръка по козината му.

Оглеждаха се с тревога за следи от воларианската кавалерия, но вятърът се оказа на тяхна страна, духаше откъм гората и ги скриваше в рядък дим. Френтис на няколко пъти чу далечен зов на сигнална тръба и тропот на копита, по нито веднъж кавалерията не се приближи толкова, че да се превърне в реална заплаха. Теренът северно от Урлиш беше предимно равнинен с ниски възвишения, но след първите двайсетина мили се промени в ждрела и скални откоси, които Френтис помнеше отлично от своето Изпитание на пущинака и които осигуряваха добро прикритие. Издири една надвиснала канара, която помнеше от трите дни преди хората на Едноокия да го намерят, високо образувание от пясъчник с ерозирала ниша в основата, достатъчно голяма да побере цялата им група. Бързият поток наблизо маскираше допълнително звуците от лагера им, макар че да запалят огньове не посмяха.

— Достатъчно огън видях за един ден — каза Иллиан и дори се засмя, но на Френтис не убягнаха нито тръпките, които я накараха да се свие зиморничаво, нито изтощеното ѝ лице. Храна нямаха, нито други дрехи освен тези на гърба си, които да ги предпазят от нощния студ. „Не трябваше да се стига дотук — каза си той. — Твърде много дни изгубих в безсмислени битки, твърде опиянен бях от кръвта.“

Гласът ѝ прозвуча отново в главата му, както се случваше често в моменти на съмнение: „Ала нима вкусът ѝ не беше прекрасен, любими?“

Дойде и в сънищата му тази нощ, пак бяха на онзи плаж и прибоят се разбиваше под червено небе. Но този път нямаше дете с тях. Жената стоеше както преди, не се обърна да го посрещне, а наблюдаваше спектакъла пред себе си неподвижна като статуя, с разрошена от вятъра коса. Той застана до нея и впи поглед в профила ѝ.

— Толкова много — каза тя, без да се обръща. — Повече и от най-доброто ни постижение, любими.

Той погледна към мократа ивица на прибоя и видя подмятаните от вълните тела. Плажът се простираше вляво и вдясно от тях, докъдето поглед стигаше, и целият беше осеян с трупове.

— Ние ли сме направили това? — попита Френтис.

— Ние? — Лека усмивка се появи на устните ѝ, искра от предишната жестокост припламна в очите ѝ, когато завъртя глава да го погледне и посегна да хване ръката му. — Не. Ти го направи, когато ме уби.

Вече виждаше, че не е само плажът. Морето беше пълно с трупове от брега до хоризонта. Всички мъртви на света пред погледа му.

— Как?

— Аз щях да съм ужасна — отговори тя. — Царуването ми щеше да е период на безгранична и ненаситна алчност, една огорчена кралица, която наказва света заради самотната си злоба. Защото по онова време ти вече нямаше да си до мен, щеше да си паднал в последната безнадеждна битка срещу моята Орда. Но колкото и ужасна да ме е направила съдбата, аз не съм като него. Аз нямаше да направя това. Аз бях последният шанс на света за спасение.

Той ѝ позволи да хване ръката му, усети топлината на плътта ѝ, която не беше студена като преди. И тогава изведнъж осъзна, че ако тя беше приела неговата сделка, двамата щяха да останат заедно до края на дните си. Всички омрази и престъпления щяха да бъдат забравени на това далечно място, където щяха да отгледат детето си, докато светът се срива в руини нейде извън тяхното полезрение. Чувството за вина го задави, прииска му се да я вземе отново в обятията си, да смаже костите ѝ и да усети предсмъртната ѝ конвулсия.

Тя се усмихна, жестокостта в погледа ѝ се стопи. Стисна по-силно ръката му и каза с пресекнат глас:

— Съжалявам, любими, но сега и двамата трябва да се събудим.

— Брат Френтис! — Гласът на Арендил бе тих, но настоятелен, младежът го дърпаше за ръката. — Идват конници.

Поведе ги по тясна пътечка в скалната стена, легна по корем на билото и надникна над ръба към ездачите. Батальон от Свободната кавалерия, предвождан от отряд ренфаелски рицари. Най-отпред яздеше висок мъж, чиято броня бе покрита със син емайл. След минута-две, когато водачът се приближи още малко, Френтис усети как Арендил настръхва до него.

— Баща ти?

Лицето на Арендил се бе разкривило от омраза, кокалчетата му се белееха върху дръжката на дългия меч.

— Винаги носи синя броня. Говори се, че харчи за нея половината богатство на васалството.

Конниците спряха на триста стъпки от тях, кучкарите и кучетата се придвижиха към челото на колоната. След малко един посочи право към ждрелото.

— Докато ни търсят тук, ние да бягаме — каза Давока. — Ще сме се отдалечили с няколко мили, докато ни хванат следата.

Грейлин изрече думите, които вече се оформяха в главата на Френтис:

— А когато я хванат, ще ни настигнат, преди да е паднала нощта. — Срещна погледа на Френтис. — Уморих се да бягам, братко.

Когато ездачите се появиха в галоп в ждрелото, дебелакът стоеше пред скалния навес, сплел пръсти пред шкембето си. Високият рицар със синята броня вдигна ръка, батальонът спря, а самият той подкара коня си в лек тръс и поздрави с поклон дебелака, макар и без да слиза от седлото. Разговорът им не се чуваше добре от скривалището на Френтис при входа на ждрелото, където той клечеше зад една скала заедно с Арендил, но все пак различи думите „Червения брат“ и „син“. Грейлин отговаряше на въпросите със спокойна усмивка и дружелюбно кимане, но рицарят не се върза и много скоро извади меча си, пришпори коня си напред и спря чак когато върхът на острието се озова на педя от гърдите на аспекта.

— Стига толкова, достатъчно — чу го Френтис. — Къде са те? Край на игричките.

Френтис погледна към Арендил с вдигнати вежди. Лицето на младежа беше бледо като платно, но той все пак кимна решително.

— Дарнел! — извика Френтис и излезе от прикритието. Държеше лък със запъната в тетивата стрела. Арендил се изправи до него с изтеглен меч.

Рицарят завъртя коня си към тях. Лицето му беше скрито зад шлема, но в гласа, с който зараздава команди, се лееше триумф. Останалите рицари от отряда пришпориха конете си в галоп, напълно забравили за Грейлин, което се оказа фатална грешка.

Аспектът остави придворните рицари и десетина свободни мечове да минат в галоп покрай него, после се дръпна на крачка от скалната стена, завъртя се, вдигна ръце и продължи да отстъпва, разперените му пръсти бяха насочени към един ерозирал участък от скалния навес. Звук като гръмотевица отекна в ждрелото, вдигна се червен прах и обгърна воларианската кавалерия, конете цвилеха и се вдигаха на задните си крака във врящия облак.

Грейлин продължи да отстъпва и след миг се чу нова гръмотевица, атаката на рицарите изгуби инерцията си, когато земята под краката им се разтресе и подплаши животните. Мъжът със синята броня плесна с юздите коня си по хълбока, за да го укроти, обърна се и видя как паяжина от пукнатини се разширява мълниеносно по скалите. Докато той зяпаше, Френтис го простреля в крака — назъбеният връх на стрелата улучи тънкия метал при колянната става. Рицарят се извъртя на седлото и хвана стрелата, но в същия миг втора стрела се заби в пролуката между нагръдника и рамото му и той се срина на земята.

Лежеше и виковете му се губеха в трясъка на разпадащата се зад него скала, която само след миг се пръсна с чудовищен звук, от който краката на Френтис и Арендил се подкосиха. Парчета пясъчник западаха към дъното на ждрелото, писъците на хора и коне потънаха в невъобразимия трясък на падащи камъни.

Димна колона се завихри нагоре и погълна превития силует на Грейлин и оцелелите кавалеристи и рицари, които се лутаха в паника. Френтис се изправи и простреля в гърба един кавалерист; в същия миг бойците се показаха от двете страни на ждрелото и изстреляха залп от стрели като истински професионални войници. Френтис прецени, че поне половината конници са свалени, захвърли лъка и нападна с изваден меч. Бойците последваха примера му.

Приключиха бързо — рицарите и кавалеристите намериха смъртта си от копие или меч без излишно суетене. Френтис видя как Арендил скочи и разсече с дългия си меч ръката на един кавалерист, който се опитваше да промуши Давока. Ермунд стоеше пред един засилил се за атака рицар, вдигнал меча си на нивото на главата; отстъпи настрани в последния възможен момент, нанесе майсторски удар отдолу нагоре, улучи незащитеното гърло на рицаря и го повали от седлото сред кървав фонтан.

Френтис откри Грейлин легнал на една страна, с притворени очи, кървеше от всички телесни отвори. Клекна до него и сложи ръка на якото му рамо. Клепачите на аспекта трепнаха и се отвориха сред кървави сълзи. Аспектът се загледа във Френтис с ясен поглед, после кожата около очите му се набръчка от усмивка. Грейлин се закашля в опит да каже нещо и от устата му шурна кръв. Френтис се наведе и го чу да мълви:

— Май… предпочитам живот без… пророчества.

— Аспекте?

Но аспектът на Седмия орден не каза нищо повече. Нито щеше някога да каже.

Френтис тръгна към рицаря със синята броня, който лежеше възнак. Опитваше се да стане и порой псувни се изливаше иззад затворения му шлем. Френтис подпъхна върха на меча си под забралото и рицарят млъкна веднага. Останалите бойци се стичаха към тях.

— Не трябва ли първо да го съдим или нещо такова? — попита Греблото. — Щото е васален лорд и прочие.

— Просто го убий това копеле, брат Френтис — каза Ермунд. — Или ми окажи честта да го убия аз.

Френтис вдигна с меча си забралото на рицаря. Отдолу се показа слабо лице с окървавени устни и ужасени очи.

— Вендерс! — каза с отровно презрение Ермунд, пристъпи напред и ритна раненото коляно на мъжа, който нададе нечовешки вой от болка. — Искаме господаря, не кучето. Позволил ти е да поносиш бронята му, а? Къде е той? — Ритна го отново. — Къде е?

— Достатъчно — каза Френтис. — Познаваш ли този мъж?

— Рекус Вендерс, главният придворен рицар и най-големият подлизурко на Дарнел. Предвождаше рицарите, които дойдоха за барона, а мен и хората ми предаде на воларианците. Онези, които не беше убил преди това.

— Аз… аз следвам своя васален лорд — заекна Вендерс. — Обвързан съм към него с клетва…

— Да ти пикая на клетвата. — Ермунд стъпи на шията му и натисна силно — Братовчедите ми загинаха в онзи ден, боклук мръсен!

Давока пристъпи напред и сложи ръка на гърдите на Ермунд, в очите ѝ гореше неодобрение. Рицарят я погледна гневно, после се обърна с яден вик и остави Вендерс да се дави на земята.

Френтис махна на Трийсет и четири. Бившият роб, който тъкмо чистеше острието на меча си, остави оръжието, приближи се и погледна Вендерс с обичайното си безразличие.

— Този човек беше номериран роб със специфични умения — каза Френтис на Вендерс. — Предполагам, че познаваш достатъчно воларианци и знаеш какво означава това.

Лицето на рицаря застина в гримаса на страх, а откъм бронята му се разнесе силна миризма.

— Вяра! — изпръхтя Греблото и се извърна с погнуса. — Да беше оставил на рицаря да го довърши, по-приятно щеше да е за гледане.

Отдалечи се да пребърка труповете за ценности. Престъпните навици трудно се забравят.

— Така — каза Френтис и клекна до Вендерс. — Нямаме достатъчно време за изкуството на моя приятел, затова сигурно ще разбереш защо държа отговорите ти да са откровени и кратки.

Рицарят започна да кима енергично в ограниченото пространство на шлема си.

— Ще ми кажеш всичко, което знаеш за лорд Дарнел и какви ги върши той във Варинсхолд — продължи Френтис. — Колко хора има, къде спи, какво яде. Ще ми кажеш също така къде държи аспекта на моя орден.

Направиха погребална клада за Грейлин и Френтис смънка кратка заупокойна молитва, защото за по-дълга церемония нямаха време. „Как да кажеш всичко за такъв човек в няколко изречения?“ — помисли си той. Опита се да изрецитира пасаж от Катехизиса, но след първите два-три стиха се оплете и спря. Другарите му се спогледаха неуверено, а Давока пристъпи напред.

— Моят народ се бои от такива като него — каза тя и гласът ѝ проехтя в ждрелото. — Мислим, че те крадат от онова, което принадлежи на малесата и на боговете, и че кражбата ги изкривява и ги прави недостойни за клан и доверие. Този човек ми показа, че грешим.

Арендил пристъпи напред и се усмихна тъжно на увитото в плащ тяло на Грейлин.

— Понякога ми разказваше истории за Ордена, нощем, докато другите спяха. Всяка история беше различна и носеше нова поука. Надявам се, че съм го слушал с цялото внимание, което заслужаваха историите му.

Иллиан пристъпи до него, лицето ѝ се сгърчи от напиращи сълзи. Стисна здраво ръката му и каза:

— Каза, че кръвта ме правела дама, но животът ме бил направил ловджийка. И че според него второто ми пасвало повече.

Френтис пристъпи с факлата, поднесе я към подпалките и се дръпна назад.

— Сбогом, учителю — прошепна той на издигащите се пламъци.

Давока свали бронята на Вендерс, извади стрелите и превърза раните му. Действаше бързо и грубо, така че писъците на рицаря ехтяха надалеч и Ермунд се видя принуден да запуши с ръка устата му и да опре нож до гърлото му, докато Давока приключи. Опряха го на голям камък, сринал се от скалната стена, и оставиха една манерка така, че да може да я стига.

— Когато господарят ти те попита какво е станало — каза му Френтис, — кажи му, че Червения брат му праща поздрави и скоро ще се върне, за да си уредят сметките. Ако си умен, ще пропуснеш да му кажеш колко услужлив си бил.

— Вие всички сте глупаци — отвърна рицарят, открил в себе си останки от храброст сега, след като беше станало ясно, че няма да го убият. — Тази земя вече е на воларианците. Ако искате да живеете, трябва да прегънете коляно пред тях. Мислете ме за страхливец, ако щете, но след двайсет години аз още ще съм жив, а всички вие отдавна ще сте ум…

Стрелата от арбалета на Иллиан издаде металически звън, когато се удари в скалата зад Вендерс, след като го бе пронизала в окото. Не беше за вярване, но той успя да изблее още няколко думи, които, уви, се изгубиха в пръските разпенена слюнка, която изби на устата му, после клюмна напред, безжизнен и мълчалив.

— Извинявай, брат Френтис — каза Иллиан с израз на искрено разкаяние. — Пръстът ми се хлъзна.

Три дни се движиха на север. От клането в ждрелото бяха оцелели само два коня, две високи ренфаелски животни, които сега служеха като товарни коне под грижите на инструктор Ренсиал. Мъртвите воларианци се бяха оказали щедър източник на храна — в багажа им имаше ивици сушено месо и твърди сухари от пшеница и ечемик, от които ставаше изненадващо вкусна попара, ако ги накиснеш във вряла вода.

На третия ден скалите и доловете на Северен Азраел отстъпиха пред високите хълмисти равнини на ренфаелската граница, тревистите възвишения се издигаха насред богати пасбища, без горички или скали, които да им предложат подслон.

— Може да свърнем на изток — предложи Греблото. — Да тръгнем към крайбрежието. Там теренът е по-неравен. Помня го ясно от дните си на контрабандист.

— Нямаме време да заобикаляме — отвърна Френтис, макар че отлично разбираше защо бившият бандит държи да тръгнат на изток, „Тук е идеално за кавалерия, но нямаме друг избор.“

Продължиха напред, като избягваха пътища и селца, придържаха се към пасбищата, а хълмовете изкачваха само вечер, за да си направят лагер и да пренощуват. След още два дни преход наближиха река Андур, отвъд която, по думите на Арендил, имало предостатъчно гора.

— Слава на Покойните — каза Иллиан. — Тук се чувствам все едно съм гола.

Бяха изминали пет мили следващата сутрин, когато го чуха — далечен гръм, придружен от леко треперене под краката им. Сред тях вече нямаше ни един достатъчно наивен да вземе тези звуци за начало на буря.

— Движат се на юг — докладва Давока, проснала се с ухо, долепено до земята. — Пред нас са — добави и се изправи. — Много скоро ще са тук.

— Иллиан! Арендил! — Френтис им махна да яхнат конете. Инструктор Ренсиал свали набързо дисагите и им даде юздите. — В галоп на запад — каза им Френтис. — Не спирайте. След седмица би трябвало да стигнете до Нилсаел… — Млъкна, защото Иллиан внезапно пусна юздите и се дръпна назад със скръстени ръце. Арендил застана до нея, също захвърлил юздите.

— Това не е игра… — започна Френтис.

— Знам, че не е игра, брат Френтис — прекъсна го Иллиан. — А аз не съм дете, същото важи и за Арендил. След онова, което направихме, вече не сме деца. Оставаме.

Френтис ги гледаше безпомощно и се давеше в чувството си за вина. Идеше му да им кресне: „Ако умрете тук, вината ще е моя!“

— От самото начало беше ясно, че едва ли ще оцелеем, брат Френтис — каза Арендил с мрачна усмивка.

Френтис издиша бавно, преглътна напиращия крясък, после плъзна поглед по нещастната си банда и не видя страх върху нито едно лице. Всички го гледаха с мълчаливо уважение и чакаха заповедите му. „Бях превърнат в чудовище, но тези хора ме направиха по-добър човек. Върнаха ме. Прибрах се у дома.“

Вече ясно усещаше треперенето на земята под краката си — нарастваше плавно и неотвратимо. „Сигурно са хиляда или повече.“

— Направете кръг — каза той и посочи едно малко възвишение на двайсетина крачки от тях. — Инструктор Ренсиал, моля, яхнете един кон и застанете заедно с мен в центъра.

Яхна другия кон, подкара го към възвишението и застана до Ренсиал, докато другите затваряха обръча около тях, оформяйки бодлив жив плет от изтеглени мечове и изпънати лъкове.

Първите конници се появиха пред погледа им след минути, неясни силуети в утринната мараня, двайсетина мъже, които препускаха в галоп. „Без брони са — помисли Френтис. — Волариански съгледвачи…“ Главата му се изпразни от мисли, когато различи лицето на водещия ездач. Слаб мъж на средна възраст с късо подстригана коса и много светли очи, с тъмносин плащ, който се развяваше зад него.

— Свалете оръжията — извика Френтис, смъкна се от седлото и тръгна напред с подкосени крака. Мъжът със синия плащ дръпна юздите и спря коня си пред него.

— Братко — поздрави го инструктор Солис, гласът му бе дори по-дрезгав, отколкото го помнеше Френтис. — Май се движите в грешната посока.

8. Рева

Рева чу гласа на Четеца още преди да е стигнала площада и се зачуди как един толкова стар човек може да крещи толкова силно.

— … Отецът е отвърнал погледа си от нас заради тези прокълнати еретици…

Затича се и скоро излезе на площада, който се оказа пълен с хора, всички загледани в центъра на откритото пространство и слушащи в захлас думите на Четеца.

— … този град е дар от Отеца! Бижуто, подарено на Обичаните и наречено на най-великия му слуга! А ние позволихме развалата на друговерците да загнои тук…

— Дръпнете се! — Рева започна да си пробива път през множеството. Повечето зяпачи се отместваха, щом видеха лицето ѝ, други не бързаха толкова, а тя не беше в настроение за любезности. — Мръдни бе! — озъби се Рева и мъжът, който бе посегнал да я сграбчи за ръката, залитна назад с разкървавен нос. След това преминаването ѝ през тълпата стана по-лесно.

— … прочистете този град! Това ми каза Отецът, това пише в Десетокнижието, макар че положих сериозни усилия да открия друг съвет. „Направете града ми чист като преди и взорът ми отново ще се обърне към вас…“

Рева най-сетне се измъкна от тълпата и видя, че в центъра на площада е пълно с коленичили хора, вързани с въжета и заобиколени от мъже с извадени мечове. Повечето мечоносци бяха жреци, забеляза Рева, а останалите бяха предимно мъже над средна възраст, твърде стари, за да участват в сраженията при стените. Като я видяха, немалко от тях очевидно се почувстваха неудобно, но имаше и такива, които я гледаха предизвикателно, един дори се осмели да ѝ препречи пътя, когато тя тръгна към Четеца.

Мечът изскочи мълниеносно от ножницата ѝ и мъжът побърза да се дръпне. Рева с изненада позна в смелчагата продавача на плодове, от когото беше купила ябълка през първия си ден тук, на стъпалата на катедралата.

— Махни се от пътя ми — каза тя с глас тих и пълен с неприятни обещания.

Продавачът на плодове пребледня и отстъпи назад.

— Ето я! Идва! — извика напевно Четецът от стъпалата на катедралата. — Точно както предсказах. Незаконородената ученичка на курвата, фалшиво благословената.

Погледът на Рева попадна върху брат Харин, коленичил с окървавено лице пред редицата пленници. Велис стоеше на колене до лечителя с вързани зад гърба ръце и дървена запушалка в устата. Аркен бе коленичил от другата ѝ страна, полюляваше се от слабост; лицето му беше бледо като платно, а главата му клюмаше.

— Имам една благословия за теб — викна Рева на Четеца и хукна напред, заслепена от червено. — Направена е от стомана, не от думи.

Любимият жрец на Четеца, онзи, който идваше да им носи бележниците му, се опита да я спре с неумело мушване на рапирата. Оръжието падна на плочките с все два от пръстите му. От двете страни на Четеца се редяха неговите епископи и на Рева не ѝ убягна фактът, че нито един от тях не пристъпи напред да го защити — повечето я зяпаха стреснати, а неколцина предпочетоха да отклонят поглед, един-двама дори се усмихнаха сякаш. Рева стисна стареца за предницата на робата и той се отпусна в хватката ѝ като чувал с картофи. Дръпна го едно-две стъпала надолу и вдигна заплашително меча си.

— Жрецът! — каза тя. — Кой е той? Знам, че докладва на теб.

— Такъв грях. — Старецът поклати глава, в очите му блестеше лудост и изумление. — Такава развала на свещената плът. Точно ти, обещаната за нашето спасение, пропита от неестествена страст…

— Просто ми кажи! — Натисна го надолу, върхът на меча проби дрехата му.

— Ярката светлина на твоето приношение ще ни обедини. Обещано му е от пратеника на самия Отец…

— РЕВА!

Беше единственият глас, който можеше да я спре. Обърна се и видя чичо си да накуцва през тълпата; хората се отдръпваха да му направят път с наведени глави. Беше жалка гледка, изпосталял умиращ човек, който си влачи краката и използва стар меч за бастун. Ала имаше и достойнство в тази жалка картинка, авторитет в нетрепващия му поглед, на който реагираха дори мечоносците — сведоха оръжията си, когато васалният лорд наближи бавно стъпалата.

Рева пусна Четеца и слезе при чичо си, който спря задъхан няколко стъпала по-надолу.

— Мисля — каза той със слаб глас, — че нашият народ ще иска да чуе новината, която носиш.

— Новина, чичо? — попита тя, задъхана от едва потиснат гняв.

— Да. Откровението на Отеца. Време е да го споделим с хората.

„Откровение?“ Рева плъзна поглед по множеството и видя различни изражения — имаше страх и надежда, но най-вече дълбока несигурност. „Това им предлага той — осъзна Рева и стрелна с поглед Четеца. — Предлага им сигурност. Лъжа, маскирана като велика истина. Ако го убия, няма да докажа, че греши.“

— Лорд Вейлин Ал Сорна идва да ни помогне! — каза тя високо, за да я чуят всички. — В момента се придвижва насам с голяма и силна армия!

— Лъжи! — изсъска Четецът и бавно се изправи. — Опитва се да заличи словото на Отеца чрез лъжи! И при това се позовава не на друг, а на Мрачния меч!

— Ал Сорна не е Мрачния меч! — извика тя, когато тълпата се разшумя. — Той идва да ни спаси. Аз съм лейди Рева Мустор, наследница на престола на това васалство и дъщеря на Верния меч. Наричате ме благословена, вярвате, че Отецът е обърнал взора си към мен. Аз казвам, че го е обърнал към всички нас. А Отецът не награждава убийството.

— Те отхвърлят любовта на Отеца! — Четецът посочи с костелив пръст коленичилите пленници. — Присъствието им зад тези стени отнема от силата ни!

— Отнема от силата ни? — Рева спря погледа си върху продавача на плодове, който се беше опитал да ѝ препречи пътя. — Ти! Ти имаш меч. Защо не съм те видяла на стените?

Мъжът се размърда и се огледа притеснено.

— Имам дъщеря и трима внуци, милейди…

— Които ще умрат, освен ако не удържим града. — Обърна се към един жрец, който стоеше близо до стъпалата, едър мъж с тънък меч, който висеше от месестата му ръка като мокра вейка. — Ти, слуга на Отеца, и теб не съм виждала на стените. Но този мъж — и посочи Аркен, — него съм го виждала многократно там, виждала съм го да се бие и да пролива кръвта си във ваша защита. А този пък — посочи брат Харин — се труди неуморно и помага на ранените. А тази жена… — Очите на Велис грееха ярко, широко отворени над запушалката в устата ѝ. — Тази жена служи на васалството вярно и отлично в продължение на години, а напоследък се труди до изнемога, за да осигури прехраната на обсадения ни град.

Обърна взор към множеството.

— Не те отнемат от силата ни. А вие! Вие сте нашата слабост! Идвате тук като роби, в каквито воларианците искат да ни превърнат, и се кланяте на този лъжлив старец, пълните сърцата си с лесна омраза, макар да знаете, че Отецът говори единствено за любов!

Обърна се пак към едрия жрец.

— Остави това, преди да си се порязал. — Той я зяпна и мечът с тънкото острие издрънча върху плочките. Рева плъзна поглед по останалите мечоносци и всеки от тях захвърляше оръжието си, щом очите ѝ се втренчеха в него, някои свеждаха поглед от срам, други я гледаха с изумление.

Множеството отдясно внезапно се раздвижи и Рева погледна натам — Антеш и Арентес си пробиваха път през хората, следвани от домашната гвардия в пълния ѝ състав, дузина стрелци и мъжете от Кралската гвардия. Рева вдигна ръка, когато новодошлите тръгнаха към пусналите оръжията мечоносци, после посочи пленниците.

— Освободете тези хора, господа, ако обичате.

Погледна през рамо Четеца. Лицето му беше побеляло, може би от гняв, а може би от изумление.

— Катедралата се затваря до следващо нареждане. И не си показвай лицето извън нея, ясно? — Прибра меча си в ножницата и слезе по стъпалата към васалния лорд. — Мисля, че имаш нужда от почивка, чичо.

Той кимна уморено и се усмихна, после изведнъж примигна стреснато, а очите му се разшириха, вперени в нещо зад гърба ѝ. Рева се обърна и видя Четеца да връхлита отгоре ѝ с кинжал в костеливата си ръка, оголил жълтите си зъби в ненавистна гримаса. Беше твърде близо и връхлиташе твърде бързо, та Рева да се дръпне настрани или да парира удара. Зърна нещо да разсича въздуха край нея, после Четецът се сви на две, кинжалът му я одраска пътьом по ръката и той се срина на катедралните стъпала пред нея. От корема му стърчеше мечът на дядо ѝ. Старчокът се закашля, сгърчи се и умря.

Рева улови чичо си, преди да е паднал, прихвана главата му в скута си. Сложи ръка на гърдите му и усети все по-бавния пулс на сърцето.

— Досега… не бях убивал… никого — каза той. — Радвам се… че именно той… се оказа първият. — Вдигна треперлива ръка към лицето ѝ и Рева я притисна към бузата си. — Никога… не се съмнявай… в любовта на Отеца, моя прекрасна… племеннице. Обещай.

— Обещавам, чичо. Не се съмнявам сега, няма да се усъмня и за в бъдеще, никога.

Той се усмихна, кървясалите му очи загубиха блясъка си.

— Брадор — прошепна той.

— Чичо?

— Мъжът, когото жрецът наричаше „лорд“… името му е… Брадор… — Костеливата ръка се отпусна в нейната. Очите му още гледаха нагоре към лицето ѝ, но Рева знаеше, че вече не виждат нищо.

Васален лорд Сентес Мустор бе положен за вечността в семейната крипта зад стените на имението. По нареждане на Рева присъстваха само тя и мъжете, които носеха ковчега. Искала бе да присъства и Велис, но тя още не беше на себе си след изпълнения със събития ден, върнала се бе в имението пребледняла и с блуждаещ поглед и се бе заключила в стаята си. Рева отпрати носачите и до вечерта седя сама до ковчега. Беше обикновен чамов сандък, който изглеждаше не на място до пищно гравираните мраморни саркофази на предците ѝ. След време трябваше непременно да се погрижи за това. Отвън долиташе тихият ритмичен звук на каменните гюлета, които обсадните машини изстрелваха неуморно към поредната разширяваща се пробойна в стената. Според доклада на Антеш му бяха необходими само още две седмици, за да завърши вътрешната стена.

Надявала се бе, че като поседи тук с костите на предците си, ще получи някакво прозрение, ще ѝ хрумне гениална идея или хитра стратегия как да спаси града, след като крепостните му стени поддадат окончателно. Уви, получи само изтръпнали от студа задни части и чувство за загуба, което бе толкова силно, че все едно гигантска ръка беше изгребала вътрешностите ѝ.

Стана, отиде при ковчега и бръсна с пръсти нелакираното дърво.

— Сбогом, чичо.

Велис ѝ отвори вратата на седмото почукване, бледа и със зачервени очи. Подобие на усмивка прекоси лицето ѝ, после тя се обърна към стаята и влезе навътре, като остави вратата отворена. Рева я затвори след себе си и погледна Велис. Тя седеше на бюрото си, където я чакаше пергамент, изписан наполовина с красивия ѝ почерк.

— Официалното писмо с оставката ми — каза тя и взе перото. — Мисля да приема предложението ти за коня и златото. Когато всичко това приключи, разбира се. Чувам, че Далечният запад предлага много възможности…

Млъкна, когато Рева се приближи и сложи ръце на раменете ѝ. Младата жена явно не бързаше да ги дръпне и Велис вдигна очи да срещне погледа ѝ в огледалото.

— Нали уж беше петно.

Рева се наведе и я целуна по шията. Велис ахна от удоволствие, което изпълни Рева с чувство на екстаз.

— Петното се отми — каза тя, хвана Велис за ръцете и я поведе към леглото. — Сега е дар.

„Грешно ли е? — питаше се тя на следващата сутрин. — Да се чувствам толкова добре във време като сегашното?“ Докато трая съвещанието с капитаните, вниманието ѝ бе наполовина съсредоточено върху усилието да държи под контрол напиращите усмивки, а към Велис дори не смееше да погледне, от страх че ще се ухили до уши или ще се изчерви като домат. Чичо ѝ беше мъртъв, Четецът — заклан на стъпалата на собствената си катедрала, градът бе на ръба на унищожението, а тя можеше да мисли само за чудната нощ, която бе преживяла.

— Просто не е достатъчно, и толкова — настояваше Антеш и потропваше с кокалчета по разпънатата карта на масата в библиотеката. — Можем да ги задържим при пробойните за не повече от няколко часа, а те през цялото време ще атакуват друга част от стената, за да разделят силите ни.

— Какво друго можем да направим? — попита Арентес, старият командир на стражата. — Отбраната на този град разчита единствено на стените. Няма резервен план. Милейди — той се обърна към Рева, — би помогнало, ако имахме някаква представа след колко време Мрач… ъъ, лорд Ал Сорна ще успее да доведе армията си тук.

Рева успя да не вдигне високо вежди. „Той ми е повярвал.“ А после видя напрегнатия поглед на лорд Антеш и осъзна, че старият гвардеец не е сам в заблудата си. „Те наистина вярват, че Отецът ми е изпратил някакво свещено видение.“

— Тези… подробности не ми бяха разкрити, милорд — отвърна тя. — Трябва да планираме така, че да удържим града възможно най-дълго.

Антеш въздъхна и се загледа отново в картата.

— Може би ако построим кули тук и тук, точно зад новите стени. И да ги напълним със стрелци, които да посрещнат воларианците с масиран обстрел…

Лордът на стрелците продължи да развива тезата си, но Рева не го слушаше, а разглеждаше картата. Направи ѝ впечатление почти идеално кръглата ѝ форма. Празното петно на площада беше като центъра на мишена за стрелба с лък, улиците наоколо бяха подредени като концентрични кръгове. Рева посегна за едно парче въглен и започна да чертае по картата.

— Мислим в прекалено малък мащаб — каза тя на двамата лордове, докато чертаеше серия от черни кръгове през улиците, всеки по-малък от предишния. — Не две вътрешни стени, а шест. Всяка трябва да се удържи възможно най-дълго. Стрелци на всеки покрив. Улиците се тесни, така че не е нужно стрелците да са многобройни. Когато пробият една стена, се изтегляме зад следващата.

Арентес дълго разглежда плана ѝ, преди да каже:

— Това означава да сринем четвърт от града.

— Града ще го построим отново, но хората не можем да върнем от мъртвите. — Погледна Антеш. — Милорд?

Лордът на стрелците кимна бавно.

— По всичко личи, че Отецът правилно е избрал своята благословена. Но ще трябва да работим здраво, за да приключим новите стени преди външната да е паднала.

— Да се хващаме на работа тогава. Пък и според мен хората ще се зарадват на всичко, което обещава да отвлече вниманието им от неспирните трясъци.

Велис организира работни бригади по местоживеене, като начело на всяка сложи по един опитен строител. Работеха на смени от по седем часа и никой не гладуваше сега, когато строгото разпределяне на дажбите беше зарязано в полза на по-неотложни неща. Нощем събаряха къщи, които се издигаха в града от векове, и от тухлите и камъните им издигаха барикадите, които бързо се сдобиха с името „пръстените на благословената дама“. По-високите къщи бяха превърнати в миниатюрни крепости с дървени платформи, монтирани към покривите, за да поемат още стрелци, всяка добре заредена с оръжия и муниции. Многобройни мостчета бяха опънати между покривите на къщите, така че подкрепления да се придвижват от едно място на друго.

През това време Рева репетираше с домашната гвардия и градската стража как ще реагират на предстоящата воларианска атака.

— Това наистина ли е необходимо сега? — попита я Велис, като гледаше войниците, които за десети път се спускаха от стените, а Рева отброяваше на глас секундите.

— Всеки, когото убием на стената или при пробойните, е един по-малко, когото да убием на улиците — обясни Рева. Отиде при сержанта на домашната гвардия, който стоеше задъхан заедно с хората си. — По-добре отпреди, но пак с твърде бавно. Още веднъж.

— Имаш късмет, че те обичат — отбеляза Велис, докато гвардейците потегляха на бегом обратно към стълбището.

— Оказва се, че благословията на Отеца, истинска или не, може да върши чудеса.

Велис кимна и нацупи устни.

— Аз, ъъ, мислех да прегледам още веднъж запасите в мазето. Сигурно ще ми отнеме час или дори повече.

Поклони се официално и тръгна, а Рева можеше единствено да се надява, че гвардейците ще отдадат изчервеното ѝ лице на тренировките. Така я караха след онази първа приказна нощ — кратки, но вълнуващи срещи в тъмни ъгълчета, а чувството, че крадат ценно време за личните си удоволствия, прибавяше особена тръпка към любовта им.

— Трудиш се здравата, а?

Рева се обърна и видя Аркен да върви към нея с вдървена походка, лицето му бе напрегнато от потисната болка.

— Връщай се в леглото — нареди му тя.

— Още една минута в лечебницата и ще полудея — отвърна Аркен. — Брат Харин е добър човек, но историите му нямат край. Знаеш ли, че това му е петата война? Ако му позволиш, ще ти разкаже всичко за предишните четири с най-големи подробности.

Рева видя решимостта в погледа му и се отказа.

— На лорд Антеш му трябва помощ в източния квартал — каза тя. — Стигнали са до стара винарна с необичайно дълбоки основи.

Той кимна, но после се поколеба.

— Никога няма да идем в Пределите, нали? Дори ако спечелим тук.

Загледана в широкото му честно лице, Рева видя, че момчето, което познаваше преди, е изместено от този добър и храбър мъж, който стоеше срещу нея сега. Стана ѝ болно, защото знаеше, че той не може да остане с нея. На нея един брат би ѝ дошъл добре, но Аркен вече си имаше сестра.

— Спрях се на лейди губернаторката на Кумбраел — каза тя. — За моя официална титла. Както самият ти каза, васална дама не звучи добре.

— Лейди губернаторка — повтори той с широка усмивка. — Приляга ти. — Сгъна се в изящен реверанс, примижа и разтърка гърба си, докато се изправяше, после тръгна към източния квартал.

Беше с Велис, когато камъните изведнъж спряха да падат. Лежаха с преплетени крайници върху купчина кожи в едно тъмно кьоше на избата, потни и задъхани.

— Обичам ръцете ти — каза Велис, сплете пръсти с нейните и я целуна по врата.

— Груби са, с мазоли, а ноктите ми са направо ужасни — отвърна Рева. — А краката ми са по-зле и от тях.

— Ти не си добре. — Велис се надигна да я целуне по устните и целувката се проточи. — Всичко в теб е възхитително, всеки сантиметър.

Рева се изкиска, когато устните на Велис се смъкнаха по-надолу, и зарови пръсти в богатата ѝ коса с дъх на ягоди…

— Чакай! — каза тя, осъзнала изведнъж промяната.

— Какво? — Велис вдигна глава и се нацупи.

— Спряха. — След толкова време отсъствието на постоянния трясък беше като безкраен вик от тишина. Рева се измъкна от прегръдката ѝ и посегна за дрехите си.

— Мислех си да помогна на брат Харин с ранените — каза Велис, докато се обличаха. — На този етап няма какво друго да направя, нали така?

Впери в Рева разширени очи, сбърчила чело в израз на отчаяна надежда. Рева закачи меча на гърба си и спря да я млесне по устните.

— Пази се — каза и отметна един кичур от челото на Велис. — Обичам те.

Куритаят изпъшка тихо, когато мечът го посече през очите, и това беше първият път, когато Рева чуваше някой от тях да даде израз на болка. Тя скочи и заби и двете си стъпала в гърдите му, докато той сечеше празния въздух, ослепен, но все още крайно опасен. Ритникът го запрати към стената и той се прекатури през парапета върху главите на другарите си. Рева се претърколи на крака, като избегна удари с меч от три страни; домашната гвардия се събираше около нея, мушкаше и сечеше с алебардите си.

Рева преброи набързо хората си и установи, че вече е загубила близо половината под свое командване. Хвърли поглед към вътрешната стена около първата пробойна — видя купища волариански трупове и непрестанен дъжд от стрели, с който техните хора по покривите засипваха врага. Но нападателите, изглежда, се бяха организирали, плътен възел от мъже с щитове се придвижваше бавно напред, следван от други бойци, които го използваха за прикритие. „Време е.“

— Отстъпи! — извика тя, хвърли се напред да прониже оголения врат на един куритай, после се обърна и хукна заедно с гвардейците. Тичаха по-бързо, отколкото на тренировките, спуснаха се на бегом по стъпалата и се прехвърлиха през първия пръстен, без да загубят нито един човек. Куритаите не се поколебаха и за миг, хвърлиха се тичешком към новата стена, но падаха с десетки, пронизвани от стрелците по покривите. Онези, които все пак успяха да изкатерят пръстена, бяха толкова малко, че защитниците бързо ги посякоха.

— Запомнете сигнала — каза Рева на сержант Лаклин. — Чуете ли три изсвирвания с рога, отстъпвате към следващия пръстен.

— Знам, милейди. — Лаклин избърса потното си чело и се ухили. — Накарахме ги да платят скъпо и прескъпо, нали?

— Безспорно. Да видим дали ще ги принудим да платят цялата цена.

Хукна към западния участък, където Антеш събираше хората си след отстъплението към втората стена. Наведе се в движение, когато една от огнените топки на воларианците падна на няколко метра пред нея. Гореща вълна, примесена с дим, понесе искри и парчета от тухли. Антеш беше предвидил тази тактика и бе организирал противопожарни отряди, които да патрулират по улиците между пръстените. Сега те се появиха с кофи в ръце, предимно възрастни хора и по-малко младежи. Атакуваха пожара с ожесточението на рота гвардейци, пясък и вода угасиха пламъците само за няколко минути. Пожарът се оказа изненадващо малък за толкова голяма огнена топка.

— Добре е да живееш в град от камък, милейди — каза водачката на пожарната команда, яка жена на средна възраст, която Рева помнеше от опашката молители в деня, когато се беше вмъкнала в имението на васалния лорд. Въпреки думите ѝ Рева виждаше пет-шест димни колони, които показваха, че не всички части на града са недостъпни за огъня.

— Не се отпускайте, момчета! — Антеш стоеше на един покрив с изглед към западния участък. Избрал бе за свой команден пост сградата, в която се помещаваше гилдията на зидарите, най-стабилната сграда в града, с дебели зидове и тесни прозорци, идеални за стрелците. Под тях воларианците се трупаха около стената с вдигнати щитове, а през пробойната се стичаха още и още. Изглежда, им бе наредено да атакуват самата стена, а не да се изкатерят по нея, между щитовете се виждаше как блъскат с късите си мечове по прясната зидария в организиран опит да я съборят.

Рева взе едно гърне с масло за осветление и го хвърли върху щитовете, гърнето се пръсна и течността ги заля. Огнена стрела последва гърнето и много скоро воларианците се видяха принудени да захвърлят горящите щитове и повечето загинаха от стрелите, с които защитниците ги засипаха моментално. Но през пробойните идваха други, сякаш войската им нямаше край.

Отдясно се чу рог, две изсвирвания, сигнал, че всеки миг ще се отвори нова пробойна.

— Дръжте здраво тук! — каза тя на Антеш и хукна към най-близкото мостче между покривите.

Два батальона свободни мечове атакуваха в различни точки по протежение на северния пръстен; единият срещаше отпор, но другият бе успял да се прехвърли през стената — малък, но растящ възел от щитове, засипван със стрели и какво ли още не. Тук защитниците бяха предимно цивилни граждани, подсилени с няколко стрелци и гвардейци, но липсата им на военен опит донякъде се компенсираше от ожесточението, с което се сражаваха. Рева видя как един едър мъж на преклонна възраст с кожена престилка на дърводелец напада воларианския възел с брадва, следван от неколцина млади чираци. От покривите наоколо хората хвърляха по врага камъни и шишета, както и непрестанен порой от псувни и обиди.

— Умрете, лайна такива, еретици мръсни! — кресна една млада жена, вдигна голямо строително блокче над главата си и го метна по воларианците. Снарядът падна в средата на покрива от щитове и проби дупка. Рева видя своя шанс, хукна към ръба на покрива и скочи. Падна върху един войник, който тъкмо се опитваше да стане и да запуши с щита си отвора в защитата. Мъжът омекоти падането ѝ и се строполи на паветата. Мечът се заби в отворената му уста и прониза мозъка. Къси мечове се насочиха към нея и Рева скочи, въртеше се и се извиваше, мечът ѝ летеше като сребърна резка, намираше очи и гърла с ужасяваща точност. Като видяха какво прави тя, цивилните удвоиха усилията си, старият дърводелец размахваше свирепо брадвата си и ревеше, а чираците му налагаха де що сварят със секири и чукове. Други притичаха от къщите наоколо, награбили ножове и сатъри. Трети нямаха никакво оръжие, хвърляха се върху гърбовете на воларианците, млатеха ги с юмруци и им деряха очите.

Воларианците скоро се прекършиха под натиска, някои пробваха да се изкатерят обратно по стената, но до един бяха поразени със стрели в гърба. Други се биха до края, а един дори успя да отблъсне цивилните, застанал над свой повален другар, размахваше меча си с икономичните и умели движения на ветеран. Зъбеше се на цивилните и крещеше неразбираеми проклятия, докато хората събираха кураж за нова атака, а после видя Рева и се вкамени.

— Много си смел — отбеляза тя и атакува още преди да е изрекла наблюдението си докрай. Приключи бързо — храбрият ветеран се закашля и умря, след като мечът ѝ намери тясната пролука под нагръдника му.

— Може ли? — обърна се Рева към дърводелеца и кимна към брадвата му. Той ѝ я даде с безмълвно обожание в очите.

— Този мъж — каза им тя, обкрачила трупа на ветерана, и се наведе да свали шлема му, — вероятно е герой сред своите. Редно е да знаят какво се случва с героите им в този град.

Чуваше заповедите, които воларианските сержанти и офицери крещяха на войниците си от другата страна на стената, прегрупирайки ги за нов удар, но гласовете утихнаха внезапно, след като Рева метна главата на ветерана през стената.

— Бихте се добре — каза тя на хората с усмивка, успя дори да скрие раздразнението си, когато те започнаха да коленичат пред нея. — Съберете оръжията на убитите и бъдете готови. Това съвсем не е краят.

Удържаха външния пръстен до полунощ. Пробивът дойде при източната стена, когато един батальон от войници роби, с цената на много жертви, разби стената с таран, а куритаите нахлуха през отвора да затвърдят успеха им. Лорд Арентес бе наредил да изсвирят тройния сигнал с рог и предварително репетираното оттегляне започна. Стрелци прикриваха изтеглянето им със залпове от покривите, пускаха по пет стрели, после отстъпваха двайсет крачки, спираха и изстрелваха още пет. На улиците долу хора влачеха каруци и мебели да заприщят за кратко пътя на връхлитащите воларианци, после хукваха на свой ред към следващия пръстен.

Рева взе лъка си и застана на най-високия покрив зад втория пръстен, гледаше как защитниците спринтират през петдесетте метра изравнен със земята град, превърнат сега в ничия земя — а скоро щеше да бъде превърнат и в кланица. За щастие на воларианците им беше кипнала кръвта, и защо не, в крайна сметка най-после можеха да оберат плодовете на тежките си усилия, клането и изнасилванията бяха неизбежната награда за всеки, който превземе вражески град. Затова те се изсипаха в кланицата с размахани мечове, жадни за кръв и без щитове.

По-късно Антеш го нарече най-великия час в историята на кумбраелското лъкометство, и с право, защото гледката беше невероятна. Толкова много стрели имаше във въздуха, че бе почти невъзможно да се види резултатът, все едно се взираш през гъст дим с надежда да видиш пожара. Рева изстреля шест стрели за шест секунди, Аркен се опитваше да не изостава от темпото ѝ — стоеше до нея и кривеше лице от болка при всяко опъване на тетивата. Бурята продължи една минута и нито един волариански войник не стигна до втория защитен пръстен. Антеш даде заповед за прекратяване на стрелбата, въздухът се изчисти и разкри килим от трупове, покрил кланицата. Нито един воларианец не бе успял да се приближи на по-малко от десет метра до стената. В прикритието на съседните улици се виждаше по някой оцелял, неколцина се препъваха на открито, ранени в крайниците, всичките варитаи, ако можеше да се съди по странно спокойните им изражения.

Рева ги довърши лично, по една стрела за всеки, а когато и последният падна, откъм защитниците се надигна грозно ръмжене, което скоро се усили до рев, пълен с омраза и предизвикателство.

Нямаше почивка за защитниците тази нощ: воларианците си пробваха късмета с огън вместо с масирани атаки, мятаха гърнета с масло по пръстена и палеха маслото с огнени стрели. Още веднъж каменните градежи дадоха предимство на алторците и пожарите бързо бяха потушени. Но за разлика от камъка, хората горяха и при брат Харин скоро потърсиха помощ десетки пострадали. Трупаха се пред катедралата, защото Рева я беше дала на лечителя за временно ползване, скамейките бяха превърнати в легла и повечето вече бяха заети. Само един от епископите бе имал глупостта да възрази, побелял стар духовник, който стискаше жезъла си с треперещи ръце и ѝ цитира намръщено един стих от Деветата книга: „Само мир и любов могат да живеят в къща, която е благословена от взора на Отеца.“

— „Не извръщай погледа си от хората в нужда — контрира Рева, позовавайки се на Втората книга. — Защото Отецът никога не би го направил.“ Махни се от пътя ми, старче.

Обгорените хора бяха тъжна гледка, с опърлена коса и дълбоки сълзящи рани по кожата, пищяха от нетърпима болка, която утихваше единствено след високи дози червен цвят.

— Още един ден като този и всичко ще изчезне — каза тъжно Велис. Облечена бе с проста рокля, покрита с кръв и мръсотия, с навити ръкави и прибрана назад коса, лицето ѝ омазано с пот и сажди. На Рева ужасно ѝ се искаше да я целуне, тук и сега, пред очите на навъсения епископ и Отеца, ако Той изобщо поглеждаше насам, в което Рева се съмняваше дълбоко.

— Внимавай, любов моя — прошепна Велис, разчела правилно погледа ѝ. — Хората тук се оказаха по-толерантни, отколкото очаквах, но това няма да го приемат.

— Не ми пука — каза Рева и посегна да хване ръката ѝ.

— Просто спечели битката, Рева. — Велис плъзна за миг палец по ръката ѝ, после я пусна. — После ще решим за какво ни пука най-много.

Вторият пръстен издържа през нощта, но на сутринта в една сграда близо до южната стена пламна пожар. Беше склад на тъкаческата гилдия, пълен с топове ленен плат. Огънят се разгоря толкова бързо, че пожарните команди не успяха да го овладеят, горещината скоро стана нетърпима за защитниците и Рева заповяда да се оттеглят към следващия пръстен. Този път дадоха жертви при изтеглянето — воларианците реагираха по-бързо, възползваха се максимално от настъпилия хаос и се прехвърлиха през стената, докато собствените им стрелци ангажираха вниманието на стрелците по покривите, немалко от които паднаха в мелето, задръстило улиците долу. Групи стрелци се оказаха отрязани от основната сила на армията, окопаха се в подсилени къщи, истински малки крепости, и взеха висок данък на воларианците, които дойдоха да ги изкарат оттам.

Рева гледаше от един покрив как група варитаи многократно се опитва да превземе параклис на няколко улици по-натам: катереха се по стените, опитваха се да влязат през прозорците, но труповете им неизменно политаха обратно. Накрая обградиха сградата и я атакуваха със стотина гърнета масло, после офицерът им хвърли запалена факла. Пламъците се разгоряха бързо и защитниците изскочиха от параклиса, не подгонени от страх, а пришпорвани от дива ярост, хвърляха се срещу варитаите без помен от страх. Рева се поизправи от изненада, когато позна човека, предвождащ защитниците — едър и облечен в жреческо расо, — който сечеше воларианците с меч с тънко острие. „Жрецът от площада.“ Той загина, разбира се, той, както и всички останали, посечени и заклани на улицата, но не преди да са повалили поне два пъти повече врагове от собствената си бройка.

Рева тъкмо се обръщаше, когато нещо се удари в плочите на покрива с влажен звук. Търколи се по покрива и спря в краката ѝ — и тя видя отпуснато жълтеникаво лице и празни очи, вперени в нея. Чуха се още такива звуци. Рева се огледа и осъзна, че от небето валят глави. Чу жена да пищи на улицата долу, вероятно познала някой от страшните снаряди.

Отиде в имението, където Арентес и Антеш обсъждаха нещо над една карта.

— Имаме ли пленници?

Двайсетина мъже бяха държани под стража в едно кьоше на градините, повечето ранени и до един занемели в очакване на смъртта. Без изключение бяха свободни мечове — куритаите и варитаите не се предаваха, а защитниците доубиваха ранените, защото, дори ранени, войниците роби продължаваха да се бият.

— Всичките са офицери или сержанти — обясни Антеш. — Надявахме се да изкопчим нещо от тях.

— Ние сме от тази страна на стените, те — от другата — отвърна Рева. — Друго не ни трябва да знаем. — Обърна се към сержанта от домашната гвардия, който отговаряше за пленниците. — Имаш ли някакъв проблем с това? Ако е така, ще се погрижа лично.

Сержантът поклати мрачно глава и стисна алебардата си.

— Искам ги на големи интервали — каза му Рева. — По целия пръстен. Най-вече там, където свободните мечове са най-нагъсто.

Застави се да остане и да гледа, стори ѝ се странно, че едва шепа го удариха на молба или се опитаха да избягат. Със сигурност бяха наясно, че не могат да се спасят, че пленничеството само отлага неизбежното. Повечето бяха твърде уплашени и отчаяни да направят друго, освен да тръгнат с препъване и сълзи към дръвника за обезглавяване, стискаха очи или повръщаха от ужас, преди брадвата да се спусне, но един се държа предизвикателно — застана пред смъртта с вдигната глава и нахален поглед, а когато го натиснаха да коленичи, погледна Рева право в очите и каза:

— Елвера.

Рева кимна леко в отговор.

— Не сте по-добри — каза той на езика на Кралството. — Не по-добри от нас.

— О, не — отвърна тя. — Аз съм много по-лоша.

Незнайно как бе успяла да заспи и се събуди на един покрив близо до площада. Аркен седеше на ръба недалече от нея. Беше намерил отнякъде одеяло да я завие, ала въпреки това Рева трепереше в студения нощен въздух.

— Може пък да сме си купили малко почивка — каза той. — С онова с пленниците. От близо два часа не е имало атака. — В гласа му нямаше неодобрение или присъда, а само уморено примирение.

— Ще се върнат — каза тя, изправи се и се разкърши. — Лорд Арентес те похвали за помощта, която си оказал на Кралската гвардия вчера. Като го слушам, май искат да те осиновят.

— Няма ни един свестен стрелец сред тях — каза той и сви рамене. — Не е трудно да изпъкнеш.

Рева придърпа одеялото около раменете си и се загледа в наполовина разрушения град под себе си. По завзетите от воларианците улици горяха пожари, войници притичваха от врата до врата — бяха си научили урока и се опитваха да не остават на открито повече от крайно необходимото, защото алторските стрелци само това чакаха. Под нея хора се събираха на групи в претъпканите улици зад третия пръстен, седяха около готварски огньове или спяха от изтощение, налягали по паважа. Почти не говореха, само дете ще заплаче или сержант ще подвикне шега към някой задрямал постови.

— Аз излъгах, Аркен — каза Рева.

— За какво?

— За Ал Сорна. Никакво видение не съм имала, не съм получила знак от Отеца. Ал Сорна като нищо може още да е в Пределите. Може би изобщо не е имал намерение да идва насам. А и защо да ни помага? Тази земя е пълна с хора, които проклинат името му.

Чу го да става, а след миг ръцете му я прегърнаха, силни и топли.

— А ти какво мислиш? Че няма да дойде?

„Върнах се в тази земя да намеря сестра, а намерих две.“

— Не — прошепна тя и преглътна, видяла колона варитаи да се строява на улиците при южната стена. — Не. Ще дойде.

Поредният щурм започна призори и продължи през целия ден. Воларианците атакуваха на четири различни места, като всяка нова атака бе предшествана от обстрел с обсадните машини. И не само заловени защитници този път, а жени и деца имаше сред отсечените глави, които се разцепваха като дини по калдъръма на улиците, докато алторците събираха кураж за поредната атака. Както можеше да се очаква, някои се пречупиха — един цивилен се отдели от взвода си и прескочи стената, когато в редиците им тупна глава на момиче; крещеше и размахваше сатър, хвърли се право към свободните мечове, които напредваха към пръстена, и скоро изчезна в мелето от сечащи мечове.

Рева беше в постоянно движение, притичваше от място на място според най-голямата нужда, убиваше с лък или меч, за да възвърне отстъпените позиции. Понякога бе достатъчно просто да се появи някъде и хората да я видят — видеха ли я на някой покрив или скочеше ли сред тях, дори най-отчаяните намираха кураж в себе си и се включваха отново в битката. Но по пладне Рева разбра, че моментът е дошъл, и нареди да изсвирят тройния сигнал.

Тичаше с Аркен по едно висящо мостче към четвъртия пръстен, когато видя лорд Арентес на улицата долу да се бие заедно с малка група обградени гвардейци. Варитаи ги нападаха от всички страни.

— В плътна група! — извика старият командир, докато хората му бавно, сантиметър по сантиметър, се придвижваха към защитата на третия пръстен. — Стъпка по стъпка.

Рева свали лъка от гърба си и бързо отстреля трима варитаи, но това не беше достатъчно. Стегната формация от свободни мечове се включи в мелето, удари гвардейците и смаза фланговете им. Рева видя как Арентес парира удар с меч и на свой ред посича противника си, ала мечът му остана заклещен в рамото на воларианеца. Рева метна лъка през рамо и скочи от мостчето. Приземи се насред битката с изваден меч и порази един воларианец, който нападаше Арентес. Друг се хвърли към нея, но попадна под Аркен, който тъкмо скачаше от мостчето, размахал дивашки брадвата си.

— Към стената, милорд! — каза тя на Арентес и хукнаха натам. Прехвърлиха се тромаво с помощта на защитниците от другата страна на пръстена, докато стрелците по покривите държаха воларианците на разстояние.

Вдигна поглед и видя Аркен да се прехвърля през стената, едър силует на фона на ясното синьо небе… а после младежът изведнъж се срина на улицата пред нея.

— Аркен?

Лицето му бе притиснато в калдъръма, смачкано, очите замъглени и невиждащи. Волариански къс меч стърчеше от гърба му.

Третият пръстен издържа не повече от час, въпреки клането, което Рева организира около трупа на Аркен, когато свободните мечове се прехвърлиха през стената. Яростта ѝ бе такава, че изгуби всяко чувство за време, биеше се, неподвластна на умора и изтощение. Враговете прииждаха и тя ги убиваше, докато някой не я стисна силно за ръцете и не я повлече назад. Чак тогава осъзна къде е и какво прави, видя, че дясната ѝ ръка е напоена в червено до рамото, после отново втренчи поглед в тялото на Аркен, което лежеше сред воларианските трупове. Скоро го изгуби от поглед, когато завиха зад някакъв ъгъл и я прехвърлиха през петия пръстен.

— Милейди? — Антеш се взираше в нея, сложил решително ръка на рамото ѝ. — Моля ви, милейди.

Тя примигна няколко пъти и бавно се изправи.

— Колко ни останаха?

— Половината в най-добрия случай. Твърде много загубихме, когато последният пръстен падна.

„Аркен…“

— Да, загубихме твърде много.

Тя сведе поглед към меча в ръката си и видя, че половината от острието се е отчупило. Не помнеше кога е станало. Захвърли го на паветата, видя едно корито за водопой на животни и потопи глава във водата, за да отмие кръвта от косата си.

— Тук не можем да удържим — каза тя на Антеш, след като извади главата си от водата. — Да се изтеглим към последния пръстен. Там кланицата е по-широка.

Докато Антеш и Арентес организираха последната отбрана, Рева отиде в имението. Намери меча там, където го беше оставила, подпрян край огнището в памет на чичо ѝ. Взе го и ѝ се стори по-лек, отколкото го помнеше. Острието бе наточено и лъскаво, следите от кръвта на Четеца отдавна бяха изчистени.

— Не за теб дойдох тук — каза тя на меча. — Но и ти ще свършиш работа.

Шестият и последен пръстен беше изграден около катедралния площад и на всеки квадратен метър от него имаше поне по трима-четирима защитници. Твърде старите, невръстните и тежко ранените бяха намерили убежище в катедралата. Оцелелите гвардейци бяха заели позиции на самия площад, готови да отблъснат евентуален пробив. Личеше си, че са уморени до смърт, но всички изправиха гърбове, когато я видяха да приближава, метнала на рамо меча на дядо си.

— Реших, че е време — каза тя. — Време е да ви благодаря за службата. От този момент сте освободени с пълни почести и можете да си тръгнете когато сметнете за уместно.

Смехът, който последва, бе изненадващо силен, макар и краткотраен, благодарение на лорд Арентес, който изръмжа неодобрително.

— Може спокойно да се каже — продължи Рева, — че семейството ми не винаги е заслужавало такава отлична служба като вашата. Същото, откровено казано, важи и за мен. Защото работата е там, че аз не съм благословена. Аз… аз излъгах… — Не довърши, защото капка дъжд падна върху ръката ѝ, което беше странно, защото вече от седмици по небето нямаше и едно облаче. Рева вдигна поглед и видя небосвода да се смрачава, облаци да се събират с неестествена бързина. Скоро заваля, дъждът падаше косо, носен от бурен вятър, пожарите от другата страна на пръстена бързо угасваха под пороя.

— Милейди! — извика Антеш от едно мостче между покривите и посочи на юг. — Нещо става!

9. Вейлин

Кара залитна леко, а облаците се раздвижиха в небето, прозирни валма като разчепкан памук, които се сляха в тъмни пипала и се оформиха в бавно въртяща се спирала, широка цяла миля.

— Добре ли си? — попита я Вейлин и посегна да я хване, преди да е загубила съвсем равновесие.

— Само малко ми се зави свят, милорд — отвърна девойката с фалшива усмивка. — Отдавна не го бях правила. — Пое си дълбоко дъх и отново вдигна очи към небето. Свеж ветрец разлюля тревата на билото. Спиралата се въртеше в небето и потъмняваше с всяка секунда, пипалата се вплътниха във врящи планини от сиво и черно. Кара изскърца със зъби и изпъшка като от болка. След миг врящите облаци поеха към обвития в дим град, на цели шест мили от тях, тътен на гръмотевици оповести прехода им, светкавици ги разсичаха от време на време.

Кара се срина на колене, лицето ѝ беше бледо, очите ѝ — прибулени от изтощение. Лоркан и Маркен се втурнаха към нея, младият талант хвърли укоризнен поглед на Вейлин, който той се престори, че не е видял. Плетача стоеше настрана, на обичайно ведрото му лице бе изписано дълбоко объркване. Крачеше напред-назад, стиснал здраво все по-дългото въже, което плетеше. Доколкото беше известно на Вейлин, Плетача не беше използвал дарбата си нито веднъж, откакто се беше присъединил към армията им, макар често да изнасяше ранени от бойното поле след края на поредното сражение. Кръвната песен се издигна в ясна нотка на объркване, свързана с Плетача, който тъкмо извръщаше разтревожен поглед от Кара. А после на лицето му изведнъж се изписа решимост. „Той чака нещо — осъзна Вейлин. — Или някого.“

Погледна към облаците, които се търкаляха към Алтор, страшни на вид и очевидно пълни с достатъчно дъжд да угаси пожарите, които горяха зад стените. Съгледвачи от Северната гвардия бяха докладвали преди ден за отчаяното положение на града и Вейлин бе наредил армията да ускори темпото си. Пришпори ги безмилостно, яздеше покрай колоната от подтичващи мъже със сурова физиономия и още по-сурови заплахи към всеки, който изглеждаше склонен да изостане. Продължиха и през нощта и Вейлин обяви почивка чак след като изминаха петдесет мили. На сутринта Норта бе довел Кара в палатката му с едно предложение.

— Позволете дебело да подчертая, милорд — каза момичето, — че направя ли го, нямам представа какви ще са последствията. Мога да закарам дъжд над града, но какво ще стане след това… — Сви безпомощно рамене. — Когато бях малка, продължителна суша мореше селото ни, насажденията изсъхнаха и мама каза, че ще умрем от глад през зимата. Вече знаех някои неща за дарбата си по онова време, създавах малки водовъртежи и такива неща, понякога карах облаците да се преливат в смешни форми. Затова реших да направя голям облак, повиках всички други облаци при него и заваля. Валя три дни, хората се радваха. После дъждът спря и езерото с патиците замръзна посред лято. Малко по-късно Ерлин ме намери и каза на родителите ми за едно място на север, където ще бъда в безопасност.

— Не е задължително да го правиш — каза Вейлин. — Самият аз отлично знам каква цена плащаме за дарбите си.

— Не изминах целия този път само за да гледам, милорд.

Той изчака, докато облаците стигнат Алтор, и скоро различи пелената от менящо се сиво, което говореше за проливен дъжд. Песента звучеше силно и уверено, пееше мелодията на Рева с нотка на гордост, но и на предупреждение. Нямаше време.

— Съотношението е най-малко две към едно — каза граф Марвен пред съвета на капитаните. — И расте с всеки час, защото воларианците продължават да изтеглят войски от Алтор и да ги насочват към нас. Предвид числеността на врага, милорд, длъжен съм да предложа заблуждаваща тактика. — Посочи средата на картата, която Харлик бе нарисувал и която показваше воларианския лагер, от който ги деляха само няколкостотин крачки. Линии от свободни мечове и варитаи препречваха пътя им към Алтор, многочислена кавалерия вардеше и по двата фланга.

— Пехотата ни остава на мястото си, а еорилите потеглят към западния бряг, за да привлекат вниманието на врага. Едновременно с това нилсаелската кавалерия и Северната гвардия ще потеглят на запад. Врагът ще се види принуден да престрои редиците си, за да може да реагира на атака оттук. — Пръстът му се премести върху един участък вдясно от воларианския фронт.

— Ще ги ударим силно, после ще свърнем на запад, за да се съединим с кавалерията, докато еорилите заплашват източния им фланг. Това би трябвало да ангажира достатъчно голяма част от войската им, за да осигури глътка въздух на Алтор. След това може да се изтеглим в гората, където нашите сеордски приятели добре ще си поиграят на криеница с тяхната пехота. Ще ги ангажираме в дребни схватки, засади и прочие от този род. Няма да стане бързо, ще се проточи по-скоро седмици, отколкото дни, но вярвам, че този вид битка можем да я спечелим.

— Алтор не разполага със седмици — каза Норта. — Дори с дни не разполага.

— А ние не разполагаме с достатъчно хора, капитане — отвърна Марвен и гласът му потрепна от натрупалото се през изминалите седмици напрежение. — Трябва ни два пъти по-голяма армия, за да ги пробием.

— Значи изминахме целия този път, за да си играем на гоненица в гората, докато градът издъхва? — Норта изсумтя с отвращение.

— А реката? — обади се Адал. — Можем да направим лодки. Сред хората ни има много, които разбират от този занаят. Така ще изпратим подкрепления на града.

— Докато направим лодките и прекосим реката, няма да е останал никой, на когото да помогнем — каза Норта. — И то ако успеем да се промъкнем покрай чудовището, което е хвърлило котва в Колдирон.

Вейлин вдигна поглед към тавана на палатката, вниманието му бе привлечено от поредната гръмотевица. Бурята на Кара набираше сила и скоро земята щеше да се разкаля толкова, че кавалерията да стане неизползваема. Отиде в дъното на палатката, където на леглото му лежеше платненият вързоп. Капитаните продължаваха да обсъждат различни идеи, докато той развързваше канапите и разгъваше платното. Кръвната песен надигна глас за добре дошъл, когато той хвана ножницата. Забравил бе колко приятно тежи в ръката му. Стегна ножницата на гърба си и чак тогава си даде сметка, че капитаните са се умълчали.

— Милорд? — извика му Дарена, когато той излезе от палатката. Вейлин отиде при Пламък, метна седлото на гърба му, пристегна каишите, после го поведе към редиците на строената пехота. — Какво си намислил?

Дарена застана на пътя му, леко задъхана, страх и подозрение грееха в очите ѝ. Зад нея стояха капитаните. Повечето го гледаха объркано, но на лицата на Норта и Кейнис се четеше мрачно разбиране. Спогледаха се, после тръгнаха в противоположни посоки, Кейнис се развика на сержанта си, а Норта хукна към своята рота, следван както обикновено от Снежинка.

— Милорд? — повтори Дарена.

— Когато летиш, ти виждаш душите на хората — каза той. — Но виждаш ли някога своята?

Тя поклати безмълвно глава.

— Много жалко. — Обхвана в шепи лицето ѝ и бръсна с палец бузата ѝ. — Защото аз я виждам и знам, че грее с ярка светлина. Бих бил особено благодарен, ако се погрижиш за сестра ми. Тя няма да разбере това.

Обърна се, яхна коня и го подкара към предната редица на армията. Видя знамето на миньорите и дръпна юздите.

— Свободно! — извика на полковете наоколо. — Съберете се.

Офицерите се поколебаха за миг, преди да предадат заповедта; имаше и няколкоминутно забавяне, докато застанат около него в хлабав кръг. Сеорда и голяма част от пехотата се тълпяха зад тях.

— Стигнахме етап — каза Вейлин, — когато не мога да изисквам подчинение от вас само въз основа на чувството ви за дълг. Сега всеки мъж и всяка жена в тази армия трябва да вземат решението си сами. Колкото до мен… — Той се обърна в седлото и посочи към блъскания от пороен дъжд град отвъд воларианския фронт. — Колкото до мен, аз възнамерявам да пришпоря коня си към центъра на този град. Защото моя близка приятелка е там и аз много бих искал да я видя отново.

Посегна през рамо, изтегли меча си и го вдигна високо. Нямаше много светлина под смрачаващото се небе, но въпреки това острието улови достатъчно слънчеви лъчи и грейна. Вейлин плъзна отново поглед по лицата им, бледи и прехласнати под дъжда, преди да продължи:

— И ще убия всеки, който вдигне ръка да ме спре. Онези, които пожелаят да дойдат с мен, са добре дошли.

Обърна Пламък и бавно пое напред. Врявата зад него набираше сила, гласовете на Марвен и Адал се откроиха над множеството викове и заповеди. Вейлин призова песента си и се затвори за външните гласове, оглеждаше воларианските редици и чакаше нотката на разпознаване. „Може би са го екзекутирали за малодушие.“ Но после чаканата нотка се издигна, ясен тон на чист страх, когато погледът му попадна на един батальон вляво от воларианския център.

„Е — помисли си той, — поне успях да опозная Алорнис.“

Заби пети в хълбоците на Пламък, конят се изправи на задните си крака, после хукна в галоп.

Времето сякаш се забави, докато препускаха към воларианските редици, многочислени и строени като по конец, истинско произведение на военното изкуство, проснато пред погледа му. Огнени топки западаха в ниски дъги, изстреляни от кораби в реката. Пожарите в града догаряха под проливния дъжд, небето бе задънено от гъсти черни облаци, разкъсвани тук-там от светкавици.

Стрели литнаха към него, но благодарение на песента лесно ги избегна, мелодията ѝ звучеше по-силна отвсякога. Изчака, докато мелодията открие бившия пленник, чийто страх звучеше като пронизителен писък във втората редица на батальона му, и започна да пее — влагаше много гняв и жажда за кръв в мелодията, която запрати напред. Усети мига, когато песента намери мишената си. Свободният меч окончателно се раздели с последните останки от самообладанието си, самоконтролът му се строши като пукната стъклена чаша при вида на нападащия конник, който връхлиташе право към него с меч в ръка. Редиците на батальона се огънаха като вълна, когато младежът се хвърли назад, пробивайки си безогледно път, сечеше с късия си меч по ръцете, които се опитваха да го спрат, пищеше от ужас толкова силно, че мнозина от първата редица се обърнаха да видят какво става.

Не беше голям пробив, в интерес на истината, само миниатюрен дефект в иначе забележително дисциплинирания строй на воларианците, но днес и това се оказа достатъчно.

Пламък се вряза в първата редица с безстрашието на истински боен кон, разхвърля хора вляво и вдясно, стъпка по-бавните, докато мечът на Вейлин подхващаше своята песен. Разсече лицето на един мъж от брадичката до тила със замах толкова силен, че сряза дори шлема му, после пришпори Пламък напред, а мечът сечеше и мушкаше мълниеносно, неуморно. Мъже падаха с отсечени крайници, нови писъци оформиха хор около соловото изпълнение на бившия пленник, който все още си пробиваше път към сравнителната безопасност на задните редици.

Ветеран със сурово лице се отдели от тълпата, вдигнал късия си меч в бърз замах, но днес песента виждаше всичко и предупреди Вейлин навреме, затова миг по-късно ветеранът се срина на колене, зяпнал невярващо кървящото чуканче на китката си. Друг свободен меч се опита да посече краката на Пламък, с което си спечели широк замах на меча и обезглавяване.

Изхвърчаха на скорост през последната редица на воларианския строй и Вейлин дръпна рязко юздите на Пламък сред фонтани от кал. Ужасеният свободен меч, бившият пленник, бе паднал на колене зад батальона си, очите му ококорени и немигащи, напълно в плен на умопомрачението. Вейлин завъртя коня си и видя, че воларианците се прегрупират да го обградят. Стягаха пръстена с извадени мечове и страх се четеше на всяко лице.

Вейлин чу смях отнякъде и чак след миг осъзна, че се смее самият той. Усети и кръв да се стича от носа му, знак, че е пял твърде дълго. Пренебрегна го и нападна отново, прегази най-близкия свободен меч и посече мъжете от двете му страни, свърна надясно и уби някакъв тип, който крещеше заповеди, после друг, който стоеше замръзнал от ужас.

Ала далеч не всички бяха попаднали в плен на страха — петнайсетина души направиха опит да го свалят, но песента го предупреждаваше за всяка атака. Вейлин парираше, извърташе се и убиваше във вихър от песен и кръв, докато Пламък не изцвили от болка и не се изправи на задните си крака със стрела в хълбока. Остана прав още няколко секунди, риташе и размахваше копита, но накрая болката го свали на колене. Вейлин се претърколи от седлото, скочи на крака, парира един удар и прониза с меча си човека, който го беше нанесъл, острието от звездно сребро мина с лекота през нагръдника му.

Измъкна меча си и застана до своя умиращ кон, обграден от свободни мечове, които стягаха бавно пръстена, пришпорвани от ругатните на офицерите си. Песента роди нова нотка, нещо дисхармонично и диво, но едновременно с това ожесточено и вярно до смърт. Вейлин се засмя отново и свободните мечове съвсем забавиха крачка.

— Съжалявам, че вашият генерал не прие предложението ми — каза им той.

Снежинка се появи сред войниците като вихър от нокти и зъби, прикова двама към земята, гигантските ѝ челюсти се спряха за миг върху лицата им, колкото да ги разкъса. Погледна за част от секундата Вейлин и песента изпя тон на топъл поздрав, после изчезна, врязвайки се в най-плътния възел от воларианци сред кръв и разкъсани крайници.

Воларианският строй бързо се разкъса, в редиците им се появи двайсетинаметров отвор, изкусителна мишена, на която Северната гвардия и хората на капитан Орвен не можеха да устоят. Втурнаха се с извадени мечове, пробойната в строя на воларианците се разшири още повече и скоро целият батальон се разпадна. Капитан Адал посече един бягащ воларианец и спря, зърнал Вейлин до трупа на Пламък.

— Ранен сте, милорд.

Вейлин вдигна ръка към кървящия си нос и поклати глава.

— Нищо не е. Събери хората си за атака наляво, атакувайте кавалерията във фланг.

— Останали сте без кон… — извика капитанът, когато Вейлин тръгна към най-близкия волариански батальон.

— Ще се оправя — махна той, без да се обръща.

Песента се бе извисила до неугасим пожар и захранваше с гориво атаката му през строя им. Вейлин убиваше и убиваше, парираше или избягваше удари, които би трябвало да са фатални. Нападна следващия батальон в гръб — този бе съставен от варитаи, неподвластни на страха, който би могъл да им внуши, но и лишени от инстинкта, необходим да парират роденото му от песента умение. Проби си път до центъра на батальона и посече командира му, който, за разлика от подчинените си, определено бе подвластен на страха — пришпорваше коня си до кръв и размахваше бясно камшик около себе си в опит да се измъкне от капана на собствения си батальон. Не успя.

Батальонът се разпадна около Вейлин, когато кмет Ултин поведе своите миньори в бесен щурм срещу авангарда им и хората от Пределите дадоха в пълна мяра израз на гнева, който бяха трупали по време на похода. Варитаите отвърнаха с характерната си прецизност, оформиха плътни отбранителни формации и се биха докрай.

— Престрой се! — крещеше кмет Ултин, забил знамето на полка си в задните редици на воларианския фронт. — При мен!

— Поведи ги наляво — каза му Вейлин и смръщи чело при вида на ужасеното му изражение.

— Вие… — Ултин преглътна шумно, втренчил поглед във Вейлин, после примигна и извърна глава. — Да, милорд!

Усетил влага по страните си, Вейлин вдигна ръка към клепачите си и когато я свали, по пръстите му имаше кръв. Спря и се опита да приглуши песента, но нова нотка на предупреждение я разгоря отново. Обърна се надясно, където пехотата на граф Марвен водеше люта битка с по-малочислен отряд мъже с леки брони. Вейлин се спусна натам и пътьом си отбеляза забележителната лекота в движенията на противника — войници, които се биеха, както други танцуват. Повечето бяха въоръжени с по един меч във всяка ръка и нилсаелците падаха с десетки, неспособни да ги спрат. „Прословутите куритаи“, осъзна Вейлин, наведе се под един меч, претърколи се на колене и замахна на свой ред, посичайки сухожилията на нападателя. Нилсаелците нададоха рев и се нахвърлиха върху ранения куритай с мечове и кинжали.

Песента писна отново, Вейлин вдигна поглед и видя трима куритаи да идват към него, един отпред и двама по фланговете му, леко отзад. Вейлин премахна всички ограничения пред песента и изведнъж движенията на куритаите се забавиха, сякаш те крачеха през петмез, координираната им атака му се стори бавна и тромава, с твърде много пробойни. Песента поутихна малко, след като тримата се гътнаха на земята, разпръсквайки кал на фонтани, кал и кръв от почти идентични рани в гърлото.

Изправи се и видя един куритай да го гледа с кривната глава и празно лице — като на дете, което вижда за пръв път изумителен фокус. Всъщност повечето нилсаелци наоколо го гледаха по същия начин. Изплющя тетива и любопитният куритай падна със стрела в гърдите, а другарите му се обърнаха към новата заплаха в лицето на Хера Дракил, който водеше своите сеорди в мелето. Нилсаелците се биеха храбро, но нямаха друго преимущество освен численото си превъзходство. Сеордите, оказа се, нямаха нужда от подобно преимущество.

Вейлин видя как вождът на сеордите се хлъзва под един размахан къс меч, скача на крака, замахва с бойната си тояга и пръсва тила на противника си. Съплеменниците му се справиха набързо с останалите куритаи — бойните тояги и ножовете им се движеха мълниеносно и враговете изпопадаха за броени секунди.

— Вече знам защо никой не посяга на гората ви — отбеляза Вейлин, когато Хера Дракил приклекна до него.

— Трябва да те види лечител, Берал Шак Ур — каза той и му помогна да се изправи.

Вейлин залитна, когато песента се разгоря отново, и потисна вик на болка, който се надигна към устата му заедно с поредната порция свежа кръв. „Рева!“ Обърна се към града, плъзна поглед по насипа и видя портите разбити и зейнали.

— Трябва ми кон — каза той.

Сеордата видимо не беше съгласен, но граф Марвен спря край тях, скочи от седлото и подаде юздите на Вейлин.

— И без това се бия по-добре на собствените си крака — каза той. Кръв се стичаше от рана на бузата му.

— Събери хората си — каза му Вейлин и се метна на седлото. Новата гледна точка му осигури по-добър общ изглед към битката. Всички участъци на воларианския фронт вече се сражаваха, а в неговия участък вражеските формирования се бяха разкъсали, както и надясно, в участъка на Норта, където неговите хора даваха воля на гнева си, премазвайки двойно по-многочислен батальон от свободни мечове с очевидната цел да се съединят с миньорите на Ултин. Участъците вляво все още се държаха, въпреки ожесточените атаки на Кралската гвардия под командването на Кейнис. Зад тях вихърът от побеснели коне, които трудно се различаваха през пелената на дъжда, подсказваше, че еорилите скоро ще видят сметката на воларианската кавалерия.

— Атакувай с хората си ариергарда им, точно срещу Кралската гвардия — каза той на Марвен. Хвана се за лъка на седлото, за да не падне от коня. — Хера Дракил — обърна се към сеордата. — Бих искал да се запознаеш с една моя приятелка в града.

Обърна коня на Марвен и го пришпори в галоп. Близо до насипа видя нещо, което за малко да го извади от равновесие — свободният меч, бившият пленник, лежеше мъртъв с прерязано гърло, в ръката му имаше окървавен нож, а лицето му беше застинало в същото умопомрачено изражение, до което го бе докарала песента.

От докладите на Харлик знаеше, че насипът е дълъг приблизително триста метра, затова се изненада, че се е удължил с няколко мили. Дишаше трудно, усещаше как кръвта попива в ризата му под леката ризница и продължава да тече от носа, устата и очите му. През няколко метра я изплюваше, после пришпорваше коня на Марвен все по-бързо и по-бързо.

Наложи се конят да прескочи останките от портата, копитата му затрополиха по калдъръмените улици отвъд, пълни с трупове и повсеместно разрушение. Кръвта течеше на реки в препълнените от дъжда канавки, извираше на червени ручейчета от труповете, които Вейлин откриваше след всеки завой. Имаше и живи воларианци, които се препъваха сред телата, но не представляваха заплаха, защото до един бяха видимо в плен на умопомрачение. Защитниците бяха построили допълнителни стени вътре в града, което го принуди да намери пробойните, отворени от воларианците, за да продължи навътре, и това неочаквано забавяне го изнервяше заедно с песента, която надигаше непокорно глас.

На известно разстояние от катедралата се принуди да слезе от коня, защото труповете бяха толкова нагъсто, че дори опитният боен кон на Марвен отказа да продължи нататък. Пеша и със замъглено зрение Вейлин залиташе сред труповете, а веднъж дори се спъна и падна на колене край млад мъж, който лежеше по очи със забит в гърба къс меч и брадва под бледата ръка. „Толкова е млад, почти момче.“

Стана с цената на върховно усилие и продължи напред, звуци на битка стигнаха до слуха му. Озова се на широка улица със съборени сгради, където повече от пет хиляди воларианци щурмуваха поредната стена. Успели бяха да отворят пробойна и тук, труповете се множаха в ожесточено сражение при отвора. Песента писна в потвърждение — тя беше там, в най-голямото меле. „И къде другаде би могла да бъде?“

— Ние ще се заемем с това — каза Хера Дракил, който се появи до него, хората му извираха от околните улици.

— Ще съм ти дълбоко благодарен — отвърна Вейлин.

Воларианската войска издаде странен звук, когато разбраха, че нов враг ги атакува в гръб — нещо средно между хорова въздишка и стон на хора, изпаднали в пълно отчаяние. От дни се сражаваха зад крепостните стени, а сега щяха да погинат от ръката на враг, с който не биха могли да се мерят.

Звуците на битката избледняха и той затвори очи. „Млъкни, веднага“ — каза на песента, но беше много уморен и му беше много студено.

— Не е нужно да коленичиш пред мен.

Стоеше надвиснала пред него, гледаше го отгоре надолу с топла усмивка, меч ренфаелска направа бе опрян на рамото ѝ, острието му кърваво чак до дръжката.

— Това ли е мечът? — попита той.

Тя поклати глава.

— Така и не го намерих.

Причерня му. След миг дойде на себе си и установи, че лежи по гръб, че лицето ѝ е само на педя от неговото и сълзи падат по окървавените му черти.

— Сигурна бях, че ще дойдеш.

Вейлин успя да вдигне ръка и да прокара пръсти през косата ѝ. „Оставила я е дълга значи.“

— Що за брат не би дошъл да ти помогне? — Закашля се, от устата му шурна кръв и опръска лицето ѝ.

— НЕ! — изпищя тя, докато му причерняваше отново. — НЕДЕЙ! Моля те, недей…

Студ. Абсолютен, нетърпим студ. Преминаваше през кожа и кости да вледени сърцето му. Ала ръцете му не трепереха, дъхът му не се къдреше. Примигна, усетил, че зрението му се възвръща, и видя стена. Обърна се и звукът от ботушите му отекна, много силно и много продължително. Никое ехо не траеше толкова дълго.

Стаята представляваше простичък куб от грубо издялан камък с прозорец вдясно от него. В средата ѝ имаше обикновена маса, скована от тъмно дърво, повърхността ѝ лъщеше, макар да нямаше запалена лампа, нито от прозореца да влизаше светлина. Жена седеше от другата страна на масата и го гледаше с изражение, което бе в равна мяра гневно и любопитно. Пред него имаше празен стол.

— Знам кой си — каза жената и гласът ѝ породи друго ехо с неестествена продължителност.

Вейлин тръгна към стола, но после спря, дочул слаб звук, тих жален зов. „Някой името ми ли извика?“

— Токрев ли е бил, чудя се? — Жената наклони глава и присви очи. — Не, едва ли.

Беше тъмнокоса, млада и красива, интелигентност гореше в очите ѝ, както и омраза, каквато Вейлин не беше виждал никога. Незнайно защо се сети за нещото, което бе живяло в Баркус, само дето в сравнение с тази жена онова беше злобно дете и нищо повече.

— Знаеш кой съм — каза той. — А коя си ти?

Тя се усмихна невесело.

— Аз съм пойна птичка в кафез. Също като теб сега.

Опита се да призове кръвната песен, ослушваше се за някакъв насочващ тон, но не чуваше нищо.

— Без песни тук, милорд — каза жената. — Без дарби. Единствените дарове тук са онези, които носи той, и те рядко са приятни.

— Той?

Ярост сгърчи за миг лицето ѝ и тя удари силно по масата.

— Не си играй с мен! Не се прави на глупак! Отлично знаеш къде си и кой те държи тук.

— Както държи и теб.

Жената се отпусна с тих смях и се облегна назад.

— Наказанията му са сурови, но разнообразни, в по-голямата си част поне. Тази стая, студът, скуката, която те принуждава да търсиш разтуха в спомените си, а аз имам много спомени.

— Ръката ѝ се вдигна към гръдния кош и разтри мястото между гърдите, очите ѝ се втренчиха в стената. — Обичал ли си някого някога, милорд?

Звукът се появи отново, по-силен този път. Нечий глас изричаше името му, глас далечен, но познат.

Той пренебрегна въпроса ѝ и застана пред прозореца. Загледа се в променливия пейзаж, врящо облачно небе над висока планина. Склоновете на планината се заоблиха пред погледа му, снишиха се, тревата стана по-зелена и релефът постепенно се промени в ниски полегати хълмове.

— Сменя се постоянно — каза жената. — Планини, океани, джунгли. Сигурно са места, които е познавал някога.

— Защо те е затворил тук? — попита Вейлин. — За какво престъпление?

Тя спря да разтрива гърдите си и ръката ѝ се отпусна отново на масата.

— Обичах, но не ме обичаха. Това беше престъплението ми.

— И преди съм срещал такива като теб. Във вас няма любов.

— Повярвай ми, милорд. Никога не си срещал такава като мен — отвърна тя и кимна към масата.

Флейтата я нямаше там допреди миг, но сега лежеше върху лъскавата дървена повърхност. Простичък инструмент, изработен от кост, петносан от старост и употреба, но Вейлин бе сигурен, че ако го вземе и го вдигне към устните си, звукът ще е много силен.

— ВЕЙЛИН!

Вече нямаше грешка, нечий глас извън тази стая викаше името му толкова силно, че да разтърси каменния ѝ градеж.

— Той ще ти я върне — каза жената и кимна към флейтата. — За тези като нас е трудно да живеят без песен.

Стаята се разтресе, каменните блокове започнаха да се пукат под външен натиск, хоросан и камък се трошаха, а през пролуките нахлуваше топла бяла светлина.

— Просто я вземи — каза жената. — Ще пеем заедно, когато той ни върне. И каква песен ще е само…

Той погледна флейтата. Копнееше да я вземе и се мразеше заради този копнеж.

— Име имаш ли? — попита той жената.

— Стотина или повече вероятно. Но любимо ми е онова, което си спечелих, преди да приема чудесната сделка на Съюзника. По молба на баща си опустоших една земя на юг, където местните диваци създаваха проблеми. Бяха суеверна паплач и решиха, че съм вещица. Елвера, така ми казваха.

— Елвера. — Загледа се отново във флейтата, после стената зад него изтрещя. Вейлин срещна отново погледа ѝ и се усмихна, преди да ѝ обърне гръб, на нея и на флейтата. — Ще го запомня.

Чу виковете миг преди стената да изригне. Светлина нахлу в стаята и прогони студа.

— Кажи на брат си! — извика тя. — И хиляда пъти да ме убие, нищо няма да промени!

Светлината дойде за него, обгърна го с благословената си топлина, издърпа го от стаята. Отдалечаваше го и сякаш попиваше в него, докато Вейлин не съзря лице, което познаваше.

— Ти също светиш ярко — каза му Дарена. — Лесно беше да те намеря.

Светлина изпълни очите му, последните следи от студа се стапяха… но ето че една последна тръпка премина по гръбнака му, когато до него достигна друг глас. Не на жената, а на нещо много по-старо, без друго чувство в себе си освен на абсолютна увереност.

— Двамата с теб ще напишем края.

Събуди се с вик, трепереше спазматично, премръзнал и изтощен, без да е мъртъв. Нещо тежеше на гърдите му. Осъзна, че пръстите му се губят сред дълги копринени къдрици. Дарена изпъшка и вдигна глава, лицето ѝ — бледо, очите — угаснали от изтощение.

— Толкова лесно бе да те намеря — тихо промълви тя.

— Вейлин! — Рева стоеше на колене до него, усмихваше се и плачеше едновременно. Зад нея се виждаха Хера Дракил и хората му, на ястребовото лице на вожда бе изписано дълбоко безпокойство.

— Нали уж бях Мрачния меч — отвърна той.

Рева се засмя и го целуна по челото, без да крие сълзите си.

— Няма Мрачен меч. Това е приказка за деца.

Той я прегърна през раменете, после потърси в себе си, макар да знаеше какво ще намери. „Няма я. Песента я няма.“