Владетелят на кулата (Антъни Райън) читать бесплатно онлайн полную версию книги

Трета част

Можем да простим на учениците, задето вярват, че фигурата на Светия четец е древен постулат, характерен за кумбраелската форма на богопочитание, един вид свещено доверие, въплътило волята и властта на Световния отец в човешки съсъд по молба на пророка. Уви, никъде в Десетокнижието не се споменава такава фигура, а организационната матрица на църквата, такава, каквато съществува понастоящем, е трудно да бъде съзряна в разнородното и често противоречиво съдържание на свещените текстове.

Най-ранното споменаване на Светия четец датира едва отпреди три столетия, а дори и тогава ролята му е ограничена до почетна титла, давана на най-отдадените богомолци сред клира. Идеята за човек, който държи абсолютното и неоспоримо първенство в църквата, се превръща в установена институция едва преди двеста години, внесена е в Кумбраел отвън, и в началото е срещнала сериозна съпротива.

Аспект Дендриш Хендрал,

„Заблуди и вярвания — естеството на богопочитанието“, Архиви на Трети орден

Записките на Верниерс

Съпругата на генерала ме освободи рано сутринта, когато зората се сипваше над димящия град. Звуците на битката бяха затихнали малко по-рано, но още не се беше появил пратеник с новина за победата, а постоянният поток ранени, който се изливаше от пробива в крепостната стена, не говореше за триумф. Всички ранени без изключение бяха свободни мечове. Никой не си правеше труда да изнася от полесражението войниците роби, естествено.

Генералът беше останал в каютата си заедно със своята робиня за наслади, докато аз разказвах на съпругата му за Ал Сорна — не премълчах нищо и разказът ми продължи с часове, докато Алтор вдигаше димни колони пред погледа ни. Любопитството ѝ нямаше край, тя ми зададе много въпроси, които ме наведоха на мисълта, че си е създала нереална представа за Убиеца на Надеждата и неговите способности.

— И казваш, че никога не си го виждал да демонстрира тези велики сили, за които говори твоят народ? — попита ме тя, след като ѝ преразказах няколко от многочислените истории за Ал Сорна, които се предаваха от уста на уста в Империята.

— Той е човек като всички нас, господарке — отговорих аз. — Притежава изключителни умения и остър ум, така е. И безпогрешен инстинкт, който мнозина биха взели за магия. Но не съм видял нищо, което да доказва, че може да чете мисли, да разговаря с диви зверове или с душите на мъртвите.

— А когато се изправи срещу моя любим съпруг, дали ще прояви този свой остър ум, как мислиш? Дали ще измисли някоя невиждана хитрина, с която да спаси този град от унищожение?

Усещаше се ясна саркастична жилка в тона ѝ, която потвърди впечатлението ми, че тази жена е убедена фаталистка, че нищо от видяното тук не я изненадва, че според нея изходът от обсадата е предизвестен, неизбежен и не съвсем по вкуса ѝ.

— Подозирам, че ще стане точно така, господарке — отговорих аз.

— Значи е велик стратег — каза тя със смях. — Срещала съм неколцина такива. Един от тях беше дотолкова убеден в гениалността си, че изпрати петдесет хиляди мъже да изгорят в едно напоено с газ тресавище. Кажи ми, ако Ал Сорна бе командвал Кралската гвардия срещу моя съпруг, щеше ли резултатът да е същият?

Несъмнено си даваше сметка, че този въпрос е опасен и че каквото и да отговоря, може да се окаже фатално.

— Такова нещо не може да се прецени, господарке.

— О, мисля, че може, особено от човек като теб, отлично запознат с историята и нейните битки.

Държеше да получи отговор и аз трябваше да ѝ го дам, при това съзнавайки, че всеки опит да полаская съпруга ѝ ще бъде разпознат и наказан съответно.

— Военачалникът беше твърде самоуверен — казах аз. — И не допусна, че може да бъде предаден от съюзник. Ал Сорна не би направил такава грешка.

— А разликата в числеността? Самият ти каза, че това е решаващ фактор.

— При оазиса Лелун Ал Сорна обърна в бягство целия имперски елит само с помощта на няколкостотин мъже. Ако тук има път към победата, той ще го намери. — Тя вдигна вежда, аз осъзнах грешката си и побързах да добавя: — Господарке. — Сърцето ми се разтупка, студена пот изби по челото ми.

— Вече се питах дали някога ще се забравиш дотолкова — каза тя.

— Простете ми, господарке… — избълвах аз, но тя ми махна да замълча и отново зарея поглед към димящия град. — Имаш ли съпруга някъде, лорд Верниерс? — попита след миг. — Семейство, което да те чака в Алпира?

Нямаше нужда да обмислям отговора си, давал го бях много пъти.

— Винаги съм бил твърде зает с работата си и не остана време за друго, господарке.

— Друго? — Обърна се към мен и се усмихна. — Любовта е „друго“?

— Аз… не знам, господарке.

— Лъжеш. Обичал си някого и си го загубил. Коя ли е била тя, чудя се. Някое умно момиче, прехласнато по великия учен? Пишеше ли поезия? — Нацупи устни в престорена тъга. Макар че бях уплашен до смърт, в онзи момент я мразех толкова силно, че бих я метнал през борда и бих се смял от сърце, докато се дави.

Избрах по-безопасния курс, разбира се. Излъгах.

— Тя умря, господарке. Във войната.

— О. — Примижа и извърна глава. — Много тъжно. Трябва да си починеш. Без съмнение утре сутрин моят любим съпруг ще иска от теб да запишеш поредното клане за идните поколения.

— Благодаря ви, господарке. — Поклоних се и тръгнах към стълбата, която водеше към каютата ми. Вървях бавно, а ми идеше да тичам. Вродената жестокост на генерала ме плашеше, но вече знаех, че най-голямата опасност на този кораб идва от съпругата му.

Спал съм някъде два часа, сънищата ми бяха пълни с хаос и кръв, съзнанието ми незнайно защо бе решило да разиграе отново епичната нощ, когато Кралската гвардия понесе своето поражение. Лицето на Военачалника, когато ги видя да щурмуват собствения му фланг… Брат Кейнис, който се опитваше да прегрупира разбягалите се войници…

Събудих се, насилих се да изям попарата, която бяха оставили пред вратата ми, и през следващите няколко часа редактирах бележките си от предния ден в достатъчно ласкателен разказ за воларианската атака, без да пропускам грижливата подготовка на генерала за продължителна битка зад стените на града.

Малко след това ме повикаха на палубата. Генералът беше свикал военен съвет, старшите му офицери се бяха събрали около масата с картите, а дивизионният командир докладваше.

— Постигнахме известен успех с огъня, почитаеми генерале — каза човекът, лицето му бе изтощено и покрито с полепнала мръсотия. — Палехме всичко по пътя си с цел да ги изтласкаме назад, но те се усетиха бързо, създадоха пролуки между улиците, които не позволиха на пожарите да се разпространят. Освен това голяма част от сградите са каменни и горят трудно. А и хората… огънят не признава приятел и враг, в него погинаха колкото техни, толкова и наши. Бойният дух е… не е добър.

— Ако войниците ти толкова държат да се насират от страх — отвърна генералът, — имам достатъчно надзиратели, които умеят да внушават подчинение. С бича. — Погледът му се стрелна към най-близкия нещастник, командир на свободните мечове с почерняло от сажди лице и прясно зашита рана на бузата. — Ами ти? Колцина от твоите подложи на бича вчера?

— Четирима, почитаеми генерале — отвърна с дрезгав глас мъжът.

— Нека са шестима днес. — И огледа присъстващите в търсене на нова жертва.

— Ти! — Посочи с пръст един мъж, облечен с униформата на механиците, които обслужваха балистите и мангонелите. — Малкият ми номер с военнопленниците. Опитахте ли го?

— Опитахме го, почитаеми генерале. Метнахме петдесет глави над стените, както наредихте.

— И?

Мъжът се поколеба и вместо него се обади дивизионният командир:

— Врагът също държи пленници, почитаеми генерале. Метнаха петдесет глави към нас над барикадите.

— Дело на вещицата е това — измърмори под нос командирът на варитайския батальон.

Генералът го прикова с гневен поглед и го посочи с пръст като с копие.

— Този е понижен до обикновен войник. Махнете го от очите ми и гледайте да е в първата атака днес.

Забоде поглед в картата, докато извеждаха разжалвания.

— Срещу всяка логика и историческо познание — измърмори той. — Когато стените паднат, градът пада и победителите жънат наградата си от плячка и плът. Винаги е било така. — Вдигна рязко глава и погледът му ме намери. — Нали, мой учен робе?

Можеше да е капан или просто знак за невежеството му. И в двата случая нямах време да измисля свястна лъжа.

— Простете, господарю, но не е точно така. Има един исторически паралел на настоящата… на настоящото затруднение.

— Паралел — тихо повтори той, изправи гръб и се разсмя. Офицерите побързаха да се присъединят. Генералът разпери ръце и вдигна вежди. — Ами, просветли ни тогава нас, невежите волариански глупци, велики Верниерс. Кога и къде е бил този паралел?

— По време на Ковашката ера, господарю. Преди почти осемстотин години. Войните, изковали Воларианската империя.

— Знам какво е Ковашката ера, алпирански нещастнико. — Личеше си, че с мъка сдържа гнева си, и за пореден път си помислих, че все още съм жив само благодарение на съпругата му. — Казвай — подкани ме той, когато гневът му постихна.

— Град Кетия — казах аз. — На който е наречена съвременната провинция Ескетия. Той последен отстъпил пред имперското войнство, издържал близо година, преди стените му да паднат, но с това битката не свършила. Кралят на града, прочут воин, а и надарен с магически сили, както твърди легендата, вдъхновил своите хора за истински подвизи на издръжливостта, пред които дори въображението е безсилно. Всяка къща се превърнала в крепост, всяка улица — в бойно поле. Казват, че имперските войници се изпълнили с отчаяние и ужас, били убедени, че градът никога няма да падне.

— Но е паднал — каза генералът. — Самият аз съм се разхождал сред руините на Кетия.

— Да, господарю — казах. — Битката се обърнала, когато Съветът назначил нов командир, Вартек, останал в историята като Копието, защото лично предвождал хората си в битка, винаги пръв се врязвал във вражеските линии. Храбростта му разпръснала страховете на войниците. Сражавали се в продължение на седмици, но накрая Кетия все пак паднал, всички мъже били избити, а жените и децата — поробени.

Възцари се пълна тишина, генералът ме гледаше с ледена ярост. Не помръдвах, не мигвах дори. Читателят трябва да разбере, че думите ми не бяха проява на смелост, не бях планирал да нанеса обида с подтекста, който те носеха. Просто бях изпълнил нареждането на господаря си, разказвайки исторически факт такъв, какъвто го познаваме от източниците.

— Почитаеми съпруже. — Форнела се бе появила на палубата, облечена в семпла рокля от бял муселин с червен сатенен шал на раменете. Застана до съпруга си и сложи чаша с вино до ръката му. — Пийни още една чаша, сърце мое. Може би виното ще те разсее от древните измишльотини, които дрънка моят прескъп роб.

Генералът вдигна бавно чашата и отпи, като задържа погледа си върху мен достатъчно дълго, за да разбера какво ме чака, а именно жестоко наказание.

— Колко роби сме взели от тази провинция? — попита той, обръщайки се към дивизионния командир.

— Не колкото от другите, почитаеми генерале. Може би три хиляди.

— Тогава утре нека главите са петстотин — каза генералът на механика. — И нека първо ги ослепят. Да стане близо до барикадите, така че писъците им да се чуват. Нека да викат роднините си. Малко изтезания ще свършат работа, преди да ги обезглавите. И да обезглавят от нашите в отговор, не е голяма загуба. Само страхливците допускат да бъдат пленени. Ако и утре сраженията продължават, нека обезглавените са хиляда. — Допи виното и хвърли чашата на палубата. — Виждаш ли, робе? Аз също мога да давам вдъхновяващ пример на войниците си.

1. Рева

— Няма да облека това.

Лейди Велис се усмихна, вдигнала светлосинята рокля, докато Рева отстъпваше назад.

— Но защо? Чудесно ще подчертава косата ти — каза тя. — Поне я пробвай.

— Къде са моите дрехи? — попита настоятелно Рева.

— Вече са изгорели в пещта, надявам се. Такива дрипи едва ли са подходящо облекло за племенницата на васалния лорд.

— Ами тогава ще си остана така. — Облечена беше с простичка памучна риза, оставена ѝ от слугинята, която бе донесла закуска. Стражите на чичо ѝ я бяха довели тук предната нощ, в тази стая, докато колегите им претърсваха всяко помещение и килер по заповед на лорда. Обърнали бяха къщата нагоре с краката, цареше врява, но Рева не бе усетила почти нищо, така замаяна бе от пристъпа на дълбоко отчаяние и скръб. Емоциите я бяха изцедили, тя ходеше, където я водеха, но нищо повече, гледаше в една точка, глуха за въпросите. „Убийте я — беше казал жрецът. — Убийте я…“

В стаята имаше голямо легло, в което тя се бе сринала кажи-речи още от вратата, свила се бе на топка, притискаше коленете си към гърдите си и ронеше горки сълзи, които я омерзяваха още повече. „Убийте я…“ Накрая беше заспала сън без сънища, сън като черна бездна. Когато се събуди, откри, че е гола под завивките, една слугиня оставя табла със закуска на тоалетката, а на вратата стои пазач. Не беше за вярване, че са я съблекли, без да се събуди.

Велис плъзна поглед по нея, без да крие възхищението си.

— Лично аз не бих имала нищо против. Но чичо ти ще се смути. Хайде, облечи се малко по-прилично, заради него.

Метна роклята на леглото и продължи да зяпа Рева с лека усмивка на пълните си устни.

— Държите се неприлично — промърмори Рева и посегна към роклята.

Велис се засмя и се обърна към вратата.

— Някой от стражите ще те доведе долу, когато си готова.

Чичо ѝ беше в градината, седнал на малка маса сред подрязаните в причудливи форми храсти и в компанията на бутилка вино, която вече бе празна наполовина, макар че деветата камбана едва ли беше била отдавна. До бутилката беше положен мечът, който Рева беше откраднала предната нощ. Лейди Велис стоеше наблизо и четеше някакъв свитък.

— Моята храбра племенница! — посрещна я васалният лорд с широка и топла усмивка, даже стана да я поздрави. Тя му позволи да я прегърне, като сбърчи леко нос от миризмата на вино, която я лъхна, когато чичо ѝ се наведе да я целуне по бузата.

— Откъде знаехте името ми? — попита го тя, когато той я пусна.

— А, значи баба ти и дядо ти са те кръстили на нея. — Върна се на масата и я покани с жест да седне на празния стол. — Радвам се.

— Баба и дядо? — попита тя. Не прие поканата, стоеше права и оглеждаше градината. „Толкова много стражи.“

— Да. — Стори ѝ се озадачен. — Те са те отгледали, нали?

В този миг Рева се отказа от всяка мисъл за бягство. Отиде при празния стол и седна.

— Баба и дядо са мъртви — каза тя. — Майка ми е мъртва. Баща ми… — Млъкна за миг. Нямаше нужда да го осведомява за съдбата на баща си. — Защо не ги остави да ме убият?

Той се засмя и си наля още вино.

— Що за чичо би го направил?

— Познавал си майка ми?

— Познавах я, да. Е, не толкова добре като баща ти, очевидно. Но я помня отлично. — Кървясалите му очи се плъзнаха по лицето ѝ. — Много беше хубава. И жизнена. Нищо чудно, че Хентес се влюби в нея до уши. Когато те видях, реших, че духът ѝ е дошъл да ме спаси. Приличате си като две капки вода, освен в очите. Те са съвсем като на Хентес.

„Влюбил се в нея до уши?“ Жрецът винаги се бе изказвал нееднозначно за отношенията на родителите ѝ. „Майка ти беше курва — казваше той. — Една от многото, които изкушаваха Верния меч, преди Отецът да го ощастливи със Словото си. Сега ти имаш шанс да изплатиш дълга ѝ, да вложиш някакъв смисъл в злополучно заченатия си живот.“

— Ако тя не беше слугиня, като нищо можеше и да се оженят — продължи чичо ѝ. — Дядо ти откачи, когато се разбра, че ти си на път. Имало бе и други момичета през годините, разбира се, както и немалко копелета, но той не пожела да задържи нито едно. Откараха Рева във фермата на родителите ѝ заедно с една доста голяма кесия, а Хентес замина за нилсаелската граница да се разправи с една особено неприятна банда разбойници. А после до него стигнала вестта, че майка ти е починала при раждането. Чудя се дали именно скръбта не го е тласнала към безразсъдството. Старият Хентес, когото познавах, никога не би тръгнал да напада стрелец, отстоящ на трийсет стъпки разстояние.

— „Макар и грешник, мъжът, който по-късно щеше да се превърне в Истинския меч, във Верния меч, никога не е бягал от дълга си — цитира тя. — Бил ранен в служба на своя народ, повален от стрелата на разбойник. Дни наред се гърчел в болка, безпаметен за света, докато словото на Отеца не го разбудило за нова цел.“

— Значи си чела Единадесетата книга?

— Знам я наизуст. — „Биеше ме, докато не я научих по-добре от него.“

— Онзи тип снощи — каза васалният лорд. — Познаваш го, нали?

Тя кимна. Неспособна бе да изрече и една дума за жреца.

— Значи знаеш името му — каза Велис и вдигна поглед от свитъка, който четеше. — Другарят му, онзи, когото ти осакати, не иска да ни го каже.

— Защото най-вероятно не го знае. Синовете рядко използват истинските си имена, дори помежду си.

— Синовете. — Чичо ѝ въздъхна и отпи от виното. — Естествено. Кой друг? Винаги са проклетите Синове.

— Само дето — отбеляза Велис и измери Рева със същия безсрамен интерес, с който я бе гледала и в спалнята. — Само дето сега ние имаме дъщеря в ръцете си.

— Племенница — каза васалният лорд. — Моята племенница, съветнице.

— Не ме разбирайте погрешно, милорд. В края на краищата, също като вас, и аз дължа живота си на тази така интересна млада жена. Готова съм да ѝ угодя всячески…

— Осакатеният затворник — прекъсна я той. — Каза ли нещо друго интересно?

— Всичко е тук. — Велис метна свитъка на масата. — Обичайните фанатични глупости. Искат да си върнат васалството в името на Световния отец, да сложат край на еретическото господство. Мина известно време, докато склони да ни съдейства.

Лорд Мустор взе свитъка и плъзна поглед по текста.

— Слугинята? — попита той, присвил очи. — Така са влезли, значи.

— Явно им е симпатизирала и със сигурност не е очаквала, че ще ѝ прережат гърлото за награда. В бъдеще трябва по-внимателно да избирам прислугата. Наредих да претърсят стаята ѝ, макар че едва ли ще намерим нещо. — Обърна се отново към Рева, този път с по-сурово лице. — Името.

— Никога не съм го знаела — отвърна тя. — Жреците не споделят имената, които им е дал Отецът.

Велис се спогледа с Мустор, на лицето ѝ се четеше зле прикрит триумф.

— Това не значи нищо — каза предупредително той.

— Може би засега. — Велис се отдалечи от масата, като раздвижи енергично китки. — Макар че ми дава друга идея за разпита на нашия затворник. Ако ме извините, милорд. — Поклони се на Рева. — Милейди. — Уж тръгна да си ходи, но спря до Рева и сложи ръка на рамото ѝ. — О, подготвила съм ти подарък. Приеми го като знак колко високо те ценя. Скоро ще пристигне. — Намигна ѝ и пое с бърза целенасочена стъпка по чакълената пътека към къщата.

— Изтезава ли го? — попита Рева.

— О, нищо толкова просташко — отговори той. — Поне докато не стане необходимо. Лейди Велис умее да забърква билкови отвари, които развързват езика, но също и ума, а това прави разпита труден. Моята съветница понякога… да речем, че нарушава строгите изисквания на етикета. Но е вярна на васалството и на мен. В това не се съмнявай.

— Не ми харесва как ме гледа.

Лорд Мустор се засмя и наля остатъка от виното в чашата си.

— Приеми го като комплимент. Тя е много капризна в това отношение.

Рева откри, че не желае да говори повече на тази тема, и вместо това се пресегна да докосне дръжката на меча.

— Взел си го — каза тя. — И си го пазил. Редно е да ти благодаря за това.

Той се намръщи озадачено.

— Мечът на прадядо ти виси на стената в стаята за тренировки, откакто се помня. Чудех се защо си си направила толкова труд да го откраднеш.

— Мечът на прадядо ми? — Тя изпъшка и дръпна ръката си. — Мислех, че… — „Изминала съм толкова път за нищо?“

— Мислела си, че е на Хентес? — Лордът вдигна вежди с разбиране. — Оръжието на Верния меч. Велика и свещена реликва. Де да беше у мен.

— Значи не е?

— Изгубил се е във Високата твърд при смъртта на Хентес. Когато се сетих да го потърся, вече беше изчезнал безследно. Бих помолил Ал Сорна да накара онези плъхове от полка си да го върнат, но по онова време не бях в позиция да го моля за каквото и да било.

— Значи всичко е било напразно — тихо каза тя. — Изминах толкова много мили, лъгах и убивах по пътя си. И всичко това за да търся нещо, което не може да бъде намерено.

— Жрецът. Той ли те е пратил да го търсиш?

— Пратил ме е да умра. Сега вече го разбирам. Ал Сорна беше прав. Трябвало е да бъда новата мъченица, която да вдъхнови и събере хората около преродените Синове на Верния меч. За това ме е подготвял жрецът още от най-ранна възраст, отгледал ме е да се превърна в труп.

— Нищо ли не помниш от времето преди това? Баба си и дядо си?

— Помня някои… образи на други хора, лица, които съм познавала преди неговото. Мисля, че бяха добри. Но винаги са ми изглеждали като сън. А той беше толкова истински, всяка негова дума съдържаше истина на Отеца. Само дето ме е лъгал през цялото време. Какво означава това, чичо? Какво да мисля за любовта на Отеца сега? — От очите ѝ отново течаха сълзи и поради липса на друго Рева ги изтри с дантелените ръкави на нелепата си рокля. Чичо ѝ допи чашата си и махна на един слуга, който хукна да донесе нова бутилка.

— Нека ти споделя една тайна, моя прекрасна племеннице. — Наведе се по-близо и сниши глас до шепот. — Може да съм си отгледал образ на безбожен грешник, но никога не съм се съмнявал, че Отецът ме следи неотклонно. Усещам погледа му ежедневно, усещам непоносимата тежест на… разочарованието му.

Рева откри, че не може да сдържи смеха си, смях и сълзи се бореха за надмощие върху лицето ѝ.

— Но има и още — продължи той. — Кой, ако не Отецът, би могъл да ми донесе такъв голям дар? Спасителка и племенница точно в нощта, когато убийци дойдоха да ми вземат живота? Кажи ми, че не съзираш неговата ръка в това, и няма да ти повярвам.

Обърна се, чул централната порта да се отваря.

— О, изглежда, подаръкът на моята съветница е пристигнал.

Рева се изправи стресната при вида на групата, която се приближаваше към тях — четирима стражи, побутващи пред себе си младеж с широки рамене. Спряха и тя хукна към тях. Едното око на Аркен беше насинено.

— Какво сте му направили?

— Моля за извинение, милорд — каза сержантът на стражите, когато Мустор се приближи на свой ред. — Момчето ни видя, че идваме, и скочи от прозореца на хана. Изобщо не чуваше какво му говорим.

Рева докосна синината на Аркен и примижа.

— Казах ти да не ме чакаш.

Той се нацупи.

— Не исках да ходя сам в Пределите.

Васалният лорд се изкашля.

— Изглежда, ще останем тук, при чичо ми — каза Рева.

Дадоха ѝ лична слугиня, тиха жена, която нямаше навика да задава излишни въпроси, но пък не я изпускаше от поглед, което подсказа на Рева, че основната задача на слугинята е да докладва на лейди Велис. Дадоха ѝ още рокли и апартамент на приземния етаж, точно под покоите, които чичо ѝ делеше със своята съветница. Рева се чудеше как да разбира факта, че настаниха Аркен в друго крило.

— Той ми е просто приятел — беше обяснила тя, когато васалният лорд я попита за момчето на закуска следващия ден.

— Азраелски приятел — изтъкна той.

— Също като лейди Велис — изтъкна Рева на свой ред.

— Да, и точно затова имам богат опит със словесните атаки на онези, които все още мечтаят за независимо васалство. Ако ще бъдеш официално признатата ми племенница, известно… известна дискретност трябва да се спазва.

Рева реши да премълчи очевидната ирония на факта, че точно той, прочут женкар, ѝ чете лекции за дискретността.

— Официално призната племенница?

— Да. Какво мислиш?

— Ами… не знам. — Истината бе, че нямаше представа какво да прави сега. Жрецът се бе оказал лъжа, мечът — легенда, а любовта на Отеца… — Мислех да тръгна към Северните предели. Имам приятели там.

— Ал Сорна тоест. — Имаше известна острота в тона му, което ѝ подсказа, че най-сетне е попаднала на човек, който не питае страхопочитание към бившия ѝ учител. — Май не ми допада особено идеята племенницата ми да се навърта край онзи тип. Него неприятностите винаги го намират.

— Значи съм твоя затворничка, така ли? Ще ме държиш тук да ти играя по свирката.

— Свободна си да идеш където поискаш. Но не искаш ли да поостанеш малко при своя самотен стар чичо?

Рева тъкмо се чудеше какво да отговори, когато лейди Велис се присъедини към тях. Обикновено закусваха в голямата трапезария с портретите на стените. Велис и васалният лорд имаха странния навик да сядат в двата края на дългата маса, което ги принуждаваше да викат, за да се чуят.

— Някаква нова информация, която да споделиш с мен, съветнице? — извика ѝ Мустор, когато тя се настани пред чиния с бекон, яйца и гъби.

— За жалост нашият затворник успя да умре по време на разпита — извика в отговор тя и разгъна салфетката си. — Изглежда, прекалих с барабанчето в микстурата. Успях да изтръгна само някакви глупости за велик и могъщ съюзник, способен да се противопостави на Мрачното, което е пропило земите на еретическото господство. — Поклати глава. — Тези фанатици вече съвсем откачат. — Хвърли критичен поглед на Рева. — Трябва да се преоблечеш, скъпа. Нещо по-официално и приятно за окото. Днес е Денят на Отеца и ще ходим на служба.

— Служба?

— Наближава датата на първото пророчество на Алтор — каза чичо ѝ. — Остават три седмици. Всеки Ден на Отеца дотогава Четецът лично ще води службата в катедралата.

— Службите са в противоречие с Десетокнижието — каза Рева, повече по спомени, отколкото с убеденост. — В книгите не се говори нищо за ритуали. Истински обичаните нямат нужда от празните церемонии на продажната църква.

— Жрецът ли те научи на това? — попита чичо ѝ.

Тя кимна.

— И на още много.

— Тогава може би има някакво зрънце мъдрост в заблудите на Синовете. Така или иначе, в противоречие или не, много ще се радвам, ако дойдеш с нас на службата. Мисля, че Четецът искрено ще се заинтригува от теб.

Пробва четири рокли, докато Велис одобри една от тях — черна с прилепнало бюстие, дантелени ръкави и висока яка.

— Сърби ме — изсумтя Рева, докато се подреждаха за процесията пред главната порта. После, с по един взвод стражи от всяка страна, потеглиха с бавна стъпка през портата към площада.

— Властта си има цена, любима — отвърна Велис през застиналата усмивка, която бе предназначена за хората, събрали се на площада.

— Коя власт?

— Всяка власт. Властта да управляваш, да убиваш, или в твоя случай, властта да вдъхнеш сластолюбиви мисли у стария пръч, с когато ще се запознаеш след малко.

— Сластолюбиви мисли? Нямам желание да вдъхвам такова нещо у никого.

Велис се обърна да я погледне и усмивката ѝ изведнъж стана искрена.

— Тогава се боя, че те чак цял живот, изпълнен с разочарование.

Отвътре катедралата беше истинско чудо от високи арки и прозорци, рисуваното стъкло хвърляше цветни снопове светлина по колоните. Въздухът тежеше от миризмата на тамян. Отправиха се към балкона на западната стена, където високите столове откриваха чудесна гледка към вътрешността на катедралата. В центъра на просторното помещение имаше подиум, заобиколен от десет катедри.

Сякаш минаха часове, докато се съберат всички, благородници и търговци с хубави дрехи на първите редове, по-обикновените хора — зад тях, а покрай стените — най-бедните жители на града. Рева никога не беше виждала толкова много хора на едно място и се чувстваше все по-неудобно под погледа на толкова много любопитни очи.

— Целият град ли е тук? — прошепна тя на чичо си.

— Едва ли. Една десета може би. Има и други храмове в града. Само най-отдадените идват тук, или най-богатите.

Чу се звук на камбана и разговорите стихнаха. След миг се появи Четецът в бялата си роба, предхождан, както преди, от своите петима епископи с книгите. Епископите оставиха по една книга на всяка катедра, много почтително, после отстъпиха назад, сплели пръсти пред себе си и свели глави, докато Четецът се качваше на подиума. Той плъзна поглед по паството с лека усмивка, после вдигна глава към балкона, усмихна се на васалния лорд и на лейди Велис, после пребледня едва доловимо при вида на Рева, усмивката се хързулна от устните му и те увиснаха на старото му лице като голи охлюви.

„Това — реши Рева — не е изражение на сладострастник.“

Четецът бързо възвърна самообладанието си, обърна се и отвори една от книгите. Зачете с ясен и силен глас:

— „Има два вида омраза. Омразата на онзи, който те познава, и омразата на другия, който се страхува от теб. Покажи любов и към двамата и те повече няма да те мразят.“

„Десета книга — сети се Рева. — Книгата на мъдростта.“

— Омразата — повтори Четецът и вдигна поглед към паството. — Ще си помисли човек, че любовта на Отеца е достатъчна да прогони всяка омраза от сърцата ни. Но това, разбира се, не е така. Защото не всички отварят сърцата си за неговата любов. Не всички се вслушват в словата, написани в тези десет книги, а други само се правят, че чуват истината в тях. Не всички имат смелостта да загърбят старите си нрави, да прогонят греха от сърцата си и да започнат нов живот под взора на Отеца. В замяна на онова, което предлага, Отецът иска толкова малко. Предлага ни любовта си. Своята любов. Любов, която ще съхрани душите ни във вечността…

Рева се отегчаваше все повече, а дантелената яка я дразнеше непоносимо. „Какво правя тук? — питаше се тя. — Правя се на послушна пред чичо, когото не познавам изобщо. Пред него и пред курвата му, представете си.“

Изпита силно желание да се махне, просто да стане и да си тръгне. Чичо ѝ беше казал, че е свободна да иде където поиска, а тя искаше да е някъде далеч от каканиженето на този дъртак. „Само дето изражението му, когато ме видя… — спомни си Рева. — Не беше желание, а страх.“ Беше се изплашил силно от нея и Рева искаше да разбере защо.

Макар да ѝ се стори цяла вечност, Четецът говори всъщност не повече от час, като спираше от време на време да прочете друг пасаж от книгите, после се впускаше в поредната скучна лекция за любовта на Отеца и природата на греха. Като дете едно от малкото ѝ удоволствия бяха часовете почивка, когато жрецът я учеше на Десетокнижието, четеше текстове с такова страстно убеждение, че потокът от думи неизбежно повличаше и нея. Но почивките бяха кратки, защото той я изпитваше след всеки урок, готов да я набие с тояжката си при най-малката грешка.

Тук, сред сводовете от стъкло и мрамор, Рева не откриваше ехо от страстта на жреца, а само празна догма на един стар човек. „Не може всичко да е лъжа — мислеше си тя в опит да потисне надигащото се отчаяние. — Дори чичо Сентес усеща любовта на Отеца. Все трябва да има нещо вярно.“

Не чу последните думи на Четеца, защото си мислеше за времето, което бе прекарала с Алорнис, и сърцето ѝ се свиваше от тъга. Алорнис ѝ липсваше много. Накрая старецът млъкна и слезе от подиума, а паството стана на крака със сведени глави. Епископите, които бяха останали прави през цялото време, макар някои да бяха стари колкото Четеца, прибраха книгите си от катедрите и го последваха в тържествено мълчание. Камбаната удари и катедралата започна да се изпразва. Неколцина от благородниците и търговците се позадържаха пред балкона с надежда да поговорят с васалния лорд, но стражата бързо ги изпъди.

— Добре — каза чичо Сентес, когато и последният богомолец си тръгна, стана и подаде ръка на Рева. — Да видим какво ще ни каже старият копелдак.

— Ваша племенница, милорд? — Гласът на Четеца беше грижливо модулиран, точното количество изненада, примесена с иначе ведро спокойствие. Един жрец, който незнайно как успяваше да раболепничи отвисоко и не полагаше особени усилия да скрие презрението си към Велис, а Рева зяпаше с подозрение и насмешка, ги бе завел в частните му зали. Рева реши да го фрасне на излизане.

— Точно така, Свети четецо — отвърна чичо Сентес. — Моя племенница, която много скоро ще призная официално. За мен ще е чест, ако лично приподпишете като свидетел, а след това направите необходимото да успокоите евентуалните глупави съмнения на хората. Документът е вече подготвен.

Лейди Велис остави един свитък на писалището на Четеца, като го разгъна и затисна ъгълчето му с мастилница.

— На отбелязаното място, Свети четецо, ако бъдете така добър.

Четецът почти не погледна документа, защото не можеше да отлепи погледа си от Рева. Предишният страх се беше отлял. „Може пък наистина да е похотливец“ — помисли си тя.

— На колко години си, дете? — попита той.

Рева не знаеше защо е толкова сигурна, но можеше да се закълне, че старчокът вече знае на колко е години, с все месеците и дните.

— Това лято ставам на осемнайсет, Свети четецо — отговори тя.

— Осемнайсет. — Старецът поклати глава. — На моята възраст времето буквално лети. Имам чувството, че едва преди седмица баща ти дойде при мен за съвет. Много искаше да се ожени за майка ти и ако трябва да бъда откровен, макар че чичо ти може и да не се зарадва на чутото, аз го посъветвах да го направи въпреки волята на баща си. „Съчетаването на сърцата е радостна новина.“

— „И само грешник би разделил онези, що е събрала любовта“ — довърши Рева. „Втора книга. Книгата на благословиите.“

Четецът се усмихна и въздъхна доволно.

— Виждам, че любовта на Отеца гори ярко в теб, дете.

Взе едно перо, топна върха му в мастилницата и добави подписа си под документа, който официално я признаваше за лейди Рева Мустор, племенница на васален лорд Сентес Мустор от Кумбраел. Велис взе подписания документ и се върна на мястото си до васалния лорд, като духаше леко да подсуши мастилото.

— Неприятно ми, че трябва да ви занимая и с друго, Свети четецо — каза васалният лорд. — Но имам да ви съобщя лоша новина.

Старецът кимна спокойно и каза:

— Кралската гвардия отново е в поход към нашите граници. Лоша новина наистина. Можем само да се надяваме, че милостта на Отеца ще ни запази от нови опустошения.

— Кралската гвардия ще се мотае месец-два из горите и хълмовете да търси фанатиците, нападнали лорда на Южна кула. Няма да намерят нищо и ще се приберат у дома. Ще подрънкат с оръжия за пред азраелското население, което си е в реда на нещата предвид ситуацията. Имам думата на краля по този въпрос. — Кървясалите очи на чичо ѝ като никога бяха ясни и съсредоточени, докато той се опитваше да разчете изражението на стареца. — Не, новината, която имам да ви съобщя, е много по-неприятна. Племенницата ми не само познава отлично Десетокнижието, както вече видяхте, но също върти меч с голямо умение, с по-голямо умение, отколкото го въртеше брат ми, всъщност.

— Наистина? — Четецът погледна Рева с изненада. — Отецът е щедър в благословиите си, значи.

— Двойно щедър — каза чичо Сентес. — Защото е наредил нещата така, че Рева да се озове в моята къща в нощта, когато трима убийци дойдоха за мен. Ако не беше тя, сега нямаше да стоя тук.

Шокът на Четеца беше искрен и непресторен, личеше си — провисналата кожа на двойната му брадичка се разклати, тревога навъси веждите му, изобщо лице на човек, сблъскал се с неприятна изненада.

— Да благодарим на Отеца, че сте жив и здрав, милорд — ахна той. — Убийците, с тях какво стана?

— Не оцеляха, за жалост. Моята прекрасна племенница уби единия, стражите ми убиха втория. — Замълча, все така впил поглед в лицето на Четеца. — Но третият избяга. Човек, когото моята племенница познава и твърди, че е жрец от вашата църква.

Тревогата на Четеца беше също толкова искрена като предишната му реакция, но този път не изглеждаше особено изненадан. „Той знае — помисли си Рева. — Знае кой е жрецът.“ Стисна неволно юмруци, докато старчокът се правеше, че размишлява.

— Жалко е, но жреческото призвание не ни защитава от погрешни идеи — каза той. — Думите на брат ви, макар и еретични по своето естество, намериха много последователи, включително и сред клира. Аз, разбира се, ще впрегна всички налични ресурси на църквата, за да изправя този ренегат пред правосъдието. Ако ми дадете някакво описание…

Велис извади друг свитък, по-малък, и го остави на писалището.

— А, бърза както винаги, милейди — каза Четецът. — В рамките на няколко дни ще копираме това и ще го разпратим до всички храмове. Беглецът няма да намери убежище в църквата, уверявам ви.

Рева пристъпи към него. Ноктите се бяха впили болезнено в дланите ѝ. Не успя да направи втора стъпка, защото чичо ѝ сложи ръка върху нейната, нежно, но твърдо.

— Оценявам загрижеността ви, Свети четецо — каза той. — Мисля, че ви обезпокоихме достатъчно за един ден.

— Вие никога не ме безпокоите, милорд. — Усмихна се на Рева. — Особено ако си водите компания така приятна като днешната.

Чичо ѝ я дръпна за ръката и тръгна към изхода, но Рева не помръдна от мястото си.

— „Измамата — каза тя на Четеца — е най-тежкият грах пред божественото, защото много лъжи се изричат от добро сърце и много истини се изричат от жестокост.“

Реакцията не стигна до лицето му, но пламна в очите му за миг — гняв.

— Така е, мила моя. Така е.

— Рева — повика я чичо Сентес от прага.

Рева се поклони на Четеца и излезе след чичо си. Подхилващият се жрец стоеше в коридора и я гледаше с открито презрение.

— Простете — каза Рева и спря. Жрецът беше висок и тя го гледаше отдолу нагоре, но не толкова висок, че да е извън обхвата ѝ. — Носът ви май кърви.

Той се намръщи и вдигна ръка към носа си, но по пръстите му не остана нищо.

— Не знам ка…

Главата му отскочи назад от силата на удара, носът му се счупи, но не толкова зле, че да го убие. Той политна назад, блъсна се в стената и седна на пода с окървавено лице.

— Моя грешка — каза Рева и продължи нататък. — Сега вече кърви.

— Това не беше хубаво — смъмри я чичо Сентес, когато се върнаха в имението и отидоха в библиотеката, където вече го чакаше нова бутилка вино. Лейди Велис, изглежда, трудно удържаше смеха си.

Рева се тръшна на един стол, разкопча омразната яка и започна да се чеше ожесточено.

— Онзи старчок лъже — заяви тя.

— Очевидно — отвърна чичо ѝ, извади тапата и подуши съдържанието на бутилката. — Долината Умблин, петгодишно. Чудесна реколта.

— Само толкова? — попита Рева. — Той те лъже в лицето и ти не правиш нищо по въпроса?

Васалният лорд се усмихна мълчаливо и си наля.

— Целта беше да му отправим предупреждение — каза Велис и погледна към нея от бюрото си, същото, край което се бе спряла Рева в нощта, когато бе проникнала в къщата, за да вземе меча. Велис явно още четеше същата книга, онази за парите и винопроизводството, и бюрото ѝ беше отрупано с бележки. — Сега големият лицемер ще мине в отбрана.

— А лично аз бих искал да си остане в отбрана завинаги — добави чичо Сентес. — Нещо, което прочутият ти дядо така и не съумя да направи.

— Той знае — каза Рева. — Знае къде е жрецът. Сигурна съм.

— Жадна си за отмъщение, миличка? — попита Велис. — Толкова зле ли се е отнасял с теб?

„Мръсна, безбожна грешница…“ Рева стана и тръгна към вратата.

— Отивам да се преоблека.

— Добре ще е да знаем повече за него — спря я Велис. — Как си била отгледана. Къде си отрасла. В замък или в пещера някъде в планините?

— В плевня — изсумтя тя, после излезе.

Отиде в стаята си, съблече омразната рокля, толкова бързо, че я скъса на няколко места, и я захвърли в един ъгъл. Облече любимите си дрехи — клин за езда и широка блуза, които ѝ бяха дали по нейно настояване въпреки възраженията на Велис. „Сама ще го намеря — реши тя, докато връзваше връзките на ботушите си. — Нощес ще се промъкна в катедралата и ще накарам стареца да изплюе тайните си…“

На вратата се почука, тихо, но настоятелно. Рева отвори и видя чичо си, лицето му настоятелно като почукването, макар и мило в същото време.

— Плевня? — каза той.

Тя въздъхна, обърна се и отиде да седне на леглото. Той влезе в стаята, затвори вратата и седна до нея. Рева с изненада забеляза, че този път не си е взел бутилката. Поседяха мълчаливо, докато Рева се опитваше да намери думи, които да му прозвучат смислено.

— Беше голяма — каза накрая. — Плевнята. Нямаше животни, нито плугове и рала, само той и аз, и много слама. Първият ми ясен спомен е как се катеря по гредите. Паднех ли, той ме биеше.

— Често ли го правеше?

— Изгубила съм им бройката. Знаеше как да ме бие с тоягата си, така че да не оставя белези. Освен този. — Вдигна косата си да му покаже белега зад дясното си ухо, останал ѝ от побой, след който бе изпаднала в безсъзнание.

— Знаеш ли къде е тази плевня?

— Беше насред просторни пасища с висока трева, рядко идваха други хора. Строги мъже, които ме гледаха странно. Той ги наричаше своя братя, а те него — Верния жрец. Но имаше един, който беше различен от другите. Идваше само веднъж или два пъти годишно и всеки път жрецът ме караше да се крия в сенките. Не чувах какво си говорят, но съм почти напълно сигурна, че жрецът се обръщаше към него с „милорд“.

— Можеш ли да го опишеш?

— Широкоплещест, не особено висок. С гола глава и черна брада.

По очите му разбра, че се е сетил за кого говори. Очакваше да назове мъжа по име, но вместо това той каза:

— Продължавай. Какво друго си спомняш?

— Когато поотраснах, той започна да ме води в селото, където купуваше провизии. По онова време не знаех как да се държа в присъствието на много хора, помня, че първия път пищях и сочех развълнувано. Като си прибрахме, той ме наби. „Не трябва да привличаш вниманието — така каза, — трябва да минаваш през живота на другите хора, без да оставяш следа.“ След това понякога ме пращаше в селото сама нощем, било за да открадна нещо, било за да подслушвам. Сигурно е гледал на това като на упражнение за свещената ми мисия. Опознах селяните, клюките, които чувах, ми дадоха доста ясна представа за живота им. Жената на пекаря му изневеряваше с един калайджия, който идваше в селото на всеки две седмици. Коларят беше загубил син при Зеления брод. Селският жрец твърде много обичаше виното. После една нощ се случих близо до отворен прозорец… — „Знаех я само като дъщерята на обущаря. Стоеше пред един леген и плъзгаше гъба по кожата си. Под светлината на фенера кожата ѝ сякаш грееше, косата ѝ беше като злато…“

— Рева? — подкани я чичо Сентес.

Тя тръсна глава.

— Жрецът ме е следял, без да знам, всяка нощ. Задържах се твърде дълго пред онзи прозорец. На следващия ден ме преби. Оттогава ми е този белег. — И тя вдигна ръка към косата си.

— Как се казваше селото?

— Кернмил.

Това, изглежда, потвърди някакво негово подозрение и той кимна.

— Съжалявам, Рева — каза Сентес, сложи ръка около раменете ѝ и я придърпа към себе си. — Може да не съм най-добрият васален лорд, но съм решил да бъда най-добрият чичо. И като подарък за племенницата си смятам да намеря този жрец и да ти го дам, за да го изкормиш лично. Какво ще кажеш?

Тя примигна да прогони сълзите и също го прегърна.

— Благодаря ти, чичо. Би било чудесно.

В дните, които последваха, животът ѝ постепенно влезе в коловозите на еднообразието. Сутрин се упражняваше с Аркен в залата с мечовете, обядваше с Велис и васалния лорд късно следобед, после сядаше в един ъгъл и скучаеше по час, час и нещо, докато единият от тях, или и двамата, приемаха някой търговец или благородник, дошъл да моли за това или онова. Вечер беше свободна да излезе на езда с Аркен — чичо ѝ беше наредил да приберат Мрънкало и Буцата в конюшнята на имението. Надбягваха се извън стените до мръкване, понякога ходеха на лов. Аркен беше намерил дълъг лък отнякъде и беше в състояние да го опъне — нещо, което все още не се удаваше на Рева, — макар че рядко уцелваше мишената, за разлика от нея с нейния по-малък лък от планински бряст. Всеки фелдриан беше длъжна да присъства на аудиенцията с молителите, а след като скучните дрънканици приключеха, Велис я питаше какво мисли за явилите се.

— Не знам — простена тя, когато Велис я попита за мнението ѝ относно едно спорно парче земя. Парцелът бил дарен от дядо ѝ на бивш войник от домашната стража и сега двамата му най-големи синове се караха за наследството си. — Да го разделят на две или нещо такова.

— Земята не е с еднакво качество — обясни Велис. Търпението ѝ изглеждаше неизчерпаемо, въпреки отегченото безразличие, което Рева демонстрираше упорито. — Богато пасище граничи със заблатен камънак, представи си го като кръпки от добър плат и лош. Такава земя не се дели лесно.

— Ами тогава нека продадат парцела и си разделят парите.

— По-големият брат би се зарадвал на такова решение, но по-малкият живее там със семейството си и иска да остане.

— „Цялата земя е дар от Отеца — цитира Рева и се прозина широко. — Но само онзи, който обработва земята, има право на нея.“ Седма книга, Присъдата на Алтор за алчността на земевладелците.

— Значи просто да дам земята на по-малкия и да рискувам да разгневя по-големия?

— Той важен човек ли е?

— Не особено, но все пак се познава с неколцина дребни благородници.

— Значи и да се ядоса, това няма да има значение. Приключихме ли вече?

Същия следобед отиде да пита чичо си за новини за жреца, нещо, което се бе превърнало почти в ежедневен ритуал. Откри го в стаята му да си закопчава ризата, докато един едър мъж в сива роба стоеше до прозореца, държеше малка бутилка на светлината и я разклащаше.

— Рева — поздрави я васалният лорд. — Познаваш ли брат Харин?

Едрият мъж със сивата роба се обърна и я поздрави с поклон.

— Племенницата, за която чувам толкова много? Уви, не съзирам прилика между вас, Сентес. Момичето е твърде хубаво.

— Да. За неин късмет прилича на майка си.

При вида на едрия мъж Рева моментално се изпълни с инстинктивно подозрение.

— Вие лечител ли сте?

— Да, милейди. Някога бяха майстор по костите в Дома на Петия орден, но моят аспект ме прати да се грижа за чичо ви…

— И за всички еретици, поклонници на Вярата, които са останали в този град — прекъсна го чичо Сентес. — Не забравяй за тях. — Имаше острота в тона му, която накара брат Харин да вдигне вежди и да му подаде мълчаливо малкото шишенце.

— Същата доза като преди? — попита чичо ѝ.

— Май ще е по-добре да я увеличим. Нека бъде по четири пъти на ден…

— Разредено с чиста вода, да, знам.

Брат Харин преметна кожена чанта на рамо.

— Ще дойда пак следващата седмица. — Тръгна към вратата и се поклони отново на Рева, преди да излезе.

— Защо се обръща към теб толкова фамилиарно? — попита тя.

— Защото аз така му казах. Вижда ми се глупаво да се придържаш към етикета с човек, който е пъхал пръст в задника ти.

Тя кимна към шишенцето.

— Какво е това?

— Нищо особено. Отвара. — Остави шишенцето на масата. — Помага ми да спя. Дошла си да питаш за жреца.

— Позволи ми да тръгна по дирите му — каза тя. — Прати ме след него и до един месец ще ти го доведа вързан и готов за съд. Кълна се.

— Моментът не е подходящ. Кралската гвардия обикаля по границите ни и хората са достатъчно изнервени. Ако извадим на бял свят схемите, в които се е забъркал Четецът, положението ще стане неудържимо.

— Ти знаеш кой е онзи човек. Онзи, когото жрецът наричаше „милорд“. Личи ти.

— Не го знам със сигурност, но подозирам кой може да е. И няма да проваля сегашния мир, който ми струва толкова усилия, само заради подозрение. Няма да оставя нещата така, Рева, обещавам ти. Но ще действаме бавно и полека, така че дъртото копеле да не разбере какво му се готви.

— Аз мога да бъда потайна — настоя тя. „Представа си нямаш колко потайна мога да бъда…“

Той поклати глава.

— Не се съмнявам в твоите способности, но си ми нужна тук. Хората трябва да свикнат да те виждат до мен.

Тя прикри разочарованието си.

— Защо? Вече ме призна официално. Защо трябва да ме виждат?

Това го накара да направи дълга пауза, после челото му се набръчка.

— Ти не знаеш, нали? Наистина нямаш ни най-малка представа.

— За какво?

— Рева, сигурно си забелязала, че в тази къща няма деца. Едва ли и ще има. Нямах наследник, който да ме наследи на престола. Но сега имам теб.

Ледени тръпки полазиха по гръбнака ѝ.

— Какво? — каза тя с тъничък глас.

— Неколцина от бащините ти… грешки са идвали тук през годините. Някои от тях искаха да бъдат признати, но останаха разочаровани. Повечето просто искаха услуга или тежка кесия. Но ти си различна, Рева. На колко, мислиш, си била, когато жрецът те е взел от баба ти и дядо ти?

— Знам на колко съм била, той ми е казвал. На шест.

— Баща ти загина пред девет години. Значи жрецът те е взел три години преди Хентес да убие баща ни и да хвърли васалството във война. От всички деца на Хентес е взел теб. Видял е онова, което виждам и аз.

Тя поклати объркано глава.

— Какво виждаш?

— Следващия Мустор, който да седне на престола на васалството. — Приближи се, хвана ръката ѝ и я целуна по бузата. — Изпратена при мен от самия Отец, отговор на молитвите ми.

— Едно момиче не може да бъде васален лорд — каза Аркен, докато яздеха същата вечер. Препускаха в тръс по насипа, който свързваше Алтор с брега, и оттам на север към гористите хълмове.

— Васална лейди — каза Рева, все още побивана от студени тръпки. Говореше с равен глас, защото новината бе толкова голяма, че не оставяше място за емоции.

— Това звучи странно — каза Аркен. — Ще трябва да измислиш нещо по-добро. Графиня може би.

— Графини има само в Нилсаел. — Дръпна юздите и Мрънкало спря. Рева дълго седя на седлото, а студените тръпки постепенно отстъпиха пред див ужас. — Не мога да остана тук — каза тя с треперлив гласец. — Изобщо не трябваше да оставам.

— Но чичо ти се държи много добре с теб, с нас.

— Защото му трябва наследник.

— Не е само това. Обича те, личи си.

„Или обича спомена за брат си, мъжа, в какъвто той така и не е успял да се превърне.“ Рева прокара ръка по челото си.

— Северните предели — каза тя. — Може да отидем там. Ти каза, че щяло да ти хареса.

— Когато нямаше къде другаде да…

— Може да тръгнем веднага. Имаме коне, оръжия, пари…

— Рева…

— Не мога да го направя! Аз съм само една долна безбожна грешница! Не разбираш ли?

Пришпори Мрънкало в галоп, право към дърветата. Преполовила беше разстоянието, когато нещо я накара да дръпне юздите — друг кон, който се бе появил на билото отпред. Движеше се с неравномерната крачка на изтощено животно, пяна беше избила по хълбоците и муцуната му, а ездачът се бе привел напред и едвам се държеше на седлото. Наточените ѝ инстинкти изтикаха напред една дума — неприятности.

Гледаше как кон и ездач се приближават бавно, Мрънкало пристъпваше от крак на крак под нея, ноздрите му разширени от миризмата на полумъртвия от изтощение кон. Тичаше му се. „Северните предели — помисли си Рева. — Ал Сорна ще ми се зарадва.“

Пришпори Мрънкало да скъси разстоянието до другия кон. Ездачът беше толкова изтощен, че сякаш изобщо не я забеляза, когато тя се пресегна да хване юздите и ги дръпна да спре животното му. „От Кралската гвардия е“ — заключи тя по дрехите му. По нагръдника му имаше кафеникави петна, ножницата му, прикрепена за седлото, беше празна.

— Къде е сабята ти? — попита тя.

Главата му се вдигна рязко, лицето му, цялото в засъхнала кръв и размазана пот, се изопна в пристъп на силен страх, после мъжът примигна и се заоглежда.

— Алтор? — изграчи той.

— Да — отвърна Рева. — Алтор. Какво е станало с теб?

— С мен? — Мъжът оголи зъби и взе да се хили, странен блясък подпали очите му. — Те ме убиха, момиче. Убиха всички ни. — Кискането му прерасна в гърлен смях, смехът — в кашлица, после мъжът политна напред и падна от седлото. Рева скочи на земята, взе меха с вода от седлото на Мрънкало и го надигна над устата на конника. Той се разкашля отново, но скоро вече пиеше на големи жадни глътки.

— Аз… трябва да говоря с васалния лорд — прошепна той, след като се напи до насита.

Рева погледна назад към града, обвит в дима на множество комини, различи неясния силует на имението, където слугите сигурно приготвяха вечерята, погледът ѝ се спря на високите близначни кули, дом на дъртия лъжец.

— Ще те заведа при него — каза тя. — Той ми е чичо.

2. Вейлин

— Воларианската имперска армия се състои от три основни контингента — каза брат Харлик, гласът му се качваше и спадаше с всяко друсване върху гърба на планинското конче. — Гражданската мобилизация, известна като свободните мечове, гигантската чет на войниците роби, познати като варитаи, и куритаите — отлично обученият робски елит със страховита репутация. Това е подлежащата структура на армиите им, която съществува вече близо четиристотин години.

По нареждане на Вейлин братът говореше от часове и разказваше всичко, което му беше известно за Воларианската империя, докато пътуваха обратно към кулата.

— Отделните формирования се групират в батальони, които от своя страна се групират в дивизии, всяка от които се състои от осем хиляди мъже. Типичната дивизия включва свободни мечове и варитаи с по-малки специализирани формирования от инженери и куритаи. Армейските единици се състоят от три или повече дивизии под командването на генерал…

Вейлин бе настоял да тръгнат предната вечер, след като се бе възстановил от видението, повалило го на плажа. Макар и интензивно, видението бе кратко, а студът го измъчва дълго след като видението бе отминало, но не бе и наполовина толкова изтощителен като преди. От друга страна, образите, които видението му беше донесло, го измъчваха дълбоко, те, както и неизбежният извод. „Случило се е нещо много лошо.“

Сбогувал се бе набързо с Норта и Села, долавяше тревогата им и се чувстваше като последния лъжец заради утешителните думи, с които си тръгна:

— Едва ли е нещо сериозно — каза им той. — С възрастта ставам излишно предпазлив.

— Горят! — напяваше малката Лорен, когато той тръгна към вратата, и подскачаше от вълнение. — Горят къщи! Горят хора! Лошите хора горят всичко! Чичо ще ги избие!

Той събуди капитан Орвен и изобщо не се изненада, когато еорилската жена надникна от палатката му, докато капитанът нахлузваше ботушите си.

— Боен ред — каза му Вейлин. — Съгледвачи и по двата фланга. Всички да носят факли. Прати един взвод на плажа, там ще намерят един човек в колиба. Той идва с нас. Ако възрази, да го вържат на коня…

— Офицерите с генералски чин обикновено произхождат от малобройната, но безобразно богата управляваща класа — разказваше брат Харлик. — Тя е единствената класа във воларианското общество, която има правото да се облича в червено. Макар че този привилегирован статут е трамплин към най-висшите чинове в армията, за да поучиш подобно назначение, трябва да си се доказал като водач…

— За какво идват? — прекъсна го Вейлин. — Какво искат?

Харлик се замисли, вероятно съставяше сложен отговор на въпроса, но после видя изражението на Вейлин и отговори кратко:

— Всичко, предполагам.

Подхвана разказ за начина, по който работи воларианският управляващ съвет, но Вейлин махна с ръка.

— Засега това стига.

Лейди Дарена бе яздила до тях в мълчание, заслушана в обяснението на Харлик. Стремеше се да крие тревогата си, но не успяваше докрай.

— Знам, че реакцията ми вероятно изглежда прекалена… — започна Вейлин, но тя поклати глава.

— Вярвам на… преценката ти, милорд.

— Неприятно ми е да те моля за това, но се налага да…

— Довечера — каза тя. — Когато се върнем в кулата.

— Не сме ли още твърде далеч?

— Разстоянието е голямо, но и преди съм го изминавала за толкова време, по време на бунтовете след клането на аспектите. Тогава татко се тревожеше, че това може да е краят на Кралството.

— Благодаря ти, милейди.

— Благодари ми, когато се върна с новини, че всичко е мирно и кротко.

— Искрено се надявам да е така. — „Надявай се колкото искаш — обадиха се с насмешка страховете му, — знаеш какво ще ти каже тя.“

Зазоряваше се, когато копитата на конете затропаха по калдъръмените улици на Северна кула. Когато наближиха, портите към двора се отвориха. Вейлин се смъкна от гърба на Пламък, прогони с усилие умората и се огледа за капитан Адал.

— Милорд. — Капитанът го поздрави хладно, втораченият му поглед подсказваше, че не е забравил тежките думи на Вейлин.

— Обяви мобилизация — каза му Вейлин, докато изкачваше стъпалата към кулата. — Всички войници и офицери от Северната гвардия да се явят тук по най-бързия начин. Прати емисари при еорилите и сеорда. Владетелят на кулата ги моли да пратят всички воини, които могат да отделят.

— Милорд?…

— Просто го направи, Адал, моля те — каза Дарена, подмина го и тръгна към стълбите. — Ще ми трябват няколко часа — извика на Вейлин, преди да се скрие от поглед.

Поради липса на друго място, където да си почине, Вейлин се тръшна на престола в залата на лорда и примижа от врявата, която се надигаше като вълна заедно със заповедите, които капитанът крещеше на висок глас. „Ще мога ли да го направя още веднъж?“ — питаше се той. Платненият вързоп лежеше на коленете му по-тежък отвсякога.

— Вейлин? — Алорнис стоеше пред него с шал на раменете и дебели пантофи, които да я пазят от студения каменен под. Гледаше неуверено, погледът ѝ току се насочваше към прозорците, привлечен от врявата навън. Пръстите ѝ бяха оцапани със засъхнала боя.

Той протегна ръка и сестра му се приближи, седна на пода и се подпря на коленете му.

— Какво става? — попита с тих глас.

— Поредното доказателство, изглежда, че майка ми е била много мъдра жена. — Той се усмихна на свъсения ѝ поглед и посегна да отметне кичур коса от челото ѝ. — Винаги има и друга война.

— Дворецът е в руини — каза Дарена, бледа като платно, очите ѝ бяха зачервени от плач. Гласът ѝ обаче бе ясен и не трепереше. — Улиците са пълни с трупове, пристанището — с волариански кораби. Хора в окови, стотици, чакат на кейовете.

Вейлин бе свикал съвет в стаите си на горния етаж. Капитан Адал стоеше до прозореца със скръстени на гърдите ръце. Брат Келан, който присъстваше по настояване на Дарена, слушаше с изопнато от тревога лице. По покана на Вейлин беше дошъл и брат Холун от Четвъртия орден — стискаше куп свитъци и зяпаше Дарена с неприкрит ужас. Тя бе отхвърлила предложението на Вейлин да измислят някакъв начин да скрият дарбата ѝ от онези, които все още не знаеха за нея. „След онова, което видях — бе казала, — тайните вече са безсмислени и безполезни. А и отдавна подозирам, че повечето от хората тук вече се досещат какво мога да правя.“

Брат Харлик седеше в ъгъла. Макар да бе назначен за архивар на кулата, не водеше протокол на съвета. Вейлин знаеше, че ще запомни всяка казана дума и ще я запише по-късно. Алорнис седеше до Вейлин, стиснала силно ръце да скрие тремора, който беше започнал още предната вечер. „Тревожи се за Алуциус — помисли си той. — И за майстор Бенрил.“

— Кралската гвардия? — попита той Дарена.

— Не видях и следа от тях, милорд. Личеше си, че градската стража се е опитала да даде отпор на няколко места, но без успех.

— Кралят? Принцеса Лирна?

— Задържах се възможно най-дълго над двореца, но видях само трупове и опожарени руини.

Вейлин кимна и тя седна, а брат Келан побърза да хване ръката ѝ, когато тя увеси глава от скръб и умора.

— Капитане — каза Вейлин. — С какви сили разполагаме?

— Досега над две хиляди се отзоваха на мобилизацията, милорд. Останалите би трябвало да пристигнат до седем дни. В момента Северната гвардия наброява три хиляди, а когато пристигнат отдалечените взводове, ще достигне пълния си състав. Предвид разстоянията това може да отнеме повече от две седмици.

— Не е достатъчно — каза Дарена. — Армията, която видях, надвишава нашите сили пет или шест пъти, дори ако сеорда и еорилите се отзоват на призива.

— Да разширим мобилизацията — каза Вейлин на Адал. — Всички мъже, годни да носят оръжие, включително миньорите и рибарите.

Адал кимна бавно.

— Ще се заема, милорд — каза той, но после стисна зъби, сякаш се колебаеше дали да не каже още нещо.

— Проблем ли има, капитане? — попита го Вейлин.

— Вече е налице известно недоволство, милорд. Сред хората.

— Недоволство?

— Не искат да участват — каза брат Келан, когато Адал се поколеба отново. — Половината са родени тук и никога не са виждали Кралството. Останалите ще са най-доволни, ако никога повече не го видят. И питат, не без основание, защо да се бият за земя, която не им прати никаква помощ, когато се изправихме срещу Ордата. Смятат, че тази война не е тяхна.

— Ще стане тяхна, когато воларианците дойдат тук — каза Дарена, преди Вейлин да е дал воля на гнева си. — Видях душите им и те пламтят от алчност и похот. Няма да се спрат при Варинсхолд, нито при Кумбраел или Нилсаел. Ще дойдат тук и ще ни вземат всичко, а онези, които не убият, ще поробят.

Вейлин си пое дъх да успокои яда си.

— Може би ще е добре да говориш с хората, милейди — каза той. — Сигурен съм, че ще чуят твоите думи.

Тя кимна.

— Ще говоря с тях, милорд.

Вейлин се обърна към капитана.

— А всяко бъдещо „недоволство“ да се изкоренява на секундата и без колебание. Аз управлявам тук по силата на кралската воля, а не с тяхно съгласие. Тяхна война е онази, която аз кажа.

— Въпросът с числеността все още е на дневен ред, милорд — каза брат Холун. Надраскал бе няколко числа на парче пергамент и сега ги показа на Вейлин.

— Просто ми кажи какво си написал — нареди Вейлин на закръгления брат.

— По мои сметки при разширена мобилизация ще съберем около двайсет хиляди въоръжени мъже, число, което еорилите и сеорда ще удвоят. Имаме един боен кораб в пристанището, а търговската флотилия наброява малко над шейсет съда, половината от които са в открито море. За да превозим толкова много хора, коне и снаряжение до Кралството, ще ни трябват поне четири курса.

— При положение че не ни застигнат бури — добави капитан Адал.

— Няма значение — каза Вейлин. — Няма да плаваме. Ще тръгнем в поход по суша.

Дарена вдигна бавно глава.

— Има само един маршрут по суша от Пределите до Кралството.

Случило се бе, докато разглеждаше картата — ясна нотка на потвърждение от страна на кръвната песен, когато погледът му попадна върху гъстата маса символи, бележещи Великите северни гори. Нотката бе събудила спомен за сляпа жена на поляна в един далечен летен ден.

— Знам.

Организираха лагер извън града за множащата се войска. Мобилизираните мъже бързо се ориентираха за частите си, личеше си, че знаят какво правят — Ал Мирна беше настоявал да се провеждат учебни мобилизации четири пъти годишно, така че дисциплината да се поддържа на ниво. Новобранците бяха мешавица от занаятчии, миньори и работници: повечето открито негодуваха срещу тази нежелана намеса в живота им, макар че капитан Адал следеше стриктно за бунтарски настроения, а речите, които Дарена изнасяше на всяка новопристигнала група, до голяма степен ги убедиха, че мобилизацията наистина е необходима.

— Мнозина от вас навярно се питат какво би направил владетелят на кулата Ал Мирна — казваше им тя. — Като негова дъщеря ви уверявам, че би направил същото. Трябва да се бием!

Адал възложи на Северната гвардия да се заеме с обучението на мобилизираните, а онези, които вече се бяха отличили в битките срещу Ордата, назначи за сержанти и капитани. Недостигът на снаряжение беше повод за тревога, макар че всеки ковач, шивач и обущар в Северна кула работеше до изнемога, за да се изработят необходимите оръжия, доспехи и ботуши за армията. Вейлин си даваше сметка, че времето, посветено на обучение, не е загубено, но в същото време знаеше, че трябва да тръгнат на поход колкото се може по-скоро. „Варинсхолд е паднал за един ден. Къде ще ударят сега?“ Дарена бе предложила да „отскача“ до Кралството всеки ден, ако е необходимо, но изтощението ѝ след първата „визита“ беше толкова дълбоко, че очевидно щеше да е по-добре, ако си пази силите.

— Нека прекосим гората — казал ѝ бе той. — Тогава ще полетиш пак.

— Защо си толкова сигурен, че ще ни позволят да преминем? — попита тя, докато обикаляха лагера. Вейлин държеше колкото се може повече от хората да го видят. — Баща ми беше единственият поданик на Кралството, комуто бе разрешено да ходи там, и то без оръжие или ескорт.

Той само кимна и продължи, погледът му бе привлечен от двама мъже, които се упражняваха с дървени мечове, наобиколени от кръг зяпачи. По-високият изби настрана оръжието на противника си, след това го подкоси, всичко това с чудесно изпълнена комбинация от удари. Високият помогна на новобранеца да се изправи и разпери ръце с широка усмивка. Беше добре сложен мъж с дълга коса, вързана на тила и стигаща до средата на голия му гръб, кожата му лъщеше от пот, мускулите му се очертаваха.

— Номер четири! Кой е следващият?

Въпреки очевидните си умения с меча дългокосият беше млад, наскоро прехвърлил двайсетте, доколкото Вейлин можеше да прецени, с характерното за младостта самочувствие.

— Страхливци! — засмя се той, когато никой не пристъпи напред. — Хайде де! Три сребърника за онзи, който ме победи! — Засмя се отново, но бързо млъкна, видял Вейлин сред зяпачите. Но усмивката му се върна, а очите му се присвиха в същия миг, в който кръвната песен съобщи на Вейлин неканена истина.

— Ами вие, милорд? — извика младокът и вдигна дървената си сабя за поздрав. — Ще удостоите ли един прост работник в корабостроителница с честта да кръстосате саби?

— Някой друг път — каза Вейлин и се обърна.

— Хайде, хайде, милорд — извика отново младежът с известна острота в гласа. — Нали не искате тези добри мъже да си помислят, че ви е страх? Мнозина вече се чудят защо не носите меч.

Един войник от Северната гвардия пристъпи напред да смъмри нахалника, но Вейлин го спря с жест.

— Как е името ти, сър — попита той младия мъж, като пристъпи в кръга и си свали плаща.

— Даверн, милорд — отговори младежът с поклон.

— Корабостроител, значи? — Вейлин подаде плаща си на Дарена и се наведе да вдигне дървения меч от земята. — Умения като твоите не са резултат от размахването на тесла.

— Всички хора имат интереси извън работата си, не мислите ли?

— Вярно. — Вейлин застана пред него и срещна погледа му.

Даверн го криеше добре, но въпреки това Вейлин го видя — дълбока, изгаряща омраза.

Даверн примигна, а дървената сабя на Вейлин литна нагоре в лъжлив замах към главата, избегна париращия блок, люшна се под гарда му и го удари силно в центъра на гърдите. Даверн политна назад, размахал ръце да запази равновесие, и падна тежко по задник за забавление на тълпата. Сред смеха се чу и звънтене на монети — хората си разплащаха залозите.

— Не гледай противника в очите — каза му Вейлин и му предложи ръка. — Това е първият урок, който научих от инструктора си.

Даверн се направи, че не вижда протегнатата ръка, надигна се без чужда помощ и впери поглед в очите на Вейлин. На лицето му не бе останала и следа от широката усмивка.

— Да кръстосаме шпаги отново. Може пък и аз да ви дам някой урок.

— Не мисля. — Вейлин метна дървеното оръжие към войника от Северната гвардия. — Повишете този мъж в сержант. Нека учи братята си как да въртят меча.

— Предложението ми винаги ще важи, милорд! — извика след него Даверн. Вейлин взе плаща си от Дарена и се отдалечи.

— По-добре внимавай с този — предупреди го тя. — Май не ти мисли доброто.

— И не без основание — тихо отвърна Вейлин.

След края на дневната обиколка Вейлин завари Алорнис пред палатката си. Решил бе да живее сред хората и си бе разпънал палатка в края на лагера. Четката на сестра му летеше по платното на статива. Беше сглобила сама статива си с инструменти, заети от дърводелеца на кулата, при това не обикновен статив, а хитроумно трикрако приспособление с панти, което лесно се сгъваше до единичен блок, дълъг по-малко от метър. Войниците вече бяха свикнали да я виждат в лагера, преметнала през рамо торбата си с четки и стиснала статива под мишница, да обикаля и да спира там, където някоя гледка задържеше вниманието ѝ. От няколко дни рисуваше общ изглед на лагера, като предаваше всяка палатка и заграждение с познатата изнервяща прецизност.

— Как го правиш? — зачуди се на глас той, надничайки над рамото ѝ.

— Така, както ти правиш онова, което правиш. — Вейлин се отпусна на едно столче, а Алорнис взе парцал, напоен с някакъв спирт, и се зае да почисти четката си. — Кога тръгваме?

„Ние?“ Той я погледна с вдигнати вежди, но реши да не повдига отново въпроса — вече бяха спорили предостатъчно за това.

— След седмица. Или повече.

— През гората и оттам в Кралството. Предполагам, че имаш някакъв план за след това.

— Да. Смятам да разгромя воларианците и после да се прибера у дома.

— У дома? Така ли мислиш за това място?

— А ти? — Отправи поглед над лагера към града и кулата, която стърчеше на фона на тъмното северно море. — Почувствах го още в мига, когато дойдохме тук.

— И на мен мястото ми харесва — отвърна Алорнис. — Не очаквах да е толкова интересно, да има толкова много цветове. Но не е моят дом. Моят дом е една къща във Варинсхолд. И ако лейди Дарена не греши, сега от него е останала само опожарена черупка. — Отклони поглед за миг и примижа, решена да не пролее родените от страх сълзи. Когато отново проговори, погледът ѝ беше студен, а думите не бяха нови за Вейлин, чувал ги бе нееднократно през последните дни. — Няма да ме оставиш тук. Вържи ме, ако искаш, затвори ме в тъмница, но пак ще намеря начин да те последвам.

— Защо? — попита той. — Какво се надяваш да намериш там, освен опасност, смърт и страдание? Това е война, Алорнис. Твоите очи намират красота навсякъде, но във войната няма нищо красиво и аз искам да ти спестя грозните гледки.

— Алуциус — каза тя. — Майстор Бенрил… Рева. Трябва да знам.

„Рева…“ Мислите му често се насочваха към нея и всеки път песента му надигаше глас с тон, който той познаваше добре; беше същият тон като в нощта, когато убийци дойдоха за аспект Елера, тонът, който го бе тласкал през Мартишката гора в преследване на Черната стрела и във Високата твърд в търсене на Хентес Мустор, тон, който означаваше само едно: „намери я“. Устояваше на импулса да запее, да я издири, защото се боеше, че видението отново ще го подмами в капан, и този път завинаги.

— И аз — каза той. — Утре сутринта иди при брат Келан. Знам, че ще се зарадва на още един чифт ръце.

Тя се усмихна и го целуна по челото.

— Благодаря ти, братле.

Всяка вечер провеждаше съвет с капитаните, за да следи обучението и мобилизацията. За седем дни бройката им бе набъбнала до над дванайсет хиляди, макар че едва половината можеха да минат за войници.

— Ще трябва да ги обучаваме в движение — каза Вейлин, когато Адал настоя да отложат похода с още месец. — Всеки ден, който губим тук, Кралството плаща с кръв. Според доклада на брат Холун след пет дни ще разполагаме с необходимите оръжия и доспехи. Някакъв предприемчив търговец решил да инвестира в алебарди и ризници и има цял склад в наличност. Когато въоръжим и облечем и последния войник, потегляме.

Малко след това разпусна съвета и насочи вниманието си към Дарена, която го чакаше с купчина документи в ръце.

— Петиции? — попита той.

Тя се усмихна извинително.

— Все повече с всеки ден.

— Вярвам на преценката ти. Прегледай ги и остави само онези, които изискват подписа ми.

— Точно тях ти нося — каза тя и остави купчината на масата с картите.

Вейлин изпъшка.

— Баща ти наистина ли се е занимавал с това без чужда помощ?

— Той държеше лично да прочете всяка петиция. Когато очите му отслабнаха, караше мен да му ги чета на глас. — Плъзна пръст по най-горния документ. — Ако искаш, мога да правя същото и за теб.

Той въздъхна и я погледна в очите.

— Не мога да чета, милейди. Както, предполагам, си се досетила още при първата ни среща.

— Целта ми не е да те критикувам. А да помогна.

Той протегна ръка и взе свитъка най-отгоре, разви го и впери поглед в неразбираемите символи, които се гонеха по страницата.

— Майка ми се опита да ме научи, но аз бях палаво дете и не можех да стоя на едно място за повече от няколко минути, и то само ако на масата има храна. Въпреки това тя настояваше и аз се опитах, но напразно. Не различавах буквите. Онова, което за нея бе поезия или история, за мен бяха безсмислени драсканици, буквите скачаха хаотично по страницата. Накрая, с цената на много усилия, се научих да пиша името си, но скоро след това мама се разболя, а мен ме дадоха в ордена. А там никой не държи на буквите.

— Чела съм и за други хора с това затруднение — каза Дарена. — Вярвам, че с повече усилия може да се преодолее. Ще се радвам да ти помогна.

Изкушен беше да откаже, нямаше излишно време за уроци, но предложението ѝ бе прозвучало толкова искрено, че го накара да се замисли. „Явно съм спечелил уважението ѝ — осъзна той. — Какво вижда в мен? Ехо на своя баща? На покойния си съпруг сеорда? Но не вижда всичко.“ Погледът му се насочи към платнения вързоп в ъгъла на палатката, все още недокоснат, макар Вейлин да тръгваше на война. Всеки път, когато пръстите му докосваха канапа, неохотата му се надигаше с подновени сили. „Още не ме е виждала да убивам.“

— Може би по един час всяка вечер — каза той. — Би могла да ми преподаваш. Ще е приятно разнообразие след дневния преход.

Тя се усмихна, кимна и взе свитъка от ръцете му.

— „Гилдията на тъкачите — зачете тя, — иска да уведоми владетеля на кулата за скандалните цени, които искат земеделските стопани от западния бряг, за да поддържат доставките на вълна…“

Нощем лагерите са едни и същи, без значение коя е армията или войната. Без значение дали е в пустиня, в гора или на планински склон, гледките, миризмите и звуците никога не се променят. Музика звучи сред града от палатки, защото всяка войска си има своята квота от музиканти, чуват се смях и гневни гласове на картоиграчи. Тук-там близки приятели се събират на тихи групи да говорят с носталгия за дома и семействата си. Вейлин намираше известна утеха в този познат мизансцен, черпеше сили от него. „Превръщат се в армия — реши той, докато вървеше сам по края на лагера, далеч от светлината на множеството огньове. — Но дали ще се бият като един?“

След малко спря, обърна се и зарея поглед към назъбената линия на дърветата. „Умел е с меча, но стъпката му не е достатъчно лека“ — помисли си, когато предупредителната нотка на кръвната песен набра сила.

— Имаш да обсъдиш нещо с мен, Даверн? — извика той към сенките.

Кратка пауза, последвана от тиха ругатня, а миг по-късно корабостроителят Даверн се появи от мрака. Носеше меч на кръста си и стискаше здраво дръжката му. По горната му устна лъщеше пот, но гласът му прозвуча спокойно:

— Виждам, че все така ходите невъоръжен, милорд.

Вейлин остави думите му без внимание.

— Отдавна ли репетираш този момент?

Самообладанието на Даверн понесе сериозен удар.

— Не разбирам…

— Смяташ да ми кажеш, че баща ти е бил добър човек. Че като съм го убил, съм съсипал живота на майка ти. Как е тя, между другото?

Устните на младежа се изкривиха от усилието му да навие гнева си. Моментът се проточи. Вейлин усети силното желание на Даверн да зареже всяка преструвка.

— Гореше с омраза към теб до деня на смъртта си — каза накрая корабостроителят. — Хвърли се в морето, когато бях на дванайсет.

Споменът се върна неканен и ясен. „Дъждът, който се лее на студени пелени, пясъкът е опръскан с кръв. «Съпругата ми» — прошепва един умиращ мъж…“

— Не знаех — каза той на Даверн. — Съжалявам…

— Не съм дошъл за извинението ти! — Младежът пристъпи напред и оголи зъби.

— За какво си дошъл тогава? — попита Вейлин. — Да отмиеш с кръвта ми скръбта си? Да поправиш разбития си живот? Наистина ли вярваш, че ще постигнеш това, а не примката на бесилото?

— Дойдох за справедливост… — Даверн направи още крачка към него и хвана с лявата си ръка ножницата, готов да извади меча, но после застина, спрян от смеха на Вейлин.

— Справедливост? — каза Вейлин, след като смехът му утихна. — И аз потърсих справедливост веднъж, от един старец, оплел се в интриги. Той ми я даде, а в замяна аз му продадох душата си. И направих това заради теб и майка ти. Ерлин не ти ли каза?

— Мама твърдеше, че той лъже. — Нотка на колебание се промъкна в гласа на Даверн, но само толкова, а кръвната песен звънтеше предупредително. „Не можеш да прогониш дългогодишна омраза с няколко думи.“ — Ерлин се опитваше да смекчи гнева ѝ с лъжите си — продължи Даверн. — А мен да отклони от справедливата кауза.

— Значи остава да ме убиеш, и готово. — Вейлин разпери ръце. — Понеже каузата ти е справедлива.

— Къде ти е мечът? — попита Даверн. — Донеси си меча и да уредим това.

— Мечът ми не е за такива като теб.

— Проклет да си! Донеси си ме…

Откъм дърветата се чу тих звук като от прекършена съчка.

Вейлин се метна към младежа, сграбчи го през кръста, преди той да е извадил меча си и наполовина от ножницата, и го повали на земята. Нещо изсвистя на крачка над главите им.

Даверн започна да се мята и Вейлин се претърколи настрана. Още откъслечни звуци долетяха откъм дърветата.

— Претърколи се надясно! — викна Вейлин на младежа, а самият той се претърколи наляво миг преди десетина стрели да се забият в земята около тях.

— Какво? — извика сащисаният Даверн и понечи да се изправи.

— Легни! — изсъска ядосано Вейлин. — Нападат ни.

Нов звън на тетива. Даверн се метна по лице на земята; стрелата разсече въздуха наблизо.

„Не за него — осъзна Вейлин, вперил поглед в тъмната линия на дърветата. — Не за него ме е предупреждавала песента.“

— Тичай в лагера — каза му Вейлин и свали плаща си. — Вдигни тревога.

— Аз… — Даверн се оглеждаше трескаво, все така прилепен към земята. — Кой?

— Стрелци с дълги лъкове, струва ми се. — Вейлин метна плаща си във въздуха и той се разтанцува, разкъсан от поредния залп. — Тичай в лагера!

Самият той скочи на крака и хукна към дърветата, като броеше наум. Щом стигна до три, се хвърли отново на земята, изчака поредният залп да изсвисти над него, после отново скочи и хукна, като свръщаше ту насам, ту натам, докато не зърна първия — закачулена фигура, която се надигна от високата трева на десетина крачки от него с опънат наполовина лък. Вейлин хукна към стрелеца, метна се по очи на земята и се превъртя, разминавайки се на косъм със стрелата. Изправи се със скок и перна с отворена длан стрелеца по брадичката, с което го повали моментално. Друг нападна отляво, зарязал лъка си в полза на нож с дълго острие. Вейлин грабна лъка на поваления мъж и замахна с него в широка дъга. Лъкът удари втория мъж по главата и той политна назад, като сечеше трескаво въздуха. Вейлин се изправи, остана така един удар на сърцето, после се метна настрани миг преди стрела да профучи край него и да се забие в гърдите на залитащия мъж.

Хукна надясно и пред него изникна нов стрелец, този път с изпънат докрай лък. „Петнайсет стъпки — прецени Вейлин. — Едновременно твърде близо и твърде далеч.“ Сянка се появи зад стрелеца, метал грейна в сребристо и го повали с един-единствен удар. Даверн обърна гръб на трупа да посрещне връхлитаща закачулена фигура, вдигнала за удар брадва с острие като полумесец, приклекна под удара и замахна с меча си към хълбока на мъжа, но онзи явно не беше аматьор и блокира атаката му с дръжката на брадвата си, а след това нанесе удар с опакото на ръката си и просна младежа на земята.

„Твърде далече“ — помисли си отново Вейлин. Вече тичаше с всички сили към закачуления, който вдигаше брадвата си за смъртоносен удар.

Нещо нечовешко изръмжа в мрака, гигантска сянка прекоси пътя на Вейлин и мъжът с брадвата изчезна. Копита изтрополиха по спечената земя и от тъмното се появи ездач с дълга тояга, която се завъртя и повали още един закачулен. Ръмженето се чу отново, последвано от викове на ужас и тропот на бягащи крака… после писъци, които секнаха бързо, пет на брой, един след друг.

— Братко — каза Норта и спря коня си до него. Очите му бяха разширени от тревога, русата му коса се вееше на вятъра. — Лорен сънува сън.

Когато Вейлин пристигна на следващата сутрин, Даверн тъкмо излизаше от палатката на лечителите с голяма превръзка на носа и зрелищна синина, обхванала половината му лице.

— Счупен е, значи? — попита Вейлин.

Даверн не отговори, само му изръмжа.

— Дължа ти благодарност — продължи Вейлин. — Или ме спаси само за да ме убиеш по-късно?

— Ва не помена нито — заяви Даверн.

— Моля?

Даверн се изчерви, облиза устни и пробва пак, по-бавно:

— Това не променя нищо.

— А. — Вейлин кимна и продължи по пътя си. — Полезна информация. Имаш хора да обучаваш, сержант.

В лечебницата завари сестра си да слага лапа върху лицето на добре сложен мъж с грива от черна коса и синина на челюстта, пред която синината на Даверн бледнееше. Мъжът седеше на високо столче, зад него стояха капитан Адал и войник от Северната гвардия. Китките и глезените на пленника бяха оковани, веригите издрънчаха, когато той се обърна с цяло тяло към Вейлин, лицето му се разкриви от омраза. Опита се да даде глас на чувствата си, но от устата му пръсна единствено слюнка. Алорнис отстъпи крачка назад, стресната от демонстрацията на такава ярост.

— Челюстта му е счупена — каза брат Келан, който стриваше билки в хаванче в другия край на шатрата. — Кой да знае, че учителят има толкова силна ръка.

— Аз знам. — Вейлин отиде при Алорнис и я докосна успокоително по ръката. После се обърна към окования: — Изплаши сестра ми, господинчо.

Мъжът извика нещо, от устата му излетя нов залп слюнка и една капка стигна до лицето на Вейлин.

— Тихо! — ревна Адал и фрасна мъжа по тила.

— Достатъчно! — каза Келан. — Няма да изтезавате никого в тази шатра!

— Ти на това изтезание ли му викаш, брат Келан? — попита Адал и изсумтя, после се наведе да прошепне в ухото на пленника: — Първо ще изчакам да се оправиш. Иначе забавлението като нищо ще свърши твърде бързо.

— Вържи го за главната подпора и си вървете — каза Вейлин. Адал кимна неохотно и се подчини — върза пленника за главната подпора на палатката и излезе заедно с другаря си. — Ти също, братко — каза Вейлин на Келан.

— Казах без изтезания — повтори престарелият брат.

— Хайде с мен, брат Келан. — Алорнис отиде при него и го дръпна към платнището. — Владетелят на кулата не се занимава с мъчения. — После се обърна към Вейлин, вдигнала въпросително вежда. Той кимна в отговор и сестра му го дари с мрачна усмивка, преди да излезе заедно с лечителя.

— Само ти оцеля — каза Вейлин на окования, сложи столчето пред него и седна. — Онзи, когото ударих аз, също можеше да оцелее, но бойната котка на моя брат не винаги слуша господаря си.

Мъжът все така го гледаше с ярост. „Има и страх, но омразата е много повече“ — помисли си Вейлин. Това му подсказваше песента.

— Преди три седмици десетима кумбраелци пристигнали с кораб — каза той. — Ловци, което обяснява лъковете им. Дошли в Пределите да ловуват мечки, защото кожата и лапите им се продават прескъпо в Кралството, където тези зверове са на изчезване. Добра история.

„Същият страх, същата омраза, плюс щипка мрачен хумор.“

— Е — продължи Вейлин. — Пари или вяра?

„Страхът нараства, смесва се с чувство на несигурност.“ Мъжът навъси вежди, за миг чувствата му станаха хаотични, после се слегнаха в презрение.

— Вяра значи — каза Вейлин. — Слуги на Световния отец идват на север, за да убият Мрачния меч и да се покрият със слава.

„Объркването става по-силно, страхът също… но има и нещо друго, някакво ехо… не, не е ехо, а миризма, слаба, но остра, гадна и позната, заровена надълбоко в спомените на този човек, толкова надълбоко, че той дори не подозира за нея.“

— Къде е той? — попита настоятелно Вейлин, приближи се и се взря в очите на стрелеца. — Къде е копелето на вещицата?

„Объркване и още презрение. Мисли ме за луд, но… едновременно с това изпитва колебание, усеща неканен спомен.“

— Човек, който не е човек — продължи с тих глас Вейлин. — Създание, което облича други хора като дреха. Подушвам го по теб.

„Пристъп на страх, примесен с осъзнаване.“

— Познаваш го. Виждал си го. Сега какво е облякъл, какъв е? Стрелец като теб?

„Остана само страх.“

— Войник?

— Жрец?

„Ужас, мирише като земно масло, плиснато върху жив пламък… Жрец, значи… Не, не долавям нотка на разпознаване. Не е жрец. Но този тип познава някакъв жрец, отчита се пред жрец.“

— Твоят жрец те е пратил тук. Трябва да си разбирал, че ви праща на смърт. Теб и братята ти.

„Гняв, оцветен с примирение. Знаели са.“

Вейлин въздъхна и се изправи.

— Не познавам подробно Десетокнижието, както вероятно се досещаш. Но имам една приятелка, която го знае наизуст. Да видим дали съм запомнил правилно. — Затвори очи в опит да си спомни една от многобройните рецитации на Рева. — „Обичаните не бива да търпят нищо от Мрачното. Човек не може да познава едновременно Отеца и Мрачното. Познае ли Мрачното, човек обрича душата си.“

Погледна надолу към окования и долови онова, което се бе надявал да усети. Срам.

— Погледнал си в очите му и си видял непознат — каза той. — Какъв беше той преди?

Мъжът сведе поглед, емоциите му се притъпиха. „Срам и примирение.“ Изсумтя, главата му се разклати от усилието да оформи реч със счупената си челюст, слюнка се разхвърча, докато нещастникът повтаряше една и съща изкривена дума, неразбираема в началото, но все по-ясна с всяко повторение:

— Лорд.

— Качете го на баржа и го откарайте до поселищата на северния бряг — каза Вейлин на Адал, след като излезе от лечебницата. — Нека го заведат навътре в гората и да го освободят там, като му оставят лъка му и колчан със стрели.

— Защо? — попита объркано капитанът.

Вейлин тръгна към своята палатка.

— Той е ловец. Може пък да намери някоя мечка.

Завари Норта да го чака пред палатката заедно със Снежинка и Алорнис, която чешеше гигантската котка по корема, ласка, която звярът приемаше с доволно, почти гръмотевично мъркане.

— Толкова е красива — каза Алорнис.

— Да — съгласи се Норта. — Жалко, че няма котарак, с който да си родят красиви котета.

— Все някъде трябва да има — каза Алорнис. — Видът им вероятно произлиза от диви предтечи, които и досега живеят на свобода.

— Ако си права, въпросните диви котки са някъде далеч отвъд леда — каза Вейлин и взе чашата вода, която му подаде Норта.

— Онзи каза ли нещо? — попита Норта.

— Повече, отколкото му се искаше на него, и по-малко, отколкото ми се искаше на мен. — Погледна към раницата, която Норта беше донесъл със себе си, и погледът му се задържа върху меча, подпрян на нея.

— Подарък от лейди Дарена — обясни Норта. — Аз я помолих. Един мъж трябва да има оръжие, щом ще ходи на война.

— Войната вече не е по твоята част, братко. Не случайно не пратих набирачи в Нериново. Ти принадлежиш на семейството си.

— Според съпругата ми семейството ми няма да пострада само ако помогнем подобаващо на твоята кауза.

— Ние?

— Ела. — Норта го плесна по рамото. — Искам да те запозная с едни хора.

Заведе Вейлин в покрайнините на лагера, където чакаха четирима души, един от които Вейлин вече познаваше. Плетача гледаше в краката си, обичайното му ведро изражение беше изчезнало, заменено от дълбоко недоволство, ръцете му потрепваха, отпуснати покрай тялото.

— Него защо си довел? — попита Вейлин. — Не му е мястото тук.

— Не съм го довел. Той просто тръгна с нас, макар че го молихме да се върне. Добре ще е да му дадете коноп или вейки. Да плете нещо.

— Ще се погрижа.

— Това е Кара. — Норта посочи тъничкото момиче, което стоеше до Плетача. Беше на петнайсет-шестнайсет, с големи тъмни очи, и събуди у Вейлин спомена за едно малко момиченце, което наднича иззад плаща на баща си в разрушения град.

— Милорд — каза несмело девойката, като стрелкаше постоянно с очи големия лагер. Изглеждаше толкова плаха, а кръвната песен надигна глас в сърдечен поздрав. „Каквато и да е дарбата ѝ — реши Вейлин, — явно е силна.“

— И Лоркан. — В гласа на Норта се прокрадна неохота, когато посочи младия мъж, който стоеше наблизо. Беше с няколко години по-голям от девойката и също толкова слаб, но с това приликите свършваха.

— За мен е голяма чест, милорд! — поздрави той Вейлин с дълбок поклон и широка усмивка. — Не съм си и помислял, че нещастник като мен ще има шанса да застане рамо до рамо с великия Вейлин Ал Сорна. Милата ми майчица би плакала от гордост, ако…

— Добре, добре — прекъсна го Норта. — Говори твърде много, но може да бъде полезен.

Застана пред последния и най-впечатляващ от всички член на групата — едър като мечка мъж с дълга гъста брада и истинска грива от посребряваща черна коса.

— Маркен, милорд — представи се сам мъжът с подчертан нилсаелски акцент.

— Той би могъл да е от помощ — каза Норта. — За информацията, която търсиш.

Телата бяха положени в една палатка в края на лагера, малкото им ценности бяха раздадени като плата на войниците, натоварени с неприятната задача да ги погребат според кумбраелския обичай. Маркен застана пред първия труп — на нисък набит мъж, каквито често биваха стрелците, лицето му застинало в предсмъртна маска на ужас, макар и непълна, защото бойната котка бе отпрала половината. Не личеше Маркен да се стряска от грозната гледка; вместо това клекна до трупа и сложи длан върху челото му. Затвори очи за миг; после поклати глава.

— Пълна каша. На този дъските му са хлопали много преди Снежинка да го докопа.

Продължи нататък и спря пред четвъртия, който изглеждаше най-възрастен.

— Тук е по-добре — каза Маркен. — Малко червено и неясно, но все пак е бил що-годе с ума си. — Вдигна поглед към Вейлин. — Милорд иска ли да знае нещо по-конкретно? Това би улеснило нещата.

— Жрец — отвърна Вейлин. — И лорд.

Маркен кимна, сложи две ръце върху челото на покойника и затвори очи. Остана така близо минута, без да помръдва, почти не дишаше, лицето му — ведро зад брадата. По някое време Вейлин се зачуди дали Маркен все още е в тялото си, или, също като Дарена, може да лети извън него, но вместо да се носи над земята, се заравя в мозъците на мъртви хора.

Накрая Маркен отвори очи със стон на болка и се дръпна от трупа. Погледът, който отправи на Вейлин, съдържаше обвинение.

— Милорд можеше да ме предупреди за естеството на онова, което търся.

— Извинявай — отвърна Вейлин. — Това означава ли, че си го намерил?

— Отстрани косата му е малко по-гъста — каза Маркен на Алорнис и посочи скицата ѝ. — А устата му не е толкова широка.

Алорнис добави няколко щрихи с парчето въглен, после размаза една-две линии с пръст.

— Така?

— Да. — Брадата на Маркен се размърда и лъснаха учудващо бели зъби. — Милейди има удивителна дарба.

— Това ли е той? — попита Вейлин, когато Алорнис му даде скицата. От пергамента го гледаше мъж с широко лице, оплешивяващ, с брада и тесни очи. Зачуди се дали Алорнис не се е поувлякла, водена от „артистичната волност“, за която дрънкаше майстор Бенрил, или злобната извивка на устните наистина съвпада с описанието, дадено ѝ от Маркен.

— Максималната възможна прилика по спомени, милорд — каза Маркен. — Това е лицето на маската, зад която се крие онова нещо.

— Усетил си го, така ли? Когато си го видял в мозъка на мъртвия?

— Видях го, да, зад маската. Винаги виждаме повече, отколкото си даваме сметка, и видяното остава. — Почука се с пръст по слепоочието. — Особено когато видим нещо, което не разбираме.

— Имаш ли име за това лице?

Брадата на Маркен се разлюля в гримаса на съжаление.

— Дарбата ми е ограничена до онова, което са видели мъртвите, милорд. Нямам достъп до онова, което са чули.

Вейлин постави скицата до онази, която Алорнис вече беше довършила и на която се виждаше по-млад мъж, красив, макар че според сестра му носът и брадичката били твърде остри.

— И това е жрецът?

— Не мога да кажа със сигурност, знам само, че пред него са се отчитали мъртвият и другите. Най-яркият спомен на този, освен за връхлитащата Снежинка, е как този мъж говори. Били са на някакво пристанище, преди да се качат на кораб.

Вейлин дълго се взира в двете скици с надежда песента да му подскаже нещо, но тя мълчеше.

— Да заведа ли майстор Маркен в столовата? — попита Алорнис.

— Да, разбира се. — Вейлин се усмихна с признателност на Маркен. — Благодаря ти.

— Дошли сме да помагаме, милорд. — Едрият мъж се изправи с пъшкане и разтърка гърба си. — Макар че ми се ще тази война да беше почнала преди няколко години.

Откри Норта при импровизираното тренировъчно стрелбище край реката. Норта си беше донесъл лъка, еорилско оръжие, подобно на лъковете, които използваха в ордена. По всичко личеше, че е станал още по-умел в стрелбата — стрелите летяха към мишената с безпогрешна бързина и прецизност, а останалите стрелци бяха преустановили тренировката си, за да се насладят на спектакъла.

— Имаш си публика — отбеляза Вейлин.

Норта хвърли поглед към зяпачите и изпрати последната си стрела в центъра на мишената.

— Малобройна. Нямате много стрелци в малката си армия.

— Най-вече ловци и неколцина ветерани от Кралската гвардия, които са се заселили в Пределите — обясни Вейлин. — Какво ще кажеш да те направя техен капитан? Може да си избереш още хора от новобранците и да ги обучиш.

— Както заповяда милорд.

— Нищо не ти заповядвам, братко. Истината е, че съм изкушен да те върна у дома.

Норта го погледна сериозно и се подпря на лъка си.

— Не само Лорен сънува сън, братко. В своя сън Лорен те е видяла как се сражаваш с много мъже с лъкове. Много беше развълнувана милата. Села обаче… Села сънувала как умираме пред очите ѝ. Аз, Лорен и Артис, както и още неродените близнаци. Всички ние, пленени, изтезавани и убити пред очите ѝ, докато Нериново гори. Ако беше чул писъците ѝ, щеше да знаеш защо ме е изпратила и защо дойдох, макар че не горя от нетърпение да се включа в онова, което предстои.

— Ще може ли да… — Вейлин се поколеба, но накрая все пак събра сили да довърши: — Мислиш ли, че ще можеш да убиваш отново?

Норта вдигна вежда и за миг брадатият учител изчезна, заменен от язвителния младеж с остър език.

— А ти? Аз поне си имам лъскав нов меч. А твоят е овързан в платно и скрит от света.

„Може би се страхувам, че ако го извадя от ножницата, това ще освободи нещо по-лошо от завоевателна армия.“ Остави тази мисъл неизречена и смени темата.

— Тези твои спътници. Знам каква е дарбата на Плетача и вече видях какво може да прави Маркен. Какво ще ми кажеш за другите двама?

— Кара може да вика дъждовете, но те съветвам добре да си помислиш, преди да го поискаш от нея. Ефектът е… драматичен, но последствията са непредсказуеми.

— А момчето?

— Лоркан не може да бъде видян.

Вейлин се намръщи.

— Аз го виждам.

Норта се усмихна.

— Ами… трудно е да се обясни. Но преди да приключим с тази война, ще има доста поводи момчето да демонстрира уменията си.

— Така е. — Вейлин стисна ръката на своя брат и откри, че ръкостискането му е силно и топло. — Радвам се, че си тук, братко. Гледай бързо да избереш хората си. Утре поемаме към Кралството.

3. Лирна

Вода… Капеща вода… Течен ритъм, бавен, през равни интервали, пораждащ ехо.

„В пещера ли съм?“ По-късно щеше да си спомня за това като за първата си свързана мисъл в качеството си на кралица. Втората беше, че вече е кралица на Обединеното кралство. Третата вероятно е била мълчалив вой на отчаяние от болката, която си прогори път в ума ѝ, призова бездънен ужас и породи гърчове и писъци… „Пламъците, изригващи от дланите на воларианката, Малциус, Ордела, Янус, малката Дирна, вонята на косата и кожата ѝ, които горят…“ Задави се и писъците се смениха с тишина. Имаше нещо в устата ѝ, нещо твърдо и неповратливо, натикано между зъбите. Опита се да го измъкне, но ръката ѝ не помръдна, нещо я спираше. Хрумна ѝ да отвори очи.

Мрак, разкъсан от слаби снопове светлина, неясни силуети, сгушени в катакомби. Значи все пак беше в пещера. „Но защо се люлее? И защо от тавана висят вериги?“

Рязко движение привлече погледа ѝ към един от сгушените силуети, силен звук на давене стигна до слуха ѝ заедно с характерния плисък на повръщане. Тишината се върна, ако не се броеше някакво тихо скимтене, подрънкването на вериги и скърцането на дърво под натиск.

„Не е пещера. Кораб е.“

— Аха — измърмори тих дрезгав глас от сенките вляво. — Пищящата пак се събуди.

Очите ѝ се взряха в сенките, търсеха лице, но различиха само неясните очертания на бръсната глава, голяма и лъскава под светлината. Чу сумтене, после голямата глава се кривна.

— Гледаш като луда. Жалко, скоро ще ти се иска да си луда.

Лирна се опита да проговори, но думите се спряха в препятствието в устата ѝ, привързано с каишки, стегнати около главата ѝ. Сведе поглед и видя около китките си мътния блясък на стар метал. Дръпна ръце, оковите се обтегнаха и се впиха в кожата ѝ.

— Надзирателят искаше да те изхвърли през борда, щото много пищеше — каза гласът. — Но господарят не позволи. Воларианският ми е слаб, но май каза нещо в смисъл, че си ставала за размножаване.

Лирна не долови злоба в гласа, а само безразлично излагане на фактите. Изкриви лице в гримаса, когато болката се върна, затвори очи, но това не спря сълзите, агонията се разля по скалпа и лицето ѝ на вълни. „Кожата ѝ, косата ѝ, горящи…“

Предаде се на хлиповете, които я разтърсиха, срина се на влажните дъски, трепереше от скръб, слюнка потече около запушалката в устата ѝ. Сигурно минаха часове, а може да бяха и дни, преди изтощението да я отнесе. Благодарна бе, че никакви сънища не дебнеха в бездната, която я погълна.

Събуди се изведнъж, защото нещо дърпаше запушалката в устата ѝ и извиваше болезнено врата ѝ, някой я издърпа на колене, тя отвори очи и видя над себе си много едър мъж с черни кожени дрехи. Той се наведе над нея, огледа я преценяващо, изсумтя доволно, след това се пресегна зад нея, развърза каишките и извади запушалката. Лирна се закашля, давеше се в опит да си поеме въздух, който пресекна окончателно, когато едрият мъж стисна в лапа лицето ѝ и ѝ повдигна главата, за да го погледне.

— Без… писъци — каза той на родния ѝ език със силен акцент, почти неразбираем. — Ти. Няма пищиш. Или. — Вдигна другата си ръка, в която държеше нещо дълго и навито, с метална дръжка. — Разбира?

Лирна успя да помръдне глава в нещо като кимване. Едрият изсумтя отново и я пусна, после тръгна нанякъде, ботушите му нагазиха в трюмната вода. Спря, побутна с дръжката на бича една сгърчена фигура, изпсува уморено, наведе се да отключи оковите с ключ, който висеше на врата му, после излая нещо през рамо. Двама мъже, едри, но не колкото него, се появиха от сенките, вдигнаха тялото и го понесоха към стълбата над Лирна, единственото нещо в трюма, което бе изцяло окъпано в светлината, лееща се отгоре. Лирна зърна за миг лице между стъпенките, докато мъжете влачеха тялото нагоре — женско лице, чертите му отпуснати и бледи в смъртта, но въпреки това Лирна остана с впечатлението, че приживе жената е била хубава.

Надзирателят — така бе нарекла за себе си едрия мъж — откри още два трупа сред множеството скупчени пленници, и те също бяха извлечени горе, вероятно за да ги изхвърлят в морето. Не можеше да прецени колко души са оковани в трюма, защото мракът ѝ пречеше, но онези, които успя да преброи, надхвърляха двайсет. „Двайсет души на десет квадратни метра. Воларианските робски кораби са дълги средно осемдесет метра. Значи в този трюм вероятно има сто и петдесет души.“

Някъде в мрака ключът издрънча отново, последван от уплашен стон. Надзирателят се появи в полезрението на Лирна, като дърпаше след себе си някакво момиче, стройно, младо, с тъмна коса като воал пред лицето, разплакано, и го поведе нагоре.

— Тази я извеждат за трети път — каза сянката с бръснатата глава. — Не е добре да си хубав на този кораб. За наш късмет.

Лирна се опита да зададе въпрос, но думите залепнаха в пресъхналото ѝ гърло. Изкашля се и опита отново.

— Колко? — изграчи тя. — От Варинсхолд.

— Четири дни по мои сметки — отвърна гласът. — Значи сме на около двеста мили в морето.

— Имаш ли име?

— Имах, някога. Имената нямат значение тук, милейди. Благородна дама си, нали? Такава рокля и глас не идват от улицата.

Улицата. Тичала бе по улиците с писъци, болката ѝ отнемаше разума и тя тичаше да се отдалечи от двореца, където имаше само огън и смърт, тичаше и тичаше…

— Баща ми беше т-търговец — каза тя, всяка дума излизаше с мъка от устата ѝ. — Съпругът ми също. Но се надяваха някой ден да се издигнат по милостта на краля.

— Съмнявам се някой някога да се издигне. Кралството падна.

— Цялото? Само за четири дни?

— Кралството са кралят и ордените. А тях вече ги няма. Докато ме водеха към пристанището, видях Дома на Петия орден да гори. Всичко изчезна.

„Всичко е изчезнало. Малциус, децата… Давока.“

Шум от стъпки по стълбата привлече погледа ѝ нагоре. Един от не толкова едрите помощници на надзирателя водеше строен млад мъж по стълбите към трюма. Окова го на няколко крачки от Лирна.

— Още едно популярно красиво лице — измърмори бръснатият.

— Необходимостта ражда търпение, братко — отвърна младежът с лековат тон, който подразни слуха на Лирна. Но иначе наистина беше хубав, с деликатни черти, които ѝ напомниха за Алуциус преди войната и пиенето.

— Гнусен извратеняк — каза бръснатият.

— Лицемер. — Младежът се ухили на Лирна. — Виждам, че нашата пищяща дама е дошла на себе си.

— Оказва се, че в крайна сметка не е дама — отвърна дрезгавият глас. — А обикновена съпруга на търговец.

— О. Жалко. Малко благородна компания щеше да ми дойде добре. Няма значение. — Младият мъж се поклони на Лирна. — Фермин Ал Орен, госпожо. На вашите услуги.

„Ал Орен.“ Не беше чувала това име.

— С-семейството ви има собственост във Варинсхолд, милорд?

— Уви, не. Дядо ми проиграл всичко още преди да се родя и оставил бедната ми овдовяла майка без пукната пара, а на мен се падна да възстановя състоянието ни с помощта на хитростта и чара си.

Лирна кимна. „Крадец, значи.“ Обърна се към бръснатия:

— Нарече ви „братко“.

Потъналото в сянка лице не реагира, затова пък Фермин побърза да отговори вместо него.

— Покойните са обърнали гръб на моя приятел, госпожо. Отхвърлен е бил заради жалкия си опит да…

Бръснатата глава се хвърли напред, веригите се опънаха и снопът светлина разкри грозно лице и безформен нос.

— Млъкни, Фермин! — изръмжа той.

— Или какво? — отвърна със смях благородникът-крадец. — С какво ще ме заплашиш сега, Илтис? Вече не се състезаваме за огризки в занданите.

— Били сте заедно в затвора? — досети се Лирна.

— Така беше, госпожо — отвърна Фермин и се ухили на Илтис, който отново се бе отпуснал в сенките. — Нашите домакини се появиха на сутринта, след като градът падна, избиха стражите, които бяха проявили глупостта да останат на поста си, избиха и повечето затворници. Но пощадиха силните и — намигна ѝ — хубавите.

„Робиня — помисли си Лирна и се наведе да огледа скобата, към която бяха закачени оковите ѝ. — Аз съм поробена кралица.“ Мисълта провокира истеричен кикот, който обещаваше да прерасне в писъци. Овладя се и се съсредоточи върху скобата, опипа я с пръсти — метален полукръг и желязна планка, прикрепена към дъските с два здрави болта. Нямаше начин да я развие или откърти. Единственият път към свободата минаваше през ключа на надзирателя.

— Имаш ли си име, госпожо? — попита Фермин, когато тя се облегна на една от подпорните греди на стълбата.

„Кралица Лирна Ал Ниерен, дъщеря на крал Янус, сестра на крал Малциус, владетелка на Обединеното кралство и пазителка на Вярата.“

— Имената са без значение тук — каза тя шепнешком.

На следващия ден надзирателят не откри трупове, което, изглежда, бе знак да им дадат по-свястна храна, гъста попара с горски плодове вместо рядката каша. „Вече са изкоренили слабаците — заключи Лирна. — А изтощените от глад роби не стават за нищо.“

Наблюдаваше зорко надзирателя по време на визитите му, очите ѝ не се отделяха от ключа, който провисваше на врата му всеки път, когато той се наведеше да огледа стоката. Ключът се полюляваше, но никога толкова ниско, че да го грабне. „Дори да го стигна, надзирателят ще ме пребие преди да съм го използвала.“ Погледна към Илтис, който нагъваше попарата си, обираше с месести пръсти остатъците от паницата и ги облизваше с апетит. „От Четвъртия орден — реши тя. — Един от простаците на Тендрис. Него надзирателят няма да пребие толкова лесно.“

Сведе очи, когато надзирателят спря пред нея и се наведе да отключи веригата ѝ от скобата.

— Стани! — заповяда той и я сръга с дръжката на бича си.

Тя се надигна. Краката ѝ се подгъваха, мускулите ѝ бяха стегнати от крампи. Надзирателят я дръпна към светлината, хвана я за брадичката и почна да върти главата ѝ наляво и надясно, като я оглеждаше преценяващо. Устата му се изкриви от погнуса.

— На нищо не приличаш — промърмори той на волариански. — Дори екипажът няма да те чука с това лице. — После посегна да вдигне полите ѝ и пъхна ръцете си отдолу. Лирна преглътна жлъчката с вкус на повръщано, която се надигна в устата ѝ, полагаше усилия да стои неподвижно. — А може и да се навият — каза замислено той, изправи се и развърза връзките на корсажа ѝ да прецени гърдите, първо с поглед, после и с ръце.

„Без писъци — помисли си Лирна, затвори очи и стисна зъби, когато палецът му забърса зърното ѝ. — Без повече писъци.“

— Не си и глупава — каза надзирателят и обърна отново лицето ѝ към себе си. — Каква ли си била? Курвата на някой богаташ? Любимата щерка на богата къща? — Наблюдаваше лицето ѝ за знак, че го разбира. Тя го гледаше с широко отворени очи и престореният ѝ страх беше фалшив само наполовина.

Надзирателят изсумтя, направи крачка назад и ѝ махна с бича си.

— Седни!

Лирна се срина на пода и той закопча отново веригата ѝ, после пое по стълбата, като я остави да се бори с корсажа си. „Давока щеше да му разпори корема и да се смее, докато той си влачи червата. Смолен щеше да му отсече главата с един замах. Брат Солис щеше да…“

„ТЕ НЕ СА ТУК!“

Пое си дълбоко дъх, изчака ръцете ѝ да спрат да треперят и се зае да върже корсажа си с бавни и целенасочени движения. „Тук нямаш защитници. Нямаш слуги. Ще трябва сама да си прислужваш.“

Най-лошо беше нощем: мнозина от пленниците сънуваха кошмари и зовяха насън близките си или молеха за пощада. Лирна спеше зле, на пресекулки, постоянно се будеше било от болка, било от спомени. Тази нощ отново сънува воларианката, но сега вместо огън от ръцете ѝ се изля вода, порой, който бързо пълнеше тронната зала…

Лирна се размърда и зачака пулсът ѝ да се успокои. Сънищата бяха ярки, навярно заради упоритите ѝ опити да си спомни и анализира от всички възможни страни видяното в тронната зала. За пръв път си даваше сметка, че силната ѝ памет може да е колкото дар, толкова и проклятие. Не си спестяваше нищо, преповтаряше си всяка дума, изречена от брат Френтис, всеки нюанс на изражението му, всеки пламък.

„Той не допусна нито една грешка — мислеше си тя. — Беше съвършен във всяко отношение. Изобщо не беше като актьорска игра. Съкрушен мъж, унизен, но запазил благородството си, който се връща у дома след епични премеждия. Жената също — плаха избягала робиня от главата до петите. И всичко това изчезна в мига, когато брат ми умря. А и яростта ѝ, когато убих Френтис, това също не беше преструвка.“ Мислите ѝ се задържаха върху спомена за лицето на воларианката, за скръбта и гнева миг преди от очите ѝ да бликне кръв. „Това не го беше очаквала — реши Лирна. — Френтис не е трябвало да умира. Не е влизало в плана.“ Което повдигаше друг въпрос. „Какво друго е искала от него? Или просто съм станала свидетел на гнева от загубата на любимия ѝ?“ Чу отново думите на малесата, както се случваше често, щом се замислеше за тази мистерия. „Онези неща са три… А сестрата на това нещо… е, да кажем само, че нея е най-добре никога да не срещаш.“ Възможно ли бе вече да я е срещнала? Възможно ли бе да е оцеляла след среща лице в лице с третия от групичката, за която бе говорила малесата?

Нов пристъп на болка се разля по скалпа ѝ и тя с мъка потисна напиращия стон. Може би „оцеляла“ не беше най-точната дума. „Цяла планина от въпроси без отговор. Без доказателства. Но ще открия доказателство, без значение колко години ще ми отнеме това… И колко кръв ще се наложи да пролея, за да стигна до него.“

Някакво движение отляво привлече вниманието ѝ. Фермин седеше, наклонен напред с протегната към дъските на пода ръка, пръстите му се местеха насам-натам, а самият той се усмихваше на нещо между стъпалата си. Лирна проследи погледа му и видя на дъските малък черен плъх, който гледаше мърдащите пръсти и въртеше главичка в пълен синхрон с тях, сякаш закачен на невидими конци.

Веригите на Лирна издрънчаха леко, когато тя се наведе да вижда по-добре. Фермин вдигна стреснато глава, усмивката му беше изчезнала. Пръстите му се свиха конвулсивно и плъхът се скри в сенките. Извърна очи пред настойчивия поглед на Лирна, в чиято глава думите на малесата пееха триумфално: „Когато оковите те стегнат, потърси звероукротителя.“

— Е, милорд — попита го тя на следващата сутрин, — що за крадец сте били?

Като никога той не бързаше да отговори, избягваше да срещне погледа ѝ.

— Не достатъчно умел, предвид че ме заловиха.

— Когато ви… водят горе — настоя тя. — Сигурно сте придобили представа каква е бройката на екипажа.

Сега вече Фермин я погледна.

— И защо питате за това, госпожо?

Чу се дрънчене на окови — Илтис се бе размърдал зад нея, точно според надеждите ѝ.

— Роб ли искаш да бъдеш? — попита го тя. — Да те използват по този начин до края на дните ти? Каква съдба мислиш, че те чака в тяхната империя?

— Все ще е по-добра, отколкото да ме хвърлят в морето. Ще смуча всеки хуй, който ми наврат в устата, и ще си оголвам задника с охота. Срамът не е моят порок. Но страхът е. Смятам да живея, госпожо без име. — Обърна ѝ гръб. — Прави си планове колкото искаш, но не включвай мен в тях.

— Зарежи го — измърмори презрително Илтис. — Един страхливец и без това не би ни свършил работа.

Лирна се обърна към него.

— На нас, братко?

— Не си играй с мен, жено. Виждам те как оглеждаш трюма, и педя не пропускаш. Е, какво виждаш?

Тя се премести по-близо до него и каза тихо, но не толкова, че думите ѝ да не стигнат до Фермин:

— Произлизам от семейство на търговци, както знаеш. Търгувахме с волариански кораби. Кораб с тези размери обикновено има екипаж от четиридесет моряци, петдесет най-много.

Илтис смръщи вежди.

— И?

— В този трюм има поне сто и петдесет души. Три към едно, ако успеем да ги освободим.

— Мнозина са толкова слаби, че не могат да се бият, а половината са жени.

— Дай на една жена добра причина и тя ще се изправи срещу сто мъже. А слабият мъж става силен, когато го захранват страх и омраза.

Мъжът до Илтис се размърда и вдигна глава. Илтис се обърна и го измери със зъл поглед.

— Кажеш ли и дума за това, ще се събудиш със скършен врат.

Мъжът поклати глава, надигна се и се премести по-близо до тях. Беше як, макар и не толкова едър като Илтис, с широка челюст и белези по двете бузи, които го обозначаваха като престъпник или войник.

— Само ми махнете оковите — каза той — и ще изтръгна гръкляните на десет от онез копелета с голи ръце.

„Престъпник“ — реши Лирна.

Илтис измери мълчаливо с поглед сериозното лице на престъпника, после се обърна отново към Лирна.

— Ключът на надзирателя. Имаш ли план как да го вземем?

„Не.“

— Да. Но трябва да сме търпеливи. Да изчакаме подходящия момент. Сега трябва да поговорим с хората, тихо и спокойно, без да ги плашим, но така, че да са готови.

— Откъде да знаем, че някой няма да ни издаде? — попита Илтис. — За по-добро отношение или обещание да го освободят?

— Нямаме избор — каза Лирна и погледна през рамо към Фермин който им беше обърнал гръб, но бе стиснал юмруци. — Трябва да поемем този риск.

Новината се разпространи сред пленниците от уста на уста, цял ден въпроси и отговори кръстосваха шепнешком из трюма. Страх ги беше, но освен Фермин никой не отказа да участва и никой не ги издаде на надзирателя. „Все още са свободни в сърцата си — мислеше си Лирна. — Още не са се превърнали в роби.“

Накара хората да предадат въпросите ѝ на стройното момиче, което най-често извеждаха горе. „От колко моряци е екипажът? Всичките ли са въоръжени?“ Когато отново поведоха момичето по стълбите към палубата, косата му беше прибрана назад, очите му пак бяха пълни със сълзи, но имаше и блясък в погледа му, решителност. Когато го върнаха в трюма, Лирна получи желаните отговори. „Трийсет човека екипаж. Петнайсет въоръжени пазачи при входа на трюма, на три смени от по петима.“

Лирна изчака Илтис да заспи, преди отново да говори с Фермин. Той седеше обърнат наполовина към стената на корпуса със затворени очи и леко смръщени вежди, сякаш се напрягаше да чуе някакъв слаб звук. Лирна се заслуша на свой ред и чу далечен монотонен напев.

— Китова песен — каза тя.

Фермин вдигна вежди и мрачна усмивка разтегли лицето му.

— Не за дълго.

Китовата песен замлъкна внезапно и след миг корпусът потрепна от ехото на силен сблъсък.

— Червени акули — каза Фермин. — Вечно са гладни.

— Можеш да чуеш глада им?

Той се обърна към нея с хладно лице.

— Знам какъв си — каза Лирна. — Звероукротител.

— Аз пък знам, че ти не си проста щерка на търговец. Прав ли беше надзирателят? Курва на богаташ? Знам, че разбра всяка дума, която той каза.

— На курвите се плаща. На робите — не.

— Какво искаш от мен?

— Да направиш онова, което ти иде отръки. Да откраднеш. Или по-скоро да накараш малкия си приятел да го направи вместо теб.

— Ключа на надзирателя.

— Да.

— Ще освободим робите и ще нападнем екипажа. Това ли е великият ти план?

— Ако ти имаш друг, ще се радвам да го чуя.

— О, имам план, но той си е мой. Работата е там, че горе ме вика не друг, а господарят на този прекрасен кораб. Той е богат човек с голямо имение близо до Волар. Цяло крило от къщата му приютява младите мъже, които той колекционира от всички краища на света. Аз ще съм първият му екземпляр от Кралството, ще ме глезят и обгрижват, а ти ще раждаш бебета всяка година, докато утробата ти не пресъхне.

— С това ли се изчерпват амбициите ти? Да те гледат като домашен любимец, докато не остарееш и интересът на господаря ти не повехне?

— Ще съм се махнал много преди това, нямай грижа. Чака ме цяла империя, която да изследвам, и съкровища, които да открадна.

— И ще обърнеш гръб на всичко? На родния си град, на майка си?

Пролича си, че думите ѝ са попаднали право в целта, устните му трепнаха в неволен израз на потисната болка.

— Какво стана с нея? — притисна го Лирна. — Знаеш ли изобщо дали е оцеляла при падането на града?

Той се залюля напред-назад, прегърнал колене те си, и изведнъж ѝ се стори много млад.

— Не — прошепна Фермин.

— Каза, че си се грижил за нея. Затова си се хванал с кражбите, нали? Заради нея. Не искаш ли да знаеш дали е жива?

— Как изобщо можем да разберем какво е станало с хората в града? Откъде да знаем дали всички не са били поробени?

— Аз го знам. Мисля, че и ти го знаеш.

— Когато градската стража ме залови, тя подкупи управителя на затвора да ме хранят добре. Напоследък кралят позволяваше известни удобства в занданите, стига да си платиш. — Той затвори очи и притисна колене към гърдите си. — Тя е мъртва. Знам го.

— Сигурен ли си? Напълно? Защото аз съм сигурна, че в Кралството все още има свободни хора, които се борят, докато ние тук се помайваме.

Той отвори очи и Лирна видя сълзите в тях.

— Не си курва — дрезгаво каза той. — Курвите не говорят като теб.

— Помогни ни. Ще превземем кораба и ще поемем обратно към Кралството. Ще ти помогна да я намериш, давам ти дума.

Той изскърца със зъби и издиша шумно.

— Винаги съм използвал невестулки — каза след малко. — Плъховете не стават за тази работа, за кражби. Ще ми трябва време. Трябва да укрепя връзката добре, защото задачата е сложна.

— Колко време?

— Най-малко три дни.

„Три дни.“ Неприятно забавяне, но Волария още беше далеч, а и още три дни добра храна щяха да са им от полза, когато моментът настъпеше. Тя кимна.

— Благодаря ти.

Той се усмихна малко криво.

— Дано сред тукашната сбирщина има моряци, иначе като нищо ще се загубим в този безкраен океан.

Плъхът пусна плодчето пред Фермин, клекна и го погледна в очите, мустачките му потрепваха. Фермин му се усмихна с обич, примигна и плъхът притича към сенките. След няколко секунди се появи отново и остави още едно плодче при растящата купчина в краката на Фермин.

— Не ми харесва това — прошепна Илтис. Лицето му беше в сянка, но Лирна знаеше, че е изопнато от подозрение. — Да използваш Мрачното е отрицание на Вярата.

Лирна се изкуши да отбележи, че в оригиналните свещени текстове не се споменава нищо за Мрачното и че свързаните с него забрани се появяват за пръв път в кралските закони след епидемията от Червена ръка. Но Илтис не ѝ приличаше на човек, с когото има смисъл да спориш.

— Нямаме избор — прошепна тя. — Това е единственият начин да се доберем до ключа.

— Права е — каза престъпникът с белезите по лицето. — Лично аз съм готов да подаря душата си и на кумбраелския бог, стига да се измъкна от тази гадост.

Илтис изсумтя и се изгърби, изпълнен с гняв.

— Слабите във Вярата лесно посягат към ереста. Аз никога не съм изпитвал колебание.

— Ако не вземем ключа, ще имаш години на робия, в които да подложиш на тест безценната си Вяра — отвърна престъпникът и Илтис изръмжа.

— Така с нищо не помагаш — каза му Лирна.

Илтис изскърца със зъби и облегна гръб на стената, потънал отново в сенките.

— Наясно си със своята роля в това, нали? — обърна се Лирна към престъпника.

Той кимна.

— Отивам при руля и убивам кормчията. Трима от най-силните мъже ще са с мен.

— Добре. — Лирна се обърна към Илтис. — Братко?

— Махнем ли оковите, чакаме пазачите да слязат за вечерната инспекция. Удушаваме ги с веригите и им вземаме оръжията. Вземам петима мъже с мен и убиваме другите, които са на палубата. Каютата на надзирателя е при кърмата, тази на господаря е до неговата. Първо убиваме надзирателя, после господаря.

— Аз ще поведа останалите срещу екипажа — каза Лирна. — Ще се опитаме да ги подгоним към парапета ляво на борд и да ги задържим там. Ще ни трябва помощта ви да ги довършим, така че не се бавете излишно.

— Голям късмет ще е, ако и половината от нас са живи, когато приключим с това — каза престъпникът.

„Голям късмет ще е, ако оцелее и една четвърт“ — поправи го наум Лирна.

— Знам. А другите? Те знаят ли?

— Знаят. — Той преглътна и събра сили за усмивка. — По-добре свободен труп, отколкото жив роб, а?

На следващата вечер Фермин каза, че плъхът е готов. Животинката вече бе напълно под контрола му, дори седеше кротко в шепите му и гледаше право пред себе си с неестествена неподвижност.

— Умен е — каза Фермин. — Е, не колкото невестулка, но достатъчно за задачата, която трябва да изпълни.

Нова вълна от болка заля скалпа на Лирна и тя се намръщи. Болката се бе променила през последните два дни, ставаше по-силна на определени места, без съмнение там, където пламъците бяха обгорили плътта ѝ най-дълбоко. Към болката се добавяше и гадене. Лонаките имаха дума за това — „аракин“. Слабостта преди битка.

— Да действаме тогава — каза тя.

Фермин остави плъха на дъските и той се втурна без колебание към стълбата. Подскачаше от стъпало на стъпало и скоро се изгуби от поглед. Фермин се облегна назад и затвори очи. Лирна дишаше бавно и равномерно, докато миговете се редяха безкрайни, опитваше се да овладее гаденето в стомаха си, усещаше как тишината около нея се сгъстява — всички чакаха, затаили дъх. Тя следеше зорко лицето на Фермин, който все така седеше със затворени очи, стряскаше се всеки път, когато бръчка набраздеше челото му или мускулче трепнеше на челюстта му, и се чудеше какво означава това. „През очите му ли вижда?“ — питаше се тя и точно тогава лека усмивка разтегли чертите на крадеца.

— Взе го — прошепна той и сърцето на Лирна подскочи. — Точно така, скочи долу, после се мушни под… — Очите му се отвориха рязко, болка сгърчи цялото му тяло. Той се преви на две и повърна.

— Фермин! — извика Лирна. — Какво? Какво стана?

Тежки стъпки отекнаха по палубата, хората в трюма следяха с очи посоката им. Стъпките спряха, последва кратка тишина, после нещо дребно цопна в квадрата осветена от луната трюмна вода под стълбата, нещо с черна козина и скършен гръбнак.

Фермин спря да повръща, изправи гръб и впери поглед в дъските на корпуса, свъсил вежди в дълбока концентрация.

Надзирателят слезе бавно по стъпалата, дръжката на бича му се плъзгаше небрежно по дървото. Спря в квадрата лунна светлина и побутна с ботуша си мъртвия плъх.

— Много интересно — промърмори на волариански.

Фермин простена от болка. Дишаше тежко, пот лъщеше по кожата му, но той не сваляше втренчен поглед от корпуса.

— Магия — каза надзирателят на езика на Кралството и вдигна поглед. — Има тук един с магия. Кой? — Тръсна китка и камшикът се разви, плъзна се по дъските като змия. — Всички тук срещу онзи с магията. — Тръгна към престъпника, като го гледаше право в очите. — Разбира?

Престъпникът се тресеше от страх, страх толкова дълбок и абсолютен, че сякаш бе готов да изкаже и майчиното си мляко. Вместо това затвори очи и поклати глава. „По-добре свободен труп, отколкото жив роб.“

Надзирателят сви рамене и тръгна назад, обърна се, а после се завъртя мълниеносно, бичът изплющя и кожата на белязаната буза на престъпника се сцепи, а плясъкът отекна в целия трюм.

— Кой? — попита отново надзирателят, плъзгаше изпитателен поглед по хората.

Престъпникът пъшкаше от болка.

Фермин простена отново и сгуши глава между раменете си, вече целият облян в пот. С което привлече вниманието на надзирателя и той тръгна към него. Лирна издрънча с оковите си, надигна се, доколкото ѝ бе възможно, и каза на волариански:

— Аз бях! Аз имам магията!

Надзирателят присви очи и тръгна към нея.

— Трябваше да се сетя — каза на волариански. — Такива като теб се намират рядко. — Вдигна ключа, който все така висеше на врата му. — Пратила си малкото си приятелче за това. Умно и за малко да се получи. Но сега ще трябва да убия десетима от вас за урок. Не теб обаче, ти струваш колкото хиляда от тях. Но ти ще избереш кой да умре.

Върна се в квадрата лунна светлина, разпери ръце и се изсмя.

— Е, избирай, вещице изгорена! Кои от тези ще умрат пред очи…

Корабът се люшна, дъските на корпуса се сцепиха и малки фонтани бликнаха през миниатюрните пробойни. Надзирателят политна напред и падна върху Илтис и престъпника. За миг зяпна сащисано лицето на едрия брат. Илтис наби голямата си глава в носа му, че се пукот на кост, рукна кръв. Престъпникът се извъртя и уви крака около кръста му, задържайки го на място, докато Илтис продължаваше да го бъхти с глава. Още пукот на счупени кости, още кръв.

— Ключът! — извика Лирна.

Илтис я зяпна, кръв се стичаше по лицето му. Примигна няколко пъти, яростта му отстъпи пред осъзнаването. Двамата с престъпника обърнаха надзирателя по гръб и затърсиха ключа.

— Не мога… — прошепна Фермин. Изглеждаше едва жив от изтощение. Лирна се обърна към него — беше се свил на две, кръв течеше от носа и очите му. — Не мога да я спра… Побързайте.

— Взех го! — каза Илтис, дръпна ключа към оковите си, но месестите му пръсти не можеха да уцелят ключалката.

Нещо налетя отново върху корпуса, дъските се нацепиха още, нахлу още вода, нивото ѝ около краката им се покачваше. Илтис изруга, ключът излетя от ръцете му, превъртя се във въздуха и падна в краката на Лирна. Тя коленичи и топна ръце във водата, опипваше трескаво на ръба на пълната паника… Ето го, гладък метал под пръстите ѝ. Стисна го здраво, вдигна го към оковите си, овладя треперенето на ръцете си и се изви, така че ключалка и ключ да се срещнат. „По-бавно, не бързай…“ Ключът потъна в ключалката, завъртя се и оковите ѝ паднаха.

Тя скочи, глуха за болката, която се разгоря във всяко мускулче на тялото ѝ. Плъзна поглед по малкото лица, които не тънеха в мрака, видя ужаса и отчаянието им, молбата в очите. „Стълбата е близо, а този кораб скоро ще потъне…“

Най-напред освободи Илтис, после престъпника.

— Пазете стълбата!

— Нали щяхме да превземаме кораба? — попита престъпникът.

Лирна погледна към нацепения корпус и спря при следващата пленница, жена на нейните години, която хлипаше от благодарност.

— Скоро няма да има кораб за превземане — каза тя и помогна на жената да се изправи.

Отключи оковите на следващия мъж в редицата и му даде ключа.

— Освободи останалите. И побързай.

Отиде при Фермин. Младежът беше на границата на безсъзнанието, видимо изтощен до смърт, но поне кръвта от носа и очите му бе спряла да тече.

— Събуди се! — викна тя и го зашлеви. — Събуди се, милорд!

Погледът му се фокусира и той изпъшка недоволно, когато Лирна се опита да го надигне.

— Какво става? — попита тя. — Какво направи?

— Те винаги са гладни — прошепна младежът.

Корабът се наклони, пленниците се развикаха уплашено, когато нещо забърса със скърцане корпуса, а покачващата се вода се разплиска из трюма. Пазач слезе на бегом по стълбата, вероятно го бяха пратили да провери какво става с надзирателя. Видя Илтис и престъпника и се закова на място. Обърна се да извика нещо на другарите си горе, но престъпникът уви веригите си около краката му, преди да е казал каквото и да било, и го дръпна по останалите стъпала. Илтис натисна главата му под водата и го държа така, докато той не спря да се мята.

— Виж дали и у него няма ключ — каза Лирна.

Илтис пребърка набързо трупа, но разпери ръце в знак, че не е открил нищо.

Лирна плъзна поглед по пленниците двайсетина бяха вече свободни, а нивото на водата се покачваше бързо.

— Можеш ли да я удържиш? — обърна се отчаяно към Фермин. — Докато освободим всички?

Той се усмихна, зъбите му бяха червени от кръв.

— Вече дадох всичко, което имах за даване…

Корпусът избухна, гигантски воден фонтан се изля в трюма заедно с исполинска триъгълна глава с невъзможно големи челюсти, които се раззинаха, пълни с редици остри като копия зъби. Челюстта се захлопна върху двама от пленниците, преряза ги както сърп прерязва пшеница, нахлуващата вода стана червена. Главата се размята наляво-надясно, пробойната се разшири, целият кораб се разклати, после акулата изчезна.

— Убедих я, че сме кит — каза Фермин на Лирна. Водата бе стигнала почти до раменете му. Погледна я в очите. — Майка ми се казва Трела. Не забравяй обещанието си, кралице.

Големите ръце на Илтис я сграбчиха и я дръпнаха към стълбата точно когато водата изведнъж се люшна и заля главата на Фермин. Илтис я избута пред себе си по стъпалата към палубата.

Горе цареше пълен хаос. Малцината освободени пленници се щураха напред-назад, моряците от екипажа или бяха застинали в ступор, или отчаяно се опитваха да спуснат спасителните лодки, глухи за заповедите, които им крещеше един висок мъж в черна роба.

— Трябва ни лодка — каза Лирна.

Илтис кимна и тръгна към най-близката, като вършееше с веригите, а престъпникът се биеше до него. Двамата отваряха пътека към лодката, оцелелите пленници ги следваха в плътна група. Някои от моряците им оказаха отпор, други побягнаха, повечето само стояха и гледаха.

Погледът на Лирна се спря върху един от пазачите — мъжът се бе отпуснал на колене и опипваше с треперещи пръсти раната, която Илтис беше оставил на челото му. Лирна измъкна късия меч от ножницата му и тръгна към високия мъж в черно, който все така крещеше безсмислените си заповеди с прегракнало гърло. Беше с гръб към нея, затова не успя да се защити и тя го прониза. Той извика от болка и изненада и се срина на колене.

— Бих искала да знаеш — прошепна в ухото му Лирна на волариански, — че от днес нататък ще посветя всеки миг от живота си на една задача — да срина империята ви на пух и прах. Ще предам поздравите ти на младите мъже, които колекционираш, когато изгоря имението ти до основи… господарю.

Заряза меча забит в гърба му и хукна към лодката. Моряците от екипажа се бяха съсредоточили изцяло върху собственото си оцеляване и никой не попречи на пленниците да спуснат лодката през борда, което се оказа сравнително лесно, защото корабът потъваше и перилата му почти се бяха изравнили с морската повърхност. Престъпникът се прехвърли в лодката и се обърна да помогне на един от пленниците — стройното момиче, което доскоро бе толкова популярно сред екипажа. Лирна забеляза, че ноктите на девойката са изпочупени и окървавени.

Корабът се разтресе отново и морето заля палубата. Лирна изведнъж се озова в ръцете на Илтис, който я вдигна и я метна към лодката; тя успя да се улови за борда, а след миг престъпникът я издърпа в нея. Илтис се прехвърли със сетни сили при тях и се просна на дъските. Лирна преброи петима оцелели, всичките окъсани, изтощени и до един вперили поглед в нея.

„Страшно кралство, няма що“ — помисли си тя. Погледна през рамо и видя главната мачта на кораба да потъва под вълните сред водовъртеж от отломки.

— Имаме ли някакви гребла?

4. Френтис

Нападнаха от засада кавалерийски патрул от свободни мечове — четирима мъже, имали нещастието да спрат, за да пуснат една вода близо до мястото, където те се криеха в треволяка. Давока прониза един с копието си, Френтис уби двама с меча си, а Плъха и Греблото нападнаха четвъртия, докато се опитваше да яхне коня си — сопата и ножът го направиха на кайма, след което двамата му противници се скараха кой да вземе ботушите му. Давока облече окървавения жакет на мъжа, когото бе убила, а Френтис взе колана и ножницата на друг, но меча му с дълго острие — предпочитан от воларианската кавалерия — захвърли и прибра в ножницата своето азраелско оръжие. В дисагите намери бинтове и превърза раната на хълбока си: тя се беше възпалила, пареше нетърпимо, караше го да се поти и замъгляваше зрението му.

Зората вече се сипваше, когато яхнаха конете и поеха на запад, Арендил и Давока яздеха на един кон. Веднага стана ясно, че Плъха и Греблото нямат никакъв опит в ездата. Френтис бе очаквал да си плюят на петите веднага щом групичката им стигне до плажа от другата страна на скалистия нос, но по някаква причина те бяха останали — може би се бояха от неговия гняв или пък, по-вероятно, лоялността им беше свързана с воларианците, които, изглежда, бяха плъзнали навсякъде. Само за един час видяха още два патрула, твърде далеч, за да представляват заплаха, но после зърнаха цял полк, прехвърлящ един хълм на има-няма миля пред тях.

— Безнадеждно е, братко — каза Плъха. — Воларианските копелета са завардили пътя.

Прав беше. Най-прекият маршрут до Дома на ордена бе твърде опасен и трябваше да се примирят с единствения друг вариант.

— Урлишката гора — каза той и обърна коня си към гъстия лес северно от тях. — Реката минава през нея, шест мили навътре. Стигнем ли до реката, ще поемем по брега към Ордена.

— Тая гора не ми харесва — изръмжа Греблото. — Има мечки.

— По-добре мечки, отколкото тая сган — каза Плъха и срита коня си. — Айде, раздвижи се бе, проклетийо недна!

Френтис пришпори коня си в галоп и чу пронизителен звук откъм воларианската кавалерия, подобен на звука от ловджийски рог. Бяха ги забелязали. Дърветата бързо се сгъстиха, принуждавайки ги да забавят до тръс, а скоро след това теренът стана толкова неравен, че се наложи да слязат от конете. Френтис се ослушваше за конски тропот или други звуци на преследване, но чуваше единствено песента на гората. „Сигурно са решили, че не си струва да се занимават с нас.“

Свали дисагите от гърба на коня си, плесна го по хълбока и той се отдалечи между дърветата.

— Оттук ще продължим пеша — каза на останалите.

— Слава на Вярата! — изпъшка Греблото, смъкна се от гърба на коня си и си разтърка задника.

— Там, дето отиваме — каза Давока. — Там е домът на сините плащове?

— Да. — „Моят дом.“

— Тези нови мерим хер май знаят много — продължи Давока. — Сигурно знаят и за твоя дом, за твоя орден.

— Да. — Френтис преметна дисагите на рамо и тръгна на север.

— Значи ще го нападнат — настоя тя и тръгна до него. — Или вече са го нападнали.

— Тогава да не губим време.

Раната на хълбока му пламна отново. Френтис изсъска от острата болка, но не забави крачка.

Стигнаха до реката по обед и спряха за кратка почивка. Греблото и Плъха се сринаха с псувни на брега. Френтис си съблече ризата и се зае да смени превръзката на раната си. Давока се приближи да я погледне, подуши и сбърчи нос, после каза нещо на своя език.

— Какво? — попита Френтис.

— Раната е… — Тя замълча в търсене на правилната дума. — Зле, по-зле отпреди.

— Гнои — каза Френтис, като опипваше внимателно среза. Кървенето беше намаляло значително, но ръбовете на раната бяха подути и зачервени, червенината обхващаше и околната плът. — Знам.

— Мога да я оправя — каза тя и почна да оглежда шубраците и треволяка наоколо. — Само да намеря правилните растения.

— Нямаме време — каза ѝ Френтис, захвърли старата превръзка и извади нова от дисагите.

— Дай на мен. — Давока взе бинта и го стегна около кръста му. — Не трябва да я оставяш така още дълго. Ще те убие.

„Убит от принцеса — помисли си той. — Подобаващ край.“

— Трябва да продължим — каза и се изправи.

Тръгнаха на запад покрай реката, встрани от брега под прикритието на дърветата. След известно време видяха баржа да се носи по течението с провиснали въжета и гребла, платното покриваше палубата, откъснато от такелажа. Нямаше и следа от екипаж.

— Това пък какво значи? — зачуди се на глас Арендил.

— Близо сме до Дома на ордена — каза Френтис. — Баржите рядко пътуват толкова нагоре по течението, освен да ни снабдяват с провизии.

След още една миля я видяха — колона черен дим над дърветата. Френтис хукна натам, без да се замисля. Давока извика след него, но той продължи да тича. Усещаше раната като нажежен въглен, всичко плуваше пред очите му. Спря със залитане при вида на първия труп — мъж със син плащ, облегнат на едно дърво, лицето му бяло като мрамор. „Млад е, сигурно тъкмо са го издигнали в брат.“ На крачка от дясната му ръка лежеше меч, острието му потъмняло от засъхнала кръв. Кръв имаше и по гърдите му, както и по земята под него.

— Какво е смъртта? — прошепна Френтис. — Смъртта е порта към Отвъдното и единение с Покойните. Тя е край и начало. Бойте се от нея и я приветствайте.

Изправи гръб, залитна, избърса потта от очите си и продължи напред. Откри още трупове, всичките на куритаи, поне една дузина сред дърветата, неколцина още шаваха въпреки раните си — тях Френтис довърши набързо. Стотина метра по-нататък намери още един брат, висок мъж с две сгрели в гърдите. Инструктор Сментил, немият градинар. „Винаги ми позволяваше да се измъкна безнаказано — помисли си Френтис, спомнил си набезите за ябълки в градината. — А ябълките бяха толкова сладки.“

Странна гледка привлече погледа му — още един мъртъв куритай, но вместо да лежи на земята, този висеше на десетина стъпки височина, нанизан на скършен клон, и кръвта му изтичаше в локва отдолу.

Заля го нова вълна от болка и втрисане. Краката му се подгъваха. Френтис откъсна очи от кървавата гледка и продължи нататък, но само след няколко крачки болката го събори на колене. „Не! — Опита се да пропълзи напред към следващите трупове в сини плащове. — Трябва да си ида у дома.“

— Братко? — Гласът беше тих, предпазлив и познат.

Френтис се претърколи по гръб. Дишаше тежко, слънцето грееше през листака и го заслепяваше… после нечия сянка падна отгоре му и го спаси от безмилостния блясък.

— Ако бях подозрителен по природа — каза инструктор Грейлин, — сигурно щях да се запитам защо се връщаш при нас точно в ден като днешния.

Сянката изчезна и след миг Френтис усети как го вдигат и понасят нанякъде.

Дойде на себе си по тъмно, нечии пръсти пипаха раната му.

— Не мърдай — каза Давока. — Ще паднат.

Той се отпусна. Лежеше върху нещо меко, мъх вероятно, над главата му имаше покрив от плат.

— Плащът на дебелия е почти като палатка — каза Давока, избърса ръце и се отпусна на пети. Френтис надигна глава да погледне към раната си и изръмжа от погнуса при вида на гърчещите се бели червейчета, които я покриваха.

— Горите са пълни с мъртви неща, които гният — каза Давока. — Белите червеи ядат само мъртва плът. Още ден и ще почистят раната. — Сложи ръка на челото му и кимна замислено. — Вече не е толкова горещо, браво.

— Къде… — Френтис се закашля и преглътна. — Къде сме?

— Навътре в гората — каза тя. — Тук дърветата са нагъсто.

— Дебелият? Само той ли е?

Тя кимна с безучастно изражение.

— Ще му кажа, че си буден.

Годините с нищо не бяха намалили обиколката на инструктор Грейлин, макар лицето му да изглеждаше изпито, а плътта да висеше от изпъкналите му скули под хлътналите очи.

— Аспектът? — попита Френтис без предисловия.

— Или е мъртъв, или заловен. Бурята се стовари отгоре ни изведнъж, братко, а и полкът бе заминал да гони сенки в Кумбраел… — каза инструкторът и разпери ръце.

— Кои видя да загиват?

— Инструктор Хоунлин и инструктор Хутрил паднаха при отбраната на стените, макар да се биха храбро. Видях инструктор Макрил и хрътката му да се хвърлят срещу батальона, който нахлуваше през портата, но по онова време аспектът вече бе наредил да се спасяваме и аз тичах към подземията. Там има един тунел, прокопан преди столетия за спешни случаи, води от подземията до гората. С инструктор Сментил и още неколцина братя минахме през тунела, но онези ни чакаха от другата страна.

Френтис остана поразен от липсата на емоция в думите на Грейлин: гласът му звучеше ясен, но далечен, сякаш инструкторът разказваше някой от безчетните си анекдоти за историята на ордена.

— Избиха и момчетата — каза той. Изглеждаше по-скоро озадачен, отколкото гневен. — Избиха ги до крак, а те се сражаваха мъжки до последно, като диви котки. — Едва забележима, пълна с обич усмивка разтегли дебелите му устни, после той потъна в мълчание.

— Това означава ли, че сега ти си аспектът? — попита след малко Френтис.

— Отлично знаеш, че аспектите не се избират по старшинство. А и аз едва ли съм най-добрият пример за идеалите на ордена. Не, означава друго — че докато не се съберем с братята си, които заминаха на север, ние с теб сме единствените отломки от Шестия орден в това васалство.

— Прав беше. — Френтис се закашля, после взе канчето, което му подаде Грейлин, и отпи няколко глътки вода.

— Прав? За какво?

— Че завръщането ми било подозрително. Не се озовах тук случайно.

Искрица от стария смях грейна в очите на Грейлин.

— Имам чувството, че ще ми разкажеш много интересна история, братко.

— Лонакската жена и другите — каза Грейлин няколко часа по-късно. Гората тънеше в непрогледен мрак, ако не се броеше светлината на лагерния огън край импровизирания навес. — Не си им казал нищо за принудителното си участие в кончината на краля, нали?

— Казах им, че е загинал от ръката на убийца, която на свой ред е загинала от моята ръка. Виж, не търся прошка за престъплението си…

— Престъплението не е било твое, братко. И не виждам какво добро може да се роди от излишната откровеност. Нека първо спечелим войната, пък после угаждай на чувството си за вина.

— Да, инструктор Грейлин.

— Онази жена, с която си пътувал. Сигурен ли си, че е мъртва?

Червената ѝ усмивка, любовта, която грееше в очите ѝ, преди той да завърти острието… „Любими…“

— Напълно.

Грейлин се умълча, потънал в мисли. След няколко дълги минути промълви:

— Откраднала е дарба, казваш…

— Инструктор?

Грейлин примигна, после се обърна към него с усмивка.

— Почивай, братко. Колкото по-скоро се оправиш, толкова по-скоро ще се заемем с плана за войната, нали?

— Смяташ да воюваш?

— Това е основното предназначение на нашия орден все пак.

Френтис кимна.

— Радвам се, че сме на едно мнение по този въпрос.

— Жаден си за отмъщение, братко?

Френтис усети, че се усмихва.

— Умирам от жажда, учителю.

Знаеше, че е сън, защото сърцето му биеше равномерно, без омраза и без вина; сърце на доволен човек. Стоеше на някакъв плаж и гледаше как прибоят залива брега. Чайки се рееха ниско над вълните, а въздухът хапеше студен — приятно усещане, макар кожата му да беше настръхнала. Близо до линията на прибоя играеше дете, момченце на седем-осем години. Недалеч от него стоеше жена, достатъчно близо да спре детето, ако то тръгне към водата. Френтис не виждаше лицето ѝ, а само дългата тъмна коса, с която вятърът си играеше. Раменете ѝ бяха заметнати с обикновен вълнен шал.

Той тръгна дебнешком към нея, краката му стъпваха безшумно по пясъка. Тя не сваляше очи от детето и сякаш бе глуха за стъпките му, но после изведнъж се завъртя, улови ръката, която се опитваше да я стегне в хватка през гърлото, и с един ритник го събори по гръб на пясъка.

— Някой ден — каза той и я погледна смръщено.

— Някой ден, но не и днес, любими — отвърна със смях тя и му помогна да се изправи.

Притисна се в него, целуна го нежно по устните, после се завъртя в прегръдката му с лице към детето.

— Нали ти казах, че ще е красиво.

— Да. И беше права.

Тя потръпна под напора на студения вятър и се сгуши още по-плътно в него.

— Защо ме уби?

Сълзи се стичаха по лицето му, доволството в сърцето му изчезна, заменено от ожесточение и глад.

— Заради всички хора, които убихме. Заради лудостта, която виждах в очите ти. Защото отхвърли това.

Тя ахна, когато ръцете му се стегнаха около нея и счупиха ребро. Вълна заля краката на детето, то започна да скача във водата, да се смее и да маха на родителите си. Жената се засмя и изкашля кръв.

— Имала ли си изобщо име някога? — попита Френтис.

Тя се сгърчи конвулсивно в ръцете му. Френтис знаеше, че на лицето ѝ отново се е появила червената усмивка.

— И още имам, любими…

Събудиха го викове. Той се претърколи от постелята си от мек мъх и простена от болката в схванатите мускули. Погледна към раната — беше превързана, а от белите червейчета нямаше и следа. Виеше му се свят и го измъчваше ужасна жажда, но треската беше преминала, кожата му беше хладна на допир и не се потеше. Облече жакета, който бе взел от мъртвеца, и се измъкна от импровизирания заслон.

— Той е братът, когото познавам — крещеше Плъха на инструктор Грейлин. — Теб не те знам, дебелако. Хич не ми раздавай заповеди.

Френтис не можеше да повярва на очите си — вместо да събори кльощавия крадец на земята и да го ступа подобаващо, инструкторът кимна търпеливо и преплете пръсти.

— Не са заповеди, добри ми човече. Просто една констатация…

— О, я ми се разкарай с тия купешки думи…

Юмрукът на Френтис се срещна със слепоочието на Плъха и просна крадеца на земята.

— Не му говори така — каза той и се обърна към Грейлин. — Проблем ли има, учителю?

— Сметнах, че е време да разузнаем малко — отвърна Грейлин. — Колкото да сме сигурни, че няма друг в тази част на гората.

Френтис кимна.

— Аз ще отида. — Кимна отсечено на Давока, която клечеше край огъня и дереше заек. — Ако милейди посланицата иска да се поразходим…

Тя сви рамене, връчи наполовина одрания заек на Арендил и посегна да си вземе копието.

— Както ти показах. Запази кожата.

— Ще слушаш какво ти казва инструктор Грейлин, ясно? — каза Френтис на нацупения крадец, който си търкаше главата отстрани. — И ще изпълняваш каквото ти каже. Или това, или изчезвай. Гората е голяма.

— Не спиш добре — подхвърли Давока, когато тръгнаха на изток. В добавка към меча Френтис носеше и лък, който Арендил бе съобразил да вземе от един от загиналите братя. Уви, съобразителността му не бе стигнала по-далеч и младежът бе взел само три стрели.

— Заради треската — отвърна Френтис.

— Насън говориш на език, който не знам. Звучи като лая на онези нови мерим хер. А и вече нямаш треска.

„Волариански. Сънувал съм на волариански.“

— Пътувах по далечни земи — каза той. — След войната.

Давока спря и се обърна да го погледне.

— Стига глупости. Ти познаваш онези хора. Пристигна и дадоха празненство, а после — смърт и огън. А сега говориш езика им насън. Ти си част от това.

— Аз съм брат от Шестия орден и верен слуга на Вярата и Кралството.

— Моят народ има една дума. Гарвиш. Знаеш ли я?

Той поклати глава. Чак сега забеляза как Давока е хванала копието си — с две ръце на удобно разстояние една от друга, готова да го използва.

— Означава човек, който убива безцелно — каза тя. — Не воин, нито ловец. Убиец. Поглеждам те и виждам гарвиш.

— Винаги съм имал цел — отвърна той. „Само дето не винаги целта е била моя.“

— Какво стана с моята кралица? — настоя тя и стисна копието още по-здраво.

— Били сте приятелки?

Лицето на Давока се изкриви, сякаш лонакската жена се опитваше да прогони нещо мъчително, спомен или мисъл, които я терзаеха дълбоко. „И тя носи някаква вина“ — заключи Френтис.

— Сестри — поправи го тя.

— Тогава скърбя и за теб, и за нея. Казах ти какво стана. Убийцата я заля с огън и тя избяга.

— Убийцата, която само ти си видял.

„Любими…“

— Която аз убих.

— Видяна само от теб и убита от теб.

— За какъв ме вземаш? За шпионин? Ако е така, защо ще водя теб и момчето тук да се крием в гората?

Тя сякаш се поотпусна малко, отпусна се и хватката ѝ около копието.

— Знам само, че си гарвиш. За другото — ще видим.

Продължиха на изток още петстотин крачки, после свърнаха на север, заобиколиха в широка дъга, докато дърветата не започнаха да оредяват.

— Добре ли познаваш тази гора? — попита Давока.

— Често идвахме да тренираме тук, но не толкова навътре. Съмнявам се, че дори кралските лесничеи са навлизали толкова навътре, освен при крайна необходимост. Има много истории за хора, които са дръзнали да дойдат тук, изгубили са се и са се скитали, докато гладът не ги уморил.

Давока изсумтя раздразнено.

— В планините поне виждаш нещо. А тук — само зелено и още зелено.

Спряха едновременно, чули звук, далечен, но ясен. Човек, който крещи от болка.

Спогледаха се.

— Рискуваме лагера — каза Давока.

Френтис запъна стрела в лъка си и подхвърли:

— Войната е пълна с рискове.

Писъците утихнаха в жален вой, после се чу нещо друго — свирепа какофония от ръмжащи звуци, които събудиха ярък спомен в главата на Френтис. Той забави крачка, приведе се и продължи напред, подбирайки най-гъстите храсталаци. Вдигна ръка в знак да спрат, надигна се леко и вдиша дълбоко — вятърът довя остра миризма, която на свой ред събуди спомени. „Вятърът духа към нас — помисли си той. — Това е добре.“

Продължи пълзешком. Давока пълзеше безшумно до него и така, докато очакваната гледка не се разкри през листака.

Кучето беше огромно, високо над три стъпки, цялото мускули, муцуната му — широка и сплескана отпред, ушите — малки и прилепнали към главата. Ядеше и ръмжеше, от време на време спираше, колкото да се озъби на другите три кучета, които го бяха наобиколили; челюстите му бяха целите червени, от устата му капеше кръв.

„Белег“ — помисли си неволно Френтис и сърцето му трепна, но само за миг. Знаеше, че надеждата му е глупава. Това животно беше по-малко от Белег, а по муцуната му ги нямаше белезите, които бяха дали име на неговия стар приятел. Често се бе питал какво е станало с кучето. Вероятно е било убито или се е изгубило, когато Вейлин се бе жертвал в Линеш. Където и да беше Белег сега, това не беше той. Това тук беше водачът на глутница робски хрътки и току-що беше убил плячка.

— Моля ви!

Френтис вдигна рязко глава — викът бе дошъл отгоре — и погледът му се спря върху лицето на момиче, светъл овал в рамка от тъмни дъбови листа, очите му пълни с ужас.

Водачът на глутницата вдигна муцуна от храната си, погледна с любопитство към новия звук и подуши въздуха с разширени ноздри. Нещо висеше от челюстите му — нещо розово и червено. Човешко ухо, съобрази след миг Френтис.

— Моля ви! — извика отново момичето в клоните. Водачът на глутницата излая рязко, другите кучета се отзоваха и всички хукнаха към дъба, който се намираше само на петнайсет крачки от тях. Дъбът беше стар и висок, с дебел чворест дънер. Нищожно препятствие за една робска хрътка. Френтис бе виждал Белег да се катери по бреза, без дори да нарушава ритъма на стъпките си.

Надигна глава да се огледа. „Няма воларианци, засега. Но скоро ще дойдат да проверят какво са уловили кучетата.“

— Гледай да не се приближат — каза той на Давока и се изправи.

Изчака първото куче да скочи на дънера и го простреля в гърба. Животното се свлече на земята с тихо скимтене. Останалите се обърнаха, оголили зъби. Водачът хукна право към тях, другите две кучета свърнаха настрани да ги заобиколят. „И Белег беше толкова умен“ — спомни си Френтис.

Не искаше да сбърка, затова изчака водачът на глутницата да се приближи и чак тогава го простреля в окото. Стрелата стигна до мозъка на животното, но дори и след това инерцията продължи да го движи, преди да се изчерпи и кучето да се строполи безжизнено в тревата. Френтис прескочи трупа, захвърли лъка и извади меча. Замахна към животното, което го връхлиташе отстрани, и острието потъна дълбоко в носа му. То отстъпи крачка назад, като тръскаше яростно глава и ръмжеше… после Давока го довърши с копието си.

Давока изтегли оръжието си и се завъртя към последното куче, което бе спряло на място и примигваше объркано, дори взе да отстъпва пред нея.

— Чакай! — извика Френтис, но беше закъснял. Лонакската жена прониза животното във врата.

— Странна работа — каза тя и изтри острието на копието в козината на кучето. Нападат като побеснели скални маймуни, а после скимтят като болни палета.

— То е… в природата им. — Погледна към момичето, което тъкмо скачаше от най-долния клон на дъба. Стъпи тежко на босите си крака и хукна към тях, все така с разширени от страх очи. Беше на тринайсет или четиринайсет, носеше хубава, макар и раздърпана рокля, а косата ѝ беше прибрана по аристократичната мода.

— Благодаря ви, благодаря ви, благодаря ви! — Метна се на врата на Френтис и го прегърна силно. — Покойните са ви изпратили.

— Ъъъ — заекна Френтис. Войната, ямите и дългото пътуване, изпълнено с убийства, не го бяха подготвили за ситуация като тази. Докосна леко момичето по раменете. — Хайде, спокойно.

Девойката продължи да хлипа, забила глава в гърдите му, докато Давока не я издърпа. Момичето се сепна при вида ѝ, отскочи и се скри зад Френтис.

— Тя е чужденка! — изсъска непознатото момиче. — Една от тях!

— Не — успокои я Френтис. — От другаде е. Но е приятелка.

Девойката изскимтя недоверчиво и продължи да стиска ръкава му.

— Сама ли си, или има и други? — попита я Френтис.

— Само Гафил. Избягахме от фургона. Той удари един от биячите и избягахме.

— Гафил?

— Стюардът на лейди Алин. Трябва да е тук някъде. — Направи крачка назад и извика: — Гафил!

Млъкна внезапно, когато Давока ѝ посочи с копието си към храстите, където лежеше нещо, което някога може и да беше било човек.

— О — промълви едва чуто момичето и припадна.

— Ти ще я носиш — заяви Давока.

Казваше се Иллиан Ал Жервин, трета дъщеря на Карлин Ал Жервин, наскоро награден от краля заради високото качество на гранита му.

— Гранит? — попита намръщено Давока.

— Вид камък — обясни Френтис. — Използват го в строежите.

— Кралят обича да строи — каза Иллиан. — А кариерите на татко правят най-хубавия камък.

— Кариерите не правят камък — изсумтя Арендил и разбърка яхнията, която къкреше в гърне над огъня. — Хората го правят. Копаят го.

— Ти пък какво разбираш? — озъби му се Иллиан. — Явно си ренфаелец, че и селяк, доколкото мога да преценя.

— Значи не те бива в преценките — отвърна спокойно той. — Дядо ми е барон Хюлин Бандерс…

— Достатъчно! — каза Френтис. — Лейди Иллиан. Споменахте фургон.

Тя се изплези на Арендил, после продължи разказа си:

— Бях на гости при лейди Алин, тя често ме кани, когато татко го няма. Видяхме дим да се издига над града, после дойдоха онези мъже. Ужасни мъже, с камшици и кучета… — Тя млъкна и се разплака отново.

— Заловили са ви? — подсказа ѝ Френтис.

— Да, всички нас, освен по-старите слуги и лейди Алин… Тях ги убиха пред очите ни. Оковаха ни един за друг и ни качиха във фургони. Там вече имаше други хора. Предимно селяци, но също и хора от сой.

— Колко? — попита Френтис, решил да си затвори очите за детинския ѝ снобизъм.

— Четирийсет или петдесет. Подкараха ни обратно към града, а всеки, който дръзнеше да повиши глас, да се разплаче или дори да ги погледне накриво, го биеха с камшик. Имаше една жена в съседния фургон, не от нашите, а от онези, кои то бяха заловени по-рано. Един от мъжете я… п-пипна я и тя го заплю. Прерязаха ѝ гърлото пред очите на съпруга ѝ, който беше окован до нея. Горкият крещя, докато не го пребиха от бой.

— А вие как се измъкнахте, милейди? — попита инструктор Грейлин.

— Оказа се, че Гафил имал някаква игла в ботуша си. Направи с нея нещо на оковите и ги отключи.

— Такъв човек би ни бил от полза — измърмори Плъха.

— Освободи всички във фургона и ни каза да чакаме, докато наближим дърветата. Когато ги наближихме, той удари един от пазачите с веригата си и си плюхме на петите. В началото бяхме десетина души, но скоро останахме само Гафил и аз. После чухме кучетата. — Умълча се и се намръщи да спре сълзите, преди да са потекли отново.

— Освен мъжете с камшиците — каза Френтис — имаше ли други? Войници?

— Имаше ездачи с мечове и копия. Шест или седем.

Френтис се усмихна и посочи гърнето.

— Хапнете, милейди. Сигурно сте гладна.

Даде знак на инструктор Грейлин и Давока и тримата се отдалечиха, така че останалите да не ги чуват.

— Двама крадци и две деца — каза Грейлин. — Плюс един дебел старец. Страшна армия, братко.

— Армиите винаги разчитат на мобилизация — изтъкна Френтис. — А благодарение на младата дама знаем къде да намерим попълнения.

— Вече са на мили оттук — каза Давока.

— Едва ли. Няма да тръгнат без кучетата си.

Бяха завлекли мъртвите кучета две мили на север, преди да се върнат в лагера. Лесно откриха дирите на онези, които дойдоха да ги търсят, доста по-трудно се оказа да ги проследят незабелязано, защото Греблото и Плъха вдигаха твърде много шум.

— Виждате ли? — изсъска им Давока и се наведе да вземе една счупена вейка от земята. — Суха е. Настъпиш ли я, ще те чуят. — Метна вейката към Греблото. — Гледайте си в краката.

Откриха ги рано привечер в покрайнините на гората, където дърветата не бяха толкова нагъсто. Инструктор Грейлин остана с Иллиан и Арендил, а Френтис поведе останалите.

— Чакайте тук, докато ме видите — прошепна той на Плъха и Греблото, после махна на Давока да го последва и пое по десния фланг на лагера. Четирите фургона бяха наредени в квадрат, пълни с оковани умърлушени хора. Шестима пазачи обикаляха по периметъра, а надзирателите, петима на брой, седяха около огъня. Единият плачеше с глас.

„Много глупаво от тяхна страна — помисли си Френтис, загледан във въоръжените пазачи, които се разхождаха между фургоните. — Не е трябвало да навлизат толкова навътре в гората.“

Промъкна се зад един от пазачите, изчака съседът му да изчезне зад близкия фургон и му преряза гърлото с ловджийски нож. „Наемник от свободните мечове“ — прецени той, съдейки по дрехите и оръжията му.

Улови погледа на Давока и посочи към следващия пазач, който седеше на колелото на един фургон с гръб към дърветата и заточваше с брус острието на късия си меч. Не изчака да види представлението, а се промъкна към фургоните, достатъчно близо да чуе разговора на надзирателите.

— Отгледах ги от палета — тъкмо казваше ревльото. — Лично ги обучих.

— Успокой се — каза със съпричастна усмивка един от другите. — Изчукай някое от момчетата във фургоните. На мен винаги ми помага.

— Когато разбера кой е убил кучетата ми — продължи ревльото, — голямо чукане ще падне, гарантирам ти. — Размаха кинжала си — оръжие с дълго острие. — С това.

От другата страна на лагера се чу вик, последван от врява — явно Плъха и Греблото се бяха издали. Френтис изтегли меча си от ножницата с дясната ръка; в лявата стискаше ловджийския нож. Излезе от прикритието на фургоните.

— Като компенсация за загубата ти — каза на мъжа с дългия кинжал, — теб ще те убия последен.

— Не мърдай! — смъмри Давока Греблото и продължи да шие раната на ръката му. Едрият мъж изскърца със зъби и взе да скимти, докато иглата си вършеше работата.

— Пада ти се, като си толкова тромав — каза Плъха. Имаше синина на едната буза, а кокалчетата му бяха ожулени зле, но пък беше пребил почти до смърт един от надзирателите. Освободените роби бяха довършили работата му.

Спасили бяха общо трийсет и пет души, всичките под четирийсет години, мъже и жени поравно, плюс няколко много млади, деца почти. Във фургоните имаше и значително количество оръжие и плячка, които моментално събудиха апетитите на част от освободените пленници.

— Това беше на старата ми майчица! — настояваше млада жена, притиснала към гърдите си антична ваза.

— Не, това принадлежи на дома на лейди Алин, както ти отлично знаеш — сгълча я Иллиан. — Братко — извика тя и дръпна ръкава на Френтис, който тъкмо минаваше край тях, — тази слугиня се опитва да открадне от господарката си.

Френтис спря и впери поглед в младата жена с вазата. След миг тя преглътна и му я даде. Той я завъртя да я огледа. Прекрасна вещ, украсена с изящен рисунък на някаква екзотична птица, литнала над джунгла. Напомни му за земите южно от Миртеск.

— Много е красива — каза той и я запрати в ствола на най-близкото дърво. — Оръжия, инструменти, дрехи и храна, нищо друго — повиши глас той и дърлещите се бивши роби се умълчаха. — Това важи за онези, които ще останат с нас. Кралството е във война и онези, които останат, са войници в тази война. Останалите грабвайте колкото можете да носите и изчезвайте, макар че ще е чудо, ако до няколко дни не се озовете в друг робски фургон. Живеем в свободно кралство, затова оставям избора на вас.

Продължи нататък, но след няколко крачки спря отново при вида на някакъв мъж, който ровеше в купчината оръжия. Беше много слаб, дългата коса падаше пред лицето му, но в движенията му имаше нещо познато. Ровеше в купчината и накуцваше видимо. Нещо привлече вниманието му и той клекна да го измъкне, при което косата му се люшна и откри лицето.

— Джанрил! — Френтис хукна към него и протегна ръка на тръбача на Вълчите бегачи. — Вярата ми е свидетел колко се радвам да те видя, сержант!

Джанрил Норин не вдигна поглед от оръжията; вместо това измъкна един меч от купчината. Ренфаелска изработка, семпло, но удобно оръжие. Джанрил клекна, стиснал дръжката, пръстите на другата му ръка се плъзнаха по острието. Тясното му лице беше насинено и отекло. „Прерязаха ѝ гърлото… Горкият ѝ съпруг крещя, докато не го пребиха от бой…“

— Джанрил — промълви Френтис и приклекна до менестрела.

— Аз…

— Бяхме заспали — тихо каза Джанрил. — Не бях оставил никого на пост, реших, че няма да е необходимо толкова близо до столицата. Това — той потупа меча — беше под леглото ни, навътре, увит в одеяло. Едва бях успял да посегна за него, когато ни извлякоха навън. Сержант Крелник ми го даде в деня, когато напуснах Вълчите бегачи. Каза, че всеки мъж се нуждае от меч, без значение дали е войник или менестрел. Взел го от Високата твърд, в нощта, когато я щурмувахме. Не знам защо го е пазил толкова време. Не е кой знае какво, нали?

Чак сега Джанрил се обърна да го погледне и Френтис си даде сметка, че гледа в очите на човек, който е изгубил разсъдъка си.

— Всичките ли ги уби? — попита менестрелът.

Френтис кимна.

— Искам още.

Френтис докосна острието на меча.

— Ще ги имаш.

5. Рева

— Цялата Кралска гвардия? — попита чичо Сентес.

Кавалеристът кимна, чашата бренди в ръката му трепереше. Вече бе изпил две, но не личеше алкохолът да е успокоил нервите му.

— Освен полковете, които не бяха разквартирувани по крайбрежието и границите, милорд. Четиридесет хиляди мъже най-малко.

Чичо ѝ буквално рухна на престола си. В залата бяха само те двамата, кавалеристът и лейди Велис.

— Но как е възможно това? — обърна се Велис към мъжа.

— Бяха страшно много, милейди. А рицарите… — Поклати глава и гаврътна още бренди, преди да продължи: — Врязаха се във фланга ни и избиха два полка до крак още преди да разберем какво става. После воларианците ни довършиха.

Чичо Сентес седеше безмълвно на престола си, а лейди Велис изглеждаше неспособна да формулира друг въпрос, търкаше с трепереща ръка челото си и мълчеше.

— Чакай да видя дали съм разбрала правилно — каза Рева, когато мълчанието се проточи. — Кралската гвардия е била на два дни път от Варинсхолд, когато я е настигнала новината за нашествието. Така ли е?

Кавалеристът кимна.

— Военачалникът ви е подкарал обратно към столицата, на следващия ден се изправяте срещу воларианска армия, после на хоризонта цъфва васален лорд Дарнел със своите рицари.

— Решихме, че е дошъл да ни помогне. Макар че само Покойните знаят как е стигнал там толкова бързо.

— От думите ти излиза — вметна Велис, — че васален лорд Дарнел е предател, така ли? Че е повел хората си срещу гвардията на краля?

— Точно така стана, милейди. Колкото до краля, по пътя срещнах бегълци от столицата. Говори се, че кралят е мъртъв.

Възцари се мълчание, а Рева се зачуди на собствената си реакция. Би трябвало да е в екстаз. „Кралят еретик, символът на еретическото господство, е мъртъв, а аз изпитвам единствено страх.“

— Никой ли не оцеля? — настоя Велис. — Военачалникът?

— Последно са го видели да язди в галоп към воларианците, сам — отвърна кавалеристът. — Колкото до това дали има оцелели, лорд-маршал Кейнис беше събрал Вълчите бегачи и още няколко полка да оформят ариергард, но когато ги видях за последно, бяха притиснати зле. Моят лорд-маршал прати мен и още четирима да ви донесем новината, но само аз стигнах тук.

— Благодаря ти — промълви чичо Сентес. — Моля те, остави ни да обмислим вестта, която ни донесе. Ще те настанят някъде да си починеш.

Кавалеристът кимна, изправи се, после се поколеба.

— Редно е да знаете още нещо, милорд. Разказите, които чух по пътя, не оставят никакво съмнение относно природата на нашия враг. Воларианците не са тук заради едното завоевание, а за роби и кръв. С тях не може да се преговаря.

Лейди Велис махна към вратата с любезна усмивка и стана да го изпрати.

— Лорд Дарнел явно е намерил почва за преговори — отбеляза тя, след като вратата се затвори.

— Дарнел е самовлюбен глупак — каза с уморен глас васалният лорд. — Но не подозирах, че болната му амбиция ще го доведе до това. Да се чуди човек какво толкова са му обещали.

— Казах на капитана при портата да прати съгледвачи на север — каза Рева. — Да знаем навреме, ако се появят.

— Сериозно се съмнявам, че има вариант да не се появят — поклати глава васалният лорд и се обърна към Велис, която стоеше с ръка на устата си, зареяла поглед. — Нямаш ли съвет за мен, моя най-доверена съветнице?

Велис преглътна и погледна към Рева.

— Редно е наследницата ми да чуе мъдрия ти и откровен съвет, не мислиш ли? — каза ѝ той.

— В мазето на къщата има три килограма злато — каза Велис. — В конюшните има бързи коне, а на един час езда южно оттук има добро пристанище.

Рева скочи на крака, без да мисли, и тръгна към Велис със стиснати юмруци.

— Той поиска откровен съвет — възрази жената и заотстъпва.

— Рева! — викна чичо Сентес. — Остави я на мира!

— В крайна сметка наистина е просто курва — каза Рева и изгледа злобно Велис, но все пак отстъпи назад.

— Като признание за вярната ти служба в полза на това васалство — обърна се Сентес към Велис, — можеш да вземеш половин килограм от златото, бърз кон по свой избор и да си тръгнеш, без никой да те преследва.

Гневна червенина загрози лицето на Велис.

— Знаеш, че няма да го направя.

— Но искаш аз да го направя?

— Искам да живееш. Чу какво каза кавалеристът. Щом Кралската гвардия не е могла да ги спре, какъв шанс имаме ние?

Чичо Сентес стана от престола и отиде при високия прозорец в дъното на залата. Загледа се в градината на имението и покривите, които стърчаха над стената.

— Знаете ли, че този град никога не е бил превземан? Моят дядо го държал срещу дядото на Янус цяло лято и накрая обсаждащите станали по-гладни и болни от обсадените и се върнали в Азраел, само дето половината им армия била измряла пред стените. Янус, който беше по-умен от дядо си във всяко отношение, изобщо не се опита да превземе града. Вместо това години наред вилня из васалството и в крайна сметка това свърши работа.

— Какво ще попречи на воларианците да направят същото? — попита Велис.

— Нищо. Абсолютно нищо. — Чичо Сентес обърна гръб на прозореца и се усмихна на Рева. — Ти, мила моя племеннице, също си свободна да вземеш…

— Какъв е планът, чичо? — прекъсна го тя, преди да е довършил.

Непознато изражение се разля по лицето му — той я гледаше в очите, а устните му, оцветени в червено от виното, се разтеглиха в доволна усмивка. „Гордост — осъзна след миг Рева. — Той се гордее с мен.“

— Когато за пръв път отидох за по-дълго в двора на крал Янус — каза след кратко мълчание васалният лорд, — преди да придобия вкус към виното и други порочни наслади, много обичах игрите. Най-вече игрите с карти. В Азраел играят една много сложна игра, казва се Войнишки блъф. В тази игра победата зависи най-вече от умението ти да залагаш. Ако заложиш твърде много, противникът ти ще разбере, че имаш силни карти, ако заложиш твърде малко — ще се досети, че блъфираш. Сигурно съм изиграл хиляди игри, при това добре, като се има предвид колко пари спечелих. Накрая никой не искаше да играе срещу мен, затова си намерих други забавления.

— И — каза Велис — колко смяташ да заложиш сега?

— Войнишкият блъф носи името на една конкретна подредба — Лордът на остриетата и петте карти от армейската група. Дори останалите играчи да държат в ръката си много силни карти, играта е твоя, ако държиш Войнишкия блъф. — Отиде при Велис и я прегърна. Рева видя как ръцете на жената се свиха в юмруци върху туниката му, толкова силно, че кокалчетата ѝ побеляха. Чичо Сентес се дръпна назад и я целуна нежно по бузата. — Възнамерявам да заложа всичко, милейди, защото подозирам, че Лордът на остриетата ще се падне на нас.

Командирът на алторската градска стража стоеше висок и с изправен гръб, нагръдникът му грееше излъскан, дългите му сиви мустаци бяха вчесани грижливо. Зад него в строй стояха шестстотинте мъже от стражата, всичките излъскани и изпънати като него. До тях се редяха четиристотинте мъже от домашната гвардия на васалния лорд, всичките високи близо два метра, както повеляваше традицията. „Хиляда мъже да удържат града — помисли си Рева, докато чичо ѝ се качваше отзад в една каруца. — Невъзможно.“ Макар често да бе вдигала оръжие, никога не бе участвала в голяма битка, затова нямаше опит, с който да подкрепи това свое заключение, но разказът на кавалериста не оставяше почти никакво място за оптимизъм.

Мобилизацията беше обявена преди по-малко от час, войниците се бяха събрали на настлания с чакъл параден плац до казармите. Слуховете вече бяха плъзнали — още щом кавалеристът се бе появил на градската порта, — така че мъжете тук несъмнено подозираха, че става нещо лошо, ала по лицата им не се четеше друго освен хладното самообладание на войници, които служат отдавна и са привикнали с желязната дисциплина на службата си. Вятърът беше силен, вдигаше прах и развяваше плащове и знамена, затова чичо ѝ повиши глас да го надвика:

— Ще има война — започна той. — Война непредизвикана и несправедлива, донесена на бреговете ни от най-противната раса, която светът е родил. Не ви моля за лоялност, не се опитвам да ви убедя в каквото и да било. Просто ви казвам, че трябва да се изправите лице в лице с врага и да се сражавате сърцато, и ако имате късмет, ще срещнете смъртта, а ако нямате — ви чака робство. Защото нашият враг други дарове не носи. Днес сте свободни. Приберете се у дома при семействата си. Погледнете жените си в лицето и ги вижте изнасилени. Погледнете децата си и ги вижте мъртви. Погледнете града и го вижте опожарен, изтърбушен, празна черупка. А утре сутрин ще трябва да решите дали ще застанете редом с мен и моята храбра племенница в защита на своя град.

Обърна се да слезе от каруцата, но спря изненадан насред крачка, защото сред войниците се надигнаха гласове, едва няколко в началото, но все повече с всеки миг, а после всички войници вече крещяха като един, размахваха юмруци и мечове във въздуха. Рева местеше поглед по лицата им в редиците и виждаше предимно страх и пот, ала и нещо друго. „Не е кураж. Отчаяние… или надежда може би? Откриват надежда в думите на един пияница.“

Командирът на градската стража пристъпи напред, докато васалният лорд слизаше от каруцата, и отдаде чест.

— Лорд Арентес? — Чичо ѝ го погледна въпросително.

— Знам, че говоря от името на хората си, милорд — каза мъжът с официален тон, изпънал гръб. — Нямаме нужда от ден за размисъл. Отбраната на града ни не може да чака цял ден.

— Както желаете. Без съмнение ще възникнат въпроси. — Протегна ръка на Рева. — Лейди Рева ще бъде с вас по време на подготовката, така че всички въпроси отправяйте чрез нея.

Възрастният офицер стрелна Рева с изпитателен поглед, само за миг, толкова кратък, че тя не успя да прецени реакцията му, но в тона на следващите му думи долови известно колебание:

— Както нареди милорд.

Чичо Сентес се наведе да я целуне по бузата и прошепна:

— Дръж го под око вместо мен.

— Бих искала Аркен да ми помага — каза тя.

— Ще ти го пратя. — Васалният лорд се върна в каретата си и я остави сама с лорд-командира.

— Мислех да обиколя стените, милейди — каза той. — Ако искате, елате с мен.

Стените бяха изградени от гигантски гранитни блокове, всеки по-висок от нея, които се крепяха един върху друг по силата на собствената си тежест.

— От четиристотин години стоят така, милейди — отвърна лорд-командир Арентес в отговор на въпроса ѝ. — В долните редове има пукнатини, но въпреки това съм готов да се обзаложа, че ще издържат още четиристотин години.

Рева си спомни една от историите за подвизите на Ал Сорна по време на войната в пустинята. Подробностите бяха неясни, а самият Ал Сорна не бе пожелал да отговори на нито един от въпросите ѝ за онези дни, но Рева знаеше, че алпиранците са изпратили някакви гигантски машини срещу града, който той бе завладял.

— Няма ли машини? — попита тя. — Механизми, способни да сринат дори такива стени?

Арентес се подсмихна. Вървяха покрай бойниците, където мъжете му струпваха оръжия.

— Не и такива стени, уверявам ви. Повечето замъци може и да паднат пред обсадните машини, но стените на Алтор са устояли срещу най-големите устройства, които хитроумните азраелци са пращали срещу града. Не, битката ще я спечелим тук — каза той и удари с ръка един от зъберите по ръба на стената. — За да превземат града, ще трябва да се изкатерят по стените, а когато го направят… — Подсмръкна и присви очи. — Е, тогава ще открият, че този път нямат насреща си азраелци.

— Аз съм азраелец — каза Аркен. — А ако не греша, има поне още двеста мои сънародници, които живеят тук.

— В такъв случай, млади човече, искрено се надявам, че ще се бият по-добре, отколкото Кралската гвардия се е била за васалството им.

Аркен си пое дъх да отвърне, но Рева го спря с жест.

— Говори се, че воларианската армия е огромна — каза тя. — А ние разполагаме едва с хиляда мъже.

— Така е — призна с въздишка Арентес. — Ще ми се лорд чичо ви да мобилизира в отбраната всички мъже, които могат да носят оръжие. Не само в града, а и на територията на васалството, докато още има време.

— Ами семействата им? И тях ли ще приберем зад стените?

— Едва ли. Обсадите се печелят не само с оръжие, а и с глад. Колкото по-малко усти за хранене има зад стените, толкова по-добре.

— Значи просто ще ги оставим на милостта на воларианците, докато мъжете им се сражават за нас?

— Така е на война, лейди Рева. А ние кумбраелците добре знаем каква е цената на всяка война и как да я платим.

— Вие няма да платите нищо — изтъкна Аркен. — Вие ще сте на завет зад тези ваши непробиваеми стени.

Арентес настръхна.

— Милейди, негова милост васалният лорд едва ли ви е позволил да държите този азраелски селяк до себе си, за да обижда офицерите от стражата му.

„Този тип е надут глупак“ — реши Рева. Наклони глава и се усмихна.

— Моля ви за извинение, милорд. Да продължим обиколката?

До вечерта лейди Велис бе добавила още три хиляди мъже към общата бройка на войската, като приблизително половината се стекоха с личното си оръжие — основно дълги лъкове и кинжали. Куриери потеглиха към всички краища на васалството със заповед всички мъже на подходяща възраст да се явят до три седмици в Алтор. По настояване на Рева в заповедта бе включен параграф, който предлагаше убежище зад градските стени на всеки, които реши да го потърси. Велис бе възразила, повтаряйки аргументите на Арентес, но васалният лорд подкрепи Рева.

— Ако не можем да предложим защита на собствените си хора, каква полза имат те от нас? — попита той. Нещо в погледа му обаче подсказа на Рева, че чичо ѝ си прави някаква сметка, и тя се запита дали нейните благородни подбуди не обслужват някаква по-дълбока негова цел.

Всеки ден бригади дървосекачи влачеха от горите наоколо прясно отсечени дървета, от които да бъдат направени стрели, а ковачниците работеха денонощно да осигурят необходимите за окомплектоването им хиляди метални върхове. Събираха се запаси от храна и скоро търговските складове се препълниха с жито, затова имението на васалния лорд започна да приема продоволствие на собствената си територия. Бележка от васалния лорд до Четеца с молба подземията на катедралата да бъдат използвани със същото предназначение получи троснат отговор: „Домът на Отеца не е склад.“

Всъщност неизбежната обсада сякаш с нищо не се отразяваше върху графика на Четеца. Заедно с епископите си той все така тръгваше на ежедневните си процесии през площада, нищо че малцина поклонници се спираха да коленичат, заети с безчетните задачи, които лейди Велис възлагаше наляво и надясно. Службите, водени от Четеца, също продължиха постарому, нищо че катедралата оставаше полупразна. Странно, но малцината присъствали богомолци твърдяха, че проповедите му били по-страстни и вдъхновени от обикновено.

— Изобщо не споменава за войната — каза на Рева един войник от градската стража, докато с Аркен му помагаха да носи кошници със стрели на бойниците. — Напоследък използва все цитати от Шестата книга.

„Книгата на саможертвата.“

— Кои по-точно? — попита тя.

— Ами, последния път беше… — Войникът вдигна поредната кошница. — Онзи, в който се говори как децата на Алтор останали край него, когато тълпата го нападнала.

— „Мечовете на необичаните лъщяха ярки под луната — цитира Рева. — А кръвта на мъченика грееше още по-ярка.“

— Точно този. Аз не бих си правил труда, но жена ми настоява да ходим. Виж, предишният Четец, при него беше друго. Него можех да го слушам цял ден. В неговата уста Книгите наистина пееха.

В края на първата седмица мобилизираните вече се стичаха като река към Алтор. Стотина в първия ден, повече от четиристотин след десет дни, мнозина с все семействата си. По-възрастните мъже носеха дълги лъкове, докато по-младите се бяха въоръжили с мечове и алебарди, останали им в наследство от бащите им, макар че мнозина имаха само косери за кастрене на дървета или друг фермерски инвентар с наточено острие. Имаше и такива, които изобщо не носеха оръжие, и чичо Сентес се видя принуден да опразни стаята с мечовете, за да ги въоръжи.

— Този мисля да задържа — каза той, хванал дядовия си меч, докато слугите изнасяха останалите към портите. — И да впиша с него някой и друг воларианец на сметката си, какво ще кажеш? — Замахна несръчно с меча.

— Сигурна съм, че аз ще впиша достатъчно на сметката си и за двама ни, чичо — каза Рева.

— А, не — поклати категорично глава той. — Ти ще останеш с мен и лейди Велис, докато трае обсадата.

Рева го зяпна.

— Няма да…

— Напротив, Рева! — За пръв път ѝ повишаваше тон и Рева отстъпи неволно пред гнева, изкривил лицето му. Видял реакцията ѝ, Сентес побърза да смекчи изражението си. — Извинявай.

— Аз се бия — каза тя. — Това мога. За това съм обучена. Само това мога да предложа на теб и на тези хора.

— Не. Предлагаш повече от това. Ти предлагаш надежда, надежда, че това васалство ще оцелее в предстоящото изпитание. А тази надежда не може да умре. Виждал съм битки, Рева. Те нямат любимци, покосяват наравно силните и слабите, умелите и несръчните. — Протегна ѝ ръка и тя я пое. — Старите и младите. Искам да ми обещаеш. Ще останеш с мен и лейди Велис.

Стискаше ръката ѝ нежно, но твърдо.

— Както искаш, чичо.

Той стисна още веднъж ръката ѝ и се обърна към къщата.

— Лордът на остриетата — каза тя. — Сигурен ли си, че ще дойде?

— А ти не си ли? Познаваш го по-добре от мен.

— Пределите са далече и никой не знае какво дебне между него и нас. А и хората в това васалство не са му предложили друго освен страх и омраза. Защо му е да идва?

Той я прегърна през раменете и двамата поеха през градината. Чували със зърно се редяха от двете страни на алеята. Подрязаните в екзотични форми храсти бяха отсечени още преди дни.

— Когато Високата твърд падна, заварих Ал Сорна коленичил до тялото на баща ти да рецитира от техния катехизис. По някаква причина изглеждаше искрено разстроен. Освен това нареди телата на бащините ти следовници да бъдат погребани както подобава под погледа на Отеца. Каквато и омраза да изпитват нашите хора към него, той няма да отвърне със същото. Ще дойде, сигурен съм. Нашата задача е да опазим града, докато той пристигне.

Започнала бе да се упражнява с войниците от Домашната гвардия. Почти всеки следобед викаше двама-трима от тях да се бият с учебни мечове; войниците я нападаха едновременно, а тя танцуваше под ударите им, отклоняваше ги и нанасяше свои. Никой не се засягаше, че го е победило невръстно момиче, нещо повече — умението ѝ сякаш им вдъхваше кураж, неколцина дори съзираха божествена намеса.

— Отецът води меча ви, милейди — каза старши сержантът, когато тя надви поредните си двама противници. Казваше се Лаклин, набит мъж, ветеран от сражения с бунтовници и бандити, оцелял в битката при брода на Зелена вода. Освен това беше първият кумбраелец, с когото Рева се бе запознала — без да се брои Четецът, разбира се, — който познаваше Десетокнижието почти колкото нея. — „Обичаните не се боят от капризите на войната, нито от мечовете на лоши хора, защото Отецът не ще допусне да бъдат победени.“

„Нито ще допусне да тръгнат на война срещу Необичаните“ — довърши наум цитата Рева. Сметна, че ще е неразумно да го изрича на глас.

Погледна към края на плаца, където нова група мобилизирани даваше имената си на лейди Велис. Самата Велис изглеждаше измъчена. И как иначе? По цял ден обикаляше града с двама помощници, които мъкнеха тефтери и свитъци, подписваше разрешителни от името на васалния лорд, правеше списъци на хора и продоволствие, които вечер преписваше грижливо в една голяма книга с кожени корици. Неведнъж Рева я бе заварвала отпуснала глава върху въпросната книга в библиотеката, дълбоко заспала. Сега Рева забеляза напрежението, изопнало лицето ѝ, докато записваше името на мъжа, застанал пред нея, стрелец, довел рота от трийсетина мъже. „Брен Антеш — спомни си Рева. — Удържал е на думата си.“

Поклони се на сержанта и тръгна към Велис, която измерваше със суров поглед стрелеца.

— Други имена нямаш ли? — попита тя многозначително.

Антеш поклати глава, изглеждаше озадачен.

— Че какви други имена да имам, милейди?

— Няколко ми идват наум — отвърна Велис.

— Капитан Антеш, нали? — каза Рева. — Чичо ми ще се зарадва, че сте удържали на думата си.

Стрелецът я погледна, после се поклони дълбоко.

— Вие трябва да сте лейди Рева.

— Аз съм, да. Ако лейди Велис е приключила с вас, ще ви покажа мястото ви на стената.

Велис хвана ръката ѝ и я дръпна настрани.

— Не вярвай на този тип — прошепна ѝ тя. — Не е този, за който се представя.

Рева смръщи вежди.

— Отзовал се е на мобилизацията, удържал е на думата си. Това са действия на надежден човек.

— Просто си дръж очите отворени на четири около него, скъпа. — Стисна силно ръката ѝ и продължи, напълно забравила за културното си произношение: — Ти знаеш много, но не достатъчно. И половината не знаеш.

В погледа и гласа ѝ се четеше напрежение, което зарази Рева и сърцето ѝ прескочи.

— Знам, че този човек е дошъл да се бие за хората на това васалство — каза тя и издърпа ръката си. — Той, както и хиляди други. На тях никой не предлага торби със злато и бързи коне.

— Знаеш защо го казах.

— Знам, че нямаме време да се занимаваме с твоите подозрения. Къде ги искаш, Антеш и хората му?

Велис въздъхна и извади писмо от купчинката, която носеше със себе си — сгънато и подпечатано.

— Чичо ти очакваше капитанът да спази обещанието си и да се появи. Иска да бъде назначен за лорд-командир на стрелците. Сам ще си избере място на стената.

— Лорд Антеш — каза замислено стрелецът, докато двамата с Рева вървяха към стената. — Е, поне жена ми ще е доволна. Може пък сега да купя онова пасище, за което ми надува главата.

— Съпругата ви не е с вас? — попита Рева.

— Изпратих я с децата в Нилсаел. Ще отидат във Фростпорт, а ако и той падне, ще продължат към Северните предели. Имам основание да смятам, че там ще ги посрещнат добре.

— Владетелят на кулата има дълг към вас, знам.

— Владетелят на кулата ще ги приюти, защото имат нужда от помощ и защото такава е неговата природа. А какъвто и дълг да е имало помежду ни, той приключи с края на войната.

— Чичо ми е сигурен, че той ще ни се притече на помощ.

Стрелецът се засмя тихо.

— Тогава ми е жал за всеки воларианец, който ще се изправи насреща му. — Застана пред високата до гърдите стена между бойниците и плъзна замислен поглед надолу към насипа, който свързваше речния бряг с главната порта. — От пръв поглед се вижда защо този град никога не е бил превземан. Единственият подстъп към него е тази тясна пътека, а водите наоколо целогодишно са твърде дълбоки, за да се преминат пеша или на кон.

— Лорд-командир Арентес е сигурен, че битката ще се реши при стените.

— Но вие не ми изглеждате твърде убедена, милейди.

— По всичко личи, че Варинсхолд е паднал за една нощ. Най-великият град в Кралството — превзет, кралят — убит, а войската му — победена само за няколко дни. Не знам много за армиите и войната, но подобна бърза победа със сигурност е била предхождана от сериозна подготовка, плановете за нашествието са подготвяни с месеци и дори с години.

Имаше известна изненада в погледа му, но и облекчение също.

— Радвам се да видя, че васалният лорд добре е избрал кой да го наследи, милейди. Смятате, че и срещу нас воларианците имат отдавна подготвени планове?

— Това не е широко известно, но в нощта преди деня, когато вие дойдохте да отправите петицията си, срещу чичо ми бе направен опит за покушение. Ако убийците бяха успели, сега васалството щеше да е в хаос и не би имало кой да организира отбраната му.

— Явно въпросните убийци не са си разбирали особено от работата.

— Така беше.

— Ако сте права, излиза, че воларианският план се е провалил и сега не им остава друго, освен да разчитат на обсада.

— Може би. Или пък имат резервен длан. Кажете ми какво знаете за Синовете на Верния меч?

Той зарея поглед към реката.

— Фанатични последователи на покойния ви баща, така съм чувал. В южните графства не са особено популярни, там хората гледат прагматично на живота. Мислите, че имат пръст в това?

— Знам го със сигурност. — Замълча. Гледаше го как обхожда с поглед реката от бряг до бряг, очите му несъмнено изчисляваха стрелковите обхвати. — Лейди Велис защо ви посрещна с такова подозрение? — попита накрая.

— Не заради връзка със Синовете, уверявам ви. — Погледна я отново и веждите му се вдигнаха при вида на лъка от планински бряст, който Рева носеше. — Окото на Отеца, милейди. От къде намерихте това чудо?

Тя вдигна лъка и сви рамене.

— Купих го от един пиян овчар.

Антеш посегна несмело към оръжието.

— Може ли?

Тя му даде лъка, смръщила вежди. Антеш изпиваше с поглед оръжието, пръстите му играеха по резбата, после подръпнаха опънатата тетива и усмивка разтегли устните му.

— Мислех, че не е оцелял нито един.

— Познавате този лък? — попита тя.

— Само по репутацията. Като дете имах щастието да опъна един от братята му. Никое друго оръжие не стреля толкова право. — Поклати глава и ѝ върна лъка. — Наистина ли не знаете какво държите в ръцете си?

Рева поклати глава.

— Онзи овчар дрънкаше нещо за стара война. Не го слушах внимателно.

— Е, може и да е имало нещо вярно в историята му, защото петте лъка на Арен са били изгубени във война, войната, след която това васалство е станало част от Кралството. Милейди, оръжието в ръцете ви е жива кумбраелска легенда.

Рева сведе поглед към лъка. Често се бе дивила на изящната дърворезба, знаеше, че оръжието е прекрасно, но чак легенда? Зачуди се дали стрелецът не си прави майтап с нея, някаква шега, с която ветеранът поднася впечатлителния новобранец.

— Наистина? — каза тя с вдигнати вежди.

Антеш ѝ отговори напълно сериозно:

— Наистина. — Бръчка пресече челото му, той изправи гръб и я измери с напрегнат поглед. — Кръвта на Мустор носи лък на Арен — тихо каза той.

Сетне примигна, извърна бързо глава и взе собствения си лък.

— Редно е да се заема с командирските си задължения, милейди.

— Чакай — извика след него тя. — Кой е този Арен?

Той само ѝ махна любезно за довиждане и се отдалечи.

Съгледвачите се върнаха на следващия ден, двама изтощени конници, които докладваха пред васалния лорд и капитаните в престолната зала.

— Пограничните земи горят, милорд — каза по-възрастният от двамата. — Хората се стичат на юг и разказват истории за кланета и невиждана жестокост. Слухове има всякакви и различни, но по всичко личи, че кралят наистина е мъртъв, а Варинсхолд е паднал, заедно с голяма част от Азраел.

— Някакви новини за принцеса Лирна? — попита васалният лорд. — Говореше се, че е отишла при лонаките да сключва мира.

Войникът поклати глава.

— Изглежда, се е върнала в столицата в същия ден, когато воларианските кораби са влезли в пристанището. Говори се, че дворецът е изгорял заедно с всички членове на рода Ал Ниерен.

— Видя ли изобщо войници от Кралската гвардия? — попита лейди Велис.

— Само шепа оцелели, милейди. Изтощени мъже с лудост в очите, без оръжие и броня, бягаха на юг. Вчера все пак попаднахме на стотина мъже, останки от различни роти, които сякаш не бяха загубили докрай желанието си за борба. Казахме им да дойдат тук.

— А воларианците? — попита васалният лорд. — Тях видя ли ги?

Мъжът кимна.

— Само авангарда, милорд. Преди шест дни, на десетина мили южно от границата. Доколкото мога да преценя, над три хиляди конници и два пъти по толкова лека пехота. Придвижваха се на юг доста бързо.

— Сега нашите сили наброяват около тринайсет хиляди, милорд — отбеляза лорд Арентес. — Което ни дава временно предимство.

— Да, но само половината са обучени войници — изтъкна Антеш. — И имаме едва няколкостотин коня. В сражение на открито нямаме шанс.

— Няма да им даваме сражение на открито — твърдо заяви чичо Сентес, изпреварвайки лорд Арентес, който тъкмо си поемаше дъх да възрази. — Благодаря ви, добри хора — каза той на двамата съгледвачи. — Идете в кухните да хапнете нещо. Кажете на готвача, че съм наредил да ви сипе червено от Малтенската долина.

— Авангардът — каза лейди Велис след като войниците излязоха. — Може би една пета от армията им?

— Една десета по-скоро — каза Антеш. — Дори историите, които идват от Азраел, да са верни само наполовина, войската, завладяла толкова бързо цяло васалство, трябва да е огромна.

— А благодарение на лорд Дарнел и неговото предателство няма нужда да подсигуряват северния си фланг — каза чичо Сентес. — Ще трябва да оставят гарнизони в завладените градове и да разпращат сили в провинцията. Но не бива да се заблуждаваме. Идва войска, която ни превъзхожда числено, при това с много. — Обърна се към Антеш. — Което повдига въпроса за стрелите. Имаме ли достатъчно?

— По мои сметки ще ни трябват поне четири пъти колкото са запасите ни към момента, милорд.

— Стрелкарите вече работят до изнемога — каза лейди Велис. — Освен тях всички дърводелци и дървосекачи в града също работят по въпроса.

— Включи още хора — каза васалният лорд. — Отсега нататък всеки, който не е пряко зает с подготовката на отбраната, ще се включи в изработването на стрели. Откаже ли, да му спрат дажбите. Лорд Арентес, изпратете половината си мъже в гората да секат дървета, докато още имаме време.

— Не е само дървесината, милорд — каза Антеш. — Трябва ни и желязо за върховете.

— Този град е пълен с желязо — каза чичо Сентес. — Виждам го във всеки прозорец, парапет и ветропоказател. Обиколете имението и вземете всички тенджери, тигани и орнаменти, които намерите. След това обиколете и града. — Млъкна да си поеме дъх и страните му изведнъж побеляха.

— Чичо? — прошепна Рева и тръгна към него.

Той се усмихна широко и потупа ръката ѝ върху рамото си.

— Чичо ти е стар и уморен, моя прекрасна племеннице. — Хвана ръцете ѝ — неговите трепереха доловимо — и се изправи с мъка. — И не е пил от часове — добави той към капитаните, които отвърнаха с напрегнат смях. — Получихте заповедите ми, господа. Време е да ги приведете в изпълнение.

Рева и лейди Велис му помогнаха да изкачи стълбите към покоите си.

— Синьото шишенце, милейди — каза той на Велис. Тя го донесе, Сентес го надигна и го изпи до дъно, усмихна се леко, после се преви на две, лицето му се изкриви от болка, а празното шише тупна на пода.

— Ще доведа брат Харин! — каза Велис и излезе на бегом от стаята.

Рева коленичи пред чичо си и хвана треперещите му ръце.

— Какво ти е? — попита тя. — Какво те мъчи?

Той издиша шумно. Трудно си поемаше въздух, но въпреки това се усмихна.

— Животът ми, Рева. Животът ми ме мъчи.

Брат Харин затвори вратата след себе си. Беше намръщен. Велис и Рева чакаха новини в коридора.

— Удвоих дозата — каза лечителят. — Дадох му шишенце с червен цвят, което би трябвало да успокои болката.

— Нали каза, че това лечение ще го поддържа с години — настоя лейди Велис.

— Спокойни години, милейди. Не години на война. Изтощението влошава състоянието му.

— Какво състояние? — попита Рева.

Харин погледна Велис и тя кимна отсечено.

— Чичо ви е изпил много вино в живота си, милейди — каза ѝ Харин. — Повече вино, отколкото смятах, че е възможно да изпие човек и още да е жив на неговата възраст.

— Но той още няма шейсет — прошепна тя.

— Алкохолът има разрушителен ефект върху вътрешните органи — обясни Харин. — Особено върху черния дроб.

— Ами ако спре? — попита Велис. — Ако просто спре да пие, напълно и изведнъж? Никакво вино повече. Никога.

— Това би го убило — отвърна простичко Харин. — Алкохолът поддържа тялото му, макар едновременно с това да го убива.

— Колко? — попита Рева.

— Ако си почива, може би шест месеца в най-добрия случай.

„Шест месеца… Та аз го познавам едва от три.“

— Благодаря ти, брат Харин — каза тя и усети сълза да се стича бавно по бузата ѝ. — Моля те, остави ни сега.

Той се поклони.

— Утре ще се отбия пак.

Велис се приближи и докосна ръката ѝ.

— Той не искаше да знаеш…

Рева дръпна ръката си и изтри сълзата. „Стига — реши тя. — Никакви сълзи повече.“

— Запасите от зърно — каза тя с лишен от емоции глас. — За колко ще ни стигнат?

Велис се поколеба, после проговори с ясен глас, който пресекваше едва забележимо:

— Предвид увеличеното население, може би за четири месеца. И то само ако го разпределяме грижливо.

— Прати домашната гвардия. Всяка трошица храна, всяка крава, прасе и кокошка на петдесет мили от града да бъдат докарани тук. Неприбраната реколта да бъде опожарена, всички кладенци да бъдат отровени, всичко, което би могло да попадне в ръцете на врага, да бъде унищожено.

— Във фермите, за които говориш, работят хора…

— Нека и те дойдат тук, васалният лорд им обеща убежище. Ако не, да си пробват късмета с воларианците.

Тръгна към вратата на спалнята.

— Искам да говоря насаме с чичо си.

Завари го да седи на бюрото си с чаша вино, мечът на дядо му бе подпрян отстрани. Държеше перо и пишеше нещо.

— Завещанието ми — каза той, когато Рева затвори вратата. — Крайно време беше да го напиша.

— Книгите ги остави на Велис — каза тя.

— Всъщност има един парцел на север, който винаги е харесвала. Хубава голяма къща и добре поддържани градини.

— Защо не ми каза?

Той въздъхна, остави перото и се обърна да я погледне.

— Боях се, че ще избягаш. И не бих те обвинил.

— Но въпреки това ще ме хвърлиш в този проклет капан.

Той посегна към чашата и отпи голяма глътка.

— Знаеш ли, че според счетоводните тефтери на Велис аз съм най-успешният управник, седял някога на престола? В историята на това васалство никой друг лорд не е произвеждал толкова много вино, не е създал толкова блага, нито е осигурил толкова дълъг период на мир и хармония. Но дали ще ме споменават с добро заради това, когато си отида? Не, за хората винаги ще си остана пияният курварин с лудия брат. Но ти, Рева, ти ще бъдеш спасителката на Кумбраел. Ти ще бъдеш великият воин, благословен от самия Световен отец, който е отворил широко вратите на града и е прислонил зад стените му всички срещу напора на страшната буря. Мислех, че ще минат години, докато хората отворят сърцата си за теб. Но благодарение на воларианците това ще отнеме само броени месеци.

Тя поклати глава с тъжна усмивка.

— А аз си мислех, че Велис е големият кукловод. Оказва се, че си бил ти.

Той изпъшка засегнато.

— Опитай се да не мразиш стария си чичо. Не ми се ще да отнеса тази мисъл в Отвъдното.

Тя го прегърна през раменете и го млясна по главата.

— Не те мразя, старо пиянде такова.

Три дни по-късно видяха първите воларианци — отделение кавалеристи се появи на хоризонта по обед, остана там едва няколко минути, после изчезна от поглед. Рева прати съгледвачи след тях и конници, които да обиколят околността, да пришпорят окъснелите бежанци към Алтор и да върнат групите, които обикаляха да събират продоволствие. Съгледвачите се върнаха привечер и докладваха, че воларианският авангард е само на петнайсетина мили от Алтор. Рева изчака да се стъмни и последните бежанци да стигнат до града, после нареди да затворят портите.

— Да доведем ли васалния лорд? — попита я Антеш. Двамата стояха на бойниците над главната порта, загледани към тесния път във водата и мрака отвъд него.

— Нека спи — отговори тя. — Подозирам, че утре заран ще ни се отвори много работа.

Появиха се с изгрева на слънцето над хълмовете на изток, първо кавалерията — яздеха с умерено темпо и в добър строй. Скоро след това се появи и пехотата, първо батальони в сбит строй и в крак, гледка, от която да ти настръхне косата, след тях други формирования в не толкова правилни карета и с не толкова ритмична стъпка. Воларианската войска се настани в равнината с бързина и прецизност, каквито се раждат след дългогодишни тренировки, кавалерията по фланговете, дисциплинираната пехота в центъра, по-свободните формирования отзад.

— Отпред са войниците роби — обясни Велис. — Така наречените варитаи. Онези зад тях са мъже, отбиващи задължителна военна служба. Прочетох го в една книга — добави тя, когато Рева я погледна с вдигнати вежди.

— Имат роби в армията си? — попита тя.

— Цялата им империя е построена върху робския труд — каза чичо ѝ. — Точно затова са тук, за още роби. — Наметнал бе тежък плащ, ръката му почиваше на рамото на Рева, дишаше затруднено, но очите му бяха ясни както винаги.

— Не виждам обсадни машини — отбеляза Антеш. — Нито стълби.

— И те ще се появят, не бой се — каза чичо Сентес. — Сигурно се надяват дотогава да са ни уплашили до смърт.

Рева проследи погледа му и видя самотен ездач да се отделя от войската и да пришпорва в галоп коня си по пътеката през водата. Спря на стотина крачки от портата и вдигна глава към тях, вятърът развяваше плаща му. Беше висок мъж с черен нагръдник и стискаше свитък. Погледът му откри васалния лорд, мъжът се поклони небрежно и разви свитъка с презрителна усмивка на лице.

— Васален лорд Сентес Мустор — зачете той на езика на Кралството, с акцент, но иначе ясно. — С настоящото ви се нарежда да предадете земите си, градовете си и собствеността си на Воларианската империя. Покорното подчинение на тази заповед гарантира справедливо и щедро отношение към вас и вашите хора. В замяна на съдействието ви при смяната на властта ще получите…

— Лорд Антеш — каза чичо Сентес. — Не виждам знаме за примирие, а вие?

Антеш смръщи вежди и поклати глава.

— Май и аз не виждам такова, милорд.

— Ами тогава…

— … бърз транспорт до земя по ваш избор — продължаваше воларианецът, вдигнал свитъка пред очите си. — Плюс петдесет килограма зла… — Задави се, когато стрелата на Антеш проби свитъка и нагръдника зад него. Падна от коня и остана да лежи неподвижно на пътеката, свитъкът забоден в гърдите му.

— Добре — каза васалният лорд и се обърна. — Уведомете ме, когато пристигнат и другите.

6. Вейлин

Не бе в състояние да определи възрастта на еорилката. Някъде между петдесет и седемдесет може би. По лицето ѝ имаше много бръчки, устните ѝ бяха на браздички от възрастта, а дългите ѝ плитки сивееха. Но беше стройна и изглеждаше нетипично силна и жизнена за толкова стара жена. Седеше от другата страна на огъня с изправен гръб и кръстосани крака; дори ръцете ѝ бяха атлетични. Зад нея чакаше многобройната еорилска войска: някои бяха слезли от седлата, повечето — не, над десет хиляди конници, отзовали се в отговор на призива му. Името на еорилката, преведено от Инша ка Форна, беше необичайно за нейния народ, защото се състоеше само от една дума — Мъдрост.

— За много молиш, човече от кулата — беше го предупредила младата еорилка. — Последно са дошли толкова много по време на войната с хората-зверове. Но тогава нашите хора са познавали човека от кулата, а теб не те познават. Мъдрост ще реши.

Седяха така от ранния следобед, вече няколко часа, и жената се взираше в него през дима на огъня. Вейлин не бе чул отклик от кръвната песен, жената не притежаваше дарба, поне не такава, каквато песента да разпознае. Десетдневният поход ги бе довел тук, при езерото, което еорилите наричаха Сребърна сълза, малък водоем насред обширните равнини, където еорилите вече се бяха събрали и ги чакаха.

— Ал Мирна искаше мирен живот — каза накрая Мъдрост на родния му език, при това безупречно, и Вейлин се стресна от звука на гласа ѝ след дългото мълчание. — Беше човек с много битки в миналото си, уморен от войната. Точно заради тази умора му вярвахме. Трябва да си енергичен, за да се стремиш към войната, а ти, Вейлин Ал Сорна, си много енергичен.

— Може и така да е — отговори той. — Но и аз съм видял много битки. Болно ми е, че още веднъж трябва да поведа толкова много хора на война.

— Тогава защо го правиш?

— Защо тръгва на война един разумен човек? Да защити доброто и да унищожи лошото.

— Воларианците искат да унищожат родината ти. Но тя е далече оттук.

— Вашата горска сестра видя сърцата на онези хора. Те няма да спрат с моята родина. А аз видях какво са сторили на ледените хора. Те ще вземат всичко, което им позволим, от сеорда, от лонаките, от вас.

— И ако ти дадем воините си, младия цвят на народа си, колцина ще се върнат?

— Не знам. Мнозина ще загинат, не отричам. Но знам едно — че еорилите така или иначе ще трябва да влязат в битка с нашественика, било в моето кралство или в тези равнини.

— За да стигнем до кралството ти, трябва да минем през гората. Вярваш, че сеорда ще ни позволят?

— Вярвам, че ще се вслушат в думите на сляпата жена.

Сега беше ред на Мъдрост да се стресне. Присви очи и застина.

— Виждал си я?

— И говорих с нея.

Устата на еорилката трепна и Вейлин се досети, че старицата води борба със страха си. Накрая тя стана, като си мърмореше под нос:

— Грешно сме те нарекли.

Тръгна назад към хората си и каза през рамо:

— Ще тръгнем с теб.

— Мъдрост — каза Вейлин бавно, произнасяше внимателно всяка сричка.

— Браво — каза Дарена. — А това? — Пръстът ѝ се премести към следващите думи.

— С-се… съглааси?

Тя се усмихна.

— Много добре, милорд. Още няколко седмици и изобщо няма да имаш нужда от мен.

— Дълбоко се съмнявам, милейди. — Облегна се назад на стола си и се прозя. Вечерната тренировка беше тежка, защото твърде много от войниците му все още се мотаеха и препъваха без ясна представа накъде е ляво и дясно, несръчността им допълнително утежнена от натрупаната умора след дългия преход, но нямаха избор, ако искаха да се изправят лице в лице с дисциплинирана армия като достоен противник, а не като банда селяци, тръгнала на заколение.

Бяха на четири дни от езерото, еорилите разпращаха съгледвачи и покриваха фланговете, докато войската им се придвижваше на юг към гората, до която оставаше най-много седмица път. Дарена се тревожеше за реакцията на сеордите, а Вейлин постоянно ѝ повтаряше да не се притеснява, макар самият той да хранеше съмнения. „Ще им кажеш, че си срещнал една сляпа жена, живяла преди столетия, и те ще те посрещнат с отворени обятия? — питаше се той. — Наистина ли вярваш, че ще е толкова лесно?“

Но кръвната песен звучеше без промяна — пътят към Кралството минаваше през гората. Затова той водеше войската си в поход, държеше да тренират по два часа всяка сутрин и всяка вечер, търпеше мърморенето и съмненията на капитаните си, а преди лягане прекарваше по един благословен час с лейди Дарена и нейните букви.

Колкото повече научаваше, толкова по-голяма радост откриваше в думите, поезията, която майка му толкова обичаше, сега разкриваше красотата си и за него, а празнословието на катехизиса бе още по-очевидно черно на бяло. Искрено завиждаше за дарбата на брат Харлик, за силата и красотата на умението да имаш цяла библиотека в главата си.

Дарена седеше срещу него на масата и дописваше договора, с който еорилите се присъединяваха официално към тяхната кауза, включително непоисканото от новите им съюзници право да ползват за вечни времена северните равнини. Договорът би трябвало да бъде ратифициран от монарха на Обединеното кралство, стига да намереха такъв. Вейлин бе наредил на брат Харлик да състави списък на хората със законно право да седнат на трона, в случай че всички Ал Ниерен се окажат мъртви. Списъкът се състоеше само от четири имена.

— Крал Янус изгуби голяма част от семейството си по време на Червената ръка — обясни Харлик. — Мнозина от оцелелите загинаха в обединителните войни. Тези — каза той и вдигна списъка — са единствените му кръвни роднини, които все още живеят в Кралството или поне живееха там допреди няколко години, когато аз го напуснах.

— Някой интересен? — попита Вейлин.

Харлик се загледа в списъка.

— Лорд Ал Пернил се слави с развъждането на коне, ако още е жив. Милорд, трябва да имате предвид и варианта, че не е останал нито един жив наследник на трона. Ако е така, то следва да се обмислят други възможности.

— Възможности?

— Без монарх Кралството не е кралство. А в трудни времена хората ще обърнат поглед към най-силния водач, без значение чия кръв тече във вените му и колко земи владее.

Вейлин се загледа в лицето му, като се чудеше дали зад тези очи не дебне някоя нова схема.

— Поредното честно и лишено от себичност намерение, братко?

— Просто наблюдение на един начетен човек, милорд.

— Е, ще те помоля да ограничиш наблюденията си до казусите, които поставям изрично на вниманието ти.

Застана до масата с картите и погледът му се спря върху Алтор. Както ставаше винаги, когато се сетеше за Рева, и този път кръвната песен се разбуди. Напоследък имаше промяна в тона ѝ, зловещ контрапункт оцветяваше обичайната принуда. „Идват за нея — реши Вейлин, — а тя няма да избяга.“

— Какво е населението на Алтор? — обърна се той към Харлик.

— Според кралското преброяване отпреди няколко години в Алтор живеят четиридесет и осем хиляди души — отвърна без колебание Харлик. — Но при обсада бройката като нищо може да се удвои. — Кратко мълчание, после: — Там ли отиваме?

— Толкова бързо, колкото могат да издържат хората ни.

— Разстоянието…

Вейлин поклати глава.

— Разстоянието е без значение. Ще отидем в Алтор, та дори да заварим там единствено руини. Това е засега, братко.

След още четири дни поход тъмна неправилна линия засенчи хоризонта. Бързо се вплътни и скоро се превърна в гигантска стена от дървета, която нямаше край. Вейлин нареди войската да спре на половин миля от гората и се поклони на Дарена.

— Позволи да те придружа до дома ти, милейди.

Норта се приближи, яхнал коня си, Снежинка пристъпяше безшумно до него.

— Трябва и ние да дойдем с вас — каза той. — Като видят бойната котка, може и да озаптят гнева си, че идваме неканени.

— По-скоро ще ги ядоса още повече — поклати глава Дарена. — Така или иначе, моят народ няма да ни нарани. Сигурна съм — добави тя, ала гледаше към гората с тревога, която противоречеше на думите ѝ.

— Ако не се върнете? — попита Норта.

Вейлин се изкуши да подхвърли някоя шега в отговор, но се спря заради безпокойството на Дарена.

— Тогава ти ще поемеш поста ми, братко. Ще върнеш войската в кулата и ще се подготвиш за обсада.

— И смяташ, че тези хора ще се подчинят на един прост даскал?

— Даскал с бойна котка — ухили се Вейлин и пришпори коня си. Кръвната песен набра сила, щом наближиха гората, но не в предупреждение, а в приветствие. Когато навлязоха между дърветата, утихна до тихо доволно мъркане в съзвучие с хладния въздух и безбройните аромати, характерни за всички гори. Дарена дръпна юздите на коня си и слезе от седлото, вдигна лице към балдахина от клони, затвори очи и се усмихна.

— Липсваше ми — тихо каза тя.

Вейлин се смъкна на свой ред от седлото и остави Пламък да пасе на малка полянка, обрасла с висока трева. Плъзна поглед по дърветата и видя мъж да стои между два бряста и да ги гледа; между веждите му се беше вдълбала дълбока бръчка.

— Хера! — изписка радостно Дарена, хукна към сеордата и се метна на врата му.

Мъжът не изглеждаше толкова радостен, усмивката му беше напрегната. Косата му беше дълга и прошарена, прибрана назад, носът — орлов. Лице, което беше познато на Вейлин.

— Хера Дракил — каза Вейлин и пристъпи към него. — Приятел на граничен лорд Ал Мирна. Аз…

— Знам кой си — каза Хера Дракил със силен акцент. — Берал Шак Ур. Надявах се да ловувам в сънищата, когато сянката ти падне върху тази гора.

— Идвам като приятел…

— Идваш с война, защото така правят марелим сил. — Сеордата сложи с усмивка ръка върху бузата на Дарена и се обърна. — Хайде, камъкът чака.

Чакаха ги дузина високопоставени сеорда, пет жени и седмина мъже, всичките на годините на Хера Дракил, който седеше в центъра на редицата им. Довел ги бе на малка поляна няколко мили навътре в гората, поляна с каменна колона в средата. По форма и височина камъкът приличаше на онзи, който Вейлин вече бе виждал, но за разлика от обраслия с мъх и лози камък в Мартишката гора, този беше почистен старателно, а изсечената му гранитна повърхност изглеждаше недокосната от времето и стихиите. Сред дърветата отзад имаше много хора, лицата им скрити в сянка, но Вейлин различи лъкове и бойни тояги сред тъмните силуети. „Воини — помисли си той. — Чакат нещо.“

Вейлин и Дарена седнаха пред дузината вождове и не откриха топлина в погледа на нито един. Първа се обади жена с гарваново перо в косата.

— Не сме ви дали разрешение да влезете — преведе Дарена. — Но въпреки това сте тук. Пита защо да не ни убият.

— Дойдох да търся помощта ви — отвърна Вейлин и Дарена предаде думите му на вождовете. — Могъщ и ужасен враг нападна моя народ. Скоро ще дойдат и тук, в гората, ще донесат огън и смърт…

Хера Дракил вдигна ръка, Вейлин млъкна и зачака Дарена да му преведе.

— Твоите хора не успяха да ни отнемат гората — преведе тя. — Макар да се опитаха. Защо да се боим от тези нови завоеватели, щом не се боим от вас?

— Моите хора съзряха мъдрост в мира. Сегашният ни враг не познава тази мъдрост. Питайте своята сестра, тя видя сърцата им.

Вождовете обърнаха погледи към Дарена, тя кимна и говори дълго на техния език, без съмнение им разказваше какво е разбрала чрез дарбата си за съдбата на Варинсхолд и природата на воларианците.

— Явно наистина сте изправени пред жесток враг — преведе тя думите на друг от вождовете, жилав мъж с конска опашка, преметната през рамото му. — Но той е ваш враг, не наш. Войните на марелим сил са си техни.

Вейлин замълча, мислеше как най-добре да облече в думи онова, което би могло да премахне съмненията им.

— Името Берал Шак Ур ми бе дадено от Нерсус Сил Нин. Истина ви казвам — видях сляпата жена и говорих с нея. Тя благослови пътя на живота ми. Може ли някой от вас да се похвали със същото?

Стори му се, че съзира известно колебание по лицата на част от присъстващите вождове, но нямаше и следа от шок или страх, нито знак, че думите му са променили отношението им.

— Ако сляпата жена те е благословила — предаде Дарена думите на Хера Дракил, който сочеше към нещо зад рамото на Вейлин, — тя ще те чуе и сега.

Вейлин се обърна, плъзна поглед по камъка и се надигна.

— Не си длъжен да го правиш. — Дарена тръгна с него към камъка, вперила поглед в гладката равна повърхност без други отличителни белези освен идеално кръглата вдлъбнатина в центъра. — Нека говоря с тях. Дай им малко време и ще ме чуят.

— Кой съм аз, че да ги лишавам от представлението? — попита той. — Представление, което, струва ми се, чакат от доста време.

— Ти не разбираш. Сеорда идват тук от поколения, най-често старите и болните, понякога и лудите. Всички те идват тук да докоснат камъка и да търсят съвет от сляпата жена. Повечето само го докосват, изчакват няколко минути и си тръгват разочаровани, но други, едва една шепа, те… Тях камъкът взема и оставя телата им празни.

— Но не и теб — каза Вейлин. — Нали каза, че си я видяла?

— След като съпругът ми умря… — Очите ѝ се спряха отново на камъка, прибулени от болезнения спомен. — Скръбта ми беше толкова силна, че не ми се живееше повече. Дойдох тук да потърся някакъв отговор, някакво обяснение. Или това, или… бях готова да приема смъртта. Сляпата жена… Тя ми показа нещо, заради което да живея. — Протегна ръка и я плъзна на сантиметри от каменната повърхност. — Камъкът ме върна в тялото ми, защото тя така пожела.

— В такъв случай — каза той и пристъпи напред, — да се надяваме, че ще намери и мен за достоен.

Гранитът беше хладен под дланта му, ала извън това Вейлин не усети нищо особено, никаква промяна в песента. Но когато вдигна поглед, Дарена и вождовете ги нямаше. Беше нощ и една жена седеше до напален огън с гръб към него, но Вейлин веднага я позна.

— Нерсус Сил Нин — поздрави я той и тръгна към огъня. Беше по-стара, отколкото я помнеше, бръчки се врязваха дълбоко около слепите ѝ очи, косата ѝ беше бяла като сняг. Тя примигна и вдигна глава към него.

— По-стар си — каза тя. — И песента ти е по-силна.

— Каза, че трябва добре да усвоя музиката ѝ.

— Така ли? Беше толкова отдавна. Толкова много видения имаше оттогава. — Ръката ѝ се пресегна към купчината съчки при краката ѝ и тя метна няколко в огъня. — Още ли служиш на своята Вяра?

— Моята Вяра е лъжа. Макар че ти това го знаеше и преди, струва ми се.

— Лъжата лъжа ли е, ако някой искрено вярва в нея? Чрез Вярата твоите хора са се опитали да открият смисъл в мистериите на света. Били са заблудени, да, но заблудата им е почивала на истина, забулена в загадки.

Онова нещо, което обитаваше тялото на Баркус… жестокостта, която капеше от смеха му.

— Човешката душа може да попадне в капана на Отвъдното.

— Не всички души, а само на онези с дарба. Тази сила, този огън, който гори в теб и в мен, той не угасва, когато угасне животът ни.

— И когато пропадне в бездната? Тогава какво?

Старческите ѝ устни се разтеглиха в усмивка.

— Подозирам, че скоро ще разбера това от първа ръка.

— Нещо живее там, в бездната. Нещо, което взема душите и ги изкривява, принуждава ги да му служат, праща ги обратно тук да отнемат телата на други Надарени.

Веждите ѝ се вдигнаха в смътна изненада.

— Значи все пак е пораснало.

— Какво? Какво е пораснало? Какво живее там?

Тя насочи слепите си очи към огъня, лицето ѝ помръкна от скръб.

— Не знам. Знам само, че е в нужда. Гладно е.

— За какво?

Отговорът ѝ прозвуча с равна и хладна решителност, която лишаваше съмненията от съдържание:

— За смърт.

— Как мога да го победя, знаеш ли?

Тя затвори очи и поклати глава.

— Не. Но мога да ти кажа друго. Че трябва да му се окаже отпор, ако ти е мил този свят и неговите хора.

Вейлин вдигна поглед към нощното небе, което прозираше през клонака, и видя седемте звезди на Меча. Беше високо в небето, значи тук бе ранна есен, но колко години преди собственото му време беше въпрос без отговор.

— Случило ли се е вече? — попита той. — Дойдоха ли вече моите хора да завземат тази земя?

— Ще съм мъртва от много години, когато това стане. Макар че вече имах достатъчно видения за този период и се радвам, че няма да съм жива, когато дойде редът му.

— А бъдещето? Бъдещето на тази земя?

Тя дълго се взира в пламъците и Вейлин реши, че няма да му отговори, но тя все пак го направи:

— Ти си последното, което виждам в бъдещето, Берал Шак Ур. След теб бъдеще няма. Поне такова, което аз мога да видя.

— И въпреки това искаш от мен да се бия?

— Дарбата ми не е съвършена. Много неща остават скрити от взора ми. А и какво друго би направил? Би ли могъл да се откажеш от всяка надежда, да седнеш и просто да чакаш края?

— Трябва да убедя твоя народ да ни пусне през гората. Какво да им кажа?

Тя смръщи развеселено чело.

— Кажи им, че аз съм казала да те пуснат. Това може и да помогне.

— И ще бъде достатъчно?

Смях изби на устните ѝ, кратък и горчив.

— Представа си нямам. Хората, които си заварил в тази гора, може да говорят моя език и да имат моята кръв, но те не са моите хора. Онези, които идват да докоснат камъка, са само сенки на прежното величие и красота. Събират се в племена, проливат кръв в глупавите си вражди с лонаките, митове и легенди, са заели мястото на знанието и мъдростта. Забравили са кои са били, допуснали са да станат малки и незначителни.

— Ако не се съюзят с мен, дори тази сянка на прежното ви величие ще изчезне заедно с надеждата, че един ден ще го пресъградите отново.

— Счупеното не може да се поправи. Такъв е естественият ред на нещата. — Сляпата жена се обърна към камъка. — Тези съсъди на памет и време не са наше дело, били са тук много преди нас. Ние просто се научихме да ги използваме, но явно грешим в нещо или самите те са твърде капризни и отнемат ума на онези, които преценят като недостойни. Някога тук е живял народ много по-велик от сеорда, народ, който е създавал чудеса и е строил градове, големи колкото цялата тази земя. А сега дори името им е изгубено за нас.

Обърна се към огъня и се умълча, лицето ѝ посърна от умора.

— Надявах се последната ни среща да е радостна, надявах се, че ще дойдеш тук да ми разкажеш за жена си и децата си, за дългия си живот, изживян в мир и благоденствие.

Той посегна към ръката ѝ, макар да знаеше, че старицата няма да усети допира му.

— Съжалявам, че те разочаровах.

Тя не реагира и Вейлин се досети, че видението ѝ избледнява. Върна се при камъка, протегна ръка, но в последния миг се поколеба.

— Сбогом, Нерсус Сил Нин.

Тя не се обърна.

— Сбогом, Берал Шак Ур. Ако спечелиш своята война, върни се при камъка. Може би ще намериш някой нов, с когото да говориш.

— Може би. — Притисна ръка към камъка и дневната светлина изведнъж се върна, прогонвайки нощния хлад. Вейлин си пое дъх и се обърна към сеордите с най-авторитетния си глас: — Сляпата жена ми говори…

Не довърши, защото те гледаха другаде. Дванайсетимата бяха наскачали на крака и гледаха нещо встрани от него. Дарена стоеше наблизо и гледаше в същата посока с разширени от почуда очи. Вейлин се обърна и кръвната песен заехтя.

Вълкът клечеше спокойно в тревата, зелените му очи го следяха с поглед, който Вейлин помнеше добре. Но не го помнеше толкова голям, висок колкото него, ако не и повече. След миг вълкът облиза муцуната си и вдигна глава, а воят му бе толкова силен, че заличи всички останали звуци, толкова силен, че ушите им писнаха.

Вълкът сведе муцуна, воят утихна и за миг тишина захлупи дърветата, а после се надигна друг вой, отвсякъде, когато всички вълци във Великите северни гори отвърнаха. Воят не стихна дори когато вълкът се изправи и тръгна напред, голямата му глава наведена на височината на гърдите. Вдиша и ноздрите му се разшириха да поемат миризмата на Вейлин. Той чуваше ясно песента му, чуждата мелодия, която помнеше от деня, когато Дентос умря, музика толкова странна, че го хвърляше в недоумение. Ала една нотка се познаваше лесно. „Доверие. Вълкът ми има доверие.“

Вълкът подуши ръката му, близна я, после се обърна и се отдалечи с дълги подскоци, мярна се като сребърна резка сред дърветата и след миг се скри от поглед. Неспирният вой утихна.

Хера Дракил и другите сеорди пристъпиха напред и оформиха кръг около Вейлин, воините, които бяха чакали сред дърветата, излязоха на открито и оформиха втори кръг, мъже и жени в разцвета на силите си, всички стиснали бойни тояги. Хера Дракил вдигна тоягата си хоризонтално над главата си.

— Утре — каза вождът на сеордите — ще запея бойната си песен на изгряващото слънце и ще те преведа през гората.

— Няма да палите огньове, няма да сечете дървета, няма да ловувате. Всички войници да останат в строя, никой да не се отклонява встрани. Ще вървим само там, където ни кажат сеордите.

Видя как неколцина от капитаните се спогледаха притеснено, а по лицето на Адал тревогата се четеше ясно.

— Какво ще е наказанието, ако някой наруши правилата, милорд? — попита той.

— Няма да има нужда от наказание — отговори Вейлин. — Сеордите ми дадоха ясно да разбера, че ще имат грижата сами да следят за изпълнението на правилата.

— Длъжен съм да докладвам за настроението на хората — продължи Адал. — Както наредихте, потушаваме своевременно откритото недоволство, но няма как да затворим всички усти.

— Сега пък какво има? — попита Вейлин и прокара уморено ръка през косата си. Срещата с Нерсус Сил Нин беше оставила горчив привкус в устата му, надявал се бе да научи повече от нея и липсата на информация го изпълваше с раздразнение и несигурност. Освен това започваше да разбира защо не обича да командва. „Постоянно мрънкат.“

— Неудобни са им ботушите? Тренировките им тежат?

— Страх ги е от гората — каза Норта. — И не ги виня. Мен тази гора ме плаши до смърт, а още не сме влезли в нея.

— Разбирам — каза Вейлин. — Всеки, който няма кураж да върви през гората, е свободен да си тръгне. Нека предадат оръжията си, ботушите, продоволствието и парите, които са получили досега, след това са свободни да поемат назад към дома си, да чакат там появата на воларианската флота и да се насладят в пълна мяра на клането, което ще последва. Може би тогава ще разберат какво е истински страх. — Опря юмруци на масата с картите и пое въздух през стиснати зъби. — Или това, или ми дайте списък на най-гръмогласните и ще наредя да ги бичуват.

— Ще говоря с тях — каза Дарена, докато капитаните пристъпваха от крак на крак в последвалото мълчание. — Ще успокоя страховете им.

Вейлин кимна мълчаливо и даде знак на брат Холун да започне с ежедневния си доклад за състоянието на обоза.

— Какво ти каза тя? — попита го Дарена, след като капитаните си тръгнаха. Отвън долитаха звуците на разтурящ се лагер. Войската се готвеше да навлезе в гората. — Че така ти развали настроението?

— Повече ме тревожи онова, което не ми каза — отвърна Вейлин. — Нямаше отговори на въпросите ми, милейди. Не сподели с мен велика мъдрост, която да ни води по пътя. Не, видях само една уморена стара жена, сполетяна от последното си видение за бъдеще, което ѝ е омразно.

Дарена помълча миг, но не откъсна поглед от лицето му. Всъщност, даде си сметка Вейлин, постоянно го следеше с поглед, откакто се бяха върнали от гората.

— Вълкът — каза тя накрая. — Виждал си го и преди.

Той кимна.

— И аз съм го виждала. Бях много малка тогава, в нощта, когато татко ме намери, вълкът ме близна… — Зареяла бе поглед в нищото, почти като в транс. После примигна, тръсна глава и стана. — Трябва да ида да поговоря с хората.

В крайна сметка никой не отказа да влезе в гората — явно думите на Дарена за пореден път им бяха внушили лоялност и кураж. „Обичат я“ — реши Вейлин. Мислеше си за лекотата, с която Дарена се движеше между мъжете, как се смееше с тях и как без видимо затруднение помнеше имената и лицата на хиляди. Самият той не притежаваше тази дарба, него мъжете го следваха от дълг или страх. Можеше единствено да се надява, че обичта им към нея и страхът им от него ще са достатъчни, когато се изправят лице в лице с воларианците.

Първи в гората влязоха войниците от Северната гвардия, пеша, повели конете за юздите, а десетки сеорди вървяха по фланговете им и ги следяха в мрачно мълчание. Вейлин поведе Първи пехотен полк след тях. Разделил беше войската на десет полка, всеки от по хиляда мъже, като бе позволил на войниците от всеки полк сами да изберат знамето си. Онези в Първи бяха предимно миньори и се бяха спрели на знаме с кръстосани кирки на син фон. Водеше ги — не без сериозна помощ от един сержант от Северната гвардия — кмет Ултин от Крадливо дере.

— Леле, вървя през Великата гора, аз — рече с почуда Ултин, като зяпаше ококорен наоколо. — И командвам полк по заповед на милорд. А моят старец викаше, че цял живот ще изпразвам кофата с пикнята на бригадира.

— Кога напусна Ренфаел, капитане? — попита го Вейлин.

— Викайте ми Ултин, ако обичате, милорд. Момчетата ги напушва смях, като ви чуят да ми викате капитан. — Хвърли поглед през рамо към хората от полка си. — Прав ли съм, кучета невъзпитани?

— Цуни ми гъза, Ултин — каза един от първата редица. Пребледня, уловил погледа на Вейлин, и бързо сведе поглед. Вейлин преглътна острата забележка — челото на устатия бе оросено с пот, а лицата на другарите му бяха побелели от страх, очите им току стрелкаха дърветата наоколо.

— Преди повече от петнайсет години, милорд — каза Ултин. — Толкоз минаха, откакто зарязах оная вонлива дупка, дето наричах дом. Не е като да ми липсва особено. Беше си поредното мизерно миньорско селце, пълно с кофти хора на кофти плата от кофти лорд. Чух за Пределите от един калайджия, разправяше, че там един миньор печелел четири пъти повече, стига да издържа на студ и да не го е страх от диваците. Спестих малко парици и се качих на кораб. Не ми е хрумвало, че ще се върна някога. Досега де.

„Ако е останало нещо, при което да се върнеш“ — помисли Вейлин.

Към всеки полк беше прикрепен водач от сеордите. Хера Дракил водеше Първи, като водачеството му се изчерпваше предимно в сочене и вдигане на ръка в знак да спрат. Явно нямаше желание да си общува с Вейлин, дори повече отколкото при първата им среща: избягваше погледа му и упорито говореше на собствения си език, принуждавайки Дарена да превежда. „Заради вълка е — даде си сметка Вейлин. — Не им е приятно нещо да ги плаши в собствената им гора.“

Вождът на сеордите ги заведе на поляна около плитък поток, където да пренощуват. Както бе наредил Вейлин, войниците не запалиха огньове: вместо това се заметнаха с плащовете си и вечеряха сухари и сушено месо. Разговаряха тихо, никой не запя, затова пък мнозина се стряскаха и при най-малкия горски шум.

— Какво е това? — попита шепнешком Ултин, когато от околния мрак долетя тих вой.

— Дива котка — обясни Дарена. — Търси си женска.

Вейлин откри Хера Дракил седнал на голям камък в средата на потока. Водата беше плитка, но дори най-внимателните стъпки я разплискваха и вдигаха шум. Сеордата присви очи и се обърна към Вейлин. Не го поздрави и след миг се върна към заниманието си — сваляше тетивата на лъка си. Върховете на стрелите не бяха железни, а от някакъв лъскав черен материал.

— Могат ли да пробиват броня? — попита Вейлин.

Хера Дракил взе една стрела и я вдигна пред себе си, така че върхът ѝ да улови светлика на луната. Не беше от камък, видя Вейлин, а от стъкло.

— От хълмистата земя е — каза сеордата. — Лонаките го пазят добре, но ние сме готови да се сражаваме за него. Ако се приближиш достатъчно, пробива всичко.

— А това? — Вейлин кимна към бойната тояга, оставена на ръка разстояние от сеордата. Беше дълга приблизително метър, с двойна извивка като дръжката на брадва, с удобен захват и тъпа глава, която смътно напомняше лопата. Дълго мъжка педя острие сгърчеше от дървото на два пръста под горния край. — Ще издържи ли на удар с меч?

— Защо не опиташ? — Сеордата го измери с поглед. — Само дето нямаш меч. — Остави лъка, взе тоягата и я подаде на Вейлин. Той я взе и замахна пробно няколко пъти. Оръжието беше леко и с удобен захват. Направено беше от непознато за него дърво, тъмно и гладко, шарката почти не се усещаше на допир.

— Дърво черно сърце — обясни Хера Дракил. — Меко е при обработка, но като го сложиш в огъня, става твърдо като камък. Не се чупи, Берал Шак Ур.

Вейлин кимна и му върна тоягата.

— Така и не ме попита какво ми е казала сляпата жена.

— Казала ти е, че трябва да се съюзим с теб. Виденията ѝ са добре известни на сеордите.

— Но вие бяхте готови да отхвърлите завета ѝ.

— Твоите хора нямат богове, моите — също. Сляпата жена е живяла много отдавна и е имала видения за бъдещето. Повечето се сбъднаха, други — не. Ние се водим от нея, но не я боготворим.

— А какво боготворите?

За пръв път нещо като усмивка мина по лицето на сеордата.

— Стоиш в това, което боготворим, Берал Шак Ур. Вие наричате това място Великата гора, ние го наричаме сеорда, защото то е нас и ние сме него.

— За да се биете с враговете ни, ще трябва да го напуснете.

— Правил съм го и преди, когато отидох да видя твоята земя с последния владетел на кулата. Много неща видях там и всичките бяха грозни.

— Сега ще видиш още по-грозни неща.

— Знам. — Сеордата остави тоягата, облегна се на скалата и затвори очи. — Знам.

7. Лирна

— Ето я пак! — ахна Мурел, посочи, затича се към носа и лодката се разклати. — Виждате ли я?

Лирна погледна към морето и зърна голямата перка миг преди тя да изчезне под повърхността. „Винаги са гладни.“

— Може би ни харесва — каза престъпникът с белезите по лицето. Казваше се Харвин и твърдеше, че преди време командвал банда от трийсет мъже, но бил заловен и хвърлен в затвора заради любовта си към красива жена от благородно потекло, история, която Илтис посрещна с открито презрение.

— По-скоро те е продала някоя кръчмарска курва, на която си забравил да платиш — беше се засмял той.

Заяждаха се постоянно, често бяха на крачка от сбиването и Лирна се бе отказала да ги разтървава. Ако единият убиеше другия, поне храната щеше да им стигне за по-дълго.

— Когато се вряза в корпуса, е видяла красивото лице на брат Илтис и се е влюбила до уши — продължи Харвин. — Затова ни следва, не може да се отлепи от него.

— Ах ти, боклук неден! — запени се Илтис.

Лирна им обърна гръб. Знаеше, че спорът им неизбежно ще се разгорещи, така че вместо да им слуша глупостите плъзна поглед по морската повърхност. Вече четири дни се носеха по вълните и червената акула беше единствената им компания. Отдавна би трябвало да е обърнала лодката им и да ги е изяла, без да си дава много зор. Щом можеше да потопи цял кораб, нещастната им лодка не би следвало да я затрудни по никакъв начин. Лирна постоянно се сещаше за последната усмивка на Фермин, за окървавените му зъби. „Вече дадох всичко, което имах за даване…“

Перката се появи отново и Мурел замръзна като статуя, разранените ѝ пръсти литнаха към устата ѝ. Този път акулата беше по-близо, движеше се косо към тях през вълните. Мурел стисна очи и започна да рецитира от катехизиса на Вярата. Перката ставаше все по-голяма. Лирна прегърна момичето през раменете, а Илтис и Харвин забравиха за спора си. Перката свърна на двайсетина метра от лодката, раираното в червено тяло на акулата се издигна от водата и едно гигантско черно око грейна за миг над вълните. Мурел отвори очи, изскимтя и пак ги затвори. Акулата удари с опашка, после отново се скри под повърхността.

— Отиде си — каза Лирна на хлипащата Мурел. — Видя ли?

Момичето само поклати глава и се срина на дъските, уплашено и изтощено. Главата му се отпусна в скута на Лирна.

Лирна плъзна поглед по малкото си дървено кралство от пет гладни поданици и за пореден път се запита дали нямаше да е по-добре за тях, ако ги беше зарязала в трюма. На сутринта след като корабът потъна бяха успели да съберат малко храна от бурета, които подскачаха по вълните, най-вече маринована риба, която беше толкова гадна, че когато я опита за пръв път, Лирна едва не повърна, но гладът бързо сложи край на капризите ѝ. Най-големият ѝ страх беше свързан с липсата на прясна вода, но точно той се оказа безпочвен, защото всеки ден валяха проливни дъждове, толкова силни, че се налагаше да изгребват вода от лодката. Греблата им представляваха две къси дъски от палубата на кораба. През първия ден Илтис и престъпникът гребаха с тях на запад, докато мълчаливият Бентен, млад рибар от Варинсхолд и единственият моряк сред тях, не посочи ранните вечерни звезди и не обясни, че по негова преценка се намират на петдесетина мили източно от местоположението си предната вечер.

— Което означава, че сме се отдалечили значително от Варинсхолд в южна посока каза той. — По тези ширини борейлинските течения са с източна посока. Гребете колкото искате, но няма да постигнете нищо.

„На изток.“ Тоест теченията щяха да ги изхвърлят на бреговете на Волария, ако преди зова не умряха от глад. Чела беше достатъчно морски истории и знаеше до какви крайности може да тласне гладът отчаяните хора. Постоянно си мислеше за „Морски призрак“. „Морски призрак“ бил един от първите бойни кораби на баща ѝ, построяването му глътнало гигантски средства и мнозина твърдяха, че бил най-хубавият кораб, отплавал някога от пристанище на Кралството. Изчезнал в буря близо до северния бряг във второто десетилетие от царуването на Янус. Смятало се, че е потънал, но няколко месеца по-късно ренфаелски рибари го открили да се носи в южна посока. На борда му имало само един жив член на екипажа, умопомрачен моряк, който гризял бедрената кост на свой колега, а на палубата имало спретната купчинка черепи. По заповед на баща ѝ „Морски призрак“ бил изгорен и останките му потопени, защото никой моряк не би се качил на палубата му.

Главата на Мурел натежа в скута ѝ, Лирна сведе поглед и видя, че девойката е заспала. Тихи стонове се отронваха от полуотворените ѝ устни — вероятно сънуваше изтезанията, които бе преживяла на кораба. Лирна овладя импулса си да я погали по косата, защото знаеше, че дори най-лекото докосване ще предизвика поредния пристъп на ужас и писъци. „Съжалявам — помисли си тя, загледана в Мурел, която потрепваше насън. — По всичко личи, че плановете ми да съборя империята им са обречени на провал.“

Лодката се разклати отново. Лирна вдигна глава и видя Бентен да стои на кърмата и да гледа на изток, заслонил с ръка очите си срещу жаркото слънце.

— Акулата? — попита го тя.

Младият рибар мълчеше, загледан на изток, после изведнъж се вдърви. След миг се обърна към нея и каза:

— Платно.

Всички се завъртяха вкупом и едва не обърнаха лодката.

— Воларианци? — попита Илтис.

— По-лошо — каза Бентен. — Мелденейци.

Мелденейският капитан се подпря на парапета и погледна надолу към тях с бегло любопитство и нескрито презрение.

— Според мен вие, сухоземните, сте си най-добре в робски вериги. Така де, и без това сте оковани за сушата.

Илтис размаха веригите, които по някаква причина не беше изхвърлил в морето, навярно, ако питаха Лирна, за да убие с тях Харвин при нужда.

— Вече не сме роби, сами се освободихме.

— А корабът? — попита капитанът.

— Потъна с все похитителите ни.

— И с всичко ценно, което са носели. — Погледът му се плъзна по лодката, първо се задържа върху Мурел, после върху белезите на Лирна. — Чудя се теб за какво са използвали, красавице? — попита с широка усмивка.

Лирна прогони гнева си. Беше наясно, че продължат ли да се носят с лодката на милостта на морските течения, ще умрат.

— Аз съм добре образована — отвърна тя. Знаеше, че истинската причина само ще предизвика нов пристъп на смях. — Говоря много езици. Господарят търсеше учителка за дъщерите си.

— Сериозно? — попита капитанът и премина на алпирански:

— Чела ли си „Песни за злато и прах“?

— Да. А веднъж за една бройка да се срещна с автора им.

— Къде се крие сърцето на разума?

— В познанието, но само когато е дълбоко свързано със състраданието. — „Надявам се тази дума да има някакво значение за теб“ — добави тя наум.

Капитанът присви очи.

— А волариански? — попита на езика на Кралството.

— Да.

— И писмено, и говоримо?

— Да.

Той се обърна и махна на екипажа си.

— Качете я на борда. Останалите зарежете.

— Не! — извика Лирна. — Ще качите всички ни. Не знам за какво ви трябват уменията ми, но ще ги получите само ако вземете всички ни на кораба си.

— Не си в позиция да се пазариш, моя изгорена красавице — отговори през смях той. — Но само за да покажа колко съм щедър по душа, ще взема и хубавелката.

Един от моряците край парапета изправи внезапно гръб, посочи и извика уплашено. Лирна се обърна и видя главата на акулата да пробива повърхността на петдесетина метра от тях. Чудовището се плъзна по хълбок с раззинати челюсти и лъскави зъби. Мелденейците моментално се втурнаха към такелажа, а капитанът им лаеше заповеди и току поглеждаше объркано към Лирна. Тя стъпи с един крак върху борда на лодката и извика:

— Всички! Или ще скоча!

Заведоха останалите в трюма. При вида на толкова много оголени саби Илтис и Харвин неохотно предадоха веригите си. Капитанът набута Лирна в каютата си, тясно помещение, пълно с навити на рула карти и заключени сандъци, един от които вдигна на закованото за пода бюро, завъртя ключ в тежката ключалка и вдигна капака. Извади отвътре свитък със счупен печат и го тикна в ръцете ѝ.

— Чети.

Лирна разви документа и плъзна поглед по текста. Нужни ѝ бяха само няколко секунди да разбере съдържанието му, но реши да се позабави с превода. Нещо в погледа на капитана никак не ѝ харесваше.

— От съветник Арклев Ентрил до генерал Реклар Токрев — започна тя бавно и с престорено усилие. — Командващ офицер на дванадесети корпус на воларианската имперска армия. Поздрави, уважаеми зетко. Разбирам, че е редно да ви поздравя, макар докладът за неизбежната ви победа още да не е стигнал до нас. Моля те да предадеш най-топлите ми поздрави на моята почитаема сестра…

— Достатъчно — каза капитанът. Извади от сандъка малка книга с кожени корици, взе свитъка от ръцете ѝ и ѝ подаде книгата. — Сега това.

Лирна прелисти първите няколко страници, скри лукавата си усмивка и вместо това се намръщи озадачено.

— Това… нищо не ми говори.

Очите му се присвиха още повече.

— Защо?

— Буквите са разбъркани, смесени са с цифри. Може би е някакъв код.

— Какво знаеш за кодовете?

— Баща ми използваше шифровани съобщения в търговията си. Все се притесняваше, че конкурентите ще се доберат до цените му…

— Можеш ли да го разчетеш? — прекъсна я той.

Тя сви рамене.

— Ако имам време да поработя върху кода, може би…

Капитанът се наведе към нея и я обля с дъха си.

— Повярвай ми, сухоземна, времето е лукс, с който не разполагаш.

— Трябва да открия ключа.

— Ключа?

— Всеки код си има ключ, основата на шифъра. Ключовете се пазят в дълбока тайна и в повечето случаи едва малцина знаят за…

Той я хвана над лакътя, избута я от каютата и я поведе към трюма, все така стиснал малката книга. Минаха покрай другите, които клечаха в тъмното, заобиколени от членове на екипажа. Мурел вдигна към нея уплашени очи. Капитанът спря пред затворена врата близо до кърмата, пред която стоеше на пост моряк, и нареди:

— Отключи.

Вратата се отвори и вълна от непоносима смрад заля сетивата на Лирна — смесица от екскременти, урина и вкиснала пот. Тя с мъка потисна гаденето си, когато капитанът я блъсна вътре. Някакъв мъж седеше в дъното на стаичката, косата му дълга и мазна, дрехите му окъсани останки от униформа, лекьосани със собствената му мръсотия. Тежки окови бяха стегнати към китките и глезените му. Ако се съдеше по миризмата, държаха го тук поне от няколко дни.

— Мръдне ли, пребий го — изръмжа капитанът на пазача, който стисна по-здраво тоягата си и пристъпи към тях. — Бърз е като змия проклетникът. Имаше скрит нож и го заби в окото на единствения сред моряците, който говореше свинския му език. — Капитанът срита с ботуша си вонящия мъж и той изпъшка от болка. Отстъпи назад и се обърна да я погледне. — Ако някой знае този ключ, за който говориш, това е той.

Лирна приклекна и се премести предпазливо към затворника. С периферното си зрение виждаше пазача и пиринчената дръжка на ножа му, затъкнат в ботуша. Мъжът я следеше с присвити очи. Под мръсотията и засъхналата кръв лицето беше красиво.

— Вече пращат чудовища да ме тормозят — измърмори той.

— Как се озова тук? — попита го Лирна на собствения му език.

— А, значи са намерили умно чудовище — отвърна той. — Кажи на пирата, че ще е по-добре да ме убие още сега, защото когато нашата флота го намери…

— Ако искаш да живееш, затвори си устата и прави каквото ти кажа — прекъсна го Лирна с най-спокойния си тон. — Бъди сигурен, че пет пари не давам дали ще живееш, или ще те хвърлят на акулите. Само че ако не убедя пирата, че си склонен да съдействаш, ще хвърлят не само теб, а и мен. Е, как се озова тук?

Той кривна глава и я измери с поглед. Зад арогантността му Лирна долови искрата на буден ум. „Прилича на Дарнел, но много по-умен — реши тя. — Разговорът няма да е приятен.“

— Предателство — каза той. — Измама. Лъжите на роб, а само пълен глупак вярва на казаното от роб. Несметни богатства, цял остров, това ми обеща. Откраднати от най-великия мелденейски пират, живял някога, съкровище, което мнозина смятали за легенда, но той имал карта и беше готов да я размени срещу свободата си. Щяхме да се отклоним само с няколко дни от курса си, затова реших да си опитам късмета.

— Но когато сте стигнали до въпросния остров, там ви е чакало не легендарното съкровище, а тази банда пирати.

Той кимна уморено.

— Прав си — каза тя. — Постъпил си като пълен глупак.

Той се метна към нея и оковите издрънчаха, но бързо замръзна, когато пазачът пристъпи и повдигна брадичката му с тоягата си.

— Казва, че иска да го откарате до някое алпиранско пристанище — обърна се Лирна към капитана на езика на Кралството. — В замяна на ключа.

Капитанът сръчка пазача, той дръпна тоягата си и отстъпи назад.

— Днес се чувствам щедър — каза капитанът и погали брадата си. — Затова ще започна с лявата му ръка, кокалче по кокалче. Кажи му, че само това ще получи като възнаграждение.

— Не е нужно да им казваш нищо — каза тя на воларианеца. — Просто ги накарай да си мислят, че им казваш. — Примъкна се по-близо и му показа книгата с кожените корици. — Искат ключа към кода. Ако решат, че си ми го разкрил, аз ще се престоря, че мога да дешифрирам текста. Но ще ми отнеме доста време, може би достатъчно, за да ни открие твоята флота.

— Какво, нямаш търпение да те вземат в робство?

— Веднъж вече ми се случи и не беше толкова зле в сравнение с тази сган. Воларианците няма да ме закачат заради лицето ми, а тези тук не са толкова гнусливи.

— И защо да не ме убият, след като изиграя малкия ти фарс?

— Ще им кажа, че ми трябваш жив, че кодът е много сложен и вероятно ще ми е нужна помощта ти.

— И защо да ти вярвам?

— Защото няма да им кажа, че държат в ръцете си сина на съветник. — Погледна многозначително към окъсаната му червена риза със златната емблема на гърдите, същата като печата върху свитъка, който ѝ бе показал капитанът. — Ценен пленник, когото да откарат на Островите. Как мислиш, дали кариерата на баща ти ще издържи такъв позор? Или твоята?

Той вдигна глава и я погледна в очите.

— Коя си ти, чудовищна жено?

— Просто избягала робиня, която се опитва да оцелее.

Той я гледа мълчаливо още миг-два, неспособен да скрие гнева си.

— Покажи ми книгата — каза ѝ накрая.

Тя отвори книгата, наведе се по-близо и плъзна пръст по редовете.

— Чувала съм — прошепна под нос, — че само на воларианци, които притежават повече от сто хиляди роби, им е позволено да носят червено.

— Чула си правилно — измърмори на свой ред той и кимна уж в съгласие, докато тя се взираше в текста.

— Много си млад да си натрупал сам такова богатство. — Вдигна вежди, уж разбира написаното.

— Подарък от баща ми за пълнолетието. — Говореше с тон на неохотно съгласие. — Една трета от собствеността му. Позволи ми и сам да си избера измежду робините за наслада. — Стрелна я с кос поглед, очите му се спряха на изгореното ѝ лице. — Ще трябва да те разочаровам, скъпа, но сред тях едва ли ще се намери място за теб.

Лирна кимна за последен път, поотдръпна се и затвори книгата.

— Благодаря ти — каза тя.

— Винаги държа на думата си — отвърна той с неутрален тон.

— Не, не за това. А защото ме улесни.

Той свъси чело.

— Ка…

Лирна се завъртя, грабна ножа от ботуша на пазача и го заби в гърдите на воларианеца. „В центъра — беше ѝ казала Давока. — Винаги се цели в центъра на гърдите и ще намериш сърцето.“

Остана без въздух, когато капитанът я запрати по гръб на пода и тръгна към нея с изваден кинжал.

— Лъжлива кучка! — кресна той, наведе се да я сграбчи за предницата на дрехата, повдигна я и я опря в стената на малкото помещение. Лирна усети кинжала под брадичката си. — А казват, че на моя народ не можело да се разчита.

— Ти… — Тя се закашля и най-сетне успя да си поеме въздух. — Можеш да ми вярваш.

— Да, вярвам, че ще ми забиеш нож в гърба при първа възможност.

— Можеш да ми вярваш, че ще преведа книгата.

— Как ще го докажеш? Размени няколко думи е оня боклук, преди да му видиш сметката, и това беше.

Тя го погледна в очите.

— Изпратили са те да нападнеш кораба му.

Той надвисна над нея и върхът на кинжала убоде гърлото ѝ.

— Я пак?

— Заради книгата. Корабните лордове са те изпратили да превземеш кораба му и да вземеш книгата.

Лицето му се разкриви и той положи видимо усилие да преглътне следващите, си думи. Направи крачка назад, все така стиснал удобно кинжала.

— Виждаш твърде много, изгорена красавице.

Тя отвори уста и думите се изляха една през друга почти без пауза:

— Двайсет и осем златни кюлчета с герба на дом Ентрил, дванайсет бъчви с вино от Ескетия, церемониален къс меч с гравирана на острието благодарствена поема от Управляващия съвет към генерал Токрев като признание за победата му… — Остана без дъх и впери поглед в лицето му. Ръката, с която капитанът стискаше кинжала, сякаш се поколеба. — Това сте намерили в трюма на кораба им, нали?

— Ти откъде?…

— Описано е в книгата, на първата страница.

— Но ти я погледна само за секунда.

— Това ми беше достатъчно.

— И текстът е кодиран.

— Заместваща матрица на принципа на низходящ цифров ред. Не е особено трудно, ако знаеш как да го разчетеш. И сега аз съм единственият човек на този кораб, а вероятно и в тази половина от света, който може да го прочете.

Той извади книгата изпод колана си и ѝ я бутна в ръцете.

— Ами направи го.

Тя поизправи гръб и изчака дишането ѝ да се успокои.

— Не.

— Вече ти казах, не си в позиция да…

— Да се пазаря? — ухили се Лирна. — О, тъкмо напротив.

Мъжете от лодката получиха свой ъгъл в трюма, заедно с нови дрехи и свястна храна. Лирна и другите две жени, Мурел и Орена, се настаниха в каютата на първия помощник-капитан.

— Сигурна ли си? — попита Мурел шепнешком.

Лирна протегна ръка към малкото огледало, което момичето се бе опитало да скрие.

— Да.

Огледалото беше със сребърен гръб и с множеството орнаменти, характерни за алпиранските занаятчии от северните пристанища, а мотивът на боричкащ се с лъв човек беше сред любимите им елементи. Лирна плъзна за миг пръсти по релефното изображение, после обърна огледалото.

По-късно често се бе чудила защо не е реагирала с писъци и сълзи, защо отчаянието не я е хвърлило в пристъп на истерия. Всичко това го чувстваше отвътре, вилнееща буря от болка и мъка, но външно не направи друго, освен да седи и да се взира в обезобразеното лице в огледалото, лице, което не познаваше. Повечето ѝ коса я нямаше, кожата на скалпа ѝ беше отекла и възпалена, мешавица от червени и розови кръпки. Пламъците бяха обхванали горната част на лицето ѝ, от основата на носа ѝ нагоре, а линията от изгоряла плът се спускаше диагонално от лявата скула към дясната челюст, като зле прилепваща маска, за празника на пазителя.

„Никаква кралица не мога да бъда — мислеше си тя, вперила поглед в очите на обгорената непозната. — Кой художник ще нарисува портрета ми? И какво ще отпечатат върху монетите в монетния двор?“ Последната мисъл я накара да се разсмее, а смехът ѝ стресна Мурел — девойката явно беше решила, че е изгубила разсъдъка си.

Лирна ѝ върна огледалото.

— Благодаря.

— Какво стана в трюма? — попита Орена, стройна жена с тъмни очи и коса, със синини по врата, спомен от насилието на воларианския кораб. Преживяла бе същото като Мурел, но явно се справяше по-добре с травмата си. Въпреки това беше достатъчно умна да се страхува.

— Убих един воларианец — отговори Лирна. Не виждаше смисъл да ги лъже.

— Защо?

— Само така можех да съм сигурна, че няма да ни изхвърлят през борда на кораба.

— И накъде точно пътува този кораб?

— Към Мелденейските острови. Оттам ще можем да се върнем в Кралството.

— В замяна на какво?

Лирна взе книгата от леглото, където я беше оставила, и я разлисти.

— Срещу малка услуга. Не се бойте, капитанът обеща да не ни закачат, стига аз да си свърша моята работа.

— Не съм много сигурна за последното — измърмори жената. Крачеше напред-назад из каютата със скръстени на гърди те ръце. — Тези пирати… не ми харесва как ни гледат. Вече знам на какво са способни моряците. Не съм вярвала, че ще ми липсва съпругът ми, оня дебел глупак.

Мурел се тръшна на леглото.

— Щом е бил дебел и глупав, защо си се омъжила за него?

Орена я погледна изпод вежди.

— Защото беше богат.

Жените продължиха да си приказват, а Лирна се съсредоточи върху книжлето. В по-голямата си част представляваше скучна миниатюра на военна кореспонденция, списъци с доставки, очаквани линии на отбрана. Направи ѝ впечатление, че воларианците имат подробни планове за окупацията на всички васалства, с изключение на Ренфаел, и си спомни последните думи на Дарнел при последната им среща. „Вярата да ми е на помощ, трябваше да опитам.“

„Дали пък онзи облечен в стомана глупак най-после не ми е дал основание да го обеся? — запита се тя, но бързо реши, че този въпрос може да почака. — Корабните лордове са изпратили най-добрите си хора за тази книжка. Все трябва да има причина за това.“

Който и да беше писал текста, бе достатъчно умен да не разчита единствено и изцяло на шифъра. Някои от топографските имена бяха сменени. Планът на улиците, описан в книгата, например, ѝ подсказа, че „Зловещият“ всъщност е Варинсхолд, а „Свраче гнездо“ очевидно беше Алтор, защото кой друг град се намираше на остров? При други не беше толкова очевидно. „Чайката“ се споменаваше бегло, както и „Гарванова вис“, но пък ставаше въпрос за мини и това я наведе на мисълта, че са имали предвид Северните предели. „Жална му майка на онзи, когото пратят да превземе Пределите“ — помисли си тя. Най-много място беше отделено на „Змийска бърлога“, сложна локация с множество пристани и морски канали. Описанието беше придружено от подробен план за нападение.

„Задължително е — пишеше в книжката — възможно най-много кораби да се съберат за нападението над Змийската бърлога след успешното завземане и умиротворяване на Зловещия. Атаката трябва да се състои преди началото на зимните бури. Адмирал Карлев ще поеме командването на атакуващите ескадрони, като на първо място трябва да се отреже достъпът на врага до пристанищата…“

Стана от леглото и отиде при вратата. Отвори я и пазачът отвън пристъпи с ръка върху дръжката на сабята си. Именно той бе охранявал мъртвия воларианец и явно не гореше от желание да скъсява твърде много разстоянието до Лирна.

— Трябва да говоря с него — каза тя.

— Надявам се да удържиш своята част от договорката ни — каза тя на капитана, — но смятам ще се съгласиш, че е най-добре да споделя тази информация още сега, без бавене.

Не се наложи да го убеждава дълго — изглежда, думите ѝ само затвърдиха негово отдавнашно съмнение. Нареди всички излишни тежести да бъдат изхвърлени в морето, включително златните кюлчета, взети от воларианците, и всички платна да бъдат вдигнати. Заради теченията се наложи да поемат за кратко на юг, преди да се отправят на изток, и капитанът гонеше екипажа си безмилостно.

— Какво става? — попита Илтис. Лирна бе слязла в трюма и всички бегълци се трупаха около нея.

— Воларианците се придвижват към Мелденейските острови — каза тя. — Движим се натам по най-бързия начин, за да ги предупредим.

— А какво ще стане с нас, когато пристигнем? — попита Харвин.

— Капитанът ми даде дума, че ще ни пуснат. Имам основание да му вярвам.

— Защо? — настоя престъпникът.

— Защото без мен трудно ще убеди корабните лордове.

Два дни по-късно ги застигна лошо време, но дори и сега капитанът почти не свали от платната, макар морето да се надигаше гневно, а вятърът да брулеше безмилостно такелажа с все моряците, които лазеха по мачтите. Силното морско вълнение се отрази зле на сънародниците ѝ, всички повръщаха, освен Лирна и Бентен.

— Плавали сте и преди, милейди? — попита младият рибар, когато бурята утихна за кратко. Останалите повръщаха през парапета, а Харвин надигаше глава между напъните и редеше колоритни псувни.

— Нерез да ви го начука, курвенски изчадия! — редеше той и разсмиваше екипажа.

— Не съм ти „милейди“ — каза тя на Бентен. — А мореплавателският ми опит се състои в няколко плавания с баржа по Саламурената река. — „Последното беше с племенника и племенницата ми, преди да потегля на север. Малкият Янус видя видра да се катери по брега на реката с прясно уловена пъстърва в устата, плесна с ръце и взе да скача от вълнение…“

— Милейди? — каза Бентен. Стори ѝ се притеснен и загрижен. Лирна вдигна ръка към очите си и усети издайническа влага под върховете на пръстите си.

— Госпожа, моля те — поправи го тя. — Аз съм обикновена търговска щерка.

— А, не. — Младежът поклати глава, бавно, но категорично. — Определено не сте търговска щерка.

Бурята бесня цели шест дни почти без почивка, след това слънцето напече мократа палуба, а всички платна се опнаха да уловят западните ветрове. Лирна започна да слага шал на главата си, защото незаздравялата кожа я болеше от силното слънце. Това доведе до една почти катастрофална случка, когато член на екипажа реши да се пошегува, дойде при нея с поклон и ѝ връчи по-голям шал с думите: „За лицето ви, госпожо.“

Илтис се засмя с глас, гръмогласно и продължително, тръгна към мелденееца и му подаде ръка. Морякът се оказа достатъчно глупав да я приеме.

— И сега как ще работи с въжетата, като са му счупени и двете ръце? — попита навъсено капитанът малко по-късно. Боят беше кратък, но брутален — осакатеният от Илтис моряк се мяташе по палубата като риба на сухо, а Илтис, Харвин и Бентен се млатеха с колегите му. Един от моряците извади сабя и точно тогава капитанът им кресна да прекратят сбиването.

— Сред нас има един моряк — отвърна Лирна. — Може той да заеме мястото му.

Гневът на капитана ѝ се струваше някак пресилен, а и не личеше да е особено загрижен за наранения си моряк.

— Ще го заеме и още как — изръмжа той и без да каже нищо повече тръгна към кормчията да го смъмри, задето е позволил корабът да се отклони от курса.

Лирна откри Илтис в трюма — Мурел почистваше нежно раните му с мокър парцал, който вече беше почервенял от кръвта. Без да каже и дума, Лирна го целуна по четинестата глава. Изражението изчезна моментално, но Лирна можеше да се закълне, че усмивка бе кривнала устните на Илтис, преди той да изръмжи сърдито и да ѝ обърне гръб.

Стана ѝ навик да се мотае на палубата вечер. Орена и Мурел дърдореха с часове, преди да заспят, обикновено за дребни и скучни неща. Лирна подозираше, че в разговорите им съзнателно липсва дълбочина, че търсят бягство от преживените травми в приказки за любовни несгоди и момичешки пакости, травми, които бяха спестени на нея заради изгарянията ѝ. Нямаше нищо против дърдоренето им, разбираше защо го правят, но имаше нужда от относителната тишина на палубата, за да продължи с анализа на информацията.

Отначало размишленията ѝ бяха оцветени изцяло от събитията в тронната зала, тази централна трагедия, която привличаше мислите ѝ като магнит и раждаше неприятни заключения. „Планът е бил подготвян с години — реши тя. — Такава съвършена убийца не се създава за един ден. А и кой да очаква, че Ал Телнар ще умре като герой?“ Хвана я срам, задето бе отхвърляла с толкова презрение ухажванията на лорда през годините. Явно бе сбъркала в преценката си за него, защото само един достоен за уважение човек би се хвърлил срещу родени от Мрачното пламъци да я спаси с риск за собствения си живот. Но герой или не, пак би бил ужасен съпруг, гласеше окончателното ѝ заключение.

Скоро започна да си дава сметка, че като насочва вниманието си само към едно събитие, губи от поглед цялостната картина. Спомни си нещо, което бе прочела в „Мъдростите на Релтак“: „Пази се от изкушението на прибързаните заключения. Не се предоверявай на удобния отговор, преди да си научил всичко, което трябва да се знае.“

„Превземането на град с размерите на Варинсхолд — разсъждаваше тя — изисква многохилядна армия. Кралската гвардия не е била там, вярно, но все пак… А не е била там, защото само броени дни преди инвазията е поела другаде. Забележително лош късмет, породен от нападението срещу граничния лорд на Южния бряг…“ Опита се да възстанови малкото, което бе научила за покушението над владетеля на кулата. „Двама убийци, кумбраелски фанатици… Двама убийци.“

При липсата на други доказателства би трябвало да го интерпретира като подозрение и нищо повече, но си позволи да го приеме като факт. „Брат Френтис и воларианката. Не са стояли със скръстени ръце.“ Звучеше невероятно, на истината бе, че съжаляваше за смъртта на Френтис. „Ако беше оцелял, щях да го разпитвам, докато си каже всичко. А тя, тя оцеля и без съмнение убива наред, докато сънародниците ѝ вилнеят из моите земи.“

Сведе поглед към ръцете си — бяха се свили в юмруци, както когато бе намушкала воларианеца. Спомни си как кинжалът трепна в ръката ѝ заедно с последния удар на пронизаното сърце. „Тя може да убива — помисли си тя. — Но вече го мога и аз.“

8. Френтис

Свободният меч вдигна острието да улови лунния светлик и плъзна възхитен поглед по ръба, а когато видя уловените в метала сиви пламъци, се усмихна. Прекрасна плячка, която да отнесеш у дома.

— Това не е твое — уведоми го Френтис, докато се прехвърляше през стената.

Един куритай вероятно би имал шанс да парира удара, но този мъж не притежаваше необходимите за това свръхестествени рефлекси. Ловджийският нож потъна в гърлото му преди да е издал и звук и Френтис го прихвана и го държа, докато конвулсиите му не спряха. Клекна и погледна надолу към вътрешния двор — шепа воларианци крачеха напред-назад между познатите входове, всичките свободни мечове. „Куритаите са твърде ценни, за да вардят и патрулират“ — помисли си той.

Плъзна жадно поглед по сградите и дворовете на Дома на ордена, всяко ъгълче, покрив и тухла бяха каквито ги помнеше, но с една съществена разлика — тази нощ по стените не патрулираха сини плащове, а волариански паразити.

Взе плаща на мъртвия воларианец, смени меча на ордена със своя собствен и тръгна със спокойна крачка към най-близкия страж. Когато се приближи достатъчно, та онзи да различи лицето му, метна ловджийския нож и го уби на място.

В рамките на един час успя да направи пълна обиколка на стените, като уби всички стражи, които срещна по пътя си. Само един, при портата, успя да му окаже съпротива, сержант на средна възраст, явно ветеран, смугъл и обветрен от слънцето мъж, вероятно от южните части на империята. Съумя да парира един-два удара, като крещеше за помощ към мъртвите си другари, преди сребристото острие на Френтис да се плъзне покрай неговия къс меч и да прониже нагръдника. Френтис го довърши с ножа и се прислони в една сянка, в случай че някой се притече, разтревожен от виковете на сержанта. Никой не се появи.

Измъкна се от сянката, извади една запалена факла от скобата ѝ, изправи се на ръба на стената и я размаха три пъти. След секунди стотина тъмни силуета се отделиха от линията на дърветата и хукнаха презглава към портата, Давока — най-отпред. Френтис слезе в двора и извади дебелата дъбова греда, която залостваше портата. Не изчака другите, а изтича до вратата към подземията и хукна надолу по стъпалата. Тежката врата към склада на ордена се охраняваше от двама куритаи, знак, че воларианците имат някаква представа за стойността на онова, което се пази там. Френтис захвърли откраднатия плащ и тръгна към куритаите с меч в едната ръка и ловджийския нож в другата. Както можеше да се очаква, стражите изтеглиха спокойно своите оръжия, без признаци на паника или страх, и заеха позиция за бой, която Френтис помнеше от ямите — един зад друг, като предният приклекна, а онзи зад него остана прав.

Всичко приключи с шест движения, с едно по-малко от най-доброто му постижение в ямите. Лъжлива атака срещу предния, скок и замах към задния, които го принуждават да парира, последвани от силен ритник в гърдите, блок на удара от приклекналия, срязване на гърлото с обратния замах, накрая хвърленият нож потъва с въртеливо движение в окото на задния, който тъкмо е възстановил равновесието си.

Прибра ножа си, свали ключовете от пирона в стената и отключи вратите.

Подземията бяха точно толкова тъмни, колкото ги помнеше, само блед светлик на запалена факла прозираше в дълбините. Френтис тръгна предпазливо напред, приведен, наострил слух, но чуваше само затрудненото дишане на човек, измъчван от болка.

Бяха оковани за стената, с вдигнати ръце и пранги на китките. Първият беше мъртъв, висеше отпуснат и безжизнен с рани от скорошни изтезания по широката гръд. „Инструктор Джестин. Повече няма да кове мечове.“ Френтис мобилизира самообладанието си и продължи нататък. Още трупове на изтезавани мъже, повечето братя, но сред тях позна и инструктор Чекрил, което го накара да се запита какво ли е станало с кучетата на ордена.

Следващият в редицата също му се стори мъртъв, слаб мъж на средна възраст, с провиснала глава и много кръв по торса, но после Френтис с мъка потисна вика си, когато мъжът вдигна рязко глава, веригите издрънчаха и лудите му очи се спряха върху лицето му.

— Умряха — каза инструктор Ренсиал. — Запалиха оборите. Всичките ми коне са мъртви.

Френтис клекна до него; мъжът не изпускаше от поглед лицето му.

— Учителю, аз съм, брат Френтис…

— Момчето… — Ренсиал взе да кима в знак на потвърждение. — Знаех, че ще чака.

— Учителю?

Ренсиал завъртя глава, умопомраченият му взор попиваше мрака наоколо.

— Кой да помисли, че Отвъдното ще е толкова тъмно?

Френтис се надигна и започна да изпробва ключовете на връзката, докато не откри един, който отключи оковите на инструктора. Прихвана го през кръста и му помогна да се изправи.

— Това не е Отвъдното, а аз наистина съм тук и ще ти помогна. Знаеш ли къде е аспектът?

— Няма го — изпъшка Ренсиал. — Отиде в сенките.

Френтис поспря, зърнал друго слабо сияние, тесен правоъгълник светлина в черното подземие. „Стаите на инструктор Грейлин.“ Там имаше само рафтове с оръжие, които воларианците със сигурност бяха опразнили, но все пак си струваше да хвърли един поглед. Помогна на инструктора да стигне до стената, да се облегне и да се смъкне на пода.

— Минутка само, учителю.

Изтегли меча си и тръгна към вратата. Отвори я с върха на ботуша си. Кльощав мъж беше коленичил на пода край маса, на която лежеше труп. От плота на масата капеше кръв и се събираше на локвички по пода.

— Моля ви — прошепна на волариански коленичилият и Френтис видя прясната кръв по ръцете му почти до лактите.

Мъжът продължи да се моли, но Френтис не му обърна внимание. Приближи се към масата и трупа.

Приживе бе с космати гърди, сега одрани на ивици, косата му също бе гъста, но от нея беше останало малко — скалпът му беше нашарен от десетки изгаряния с триъгълна форма. Лицето му, сега почти изцяло скрито под синкави отоци, бе широко, и — в спомените на Френтис — не твърде интелигентно, освен когато хванеше следа — тогава чертите му оживяваха. Когато този мъж хванеше следа, очите му — сега извадени — се стрелкаха с остротата на вълк.

— Значи не е загинал при падането на портата — измърмори Френтис. Плъзна поглед по стаята, където някога инструктор Грейлин бе живял и поддържал подробни архиви за складовите наличности на ордена — за всяко оръжие, зрънце и дреха, озовали се в подземието. Сега тефтерите му ги нямаше, мястото им бе заето от грижливо подредени инструменти за мъчения, лъскави и наточени.

— Моля ви — изхлипа мъжът с окървавените ръце. На пода под него растеше локва бистра течност. — Правя само каквото ми заповядат.

— Защо му е било сторено това? — попита Френтис.

— Този мъж уби много свободни мечове от батальона, сред тях и племенника на командира.

— Ти си роб — отбеляза Френтис.

— Да. Правя само каквото…

— Да. Вече го каза. — Звуци на битка стигнаха до тях. Явно гарнизонът от свободни мечове най-сетне се бе вдигнал по тревога.

Френтис тръгна към вратата.

— Този батальонен командир, къде да го намеря?

Оказа се, че командирът се е настанил в старите покои на инструктор Хоунлин, които гледаха към двора. Френтис остави прозорците отворени, така че пленниците да чуват как робът си върши работата. Те стояха на колене в двора, дванайсет оцелели от над двестате войници гарнизон, повечето ранени. Оставил ги бе да се поизпотят, докато отиде да нагледа кучкарника, и когато се върна, ги завари в задоволително състояние на ужас.

— Вашият командир не пожела да съдейства — обърна се към тях Френтис и неколцина се стреснаха допълнително, чули го да говори на собствения им език. — Мъжът, който ръководеше нашия орден, се казва аспект Арлин. Знаем, че е бил тук, когато портата е паднала. Първият, който ми каже къде е, ще живее.

Откъм прозореца долетя звук, който Френтис помнеше добре от ямите — кастрацията винаги е придружена от писък с уникална пронизителност.

Един от мъжете се сви и повърна, пое си дъх да отговори, но съседът му се оказа по-бърз.

— За високия ли става въпрос?

— Да — каза Френтис и всички пленници се разприказваха един през друг, но бързо млъкнаха, когато наобиколилите ги бойци пристъпиха с вдигнати мечове. Френтис застана пред онзи, който се беше обадил пръв. — Високият.

— Е-един офицер от щаба на генерала го отведе в-в града. Малко след като превзехме тази крепост.

— Това е дом. — Френтис изправи грубо мъжа на крака и го повлече към портата. Пътьом мина покрай Джанрил Норин, бившия менестрел, който чакаше с ренфаелския си меч на рамо. — Не губете излишно време — нареди му Френтис.

Тъкмо извеждаше мъжа през портата, когато откъм двора долетяха писъци. Той извади ножа си и преряза въжетата на пленника.

— Върви в града и кажи на хората си какво е станало тук.

Мъжът го зяпна невярващо, после се обърна и хукна колкото го държаха краката, падна няколко пъти, но накрая все пак се изгуби от поглед. Френтис се запита дали не бе трябвало да му каже, че тича в грешната посока.

По обратния път към лагера Давока мълчеше и избягваше погледа му. „Гарвиш“ — помисли си с въздишка той.

— Знам какво правят лонаките с пленниците си — каза Френтис, когато мълчанието започна да го дразни.

— Някои лонаки — възрази тя. — Не аз. — Погледна към кльощавия роб, които се влачеше с тях с ужасена физиономия и опулени очи. — Каква игричка си намислил за него?

Френтис се изсмя горчиво.

— Не е игричка. А работа.

— Ти не си гарвиш — чу я да казва той, ускорил крачка. — Ти си по-лош и от гарвиш.

Инструктор Грейлин ги посрещна с разтворени обятия и широка усмивка, притисна объркания Ренсиал в мечешка прегръдка.

— Конете ми изгоряха — сериозно го уведоми полуделият инструктор.

Едрият брат се усмихна тъжно и отстъпи назад.

— Ще ти намерим други.

— Убихме повече от двеста — докладва Френтис на Грейлин малко по-късно. — Снабдихме се с много оръжие, доспехи, храна, лъковете са по-малко. Имаме и няколко специални новобранци също. Изгубихме четирима.

— Факторът изненада никога не бива да се подценява — кимна инструкторът.

Седяха на брега на реката недалече от лагера, обитаван понастоящем от над триста души. Вече няколко седмици към лагера се стичаха бежанци и освободени роби, част от тях решаваха да продължат по пътя си сами, след като станеше ясно, че останат ли, ще трябва да се бият, но повечето избираха да останат. Въпреки това годните да носят оръжие наброяваха едва стотина, останалите бяха твърде млади, твърде стари, твърде болни и без никаква военна подготовка, изобщо хора, които Френтис не можеше да изпрати срещу воларианците. Допреди снощното сражение победите им бяха незначителни, основно набези срещу робски и продоволствени кервани.

— Скоро ще се появят — каза инструкторът. — Вече доказахме, че можем да хапем до кръв, така че ще дойдат.

— Знаехме, че ще стане така. Учителю, за аспекта…

Грейлин поклати плешивата си глава.

— Не.

— Знам много начини да се вмъкнем във…

— Искаш да претърсим цял град с надеждата да открием човек, който най-вероятно крее в трюма на някой кораб с роби насред океана. Съжалявам, братко, но няма да се съглася с теб. Хората в лагера повече отвсякога имат нужда от своя водач.

Робът седеше там, където Френтис го беше оставил, мълчалив и неподвижен до навеса, който Давока делеше с Иллиан. Момичето го зяпаше с нескрито любопитство и бъркаше разсеяно тенджерата със супа, окачена над огъня. Миризмата, която се разнасяше от тенджерата, подсказа на Френтис, че каквито и таланти да притежава Иллиан, те не включват готварството.

— Брат Френтис! — грейна тя, когато Френтис мина покрай нея на път към своята палатка, разкопчавайки в движение колана с меча си. — Още една победа. Всички в лагера говорят само за това. Наистина ли си убил повече от десетима от онези зверове?

— Не знам — отвърна той, съвсем откровено.

— Вземете и мен следващия път — каза намусено Арендил и разръчка готварския огън. — Ще убия повече от десет.

— Ти и мишка не можеш уби — каза през смях момичето.

— Аз съм обучен оръженосец на дома Бандерс — отвърна троснато Арендил. — Не е редно да ме оставят тук с теб, докато другарите ми печелят славни победи.

— Лагерът има нужда от охрана — каза му Френтис с тон, който показваше, че вече е чул достатъчно по темата и не желае да слуша повече.

Взе една паница, сипа супа от тенджерата, после отиде при роба и приклекна до него.

— Яж — каза му и бутна паницата пред лицето му.

Кльощавият роб взе паницата и започна да се храни с механично подчинение, вдигаше я към устните си и сърбаше от безвкусното съдържание без какъвто и да било знак за неохота. Френтис го изчака да приключи и попита:

— Име имаш ли?

— Да, господарю. Номер трийсет и четири.

Роб с номер. Специалист, обучен от най-ранно детство за конкретна дейност. „Този тип едва ли е на повече от двайсет и пет, но бас ловя, че е убил повече хора от мен, при това без да бърза.“

— Аз не съм господар — каза той на Трийсет и четири. — А ти не си роб. Свободен си.

Не личеше тази новина да зарадва роба, на лицето му се изписа единствено объркване. Отговори странно, с интонация, сякаш цитира нещо наизустено:

— Веднъж изгубена, свободата не може да се върне. Онези, които не се раждат свободни, са поробени от слабостта на кръвта си. Онези, които биват поробени на по-късен етап от живота си, губят своята свобода посредством собствената си слабост.

— Това звучи като нещо, което си прочел — отбеляза Френтис.

— Кодекс на Управляващия съвет, том шести.

— Е, вече можеш да забравиш и за Съвета, и за империята. Далече си и от двете, а в това кралство роби няма.

Трийсет и четири го погледна предпазливо.

— Значи не сте ме довели тук, за да получите отмъщение?

— Откакто се помниш, правиш само онова, което ти наредят, прав ли съм?

Трийсет и четири кимна, бръкна под туниката си и извади малко стъклено шишенце, което носеше на верижка около врата си.

— Имам нужда от това. Да облекчи болката… моята болка. Така се справям със задълженията си.

Френтис спря погледа си върху светложълтата течност в шишенцето и усети ехо от прежната принуда в гърдите си.

— Ако спреш да го вземаш?

— Ами… изпитвам силна болка.

— Вече си свободен човек и сам ще решиш дали да го вземаш, или не.

— Какво искате от мен?

— Имаш умения, които ще ни бъдат от полза.

Появи се Давока, метна край огъня чувалчето със зърно, което носеше от Дома на ордена, и се намръщи при вида на роба. Взе паницата, която ѝ подаде Иллиан, загреба с лъжица от супата и веднага я изплю.

— Ти повече няма да готвиш — уведоми тя Иллиан, взе тенджерата и изля супата в туфа тръстики наблизо. Отиде в палатката си и се върна с нож, плячка от воларианците. Подхвърли го на момичето. — Ще се учиш на лов. Арендил, направи друга супа.

Иллиан погледна доволно ножа в ръката си, после се усмихна широко и го размаха към Арендил.

— Хайде да проверим примките — каза Давока и взе копието си. Спря пред Френтис и изгледа намръщено Трийсет и четири. — На този му намери друго място — тихо каза тя. Не го искам близо до децата.

И с тези думи се отдалечи, последвана от Иллиан, която подтичваше подире ѝ.

— Не съм дете — подвикна ѝ момичето. — След година и половина ще съм достатъчно голяма да се омъжа.

Арендил ритна празната тенджера и измърмори:

— Аз пък съм наследник по кръв на ренфаелския престол.

Френтис стана и даде знак на Трийсет и четири да го последва.

— Искам да ти покажа нещо.

Джанрил седеше срещу пленника и точеше меча си с брус. Воларианецът беше едър мъж, забележителни мускули се издуваха по дължината на ръцете му, които бяха извити назад около ствола на един бряст и вързани със здраво въже. Лицето му цялото беше в синини и ожулвания, едното му око се беше затворило от оток, а устните му бяха сцепени наскоро.

— Нещо? — обърна се Френтис към Джанрил.

Сержантът поклати мълчаливо глава и присви очи при вида на Трийсет и четири.

— Може би той ще помогне — обясни Френтис.

Джанрил сви рамене, стана и срита краката на вързания. Мъжът вдигна рязко глава, здравото му око се разшири от тревога, после пленникът се опомни и го присви предизвикателно.

— Носеше това, когато го пленихме. — Френтис посочи медальона, който сега висеше на врата на Джанрил, гравиран сребърен диск с изображение на верига и бич. — Смятаме, че може да е важна персона.

— Такива медальони носят майсторите в гилдията — каза Трийсет и четири. — Означава, че петдесет надзиратели са на негово пряко подчинение. Виждал съм и преди този мъж, когато флотата се събираше. Ако не греша, той отговаря лично пред самия генерал Токрев.

— Сериозно? — каза Френтис и се дръпна настрани, така че пленникът ясно да вижда Трийсет и четири. — Това е интересно.

При вида на Трийсет и четири здравото око на пленника се разшири значително.

— Нашият новобранец има въпроси към теб — каза Френтис на воларианеца.

Оставиха ги за известно време сами — Трийсет и четири клечеше до пленника, а той говореше ли, говореше, думите се лееха от сцепената му уста почти без колебание. Бившият роб изобщо не го беше докоснал.

— След три дни се връща голям керван от провинцията на север — докладва малко по-късно Трийсет и четири. — Лордът на онази земя предоставил списък с поданици, които по негова преценка щели да станат добри роби.

Инструктор Грейлин зяпна, когато Френтис му преведе казаното.

— Лорд Дарнел сътрудничи на воларианците?

Френтис повтори въпроса на волариански, но Трийсет и четири само вдигна рамене.

— Не знам кой е този човек.

„Това е планирано отдавна“ — помисли си с гримаса Френтис.

— Какво друго? Нещо за нашия аспект?

Трийсет и четири поклати глава.

— Нищо не знае за това, интересува се само от роби и печалба.

— Може ли да ни бъде от полза и занапред?

— Знае много за бройката на робите, които се транспортират към империята, както и за вероятната възвръщаемост на инвестицията, направена от неговия господар.

— Измъкни от него колкото можеш повече. Особено за онзи генерал, пред когото се отчита. Когато решиш, че си измъкнал всичко, което може да се измъкне, предай го на сержант Норин.

— Обещах му бърза смърт. По негова молба.

— Обещание, дадено на животно, не е никакво обещание — каза Джанрил, когато Френтис му предаде разговора си с Трийсет и четири. Беше най-дългото изречение, което Френтис го чуваше да казва от дни.

— Е, ще останеш ли? — обърна се Френтис към Трийсет и четири.

Кльощавият мъж свали шишенцето от врата си, издърпа запушалката с треперещи ръце, поколеба се за миг, после изля съдържанието.

— Ще остана, но при едно условие.

— Оставям на теб да решиш как ще умре надзирателят?

Трийсет и четири поклати глава.

— Не. Искам име.

— Ролята ви — каза Френтис на Иллиан и Арендил, които лежаха до него във високата трева. — Повторете.

Арендил завъртя очи с раздразнение, но момичето отговори послушно и с ентусиазъм:

— Вървим по пътя и се препъваме, все едно сме ранени. Като видим кервана, сядаме и чакаме.

Френтис ги огледа за последно и реши, че засъхналата кръв от заек по дрипите им изглежда достатъчно убедителна.

— А когато битката започне?

Арендил се обади пръв, с което си спечели яден поглед от Иллиан.

— Отиваме при фургоните и освобождаваме пленниците.

Размаха един от ключовете, които им бяха дадени. Опитът показваше, че надзирателите са твърде мързеливи и не сменят ключалките, в резултат на което ключовете, с които Френтис и хората му се бяха сдобили при предишни нападения на робски кервани, отключваха повечето окови.

— Давока ще дойде при вас веднага щом нападението започне. Не се отделяйте от нея.

Френтис зърна с периферното си зрение Давока, която чакаше на позиция недалече от тях. Не изглеждаше доволна, дори напротив, затова Френтис се направи, че не я е видял. Идеята да включат младоците не беше нейна.

— Мислех, че лонакските деца се учат на война от най-ранна възраст — беше изтъкнал той по-рано, в лагера, когато тя даде израз на възраженията си.

— Тези не са лонаки — отвърна тя. — И двамата са израснали в удобства.

Френтис се досещаше, че причината е по-дълбока и че в лицето на двамата младежи, и най-вече на Иллиан, Давока вижда друг човек, свикнал с удобствата на цивилния живот.

— Много скоро войната ще дойде в тази гора — каза той. — Игричките ни приключиха. Младежите трябва да бъдат подготвени за предстоящото.

Кратко пронизително изсвирване долетя от север и бойците се снижиха още повече в тревата. Френтис се обърна към двамата младежи, които щеше да прати право в устата на вълка.

— Време е.

Изиграха ролята си добре, макар Иллиан да се препъваше една идея по-грациозно от нужното, а Арендил да не влагаше достатъчно артистизъм. Керванът прехвърли билото на нисък хълм на няколкостотин крачки на север от тях, ескортиран от взвод свободни мечове. При вида на двамата младежи, седнали край пътя, офицерът, който водеше колоната, вдигна ръка и керванът бавно спря. Воларианският капитан огледа предпазливо нивите наоколо. След миг-два излая някаква команда на един от сержантите си и група от четирима ездачи пришпори конете си напред. Спряха пред окървавените бежанци, и двамата твърде хубави, за да ги убият току-така.

Френтис стисна решително лъка си и се изправи, последван от малобройната им група стрелци. Залпът беше аматьорски, но пък хората му изстреляха достатъчно стрели, така че и четиримата волариански войници паднаха на земята. Давока скочи на крака и хукна към пътя, а Френтис поведе презглава двайсетимата си стрелци към кервана.

Воларианският капитан явно беше опитен воин, защото светкавично престрои войниците от авангарда си в бойна формация и поведе трийсетината конници в галоп срещу нападателите, всички протегнали напред дългите си мечове.

Френтис спря, запъна нова стрела в лъка си и вдигна ръка, вперил поглед в големия светъл камък, който беше сложил по-рано край пътя. Когато първият ездач се изравни с камъка, Френтис смъкна рязко ръка.

Те изригнаха от тревата край пътя, повече от двайсет ръмжащи чудовища, чийто лай звучеше повече като рев, и се спуснаха с дълги скокове към нападащата кавалерия. Коне и хора се разпищяха в паника и ужас, когато зъбите намериха плът, чудовищата сваляха ездачи от седлата и бързо довършваха повалената си плячка. Мечове проблясваха сред мелето, но съпротивата бе кратка и безнадеждна.

Френтис изчака писъците да утихнат и се приближи чак тогава. Толкова много кръв се бе проляла за толкова кратко време, че сякаш червена мъгла висеше над заколението. Неколцина от стрелците обърнаха гръб на страшната гледка, превити от напъни за повръщане.

Звярът седеше върху разкъсания труп на воларианския капитан и ближеше почервенелите си лапи. Като видя Френтис, изскимтя тихо и запълзя напред да близне ръката му.

— Боец — каза Френтис и приклекна да прегърне стария си другар. — Кой е добро старо кученце, а? Добро куче, добро.

Битката около фургоните беше кратка, но грозна, охраната от наемници и ариергардът от волариански войници оказаха сърцата съпротива, но не толкова, че да затруднят сериозно Давока и бойците с нея. Все пак успяха да съкратят с пет първоначалната им бройка. Френтис завари Давока да удържа с мъка Иллиан, която се мяташе в ръцете ѝ, плюеше и се опитваше да ритне трупа на един надзирател със забит в гърдите нож. Потокът от цинизми, който се лееше от устата на момичето, наведе Френтис на мисълта, че Иллиан може и да не е цветето в саксия, за което я бе мислил доскоро. След още миг-два силите на девойката се изчерпаха и тя увисна в ръцете на Давока, обляна в сълзи.

— Съжалявам — прошепна тя. — Ама той ме пипна. Не трябваше да ме пипа.

Арендил се трудеше край пътя, отключваше оковите на редица пленници. Имаше малка рана на челото, но извън това не изглеждаше пострадал. Френтис плъзна поглед по бившите пленници и видяното не го изненада — предимно млади мъже и жени, подбрани заради красотата или силата си. Изглеждаше парадоксално, но високите стандарти на воларианците в подбора на роби бяха в негова полза, защото осигуряваха отлични новобранци за растящата му армия.

— Ермунд! — Арендил зяпаше с разширени очи един човек сред множеството пленници, широкоплещест мъж с белези по носа и пресни следи от бич по торса. Мъжът се вгледа объркано в момчето, което вървеше към него.

— Арендил? Сънувам ли?

— Не е сън, добри ми сър. А вие как се озовахте тук? Майка ми, дядо?…

Мъжът залитна и Френтис помогна на момчето да го заведат при един от фургоните. Опряха го на колелото и Френтис му даде манерка с вода.

— Това е Ермунд Люен — обясни Арендил на Френтис. — Първият от рицарите на дядо ми.

— Кучетата на Дарнел дойдоха в имението — каза рицарят, след като се напи до насита. — Петстотин и повече. Твърде много бяха да се бием с тях. По мое настояване баронът избяга с майка ти. Колкото до мен и хората ми… е, успяхме да ги задържим за известно време, забележителна битка беше… — Главата на рицаря увисна, човекът буквално заспиваше прав от изтощение.

— Ще му намеря кон — каза Френтис, докосна Арендил по рамото и се отдалечи.

Няколко коня бяха оцелели след кучетата и битката. Френтис нареди да ги хванат и да ги заведат в лагера, защото инструктор Ренсиал спешно се нуждаеше от компания. Горкият съвсем си беше загубил ума: или се взираше с празен поглед пред себе си, или изреждаше имената на всички коне, за които се е грижил някога. Виж, за името на Френтис така и не можеше да се сети и продължаваше да го нарича „момчето“.

Хвана юздите на едно от животните, прекрасен жребец с копринена черна козина и разширени в паника ноздри заради миризмата на кучетата, които все още се хранеха с труповете на пътя. Успокои с няколко тихи думи жребеца и го поведе към изтощения рицар. Спря, видял Джанрил Норин да крачи пред редица от шестима оцелели волариански войници. Размахваше лениво меча си и им говореше:

— Никой от вас ли не може да пее, сериозно? Липсва ни музика в нашия лагер и вече ми става скучно. — Спря, завъртя се с лице към тях и резна с върха на меча си бузата на първия в редицата. — Пей!

Мъжът зяпаше сащисано Джанрил, от ужасените му очи потекоха сълзи. Френтис се приближи.

— Казах да пееш, пъпчив курвенски сине — прошепна Джанрил и допря меча си до ухото на нещастника. — Аз пеех, а жена ми танцуваше…

— Сержант — прекъсна го Френтис.

Джанрил се обърна да го погледне. На лицето му се четеше смътно раздразнение.

— Брат Френтис?

— Нямаме време за това. — Кимна към третия пленник в редицата. — Онзи там е ефрейтор, може и да знае нещо. Отведи го за разпит. Останалите убий, и то по бързата процедура.

Джанрил го изгледа продължително с безизразна физиономия, после кимна бавно.

— Както кажеш, брат Френтис.

— Нямахме представа защо Дарнел е избрал точно този момент да действа — каза Ермунд. Огънят обагряше лицето му в бледочервено. Арендил седеше до него, свъсил вежди в тревога. От другата му страна Иллиан галеше главата на кучето, полегнало на земята край нея. В началото, когато Боец и останалите от глутницата потърсиха компанията им край огъня, момичето сякаш се поуплаши, но после една млада кучка, незначително по-дребна от останалите, сложи глава на коленете ѝ и я погледна в очите, просейки си милувка.

— Харесва те — обясни ѝ Френтис. Боец клечеше вляво от него, а едно от многобройните му отрочета — отдясно. Кучетата, които по думите на Грейлин загиналият инструктор Чекрил обявил за хрътки на Вярата, бяха една идея по-малки от Белег, техния отдавна изгубен предтеча, с по-дълги крака и по-тясна муцуна. Но изнервящата лоялност и послушание на робската хрътка се бяха запазили и у наследниците му, примесени с по-голяма податливост към контрол.

— За инвазията чух чак след като ме заловиха — продължи Ермунд. — Но по пътищата видях някои доста грозни гледки, това мога да кажа. Явно Дарнел е бързал да си уреди сметките с онези, на които е имал зъб.

— Хората му последвали ли са го в предателството? — попита инструктор Грейлин.

— Трудно е да се прецени, когато те возят във фургон, братко — отговори Ермунд. — Собствените му рицари най-вероятно са му останали верни, защото той открай време се заобикаля с хора като себе си, жестоки малоумници, водени повече от алчност, отколкото от чувство за чест. Но нашия народ аз го познавам добре. Обикновените хора никога не са харесвали Дарнел. Предателството му едва ли го е издигнало в очите им.

— Дядо ми — каза Арендил. — Имате ли някаква представа къде може да е отишъл?

— Никаква, момчето ми. Макар че на негово място бих тръгнал на север към Скеланския проход да потърся убежище при Ордена.

— Гарнизонът в прохода не е какъвто беше преди — каза Грейлин. — През последните години аспект Арлин беше принуден да намали бройката. Не можем да очакваме голямо подкрепление от брат Солис.

— Ще се бием сами — каза Давока.

— Няма да сме сами — каза Френтис. — Граничният лорд на Северните предели ще дойде. И когато това стане, ще си върнем Кралството.

Давока се намръщи, чула одобрителното мърморене на другите около огъня.

— Северният пущинак е далече. А и този твой граничен лорд със сигурност не може да се мери с воларианците.

Иллиан се засмя тихичко.

— Лорд Вейлин може да дойде и сам-самичък и пак ще спечели войната за един ден.

Давока вдигна вежди, но явно реши да не спори повече.

— Трябва да издържим — каза Френтис. — Да поддържаме огъня на съпротивата, докато той дойде.

— И да убием възможно повече врагове — добави Джанрил. Стоеше извън кръга, светлината на огъня огряваше само половината от лицето му, и гледаше напрегнато Френтис. — Нали така, братко?

Боец вдигна глава, доловил някаква заплаха в тона на менестрела, и изръмжа тихо. Френтис го почеса зад ушите.

— Точно така, сержант.

Трийсет и четири се появи от мрака и Иллиан изписка от уплаха. Изтезателят притежаваше свръхестествената способност да се появява сякаш от нищото. Още не си беше избрал име, което не представляваше проблем за никого, освен навярно за самия него, защото малцина в лагера знаеха езика му, а и да го знаеха, едва ли имаха желание да си бъбрят с него.

— Ефрейторът се оказа упорит — докладва той. — Но не прекалено.

— Какво научи? — попита Френтис и му махна да седне.

Трийсет и четири си избра място между Давока и Френтис. Изглежда, не забелязваше как реагира лонакската жена на подобна близост.

— Знаят за вас, за тази група. Свободните мечове ви наричат Червения брат. Работят върху планове как да ви изкарат от гората. Генералът е обявил награда от десет хиляди квадрата за главата ви.

— Това можеше да се очаква — каза Френтис. — Нещо друго?

— Превземането на града и поражението на войската ви се е оказало по-трудно от очакваното и с повече жертви. Очакват нови войски от Волария. Армията им се придвижва на юг. Лордът на южната провинция е отказал да преговаря с тях и сега те обсаждат града му.

— Дарнел се продава, а Мустор отстоява своето — коментира инструктор Грейлин, след като Френтис им преведе доклада на бившия роб. — Войната винаги преобръща света с главата надолу.

Френтис забеляза напрегнатата физиономия на Давока.

— Нещо за кралицата? — обърна се той към Трийсет и четири.

— Смята, че кралят и семейството му са мъртви. Не са получили заповеди да търсят кралицата.

— Това ли е всичко?

— Тъгува за съпругата си, първото им дете се е родило тази зима.

— Колко тъжно. — Френтис се обърна към Джанрил. — Приключил е с пленника.

Менестрелът се подсмихна и изчезна в мрака. Френтис разроши козината по врата на Боец и усети твърдия релеф на мускулите отдолу. „Нас ни превърнаха в чудовища, стари приятелю — мислеше си той. — Но в какво превръщам аз хората си?“

9. Рева

Трупове лежаха нагъсто по насипа в реката, килим от неподвижни черни неща, които напомниха на Рева за поле от мъртви врабчета близо до плевня, останали след ежегодния ловен празник на селяните. Сред труповете се валяха стълби, най-близката на двайсетина метра от стената. По нейна преценка мъртвите бяха приблизително четиристотин, всички покосени от стрелците на лорд Антеш в деня след пристигането на воларианския авангард. Оттогава воларианците се въздържаха от друг директен щурм, занимаваха се с изграждане на укрепления и патрулиране на околностите.

— Чакат — бе казал чичо ѝ, седнал до напалената камина в библиотеката с дебело одеяло на коленете, синьото шишенце и червеният цвят му бяха подръка. — И защо не? Няма къде да отидем.

Както бе предсказал брат Харин, здравето му се влошаваше с всеки ден, бузите му хлътваха, а всяка костица и кръвоносен съд на ръцете му изпъкваше релефно под изтънялата жълтееща кожа. „Очите му още са ясни обаче“ — мислеше си Рева.

Досега бе останала вярна на обещанието си — правеше му компания и потискаше отчаяното си желание да изтича на крепостната стена дори когато, на втория ден от началото на обсадата, роговете засвириха тревога. Дори тогава Рева остана в имението, обикаляше като дива котка от стая в стая, докато най-сетне не пристигна вестта, че атаката е отблъсната без затруднения. Днес обаче чичо ѝ бе отстъпил, защото воларианците бяха предприели масиран щурм, а той нямаше силите да ги види със собствените си очи.

— Господа — поздрави Рева Антеш и Арентес, които ги посрещнаха с поклон — нея и Велис — при бойниците над портата.

— Имаме ли официална оценка на числеността? — попита Велис.

— Реших, че е по-добре да не правим такава, милейди — отговори Антеш. — Числото е голямо, а хората ни са уплашени и без да им повтаряме постоянно срещу каква чет са изправени.

Рева пристъпи към парапета на бойниците и обхвана с поглед воларианската войска. Палатките им се простираха сякаш безкрай в утринната мъгла и приличаха повече на град, отколкото на лагер. Поне две хиляди пехотинци се придвижваха в строй през равнината, други се спускаха по хълма на запад. Ала друго задържа погледа ѝ — зад укрепленията си от насипана пръст воларианците строяха някакви високи дървени рамки.

— Това ли са им обсадните машини? — попита Рева.

— Досега не сме видели обсадни машини, милейди — отговори лорд Арентес. — Онова там са обикновени кули. Ще ги качат на големи колелета и ще ги дотъркалят до стените.

— Подготвил съм запалителни стрели — каза Антеш. — Имаме и достатъчно гърнета с масло.

— Доста кули строят, като гледам — отбеляза Аркен. Напоследък носеше кожен елек като Антеш, а с дългия си лък и с колчана със стрели не се разделяше.

— Значи ще имаме много мишени, млади ми сър — каза му Антеш. Въпреки демонстративната му самоувереност Рева долови в тона му известно напрежение. „Не е глупав“ — помисли си. Подозираше, че лордът на стрелците всъщност много внимателно е преценил числеността на противника.

— Кога да очакваме щурма? — попита тя.

— Веднага щом приключат с кулите, предполагам — отвърна Антеш. — Едва ли искат да се мотаят тук по-дълго от необходимото. Решили са да завладеят цялото кралство, а тази обсада ангажира твърде много от хората им.

Рева погледна отново към дървените рамки и ѝ се стори, че междувременно кулите са пораснали още на височина. Свали плаща си. Отдолу носеше лека плетена ризница, която беше открила в опразнената оръжейница на имението, стегна колана за меча си през гърдите, чака че оръжието да остане на гърба, а дръжката му да стърчи зад дясното рамо — от Ал Сорна знаеше, че така ще може да го вади по-лесно и бързо. Протегна ръка към Аркен и той ѝ даде лъка от бряст и колчан стрели.

— Рева… — започна Велис.

— Ти по-добре се върни при чичо — прекъсна я тя. — Сега моето място е тук.

Велис погледна към воларианското множество от другата страна на насипаната пътека, после премести поглед върху Рева.

— Ти му обеща…

— Той ще разбере. — Видя как Велис уви ръце около себе си и разбра, че се опитва да сдържи сълзите си. Пристъпи към нея и стисна ръката ѝ. — Иди при него. Щом ги отблъснем, ще дойда и аз.

Велис си пое дълбоко дъх и вдигна глава. Успя да се усмихне, очите ѝ блестяха.

— Още едно обещание?

— Това ще го спазя.

Велис стисна на свой ред ръката ѝ и я вдигна към устните си. Кратка топла целувка, после си тръгна — обърна се и пое надолу по стълбите, без да погледне назад.

— Господа — обърна се Рева към Антеш и Арентес. — Искам да обиколя стените.

Атакуваха през нощта, вероятно с надежда мракът да им осигури някакво прикритие срещу стрелите. Не бяха познали. Антеш беше приготвил овързана на бали тръстика, напоена с катран. Хвърлиха балите от стените и ги запалиха с огнени стрели. Пламъците се издигнаха високо и осигуриха достатъчно ясен изглед към кулите, които се придвижваха пълзешком по насипа. В задния си край кулите имаха нещо като дълъг навес за защита на мъжете, които тикаха тежките конструкции напред. Антеш изчака първата кула да се приближи на петдесет метра от портата и по негова заповед защитниците започнаха да мятат глинени гърнета. Десетки се разбиха във фасадата на кулата, последва ги залп от огнени стрели и маслото пламна моментално.

Кулата продължи напред още няколко метра. Рева протягаше врат да зърне навеса в задната част на чудовището, където краката все така стъпваха в ритъм. Запъна стрела в лъка си и се прицели внимателно. Стрелата се заби в масата от крака и миг-два по-късно Рева със задоволство видя един от нападателите да лежи на пътеката. Раненият се сви, стиснал крака си, но само след секунда още няколко стрели се забиха в тялото му. Стрелците наоколо побързаха да последват примера на Рева и скоро кулата изгуби още хора с пронизани крака, докато огънят поглъщаше горната ѝ част. Спря на двайсетина метра от стената, достатъчно близо да чуват писъците на уловените в капана на огъня мъже, после се разтресе като голям ранен звяр, мъже се опитваха да избягат от огнения ад, но повечето падаха, пронизани от стрели, преди да са изминали повече от няколко метра. Триумфални викове се надигнаха по протежение на стената — кулата умираше, огънят преяждаше дървената конструкция и скоро горната половина се срути, обвита в пламъци.

— Рано е да се радвате! — викна Антеш и посочи следващата кула, която се опитваше да заобиколи пламтящия труп на своята сестра. — Хвърлете гърнета и по нея.

Втората кула сподели съдбата на първата — бе подпалена и изкормена преди да наближи стената, а екипажът ѝ падна под буря от стрели. Рева видя мъже, които скочиха в реката с надежда да избягат от смъртоносния дъжд. Третата кула стигна по-близо, само на десет метра от стената, преди огънят и стрелите да я спрат.

— Стълби! — Викът долетя някъде отляво. Рева погледна към насипа долу и видя няколкостотин мъже да тичат, вдигнали обсадни стълби над главите си. Когато стигнаха края на насипа, се разделиха на две групи, хукнаха наляво и надясно покрай стената под дъжда от стрели, който повали десетки, после се обърнаха и тръгнаха напред с вдигнати стълби. Тези хора явно нехаеха за безопасността си и сякаш изобщо не забелязваха колко много техни другари падат пронизани. „Варитаи — спомни си Рева казаното от Велис. — Войници роби, които нямат собствена воля.“

Тих звук на раздвижен въздух я предупреди точно навреме и тя се наведе миг преди стрела да звънне над главата ѝ. Един стрелец наблизо не извади нейния късмет, политна назад и падна от стената със забита в лицето стрела. Рева надникна над стената и видя група мъже с тежки лъкове, които обстрелваха защитниците с нечовешка бързина и точност. Също като войниците със стълбите, и тези не показваха признаци на страх.

Лорд Антеш събра няколко десетки стрелци в плътна група и ги инструктира да зареждат, приклекнали зад парапета на бойниците, после да се изправят и да стрелят вкупом, засипвайки воларианците долу със залпове от стрели, и така, докато нито един не остана жив. С варитаите също се справиха лесно: нито един не успя да се изкачи и до половината височина на стълбите, преди да бъде надупчен със стрели. После защитниците избутаха стълбите и те се строполиха върху купищата трупове в подножието на стената.

Останалите четири кули тръгнаха напред през осеяния с тела насип, опитаха се да заобиколят някак горящите останки от първите три, но не успяха и спряха.

— Спокойно, момци! — извика лорд Антеш, когато литна поредният залп от огнени стрели. — Нека не хабим напразно ресурсите си.

След час четирите кули вече горяха, а оцелелите сред екипажите им тичаха назад по насипа. Победоносни викове заляха стените, разни хора тупаха Рева по гърба, други размахваха лъковете си и крещяха вулгарни обиди към воларианците.

— Не беше толкова трудно, нали? — отбеляза Аркен. Лицето му беше почерняло от дим и пот, колчанът му беше празен. Рева застана до парапета и погледна надолу към тесния път, който опасваше града. Тук-там ранени пълзяха и стоновете им потъваха в екзалтираната врява. „Роби — помисли си тя. — Похарчени небрежно като медници в голям залог.“ Насочи погледа си към безчетните огньове на воларианския лагер. Знаеше, че някъде там стои човекът, който командва този безнадежден спектакъл, гледа към града и крои нова стратегия за идния ден.

Усети, че ръката я сърби, точно там, където я беше целунала Велис. Всъщност я бе сърбяла през цялото време, но досега не си беше дала сметка за това.

— Връщам се в имението — каза тя на Аркен. — Ако нападнат отново, ела да ме извикаш.

Завари чичо си в лошо настроение, но бързо реши, че причината е не толкова в нейното нарушено обещание, колкото в жреца със счупен нос, които стоеше пред него в престолната зала.

— И какво трябва да означава това? — изгъгна ядосано васалният лорд и размаха някакъв пергамент. Велис сложи ръка на рамото му, но вместо да се успокои, чичо Сентес впери нов гневен поглед в жреца.

— Думите на Светия четец са съвършено ясни, милорд — каза жрецът и хвърли предпазлив поглед на Рева, която тъкмо заставаше до чичо си. — Прозрението му, дар от самия Отец, му позволи да съзре първопричината за настоящите ни страдания. Нашите неизброими грехове са ни навлекли гнева му, а безбожните зверове отвъд стените са наказанието, което Той ни изпраща.

— „Световният отец вижда всичко, знае всичко и прощава всичко — цитира Рева. — Да се отречем от обичта му е единственото наказание, което ни изпраща.“

Жрецът не я погледна, а отново се обърна към васалния лорд:

— Пътят ни е ясен, милорд. За да си осигурим прошката на Отеца, трябва да се освободим от греховете си. — Погледна многозначително към Велис. — От всичките си грехове. Този град е бил построен в чест на най-великия пророк на Отеца, а ние допускаме да го петнят безбожници…

— Вашият Четец — прекъсна го чичо Сентес, пръскайки слюнки, — седи в катедралата си, пише разни тъпотии и отхвърля молбите на хората за помощ, същите хора, които се опитват да защитят този град от робство и заколение! — Закашля се и примижа, споходен от нов пристъп на болка. Рева го потупа леко по гърба и взе нежно пергамента от треперещата му ръка.

— „Всички еретици в града трябва да бъдат събрани, за да се изправят пред правосъдието на Отеца — прочете тя и тръгна бавно към жреца. — Лично Светият четец ще претегли склонността им да приемат любовта на Отеца. Онези, които се окажат неспособни да се отрекат от ереста си, или не желаят да го сторят, ще бъдат предадени на своите братя еретици извън стените.“

Вдигна глава към жреца, но той така и не я погледна, вирнал изкривения си нос.

— И това ще ни спаси, така ли? — попита тя.

— Думите на Четеца са предназначени за васалния ло…

Млъкна насред дума, когато Рева скъса пергамента на две и пусна парчетата на пода.

— Махай се — каза тя. — И ако пак ти хрумне да безпокоиш чичо ми с бръщолевенията на онзи ваш стар глупак, ще проверим как еретиците отвъд стената ще посрещнат богоугодните ви персони.

Жрецът стисна зъби и се обърна към вратата.

— Кажи му също — добави Рева, — че когато приключим с воларианците, очаквам да ми сподели доброволно името на кучия син, при когото отраснах. Така му кажи.

— Ужасно ли беше? — попита Велис. Седяха в библиотеката, а чичо ѝ спеше на горния етаж. След посещението на жреца бе получил пристъп на гняв, който го изтощи напълно, гняв, който той надви с големи дози от червения цвят. Велис бе останала до леглото му, докато сънят най-сетне не дойде.

Рева беше свалила ризницата си, която чудно как вонеше отвратително и много силно, макар да я беше носила само няколко часа. Беше се излегнала на дивана край камината, а Велис седеше срещу нея и я гледаше напрегнато, почти все едно подозираше, че Рева крие от нея някакво нараняване.

— Отблъснахме ги — отвърна Рева. — Изгубиха много хора. Но утре ще дойдат пак.

— Виждала съм много кръв — каза Велис. — И съм проляла немалко на младини. Но никога не бях виждала война.

Рева си спомни за ранените варитаи, които пълзяха безцелно, докато хиляди празнуваха смъртта им.

— Ужасно е.

— Не е нужно лично да участваш в сраженията, Рева. Тези хора имат нужда от теб, а рискът е…

— Трябва да съм там. И ще бъда. — Загледа се в сведеното лице на Велис и установи, че го харесва повече, когато е усмихнато. — Казвала съм ти разни неща — добави накрая. — Неприятни неща…

— Чувала съм и по-лошо, повярвай ми. Кучка, курва, лъжкиня… шпионка. И всички те бяха верни. Така че не се главоболи за моите чувства, скъпа.

— Защо остана? Досега можеше да си някъде далеч, че и богата при това.

— Не мога да го оставя, особено сега.

Рева се надигна и почна да разтрива мускулите на ръката си. Да се стреля с лък е уморително, но болката усещаше чак сега, след като вълнението на битката бе утихнало.

— От колко време сте заедно? — попита Рева.

— Запознахме се преди години във Варинсхолд, когато той гостуваше в кралския двор. Беше редовен и щедър клиент, затова трудно се разделих с него, когато го призоваха да заеме престола. Две години по-късно, когато аз… когато се появи причина да напусна спешно столицата, реших да дойда тук с надежда да ме посрещнат добре или поне да си изпрося достатъчно пари, за да замина надалече, някъде в чужбина. Сентес ме посрещна дори по-добре, отколкото очаквах, а и беше готов да се вслушва в съветите ми.

— Би ли останала и при мен, да ми помагаш… когато дойде моментът?

Велис я погледна в очите и каза тихо:

— Струва ми се знаеш, че бих направила всичко за теб, любима.

Рева отклони поглед и заби по-силно пръсти в схванатия си бицепс.

— Двамата с чичо ти… — продължи Велис. — Ние не… Много отдавна не сме… Пиенето увреди не само черния му дроб, а колкото до мен, интересите ми извън професионалните ангажименти винаги са били насочени другаде, интереси, които Сентес ми позволява да задоволявам, дискретно, разбира се. Тоест, не би било изневяра или предателство, ако това те тревожи.

„Мръсна безбожна грешница…“

— Книгата на разума — каза Рева — разказва как Отецът създал мъжа и жената да се обичат един друг като отражение на собствената му любов към човечеството. Книгата на закона постановява брака като съюз между мъж и жена. Книгата на съда осъжда всяко отклонение и нарушаване на този съюз като грях срещу любовта на Отеца.

— Това са само думи, любима — каза Велис. — Просто куп стари думи. Виждам те, Рева, виждам какво привлича погледа ти, макар че се мъчиш да го криеш.

Рева потърка опакото на ръката си в опит да заличи сърбежа, който внезапно се беше събудил отново.

— Той се опита да ми го избие от главата, буквално — прошепна тя и затвори очи. — Но то е заровено много надълбоко в мен, като петно, което не може да се изпере.

— Петно? — Рева усети как Велис сяда до нея, усети как хваща ръката ѝ, а лекият сърбеж се превърна в пламък. — Това не е петно. То е нещо красиво, то е дар. — Рева усети дъха ѝ по шията си, топъл и нежен, а миг по-късно устните на Велис събудиха нов гъдел върху плътта ѝ.

Звукът на затръшната врата стигна до съзнанието ѝ, тя скочи, изхлузвайки се от прегръдката на Велис, и се обърна миг преди Аркен да влети в стаята.

— Идват пак!

Този път използваха щитове, импровизирани, сковани от талпи навеси, прикрепени към дръжки на копия в четирите ъгъла, достатъчно големи да осигурят защита на десет варитаи, които крачеха към стените с неестествено ритмичната си стъпка. Слънцето изгряваше над воларианския строй и по преценка на Рева първата вълна на щурма наброяваше над три хиляди мъже. Антеш бе инструктирал стрелците си да се целят косо, отстрани, вместо да хабят стрели в обстрел на щитовете. Атакуващите изгубиха най-малко една пета от бойната си сила още на насипа, мъже падаха било на земята, било в реката, надупчени от стрели.

След като стигнаха до стената, воларианците се опитаха да я щурмуват на три места, вдигнаха стълби под прикритието на щитовете, които се тресяха под тежестта на големите камъни, с които ги обсипваха защитниците. Рева току се надигаше иззад парапета да пусне стрела по всеки, излязъл от прикритието на щитовете, а след това насочи вниманието си към онези, които се катереха по стълбите. Изчакваше да се изкачат на двайсетина метра от земята и чак тогава им пускаше стрела, така че да паднат отвисоко, за предпочитане върху главите на другарите си. След шестия спря да брои.

— Милорд! — извика на Антеш някакъв мъж, дотичал откъм западния участък на крепостната стена. — Реката!

Рева и Аркен хукнаха след Антеш да видят за какво става въпрос. Защитниците по западния зид зяпаха и сочеха петдесетина големи сала, които се придвижваха по тъмните води на Колдирон, натоварени с воларианци, вдигнали щитове над главите си. Насочваха саловете с помощта на дълги пръти. Ако се съдеше по нестройните движения на войниците на саловете, към тях се приближаваха не варитаи, а свободни мъже. „Които скоро ще се превърнат в свободни трупове“ — мрачно си помисли Рева.

— Раздели хората си на групи от по десет — каза Антеш на сержанта от домашната гвардия, който ръководеше отбраната на този участък от стената. — Всяка група да се цели в определен сал. И им кажи да се целят в хората с прътовете.

Веднага щом саловете влязоха в обсег, защитниците изстреляха първия залп стрели и принудиха свободните мечове да стоят под заслона на щитовете.

— Пипнах го! — възкликна Аркен, когато стрелата му уцели един от прътарите на водещия сал, а Рева свали със своята стрела онзи, който притича да го замести.

Обстрелът стана още по-ожесточен, когато саловете се приближиха и защитниците откриха пролуки в покрива от щитове. Скоро воларианците на водещия сал изгубиха контрол над него, той се завъртя и се понесе по течението, от палубата му се изтъркаляха тела и реката ги отнесе. Същата съдба сполетя още два от саловете, но останалите успяха да стигнат до брега, макар и с цената на големи загуби в жива сила.

Свободните мечове излазиха на брега и хукнаха към предварително указани точки за щурм. Маневрата им струва още хора, но нападателите бяха толкова много, че защитниците не свариха да прострелят всички и скоро стълбите се подпряха на стената. Сред свободните мечове имаше и стрелци, които подложиха на неспирен обстрел стената над стълбите. Рева видя как двама от техните хора паднаха пронизани, когато се подадоха над парапета да избутат една стълба.

— Повикай копиеносците си — каза Антеш на сержанта, когато воларианците започнаха да се катерят по стълбите.

Рева пусна една последна стрела и приклекна, преди да е видяла резултата, после притича към сержанта, който строяваше копиеносците си в плътни групи.

Антеш задържа стрелците си на стената до последния възможен момент; хората му повалиха много от катерачите, но дадоха и още няколко жертви на обстрела от подножието.

— Изтеглете се назад! — извика той, приближи се до Рева и грижливо остави лъка си върху парапета. — Време е да потанцуваме, милейди — каза ѝ и изтегли меча си.

Тя остави своя лък до неговия.

— Все още имам въпроси за това нещо — каза тя и плъзна пръст по красивата резба.

— Задайте ги утре — отвърна той с бегла усмивка.

Първият воларианец, който стигна до парапета, беше едър тип със смугло грубовато лице под тежък железен шлем. Прехвърли се през ръба със свирепи крясъци, Рева се стрелна напред, претърколи се под дивашкия му замах, скочи на крака, изтегляйки в движение меча си, замахна право нагоре, под брадичката на воларианеца, и острието потъна чак до мозъка му. Рева издърпа меча, обърна се ѝ замахна към лицето на следващия катерач, който тъкмо се прехвърляше през парапета. Мъжът падна с писъци връз следващите, които се катереха по стълбата, и събори и тях към смъртта им.

Още воларианци се появиха вляво и вдясно от Рева, копиеносците атакуваха с рев, мушкаха и убиваха като в транс, и скоро битката върху стената се изроди в меле. Един от нападателите привлече вниманието на Рева — уби с един удар втурналия се насреща му копиеносец, после се хвърли в мелето с по един къс меч във всяка ръка и за нула време посече още трима мъже. Бронята му беше различна от бронята на другите воларианци, които щурмуваха стената, не толкова дебела, а и ръцете му бяха голи, ако не се брояха накитниците. Биеше се с безучастно лице, избягваше удари и нанасяше свои с хладна прецизност, движеше се със скорост, която граничеше със свръхестественото.

Аркен нададе рев и нападна мъжа с вдигната над главата си брадва, глух за предупредителните викове на Рева. Воларианецът вдигна кръстосаните си мечове да парира брадвата на Аркен, после го ритна в корема. Аркен се просна по гръб и изпусна оръжието си. Рева хукна напред миг преди воларианецът да посече поваления си противник, замахна с меча си към очите му и го принуди да отстъпи. Той я измери с поглед, в който нямаше изненада, въпреки струйката кръв под лявото му око от прясната рана. Нападна я стремително — единият меч полетя странично към главата ѝ, другият мушна към корема ѝ. Рева се завъртя, парирайки и двата удара с вертикален блок, довърши завъртането си, но се смъкна на коляно в движение и замахна да го посече над глезена. Мъжът носеше плътни предпазители на прасците и ударът не го осакати, не пролича и да го е заболяло, ако се съдеше по бързината, с която замахна да я прониже. Върхът на късия му меч се строши в камъка до нея — Рева се бе завъртяла отново и сега скочи на крака, замахна и заби меча си в основата на черепа му.

Воларианецът се смъкна на колене и двата меча близнаци издрънчаха на камъка; потрепна, когато Рева издърпа меча си, падна по лице и не мръдна повече.

Рева си пое дълбоко дъх и се огледа за Аркен — той стоеше заедно с другите защитници, държеше се за гърдите и я зяпаше. Воларианците бяха изчезнали. Рева отиде да надникне над парапета и ги видя да бягат панически, някои се гушеха под импровизираните щитове и се тътреха към насипа, други тичаха слепешката, заложили на скоростта. Стрелите от дългите лъкове на защитниците покосиха мнозина.

— Е, май ще ни дадат малко почивка… — започна тя и се обърна. Не довърши, защото всички бяха коленичили пред нея със сведени глави. Рева се огледа, готова да смъмри чичо си, че е дошъл на стената, но бързо осъзна, че той не е тук. Мъжете бяха коленичили пред нея, дори Антеш и Аркен.

— Недейте така — каза тя с тих гласец.

До обяд Рева помага да пренесат ранените в импровизираната лечебница, която брат Харин беше отворил в един хан близо до портата. Брат Харин и другите двама лечители от Петия орден, престаряла жена и мъж на средна възраст, се трудеха неуморно, шиеха рани и наместваха счупени кости, а се случваше и да спасят някой нещастник от рана, която изглеждаше фатална.

— Това може да ви се стори интересно, милейди — каза Харин и ѝ показа някакъв инструмент. После отиде при стрелеца, когото бяха простреляли в лицето предната нощ. Дръжката на стрелата беше отстранена, но върхът беше заседнал здраво в костите на лицето. Брат Харин му беше дал голяма доза червен цвят, но въпреки това стрелецът скимтеше от болка и гледаше със страх инструмента в ръцете на лечителя. — Нарича се мусториански скалпел в чест на покойния ви баща.

Стрелецът се сви, когато Харин клекна до него да огледа раната — дълбока рана в бузата, наскоро почистена, но все още кървяща. Рева хвана ръката на ранения и я стисна, постара се да го окуражи с усмивка.

— Баща ми? — попита тя Харин.

— Да. Неговата прочута рана от стрела била почти същата като тази. Върхът се бил забил толкова надълбоко, че било невъзможно да се изреже, без това да убие пациента. Колегата, който го лекувал, се видял принуден да създаде нов инструмент. — Той вдигна отново дългия скалпел. — Виждате ли формата на върха? Достатъчно е тесен да влезе в основата на стрелата, в дупката, където преди е била дръжката. И когато пъхна върха на скалпела в дупчицата… — Харин плъзна палец по средната част на скалпела и той се раздели на две при върха, — раздвоеният връх ще захване здраво стрелата отвътре и остава само да я издърпам. Лесно и бързо.

— И безболезнено? — попита тя.

— Е, не, не — каза лечителят, наведе се над ранения стрелец и насочи скалпела към раната. — Доколкото знам, болката е много силна, нетърпима почти. Бихте ли задържали ръцете на пациента?

Откри Аркен в голямото помещение на хана, където възрастната лечителка стягаше торса му с бинт.

— Пукнати ребра — каза ѝ той с жална усмивка. — Само две обаче.

— Постъпи много глупаво — смъмри го Рева. — Следващия път си избери по-лесна плячка.

— Сред воларианците няма лесни, освен за теб.

— Готово — каза лечителката и върза краищата на бинта. — При други обстоятелства бих ти дала малко червен цвят за болката, но сега трябва да го пестим.

— В имението има няколко допълнителни шишета — каза Рева. — Ще наредя да ви ги изпратят тук.

— Състоянието на чичо ви изисква червен цвят, милейди.

„Той няма да живее достатъчно дълго, за да изпие всичко, което имаме“ — каза си тя, после примижа, осъзнала колко грубо и студено би прозвучало това.

— Той… не би искал хората му да страдат напразно. — Обърна се към Аркен и му стисна ръката. — Почини си.

Тръгна да търси лорд Антеш и го откри в една стаичка в казармата при портата да спори с лорд Арентес как ще е най-добре да разположат хората си.

— Вече са разбрали, че атаките, съсредоточени в една-две точки, не водят до нищо — казваше Антеш с тон, който подсказваше, че е на ръба на търпението. — Следващия път ще щурмуват на повече места едновременно. Отецът знае, че имат достатъчно войска да го сторят.

— Трябва ни втора линия — изсумтя Арентес. — Най-добрите ни хора ще чакат, готови за контраатака, в случай че врагът пробие.

— Ако врагът пробие, Алтор във всички случаи е загубен, милорд.

Видяха я и се умълчаха, върху лицето на Антеш се появи същото онова странно изражение, както когато ѝ се бе поклонил заедно с останалите. Арентес изглеждаше по-сдържан, може би отказваше да повярва на преувеличените истории, които обикаляха крепостната стена, сдържаност, която допадна на Рева.

— Проблем ли има, господа?

— Лордът на стрелците се опитва да наложи контрола си над моите хора, милейди — каза Арентес. — Командването на домашната гвардия и на градската стража бе дадено на мен. Вече немалка част от най-добрите ми хора бяха прехвърлени на стената, за да подпомогнат… аматьорските елементи на отбраната. Ако това прехвърляне продължи, способността ни да устоим на сериозна атака ще намалее драстично.

— А атаките, срещу които се изправяме досега, не бяха сериозни, така ли? — изсумтя Антеш, чието търпение съвсем бе изтъняло. — Милейди, съдбата на града зависи от отбраната на стените му. Ако ни щурмуват на няколко места едновременно…

Тя вдигна ръка.

— Господа, ако трябва да съм откровена, и двата подхода ми се струват добре аргументирани. — Пристъпи към картата, разстлана на масата между тях. „Ако градът не беше толкова голям…“ — Позволете да направя едно предложение — продължи тя и посочи казармите в центъра на Алтор. — Струва ми се безсмислено да държим толкова много хора там. Ако воларианците превземат част от стената, нашите войници няма да пристигнат навреме, за да ги отблъснат. От друга страна, ако разделим този контингент на четири части, по една за всяка четвъртинка от града, реакцията им при нужда ще е значително по-бърза. Предлагам домашната гвардия да се премести тук, при портата. Градската стража да бъде разделена на три и да заеме позиции по преценка на лорд Арентес.

Антеш разглежда още миг-два картата, после вдигна вежди към Арентес. Старият командир поглади заострената си брадичка, после кимна бавно.

— Подобна стратегия може би има своите… силни страни. — Взе шлема си от масата и се поклони. — По-добре да се заема с това без бавене, милорд, милейди.

— Мисля, че ви харесва — каза ѝ Антеш, след като Арентес излезе от стаята. — Виждам искрици в очите му, когато сте наблизо.

— Мерете си приказките, командире — смъмри го Рева, но без да влага много чувство. — Колцина загубихме днес?

— Трийсет и пет мъртви, двайсет ранени. Съотношението не е лошо, като се има предвид колко трупове се валят от другата страна на стената.

— Онези хора пращат робите си на смърт с лека ръка, и не само тях, а и свободните. Как е възможно такова безразличие да ражда лоялност?

— Лоялността и страхът често са едно и също нещо, особено на война. — Замълча, лицето му посърна. — Мога ли да попитам как е със здравето васалният лорд?

Рева прецени, че няма смисъл да крие истината.

— Васалният лорд умира. Ако Отецът е рекъл, може да изкара още месец.

— Разбирам. Съжалявам, милейди. Той… той се оказа добър човек, по-свестен от повечето, накрая.

— Краят още не е дошъл. — Вдигна брястовия си лък. — Дължите ми една история, милорд.

— Арен бил най-добрият майстор на лъкове в историята на Кумбраел — почна Антеш. Вървяха по източния участък на стената и Рева си напомняше да кима любезно на почтителните поздрави, да търпи зяпналите погледи и благоговейния шепот. — Може би най-добрият в целия свят. Толкова забележителни били уменията му и толкова неповторими лъковете, които правел, че според някои в направата им имало пръст и Мрачното. Според мен обаче той просто е бил изключително сръчен човек, който е влял творческата си енергия в един древен занаят. От най-ранна възраст изработвал чудесни лъкове, забележителни не само с точността и обсега си, но и с красотата си. — Антеш вдигна лъка си, изящен и масивен едновременно, средната част на дъгата излъскана от дългогодишна употреба. — Дългият лък е мощно оръжие и в простотата му има нещо приятно за ума, но Арен му добавил елегантност, успял някак да украси с резба дъгата, без да отнеме от силата ѝ. Естествено, лъковете му се продавали скъпо и прескъпо, макар че когато лордът на Кумбраел потропал на вратата му, Арен проявил благоразумието да изпълни една поръчка безплатно. — Погледът му се спря на нейния лък.

— Направил е това оръжие за моя прадядо?

— Този лък, както и още четири като него, всичките украсени различно, за да отразяват разнообразните интереси на лорда — литература, музика и така нататък. Вашият явно е ловджийският лък. Лордът постановил, че лъковете са неговият дар за идните поколения на рода Мустор. Но само след няколко години всички те били изгубени, когато Янус се заел да ни вкара принудително в своето ново Кралство. Колкото до Арен, той умрял при един набег срещу селото му, макар да се разказва, че Янус държал да бъде заловен жив и когато това не станало, екзекутирал виновните, но кой знае?

Спря и опря гръб на парапета. Погледна я със същото притеснение, което Рева помнеше от момента, в който за пръв път бе спрял поглед на лъка ѝ.

— И ето ви сега вас, изгубената дъщеря на дома Мустор, превръщате битката в изкуство точно както Арен е превърнал в изкуство направата на лъкове, и носите едно от най-големите фамилни съкровища, попаднало у вас случайно. Прекарал съм живота си на бойното поле и често оцелявах благодарение единствено на късмета, факт, който неведнъж ми е давал основание да се усъмня в доброто зрение на Отеца. Но вие, милейди, ме карате да се замисля.

Рева застана до него и се загледа в отсрещния бряг. Керван се придвижваше към воларианския лагер, големи фургони с волски впрягове и ескорт от конници в черно. Керванът спря, един от ездачите слезе от коня си и тръгна към последния фургон. Изчезна вътре за миг, после се появи отново, като дърпаше след себе си млад мъж. Китките на младия мъж бяха стегнати пред тялото му, почти все едно се моли. Ездачът го бутна на колене. Нещо блесна в ръката на воларианеца и младежът се килна напред, червен фонтан изригна от гърлото му. Ездачът се наведе да свали оковите му, после се качи отново на коня си, керванът продължи напред с бавна стъпка и заряза трупа на брега на реката.

— Аз също съм се съмнявала в доброто зрение на Отеца — призна Рева. — Виждала съм грозни неща, жестокост, лъжи… предателство. Но съм виждала също красота, приятелство и доброта. Ако този град падне, повече няма да ги видя, нито аз, нито никой от нас. А имам чувството, че в момента Отецът гледа насам. Не мога да го обясня, но го знам.

Гледа към кервана, докато той не спря в края на воларианския лагер, току пред заграждението.

— Не са укрепили източния бряг — каза тя на Антеш. — Имаме лодки, нали?

Антеш се възпротиви енергично на идеята Рева да тръгне, дотам, че заплаши да се откаже от лордската си титла и да се сражава като обикновен стрелец, ако тя не се откаже. Изпрати трийсет подбрани мъже с десет лодки, които потеглиха от северния бряг на града малко след полунощ. Воларианците не бяха предприели поредната си атака и всичко бе мирно и тихо, докато лодките не се върнаха, като гребяха усилно към източната стена — зад тях лагерът с робите гореше, а лодките газеха дълбоко, натоварени с освободени пленници. По това време на денонощието приливът беше на тяхна страна и не се наложи да се борят с течението, но воларианците се погрижиха да им стъжнят достатъчно живота, засипвайки ги със стрели. Повечето лодки стигнаха до брега, но последната падна жертва на смъртоносния дъжд. Освободили бяха повече от четиридесет души, приблизително половината от тях войници от Кралската гвардия, останалите кумбраелци, повечето млади хора, жените сред тях видимо насилвани, ако се съдеше по бледите им лица и втренчените погледи.

Хората, които Антеш беше подбрал лично за мисията, ѝ бяха донесли подарък. Висок мъж с черен кожен елек, с големи ръце, които несъмнено биха предпочели да въртят бич, вместо да бъдат стегнати в собствените му окови.

Когато войниците го извлякоха на брега, мъжът видя Рева и се дръпна, очите му се разшириха от страх, а от устните му се отрони една дума: „Елвера!“

— Какво искате да направим с него, милейди? — попита водачът на набега, ветеран с корави очи, когото Антеш познаваше от войната в пустинята.

— Качете го на стената при портата — каза тя. — Като наближи обедно време, когато всички ще са будни, му прережете гърлото.