Владетелят на кулата

1. Рева

„Нека Световният отец, що вижда всичко и знае всичко в Своята любов, насочва острието ми.“

Тя гледаше как високият мъж слиза по подвижното мостче и тръгва по кея. Облечен беше в обикновени моряшки дрехи, захабени и сивкави на цвят, със здрави, макар и износени ботуши, овехтяло вълнено наметало на раменете и — за нейна изненада — без меч нито на кръста, нито на гърба. Е, през рамо носеше стегнат с въже платнен вързоп, достатъчно голям да крие в себе си меч.

Високият се обърна, чул някой да го вика по име от кораба — едър чернокож мъж с червено шалче на врата, което го бележеше като капитана на плавателния съд, превозил един толкова знатен пътник до това толкова незначително пристанище. Високият поклати глава, усмихна се любезно, но с усилие, махна приятелски, но и без съмнение за сбогом, после обърна гръб на кораба. Продължи с бърза крачка напред и вдигна качулката си. На кея имаше немалко амбуланти, трубадури и курви, повечето не обърнаха внимание на новодошлия, а малцината, които направиха изключение, се загледаха в него заради високия му ръст. Групичка курви се опита, не твърде усърдно, да го примами с предлаганите услуги — в очите им той несъмнено бе поредният моряк с празни джобове, — но той само се засмя и разпери ръце сякаш неохотно да се извини за безпаричието си.

„Тъпи повлекани“, помисли си тя, приклекнала във влажната уличка, която ѝ служеше за дом през последните три дни. Дюкяните от двете страни на уличката продаваха риба и миризмата бе нетърпима. „За кръв е гладен той, не за плът.“

Високият зави зад един ъгъл, отправил се, без съмнение, към северната порта. Тя се надигна от скривалището си да го последва.

— Време е да си платиш, сладурано. — Пак онова дебело момче. Тормозеше я, откакто се беше нанесла в уличката, принуждаваше я да му плаща в монети, за да не я издаде на градската стража. В последно време пристанищните власти гонеха скитниците безпощадно, но тя знаеше, че интересът на дебелото момче е насочен към друг вид заплащане, не в монети. Вероятно бе на шестнайсет, значи две години по-малък от нея, но с два-три сантиметра по-висок и значително по-широк. Ако се съдеше по блясъка в очите му, вече бе успял да похарчи парите ѝ за вино. — Стига си се преструвала — каза той. — Още ден и се махам, все така казваш. Ама още си тука. Време е да си платиш.

— Моля те — каза тя уплашено, с писклив гласец, и отстъпи назад. Ако не беше толкова пиян, сигурно би се зачудил защо жертвата му отстъпва назад, навътре в уличката, към сенките, където със сигурност би била по-уязвима. — Имам още, виж. — И протегна ръка напред. Медник лъщеше мътно на слабата светлина.

— Медник! — Той плесна монетата настрани, точно според очакванията ѝ. — Кумбраелска кучка. Ще ти взема и медниците и…

Уцели го под носа с юмрук, свит частично, така че кокалчетата между втората и третата фаланга на пръстите да сочат напред, ударът прицелен прецизно в точка, където да предизвика максимална болка и объркване. Главата на дебеланкото отхвръкна назад, кръв бликна от носа и смазаната горна устна. Докато той се олюляваше назад, ножът ѝ излетя от скритата на гърба кания, но нужда да нанесе смъртоносен удар така и не възникна. Дебелакът прокара език по разкървавената си устна, ококори се смаяно, после се срина на земята. Тя се наведе, хвана го за глезените и го завлече в сенките. В джобовете му откри остатъка от монетите си, малко шишенце с червен цвят и една нахапана ябълка. Взе медниците, остави червения цвят и си тръгна, като отхапваше от ябълката. Щяха да минат часове преди някой да открие дебелака, а дори и тогава щяха да решат, че е станал жертва на пиянско сбиване.

Само след миг видя високия, който тъкмо влизаше през портата: кимаше любезно на стражарите, но без да сваля качулката си. Тя поспря да дояде ябълката. Гледаше го как поема по северния път. Щеше да му даде поне половин миля преднина, преди да го последва.

„Нека Световният отец, що вижда всичко и знае всичко в Своята любов, насочва острието ми.“

Високият вървя все по пътя през целия ден, като от време на време спираше да се огледа и плъзгаше поглед по хоризонта и гората наоколо. Поведение на предпазлив човек или на опитен воин. Тя се движеше встрани от пътя, сред дърветата от северната страна на Уорнсклейв, като поддържаше дистанцията помежду им — достатъчно далеч от него, но без да го губи от поглед. Той вървеше с постоянна скорост и дълга крачка, която изяждаше милите неусетно. Имаше и други пътници, най-вече каруци, натоварени със стоки от или към пристанището, по някой и друг самотен ездач, но никой не спря да заговори високия. Горите бяха пълни с разбойници и да разговаряш с непознати не беше препоръчително. Колкото до високия, той не изглеждаше притеснен от бдителната липса на интерес, която демонстрираха останалите пътници.

Когато се стъмни, той свърна от пътя да си потърси място за нощувка сред дърветата. Тя го проследи до малка полянка под клоните на голям тис. Сви се в плитка падина зад гъсталак от прещип, надничаше между стъблата на папратите и го гледаше как си стъкмява бивак. Нямаше нищо излишно в движенията му, част от отработено, почти несъзнателно поведение на човек, който е свикнал да се оправя в пущинака — за нула време събра дърва, запали огън, разчисти си място за спане.

Седна с гръб към дънера на тиса, вечеря със сушено говеждо, прокара го с голяма глътка от манерката си, после се облегна, загледан в догарящия огън. Изражението му беше напрегнато, почти все едно слуша важен разговор. Тя също се напрегна на свой ред, побоя се, че ще я разкрият, и стисна по-здраво дръжката на ножа си. Дали я усещаше? Жрецът я беше предупредил, че той има от Мрачното в себе си, че е сред най-страховитите врагове, които би могла да срещне в живота си. Тя се бе засмяла и бе метнала ножа си по мишената върху стената на плевнята, където той я обучаваше от години. Ножът потрепна в центъра на мишената, която се сцепи и падна на земята. „Отецът ме е благословил, забрави ли?“ — каза тя. А жрецът я наби с камшика заради горделивостта ѝ и задето си въобразява, че знае какви са плановете на Световния отец.

Още час наблюдава от прикритието си високия и напрегнатото му изражение. После той примигна, огледа за последно гората, зави се с наметалото си и затвори очи. Тя си наложи да изчака още час, докато нощното небе не потъмня окончателно, потапяйки гората в катранена чернилка, а рехавото дантелено сияние над жарта от огъня му не избледня почти напълно.

Надигна се на четири крака от прикритието си, стиснала ножа на обратно, острието му притиснато към кожата над китката ѝ, така че да не улавя оскъдната светлина. Прокрадна се към спящия силует на високия с цялото умение, което жрецът ѝ бе набил в главата през всичките тези години — обучението ѝ беше започнало още на шест, — движеше се безшумно като горски хищник. Високият лежеше по гръб, главата му обърната на една страна, вратът — оголен. Би било детска игра да го убие, но инструкциите ѝ бяха изрични. „Мечът — беше ѝ повтарял отново и отново жрецът. — Най-важен е мечът, смъртта му е на второ място.“

Хвана ножа си за атака. „Повечето хора стават словоохотливи, опреш ли нож в гърлото им — казваше жрецът. — Нека Световният отец, що вижда всичко и знае всичко в Своята любов, насочва острието ти.“

Тя скочи към високия, ножът ѝ полетя към оголеното му гърло…

Въздухът излезе от дробовете ѝ, заля я нетърпима болка, гръдният ѝ кош се бе срещнал с нещо твърдо. Ботушите му, осъзна със стон тя. Летеше във въздуха, изстреляна от ритника на високия, прелетя десетина стъпки, ако не и повече, и падна по гръб. Скочи на крака и замахна с ножа си там, където логиката на атаката трябваше да доведе високия… Острието разсече празен въздух. Високият стоеше до тиса и я гледаше по начин, който можеше единствено да я вбеси. Гледаше я с усмивка. Забавно му беше.

Тя изръмжа и се хвърли в атака, забравила за предпазливостта, която жрецът ѝ беше втълпявал с помощта на сопата си. Направи фалшиво движение наляво, после замахна да прониже рамото на високия… Ножът отново разсече празен въздух. Тя залитна, загубила равновесие. Завъртя се на пета и го видя да стои наблизо, все така усмихнат.

Хвърли се към него, ножът ѝ затанцува в сложна серия от посичащи и пронизващи удари, придружени от също толкова мълниеносна серия удари с крака… Нито един не го уцели.

Наложи си да спре, поемаше си накъсано дъх, опитваше се да овладее гнева и омразата. „Ако една атака се провали, оттегли се. — Думите на жреца звучаха ясно и силно в главата ѝ. — Оттегли се в сенките и чакай друга възможност. Отецът винаги възнаграждава търпението.“

Изръмжа за последно на високия и се обърна, готова да хукне и да се изгуби в мрака…

— Имаш очите на баща си.

ТРЪГВАЙ! — кресна гласът на жреца в главата ѝ. Но вместо да хукне, тя се обърна бавно. Изражението на високия се беше променило, тъга бе заела мястото на усмивката.

— Къде е? — попита троснато тя. — Къде е бащиното ми оръжие, Мрачен меч?

Той вдигна вежди.

— Мрачен меч. От години не бях чувал това име. — Върна се при огъня, хвърли няколко клонки върху жарта и щракна с огнивото.

Тя погледна към гората, после към бивака на високия, себеомраза и дълбоко объркване горяха в сърцето ѝ. „Слабачка, страхливка.“

— Ако ще оставаш, остани — каза Мрачния меч. — Ако ще бягаш, бягай.

Тя си пое дълбоко дъх, прибра ножа в канията и седна срещу него край разгарящия се огън.

— Мрачното те спаси — каза му обвинително. — Нечестивите ти магии са обида към любовта на Отеца.

Той изсумтя развеселено, подклаждайки огъня.

— По подметките ти има фъшкии от Уорнсклейв. Градските фъшкии имат характерна миризма. Трябваше да се скриеш така, че вятърът да не духа откъм теб.

Тя погледна обувките си и се срита мислено. Идеше ѝ да изстърже мръсотията от подметките си, но не го направи.

— Виждаш неща с Мрачното си зрение, иначе как би разбрал за баща ми?

— Имаш неговите очи, както казах. — Мрачния меч седна, посегна, взе една кожена торба и я метна към нея над огъня. — Дръж. Изглеждаш ми гладна.

В торбата имаше сушено месо и няколко овесени питки. Тя не обърна внимание нито на храната, нито на звуците, които издаваше празният ѝ стомах.

— Да де, знаеш какви са били очите му, защото ти си го убил — каза тя.

— Всъщност не го убих аз. Колкото до онзи, който го уби… — замълча за миг, изопнал лице в сурово изражение, — той също е мъртъв.

— Ти си виновен, ти си наредил нападението срещу неговата свещена мисия…

— Хентес Мустор беше луд фанатик, който уби собствения си баща и вкара Кралството в една ненужна война.

— Верния меч е въздал правосъдието на Отеца, наказал е един предател и се е опитал да ни освободи от вашето еретическо господство. Всяко негово действие е било в служба на Отеца и Неговата любов…

— Сериозно? Това той ли ти го каза?

Тя мълчеше, свела глава да скрие гнева си. Баща ѝ не ѝ беше казвал нищо, тя никога не го беше виждала, и този заразен от Мрачното еретик очевидно го знаеше.

— Просто ми кажи къде е — изсъска тя през зъби. — Мечът на баща ми. Той е мой по право.

— Това ли е мисията ти? Свещена мисия в търсене на метър наточена стомана? — Посегна към големия платнен вързоп, подпрян на дънера, и ѝ го подаде. — Вземи този, ако искаш. Изработен е с по-голямо умение от меча на баща ти.

— Оръжието на Верния меч е свещена реликва, описана като такава в Единадесетата книга, благословен от Световния отец да донесе обединение на Обичаните и край на еретическото господство.

Това, изглежда, го развесели още повече.

— Всъщност беше най-обикновено оръжие ренфаелска направа, оръжие на беден рицар или наемник. Без злато или скъпоценни камъни по дръжката, които да повишат стойността му.

Въпреки презрението думите му тежаха.

— Бил си там, когато са взели меча от мъченическите останки на баща ми. Кажи ми къде е или се кълна в Отеца, че ще трябва да ме убиеш, защото ще те преследвам до края на дните ти, Мрачен меч.

— Вейлин — каза той и остави вързопа с меча до себе си.

— Какво?

— Така се казвам. Дали ще можеш да се обръщаш към мен с името ми, как мислиш? Може и с лорд Ал Сорна, ако си падаш по официалностите.

— Мислех, че правилното обръщение е „брат“.

— Вече не.

Тя се сепна от изненада. „Напуснал е Ордена?“ Това бе невъзможно, абсурдно… някакъв номер, без съмнение.

— Как разбра къде да ме намериш? — попита той.

— Корабът ти е спрял в Южна кула, преди да отплава към Уорнсклейв. Мразен човек като теб трудно остава незабелязан. А новините пътуват бързо сред Обичаните.

— Значи не си сама в това велико начинание?

Тя стисна зъби, преди да се е впуснала в поредната си гневна тирада. „Защо не му кажеш всичките си тайни, кучко безполезна?“ Стана и му обърна гръб.

— Това не свършва тук…

— Знам къде да го намеря.

Тя се поколеба, после погледна през рамо. Изражението му беше съвсем сериозно.

— Къде? Кажи ми, щом знаеш.

— Ще ти кажа, но имам условия.

Тя скръсти ръце пред гърдите си, лицето ѝ се смръщи от презрение и погнуса.

— Значи великият Вейлин Ал Сорна се пазари за женска плът като всеки друг мъж?

— Не. Както сама каза, трудно е да остана незабелязан. Трябва ми някаква маскировка.

— Маскировка?

— Да, ти ще си маскировката ми. Ще пътуваме заедно, като… — Замисли се за миг. — Като брат и сестра.

Да пътуват заедно. Да пътува с него? Само от мисълта за това ѝ се пригади. Но мечът… „Мечът е всичко. Дано Отецът ми прости.“

— Закъде ще пътуваме?

— За Варинсхолд.

— Това е на три седмици път оттук.

— Повече, защото трябва да спра на едно място по пътя.

— И като стигнем във Варинсхолд, ще ми кажеш къде да намеря меча?

— Давам ти думата си.

Тя седна отново, но без да го поглежда. Толкова лесно се беше поддала на манипулацията му, мразеше и него, и себе си за това.

— Съгласна съм.

— В такъв случай опитай се да поспиш. — Отдръпна се от огъня, легна и се зави с плаща. — О — каза той. — Как да ти викам?

Как да ти викам. А не как се казваш. Очакваше, че ще го излъже. Реши да го разочарова. Когато високият погледнеше смъртта в очите, тя искаше да знае името на жената, която го е убила.

— Рева — каза тя. „Кръстена съм на майка си.“

Събуди се рязко, стресната от някакъв шум — високият разритваше жаравата на огъня да я угаси по-бързо.

— По-добре хапни — каза той и кимна към кожената торба. — Чака ни много път днес.

Тя изяде две овесени питки и пи вода от манерката му. Гладът ѝ бе стар приятел, не помнеше и ден, когато да е отсъствал от живота ѝ. „Истински Обичаните — беше ѝ казал жрецът първия път, когато я остави на студено през цялата нощ, — не се нуждаят от друга храна освен от любовта на Отеца.“

Поеха на път още преди слънцето да се е изкатерило над дърветата и Ал Сорна зададе безмилостно темпо с дългите си ритмични крачки.

— Защо не си купи кон в Уорнсклейв? — попита тя. — Мислех, че благородниците винаги яздят.

— Парите трудно ми стигат за храна, какво остава за кон — отвърна той. — Освен това пешаците привличат по-малко внимание.

„Защо толкова държи да се крие от собствения си народ? — чудеше се тя. — Само да бе споменал името си в Уорнсклейв и щяха да го позлатят, че и най-хубавия кон от градските обори щяха да му дадат.“

Ала той определено се криеше, извръщаше глава и смъкваше още по-ниско качулката си всеки път, когато по пътя се зададеше каруца. „Не знам за какво се е върнал — реши накрая тя, — но със сигурност не се е върнал за слава.“

— Много те бива с ножа — каза той, когато спряха да си починат за кратко.

— Не достатъчно — измърмори тя.

— Умения като твоите са резултат от сериозно обучение.

Тя отхапа от овесената питка и не каза нищо.

— Когато бях на твоите години, не бих се провалил така. — Не я дразнеше, просто изтъкваше факт.

— Това е защото вашият нечестив орден ви бичува като кучета от най-ранна възраст и ви учи да убивате.

За нейна изненада той се засмя.

— Така си е. С какви други оръжия можеш да си служиш?

Тя поклати намусено глава. Нямаше да му даде повече информация от крайно необходимото.

— Със сигурност можеш да стреляш с лък — продължи той. — Всички кумбраелци го могат.

— Е, аз пък не мога! — тросна се тя. Истина беше. Жрецът ѝ беше казал, че не ѝ трябва да борави с друго освен с ножа и че лъкът не бил за жени. Той имаше свой лък, разбира се, всички кумбраелски мъже имаха, без значение дали са жреци, или не. Болката от побоя, който ѝ бе нанесъл, след като откри, че тайно се е опитвала да усвои изкуството на лъка, се доближаваше до болката и унижението, които сама си бе причинила с откритието, че да опънеш тетивата на дълъг лък изисква повече сила, отколкото тя има в ръцете си. Факт, който я вбесяваше и до ден-днешен.

Продължиха мълчаливо по пътя и до мръкване изминаха още двайсетина мили. Той спря да стъкне бивак по-рано от предната вечер, запали огън, заръча и да го поддържа и понечи да хлътне в гората.

— Къде отиваш? — попита тя. Подозираше, че просто ще я зареже.

— Да видя какви дарове може да ни предложи гората.

Нощта вече настъпваше, когато той се върна с дълъг клон от ясен. След вечеря седна край огъня и започна да дялка клона с късия си моряшки нож, отделяше вейките и кората с опитни движения. Не обясни какво прави и скоро тя отстъпи пред любопитството си.

— Какво правиш?

— Лък.

Тя изсумтя, започваше отново да се ядосва.

— Подаръци от теб няма да приема, Мрачен меч.

Той не вдигна очи от работата си.

— За мен е. Скоро ще трябва да тръгна на лов, за да се храним.

Още две вечери работи по лъка, изтъняваше краищата и оформяше средата. Вместо тетива използва резервна връзка за обущата си, обтегна я между двата жлеба, издялкани в краищата на лъка.

— Никога не съм бил добър стрелец — каза замислено. Дръпна с пръст изпънатата тетива и тя издаде нисък тон. — За разлика от брат ми Дентос. Той сякаш беше роден с лък в ръката.

Рева знаеше историята за брат Дентос, тя беше част от легендата. Прочутият брат стрелец, който го спасил, докато алпиранските обсадни машини горели, и само ден по-късно попаднал на алпиранска засада и загинал. Според легендата Мрачния меч изпаднал в дива ярост и напоил с кръв пясъците, изклал безпощадно нападналите ги из засада алпиранци, макар те да молели за милост. Рева хранеше сериозни съмнения в правдивостта на тази история, на тази и на многото други измишльотини, които мълвата приписваше на Вейлин Ал Сорна, но лекотата, с която бе отблъснал нападението ѝ преди няколко дни, я навеждаше на мисълта, че зад епичните преувеличения може и да се крие зрънце истина.

Той издялка стрели от други ясенови клони. Изостри ги в единия край, защото нямаха метал за истински върхове.

— Би трябвало да свършат работа за птици — каза той. — Виж, глиган с тези няма как да сваля, само метални върхове могат да пробият ребрата.

Нарами лъка и навлезе в гората. Тя изчака цели две минути, после изруга под нос и тръгна след него. Откри го клекнал зад дънера на стар дъб, запънал стрела в тетивата. Чакаше неподвижно, вперил поглед в туфа висока трева на малката полянка отпред. Рева се приближи уж предпазливо, но успя да стъпи на суха съчка и пукотът отекна силно. Три фазана излетяха от тревата и забиха мощно с криле да се издигнат. Тетивата на Ал Сорна звънна и една от птиците падна на земята. Вейлин стрелна Рева с укорителен поглед и отиде да я прибере.

„Не бил добър стрелец — помисли тя. — Пак излъга, проклет да си.“

Когато на сутринта се събуди, беше сама в бивака. Мрачния меч несъмнено бе отишъл отново на лов, макар лъкът му да стоеше опрян на едно повалено дърво. Чувстваше се странно, натежала някак, и си даде сметка, че за пръв път в живота си се събужда с пълен стомах. Ал Сорна беше опекъл фазана на шиш, като преди това го бе натрил обилно с мащерка. Сладка мазнина се стичаше по брадичката ѝ, докато нагъваше. Хвана го, че я гледа с усмивка, и това я накара да му обърне намусено гръб, но не и да спре да се храни.

Погледът ѝ се задържа на лъка. Беше по-малък от дългия лък, който се бе подиграл толкова жестоко с усърдието ѝ, по-тънък и несъмнено по-лесен за опъване. Тя се огледа, после взе лъка и една стрела от импровизирания колчан, който Ал Сорна беше оплел от трева. Усещаше го лек в ръцете си, по мярка. Прицели се в тънкия ствол на една бреза — лесна мишена на десетина метра разстояние. Лъкът се оказа по-труден за опъване от очакваното и събуди спомени за часовете безуспешни упражнения с дългия лък преди години, но поне успя да изтегли тетивата до бузата си, преди да стреля. Стрелата се отплесна в брезата и изчезна в туфа папрати зад нея.

— Не е зле. — Ал Сорна се приближаваше през храсталаците, понесъл в полите на наметалото си прясно набрани гъби.

Рева метна лъка към него, наведе се и извади ножа си.

— Балансът му не е добър — измърмори тя. — Стреля накриво.

Стисна косата си на тила и се зае с ритуалното подстригване, което правеше два пъти в седмицата.

— Недей — каза Ал Сорна. — Трябва да минеш за моя сестра, а азраелските жени носят косата си дълга.

— Азраелските жени са суетни повлекани. — Отряза решително един кичур и го пусна на земята.

Ал Сорна въздъхна.

— Е, сигурно можем да казваме, че си малоумна. И че още от малка имаш навика да си режеш косата. Милата ни майчица така и не успя да те отучи.

— Да не си посмял! — озъби му се тя. Той ѝ отвърна с усмивка. Тя изскърца със зъби и прибра ножа в канията.

Ал Сорна остави лъка и колчана до нея и каза:

— Вземи ги. Аз ще си направя друг.

Следващия ден Ал Сорна не вървеше по-бавно, но Рева с изненада установи, че ѝ е все по-лесно да поддържа темпото му, не на последно място защото вече се хранеше добре. Вървели бяха близо час, когато Ал Сорна спря и вдигна глава, ноздрите му се разшириха. След миг и Рева го усети — вятърът от запад носеше неприятна миризма, остра, на развала. И тя като него познаваше тази миризма, усещала я беше неведнъж.

Той не каза нищо, само свърна от пътя и тръгна към гората. Тук, на север, гората не беше толкова гъста, но все още имаше гъсталаци, където да си направят бивак и да ловуват. Рева забеляза как движенията му се променят — с наближаването на дърветата раменете му се приведоха, ръцете му се отпуснаха, пръстите му се разпериха, готови да посегнат към нещо. Виждала бе жреца да се движи по подобен начин, но не с такова несъзнателно изящество като Ал Сорна, и изведнъж си даде сметка, че Мрачния меч е по-добър от жреца, макар винаги да бе смятала, че никой не може да е по-добър от него. Никой човек не превъзхождаше жреца, защото неговите умения бяха резултат от благословията на Отеца. Ала ето че този еретик, този враг на Обичаните, се движеше с такава хищническа грация, че всяко състезание между него и жреца можеше да завърши само по един начин. „Била съм глупачка — реши тя. — Да го нападна така… Когато настъпи моментът да го убия, трябва да съм… по-хитра. Или по-добре подготвена.“

Последва го на известно разстояние. Зачуди се дали да не опъне лъка и да го простреля, но бързо се отказа. Уменията ѝ на стрелец не бяха заплаха за онова, което ги чакаше сред дърветата. Затова извади опипом ножа, без да изпуска от поглед гората пред себе си. Уви, не видя друго движение освен на клоните, които се полюшваха под ласките на вятъра.

Намериха труповете на двайсетина метра навътре сред дърветата, три на брой — мъж, жена и дете. Мъжът беше вързан с конопено въже за едно дърво, устата му — запушена, голите му гърди бяха омазани със засъхнала кръв от шията до кръста. Жената беше гола и плътта ѝ носеше белези на продължителни изтезания, синини и плитки порезни рани. Един от пръстите ѝ бе отсечен, докато е била жива, ако се съдеше по многото изтекла кръв. Момчето едва ли беше на повече от десет, голо като майка си и насилено по подобен начин.

— Разбойници — каза Рева. Вгледа се по-отблизо във вързания за дървото мъж и видя как се е впило в плътта му въжето, пристягащо парцала в устата му. — Изглежда, са го накарали да гледа.

Погледът на Ал Сорна се плъзгаше по грозната сцена с напрежение, каквото Рева не беше виждала у него досега, обхождаше земята, търсеше следи.

— Случило се е най-малко преди ден и половина — каза тя. — И да има следи, ще са стари. Вече са в най-близкото градче, пият и плащат на курви с плячката, която са взели от тези нещастници.

Той се обърна и я прикова с гневен поглед.

— Любовта на твоя Световен отец май те прави доста студена.

Тя се ядоса и стисна по-силно дръжката на ножа.

— Тази земя е пълна с грабежи и убийства, Мрачен меч. И преди съм виждала кръв. Имаме късмет, че още не са ни нападнали разбойници.

Гневът и напрежението в погледа му се отляха, той изправи рамене и сякаш се отърси от хищническия си хъс.

— Най-близкото градче е Рансмил.

— Не ни е на път.

— Знам. — Отиде при трупа на мъжа и сряза въжетата, които го придържаха към дървото. — Събери дърва — каза ѝ. — Много дърва.

Мина още ден, докато стигнат до Рансмил, няколко схлупени къщи около воденица на брега на река Аверн. Пристигнаха късно вечерта и завариха градчето в разгара на някакво празненство — горяха безброй факли, а местните се бутаха около полукръг от шарени фургони.

— Актьори — каза с погнуса Рева, като видя фриволните и дори вулгарни рисунки по стените на фургоните. Пробиха си бавно път сред множеството. Ал Сорна бе смъкнал качулката ниско над лицето си, но предпазливостта му беше излишна, защото вниманието на публиката бе приковано от дървената сцена в центъра на фургонения полукръг. Мъжът на сцената беше с тясно лице, облечен с риза от яркочервена коприна и прилепнал клин в черно и жълто, пееше и свиреше на мандолина, а една жена с рокля от полупрозрачен шифон танцуваше около него. Мъжът свиреше добре, гласът му беше чист и звучен, но не той, а танцът прикова вниманието на Рева, грациозни и прецизни движения, които привлякоха погледа ѝ както пламък омагьосва молец. Голите ръце на жената сякаш излъчваха своя светлина в сиянието на факлите, а очите ѝ, грейнали и сини под прозирния воал…

Рева от клони поглед, затвори очи и заби нокти в дланите си. „Световни отче, отново те моля за прошка…“

— Ръката на любимата държа — пееше мъжът с червената риза последния куплет на „Отвъд долината“. — По бузата ѝ стича се сълза. В Отвъдното усмивката ѝ аз ще взема. И там ще чакам свойта… — Млъкна, а очите му, зърнали нещо сред тълпата, се разшириха. Рева проследи погледа му… мъжът гледаше право към закачуленото лице на Ал Сорна. — … севда — довърши с усилие мъжът. Публиката избухна в аплодисменти въпреки препъването накрая.

— Благодаря ви, приятели! — Музикантът се поклони дълбоко и вдигна ръка към танцьорката. — С прекрасната Елора ви благодарим от сърце. Моля ви да покажете одобрението си по обичайния начин. — И посочи оставената пред сцената кофа. — А сега, скъпи приятели… — гласът му спадна, лицето му се изопна скръбно, — подгответе се за последното ни изпълнение тази вечер. Приказка за велико приключение и долно предателство, за пролята кръв и откраднато съкровище, подгответе се за „Отмъщението на пирата“! — Разпери широко ръце, после хвана за ръка момичето и слезе от сцената с бърза крачка, затруднена от видимо накуцване. Двама мъже заеха местата им на дървената сцена, облечени с пъстри костюми, наподобяващи дрехите на мелденейски моряци.

— Виждам кораб, капитане! — каза по-ниският, след като аплодисментите стихнаха, вдигнал пред окото си дървен далекоглед, насочен към въображаемия хоризонт. — От Кралството, чини ми се. Богата плячка, ако са рекли боговете.

— Богата, я! — съгласи се по-високият, с фалшива брада от разчепкана вълна и червен шал на главата. — И много кръв, с която да заситим жаждата на боговете.

Ал Сорна я докосна леко по рамото, докато двамата пирати на сцената се смееха зловещо. Кимна ѝ наляво и тя го последва през тълпата към една пролука в линията на фургоните. Рева не се изненада, когато завариха там музиканта, с блеснали в сенките очи, които грейнаха още по-силно, когато Ал Сорна свали качулката си.

— Сержант Норин — каза Ал Сорна.

— Милорд — прошепна мъжът. — Чух че… само слухове, но…

Ал Сорна пристъпи напред и го прегърна. Лицето на музиканта изразяваше пълно недоумение.

— Много се радвам да те видя, Джанрил — каза Ал Сорна и се дръпна назад. — Много.

— Историите за смъртта ти са стотици — каза менестрелът, докато вечеряха. Бяха ги поканили във фургона, който музикантът делеше с Елора. Тя беше сменила прозрачната си танцова одежда с обикновена сива рокля и им бе сготвила яхния с кюфтенца. Рева се стараеше да не поглежда към нея, забила поглед в чинията си. Ал Сорна я беше представил като „Рева, моята фалшива сестра за следващите няколко седмици“. Джанрил Норин само кимна и я прикани да се чувства у дома си. И да го мъчеше любопитство за истинската природа на отношенията ѝ с Ал Сорна, с нищо не го показа. „Войниците не задават излишни въпроси на своите командири“, помисли си тя. — И още толкова има за бягството ти — продължи Норин. — Казват, че си направил боздуган от оковите си с помощта на Покойните и си избягал от занданите на императора сред река от кръв. Написах песен за това, публиката много я харесва.

— Е, боя се, че ще трябва да напишеш друга — каза Ал Сорна. — За това как просто са ме пуснали да си тръгна.

— Аз пък мислех, че първо си отишъл на Мелденейските острови — каза Рева, без да крие подозрителността си. — Убил си главния пират и си спасил принцеса.

Той сви рамене.

— Бях на островите, но не съм правил друго, освен че участвах в една пиеса. Макар че не съм добър актьор.

— Добър актьор или не, милорд — каза Норин, — в нашата трупа си добре дошъл. За колкото време е необходимо.

— Тръгнали сме към Варинсхолд. Ако отивате натам, с радост ще ви придружим.

— Ние отиваме на юг — каза Елора. — Летният панаир в Мелинскоув винаги ни носи добра печалба. — Имаше сдържаност в тона ѝ, присъствието на Мрачния меч явно я изправяше на нокти. „Умна е и знае, че той носи смърт със себе си“ — заключи Рева.

— Отиваме на север — каза ѝ с равен тон Норин, после се усмихна на Ал Сорна. — Панаирът във Варинсхолд ще е също толкова доходоносен.

— Ще си платим за пътя — каза Вейлин на Елора.

— И дума да не става, милорд — възрази Норин. — Стига ни, че мечът ти ще е на наша страна. При толкова разбойници напоследък…

— Като говорим за това, попаднахме на последното им дело. На няколко мили назад по пътя. Семейство, ограбено и убито. Всъщност точно затова дойдохме тук, да въздадем справедливост. Да сте забелязали някой подозрителен?

Норин се замисли.

— В кръчмата, днес следобед. Шумна групичка. Дрипави, но имаха пари за бира. Нямаше да им обърна внимание, но единият имаше златен пръстен на верижка около врата си. Малък пръстен, женски по-скоро, не че съм голям специалист по бижутата. Вдигна се врява, когато кръчмарят отказа да им продаде една от дъщерите си. Намеси се стражата и им каза или да си налягат парцалите, или да се махат от градчето. На миля надолу по реката има лагер на скитници. Ако не са се върнали в гората, най-вероятно ще ги намерим там.

При последното изречение Елора се напрегна видимо, явно заради множественото число в първо лице.

— Ако са пили много, значи тази нощ ще спят — каза Ал Сорна. — И утре заран ще са на същото място. Трябва да си платят за стореното, но това означава да съобщим на градската стража, а аз се надявах да не привличам излишно внимание към себе си.

— Има и други начини да се въздаде справедливост, милорд — изтъкна Норин. — Ако си спомням правилно, имаше времена, когато редовно наказвахме разбойници за престъпленията им.

Ал Сорна погледна към вързопа с меча, подпрян в един ъгъл на фургона.

— Не, вече не съм лорд-маршал и не налагам кралското правосъдие. Явно няма как да заобиколим стражата. Утре сутрин ще намеря капитана им.

След вечеря Норин седна на стъпалата на фургона, засвири на мандолината и двамата с Елора запяха. Останалите актьори се събраха да послушат и току им подвикваха да изпълнят любима песен. Рева и Ал Сорна привличаха любопитни погледи, а ако се съдеше по страхопочитанието в очите на мнозина, истината за спътника ѝ не беше останала в тайна. Ала думите на Норин, че младото момиче и старият му приятел от Вълчите бегачи са негови гости и никой да не ги притеснява, явно бяха достатъчни, защото актьорите сдържаха любопитството си и не задаваха въпроси.

— Не прилича на войник — отбеляза Рева. Двамата с Ал Сорна се бяха отделили на известно разстояние от трупата и седяха край малък огън, който да ги пази от нощния хлад.

— Винаги е бил повече менестрел, отколкото войник — каза Ал Сорна. — Но във важните моменти се сражаваше храбро. Радвам се, че се е оттеглил. Изглежда щастлив с трупата си.

Рева погледна към Елора, усмихната, опряла лакът на коляното на Норин. „И как иначе“ — помисли си тя.

С напредването на нощта актьорите се разотидоха по фургоните си, Норин и Елора — също. Норин им даде дебели одеяла и меки кожи да си постелят, лукс, който замая главата на Рева. През по-голямата част от живота си бе спала на гола земя. „Удобството е капан — казваше жрецът. — Препятствие пред любовта на Отеца, защото ни прави слаби и уязвими пред еретическото господство.“ Веднъж я наби, задето беше скрила в плевнята чувал със слама, на който да спи.

Рева изчака цели два часа. Ал Сорна никога не хъркаше, спеше почти без да помръдне и без да издаде звук. Тя го наблюдава още известно време, следеше лекото повдигане и спадане на гърдите му под одеялото, после се измъкна изпод завивките, взе си обувките и тръгна боса към реката. Спря на брега да си наплиска лицето, обу се и тръгна надолу по течението.

Лесно откри лагера на скитниците — миризмата на пушек я предупреди доста преди да види скупчените бараки и палатки. Гореше само един огън, малцината обитатели на лагера се смееха и говореха високо. Четирима мъже, които си подаваха бутилка. „Явно са подплашили останалите“ — помисли си тя. Промъкна се по-близо. Чуваше гласовете им ясно.

— Изчука оная кучка, след като тя умря бе, Кела! — засмя се един от мъжете. — Бахти животното си, да чукаш труп.

— Аз поне не таковах момчето — заяде се другият. — Против природата е.

Рева не виждаше причина да отлага повече. Трябваше да действа бързо, преди Ал Сорна да е усетил отсъствието ѝ.

Четиримата млъкнаха, като я видяха да влиза в лагера, но изненадата им бързо отстъпи пред пиянска похот.

— Търсиш си къде да спинкаш ли, сладурано? — каза най-едрият. Имаше гъста рошава грива и изпития вид на човек, който живее ден за ден под открито небе и не се храни редовно. Имаше и златен пръстен на верижка около врата. „Малък пръстен, женски по-скоро, не че съм голям специалист по бижутата.“ Рева си спомни голата жена с отрязания пръст.

Не каза нищо, само го гледаше.

— Имаме достатъчно място — продължи мъжът и тръгна към нея, залиташе. — Всички други се ометоха. Нямам представа защо.

Рева продължи да го гледа и да мълчи. Колкото и да беше пиян, явно някакъв инстинкт се задейства в главата му, защото той спря на няколко крачки от нея и примижа.

— Какво дириш тук, моми…

Ножът се хлъзна от канията, Рева се стрелна приведена напред, после се изправи в движение, острието сряза гърлото му, а тя отскочи встрани от падащия мъж и кръвта, която струеше през пръстите му.

Уби втория, преди да се е опомнил — скочи към него, уви крака около гърдите му и заби ножа дълбоко в рамото му, два пъти. Стрелна се към третия, който се опитваше да измъкне от колана си къса тояга. Разбойникът успя да замахне веднъж, но Рева избегна удара с лекота — приведе се, претърколи се на земята и преряза в движение ахилесовото му сухожилие. Мъжът се строполи с псувни и крясъци. Рева се обърна към четвъртия. Той местеше трескаво поглед между нея и повалените си другари, стиснал нож с дълго острие. Зяпна я за последно с ужас в очите, захвърли ножа и хукна да бяга. Почти беше стигнал до спасителния мрак на дърветата, когато ножът ѝ го настигна и се заби между плешките му.

Рева отиде при трупа на първия, когото беше убила, обърна го по гръб и скъса верижката с пръстена от врата му. В колана му имаше хубав ловджийски нож, от онези, които бяха на въоръжение в Кралската гвардия, ако можеше да се съди по полковия герб върху дръжката. Рева взе ножа, прибра пръстена в джоба си и отиде при онзи със срязаното сухожилие, който редеше отчаяни молби през сълзи, сополи и слюнка.

— Не се тревожи, Кела — каза му тя. — Обещавам да не чукам трупа ти.

Елора им направи закуска от яйца и пържени в масло гъби. „Не само танцува чудесно, но може и да готви“ — помисли си Рева с пълна уста. Изчака Елора и Норин да се заемат с фургона, после извади пръстена от джоба си и го метна на Ал Сорна. Той дълго го гледа.

— Слънцето и луната — каза тихо накрая.

Рева се намръщи.

— Какво?

Той вдигна пръстена, така че и тя да го види — две преплетени кръгчета, гравирани от вътрешната страна на халката, едното в пламъци.

— Били са Отричащи.

Тя вдигна рамене и се върна към закуската си.

— Телата — каза Ал Сорна.

— В реката са.

— Много професионално от твоя страна.

Тя вдигна глава, стресната от острия му тон, и видя в погледа му нещо, което разпали наново гнева ѝ. Разочарование.

— Не съм тук по свой избор, Мрачен меч — каза му. — Тук съм за оръжието на Верния меч, за да спечеля любовта на Отеца, като съсипя нечестивото ви кралство. Не съм ти нито приятел, нито сестра, нито ученичка. И пет пари не давам за одобрението ти.

Джанрил Норин се изкашля, нарушавайки тежкото мълчание, възцарило се след тези думи.

— Да потърсим капитана на стражата, милорд. Ако ще го правим днес.

— Няма да е необходимо, Джанрил. — Ал Сорна метна пръстена на Рева. — Твой е, заслужила си го.

2. Френтис

Мъжът с бръснатата глава изплю кръв на пясъка, изхъхри за последно и умря с тих стон. Френтис хвърли меча си до трупа и зачака, неподвижен и мълчалив, само тежкото му дишане нарушаваше тишината. Тази битка беше по-трудна от обичайното — четирима врагове вместо трима или двама. Роби притичаха от тъмните ниши в стената на ямата да почистят, извлякоха труповете и прибраха меча му. Гледаха да стоят на разстояние от Френтис. Понякога убийственият гняв, подклаждан грижливо от надзирателя, не стихваше веднага.

— Забележително — каза някой отгоре. Днес зрителите бяха трима — надзирателят, господарят и някаква жена, която Френтис не беше виждал досега. — Не е за вярване, че е станал още по-добър, Вастир — продължи господарят. — Поздравления.

— Водя се единствено от желанието си да ви служа, съветнико — каза надзирателят с точната доза раболепие. Беше усърден по природа и никога не преиграваше.

— Е? — обърна се господарят към жената до себе си. — Достоен ли е за одобрението на нашия Съюзник?

— Не говоря от името на Съюзника — каза жената. В нейния тон, забеляза Френтис, нямаше и помен от ласкателство, нито от уважение дори. — Дали е достоен за моето одобрение обаче…

Обвързан, Френтис не би могъл да даде израз на изненадата си, нито на друга емоция без изричното разрешение на надзирателя, но все пак трепна невярващо, когато жената скочи в ямата. Стените бяха високи десет стъпки, но тя се приземи с отработена лекота. Облечена беше с официалните одежди на воларианска аристократка, тъмната ѝ коса бе прибрана назад, лицето ѝ притежаваше котешка красота, а очите ѝ грееха заинтригувано, докато измерваше с поглед голото му тяло.

— По-хубав е, отколкото очаквах — измърмори тя. Вдигна глава да погледне надзирателя и повиши глас: — Защо няма белези по лицето?

— Никой никога не е успял да му остави белези, почитаема милейди — извика в отговор Вастир. — Неколцина почти успяха, броят се на пръсти за всичките тези години, но когато дойде при нас, той вече притежаваше завидни умения.

— Притежавал си завидни умения, красавецо? — обърна се жената към Френтис, после се намръщи, подразнена от мълчанието му. — Нека говори — извика тя на надзирателя.

Вастир надникна към Френтис през ръба на ямата и той усети как връзката се разхлабва едва доловимо.

— Е? — подкани го жената.

— Аз съм брат от Шестия орден — каза той.

Жената вдигна вежда, заинтригувана или раздразнена от липсата на почтително обръщение.

— Дано ми простите, почитаема милейди — викна Вастир. — Колкото и наказания да налагаме, той отказва да говори учтиво, а изрично ни предупредиха, че не бива да умира другояче освен в ямата.

Жената махна нетърпеливо с ръка и каза рязко:

— Мечове!

Кратък смут при ръба на ямата — тих спор между господаря и надзирателя, от който Френтис различи думите: „просто го направи, Вастир!“. Още едно кратко забавяне, после в ямата паднаха два къси меча, на пясъка между Френтис и жената.

— Добре — каза делово тя и изхлузи робата от раменете си. Вече беше гола като него. Тялото ѝ беше стройно и атлетично, с ясно очертаните мускули на човек, който тренира усилено от години, и безспорно беше много красиво. Но не извивката на ханша ѝ, нито добре оформените гърди привлякоха вниманието на Френтис, а специфичният рисунък на белезите, които покриваха торса ѝ от шията до слабините, рисунък, който той познаваше отлично и интимно. Бяха огледален образ на собствените му белези, матрицата от увредена тъкан, която Едноокия му беше дарил в подземията под западния квартал, преди братята да го открият.

— Хубави са, нали? — попита жената, видяла какво е привлякло вниманието му. Пристъпи и плъзна нежно ръка по завъртулките на гърдите му. — Ценни дарове, родени в болка. — Разтвори длан и я опря в гърдите му, длан, от която се излъчи топлина. Жената въздъхна със затворени очи, сви леко пръсти и ги заби в кожата му. — Силно — прошепна тя. — Никога не е достатъчно силно.

Отвори очи и отстъпи назад. Топлината на допира изчезна.

— Да видим на какво са те научили в този твой орден — каза тя, наведе се да вземе мечовете и му метна единия. — Освободи го! — нареди на Вастир. — Напълно.

Френтис усети колебанието на надзирателя. За петте години в ямите го бяха освобождавали напълно само веднъж и резултатите бяха катастрофални.

— Почитаема милейди — подхвана Вастир. — Простете неохотата на човек, чието единствено желание е да служи…

— Прави каквото ти казвам, лайно тлъсто! — Жената се усмихна за пръв път, все така впила поглед във Френтис. Свирепа усмивка, нетърпелива.

Миг по-късно волята, приковаваща го като дъските на стегалките, които помнеше така ясно от детството си, изчезна. Внезапният прилив на чувство за свобода беше опияняващ, но не трая дълго.

Жената го нападна, вдигнала меч по съвършено права линия към сърцето му, атака изящна, точна и мълниеносна. Неговият меч литна да посрещне нейния и отклони удара в последния момент. Френтис се завъртя в пирует към стената на ямата, скочи, отблъсна се с крака от скалата, извитият му на дъга гръб прелетя на сантиметри над меча, който разсече въздуха под него, приземи се на ръце в средата на ямата, после скочи на крака.

Жената се засмя доволно и нападна, залагайки този път на отработена серия от пронизващи и посичаща удари. Той си спомни, че и преди с виждал тази атака — от един куритай, когото беше убил преди няколко месеца. Така го обучаваха — всеки път му показваха нови трикове, за да усъвършенстват уменията му. Френтис парира всеки неин удар и отвърна със своя серия, научена от друг учител, когото бе мразил навремето заради жестокостта му, но сега си спомни с признателност.

Жената явно не познаваше тази атака, защото парираше ударите му в последния момент, без изяществото отпреди малко. Той я изтласка към стената на ямата и завърши серията си с фалшив удар между очите, който се превърна в страничен замах към бедрото. Мечовете им звъннаха, когато жената парира.

Френтис отстъпи няколко крачки назад и я погледна в очите. Жената все така се усмихваше. Последният ѝ рипост беше твърде бърз. Невъзможно бърз, в интерес на истината.

— Е, май вече ти привлякох вниманието — каза тя.

Френтис също се усмихна. Правеше го рядко и усети лека болка в мускулите на лицето, които реагираха на тази несвойствена мимика.

— Никога не съм убивал жена — каза той.

Тя се нацупи.

— О, не бъди такъв.

Френтис ѝ обърна гръб и се върна в центъра на ямата. За пръв път му даваха право на избор и той щеше да се възползва от него.

— Това може да се окаже проблем — каза тихо жената и Френтис се досети, че неволно е дала глас на мислите си.

— Почитаема милейди? — извика отгоре Вастир.

— Хвърли ми въже! — извика в отговор тя. — Приключих тук. — Махна към Френтис. — Този става за представленията.

— О, да, ще е гвоздеят на програмата в празненствата по случай победата — каза господарят. Облекчението в гласа му се стори странно на Френтис.

— Така е, дълбоко почитаеми — съгласи се Вастир, повлякъл въжена стълба към ръба на ямата. — Бих изпаднал в отчаяние, ако усилията ми отидеха на…

Късият меч на Френтис го прониза в шията, сряза кръвоносни съдове, прекъсна гръбнака и върхът му щръкна от тила, в основата на черепа. Вастир залитна опулен, едновременно ужасѐн и объркан, кръв бликаше от раната и от устата му, после политна напред и се стовари с неприятен звук върху пясъка в ямата.

Френтис изправи рамене и се обърна към жената. Сега вече щяха да го убият — колкото и висока да беше цената му, подобно престъпление не можеше да бъде простено. Само дето усмивката на жената се беше върнала, видя с изумление той.

— Да ти кажа, Арклев — подвикна тя към господаря, който зяпаше невярващо Френтис, — изглежда, си промених мнението.

Жената тъкмо се бе изкатерила по въжената стълба, когато връзката се върна — стегна го така силно и неочаквано, че Френтис загуби равновесие и се строполи на пясъка, а белезите му пламнаха в агония. Вдигна глава и я видя да се усмихва. Усмихваше се и потриваше пръсти, което го подсети за топлината на допира ѝ отпреди малко. „Тя го прави — осъзна той. — Тя ме държи сега!“

Не я изпусна от поглед, докато тя не се оттегли със смях, а след още няколко мъчителни секунди оковите, които стягаха ума му, се стопиха. Господарят се задържа още миг-два край ръба на ямата, слабото му лице изопнато допълнително от страх и гняв, контролирани, но все пак осезаеми за човек, който умее да чете лицата на противниците си.

— Кралството ти ще си плати, задето ти не умря днес, робе — каза господарят. А после изчезна от погледа му и Френтис реши, че едва ли ще го види някога отново. Жалко, защото се бе надявал да изпрати и него в Отвъдното да прави компания на Вастир.

Вратите в нишите се отваряха с трясък и той скочи на крака. Появиха се робите, ала придружени този път от взвод варитаи. Войниците го обградиха с насочени копия, докато робите си свършат работата — извлякоха тлъстия труп на надзирателя, заравниха с гребла окървавения пясък и изчезнаха там, откъдето бяха дошли. Френтис не знаеше какво има от другата страна на вратите в нишите, не искаше и да знае, предвид стоновете на болка и тежък труд, които долитаха оттам нощем.

Един от варитайските войници пристъпи напред мълчаливо — те винаги мълчаха като риби — и остави голям пакет в средата на ямата. След това войниците се изнизаха в колона по един и затвориха вратата.

Френтис отиде при пакета. След битка винаги му оставяха храна. Най-често голяма паница с изненадващо вкусна каша, понякога придружена от порция добре изпечено месо. Държаха да се храни добре. Поне в това отношение бяха съвсем същите като Ордена. Днес пакетът съдържаше и други неща обаче. Освен храната имаше дрехи — семпли и удобни туника и панталон на волариански свободен гражданин, боядисани в синьо. Синият цвят означаваше, че има статут на пътник и му е позволено да се придвижва между провинциите. Имаше също здрави ботуши, кожен колан и наметало от плътен памук.

Френтис разглеждаше дрехите и си мислеше за случилото се преди малко. Как бяха пламнали белезите му. „Къде ще ме отведе тя? — запита се той и сякаш студен юмрук стисна сърцето му. — Какво ще поиска от мен?“

На сутринта спуснаха въжена стълба в ямата. Облякъл бе новите си дрехи, но не можеше да свикне с допира на материята до кожата си след като години наред го бяха държали гол. Белезите го сърбяха. Покатери се по стълбата без колебание, дори не му хрумна да погледне назад и да се сбогува с ямата, която от пет години беше единственият му дом. Пет години, които би предпочел да забрави, макар да знаеше, че ще носи със себе си спомена за всяка битка и всяка смърт, докато е жив.

Жената го чакаше. Сама, без охрана; нямаше нужда от охрана. Без коприни този път, вместо тях скромна рокля на свободна гражданка от средна ръка, сива на цвят. Познанията му за тази земя и нейните порядки бяха оскъдни, ограничени до малкото, което беше научил по пътя насам, след като го бяха заловили в Унтеш, плюс откъслечната информация, извлечена от дочутите разговори между господаря и надзирателя. Знаеше, че сивото е белег за заможност, или най-малкото за собственост, най-вече над роби, но също над земя и добитък. Когато един свободен воларианец натрупаше достатъчно собственост, хиляда роби или други активи със същата стойност, получаваше разрешение да носи черно. Само най-богатите воларианци носеха червено, като господаря.

— Дано си поспал — каза тя. — Чака ни дълъг път.

Още беше обвързан, но усещаше връзката бегло, като лек гъдел по белезите. Не би могъл да стегне новия си колан около врата ѝ и да я удуши, но имаше достатъчно свобода да се огледа. Ямите бяха навсякъде около тях, стотина, ако не и повече, всяка трийсет стъпки в диаметър и десет стъпки дълбока, изкопани в широко скалисто плато, което приличаше на пчелна пита, цялото прорязано от тунели и кухини. От някои ями долитаха звуци на битка, от други — на изтезания, писъци и викове се издигаха в сутрешния въздух, надзиратели обикаляха около ямите и направляваха случващото се вътре, било то обучение или наказание.

— Мъчно ти е, че се махаш? — попита жената.

Оставила му бе достатъчно свобода да говори, но той предпочете да замълчи.

Гняв затъмни погледа ѝ; явно се чудеше дали да не го накаже отново през връзката, да подпали белезите му като преди. Той отвърна на погледа ѝ, без да каже и дума.

За негова изненада жената се засмя.

— Много отдавна не съм имала интересна играчка като теб. Хайде, хубавецо. — Обърна се и тръгна по ръба на платото. То се издигаше над пустинята Вакеш като остров в море от пясък, а когато слънцето се издигнеше в зенита си по обед, на повърхността ставаше толкова горещо, че дори надзирателите бягаха на сянка. Керванските маршрути пресичаха равнината от запад и север. Беше се постарал да запомни всичко това, когато го доведоха тук, когато все още хранеше надеждата, че един ден ще успее да избяга.

Жената го отведе при стъпалата, изсечени като серпантини в западната стена на платото. Спускането им отне почти час. Долу ги чакаше роб с четири коня, два оседлани за езда, два — товарни. Жената взе юздите от роба и го освободи с жест.

— Аз съм овдовяла земевладелка от провинция Ескетия — уведоми тя Френтис. — Пътувам по работа до Миртеск. Ти си моят пътен ескорт, наела съм те да ме заведеш жива, здрава и с неопетнена репутация до крайната цел.

Натовари го с грижата за товарните коне и се метна на по-високия от ездитните, сива кобила, която очевидно я познаваше, защото изпръхтя доволно, когато жената я потупа по врата. Роклята ѝ беше срязана отстрани, така че да язди по мъжки, обкрачила седлото. Голите ѝ бедра изглеждаха бронзови под светлината на утрото. Френтис отклони поглед и се зае с товарните животни.

Товарът им се състоеше предимно от храна и вода, достатъчни, прие той, да им стигнат до Миртеск. Животните бяха добре гледани, не личеше да страдат от нещо, което да ги повали насред пустинята, подковите им бяха широки, но тънки, подходящи за пътуване в пясъка. Спомни си как Алпиранската пустиня беше измъчила конете на разузнавателния му отряд почти до смърт и как накрая се бяха принудили да изкопират номерата, използвани от имперската кавалерия, за да спасят животните си. Спомените за Алпиранската война го навестяваха често и въпреки кръвта, която бяха пролели щедро в обречения си опит да осъществят налудничавата мечта на краля, месеците, които Френтис беше прекарал с Вълчите бегачи, със своите братя, с Вейлин, бяха най-хубавите дни в живота му.

Усети кратко парене в белезите — жената започваше да губи търпение. Френтис затегна каишите на самарите и се метна на своя кон, млад черен жребец. Жребецът беше нервен, пръхтеше и удряше с крак, докато Френтис се настаняваше на седлото. Той се наведе напред, обхвана с длан ухото на жребеца и му зашепна тихо. Животното веднага се успокои и тръгна послушно под натиска на коленете му. Товарните коне поеха след тях.

— Впечатляващо — каза жената и пришпори кобилата. — Виждала съм подобно нещо само няколко пъти досега. Кой те научи?

Гласът ѝ прозвуча заповедно, невидимите му окови се стегнаха едва доловимо.

— Един луд — каза той, спомнил си заговорническата усмивка на инструктор Ренсиал, с която той му сподели тайната на шепота, знание, което не беше предал на останалите новаци в ордена. „Прилича на Мрачното, нали? — добавил бе той и се бе изкискал по своя неприятно пронизителен начин. — Ако знаеха само. Глупаци.“

Не каза друго и жената отпусна юздите на връзката до вече познатия лек гъдел в белезите.

— Ще дойде време — каза тя, докато двамата яздеха рамо до рамо на запад, — когато ще ми разкриеш всичките си тайни, и то по собствено желание.

Ръцете му се свиха в юмруци около юздите, а в гърдите му се надигна вой. Не към жената бе насочена яростта му, а към затвора от белези, защото най-сетне бе осъзнал, че именно те го обвързват, че те са средството, чрез което надзиратели и господари му налагат волята си. Последният дар на Едноокия, окончателното му отмъщение.

Пътуваха до обед, спряха да починат под малки слънчобрани, докато слънцето напичаше безмилостно пустинята, и поеха отново на път, когато сенките се издължиха, а жегата стана поносима. Спряха при малък оазис. Не бяха първите — куп кервани бяха избрали същото място и се готвеха за нощувка. Френтис напои конете и разположи бивака им в края на временното поселище. Керванджиите изглеждаха весел народ, всичките свободни граждани, повечето, изглежда, се познаваха, разменяха клюки и новини, разказваха приказки и пееха песни за разтуха. Преобладаваха хора в синьо, но тук-там имаше облечени в сиво ветерани с дълги бради и повече коне. Неколцина дойдоха при тях да им предложат стока за продан или да попитат за новини от по-далечните краища на империята. Жената ги облъчваше с чар и дружелюбие, любезно отказваше предложените стоки и споделяше по някоя дребна клюка за делата на Съвета и за последните резултати от Надпреварата с мечове, която явно представляваше особен интерес за тези хора.

— Сините пак ли са загубили? — каза един възрастен мъж в сиво и поклати разочаровано глава. — Цял живот ги подкрепям. Две състояния загубих в облози за тях.

Жената са засмя и лапна една фурма.

— По-добре премини към Зелените, дядо.

Той навъси вежди.

— Един мъж не си сменя отбора, както не си сменя кожата.

След известно време ги оставиха на мира. Приключил със задълженията си, Френтис седна до огъня и се зазяпа в нощното небе. Още през първата му година в ордена инструктор Хутрил го беше научил да чете звездите и Френтис знаеше, че дръжката на Меча сочи на североизток. Ако не беше обвързването, щеше да тръгне натам, към Кралството, нищо че пътят беше дълъг.

— В Алпиранската империя — каза жената, полегнала на едно одеяло и подпряла лакът върху копринена възглавничка, — има хора, които забогатяват, залъгвайки наивни глупаци с поличби, които уж четат по звездите. Ако не се лъжа, вашата вяра не разрешава такива дивотии.

— Звездите са далечни слънца — каза той. — Или така поне твърди Третият орден. Няма как слънце, което се намира толкова далече, да има влияние върху нашите дела.

— Кажи ми, защо уби надзирателя, а не господаря?

— Той беше по-близо, а хвърлянето беше трудно. — Обърна се да я погледне. — А и знаех, че ти лесно ще отклониш ножа ми.

Тя кимна, отпусна се на възглавницата си и затвори очи.

— До водата лагерува един мъж. Облечен е като пътник, косата му е прошарена, на едното си ухо носи сребърна халка. Когато луната изгрее напълно, иди и го убий. В дисагите има отрова, зеленото шишенце. Да не останат никакви следи по трупа. Донеси ми всички писма, които откриеш.

Връзката не му пречеше да говори, но той не попита защо трябва да убие онзи човек. Нямаше смисъл да пита.

Също като Правоверните, воларианците предаваха своите мъртви на огъня. Керванджиите увиха прошарения в платно, поляха платното с лампено масло и го подпалиха с факла. Никой не каза нищо, не личеше да скърбят за покойника — явно никой не познаваше издъхналия в съня си мъж, научили бяха единствено името от гражданската му табелка. Казваше се Веркал, име често срещано и най-обикновено. Разпродаваха на търг вещите му, докато Френтис и жената потегляха на път.

— Изпратен е бил да ни следи — каза накрая жената. — В случай, че си се питал. Човек на Арклев, предполагам. Изглежда, съветникът е позагубил от ентусиазма си за нашия велик проект. — Не го казваше заради него, досети се Френтис. Вече бе стигнал до извода, че жената обича да мисли на глас, да разговаря сама със себе си. Още една прилика с инструктор Ренсиал.

След пет дни на път най-после зърнаха Джарвенско море, най-голямото вътрешно езеро на територията на империята, както му бе обяснила жената. Отправиха се към малък пристан в плитък залив, крайната точка на керванджийския маршрут, гъмжащ от пътници и животни. Вътрешното море беше голямо и тъмно под безоблачното небе, високи планини издигаха силуети зад омарата по западния бряг. Превозът струваше по пет квадрата на човек, плюс пет кръга за конете.

— Това е истински обир — каза жената на капитана, докато му отброяваше монетите.

— Може да пробвате с плуване, гражданко — отвърна той с насмешлив поклон.

Тя се засмя кратко.

— Бих накарала моя човек да те убие, но бързаме. — Засмя се отново и двамата с Френтис поведоха конете към палубата.

— Когато за пръв път прекосих това море, превозът струваше един квадрат на човек и един кръг на кон — каза по-късно тя, докато робите се потяха над греблата под бича на надзирател. — Но пък оттогава минаха повече от два века.

Това го накара да смръщи вежди. „Два века? Та тя е най-много на трийсет години.“

Жената се ухили, забелязала учудването му, но не каза нищо повече.

Плаването трая почти целия ден, чак привечер зърнаха брега и град Миртеск. Френтис вярваше, че Унтеш е най-големият град на света, но в сравнение с Миртеск Унтеш приличаше на село. Градът се разливаше в голяма долина, безчет къщи от сив гранит се нижеха във всички посоки, високи кули стърчаха тук-там над сивата маса, а жуженето на хиляди гласове прерасна в рев, когато наближиха пристанището. На кея ги чакаше роб.

— Господарке — поздрави той жената с дълбок поклон.

— Това е Хорвек — каза тя на Френтис. — Грозен е, нали?

Носът на Хорвек явно бе чупен и наместван няколко пъти, по-голямата част от лявото му ухо липсваше, а мускулестите му ръце бяха покрити с белези. Но не това забеляза Френтис, а стойката му — изправените рамене, широкия разкрач. Виждал бе такава стойка много пъти в ямата. Този човек беше куритай, убиец като самия него.

— Пратеникът тук ли е? — попита жената.

— Пристигна преди два дни.

— Наляга ли си парцалите?

— Не са докладвани инциденти в града, господарке.

— Това ще се промени, ако престоят му се проточи.

Хорвек хвана юздите на товарните животни, проби си път през навалицата на кея, а след това ги поведе по неведома плетеница от павирани улици, докато най-сетне не спряха на площад, ограден от прилепени една към друга триетажни къщи. В средата на площада имаше малка грижливо окосена морава, а на моравата се възправяше бронзова статуя на конник. Жената се смъкна от седлото, отиде при статуята и вдигна глава да погледне лицето на конника. Той носеше древна броня, бронзът беше позеленял на много места. Френтис не можеше да чете волариански, но ако се съдеше по подробния надпис, гравиран върху постамента на статуята, този човек бе извършил немалко подвизи.

— По главата пак са срали чайки — отбеляза жената.

— Ще наредя да набият робите, господарке — увери я Хорвек.

Тя се обърна и тръгна към триетажната къща срещу статуята. Вратата се отвори пред нея и робиня на средна възраст се поклони дълбоко. Интериорът беше издържан в изящен мрамор и лъскави орнаменти. Големи картини красяха повечето стени, всичките изобразяваха батални сцени, а на няколко от платната Френтис различи човек, чието лице имаше силна прилика с лицето на бронзовия конник отвън.

— Харесва ли ти домът ми? — попита го жената.

Връзката бе достатъчно хлабава и не му забраняваше да говори, но той и този път замълча. Чу как робинята затаи уплашено дъх, но жената само се засмя.

— Подготви банята — каза тя на робинята, после се обърна към красивото стълбище към втория етаж. Принуди през връзката Френтис да я последва и двамата се качиха по стълбите и влязоха в голяма стая. В единия край на дълга маса седеше мъж, облечен в сиво, прехвърлил петдесетте. Пред него имаше блюдо с печено месо и кристална чаша вино. Мъжът, изглежда, познаваше Френтис.

— Позаякнал си, виждам — каза той на езика на Кралството и отпи голяма глътка от кристалната чаша.

Френтис се вгледа в лицето му, но не откри нищо познато. Имаше нещо в гласа му обаче. Не в тона, а в мелодиката на речта. Освен това непознатият говореше езика на Кралството без следа от волариански акцент.

— Нашият млад приятел пет години е бил в ямите — каза жената на волариански. Приседна на плота на масата, издърпа ниските ботуши, които бе носила в пустинята, и почна да масажира стъпалата си. — Дори куритаите рядко оцеляват повече от една.

— Те нямат закалката на Шестия орден, нали така, Френтис? — Мъжът му намигна и това, също като гласа, му се стори познато.

Жената се вгледа в човека със сивите дрехи.

— Това е по-старо от предишното. Как се казва?

— Карел Теклар, търговец на вино средна ръка с тлъста съпруга и пет отвратителни дечица. От два дни само това правя — пердаша на воля хулиганчетата.

— Дарът?

Мъжът вдигна рамене.

— Незначително гадателско умение, което не е подозирал, че притежава. Макар винаги да се е чудил защо толкова му върви на карти.

— Не е голяма загуба, значи.

— Да — кимна мъжът, изправи се и тръгна към Френтис. Ъгълът, под който кривна главата си, докато го измерваше с поглед, беше влудяващо познат. — Е, какво точно стана в Унтеш, братко? Винаги съм се чудил.

Френтис запази мълчание, поне докато жената не го жегна през връзката да отговори.

— Съветник Арклев Ентрил дойде да преговаря с принц Малциус, след като алпиранците започнаха обсадата, дойде с поздрави и предложения за търговия с Воларианската империя. Претърсих го за оръжия, а той ми стисна ръката. Когато алпиранците удариха здраво стените при последния си щурм, той ме обвърза с волята си и ме принуди да изоставя принца. Изтичах на пристанището и се качих на кораба му.

— Сигурно много те е заболяло — каза мъжът. — Да ти отнемат възможността за геройска саможертва. Поредната история, която инструктор Грейлин да разказва на новаците.

Ставаше все по-объркано. „Как е възможно да знае такива подробности?“

— Не си го слагай на сърцето. — Мъжът му обърна гръб и плъзна поглед из стаята, като го задържа върху рафтовете с оръжия покрай стените. — Малциус оцеля и се върна да управлява Кралството, макар че не се справя с това и наполовина толкова добре, колкото прочутия си баща. Доколкото знам.

— Малциус видя ли те да бягаш? — попита жената.

Френтис поклати глава.

— Аз командвах южния фланг, той — центъра. — „Избягах и оставих двеста добри мъже да умрат — помисли си той. — Те ме видяха да бягам.“

— Значи, от негова гледна точка — каза мъжът, — храбрият брат Френтис, бивш крадец, превъзпитан, издигнат и прославен от службата си в Шестия орден, е загинал геройски в последния щурм срещу обсадения град. — Спогледа се с жената. — Ще стане.

Тя кимна.

— Списъкът?

Мъжът бръкна под ризата си и ѝ метна сгънат пергамент.

— Не очаквах да е толкова дълъг — каза тя, докато плъзгаше поглед по съдържанието му.

— Е, едва ли ще те затрудни. — Мъжът взе кристалната чаша, отпи глътка вино и примижа, сякаш вкусът не му допадна. — А и ще ти помага този наш смъртоносен пакостник, така че…

„Пакостник.“ Норта му викаше така, Баркус също. Само че Норта беше мъртъв, а Баркус би трябвало да се е прибрал по живо по здраво в Кралството.

— Нещо друго? — попита жената.

— Най-късно след сто дни трябва да си в Южна кула. Стигнеш ли там, ще те намерят. Ще се изкушиш да убиеш пратеника. Важно е да не го правиш. Кажи му, че само васалният лорд няма да е достатъчен. Курвата също трябва да умре. Предполагам, че ще има някаква информация за нашия отколешен враг, някаква стратегия как да го убием или поне да го направим уязвим, нещо такова. Детайлите са неясни. Извън това… — Допи виното. Челото му лъщеше от пот, забеляза Френтис. — Само обичайното, вечна болка, ако се провалиш, и така нататък. Чувала си го и преди.

— Никога не е проявявал особена оригиналност в заплахите си. — Жената се смъкна от масата и отиде при една лавица с тънки мечове над камината. — Някакви предпочитания?

Мъжът перна с нокът кристалната чаша, чу се остър звън. Усмихна се на жената.

— Съжалявам, че те разочаровах. — Изпусна чашата на пода, кристалът се пръсна на парчета, а мъжът се отпусна като чувал на стола си, лицето му лъщеше от пот. Погледът му се замъгли, после се фокусира отново за миг, попаднал върху Френтис. — Поздрави ги от мен, братко. Най-вече Вейлин.

„Вейлин.“ Френтис пламна, стегнат рязко в оковите на връзката, прикован до степен на неподвижност. Искаше да се хвърли върху непознатия, да измъкне истината от него, но можеше единствено да беснее вкаменен и да го гледа. Мъжът се ухили за последно.

— Помниш ли онази последна битка, бандата разбойници? Зимата преди да започне войната? — попита той, гласът му бе спаднал до шепот. — Кръвта грееше като рубини на снега. Хубав ден беше…

Очите му се затвориха, ръцете му се отпуснаха безжизнени, малко след това гърдите му спряха да се надигат.

— Така — каза жената и се изхлузи от дрехите си. — Време е за баня, не мислиш ли?

3. Вейлин

„Трябваше да я спра.“

Рева се прицели в чувала със слама, който използваха за мишена, стреля и уцели ръба на кръгчето, което бяха нарисували с въглен в средата. Опита се да скрие доволната си усмивка, но не успя докрай. Купили бяха колчан и стрели от Рансмил, с пера от чайка и широки метални стоманени остриета, подходящи за лов. Всеки ден Рева ставаше рано да се упражнява; в началото се мръщеше на съветите, но после разбра, че са ѝ от полза, и омекна.

— Ръката, с която държиш лъка, все още е твърде вдървена — каза той. — Запомни, че трябва да бутнеш и после да дръпнеш, а не само да дърпаш.

Тя се намръщи раздразнено, но все пак последва съвета му и този път стрелата се заби право в центъра на кръгчето. Погледна го самодоволно — при нея това минаваше за усмивка — и отиде да си прибере стрелите. Спряла бе да реже безмилостно косата си, а и вече не приличаше на изпосталялата хрътка, каквато я помнеше Вейлин от неуспешния ѝ опит да го убие край Уорнсклейв. Понатрупала бе мускулна маса покрай готвенето на Елора.

Откакто напуснаха Рансмил, не бяха отваряли дума за разбойниците. Вейлин знаеше, че няма смисъл да я поучава, вече бе стигнал до заключението, че е силно набожна, до такава степен, че всяка критика би довела до поредното гневно избухване, придружено от поредната тирада за любовта на Отеца. От нейна гледна точка, онези мъже бяха препятствие по пътя ѝ към оръжието на Верния меч, пречка пред волята на Световния отец. Пречка, която тя бе отстранила своевременно, без да си слага грях на душата. Но Вейлин знаеше, че дълбоко в себе си усеща тежестта на стореното. Когато я докоснеше с мислите си, музиката на кръвната песен бе неизменно тъжна, мелодията ѝ дразнеше слуха, дисхармонична и мрачна. Момичето беше повредено, някой насила го беше превърнал в непоколебим убиец. Сигурен бе, че рано или късно Рева ще стигне до същото заключение, но колко години щяха да минат и колко хора щяха да умрат от ръката ѝ преди това, не знаеше.

„Тогава защо не я спря?“ Не спеше, когато тя стана и се измъкна онази нощ. Буден бе и я проследи с кръвната песен, вслушваше се в пиковете и спадовете на мелодията, чул бе струпването на остри тонове, които винаги означаваха едно — убийство. Но така и не хукна след нея, спрян от песента — мелодията бе припламнала тревожно, когато той се надигна с намерение да я последва, за да разоръжат с общи усилия разбойниците и да повикат стражата. Песента определено не бе харесала идеята, а той бе свикнал да се съобразява с музиката ѝ. Онези разбойници несъмнено заслужаваха да умрат, освен това бяха препятствие и пред неговата мисия, не само пред нейната. Нямаше как да ги предаде на стражата, без да се разкрие, а славата беше товар, който той предпочиташе да не носи. Затова бе останал да лежи и да я чака. Затвори очи, когато я чу да се връща, мълча и се преструва на заспал, когато тя се пъхна под завивките си и бързо потъна в безметежен сън.

— Готов ли си да тръгнем, милорд? — извика от фургона си Джанрил Норин. Останалите актьори от трупата вече бяха събрали багажа си и се отправяха към пътя.

— Ще повървим пеша — извика на свой ред Вейлин и махна на менестрела да тръгва.

Рева метна чувала със сламата във фургона и двамата поеха след возилото.

— Още колко остава? — попита тя, както питаше всяка сутрин.

— Седмица най-малко.

Тя изсумтя.

— Не разбирам защо не ми кажеш още сега. Пътуваш с трупата и вече не ти трябвам за маскировка.

— Сключихме сделка. А и още имаш да работиш върху умението си с лъка.

— Вече съм достатъчно добра. Оная вечер съвсем сама убих сърната, помниш ли?

— Вярно. Но има и други оръжия освен лъка.

Погледът ѝ се зарея навъсено по онзи характерен начин, който показваше, че момичето се чуди как да постъпи. „Пита се защо я обучавам, щом смята да ме убие.“ Беше си задавал същия въпрос. Със или без неговата помощ, уменията ѝ щяха да растат, вече бяха забележителни. Но мелодията на кръвната песен беше еднозначна всеки път, когато Вейлин се заемаше с обучението ѝ — това е необходимо.

— Меч — каза тя след кратка борба със съвестта си. — Ще ме научиш на меча?

— Стига да искаш. Започваме довечера.

Тя изпухтя тихо, звук, който можеше да означава какво ли не, задоволство включително, стрелна се напред, скочи на задницата на фургона, покатери се на покрива му и седна с кръстосани крака да позяпа пейзажа. „Странно е, че не си дава сметка колко е красива“ — помисли си той, загледан в кестенявата ѝ коса, грейнала под ласката на утринното слънце.

— Първото, което трябва да знаем за меча — каза ѝ Вейлин и опря своята пръчка от ясен в нейната, после замахна нагоре и настрани, завъртя китка и учебният меч на Рева излетя във въздуха, — е как да го държим.

Тя се учеше бързо, което не го изненада ни най-малко, и още първата вечер овладя захвата и основните принципи на нападението и защитата. След третия ден изпълняваше най-простичките серии от арсенала на инструктор Солис без грешки и със завидно изящество.

— Кога ще мога да се пробвам с това? — попита тя в края на четвъртата им тренировка и посочи платнения вързоп, стегнат с въже и подпрян на колелото на фургона. Беше се позадъхала от спаринга — тази част от тренировките им обичаше най-много, защото спарингът ѝ даваше възможност да го нарани или поне да се опита, неуспешно засега. Но не задълго, ако се съдеше по бързия ѝ напредък.

— Никога. — Тя отклони поглед и Вейлин се досети за намеренията ѝ дори без помощта на кръвната песен. — А ако го вземеш, докато спя, това ще е краят на уроците ни. Разбираш ли?

Тя го изгледа изпод вежди.

— Защо изобщо го носиш, щом нямаш намерение да го вкараш в употреба?

Логичен въпрос, на който Вейлин не смяташе да отговаря.

— Елора готви вечерята — каза той и тръгна към фургона.

Студенината на танцьорката бе позагубила от остротата си, но Вейлин знаеше, че присъствието му все така я изправя на нокти. Всеки шести ден тя се отделяше встрани от фургоните, сядаше със затворени очи и мълвеше напев. Макар Вейлин отдавна да не беше брат, историята на живота му беше широко известна, а хора с вярванията на Елора имаха сериозно основание да се страхуват от ордена. И въпреки това се изненада, че танцьорката изпълнява така открито ритуалите си на Отричаща.

— Нещата в Кралството се промениха, милорд — обясни същата вечер Джанрил. — Година след като се възкачи на трона кралят премахна забраната върху вярванията на Отричащите. Те вече не висят с отрязани езици от бесилките, така че Елора има право да изпълнява своите религиозни ритуали, без да се крие. Макар че е по-добре да бъде дискретна все пак.

— Кралят защо го е направил?

— Е… — Джанрил сниши глас до шепот, макар двамата да бяха сами. — Кралят си има кралица и според някои интересът ѝ към всичко, свързано с Отричащите, надхвърлял повърхностното любопитство.

„Кралицата на Обединеното кралство не е от Вярата. — Трудно му беше да го повярва. — Много може да се промени за пет години.“

— И ордените не възразяват?

— Четвъртият определено възрази, аспект Тендрис изнесе куп речи по въпроса. Обикновените хора също възроптаха, страх ги беше, че ще се върне Червената ръка и други такива. Но този път до бунтове не се стигна. Веднага след войната беше страшно. През последните ми две години с Вълчите бегачи постоянно ни пращаха да потушаваме бунтове и въстания в Азраел. Но след това нещата се успокоиха. Сега хората искат да живеят спокойно.

На следващия ден навлязоха в равнините южно от Саламурената река. Безкрайни полета с жито и златоцвет се нижеха от двете страни на пътя. Стигнаха до кръстопът на няколко мили преди Хеверсвейл и Вейлин помоли Джанрил да спрат.

— Имам работа на източния път — обясни той, докато се смъкваше от фургона. — Ще ви настигна в града довечера.

Рева скочи от покрива на фургона и притича да го настигне.

— Не е нужно да идваш с мен — каза ѝ той.

Тя вдигна многозначително вежда. „Все още си мисли, че ще избягам, без да ѝ кажа за меча“ — помисли си той и примижа вътрешно, представил си как ще реагира девойката, когато чуе какво има да каже Вейлин за меча на баща ѝ.

След няколко мили стигнаха до селце, сгушено във върбова горичка. Къщурките бяха порутени, прозорците зееха празни, вратите или ги нямаше, или висяха на ръждясали панти, покривните греди прозираха под изтънялата слама.

— Тук няма никой — каза Рева.

— Да, от години никой не живее тук. — Обходи с поглед селцето, очите му се спряха на малка къща под най-високата върба. Влезе в къщата. Подът тънеше в прахоляк, изпотрошени тухли задръстваха огнището. Спря в средата на стаята, затвори очи и запя.

Тя се смееше много. Малка смехурка, така я наричаше татко ѝ. Времената бяха трудни, гладуваха често, но тя винаги намираше повод да се разсмее. Чувстваше се щастлива тук. Песента се промени, когато той навлезе по-надълбоко, тонът стана мрачен. Кървави пръски по пода, мъж крещи, притиснал рана на крака си. Прилича на войник, на туниката му има герб на благородна азраелска къща. Момиче на не повече от четиринайсет години взе нажежена маша от огнището и я притисна в раната. Войникът изпищя и припадна.

— Имаш талант, момиче — каза друг войник, сержант, ако се съдеше по поведението му. Хвърли монета на девойката, сребърник, повече пари, отколкото момичето бе виждало през живота си. — С такива умения ще сложиш в малкия си джоб дори Петия орден.

Момичето се обърна към жената, която стоеше в ъгъла и стрелкаше с неспокоен поглед войниците.

— Какво е Петият орден, мамо?

— Вардриан — каза Рева и прекъсна видението. Стоеше до огнището и четеше дървена табелка, закована за стената. — Семейството, което е живяло тук?

— Да. — Вейлин отиде при табелката и плъзна пръсти по надписа. Буквите бяха гравирани умело и с внимание, боядисани с бяла боя, потъмняла и лющеща се от времето.

— Тече ти кръв.

Малко кръв на горната му устна. И преди се беше случвало, в килията му, когато пееше, вместо да слуша. Колкото по-силна бе песента, толкова повече кръв течеше от носа му, а веднъж, когато се опита да прехвърли океана и да стигне до Далечния запад, кръв потече и от очите му. „Това е цената, която плащам“ — бе казала сляпата жена. Истина, в която Вейлин се беше убедил от личен опит. „Всички плащаме цена за дарбата си.“

— Нищо ми няма — каза той, избърса си носа, обърна гръб на табелката и излезе навън.

След още два дни зърнаха моста над Саламурената река. Не стария дървен мост, а нов, от камък, по-висок и по-масивен от своя предшественик.

— Кралят обича да строи — каза Джанрил, когато фургонът наближи пункта в началото на моста. Извади кесия с достатъчно монети за всички фургони в трупата и я метна на кралския чиновник, който събираше такса от преминаващите пътници. — Мостове и библиотеки, лечебници. Събаря старото и строи ново. Някои го наричат Малциус Тухларя.

— Има и по-лоши прозвища, които може да си спечели един крал — отвърна Вейлин. Седеше под платнището на фургона. Бяха близо до столицата и предпочиташе да не се показва навън, дори под прикритието на качулката си. „Касапин, луд, хитрец, завоевател. Янус ги заслужи до едно.“

Отправиха се към голямата морава, където Летният панаир разпъваше шатрите си всяка година. Немалко други трупи вече бяха пристигнали, те, както и безчет амбулантни търговци и занаятчии, дошли да продадат стоката си. Дърводелци сглобяваха дървената арена, където ренфаелските рицари щяха да се състезават в турнира. Вейлин изчака да се стъмни, преди да излезе от фургона. Предложи на Джанрил останалите си монети, макар да знаеше, че менестрелът няма да ги вземе. После го прегърна за сбогом.

— Не ти трябва да ходиш там, милорд — каза Джанрил. Очите му блестяха, а усмивката му беше насилена. — Остани с нас. Простите хора пеят песни за теб, но малцина сред благородниците ще се зарадват на появата ти. Зад онези стени има само завист и коварство.

— Трябва да свърша някои неща там, Джанрил. Но ти благодаря от сърце. — Стисна за последно рамото на актьора, взе платнения вързоп и тръгна към градските порти. Рева моментално цъфна до него.

— Е? — каза тя.

Той продължи да крачи мълчаливо.

— Вероятно си забелязал, че пристигнахме във Варинсхолд — добави тя и махна към градските стени. — Точно според сделката ни.

— Скоро — каза той.

— Не, сега!

Той спря, погледна я право в очите и каза тихо, но категорично:

— Скоро ще получиш отговора, който търсиш. Можеш да дойдеш с мен или да останеш с трупата, както прецениш. Сигурен съм, че Джанрил ще намери място за още една танцьорка.

Тя стрелна с поглед градската порта. В очите ѝ се четеше смесица от презрение и погнуса.

— Още не сме влезли в града, а вече вони на препълнен клозет — измърмори тя и тръгна след него.

Помнеше бащината си къща като нещо голямо, гигантско, велик замък в съзнанието на малкото момче, което търчеше неуморно по коридорите и в градините, извършваше въображаеми подвизи и тормозеше слуги и добитък с дървения си меч. Исполинският дъб, който протягаше клони над скосения покрив, беше заклетият му враг, великан, дошъл да събори замъка. Друг път гигантът му ставаше приятел, момчето се сгушваше в дървената му прегръдка и гледаше отвисоко как баща му обучава поредния кон на голямата морава между оборите и брега на реката.

Не му беше хрумвало да се запита защо няма истински другарчета, защо не познава други деца освен синовете и дъщерите на прислугата. Нямаше нищо против да играе с тях, но игрите им бяха кратки — по някоя открадната минута, преди майка му да ги разгони нежно, но решително. „Не ги притеснявай, Вейлин. Те си имат по-приятни занимания.“ Едва по-късно си даде сметка, че съзнателно го е държала далеч от други деца, опитала се е да му спести болката от раздяла с истински приятели, която би разбила сърцето му, когато дойде време да влезе в ордена.

През изминалите оттогава години къщата се беше смалила и не само защото я виждаше през очите на голям човек. Покривът беше хлътнал и имаше спешна нужда от ремонт, белите стени от спомените му сега сивееха занемарени. Половината прозорци бяха заковани с дъски, а немалко от другите бяха с изпочупени стъкла. Дори клоните на гигантския дъб висяха уморено. Великанът беше остарял. Огън грееше зад един прозорец, една-единствена топлинка в цялата къща.

— Израснал си тук, така ли? — попита изненадано Рева. Дъждът се беше засилил, докато пресичаха северния квартал, и от качулката ѝ се стичаха капки като завеса пред лицето. — Според песните ти си от обикновен произход, израснал си на улицата. А това е дворец.

— Не — измърмори той, без да забави крачка. — Замък е.

Спря пред централния вход. „Специалната врата“, така я наричаше една от слугините, вечно засмяна пълна жена, чието име, за свой срам, Вейлин не можа да си спомни. „Специална врата за специални хора.“ Спря поглед на звънеца, позеленял и изгубил блясъка си, въженцето му прокъсано, и се запита колко ли специални хора са минавали през тази врата напоследък. Не можеше да откъсне поглед от него, от въженцето, което се поклащаше леко на вятъра. Рева изсумтя. Вейлин си пое дъх и дръпна въженцето.

Звънецът беше замлъкнал, когато чуха иззад вратата приглушен вик:

— Махайте се! Имам още една седмица! Съдията подписа! На горния етаж има велик герой от Алпиранската война, който ще ви отсече ръцете като стой, та гледай, ако не ни оставите на мира!

Тих звук от отдалечаващи се стъпки. Вейлин и Рева се спогледаха, после той дръпна отново въженцето. Този път не чакаха толкова дълго.

— Добре бе! Предупредих ви! — Вратата се отвори рязко навътре и двамата се изправиха пред млада жена, която очевидно имаше намерение да ги посрещне със смрадливото съдържание на ведрото, което държеше. — Едноседмични лайна, това имам за… — Млъкна по средата на изречението и замръзна, вперила очи във Вейлин, ведрото се изплъзна от ръцете ѝ, тя опря гръб в стената и захлупи лице в шепи.

— Сестро — каза той. — Може ли да вляза?

Краката ѝ се бяха подкосили, затова се наложи Вейлин да я заведе до кухнята. Явно живееше там, защото всички стаи, покрай които минаха, бяха празни и студени. Помогна ѝ да седне на столче пред огнището, стисна треперещите ѝ ръце, студени, ледени почти.

— Помислих… беше с качулка и… за момент си помислих, че… — Примигна да прогони сълзите.

— Съжалявам.

— Не… — Измъкна ръцете си от неговите и посегна да докосне лицето му, усмивка проби през сълзите. Тъмните сериозни очи на момиченцето, което бе срещнал в онзи отдавнашен зимен ден, още бяха тук, но женствеността ѝ бе дарила хубост, която можеше да е опасна, особено за младо момиче, което живее само в порутена къща. — Братко. Винаги съм знаела… нито за миг не се усъмних, че…

Чу се силен трясък — Рева бе тръснала помийното ведро в един ъгъл.

— Алорнис, това е Рева. Моята… — замълча, видял физиономията ѝ — вдигната високо вежда в сенките под качулката, — спътница.

— Е — Алорнис изтри сълзите с крайчето на престилката си и стана. — Щом сте пътували, значи сте гладни.

— Да — каза Рева.

— Добре сме си — настоя Вейлин.

— Глупости — изсумтя Алорнис и тръгна към килера. — Лорд Вейлин Ал Сорна се връща в собствения си дом и там го посреща циврещо момиченце, което дори вечеря не може да му предложи. Не става.

Вечерята беше скромна и оскъдна — хляб, сирене и половин пиле с много подправки.

— Изобщо не умея да готвя — призна Алорнис. Вейлин забеляза, че не е взела и хапка от храната. — За разлика от мама.

Рева обра и последните трохи от чинията си, оригна се леко и каза:

— Не беше толкова зле.

— Майка ти? — попита Вейлин. — Тя… не е ли тук?

Алорнис поклати глава.

— Почина миналата зима. Отнесе я кървавата кашлица. Аспект Елера беше много мила, направи всичко по силите си, но… — Не довърши, свела очи.

— Съжалявам, сестричке.

— Не бива да ме наричаш така. Според кралския закон аз не съм ти сестра, тази къща не е моя, а всичко, което татко е притежавал някога, сега принадлежи на краля. Наложи се да моля съдията за месец отсрочка, преди да дойдат приставите и да ме изгонят. И на това нямаше да се съгласи, ако майстор Бенрил не беше обещал да нарисува портрета му безплатно.

— Майстор Бенрил Лениал? От Третия орден? Познаваш ли го?

— Уча се при него, нещо като чирак. Е, по-скоро му помагам без заплащане, но пак научих много. — Махна към стената в дъното, където многобройни листа пергамент бяха забодени в мазилката. Вейлин стана, приближи се и остана удивен от рисунките. Бяха на различни теми — кон, врабче, стария дъб пред къщата, жена, която носи кош със самуни хляб, — нарисувани с въглен или мастило и без изключение изумителни с точния си рисунък.

— Отецът ми е свидетел. — Рева бе застанала до него и местеше поглед по рисунките с нескрито възхищение, което изглеждаше несъвместимо с мрачната ѝ природа. А после погледна назад към сестра му с възхита и боязън едновременно. — Това е на границата на Мрачното — прошепна тя.

Алорнис успя да устиска за миг-два смеха си, после не издържа и се разсмя с глас.

— Това са просто рисунки. От малка обичам да драскам. Мога да нарисувам и теб, ако искаш.

Рева ѝ обърна гръб.

— Не.

— Но ти си толкова хубава, ще бъдеш чудесен модел…

— Казах не! — Отиде при вратата, лицето ѝ изопнато от яд, и спря. Кокалчетата ѝ върху дръжката на бравата бяха побелели, забеляза Вейлин, а в кръвната песен се промъкна жива, игрива нотка. Беше я чувал и преди, макар и не толкова отчетлива, когато двамата се присъединиха към трупата на Джанрил и гледаха как Елора репетира един от танците си. И тогава в погледа на Рева бе видял подобен екстаз и омая, рязко заменени от силен гняв. Сега Рева стисна здраво очи, а устните ѝ замълвиха нещо, вероятно молитва към Световния отец.

— Моля да ме извините — каза тя, все така без да поглежда към Алорнис. — Това не е моят дом. — Хвърли поглед към Вейлин. — Тази нощ е ваша, твоя и на сестра ти. Аз ще си намеря някоя стая да поспя. — Острота се промъкна в тона ѝ. — А утре сутрин ще си уредим сметките. — С тези думи Рева излезе от кухнята. Стъпките ѝ бързо заглъхнаха, умееше да стъпва тихо.

— Спътница? — попита Алорнис.

— Всякакви хора има на пътя. — Вейлин се върна при масата. — Баща ми наистина ли не ти е оставил нищо?

— Не по своя вина. — Личеше си, че темата ѝ е неприятна. — Малкото пари, които имахме, се стопиха, когато дойде болестта. А земите му и правото на издръжка за старост му бяха отнети, когато изгуби поста си на Военачалник. Приятелите му, мъже, с които се бе сражавал рамо до рамо, му обърнаха гръб. Времената бяха трудни, братко.

Виждаше обвинението в очите ѝ, знаеше, че го е заслужил.

— Тук нямаше място за мен — каза той. — Или поне аз така си мислех. Ти си го познавала, израснала си под погледа му. При мен не беше така. Той или беше на война, или обучаваше конете и войниците си, а когато се прибираше у дома… — Високият черноок мъж гледаше отвисоко момчето с дървения меч и усмивка не разтегна лицето му, когато детето го нападна с умолителен смях. Научи ме, татко! Научи ме! Научи ме! Черноокият мъж изби меча от ръката му, викна на стюарда да прибере детето в къщата, после се зае отново с коня си…

— Той те обичаше — каза Алорнис. — Никога не ме е лъгал, от малка знаех кой си ти и коя съм аз, че майките ни са различни. Знаех колко много съжалява, че се е съобразил с желанието на майка ти. Искаше да знаеш това. Когато състоянието му се влоши и се залежа, само за това говореше.

Чу се трясък, сякаш нещо тежко е паднало на пода горе, мъжки глас извика уплашено, последва го гърлено ръмжене. „Рева!“

— О, не — простена Алорнис. — Обикновено не се буди преди десет.

Вейлин изтича на горния етаж и завари Рева яхнала някакъв висок и красив, но небръснат млад мъж, опряла нож в гърлото му.

— Разбойник, Мрачен меч! — каза тя. — Разбойник в къщата на сестра ти.

— Само поет, уверявам те — каза младежът.

Рева надвисна над него.

— Ти да мълчиш! Влязъл си в къщата на млада жена, тъпако! Какво, сърби те онова в гащите?

— Рева! — спря я Вейлин. Не смееше да я докосне. Случката в кухнята я беше напрегнала като пружина, като изопната тетива на лък. Постара се гласът му да остане спокоен. — Този човек е приятел. Пусни го, моля те.

Ноздрите на Рева се разшириха опасно, тя изръмжа още веднъж, после се претърколи, скочи с плавно движение на крака и прибра ножа в канията.

— Винаги си си падал по опасните домашни любимци, милорд — каза от пода младият мъж.

Рева направи крачка към него, но Вейлин застана помежду им, подаде ръка на младежа и му помогна да се изправи. Младежът вонеше на евтино вино.

— Не я дразни, Алуциус — каза той. — Тя е по-добра ученичка от теб, уверявам те.

Приседнал на ръба на кладенеца от червени тухли в двора, Алуциус Ал Хестиан примижаваше на утринното слънце и отпиваше от манерка. Така го завари Вейлин. Тренировката с Рева го беше уморила повече от обичайното. Момичето още таеше гняв от снощи и явно беше решило на всяка цена да го перне поне веднъж с ясеновата си пръчка. Трудно я беше надвил и ризата му лепнеше от пот.

— Приятеля на братята? — попита той и кимна към манерката, докато вадеше ведрото от кладенеца.

— Сега му викат вълча кръв — отвърна Алуциус и вдигна манерката за тост. — Няколко твои бивши войници използвали пенсиите си да направят ракиджийница и сега произвеждат любимото питие на полка. В големи количества. Чувам, че станали богати като търговци от Далечния запад.

— Браво на тях. — Закрепи ведрото на ръба на кладенеца и загреба вода с дървения черпак да отпие. — Баща ти как е?

— Все още те мрази и в червата, ако за това питаш. — Усмивката на Алуциус повехна. — Но напоследък е… по-кротък. Кралят си има нов Военачалник.

— Познавам ли го?

— И още как. Вариус Ал Трендил. Героят от Кървавия хълм и превземането на Линеш.

В съзнанието на Вейлин изникна спомен за мълчалив човек, който с мъка премълчава гневни думи, родени от объркване и алчност.

— Много победи ли има?

— В Кралството не е имало истински битки от Бунта на узурпатора насам. Но пък той прояви забележително усърдие в потушаването на онези размирици.

— Ясно. — Отпи още една глътка от дървения черпак, после седна до Алуциус. — Чувствам се длъжен да задам един неделикатен въпрос.

— Защо един пиян поет спи в къщата на сестра ти?

— Нещо такова.

— Мисли си, че ме защитава — подвикна Алорнис от прага на кухнята. — Закуската е готова.

Закуската се състоеше от малки порции яйца и шунка, които изчезнаха като по магия още щом се озоваха в чинията на Рева. Момичето стисна решително зъби, преди да си е поискало допълнително, но стомахът му не страдаше от предразсъдъци и изкурка гръмовно.

— Заповядай. — Алуциус бутна към нея недокоснатата си чиния, стиснал в другата си ръка отворената манерка. — Предложение за мир. Не бих искал да ми прережеш гърлото, защото си гладна.

Рева го стрелна с намусен поглед, но прие храната без друг коментар.

— Татко почина преди три години — каза Вейлин на Алорнис. — Защо кралят чак сега се е сетил да поиска собствеността му?

Тя сви рамене.

— Кой знае? Може би заради бавния механизъм на бюрокрацията.

Корабът, с който Вейлин бе отплавал от Мелденейските острови, беше спрял в Южна кула преди малко повече от месец. Достатъчно време вестоносец с бърз кон да стигне до столицата. „Мразен човек като теб трудно остава незабелязан.“ Ако питаха него, механизмът на бюрокрацията се беше задвижил много по-бързо, отколкото си мислеше сестра му.

— Между другото, радвам се, че си жив, Алуциус — обърна се той към поета. — В случай че още не съм го споменал.

— Не си. И благодаря.

— Бил си сред онези, които си пробиха с бой път до пристанището?

Алуциус сведе поглед към масата, после надигна отново манерката с вълча кръв.

— Стой близо до баща ми, така ми рече тогава. Добър съвет.

Сдържаният тон и сведеният поглед подсказаха на Вейлин, че ще е по-добре да смени темата.

— Е, и от какво по-точно защитаваш сестра ми?

Поетът се пооживи.

— О, от обичайното — бандити, негодници… — стрелна Рева с многозначителен поглед, — откачени Отричащи с остри ножове. Ревностни, които тормозят близките на великия брат Вейлин в търсене на подкрепа.

Вейлин се намръщи.

— Ревностни? Това пък какво е?

— Такива, дето са ревностни във Вярата. Появиха се след като кралят издаде своя Едикт на толерантността. Организират събрания, веят знамена, понякога нападат разни нещастници, които смятат за Отричащи. Наричат себе си истинските последователи на Вярата и имат откритата подкрепа на аспект Тендрис. Другите ордени също имат мнение по въпроса, но не го изразяват толкова шумно. — Направи кратка пауза, после продължи с по-сериозен тон: — Завръщането ти ще е истински празник за тях. Най-големият поборник за Вярата, предаден от династията Ал Ниерен и хвърлен в тъмница на Отричащи. Боя се, че ще имат нереалистични очаквания към теб, милорд.

Рева откъсна вниманието си от чинията, вдигна глава и погледна към счупения южен прозорец.

— Идва кон.

Чул тропота на конски копита по чакъл, Вейлин погледна към отворената врата. Кръвната песен звънтеше на познато, но в мелодията се долавяха обертонове на предупреждение. Вейлин я заглуши, доколкото му беше по силите, и излезе навън.

Брат Кейнис Ал Ниса дръпна юздите на коня си и скочи на двора. Погледна мълчаливо Вейлин, после тръгна към него с разперени ръце и широка усмивка. Прегърнаха се с топлината, присъща на братя, които се срещат отново след дълга раздяла. Кейнис притисна силно Вейлин, въздъхна трепетно. Ала предупредителните обертонове не замлъкнаха…

Лицето му беше по-слабо, бръчиците край очите се бяха увеличили, а късо подстриганата му коса се беше прошарила на слепоочията. Животът в ордена състаряваше рано. Но извън това Кейнис изглеждаше силен като преди, ако не и повече. Макар никога да не бе притежавал впечатляваща физика, сега Кейнис излъчваше осезаема власт, сигурно заради червения диамант, пришит към тъмносиния му плащ.

— Командир значи, а? — попита Вейлин. Вървяха по тревата край речния бряг. Саламурената река шумеше пълноводна след снощния дъжд, водата всеки момент щеше да залее дигата по южния бряг, която бащата на Вейлин беше издигнал заради честите наводнения.

— Сега аз командвам полка — отвърна Кейнис.

— Значи имам честта да разговарям с лорд Кейнис Ал Ниса, Меч на кралството, така ли?

— Така излиза. — Кейнис не изглеждаше особено горд с повишението си, което се стори странно на Вейлин. На младини Кейнис беше най-верният поданик на династията Ал Ниерен. Но после дойде предателството на Янус при Линеш и Вейлин добре помнеше каква криза преживя Кейнис, когато стана ясно, че мечтата на стария интригант за Велико обединено кралство е била безпочвена и откачена. „Той никога не прави грешки…“

Спряха и Кейнис се загледа в бързите води на реката.

— Баркус — каза накрая той. — Капитанът на кораба, с който Баркус потеглил към дома, разправя врели-некипели как едрият брат заплашил да му резне главата, ако не обърне назад към алпиранския бряг. А когато стигнали до плитчините, Баркус скочил през борда и доплувал до брега.

— Колко знаеш?

Кейнис се обърна да го погледне в очите.

— Онзи, който чака. Наистина е бил Баркус?

„Казали са му значи. Какво друго знае?“

— Не, не е бил той, а нещо, което е живяло в кожата му. Баркус е загинал още при Изпитанието на пущинака.

Кейнис затвори очи и отпусна глава, въздишка на дълбока скръб се откъсна от гърлото му. След малко вдигна поглед и се усмихна насила.

— Значи сме само двамата, братко.

Вейлин отвърна неохотно на усмивката му.

— Всъщност си само ти, брат Кейнис.

Кейнис преплете пръсти и каза със сериозен глас:

— Сестра Шерин вече я няма, Вейлин. Не съм казвал нищо на аспекта…

— Със сестра Шерин бяхме влюбени. — Вейлин разпери широко ръце и извика с цяло гърло, толкова силно, че думите му сигурно се чуха и на другия бряг: — Бях влюбен в сестра Шерин!

— Братко! — изсъска Кейнис и се огледа стреснато.

— И това не беше престъпление — продължи Вейлин, снишил глас до гневен шепот. — Не беше грешно! Беше прекрасно. А аз се отказах от нея. Изгубих я завинаги, за да играя по свирката на ордена, да му служа за последно. Но вече приключих. Кажи го на аспекта, кажи го на цялото кралство, ако щеш. Вече не съм част от вашия орден и вече не следвам Вярата.

Кейнис прошепна застинал:

— Давам си сметка, че годините в затворническата килия са били жестоко изпитание за духа ти, но кой друг, ако не Покойните, са те върнали при нас?

— Всичко това е лъжа, Кейнис. Всичко. Точно както са лъжа боговете. Знаеш ли какво ми каза онова нещо в Баркус, преди да го убия?

— Стига!

— Каза, че душата без тяло е нещастна, безполезна…

— Казах стига! — Побелял от гняв, Кейнис побърза да отстъпи крачка назад, сякаш отричането на Вярата е заразно. — Чул си някаква дивотия от създание на Мрачното и я приемаш за чиста монета. Братът, когото познавам, никога не е бил толкова доверчив, толкова податлив на манипулации.

— Чувам кога ми говорят истината, братко, винаги. Това е моето проклятие.

Кейнис му обърна гръб, бореше се за самоконтрол. Когато отново погледна Вейлин в очите, погледът му тежеше от обвинения.

— Не ме наричай свой брат. Щом обръщаш гръб на ордена и на Вярата, значи обръщаш гръб и на мен.

— Ти си ми брат, Кейнис. Винаги ще бъдеш. Не Вярата ни е свързвала и ти го знаеш.

Кейнис се вгледа в него, очите му грейнали от гняв и обида, после се обърна и си тръгна. След няколко крачки спря и каза през рамо със сдържан, напрегнат глас:

— Аспектът иска да те види. Държеше да ти предам, че е молба, а не заповед.

И продължи, без да каже нищо повече.

— А Френтис? — извика след него Вейлин. — Имаш ли новини за него? Знам, че е жив.

Кейнис не се обърна.

— Говори с аспекта!

4. Лирна

Принцеса Лирна Ал Ниерен не обичаше да язди. Намираше конете за скучна компания, а от седлото ѝ оставаха ожулвания на места, за които не можеше да потърси помощ от камериерката си. Затова милите, които групата ѝ беше изминала по пътя си на север, с нищо не бяха подобрили настроението ѝ. От друга страна, същото можеше да се каже и за последните пет години.

„Тук спира ли изобщо да вали?“ — чудеше се тя, надничайки изпод качулката на обточената си с хермелин рокля към дъжда, който биеше по сивкавия пейзаж. Бяха тръгнали от Кардурин преди пет дни и оттогава дъждът не беше спрял дори за час.

Лорд-маршал Нирка Ал Смолен изравни коня си с нейния и поздрави по военному. Дъждът се стичаше по нагръдника му на лъкатушни ручейчета.

— Само пет мили още, ваше височество. — Беше нащрек. Това безкрайно пътуване се отразяваше зле на крехкото ѝ търпение и още по-крехката ѝ тактичност, а Лирна знаеше, че острият ѝ език може да жили като оса, реши ли да му отпусне юздите. Тя въздъхна, развеселена от боязливата му физиономия. „О, остави човека на мира, вещице гадна.“

— Благодаря, лорд-маршале.

Той отново отдаде чест, поруменял от облекчение, и пришпори коня си напред да огледа пътя, последван от петима конни гвардейци. Други петдесет оформиха стегнат кръг около принцесата и двете придворни дами, които тя бе избрала за пътуването си на север, яки момичета от провинциални имения, с не толкова благороден произход като останалите, но за разлика от тях нямаха навика да се кискат постоянно и да се оплакват от всяка несгода. Лирна смуши Самур с колене и групата пое напред, нагоре по каменистата пътека към тъмния прорез на Скеланския проход.

— Ваше височество, ако позволите — обади се Нерса, по-високата от двете дами. Беше и по-смела от Джулса, която бе склонна да реагира на всяка по-груба шега с дълго мълчание.

— Какво? — каза Лирна. Усещаше всяко движение на конските хълбоци въпреки подплатеното седло.

— Дали ще видим някой днес, ваше височество?

Нерса само за това мислеше, откакто бяха напуснали Варинсхолд — че ще видят лонаки. „Като малко дете е, — помисли си Лирна, — като дете, което побутва с пръчка подутия корем на умряло куче.“ Засега обаче прочутите вълчи хора стояха далеч от пътя им, или пък ги наблюдаваха, но тайно. „Лонаките са майстори следотърсачи. Никой не се крие по-добре от тях, ваше височество — беше я предупредил брат-командирът в Кардурин, здравеняк с умни очи. — Вие няма да ги видите, но те ще ви видят, преди да сте се отдалечили и на десет мили от града ни, Покойните са ми свидетели.“

Проходът се уголемяваше с приближаването им, потънал в сенки процеп в гръдта на планината, и скоро Лирна видя първото укрепление — четвъртита кула при южния подход с малко синьо петънце на бойниците. Самотен брат, поел първия пост за деня.

— Къде другаде, ако не тук — каза тя на Нерса. Въпреки уверенията на брат си Лирна все още хранеше дълбоки съмнения за цялото това начинание. „Възможно ли е наистина да искат мир след толкова много столетия?“

Брат-командирът, който чакаше в кулата, беше прехвърлил четирийсетте, прошарената му коса беше подстригана късо, челото му беше в белези, а очите — толкова светли, че изглеждаха почти безцветни. Поздрави ги с дрезгав глас, който навяваше мисли за бойно поле, и се поклони според етикета.

— Ваше височество.

— Брат-командир Солис, нали? — Тя се смъкна от гърба на Самур и с мъка потисна импулса да разтърка изтръпналия си задник.

— Да, ваше височество. — Изправи се и посочи други двама братя, които стояха наблизо. — Братя Хервил и Иверн също ще дойдат с нас на север.

Тя вдигна вежда.

— Само трима? Вашият аспект увери краля, че ще подпомогне всячески мисията ни.

— Само шестима вардим този проход, ваше величество. Повече не мога да отделя. — Думите му прозвучаха категорично, знак, че никаква кралска надменност или женско очарование няма да променят решението му. Беше чувала за него, разбира се. Брат Солис беше прочутият инструктор по бой с меч от Шестия орден, страшилище за лонаки и разбойници, оцелял след падането на Марбелис… и учител на Вейлин Ал Сорна.

„Татко, умолявам те…“

— Както кажете, брат Солис — отвърна с усмивка тя. Беше от най-хубавите ѝ усмивки — мила, без да е твърде ослепителна, и с точното количество възхищение към смелия брат. — Никога не бих оспорила преценката ви по такива въпроси.

Смелият брат я погледна с бледите си очи, лицето му беше безизразно.

„Този поне е различен.“

— Водачът тук ли е?

— Да, ваше височество. — Отстъпи крачка встрани и махна към кулата. — Наредих да ви приготвят храна.

— Много мило.

Вътрешността на кулата носеше неоспорими белези на скорошно енергично почистване, но характерната воня на мъжка пот се усещаше въпреки усилията. Лирна плъзна поглед по простичката, но изобилна храна, отрупала масата пред огнището. Столовете около масата бяха празни, както и стаята като цяло.

— Водачът? — обърна се тя към Солис.

— Насам, ваше височество. — Тръгна към тежка врата в дъното на стаята и пъхна ключ в голямата ключалка на бравата. — Наложи се да я настаним долу.

Отвори вратата. От другата ѝ страна се спускаха каменни стъпала. Солис извади факла от една скоба в стената.

— Последвайте ме, ако обичате.

Лирна се обърна към Нерса и Джулса.

— Дами, останете тук и се подкрепете с храната, която братята са ни подготвили любезно. Лорд-маршале, вие елате с мен.

Двамата със Смолен тръгнаха след Солис по витото стълбище, което ги отведе в малка стая. Единствената светлина влизаше през тесен прозорец с желязна решетка. Жена седеше в дъното на стаята, в сенките, протегнала дълги крака в червен кожен панталон към светлината, очите ѝ святкаха. Размърда се при появата на Лирна, сви крака и веригата около единия ѝ глезен издрънча в каменния под.

— Това ли е водачът ни? — попита Лирна.

— Да, ваше височество. — Студеният поглед, с който претегли жената в сенките, красноречиво говореше какво мисли Солис за цялото това приключение. — Пристигна преди два дни с бележка лично от Върховната жрица. Дадохме ѝ легло и храна, както ни бе наредено, но същата нощ тя нападна един от братята ми. Порезна рана от нож в бедрото. Сметнах, че ще е по-разумно да я затворя тук.

— Имала ли е причина да нападне брата?

Солис се размърда неспокойно.

— Изглежда, той е отказал да задоволи… апетитите ѝ. Което явно минава за тежка обида в обществото на лонаките.

Лирна се приближи до лонакската жена. Солис я изпревари, така че да застане между двете, и спря с отпуснати покрай тялото ръце.

— Как се казваш? — попита Лирна жената.

— Тя не говори езика на Кралството, ваше височество — каза Солис. — Почти никой лонак не го говори. Нашите слова омърсявали душата им. — Обърна се към жената. — Еск горин сер?

Жената не му обърна внимание; вместо това се премести крачка напред, под светлината. Лицето ѝ беше гладко и ъгловато, с високи скули, главата ѝ беше гола, ако не се броеше дългата черна плитка, която започваше от темето и се извиваше през едното ѝ рамо, стегната в края със стоманена гривна. Облечена беше с тънък кожен елек, който разкриваше сложна татуировка, нещо като лабиринт в зелено и червено, плъзнал по кожата ѝ от лявото рамо до брадичката. Жената измери Лирна с поглед от главата до петите и бавна усмивка разтегна устните ѝ. Каза нещо на собствения си език, бързо.

— Екар! — излая Солис и пристъпи заплашително към нея.

Жената го погледна и се усмихна широко, зъбите ѝ лъснаха в сумрака.

— Какво каза? — попита Лирна.

Солис изглеждаше смутен.

— Тя, ъъ, иска храна, ваше височество.

Лирна беше учила лонакски по трудния начин, от книга, която бе издирила във Великата библиотека. Един престарял учител от Третия орден ѝ беше обяснил за гласните и за едва доловимата промяна в ударението, която може да промени значението на дума или цяло изречение, след като призна, че познанията му са откъслечни и допълнително ограничени от изминалото време — малкото, което знаел за езика на лонаките, го бил научил на младини, когато пътувал на север и придумал няколко пленници да говорят с него в замяна на свободата си. Въпреки това Лирна разбираше езика достатъчно, за да се досети какво бе казала жената, приблизително поне, но реши, че ще ѝ е забавно да чуе превода от устата на смелия брат.

— Искам да знам какво точно каза тя, брат Солис. Настоявам.

Солис се изкашля и каза със завидно равен и безучастен тон:

— Когато мъжете са на лов, лонакските жени се търсят една друга за… за нощна утеха. Каза, че ако сте били от нейния клан, тя не би имала нищо против мъжете изобщо да не се върнат от лов.

Лирна се обърна към жената и сви устни.

— Сериозно?

— Да, ваше величество.

— Убий я.

Жената се изтласка назад и стисна веригата между юмруците си, готова да отблъсне евентуален удар, вперила поглед в Солис и готова за битка, макар братът да не беше помръднал.

— Ще се окаже, че все пак говори езика на Кралството — отбеляза Лирна. — Как се казваш?

Жената я изгледа намръщено, после изведнъж се разсмя и се надигна от пода. Изправи се в целия си ръст. Беше много висока, стърчеше с половин педя над Солис и Смолен.

— Давока — каза тя и вирна брадичка.

— Давока — повтори тихо Лирна. „Архаична форма на думата за копие.“ — Какви указания ти даде Върховната жрица?

Акцентът на Давока беше силен, но жената говореше бавно и внимателно.

— Заведа кралица мерим хер в планина. Да пристигне там жива и здрава.

— Аз съм принцеса, не кралица.

— Тя рече кралица. Кралица си. — Думите ѝ звучаха уверено и подсказваха, че няма смисъл Лирна да спори по този въпрос. Малкото книги за историята и културата на лонаките, които се съхраняваха във Великата библиотека, бяха неясни и често си противоречаха, но по един въпрос бяха категорични — думите на Върховната жрица не подлежаха на съмнение.

— Ако те освободя, обещаваш ли да не нападаш повече братя, нито да им отправяш неприлични предложения, които противоречат на призванието им?

Давока измери Солис с презрителен поглед и измърмори на собствения си език: „Не бих омърсила недрата си с увисналите пишки на тая сбирщина.“

— Да — каза тя високо.

— Добре. — Лирна кимна на Солис. — Може да вечеря с нас.

На вечеря Давока седна до Лирна, след като се озъби на Джулса да ѝ направи място. Придворната дама побеля като платно, извини се, че не се чувства добре, поклони се на Лирна и хукна към стаята, която братята бяха дали на двете с Нерса. „Още утре сутрин ще я пратя да се прибира у дома — реши Лирна. — Не се оказа толкова корава, колкото очаквах.“ За разлика от Джулса, Нерса изглеждаше дълбоко впечатлена от Давока: току я стрелкаше с поглед през масата, а лонакската жена ѝ се зъбеше в отговор.

— Служиш на Върховната жрица? — обърна се Лирна към Давока. Високата жена режеше ябълка с тънък нож, набождаше парчетата с върха му и ги слагаше в устата си.

— Всички лонаки ѝ служат — отвърна тя, докато мляскаше.

— Но ти си от къщата ѝ?

Давока се засмя с пълна уста.

— Къща? Ха! — Лапна последното парче ябълка и метна сърцевината в огнището. — Тя има планина, не къща.

Лирна се усмихна и призова търпението си.

— Но си ѝ приближена?

— Пазя я. Само жени я пазят. Само на жени може да се вярва. Мъжете откачат в нейно присъствие.

Лирна бе чела всякакви измишльотини за силите, които уж притежавала Върховната жрица. Според едно доста популярно, но и доста вулгарно книжле, озаглавено „Кървавите ритуали на лонаките“, и най-благородният мъж губел ума и дума от страст щом я зърнел. Така или иначе, всички писания по въпроса сочеха, че жрицата притежава сили на Мрачното, или най-малкото че се ползва с такава репутация. И именно това, а не молбите на брат ѝ, бе накарало Лирна да тръгне на тази експедиция.

Толкова години бе посветила на проучвания, сравнения и анализи, а още не бе стигнала до надеждни доказателства. „Идете в западния квартал и се поинтересувайте от историята за Едноокия“ — беше казал той в деня, когато си открадна целувка от нея пред очите на целия Летен панаир. И тя го беше послушала. Историята, донесена ѝ от шепата слуги, на които би доверила подобна задача в най-бедния квартал на столицата, отначало ѝ се стори нелепа. Едноокия бил крал на престъпниците и ги обвързвал само със силата на волята си. Едноокия черпел сила, като пиел кръвта на враговете си. Едноокия използвал деца за тъмни ритуали в катакомбите под града. Единственото що-годе сигурно нещо в историята беше краят ѝ — Едноокия бил убит от Шестия орден, според някои от самия Ал Сорна. По тази точка всички източници бяха единодушни, но единодушието им се изчерпваше с това.

Затова Лирна продължи да търси, да събира разкази и свидетелства от цялото Кралство. Момиче от Нилсаел, което можело да вика вятъра; момче от Южна кула, което говорело с делфините; мъж от Кумбраел, който вдигал мъртвите. Десетки подобни истории, които тя проучи и които в огромната си част се оказаха преувеличения, недоразумения, клюки или откровени лъжи. И никакво доказателство. Отговорите ѝ убягваха и това я влудяваше, пришпорваше я да продължи да търси, да задълбочи проучването си, да тормози до смърт лорд-библиотекаря, комуто се падаше тежката задача да ѝ намира все по-стари и по-стари книги.

Даваше си сметка, че една от причините да се вманиачи на тази тема е безделието. Откакто брат ѝ се бе възкачил на трона, нейната роля в двора се бе свела до нещо декоративно. Той си имаше кралица, осигурил си беше наследници в лицето на малките Янус и Дирна, имаше си и куп велможи, които да го съветват. А Малциус обичаше съветите. Колкото повече съвети, толкова по-добре, особено ако си противоречаха взаимно, което беше отличен претекст спорният въпрос да бъде подложен на по-задълбочено проучване, толкова подробно, че обикновено се проточваше с месеци, а междувременно породилият го спор се разрешаваше от само себе си или биваше изместен от по-неотложни неща. Всъщност единствените съвети, за които Малциус оставаше глух, бяха тези, които излизаха от устата на сестра му.

„Помни — бе казал баща ѝ преди много години, обръщайки се към малко момиченце, което се преструваше, че си играе с куклите. — Помни, че човек, който търси съвет, или си придава важност, като се преструва на по-загрижен, отколкото е, или е толкова слабохарактерен, че не знае какво иска.“

Трябваше да признае, че по един въпрос Малциус несъмнено знаеше какво иска — по въпроса с тухлите и хоросана. „Ще направя Кралството земя на чудесата, Лирна — казал ѝ бе веднъж, надвесен над архитектурния план за преустройството на западния квартал, план, който показваше широки улици и паркове на мястото на лабиринта от кал и коптори. — Това е нашето бъдеще. Кралство, където хората да се радват на живота, а не просто да съществуват ден за ден.“

Тя го обичаше, да, и беше доказала обичта си по най-ужасния начин. Ала скъпият ѝ брат беше глупак, много голям глупак.

— Колко мъже имаш, кралице? — попита внезапно Давока.

Лирна примигна изненадано.

— Аз… водя ескорт от петдесет гвардейци.

— Не пазачи. Мъже… Вие им казвате съпрузи.

— Нямам съпруг.

Давока присви очи.

— Нито един?

— Да. — Лирна отпи глътка вино. — Нито един.

— Аз имам десет — гордо я информира лонакската жена.

— Десет съпрузи! — възкликна невярващо Нерса.

— Да — кимна Давока. — И нито един от тях няма повече от една друга съпруга. Не им трябват повече, щом имат мен! — Разсмя се и удари с длан по масата. Нерса подскочи на мястото си.

— Мери си приказките, жено! — изръмжа ѝ лорд-маршал Ал Смолен. — Не забравяй с кого говориш.

Давока завъртя очи и посегна към една пилешка кълка.

„Мерим хер — въздъхна Лирна. — Морски боклук или плавей, изхвърлен на брега, според ударението.“

— Колко дни път има до планината на Върховната жрица? — попита тя.

Давока стисна със зъби пилешката кълка и вдигна ръце с разперени пръсти, после повтори жеста.

„Още двайсет дни на седлото.“ Лирна преглътна напиращия стон и си напомни да каже на Нерса за още от мехлема.

Джулса плака и я умолявала не я отпраща. Лирна ѝ даде една от инкрустираните със син камък сребърни гривни, които носеше за такива случаи, и кесия с десет златни монети, благодари ѝ за службата, обеща да напише похвално писмо на родителите ѝ и я увери, че винаги е добре дошла в двора. После отиде при Самур, а Нерса остана да утеши разплаканата си приятелка.

— Добре направи, кралице — каза Давока, яхнала якото си дребно конче. Заметната беше с плащ от дебела вълча кожа и носеше дълго копие, чието триъгълно острие от черно желязо отразяваше лъчите на изгряващото слънце. — Тази е слаба. Децата ѝ ще умрат още в първата си зима.

— Викай ми Лирна — отговори Лирна и се покатери на седлото. Роклята ѝ беше силно плисирана, така че да язди по мъжки, без да ѝ се виждат краката, но пак я дразнеше с ограниченията си.

— Лиър-на — повтори внимателно Давока. — Какво означава?

— Означава, че майка ми е обичала баба си. — Усмихна се, развеселена от явното объркване на жената. — Азраелските имена нямат собствено значение. Кръщаваме децата си както ни падне.

— А нашите деца сами си избират име. — Давока разтърси копието. — Аз избрах своето, когато убих един и му взех това.

— Ядосал те е с нещо?

— Много пъти. Беше ми баща! — Разсмя се и пришпори кончето си.

Укрепленията на Скеланския проход представляваха сложен лабиринт от стени и кули, като всяка каменна преграда беше проектирана под ъгъл, така че да вкара вражеската войска в стеснение. Лирна се дивеше с възхита на тактическия гений, измислил тази серия капани, която позволяваше отбраната да продължи дори след като част от укрепленията е паднала. Колкото по-навътре в прохода навлизаха, толкова по-високо се издигаха кулите и стените.

Солис ги преведе през десет порти, всяка защитена от тежка желязна решетка. Единственият начин да минеш през портите бе някой да вдигне решетките от вътрешната страна. Отбранителните съоръжения бяха забележителни и изглеждаха непревземаеми, но Солис беше прав, че обслужващият ги гарнизон от братя е твърде малоброен. Лирна видя как Давока оглежда с присвити очи стените и знаеше, че лонакската жена е стигнала до същия извод. „Дали пък всичко не е уловка? — хрумна ѝ изведнъж. Сложен план, чиято единствена цел е да вкарат зад укрепленията шпионин, който да докладва подробности за отбраната?“

Бързо отхвърли тази мисъл, спомнила си думите на брата с умните очи — че толкова далече на север лонаките са навсякъде. „Отлично знаят колко малоброен е гарнизонът, но вместо да нападнат, Върховната жрица изпраща послание, че иска да говори за мир, но само с мен и с никой друг.“

Повече от час се изнизваха мъчително по лъкатушни пътечки между стени и през порти, проектирани толкова тесни, че конете трябваше да се движат в колона по един, преди най-сетне да излязат от северната страна на прохода. Дъждът най-после беше спрял и слънцето надничаше между облаците, пелени от светлина се спускаха косо връз планинското владение на лонаките. Върхове се редяха чак до хоризонта, страховити синьо-сиви чудовища от гранит и лед.

Давока вдигна глава към небето, вдиша дълбоко, после издиша шумно, докрай. „Да изчисти вонята ни от дробовете си, несъмнено“ — реши Лирна.

Давока пришпори кончето си към челото на колоната и пое по тясната камениста пътечка, която се спускаше към долината от другата страна на прохода. Не подкани останалите нито с жест, нито с дума, просто пое надолу, явно приела, че делегацията от Кралството ще я последва, без да задава въпроси. Подозрителност изопна лицето на Смолен и Лирна побърза да го успокои с жест. Лорд-маршалът не изглеждаше доволен, но стисна зъби и махна на хората си да тръгнат по пътечката.

Пътуваха още четири часа, спускаха се в долчинки и изкачваха възвишения, прошарени тук-там с кръпки борова гора. Имаше някаква сурова красота от тази страна на прохода, където сивото еднообразие на пейзажа северно от Кардурин бе изместено от дълбоки цветове, а небето не се кротваше и за миг, облаците играеха на криеница със слънцето, гонеха го и когато не успееха да го настигнат, лъчите му обагряха скалите и обраслите с храсталаци хълмове в богата палитра от нюанси, които радваха окото. „Сигурно затова се бият толкова упорито да запазят земята си — помисли си Лирна. — Защото е красива.“

Когато Давока най-после обяви почивка, Нерса сложи копринена възглавничка на обраслото с пирен възвишение и сервира на Лирна обяд от пилешко и хляб със стафиди заедно с чаша от бялото кумбраелско вино, което принцесата обичаше. За десерт имаше шоколадови бонбони — запас, който беше на привършване.

— Приличат на заешки дърдонки — каза Давока и подуши с подозрение един бонбон. Клекнала бе да сподели обяда им, без да чака покана или разрешение. Явно лонаките деляха храната си без излишни церемонии, когато бяха на поход.

— Опитай — каза Лирна и лапна един бонбон. „Ром и ванилия, страхотно.“ — Ще ти хареса.

Давока отхапа предпазливо от бонбона и очите ѝ се разшириха от наслада, която тя побърза да скрие, измърмори нещо на своя език и смръщи вежди, видимо ядосана на себе си. „Удобствата те правят слаб.“

— Носиш оръжие — каза тя и посочи дрънкулката, която висеше на верижка около врата на Лирна. — Можеш ли да си служиш с него?

Лирна повдигна дрънкулката. Обикновен нож за мятане от онези, които използваха братята в Шестия орден, малко по-голям от острие на стрела. Беше най-постното бижу в многобройната ѝ колекция и единственото, което носеше редовно, тоест винаги, когато излезеше от полезрението на кралския двор.

— Не — отговори тя. — Това е просто спомен. Подарък от… стар приятел. — „Татко, умолявам те…“

— Няма смисъл да носиш оръжие, което не можеш да използваш. — С едно мълниеносно движение, толкова бързо, че никой не би успял да реагира, Давока се пресегна и измъкна верижката през главата на Лирна. — Ела, ще ти покажа. Ела. — Стана и тръгна към ниския бор край пътеката.

Нерса скочи гневно на крака.

— Ти обиждаш нейно височество! Принцесата на Обединеното кралство не се петни с бойни умения.

Давока я зяпна с недоумение.

— Тази казва думи, дето не ги знам.

— Няма проблем, Нерса. — Лирна се изправи и докосна успокоително придворната си дама по ръката. — Всеки приятел, който си спечелим тук, е добре дошъл — каза ѝ тихичко.

Тръгна след Давока към бора. Лонакската жена откачи метателния нож от верижката и го вдигна пред очите си.

— Остър е, добре. — Изви светкавично ръка назад, метна ножа и той се заби в ствола на борчето.

Лирна погледна през рамо към Солис, който седеше недалеч със своите двама братя и наблюдаваше сценката със сериозно лице. Лъкът му лежеше на една ръка разстояние.

— Сега ти опитай, Лиърна. — Давока се върна при нея и ѝ подаде малкия метателен нож.

Лирна погледна острието в ръката си, сякаш го виждаше за пръв път. Имаше го от толкова години, а никога не се беше опитвала да го използва с истинското му предназначение.

— Как?

Давока махна към борчето.

— Поглеждаш дървото и хвърляш ножа.

— Не съм го правила никога.

— Значи няма да уцелиш. Мяташ пак и пак не уцелваш. И пак, и пак, докато не уцелиш. Тогава ще знаеш как.

— Толкова ли е лесно?

Давока се засмя.

— Не. Трудно е. Всяко оръжие е трудно да го научиш.

Лирна погледна към дървото, вдигна ръка и метна ножа с всичка сила. Нерса и гвардейците го търсиха половин час и накрая го откриха в туфа пирен недалеч от малкия бор.

— Утре ще опитаме с по-голямо дърво — каза Давока.

До смрачаване изминаха още много път, цели сто мили, ако питаха Лирна, а всъщност не повече от двайсет. Давока избра място за бивака им на билото на скалиста могила, надвиснала над малка долчинка, позиция, която Солис и Смолен одобриха единодушно — била лесна за отбрана от всички страни. Смолен разстави хората си в кръг около лагера, а Солис и неговите двама братя се настаниха на има-няма десетина крачки от палатката на Лирна. Вечерята се състоеше от печен фазан и последните им запаси от хляб със стафиди, който Давока излапа с голям апетит — не каза нищо по въпроса, нито благодари, но беше очевидно, че печивото много ѝ допада.

— Е, Лиърна — каза тя, след като приключиха с вечерята. Седеше край огъня, протегнала ръце към топлината му. — Какви приказки знаеш?

— Приказки? — попита Лирна.

— Лагерът е твой, значи и приказките са твои.

Говореше сериозно, а думата „приказки“ произнасяше с особено уважение, така както най-отдадените във Вярата говореха за Покойните. В проучването си Лирна многократно бе попадала на свидетелства за уважението, което лонаките питаят към историята, но не си бе дала сметка, че почитта им граничи с религиозен плам.

— Такъв им е обичаят, ваше височество — каза Солис от другата страна на лагерния огън. — Не е нужно историята да е дълга, но трябва да е истинска.

— Да — кимна енергично Давока. — Само истината. Не от онези лъжи, които пишете на пергамент и наричате поезия.

„Само истината — Лирна прикри кривата си усмивка. — Откога не съм казвала истината?“

— Добре, сещам се за една история — каза тя на Давока. — Чудата е и макар мнозина да се кълнат, че е вярна, самата аз не знам какво да мисля. Ако искаш да ти я разкажа, може би сама ще прецениш.

Давока мълчеше, свъсила замислено чело. Явно решението беше важно. Накрая кимна.

— Ще я чуя, кралице. И ще ти кажа дали чувам истина.

— Добре. — Лирна се намести на възглавничката си, погледна Солис през пламъците на огъня и се усмихна любезно. — Държа да чуя и твоето мнение за тази история, брат Солис. Ще я нарека легендата за Едноокия.

Нищо не трепна в бледите му очи.

— Разбира се, ваше височество.

Лирна замълча за миг, за да се съсредоточи, да вкара дишането си в нужния ритъм. Учила бе ораторско майсторство по своя инициатива, най-вече защото баща ѝ гледаше отвисоко на това изкуство и предпочиташе да говори с хората на четири очи, вместо да изнася речи пред по-широка публика.

— Преди повече от десет години — започна тя — във Варинсхолд, нашата столица, един мъж си спечелил влияние и дръзнал да се обяви за господар на всички престъпници в града.

Давока присви очи.

— Престъпници?

— Варниш — каза Солис на нейния език. „Изгнаник, без клан, безполезен, крадец или боклук, в зависимост от ударението.“

— Аа — кимна Давока. — Продължавай, кралице.

— Този мъж бил зъл по природа — продължи Лирна. — Крадял и убивал, изнасилвал, както момчета, така и млади девойки, според мълвата. Бил толкова жесток, че другите престъпници се страхували от него до смърт, дотам, че били съгласни да му плащат, за да не ги закача. Но един млад крадец не пожелал да плати, момче с точно око и нож, същия като моя. — Тя вдигна метателния нож и острието му отрази светлината на пламъците в червено. — Младият крадец метнал ножа си по господаря на престъпниците и му извадил окото. Мъжът агонизирал дни наред, мятал се в ужасни болки и виел, а после потънал в сън толкова дълбок, че изглеждал мъртъв. Лакеите му го увили в платно и се готвели да го изхвърлят в най-дълбоката част на залива, защото там престъпниците на Варинсхолд намират своя последен пристан. Но господарят на престъпниците не бил мъртъв, изправил се от смъртния си одър и оттогава станал известен като Едноокия. Яростта му нямала мяра, решен бил да открие младия крадец с цената на всякакви жестокости и не след дълго разбрал, че момчето е постъпило в Шестия орден, където Едноокия не можел да го стигне, на първо време поне. И точно тук историята става чудата, защото според легендата загубата на окото събудила в него голяма сила, сила от Мрачното.

— Мрачното? — попита Давока.

— Рова кха ертах малеса — преведе ѝ Солис. „Онова, за което знае само малесата, Върховната жрица.“

Лонакската жена изведнъж скочи.

— Не мога да слушам повече тази приказка — заяви тя, обърна гръб на Лирна, без да я погледне, и се отдалечи с решителна крачка от огъня.

— Те не говорят за това, ваше височество — обясни Солис. — Когато изречеш нещо на глас, то придобива тежест, реалност. А лонаките предпочитат Мрачното да няма реалност.

— Разбирам. — Лирна придърпа наметалото около раменете си. — Е, май само ти остана да чуеш историята ми.

— Тази история съм я чувал. Едноок мъж, който подчинявал всички само със силата на волята си. Това са глупости. — Солис се изправи и взе лъка си. — Трябва да поема първия пост, ако позволите, ваше височество. — Поклони се според етикета и се отдалечи.

— Как завършва историята, ваше височество? — попита Нерса, сгушена при входа на своята палатка, лицето ѝ блед овал, обточен с лисича кожа. — Какво станало с едноокия мъж?

— Е, говори се, че умрял от грозна смърт, както и можело да се очаква. Убили го братя от Шестия орден дълбоко в недрата на града. — Лирна стана и тръгна към палатката си. — Прибирай се, Нерса, и гледай да поспиш. Утрешният ден едва ли ще е по-лек от днешния.

— Да, ваше височество. Лека нощ и приятни сънища.

Приятни сънища. Всякакъв сън би бил добре дошъл, пък бил той неспокоен или пълен с кошмари. Но за да сънуваш, първо трябва да заспиш, мислеше си тя, докато се въртеше в меките кожени постелки, които я стягаха като клетка, и зяпаше платното на палатката над себе си. Упорит северен вятър блъскаше стените на палатката и те плющяха неприятно при всеки порив. Но не това гонеше съня от клепките ѝ, съня, който вече пет години я отбягваше упорито. „Всяка нощ! — гневеше се тя. — Дори тук, в този студен пущинак, след изтощителни часове на конски гръб.“

Винаги ставаше така, всяка нощ Лирна лежеше в леглото и чакаше напразно съня, мяташе се с часове, измъчвана от спомени, докато изтощението не потопеше мозъка ѝ в някакво безпаметно състояние на съмнителна почивка. Но въпреки мъчителното безсъние Лирна така и не бе потърсила лечител да ѝ даде отвара за сън, нито бе посегнала към виното за утеха, нито бе пробвала да притъпи сетивата си с червен цвят. Мразеше това мъчение, но го приемаше. Сама си беше виновна все пак.

Когато изтощеното ѝ съзнание изгуби в достатъчна степен връзка с околния свят, но не толкова, че да се потопи в утехата на съня, споменът стана по-ясен, по-осезаем. Старецът в леглото, толкова стар, толкова превит под тежестта на годините и съжалението, че да загуби всяка прилика с нейния баща, всяка прилика с крал.

Тя стоеше на прага на спалнята му, стиснала в ръка свитък със счупен печат. Алпиранският император бе проявил учтивостта да изложи посланието си на езика на Кралството. Старецът премести очи от лицето ѝ към свитъка и изкъшка с нетърпелив жест лекарите, наобиколили леглото му. Дрезгав лай излезе от гърлото му, неочаквано силен за толкова болен човек, и лекарите побързаха да излязат.

Старецът ѝ махна с костеливата си ръка, тя се приближи и коленичи до леглото. Гласът му беше слаб и гъгнив, но думите се чуха ясно.

— Пристигна, значи?

Лирна сложи свитъка на леглото.

— Искаш ли да ти го прочета?

— Ба! — изръмжа той, пръстите му трепнаха спазматично. — Знам какво пише. Няма смисъл да четеш. Искат момчето. Искат Убиеца на Надеждата.

Тя сведе очи към свитъка, към ясния, прецизен, калиграфски текст.

— Да, в замяна ще върнат Малциус. Той е жив, татко.

— Естествено, че е жив. Проклятията не умират.

Лирна затвори очи.

— Татко, моля те…

— И само това? Само момчето?

— Да, няма да търсят отговорност от хората му. Не искат репарации, нито кръвнина. Само него.

Настана пълна тишина, ако не се броеше трудното дишане на стареца, звук като от сухо въже, стържещо по сух камък. Лирна вдигна очи и срещна погледа му. Поглед гневен и интелигентен, знак, че баща ѝ още е с ума си и крои интриги в затвора на старото си болно тяло.

— Не — каза той.

— Татко, умолявам те…

— Не! — извика той и започна да кашля, пристъпът го сви на две. Беше толкова слаб и излинял, че беше чудо как още не се е счупил като суха съчка.

— Татко… — Опита се да му помогне, да положи главата му на възглавницата, но той я бутна гневно.

— Кажи им, че няма да стане, дъще! — Прикова я с яростен поглед, дишаше с мъка, по устните и брадичката му имаше кръв. — Не направих всичко това само за да… за да се откажа сега. Ще отпратиш алпиранския вестоносец… нека отнесе нашия отказ и писмо, в което заявяваме справедливите си претенции към пристанищата… После ще изпратиш останалата флота… в Линеш със заповеди Ал Сорна и войската му да се качат на борда… и да се върнат по най-бързия начин в Кралството… Когато аз умра, което ще е скоро… ти ще се омъжиш за него, ще го вземеш за свой консорт и ще се възкачиш на трона…

— Брат ми…

— Брат ти не става за нищо, той е срам за кръвта ми! — Посегна да я сграбчи, но не успя. — Да не мислиш, че съм работил… толкова години, за да завещая сега Кралството… на глупак, който ще го съсипе за едно десетилетие!? — Нов пристъп на кашлица разтърси крехкото му тяло, кръв опръска завивките. Лирна понечи да извика лекарите, но костеливата му ръка стисна китката ѝ като в клещи. Макар и престарял и умиращ, кралят все още имаше хватката на воин. — Войната, Лирна… — каза той с омекнал, търсещ поглед. — Кралската гвардия е разбита, съкровищницата е празна… На теб се пада да оправиш нещата, да пресъградиш, да спасиш Кралството. На теб и само на теб…

И тогава изведнъж я изпълни отвращение, погнуса, кожата ѝ настръхна и тя издърпа ръката си от хватката му, а той продължаваше да я моли, думи и кръв се лееха от устата му.

— Моля те, Лирна… на теб се пада, на теб…

Тя се надигна мълчаливо, гледаше го как се мята и гърчи в леглото, гледаше как кръвта му петни чаршафи и завивки — и така докато силите не го напуснаха окончателно, омразните слова не секнаха и той не се отпусна с последен тремор. Лирна преглътна, изчака очите му да се затворят, дишането му да стане недоловимо.

— Господа! — извика тогава, като се постара писъкът ѝ да е подобаващо уплашен и пронизителен. — Господа, кралят!

Лекарите нахлуха на бегом с развети роби, струпаха се около леглото като врани около умрял кон.

— Направете всичко по силите си, господа! — проплака Лирна.

След половинчасова суетня един от лекарите пристъпи напред и се поклони.

— Сър? — подкани го тя през сълзи.

— Ваше височество, кралят е потънал в последния си сън. Боя се, че преди слънцето да изгрее, вече ще е сред Покойните. — Смъкна се на едно коляно пред нея, останалите последваха примера му.

Тя затвори очи и изчака последната сълза да се отрони. Знаеше, че ще е последната, която пролива за баща си.

— Благодаря ви, сър. Моля, погрижете се за покоя му.

Взе свитъка и излезе от стаята. Алпиранският посланик седеше там, където го беше оставила, на пейка в централния двор. Беше пълнолуние и мраморната настилка грееше в бледосиньо между черните сенки на колонадата.

— Милорд Велсус — поздрави го тя.

Лорд Велсус, висок чернокож мъж със семпла роба в бяло и синьо, отвърна с поклон.

— Ваше височество. Какво каза баща ви?

Тя стисна силно свитъка, усети как крехкият пергамент се нацепва в юмрука ѝ. А текстът бе написан толкова красиво, помисли си.

— Крал Янус смята предложението ви за приемливо.

Даде си сметка, че вече сънува, защото синьото на луната бе твърде ярко, подигравката в очите на лорд Велсус твърде неприкрита, той се поклони, после внезапно се хвърли напред и запуши устата ѝ с ръка…

Лирна се събуди рязко и извика, но викът ѝ се спря в дланта, която притискаше устните ѝ към зъбите. Очите на Давока бяха само на педя над нейните и отразяваха яркото сияние на ножа в ръката ѝ.

5. Френтис

— Ти си беден свободен гражданин, а аз съм съпругата, с която наскоро си се сдобил. Пътуваме към алпиранската граница, където си си намерил работа като чирак във ферма за развъждане на роби. — Жената беше със сиви дрехи, но от по-некачествен плат в сравнение с предишната ѝ премяна, а на Френтис беше дала инструкции да се облече по подобен начин. — Деца нямаме. Майка ми е била против женитбата ни, но аз не съм я послушала. И ако това ти поредно начинание се провали, да знаеш, че ще поискам анулиране, помни ми думата. — И му размаха заканително пръст.

Стояха в двора на къщата ѝ, където тази сутрин се бяха появили конче и каруца. Хорвек ѝ беше показал тайния панел над оста, където бяха скрити оръжия и отрови от различно естество. Жената огледа внимателно камите, късите мечове и шишенцата, преди да кимне доволно.

— Може да мине година, преди да си дойда отново — каза тя на куритая, докато се качваше на каруцата. — Гледай да се грижат добре за генерала.

— Непременно, господарке.

— Е, да потегляме, безполезни мой съпруже — каза тя на Френтис и се засмя. — Не е изключено тази роля да ми хареса.

Френтис хвана юздите и поведе кончето през двора. На площада група слуги чистеше усърдно статуята на конника. Погледът на жената се задържа върху големия бронзов паметник, докато каручката не свърна зад първия ъгъл на път към южната порта.

— Любопитен си, нали? — подвикна тя на Френтис, който теглеше кончето през навалицата. — За конника.

Той я стрелна с поглед през рамо, но не каза нищо. Жената притежаваше противоестествена способност да отгатва настроенията му въпреки неговите усилия да крие всичко дълбоко в себе си.

— Спокойно — продължи тя. — Историята е дълга, но нямам нищо против да ти я разкажа. Не сега обаче. Нека първо излезем на пътя.

Трудно стигнаха до портата, дълго си пробиваха път през множеството, налазило улиците на Миртеск, роби и свободни граждани, всеки отправил се целеустремено нанякъде и решен да стигне там, без да се съобразява с околните.

— Разкарай ми се от пътя, просяк такъв! — викна на Френтис някакъв дебелак в сиво и посегна да перне кончето по носа. Френтис усети оковите да се разхлабват, заби коляно в слабините на дебелака и го остави да се гърчи на калдъръма.

— Не мога да понасям невъзпитани хора, честно — измърмори жената зад гърба му.

Няколко улици по-нататък странна сцена прикова вниманието му. Мъж с робски дрипи стоеше пред хубава къща. Четиридесетинагодишен, с наведена глава и табелка, провесена на врата, с една-единствена дума на нея. Зад дрипавия мъж роби изнасяха мебели и вещи от къщата под зоркото око на надзирател, а жена и две деца седяха в малкия двор и гледаха. Френтис остана поразен от дълбоката омраза, с която жената поглеждаше към мъжа с табелката, същата омраза се четеше и в очите на по-голямото дете, момче на петнайсетина години. Преди да отминат, Френтис видя как надзирателят връчва на жената свитък, докато един от робите заключваше вратата на къщата с дебела верига и здрав катинар. Думите на надзирателя потънаха в гълчавата, но Френтис различи думата „анулиране“, после навалицата скри сцената от погледа му.

— Мъж, който не може да плати дълговете си — каза жената в каруцата зад него, — не заслужава нито семейство, нито дом, нито свобода.

При портата платиха такса от три кръга, за да напуснат града, и още един, за да използват пътя. Воларианците явно обичаха таксите от всякакъв вид, но Френтис трябваше да признае, че пътят си струва парите — гладко платно от плътно наредени тухли, достатъчно широко да побере два големи фургона един до друг, право като по конец. Кралството можеше само да си мечтае за такива пътища, пътища, по които една армия да се придвижи с небивала скорост.

— Впечатляващо, нали? — отбеляза жената, отгатнала за пореден път посоката на мислите му. — Построил го е конникът от статуята преди почти триста години.

Френтис не погледна към нея, макар че наистина го измъчваше любопитство.

— Саварек Авантир, това е името му — добави тя, докато се движеха между спретнатите портокалови горички от двете страни на пътя. — Съветник и генерал, завоевател на южните провинции и вероятно най-великият военен ум, който е имала някога империята, а и целият свят. Но дори и той е познал поражението, скъпи ми съпруже. Също като твоя луд крал, и той е бил унизен от алпиранците. Десет години се сражавал за последната провинция, последното ъгълче от континента, което не било в наши ръце. И десет години алпиранците проливали неуморно кръв, за да го спрат. Търпели поражение след поражение, войските им падали разбити пред гения на Авантир, но така и не се отказали. Изпращали нови и нови войски. В това е тяхната сила — в численото превъзходство, а не в жалките им въображаеми богове. Дали на Авантир болезнен урок, урок, който му струвал здравия разум и му спечелил нож в гърба, когато Съветът се побоял, че военният им гений, който настоявал за поредната мобилизация и поредната битка, е на път да се превърне от актив в пасив. Това е съдбата на всички велики мъже — остават слепи за ножовете на онези, които живеят в сянката им.

Жената млъкна и не каза нищо повече чак до вечерта. Спряха да нощуват при една стоянка на трийсетина мили южно от Миртеск, където тя с лекота и дори с въодушевление влезе в ролята си на капризна съпруга, гълчеше го за това и онова, докато готвеше вечерята, пращаше го за още дърва, коментираше на висок глас очевидните му недъзи като съпруг, а другите пътници, спрели да нощуват наблизо, я стрелкаха с погледи, кога развеселени, кога изпълнени със съчувствие. Робите, от друга страна, вършеха работата си със сведени очи и безучастни лица.

— Хайде, яж, неблагодарно псе такова — каза му тя и му тикна в ръцете паница с козя яхния.

Още първата хапка му показа, че уменията ѝ с тенджерата са далече от уменията ѝ с меча. Въпреки това Френтис преглътна — годините в ордена го бяха научили да яде всякакви буламачи.

Жената разиграва представлението си, докато небето не притъмня и другите пътници не се оттеглиха в палатките си.

— Питаш се каква е връзката ми с него — каза тогава. Френтис седеше неподвижно от другата страна на огъня и мълчеше.

Жената се подсмихна.

— Знаменит предтеча? Мой прапрапрадядо? — Усмивката ѝ повехна. — Не. Той ми беше баща, скъпи съпруже. Аз съм последната от семето на Авантир, макар че вече не ми трябва името му, нито неговото, нито друго.

„Лъже — реши той. — Върти ми някакъв номер.“ Обичаше да си играе с него, доказала го бе онази първа вечер в къщата си, когато го бе накарала да се изкъпят заедно във ваната, притиснала се бе в него, галила го бе под водата, а меките ѝ устни нашепваха в ухото му: „Мога да те принудя…“ Той стисна очи, засрамен от спомена за предателството на собственото си тяло.

— Вярно е — каза тя. — Макар че не очаквам да ми повярваш. Не би могъл, защото главата ти е пълна с глупави суеверия. Но и това ще стане, слънчице. — Наведе се напред, вперила очи в неговите. — Общото ни пътешествие ще те сблъска с неща, пред които моята история ще ти се стори скучна. — Усмихна се, стана и тръгна към платнения навес, нещо като половин палатка, който Френтис беше прикрепил отстрани на каруцата. — Време е да изпълниш съпружеските си задължения, миличък — каза тя и се скри в тъмната вътрешност на палатката. Той остана край огъня, докато жената не стегна оковите достатъчно, за да я последва безпомощен.

Продължиха по пътя още десет дни, портокаловите и лимоновите горички постепенно отстъпиха пред все по-гъсти лесове от непознати за Френтис дървета, които ставаха все по-високи, колкото по̀ на юг се спускаха. Ставаше и все по-горещо, слънцето напипаше безмилостно пътя и превръщаше всеки ден в изпитание за Френтис, който влачеше крака пред каручката. Тукашната гора не му харесваше, миришеше на гнилоч и бълваше милиони насекоми, които го хапеха и жилеха през деня, а нощем вдигаха врява като в лудница.

— Нарича се джунгла — обясни жената. — Едва ли имате такива гори по вашите места.

На десетата нощ Френтис стоеше, гледаше напрегнато джунглата и слушаше как нещо голямо се провира между дърветата и не просто се провира, а ги поваля и цепи на две, поне ако се съдеше по силните трясъци.

— Виж ти, по тези места явно още се срещат — каза с известна изненада жената. — Ела, скъпи. — Волята ѝ го повлече по петите ѝ навътре в джунглата. — Такова нещо не се вижда всеки ден, ще ти хареса.

Той я следваше напрегнат и невъоръжен, очите му се стрелкаха, опипвайки мрака за невъобразими ужасии. Страхът му беше стар приятел, но дивият ужас беше нов за него.

— Виж. — Жената спря внезапно, приклекна и посочи. Единствената светлина идваше от месечината високо над дървесния балдахин и обагряше земята в бледосиньо. Мина известно време, преди Френтис да осъзнае какво виждат очите му, защото нито размерите, нито чудатата форма на създанието се вписваха в досегашния му жизнен опит. Звярът беше висок поне десет стъпки, целият покрит с дълга проскубана козина, краката му бяха масивни и издължени, с дълги нокти. Главата му също беше издължена, цилиндрична почти, а тясната зурла издаваше тихи бухащи звуци. Чудовището скърши едно младо дърво и трясъкът отекна в джунглата.

— Този е стар — каза жената. — Сигурно обитава джунглата отпреди ти да се родиш, скъпи.

„Как се казва?“ — искаше да попита той, но не го направи. Както обикновено, тя отговори на въпроса му въпреки това.

— Великански ленивец. Не е опасен, стига да стоиш далече от него. Храни се с дървесна кора.

Звярът изведнъж застина, парче кора висеше от устата му, и впери право в тях черните си очи. Избухтя тържествено, обърна им гръб и се отдалечи в мрака на джунглата върху странните си крака.

— Едва ли ще видя друг — отбеляза жената, докато се връщаха към пътя. — С всяка година джунглата става по-малка, а пътищата — по-дълги. Какво да се прави. — Настани се на постелката си. — Може пък утре да видим тигър.

На следващия ден стигнаха до голямата гранична река, отвъд която започваше Алпиранската империя. При отсамния ѝ бряг имаше плаващо градче. Реката беше много широка, близо миля, но за разлика от езерото при Миртеск, тук не се виждаше никакъв кораб. Плаващото градче представляваше серия от свързани платформи в края на дълъг кей, всяка платформа беше заета от наблъскани една в друга постройки, които нямаха друга прилика помежду си освен паянтовата си конструкция. На най-голямата платформа се вихреше пазар за роби, надзирателят каканижеше монотонно на неразбираем жаргон, приемайки наддаванията на тълпата купувачи, повечето облечени в сиво, само тук-там се открояваха черни дрехи, чиито собственици се потяха обилно под слънцето въпреки усилията на робите да ги разхладят с ветрила от палмови листа.

— Номер седемдесет и три! — извика надзирателят и един як варитай извлече на платформата голо момиче. Едва ли беше на повече от тринайсет. — Прясна-прясна от Дванайсетте сестри. Няма умения, не знае волариански. Не е достатъчно хубава за къща на насладите, но може да бъде обучена за домашна прислуга или да се използва за развъждане. Четири кръга начална цена.

Френтис усети как оковите го стягат рязко. Въпреки това не можеше да откъсне поглед от момичето, което трепереше и плачеше на платформата, а по бедрата му се стичаше урина.

— Хайде недей, миличък — каза жената и го хвана за ръка, излязла за кратко от ролята на капризната вещица и влязла в ролята на любяща съпруга. Наведе се да го млесне по бузата и прошепна: — Дните ти на геройства останаха в миналото. Но ако искаш да спестиш на девойчето тежката участ, ще ти я купя да я убиеш. Искаш ли?

Френтис знаеше, че това не е празна заплаха. Жената наистина щеше да го направи и не непременно от жестокост. Не беше изключено да възприема подобна постъпка като акт на милосърдие. Започнал бе да подозира, че спътницата му трудно разграничава едното от другото. Поклати глава разтреперан.

— Както искаш.

Продадоха момичето за два квадрата и един кръг. Повлякоха го и то се разпищя, но писъците бързо секнаха, когато един надзирател напъха парцал в устата му.

— Номер седемдесет и четири — продължи напевно надзирателят, когато качиха на платформата набит мъж с широки плещи, гърбът му нашарен с пресни белези от камшик. — Бивш пират. От някакви острови на север. Говори алпирански, но не и волариански. Непокорен е за работник на полето, но ще привлича публика на панаирите, а и ще се продаде добре, ако някой от вас си направи труда да го откара до ямите. Шест кръга начална цена.

— Хайде, тръгвай — каза жената и го поведе назад, далече от търга. — Иначе току-виж те обзела носталгия.

На една от по-малките платформи намериха търговец, който се съгласи да купи кончето и каруцата за два квадрата. Френтис прехвърли съдържанието на тайника в раницата си и двамата тръгнаха към един пансион, където наеха стая на безбожна цена.

— Роботърговците пристигнаха — каза съдържателят и разпери ръце. — Трябваше да дойдете утре, граждани.

— Рекох ти аз, тъпако! — озъби се жената на Френтис. — Ох, защо не послушах милата си майчица?

— Но това е за сметка на заведението — добави съдържателят, подаде бутилка на Френтис и му смигна съучастнически. — Да мине по-бързо нощта, а?

Изчакаха в малката си стая до стъмване. Безименното градче, стъпило на кокили във водата, бързо утихна, след като роботърговците подкараха стоката си по пътя към незавидната ѝ участ.

— Във вашето кралство нямате роби, нали? — попита жената.

Френтис гледаше през прозореца към широката бърза река и мълчеше.

— Да, всички вие сте свободни хора — продължи тя. — Ако не броим, че сте роби на суеверията си, разбира се. Нещо, от което ние сме се отърсили преди столетия. Кажи ми, наистина ли вярваш, че като умреш, ще живееш вечно в някакъв рай с мъртвите си роднини?

Френтис не отговори и тя го сръчка през връзката. Изглежда, наистина беше в настроение за разговор.

— „Какво е смъртта? — цитира той. — Смъртта е порта към Отвъдното и единение с Покойните. Тя е край и начало. Бойте се от нея и я приветствайте.“

— Какво е това? Някоя от молитвите ви?

— Верните не се молят. Молитвите са за богопоклонниците и Отричащите. Цитирах ти откъс от Катехизиса на Вярата.

— И тази вяра ви обещава вечен живот след смъртта?

— Не живот. Животът е за тялото. Отвъдното е кралството на душата.

— Душата? — Тя поклати глава и се изсмя. — Е, поне в това отношение не сте напълно заблудени. Идеята ви е детинска, разбира се, но е стъпила върху зрънце истина.

Бръкна в раницата и извади два кинжала с тънки остриета.

— Трябва ни лодка. — Подаде му единия кинжал и той го прибра в кожената кания, стегната около ръката му под лакътя.

Кеят, където бяха вързани лодките, се охраняваше от двама варитаи, въоръжени с евтини копия с широко острие, любимо оръжие на тази най-долна прослойка от воларианската бойна каста. Жалка гледка бяха двамцата, с ръждясали и огънати брони, а отнесените им погледи говореха за надзирател, който забърква дрога както му падне.

— Няма свободни лодки — каза по-едрият, застана на пътя им и удари по дъските на кея с копието си. — Елате утре сутрин.

Френтис го прониза в окото: тънкото острие проби очната ябълка и потъна в мозъка отзад като в масло. Жената прескочи политащия труп, клекна под бавния замах на втория пазач и заби кинжала си в пролуката между нагръдника и мишницата. Мина зад него, докато той се свличаше на колене, бутна напред главата му с все шлема и го довърши с пронизващ удар в основата на черепа.

Избутаха труповете в реката с краката напред, бавно, за да не се чуе плисък. Жената избра средна по размер лодка от онези речни съдове с плосък корпус, които се задвижват с единично гребло при кърмата. Развърза въжето, изчака течението да ги отнесе на миля надолу по реката и чак тогава каза на Френтис да хваща греблото. Течението беше много бързо и им пречеше да прекосят реката; Френтис с мъка удържаше носа на лодката насочен към отсрещния бряг.

— Атетия — каза жената, когато наближиха. Отсрещният бряг не предлагаше твърда земя, а мочурище, обсипано с миниатюрни острови, обрасли с висока тръстика. — Най-южната провинция на Алпиранската империя, където с теб, миличък, имаме да свършим много работа.

Призори Френтис още насочваше лодката в лабиринта на мочурището, обсаден от рояк насекоми. Водата беше кафява и мътна, а каналите между безбройните островчета — тесни и трудни за плаване.

— Ужасно място, нали? — отбеляза жената. — Гробището на последната инвазия, поведена от баща ми. Три години строи флотилия на отсрещния бряг. Онова окаяно градче го сглобиха с отломки от корабите му. Четиристотин бойни кораба и хиляда лодки прехвърлиха войската му през реката, а после цял месец войниците му газиха в тресавището, стотици умряха от болести и удавяне, но другите продължиха упорито напред, а после измряха в големия тайнствен пожар, който опустоши цялото блато. Повечето алпиранци вярват, че боговете са се намесили и са унищожили завоевателите с огъня на гнева си, но воларианските историци настояват, че онези просто са залели краищата на тресавището с големи количества нафта и после са ги подпалили с огнени стрели. Петдесет хиляди свободни войници и роби изгорели на пепел само за една нощ. Не и баща ми обаче. По онова време вече не беше с ума си, но пак е проявил здравия разум да остане от другата страна на реката. — Погледна към тръстиките, които се възправяха толкова високо, че закриваха изцяло гледката. — Дори днес алпиранците не си правят труда да защитят с укрепления този участък от речния бряг. Така де, кой пълководец би проявил глупостта да пробва същата тактика?

Още два дни се влачиха през тресавището. Накрая лодката изстърга в нанос и през по-рехавите и не толкова високи тръстики Френтис зърна ивица твърда земя. След еднообразието на блатото и мрачното зловоние на джунглата зелените полета отпред бяха балсам за окото и спомен за Кралството.

— Ще ни трябват нови дрехи — каза жената и тръгна напред. — Аз съм дъщеря на богат алпирански търговец, изпратена на Дванайсетте сестри да се срещне с евентуален жених. Ти си избягал роб, който се препитава като наемник, и баща ми те е наел за мой телохранител.

След половиндневен преход наближиха градче, разпростряло се от двете страни на приток, вливащ се в голямата река. Крепостни стени нямаше, но даже отдалеч се виждаха многобройните алпирански войници по улиците.

— Твърде оживено е за нас, скъпи — каза жената. — По̀ на север трябва да има чифлици.

Продължиха встрани от пътищата, за да избегнат евентуалните конни патрули, цепеха напряко през нивите с памук, който, изглежда, беше основното препитание на този район. Скоро наистина видяха чифлик — двуетажен комплекс от слепени къщи и селскостопански постройки, пълни с работници. Скриха се в един напоителен канал, а когато се стъмни, жената го прати в къщата да открадне дрехи от прането.

— Избери ми най-хубавото, което намериш, миличък — заръча му. — Имам роля да играя. Ако някой те види, убий го. Ако е повече от един, убий всички в чифлика и подпали къщата.

Френтис се приближи от запад, защото от тази страна къщата имаше по-малко прозорци, притичваше от сянка в сянка покрай стената. Пазачи нямаше, дори куче не излая. Той мина към задната част на къщата, където би трябвало да се намират помещенията на прислугата. Къщата беше притихнала, чуваше се само тиха мелодия — някой пееше, вероятно в кухнята, реши Френтис, ако се съдеше по апетитния аромат, който лъхаше през отворения прозорец.

Спря, чул звуци на движение, завря се под една каруца и изчака. Две жени излязоха от задния вход. Говореха си и простираха дрехи на въже, опънато през двора. Френтис беше понаучил малко алпирански по време на войната, но жените говореха на непознат за него диалект, по-груб и гърлен от онзи, които се говореше в северната част на империята. Хващаше най-много по една дума на десет, но две думи се повтаряха често и жените ги изричаха с боязлива почтителност — „избиране“ и „император“.

Жените си свършиха работата и се прибраха. Френтис изчака още сто удара на сърцето, изпълзя изпод каруцата, свали няколко дрехи от въжето и ги овърза на топка. Нищо не разбираше от мода, но реши, че хубавата памучна рокля с копринени ръкави и дългото тъмносиньо наметало ще свършат работа… и замръзна, чул звук от стъпки.

Момчето стоеше на прага и си играеше с дървено вретено на въженце. Най-много на седем години, с рошава тъмна коса, зяпнало като омагьосано играчката си. „Ако някой те види, убий го…“

Френтис не трепваше, не дишаше дори. Не помнеше да е стоял толкова неподвижен дори когато свали първата си сърна под зоркия поглед на инструктор Хутрил, нито когато се криеше от биячите на Едноокия по време на Изпитанието на пущинака.

Вретеното се въртеше ли, въртеше на въженцето.

„Ако някой те види, убий го…“

Усети промяна във връзката, топлина, която пулсираше неприятно. „Тя знае“ — осъзна Френтис. Винаги знаеше, проклетницата.

Нямаше да е трудно. Достатъчно би било да му скърши врата и да го хвърли в кладенеца. Трагична злополука.

Вретеното се въртеше ли, въртеше… а пулсиращата през връзката топлина прерасна в нещо болезнено и нажежено. Мократа топка дрехи в ръцете му капеше по плочите на двора, равномерен тих звук, който рано или късно щеше да привлече вниманието на детето.

— Нерис! — чу се женски глас през прозореца на кухнята. Жената добави още нещо с характерния настоятелен тон на ядосана майка. Момчето се намръщи, завъртя още веднъж вретеното и влезе в къщата.

Френтис си плю на петите.

— Ще свърши работа, струва ми се. — Жената се измъкна от сивата рокля и облече памучната с копринените ръкави, която ѝ беше донесъл Френтис. Самият той вече се беше намъкнал в светлосините панталони и риза, които бе избрал за себе си. — Малко ми е широка в кръста обаче. Дебела ли ти изглеждам, съкровище? — Ухили му се. Слънцето изгряваше и къпеше лицето ѝ в злато. „По нищо не си личи — помисли си той, загледан в котешката ѝ красота и също толкова котешката грация, която се долавяше във всяко нейно движение. — По нищо не личи, че зад това лице има чудовище.“

— Дете беше, нали? — попита тя, докато той наместваше раницата на гърба си, преди да поемат на път. — Момче или момиче?

Френтис тръгна мълчаливо напред.

— Няма значение — продължи жената. — Но не си прави илюзии. Списъкът ни е дълъг и твоите досадни представи за морал несъмнено ще обагрят всяко име в краските на невинна жертва. Но ще ги ударим всичките, от първия до последния, и ти ще ми се подчиниш дори мишената да е дете.

Късно следобед стигнаха до друго градче. Жената разпита за шивачка и си купи още дрехи, като плати с алпиранско злато от запаса, пришит в подплатата на раницата, която носеше Френтис. Завъртя се пред него в семпъл, но елегантен тоалет от черно-бяла коприна и каза нещо на алпирански, вероятно го питаше за мнението му. Шивачката се беше съгласила да ѝ помогне с прическата и сега лъскавата ѝ черна коса беше сплетена и прибрана по алпиранската мода и прихваната с красив гребен. „По нищо не си личи…“

„Един ден ще те убия — мислеше си той и съжаляваше, че не може да изрече тези думи на глас. — За всичко, което си направила, за всичко, което ще направиш, и за всичко, което ще накараш мен да направя. Ще те убия.“

Шивачката им препоръча хан близо до пазарния площад и те наеха две стаи, защото новата роля на жената изискваше да спазва приличие. Френтис се бе надявал това да му осигури известен покой, но жената го използва отново, преди да го отпрати в стаята му — обкрачила голото му тяло в леглото, цялата потна, изцеди го докрай. Когато получи своето, се срина отгоре му, горещият ѝ дъх го опари по бузата, пръстите ѝ се заровиха в космите по гърдите му. Накара го да я прегърне. Винаги го правеше, разиграваше сценката на доволните любовници. А може и да си вярваше.

— Когато приключим с това — каза задъхано, — ще те накарам да ми направиш дете. — Зарови муцунка в шията му и го целуна. — От кръвта ни ще се роди красиво създание, не мислиш ли? Три века така и не намерих мъж, достоен за тази чест. А сега го открих в теб, роб от земя, която скоро ще бъде завладяна. Светът е странен.

Рано сутринта отново поеха на път, но не пешком, защото жената беше похарчила още една жълтица за два коня, пъстра сива кобила за себе си и кестеняв жребец за телохранителя си. Бяха силни животни, но кротки, и Френтис изведнъж закопня за стария си боен кон. Инструктор Ренсиал лично му беше избрал жребеца, черен от главата до опашката, с изключение на бяло петно в средата на челото. „Верен, но има дух“ — казал бе откаченият инструктор, когато му връчи юздите. Френтис беше нарекъл жребеца Сабя и с времето си даде сметка, че Сабя, изглежда, е най-добрият кон, язден някога от брат от Шестия орден, неоспорим знак за добрите чувства на Ренсиал към него. За последно беше видял Сабя в конюшните на губернатора в Унтеш, изтъркал бе за последно козината му, преди да се върне на крепостната стена, сигурен, че до час ще е мъртъв. „Къде ли е сега? — питаше се той. — Сигурно някой алпирански благородник го е взел като военна плячка. Дано се грижи добре за него.“

Пътуваха на север още седмица, нощуваха в странноприемниците, които се срещаха често край пътя — той, между другото, не можеше да се сравнява с воларианското чудо на пътното строителство при Миртеск, беше просто заравнена ивица, посипана с чакъл, и вдигаше облаци прах всеки път, когато пришпореха конете в тръс. Много войници срещнаха по пътя, всички пътуваха на юг в прашни колони. Основното снаряжение на алпиранските пехотинци беше същото, каквото Френтис го помнеше от бойното поле — плетена ризница до коленете, коничен шлем и дълго седем стъпки копие. Войниците, които срещнаха по пътя, бяха от редовния набор, а не мобилизирани селяни, сред тях имаше и доста ветерани — личаха си по белезите и напредналата възраст. Алпиранците може и да не строяха укрепления по мочурливия бряг на реката, но императорът явно държеше да подсигури отбраната на тази провинция.

— Добри войници ли бяха? — попита жената. Изчакваха встрани от пътя да се източи поредната колона от близо хиляда войници, маршируващи под зелено знаме с червена звезда. — Алпиранците. Добре ли се биха в онази ваша малка война?

Настоятелното пулсиране по връзката му показа, че трябва да отговори.

— Земята беше тяхна — каза той. — Те се биеха за нея. И победиха.

— Но междувременно ти си убил доста от тях, нали?

Пулсацията по връзката не спираше. „Битката за дюните, безчетните стрели при Кървавия хълм, трескавото сражение за стените…“

— Да.

— И не те измъчва чувство за вина, любов моя? Заради всички онези синове и бащи, които си посякъл с меча си, задето са защитавали родината си? Съвестта ти мълчи ли?

При Унтеш беше посякъл в крака един алпирански офицер, който се катереше по стената. След като щурмът беше отблъснат, лечител от Кралската гвардия се беше опитал да превърже раната на алпиранеца и бе получил кинжал в гърлото за благодарност. Офицерът не спря да бълва отровни слова на омраза, докато половин дузина войници го посичаха с алебардите си.

— Беше война — каза той на жената.

Пулсирането затихна. Жената се метна обратно на седлото. Колоната пехотинци ги беше подминала.

— Е, сега участваш в друга война. Само дето този път ще спечелиш.

Вечерта на седмия ден наближиха пристанищен град, зад който се ширеше трептящото синьо на океан.

— Хервелис — каза жената. — Столицата на провинция Атетия и дом на първото име от нашия списък. Стар приятел, в интерес на истината. Нямам търпение да ви запозная.

Архитектурата на Хервелис имаше известни прилики с лъкатушните улици и озеленените площади на Линеш и Унтеш, но тук мащабът беше по-голям и гарниран с щипка великолепие. На път от портата към централния площад минаха край няколко храма, внушителни мраморни здания с колонади, релефи и изобилие от статуи на безчетните богове, които империята почиташе. Жената нито за миг не свали маската си на добро настроение и любезно любопитство, но Френтис виждаше презрението в очите ѝ всеки път, щом погледът ѝ забършеше храмовете. „Аз ги съжалявам заради заблудите им — помисли си той. — Но тя ги мрази заради тях.“

Наеха стаи в пансион от северната страна на площада, възскъпички, но и много удобни. Тази вечер жената не се възползва от него; вместо това му каза да си почине, взе раницата и се прибра в стаята си. Той лежа в голямото легло, докато се стъмни, но въпреки мекия дюшек и луксозните завивки не можа да заспи. „Тази нощ ще ме накара да убия.“

Оковите му се стегнаха няколко часа по-късно и той отиде в стаята ѝ. Завари я облечена в черна коприна от глава до пети, косата прибрана в стегнат кок. В кании на двата подлакътника носеше кинжали, на гърба — къс меч. Кимна към оръжията, подредени на леглото до копринени риза и панталони, черни като нейните.

— Да сме наясно, любов моя — каза тя, докато мажеше лицето си със сажди. — Човекът, срещу когото ще се изправиш тази нощ, е в най-висша степен зъл и опасен. И никаква носталгия, ако обичаш.

Огън лумна през връзката, силна болка, без да е непоносима. Поела бе пълен контрол над него, контрол, който изключваше всяко колебание и дори мисъл от негова страна. Контрол, който го превръщаше в нейна безмозъчна марионетка.

Жената отиде при прозореца, бутна капаците, стъпи на перваза и се издърпа на покрива. Поспря да огледа улиците долу, после се затича по плочите и скочи на отсрещния покрив. Така двамата поеха през града, от покрив на покрив и от зид на зид, жената демонстрираше отлична физическа форма, която при други обстоятелства би си спечелила неохотното му възхищение, но сега контролът, който течеше на пулсации през връзката, не оставяше място за нищо извън непосредствената задача.

Движеха се на север, отдалечавайки се от уличките, сбутани нагъсто около централния площад, към по-широките улици близо до пристанището. Жената спря на един зид близо до площад, където имаше малък храм, заобиколен от дървета. Храмът представляваше четириъгълник от колонади, поддържащи пирамидален покрив с плосък връх, увенчан от статуя на жена, лицето ѝ скрито в сянката на мраморната качулка. За разлика от другите храмове в града, този беше охраняван — двама въоръжени с пики мъже пазеха входа. Вратата беше затворена, но през пролуките покрай касата прозираше сияние на запален огън.

Жената се надигна, затича се по зида и скочи към най-близкото дърво. Улови се за един клон и се набра на ръце, всичко това без шум и почти без да раздвижи листата на дървото. Уловила с крака и ръце клона, тя се придвижи към храма и скочи на покрива му. Ако не беше безцеремонният контрол през връзката, Френтис би решил, че не му е по силите да повтори упражнението, демонстрирано току-що от жената, въпреки обучението му и годините в ямата. Но волята на жената не оставяше място за излишни разсъждения и той я последва без колебание, затича се, скочи, улови се за клона и изпълзя до покрива, сякаш го е правил хиляди пъти.

Жената го поведе към задната страна на храма, покрай статуята. Дори отблизо Френтис не видя лицето, а само плътна сянка под качулката. Жената надникна през ръба на покрива, извади кинжал от едната кания, пристъпи в празното и се превъртя в салто. Чу се едва доловим звук, лекичко тупване. Френтис погледна през ръба и я видя да прибира кинжала в канията, яхнала мъртвото тяло на трети пазач. Скочи на свой ред, докато жената проверяваше задната врата на храма. Тя се отвори леко и безшумно на смазани панти. Жената се поколеба. Не беше очаквала такова улеснение.

Атмосферата в храма беше аскетична: голи стени без мозайки и барелефи, тясно легло в единия ъгъл, до него — маса с писалка, мастило и няколко листа пергамент. В центъра на помещението имаше голямо огнище, мраморен басейн, пълен с въглища, които горяха с горещ и ярък пламък, а димът излизаше през отвори в тавана. Някакъв мъж седеше на стол до огъня, с гръб към тях. Френтис виждаше само върха на сивокосата му глава над облегалката и ръцете му, отпуснати върху подлакътниците на стола, ръце костеливи и петносани от старост. Жената влезе в храма, без повече да се крие, отвори вратата докрай и тя се тресна силно в стената. Френтис видя как ръцете върху подлакътниците трепнаха, но мъжът на стола не се изправи.

— Храм на Безименната виждаща — каза жената на волариански, заобиколи и застана пред стареца, вдигнала високо вежда. Волята ѝ приковаваше Френтис на мястото му, с кинжал в ръка, готов да прониже стареца през облегалката на стола по неин знак. — Тук ли се криеш сега?

Тих звук долетя откъм мъжа на стола, звук, който можеше и да е смях. Гласът му беше слаб, думите се лееха равни, монотонни:

— Ще простиш на стареца тази дребна самонадеяност. — Пауза и леко завъртане на главата. Старецът я измерваше с поглед, прецени Френтис. — Използваш все същата черупка, виждам.

— А ти си допуснал твоята да повехне. — Измери го с поглед на свой ред, без да крие отвращението си.

— Каква по-добра защита срещу раболепните кучета на Съюзника? Каква полза да вземеш тялото на човек, който и десет крачки не може да направи, без да се спъне в собствените си крака?

— Каква полза, наистина. — Огледа празния храм. — Учудвам се, че императорът не е намерил по-приличен дом за старец като теб. Предвид службата ти при баща му.

— О, той ми предложи много неща, чудесни къщи, прислуга и голяма пенсия. Но аз поисках това. Хората идват да търсят мъдър съвет от слугата на Безименната виждаща и си тръгват щастливи срещу няколко медника. Добро занимание за един самотен стар човек.

Жената сви устни и изсумтя.

— И какво, очакваш да повярвам, че си омекнал с възрастта? Не забравяй какво съм виждала, какво сме правили заедно.

— Какво ни принудиха да направим.

— Не помня да си възразявал.

— Възражения? О, имах възражения, особено когато дойде време да те оставя. И още повече, когато войската на баща ти изпълзя подгизнала от тресавището. По онова време вече се бях променил, исках да ме оставят на мира, исках тих и простичък живот, но императорът ме помоли за помощ. Помоли ме. Не ми заповяда, не ме заплаши… Не ме подложи на изтезания. Не, просто ме помоли. Тогава за последно използвах дарбата си.

Жената мълчеше и се взираше в него. Накрая попита:

— Защо вратата не беше заключена?

— Не я заключвам вече двайсет години. Пазачите са тук по настояване на императора, аз нямам нищо общо. Всъщност очаквах теб и младия ти приятел по-рано, но погледът ми не е какъвто беше. Така става с откраднатите дарби, не мислиш ли? Губят силата и остротата си с възрастта.

Тя стисна по-силно дръжката на кинжала. Френтис долови колебанието ѝ, преди да е задала последния въпрос.

— Защо… защо ме остави?

— Знаеш защо. Ти беше жестока, свирепа и красива, но Съюзникът те превърна в чудовище. Това съкруши сърцето ми.

— Нямаш представа в какво ме е превърнал Съюзникът, Ревек. Но скоро ще разбереш.

Заповед се изля по връзката и тласна Френтис напред с вдигнат за удар кинжал. Старецът скочи на крака, твърде бързо за човек на неговата възраст, вдигна ръце с разперени пръсти, обърна се в движение и Френтис видя лице, спаружено като стафида от годините, но и белязано от бездънна тъга. Пръстите на стареца се сгърчиха и огън погълна шепите му, но не като илюзията, създадена от Едноокия преди години. Жега заля лицето на Френтис и той си даде сметка, че старецът току-що е създал истински огън с голите си ръце. Ръце, които се вдигнаха в огнени юмруци да го посрещнат.

Жената се метна мълниеносно напред, преметна ръка през главата на стареца, стегна хватката и преряза гърлото му с кинжала. Рукна кръв. Старецът залитна, огънят изчезна, а ръцете му — без белези или друг знак, че са държали жив огън — литнаха към гърлото му.

Предната врата се отвори с трясък, двамата пазачи нахлуха през прага и зяпнаха с ужас сцената, която им се разкри. Жената метна кинжала си към по-близкия и той се заби в гърлото му; изтегли късия си меч и се хвърли към другия. Пазачът се оказа бърз и добре обучен, парира удара с острието на копието си и взе да мушка към лицето и шията ѝ — не успяваше да я нарани, но я държеше на разстояние. Френтис скочи напред и едва не се спъна, когато старецът го улови за глезена. Опита се да издърпа крака си, но напразно. Връзката я нямаше.

Френтис залитна, замаян от внезапния приток на свобода, от края на болката. Устата на стареца се движеше и бълваше кръв, другата му ръка натискаше зейналата рана на гърлото. Френтис клекна да чуе думите му, прошепнати на езика на Кралството. „Семето ще поникне.“ Сетне, толкова бързо, че Френтис не успя да реагира, старецът посегна с другата си ръка, тази, с която бе притискал раната си, и улови в шепа лицето му, омаза го с кръв, която му влезе в очите, в устата. Френтис се дръпна, старецът пусна глезена му и в същия миг връзката се върна.

Френтис вдигна глава и видя как жената се отдръпва странично пред поредната атака на пазача, улавя дръжката на копието му и я използва като опора, за да го изрита в лицето. Мъжът политна назад, изпусна копието и посегна към сабята на кръста си. Но се забави. Късият меч на жената проби ризницата му с лекота и се заби дълбоко в гърдите му.

Жената изтегли острието от трупа, погледна към Френтис, който тъкмо се изправяше, и се втренчи в лицето му.

— Докоснал те е. — Взе кана с вино от една масичка и лисна виното в лицето му да отмие кръвта, после отстъпи крачка назад и зае бойна стойка, стиснала меча си в готовност. Връзката го стегна като никога досега, болката го прониза от глава до пети, мозъкът му вибрираше от писъка, който не можеше да се откъсне от устните му. Жената го държа така сякаш цяла вечност, без и за миг да свали бдителния си поглед от лицето му. Накрая изсумтя и отпусна хватката, позволи му да се строполи на пода и да се сгърчи задъхан от болка.

Още се тресеше, когато я видя да отива при тялото на стареца. Изрита го силно в гърдите и крехките ребра се счупиха с ясно доловимо изпукване. Тя се наведе, сграбчи в юмрук сивата коса, повдигна трупа и с два силни удара с меча отряза главата му. Вдигна я високо, килна своята назад и отвори широко уста под капещата кръв.

Връзката беше достатъчно хлабава и Френтис повърна.

— Сега — каза жената, захвърли главата на стареца и изтри с ръкав устата си, кръв и въглищен прах се смесиха в лепкава чернилка. — Сега ще видиш в какво ме превърна Съюзникът, Ревек.

Прибра меча си в ножницата и вдигна ръце, очите ѝ бяха затворени, зъбите — стиснати. За миг не се случи нищо, после огън обгърна ръцете ѝ и тя извика, от болка и триумф едновременно. Засмя се и насочи огнен поток към трупа на стареца, изчака миг, колкото тялото да лумне в пламъци, после метна огнени езици из храма, към всичко, което можеше да гори. Цялото помещение пламна и горещината стана нетърпима.

Жената отпусна ръце и огънят ѝ угасна. Спря погледа си на Френтис, накара го да стане и да се приближи. Силна болка беше изопнала лицето ѝ, струйки кръв се стичаха от носа и очите ѝ, но въпреки това жената се усмихваше в свиреп екстаз, пламъците се отразяваха червени в погледа ѝ.

— Винаги се плаща цена, любов моя.

6. Вейлин

Беше първият ден на Летния панаир и в канцеларията на кралския нотариат нямаше други посетители, но въпреки това Вейлин чака близо час, преди чиновникът да вдигне поглед от големия тефтер пред себе си. Беше млад мъж с изтормозения вид на човек, който работи твърде много срещу недостатъчно заплащане.

— Моля да ме извините, сър — каза той. — Днес повечето колеги почиват. Покрай панаира.

— Напълно разбирам. — Вейлин стана от пейката и пристъпи към отрупаното с купчини документи и тефтери бюро. — Когато за последно бях в Кралството, за кралския архив се грижеше Четвъртият орден.

— Вече не е така. В последно време братята от Четвъртия се държат като братята от Шестия, препасали са мечове и гледат от високо. — Чиновникът се облегна назад, преглътна една прозявка и измери Вейлин с любопитен поглед. — Значи сте пътували, сър?

— Да, пообиколих доста.

— По екзотични места?

— Последно бях на Мелденейските острови. Преди това в Алпиранската империя.

— Аз пък мислех, че вече не пускат наши кораби в пристанищата си.

— Минах по обиколен път.

— Ясно. — Чиновникът посегна към празен лист. — Е, уважаеми сър, защо сте тук, вместо да се забавлявате на панаира?

— Трябва ми свидетелство за припознаване. За сестра ми.

— А. — Чиновникът топна писалката си в една мастилница и написа нещо на пергамента. — Сложните семейни връзки са основното занимание на тази канцелария. За щастие, процедурата не е сложна. Просто трябва да се закълнете пред мен, че сестра ви е законородена, аз ще попълня свидетелството, после ще го подпишем, и готово. Таксата е два сребърника.

„Два сребърника.“ Добре, че Рева се бе съгласила да продаде хубавия гвардейски нож, с който се бе сдобила по пътя.

— Добре.

— Чудесно. Е, как ви е името, сър?

— Лорд Вейлин Ал Сорна.

Връхчето на писалката се счупи с остър звук, по пергамента пръсна мастило. Младежът зяпна петната, преглътна и вдигна бавно глава. В изражението му нямаше съмнение, а единствено страхопочитание.

„Жалко — помисли си Вейлин. — Тъкмо бях започнал да го харесвам.“

— Милорд… — заекна чиновникът, после скочи на крака и се поклони толкова ниско, че челото му се чукна в плота на писалището.

— Не го правете — каза му Вейлин.

— Говори се, че сте мъртъв…

— И аз така чух.

— Знаех си, че е лъжа. Знаех си!

Вейлин се усмихна насила.

— Свидетелството за сестра ми.

— О. — Чиновникът сведе поглед към бюрото си, после го плъзна из празната канцелария, като бършеше потни длани в туниката си. — Боя се, че трябва да отнеса този въпрос към началниците си. Не е за мен.

— Напротив, можете и сам, уверявам ви.

— Моля да ме извините, милорд. — Младежът отстъпи заднишком. — Ако изчакате минутка… — Избяга към дъното на канцеларията. Чу се звук от отваряща се врата, някой повиши глас с раздразнение, после до слуха на Вейлин стигнаха звуците на тих разговор. Младият чиновник скоро се върна, последван от дебел мъж, надхвърлил петдесетте. При вида на Вейлин дебелакът се поколеба за миг, но възвърна самообладанието си с достойна за възхищение бързина.

— Милорд — каза той и се поклони почтително. — Гериш Мертил, бивш брат от Четвъртия орден, сега главен нотариус на Варинсхолд.

Вейлин се поклони на свой ред.

— Сър. Тъкмо обяснявах на този младеж…

— Свидетелство за припознаване, да. Мога ли да попитам с каква цел искате да ви се издаде този документ?

— Не, не можете.

Главният нотариус се позачерви.

— Моля да ме извините, милорд. Работата е там, че съм запознат със заповедта на краля относно собствеността на покойния ви баща, както и със съдебното решение по иска на сестра ви. Едно свидетелство за припознаване би обезсилило решението на магистрата, но не и кралската заповед, която, както знаете, е над закона.

— Знам това, благодаря. — Бръкна в кесията си, извади два сребърника и ги остави на бюрото. — Въпреки това искам да припозная сестра си. Ако не се лъжа, просто упражнявам право, което се полага на всички поданици на Кралството.

Гериш Мертил кимна на младия чиновник и той се разбърза да подготви документа.

— Ако не е твърде самонадеяно, лорд Вейлин — каза главният нотариус, — ще ми позволите ли да бъда първото официално лице, приветствало ви със завръщането ви в Кралството?

— Няма проблем. Кажете ми, как така брат от Четвъртия орден става главен нотариус?

— По милостта на краля. Когато постанови, че управлението на архивите трябва да се върне към Короната, негово величество бе достатъчно мъдър да прецени, че уменията, натрупани от немалко братя в моя орден, са ценни и необходими.

— Напуснали сте ордена по кралска заповед?

Нещо мрачно и сериозно се промъкна в изражението на Мертил.

— Четвърти вече не беше орденът, в който постъпих като момче. Откакто го оглави аспект Тендрис, настъпиха много промени. Вместо да се учат на счетоводство и архиварство, послушниците се учат да въртят меч. Арбалетът замени писалката. Дано Покойните ми простят, но аз, както и мнозина други от братята, напуснахме с радост.

Младият чиновник изпсува под нос, изгърбен над едно от другите бюра, писалката се тресеше в ръката му.

— О, дай на мен. — Главният нотариус го избута, попи размазаното мастило и започна да пише бързо и гладко. — Когато аз бях млад, ни биеха, ако буквите не са еднакво големи. — Документът скоро стана готов, подписан лично от главния нотариус. Вейлин му благодари мислено за търпението, докато самият той се мъчеше с подписа си.

— Дано да сте доволен, милорд. — Мертил се поклони и му подаде навития на руло пергамент, вързан с червена панделка.

— Благодаря ви, сър. — Вейлин му подаде двата сребърника, но главният нотариус поклати глава.

— Имах племенник в Сините свраки. Той се би с вас при Линеш. Благодарение на вас се прибра жив и здрав при майка си.

Вейлин кимна.

— Сините свраки бяха чудесен полк.

Главният нотариус и младият чиновник се поклониха дълбоко, а Вейлин тръгна спокойно към вратата, макар че му идеше да побегне.

Алорнис и Рева го чакаха на пресечката при Порталната улица и Говедарския път. Заради панаира по улиците нямаше много хора, но случилото се в нотариалната канцелария му беше за урок и Вейлин нито за миг не свали качулката си. Голям мраморен постамент беше поставен в центъра на кръстовището, целият полазен от строително скеле. Алорнис стоеше на най-високата платформа със зидарска престилка и държеше въже, прехвърлено през каменен блок. Другият край на въжето се спускаше към основата на строежа и беше вързан за дръжката на кош, в който Рева слагаше разни неща.

— Големият чук! — извика Алорнис от платформата. — Не този!

— Сестра ти е по-голям тиранин и от теб — изръмжа Рева, когато Вейлин се приближи.

— А, Вейлин! — поздрави го бодро Алорнис и му помаха. — Майсторе, брат ми е тук!

След миг над ръба на платформата се показа главата на стар човек. Мъжът беше с голяма брада и със зелената роба на брат от Третия орден. Челото му се набразди като разорана земя, докато гледаше към Вейлин, после майсторът изсумтя нещо и изчезна. Алорнис се усмихна извинително.

— Какво каза той? — попита Вейлин.

— Мислел, че ще си по-висок.

Вейлин се засмя и вдигна свитъка.

— Имам нещо за теб.

Тя се спусна до нивото на улицата по бързия начин — стисна здраво въжето и скочи от платформата, а кошът с инструменти се издигна като противотежест. Изненадващо мускулестата ръка на стареца се подаде и издърпа коша на платформата.

— Какво излиза? — каза Алорнис, след като плъзна поглед по текста на свидетелството. — Че мастилото и хартията ме правят твоя сестра, за разлика от общата ни кръв.

— Плюс такса от два сребърника, но не поискаха да ми я вземат.

— Значи довечера ще ядем? — попита Рева.

— Трябва да се обърна с молба и към краля — каза Вейлин на сестра си.

— Наистина ли мислиш, че ще си промени решението?

„Жалко ще е, ако не го направи, макар да се боя, че цената няма да ми хареса.“

— Убеден съм.

Нещо изтрещя на паветата край тях, последва го рев откъм високата платформа.

— Не това длето бе!

Алорнис въздъхна.

— Днес е по-раздразнителен от обикновено. — Вдигна глава към платформата и извика: — Идвам, майстор Бенрил! — Зае се да събере инструментите, разхвърляни покрай основата на строежа. — Вие двамата по-добре се прибирайте. Аз имам още няколко часа работа тук.

— Всъщност, надявах се да заведеш Рева на панаира, сестричке. Никога не го е виждала.

Рева направи гримаса.

— И рядък сопол не давам за езическото ви празненство.

— Да, но сестра ми обича панаира. Ще съм по-спокоен, ако знам, че ще я пазиш. — Метна ѝ кесията си. — И довечера ти избираш какво да ядем.

— Не мога — поклати глава Алорнис. — Майстор Бенрил има нужда от мен…

— Аз ще помогна на майстор Бенрил. — Вейлин развърза връзките на зидарската ѝ престилка и я свали през главата ѝ. — Хайде, да ви няма.

Алорнис погледна с колебание към платформата.

— Ами… и без това не ми е плащал от седмици…

— Значи решено. — Изкъшка ги с жест и ги проследи с поглед по Порталната улица. Алорнис хвана Рева за ръка и почна да ѝ шушне нещо, сякаш се познаваха от малки момичета, а кръвната песен живна в ритмична мелодия. Рева трепна, но за изненада на Вейлин не си издърпа ръката.

— Длето! — чу се нетърпелив вик отгоре.

Вейлин събра всички длета, които откри, в една кожена чанта за инструменти и изкатери стълбите към платформата. Старецът беше коленичил до върха на каменния постамент и галеше с ръка мраморната повърхност. Не се обърна, когато Вейлин хвърли до него торбата с инструментите.

— Сестра ми каза, че не ѝ плащаш — каза Вейлин.

— Сестра ти би плащала на мен, за да ми помага, братко. — Майстор Бенрил Лениал се обърна и го изгледа все така с набраздено като разорана земя чело. — Или вече трябва да ти викам милорд?

— Вече не съм от Шестия орден, ако за това питаш.

Инструктор Бенрил изсумтя и се обърна отново към постамента.

— Какво ще бъде? — попита Вейлин.

— Паметник, с който Кралството да почете величието на крал Янус. — Тонът на стареца говореше красноречиво за ентусиазма му, или по-скоро за липсата на такъв.

— Кралска поръчка, значи.

— Обеща ми, че като направя това, ще ме остави на мира две години, за да рисувам. Рисуването е единственото истинско изкуство. Това… — той удари с отворена длан по камъка — това си е проста зидария.

— Познавах един зидар навремето. Беше истински творец, ако питаш мен.

— А ако питаш мен, гледай си меча и не се бъркай в чуждите работи. — Хвърли поглед през рамо. — Къде е той, между другото? Мечът ти?

— Оставих го у дома, увит в платно. Не съм го развивал, откакто се върнах в Кралството.

— Значи си се отказал и от друго, не само от Вярата, а?

— Получих повече, отколкото изоставих.

Инструктор Бенрил се извърна да го погледне. Не личеше да е схванат от клеченето и преклонната възраст.

— Какво искаш?

— Трябва да отведа сестра си оттук. Искам да ѝ кажеш, че така ще е по-добре за нея.

Бенрил вдигна рошавите си вежди.

— Смяташ, че думата ми има такава тежест за нея?

— Знам го. Знам също, че тук няма бъдеще за нея, нито като дъщеря на баща ми, нито като твоя ученичка.

— Дарбата на сестра ти е изключителна, рядка. Да я откъснеш от нея ще е престъпление.

— Може да се посвети на дарбата си другаде, на сигурно място.

Бенрил поглади дългата си сива брада.

— Съгласен съм да не я разубеждавам, но повече от това няма да направя.

Вейлин кимна.

— Благодаря ти, майсторе.

— Не бързай да ми благодариш. — Старецът се изправи и тръгна към стълбата. — Имам едно условие.

— Не мърдай бе!

Гърбът го болеше, вратът му започваше да се схваща. Бенрил го беше накарал да му позира в няколко пози, всяка по-драматична от предходната. Последната изискваше от Вейлин да стои прав, с изправен гръб и вдигната глава, вперил поглед в далечината и стиснал метла с дълга дръжка, все едно е меч. Старецът вече бе изхвърлил десетки недовършени скици, въгленът в ръката му летеше неуморно по платното, погледът му се местеше между Вейлин и тъмнокафявия пергамент върху статива.

— Меч не се държи така — отбеляза Вейлин.

— На това му се вика артистична волност — сопна се в отговор Бенрил. — Смъкни малко дясната си ръка.

Мина още половин час, преди петима кавалеристи от Кралската конна гвардия да се появят на кръстопътя, повели и един кон без ездач. Капитанът им скочи на земята, приближи се и поздрави чинно, а излъсканият му нагръдник се оказа удобно огледало, в което Вейлин да види с ужас нелепата си поза.

— Лорд Вейлин, за мен е чест, ако позволите.

— Очаквах капитан Смолен — каза Вейлин.

Капитанът се поколеба.

— Лорд-маршал Ал Смолен е на север, милорд. — Изпъчи се с гордост. — Нося ви топли привети от негово величество…

— Добре. — Вейлин заряза позата и посегна за плаща си. — Майстор Бенрил, явно трябва да отида в двореца. Ще довършим това някой друг път.

— Кажи на краля, че ми трябват още пари за ковача — каза Бенрил на капитана. — Ако иска паметникът да е готов преди да е паднала зимата де.

Капитанът застина.

— Аз не съм пратеник, братко.

— Аз ще му кажа — прекъсна го Вейлин, докато си закопчаваше наметалото. Хвърли един поглед на скицата и се намръщи изненадано. — Изобщо не съм толкова висок.

— Тъкмо напротив, милорд. — Бенрил заби нос в пергамента да открои светлосянката върху бузата на Вейлин. — Според мен си изключително висок.

Крал Малциус Ал Ниерен носеше по-натруфена корона от семплата диадема, която бе предпочитал баща му. Златен пръстен минаваше през челото му, металът ецван със сложен флорален мотив, а в центъра — четири различни скъпоценни камъка в обков, очевидно символизиращи четирите васалства на Кралството. Очите под короната излъчваха бдителност, която не се връзваше с топлата усмивка, която кралят отправи на Вейлин, докато той се изправяше след дълбокия си поклон пред трона.

— За архива — каза напевно Малциус и тримата писари, настанени вляво от трона, топнаха писалки в мастилниците. — Крал Малциус Ал Ниерен приветства с добре дошъл своя най-лоялен и високо почитан слуга лорд-маршал Вейлин Ал Сорна. Нека се знае, че всички негови предишни почести и титли са възстановени.

Пристъпи напред с разперени ръце и стисна Вейлин за раменете. Вейлин помнеше Малциус като мъж със завидна енергичност, опитен воин със силна ръка и остър ум. Мъжът, който стоеше пред него сега, беше отслабнал значително, кожата му имаше жълтеникав цвят под пудрата, а ръцете му трепереха леко върху раменете на Вейлин.

— Вярата ми е свидетел, че се радвам да те видя, Вейлин! — каза кралят.

— И аз — вас, ваше величество. — Огледа се, докато ръцете на краля продължаваха да тежат на раменете му. Залата беше пълна с придворни: изглежда, Малциус беше забавил кралската процесия до панаира в чест на неочаквания си гост. Вдясно от трона седеше млада жена, стиснала ръце в скута си. На главата ѝ имаше корона, по-малка от тази на краля, но иначе същата като модел и изработка. Беше красива и стройна, с умни очи. Само дето и в нейните очи се четеше бдителност, също като в очите на краля.

— И за миг не се съмнявай — каза кралят, отклонявайки вниманието на Вейлин от кралицата, — че Кралството си дава сметка колко много ти дължи. — И стисна още по-крепко раменете на Вейлин.

— Благодаря ви, ваше величество. — Вейлин сниши глас: — Аз… питах се дали бих могъл да повдигна пред вас един дребен въпрос, касаещ имуществото на баща ми.

— Разбира се, разбира се! — Кралят най-сетне го пусна и се дръпна назад. — Но нека първо те представя на съпругата си. Тя нямаше търпение да се срещнете още откакто чухме, че си се върнал.

Вейлин се смъкна на едно коляно пред младата кралица и тя стана.

— Лорд Вейлин — каза кралят, — представям ти кралица Ордела Ал Ниерен. Моля те, закълни се във вярност пред нея, както би се заклел пред мен.

Вейлин изви глава да го погледне и видя, че усмивката на краля е загубила малко от блясъка си.

— Чиста формалност — каза Малциус. — Изисква се от всички Мечове на кралството от четири години насам.

Вейлин наведе глава и се обърна към кралицата.

— Аз, лорд Вейлин Ал Сорна, се заклевам да служа вярно на Ордела Ал Ниерен, кралица на Обединеното кралство.

— Благодаря ви, милорд — каза кралицата. Имаше приятен глас и културен изказ с меките гласни на Южен Азраел, но в следващите ѝ думи се промъкна известна острота: — Заклевате ли се да изпълнявате заповедите ми, все едно са изречени от краля?

— Да, кралице моя.

— Заклевате ли се да защитавате мен и децата ми, както бихте защитили краля? Да рискувате живота си в наша защита, ако се наложи? И да го направите без значение какви лъжи и хули се изричат срещу нас?

Вейлин си даде сметка колко се е смълчал дворът, усети тежестта на десетките погледи. „Не прави това заради мен — реши той. — Прави го заради тях.“

— Заклевам се, кралице моя.

— За мен е чест, милорд. — Тя му протегна ръка и той я целуна чинно. Кожата ѝ беше ледена под устните му.

— Отлично! — Малциус плесна с ръце. — Любов моя, бъди така добра да поведеш процесията към панаира. Ще се присъединя към вас веднага щом с лорд Вейлин приключим тук.

Когато остана насаме с Вейлин, ако не се брояха двамата стражи при вратата, Малциус свали короната си и я закачи с дълбока въздишка на страничната облегалка на трона.

— Извинявай за всичко това — каза той. — Доста театрално, но и необходимо.

— Говорех сериозно, когато се заклех, ваше величество.

— Не се и съмнявам. Ако всички Мечове на кралството приемаха клетвите си сериозно като теб, тази страна щеше да се управлява много по-лесно. — Седна на трона си, приведен напред с лакти на коленете, и погледна Вейлин уморено. — Остарял съм, нали?

— Всички сме остарели, ваше величество.

— Не и ти. Същият си, честно. Очаквах да си побелял и сбръчкан след толкова време в императорските зандани. А ето те, очевидно способен да надвиеш с лекота всеки рицар на панаира.

— Не мога да се оплача от гостоприемството на императора, а само от самотата.

— Сигурно. — Малциус се облегна назад. — Знаеш защо отнех имуществото на баща ти, предполагам?

— Сметнали сте, че това ще е залог за лоялността ми.

— Така е. Сега виждам, че не е било необходимо. Но не можех да рискувам. Представа си нямаш какви интриги ме обграждат, мен и семейството ми. Всеки ден получавам донесения за поредната група заговорници, които кроят кървави планове в някоя тъмна стая.

— Кралството открай време обича клюките и слуховете, ваше величество.

— Слухове? Де да бяха само слухове. Преди два месеца заловиха в парка на двореца един тип, ножът му имаше отрова по острието, а Катехизисът на Вярата, от първата до последната дума, беше татуиран по гърба и гърдите на нещастника. Осъдих го на бърза смърт, което е много по-милосърдно, отколкото би постъпил баща ми, нали?

„Янус щеше да го подложи на изтезания в продължение на месец, ако новината го беше сварила в добро настроение, и в продължение на два, ако настроението му не е било добро.“

— Така е, ваше величество. Но един луд човек не значи непременно заговор.

— Има и други, уверявам те. И трябва да се справям с тях сам, защото аспект Арлин не иска да има нищо общо. От войната насам твоят бивш орден възвърна до голяма степен независимостта си.

— Дори при царуването на баща ви аспект Арлин държеше да се прави ясна разлика между Короната и Вярата.

— Вярата — повтори кралят с глас тих и горчив. — Появи ли се проблем в Кралството, човек може да се хване на бас, че именно Вярата е в основата на всичко. Ревностни и Толеранти редовно се хващат за гърлата, да не споменавам за аспект Тендрис и неговите нелепи напъни да превърне чиновниците си в бойци. Вярата би трябвало да ни обединява, а не да се раздира от вътрешни противоречия, като повлича и Кралството след себе си. — Погледна Вейлин право в очите. — И всяка страна в конфликта би дала мило и драго да се сдобие с твоята подкрепа.

— Ако е така, значи ще останат разочаровани.

Кралят примигна и поизправи гръб, видимо изненадан.

— Знам, че напусна ордена, но нима си загърбил и Вярата? Какво, императорът те е направил следовник на алпиранските богове?

Вейлин преглътна напушилия го смях.

— Просто чух една истина, ваше величество. Не ме откъснаха от Вярата с мъчения, нито съм погледнал към който и да било бог за утеха.

— Май ще се окаже, че си по-голяма заплаха за хармонията на Кралството, отколкото предполагах.

— Не съм заплаха за никого, стига да не закачат мен и близките ми.

Малциус въздъхна отново, после се усмихна.

— Лирна винаги те е харесвала заради твоята… за това, че си сложен, многопластов.

„Лирна…“ Странно, но Вейлин чак сега си даде сметка, че не е видял принцесата сред навалицата от придворни.

— Тя на панаира ли е, ваше величество?

— Не, отиде на север да сключи договор с лонаките. Знам, че звучи невероятно, но е така.

„Лирна да преговаря с лонаките?“ Мисълта беше в еднаква степен абсурдна и плашеща.

— Предложили сте им мир?

— Всъщност предложението дойде от тяхната върховна жрица, но с условието, че ще преговаря единствено с Лирна. Някаква лонакска традиция, предполагам. Върховната жрица не водела преговори с мъже, защото на тях не можело да се разчита — много лесно се поддавали на развала и външни влияния. — Направи физиономия в отговор на недоверието, което повдигна веждите на Вейлин. — Длъжен бях да се възползвам от този шанс. Твърде много мъже и ресурси загубихме в борбата с вълчите хора, не мислиш ли?

— Те за това живеят, да се бият с нас.

— Е, може би искат да променят приоритетите си, да живеят и за нещо друго. Също като мен. Тази земя трябва да бъде преродена, Вейлин. Преобразена в нещо по-добро. Да бъде обединена отново, този път истински, а не да се разкъсва от границите и убежденията си. Едиктът на толерантността беше само първата стъпка. Преустройството на градовете ни, и големите, и малките, е следващата. Подобрим ли тъканта на Кралството, ще подобрим и душите на неговите поданици. Мога да направя онова, което баща ми не успя да направи въпреки безспирните войни, които водеше, и заговорите, които кроеше. Мога да донеса мир, траен мир, който ще върне величието на тази страна. Но имам нужда от твоята помощ.

„С което стигаме до цената.“

— Имате моята лоялност, ваше величество. Но ще ви служа с по-леко сърце, ако знам, че сестра ми е получила каквото ѝ се полага.

Кралят махна с ръка.

— Изобщо не мисли за това, още днес ще подпиша документите. Ще ти бъде върната цялата собственост на баща ти. Но не можеш да останеш тук, в Азраел.

— Всъщност се канех да поискам разрешение да напусна Кралството, след като уредя въпроса с бащиното си наследство.

Кралят се намръщи.

— Да напуснеш? И къде ще отидеш?

— Сигурен съм, че помните брат Френтис. Смятам, че той е жив, и искам да го намеря.

— Брат Френтис. — Кралят поклати глава, гласът му натежа от скръб. — Той загина при Унтеш, Вейлин. Всички загинаха. Всички мъже, които командвах там.

„Беше на кораб, стегнат в окови, белезите му горяха…“

— Вие видяхте ли го с очите си, ваше величество? Видяхте ли го да умира?

Кралят зарея поглед, челото му се набразди от тежкия спомен.

— Не знам колко пъти отблъсквахме атаките им… През повечето време Френтис се сражаваше до мен. И се сражаваше сърцато. Хвърляше се в най-гъстото меле, печелеше ни време. Хората го наричаха Гнева на Вярата. Без него градът щеше да падне още при първия щурм, в първия ден, а не на третия. Онази сутрин го пратих да подсили южния участък. Алпиранците бяха като вълна, която залива пристанищна дига при буря.

Прокара ръка през косата си, наситено червеникава преди, а сега оредяла и прошарена. Ръката му трепереше, забеляза Вейлин.

— Така и не ме убиха. Посякох мнозина от тях, ругаех ги, хвърлях се безразсъдно в битката. Когато най-сетне ме повалиха, плъзнаха из града и избиха кралските гвардейци до крак, включително дезертьорите и ранените. Но мен ме оставиха жив. Само мен.

„Беше на кораб…“

— Разбирам, ваше величество, но твърдо вярвам, че брат Френтис е оцелял, и моля за разрешение да го потърся.

Кралят се усмихна тъжно и поклати глава.

— Не, милорд. Съжалявам, но не. Друго искам от теб.

Вейлин изскърца със зъби. „Бих могъл просто да си тръгна — мислеше той. — Да си тръгна и да оставя този тъжен уморен човек на мечтите му и на въображаемите заговори. Клетва, дадена под давление пред шайка разглезени подлизурковци, е просто поредната лъжа, също като Вярата.“

Малциус стана от трона си, отиде при една бродирана карта на Кралството, закачена на стената, и плъзна пръст от Азраел до голямо празно петно над Великите северни гори.

— Ето тук, милорд, се нуждая от твоите услуги.

— В Северните предели?

— Именно. Лордът на кулата Ал Мирна почина миналата зима. Оттогава управлението пое осиновената му дъщеря, но тя е лонакско намерениче, а това я прави крайно неподходяща. — Кралят изправи рамене и продължи с официален тон: — Вейлин Ал Сорна, с настоящото те обявявам за Владетел на кулата и граничен лорд на Северните предели.

Би могъл да откаже и да си тръгне. Малциус не би могъл да му навреди, от страх че Вейлин ще вдигне на бунт половината кралство. Но всяка мисъл в тази посока се изпари, прогонена от кръвната песен, която внезапно и неочаквано набра сила и с мощно кресчендо се издигна до мелодия на съгласие. След миг мелодията затихна, но значението ѝ беше съвсем ясно — пътят към Френтис минава през Северните предели.

Вейлин се поклони дълбоко на краля и отвърна също толкова официално:

— Това е чест, която ще приема с радост, ваше величество.

7. Лирна

„Защо още не ме е убила?“

Очите на Давока я стрелнаха предупредително, ръката ѝ затискаше устата на Лирна и миришеше на дървесен дим. Лирна преглътна, положи усилие да успокои дишането си и вдигна въпросително вежда. Давока посочи с очи надясно. Лирна се опита да погледне натам, но видя само сивкавата стена на палатката, все така блъскана от планинския вятър. Погледна отново към Давока и вдигна и двете си вежди. Но лонакската жена не гледаше към нея, очите ѝ шареха по стената на палатката, мускулите по голите ѝ ръце бяха напрегнати в готовност.

Звукът беше много тих, едва доловим шепот на срязано платно. Лирна различи блясък на метал в стената на палатката, отначало само точица, която бързо порасна във връх на нож, а после и в острие, дълго четвърт метър, ако не и повече. Шепотът се усили в писък на разпрано платно, когато ножът се спусна надолу, стената на палатката се разтвори по разреза и в пролуката се появи лицето на мъж, лонакски воин, доколкото Лирна можеше да прецени, с обръсната глава и татуировки напряко на челото, зъбите му оголени в гримаса на убийствена ярост.

Давока скочи към него и заби ножа си под брадичката му. Натисна, докато цялото острие не потъна в отметнатата му назад глава, пронизвайки мозъка. Измъкна ножа си, вдигна глава и нададе вик, свиреп и силен. Отвън моментално се вдигна врява, чу се трясък на оръжия, панически заповеди, започна битка.

Давока взе копието си, а окървавения нож тикна в ръката на Лирна.

— Стой тук, кралице.

След това се мушна през разреза в палатката и изчезна в мрака отвън.

Лирна лежеше по гръб, хванала с два пръста окървавения нож, и се чудеше дали сърцето на човек наистина може да се пръсне от претоварване.

— Ваше височество! — долетя уплашен вик отвън. Брат Солис.

— Тук съм — изграчи тя с пресъхнало гърло, изкашля се и опита отново: — Тук съм! Какво става?

— Предадени сме! Стойте въ… — Чу се трясък на сблъскваща се стомана, последван от вик на болка. Имаше и други викове, мъжки гласове, изпълнени с ярост. Истинска врява, в която Лирна различи и немалко лонакски гласове.

Остър звук завъртя погледа ѝ към тавана на палатката — стрела със стоманен връх се полюляваше там, оперението ѝ заседнало в платното.

„СТАНИ“ — крещеше съзнанието ѝ.

Още един остър звук и още една стрела, по-ниско този път, която проби стената и се заби в кожите на педя от крака ѝ.

„Стани! Ако останеш тук, ще умреш!“

Ножът все така бе в отпуснатата ѝ ръка, капка кръв се откъсна от дръжката му и падна върху кожата ѝ. Беше топла и точно това стресна Лирна достатъчно, за да я извади от ступора. Тя стисна окървавения нож, надигна се и излезе в мрака навън.

Солис бе вдигнал окървавения си меч. Стрела изсъска над главата му, но той успя да се наведе навреме. Другите двама братя от ордена, Хервил и Иверн, бяха заели позиции пред и зад палатката с лъкове в ръце. В мрака от другата страна на огъня се водеше невидима битка, чуваха се крясъци и трясък, но нищо не подсказваше накъде се накланят везните.

— Наведете се, ваше височество! — ревна Солис и брат Хервил посегна, сграбчи я за ръката и я дръпна на колене.

— Ще прощавате, ваше височество — каза с широка усмивка той. Беше ветеран, огънят обагряше в червено изсечените му черти.

— Колко са? — попита тя.

— Трудно е да се каже. Вече убихме десетина, може и повече да бяха. Онази лонакска кучка ни прееба. — Ухили се отново. — Ще прощавате просташкия ми език, ваше височество.

— Лонакската кучка току-що ми спаси живота — уведоми го Лирна. — Косъм да не е паднал от главата ѝ, ясно?

Силен крясък привлече погледа ѝ на юг. Трима лонаки връхлетяха с викове в кръга светлина, размахали тояги и брадви. Брат Хервил стреля два пъти, в толкова бърза последователност, че Лирна не различи отделните движения, и двама от лонаките паднаха. Солис обезвреди третия с един удар на меча, комбинация от париране и рипост, слети в плавна дъга от стомана. Мъжът политна назад с прерязано гърло, а Хервил заби стрела в гърдите му за всеки случай.

— Тринайсет — каза през смях. — От години не съм имал толкова плодотворна нощ.

Нещо изсъска в мрака вляво, брат Хервил се хвърли върху Лирна и я повали на земята, тежестта му ѝ изкара въздуха, но въпреки паниката Лирна усети как тялото му потрепна, чу и гаден примляскващ звук. Опита се да го избута, за да си поеме въздух, а после усети нещо топло да попива в долната ѝ риза. Лицето на Хервил беше само на педя от нея, чертите му — отпуснати, очите — невиждащи под притворените клепачи. Тя измъкна ръка, докосна грубото му лице и усети как топлината се отцежда от него. „Благодаря ти, брат Хервил.“

— Ваше височество! — Солис издърпа тялото на Хервил, изправи я и зяпна стреснато кръвта, напоила предницата на ризата ѝ. — Ранена ли сте?

Тя поклати глава.

— Къде е лорд-маршалът?

— Сражава се, предполагам. — Обърна глава да огледа мрака, свел върха на меча си към земята. Песента на битката утихваше, виковете и трясъкът на оръжия замлъкнаха и скоро само неуморният северен вятър нарушаваше тишината.

— Отидоха ли си? — попита шепнешком Лирна. — Победихме ли?

Нещо изскочи от мрака отвъд светлия кръг на огъня, нещо светло, бързо и гъвкаво, мушна се под меча на Солис, избегна стрелата на брат Иверн и се метна към Лирна с вдигната бойна брадва. Поредният шок се стовари отгоре ѝ с такава сила, че сякаш времето се забави — Лирна стоеше като вкаменена и попиваше с поглед образа на нападателя до най-малката подробност. Момиче на не повече от шестнайсет, гърдите му стегнати в широка превръзка от вълча кожа, ръка с изящно очертани мускули се спуска надолу да забие брадвата в главата ѝ, а лицето… Лицето не беше разкривено в пристъп на гняв, беше по кукленски хубаво и излъчваше чиста радост.

Лирна политна назад, а ножът в ръката ѝ се вдигна напред и нагоре, воден само от инстинкта. Удари се в нещо и се изплъзна от ръката ѝ. Лонакската девойка залитна, завъртя се и се строполи на земята. Погледът ѝ се спря на Лирна, червена линия разсичаше лицето ѝ от челото до брадичката. „Очите ѝ са толкова сини“ — помисли Лирна.

Солис замахна с такава сила, че мечът като нищо можеше да разсече девойката до кръста, но се удари единствено в твърдата земя. Момичето бе успяло да се превърти и да се изправи и сега стоеше с лице към него, стиснало брадвата си за битка.

— Кирал! — Давока се появи тичешком от мрака и прескочи огъня, стиснала окървавеното си копие.

Лонакското момиче погледна Лирна, сините му очи грееха радостно, кръв капеше от новия му белег, зъбите му бяха оголени в свирепа усмивка. А после просто изчезна, стопи се в мрака като духната свещ.

— Кирал! — изкрещя след момичето Давока и спря на границата на светлия кръг. — Убех вехла, акора! — „Моля те, сестро, върни се.“

Нерса беше мъртва, лежеше на няколко метра от палатката си, пронизана с десетина стрели. Изглежда, лонаките я бяха взели за Лирна в мрака, което означаваше, че придворната дама най-вероятно е спасила неволно живота ѝ, привличайки вниманието им към себе си. Лирна гледаше как един сержант от гвардията увива тялото в плащ, преди да го отнесе до кладата, която издигаха други гвардейци.

— Момент, моля — каза тя, когато сержантът понечи да вдигне тялото. „Не би трябвало да изпитвам вина — мислеше си с пълното съзнание, че се самозалъгва. Прокара ръка през косата на придворната си дама и напипа нещо между къдриците — гребенче от черупка на костенурка, нищо особено като стойност. — Не аз я убих.“

— Благодаря — каза тя на сержанта, взе гребенчето и отстъпи назад.

Преброиха повече от сто лонакски трупа, основно на мъже и младежи, но имаше и десетина тела на жени и момичета. Лорд-маршал Ал Смолен, с превързана ръка и забележителна разноцветна синина отстрани на брадичката, докладва, че загубите им възлизат на двайсет и трима гвардейци, а още шестима са ранени. Бяха изгубили и над половината си коне, избягали или убити, Самур включително. Лирна не беше кой знае колко привързана към животното, но въпреки това ѝ стана криво. Останалите коне бяха бойни и да язди някой от тях щеше да е още по-неприятно.

Давока седеше до загасващия огън, подпряла копието на рамото си. Не беше казала и дума след битката, мълча дори когато разни хора настояха да бъде екзекутирана незабавно — искания, които Лирна отхвърли категорично.

— Тя ни вкара в това, ваше височество — настоя Смолен. — Половината ми мъже са мъртви заради тази проклета вълчица.

— Вече отсъдих, милорд — каза Лирна. — Не ме карайте да се повтарям.

Седна срещу Давока и бе поразена от тъгата, която изопваше лицето ѝ.

— Време е да си кажем истината — каза ѝ Лирна на лонакски.

Давока вдигна глава, искра на усмихната изненада измести за миг тъгата в очите ѝ.

— Така изглежда — отвърна тя на своя език и Лирна реши да проведат този разговор изцяло на лонакски, доколкото ѝ го позволяваха знанията.

— Управлението на малесата не е пълно, така ли е?

— Тя нареди да сключим мир с мерим хер, най-големия и омразен враг в цялата ни история. Имаше… появиха се разногласия сред клановете. Имаше недоволни. Ние, разбира се, убихме онези, които оспорваха решението ѝ, но винаги има и други, невъзможно е да ги убием всичките. Малесата ги осъди на изгнание, нареди да бъдат изгонени от клановете и в резултат те създадоха свой собствен клан. Лонаким сентар.

— Сентар? Не знам тази дума.

— Рядко се употребява в наши дни. Свързана е с една легенда от далечното минало, още отпреди вашите хора да прекосят морето и да ни откраднат земята. Сентар били боен отряд, съставен от най-великите лонакски воини, избрани заради изключителните си умения и смелост, личното копие на малесата. Сентар спечелили най-голямата ни победа над сеорда и щели да покорят цялата тази земя, но точно тогава се появили мерим хер. Всички те загинали в Голямото изпитание, когато хората ни избягали в планините, а те удържали прохода достатъчно дълго, за да се изтеглят оцелелите лонаки и да създадат там новия си дом. Сега се възраждат, изкривен вариант на прежно величие.

— Момичето, което се опита да ме убие? Твоя сестра ли е?

Давока затвори очи и кимна.

— Кирал. Родени сме от една майка. Боговете проявиха милост и я отнесоха преди да е видяла в какво се превръща дъщеря ѝ.

— Какво е то? В какво се превръща?

— В нещо зло, нещо, което убива без причина и бълва отрова. Тя е водачката им, а изгнаниците, които я следват, я наричат Истинската малеса. — Отвори очи и погледна Лирна. — Тя невинаги е била такава, но нещо… я промени.

— Какво нещо?

Давока се размърда притеснено.

— Онова, което познава единствено малесата.

Лирна кимна. Знаеше, че Давока няма да ѝ каже нищо повече по този въпрос.

— Ще ни нападне ли отново?

— Преди да прати мен в прохода, малесата изпрати три бойни отряда да открият сентар. Надяваше се така да отвлече вниманието им от вас, да ги ангажира с други битки. Уви, сестра ми явно е успяла да им избяга. Погледна през рамо към кладата, до която гвардейците на Смолен трупаха лонакски мъртъвци на купчина. — Сентар са многобройни и няма да спрат.

— Значи не трябва да губим време — намеси се брат Солис на езика на Кралството. Клада гореше зад него, пламъци обвиваха тялото на брат Хервил. Орденът винаги се грижеше за своите мъртви. — Ако се движим бързо, ще се върнем при прохода, преди да е паднала нощта. Ще ида да ви избера подходящ кон, ваше височество. — И се обърна.

— Брат Солис — спря го Лирна. — Аз командвам тази експедиция и не съм дала заповед за прекратяването ѝ.

Солис погледна Давока, а после и нея.

— Чухте я какво каза, ваше височество. Нямаме никакъв шанс. Още едно нападение с такъв мащаб ще ни погуби.

— Прав е — каза Давока на езика на Кралството. — Много сте, имате и ранени. Оставяте следа, която сестра ми ще види и със затворени очи.

— Има ли друг начин? — попита Лирна. — Пътека за по-малка група, да речем, така че трудно да ни проследят?

— Ваше височество… — започна Солис.

— Брат Солис — прекъсна го Лирна. — Орденът не отговаря пред Короната, както знаете. Затова ви благодаря за стореното досега и ви давам разрешение да си тръгнете. Ще се постарая да не пострадате заради това. — Обърна се отново към Давока. — Е, има ли друг път?

Давока кимна бавно.

— До. Но и голям риск, може да сме само… — Намръщи се, после вдигна ръка с разперени пръсти. — Толкова. Не повече.

„Пет, мен включително. Тоест само четири меча срещу Покойните знаят колко сентари.“ Солис беше прав: разбира се, че единственият разумен ход беше да поемат по най-бързия начин към прохода и оттам към удобствата на двореца, които ѝ липсваха все повече. Но думите на Давока бяха налели масло в отколешното ѝ любопитство, в неутолимата ѝ жажда да получи потвърждение. „Онова, което единствено малесата познава…“ В тази земя имаше информация, а в планината на Върховната жрица — още повече.

Изправи се и махна на Смолен да се приближи.

— Искам да избереш тримата си най-добри мъже — каза му. — Те ще продължат с мен на север. Брат Солис ще ви върне при прохода.

— Предпочитам да остана, ваше височество — каза Солис. Личеше си, че полага усилия да овладее гнева си. — Ако позволите, аз и брат Иверн ще дойдем с вас.

— А аз съм най-добрият си човек, ваше височество — добави Смолен. — А дори да не бях, никога не бих ви оставил.

— Благодаря и на двама ви. — Придърпа кожената наметка на раменете си и вдигна поглед към страховитите планински върхове, които насичаха хоризонта, увенчани с облаци. Чу отглас от далечна гръмотевица. „Да видим какво можеш да ми кажеш.“

Новият ѝ кон се казваше Верка, лонакска дума, която означаваше северна звезда и която добичето беше получило заради бялото петно на гърдите си. Яздил го бе брат Хервил и според думите на Солис Верка бил най-кроткият кон в конюшните на ордена. Но ако се съдеше по енергията, с която Верка удряше с копито земята и тръскаше глава, докато Лирна се опитваше да го яхне, думите на Солис най-вероятно бяха невинна лъжа, която целеше да успокои страховете ѝ. Ала въпреки това първо впечатление бойният кон наистина се оказа послушно животно, което откликваше с охота на всяко нейно докосване.

Яхнала пъргавото си конче, Давока ги води на юг в продължение на няколко часа, наложи убийствено темпо и не спря нито веднъж за почивка. Солис яздеше пред Лирна, Иверн — зад нея, а Смолен — последен; тримата и за миг не спряха да оглеждат възвишенията и хоризонта. В началото на прехода и Лирна беше нащрек като тях, но скоро ентусиазмът ѝ повехна с натрупването на умората. „Никога не съм проявявала интерес към физическите натоварвания и сега си плащам — мислеше намусено тя. Всяка стъпка на коня по каменистата земя я пронизваше от петите до мозъка. — По някой и друг час далече от книгите нямаше да ме убие. За разлика от този трижди проклет кон.“

По здрач отново завиха на север. Нощуваха на завет под високи скали, с минимални удобства и без да палят огън, Давока и мъжете се редуваха да стоят на пост, а Лирна се сгуши изтощена в кожите си и като никога заспа бързо. Сънят ѝ и тази нощ не беше спокоен, но сънищата бяха различни — вместо умиращия крал сънува Нерса. Придворната дама ѝ се яви в личната ѝ градина в двореца, усмихната и засмяна — Нерса все се смееше. Навеждаше се да помирише цветята, прокарваше ръка по цветчетата на черешата и през цялото време от стрелите, забити в гърдите и врага ѝ, капеше кръв и оставяше червена следа по алеите…

Въпреки болежките от различно естество, които се събудиха задно с нея, Лирна посрещна утрото с облекчение.

Същия следобед срещна маймуната. Часове наред пътуваха през долини, ждрела и възвишения. Като цяло теренът се издигаше, въздухът ставаше все по-студен, а пътеката — все по-тясна.

Тъкмо бяха изкачили особено стръмен и каменист участък на пътеката към било, осеяно с напечени от слънцето канари, когато Давока най-сетне даде знак за почивка. Пътят им напред се виждаше ясно — още по-тесен и лъкатушен, виеше се като змия към две гигантски възвишения, най-големите досега, почти планини сами по себе си, между които сякаш изчезваше. Беше толкова тесен и осеян със завои, че Лирна разбра защо Давока е настояла да са само петима. Рота гвардейци би се точила по този път с дни, ако не и със седмици.

Смъкна се с обичайния стон от гърба на Верка и клекна зад една скала, за да облекчи височайшия си мехур. Свърши си работата и тъкмо се изправяше, когато я видя, само на десетина крачки. Маймуна. Много голяма маймуна.

Маймуната клечеше и я гледаше с черни очи над кучешката си муцуна, стиснала някакъв корен. Макар и клекнала, беше поне пет стъпки висока и цялата покрита с гъста сива козина, която се полюшваше на вятъра.

— Не го гледай в очите, кралице. — Давока стоеше върху скалата зад нея. — Той е водачът на стадото. Ако го гледаш в очите, ще го сметне за предизвикателство.

Лирна отмести послушно поглед от лицето на маймуната и с периферното си зрение видя как тя се изправи на четири лапи и се прозина широко. Устата ѝ беше пълна с грозни зъби. Вдигна глава, издаде кратък звук, нещо като кашлящ лай, и още пет маймуни се появиха иззад скалите наоколо. Бяха по-дребни от водача, но също толкова страшни на вид.

— Не мърдай, кралице — тихо каза Давока. Лирна забеляза, че е хванала копието си като за хвърляне.

Водачът на стадото излая отново и се отдалечи със скокове — прескачаше от скала на скала с безшумна прецизност; останалите пет го последваха по подобен начин. Само след няколко секунди от маймуните нямаше и следа.

— Не им харесва миризмата ни — каза Давока.

— Ти си луда! — викна Солис на Давока. — Това ли ти е безопасната пътека?

Планината се издигаше заплашително над тях, стръмните ѝ склонове бяха покрити с черна пепел и гигантски скали, а върхът ѝ се губеше в корона от врящ пушек, който грейваше през неравни интервали от изблици на оранжев пламък, придружени от силен тътен и слаби земни трусове.

— Друг път няма — каза Давока. Сваляше такъмите на кончето си — метна седлото надолу по склона, после махна оглавника и юздата. Почеса животното по носа, после го плесна силно по хълбока и то пое в тръс обратно по пътеката, по която вървяха вече пет дни. — Не може да вземем коне — обясни тя. — Много е стръмно, а и те не обичат огън.

— И аз не обичам огън — каза Лирна.

— Няма друг път, кралице. — Давока метна на рамо кожената си торба, хвана удобно копието си и тръгна по стръмния склон, без да каже друго или да погледне назад.

— Ваше височество — каза Солис, — простете, но съветът ми е да…

— Знам, брат Солис. Знам. — Махна му да млъкне, загледана в Давока, която се изкачваше с дълги крачки по покрития с пепел терен. — Има ли си име? Тази планина?

Отговори ѝ брат Иверн. Макар и много по-млад от Солис и загиналия Хервил, той имаше впечатляващи познания за лонаките и тяхната земя.

— Наричат я Устата на Нишак, ваше височество — каза той. — Нишак е техният бог на огъня.

Лирна прихвана полите на роклята си, повдигна ги, колкото да не забърсват пепелта, и тръгна напред.

— Е, да се надяваме, че въпросният Нишак спи. Освободете конете, господа.

Уви, днес Нишак, изглежда, не спеше. Земята се тресеше под краката им, понякога толкова силно, че Лирна падаше на колене, а откъм бълващия пламъци връх се разливаха вълни горещ въздух. Въздухът вонеше на сяра, а пепелта полепваше по небцето ѝ и предизвикваше силна, давеща кашлица, но Лирна продължаваше упорито напред, решена да не изпусне от поглед неуморната Давока. Накрая лонакската жена все пак спря за почивка откъм по-хладната страна на една канара и отпи вода от манерката си, а Лирна се свлече до нея.

— Това — каза Давока и подръпна ръкава на роклята ѝ. — Много е тежко. Съблечи го.

— Нямам други дрехи — промълви задъхано Лирна и надигна жадно собствената си манерка.

Давока развърза торбата си и извади прилепнал елек и тесен панталон от мека кожа.

— Аз имам. Ще са ти дълги, но ще ги оправя. — Опъна панталона на земята и извади ножа си. — Ти си съблечи роклята.

Лирна стрелна с поглед тримата мъже, които стояха близо до тях и демонстративно гледаха настрани.

— Ако някой от вас се обърне, ще се погрижа да го затворят в Черната твърд — предупреди ги тя.

Солис не каза нищо. Смолен се покашля, а Иверн преглътна напушилия го смях.

Да стърчи гола на склона на вулкан, докато лонакска жена я облича, беше сред най-странните преживявания в живота ѝ, още по-смущаващо заради прямото одобрение на Давока.

— Здрави бедра, достатъчно широк ханш. Браво. Ще родиш силни деца, кралице.

Брат Иверн се изкиска и Солис го смъмри.

След малко бяха готови. Принцеса Лирна Ал Ниерен стоеше нагиздена в лонакски дрехи, лицето ѝ омазано с пепел, отдавна немитата ѝ коса висеше на дълги мазни кичури. Давока предложи да я отреже, но Лирна отказа — събра я на опашка и я върза с каишка, за да не ѝ влиза в очите.

— Как изглеждам, лорд-маршале? — обърна се тя към Смолен, понеже знаеше, че от тримата той ще е най-склонен да излъже.

— Великолепно както винаги, ваше височество — увери я той, че и май беше искрен на всичкото отгоре.

— Брат Солис! — извика Иверн и посочи надолу по склона.

Солис заслони с ръка очи да огледа терена.

— Виждам ги. Петдесетина, бих казал.

— По-скоро шейсет — добави Иверн. — Преднината ни е около пет мили.

Лирна проследи погледа им и видя колона от планински кончета, които се движеха по хребета. „Сентари.“

— Добре — каза Давока, обърна се и отново пое нагоре по склона.

— Добре? — извика след нея Лирна. — Какви ги говориш? Нали уж дойдохме тук, за да им избягаме?

Давока отвърна, без да се обръща:

— Не, кралице. Няма такова нещо.

Лирна въздъхна, събра си нещата и тръгна след нея.

По залез най-сетне стигнаха върха, голям кратер, широк половин миля и повече. Дим се издигаше от центъра му във врящи колони, а миризмата на сяра беше толкова силна, че на Лирна ѝ се гадеше. Надзърна над ръба на кратера и видя локви вряща лава, които изхвърляха парчета разтопена скала във въздуха. Само миг по-късно се дръпна панически назад, прогонена от вълните нажежен въздух. Давока седеше на няколко метра от ръба на кратера и гледаше напрегнато към слънцето, което се спускаше зад назъбените върхове на запад. От време на време преместваше поглед към преследвачите им, или по-точно към облака прах, който ги обвиваше и издаваше местоположението им.

— Пригответе си лъковете — каза тя на Солис и Иверн. — Може да се наложи да ги забавим.

— И просто ще си седим тук, така ли? — попита настоятелно Лирна. Полагала бе усилия да държи здраво юздите на избухливия си нрав и се справяше добре, но обстоятелствата бързо подронваха самоконтрола ѝ. — Не трябва ли… знам ли, да продължим напред, бързо?

Давока поклати глава и каза на своя език:

— Нишак ще ни убие, ако направим още една крачка. Трябва да изчакаме благословията му.

Погледна отново към слънцето, изчака го да се скрие напълно зад планината, после затвори очи и започна да напява.

— Ти… — разпени се Лирна, в резултат на което се задави и взе да плюе полепналата в устата ѝ пепел. — На своя бог ли се молиш? Затова ли те последвах дотук, затова ли изложих на риск себе си и тези мъже? За да се молиш за помощ от някакъв въображаем магьосник, който живее в планина?

Давока не ѝ обърна внимание, а продължи да напява със затворени очи.

Лирна беше на косъм да хване лонакската жена за раменете и да ѝ даде да разбере, но си даде сметка за резултата — Давока най-вероятно щеше да я удари в яда си, а Смолен щеше да се почувства длъжен да защити своята принцеса и ситуацията бързо щеше да загрубее. Не ѝ оставаше друго, освен да стои в спускащия се мрак, да гледа и да беснее вътрешно също като вулкана под краката им.

— Тя не се моли, ваше височество — каза Иверн, вперил заинтригуван поглед в Давока. — Брои.

— А според моето броене преднината ни се стопи на триста метра — каза Солис, вперил очи в изкачващите се по склона сентари и стиснал лъка си в ръка. Склоновете се къпеха в оранжево сияние, огненият дъх на вулкана се отразяваше в облаците дим. Солис извади стрела от колчана си, изпъна тетивата и след мигновена пауза, колкото да открие мишена, стреля. Лирна проследи стрелата, видя я как пада сред сентарите, но по нищо не пролича да е наранила някого или да е забавила придвижването им.

Иверн зае позиция вляво от Солис и двамата подхванаха ритмичен обстрел — повтарящи се серии от изпъване, прицелване, изстрелване. На Лирна ѝ се стори, че прашният облак около напредващите сентари се сгъстява, което би могло да е знак, че са понесли жертви. Но и да имаше пострадали сред тях, това с нищо не забави темпото им.

— Не трябва да ме заловят жива — каза тя на Смолен.

Давока спря да брои, изправи се и каза:

— Сентар не те искат жива. — После извика на Солис и Иверн: — Не си хабете стрелите. Вече няма нужда.

— Е, къде е той? — попита Лирна, толкова уморена и отчаяна, че дори гневът ѝ беше притихнал. — Къде е великият лонакски огнен бог, който…

Планината се разтресе с необичайна ярост, толкова силно, че всички изпопадаха; нова колона дим разцъфна над кратера, а само на петдесетина метра под върха ѝ от десетина различни точки изригна стопена лава. Потече в ярки потоци по нанадолнището, сля се в широка огнена река и погълна сентарите. И да пищяха в агония, ревът на планината погълна писъците им.

Давока скочи на крака, вдигна високо ръце, сякаш да се окъпе в жежкия въздух, и подхвана напевно на лонакски:

— Като преброиш до двеста и двайсет след заник слънце на третия ден от шестия месец, Нишак проговаря и благославя южното лице на планината. Знай това и го помни добре, защото Нишак е най-щедрият сред боговете.

Спускането по северната страна на вулкана им отне почти цялата нощ. Тук пепелта беше по-малко и се ходеше по-лесно, както установи Лирна, но колкото повече се отдалечаваха от огнения пек на кратера, толкова по-студено ставаше, и скоро Лирна закопня за топлата си рокля.

Прислониха се на тесен корниз, който се виеше покрай основата на вулкана, с надвиснала отгоре скала, която да ги пази от поредния пороен дъжд, излял се от небесата. Давока за пръв път от дни им разреши да напалят огън — мъжете накършиха клонки от храстите, които растяха между скалите, друго за горене нямаше. Лирна се настани възможно най-близо до огъня, беше толкова измръзнала, че дори не се опита да заспи. Давока пое първия пост, а мъжете заспаха бързо — братята не помръдваха в съня си, Смолен се мяташе неспокойно. Давока седна на ръба на корниза, провесила дългите си крака над дълбоката пропаст, копието лежеше до нея.

— Ядосах се и съжалявам — каза ѝ Лирна през тракащи зъби. — Изрекох глупави думи. Не исках да обидя твоя бог.

Давока сви рамене и отговори на лонакски:

— Твоите обиди не значат нищо за Нишак. Той винаги е бил тук. И винаги ще бъде. Винаги, когато лонаките имат нужда от огън.

— Съж-жалявам също и за… — Лирна потрепна от студа и с мъка довърши изречението си — сестра ти. Такава смърт н-не бих пожелала и на най-върлия си… в-враг.

Давока се обърна да я погледне с присвити от тревога очи. Стана, приклекна до нея, хвана я за ръцете, после докосна челото ѝ.

— Много си студена, кралице.

Съблече кожения си елек, наметна с него раменете на Лирна, после се намести зад нея и я прегърна силно, с ръце и крака едновременно. Лирна беше толкова слаба, че не намери сили да възрази.

— Сестра ми е жива, Лиърна — прошепна ѝ на своя език Давока. — Моята сестра, която не ми е сестра. Усещам го. Беснее в мрака. Засега ѝ избягахме, но скоро тя пак ще ни намери. Каквото и да я е взело, избрало е добре, защото тя има велики умения.

— К-каквото я взело?

— Тя не винаги е била такава. Беше… не беше воин. Отличен ловец, да, Кирал означава дива котка на древния език. Проследяваше дивеча с такова умение и лекота, че мнозина я смятаха за целуната от боговете. Но никога не е търсила битка, дори срещу вашите хора. А после налетяла на една от големите маймуни, които обитават западните хълмове. Беше размножителният им сезон, а те освирепяват, ако сметнат, че нещо застрашава малките им. Кирал пострада жестоко. Мъчи се с дни, шаманът изглеждаше безсилен да ѝ помогне. Малесата ме освободи да остана при нея до края. Седях и я гледах, докато дъхът ѝ не секна окончателно. Тя умря, Лиърна, видях го с очите си. Срам ме е да го призная, но тогава плаках за сестра си, единствените сълзи, които съм проливала в живота си, но тя ми беше много скъпа. А после тя проговори, мъртва беше, но проговори. „Сълзите не подхождат на жена като теб, която охранява самата малеса“, така ми каза. Погледнах в очите ѝ, в живите ѝ очи, но не видях сестра си там. Нито тогава, нито след това.

— Ти… ще се биеш ли с нея… когато тя дойде отново?

— Ще ми се наложи.

— Ще я… ще я убиеш ли? — Главата ѝ се килна напред, очите ѝ се затваряха. Изтощението я надвиваше.

— Не! — Давока я разтърси, Лирна изстена жално. — Не заспивай сега — викна лонакската жена на езика на Кралството. — Заспиш ли, няма да се събудиш като съмне.

„Няма да се събудиш като съмне…“ А нима би било толкова лошо? Какво толкова беше постигнала в живота си? Безполезна неомъжена сестра на глупав крал, тръгнала на безумно приключение, за да търси доказателство за невъзможното? „Нерса умря, брат Хервил умря. Защо да не умра и аз?“

— Лиърна! — Давока хвана в шепи лицето ѝ и я разтърси. — Не заспивай.

Лирна вдигна рязко глава, мигаше сънено, сълзи от студ потекоха от очите ѝ.

— Обичаш ли съпрузите си?

Лицето на Давока се отпусна за миг в облекчение, после лонакската жена се разсмя.

— Така му викате вие.

— А вие как го наричате?

— Улмеса — отговори на родния си език Давока. Силна и дълбока обич, преведе си Лирна. Обич към човек, който не е от твоята кръв.

— Това ли изпитваш към тях? — премина на лонакски Лирна.

— Понякога, когато не вършат дивотиите, дето ги вършат мъжете.

— Преди години и аз изпитвах същото, дълго време. Към мъж, който ме погледна и видя нещо лошо.

— Значи е бил глупак, а ти си направила добре, че си се отървала от него.

— Не беше глупак, а герой, макар че не се смяташе за такъв. Можехме да управляваме заедно Кралството, двамата, такава беше волята на баща ми. И всичко щеше да е толкова по-лесно.

— Баща ти е бил водач на всички мерим хер, нали така?

— Да. Янус Ал Ниерен, лорд на Азраел и крал завоевател на Обединеното кралство.

— Тогава защо не си се съобразила с желанието му? Да вземеш мъж, когото и без това си искала, и да бъдете крал и кралица?

— Защото не можех да убия брат си, както ти не можеш да убиеш сестра си.

Брат Солис се размърда и стана почти без да вдигне шум, после спря на място при вида на полуголата Давока, прегърнала принцесата на Обединеното кралство.

— Кралицата мръзне — каза му Давока. — Донеси още дърва.

На сутринта се беше възстановила достатъчно да поеме с несигурна стъпка след Давока към една долина и после на север. Даваше си сметка, че лонакската жена е намалила темпото си и често-често се обръща да я погледне, сякаш се бои, че повереницата ѝ всеки миг ще се строполи мъртва на земята. Смолен и Иверн се редуваха да ѝ помагат, пренасяха я през потоци и я подкрепяха — на практика почти я носеха, — когато коленете ѝ омекнеха от изтощение и слабост. Почиваха по-често, кратки, но безценни паузи, по време на които Давока или Солис я караха да хапне от сушеното говеждо и фурмите, които братята носеха със себе си, макар че апетитът на Лирна съвсем се беше изпарил.

— Има нужда от почивка на закрито — каза Смолен по-късно същия следобед. — Не може да върви повече. — В гласа му се долавяше паника, в очите — силна тревога.

— Не говори от мое… — понечи да възрази Лирна, но млъкна по средата, задавена от пристъп на кашлица.

Давока погледна въпросително Солис. Брат-командирът кимна неохотно.

— Още две-три мили в тази посока — каза Давока и посочи на изток с копието си. — Село. Ще се подслоним там.

— Безопасно ли е? — изграчи Лирна.

Давока побърза да отклони поглед и това бе достатъчно красноречив отговор само по себе си.

Селото представляваше няколко десетки каменни постройки, сгушени зад солиден зид. Кацнало бе на върха на хълм с форма на круша, щръкнал над просторна равнина, пресечена от бърза река, която извиваше на юг. Давока спря пред бележещ камък в основата на хълма, където започваше посипана с трошляк пътечка и се катереше нагоре към крепостния зид на селото. Остави копието си на земята с върха напред и зачака.

— Кой клан живее тук? — попита я Солис.

— Сивите ястреби — отговори тя. — Голяма омраза към мерим хер. Много сентари идват от селата на Сивите ястреби.

— Но ти се надяваш да ни помогнат? — попита Лирна на лонакски.

— Надявам се да не поставят под съмнение словото на малесата — отговори Давока на същия език.

Мина почти час, преди портата да се отвори и трийсетина мъже на планински кончета да се спуснат в галоп по склона на хълма.

— Не докосвайте оръжията си — каза Давока на Смолен и братята, когато лонаките наближиха.

Ездачът начело на групата спря на известно разстояние от тях и вдигна ръка да спре и останалите. Беше едър мъж с елече от кожата на кафява мечка и почти целият беше покрит с татуировки — странни символи покриваха в гъста шарка челото, врата и ръцете му. Постоя така, наблюдаваше ги мълчаливо и с безучастно лице, после подкара животното си напред и надвисна над Давока. На колана му висяха бойна тояга и брадва.

— Слуга на Планината — поздрави той на лонакски.

— Алтурк — отвърна тя. — Искам да се подслоня в дома ти.

Едрият мъж подкара кончето си покрай Давока, право към Лирна, която бе приседнала унило на струпаните торби и раници. От Смолен и братята се излъчваше напрежение, видно бе, че ги сърбят ръцете да посегнат към оръжията си.

— Ти си кралицата на мерим хер — каза едрият мъж на езика на Кралството, със силен акцент, но все пак разбираемо. — Чух, че си оставила белег на фалшивата малеса. Сега виждам, че трябва да е било лъжа. — Наведе се напред в седлото, тъмните му очи я претеглиха с гневен поглед. — Ти си слаба.

Лирна събра сили да се изправи, овладя напиращата кашлица.

— Наистина ѝ оставих белег — отговори на лонакски. — Дай ми нож и ще оставя и на теб.

Нещо пробяга по лицето на едрия мъж, той изправи гръб, изсумтя и обърна коня си към селото.

— Вратата ми е винаги отворена за слугите на Планината — каза той на Давока, после препусна в галоп.

— Добре му го каза, кралице — обърна се Давока към Лирна сериозно и с уважение.

— След историята — отвърна Лирна — дипломацията е любимата ми наука.

След което повърна и се строполи в безсъзнание.

8. Рева

„Световни отче, моля те да не оттегляш любовта си от тази мизерна грешница.“

Беше си избрала най-високата стая в къщата. Всъщност беше по-скоро таванско помещение с голяма дупка на покрива, която Рева беше запушила, не твърде успешно, с няколко дъски и пирони. Седеше на тясно легло, единствената мебелировка в стаята, и плъзгаше острието на ножа си по точило. Мрачния меч спореше със сестра си долу, или по-скоро тя спореше с него, защото гласът ѝ кънтеше гневен, а той говореше тихо и кротко. Рева не бе подозирала, че Алорнис може да се гневи. Алорнис беше мила, щедра и обичаше да се смее въпреки проблемите си, но никога не се ядосваше.

Пияният поет пееше в двора отвън — често го правеше привечер. Рева не знаеше тази песен, някаква сантиментална глупост за девойка, която чака любимия си край езеро. Надявала се бе, че любовта му към песните няма да издържи на напрежението от многобройната публика, но по всичко личеше, че тълпата ококорени малоумници, които надничаха през кордона от дворцови гвардейци, му въздейства насърчително.

— Благодаря ви, благодаря ви — чу го да казва след малко. Без съмнение се покланяше наляво и надясно в израз на признателност за несъществуващите аплодисменти. — Всеки артист се радва на публика.

— Лесно ти е да го кажеш, братко! — долетя викът на Алорнис през подовите дъски. — Това не е твоят дом! — Затръшна се врата и Рева чу тропот на крака по стълбите. Погледна към вратата на таванското помещение. „Къде ми е бил умът да си избера стая, която не се заключва?“

Впери поглед в острието на ножа, което се плъзгаше по бруса. Беше хубав нож, всъщност най-хубавата ѝ вещ досега. Жрецът ѝ беше казал, че е азраелска направа, но това не бивало да я смущава. Отецът не мразел азраелците, а те мразели него само защото били подведени от ереста си. Трябвало добре да се грижи за този нож, да го наточва усърдно, защото с него щяла да върши делото на Отеца…

Вратата се отвори широко, Алорнис влетя и я подхвана още от прага:

— Ти знаеше ли за това?

Рева продължи да плъзга острието по бруса.

— Не, но вече знам.

Алорнис си пое дълбоко дъх да поуспокои гнева си и започна да обикаля в кръг, като стискаше и отпускаше юмруци.

— Северните предели. Какво, в името на Вярата, ще търся в Северните предели?

— Ще ти трябват кожи — каза Рева. — Чувам, че там е студено.

— Не ща никакви кожи! — Спря при малкия прозорец с напукано стъкло в скосения таван и въздъхна тежко. — Извинявай. Не си виновна ти. — Седна на леглото и потупа Рева по крака. — Извинявай.

„Световни отче, моля те…“

— Той просто не може да разбере! — продължи Алорнис. — Цял живот се скита от една война на друга. Няма къща, няма дом. Не може да разбере, че да си тръгна оттук ще е като да изоставя душата си. — Обърна се към Рева с влажни от сълзи очи. — Ти поне разбираш ли?

„Моят дом беше една плевня, където жрецът ме биеше, ако не държа ножа по правилния начин.“

— Не — каза Рева. — Тая къща е просто тухли и хоросан, при това се разпада.

— Да, ама са си моите тухли и хоросан и хич не ми пука дали се разпада. А и сега, след толкова много години, най-после наистина е моя, благодарение на скъпия ми брат. Осигурява ми я, а после иска да я зарежа.

— И какво би правила с нея? Къщата е голяма, а ти… ти си малка.

Алорнис се усмихна, свела очи.

— Имам някои идеи, мечти по-скоро. Има много като мен, много, които биха искали да научат онова, което умее майстор Бенрил, или да усвоят знанията, които неговият орден пази, но не могат, било заради пола си, било заради вярванията си. Мислех си, че бих могла да ги събирам тук и да ги уча, след като самата аз усвоя достатъчно знания.

Рева не можеше да откъсне поглед от ръката на Алорнис върху бедрото си, усещаше топлината ѝ, топлина, която я изгаряше… Прибра ножа в канията и стана от кушетката. „Световни отче, моля те да не оттегляш любовта си от тази нещастна грешница.“

Отиде при прозореца и се загледа през клеясалото от мръсотия стъкло към огньовете, напалени от тълпата от другата страна на гвардейския кордон. „Помийна пяна от Правоверни простаци“, беше ги нарекъл поетът в нехарактерен проблясък на мъдрост.

— Броят им расте с всеки ден — каза тя. — Преди два дни бяха само петима-шестима, сега са повече от петдесет. И всички те търсят подкрепата на брат ти или поне да ги забележи. Мълчанието му рано или късно ще ги вбеси и те ще насочат гнева си към теб, защото той ще е заминал.

Алорнис вдигна вежди и се изсмя.

— Понякога говориш като стар човек. По-стар и от него. Май твърде много време сте прекарали заедно.

„Знам.“ Вече твърде дълго чакаше Ал Сорна да изпълни своята част от сделката. Твърде дълго стискаше зъби, твърде дълго лъжеше сама себе си, че отлага, защото иска да овладее още по-добре меча, да натрупа още знания, които да използва срещу него, когато му дойде времето. Твърде дълго живееше с тази лъжа, твърде много време прекарваше с нея. С всеки ден усещаше как любовта на Отеца ѝ се изплъзва, всяка нощ сънуваше крясъците на жреца, сънуваше го как ѝ крещи, изпаднал в дива ярост, спомен от деня, когато едва не я преби до смърт. „Грешница! Знам каква гадост дебне в сърцето ти. Виждал съм я. Гнусна грешница си ти, срам за Отеца!“

— Брат ти е прав — каза тя на Алорнис. — Трябва да тръгнеш с него. Сигурна съм, че ще намериш други талантливи хора, които да обучаваш, а и съм чувала, че на север имало много чудеса. Нови гледки, които да нарисуваш.

Алорнис се загледа в нея, малка бръчица се появи на гладкото ѝ чело.

— Ти няма да дойдеш, нали?

— Не мога.

— Защо? Много чудеса, сама го каза. Нека ги видим заедно.

— Не мога. Има нещо друго, което… трябва да свърша.

— Нещо друго? Свързано ли е с твоя бог? Вейлин казва, че си дълбоко набожна, но аз не съм те чувала да казваш и една дума за този свой бог.

Рева отвори уста да възрази, но си даде сметка, че Алорнис е права. Така и не ѝ бе разказала за обичта на Отеца, за топлината, която ѝ дава тази обич, за насърчението и силата, които черпи от нея, за да довърши мисията си. „Защо?“ Отговорът дойде твърде бързо, преди да го е стъпкала дълбоко в сърцето си. „Защото нямаш нужда от обичта на Отеца, когато си с нея.“

„Гнусна, отвратителна грешница!“

— В долината, останал с надеждата само — чу се гласът на поета, подхванал нова песен. — И със своите братя рамо до рамо…

Рева скочи, отиде при прозореца, натисна да го отвори и ревна в мрака навън:

— О, я млъкни, пиян идиот такъв!

Алуциус млъкна и като никога „публиката“ му реагира с одобрение.

— Тръгваме утре — тихичко каза Алорнис.

— Ще тръгна с вас — каза Рева и се усмихна насила. — С брат ти имаме сделка.

Кралят им беше осигурил коне и пари, голяма торба с пари по-точно, част от които Ал Сорна даде на нея.

— Всяка свята мисия има нужда от финансиране — каза ѝ с широка усмивка.

Рева взе парите, като не пропусна да изгледа злобно Ал Сорна, и се измъкна, докато двамата оправяха багажа. Не беше трудно да избегне зяпачите, просто нагази в плиткото на реката, повървя малко, след това излезе на брега и тръгна към пазара. Купи си нови дрехи, хубаво промазано наметало, което да я пази от дъжда, и здрави ботуши, оформени по крака ѝ от майстор обущар, който ѝ каза, че имала пръсти на танцьорка. Това явно не бе комплимент, ако се съдеше по гримасата му. Упъти я към следващата ѝ спирка, като преди това я изгледа с подозрение.

— Каква работа има една танцьорка на такова място?

— Търся подарък за брат си — каза тя и му остави бакшиш, за да избегне по-нататъшните въпроси.

Дюкянът на оръжейника се намираше пред вътрешен двор, откъдето долиташе звън на чук, който среща стомана. Мъжът в дюкяна беше стар и изненадващо слаб, макар че белезите от изгорено по възлестите мускули на ръцете му говореха за дългогодишен труд в ковачница.

— Брат ви умее ли да върти меча, милейди?

„Никаква лейди не съм“ — едва не му се озъби тя, подразнена от любезните му преструвки. Акцентът ѝ и семплите дрехи бяха ясен знак към коя прослойка принадлежи и любезностите му очевидно бяха вдъхновени от тежката кесия, която висеше на колана ѝ.

— Умее — отговори тя. — Би се зарадвал на ренфаелско острие, нещо, подходящо за войник, да речем.

Ковачът кимна с усмивка и изчезна в дъното на дюкяна. След малко се върна с меч по-семпъл и от нейните дрехи. Дръжката беше от дърво без никаква украса, напречникът — от дебело парче желязо. Острието беше дълго един метър, стоманено, наточено от двете страни и заострено в края, отново без никаква декорация.

— Ренфаелците са по-добри в направата на брони, отколкото на мечове — каза ѝ ковачът. — Мечовете им приличат на тояги, откровено казано, няма изкуство в тях. Ако искате, ще ви покажа нещо по-добро.

„И по-скъпо — помисли си тя, изпивайки с очи оръжието. — Неговият меч е съвсем същият, но това не му пречи да създава изкуство с него.“

Кимна на ковача.

— Сигурно сте прав. Брат ми е дребен за мъж. Долу-горе колкото мен всъщност.

— А. Значи меч със стандартна тежест няма да е подходящ?

— Може би нещо по-леко. Но да не е за сметка на здравината, ако е възможно.

Той се замисли за миг, после вдигна ръка, в знак че му е хрумнало нещо, скри се отново и след малко се върна с дървена кутия, дълга около метър.

— Може би това ще свърши работа.

Отвори кутията. Вътре имаше оръжие с извито острие, наточено само от едната страна, широко едва два пръста и с педя по-късно от азраелския стандарт. Предпазителят представляваше бронзов кръг с непознат на Рева дизайн, дръжката беше плътно увита с кожа за по-сигурен захват и достатъчно дълга да се хване с две ръце.

— Ваше дело ли е? — попита тя.

Старият ковач се усмихна тъжно.

— Уви, не. Този меч идва от Далечния запад, където обработват стоманата различно от нас. Виждате ли рисунъка по острието?

Рева се вгледа по-отблизо и различи тъмни завъртулки по дължината на острието.

— Това надпис ли е?

— Не, получава се при обработката на метала. Ковачите сгъват нажеженото острие многократно, после го оставят да изстине в калъп от глина. Така металът става едновременно лек и здрав.

Рева докосна дръжката.

— Може ли?

Старецът кимна.

Тя хвана удобно меча, отстъпи от тезгяха и го размаха в една от сериите на Ал Сорна, последната, на която я беше научил и която имаше за цел да отблъсне атака на много противници в тясно пространство. Мечът не беше много по-тежък от пръчката, с която се упражняваше Рева, имаше чудесен баланс и разсичаше въздуха с приятен съсък. Серията беше кратка, но енергична, включваше няколко мушвания с изпънати ръце и двоен пирует на финала.

— Красота — каза Рева, вдигнала меча пред себе си да улови светлината. — Колко струва?

Ковачът я гледаше със странно изражение — така мъжете зяпаха Елора, когато танцуваше, съобрази Рева.

— Колко? — повтори тя, по-остро.

Ковачът примигна и се усмихна, после отговори с вълнение:

— Направете това още веднъж и ще добавя ножницата безплатно.

Върна се в къщата навреме, прецапа до задния двор и завари Ал Сорна да се сбогува с пияния поет.

— Ела с нас, ако искаш — казваше Ал Сорна.

Алуциус се сгъна в изискан реверанс.

— Перспективата за живот в изолация, студ и постоянна заплаха от нападение на диваци, и всичко това далеч от свестни лозя, намирам за привлекателна, милорд. Но въпреки това ще пасувам. А и не бих искал да лиша баща си от основния обект на омразата му.

Стиснаха си крепко ръцете и Ал Сорна тръгна към коня си. Погледна през рамо към Рева и погледът му се спря върху вързания на гърба ѝ меч.

— Скъпо ли го взе?

— Спазарих се.

Той посочи една сива кобила, оседлана и вързана за едно колче до кладенеца. Жрецът я беше научил да язди и Рева се качи на седлото без затруднения, развърза връвта и настигна Ал Сорна. Загледа се в Алорнис, която тъкмо прегръщаше Алуциус за сбогом, и сърцето ѝ се сви, като видя сълзите в очите на момичето и как младият мъж ги изтри нежно с палци, като ѝ шепнеше утешително.

— Знаеш, че той е влюбен в нея, нали? — каза тя на Ал Сорна. — Затова идва тук всяка вечер.

— Уви, не е така или не е било поне в началото. Подозирам, че кралят е искал интересите на сестра ми да не кривнат извън сферата на артистичното.

— Казваш, че Алуциус е шпионин?

— Бил е. А след като баща му е изпаднал в немилост, вече не е имал избор. Изглежда, Малциус прилича на Янус повече, отколкото предполагах.

— И го търпиш да идва тук въпреки това?

— Той е добър човек, също както брат му беше добър човек.

— Той е пияница и лъже на поразия.

— Освен това е поет и понякога боец. Човек може да бъде много неща.

Сред зяпачите се вдигна врява, гвардейците насочиха предупредително алебардите си към някакъв мъж с черно наметало, който насочваше коня си през множеството. Ал Сорна изпъшка раздразнено. Мъжът спря коня си пред гвардейския кордон и каза нещо със силен, властен глас. Капитанът на гвардейците поклати решително глава и му даде знак да се махне. Рева видя как гвардейците се напрегнаха, когато още мъже с черни плащове се появиха сред тълпата, всичките въоръжени.

— Хайде — каза Ал Сорна и подкара коня си. — Време е да се запознаеш със своя сродна душа.

Мъжът на коня беше толкова слаб, че изглеждаше мършав, скулите стърчаха на изпитото му лице, очите бяха разположени дълбоко, късо подстриганата му коса беше стоманеносива и оредяваше. Със сериозно и съсредоточено до крайност изражение, той се поклони почтително на Ал Сорна, тъмните му очи бяха пронизващи, сякаш се опитваше да одере кожата на Мрачния меч и да зърне душата, която се крие отдолу. Гвардейците и мъжете с черните плащове се стрелкаха с напрегнати погледи, а тълпата зяпаше мълчаливо, като омагьосана.

— Братко — каза мършавият. — За мен, както и за всички Правоверни, е истинска радост да те видим жив и здрав у дома.

Ал Сорна отговори студено, с грижливо контролиран тон:

— Аспект Тендрис.

— Казах му, че не е добре дошъл тук, милорд — обади се гвардейският капитан.

— Чудя се защо, братко — каза мършавият. — Чудя се защо би затворил вратата си за свой брат във Вярата?

— Аспект — отвърна Ал Сорна. — Не зная какво искаш от мен, но каквото и да е, не мога да ти го дам.

— Не е вярно, братко. — Ожесточение преля в гласа на аспекта, очите му се разшириха фанатично. Говореше високо, така че думите му да стигнат до всички, забеляза Рева. — Можеш да се присъединиш към нас. Моят орден ще те посрещне с отворени обятия, за разлика от твоя.

Рева се размърда на седлото и нагласи по-удобно меча на гърба си. „Този тип не е с всичкия си — реши тя. — Явно е някакъв побъркан фанатик, изгубен до такава степен в лъжите на еретичната им вяра, че са му се разхлопали дъските.“

— Аз вече нямам орден — уведоми го Ал Сорна с равен, спокоен глас. — И не искам да постъпвам в друг. По заповед на краля вече съм лорд на Северна кула.

— Кралят — изсумтя Тендрис. — Мъж, оплетен в мрежите на Отричаща вещица.

— Мери си приказките, аспект! — предупреди го гвардейският капитан, при което хората му стиснаха алебардите си по-здраво. Мъжете с черните наметала взеха да посягат към оръжията си.

— Спрете! — ревна Ал Сорна. Толкова авторитет имаше в гласа му, че всички застинаха, дори зяпачите се вкамениха сякаш. Ала все пак имаше един, забеляза Рева, който не се впечатли от авторитетната намеса на Ал Сорна — един от черните плащове, едър набит мъж с широко лице, груби черти и сплескан нос. Движенията му бяха грижливо прикрити, но Рева забеляза, че премества нещо под плаща си.

— Каза каквото имаше да казваш и получи отговор — обърна се Ал Сорна към аспекта. — А сега се махай.

— Значи в това си се превърнал? — изсъска през зъби Тендрис, като местеше поглед между Ал Сорна и Рева. Конят му взе да бие с копито по земята, усетил настроението на ездача си. — Роб на Короната, безверник, който гордо парадира със своята еретична курва…

Ножът на Рева излезе с мълниеносно движение от канията, тя се надигна в седлото, наведе се напред и го метна. От аспекта я деляха едва пет стъпки. Не се справи много добре, още не беше свикнала да коригира прицела си според движенията на коня под себе си, затова ножът се отклони, мина покрай ухото на аспекта и се заби в рамото на мъжа с разплескания нос. Той изкрещя пронизително, срина се на колене, а зареденият арбалет с натегната тетива издрънча на паветата.

Гвардейският капитан излая заповед и хората му тръгнаха напред с насочени алебарди. Мъжете с черните наметала наизвадиха мечовете си, но аспектът им ги спря с вик. Тълпата зяпачи се дръпна назад, някои се пръснаха, но други просто се отдалечиха на безопасно разстояние и после се обърнаха, жадни да видят спектакъла.

Ал Сорна подкара коня си към едрия брат, който се гърчеше на земята. Мъжът изстена, издърпа ножа на Рева от рамото си и зяпна с ужас окървавеното острие.

— Не те ли познавам? — попита Ал Сорна.

— Ти посрами ордена, Илтис — смъмри аспектът своя ранен брат, после се обърна към Ал Сорна. — Този човек действа без моя заповед.

— О, не се и съмнявам, аспект. — Ал Сорна се усмихна надолу на злополучния брат Илтис. — Имал е да връща дълг, знам.

— Братко, умолявам те. — Тендрис посегна да хване Мрачния меч за ръката. — Вярата се нуждае от теб. Върни се при нас.

Ал Сорна дръпна ръката си и обърна коня си.

— Няма при какво да се върна. А с теб приключихме.

Двама гвардейци подхванаха брат Илтис под мишниците и го извлякоха настрани, а Рева скочи от кобилата да си прибере ножа.

— Не съм му курва! — извика след Тендрис, който вече се отдалечаваше, следван от подтичващите си братя. — Сестра съм му! Не си ли чул?

— Сродна душа?

Ал Сорна вдигна рамене и се усмихна.

— Реших, че ще си допаднете. Той е отдаден на своята Вяра, както ти си отдадена на любовта на Отеца.

— Този тип е луд фанатик, който страда от дълбоки заблуди — заяви Рева. — Аз не съм.

Ал Сорна само се усмихна отново и смуши коня си. Яздеха по северния път, Варинсхолд беше останал зад тях; Алорнис яздеше намусена, обградена от ескорта им — цял взвод от конната гвардия. Явно кралят държеше Мрачния меч да пристигне жив и здрав там, където го пращаше.

След още миля стигнаха до мрачен замък от тъмен гранит. Не беше толкова висок като кумбраелските замъци, които Рева беше виждала, вътрешната стена се издигаше едва трийсетина стъпки, но пък беше по-голям, стените му обграждаха няколко акра земя. На кулите не се вееха знамена и Рева се зачуди що за азраелски благородник може да си позволи издръжката на подобна крепост. Ал Сорна беше спрял малко по-напред, Рева пришпори кобилката си в тръс и спря до него.

— Какъв е този замък?

Ал Сорна обхождаше с поглед замъка, а на лицето му се четеше тъга, каквато Рева не беше виждала преди.

— Ще изчакате тук — каза той. — Кажи на капитана, че ще се върна след час.

Пришпори коня си и го поведе в лек тръс към портата на замъка. Скочи пред нея и удари камбанката, която висеше от един стълб наблизо. След миг-два на портата се появи висок човек в синя роба. Рева не можа да различи чертите му от това разстояние, но остана с впечатлението, че човекът се усмихва за добре дошъл. Високият отвори портите, Ал Сорна влезе и двамата изчезнаха от погледа ѝ.

— Баща ми го е видял за последно, когато Вейлин е прекрачил за пръв път този праг — каза Алорнис. Спряла бе коня си на няколко метра от Рева и гледаше замъка с дълбоко подозрение.

— Значи това е домът на Шестия орден? — попита Рева.

Алорнис кимна и се смъкна от седлото. Движенията ѝ бяха плавни и прецизни, явно умееше да язди. Вдигна шепа към устата на белоносата си кобила и тя побърза да схруска лакомството, което се криеше там.

— Дай бучка захар на кон и смятай, че сърцето му е твое — каза тя, потупа кобилата по хълбока и посегна към дисагите си. — Двете с теб трябва да свършим нещо много важно.

„Това не съм аз.“

Момичето, нарисувано на пергамента, беше много хубаво въпреки леко кривия нос, с гъста лъскава коса и светнали очи, които сякаш грееха със свой собствен живот. Въпреки че Алорнис очевидно я бе разкрасила, Рева остана дълбоко впечатлена, дори леко стресната, от таланта, който виждаше пред себе се. „Това са просто пергамент и въглен — дивеше се тя. — Но от тях тя създава нещо живо.“

— Да се надяваме, че в Северните предели имат платно и бои — каза Алорнис и добави няколко щрихи да подчертае извивката на челюстта ѝ, която със сигурност не беше толкова съвършена в действителност. — Тази скица определено трябва да се превърне в картина.

Седяха под една върба на известно разстояние от стените на замъка. Ал Сорна се бавеше вече близо два часа.

— Знаеш ли защо Мрачния меч дойде тук? — попита Рева.

— Започвам да си давам сметка, че действията на брат ми често са непонятни за мен. — Алорнис вдигна поглед от скицата. — А ти защо го наричаш Мрачния меч?

— Така го нарича моят народ. Четвъртата книга предсказва появата на страховит еретичен воин, който върти меча с помощта на Мрачното.

— И ти вярваш на тази глупост?

Рева се изчерви и отклони поглед.

— Обичта на Отеца не е глупост. Ти смяташ ли вашата Вяра за глупава? Това, дето се покланяте на въображаемите сенки на своите предци?

— Аз не се покланям на нищо. Виж, родителите ми, те бяха убедени последователи на Въздигащото кредо, пътеката към съвършенството и мъдростта, постижими чрез правилната комбинация от думи. Поема или песен, които могат да отключат всички тайни на душата и оттам — на света. Постоянно ме влачеха на сбирките си, които по онова време се провеждаха тайно. Събирахме се в подземия и напявахме текстове от кредото. Аз често се кисках и мама ми се сърдеше. Още тогава не откривах никакъв смисъл във вярванията им.

— И тя те е била, задето не вярваш?

Алорнис примигна.

— Да ме е била? Не, разбира се.

Рева погледна встрани, осъзнала, че е направила груба грешка.

— Рева? — Алорнис остави скицата на земята, премести се по-близо до нея и я докосна по рамото. — Теб да не би?… Някой да не те е?…

„Гнусна грешница!“

— Недей! — Рева се дръпна рязко, скочи на крака и отиде от другата страна на дървото, преследвана от думите на жреца.

„Знам каква помия носиш в сърцето си, момиче. Видях те как я гледаш… — Кривакът от твърдо дърво я удряше при всяка негова дума, а тя стоеше неподвижно, с отпуснати ръце, и мълчеше, защото нямаше право нито да помръдне, нито да извика. — Ти си срам за Книгата на разума! Срам си за Книгата на закона! Срам си за Книгата на съда! — Последният удар попадна в слепоочието ѝ и тя се строполи на пода на плевнята, замаяна, кръв течеше по сламата. — Редно би било да те убия на място, но кръвта ти те спасява. Тази мисия, която ни е възложена от самия Отец, тя те спасява. Но ако искаме да успеем, трябва да избия този грях от теб.“ — И се постара да го направи, налага я с кривака, докато болката не стана толкова силна, че тя спря да усеща каквото и да било и потъна в мрака.

Стоеше на колене в тревата, свита на топка. „Гнусна, отвратителна грешница.“

Следобедното слънце се спускаше към заник, когато Ал Сорна най-после излезе от замъка на Шестия орден. Не каза нищо, даде знак на гвардейския взвод да яха конете и пришпори своя напред. Мълча чак до стъмване, когато си направиха лагер и вечеряха с простите, но засищащи войнишки порциони. Рева седеше от другата страна на огъня, възможно най-далече от Алорнис, ядеше, без да усеща вкуса на храната, и избягваше погледа ѝ. „Твърде дълго — повтаряше си тя. — Твърде дълго се задържах с него. С нея.“

Чу изстъргване на кожен ботуш, вдигна поглед и видя Ал Сорна да стои надвиснал до нея.

— Време е да изпълня своята част от сделката.

Оставиха Алорнис при огъня и отидоха на ливадата край пътя, достатъчно далеч, за да не чуе никой разговора им. Рева седна с кръстосани крака в тревата, Ал Сорна приклекна срещу нея и я погледна в очите.

— Какво знаеш за смъртта на баща си? — попита той. — Не какво си представяш. Какво знаеш със сигурност.

— Единайсетата книга разказва как той събрал войската си при Високата твърд, за да отблъсне щурма ви. Ти си повел атаката и с помощта на Мрачното си намерил начин да проникнеш в крепостта. Той, Верния меч на Световния отец, загинал храбро, покосен от численото превъзходство на противника и твоите Мрачни умения.

— С други думи, не знаеш нищо. Нито един от последователите на баща ти не оцеля, следователно който и да е написал тази Единайсета книга, не е бил там. Никаква войска не беше събрал. Просто чакаше, взел заложница, жена, която ми беше скъпа на сърцето. Принуди ме да захвърля меча си, искаше да ме убие. И не умря храбро. Умря дълбоко объркан и влуден от нещо, което го беше принудило да убие баща си.

Рева поклати глава. Жрецът многократно я беше предупреждавал, че ще се стигне до това, когато се движи сред еретици. „Те победиха, следователно те пишат историята.“ Ала казаното все пак я смути. Не ѝ беше лесно да го признае, но Мрачния меч не лъжеше. Да, премълчаваше разни неща, но като цяло беше честен човек. А и неговите думи можеше да чуе с ушите си, за разлика от думите на бащата, когото не помнеше.

— Лъжеш — каза тя, като се постара да влее предизвикателство в гласа си.

— Дали? — Не сваляше очи от нея и за миг, погледът му не трепваше. — Мисля, че чуваш истината в думите ми. Мисля, че винаги си знаела кой лъже и коя е фалшивата история.

Тя откъсна поглед от неговия и затвори очи. „Това е силата му — осъзна тя. — Там обитава неговото Мрачно. Не е в меча му, а в думите му. Хитър номер, да изрече лъжа през маска на истина и доверие.“

— Мечът — каза дрезгаво тя.

— Бяхме в господарската спалня във Високата твърд. Мой брат метна брадва и тя се заби в гърдите на баща ти. Той умря на мига. Помня, че мечът му падна и се хлъзна някъде в сенките. Не го взех, не видях и някой от братята да го взема, нито го видях у някого от тях по-късно.

— Каза, че знаеш къде е.

Досети се за отговора още преди той да го е изрекъл, но въпреки това думите я прерязаха по-болезнено и от ударите на жреца.

— Излъгах те, Рева.

Тя затвори очи. Заля я гореща вълна от главата до петите.

— Защо? — успя да промълви почти без глас.

— Твоят народ вярва, че имам от Мрачното в себе си. Но както ми каза веднъж един много по-мъдър от мен човек, тази дума е за невежите. А другото, то е като песен, песен, която ме насочва. Именно тя ме насочи към теб. Лесно можех да ти избягам в гората онази първа вечер, но песента ми каза да те изчакам. Каза ми да те държа близо да себе си и да те науча на онова, на което не те е научил онзи, който те е пуснал по дирите ми. Не си ли се питала защо са те обучили да боравиш с нож, но с нищо друго? Нито с лък, нито с меч, които биха ти дали някакъв шанс срещу мен? Не, понаучили са те да боравиш с нож, точно колкото да се превърнеш в заплаха, да изглеждаш достатъчно опасна, за да те убия. Детето на Верния меч, посечено от Мрачния меч. Прясна-прясна мъченица. Ти не беше сама в онази първа нощ, когато ме проследи и ме нападна. Имаше и друг, когото моята песен засече едновременно с теб. Някой те следеше, чакаше и наблюдаваше. Очевидец, който да напише следващата глава във вашата Единайсета книга.

Рева скочи на крака и той се изправи заедно с нея. Мечът помръдна на гърба ѝ като змия, която се надига, за да нападне.

— Защо? — повтори Рева.

— Следовниците на твоя баща имат нужда от мен. Имат нужда от своя заклет враг, от своя омразен еретик. Без мен са просто шайка налудничави нещастници, които обожествяват призрака на друг луд човек. Пратили са те да търсиш нещо, което не може да бъде намерено, с надеждата че аз ще те убия и така ще налея масло в омразата, която захранва тяхната свещена кауза. За тях ти си важна единствено с кръвта и смъртта си. Не дават и пукната пара за самата теб. Аз обаче държа да си добре.

Мечът излетя от ножницата си и се устреми като нетрепваща стрела, истинско продължение на ръката ѝ. Рева се хвърли към Ал Сорна. Той не помръдна, не се извъртя, не приклекна, посрещна острието неподвижен, с каменно изражение. Върхът на меча проби ризата и плътта му. Рева си даде сметка, че плаче, позабравено чувство от ранното ѝ детство, от времето, когато обучението ѝ при жреца тъкмо беше започнало и побоите още ѝ се струваха непоносими.

— Защо? — изстърга през сълзи тя.

Върхът на острието беше пробил ризата и потъваше на пръст дълбочина в плътта му. Лек натиск и Мрачния меч щеше да премине в света на вечните мъки, където му беше мястото.

— Поради причината да пренебрегвам сега гласа на песента си, която настоява да те пусна — каза той. Нито по лицето, нито в гласа му имаше и следа от страх. — По същата причина, заради която ти не можеш да ме убиеш. — Ръката му се вдигна бавно да я погали по бузата. — Върнах се в тази земя да намеря сестра си. А намерих две.

— Аз не съм ти сестра. Не съм ти приятел. Търся оръжието на Верния меч, за да обедини всички ни в любовта на Отеца.

Той въздъхна тихо и поклати глава.

— Твоят Световен отец е просто прастара колекция от митове и легенди. А ако наистина е съществувал някога, сегашните му следовници твърдят, че те мрази заради онова, което си.

Вече се тресеше цялата, треперенето се пренесе по дръжката на меча към острието. „Един мъничък натиск…“ Залитна назад, изгуби равновесие и падна на земята.

— Ела с нас, Рева — каза умолително той.

Тя се изправи и хукна слепешката през тънещата в сенки висока трева, сълзи се стичаха по страните ѝ, острието на меча улавяше последните отблясъци на залеза, стон се откъсна от сърцето ѝ, когато го чу да вика жално след нея:

— РЕВА!

9. Френтис

„Семето ще поникне…“

Сърбежът започна на сутринта, след като бяха убили стареца в храма. Френтис се събуди, притиснат в голото тяло на жената. Лицето ѝ излъчваше ведрост и доволство в съня, заслонено от няколко тъмни кичура, които потрепваха едва доловимо при всяко равномерно дихание. Какво ли не би дал да я удуши! Използвала го бе с върховен ентусиазъм, забиваше нокти в гърба му, обяздила го като жребец, шептеше някакви странни неща на волариански, още по-неразбираеми заради накъсания ритъм на речта ѝ. „Сега целият… свят е наш… любов моя… Нека Съюзникът играе игричките си… Скоро аз ще направя своя ход… А ти… — Замълча усмихната и го млясна по челото, капки пот падаха от гърдите ѝ върху неговата осеяна с белези гръд. — Ти ще си фигурата, която ще ми спечели играта.“

Легнал в постелята, тялото му на по-тъмни и по-светли ивици заради капаците, през които се провираше слънцето, Френтис се съсредоточи, насочи цялата си воля към ръцете, поиска от тях да я хванат за гърлото. Но те не реагираха, лежаха отпуснати покрай тялото. Дори сега, потънала в дълбок сън и в каквито там кошмари смяташе за сънища, жената го държеше здраво. Усети сърбежа, когато зарея поглед по резбования таван на стаята в странноприемницата. Лек гъдел отстрани, точно под ребрата. Реши, че го е полазила някоя от безчетните гадинки, които обитаваха тази част от империята, но в гъдела имаше ритъм, слабо, но равномерно дразнене, което не беше по силите на никоя буболечка.

Жената се размърда, обърна се по гръб и отвори очи с ленива усмивка.

— Добро утро, любими.

Френтис не каза нищо.

Тя завъртя очи.

— О, стига си се цупил. Онзи тип със сигурност не заслужава да се тормозиш заради него, повярвай ми. — Стана от леглото, отиде гола до прозореца и надникна през летвите на капака към улицата долу. — Май сме предизвикали вълнения. Нищо чудно. Тези заблудени безумци явно не могат да приемат мисълта, че едно от божествата им не е могло да опази собствения си храм от пламъците на огъня.

Обърна се, устата ѝ се разчекна в прозявка. Зарови пръсти в разчорлената си коса.

— Върви в стаята си да се облечеш. Списъкът ни е дълъг, дълъг е и пътят ни.

Той излезе в коридора, налетя на едно слугинче, то ахна ококорено и се изчерви като домат. Френтис затвори вратата на стаята си и започна да се облича. Още усещаше сърбежа. Връзката се беше охлабила достатъчно, за да погледне мястото и да го опипа. Нямаше нищо там, само стария изпъкнал белег от хълбока към гръдната му кост… или пък… Имаше лека промяна всъщност, увредената тъкан на белега беше по-гладка на пипане. Разликата не се виждаше, но пръстите му я усещаха. „Дали пък… Възможно ли е да оздравява?“

Сети се как се бе стреснала жената, когато видя кръвта на стареца по лицето му, спомни си как беше стегнала рязко връзката, как го наблюдаваше напрегнато за някаква промяна в състоянието му, спомни си и последните думи на стареца. „Семето ще поникне…“

Връзката го сръчка нетърпеливо и той навлече останалите си дрехи. Нещо странно ставаше с белега му, но това не променяше факта, че жената държеше здраво юздите му.

Отидоха на пристанището и си договориха превоз до Дванайсетте сестри. Капитанът на малкия търговски кораб беше стар морски вълк и измери Френтис с натежал от подозрение поглед, после каза на жената нещо, което я разсмя.

— Според него приличаш на северняк — преведе тя на волариански, после се обърна на алпирански към капитана и казаното явно го удовлетвори. Той им посочи едно място на средната палуба при разнообразна колекция от клетки с кокошки и бурета с подправки. След няма и час бяха напуснали пристанището, опънали платна да уловят северозападните ветрове.

— Мразя морета, кораби и моряци — каза жената и погледна с ненавист вълните. — Веднъж плавах чак до Далечния запад, безкрайни седмици в компанията на роби и тъпанари. Чудо е, че не ги избих всичките в открито море.

Някой извика, те се обърнаха и видяха млад моряк да сочи вдясно от носа и да плещи развълнувано на висок глас. Френтис и жената отидоха при него заедно с неколцина от екипажа, които също плещеха нещо на алпирански. В първия момент Френтис не видя нищо, което да предизвика такъв шумен интерес, но после различи движение във вълните на двеста метра от кораба — гигантска опашка с форма на платно се издигаше от водата. „Кит“ — реши Френтис. Беше виждал китове и преди, близо до ренфаелския бряг, впечатляващи чудовища, без съмнение, но не толкова рядко срещани, че да предизвикат подобно вълнение сред моряци.

Водата около кита внезапно възвря, сред пяната изби нещо червеникаво, голяма заострена глава се издигна над водата с раззинати челюсти и редове лъскави зъби. Главата потъна отново, след миг великанска опашка проби повърхността, дълга над петдесет стъпки, мократа кожа лъщеше на слънцето, на бледочервени и тъмносиви ивици от горната страна и млечнобяла отдолу. Опашката удари няколко пъти, вдигна фонтани около себе си, после изчезна. Скоро водата се успокои и заглади, само мехурчета от дълбините нарушаваха покоя на набраздената в червено повърхност.

— Червена акула — каза жената. — Рядко идват толкова близо до брега.

Екипажът се разпръсна, моряците дърдореха доволно. Явно червената акула се смяташе за добра поличба.

— Казват, че морският бог Олбис е дал на акулата кит, за да утоли глада ѝ, така че ние да продължим спокойно по пътя си — обясни жената и извърна лице към морето, за да скрие презрителната си усмивка. — Ще е нужно нещо повече от кит, за да се утоли моят.

Четири дни по-късно на хоризонта се появи земя, висок планински масив, щръкнал над сутрешните мъгли. Вятърът тласкаше кораба натам и Френтис скоро реши, че планината изглежда неестествено тъмна, но после си даде сметка, че просто е покрита с гора чак до върха. Жената го беше довела в поредната джунгла.

Корабът пристана до тесен кей в спокоен залив от южната страна на острова. Според жената островът се казвал Улпена и бил най-източният от Дванайсетте сестри, архипелагът, който се протягаше като накъсан мост между континентите. Френтис тръгна след нея по кея към доста голямо градче от дървени постройки. За разлика от паянтовия пазар за роби на воларианския речен бряг, този град в джунглата притежаваше старинна елегантност, която говореше, че тук отдавна живеят хора. Повечето къщи бяха двуетажни, с големи веранди и задължително с натруфена дървена статуя на всяка веранда. Статуите една с една не си приличаха.

— Всяка къща си има свой бог — обясни жената, прочела за пореден път мислите му. — Всяко семейство си има свой пазител.

Влязоха в една таверна и хапнаха пилешка яхния с много подправки, а жената завърза разговор с човека, който им сервира. Алпиранският на Френтис беше крайно оскъден и той успя да различи само „закон“ и „къща“ сред многото неща, които си казаха.

— Няма охрана — отбеляза жената, когато останаха сами. — Доверчив тип е този магистрат. И с добра репутация, изглежда. Доста необичайно за съдия.

Останаха в таверната до късния следобед, после поеха по единствения път, платно от суха червеникава глина, което се изкачваше по обраслия с растителност планински склон. Вървяха по пътя близо час, после жената свърна в една отбивка през гъстата джунгла, която скоро ги отведе до голяма къща. Впечатляваща триетажна къща, кацнала на скален корниз, капаците на прозорците ѝ бяха отворени широко да пуснат вечерния бриз откъм морето.

— Само съдията — каза му тя, докато Френтис събличаше дрехите си. Остана само по панталони, на бос крак, и намаза кожата си с кал. — Ако съм разбрала правилно, съдията има съпруга и три деца, но с тях няма нужда да се занимаваш. — Щипна го по носа. — Не съм ли добричка, кажи? Хайде, изчезвай, любими.

Информацията, която жената беше събрала в таверната, се оказа вярна, охрана нямаше. Слуга работеше в градинката зад къщата, друг палеше лампите на верандата. Френтис се приближи пълзешком през шубрака, стигна на двайсетина крачки от южната стена и легна по корем. Лежа така, изчаквайки мрака да се спусне, после продължи с пълзене към къщата. Лесно се покатери — орнаментите по стената бяха идеални за тази цел.

Прехвърли се на терасата на третия етаж и намери отворена врата. Дете спеше в голямо легло, малка издутина под завивките. Френтис прекоси на пръсти стаята и излезе в коридора. На този етаж имаше още две стаи, и в двете, оказа се, спяха деца. Френтис слезе по стълбите. На долния етаж стаите бяха две, едната беше пълна с книги, вероятно кабинет, втората беше спалня, леглото бе оправено за лягане. Френтис се върна на площадката и чу гласове откъм приземния етаж.

Едно стъпало изскърца под тежестта му, докато той се промъкваше към преддверието, но не толкова, че да привлече нечие внимание. Гласовете идваха от стая в предната част на къщата, мъж и жена говореха зад затворена врата. Френтис си намери един тъмен ъгъл, приклекна и зачака.

Сърбежът беше станал по-силен, започваше сериозно да го дразни. Връзката беше охлабена достатъчно и му позволяваше да се почеше, макар че това не му носеше никакво облекчение. Въпреки това той посегна към хълбока си и пръстите му отново усетиха промяна в белега — увредената тъкан се стесняваше, познатите груби ръбове бяха заменени от гладка кожа…

Вдигна рязко глава, когато вратата се отвори. Излезе жена, обърна се да каже още нещо през прага и светлината от стаята огря лицето ѝ. Беше прехвърлила четирийсетте, красива жена с бледосиня копринена рокля, прибрана на кок коса и ведро лице. Мъжки глас каза нещо откъм стаята, жената се засмя, после се обърна, тръгна към стълбището и пое към горния етаж, в неведение за присъствието на Френтис.

Той изчака жената да влезе в спалнята горе и се промъкна към вратата. Жената я беше оставила открехната и Френтис зърна мъжа в стаята. Той седеше зад бюро с лице към прозореца, който откриваше прекрасна гледка към морето, тананикаше си и четеше някакъв свитък. Беше среден на ръст, понатежал и оплешивяващ, с повече сиво отколкото черно в косата. Докато вадеше камата от канията на кръста си, Френтис се запита как ли се казва.

— Един-единствен удар — каза жената, докато се изкачваха по планинския склон. Изчакали бяха в джунглата до сутринта, наблюдаваха къщата и чакаха писъците. Поеха на път под акомпанимента на скръбния вой на съпругата, отдалечавайки се от пътя и града, където въпросите за пристигнали в последните дни странници нямаше да закъснеят, разчуеше ли се за убийството. — Бързо и чисто — продължи жената, която се катереше без никакво видимо усилие. — Няма ли да ми благодариш, задето ти позволих да го убиеш така, да му спестиш мъките?

Френтис се катереше до нея и мълчеше.

Стигнаха до билото по обед, жената се обърна на запад и разпери широко ръце.

— Дванайсетте сестри в целия им блясък.

Архипелагът се простираше чак до мъгливия хоризонт, линия от единайсет обрасли в джунгла острови, щръкнали над морето.

— В продължение на векове дори най-храбрите не дръзвали да се заселят тук — продължи тя. — Казват, че имало голям катаклизъм, достатъчно разрушителен да разкъса ивицата суша, свързваща нашия континент със земята на Алпиранската империя. Какво го е предизвикало никой не знае, макар че легендите предлагат куп обяснения. Алпиранците твърдят, че боговете влезли в битка с безименните и гневът им разлюлял земята толкова силно, че потопил моста. Племената на юг вярват, че от небето паднало огнено кълбо и причинило разрушението. Има дори една древна воларианска история, според която могъщ, но глупав магьосник призовал нещо, което не можел да контролира, нещо, което опустошило този район, преди да се върне в бездната с все магьосника. Така или иначе, след катаклизма от ивицата суша останало това, което виждаш в момента — дванайсет острова. Разказвали се безчет легенди за магии и други страшни неща, вилнеещи тук след разкъсването, за зверове, които говорят като хора, и за хора, които се държат като зверове. Представям си колко изненадани са останали първите алпирански пътешественици, дръзнали да стъпят на тукашните брегове, когато не са открили нищо по-страшно от смрадта на джунглата.

Пое надолу по западния склон.

— Няма време да се наслаждаваме на гледката, любими. Добре ще е да се махнем от този остров преди нощта да е паднала. Можеш да плуваш, нали?

Протокът между Улпена и следващия остров в редицата беше поне пет мили в най-тясната си част. Жената го накара да сглоби сал за багажа им от леката дървесина, която се валяше по брега; Френтис го овърза с лиани, които отряза от джунглата. Навлезе във водата, като буташе сала пред себе си. Имаше се за добър плувец, но опитът му се изчерпваше с участъка на Саламурената река при завоя ѝ край Дома на ордена. Това сега беше различно, много различно. Ритмичното движение на вълните и тъмната вода по заник слънце го подсетиха за гигантската червена акула, убила кита пред очите им.

Жената се засмя и се обърна по гръб; движеше ритмично крака във водата и изглеждаше съвсем спокойна.

— Не се плаши. Червената акула не обръща внимание на нищожни хапки като нас. От друга страна, има по-малки братовчеди, които може и да проявят интерес. — Засмя се отново и заплува напред, а страхът на Френтис достигна нови висоти.

Стигнаха до брега без особени инциденти, макар Френтис да беше сигурен, че нещо люспесто се беше отъркало в крака му под водата. Той събра плавеи и стъкна груб конус. Жената протегна разперена длан и изохка от болка и задоволство, когато от ръката ѝ лумна пламък, който бързо обхвана дървесината. От носа ѝ потече кръв. Тя я изтри небрежно с палец, но Френтис забеляза как тръсна ръка, след като пламъците угаснаха, видя и конвулсията на болка, която премина по раменете ѝ. „Винаги има цена, любими.“

Седнаха край огъня да се изсушат, мракът ставаше все по-плътен, месечината изгря.

— Можеш ли да пееш? — попита жената. — Винаги съм си представяла как седя с любимия си под лунната светлина и той ми пее.

Като никога Френтис отговори, без тя да го ръчка през връзката:

— Не.

Тя го изгледа намръщено.

— Мога да те накарам, нали знаеш?

Френтис гледаше мълчаливо огъня.

— Чудиш се кой беше онзи човек — каза жената. — И защо името му беше в списъка ни.

Сърбежът изведнъж се засили, стана трудно поносим. Френтис успя да се овладее, макар че му идеше да стисне очи и да се чеше до кръв. И да знаеше за проблема му със сърбежа, жената не го показа с нищо; вместо това хвърли в огъня сухи вейки и продължи:

— Сигурно ще ти е неприятно да разбереш, че той не е бил лош човек, точно обратното всъщност, ако съдя по информацията, която успях да събера. Справедлив и начетен съдия, неподкупен и честен. От онези хора, които се ползват с доверието на всички, и на бедни, и на богати. От онези, на които другите разчитат във времена на криза. — Хвърли още една вейка в огъня и се усмихна тъжно. — И точно затова беше в списъка. Не го уби ти, а собствените му добродетели. Ти просто беше инструментът за изпълнението на едно отдавна планирано начинание.

Стана, премести се до него, уви ръце около мишницата му и положи глава на рамото му. Сигурно бяха хубава картинка така, помисли си с неприязън Френтис, млади влюбени, сгушени на огрян от луната плаж. Само дето в гласа ѝ нямаше нищо романтично, когато заговори отново. Гласът ѝ беше дрезгав, съскащ, на границата на самоконтрола, глас на луд човек.

— Знам, че това ти причинява болка — каза тя. — Помня тази болка, любими. Макар да беше отдавна, преди няколко живота. Мислиш, че аз съм жестока, но какво знаеш за истинската жестокост? Тигърът жесток ли е, когато убива антилопата? Или червената акула, когато напада кита? Твоят луд крал жесток ли е бил, когато те е пратил да се биеш в онази обречена война? Бъркаш целта с жестокост, а аз винаги съм имала ясна цел. Не съм луда. Когато приключим с този списък, обещавам да си съставим свой собствен и тогава няма да страдаш, когато зачеркнеш поредното име, а ще бъдеш щастлив.

Притисна се още по-близо до него, въздъхна доволно… а сърбежът пламна като огън.

Убиха още два пъти в архипелага Дванайсетте сестри. Търговски чиновник на Алпена, когото жената удуши, докато нещастникът търсеше къде да се изпикае след запой в кръчмата. Втората жертва беше момиче, което прослужваше в една таверна на Астена. Него Френтис примами в стаята си, като му показа сребърник и накара монетата да танцува между кокалчетата на ръката си. Младата жена го последва със смях по стълбите, засмя се, когато той ѝ отвори вратата с поклон, смееше се, когато той запали лампата в стаята и посегна да я прегърне. И този път жената му позволи да довърши жертвата бързо.

Намериха си кораб още преди слънцето да е изгряло и отплаваха с първия отлив. След четири дни корабът пристана при Динелис, голям и оживен пристанищен град, по-голям дори от Миртеск. Отдавна бяха зарязали ролите си на дама и нейния телохранител, сега играеха съпруг и съпруга, но този път жената се вживяваше в ролята на покорна и уплашена мишчица, а Френтис трябваше да се прави на доминиращ грубиянин, разглезен син на мелденейски търговец, дошъл да нагледа бащините си дела. В Динелис отметнаха още едно име от списъка — червендалест съдържател на странноприемница, когото Френтис покани да изпият по чаша вино на верандата. Оставиха го там да се взира невиждащ в пристанището, празната чаша полегнала на голямото му шкембе.

Продължиха да пътуват на север като в някакъв безкраен кошмар и убиваха хора от списъка по пътя си. Никакъв модел нямаше в този списък, поне Френтис не виждаше такъв. Селска перачка на десетина мили от Динелис, работник в чифлик два дни по-късно, полусляп и глух старец на следващия. Ако не беше видял как онзи мъж с познатия глас ѝ дава списъка, Френтис сигурно щеше да реши, че всичко това е плод на болния ѝ мозък, самозаблуда, която ѝ позволява да убива на случаен принцип. Но сега тя убиваше методично и контролирано, което го навеждаше на мисълта, че мисията не е просто за удоволствие, а жестокостта, с която беше убила стареца в Хервелис и която го беше отвратила толкова дълбоко, е заменена от ужасяваща ефикасност. Без значение дали убиваше лично, или принуждаваше Френтис да го прави, жената не оставяше нищо на случайността. Наблюдаваха жертвите си и ги убиваха при сгода, правеха го бързо и изчезваха много преди да се е вдигнала тревога.

Дърводелец във Вареш. Още един съдия в Равал. Разбойнически главатар в хълмовете на запад.

— Този ни се опъна — каза жената, свела поглед към трупа на главатаря, после тръсна кървавия си меч.

Френтис избегна удар от копието на последния разбойник, другите петима лежаха бездиханни наоколо. Трудно бяха открили лагера им, няколко дни обикаляха из каменистите хълмове да го търсят. Когато най-сетне го откриха, жената реши да не чакат спускането на мрака, а вместо това да нападнат и да избият всичките.

— Нямаме време за творчески подход, любими.

Главатарят на разбойниците се отбранява сърцато, макар и не за дълго. Когато той падна, хората му не се разбягаха, което говореше за истинско другарство и уважение.

Последният оцелял разбойник беше с дълга коса, сплетена на стегнати плитки, около очите и устата му имаше сложен рисунък от декоративни белези. Заля Френтис с порой от неразбираеми псувни на алпирански и удвои усилията си, гневът го подлъга да вложи твърде много сила в последния си удар, назъбеното острие на копието мина встрани от Френтис и атаката остави разбойника оголен. Френтис го изрита право в челюстта и го повали в безсъзнание на прашния камънак.

— Видя ни — каза жената и през връзката принуди Френтис да вдигне меча си над врата на припадналия разбойник…

… сърбежът пламна така силно и болезнено, че сигурно бе прогорил ризата му…

… острието се спусна и преряза гръбнака. Разбойникът се сгърчи, после умря.

Взеха конете на разбойниците, късокраки животни с широки копита, малко по-големи от понита, и поеха с бързо темпо на север. Привечер конете бяха на ръба на силите си, но жената не искаше да спират. На сутринта конете издъхнаха. Още два дни вървяха пешком, докато не зърнаха Алпира, столицата на империята.

— Великолепна е, нали? — каза жената. — Пътищата им не струват и конска фъшкия, но виж, градове могат да строят.

Алпира представляваше голяма квадратна решетка, полазена от безчет къщи и кули, всичко това зад гигантски наклонени стени, дебели петдесет стъпки. Френтис сигурно би занемял при тази изключителна гледка, но в мислите му нямаше място за друго освен за извършените убийства. Работникът в чифлика ги беше наближил с широка усмивка на лице, зарязал бе плуга си, сметнал, че са пътници, които искат да ги упъти. Френтис му преряза гърлото с един удар, после двамата с жената стояха и го гледаха как се дави в собствената си кръв.

— Виж там — казваше жената и сочеше. — Куполът на императорския дворец. — Под лъчите на следобедното слънце куполът грееше, сякаш обхванат от бели пламъци. — Целият е посребрен. Чудя се как ли ще изглежда, като се подпали.

Направиха си бивак на един хълм, седяха и зяпаха града под смрачаващото се небе — истински спектакъл от светлинки, които превърнаха имперската столица в гигантска и неестествено симетрична паяжина.

Жената извади от раницата импрегниран пергамент, разви го да хвърли поглед на имената, после го метна в огъня, където той бързо почерня и се сгърчи.

— Още не си проумял защо го правим, нали? — попита тя. — От какво е продиктувана мисията ни?

Френтис мълчеше, загледан в догарящия пергамент.

— Знаеш ли какво е гадателство? — настоя тя.

Не му се говореше с нея, но истината бе, че искаше да знае защо го е накарала да пролее толкова кръв. Ако откриеше някакъв смисъл в стореното, може би спомените нямаше да го преследват с такова ожесточение.

— Веднъж чух един брат да говори за това — каза той. — Брат Кейнис, той знае много неща.

— Аха. И какво каза начетеният брат Кейнис за гадателството?

— Че идва от Мрачното и е начин да се погледне в бъдещето.

— Доста точно казано. Това изкуство се среща много рядко и невинаги дава надеждни резултати. Съветът от векове претърсва империята и земите отвъд нея за хора, които притежават този талант. Прави го с една-единствена цел — да разбере какво ще стане, когато най-сетне успеем да завладеем тази земя. Нашият списък е резултат от десетилетия на гадателство, повечето изтръгнато с изтезания. Всяко от имената в списъка се е появявало нееднократно във виденията на гадателите. Съдията от Улпена е щял да събере флотилия от въоръжени търговски кораби, които да нападат продоволствените ни маршрути. Чиновникът е щял да се превърне в отличен стратег в морските битки и да се увенчае с велика победа. Курвата в таверната щяла да открие, че има талант за стрелба с лък, и да се превърне в легенда, прострелвайки нашия адмирал на палубата на флагманския му кораб. Предполагам, че и сам можеш да се досетиш за останалото. Нашият списък беше списък с герои, любими. Отстранявайки ги от картинката, ние подсигуряваме успеха и величието на Воларианската империя.

Звукът, който се надигна от гърдите му, беше толкова необичаен за Френтис, че от него го заболя гърлото. Нещо като смях или стържеща кашлица по-скоро, която накара жената да присвие очи.

— Нещо смешно ли казах, любов моя?

Гневът ѝ го разсмя още повече, смях, с който той едва не се задави, когато жената стегна рязко връзката и се наведе напред, свила юмруци.

— Мразя да ми се присмиват. Видя ме как пих от кръвта на последния, който дръзна да ми се присмее. Не забравяй на какво съм способна.

Френтис с изненада установи, че може да говори.

— Няма да го направиш — изграчи той. — Достатъчно луда и извратена си, да, но си влюбена в мен.

Тя застина, стиснала юмруци и зъби.

— Май знаеш за жестокостта повече, отколкото смятах. — Полегна бавно, подпряна на лакът, и отпусна юмруците си. — Попитах кое е толкова смешно.

Този път връзката не просто му позволи да говори, а го принуди.

— В тази империя живеят милиони — каза той. — И то без да броим робите. Не, говоря за свободните хора, които нямат чет. Янус изпрати тук най-голямата и силна армия, която Кралството е събирало някога, и едва удържахме три града за няколко месеца. Наистина ли вярваш, че само защото сме убили хората от твоя списък, империята вече е узряла да падне в ръцете ви? Вярваш, че сред милионите други няма достойни хора, които да заемат мястото им? Надявам се да опитате, надявам се и аз да съм жив, за да видя провала ви.

Жената се засмя на свой ред, тъжно почти.

— О, любов моя, нямаш представа какво дете си ти, колко на дребно разсъждаваш. Говориш за превземането на империя, също като онези идиоти от Съвета, които само за това си мечтаят и се продават на Съюзника като евтини курви. Нека вземат лелеяната си империя. Аз обаче искам нещо повече и ще го получа. С твоя помощ.

Сърбежът, който бе кротувал през по-голямата част на деня, сега се събуди отново. Не толкова болезнен като преди, по-скоро като упорита пулсираща болка.

— Но преди това — каза жената, изправи се и изтупа праха от дрехите си — трябва да се погрижим за последното име в списъка си. И този път, понеже ме намираш за толкова забавна, мисля да се позабавляваш с жертвата, преди да я убиеш. Жертвата е дете, а децата обичат игрите.

Вилата се намираше на плато западно от града. Беше голяма двуетажна сграда с форма на конска подкова, включваща конюшня и работилница в добавка към щедро декорираната жилищна част, всичко това сред отлично поддържани акациеви и маслинови горички. Пазачи с бели плащове патрулираха имението по двойки. Френтис прецени, че охраната наброява цял взвод, ако не и повече. Истински гарнизон.

Приближили се бяха през тясна цепнатина в южния склон на платото. Дори на дневна светлина подобно изкачване би било опасно, а през нощта беше истинско чудо, че не се претрепаха. Френтис знаеше, че сам не би могъл да се изкачи по почти отвесната скала, че не притежава усета да намери удобни захвати за ръцете и краката си в тъмното. Дължеше го на жената. По някакъв начин връзката ѝ позволяваше да му прехвърли не само злобата, но и уменията си. Сърбежът продължаваше да го измъчва, нарушаваше концентрацията му и той постоянно се тревожеше, че ще се подхлъзне, но връзката и Мрачното умение на жената не оставяха място за грешки и двамата стигнаха до ръба на платото без инциденти.

Френтис висеше до нея и чакаше двамата пазачи горе да отминат, впиваше пръсти в острата скала, потънал в пот, на ръба на силите си. Но захватът му не трепна и за миг. Сигурно, ако поискаше, жената можеше да го държи увиснал на ръба с часове и с дни, докато Френтис не умре от глад. Жената изчака гласовете на пазачите да утихнат в далечината, после се изтегли през ръба и хукна към градината, Френтис я следваше на десетина крачки. Движеха се бързо, но тихо, и спираха в сенките на дръвчетата, докато патрулите отминат. И двамата бяха облечени в черен памук от главата до петите, металните дръжки на мечовете и кинжалите им бяха почернени с пепел, за да не отразяват издайнически лунната светлина. Пазачите си разбираха от работата, говореха тихо и с кратки изречения, отваряха очите си на четири за натрапници. Който и да живееше тук, явно бе достоен за най-добрата охрана, която императорът можеше да осигури.

Мина повече от час, докато стигнат до задната страна на жилищната част на къщата. Прозорците на първия етаж бяха със затворени и залостени капаци, а по стената нямаше никакви фризове и декоративни елементи, които да улеснят достъпа. Жената извади нещо от копринената кания, прикрепена от вътрешната страна на ръката ѝ над китката — малката гарота, с която беше удушила търговския чиновник в архипелага, една педя лъскава стоманена тел между дървени ръкохватки. Приближи се до един от прозорците, огледа железния катинар на капаците, после уви телта на гаротата около желязната халка, към която бе прикрепен катинарът. Ръцете ѝ се задвижиха мълниеносно, изстъргването на телта в метала прозвуча като писък след толкова много часове тишина. Френтис стоеше на пост, докато жената работеше. Виждаше двама пазачи в бели плащове да патрулират в градината, напред-назад, после обратно, но така, че маршрутът им постепенно ги приближаваше към къщата. За момента Френтис и жената попадаха в сянката на конюшнята, която им осигуряваше добро прикритие, но не за дълго. Скъсяха ли пазачите разстоянието до трийсетина крачки, щяха да ги видят.

Чу се остър звън, после нещо издрънча — халката с катинара се беше отделила от основата си. Жената я улови, преди да е паднала на земята, после отвори капаците и се прехвърли през прозореца. Френтис я последва и затвори капаците. Намираха се в кухня, готварският огън още не беше загаснал напълно, редици медни съдове висяха от тавана и лъщяха на слабата светлина. Жената изтегли късия си меч и тръгна към вратата.

По това време на нощта повечето слуги вероятно спяха в едно от страничните крила на сградата, но в централното все още имаше такива, които не бяха приключили със задачите си. Налетяха на старец, който палеше лампите в коридора, и жената го прониза с меча си в тила, преди нещастникът да е усетил присъствието им. Хубава млада слугиня метеше мраморните стъпала, които се спускаха от централното фоайе. Бедната успя да зяпне, преди Френтис да метне от разстояние кинжала си и острието да потъне дълбоко в гърдите ѝ. Взе си кинжала, преди да поемат нагоре по стълбите. Сърбежът се бе стеснил и усилил едновременно, превръщайки се в бодеж отстрани на хълбока, толкова нетърпимо болезнен, че ако не беше връзката, Френтис отдавна да се е сринал в агония.

На следващия етаж се справиха с още трима от прислугата, тихо, бързо и ефикасно. Жената отваряше вратите по коридора, докато не откри плячката. Момчето се надигна в леглото си, когато светлината откъм коридора го окъпа, прозина се и разтърка очи. Беше на девет или десет години и ги гледаше по-скоро учудено, отколкото със страх; промърмори сънено нещо.

— Никога не си сънувал такива като нас, момче — каза жената, после кимна на Френтис. — Доведи го. — След това се обърна и тръгна по коридора към друга врата, отвори я и от стаята долетя уплашен женски вик.

Френтис влезе в стаята на момчето, надвисна над леглото му и протегна ръка. Момчето погледна ръката, после вдигна поглед към лицето му, разсънено и уплашено. Френтис искаше да му каже, че съжалява, но стоеше мълчаливо до леглото му, измъчван до полуда от връзката и острата болка в хълбока. „Толкова много съжалявам.“

Детето отпусна примирено главица и хвана ръката на Френтис. Подтичваше до него в копринената си пижамка към вратата, която жената беше отворила.

Завариха я да връзва друга жена за един стол; главата на жертвата бе увиснала зад дълги кичури тъмна коса, докато спътницата на Френтис я стягаше с въжета, откъснати от завесите на прозорците. Когато приключи, хвана жертвата си за косата, дръпна главата ѝ назад и разкри лице с изумителна красота, лице, достойно за статуите на божествата, които почитаха алпиранците. Вързаната жена беше с бяла копринена рокля, въжетата се впиваха в смуглата ѝ кожа и оставяха червени петна. Жената зашлеви красавицата през лицето — веднъж, после втори път. При втория шамар очите на вързаната жена се отвориха. Бяха наситенозелени и изпълнени с тревога.

— Любими — каза жената на езика на Кралството, — позволи ми да ти представя лейди Емерен Насур Айлерс, бивша повереница на император Алуран Макстор Селсус и вдовица на покойната Надежда на тази страна.

Лейди Емерен си пое дълбоко дъх и отметна глава назад.

— Извикаш ли, момчето умира — каза жената.

Емерен затвори очи и издиша шумно през стиснати зъби.

— Които и да сте вие… — започна тя на езика на Кралството. Говореше го добре, макар и със силен акцент.

— Прости ми — прекъсна я жената. — Етикетът ми е поръждясал. Ти, без съмнение, е редно да бъдеш уведомена кои сме. Този хубавец е моят любовник и бъдеш съпруг, брат Френтис, доскоро от Шестия орен на Вярата и Обединеното кралство. Колкото до мен, аз отдавна не съм имала нужда от име, така че нека ме наречем просто слугиня на воларианските имперски интереси, на този етап поне.

Френтис ясно виждаше какво се случва в главата на пленничката им, бързите изчисления, които правеше тя — виждаше я как мести бързо поглед от жената към Френтис и окървавения кинжал в ръката му, после към притихналото момче, което държеше другата му ръка. Едва когато погледна към момчето, Френтис видя в очите ѝ истински страх.

Пулсирането в хълбока беше като копие, което се забива ритмично в плътта му…

— Щом сте толкова добре осведомени — каза Емерен с глас равен и добре контролиран, — значи знаете, че нямам никаква реална власт в тази земя. Думата ми не тежи пред императора. От смъртта ми няма да го заболи.

— Целта ни не е да причиним болка на императора — отговори жената. Отиде при голямото легло, тръсна се на мекия матрак и залюля крака като малко момиченце. — Реших, че може би ще ти е интересно да научиш нещо — каза тя. — Нещо, свързано със скорошната ти визита на Мелденейските острови. Даваш ли си сметка, че ако изкусната ти схема беше успяла, това щеше да е от неизмерима полза за нашето начинание? Отказахме се от идеята да заловим Ал Сорна, вече се стремим единствено към смъртта му. Той присъства във всяко гадание, във всяко видение, което измъкваме от гадателите. Той е вездесъщата пречка, спасява онези, които ние искаме мъртви, и убива онези, които искаме да опазим. Като твоя покоен и горко оплакван съпруг например.

Емерен я стрелна с яден поглед, гняв проби през страха в очите ѝ.

— О, да — продължи жената. — Виденията бяха пределно ясни. Ако беше преживял срещата си с Ал Сорна, Селиесен Макстор Алуран щеше да уреди убийството на вашия император, да обвини за това агенти на Обединеното кралство, да подпали нова война, продължителна война, която да изтощи вашата империя, а него да превърне в чудовище, в най-омразния тиранин в алпиранската история, в гибел за народа си. И тогава, когато нашите войски стъпеха на бреговете ви, щяха да срещнат слаб отпор на една изцедена империя.

— Моят съпруг — изсъска лейди Емерен — беше добър човек.

— Твоят съпруг жадуваше за плътта на други мъже, а теб намираше за отблъскваща. — Погледът на жената се премести върху момчето до Френтис. — Не е за вярване, че е успял да ти направи дете. Макар че, от друга страна, дългът ни кара да стиснем зъби и пред най-неприятните задачи. Ето, вземи моя скъп годеник. Ще му се наложи да извърши нещо ужасно, нещо, което ще му причини силна болка, но аз въпреки това ще го накарам да го направи. Защото е мой дълг да го потопя докрай в естеството на нашата връзка, да го обуча. Работата е там, че той не ме обича. А да си влюбена в мъж и той да не отговаря на чувствата ти, това е… — Въздъхна и отправи тъжна усмивка към Емерен. — Е, мисля, че знаеш какво е. Кръвта на сина ти, пролята пред очите на родната му майка, ще хвърли още една сянка в душата на моя любим, ще ни свърже по-силно. Всяко убийство, което извършваме заедно, засилва връзката ни. Знам, че и той го усеща, чувам го в песента си.

Страхът и погнусата на Френтис прераснаха в див ужас, когато видя сълза да се стича по бузата на жената и други да преливат от очите ѝ — очи, които го гледаха с нескрито обожание.

— Започни от пръстите му, любими. Не бързай…

… пулсирането се беше сгъстило до почти постоянна болка, интервалите между бодежите се бяха скъсили драматично…

Френтис бутна детето на колене, стисна по-силно ръката му, раздели пръстите и опря острието на кинжала си в кокалчето на кутрето…

Нещо изтрещя на долния етаж, последвано от силен вик на алпирански.

— ХЕВРЕН! — изпищя лейди Емерен, влагайки цялата си сила в крясъка, опъна стягащите я въжета, жилите на шията ѝ се издуха.

В същия миг през отворената врата долетя тропот на стъпки по мрамор.

— О, братко! — въздъхна жената, скочи от леглото и тръгна към вратата, като изтегли в движение меча си. — Май няма да ни остане време за забавления. Погрижи се и за двамата, ако обичаш, и не се бави.

Останал сам с двамата, Френтис хвана момчето за косата, дръпна главата му назад и опря кинжала си в оголеното гърло…

Болката в хълбока му избухна, истински взрив от нетърпима агония, която заличи всяка мисъл в главата му и потопи дори връзката. Той залитна, пусна момчето и се сви на две.

Момчето изтича при майка си и почна да дърпа въжетата, които я стягаха към стола.

— Унтех! — извика му тя, като клатеше глава ожесточено. — Еммах форгала. Унтех! УНТЕХ!

„Няма да избяга“ — помисли си Френтис. Момчето продължаваше да дърпа въжетата.

С изненада установи, че може да се движи, въпреки болката, която вилнееше в цялото му тяло. Можеше да се движи. Направи една крачка, цяла крачка по своя собствена воля, макар връзката все така да изискваше същото — да пререже гърлата на майката и детето. Връзката още беше там, припламваше, но в сравнение с болката в хълбока беше като дребно неудобство.

От долния етаж долетяха звуци на битка, множество гласове, извисени в ярост и предизвикателство, трясък на стомана, а после и характерният звук, който издава пламъкът, когато попадне върху насмолени подпалки. Последваха крясъци, откъм коридора нахлу дим.

Френтис залитна към Емерен и момчето, крайниците му потрепваха конвулсивно, страничен резултат от битката за контрол, която той водеше с болката. Срина се върху жената, вик на агония се откъсна от гърлото му и заля лицето ѝ. Тя извърна глава от ужас и отвращение и писна отново, когато кинжалът литна нагоре. Острието трептеше в ръката му. Детето се нахвърли върху Френтис, риташе, удряше с юмручета и хапеше. Френтис почти не го усети, съсредоточил цялата си воля върху кинжала, върху това да го овладее, да насочи трептящия му връх към въжетата през гърдите на Емерен. Един последен мускулен спазъм и въжето падна срязано. Френтис изпусна кинжала в скута на жената, строполи се по гръб на пода и се сгърчи в конвулсии.

Връзката пламтеше с подновено ожесточение, болката в хълбока му постепенно отслабваше. „Не е било достатъчно — помисли си той, стържейки със зъби, сгърчен на пода. — Семето така и не поникна, не порасна достатъчно.“

Даваше си сметка, че Емерен стои над него с кинжала в ръка. Лицето ѝ беше разкривено от гняв и объркване.

— С-съжаля… — заекна той, като пръскаше слюнка. — С-съжа-лявам…

Тя стоеше, впила поглед в очите му, момчето я дърпаше за ръката.

— Ентала!

Искаше да ѝ кресне, че трябва да бягат, но подновената връзка не оставяше място за още забранени действия. Емерен го погледна за последно, все така объркана, после взе детето на ръце и избяга от стаята. Зави наляво, а не към стълбите.

Връзката го стисна като гигантски юмрук и го принуди да се изправи. Заповедта беше ясна и безапелационна: „Помогни ѝ!“

Той хукна към стълбите, слезе на бегом във фоайето и завари жената да се бие на живот и смърт с един от белоплащите пазачи. Високи пламъци облизваха стените на фоайето, гъст черен дим висеше под тавана. Жената нападна противника си свирепо, омазаната ѝ с кръв уста се разтегна като на побесняло куче, но мъжът беше опитен воин и парира всичките ѝ удари с бързи движения на сабята си. Имаше нещо познато в него — висок чернокож мъж с посребряла коса и изпитото обветрено лице на ветеран. Щом видя Френтис, мъжът се намръщи, отскочи настрани да избегне поредния удар на жената и се хвърли към стълбите.

Френтис блокира сабята и замахна към очите му, но мъжът беше бърз и лесно избегна острието на кинжала му, после взе две стъпала с един скок и се обърна с лице към тях. Срещна за миг погледа на Френтис, в очите му горяха отчаяние и ярост, явно не можеше да реши дали да остане тук и да се бие, или да продължи към горния етаж и да провери какво се е случило с жената и детето.

„Добре са“ — искаше да му каже Френтис, но не би могъл, разбира се, защото връзката не го позволяваше.

Обърна се, чул вик, и видя жената да се бие с други двама пазачи, събрали смелост да минат през пламъците, които вече облизваха отворената врата. Пазачът с посребрялата коса съзря шанс за победа и нападна Френтис. Той се извъртя навреме, но острието на сабята сряза черната му памучна риза и остави плитка рана на гърба му.

Френтис изрита пазача в гърдите, ботушът му уцели нагръдника и събори мъжа на стъпалата. Нямаше време да го довърши, защото жената го викаше. Тя отстъпи няколко крачки назад, а Френтис зае освободената позиция, парирайки в движение атаките на двамата противници. Жената прибра меча си в ножницата и вдигна юмруци към най-близката стена. Изкрещя и пламъци изригнаха от ръцете ѝ, две плътни колони от бушуващ огън, които удариха стената и я сринаха сред облак от жар. Пламъците по ръцете ѝ угаснаха и тя политна, кръв течеше на ручейчета от носа, ушите, очите и устата ѝ.

Френтис я прихвана, преди да е паднала, метна я на рамо, парира един последен удар от пазачите и хукна към обгорената дупка в стената.

В градината цареше хаос, пазачи тичаха насам-натам сред вихрещия се дим. Френтис хукна към задната страна на къщата, към конюшните, като се надяваше да не зърне Емерен и детето, защото знаеше какво ще бъде принуден да направи. Конюшните бяха пълни с пазачи и прислуга, които се опитваха да спасят конете от пожара. Погледът на Френтис попадна върху едър жребец, който хвърляше къчове, докато едно конярче се опитваше да го изведе от опасната зона. Френтис повали момчето с удар по главата, улови юздите на коня, преметна жената на гърба му и скочи на седлото зад нея. Конят препусна моментално, далеч от бушуващия пожар.

След няколко удара на сърцето излязоха от димния покров и препуснаха диво на запад. Къщата зад тях пламтеше като факла.