Ветровете на Салем

Глава 54 Любовта на живота

Ингрид и Трой се върнаха на брега на Норт Хемптън през времевите портали в същия момент, в който Фрея и Фреди преминаха през портала от долния свят. Ингрид извика радостно и прегърна сестра си.

— Но как?

— Ще ти обясним по-късно — каза Фрея, усмихвайки се с тъга. Фреди ги хвана през кръста и ги прегърна. Не искаше да казва на Ингрид какво се беше случило с родителите им. И точно сега не искаше да й обяснява колко голяма беше тяхната загуба.

— Дали по погрешка се озовах в долния свят или е това, което си мисля?

— Здравей Фрея — каза Трой.

Фрея погледна към Ингрид и Трой с любопитна усмивка, но Ингрид поклати глава отрицателно.

— Не, всичко е наред. С Трой сме само приятели — твърдо отвърна тя. Сложи ръце на раменете на сестра си и продължи: — Толкова се радвам, че си у дома.

— Тук съм заради теб — усмихна се Фрея.

— А Килиан?

— Не зная — каза Фрея и усмивката й избледня. — Беше с мен в Салем заедно с Бран и… мисля, че всичко е наред.

Спомни си съня за първия път, когато се беше запознала и с двамата. Тримата заедно бяха направили една малка магия онази вечер.

— Мисля, че скоро ще ги видя.

И определено не си казаха сбогом.

— Идваш ли, Ингрид?

— Не още — отговори тя.

Ингрид се отправи към модерната къща на хълма. Мат беше задрямал, облечен в леглото и тя се плъзна до него.

— Как влезе? — попита той сънено.

— Магия — прошепна тя. Силите й се бяха върнали напълно и тя усещаше жизнеността на тялото си. Сетивата й бяха изострени и нащрек, но не само магията я караше да се чувства по този начин.

— Е, всичко наред ли е? — попита Мат.

— Да, така мисля. Доколкото изобщо може да е.

Нямаше нужда Фрея да й казва. Още когато видя лицата им, знаеше, че се е случило нещо ужасно, което засяга Норман и Джоана. В скръбта си усети, че би могла да има утеха само в прегръдките на човека, когото обичаше.

— Когато тръгна с него, част от мен мислеше, че повече няма да се върнеш при мен.

— Мат, тук съм — нежно отвърна тя.

Той се пресегна към нея и отмахна косата от лицето й. Нямаше какво повече да каже. Мат знаеше какво иска той и какво иска тя… както и какво искат двамата. А сега бяха заедно, сами в неговото легло. Тя се взираше в него, чудейки се дали щеше да я целуне. Какво чакаше? Сърцето й биеше силно или просто така й се струваше?

Беше се уморила да бъде срамежлива, така че се наведе към него и го целуна, като обгърна тялото му с ръце, а полата й се вдигна нагоре. Целувките им ставаха все по-дълбоки и чувствени. Мат се бореше с ципа на полата, омотана между тях. Накрая се предаде, вдигна я нагоре и я събра около кръста й. В същото време тя се опитваше да се справи с колана му.

Мат свали блузата и сутиена й, започна да я целува по цялото тяло и тя простена. Обикновено стигаха само дотук, защото толкова й стигаше смелост. Но този път затвори очи и продължи по-надолу. Той се освободи от дънките и насочи ръката й.

Тя трепереше от желание. Искаше го толкова много… Искаше той да е вътре в нея… сега.

Мат простена и Ингрид чуваше до ухото си тежкото му дишане. Той я удържаше над тялото си и едва успя да прошепне:

— Сигурна ли си?

Вместо отговор тя се отпусна надолу върху него, поемайки го бавно вътре в себе си, задъхана от болката, докато той проникваше в нея бавно, много бавно, веднъж и после още веднъж. Тя плачеше от болка и удоволствие — ръцете й бяха на раменете му, а неговите обгръщаха гърба й. Внезапна атака и после оттегляне, само за да влезе след това отново плавно в нея. Този път тя изстена.

— О!

— Наранявам ли те?

Тя поклати глава и обви краката си по-плътно около тялото му. Мислеше си, че беше искала това… точно това, нуждаеше се точно от това. Той я любеше в началото нежно, а след това по-дълбоко и по-бързо, а тя искаше още по-ненаситно. Мат я придърпа надолу към тялото си и тя отново се задвижи, а после… избухна като звезда. Ингрид цялата се беше превърнала в едно огромно чувство, което дойде като една надигаща се вълна, разбиваща се в брега. Всичко беше ярка светлина и удоволствие, докато Мат стенеше и викаше името й, свършвайки в нея…

И двамата трепереха и все още не можеха да се успокоят.

Защо беше чакала толкова дълго, за да го направи?

Вероятно, защото беше чакала него…

Легнаха на леглото, задъхани, хлъзгави и изтръпнали, гърчещи се като риби на сухо. Ингрид сложи глава на гърдите му. Мат въздъхна и измърка от удоволствие в ухото й.

— Ммм! Радвам се, че се върна. Никога повече не ме напускай, Ингрид! — каза той, докато се унасяха в сън.

На следващата сутрин тя се събуди от целувките и докосването му и скоро бяха отново там, откъдето започнаха. И втория път беше още по-хубаво. След това се отправиха към кухнята, за да се подкрепят със закуска. Имаше един пакет замразени палачинки и хайвер в хладилника. Мат не си спомняше кога ги е купил. Чудо или магия? Нямаше значение. Те закусиха все още голи и не можеха да спрат да се докосват. Той я погали по слабата, но едновременно с това силна ръка.

Ингрид отпусна глава на рамото му.

Удоволствието си струваше болката.

Глава 55 Оставени назад

В малката си кола Фрея пееше заедно с Дан Ауербах „Прибирам се у дома“, докато караше нагоре по ветровития хълм. Както се пееше в песента, тя също беше прекарала далеч от дома твърде много време. Беше прекрасно да прекара последния месец в Норт Хемптън.

Беше си вкъщи.

Чувстваше се комфортно сред познатите неща. Но радостта й не беше пълна. Повтаряше думите от песента и гледаше през прозореца, опитвайки се да убеди себе си, че е взела правилното решение.

Този район в покрайнините на Норт Хемптън беше хълмист, обрасъл с гори, през чиито пролуки можеше да се види океана и Остров Гарднър и това беше страхотно, мислеше си тя.

Фрея паркира колата встрани на пътя и грабна цветя и бутилката с вода от предната седалка. Застана пред тежката обкована врата и изправи раменете си. Използва времето, за да се поразходи из сенчестите алеи. Топъл и влажен морски бриз галеше бузите й. Тревата беше свежа и зелена, кипарисите проскърцваха, а дъбовете шепнеха. Тишина!

Не беше сигурна какво е станало с Нейт Брукс и Джеймс Брустър, но имената им не присъстваха в списъка на обесените по времето на лова на вещици в Салем. А и чувстваше, че могат да се срещнат скоро.

Но днес не мислеше за момчетата. Видя, че има и други посетители, които се разхождаха по виещите се пътеки или стояха до гробовете на любимите си хора. Някои от могилите датираха от 1800-ната година. Имаше ангели и херувими за децата, украсени кръстове, мавзолеи и обикновени паметници, изработени от розов, сив и бял мрамор. Гробището се намираше точно на върха на хълма с гледка към морето и от един от далечните му краища можеше да се види къщата на Джоана на брега в далечината. Беше под сянката на три вечнозелени дървета, където едно до друго бяха погребани телата им. Бяха открити в морето. И двамата се бяха удавили. Сложиха ги в един ковчег, с преплетени ръце.

Фрея махна увехналите цветя от вазите пред плочата, напълни ги с прясна вода и сложи свежите цветя в тях. Жълти рози, което означаваше, че й липсват. Тя коленичи на тревата пред гроба. Децата на Бошан избраха най-семплия вариант за надпис на паметника. Фрея знаеше, че Джоана не обича натруфени изречения, затова изпусна всички прилагателни. "Как човек може да се побере в едно просто изречение?" — беше попитала един път майка й. Под името на ДЖОАНА БОШАН беше гравирано „Богиня на Земята“, а под името на НОРМАН БОШАН — „Бог на Морето“.

Фрея притисна ръцете си върху тревата пред гроба на родителите си. Знаеше, че са доволни, защото бяха заедно в Подземния свят. Обещаха да ги посещават в сънищата им, но досега не ги беше виждала. Чудеше се дали изобщо някога ще може. Дори спомените й от долния свят бяха започнали да избледняват.

Почувства една ръка на рамото си и когато се обърна, видя брат си, Фреди. Тъгата беше и в неговите очи. С него беше и Ингрид.

— Съжаляваме, че закъсняхме — каза сестра й и добави и техните цветя във вазите. Бяха заедно. Прегърнаха се. Останаха сами, но все още бяха едно семейство.

Нямаше нужда от думи.

Глава 56 Една сватба сред всички погребения

Беше май. Роклите на шаферките се вееха в краката им от вятъра, а косите им докосваха бузите им. Държаха букети с теменужки, астри и ириси, а вълните на морето мощно се разбиваха на брега зад тях. Ингрид и Хъдсън не бяха избрали ужасни пастелни цветове — нямаше праскова или лимонено жълто. За сметка на това, дрехите бяха в наситено морско синьо.

Ингрид сияеше, без да знае, че Фрея беше сменила колието й, така че да стои малко по-ниско, отколкото беше предвидил дизайнерът. Табита стоеше до Фрея и изглеждаше особено изящна, въпреки че преди няколко седмици беше родила.

Церемонията се състоя на брега на морето под терасата на френския ресторант „Ла Плаж“, където след това щеше да бъде приемането на подаръците. Въпреки вятъра беше прекрасен летен ден, драматични вълнисти облаци се издигаха в небето. „Златното струнно трио“ на Норт Хемптън — сестри, в чиито коси имаше малки бели цветя, започна да изпълнява „Серенада“ на Шуберт.

Ингрид се чувстваше завладяна от цялата тази красота около себе си и се радваше, че двамата ще разменят обетите си. Фрея й намигна и Ингрид инстинктивно започна да търси лицата на родителите си сред гостите, преди да осъзнае грешката си. Опитваше се да забрави. При всеки хубав повод се появяваше това ужасяващо осъзнаване, че тях вече ги няма, но болката не отслабваше.

Гостите притихнаха. Красивият млад кмет на Норт Хемптън Джъстин Фронд пристъпи напред и всички се обърнаха към него в очакване. Ингрид усети, че очите й се пълнят със сълзи, докато Скот слизаше надолу заедно с родителите си. Баща му имаше същите широки рамене като неговите, но той имаше чаровната усмивка на майка си.

Тя се обърна към гостите, където Фрея и Фреди седяха заедно с Мат. Помаха му и слънцето проблесна върху годежния й пръстен. Тя изтръпна от удоволствие, чувствайки малкото кръгче на пръста си. Щяха да се оженят през есента. Времето им заедно щеше да бъде кратко, брутално кратко в контраст с дългия живот, който беше пред нея, но Ингрид вече беше разбрала, че няма радост без страдание. Смяташе, че ще може да преодолее болката от загубата му, защото щеше да изпита радостта от това да бъде негова съпруга, колкото и дълго да продължеше това. Не се притесняваше за бъдещето, живееше в настоящето. Искаше бебе толкова много. Някой, който щеше да запълни празнотата в сърцето й след загубата на родителите й, макар че порталите на времето бяха отворени.

Ингрид изучаваше гостите. Изглеждаше така, сякаш всички жители на малкия град бяха дошли. Дори ужасният и отблъскващ Блейк Аланд по някакъв начин се беше озовал в списъка с гостите. Как е могло да се случи? Трябваше да пита Хъдсън след това. Забеляза началникът на Фрея, Сал, приятелката на Фреди — Кристи, с децата си Макс и Хана; Грациела, Хектор и Тайлър също бяха там. Ингрид беше попитала Хъдсън дали може да покани и двамата — Мат и Мариза. „Давай!“ — беше казал той. Мариза я беше посетила в библиотеката, за да поднесе съболезнования за родителите й и да остави една торта. Разказа на Ингрид как самата тя беше загубила своите в катастрофа, когато е била тийнейджър. „Никой не може да разбере какво е да си сирак, ако не го е преживял. Много е трудно.“ Оттогава те станаха приятелки. Мариза дори я запозна с приятеля си, банкер от града.

Музиката се усили. Фреди хвана погледа на Ингрид и й се усмихна. Той също имаше нов пръстен на ръката си. Мат тръгна към нея и й кимна с глава към Хъдсън, който вървеше по пътеката, облечен в елегантно ленено сако, хванал под ръка майка си. Мисис Рафърти носеше прозрачно бледорозово шалче, което стоеше идеално на розовия й костюм от Шанел и на русата й прическа.

Внезапен порив на вятъра дойде от морето и мисис Рафърти трябваше да сложи ръка на шалчето си, за да го задържи, а няколко цветчета от букета на Ингрид хвръкнаха и кацнаха на раменете на Фрея и Фреди.

— Мамо? — прошепна Фрея. — Това трябва да е, тя обожаваше божури.

Хъдсън зае мястото си срещу Скот. Кметът стоеше срещу тях с широка усмивка. Малкият Тайлър, облечен в черен костюм, който го правеше да изглежда по-възрастен, се приближи с възглавничка, върху която бяха пръстените.

Ингрид се усмихна.

Тайлър беше приет в училището Карлайл извън списъка и Джоана беше осигурила финансово обучението му. Майка й трябва да е останала доволна. Тя още пазеше прощалното й писмо в чантичката си — последните думи на Джоана и инструкциите й. Ингрид наследяваше къщата. „Може би ще е необходима за децата ти“. Ингрид можеше да вижда в бъдещето, но не беше способна да предвиди своето.

Накрая, последните звуци от Шуберт заглъхнаха. Докато момичетата настройваха инструментите си, Скот и Мат си стиснаха ръцете. Кметът прочисти гърлото си и започна да чете брачните правила.

Глава 57 Най-дългите пътувания започват с една-единствена стъпка

Кристи се обърна към Фреди с тъжна усмивка. Беше денят след сватбата на сезона. Може би защото беше денят след сватбата на сезона и всички в Норт Хамптън говореха само за бракосъчетанието на Скот и Хъдсън. Барманите в „Норт Ин“ седяха на върха на една отдалечена пясъчна дюна на малкия плаж зад къщата й. Фреди се взираше наоколо и си играеше с пръстена на ръката си. Той го въртеше и наблюдаваше вълните. Накрая Кристи проговори.

— Беше хубав опит, нали? Не мога да кажа, че не съм тъжна.

— Аз също — потрепери Фреди.

Бившият съпруг на Кристи все още не беше довел децата и те все още имаха малко време. Слънцето беше започнало да залязва и пръскаше сребърни и сини отблясъци на фона на розово-оранжевата светлина. Стана студено и тя се разтрепери, облечена в прекалено голямата риза на гърба й. Фреди искаше да я придърпа към себе си, да я прегърне и да й каже, че всичко ще бъде наред, но не мислеше, че е подходящо.

В крайна сметка току-що беше скъсал с нея. Тръгваше вечерта. Напускаше Норт Хемптън. Искаше да отиде далеч с приятеля си Трой.

Фреди не беше готов да се установи на едно място, без значение какво му подсказваше сърцето в момента. Не беше готов да бъде съпруг или баща. Късаше връзката цяла сутрин. Трагедията беше начин всичко да се постави в перспектива. Беше положил много усилия с Герт, но всичко свърши. Договорът беше развален и бракът им — анулиран. Отново беше свободен мъж. Тя плачеше и го умоляваше, но той вече беше извървявал този път с нея преди и знаеше накъде води. Може би един ден щяха да се намерят отново, но това обикновено не се случваше. Все пак би се радвал, вероятно до тогава щеше да е готов.

— Наистина съжалявам — каза той на Кристи. Мислеше го искрено, но не можеше да остане.

Кристи кимна.

— Знаех, че няма да останеш. Всичко е наред. Както казах, беше хубаво.

Беше прекарал твърде дълго време в Необятното, пет хиляди години, и имаше нужда да поскита на свобода. Във Вселената имаше девет свята и искаше да изследва всеки един от тях. Беше прекарал ценно време в глупости — видеоигри или живот онлайн. Беше време да започне да живее живота си.

— Правиш го лесно — каза той.

Тя меко се засмя.

— Да! Може би дори твърде лесно.

Фреди погледна надолу към пръстена на ръката си. След като бяха победили Один, баща му му беше дал пръстена. „Деветте свята са твои, синко.“ Фреди взе пръстена, направен от драконови кости, и го използва, за да стигне до долния свят и да се сбогува с родителите си за последен път.

Когато тризъбецът беше върнат на истинския му собственик, мостът Бофрир беше възстановен. Все едно никога не е бил разрушаван. Той свързваше Асгард и Мидгард и стоеше там. А срещу Один щеше да се води процес в Белия съвет. Дори елфите се върнаха в Алфхайм и малко му липсваха.

Може би с Трой щяха да ги посетят по време на пътуването.

Глава 58 Любовта на нейния живот

Дънки. Фрея умираше за своите дънки, когато се върна в XXI век. Те бяха еластични и прилепваха по тялото. Можеше да тича и да скача свободно с тях. Беше облякла любимия си чифт, високи боти и черно кожено яке с цип.

Върна се на работа. Кристи си беше взела почивен ден, а Фреди беше напуснал града. Беше сама. Когато влезе вътре, силният мирис на ликьор и бира я изпълни с чувство на наслада. Подпря се на плота, докато песента на Елтън Джон „Кучката се върна“ звучеше през тон колоните.

Мястото беше странно пусто за лятна вечер. Сал играеше покер с момчетата си отзад. Нямаше с кого да проведе обичайните разговори на бара с олюляващи се клиенти, които се изхлузваха от стола или разказваха едни и същи преувеличени истории. Една млада двойка беше в сепарето и се натискаше, което сигурно беше по-евтино, отколкото да си платят стая в „ъки стар“, но бирата им със сигурност вече се беше стоплила. Това бяха клиентите й. Фрея почисти бутилките от праха, избърса барплота, измете и изми пода. Нямаше какво друго да прави. Може би беше минал час, откакто седеше така, без да прави нищо, молейки се за разсейване. Сложи ръце на кръста си, погледна към вратата и фокусира магическите си способности към нея, молейки се тя да се отвори. Старата максима „Внимавай какво си пожелаваш, може да ти се случи!“ сигурно работеше, особено ако ставаше дума за вещица.

Вратата се отвори и един мъж влезе с наперена походка, като се взираше в нея. Избелели сини дънки, бяла тениска. На устните му бавно се появи усмивка, докато вървеше към нея. Седна на бара и отметната назад черната си коса. Килиан Гардинър. Джеймс Брустър. Балдер. Знаеше всички негови прераждания. Беше го изоставила, когато я обесиха. Но някак си той беше спасен. Заповедта за помилване беше дошла точно навреме и затова не беше обесен. А и през порталите, които отново бяха отворени, магията и силата му се бяха завърнали. Така беше успял да се върне в настоящето — жив и здрав.

— Какво да ти предложа — усмихна му се Фрея.

— Знаеш какво обичам — отвърна той със същата бавна и лека усмивка.

Тя му сипа бърбън и го сложи пред него. Той изпи чашата, а тя си сипа шот. После му наля още едно.

Тъкмо ги изпиха, когато вратата на „Норт Ин“ се отвори пак.

Сърцето й се качи в гърлото.

Килиан се обърна да погледне и сви рамене.

Високият мъж се приближи към тях. Костюмът му беше леко смачкан, а вратовръзката — прехвърлена през рамо. Бизнесмен, който се връща от дълго пътуване и идва за едно бързо питие, преди да продължи за дома си на остров Гарднър. Това беше Брандфорд Гарднър, най-известният адвокат в Норт Хемптън. Бранфорд Дашиъл Лион Гарднър. Натаниел Брукс. Той също се беше спасил от бесилото и беше свободен да се върне. В което време си поиска от настоящето. Все още говореше меко, със сърце на палав и лукав хлапак. Бог Локи. Той се надвеси над бара.

— Здрасти — каза Бран, като се усмихна с демоничните си зелени очи.

Какво й беше казал някога? Ние с теб си приличаме много повече отколкото си мислиш, скъпа Фрея.

— Здрасти и на теб — отвърна му Фрея. Килиан му подаде една чаша за шот.

Фрея още веднъж си спомни съня си. Те тримата, голи, поотделно и заедно в онази нощ… В съня си тя се беше събудила, заклещена между двамата. Ръката на Килиан беше на бедрото й, а устните на Бран — на врата й. Винаги ли щеше да бъде така? И двамата бяха влюбени в нея и тя беше влюбена в тях. Това беше много отдавна и тя почти не можеше да си спомни. Дали беше така?

В началото, назад във времето, когато светът беше млад също като тях и те бяха все още невинни и влюбени. Сега имаше втори шанс. Беше разбрала, че каквото и да прави, съдбите им винаги ще се преплитат — в тъмнината или в светлината. А тя беше избрала пътя на светлината и любовта.

Всичко беше толкова объркано.

Фрея знаеше, че нещо се беше случило онази нощ. Нещо, което ги беше обвързало завинаги.

Кой можеше да знае?

Какво трябваше да направи една вещица? Може би щеше да ги напусне и двамата и да намери някой нов. Бъдещето беше като широко отворена врата пред нея, а игрите тепърва започваха.

Тя обичаше Килиан. Но обичаше и Бран.

Един ден щеше да се наложи да избира.

Но не днес.

Днес щеше да налее питиетата.