Ветровете на Салем

Глава 7 В какво могат да се превърнат виденията

— Хей, какво става? — чу се нисък, боботещ глас от другата страна на телефонната линия.

Внезапният звук от гласа на Матю Нобъл все още ускоряваше пулса на Ингрид Бошан през цялото време, откакто бяха заедно.

— Здравей, Мат — каза тя. — Всичко е наред.

Като фон отзад се чуваха обичайните звуци от полицейското управление на Норт Хемптън: шум от документи и хартия, телефонен звън, специфичния говор, който обикновено съпътстваше полицейската работа, пукотът от радиостанциите, както и виковете на един младеж, чиято кола е била открадната. Детектив Нобъл все още беше в полицейския участък, а Ингрид работеше в библиотеката. След като всички чиновници си тръгнаха, включително и най-старият интернист — Хъдсън Рафърти, най-добрата й приятелка — бременната Табита Робинсън и няколко нови служители, Ингрид заключи предната врата, изгаси осветлението и се оттегли в офиса с архитектурните чертежи в задната част на сградата.

— Не отговори на нито едно от обажданията ми. От часове се опитвам да се свържа с теб — каза той.

— Мат, съжалявам! — Тя погледна към телефона си и видя, че той наистина беше звънял по-рано и беше оставил съобщение. А тя беше забравила да включи звука на телефона си.

— Хм — отрони Мат. — Ингрид, защо чувам това обяснение от теб доста често напоследък?

Обикновено се чуваха след приключване на работното време в библиотеката, а понякога и по-рано. Но откакто Фрея беше спешно върната през времевия портал в Салем през декември, връзката им беше в застой. И изглеждаше повече от невъзможно да възстановят отново отношенията си.

Беше януари, една седмица след Нова година, и Ингрид не можеше да си позволи да се разсейва. Залогът беше твърде висок за тези, които знаеха какво се случваше с Фрея след завръщането й назад във времето. Ингрид беше заета с четенето на книги от 17-ти век — за политиките в селището Салем — преди, по време и след лова на вещици. Нямаше време да отговаря на обаждания или да праща съобщения.

Още не можеше да забрави онзи последен миг в къщата на майка им през онази ужасна нощ, когато беше заловена Фрея. Сестра й стоеше до камината, все още шокирана от начина, по който Килиан беше изтръгнат от ръцете й точно след като го беше открила отново след векове. Брат й Фреди увери сестра си близнак, че ще направят всичко по силите си, за да върнат Килиан обратно. Но Фрея не отговори. Вместо това, тя замълча, а очите й се изпълниха с тревога и шок — явно гледаше към нещо, което я ужасяваше. После пребледня, зелените й очи се замъглиха и потъмняха. Започна да се задушава. Всичко се случи за секунди. Ингрид скочи на крака, за да се опита да й помогне. Но никой не можеше да направи нищо. Фрея сложи ръце около шията си и Ингрид видя невидимото въже, което се обви и затегна около врата й, оставяйки белег. И след това тя изчезна. Сестра й просто я нямаше.

Ингрид разбра какво се беше случило в мига, в който видя въжето да гори около врата на Фрея — Галоус Хил, 1692 г. Тогава и двете бяха обесени за практикуване на вещерство. И всичко се повтаряше отново! По някакъв начин някой искаше Фрея да се върне обратно в Салем и така да се повторят всички онези ужасни събития, случили се там.

Ингрид махна ластика от косите си, за да облекчи напрежението около слепоочията си и притеснено започна да роши косата си.

— Продължавам да казвам, че съжалявам, Мат, защото наистина имам предвид точно това. Знаеш, че бих искала да съм с теб в този момент, но не мога. Не и докато не я намерим. Но не се тревожи! Мисля, че съм все по-близо до целта.

— Виденията?

— Да! Имах още едно — отвърна тя и потръпна.

— Ингрид, добре ли си? — попита Мат.

Не, не беше добре. Отново се беше отнесла, докато разговаряше с него.

— Знаеш, че не е нужно да си с мен, докато съм толкова разсеяна.

Мат въздъхна. Ингрид копнееше да почувства топлината на тялото и аромата му. Почти искаше да се предаде и да прекара нощта с него. Вместо това, между тях настъпи тишина, изпълнена със страх и напрежение.

Любовта й към Мат не беше изчезнала. Дори го обичаше повече от когато и да е — заради търпението и готовността му винаги да бъде насреща, ако тя се нуждаеше от приятелско рамо, на което да се облегне. Той я окуражаваше, когато почти губеше надежда, че ще намери Фрея, и беше достатъчно отзивчив за смъртен в такава ситуация. Не разбираше всичко, свързано с миналото на семейството й, но я беше приел такава, каквато е. Вещица.

— Защо не ми се обадиш, когато приключиш с нещата? — попита Мат — Ще дойда да те взема и ще те закарам вкъщи.

Тя се взираше в книгите на масата. Бяха с различни размери, подредени в отделни купчини. Внезапно една от тях се отвори пред нея, точно под светлината на лампата.

— Не зная. Не съм сигурна кога ще приключа. Не бих искала да те задържам или да те събуждам, ако вече си си легнал.

Той се засмя.

— О, хайде! Просто искам да те видя. Както и да е, аз ще остана в участъка, защото трябва да оправя бумащината. Току-що имахме нов случай.

— О, съжалявам! Дори не те попитах как си и как се справяш!

— Ето, върна се! Добре съм.

— Наистина ми липсваш — каза тя, но въпреки това съзнанието й отново се отнесе към купчината книги пред нея.

Мат мълчеше.

— Нека поговорим по-късно — каза той.

— Обещавам, че нещата ще се оправят и ще прекарваме повече време заедно.

— Сигурно! — каза той, оставайки на линия, но замълча.

Тя изчака малко, но явно това беше всичко. Каза му довиждане и двамата затвориха, без да си кажат обичайното „Обичам те!“. Ингрид се чувстваше празна и ужасена от начина, по който приключиха разговора. Винаги изникваше нещо, което пречеше на връзката им.

Наведе глава и започна да чете. След малко осъзна, че беше прочела цялата страница, без да разбере и една дума от нея.

Защото, ако Мат се примиреше с нейното отсъствие, тя щеше да спре изобщо да му липсва. Горкият мъж не можеше да я чака вечно, нали?! Например… за да спи с нея поне веднъж. Не бяха тийнейджъри. Искаше го също толкова, колкото и той нея. Искаше го повече от всичко. Той беше човекът за нея. Освен едно нещо.

Той беше смъртен!

Сигурно беше, че някой от двамата ще бъде наранен. Тя щеше да лъже за възрастта си, но той щеше да умре в един момент и да я остави сама завинаги. Докато Мат, изглежда, беше склонен да приеме факта, че тя е различна. Но Ингрид изпитваше съмнения, защото знаеше как ще приключи връзката им. Затова трябваше да намери начин да го отдалечи от себе си и в момента използваше отсъствието на Фрея като извинение, за да постигне целта си.

Мислеше и за виденията. В първото — Фрея стоеше сама в едно житно поле. Ингрид видя в далечината селото и разпозна селището Салем — мрачните квадратни къщи, наподобяващи огромни тъмни облаци. Ръкавите на шафрановожълтата риза на сестра й се развяваха под тъмнолилавия корсет. Шапката я предпазваше от „целувките на слънцето и вятъра“, докато ръката й придържаше короната на главата, а тя самата се опитваше да се задържи на едно място от силния вятър. Сестра й изглеждаше толкова млада, сякаш беше не повече от 16 години. В очите й имаше паника. И тук видението прекъсна.

При второто видение Фрея отново стоеше в житното поле. Тя шепнеше нещо, което Ингрид не можеше да чуе.

В третото видение Фрея викаше, докато полето изчезваше в огромни оранжеви пламъци и черен дим, а огнените езици стигаха почти до небето. Огънят поглъщаше полето и бързо се придвижваше зад Фрея. Сестра й се движеше все по-бързо към нея, но я подмина, без дори да я докосне.

А Ингрид се събуди трескава, обляна в студена пот.

Това беше последното й видение.

Фрея беше хваната в капан в Салем и беше в опасност, а Ингрид не можеше да направи нищо.

Очите я боляха, затова ги разтърка и затвори за малко. В Салем вещиците бяха обесвани, но никога — изгаряни. Всъщност нито една вещица не беше изгаряна досега в Америка. Но така или иначе, пламъците означаваха нещо. Огънят значеше, че е нещо спешно. Времето изтичаше, а беше постигнат много малък напредък. Ингрид знаеше, че магията на семейство Бошан е отслабнала. Беше като малка свещичка, блещукаща в края на пътя.

Майка й — Джоана, нямаше достатъчно сили, за да отвори времевите портали, въпреки че непрестанно правеше опити. Фрея беше хваната в капан в 17-ти век в Салем, докато Ингрид и останалата част от семейството й бяха заклещени тук, без никаква възможност да се върнат в миналото и да я спасят.

Тя започна да чете книгата отново. Ловът на вещици в Салем през 1692 г. беше аномалия по своята сила, концентрация и брой на смъртните случаи. Продължил една година и приключил почти така внезапно, както започнал. Били обесени 19 вещици, а един мъж — убит с камъни. Четирима души били в затвор и очаквали процес. Повече от сто човека в Салем и околностите (основно жени, но имаше и мъже и деца сред тях) били обвинени и лежали в затвора в продължение на години при ужасни условия в мрачни и влажни килии, пълни с плъхове — гладни, жадни, небръснати. Висели окачени по стените по обвинение в практикуване на вещерство. Доказателствата били белезите им по рождение или следите по тялото им от смучене.

Как би могла да помогне на сестра си? Имаше ли начин да се предотврати кризата, разпространила се като горски пожар, да не се повтори отново? Какво я беше причинило? Откъде беше пламнала искрата? Знаеше, че всичко е започнало от дома на Преподобния Самюел Париш, когато дъщеря му Бети и младата му повереница — племенницата му Абигейл, започнали да получават странни припадъци. Това беше началото и Ингрид смяташе да започне от него.

Поради неясни за нея причини не можеше да открие нито своето, нито името на Фрея в архивните документи или историческите книги. Нямаше никаква информация за момичетата Бошан, обесени на Галоус Хил. Фактът, че не бяха споменати, я озадачаваше и караше сърцето й да бие по-силно. Може би това означаваше, че по някакъв начин миналото е било променено? И Фрея е в безопасност?

Горящото житно поле и сестра й, която стоеше в средата му…

Ингрид грабна друга книга и се зачете, като уморено махна с ръка на спомените и миналото. Имаше три факта относно историята на Салем, които представляваха особен интерес за нея. Първо, Преподобния Париш беше един от организаторите и поддръжниците на лова на вещици в Салем. Второ, Томас Пътнам и неговият клан бяха повдигнали най-много обвинения срещу вещиците в съда. И трето — Джоузеф Пътнам, по-малкият брат на Томас, беше един от малкото хора в Салем, които бяха против лова на вещици.

Двамата братя отдавна спореха за семейното наследство и Томас смяташе, че е бил измамен от доведения си брат. Тя винаги беше подозирала, че Салем е нещо повече от територия само на вещици и магии.

Телефонът иззвъня и я стресна. Ингрид го вдигна.

— Здравей — чу гласа на Мат. — Обаждам се само да ти кажа „Лека нощ“. Вече гледам към леглото, освен ако не искаш да дойда да те взема.

Ингрид не отговори.

— Така си и мислех — прозя се той.

— Съжалявам!

— Недей!

Тя искаше да му каже, че го обича, но неговото мълчание направи думите й безсмислени.

— Лека нощ, Ингрид!

— Лека — каза тя и затвори. За минута се взря в телефона и почувства празнота. След това отново впери поглед в книгите.

Глава 8 Братско време

Слънчевите лъчи проникваха през завесите, падаха върху тялото на Джоана под завивките и осветяваха сребристосивите коси, закрили лицето й. Тя се събуди внезапно, издуха кичур коса от устните си и отново затвори очи. Все още не искаше да се събужда. Това беше нейният начин да поздрави новия ден, изпълнен с толкова много тревоги и страх.

Джоана получи своя любим син обратно, но за това плати висока цена — най-малката й дъщеря — Фрея — беше върната през времевия портал обратно в Средновековието с примка на шията. Фрея… красива и свободна по дух, беше върната обратно в тъмните векове на Пуританите. Имаше определена дума за такива хора, но Джоана не би я използвала. Тя се чувстваше сигурна в присъствието на Фреди и облекчена от неговата увереност, че Фрея е жива. Той щеше да усети и да й каже, ако нещо лошо се случи с неговата сестра близнак или ако е мъртва.

Все още беше объркана. Цялото тяло я болеше от използването на магия в опитите си да отвори времевия портал, но нямаше никаква полза. Порталът беше заключен. Печенето на кейкове не можеше да я измъкне от този страх. Излизаха от фурната или смачкани, или прегорели. В пръстите й вече имаше толкова малко останала магия, че не можеше да възстанови дори естествената им форма. През деня тя почти не ядеше, а вечер поръчваше храна за вкъщи от Ханг Сънг Ло — верига китайски ресторанти в Норт Хемптън.

Поне не беше сама. Тя плъзна ръка под чаршафите, търсейки сигурност и топлина, като се опита да придърпа тялото му към своето. Но мястото до нея беше празно.

— Добро утро, хубавице! — прогърмя гласът му от вратата на спалнята.

Джоана въздъхна с облекчение, изправи се и седна в леглото. Видя съпруга си на вратата, облечен с дънки и червена риза. Беше гладко избръснат, а сребристочерната му коса беше пригладена.

— Здравей, скъпи! — отвърна тя.

Норман носеше поднос със закуска и сияеше срещу нея. Тя видя малка ваза с роза, кроасани и кифлички, масло, мармалад, портокалов сок и чаша горещо кафе, парата, от което танцуваше на слънчевата светлина. Бръчките по челото и бузите му бяха станали по-дълбоки. И двамата остаряваха с отслабването на силите им и с притесненията за Фрея. Въпреки това, Норман се стараеше да поддържа добрата си форма и правеше смели опити да развеселява Джоана, когато беше нужно. Затова не можеше да не му върне слънчевата усмивка. Почувства се отново като тийнейджърка и се изчерви.

Той пристъпи към нея.

— Изглеждаш много красив тази сутрин! — усмихна му се тя.

Норман пропусна коментара с насмешливо изражение.

Това също беше нещо, което харесваше у него — нямаше никаква представа колко е красив или колко добре изглежда. Дори когато беше уморен, приличаше на един застаряващ Джеймс Бонд.

Тя седна на ръба на леглото, държейки в ръка подноса. Погледна към извивката на врата му. Можеше да го захапе точно там, вместо да яде божествената закуска, която й беше донесъл. И беше благодарна, че взаимно си бяха дали този втори шанс.

Опитваха се, като на практика не правеха нищо.

Това беше най-вълнуващото във всичко — те не трябваше да се опитват. Нямаше нищо, върху което да се концентрират — беше лесно и приятно. Тяхната любов, любовта-на-целия-им-живот, беше единственото нещо, което успокояваше болката, която изпитваха по време на кризи като тези. Джоана сложи подноса в скута си, като продължаваше да му се усмихва с възхищение. Ако не ставаше дума за изчезването на Фрея, тя би си казала: „По дяволите магията! Аз съм щастлива да живея като смъртна с моя съпруг“.

— Ти трябва да говориш, старо момиче! В тази прекрасна слънчева сутрин изглеждаш толкова зашеметяващо, колкото и в първия ден, когато те срещнах, въпреки това, което ти твърдеше, че се чувстваш като…

— Като глупачка? — довърши Джоана.

— Да, не исках да развалям момента.

Той се намръщи. След това се протегна към нея, хвана ръката й и я целуна.

— Каква прекрасна закуска, като за кралица! — каза тя, след като се отдръпнаха един от друг. — Откъде взе всичко това?

Норман прочисти гърлото си.

— Снощи ми хрумна една идея и не можах да заспя. Слязох долу в офиса ти, за да поработя, а след това отидох до пекарната, когато тя отвори.

Джоана грабна една кифла с боровинки и я помириса. Все още беше топла, прясно изпечена и за нейна изненада ароматът отвори апетита й и тя захапа от топлата, маслена и ронлива закуска.

— Ммм!

— Мисля, че това би те накарало да станеш от леглото, след като напоследък нямаш време да печеш.

— Колко умно! — Тя не можа да не я изяде цялата.

Норман започна да й разказва за плана си. Брат му Артър се бе появил внезапно в съзнанието му в полунощ. Артър Бошан работеше с Вълците на спомените, историческите пазители на входовете на времевите портали.

— Как е старият Арт?

— Не зная. Не съм го чувал от години. Но успях да намеря телефонния му номер.

Каза й, че Артър все още преподаваше в Кейс Уестърн в Охайо. Но когато днес сутринта се беше опитал да се свърже с него, линията давала само свободно. Нямаше гласова поща. Не можа да се свърже с никого от университета и близо час се лута през различни гласови оператори, които го прехвърляха от един телефонен номер на друг.

Най-накрая успя да намери номер на клетъчен телефон — той се включи направо на гласова поща и Норман остави съобщение. Дори не беше сигурен дали това е телефонният номер на брат му, защото операторът повтаряше само, че този номер в момента не е в употреба. Някой или нещо му пречеше да се свърже с Артър.

Имаше само едно решение. Трябваше да тръгнат за Кливлънд и да го намерят.

— Да караме дотам? — попита Джоана.

— Защо не? Може да спираме за почивка. Ще караме около пет часа, след това ще намерим мотел, после пак пет часа, мотел и… Какво ще кажеш, Джо?

— Малко пътешествие с кола! — Тя отмести подноса. Една кифла и няколко глътки кафе и внезапно се почувства бодра и освежена. Тя и Норман предприемаха заедно действие, а не стояха само като отчаяни наблюдатели. Вдъхновена, тя започна да прави приготовления за пътуването им. „Янките са практични — мислеше си тя — термоси с кафе, бисквити, сирене чедър и бри, плодове и ядки“. Джоана обожаваше да се занимава с планиране на храна.

„Ама разбира се! Артър! Старият пазител трябваше да има ключ за порталите, които тя не можеше да отвори сама.“

— Ти си гениален, скъпи! И искрено се надявам Артър да е добре! Моля се да не се е случило нещо лошо с него!

Глава 9 Младоженците

Фреди чу, че душът спря и след това Герт силно въздъхна. Малкият апартамент в кампуса на Ню Хейвън имаше толкова тънки стени, че който и да беше в другата стая можеше да чуе какво се говори в съседните. Тя явно беше раздразнена, защото той отново беше използвал всички хавлии в банята и беше забравил да сложи нови на тяхно място. Беше си взел, разбира се, бележка, че трябва да ги сложи за пране и да остави на тяхно място чисти, но някак си това беше избягало от съзнанието му, когато започна да играе на Уърхамър и му трябваше много малко, за да стигне до следващото ниво.

— Фреди! — извика Герт.

Мини прасенцето, домашен любимец на Фреди, засумтя около краката му, сякаш да му подскаже, че трябва да се размърда.

— Зная, Бъстър — отвърна Фреди, захвърляйки пулта за управление на кушетката сред пуканки, трохи, списания и хартиени опаковки от бърза храна. — Зная, зная, зная!

Семеен живот. Трябваше веднага да измъкне жена си от затруднението, в което беше попаднала. Така се показва вечната любов.

— По дяволите! — промърмори на себе си той.

Всички хавлии бяха мръсни, защото не ги беше изпрал. Помириса една от тях и реши, че жена му няма да забележи. Предполагаше се, че той ще се грижи и поддържа къщата, докато тя се подготвя за финалните си изпити, но главата му беше заета с тревожни мисли за Фрея. Мина твърде много време, откакто беше изчезнала и семейството се намираше сякаш сред нищото. Може би именно тази негова тревога го караше да играе все повече видеоигри.

Също както и доброволната му работа като пожарникар. В местната пожарна работеше на смени, защото като Фрир, бог на слънцето, за което, разбира се, никой не знаеше, той познаваше огъня. Да се бори с огъня и едновременно с това да наблюдава всички отделни етапи СИЗПП (спасяване, излагане, затваряне, потушаване и проверка) беше доста трудна и изтощителна работа. Когато се връщаше вкъщи, се чувстваше толкова изморен, че дори нямаше сили да зареди пералнята. Разбира се, за него имаше чисти хавлии след дългия ден, който беше прекарал, потушавайки пламъците в учебния бункер. И се чувстваше малко виновен за това.

— Фреди! — изкрещя Герт.

— Уха! — каза Фреди на Бъстър. — Това не е на добре! — Май щеше да бъде по-добре да не казва нищо. С два скока (всичко в този малък апартамент можеше да се направи с два скока) отиде до банята, отвори вратата и я видя да се крие зад завесата, цялата мокра и бясна.

И й се усмихна.

— Ето! — и с мек и нежен глас подаде използваната хавлия.

Герт я помириса и изскърца със зъби.

— Това смърди! Господи, Фреди! Помолих те да изпереш белите хавлии — оставих ти бележка, написах ти… — Тя тръсна невярващо глава. — Махай се! Затвори вратата!

Фреди унило си тръгна, седна обратно на дивана и изключи телевизора. Трябваше да почисти това място. Това би направило Герт щастлива. Изправи се и бавно отиде в кухнята. Взе една торба за боклук и започна да събира всичко, което му се струваше ненужно — стари списания, вестници, торбички, празни кутии от китайска храна и така нататък.

В последно време нещата в този апартамент станаха твърде напрегнати. Той и Герт се караха непрекъснато за дреболии. На кого му пукаше, че мивката и стъклото в банята били изцапани с паста за зъби? Какво от това, че Фреди не можеше да намери нито една видеоигра, след като Герт ги беше изтрила всичките? И двамата бяха станали жалки напоследък. Бореха се за малкото пространство, в което живееха, но все пак бяха заедно и не беше ли това най-важното? Понякога караниците им стигаха почти до лудост. Завършваха или с животински секс, или просто с размяна на безсмислени и откровени упреци и без никакъв секс след това. Каква нелепост! С Герт бяха женени по-малко от два месеца и бракът им вървеше към крах.

Трябваше да направи нещо за това.

— Добре! — каза той. — Ще изчистя с прахосмукачката.

Фреди извади прахосмукачката от тесния килер в кухнята и я включи. В хола тя издаваше звук подобен на „Харлей“. Нищо чудно, че никога не я използваха. Бъстър се втурна към спалнята и се скри под леглото, където Герт в момента учеше с книги, разпилени около нея.

В хола Фреди използваше тръбата на прахосмукачката, за да почисти ъглите на дивана. И се почувства удовлетворен. Изненадващо Герт скочи върху него и ръцете й стиснаха бедрата му.

— Какво правиш? — изкрещя му тя, като се опита да надвика машината.

— О, на какво ти прилича?

Герт изключи прахосмукачката и останаха един срещу друг в тишината. Фреди се възхищаваше на жена си и си мислеше колко невероятно изглежда с това войнствено лице. Хвърли един бърз поглед към истинската й същност като jotunn — богинята Герор. Той искаше да я върне точно там и точно тогава. Втвърдяваше се само при мисълта за това. Но в този момент тя проговори:

— Не виждаш ли, че се опитвам да уча? Какво правиш, опитваш се да ме саботираш ли?

— Какво? Не! — отвърна той — Мислех, че ще оцениш усилията ми да почистя и подредя малко тук.

— Това, което бих оценила, е една чиста хавлиена кърпа, след като съм си взела душ и когато нямам време да ги изпера!

В този спор нямаше победители. Но Фреди беше по-силен физически. Нямаше намерение да се забърква в това и се опита да й обясни, че е отворил нова страница в живота си и прането е включено в дневния му ред, но на първо място беше решил да разчисти кочината на това място. (За което Бъстър със сигурност не е виновен. Засега не искаше да мисли за другия им малък проблем, или по-скоро проблеми — в множествено число — които най-вероятно бяха истинската причина Герт да е толкова изнервена.) Той щеше да й осигури всичко, което искаше. Ще бъде еталон за съпруг. Беше решил да й освободи малко повече пространство, като излезе и купи хранителни продукти. Щеше да възстанови този брак, дори и Герт да се беше предала.

Сложи шапка, палто и ръкавици и излезе. Крачеше бързо надолу по тротоара, а слънцето светеше в лицето му. Беше прекрасен зимен ден и той мина напряко през парка, като се наслаждаваше на силуетите на дърветата около себе си, но в съзнанието му изплува мисълта за Фрея. Какво правеше тя сега? Почти можеше да я усети! Това беше обнадеждаващо чувство — като второ биещо сърце в гърдите му.

В магазина купи прах за пране, тоалетна хартия, гъбички и три различни препарата за почистване — единият от тях беше лилав и имаше странно испанско име — Фабулозо. Хубавата касиерка примигна с плътните си черни мигли срещу Фреди. Намигна й, след което сложи продуктите в чантата, а в отговор тя облиза устните си. Дори Герт да го смяташе за стар и куц, хубаво беше да знае, че чарът му все още работеше.

Той се спря пред нещо, което приличаше на малък прозорец в стената, на който пишеше „Хранителен магазин“. Мястото се управляваше от майстор готвач, който приготвяше много вкусни ястия и Фреди знаеше, че Герт ги обожава.

Избра патладжани с пармезан, цвекло и салата от козе сирене, киноа с леща и зелен фасул в зехтин и чесън. Напоследък се хранеха с толкова много боклуци, че може би това беше една от причините за лошото им настроение. Твърде много пържени картофи и млечни шейкове. А също така и моцарела. Майка му винаги казваше, че да се храниш добре, означава да се чувстваш добре.

Последно в списъка със задачите му беше да купи една шоколадова торта, бутилка Каберне и букет с лилии. Цветята му напомниха за Герт в предишни години. Внезапно се почувства страхотно, направо Фабулозо. Очертаваше се да прекарат една прекрасна вечер. Той щеше да си върне Герт обратно. Беше нелепо, че отношенията им бяха стигнали дотук толкова бързо. Обетите им може да са били подменени още в началото, след като той изпусна шанса да бъде с нейната доведена сестра Хили (Брунхилда, която Фрир беше обичал, докато беше безсмъртна, но никога не можеше да има), но той наистина обичаше Герт. Дори се беше превърнал в моногамен — току-що изхвърли касовата бележка с телефонния номер на касиерката.

Когато се върна в апартамента, видя, че жена му явно имаше същата идея — да направи нещо, за да върне отново добрия тон в семейството. И може би дори по-добра идея.

— Съжалявам, Фреди. Държах се отвратително напоследък. След като излезе, аз почистих. Чувствам се ужасно — каза Герт, когато го посрещна на вратата в бял сатенен пеньоар.

— Не, аз се държах отвратително — каза Фреди.

— Ние, и двамата… Просто цялата тази мръсотия — започна тя, но Фреди не искаше да си спомня за това и сложи пръст на устните й. Показа й какво беше купил, като си мислеше, че биха могли да си направят пикник вкъщи.

— О, Фреди! — прошепна Герт, придърпа го към себе си за целувка и притисна тялото си към неговото.

Фреди отново се почувства притеснен, представяйки си как ще бъде със своята сексапилна жена и ще правят чувствена любов. Силата на целувките им ги накара да паднат върху дивана, опипваха, докосваха, дърпаха и се преобръщаха, дишайки задъхано.

Пеньоарът на Герт падна на пода, но не можеха да освободят Фреди от дрехите му достатъчно бързо. Тя разкъса блузата му, а той се наведе, за да развърже гуменките си. Тя нетърпеливо издърпа кожения му колан и се опита да отключи голямата месингова катарама.

Една от гуменките му изхвърча и се удари в стената, а другата полетя във въздуха зад дивана.

— Хванах я! — чу се дрезгав глас и плясък от хващане на нещо във въздуха.

— Ох! — каза Фреди, полуоблечен. Бързо взе от земята пеньоара на Герт и й го подаде.

— Те са тук! — каза тя и стана, навличайки го. — Нали каза, че са отишли на ски?

— Така се предполагаше — отвърна Фреди, гледайки гневно към Свен, който държеше гуменката в ръката си, докато другите малки елфи се суетяха в апартамента, носейки ски, сноубордове, зимни обувки и както изглеждаше — дръжки от моторни шейни. Фреди разтърси глава.

Свен, чиято коса сега беше тюркоазена, изглеждаше толкова мърляв, колкото винаги. Цигарите бяха затъкнати в ръкавите на блузата му. Приличаше на мрачен жътвар — символ на смъртта, който стоеше сред малки сладки кученца и пингвин с папийонка. Вал си беше сложил щръкнало червено перо и беше в ролята на индиански вожд. Бузите му бяха зачервени от носенето на пет чифта ски по време на трите полета. Ирдик, с кръгло лице и платиненоруса коса, изкрещя:

— Мамо, татко! Върнахме се!

Момичетата — русата Келда носеше слънчеви очила тип Лолита, а тъмнокосата Ниф беше с очила като на филмова звезда. И двете се кикотеха.

— О… хм, здрасти! — поздравиха те в един глас.

— Упс! Мисля, че прекъснахме нещо! — Келда погледна над очилата си към Герт, която се опитваше да върже колана на пеньоара си. След това погледна към Фреди, все още без риза и с разрошена коса.

Герт разтърси главата си, но елфите не изчезнаха.

— Май така стана! — изкикоти се Ниф. Елфите нямаха възраст и бяха безсмъртни. Но се държаха като деца в предтийнейджърска възраст.

— Стига! — каза Свен.

— Съжалявам! — каза Келда, като продължаваше да се кикоти още повече.

— Какво правите тук? — попита недоволно Фреди. — Обещахте да отидете на ски екскурзия. Какво, по дяволите, се случи?

Герт беше също разярена.

— Дадох ви колата си назаем, за бога! Не може ли да останем насаме с Фреди поне за малко?

— О, да… относно колата… — започна Ирдик.

— Не! — каза Фреди — Не си го направил!

— Ами, да! Направихме го! — каза Свен.

— Абсолютно!

Герт изкрещя и сякаш виковете й продължиха вечно, докато не завърши с една-единствена остра забележка, която накара всички да запушат ушите си.

Елфите бяха под опеката на Ингрид, но по някакъв начин бяха преминали под отговорността на Фреди. И той не беше сигурен как се беше случило това. Имаше нещо, което трябваше да свършат с Ингрид, като се концентрират върху задачата си и изведнъж се беше оказал в тази ситуация с елфите. А откакто те се бяха преместили при тях преди няколко седмици, бракът им с Герт вървеше от зле към все по-зле. Беше предвидено елфите да са далеч за целия уикенд и най-накрая Фреди и Герт да имат малко спокойствие да останат насаме. Но те бяха тук отново! И това беше пълен кошмар!

Елфите бяха талантливи крадци. Точно те бяха натопили Килиан, че е откраднал тризъбеца, а всъщност именно те бяха виновни за кражбата му (но се кълняха, че не могат да си спомнят кой им е дал поръчката да го откраднат от Фреди). След няколко дни лутане по жълтия павиран път, казаха, че са „загубили дирята“, но очакваха скоро отново да я надушат. Само че никой не знаеше кога щеше да се случи това — бяха безполезни лентяи, без дори да се споменават кашите, които забъркваха и които не си мърдаха пръста, за да оправят. Единственото, което искаха, така както Свен го изказа, беше да се забавляват.

А сега бяха взели и старичкия „Ягуар“ на Герт — единственото нещо, което Мистър Лиман беше дал на осиновената си дъщеря.

Фреди въздъхна и вдигна телефона, за да се обади в застрахователната компания.

Глава 10 Най-важната жена в живота му

Тази сутрин на кухненския плот за Ингрид имаше бележка:

Беше събота, около шест часа вечерта.

Когато Ингрид се обади на Джоана малко по-рано, майка й звучеше припряно. Кое можеше да е толкова спешно, докато все още пътуваха? Тези двамата се държаха като виновни тийнейджъри, които бяха тръгнали на забавно пътешествие. На Ингрид й се искаше да й бяха казали за какво е всичко това, но засега реши просто да не се притеснява за тях. Родителите й можеха да се грижат сами за себе си, докато в нейната глава се въртяха по-тревожни мисли.

Мат беше на път. Бяха направили специални планове за вечерта и тя се надяваше, че всичко щеше да мине гладко, без неловки ситуации, дискомфорт или задаване на неудобни въпроси.

Откакто Ингрид се беше върнала в този почти неизвестен крайбрежен град, за да бъде по-близо до семейството си след години, прекарани в чужбина и работа в Американски университети, тя се настани в къщата на майка си, в стаята, съседна на тази на Фрея. Прекарваше толкова много часове в библиотеката, че нямаше време да си потърси апартамент. Освен това, тук се чувстваше много добре в компанията на майка си и сестра си и дори за миг си помисли, че би било чудесно, ако успее да събере цялото семейство в техния старичък дом, включително Фреди и дори и баща им — Норман. Но, както гласеше максимата, хубавите неща никога не продължават дълго.

Въпреки това, тази вечер всичко трябваше да е наистина перфектно. Цялата къща беше на нейно разположение, цепениците горяха в камината, свещите бяха запалени. Тя направи вечеря и приготви масата в трапезарията. Може би трябваше да пусне още светлина? Дали щеше да е по-добре? Реши да светне лампите, които бяха от страната на масата за хранене. Бяха леко затъмнени и щяха да заменят свещите, така че всички да могат да се виждат, докато се хранят.

Отправи се нагоре по стълбите, подминавайки своя грифон Оскар в коридора, но лъвската му опашка се изви около глезена й.

— О, не, това няма да стане, скъпи мой, тази вечер не трябва да те виждат. Видът ти е твърде плашещ, въпреки че си само малко котенце. Тя го хвана за косматия врат и го занесе на тавана, където доскоро живееха малките елфи.

— Съжалявам — извини се тя и заключи вратата. Не и тази вечер. Друг път, може би!

Слезе надолу по стълбите. Да, вещиците понякога имаха свои любимци, но никога не ги кърмеха. Боже господи! — мислеше си Ингрид. Колко много неща се бяха объркали в Салем.

Влезе в банята.

— Олеле! — каза тя, като гледаше образа си в огледалото. Беше разпуснала косите си така, както Мат ги харесваше, но наистина изглеждаше като вещица. Среса се набързо, след това я напръска с един серум, който Фрея й беше препоръчала, за да изглежда лъскава и гладка. Ингрид се усмихна на отражението си в огледалото. Имаше руменина по бузите, синьо-зелените й очи искряха, но устните и бяха бледи. Намери едно червило с черешов цвят, но след като си го сложи, реши, че изглеждаше твърде предизвикателно.

Изтри го и си сложи малко гланц. „Ето, това е!“ — каза си тя.

Не изглеждаше толкова зле — нито твърде бледа, нито педантична или скучна.

Звънецът на вратата иззвъня и тя се втурна, като изпусна в мивката шишенцето с парфюм. Постави го обратно на плота, решила, че е прекалено силен.

Всичко трябваше да е перфектно тази вечер!

Това беше вечерта!

Долу, във фоайето, тя си пое дълбоко дъх, след това се стегна и отвори вратата.

Мат Нобъл стоеше на входа и се усмихваше срамежливо.

— Здравей!

Ингрид изтръпна цялата, когато го видя. След това погледна към момичето до него.

— Маги! Как си? Радвам се да те видя! Толкова много съм чувала за теб от баща ти!

Тази вечер беше особена, защото за първи път се срещаше с най-важната жена в живота на Мат — дъщеря му.

— Долу-горе! — каза Маги като протегна ръка и се здрависа с нея — доста силно за 12-годишно момиче. Маги гледаше безсрамно към Ингрид, а големите й кафяви очи блестяха. И беше толкова хубава! Може би по-подходящата дума беше красива, но прекомерното използване на грим я правеше малко екзотична с луничките, които имаше и които бяха наследство от ирландското потекло на Мат.

— Каква прекрасна рокля! — каза Маги. — Нова ли е? И имаш толкова красива коса!

— Е, същото бих казала и за теб! — Момичето беше доволно.

— Винаги съм искала да бъда брюнетка! — кимна Ингрид.

— Има поговорка, че истинската трева винаги е по-зелена! — отвърна Маги.

— Така си е!

— Хм, аз съм тук! — обади се Мат.

— О, вярно! — отбеляза Ингрид.

— Ама, моля! Не бих искал да прекъсвам любовните ви обяснения! — усмихна им се той.

Маги се разсмя.

— Заповядайте! — покани ги Ингрид. Маги с широки крачки влезе през вратата, докато Ингрид и Мат си размениха по една целувка. Страната му нежно се притисна в нейната, почувства дъха му до ухото си и това я накара да отмалее.

— Имаш мен! — прошепна той.

— Надявам се! Доста съм нервна — каза тя, а след това добави по-меко — Липсваше ми!

— Разкажи ми! — прошепна Мат.

Маги беше тихо и наблюдателно дете, но в същото време проявяваше интерес и любопитство към всичко. Тя беше учтива, но и самоуверена. След вечеря започна да задава въпроси като възрастен човек. Те понякога поддържаха разговора, ако беше настъпила тишина. Дъщерята на Мат правеше всичко възможно, за да улесни възрастните и Ингрид й беше благодарна за това. Но не беше сигурна за готвенето си — все пак не беше Фрея в кухнята. Дали не беше препекла мидите? Дали вкусът на къпиновия оцет не е твърде тръпчив или твърде сладък? Дали Маги изобщо обичаше миди?

— В интерес на истината, обичам морската храна. Не ям червено месо — увери я Маги. — Това е перфектно. Наистина! Толкова са крехки и вкусни!

Ингрид се засмя, като отпи от виното си.

— И какъв избор е това — идеологически или здравословен?

— До известна степен е идеологически, но в същото време засяга същността на нещата. Структурата на месото ме кара да мисля за бедните животни. Притеснявам се за омарите, но обожавам вкуса им. Чела ли си някога есето на Дейвид Фостър Уолъс?

— „Помислете за Омара“? — попита Ингрид.

Маги кимна, примигвайки. Мат окуражително намигна на Ингрид. Тя набираше точки.

— Това е нещо, което те е накарало да се замислиш. Жалко, че авторът се е самоубил. Татко казва, че той е бил гений, но е мразел всички свои записки.

Маги се разсмя. Тя наистина беше разкошно дете, помисли си Ингрид.

— И татко казва, че правиш някакво проучване в Салем? За лова на вещици и процесите срещу тях?

Ингрид беше леко шокирана за миг и погледна към Мат за подкрепа. Не беше сигурна колко знаеше младото момиче за миналото й.

— Маги винаги се е интересувала от зловещи истории, нали така, хлапе? Мисля, че малко й разказах за твоята работа като библиотекар и историк — прокашля се той.

— Да, разрових се малко из тази тема, като се опитах да разбера коя е била причината, за да започне всичко това.

— Били са момичетата, нали? — попита Маги. — Момичета на моята възраст?

Ингрид кимна.

— Знаеш историята им?

— Малко. Зная, че всичко е започнало от момичета, които са имали странни конвулсии.

— Да, Бети и Абигейл. Случило се е в пасторството, в къщата на Преподобния Самюел Париш, бащата на Бети и чичото на Абигейл, където те внезапно са започнали да изпадат в странни припадъци и конвулсии. И тъй като тези припадъци и конвулсии не спирали, веднага плъзнали слухове, че момичетата са омагьосани. Нещата се влошили, когато тяхната съседка Мери Сибли решила да вземе всичко в свои ръце и помолила слугите на Париш, карибските роби Титуба и съпруга й Джон Индиан, да изпекат магически кейк.

— Какво е това? — попита Маги с широко отворени от любопитство очи. Тя беше оставила чинията си настрана и се беше наклонила към Ингрид.

Ингрид погледна към Мат. Усмихна се, но не се чувстваше комфортно.

— Не зная дали би трябвало… Определено не е вкусен.

— Давай! Разкажи й.

— Вещерският кейк — обясни Ингрид — може да се използва за обратна магия. Трябвало е да се приготви с урината на Бети и Аби и след това да се даде на кучето на Париш. Ако кучето също започне да се държи странно и да получава припадъци и конвулсии, то това щяло да докаже, че наистина е направена черна магия. Или кучето можело просто да се втурне към вещицата, отговорна за състоянието на момичетата, като по този начин покаже виновника.

— И какво се е случило? — попита Маги, почти останала без дъх. — Кучето изпуснало ли я е?

Ингрид поклати глава.

— Мистър Париш намерил кейка, докато се охлаждал, преди кучето да бъде нахранено с него. Той набил Титуба, след като разбрал какво е приготвила и порицал горката Мери Сибли в църквата пред всички останали, казвайки, че със своите действия тя е „пуснала дявола в църквата“.

— По дяволите! — изкоментира Маги, а Мат се разсмя на думите й.

— Позициите на Париш в селището били доста слаби и той не бил особено харесван човек. Аз мисля, че е трябвало да се страхува повече от това, че именно неговите момичета скоро можело да бъдат обявени и осъдени като вещици. Ако това се случело, той щял да загуби работата си, дома си, всичко. Така че направил всичко възможно, за да отклони вниманието от момичетата и от самия себе си. Но с думите си към енориашите, че дяволът е бил събуден, само предизвикал истерия в селището. И други момичета започнали да припадат и да се гърчат. Паниката се разпространила като зараза. И Париш имал нужда от изкупителна жертва, която да поеме вината. Той накарал Бети и Аби да му кажат кой ги е омагьосал.

— И те казали ли са му? — попита Маги.

Ингрид погледна надолу към ръцете си. Беше преживяла историята, която разказваше в момента, и знаеше как свършва.

— За съжаление, да! Много хора били затворени и обесени.

Маги потръпна.

— Мислиш ли, че нещо от всичко това е истина? Възможно ли е момичетата да са били наистина прокълнати?

Преди Ингрид да успее да отговори, Мат се прокашля:

— Като говорим за магически кейкове, мисля, че наистина искам десерт. Ще ни приготвиш ли нещо, Ингрид?

Тя се усмихна на скритата шега на Мат.

— Но, татко! Ингрид не е отговорила на въпроса ми! — смъмри го Маги.

Ингрид предложи да отидат в кухнята и да хапнат сладолед, ягоди и сметана, преди да отговори на въпроса на Маги. Тя подаде купичките и загреба малко с една лъжичка, преди да се върне на темата.

— Дали мисля, че момичетата наистина са имали способности? Не, разбира се, че не. Само са се престрували. Според мен, всичко е започнало като лудория, която в един момент е излязла извън контрол и не са можели да говорят, без самите те да бъдат наказани. До момента, в който те се отказали от думите си, доста хора са загубили живота си. Тези, които останали живи, са били освободени, но все още трябвало да плащат таксите на затвора…

— Уф! Това е ужасно! — Маги загреба от разтопения сладолед на дъното на купичката си, като го разбъркваше постоянно. Тя се опита да прикрие една прозявка. — Чудя се, защо им е хрумнало да правят такива неща?

Самата Ингрид се беше чудила дълго за това, но напоследък се беше натъкнала на документ, който беше достоверен и разкриваше много неща. Един памфлет от 1689 г. от неизвестен църковен служител в Бостън, който го беше издал под името Целомъдреният Хукър. „Есе за забележителните, значими и невидими събития, свързани с вещерството и собствеността“. Ако продължеше, обаче да говори по тази тема, щяха да стоят тук цяла нощ и подозираше, че Маги би одобрила тази идея. А не можеше да причини това на бедния Мат.

— Трудно е да се повярва, че момичетата могат да създават толкова много проблеми, нали? — попита Маги.

— Не е толкова трудно — усмихна се Мат.

Ингрид кимна. Момичетата го бяха направили. Те бяха деца в предпубертетна възраст и не мислеха толкова много за последствията от своите действия. Едва ли бяха планирали да причинят цялата тази болка или зло. Тя все още се чудеше дали е възможно някой да ги е манипулирал? Да ги е използвал?

— Добре, става късно и изглежда, че всички сме уморени — каза тя. — Надух ти главата. Може би друг път ще поговорим пак.

Маги кимна и загреба още една лъжичка от купичката.

Мат също кимна.

— Добре, може би трябва да взема това нещо и да го прибера вкъщи в леглото.

Маги погледна намръщено към баща си и каза:

— Аз не съм уморена.

— Със сигурност не си, Пидж! — усмихна се Мат.

— Пидж? — попита Ингрид.

— Гълъб. Има детска книжка за децата, които не искат да си лягат — обясни Маги.

— Беше й любимата!

— Татко още мисли, че съм на три години — каза Маги като търкаше очите си. — Добре, да вървим! Ингрид, къде е банята? — попита тя.

Ингрид й показа и когато се върна при Мат, имаше още едно признание за него. Той беше добър баща, отдаден и любящ. Изпитваше неистово желание да се пресегне през масата и да го целуне по носа. Явно и той имаше подобна идея, когато обгърна лицето й с ръце и нежно я целуна.

След като той се отдръпна, те се взряха в очите си с облегнати лакти на масата.

— Добре ли се справих? — попита Ингрид.

— Страхотно! Тя е луда по теб! Както ти бях казал, че ще стане.

Ингрид се усмихна. Тя винаги беше мечтала за дъщеря, но трябваше да си напомни, че Маги все още имаше майка.

Глава 11 За Боговете и хората

До неделя Джоана и Норман вече бяха прекосили по-голямата част от пътя през Пенсилвания, но все още бяха далеч от границата с Охайо. Спряха, за да пренощуват в ловна хижа „Хепи“. Предлагаше легло и закуска, беше встрани от пътя и миришеше на заснежена гора. Двете стари дървени къщички с двувековна история бяха западнали, но вътре беше чисто, топло и уютно.

Стените на апартамента за младоженци бяха в лимоненожълто, украсени с малки овални и квадратни червено-кафяви снимки в рамки на набити на вид мъже и жени с шарещи очи. Старото антично дървено легло беше застлано с бели памучни чаршафи. В банята, намираща се в триъгълното пространство под скосения покрив, всичкият месинг блестеше също както и бялата вана с крачета във формата на лъвски лапи. Джоана се почувства божествено да измие мръсотията, която беше събрала по пътя. След продължителната вана си облече един от хавлиените халати.

В спалнята застана над скрина, сребристата й коса се разпиляваше над раменете, докато подреждаше лекарствата на Норман за вечерта, като изваждаше по едно хапче от всяка опаковка — за високо кръвно, холестерол и така нататък. Общо той трябваше да вземе четири вида хапчета. Това, че бяха безсмъртни, не ги правеше неуязвими за различните болести на старостта, а сега дори се чувстваха още по-податливи на различни заболявания.

Погледна през прозореца към тъмната гора, където малък поток се виеше покрай дърветата. Избуха бухал. Норман легна в леглото с отнесено изражение, а ръцете му се сключиха зад главата.

— Помниш ли първия път, когато се разхождахме до Бофрир? — попита Джоана. Седна на ръба на леглото и му подаде чаша вода и хапчетата. Всичко, което се случваше в момента, беше започнало много преди това, в Асгард, когато мостът все още съществуваше. Те бяха Норд и Скади, богове на морето и земята, много назад във времето, когато Вселената беше създадена и всичко в Деветте свята беше ново. Дори любовта им беше още в зародиш, с трептящи мигли и зачервени бузи, първата целувка — възхитителна, чиста и нежна. Бяха минали по Бофрир, чиято дъга беше изградена от драконови кости. Това беше съдът, който преплиташе силите на всички богове и свързваше Асгард с Мидгард.

— Помниш ли? — попита тя отново.

Норман седна и изпи хапчетата си, без да каже нищо. Остави чашата на масата до него, близо до телефона.

— Тялото ми може и да отслабва и магията да ме напуска, но все още не съм изкуфял, Джо.

Легна отново и си пое дълбоко въздух.

— Помня, че гледахме към тази бездна и се чудехме какво има от другата страна.

— А сега сме заклещени тук и не можем да се върнем — каза тя.

— А ти искаш ли да се върнем там? — попита Норман. — Тоест сега, след като вече живеем в Мидгард? Искаш ли всичко да е по друг начин?

Последният въпрос беше предизвикателство за нея. Разрушаването на моста беше изложило на опасност техния живот като богове и ги беше поставило в ситуация да живеят като смъртни. Колкото и парадоксално да беше, тя не би заменила живота и опита си в Мидгард за нищо друго.

— Харесва ми тук! — заключи тя.

— Да — каза Норман, — това е домът ни сега.

— Но защо се случи всичко това? И какво точно се случи през този ден? Все още не знаем — въздъхна разстроено Джоана.

Мостът беше разрушен и Килиан Гарднър — богът Балдер — беше обвинен за това деяние и хванат от Вал кириите. Ако имаше някой, който наистина вярваше, че Килиан стои зад това, според Джоана, трябваше да си е загубил ума.

— Добре — каза той — Знаем, че Фреди е бил там, когато неговият тризъбец е разрушил моста и е бил намерен в руините. Килиан е бил просто наблюдател. Опитал се е да върне линията на времето и да възстанови моста, но не е успял. Но нито Фреди, нито Килиан са видели какво всъщност се е случило. Или просто не си спомнят, или паметта им е била изтрита.

— Локи е! Винаги е Локи! — каза Джоана. Още от самото начало тя подозираше Бран Гарднър, познат като Локи. Фрея го беше прогонила от Норт Хемптън, но къде беше той сега? Богът на измамата осъществяваше вендетата си срещу Фрея и нейното семейство. Локи беше заточен в ледените дълбини за престъплението, което беше извършил с разрушаването на моста, и Джоана беше сигурна, че именно той стоеше зад изчезването на Фрея. Тя погледна към Норман и сините й очи блестяха в полумрака на стаята.

Съпругът й кимна.

— Оказва се, че силата на Локи е надделяла и той може свободно да се движи през порталите на времето, когато пожелае. Но всъщност никой не го е видял да разрушава моста, така че никой не знае какво наистина се е случило.

— Но трябва да е бил Локи! Неговите сили нараснаха и той може да се движи между световете. Трябва да е бил той!

— Не е задължително — отговори намръщено Норман.

— Имаш друга теория?

— Може би.

— Ще я споделиш ли?

— Засега не — каза Норман, но беше ясно, че мислеше за това отдавна, още откакто бяха млади и влюбени. О, а обожателите, които тя имаше — и Джоана се усмихна вътрешно — тя можеше да има най-могъщия бог във Вселената, но винаги би предпочела Норм.

И двамата замълчаха. Бухалът навън също замлъкна и единствените звуци идваха от вятъра в гората и скърцането на дървената къща. Телефонът на Норман звънна и двамата подскочиха.

Норм погледна и каза:

— Арт е!

— О, слава богу! — отвърна Джоана.

Беше странно да чуе гласа на брат си, който звучеше много уморено и почти гробовно.

— Арт! Как си? Звучиш така все едно живееш в пещера!

Джоана чуваше приглушения отговор на Артър, но не можеше да разбере думите. Тя питащо погледна към съпруга си, молейки го да й каже нещо.

— Ха! — обърна се Норм към нея. — Добре, какво знаеш? — Крие се в една пещера в Охайо… — обясни бързо Норман и направи знак към Джоана да вземе лист и химикал. Когато му ги даде, той бързо записа насоките, които брат му му продиктува.

Глава 12 Салонът на отхвърлените

Всекидневната на Герт и Фреди беше изпълнена с цигарен дим, който се издигаше на облаци към тавана. Някой беше донесъл стара плоча, от която се чуваше песента на Джон Колтран „Синият влак“ блусарска, нежна и завладяваща музика.

Приятелите на Герт от училище бяха нарекли тези техни събирания в одимената и полумрачна атмосфера „Салонът на отхвърлените“. Френската дума обикновено се използваше за галерия, в която се излагаха картини, които са в противоречие с традиционните и консервативни модни тенденции, но в този случай именно тези деца се чувстваха отхвърлени като недооценени шедьоври. Те бяха насядали из целия апартамент и ядяха маслини, бисквити и сирене, пиеха червено вино и лениво пушеха цигари. Всички идваха от заможни семейства, но харесваха въздуха в сиромашките къщи. Говореха за Сартр и Камю, Ницше, Киркегор и Хайдегер и чувстваха себе си добре облечени, невероятно елегантни и красиви.

Сам — с тънки мустаци и кичур коса, който падаше над горната му устна, беше полегнал на една страна върху малка раница и поглеждаше иззад Рей-Бан Уейферър.

До него, скръстила крака, седеше сестрата на Герт — Касандра, известна още като Суануайт — висока, бледа и слаба като анорексичка. Беше станала част от тази компания, след като започна да излиза със Сам. Срещнаха се на едно парти, на което я беше поканила Герт в кампуса. Тя не говореше много, но наблюдаваше партито. Имаше една друга двойка, млад мъж с рошава брада и момиче с ниско подстригана коса, почти момчешка прическа и яркочервени устни. Фреди не можеше да си спомни имената им.

Според него, претенциозната група беше безвредна, въпреки че сред тях имаше и агресивни хора, например Джудит — специалист по философия. Гарвановочерната й коса беше ниско подстригана и неравните краища на бретона й падаха над широкото й чело. Гласът, който излизаше от тъмночервените й устни, беше леденостуден и подигравателен особено когато говореше на Фреди.

Джудит дръпна от цигарата си и издиша бавно.

— Кажи ни, Фред, когато говорим за смисъла на човешкото съществуване, какво точно влагаш в това да си пожарникар?

Тя намекваше за темата, която самият той беше повдигнал, след като се върна от Фейкланд.

— Това помага ли ти да заглушиш тишината? Или придава някакво значение на едно друго безсмислено съществуване? Или ти просто реализираш една момчешка мечта?

Децата в стаята се разсмяха.

Фреди беше доста раздразнен. Обикновено куклите го забавляваха, но този път не беше в настроение.

— Добре, Джуди — каза той, съкращавайки името й по същия начин, по който и тя беше съкратила неговото на Фред. — Ти, която казваш, че си горда модерна феминистка, все още използваш думата пожарникар, вместо огнеборец.

— О! — възкликнаха впечатлени всички в стаята.

— Туше! — отвърна Джудит. — Но ти все още не си отговорил на въпроса ми!

Въпреки че тя просто се опитваше да заинтригува останалите, Фреди реши, че въпросът й е глупав. Той наистина не заслужаваше отговор, но ако тя беше решила да го притиска, щеше да й отговори.

— Да бъдеш огнеборец е доста смислено, Джудит, не мислиш ли? Аз спасявам човешки животи!

— Аха! — каза тя. — Животи, които може би не искат да бъдат спасени!

Фреди не можеше да повярва какво чуват ушите му!

— И пак се връщаме на темата — намеси се Сам. — Пред лицето на този огромен абсурд има само един важен въпрос, който трябва да си зададем.

— Дали да живеем, или да умрем! — довърши Касандра. Сам се наведе и я целуна — неговата прекрасна ученичка.

Герт, която седеше на дивана се прокашля.

— Вие, деца, май се разболявате и ставате ужасни.

Най-накрая, помисли си Фреди, на жена му й писнаха всички тези глупости.

— Да, това е доста идиотско — добави той. — Ако се намирате в къща, която гори в пламъци, всички вие бихте искали да се спасите. Жаждата за живот надделява над всичко — и той се засмя. — Всички тези теоретични, празни, интелектуални концепции са спекулации. Те нямат нищо общо с истинския живот. Борбата с огъня е живот. — Ето! Каза нещо интелигентно и смислено. Можеше да се справи с тези колежанчета, дори и да се държаха така, сякаш беше под тяхното ниво. Погледна към Герт за одобрение, но тя извърна очи.

— Приятелите ми не са идиоти — репликира го тя.

Той не беше казал такова нещо и не можеше да повярва, че Герт не взима неговата страна.

— Не, не сме — каза Джудит, усмихвайки се така, сякаш отново щеше да ги замеря с резултатите си от изпита за SAT (образователен тест) или да размахва името на престижния университет, в който учеше, но Фреди не даваше и пукната пара за това. — И защо…?

— Какво защо? — Какво виждаше Герт в тези хора? Едва тогава забеляза Келда и Ниф да надничат от спалнята. Герт ги беше помолила да не се появяват до края на вечерта. Те казаха нещо с устни на Фреди, но той не можа да ги разбере. — Извинете ме! — извини се учтиво и напусна стаята.

— Още ли не се е отървал от малките си приятели? — обърна се Джудит към Герт, след като Фреди излезе с широки крачки и се отправи към стаята на елфите. Той чуваше как тя продължава да трови съзнанието на съпругата му, обяснявайки със силен шепот как един застаряващ мъж висеше с тийнейджъри и колко странно беше това и колко се тревожеше за Герт.

Вал свиреше на електрическа китара, която не беше включена. Кой знае откъде я беше взел! Свен лежеше в горната част на двуетажното легло и четеше „Сбогом, скъпа моя“ на Реймънд Чандлър. Ирдик дремеше на долното легло.

— Какво? — обърна се Фреди към Келда и Ниф, които го бяха сграбчили за тениската.

— Мразим Джудит. Ние я мразим! — каза Ниф.

— Да — каза Келда — Тя е ужасна и заслужава възмездие!

— Тя е приятелка на Герт! — каза Фреди — Предупреждавам ви, оставете я на мира!

— Но защо се държи толкова подло с теб? — попита Ниф — Ти си най-добрият!

— Сигурно го иска — каза Ирдик, оглеждайки наоколо.

— Очевидно! — добави Свен.

— Кой не иска Фреди? — подхвърли Вал, като прокара пръсти по китарата.

Фреди внезапно се почувства уморен и само сви рамене. Реши да отиде и да си легне в стаята. Предишната нощ не беше спал много. Имаше много тежък пожар — една къща в предградията беше изгоряла, а те бяха спасили едно бебе и тригодишно момиченце. Не бяха успели да намерят родителите. Полицията подозираше, че е било престъпление.

Легна в леглото си, слушайки оживения разговор в хола и скоро заспа. Събуди се внезапно от видение — беше погълнат от пламъци, които не му се подчиняваха, както обикновено ставаше.

Герт стоеше над него и разтърсваше раменете му.

— Къде е Джудит? — попита тя.

Фреди примигна. Трябваше му малко време, за да се ориентира в ситуацията.

— Не зная. Не е ли с теб? Аз преди малко дойдох тук, за да полегна.

— Всички си тръгват в момента, а Джудит е изчезнала. Мислех, че е отишла в банята.

Фреди протегна ръка към бузата на Герт и я погали.

— Може би си е тръгнала, без да ти каже.

Герт се извърна, пренебрегвайки ласките му.

— Ще ги изпратя!

Фреди я наблюдаваше как излиза от стаята. Чу как изпрати приятелите си, а след това се върна при тоалетката в банята. От елфите не се чуваше нито звук. Сигурно бяха заспали или се подготвяха за следващите си подвизи. Може би имаше някакъв шанс той и Герт да са щастливи тази вечер и да останат насаме.

След малко тя влезе в спалнята. Фреди се изправи в леглото и я наблюдаваше, докато се съблича. Свали дънките си, след това и моряшката си тениска, а русата й коса се разпиля върху раменете й. Стоеше само по бельо, а гърбът й беше издължен и мускулест. Имаше малки вдлъбнатини в основата на гръбначния стълб — малки хлътвания над хълбоците, които той намираше за много секси. Облече една стара тениска, качи се в леглото и се обърна на другата страна. Фреди въздъхна. Бяха се превърнали в стара, мълчалива и апатична двойка.

От другия край на апартамента се чу силен удар, а след него и още.

Герт въпросително се обърна към него.

— Какво беше това?

— Удари — каза Фреди. Звучеше все едно идва от терасата. Той стана и Герт го последва.

Когато дръпна завесите от плъзгащото се стъкло на вратата към терасата с Герт зад гърба си, и двамата се втрещиха. Там беше Джудит със запушена уста с една от шарените кърпи на Фреди, завързана за един стол, който беше поставен точно срещу стъклото, така че челото и раменете й се удряха в него. Тя гледаше към тях с разширени и уплашени очи. Вероятно й беше отнело доста време да придвижи стола сантиметър по сантиметър, за да се озове пред тях и да вдигне шум. Косата й, която обикновено беше добре оформена, сега беше разрошена. Тя трепереше и издаваше приглушени сумтящи звуци, с които искаше да ги накара да излязат навън.

Герт бързо отвори вратата.

— О, господи, Джудит! Какво се е случило?

Тя махна кърпата и видя, че Джудит беше завързана за стола с някои от коланите на Фреди.

— Тези твои приятели — промърмори Джудит — малките същества!

— Ти ги въвлече в това — каза Герт, като размахваше обвинително пръст срещу него. — Фреди, как можа! — Чувстваше се напълно предадена, докато развързваше коланите и освобождаваше приятелката си. — Навън е студено. Можеше да умре тук!

Но тя искаше ли да живее? Фреди едва се стърпя да не й зададе въпроса.

— Не бях аз, кълна се! — Той повика Келда и Ниф, но те бяха изчезнали.

Фреди знаеше, че малките елфи се опитваха само да помогнат, но всички тези техни усилия можеха да му донесат единствено развод.

Глава 13 Детектив Нобъл

Мат се обади на Ингрид, за да я покани на кино в събота вечер. Беше сам и й каза, че му е липсвала толкова много, че затова е решил да я отмъкне за малко от книгите с един добър филм на Хичкок — „Да хванеш крадеца“.

— Ще дойда веднага! — каза тя и го чу как се смее на другия край на линията.

Ингрид беше в кабинета на Джоана и ровеше сред книгите й в стремежа си да успее да намери отговорите, които търсеше. Но имаше нужда и от малко отпускане, нали? Мат много й липсваше. Майка й и баща й бяха тръгнали да търсят чичо Арт, така че със сигурност можеше да си даде малко почивка. От срещата й миналия уикенд вечерта с Мат и Маги, не беше спирала да работи и не бяха прекарали никакво време насаме. Каква връзка беше това? Изобщо не беше връзка, както той често й повтаряше напоследък.

Сега Мат седеше на едната страна на огромното легло с кралски размери, а Ингрид — от другата. Беше свалила обувките си, ръцете й бяха отпуснати върху коленете, а между двамата имаше купа с пуканки. Изглежда, че всичко трябваше да започне отначало, за да преодолеят взаимната си срамежливост. Мат насочи дистанционното към екрана срещу леглото. Появиха се надписи „Виста Вижън Моушън Пикчърс Хай-Фиделити“ на фона на нежна музика и заснежени планински върхове.

Ярък цвят, начало: витрината на една туристическа агенция, облепена с плакати за Франция, зад стъклото един модел на кораб, след това снимка на Айфеловата кула. Движещи се коли, които се отразяваха във витрината. Камерата се фокусираше върху един плакат с надпис: „Ако обичате живота значи обичате Франция“. Край: в този момент една жена крещеше за откраднатите си бижута.

Мат се обърна към Ингрид и сложи ръка на бедрото й.

— Имаше доста въодушевена аудитория онази вечер — каза той. — Маги не спира да говори за тези момичета и за това, което са извършили.

Ингрид се усмихна.

— Аз също съм обсебена по някакъв начин от тях.

— Е, как върви работата? Откри ли нещо полезно?

— Малко. Мисля, че разбрах как е хрумнала идеята на момичетата — каза тя. Протегна крака, пресегна се за дистанционното и изключи телевизора. Мат грабна купата с пуканки между тях и я сложи на масата до него, след това се претърколи по-близо до нея, легна на нейната половина и подпря глава на възглавниците, като все още държеше ръката си върху тялото й.

Ингрид много добре осъзнаваше въздействието на ръката му върху крака си, тежестта й и усещането, което я караше да се изчервява. При най-малкото му докосване, тялото й отмаляваше. Като че ли от векове не са били заедно. Тя бавно сложи ръка върху неговата и започна да му разказва за документа, който намери в архивите. Есето на Континенс (Целомъдрения) Хукър.

— Преподобния Хукър? — засмя се Мат. Той отдръпна ръката си и положи глава в скута й.

Ингрид нервно се засмя. За момент не знаеше къде да сложи ръцете си. Мат беше затворил очи. Тя погледна надолу към главата и леко смръщеното му чело, луничките около носа му и завладяващата трапчинка на брадичката му. Наистина беше много красив.

— Аха, това беше истинското му име — каза тя и прокара пръсти през меката му червеникавокафява коса. Беше толкова естествено! Защо беше толкова смутена и стеснителна? Дали той можеше да й каже? Изглеждаше като сънлив и доволен котарак. — Целомъдреният Хукър, можеш ли да си представиш?

— По-добре отколкото нецеломъдреният Хукър, предполагам, което щеше да е истински проблем — каза той и отвори очи, за да я погледне, докато му разказваше за тогавашните времена.

Очевидно, през късния XVII век в Ню Инглънд е имало хора, които внезапно са изпадали в странни състояния, придружени от нечовешки изкривявания на тялото и безсмислено бърборене. Това не било необичайно явление. Сензационните случаи на омагьосване на хора били документирани от главния свещеник в Бостън, а неговите есета били публикувани като памфлети, които станали много известни. Ингрид скочи развълнувано.

— Знаеш ли, те са били като евтини бестселъри подобно на днешните книжки и брошури в Интернет за отвъдния свят, извънземен живот или паранормалните явления.

Мат си свиркаше една тема от песен на „Досиетата Х“.

Ингрид се засмя, след това продължи.

— Това, което трябва да знаеш за тези есета, е, че те са били написани нарочно, за да подклаждат слуховете за свръхестествената сила на дявола.

Тя продължи да обяснява какво точно има предвид.

Долу-горе по това време в последните десетилетия на XVII век лидерите на колониалното общество — както църковни, така и политически — са работили заедно. Техният страх от нарастващия комерсиализъм, напредъка на научната мисъл и индивидуализма у хората бил голям, а това противоречало на Пуританските идеали. Те вярвали, че тези индивиди са причина за упадъка на морала в обществото.

Ингрид обобщи:

— Тези памфлети са имали за цел да покажат на хората какво би се случило, ако дяволът на новото, модерно мислене бъде допуснат до къщите им.

Мат отново беше затворил очи и тя за миг почувства, че сухото й академично говорене може да го е приспало. Но внезапно очите му се отвориха, ярки и съсредоточени.

— Значи, ти казваш, че всички тези неща са били организирани, за да се държи обществото в правилната насока?

Ингрид се засмя.

— Знаех си, че съм си хванала умен мъж!

Мат се усмихна и протегна ръка, за да си поиграе с косата й.

Но Ингрид не беше свършила. Някой като Преподобния Париш, обясни тя, трябва да е вярвал в цялата тази система и да се е ангажирал с разпространяването на тези памфлети в Бостън. Затова ги е съхранявал и пазел почти като Библии в кабинета си горе.

— Това е нещото, от което ме побиха тръпки, когато ги събрах на едно място. Описанията на Хукър за една млада жена и странните й припадъци в една къща в покрайнините на Бостън са почти идентични с описанията на свидетели за поведението на Аби и Бети. Не просто почти идентични, а абсолютно същите. Момичетата са използвали същите думи, същите комбинации, фрази, дори цели изречения, за да опишат страданията, през които са преминали, и нещата, които са видели, точно както Хукър ги е описал.

— Може ли да е просто съвпадение? — попита Мат.

Ингрид поклати глава.

— Ако не друго, на тези момичета им е липсвала оригиналност!

— Така че ти казваш…?

— Че тези момичета са взели идеята от една книга. От този памфлет.

— Добре — кимна Мат и седна, — но нали помниш, че това са момичета от селището в Салем през XVII век?

Ингрид кимна, впечатлена, че Мат е схванал проблема толкова бързо.

— Зная! И аз се чудех как биха могли да вземат идеята от книгата? Те не са можели да четат! Дори не са можели да напишат имената си на свидетелските си показания. Използвали са Х вместо това. Затова, ето каква теория имам…

— Задръж за малко, не се предавай още…

Ингрид погледна към него.

— Момичетата не са можели да четат! Значи някой им го е прочел! Някой, който е искал те да знаят това или някой, който не е предполагал какво ще направят след това — каза Мат.

Тя почувства как изтръпва от вълнение.

— Мат, бих могла да те разцелувам! Разбира се! Някой им е прочел памфлета на Хукър! Но кой?

Мат се усмихна.

— Ще мислим по-късно за това — каза той. — Сега, за тази целувка…

Глава 14 Пещера в гората

Още в ранния следобед Джоана и Норман пристигнаха в пещерата, която се намираше малко по-нагоре от пътеката през скалите. Имаше дървена врата, поставена на входа. Беше отключена и изскърца, когато я отвориха и влязоха.

Това не беше обикновена пещера. Стените бяха изградени от същия черен камък, както и скалите, но не това си представяше Джоана, когато чу думата пещера. Подовете бяха покрити с балатум, в задната част имаше кухня, а пред тях — диван и стенни шкафове. За тяхно изумление, пещерата беше претърсвана — навсякъде бяха разпилени хартии и документи, компютърът беше съборен на пода, възглавниците — разпердушинени, а пухът от тях беше навсякъде. Хладилникът, както и печката бяха отворени. Беше голяма бъркотия. Тя и Норм размениха разтревожени погледи.

— Какво се е случило? — попита Джоана. Започнаха да претърсват мястото, викайки Артър по име.

— Не е тук — извика Норман от кухнята.

— И тук не е — каза тя от банята. Ваната беше издълбана в скалите.

Норм заобиколи един тезгях и двамата седнаха в хола.

— Сега какво? — каза тя през сълзи. Емоциите стигнаха до ръба на отчаянието й, когато осъзна, че Артър беше, може би, единственият шанс да се доближат до Фрея, а той беше изчезнал.

Норман протегна ръце към нейните. Брат му или беше отвлечен, или беше тръгнал към следващото си скривалище. Някой беше търсил нещо на това място. Каквото и да беше станало, техните очаквания, че Арт ще ги преведе през порталите, се изпариха. Може би всичко това имаше нещо общо с Младите вълци, за които Артър винаги говореше и за услуга, която дължеше на един приятел. Във всички случаи, това беше друга история.

Джоана погледна към него и той протегна ръка, за да спре сълзите й.

— Не се отчайвай още, Джо! Има едно последно средство. — Тя знаеше какво щеше да каже той, но се надяваше да не го направи.

— Оракулът!

Тя поклати глава. Оракулът беше последното възможно средство.

Норман настоя.

— Може това да се окаже единственият начин да спасим дъщеря ни.

Глава 15 Да бориш огъня с огън

Снегът се топеше по тротоарите на Ню Хейвън. Малката задънена улица беше изпълнена с миризма на листа и трева, примесена с остър мирис на дим. Къщата в края на улицата гореше. Пламъците стигаха до горните прозорци. Някакво момиче на тротоара крещеше, че една от съквартирантките й е останала горе.

— Зная, че Сейди е вътре. Беше заспала, когато тръгнахме за партито. Моля ви, спасете я!

Червени, сини и бели отблясъци се разнасяха над къщите. Съседите излизаха по пижами, за да наблюдават. Една група студенти, облечени в тениски, шорти и джапанки коментираха събитието.

— Мислиш ли, че ако хвърлим тази кутия с бира, ще помогне? — каза един от тях.

— Защо ще правиш това, пич?

Още един от тях се изкикоти.

— Пламъците са божествени, приятел! Господи, чувствам се на върха!

— Аз също! Мислиш ли, че това се случва наистина? Момичето беше разчорлено, с уплашен поглед и дебело яке, наметнато върху роклята си. Обясняваше, че когато се прибрала от партито, видяла две пожарни, линейка и три полицейски коли на мястото. Пожарните стълби вече бяха вдигнати и няколко огнеборци се бяха изкачили на покрива и правеха отвори. Един от пожарникарите се опитваше да успокои момичето долу, като я съветваше да седне на бордюра, за да не пречи на колегите му, докато медик от бърза помощ я зави с одеяло.

— Другите ми съквартирантки все още са на партито, но Сейди — тя остана вкъщи. Тя е там вътре! — хлипаше тя пред двамата полицаи, които записваха показанията й.

Вътре в къщата Фреди си проправяше път през изпълнения с дим коридор нагоре по стълбите. Някъде долу беше екипът му — Големият Дейв, Хънтър и Джени, единствената жена в командата. Заклещеното момиче ги викаше за помощ от една от стаите в задната част, но сега беше замлъкнала.

Той се намираше в средата на коридора, който му се струваше безкраен. Стаите по пътя му бяха празни, изпълнени с дим и пламъци. И в това общежитие нямаше нито един пожарогасител. Едно огромно дело в съда, мислеше си Фреди. Под маската и апарата можеше да чуе собственото си дишане, което ставаше все по-силно.

Фреди протегна ръка през огъня покрай стената и се опита да пренасочи пламъците. Те тръгнаха надолу, но след това неочаквано отново избухнаха обратно. Обикновено се подчиняваха на командите му и както музиканти в един оркестър следваха диригентската палка — издигане, снижаване, затихване и спиране. Обаче тази вечер огънят имаше собствено мнение.

Ако не намереше момичето бързо, бяха в капан. На първо място беше безопасността, а след това спасението. Но той знаеше, че е близо и че трябваше да я намери. Веднага след това щяха да се измъкнат през покрива. Огънят го беше последвал нагоре по стълбите. Той си спомни последния си сън, в който беше заобиколен и погълнат от пламъци и разбра, че сега картината на кошмара се разгръща пред него. Нямаше никаква власт над огъня — беше се превърнал в обикновен огнеборец в средата на неконтролируем пожар в една къща, която щеше да се срути всеки миг. Потта се стичаше по челото и врата му. Фреди чу брадвите на колегите си по покрива.

Придвижи се по-напред в стаята. Можеше да я почувства и да чуе ударите на сърцето й, или това беше неговото сърце? Килимът избухна в пламъци. Скърцането около него ставаше все по-силно. Насочи фенерчето си и видя една отворена врата, банята и момичето, което се беше свило на кълбо на пода. Нещо силно удари шлема му и падна зад него, разкъсвайки якето му. Горящи отломки! Бързо се придвижи до момичето в банята, а пламъците се въртяха около него. Направи знак с ръка и те се разсеяха за малко, но след това отново се върнаха и разпръснаха наоколо, като преграждаха пътя му. Не можеше да ги спре. Огънят не му обръщаше никакво внимание.

По дяволите! Знаеше, че силата на магията в него отслабва, но не мислеше, че е толкова зле! Трябваше да спаси момичето и да успее да излезе оттук. Тръгна напред, но пламъците настъпваха към него. Издиша настрани. Пламъците също издишаха и го хвърлиха на пода доста професионално. Сякаш огнена ръка го сграбчи за врата. Маската му падна и Фреди издиша в горящите пламъци. „Това беше“ — помисли си той.

През съзнанието му минаваха различни образи. Спомни си първия път, когато наистина срещна Герт — денят, в който Хили скъса с него. Видя я как танцува под уличните лампи, а русата й коса се разпиляваше от вятъра и отразяваше светлината. Спомни си и начина, по който му се усмихваше, когато се обръщаше към него.

Огънят обхвана шията му, докато пламъците изсмукваха въздуха от дробовете му. Досега той не беше умирал, за разлика от другите богове, които умираха и отново се връщаха, защото беше хванат в капан през почти целия си живот в Необятното. Чудеше се дали трябва да се страхува. И като богове, разбира се, винаги се връщаха обратно, но това означаваше да каже „Сбогом“ на този живот. Сбогом на Герт засега и на това, дали изобщо ще да я намери отново. В следващия момент някой го буташе, обръщаше тялото му, викаше името му и го пръскаше с пяна.

Огънят беше изчезнал и силата му се разсейваше. Джени коленичи до него.

— Големият Дейв го откри — каза тя. — Всичко е наред, Фреди. Добре си. Сега ще те измъкнем от тук.

Фреди се събуди от приглушени звуци — електронна сигнализация, шепоти, писукане, дишане. Той примигна, когато отвори очи, и видя, че се взира в един бледорозов таван. Всичко беше размазано и неясно пред очите му, а флуоресцентното осветление беше твърде силно. Чувстваше тялото си като мъртво и толкова тежко на болничното легло. Обърна главата си настрани и видя Герт, която се взираше в него с толкова много нежност. Тя беше тук.

— Буден си — прошепна тя, като стана от стола си. Приближи и докосна челото му, наведе се и нежно го целуна.

Гърлото му беше пресъхнало и трудно можеше да каже дори дума.

— Герт? — успя да прошепне — Момичето… добре ли е?

— Да, тя е добре. Ти си я спасил. Те дори нямаше да знаят, че тя е там, ако не си бил ти!

Герт се усмихна с любов и донесе чаша вода, като намокри изранените му устни и му помогна да се изправи, за да може да отпие.

— Толкова се изплаших, когато чух какво се е случило. Казаха ми, че една греда е паднала върху теб и те е съборила на земята! Какво стана — дали е заради това, че не можем да направим нищо повече?

Фреди кимна. Цялото тяло го болеше и вратът го стягаше ужасно. Всички вън от магията. Герт също го чувстваше така. Не говориха за това много, но то беше там — бавната трансформация към смъртността. Какво означаваше това?

— Съжалявам за Джудит — каза той. — Тя не заслужаваше това.

— Грешката не е твоя. Елфите си признаха — каза тя и лека усмивка заигра по устните й. — Но все пак беше забавно… — и се разсмя.

— Обичам те! — засмя се и той.

— Обичам те толкова много! — примигна Герт и сълзите се стичаха по лицето й, докато целуваше раните му. — Мислех, че съм те загубила!

— Никога! — каза Фреди.

Когато се върнаха в апартамента, откриха, че разполагат с доста свободно пространство. Елфите не се виждаха наоколо.

Фреди легна на леглото, а тя — върху него. Буйната й коса се разпиля върху гърдите му, докато нежно целуваше раните му. Устните й бяха като балсам. Той протегна ръката си и откопча сутиена й с едно движение.

— Ти си такъв професионалист! — каза Герт закачливо.

Той се усмихна, когато двамата се задвижиха. Тя беше отгоре и Фреди се чувстваше по-жив от всякога. Животът беше толкова хубав, след като Герт се завърна при него.

Глава 16 Идеалното семейство

Маги беше при Мат за уикенда. Въпреки че Ингрид смяташе да му каже, че е заета, тя таеше една малка скрита надежда, че той ще й се обади, ще я изненада или ще я помоли да направят нещо импровизирано заедно. Истината беше, че Ингрид се чувстваше самотна. Проучванията й бяха в застой: докато се взираше и търсеше евентуалния източник на истерия, имаше още толкова много неща, които не знаеше. Защо? Защо го бяха направили момичетата? Защо те внезапно бяха започнали да сочат с пръст и да казват за всички свои познати, че са вещици?

Междувременно, Джоана и Норман бяха безследно изчезнали и тя се обади на Фреди, за да го попита дали той и Герт не биха искали да прекарат уикенда с нея вкъщи, на Лонг Айлънд. Дори можеха да доведат и елфите, но се оказа, че всички са заети. Ингрид ги беше посетила след инцидента с Фреди и се почувства облекчена, когато видя, че брат й се оправя бързо. Той много й липсваше, но доколкото разбра, той и Герт прекарваха нещо като втори меден месец.

Тя се обади на своя добър приятел Хъдсън, но той беше в града със Скот. Това беше странно, защото в петък, след като затвориха библиотеката, Хъдсън беше споменал, че ще бъде в Норт Хейвън през целия уикенд, затрупан с работа по доктората си по Романски езици в Харвард. Ингрид му беше помогнала да избере няколко книги по темата. От колко години работеха върху дисертацията му? Може би осем? Нищо чудно, помисли си Ингрид, ако той бягаше в града под предлог, че отива на пазар, а всъщност се срещаше с приятеля си!

Гордостта не й позволяваше да се обади на Мат и да му каже, че е свободна. Беше събота на обяд. Очертаваше се дълъг и самотен уикенд! На кого още можеше да се обади? Табита? Но си спомни, че Таби и Чад бяха отишли на Бахамските острови, за да отпразнуват бебето.

Потисната, Ингрид отиде в кухнята, за да си направи сандвич. И понеже майка й я нямаше, хладилникът се оказа почти празен. Кисело мляко с изтекъл срок на годност, омекнали моркови, остаряла китайска храна. Уф! Част от гения на Фрея беше да приготвя хубава вечеря от остатъците в хладилника. Ингрид копнееше да чуе отново смеха на сестра си, докато е в кухнята, сътворявайки някое от своите вкусни магически ястия, докато двете говорят за всичко, каквото им дойде на ум.

Трябваше да се махне от тази мрачна и тиха къща. Ще си вземе нещо от близкото кафене и ще си купи вестник, за да види какви са последните новини. Толкова беше отегчена от проучването си за събитията през XVII век, че нямаше никаква идея какво се случва напоследък. Табита беше ужасена, когато се оказа, че Ингрид не знае, че актьорът, който играе ролята на младия денди в шоуто „Уилямсбърг“ е загинал при самолетна катастрофа миналата седмица с един от тези малки четириместни самолети.

Оказа се, че Ингрид дори не беше чувала за това шоу.

Небето все още беше чисто и синьо, въпреки че започваха да се струпват облаци. Беше студено, но бризът носеше полъха на море и все още имаше няколко зимни туристи наоколо, които се радваха на по-ниските цени и на възможността лесно да намерят пътя до малкия град. Когато Ингрид пристигна в кафенето на Джепето в края на парка, всички маси отвън и отопляемия вътрешен двор бяха заети. Сервитьорката дойде при нея и попита за колко хора да осигури маса. Ингрид сведе поглед и засрамено промърмори, че е сама.

Момичето се усмихна така, сякаш му стана жал за нея.

— Страхотно! — отвърна то и я огледа. — Ще видя какво мога да направя — и се завъртя на пети.

Ингрид стоеше с чанта през рамо и вестник в ръка. Повдигна слънчевите си очила върху главата си и огледа масите. Някой махаше. Мат! Тя трепна. Той седеше на една от масите с Маги и зашеметяваща брюнетка с тъмни слънчеви очила. Коя беше тази жена, която се навеждаше към него и шепнеше нещо в ухото му. Беше твърде интимно според нея. Маги погледна нагоре и като видя Ингрид, също започна да й маха с ръце.

— Тук! — извика момичето.

Ингрид нямаше друг избор, освен да се отправи към тях.

— Здравей! — каза Мат — Какво правиш тук? Мислех, че си заета през целия уикенд.

— Да, заета съм, но… Имах нужда от малко почивка и да хапна нещо. И после я подхващам отново — излъга тя, като потупа кока си, за да се увери, че е на мястото си.

Жената свали очилата си и се взря в Ингрид, като се усмихна. Нещо в нея напомняше за елегантността на италианска филмова звезда като София Лорен или Клаудия Кардинале. И беше пълна противоположност на Ингрид — с голям бюст, тяло с формата на пясъчен часовник, тъмнокоса и чувствена. Мат беше сравнил Ингрид с Грейс Кели, но пред тази страхотна жена тя се почувства бледа, слаба и опърпана.

Маги се взря в Ингрид с големите си любопитни очи.

— Ела, седни при нас!

Ингрид се почувства объркана, а жената хвана лакътя на Мат, като го погледна.

— Матю! — каза тя меко. Явно между тях имаше някаква близост.

Земята, която се беше разклатила, когато ги видя, сега направо се срина под краката й. Пулсът й се ускори.

Мат се чувстваше малко неудобно, когато ги запознаваше.

— Ингрид, това е Мариза Валдес, майката на Маги! Мариза, това е Ингрид!

— Да, разбира се — усмихна се Мариза. — Маргарита толкова много говори за Вас!

„О, да! Разбира се!“ — помисли си Ингрид. Тя напълно беше забравила, че в картината има и майка. Ингрид си отбеляза, че Мариза нарече Мат с пълното му име (Матю, което звучеше някак си секси), а Маги — Маргарита. Беше ли сгрешила тя, когато я наричаше Маги? Но и Мат й казваше Маги. Жената протегна ръка и Ингрид се здрависа с нея.

— Приятно ми е! — каза Ингрид с широка усмивка.

Сервитьорката се появи, за да настани една двойка на масата зад тях, която вече беше почистила.

— Мари! — извика жената, която се настаняваше.

— Ровена! — извика също Мариза.

Ровена и Мариза започнаха взаимно да се ласкаят колко страхотно изглежда всяка една от тях. Ингрид погледна към Мат, но той само завъртя очи. Отмести се, за да може тя да седне до него. Маги продължи да се усмихва умолително. Цялата ситуация ставаше все по-неловка.

Ровена Томас.

Тя беше една от клиентките на Ингрид преди време, когато даваше консултантски услуги в задната част на библиотеката. Не беше виждала Ровена от известно време. Малко след като Фрея изчезна, Ингрид преустанови тези вещерски часове, както остроумно ги беше нарекъл Хъдсън, защото беше скептик относно нейните „омагьосващи способности“. Въпреки съмненията му, симпатията й към него не намаляваше, но беше принудена да признае, че нейният смъртен приятел беше прав. Магията й беше станала неефективна, а тя беше започнала да се чувства като лъжкиня. Сега офисът й беше заключен по обяд с една бележка на вратата, че услугите й ще бъдат възобновени отново на по-късна дата. Ингрид беше направила талисман на Ровена за проблемите с бъбреците на майка й. Освен това обаче, й беше направила и няколко магически възелчета за любов. Ровена беше отчаяна, че не може да се влюби.

А сега, за ужас на ужасите, Ингрид ставаше свидетел на любовната среща на Ровена и Блейк Аланд, хлъзгавият предприемач, който се беше опитал да разруши библиотеката и който Ингрид успя да спре; и същият, чиито ухажвания отблъсна. Това беше доказателство, че любовните възли не бяха свършили никаква работа и не са направили никаква услуга на Ровена. Тя и Блейк си размениха хладни кимвания.

— Ингрид! — извика Ровена — О, боже мой! Мари, ти трябва да се видиш с Ингрид! Тя е изумителна! Много ми помогна. Намерих Блейк! Може би тя може да направи някакъв възел, така че ти и Мат най-после да се съберете. — Тя се обърна към Ингрид и смеейки се, обясни: — Ние, двете отидохме в Но-Ха Хай заедно. Тези двамата са влюбени завинаги! Просто не искат да го признаят!

Ингрид погледна от Мат към Мариза, които заедно наведоха глави. Мат клатеше своята. Почувства се така, все едно ги беше хванала на местопрестъплението.

— Иска ми се накрая наистина да се съберат! — продължи Ровена. — Може би някой от твоите магически възли от коси ще свърши работа? Как мислиш, Ингрид?

— Със сигурност — каза тя и се усмихна тъжно. Възелче от коса! Звучеше отвратително! Като нещо, което си намерил във ваната в банята. Тя изобщо не се чувстваше добре. Може би Мариза и Мат трябваше да се оженят. Мариза, Матю, Маргарита — имената им започваха с „М“. Мариза беше красива и екзотична, дори изглеждаше доста приветлива и мила. Те бяха семейство. Едно дете трябваше да бъде с истинските си майка и баща, нали така?

Ровена най-накрая си тръгна и се присъедини към Блейк, който я гледаше с потиснат вид.

Мат сграбчи ръката на Ингрид и каза:

— Ела и седни до мен! Мари тъкмо показваше някои училищни снимки на Маги от телефона си. Седни!

— Дори още не сме поръчали — добави Маги.

Ингрид беше толкова объркана, че дори не чуваше какво й говорят. Осъзнаваше само, че мястото й не беше тук. Маги вече имаше майка. Мат може би трябваше да бъде с бившата си приятелка. Те изглеждаха прекрасно заедно и бяха семейство. Това, което тя трябваше да направи е да ги остави на мира. Погледна към Мат и си спомни лицето му от предишната нощ, докато лежеше на леглото му, а телата им бяха притиснати едно до друго и само дрехите ги разделяха, полузатворените му очи и погледът му, изпълнен с глад и желание.

Не! Тя трябваше да се поклони, да се оттегли и да ги остави сами, за да могат двамата отново да намерят път един към друг. Беше твърде очевидно, че тя беше в ролята на третия излишен — всъщност, това беше много по-зле, отколкото да бъдеш четвъртия, например. Ингрид беше много неща — вещица, богиня, сестра, приятелка, но никога нямаше да разбие едно семейство. Затова стана, извини се бързо, като каза, че има много работа, която трябва да свърши, и остави тримата насаме.

Глава 17 От устата на младенците

Жълтото такси ги остави извън Трибека на една тясна павирана улица пред някакъв голям склад. Те погледнаха нагоре към бялата фасада на сградата. Беше построена в средата на 1800 година в италиански стил. Отвън изглеждаше много красива, но основното й предназначение беше да се складират и съхраняват стоките, които пристигаха от пристанището на Ню Йорк. Пет високи етажа с огромни светещи прозорци, отделени с богато украсени колони. В горната й част се издигаха големи корнизи, боядисани в сиво-синьо.

Джоана сложи ръце на кръста си. Под палтото беше облечена с прилепнала червена рокля, която именно Норм й помогна да избере. Той обожаваше този цвят, защото отиваше на сребристите й коси.

— Честно, виждам по-скоро една съборетина, отколкото някаква представителна сграда.

— Знаеш какъв е той! — каза Норман.

Вратата, медна крепост, покрита със зелена патина, не помръдна, когато Джоана разклати дръжката й. Норман откри звънец вдясно и натисна черното копче.

— Сканирайте! — чу се женски глас от домофона.

— Извинете? — каза Норман.

От домофона последва нетърпелива въздишка.

Джоана мина зад Норм, говорейки към стената.

— Тук сме, за да видим оракула.

— Зная — продължи високомерният глас. — Все пак трябва да се сканирате. Използвайте божествените си способности!

— Пътувахме цял ден. Уморени сме — каза Джоана. Тя беше изтощена от отвратителното отношение в този град.

— Нямаме никаква идея за какво говорите — каза Норм нетърпеливо.

Пак се чу пращене от домофона.

— Виждате ли малкия син стъклен правоъгълник над домофона? — каза тя бавно, все едно говореше на деца. Видяха го. Някой беше изписал с графит и сребрист маркер „Ушите на кучето“.

— Поставете носа си под него! После сканирайте очите си! Това е вашият пропуск за богове. Ако вие действително сте тези, за които се представяте, вратите ще се отворят.

И двамата изпълниха инструкциите, без да протестират, и веднага след като ретините им бяха сканирани, голямата медна врата се отвори с прищракване.

— Вземете асансьора и се качете на последния етаж! — прозвуча същият отегчен глас.

Вратите на асансьора се отвориха и пред тях се откри една голяма бяла стая с високи тавани и множество колони. Беше рано вечерта и лъчите на слънцето, които падаха над река Хъдсън, се отразяваха в стъклата на прозорците. В центъра на стаята имаше голяма стъклена маса, която приличаше на аквариум. Вътре плуваше една синя риба с тигрова окраска, която се стрелкаше из бълбукащата вода сред пасажи от водорасли. Джоана видя една змиорка, която се измъкваше изпод камъните. На масата бяха оставени таблети, които показваха корици на списания. Бели сфери в модерна форма служеха за кресла. Огромни екрани по стените излъчваха разноцветни видеоклипове и сменящи се цветни картини.

В края на стаята, пред прозорците, видяха бюрото на фронт-офиса. Изчистен куб със сребрист лаптоп, а до нея — бяла сфера с модерна форма. Висока млада жена в черен блейзър и пола се приближи към тях; черните й обувки с високи токчета тракаха по светещия циментов под. Носеше слушалки, а лъскавата й черна коса беше събрана в кок на главата.

— Капучино или бутилка вода? — попита тя с механична усмивка.

— Ние само искаме да видим оракула! — каза Норман и се намръщи.

— Капучино или бутилка вода? — повтори тя.

— Ще вземем вода — каза Норман.

— Седнете, моля! — тя протегна ръка като професионална стюардеса към аквариума. — Можете да използвате някой от таблетите. Той скоро ще говори с вас. — Завъртя се на токчетата си и тръгна към една врата, натисна някакво копче и вратата се отвори с плъзгане.

Норман седна.

— Отвратително! — отбеляза той.

Джоана също седна, намери телефона си и го погледна.

— Напомни ми да се обадя на Ингрид, когато всичко това свърши.

Секретарката се върна, носейки поднос с две големи бутилки от синьо стъкло. Тя говореше в слушалките си, докато вървеше към тях.

— Елате с мен, моля!

Джоана и Норм я последваха до една стоманена врата. Тя отново натисна бутон и плъзгащата се врата се отвори.

— Моля, настанете се удобно — инструктира ги тя.

Вратата зад тях се затвори.

— Къде е оракулът? — попита Джоана.

Вратата беше точно толкова голяма, колкото и предишната. По стените имаше същите цветни въртящи се видеоклипове, но нямаше нищо друго, освен един голям куб в центъра на стаята. Върху него имаше отворен лаптоп. Норман обърна главата натам и те тръгнаха към куба. Имаше обаждане и Норман натисна „Отговори“. Видеото показваше едно празно легло с чаршафи и възглавници от „Междузвездни войни“, а от тонколоните се чуваше силна хевиметъл музика.

Оракулът изведнъж се появи на екрана, облягайки се на купчината възглавници, като гризеше бурито в сребриста опаковка. Главата му беше обръсната, но по брадата му се виждаха наболи малки черни косъмчета. Беше прекалено млад, за да се бръсне. Може би беше на 15 или 16 години. Имаше татуировка на врата и носеше обикновена бяла тениска и дънки.

— Джо, Норм! Как вървят нещата в къщи? — каза той.

— Може ли да намалите малко музиката? Почти не Ви чуваме! — каза Джоана.

— О, разбира се. — Той отхапа отново от буритото, след това започна да търси нещо в леглото. Намери дистанционното и започна да натиска копчетата. Музиката спря.

— Благодаря! — каза Норм леко намръщено.

Джоана го избута настрани. Започна да говори по лаптопа и забеляза колко уморена изглежда на екрана.

— Не знам дали сте чули, но Фрея е хваната в XVII век, а ние искаме да я върнем обратно. Мислим, че тя се намира в Салем, и то в много опасно време. Миналият път… Добре де. Вие знаете какво стана…

— Зная, зная — каза оракулът. — Тя не е единствената, която е хваната в капана и не може да премине през порталите на времето. Всичко се е объркало! Има много места, през които магията изчезва и тук няма достатъчно. Изглежда, че тя се концентрира в други времеви отрязъци — Салем през XVII век е осветен като за Коледа. Поради някаква причина там се събират тонове енергия и магия. Но засега — и той отхапа още веднъж от своето бурито, така че трябваше да сдъвче и преглътне храната, преди отново да заговори и Джоана и Норман бяха принудени да чакат — времето се забавя. Нещо съмнително и странно се случва около тези Млади вълци, Падналите и Подземния свят. Той е хвърлен в хаос. Аз мога да отида там, но не мога да взема и вас със себе си, затова ще си говорим по този начин.

— Добре — каза Джоана — но какво означава това за нас? Не може просто да седим и да чакаме.

Норм заобиколи Джоана и сложи ръце на раменете й. Трябваше да я успокои. Оракулът беше в едно от своите весели настроения, но бързо можеше да изпадне в унило и мрачно състояние като всеки тийнейджър и по всяко време да си направи шега с тях.

— Тя просто се опитва да каже, че ние ще сме тук, ако имате нужда от нас — каза Норм.

Оракулът се засмя.

— О, забравих! В това променено време, ако нещо се случи с тази ваша дръзка и гореща дъщеря, когато се е върнала назад, то това ще бъде завинаги. Времето е толкова свито, че дори нашето безсмъртие е под въпрос. Ако някой умре, докато цари този хаос, край с него. Никога повече няма да се завърне в средния свят. — Той се наведе над леглото и за миг изчезна от екрана, после внезапно пак се появи, като отпиваше от една чаша със сода. — Обречени са да останат в Подземния свят завинаги и така нататък.

Джоана зяпна. Оракулът току-що каза, че ако Фрея бъде обесена, след като вече е била обесена един път по време на съдебните процеси в Салем, този път нямаше да може да се върне. Никога. Всичко си идваше на мястото.

Това приличаше на доста сложен и добре разработен план, за да бъде убита Фрея.

Оракулът трябваше да е видял отчаянието в очите им, затова се наведе напред и каза:

— Но вие сте късметлии, защото има нещо, което бихте могли да направите…

Джоана и Норм се приближиха по-близо до екрана.

Глава 18 Изчезналата любима

Беше сравнително спокоен ден в пожарната — всички бяха шумни и весели. Без да мислят за нещастия или лош късмет, огнеборците изпълняваха рутинните си ежедневни задължения — миеха прозорците, чистеха стените, метяха пода. Фреди се наслаждаваше на духа на колегите си, но в същото време харесваше дисциплината, която те внасяха в живота му. Беше прекрасно да работи в добре организиран екип. Всички бяха като идеално смазани елементи от една машина. Проверяваха всеки детайл — лостовете, двигателите, инструментите, екипировката: якетата и панталоните, ръкавиците, ботушите, апаратите за дишане и стационарните пожарогасители. Фреди описваше в рапорт повредения и нефункциониращ лост. Следваше проверка на оборудването и наличието на медикаменти за оказване на спешна медицинска помощ. След това имаше тренировка. Когато стана вре ме за обедна почивка, Фреди намери колегите си — Големия Дейв, Джени и Хънтър.

Той беше в отлично настроение. Нещата с Герт бяха спокойни след инцидента с него. С приятелите си все още се връщаха и анализираха събитията от последния голям пожар. Това беше обичайният разговор между тях по време на обяда. Спасената колежанка, Сейди, беше жива и се чувстваше добре.

— Какво се случи, човече? Ти обикновено си нашият лидер — попита Големият Дейв.

— Може да се случи на всеки в някакъв момент. Дори и на тези, които си шепнат с пламъците — каза Джени дълбокомислено.

Фреди отпи от пепсито си и се усмихна накриво, повдигайки рамене.

Джени му намигна и за секунда му мина през ума, че тя може би го харесва много повече от колега огнеборец. Сега, като се замисли, тя изглеждаше сладка с тези лунички и големи сини очи. Но за какво си мислеше той? Обичаше Герт. Нещата вкъщи бяха прекрасни.

— Ти се излекува доста бързо — отбеляза Хънтър, като се пресегна през масата, за да посочи белега от изгаряне на врата на Фреди. Рошавият ирландски младеж подсвирна и беше впечатлен. — Изглежда много добре, приятелю!

Раните от изгаряния при Фреди бяха зараснали много по-бързо отколкото при останалите смъртни, въпреки че би трябвало при него лечението да е мигновено.

След обяда получиха обаждане от лейтенанта, което се оказа доста незначително. Възрастен мъж слизал по стълбите в апартамента си и без да иска натиснал пожарната аларма. Той беше добре и ги изгони с цветисти епитети.

Работата приключи в пет и половина и Фреди отиде в гимнастическия салон, за да направи няколко обиколки в закрития басейн Олимпикс. Хрумна му, че плуването ще излекува белите му дробове, които бяха засегнати от пожара и оттогава се възстановяваха доста бавно. Свикна да ходи на басейна рано вечер и се пристрасти към това. Огънят и водата бяха любимите му елементи — неговите елементи като бог Фрир, — но сега огънят го беше предал. Ако способностите му намаляваха, трябваше да компенсира това по някакъв начин. Мислеше си как те бавно се превръщаха в смъртни и прие този факт. Той и Герт биха могли да живеят щастливо винаги, дори и когато остареят. Не беше толкова зле. Те се обичаха. Когато Фрея се върнеше, а той не се съмняваше в това, животът отново щеше да стане нормален. Беше се обадил на по-голямата си сестра Ингрид предишния ден и тя звучеше ужасно тъжна.

Всички бяха стигнали до ръба на отчаянието след изчезването на Фрея.

Бледата вечерна светлина се промъкваше през прозорците и се отразяваше в басейна. Фреди обожаваше мириса на хлор и влагата във въздуха, шумът от плуващите в другите коридори момчета, ехото от гласовете им и дори свирката на спасителя, която се чуваше от време на време.

Гмурна се, разсичайки с тялото си като с нож тюркоазената вода. Плуваше кроул и влезе в ритъм — плясък, тишина, дишане. Движенията му бяха изчистени. Когато стигна до края на басейна, се превъртя и притисна краката си към стената. След това се гмурна под водата като ракета. Тялото му беше бързо и подвижно благодарение на тези ежедневни тренировки и честия секс с Герт, който правеха винаги, когато и където можеха: в пералнята, точно срещу въртящите се сушилни и столовете за сгъване на дрехи, в колата късно през нощта, а един път и в килера на кампуса между метлите, в почивката между лекциите й. Плясък, тишина, дишане; плясък, тишина, дишане…

Когато силите му свършиха се изкачи по стълбичката на басейна, за да излезе. Задъхан, махна очилата си и избърса челото си. Отметна назад мократа си коса и изтръска водата от ушите си. Наведе се напред с ръце върху бедрата. Белите дробове все още го наболяваха, но се чувстваше по-добре.

Усещаше погледите на останалите мъже и жени в басейна, докато вървеше към шкафчето си, облечен в морскосинята си тениска „Спидо“. Добре, нека гледат. Още повече че той изглеждаше добре и го знаеше.

Усещаше приятната болка в мускулите си, докато изкачваше трите етажа до апартамента. Отключи вратата и я остави отворена. Любимото му прасенце се втурна към него толкова бързо, колкото му позволяваха малките крачета.

— Ей, момчета! Татко се върна! — извика Фреди.

Нямаше никакъв отговор.

Той погали любимеца си.

— Здравей, Бъстър, Мистър Златна Четина! Къде са всички?

Извика отново:

— Здравейте!

Нищо.

Провери в спалнята с Бъстър по петите. Леглото беше оправено, но Герт не беше там, седяща и зарита в купчини книги, както обичайно я заварваше всяка вечер. Беше почти седем. Обикновено по това време тя беше тук, четеше и го молеше да поръча тайландска пица от Китайския ресторант. Може би се беше забавила в библиотеката. Провери стаята на елфите. Леглата им не бяха оправени, всичко беше в хаос и мръсотия и нямаше никого. Дали всички бяха на кино или нещо подобно? Без него? Тъжна мисъл. Новата комедия „Небесни ботуши“ беше излязла наскоро по екраните и всички елфи говореха за нея напоследък. Той им беше обещал да ги заведе да я гледат заедно. Фреди наистина беше пораснал, откакто те бяха около него. Колкото и да не искаше да признае пред Герт, те запълваха една голяма празнина в душата му. Имаше нещо страхотно в мисълта да бъде баща, така да се каже. Напоследък тази мисъл често се появяваше в съзнанието му и само изчакваше подходящия момент, за да я сподели с Герт. Фреди искаше да бъде баща и вярваше, че е готов за това. Те бяха женени. Не беше ли именно това целта на брака?

Влезе в кухнята, за да си направи сандвич. Смяташе да го изяде до прозореца, за да наблюдава и чака семейството му да се появи. Можеше отново да вечеря с тях, ако не бяха яли. Беше гладен. Докато вървеше към хладилника, забеляза нещо, което беше пропуснал. На масата, в стил петдесетте, видя бележка. Разпозна бледия химикал на Герт с инициалите й „ГЛ“ и сърцето му падна като слънце, което изведнъж започва рязко да залязва на хоризонта.

Кои, по дяволите, бяха тези приятели? Джудит? Тази претенциозна кучка с мустаци, брада и каквото и да е там. Той още веднъж прочете бележката. Точно когато си мислеше, че всичко върви добре, Герт го прекрати. Какво не беше наред с нея? Тя беше толкова мила и любвеобилна, откакто стана инцидентът, а той дори й помагаше с ученето и я препитваше по материала след някое бурно изживяване вкъщи.

Какво имаше предвид под „разсейване“? Сексът ли беше? Или той? За трети път прочете бележката и почти не можеше да повярва на това, което чете. Очакваше всеки момент Герт да скочи върху него и всичко това да се окаже една голяма шега. Но явно не беше.

Почти не виждаше нищо. Събори нещата от масата на земята, разярен на самия себе си и на нея. Беше повярвал, че са се върнали заедно на пътеката. Че той се беше върнал. Брак. Деца. Дом. Моногамия.

Тогава видя виолетовата картичка с усмихнато лице, залепена под тази на Герт:

Бяхме отишли в дома на енорийския свещеник с Мистър Пътнам. Трябваше да стоим в кръг около салона на пастора и да се молим за момичетата. Навън беше станало тъмно. Аби и Бети бяха доста спокойни, защото вече се бяха изтощили. Те винаги се успокояваха вечер, когато станеше време за вечеря и след това за сън. Бети седна на пода, а фустите й падаха около разкривените й крайници. Тя се лигавеше, докато се взираше надолу към тях, а главата й се клатеше като на кукла на конци. Междувременно Абигейл се влачеше около четиримата и хленчеше.

— Кой ви причини това зло? — попита преподобният Париш.

— Кажете ни! Кой ви стори това? — крещеше мистър Пътнам.

— Кажете ни? Коя беше вещицата?

Колкото повече ги притискаха, толкова по-раздразнителни ставаха момичетата.

Аби се изправи и хукна из стаята.

— Желая, желая, желая! — шепнеше тя и пляскаше с ръце, докато Бети се пльосваше на пода като риба.

Аби спря при камината и хвърли една голяма цепеница в стаята, след това се опита да се измъкне през комина, както го беше правила много пъти досега, но мисис Ингерсол, собственичката на таверната, я хвана и я дръпна назад. Най-накрая Аби се успокои, падна на земята и се сви на кълбо, криейки се под полите си.

— Кажи ни! Кажи ни! — настояваха мъжете с все по-гневни гласове, а лицата им бяха почервенели от ярост.

— Тя няма да ми позволи да кажа! — изкрещя Аби, като държеше ръцете си около врата, сякаш някой я душеше.

Бети допълни:

— Тя ме измъчва, но аз няма да се подпиша в книгата й!

— Кой е това? Кой ви кара да правите това? Кой ви кара да се подпишете в книгата на дявола, бедно дете? — попита преподобният Париш.

Аби седна и широко отвори очи, взирайки се. Бети направи същото.

— Не я ли виждате? — попита Аби, сочейки с пръст. — Защото тя стои там!

Всички се обърнаха към мен.

Фрея Бошан, март 1692 г.