Ветровете на Салем

Глава 1 Теменужена война

В Салем беше краят на април и ранните пролетни цветя разцъфтяваха — жълти, виолетови и бели минзухари в низините, лилиите в долините вече се бяха появили, а след това изчезнаха и на тяхно място израснаха разкошни зюмбюли и лалета с цвета на новоизлюпени пиленца. Теменужките растяха около езерата и реките по целия път до пристанището на града, а в долината цареше пълна тишина. Прасетата се бяха излегнали в своите кошари, а говедата и овцете спокойно се хранеха на раззеленилите се пасища.

В малките дървени къщи в селото слугините ставаха преди първи петли, за да изперат дрехите и да разпалят отново въглищата в почти изгасналите огнища. Докато жените обличаха корсети, фусти под роклите и слагаха белите си шапки, мъжете изпъваха бричовете и ботушите си и се приготвяха за работа.

В една точно определена къща, която се намираше в изключително важна ферма в покрайнините на селото, обхващащи част от Грейт Ривър и Индиън Бридж, прислужниците полагаха всички усилия да поддържат своите господари в нормално състояние или поне да ги накарат да не ругаят през цялото време. Фермата принадлежеше на някой си Мистър Томас Пътнам, най-големият брат и глава на клана Пътнам, красив, но строг и аскетичен мъж, който почти винаги гледаше със смръщен и навъсен поглед. Томас бе един от най-богатите и влиятелни мъже в Салем, въпреки че поради своето огорчение, не беше най-преуспелият човек. Тази титла принадлежеше на фамилията Потърс, които бяха богати земевладелци и на неговия полубрат Джоузеф Пътнам, който също участваше в бизнес сделките, които се реализираха на пристанището в град Салем.

Но в момента подобни класификации нямаха никакво значение. Мистър и мисис Пътнам и техните деца спяха спокойно в къщата, докато прислужниците и работниците във фермата започваха своята ежедневна работа. В тази прекрасна сутрин две млади прислужнички, Мърси Люис и Фрея Бошан, пълнеха големи кошове с мръсно спално бельо и домакински съдове, за да ги измият и изперат в близката река. Мърси беше на 16 години и беше сираче. Преди две години беше станала свидетел как индианците избиват цялото й семейство. Фрея, която беше една година по-малка, също беше станала прислужница, след като един ден Мърси я донесе почти умираща в ръцете си пред вратата на семейството.

Фрея знаеше своето име, но не помнеше нищо от миналото си и не разпознаваше хората около себе си. Може би беше оживяла след епидемия от едра шарка, но беше загубила паметта си по време на треската. Или, също като Мърси, беше станала свидетел на убийството на семейството си и ужасът от гледката я беше накарал да забрави всичко. Колкото и Фрея да се опитваше да се върне назад и да си спомни, не можеше. Тя не знаеше откъде беше дошла. Беше сигурна, че дълбоката болка и празнота, която усещаше в сърцето си, се дължеше на загубата на нейното семейство; знаеше, че те й липсват. Но колкото и да се напрягаше и опитваше, не можеше да си спомни нито майка си или баща си, нито някой брат или сестра. Сякаш миналото беше напълно изтрито от съзнанието й така, както вятърът отнасяше листата на дърветата.

Всичко, което Фрея знаеше, беше, че Мърси е нейна приятелка от самото начало и затова тя беше благодарна, че е намерила подслон в дома на семейство Пътнам. В тази огромна ферма с много малки деца, семейството я беше приело като допълнителна работна ръка.

След като събраха прането и съдовете, момичетата излязоха от къщата и по една прашна пътека се отправиха към реката, придържайки кошовете на хълбоците си. Червената коса на Фрея беше изумителна под сутрешните лъчи на слънцето и блестеше като ореол около главата й. От двете тя беше по-привлекателна с порозовели страни и млечна кожа. Походката й беше лека и пъргава, а устните — присвити в предизвикателна усмивка. Мърси също беше хубава с бледосините си очи и високо чело, но присвитите устни и напрегнато изражение на лицето й и придаваха по-предпазлив външен вид, който нямаше нищо общо с белезите по лицето и ръцете й. Тя се опита да скрие един своенравен рус кичур коса, който се изплъзваше изпод шапката. Спря на една цветна полянка и остави коша на земята.

— Давай, откъсни една — подтикваше тя Фрея, като коленичи на земята. — Откъсни една теменужка и нека да си направим теменужена война!

— Не, скъпа, не трябва да се бавим! Горката Ани се занимава с всичко сама — каза Фрея, като имаше предвид най-голямата дъщеря на Пътнам. — Не можем да я оставим сама да се грижи за малките, докато госпожата е неподвижна в леглото — каза тя.

Стопанката на къщата често се прибираше в стаята си, за да се възстановява от личните си драми и трагедии. Подобно на своя съпруг, Ан Пътнам беше лишена от наследство от своя богат баща, който със своята съпруга и синовете си упражняваше постоянен контрол над богатството си. Нейната битка срещу тях в съда се провали, а това я доведе до отчаяние и вътрешна разруха. Нещо по-лошо, след това трите й племеннички починаха една след друга от загадъчна болест, а нейната сестра, майката на момичетата и единствен близък приятел, също почина, най-вероятно от разбито сърце. Тяхната загуба остави мисис Ан Пътнам в много крехко физическо и душевно здраве.

Фрея напомни на Мърси, че нямат много време, за да спират и да берат цветя. Все още имаха много работа — стаите трябваше да се изметат и почистят, маслото трябваше да се разбие, ферментацията на бирата да се провери, да се съберат подпалките и да се приготви обяд.

— Да не говорим, че трябва да се приготви още сапун и още от онези златни свещи, които преподобният Париш беше поискал за олтара. Освен това трябва… — изреждаше тя, но Мърси се разсмя и постави пръст върху устните й, за да я накара да замълчи и я събори долу в тревата. Беше уморена да слуша непрестанно само за домакински задължения.

Фрея също се смееше, като закриваше устата си с ръка, защото се страхуваше някой да не ги чуе. Зелените й очи проблясваха срещу тези на Мърси.

— Какво, по дяволите, означава война на теменужките на зелената трева? — попита тя, докато слагаше коша си до този на приятелката си.

Мърси се усмихна.

— Избери своята теменужка, хитрушо! — каза тя.

Фрея се изчерви. Мърси знаеше всичко за Фрея и нейния опит с употребата на билки — това беше тяхната много добре пазена тайна. После тяхната господарка също узна, но не изгони Фрея. Когато Фрея пристигна, чу, че мисис Пътнам се оплаква от силно главоболие. Затова отиде в гората и набра мента, лавандула и розмарин и приготви силна отвара, която веднага подейства срещу болките. Госпожата беше много благодарна, но предупреди Фрея, че Томас не трябва да узнае за нейната дарба. Мистър Пътнам беше изключително благочестив мъж и можеше да реши, че талантът на Фрея се дължи на дявола, който се е вселил в тялото на момичето. Това обаче не спираше Ан да я пита постоянно за различни неща.

— Липсва ми сестра ми и всички деца, които умряха — разказваше тя.

— Момиче, можеш ли да направиш нещо за болката? — попита Ан. Фрея винаги се чувстваше задължена да помогне.

Ан често питаше Фрея дали може да види бъдещето — нейното и това на Томас. Щеше ли да има повече земя и повече пари?

Фрея беше чула от Мърси, че техните господари са били измамени, като са им били откраднати дялове от наследството на бащите им. Ан искаше да знае дали това положение щеше да се промени. Но Фрея не можеше да гледа в бъдещето точно както не можеше да гледа и в своето минало.

Мърси забеляза как Фрея избра една красива теменужка с тъмновиолетови цветове, като я отскубна от корена на стеблото. Мърси направи същото с обгорените си пръсти.

— Дръж своята теменужка и си пожелай нещо — каза Мърси и продължи с игрива усмивка: — Може би трябва да си пожелаем други две момичета да дойдат на наше място и да вършат нашата работа.

Фрея се засмя като затвори очи, мислейки за своето желание. Всъщност не беше нужно голямо усилие да го направи. Беше безумие да си представи тях двете по друг начин. Работата беше важна за обществото и за тяхното домакинство. Освен това имаше и нещо друго. Имаше нещо, което не можеше да се пожелае лесно и тя знаеше това. Затова не беше напълно сигурна, че трябва да си пожелава точно тяхното заминаване оттук.

На следващия ден Фрея откри, че може да накара предметите да се движат, без дори да ги докосва. Тя беше разбила маслото само мислейки, че трябва да свърши това, без изобщо да го докосва. Когато видя дръжката на вратата да се отваря сама, тя почти щеше да изкрещи. По-късно този следобед същото нещо се случи и с метлата, която сама почистваше стаята, сякаш я владееше дух. Фрея се опита да я спре, но не успя. Беше стресната и уплашена от гледката.

Какво ставаше с нея?

Възможно ли беше да я е обсебил демон, както преподобният Париш казваше в своята проповед? Тя беше добро и скромно момиче, както всички други момичета в домакинството на Пътнам. Защо тогава тя беше така внезапно споходена от такава дарба? Можеше ли изобщо някой да си пожелае подобна дарба?

— Глупаво дете, пожела ли си вече нещо? — попита Мърси, взирайки се с любопитство във Фрея, която току-що беше отворила очи.

Тя не си беше пожелала абсолютно нищо, но сега го направи: пожела си тя и Мърси да останат така завинаги, най-добри приятелки и нищо да не застава между тях.

— Готова съм — отвърна тя.

Мърси я посъветва да увие стеблото на теменужката — там, където тя се огъваше под венчелистчетата около стеблото на нейната теменужка. Така момичетата съединиха цветята си.

— Сега дърпай — каза Мърси, — и главата, на чието цвете се измъкне първа, нейно ще е желанието. Момичетата издърпаха стеблата на техните свързани теменужки. Главата на теменужката на Фрея изскочи и отлетя.

Мърси вдигна победоносно своята теменужка и изкрещя:

— Аз спечелих желание!

Фрея се радваше за своята приятелка, но в същото време беше нетърпелива.

— Нека да тръгваме! Хайде! — каза тя.

Мърси се преобърна на една страна, взирайки се замечтано във Фрея, като затъкна своята теменужка в бюстието си.

— Добре, но първо трябва да ти кажа една тайна — не се стърпя Мърси.

— Тайна! — попита Фрея — Обожавам нашите тайни!

Мърси се усмихна.

— Има един млад мъж, който е нов в града. Видях го да тренира с войниците на полето близо до кръчмата на Ингерсол в четвъртък — каза тя.

Фрея примигна към приятелката си.

— И какво? — попита тя.

— Красив, дързък младеж със зелени очи — добави Мърси. — Нетърпелива съм да го видиш. Доколкото зная, той вече е обещал на една прислужница, но ти трябва да видиш сама колко е красив.

Фрея потръпна при описанието на този мъж.

— Мислиш ли, че той ще посети семейство Пътнам? — попита тя.

— Може би, но е по-вероятно да успеем да го видим в църквата.

С тези приятни мисли двете станаха от тревата и тръгнаха по пътеката към реката.

По-късно тази вечер, след молитва и вечеря, след като замесиха хляба за следващата сутрин и го оставиха да втасва до вратата на огнището за през нощта и сложиха децата да спят, момичетата свалиха въжените си легла, висящи на няколко стъпки от земята, изтръскаха одеялата си и си легнаха на отблясъците на трептящата светлина от огъня.

Мърси протегна ръката си и Фрея преплете пръсти с нейните. Какво ако господарят се появеше внезапно и ги видеше със сключени ръце? Той не би одобрил такава показност на лична привързаност. Възможно беше да я интерпретира погрешно. Но те преплетоха пръсти по начина, по който бяха преплели стеблата на цветята си по-рано през деня. Когато сънят ги пребори, ръцете им се разделиха.

Глава 2 За сливите и пая

Рано на следващата сутрин Томас Пътнам закара момичетата до съдебната зала в град Салем. Пътят беше труден и минаваше през хълмчета, реки, заливи и скалист терен. Официалните събирания и процесии с участието на селяните трябваше да се провеждат в града, защото селището Салем все още не беше напълно независимо, за огромно раздразнение на Мистър Пътнам.

Фрея и Мърси бяха призовани като свидетели по един случай, свързан със спор между две кръстници. От една година тази история беше тема на разговори в цялото село. Момичетата трябваше да представят доказателства срещу обвиняемата Гуди Браун, която живееше близо до фермата на Пътнам. Някога Мърси беше работила за Гуди Браун, а Фрея често беше ходила до дома на семейство Браун, за да купи или размени изпечени продукти за къщата на Пътнам. Именно Мърси беше предложила услугите им на Мистър Пътнам, тъй като предполагаше, че разговорите между двете жени бяха досадни и скучни за него и изпитваше огромно желание да сложи край на всичко това. Той беше разбрал, че Мърси и Фрея ще бъдат повикани, за да дадат показания. Мърси беше развълнувана. Разумът й подсказваше, че това пътуване ще отнеме време, което означаваше, че няма да се занимават с домакинска работа и ще имат възможност да разгледат града, който Фрея досега не беше виждала. А Фрея се чувстваше доста виновна относно машинациите, които правеше Мърси, въпреки че знаеше, че тя го прави за добро.

Двете седяха свенливо до своя господар в горната част на каретата, докато тя се клатушкаше по каменистите пътища. Томас беше висок, широкоплещест и красив мъж. Гласът му беше басов, дълбок и властен. Той управляваше селището Салем по начина, по който управляваше и своето домакинство, но не обичаше да ходи в град Салем, защото това беше извън юрисдикцията му. Новите семейства, които се бяха заселили близо до пристанището, ставаха все по-богати от по-старите фермери, какъвто беше и той самият. Но те все повече не спазваха традиционните пуритански нрави, а това предизвикваше неговото неодобрение.

Самата мисъл за град Салем го изпълваше с огорчение. Това беше мястото, където баща му беше живял с втората си съпруга, Мери Верен, богата вдовица на морски капитан, която се омъжи още докато тялото на мъртвата й майка не беше изстинало. Мери скоро роди дете, неговия полубрат Джоузеф, който изненадващо придоби голяма част от собствеността, която по право се падаше на Томас.

Успокояваше се с мисълта, че поне беше успял да осигури ръкополагането на преподобния Самюел Париш. Това означаваше, че селището вече можеше да има собствена църква с наместник, който имаше право да проповядва и наставлява местните хора официално, а не те просто да се събират на определено място като богомолци. При наличието на собствена църква, обитателите на селото не трябваше да пътуват два пъти седмично по три часа пеша до пристанището в града за поклонение, защото нямаха собствена църква.

Той караше безмълвно, със сурово изражение, а момичетата седяха до него с току-що изпраните си блузи и шапки, които светеха на слънцето. Не смееха да кажат и дума, докато Томас не ги заговори. Имаше лек бриз, но слънцето огряваше лицата им, докато колата подскачаше по каменистия път. Прекосиха реката по един скърцащ дървен мост и най-накрая стигнаха до своята цел.

Съдебната зала беше препълнена. Имаше много ищци и обвиняеми, но имаше и много хора, които бяха дошли само заради забавлението и бяха изтикани на задните редове. Преди една година Гудуайф Дефидънс Браун беше купила около 4 килограма сливи от Гудуайф Фейт Пъркинс. Гуди Браун правеше пайове с тези сливи и ги продаваше на пазара. На следващата седмица Гуди Браун беше обвинена от своите клиенти, че пайовете не стават за ядене или казано буквално — „на вкус са като развалена риба“. Браун казваше, че всички клиенти, които са се оплакали, са искали парите си обратно. И тя им ги върнала незабавно. Твърдеше, че лошите сливи са й нанесли „огромна психическа травма и финансови загуби“.

Когато Гуди Браун се оплакала на Гуди Пъркинс за това, Гуди Пъркинс отказала да я компенсира само заради слуховете. „Аз ти дадох само отбрани, големи и сочни сливи. Не са виновни моите сливи, а както всички в Салем знаят, ти си една голяма лъжкиня, Гуди Браун!“ Тя не вярваше на нито една дума от историята на Гуди Браун. Невероятно беше Гуди Браун да е финансово затруднена и да иска да изкара някой допълнителен пенс. Това беше в нейния стил. Последва малък сблъсък и скубане на коси.

След това Гуди Пъркинс обвини Гуди Браун, че след като е напуснала къщата й, „започна да мърмори и мърмори със силен глас“ и Гуди Пъркинс ясно е чула Гуди Браун да казва: „Ще ти дам аз на теб, дебела свиня!“. Гуди Пъркинс твърдеше, че Гуди Браун я е прокълнала, защото всъщност е вещица. Почти веднага след това, бебето на Гуди Пъркинс спряло да се храни, разболяло си и тя почти щяла да го загуби. После една от нейните свине започнала да има странни припадъци, подскачайки нагоре-надолу и блъскайки главата си в оградата. След това оглушала и онемяла и умряла „по странен начин“. Тази пролет дърветата в нейната градина със сливи не разцъфнаха и тя се опасяваше, че няма да има никаква реколта от тях.

Съдията, който беше търговец на подправки, въздъхна дълбоко, с което показваше, че има много по-важни неща, за които трябва да мисли. Прочисти гърлото си и накара да замълчат ищцата и обвиняемата, които отново бяха започнали да крещят една срещу друга.

— Ред в залата! Крясъците на вашите кръстници ми причиняват главоболие!

Хората в залата утихнаха.

— Ред! — извика той още веднъж, след това повика първия свидетел на ищцата — Мърси Люис.

Съдията хвърли поглед към Мърси и с отегчен глас каза:

— Какво казва свидетелят?

— Не зная какво казвам. Ваша Чест. Имате ли въпрос? — попита Мърси.

Хората в залата се разсмяха. Мърси хвърли поглед към Фрея, която й се усмихна окуражително.

— Добре — каза търговецът на подправки, показвайки златния си зъб. — Свидетелят потвърждава ли, че обвиняемата Гудуайф Браун е направила нещо необичайно? Например, извършила ли е някакво престъпление? Навредила ли Ви е някога с нещо, докато сте работили за нея? Тя лукава жена ли е?

Той се намръщи така, сякаш се опитваше да не се разсмее. После погледна въпросително към Мърси.

— Престъпление? — попита тя.

— Латинска дума, която означава „злина, вреда или вещерство“.

— Гуди Браун — да, тя наистина притежава свръхестествена сила — каза Мърси. — Може да носи по няколко чувала с брашно наведнъж.

Жените в залата отново се разсмяха.

Съдията се усмихна подигравателно.

— Нещо друго? — попита той.

— Един път, с една друга слугиня от домакинството на Пътнам — там, където работя в момента — Фрея, посетихме Гуди Браун и тя ни излъга. Опита се да ни измами, докато правехме бартер за брашно. Беше добавила камъни, за да придадат тежест на чувалите с брашно. Наистина го беше направила. Тя е много алчна. Видях това, докато работех за нея.

— Следващият свидетел! — извика съдията, като прекъсна Мърси и погледна към документите пред себе си.

Мърси беше изведена и Фрея пристъпи напред. За разлика от Мърси, Фрея не искаше да обвинява никого. В селото имаше достатъчно много заядливи хора и тя със сигурност не искаше да си навлича неприятности или да става причина за кървави свади и разправии между тях. Да, според нея Гуди Браун наистина лъжеше за сливите. Но Фрея знаеше също така, че Гуди Браун не беше вещица — много силно и опасно обвинение, което се наказваше с примка. Ако някой тук беше вещица, то това беше самата Фрея — и тя си спомни какво се беше случило с разбитото масло и с метлата. Тази мисъл накара бузите й да почервенеят, когато я призоваха да се закълне.

— Какво доказателство може да представи този свидетел? — попита съдията.

Фрея сви рамене, а бузите й бяха с цвета на червенокосите й къдрици, които падаха извън шапката й. Слънчевите лъчи нахлуваха от прозорците и Фрея почувства, че й става горещо. В претъпканата зала ставаше все по-задушно и от натрапчивия мирис на одеколон Фрея чувстваше, че не може да диша.

— Има ли нещо, което да доказва, че Гуди Браун наема вещици на работа? Например, виждали ли сте как тя заговорничи с дявола? — попита съдията.

— Не съм видяла подобно нещо — отвърна му тя.

Томас наведе глава, смутен от поведението на слугините си. Да ги доведе тук беше пълна загуба на време за всички. Явно момичетата не бяха от особена полза за разрешаването на случая.

Съдията, прагматичен и далновиден мъж, не беше напълно безразличен към изслушването на свидетелите и определено изпитваше задоволство от развенчаването на фантасмагоричните идеи на местното население.

— Бих искал да призова мой собствен свидетел — заяви той, докато Фрея беше придружавана до мястото си.

— Мистър Натаниел Брукс, моля станете и пристъпете напред.

Вдигна се страхотна врява в залата, когато един висок младеж излезе напред. Той се приближи с големи и уверени крачки, с шапка в ръка и застана спокойно и самоуверено пред съдията. Абаносово черната му коса падаше върху раменете, а изумрудените му очи отразяваха слънчевата светлина.

— Моля, кажете на съда къде живеете — каза търговецът на подправки.

— В момента живея в селището Салем с моя чичо, който е вдовец и се нуждае от помощ във фермата — каза младежът. — Не съм тук от много време. — И той се усмихна, като печелеше време, и огледа хората в залата. За един кратък миг срещна очите на Фрея. Тя беше разтърсена от втренчения му поглед. Но също толкова бързо, той извърна поглед към съдията.

— Сега, мистър Брукс, къде бяхте в сряда следобед на 26-ти юни 1690 г.? Спомняте ли си?

— Защо? Да, помня. Бях на пазар и си купих сливов пай.

Наблюдателите зяпнаха от учудване.

— Аз много обичам сливов пай и исках да купя един за вечеря — продължи младежът.

Хората в залата се засмяха.

— А свидетелят вижда ли сега в залата жената, от която е купил този пай? Тя тук ли е?

— Да, тук е — каза младежът и посочи Гуди Браун. — Това е тя. Нейният пай купих.

Зрителите се наклониха напред, като си шепнеха и тръпнеха в очакване какво ще се случи след това. Съдията също мълчеше и така създаваше допълнително напрежение. Накрая проговори:

— И Вие, Мистър Брукс, изядохте ли пая?

— Да — каза младият мъж с усмивка. — Да, сър, още същата вечер го изядох за десерт.

Всички се наведоха още по-напред.

— И как, Вие, Натаниел Брукс, бихте описали пая?

Натаниел погледна към хората в редиците, като печелеше време. Погледът му срещна този на Фрея и очите им се затвориха едновременно. Той се усмихна. Тя също се усмихна и бузите и порозовяха.

Съдията прочисти гърлото си.

— Натаниел Брукс? Бихте ли отговорили ясно на въпроса? Как ви се стори сливовият пай?

Задържайки втренчения поглед на Фрея, сякаш забележката беше отправена към нея, Мистър Брукс отговори:

— Великолепен, Ваша Чест! Всъщност, Гуди Браун спомена, че пайовете са приготвени с най-добрите сливи в селището Салем.

Отново всички в залата ахнаха и след това започнаха пак да говорят помежду си.

— Ред! — извика съдията.

Залата утихна. Гудуайф Фейт Пъркинс се усмихваше и се чувстваше възмездена. Гуди Браун беше наистина лъжкиня, но това не я правеше точно вещица. В крайна сметка, самата тя също беше преувеличила с историите за бебето и за свинята.

Съдията обяви своята присъда като обвини и двете жени. Единственото престъпление тук, обобщи той, беше липсата на разбирателство между съседите, алчност и загуба на време. Заседанието беше закрито.

Докато Фрея следваше тълпата, която излизаше навън на свежия въздух от пристанището, сърцето й почти щеше да изскочи при мисълта за младия Мистър Брукс, който я беше погледнал толкова предизвикателно. И тя беше направо поразена — сякаш всяка фибра в тялото й започна да вибрира от погледа му. Забеляза, че Мистър Пътнам разговаряше с Мистър Брукс и с още един млад мъж до каретата. Нещо проблесна в спомените й за миг и тя видя Мистър Брукс в ленената си риза, отворена на врата, където кожата му беше загоряла от слънцето, а ръцете му бяха обвити около кръста й, придърпвайки я към себе си. После всичко изчезна.

— Ето къде си! — каза Мърси.

— Да — отговори Фрея отнесено.

Стояха в сянката на една сграда и Мърси проследи погледа на Фрея към Томас и двамата младежи.

— Боже мой! Ето го! — каза Мърси.

— Кой? — попита Фрея.

— Моят прекрасен младеж! Този, за когото ти разказах — с тъмната коса и зелените очи.

Фрея погледна с паника към своята приятелка.

— Свидетелят? — попита тя. — Натаниел Брукс?

Мърси се засмя.

— Не, не, другият — неговият приятел, Джеймс Брустър. Не е ли прекрасен?

Фрея се усмихна с облекчение.

Джеймс Брустър вдигна очи, погледна към нея и й намигна.

Какво нахалство!

Дори и отдалеч Фрея можеше да види, че зелените очи на Джеймс Брустър светеха с жълти отблясъци, както при любопитните котки. Косата му беше тъмна, точно както я описа Мърси, но със светли пясъчнокафяви оттенъци, докато Натаниел имаше гарвановочерна коса.

— Видя ли това? — изумено попита Фрея.

— Да видя какво?

— Нищо. — Фрея разтърси невярващо глава и потисна усмивката си. Животът със сигурност беше станал много по-интересен, след като зърнаха двамата млади мъже.

Мърси предложи ръката си на Фрея.

— Да тръгваме ли?

Фрея кимна и двете момичета прекосиха улицата.

Глава 3 Тайни

— Не се отчайвайте, мои братя и сестри, защото в църквата има истински светци — това проповядваше Преподобния Париш от своя амвон. Тук той леко кимна към мистър Томас.

Днес беше ден за лекция, винаги по обедно време в четвъртък, и Преподобния даваше една от своите нескончаеми, безмилостни и наказателни проповеди. Псалмите вече бяха изпети в обичайния, монотонен и безжизнен стил, а гласовете на енориашите отекваха след гласа на дякона. Точно сега Париш говореше за дявола, който се опитваше да проникне в църквата и как всеки трябваше да се посвети на делото Божие. Париш винаги намираше начин да накаже своите енориаши.

— Църквата се състои от добро и зло и прилича на една градина, в която има както цветя, така и плевели…

Дългата черна коса на Париш се спускаше свободно над раменете му, докато говореше за дявола. Имаше големи кафяви бадемови очи и дълъг, орлов нос. Беше симпатичен мъж, но разочарованията му го караха да изглежда грозен. Беше изпълнен със злоба, особено към новите търговци, които бяха успели в развитието на своя бизнес, а самият той се беше провалил в Барбадос, преди да дойде в Ню Инглънд. Томас Пътнам беше открил съюзник в лицето на Преподобния — и двамата не харесваха новите бизнесмени в град Салем. Гласът му се извиси и почти трепереше, когато помощникът му започна да се разхожда напред-назад покрай редовете и с пръчка ръчкаше хората, които дремеха, а с едно перо гъделичкаше под брадичката жените, които нервничеха.

— Тук може да открием и добри хора, да — и Преподобния отново погледна към Томас, капитан Балкон, а след това към мистър Ингерсол — собственикът на таверната, които седяха на първата редица, — дори много добри. Но има и лоши хора, които можем да открием тук, да, от най-лошите. — Той погледна към тавана, сякаш търсеше точно определен виновник за наличието на тези лоши хора, надявайки се, че те сами ще се сетят кои са.

Фрея и Мърси стояха на един от балконите до стената с децата на Пътнам, подредени до тях. Първа беше малката Ан, после останалите — от по-високите към по-ниските. Ан тайно протегна ръката си към Фрея. Тя я стисна здраво, за да даде увереност на младото момиче.

Натаниел Брукс и неговият приятел Джеймс Брустър стояха точно срещу тях на друг балкон, с шапки в ръце и сведени глави. Фрея също беше свела глава. От време на време тя вдигаше поглед и срещаше очите на Нейт. Той наистина ли гледаше към нея? Тя почувства как Мърси я сръчква с лакът, за да й покаже, че това е мъжът, за когото й беше говорила. Фрея усети онова странно гъделичкане по тялото си. Черните къдрици на косата му падаха над лявото му око. Той беше пленително красив. След като Томас закара четиримата млади хора обратно в селото, Нейт помогна на Фрея да слезе от колата, като джентълменски й подаде ръка. Неговото хващане беше силно и уверено и едновременно с това нежно. Вълна от чувства и енергия премина между двамата, когато ръцете и очите им се срещнаха. Фрея потръпна при спомена за Преподобния, но на устните й играеше закачлива усмивка.

Тя забеляза, че благочестивият Преподобен проповядваше срещу сребролюбието точно когато вчера тя и Мърси му занесоха златните свещи, които беше поискал за амвона. Отново погледна към Нейт, който извърна очи. Дали и той си мислеше нещо подобно? Погледна към Париш от страх, че могат да бъдат хванати за предаването на тези взаимни послания. Успокоила се, че Преподобния не беше разбрал за разменените погледи, тя отново обърна глава и видя, че този път я наблюдаваше не Нейт, а Джеймс.

По-късно следобед Фрея сложи наметката си, свали качулката си, взе кошницата си и тръгна да се разхожда без посока из гората. Един път в седмицата служителите на Пътнам имаха право на час уединение за молитва. Тя си проправяше път през боровете, дъбовете и буките, като се движеше надолу по малка пътека. От време на време спираше и коленичеше, за да откъсне една или друга билка, или някое цвете. Малко хора се осмеляваха да навлизат толкова далеч в гората, защото знаеха историите за отвличанията, които ставаха в района. Фрея не се страхуваше от местните индианци, колкото и страховити истории да беше чувала за тях. Някои хора ги наричаха диваци, езичници или дяволи. Но тя беше чувала също така, че част от пленниците им сами не искали да се завърнат към стария си начин на живот, след като били освободени. Предпочитали природния и естествен начин на живот — свободни от всички строги правила, които трябваше да следват в Пуританското общество. Фрея също мислеше, че свободата би й харесала. Слуховете и страховете на местните й дадоха повече лично пространство и тя остави съзнанието си да блуждае на воля. В тези гори тя беше свободна. Можеше да диша.

Чу как се пропукаха клонки и светкавично се завъртя. Една сърна бързо изскочи иззад дърветата. Тя се усмихна и продължи по пътеката, нашарена от лъчите на слънцето, докато не се натъкна на поляна. На границата с ливадата откри купчина камъни и седна да си отдъхне. Забеляза шипков храст наблизо, изправи се и тръгна към него. Шипките все още бяха на малки пъпки. Щяха да разцъфтят през юни с нежни бяло-розови венчелистчета като бузките на малките момиченца. И когато през лятото тези цветове опадат, щяха да се превърнат в шипки, които щяха да се използват за приготвянето на прекрасен мармалад или сироп за кашлица. Фрея се протегна, прошепвайки една дума, която самата тя не разбираше напълно и малката пъпка се откъсна от стеблото, като че ли беше издърпана от невидима ръка и падна в протегнатата й ръка. Тя се изненада, а после се стресна. Зад нея имаше някой. Продължаваше да стои неподвижно. Беше ли видял този някой какво направи току-що? Беше ли и той стреснат?

— Роса канина — произнесе нисък, мек глас. — Така се наричат.

Тя бързо се обърна, убождайки пръста си на един трън и изпусна пъпката на земята. Джеймс Брустър стоеше на поляната и се усмихваше.

— Вие се убодохте! — каза той. Взе ръката й и се опита да спре кръвта, която се стичаше по китката й.

— О! — Тя издърпа ръката си назад и засмука раната, опитвайки се да спре капките кръв.

— Какво правите тук? — погледна го тя.

Джеймс заговори бързо.

— Съжалявам, Мис Бошан, нямах намерение да ви стресна. Простете ми! Видях ви да се разхождате из гората, докато ние с Мистър Брукс помагахме на Мистър Томас за новата плевня. Трябваше да отида до реката, за да събера камъни. Когато стигнах там, видях мис Люис с най-голямата дъщеря на Пътнам. Малката падна в реката и се нарани. Тя ви вика. „Само Фрея може да го оправи“ — каза тя. Така че тичах, докато не ви намерих. Те се страхуваха, че ще имат проблем с мистър Пътнам, защото по това време момичето трябваше да си е вкъщи и да се грижи за децата.

— О, боже! — каза Фрея.

Тя взе кошницата си и те бързо тръгнаха през поляната.

Докато вървяха заедно, Джеймс я разпитваше за нея и Фрея му разказа как един ден се беше появила пред къщата на Пътнам.

— Вие нямате семейство? — попита той.

— Не си спомням семейство си. Мисис Пътнам смята, че съм била болна от едра шарка и затова съм загубила паметта си.

— Това наистина е много тъжно. Да загубиш паметта си, означава да загубиш своята идентичност.

— Аз съм момиче с късмет — каза Фрея. Казваше го толкова често, че вече почти си вярваше.

— Семейство Пътнам ме приютиха в своя дом и тук съм си вкъщи. Какво мислите за Салем, Мистър Брустър?

— Моля, наричайте ме Джеймс.

— Джеймс — каза Фрея с усмивка.

— Това е… интересно — каза той. — Преди да дойдем в Салем, заедно с Брукс живеехме в Европа. Ние сме природоизпитатели и често отиваме в гората, където изучаваме растенията и животните, различните аспекти на природата, с една дума — занимаваме се с наука.

— О, боже! — отвърна Фрея — Не мисля, че Преподобния би искал да чуе това.

— Ето защо, аз мога да споделя с вас тази наша малка тайна, нали? — усмихна се Джеймс.

— Разбира се — кимна Фрея. Това, че беше споделил нещо толкова опасно с нея, я накара да се почувства облекчена. Макар че имаше Мърси, тя осъзна колко самотна е била до този момент. Колкото и близки да бяха, тя не мислеше, че Мърси ще разбере истинския смисъл на нейната дарба. Джеймс й се усмихна и тя също му се усмихна, като през цялото време си мислеше колко красив е той. Ако го беше видяла в съда, преди да види Нейт, чувствата й щяха да са насочени именно към него. Но сега сърцето й беше изпълнено изцяло с усещането за Мистър Брукс. Тя беше благодарна за неговата любезност и мъдрите думи, които й напомняха за света извън Салем. Слънчевите лъчи вече си пробиха път през облаците и стана по-топло. Тя отмести назад качулката си и намести шапката си, като все още се усмихваше на Джеймс.

— А, ето я! — каза той.

Ани седеше в тревата край реката, опряла гръб на един камък. Мърси беше приклекнала до нея, като придържаше глезена на момичето. Беше сложила болния й крак върху бедрото си. Ани не носеше нищо друго от дрехите си, освен полата и долната си риза. Къдравата й кафява коса се спускаше свободно и се разпиляваше около гърдите й.

Мърси беше измила калта от вълнения корсет и долната шапка на момичето и ги беше оставила на един храст, за да изсъхнат на слънцето. Беше свалила обувките й и ги беше провесила на едно дърво, за да се сушат.

— Фрея, моята Фрея! — изплака Ани, когато ги видя да идват с Джеймс.

Джеймс се обърна с гръб, за да не притеснява младата дама.

— Не се притеснявай, Джеймс — каза Мърси. — Ани е малко момиче.

Мърси искаше да може да вижда обекта на своите чувства, а не да гледа само гърба му, въпреки че той също беше много привлекателен.

— Сигурна ли сте? — попита той.

— Бихте ли се обърнали! — почти му заповяда тя.

Младежът нямаше никакъв избор.

Фрея беше коленичила до Мърси и Ани.

— Изглеждаш изплашена — каза тя на момичето.

Тя започна да хлипа.

— Толкова много съжалявам, Фрея. Обещавам да не падам повече. Обещавам!

— Ти винаги падаш, нали? Би трябвало да ти дадем бастун — смъмри я Мърси.

— Не! — изскимтя Ани.

Фрея гледаше момичето. Ани беше трудно дете. Тя често се измъкваше от задълженията си, свързани с грижите за майка й или братята и сестрите й, за да може да прекарва повече време с Фрея и Мърси. Може би се възмущаваше, че е най-голямото дете в семейството и на плещите й лежат толкова много отговорности. Но така стояха нещата и Ани трябваше да знае своите задължения, мислеше си Фрея. Никой не се радваше на съдбата й, но те всички се опитваха да й помагат.

Ани имаше навик да се наранява по различни начини или имаше проблеми с баща си, а Фрея и Мърси трябваше да я пазят и защитават, дори и понякога да казваха по някоя безобидна лъжа. Ан им благодареше, като им обясняваше колко се страхува от баща си, но в същото време колко много го обича, уважава и почита. Фрея я харесваше, но едновременно с това я и съжаляваше. Понякога хващаше Ани да я гледа по странен начин, който определено мъничко я изнервяше. Може би Ани беше още малка и животът й със сигурност не беше лесен с майка — винаги болна, и с баща, който се държеше строго и сурово почти през цялото време. Те имаха много, всичко, от което се нуждаеха, но някак си никога не им беше достатъчно. В тази къща нямаше никаква топлина.

— Нека да видим какво имаме тук. — Фрея повдигна полата на Ани и разгледа зачервения и подут глезен. — О, това е нищо.

Помоли Джеймс да й подаде кошницата, в която бяха билките, събрани по време на разходката. След това го помоли да набере малко ранилист, който растеше в тревата покрай реката. Когато той се върна, тя стри листата, донесени от него, и ги смеси с арника. Така приготвената смес сложи около глезена на Ани, шепнейки някакво заклинание.

— Ръцете ти са толкова успокояващи!

Джеймс и Мърси наблюдаваха и когато Фрея отдръпна ръцете си, отокът беше спаднал, а Ани отново можеше да ходи.

— Хитро момиче! — каза Джеймс, като гледаше с възхищение към Фрея. Тя сложи пръст на устата си и каза:

— Нито дума на никого за това, което се случи тук!

Той обеща да не казва нищо. Избра си камъни и се върна във фермата, като остави младите жени да направят всичко възможно Ани да изглежда представително в мокрите си дрехи.

Глава 4 В разцвет

— Всичко е толкова божествено! — отбеляза Мърси, докато крачеше из конюшнята, придържайки полите си. Напои коня през дървения улей с вода от кофата и през цялата сутрин не спираше да се усмихва, докато вършеше своята работа.

Фрея се разсмя над думите й, понеже бяха казани точно когато стояха сред оборския тор. Затова и с усмивка я попита:

— Божествено? Как така?

Те бяха в конюшните на Пътнам и се грижеха за жребеца на мистър Пътнам. Господарят искаше да го язди същия ден следобед. Конярят и ратаите чистеха конюшните, махаха калта и отстраняваха камъчетата от копитата на конете, миеха ги, хранеха ги, разхождаха ги и ги яздеха. Но Томас искаше да бъде сигурен, че неговият любим жребец е идеално поддържан и косъмът му е лъснат толкова добре, колкото и собственото му палто.

Фрея разреса гривата на коня, сложи длан на топлите мускули около врата му, като гледаше питащо към Мърси. След това прокара другата си ръка около бялото диамантено очертание под ноздрите му и пое устните му в дланта си. Другите коне в обора се раздвижиха, махайки с опашки и тропайки с копита, видимо развълнувани.

Мърси сложи ръце на сърцето си и прошепна страстно:

— Аз съм лудо влюбена, Фрея!

Тя подозираше, че Мърси ще каже точно това.

— Джеймс? — попита тя.

— Да, Джеймс, Джеймс, Джеймс! — Мърси се завъртя с кофата за вода, а името на Джеймс отекваше в цялата конюшня.

Фрея искрено се радваше за приятелката си, защото знаеше колко силни са такива чувства и как всеки би искал да ги изкрещи на целия свят с пълен глас.

— Това е чудесно! — каза тя.

— Зная, че е лудост дори да си мисля за това, защото аз съм просто една слугиня. Но вярвам, че и той ме обича — продължи Мърси — Забелязала ли си как ме гледа, Фрея?

Разбира се, Фрея не беше обърнала внимание на това, как точно гледа Джеймс към Мърси, но знаеше как той няколко пъти хвърляше погледи към самата нея, усмихвайки й се с предизвикателен блясък в очите. Което беше доста смущаващо на фона на чувствата към Мърси. Изглежда Джеймс флиртуваше доста безсрамно. Фрея нямаше намерение да наранява чувствата на приятелката си, затова не й спомена това. Но понеже не беше и лъжкиня, не знаеше какво друго да каже и просто обеща:

— От сега нататък ще обръщам повече внимание!

Вдигнаха полите си, за да не ги изцапат, затвориха вратата на стоилото на жребеца, взеха кърпите и се приготвиха да обработят конската амуниция с мас от норк. Мърси се зае със седлото, оставено на дървената греда, а Фрея отстрани една дървена треска, забита в юздите, премести се до купчината сено и седна.

Докато прокарваше кърпата по тях и ги лъскаше, тя прошепна:

— Аз също искам да ти призная нещо!

И се изчерви от щастие. Изглеждаше прекрасна на фона на нахлуващите през отворената врата слънчеви лъчи. Те огряваха лилавата престилка и белите й фусти, които се показваха над кожените ботуши.

— Признание? — попита Мърси. — Това звучи сериозно!

Фрея се усмихна, като нервно хапеше горната си устна.

— Аз също съм влюбена! — каза тя.

Мърси се обърна, събра полите си, седна до приятелката си и стисна ръката й.

— Трябва да ми кажеш всичко! Кой е щастливецът? Нямах никаква представа!

Любовта придаваше на големите сини очи на Мърси особен блясък. Устните й се отпуснаха и тя се изчерви. Беше почти красива.

— О, Мистър Брукс, разбира се! Ти не знаеше ли? — скептично попита Фрея.

Мърси се засмя, сякаш това беше най-веселото и приятно нещо, което чуваше.

— Не знаех, кълна се! И трябва да ти кажа, че ти го прикриваше много добре!

Мърси прибра една къдрица, изскочила изпод шапката на приятелката й и я погали по бузата.

Внезапно Фрея се смути и наведе глава.

— Какво има? — попита Мърси.

— Нещо, което ти каза по-рано — тя се опитваше да намери думите. — Аз го харесвам, но може ли да бъда влюбена в някого, който е над моето положение на прислужница. Той идва от заможно семейство и е пътувал из цяла Европа.

Мърси я потупа по коляното.

— Спри да говориш така, момиче! Ти си една от най-добрите и обичани прислужнички в Салем — както в селището, така и в града! Много хора говорят за красотата ти. Не искам да чувам повече такива неща от теб! Така или иначе, в днешно време много заможни мъже се женят за момичета като нас в Новия Свят. Не разрушавай тези възможности за нас! Аз съм толкова щастлива, че и двете сме влюбени! Кажи ми! Разкажи ми всичко!

Фрея искаше да разкаже всичко на приятелката си, защото я чувстваше почти като сестра и в момента изпитваше силна любов към нея. Но се отдръпна и напиращите чувства се разбиха болезнено вътре в нея. Това не беше предпазливост или недоверие. Чуваше някакъв вътрешен глас, който й подсказваше да запази истинските си чувства в тайна. Изпитваше малко вина за това, но продължаваше да чува гласа и да следва всичко, което той й говореше. Така че каза на Мърси почти всичко — за случайните погледи, които Нейт и тя си бяха разменили в църквата. Мърси я слушаше с огромно любопитство, като кимаше при всяка малка подробност. Но имаше едно нещо, което Фрея скри от приятелката си.

Тази сутрин, когато се събуди във въженото си легло, сгушена между одеялата, тя откри една малка картичка, на която с въртелив почерк беше написано „НБ“, а под буквите встрани беше изписана цифрата 8. Нямаше бележка, но вътре в себе си тя знаеше какво означава това.

„НБ“ — като Натаниел Брукс! Той беше в къщата на Пътнам! Може би беше дошъл предишната нощ по работа и е бил в кабинета му, докато всички останали вече са били в леглата си. Беше стоял надвесен над нея, докато е спяла. Може би беше прокарал пръсти по веждите й? Само мисълта за това я накара да се развълнува.

Той искаше тя да знае, че е бил там и че мисли за нея. Изтръпна от вълнение, но не можеше да сподели това с Мърси.

Глава 5 Мистър Брукс и мис Бошан

След като обядваха и Фрея приключи с домакинските си задължения, тя помогна на Ани да приспи децата, като им почете малко от Библията. Каза на Мърси, че ще занесе сама прането и съдовете за миене до реката. Приятелката й трябваше да даде малко почивка на изранените си и уморени пръсти. Взе коша с прането, всички тенджери и тигани и реши да мине напряко. Движеше се бързо. Когато стигна до реката, започна работа веднага. Изчисти и изтърка всички съдове, изпра дрехите и тръгна обратно, но този път избра обиколен път, през низината, където изненадващо срещна Джеймс предишния ден. Докато вървеше, се наслаждаваше на очарованието на природата около нея. Вятърът шумолеше в листата на дърветата, зелената трева скърцаше под обувките й, а около нея се носеше аромата на диви рози.

Джеймс беше споменал, че той и Нейт често идват в тези гори. Разбира се, тя само се надяваше, без в действителност да очаква да срещне човека, към когото изпитваше любовните чувства. Затова много се изненада, когато видя Натаниел Брукс да върви именно по тази пътека.

И това беше гледка, която си струваше да се запомни. Висок, елегантен и слаб, Нейт самоуверено вървеше към нея, с лека усмивка в ъгълчетата на устните си. Носеше синя ленена риза с отворена яка, черни бричове, напъхани в тежките ботуши, и черна шапка, леко наклонена встрани. Лицето му беше гладко избръснато, а когато вдигна шапката си за поздрав към нея, черната му коса просветна на слънцето.

— Господарке Бошан — извика той, докато се приближаваше — Здравейте! Радвам се да Ви видя тук!

— Господарка! — отекна нейният отговор през смях. — Госпожица е много по-добре, тъй като все още не съм баба! Или просто Фрея, ако желаете.

Нейните думи прозвучаха леко и спонтанно, но сърцето й сякаш се беше качило в гърлото. И най-вероятно, мислеше си тя, се беше изчервила.

Нейт спря на няколко крачки от нея. И двамата застинаха на място. Устните му помръднаха, сякаш в опит да каже нещо, но после се отказа. И двамата се засмяха на неудобството си, но Фрея се почувства малко по-спокойна и раменете й се отпуснаха. Започна да изучава устните му и дълбоките тъмнозелените нюанси в очите му.

— Получих картичката ви — каза тя.

— Каква картичка? — попита той с игрив блясък в очите.

— Откъде знаехте, че мога да чета? — попита Фрея.

Тя не беше свенлива и наистина искаше да знае. Може би той щеше да й каже нещо ново за самата нея. Може би я познаваше отпреди — от миналото, което тя беше забравила.

Нейт присви устни, а след това се усмихна.

— Не знаех дали можете да четете, но ако знаех, бих казал, че това е вашият надменен и изискан начин да се издадете.

— Наистина ли? — засмя се тя. — Надменен? Изискан?

— Да. Като дама от висшето общество, принцеса или дори кралица! — усмихна се той.

— Трябва ли да ви благодаря, мистър Брукс? — попита тя шеговито.

Той пристъпи още една крачка напред.

— За нищо. Може да ме наричате Нейт!

— Това ли е всичко, което искате да ми кажете? Че моите обноски са надменни? Или че аз се държа неподобаващо за положението си? Проста слугиня като мен? — и тя сведе поглед. Знаеше, че трябва да се държи по-скромно, но в същото време вярваше, че неговият осезаем чар й позволява да се държи малко по-свободно. Въпреки че поемаше голям риск с дръзкото си поведение.

— Не — каза той. — Нищо подобно. — Той се приближи по-близо, така че разстоянието между тях се оказа няколко крачки. — Но се радвам, че сте тук. Откакто се срещнахме за първи път, изпитвам огромно желание да съм с Вас, да ви опозная… о, не, нямах предвид… — той се смути. Фрея знаеше, че думата „опознавам“, използвана пред една жена, означаваше „интимност“.

Затова погледна в очите му.

— Какво нямаше предвид? — Опита се да не се разсмее, но беше забавно да наблюдава смущението му.

Той пое дълбоко въздух и наведе глава.

— Нямах предвид да използвам непристойни думи спрямо Вашата личност!

Искаше й се да мисли, че интересът на Нейт към нея не е просто повърхностен като на всеки млад мъж, който беше господар, към една млада жена, която е слугиня.

— Прощавам Ви, Нейт — усмихна се тя и се полюшна, като скръсти ръце. — Трябва да тръгвам, за да успея да се върна във фермата, преди някой да е започнал да ме търси.

— Може ли да повървя с Вас? — попита той.

Тя кимна.

— Нека да взема коша си.

Той се втурна към нея.

— Позволете!

Вървяха мълчаливо. Прекосиха низината, след това влязоха в гората и тръгнаха по пътеката. Той видя един храст с къпини, спря се и го повдигна, за да може тя да си набере от плодовете. И двамата се държаха толкова срамежливо, сякаш нямаше какво повече да си кажат. Или просто не можеха да намерят подходящите думи, за да изразят това, което мислят. В един момент, когато Фрея погледна за пореден път към Нейт, който носеше коша с изпрани дрехи и съдове, весело се разсмя.

Това го накара да спре на пътеката и да се обърне към нея с учудено изражение.

— Защо се смеете?

Тя се засмя още по-силно. Не можеше да спре, а гърдите й се повдигаха над корсета.

— Просто е смешно! — каза тя и допълни: — Един красив, висок младеж като Вас да носи коша на прислужницата!

Той я погледна строго и присви очи. След това бързо остави коша в краката си. Чу се силно дрънчене на тенджери и тигани.

— Кошът! — извика тя, поглеждайки надолу. Какво му ставаше? Фрея почти беше готова да коленичи и да си го вземе, но той протегна ръце, хвана я през кръста и я задържа на място точно както беше във видението й още при първата им среща.

Взираха се един в друг, а сърцето на Фрея туптеше така, сякаш се канеше да хвръкне. Чудеше се дали не беше направила ужасна грешка, като позволи на младия мъж да я придружи сама в гората.

Но едва след като раменете му трепнаха и той също започна да се смее, тя осъзна, че това е било шега — игра между сериозност и раздразнение. Фрея също се разсмя и изпита невероятно облекчение. Той я пусна, докато и двамата все още се усмихваха, отстъпи встрани, изненадващо грабна шапката й и я вдигна нависоко с палава усмивка. Когато тя подскочи, за да си я върне, той се отдръпна назад, присмивайки й се, докато държеше шапката в ръка и я размахваше във въздуха.

— Спрете! — извика тя, но той продължи да се смее.

Тя направи още един опит да си я вземе, но той хвана рамото й със свободната си ръка и отпусна другата зад кръста й. И замряха неподвижни. Можеше да усети аромата му. Миришеше на работа, пръст и гора. И изглеждаше толкова солиден, колкото и боровите дървета около него. Нейт прошепна в ухото й:

— Невероятно красива сте с разпилени около бузите си червени коси!

Махна една къдрица от скулата й, наблюдавайки как слънцето гали лицето й. После сложи шапката на главата й.

— Мис Бошан, опасявам се, че аз трябва да…

— Фрея, името ми е Фрея.

— Тогава да бъде Фрея — нежно изрече той.

Тя искаше да остане в ръцете му по-дълго време, за да чуе какво иска да й каже. Но независимо, че не харесваше Салем, тя все още живееше тук и трябваше да спазва правилата. Затова със съжаление се отдръпна от прегръдката му, преди той да успее да довърши това, което беше започнал да казва.

— Аз се чувствам по същия начин… — Тя разтърси глава и се огледа наоколо в безлюдната гора.

Той кимна и я освободи от прегръдката си. Разбираше правилата по същия начин, както и тя.

Глава 6 Предложението

Фрея се изкачваше по скърцащите стълби към кабинета, като държеше свещника високо в ръката си, за да вижда по-ясно къде стъпва. Мистър Пътнам искаше да я види веднага след като свърши работата си. Колкото повече Мърси й казваше да не се притеснява, толкова повече Фрея се тормозеше. Никога досега не беше викана от мистър Пътнам в този кабинет. Със сигурност беше направила нещо лошо.

И нямаше чак толкова да се замисля — веднага се сети поне за няколко прегрешения, които беше направила. Може би някой я беше видял заедно с Нейт в гората предишната седмица и я беше издал на господаря й. Със сигурност щеше да бъде наказана — ако изобщо на Мистър Пътнам му се занимаваше с нейните прегрешения. Какво от това, ако я подозираше във вещерски умения? Дали господарката беше споменала пред него за способностите й и лечебния ефект, който бяха оказали върху нея? Какво би се случило, ако тя беше такава?

Стоеше пред вратата и си позволи тайно да погледне през една пролука в дървото. Видя мъждукащата светлина от свещта и разбра, че Томас беше вътре и я чакаше. С трепереща ръка събра полите си, оправи шапката си, после вдигна глава и почука на вратата толкова тихо, сякаш се страхуваше да не събуди всички в къщата.

Чу как той се прокашля:

— Влез!

— Мистър Пътнам — изрече тя веднага, след като затвори вратата. Поклони се, въпреки че той не гледаше към нея.

Томас седеше зад бюрото си и пишеше спокойно. За миг хвърли поглед към нея, докато потапяше химикалката в мастилницата, след това продължи да пише.

— Фрея — каза той, — дай ми минута.

Духна върху листа, за да изсъхне мастилото. Лицето му беше безизразно и тя напразно се мъчеше да разчете нещо по него. Ръката й продължаваше да държи свещника. Мистър Пътнам я погледна и присви очи и кимна настрани.

— Може да оставиш свещника там.

Фрея пристъпи към малката масичка встрани, постави го там и се върна на мястото си в средата на стаята, кръстосала ръце върху престилката си.

— Може да ме погледнеш — каза той.

Фрея повдигна брадичката си, но не твърде гордо, за да не провокира по-сурово наказание. Очите й срещнаха тези на Томас. Погледът му беше пронизващ, а очите му бяха сини и студени.

Той плесна с ръце.

— Имам добри новини! — възкликна той.

— Добри? — повтори тя изненадано. Не беше подготвена за това. Очакваше своето пропъждане от фермата и изобщо не се надяваше господарят й да е в толкова добро настроение, нито пък да бъде първата, която научава новините — добри или каквито и да са.

Томас сви рамене.

— Аз самият бях изненадан! — Погледът му се спусна и огледа тялото й. Тя се почувства малко като стока за продан, но той се усмихна. — Добре, за да минем направо към същността на нещата, трябва да поговорим — и той отново се усмихна. — Мистър Натаниел Брукс поиска ръката ти.

Фрея онемя. Известно време стоя като втрещена, но намери начин да потисне чувствата, които бушуваха у нея. Искаше да изтича надолу по стълбите, да събуди Мърси и да й сподели невероятната новина веднага. Опита се да скрие усмивката си и устните й се извиха в гримаса.

— Защо, защо… — несполучливо се опитваше да отговори тя, докато Томас я наблюдаваше. — Не зная какво…

— Не трябва да казваш нищо — прекъсна я той. — Това е най-хубавото нещо, което може да се случи както на теб, така и на мен. Може би в момента ти изглежда като нещо неприятно — ти все още си момиче, но в същото време израстваш и се превръщаш в млада жена — това означава, че скоро ще станеш богата, малка съпруга. Радвам се за теб.

Явно беше успяла да прикрие чувствата си доста умело. Това беше добра новина за нея. Не можеше да спре да мисли за Нейт, откакто я беше погледнал за първи път, както не можеше да забрави и за прегръдката му в гората. Какво облекчение беше да разбере, че повече нямаше нужда да прикрива чувствата си, щом той беше поискал ръката й!

— Ти си щастливка! Семейството е доста заможно — продължи Томас. — Те притежават много земя, наемат моряци, фермери и търговци. Колкото и последните да ме вбесяват, не мога да не призная, че се справят много добре с търговията на пристанището. Това ще бъде един полезен съюз, който ще ми даде по-голямо влияние в град Салем. А също така, разбира се, това ще бъде една огромна крачка напред и в твоя живот.

И той разтърси глава, смеейки се на себе си.

— Като си спомня, че преди време ти беше само едно сираче, което стоеше на вратата ни!

Замаяна, Фрея не знаеше какво повече да каже. Томас натопи отново перото в мастилницата. Тя се обърна, за да си тръгне и се отправи към масичката, за да вземе свещника.

— Не съм свършил — каза той.

— О! — обърна се тя.

— Нито дума за това! Знаеш, че селяните ще говорят помежду си, но аз искам първо да опознаеш мистър Брукс, разбира се. Въпреки това, не му позволявай да разбере, че съм те информирал за неговите намерения. Аз просто му казах, че ще обмисля предложението му, както и зестрата.

Той се раздвижи в креслото си.

— Трябва да се направи изключително точна преценка, Фрея! Мистър Брукс те е видял в съдебната зала и е впечатлен от теб. Ти си набожна и целомъдрена и аз вярвам, че ще останеш такава. Разбира се, нито дума на Мърси също. Зная, че двете сте много близки, но тя има склонност да говори много. Това е само между мен и теб! Съгласна ли си?

Фрея кимна.

— Да, сър! — каза тя почти останала без дъх, и напусна стаята.

На следващата сутрин Фрея се събуди със сериозно сърцебиене. До нея Мърси похъркваше леко. Русата й коса падаше върху лицето, а покритата й с белези ръка, висеше от въженото легло. През тъмните прозорци се прокрадваше първата слънчева светлина.

Фрея се изправи, запали една свещ, облече се, извади хляба от фурната и оправи леглото си. Постоя малко пред пещта и каза молитвите си. Помоли се първо за семейство Пътнам да бъдат в безопасност и да продължат да просперират. А след това се помоли да види Нейт, колкото се може по-скоро, още в същия ден, ако беше възможно. Тя приключи молитвата си с едно припряно „Амин“.

Навън беше тъмно и влажно, но сетивата й бяха завладени от аромата на цъфналите глицинии. Гроздовете на лозите висяха като цветя от асмата отстрани на господарския дом, встрани, от който тя се движеше в тъмнината.

Беше открила навеса и пътя до него, след като за първи път беше разбила маслото само с мисълта си за това. Оттогава ставаше по-рано от останалите, за да идва тук. Имаше нужда от малко време насаме, за да практикува способностите си. Днес дори тръгна по-рано от обикновено, за да си открадне повече време, да отиде в гората и евентуално още веднъж да срещне Нейт случайно. Вярваше, че ще я разбере и ще приеме дарбата й. Той беше мил и интелигентен човек и едва ли би я осъдил за това, което представлява. Неговият приятел Джеймс не я критикува, когато тя излекува глезена на Ани край реката.

Освен това, се чувстваше леко замаяна и радостна от силата на дарбата си особено когато можеше да приложи на практика способностите си. Вероятно заниманията й наистина бяха вещерство и окултизъм. Всичко това се възприемаше като нечестиво и отвратително. Повечето хора мислеха и вярваха, че това беше коварен замисъл на дявола. Но наистина ли беше вярно? Фрея не мислеше така. Тя го усещаше като нещо добро, чисто и полезно. Това, което правеше, щеше да я дамгоса като вещица и най-вероятно щеше да бъде обесена, но всичко беше извън нейния контрол. Нещата се случваха толкова естествено и тя просто не можеше да устои. Само имаше нужда да го прави все повече и повече.

Втурна се към обора, като почти не виждаше пътеката в тревата. Беше се научила инстинктивно да следва пътя, затова се промуши между едрите тела на кравите. Без да използва ръцете си, кравите започнаха да дават големи струи от мляко в кофата, която постави под виметата им.

От сламените гнезда в кокошарника излизаха яйца и политаха към кошницата й, докато кокошките кудкудякаха изненадано. След това заобиколи фермата и отиде до пристройката, за да провери ферментиралия хмел и да приготви по една бутилка за обяд и за вечеря. Трябваше да разбие и маслото, но за това използва магия, за да успее да го направи по-бързо и навреме. Беше изпълнена с енергия. Заклинанията, които устните й произнасяха, бяха като шепот. Тя нямаше представа откъде изскачат думите, които произнасяше — просто ги знаеше. И те я караха да се чувства леко замаяна и опиянена. Може би любовта й подсилваше действието на магията.

По пътя към пристройката, тя чу как някой силно прошепна името й.

— Фрея!

Нейт? Той беше тук!

Тя се обърна и тръгна към гласа, който идваше от обрасла с листа малка горичка. Чу как се чупеха клоните под нечии стъпки и Джеймс Брустър излезе от сенките с поомачкани дрехи. Той я взе в ръцете си и пое дълбоко въздух.

— О! Джеймс? — Почувства се внезапно притеснена от нотката на разочарование, която прозвуча в гласа й. Разбира се, че се радваше да го види.

— Фрея! — повтори Джеймс отново.

Тя си спомни обещанието, което даде на мистър Пътнам да бъде изключително дискретна относно отношенията си с Нейт. Нямаше намерение да предава доверието на своя работодател. Мистър Пътнам беше толкова мил и затова тя трябваше да остане лоялна и да не казва нито дума за годежа си.

— Какво правите тук? — попита тя.

— Бях на нощно дежурство в наблюдателницата и сега се прибирам в имението на мистър Брукс, за да поспя.

Той се прозя, като закри устата си и после протегна ръце. Памучната му риза се повдигна и разкри част от загорялата му кожа. Фрея се изчерви. Лицето му сияеше, а очите му блестяха. За миг си помисли, че той изглежда почти толкова красив, колкото и Нейт.

— Разбирам! Вие сте този, който ни пази да спим спокойно и безопасно нощем.

— Наистина е така! — каза той — грижим се да сте в безопасност от местните диваци. — Той отвори широко очи. — Въпреки че не ги виждам често по тези пътища. Дори до известна степен ги харесвам — и той сложи пръст на устните си, издаде странен звук и й намигна.

Фрея направи гримаса.

— Ако хората Ви чуеха, Джеймс, биха могли да ви обвинят в идолопоклонничество или дори в култ към дявола! — дразнеше го Фрея.

Тя беше тази, която трябваше да говори за такива неща. Само ако хората знаеха, какво прави тя в момента!

— Умна си ти! — каза той — Много е модерно!

— Модерно? — Думата й беше позната, но не можеше да си спомни какво означава. Знаеше, че я беше чувала преди много време в миналото си, за което имаше само смътни спомени.

— Модерно означава съвременно — обясни Джеймс.

— Като Вас? — каза тя разпалено.

— Може би — усмихна се леко той.

Тя възнамеряваше да го попита за още неща, но чу шумове от къщата. Семейството скоро щеше да се събуди и Мърси щеше да излезе навън. Внезапно изпита странно и силно привличане към Джеймс — най-добрия приятел на Нейт; мъжът, в когото беше влюбена Мърси. Може би един ден те четиримата щяха да бъдат много добри приятели, така както тя и Мърси бяха в момента. Фрея би искала да стане точно така.

Без да се замисли, тя го придърпа към себе си и го целуна по бузата.

— Добре! — каза той шокирано.

Смеейки се, Фрея се завъртя и се затича към фермата.