Ветровете на Салем

Глава 19 Работникът чудо

Никога не липсваше работа в имението на Пътнам. Един ден в началото на юни птиците чуруликаха в клоните на дърветата, а буболечките издаваха пронизителни звуци и подскачаха, докато Мърси и Фрея крачеха по тревистата пътека, подпрели кошниците си на хълбок. Пристигнаха на картофеното поле и се вгледаха в безкрайно дългите редове, които всяваха страх. Вече ставаше горещо. Томас Пътнам им беше дал задача да се справят с цялото поле.

— По-голямо е, отколкото си мислех — отбеляза Фрея.

— Да, наистина, но познаваш мистър Пътнам… — Мърси духна един кичур коса, който беше паднал над лицето й.

Всяко от момичетата си взе по един ред. Коленичиха в мръсотията и започнаха да вадят картофите с лопати. За около час работиха в тишина, като се стараеха да изкарат колкото се може повече картофи. Фрея попи потта от лицето и врата си. Със скоростта, с която се движеха, никога нямаше да успеят да се справят с цялото поле до края на деня. Може би можеха да успеят с една трета от него, и то ако имаха късмет. Тук имаше къпини, узрели и готови за бране. Които трябваше да се превърнат в консерви, без да включваме домакинската работа.

— Гърбът ми се схвана — каза Мърси, сложи ръцете си назад и изпъчи гърдите си.

— Ще стоим тук доста дълго — каза Фрея и присви очи.

— Мистър Пътнам трябва да е луд, ако си мисли, че можем да свършим всичко това за един ден.

Мърси хвърли отново поглед към приятелката си.

— Какво има? — попита Фрея.

— Не ти ли се струва понякога странно всичко това? Винаги се усмихваш, Фрея.

Фрея осъзна, че наистина се усмихва и се почувства неловко.

— Защо, имам достатъчно поводи да се чувствам щастлива. Например, имам теб.

Тя сложи два картофа в кошницата си и се усмихна.

Мърси поклати глава. Когато кошниците им се напълниха, те ги занесоха в края на реда и ги изпразниха в един голям сандък. През нощта щеше да мине фургон, за да ги прибере във фермата. Мърси се отпусна на колене, придвижвайки се надолу по реда.

— Работя упорито, откакто се помня — още от малка! — тя сложи ръка на гърдите си.

— Ей толкова малка? — засмя се Фрея.

— Излязох от утробата на майка си, работейки, сестро! — Тя се намръщи, стоейки с кошница на хълбоците си. — Горката ми майка, Господи, успокой душата й! Не ме вкарвай в грях. Благодарна съм за тази работа и на семейство Пътнам, и за това, че вървя по правилните пътеки на Господ, но от време на време се уморявам. Тялото ме боли, а изгорената ми ръка ме тормози от време на време. — На лицето й се изписа измъчена физиономия и тя разклати глава. След това се върна към работата, мълчалива и замислена.

Те имаха своите различия, но Фрея беше силно загрижена за Мърси. Винаги, когато слагаше ръка на раменете й, можеше да почувства огромното й страдание. Чувстваше безпомощността на момичето, което се криеше винаги, когато наоколо се случваше нещо агресивно. Виждаше раните по кожата на ръката й, които приличаха на обелен плод. Чувстваше цялата паника и усещането за вина на едно момиче, което беше успяло да се спаси от пожар, в който беше загинало цялото му семейство. Фрея искаше да може да приготви едно магическо питие на забравата за приятелката си, за да не си спомня миналото, но не знаеше такова. Каква ирония, защото тя самата не можеше да възстанови отделните моменти от своето минало.

Въпреки това имаше едно нещо, което можеше да направи, за да даде на приятелката си временно облекчение. Беше много опасно, но сърцето й се сля с това на прислужницата. Не можеше да понесе повече. Щеше да бъде една от техните тайни, реши тя.

Тя притисна ръце към бедрата си и остана неподвижна. Изчисти остатъците от прах и протегна ръката си към нея.

— Ела, мила! Искам да ти покажа нещо.

Мърси погледна към предложената й ръка.

— Нямаме много време да се разсейваме, сестро.

— Направи каквото ти казвам! — нежно настоя Фрея.

— Какво толкова можеш да ми покажеш в едно голо поле? Да не си намерила злато? — разсмя се Мърси, но видя ръката на Фрея и я пое.

— Трябва да ми обещаеш, че няма да казваш на никого!

— Защо изглеждаш толкова мрачна? — подсмихна се Мърси.

Фрея я потупа по рамото.

— Няма от какво да се страхуваш.

— О, познаваш ме! Виждала съм всичко. Нищо повече не може да ме уплаши.

Фрея заведе приятелката си до края на полето, където клоните на дърветата можеха да ги скрият от любопитни погледи. Увери се, че наблизо няма никого. Първо трябваше да създаде прикритие за двете. Тя промърмори думите и почувства как силата и електричеството изпълват въздуха. Чувство на еуфория се разнесе около нея и цялото й тяло потръпна.

Вятърът свистеше около тях през дърветата и вдигаше прах във въздуха. Беше като че ли стотици невидими ръце са се захванали за работа. Картофите се вдигнаха във въздуха и пълнеха кошниците, след това се прехвърляха в сандъците, които вече преливаха. Времето течеше от един скок към друг. Вятърът спря и прахта се разсея.

Фрея изтупа ръцете си от мръсотията.

— Кажи, че това беше много по-лесно! — усмихна се тя към Мърси, която я гледаше с обожание.

— Не е възможно! — каза тя, останала почти без дъх. Изтича до края на полето, а Фрея беше точно зад нея. Мърси падна на колене, протягайки ръце към един от сандъците.

— Това е чудо!

— Да! — каза Фрея.

Мърси гледаше към Фрея със страхопочитание.

— Ти си вещица!

— Няма такова нещо! — каза Фрея.

— Разбира се, че няма! — усмихна се Мърси.

След това беше ред на къпините. Беше много по-лесно от това да ги късат от бодливите храсти с разранени до кръв ръце. Те сами падаха в кошниците на момичетата. Пет буркана с мармалад бяха приготвени с едно мигване на очите. Къщата беше идеално почистена, без нито една от тях да си вдигне пръста. След вечеря сложиха децата в леглата и когато цялото семейство се прибра, Мърси и Фрея се оттеглиха в своите въжени легла и започнаха да шепнат помежду си. Мърси се чудеше какво още биха могли да свършат за толкова кратко време с почти никакво усилие от страна на Фрея.

— Не трябва да се увличаме — предупреди я Фрея. — Ще продължим да вършим нещата по стария начин. Не може да се хващаме в този капан. Сега вече знаеш каква съм аз, Мърси, и знаеш какво се случва с хора като мен. Ще ме обесят, ако узнаят истината. Казват, че това е работа на дявола, но дълбоко в сърцето си съм сигурна, че това не е така.

— Аз не вярвам на нито дума от това, Фрея. Господ се проявява чрез теб. Той прави чудеса чрез най-добрата ми приятелка. — Тя протегна ръка към Фрея. — Това изморява ли те?

— Не, напротив! Чувството е великолепно.

Момичетата замълчаха за малко.

— Не мога да заспя — каза Мърси.

— Аз също!

Фрея искаше да покаже толкова много неща на Мърси.

Беше прекрасно, че имаше пред кого да се разкрие след толкова дълго мълчание. Внезапно й дойде една идея и тя се обърна към приятелката си, която почти се унасяше в сън.

— Какво? — изправи се Мърси на възглавниците.

Босите крака на Фрея стъпиха на пода и леглото й се разлюля, когато се изправи.

— Има още едно нещо, което искам да ти покажа. Бързо!

Момичетата излязоха тихо, като внимаваха да не събудят къщата. Боси и само по нощници, с разпуснати коси, те се отправиха към гората, но малко преди това Фрея взе една цепеница от огъня. И полетяха над Салем в синьото небе, обсипано със звезди.

Глава 20 Вдигнете покрива

Беше време за издигане на покривната конструкция на обора във фермата на Пътнам. Това беше радостно събитие. Почти всички в селището Салем бяха дошли да помагат. Мъжете размахваха чукове. По-късно щяха да издигат платформата. Бяха започнали работа от ранни зори. Всички щяха да се радват да приключат и да имат почивка, за да могат да хапнат, да пийнат и да си поговорят. След като храната беше сервирана и сенките бяха станали по-дълги, селяните спряха работа за почивка. Вероятно сега Фрея можеше да намери Нейт и да се измъкне с него в гората. В главата й още звучаха думите му: „Аз изпитвам дълбоко желание да бъда с вас, да ви опозная.“ Тя потръпна от мисълта, че го познава и се чудеше колко скоро щяха да се оженят.

В момента тя и Мърси подреждаха масите в редици под сянката на дърветата в края на гората. Там домакините от селището заедно с прислугата щяха да представят своите селски специалитети — печено прасенце, еленско месо с кленов сироп, свинско с кайсии и сливов пай, задушено говеждо с грах, моркови и картофи във винен сос, пълнена кокошка. Рог на изобилието. За пиене имаше бира, сайдер и вино от таверната на Ингерсол.

Фрея подреди хляба, който беше изпекла, и от време на време хвърляше поглед към Нейт, който работеше на хамбара заедно с Джеймс. Косата му падаше на лицето, когато замахваше с чука, а ризата му беше мокра от пот. Опита се да си представи какво би било усещането, ако го прегърне, сложи ръце под ризата и усети силата и ритъма на тялото му. Но той нито веднъж не погледна към нея, сякаш нарочно я избягваше. Със сигурност би могъл да покаже привързаността си сега, когато бе поискал ръката й и тя се беше съгласила. От друга страна Мистър Пътнам каза, че никой не трябва да знае за това и може би Нейт стриктно следваше този съвет.

Внезапно Фрея беше раздразнена от всичко — мирисът на храна, стегнатия и тежък корсет, неспирните клюкарски разговори на жените около нея, говорейки неприятни неща зад гърбовете на останалите, докато се усмихваха една на друга. Беше й горещо и кожата я сърбеше от потта, която се стичаше по ръцете й. Замахна към една муха, която бръмчеше пред лицето й.

Титуба, карибската робиня на преподобния Париш, се отправи към нея. Фрея я разпозна от съда, когато стоеше с децата на преподобния. Тя подаде на Фрея едно ветрило, направено от листа.

— Това е нещо, което правим в Барбадос. Листата тук не са толкова големи, колкото са на моя остров. Тук те са толкова малки и тъжни. Но това ще те пази и ще ти помогне да останеш хладнокръвна и да не се страхуваш от досадните мухи.

Фрея се засмя и взе ветрилото.

— Много мило от твоя страна! — каза тя. Беше благодарна за разсейването. Докато си говореха с удоволствие, Фрея забеляза, че някои от жените, включително и Мърси, хвърляха неодобрителни погледи към тях.

Знаеше, че според положението си не трябва да говори с роби, още повече с някого, когото всички смятат за дивак и слуга на дявола. Повечето от хората в селището вече мислеха, че е странно, че преподобният има не само един, а двама роби — Титуба и съпруга й, Джон Индиън. Дори слугите, които официално се наемаха със стандартни документи, все пак бяха роби. Хората от селото приемаха неговите ексцентричности, защото явно Томас Пътнам го беше назначил за свещеник на селището.

Фрея пренебрегна погледите, насочени към тях, докато се смееше на нещо, което Титуба й беше казала, и се радваше, че има нова приятелка. Показа на Титуба орнаментите върху хляба, който беше изпекла във формата на плътен златен кръст, с парченца бекон, царевица, розмарин и стрити листа от овес и билки, които беше сложила вътре.

Мъжете започнаха да издигат конструкцията, а жените се отдалечиха от масите, събраха се около плевнята и се приготвиха да наблюдават.

Титуба и Фрея останаха. Карибската прислужница взе ръката на Фрея и започна да изследва дланта й.

— Имаш връзка с огнището, със съзиданието. В ръцете ти има магия — каза тя.

Фрея се усмихна и не каза нищо.

Мърси се появи и Титуба бързо пусна ръката на Фрея.

— Какво правиш? — попита Мърси и дръпна настрана Фрея. Тя се взря в Титуба, която сведе поглед.

— Съжалявам, госпожице — извини се робинята.

— Мърси! — извика Фрея, за да я обуздае. — Нито аз, нито тя сме направили нещо лошо!

— Какво е това? — попита Мърси и се протегна към ветрилото от листа, което Титуба й беше подарила. Издърпа го от ръцете на Фрея, сви го и го хвърли на земята.

Фрея се взираше в смачканото ветрило. Хората от селището започнаха да се радват, когато мъжете издигнаха конструкцията. Досега Фрея и Мърси никога не бяха се карали. Лицето на Фрея почервеня и тя се разтрепери цялата — не беше сигурна от гняв или от болка.

— По-добре да си прибера листата — каза Титуба и ги остави насаме.

— Много съжалявам — извика Фрея след нея, докато Мърси продължаваше да гледа намръщено зад гърба на робинята.

Тя дръпна Фрея за ръката.

— Искам да ти кажа нещо!

Тръгнаха по една пътека в гората, шепнейки забързано една през друга, докато вървяха упорито.

— Това са хората, които убиха моето семейство! — каза Мърси.

— Мърси, Титуба е от Карибските острови… тя не е индианка — отбеляза Фрея.

— Всички те са диваци! Това е зло! Те са в съюз с принца на греха и мрака.

— Титуба и хората й не са убили твоето семейство — каза Фрея. Стигаше й толкова. Те спряха на пътеката, а слънчевата светлина се промушваше през клоните на дърветата и танцуваше върху роклите им.

— Аз съм много загрижена за теб, Мърси. Ти си страхотна! Чувствам те почти като сестра и разбирам какво изпитваш. Това, което се е случило с теб и семейството ти е изключително жестоко, но то няма нищо общо с Титуба. Тя е същата като нас — слугиня.

Мърси се засмя на думите й.

— Ти си много наивна, приятелко моя!

Фрея знаеше, че няма начин да убеди упоритото момиче, затова въздъхна и сведе глава. Когато проговори, гласът й беше пълен със съчувствие. Знаеше, че Мърси никога няма да се възстанови от ужаса, който беше преживяла. Имаше белег от това върху тялото си, белези върху лицето и обезобразена ръка.

— Прости ми! — каза тя. — Съжалявам, че те нараних.

Мърси също се извини и те се прегърнаха, показвайки любовта си една към друга. След като се разделиха, Фрея навлезе в гората, а Мърси се върна при конструкцията, която мъжете вдигаха.

Облаците закриваха слънцето, а гората беше забулена в сянка, докато Фрея се движеше между високите борове. Почувства нечие присъствие и започна да се обръща с надеждата, че зад нея стои Нейт. Завъртя се в кръг, оглеждайки гората, но не видя никого. Помисли си, че може да е било дива свиня или сърна.

Тръгна по една пътека, която познаваше добре. Докато преминаваше през клоните на дърветата, нараняваше ръцете и краката си, опитвайки се да излезе от страната на фермата на Пътнам. За миг застина на място, защото чу почукване на кълвач на един кух дънер, което спря внезапно. Вятърът се усилваше. Тя погледна нагоре през дърветата към оловносивото небе. И се обърна още веднъж.

Този път висок мъж излезе иззад сянката на един дъб, достатъчно широка, за да го скрие. Той носеше черна гарванова шапка с катарама, черна пелерина върху червена риза, черни бричове и тъмножълти чорапи. Върху високите му черни ботуши имаше сребристи катарами. Имаше прошарени мустаци и остра козя брадичка. Можеше да чуе хриптящото му дишане. Разпозна го, защото го беше виждала в съда.

— Здравейте! — каза той и протегна изумително дългата си ръка от прикритието си. Стоеше по средата на пътеката и препречваше пътя й.

— Позволете ми да се представя — мистър Брукс на вашите услуги. Радвам се да се запознаем. Той се усмихна, а ръката му още висеше във въздуха в очакване Фрея да я поеме.

Тя се опита да не се разсмее. Имаше нещо нелепо и смешно в този претенциозен мъж със снобско облекло и обноски. „Мистър Брукс… това трябваше да е чичото, с когото Нейт живееше“ — осъзна тя и за да бъде учтива, му подаде ръка.

— Фрея Бошан — каза тя.

Мъжът я пое, поднасяйки я с уважение към устните си и бутна шапката си назад, докато се покланяше. Тя направи гримаса и бързо отдръпна ръката си, като се стараеше да не бъде неучтива.

— За мен е удоволствие! — каза тя и направи реверанс.

Той въздъхна и се усмихна.

— Всичкото е мое. Опитах се да избягам от издигането на конструкцията на обора и реших да мина по кратък път към вкъщи. — Той постави пръст на устните си, за да й даде знак, че това е тяхната малка тайна. — Колко удивително е да срещна толкова млада и красива прислужница по пътя си!

Една гръмотевица изтрещя. Тя чу виковете на селяните. Повечето от тях най-вероятно бягаха, за да се скрият от наближаващия дъжд. Чувстваше тежестта във въздуха, която предвещаваше огромен порой.

— Боже мой! — каза Фрея. — Трябва да тръгвам!

— Да, разбира се — каза Мистър Брукс — Върви, дете, върви! Върни се във фермата преди бурята да започне. Ще се видим скоро!

Фрея се поклони отново и се втурна по обратния път. Искаше колкото се може по-бързо да се отърве от мазната козя брадичка на роднината на Нейт.

Глава 21 Благословия за малките момичета?

Няколко дни по-късно Мистър Пътнам изпрати Фрея, Мърси и дъщеря си Ани да доставят провизиите, които пасторът беше поискал по време на последната си служба. Те трябваше да изминат пеша около две мили, за да стигнат до дома на пастора. Свещеникът имаше навик да използва проповедите си срещу дявола, за да получи нещо за дома си. Когато Фрея и момичетата влязоха в църквата извън слънчевата светлина, почти ослепяха от тъмнината, която цареше вътре. Капаците на прозорците бяха затворени, за да не прониква студ, но въздухът беше тежък и застоял в средата на деня. Една-единствена свещ мъждукаше на голямата дървена маса.

След като очите на Фрея свикнаха с полумрака, тя видя малката Бети Париш, наведена на ръце и колене да търка пода с четка и кофа до себе си. Абигейл Уилямс, по-голямата й братовчедка, стоеше над нея като надзирател. Когато Бети се изправи, Аби се приближи към Фрея. Момичетата на преподобния сияеха така, сякаш това посещение беше божествено провидение.

— Сестра Бошан! — извика Аби и сложи ръка на рамото на Фрея. Тя много обичаше Фрея и ситуацията беше доста неловка, защото Фрея беше забелязала ревнивите погледи, които Мърси й отправяше винаги, когато те с Аби разговаряха извън залата за събирания.

— Сестра Люис и сестра Пътнам! — каза Бети.

Момичетата радостно се поздравиха.

— Пасторът тук ли е? — попита Фрея. — Донесохме храна, пшеница, супа и свещи!

— О, не! Той не е тук — каза Бети. — Навън е, на обичайните си религиозни обиколки с мама и по-малките ни брат и сестра. Трябва да се върнат за вечеря. В момента сме тук сами.

Тя беше деликатно, крехко на вид момиче на девет години, руса, с подобно на лисица лице и бледи очи с лешников цвят. На челото си имаше петно от сажди от комина. Фрея видя, че камината беше почистена. В залата нямаше нито едно петно — беше прецизно подредена и ухаеща на портокали и смирна. Фрея нежно изтърка петното от главата на Бети, а малкото момиче й се усмихна — сладко детско лице с румени бузи.

Мърси се взираше през един малък процеп в стената на църквата.

— Тук ли са твоите индиански приятели — мъжът и жената?

Аби знаеше историята на семейството й и че беше останала сирак.

— Не се безпокой, Мърси. Джон е навън в градината. Титуба току-що преряза гърлата на две пилета и ги приготвя за вечеря в задната част. Няма да ги пусна вътре, докато си тук, ако това малко ще те успокои.

— Да, благодаря, Аби! — каза тя и се поклони.

Фрея все още се дразнеше, че Мърси не може да разбере, че слугите са безобидни и мили хора. Аби предложи на момичетата да седнат. Тя предположи, че може би са уморени и жадни след дългото ходене в горещия ден. Бети взе провизиите и ги остави настрана, докато Аби запали свещите.

— Не искаме да ви пречим на работата! — каза нервно Фрея.

— Не, разбира се! — съгласи се Ани.

— Знаем как е при преподобния! — добави Мърси.

Аби се засмя.

— Хайде, сядайте! Вие донесохте провизии. Преподобния: не би имал нищо против да поседнете за малко и да изпиете по една чаша чай.

Тя отиде да донесе чаши, кана с чай от шкафа и малко твърди бисквити, които миришеха на гранясало.

Можем да си позволим по някоя малка пакост, стига да си остава между нас!

— Да! — възкликна Ани, която седна до Бети на масата. По-големите момичета се разсмяха на детския ентусиазъм.

Едва бяха седнали и Мърси започна да говори несвързано за Джеймс Брустър. Очевидно имаше много неща, които искаше да разкаже — за погледите, които си бяха разменили и как би искала да се омъжи за него и че вярва, че и той споделя чувствата й. Момичетата я слушаха, но Фрея забеляза, че Аби не сваля поглед от самата нея.

Накрая, Фрея си позволи да отвърне на погледа й и те се усмихнаха една на друга. Големите кафяви и втренчени очи на Аби горяха като въглени на фона на светлината от свещите. Ани беше изключително спокойно момиче, доста висока и развита за дванадесетте си години. Лъскавата й черна коса падаше от шапката и изглеждаше направо пурпурна на фона на бледото й лице. Човек винаги забелязваше сестрите Уилямс в съдебната зала.

— Колко е прекрасно, че мистър Брустър е заявил симпатиите си!

— О, не е! — протестира Мърси.

— Тогава откъде знаеш, че той споделя чувствата ти?

— Не зная със сигурност — призна Мърси.

Аби се усмихна леко подигравателно.

— Какво ще кажеш ти, сестро Бошан? Някой привлече ли погледа ти? Или някой да те е харесал?

Фрея възрази.

— Глупости, разбира се, че имаш обожател! Ти си толкова красива прислужница! Няма да се изненадам, ако някой вече е поискал ръката ти — каза Аби.

Тя явно се опитваше да накара Мърси да се почувства по-незабележима. Не беше честно.

Мърси сведе очи и сложи ръката си, покрита с белези, на челото. Беше опряла лакти на масата и въпросително гледаше към Фрея, чакайки нейния отговор.

Смутена, Фрея погледна към скръстените си в скута ръце.

Точно тази ситуация се опитваше да избегне. Тя се разсмя, за да разсее напрежението.

— По-скоро няма да кажа нищо, за да не го урочасам!

— О, тя каза „уроки“! — каза Ани и сложи ръка на устата си.

Те се спогледаха с тревога. Но тогава Аби се изкикоти и всички се разсмяха.

— Какво ще кажеш ти, Аби? — попита Мърси — Имаш ли си ухажор? Моля те, кажи!

Аби се усмихна.

— Не всички сме толкова големи късметлии да намираме красиви млади мъже в гората — усмихна се тя самодоволно. Това постави Фрея в трудна ситуация.

Какво се опитваше да й каже това момиче? Че я беше видяла с Нейт в гората предишния ден? Малки момичета, помисли си тя, толкова са самотни на тази възраст. Фрея усещаше дълбок копнеж и силна страст у Абигейл Уилямс.

Аби се наклони напред и прошепна:

— Докато сме на темата за магиите, има нещо — някой е довел нов проповедник от Бостън. С Бети сме много любопитни кой е той.

Мърси и Ани отвориха широко очи. Те отчаяно искаха да разберат за какво става дума. Но думите на Аби смразиха Фрея. Аби звучеше така, все едно беше чакала този момент от дълго време. Тя изпрати Бети в кабинета на пастора, за да може да постави темата за магията свободно. Когато малкото момиче слезе по стълбите, носеше една тънка книга и я подаде на Фрея.

— Нито една от нас не може да чете — каза Аби. — Бихте ли ни почели малко, сестра Бошан? Много бихме искали!

— Татко ни чете само Библията. Казва, че съдържанието на този памфлет не е за малки деца — допълни жално Бети. Но той е написан от пастор, така че не разбираме как би могъл да ни навреди. Това са религиозни текстове. И един много хубав мъж дойде да вземе една. Приятел на чичо — висок мъж с бяла шапка.

Аби оправи шапката си.

— Дочух преподобният да казва на мисис Париш, че памфлетът е предизвикал истински фурор в Бостън. Всеки там го е прочел. Защо ние да не можем?

— Добре — каза Фрея, взирайки се в памфлета пред себе си на масата. Тя прокара ръка по черно-златистите букви на корицата и прочете на глас: Есе за забележителните, значими и невидими събития, свързани с вещерството и собствеността. От Преподобния Целомъдрен Хукър.

Глава 22 Искам вещица

— „Същата тази година, когато Провидението трябваше да се случи — четеше Фрея на глас, — аз бях повикан в дома на най-порядъчния и набожен човек и жена му. Занимаваше се с шивашка дейност. Робърт и Сара Баркър живееха в северната част на Бостън и имаха четири деца. Най-малкото беше още бебе и майка му го кърмеше. Напоследък децата бяха обхванати от неочаквани и странни пристъпи и хората вярваха, че те са под влияние на смъртоносна магия“.

Момичетата около масата зяпнаха, а най-малката закри устата си с ръка. Фрея продължи да чете.

— „Трите деца (най-големият беше на тринадесет години, а най-малкият — на осем) винаги бяха много набожни и дисциплинирани и получаваха сериозно религиозно образование. Тези добри деца имаха страх от Бог и бяха християни, бяха давани за пример като толкова кротки и хрисими и с отлично поведение (няколко набожни съседи свидетелстваха за тези добродетели на децата). Никой не можеше да повярва, че биха симулирали тези странни припадъци, които ги бяха завладели. Толкова изумени бяха и наблюдателите на случката с децата и изкривяването на крайниците им. Единственото заключение, което можеха да направят, беше, че тези състояния са свръхестествени и не са симулирани.

Тук, нека да спра за малко и да се върна във времето назад, за да ви разкажа как започна всичко. Това беше най-шумният инцидент, който донесе на тези деца ужасна скръб.

Шивачът Баркър беше изпратил най-голямата си дъщеря Хелън да купи плат от местната тъкачка Мери Хопкинс. Малко след като Хелън излезе от къщата на Хопкинс с новия плат, видя, че той имаше грозно кафяво петно. Веднага се върна в дома на Гуди Хопкинс, за да й покаже петното и да смени плата с нов и чист. По това време тъкачката Хопкинс беше най-скандалната и отвратителна ирландска вещица. Собственият й съпруг я беше завел в съда, защото беше превърнала любимата му котка в куче. Тя обиждаше младото и привлекателно момиче с такова омагьосващо и подло наричане, че девойката се почувства зле.“

Момичетата се разсмяха, но Фрея само примигна и продължи да чете.

— „След като Хелън се върна вкъщи без плат и без парите, които баща й беше дал, за да го купи, тя вече беше свързана с беззъбата вещица. Момичето започна да има странни пристъпи и припадъци, които бяха толкова жестоки, че приличаха на епилепсия. В продължение на две седмици децата на Баркър започнаха да изпадат в същите състояния. Те бяха толкова мъчителни, че разбиваха сърцата на всички около тях.

Тези припадъци не спираха и дори се влошаваха, независимо че близките и съседите се молеха непрестанно. Тогава, аз, преподобният Целомъдрен Хукър, бях повикан да отида в дома им и да видя на място за какво става дума. Може би можех да им предложа някакви билки или да им дам някакъв съвет как да се справят със ситуацията. Това, което видях в къщата на Баркър, беше най-необикновеното и неестествено нещо, на което някога бях ставал свидетел. Направо ме разтърси. Видях децата в най-тежката форма. Те се гърчеха, трепереха, разтрисаха, а крайниците им се изкривяваха. Говореха несвързано и се лигавеха. Скриха се под дивана, когато се появих. След това се измъкнаха и започнаха да се гърчат на пода, като извиваха главите си и се плезеха. Не чуваха и не виждаха. Влачеха се като кучета или мъркаха като котки. Изведнъж Хелън се втурна през стаята като пляскаше с ръце и крещеше: Искам, искам, искам! По-малките деца я следваха и се държаха като пилета. След това Хелън грабна една цепеница от огнището и я хвърли в стаята, като едва не удари един от съседите. Накрая, най-голямата се опита да се хвърли в огъня на камината и да изскочи през комина.

Посетих отново децата около часа за вечеря. Само тогава бяха спокойни. Хранеха се в пълна тишина, макар и доста трудно. След това заспаха спокойно. Някой можеше да каже, че приличат на ангелчета докато спяха, и никога не са били обсебвани от този демон, който щеше да се прояви отново още сутринта, когато се събудеха.“

Момичетата слушаха с ококорени очи и зяпнали уста. Те бяха приковани от историята и Фрея виждаше, че се наслаждават на тази почивка, защото дори и за малко се бяха измъкнали от трудния си и скучен ежедневен живот. Тя спря да се притеснява дали беше правилно или не да им чете този памфлет и отново се върна към историята.

„Накрая слуховете за странните събития в дома на Баркър стигнаха до ушите на съдиите в Бостън, които доста бързо започнаха да ги проучват. Веднага след като Мери Хопкинс беше арестувана и затворена в една тъмна килия, агонията на децата започна да отслабва. След това Гудуайф Хопкинс, както и измъчените деца бяха призовани в съда.

На процеса Гуди Хопкинс често отказваше да говори на английски и отговаряше на галски на съдията, който не разбираше нищо. Всеки път, когато хапеше устните си, децата изпадаха в поредните припадъци пред очите на всички в залата, крещейки, че са били бити. Ако тя докоснеше ръката или главата си, децата започваха да крещят, че са «жестоко измъчвани», удряни, оставяни гладни или убождани по тялото.

Стаята на тъкачката беше претърсена и намериха няколко парцалени кукли и козина от коза. В съда «вещицата призна, че е използвала тези кукли, за да измъчва обектите си, като е поставяла наплюнчения си пръст върху куклите, а след това ги е почиствала». После, в един момент в хода на процеса, Хелън изкрещя, че е видяла «малка жълта птица да суче от пръстите на обвиняемата». Същото потвърдиха и братята и сестрите й. Съдията заключи, че обвиняемата е призовала невидими духове.

Имаше достатъчно доказателства и Гуди Хопкинс беше обвинена, че е вещица, а след това беше обесена. След нейната смърт мъките на децата приключиха.“

Фрея потръпна и затвори памфлета. Не можеше да чете повече. Какви преувеличения и неистини! Гуди Хопкинс трябва да се е надсмивала над съдебния процес, който всъщност е бил един фарс. Дали наистина тези кукли са принадлежали на нея или са били направени нарочно, за да я уличат? От самото начало на есето си личеше, че Хукър е решил да се заяжда със старата ирландска тъкачка, защото не беше му се отдала възможност да й каже в лицето, че е гнусна, отвратителна и подла.

Момичетата бяха притихнали и се опитваха да асимилират това, което Фрея беше прочела. Аби стана и отиде в центъра на стаята, откъдето можеше да вижда всички около масата. Тя се усмихна и се поклони. Беше предизвикала вниманието им. Посегна към шапката си, свали я и я сложи в джоба на престилката си. Махна фибите от кока си и осветената й от слънцето тъмна коса се разпиля по раменете. Бавно разклати главата си. Момичетата я гледаха безмълвно, хипнотизирани от приспивните й движения. Беше наистина пленителна.

Аби започна да извива тялото си като змия и да трепери. Внезапно падна на пода със силен трясък. Главата й се обърна настрани, а очите й се завъртяха. После остана неподвижна. След това застана на четири крака и започна да люлее главата си, а косата й се развяваше нагоре-надолу. Тя скочи на крака и започна да тича из стаята, представяйки си, че е птица, крещейки:

— Искам, искам, искам!

Онемели, момичетата се спогледаха с ужас. Аби спря и втренчи поглед в тях, след това избухна в смях.

— Какви са тези издължени лица, момичета? — усмихна се тя. — Елате, нека да опитаме.

Тя се завъртя отново и се разтресе.

Освен Фрея всички се втурнаха към центъра на залата и започнаха да имитират движенията и странните припадъци, сякаш бяха обсебени. Лаеха като кучета, мяукаха като котки и крещяха от болка. Толкова страстно се бяха вживели, че шапките им паднаха на пода.

Мърси спря и погледна към Фрея, която още седеше на масата.

— Ела при нас!

Фрея поклати глава и внезапно почувства студ. Всичко това не беше правилно. Имаше нещо… Нещо много лошо! Какво беше направила!

— Каква дрипа си ти! — каза Мърси и направи гримаса. Тя падна на пода и започна да тресе тялото си, сякаш е изпаднала в конвулсии.

Титуба влезе през вратата, носейки за врата две оскубани пилета. Момичетата бяха толкова улисани в припадъците си, че дори не я чуха да влиза. Карибската слугиня не разбираше какво става и погледна с ужас към припадащите момичета.

— Какво става тук?

Момичетата спряха веднага. Седнала на пода, Мърси се уплаши от слугинята.

— Играехме си — обясни Аби и се отправи към Титуба и я потупа по ръката. — Само това правехме, Титуба. Нищо друго.

Титуба поклати глава към нея.

— Момичета, вие скубехте косите си! О, видях ви и няма да допусна това да се случва в къщата на преподобния.

Тя оглеждаше залата, докато те прибираха шапките си от земята.

— А вие си слагате шапките и си тръгвате! — Каза тя, като се обърна към Мърси и Ани. — Аби, Бети, оправете косите и полите си и се върнете към ежедневните си задължения в къщата.

Тя занесе пилетата на масата, където Фрея се приготвяше да си тръгва.

Титуба я погледна с такова неодобрение, че тя се почувства сякаш сърцето й ще спре. Наистина не трябваше да се поддава на желанията и капризите на Абигейл. След като помисли малко, осъзна колко манипулативно се беше държало момичето.

Глава 23 Свобода на устните

Сега Фрея даде малко почивка на ръцете си, защото напоследък правеше много магии. Обичаше да е сама и да се разхожда безцелно из гората с кошницата си, в която събираше билки. След това ги използваше, за да приготвя лечебни компреси и отвари. Беше хубаво да се отдалечи за малко от фермата на Пътнам и да помечтае за сватбата си с Нейт. Беше нетърпелива да се омъжи. Не го срещаше напоследък, нито го виждаше в църквата и той й липсваше. Намираше утеха в гората и птиците, които пееха, и буболечките, които подскачаха около нея. Откри малка следа върху опадалите листа, оставена вероятно от някое животно. Когато стигна до реката, видя едно младо еленче да влиза във водата. Главата му се подаде на повърхността и то продължи да се носи по течението надолу, докато не достигна до брега и тогава малкото грациозно животно излезе от водата и се изтръска. До този момент Фрея мислеше, че това е куче. Беше много сладко с тези бели петна по козината. Стигна до поляната. Бледорозовите венчелистчета на розите вече бяха опадали, но шипковия храст, който бяха оставили, все още не беше достатъчно голям, а плодовете му не бяха узрели. Някой се прокашля зад нея. Тя се обърна и видя приятеля си Джеймс да стои до купчината с камъни.

— Добър ден! — Той се поклони бързо и свали шапката си. — Много се радвам, че успях да ви открия!

— Изглежда, че винаги знаете къде съм — отговори тя.

— Забавно! — каза той с безпокойство.

— Какво има, Джеймс? — попита тя. Изражението му я накара да се разтревожи.

Той захапа кокалчетата на ръката си, а след това я отпусна.

— Става дума за това, че смятах, че трябва да те предупредя. Аз съм много загрижен за теб, Фрея…

Тя погледна въпросително към него, подканяйки го с глава да продължи.

— Ти и твоите изкусни начини… — той прочисти гърлото си и видимо се чувстваше неудобно.

— Да? — каза тя, примигвайки с очи.

Той скочи на крака.

— Добре, те не всички те разбират… — по начина, по който го правя аз.

Тя си помисли, че има предвид, че между тях има вътрешно разбиране благодарение на приятелството им, но той явно й предлагаше нещо друго.

— Какво имаш предвид?

Джеймс се приближи към нея.

— Ужасно опасно е! Какво правиш, Фрея?

— Какво правя?

— Някои хора разказват за някакви неща…

— Неща?

— Предишната нощ гледах звездите и…

— И?

Той поклати глава.

— Не мога да говоря за това. Твърде опасно е. Фрея, обещай ми, че ще се пазиш. Не прави…

— Какво да не правя? — попита тя невинно. Наистина беше загрижена. Мърси беше най-добрата й приятелка и беше обещала да не казва на никого и дума за способностите й. Беше признателна за помощта й в селището. Освен това, не беше единствената, която правеше физически упражнения. Няколко от жените в селището също го правеха. Единствената разлика беше в това, че нейните упражнения винаги имаха ефект. Тогава защо да не предложи помощ, когато може? Някои хора вдигаха толкова много глупав шум около всичко това, например, като преподобният Париш или Томас Пътнам. Те взимаха всичко това толкова на сериозно.

— Не прави нищо, което да накара другите да те забележат. Хората в Салем винаги наблюдават. Очите им са навсякъде.

Фрея омекна.

— Не се тревожи за мен, приятелю! Аз съм в безопасност.

— Засега — каза Джеймс. — Надявам се да се вслушаш в съвета ми — меко изрече той. — Ще ме натъжи, ако видя, че си в беда.

След това предупреждение Джеймс си тръгна.

Мистър Пътнам изпрати още веднъж момичетата да занесат провизии в дома на пастора, който отново беше намекнал за това по време на проповедта. Какво щеше да последва — кон или карета? — чудеше се Фрея. Този път само тя и Мърси отидоха пеша.

Ани седеше отзад в каретата с майка си, която напоследък беше започнала да говори с мъртвата си сестра и беше сънувала как Библията й изгаря в пламъци. Мистър Пътнам беше в кабинета си по това време. Той се втурна в стаята, когато усети миризмата на дим и настъпи горящата Библия на жена си. Книгата беше на пода под леглото и една свещ беше паднала върху нея. Цялата случка, за която Фрея научи от Ани, изглеждаше странна. Ан Пътнъм-старша трябваше да бъде внимателно наблюдавана, когато прави такива неща. Бедната Ани беше много изплашена. Тя виждаше в това предзнаменование за предстояща гибел.

Докато момичетата вървяха към дома на пастора, Фрея беше мълчалива, докато Мърси бъбреше през цялото време. Кимваше от време на време, за да изрази съгласие, докато Мърси говореше, но беше на мили далеч от нея. Мислеше за това, което й беше казал Джеймс. Да бъде малко по-въздържана. Като условен знак. Мърси й зададе въпрос точно по същата тема.

— Видях ви с Джеймс по-рано — каза тя. — Той попита ли за мен?

— Да… не. Имам предвид, бях с Джеймс.

— Какво искаше?

Фрея й каза за предупреждението, което й беше дал.

— Той е прав! Напоследък бях доста дръзка и лекомислена, като използвах способностите си. Това може да бъде опасно.

Сега замълча Мърси. Вървяха по един тесен път, обграден от тополи. Фрея наблюдаваше прислужницата отстрани, докато се движеха напред в сенките и забеляза, че Мърси все още е разтревожена.

— Откъде Джеймс знае за магията ти? — попита накрая Мърси. — Често ли си говорите с него?

— Какви ги говориш? Виждам го толкова често, колкото и ти — каза Фрея. — Както и да е, не каза, но мисля, че може да ни е видял, когато летяхме миналата нощ.

Тя притеснено въртеше престилката си.

— Не се притеснявай за Джеймс! — каза студено Мърси. — Той не знае нищо.

Бледото момиче се вгледа в нея.

— Но аз се чудя за нещо, Фрея. Дали знаеш какво значи да бъдеш приятелка?

Пасторът, както винаги, не беше вкъщи. Сигурно правеше обичайните си религиозни обиколки. Ако не друго, то със сигурност можеше да се каже за него, че беше отдаден на делото си. И явно в Рая със сигурност за него имаше едно свободно място. Мисис Париш имаше проблеми със здравето и лежеше горе в леглото. В къщата бяха само Аби, Бети и Лизи Григс, едно седемнадесетгодишно момиче, което живееше с чичо си — физикът Уилям Григс. Лизи също беше дошла да достави провизии за преподобния.

И трите момичета се втурнаха да поздравят Мърси и Фрея. Веднага след като влязоха в залата, те се събраха около Фрея, изпълнени с благоговение и започнаха да задават шепнешком куп въпроси.

— Чухме, че можеш да местиш предмети! — каза Лизи.

— И можеш да летиш! — добави Бети.

Абигейл хвана Фрея за ръката и я дръпна настрани. Сложи ръката си на рамото й и я прегърна.

— Ще ми покажеш ли как да летя, Фрея? Много бих искала да летя с теб.

В паниката си Фрея се обърна към Мърси, която стоеше до нея. Беше очевидно, че тя е издала тайната им, която беше обещала да пази.

— Казала си им! — обвини я Фрея.

— Те са само деца! — защити се Мърси. — Никой няма да повярва на думите им.

Точно в този момент Фрея имаше чувството, че ще се задуши от прегръдката на Аби. Тя се вгледа в тъмните, блеснали очи на момичето, вперени в нейните.

— Направи го! — прошепна Аби.

— Не мога да правя нещата, за които говориш! Не зная нищо за това! — Фрея погледна към Мърси за подкрепа, но тя само сви рамене.

— Ние знаем какво си ти — каза Аби. — Мърси ни разказа.

Тя присви очи и погледна към Фрея с презрение.

— Няма значение дали ще ни покажеш или не. Ние знаем истината за теб. Или ще разкриеш магията пред нас, или жестоко ще съжаляваш!

Фрея започна да усеща страха, който нарастваше в нея. Джеймс беше прав. Тя вече беше ядосана. Щеше да се погрижи отсега нататък да няма никаква магия.

Глава 24 Любов и брак

Беше ден за лекция в четвъртък следобед през юни. Залата за поклонения беше препълнена с хора и беше много горещо. Преподобния Самюел Париш завършваше една от своите проповеди за това, че трябва да се обърне повече внимание на борбата с дявола и неговите слуги. Богомолците въздъхнаха с облекчение, но нисичкият пастор продължи да говори. Той осъзнаваше, че повечето хора искаха да се върнат към ежедневните си задължения, но имаше да каже още нещо. Енориашите на предните редици и на балконите погледнаха с любопитство или само имитираха интерес. Фрея оправи шапката си, взирайки се в Париш. Какво сега?

Преподобния се поклони тържествено.

— Един от нашите благородни и благочестиви братя има едно съобщение. Той е човек с голямо влияние, водач на хората и проспериращ фермер, един велик мъж, на когото съм изключително благодарен. Няма и ден, в който аз… — затруднен, Париш прочисти гърлото си.

Явно това беше Томас Пътнам, защото той се изправи от предната редица. Париш отстъпи назад с поклон. Объркани, Фрея и Мърси се спогледаха.

Томас Пътнам приличаше на буре и докато си проправяше път през хората, създаваше впечатление за голям буреносен облак, който се задава на небето. Мъжът внушаваше страхопочитание и всички тихо коментираха помежду си. Мистър Пътнам погледна към събралото се множество и внезапно се усмихна.

— Здравейте, енориаши. Ще бъда кратък. Бих искал да пое завя на вашето внимание връзката между двама души от нашата общност и да обявя техния годеж. Младата жена е набожна и целомъдрена и работи като прислужница при моята съпруга. Тя е сираче. Името й е Фрея Бошан. Обещах да й помогна да се омъжи, когато стане на подходяща възраст. — Мистър Пътнам погледна нагоре, търсейки Фрея на балкона.

Всички започнаха да обръщат глави. Те се разсмяха, когато Фрея пристъпи напред, изчервявайки се. Томас не беше я предупредил предварително за това и тя не очакваше всичко да се случи по този начин.

Очите на Томас срещнаха нейните. Той тръгна към нея, за да й помогне да слезе долу и тя се поклони. Мърси грабна ръката й и я стисна в този щастлив момент като приятелка, въпреки че се бяха скарали. Всичко беше внезапно забравено и простено между тях. Тълпата се отдръпна, за да й направи път.

— Добри новини! — шепнеха си слугите и децата, докато тя минаваше покрай тях.

Слизаше по стълбите, които скърцаха твърде силно и всички погледи бяха вперени в нея — мистериозната прислужница със зелени очи и розови устни. Бузите й бяха с цвят на праскова като косата й, прибрана под шапката, но кичурите се виждаха на тила. Тя не се сдържа и се усмихна. Защо да не покаже своето щастие? Стоеше пред паството със сплетени ръце. Беше търсила Нейт преди това, но не успя да го види в залата. Може би чакаше отстрани.

Мистър Пътнам отново започна да говори.

— Нека всички пожелаем на новите годеници всичко добро и да отправим молитва за тях. Сега моля джентълмена, който поиска ръката на тази бедна прислужница, да излезе напред. Мистър Натаниел Брукс!

Залата притихна, докато го чакаха да излезе от тълпата. Фрея упорито търсеше лицето на Нейт сред хората. Всички започнаха да ръкопляскат, но тя пребледня.

Натаниел Брукс вървеше към нея, но това изобщо не беше правилният мистър Брукс. Беше чичото на Нейт, този висок, загрижен и силно искащ мъж, когото беше срещнала в гората: остра козя брадичка, черна шапка, костеливи крака, които се показваха над тъмножълтите му чорапи. Катарамите на ботушите му се клатеха и звънтяха, докато вървеше напред.

Натаниел Брукс, съименник! Разбира се!

Ето защо Нейт я беше избягвал при строежа на обора предния ден — той явно беше повярвал, че тя е дала съгласието си! Ръкоплясканията станаха по-силни и оглушителни, а погледът на Фрея се замъгли. Хвана се за пейката до себе си, за да не падне на земята. Търсеше Нейт сред хората — нейния Нейт — но когато най-накрая го откри, той не отвърна на погледа й.

Тази вечер Фрея заудря толкова силно с юмрук по вратата на кабинета на господаря, че рамката се разтресе. Беше й омръзнало да спазва правилата на благоприличие. Притисна лице към дървото и погледна през отвора. Мистър Пътнам седеше на бюрото си.

— Влез! — каза той.

Тя развълнувано влезе в кабинета и измина с широки крачки почти целия път до бюрото му. Този път не се поклони.

— Мистър Пътнам! — Лицето й беше почервеняло.

Томас вдигна поглед.

— А! Добър вечер, бъдеща мисис Брукс. Може да обсъдим плановете за сватбата. Датите…

Част от косата на Фрея беше изскочила от шапката й. Мистър Пътнам изправи главата си, като очите му разглеждаха къдриците, които падаха върху гърдите й.

— Станала е ужасна грешка! — каза Фрея. — Не мога да се омъжа за този човек… по-възрастният мистър Брукс. Аз не го обичам и никога не бих могла! Той е отблъскващ!

Мистър Пътнам се намръщи.

— Кога изобщо е ставало дума за любов? Особено в твоето положение — едно сираче, което се е появило от нищото. Това е начин да се сложи край, скъпа моя. Той ще те избави от това положение. Не ти ли харесва? Това не е ли достатъчно? — каза спокойно той.

Фрея го погледна заплашително.

— Не, не е, мистър Пътнам! — Тя изправи раменете си и остана твърдо на мястото си.

Той издиша през носа си и изпуфтя. Отбеляза нещо в счетоводната си книга. Фрея вярваше, че каквото и да му каже, едва ли би се развълнувал. Този човек беше непоклатим. Изкриви устни на едната, после на другата си страна и поклати неодобрително глава.

— Когато за първи път те информирах за предложението на мистър Брукс, ти изглеждаше доволна. Не казах ли възрастният мистър Брукс? — И повдигна вежди въпросително.

Фрея се опитваше да си спомни. Да, тя всъщност много добре помнеше разговора. Мистър Пътнам го беше нарекъл мистър Натаниел Брукс и също мистър Брукс, но не беше използвал думата възрастният.

— Не сте използвали това прилагателно, сър! — заяви тя кротко.

Той се усмихна, нещо, което правеше рядко.

— Моя грешка. Знаеш, че младият Брукс — този, за когото ти си мислиш, е познат по-скоро като Нейт. — И той сви рамене.

Фрея си мислеше, че добре беше прикрила емоциите си, но очевидно не беше така. Не знаеше откъде, но мистър Пътнам очевидно знаеше, че тя е влюбена в Нейт. Мърси беше единствената, на която беше казала. Мърси нямаше никакво намерение да предава Фрея, когато сподели тайната й с всички момичета в селището. Тайна, която можеше да доведе до смъртта й. Дали Мърси не беше шпионин на мистър Пътнам? В миналото не беше забелязала подобно нещо, но на фона на последните предателства тя се замисли дали може да се доверява повече на момичето. Томас сякаш си играеше с нея, като се присмиваше на чувствата й. Или може би всичко беше толкова очевидно — тя беше имала предвид младия мистър Брукс, разбира се, а не неговият непривлекателен чичо. Мистър Пътнам нарочно я беше заблудил. Колко глупава и непредпазлива беше!

— Доколкото си спомням, не съм казвал Нейт Брукс — продължи Томас, като сипваше още сол в раната. — Щях да кажа Нейт, а не Натаниел, ако имах предвид този джентълмен. Освен това, Фрея, ти си късметлийка. Ще бъдеш просто едно момиче без репутация, дрипава просякиня, ако не те омъжим. А сега ти ще се омъжиш за мистър Натаниел Брукс. Ще бъдеш заможна жена и от висока класа. Възрастният мистър Брукс предложи голяма зестра и аз ще получа голямо парче земя, което ще присъединя към моята. Така че земята ми ще се простира чак до град Салем. — Той й се усмихна, преструвайки се на благодарен. — Ще се омъжиш за Натаниел Брукс и това е! Не искам да чувам нищо повече! — Грабна перото си и отново започна да пише в главната книга.

Ръцете на Фрея се свиха в юмруци до тялото. Нямаше да чуе нищо повече, затова се завъртя на пети и напусна стаята възможно най-бързо.

— Какво правиш? — попита зад нея Мърси. — Кълна се, нямам нищо общо с всичко това, Фрея! Почакай!

С бързи крачки Фрея прекоси салона и не отговори, само затръшна вратата, след като излезе от дома на Пътнам. Беше почти седем часа според слънчевия часовник на стената на фермата. Навън все още беше светло. Знаеше, че повечето от мъжете се събираха в таверната на Ингерсол в четвъртък обикновено по това време, след като приключат с охранителната работа. Със сигурност щеше да намери Нейт там. Щеше да го помоли да я отведе оттук. Той не би позволил всичко това да се случи. Те бяха влюбени и трябваше да избягат заедно.

Тръгна напряко, но беше толкова разстроена, че загуби пътя и трябваше да се изкачи по една стена, обрасла с тръни и храсти. Шипките се закачиха за полата й, когато слизаше от другата страна и тя почувства как плата се разкъсва, докато скачаше. Беше на дива, обрасла поляна и внезапно стъпи върху купчина с камъни. Падна и след кратка борба с високата трева успя да се изправи на крака. Можеше да полети и към полюса, ако в момента не беше светъл ден. Прокле селището. Шапката се смъкна от главата й, докато тичаше и затова я прибра в джоба на престилката си. Косата й се развява свободно, светейки като пламък.

Видя селището точно пред себе си, сложи ръце на кръста си и задъхана се наведе напред. Намери фиби в джоба си, оправи косата си и сложи шапката си отново. Слепоочията й пулсираха. По полата й имаше полепнали тръни и беше скъсана на места, но това не биеше на очи. Забеляза една драскотина на прасеца си, където кръвта вече беше засъхнала. Беше в такова състояние, че дори не беше усетила кога се е случило това.

Придаде спокойно изражение на лицето си и измина останалия път, който водеше към центъра. Подмина една къща по пътя си. Жената, която хранеше пилетата навън й се усмихна със съжаление. Всички я разпознаваха вече след представлението в залата за поклонение. Тя беше младата, миловидна прислужница, която трябваше да се омъжи за възрастния, грозничък вдовец.

Някакъв мъж на кон излезе на пътя. Тя разпозна Джеймс Брустър и му махна с ръка. Джеймс й се усмихна и дръпна поводите на кестенявия жребец. Слезе, хвана юздите му и застана до нея в тревата до пътя.

Стисна ръката й и после бързо я пусна.

— Бях там — каза той — не се безпокой! — Зелено-златистите му очи горяха и бяха изпълнени със съчувствие.

— Не може да се случи! — каза тя. — Къде е Нейт? Знаеш ли?

— Нейт? Не, не съм го виждал, откакто Мистър Пътнам направи съобщението в залата.

— Не мога да се омъжа за мистър Брукс — каза Фрея. — Няма да се омъжа!

— Разбира се, че няма. Никога не бих позволил това да се случи.

Милото му отношение я завладя, сякаш това беше Нейт, какъвто го искаше.

Глава 25 Безсмъртните

— Слушай! Ще ти помогна, но не трябва да оставаме повече тук. Хората ще започнат да говорят. Да се срещнем при храста с дивите рози.

Той беше се обърнал към коня си, чиято козина светеше на светлината на слънцето, и се метна на седлото. Джеймс изглеждаше прекрасно върху него. Той докосна шапката си.

— Да — каза Фрея — Ще бъда там. Благодаря ти Джеймс, благодаря!

Джеймс кимна, дръпна юздите и конят му леко изпъна шия. После леко го смушка и те се понесоха в тръст, а след това в лек галоп.

Фрея тръгна в обратната посока — в случай че някой ги беше видял. Сега вече знаеше, че в селището Салем винаги имаше някой, който гледа.

Когато Фрея пристигна на поляната, видя само коня на Джеймс, който кротко пасеше трева с отпуснати юзди. Когато я надуши, той обърна глава към нея, разтърси грива, след което отново наведе черния си нос към земята и продължи да пасе. Конят на Джеймс беше тук, но не и самият Джеймс. Къде беше? Каквото и да беше замислил да направи, за да й помогне, трябваше да се случи бързо. Но какво ставаше с Нейт? Тя трябваше да му каже, че е напуснала дома на Пътнам, без да се сбогува с никого, но освен това искаше да го убеди, че трябва да избягат заедно веднага. Беше сама, нямаше семейство и дом и се чувстваше уязвима. Някак инстинктивно усещаше, че магическите й способности няма да й помогнат да се справи с тази ситуация. Можеше да разбива маслото или да събере картофите, без да вдигне и пръст, но не можеше да промени решението на мистър Пътнам за съдбата й, ако той вече го беше взел.

Оглеждайки се за Джеймс, тя излезе на поляната и се вгледа в гората, където на запад слънцето падаше ниско. Снопове светлина си пробиваха път през клоните на боровете и листата на дъбовете и наподобяваха димна завеса, която осветяваше прашинките във въздуха. Докато упорито вървеше, слънцето постепенно се скриваше и я заслепяваше, затова сложи ръка над челото си, за да прикрие очите си.

Една сянка падна върху нея и за миг тя си помисли, че това е Нейт, но не беше. Джеймс се появи пред нея.

— Къде е Нейт?

— Защо продължаваш да питаш? — нетърпеливо попита Джеймс. Той носеше две одеяла и раница на гърба си.

— Защото… — тя си пое дълбоко въздух.

— Защо? — попита той и лицето му потъмня. — Защо винаги питаш за Нейт? Какво означава той за теб?

Джеймс завърза раниците за седлото на коня и се обърна към Фрея.

— Забрави за Нейт!

— Не мога, — каза тя. — Няма да забравя. Нейт е… Нейт е моята…

— Какво, Фрея? — попита Джеймс.

— Нейт е моята любов — прошепна тя. — Не мога да си тръгна без него.

Когато видя болката в очите му, разбра, че това беше поредното недоразумение, което се случваше с нея. Животът й напоследък беше изпълнен с тях. Сутринта, когато Джеймс се връщаше от нощното дежурство и когато го беше целунала по бузата, тя преливаше от чувства, защото беше влюбена в Нейт. И сега всичко това се връщаше обратно върху нея, защото явно Джеймс беше останал с впечатление, че чувствата й са насочени към него.

Понечи да се отдръпне, но той я хвана за ръката и я придърпа към себе си. Усещаше топлия му дъх върху лицето си.

— Какво… какво каза?

— Обичам го… Обичам Нейт — задъхано каза тя. — Джеймс, съжалявам…

Той я погледна и поклати невярващо глава.

— Не! Не!

Тя отстъпи назад и се спъна в нещо, стърчащо от земята — корен или камък. Джеймс се опита да я предпази, но също изгуби равновесие и двамата се озоваха на земята. Той почти лежеше върху нея, докато и двамата дишаха тежко, но поради различни причини.

— Не го обичаш… Не можеш да го обичаш…

Отдръпна се леко, за да се вгледа по-добре в очите й. Ръката му беше върху рамото й, кракът му — върху нейния и я притискаше към мократа трева. Тялото му беше дълго и стегнато, със силни мускули. Слънцето осветяваше лицето й в оранжево и розово.

— Фрея, чуй ме. Ти ме обичаш… ти винаги си обичала единствено и само мен.

— Не зная за какво говориш! Моля те, пусни ме да си вървя.

Взираше се повече в здрачаващото се небе, отколкото в него.

— Джеймс, моля те…

— Името ми не е Джеймс Брустър. — Очите му бяха затворени и изглеждаше толкова нещастен, че Фрея щеше да заплаче. — Поне това не е единственото ми име. Някои от нас не са толкова големи късметлии като теб, Фрея — да успеят да запазят имената си през вековете.

Докато Джеймс говореше, сякаш врата след врата се отваряше в съзнанието й и спомените й се връщаха — за нейната самоличност, която внезапно изскачаше от някакво скрито, заключено място в паметта й. Виждаше образи, които не разбираше, и лица, които не разпознаваше — на красива възрастна жена с посребрени коси и големи меки очи; на една по-млада жена — русокоса и изглеждаща доста крехка, докато не се усмихнеше. И Фрея започваше да изпитва огромна любов към тях. Те бяха част от нея.

— Аз съм вещица! — каза тя. — Винаги съм била вещица.

— Ти си нещо повече от това — въздъхна той. Очите му бяха пълни със сълзи и Фрея сложи ръка на лицето му, за да почувства болката и да се опита да разбере какво се случваше тук.

— Кой си ти, Джеймс? Кой си наистина? И коя съм аз? Какво общо имаме двамата?

Почувства топлината на ръцете му и вече не се страхуваше.

Той я притисна по-плътно и прошепна в ухото й:

— Ти наистина ли не си спомняш за мен, моя любов?

Гласът и докосването му я накараха да потрепери и в съзнанието й се появи лъч светлина, спомен, неясен образ на красив тъмнокос мъж, който стоеше над нея точно както сега. Двамата бяха сплетени един в друг. Горещото му тяло беше срещу нея и нямаше никакви порочни мисли в това, никаква вина, нищо от пуританските забрани, защото те не бяха Пуритани. Те бяха влюбени и жаждата им един за друг беше толкова силна, колкото и ръцете му, които я държаха. Тялото й сякаш се разтвори от необходимостта да го има, докато тя продължаваше и продължаваше да вика името му…

— Килиан? — попита тя.

— Фрея — прошепна той — Аз съм.

Тогава изведнъж всичко се върна в паметта й, сякаш много врати се отвориха с трясък и нахлу светлина от осъзнаване на миналото, бъдещето и настоящето. Килиан на нейното годежно парти, двамата на мивката в банята, без дори да си казват и една дума, завладяна от желанието и нуждата да почувства устните му върху своите и тялото му върху нейното. Последната им нощ на борда на „Дракон“, който се люлееше, като че ли в опит да запази ценния им живот, защото тя чувстваше, че бяха много близо до края. Знакът на тризъбеца върху гърба му, който беше станал повод да бъде обвинен, че го е откраднал от Фреди. И накрая Валкириите около него, които го изтръгнаха от ръцете й.

— Но Валкириите — те те взеха…

— … и доведоха тук.

— Не в Необятното?

— Не, аз също нищо не си спомнях, докато не те видях в съдебната зала и тогава всичките ми спомени се върнаха, но не исках да те плаша. Мислех, че сама ще се досетиш.

Тя поклати глава засрамено. Нямаше никаква представа как се беше озовала тук сама. Трябва да е било някакъв трик. Беше засмукана през времевия портал, загубила паметта си, и беше невъзможно да си спомни коя беше и защо беше тук. Беше ли това още едно наказание, което боговете й пращаха, или беше една от поредните злобни шеги на Локи?

Локи… Това ли беше причината тя да е така необяснимо и силно привлечена от Нейт Брукс? Той трябваше да е Локи! Нямаше друго обяснение. Беше ли това все още част от магията, която беше разпилял върху нея, когато беше Бранфорд Гарднър и за първи път беше дошъл в Норт Хемптън? Когато роклята й се беше смъкнала, защото презрамката се беше скъсала, той беше докоснал кожата й така, сякаш я маркираше като своя. Не, това не беше възможно. По това време тя все още не беше очарована и влюбена. Беше сигурна в това. Какво ставаше? Защо се чувстваше по този начин? Тя не обичаше Локи, нито дори Нейт, обичаше само Балдер. Килиан Гарднър. Джеймс Брустър. В което и да е прераждане, под каквото и да е име тя винаги щеше да обича него.

— Килиан, любими мой — прошепна тя и сложи ръката си на бузата му. Нейната голяма любов. Истинското й сърце. Най-добрият й приятел. Можеше да се освободи от тревогата и противоречивите си емоции и да се опита да ги осмисли по-късно. — Съжалявам, не знаех какво да мисля.

— Спомняш си… — усмихна се той облекчено. — Но е опасно да използваме това име. Засега за теб трябва да си остана Джеймс Брустър.

Тя кимна.

— Какво ще правим? Как ще се измъкнем?

— Не се притеснявай, любов моя! — отвърна той и я целуна.

И едва когато устните им се докоснаха, и двамата осъзнаха колко близо са телата им, притиснати едно в друго. И когато той я целуна, ръката му се бореше с корсета й, докато тя опитваше да развърже бричовете му. Желаеше го толкова много; искаше да отнеме болката, която несъзнателно му беше причинила, искаше за миг да забрави къде се намираха. Толкова се радваше, че го намери отново и че бяха заедно! Той целуваше гърлото и гърдите й, докато тя му помогна да съблече ризата си. После легна върху нея и започна да вдига полите й. И двамата се смееха над трудността, възникнала със събличането на дрехите им. Когато най-накрая успяха, лежаха на тревата и той държеше ръцете над главата й, целуваше я и захапваше устните й. Беше толкова гладен за нея. Бяха разделени толкова дълго, че когато той влезе в нея тя изскърца със зъби от болка и удоволствие, че го е открила отново.

— Какво правите? — чу се над главите им момичешки глас. Тих и ужасен глас, сякаш момичето не можеше да повярва на очите си.

Джеймс се стресна и се отмести настрани, докато Фрея се изправи и паникьосано се пресегна за дрехите си, за да се прикрие, след като се разделиха от прегръдката.

— А аз търсех извинения за теб пред мистър Пътнам! — каза Мърси гневно. — Мислех, че си ми приятелка, че си моя сестра! Ти си нищо повече от една блудница и изкусителка! Погледни се! Гола на тревата! С него! Ти си вещица! Омагьосала си Мистър Брустър!

Фрея се изправи на крака, докато ръцете й притискаха дрехите пред тялото й, почервеняла от шок и срам. Какво направиха? В гората? На откритото?

— Не, Мърси, моля те!

Прислужницата трепереше и очите й се пълнеха със сълзи.

— Ще кажа на всички! Ще им кажа цялата истина!

— Не, моля те! Мърси, аз те обичам и никога няма да те нараня! — каза Фрея, закопчавайки блузата си, докато Джеймс бързо се обличаше зад нея. — Трябва да ме разбереш, това е… той е…

Момичето отстъпи назад и вирна предизвикателно брадичката си. Пое си дълбоко дъх, лицето й почервеня и устните й се изкривиха, докато произнасяше:

— Ти си лъжкиня, Фрея Бошан! Лъжкиня, чуваш ли ме? Лъжкиня и вещица! На всички ще кажа!

Обърна се и хукна през полето, оставяйки Фрея и Джеймс сами на попиващата в полуздрач поляна.

— Какво ще правим сега? — попита тя. — Ще ни убият!

Беше живяла твърде дълго в селището Салем, за да знае какво ще се случи след това.

— Бягаме — каза Джеймс, обувайки ботушите си и й подаде нейните. — Бягаме колкото можем по-надалеч.