Вещиците: Полунощ

Четирийсет

Дали щеше да си спомня за този ден като за най-щастливия в живота й? Сватбите носят очарование за всички. Но за нея беше може би още по-впечатляваща, тъй като й се струваше много екзотична, понеже беше старовремска, старомодна сватба в един топъл свят. А тя самата идваше от студен, самотен свят и всичко това я омагьосваше!

Предната нощ дойде да се помоли в църквата. Майкъл беше изненадан. Наистина ли се молеше на някого?

— Не зная — отвърна тя. Искаше да седне в мрачната, вече готова за венчавката църква, украсена с бели панделки и със застлана с червен килим пътека. Искаше да поговори с Ели, да се опита да й обясни защо е нарушила обещанието си, защо е сторила всичко това и как всичко ще се подреди.

Разказа й и за сватбената рокля, която семейството толкова бе искало, колко прекрасна е бялата копринена дантела и потрепващото було. Обясни й и за шаферките — всички Мейфеър, разбира се — за Беатрис, помайчимата, и за Аарън, който щеше да я отведе до олтара.

Говореше ли, говореше. Каза й дори за смарагда.

— Бъди до мен, Ели. Дай ми прошката си. Толкова много я искам.

След това заговори на майка си. Говореше й просто, без думи, чувстваше я съвсем близка. Опита се да потисне всички спомени за Карлота.

Замисли се и за старите си приятелки от Калифорния, с които бе разговаряла през последните седмици. Много се радваха за нея, въпреки че едва ли осъзнаваха колко богат и жизнен е този старомоден свят. Барбара искаше да дойде, но семестърът в „Принстън“ вече беше започнал. Джени тръгваше за Европа, а Мати щеше да роди всеки момент. Изпратиха й прелестни подаръци, въпреки че тя, разбира се, им бе забранила. Имаше чувството, че ще се видят някой ден, преди да започне работата по медицинския център.

Завърши молитвите си доста необичайно. Бе запалила две свещи за двете си майки и една за Анта. Дори една за Стела. Беше успокояващо да гледа как малките фитилчета поемат огъня и пламъчетата танцуват пред статуята на Девата. Разбираше защо католиците палят свещи — красивите пламъци бяха като жива молитва.

После излезе да намери Майкъл, който беше в сакристията и си спомняше миналото заедно с милия стар свещеник.

В девет сутринта сватбата започна.

Роуан стоеше като скована в бялата рокля, чакаше и мечтаеше. Смарагдът лежеше на дантелата върху гърдите й и зеленото му сияние бе единственият цвят, който я озаряваше. Дори пепелявата й коса и сивите й очи изглеждаха съвсем бледи в огледалото. Бижуто странно й напомняше за католическите статуи на Исус и Мария с кървящи сърца, като онази, която бе разбила в стаята на майка си.

Но всички тези грозни мисли вече бяха далече от нея. Огромният неф на „Свето Успение Богородично“ бе изпълнен с народ. Бяха дошли Мейфеър от Ню Йорк, от Лос Анджелис, дори от Далас. Над две хиляди души. Шаферките — Кланси, Сесилия, Мариан, Поли и Реджина Мейфеър — пристъпваха отмерено по пътеката под тежките звуци на органа. Беатрис изглеждаше по-разкошна дори от младите жени. А шаферите, всички Мейфеър, разбира се, и все хубавци, стояха в очакване да поемат ръцете на шаферките. Моментът настъпваше.

Изведнъж й се стори, че ще забрави как се върви. Но бързо се окопити и нагласи дългото плътно бяло було. Усмихна се на Мона, която държеше кошничката с цветните листенца, хубава както винаги, с неизменната панделка в червената коса.

Хвана Аарън под ръка и двамата заедно я последваха под съпровода на великолепната музика.

Роуан огледа смътно лицата на събралите се от двете страни на пътеката. Бялото було размиваше всичко, но тя впери очи в светлините и свещите на олтара.

Дали щеше да запомни този миг завинаги? Букетът бели цветя в ръката й, меката сияйна усмивка на Аарън, който я гледаше, усещането, че е изумително красива, както сигурно се чувстваха всички булки?

Когато най-после видя Майкъл — великолепен в сивия фрак с широка вратовръзка — очите й се напълниха със сълзи. Беше невероятен, нейният любим, нейният ангел, взиращ се в нея от мястото си пред олтара. Ръцете му — без ужасните ръкавици — бяха стиснати пред тялото, главата му бе леко наклонена, сякаш се опитваше да опази душата си от ослепителната светлина, която го озаряваше. Но очите му, сините му очи бяха най-сияйни.

Той пристъпи до нея. Завладя я покой, когато се обърна и Аарън вдигна булото, преметна го красиво над раменете й и го спусна меко по гърба й. Тя потръпна. Никога не бе преживявала подобен величествен жест. Това не беше булото на нейната девственост, нито на скромността й, а булото на самотата, което най-после се вдигаше. Аарън хвана ръката й и я положи в ръката на Майкъл.

— Бъди добър с нея, Майкъл — прошепна Аарън.

Тя затвори очи, искаше това чисто усещане да продължи вечно. После бавно погледна нагоре към сияйния олтар с дървените статуи на светци.

Свещеникът започна с традиционното слово и Роуан видя, че в очите на Майкъл блестят сълзи. Усети, че той трепери. Ръката му стисна по-силно нейната.

Страхуваше се, че гласът може да й изневери. Тази сутрин й бе прилошало, вероятно от притеснение. Сега отново се чувстваше замаяна.

Но сега, в този миг на покой и откъснатост, я порази мощта, която се таеше в церемонията. Сякаш бяха обгърнати от невидима закриляща сила. Колко от старите й приятели се бяха подигравали с тези неща, дори тя самата ги бе смятала за отживелица. А сега, когато бе в центъра на събитията, вкусваше удоволствието, отваряше сърцето си, за да поеме изяществото на момента.

Накрая зачетоха от завещанието на Мейфеър, което бе станало част от церемонията:

— … сега и завинаги, сред свои и сред чужди, пред семейството и пред света, без изключения и при всички случаи да бъдеш наричана единствено с името Роуан Мейфеър, дъщеря на Деидре Мейфеър, дъщеря на Анта Мейфеър, макар че твоят законен съпруг ще запази собственото си име…

— Обещавам.

— Съгласна ли си да вземеш с чисто сърце този мъж, Майкъл Джеймс Тимоти Къри за свой съпруг…

— Да.

Ето, най-сетне го направиха. И последните думи отекнаха под високия таван. Майкъл се обърна към нея, прегърна я, както бе правил хиляди пъти в тъмнината на хотелската стая, и я целуна тържествено. Тя му се отдаде напълно, затвори очи и църквата се стопи в тишината. После го чу да прошепва:

— Обичам те, Роуан Мейфеър.

А тя отвърна:

— Обичам те, Майкъл Къри, архангел мой. — Притисна се още към него и го целуна отново.

Прозвуча сватбеният марш — силно, остро и някак триумфиращо. Църквата се изпълни с шумолене. Роуан се обърна към огромното множество. Слънцето грееше през витражите на прозорците.

Тя хвана Майкъл за ръката и тръгнаха надолу по пътеката.

Навсякъде виждаше усмивки, кимвания и въодушевление, сякаш цялата църква се бе изпълнила с простото и всепоглъщащо щастие, което тя изпитваше.

Чак когато тръгнаха към лимузината и гостите започнаха да ги обсипват с ориз сред хор от смехове и поздравления, Роуан се замисли за погребението в същата тази църква и за подобната кавалкада от блестящи черни коли.

Сега минаваме по същите улици, помисли си, настанена сред облак бяла коприна. Майкъл отново я целуна, по очите и по бузите. Шепнеше й всичките онези глупави мили неща, които съпрузите шепнат на булките си — че е красива, че я обожава, че никога не е бил по-щастлив, че това е най-прекрасният ден в живота му. А най-прекрасни бяха не думите му, а щастието, което струеше от него.

Тя потъна назад към рамото му, усмихваше се. Затвори очи и се замисли за всички знаменателни моменти в живота си — за завършването на университета, за първия ден в интензивното, за първата си операция, за първите думи, които чу след това: „Браво, доктор Мейфеър, вече можете да шиете“.

— Да, най-щастливият ден — прошепна тя. — И това е само началото.

Стотици хора се щураха по тревата, под големите бели тенти, издигнати над градината, до басейна и на задната морава пред гарсониерата. Масите с бели покривки бяха отрупани с разкошни южняшки блюда — задушени раци, скариди по креолски, паста „Джамбалая“, печени стриди, пушена риба, дори скромния и обичан червен фасул с ориз. Облечените с ливреи сервитьори наливаха шампанското в чаши с форма на лалета; барманите приготвяха коктейли, които нареждаха по добре заредените барове в салона, в трапезарията и до басейна. Красиво облечени деца играеха сред възрастните, криеха се зад саксийните палми, подредени из първия етаж, или пък тичаха на групички нагоре-надолу по стълбището и пищяха, че са видели „призрака“ — за ужас на родителите си.

Диксиленд бенд свиреше яростно и жизнерадостно под бяла тента до предната ограда. От време на време обаче шумните и оживени разговори поглъщаха музиката.

Майкъл и Роуан с часове посрещаха безбройните гости, здрависваха се с тях, благодаряха за пожеланията и търпеливо изслушваха пространните им обяснения за роднинската им връзка с тях.

Дойдоха и много от старите приятели на Майкъл от гимназията — благодарение на любезните усилия на Рита Мей Лониган. Те образуваха своя собствена шумна и оживена групичка и си разказваха стари истории. Рита бе открила дори двама негови братовчеди — хубава възрастна жена на име Аманда Къри, която Майкъл си спомняше с любов, и Франклин Къри — съученик на баща му.

Майкъл се радваше много на това и изобщо не беше така резервиран като Роуан. Беатрис идваше да го прегърне поне два пъти на всеки половин час и винаги го разплакваше. Той беше искрено трогнат от това, че Лили и Джифорд бяха взели леля Вив под крилото си.

Но сега беше време на силни емоции. Бяха дошли Мейфеър от цялата страна. Прегръщаха се с братовчедите си, които не бяха виждали от години, и се кълняха, че ще идват по-често в Ню Орлиънс. Някои дори се канеха да останат за седмица-две у някое от семействата. Непрестанно просветваха светкавици на фотоапарати. Големи черни видеокамери бавно си проправяха път през ярката тълпа.

Накрая всички дойдоха и Роуан вече можеше да се присъединява към различните групички. Следеше как се справя фирмата за кетъринг и дали оркестърът има всичко необходимо. Чувстваше се длъжна да контролира нещата.

Жегата си бе отишла напълно, благодарение на нежния бриз. Някои от гостите си тръгнаха по-рано; басейнът бе пълен с полуголи деца, които пищяха и се плискаха с вода. Някои плуваха само по гащички, а неколцина възрастни дори скочиха напълно облечени във водата.

Още храна се трупаше по масите. Отваряха се още каси с шампанско. Твърдото ядро на рода — около петстотин Мейфеър, които Роуан вече познаваше, се щураха напред-назад като у дома си, седяха и разговаряха на стълбището или се разхождаха из стаите и се възхищаваха на промените. Някои дори надничаха в кутиите със скъпи подаръци.

Всички се възхищаваха на реставрираната къща: на мекия прасковен цвят в салона и бежовите копринени драперии; на тъмнозеленото в библиотеката и искрящобелите дървени орнаменти. Взираха се в старите портрети, вече почистени и поставени отново в коридора и стаите на първия етаж.

Събираха се да се възхитят на портрета на Дебора, който сега висеше над камината. Лили и Беатрис подкрепяха Фийлдинг по време на тази обиколка и го качиха в стария асансьор, за да огледа всички стаи.

Петер и Рандъл седнаха в библиотеката с лулите си и започнаха да спорят относно датировката и авторите на портретите. И колко ли щеше да струва, ако Райън бе опитал да купи този „съмнителен“ Рембранд?

С първия порив на дъжда оркестърът се премести в задната част на салона, а китайските килими бяха навити, за да могат младите двойки да потанцуват.

Засвириха чарлстон. Огледалата се тресяха от оглушителния писък на тромпетите и несекващия тътен на стотици крака.

Роуан изгуби Майкъл някъде в тълпата от възбудени и ентусиазирани лица. Тръгна към малкия будоар до библиотеката, като пътьом помаха на Петер, който сега бе останал сам и вече задрямваше.

Влезе в будоара и заключи вратата. Сърцето й биеше силно, докато се взираше в образа си в огледалото.

Струваше й се, че някак избледнява, прекършена като букета, който трябваше да хвърли по-късно от перилата на стълбите. Червилото й се беше изтрило, страните й бяха бледи, но очите й искряха като смарагда. Тя докосна колебливо камъка и го нагласи върху дантелата. Затвори очи и се замисли за картината на Дебора. Да, редно беше да сложи бижуто. Редно беше да прави всичко, както те искаха. Отново се вгледа в себе си, опитваше се да запази момента завинаги, като скъпоценна снимка между страниците на дневник. Този ден, сред тях, сред всички тях.

Дори фактът, че видя Рита Мей да плаче тихо в библиотеката, не успя да развали щастието й. Стисна ръката й и каза: „Да, и аз често се сещам за Деидре днес“. Защото беше истина. Харесваше й да мисли за Деидре и за Ели, дори за Анта, извличаше ги от трагедиите, в които бяха впримчени, и ги приютяваше в сърцето си.

Вероятно някаква по-хладна и разсъдлива част от нея разбираше защо хората бяха напускали семейството и традицията, заради крехкия и моден свят на Калифорния, в който бе отрасла. Но изпитваше единствено съжаление към тях, съжаляваше за всеки, който някога е познавал тази невероятна интимност на рода. Сигурно Ели би я разбрала.

Върна се в салона, при оркестъра и танцуващите. Търсеше Майкъл и внезапно го забеляза — стоеше сам до втората камина и гледаше към препълнената стая. Тя познаваше този израз, руменината и въодушевлението — познаваше този далечен и сякаш разконцентриран поглед.

Застана до него и чак тогава той я забеляза. Не я беше чул, когато прошепна името му. Тя проследи погледа му, но видя само танцуващите двойки и блещукащите струйки дъждовна вода по предните прозорци.

— Какво има, Майкъл?

Той не помръдна. Тя го дръпна за ръката, после съвсем нежно извърна лицето му към себе си и се вгледа в очите му, като пак повтори името му. Той се извърна рязко и отново се загледа в предната част на салона. Но този път не видя нищо. Каквото и да беше, си бе отишло. Слава богу.

Роуан видя, че по челото и над горната му устна са избили капчици пот. Косата му беше влажна, сякаш бе стоял под дъжда. Придърпа го към себе си и облегна глава на гърдите му.

— Какво видя?

— Нищо… — прошепна той. Не можеше да си поеме дъх. — Стори ми се… не, няма значение.

— Кажи ми, какво видя?

— Нищо. — Хвана я за раменете и я целуна малко грубо. — Нищо няма да развали този ден, Роуан. — Говореше гърлено. — Нищо!

— Не се отделяй повече от мен — настоя тя и го повлече към библиотеката, а после и в будоара, където щяха да са сами. Сърцето му все още биеше лудо, когато тя уви ръце около врата му.

— Всичко е наред, скъпа — каза той накрая, вече дишаше по-леко. — Честно. Виденията ми не означават нищо. Не се тревожи. Моля те. Просто долавям образи от случили се преди много години неща, това е всичко. Хайде, скъпа, погледни ме. Целуни ме. Обичам те, това е нашият ден.

Партито продължи в същия дух до вечерта. Накрая младоженците разрязаха сватбената торта сред същинска буря от светкавици на фотоапарати и пиянски смях. Бяха поднесени сладкиши и кани с кафе. Гостите се настаниха в салона на групички и около масата на трапезарията и завързаха разговори. Дъждът валеше поройно. Чу се и тътенът на гръмотевица. Баровете още бяха отворени и повечето от гостите продължаваха да пият.

Тъй като Роуан и Майкъл щяха да тръгнат за Флорида на меден месец на следващия ден, бе решено тя да хвърли букета от стълбището „сега“. Роуан се изкачи до средата на стълбите, погледна към морето от извърнати нагоре лица, затвори очи и хвърли букета. Чуха се радостни писъци и дори последва известно боричкане. Накрая красивата млада Кланси Мейфеър хвана букета сред гръм от одобрителни викове. Пиърс я прегърна сърдечно, обявявайки пред целия свят своето лично удоволствие от големия й късмет.

„О, значи те двамата?“ — помисли си Роуан и се върна долу. Не бе забелязала нищо, но поведението им сега не будеше никакво съмнение. Някъде далече, срещу втората камина, Петер се усмихваше, а Рандъл спореше разгорещено с Фийлдинг, който бе насаден преди известно време в един тапициран стол.

Новият оркестър току-що бе пристигнал и засвири валс. Всички посрещнаха с радост сладката, старомодна музика, а някой намали светлината на полилеите и тя стана съвсем приглушена. По-възрастните двойки станаха да танцуват. Майкъл веднага поведе Роуан към средата на салона. Още един от съвършените моменти, така богат и нежен, като самата музика. Скоро стаята се изпълни с танцуващи двойки.

Беатрис танцуваше с Рандъл, а леля Вивиан с Аарън. Всички по-възрастни гости танцуваха, дори и младите се включиха. Малката Мона беше партньорка на стария Петер, а Кланси танцуваше с Пиърс.

Майкъл не даваше вид да е видял нещо ужасно преди часове. Всъщност очите му бяха приковани предано в Роуан.

Когато часовникът би девет, някои от гостите вече плачеха, защото се бяха впуснали в дълбока изповед или задушевен разговор с отдавна невиждани братовчеди; или просто защото всички бяха толкова пияни и толкова уморени от танците, че се чувстваха длъжни да заплачат. За Беатрис това изглеждаше съвсем нормално. Тя ридаеше на дивана в прегръдката на Аарън, а Джифорд вече от часове обясняваше нещо очевидно изключително важно на търпеливата и ококорена леля Вив. Лили спореше шумно с Петер и Рандъл, като ги иронизираше, че са от тълпата „дето помни Стела“.

Рита Мей Лониган още плачеше, когато си тръгна заедно със съпруга си Джери. Аманда Къри и Франклин Къри също се сбогуваха доста сълзливо.

Към десет тълпата намаля до около двеста души. Роуан бе свалила сатенените обувки с висок ток и седеше в креслото до първата камина в салона. Бе дръпнала нагоре дългите си ръкави и пушеше цигара, свила под себе си крака и заслушана в разказа на Пиърс за последното му пътуване до Европа. Дори не си спомняше къде и кога е свалила булото. Може би Беа го бе взела, когато двете с Лили бяха отишли да „подготвят спалнята на младоженците“, каквото и да значеше това. Краката я боляха повече, отколкото след осемчасова операция. Беше гладна, а бяха останали единствено десерти. От цигарата й призляваше и тя я изгаси.

Майкъл и старият сивокос енорийски свещеник разговаряха пред камината в другия край на стаята. Оркестърът бе минал от Щраус към по-съвременни сантиментални композиции. Тук-там някой припяваше с протяжните акорди на „Блу Муун“ или „Тенеси валс“. Сватбената торта вече бе изядена до трошичка. Оставиха само едно парче — по сантиментални причини.

Група наследници на Кортланд, закъснели с пристигането от Ню Йорк, нахлуха през входната врата и започнаха да се извиняват. Останалите се втурнаха да ги посрещнат. Роуан се извини, че е без обувки и вече доста раздърпана, но отиде да ги целуне. В дъното на трапезарията голяма групичка, дошла да разгледа някакви фотографии, запя „Моята дива ирландска роза“.

Към единайсет Аарън целуна Роуан за довиждане и тръгна да води леля Вив до дома й. Каза, че ще бъде в хотела, ако имат нужда от него, и им пожела приятно пътуване до Дестин на сутринта.

Майкъл ги изпрати до предната врата. Старите му приятели също си тръгваха, за да продължат да пият в бар „Парасол“ в Айриш Ченъл, но преди това изтръгнаха от него обещанието, че ще вечерят заедно през следващите седмици. Стълбището още бе задръстено от разговарящи двойки, а сервитьорите се опитваха да приготвят нещо за гостите от Ню Йорк.

Накрая Райън стана, призова към тишина и обяви, че партито свършва! Всички трябвало да си намерят обувките, палтата и чантите и да оставят младоженците сами. После взе една чаша с шампанско от преминаващия сервитьор и се обърна към Роуан.

— За младоженците! — вдигна тост той и гласът му се извиси над глъчката. — За първата им нощ в тази къща.

Всички посегнаха към последното си питие за нощта и тостът бе повторен стотици пъти сред звъна на чашите.

— Господ да благослови този дом! — обяви свещеникът, който вече бе на път към вратата, а десетки гласове повториха благословията.

— За Дарси Монахан и Катерин — извика някой.

— За Жулиен и Мери Бет… за Стела…

Сбогуването, както бе традиция в това семейство, отне над половин час и бе съпроводено с целувки, обещания за скорошни срещи и непрестанно подновявани разговори по целия път към входната врата.

Междувременно сервитьорите вече почистваха масите, като тихо отнасяха празните чаши и салфетките. Оправяха възглавниците, загасяха свещите, разпръсваха из стаите букетите, събрани на голямата маса, и забърсваха разлятия алкохол.

Най-после се свърши. Райън си тръгна последен, като преди това плати на персонала и се увери лично, че всичко е изпълнено идеално. Къщата беше почти празна!

— Лека нощ, скъпи мои — каза той и високата предна врата бавно се затвори зад гърба му.

Майкъл и Роуан си размениха доста продължителен поглед и после избухнаха в смях. Той я вдигна, завъртя я и я пусна нежно на земята. Тя полетя към него, прегърна го и положи глава на гърдите му. Прималяваше й от смях.

— Направихме го, Роуан! — каза той. — Направихме го, както го искаха всички! Готово, свърши се!

Роуан още се смееше тихичко, прекрасно изтощена и едновременно с това приятно развълнувана, когато чуха ударите на часовника.

— Чуй, Майкъл, полунощ е — прошепна тя.

Той я хвана за ръката, изключи осветлението и заедно забързаха към мрачните стълби.

В коридора проникваше светлина само от една стая на втория етаж. И това бе тяхната спалня. Те пристъпиха тихо на прага.

— Роуан, виж какво са направили.

Стаята бе прекрасно украсена от Беа и Лили. Огромен ароматен букет розови рози красеше полицата на камината между двата сребърни свещника.

На тоалетката ги чакаха шампанско в кофичка с лед и две чаши на сребърен поднос.

Леглото също беше готово. Дантелената кувертюра бе свалена, възглавниците бухнати, а мекият бял балдахин — дръпнат и завързан към масивните подпори откъм страната на главата.

Красива нощница и пеньоар от бяла коприна бяха сгънати от едната страна на леглото, а от другата страна имаше чифт бели памучни пижами. Една роза лежеше напряко на възглавниците, привързана с панделка. На малката масичка вдясно от леглото се виждаше самотна свещичка.

— Колко са мили — прошепна Роуан.

— Е, скъпа, това е първата ни брачна нощ. А часовникът току-що спря да бие. Часът на вещиците, скъпа. Само за нас.

Те отново се спогледаха и започнаха да се смеят, без да могат да спрат. Бяха твърде уморени, за да сторят каквото и да било друго, освен да легнат под завивките и да заспят. И двамата го знаеха.

— Е, май е по-добре да изпием шампанското, преди да сме припаднали — предложи Роуан.

Той кимна, съблече фрака и задърпа вратовръзката.

— Роуан, трябваше да се влюбиш в някой, който знае как се маха това нещо.

— Стига, Майкъл. Разкопчай ми ципа, моля те. — Тя се обърна с гръб към него и след малко усети как твърдата черупка на корсажа най-после се разтваря и роклята се свлича в краката й. После свали небрежно смарагда и го остави на полицата на камината.

Най-сетне всичко беше приключило. Седнаха на леглото и пиха шампанско — много студено, много сухо и много вкусно. Беше оставило пяната си по целите чаши, както и трябваше да бъде. Майкъл беше гол, но му хареса материята на бялата копринена нощница, затова Роуан я облече. Накрая, без значение колко бяха уморени, щом се отпуснаха в разкошното легло, сред меката светлина на свещта, те усетиха, че обичайната им страст се разгаря.

Любиха се бързо и яростно, както винаги. Огромното махагоново дърво беше стабилно, сякаш от камък.

След като приключиха, тя легна до него и задряма, заслушана в ритъма на сърцето му. После обаче се надигна, оправи измачканата нощница и отпи голяма глътка от шампанското.

Майкъл седна до нея, гол, свил единия си крак. Запали цигара и изви глава назад към таблата на леглото.

— Всичко е наред, Роуан, знаеш го. Денят беше просто перфектен.

„Само дето ти видя нещо, което те уплаши.“ Но не го изрече. Защото денят наистина беше перфектен, въпреки този странен момент. Перфектен! Нищо не бе успяло да го развали.

Тя отпи отново от шампанското, вкусвайки и него, и собствената си умора. Осъзнаваше, че е още твърде напрегната, за да затвори очи.

Внезапно се почувства доста замаяна, леко й се догади, също както сутринта. Махна с ръка, за да разкара дима от цигарата.

— Какво има?

— Нищо, просто нерви. Когато вървях по пътечката в църквата, се чувствах както на първата си операция.

— Да, разбирам те. Ще я загася.

— Не, не ми пречи цигарата. И аз пуша от време на време. — Но всъщност й пречеше, нали? Беше се случило и преди. Стана от леглото — почти не усещаше леката копринена нощница по тялото си — и тръгна боса към банята.

Нямаше алказелцер, а той винаги й помагаше в подобни моменти. Беше сигурна, че е донесла. Май го беше оставила в кухненския шкаф при аспирина, лепенките и други подобни. Върна се в спалнята, облече пеньоара и си обу чехлите.

— Къде отиваш? — попита Майкъл.

— Долу, за алказелцер. Не знам какво ми става. Ще се върна веднага.

— Чакай, аз ще ида.

— Не, стой си тук, не си облечен. Ще се върна за секунди. Може би ще взема асансьора.

В къщата не беше съвсем тъмно. През огромните прозорци от градината нахлуваше бледо сияние, което озаряваше половината под, трапезарията и дори килера до нея. Нямаше нужда да светва лампите.

Откри алказелцера в шкафа и взе една от новите кристални чаши, които беше купила заедно с Лили и Беа. Напълни я на малката мивка в средата на кухнята, изпи лекарството и затвори очи.

Да, беше по-добре. Вероятно си внушаваше, но беше по-добре.

— Радвам се, че си по-добре.

— Благодаря — каза тя и си помисли: какъв хубав глас, мек и с лек шотландски акцент. Красив глас.

Отвори сепната очи и пристъпи назад към хладилника.

Той стоеше от другата страна на барплота, на около три крачки от нея. Шепотът му беше искрен, но изражението му бе малко по-хладно и напълно човешко. Изглеждаше леко наранен, но не и умоляващ като онази нощ в Тибурон.

Не, това трябваше да е истински човек. Някой си правеше шега. Това беше истински човек. Някакъв мъж стоеше в кухнята и се взираше в нея. Тъмнокос мъж с големи кафяви очи и красиво оформена чувствена уста.

На светлината, нахлуваща през френските прозорци, се виждаше съвсем ясно ризата и жилетката от сурова кожа. Много стари дрехи, ушити на ръка с неравен бод. Големи бухнати ръкави.

— Е, значи си решила да ме унищожиш, красавице? — прошепна той със същия вибриращ, прочувствен и съкрушен глас. — Къде ти е силата сега, защо не ме отпращаш в ада?

Роуан трепереше неконтролируемо. Чашата се изплъзна от пръстите й, удари се с тъп звук в пода и се търкулна встрани. Пое си дълбоко и накъсано дъх, без да откъсва очи от него. Разумът й автоматично отчиташе, че той е висок над метър и осемдесет, че има силни, мускулести ръце, а лицето му е с перфектни пропорции. Косата му бе леко разрошена, сякаш от вятъра. Не беше деликатният елегантен джентълмен, когото бе видяла на палубата в Тибурон.

— Така съм по-подходящ за теб, Роуан — прошепна той. — Каква форма би предпочела? Той не е перфектен, Роуан, човек е, но не е перфектен.

Страхът й беше толкова голям, че стегна сърцето й, и тя реши, че ще умре. Но все пак успя да събере сили да пристъпи напред с треперещи крака. Пресегна се през плота и докосна бузата му.

Грапава, като на Майкъл. А устните — копринени. Господи! Отново отстъпи назад, парализирана, неспособна да изрече и дума. Ръцете й трепереха.

— Страхуваш ли се от мен, Роуан? — попита той, а устните му едва се раздвижиха. — Защо? Нареди ми да оставя приятеля ти, Аарън, и аз го направих, нали?

— Какво искаш?

— О, ще ми трябва доста време, за да ти обясня — отвърна той, а шотландският му акцент се засили. — Той те чака, твоят любовник, твоят съпруг, за вашата първа брачна нощ. Вече започва да се тревожи.

Изражението му омекна, внезапно разкривено от болка. Как бе възможно една илюзия да е толкова жива?

— Върви при него, Роуан — каза тъжно той. — Но ако му кажеш, че съм тук, ще го направиш по-нещастен отвсякога. А аз вече няма да се явявам пред теб и страхът и подозрението ще го разяждат. Ще идвам само когато пожелая.

— Добре, няма да му казвам — прошепна тя. — Но и ти няма да го нараняваш. Да не си посмял да го изплашиш или притесниш. Искам да спреш с игричките! Не го тормози! Иначе, заклевам се, никога, никога няма да ти проговоря отново. Ще те прогоня.

Красивото лице изглеждаше печално, тъмните очи станаха безкрайно тъжни.

— Не искам да нараняваш и Аарън. Никога. Не искам да нараняваш никого, разбра ли?

— Както кажеш, Роуан — отвърна той. Думите му се лееха като музика, пълна с печал и тиха сила. — Какъв е смисълът на моето съществуване, ако не да служа на Роуан? Ела при мен, когато той заспи. Тази нощ, утре, когато пожелаеш. За мен времето не съществува. Ще дойда, когато изречеш името ми. Но трябва да вярваш в мен, Роуан. Ела сама, тайно. Иначе няма да се появя. Обичам те, красива моя Роуан. Но аз също имам воля. Имам воля.

Фигурата започна да трепти, сякаш озарена от ярко сияние. Изсветля и внезапно хиляди миниатюрни детайли по нея станаха видими. След това стана прозрачна и порив топъл въздух връхлетя Роуан и я изплаши. След миг вече бе сама в тъмното.

Сложи ръка на устата си. Гаденето се бе върнало. Стоеше, трепереща и на ръба на истерията, и чакаше да й мине. В този миг чу тихите стъпки на Майкъл, който идваше към кухнята. Насили се да отвори очи.

Беше само по джинси, бос и гол до кръста.

— Какво има, скъпа? — прошепна той. Видя чашата на пода в тъмното, до вратата на хладилника. Наведе се, вдигна я и я сложи в мивката. — Какво има, Роуан?

— Нищо, Майкъл — каза тя с надебелял глас, като се опитваше да спре да трепери. Сълзите напираха в очите й. — Лошо ми е. Тази сутрин също ми стана така, и следобеда, всъщност и вчера. Не знам какво ми е. Сега ми призля от цигарата. Ще се оправя, честно. Нищо ми няма.

— Значи не знаеш какво ти е? — попита той.

— Не, просто… ами сигурно е от цигарата, въпреки че…

— Доктор Мейфеър, наистина ли не знаете?

Тя усети ръцете му на раменете си. Косата й докосна леко бузата му, когато той се наведе да целуне гърдите й. И тогава тя заплака, стисна главата му и зарови пръсти в копринената му коса.

— Доктор Мейфеър, дори аз знам какво ви е.

— За какво говориш? — прошепна тя. — Просто имам нужда да поспя, отивам горе.

— Бременна си, скъпа. Виж се в огледалото. — И той много нежно докосна гърдите й. Тя самата ги усещаше натежали и леко болезнени. Сети се и за другите малки, уж незначителни признаци, и разбра, че беше прав. Абсолютно прав.

Избухна в сълзи. Остави го да я вземе на ръце и да я понесе през къщата. Цялото тяло я болеше от напрежението при ужасната среща в кухнята. Риданията излизаха сухи и болезнени от гърлото й. Не мислеше, че Майкъл ще може да я занесе догоре по дългото стълбище, но той успя и тя не се възпротиви. Само плачеше, заровила глава в гърдите му.

Той я положи на леглото и я целуна. Замаяна, тя го видя как духа свещите и се връща при нея.

— Толкова те обичам, Роуан. — Майкъл също плачеше. — Толкова те обичам. Никога не съм бил по-щастлив… идва на вълни и всеки път си мисля, че това е върхът, кулминацията, но после приижда още. И то точно в тази нощ… Господи, какъв сватбен подарък само. Какво съм сторил, за да заслужа такова щастие?

— И аз те обичам, скъпи. Толкова съм… щастлива. — Той се мушна под завивките, а тя се извърна и се сгуши в него. Усети го как сви колене под нейните.

Тя още плачеше, заровила лице във възглавницата. Хвана ръката му и я сложи на гърдите си.

— Всичко е просто перфектно — прошепна той.

— Нищо не може да го развали, нищо — отвърна тя.

Четирийсет и едно

Събуди се преди него. След като първият пристъп на гадене премина, тя веднага започна да прибира в куфарите вече сгънатите дрехи, а после слезе в кухнята.

На слънчевата светлина тя изглеждаше чиста и тиха. Нищо не подсказваше за случилото се снощи. Басейнът блещукаше зад закритата веранда. Слънчевите лъчи се процеждаха меко през мрежата и озаряваха белите мебели от ракита.

Роуан огледа плота и пода на кухнята. Не видя нищо и изпълнена с отвращение и гняв, бързо направи кафе и го занесе горе на Майкъл.

Той тъкмо отваряше очи.

— Да тръгваме — каза му.

— Мислех, че ще тръгнем следобед — рече той сънливо. — Но щом искаш, нека е сега.

Тя го целуна нежно по бузата, наболата брада я одраска.

— Как си? — прошепна той.

— Вече съм добре. — Тя докосна малкото златно разпятие, което се бе оплело в тъмните косми по гърдите му. — Беше ми зле за около половин час. Вероятно пак ще ми прилошее. Ще ми се да идем в Дестин навреме, за да се разходим по слънчевия плаж.

— А няма ли да идеш на лекар, преди да тръгнем?

— Аз съм лекар — каза тя с усмивка. — И не забравяй за специалното ми сетиво. Бебето е добре.

— А специалното сетиво казва ли ти дали то е момче, или момиче? — попита Майкъл.

— Дали то е момче или момиче? — засмя се тя. — Ще ми се да знаех, но пък е по-добре да е изненада. Какво мислиш?

— Няма ли да е супер, ако са близнаци?

— Да, супер ще е — съгласи се тя.

— Роуан, ти нали не си… щастлива ли си заради бебето?

— Разбира се! Майкъл, аз искам това дете. Просто още ми е малко зле. Идва на пристъпи. Виж, засега не искам да казваме на останалите. Не и преди да се върнем от Флорида. Ще си провалим медения месец.

— Съгласен съм. — Той сложи нежно ръка на корема й. — Още е рано да го усещаш, нали?

— Сега е голямо около четвърт инч — каза тя и отново се усмихна. — И тежи само няколко грама. Но мога да го усетя. То плува блажено, а мъничките му клетки се делят ли, делят.

— Как изглежда сега?

— Ами като миниатюрно морско създание. По-малко от палеца ти. Има очи и дори топчести малки ръце, но не и пръсти. Има си и мозък, или поне зачатък на мозък, вече разделен на две полукълба. Незнайно как малките му клетки много добре си разбират от работата — знаят точно къде да идат, за да продължат да формират органите, които вече са там, но трябва да бъдат довършени. Малкото му сърчице бие в мен вече повече от месец.

Майкъл въздъхна дълбоко, с доволство.

— Как ще го кръстим?

Тя сви рамене.

— Какво ще кажеш за Малкия Крие? Или е твърде… мъчително за теб?

— Не, би било страхотно. Малкия Крие. Значи ще е Кристофър, ако е момче, и Кристин, ако е момиче. На колко ще е по Коледа? — Той започна да пресмята.

— Сега е вероятно в шестата или седмата седмица. Или дори осмата. Всъщност най-вероятно е в осмата. Което означава… в четвъртия месец. Тогава вече ще е съвсем оформено, но очите му ще са още затворени. Защо питаш? Чудиш се дали би предпочело червена пожарникарска кола или бейзболна бухалка?

Той се засмя.

— Не, просто ще е най-страхотният коледен подарък, за който някога съм мечтал. Винаги съм почитал Коледа, почти с езическо преклонение. А тази ще е най-великолепната в живота ми, до следващата година, когато малкото ще се разхожда наоколо и ще троши пожарникарската си кола с бейзболната си бата.

Изглеждаше толкова уязвим и невинен, вярваше й напълно. Докато го гледаше, тя почти забрави за случилото се през нощта. Почти забрави за всичко. Целуна го бързо и влезе в банята. Облегна се на заключената врата и остана така със затворени очи.

— Е, демоне, добре си го сметнал, нали? — прошепна тя. — Е, харесва ли ти омразата ми? За това ли мечтаеше?

Тогава си спомни лицето в тъмната кухня, мекия прочувствен глас, който сякаш я докосваше с пръсти. Та за какво друго съществувам, ако не да служа на Роуан?

Потеглиха към десет часа. Майкъл караше. Тя вече се чувстваше по-добре и дори успя да поспи няколко часа. Когато отвори очи, вече бяха във Флорида и преминаваха през тъмна борова гора, между магистралата и крайбрежното шосе.

Когато най-после зърна залива, Роуан се почувства в безопасност. Сякаш тъмната къща в Ню Орлиънс и привидението вече не съществуваха.

Беше хладно, но не повече от всеки ободряващ летен ден в Северна Калифорния. Облякоха пуловери и тръгнаха по пустия плаж. По залез изядоха вечерята си пред огъня. Прозорците бяха отворени към морския бриз.

Някъде към осем тя отиде да поработи по плановете си за медицинския център и да продължи с проучването на големите „ориентирани към печалба“ вериги болници, в сравнение с „неориентираните към печалба“, които всъщност я интересуваха повече.

Но не можеше да се съсредоточи върху статиите за печалби, загуби и злоупотреби в различните системи.

Накрая си записа няколко бележки и си легна. Остана в тъмната спалня с часове, докато Майкъл работеше по плановете си за реставрация в другата стая.

Слушаше рева на океана през отворените врати и се наслаждаваше на докосването на бриза.

Какво да прави? Да каже ли на Майкъл и Аарън, както се бе заклела да стори? А после той щеше да се оттегли и да им погажда номерата си, за да превърне живота им в кошмар.

Замисли се за бебето и докосна корема си. Вероятно бе заченала веднага след като помоли Майкъл да се ожени за нея. Цикълът й беше нередовен открай време, но сега мислеше, че е усетила кога е станало. Беше мечтала за бебе онази нощ. Но все пак не бе сигурна.

Дали то сънуваше в нея сега? Представи си малкото, развиващо се мозъче. Вече бе започнало да се оформя. Затвори очи и се заслуша, опитваше се да го усети. Добре е. И в този миг собственото й телепатично сетиво започна да я плаши.

Дали силата й можеше да нарани детето? Мисълта бе толкова ужасна, че не можа да я понесе. Замисли се отново за Лашър — той също беше заплаха за това крехко, много заето малко създание, защото тя представляваше заплаха за него самия, а едновременно с това — свят за своето дете.

Как можеше да го защити от собствената си тъмна мощ, от тъмната си история, която се опитваше да впримчи и него? Малкия Крие. Ти няма да растеш с проклятия, призраци и нощни страхове.

Опита се да прогони тези мрачни и необуздани мисли. Представи си морето навън — как вълните се разбиват безкрай в брега, всяка различна от предходната и все пак част от една и съща огромна, монотонна мощ, пораждаща сладък, приспивен звук и неизмерими вариации.

Унищожи Лашър. Прелъсти го, да, ако той се опитва да прелъсти теб. Открий какво представлява и го унищожи! Единствено ти можеш да го направиш. Кажи на Майкъл и Аарън, и той ще отстъпи. Заблуди го.

Беше четири сутринта. Трябваше да поспи. Майкъл лежеше до нея, прегърнал я със силните си ръце, главата му почиваше на гърдите й. Присънваха й се някакви образи — всички изпълнени с нещастие. Пак видя онези холандци с големите черни шапки, а тълпата отвън крещеше, че иска смъртта на Ян ван Абел.

— Описвам само каквото видях! — бе казал той. — Не съм еретик! Как ще се учим, ако не отхвърлим догмите на Аристотел и Гален?

Точно така. Но него вече го нямаше, както и проснатото на масата тяло с мъничките, подобни на цветчета органи.

О, как мразеше този сън!

Стана, прекоси стаята и излезе на дървената тераса. О, нима някъде другаде имаше по-необятно и чисто небе, пълно с мънички блещукащи звезди! Чисто бяла пяна по черните вълни. Бяла като пясъка, който сияеше на лунната светлина.

Но далече долу, на плажа, стоеше самотна фигура — слаб висок мъж, който гледаше към нея. Проклет да си. Видя го как бавно избледнява и накрая изчезва.

Тя остана с наведена глава, трепереща и опряла ръце на дървените перила.

Ще идваш, когато те повикам.

Обичам те, Роуан.

С ужас осъзна, че гласът не идва от определена посока — беше шепот в самата нея, интимен и едва доловим.

Чакам само теб, Роуан.

Тогава ме остави на мира. Не ми говори, нито ми се явявай, или никога няма да те повикам.

Гневна и измъчена, тя се обърна и влезе в тъмната спалня. Топлият килим бе много мек под краката й. Отиде до леглото, легна и се притисна към Майкъл. Пръстите й се впиха в ръката му. Отчаяно искаше да го събуди, да му каже какво се е случило.

Но трябваше да се оправи сама с това. Знаеше го. Винаги го бе знаела.

Обхвана я усещане за неизбежност.

„Просто искам още няколко дни преди битката“, замоли се тя. Ели, Деидре, помогнете ми.

Вече й прилошаваше всяка сутрин. Но скоро пристъпите престанаха и последваха прекрасни дни. Сякаш преоткриваше утрото, събуждаше се с ясна глава, същински дар от боговете.

Не бе говорила отново с мъжа. Не й се беше явявал. Когато мислеше за него, си представяше гнева си като изгарящ огън, който удря мистериозните и неокачествими клетки на неговото въплъщение и ги изсушава на люспи. Но по-често се страхуваше.

Междувременно животът продължаваше по обичайния си начин, защото тя не издаде тайната си.

Ангажира си час при една акушерка в Ню Орлиънс, която уреди да й направят първоначалните кръвни тестове в Дестин, а после да й изпратят резултатите. Всичко беше нормално, както и очакваше.

Но как биха разбрали, че чрез диагностичното си сетиво тя веднага би узнала, ако нещо с бебето не е наред?

Топлите дни вече бяха по-малко, но двамата с Майкъл имаха приказния плаж само за себе си. Чистата тишина на изолираната къща над дюните беше направо омагьосваща.

Когато бе топло, Роуан седеше с часове на плажа под голям бял чадър, четеше медицинските си списания и материалите, изпратени от Райън по куриер.

Четеше и книги за млади майки, които бе купила от местните книжарници. Сантиментални и неясни, но все пак забавни. Особено картинките на бебета с мънички изразителни лица, пълни вратлета на гривнички и прекрасни малки ръчички и крачета. Нямаше търпение да съобщи на семейството. Говореше с Беатрис почти всеки ден. Но засега бе най-добре да не казва никому. Как ли щяха да се почувстват двамата с Майкъл, ако нещо се объркаше… Ако и другите знаеха, загубата щеше да е още по-страшна за всички.

В дните, когато беше твърде студено за плуване, се разхождаха с часове по брега. Пазаруваха разни дреболии за къщата. Харесваха голите й бели стени и оскъдните мебели. Майкъл бе казал, че прилича на място за игра в сравнение със сериозността, която цари на Първа улица. Той обичаше да готви заедно с Роуан — режеше, белеше, разбъркваше пържените картофи, печеше пържоли. Всичко беше много лесно и много забавно.

Вечеряха във всички изискани ресторанти и предприемаха пътешествия до боровата гора. Обикаляха големите курорти, тенискортовете и голф игрищата. Но повечето време оставаха в къщата, при безкрайното море.

Майкъл беше малко притеснен за работата си — бе наел бригада да оправи къщата му на улица „Благовещение“ и бе отворил офис на „Големите надежди“ на Мегазин стрийт. Затова сега му се налагаше да урежда някои спешни въпроси по телефона. И, разбира се, все още боядисваха в къщата на Първа улица — в стаята на Жулиен, а предстояха и поправки на покрива в задната част. Тухленият паркинг отзад още не беше завършен, старата гарсониера също още се ремонтираше — щеше да стане прекрасна къща за пазача. Майкъл бе нервен, че не може да надзирава всичко.

Явно беше, че точно сега не му трябваше дълъг меден месец — още повече, че Роуан непрекъснато го удължаваше.

Но той се съгласяваше с всичко. Не само че й угаждаше, но и създаваше повечето красиви моменти, без значение дали се разхождаха по плажа, хванати за ръка, или се наслаждаваха на морско меню в някоя малка кръчма, или оглеждаха яхти в клуба, или пък четяха в любимите си ъгълчета на разкошната къща.

Майкъл беше спокоен по природа. Беше го разбрала още при първата им среща, беше разбрала защо тревогата е така непоносима за него. Домиляваше й, щом го видеше, потънал в проектите си, да чертае скици за ремонтиране на малката къща на улица „Благовещение“, да изрязва от списания снимки на някои дреболии, които смяташе да направи.

Леля Вив се чувстваше добре в Ню Орлиънс. Лили и Беа не я оставяха на мира, според собствените им признания. Майкъл смяташе, че за нея това е най-прекрасното на света.

— По телефона звучи подмладена — каза той. — Станала е член на градинарски клуб и на някакъв комитет за защита на дъбовете. Наистина се забавлява.

Толкова любящ, толкова разбиращ. Дори когато Роуан не пожела да се върнат за Деня на благодарността, той пак я разбра. Леля Вив отиде на вечеря у Беа, разбира се. И всички простиха на младоженците, че останаха във Флорида, защото това все пак си беше техният меден месец и можеха да си го продължават, колкото решат.

В Деня на благодарността двамата вечеряха на терасата над плажа. През нощта беше студено и гръмотевична буря удари Дестин. Вятърът блъскаше яростно стъклените врати и прозорците. Но след като повилня по брега, бурята затихна и настана божествен естествен мрак.

Седяха с часове пред огъня, говориха за Малкия Крие. В коя стая ще го настанят, как Роуан няма да позволи работата в медицинския център да й попречи да бъде до него през първите години; възнамеряваше да прекарва сутрините с бебето и да не ходи на работа преди дванайсет. Разбира се, щяха да наемат достатъчно помощници, за да върви всичко гладко.

Слава богу, че той не попита директно дали е виждала онова проклето нещо. Тя не знаеше какво ще направи, ако бъде принудена да го излъже. Тайната бе заключена в малко кътче на съзнанието й, подобно на тайната стая на Синята брада, а ключът бе хвърлен дълбоко в кладенеца.

Захладняваше все повече. Скоро нямаше да има извинение да остават повече тук. Знаеше, че трябва да се върнат.

Но какво правеше, защо не казваше на Майкъл и Аарън? Нима бягаше, нима се криеше?

Колкото по-дълго оставаше тук, толкова повече разбираше вътрешните си конфликти и съображения.

Искаше да говори с това същество. Споменът за появяването му в кухнята я изпълваше с мощно усещане за присъствието му, най-вече защото беше чула колко нежен е гласът му. Да, искаше да го опознае! Точно както Майкъл бе предсказал в онази първа ужасна нощ, малко след смъртта на Карлота. Какво представляваше Лашър? Откъде идваше? Какви тайни се криеха зад това красиво трагично лице? Какво би казал Лашър за портала и тринайсетте вещици?

От нея се искаше само да го повика — както Просперо вика Ариел — да пази тайната и да изрече името му.

„О, но ти си вещица“, каза си тя, когато вината я сграбчи. И всички го знаят. Знаеха го, когато онзи следобед говори на Джифорд; разбраха от студената сребриста мощ, която струеше от теб. Мощ, която всички смятат за студенина и лукавство, но всъщност никога не е била нещо повече от нежелана сила. Старецът, Фийлдинг, беше прав с предупреждението си. И Аарън знаеше, нали? Разбира се, че знаеше.

Всички, освен Майкъл, а Майкъл много лесно може да бъде заблуден.

Ами ако реши да не заблуждава никого, ако реши да не играе повече? Може би просто събираше кураж да вземе това решение. Или пък не й се щеше. Може би караше демона да чака, както той бе постъпил с нея.

Така или иначе, тя вече не чувстваше предишната ненавист към него, ужасното отвращение, последвало случилото се в самолета. Да, беше гневна, но любопитството и дори нарастващото привличане бяха по-силни…

През първия наистина студен ден Майкъл седна до нея на плажа и й каза, че трябва да се върне. Да, харесвал му мразовития въздух, наистина, и слънчевите бани с дебели памучни пуловери и дълги панталони, които често бе взимала в Калифорния на ветровитата си палуба.

— Виж сега за какво става дума — рече той. — Леля Вив си иска нещата от Сан Франциско, а нали ги знаеш старите хора. Пък и няма кой да затвори къщата на Либърти стрийт. Трябва да взема някои решения и за стария си магазин там. Счетоводителят ми току-що ми се обади отново, че някакъв човек искал да го наеме. Трябва да се върна и да направя описа лично.

Продължи с това, че трябва да продаде няколко имота в Калифорния, да изпрати разни неща в Ню Орлиънс, да даде къщата под наем и прочие. Всъщност и в Ню Орлиънс имаха нужда от него, новата му фирма на Мегазин стрийт се нуждаеше от него. Ако нещата потръгнели…

— Най-добре да отида до Сан Франциско сега, защото е вече почти декември. Коледа наближава. Замисляла ли си се за това?

— Естествено, разбирам. Ще се приберем тази нощ.

— Не е нужно и ти да идваш, скъпа. Можеш да ме чакаш тук, докато се върна, или докато искаш.

— Не, идвам с теб — каза тя. — Ще събера багажа. Освен това вече е време да си вървим. Сега е топло, но сутринта беше направо мразовито.

Той кимна.

— Не ти ли е неприятно?

Тя се засмя.

— Не е по-студено от всеки летен ден в Калифорния.

Той пак кимна.

— Ще става още по-студено. Много по-студено. Зимата на юг ще те изненада. Казват, че тази година ще е доста сурова в южните щати. Това донякъде ми харесва. Първо замайваща жега, а после скреж по прозорците.

— Да, зная какво имаш предвид. — И аз те обичам. Обичам те повече от всеки друг, когото съм обичала.

Когато той тръгна към къщата, тя се облегна в дървения стол и остави главата си да се килне настрани. Заливът сега беше просто ширнало се пред нея сребърно сияние, както винаги, когато слънцето бе толкова високо. Тя остави лявата си ръка да падне към мекия, подобен на захар пясък. Загреба шепа от него и остави песъчинките да се изсипят между пръстите й.

— Истинско, толкова истинско — прошепна Роуан.

Но не беше ли твърде удобно той да замине сега, а тя да остане сама в къщата на Първа улица? Сякаш някой беше уредил всичко. А през цялото време си бе въобразявала, че тя контролира положението.

— Недей да прекаляваш, приятелю — прошепна на хладния бриз. — Не наранявай любовта ми, защото никога няма да ти го простя. Погрижи се той да се върне при мен жив и здрав.

Тръгнаха на сутринта.

По пътя тя усети тръпката на очакването. Пред очите й отново се мярна лицето му в тъмната кухня, чуваше мекия резонантен поток на думите му. Ласка.

Но не можеше да понася да мисли за това сега. Едва когато Майкъл пристигнеше безопасно в Калифорния и тя останеше сама в къщата…

Четирийсет и две

Дванайсет часът. Защо й се струваше най-подходящото време? Може би защото Пиърс и Кланси бяха останали до късно, а тя бе имала нужда от още час на спокойствие? В Калифорния сега беше едва десет, но Майкъл вече се бе обадил и сигурно спеше, изморен от пътуването.

По телефона прозвуча много развълнуван, защото всичко там изглеждало така неприветливо и той нямал търпение да се върне у дома. Липсваше й ужасно, огромното легло беше празно без него.

Но другият чакаше.

Когато мекият звук на камбанките на часовника отмря, Роуан стана, облече си копринения пеньоар над нощницата, обу сатенените пантофи и тръгна към дългото стълбище.

Къде да се срещнем, мой демоничен любовнико?

В салона между огромните огледала, докато завесите са дръпнати, за да нахлува светлина от улицата? Да, там е най-подходящо.

Вървеше бавно по полирания под от борова дървесина. Краката й потънаха в китайския килим, когато тръгна към първата камина. Цигарите на Майкъл бяха на масата. Недопита чаша бира. В камината тлееха въглените на огъня, който бе запалила сама през първата си наистина студена нощ в Юга.

Да, първи декември, а бебето вече имаше клепачи, ушите му също започваха да се оформят.

Никакви проблеми, каза лекарят. Здрави родители, без вродени заболявания, а тялото й било в отлична кондиция. Хранете се разумно и между другото, какво работите?

Излъга.

Днес бе чула Майкъл да говори с Аарън по телефона.

— Да, всичко е наред. Дори изненадващо добре. Напълно спокойно. Освен онова ужасно видение на Стела в деня на сватбата, но може и да съм си го въобразил. Бях изпил доста шампанско. — Пауза. — Не. Абсолютно нищо.

Аарън разпознаваше лъжата, нали? Аарън знаеше. Но проблемът при мрачните нечовешки сили беше там, че никога не си сигурен дали работят. Може да те подведат, когато най-много разчиташ на тях. Защото след случайните и определено нежелани проблясъци и надничания в мислите на останалите, светът внезапно се изпълва с дървени лица и безизразни гласове. И ти оставаш сам.

Може би Аарън беше сам. Не бе открил нищо полезно в старите записки на Жулиен и в счетоводните книги в библиотеката. Нищо, освен очакваните икономически записки за плантацията. Не бе открил нищо и в гримоарите и демонологиите, събирани през годините — само публикувана информация за вещерството, която бе общодостъпна.

Къщата вече бе завършена и красива, без мрачни и неизследвани кътчета. Дори таванът искреше от чистота. Беше се качила там с Майкъл, за да види резултата, преди той да тръгне за летището. Всичко беше подредено. Стаята на Жулиет се бе превърнала в хубава работна стая за Майкъл, с чертожна маса, папки за чертежите и лавици, пълни с книги.

Сега стоеше в средата на китайския килим, с лице към камината, със стиснати ръце и наведена глава. Докосна устните си. Какво чакаше? Защо не го изричаше: Лашър. Вдигна бавно поглед към огледалото над камината.

Той беше зад нея, пред вратата с форма на ключалка, и я гледаше. Светлината от улицата бе достатъчна — проникваше от остъкленията и на двете крила.

Сърцето й заби лудо, но тя не се обърна. Взираше се в него в огледалото — мислеше, преценяваше го — опитваше се да впрегне всичките си сили, човешки и нечовешки, за да разбере от какво е изградено това същество, какво представлява тялото му.

— Обърни се към мен, Роуан. — Глас като целувка в мрака. Не беше заповед, нито молба, а нещо по-интимно, като думи на любовник, чието сърце ще бъде разбито, ако получи отказ.

И тя се обърна. Той стоеше с гръб към вратата, със скръстени ръце. Беше облечен със старомоден тъмен костюм, много подобен на костюмите, които Жулиен носеше на портретите от края на деветнайсети век — с висока бяла яка и копринена вратовръзка. Красива гледка. Силните му ръце, като на Майкъл, контрастираха великолепно на широките и изразителни черти на лицето. В косата му имаше руси кичури, а кожата му бе леко по-тъмна. Напомни й за Чеиз, старото й гадже, полицая.

— Промени каквото желаеш — каза той нежно.

Преди да успее да отговори, тя видя как започва да се променя сам. Сякаш сенките тихо закипяха, тъмната му коса изсветля и стана почти руса, а кожата му доби бронзов оттенък, също като на Чеиз. Очите му също изсветляха и в един миг се превърна в Чеиз, но в следващия се появиха други характеристики и той се промени отново, докато не прие същия облик, в който й се бе явил в кухнята — вероятно както се бе появявал на всички останали през вековете. Само че беше по-висок и все още имаше красивия тен на Чеиз.

Тя осъзна, че се е приближила и сега стои само на няколко крачки от него. Беше по-скоро развълнувана, отколкото уплашена. Сърцето й още биеше лудо, но поне тялото й не трепереше. Посегна към лицето му, както бе сторила и първата нощ в кухнята.

Боцкането на набола брада, кожа, но не, не беше кожа. Острото й диагностично сетиво й каза, че не е кожа, че в това тяло няма кости, нито вътрешни органи. То бе само черупка на енергийно поле.

— Но след време ще има кости, Роуан. След време всички чудеса може да се сбъднат.

Устните му едва се движеха, докато произнасяше думите; тялото му вече губеше формата си. Беше се изтощил.

Тя се вгледа в него, опитваше се да го задържи, и видя, че той наистина възвръща материалността си.

— Помогни ми да се усмихна, красавице — каза гласът, но този път без устните да се раздвижат. — Бих се усмихнал на теб и силата ти, ако можех.

Сега вече тя се разтрепери. Концентрира цялото си същество върху това да вдъхне живот на чертите на лицето му. Почти усещаше как енергията излита от нея, обгръща странната материя и я оформя; беше нещо по-чисто и по-фино от представата й за електричество. Заля я топлина, когато видя, че устните му започват да се усмихват.

Ведра, едва доловима усмивка, като усмивката на Жулиен. Големите зелени очи бяха изпълнени със светлина. Ръцете се вдигнаха, посегнаха към нея и тя усети прекрасна топлина, когато той докосна лицето й.

Но тогава образът му потрепна и се разпадна. Топлата вълна я блъсна така, че тя отстъпи назад, закри очите си с ръце и извърна глава.

Стаята отново бе празна. Завесите още се полюшваха. Малко по малко отново захладня.

Роуан дори почувства, че се смразява. Беше изтощена. Погледна ръката си и видя, че още трепери. Отиде до огнището и се свлече на колене пред него.

Мислите й блуждаеха. За миг дори се почувства замаяна, не можеше да осъзнае какво бе станало. Но след малко главата й започна да се прояснява.

Сложи още подпалки в камината и една голяма цепеница отгоре. После драсна дълга клечка кибрит и запали огъня. Подпалките веднага се разгоряха с пукане и тя се втренчи в пламъците.

— Тук си, нали? — прошепна, без да откъсва очи от огъня, който набираше сила и червените му езици облизваха сухата кора на дървото.

— Да, тук съм.

— Къде?

— Близо до теб, около теб.

— Откъде идва гласът ти? Друг може ли да те чуе сега? Наистина ли говориш?

— Ще разбереш как става по-добре от мен.

— Това ли искаш да направя?

Той въздъхна протяжно. Тя се ослуша. Не се чуваше дишане, само усещане за нечие присъствие. Както когато си сигурен, че до теб има някой, и то не защото си чул ударите на сърцето му, стъпките или дъха му, а нещо по-меко, по-неуловимо.

— Обичам те — каза той.

— Защо?

— Защото си красива за мен. Защото можеш да ме виждаш. Защото притежаваш всичко, което бих желал да бъда. Защото си човек, защото си топла и мека. Аз те познавам, познавам и другите преди теб.

Тя не каза нищо, а той продължи:

— Защото си дете на Дебора, на Сузан, на Шарлот и на всички останали, чиито имена знаеш. Дори и да не желаеш да вземеш смарагда, който дадох на моята Дебора, аз те обичам. Обичам те без него. Обичах те още когато разбрах, че идваш. Аз виждам надалече. Видях те да идваш отдалече. Обичах те още като вероятност.

Огънят сега сияеше ярко и прекрасният му аромат я успокояваше. Цепеницата бе погълната от буйни оранжеви пламъци.

Тя имаше чувство, че изпада в нещо като делириум. Дори дишането й се бе забавило някак странно. Не беше сигурна дали гласът може да бъде чут, дали и други биха го чули в този момент.

Но едно беше сигурно — гласът бе много прелъстителен.

Роуан седна на топлия под пред камината, облегна се на загрятата й мраморна облицовка и се взря в сенките под арката в средата на салона.

— Гласът ти ме успокоява, красив е — въздъхна тя.

— Искам да е красив за теб. Искам да ти доставя удоволствие. Омразата ти ме нарани.

— Кога?

— Когато те докоснах.

— Обясни ми всичко, всичко.

— Има много възможни обяснения. Ти ги оформяш още с въпроса си. Мога да ти говоря за своята воля, но това, което ще ти кажа, ще бъде оформено от наученото чрез въпросите на останалите през вековете. То е построение. Ако искаш ново построение, питай.

— Кога си се появил?

— Не зная.

— Кой те нарече Лашър?

— Сузан.

— Обичаше ли я?

— Обичам Сузан.

— Значи тя още съществува.

— Тя си отиде.

— Започвам да разбирам. В твоя свят не съществуват физически детерминизъм, следователно няма и време. Съзнание без тяло.

— Точна. Умна. Интелигентна.

— И само едното определение ще е достатъчно.

— Да — съгласи се той с готовност, — но кое?

— Играеш си с мен.

— Не. Не си играя.

— Искам да стигна до дъното на тази история, да разбера теб, мотивите ти, какво представляваш.

— Зная. Знаех го, преди да го изречеш — каза той по същия мил и прелъстителен начин. — Но ти си умна и разбираш, че селението, в което съществувам, няма дъно. — Замълча, а после продължи бавно: — Ако искаш да ти говоря с пълни и сложни изречения, за да призная твоите заблуди и грешки, мога да го направя. Но вероятно тогава казаното няма да е толкова близо до истината, колкото ти се иска.

— Но как ще го сториш?

— Чрез наученото за начина, по който мислят другите хора, разбира се. Искам да ти дам избор — започни с мен от началото, ако искаш чистата истина. Ще получиш загадъчни и неразбираеми отговори. Може да се окажат безполезни, но ще са истината. Или започни от средата, и ще получиш ясни и изтънчени отговори. И по двата начина ще разбереш за мен това, което аз самият съм научил за себе си от теб.

— Ти си дух, нали?

— Да, това, което ти наричаш дух.

— А ти как се наричаш?

— Не го правя.

— Разбирам. В твоето селение нямаш нужда от име.

— Дори нямам понятие за име. Но наистина просто нямам име.

— Но имаш желания. Искаш да бъдеш човек.

— Искам. — Последва нещо като лека въздишка, пропита с тъга.

— Защо?

— Ти не би ли искала да бъдеш човек, ако не беше?

— Не зная, Лашър. Вероятно щях да искам да съм свободна.

— До болка копнея за това — каза гласът бавно и печално. — Копнея да усещам топлина и студ; да позная удоволствието. Да се смея — о, какво ли е да се смееш? Да танцуваш и пееш, да виждаш ясно през човешки очи. Да докосваш нещата. Да съществуваш физически и емоционално във времето. Да удовлетворяваш амбициите си, да имаш ясни мечти и идеи.

— Да, разбирам те напълно.

— Не бъди толкова сигурна.

— Не виждаш ясно.

— Не е същото.

— А по-ясно ли виждаше през очите на мъртвец?

— По-добре, но не по-ясно. Смъртта ми пречеше, тегнеше над мен, около мен. Накрая ослепявах.

— Да, представям си. Но си влязъл в тялото на свекъра на Шарлот, докато е бил жив.

— Да, той знаеше, че съм в него. Беше слаб, но щастлив, че говори, че може да вдига предмети с ръцете си.

— Интересно. Ние наричаме това „обсебване“.

— Точно така. През неговите очи видях нещата ясно. Видях ярки цветове, усещах аромата на цветята, виждах птици. Чувах птици. Докосвах Шарлот с ръката си. Познавах Шарлот.

— Значи сега не можеш да чуваш? Не можеш да видиш светлината на този огън?

— Зная всичко за това, но не виждам, не чувам и не усещам като теб, Роуан. Въпреки че когато се приближа до теб, виждам каквото виждаш и ти, познавам и теб, и мислите ти.

Тя почувства леко жилване на страх.

— Но аз мога да го прекъсна.

— Ти мислиш, че можеш. Но то е по-голямо и по-продължително.

— Зная.

— Ние знаем. Ние. Но от теб се научихме да мислим подредено, научихме що е време. Научихме що е амбиция. За да имаш амбиция, трябва да имаш понятие за минало, настояще и бъдеще. Трябва да планираш. И говоря само за тези от нас, които искат. Тези, които не искат, не учат, защо да го правят? Но това „нас“ е много относително. Те не са „нас“ за мен, защото аз съм сам и разделен от другите като мен и мога да виждам само твоя вид.

— Разбирам. Когато беше в мъртво тяло… главите на тавана…

— Да.

— Променяше ли тъканите на онези глави?

— Да. Правех очите кафяви. Косата на по-светли кичури. Това ми костваше много топлина и концентриране. Концентрирането е ключът към всичко, което правя. Аз събирам нещата.

— А когато си в естественото си състояние?

— Огромен, неопределен.

— Как променяш пигментацията?

— Навлизам в частиците на плътта и ги променям. Но ти разбираш това по-добре от мен. Ти би го нарекла мутация. Аз не зная по-подходяща дума, ти познаваш научните думи. Понятията.

— И какво ти пречи да завладееш целия организъм?

— Той беше мъртъв. Постепенно си отиваше, беше тежък и аз бях слаб и безчувствен. Не можех да върна искрата на живота в него.

— Разбирам. А успя ли да промениш тялото на свекъра на Шарлот?

— Не. Не знаех, че мога да опитам да го направя. И сега не бих могъл да го направя, ако съм какъвто бях тогава. Разбираш ли?

— Да, разбирам. Ти си постоянен, а ние сме във времето. Но това означава ли, че не можеш да променяш живи тъкани?

— Не и на онзи мъж. Не и на Аарън, когато съм в него.

— Когато си в Аарън?

— Когато спи. Само тогава мога да вляза.

— Защо го правиш?

— За да бъда човек. Да бъда жив. Но Аарън е твърде силен за мен. Аарън организира и командва тъканите на Аарън. Също като Майкъл. Като почти всички. Дори като цветята.

— О, да, цветята. Ти караш розите да мутират.

— Да. За теб, Роуан. За да ти покажа любовта и мощта си.

— И амбицията си?

— Да…

— Не искам вече да влизаш в Аарън. Не искам никога да нараняваш него или Майкъл.

— Ще ти се подчиня, но ми се иска да убия Аарън.

— Защо?

— Защото Аарън е свършен, Аарън има много знания и Аарън те лъже.

— Как така свършен?

— Той вече направи онова, което видях, че ще направи, и което исках да направи. Затова казвам, че е свършен. Сега може да направи това, което виждам, че ще направи, и което не искам да направи. А то е против моята амбиция. Бих го убил, ако ти нямаше да се огорчиш толкова и да ме намразиш.

— Можеш да усещаш гнева ми, нали?

— Той ме наранява дълбоко, Роуан.

— Ще бъда ужасно, ужасно гневна, ако нараниш Аарън. Но нека поговорим още за него. Обясни ми. Какво е това, което си искал той да направи?

— Предостави ти знанието си. Думите, написани през времето.

— Говориш за историята на Мейфеър.

— Да. Историята. Ти каза да го обясня, затова не използвах думата „история“.

Тя се засмя тихо.

— Не е нужно да обясняваш толкова много — каза тя. — Продължавай.

— Исках да прочетеш тази негова история. Петир видя как изгарят моята Дебора, любимата ми Дебора. Аарън видя моята Деидре да ридае в градината, моята красива Деидре. Твоят отклик и твоите решения са неизразимо повлияни от тази история. Но Аарън вече изпълни задачата си.

— Да, разбирам.

— Внимавай.

— За какво, че все си мисля, че разбирам?

— Точно. Продължавай да питаш. Думи като „отклик“ и „неизразимо“ са много неясни. Не бих скрил нищо от теб, Роуан.

Роуан го чу да въздиша пак, но този път беше дълга, тиха, някак по-различна въздишка. Като вятър.

Седеше все така облегната на камината и се грееше на огъня. Очите й бяха разширени и втренчени в сенките. Като че от цяла вечност говореше на този безплътен и леко ехтящ глас. Въздишката му почти я докосна, като полъх на вятър.

Тя се изсмя тихо от удоволствие. Ако опиташе, можеше да го види в стаята, да види как въздухът се вълнува, как нещо се издува и изпълва помещението.

— Да… — каза той. — Обичам смеха ти. Аз не мога да се смея.

— Мога да те науча.

— Зная.

— Аз ли съм порталът?

— Ти си.

— Значи Майкъл е прав.

— Майкъл рядко греши. Майкъл вижда ясно.

— И него ли искаш да убиеш?

— Не, аз обичам Майкъл. Бих се разхождал с Майкъл, бих разговарял с Майкъл.

— Но защо точно Майкъл?

— Не зная.

— Не, трябва да знаеш.

— Любовта е любов. Ти защо обичаш Майкъл? Не е ли това отговорът? Любовта е любов. Майкъл е умен и красив. Майкъл се смее. Майкъл има силен дух, който влива живот в крайниците му, в очите, в гласа. Разбираш ли?

— Мисля, че да. Ние наричаме това жизненост.

— Точно така.

Но дали някой бе употребявал думата с точно такова значение.

Той продължи:

— Видях Майкъл още в началото. Майкъл беше изненада. Майкъл ме вижда. Майкъл идва до оградата. Майкъл има амбиция и е силен. Майкъл ме обича. Сега Майкъл се страхува от мен. Ти заставаш между мен и Майкъл, Майкъл се страхува, че аз ще застана между него и теб.

— Но ти няма да го нараниш.

Никакъв отговор.

— Няма да го нараниш.

— Кажи ми да не го наранявам и аз няма да го направя.

— Но нали каза, че не искаш да го правиш! Защо се извръщаш така?

— Не се извръщам. Казах ти, че не искам да убивам Майкъл. Но той може да бъде наранен. Какво да направя аз? Да излъжа? Аз не лъжа. Аарън лъже. Аз не лъжа. Аз не знам как.

— Не ти вярвам, но ти сигурно си вярваш.

— Нараняваш ме.

— Кажи ми как ще свърши това.

— Кое?

— Моят живот с теб, как ще свърши?

Тишина.

— Не искаш да ми кажеш.

— Ти си порталът.

Тя стоеше неподвижно. Почти усещаше трескавата работа на мозъка си. Огънят пращеше тихо и пламъците танцуваха срещу тухлите, движението им изглеждаше толкова бавно, нереално. Въздухът отново потрепери. Стори й се, че дългите кристални капки на полилея се движат, въртят се и улавят миниатюрни отблясъци.

— Какво означава това?

— Знаеш какво означава.

— Не, не зная.

— Ти можеш да променяш материята, доктор Мейфеър.

— Не съм сигурна, че мога. Аз съм хирург. Работя с прецизни инструменти.

— О, но твоето съзнание е по-прецизно.

Тя се намръщи; пак се върна странния сън за Лайден…

— Ти можеш да спираш кървенето — каза той бавно и тихо. — Ти можеш да затваряш рани. Можеш да караш плътта да ти се подчини.

Полилеят иззвънтя тихо и улови сиянието на танцуващите пламъци.

— Ти можеш да забавиш пулса на пациентите си; отпушваш кръвоносни съдове в мозъците им.

— Невинаги съм…

— Правила си го. Страхуваш се от силата си, но я притежаваш. Излез в градината през нощта. Можеш да накараш цветята да се отворят. Можеш да ги накараш да пораснат. Също като мен.

— Но ти го правиш само с мъртви цветя.

— Не. Правя го и с живите. С онзи ирис, който видя, въпреки че това ме изтощи и нарани.

— И тогава той умря и се откърши от стъблото.

— Да. Не исках да го убивам.

— Просто си преминал границите му. Затова е умрял.

— Да. Аз не познавам границите му.

Тя се обърна настрани; чувстваше се като в транс… И все пак колко съвършено чист беше гласът му, колко точна бе артикулацията.

— Ти не само направляваш молекулите в една или друга посока — каза тя.

— Не, аз прониквам в химическата структура на клетките, точно като теб. Ти си порталът. Ти виждаш в самото ядро на живота.

— Не, надценяваш знанието ми. Никой не може да направи това.

Отново се върна в атмосферата на съня. Всички бяха събрани пред прозорците на университета в Лайден. Каква беше тази тълпа на улицата? Смятаха Ян ван Абел за еретик.

— Не знаеш какво говориш — каза тя.

— Зная. Виждам надалече. Ти ми даде метафори и понятия. Аз също научих много от книгите ти. Виждам до края. Зная. Роуан може да променя материята. Роуан може да реорганизира милиони клетки.

— И какъв е краят? Ще изпълня ли желанието ти?

Той отново въздъхна.

Нещо прошумоля в ъглите на салона. Драпериите се развяваха силно. Полилеят иззвънтя отново. Дали от тавана не се спусна нещо като пара, която се разпростря по бледите прасковени стени? Или просто светлината на огъня танцуваше в крайчеца на полезрението й?

— Бъдещето е тъкан от преплетени възможности — каза той. — Някои от тях постепенно стават вероятности, а част от тях стават неизбежности. Но в основата и вътъка са вградени изненади, които могат да разкъсат тъканта.

— И слава богу, че е така — каза тя. — Значи можеш да видиш какъв ще е краят?

— И да, и не. Много човеци са напълно предсказуеми. Но ти не си. Ти си твърде силна. Ти можеш да станеш порталът, ако поискаш.

— Как?

Тишина.

— Ти ли блъсна Майкъл в морето?

— Не.

— А кой?

— Майкъл падна от скала в морето, защото беше невнимателен. Душата го болеше и животът му беше нищо. Всичко това бе изписано на лицето му, личеше в жестовете му. Не беше нужно да си дух, за да го предвидиш.

— И ти си го предвидил?

— Видях какво ще се случи много преди това, но не аз го причиних. Аз се усмихнах. Защото видях, че вие с Майкъл се срещате. Видях го още когато той беше малък и ме гледаше през оградата. Видях смъртта му и спасението му от Роуан.

— И какво е видял той, когато се е удавил?

— Не зная. Не беше жив.

— Какво искаш да кажеш?

— Той беше мъртъв, доктор Мейфеър. Нали знаеш какво е да си мъртъв. Клетките спират да се делят. Тялото вече не е под властта на една организираща сила и нейните сложни команди. То умира. Ако бях влязъл в неговото тяло, щях да мога да движа крайниците му, да чувам през ушите му, защото то беше още цяло, но мъртво. Майкъл го беше напуснал.

— И ти знаеш това?

— Сега го разбирам. Видях го преди да се случи. Видях го, когато се случи.

— И къде беше ти тогава?

— До Деидре, правех я щастлива, карах я да мечтае.

— Значи наистина виждаш надалече.

— Роуан, това е нищо. Имам предвид, че виждам далече във времето. Пространството не е праволинейно за мен.

Тя отново се засмя тихо.

— Гласът ти е красив.

— Аз съм красив, Роуан. Моят глас е моята душа. Аз имам душа. Светът щеше да е твърде жесток, ако нямах.

Тя изпита такава тъга при тези думи, че й идваше да заплаче. Отново се вгледа в полилея, в стотиците малки отражения на пламъците. Стаята сякаш плуваше в топлина.

— Обичай ме, Роуан — каза той просто. — Аз съм най-мощното същество в твоето селение и целият съм за теб, любима моя.

Беше като песен без мелодия; гласът му сякаш бе покой и песен, ако такова нещо беше възможно.

— Когато бъда в плът, ще съм повече от човек; ще съм нещо невиждано под слънцето. И далече по-велико от Майкъл за теб. Аз съм безкрайна мистерия. Майкъл ти даде всичко, което можа. Във вашата връзка няма повече загадки.

— Не, това не може да е вярно — прошепна тя. Осъзна, че е затворила очи; беше много сънена. Насили се да погледне отново към полилея. — Има я безкрайната мистерия на любовта.

— Любовта трябва да бъде подхранвана, Роуан.

— Искаш да кажеш, че трябва да избирам между теб и Майкъл.

Тишина.

— Накара ли и другите да избират? — Мислеше си за Мери Бет и за нейните мъже.

— Казах ти, виждам надалече. Когато Майкъл застана пред портата преди много години по вашето време, аз видях, че ще трябва да направиш избор.

— Не ми казвай повече какво си видял.

— Е, добре. Приказките за бъдещето винаги карат хората да се чувстват нещастни. Техният импулс е основан на факта, че не могат да виждат надалече. Нека говорим за миналото. Хората обичат да разбират миналото.

— Нямаш ли някой друг, не толкова красив глас? Не можеш ли да изречеш последните думи саркастично? Нали така би трябвало да прозвучат?

— Мога да звуча както пожелая, Роуан. Ти чуваш какво чувствам. Аз наистина чувствам в мислите си и в съществото си. Болка и любов. Емоции.

— Говориш малко по-бързо.

— Боли ме.

— Защо?

— Искам да те накарам да разбереш.

— Искаш да те направя човек?

— Искам да съм в плът.

— И аз мога да ти дам плът?

— Имаш силата. А щом това бъде постигнато, и други неща ще станат възможни. Ти си тринайсетата, ти си порталът.

— Какво имаш предвид под „други неща“?

— Роуан, говорим за сливане, за химическа промяна, за структурно възстановяване на клетки, за материя и енергия в ново взаимоотношение.

— Знам какво имаш предвид.

— Значи знаеш, че щом нещо е постигнато веднъж, може да бъде постигнато отново.

— Защо никой преди мен не е успял да го направи? Жулиен също е бил силен.

— Познание, Роуан. Жулиен се роди твърде рано. Позволи ми да използвам отново думата сливане по малко по-различен начин. Досега говорихме за сливане между клетките. Нека сега поговорим за сливане на твоето познание за живота с вътрешната ти сила. Тук е ключът, който ще ти помогне да станеш порталът. Познанията на твоето време са невъобразими дори за Жулиен, който тогава виждаше изобретения, които приличаха на чиста магия. Можеше ли Жулиен да си представи сърце, отворено на операционната маса? Дете, заченато в епруветка? Не. А след теб ще дойдат и такива, чието познание ще е толкова голямо, че ще могат да определят какво представлявам аз.

— А ти можеш ли да определиш сам себе си?

— Не, но аз съм определим, а щом съм определим за смъртните, значи съм определим и за себе си. Научих от теб всичко необходимо за подобно разбиране.

— Но ти знаеш нещо за себе си, което можеш да ми обясниш с точни думи.

— … че съм необхватен; че трябва да се концентрирам, за да почувствам силата си; че мога да впрягам тази сила; че мога да чувствам болка в съзнателната част от мен.

— О, да, и каква е тази съзнателна част? Откъде идва силата, която впрягаш? Това са въпросите.

— Не зная. Когато Сузан ме повика, аз се събрах. Първо се свих, като да премина през тунел. Чувствах формата си, разстилах се като петолъчната звезда от пентаграмата, която тя нарисува, и всеки от лъчите се издължаваше. Карах дърветата да се люлеят и листата да падат, а Сузан ме нарече нейният Лашър.

— И хареса ли ти стореното от теб?

— Да, хареса ми, че Сузан го видя и го хареса. Иначе никога нямаше да го направя отново и дори нямаше да го помня.

— Има ли в теб нещо физическо, освен енергията?

— Не зная! — Гласът беше мек, но пълен с отчаяние. — Кажи ми, Роуан. Познай ме. Познай самотата ми.

Огънят вече умираше, но топлината продължаваше да се разпростира из стаята и я обгръщаше като одеяло. Роуан се чувстваше сънлива и все пак с ясни сетива.

— Да се върнем на Жулиен. Той е бил силен като мен.

— Почти, скъпа моя. Но не съвсем. Той имаше игрива и богохулна душа, която танцуваше напред-назад из света и обичаше да руши толкова, колкото и да съгражда. Ти си по-логична, Роуан.

— И това е достойнство?

— Ти имаш непоколебима воля.

— Разбирам. Ненакърнена от хумор, за разлика от душата на Жулиен.

— Точно така, Роуан!

Тя се засмя под нос. Отново се почувства спокойна, взираше се в потрепващия въздух.

— Има ли Господ, Лашър?

— Не зная, Роуан. Но с времето си съставих мнение по въпроса. Мисля, че има, и това ме изпълва с гняв.

— Защо?

— Защото ме боли, а ако има Господ, значи той ме наранява.

— Да, разбирам те напълно. Но той дава и любов.

— Да. Любов. Любовта е изворът на моята болка. Тя е източникът на амбицията ми, на плановете ми, на пътуването ми във времето. Всичките ми желания са родени от любов. Дори може да се каже, че когато бяха единствено себе си, аз бях отровен с любов; че зовът на Сузан ме събуди за любовта и за кошмара на желанията. Но аз виждах. И обичах. И идвах.

— Натъжаваш ме — каза тя.

— Любовта ме промени, Роуан. Тя роди първото ми недоволство.

— Да.

— А сега искам да се променя в плът, за да се осъществи моята любов. Чаках те толкова дълго. Видях толкова страдания преди теб, и ако имах сълзи, щях да съм ги пролял. Господ знае, че за Лангтри създадох образ, който плаче. Той беше въплъщение на моята болка. Не плачех единствено за Стела, а за всички тях — за моите вещици. Когато Жулиен умря, бях в агония. Болката ми беше толкова голяма, че дори бях готов да се върна обратно в селението на луната, звездите и тишината. Но вече беше твърде късно за това. Нямаше да понеса самотата. Когато Мери Бет ме призова, аз се върнах при нея. Съживих се. Погледнах към бъдещето. И отново видях тринайсетата. Видях все по-засилващата се мощ на моите вещици.

Роуан отново бе затворила очи. Огънят вече догаряше. Стаята бе изпълнена с духа на Лашър. Роуан го чувстваше по кожата си, въпреки че той не помръдваше, а материята му не бе по-осезаема от въздуха.

— Когато стана в плът — каза той, — сълзите и смехът ще рукнат от мен, както при теб, или при Майкъл. Ще бъда цял организъм.

— Но няма да си човек.

— Ще бъда повече от човек.

— Но не и човек.

— По-силен, по-издръжлив, защото ще съм организиращият интелект и имам мощ, по-голяма от мощта на всяко човешко същество. Ще стана ново създание, както ти казах. Ще бъда същество от съвсем нова раса.

— Защо уби Артър Лангтри?

— Той умираше, а видяното ускори смъртта му.

— Но защо му се яви?

— Защото беше достатъчно силен, за да ме види, а аз исках да го привлека вътре, за да спаси Стела. Знаех, че тя е в опасност. Карлота беше враг на Стела. Карлота беше силна като теб, Роуан.

— Защо Артър не помогна на Стела?

— Знаеш историята. Беше твърде късно. По това време аз бях като дете. Бях победен от съвпадението, защото действах във времето.

— Не те разбирам.

— Докато се явявах пред Лангтри, куршумите бяха изстреляни в мозъка на Стела и тя умря на мига. Виждам надалече, но не мога да предвидя всички изненади.

— Не си знаел.

— Карлота ме изигра. Карлота ме заблуди. Не съм безпогрешен. Всъщност много лесно се обърквам.

— Как така?

— И защо да ти казвам? За да ме контролираш по-добре? Ти знаеш как. Ти си също толкова мощна вещица като Карлота. Чрез емоциите. Карлота прикри убийството като акт на обич. Тя внуши на Лайънъл какво да мисли, когато той взе пистолета и уби Стела. Не разбрах какво става, защото не долових омраза, нито злоба. Не обърнах внимание на любовните мисли на Лайънъл. А после Стела лежеше умираща, викаше ме без думи, с отворени очи, необратимо наранена. Лайънъл стреля втори път и тогава духът й излезе от тялото завинаги.

— Но ти си убил Лайънъл. Ти си го довел до смъртта.

— Да.

— И Кортланд? Убил си Кортланд.

— Не. Борих се с Кортланд. Той се опита да използва силата си срещу мен, но се провали и беше победен. Не съм убил баща ти.

— Защо си се борил с него?

— Предупредих го. Той мислеше, че може да ме командва. Той не беше моя вещица. Деидре беше моя вещица. Ти си моя вещица. Кортланд — не.

— Но Деидре не е искала да ме дава. А Кортланд е искал да я защити.

— Заради своите цели.

— Които са?

— Това е вече минало, не е важно. Ти отиваше към свободата, за да се завърнеш по-силна. Беше свободна от Карлота.

— Но това е било против желанието на Деидре и Кортланд.

— И за твое добро, Роуан. Обичам те.

— Но тук има някаква закономерност, нали? И ти не искаш да я разбера. Когато се роди детето, ти вече си на негова страна, а не на страната на майката. Ето какво се е случило с Дебора и Шарлот, нали?

— Грешиш. Когато действам във времето, понякога греша.

— Действал си против желанието на Деидре. Знаел си, че ще ме отведат. Придвижвал си плана си за тринайсетте вещици заради собствените си цели. Винаги си се интересувал само от собствените си цели, нали?

— Ти си тринайсетата и най-силната. Ти беше моята цел, на теб служех. Твоите цели са и мои цели.

— Не мисля така.

Чувстваше болката му, усещаше завихрянето на въздуха, емоцията, сякаш дебела струна на арфа вибрираше в подсъзнанието й. Песен на болка. Завесите отново се развяха от топло течение и двата полилея в двойния салон затанцуваха в сенките — в тях играеха искрици бяла светлина, защото огънят бе изгаснал и бе отнесъл цветовете със себе си.

— Бил ли си някога живо човешко същество?

— Не зная.

— Помниш ли първия път, когато си видял човешки същества.

— Да.

— Какво си помисли тогава?

— Че е невъзможно дух да възникне от материя. Абсурд, нелепица, както би се изразила ти.

— Да възникне от материя?

— Така беше. Той възникна от материята, когато организацията достигна необходимата точка, и ние бяхме изненадани от тази мутация.

— Ти и останалите, които сте били вече тук.

— В безвремието.

— А това направи ли ти впечатление?

— Да. Защото беше мутация и нещо съвсем ново. И защото ние бяхме призовани да наблюдаваме.

— Как?

— Нововъзникналият разум на човека, заключен в материята, все пак ни долови и затова ни принуди и ние да доловим себе си. Но това е прекалено изтънчено обяснение и заради туй отчасти неточно. През хилядолетията тези човешки духовни разуми се развиха, ставаха все по-силни, развиваха телепатични сили, чувстваха нашето съществуване. Даваха ни имена, говореха ни и ни привличаха. Ако обърнехме внимание, ние се променяхме, започвахме да мислим за самите себе си.

— Значи сте получили съзнание за собственото си „аз“ чрез нас?

— Всичко чрез вас. Самосъзнание, желание, амбиция. Вие сте опасни учители. А ние сме недоволни.

— Значи сред вас има и други с амбиции.

— Жулиен каза: „Материята създаде човека, а човекът създаде боговете“. Това е отчасти вярно.

— А беше ли говорил с човешко същество преди Сузан?

— Не.

— Защо?

— Не зная. Видях и чух Сузан. Обичах Сузан.

— Искам да се върнем на Аарън. Защо каза, че той говори лъжи?

— Аарън не разкрива цялата цел на Таламаска.

— Сигурен ли си?

— Разбира се. Как може Аарън да ме излъже? Знаех, че ще се появи, преди още да е съществувал. Предупрежденията на Артър Лангтри бяха за Аарън, а той дори не го е познавал.

— Но в какво лъже Аарън? Кога и по отношение на какво е излъгал?

— Аарън има мисия. Както и останалите му братя от Таламаска. Те пазят тайна. Пазят тайно знание. Те са окултен орден, ако трябва да използвам понятни за теб думи.

— И какво е това тайно знание? Каква е мисията им?

— Да защитават човека от нас. Да се погрижат да няма портали.

— И преди ли е имало портали?

— Имаше. Имаше мутации. Но ти си най-великият от всички портали. Това, което можеш да постигнеш с мен, ще е първо по рода си.

— Чакай малко. Искаш да кажеш, че и други подобни същества са идвали в света на материалното?

— Да.

— Но кои? Какви са те?

— Смях. Те се крият много добре.

— Смях ли каза?

— Защото се смея на въпроса ти, но не знам как да наподобя звука. Затова го казах. Смея се, задето смяташ, че това не се е случвало. Ти, смъртната, чувала толкова много истории за призраци и чудовища. Нима мислиш, че няма и капка истина в старите приказки? Но не това е важното. Нашето сливане ще е почти перфектно, несравнимо с нищо досега.

— А Аарън знае, че и други са идвали?

— Да.

— И защо не иска да отварям портала?

— Ти как мислиш?

— Защото смята, че си зъл.

— Неестествен, така би се изразил той, което е глупаво, защото аз съм така естествен, както електричеството, както звездите или огъня.

— Неестествен. Той се страхува от силата ти.

— Да. Но той е глупак.

— Защо?

— Както ти казах, щом това сливане бъде постигнато веднъж, то ще може да се направи отново. Не ме ли разбираш?

— Да, разбирам те. Има дванайсет крипти в гробището и една врата.

— Точно така. Сега вече мислиш. Какво почувства, когато за първи път прочете учебник по неврология, когато за първи път стъпи в лаборатория? Че човек едва е започнал да разбира възможностите на съвременната наука, че чрез транспланти и присадки, инвитро експерименти с гени и клетки могат да бъдат създавани нови същества. Видяла си възможностите. Твоят ум е млад и с огромно въображение. Ти си онова, от което мъжете се страхуват — лекар с въображение на поет. Но ти обърна гръб на това, Роуан. В лабораторията на Лемли можеше да създаваш нови същества от частите на други. Но посегна към по-груби инструменти, защото се страхуваше от онова, което можеше да направиш. Скри се зад хирургическия микроскоп и намери заместител на силата си в грубите микроинструменти от стомана, с които да режеш тъканите, вместо да ги създаваш. Дори сега действаш от страх. Искаш да построиш болници, където хората да се лекуват, когато всъщност искаш да създаваш нови същества.

Тя седеше неподвижна и притихнала. Никой не бе говорил с по-голяма точност за най-скритите й мисли. Почувства огъня и мащаба на собствената си амбиция. Усети в себе си аморалното дете, което мечтаеше за мозъчни присадки и синтетични същества, преди зрялата жена да изличи всичко това.

— Нима нямаш куража да разбереш защо, Лашър?

— Аз виждам далече. Виждам голямо страдание в този свят. Виждам нещастията и непохватността и резултатите от тях. Не съм заслепен от илюзии. Навсякъде чувам писъци от болка. И познавам собствената си самота, познавам собственото си желание.

— От какво трябва да се откажеш, за да получиш плът и кръв? Каква ще е цената за теб?

— Не се страхувам от цената. Болката на плътта не може да е по-лошо от онова, което изстрадах през тези три столетия. Ти би ли искала да бъдеш като мен, Роуан? Да се носиш в пространството, извън времето, сама, заслушана в плътските гласове на света, отделена и жадуваща за любов и разбиране?

Тя не отговори.

— От цяла вечност чакам да се въплътя. Чакам от незапомнени времена. Чаках, докато крехкият човешки дух най-после придоби знанието, с което да вдигне бариерата. И сега ще бъда в плът, ще бъда съвършен.

Тишина.

— Разбирам защо Аарън се страхува от теб — каза Роуан.

— Аарън е дребен. Таламаска е дребна. Те са нищо! — Гласът се извиси гневно. Въздухът в стаята беше топъл и се движеше като завираща вода. Полилеите се заклатиха съвсем безшумно, сякаш носени от течения.

— Таламаска има знание — продължи той. — Те имат сила да отворят портали, но отказват да го направят за нас. Те са наши врагове. Биха поверили съдбата на света в ръцете на страдащите и слепите. А и са лъжци. Всички до един. Записвали са историята на вещиците Мейфеър, защото тя е историята на Лашър, а те се борят срещу Лашър. Това е истинската им цел, а се опитват да те убедят, че се интересуват от вещиците. На скъпоценните им кожени папки трябва да пише „Досие на Лашър“. Досието е шифровано. То е история на нарастващата сила на Лашър. Нима не можеш да разбереш това?

— Не наранявай Аарън.

— Не обичаш мъдро, Роуан.

— Не харесваш добротата ми, нали? Ти обичаш злото.

— Какво е зло? Любопитството ти зло ли е? Зло ли е, че искаш да ме изучиш, както изучаваш мозъците на човеците? Че искаш да научиш от клетките ми онова, което би довело до огромен прелом в медицината? Аз не съм враг на света, просто искам да стана част от него.

— Гневен си.

— Боли ме. Обичам те.

— Да искаш, не означава да обичаш, Лашър. Да използваш, не е любов.

— Не, не ми говори така. Нараняваш ме.

— Ако убиеш Аарън, никога няма да стана твоят портал.

— Толкова дребно нещо да предрешава толкова много.

— Лашър, ако го убиеш, няма да стана портал.

— Аз съм твой слуга, Роуан. Иначе вече щях да съм го убил.

— Майкъл също.

— Добре.

— Защо си казал на Майкъл, че не може да ме спре?

— Защото се надявах да не може и исках да го изплаша. Той е омагьосан от Аарън.

— Лашър, как да ти помогна да се въплътиш?

— Ще узная, когато и ти узнаеш, Роуан. А ти знаеш. И Аарън знае.

— Лашър, ние не знаем какво представлява животът. Въпреки науката си и всички определения за смисъла и възникването му. Мигът, в който животът възниква в мъртвата материя, е пълна мистерия за нас.

— Но аз съм вече жив, Роуан.

— А как да ти направя плът? Влизал си в телата на живи и мъртви. Не можеш да оставаш в тях.

— Може да се направи, Роуан. — Гласът му бе съвсем тих, почти шепот. — С моята и твоята сила. И с моята вяра, защото трябва да отстъпя, за да осъществя връзката. Но в твоите ръце пълното сливане е възможно.

Тя присви очи — опитваше се да види форми, модели в мрака.

— Обичам те, Роуан. Вече си изморена. Нека те успокоя. Позволи ми да те докосна. — Гласът му стана още по-ехтящ.

— Искам щастлив живот с Майкъл и нашето дете.

Във въздуха нещо се завихряше, нещо се събираше, концентрираше се, и в стаята стана по-топло.

— Моето търпение е безкрайно. Аз виждам надалече. Мога да чакам. Но сега ти ще изгубиш интерес към останалите, защото ме видя и разговаря с мен.

— Не бъди толкова сигурен. Аз съм по-силна от останалите. Знам повече.

— Да, Роуан. — Завихреният въздух започваше да се концентрира като огромен призрак от дим. Въртеше и люлееше полилея. Приличаше на паяжини, уловени от течение.

— Мога ли да те унищожа?

— Не.

— Защо?

— Роуан, измъчваш ме.

— Защо не мога да те унищожа?

— Твоят дар е да променяш материята. У мен няма материя, която може да бъде атакувана. Можеш да удариш единствено по материята, която събирам, за да изградя образа си, но аз правя същото, когато се разтварям във въздуха. Сама го видя. Можеш да нараниш само временния ми облик в момента на материализация и ти вече го направи. Когато се появих за първи път пред теб, до водата. Но не можа да ме унищожиш. Аз винаги съм бил тук, Роуан. Вечен съм.

— Ами ако ти кажа, че всичко свършва, че никога няма да се обърна отново към теб. Че няма да бъда портал, освен за бъдещето на рода Мейфеър, за моето неродено дете и за мечтите ми.

— Това са дребни неща, Роуан. Нищо не може да се сравни с мистериите и възможностите, които ти предлагам. Представи си само — какво можеш да научиш от мен, когато мутацията завърши и аз вече имам тяло, в което ще живее един вечен дух.

— А как ще се отнасяш с мен, когато порталът се отвори и сливането завърши?

— Ще те обичам, както никой човек не може да те обича. Защото ти ще си моята майка, моят създател и моят учител. Как бих могъл да не те обичам? Ще имам огромна нужда от теб. Ти ще ме учиш как да движа крайниците си, как да виждам, да говоря, да се смея. Ще съм като безпомощно дете в ръцете ти. Не разбираш ли? Ще те боготворя, обична моя Роуан. Ще бъда инструментът, с който ще постигнеш всичко, което си желала. А освен това тогава ще съм двайсет пъти по-силен от сега. Защо плачеш? Защо са тези сълзи в очите ти?

— Това е просто номер, игра на сенки, опитваш се да ме заблудиш.

— Не, аз съм това, което съм. Собствените ти мисли ти пречат. Ти също виждаш далече. Винаги си можела. Дванайсет крипти и един портал, Роуан.

— Не разбирам. Играеш си с мен, объркваш ме. Вече нищо не разбирам.

Настъпи тишина, а след миг отново онзи звук — сякаш целият въздух пееше. Обгърна я тъга, като облак, вълнистите слоеве на подобна на дим сянка изпълваха стаята, виеха се около и по полилеите и изпълваха огледалата с мрак.

— Около мен си, нали?

— Обичам те — каза той, гласът му отново беше шепот и се чуваше съвсем отблизо. Роуан усети устни да докосват бузата й и се напрегна, но вече бе станала много сънлива.

— Махни се от мен, искам да бъда сама. Не съм длъжна да те обичам.

— Роуан, какво да ти дам, какъв подарък искаш?

Нещо отново бръсна леко лицето й. Последва докосване, което предизвика тръпки по цялото й тяло. Зърната й се втвърдиха под копринената нощница, а вътре в нея нещо запулсира — глад, който усещаше с цялото си тяло.

Опита се да прочисти погледа си, но в стаята вече беше тъмно. Огънят бе догорял, а само преди минути имаше пламъче.

— Играеш си с мен. — Сякаш въздухът я докосваше навсякъде. — Играеш номера и на Майкъл.

— Не. — Лека целувка по ухото й.

— А виденията, когато се е удавил? Твое дело са, нали?

— Не, той не беше тук. Не бих могъл да го последвам там, където отиде. Аз съм единствено с живите.

— Ти ли създаде призраците, които е видял, когато е плувал в басейна онази нощ?

— Не.

Тя трепереше цялата, махаше с ръце, за да се освободи от усещанията, като че се опитваше да се отърве от паяжина.

— А ти видя ли ги?

— Да, но чрез неговите очи.

— И какво представляваха?

— Не зная.

— Защо не знаеш?

— Те са образи на мъртви хора. А аз съм на тази земя. Не познавам мъртвите. Не ми говори за тях. Не зная нищо за Господ и за каквото и да било, което не е на тази земя.

— Господ! Но какво е земята? — Нещо я докосна по тила и лекичко повдигна косата й.

— Това тук, Роуан, селението, в което съществуваш, в което съществувам и аз — паралелно, в самия физически свят, и все пак отделен. Аз съм физически, Роуан — толкова естествен, колкото и всичко останало по земята. Изгарям за теб в такава чистота, сякаш е огън без край. В нашия свят.

— А призраците, които Майкъл видя в тази стая в деня на сватбата, твое дело ли бяха?

— Не.

— Ти видя ли ги? — Сякаш перце докосна бузата й.

— През неговите очи. Нямам всички отговори, които искаш от мен.

Нещо погали гърдите и бедрата й. Тя сви крака под себе си. Камината вече беше студена.

— Махни се от мен! Ти си зло.

— Не.

— От ада ли дойде?

— Играеш си с мен. Аз съм в ада, изгарям от желание да ти доставя удоволствие.

— Спри. Искам да се махна оттук. Спи ми се.

Обърна се и погледна към почернялата камина. Жаравата бе угаснала. Клепачите и крайниците й натежаваха. Опита се да стане на крака, като се подпираше на камината, но знаеше, че няма да може да стигне до стълбите. Обърна се, свлече се на колене и се просна на мекия китайски килим. Той беше като коприна под нея, а хладният въздух й беше приятен. Имаше чувството, че сънува, когато погледна нагоре към полилея. Гипсовите орнаменти сякаш се движеха, а акантовите им листа се извиваха и къдреха.

Всичко чуто внезапно заплува в ума й. Нещо я докосна по лицето. Зърната на гърдите й набъбнаха и усети пулсиране между краката си. Помисли си за Майкъл, който сега беше толкова далече, и изпита мъка. Не биваше да подценява това същество.

— Обичам те, Роуан.

— Сега си над мен, нали? — Взираше се в сенките, благодарна за хлада, защото самата тя гореше, сякаш бе попила цялата топлина на огъня. Усети влага между краката си и тялото й се отвори като цвете. Нещо я галеше от вътрешната страна на бедрата, където кожата е най-мека. Краката й се извиха навън като венчелистчета на отварящо се цвете.

— Престани, не ми харесва.

— Обичам те, мила моя. — Целувки по ушите, по устните, а после и по гърдите. Засмука силно и ритмично зърната й и започна да ги хапе.

— Не искам — прошепна тя, но всъщност искаше, би закрещяла от агония, ако това престанеше.

Ръцете й се разпериха встрани и нощницата й се вдигна нагоре. Чу се раздиране на коприна и дрехата падна. Беше напълно, превъзходно гола. Ръце я галеха между краката. Само че не бяха ръце. Беше Лашър. Лашър я смучеше и галеше, целуваше ушите и клепачите й. Цялата беше обгърната от необятното му присъствие. Той бе дори под нея — галеше гърба й, разделяше задните й бузи и галеше срамните устни.

Да, тя се отваряше като тъмнолилавия ирис в градината. Като розите, които се бяха разпаднали върху своите грапави и потъмнели стъбла, а листата им бяха осеяни с петна и малки венички.

Тя се мяташе и извиваше на килима.

Извиваше се като котка на горещ…

Махай се, вещице, ти не си тук! Този час е само мой.

— Да, само твой, само наш.

Езиците ближеха зърната й, устните ги докосваха и дърпаха, зъбите ги хапеха.

— По-силно, по-грубо. Изнасили ме! Използвай мощта си.

Той я вдигна така, че главата й падна назад, а косата й увисна под нея. Очите й бяха затворени. Ръце отвориха срамните й устни и бедрата й.

— Стани мъж, влез в мен грубо!

Устните засмукаха по-грубо зърната й, езиците ближеха гърдите, корема, пръстите стискаха задника й и дращеха бедрата й.

— Член — прошепна тя и после почувства как потъна в нея, огромен и твърд. — Да, давай, разкъсай ме, давай! Давай! — Заля я аромат на чиста здрава плът, на чиста коса, когато тежестта легна отгоре й и членът се задвижи на тласъци. Мярна лице, тъмнозелени очи. А после всичко се размаза, когато устни отвориха нейните.

Беше прикована към килима, членът гореше в нея, дразнеше клитора й, влизаше все по-надълбоко. Не мога, не мога да го понеса. Разкъсай ме, да. Оргазмът я заля. Умът й се изпразни и съзнанието й бе залято от прииждащи на вълни цветове. Наслада избухна в корема й и плъзна към гърдите, лицето и бедрата. Скова прасците й и мускулите на краката й. Тя чу собствения си вик, но той й прозвуча някак далечен и маловажен. Тялото й пулсираше безпомощно, лишено от воля и съзнание.

Избухваше отново и отново, изгаряше я. Отново и отново, докато времето, вината и всички мисли бяха изличени. Сутрин. Това бебешки плач ли е? Не. Телефонът звъни. Няма значение.

Беше в леглото, под завивките, гола. Слънчевата светлина струеше през прозорците в предната част на къщата.

Спомни си за изминалата нощ и нещо в нея запулсира болезнено. Пак телефонът, или пък бебешки плач? Бебе някъде в другия край на къщата. В полусън тя го виждаше как рита с малките си крачета и свива колене.

— Мила моя — прошепна той.

— Лашър…

Плачът бе спрял. Тя затвори очи и се опита да задържи зад клепачите си образа на озарените от слънцето прозорци и плетеницата на клоните на дъба, зад която надничаше небето.

Когато отново ги отвори, видя тъмното му красиво лице и зелените му очи. Докосна копринените му устни. Лежеше върху нея с цялата си тежест, членът му беше между краката й.

— Господи, толкова си силен!

— Заради теб, красавице моя. — Устните разкриха едва-едва проблясъка на бели зъби. — Само с теб, божествена моя.

Тогава я заля топла вълна, топъл вятър развя косата й назад и я погълна гореща вихрушка.

И всичко се случи отново — в тишината на утрото и в светлината на слънцето.

По обяд тя седна до басейна. От водата към студената слънчева светлина се вдигаше пара. Време беше да изключи нагревателя. Зимата наистина беше дошла.

Но на нея не й беше студено с вълнената рокля. Започна да си реше косата.

Отново го усети до себе си и присви очи. Да, съвсем ясно видя потрепването на въздуха, когато той я обгърна като було, което леко се спусна по раменете и ръцете й.

— Махни се от мен — прошепна тя, усещаше невидимото присъствие плътно около себе си. Седна с изправен гръб и изсъска: — Махай се!

Като че видя отблясък от огън, но след миг студът се върна и въздухът доби нормалната си плътност. Завърнаха се и нежните аромати на градината.

— Ще ти кажа кога да дойдеш — каза Роуан. — Не смятам да съм на твое разположение.

— Както желаеш, Роуан. — Пак вътрешният глас, който бе чула в Дестин. Звучеше сякаш в главата й.

— Ти виждаш и чуваш всичко, нали? — попита го.

— Дори мислите ти.

Тя се усмихна, но с яд и ожесточение, и почисти космите от четката си.

— И какво си мисля сега?

— Искаш да те докосна отново, да те обгърна с илюзии. Искаш да разбереш какво е да си мъж и да те обладая така, както бих обладавал мъж.

Бузите й поруменяха. Тя почисти още малко руси косми от четката, пусна ги в папратите до себе си и те изчезнаха сред тъмните листа.

— А можеш ли да го направиш?

— Можем да го направим заедно. Можеш да видиш и почувстваш много неща.

— Първо искам да поговорим.

— Добре. Но ти ме жадуваш.

— Можеш ли да видиш Майкъл? Знаеш ли къде е сега?

— Да, виждам го. Той е в къщата си и се рови из многобройните си вещи. Плува в спомени и в очакване. Погълнат е от желанието да се върне при теб. Мисли само за теб. А ти мислиш да ме предадеш, Роуан. Мислиш да кажеш на приятеля си Аарън, че си ме видяла. Мечтаеш за предателство.

— И какво би ме спряло, ако реша да говоря с Аарън? Какво можеш да направиш?

— Обичам те, Роуан.

— Не би могъл да стоиш далече от мен и го знаеш. Ще дойдеш, ако те повикам.

— Искам да съм твой роб, а не твой враг.

Тя стана и вдигна поглед към меката корона на маслината и кръпките бледо небе, които прозираха през нея. Басейнът беше огромен правоъгълник димяща синя светлина. Дъбът отвъд се олюляваше на бриза и Роуан отново усети как въздухът се променя.

— Не се приближавай.

Долетя неизбежната, изпълнена с мъка въздишка. Роуан затвори очи. Някъде много далеч плачеше бебе. Чуваше го. Сигурно идваше от някоя от големите притихнали къщи, които винаги изглеждаха пусти по пладне.

Влезе в къщата, като тракаше силно с токове по пода. Взе шлифера си от дрешника във фоайето — не й трябваше палто — и излезе през предната врата.

Разхожда се около час по тихите и пусти улици. От време на време срещаше някой минувач, който й кимваше за поздрав. Или пък някое куче идваше до оградата, за да го погали. Или пък кола профучаваше покрай нея.

Опитваше се просто да гледа — да се фокусира върху мъха по стените или върху цвета на жасмина, който още се увиваше по оградите. Опитваше да не мисли и да не се страхува. Опитваше се да не изпитва желание да се върне в къщата. Но най-накрая краката сами я отведоха обратно и тя застана пред дома си.

Ръката й потрепери, когато се опита да вкара ключа в ключалката. Той стоеше в другия край на коридора, до вратата на трапезарията, и я наблюдаваше.

— Не! Не и докато не кажа! — рече тя и силата на омразата й блъвна от нея като сияние. Образът изчезна и тя внезапно усети някаква много силна миризма. Сложи ръка на устата си. Въздухът се раздвижи леко и после застина. Цялата къща беше тиха.

Но след миг отново се чу бебешкият плач.

— Ти го правиш — прошепна тя и звукът изчезна. Тръгна по стълбите към спалнята си. Леглото й сега беше оправено, нощницата й беше сгъната, а завесите — дръпнати.

Тя затвори вратата, събу обувките си и легна на покривката под белия балдахин. Затвори очи, не можеше да се бори повече. Мисълта за снощното удоволствие събуди в нея изпепеляващ огън и болка. Зарови лице във възглавницата и се опита да си спомни и едновременно с това да не си спомня. Мускулите й се свиваха и отпускаха.

— Добре, ела — прошепна тя и меката безплътна субстанция веднага я обгърна. Тя се опита да разбере какво чувства, да го проумее. Нещо необятно, подобно на паяжина и хлабаво организирано сега се събираше и добиваше плътност, както парата се събира, за да се превърне отново във вода, както водата се събира, за да се превърне в лед.

— Да приема ли някаква форма? Да създам ли илюзия?

— Не, не още — прошепна Роуан. — Бъди какъвто си, какъвто си бил преди. — Вече усещаше галене по стъпалата и по сгъвките на коленете. Деликатни пръсти се плъзгаха в нежните участъци между пръстите на краката й, а после найлоновите й чорапи се скъсаха и излетяха от краката й, а кожата по тях започна да диша и да тръпне.

Почувства как роклята й се разтваря и копчетата се изплъзват от илиците.

— Да, насили ме отново. Нека е грубо и бавно.

Внезапно тя бе повалена по гръб, главата й бе извъртяна на една страна и притисната към възглавницата. Роклята й бе разкъсана и невидими ръце плъзнаха по корема й. Зъби я захапаха между краката и нокти задраскаха прасците й.

— Да — изпищя тя и стисна зъби. — Направи го жестоко.

Четирийсет и три

Колко дни и нощи бяха минали? Наистина не знаеше. Неотворената поща се трупаше на масата в коридора. Телефонът звънеше от време на време — но напразно.

— Но кой си ти? Кой?

— Казах ти, подобни въпроси не значат нищо за мен. Мога да бъда каквото пожелаеш.

— Не е достатъчно.

— Какво съм аз ли? Фантом. Не знам откъде дойде способността ми да обичам Сузан. Тя ме научи какво е смърт, когато беше изгорена. Ридаеше, когато я влачеха към кладата; не можеше да повярва, че ще го направят. Моята Сузан… Тя беше дете, което не разбираше човешкото зло. А моята Дебора бе принудена да гледа всичко това. Ако бях разразил буря, щяха да ги изгорят и двете. Дори в агонията си Сузан ме възпираше заради Дебора. Тя обезумя, главата й се удряше в кладата. Дори селяните — жестоки, глупави смъртни, дошли да пият вино и да се смеят, докато тя гори — бяха ужасени. Дори те не можаха да понесат писъците й. После видях как огънят поглъща красивата й плът, дарена й от природата. Като житна люспа в подпалена нива. Виждах как кръвта й се стича по пращящите цепеници. Моята Сузан, в разцвета на младостта си и силата си, беше изгорена като восъчна свещица от тълпа глупави селяни, събрали се в горещия следобед.

Кой съм аз ли? Аз съм онзи, който рида за Сузан, когато никой друг не я жалеше. Аз съм онзи, който агонизираше, когато дори Дебора стоеше безчувствена и гледаше как майка й се гърчи в пламъците.

Аз съм онзи, който видя духът на Сузан да напуска разкъсваното от болка тяло. Видях го да се издига свободен и безгрижен. Дали и аз имах душа, която можеше да разбере тази радост — че Сузан вече няма да страда. Посегнах към духа й, запазил формата на тялото й, защото тя още не знаеше, че от нея не се изисква такава форма. Опитах се да проникна, да събера и да поема в себе си онова, което беше сега като мен.

Но духът й мина покрай мен. Не ми обръщаше никакво внимание — нито на мен, нито на горящата клада. Издигна се все по-нагоре и по-нагоре и изчезна.

Кой съм аз? Аз съм Лашър, който се разпростря върху целия свят, разпилян от мъката по Сузан. Аз съм Лашър, който отново се събра, оформи пипала от силата си и започна да шиба града, докато ужасените хора не се разбягаха, когато Дебора също я чакаше клада. Опустоших Донелайт. Преследвах инквизитора през полята, замерях го с камъни. Когато свърших, не остана никой, който да разкаже историята. А моята Дебора замина с Петир ван Абел към коприните и сатените, към смарагдите и мъжете, които щяха да я рисуват.

Аз съм Лашър, който скърбеше за бедната глупачка и разнесе пепелта й по четирите посоки на света.

Това бе моето пробуждане към съществуване, към самоосъзнаване, към живот и смърт, към способността да обръщам внимание.

За двайсет дни научих повече, отколкото през хилядолетията, в които наблюдавах как смъртните се появяват по лицето на земята и се множат като насекоми. Разум, възникващ от материя, безсмислен като молец, кацнал на стената.

Кой съм аз? Аз съм Лашър, който падна в краката на Дебора и се научи какво е да имаш цел, да постигаш желания, да изпълнява нейните желания, за да не страда тя никога повече. Лашър, който се опита и се провали.

Добре, обърни ми гръб. Направи го. Времето е нищо. Ще чакам следващата силна колкото теб. Хората се променят. Сънищата им са изпълнени с пророчества за тези промени. Вслушай се в думите на Майкъл. Майкъл знае. Смъртните непрекъснато мечтаят за безсмъртие, с напредването на живота им. Мечтаят за невъзпиран полет. Ще се появи друг, който ще разчупи бариерите между въплътени и невъплътени. И аз ще премина. Искам го твърде много, за да не стане. И съм твърде търпелив, твърде добре се уча, твърде силен съм.

Знанието е тук. Пълното обяснение на произхода на материалния живот е на разположение. Копирането е възможно. Ако искаш, върни се с мен в спалнята на Маргьорит през нощта, когато я обладах с тялото на мъртъв мъж, когато промених цвета на косата си със силата на волята си. Погледни този експеримент. Той е по-близо до времето, когато хората са живеели в пещери и са ловували с копия, отколкото до твоята болница и лаборатория.

Твоето знание изостря силата ти. Ти разбираш ядрата на клетките и протоплазмата. Знаеш какво са хромозомите, гените и ДНК-то.

Жулиен беше силен. Шарлот беше силна. Петир ван Абел беше титан сред хората. Но в теб има друг вид сила. Дързост, глад, самодостатъчност. Познавам този глад, целувам го с устни, които не притежавам; задържам го с ръце, които не притежавам; притискам го към топлото биещо сърце, което не притежавам.

Отвърни се от мен. Страхувай се от мен. Ще почакам. Няма да нараня скъпоценния ти Майкъл. Но той не може да те обича като мен, защото не те познава, както аз те познавам.

Аз виждам в тялото и в ума ти, Роуан. Аз ще бъда в плът, ще се слея с плът и ще стана свръхчовек. А каква метаморфоза ще претърпиш ти тогава? Помисли върху думите ми.

Виждам го, Роуан. Винаги съм го виждал — тринайсетата ще е достатъчно силна да отвори вратата. Това, което не виждам, е как ще съществувам без твоята любов.

Защото винаги съм те обичал, винаги съм обичал частицата от теб, която съществуваше в предшествениците ти. Обичах те и в Петир ван Абел, който най-много прилича на теб. Обичах те дори и в моята сладка, саката, безсилна Деидре, която мечтаеше за теб.

Тишина.

Цял час не се чу нито звук, нито някаква вибрация се понесе из въздуха. Къщата беше пуста, обградена от студа отвън — резлив, безветрен и чист.

Еужения си беше тръгнала. Телефонът отново иззвъня в пустотата.

Роуан седеше в трапезарията, ръцете й почиваха на лакираната маса, и гледаше пълзящата мирта — сега без листа и искряща на фона на синьото небе.

Най-сетне стана, облече си червеното вълнено палто, заключи вратата след себе си и излезе през отворената порта на улицата.

Студеният въздух беше приятен и проясняващ ума. С напредването на зимата листата на дъбовете бяха потъмнели и се сгърчиха, но все още бяха зелени.

Тя зави по Сейнт Чарлз авеню и тръгна към хотел „Пончартрейн“.

Аарън вече я чакаше в малкия бар. На масата пред него имаше чаша вино и отворен кожен бележник. В ръката си държеше химикалка.

Тя застана пред него и видя изненадата на лицето му, когато я погледна. Не беше ли разрошена косата й? Изморена ли изглеждаше?

— Той знае всичко — какво мисля, какво чувствам, какво ще кажа.

— Не, не е възможно — каза Аарън. — Седни, разкажи ми.

— Не мога да го контролирам. Не мога да го прогоня. Мисля… мисля, че го обичам — прошепна тя. — Той заплаши, че ще си иде, ако говоря с теб или Майкъл. Но аз не искам да си отива. Той има нужда от мен. Има нужда да го виждам, да бъда близо до него; умен е, но не чак толкова. Нуждае се от мен, за да му давам цел, за да бъде по-близо до живота.

Тя се взираше в дългия бар и в дребния плешив мъж в края му — пълен човек с цепка вместо уста. Бледият анемичен барман бършеше нещо, както винаги. Редици бутилки, пълни с отрова. Тук беше спокойно. Светлините бяха приглушени.

Роуан седна, погледна към Аарън и попита:

— Защо ме излъга? Защо не ми каза, че си изпратен да го спреш?

— Не съм изпратен да го спра. Никога не съм лъгал.

— Знаеш, че той може да стане човек. Знаеш, че това е целта му, и си решен да го спреш. От самото начало.

— Знам само каквото е написано в историята. Дадох ти всичко.

— Но знаеш, че се е случвало и преди. Знаеш, че на света има създания като него, които са откривали портал.

Никакъв отговор.

— Не му помагай — каза Аарън.

— Защо не ми каза?

— А щеше ли да ми повярваш? Не дойдох, за да ти разказвам басни. Нито пък да те привличам към Таламаска. Дадох ти информацията, която бях събрал за теб самата, за семейството си и за всичко, което има отношение към теб.

Тя не отговори. Той казваше истината, така, както я разбираше, но криеше нещо. Всеки криеше нещо. Цветята на масата също криеха нещо — че животът е един безжалостен процес. Лашър беше процес.

— Това същество е гигантска колония от микроскопични клетки. Те се хранят от въздуха, както сюнгерът се храни от морето. Поглъщат миниатюрни частички, така че процесът продължава и остава незабелязан за организма и за всичко в обкръжаващата го среда. Но всички основни съставки на живота ги има там — клетъчна структура, със сигурност, аминокиселини и ДНК, както и организираща сила, която свързва цялото, без значение от размера му, и която реагира на съзнанието на съществото, което може да преоформи цялото с волята си.

Тя млъкна, взираше се в лицето му, за да види дали я е разбрал. Но имаше ли значение? Тя разбираше, а това беше важното.

— Той не е невидим; просто не може да бъде видян. Той не е свръхестествен, а само има способността да преминава през по-плътна материя, защото клетките му са далече по-малки. Но те са еукариотни клетки. Същите, които изграждат нашите тела. Но откъде е дошло съзнанието? Как е възможно да мисли? Не зная, както не зная как така клетките на един ембрион знаят да формират очи, пръсти, черен дроб, сърце и мозък. Няма учен на земята, който знае защо от оплодено яйце се ражда пиле и защо сюнгерът, стрит на прах, може да се събере отново — всяка клетка върши точно каквото трябва — и то само за няколко дни.

Когато узнаем това, ще знаем защо Лашър има интелект, тъй като той е подобна организираща сила без обособен мозък. Достатъчно е да се каже, че той е предкамбрийски и самодостатъчен, и ако не е безсмъртен, поне може да живее милиони години. Възможно е да е получил съзнание от човешкия род. Защото, ако съзнанието излъчва доловима енергия, той сигурно се е хранил с нея и мутацията е създала неговия ум. Той продължава да се храни със съзнанието на вещиците Мейфеър и техните приближени, учи се от тях и чрез тях изгражда личността и волята си.

Възможно е също и да е започнал някакъв първичен процес на симбиоза с по-висша форма на материя, която е способна да привлече по-сложни молекулярни структури към него, когато се материализира. А после той се разтваря, преди собствените му клетки да се обвържат здраво с тези по-тежки частици. Това разтваряне се извършва в състояние, граничещо с паника. Защото той се страхува от несъвършено сливане, от което не би могъл да се освободи.

Но любовта му към плътта е толкова силна, че сега желае да рискува всичко, за да стане антропоморфен и във вените му да тече топла кръв.

Тя млъкна, но след малко продължи:

— Може би целият живот има съзнание. — Очите й блуждаеха из малкото помещение и оглеждаха масите. — Може би цветята ни наблюдават. Може би дърветата мислят и ни мразят, задето можем да ходим. Или пък не им пука. Ужасът на Лашър е в това, че на него е започнало да му пука!

— Спри го — каза Аарън. — Вече знаеш какво представлява. Спри го. Не му позволявай да добие човешка форма.

Тя не отговори. Гледаше към полите на червеното си палто, сякаш внезапно стресната от цвета му. Дори не си спомняше да го е вадила от дрешника. В ръката си държеше ключ, но нямаше чанта. Само разговорът им бе реален за нея в момента, както и изтощението, и тънкият слой пот по ръцете и лицето й.

— Всичко, което каза, е изключително — добави Аарън. — Успяла си да разбереш много. Сега използвай това знание, за да го държиш надалече.

— Той ще те убие — каза тя, без да го поглежда. — Знам го. Иска да те убие. Мога да го възпра, но каква сделка да му предложа? Сега знае, че съм тук. — Изсмя се тихо и огледа тавана. — Той е с нас. Знае всичките ми номера. Той е навсякъде. Като Господ. Само дето не е Господ!

— Не. Не знае всичко. Не му позволявай да те заблуди. Погледни историята. Направил е твърде много грешки. Можеш да търгуваш с любовта си. Търгувай с волята си. Пък и защо ще ме убива? Какво мога да му направя? Да те принудя да не му помагаш? Твоето чувство за морал е дори по-силно и по-фино от моето.

— Какво, за бога, те кара да мислиш така? — изненада се тя. — Какво чувство за морал? — Уплаши се, че ще припадне, трябваше да се маха оттук, да си иде вкъщи и да поспи. Но той беше там и я чакаше. Щеше да иде навсякъде с нея. А тя бе дошла тук с мисия — да предупреди Аарън. Да даде на Аарън последен шанс.

Но щеше да е така хубаво да се прибере и да заспи, само да не чува отново бебешкия плач. Лашър щеше да я обгърне с безбройните си ръце и да я залюлее в приятната си топлина.

— Роуан, чуй ме.

Тя като че се събуди от сън.

— По целия свят има хора с необикновени способности — каза Аарън, — но ти си една от най-изключителните, защото си открила начин да използваш силата си за добро. Не се взираш в кристално кълбо за два-три долара. Ти лекуваш. Можеш ли да съвместиш него с това? Или той ще те откъсне завинаги от мисията ти? Ще изцеди силата ти за създаване на някакво чудовище мутант, каквото светът не иска и не може да понесе. Унищожи го, Роуан. За твое добро. Не заради мен. Унищожи го заради онова, което е добро за теб.

— Ето защо ще те убие, Аарън. Не мога да го спра, ако го провокираш. Но с какво толкова е сгрешил? Защо си против него? Защо ме излъга?

— Не съм те лъгал. И ти знаеш защо това не бива да става. Защото той е същество без човешка душа.

— Това е религия, Аарън.

— Роуан, той няма да е нещо естествено. Не се нуждаем от още чудовища. Сред нас самите има достатъчно чудовища.

— Той е също толкова естествен, колкото и ние с теб — отвърна тя. — Това се опитах да ти кажа.

— За нас той е чужд, като огромно насекомо, Роуан. Би ли създала подобно нещо? Това не е предопределено да стане.

— Предопределено. А мутацията предопределена ли е? Всяка минута, всяка секунда, клетките мутират.

— Но в някакви граници. В някаква предвидима посока. Котката не може да полети. На човек няма да му пораснат рога. Има някаква схема в нещата и ние посвещаваме живота си на нейното изучаване. Тя е изумителна и грандиозна, но той не е част от нея.

— Така твърдиш ти. Ами ако няма никаква схема? Ако има само процес, само мултиплициращи се клетки и неговата метаморфоза е също толкова естествена, както когато една река излезе от коритото си и наводни ниви, къщи и хора? Както когато комета се удари в земята…

— А ти не би ли се опитала да спасиш човеците от този потоп? Нима няма да се опиташ да ги спасиш от огъня на кометата? Е, добре. Казваш, че той е естествен. Нека тогава кажем, че ние сме нещо повече от естествени. Ние се стремим към нещо повече от простия процес. Нашите ценности, състрадание, способността ни да обичаме и да създаваме подредени общества, ни правят нещо повече от естествени. Той не храни никакво уважение към това, Роуан. Виж какво е сторил със семейство Мейфеър.

— Създал го е!

— Не, не мога да приема това. Не мога!

— Все още говориш религиозно, Аарън. Говориш за някакъв закоравял морал. Не разполагаме с никаква стабилна логическа почва, на базата на която да го осъдим.

— Напротив. Не може да няма такава. Чумата също е естествена, но не би пуснала бацилите от епруветката, за да унищожиш милиони, нали? Роуан, за бога, нашето съзнание е образовано чрез плътта, от която произлиза. Какви щяхме да бъдем, ако не можехме да изпитваме физическа болка? А това същество никога не е получавало и най-малката рана. Никога не е било измъчвано от глад, нито е било пришпорвано от нуждата да оцелее. Той е просто лишен от морал интелект, и ти го знаеш. Знаеш го. Ето защо го наричам неестествен — тъй като не мога да открия по-подходяща дума.

— Да, колко поучително — каза тя. — Разочароваш ме. Надявах се в замяна на предупреждението ми да ми дадеш някакви аргументи. Надявах се да укрепиш духа ми.

— Не се нуждаеш от моите аргументи. Погледни в душата си. Знаеш какво се опитвам да ти кажа. Той е просто един лазарен лъч, завладян от амбиция. Той е бомба със самосъзнание. Пусни го тук и светът ще плати за това. Ще станеш майка на бедствие.

— Бедствие — прошепна тя. — Каква хубава дума. — Колко крехък изглеждаше Аарън. За първи път годините му личаха толкова много — в дълбоките бръчки по лицето, в меките торбички под бледите умоляващи очи. Изведнъж й се стори много слаб и лишен от обичайните за него грация и сладкодумие. Само един старец с побеляла коса, който се взираше в нея, изпълнен с детско изумление. Без никакво обаяние.

— Знаеш какво може да означава това, нали? — каза Роуан изморено. — Ако успееш да се отървеш от страха.

— Той те лъже. Завладява съзнанието ти.

— Не ми говори така! — изсъска тя. — Това не е кураж от твоя страна, а чиста глупост. — Облегна се назад и се опита да се успокои. А преди бе обичала този човек! Дори сега не искаше да го нарани. — Не виждаш ли как ще свърши всичко това? — попита спокойно. — Ако мутацията успее, той ще е в състояние да се множи. Ако клетките могат да бъдат присадени на други човешки тела и започнат да се делят, ще се промени цялото бъдеще на човешката раса. Говорим за край на смъртта.

— Същата древна заблуда — каза горчиво Аарън. — Същата стара лъжа.

Тя се усмихна, защото видя, че той губи самообладание, и каза:

— Твоята лицемерна набожност ме изморява. Науката винаги е била ключът към всичко. Вещиците са били винаги просто учени. Черната магия е прераснала в наука. Мери Шели е видяла бъдещето. Поетите винаги са го виждали. И децата на третия ред в киното знаят това, когато гледат как доктор Франкенщайн създава чудовището си и издига тялото към мълнията.

— Това е ужасно, Роуан. Той е промил съзнанието ти.

— Не смей да ме обиждаш така — изсъска тя и се надвеси над масата. — Стар си и не ти остава много. Обичам те заради онова, което ми даде, и не искам да те наранявам. Но не ме изкушавай, не изкушавай и него. Казвам ти самата истина.

Той не й отговори. Беше изпаднал в някакво неестествено спокойствие. Малките му бадемовидни очи изведнъж станаха непроницаеми за нея и тя се учуди на силата му. Усмихна се.

— Нима не ми вярваш? Не искаш ли да напишеш това в досието? Видях го в лабораторията на Лемли, когато зърнах онзи зародиш, свързан с десетките пластмасови тръбички. Така и не разбра защо убих Лемли, нали? Знаеш, че аз го направих, но не знаеш защо. Лемли ръководеше един проект в Института. Крадеше клетки от живи зародиши и ги използваше за транспланти. Прави се и на други места. Разбираш какви възможности отваря това, нали? Но представи си експерименти с клетки от Лашър, клетки, които са издържали и са били преносители на съзнание милиони години.

— Искам да се обадиш на Майкъл и да го помолиш да се прибере.

— Майкъл не може да го спре. Само аз мога. Нека остане там, вън от опасност. Нали не искаш и той да умре?

— Чуй ме. Можеш да затвориш съзнанието си за това същество. Можеш да скриеш мислите си чрез просто усилие на волята. Има техники, които са по-стари от всички религии на земята, и ни учат как да се предпазваме от демони. Той чете в ума ти само онова, за което мислиш в момента. Не е по-различно от телепатията. Опитай и ще видиш.

— И защо да го правя?

— За да си дадеш време. Да си осигуриш време за морално решение.

— Не, ти не разбираш колко мощен е той. Никога няма да разбереш. И не знаеш колко добре ме познава. В това е ключът — той ме познава. — Тя поклати глава. — Не искам да изпълня желанието му. Наистина не искам. Но той е просто неустоим, не разбираш ли?

— Ами Майкъл? Какво стана с мечтата ти за медицинския център?

— Ели беше права — каза Роуан, облегна се на стената и отново зарея поглед нанякъде. Светлината в бара леко намаля. — Ели знаеше. Тя носеше кръвта на Кортланд във вените си и можеше да вижда бъдещето. Може би са били само неясни форми и чувства, но тя знаеше. Не биваше да се връщам. Той използва Майкъл, за да се погрижи да се върна. Знаех, че Майкъл е в Ню Орлиънс, и се върнах точно заради това, като някаква разгонена кучка!

— Не е така. Искам да се качиш в апартамента ми и да останеш при мен.

— И ти си същият глупак. Мога да те убия още сега и никой никога да не разбере, че съм била аз. Никой, освен твоите братя и приятелят ти Майкъл Къри. И какво ще направят те? Свършено е, Аарън. Мога да се боря, може да отстъпя малко или пък да спечеля известно преимущество. Но всичко вече е свършено. Предназначението на Майкъл беше да ме доведе и задържи тук. И той го изпълни.

Роуан понечи да стане, но Аарън хвана ръката й. Тя се вгледа в пръстите му. Толкова стари. Винаги можеш да познаеш възрастта на човека по ръцете му. Дали хората се вглеждаха в тях? Нямаше значение. Нищо нямаше значение в този малък бар. Тя понечи да издърпа ръката си.

— Ами детето ти, Роуан?

— Майкъл ли ти каза?

— Не беше нужно да ми казва. Майкъл беше изпратен да те обича, за да можеш да отблъснеш това същество веднъж завинаги. Затова не е нужно да водиш битката сама.

— И това ли знаеш, без никой да ти го е казвал?

— Да. Както и ти.

Тя издърпа ръката си.

— Махай се, Аарън. Замини надалече. Иди се скрий в метрополията в Амстердам или в Лондон. Скрий се. Иначе ще умреш. И ако се обадиш на Майкъл, ако му кажеш да се върне, кълна се, че самата аз ще те убия.

Четирийсет и четири

Абсолютно всичко тръгна на зле. Покривът на къщата на Либърти стрийт беше протекъл, а някой бе разбил магазина на улица „Кастро“ за жалката сума в брой в касата. Имотът му на улица „Дайъмънд“ също беше разбит от вандали и му отне цели четири дни да почисти, преди да може да го обяви за продан. А после измина и цяла седмица, в която прибираше антиките на леля Вив и опаковаше всички малки джунджурии, за да не се счупят при транспортирането. Не смееше да повери това на преносвачите.

После цели три дни седя със счетоводителя си, за да оправи данъците. Беше вече 14 декември, а му оставаше още много работа.

Единственото хубаво нещо беше, че леля Вив бе получила първите два сандъка без проблеми и му се обади колко се радва, че отново притежава обичните си предмети. Похвали се, че се е присъединила към групата по шиене на Лили, където било много хубаво и слушали Бах. За нея това беше върхът на изискаността. Сега, когато мебелите й щели да пристигнат, най-после можела да покани всички прекрасни дами Мейфеър в дома си. Майкъл бил съкровище. Просто съкровище.

— В неделя видях Роуан. Беше излязла на разходка в студеното време. Най-сетне е започнала да качва малко килограми. Не исках да ти казвам, но преди тя беше твърде слабичка и бледа. Много се зарадвах да видя, че бузите й вече поруменяват.

Той се беше смял на това, но Роуан му липсваше непоносимо. Не беше планирал да отсъства толкова дълго. А разговорите по телефона само влошаваха нещата, дрезгавият й глас направо го подлудяваше.

Тя се отнесе с разбиране относно непредвидените обстоятелства, но той усети тревога зад въпросите й. След тези разговори не можеше да спи, пушеше цигара след цигара, пиеше твърде много бира и слушаше барабаненето на безкрайния зимен дъжд.

Сан Франциско беше в дъждовния си сезон и не бе спряло да вали, откакто пристигна. Никакво синьо небе, дори над хълма на Либърти стрийт.

Вятърът го пронизваше през дрехите още щом си подадеше носа навън. Не сваляше ръкавиците си, защото му беше студено.

Но старата къща най-после бе почти празна. Бяха останали само две кутии на тавана и то точно малките съкровища, които щеше да занесе в Ню Орлиънс. Нямаше търпение да приключи.

Колко чуждо му се струваше всичко — стаите бяха по-малки, отколкото ги помнеше, алеите пред къщата бяха мръсни. Малкото, посадено от него дръвче беше на път да предаде богу дух. Наистина ли бе прекарал тук толкова години, и то с мисълта, че живее щастливо?

Изглеждаше му невъзможно да остане още една отвратителна седмица в залепване и надписване на кашони в магазина, в ровене из сметки и попълване на разни формуляри. Разбира се, можеше да остави опаковането на преносвачите, но някои неща бяха твърде ценни, за да рискува. Пък и самото сортиране беше истински кошмар.

— По-добре сега, отколкото по-късно — бе казала Роуан следобеда, когато й се обади. — Но наистина не издържам. Я кажи, да нямаш някакви задни мисли? Относно промяната, имам предвид. Има ли моменти, в които ти се иска да се върнеш там и да забравиш за Ню Орлиънс?

— Да не си луда? Мисля единствено как ще се върна при теб. Ще се махна оттук преди Коледа. Каквото и да става.

— Обичам те, Майкъл. — Можеше да го изрече хиляди пъти, и то да звучи все така спонтанно. Беше истинска агония, че не може да я прегърне. Но не долови ли мрачна нотка в гласа й, нещо, което не бе чувал преди?

— Майкъл, изгори всичко, което е останало. Просто си направи клада в задния двор, за бога! Побързай.

Беше й обещал да приключи в къщата тази нощ, каквото и да става.

— Да не се е случило нещо? Да не те е изплашило нещо, Роуан?

— Не, не съм изплашена. Къщата си е все така красива, каквато я остави. Райън дори се погрижи да доставят коледно дръвче. Трябва да го видиш, стига до тавана. Чака в салона да се върнеш, за да го украсим. Цялата къща мирише на борови иглички.

— О, това е прекрасно. Ще ти донеса изненада… за дървото.

— Искам само теб, Майкъл. Ела си у дома.

Четири часът. Къщата беше съвсем празна, някак куха и изпълнена с ехо. Той стоеше в старата си спалня и гледаше тъмните лъскави покриви на квартала, а отвъд тях — скупчените стоманеносиви небостъргачи на центъра.

Да, голям град. Беше му много благодарен за прекрасните моменти, преживени тук. Вероятно град като никой друг. Но вече не беше неговият град.

Да си иде у дома.

Но ето, че отново ги забрави. Кутиите на тавана, изненадата, нещата, които искаше най-много.

Взе един найлон за опаковане и празен кашон и се качи по стълбата. Спря под скосения покрив и включи светлината. Таванът беше вече чист и сух, защото течът беше закърпен.

През прозореца надничаше тъмносиво небе. На четирите останали кутии имаше надпис с червено мастило: „Коледа“.

Коледните светлинки щеше да остави за бъдещите наематели. Със сигурност щяха да ги използват.

Но играчките щеше да опакова много внимателно. Не би понесъл мисълта да изгуби дори и една от тях. Като си помислеше само, че дървото вече беше там.

Довлачи кутията под голата крушка на тавана, отвори я и извади някакъв стар вестник. През годините бе събрал стотици от тези малки порцеланови красоти. Купуваше ги от специализираните магазинчета в града. От време на време дори продаваше такива в „Големите надежди“. Ангели, влъхви, миниатюрни коне, кончета от въртележки, други деликатни дреболийки от боядисан неглазиран порцелан. Истински викториански украси, които бяха изключително крехки и красиви. Имаше мънички птички с истински пера, дървени топки, изрисувани с красиви стари рози, малки порцеланови чайничета, посребрени звезди.

Спомни си за коледите, прекарани с Джудит и Елизабет, и дори онези от времето, когато майка му още бе жива.

Но най-добре помнеше последните няколко самотни коледи. Насила изпълняваше всички стари ритуали. И дълго след като леля Вив си легнеше, оставаше до дръвчето с чаша вино в ръка и се чудеше накъде отива животът му и защо.

Е, тази Коледа щеше да бъде напълно, напълно различна. Всичките красиви украси щяха да влязат в употреба и за първи път щеше да има достатъчно голямо дърво, което да издържи цялата му колекция, както и великолепен дом и среда, на която те принадлежаха напълно.

Бавно започна да вади украшенията, да ги увива в найлона и да ги поставя в малки торбички. Представи си къщата на Първа улица на Бъдни вечер с коледно дърво в салона. Представи си и следващата година, когато и бебето щеше да е там.

Внезапно му се стори невъзможно животът му да е претърпял такава чудодейна и пълна промяна. „Щях да се удавя в океана“, помисли си.

И тогава видя — не океана, а църквата на Коледа, когато беше дете. Видя яслата зад олтара и Лашър до нея. Гледаше го. Но тогава Лашър беше просто мъжът от Първа улица — висок, тъмнокос и аристократично блед.

Обзе го хлад. Какво правя тук? Тя е там сама. Невъзможно е да не й се е явил.

Завладя го мрачна, непоклатима увереност, която го тровеше. Той се разбърза с опаковането. Когато най-после приключи, почисти, изхвърли боклука, взе кутията с играчките и затвори вратата на тавана за последен път.

Дъждът вече намаляваше, когато стигна до пощата на Осемнайсета улица. Беше забравил какво е да се движиш в този натоварен трафик и да вървиш през постоянната тълпа по суровите, тесни и лишени от дървета улици. Дори любимата му улица „Кастро“ сега му се стори мрачна и унила.

Чака много дълго на опашката, за да изпрати кутията, подразнен от рутинното безразличие на чиновничката — грубост, която не бе срещнал след завръщането си на Юг. После забърза под ледения вятър към магазина си в „Кастро“.

Тя не би го излъгала. Призракът още играеше старата си игра. И все пак защо му се бе явил през онази отдавна отминала Коледа? Защо с това лице, защо се взираше в него, застанал над яслата? По дяволите, сигурно не означаваше нищо.

Все пак беше видял мъжа и в незабравимата нощ, когато чу музиката на Исак Щерн. Беше го виждал и стотици пъти в градината на Първа улица.

Но не можеше да се съпротивлява на паниката. Стигна до магазина, влезе, заключи вратата и се обади на Роуан.

Никакъв отговор. В Ню Орлиънс беше средата на следобеда и също бе много студено. Може би тя просто бе легнала да подремне. Той изчака петнайсетото позвъняване, преди да се откаже.

Огледа се. Имаше още толкова работа. Цялата сбирка месингови украшения за баня трябваше да бъде изпратена, както и изрисуваните стъклени витражи, подредени до задната стена. Защо, по дяволите, крадецът не ги беше отмъкнал!

Накрая реши просто да прибере всичко в кашони — нямаше време да сортира. Разкопча ръкавите си, нави ги и започна да пъха маниловите папки в кашоните. Но колкото и бързо да работеше, знаеше, че няма да успее да се измъкне от Сан Франциско още поне седмица.

Приключи към осем, улиците бяха още влажни от дъжда и изпълнени с обичайния петъчен трафик. Осветените витрини на магазините му се сториха приятни, хареса му и музиката, която се чуваше от гей баровете. Да, трябваше да признае, че от време на време ще му липсва суетнята на големия град. Щеше да му липсва и гей обществото от улица „Дастро“, и толерантността, за която самото им присъствие беше доказателство.

Но беше твърде уморен, за да мисли повече за това. Крачеше по хълма към колата си с наведена срещу вятъра глава.

Не можа да повярва на очите си — двете предни гуми на стария му седан ги нямаше, а купето бе вдигнато под предната броня със собствения му крик.

— Копелета гадни! — прошепна той, измъкна се от потока на пешеходците по тротоара и изстена: — Нямаше да е толкова зле дори някой да го правеше нарочно.

Нарочно…

Някой го докосна по рамото.

— Е биен, мосю, още едно малко бедствие.

— Да, и още как — измърмори Майкъл под нос, без дори да погледне нагоре, само регистрира разсеяно френския акцент.

— Много лош късмет, мосю, прав сте. Може би някой го е направил нарочно.

— Да, и аз точно това си мислех — рече Майкъл и се сепна.

— Вървете си у дома, мосю. От това имате нужда.

— Хей!

Обърна се, но фигурата вече беше далече. Мярна му се бяла коса. Всъщност тълпата почти беше погълнала непознатия и Майкъл видя само тила му. Отдалечаваше се бързо, май беше облечен в тъмно палто.

Хукна след него и отново извика. Но когато стигна ъгъла на Осемнайсета и Кастро, вече не го виждаше никъде. Хората сновяха през кръстовището. Дъждът бе започнал отново. Автобусът, който точно потегляше от тротоара, се оригна с черен дим от ауспуха.

Отчаян, Майкъл го загледа невиждащо, обърна се и тръгна обратно. Точно тогава, по чист късмет, зърна през задния прозорец познато лице, което се взираше в него. Черни очи, бяла коса.

… с най-простите и най-стари инструменти, с които разполагаш, защото чрез тях ще победиш дори когато това ти изглежда невъзможно…

— Жулиен!

… неспособен да повярваш на своите сетива, но знай, че наученото е истина и е правилно, използвай силата си, простата човешка сила…

— Да, ще го направя, разбирам…

И тогава нечия ръка се уви около кръста му и го повдигна от земята. Някакъв човек с огромна сила го влачеше назад. Преди да осъзнае какво става или да се възпротиви, една яркочервена кола се заби в тротоара и се вряза с ужасен трясък в уличния стълб. Чу се писък. Предното стъкло на колата се пръсна и сребристи парченца стъкло се разлетяха на всички посоки.

— Господи! — Не можеше да си върне равновесието. Полетя назад върху онзи, който го беше издърпал от пътя. Към колата хукнаха хора. Вътре някой мърдаше. Стъклото още се сипеше по паважа.

— Добре ли сте?

— Да, да, добре съм. В колата има човек.

Мигащата светлина на полицейската лампа внезапно го замая. Някой крещеше на полицая да извика линейка.

— Господи, тая едва не те удари — каза онзи, който го бе издърпал — едър, як чернокож с кожено палто и посивяла коса. — Не видя ли, че колата идва право към теб?

— Не. Човече, ти ми спаси живота.

— Стига бе, просто те дръпнах от пътя. Голяма работа. Дори и не помислих. — Махна пренебрежително с ръка и преди да си тръгне, очите му се задържаха върху червената кола и двамата мъже, които се опитваха да извадят пищящата жена отвътре. Тълпата нарастваше, а полицайката крещеше на всички да отстъпят назад.

Някакъв автобус задръстваше кръстовището и друга полицейска кола се опитваше да го изкара оттам. По целия тротоар бяха пръснати вестници от преобърнатия павилион, а стъкълцата блещукаха на дъжда като разпилени диаманти.

— Виж, не знам как да ти се отблагодаря — извика Майкъл след чернокожия.

Но той вече беше далече. Изкачваше се по „Кастро“ и се обърна само веднъж да погледне през рамо и да му махне с ръка.

Майкъл стоеше треперещ до стената на бара, докато хората се блъскаха около спрелите се зяпачи. Отново почувства стягане в гърдите. Не точно болка, а тежест. Пулсът му беше много ускорен, а лявата му ръка изтръпваше.

Господи, какво ставаше? Не можеше да му стане лошо тук, трябваше да се върне в хотела.

Излезе тромаво на улицата и мина покрай полицайката, която го попита дали е видял как колата се удря в стълба. Не, не беше видял. Наблизо имаше такси. Трябваше да го хване.

Шофьорът можеше да го измъкне оттук, ако се върнеше по Осемнайсета и после завиеше надясно към „Кастро“.

— Карайте към „Свети Франциск“ на Юниън Скуеър — каза Майкъл.

— Добре ли сте?

— Да, почти.

Жулиен го беше заговорил, нямаше съмнение. И пак него беше видял през прозореца на автобуса! Но каква беше тази проклета кола?

Райън беше върхът на любезността.

— Разбира се, можехме да ти помогнем още в началото, Майкъл. Нали сме за това. Утре ще изпратя някой да опише и опакова цялата стока. Ще намеря добър агент на недвижими имоти и ще обсъдим възможните цени, когато се прибереш.

— Не искам да те безпокоя, но трябва да се върна при Роуан. Просто имам усещането, че трябва да си ида у дома.

— Глупости, нали сме за това — да се грижим за всичко вместо вас. Имаш ли резервация за самолет? Искаш ли аз да ти резервирам? Стой там и чакай да ти се обадя.

Майкъл легна и изпуши последната си цигара. Взираше се в тавана. Изтръпването в лявата ръка беше преминало и вече се чувстваше по-добре. Нямаше гадене, замайване или нещо друго. Пък и не му пукаше. Това нямаше значение.

Само лицето на Жулиен на прозореца на автобуса имаше значение. А после и онзи фрагмент от виденията, който му се разкри по-мощно отвсякога.

Дали беше планирано да бъде заведен точно до онзи ъгъл, а той да го замае и да го остави неподвижен на пътя на криволичещата кола? Както е било планирано да попадне на пътя на яхтата на Роуан.

Поглъщаше го фрагмент от виденията. Той затвори очи и видя лицата на Дебора и Жулиен, чу гласовете им.

… защото имаш силата, простата човешка сила…

— Да, имам я. Вярвам във вас! Това е война между вас и него, и вие отново посегнахте надолу и ме докоснахте в момента на неговото коварство, насред внимателно организираната ми гибел.

Трябва да повярвам в това. Защото, ако не го сторя, ще полудея. Вървете си у дома, мосю. От това имате нужда.

Лежеше със затворени очи и беше почти задрямал, когато телефонът иззвъня. Беше Райън.

— Майкъл? Уредих да се върнеш с частен самолет. Така е много по-лесно. Самолет на хотелите „Маркам Харис“. Ще ни помогнат с удоволствие. Изпратих един човек да те вземе. Ако имаш нужда за багажа…

— Не, само кажи кога да съм готов. — Каква беше тази миризма? Беше ли изгасил цигарата?

— Какво ще кажеш след час? Ще ти се обадят от фоайето. И моля те, отсега нататък не се колебай да ми се обаждаш по всякакви въпроси.

— Добре, Райън, благодаря, много благодаря. — Взираше се в димящата дупка на кувертюрата на леглото, където бе изпуснал цигарата. Господи, за първи път му се случваше подобно нещо! Стаята вече беше пълна с дим. — Благодаря за всичко, Райън!

Затвори телефона и отиде в банята. Напълни кофичката за лед и я изля върху леглото. После махна прогорената завивка и чаршафа и изля още вода върху тъмната воняща дупка в матрака. Сърцето му отново биеше лудо. Отиде до прозореца и започна да се бори с него, но осъзна, че няма да се отвори. После седна тежко на един стол и загледа как димът постепенно се разнася.

Тъкмо след като си събра багажа се опита отново да звънне на Роуан. Пак нямаше отговор. Петнайсет позвънявания без отговор. Тъкмо преди да затвори, чу сънливия й глас.

— Майкъл, ти ли си? О, бях заспала. Съжалявам.

— Чуй ме, скъпа. Аз съм ирландец и съм много подозрителен тип, както и двамата знаем.

— За какво говориш?

— Имах доста дълга серия от лош късмет, много лош късмет. Ще направиш ли една малка магия за мен, Роуан? Обгърни ме с бяла светлина. Чувала ли си за това?

— Не. Майкъл, какво е станало?

— Тръгвам за вкъщи. Моля те, скъпа, просто си го представи — как ме обгръщаш с бяла светлина, за да ме защитиш от всичко лошо на този свят, докато не се прибера. Разбираш ли? Райън е уредил частен самолет. Тръгвам след час.

— Майкъл, какво става?

Плачеше ли?

— Просто го направи, Роуан. Повярвай ми. Защити ме.

— Да те обгърне бяла светлина — прошепна тя.

— Да. Бяла светлина. Обичам те, скъпа. Идвам си у дома.

Четирийсет и пет

— О, тази година зимата е много студена — каза Беатрис. — Чу ли, че дори щяло да има сняг? — Стана и остави чашата с вино на количката за напитки. — Скъпа, ти беше много търпелива, но аз много се тревожех. Вече видях, че си добре и че тази голяма къща е прекрасно топла и приятна, така че вече мога да си тръгвам.

— Нищо ми няма, Беа — повтори Роуан. — Просто съм потисната, защото Майкъл го няма от доста време.

— Кога го очакваш?

— Райън каза, че ще си дойде преди изгрев. Трябваше да тръгне преди час, но на летището в Сан Франциско има мъгла.

— Мразя зимата! — рече Беа.

Роуан не си направи труда да обяснява, че на международното летище на Сан Франциско често има мъгла и през лятото. Просто гледаше как Беатрис облича кашмиреното си наметало и вдига елегантната качулка върху красиво фризираната си коса.

Изпрати я до вратата.

— Моля те, недей повече да се свиваш в черупката си така. Много ни притесни. Обади се, когато ти стане мъчно. Ще те разведря.

— Ти си прекрасна — каза Роуан.

— Просто не искаме да се страхуваш тук. Трябваше да дойда по-рано.

— Не се страхувам. Къщата ми харесва. Не се тревожи. Ще ти се обадя по някое време утре след като Майкъл се прибере. Ще украсим дръвчето. Защо не дойдеш да го видиш?

Гледаше как Беатрис се спуска по мраморните стъпала и излиза през портата. Студеният въздух нахлу във фоайето. След малко Роуан затвори вратата.

Доста време стоя притихнала, с наведена глава. Чакаше топлината да се просмуче в нея. После се върна в салона и се загледа в огромното зелено дръвче. Беше поставено точно под арката и докосваше тавана. Най-съвършеното триъгълно коледно дърво, което беше виждала. Закриваше целия прозорец към страничната веранда. По лакирания под под него проблясваха иглички. Изглеждаше диво и примитивно, сякаш част от гората бе влязла в къщата.

Отиде до камината, коленичи и сложи малка цепеница в огъня.

— Защо се опита да нараниш Майкъл? — прошепна тя, взирайки се в пламъците.

— Не съм.

— Лъжеш ме. Опита се да нараниш и Аарън?

— Правя, каквото ми наредиш. — Гласът беше мек и дълбок, както винаги. — Аз съм изцяло на твоите услуги.

Тя се отпусна върху петите си и скръсти ръце. Погледът й се замъгли така, че пламъците се сляха в огромно потрепващо петно.

— Той не подозира нищо, чу ли ме? — прошепна тя.

— Винаги те чувам, Роуан.

— Трябва да повярва, че всичко си е както преди.

— Това е и моето желание, Роуан. Страхувам се от враждебността му, защото ще те направи нещастна. Ще правя, каквото пожелаеш.

Но това не можеше да продължава вечно. Внезапно страхът я сграбчи така силно, че тя не можеше нито да продума, нито да помръдне. Не можеше да скрие чувствата си. Не можеше да се затвори във вътрешния храм на ума си, както я бе посъветвал Аарън. Седеше, трепереше и се взираше в пламъците.

— Как ще свърши това, Лашър? Не зная как да направя онова, което искаш от мен.

— Знаеш, Роуан.

— Ще отнеме години проучване. А и, без да те опозная по-задълбочено, нямам никаква надежда.

— Но ти знаеш всичко за мен. Опитваш се да ме заблудиш. Обичаш ме и не ме обичаш. Ще ме примамиш да добия плът, за да можеш после да ме унищожиш.

— Така ли?

— Да. За мен е агония да усещам страха и омразата ти, когато знам какво щастие ни очаква. Когато мога да виждам толкова надалече.

— Какво ще ти трябва? Тяло на жив човек с изличено от някаква травма съзнание, за да стане сливането без неговата съпротива? Това е убийство, Лашър.

Тишина.

— Това ли искаш? Да ме обявят за убийца? Защото и двамата знаем какво ще стане.

Тишина.

— Няма да извърша такова престъпление заради теб. Няма да убия живо същество, за да можеш ти да живееш.

Затвори очи. Буквално го чуваше как се събира, как завесите шумолят от неговото преминаване, как се вихри и изпълва цялата стая. Докосна я по бузите и косата.

— Не. Остави ме на мира — въздъхна тя. — Искам да чакам Майкъл!

— Той вече няма да ти е достатъчен, Роуан. Боли ме да те гледам как плачеш. Но ти казвам истината.

— Господи, мразя те — прошепна тя. Обърса очите си с опакото на ръката си и погледна огромното зелено дърво през пелената на сълзите.

— Не ме мразиш — каза той. Пръстите му рошеха косата й, отмахваха кичурите от челото й и галеха нежно врата й.

— Остави ме, Лашър — примоли се тя. — Ако ме обичаш.

Лайден. Знаеше, че е отново онзи сън, и искаше да се събуди. Пък и бебето имаше нужда от нея. Чуваше го да плаче. Искаше да избяга от съня. Но всички се бяха събрали до прозорците, ужасени от случващото се с Ян ван Абел. Тълпата го разкъсваше с голи ръце.

— Той не е някаква тайна — каза Лемли. — Просто тези невежи хора не могат да разберат важността на експериментите. Просто, когато пази тайната, човек поема цялата отговорност.

— С други думи, ги защитава — каза Ларкин.

Посочи тялото на масата. Колко търпеливо лежеше мъжът, очите му бяха отворени, а подобните на цветчета органи трептяха в тялото му. Имаше малки ръце и крака.

— Не мога да мисля, когато това бебе плаче.

— Трябва да се види по-голямата картина, великата полза.

— Къде е Петир? Той ще обезумее след случилото се с Ян ван Абел.

— Таламаска ще се погрижи за него. Чакаме те да започнеш.

Невъзможно. Тя се взираше в малкия човек с неоформените ръце, крака и миниатюрни органи. Само главата му беше нормална. С нормални размери.

— Една четвърт от размера на тялото, ако трябва да бъдем точни.

„Да, много позната пропорция“, помисли си тя, и щом погледна надолу към него, я завладя ужас. Тълпата вече чупеше прозорците и крещеше по коридорите на Лайденския университет. Петир хукна към нея.

— Не, Роуан, недей!

Тя се събуди със сепване. Чу стъпки по стълбището. Скочи от леглото.

— Майкъл?

— Прибрах се, скъпа.

Беше само голяма сянка в мрака и ухаеше на студ. След малко усети топлите му треперещи ръце върху себе си — груби, но нежни. Той притисна лице към нея.

— Господи, Майкъл, нямаше те цяла вечност. Защо ме изостави?

— Роуан, скъпа…

— Защо? — плачеше тя. — Не ме изоставяй повече, моля те. Недей.

Той я прегърна и я залюля.

— Не трябваше да заминаваш, не трябваше.

Плачеше и знаеше, че той не може да разбере какво му говори, че не бива да му го казва. Накрая го обсипа с целувки, вкусвайки солта, грапавината на кожата му и непохватната нежност на ръцете му.

— Какво става, Роуан, кажи ми?

— Обичам те. Когато те няма, просто… сякаш не си съществувал.

Събуди се, когато той се измъкваше от леглото. Не искаше сънят да се връща отново. Бе лежала, сгушена в Майкъл, притисната към ръката му, и сега, когато той стана от леглото, тя го загледа почти плахо как обува джинсите си и навлича през главата си тясната тениска с дълги ръкави.

— Остани — прошепна тя.

— Звъни се. Идва малката ми изненада. Не, не ставай. Не е нищо особено, просто взех някои неща от Сан Франциско. Защо не поспиш още малко?

Наведе се да я целуне, а тя го хвана за косата и го дръпна към себе си, докато не усети топлата кожа на челото му. Целуна го, беше твърдо като камък. Не знаеше защо толкова й харесва — кожата беше влажна, топла и реална. Целуна го силно по устата.

Сънят се върна още преди той да откъсне устни от нея.

Не искам да виждам човечеството на операционната маса.

— Какво е това? Не може да е живо.

Лемли беше с хирургическа престилка и маска. Гледаше я изпод рошавите си вежди.

— Още не си се подготвила. Измий се, чакам те. Прожекторите бяха вперени в масата като безмилостни очи.

Лемли държеше нещо с щипци. В димящия инкубатор до операционната маса лежеше разрязано малко телце — зародиш с отворен гръден кош. В щипците беше сърцето му, нали? Ах ти, чудовище, как можа…

— Трябва да свършим работата бързо, докато тъканта е в…

— За нас това е много трудно — каза жената.

— Коя сте вие? — попита Роуан.

Рембранд стоеше до прозореца. Изглеждаше много стар и изморен, с червен нос и оредяла коса. Когато го попита какво мисли, я изгледа някак сънливо, хвана ръцете й и ги положи на собствените й гърди.

— Зная тази картина — каза тя. — Младата невеста.

Събуди се. Часовникът бе ударил два. Тя чакаше в просъница да чуе още камбанки, вероятно десет, което щеше да означава, че се е успала: но два? Беше твърде късно.

Чуваше някаква далечна музика. Бавна и скръбна коледна келтска песен за дете, положено в яслата, изпълнена на клавесин. Сладък аромат на коледно дърво, на горящ огън. Великолепна топлина.

Лежеше на една страна и гледаше през прозореца. По стъклата се оформяше скреж, който много бавно започна да очертава фигура — човек, застанал с гръб към стъклото, със скръстени ръце.

Тя присви очи, докато наблюдаваше процеса — смуглото лице дойде на фокус, формирано от милиони миниатюрни клетки. Видяха се и искрящите тъмнозелени очи. После съвършени копия на джинси и риза. Всичко беше много детайлно — като на фотография на Ричард Ейвъдън. Чак до лъскавите косъмчета на косата. Той отпусна ръце и тръгна към нея. Тя чуваше и виждаше движението на дрехите му. Видя и порите на кожата му, щом се наведе над нея.

О, значи сме ревниви, така ли? Докосна бузата и челото му, както бе докоснала Майкъл, и усети отдолу пулсиране, сякаш беше истинско тяло.

— Излъжи го — каза той тихо, устните му едва мърдаха. — Ако го обичаш, излъжи го.

Почти усещаше дъха му. После осъзна, че през лицето му вижда прозореца.

— Не, не си отивай. Чакай.

Но образът потрепна и се огъна като лист хартия, подхванат от течение. Тя усети паниката му, която блъвна като жега.

Посегна към китката му, но пръстите й не уловиха нищо. Топлата вълна я заля, завесите се издуха за миг и скрежът по стъклата побеля.

— Целуни ме — прошепна тя и затвори очи. Сякаш кичури коса докоснаха лицето и устните й. — Не, това не е достатъчно. Целуни ме.

Плътността на присъствието му бавно се повиши и докосването стана по-осезаемо. Беше се изтощил от материализацията. Беше уморен и леко изплашен. Клетките му почти бяха претърпели молекулярно сливане с чуждите. Сигурно сега някъде имаше остатък, може би миниатюрните частици материя се бяха пръснали и бяха попили в стените и тавана така, както той бе проникнал в тях.

— Целуни ме! — настоя тя. Усещаше, че той се опитва. Накрая все пак успя да създаде невидими устни, които да докоснат нейните, и плъзна невидим език в устата й.

Излъжи го.

Да, разбира се. Обичам и двама ви, нали?

Не я чу да слиза по стълбите. Завесите бяха затворени и коридорът беше тъмен, тих и топъл. В предната камина на салона гореше огън. Единствената друга светлина идваше от дървото, което сега бе окичено с безброй малки просветващи лампички.

Тя стоеше на прага и го гледаше. Майкъл се беше качил на върха на стълбата, нагласяше нещо и си свиркаше тихо под акомпанимента на старата ирландска коледна песен.

Беше толкова тъжна. Събуждаше образа на дълбока древна гора през зимата. Неговото свирукане беше съвсем тихо, леко и почти несъзнателно. Беше чувала тази песен. Имаше смътен спомен, че я е слушала с Ели, която бе плакала на нея.

Облегна се на рамката на вратата и се загледа в огромното дърво. То бе осеяно с мънички светлинки, като звездички, и излъчваше омайния си горски аромат.

— О, ето я и моята спяща красавица — обади се Майкъл и я дари с една от своите безкрайно любящи и покровителствени усмивки, които преди я караха да се хвърля в прегръдките му. Но този път не помръдна. Гледаше го как слиза с бързи и леки движения по стълбата и тръгва към нея. — По-добре ли си, принцесо?

— Много е красиво — рече тя. — А песента е много тъжна. Обгърна кръста му и склони глава на рамото му, без да откъсва очи от дървото. — Свършил си страхотна работа.

— Да, но сега идва веселата част — каза той, целуна я леко по бузата и я поведе през стаята към малката маса до прозорците. Там имаше отворен кашон и Майкъл я подкани да погледне вътре.

— Боже, колко са красиви!

Тя извади едно бяло порцеланово ангелче с лека руменина по бузките и позлатени крилца. Имаше и великолепен Дядо Коледа, и мъничка китайска кукла, облечена в истинско червено кадифе.

— Колко са фини! Откъде са? — Извади златна ябълка и красива петолъчна звезда.

— Събирам ги от години. Започнах още в колежа. Нямах представа, че са предназначени точно за това дърво в точно тази стая. Ето, вече избра първата. Чаках те, исках да го направим заедно.

— Ангелът — каза тя. Вдигна го за кукичката и го занесе до дървото, за да го види по-добре на меката светлина. Ангелът държеше мъничка позлатена арфа и дори малкото му личице беше детайлно изрисувано — с мъничка червена уста и сини очи. Тя го вдигна толкова високо, колкото можа и закачи кукичката на едно потрепващо клонче. Ангелът се завъртя на невидимата в мрака кукичка и увисна като колибри в полет.

— Мислиш ли, че ангелите наистина правят така — застиват във въздуха като колибрита? — прошепна тя.

— Вероятно. Нали ги знаеш. Обичат да парадират. — Стоеше зад нея и целуна косата й.

— Какво щях да правя без теб? — попита тя. Ръцете му се плъзнаха около кръста й и тя ги стисна. Обичаше жилестите му мускули, големите силни пръсти, които я държаха така здраво.

За миг огромното дърво и красивата игра на светлинките сред тъмнозелените клони я погълнаха изцяло. Тъжната песен завладя слуха й. Мигът бе застинал като мъничкия ангел. Нямаше бъдеще, нямаше минало.

— Много се радвам, че се върна — прошепна и затвори очи. — Беше непоносимо. Без теб нищо няма значение. Вече не искам да се разделяме. — Разтърси я дълбока болка — ужасна, изгаряща тръпка, която тя заключи в себе си, когато се обърна, за да положи отново глава на гърдите му.

Четирийсет и шест

23-ти декември. Нощта беше много студена, но приятна, защото всички Мейфеър щяха да дойдат на коктейли и малко коледни песни. Всички онези коли пак щяха да се плъзнат по заледените улици. Беше прекрасно и че на Коледа бе истинска зима. Дори прогнозираха сняг.

— Бяла Коледа, можеш ли да си представиш? — каза Майкъл. Гледаше през прозореца на предната спалня, докато обличаше пуловера и коженото яке. — Може да завали сняг довечера.

— Ще е страхотно за партито — отвърна тя, — точно като за Коледа.

Беше се сгушила в стола до газовия огън, завита с юргана. Бузите й бяха яркочервени и въобще цялата се беше позакръглила. Както всички бременни жени, и тя сияеше — сякаш попила сиянието на огъня.

Никога не бе изглеждала така спокойна и ведра.

— Това ще е още един подарък за нас, Майкъл — каза тя.

— Да, още един подарък — отвърна той, като продължаваше да гледа през прозореца. — Казват, че ще вали. И знаеш ли, Роуан — когато си тръгнах оттук, Коледата също беше бяла.

Извади вълнения шал от чекмеджето на скрина и го уви на врата си под яката на палтото. После си сложи дебели вълнени ръкавици.

— Никога няма да я забравя, за първи път виждах сняг. Разхождах се точно тук, по Първа улица, а когато се прибрах у дома, разбрах, че татко е умрял.

— Как е станало? — Колко съчувствена изглеждаше, дори леко свъси чело. Лицето й беше така гладко, че и най-лекото притеснение минаваше като сянка по него.

— При пожар в един склад на „Чупитулас“ — отвърна Майкъл. — Така и не разбрах подробностите. Началникът им казал да се махат, защото покривът ще се срути, но един от тях паднал долу или нещо подобно, а татко се върнал да го извади. Точно тогава покривът паднал. Казаха, че се разлюлял като гигантска вълна и после се срутил вътре. Цялата сграда просто експлодирала. Изгубили трима пожарникари този ден. А през това време аз се разхождах из Гардън Дистрикт и се наслаждавах на снега. Затова се преместихме в Калифорния. Всички от семейството бяха починали — всички лели, чичовците. До един погребани в гробището „Свети Йосиф“, и все от „Лониган и синове“. До един.

— Сигурно е било истински кошмар за теб.

Той поклати глава.

— Най-лошото беше, че се радвах, че отивам в Калифорния, а знаех, че никога нямаше да го направим, ако той не беше умрял.

— Ела, седни и си изпий шоколада, изстива. Беа и Сесилия ще дойдат всеки момент.

— Трябва да тръгвам. Имам много задачи. Да ида до магазина да видя дали са пристигнали кашоните. Да се оправя с фирмата за кетъринг. Забравих да им се обадя.

— Няма нужда. Райън се е погрижил. Той казва, че се товариш с твърде много неща. Щял да изпрати водопроводчик да изолира всички тръби.

— Харесва ми да работя. Пък и тръбите така или иначе ще замръзнат. Това май ще е най-суровата зима от сто години насам.

— Райън казва да мислиш за него като за помощник-управител. От фирмата за кетъринг ще дойдат към шест. Така, ако някой закъснее…

— Добра идея. Дотогава ще съм се прибрал. Ще ти се обадя от магазина. Ако имаш нужда от нещо…

— Хей, нали няма да излезеш, без да ме целунеш.

— Разбира се, че не. — Той се наведе и я обсипа с целувки — груби и бързи, и я накара да се засмее, когато целуна и корема й. — Довиждане, Малки Крие — прошепна Майкъл. — Вече е Коледа, Малки Крие.

На вратата спря да си сложи дебелите ръкавици и й изпрати още една въздушна целувка.

Тя изглеждаше като картинка — седнала в люлеещия се стол с висока облегалка, подвила крака под себе си. Дори устните й бяха поруменели. Когато се усмихна, на бузите й се появиха трапчинки.

Още щом пристъпи навън, дъхът му стана на пара. От години не бе усещал такъв суров студ. Небето беше искрящо синьо.

Яд го беше, че ще изгубят банановите дръвчета. Но красивите камелии и азалии още се държаха. Градинарите ги бяха сложили под похлупаци, а моравата изглеждаше като от кадифе.

Майкъл се вгледа в голата мирта. Не чу ли отново барабаните на Марди Грас?

Изчака няколко минути ванът да загрее, преди да потегли. Насочи се право към моста. Щеше да стигне Оук Хейвън за четирийсет и пет минути, ако успееше да кара с висока скорост по шосето покрай реката.

Четирийсет и седем

— Какво беше съглашението и обещанието? — попита тя.

Стоеше насред таванската стая — вече стерилно чиста, с бели стени и открити прозорци, които гледаха към покривите на къщите отсреща. Не беше останал и помен от Жулиен. Всичките му книги бяха изчезнали.

— Това вече не е важно — отговори той. — Пророчеството е на път да се сбъдне и ти си порталът.

— Искам да знам. Какво е било съглашението?

— Това са просто думи, предавани от уста на уста, от поколение на поколение.

— Да, но какво означават?

— Съглашение между мен и вещицата — че аз ще изпълнявам всичките й заповеди, ако тя роди женско дете, което да наследи силата й и правото да ме командва и да ме вижда. А аз трябва да я направя богата и да изпълнявам всичките й желания. Да предвиждам бъдещето за нея, да отмъщавам за всички обиди и наранявания. Но в замяна тя трябваше да роди женско дете, което да обичам и на което да служа, и което да ме обича и вижда.

— И това дете е трябвало да е по-силно от майка си — колкото повече се приближава до тринайсетото.

— Да, с времето започнах да виждам тринайсетата.

— Не от самото начало, така ли?

— Не. След време. Видях я да събира мощ, видях я да се усъвършенства, видях я да се храни от силните мъже в семейството. У Жулиен видях по-голяма мощ от тази в сестра му Катерин. Видях Кортланд. Видях пътя към портала. Знаех, че си тук.

— Кога каза на вещиците си за тринайсетата?

— По времето на Анжелик. Но трябва да разбереш колко несъвършено бе собственото ми разбиране на видяното. Почти не можех да го обясня. Думите бяха съвсем нови за мен. Процесът на мислене — също. Пък и пророчеството беше обгърнато от мрак, не по същност, а по случване. Но сега то е на път да бъде изпълнено.

— И си им обещавал единствено подчинение?

— Нима не е достатъчно? Нима не виждаш на какво съм способен? Живееш в къща, създадена от мен и чрез мен. Мечтаеш да построиш болници с богатството, което си получила от мен. Ти самата каза на Аарън, че аз съм създателят на вещиците Мейфеър. Това е истината. Виж само колко разклонения има този род. Цялото им богатство идва от мен. Щедростта ми е хранила и обличала безброй мъже и жени с това име, които не знаят нищо за мен. Достатъчно е ти да ме познаваш.

— И не си обещавал нищо друго?

— Какво друго мога да дам? Когато бъда в плът, ще съм твой слуга, също както сега. Ще бъда твой любовник и довереник, твой ученик. Никой няма да те надвие, когато имаш мен.

— А какво общо има спасението с всичко това — старата легенда, че когато порталът се отвори, вещиците ще бъдат спасени?

— Пак изтъркани думи и стари фрагменти.

— Но ти помниш всичко. Върни се до първичната идея — че вещиците ще бъдат спасени.

Тишина.

— Тринайсетте вещици ще получат възмездие в момента на моя последен триумф. Като награда за Лашър, техния верен слуга, екзекуциите на Сузан и Дебора ще бъдат отмъстени. Когато Лашър стъпи през портала, Сузан няма да е умряла напразно. Дебора също.

— Това ли беше пълното значение на думата „спасени“?

— Сега знаеш пълното обяснение.

— И как ще го направя? Все ми казваш, че ще разбереш, когато и аз разбера, а аз ти казвам, че няма да мога.

— Спомни си разговора си с Аарън — че аз съм част от живота, че моите клетки могат да се смесят с клетките на плътта, и то чрез мутация, чрез отдаване.

— Явно тук е ключът. Ти се страхуваш от това отдаване. Страхуваш се да бъдеш заключен във форма, от която няма да можеш да избягаш. Осъзнаваш ли какво е да си от плът и кръв? Можеш да изгубиш безсмъртието си. Можеш да бъдеш унищожен по време на мутацията.

— Не, няма да изгубя нищо. Когато бъда в новата си форма, ще отворя и за теб път към нова форма. Винаги си го знаела. Знаеше го, когато за първи път чу легендата от родствениците си. Знаеше защо има дванайсет крипти и една врата.

— Искаш да кажеш, че мога да стана безсмъртна.

— Да.

— Това ли виждаш?

— Винаги съм го виждал. Ти си моята перфектна спътница. Ти си вещицата на вещиците. Имаш силата на Жулиен и волята на Мери Бет. Имаш красотата на Дебора и Сузан. Душите на всички мъртви са в твоята душа. Пътувайки през мистерията на клетките, те стигнаха до теб, оформиха теб, сътвориха съвършената. Ти сияеш ярко като Шарлот. По-красива си дори от Мари Клодет и Анжелик. Твоят огън е по-силен дори от този на Маргьорит и на моята бедна Стела. Имаш по-голямо въображение дори от обичните ми Анта и Деидре. Ти си избраната.

— Душите на мъртвите още ли са в тази къща?

— Душите на мъртвите напускат земята.

— Тогава какво видя Майкъл в тази стая?

— Видя остатъчни образи на мъртвите. Такива образи се излъчиха и от предметите, които докосваше. Те са като жлебовете на фонографски цилиндър. Ако сложиш иглата в жлеба, ще чуеш гласа. Но певецът няма да е там.

— Но защо се бяха скупчили около него, докато докосваше куклите?

— Както ти казах, това са само впечатления, остатъчни образи. Въображението на Майкъл ги е съживило и ги е раздвижило като марионетки.

— Но защо вещиците са пазили тези кукли?

— За да играят същата игра. Това е като да пазиш снимка на майка си и щом я вдигнеш към светлината, все ти се струва, че в очите й грее живот. Тогава вероятно ще повярваш, че душите на мъртвите отиват някъде, в някое друго селение, във вечността. Аз самият не съм видял никаква вечност. Виждам само звездите.

— Мисля, че са призовавали духовете на мъртвите чрез тези кукли.

— Това е като да се молиш. Да се сгряваш с остатъчните образи. Не е възможно нищо повече. Душите на мъртвите не са тук. Духът на моята Сузан мина покрай мен и отлетя нагоре. Душата на Дебора се издигна като с криле, когато крехкото й тяло полетя от кулата на църквата. Куклите са просто сувенири. Нима не разбираш, че това вече няма значение. Куклите и смарагдът са само емблеми. Вече излизаме от областта на емблемите, спомените и пророчествата. Преминаваме в ново измерение. Представи си портала, ако искаш. Ще минем през него — от тази къща към света.

— И това преобразуване може да бъде повторено. Така ли?

— Това е по твоята специалност, Роуан. Аз прочетох книгата на живота, надничайки над рамото ти. Всички живи клетки могат да се възпроизведат. В много отношения и аз мога. Моите клетки могат да се присадят на твоите. Има възможности, за които дори не си мечтала.

— И ще стана безсмъртна?

— Да. Ще станеш моя спътница. Моя любовница. Безсмъртна като мен.

— Кога ще се случи това?

— Ще разбера, когато ти го узнаеш. А ти ще знаеш много скоро.

— Абсолютно сигурен си в мен, нали? Не знам как да го направя. Казах ти.

— А какво ти казват сънищата?

— Това са кошмари, пълни с неразбираеми образи. Не зная откъде идва тялото на масата. Не зная защо Лемли е там. Не разбирам какво искат от мен и не желая да виждам отново Ян ван Абел разкъсан. Онова място няма никакво значение за мен.

— Успокой се, Роуан. Позволи ми да те успокоя. Сънищата ти говорят. Но истината ще дойде от самата теб — ще изскочи от врящия казан на ума ти.

— Не, махни се от мен. Искам само да говорим.

Тишина.

— Ти си порталът, любима моя. Жадувам за плътта. Изморих се от самотата. Не знаеш ли, че времето вече настъпва? Моята майка, красивата ми майка… Сега е времето да се преродя.

Тя затвори очи, усещаше устните му по тила си, пръстите му плъзнаха по гръбначния й стълб. Топла длан я притисна между краката и в нея се вмъкнаха пръсти. Устни притиснаха устните й. Пръсти защипаха болезнено прекрасно зърната й.

— Нека те обгърна — прошепна той. — Другите ще дойдат и ти ще останеш с тях часове, а аз ще витая жадно далече от теб, ще те гледам и ще улавям думите, които се отронват от устните ти, сякаш са капки вода, с които да утоля жаждата си. Позволи ми да те обгърна сега. Подари ми тези часове, моя красива Роуан…

Тя усети, че я вдига, краката й вече не докосваха пода. Мракът около нея се завихри и силни ръце я обгърнаха. Галеха цялото й тяло. Вече не съществуваше гравитация; усещаше как силата му нараства, топлината му се засилваше.

Студеният вятър се блъскаше в прозорците. Огромната празна къща изглеждаше изпълнена с шепот. Роуан плуваше във въздуха. Обърна се и посегна да хване мрачната плетеница от ръце, които я държаха, но нещо раздели краката й и тя отвори уста. Да, направи го.

— Кога ще настъпи моментът? — прошепна тя.

— Скоро, любов моя.

— Не мога да го направя.

— О, ще можеш, красавице моя. Знаеш го. Ще разбереш…

Четирийсет и осем

Денят притъмня и вятърът стана още по-свиреп, когато Майкъл излезе от колата. Плантаторската къща обаче изглеждаше приветлива и гостоприемна, от прозорците й струеше топла жълта светлина.

Аарън го чакаше на вратата, облечен в няколко ката вълнени дрехи под сивата жилетка, а на врата си бе увил кашмирен шал.

— Весела Коледа, приятелю — каза Майкъл. — Ето, това е за теб. — Сложи в ръцете му малка бутилка, увита в зелена коледна хартия. — Опасявам се, че сигурно няма да е кой знае каква изненада, но е най-доброто бренди, което успях да открия.

— Много мило от твоя страна — усмихна се Аарън. — Мисля да му се насладя с удоволствие. До капчица. Влизай вътре на топло. И аз имам нещичко за теб. Ще ти го покажа по-късно. Влизай.

Вътре беше прекрасно топло. Във всекидневната имаше доста голямо дръвче, разкошно украсено със златни и сребърни орнаменти. Това изненада Майкъл, защото той нямаше представа как празнуват Коледа в Таламаска и дали изобщо я празнуват. Дори полиците на камините бяха украсени с бодлива зеленика. Буен огън пламтеше в голямата камина.

— Това е много стар обичай, Майкъл — каза Аарън, преварвайки въпроса му с усмивка. Остави подаръка си на масата. — Датира много преди Христа. Зимното слънцестоене е времето, когато всички сили на земята са в своя апогей. Вероятно затова Синът Господен е избрал да се роди точно сега.

— Аха, като че ли точно по Коледа наистина започвам да вярвам в Сина Господен и дори в земните сили.

Чувстваше се добре тук. Беше уютно, като в провинцията — с ниски тавани, по-прости гипсови украси, големи дълбоки огнища, построени не само за въглища, но и за горене на едри цепеници.

Майкъл свали коженото си палто и ръкавиците. Даде ги с благодарност на Аарън и протегна ръце към огъня, за да се сгрее. В общите стаи не се мяркаше никой, въпреки че от кухнята се дочуваше някакво тракане и гласове. Вятърът блъскаше заскрежените френски прозорци, през които обаче все още се виждаше бледозеленият пейзаж навън.

Таблата с кафето ги чакаше и Аарън покани Майкъл да седне на креслото вляво пред камината.

Щом се настани, той усети как възелът в гърдите му се отпуска. Имаше чувството, че ще започне да вие. Пое си дълбоко дъх, огледа невиждащо стаята и започна с треперещ глас:

— Случи се. — Не беше за вярване, че стигна дотук, че говореше за нея по този начин, но все пак продължи: — Тя ме лъже. Той е там с нея и тя ме лъже. Лъже ме денонощно, откакто се прибрах у дома.

— Разкажи ми какво се случи — каза Аарън, а изражението му бе печално и съчувствено.

— Тя дори не ме попита защо съм се върнал така бързо от Сан Франциско. Изобщо не повдигна въпроса. Сякаш вече знаеше. Беше като полудяла, когато й се обадих от хотела. Мамка му, нали вече ти казах по телефона какво стана. Мисля, че онова същество се опитва да ме убие. А Роуан дори не попита какво се е случило.

— Нищо, разкажи ми го отново, отначало.

— Господи, Аарън. Сега вече съм сигурен, че във виденията съм видял Жулиен и Дебора. Вече нямам и най-малкото съмнение. Не зная какво означава това съглашение, нито пък обещанието. Но знам, че Жулиен и Дебора са на моя страна. Видях Жулиен да ме гледа през прозореца на автобуса, но най-странното беше, че сякаш искаше да каже нещо, да помръдне, но не можеше. Беше му много трудно.

Аарън не каза нищо. Беше се подпрял на подлакътника на стола и извил пръст под долната си устна. Изглеждаше внимателен, замислен, нащрек.

— Продължавай — каза той.

— Но важното е, че точно този проблясък беше достатъчен да върне всичко останало. Припомних си не само думите им, но и самото усещане. Те искат да се намеся. Казаха, че съм притежавал „старите човешки инструменти“. Чух тези думи отново. Чух Дебора да ги изрича. Да, беше Дебора. Само че не изглеждаше като на портрета, Аарън. Знаеш ли, ще ти кажа най-убедителното доказателство.

— Да…

— Помниш ли какво ти е казал Леуелин? Че Жулиен от съня му не приличал на Жулиен приживе. Помниш ли? Е, точно тук е ключът. Във видението Дебора беше съвсем различно същество. На онзи проклет ъгъл в Сан Франциско аз ги почувствах и двамата — бяха каквито ги помнех — мъдри, добри и знаещи. Знаеха, че Роуан е в ужасна опасност и че трябва да се намеся. А изражението на Жулиен в автобуса беше толкова… тревожно и все пак спокойно. Не мога да го опиша с думи. Беше загрижен и все пак необезпокоен…

— Мисля, че зная какво се опитваш да кажеш.

— Казаха ми да си вървя у дома. Че от това имам нужда. Аарън, защо той не гледаше право към мен на улицата?

— Може да има много причини. Сигурно е нещо свързано с това, което казваш. Ако наистина съществуват някъде, сигурно им е трудно да се проявят тук. За разлика от Лашър. И това е изключително важно за разбирането ни за цялата тази история. Но ще се върна на въпроса по-късно. Продължавай…

— Е, сигурно се досещаш? Дойдох си у дома с частен самолет и лимузина. Всичко организирано от братовчеда Райън. Сякаш бях някаква проклета рокзвезда. А тя дори не ме попита какво се е случило. Защото тя вече не е Роуан. Пленена е от нещо. Усмихва се, преструва се, взира се в мен с големите си тъжни сиви очи. Аарън, най-лошото е…

— Какво, Майкъл?

— Тя ме обича и сякаш безмълвно ме умолява да не й се противопоставям. Знае, че мога да прозра заблудата. Господи, чувствам го, когато я докосна! А тя го знае и безмълвно ме умолява да не я притискам в ъгъла и да не я карам да лъже. Отчаяна е. Дори мога да се закълна, че е уплашена.

— Да, поддала се е на коварството му. Тя говори и с мен. Започнали са нещо като общуване, след като си тръгнал. Вероятно дори преди да си тръгнеш.

— Какво? Защо не ми каза?

— Майкъл, имаме си работа със същество, което знае какво си говорим, дори сега.

— Господи!

— Няма къде да се скрием от него — продължи Аарън. — Освен вероятно в светилището на собственото си съзнание. Роуан ми каза много неща. Но най-важното е, че цялата битка сега е в нейните ръце.

— Но сигурно можем да направим нещо. Знаехме, че ще се стигне дотук. Още при първата ни среща ти вече знаеше, че ще се случи.

— Не е в това въпросът, Майкъл. Единствено тя може да стори нещо. А като я обичаш и оставаш близо до нея, ти наистина използваш старите човешки инструменти.

— Това няма да е достатъчно! — Вече не можеше да издържа. Стана и закрачи из стаята. После се наведе, подпрял ръце на полицата на камината, и се втренчи в огъня. — Трябваше да ми се обадиш. Трябваше да ми кажеш.

— Добре, ядосвай се на мен, ако ще ти олекне, но работата е там, че тя ми забрани да ти се обаждам, заплаши ме. Държа се много зловещо. Някои от заплахите й бяха поднесени като предупреждения — че невидимият й приятел искал да ме убие и скоро щял да го стори — но си бяха чисти заплахи.

— Господи, кога е станало това?

— Няма значение. Тя ми каза да си вървя в Англия, докато все още имам възможност.

— Наистина ли? Тя ли ти го каза? И какво още?

— Аз реших да остана. Въпреки че, честно да ти кажа, не знам какво още мога да сторя тук. Тя искаше да останеш в Калифорния, защото мислеше, че там ще си в безопасност. Но, както виждаш, ситуацията стана твърде сложна, за да може да бъде намерено някакво просто и буквално обяснение на думите й.

— Не те разбирам. Какво означава буквално обяснение? Какво друго обяснение може да има? Не схващам.

— Майкъл, тя говореше със загадки. Не беше общуване, а по-скоро демонстрация на някаква борба. Отново ти припомням, че ако реши, това същество може да бъде с нас в момента, в тази стая. Няма сигурно място, където да заговорничим на глас срещу него. Представи си боксов мач, в който противниците могат да си четат мислите. Представи си война, в която всяка стратегия се долавя телепатично от врага още в началото.

— Това вдига залога, увеличава вълнението, но не е невъзможно.

— Съгласен съм, но според мен няма никакъв смисъл да ти предавам думите на Роуан. Достатъчно е да кажа, че тя е най-способният противник, изправял се пред това създание.

— Аарън, ти много отдавна я предупреди да не му позволява да я отделя от нас. Предупреди я, че той ще се опита да я откъсне от хората, които тя обича.

— Така е. И съм сигурен, че Роуан го помни. Тя е от хората, които не забравят нищо. Повярвай ми, опитах се да споря с нея и с нейната наука. Казах й с най-прости думи защо не бива да позволява на това създание да мутира. Но решението е в нейните ръце.

— Искаш да кажеш, че трябва просто да чакаме и да я оставим да се бори сама.

— Казвам, че ти правиш каквото се очаква от теб. Обичаш я. Стоиш близо до нея. Чрез самото си присъствие й напомняш кое е естествено и изначално добро. Това е борба между естественото и неестественото, Майкъл. Няма значение от какво е направено това същество, нито откъде идва — това е борба между нормалния живот и отклонението. Между еволюцията, от една страна, и пагубната интервенция, от друга. И двете имат своите мистерии и своите чудеса, а никой не знае това по-добре от Роуан.

Той се изправи и сложи ръка на рамото на Майкъл.

— Седни и чуй какво ще ти кажа.

— Слушам те — сопна се Майкъл, но все пак седна на ръба на креслото. Не можеше да спре да свива дясната си ръка в юмрук и да я търка в дланта на лявата.

— През целия си живот Роуан се е изправяла срещу това разделение между естественото и отклонението — каза Аарън. — В същността си тя е много консервативна. Създания като Лашър не могат да променят базисната природа на човека, могат да влияят единствено върху вече изградените черти. Никой не обича белите булчински рокли повече от Роуан. Никой не иска да има семейство повече от Роуан. Никой не желае повече от нея това дете.

— Та тя дори не продумва за бебето. Не го е споменавала, откакто се прибрах. Исках да кажа на семейството тази нощ, на партито, но тя не ми дава. Казва, че не била готова. Пък и знам, че това парти ще е същинска агония за нея. Тя просто се преструва. Беатрис организира всичко.

— Да, знам.

— Аз говоря постоянно за бебето. Целувам я, наричам го Малкия Крие. А тя само се усмихва, сякаш не е Роуан. Аарън, ще изгубя и нея, и бебето, ако тя не победи този демон. Не смея дори да си помисля за това. Не ща да чувам за никакви мутации, чудовища и… призраци, които искали да оживеят.

— Прибери се и не се отделяй от нея. Това са ти казали да направиш.

— И да не й се противопоставям, така ли?

— Само ще я принудиш да излъже. Или нещо по-лошо.

— Ами ако двамата с теб идем там и се опитаме да я вразумим, да я убедим да му обърне гръб?

Аарън поклати глава.

— Ние с нея вече имахме конфликт, Майкъл. Затова и отказах на Беа поканата за тази вечер. Ако ида там, ще предизвикам и нея, и зловещия й приятел. Но бих отишъл все пак, ако мислех, че ще има някаква полза. Бих рискувал всичко, ако имаше вероятност да помогна. Но няма.

— Защо си толкова сигурен?

— Вече не съм сред играчите, Майкъл. Не аз съм имал видения, а ти. Жулиен и Дебора са говорили на теб. Роуан обича теб.

— Не знам дали ще издържа.

— Мисля, че ще успееш. Направи всичко възможно, за да издържиш. И не се отделяй от Роуан. Покажи й някак, че си тук заради нея.

Майкъл кимна.

— Добре. Знаеш ли, чувствам се, сякаш ми е изневерила.

— Не бива да гледаш така на нещата. Нито да се ядосваш.

— Постоянно си повтарям същото.

— Има и още нещо. Вероятно няма да има значение при окончателния анализ, но искам да ти го кажа, за да го знаеш, ако нещо се случи с мен. Важно е.

— Нали не мислиш, че ще ти се случи нещо?

— Честно да ти кажа, не знам. Но, моля те, чуй ме. От векове умуваме върху природата на тези невъплътени същества. Няма култура на земята, която да не е разпознала съществуването им, но никой не знае какво представляват. Католическата църква ги възприема като демони и им е измислила сложни теологични обяснения. Смята ги за неизменно зли и се опитва да ги унищожи. Сега това е лесно да се отхвърли, но Католическата църква наистина е доста права относно поведението и слабостите на тези същества. Ето че се отклоних от същността. Въпросът е там, че ние в Таламаска винаги сме приемали, че тези създания са много подобни на духовете на мъртвите, останали приковани към земята. Вярвахме, или по-скоро приемахме за даденост, че и в двата случая става дума за невъплътена същност, която притежава интелигентност, но е заключена в някакво селение около живите.

— Искаш да кажеш, че Лашър може да е дух на мъртвец.

— Да, но по-важното тук е, че Роуан смята да направи пробив, да открие какво представляват тези същества. Тя твърди, че Лашър притежава клетъчна структура и у него присъстват основните компоненти на органичния живот.

— Значи той е просто някакво странно изчадие, така ли?

— Не зная. Но вероятно така наречените духове на мъртвите са изградени от същите компоненти. Може би, когато напусне тялото, съзнанието отнася някаква жива част от него. Може би претърпяваме още някаква метаморфоза, освен физическата смърт. Всички стари понятия — ефирно тяло, астрално тяло, дух — са само термини за фината клетъчна структура, която продължава да съществува, след като плътта си отиде.

— Това е твърде сложно за мен, Аарън.

— Да, май прекалих с теоретизирането. Предполагам, че всъщност се опитвам да… искам да кажа, че може би мъртвите са способни на онова, на което е способно и това същество. Или нещо още по-важно — дори и наистина да притежава някаква структура, Лашър пак може да е само отмъстителният дух на някой живял отдавна.

— Това е за твоята библиотека в Лондон. Някой ден може би ще седнем до камината там и пак ще си поговорим. Сега обаче си отивам у дома и ще стоя при нея. Ще направя каквото ми каза ти и каквото ми поръчаха те. Защото само това мога да сторя. Не мисля, че тя ще му позволи да нарани теб, мен или когото и да било. Но наистина най-доброто, което мога да сторя, е да бъда наблизо.

— Прав си — рече Аарън. — Но не мога да спра да мисля за думите на онзи старец — че ще бъдат спасени. Много странна легенда.

— Да, но са я схванали погрешно. Тя е порталът. Някак си го разбрах още когато видях семейната гробница.

Аарън само въздъхна и поклати глава. Майкъл виждаше, че е недоволен и иска да обсъдят още нещо, но какво значение имаше това. Роуан бе сама в къщата с онова същество, което я крадеше от него. Пък и тя вече знаеше всички отговори, нали така? Духът й бе обяснил значението на всичко и Майкъл просто трябваше да си иде у дома, при нея.

Аарън стана леко сковано и отиде до дрешника, за да извади палтото и ръкавиците на Майкъл, който стоеше на прага на стаята и се взираше в коледното дърво. Лампичките му светеха ярко дори на дневната светлина.

— Защо се започна толкова скоро? — прошепна той. — Защо сега, защо точно по Коледа? — Но знаеше отговора. Всичко беше някак свързано. Всички тези дарове бяха свързани с финалната развръзка, част от която бе дори безпомощността му.

— Моля те, внимавай — каза Аарън.

— Да, ще ми липсваш утре вечер. Знаеш ли, Бъдни вечер за мен винаги е била като посрещането на новата година. Не знам защо. Сигурно заради ирландската ми кръв.

— Заради католическата ти кръв — каза Аарън. — Но мисля, че разбирам.

— Ако отвориш брендито утре вечер, изпий едно и за мен.

— Ще изпия. Можеш да си сигурен. И, Майкъл… ако някога някак двамата с Роуан решите да дойдете тук, знай, че вратата винаги е отворена. Денонощно. Мисли за нас като за убежище.

— Благодаря ти, Аарън.

— И още нещо. Ако имаш нужда от мен, ако наистина искаш да дойда и вярваш, че има смисъл, ще го направя.

Майкъл понечи да протестира, но Аарън вече бе извърнал поглед и изражението му се бе прояснило. Той внезапно посочи към прозореца над предната врата и каза:

— Виж, заваля. Не мога да повярвам. Дори в Лондон няма сняг, а тук вали.

Отвори вратата и двамата излязоха на голямата предна веранда. Снегът се сипеше на едри снежинки, които се рееха невъзможно бавно и грациозно из неподвижния въздух. Кацаха на черните клони на дъбовете, покриваха ги с дебел искрящ пласт белота и трупаха дълбока бяла пряспа по пътя между дърветата.

Полята вече бяха завити със същата бяла пелена, а небето бе искрящо и безцветно, като че се разтваряше в падащия сняг.

— И то точно преди Бъдни вечер — каза Майкъл. Опитваше се да обхване с поглед цялата красота — стария прославен път с древните дървета, които протягаха възлестите си ръце към въртящите се и вихрещи се снежинки. — Истинско малко чудо е, че заваля точно сега. Господи, всичко щеше да е толкова хубаво, ако…

— Нека всичките ни чудеса са малки, Майкъл.

— Да, малките чудеса са най-прекрасни, нали така? Виж го само, не се топи на земята. Трупа се. Да, ще бъде бяла Коледа, няма съмнение.

— Чакай — каза Аарън. — За малко да забравя. Коледния ти подарък. — Бръкна в джоба на жилетката си и извади малко плоско пакетче, не по-голямо от монета от петдесет цента. — Отвори го. Знам, че е студено, но бих искал да го отвориш още сега.

Майкъл разкъса златната хартия и видя стар сребърен медальон на верижка.

— Свети архангел Михаил — усмихна се той. — Аарън, невероятно е. Точно като за моята суеверна ирландска душа.

— Прогонва демона в ада — каза Аарън. — Намерих го в едно малко магазинче на Мегазин стрийт, докато те нямаше. Веднага се сетих за теб. Реших, че може да го харесаш.

— Благодаря ти, старче. — Майкъл не откъсваше очи от грубото изображение. Беше излъскано като стара монета, но все пак се различаваше крилатият архангел с тризъбеца, надвесен над рогатия дявол, паднал по гръб в пламъците.

Вдигна верижката — беше достатъчно дълга, така че нямаше нужда да я откопчава — окачи я на врата си и пусна медальона под пуловера.

Вгледа се за миг в Аарън, а после го прегърна и го притисна силно към себе си.

— Внимавай, Майкъл. Обади ми се скоро.

Четирийсет и девет

Гробището беше затворено през нощта, но това нямаше значение. Мракът и студът също нямаха значение. Ключалката на страничната порта щеше да бъде счупена и за нея щеше да е много лесно да отвори вратата и да я затвори след себе си, а после да мине по покритата със сняг пътека.

Беше й студено, но това също нямаше значение. Снегът беше толкова красив. Тя искаше да види гробницата, покрита с бяла пелена.

— Ще я намериш ли? — прошепна си. Вече беше съвсем тъмно и те щяха скоро да дойдат, така че нямаше много време.

Знаеш къде е, Роуан, каза едва доловим глас в главата й.

Да, наистина знаеше. Стоеше пред гробницата и вятърът я смразяваше, пронизваше я през тънката риза. Имаше дванайсет малки надгробни камъка, по един за всяка крипта, а над тях бе гравирана вратата с форма на ключалка.

— Никога няма да умра.

Това е обещанието, Роуан, това е нашето съглашение с теб. Моментът почти е настъпил…

— Това ли обеща на останалите, че никога няма да умрат? Обещал си им нещо. Лъжеш ме.

О, не, любима моя, вече никой освен теб няма значение. Те всички са мъртви.

Костите им лежаха под замръзналата черна земя. Тялото на Деидре сигурно все още бе непокътнато заради химикалите, студено в тапицирания със сатен ковчег. Студено и мъртво.

— Майко.

Тя не може да те чуе, красавице, няма я вече. Тук сме само ти и аз.

— Но как така аз съм порталът? От самото начало ли е било писано да съм аз?

От самото начало, скъпа моя, и моментът почти настъпи. Ще прекараш още една нощ с твоя ангел от плът и кръв и после ще бъдеш моя завинаги. Звездите се движат в небесата. Вървят към съвършената подредба.

— Не мога да ги видя. Виждам само падащия сняг.

Но те са там. Сега е най-дълбоката зима, когато всичко, дето ще се прероди, спи в снега.

Мраморът бе студен като лед. Тя плъзна пръсти по буквите: „Деидре Мейфеър“. Не можеше да стигне до гравираната ключалка.

Ела, скъпа, върни се в къщата и се стопли. Вече е време. Те ще дойдат — моите деца, големият род Мейфеър, цялото ми потомство — отрасло в охолство под топлата сянка на крилото ми. Върни се до камината, любима, а утре с теб ще останем сами в къщата. Ще трябва да отпратиш своя архангел.

— И ти ще ми покажеш как да стана портал?

Ти знаеш как, любима. Винаги си го знаела в сънищата си и в сърцето си.

Тя тръгна бързо през снега, краката й бяха мокри, но това нямаше значение. Улиците бяха пусти и искрящо бели в сумрака. Снегът се сипеше така леко, че приличаше на мираж. Те щяха да пристигнат скоро.

Дали на бебето в утробата й му беше студено?

Лемли беше казал: „Има хиляди, милиони, изхвърлят ги като боклук в отпадните ями на света — всички тези мънички мозъчета и органи биват изгубени“.

Мрак, а те всички идваха. Много важно беше да се преструва, че всичко е нормално. Вървеше колкото можеше по-бързо. Гърлото й гореше. Но студът беше приятен, смразяваше я, потушаваше треската вътре в нея.

Ето я и къщата, тъмна и очакваща. Беше се върнала навреме. Държеше ключа в ръка.

— Ами ако не мога да го отпратя утре? — прошепна тя. Стоеше пред портата и гледаше към празните прозорци на къщата. Също като първата нощ, когато Карлота й бе казала: „Ела при мен. Направи своя избор“.

Трябва да го отпратиш. Утре по мръкнало, скъпа моя. Иначе ще го убия.

— Не! Не бива дори да го изричаш. Чу ли ме? Нищо не бива да му се случи, никога. Чу ли?

Тя стоеше пред портата и си говореше сама на глас. Снегът се сипеше около нея. Сняг в рая, сипеше се по замръзналите листа на банановите дървета, стелеше се покрай високите дебели стъбла на бамбука. Но какво би бил раят без красотата на снега?

— Разбра ли ме? Не може да го нараниш. Забранявам ти. Обещай ми. Нека сключим съглашение. Никога да не нараняваш Майкъл.

Както желаеш, скъпа моя. Аз също го обичам. Но той не може да застава между нас в нощта на всички нощи. Звездите се движат към перфектната конфигурация. Те са моите вечни свидетели, стари колкото мен, и ще ме огряват, когато моментът настъпи. Моят момент. Ако искаш да спасиш смъртния си любим от моя гняв, ще трябва да го отпратиш далече от очите ми.

Петдесет

Беше два сутринта, когато и последните гости си тръгнаха. Никога не беше виждал толкова много щастливи хора, които нямаха и представа за онова, което се случваше в действителност.

Но какво всъщност се случваше? Къщата бе изпълнена с топлина, със смехове и песни, с огньове в камините, а отвън снегът се сипеше и покриваше дърветата, храстите и пътеките с искрящата си белота. Защо да не си прекарват добре?

Как се смееха, когато се подхлъзваха по покритите със сняг плочи и ледът хрускаше под краката им. Децата си правеха снежни топки и опаковани с шапки и ръкавици, се пързаляха по ледената коричка на покритата морава.

Дори леля Вив се наслаждаваше на снега. Беше изпила доста шери. В тези моменти му напомняше за майка му и това го притесняваше, но Беа и Лили, нейните най-близки приятелки, като че не обръщаха внимание.

Роуан се държа превъзходно цялата вечер. Пя коледни песни до пианото с останалите, позира за снимки пред украсеното дръвче.

Нали за това беше мечтал, за пълна с щастливи хора къща, огласяна от радостни смехове. Хора, които знаят как да оценят момента — чашите се чукаха за наздравици, разменяха се целувки, звучаха меланхолични стари песни.

— Колко мило, че ни събрахте така скоро след сватбата…

— … също като едно време.

— Така трябва да се посреща Коледа.

Много харесаха скъпоценните украшения за елхата и макар че бяха помолени да не носят нищо, оставиха малките си подаръци под нея.

На моменти имаше чувството, че няма да издържи. Качваше се на третия етаж, излизаше на терасата над северната стая и стоеше близо до парапета, загледан към центъра и светлините на града. Снегът се бе натрупал по покрива, беше гравирал первазите на прозорците, фронтоните и комините. Сипеше се, фин и красив, докъдето поглед стигаше.

Това беше всичко, за което бе мечтал, разкошно и пълно — като сватбата. Но и никога не се беше чувствал така нещастен. Сякаш онова нещо го бе стиснало за гърлото и беше бръкнало в душата му. Изпитваше тежка, горчива печал.

Дори му се струваше, че усеща създанието в тихите кътчета на къщата, далече от гостите. Когато докоснеше с голи ръце рамките и дръжките на вратите, пред очите му в сенките просветваха мълниеносни образи.

— Тук си, Лашър. Знам, че си тук.

Нещо се отдръпваше пред него в мрака, играеше си с него, плъзгаше се по тъмните стени далече от допира му, а после се разтваряше и Майкъл се озоваваше съвсем сам в най-горния коридор, насред сумрака.

Ако някой го видеше сега, щеше да го помисли за луд. Засмя се. Сигурно и Даниъл Макинтайър бе изглеждал така към края на живота си — пиян и блуждаещ като безумец. Ами останалите съпрузи, които са усещали тайната? Отивали са при любовниците си — и към сигурната си смърт — или пък са потъвали в безразличие. Какво ли щеше да се случи с него?

Но това не беше краят. Само началото. Тя щеше да се преструва още известно време. Искаше му се да вярва, че зад безмълвните й молби любовта чака да се разкрие отново.

Най-сетне всички си тръгнаха — последните покани за коледни вечери бяха тактично отклонени, бяха дадени обещания за бъдещи сбирки. Леля Вив щеше да вечеря с Беа на Коледа и не трябвало да се притесняват за нея. Можели да се отдадат на усамотението си.

Бяха разменени моментни снимки, а спящите деца бяха отнесени от диваните. И последните прегръдки приключиха и най-после всички си тръгнаха в студената ясна нощ.

Изтощен от напрежението и смразен от тревога, той заключи вратата след тях. Вече нямаше нужда да се усмихва, нито да се преструва. Какво ли усилие бе коствало всичко това на нея?

Страхуваше се да се качи горе. Обиколи къщата, за да провери прозорците, после и малките зелени светлинки на панела на алармената инсталация и завъртя крановете, за да не замръзнат тръбите.

Накрая застана насред салона, пред красивото дръвче.

Беше ли преживявал по-горчива и самотна Коледа? Би дал воля на гнева си, ако имаше смисъл.

Полежа малко на дивана, почака огъня в камината да догори. Говореше си наум с Жулиен и Дебора, за хиляден път тази нощ ги питаше какво трябва да стори.

Накрая се качи горе. Спалнята беше тиха и тъмна. Роуан се бе завила с одеяла и само косата й се виждаше на възглавницата. Лицето й бе извърнато на другата страна.

Колко пъти тази нощ се бе опитвал безуспешно да улови погледа й? Дали някой бе забелязал, че си размениха само няколко кратки думи? Всички бяха толкова сигурни в тяхното щастие. Точно както и той бе сигурен преди.

Отиде тихо до предния прозорец и дръпна тежката завеса, за да погледне за последен път падащия сняг. Беше минало полунощ — вече бе Коледа. Тази вечер щеше да настъпи магическият момент, когато да инвентаризира живота и постиженията си и да оформи мечтите си и плановете за идната година.

Роуан, не биваше да свършва така. Това е битка. Знаехме го от самото начало, както и повечето от останалите…

Той се обърна и видя ръката й на възглавницата — красива, елегантна, с леко свити пръсти.

Приближи се тихо до нея. Искаше да докосне ръката й, да почувства топлината на пръстите й, да я стисне в своята, защото тя сякаш отплуваше надалече от него, в някакво тъмно опасно море. Но не посмя да го направи.

Сърцето му препускаше и той почувства гореща болка в гърдите, когато отново се обърна към снега. После очите му се спряха на лицето й.

Очите й бяха отворени и тя се взираше в него в мрака. Устните й се разляха в широка злобна усмивка.

Той беше ужасен. Лицето й, твърдо като мрамор, бе бяло на сумрачната светлина, която идваше отвън. Усмивката бе замръзнала, очите й лъщяха като стъклени. Сърцето му заби още по-силно и горещата болка се разля по целите му гърди. Но Майкъл продължаваше да се взира в нея, неспособен да отмести поглед. Накрая ръката му се стрелна неволно напред и сграбчи китката й.

Цялото й тяло се изви, злокобната маска се смъкна и тя се изправи рязко в леглото, изплашена и объркана.

— Какво има, Майкъл? — Взираше се в китката си и той бавно я пусна. — Добре, че ме събуди. — Очите й бяха разширени, а устните й трепереха. — Сънувах ужасен кошмар.

— Какво сънува, Роуан?

Тя седеше неподвижно и се взираше пред себе си. После събра рязко ръце, сякаш искаше да разкъса едната с другата. Той смътно си спомни, че вече е виждал този жест на отчаяние.

— Не зная — прошепна тя. — Беше… преди векове, лекарите се бяха събрали. Тялото на масата беше съвсем дребно. — Говореше тихо, а гласът й бе изпълнен с агония. Погледна го и по бузите й рукнаха сълзи.

— Роуан.

Тя вдигна ръка и щом той седна до нея на леглото, притисна устните му с пръсти.

— Не го казвай, Майкъл, моля те. Не го казвай. Не изричай и думичка. — И разтърси яростно глава.

Изпълнен с болка и облекчение, той просто плъзна пръсти по врата й, когато тя наведе глава. Той самият се опитваше да не рухне.

— Знаеш, че те обичам, знаеш всичко, което искам да ти кажа.

Когато тя се поуспокои, той хвана ръцете й, стисна ги силно и затвори очи.

Вярвай ми, Майкъл.

— Добре, скъпа — прошепна той. — Добре. — Съблече непохватно дрехите си и легна до нея под завивките. Долови топлия чист аромат на плътта й и отвори очи. Имаше чувството, че никога няма да се успокои, докато я усеща да трепери до него. Но постепенно тялото й омекна и той видя, че е затворила очи и е потънала в неспокоен сън.

Събуди се чак следобед. Беше сам, в спалнята беше задушно топло. Взе си душ, облече се и слезе долу. Не я видя никъде. Светлините на дръвчето бяха запалени, но къщата беше празна.

Обиколи всички стаи.

Излезе навън в студа и тръгна през замръзналата градина. Снегът се бе превърнал в искрящ слой лед по пътеките и тревата. Потърси я дори зад стария дъб, но и там я нямаше.

Накрая си облече палтото и излезе да се поразходи.

Небето все още бе наситеносиньо. Кварталът изглеждаше великолепно в бялата си премяна, точно както в онази отдавна отминала Коледа, последната му Коледа тук.

В него започна да се надига паника.

Беше Коледа, а те не бяха започнали с приготовленията. Имаше подарък за нея, беше го скрил в килера до трапезарията — сребърно ръчно огледалце, което бе открил в едно магазинче в Сан Франциско и опаковал красиво дълго преди да си тръгне оттам. Но какво значение щеше да има то за нея — тя притежаваше толкова бижута и злато, беше невъобразимо богата. А той бе сам. Мислите му се въртяха в кръг.

Беше Коледа, а часовете се топяха един след друг.

Отиде на пазара на Вашингтон авеню — беше претъпкан с хора, решили да пазаруват в последните минути преди празника. Като насън купи пуйка и други неща. Ровеше из джобовете си за пари, както пияница търси последните си стотинки за бутилката, която не може да си позволи. Хората се смееха, разговаряха за снега. Бяла Коледа в Ню Орлиънс. Той се хвана, че се взира в тях, сякаш бяха някакви невиждани животни. Радостната им глъчка го караше да се чувства още по-малък и самотен. Понесе тежкия пакет с една ръка и се запъти към дома.

Но само след няколко крачки видя пожарната, където бе работил баща му. Беше напълно променена; едва я позна, и то само защото добре помнеше мястото и огромната арка, през която колите излизаха с рев на улицата, когато беше момче. Двамата с баща му често седяха на столовете с прави облегалки на тротоара отпред.

Сигурно изглеждаше като пияница — стоеше и се взираше в пожарната, докато всички пожарникари се бяха прибрали вътре на топло. Преди толкова много години, на Коледа, баща му бе загинал в онзи пожар.

Погледна към небето. Вече беше посивяло — денят си отиваше. Беше Коледа, а всичко вървеше наопаки.

Никой не отговори на поздрава му, когато влезе в къщата. Само дръвчето пръскаше мекото си сияние в салона.

Той избърса крака в изтривалката и мина по дългия коридор. Лицето и ръцете го боляха от студа. Разопакова покупките и извади пуйката. Мислеше си, че ще трябва да мине през всички стъпки на ритуала, както бе правил винаги — тази нощ, в дванайсет, в часа, когато в старите времена се събираха в църквата за среднощната служба, угощението щеше да е готово.

Нямаше да вземат свето причастие, но щяха да вечерят заедно, защото беше Коледа, а къщата не беше порутена, мрачна и обитавана от призраци.

Просто се преструвай.

Както свещеник, продал душата си на дявола, пристъпва към олтара Господен, за да отслужи месата.

Прибра пакетите в шкафа. Можеше да започне още сега. Извади свещите. Трябваше да намери и свещници. Пък и тя сигурно беше някъде наблизо. Вероятно също бе излязла на разходка и сега си бе у дома.

Кухнята беше тъмна. Отново валеше сняг.

Той искаше да запали светлините, всъщност искаше цялата къща да свети. Но не помръдна. Стоеше неподвижен в кухнята и гледаше през френските прозорци към градината отзад. Гледаше как снегът се топи, щом докосне водата в басейна, по чийто ръб вече се бе образувала коричка лед. Видя я да лъщи и си помисли колко ли студена е водата. Ужасно, болезнено студена.

Студена като Тихия океан през онази лятна неделя, когато бе стоял на скалите леко изплашен и с опустяла душа. Пътеката, прокарана от онзи миг до сега, му изглеждаше невероятно дълга. Сякаш цялата му енергия и воля го бяха напуснали, а студената стая го държеше като затворник. Не можеше да помръдне дори пръст, за да се стопли или да намери убежище.

Мина много време. Той седна до масата, запали цигара и се загледа в здрачаващото се небе. Снегът бе спрял, но земята бе покрита с нова чиста белота.

Беше време да приготви вечерята. Знаеше го, но не можеше да помръдне. Изпуши още една цигара. Малкото червено огънче го успокояваше. Загаси я, но остана на мястото си, както бе седял с часове в стаята си на Либърти стрийт, заливан от пристъпи на тиха паника, неспособен да помръдне, неспособен дори да мисли.

Не знаеше от колко време седи така.

Изведнъж светлините край басейна се запалиха и заискряха в мрака на нощта, превръщайки водата в огромно синьо огледало. Мрачната зеленина наоколо като че оживя, опъстрена с бяло. Земята бе обвита от призрачно лунно сияние.

Не беше сам. В момента, в който го осъзна, разбра, че е достатъчно да обърне глава, за да я види — застанала със скръстени ръце до вратата на килера. Главата и раменете й се открояваха на фона на светлите шкафове. Дъхът й излизаше с тихо, едва доловимо свистене.

Погълна го най-чистият страх, който бе изпитвал в живота си. Стана, пъхна пакета с цигарите в джоба си и когато вдигна очи, нея вече я нямаше.

Тръгна подире й, прекоси бързо тъмната трапезария и отново се озова в коридора. Тогава я видя, чак в другия му край, осветена от коледното дърво. Бе застанала срещу високата предна врата.

Контурът на вратата се открояваше съвсем ясно около нея и тя изглеждаше съвсем мъничка. Колкото повече се приближаваше към нея, толкова повече го поразяваше неподвижността й. Беше ужасен от онова, което щеше да види, когато различеше чертите й в тъмното.

Но не видя ужасното каменно лице от предната нощ. Тя просто го гледаше и мекото сияние на дръвчето се отразяваше в очите й.

— Мислех да приготвя вечеря. Купих всичко. Оставих го в кухнята. — Колко несигурен звучеше. Колко нещастен. Опита се да се вземе в ръце. Пое си дълбоко дъх и пъхна пръсти в джобовете на джинсите си. — Виж, мога да започна веднага, купих съвсем малка пуйка. Ще стане за няколко часа, имаме всичко. Оставих я в кухнята. Ще подредим на масата красивия порцелан. Никога не сме го използвали. Никога не сме вечеряли на онази маса. Все пак е… Коледа.

— Трябва да си тръгнеш — каза тя.

— Какво… не те разбирам.

— Трябва веднага да се махнеш оттук.

— Роуан!

— Върви си, Майкъл. Трябва да остана сама.

— Скъпа, не разбирам, какво говориш?

— Махай се, Майкъл! — Гласът й стана по-нисък, по-твърд. — Искам да се махнеш.

— Но, Роуан, Коледа е. Не искам да си тръгвам.

— Това е моята къща и аз ти казвам да се махаш. Махай се веднага.

Той се втренчи в нея за момент и видя как се промени лицето й — устата й се разкриви, а очите й се присвиха. Тя сведе леко глава и го изгледа изпод вежди.

— Ти… не те разбирам, Роуан. Осъзнаваш ли какво говориш?

Тя пристъпи към него и той се стегна, не искаше да се поддава на страха. Всъщност той вече бе започнал да се претопява в гняв.

— Отивай си, Майкъл — изсъска тя. — Махай се от тази къща и ме остави да свърша каквото трябва.

Внезапно ръката й полетя напред и преди той да осъзнае какво става, го зашлеви през лицето.

Ужили го болка. Гневът му избухна, но горчилката и мъката бяха много по-силни. Той се втренчи в нея, шокиран и вбесен.

— Това не си ти, Роуан! — каза и посегна към нея, но ръката й отново полетя напред и го отблъсна силно към стената. Загледа я вбесен и объркан. Тя се приближаваше, очите й горяха на сиянието от салона.

— Махай се оттук — прошепна тя. — Не чуваш ли какво ти казвам?

Зашеметен, той гледаше как пръстите й се впиват в ръката му. Тя го блъсна наляво, към предната врата. Силата й беше изумителна, нечовешка и от нея струеше злоба; старата маска на омраза отново бе покрила лицето й.

— Махай се веднага от къщата, заповядвам ти — каза тя и пусна ръката му. Стисна дръжката, завъртя я и отвори вратата. Нахлу мразовит вятър.

— Как можеш да се държиш така с мен! — промълви той. — Роуан, отговори ми. Как можеш?

Отчаян, той посегна към ръката й и този път нищо не го спря. Хвана я, разтърси я и главата й се килна за миг настрани. После тя се обърна и се втренчи в него. Предизвикваше го да продължи, безмълвно му заповядваше да я пусне.

— За какво си ми мъртъв, Майкъл? — прошепна тя. — Ако ме обичаш, тръгвай веднага. Ще се върнеш, когато ти се обадя. Трябва да го направя сама.

— Не мога. Не искам.

Тя му обърна гръб и тръгна по коридора, а той я последва.

— Няма да си отида, чу ли? Не ми пука какво става, няма да си тръгна. Не можеш да ме гониш.

— Знаех си, че няма да искаш — каза тихо тя, когато той я последва в тъмната библиотека. Тежките кадифени завеси бяха затворени и той едва различаваше фигурата й, когато тя тръгна към писалището.

— Роуан, не можем да продължаваме да мълчим така. То ни унищожава. Чуй ме, моля те.

— Майкъл, моят красив архангел — каза тя, с гръб към него. Гласът й звучеше приглушено. — По-скоро си готов да умреш, отколкото да ми повярваш, нали?

— Роуан, ще се боря с него с голи ръце, ако трябва. — Тръгна към нея. Къде, по дяволите, бяха лампите в тази стая? Посегна към месинговата настолна лампа до креслото, но в същия миг Роуан се обърна и се втурна към него.

В ръката й имаше спринцовка.

— Недей, Роуан!

Иглата потъна в ръката му.

— Господи, какво ми направи! — Вече падаше на една страна, сякаш краката му бяха отсечени. Преобърна лампата на пода и се просна до нея, взрян в острия шип на счупената крушка.

Опита се да изрече името й, но устните му не помръдваха.

— Спи, любов моя — каза тя. — Обичам те. Обичам те с цялото си сърце.

Чу някъде далече звук от набиране на телефон. Гласът й бе така слаб, а думите… какво казваше? Говореше с Аарън. Да, с Аарън…

Когато го вдигнаха, той промълви името му.

— Отиваш при Аарън, Майкъл — прошепна тя. — Той ще се погрижи за теб.

„Не и без теб, Роуан“, опита се да каже той, но отново потъна в мрак. Колата потегли и той чу нечий мъжки глас: „Ще се оправите, господин Къри. Ще ви заведем при вашия приятел. Просто си почивайте. Доктор Мейфеър, каза, че ще се оправите“.

Ще се оправите…

Наемници. Вие не разбирате. Тя е вещица и ме омагьоса с отровата си, както Шарлота е сторила с Петир, наговорила ви е куп лъжи.

Петдесет и едно

Само дървото светеше. Цялата къща тънеше в топъл сумрак. Студът чукаше по прозорците, но не можеше да влезе.

Роуан седеше по средата на дивана с кръстосани крака и скръстени ръце. Взираше се към другия край на стаята — към дългото огледало, в което едва се различаваше бледото сияние на полилея.

Стрелките на стенния часовник бавно пълзяха към полунощ.

А тази нощ значеше толкова много за теб, Майкъл. Искаше да сме заедно. Но дори да беше на другия край на света, нямаше да си по-далече от мен сега. Всички така прости и прекрасни неща са далече от мен, като в онази Коледа, когато Лемли ме водеше от стая в стая в своята тайна, потънала в мрак лаборатория. Какво общо могат да имат тези ужаси с теб, мили мой?

Цял живот — бил той къс или дълъг, или вече към края си — щеше да помни лицето на Майкъл, когато го удари; щеше да помни гласа му, когато я молеше, щеше да помни ужаса му, когато заби иглата в ръката му.

Но тогава защо не чувстваше нищо? Защо беше така празна и изсушена отвътре? Беше боса, меката фланелена нощница висеше свободно по тялото й. Коприненият китайски килим под краката й беше топъл. И все пак се чувстваше съвсем гола, изолирана, сякаш нищо не можеше да я стопли, да я успокои, дори да се докосне до нея.

Нещо се раздвижи в средата на стаята и Роуан потрепери, когато малките сребърни камбанки звъннаха едва доловимо в тишината. Мъничките ангели с позлатени крилца затанцуваха на дългите златни нишки.

Мракът се събираше, уплътняваше се.

— Настъпва часът, любима. Моят час.

— О, ти си имал поетична душа — каза тя, заслушана в слабото ехо на собствения си глас.

— Получих поетичността си от хората, любима. От онези, които хиляди години са чакали тази нощ на всички нощи.

— И сега възнамеряваш да ме посветиш в науката, защото аз не знам как да те пренеса в този свят.

— Нима? Нима вече не си разбрала?

Тя не отговори. Обвивката на сънищата я обгръщаше все по-плътно, образите застиваха и после отминаваха, студът и самотата нарастваха и ставаха непоносими.

Мракът се сгъстяваше. Завихряше се и оформяше фигура. Стори й се, че дори различи човешки кости. Те като че танцуваха, събираха се и после се покриваха с плът под сиянието на дръвчето. Искрящите зелени очи внезапно се втренчиха в нея.

— Времето почти настъпи, Роуан — каза той.

Изумена, тя видя, че устните му се движат. Видя и проблясването на зъбите. Осъзна, че е станала от дивана и вече стои съвсем близо до него. Съвършената красота на лицето му я зашемети. Той сведе поглед към нея и очите му леко притъмняха. Русите мигли изглеждаха златисти на тази светлина.

— Почти съвършен — прошепна тя.

Той докосна лицето й, съвсем бавно. Прокара пръст по кожата й и спря на брадичката. Тя съвсем нежно докосна гърдите му. Затвори очи и се заслуша в ударите на сърцето. Виждаше органите вътре, или пък бяха просто имитация на органи? Стисна още по-силно очи и ги видя — кръвта преминаваше по артериите и се устремяваше към крайниците.

— Трябва само да се поддадеш! — Тя се взираше в него, устните му се разляха в усмивка. — Хайде, не виждаш ли, вече си го направил!

— Така ли? — попита той, а лицето му реагираше съвършено, фините мускули се съкращаваха и отпускаха, очите се присвиваха, като на човек в момент на концентрация. — Мислиш, че това е тяло? Това е само имитация! Скулптура, статуя. Това е нищо и ти го знаеш. Смяташ, че можеш да ме подмамиш в тази безжизнена черупка от малки частици, за да ме превърнеш в свой роб? В робот? За да можеш да ме унищожиш?

— Какво говориш? — Тя отстъпи назад. — Не мога да ти помогна. Не зная какво искаш от мен.

— Къде отиваш, скъпа моя? — попита той и леко вдигна вежди. — Да не мислиш, че можеш да избягаш от мен? Часът настъпи, красавице моя. Знаеш какво искам. Коледа е, скъпа. Часът на вещиците ще удари всеки момент, часът, в който се е родил Христос, в който Словото най-после е добило плът. Аз също ще се родя в този час, красива моя вещице, и изгарям от очакването.

Той се хвърли напред и я стисна за рамото. Сложи другата си ръка на корема й и тя усети как в нея прониква изгаряща топлина. Прилоша й.

— Махай се! — прошепна тя. — Не мога да го направя. — Призова гнева и волята си, очите й се впиваха в очите на създанието пред нея. — Не можеш да ме накараш против волята ми! Не можеш да го направиш без мен.

— Знаеш какво искам, какво съм искал винаги. Не искам повече черупки, Роуан, никакви груби илюзии. Искам живата плът вътре в теб. Каква друга плът на този свят би ме приела — така пластична, приспособима, гъмжаща от милиарди миниатюрни клетки. Кой друг организъм увеличава хиляди пъти размера си през първите няколко седмици от съществуването си и сега е готов да се разпъне и удължи, да се раздуе, щом моите клетки проникнат в него!

— Махни се от мен. Махай се от детето ми! Ти си глупаво, откачено изчадие. Няма да докосваш детето ми! Махай се от мен! — Тя трепереше, гневът й бе толкова силен, че не можеше да го издържи. Усещаше как кипи във вените й. Краката й бяха мокри и лепкави, когато пристъпи назад в усилието да събере яростта си и да я насочи право към него.

— Да не мислиш, че можеш да ме измамиш, Роуан? — каза той бавно, търпеливо и нежно. Красивият му образ все още беше съвсем плътен. — С жалките си изпълнения за пред Аарън и Майкъл? Да не мислиш, че не виждам до дъното на душата ти? Аз съм сътворил тази душа. Аз подбрах гените ти. Аз избрах родителите ти, аз избрах и наследниците ти, аз те сътворих, Роуан. Знам къде у теб се срещат плът и съзнание. Познавам силата ти като никой друг. Винаги си знаела какво искам от теб. Още когато прочете историята. Видя спящия зародиш на Лемли в леглото от тръбички и химикали. Ти знаеше! Още когато избяга от лабораторията, знаеше, че имаш ума и куража да го направиш. Още преди да ме познаваш, преди да разбереш, че те чакам, че те обичам и че съм най-големият подарък, определен за теб. Аз самият, Роуан. Ще ми помогнеш, или това малко потрепващо дете ще умре, щом вляза в него! А ти няма да позволиш това.

— Господи! Господи, помогни ми! — прошепна тя и ръцете й се плъзнаха към корема, събрани на кръст, като че да му попречи да не се пръсне. Очите й не се откъсваха от Лашър. — Умри, кучи сине, умри!

Стрелките на часовника помръднаха и малката застана точно върху голямата. Прозвуча първият удар.

— Христос се роди, Роуан — извика той, гласът му още беше силен, когато образът му започна да се разтваря в огромен кипящ облак от мрак, който закри часовника, издигна се към тавана и се нави като фуния. Роуан изпищя и притисна гръб към стената. Мертеците и стените се разтресоха и тя усети тътен като при земетресение.

— Не! Господи, не! — запищя тя, завладяна от паниката. Обърна се и затича през салона към вратата. Стисна дръжката. „Господи, Майкъл, Аарън, помогнете ми!“

Някой трябваше да чуе писъците й. Бяха оглушителни. Разкъсваха я.

Но тътенът се засили и тя усети как невидими ръце стиснаха раменете й. Блъснаха я грубо към вратата, тя изпусна дръжката и падна на колене. Усети силна болка в слабините. Около нея се спускаше мрак, а жегата нарасна.

— Не, не и детето ми. Ще те унищожа, с последния си дъх ще те унищожа. — Извърна се с отчаяната сила на гнева и заплю мрака пред себе си. Ръцете я обгърнаха и я повалиха на пода.

Тилът й се удари във вратата, а после и в пода, краката й бяха изпънати напред. Тя се взираше нагоре, опитваше се да се изправи, но ръцете й не я слушаха, а тъмнината кипеше над нея.

— Проклет да си, да се продъниш в ада дано. Умри, умри, като онази старица! Умри! — изпищя тя.

— Да, Роуан, твоето дете, детето на Майкъл!

Гласът я обгръщаше отвсякъде, както мракът и жегата. Главата й отново бе блъсната назад, ръцете й бяха приковани към пода. Беше разпъната и безпомощна.

Мракът отново се развълнува, нави се и се стрелна надолу. Стрелна се в нея, проникна, разкъса я. Сякаш огромен юмрук се вряза в утробата й и тялото й се сгърчи, щом болката го впримчи в огромен раздиращ обръч — виждаше го, искрящ под затворените си клепачи.

Жегата беше непоносима. Болката идваше отново, вълна след вълна, и от нея рукна кръв и околоплодна течност.

— Убиваш го, изчадие такова, убиваш бебето ми! Проклет да си! Господи, помогни ми! Господи, върни го в ада! — Започна да удря ръце в стената, извиваше се по хлъзгавия мокър под. Жегата я убиваше, изпълваше дробовете й.

Къщата гореше. Сигурно гореше. Тя самата гореше. Жегата пулсираше вътре в нея и дори й се стори, че вижда извисяващите се пламъци. Но не, просто бе изригнала зловеща червена светлина. Някак бе успяла да застане на четири крака. Знаеше, че тялото й е вече празно, детето й го нямаше. Сега просто се опитваше да избяга, да стигне до вратата, с отчаяно усилие и раздирана от болка.

— Майкъл, Майкъл, помогни ми! О, господи, опитах се да го измамя, опитах се да го убия. Майкъл, той е в детето. — Заля я нов прилив на болка и от утробата й рукна още кръв.

Ридаеща, тя се свлече замаяна на пода, неспособна да контролира ръцете и краката си. Жегата пулсираше в нея, силен плач изпълваше ума й. Бебето плачеше. Същият ужасен звук, който чуваше постоянно в съня си. Протяжен бебешки плач. Опита се да запуши уши, не можеше да го понесе. Зави отчаяно, а жегата я поглъщаше.

— Нека умра — прошепна тя. — Нека изгоря отвътре. Нека се продъня в ада. Нека умра.

Роуан, помогни ми. Аз съм в плът. Помогни ми или ще умра. Роуан, не можеш да ми обърнеш гръб.

Тя притисна още по-силно ушите си, но не можеше да спре телепатичния глас, който се сливаше с бебешкия плач. Ръката й се хлъзна в кръвта и тя падна по лице на окървавения под. Обърна се по гръб и отново видя потрепването на жегата. Писъците на бебето ставаха все по-силни, сякаш умираше от глад или от болка.

Роуан, помогни ми! Аз съм твоето дете! Детето на Майкъл. Роуан, нуждая се от теб.

Знаеше какво ще види. През сълзите и прииждащата жега тя видя джуджето, чудовището. Не, не съм те родила аз, не съм. Не съм…

То лежеше по гръб. Главата му беше като на голям човек, а устата му бе раззината от плач. Тънките ръце се издължаваха пред очите й, пръстите се изкривяваха и растяха, малките крачка ритаха, съвсем по бебешки, изпъваха се. Цялото беше омазано в кръв и слуз — по главата, по закръглените бузи, по тъмната коса. Малките му органи приличаха на цветни пъпки. Милиардите клетки се деляха, сливаха се с неговите, като че в това същество от плът и кръв, в този мутант, в това дете, излязло от нея, протичаше ядрена експлозия.

Роуан, аз съм жив, не ме оставяй да умра. Не ме оставяй да умра, Роуан. Ти имаш силата да спасяваш живот, а аз съм жив. Помогни ми.

Тя се напрегна да стигне до него, цялото й тяло пулсираше от острите пристъпи на болката. Най-сетне докопа малкото хлъзгаво краче, което риташе във въздуха. Пръстите й се сключиха върху меката бебешка плът и в същия миг мракът я погълна. Видя отново анатомията му, пътя на клетките, виждаше как се развиват органите, древното чудо, което караше клетките да се сливат, да формират кръвните телца, подкожната тъкан, костната тъкан, фибрите на дробовете, черния дроб и стомаха. Сливаха се с неговите клетки, с неговата мощ, с неговата ДНК, мъничките вериги на хромозомите се извиваха и плуваха, докато ядрата се сливаха. И всичко това под нейното водачество, чрез знанието, което дремеше в самата нея, както ненаписаната симфония дремеше в композитора. Нота след нота, ред след ред, кресчендо след кресчендо.

Плътта му пулсираше под пръстите й, жива и дишаща през порите. Писъците му станаха по-дрезгави, по-дълбоки, кънтящи. Тя дойде на себе си и отново се надигна. Другата й ръка посягаше в тъмното, за да открие челото му. Докосна гъсти мъжки къдрици, клепачи пърхаха под дланта й. Откри устата, вече притворена, стенеща; откри гърдите и сърцето под тях; дългите мускулести ръце, пляскащи по дъските. Да, това нещо вече беше толкова голямо, че можеше да положи глава на пулсиращите му гърди, между краката имаше пенис — да, и той се втвърдяваше, изправяше се. Тя легна върху нещо, усещаше как се надига под нея с всяко вдишване и издишване. Дробовете му се разтваряха, изпълваха се, сърцето биеше, а около пениса му имаше черни копринени косми. Сияещата в мрака мрежа, пълна с химия, мистерия и неизбежност, отново се появи. И тя потъна в мрака, в покоя.

Някакъв глас й говореше, близък, мек.

— Спри кръвта.

Тя не можеше да отговори.

— Кървиш. Спри кръвта.

— Не искам да живея — рече тя. Да, къщата със сигурност гореше. — Ела, Карлота, ела с лампата си. Запали завесите.

Лемли каза:

— Никога не съм твърдял, че е невъзможно. Щом веднъж бъде родено в ума, то става неизбежно. Милиони клетки. Ембрионът е ключ към безсмъртието.

— Все още можеш да го убиеш — каза Петир. Стоеше отгоре й и гледаше към нея.

— Те са само част от въображението ти, твоята съвест.

— Умирам ли?

— Не. — Той се засмя тихо и нежно. — Чуваш ли ме? Аз се смея, Роуан. Вече мога да се смея.

— Нека отида в ада. Остави ме да умра.

— Не, скъпа моя, скъпоценна моя, спри кървенето.

Събуди я слънчевата светлина. Лежеше на пода в салона, на мекия китайски килим. Първата й мисъл беше, че къщата не е изгоряла. Ужасната жега не я беше погълнала. Някак си бе оцеляла.

В първия момент не осъзна какво вижда.

Някакъв мъж седеше до нея и я гледаше. Имаше гладка нежна бебешка кожа — но лицето му беше на възрастен. Приличаше на нея. Никога не беше виждала човек, който толкова да прилича на нея. Все пак имаше и определени разлики. Очите му бяха големи и сини, обрамчени от черни мигли, косата му беше черна като на Майкъл. Косата на Майкъл и очите на Майкъл. Но беше строен като нея. Гладките му безкосмени гърди бяха тесни като нейните в детството, с две сияещи розови зърна. Ръцете му бяха тънки и все пак с добре оформени мускули, с деликатни пръсти, като нейните. Той галеше замислено устната си и я гледаше.

Беше по-едър от нея, едър като мъж. Целият бе омазан със засъхнала кръв и слуз — приличаше на карта, начертана с тъмнорубинено мастило.

В гърлото й се надигна стон и се устреми към устните й. С него се напрегна и цялото й тяло и тя внезапно запищя. Изправи се на пода и запищя. По-силно, по-оглушително и по-диво, отколкото бе пищяла в страха си предната нощ. Цялата се изля в този писък, бягаше от себе си, бягаше от онова, което бе видяла, и онова, което помнеше.

Ръката му легна на устата й и я притисна към пода. Тя не можеше да помръдне. Писъкът й се обърна навътре като повръщано, което щеше да я задави. Тялото й се сгърчи от болка, а после застина немощно, притихнало. Той се наведе над нея и прошепна:

— Недей. — Старият глас. Разбира се, неговият глас, с характерната интонация.

Гладкото му лице изглеждаше съвършено невинно — същинска картина на изумление с тези красиви сияйни бузи и гладкия тънък нос. Огромните сини очи мигаха учудено. Клепачите се отваряха и затваряха отривисто, като на манекена от сънищата й. Той се усмихна.

— Нуждая се от теб. Обичам те. Аз съм твое дете.

След малко отмести ръката си.

Тя седна. Нощницата й бе твърда от засъхналата кръв. Цялата стая миришеше на кръв. Като в Спешното.

Роуан задрапа назад по килима и седна със свити колене. Втренчи се в него.

Зърната — перфектни, пенисът — също, макар че щеше да се разбере, когато еректира. Косата също беше перфектна, но как беше вътре? Всички сложни вътрешни органи.

Приближи се и се вгледа в раменете му, в гърдите, които се надигаха при всяко вдишване, а после в очите му. Не й пукаше дали той ще отвърне на погледа й, просто изучаваше тъканта на плътта и устните.

Сложи ръка на гърдите му и се заслуша. Долавяше силен, постоянен ритъм.

Той не понечи да я спре, когато сложи ръце от двете страни на главата му. Черепът беше мек, като на бебе, способен да се възстанови след травми, които биха убили възрастен човек. Господи, но колко време щеше да е така?

Тя докосна с пръст долната му устна и отвори устата му. Вгледа се в езика. После седна назад и отпусна безжизнено ръце до свитите си крака.

— Боли ли те? — попита я той. Гласът му беше много нежен. Присви очи и само за секунда на лицето му се появи зряло изражение. Но веднага след това бебешкото изумление се върна. — Изгуби много кръв.

Тя дълго се взира в него, без да продума. Той я гледаше и чакаше.

— Не, не ме боли — промърмори тя и отново се втренчи в него. — Имам нужда от някои неща — каза накрая. — От микроскоп, от кръвни проби. Искам да видя какви са тъканите сега! Господи, трябват ми тези неща! Трябва ми добре оборудвана лаборатория. Ще се махнем оттук.

— Да — кимна той. — Това ще направим. Ще се махнем оттук.

— Можеш ли да станеш?

— Не зная.

— Е, ще трябва да опиташ. — Тя се надигна на колене, хвана се за мраморната полица над камината и се изправи на крака.

Хвана ръката му, беше силна.

— Хайде, стани, не мисли, просто го направи. Мускулатурата ти е напълно развита и това те различава от новороденото. Имаш скелета и мускулатурата на мъж.

— Добре, ще опитам — отвърна той. Изглеждаше изплашен и някак зарадван. Треперейки, първо се опря на колене, като нея, после се изправи, но веднага политна назад. Но не падна, а бързо направи няколко крачки.

— Ооо — пропя той. — Аз ходя, аз ходя…

Тя се втурна към него, обгърна го с ръка през кръста и го остави да се облегне на нея. Той се успокои, щом сведе поглед към лицето й. Вдигна ръка и я погали по бузата. Ненапълно овладян жест, като на пияница, пръстите му бяха копринени и треперещи.

— Красивата ми Роуан — каза той. — Виж, в очите ми има сълзи. Истински сълзи. О, Роуан.

Опита се да стои сам и се наведе да я целуне. Тя го хвана и го подкрепи, когато устните му докоснаха нейните. Разтърси я същият чувствен шок, както винаги, когато я докоснеше.

— Роуан — изстена той, притисна я към себе си, а после отново полетя назад, преди тя да го хване и изправи.

— Хайде, нямаме много време — каза Роуан. — Трябва да намерим някое сигурно място, напълно неизвестно…

— Да, скъпа, да… но нали разбираш, всичко е толкова ново за мен, толкова красиво. Нека те прегърна отново, нека те целуна…

— Няма време — настоя тя, но копринените бебешки устни пак се залепиха за нейните и тя усети как пенисът му се притиска към нея, към парещите й слабини. Дръпна се назад и го задърпа след себе си.

— Точно така, не гледай в краката си. Гледай към мен и просто върви.

Когато се озова пред вратата с форма на ключалка, в ума й проблеснаха старите разговори за скритото значение и цялото нещастие и цялата красота на живота й изтече пред очите й — всичките й битки, миналите й желания.

Но това вече беше нова врата — вратата, която бе зърнала преди милион години, когато бе момиче и за първи път отвори магическите научни книги. И сега тя беше отворена, далече отвъд ужасите на лабораторията на Лемли, далече от събраните около масата холандци в митичния Лайден.

Поведе го бавно през вратата и нагоре по стълбите. Вървеше до него, търпелива, стъпка по стъпка.

Петдесет и две

Той се опита да се събуди, но всеки път се понасяше към повърхността и потъваше, тежък и замаян, в пухените завивки на леглото. Отчаянието ту го сграбчваше, ту си отиваше.

Накрая все пак се събуди, и то защото му прилоша. Сякаш цяла вечност седя на пода в банята, опрян на вратата, и повръщаше с такива напъни, че стягащата болка в гърдите се засили. Вече нямаше какво да повърне, а гаденето не преставаше, без никаква надежда за облекчение.

Стаята се люшкаше. Наложи се да отключат вратата и да го вдигнат от пода. Искаше да им каже, че съжалява, задето се е заключил, просто по навик, че се е опитвал да стигне дръжката на вратата, но не можеше да произнесе нито дума.

Полунощ. Видя електронния часовник на нощното шкафче. Полунощ на Коледа. Опитваше се да обясни, че в това има някакво значение, но не можеше да направи друго, освен да мисли за съществото, застанало зад яслата до олтара. Отново потъваше, главата му се удари във възглавницата.

Когато пак отвори очи, лекарят му говореше нещо. Дали го беше виждал и преди?

— Господин Къри, имате ли представа какво е имало в спринцовката?

„Не. Помислих си, че ще ме убие. Че ще умра.“ Дори от усилието да раздвижи устните си му стана зле. Само поклати глава, но и от това му прилоша. Зад заскрежените прозорци се виждаше чернотата на нощта.

— … поне още осем часа — каза лекарят.

— Спи, Майкъл. Не се притеснявай за нищо. Спи.

— Всичко друго е нормално. Само вода, ако поиска нещо за пиене. Ако има и най-малката промяна…

Коварна вещица. Разруши всичко. Мъжът се усмихва до олтара. Разбира се, че това е бил моментът. Точният момент. Знаеше, че я е загубил завинаги. Среднощната меса бе свършила. Майка му плаче за мъртвия му баща. Нищо вече няма да бъде същото.

— Просто поспи. Ще останем с теб.

Провалих се. Не можах да го спра. Загубих я завинаги.

— Откога съм тук?

— От вчера вечерта.

Сутринта на Коледа. Той се взираше през прозореца, страхуваше се да помръдне да не би да му прилошее отново.

— Вече не вали, нали? — попита. Едва чу отговорът — че е спряло преди зазоряване.

Опита се да седне. Вече не се чувстваше толкова зле. Да, болеше го главата и зрението му бе малко замъглено. Но не беше по-лошо от обикновен махмурлук.

— Чакайте, господин Къри. Нека се обадя на Аарън. Докторът ще иска да ви прегледа.

— Да, добре, но искам да се облека.

Всичките му дрехи бяха в гардероба. Хубав малък пътнически комплект за бръснене го чакаше в банята. Той си взе душ, все още борещ се със замайването, обръсна се надве-натри и излезе от банята. Искаше му се отново да си легне, но каза:

— Трябва да се върна там, да разбера какво е станало.

— Моля те, почакай — каза Аарън. — Хапни малко, виж как ще се чувстваш.

— Няма значение как ще се чувствам. Ще ми дадеш ли кола? Ако не, тръгвам на стоп.

Погледна през прозореца. Снегът беше натрупал. Пътищата щяха да са опасни. Трябваше да тръгва.

— Виж, Аарън, много съм ти благодарен, че се погрижи за мен.

— Какво искаш да правиш? Нямаш никаква представа какво ще откриеш там. Миналата нощ тя ми каза, че ако ми пука за теб, трябва да се погрижа да не се връщаш.

— Не ме е грижа какво ти е казала. Отивам.

— Тогава и аз идвам с теб.

— Не, ти оставаш. Това е между мен и нея. Дай ми кола и тръгвам.

Аарън му даде голям тромав линкълн, градска кола. Майкъл едва ли би избрал такава, въпреки че меките кожени седалки бяха удобни. И все пак тя почти летеше, когато стигна магистралата. До този момент Аарън го бе следвал с лимузината, но Майкъл изпревари още една кола и се откъсна.

Снегът покрай пътя беше мръсен, но ледът се беше стопил. Небето бе съвършено синьо, чисто и безкрайно.

Главоболието се връщаше заедно със замайването и гаденето на всеки петнайсет минути, но Майкъл се опитваше да го преодолее и не вдигаше крак от педала на газта.

Беше стигнал деветдесет мили, когато навлезе в Ню Орлиънс. Профуча покрай гробищата на Метаир, а после и покрай нелепата сюрреалистична спортна зала Супердом — приличаше на летяща чиния, приземила се между небостъргачите и църковните камбанарии.

Караше твърде бързо и колата почти поднесе на завоя към Сейнт Чарлз авеню. Трафикът пълзеше по замръзналите улици.

След пет минути зави наляво към Първа улица и колата отново поднесе силно. Майкъл натисна спирачките и продължи съвсем бавно по хлъзгавия асфалт, докато не видя къщата да се издига като мрачна крепост на сенчестия ъгъл.

Портата беше отворена. Той пъхна ключа в ключалката на входната врата и влезе.

Замръзна на прага. По целия под беше размазана кръв, а на рамката на вратата личеше кървав отпечатък от ръка. Стените бяха изцапани с нещо като сажди, които избледняваха към тавана.

Миризмата беше ужасна, като в стаята на мъртвата Деидре.

Прагът на трапезарията също бе опръскан с кръв. Кървави следи от боси крака. Кръв по целия китайски килим и някаква ужасна слуз, размазана по дъските. Коледното дръвче продължаваше да свети весело, напълно нехайно за случилото се в стаята — сляп и ням свидетел, който не можеше да разкаже нищо.

В главата му избухна болка, но тази в гърдите бе многократно по-силна. Сърцето му препускаше лудо. Адреналинът забушува из вените му. Дясната му ръка се сви конвулсивно в юмрук.

Майкъл излезе в коридора и тръгна към трапезарията.

Една фигура застана съвсем безшумно на прага на високата врата и се вгледа в него. Тънката й ръка се плъзна нагоре по касата на вратата.

Странен жест. Фигурата изглеждаше много нестабилна, като че се олюляваше. Пристъпи под светлината от слънчевата веранда и Майкъл застина на място. Вгледа се и се замъчи да разбере какво виждат очите му.

Беше мъж, облечен в свободни измачкани панталони и риза. Но Майкъл никога не бе виждал подобен човек. Беше много висок, може би към метър и деветдесет и непропорционално слаб. Панталоните му бяха твърде широки, пристегнати на кръста, а ризата беше на Майкъл — стара спортна риза. Висеше като туника на слабото тяло. Непознатият имаше гъста черна коса и много големи сини очи, но иначе приличаше на Роуан. Сякаш гледаше мъжки близнак на Роуан! Кожата бе гладка и младежка като нейната, дори детска. Скулите бяха като нейните, устата — също, само че малко по-пълна и по-чувствена. Очите, въпреки че бяха големи и сини, също приличаха на нейните, както и внезапната тънка и студена усмивка.

Мъжът тръгна бавно и нестабилно към него. Сякаш излъчваше сияние. Майкъл осъзна какво е, въпреки че противоречеше на всякакво разумно обяснение, но бе съвсем очевидно — по някакъв ужасен начин съществото приличаше на новородено, притежаваше мекото сияние на бебе. Дългите ръце бяха по бебешки гладки, вратът — също, лицето все още не беше белязано по никакъв начин от времето.

И все пак изражението му не беше бебешко. Бе изпълнен с удивление, дори с любов, и все пак с ужасна насмешка.

Майкъл внезапно се втурна напред и хвана съществото. Стискаше тънките, но силни ръце, и с изумление и ужас посрещна мекия мъжки смях, който се изтръгна от устните.

Лашър, преди, жив отново, пак в плът, те победи! Твоето дете, твоите гени, твоята плът и нейната плът, обичам те, победих те, използвах те, благодаря ти, избрани мой татко.

Заслепен от гняв, Майкъл не можеше да помръдне. Стисна по-силно ръцете на съществото, защото то се опита да се освободи. И наистина — след малко се изтръгна рязко, сякаш беше направен от гума и стомана — пластичен и твърд.

Майкъл изрева:

— Убил си детето ми! Роуан, дала си му детето ни! — Викът му беше изпълнен с агония, думите се застъпваха и звучаха като шум в собствените му уши. — Роуааан!

Създанието се дръпна от него и се удари тромаво в стената. Вдигна отново ръце, засмя се, блъсна Майкъл в гърдите и той прелетя над масата.

— Аз съм твоето дете, татко. Виж ме!

Майкъл се изправи с мъка и изкрещя:

— Да те видя ли? Ще те убия!

Полетя към съществото, но то се мушна назад в килера, изви гръб и протегна ръце, като да го примами. Пристъпваше с олюляване към вратата на кухнята. Краката му се огъваха, но след миг се изправиха като на марионетка. Отново започна да се смее — дълбок, радостен, налудничав смях. Налудничав като очите му, изпълнени с изгаряща наслада.

— Ела, Майкъл, не искаш ли да опознаеш собственото си дете! Искаш да ме убиеш! Не можеш да убиеш своята плът и кръв! Твоите гени са в мен. Аз съм ти, аз съм Роуан. Аз съм твой син.

И отново се засмя. Майкъл го докопа, блъсна го към френските прозорци и стъклата издрънчаха. Някъде високо в къщата алармата се включи и добави и своя влудяващ вой към хаоса.

Съществото вдигна дългите си ръце и се втренчи с изумление в Майкъл, когато той го стисна за гърлото. После сви ръце в юмруци и ги заби в челюстта му.

Краката на Майкъл се подкосиха, но щом падна на пода, той се претърколи веднага на четири крака. Френската врата беше отворена, алармата още виеше, а съществото танцуваше, въртеше се и подскачаше с противна грация към басейна.

Майкъл хукна към него и зърна Роуан с ъгълчето на окото си. Тичаше по кухненските стълби към тях и пищеше.

— Майкъл, махни се от него!

— Как можа, Роуан, дала си му детето ни! Той е в нашето дете! — Обърна се и вдигна ръка, но не можа да я удари. Гледаше я втрещен. Тя беше олицетворение на ужаса. Лицето й бе бяло като платно, устата й бе влажна и изкривена. Безпомощен и треперещ, с разкъсвани от болка гърди, Майкъл се обърна към съществото.

То се хлъзгаше напред-назад по покритите със сняг плочки покрай синята вода. Накрая вдигна глава, сложи ръце на коленете си и посочи към Майкъл. Силният му и ясен глас надвика воя на алармата.

— Ще го преживееш, както казват смъртните. Ще се оправиш, както казват смъртните! Направил си страхотно дете, Майкъл. Аз съм твое дело. Обичам те. Винаги съм те обичал. Любовта е в същността на амбицията ми, те са едно и също, представям ти се с любов.

Майкъл хукна към вратата и Роуан се завтече след него. Той тичаше право към съществото, като се подхлъзваше по замръзналия сняг, и се откъсна грубо от нея, когато се опита да го спре. Тя падна на земята като хартиена кукла и в същия миг той усети силна болка във врата. Роуан се беше хванала за верижката на медальона с архангел Михаил, беше я откъснала и сега я стискаше в ръка. Медальонът беше паднал в снега. Тя плачеше и го молеше да спре.

Нямаше време да се занимава с нея, обърна се и заби левия си юмрук в главата на създанието. То отново избухна в смях, въпреки че от разкъсаната плът рукна кръв, обърна се, подхлъзна се на леда, опря се на металните столове и ги събори.

— О, видя ли сега какво направи. Не можеш да си представиш усещането! О, как чаках този невероятен момент!

Извъртя се рязко, гмурна се под ръката на Майкъл и я изви силно назад. Беше вдигнал вежди, а устните му бяха разтеглени в усмивка и разкриваха перленобелите зъби и розовия език. Всичко съвсем ново, блестящо, чисто, като на бебе.

Майкъл заби юмрук в гърдите му и усети как костите изхрущяха.

— Е, харесва ли ти, харесва ли ти демоне, гаден кучи сине, умри! — Заплю го и отново заби левия си юмрук в него, докато съществото висеше на дясната му ръка, като знаме, завързано за кол. От устата му рукна кръв. — Да! Вече си в плът — умри в нея тогава!

— Започвам да губя търпение с теб! — изрева създанието и сведе поглед към кръвта по ризата си. — Виж какво направи, ти, гневен татко, ти, праведни родителю! — Отблъсна Майкъл назад, стискаше го за китката като с менгеме.

— Хареса ли ти? — изрева Майкъл. — Харесва ли ти тази кървяща плът. Плътта на детето ми, моята плът! — И като изви дясната си ръка, неспособен да я освободи, той стисна с лявата гърлото на Лашър, заби палец в трахеята му и коляното си в тестисите. — О, значи тя те е направила съвсем като истински, а, чак до топките!

В същия миг отново мярна Роуан. Тя отново падна към балюстрадата — този път обаче я събори съществото, което най-после бе пуснало ръката му и сега пищеше от болка, а сините му очи се въртяха лудо. Преди Роуан да успее да се изправи, то се стрелна назад, вдигна ръце като крила, наведе глава и изкрещя:

— Ти ме учиш, татко. О, да, учиш ме много добре! — Думите му прераснаха в рев и то се втурна към Майкъл. Заби глава в гърдите му и го блъсна право в басейна.

Роуан изпищя толкова силно и пронизително, че заглуши алармата.

Майкъл бе вече в ледената вода и потъваше все по-надолу и по-надолу. Синята повърхност сияеше над него. Студът спря дъха му и той не можеше да помръдне. Беше напълно вцепенен и неспособен дори да раздвижи ръце. Почувства, че опира дъното.

И тогава, с отчаян спазъм, се стрелна към повърхността, но дрехите му го сграбчиха като пръсти и го задърпаха надолу. Все пак успя — главата му разкъса повърхността на водата и ярката светлина го ослепи. Но в следващия миг дойде още един удар и той потъна отново, издигна се, но пак бе потопен. Ръцете му бяха над водата, вкопчени в създанието, което го държеше. Вече започваше да гълта ледената вода.

Ето, случваше се отново, давеше се в студена вода. Не, не, не отново. Опита се да затвори уста, но ужасната болка в гърдите бе твърде силна и водата нахлу в дробовете му. Вече не си чувстваше ръцете; не виждаше нищо, не усещаше нищо. Пред очите му се ширна безбрежният океан — безкраен и сив — а светлините на ресторанта на скалите ту проблясваха, ту изчезваха с всяка нова вълна.

Внезапно тялото му се отпусна. Той вече не се бореше отчаяно за глътка въздух или да изплува, нито пък забиваше ръце в съществото. Всъщност като че изобщо не беше в тялото си. Познаваше това усещане — тази безтегловност и великолепната свобода.

Само че не се издигаше като в онзи отдавнашен ден, не се устремяваше към оловносивото облачно небе, от което се виждаше цялата земя с милиардите й миниатюрни обитатели.

Този път беше в тунел, който сякаш го засмукваше. Беше тъмен, тесен и безкраен. Пропадаше сред тишината, безсилен и изпълнен с почуда.

Накрая го погълна силно червено сияние. Беше попаднал на познато място. Да, барабаните, чуваше барабаните, стария марш на Марди Грас, шума на парада, който бързо преминава през зимната тъмнина, в края на страховитата последна нощ на карнавала. А тези блещукащи пламъчета бяха факлите под кривите клони на дъбовете. Изпитваше същия детски страх като преди много години. Всичко, от което се бе страхувал, беше тук. Най-сетне се случваше, вече не бе просто проблясък на ръба на съня или пък образ, събуден от докосването на нощницата на Деидре. Беше тук, около него.

Краката му докоснаха димящата земя. Щом понечи да се изправи, видя, че клоните на дъбовете са прораснали право през покрива на салона, уловили са полилея в мрежа от листа и са обвили високите огледала. А това наистина беше къщата. Безброй тела се извиваха в тъмното. Той стъпваше по тях! Сиви, голи тела се съешаваха и извиваха в светлината на пламъците, а димът бе толкова гъст, че закриваше лицата на всички около него. Но той знаеше кои са. Те го гледаха. Поли от тафта се докосваха до краката му. Препъна се и се опита да запази равновесие, но ръката му просто потъна в горещия камък, а краката му — в димящата мръсотия.

Навлезе в кръг от монахини — високи чернороби фигури с твърди бели покривала на главите. Познаваше ги, знаеше имената им — те бяха монахините от неговото детство, които тракаха с броениците си и чиито стъпки кънтяха по твърдия боров под. Бяха се скупчили около него. Стела пристъпи в кръга. Очите й горяха, а накъдрената й коса лъщеше от помадата. Внезапно посегна към него и го дръпна към себе си.

— Остави го, може да ходи и сам — рече Жулиен. Да, самият той — с къдрава бяла коса и малки блестящи очи. Дрехите му бяха изискани и елегантни. Усмихна се, помаха на Майкъл да се приближи и рече със силния си френски акцент:

— Ела, Майкъл, хайде. Вече си с нас, почти се свърши, спри да се бориш най-сетне.

— Да, хайде, Майкъл — каза Мери Бет и тъмната й пола от тафта бръсна лицето му. Беше висока величествена жена, с леко прошарена коса.

— Вече си с нас, Майкъл. — Шарлот, с искрящата руса коса, чийто бюст се изливаше от деколтето на копринената рокля. Искаше да го вдигне, но той се опитваше да се махне от тях. Ръката му мина право през гърдите й.

— Спрете, махнете се от мен! — извика той. — Махнете се.

Стела беше почти гола, само по къса камизолка, скъсана на рамото. Едната страна на главата й бе обляна в кръв.

— Ела, Майкъл, скъпи, вече си тук, при нас, не виждаш ли, всичко приключи, скъпи. Ти си свърши работата.

Тътенът на барабаните се приближаваше, ритъмът се ускоряваше. Ковчегът стоеше отворен в края на стаята, а около него горяха свещи. Пламъците щяха да подпалят завесите и всичко щеше да изгори!

— Илюзия, лъжи — изкрещя той. — Това е номер. — Опита се да се изправи, да намери изход, от който да избяга, но навсякъде видя само прозорците с по девет малки квадратни стъкла, врати с форма на ключалки и клоните на дъбовете, проникнали през тавана и стените. Цялата къща изглеждаше като огромен чудовищен капан, изникнал около разкривените дървета. Пламъците се отразяваха във високите тесни огледала, а диваните и столовете бяха обвити с бръшлян и цъфтящи камелии. Бугенвилията пълзеше по целия таван и се извиваше по мраморните камини. Мъничките й виолетови листенца потрепваха на дима от пламъците.

Внезапно една монахиня го зашлеви силно по лицето. Болката го сепна и вбеси.

— Какво каза, момче! Разбира се, че си тук, ставай! — Същият блеещ грозен глас. — Отговаряй, момче!

— Махай се от мен! — Той я блъсна паникьосан, но ръката му мина през нея.

Жулиен стоеше пред него, хванал ръце зад гърба си. Клатеше глава. Отзад беше красивият Кортланд. Изражението му бе същото като на баща му, чак до саркастичната усмивка.

— Майкъл, сигурно знаеш, че се представи отлично — каза Кортланд. — Легна си с нея, върна я обратно, направи й дете. Точно както искахме.

— Не искахме обаче да се бориш — каза Маргьорит, раздърпаната й коса падна на лицето й, когато посегна към него. — Ние сме на твоя страна, ма шер. Стани, моля те, ела с нас.

— Хайде, Майкъл, ти сам забърка цялата каша — каза Сузан, големите й глупави очи блестяха сърдито, когато му помогна да се изправи на крака. Гърдите й се подаваха от мръсната дрипа, с която бе облечена.

— Да, ти я забърка, синко — каза Жулиен. — Е биен, все пак беше прекрасен, и двамата с Роуан бяхте прекрасни. Направихте точно каквото искахме.

— А сега можеш да се върнеш обратно заедно с нас — каза Дебора. Вдигна ръце, за да накара останалите да отстъпят. Около нея се издигнаха пламъци и димът обви главата й. Смарагдът сияеше и блещукаше на тъмносинята й рокля. Беше точно като момичето от картината на Рембранд — красива, с румени бузи и сини очи. Красива като смарагда.

— Не разбираш ли? Това беше съглашението. Сега, когато той е жив, ние също ще се върнем! Роуан знае как да ни върне сред живите, както направи и с него. Не, Майкъл, не се съпротивлявай. Ти искаш да бъдеш един от нас, прикован към земята в очакване на своя ред, иначе просто ще умреш завинаги.

— Вече всички сме спасени, Майкъл — каза крехката Анта. Приличаше на малко момиченце в простата рокля на цветя. От двете страни на лицето й се стичаше кръв от раната на тила й. — Не можеш да си представиш откога чакаме. Тук човек губи представа за времето…

— Да, спасени — каза Мари Клодет. Седеше на голямо легло с балдахин заедно с Маргьорит. Пламъците се извиваха около подпорите и облизваха балдахина. Лестан и Морис стояха зад леглото и гледаха със странно отегчени изражения. Светлината играеше по месинговите им копчета, а пламъците ближеха краищата на разкроените им палта.

— Те ни прогониха от Сан Доминго — каза Шарлот, като прихвана изтънчено красивата си пола. — А реката погълна старата плантация.

— Но тази къща ще бъде вечна — каза Морис печално и огледа тавана — гипсовите орнаменти и полилеите. — Благодарение на твоите усилия по реставрацията. И ние ще можем да останем тук, за да изчакаме реда си да се родим отново.

— Толкова се радваме, че дойде, скъпи — каза Стела някак отегчено, отпусна се на един крак и левият й хълбок се подаде от копринената камизолка. — Сигурна съм, че не би пропуснал подобна възможност.

— Не ви вярвам! Вие сте лъжи, измислици! — Майкъл се завъртя и главата му се удари в прасковената стена. На пода имаше саксии с папрат. В краката му се гърчеха мъже и жени и той стъпваше през тях — върху гърба на мъжа и корема на жената.

Стела се изкиска, претича през стаята, изтегна се в тапицирания със сатен ковчег и се пресегна за чашата си с шампанско. Барабаните биеха все по-силно.

— Защо нищо не се запалва, защо нищо не изгаря?

— Защото това е ад, синко — каза монахинята и вдигна ръка да го удари отново. — И вечно гори.

— Спрете, оставете ме да си вървя!

Блъсна се в Жулиен, политна напред и пламъците лумнаха право в лицето му.

Но монахинята го хвана за яката. Държеше медальона с архангел Михаил в ръка.

— Ти ли изпусна това? Нали ти казах да го пазиш? И къде го намирам? На земята, представи си!

Още една плесница по лицето. Изгаряше от болка и гняв. Тя го разтърси, когато той се свлече на колене и замята ръце да я прогони.

— Сега можеш да бъдеш с нас, и да се върнеш! — каза Дебора. — Не разбираш ли? Порталът е отворен; вече е само въпрос на време. Лашър и Роуан ще ни върнат обратно. Първо Сузан, после аз, а след това…

— Я чакай малко, не съм съгласна с този ред — каза Шарлот.

— Нито пък аз — рече Жулиен.

— Кой каза, че ще има ред! — изрева Мари Клодет и изрита юргана от краката си, докато седеше на леглото.

— Защо сте толкова глупави! — намеси се Мери Бет, изглеждаше отегчена и делова. — Господи, всичко вече е изпълнено. Няма ограничения колко пъти може да бъде проведена трансмутацията. Пък и сигурно можете да си представите изобилието от мутирала плът и мутирали гени. Това е гениален научен прогрес.

— И напълно естествен, Майкъл. За да го разбереш, трябва да разбереш смисъла на света, нещата са… повече или по-малко предопределени — каза Кортланд. — Нима не знаеше, че си в ръцете ни от самото начало?

— Да, много важно е да разбереш точно това — каза Мери Бет.

— Пожарът, в който загина баща ти, не беше случаен… — добави Кортланд.

— Не ми говорете такива неща! — изрева Майкъл. — Не, не вярвам. Не мога да повярвам!

— … да те поставим на точното място и да се уверим, че наистина притежаваш желаната комбинация от изтънченост и чар, за да успееш да привлечеш вниманието й и да я накараш да свали защитите си…

— Не си правете труда да му обяснявате — изсъска високата монахиня и зърната на броеницата й изтракаха на тънката кожена каишка. — Той е непоправим. Оставете го на мен. Ще му изкарам тия дивотии от главата.

— Не е вярно — каза той и се опита да закрие очи от сиянието на пламъците, тътенът на барабаните пулсираха в слепоочията му. — Не това е обяснението — извика той. — Това не е окончателното значение.

— Майкъл, аз те предупредих — чу се тънкият гласец на сестра Бриджит Мари, която изникна до злата монахиня. — Казах ти, че на онези тъмни улици има вещици.

— Ела тук веднага, имам шампанско — каза Стела. — Спри да създаваш тези адски образи. Не разбираш ли, когато си прикован към земята, сам си създаваш обкръжението.

— Да, ти направи всичко тук толкова грозно! — обади се Анта.

— Няма никакви пламъци — рече Стела. — Те са само в главата ти. Ела, нека потанцуваме на барабаните. О, много обичам музиката. А твоите барабани много ми харесват, барабаните на Марди Грас!

Той заблъска с лакти, за да се освободи. Дробовете му горяха, гърдите му щяха да се пръснат.

— Няма да повярвам. Вие всички сте негови творения, това е някой от номерата му…

— Не, ма шер — каза Жулиен, — ние сме окончателният отговор и значението.

Мери Бет поклати тъжно глава, без да откъсва очи от Майкъл.

— Ние направихме всичко.

— Вървете по дяволите!

Отново бе на крака, извъртя се и се освободи от монахинята. Избегна следващата й плесница, плъзна се покрай нея и мина през избледняващия образ на Жулиен. За миг като че ослепя, но успя да се измъкне, без да обръща внимание на смеха и барабаните.

Монахините затвориха кръга си, но той го разкъса. Нищо нямаше да го спре. Виждаше изхода, виждаше светлината, която се процеждаше през вратата с форма на ключалка.

— Няма, няма да повярвам…

— Скъпи, спомни си първото удавяне — каза Дебора, която внезапно бе изникнала до него и се опита да го хване за ръката. — Точно това ти обяснихме, когато умря — че се нуждаем от теб, и ти се съгласи. Но, разбира се, ние бяхме наясно, че просто се пазариш за живота си, че ни лъжеш, и ако не те накараме да забравиш, никога, никога няма да изпълниш…

— Лъжи! Лъжите на Лашър! — Откъсна се от нея. Оставаха само още няколко крачки до вратата, щеше да се справи. Устреми се напред, препъвайки се в телата по пода — стъпваше по гърбове, рамена, глави. Очите му лютяха от дима, но той се приближаваше към светлината.

На прага стоеше някаква фигура. Майкъл позна шлема и дългата пелерина. Да, бяха му много познати.

— Идвам — изкрещя той.

Но устните му едва помръднаха.

Лежеше по гръб.

Болката идваше на вълни. Тънеше в мразовита тишина. Небето беше високо и замайващо синьо.

Чу мъжът над него да казва:

— Така е добре, синко, дишай!

Да, познаваше шлема и пелерината, защото бяха пожарникарски.

Лежеше до басейна, проснат на леденостудените плочи. Гърдите му горяха, а ръцете и краката го боляха силно. Един пожарникар се бе надвесил над него, притискаше кислородната маска към лицето му и стискаше помпичката до него. Лицето му беше точно като на баща му. Мъжът пак каза:

— Точно така, синко, дишай!

Над него се виждаха още пожарникари — едри тъмни фигури на фона на движещите се облаци. Всички, облечени с познатите шлемове и пелерини. Харесваше му да чува гласовете им, приличаха много на гласа на баща му.

Всяко вдишване му причиняваше силна болка, но все пак изпълни дробовете си с въздух. Когато го вдигнаха, затвори очи.

— Тук съм, Майкъл — каза Аарън. — Аз съм на твоя страна.

Болката в гърдите беше ужасна и притискаше дробовете му. Ръцете му бяха като отсечени. Но мракът беше чист и спокоен. Когато го сложиха на носилката, му се стори че полита.

Спор, разговор, тракане на някакви приспособления. Но нищо от това нямаше значение. Той отвори очи и видя небето. От замръзналата изсъхнала бугенвилия висеше лед, цветовете й бяха мъртви. Излязоха от портата и колелата на носилката заподскачаха по неравните плочи.

Някой притисна силно малката маска към лицето му, когато го вдигнаха към линейката.

— Към кардиологията, току-що дойде в съзнание… — Увиха го с одеяла.

Чу гласа на Аарън, а после и нечий друг:

— Сърцето му пак спира! По дяволите! Тръгвайте! Вратите на линейката се затръшнаха и той се люшна леко настрани, когато се откъснаха от тротоара.

Някой натискаше гърдите му — веднъж, два, три пъти. Кислородът нахлуваше в него през маската като студен език.

Алармата още виеше, или пък това беше сирената на линейката — като отчаян писък на птица рано сутрин. От големия дъб изграчи гарван и сякаш раздра ведрото небе. После всичко потъна в тъмна, дълбока, обрасла с мъх тишина.