Вещиците: Полунощ

Трийсет и три

Хаосът на реставрацията започна в четвъртък сутринта, въпреки че предния ден на вечеря с Аарън и Роуан в Оук Хейвън, Майкъл бе започнал да обяснява какво точно ще направи. Колкото до терзанията му относно гробницата, незнайния портал и номер тринайсет, те бяха запечатани в бележника му и той нямаше намерение да се тормози повече с тях.

Посещението на гробището беше доста тъжно. Утринта бе облачна и все пак красива. Майкъл се наслаждаваше на разходката с Аарън, който го научи как да блокира някои от усещанията, предизвикани от странната способност за психометрия. Беше се упражнявал, като свали ръкавиците и докосваше стълбовете на вратите или клонките на дивата лантана. Отблъскваше образите, както се прогонват лоши и натрапчиви мисли и, за своя изненада, постигна известен успех.

Но мразеше гробището, мразеше порутената му романтична красота, големите купчини вехнещи цветя, останали от погребението на Деидре около гробницата. Мразеше и зейналата дупка, в която скоро щеше да бъде положена Карлота Мейфеър за вечния й сън.

И докато стоеше там, леко замаян и унил, той си даде сметка, че криптите в гробницата са дванайсет и с гравираната врата с форма на ключалка под покрива стават тринайсет портала. Около гробницата се бяха събрали неколцина Мейфеър с бледи лица и старият му приятел Джери Лониган. Скоро ковчегът бе плъзнат в криптата след доста кратка проповед на свещеника.

Дванайсет крипти и врата с форма на ключалка, а после ковчегът се плъзва вътре и бам! Очите му се вдигнаха към гравираната врата, която приличаше досущ на вратите в къщата, но защо? Не след дълго всички си тръгнаха, след кратка размяна на любезности, защото явно предполагаха, че двамата с Аарън са били тук за церемонията и им благодариха за присъствието, преди да се разотидат.

— Мини да пийнем по бира — предложи Джери.

— Добре, поздрави Рита.

Гробището потъна в някак жужаща и потрепваща тишина. Нищо досега, от началото на странната му одисея, дори вълната от образи, когато докосна бурканите, не го бе изпълвало с такова страхопочитание, както тази гробница.

— Тринайсет са — прошепна той на Аарън.

— Да, но в тях са погребани мнозина. Знаеш как се прави.

— Не, това е модел — промърмори Майкъл вяло, чувстваше как кръвта се отдръпва от лицето му. — Виж, дванайсет крипти и един портал. Това е модел. Знам, че числото и вратата са свързани. Просто не мога да разбера какво означават.

По-късно същия следобед, докато чакаше Роуан, а Аарън работеше на компютъра си в предната стая, вероятно по историята на Мейфеър, Майкъл нарисува формата на вратата в бележника си. Ненавиждаше я. Ненавиждаше зейналата празнота в средата, защото тя беше изобразена контурно, не като врата, а като портал.

„Виждал съм го и някъде другаде, в друго изображение — написа той. — Но не знам къде.“

Беше му неприятно даже да говори за това. Дори онзи демон, който искаше да се превърне в човек, не бе събудил у него толкова страх.

Но след вечеря, във вътрешния двор на Оук Хейвън, обгърнати от пепелявия сумрак и потрепващата светлина на свещите, те отново потънаха в обсъждания и търсеха вероятни интерпретации. Трябвало да продължат напред. Двамата с Роуан прекараха нощта в предната спалня на плантацията. Беше много приятно разнообразие след хотела. На сутринта Майкъл се събуди още в шест, когато лъчите на слънцето погалиха лицето му. Роуан вече беше на верандата, пиеше втората си чаша кафе и нямаше търпение да тръгват.

Работата започна в девет, още щом се върнаха в Ню Орлиънс.

Никога не се беше забавлявал толкова.

Нае кола и обиколи града, като записваше имената на строителни фирми, които бяха построили най-красивите къщи в горната част и класните ресторанти във Френския квартал. Посети ги и поговори с управителите и строителите; понякога дори ходеше на обекти, които някои от по-словоохотливите му колеги държаха да му покажат. Обсъждаха надниците и очакванията, даваха му имена на дърводелци и бояджии, които имат нужда от работа.

Обади се на местна архитектурна фирма, за която се знаеше, че проектира големите имения, и потърси препоръки. Сърдечното отношение на всички го изуми. Дори само споменаването на къщата на Мейфеър събуждаше голямо въодушевление. Хората като че нямаха търпение да му дадат съвета си.

Оказа се, че градът е пълен с ненаети занаятчии. Петролният бум през седемдесетте и осемдесетте бе създал огромен интерес към реставрирането на къщи. Но сега над града още тегнеше облакът на петролната депресия и икономиката му бе доста пострадала. Над много имоти имаше възбрана, заради неизплатени ипотеки.

Към един часа той вече бе наел три бригади отлични бояджии и екип от най-добрите зидари в града — квартерони, наследници на цветнокожи, освободени от робство много преди Гражданската война. Те измазваха таваните и стените на нюорлиънските къщи вече осем поколения.

Нае и две бригади водопроводчици, една много добра фирма за поправка на покриви и един уважаван в горната част на града озеленител, който трябваше да разчисти и възстанови градината. В два следобед той обиколи с Майкъл имота, като все му сочеше огромните камелии и азалии, булчинския венец и старите рози, които можел да спаси.

Бяха наети и две чистачки — по препоръка на Беатрис Мейфеър — които започнаха щателно почистване на мебели, полираха среброто и миеха порцелана, който бе лежал много години под слоевете прах.

В петък трябваше да дойдат и хора, които да отводнят басейна и да преценят дали може да бъде реставриран и дали старото съоръжение може да се поправи. В петък трябваше дойде и един специалист по кухните. Строителни инженери щяха да проверят основите и верандите. Един отличен дърводелец и човек, който го биваше за всичко, Дарт Хенли, нямаше търпение да стане помощник на Майкъл в проекта. Към пет часа, докато още беше светло, Майкъл слезе под къщата с един фенер и маска против прах. След четирийсет и пет минутно пълзене долу, той се увери, че стените наистина са с метална арматура и се спускат право под земята, че долу е чисто и сухо и има достатъчно място за централна климатична инсталация.

Междувременно Райън Мейфеър дойде в къщата да опише законните притежания на Деидре и Карлота Мейфеър. Група млади адвокати, Пиърс, Франклин, Айзък и Уитфийлд Мейфеър — всички наследници на основателите на фирмата — вървяха заедно с оценителите и търговците на антики, които оглеждаха всеки полилей, картина, огледало и фотьойл.

Безценните френски антики бяха качени на тавана, заедно с няколко фини стола, които се нуждаеха единствено от претапициране, както и маси, които нямаха нужда от никаква поправка. Съкровищата на Стела в стил Ар деко, деликатни, но много запазени, бяха снети от тавана.

Там откриха и десетки стари маслени платна, както и килими, опаковани с топчета камфор, стари гоблени и всички полилеи от Ривърбенд.

Райън приключи чак след залез-слънце.

— Е, скъпа моя, щастлив съм да докладвам, че няма повече трупове.

По-късно той се обади и потвърди, че огромният опис е почти същият, като направения след смъртта на Анта. Нищо дори не беше премествано.

— През цялото време просто отмятахме нещата в списъка — каза той. Дори златото и бижутата били непокътнати. Щял да й предаде описа веднага.

По това време Майкъл се беше върнал в хотела, бе вечерял с прекрасната храна от румсървиса на „Карибския салон“ в партера, и сега внимателно преглеждаше книгите по архитектура, с които се бе снабдил от местните книжарници. Показваше на Роуан снимки на къщите около нейната и на други имения из Гардън Дистрикт.

Беше купил един „домакински“ бележник от дрогерия на Луизиана авеню и сега правеше списък на задачите си. Трябвало да се обади на майстора за керемидите сутринта, а после да огледа по-внимателно старите бани, защото те си били прекрасни и той нямал намерение да променя нищо без нужда.

Роуан четеше някакви документи, които чакаха подписа й. Беше отворила обща сметка в „Уитни Банк“ същия следобед. Специално за разходите по реставрацията бе депозирала там триста хиляди долара. А после бе поръчала да издадат на Майкъл карта и чекова книжка.

— Харчи колкото искаш за къщата — каза му. — Тя заслужава най-доброто.

Майкъл се засмя радостно. Това бе мечтата му — да прави всичко без ограничения в бюджета, сякаш е произведение на изкуството.

Към осем часа Роуан слезе във фоайето да пийне нещо в бара с Беатрис и Сандра Мейфеър. Върна се след час. На другия ден щеше да закусва с друга двойка братовчеди. Беше толкова приятно и лесно. Все те говореха, а тя се опияняваше от звука на гласовете им. Много обичаше да слуша хората, особено когато говорят толкова много, че не се налага да казва нещо. После сподели с Майкъл:

— Те знаят доста неща, но не искат да ми ги кажат. Познават старци, които също знаят доста. С тях трябва да говоря. Ще трябва да спечеля доверието им.

В петък дойдоха водопроводчиците и майсторите за покрива и зидарите с техните кофи, стълби и дочени дрехи. Шумни пухтящи машини започнаха да пресушават плувния басейн, а Роуан отиде в центъра да подпише някакви документи.

Майкъл се хвана за работа заедно с фаянсаджията в предната баня. Беше решено първо да поправят предната спалня и банята към нея, за да могат двамата с Роуан да се преместят възможно най-скоро. Тя искаше да инсталират душ извън старата вана. Това означаваше да изкъртят няколко плочки, да сложат нови и да направят остъкление около ваната.

— Ще стане за три дни — обеща майсторът.

Мазачите вече бяха започнали да свалят тапета от тавана в спалнята. Трябваше да извикат и електромонтьори, защото кабелите на стария месингов полилей явно не бяха свързани правилно. Роуан и Майкъл искаха да сложат нов вентилатор на тавана.

Накъде около единайсет Майкъл излезе на замрежената веранда до салона. Двете чистачки работеха и бърбореха в голямата стая зад него. Декораторът, препоръчан от Беа, беше измерил прозорците за нови завеси.

Ще махнем тия стари мрежи, реши той и си го записа в бележника. Погледна към стария люлеещ се стол. Беше почистен, а верандата беше пометена. Пчели жужаха в увивните растения. През гъсталака на банановите дръвчета вдясно можеше да види хората, които работеха при басейна. Бяха изринали почти метър и половина пръст от плочите в задния двор. Оказа се, че павираният участък е доста по-голям, отколкото някой си беше представял.

Пое си дълбоко дъх и се вгледа в миртата от другата страна на моравата.

— Все още няма съборени стълби, а, Лашър? — прошепна той.

Чуваше се само жуженето на пчелите и гласовете на работниците — след малко се разнесе и ниското ръмжене на косачка, и шумът на дизеловите машини за почистване на листата, които криволичеха по пътеките. Погледна си часовника. Хората за климатичната инсталация щяха да дойдат всеки момент. Беше направил схема на осем различни помпи, но големият проблем щеше да бъде с разполагането на оборудването, тъй като таванът беше пълен с кутии, мебели и други неща. Може би щяха да идат директно на покрива.

После следваха подовете. Да, трябваше да направят оценка на подовете веднага. Подът на салона беше красиво реставриран, вероятно по времето на Стела, когато го бе използвала за дансинг, но останалите бяха много замърсени и потъмнели. Разбира се, нямаше да боядисват, нито да оправят подовете, докато не свършеха със замазките. Падаше твърде много прах. Трябваше да иде да види как се справят бояджиите на фасадата, които трябваше да почакат, докато майсторите оправят покрива. Но те си имаха достатъчно работа и по капаците и рамките на прозорците. Какво още? А, да, телефонната система. Роуан я искаше доста сложна. Все пак къщата беше много голяма. Оставаше и кабината при басейна и старите сгради за слугите в задната част. Смяташе да сключи договор с някой предприемач, който да възстанови изцяло постройката.

Не искаше да признава пред Роуан, че не може да се отърси от някакво вътрешно безпокойство, и може би от усещането, че са наблюдавани. Тази къща сякаш бе живо същество. Или пък това беше само някакво остатъчно напрежение от видяното на тавана — от струпаните около него духове, привързани към настоящето, към този дом. Но не вярваше призраците да са източникът на тази тревога. Мястото като че бе попило личностите на всички Мейфеър, както вероятно ставаше с всяка стара къща. Сякаш, накъдето и да се обърнеше, щеше да види някой или нещо, което всъщност не беше там.

Изненада се, когато влезе в салона и видя само опъната светлина и тъжните, занемарени мебели. Огромните огледала се извисяваха над стаята като стражи. Старите картини изглеждаха безжизнени и мътни в тежките рамки. Той дълго гледа портрета на Стела — ретуширана фотография, усмивката й беше много сладка, черната й коса сияеше, сякаш Стела го гледаше с ъгълчето на живите си очи през мръсотията, наслоена по мътното стъкло.

— Трябва ли ви нещо, господин Майк? — попита младата прислужница.

Той поклати глава.

Обърна се и се загледа в празния люлеещ се стол. Дали не бе помръднал? Не, това беше глупаво. Сякаш очакваше нещо да се случи. Затвори бележника си и се върна към работата.

Джоузеф, декораторът, го чакаше в трапезарията.

Еужения също беше тук. Искаше да работи. Със сигурност имало работа и за нея. Никой не познавал по-добре къщата, работела тук от пет години. Сутринта казала на сина си, че не е твърде стара, за да продължава да се труди, че ще работи, докато умре.

— Наистина ли доктор Мейфеър иска копринени завеси? — попита декораторът. Сигурна ли е? Имал доста дамаски и кадифе, които можел да й покаже и щели да струват два пъти по-евтино.

Майкъл и Роуан се срещнаха за обяд в „Мейфеър и Мейфеър“. Тя още подписваше документи. Той се изненада с какво доверие и лекота Райън започна да му обяснява всичко.

— Преди Анта и Деидре имаше обичай да се прави завещание в подобен момент — каза той. — Роуан иска да съживи тази традиция. Сега правим списък на Мейфеър, които могат да станат негови получатели, а Беатрис вече се обажда на всички. Моля, разберете, че това не е толкова откачено, колкото звучи. Повечето Мейфеър имат доста пари в банката и винаги са имали. Но все пак има братовчеди, които учат в колеж и един-двама в медицински университет, а останалите спестяват за първия си дом. Такива неща. Мисля, че е препоръчително за Роуан да съживи обичая. И разбира се, като се има предвид размера на имуществото…

Все пак в Райън имаше нещо лукаво, нещо пресметливо, сякаш беше нащрек. Но нима това не беше естествено? Той като че се опитваше да изпита Майкъл с тази информация. Майкъл само кимна и сви рамене.

— Звучи страхотно.

До късния следобед двамата с Роуан се бяха върнали в къщата и вече се разправяха с хората при басейна. Вонята на тинята, източена от дъното, беше непоносима. Боси и без ризи, мъжете я изнасяха с ръчни колички. В стария бетон като че нямаше никакви пукнатини. Личеше по това, че наоколо нямаше влага. Бригадирът каза на Майкъл, че ще закърпят и измажат цялото дъно до средата на следващата седмица.

— Ако може да е по-скоро — каза Роуан. — Ще ви платя и за уикенда, но го направете бързо. Не мога да го гледам така.

Мъжете бяха доволни от допълнителните пари. Всъщност почти всеки работник тук беше доволен, че ще работи през почивните дни.

За басейна беше инсталирана съвсем нова нагревателна и филтърна инсталация. Тръбите за газта изглеждаха в добро състояние. Вече се изграждаше нова електрическа мрежа.

— Е, в какъв цвят искаш да боядисаме къщата? — попита Майкъл. — Ще свършат с измазването по-скоро, отколкото предполагаш. Сигурно ще искаш кабината и гарсониерата да бъдат в същия цвят, нали?

— Кажи ти как го искаш — отвърна тя.

— Бих я направил отново виолетова. Тъмнозелените капаци пасват идеално на този цвят. Бих запазил старата схема — синьо за покривите на верандите, сиво за подовете на верандите и черно за кованото желязо. Между другото, намерих човек, който ще закърпи и оградата. Вече прави отливките. Има си магазин близо до реката. Някой разказвал ли ти е за желязната ограда, която опасва имота?

— Не, кажи ми.

— Тя е по-стара дори от къщата. Всъщност е от началото на деветнайсети век. Ръчна изработка. Продължава по цялата Първа улица и завива по Камп, защото навремето имотът е стигал дотам. Ще трябва да я боядисаме, в черно, само една ръка, както и перилата…

— Наеми колкото хора ти трябват — каза тя. — Виолетовото ще е прекрасно. И можеш да решаваш всичко сам. Направи я както ти харесва. И харчи колкото ти е нужно.

— Ти си клиент-мечта, скъпа — отвърна той. — Вече започнахме. Трябва да вървя. Виждаш ли онзи, дето влиза през задната врата? Идва да ми каже, че има проблем със стените на банята на втория етаж. Ще видиш.

— Не се преуморявай — каза тя в ухото му, а от дълбокия й кадифен глас по гърба му преминаха тръпки. Усети възбуда, когато тя притисна гърдите си към неговите. Но нямаше време за това.

— Да се преуморявам ли? Че аз сега започвам. И знаеш ли какво, има още една-две прекрасни къщи, които смятам да пооправя, когато се установим тук. Виждам в бъдещето, Роуан. Виждам „Големите надежди“ с офиси на Мегазин стрийт. Мога малко по малко да съживя тези къщи и да размърдам пазара. Тази е само първата.

— И колко пари ще ти трябват за това?

— О, скъпа, аз имам пари — каза той и я целуна бързо. — Имам много пари. Питай братовчед си Райън, ако не ми вярваш. Много ще съм изненадан, ако вече не ме е проучил.

— Майкъл, ако той каже и една лоша дума за теб…

— Роуан, аз съм в рая. Успокой се!

Съботата и неделята се изтъркаляха със същото ускорено темпо. Градинарите работеха до мръкнало, плевяха бурените и откопаваха старите железни мебели от храстите.

Роуан, Майкъл и Аарън сложиха старата маса и столове в средата на моравата и обядваха там всеки ден.

Аарън бе постигнал известен напредък с книгите на Жулиен, но повечето се оказаха списъци с имена и кратки загадъчни забележки. Никаква автобиография.

— Най-неприятното ми предположение е, че това е просто списък на успешни вендети. — Прочете им и малко за пример.

— Продължава в същия дух — рече Аарън, — страница след страница, книга след книга. Понякога се срещат и малки карти или схеми, финансови бележки. Но повечето е такова. Бих казал, че има по горе-долу двайсет и два подобни записа на година. Досега не съм попадал на цял свързан абзац. Ако съществува някаква автобиография, тя не е тук.

— Ами ако потърсим на тавана? — попита Роуан.

— Не сега. Снощи паднах лошо.

— Какво говориш?

— По стълбата на хотела. Не изчаках асансьора и паднах чак до първата площадка. Леко се разминах.

— Аарън, защо не ми каза?

— Е, казвам ти сега. Пък и си беше чиста случайност, въпреки че не мога да се сетя да съм се спъвал. Но си нараних глезена и не ми се ще сега да се качвам на тавана.

Роуан беше унила и ядосана. Взираше се във фасадата на къщата. Навсякъде имаше работници — по перилата, по верандите, по отворените прозорци на спалнята.

— Не се тревожи прекалено — каза Аарън. — Исках да ти кажа, но не и да те плаша.

Майкъл разбираше, че Роуан не е в състояние да продума. Усещаше гнева й. Беше изписан на лицето й.

— Но тук не видяхме нищо — каза той на Аарън. — Абсолютно нищо. И останалите не са виждали нищо, или поне не са ни споменавали.

— Блъснал те е, нали? — попита Роуан тихо.

— Вероятно.

— Тормози те.

— Да, вероятно — каза Аарън и кимна леко. — Той като че разпръсква книгите на Жулиен, всеки път щом изляза от стаята. Сметнах, че трябва да знаеш, но пак ти казвам, не се тревожи прекалено.

— Но защо го прави?

— Може би иска да привлече вниманието ти — отвърна Аарън. — Но не съм сигурен. Във всеки случай повярвай, че мога да се грижа за себе си. Работата тук като че ли върви перфектно.

— Да, няма проблеми — каза Майкъл, но също беше доста мрачен.

След обяда той изпрати Аарън до портата.

— Нали не се забавлявам прекалено много? — попита го.

— Разбира се, че не, що за странен въпрос.

— Искам той най-сетне да се появи, защото смятам, че ще мога да го победя. Но очакването ме влудява. Какво чака, по дяволите?

— Ами ръцете ти? Ще ми се да се опиташ да махнеш тия ръкавици.

— Свалям ги за няколко часа всеки ден. Но мога да свикна с жегата, ако не друго. Искаш ли да те изпратя до хотела?

— Не, разбира се. Ако искаш, ела довечера да пийнем нещо.

— Да, добре. Знаеш ли, за мен това е като сбъдната мечта.

— За мен също — рече Аарън.

— Значи ми вярваш?

— Защо питаш, за бога?

— Мислиш ли, че ще мога да го победя? Мислиш ли, че ще успея да изпълня заръките им?

— А ти?

— Аз мисля, че тя ме обича и всичко ще е прекрасно.

— Точно така.

Чувстваше се добре, с всеки час облекчението му ставаше все по-голямо. Този път къщата не събуждаше никакви фрагментарни образи или спомени. Никакво усещане за витаещи наоколо призраци.

Беше хубаво да си ляга всяка нощ с Роуан в прекрасния стар апартамент, да правят любов, а на сутринта да стават, за да се заемат с работата си. Беше прекрасно да се изморява от физическа работа, да чувства как тялото му се събужда след двата месеца апатия и алкохолизъм.

Пиеше най-много по една бира, и сега, когато съзнанието му не бе замъглено от алкохола, сетивата му бяха изключително изострени. Не можеше да се насити на стройното момичешко тяло на Роуан, на неизтощимата й енергия. Пълната й липса на нарцисизъм или какъвто и да било срам събуждаше в него грубост, която тя, изглежда, харесваше. Понякога сексът им ставаше доста необуздан и почти жесток, но винаги завършваше с нежност и трескава прегръдка, така че той вече се чудеше как е спал толкова много години, без да я притиска към себе си.

Трийсет и четири

Нейното лично време беше рано сутрин. Без значение, че бе чела до късно, тя отваряше очи в четири. И без значение колко рано си беше легнал, Майкъл спеше като труп чак до девет, освен ако някой не го събудеше.

Но това беше добре. Даваше й няколко часа покой, за който душата й копнееше. Никога не бе познавала мъж, който да я приема напълно такава, каквато е. Освен това имаше моменти, когато имаше нужда да се откъсне от всички.

Сега, през дните, в които бяха неразделни, тя за първи път разбра защо винаги бе приемала мъжете „на малки дози“. Защото това си беше като робство, като неугасваща страст — невъзможност да погледне към гладкия му гол гръб или към малката златна верижка на мощния му врат, без да го пожелае, без да стисне зъби при мисълта, че може да плъзне ръка между завивките и да погали тъмните косми около тестисите му и да накара члена му да се втвърди в ръката й.

Възрастта му даваше преимущество пред нея — възможността да каже след втория път едно нежно, но твърдо „не, не мога отново“ — и това го правеше още по-изкусителен дори от млад мъж. Въпреки че тя не бе сигурна в това, защото никога не бе привличана така от някой по-млад. Но когато се замислеше за неговата нежност, зрялост, за пълната му липса на младежка егоцентричност и враждебност, липсата на неограничена енергия се компенсираше напълно.

— Искам да живея с теб до смъртта си — прошепна му тя тази сутрин и прокара пръст по наболите косъмчета по брадичката и врата му. Знаеше, че няма да го събуди. — Да, имам нужда от теб, и умът, и тялото ми те искат. Ти си всичко, от което се нуждая.

Дори го целуна, без да го събуди.

Но сега следваха само нейните минути.

Беше невероятно да се разхождаш по пустите улици точно когато слънцето изгрява. Да виждаш как катеричките се щурат из клоните на дърветата, да чуваш печалните, дори отчаяни крясъци на птици.

Понякога над паважа се кълбеше мъгла. Железните огради блещукаха от росата. Небето беше осеяно с червено, кърваво като залеза и избледняващо в синьото на утрото.

В този час къщата беше прохладна.

А тази сутрин Роуан беше доволна от това, защото жегата бе започнала да я изморява, а я чакаше не съвсем приятна задача.

Трябваше да я свърши по-рано, но все я беше пренебрегвала, опитваше се да не й обръща внимание, да се отдаде на радостта и удоволствието.

Но сега, когато се качваше по стълбите, откри, че дори е нетърпелива. Беше развълнувана. Влезе в старата господарска спалня, която бе принадлежала на майка й, и отиде до леглото, където бе оставено кадифеното портмоне със златните монети. Никой не бе посмял да го докосне.

Напротив, поне шест различни работници бяха дошли да кажат, че са го видели там и някой трябвало да го прибере.

Да, някой трябваше да го прибере.

Тя се взря в златните монети, които се бяха изсипали на купчинка от него. Само Господ знаеше откъде всъщност идваха.

После грабна портмонето, събра монетите вътре, взе и кутията за бижута и ги отнесе в любимата си стая — трапезарията.

Меката утринна светлина проникваше слабо през мръсните прозорци. Подът бе покрит с найлони, а високата стълба стигаше чак до тавана.

Тя махна покривката на масата и покривалото на един стол, седна и остави съкровищата пред себе си.

— Тук си, знам, че си тук — прошепна тя. — Наблюдаваш ме. — Докато изричаше тези думи, почувства студ. Извади шепа монети и ги пръсна, за да ги разгледа. Бяха римски, не беше нужно да е специалист, за да го разбере. Имаше и една испанска, с изумително ясни цифри и букви. Бръкна в портмонето и извади още една шепа. Гръцки монети? Не беше сигурна. Бяха някак лепкави и влажни. Прииска й се да ги почисти.

Тогава й хрумна, че това ще е подходяща работа за Еужения, и се усмихна. Но в същия миг й се стори, че чува някакъв звук в къщата. Слабо шумолене. Може би просто пеенето на дъските, както би казал Майкъл, ако беше тук. Не му обърна внимание.

Събра монетите и ги върна в портмонето, отмести го настрани и взе кутията с бижутата. Беше много стара, правоъгълна, с почернели панти. Кадифето вътре бе протрито и на няколко места се виждаше дървото. Имаше шест големи отделения.

Бижутата обаче бяха нахвърляни съвсем безразборно в него. Обици, огърлици, пръстени, фиби, всичко беше накуп. А в дъното на кутията, като шепа речни камъчета, мътно проблясваха необработени скъпоценни камъни. Дали бяха истински рубини? Смарагди? Не можеше да разбере. Та тя дори не различаваше истинска перла от изкуствена. Нито пък злато от имитация. Тези огърлици обаче бяха с изящна, майсторска изработка. Докосна ги и почувства прилив на тъга и почит.

Видя Анта да бърза по улиците на Ню Йорк с шепа монети за продан и я прониза тъпа болка. Замисли се за майка си, седнала в стола на верандата, по чиято брадичка се стича лига, а на шията й блести смарагдът на Мейфеър, като нелепо детско украшение.

Смарагдът на Мейфеър. Дори не се бе сещала за него след първата нощ, когато го бе прибрала в килерчето при порцелана. Стана и тръгна натам — през цялото време бе стояло отключено. Малката кадифена кутийка си стоеше на дървения рафт зад стъклената вратичка, сред чаши и чинии „Уеджууд“, точно където го беше оставила.

Взе го, отнесе го до масата и внимателно го отвори. Беше невероятен — огромен, четвъртит, сияещ в тъмния си златен обков. Дали сега, след като знаеше историята, го гледаше с други очи?

През първата нощ й се бе сторил нереален, дори леко отблъскващ, а сега й изглеждаше като живо същество със собствена история. Не смееше да го извади от мръсното кадифе. Той не й принадлежеше! Принадлежеше на онези, които бяха вярвали в него и които го бяха носили с гордост, на онези, които бяха искали той да дойде при тях.

За момент почувства копнеж да бъде една от тях. Опита се да го отхвърли, но го усещаше — копнеж да приеме с цялото си сърце своето наследство.

Дали се беше изчервила? Чувстваше, че лицето й пламти. Или бе просто от влажния въздух и слънцето, което бавно изгряваше отвън и изпълваше градината с ярка светлина, на която дърветата изглеждаха като живи сред тревите, а небето внезапно се обливаше в синьо в горната част на прозорците.

Не, беше по-скоро срам. Срам, че Аарън и Майкъл могат да разберат какво си мисли сега. Че копнее за демона като истинска вещица. Изсмя се тихо.

Внезапно й се стори несправедливо, напълно несправедливо, че той се бе превърнал в неин враг, още преди да са се срещнали.

— Какво чакаш? — попита тя на глас. — Да не би да си като онези срамежливи вампири от легендите, които трябва да бъдат призовани? Не, не мисля. Това е твоят дом. И ти си тук сега. Чуваш ме, виждаш ме.

Облегна се в стола, оглеждаше пейзажите, които бавно оживяваха на бледата слънчева светлина. За първи път видя една миниатюрна гола жена на прозореца на огромната плантаторска къща на картината. Друга избледняла гола фигура седеше на тъмнозеления бряг на малка лагуна. Това я накара да се усмихне. Като че бе открила някаква тайна. Чудеше се дали Майкъл бе забелязал тези две голи красавици. О, къщата беше пълна с неоткрити тайни, както и тъжната, меланхолична градина.

Лавровишната отвън се разлюля леко от ветреца. Всъщност затанцува. Роуан чуваше как клонките й се удрят във верандата. Дращеха и по покрива, а после като че се усмириха, вятърът ги бе оставил и се бе прехвърлил към далечната мирта.

Танцът на тънките, отрупани с розови цветове клони бе опияняващ. Цялото дърво се удряше в сивата стена на съседната къща и изпращаше на земята дъжд от цветчета. Сякаш светлина се сипеше на миниатюрни късчета.

Очите й се бяха замъглили леко, усещаше крайниците си напълно отпуснати, сякаш се бе отдала на някаква странна дрямка. Но как танцуваше това дърво, как се сипеше зеленият дъжд по дъските на верандата. Тънките клони посягаха да издраскат прозорците.

И тогава, сепната, тя концентрира погледа си върху клоните, върху тяхното някак дирижирано, нарочно движение към стъклата.

— Ти… — прошепна Роуан.

Лашър сред дърветата, както Деидре го бе призовавала да се появява в градината на пансиона. Рита Мей така и не бе разбрала какво всъщност е описала на Аарън Лайтнър.

Беше се сковала на стола. Дървото се наведе още по-близо, после се отдръпна грациозно. Този път клоните му напълно скриха слънцето и листата им шумоляха по стъклото, прекършени и увити. И все пак стаята бе топла и тиха.

Не усети как се е изправила, но вече беше на крака. Да, той бе там. Той люлееше дърветата, защото нищо друго на земята не можеше да ги раздвижи така. Косъмчетата по ръцете й настръхнаха. Усети хлад по кожата на главата си, сякаш някой я докосваше.

Самият въздух се бе променил. Не, не беше ветрец. Като че завесата се бе люшнала към нея. Роуан се обърна и се втренчи през прозореца към Честнът стрийт. Дали там имаше нещо, някаква мимолетна сянка, която се разля като тъмно морско чудовище с пипала? Не. Само дъбовете от другата страна на улицата. И небето, което бе още по-сияйно.

— Защо не ми говориш? — попита тя. — Сега съм сама.

Колко странно прозвуча гласът й.

Вече се чуваха и други шумове. Някакви гласове отвън, наблизо спря камион. Роуан долавяше дори стърженето на портата по плочите, когато работниците я отваряха. След малко някой завъртя дръжката на вратата.

— Хей, доктор Мейфеър…

— Добро утро, Дарт. Добро утро, Роб, Били.

Тежки стъпки по стълбата. Малкият асансьор се спусна с тих вой и скоро месинговата врата се отвори с познатото изскърцване.

Да, това беше нейната къща.

Тя се обърна лениво, почти с неохота, и събра съкровищата от масата. Занесе ги до шкафа с порцелана и ги сложи в голямото чекмедже, където бяха стояли старите, вече изгнили покривки. Ключът беше в ключалката, завъртя го и го прибра в джоба си.

После излезе бавно навън, неохотно оставяйки къщата на останалите.

При портата се обърна и погледна назад. В градината не се усещаше никакъв ветрец. И само за да се увери във видяното преди малко, тя се обърна и тръгна по пътеката, която минаваше покрай старата веранда на майка й и после покрай верандата за слугите, която опасваше трапезарията.

Да, беше обсипана със зелени листа. Нещо като че отново я докосна и тя се извърна с вдигната ръка, сякаш да отмахне висяща паяжина.

Около нея се спусна безмълвие. Тук не се чуваше нито звук. Растителността бе избуяла нависоко и покриваше гъсто балюстрадата.

— Какво те спира да говориш с мен? — прошепна тя. — Да не би да се страхуваш?

Нищо не помръдна. Жегата струеше от плочките под краката й. В сенките се събираха мънички мушици. Големите сънливи бели лилиуми бяха надвиснали близо до лицето й, а някъде от дълбините на градината долиташе неясно скърцане. В тъмната плетеница бяха избуяли диви лилави ириси, отворили свирепо огромните си потрепващи цветове. Те се разлюляха така, сякаш през тях бе претичала котка.

Роуан гледаше как зеленината се олюлява и после се изправя, как потрепват цветчетата. Беше зловещо. Дощя й се да пъхне пръст в цвета. Но какво ставаше? Тя се втренчи, жегата караше клепачите й да натежават, вдигна ръка да пропъди мушиците. Дали цветето наистина растеше в момента?

Не. Нещо беше прекършило стъблото му, това бе всичко. Но колко чудовищно огромно изглеждаше; не беше просто зрителна измама. Жегата и тишината, внезапното пристигане на работниците, които нахлуха във владението й като натрапници точно в момента на най-съвършен покой. Вече не беше сигурна в нищо.

Извади кърпичката от джоба и попи бузите си, после тръгна по пътеката към портата. Чувстваше се объркана, несигурна — виновна, че бе дошла тук сама, и несигурна, че се е случило нещо необикновено.

Сега умът й отново бе зает със задачите за деня. Имаше толкова работа, толкова неща за вършене. А Майкъл сигурно тъкмо се беше събудил. Ако побързаше, можеха да закусят заедно.

Трийсет и пет

Понеделник сутринта Майкъл и Роуан слязоха заедно в центъра, за да заверят шофьорските си книжки за Луизиана. Не можеха да си купят кола без валидна за щата шофьорска книжка.

Когато върнаха калифорнийските си книжки, за да получат новите, като че изпълниха нещо като церемония по окончателното им и странно вълнуващо напускане на стария си живот. Сякаш връщаха паспорта си или се отказваха от гражданство. Майкъл погледна крадешком към Роуан и видя, че тя се усмихва някак тайнствено.

Вечеряха в „Дизайър Ойстър Бар“. Гореща бамя със скариди, наденица и леденостудена бира. Вратите бяха отворени към Бърбън стрийт и вентилаторите на тавана раздвижваха въздуха. Приятен джаз долиташе от „Махагоновата зала“ от другата страна на улицата.

— Типично за Ню Орлиънс — каза Майкъл. — Мелодичен джаз, радостта от живота. В него няма нищо печално, нищо мрачно. Дори когато го свирят на погребения.

— Да се поразходим — предложи Роуан. — Искам да видя всичко с очите си.

Прекараха вечерта в Квартала, като накрая напуснаха ярките светлини на Бърбън стрийт и минаха покрай елегантните витрини на магазините по Роял и Чартрес, а после обратно към крайбрежната улица срещу Джаксън Скуеър.

Роуан беше смаяна колко голям е Френският квартал, както и от усещането за старина, оцеляла дори след нововъведенията и модерните сгради. Майкъл отново бе завладян от неизбежния прилив на спомени — за неделите, които бе прекарал тук с майка си. Харесваха му подобренията, направени по тротоарите, както и уличните лампи, новия паваж по Джаксън Скуеър. Мястото сега изглеждаше още по-жизнено, отколкото в предишния си запуснат вид.

Беше прекрасно след дългата разходка да поседнат на пейка с изглед към реката и просто да гледат тъмната проблясваща вода. Увеселителните корабчета, осветени като големи сватбени торти, се носеха близо до потъналия в мрак отсрещен бряг.

Туристите, които се разхождаха по брега, бяха весели, разговаряха тихо, избухваха в смях. Двойките се усамотяваха в сенките. Самотен саксофонист свиреше някаква накъсана, сантиментална мелодия, а хората хвърляха монети в шапката му.

Накрая се върнаха към изпълнените с минувачи улици и тръгнаха към старото „Кафе дьо Монд“, за да пийнат прочутото кафе лате и да хапнат понички. Останаха за малко вътре и гледаха как хората ставаха и сядаха до малките лепкави масички.

После поскитаха покрай магазините, заели мястото на стария Френски пазар, срещу тъжните и елегантни сгради по Декатър стрийт с техните балкони с железни перила и изящни колони.

Роуан помоли Майкъл да минат през Айриш Ченъл, покрай тъмните руини на комплекса „Свети Томас“ и после покрай реката и изоставените складове. През нощта улица „Благовещение“ изглеждаше малко по-добре, озарявана от уютните светлинки на малките къщи. Потеглиха с колата към горната част на града, по една тясна, обрамчена от дървета уличка, към вече порутените викториански къщи с натруфена украса. Той й посочваше своите стари фаворити и онези, които би искал да реставрира.

Колко необичайно бе да е в стария си град, но с джобове пълни с пари. Да знае, че може да купи тези къщи, точно както бе мечтал преди в детството си, обхванат от безнадеждност и отчаяние.

Роуан изглеждаше запленена и щастлива от всичко видяно. Явно не съжаляваше. Но все още бе твърде рано…

От време на време тя заговаряше развълнувана, но дълбокият й дрезгав глас го омайваше дотам, че той почти не разбираше смисъла на думите й. Тя твърдеше, че хората тук са необичайно дружелюбни, че се посвещават изцяло на онова, което вършат, но все пак са напълно лишени от злоба, чак не било за вярване. Бе слисана от разнообразните акценти, с които говореха членовете на семейството й. В речта на Беатрис и Райън се долавяше съвсем слабо нюйоркско произношение. Луиза говореше с напълно различен акцент, а младият Пиърс звучеше почти като баща си. Но все пак акцентите им много приличали на този на Майкъл.

— Не им го казвай, скъпа — предупреди я той. — Аз съм роден от другата страна на Мегазин стрийт и те го знаят.

— Те много те харесват — каза тя и пренебрегна коментара му. — Пиърс казва, че си като мъжете от старите времена.

Той се засмя.

— По дяволите, може и да съм.

Останаха будни до късно, пиха бира и говориха. Старият апартамент бе доста голям. Майкъл не се бе напивал скоро и знаеше, че тя се притеснява за него, но не казва нищо. Говореха за къщата и за всичко, което смятаха да направят.

Дали й липсваше болницата? Да, липсваше й. Но това сега не беше важно. Тя имаше план, голям план за бъдещето, който съвсем скоро щеше да изпълни.

— Но не можеш да изоставиш медицината. Нали няма да го направиш?

— Разбира се, че не — каза Роуан търпеливо, като дори сниши глас. — Напротив. Говоря точно за медицина, но в съвсем различна светлина.

— Какво имаш предвид?

— Рано е още да ти обяснявам. Самата аз не съм сигурна. Но въпросът със завещанието променя доста работи и колкото повече научавам за него, толкова повече неща ще се променят. Сега съм в съвсем различни отношения с „Мейфеър и Мейфеър“. Става въпрос за пари. — Тя направи жест към документите на масата. — И нещата вървят доста добре.

— Наистина ли искаш да го правиш?

— Майкъл, ние вършим всичко в живота си с някакви очаквания. Аз израснах в охолство и това ми позволи да постъпя в медицинското училище и да завърша дългия си стаж по неврохирургия. Нямах нито съпруг, нито деца, за които да се тревожа. Всъщност нямах никакви други грижи. Но сега тези пари променят радикално нещата. С такова наследство могат да се реализират научни проекти, да се построят лаборатории. Може да се направи медицински център с клиника, която да работи специално в областта на неврохирургията. — Тя сви рамене. — Знаеш какво имам предвид.

— Да, но ако се захванеш с това, ще излезеш от операционната. Ще се превърнеш в администратор.

— Вероятно — отвърна тя. — Въпросът е, че това наследство е истинско предизвикателство. Трябва да използвам въображението си.

Той кимна.

— Да, разбирам. Но те няма ли да ти създадат проблеми?

— Донякъде. Но това няма значение. Щом бъда готова, това няма да има значение. Ще осъществя промените съвсем гладко и тактично.

— Какви промени?

— Пак ти казвам, твърде рано е. Още не съм готова да ти обясня целия си план. Но мисля за нещо като център по неврология тук, в Ню Орлиънс, с най-доброто оборудване и с лаборатории за независими изследвания.

— Господи боже, не бях си и помислял за подобно нещо.

— Досега нямах и най-малкия шанс за развиване на подобна програма — нали разбираш, да установя целите си, стандартите, бюджет. — Погледът й сякаш се зарея нанякъде. — Важното е да мисля в мащабите на наследството, както и за самата себе си.

Обхвана го смътна тревога, макар да не знаеше защо. По тила му плъзнаха тръпки, когато я чу да казва:

— Не мислиш ли, че това би било изкупление, Майкъл? Ако парите на Мейфеър отидат за лекуване на хората? Сигурна съм, че го разбираш. От времето на Сузан и Ян ван Абел до огромен, модерен медицински център, в който ще се спасяват животи.

Той не знаеше какво да отговори.

Тя сви леко рамене и притисна длани до слепоочията си.

— Да, трябва да науча още много, но нима не виждаш приемствеността?

— Да, приемственост — каза той под нос.

Като приемствеността, в която бе толкова сигурен, когато се събуди в болницата след удавянето — всичко беше свързано. Те ме избраха заради самия мен и всичко е свързано…

— Всичко е възможно — каза тя, като се взираше в лицето му и чакаше реакция. В очите й танцуваха пламъчета.

— Да, почти идеално е.

— Тогава защо изглеждаш така? Какво има?

— Не зная.

— Майкъл, спри да мислиш за онези видения. Спри да мислиш за невидимите хора на небето, които дават смисъл на живота ни. Няма никакви призраци на тавана! Помисли за себе си.

— Мисля, Роуан, не се ядосвай. Идеята е великолепна, идеална. Не знам защо така се притесних. Прояви малко търпение към мен, скъпа. Както каза, мечтите ни трябва да са съответни на възможностите ни. Но всичко това като че ми дойде в повече.

— От теб се иска само да ме обичаш и да ме изслушваш, да ме оставяш да мисля на глас.

— С теб съм, Роуан. Винаги. Мисля, че идеята е велика.

— Разбирам, че ти е трудно да си го представиш. Самата аз не мога да си го представя напълно. Но, Майкъл, имаме парите. И те са толкова много, че чак ме хваща страх. Две поколения адвокати са се грижили за това състояние, оставяли са го да се подхранва само и да се размножава като някакво чудовище.

— Да, зная.

— Още преди много години са забравили факта, че тези пари принадлежат на един човек. Богатството сякаш принадлежи на самото себе си по някакъв отвратителен начин. Толкова е голямо, че не може да бъде контролирано от един наследник.

— Много хора ще се съгласят с теб — каза той.

Но той не можеше да се отърси от спомена за това как бе лежал в болницата в Сан Франциско и вярваше, че целият му живот има някакво значение, което може да изкупи всичките му грешки.

— Да, това може да е изкупление за всичко — каза той. Тогава защо виждаше гроба с онези дванайсет крипти и издълбаната врата във форма на ключалка отгоре, името „Мейфеър“, изписано с големи букви, и вехнещите в жегата цветя?

Насили се да пропъди този образ и се посвети на единственото нещо, което успяваше да го разсее от неприятните мисли. Започна да я гледа, да си представя как я докосва, да потиска порива да го направи, въпреки че тя е само на сантиметри от него и иска, да, със сигурност иска да бъде докосната.

Това свърши работа. То бе като малък превключвател в грубия механизъм на неговия мозък. Мислеше как изглеждат голите й крака на светлината на лампата, колко нежни и пълни са гърдите й под късата копринена нощница.

Женските гърди винаги го бяха поразявали; когато ги докосваше и смучеше, бяха сладки като шербет или като крем, очакващи да се разтопят в устата ти. И все пак не се топяха, а си оставаха там, чакаха го, ден след ден, част от невероятната, неустоима женственост. Той се наведе напред, притисна устни към врата й и изръмжа тихо.

— Е, край, сега ще се започне — прошепна тя.

— Точно така, време е — каза той тихо. — Какво ще кажеш да те отнеса до леглото?

— С удоволствие — измърка тя. — Не си го правил от първия път.

— Господи! Как може да съм толкова глупав! Що за старомоден мъж съм тогава? — Пъхна лявата си ръка под горещите й копринени бедра и обгърна раменете й с дясната. Целуна я и я вдигна, тайно тържествуващ, че не изгуби равновесие. Тръгна с нея — лека и изгаряща от желание. Беше съвсем лесно да я отнесе до леглото.

Във вторник започна работата по климатичната инсталация. По покривите на верандите имаше достатъчно място за всичко. Джоузеф, декораторът, бе изнесъл френските мебели, които се нуждаеха от поправка. Красивите мебели в спалните, всички от плантаторските времена, имаха нужда единствено от излъскване, а чистачките можеха да се погрижат за това.

Мазачите бяха свършили с предната спалня и сега бояджиите застилаха всичко с найлон, за да могат да работят чисто, въпреки че доста прах се наслагваше и от останалата част на къщата. Роуан беше избрала цвят шампанско за стените в спалнята и бяло за таваните и гредите. Дойдоха да измерят и за килими. Долу работниците посипваха с пясък трапезарията, където по някаква причина хубавият дъбов под бе положен над стари чамови дъски, които имаха нужда само от циклене.

Майкъл бе проверил лично комините от покрива. Камините на дърва в библиотеката и в салона бяха в много добро състояние и дърпаха отлично. Останалите отдавна бяха пригодени да работят на газ и някои дори бяха запечатани. Беше решено да сменят нагревателите с по-модерни.

Междувременно всички кухненски уреди бяха подменени. Старите дървени плотове бяха почистени. Щяха да ги лакират към края на следващата седмица.

Роуан седеше с кръстосани крака на пода в салона заедно с декоратора. Около тях бяха разпръснати мостри от платове в ярки цветове. Тя избра бежова коприна за завесите в предната стая. Искаше някаква по-тъмна дамаска за трапезарията, нещо, което да си пасва с избелелите картини. А горе искаше всичко да е ведро и светло.

Майкъл прегледа каталозите с боите и избра меки прасковени тонове за долния етаж и тъмнобежово за трапезарията, което щеше да хармонира с картините. После избра бяло за кухнята и килерите. Свърза се с фирми за миене на прозорци и почистване на полилеи. Старият часовник в салона беше поправен.

Късно следобед в петък икономката на Беатрис, Трина, бе купила всички необходими завивки за спалните на горния етаж, включително и нови възглавници и юргани, както и чаршафи, които бяха прибрани с ароматни билки в шкафовете и чекмеджетата на дрешниците. На тавана работата по тръбите вече бе приключила. Старите тапети в стаята на Мили, на Деидре и на Карлота бяха свалени. Мазачите тъкмо привършваха с шпакловката, за да може стените да се боядисат.

Беше поставена и алармена система, както и детектори за дим, защити за стъклата, бутони за спешна медицинска помощ.

Междувременно друга бригада бояджии работеше в салона.

Единственият проблем през деня беше спорът на Роуан с доктор Ларкин от Сан Франциско. Разговаряха по телефона някъде по обед. Тя му каза, че ще си вземе дълга почивка, а той й отвърна, че се е продала. Наследството и хубавата къща в Ню Орлиънс я накарали да се откаже от призванието си. Естествено нейните неясни обяснения за намеренията й за бъдещето го ядосаха още повече. Накрая тя започна да се вбесява. Не бе обърнала гръб на работата на живота си. Напротив, мислела за съвсем нови хоризонти и щяла да му разкаже всичко подробно, когато реши.

Когато затвори телефона, беше изтощена. Дори не беше отишла в Калифорния, за да затвори къщата в Тибурон.

— Призлява ми, само като си помисля за това — каза тя. — Не знам защо е така. Просто не искам да виждам онова място отново. Не мога да повярвам, че успях да избягам. Дори ми идва да се ощипя, за да се уверя, че не сънувам.

Майкъл я разбираше много добре, и все пак я посъветва да не продава къщата, докато не мине още известно време.

Тя сви рамене. Щяла да я обяви за продан още утре, ако не я била дала под наем на доктор Слатъри, заместника й в Сан Франциско срещу съвсем ниска сума и без никакъв депозит. Слатъри се бе съгласил с радост да опакова всичките й лични вещи и да ги изпрати на юг. Райън бе уредил да бъдат оставени на склад.

— Сигурно ще си останат неотворени двайсетина години — каза тя.

Някъде към два в петък Майкъл отиде с нея до магазина на „Мерцедес“ на Сейнт Чарлз авеню. Това вече беше приятна задача. Той се намираше на същата улица, на която беше и хотелът. Като дете, когато се бе връщал към дома от библиотеката на Ли Съркъл, той често влизаше в големия шоурум, отваряше вратите на изумително красивите немски коли и се пъхаше вътре, докато не го забележи някой от продавачите. Но не спомена това пред Роуан. Всъщност имаше спомени за всяка уличка, по която минаваха.

Гледаше с тихо доволство как тя пише чек за две коли — една малка 500 SL и един голям и луксозен седан с четири врати. И двете кремави, с карамелена на цвят кожена тапицерия.

Предния ден той самият бе купил хубав, лъскав и луксозен американски ван, който можеше да натовари до пръсване и едновременно с това да кара в удобство и лекота, на климатик и под звуците на касетофона. Стори му се странно, че за Роуан тази значителна покупка като че не беше нещо особено. Тя сякаш дори не я намираше за интересна.

Помоли продавача да докара седана на Първа улица, до задните врати, през които навремето бяха влизали каретите, и да остави ключовете в „Пончартрейн“. Двамата с Майкъл се качиха в малката спортна кола.

Караше Роуан — мина по Сейнт Чарлз авеню и после към хотела.

— Хайде да се усамотим тук за уикенда — каза тя. — Да забравим за малко за къщата и семейството.

— Вече? — попита той. Много му се искаше да вечерят на някое от увеселителните корабчета по реката.

— Знаеш ли защо? Направих едно интересно откритие. Оказа се, че най-добрите плажове на Флорида са само на четири часа път оттук. Знаеше ли това?

— Аха.

— В едно градче, Дестин, има няколко къщи за продан. Една от тях си има пристан. Разбрах от Уийтфилд и Беатрис. Уийтфилд и Пиърс често ходели там през пролетната ваканция. А Беатрис през цялата година. Райън се обади на един агент на недвижими имоти. Какво ще кажеш?

— Да, разбира се, защо не.

Ето, друг спомен, помисли си той. През лятото, когато беше на петнайсет, и всички заедно отидоха до един от тези бели плажове във Флорида. Зелената вода под червения залез. Беше мислил точно за това в деня, когато падна от скалите в Оушън Бийч. Почти час преди Роуан Мейфеър да го види във водата.

— Не знаех, че сме толкова близо до Залива — каза тя. — А Пасификът е сериозен океан, не се плава лесно в него.

— Да — засмя се той. — Разбрах, че е сериозен, още щом го видях. — И направо започна да се превива от смях.

— Стига, Майкъл, умирам си да видя Залива.

— Естествено.

— Не съм го виждала, откакто ходихме на Карибите в гимназията. Ако е толкова топъл, колкото го помня…

— Да, пътуването определено ще си струва.

— Може да наема някого да докара „Сладката Кристин“ там, или по-добре да купя нова яхта. Ходил ли си някога на Карибите?

— Не. — Той поклати глава. — Да, трябваше да се сетя още щом видях оная къща в Тибурон.

— Само четири часа, Майкъл — каза тя. — Хайде, няма да ни отнеме повече от петнайсет минути да си съберем багажа.

След малко спряха пред къщата.

Еужения седеше до кухненската маса и полираше сребърните чинии от чекмеджетата.

— О, толкова е хубаво, че тази къща се връща към живот — каза тя.

— Да, прекрасно е, нали? — рече Майкъл и сложи леко ръка на крехкото й рамо. — Какво ще кажеш да се преместиш в старата си стая. Ако желаеш, разбира се.

О, да, с удоволствие. Разбира се, че ще остане за уикенда. Вече била твърде стара да се занимава постоянно с децата на сина си у дома. Постоянно трябвало да вика след тях. О, с радост ще се върне. Да, още има ключове, „но тук няма да ви трябват никакви ключове“.

Бояджиите работеха на горния етаж. Градинарите също щяха да останат до късно. Дарт Хенли, помощникът на Майкъл, с радост се съгласи да надзирава работата за уикенда. Никакви проблеми.

— Виж, басейнът е почти готов — каза Роуан. И наистина, бяха свършили с поправките и сега го боядисваха.

Всички плевели бяха разчистени от плочките около басейна, дъските за скачане бяха поправени, красивите варовикови балюстради бяха освободени от прегръдката на градината. Гъстият чемшир също беше изкоренен и сред него откриха още столове и маси от ковано желязо. Разкриха се и ниските стъпала от плочи на страничната веранда, което доказа, че преди времето на Деидре тя е била отворена. Тогава е можело да се излиза от салона през страничната веранда, после по плочите и надолу към моравата.

— Трябва да я отворим, Роуан — каза Майкъл. — Пък и си имаме вече закрита веранда зад кухнята. Сложиха й нова мрежа, ела да видиш.

— Стига вече работа — каза Роуан и му даде ключовете. — Защо не покараш? Имам чувството, че те изнервям.

— Само когато подминаваш светофари и знаци стоп с мръсна газ — каза той. — Нарушаването на два закона едновременно наистина ме изнервя малко.

— Добре, хубавецо, стига да стигнем там за четири часа.

Той хвърли последен поглед на къщата. Светлината тук беше като във Флоренция, в това отношение Роуан беше права. Обливаше високата южна фасада така, както и старите италиански дворци. Пък и всичко вървеше толкова добре, невероятно добре.

И тогава почувства странна болка в душата си, пробождане на мъка и чисто щастие.

„Тук съм, вече съм тук“, помисли си той. „Вече няма да мечтая за този миг, тук съм.“ Виденията му изглеждаха така далечни, избледняваха. Не беше получавал никакви проблясъци от тях напоследък.

Но Роуан чакаше, чакаха ги и чистите бели плажове. Чакаше го още от прекрасния му стар свят. Хрумна му, че ще е прекрасно да се любят в още едно легло.

Трийсет и шест

Пристигнаха във Форт Уолтън, Флорида, към осем часа, след дълго и бавно пътуване от Пенсакола. Явно целият свят бе тръгнал към плажовете тази нощ, колите се движеха броня до броня. Ако сега продължаха към Дестин, рискуваха да не намерят свободни места.

И тук имаше стаи само в старото крило на „Холидей Ин“. Всичките пари на света не можеха да им купят апартамент в по-луксозен хотел. Малкото градче с неговите неонови знаци беше западнало и доста депресиращо.

Стаята бе почти непоносима, миризлива и слабо осветена, с износени мебели и матраци на буци. Но те веднага облякоха банските и излязоха през стъклената врата в края на коридора, за да се озоват направо на плажа.

Светът се отвори, топъл и прекрасен под небе, осеяно с брилянтни звезди. Дори прозрачната зелена вода се виждаше на светлината на луната. Бризът бе съвсем леко хладен, дори по-нежен от нюорлиънския. Пясъкът беше чист и направо нереално бял, фин като захар под краката им.

Отидоха заедно до прибоя. Майкъл не можа да повярва колко топла и бистра е водата. Сияеше меко, докато се вихреше около глезените му. И тогава се видя отново в Оушън Бийч, от другата страна на континента. Пръстите му бяха измръзнали, вятърът пронизваше лицето му, а той мислеше за точно това място, за почти митичното и невъзможно място под звездите на Юга.

Само да можеха някак да вдишат всичко в гърдите си, да го запазят и да се освободят от мрака, който ги чакаше, дебнеше и със сигурност щеше да им се разкрие…

Роуан се хвърли към водата с радостен смях. После внезапно го спъна и той цопна в една вълна до нея. Опря се на лакът и остави водата да облее лицето му.

Плуваха бавно, лениво през нежните вълни, беше плитко и краката им почти докосваха дъното. Най-после стигнаха до дълбокото и когато се изправиха, водата стигаше до раменете им.

Белите дюни на плажа сияеха като сняг на лунната светлина, далечните светлини на по-големите хотели примигваха под черното звездно небе. Майкъл прегърна Роуан и усети ръцете й около себе си. Този свят изглеждаше напълно невъзможен — невъобразим с простотата си, с пълната липса на бариери, на трудности, на дразнители за сетивата или плътта.

— Това е раят — каза тя. — Наистина. Господи, как си могъл да си тръгнеш? — Откъсна се от него, без да дочака отговор, и заплува бързо към хоризонта.

Той не помръдна от мястото си, вдигна очи към небето и се опита да различи голямото съзвездие Орион с неговия пояс от скъпоценни камъни. Не си спомняше да е бил толкова щастлив. Никой не му носеше толкова радост, колкото Роуан. Никога не бе изживявал такъв съвършен момент — толкова свеж, красив и топъл.

Да, отново съм у дома, и тя е с мен. За нищо друго не ми пука. Поне сега…

Прекараха неделята в оглед на имоти. Почти цялото крайбрежие от Форт Уолтън до Сийсайд беше заето от големи курортни комплекси и концесии. Имаше малко отделни къщи, и то на доста висока цена.

Някъде към три часа те тръгнаха към „къщата“ — спартанска модерна постройка с ниски тавани и чисто бели стени. Квадратните прозорци приличаха на серия морски пейзажи по стените, прорязвани от хоризонта точно наполовина. Долу, под високата предна веранда, бяха дюните, които трябваше да бъдат запазени, тъй като предпазвали от високи вълни при ураган.

После минаха по дълъг кей над дюните и слязоха по стари дървени стълби на самия плаж. Под ярките слънчеви лъчи белият пясък беше съвсем невероятна гледка. Водата бе великолепно зелена и пенлива.

Далече надолу по плажа от двете страни се издигаха възвишения, които разчупваха гледката с белите си кули, също толкова чисти и геометрични, като малката къща. Скалите, зъберите и дърветата на Калифорния ги нямаше. Тук беше съвсем различно — напомняше за гръцките острови, въпреки че ландшафтът беше предимно равнинен и осеян с кубистични сгради с изчистени и остри линии.

Харесваше му. Каза й го веднага, да, наистина му харесваше, и къщата беше хубава.

Най-много му допадна контрастът с буйната растителност в Ню Орлиънс. Къщата бе добре построена, на пода имаше плочи в коралов цвят и дебели килими. Всичко в кухнята бе от неръждаема стомана. Да, кубистично и чисто. Неизразимо красиво по свой собствен начин.

Единственото разочарование за Роуан беше, че тук нямаше къде да закотви лодка, трябваше да пътува на няколко мили до яхтклуба край магистралата и да излезе с лодката от пристанището на Дестин. Но това не беше някакво ужасно неудобство и напълно се компенсираше от великолепието на обширния чист плаж.

Докато Роуан и агентът изготвяха офертата за покупката, Майкъл излезе на старата тераса. Засенчи очи и се загледа във водата. Опита се да анализира усещането за покой, което тя събуждаше у него и което сигурно имаше нещо общо с топлината и дълбоките искрящи цветове. Сега му се стори, че нюансите и багрите на Сан Франциско винаги са били като примесени с въглен, небето постоянно бе едва видимо от мъгла и от руно от почти незабележими облачета.

Не можеше да свърже тази брилянтна гледка със студения сив Пасифик, нито с беглите му мъчителни спомени за хеликоптера на спасителите и болката, докато бе превързан към носилката, мръзнещ в мокрите дрехи. Това беше неговият плаж и неговият океан, който нямаше да го нарани. По дяволите, можеше дори да му хареса да пътува със „Сладката Кристин“. Но все пак трябваше да признае, че мисълта за това му бе леко неприятна.

Късно следобед хапнаха в малък рибен ресторант близо до яхтклуба в Дестин — съвсем обикновено шумно местенце, където бирата се сервираше в пластмасови чаши, но прясната риба беше превъзходна. По залез бяха отново в мотела на брега, изтегнати на старите дървени столове. Майкъл си записваше нещо за работата по къщата на Първа улица, а Роуан спеше. Загорялата й кожа бе станала малко по-тъмна през последната седмица, прекарана предимно на открито, а и през този един час вероятно бе изгоряла на плажа. Косата й бе осеяна с жълти кичури. Майкъл я гледаше и внезапно почувства болка при мисълта колко млада е още.

Събуди я нежно, когато слънцето започна да потъва зад хоризонта — огромно и кървавочервено, то прокарваше живописната си пътека по сияещото смарагдово море.

Накрая Майкъл затвори очи, защото не можеше да поеме повече красота. Имаше нужда да се махне от нея и после отново да се върне, когато топлият бриз разроши косата му.

Към девет часа вечерта, след като се насладиха на доста сносна вечеря в един ресторант наблизо, получиха обаждане от агента по недвижими имоти. Офертата на Роуан за къщата била приета без никакви допълнителни уговорки. В цената влизали и мебелите от ракита и боядисано дърво. Решетките за камината, чиниите, всичко оставало. Можели да подпишат документите, когато пожелаят, и Роуан щяла да получи ключовете до две седмици.

В неделя следобед посетиха яхтклуба на Дестин. Имаше огромен избор на яхти, но Роуан все още се чудеше дали да не изпрати някой за „Сладката Кристин“. Искаше нещо надеждно. А тук наистина нямаше нищо, което да се конкурира по солидност и лукс със старата й яхта.

Беше вече късен следобед, когато се отправиха обратно. По радиото бяха пуснали Вивалди, а навън слънцето залязваше живописно над Мобил Бей. Небето изглеждаше необятно, сияещо с магическа светлина отвъд безкрайната пелена на притъмняващите облаци. В жегата се усещаше дъх на дъжд.

Дом. Моят дом. Където небето е, каквото го помня. Където равнината се простира до безкрая. И въздухът е мой приятел.

Колите се движеха бързо и безшумно по междущатската магистрала. Ниският лек мерцедес се носеше плавно с осемдесет и пет мили в час. Музиката разкъсваше въздуха с чистите трели на цигулките. Накрая слънцето потъна в ослепяващо злато. Тъмните мочурливи гори се сключиха около тях, докато те напредваха към Мисисипи с мощта на осемдесетте конски сили, а в далечината напред блещукаха малки градчета, които после чезнеха заедно с последните остатъци от деня.

Майкъл попита Роуан дали й липсва Калифорния. Дали й липсват скалите и жълтите хълмове?

Тя гледаше към небето, също като него. Никога не бе виждала такова небе в Калифорния. Не, отвърна тихо. Нищо не й липсвало. Сега щеше да плува в други, по-топли води.

След доста време, когато стана вече съвсем тъмно и се виждаха само червените светлини на колите пред тях, тя каза:

— Това е нашият меден месец, нали?

— Да, предполагам.

— Искам да кажа, че това е лесната част. Преди да разбереш що за човек съм всъщност.

— И що за човек си?

— Е, да не искаш да прецакаш медения месец?

— Не, не искам. — Погледна я. — Роуан, за какво говориш?

Тя не отвърна.

— Знаеш, че си единственият човек на този свят, когото наистина познавам. Единственият човек, когото не докосвам с ръкавици, и то в буквалния смисъл. Познавам те повече, отколкото си представяш.

— Какво щях да правя без теб? — прошепна тя, сви се назад в седалката и изпъна дългите си крака.

— В смисъл?

— Ами не знам. Но си мислех за нещо.

— Страх ме е да попитам за какво.

— Той няма да се покаже, докато не се почувства готов.

— Знам.

— Той иска ти да си тук сега и не ти се пречка. Явил ти се е през първата нощ само за да те подлъже.

— Настръхва ми косата от това. Но защо се съгласява да те дели с друг?

— Не зная. Дадох му няколко възможности, а той не се появи. Случиха се разни странни неща, но не съм съвсем сигурна…

— Какви неща?

— Дреболии, не си струва да ги обсъждаме. Изглеждаш уморен. Искаш ли аз да покарам малко?

— За бога, не. Не съм уморен, просто не искам да говорим за него точно сега. Имам чувството, че ще се яви твърде скоро.

Късно през нощта Майкъл се събуди сам в голямото хотелско легло. Роуан седеше във всекидневната и плачеше.

— Роуан, какво има?

— Нищо, Майкъл. Случва се на жените всеки месец — отвърна тя. Насили се да се усмихне, но усмивката й беше леко горчива. — Просто… не знам, вероятно ще ме помислиш за луда, но се надявах да съм бременна.

Той хвана ръката й, не знаеше дали да я целуне. Самият той беше разочарован, но и много щастлив, че тя наистина е искала дете от него. През цялото време се бе страхувал да я попита какво мисли по въпроса, а това, че не взимаше никакви предпазни мерки, доста го притесняваше.

— Щеше да е прекрасно, скъпа — каза той. — Прекрасно.

— Наистина ли? Ти искаш ли го?

— О, да.

— Нека го направим тогава. Нека се оженим.

— Роуан, нищо друго не може да ме направи по-щастлив — каза той простичко. — Но сигурна ли си, че ти го искаш?

Тя му се усмихна вяло, търпеливо.

— Майкъл, няма да се отървеш от мен — прошепна и изкриви дяволито уста. — Какъв е смисълът да чакаме?

Той се засмя.

— Ами „Мейфеър Ънлимитид“? Братовчедите, компанията, какво ще кажат те, скъпа?

Тя тръсна глава със същата знаеща усмивка и каза:

— Знаеш ли какво, ще сме глупаци, ако не го направим.

Сивите й очи още бяха зачервени, но лицето й вече бе спокойно и много красиво, меко на допир. Така различно от лицата на онези, които бе познавал, обичал, за които бе мечтал.

— Искам да го направим — прошепна той. — Но аз съм на четирийсет и осем, връстник съм на майка ти. Да, искам да се оженим, искам го с цялото си сърце, но трябва да помисля и за теб.

— Тогава да се оженим на Първа улица — каза тя с тих дрезгав глас, очите й леко се присвиха. — Какво? Не искаш ли? На красивата странична морава.

Идеално. Като планът за болниците, построени с наследството на Мейфеър. Идеално.

Тогава защо се колебаеше? Беше по-силно от него. Беше твърде хубаво, за да е истина, твърде съвършено — нейната откритост, любовта й, гордостта, че се е спряла на него — че точно тази жена от всички на света ще го обича и ще се нуждае от него, както той от нея.

— Братовчедите ти ще довлекат куп документи, за да те защитят… нали се сещаш, къщата, наследството и прочие.

— А, не, това става автоматично. Всичко е уредено още в миналото. Но те сигурно наистина ще донесат доста хартии.

— Е, ще се подпиша на пунктираната линия.

— Майкъл, документите не значат нищо. Всичко мое е и твое.

— Аз искам само теб.

Лицето й просветна, тя сви колене и се обърна настрани на дивана, за да го вижда. Наведе се и го целуна.

В този миг прозрението го порази — внезапно и омайващо. Ще се ожени. За Роуан. Беше обещал, като омагьосан, като дете. Подобно щастие бе така непознато за него, че почти го плашеше. Но не съвсем.

И тогава реши, че трябва да го направят на всяка цена. Да запазят онова, което имаха, и онова, което искаха, въпреки мрачното течение, което ги бе събрало. Щом се сети за годините напред — за всичките прости и невероятно важни възможности — щастието му стана толкова голямо, че не можеше да бъде изразено.

Мълчаха известно време и тогава той се сети за късчета поезия, за малки фрази, които едва успяваха да изразят яркостта на щастието му — както късчета стъкло отразяват слънцето. Изостави ги. Беше доволен и някак празен, всъщност не, изпълнен с покой и с неизразима любов.

Спогледаха се в един и същи миг. Сега всички тревоги на живота, страхът от провал, вечното бързане, нямаха значение. Тишината в нея говореше на тишината в него.

Когато влязоха в спалнята, тя каза, че иска да прекарат първата си брачна нощ в къщата, а после да заминат за Флорида на меден месец. Нима няма да е най-добре така? Брачна нощ под онзи покрив и после заминаване.

Работниците сигурно щяха да завършат предната спалня до две седмици.

— Да, гарантирам — рече Майкъл.

Там имаше голямо старинно легло. Почти чуваха как призракът на Бел казва: „Мили мои, та то е точно за вас“.

Трийсет и седем

Спа неспокойно. Въртеше се, слагаше ръка на гърба му, свиваше колене под неговите, топла и сгушена. Климатикът беше почти толкова приятен, колкото и крайбрежният бриз.

Но какво се врязваше във врата й, оплиташе се в косата й, скубеше я? Тя се отмести настрани да освободи косата си. Нещо студено се притисна до гърдите й. Не й харесваше.

Обърна се по гръб. В просъница се виждаше отново в операционната, в някаква много сложна операция. Трябваше много да внимава — да води с мисълта си ръцете си през всеки етап от интервенцията — да забрани на кръвта да тече, да нареди на тъканта да зарасне. А мъжът бе разрязан от чатала до темето, всичките му миниатюрни органи се виждаха, потрепващи, червени, невъзможни по размер, очакващи тя някак да ги накара да пораснат.

— Не, не мога да направя това — каза тя. — Аз съм неврохирург, а не вещица!

Виждаше всеки кръвоносен съд по краката и ръцете му, сякаш той беше една от онези пластмасови кукли, по които децата изучаваха човешкото кръвообращение. Краката му потрепваха. Бяха твърде малки, мърдаше пръсти, за да ги накара да пораснат. Колко безизразно беше лицето му, което гледаше към нея.

Нещо отново се заплете в косата й, скубеше я. Тя пак замахна с ръка и този път докосна нещо — не беше ли верижка?

Не искаше да изгуби съня. Знаеше, че сънува, но искаше да разбере какво ще стане с този мъж, как ще свърши операцията.

— Доктор Мейфеър, оставете скалпела — каза Лемли. — Вече нямате нужда от него.

— Не, не можеш да оперираш тук — каза Ларк.

Имаха право. Да, тук нямаше работа жестокото миниатюрно стоманено острие. Тук не трябваше да се реже, а да се конструира. Тя се взираше в дългия разрез, в крехките органи, които потрепваха като листенцата на огромните ириси в градината. Умът й препускаше през правилните определения, докато обясняваше на младите лекари какво прави.

— Тук има достатъчно клетки, даже в излишък. Важното е да им осигурим по-висша ДНК, така да се каже, нов и невиждан импулс, който ще оформи органи с подходящия размер. — И после раната се затвори над органи с подходящия размер, а мъжът обърна глава към нея и очите му се отвориха и затвориха като на кукла.

Навсякъде около нея се чуха ръкопляскания. Тя вдигна поглед и с изненада видя, че всички са холандци, бяха се събрали в Лайден; дори тя носеше голяма черна шапка и бухнали ръкави. Не, това беше картината на Рембранд, разбира се, „Урок по анатомия“. Ето защо тялото изглеждаше така прозрачно, въпреки че тя не можеше да обясни как така вижда през него.

— О, но вие имате дарба, дете мое, вие сте вещица — каза Лемли.

— Точно така — каза Рембранд. Сладък старец. Седеше в ъгъла, килнал глава на една страна, червеникавата му коса беше вече оредяла.

— Само гледайте Петир да не ви чуе — каза тя.

— Роуан, свали смарагда — каза Петир. Стоеше прав до масата. — Свали го, на врата ти е. Махни го!

Смарагда ли?

Тя отвори очи. Сънят изгуби яркостта си, сякаш внезапно беше съдрано изопнато було от коприна. Около нея имаше само чернота.

Много бавно започна да различава очертанията на познатите предмети. Вратите на гардероба, масичката до леглото, Майкъл, обичният й Майкъл, спеше до нея.

Усети нещо хладно на гърдите си, нещо се оплиташе в косата й и тя знаеше какво е.

— О, господи! — Закри уста с лявата си ръка, но все пак не успя да потуши слабия писък. Дясната й ръка посегна към врата, сякаш гонеше някакво отвратително насекомо.

Седна, приведе се напред и се взря в дланта си. Приличаше на капка зелена кръв. Дъхът й заседна в гърлото, когато видя, че е скъсала старата верижка. Ръката й трепереше неудържимо.

Дали Майкъл беше чул писъка й? Той не помръдна, когато се наведе към него.

— Лашър! — прошепна тя, очите й претърсваха сенките. — Нима искаш да ме накараш да те намразя! — Думите й излизаха като съсък. За секунда булото на съня отново се появи ясно пред очите й. Лекарите вече се разотиваха.

— Браво, Роуан. Прекрасно, Роуан.

— Това е нова ера, Роуан.

— Просто чудо, скъпа моя — каза Лемли.

— Махни го, Роуан — настоя Петир.

Тя хвърли смарагда над таблата на леглото и той падна някъде на килима в малкия коридор. Тъп, безжизнен звук.

Роуан закри лице с длани и после сякаш в треска, осъзна, че още го чувства на врата и гърдите си. Сякаш проклетото нещо бе оставило слой прах или мръсотия върху нея.

— Мразя те заради това — прошепна тя в тъмното. — Това ли искаш?

Стори й се, че чу въздишка и шумолене. Смътно различаваше завесите във всекидневната отвъд малкия коридор, откъдето струеше светлината от улицата. Развяваха се, сякаш развълнувани от леко течение. Дали от тях бе дошъл звукът? След това се заслуша в бавното, ритмично дишане на Майкъл. Почувства се като глупачка, че бе хвърлила смарагда. Седеше, запушила уста с ръце, със свити колене, втренчена в сенките.

Е, нали не вярваше в тия стари глупости? Защо се тресеш така? Това е само още един от триковете му, не е по-трудно, отколкото да накара клоните на дърветата да танцуват. Или пък някой ирис в градината да се разлюлее. Да се разлюлее. Не, беше нещо повече, нали? Всъщност… И тогава тя си спомни странните огромни рози на масата в салона. Така и не бе попитала Пиърс откъде са. Нито Джералд.

Защо си толкова изплашена?

Стана, облече си халата и тръгна боса към коридора. Майкъл спеше непробудно зад нея.

Взе смарагда и уви внимателно скъсаната верижка около него. Чувстваше се ужасно, че бе повредила крехките старинни брънки.

— Голям глупак си — прошепна тя. — Сега вече никога няма да го сложа, не и по собствена воля.

Матракът леко изскърца, когато Майкъл се обърна. Дали не беше промълвил нещо? Може би нейното име?

Тя влезе тихо в спалнята, коленичи пред дрешника, откри чантичката си в ъгъла и прибра огърлицата в страничния джоб с цип.

Вече не трепереше, страхът й се бе превърнал в гняв. Знаеше, че няма да може да заспи.

Седя сама във всекидневната, докато не се зазори. Мислеше за портретите в къщата, които беше бърсала, за да окачи по-късно, за най-старите, на които разпознаваше вече забравените от семейството предци. Шарлот с русата коса, образът й бе съвсем избледнял под слоя лак, приличаше на призрак. Жан-Луиз с брат си, близнака, зад нея. Сивокосата Мари Клодет, а на стената над нея — малка картина на Ривърбенд.

Всички те носеха смарагда. Тази огърлица бе рисувана безброй пъти. Тя затвори очи и задряма на кадифеното канапе, мечтаеше за кафе и все пак бе твърде сънлива, за да стане да си направи. Беше сънувала нещо, преди да се случи всичко това — но какво? Нещо за болница и операция, вече не можеше да си спомни. Лемли беше там. Лемли, когото мразеше толкова много…

И ирисът с тъмната уста, сътворен от Лашър…

Да, знам ти номерата. Ти го накара да се подуе и да се откърши от стъблото, нали? О, никой не разбира колко много сила имаш. Можеш да накараш сухо стъбълце на роза да се разлисти. Откъде вземаш хубавия си облик, когато се появяваш, защо не искаш да се появиш и пред мен? Страхуваш се, че ще те попилея в четирите посоки на света и никога вече няма да имаш силата да се събереш отново?

Отново сънуваше, нали? Представяше си цвете, което се променя като онзи ирис, клетките се деляха и мутираха…

Освен ако не беше просто номер.

— Е, момчета и момичета — бе казал Ларк веднъж до леглото на умиращ пациент в кома. — Пробвахме всичките си номера, нали?

Какво щеше да стане, ако и тя опиташе няколко? Например да каже на клетките на някой умиращ да се делят, да мутират, да се преструктурират и да затворят раната. Но още не знаеше колко далече може да стигне.

Да, сънуваше. Вървяха из коридорите в Лайден. Знаеш какво направиха на Майкъл Серветус в калвинистка Женева, когато той описа човешкото кръвообращение през 1553 година, изгориха го на клада, заедно с еретичните му писания. Внимавай, доктор Ван Абел.

Не съм вещица.

Разбира се, никой от нас не е. Просто трябва постоянно да преосмисляме концепцията си за природните принципи.

Но в онези рози нямаше нищо природно.

И течението в стаята, което люлееше пердетата, караше ги да танцуват, разпиляваше документите по масичката за кафе пред нея, дори развяваше косата й и разхлаждаше тялото й. Номера. Не искаше вече този сън. Дали пациентите в Лайден винаги стават и се разхождат след урок по анатомия?

Срещна се с Райън в десет часа и му каза, че смята да се омъжи. Опита се да звучи категорична и решена, за да не последват много въпроси.

— Искам да те помоля за нещо — добави тя и извади смарагдовата огърлица от чантата си. — Можеш ли да я сложиш в някой сейф? Просто я заключи някъде.

— Разбира се, мога да я задържа тук в офиса, но съм длъжен да ти кажа някои неща. Това завещание е много старо — ще трябва да проявиш малко търпение. Условията и клаузите по него са в известна степен странни, но въпреки това категорични. Страхувам се, че ще трябва да носиш Смарагда на сватбата.

— Глупости, не може да е вярно.

— Сигурно разбираш, че тези изисквания са доста уязвими в съдебната зала, но смисълът да бъдат изпълнени е да се избегнат всякакви претенции от трити страни, които биха се опитали да оспорят завещанието.

И той продължи в същия дух, но тя беше разбрала. Лашър беше спечелил този рунд. Той знаеше условията на завещанието, нали така? Просто й беше подарил подходящия сватбен подарък.

Гневът й бе студен, мрачен и неимоверно силен. Тя се загледа през прозореца на кабинета, но дори не виждаше покритото с облачета небе, нито дълбоката лъкатушеща река.

— Ще дам да поправят верижката, май е счупена — каза Райън.

Беше един часът, когато стигна до къщата на Първа улица. Носеше обяд, опакован в кафява книжна кесия — два сандвича и две бутилки холандска бира. Майкъл беше много развълнуван. Бяха открили истинско съкровище от стари нюорлиънски червени тухли под земята в задния двор. Красиви тухли, вече не се правели такива. Сега можели да построят нови колони за портите. А освен това на тавана открили и стари чертежи.

— Изглежда са оригиналните — каза Майкъл. — Сигурно са направени от самия Дарси. Ела, оставих ги горе. Много са крехки.

Тя се качи с него. Всичко изглеждаше много свежо с новата боя, дори стаята на Деидре изглеждаше хубава.

— Всичко ли е наред? — попита я Майкъл.

Дали знаеше? Дали го бе усетил? Като си помислеше само, че трябва да носи проклетото нещо на сватбата. Голямата й мечта за медицински център и всичко останало щеше да иде по дяволите, ако не го направеше. Той сигурно щеше да откачи, когато разбере. А тя нямаше да може да понесе уплахата в очите му. Нямаше да понесе да го вижда така разтревожен, слаб, да, това беше истината.

— Да, няма проблеми — каза тя. — Просто цяла сутрин бях в центъра с адвокатите и ти много ми липсваше. — Прегърна го и потърка глава под брадичката му. — Много, много ми липсваше.

Трийсет и осем

Като че никой не бе изненадан от новината. Аарън вдигна тост за тях на закуска и после се върна към работата си в библиотеката на Първа улица, където по покана на Роуан бе започнал да каталогизира редките книги.

Райън дойде във вторник следобед да поздрави Майкъл. След няколко любезни думи той заяви, че е впечатлен от постиженията му, което, разбира се, означаваше, че го е проучил по обичайните финансови канали. Накрая призна:

— Сигурен съм, че е доста изнервящо да знаеш, че някой те проучва, но, надявам се, разбираш, че нямам друг избор…

— Нямам нищо против — каза Майкъл с усмивка. — Ако искаш да знаеш още нещо, просто питай.

— Е, тогава кажи как така си се справил толкова добре, без да извършиш нито едно престъпление?

Майкъл се засмя.

— Когато видиш тази къща след месец-два, ще разбереш. — Но не беше толкова глупав да мисли, че скромното му състояние е впечатлило този човек. Какво бяха няколко милиона в ценни книжа пред наследството на Мейфеър? Не, това беше разговор за друго — за това, че бе роден от другата страна на Мегазин стрийт и че още имаше акцента на Айриш Ченъл в гласа си. Но Майкъл бе живял твърде дълго на запад, за да се притеснява за подобно нещо.

Разходиха се заедно по окосената трева. Сега из цялата градина бе засаден нов чемшир — нисък и подрязан. Вече се виждаха и цветните лехи, оформени още преди век, както и малките гръцки статуи в четирите ъгъла на двора.

Всъщност бе възстановен първоначалният класически план. Дългата осмоъгълна морава беше със същата форма като басейна. Квадратните плочи бяха наредени във формата на диамант срещу варовиковите балюстради, които накъсваха вътрешния двор на отчетливи правоъгълници и маркираха пътеките, срещащи се под прав ъгъл и опасващи и къщата, и градината. Старите дървени решетки бяха изправени и отново ограждаха портите. Оградата от ковано желязо беше боядисана в черно и орнаментите и повтарящите се завъртулки и розетки бяха върнати към живот.

Да, повтарящи се орнаменти — Майкъл ги съзираше навсякъде — които се бореха с пълзящата мирта, камелиите с лъскави листа и със старата роза, сякаш се опитваха да си проправят път към дървените решетки отгоре. Бореха се и с малките лунничета, които пък се опитваха да се докопат до светлината, струяща от ярките кръпки незакрито небе.

Беатрис, много красива с голямата си розова шапка и големи квадратни очила със сребърни рамки, се срещна с Роуан в два по обед, за да обсъдят сватбата. Роуан бе определила датата за следващата събота.

— След по-малко от две седмици! — изуми се Беатрис. Не, всичко щяло да е наред. Но разбирала ли Роуан какво означава тази сватба за семейството? Хората щели да дойдат чак от Атланта и Ню Йорк.

Не можело да стане преди края на октомври. Пък и нали Роуан щяла да иска ремонтът на къщата да бъде завършен. Всички много искали да я видят.

Накрая Роуан се съгласи, предположи, че с Майкъл ще могат да изчакат малко, особено ако трябва да прекарат първата си брачна нощ в къщата, пък и самият прием щеше да се състои тук.

Майкъл се съгласи; това щеше да му даде цели осем седмици да довърши всичко. Със сигурност първият етаж щеше да бъде завършен, както и предната спалня на втория.

— Това ще е двоен празник — рече Беа, — по случай сватбата, и в чест на реставрирането на къщата. Скъпи мои, ще направите всички щастливи.

О, и всеки Мейфеър в проект щял да е много очаквано събитие. Беатрис започна да прави списък на фирми за кетъринг. Около басейна и по моравата можело да се разпънат хиляди тенти. Не, да не се притесняват. И децата ще могат да поплуват, нали?

Да, щяло да е като в старите времена, като в дните на Мери Бет. Дали Роуан би искала няколко стари фотографии от последните партита преди смъртта на Стела?

— Ще съберем всички фотографии за приема — каза Роуан. — Ще е нещо като повторно обединяване на семейството. Ще ги изложим така, че всички да могат да им се порадват.

— О, това е прекрасно.

Внезапно Беатрис хвана ръката на Майкъл и рече:

— Може ли да те питам нещо, скъпи? Сега вече си част от семейството, нали? Защо, по дяволите, носиш тези ужасни ръкавици?

— Защото, когато докосна хората, виждам разни неща — каза той, преди да се усети.

Сивите й очи блеснаха.

— О, но това е много интересно. Знаеш ли, че и Жулиен е имал такава способност? Така са ми казвали. А също и Мери Бет. О, скъпи, моля те, позволи ми. — Тя започна да навива черната кожа, дългите й розови нокти леко драскаха ръката му. — Моля те, нали нямаш нищо против. — Тя свали ръкавицата и я вдигна с триумфална и все пак невинна усмивка.

Той не направи нищо, ръката му стоеше гола, с леко свити пръсти. Гледаше как тя слага нейната в дланта му и я стиска силно. Главата му се изпълни с цял порой от случайни образи. Бяха така смесени и прииждаха толкова бързо, че не можеше да различи нищо — само цялостната им атмосфера, свежест, светлина и много ясно усещане, че тя е невинна. Не е една от тях.

— Какво видя? — попита Беатрис.

Устните й спряха да се движат още преди да са изрекли втората дума.

— Нищо — каза той и се отдръпна. — Просто усещане за доброта и благоденствие. Нищо друго. Никаква загадка, никаква тъга, нито болест, нищо. — И всъщност това си беше самата истина.

— О, ти си съкровище — каза Беатрис, изглеждаше напълно искрена. В следващия миг се надигна и го целуна. — Къде намери това съкровище? — обърна се тя към Роуан и без да дочака отговор, каза: — И двамата сте прекрасни! Не само ви обичам, но и ви харесвам, а това е невероятна изненада. Вие сте изумителна двойка. Ти, Майкъл, с тези сини очи и Роуан с този чудесен, дрезгав глас! Иде ми да те целувам по очите всеки път, щом ми се усмихнеш, а нея да целувам по гърлото, всеки път, щом заговори!

— А може ли аз да те целуна по бузата, Беатрис? — попита той нежно.

— Братовчедке Беатрис, момче — каза тя театрално. — Е, хайде, целувай! — Затвори очи и после ги отвори с широка лъчиста усмивка.

Роуан ги гледаше развеселена.

Но вече бе време Беатрис да се връща в офиса на Райън. Безкрайните юридически глупости. Колко ужасно.

Майкъл видя, че черната му ръкавица е паднала на земята. Вдигна я и си я сложи.

Не е една от тях…

Но кой го бе казал? Кой бе получил и предал тази информация? Може би просто беше станал по-добър в това, беше се научил да задава въпроси, както Аарън го инструктираше.

Истината беше, че не бе обърнал особено внимание на този аспект от обучението си. Искаше главно да може да „изключва“ силата си. Във всеки случай за първи път след преживяването с бурканите, получи ясно и разбираемо послание. То беше много по-кратко и повелително от повечето ужасни сигнали, които бе получил онзи ден. Беше също толкова ясно, както бе ясно и пророчеството на Лашър.

Вдигна бавно поглед. Беше сигурен, че някой го наблюдава от сенките на страничната веранда. Но там нямаше никого. Само бояджиите работеха по кованото желязо.

Верандата изглеждаше великолепно. Старата мрежа беше свалена и временните дървени перила бяха демонтирани. От нея вече можеше да се излиза от двойния салон към красивата морава.

„Тук ще се оженя“, помисли си той замечтано. И като в отговор големите мирти се залюляха от бриза, затанцуваха и светлорозовите им цветове започнаха да се извиват красиво на фона на синьото небе.

Когато се върна в хотела този следобед, го чакаше плик от Аарън. Отвори го, преди да е стигнал до апартамента, и щом затръшна вратата зад себе си, извади дебела цветна фотография и я вдигна към светлината.

От божествения сумрак, изпреден от Рембранд, в него се взираше красива тъмнокоса жена. Беше като жива и на устните й играеше точно същата усмивка, която бе видял и на лицето на Роуан преди малко. Смарагдът на Мейфеър светеше в разкошния здрач. Илюзията бе така съвършена, че той имаше чувството, че картонът, на който бе разпечатана снимката, ще се разтопи и лицето на жената ще започне да се рее като призрак във въздуха.

Но това ли беше неговата Дебора, жената от виденията? Не знаеше. Не почувства никакво разпознаване, колкото и да я гледаше.

Свали ръкавиците, но това не му помогна — само влудяващи безсмислени образи на хора, които бяха докосвали снимката. Седна на дивана. Знаеше, че щеше да е същото, ако докосне и самия портрет.

— Какво искаш от мен? — прошепна.

Тъмнокосото момиче му се усмихваше невинно от своето безвремие. Непозната, уловена в миг от краткото си и отчаяно детство. Просто една новоизпечена вещица и нищо повече.

Но този следобед, когато докосна ръката на Беатрис, някой му бе казал нещо! Някой бе използвал силата му. Или беше просто вътрешният му глас?

Остави настрани ръкавиците си, както беше свикнал да прави от време на време насаме, и взе бележника и химикалката.

Ами ако докоснеше ръката на Райън на вечеря, когато всички се съберат около осветената от свещи маса в „Карибския салон“? Какво щеше да му каже вътрешният му глас? За първи път беше нетърпелив да използва силата си. Вероятно, защото малкият експеримент с Беатрис беше минал така добре.

Но той я харесваше и вероятно бе видял каквото бе пожелал да види. Обикновено човешко същество, част от реалността, която двамата с Роуан така ценяха.

— До ноември ще съм женен. Господи, трябва да се обадя на леля Вив. Ще е много разочарована, ако не го направя.

Той сложи фотографията на масичката от страната на Роуан, за да може и тя да я види.

Там имаше красиво бяло цвете — изглеждаше като познатите лилиуми, но беше някак по-различно. Майкъл го взе, разгледа го и се опита да определи какво му се бе сторило толкова странно. Тогава осъзна, че е много по-дълго от всеки лилиум, който бе виждал, а листата му бяха необикновено крехки.

Беше красиво. Роуан сигурно го бе откъснала, докато се бе разхождала в задната част на градината. Стана и отиде в банята, напълни чаша вода, потопи цветето и го занесе на масичката.

Спомни си за намерението си да докосне ръката на Райън чак когато вечерята свърши и отново бе сам в апартамента. Беше доволен, че не го стори. Вечерята бе твърде приятна.

Младият Пиърс ги забавляваше със старите легенди за Ню Орлиънс — той самият ги беше чувал, но за Роуан бяха нещо ново. Разказаха се и няколко смешни случки за братовчедите. Но майката на Пиърс, Джифорд, кокетна красива брюнетка, и също Мейфеър по баща, се взираше някак уплашено в него и Роуан и не говореше почти с никого.

Тази вечеря беше още един от тайно лелеяните моменти в неговото детство и можеше да се сравнява с вечерята след пристигането на леля Вив от Сан Франциско. Тогава за първи път бе вечерял в „Карибския салон“.

Като си помислеше само, че леля Вив щеше да пристигне преди края на следващата седмица. Беше объркана, но щеше да дойде. Това бе огромно облекчение за него.

Щеше да я настани в някоя от хубавите сгради по Сейнт Чарлз авеню — една от онези нови тухлени градски къщи с красиви мансарди и френски прозорци. Щеше да я избере точно на маршрута, по който минава парадът на Марди Грас, за да може тя да го гледа от балкона си. Всъщност трябваше да прегледа обявите още сега. Ако леля Вив искаше да иде някъде, можеше да вземе такси.

Щеше да й каже много внимателно, че му се иска тя да остане тук, да не се връща в Калифорния, че къщата на Либърти стрийт вече не е негов дом.

Някъде към полунощ затвори книгите по архитектура и влезе в спалнята. Роуан тъкмо изгасяше светлината.

— Роуан, ако видиш онова нещо ще ми кажеш, нали?

— За какво говориш?

— Ако видиш Лашър, ми кажи. Веднага.

— Разбира се, че ще ти кажа. Защо въобще отваряш дума? Я остави книгите и идвай в леглото.

Той видя, че снимката на Дебора е подпряна под лампата. Красивият бял лилиум в чашата беше пред нея.

— Красива е, нали? — обади се Роуан. — Предполагам, че нищо на света не би принудило Таламаска да се раздели с оригинала.

— Не зная, вероятно. Но това цвете е доста необикновено. Този следобед, когато го сложих в чашата, имаше само един цвят, а сега има три големи цвята, виж. Не забелязах пъпки.

Тя изглеждаше объркана. Извади внимателно цветето от водата и го разгледа.

— Що за лилиум е това? — попита го.

— Прилича на Великденска лилия, но те не цъфтят по това време на годината. Не знам какъв вид е. Откъде го взе?

— Аз ли? За първи път го виждам.

— Реших, че си го откъснала отнякъде.

— Не, не съм.

Погледите им се срещнаха. Тя първа погледна настрани, вдигнала вежди. После килна леко глава и остави цветето в чашата.

— Може някой да го е донесъл.

— Какво ще кажеш да го изхвърля? — попита той.

— Не се ядосвай, Майкъл. Това е само цвете. Пък и той обича тези номера, нали знаеш.

— Не се ядосвам, само че тя вече вехне. Погледни, става кафява и изглежда някак странно. Не ми харесва.

— Е, добре, изхвърлил — каза Роуан много спокойно и се усмихна. — Но не мисли повече за това!

— Добре, няма. Какво тревожно има тук? Само някакъв си тристагодишен демон, който може да кара цветята да летят из въздуха. Защо ще се впечатлявам от някакъв си странен лилиум, изникнал от нищото? По дяволите, може да го е донесъл за Дебора. Колко мило от негова страна.

Обърна се и се вгледа отново в снимката. Като при повечето портрети на Рембранд и тук Дебора гледаше сякаш право в него.

Майкъл се сепна, когато Роуан тихо се изсмя.

— Знаеш ли, много си сладък, като се ядосаш. Но вероятно си има съвсем обикновено обяснение за появата на това цвете.

— Да, по филмите все така казват — отвърна той. — А зрителите знаят, че изобщо не е вярно.

Той отнесе лилиума в банята и го хвърли в кошчето, наистина бе започнал да вехне. „Не е голяма загуба, откъдето и да се е появил“, помисли си Майкъл.

Роуан го чакаше в леглото, прегърна го приканващо и й веднага забрави за книгите във всекидневната.

На следващата вечер тръгна сам към Първа улица. Роуан бе излязла със Сесилия и Кланси Мейфеър да обиколи Търговските центрове.

Къщата беше тиха и пуста. Дори Еужения я нямаше тази вечер, беше излязла със синовете и внуците си. Майкъл беше съвсем сам.

Работата бе напреднала значително, но все още навсякъде имаше стълби и покривала. Прозорците бяха голи и бе твърде рано да се мият. Дългите капаци бяха свалени за циклене и боядисване и сега лежаха един до друг като огромни дълги дъски в тревата.

Майкъл влезе в салона и дълго се взира в сенчестото си отражение в огледалото над първата камина, мъничкото червено огънче на цигарата му приличаше на светулка в тъмното.

„В къща като тази никога не е съвсем тихо“, помисли си той. Дори сега се чуваше тихото проскърцване на мертеците и старите дъски на пода. Човек можеше да се закълне, че някой ходи по горния етаж или току-що е затворил вратата на кухнята в дъното на къщата. А и този странен шум, като бебешки плач, някъде много далече.

Но тук нямаше никой. Не за първи път идваше в къщата, за да я изпита, да изпита себе си. Знаеше, че няма да е и последният.

Мина бавно през трапезарията, през тъмната кухня и излезе през френските прозорци. Нощта бе озарена с меко сияние, струящо от фенерите на реставрираната кабина край басейна и от подводните му светлини. То осветяваше и красиво подрязаните храсти и дървета, столовете от ковано желязо, излъскани, боядисани и подредени на малки групички по пометените плочи.

Басейнът беше напълно ремонтиран и напълнен до ръба. Изглеждаше разкошно — дълъг правоъгълник дълбока синя вода, чиято повърхност се набраздяваше леко и сияеше на залеза.

Майкъл коленичи и докосна водата. Беше малко по-топла, отколкото трябваше да е по това време на годината, в края на септември, който всъщност не беше по-хладен от август. Но беше съвсем подходяща за едно вечерно плуване.

Да, точно така, защо да не поплува? Обаче не му се струваше редно да го прави без Роуан — първото скачане в басейна беше момент, който трябва да се сподели. Но какво пък толкова? Роуан сигурно си прекарваше чудесно със Сесилия и Кланси. А водата бе така примамлива. От години не бе плувал в басейн.

Погледна назад към малкото осветени прозорци по тъмновиолетовата стена на къщата. Нямаше кой да го види.

Свали сакото, ризата и панталоните си, събу обувките и чорапите. Свали и боксерките. После отиде до дълбоката страна и се гмурна, без да му мисли повече.

Господи! Това беше живот! Гмурна се толкова надълбоко, че ръцете му докоснаха синьото дъно, после се обърна и видя как светлината блещука по повърхността на водата.

Стрелна се нагоре и излезе на повърхността. Разтръска глава и погледна към звездите. Отвсякъде прииждаха звуци! Смях, разговори на висок глас, хора говореха един през друг, ритмичният вой на диксиленд.

Обърна се изумен и видя моравата, осеяна с фенери и пълна с хора; млади двойки танцуваха по плочите и дори по тревата. Всички прозорци в къщата светеха. Някакъв млад мъж с черен смокинг внезапно се гмурна в басейна точно пред него и го заслепи с фонтан от пръски.

Устата му се напълни с вода. Шумът стана оглушителен. В другия край на басейна стоеше възрастен мъж във фрак и бяла връзка и го викаше.

— Майкъл, махай се веднага, човече, преди да е станало твърде късно!

Британски акцент. Това беше Артър Лангтри. Майкъл заплува трескаво към него, но преди да загребе и три пъти, започна да се задъхва. Остра болка го проряза в ребрата и той се обърна настрани.

Щом най-сетне се хвана за ръба на басейна и се изтегли, нощта около него притихна.

В първия миг не смееше да помръдне. Само дишаше тежко и се опитваше да успокои пулса си, чакаше болката в дробовете да премине. Оглеждаше трескаво празния вътрешен двор, голите прозорци и празната морава.

После се опита да излезе от басейна, но усещаше тялото си невероятно тежко и измръзнало въпреки жегата. Остана за миг треперещ на мястото си, после тръгна към кабината и взе една от хавлиите, които бе използвал през деня, когато бе дошъл да си измие ръцете. Подсуши се и се върна обратно, за да огледа празната градина и притъмнялата къща. Прясно боядисаните виолетови стени сега се бяха обагрили в цвета на здрачното небе.

Само тежкото му дишане нарушаваше тишината. Но болката в гърдите бе отминала и той се насили да задържи на няколко пъти дъха си.

Беше ли изплашен? Гневен? Не знаеше. Вероятно беше в шок. Имаше чувството, че е тичал поне цяла миля. Главата започваше да го боли. Взе дрехите си и се облече, без да бърза, не искаше да бъде прогонен така лесно.

После седна на желязната пейка с извита облегалка и изпуши цигара. Оглеждаше всичко наоколо и се опитваше да си спомни какво точно бе видял. Последното парти на Стела. Артър Лангтри.

Дали това бе още един от номерата на Лашър? Стори му се, че отвъд моравата, някъде до предната ограда, сред камелиите, някой помръдна. Чу стъпки. Не, това бе просто минувач, който сигурно надничаше през листата.

Заслуша се, докато стъпките не заглъхнаха. Чу потракването на влака по линията до реката, точно както го бе чувал и като дете, на улица „Благовещение“. И отново бебешки плач, не, това бе свирката на влака.

Стана, стъпка цигарата и влезе в къщата.

— Не успя да ме изплашиш — каза внезапно. — Не вярвам, че това беше Лангтри.

Дали не чу въздишка в мрака? Обърна се. Нищо, трапезарията беше празна. Тръгна към високата врата към коридора. Не си правеше труда да върви по-тихо, стъпките му кънтяха силно.

Чу тихо изщракване. Дали не се бе затворила някаква врата? После шум от вдигане на прозорец.

Обърна се и тръгна по стълбището. Провери всяка стая. Не си правеше труд да светва лампите. Знаеше пътя покрай старите мебели, които бяха покрити с найлони и приличаха на призраци. Слабата светлина от уличната лампа му беше напълно достатъчна.

Най-сетне обиколи цялата къща и си тръгна.

Върна се в хотела и се обади от фоайето на Аарън. Помоли го да слезе в бара за по едно питие. Мястото беше доста приятно — малко, с няколко уютни сепарета, и почти безлюдно.

Седнаха на една маса в ъгъла. Майкъл погълна почти половин бира наведнъж и разказа на Аарън какво му се е случило. Описа му и сивокосия мъж.

— Знаеш ли, не ми се ще да казвам на Роуан — каза той.

— Защо? — попита Аарън.

— Защото не иска да знае. Не иска да ме вижда разстроен отново. Това направо я подлудява. Опитва се да ме разбере, но просто не може. Аз откачам, а тя се ядосва.

— Мисля, че трябва да й кажеш.

— Тя ще отговори, че трябва да го забравя и да се посветя на нещо приятно. Понякога си мисля, че ако успеем да пропъдим този ад оттук, ако въобще е възможно…

— Какво?

— О, звучи налудничаво, но бих убил всеки, който се опита да навреди на онази къща.

— Кажи й. Просто й кажи какво се е случило. Не й обяснявай как си се чувствал, освен ако не те попита, разбира се. Но не го пази в тайна.

Майкъл мълчеше. Аарън почти бе привършил питието си.

— Аарън, а какво може да направи тя със силата си, ако се опита да я използва и да я контролира?

Англичанинът кимна.

— Използвала я е през целия си живот, за да лекува. А не иска да развива негативния потенциал; иска да я използва само частично.

— Да, но дали няма да започне да си играе със силата си в лабораторията.

— Може би, след време. Но мисля, че сега се е концентрирала върху идеята за медицински център. Иска да бъде със семейството си и да реализира този план. Трябва да призная, че концепцията й е прекрасна. Сигурен съм, че в „Мейфеър и Мейфеър“ са много впечатлени, въпреки че едва ли ще го признаят. — Аарън изпи виното си. — Ами ти? — И направи жест към ръцете му.

— О, имам напредък. Свалям ги все по-често. Не зная…

— А когато плуваше?

— Сигурно съм ги свалил. Господи, дори не помислих за това. Аз… Мислиш ли, че има нещо общо?

— Не, не мисля. Но според мен с право смяташ, че онзи мъж не е бил Лангтри. Просто предчувствие, но не мисля, че Лангтри би се опитал да се намеси по този начин. Обаче на всяка цена кажи на Роуан, ако искаш и тя да е напълно откровена с теб. Кажи й всичко.

Знаеше, че Аарън е прав.

Беше облечен за вечеря и седеше във всекидневната на апартамента, когато Роуан се прибра. Направи й питие и й разказа накратко целия инцидент.

Видя тревога на лицето й, дори разочарование, че нещо толкова мрачно и ужасно разклаща увереността й, че всичко ще бъде наред. Изглеждаше неспособна да каже каквото и да било. Просто седеше на дивана, до купчината пакети, които бе донесла. Не беше докоснала питието си.

— Мисля, че беше един от номерата му — каза Майкъл. — Както лилиума. Не трябва да му придаваме голямо значение.

Нали това искаше да чуе тя?

— Да, точно така ще направим — отвърна Роуан с леко раздразнение в гласа. — А ти… как ти се отрази? Аз бих откачила, ако видя подобно нещо.

— Ами стреснах се, но беше дори някак вълнуващо. Ядосах се и май пак получих… пристъп…

— Господи, Майкъл!

— Не, не. Седнете, доктор Мейфеър. Добре съм. Обикновена реакция на организма. Не знам точно. Може би просто съм се уплашил. Веднъж, като дете, се спусках с шейна на колела по плажа Пончартрейн. Качвахме се до върха на хълма и се спусках надолу съвсем спокоен. Но веднъж се случи нещо много странно. Получих някакво стягане в гърдите и корема. Много болеше! Сякаш тялото ми се бе вдървило. Е, сега беше нещо подобно.

Тя седеше със скръстени ръце и стиснати устни. Накрая каза тихо:

— Хората умират от сърдечен удар и при спускане от хълм, и при други силни вълнения.

— Аз няма да умра.

— Така ли?

— Да, защото вече съм умирал и знам, че не ми е дошло времето.

Тя се засмя горчиво.

— Много смешно, няма що.

— Напълно сериозен съм.

— Не искам повече да ходиш там сам. Не му предоставяй още възможности да ти причинява подобно нещо.

— Глупости, Роуан! Не се страхувам от тъпия призрак. Освен това ми харесва да ходя там. Пък и…

— Какво?

— Така или иначе той все някога ще се появи.

— И защо смяташ, че е бил Лашър? — попита тя тихо. Лицето й внезапно се бе отпуснало. — Ами ако е бил Лангтри, ако е искал да ме напуснеш?

— Откъде го измисли?

— Ами измислих го.

— Виж, нека зарежем това. Просто исках да бъда откровен с теб, да ти кажа какво се е случило, а не да започна да умувам по въпроса. Не искам и ти да се тормозиш.

— Не ходи там сам — каза тя с потъмняло лице. — Никога сам и през нощта, не си търси още проблеми.

Той изсумтя пренебрежително.

Тя стана и излезе от стаята. Никога не я бе виждал да се държи така. След малко се върна с голяма черна кожена чанта.

— Разкопчай си ризата, моля те. — И извади стетоскоп.

— Какво, да не се майтапиш.

Стоеше пред него със стетоскопа в ръка и се взираше театрално в тавана. После сведе поглед и се усмихна.

— Опитваш се да измамиш чичо доктор? Е, добре, разкопчай си ризата.

— Само ако и ти разкопчаеш твоята.

— Веднага след това, обещавам. Всъщност, ако искаш, и ти можеш да послушаш сърцето ми.

— Добре, ако махнеш това. Господи, Роуан, студено е.

— Топля го в ръце само за децата, Майкъл.

— Ох, по дяволите, нима мислиш, че големите и силни мъже като мен не могат да усещат студ?

— Спри да ме разсмиваш. Поеми си дълбоко дъх.

Той изпълни нареждането.

— Е, какво чу там вътре?

Тя се изправи, свали стетоскопа и го прибра в чантата. Седна до Майкъл и притисна с пръсти китката му.

— Кажи де.

— Всичко е наред. Не чух никакъв шум. Не установих и никакви вродени увреждания, нито пък дисфункция или каквато и да било слабост.

— О, значи старият Къри е здрав като камък! А какво ти подсказва шестото чувство?

Тя сложи ръка на врата му и плъзна пръсти в отворената яка, като леко галеше кожата. Беше толкова нежно и така необичайно за нея, че по целия му гръб плъзнаха тръпки и пламъчето на страстта се разгоря.

Едва се сдържаше да не я сграбчи и тя сигурно го усещаше. Но лицето й си остана безизразно; очите й бяха някак стъклени и не се откъсваха от него. Той започна да се тревожи.

— Роуан?

Тя бавно отдръпна ръцете си. Отново се превърна в старата Роуан и остави пръстите си да се плъзнат с влудяваща нежност в скута му. Стисна подутината на джинсите му.

— Е, какво ти каза шестото чувство? — попита той отново, като едва се удържаше да не разкъса дрехите й.

— Че си най-красивият и секси мъж, с когото съм спала — каза тя лениво. — Че е било много умно от моя страна да се влюбя точно в теб. И че нашето първо дете ще бъде невероятно красиво и силно.

— Наистина ли това видя?

— Не, но така ще стане — отвърна тя и положи глава на рамото му. — Ще се случат прекрасни неща — добави и се сгуши в него. — Защото ние ще ги накараме да се случат. Можем да започнем още сега.

Към края на седмицата в „Мейфеър и Мейфеър“ се проведе първото сериозно заседание по въпроса за създаването на медицинския център. След консултация с Роуан бе решено да бъдат проведени няколко координирани проучвания относно осъществимостта му, оптималния му размер и най-подходящото място в Ню Орлиънс.

Райън уреди няколко срещи на Ан Мари и Пиърс в главни болници в Хюстън, Ню Йорк и Кеймбридж. На тях щяха да бъдат обсъдени възможностите за сдружаване с университети или съществуващи институции в града.

Роуан се зае да проучи техническите сведения за развитието на американските болници. Проведе четиричасов разговор с Ларкин, стария си шеф, и с лекари от цялата страна, като молеше за предложения и идеи.

Вече бе разбрала, че най-грандиозната й мечта може да бъде реализирана само с частица от капитала й, ако въобще се наложеше да се черпи от него. Или поне така твърдяха Лорън и Райън Мейфеър. Беше най-добре нещата да продължат да се развиват на тази основа.

— Но някой ден може цялото богатство, до последното пени, да се влее в медицината — каза тя на Майкъл, когато бяха насаме, — да се вложи в създаването на ваксини и антибиотици, в операционни и болнични легла.

Реставрацията на къщата вървеше така гладко, че Майкъл дори имаше време да огледа няколко други имота. Към средата на септември той купи един голям, прашен магазин на Мегазин стрийт, където щеше да направи офис на „Големите надежди“. Намираше се само на няколко преки от Първа улица и от родната му къща. Сградата беше старомодна, с плосък покрив и веранда от ковано желязо, която стърчеше над тротоара. Още един от онези перфектни моменти.

Да, всичко вървеше просто прекрасно и те много се забавляваха. Салонът беше почти готов. Бяха постлали няколко от китайските килими на Жулиен и подредиха прекрасните френски мебели. Старият стенен часовник отново работеше.

Разбира се, роднините постоянно ги умоляваха да оставят хотела и да заживеят с едно или друго семейство, докато дойде денят на сватбата. Но те се чувстваха много удобно в големия апартамент с изглед към Сейнт Чарлз авеню. Обожаваха „Карибския салон“ и персонала на малкия елегантен хотел, дори и асансьора с изрисуван с цветя таван и малкото кафене, където понякога закусваха.

Пък и Аарън още живееше в апартамента на горния етаж, а и двамата много го обичаха. Не минаваше ден, без да пият кафе с него и да си побъбрят. Той не спомена повече за никакви необясними инциденти.

През последните седмици на септември захладня. Често оставаха вечер в къщата на Първа улица, след като работниците си тръгнеха. Пиеха вино на масата от ковано желязо и се наслаждаваха на залеза.

Последният светлик на слънцето винаги се отразяваше във високите прозорци на таванския етаж и позлатяваше стъклата.

Беше великолепно. Бугенвилията бе омайваща с пурпурните си цветове.

Всяка завършена стая, всяка боядисана част от перилата ги изпълваше с радост и с мечти за бъдещето.

Междувременно Беатрис и Лили Мейфеър бяха говорили с Роуан за тържествена венчавка в църквата „Успение Богородично“. Очевидно завещанието изискваше католическа церемония. Стана ясно и че за щастието и доволството на целия род всичко ще е изключително пищно. Роуан накрая се предаде, но не изглеждаше недоволна.

Майкъл тайно ликуваше.

Беше по-развълнуван, отколкото можеше да признае. Не се беше надявал на нещо толкова прекрасно, толкова традиционно. Разбира се, жената решаваше, а той не искаше да й оказва натиск. Но само като си помислеше — пищна сватба в старата църква, където бе служил като иподякон.

Когато дните захладняха още повече и настъпи красивият и ароматен октомври, Майкъл внезапно осъзна, че съвсем скоро ще прекарат първата си Коледа заедно, и то в тази къща. Представяше си украсеното дръвче в огромния салон. Щеше да е великолепно, а леля Вив най-сетне щеше да свикне с новия си дом. Тя още мрънкаше за старите си вещи и той все обещаваше да иде някой ден до Сан Франциско да ги вземе, но знаеше, че тук й е добре. Тя също бе харесала семейство Мейфеър.

Да, Коледа. Винаги си я бе представял точно така. Във великолепна къща, с разкошно дърво и огън в мраморната камина.

Коледа.

Но тази мисъл неизбежно събуди спомена за Лашър в църквата. Да, Лашър, в осветената от свещи църква, изпълнена с аромат на борови иглички. И малкият Исус, който се усмихваше в яслата.

Защо Лашър го бе гледал така приветливо в онзи отдавна отминал ден, а после бе изчезнал зад олтара?

Защо се бе случило всичко това? Защо?

Може би никога нямаше да узнае. Може би някак бе изпълнил мисията, заради която го бяха върнали към живота. Може би не бе имал друга мисия, освен да обича Роуан и да живеят щастливо в тази къща.

Но знаеше, че не може да е толкова просто. Щеше да е чудо, ако щастието им траеше вечно. Чудо, както създаването на медицинския център щеше да е чудо и това, че Роуан искаше бебе, че къщата скоро щеше да е тяхна… и като това да видиш призрак, който се взира в теб от олтара на църквата или изпод някое голо миртово дърво в прохладна нощ.

Трийсет и девет

„Е, добре, какво следва сега“, помисли си Роуан. Може би годеж? Беше ходила на чай с Лили, на обяд с Беатрис и на лека вечеря със Сесилия в „Антоан“. Имаше и парти у Лорън, в красивата стара къща на Еспланада авеню.

Сега следваше Метаир — къщата на Кортланд, както все още я наричаха, въпреки че беше вече дом на Джифорд, Райън, и техния най-малък син Пиърс.

Ясният октомврийски ден беше перфектен за градинско парти. Събраха се около двеста души.

Нямаше значение, че сватбата беше само след десет дни, на първи ноември, на Вси светии. Дотогава Мейфеър щяха да организират пак някое събиране на чай, чийто час и дата щяха да бъдат уговорени по-късно.

— Не ни трябват поводи да се събираме! — каза Клеър Мейфеър. — Скъпа, нямаш представа откога чакаме да дойде това време.

Те сновяха по моравата под малките, спретнато подрязани магнолии и из разкошните стаи с ниски тавани в тухлената къща стил Уилямсбърг. Тъмнокосата Ан-Мари, болезнено честна жена, която сега като че бе изцяло погълната от плановете на Роуан за медицински център, я представи на хората, които бе видяла на погребението, и на още много, които виждаше за първи път.

Аарън беше описал доста добре Метаир като американско предградие. Все едно бяха в Бевърли Хилс или в Шърман Оукс в Хюстън. Само дето небето тук бе сияйно като никъде другаде, освен, разбира се, на Карибите. Старите дървета до тротоарите бяха също толкова достолепни като тези в Гардън Дистрикт.

Но самата къща беше типична за елитните предградия с нейните филаделфийски антики от осемнайсети век и огромни килими. Всичките семейни портрети бяха в красиви рамки и подходящо осветени. Мекият, предразполагащ звук на саксофона на Кени Джи се лееше от скритите в белите стени тонколони.

Един съвсем черен сервитьор с удивително кръгла глава и мелодичен хаитянски акцент наливаше бърбън или бяло вино в кристалните чаши. Две тъмнокожи готвачки с колосани униформи обръщаха силно подправените розови скариди на димящата скара. Дамите Мейфеър бяха облечени с рокли в меки пастелни цветове и приличаха на цветя сред мъжете в бели костюми. Две малки дечица палуваха на тревата и пъхаха малките си розови ръчички в струите на фонтанчето в средата на моравата.

Роуан си бе намерила удобно местенце на един бял градински стол под най-голямата магнолия. Отпиваше от бърбъна и се здрависваше с безбройните си братовчеди. Беше започнала да харесва вкуса на тази отрова.

По-рано същия ден тя направи последната проба на бялата булчинска рокля и воала и установи, че всъщност е доста развълнувана от събитието и дори се радва, че се бе съгласила на толкова пищна церемония.

Да, щеше да бъде „принцеса за един ден“. Дори носенето на смарагда вече не й се струваше потискащо, особено откакто бе затворен на сигурно в касата след онази ужасна нощ. Не бе казала на Майкъл за мистериозното му и нежелано появяване. Знаеше, че трябва и на няколко пъти дори щеше да го направи, но просто не намери сили.

Майкъл бе много щастлив, че ще има църковна венчавка. Родителите му се бяха оженили в тази енория, както и дядо му и баба му. Да, беше ужасно щастлив, може би дори повече от нея. Така че тя не искаше да му разваля настроението, освен ако, разбира се, не се случеше още нещо с отвратителната огърлица. После винаги можеше да му обясни всичко, след като отново заключат бижуто в сейфа. Да, не беше го излъгала, просто малко отлагаше разговора.

Пък и не се случи нищо друго. Нямаше вече мутирали цветя до леглото. Всъщност времето бе изтекло почти незабелязано, реставрацията беше към края си, а къщата във Флорида бе обзаведена и готова за медения им месец.

Другото хубаво нещо беше, че Аарън бе напълно приет от семейството и сега го канеха на всяко събиране. Беатрис дори се бе влюбила в него и непрестанно го подкачаше за британските му обноски и че наоколо има доста вдовици, които биха били изгодна партия за брак. Дори стигна дотам, че го заведе на симфоничен концерт с Агнес Мейфеър, много красива по-възрастна братовчедка, чийто съпруг бе починал преди година.

Роуан се чудеше как ли Аарън приема всичко това, но вече бе разбрала, че той може да спечели благоразположението и на дявола в ада. Дори ледената Лорън си падаше по него. Един ден на обяд двамата бяха разговаряли за историята на Ню Орлиънс. Райън също го харесваше, както и Айзък и Уийтфилд. Дори Пиърс постоянно го разпитваше за пътуванията му из Европа и Изтока.

Освен всичко друго, Аарън беше и неизменен компаньон на леля Вив. Роуан смяташе, че всеки трябва да си има по една леля Вив — крехка като кукла женица, която обичаше Майкъл до полуда. Тя напомняше на Роуан за Милата Мили и леля Бел по описанията на Аарън в досието, разбира се.

Преместването в Ню Орлиънс не беше лесно за леля Вив. Мейфеър я бяха спечелили напълно, но все пак тя не успяваше да следва бясното им темпо и да участва в енергичните им разговори. Този следобед бе помолила да остане у дома, за да подреди новите вещи, които Роуан й беше купила. Все молеше Майкъл да отиде в Сан Франциско да опакова нещата й от къщата на Либърти стрийт, и той все отлагаше, въпреки че и двамата с Роуан знаеха, че подобно пътуване е неизбежно.

Но отношението му към леля Вив й даваше още безброй причини да го обича; никой не бе по-мил и по-търпелив от него.

— Тя е единственото ми семейство — каза той веднъж. — Всички други си отидоха. Нали знаеш, че ако между нас не беше потръгнало, сега щях да съм в Таламаска. Те щяха да са новото ми семейство.

Колко добре го разбираше само; тези думи я бяха върнали към месеците горчива самота.

Колко й се искаше нещата тук да потръгнат! И призракът от Първа улица сякаш искаше същото. Или пък гневът й го беше отблъснал? Защото след появата на огърлицата през онази нощ тя цели дни го бе проклинала в ума си.

Семейството бе приело идеята за Таламаска, въпреки че Аарън отговаряше доста мъгляво на въпросите им какво точно представлява орденът. Те явно го смятаха за изследовател, пътешественик, който винаги се интересува от историята на Мейфеър, защото те са старо и уважавано семейство от Юга, а те биха заобичали всеки изследовател, който може да изкопае името на тяхната невероятно красива предтеча Дебора, обезсмъртена не от друг, а от великия Рембранд, и то с прочутия смарагд на гърдите. Бяха объркани от късчетата родова история, които Аарън реши да им разкрие. Господи боже, те смятали, че Жулиен е измислил баснята за шотландските им предшественици.

Междувременно Беа поръча да й направят репродукция с маслени бои по снимката на портрета на Дебора, за да може да я окачат на стената в къщата на Първа улица в деня на приема. Тя беше бясна на Райън, че бе отказал да закупят оригинала. Но и Таламаска едва ли щеше да се раздели с него. Слава богу, че след като Райън предположи каква ще е цената, въпросът бе изоставен напълно.

Да, всички обичаха Аарън, всички обичаха Майкъл, всички обичаха Роуан.

Обичаха и Дебора.

Ако знаеха нещо за случилото се между Аарън и Кортланд, или Карлота, през годините, не казаха и дума за това. Не знаеха, че Стюарт Таунсенд е бил член на Таламаска. Всъщност бяха доста объркани от откриването на мистериозния скелет на тавана. Малко по малко стана ясно, че всички смятат Стела отговорна за това.

— Вероятно е умрял от опиум или пиене на някое от дивите й партита и тя просто го е увила в килима и е забравила за него.

— Или пък го е удушила. Помните ли какви купони правеше?

Роуан слушаше с почуда тези разговори и изблиците на смях. Не долавяше никаква злоба в тях. Но пък усещаше добрите им намерения и празничното им настроение.

Някои от тях имаха своите тайни, особено по-възрастните. При всяко ново събиране тя долавяше все по-силни индикации за това. Всъщност, колкото повече наближаваше сватбата, като че нещо назряваше.

Старите Мейфеър не се отбиваха на Първа улица само за да поднесат добрите си пожелания или пък да видят как върви ремонта. Те бяха любопитни. Бяха уплашени. Искаха да споделят някакви тайни, или да я предупредят, или пък да я попитат нещо. Може би просто изпитваха силите й, защото със сигурност и те притежаваха такива. Тези хора я обичаха много и умело успяваха да скрият негативните си емоции. Това й се струваше много странно.

Но може би точно днес щеше да се случи нещо необичайно.

Много от старите бяха тук, алкохолът се лееше обилно, а след няколкото хладни октомврийски дни, времето отново бе станало приятно топло. Небето бе съвършено синьо и големите пухкави облаци плаваха по него бързо, като изящни галеони под напора на вятъра.

Тя отпи още една голяма глътка от бърбъна, наслади се на изгарящото усещане в гърдите и се огледа за Майкъл.

Ето го там, все още в плен на Беатрис и изумително хубавата Джифорд, чиято майка бе наследница на Лестан Мейфеър, а баща й пък бе наследник на Клей. Тя, разбира се, се бе омъжила за внука на Кортланд — Райън Мейфеър. Сигурно щеше да се сети за още заплетени роднински връзки, но вниманието й бе привлечено от друго — кръвта й закипя, щом видя, че бледите пръсти на Джифорд се увиват — без никаква причина — около ръката на Майкъл.

Какво толкова вълнуващо намираха в гаджето й, че не искаха да го оставят на мира? И защо тази Джифорд бе толкова нервна? Горкият Майкъл. Той не знаеше какво да направи. Седеше там с ръце в джобовете, кимаше и се усмихваше на шегите им. Не осъзнаваше, че флиртуват с него, не виждаше пламъците в очите им, прелъстителния звън на смеха им.

Явно беше нормално. Грубите момчета бяха неустоими за изисканите дами. Просто не можеха да се откъснат от него, за тях той беше бабаит, който чете Дикенс.

Предния ден се бе качил по дългата тясна стълба на страничната стена на къщата, както пират се катери по мачтата на кораб. Гол до кръста, с крака на парапета, развята коса и вдигната за поздрав към нея ръка, той явно изобщо не съзнаваше, че е неустоим, че направо я влудява. Сесилия погледна нагоре и каза:

— Боже, ама той е много готин, да знаеш.

— Знам — промърмори Роуан.

В такива моменти желанието й към него ставаше направо мъчително. А сега той беше още по-неустоим в новия ленен костюм от три части („Приличам на продавач на сладолед“), който Беатрис го бе изнудила да купи в „Перлис“. „Скъпи, сега си същински южняшки джентълмен!“

Беше секси, просто ходещ сексапил. Например, когато навиваше ръкавите си и пъхаше пакета „Кемъл“ в десния, или пък мушкаше молива зад ухото си и започваше да спори с някой от дърводелците или бояджиите, а после изместваше единия си крак напред и вдигаше рязко ръка, сякаш смяташе да забие брадичката на човека чак в мозъка му.

После, след като всички си тръгнеха, се гмуркаше гол в басейна (вече не виждаше никакви призраци). Един уикенд отидоха до Флорида, за да подпишат документите за новата къща. Той легна гол на терасата, само със златния часовник и малката верижка на врата. Нямаше нищо по-сексапилно от него.

А сега беше така невероятно щастлив! Беше единственият човек на този свят, който обичаше къщата на Първа улица дори повече, отколкото я обичаха Мейфеър. Беше направо обсебен от нея. Използваше всяка възможност да свърши по някоя работа заедно с работниците. И все по-често сваляше ръкавиците. Като че вече можеше да прекъсне потока от образи и ако не докосваше хора, спокойно можеше да работи с голи ръце.

Слава богу, че всички призраци и привидения най-после ги бяха оставили на мира. И тя наистина трябваше да спре да се притеснява, че той е в компанията на тези жени.

По-добре беше да се концентрира върху хората, събрали се около нея — достолепната стара Фелиша тъкмо бе придърпала един стол, а хубавата бъбрива Маргарет Ан се настаняваше на тревата. Намусената Магдален, която изглеждаше млада, но не беше, също бе дошла преди малко и наблюдаваше мълчаливо останалите.

От време на време някой обръщаше глава и поглеждаше към Роуан, и тя отново долавяше вибрацията на някакво скрито знание, на въпрос, може би, но всичко бързо изчезваше. Винаги идваше откъм някой от по-старите — Фелиша, най-малката дъщеря на Баркли, вече седемдесет и пет годишна, или пък от Лили, седемдесет и осем годишната внучка на Винсент, или пък от стария плешив Петер Мейфеър, с влажните искрящи очи и дебелия врат, въпреки че не беше пълен човек — най-младия син на Гарланд.

А също и Рандъл, по-възрастен дори от чичо си Петер, със сиви, умни очи, отпуснал се на желязната пейка в другия край на градината. Взираше се неотклонно в нея, без значение колко хора закриваха от време на време видимостта му. Сякаш искаше да й каже нещо изключително важно, но не знаеше как да започне.

Искам да знам. Искам да знам всичко.

Пиърс я гледаше с неприкрито страхопочитание, явно вече спечелен от мечтата за медицински център и почти нетърпелив да я превърне в реалност. Лошото беше, че вече бе изгубил отчасти топлотата, която бе показвал преди. Сега се държеше сякаш извинително, когато представяше младите мъже и накратко обясняваше роднинската им връзка и настоящата им професия. (Ние сме семейство на адвокати, или „Какво друго може да прави един джентълмен, когато всъщност не му се налага да прави нищо?“) Пиърс й изглеждаше изключително мил и привлекателен. Щеше й се да го накара да се отпусне отново.

Роуан с удоволствие забеляза, че след като й представеше някого, Пиърс го водеше да се запознае и с Майкъл, и то с проста и невероятна сърдечност. Всъщност всички бяха любезни с Майкъл. Джифорд не спираше да долива бърбън в чашата му. Ан Мари сега се бе настанила до него, говореше му нещо и рамото й от време на време се опираше в неговото.

„Престани, Роуан. Не можеш да заключиш този красив звяр на тавана.“

Но хората идваха към нея на групи, после се разделяха и бяха следвани от други. През цялото време говореха за къщата на Първа улица, преди всичко за нея.

Явно текущата й реставрация им доставяше неизразима радост.

Къщата на Първа улица била символ на рода, с каква мъка само я гледали да се руши, колко мразели Карлота заради това.

Да, Роуан долавяше това в поздравителните думи, усещаше го в погледите им. Къщата най-после бе свободна от презряното си изгнание.

Постоянно се изумяваше колко добре са осведомени за последните промени и нововъведения. Знаеха дори какви цветове е избрала за стаите, без да са ги видели.

Колко прекрасно, че е решила да запази старите мебели в спалните. Знае ли, че навремето Стела е спала в леглото на Карлота? А леглото в стаята на Мили е принадлежало на прабаба Катерин, а прачичо Жулиен е роден в леглото в предната стая, което сега щяло да е на Роуан и Майкъл.

Какво смятат за нейния план за голяма болница? От няколкото кратки разговора извън „Мейфеър и Мейфеър“ тя се бе уверила, че приемат много добре идеята. Името „Медицински център Мейфеър“ явно много ги въодушевяваше.

Предната седмица бе обяснила на Беа и Сесилия, че за нея е изключително важно този център да се заеме с нови проучвания, да удовлетворява нови нужди. Че ще е идеална среда за проучвания, задължително, но няма да е затворен като крепост институт, а истинска болница с голяма леглова база, предназначена за бедни пациенти. Ако успее да привлече и най-добрите невролози и неврохирурзи в страната и стане най-иновативната, най-ефективната и най-добре оборудваната клиника за лечение на неврологични проблеми, то мечтата й ще е изпълнена.

— На мен ми звучи прекрасно — бе казала Сесилия.

— Само въпрос на време е — каза Кармен Мейфеър на един обяд. — Нали знаеш, че „Мейфеър и Мейфеър“ винаги са раздавали милиони, но за първи път някой поема подобна инициатива.

Но това, разбира се, беше само началото. Сега нямаше нужда да им обяснява, че предвижда да експериментира в структурирането и уреждането на интензивните отделения, че иска да построи и жилищни помещения за семействата на пациентите, със специални обучаващи програми за съпрузите и децата, които трябва да участват в последващата рехабилитация на хората с нелечими заболявания или увреждания.

Всеки ден й идваха все нови идеи. Мечтаеше за хуманна обучаваща програма, която да изличи всички ужаси и оскърбления, станали обичайни в модерната медицина; планираше да основе училище за медицински сестри, в което да се обучават нови кадри, със съвсем нов набор от умения и отговорности.

Името „Медицински център Мейфеър“ щеше да стане синоним на най-добрите, най-хуманните и най-чувствителните специалисти в тази област.

Да, всички щяха да се гордеят с нея. Как иначе?

— Още едно питие?

— Да, благодаря. Бърбън. Започна да ми харесва.

Смях.

Тя отпи още една глътка и кимна на младия Тими Мейфеър, който току-що бе дошъл да й стисне ръката. Да, и поздрави Бернадет Мейфеър, която бе срещнала за кратко на погребението. Поздрави и красивото малко червенокосо момиче с панделката в косата, което се казваше Мона Мейфеър — дъщеря на Сиси. И мъжкараната Дженифър Мейфеър, най-добрата приятелка и четвърта братовчедка на Мона. Джен имаше като нейния глас, дълбок и дрезгав.

Бърбънът бе по-вкусен, когато бе силно изстуден, но и малко коварен. Тя вече усещаше, че е пила повече, отколкото трябва. Пийна още, защото видя, че вдигат тост в другия край на градината. Постоянно се вдигаха наздравици за къщата и за сватбата. Тук май никой не говореше за друго.

— Роуан, имам много стари фотографии…

— … майка ми е запазила всички статии от вестниците…

— Знаеш ли, че къщата я има в книгите за Ню Орлиънс. Имам няколко доста стари, мога да ти ги донеса в хотела…

— … естествено, няма да ти досаждаме денонощно, но просто да знаеш…

— Роуан, нашите прадеди са родени в тази къща… всички тук са…

— О, бедната Мили не доживя да види този ден…

— … имам плик с дагеротипии… Катерин и Дарси, и Жулиен. Знаеш ли, че Жулиен винаги е сниман пред портата. Имам седем различни снимки и винаги е там.

Портата ли?

Прииждаха още и още роднини. Най-накрая дойде и старият Фийлдинг — син на Клей — напълно плешив, с тънка, прозрачна кожа и зачервени очи — наложи се да го доведат, за да седне до нея.

Още щом се отпусна на стола, младите започнаха да идват, за да го поздравят.

Херкулес, хаитянският слуга, сложи чаша бърбън в ръката на стареца.

— Ще пийнете ли, господин Фийлдинг?

— Да, Херкулес, ще пийна, писна ми от ядене. Цял живот ям. — Гласът му беше дълбок и сякаш без възраст.

— Сега, когато Карлота вече я няма, аз останах най-старият — каза той тъжно на Беатрис, която бе дошла да го целуне.

— Не говори за това, ще бъдеш с нас вечно — каза Беа, а парфюмът й ги лъхна — сладък, цветен и скъп, като разкошната й червена копринена рокля.

— Хайде, хайде, не си много по-стар от мен — обяви Лили Мейфеър и седна до него. Всъщност точно в този миг тя наистина изглеждаше на годините си — с оредялата си искрящо бяла коса, хлътнали бузи и костеливи ръце.

Фийлдинг се обърна към Роуан.

— Значи реставрираш къщата. И ще живееш тук с мъжа си. И досега всичко върви нормално?

— Да, защо да не е нормално? — попита Роуан с любезна усмивка.

Но в следващия миг се смрази от тревога, защото Фийлдинг вдигна ръка и я сложи върху нейната за благословия.

— Прекрасни новини, Роуан — каза той, ниският му глас като че резонираше в гърдите, защото старецът се опитваше да задържи дъха си след дългата одисея от портата дотук. — Прекрасни новини. — Бялото на очите му беше пожълтяло, а изкуствените му зъби искряха. — Всичките тези години тя не позволяваше на никого да я докосне — рече с гняв. — Дърта вещица!

От жените, събрали се вляво, долетяха въздишки. Но Роуан искаше точно това — лъскавата повърхност да се разчупи.

— За бога, дядо! — възкликна Джифорд, вдигна бастуна му от тревата и го закачи на облегалката на стола. Той не й обърна внимание и продължи да говори:

— Да, такава беше. Остави къщата да се превърне в руина! Чудо е, че изобщо може да се възстанови.

— Дядо-о-о — изстена Джифорд почти отчаяно.

— Остави го да говори, скъпа — каза Лили, държеше главата си някак сковано, клепачите й пърхаха към Роуан, а слабата й ръка стискаше чашата.

— Да не мислиш, че някой може да ми затвори устата — рече старецът. — Тя каза, че той не й позволявал, обвиняваше него. Вярваше в него и го използваше за своя изгода.

Всички притихнаха. Като че ли и светлината притъмня, когато към малката им групичка се присъединиха още хора. Роуан смътно забеляза с крайчеца на окото си тъмната фигура на Рандъл.

— Дядо, моля те, недей… — започна отново Джифорд.

Но аз искам да знам!

— Да, тя е виновна — продължи Фийлдинг. — Тя искаше къщата да се разруши. Даже понякога се чудя защо не я изгори като онази откачена икономка в „Ребека“. Често се притеснявах да не го направи. Да не изгори и старите снимки. Ти видя ли ги? Видя ли снимката на Жулиен и синовете му пред портала?

— Пред портата. Искаш да кажеш пред вратата с формата на ключалка в предната част на къщата?

Дали Майкъл ги чуваше? Да, идваше към тях, като явно се опитваше да накара Сесилия да замълчи, защото тя непрестанно шепнеше нещо в ухото му, без да обръща внимание на странното му изражение. Аарън също беше наблизо, под една магнолия, незабележим, но втренчен в групата. Щеше й се да може да изрече някакво заклинание и той да стане съвсем невидим за околните.

Но те и без това не забелязваха нищо странично. Фийлдинг кимаше, а Фелиша говореше. Сребърните й гривни изтракаха, когато посочи към стареца.

— Кажи й, Фийлдинг. Мисля, че трябва. Карлота искаше тази къща, искаше да я управлява. Тя беше нейна господарка до смъртта си.

— Не, тя не искаше нищо — изсумтя Фийлдинг и направи рязък пренебрежителен жест с лявата си ръка. — В това беше и проклятието й. Тя искаше само да руши.

— Ами портата? — попита Роуан.

— Дядо, ще те отведа…

— Няма да ме водиш никъде, Джифорд — каза той и решителността подмлади значително гласа му. — Роуан ще живее в тази къща и аз трябва да й кажа някои неща.

— Но насаме! — обяви Джифорд.

— Остави го да говори, скъпа — обади се Лили. — Пък и сега сме насаме, само хора от семейството сме.

— Тази къща е прелестна, много ще й хареса — каза рязко Магдален. — Какво се опитвате да направите, да я изплашите?

Рандъл стоеше до Магдален, вдигнал вежди и стиснал устни. Всички бръчки по старото му лице се бяха вдълбочили. Взираше се във Фийлдинг.

— Но какво искаше да кажеш? — попита Роуан.

— Само няколко стари легенди — обади се Райън с леко раздразнение в гласа, въпреки че говореше бавно, сякаш се опитваше да го потуши. — Глупави стари истории за портал и прочие простотии.

Майкъл се приближи зад Фийлдинг, а Аарън също пристъпи по-близо до тях. Те все още не го забелязваха.

— Аз обаче искам да знам — каза Пиърс. Стоеше вляво, зад Фелиша и до Рандъл. Фелиша се втренчи напрегнато във Фийлдинг. Главата й леко се поклащаше, защото вече бе изпила доста. — Моят прапрадядо е нарисуван пред портата — каза Пиърс. — Портретът му е вътре в къщата. Винаги са ги рисували пред портата.

— А защо да не ги рисуват така? — попита Райън. — Нали са живели в къщата. Не бива да забравяме, че къщата е била на прапрапрадядовците ни.

— Така е — прошепна Майкъл. — Ето къде съм виждал вратата. На картините. Трябваше да ги разгледам по-внимателно…

Райън се озърна към него. Роуан протегна ръка и направи жест на Майкъл да дойде при нея. Райън го проследи с поглед как се приближава до стола й. Пиърс отново говореше нещо, а Майкъл седна на тревата до Роуан, така че тя да може да сложи ръка на рамото му. Аарън стоеше съвсем наблизо.

— Но дори на старите фотографии пак са снимани пред вратата — настоя Пиърс. — Винаги пред врата с форма на ключалка. Дали е предната или някоя от…

— Да, същата форма е гравирана на криптата. И никой не знае кой го е направил.

— Жулиен, разбира се — каза Рандъл с нисък и гръмовен глас. Всички бързо се извърнаха към него. — А Жулиен е знаел какво прави, защото вратата е имала специално значение за него и за всички останали по онова време.

— Ако й наговорите тези глупости, тя няма да… — започна Ан Мари.

— Не, искам да знам — прекъсна я Роуан. — Пък и нищо не може да ме спре да заживея в тази къща.

— Не бъди толкова сигурна — обади се печално Рандъл.

Лорън му хвърли студен укоряващ поглед и прошепна:

— Сега не е времето за страшни приказки.

— Трябва ли да разравяме цялата тази мръсотия! — извика Джифорд. Изглеждаше много разстроена. Роуан видя, че Пиърс се притесни, но той беше от другата страна и затова Райън я хвана за ръката и й прошепна нещо на ухо.

„Тя се опитва да прекъсне разговора“, помисли си Роуан.

— Е, кажете, какво означава тази порта. Защо винаги застават пред нея?

— Не обичам да се говори за това — изпищя Джифорд. — Не разбирам защо трябва да ровим в миналото всеки път щом се съберем. Трябва да мислим за бъдещето.

— Ние говорим за бъдещето — каза Рандъл. — Младата жена трябва да знае някои неща.

— Да, искам да знам за вратата — настоя Роуан.

— Е, добре, продължавайте, реакционери такива — каза Фелиша. — Щом като толкова години си мълчахте, говорете сега.

— Портата е свързана с едно съглашение, с едно обещание — рече Фийлдинг. — Това е тайна, предавана на всяко поколение още от най-ранни времена.

Роуан сведе поглед към Майкъл, който бе свил колене към гърдите си, отпуснал ръце на тях, и гледаше Фийлдинг. Но дори отгоре тя виждаше на лицето му страх и объркване, същото онова проклето изражение, което се появяваше, щом заговореше за виденията. Изражение, толкова нехарактерно за него, че го караше да изглежда като друг човек.

— Никога не съм чувала за някакво обещание — каза Сесилия. — Нито за съглашение, за порта или за каквото и да било.

Петер Мейфеър се бе присъединил към тях. Той беше плешив като Фийлдинг и имаше същите остри очи. Всъщност всички се бяха събрали в кръг около нея. Айзък и Уитфийлд надничаха иззад Пиърс.

— Защото те никога не говореха за това — каза Петер с треперещ и леко театрален глас. — Това беше тяхната тайна и не искаха никой да узнава за нея.

— Кои са тези „те“? — попита Райън. — Да не би да става дума за моя дядо? — Гласът му бе леко завален от пиенето. Той преглътна припряно и добави: — За Кортланд ли говорите?

— Не искам да… — прошепна Джифорд, но Райън й направи жест да замълчи.

Фийлдинг също вдигна ръка към нея и я изгледа свирепо.

— Да, Кортланд беше един от тях — рече Фийлдинг и погледна към плешивия Петер. — Всички знаят това.

— О, не говорете така — обади се гневно Магдален. — Аз обичах Кортланд.

— Всички го обичахме — отвърна й ядно Петер. — Бих направил всичко за него, но той беше един от тях. Това е. Както и твоят баща, Райън. Старият Пиърс също беше един тях, докато Стела беше жива, както и бащата на Рандъл не е ли така?

Рандъл кимна уморено и отпи бавно от бърбъна си. Тъмнокожият слуга се появи незабелязано и напълни чашата му, а после сипа и на останалите.

— Но какво значи това? — настоя Пиърс. — Цял живот слушам само за „тях“, „не е от тях“ и прочие. Какво означава това?

— Нищо — сопна се Райън. — Просто бяха нещо като клуб.

— Да бе, клуб — обади се Рандъл.

— Всичко това умря заедно със Стела — каза Магдален. — Майка ми беше много близка с нея и ходеше на онези партита. Но не бяха тринайсет вещици! Там беше цялата работа.

— Какво, какви тринайсет вещици? — попита Роуан. Усещаше, че Майкъл се напряга. През една малка пролука между хората видя Аарън, облегнал гръб на дървото и загледан към небето, все едно не ги слушаше.

— Просто една легенда — каза Фийлдинг студено и твърдо, сякаш да се разграничи от останалите. — Част от легенда за портата и съглашението.

— Но за какво става дума? — попита Роуан.

— Че ще бъдат спасени от портата и тринайсетте вещици — каза Фийлдинг и отново погледна към Петер. — Това е историята и това е обещанието.

Рандъл поклати глава.

— Загадка, която Стела така и не успя да разгадае.

— Спасени ли? — попита младият Уийтфилд. — Както Месията е спасил християните?

— Спасени! Алилуя! — обади се Маргарет Ан, свали чашата си и опръска роклята си с питието. — Мейфеърови ще отидат в рая. Знаех си, че някой ще го уреди, с всичките тези пари!

— Пияна си, Маргарет Ан — прошепна Сесилия. — Също като мен!

И те чукнаха чаши в наздравица.

— Значи Стела се е опитвала да събере тринайсетте вещици на онези празненства? — попита Роуан.

— Точно така — отвърна Фийлдинг. — Точно това се опитваше да направи. Сама се наричаше вещица, както и Мери Бет, майка й. Изобщо не се церемонеше. Казваше, че има силата и може да вижда мъжа.

— Няма да позволя това… — започна пак Джифорд, а гласът й бе почти истеричен.

— Нима е толкова страшно? — попита Роуан тихо. — Не са ли само стари легенди? И кой е този мъж?

Тишина. Всички се взираха в нея, вероятно всеки очакваше някой друг да отговори. Лорън изглеждаше почти гневна, когато я погледна. Лили я гледаше с подозрение. Знаеха, че се опитва да ги заблуди.

— Добре знаеш, че не са само стари легенди — каза Фийлдинг под нос.

— Защото те вярват в тях! — каза Джифорд, вирнала брадичка. Устната й трепереше. — Доста хора са правили глупости заради вярата си в тези стари идиотщини.

— И какво са правили? — попита Роуан. — Имаш предвид отношението на Карлота към майка ми?

— Имам предвид стореното от Кортланд — каза Джифорд. Вече цялата трепереше, явно бе на ръба на истерията. — Това имам предвид. — Втренчи се в Райън, после в сина си Пиърс, а накрая се обърна отново към Роуан. — Да, Карлота също. Всички предадоха майка ти. Не знаеш много неща.

— Шшт, Джифорд, май се напи — прошепна Лили.

— Влизай вътре, Джифорд — обади се Рандъл.

Райън хвана жена си за ръката и се наведе да й прошепне нещо. Пиърс отиде да му помогне и двамата успяха да я изведат от групата.

Фелиша шепнеше нещо на Магдален, някой се опитваше да събере децата и да ги прати да играят. Едно малко момиченце с престилка каза: „Ама и аз искам да знам…“.

— Искам да знам — повтори Роуан. — Какво са направили?

— Е, хайде, кажи за Стела — обади се Беатрис и се озърна неспокойно към Джифорд, която сега плачеше на рамото на Райън, който се опитваше да я отведе по-далече от събралите се.

— Те вярваха в черната магия, ето какво — каза Фийлдинг, — вярваха в тринайсетте вещици и в портала, но никога не разбраха как всъщност да осъществят обещанието.

— И какво са си мислели всъщност? — попита Беатрис. — Това е много вълнуващо, кажи, моля те.

— Че да разкажеш на целия кънтри клуб — рече Рандъл, — както винаги.

— И защо не? — сопна се Беатрис. — Да не би да вземат да изгорят някой от нас на клада!

Райън почти насила вкара Джифорд в къщата и Пиърс затвори френските прозорци зад тях.

— Хайде, кажи — настоя Беатрис, пристъпи напред и се обгърна с ръце. — Значи Стела не е разбрала какво означава това? Кой тогава е разбрал?

— Жулиен — каза Петер. — Дядо ми. Той знаеше. Каза и на Мери Бет. Дори го написа, но Мери Бет унищожи всичко. Каза на Стела, но тя така и не успя да го разбере.

— Стела никога нищо не разбираше — каза Фийлдинг.

— Така си е — тъжно добави Лили. — Горката Стела. Мислеше само за празненства, контрабанден алкохол и откачени приятели.

— Не, тя просто не вярваше в това — каза Фийлдинг. — Това е целият проблем. Искаше само да си поиграе с тайната. И когато нещо се обърка, се уплаши и започна да дави страха си в шампанско. Видя неща, които биха убедили всекиго, но все още не вярваше нито в портата, нито в обещанието, нито в тринайсетте вещици, докато не стана твърде късно и Жулиен и Мери Бет вече не бяха сред живите.

— Значи истината е умряла с нея? — попита Роуан. — Това ли се опитвате да ми кажете. Предали са й някаква тайна заедно със смарагда и всичко останало?

— Огърлицата изобщо не е толкова важна — каза Лили. — Карлота вдигна толкова шум около това. Просто няма начин да се отървеш от нея… пък и не се очаква да бъде отнета от наследницата. Тя е твоя. Карлота си въобразяваше, че ако я заключи някъде, ще сложи край на всичките странни събития и ще спечели още една от безполезните си малки битки.

— Карлота също знаеше — каза Петер и хвърли леко презрителен поглед към Фийлдинг. — Знаеше какво означават портата и тринайсетте вещици.

— Ти пък откъде знаеш? — прозвуча студеният глас на Лорън. — Със сигурност не и от Карлота.

— Разбира се, тя не би ми казала — каза Петер. — Зная го, защото Стела е казала на майка ми. Карлота знаела, но нямало да й помогне. Стела се опитвала да изпълни старото пророчество и между другото, то няма нищо общо с никакво спасение. Изобщо не става дума за това.

— И кой ти каза? — настоя Фийлдинг.

— Аз ти казвам.

— И какво знаеш ти по въпроса? — попита Рандъл тихо, с лек сарказъм. — Самият Кортланд ми каза, че когато се съберат тринайсетте вещици, порталът между световете ще се отвори.

— Между световете ли? — изсмя се Петер. — Какво общо има това със спасението? Кортланд не знаеше нищо, знаеше дори по-малко от Стела. Ако знаеше, щеше да й помогне. Нали беше там. Аз също бях.

— Къде сте били? — попита Фийлдинг.

— На някое от партитата ли? — обади се и Лили.

— Стела се опитваше да открие значението на пророчеството на тези събирания — каза Петер. — Аз бях там.

— Не съм знаела — каза Магдален.

— Как е възможно да си бил там? — попита Маргарет Ан. — Било е преди сто години!

— Не, беше през двайсет и осма и аз бях там — настоя Петер. — Бях на дванайсет. Баща ми беше бесен на майка ми, че ми е позволила, но бях там. Лорън също, тогава беше на четири.

Лорън кимна леко. Погледът й бе някак отнесен, сякаш си спомняше, но едновременно с това изглеждаше откъсната от останалите.

— Стела събра тринайсет от нас — каза Петер. — Избираше ни по силата ни, нали се сещате — психосила — четене на мисли, виждане на духове, местене на предмети само с мисълта.

— И ти ли имаш такава сила? — изсмя се Фийлдинг. — Нищо чудно, че винаги те бия на покер.

Петер поклати глава.

— Никой обаче не можеше да се мери със Стела. Освен може би Кортланд, но дори той беше по-слаб от нея. Пиърс също имаше дарби, но тогава беше твърде млад и изцяло под контрола на Стела. Останалите бяхме просто пълнеж, само толкова бе успяла да открие. Затова й трябваше и Лорън. Тя също има силна дарба, а Стела не искаше да пропуска дори този шанс. Събрахме се в къщата с намерението да отворим портала. Трябваше да се подредим в кръг, да се съсредоточим в целта и той щеше да се появи, да бъде сред нас, да стане човек. Щеше да влезе в нашия свят.

Всички се смълчаха. Беатрис се взираше в Петер, сякаш той самият беше призрак. Фийлдинг също го гледаше с неверие и може би дори с подигравка.

Лицето на Рандъл беше непроницаемо зад дълбоките бръчки.

— Роуан не знае за какво говориш — каза Лили.

— Вижте, мисля, че трябва да престанем — обади се и Ан Мари.

— Тя знае — каза Рандъл; гледаше право в нея.

Роуан се обърна към Петер и попита:

— Как така ще дойде в нашия свят?

— Вече няма да бъде призрак. Няма просто да се появява, а ще остане… във физическа форма.

Рандъл я гледаше, сякаш се опитваше да разбере нещо. Фийлдинг се изсмя сухо и някак с превъзходство.

— Сигурно Стела е измислила тази част. Баща ми ми каза друго. Говореше за спасение. Спасение за всички, участвали в съглашението. Чух го да го казва на майка ми.

— И какво казваше още баща ти? — попита Роуан.

— Скъпа, нали не вярваш в тези глупости. За бога, Роуан — изписка Беатрис.

— Не ги взимай на сериозно! — настоя Ан Мари.

— Стела беше тежък случай, скъпа моя — добави Лили.

Фийлдинг поклати глава.

— Спасение, точно за това говореше баща ми. Всички ще бъдат спасени, когато портата се отвори. Това беше някаква загадка, дори Мери Бет не знаеше истинското й значение. Карлота се кълнеше, че я е разгадала, но не е вярно. Тя само искаше да тормози Стела. Дори не съм сигурен, че и Жулиен е знаел.

— А знаете ли точните думи на тази загадка? — попита Майкъл.

Фийлдинг се обърна и погледна надолу. Сякаш в този миг всички забелязаха присъствието на Майкъл и се втренчиха в него. Роуан плъзна ръка към врата му, притисна крака си към него и го прегърна. Искаше да им покаже, че е част от нея.

— Да, какво се казва в тази загадка? — попита тя.

Рандъл погледна Петер и двамата заедно се обърнаха към Фийлдинг.

Той отново поклати глава.

— Не зная. Никога не съм чувал да я изричат с някакви определени думи. Знам само, че когато вещиците станат тринайсет, порталът най-после ще се отвори. В нощта, когато Жулиен умря, баща ми каза: „Вече никога няма да бъдат тринайсет, не и без Жулиен“.

— А кой им е казал тази загадка? Мъжът ли? — попита Роуан.

Всички отново се втренчиха в нея. Дори Ан Мари изглеждаше загрижена, а Беатрис бе направо притеснена, сякаш някой бе нарушил абсолютно безцеремонно добрия тон. Лорън се взираше в Роуан по доста странен и неопределим начин.

— Тя изобщо не знае за какво става въпрос — обяви Беатрис.

— Да, мисля, че трябва да забравим за това — каза Фелиша.

— Защо да забравяме? — попита Фийлдинг. — Да не мислите, че той няма да дойде при нея, както при останалите? Какво се е променило?

— Плашиш я! — прошепна Сесилия. — Плашиш и мен.

— Значи той им е казал? — попита отново Роуан.

Никой не отговори.

Какво трябваше да каже, за да ги накара да проговорят отново, да ги накара да разкрият всичките си тайни.

— Карлота ми каза за мъжа — каза Роуан. — Не се страхувам от него.

Колко тиха беше градината. Абсолютно всички се бяха събрали в кръга, освен Райън, който бе завел Джифорд в къщата. Дори Пиърс се бе върнал и сега стоеше зад Петер. Вече започваше да се здрачава. Слугите бяха изчезнали, като че знаеха, че не са желани в момента.

Ан Мари взе една бутилка от близката маса и напълни чашата си с шумно бълбукане. Още някой посегна към бутилка. После и друг. Но очите на всички оставаха приковани в Роуан.

— Нима искате да се страхувам? — попита тя.

— Разбира се, че не — отвърна Лорън.

— Естествено, че не! — възкликна Сесилия. — Но подобен разговор може да съсипе всичко.

— … в стара мрачна къща като тази.

— … според мен това са глупости.

Рандъл поклати глава, Петер измърмори нещо, а Фийлдинг просто я гледаше.

Отново настъпи тишина, която обгърна всички като снежна пелена. Мракът вече се събираше под малките дръвчета и от френските прозорци заструи светлина.

— А някой от вас виждал ли е мъжа? — попита Роуан.

Лицето на Петер бе сериозно и неразгадаемо. Той като че не забеляза кога Лорън наля бърбън в чашата му.

— Ще ми се да можех да го видя — каза Пиърс, — поне веднъж!

— Аз също! — обади се Беатрис. — Изобщо нямаше и да си помислям да се отърва от него. Щях да го разпитвам…

— О, млъкни, Беа — сопна се внезапно Петер. — Не знаеш какво говориш. Никога не си знаела!

— А ти знаеш, така ли? — изрепчи му се Лили. — Ела, Беа, седни при жените. Ако ще има война, бъди на правилната страна.

Беатрис седна на тревата до стола на Лили и каза на Петер:

— Стар идиот, мразя те. Ще ми се да видя какво ще направиш, ако видиш мъжа.

Той не отвърна на думите й, само вдигна вежди и отпи от бърбъна си.

Фийлдинг се хилеше и мърмореше нещо под нос.

— Ходил съм често на Първа улица — каза Пиърс. — Размотавах се с часове около желязната ограда, за да го зърна. Но нямах късмет.

— За бога, Пиърс — повиши глас Ан Мари. — Нямаш ли какво друго да правиш.

— Само гледай майка ти да не разбере за това — измърмори Айзък.

— Всички вярвате в него, нали? — попита Роуан. — Сигурно някой от вас все пак го е виждал.

— И какво те кара да мислиш така? — изсмя се Фелиша.

— Баща ми казва, че той е само фантазия, стара легенда — рече Пиърс.

— Пиърс, най-добре за теб ще е, ако престанеш да смяташ всяка дума на баща си за Светото Евангелие, защото изобщо не е така — каза Лили.

— А ти виждала ли си го, лельо Лили? — попита я Пиърс.

— Всъщност, да — сниши глас тя. — Виждала съм го.

Останалите явно се изненадаха. Всички, освен тримата по-възрастни мъже, които само си размениха погледи. Лявата ръка на Фийлдинг потрепна, като че искаше да направи някакъв жест.

— Той е истински — каза мрачно Петер. — Истински е като светлината, като вятъра. — Обърна се и погледна младия Пиърс, а и после Роуан, сякаш настояваше да му повярват. Очите му накрая се спряха на Майкъл. — Виждал съм го. Видях го в нощта, когато Стела ни събра. Виждал съм го и след това. Лили също. И Лорън го е виждала. Ти също, Фелиша. Както и Кармен. Е, Фелиша, защо не казваш нищо? А ти, Фийлдинг? Видяхте го в нощта, когато Мери Бет умря. Знам, че го видяхте. Кой тук не го е виждал? Само младите, нали? — Отново погледна към Роуан. — Попитай ги, те ще ти разкажат.

Сред външния кръг на събралите се разнесе шепот, тъй като по-младите — Поли, Кланси, Тим и още други, които Роуан не познаваше — не бяха виждали призрака и не знаеха дали да вярват на чутото. Малката Мона с панделката в косата внезапно се забута към вътрешността на кръга, а по-високата Дженифър напираше зад нея.

— Е, кажете какво сте видели — каза Роуан и погледна директно към Петер. — Нали не искаш да кажеш, че той е минал през портала в нощта, когато Стела ви е събрала.

Петер не бързаше да отговаря. Огледа всички, задържа поглед на Маргарет Ан, после на Майкъл и накрая на Роуан. Вдигна чашата, пресуши я и чак тогава заговори:

— Той беше там — просто ярко потрепващо присъствие, което се появи за няколко мига. Мога да се закълна, че беше също толкова материален, колкото всеки друг човек от плът и кръв. Видях го как се материализира. Почувствах топлината. Чух и стъпките му. Да, чух стъпките му по пода в предния коридор. Застана пред нас, реален като мен и теб, и ни огледа един по един. — Той отново вдигна чашата и отпи. Очите му огледаха малката групичка. Въздъхна и продължи: — И тогава изчезна, както винаги. Отново почувствах топлина. Миризма на дим и вятърът, който нахлу в къщата и просто късаше завесите от корнизите. Но той беше изчезнал. Не можеше да се задържи повече, а ние не бяхме достатъчно силни да му помогнем. Бяхме тринайсет, да, тринайсетте вещици, както ни наричаше Стела. А Лорън беше само на четири! Само че не бяхме от сорта на Жулиен или Мери Бет, нито на старата прабаба Маргьорит от Ривърбенд. И никога нямаше да бъдем. А Карлота, която беше по-силна от Стела — запомнете ми думите, защото са истина — не искаше да помогне. Тя лежеше в спалнята си на горния етаж, взираше се в тавана и редеше на глас молитви. След всяко „Аве Мария“ казваше: „Върни го в ада, върни го в ада!“, а после продължаваше със следващата молитва.

Той сви устни и се смръщи към празната чаша. Разклати я безшумно и завъртя ледените кубчета. Очите му отново обходиха събралите се, като се спираха на всеки, дори на малката червенокоса Мона.

— Отбележете за протокола, че Петер Мейфеър го е видял — обяви той, стана и отново вдигна вежди. — Лорън и Лили могат да говорят от свое име. Рандъл също. И пак за протокола искам да кажа, че го видях и можете да споделите това с внуците си.

Всички мълчаха. Мракът се сгъстяваше. Някъде отдалече долетя остро скрибуцане на цикада. Нямаше никакъв вятър. Къщата сега бе озарена от жълта светлина, която струеше през прозорците.

— Да — каза Лили с въздишка. — Май трябва да знаеш това, скъпа. — Усмихна се, без да откъсва очи от Роуан. — Той е там. Всички сме го виждали, и то неведнъж. Макар и не както го видяхме онази нощ — не толкова продължително или толкова ясно.

— И ти ли си била там? — попита Роуан.

— Да, бях, но не беше само тогава. Виждала съм го на старата закрита веранда с Деидре. — Погледна към Лорън. — Двете сме го виждали, когато минавахме покрай къщата.

— Не бива да се страхуваш от него, Роуан — каза надменно Лорън.

— О, сега ли се сетихте да й кажете това, суеверни чудовища такива — изписка Беатрис.

— Не му позволявай да те пропъди от къщата — додаде бързо Магдален.

— Не го позволявай и на нас — рече Фелиша. — Моят съвет е да забравиш за тези легенди. Забрави старите глупости за тринайсетте вещици и портата. Забрави за него! Той е просто призрак и нищо повече. Това може да ти прозвучи странно, но е самата истина.

— Той не може да ти направи нищо — каза Лорън и се подсмихна.

— Да, не може — потвърди Фелиша. — Той е като бриза.

— Той е призрак — каза Лили. — Само призрак. И никога няма да бъде нещо повече.

— Кой знае — обади се Сесилия. — Може дори вече да не е тук.

Всички се втренчиха в нея.

— Ами никой не го е виждал след смъртта на Деидре.

Някаква врата се затръшна. Чу се трясък на падащо стъкло и в групичката настана суматоха. Хората се разшаваха и запристъпваха настрани. Джифорд си проправи път до центъра. Лицето й бе на петна, ръцете й трепереха.

— Не можел да направи нищо, така ли? Не можел да нарани никого! Това ли й казахте? Не можел! Той уби Кортланд! След като Кортланд изнасили майка ти! Знаеш ли това, Роуан?!

— Млъкни, Джифорд — изрева Фийлдинг.

— Кортланд е твоят баща — пищеше Джифорд. — Нея лъжете, за бога! Пропъди го, Роуан. Обърни силата си срещу него и го пропъди оттук! Прочисти тази къща! Изгори я, ако се налага… Изгори я!

Недоволен рев се надигна от всички посоки. Израженията на присъстващите варираха от презрение до гняв. Райън отново се бе появил и пак се опитваше да обуздае Джифорд. Тя се обърна и го заплю в лицето. От всички страни се чуха смаяни въздишки. Пиърс изглеждаше огорчен и безпомощен.

Лили стана и напусна групата. Фелиша я последва, като едва не падна от бързане. Ан Мари също се изправи и помогна на Фелиша. Но другите останаха по местата си. Включително и Райън, който просто избърса лице с носната си кърпа, като че да възвърне хладнокръвието си, а Джифорд стоеше пред него със стиснати юмруци и треперещи устни. Беатрис отчаяно искаше да помогне, но не знаеше как.

Роуан стана и тръгна към Джифорд.

— Чуй ме — каза й. — Не се страхувай. Трябва да мислим само за бъдещето, не за миналото. — Хвана я за ръцете и Джифорд неохотно вдигна поглед към лицето й. — Ще постъпя по най-добрия и най-правилния начин, не само за мен, но и за семейството. Разбираш ли какво ти казвам?

Джифорд зарида и главата й отново клюмна, сякаш вратът й бе твърде слаб, за да я държи изправена. Косата й влезе в очите.

— Само зли хора могат да са щастливи в тази къща — каза тя. — А те са зли — Кортланд беше зъл! — Пиърс и Райън я прихванаха. Райън вече започваше да се ядосва. Но Роуан не я пускаше.

— Пи твърде много — отбеляза Сесилия. Някой бе включил осветлението в двора.

Джифорд изглежда щеше да припадне всеки момент, но Роуан все още я държеше.

— Чуй ме, Джифорд — започна тя, но всъщност говореше повече на останалите. Видя, че Лили стои малко по-встрани от групата, до Фелиша. Видя, че Беатрис се взира в нея, а Майкъл е застанал зад стола на Фийлдинг и също я гледа.

— Изслушах всички ви — каза Роуан — и научих доста неща. Но искам да ви кажа, че ако искаме да победим този странен призрак и машинациите му, трябва да гледаме на него в перспектива. А семейството и самият живот са част от тази перспектива. Не бива да му позволяваме да разруши семейството или възможностите за живот. Ако наистина съществува, той принадлежи на мрака.

Рандъл и Петер я гледаха напрегнато. Лорън също. Аарън стоеше съвсем близо до Майкъл и също слушаше. Само Фийлдинг изглеждаше някак студен, ироничен и не поглеждаше към нея. Джифорд се взираше зашеметена в очите й.

— Мисля, че Мери Бет и Жулиен са знаели това — каза Роуан. — И възнамерявам да следвам техния пример. Ако нещо се появи от сенките на Първа улица, без значение колко мистериозно може да е, то няма да успее да затъмни по-голямата схема, по-великата светлина. Сигурно разбирате какво искам да кажа.

Джифорд изглеждаше като омагьосана. Малко по малко Роуан започна да осъзнава колко странен е този момент. Колко странни изглеждат думите й; колко странна бе в очите на всички, докато държеше необичайната си реч и стискаше ръцете на истеричната жена.

Всъщност всички се взираха в нея като омагьосани.

Пусна Джифорд и тя отстъпи назад в прегръдката на Райън, но очите й останаха разширени, празни и втренчени в Роуан.

— Плаша те, нали? — попита Роуан.

— Не, всичко е наред — каза Райън.

— Да, всичко е наред — обади се и Пиърс.

Но Джифорд не продумваше. Всички бяха объркани. Роуан погледна към Майкъл и видя на лицето му същото зашеметено изражение, а зад него — стария мрачен ужас.

Беатрис измърмори някакво извинение за станалото, изправи се и отведе Джифорд. Райън тръгна с тях. Пиърс остана, неподвижен и някак вцепенен.

Лили се огледа, очевидно объркана, а после извика на Херкулес да й донесе палтото.

Рандъл, Фийлдинг и Петер останаха смълчани. Другите започваха да се разотиват. Малкото момиче с панделката се взираше в Роуан. Кръглото му сладко лице беше като пламъче в тъмното. По-високото дете, Джен, като че плачеше.

Внезапно Петер стисна ръката на Роуан.

— Каза мъдри думи. Ако не се придържаш към тях, ще пропилееш живота си.

— Точно така — обади се Рандъл. — Така стана със Стела. И с Карлота. Тя пропиля живота си! — Но беше някак напрегнат и сякаш нямаше търпение да се оттегли. Обърна се и си тръгна, без да се сбогува.

— Младежо, ела да ми помогнеш — каза Фийлдинг на Майкъл. — Партито свърши. О, между другото, приемете поздравленията ми за женитбата. Може би ще доживея да видя сватбата. И, моля ви, не канете призрака.

Майкъл изглеждаше объркан. Хвърли поглед към Роуан, после към стареца и много внимателно му помогна да се изправи на крака. Когато отново вдигна очи към Роуан, тя видя, че объркването и страхът още не са напуснали лицето му.

Неколцина от младите се приближиха да й кажат, че не бива да се притеснява от глупостите на Мейфеър. Ан Мари я посъветва да следва собствените си планове. Най-после излезе лек ветрец и стана малко по-хладно.

— Всички ще бъдат съсипани, ако не се нанесете в тази къща — каза Маргарет Ан.

— Нали няма да се откажете? — настоя Кланси.

— Разбира се, че не — усмихна се Роуан. — Това е абсурд.

Аарън я гледаше безстрастно. Беатрис се върна с нов порой извинения от името на Джифорд и замоли Роуан да не се разстройва.

Останалите също се връщаха, бяха взели връхните си дрехи и чантите. Вече беше съвсем тъмно. Въздухът беше превъзходно хладен. Партито бе свършило.

Братовчедите се сбогуваха цели трийсет минути. Всички настояваха за едно и също — да не си отива, да реставрира къщата и да забрави старите глупости.

Райън се извини заради Джифорд и за всички ужасни неща, които наговорила. Роуан не бивало да ги взема за истина, а просто да ги забрави.

— Благодаря ви, благодаря ви за всичко — каза Роуан. — Не се притеснявайте. Исках да науча тези стари истории. Исках да знам какво се говори в семейството.

— Там няма никакъв призрак — каза Райън, като я гледаше право в очите.

Роуан не му отговори.

— Ще сте много щастливи в тази къща — продължи той и стисна ръката на Майкъл, който застана до Роуан.

Тя се обърна да си тръгне и видя Аарън пред портата. Говореше с Джифорд и Беатрис. Джифорд изглеждаше вече съвсем спокойна.

Райън чакаше търпеливо до портата.

— Не се тревожи за всичко това — каза Аарън на Джифорд с прелестния си британски акцент.

Джифорд внезапно го прегърна и той отвърна грациозно на прегръдката й, като й целуна ръка и се отдръпна. Беатрис беше възхитена. Двете отстъпиха настрани и загледаха как черната лимузина на Аарън спира до тротоара.

— Не се тревожи за нищо, Роуан — каза на раздяла Беатрис. — Утре ще обядваме заедно, не забравяй. А сватбата ще е невероятна!

Роуан се усмихна.

— Не се притеснявай, Беа.

Роуан и Майкъл се настаниха на дългата задна седалка в лимузината, а Аарън седна на любимото си място, с гръб към шофьора. И колата бавно потегли.

Хладният полъх от климатика беше като благословия за Роуан. Влажната жега в градината още й тежеше. Затвори очи за миг и си пое дълбоко дъх.

Когато ги отвори, видя, че са на Метаир Роуд и прелитат покрай новите гробища на града — мрачни и лишени от романтиката зад тъмните стъкла.

„Светът винаги изглежда някак призрачен зад затъмнените стъкла на лимузина“, помисли си Роуан. Тогава и най-тъмните кътчета на мрака изглеждат въобразими.

Внезапно тази мисъл прониза нервите й.

Обърна се към Майкъл и видя на лицето му истински ужас. Самата тя бе само развълнувана от наученото. Всъщност дори й беше харесало.

— Нищо не се е променило — каза. — Рано или късно той ще дойде, ще се опита да се пребори с мен и ще загуби. Сега просто научихме повече за числото и портата. Нима не искахме точно това? — Майкъл не й отговори. — Нищо не се е променило — настоя тя. — Нищо.

Майкъл продължаваше да мълчи.

— Не го мисли повече — сопна се Роуан. — Можеш да си сигурен, че никога няма да тръгна да събирам тринайсет вещици. Чака ме много по-важна работа. Пък и нямам намерение да плаша никой от семейството. Мисля, че не успях да се изразя ясно.

— Разбрали са го погрешно — прошепна Майкъл, взираше се в Аарън, който седеше неподвижно и ги наблюдаваше. По гласа му личеше, че е много разстроен.

— Какво имаш предвид?

— Никой не трябва да събира тринайсет вещици — каза Майкъл, сините му очи отразяваха светлините на преминаващите коли. — В това е ключът към загадката. Не са разбрали, защото не познават собствената си история.

— За какво говориш?

Не го бе виждала така притеснен от деня, в който разби бурканите. Знаеше, че пулсът му сигурно е много учестен. Мразеше да става така. Виждаше как лицето му се налива с кръв.

— Майкъл, за бога!

— Роуан, преброй предшествениците си! Онова нещо чака тринайсетата вещица, от времето на Сузан до днес. А тринайсетата си ти! Преброй ги. Сузан, Дебора, Шарлот, Жан-Луиз, Анжелик, Мари Клодет, Маргьорит, Катерин, Мери Бет. После Стела, Анта, Деидре. И накрая ти, Роуан! Тринайсетата е просто най-силната, онази, която може да стане портал, през който онова нещо да премине. Ти си порталът, Роуан. Ето защо има само дванайсет крипти в гробницата. Тринайсетата е порталът.

— Добре де — каза тя, като се опитваше да го успокои. Дори събра ръце умолително. — Знаехме това, нали? Дори демонът го предсказа. Той вижда надалече, нали така ти каза, вижда тринайсетата. Но той всъщност не вижда нищо. Не вижда коя съм аз.

— Не, не каза така — отвърна Майкъл. — Каза, че вижда до края! И че не мога да те спра, не мога да спра и него. Каза, че търпението му е като търпението на Всемогъщия.

— Майкъл — намеси се Аарън. — Откъде знаеш, че ти е казал истината! Не попадай в капана му. Той си играе с думите. Той е лъжец.

— Зная, Аарън. Демонът лъже. Зная! Все това чувам. Но какво, за бога, чака? Дните минават, без да предприеме нещо. Това ме подлудява.

Роуан посегна към китката му, но той осъзна, че му мери пулса, и дръпна ръка.

— Когато имам нужда от лекар, ще ти кажа, ясно ли е?

Тя се отдръпна и се извърна настрани. Ядосваше се на себе си, че не бе проявила достатъчно търпение. Мразеше да го вижда разстроен. Мразеше и собствения си страх.

Хрумна й, че всеки път, когато се държи така, той всъщност е движен от ръцете на невидими сили, които се опитваха да го контролират, че може би го бяха избрали за играта си именно защото бе лесен за контролиране. Но не можеше да му каже подобно нещо. Щеше да го обиди, да го нарани, а тя не искаше това. Не искаше да го вижда уязвим.

Сега чувстваше единствено поражение, взираше се в ръцете си, които почиваха в скута й. Призракът бе казал: „Ще бъда в плът, когато ти ще си вече мъртъв“. Буквално чуваше ударите на сърцето на Майкъл. Дори мислите му се бяха отвърнали от нея, знаеше, че сега се чувства замаян, дори му призлява. Когато ти ще си вече мъртъв. Шестото чувство й казваше, че е здрав, силен и жизнен като много по-млад мъж, но отново долавяше непогрешимите симптоми на огромния стрес, който създаваше същински хаос в душата му.

Господи, колко ужасно се бе преобърнало всичко. Колко кошмарно тайните от миналото бяха отровили всичко. Не, не бе искала това, напротив. Може би щеше да е по-добре да не бяха казвали нищо. Ако бяха послушали Джифорд и бяха говорили единствено за слънчевата мечта, за къщата и сватбата.

— Майкъл — каза Аарън с обичайното си спокойствие. — Той мами и лъже. Какво право има да пророкува? Какво друго би целил, освен чрез лъжите си да се опита да сбъдне своите пророчества?

— Но къде е той, по дяволите? — настоя Майкъл. — Аарън, може би се хващам за сламка, но си мисля дали щеше да ми заговори първата нощ, ако теб те нямаше? Защо ми се яви само за да изчезне отново?

— Майкъл, мога да ти дам по няколко обяснения за всяка от появите му. Но не знам дали съм прав. Важното тук е да запазим здравия си разум и да не забравяме, че той е коварен.

— Точно така — обади се Роуан.

— Но каква е тази игра, за бога? — прошепна Майкъл. — Те ми дадоха всичко, което съм искал — имам любима жена, върнах се у дома, ще живея в къщата, за която мечтая от момче. Искаме да имаме дете! Що за игра е това? Той ми говори, а останалите, които ми се явяват, мълчат. Господи, само да можех да се отърва от усещането, че всичко е планирано, както е казал Таунсенд в съня ти. Но кой го е планирал?

— Майкъл, трябва да се овладееш — каза Роуан. — Всичко върви така прекрасно и ние сме тези, които го правим такова. Върви прекрасно още от деня, в който умря старицата. Знаеш ли, мисля си, че върша онова, което майка ми би искала. Откачено ли звучи? Мисля си, че правя онова, за което е мечтала Деидре.

Не последва отговор.

— Майкъл, не чу ли какво им казах? — попита тя. — Не ми ли вярваш?

— Роуан, просто ми обещай едно — каза той, стисна ръката й и преплете пръсти в нейните. — Обещай, че ако видиш онова същество, ще ми кажеш. Чу ли. Няма да си замълчиш.

— Господи, Майкъл, държиш се като ревнив съпруг.

— Знаеш ли какво каза онзи старец, когато му помогнах да стигне до колата?

— За Фийлдинг ли говориш?

— Да. Той каза: „Внимавай, млади човече“. Какво имаше предвид според теб?

— Майната му — прошепна тя. Внезапно се вбеси и издърпа ръка от неговата. — За кого, по дяволите, се мисли, старо копеле! Как смее да ти говори така. Няма да го поканя на сватбата. Няма да стъпи повече в онази къща. — Тя замълча и преглътна думите си. Гневът й беше твърде горчив. Вярата й в семейството бе така пълна, че тя беше прегърнала с отворени обятия всичко — но сега имаше чувството, че Фийлдинг я е зашлевил през лицето. Отново плачеше, по дяволите, а нямаше кърпичка. Чувстваше се сякаш… сякаш бе зашлевила Майкъл. Но всъщност искаше да накаже стареца. Как смееше?

Майкъл се опита да вземе отново ръката й, но тя го отблъсна. Беше толкова ядосана, че го направи несъзнателно. Яд я беше и че плаче.

— Роуан, моля те — каза Аарън и й подаде кърпичката си.

— Съжалявам — прошепна Майкъл.

— Майната ти и на теб! — извика тя. — Просто си признай, че си на тяхна страна. И спри да се въртиш като пумпал, щом някое парче от пъзела падне на мястото си! Да не си мислиш, че там горе си видял Света Богородица! Не, видял си тях и техните номера.

— Не, не е вярно. — Гласът му бе тъжен и изпълнен с разкаяние. Сърцето й се късаше, но нямаше намерение да се предава. Страхуваше се да изрече онова, което всъщност мислеше: „Обичам те, но не ти ли е хрумвало, че твоята роля се изразява в това да се погрижиш аз да се върна тук, да остана и да родя дете, което да наследи завещанието? Този призрак може да е причинил и удавянето и спасяването ти, виденията и всичко останало. Ето защо Артър Лангтри ти се е явил и се е опитал да те отпрати, преди да е станало твърде късно“.

Тя седеше и таеше тези мисли в себе си. Те я тровеха. Надяваше се да не са истина, страхуваше се.

— Моля ви, престанете — каза тихо Аарън. — Фийлдинг е просто стар глупак. — Гласът му бе като успокояваща музика и сякаш изсмукваше напрежението от нея. — Той просто иска да се чувства важен. По това си приличат и тримата — Рандъл, Петер и Фийлдинг. Не им обръщай внимание. Той… е твърде стар. Повярвай ми. Аз самият скоро ще съм на неговия хал.

Тя избърса нос, погледна Аарън и отвърна на усмивката му.

— Те добри хора ли са, Аарън? Какво мислиш? — Нарочно не обръщаше внимание на Майкъл за момента.

— Да, прекрасни хора. И наистина те обичат. Старецът също те обича. Ти си най-вълнуващото нещо за него през последните десет години. Останалите не го канят често. Липсва му внимание. И, разбира се, въпреки всичките им тайни, те не знаят колкото знаеш ти.

— Прав си — прошепна тя. Чувстваше се изтощена и нещастна. Емоционалните изблици никога не й бяха действали пречистващо. Винаги я разтърсваха и огорчаваха.

— Е, добре — каза тя. — Мислех да го помоля да ме заведе до олтара, но майната му. Реших това да стори един по-скъп за мен приятел. — Тя обърса очи със сгънатата кърпичка и попи устните си. — Говоря за теб, Аарън. Знам, че е доста късно, но би ли минал по пътеката в църквата заедно с мен?

— Скъпа, за мен ще е чест — отвърна той. — Нищо не би ме направило по-щастлив. — Той стисна ръката й. — Но сега, моля те, не мисли повече за стария глупак.

— Благодаря ти, Аарън — прошепна Роуан и се облегна назад. Пое си дълбоко дъх и се обърна към Майкъл. Нарочно го бе игнорирала досега, но внезапно съжали за това. Той изглеждаше така обезсърчен и уязвим. — Е, успокои ли се вече, или имаш намерение да си докараш сърдечен удар? Нещо си много мълчалив.

Той се засмя под нос и сините му очи светнаха.

— Знаеш ли, когато бях дете — започна той и стисна ръката й, — си мислех, че би било страхотно да си имаш семеен призрак. Много ми се искаше да видя такъв. Често си мислех, че сигурно е страхотно да живееш в обитавана от призраци къща.

Отново се бе превърнал в стария Майкъл — забавен, силен, макар и леко разстроен. Тя се наведе и целуна зачервената му буза.

— Съжалявам, че се ядосах толкова.

— Не, скъпа, аз съжалявам. Наистина. Старецът не искаше да каже нищо лошо. Просто е луд. Всички те са малко луди. Предполагам, че е от ирландската им кръв. Всички ирландци са такива.

Аарън ги гледаше с усмивка, но те бяха вече доста изтощени и този разговор бе изцедил и последните им сили.

Роуан се обърна към мрака навън, отпусна се назад и облегна глава на кожената седалка. Гледаше как намръщеният град прелита покрай тях — една след друга се редуваха двойните дървени къщи с железни огради и дълги дървени капаци на прозорците; ниските западнали бетонни сгради, които изглеждаха не на място сред дъбовете и високите плевели. Беше красиво. Лустрото на нейния перфектен калифорнийски свят се бе разпукало и тя най-сетне бе попаднала в истинския живот.

Как да им обясни, че всичко ще бъде наред, че накрая тя ще победи, че никакво изкушение не може да я откъсне от любовта й, от мечтите й, от плановете й?

Онова нещо щеше да се яви и да се опита да я изкуши — както дяволът е изкушавал вещиците от миналото — но тя нямаше да се поддаде, силата в нея, подхранена чрез дванайсет вещици, щеше да е достатъчна, за да го унищожи. Числото тринайсет носи лош късмет, демоне. А портата е порта към ада.

Да, точно така, порта към ада.

Но Майкъл щеше да повярва едва когато всичко свърши.

Тя си спомни розите на масата в салона. Бяха ужасни. И ирисът с черната потрепваща уста. Кошмар. А най-лошото от всичко — смарагдът на врата й в мрака, студен и тежък върху голите й гърди. Не, не му казвай за това. Изобщо не го споменавай.

Майкъл беше смел и добър човек, но сега бе длъжна да го защити, защото той не можеше да защити нея. Това беше ясно. И за първи път осъзна, че когато нещата наистина започнат да се случват, вероятно ще бъде съвсем сама. Но нима не беше неизбежно?