Вещиците: Полунощ

Двайсет и две

През октомври и ноември 1929 година стоковият пазар претърпява срив и светът навлиза в Голямата депресия. Безумието на двайсетте е към края си. Богаташите губят състоянията си. Мултимилионери скачат от прозорците. Идва време на ново и нежелано пуританство, като неизбежна културна реакция срещу разгула на двайсетте. Късите поли и вечно пияните богаташи, както и наситените със сексуалност картини и книги излизат от мода.

В къщата на семейство Мейфеър на Първа улица в Ню Орлиънс светлините отслабнали след смъртта на Стела и никога вече не изгрели отново. Свещи озарявали отворения й ковчег в двойния салон. Когато скоро след това бил погребан и Лайънъл, брат й, който я бил прострелял с два куршума пред множество свидетели, в къщата нямало никакво поклонение — ковчегът бил поставен в стерилната погребална зала на Мегазин стрийт, няколко пресечки по-надолу.

Шест месеца след смъртта на Лайънъл мебелите на Стела в стил Ар деко, множеството модерни картини и безбройните плочи с джаз, рагтайм и блус, изчезнали от стаите на къщата. Онова, което не потънало в огромните тавански помещения, било изхвърлено на улицата.

Безброй старомодни викториански мебели, складирани след разрушаването на Ривърбенд, били извадени от тавана и подредени в стаите. На прозорците откъм Честнът стрийт били сложени капаци, които никога вече нямало да бъдат отворени.

Но тези промени имали малко общо с края на безумието през двайсетте, със срива на стоковия пазар или пък с Голямата депресия.

Семейната фирма „Мейфеър и Мейфеър“ отдавна била изтеглила огромните си инвестиции от железниците и от нестабилния стоков пазар. Още през 1924 година Мейфеър продавали всичките си земи във Флорида с невероятна печалба. Но все още държали земите в Калифорния, защото те тепърва щели да носят голяма печалба. С милиони, инвестирани в злато, швейцарски франкове, южноафрикански златни мини и безброй други печеливши инвестиции, семейството отново било в позиция да заема пари на приятели и далечни сродници, изгубили всичко.

То така и направило — заемало пари наляво-надясно, вливало свежа кръв в невъобразимо огромния организъм от политически и социални връзки, и все така се пазело от намеса от какъвто и да било характер в него.

Лайънъл Мейфеър така и не бил разпитан дори от един-единствен полицай защо е убил Стела. Два часа след смъртта й той вече бил пациент в частна психиатрия, където през следващите дни лекарите уморено слушали неговите безсмислици за демона, който бродел из стаите на къщата на Първа улица, и за малката Анта, която го пускала в леглото си.

„Той спеше с нея, сигурен съм. Правеше го през цялото време. А мама вече я нямаше, разбирате ли, вече нямаше никой. Само Карлота постоянно се караше със Стела. О, не можете да си представите крясъците, затръшването на врати. Бяхме като къща, пълна с изоставени от майка си деца. Голямата ми сестра Бел все стискаше куклата си и плачеше. Милата Мили, горката Мили, говореше на розите си на страничната веранда и клатеше глава. Карлота, която се опитваше да заема мястото на майка, и все не успяваше да го направи. Тя е твърде слаба в сравнение с нея. Стела я замеряше с разни неща. Крещеше истерично: «Искаш да ме заключиш в стаята ми!».

Същински деца, казвам ви, това бяхме ние. Аз чуках на вратата й, а Пиърс беше вътре с нея! Знаех го. И всичко това — посред бял ден. Тя лягаше до мен, а той с Анта, видях го. Виждах го през цялото време! Видях го! Видях ги заедно в градината. Но тя знаеше, знаеше през цялото време, че той е с Анта. Позволяваше това да се случва.

«Нима ще му позволиш да я има?» — питаше Карлота. Как, по дяволите, можех да я спра? Тя нямаше как да бъде спряна. Анта беше под дървото и пееше с него, хвърляше цветя във въздуха, а той ги караше да се реят. Видях го! Виждал съм го безброй пъти! Чувах я как се смее. Така се смееше Стела навремето! И какво направи майка, за бога! О, боже, нима не разбирате. Къща, пълна с деца. И защо бяхме деца? Защото не знаехме как да бъдем лоши. А майка знаеше ли? Жулиен знаеше ли?

Знаете ли защо Бел е идиот? Защото е дете на кръвосмешение! И Милата Мили не е по-различна! Боже, знаете ли, че Мили е дъщеря на Жулиен! О, да, така е! Господ ми е свидетел. И тя го вижда, но лъже. Зная, че го вижда.

«Остави я на мира — казваше ми Стела. — Това няма значение.» Зная, че Мили може да го вижда. Зная, че може да го вижда. Те носеха каси шампанско за нейното празненство. Каса след каса, а Стела все танцуваше на музиката от грамофона. «Просто се опитай да се държиш добре на празненството, нали, Лайънъл.» За бога! Никой ли не виждаше какво става?

А Карл все говореше, че ще изпрати Стела в Европа! Как можеше някой да накара Стела да направи каквото и да било! И какво значение щеше да има, ако Стела иде в Европа? Опитах се да кажа на Пиърс. Стиснах това момченце за гушата и му казах: «Ще те накарам да ме послушаш». Трябваше да застрелям и него, но не можах. Трябваше, за бога, защо ме спряха! «Не виждаш ли, че сега той превзема Анта! Сляп ли си?» Това му казах. Кажете ми, всички ли са слепи!“

И така нататък и така нататък, все в тоя дух дни наред. Горният фрагмент е записан дословно от лекаря в болничното досие, а след него има бележка, че „пациентът продължава да говори за «нея» и «него», като явно смята, че един от тях е демонът“. Или „отново започна да бълнува неразбираемо, настоява, че някой го е принудил да стигне до това, но не става ясно кой.“

В навечерието на погребението на Стела, три дни след убийството, Лайънъл се опитал да избяга, но го заловили и оттогава го държали постоянно в усмирителна риза.

— Не мога да разбера как успяха да закърпят Стела, но тя изглеждаше наистина прекрасно — казал един от братовчедите много по-късно.

— Това наистина беше последното празненство на Стела. Тя беше оставила подробни инструкции как точно да бъде организирано погребението. Знаете ли какво чух по-късно? Че е написала всичко, когато била на тринайсет. Представяте ли си, що за романтични идеи за едно тринайсетгодишно дете!

Юридическите слухове обаче говорят друго. Инструкциите на Стела за погребението й (които нямали никаква юридическа стойност) били включени към завещанието й, което тя написала през 1925 година след смъртта на Мери Бет. И въпреки целия им романтичен ефект те били съвсем прости. Поклонението да се извърши в къщата. Да се съобщи на цветарите, че „предпочитаните цветя“ са кала или някакъв друг вид бяла лилия. Приземният етаж да бъде осветен единствено със свещи. Да бъде сервирано вино. Бдението да продължи от момента на полагане на ковчега в салона до отнасянето му в църквата за погребалната служба.

Но по всички стандарти било романтично това, че Стела била облечена в бяло в отворен ковчег в предния край на дългия салон. А десетките восъчни свещи хвърляли доста живописна светлина.

— Знаете ли на какво приличаше? — казва един от братовчедите. — На майска процесия! Да, с всичките тези лилии, с този аромат, и Стела, като истинска Майска кралица в бяло.

Кортланд, Баркли и Гарланд посрещали братовчедите, които идвали със стотици. На Пиърс било позволено да изкаже съболезнованията си, но веднага след това бил изпратен при семейството на майка си в Ню Йорк. Огледалата били закрити по стара ирландска традиция, въпреки че никой така и не разбрал по чие нареждане.

На погребалната меса дошли дори още повече хора, защото братовчедите, които Стела не канела на Първа улица приживе, дошли директно в църквата. Тълпата на гробището била многолюдна като на погребението на Мери Бет.

— Сигурно разбирате, че скандалът беше огромен! — казва Ъруин Дандрич. — Това беше убийството на годината! А и Стела си беше Стела. За някои хора не съществуваше по-интересно нещо. Знаете ли, че в самата нощ на убийството двама различни млади мъже от моето обкръжение се влюбиха в нея! Можете ли да си представите? И двамата не я бяха виждали преди и онази нощ се скараха за нея. Единият настояваше, че другият трябва да му отстъпи шанса да си опита късмета, а онзи казваше, че първи заговорил за нея. Боже господи, партито бе започнало в седем, а до осем и половина тя вече беше мъртва!

Нощта след погребението на Стела Лайънъл се събудил с писъци в лудницата.

„Той е тук, не иска да ме остави на мира.“

Останал в усмирителна риза до края на седмицата и накрая, на четвърти ноември, бил преместен в тапицирана килия. Докато лекарите спорели дали да му приложат електрошок, или просто да го държат упоен, Лайънъл клечал в ъгъла, неспособен да освободи ръцете си от усмирителната риза, скимтял и се опитвал да извръща глава от невидимия си мъчител.

Сестрите разказали на Ъруин Дандрич, че той крещял на Стела да му помогне.

„Той ще ме подлуди. О, защо, за бога, просто не ме убие? Стела, помогни ми. Стела, кажи му да ме убие.“

Коридорите кънтели от писъците му.

— Не исках да му слагам повече инжекции — казала на Дандрич една от сестрите. — Той като че никога не спеше. Непрестанно се бореше с демоните си, мърмореше и проклинаше. Така беше по-лошо за него, струва ми се.

„Той е обявен за напълно и неизлечимо луд — пише един от частните ни детективи. — Разбира се, ако беше излекуван, може би щеше да бъде изправен пред съда за убийството. Господ знае какво е казала Карлота на властите. Вероятно нищо. Вероятно никой нищо не е и питал.“

Сутринта на шести ноември, сам и оставен без наблюдение, Лайънъл очевидно получил гърч и умрял от задушаване, защото си глътнал езика. Нямало никакво бдение в погребалната зала на Мегазин стрийт. Братовчедите били върнати сутринта на погребението, като им било казано да идат направо на службата в „Свети Алфонс“. Там пък специално наетите организатори на погребението им казали да продължават към гробището, защото госпожица Карлота искала всичко да е по-тихо.

Въпреки това те се събрали пред портата на гробището откъм Притама стрийт и гледали отдалече как ковчегът на Лайънъл е положен до този на Стела.

Семейната легенда:

„Всичко беше свършило и всичко го знаеха. Горкият Пиърс все пак успя да преживее станалото. Учи малко в Колумбийския университет, а на следващата година влезе в Харвард, но чак до смъртта му никой не споменаваше Стела в негово присъствие. И как само мразеше Карлота. Единственият път, когато го чух да й проговаря, й каза, че тя е виновна. Трябвало да дръпне лично спусъка.“

Пиърс не само че се възстановил, но и станал много способен адвокат, като играл важна роля в управлението и увеличаването на богатството на Мейфеър в продължение на десетилетия. Той умрял през 1986 година. Синът му, Райън Мейфеър, роден през 1936 година, е гръбнакът на „Мейфеър и Мейфеър“ днес. Младият Пиърс, синът на Райън, в момента е най-обещаващият млад адвокат във фирмата.

Но братовчедите, които казали „Всичко свърши“, били прави.

Със смъртта на Стела силата на вещиците Мейфеър била напълно прекършена. Стела била първата от надарените наследници на Дебора, която умряла млада. Тя била и първата, която умряла от насилствена смърт. Никога вече след това вещица Мейфеър не управлявала в къщата на Първа улица, нито пък имала контрол върху управлението на завещанието. Всъщност сегашната наследница е просто безмълвен кататоник, а нейната дъщеря — Роуан Мейфеър — е млад неврохирург и живее на две хиляди мили от Първа улица. Освен това тя не знае нищо за майка си, за наследството си, за дарбите на предците си или за дома си.

Как се е стигнало дотук и кой може да бъде обвиняван? Това са въпроси, над които можем вечно да си блъскаме главите. Но преди да ги разгледаме по-подробно, нека се върнем малко назад и да видим каква позиция възприема Таламаска след смъртта на Артър Лангтри.

Статус на разследването през 1929 г.

На тялото на Артър Лангтри така и не била направена аутопсия. Останките му били погребани в Англия в гробището на Таламаска, както той отдавна бе пожелал. Няма никакво доказателство да е умрял от насилствена смърт; всъщност последното му писмо, което описва убийството на Стела, показвало, че той вече страда от проблеми със сърцето. Някой може да каже, че стресът, който Лангтри преживял в Ню Орлиънс, е бил капката, преляла чашата. Вероятно той е можел да живее още, ако не бил отишъл там. От друга страна, той не се бил оттеглил от активна служба и може би е щял да срещне смъртта си при някой друг случай.

Управляващият съвет на Таламаска обаче сметнал смъртта на Артър Лангтри за още един от нещастните случаи около вещиците Мейфеър. Свидетелството на Артър, че е видял призрака на Стюарт, било прието от опитните изследователи като доказателство, че Стюарт е умрял в къщата на Мейфеър.

Но Таламаска искала да разбере как точно е станало това. Дали Карлота го бе убила? И ако е било така, защо?

Само че имало доста основания срещу подозрението, че Карлота може да е убиецът. Вероятно вече е очевидно защо и ще става още по-очевидно в течение на нашия разказ. Карлота цял живот е била католичка, безрезервно честен адвокат, както и почтен гражданин. Тя усилено се противопоставяла на Стела, защото очевидно се опитвала да й наложи собствените си морални убеждения, или поне така смятали членовете на семейството, приятелите и дори странични наблюдатели.

От друга страна, поне десетина души твърдят, че Карлота е накарала Лайънъл да застреля Стела, като дори е сложила пистолета в ръката му.

Дори и тя да е дала пистолета на Лайънъл, подобен емоционален и публичен акт като убийството на Стела е нещо съвсем различно от тайно и хладнокръвно убийство на непознат.

Възможно ли е Лайънъл да е убиецът на Стюарт Таунсенд? Или пък самата Стела? И как бихме могли да управляваме Лашър? Ако това същество наистина има индивидуалност и история, същински профил, както казваме в съвременния свят, тогава убийството на Таунсенд не пасва ли повече на методите на призрака, отколкото на когото и да било друг от къщата?

За нещастие никоя от тези теории не може да бъде доказана и със сигурност на прислугата в къщата е било платено да твърди, че Стюарт Таунсенд никога не е бил там.

Вероятно най-приемлив е сценарият, в който са замесени всички заподозрени. Може Стела да е поканила Таунсенд на Първа улица, където той е срещнал смъртта си чрез намесата на Лашър. Ами ако паникьосаната Стела се е обърнала към Карлота или Лайънъл, или дори към Пиърс за помощ да скрие тялото и да се погрижат никой в хотела да не каже и дума?

За нещастие този сценарий, както и останалите, оставя твърде много въпроси. Защо, например, Карлота би участвала в подобно злодеяние? Не е ли можела да използва смъртта на Таунсенд, за да се отърве веднъж завинаги от малката си сестра? А колкото до Пиърс, почти невероятно е такъв невинен младеж да участва в подобно нещо. (Пиърс винаги е живял почтен живот.) А колкото до Лайънъл, трябва да си зададем въпроса: ако той е знаел за смъртта или изчезването на Стюарт, какво би го спряло да разкаже и за него, когато вече е „неизлечимо луд“? Той със сигурност е казал достатъчно за всичко останало, случило се на Първа улица, или поне така говорят записките.

И накрая можем да попитаме: ако някой от тези малко вероятни заподозрени наистина е помогнал на Стела да зарови тялото в задния двор, защо ще си прави труда да прибира вещите на Таунсенд от хотела и да подкупва персонала да не казва, че е бил там?

Погледнато в ретроспекция, вероятно от Таламаска са сгрешили, като са изоставили разследването на смъртта на Стюарт, защото никой не е настоявал пред полицията да продължи работата по случая. Всъщност настоявали сме. И семейството на Стюарт настоявало, когато научило за изчезването му. Но както една изтъкната адвокатска фирма в Ню Орлиънс информирала доктор Таунсенд: „Нямаме абсолютно нищо, за да продължим. Не можем да докажем, че този млад мъж изобщо е бил тук!“.

В дните след убийството на Стела никой не искал да безпокои Мейфеър с още въпроси за мистериозния тексасец от Англия. Нашите детективи, включително и най-добрите в бизнеса, не успели да накарат никой от хотела да проговори, нито пък да открият и следа към онзи, който им е платил. Глупаво е да се мисли, че полицията е щяла да се справи по-добре.

Има обаче едно много интересно „мнение“ на съвременниците, което трябва да отбележим, преди да изоставим това престъпление като неразкрито; и това е последният коментар на Ъруин Дандрич по случая. Той разговарял с един от нашите частни детективи във Френския квартал по Коледа на 1929 година.

„Ще ви кажа каква е тайната към разбирането на това семейство — казал Дандрич. — Наблюдавам ги от години. Не само заради вашите странни птици от Лондон. Наблюдавам ги така, както ги наблюдават всички останали — винаги се чудя какво се случва зад спуснатите завеси. Тайната е, че Карлота Мейфеър не е абсолютно порядъчната ревностна католичка, за каквато винаги се е представяла. Има нещо мистериозно и зло около тази жена. Тя е деструктивна и отмъстителна. Готова е по-скоро да гледа как малката Анта полудява, отколкото да й позволи да израсне като Стела. Предпочита да гледа онази къща мрачна и изоставена, отколкото да остави хората да се забавляват.“

На повърхността тези забележки изглеждат опростенчески, но може би в тях има повече истина, отколкото можем да предположим. Пред света Карлота Мейфеър винаги се е представяла за порядъчна, разсъдлива и добродетелна. От 1929 година тя присъства на всяка служба в „Богородица на безкрайната благодат“ на Притама стрийт, прави щедри дарения на църквата и нейните организации, и въпреки че води лична война с „Мейфеър и Мейфеър“ по управлението на парите на Анта, тя винаги е щедра към нея самата. Заема пари на всекиго и на всички нуждаещи се Мейфеър. Изпраща скромни подаръци за рождени дни, сватби, кръщенета, дипломирания и присъства на погребенията, дори от време на време кани братовчеди на обяд или чай.

За онези, които били така горчиво обидени от Стела, Карлота е добра жена, пазителката на къщата на Първа улица, която самопожертвувателно се грижи за лудата дъщеря на Стела и за другите си подопечни — Милата Мили, Нанси и Бел.

Тя никога не е била критикувана заради това, че не отваря къщата за сродниците си или пък отказва да възобнови семейните срещи. Напротив, всички разбирали, че отговорностите й са твърде много. Никой не искал да я ангажира още повече. И наистина, с течение на времето тя станала нещо като светица за семейството.

Моето мнение — ако мога да го споделя — след четирийсет години изследване на това семейство е, че в думите на Ъруин Дандрич за нея има много истина. Личното ми убеждение е, че тя е не по-малка мистерия от Мери Бет или Жулиен. Ние само драскаме по повърхността на онова, което се случва в къщата на Първа улица.

Доизясняване на позицията на ордена

През 1929 година орденът решил в бъдеще да не се осъществява друг личен контакт.

Нашият директор, Евън Невил, смятал, че, първо и най-важно, трябва да последват съвета на Артър Лангтри, и второ — да се вземе на сериозно предупреждението на призрака на Стюарт Таунсенд. Освен това в бъдеще трябвало да се стои надалече от семейство Мейфеър.

Неколцина по-млади членове на съвета смятали обаче, че трябва да поддържат контакт чрез писма с Карлота Мейфеър. Каква вреда можело да има от това, спорели те, и какво право имаме ние да не й предоставяме информацията си? Но защо трябвало да й се дава тази информация? Как ще бъде обяснено съществуването й? Трябвало да се подготви нещо като резюме. Със сигурност най-ранните записи — писмата на Петир ван Абел — трябвало да й бъдат предоставени, заедно с генеалогичните таблици, изработени от ордена.

Това предизвикало яростен и жлъчен дебат. По-старите членове на ордена напомнили на по-младите си братя, че е вероятно точно Карлота Мейфеър да е отговорна за смъртта на Стюарт Таунсенд и още по-вероятно — за смъртта на сестра си Стела. Какво задължение бихме могли да имаме към такъв човек? Подобно разкритие трябвало да бъде направено пред Анта, но за това и дума не можело да става, докато тя не стане на двайсет и една години.

Пък и без да има наш човек на място, как точно тази информация щяла да бъде предадена на Карлота Мейфеър и що за информация щяла да е тя?

През 1929 година описанието на историята на семейство Мейфеър все още не било готово за „чужди очи“. При подготовката на това дискретно резюме всички имена на свидетели и изследователи трябвало да се заличат, и отново — защо изобщо подобно нещо да бъде давано на Карлота? Какво щяла да прави тя с него? Как би могла да го използва по отношение на Анта? Каква ще е нейната реакция? И ако дадем тази история на Карлота, защо да не я дадем и на Кортланд, и братята му? Всъщност защо да не я дадем на всички членове на рода? И ако направим това, какъв би бил ефектът от нея върху тези хора? Какво право имаме да предприемаме подобна грандиозна интервенция в техния живот?

Наистина природата на тази история била така особена, че тя включвала толкова странни и привидно мистериозни материали, на които никакво резюме не можело да бъде направено.

… И така нататък и така нататък. Дебатът ставал все по-ожесточен.

Както винаги в подобни времена, правилата, целите и етиката на Таламаска били напълно преоценени. Орденът бил принуден да потвърди пред самия себе си, че историята на семейство Мейфеър — заради нейната дължина и детайлност — е безценна за нас, като изучаващи окултното хора, и че ние трябва да продължим да събираме информация за него, без значение какво говорят по-младите членове за етиката и прочие. Но опитът да се осъществи „контакт“ се оказал огромна грешка. Трябвало да се изчака Анта Мейфеър да стане на двайсет и една и тогава много внимателно щял да бъде осъществен повторен контакт от онзи, когото орденът избере.

Когато съветът продължил да спори, станало ясно, че почти никой в ордена — включително и Евън Невил — не знае цялата история на вещиците Мейфеър. Всъщност разразил се значителен спор не само за това какво и как да се направи, но и за това какво и кога всъщност се е случило в семейство Мейфеър. Досието било твърде голямо и объркано, за да може да бъде прегледано ефективно за приемлив период от време.

Очевидно Таламаска трябвало да открие някой свой член, който да поеме досието на вещиците Мейфеър като своя единствена задача — някой, способен да проучи материалите в детайли и тогава да вземе интелигентни и отговорни решения за бъдещата работа на терен. Като се имала предвид трагичната смърт на Стюарт Таунсенд, било решено този човек да е не само много вещ в изследователската работа, но и да има богат опит в полевата работа. Всъщност той трябвало да докаже, че е запознат добре с досието, като обедини всички материали в него в едно дълго, последователно и четивно повествование. Тогава и само тогава този човек щял да получи разрешение да разшири проучванията за семейство Мейфеър чрез по-директно разследване, с намерението накрая да бъде осъществен личен контакт.

С две думи, огромната задача да се резюмира досието в едно повествование била възприета като необходима подготовка за полева работа. И този подход е изключително мъдър.

Единственото тъжно нещо в целия план било, че подобен човек не бил открит в ордена чак до 1953 година, а през това време Анта Мейфеър срещнала печалния си край. Наследницата на завещанието била бледо дванайсетгодишно момиченце, вече изключено от училище, задето говорило с невидимия си приятел и карало цветята да се реят из въздуха, или пък намирало изгубени вещи и четяло мисли.

— Тя се казва Деидре — каза Евън Невил, а лицето му бе белязано от тревога и печал. — Расте в онази мрачна къща точно като майка си, сам-сама с онези стари жени и само Бог знае какво им е известно за миналото им, за силите й и за онзи призрак, който вече е забелязван около детето.

Младият член на Таламаска, много запален по случая от един по-ранен разговор и чел доста напосоки документите от досието Мейфеър, решава да се заеме незабавно с тази работа.

Тъй като, очевидно, аз съм този член, ще направя пауза, преди да продължа с кратката и тъжна история на Анта Мейфеър, за да представя самия себе си.

Авторът на този разказ

Аарън Лайтнър се появява на сцената

Пълната ми биография може да се намери в досие с името „Аарън Лайтнър“. За целите на този разказ следващата информация е повече от достатъчна.

Роден съм в Лондон през 1921 година. Станах пълноправен член на ордена през 1943 година, когато завърших Оксфорд, но работя с Таламаска още от седемгодишен и живея в метрополията, откакто навърших шестнайсет.

Всъщност към ордена се обърнали моят баща англичанин (латинист и преводач) и майка ми — американка, учителка по пиано — когато съм бил на шест години. Моята плашеща дарба за телекинеза ги принудила да потърсят външна помощ. Можех да местя обекти само като се концентрирах върху тях и им кажех да го направят. И въпреки че тази ми дарба никога не е била много силна, тя явно доста е притеснявала онези, които са виждали проявленията й.

Моите загрижени родители подозирали, че тази сила върви редом с други психични способности, в което наистина успели на няколко пъти да се уверят, макар и само за миг. Водели ме при неколцина психиатри във връзка с тези странни феномени и накрая един от тях им казал: „Заведете го в Таламаска. Силите му са истински, а единствено там знаят как да работят с такива хора“.

Орденът с удоволствие приел да обсъди въпроса с родителите ми, които били извънредно облекчени. „Ако се опитате да потиснете силите на сина си — казал Евън Невил, — няма да постигнете нищо. Всъщност така ще рискувате щастието му. Нека ние работим с него. Нека ние го учим как да контролира и използва психичните си способности.“ И макар и неохотно, родителите ми се съгласили с него.

Тогава започнах да прекарвам всяка неделя в метрополията до Лондон и когато станах на десет оставах там през уикендите и през цялото лято. Баща ми и майка ми често ме посещаваха. През 1935 година татко започна да прави преводи за Таламаска на нейните стари и вече разпадащи се латински документи. Той работи за ордена до смъртта си през 1972 година, когато вече като вдовец живееше в метрополията. И двамата ми родители обичаха Голямата справочна библиотека в метрополията и въпреки че никога не пожелаха да станат официални членове на ордена, той се превърна в част от живота им във всеки смисъл на думата. Никога не ме спираха, макар да виждаха, че аз се увличам все повече по него, само настояваха да завърша образованието си и да не позволявам „специалните ми сили“ да ме откъснат завинаги от „нормалния свят“.

Телекинетичната ми дарба никога не стана много силна, но с помощта на приятелите си от ордена аз започнах да разбирам, че при определени обстоятелства мога да чета мислите на хората. Научих се и да скривам своите мисли и чувства от останалите, научих се как да предоставям силите си на хората, когато и където е подходящо, и как да ги използвам предимно за конструктивни цели.

Никога не съм бил онова, което останалите наричат екстрасенс. Наистина моята ограничена способност да чета мисли ми върши много добра работа при разследванията за Таламаска, особено в опасни ситуации. Телекинетичната ми способност рядко ми е влизала в употреба.

Когато станах на осемнайсет, вече бях отдал на ордена и живота, и целите си. Не можех да си представя света без Таламаска. Интересите ми бяха интересите на ордена и аз бях погълнат напълно от неговия дух. Без значение в кое училище учех, без значение колко много пътувах с родителите си или със съучениците си, орденът си остана моят истински дом.

Когато завърших Оксфорд, бях приет като пълноправен член, но фактически вече бях такъв от доста време. Любимата ми област винаги са били големите семейства на вещици. Бях прочел много и за преследванията им. А онези, които напълно пасваха на нашата дефиниция за вещица, ме очароваха извънмерно.

Първата ми полева работа бе във връзка с едно семейство на вещици в Италия. Тогава мой водач беше Илейн Барет, която по онова време и много години след това бе най-способната изследователка на вещици в нашия орден.

Точно тя ме запозна със случая на вещиците Мейфеър, и то в един обикновен разговор след вечеря. Тогава ми разказа за първи път и какво се е случило с Петир ван Абел, Стюарт Таунсенд и Артър Лангтри. Подтикна ме да започна да чета досието за Мейфеър в свободното си време. Много нощи поред през лятото и зимата на 1945 година аз заспивах с разхвърляните документи за Мейфеър из цялата ми спалня. Вече бях започнал да си водя записки за това повествование.

Хиляда деветстотин четиридесет и седма обаче, ме отдели напълно от метрополията и досието на Мейфеър, защото започнах полева работа с Илейн. Чак по-късно осъзнах, че онези години са ми предоставили точно опита, от който се нуждаех за авантюрата със семейството, която щеше да се превърне в делото на живота ми.

Официално случаят ми бе възложен през петдесет и трета. „Започни описанието и когато му придадеш някаква приемлива форма, ще обсъдим дали да те изпратим в Ню Орлиънс да видиш лично обитателите на къщата на Първа улица.“

Отново и отново ми бе напомняно, че каквито и аспирации към досието да имам, въпросът дали ще продължа ще бъде внимателно обмислен. Анта Мейфеър бе умряла от насилствена смърт, както и бащата на нейната дъщеря Деидре. Така бе умрял и един братовчед Мейфеър от Ню Йорк — доктор Корнел Мейфеър — който отишъл в Ню Орлиънс през четирийсет и пета, специално за да види едногодишната Деидре и да се увери в твърденията на Карлота, че Анта е страдала от някаква наследствена лудост.

Аз приех условията на назначението и се заех да превеждам дневника на Петир ван Абел. Междувременно ми бе отпуснат неограничен бюджет, който да подпомогне моите проучвания във всяка възможна посока. Освен това започнах и разследване „от разстояние“ на онова, което понастоящем се случваше с дванайсетгодишната Деидре — единственото дете на Анта.

Иска ми се да допълня в заключение, че два фактора играят очевидно голяма роля във всяко мое разследване. Първо: като че маниерът ми и външният ми вид карат хората да се отпуснат, и то почти необяснимо за тях самите. Те говорят с мен много по-свободно, отколкото биха говорили с друг. Много трудно, почти невъзможно е да се определи доколко контролирам това с някакъв вид „телепатично убеждаване“. От настоящата си гледна точка бих казал, че това по-скоро има нещо общо с факта, че изглеждам като „джентълмен от Стария свят“, което за хората по принцип означава нещо добро. Освен това съм изключително съпричастен към онези, с които разговарям. В никакъв случай не мога да бъда наречен враждебен слушател.

Надявам се и се моля въпреки заблудите, които поддържам заради работата си, никога да не съм измамил нечие доверие. Да върша добро чрез знанията си, е главната цел в живота ми.

Вторият фактор, който влияе на моята полева работа, е умерената ми способност да чета мисли. Често извличам имена и подробности направо от умовете на хората. По принцип не включвам тази информация в докладите си. Твърде несигурна е. Но телепатичните ми открития със сигурност са ме снабдили с доста насоки през годините. А тази черта определено е свързана със способността ми да усещам опасността, както ще стане ясно в това повествование.

Сега е време да се върнем към повествованието си, за да разкажем трагичната история за живота на Анта и раждането на Деидре.

Вещиците Мейфеър след 1929 г.

Анта Мейфеър

Смъртта на Стела бележи края на цяла ера за семейство Мейфеър. А трагичната история на нейната дъщеря Анта, както и на нейното единствено дете Деидре, си остава забулена с мистерия и до днес.

С минаването на годините прислугата на Първа улица оредяла, докато не останали само двама мълчаливи, неуки и абсолютно лоялни слуги. Пристройките, в които вече не живеят прислужнички, кочияши и коняри, лека-полека били занемарени.

Жените на Първа улица живеели съвсем уединено. Бел и Милата Мили се превърнали в „сладки стари дами“ от Гардън Дистрикт, които всеки ден ходели на сутрешната служба в параклиса на Притания стрийт или пък прекъсвали своите безсмислени и неефективни градинарски занимания, за да си побъбрят със съседите, които минават покрай желязната ограда.

Само шест месеца след смъртта на майка й Анта била изключена от един канадски пансион, който бил последното обществено учебно заведение, в което учила. За частния детектив било учудващо лесно да разбере от един учител, че Анта плашела хората, като четяла мислите им и говорела с невидимия си приятел, и заплашвала онези, които й се подигравали или пък говорели зад гърба й. Тя била описвана като нервно момиче, което винаги плачело и се оплаквало, че му е студено по всяко време на годината и получавало дълги необясними трески.

Карлота Мейфеър я отвела от Канада с влак и доколкото знаем, Анта вече не прекарала и една нощ извън къщата на Първа улица, докато не станала на седемнайсет.

Нанси, навъсена и трътлеста млада жена, само две години по-голяма от Анта, продължила да ходи на училище, докато навършила осемнайсет. След това започнала работа като деловодител в юридическата кантора на Карлота, където останала четири години. Всяка сутрин, без изключение, двете с Карлота минавали по Първа улица и Честнът към Сейнт Чарлз авеню, където хващали трамвая към центъра.

По онова време къщата на Първа улица вече тънела във вечен сумрак. Капаците на прозорците никога не се отваряли. Виолетово-сивата боя започнала да се лющи, растенията в градината прораснали в желязната ограда, между старите камелии и гардении, така усърдно поддържани преди години, поникнали лавровишни. След като старата и вече празна конюшня изгоряла до основи през 1938 година, плевелите скоро превзели празното пространство в задната част на имота. Малко след това била срутена и друга стара постройка и не останало нищо освен старите гарсониери и един огромен красив дъб, чиито клони грозно се протягали над дивата трева към далечната къща.

През 1934 година ние сме започнали да получаваме първите доклади от работници, за които било невъзможно да извършат ремонти или пък друга работа по къщата. Братя Молой разказвали на всеки срещнат в „Корона бар“ на Мегазин стрийт, че не могат да пребоядисат къщата, защото всеки път, щом се обърнели, стълбите им падали, кофите с боя се преобръщали или пък четките им някак си скачали в прахта. „Случи се сигурно към шест пъти — казва Дейви Молой, — боята ми да падне от стълбата и да се разлее по земята. Но да знаете, че никога през живота си не съм ритал кутия с боя! А госпожица Карлота точно това ми каза: «Ти си я ритнал сам». Само че когато стълбата падна и аз заедно с нея, чашата преля. Напуснах.“

Братът на Дейви, Томсън Молой, си имал теория кой е виновен за всичко това.

„Онзи тъмнокос приятел, дето винаги ни гледа. Казах на госпожица Карлота: «А не мислите ли, че може той да го прави? Онзи, дето винаги е там, под дървото?». А тя се държа все едно изобщо не знае за какво говоря. Но той винаги ни гледа. Опитвахме се да закърпим стената откъм Честнът стрийт и гледам — той ни зяпа през капаците на библиотеката. Направо ме побиха тръпки. Кой е тоя? Да не е някой от братовчедите им? Вече няма да работя там. Изобщо не ме интересува колко трудни са времената. Няма да работя отново в онази къща.“

Друг работник, нает само да боядиса черната ограда от ковано желязо, съобщава за същото. Предал се след половин ден опити — от покрива постоянно се сипели наноси върху него, а в боята му падали листа.

До 1935 година вече в целия Айриш Ченъл се знаело, че за „онази стара къща“ не може нищо да се направи. Същата година двама млади мъже били наети да изчистят басейна, но единият бил блъснат в застоялата вода и почти се удавил. Другият страшно се измъчил, докато го извадил. „Сякаш нищо не виждах. Държах го и виках някой да ми помогне, а в това време потъвахме в тинята. Благодаря на Господ, той някак си се хвана за ръба и ме спаси. Онази чернокожа жена, леля Естер, излезе с кърпа и крещеше: «Махайте се оттам. Оставете чистенето. Махайте се оттам».“

Дори Ъруин Дандрич чул слуха. „Казват, че в къщата има призраци, че духът на Стела не позволява на никого да докосне каквото и да било. Сякаш цялата къща скърби за нея.“ Чувал ли е Дандрич за мистериозния тъмнокос мъж? „Чувал съм всякакви неща. Някои казват, че това е призракът на Жулиен, който пази Анта. Е, ако е той, значи не върши много добра работа.“

Малко след това се появила една странна история в „Таймс Пикайюн“, която описва „мистериозната къща в горната част на града“, където нищо не може да бъде поправено. Дандрич я изрязал и изпратил в Лондон с бележката „От Голямата уста“ в полето.

Един от нашите детективи завел репортерката на обяд. Тя с радост заговорила за случая и казала, че наистина става дума за къщата на Мейфеър. Всички знаели за нея. Един водопроводчик останал затворен в подземието с часове. Дори изгубил съзнание. Когато най-сетне дошъл на себе си и излязъл оттам, бил откаран в болницата. После пък един телефонен техник, извикан да поправи телефона в библиотеката, казал, че никога вече няма да стъпи в тази къща. Един от портретите на стената го наблюдавал. И бил сигурен, че във всяка стая е видял призрак.

„Мога да напиша още много за това — казала младата жена, — но хората във вестника не искат проблеми с Карлота Мейфеър. Да ви разкажа ли за градинаря? Той ходи там редовно да коси тревата и веднъж ми каза нещо изключително странно. Изрази се точно така: «О, той никога не ми пречи. Ние двамата си се разбираме съвсем добре. Ние двамата вече сме истински приятели». Е, кого мислите, че има предвид? Когато го попитах, каза: «Ами идете там и ще го видите. Открай време е там. Дядо ми често го е виждал. Изглежда си съвсем нормално. Не може да се движи и да говори. Просто стои и те гледа от сенките. В единия миг го виждаш, в следващия вече го няма. Но не ме безпокои. С мен няма проблеми. Получавам доста пари за работата там. Винаги съм работил в тази къща. Той не ме плаши».“

Семейната мълва от този период пренебрегва историите за духове. Така правят и богатите от горната част на града, въпреки че според Дандрич хората просто са наивни.

„Мисля, че самата Карлота пусна всички тези глупави истории за духове — казал един от братовчедите след години. — Тя иска да държи хората надалече. Ние само се смеем, когато ги чуем.“

„Призраци на Първа улица? Карлота е виновна, че къщата се превърна в руина. Винаги е била евтина на брашното и скъпа на триците. Това е разликата между нея и майка й.“

Но каквото и да е мнението на братовчедите и на местното висше общество, свещениците от Църквата на изкуплението чували безброй истории за призраци и тайнствени събития на Първа улица. Отец Лафърти редовно се отбивал в къщата и хората говорели, че не позволявал да бъде отпратен.

Сестра му казала на един от нашите детективи: „Брат ми знае доста от нещата, които стават там, но никога няма да започне да клюкарства. Питам го как е Анта, а той не ми отговаря. Но знам, че я е видял. Често ходи в онази къща. След смъртта на Анта той отиде там една неделя, а след това закри лице в шепи на кухненската маса и се разплака. Това е единственият път, в който съм виждала брат си, отец Томас Лафърти, да плаче“.

През този период семейството също е доста загрижено за Анта. Официалната версия е, че тя е „луда“ и Карлота постоянно я води по психиатри, но „без никаква полза“. Детето било непоправимо стресирано от убийството на майка си. Анта живеела в някакъв измислен свят на призраци и невидими приятели. Не можели да я оставят и за миг без надзор, не я пускали да ходи на гости.

Юридическите слухове показват, че братовчедите често се обаждали на Кортланд Мейфеър с молба да провери как е Анта, но той вече не бил добре дошъл в къщата на Първа улица. Съседите съобщават, че са виждали как на няколко пъти го отпращат.

„Той идваше всяка Бъдни вечер — казва един от съседите доста по-късно. — Колата му спираше пред предната порта и шофьорът излизаше и отваряше вратата, а после вадеше подаръците от багажника. Много, много подаръци. Тогава Карлота излизаше, здрависваше се с него на стълбището, но никога не го пускаше в къщата.“

Таламаска така и не е открила документ от лекар, прегледал Анта. Доста съмнително е тя изобщо да е била извеждана от къщата, освен за неделната служба. Съседите казват, че често са я виждали в градината.

Тя си четяла книжка под големия дъб в задната част на имота; седяла с часове на страничната веранда с опрени на коленете лакти.

Една прислужница, която работела в къщата отсреща, казвала, че я виждала как говори с „онзи мъж през цялото време, нали знаете, онзи тъмнокосия. Той винаги идваше да я види, сигурно е някой братовчед, един такъв елегантен“.

Когато станала на петнайсет, Анта започнала да излиза от къщата сама. Един пощальон споменава, че често я е виждал — слабо момиче, с някак отнесено изражение, се разхождало само и понякога с един „много хубав тип“ по улиците. „Много хубавият тип“ бил с кестенява коса и кафяви очи, и винаги бил облечен с костюм и вратовръзка.

„Много обичаха да ми изкарват ангелите — казва един местен млекар. — Един път, тъкмо излизам от портата на доктор Милтън на Втора улица и си свиркам, когато те изникнаха точно срещу мен, в сенките под една магнолия. Тя стоеше съвсем неподвижно, а той до нея. Едва не налетях върху тях. Стори ми се, че тъкмо си шушукаха нещо. Май тя се изплаши не по-малко от мен.“

В досието няма никакви фотографии от този период. Но всички тези свидетели, както и още хора, описват Анта като красавица.

„Тя имаше някакъв отнесен поглед — казва една жена, която често я виждала в параклиса. — Не беше ярка като Стела. По-скоро изглеждаше унесена в мечти, и да ви кажа истината, много ми беше жал за нея — сам-самичка в онази къща и с онези жени. Ще ви помоля да не ме цитирате, но тая Карлота е лош човек. Наистина. Моята прислужница и готвачът ми знаят всичко за нея. Казват, че стискала детето за китките и забивала ноктите си в кожата му.“

Ъруин Дандрич съобщавал, че старите приятели на Стела се опитвали да навестят момичето от време на време, но винаги били отпращани. „Никой не може да проникне покрай Нанси или чернокожата прислужница, леля Естер“, писал Дандрич на нашите детективи в Лондон. „Говори се, че Анта е истински затворник в онази къща.“

Освен тези откъслечни сведения не знаем абсолютно нищо друго за Анта в периода 1930–1938 година. Като че ли и никой от семейството не знае повече. Със сигурност обаче можем да заключим, че тогава Лашър е виждан по-често, отколкото в предходните десетилетия.

Всъщност хората, видели Лашър, били толкова много, че нашите детективи вече започвали просто да изпращат подобни кратки бележки: „Прислужница на Трета улица казва, че е видяла Анта и мъжът да вървят заедно“. Или: „Жена от Първа и Притама видяла Анта да стои под дъба и да говори с мъжа“.

Къщата на Първа улица сега била обгърната от атмосфера на злокобна тайнственост дори за наследниците на Реми Мейфеър и на братята и сестрите на Сузет, които навремето били доста близки със семейството.

Тогава, през април 1938 година, съседите станали свидетели на жестока семейна кавга на Първа улица. Чули викове, прозорци се чупели, и накрая една разярена млада жена, която стискала само дамска чанта изтичала от предната порта към Сейнт Чарлз авеню. Няма съмнение, че това е била Анта. Дори съседите знаят само толкова. Те гледали иззад дантелените пердета как една полицейска кола спряла само минути след това и Карлота излязла на тротоара да говори с двама полицаи, които потеглили веднага с виещи сирени, явно за да хванат избягалото момиче.

Същата нощ роднините от Ню Йорк получили телефонни обаждания от Карлота, която ги информирала, че Анта е избягала от дома си и е тръгнала за Манхатън. Дали биха помогнали да бъде намерена? Това били същите онези нюйоркски братовчеди. Те се обадили на други братовчеди. След няколко дни Ъруин Дандрич писал до Лондон, че „горката малка Анта предприела бягство от затвора“. Избягала към Ню Йорк сити. Но докъде ли щяла да стигне? Е, не стигнала много далече.

Няколко месеца никой не знаел къде е Анта Мейфеър. Полицията, частните детективи и роднини не можели да открият и следа от нея. Карлота ходила три пъти до Ню Йорк и обещала голяма награда на всеки в тамошната полиция, който й предложел помощта си. Тя се обадила и на Аманда Грейди Мейфеър, която току-що била напуснала съпруга си Кортланд, и директно я заплашила.

По-късно Аманда казала на един наш агент „под прикритие“ във висшето общество следното: „Тя е просто кошмарна. Помоли ме да обядваме заедно в «Уолдорф». Е, на мен, разбира се, не ми се искаше. Все едно да влезеш в клетката на гладен лъв. Но знаех, че е много разстроена заради Анта и ми се прииска да й кажа какво мисля. Исках да й кажа, че тя я е отблъснала и че не е трябвало да изолира така бедното момиче от чичовците му и от братовчедите, които го обичат.

Но щом седнах на масата, тя веднага започна да ме заплашва: «Аманда, искам да ти кажа, че ако си скрила Анта, мога да ти създам неприятности, за каквито изобщо не си сънувала». Прищя ми се да плисна чашата си в лицето й. Бях бясна. Казах й: «Карлота Мейфеър, вече не искам да говориш с мен, да ми се обаждаш, да ми пишеш или да идваш в дома ми. Достатъчно те търпях в Ню Орлиънс. Достатъчно търпях онова, което твоето семейство причини на Пиърс и на Кортланд. Никога, ама никога не се приближавай до мен». Имах чувството, че от ушите ми излиза пушек, когато си тръгнах от «Уолдорф». Но да ви кажа, това си е характерно за Карлота. Тя започва да обвинява човек още щом го види. Прави го от години. Така нямаш никакъв шанс сам да я обвиниш в нещо“.

През зимата на 1939 година нашите разследващи открили Анта по съвсем прост начин. На една рутинна среща с Евън Невил Илейн Барет, нашата изследователка на вещерството, изказала предположението, че Анта сигурно е финансирала бягството си с прочутите бижута и златни монети на Мейфеър. Защо да не проверим в магазините в Ню Йорк дали подобни неща не са продавани на безценица? Анта била открита до месец.

Всъщност тя бе продавала редки и много ценни златни монети, за да се издържа след пристигането си през 1938 година. Всеки нумизмат в Ню Йорк я познавал — красива млада жена с добри маниери и очарователна усмивка, която винаги носела изключително редки монети от семейната колекция във Вирджиния.

„Отначало си помислих, че са крадени — казва един от търговците. — Бяха три от най-прекрасните френски монети, които съм виждал. Дадох й цена с пъти по-ниска от истинската и зачаках. Но не се случи абсолютно нищо. Когато ги продадох, й запазих процент. Тя ми донесе няколко прекрасни римски монети и аз й платих цялата цена. Сега идва редовно. Предпочитам да купувам от нея, отколкото от останалите, които идват при мен. Само това мога да ви кажа.“

Било съвсем лесно да проследим Анта от един от тези магазини до голям апартамент на Кристофър стрийт в Гринич Вилидж, където тя живееше с Шон Лейси — красив млад мъж с ирландско потекло, смятан за многообещаващ художник, който даже бе изложил някои от работите си и бе получил одобрението на критиката. Самата Анта бе станала писателка. Всеки в сградата и на цялата улица познавал младата двойка. Нашите детективи събрали тонове информация само за един ден.

Приятелите им казали, че Анта е единствената подкрепа на Шон. Тя му купувала каквото пожелаел, а той се отнасял с нея като с кралица. „Нарича я Южняшката ми красавица и прави всичко за нея. Но как иначе?“ Апартаментът бил „прекрасно местенце“, пълно с лавици с книги чак до тавана и големи стари и удобни тапицирани кресла.

„Шон никога не е рисувал толкова добре. Направи й три портрета, и всичките много интересни. А нейната пишеща машина се чува постоянно. Доколкото чух, е продала един разказ на малко литературно списание в Охайо. Дори направиха парти по случая. Беше толкова щастлива. Наистина, малко е наивна. Но все пак е сладко дете.“

„От нея ще стане добър писател, ако започне да пише за онова, което познава — казала в един бар някаква млада жена, която твърдяла, че навремето била любовница на Шон. — Но тя пише само някакви мрачни фантазии за стара, боядисана във виолетово къща в Ню Орлиънс и за някакъв призрак, който живее в нея — всичко е много възвишено и затова ще се продаде трудно. Наистина трябва да се откаже от тоя боклук и да пише за собствените си преживявания в Ню Йорк.“

Съседите много обичали младата двойка.

„Тя не може да готви, нито да върши каквато и да било къщна работа — докладва една художничка, която живее над тях, — но защо ли й е? Нали тя плаща всички сметки. Веднъж попитах Шон откъде Анта намира пари? А той отвърна, че имала бездънно портмоне и само трябвало да бръкне в него. После се засмя.“

Накрая през зимата на 1940 г. едно писмо на Илейн Барет от Лондон накарало най-добрите ни частни детективи в Ню Йорк да направят опит да говорят с Анта. Илейн много искала да замине сама за Ню Йорк, но за подобно нещо и дума не можеше да става. Затова говорила по телефона с Алън Карвър, учтив и изтънчен мъж, който работил за нас от години. Карвър беше около петдесетгодишен, много елегантен и с безупречни маниери. Той решил, че няма да е трудно да осъществи контакт. За него дори щяло да е удоволствие.

„Проследих я до Музея на изкуствата Метрополитън. Тя седна пред една картина на Рембранд и се загледа в нея, явно мислеше за нещо. Красива е, много красива, но изглежда доста бохемски. Бе увита в някаква вълнена дреха, косата й беше пусната. Седнах до нея и видях, че държи книга с разкази на Хемингуей. Заговорих я. Каза, че чете Хемингуей и много го харесва. Дали обича Рембранд? Да, много. А какво мисли за Ню Йорк? О, много й харесвало да живее тук. Не искала да ходи никъде другаде. Градът бил като личност за нея. Никога не се била чувствала така щастлива.

Нямаше начин да я заведа някъде. Беше твърде предпазлива, твърде сдържана. Затова реших да науча възможно най-много на момента.

Накарах я да заговори за себе си, за съпруга си и за творбите си. Каза, че много искала да стане писателка. И Шон го искал. Той никога нямало да бъде щастлив, ако и тя не успее. «Знаете ли, мога да стана единствено писател — каза ми тя. — Абсолютно неподготвена съм за всичко друго. Когато човек е живял като мен, не е добър в нищо. Само писането може да го спаси.» Всъщност всичко това беше много трогателно — начинът, по който говореше за него. Изглеждаше абсолютно беззащитна и искрена. Мисля, че ако бях трийсет години по-млад, щях да се влюбя в нея.

— Но що за живот сте водили? — настоях аз. — Не мога да определя откъде е акцентът ви. Зная само, че не сте от Ню Йорк.

— Живях на юг — каза тя. — В един друг свят. — Изведнъж се натъжи, дори се развълнува. — Искам да забравя всичко това. Решила съм го. Ще пиша за миналото си, но няма да говоря за него. Ще го превърна в изкуство, доколкото мога, но няма да говоря за него. Няма да го връщам към живот тук, извън изкуството, ако разбирате какво искам да кажа.

Реших, че това е много умно и интересно. Харесах я. Не мога да ви опиша колко я харесах. А вие знаете, че в моята работа съм свикнал просто да използвам хората!

Затова я помолих:

— Поне ми кажете за онова, което пишете. Разкажете ми някой от разказите си например, ако пишете проза, или пък някое от стихотворенията си.

— Ако са достатъчно добри, някой ден ще ги прочетете — каза тя, усмихна ми се за довиждане и си тръгна. Мисля, че заподозря нещо, но не съм сигурен. Оглеждаше се доста притеснено, докато говореше. По едно време я попитах дали очаква някого. Тя каза, че не, но «човек никога не знае». Държеше се така, сякаш мислеше, че някой я наблюдава. И разбира се, моите хора наистина я наблюдаваха през цялото време. В този момент се чувствах доста неудобно заради това.“

Още много сведения постъпват за месеците, в които Анта и Шон били щастливи. Той — едър, плещест мъж с мило чувство за хумор — прави изложба в Гринич Вилидж, която пожънва голям успех. Анта издава кратко стихотворение (от седем стиха) в „Нюйоркър“. Двойката е на върха на щастието. Само че през април 1941 година започват да пристигат други слухове.

„Е, тя е бременна — казва художничката от горния етаж, — а той не иска бебето. Тя, разбира се, го иска. Само Господ знае какво ще стане. Той познава някакъв лекар, който можел да се погрижи, нали разбирате, но тя не иска и да чуе. Наистина не ми се ще да минава през всичко това. Толкова е крехка. Чувам я да плаче нощем.“

На първи юли Шон Лейси умрял при автомобилна катастрофа (механична повреда) на връщане от дома на болната си майка в богаташката част на града. Анта изпаднала в истерия и е затворена в „Белвю“. „Просто не знаехме какво да правим с нея — казва художничката от горния етаж. — Тя крещя цели осем часа. Накрая се обадихме в «Белвю». Никога няма да разбера дали постъпихме правилно.“

Според записите от „Белвю“ Анта е спряла да пищи, всъщност да издава какъвто и да било звук или да прави и най-малкото движение, още щом я приели. Останала в състояние на кататония повече от седмица. После написала едно име „Кортланд Мейфеър“ на къс хартия, а до него думите: „адвокат, Ню Орлиънс“. Към десет и половина на следващата сутрин се обадили във фирмата на Кортланд.

Той веднага се свързал с жена си Аманда Грейди Мейфеър в Ню Йорк и я помолил да иде в „Белвю“ при Анта, докато той пристигне.

Тогава се разразила ужасна битка между Кортланд и Карлота. Той настоявал да се погрижи за Анта, защото тя самата поискала така. Мълвата от онова време казва, че Карлота и Кортланд взели заедно влака за Ню Йорк, за да доведат Анта у дома.

На един доста емоционален обяд, на който се изпил много алкохол, Аманда Грейди Мейфеър изляла цялата история пред своя приятел (и наш информатор) Алън Карвър, който се преструвал, че се интересува от старите южняшки фамилии и от техните готически нрави. Аманда му разказала всичко за горката си малка племенница в „Белвю“:

„Беше просто ужасно. Анта не можеше да говори. Просто не можеше. Опитваше се да каже нещо, но само се запъваше. Беше толкова крехка. Смъртта на Шон я бе съсипала напълно. Минаха двайсет и четири часа, преди да ми напише адреса на апартамента в Гринич Вилидж. Веднага отидох там заедно с Оли Мейфеър, един от внуците на Реми, за да й съберем нещата. О, беше толкова тъжно. Разбира се, реших, че всички картини на Шон сега принадлежат на Анта, тъй като тя е негова съпруга, но тогава дойдоха съседите и ни казаха, че те не са женени. Майката и братът на Шон вече бяха там. Бяха пристигнали с камион и отнесоха всичко. Като че майката на Шон презираше Анта, защото смяташе, че тя е въвлякла сина й в артистичния свят на Гринич Вилидж.

Казах на Оли: «Добре, да вземат всичко, но не и портретите на Анта». Аз ги взех, събрах дрехите и нещата й, както и едно старо кадифено портмоне, пълно със златни монети. Чувала съм за това портмоне и съм сигурна, че и вие сте чували, ако изобщо знаете нещо за Мейфеър. Взех и ръкописите й. Опаковах всичко — разказите й, глави от роман, няколко стихотворения. И знаете ли какво по-късно открих, че едно от тях е публикувано в «Нюйоркър». В «Нюйоркър»! Но нямаше да разбера, ако синът ми Пиърс не ми беше казал. Той отиде в библиотеката и провери. Беше много кратко, нещо за падащия сняг и музея в парка. Не точно поема, но все пак. Просто късче от живота, да го кажа иначе. Но беше публикувано в «Нюйоркър». Това е важното. Беше толкова тъжно да й събирам нещата от онзи апартамент. Нали разбирате, сякаш събирах парчета от живота й.

Когато се върнах в болницата, Карлота и Кортланд бяха вече там. Караха се в коридора. О, трябваше да видите и чуете този скандал, за да повярвате. Само шепот, малки жестове, стиснати устни. Направо не е за вярване. Двамата стояха един срещу друг, говореха си по този начин, и аз знаех, че са готови да се избият.

— Това момиче е бременно — казах аз. — Лекарите казаха ли ти?

— Ще трябва да го махне — отвърна Карлота.

Мисля, че Кортланд щеше да умре на място. Аз самата бях толкова шокирана, че не знаех какво да кажа.

Безкрайно мразя Карлота. Не ме интересува кой ще разбере за това. Мразя я. Мразила съм я през целия си живот. Мисълта, че е сама с Анта, ми докарва кошмари. И тогава казах на Кортланд, пред нея:

— Някой трябва да се погрижи за това момиче.

Но той вече беше опитал да стане попечител на Анта, беше опитал още в самото начало, и Карлота го заплаши, че ще разкрие всичко за нас, така се изрази. О, тя е просто ужасна. Тогава Кортланд се предаде. А и мисля, че знаеше, че и сега няма да успее да постигне нищо. «Анта вече е почти жена — казах аз. — Просто я питайте къде иска да иде. Ако иска да остане в Ню Йорк, ще дойде при мен. Може да остане и при Оли.» Но никакъв шанс!

Карлота влезе да говори с лекарите и постъпи както винаги. Уреди Анта да бъде преместена в лудница в Ню Орлиънс. Изобщо не обръщаше внимание на Кортланд, сякаш го нямаше. Аз се обадих на всички братовчеди в Ню Орлиънс. На всички. Обадих се дори на Беатрис Мейфеър от Еспланада авеню — внучката на Реми. Казах им, че Анта е зле и е бременна и се нуждае от любов и грижи.

Тогава се случи нещо изключително тъжно. Заведоха Анта на гарата. Тя ми направи знак да ида до нея и ми прошепна в ухото: «Пази нещата ми, моля те, лельо Манди. Иначе тя ще изхвърли всичко». Но аз вече бях изпратила вещите й у дома. Обадих се на сина си Шефилд и му разказах всичко. Казах му: «Шеф, направи всичко за нея, когато се върне».“

Анта отпътувала към Луизиана с влак заедно с чичо си и леля си и незабавно била приета в лудницата „Света Ана“, където останала шест седмици. Много братовчеди отишли да я посетят. Семейната мълва говори, че тя била бледа и от време на време неадекватна, но се подобрявала.

В Ню Йорк нашият детектив Алън Карвър си уредил още една „случайна“ среща с Аманда Грейди Мейфеър.

— Как е малката племенница?

— О, не сте чули най-лошото! — отвърнала Аманда Грейди Мейфеър. — Не можете да си представите. Знаете ли, че леля й казала на лекарите в лудницата, че иска да й направят аборт? Казала, че е наследствено луда и не бива да има деца. Чували ли сте подобно нещо? Когато съпругът ми ми каза, аз му отвърнах, че ако и сега не направи нещо, никога няма да му простя. Разбира се, той твърди, че никой няма да нарани бебето. Лекарите нямало да сторят такова нещо, не само за Карлота, за никого. Но аз се обадих на Беатрис Мейфеър на Еспланада авеню и й казах всичко. Кортланд побесня. „Недей да вдигаш всички на бунт“, каза той. Но точно това възнамерявам да направя. Казах на Беа: „Иди да я видиш. Не им позволявай да ти попречат“.

Таламаска никога не е била в състояние да потвърди историята за тези намерения за аборт. Но сестрите в „Света Ана“ казали на нашите разследващи, че десетки братовчеди Мейфеър дошли да посетят Анта в лудницата.

„Те не приемат отказ — пише Ъруин Дандрич. — Настояват да я видят и всички казват, че тя е добре. Много се вълнува заради бебето и, разбира се, те просто я отрупват с подаръци. Младата й братовчедка Беатрис й донесе някакви старинни дантелени бебешки дрешки, които били навремето на някоя си пралеля Сузет. Разбира се, всички знаят, че Анта не се е омъжила за онзи художник в Ню Йорк, но какво значение има това, когато името ти е Мейфеър и винаги ще бъде такова.“

Братовчедите останали все така настойчиви, когато Анта била изписана от „Света Ана“ и се прибрала в къщата на Първа улица. Там заела старата спалня на Стела в северната част на къщата. За нея постоянно се грижели медицински сестри, които били съвсем лесен източник на информация за нашите детективи.

Мястото е описвано като „нетърпимо мрачно“, но Милата Мили и Бел се грижели прекрасно за Анта. Всъщност те дори не оставяли работа за сестрите. Милата Мили седяла през цялото време с Анта на малката веранда пред спалнята й. Бел пък плетяла красиви дрешки за бебето.

Кортланд се отбивал всяка вечер след работа. „Господарката на къщата не го искаше там — казва една от сестрите, — но той идваше всяка божа вечер. Идваше заедно с един млад джентълмен, мисля, че се казваше Шефилд. Сядаха при пациентката за малко и разговаряха с нея.“

Семейната мълва казва, че Шефилд прочел някои от творбите на Анта от дните в Ню Йорк и казал, че е много добра. Сестрите говорели за някакви кутии от Ню Йорк кашони с книги и вестници, които Анта все преглеждала, но била твърде слаба, за да ги разопакова напълно.

„Изобщо не ми се струваше луда — казва една от сестрите. — Лелята ни викаше долу в салона и ни задаваше много странни въпроси. Тя твърдеше, че момичето е наследствено лудо и може да нарани някого. Но лекарите не ни бяха казали нищо такова. Тя беше тихо, меланхолично момиче. Изглеждаше много по-млада, но изобщо не беше луда.“

Деидре Мейфеър се ражда на 4 октомври 1941 година в старата „Болница на милосърдието“ до реката, която по-късно е разрушена. Явно при раждането е имало някакви усложнения, защото Анта е била под пълна упойка, както често става в наши дни. Коридорите на болницата се изпълвали с роднини по време на часовете за свиждане през петте дни, в които Анта останала там. Стаята й била отрупана с цветя. Бебето било красиво здраво момиченце.

Но тогава потокът на информация, така драстично нараснал, благодарение на Аманда Грейди Мейфеър, като че секнал две седмици след като Анта се връща у дома. Братовчедите били отпращани от черната прислужница леля Естер или от Нанси, когато идвали на втора или трета визита. Всъщност Нанси дори напуснала работа като деловодителка, за да се грижи за бебето („Или да ни държи настрана!“ — казва Беатрис на Аманда) и била непреклонна, че майката и бебето не бива да бъдат безпокоени.

Когато Беатрис се обадила да попита за кръщенето, й казали, че бебето вече е кръстено в „Свети Алфонс“. Вбесена, тя се свързала с Аманда в Ню Йорк и един неделен следобед около двайсетина братовчеди „проникнали“ в къщата.

„Анта била много щастлива да ги види! — казва Аманда на Алън Карвър. — Била много развълнувана. Нямала никаква представа, че са се обаждали и са се опитвали да я посетят. Никой не й бил казал. Тя не знаела, че хората правят празненства при кръщенета. Карлота била уредила всичко. Много се натъжила, когато разбрала какво всъщност се е случило, и всички веднага сменили темата. Беатрис беше бясна на Нанси. Но Нанси просто прави това, което Карлота й нареди.“

На 30 октомври същата година Анта била обявена официално за пълноправен наследник на наследството на Мейфеър. Тя определила Кортланд и Шефилд Мейфеър за свои законни представители по всички финансови въпроси и поискала те незабавно да учредят голям фонд за „реставрацията“ на къщата на Първа улица. Била много обезпокоена от състоянието на целия имот.

Юридическите слухове казват, че Анта била изумена, когато разбрала, че всъщност тя притежава къщата. Нямала и най-малка представа за това. Искала да я пребоядиса, да реставрира всичко, да я премебелира.

Карлота не била на срещата й с чичовците, обаче настояла, от името на Анта, юридическата кантора „Мейфеър и Мейфеър“ да представи пълен одит за всичките си начинания от смъртта на Стела насам, като обявила настоящите отчети за неадекватни и отказала да участва в какъвто и да било разговор, докато не получи този одит „за преглед“.

По-късно Шефилд казал на майка си Аманда, че Анта съзнателно била заблуждавана по отношение на завещанието. Тя изглеждала наранена и дори шокирана, когато й обяснили всичко. И точно Карлота я наранила. Обаче тя казала само, че вероятно Карлота е сторила това с добри намерения.

Тримата отишли на късен обяд в „Галатоар“, за да празнуват. Анта била нервна, че оставя бебето, но като че си прекарала добре. Когато си тръгвали, Шефилд я чул да пита баща му:

— Значи искате да кажете, че тя не може да ме изхвърли от къщата? Не може да ме изкара на улицата?

— Тази къща е твоя, ма шери — отвърнал Кортланд. — Тя има разрешение да живее там, но това е въпрос единствено на твоята добра воля.

Анта изглеждала тъжна.

— Тя често ме заплашва — казала тихо. — Често казва, че ще ме изхвърли на улицата, ако не правя, каквото ми нареди.

Тогава Кортланд я отвел настрани от останалите и я откарал сама вкъщи.

След няколко дни Анта и бебето отишли на обяд с Беатрис Мейфеър в друг моден ресторант във Френския квартал. С тях имало и една сестра, която да разхожда бебето в красивата му бяла ракитена количка, докато двете дами се наслаждават на виното и рибните блюда. Когато по-късно описвала този обяд на Аманда, Беатрис казала, че Анта била станала истинска млада жена. Отново започнала да пише.

Сега работела върху роман и била решена да ремонтира напълно къщата на Първа улица.

Искала да поправи и плувния басейн. Споменала и майка си, колко много обичала тя празненствата. Въобще Анта изглеждала пълна с живот.

Всъщност наистина били наети неколцина майстори, които да направят пълна оценка на „цялостната реставрация, включително боядисване, дърводелски ремонти и зидарска работа“. Съседите били доволни, когато разбрали за това от слугите. Дандрич пише, че били направени консултации с видна архитектурна фирма за възстановяване на старата сграда за каретите.

В средата на ноември Анта написала кратко писмо на Аманда Грейди Мейфеър, с което й благодарила за помощта в Ню Йорк. Благодарила й и че препраща пощата й от Гринич Вилидж. Споменала и че пише кратки разкази и отново работи по романа си.

Когато мистър Бордрьо, пощальонът, извършвал обичайната си обиколка в девет сутринта на десети декември, Анта го чакала пред портата. Тя му дала няколко големи кафяви плика за Ню Йорк. Можела ли да плати пощенските разходи на него? Претеглили на око пликовете, защото тя не можела да остави бебето, за да иде до пощата — и той взел писмата. Анта му дала и цяла пачка по-малки пликове до много адреси в Ню Йорк.

„Беше много развълнувана — казва той. — Искаше да стане писателка. Такова сладко момиче. Никога няма да я забравя. Споменах нещо за бомбардирането на Пърл Харбър, че моят син се е записал предния ден в армията и че най-накрая влизаме във войната. И знаете ли какво? Тя не беше чула нищо за това. Не знаеше за никакви бомбардировки и за никаква война. Сякаш живееше в сън.“

„Сладкото момиче“ умряло същия следобед. Когато пощальонът минал със следобедната поща в три часа, над тази част на Гардън Дистрикт се били струпали буреносни облаци. Валяло като из ведро. И все пак в градината на Мейфеър се била събрала цяла тълпа, а по средата на улицата се виждала колата на погребалния агент. Вятърът виел яростно. Господин Бордрьо също се застоял там въпреки лошото време.

„Госпожица Бел ридаеше на верандата. А госпожица Мили се опитваше да ми обясни какво се е случило, но не можеше да изрече и дума. После госпожица Нанси дойде до края на верандата и ми изкрещя: «Вървете си, господин Бордрьо. Имаме смъртен случай. Вървете си, че много вали».“

Тогава той прекосил улицата и се подслонил на верандата на съседа, който му казал през мрежестата врата, че Анта Мейфеър е починала. Явно била паднала от прозореца на третия етаж.

Бурята била ужасна, истински ураган. И все пак пощальонът останал да види как погребалният агент Ред Лониган прибира тялото в товарната си кола. Помагал му синът му, Лирой Лониган. След това потеглили. Накрая господин Бордрьо тръгнал да разнесе пощата и много скоро, едва бил стигнал до Притания стрийт, времето се оправило. Когато на следващия ден минал покрай къщата, тротоарът бил покрит с листа.

През годините Таламаска е събрала множество истории за смъртта на Анта, но може би никога няма да узнаем какво наистина се е случило през следобеда на десети декември 1941 година. Господин Бордрьо е последният „външен човек“, който е виждал Анта и е разговарял с нея. Бавачката на бебето, една стара жена на име Алис Фланиган, се обадила, че е болна този ден.

От полицейските рапорти и от предпазливите коментари на семейство Лониган и свещеника на енорията разбрахме, че Анта скочила или е паднала от прозореца в стаята на Жулиен върху покрива на верандата на втория етаж някъде около три следобед.

Историята на Карлота, получена от същите източници, е следната:

Тя се скарала с момичето заради бебето, защото Анта вече била толкова зле, че дори не хранела детето.

„Тя изобщо не беше готова да стане майка — казала госпожица Карлота на полицая. — Анта прекарвала часове в писане на писма, разкази и поезия, а Нанси и останалите трябвало да чукат по вратата на стаята й, за да я подсетят, че Деидре плаче в кошарката си и трябва да бъде накърмена или нахранена с биберон.“

По време на тази последна кавга Анта получила „истерична“ криза и хукнала по стълбата към таванския етаж. Крещяла, че иска да я оставят на мира. Карлота се уплашила, че Анта ще се нарани, което според нея често се случвало. Последвала я до старата стая на Жулиен и там видяла, че тя се опитва да си извади очите и вече ги била разкървавила ужасно.

Карлота се опитала да я обуздае, но Анта се откопчила от нея и паднала назад през прозореца, а оттам на покрива на верандата от ковано желязо. Като че залазила към ръба й, но после загубила равновесие или нарочно скочила. Умряла на мига, защото главата й се ударила силно в плочите три етажа по-долу.

Кортланд бил извън себе си, когато научил за смъртта на племенницата си и веднага отишъл на Първа улица. По-късно казал на жена си в Ню Йорк, че Карлота била напълно обезумяла. С нея бил свещеникът, отец Кевин от Църквата на изкуплението. Тя постоянно повтаряла, че никой не разбирал колко крехка е Анта. „Опитах се да я спра! — казвала тя. — Какво повече можех да направя, за бога!“ Милата Мили и Бел били твърде разстроени, за да говорят за случилото се. Бел като че бъркала смъртта на Анта със смъртта на Стела. Само Нанси имала да каже някои доста неприятни неща — оплакала се, че Анта разрушила целия си живот и че главата й била пълна с глупави мечти.

Когато Кортланд се обадил на бавачката Алис Фланиган, тя изглеждала изплашена. Била възрастна и почти сляпа. Казала, че не знае Анта някога да е изпадала в истерия, да се е наранявала или нещо от този род. Тя самата получавала нареждания от госпожица Карлота, която била много добра към семейството си. Госпожица Фланиган не искала да изгуби работата си. „Искам само да се грижа за онова сладко бебе — казала тя на полицията. — То има нужда от мен сега.“

И тя наистина се грижила за Деидре Мейфеър, докато детето не навършило пет години.

Накрая Кортланд казал на Беатрис и Аманда да оставят Карлота на мира. Тя била единственият свидетел на случилото се онзи следобед и смъртта на Анта без съмнение била просто ужасен инцидент. Как би могло да бъде иначе?

Не било проведено никакво разследване. Нямало и аутопсия. Все пак у погребалния агент се породили някои съмнения, след като прегледал трупа. Той заключил, че раните по лицето на Анта не биха могли да бъдат причинени от самонараняване, затова се свързал със семейния лекар, който обаче го посъветвал да забрави за случая. Анта била луда и това било неофициалното заключение. Била нестабилна през целия си живот. Била лекувана в „Белвю“ и в лудницата „Света Ана“ и не можела да се грижи нито за себе си, нито за детето си.

След смъртта на Стела смарагдът на Мейфеър не е споменаван във връзка с Анта. Нито един роднина или приятел не го е виждал на нея. Шон Лейси никога не е рисувал Анта с огърлицата и никой в Ню Йорк не е знаел за нея. Но смарагдът бил на шията й, когато умряла. Въпросът се налага от само себе си. Защо Анта е носила смарагда точно в този ден? Дали това не е станало повод за фаталната кавга? Възможно ли е не Анта да е издрала очите си, а Карлота, и ако е така, защо?

Така или иначе, къщата на Първа улица била отново обгърната от тайнственост. Плановете на Анта за реставрация никога не били изпълнени. След няколко скандала в кантората на „Мейфеър и Мейфеър“ — Карлота се развикала и дори разбила стъклото на вратата — Кортланд стигнал дотам, че подал иск за попечителство над Деидре. Внукът на Клей Мейфеър, Александър, също се включил. Двамата със съпругата му Ейлин имали хубаво имение в Метаир.

Можели да осиновят детето или поне да го вземат неформално.

Аманда Грейди Мейфеър казала на нашия човек под прикритие във висшето общество Алън Карвър, че „Кортланд иска да се прибера, за да се грижа за бебето. Наистина ми е много жал за детето, но не мога да се върна в Ню Орлиънс след всичките тези години“.

Карлота само се изсмяла на всички „доброжелатели“, както ги наричала. Казала на съдията и на всеки, който я опитал, че Анта била много болна. Имала наследствено психическо заболяване, което можело да се прояви и при Деидре. Тя нямала никакво намерение да позволява на когото и да било да отведе Деидре от майчината й къща, от милата госпожица Фланиган, от сладката Бел и прекрасната Мили, които просто обожавали детето и имали достатъчно време да се грижат за нея.

Кортланд не пожелал да се откаже и Карлота го заплашила направо. Жена му го била напуснала, нали така? Дали семейството ще иска да научи след всичките тези години що за човек е той? Братовчедите обмисляли тези намеци. Съдията по случая започнал да става „нетърпелив“. За него Карлота Мейфеър била безукорна и целомъдрена жена с отлична преценка. Защо семейството не можело да приеме тази ситуация? Господи боже, ако всяко осиротяло бебе имало такива прекрасни лели като Мили, Бел и Карлота, светът щял да е много по-добър.

Завещанието било оставено в ръцете на „Мейфеър и Мейфеър“, а детето останало в ръцете на Карлота. Въпросът бил приключен.

По-късно е предприета само още една атака срещу властта на Карлота. През 1945 година.

Корнел Мейфеър, един от нюйоркските братовчеди и наследник на Лестан, току-що бил приключил специализацията си в Главната болница на Масачузетс. Специализирал психиатрия. Бил чувал „невероятни истории“ за къщата на Първа улица от своята братовчедка Аманда Грейди Мейфеър, а също и от Луиза Ан Мейфеър. Луиза Ан, най-голямата от внучките на Гарланд, прекарала известно време в Ридклийф и имала връзка с Корнел. Какви били всички тези приказки за наследствена лудост? Корнел бил много заинтригуван, а и бил влюбен в Луиза Ан, която се върнала в Ню Орлиънс, вместо да се омъжи за него и да заживее в Масачузетс. Той не можел да разбере защо е толкова привързана към дома, искал да посети Ню Орлиънс и семейството на Първа улица, а нюйоркските братовчеди сметнали това за добра идея.

„Кой знае? — казал той на Аманда по време на един обяд в «Уолдорф». — Може би ще харесам града и с Луиза Ан ще измислим нещо.“

Корнел пристигнал в Ню Орлиънс през февруари и се регистрирал в един хотел в центъра. Помолил Карлота за разговор и тя се съгласила да го приеме в къщата.

Както казал по-късно на Аманда по телефона, той останал в къщата към два часа, като част от времето бил насаме с петгодишната Деидре. „Не мога да ти кажа какво открих — казал той, — но това дете трябва да се махне от тази среда. Честно да ти кажа, не искам да замесвам Луиза Ан. Ще ти разкажа всичко, когато се върна в Ню Йорк.“

Аманда настояла той да се обади на Кортланд и да му сподели притесненията си. Корнел признал, че Луиза Ан предложила същото.

„Но не искам да го правя сега — казал той. — Карлота ми дойде в повече, не искам да се виждам с друг Мейфеър този следобед.“

Аманда била уверена, че Кортланд ще му помогне, затова му се обадила и му казала какво става. Кортланд се зарадвал на интереса на младия си роднина и по-късно същия следобед се обадил на Аманда, за да й каже, че го е поканил на вечеря в „Колбс“ в центъра. Щял да й се обади и след срещата, но чувствал, че ще хареса младия лекар. Нямал търпение да чуе мнението му.

Корнел така и не дошъл на вечерята. Кортланд го чакал цял час в „Колбс“. Обадил се в стаята му, но никой не отговорил. На сутринта камериерката открила тялото на младия лекар. Лежал напълно облечен на разбърканото легло, очите му били полуотворени, а на масичката до него имало полупразна чаша с бърбън. Не била установена непосредствената причина за смъртта.

По искане на майката на Корнел, както и на следователя в Ню Орлиънс, била извършена аутопсия, която разкрила, че в кръвта му има малко количество силен наркотик, смесен с алкохол. Случаят бил обявен за смърт от свръхдоза и така и не бил разследван повече. Аманда Грейди Мейфеър никога не могла да си прости, че е изпратила доктор Корнел Мейфеър в Ню Орлиънс. Луиза Ан не се възстановила от загубата и до ден-днешен е неомъжена. Съсипаният Кортланд придружил ковчега до Ню Йорк.

Дали Корнел е също жертва на вещиците Мейфеър? Още веднъж сме принудени да кажем, че не знаем. Една подробност обаче ни дава известна индикация, че Корнел не е умрял от наркотика и алкохола, открити в кръвта му. Следователят, който прегледал тялото, преди то да бъде изнесено от хотелската стая, отбелязва, че в очите на Кортланд имало много спукани кръвоносни съдове. А ние знаем, че това е симптом на задушаване. Възможно е някой просто да е упоил Корнел, като е сипал наркотик в питието му (на масичката била оставена чаша с бърбън), и когато той е заспал, го е задушил с възглавница.

Когато Таламаска решила да разследва случая (чрез един виден частен детектив), следата вече била студена. Никой в хотела не помнел дали Корнел Мейфеър е получил някакви обаждания този следобед. Дали е поръчал бърбън по румсървиса? Никой не задал този въпрос. Отпечатъци? Не били свалени. Все пак това не било убийство.

Но сега е време да се обърнем към Деидре Мейфеър, настоящата наследница на завещанието на Мейфеър, осиротяла още като двумесечно бебе и оставена на грижите на старите си лели.

Деидре Мейфеър

Къщата на Първа улица продължила да запада след смъртта на Анта. Плувният басейн по това време вече се бил превърнал в истинско тресавище, обрасло с плевели и диви ириси, ръждясалият му фонтан изхвърлял струи зеленикава вода в тинята. Капаците на прозорците в северната спалня отново били залостени. Боята по виолетово-сивите стени продължавала да се лющи.

С годините старата госпожица Фланиган ослепяла почти напълно, но се грижила за малката Деидре до петия й рожден ден. От време на време тя извеждала детето на разходка с плетената от ракита количка, но никога не пресичала улицата.

Кортланд идвал на Коледа и пиел чаша шери на дългата предна веранда с Милата Мили, Бел и Нанси.

„Казах им, че този път няма да позволя да ме отпратят — обяснява той на сина си Пиърс, който по-късно го разказва на майка си. — Не, този път ще виждам детето със собствените си очи на рождения му ден и на Коледа.“ Той правел подобни изявления и пред секретарите си в „Мейфеър и Мейфеър“. Те често купували подаръци, които Кортланд носел в къщата.

След години внукът на Кортланд, Райън Мейфеър, говорел със съчувствие за това на една сватбена церемония.

„Моят дядо мразеше да ходи там. В нашата къща в Метаир винаги цареше радост. Баща ми казваше, че дядо все си идвал у дома разплакан. Когато Деидре станала на три години, той й направил първото коледно дърво. Занесъл й пакет с коледна украса, купил й лампички от «Катц и Бестоф» и сам ги сложил на дървото. Не е за вярване, че е възможно хора да живеят в подобен мрак. Ще ми се наистина да съм познавал по-добре дядо си. Той е роден в онази къща. Представете си само. А неговият баща, Жулиен, е роден още преди Гражданската война.“

По това време Кортланд станал същинско копие на баща си Жулиен. Негови снимки от средата на петдесетте го показват като слаб, строен мъж с черна коса, посивяла единствено по слепоочията. Прорязаното от бръчки лице много напомняло това на баща му, само дето очите му били по-големи и приличали на тези на Стела. И все пак имал добросърдечното изражение на Жулиен и неговата очарователна усмивка.

От всички сведения заключаваме, че семейството на Кортланд го е обичало много, а служителите му направо го боготворели. Дори Аманда Грейди Мейфеър винаги го е обичала, въпреки че го напуснала преди години, или поне така твърди Алън Карвър в Ню Йорк. В годината преди смъртта си Аманда плакала на рамото му, задето синовете й така и не разбрали защо напуснала баща им, а тя нямала никакво намерение да им казва.

Райън Мейфеър много обичал дядо си, въпреки че не го познавал много добре. За него и за баща му Кортланд бил герой. Той така и не разбрал защо, за бога, баба му е избягала в Ню Йорк.

А каква е била Деидре през този ранен период? Не успяхме да отрием никакво нейно описание през първите й пет години, освен мълвата сред семейството на Кортланд, че тя е много красиво малко момиченце.

Черната й коса била мека и вълниста, също като на Стела. Сините й очи били огромни и мрачни.

Но къщата на Първа улица отново била затворена за външния свят. Минувачите вече били свикнали с нейната безнадеждно западнала и страховита фасада. Работниците отново не успявали да поправят нищо. Един от тях, който работел на покрива, паднал два пъти от стълбата си и отказал да стъпи вече там. Само старият градинар и синът му идвали с охота от време на време да косят буренясалата трева.

Някои от легендите за Мейфеър умрели заедно с онези, които ги разказвали. Други истории пък били трансформирани до неузнаваемост. Новите детективи заменили старите. Скоро вече никой разпитван за Мейфеър не споменавал имената на Жулиен, Катерин, Реми или Сузет.

Синът на Жулиен, Баркли, умрял през 1949 година, а брат му Гарланд — през 1951 година. Синът на Кортланд, Грейди, умрял същата година, след като паднал от коня си в парка Одюбон. Майка му Аманда Грейди Мейфеър умряла скоро след това, сломена от смъртта на любимия си син. От двамата сина на Пиърс само Райън Мейфеър „познава семейната история“ и разказвал странни истории на по-младите си братовчеди, повечето от които не знаели нищо за рода.

Ъруин Дандрич умрял през 1952 година. Неговата роля обаче била поета от друг агент под прикритие във висшето общество, една жена на име Жулиет Милтън, която през годините събрала доста информация от Беатрис Мейфеър и от други братовчеди от долната част на града. Тя редовно обядвала с тях и те като че ли нямали нищо против това, че тя клюкарства пред тях за всички и пред всички за тях. Подобно на Дандрич Жулиет не е никак лош човек. Всъщност тя е даже мила, но с вкус към мелодрамите. Пише невероятно дълги писма на нашите адвокати в Лондон, които й плащат всяка година сума, равна на нейната рента.

Както и Дандрич, Жулиет така и не разбира на кого предоставя информацията за Мейфеър. И въпреки че повдига въпроса поне веднъж годишно, никога не настоява за отговор.

През 1953 година, когато започнах пълния превод на писмата на Петир ван Абел, прочетох докладите за дванайсетгодишната Деидре, които постъпваха по онова време. Изпращах хора да разследват всяко сведение. „Копайте — казвах им — и ми разкажете всичко за нея от самото начало. Ще ви платя добре за всяка информация.“

Поне през ранните си години Деидре явно следва пътя на майка си, защото е изключена от едно, а после и от друго училище, заради „номерата си“ и „странното си поведение“. Тя пречела на класа и избухвала в плач, без да може да бъде успокоена.

Сестра Бриджит Мари, тогава вече на шейсет години, видяла за пореден път „невидимия приятел“ в действие в училищния двор на „Свети Алфонс“. Той намирал изгубени вещи и карал цветята да летят. „Светото сърце“, училището на урсулинките, „Свети Йосиф“, „Светата Дева на ангелите“ — всички изключвали Деидре само няколко седмици след постъпването й. Детето стояло с месеци у дома. Съседите я виждали да „тича като луда“ из градината и да се катери по огромния дъб в задния двор.

В къщата вече нямало почти никаква прислуга. Дъщерята на леля Естер, Ирен, готвела и чистела. Веднъж в месеца метяла и паважа.

Всъщност Нанси Мейфеър била истинската домакиня. Тя вършела всичко със своя рязък и противен маниер, или поне така казват доставчикът и свещеникът, които от време на време се отбивали.

Милата Мили и Бел вече се били превърнали в красиви старици и се грижели за розовите храсти до страничната веранда, които някак се спасили от плевелите и сега опасвали къщата от предната ограда до задната стена.

Цялото семейство отивало в параклиса за неделната служба в девет сутринта. Малката Деидре била красива като картинка в моряшкото си костюмче и сламена шапка с панделка. Карлота била винаги в тъмен бизнес костюм и блуза с висока яка. Старите дами, Милата Мили и Бел, били облечени много официално — с черни обувки с каишки, габардинени рокли с дантела и тъмни ръкавици. Госпожица Мили и госпожица Бел често ходели заедно на пазар в почивните дни, като хващали такси от Първа улица до „Гюс Майер“ или „Годшо“, най-хубавите магазини в Ню Орлиънс, където си купували перленосиви рокли и украсени с цветя шапки с воалетки, както и други префинени дрехи. Дамите на щандовете за козметика ги познавали по име. Продавали им пудра за лице, руж и парфюм „Коледна нощ“. След това двете стари дами обядвали в ресторанта в „Д. Х. Холмс“, преди да вземат друго такси за дома. И единствено те представлявали семейството от Първа улица на всички погребения, от време на време ходели и на кръщенета, а понякога и на сватби, въпреки че рядко оставали за приема след брачната церемония.

Мили и Бел присъствали даже на погребения на външни хора от енорията, като ходели и на бденията, ако те били в „Лониган и син“. Посещавали службата на Велики четвъртък и понякога през летните нощи взимали и Деидре, като постоянно я гълчали високомерно и й давали парченца шоколад по време на службата, за да пази тишина.

Никой вече не помни да е имало нещо „не наред“ със сладката госпожица Бел.

Всъщност двете стари дами лесно спечелили симпатиите и уважението на Гардън Дистрикт, особено на семействата, които не знаели нищо за трагедиите и тайните на Мейфеър. Къщата на Първа улица вече не била единствената порутена сграда зад ръждясала ограда.

Нанси Мейфеър обаче като че била родена и отгледана от съвсем различна обществена прослойка. Дрехите й винаги били развлечени, а кафявата й коса — неизмита и небрежно сресана. Лесно било да я сбъркаш с наета прислужница. Но никой никога не поставил под въпрос, че тя е сестра на Стела, каквато, разбира се, не била. Тя започнала да носи черни обувки с връзки, когато била едва на трийсет. Плащала нацупено на доставчиците от износен портфейл или пък викала от верандата на горния етаж, за да отпрати някой амбулантен търговец.

С тези жени прекарвала дните си малката Деидре, когато не се мъчела да внимава в претъпканата класна стая, което, разбира се, довело до упадък и нещастие.

Слуховете в енорията постоянно я сравнявали с майка й. Братовчедите твърдели, че вероятно става дума за „наследствена лудост“, въпреки че никой не знаел със сигурност. Но тези, които можели да наблюдават семейството отблизо — дори и да били отдалечени на мили от тях — скоро разбрали, че между майката и дъщерята има доста разлики.

Докато Анта била крехка и стеснителна по природа, в Деидре имало нещо бунтарско и определено чувствено още от самото начало. Съседите често я виждали да тича като момче из градината. Едва петгодишна, тя се катерела чак до върха на стария дъб. Понякога дори се криела в храстите покрай оградата, за да стряска минувачите.

Когато станала на девет, Деидре избягала за първи път от къщи. Карлота се обадила на Кортланд паникьосана; после звъннала и в полицията. Накрая намерили измръзналата и трепереща Деидре на прага на сиропиталището „Света Елизабет“ на Наполеон авеню. Тя казала на сестрите, че е „прокълната“, „обладана от дявола“ и че трябвало да извикат свещеник. Кортланд и Карлота дошли и я отвели у дома.

„Твърде активно въображение“ — казала Карлота. Това се превърнало в редовна реплика.

Година по-късно полицията открила Деидре да се скита в дъжда по един ръкав на реката. Тя треперела, плачела и повтаряла, че се страхува да се върне у дома. За два часа успяла да наговори куп лъжи за името си и миналото си. Била циганка, дошла в града с някакъв цирк. Майка й била убита от дресьор на животни. Тя се опитала да „се самоубие с рядка отрова“, но я завели в болница в Европа, където източили цялата кръв от вените й.

„Имаше нещо много тъжно в това дете, нещо много откачено — казва след това един полицай на наш детектив. — Тя беше абсолютно сериозна и сините й очи гледаха диво. Дори не вдигна поглед, когато чичо й и леля й дойдоха да я вземат. Преструваше се, че не ги познава. После каза, че я държат окована в една стая на горния етаж.“

Когато става на десет, Деидре е изпратена в Ирландия, в пансион, препоръчан от един свещеник с ирландско потекло от катедралата „Свети Патрик“ — отец Джейсън Пауър. Семейната мълва говори, че това всъщност е идея на Кортланд.

„Дядо искал да я махне оттам“ — казва по-късно Райън Мейфеър.

Но след месец сестрите в „Каунти Корк“ изпращат Деидре у дома.

Следващите две години Деидре е обучавана от гувернантка, госпожица Ламптън, стара приятелка на Карлота от „Светото сърце“. Госпожица Ламптън казва на Беатрис Мейфеър (от Еспланада авеню), че Деидре е очарователно и много умно дете. „Просто има изключително богато въображение и прекарва твърде много време сама.“ Но по-късно госпожица Ламптън заминава на север, за да се омъжи за един вдовец, когото среща по време на лятната му почивка, и Деидре плаче с дни за нея.

Но и през тези години в къщата на Първа улица има скандали. Хората често чували крясъци. Деидре изтичвала плачеща от къщата и често се качвала на дъба, за да не могат Ирен или госпожица Ламптън да я стигнат. Понякога оставала там до мръкване.

След пубертета обаче у нея настъпила промяна. Тя станала затворена, потайна и вече не била толкова палава. На тринайсет била по-чувствена жена, отколкото Анта някога е била като голяма. Носела черната си вълниста коса разпусната, разделена на път и прихваната от бледолилава панделка. Големите й сини очи гледали някак недоверчиво и като че с мъка. Всъщност детето изглеждало наранено, твърдят хората, които я виждали на неделната служба.

„Тя вече се е превърнала в красива жена — казва една от матроните, които посещавали редовно параклиса. — А онези старици не го разбират. Обличат я все едно е още дете.“

Юридическите слухове разкриват и други проблеми. Един следобед Деидре връхлетяла в офиса на Кортланд.

„Беше в истерия — казва секретарят му по-късно. — Почти цял час крещя и плака пред чичо си. Но ще ви кажа и нещо друго, нещо, което не бях забелязал, докато тя не си тръгна. Обувките й бяха различни. Едната беше кафява мокасина, а другата черна, с ниска подметка. Не мисля обаче, че тя забелязваше. Кортланд я заведе у дома. Не зная дали и той забеляза. Повече не я видях.“

Лятото преди четиринайсетия си рожден ден Деидре е приета по спешност в новата „Болница на милосърдието“. Опитала да пререже вените си. Беатрис отива да я посети.

„Това момиче има дух, който Анта просто не притежаваше — казва тя на Жулиет Милтън. — Но има нужда от женски съвет за някои неща. Поиска да й купя козметика. Каза, че през целия си живот е влизала само веднъж в магазин за козметика.“

Беатрис носи козметиката в болницата, но й казват, че Карлота е забранила всякакви посещения. Тя се обажда на Кортланд и той признава, че не знае защо Деидре е прерязала вените си. „Може би просто е искала да се махне от онази къща.“

Същата седмица Кортланд урежда Деидре да замине за Калифорния. Тя отлита за Лос Анджелис, за да остане при дъщерята на Гарланд, Андреа Мейфеър, която е омъжена за лекар от болницата „Ливански кедри“. След две седмици обаче Деидре отново си е у дома.

Мейфеър от Лос Анджелис не казват на никого какво се е случило, но години след това единственият им син, Елтън, признава пред нашите разследващи, че горката му братовчедка от Ню Орлиънс е луда. Мислела, че е прокълната от някакво завещание, говорела, че ще се самоубие, и ужасявала родителите му. Те я завели на лекар, който казал, че никога вече няма да бъде нормална.

„Родителите ми искаха да й помогнат, особено майка ми. Но цялото семейство беше разстроено. Мисля, че чашата преля, когато една нощ я видяха с някакъв мъж в задния двор, а тя не поиска да си признае, все отричаше. А те се страхуваха, че може да се е случило нещо. Деидре беше на тринайсет и наистина бе много красива. Затова я върнаха у дома.“

Беатрис разказва доста подобна история на Жулиет Милтън.

„Мисля, че Деидре изглежда много зряла — казва тя, но не вярвала, че би излъгала за онзи мъж в градината. — Просто е объркана.“ И Беатрис е непреклонна, че няма никаква наследствена лудост. Това било само семейна басня, измислена от Карлота, на която някой наистина трябва да сложи край.

Беатрис отива в къщата на Първа улица да види Деидре и да й занесе подаръци, но Нанси не я пуска вътре.

Същият мистериозен мъж е отговорен и за особено драматичното изключване на Деидре от пансиона към „Света Роза от Лима“, когато тя е на шестнайсет. Тя изкарва почти цял семестър без никакви провинения и точно в средата на пролетния срок се случва инцидент. Семейната мълва твърди, че Деидре била безкрайно щастлива в „Света Роза“ и казала на Кортланд, че не иска никога да си отива у дома. Дори по Коледа си оставала в пансиона, излизала единствено с Кортланд за ранна вечеря на Бъдни вечер.

Тя обичала люлките в задния двор за игра, които били достатъчно големи за момичетата, и по здрач често пеела там заедно с едно друго момиче, Рита Мей Дуайър (по-късно Лониган), която си спомня Деидре като изключителен човек — елегантна, невинна, романтична и сладка.

Едва напоследък, през 1988 година, е събрана още информация за изключването й, и то от самата Рита Мей Дуайър Лониган, в разговор с мен.

„Мистериозният приятел“ на Деидре се срещал с нея в градината на монахините, на лунна светлина. Говорел тихо, но все пак Рита Мей го чула. „Нарече я любима моя“ — каза ми Рита Мей. Тя самата не била чувала такива романтични думи, освен по филмите.

Беззащитна и ридаеща, Деидре не казала нищо, когато монахините я обвинили, че „води мъж в пансиона“. Те видели срещата им в градината през прозорците на манастирската кухня. „Не беше момче — каза гневно една от монахините пред всички ученички по-късно. — Беше мъж! Мъж!“

Записите от онзи период са почти яростни в упреците си. „Момичето е лъжкиня. Позволява на онзи мъж да я докосва. Невинността й е била просто фасада.“

Не може да има никакво съмнение, че този мистериозен компаньон е Лашър. Той е описван от монахините, а по-късно и от госпожа Лониган, като кестеняв, с кафяви очи и красиви старомодни дрехи.

Но важното тук е, че Рита Мей Лониган, ако, разбира се, не преувеличава, е чула Лашър да говори.

Друга стряскаща информация, пак получена от госпожа Лониган, е, че Деидре е носела смарагда на Мейфеър в пансиона. Тя дори го показала на Рита Мей и тя видяла на гърба му гравирано името „Лашър“. Ако историята на Рита Мей е вярна, значи Деидре е знаела много малко за майка си и баба си. Знаела е, че е получила смарагда в наследство от тях, но не и как са умрели Стела и Анта.

През 1956 година в семейството се разчува, че Деидре е съсипана заради изключването й от „Света Роза от Лима“. Тя дори влиза за шест седмици в лудницата „Света Ана“. Въпреки че болничните записи се оказват недостъпни, сестрите говорят, че Деидре поискала да бъде лекувана с електрошок, и процедурата била извършена два пъти. По това време тя е почти на седемнайсет.

От онова, което знаем за медицинските практики тогава, можем със сигурност да заключим, че тези процедури са включвали електричество с по-висок волтаж, отколкото се прилага днес; вероятно са били доста опасни и са причинявали загуба на паметта за часове и дори дни.

Но не знаем защо не е приложен целият курс, както е било прието. Кортланд бил категорично против подобно лечение, или поне така казва Беатрис Мейфеър. Той не можел да повярва, че е възможно да се прилага нещо толкова драстично на съвсем млад човек.

„Какво му има на това момиче?“ — попитала накрая Жулиет, а Беатрис отговорила: „Никой не знае, скъпа. Никой не знае“.

Карлота отвела Деидре у дома и там тя продължила да линее още месец, но упоритото разследване на нашите хора показва, че до Деидре в градината често е забелязвана тъмна фигура. Един доставчик от бакалията „Солан“ „си изкарал ангелите“, докато си тръгвал от къщата, защото видял „онова момиче с див поглед и странния мъж“ във високия бамбуков гъсталак до стария басейн.

Една стара мома, която живее на Притама стрийт, видяла двойката в параклиса след мръкнало. „Казах на госпожица Бел. Спрях до портата на следващата сутрин. Това не ми се струваше редно. Случи се вечерта, точно след мръкнало. Отидох в параклиса да запаля свещ и да си кажа молитвата, както винаги, а тя беше там, на една пейка отзад, с онзи мъж. Отначало почти не ги забелязах. Тя като че се изплаши, стана и изтича навън. Видях я съвсем ясно на светлината на уличната лампа. Беше Деидре Мейфеър. Не знам какво стана с младия мъж.“

Неколцина други свидетели докладват за подобни появи. Картината винаги била една и съща — Деидре и мистериозен млад мъж в сенките. Деидре и мистериозният млад мъж, който се взира в непознатия по доста разстройващ начин. Имаме петнайсет различни вариации на тези две теми.

Някои от историите стигнали и до Беатрис от Еспланада авеню. „Не знам дали някой наглежда това момиче. Тя е толкова… добре развита физически“, казва тя на Жулиет. И двете отиват на Първа улица.

„Момичето бродеше из градината. Беатрис отиде до оградата и й извика. Няколко минути Деидре като че не можеше да познае Беа. После отиде да вземе ключа за портата. Разбира се, след това говореше предимно Беатрис.

Тя е направо шокиращо красива. Може би и отчасти заради това изглежда толкова странна. Направо се влюби в една камея, която носех. Подарих й я и тя се радваше съвсем като дете. Не ми беше удобно да й намекна, че е боса и носи раздърпана памучна рокля.“

С идването на есента постъпват още доклади за скандали и крясъци в къщата. Съседите дори на два пъти викат полиция. Първият път е през септември. След две години аз успях да се сдобия с пълния разказ за случилото се.

„Не ми се искаше да ходя там — каза ми полицаят. — Нали знаете, не обичам да безпокоя семействата от Гардън Дистрикт. А и онази дама ни държа на предната врата. Казва се Карлота Мейфеър, но всички я наричат госпожица Карл. Нали я знаете, работи за съдията.

«Кой ви извика? Какво искате? Кой сте? Искам да видя картата ви. Ще се наложи да говоря със съдия Бърнис, ако дойдете отново.» Накрая партньорът ми каза, че хората са чули младата дама в къщата да пищи и че бихме искали да говорим с нея, за да се уверим, че е добре. Мисля, че госпожица Карл бе готова да го убие на място, но отиде и доведе момичето, Деидре Мейфеър. Тя плачеше и цялата трепереше. Каза на Си Джей, партньора ми: «Накарайте я да ми даде нещата на майка ми. Тя взе нещата на майка ми».

Госпожица Карл рече, че й е омръзнало от подобно «натрапване», че това щял да е последният скандал и вече нямало да има нужда да идва полиция. Ако не сме си тръгнели, щяла да се обади на съдия Бърнис. Тогава момичето изтича от къщата към патрулната кола и закрещя: «Вземете ме с вас!».

И тогава се случи нещо странно. Госпожица Карл гледаше как момичето стои на тротоара до патрулната кола и започна да плаче. Опита се да го скрие — извади кърпичката си и закри лицето си — но ние видяхме, че плаче. Момичето наистина я бе довело до края на силите й.

Си Джей попита: «Мис Карл, какво да направим?». Тя мина край него по тротоара, прегърна момичето и рече: «Деидре, искаш ли да се върнеш в лудницата? Моля те, Деидре, моля те». И после просто замлъкна. Не можеше да говори. Момичето се взираше в нея с широко отворени очи и налудничав поглед и после също се разплака.

Тогава госпожица Карл прегърна Деидре и я поведе по стълбите към къщата.“

— Сигурен ли сте, че е била госпожица Карл? — попитах аз полицая.

— О, да, всички я познават. Боже, никога няма да я забравя. На следващия ден се обади на капитана и поиска двамата със Си Джей да бъдем уволнени.

Друга патрулна кола отговаря на обаждане на съседите следващата седмица. За този случай знаем само, че Деидре се е опитвала да си тръгне от къщата, когато е дошла полицията; те я убедили да седне на предните стъпала и да чака, докато дойде чичо й Кортланд.

На следващия ден Деидре избягала. Юридическите слухове твърдят, че били проведени много телефонни разговори и Кортланд хукнал към Първа улица. От „Мейфеър и Мейфеър“ се обадили на нюйоркските роднини да търсят Деидре, както навремето са търсили Анта.

Аманда Грейди Мейфеър вече била мъртва. Майката на доктор Корнел Мейфеър, Розалинд Мейфеър, не искала да има нищо общо с „онези от Първа улица“, но все пак се свързала с останалите братовчеди в Ню Йорк. След това обаче полицията се обадила на Кортланд в Ню Орлиънс, че Деидре е открита да броди боса и неадекватна из Гринич Вилидж. Имало съмнения, че е била изнасилена. Същата нощ Кортланд хванал самолета за Ню Йорк и на сутринта довел Деидре в Ню Орлиънс.

Историята се повтаря напълно, защото затворили за втори път Деидре в „Света Ана“. Седмица по-късно я изписали и тя отишла да живее с Кортланд в старата му фамилна къща в Метаир.

Семейната мълва говори, че Карлота била напълно победена и обезкуражена. Тя казала на съдия Бърнис и на съпругата му, че се е провалила със своята племенница. Страхувала се, че момичето вече „никога няма да бъде нормално“.

Една събота Беатрис Мейфеър се отбила при Карлота и я видяла да седи сама в големия салон, на дръпнати завеси. Не продумвала.

„По-късно осъзнах, че тя се взираше в мястото, където навремето поставяха ковчезите, когато още бденията се извършваха у дома. Когато я питах нещо, отвръщаше само с «не» или изсумтяваше. Накрая дойде онази ужасна Нанси и предложи чай с лед. Явно се намуси, когато приех. Казах й, че ще си го донеса сама, а тя отвърна: «О, не, леля Карл не би позволила».“

Когато се наситила на толкова тъга и грубост, Беатрис си тръгнала.

Отишла в Метаир, в къщата на Кортланд на Кънтри Клъб Лейн, за да види Деидре.

Тази къща е построена от Кортланд, когато бил млад. Представлява голямо тухлено имение с бели колони и френски прозорци, а вътре е обзаведена с „всички модерни удобства“. По-късно тя става собственост на Райън Мейфеър, син на Пиърс, който и до днес живее в нея. В Метаир заедно с Кортланд дълго време живели и Шефилд и Южени Мейфеър. Там е родено и единственото им дете, Ели Мейфеър — жената, която впоследствие осиновява Роуан, дъщерята на Деидре.

По онова време Шефилд Мейфеър е вече покойник — умира от сърдечен удар. Южени също си била отишла преди години. Ели живеела в Калифорния, където наскоро се била омъжила за адвокат на име Греъм Франклин. Така че Кортланд живеел съвсем сам в имението.

По всички сведения къщата била изключително приветлива, боядисана в светли цветове, с пъстри тапети, традиционни мебели и много книги. Множеството френски прозорци гледали към градината, басейна и предната морава.

Явно целият род бил на мнение, че това е най-доброто място за Деидре Мейфеър, далече от мрака на Гардън Дистрикт. Кортланд уверил Беатрис, че Деидре си почива, че проблемите й са плод на потайност и неразбиране от страна на Карлота.

„Но той всъщност не ми каза какво се е случило — оплаква се Беатрис на Жулиет. — Какво, за бога, имаше предвид с тази «потайност»?“

Беатрис често разпитвала слугинята по телефона. Деидре била много добре, отвръщала тя. Тенът й се подобрил. Дори имала гост — много хубав млад мъж. Слугинята го видяла само за секунда-две — двамата с Деидре били в градината — но веднага разбрала, че е хубав млад джентълмен.

„Е, кой може да е този мъж? — казала Беатрис на Жулиет Милтън на един обяд. — Да не би да е същият негодник, който се е промъквал в градината на монахините, за да я притеснява в «Света Роза»!“

Жулиет писала на нашия агент в Лондон:

„Струва ми се, че това семейство не осъзнава, че момичето си има любовник. Имам предвид един любовник — един много забележителен и лесно разпознаваем любовник, който постоянно е виждан в нейната компания. Всичките описания на въпросния млад мъж са все едни и същи!“

Забележителното в тази история е, че до Жулиет Милтън никога не стигат слухове за духове, вещици, проклятие и прочие неща, свързани със семейство Мейфеър. Двете с Беатрис наистина смятат, че мистериозният непознат е човешко същество.

И все пак по същото време хората в Айриш Ченъл говорят за „Деидре и мъжа“. Като под „мъжа“ не разбират човешко същество. По-голямата сестра на отец Лафърти също знае за „мъжа“. Тя се опитала да говори с брат си за него, но той не поискал да й се довери. Тя клюкарствала за това с възрастния си приятел Дейв Колинс; говорила е и пред нашия детектив, който повървял с нея по Констанс стрийт, когато тя се прибирала у дома след неделната служба.

Госпожица Роз, която работела в сакристията, сменяла покривките на олтара и се грижела за светеното вино, също знае шокиращи факти за Мейфеър и „мъжа“. „Първо беше Стела, после Анта, а сега и Деидре“, казала тя на своя племенник — колежанин в „Лойола“, който я сметнал за суеверна глупачка.

Една стара чернокожа прислужница от съседна къща също знаела за „мъжа“. Той бил стар семеен призрак и единственият призрак, когото е виждала да седи на дневна светлина с онова момиче в задната част на градината. Тя вярвала, че ще иде в ада заради това.

Точно по това време, през лятото на 1958 година, аз се подготвях да замина за Ню Орлиънс.

Бях приключил с обединяването на цялата история на семейството в една по-ранна версия на настоящото повествование, която беше почти същата. Много силно се тревожех за Деидре Мейфеър.

Усещах как психичните й сили и особено способността й да вижда духове и да разговаря с тях са на път да я доведат до лудост.

След множество дискусии със Скот Рейнолдс, новия ни директор, и няколко срещи на целия съвет, бе решено да отпътувам за Ню Орлиънс, за да реша дали Деидре Мейфеър е достатъчно голяма и стабилна, за да бъде осъществен контакт с нея.

Илейн Барет, един от най-старите и най-опитни членове на Таламаска, бе починала предната година и сега аз бях смятан, незаслужено, за водещ експерт на ордена по вещерските семейства. Моите акредитиви никога не бяха поставени под съмнение. Наистина, онези, които най-много се бяха уплашили от смъртта на Стюарт Таунсенд и Артър Лангтри — и вероятно щяха да се опасяват и във връзка с моето заминаване за Ню Орлиънс — вече не бяха сред живите.

Двайсет и три

Пристигнах в Ню Орлиънс през юли 1958 година и веднага се регистрирах в малък обикновен хотел във Френския квартал. После започнах да се срещам с нашите най-способни професионални детективи и да преглеждам някои от публичните регистри, за да съгласувам собствената си гледна точка с техните.

През годините бяхме научили имената на неколцина близки до семейство Мейфеър хора. Опитах да се свържа с тях. При Ричард Леуелин постигнах доста голям успех, както вече бе описано, и само този доклад ми отне няколко дни.

Освен това успях да „разприказвам“ една млада послушница, която преподаваше в „Света Роза от Лима“ и познаваше Деидре. Тя до някаква степен изясни причините за изключването й. За жалост тази млада жена вярваше, че Деидре наистина е имала връзка с „по-възрастен мъж“ и е била отвратителна лъжкиня. И други момичета знаели за смарагда на Мейфеър. Заключението било, че Деидре го е откраднала от леля си. Защо иначе едно дете ще държи толкова ценно бижу в училище?

Колкото повече говорех с жената, толкова по-ясно разбирах, че чувственото излъчване на Деидре е правило впечатление на всички около нея. „Знаете ли, тя беше толкова… зряла. Не е редно едно младо момиче на шестнайсет да има толкова големи гърди.“

Горката Деидре. Улових се, че съм на ръба да я попитам дали един учител смята, че осакатяването е подходящо при тези обстоятелства, но после прекъснах разговора. Върнах се в хотела, изпих доста бренди и си изнесох една лекция за опасностите от емоционалното обвързване към обекта на разследване.

За нещастие не бях по-малко емоционален, когато на следващия ден посетих Гардън Дистрикт, и на по-следващия, когато бродих с часове из тихите улици и наблюдавах къщата от всички ъгли. След години на четене за това място и неговите обитатели това бе много вълнуващо за мен. Но ако някога е имало къща, която да излъчва зло, то това е тази.

Запитах се „защо“.

По това време сградата беше вече много запусната. Виолетовата боя бе избледняла напълно. Бурени и тънки папрати растяха от цепнатините по перилата. Цъфтящи пълзящи растения бяха покрили страничните веранди така, че орнаментираната решетка от ковано желязо едва се виждаше. Дивите лавровишни закриваха от погледа цялата градина.

И все пак изглеждаше някак романтично. Въпреки че жегата беше много тежка, а изгарящите лъчи на сънливото слънце се провираха на прашни снопове през дърветата, мястото изглеждаше някак влажно, мрачно и определено неприятно. В тези лениви часове, в които стоях и съзерцавах къщата, забелязах, че минувачите неизменно пресичат от другата страна на улицата, когато я наближат. Вярно, че каменният тротоар беше покрит с мъх и разцепен от корените на дъбовете, но и от другата страна положението беше същото.

Нещо зло живееше в тази къща, живееше и дишаше там, чакаше и вероятно скърбеше.

Отново се обвиних, и то основателно, че съм свръхемоционален, и се опитах да дефинирам по-ясно онова, което усещах. Това нещо беше зло, защото беше разрушително. То „живееше и дишаше“ в смисъл, че влиянието му върху средата и въобще присъствието му беше ясно доловимо. А смятах, че то „скърби“, защото нито един работник не бе успял да поправи нещо тук от смъртта на Стела насам. Оттогава разрухата бе станала постоянна и неизменна. Дали това нещо не искаше къщата да гние като тялото на Стела в гроба?

О, толкова много въпроси без отговор. Отидох до гробището „Лафайет“ и намерих гробницата на Мейфеър. Един любезен гробар с охота ме информира, че в каменните вази отпред винаги има свежи цветя, въпреки че никога не е виждал някой да ги носи и слага.

— Мислите ли, че е някой стар любовник на Стела Мейфеър? — попитах аз.

— О, не — отвърна старецът и се изсмя. — Господи боже, не. Той ги носи, призракът на Мейфеър. Точно той слага цветята във вазите. И да ви кажа ли още нещо? Понякога ги взима от олтара на параклиса. Нали го знаете, параклиса на Притания и Трета? Отец Морган дойде един следобед просто побеснял. Точно сложил гладиолите на олтара и след миг те се озовали пред гробницата на Мейфеър. Отиде и вдигна врява на Първа улица. Чух, че госпожица Карлота му казала да върви по дяволите. Той много се смя тогава… представяте ли си, някой да каже на свещеник да върви по дяволите.

Наех кола и потеглих надолу по шосето покрай реката към Ривърбенд, за да видя какво е останало от старата плантация. После се обадих на нашия агент под прикритие във висшето общество, Жулиет Милтън, и я поканих на обяд.

Тя беше повече от щастлива да ме представи на Беатрис Мейфеър. Беатрис се съгласи да се срещнем за обяд, като прие без никакви въпроси моето не особено съдържателно обяснение, че се интересувам от история на Юга и в частност от историята на семейство Мейфеър.

Беатрис Мейфеър беше към трийсет и пет годишна, красиво облечена тъмнокоса жена, която говореше с очарователна смесица от южняшки, нюорлиънски, бруклински и бостънски акцент, и беше доста „бунтарски“ настроена по отношение на семейството.

Разговаряхме три часа без прекъсване в „Галатоар“ и тя ме заля с всякакви истории за семейство Мейфеър, като потвърди онова, което вече подозирах — че сегашните Мейфеър знаят съвсем малко и дори нищо за далечното минало на семейството. Всичко това бяха някакви доста мъгляви легенди, в които имената бяха объркани, а скандалните елементи бяха станали почти абсурдни.

Беатрис не знаеше кой и кога е построил Ривърбенд. Нито дори кой е построил къщата на Първа улица. Смяташе, че е построена от Жулиен. Колкото до историите за духове и легендите за пълни с монети портмонета, тя вярвала в тях като малка, но вече не. Майка й била родена на Първа улица (тази жена, Алис Мейфеър, е втората дъщеря на Реми Мейфеър; Милата Мили, или госпожица Мили, е най-малкото дете на Реми и леля на Беатрис) и тя често разказвала някои ужасяващо странни неща за онази къща. Но я напуснала още седемнайсетгодишна, за да се омъжи за Олдрич Мейфеър, правнук на Морис Мейфеър, а той никак не обичал Алис да говори за това място.

— И двамата ми родители бяха много потайни — каза Беатрис. — Не мисля, че татко наистина помни нещо вече. Той минава осемдесетте, а мама просто не искаше да говори. Самата аз не се омъжих за Мейфеър, както знаете. Съпругът ми не знае нищо за семейството, наистина. — (Ще отбележим, че съпругът на Беатрис почина, прехвърлил седемдесетте, от рак на гърлото.) — Не си спомням Мери Бет. Била съм на две години, когато е починала. Но имам няколко снимки, на които съм до нея на семейните срещи, нали знаете, заедно с всички други деца от рода. Обаче си спомням Стела. О, много обичах Стела. Толкова я обичах.

Фактът, че не мога да ида там, просто ме убива. Преди години спрях да посещавам леля Мили. Тя е сладка, но всъщност не е съвсем наясно коя съм. Всеки път трябва да й обяснявам, че съм дъщеря на Алис и внучка на Реми. Тя помни известно време и после пак забравя. А Карлота не иска да ходя там, не иска никой да ходи там. Ужасна жена. Тя уби тази къща! Пропъди целия живот от нея. Не ми пука какво говорят останалите, тя е виновна.

— Вярвате ли, че тази къща е обитавана от духове, че в нея може би има нещо зло.

— Да — Карлота. Тя е злото! Но разбирам за какво ме питате и е твърде жалко, че не можете да разговаряте с Аманда Грейди Мейфеър. Тя беше съпруга на Кортланд, но е покойница от години. Вярваше в някои доста невероятни, но наистина много интересни неща. Е, поне до известна степен. Казват, че заради това напуснала Кортланд. Тя твърдеше, че той знае, че къщата е обитавана от духове, че дори ги вижда и разговаря с тях. Винаги ме е изумявало как е възможно възрастна жена да вярва в подобни глупости! Но тя бе напълно убедена в тези небивалици за сатанински заговор. Мисля, че Стела е причината за това, но съвсем неволно. Тогава бях твърде малка, за да зная със сигурност. Но Стела изобщо не беше лош човек! Никаква магьосница не беше. Просто си лягаше с всеки, но ако това е вещерство, то половината град трябва да бъде изгорен на кладата на часа.

И така нататък, и така нататък, клюките станаха по-интимни и дръзки, докато Беатрис продължаваше да рови храната си и да пуши „Пал Мал“.

— Деидре просто притежава повишена сексуалност — каза тя, — това е целият й проблем. Постоянно я държаха затворена. Нищо чудно, че се хвана с някакъв непознат мъж. Разчитам изцяло на Кортланд да се погрижи за нея. Той се превърна в уважавания старейшина на фамилията. А и със сигурност е единственият, който може да се противопостави на Карлота. Мен ако питате, точно тя е вещицата. Направо тръпки ме побиват от нея. Длъжни са да отърват Деидре.

Наистина, вече се говорело за някакво училище в Тексас, малък университет, където Деидре можела да постъпи през есента. Като че Ронда Мейфеър, правнучка на сестрата на Сузет, Мариан (лелята на Кортланд), бе омъжена за млад тексасец, който преподавал там. Всъщност това било малко щатско девическо училище, което получавало щедри дарения и се отличавало с добрата традиция и всички характеристики на скъпо частно училище. Въпросът бил обаче дали ужасната Карлота ще позволи на Деидре да иде там. „Карлота е вещицата!“

Беатрис отново се спря на темата за Карлота, критиките обхванаха дори начина й на обличане (деловите костюми) и начина й на говорене (деловия маниер). Но след малко дамата се наведе през масата и ми каза:

— И сигурно знаете, че тази вещица уби Ъруин Дандрич, нали?

Не само че не знаех подобно нещо, но и не бях чул и най-малкия намек в този смисъл. През 1952 година до нас достигна вест, че Дандрич е починал от сърдечен удар в апартамента си някъде след четири часа следобед. Всички знаеха, че той има проблеми със сърцето.

— Аз говорих с него — каза Беатрис надуто и с едва прикрита мелодраматичност. — Говорих с него в деня, когато умря. Той каза, че Карлота му се обадила. Обвинила го, че шпионира семейството й, и казала: „Е, щом толкова искате да знаете всичко за нас, елате на Първа улица. Ще ви кажа повече, отколкото ви се ще да разберете“. Казах му да не отива, рекох му точно това: „Тя ще те осъди. Ще ти направи нещо ужасно. Тя не е с всичкия си“. Но той не искаше да ме послуша. „Ще ида да видя къщата с очите си — отвърна ми. — Никой не е стъпвал там след смъртта на Стела.“ Накарах го да обещае да ми се обади, щом се прибере. Е, не успя да го направи. Умря същия следобед. Тя го е отровила. Сигурна съм. Отровила го е. Когато го намериха, казаха, че е било сърдечен удар. Тя го е отровила, но му е дала точно толкова, че да може да се прибере и да умре в дома си.

— И какво ви кара да мислите така? — попитах аз.

— Защото това не се случва за първи път. Деидре казала на Кортланд, че на тавана на къщата има труп. Да, труп!

— Кортланд ли ви каза?

Тя кимна печално.

— Горката Деидре. Наговорила всичко това на лекарите и те й направили електрошок! Кортланд мисли, че й се привиждат разни неща. — Поклати глава. — Този Кортланд! Вярва, че в къщата има духове, призраци, с които можеш да разговаряш… Но труп на тавана? О, не, това не може да повярва! — Тя се засмя тихо, после стана изключително сериозна. — Обзалагам се, че е истина. Помня, че някакъв млад мъж изчезнал точно преди Стела да умре. Чух за това след години. Леля Мили каза нещо такова на братовчедката Анжела. По-късно Дандрич също ми го спомена. Търсила го и полицията, и частни детективи. Ъруин каза, че бил някакъв тексасец от Англия, който всъщност бил прекарал една нощ със Стела и после просто изчезнал. Ще ви кажа кой още знаеше за това. Аманда. Последния път, когато я видях в Ню Йорк, обсъждахме случая и тя каза: „Ами онзи мъж, който изчезна така странно!“. Разбира се, тя го свързва с Корнел, нали се сещате, онзи, дето умря в хотела в центъра, след като посетил Карлота. Казвам ви, тя ги трови, те си отиват у дома и умират там. Сигурно е от отровите със забавен ефект. Този тексасец бил нещо като историк от Англия. Знаел доста за миналото на семейството…

Тя внезапно направи връзката. Аз също бях историк от Англия. Засмя се и рече:

— Господин Лайтнър, по-добре да внимавате! — Облегна се в стола и се засмя тихо.

— Предполагам, че имате право. Но наистина ли вярвате във всичко това, госпожице Мейфеър?

Тя се замисли за момент и отвърна:

— Е, и вярвам и не вярвам. — Отново се засмя. — Нищо за Карлота не би ме учудило. Но ако трябва да бъда искрена, смятам, че е твърде скучна, за да отрови някого. И все пак си го помислих. Помислих си го, когато Ъруин Дандрич умря. Много го обичах. А и все пак той умря точно след срещата с нея. Надявам се Деидре да иде в колежа в Тексас… Но все пак, господин Лайтнър, ако Карлота ви покани на чай, не отивайте!

— Ами за призраците? — попитах я аз. (По време на това интервю почти нямах възможност да кажа каквото и да било.)

— О, за кой точно! Там има призрак на Жулиен — всички са го виждали. Мисля, че и аз веднъж го видях. Има и един, дето събаря стълбите на хората. Той е най-обикновен невидим призрак.

— Но няма ли и такъв, когото наричат „мъжа“?

Тя никога не беше чувала точно този израз. Трябвало да говоря с Кортланд. Ако той пожелае, разбира се. Кортланд не обичал да го разпитват външни хора. Живеел в света на семейството.

Разделихме се на ъгъла, след като й помогнах да хване такси.

— Ако наистина се видите с Кортланд, моля ви, не му казвайте, че сте говорили с мен. Той мисли, че съм ужасна клюкарка. Но го питайте за тексасеца. Никога не се знае какво може да каже.

Щом таксито замина, аз се обадих на Жулиет Милтън, нашата шпионка във висшето общество.

— Изобщо не припарвайте до къщата — казах й. — Не бива да имате никакви лични контакти с Карлота Мейфеър и повече не обядвайте с Беатрис. Ще ви напиша чек за много добра сума. Просто излезте от играта.

— Но какво да направя? Какво да кажа? Беатрис е невероятна клюкарка. Тя разнася тези истории. Аз не съм казала нищо, което другите да не знаят.

— Свършихте отлична работа, но има някои опасности. Съвсем реални опасности. Просто ме послушайте.

— О, тя ви е казала, че Карлота убива хора. Това са глупости. Карлота е просто една надута старица. Беатрис може да ви каже и че Карлота е отишла в Ню Йорк и е убила Шон Лейси, бащата на Деидре. Стига, това са пълни глупости!

Аз повторих предупрежденията си, или по-скоро нарежданията си, и настоях да ги изпълни.

На следващия ден поех към Метаир, паркирах колата си и продължих пеша по тихите улици към къщата на Кортланд. Освен огромните дъбове и мекото зелено кадифе на тревата, кварталът не притежаваше нищо от атмосферата на Ню Орлиънс. Със същия успех това можеше да е и богато предградие на Хюстън в Тексас, или в Оклахома Сити. Много красиво, много спокойно, някак безопасно. Не видях Деидре. Надявах се да е щастлива на това прекрасно място.

Бях убеден, че първо трябва да я видя отдалече, преди да пробвам да поговоря с нея. Междувременно се опитах да се свържа с Кортланд, но той не отговори на обажданията ми. Накрая секретарят му ми каза, че не желае да разговаря с мен, че бил чул, че говоря с братовчедите му, и иска да оставя семейството на мира.

Не знаех дали да настоявам. Същите стари въпроси, които винаги ни тормозят в такива ситуации — какви са моите задължения, целите ми? Накрая оставих съобщение, че имам много информация за семейство Мейфеър, която започва още от седемнайсети век, и бих се радвал да поговорим. Така и не получих отговор.

Следващата седмица научих от Жулиет Милтън, че Деидре е отпътувала за Тексаския женски университет в Дентън, където съпругът на Ронда Мейфеър, Елис Клемент, преподавал английски на малки класове от момичета от добри семейства. Карлота била абсолютно против; направили го без нейно разрешение и тя вече не говорела с Кортланд.

Той закарал Деидре до Тексас и останал там известно време, за да се увери, че тя се чувства удобно в дома на Ронда Мейфеър и Елис Клемент, а после се върнал в Ню Орлиънс.

За нас не беше трудно да разберем, че Деидре е приета като „специална ученичка“, обучавана у дома. Беше получила самостоятелна стая в общежитието на първокурсниците и бе регистрирана за цялата учебна програма.

Пристигнах в Дентън след два дни. Тексаският женски университет беше красиво малко училище, разположено сред ниски зелени хълмове. Сградата бе покрита с лози, а около нея се простираха грижливо поддържани морави. Не беше за вярване, че това е държавна институция.

Тогава бях на трийсет и шест години, с почти посивяла коса и вече пристрастен към добре скроените ленени костюми. Не беше никакъв проблем да се разхождам около кампуса, вероятно защото всички ме смятаха за преподавател. Заседавах се дълго на някоя от пейките и пишех в бележника си. Порових в една малка отворена библиотека и поскитах из коридорите на старите сгради, като си разменях любезности с възрастни учителки и млади жени със свежи лица, облечени с блузи и плисирани поли.

Зърнах за първи път Деидре съвсем неочаквано, на втория ден от пристигането си. Тя излезе от общежитието на първокурсниците — много скромна сграда в стил крал Джордж — и около час се разхожда из кампуса. Вече беше се превърнала в красива млада жена с дълга черна коса. Скиташе се безцелно из малките виещи се под старите дървета пътечки. Беше облечена с памучна блуза и пола.

Тази дългоочаквана среща ме изпълни с объркване. За мен Деидре бе нещо като голяма знаменитост. Но когато я последвах, на разстояние, започнах да се измъчвам какво трябва да сторя. Да я оставя ли на мира? Да й разкажа ли каквото знам за ранната история на семейството й? Какво право имах изобщо да бъда тук?

Не направих нищо, само я гледах как се връща в сградата на първокурсниците. На следващата сутрин я последвах към първия й час, а после и до големия стол в безистена, където тя седна сама на една малка масичка, изпи чаша кафе и пъхаше монети в джубокса, за да слуша отново и отново някаква скръбна песен от Гершуин в изпълнение на Нина Симон.

Струваше ми се, че се наслаждава на свободата си. Почете малко, после започна да се оглежда наоколо. Изведнъж се почувствах напълно неспособен да стана от стола и да се приближа до нея. Страхувах се да не я изплаша. Колко ли ужасно е да разбереш, че си следен. Тръгнах си преди нея и се прибрах в малкия си хотел в центъра на града.

Същия следобед отново отидох в кампуса и тя се появи още щом наближих сградата на първокурсниците. Този път беше облечена с памучна рокля с къси ръкави, красиво ушито елече и доста свободна бухнала пола.

Отново тръгна да се разхожда без посока; обаче този път направи неочакван завой към задната част на кампуса, иначе казано — надалече от окосените морави и хората. Последвах я и скоро се озовах в голяма, много занемарена ботаническа градина — беше толкова сенчеста и дива, че започнах да се притеснявам за Деидре, която навлизаше все по-надълбоко в нея по една неравна пътека.

Най-накрая високите бамбукови дървета закриха изцяло гледката към далечните сгради и заглушиха дори шума от далечните улици. Въздухът бе някак душен, като в Ню Орлиънс, и все пак малко по-сух.

Тръгнах по една алейка към малко мостче и щом погледнах нагоре, видях, че Деидре стои неподвижно с лице към мен под огромните цъфнали дървета. Тя вдигна дясната си ръка и ми помаха да се приближа. Дали не ме лъжеха очите? Не. Взираше се право в мен.

— Мистър Лайтнър — каза тя, — какво искате от мен? — Гласът й беше нисък, леко треперлив. Не изглеждаше нито гневна, нито изплашена. Не бях в състояние да й отговоря. Внезапно осъзнах, че носи смарагда на Мейфеър на шията си. Сигурно го беше скрила под роклята си, когато излизаше от сградата, но сега той се виждаше съвсем ясно.

В мен се надигна тревога. Опитах се да кажа нещо просто и откровено, нещо смислено, но вместо това рекох:

— Следвах те, Деидре.

— Да, знам — каза тя.

Обърна се и ми направи знак да вървя след нея. Тръгна по една тясна, обрасла с треви стълба към тайно местенце наблизо, където няколко циментови пейки бяха наредени в кръг, напълно скрити от главната пътека. Бамбукът потракваше леко на бриза, от близкото езеро миришеше на гнило, но местенцето притежаваше неоспорима красота.

Тя се настани на една от пейките, роклята й блестеше като бяло петно в сенките, смарагдът сияеше на гърдите й.

„Опасност, Лайтнър“, казах си аз. „Ти си в опасност.“

— Господин Лайтнър — каза тя и погледна към мен, когато се настаних срещу нея, — просто ми кажете какво искате!

— Деидре, аз знам много неща — отвърнах. — Неща за теб, за майка ти и за майката на твоята майка, както и за нейната майка. История, тайни, слухове, генеалогии… всякакви неща. В една къща в Амстердам има портрет на жена, която е твоя предтеча. Казва се Дебора. Тя е купила този смарагд от един бижутер в Холандия преди стотици години.

Нищо от казаното не я изненада. Тя ме изучаваше, очевидно се опитваше да разбере дали лъжа и дали имам лоши намерения. Аз самият бях доста притеснен. Говорех с Деидре Мейфеър. Най-после седях до Деидре Мейфеър.

— Деидре — казах аз, — кажи ми, ако искаш да научиш това, което знам. Искаш ли да видиш писмата на един мъж, който е обичал твоята прародителка Дебора? Искаш ли да чуеш как тя е умряла във Франция и как нейната дъщеря е прекосила морето до Сан Доминго? В деня на нейната смърт Лашър е разразил ужасна буря над града…

Млъкнах. Като че думите пресъхнаха в устата ми. Лицето й бе претърпяло шокираща промяна. За миг си помислих, че я завладява гняв, но после осъзнах, че е някаква огромна вътрешна борба.

— Господин Лайтнър — прошепна тя, — не искам да знам нищо. Искам да забравя това, което вече знам. Дойдох тук, за да се махна.

— О — промълвих аз и замълчах.

Усещах как се успокоява. Изобщо не знаех какво да кажа. Но след малко тя рече:

— Господин Лайтнър — гласът й беше овладян, макар и преливащ от емоция, — леля ми казва, че вие ни изучавате, защото вярвате, че сме специални хора. Искате да помогнете на злото в нас, и то само от любопитство. Не, не ме разбирайте погрешно. Тя има предвид, че като говорите за злото, вие го подхранвате. Като го изучавате, му давате още живот. — Меките й сини очи молеха за моето разбиране. Колко невероятно спокойна изглеждаше, изненадващо спокойна.

— Разбирам какво има предвид леля ви — казах аз. Всъщност бях изумен. Изумен, че Карлота Мейфеър знае кои сме и дори разбира до известна степен каква е целта ни. Но после се сетих за Стюарт. Той сигурно бе разговарял с нея. Това беше доказателство. Тази и още хиляди мисли изпълваха главата ми.

— Това е като при спиритуалистите, господин Лайтнър — каза Деидре със същата любезност и благоразположеност. — Те искат да говорят с духовете на мъртвите си предци. И въпреки всичките си добри намерения, само увеличават силата на демони, за които не знаят нищо…

— Да, зная за какво говориш, но повярвай ми, искам само да ти дам информация, да ти позволя да научиш…

— Но не разбирате ли, аз не желая. Искам да оставя миналото зад гърба си. — Гласът й леко потрепна. — Не искам да се връщам у дома.

— Е, добре — отвърнах аз. — Разбирам те напълно. Но ще ми направиш ли една услуга? Запомни името ми. Вземи тази визитна картичка и запомни телефонните номера на нея. Обади ми се, ако имаш нужда от мен.

Тя взе картичката. Гледа я доста време, после я пъхна в джоба си.

Усетих се, че я гледам притихнал, гледах огромните й невинни сини очи и се опитвах да не се спирам на красотата на младото й тяло, на прекрасно изваяните й гърди в памучната рокля. Лицето й изглеждаше много тъжно в сенките.

— Той е дяволът, господин Лайтнър — прошепна тя. — Наистина.

— Но тогава защо носиш смарагда, скъпа моя? — попитах аз импулсивно.

Тя се усмихна. Посегна към камъка, стисна го и после го дръпна така силно, че верижката се скъса.

— По една определена причина, господин Лайтнър. Това беше най-лесният начин да го донеса тук, защото имам намерение да го дам на вас. — Тя протегна ръка и го пусна на дланта ми.

Аз се втренчих в него, не можех да повярвам, че държа това нещо.

Казах й напълно объркан:

— Нали знаеш, че той ще ме убие. Ще ме убие и ще ти го върне обратно.

— Не, не може да го направи! — рече тя. Гледаше ме невиждаща, ужасена.

— Разбира се, че може — казах аз. Но бях засрамен от думите си. — Деидре, нека ти кажа какво зная за този дух. Нека ти кажа какво зная за останалите, които са виждали подобни неща. Ти не си сама в това. Не е нужно да се бориш сама.

— О, господи — прошепна тя и затвори очи. — Той не може да го направи — повтори след малко, но не звучеше убедена. — Не вярвам, че може да направи такова нещо.

— Добре, ще рискувам — казах аз. — Ще взема смарагда. Някои хора също притежават известни оръжия, ако мога така да се изразя. Ще ти помогна да узнаеш кои са твоите. Леля ти направи ли това за теб? Кажи ми как да ти помогна.

— Искам да си тръгнете — каза тя нещастно. — И… и… никога да не говорите с мен за тези неща.

— Деидре, той явява ли ти се, когато ти не желаеш да го виждаш?

— Искам да престанете, господин Лайтнър. Ако не мисля за него, ако не говоря за него — тя вдигна ръце към слепоочията си, — ако отказвам да го виждам, може би…

— Какво искаш? За себе си.

— Живот, господин Лайтнър. Нормален живот. Не можете да си представите какво означават за мен тези думи. Нормален живот. Живот като техния, като на момичетата в университета, живот сред плюшени мечета, приятели и целувки на задните седалки на колите. Просто живот!

Беше толкова разстроена, че и аз се развълнувах. Ала всичко това беше толкова опасно, а тя все пак сложи онова нещо в ръката ми! Прокарах палец по камъка. Беше студен и много твърд.

„Съжалявам, Деидре. Толкова съжалявам, че те разстроих. Много съжалявам…“

— Господин Лайтнър, можете ли да го накарате да се махне! Никой ли не може да го накара? Моята леля казва, че само свещеникът може да го направи, но той не вярва в него, господин Лайтнър. Не можеш да прогониш демон, в когото не вярваш.

— Е, това не говори добре за свещеника, нали, Деидре?

— Не — каза тя с горчива усмивка. — Но и да вярваше, какво от това. Той не е някакъв нисш дух, който може да бъде прогонен със светена вода и „Аве Мария“. Той прави всички на глупаци.

Тя се разплака. Посегна към смарагда, издърпа го за верижката от ръката ми и го хвърли колкото можа по-далече през храстите. Чух го как пльосна във вода, неясен, мимолетен звук. Деидре трепереше силно.

— Но той ще се върне. Ще се върне! Винаги се връща.

— Може би ти можеш да го прогониш! — казах аз. — Ти и само ти.

— О, да, и тя казва същото, винаги това казва. „Не го гледай, не говори с него, не му позволявай да те докосва!“ Но той все се връща. Не ми иска разрешение! И…

— Да?

— Когато съм самотна и нещастна…

— Той е до теб.

— Да, той е до мен.

Момичето се тормозеше ужасно. Трябваше да се направи нещо!

— И какво като идва, Деидре? Искам да кажа, какво ще стане, ако спреш да се бориш с него и му позволяваш да идва и да става видим? Тогава какво?

Тя ме погледна с болка, беше като замаяна.

— Не знаете какво говорите.

— Но тази непрекъсната борба те подлудява. Какво ще стане, ако спреш да се бориш?

— Ще умра — отвърна тя. — И целият свят около мен ще умре, ще остане само той. — Избърса устата си с опакото на дланта си.

В този миг се зачудих от колко време живее в този ужас, колко силна трябва да е, колко беззащитна и колко уплашена.

— Да, господин Лайтнър, така е. Страхувам се, но няма да умра. Ще се боря с него. И ще победя. А вие трябва да ме оставите на мира. Никога не се приближавайте отново до мен. Аз вече няма да произнасям неговото име, няма да го гледам, няма да го викам да дойде. И той ще ме напусне. Ще си отиде. Ще намери някой друг, на когото да се явява. Някой друг, когото да… обича.

— Той обича ли те, Деидре?

— Да — прошепна тя. Вече се стъмваше и не виждах ясно лицето й.

— А какво иска той, Деидре? — попитах.

— Знаете какво иска! — отвърна тя. — Иска мен. Същото, което искате и вие! Защото той живее чрез мен.

Тя извади една смачкана кърпичка от джоба си и си избърса носа.

— Той ми каза за вас. Каза нещо много странно, нещо, което не можах да запомня добре. Беше като проклятие: „Ще пия вино, ще ям месо и ще познавам топлината на жена, когато от теб няма да са останали и кости“.

— Чувал съм тези думи и преди — отвърнах аз.

— Искам да си вървите — каза тя. — Вие сте добър човек. Харесвате ми. Не искам да ви нарани. Ще му кажа, че не бива да… — Тя спря объркана.

— Деидре, наистина мисля, че мога да ти помогна…

— Не!

— Мога да ти помогна да се бориш с него, ако това е твоето решение. Познавам хора в Англия, които…

— Не!

Изчаках малко, после добавих тихо:

— Ако някога имаш нужда от мен, обади ми се. — Тя не отговори. Усещах крайното й изтощение. Беше почти отчаяна. Казах й къде съм отседнал в Дентън и че ако до следващия ден не получа вест от нея, ще си тръгна. Имах чувството, че съм претърпял пълен провал, но не можех да я наранявам повече! Загледах се в шептящия бамбук. Ставаше все по-тъмно, а в тази градина нямаше никакво осветление.

— Но леля ти греши за нас — добавих, без да знам дали още ме слуша. Вдигнах очи към малкото парченце небе, което сега бе напълно бяло. — Ние искаме да ти кажем каквото знаем. Искаме да ти дадем каквото имаме. Наистина ни е грижа за теб, защото ти си специална, но ни е грижа за теб, а не за него. Можеш да дойдеш при нас в Лондон. Можеш да останеш, колкото пожелаеш. Ще те запознаем с хора, които също са виждали такива неща, борили са се с тях. Ще ти помогнем. И кой знае, вероятно ще успеем някак да го прогоним. И ще можеш да си тръгнеш, когато пожелаеш. — Тя не отговори. — Знаеш, че ти казвам истината.

Погледнах я, страхувах се да видя болката на лицето й. Тя се взираше в мен точно както преди, очите й бяха тъжни и блеснали от сълзи, ръцете й лежаха безжизнено в скута. А отзад, само на сантиметри от нея, стоеше той. Беше съвсем като жив, взираше се в мен с кафявите си очи.

Изкрещях, не можах да се сдържа, и скочих на крака, също като глупак.

— Какво има! — изпищя тя. Беше ужасена. Скочи от пейката и се хвърли в прегръдките ми. — Кажете ми! Какво има?

Той беше изчезнал. Порив на горещ ветрец разлюля извисяващите се издънки на бамбука. Но там бяха останали само сенки… и зловонната близост на градината. Стана осезаемо по-хладно. Сякаш вратата на някаква пещ внезапно бе захлопната.

Затворих очи, притисках силно Деидре и се опитвах да не треперя, да я успокоя, да запаметя видяното — заплашителен млад мъж, с официални тъмни дрехи, в които не се различаваше никакъв детайл — сякаш цялата енергия на съществото беше абсорбирана от лъскавите очи, от белите зъби и сияещата кожа. Иначе беше точно какъвто всички го описваха.

Деидре беше на ръба на истерията. Бе закрила устата си с ръка и преглъщаше риданията си. Отблъсна се грубо от мен и побягна към малката, обрасла с буренаци стълба, към пътеката.

— Деидре! — извиках аз след нея, но тя вече бе потънала в сенките. Видях бялата й рокля да се мярка сред далечните дървета, но скоро дори стъпките й заглъхнаха.

Останах сам в ботаническата градина, беше тъмно, бях уплашен до смърт — за първи път в живота си. Толкова ме беше страх, че чак се ядосах на себе си. Тръгнах след нея, или поне по пътеката, по която бе поела, и се насилих да не тичам, а да вървя със сигурна крачка, докато не видях далечните светлини на общежитията и локалното шосе зад тях, чух трафика и изведнъж се почувствах в безопасност.

Щом влязох в общежитието на първокурсниците, попитах една сивокоса жена на рецепцията дали Деидре е влязла току-що. Да, беше влязла. Е, значи е жива и здрава, рекох си.

— Но те сега вечерят, господине. Можете да й оставите бележка, ако желаете.

— Да, разбира се, ще я навестя друг път. — Взех един малък бял плик, написах на него името на Деидре, а после и бележка, с която още веднъж й обяснявах, че съм в хотела и ако реши, може да се свърже с мен. После сложих бележката заедно с една визитна картичка в плика, запечатах го, дадох го на жената и си тръгнах.

Стигнах до хотела без произшествия, влязох в стаята си и се обадих в Лондон. Мина цял час, докато ме свържат. През това време лежах на леглото с телефона до себе си и мислех единствено, че го бях видял. Бях видял мъжа. Бях видял мъжа с очите си. Бях видял онова, което Петир и Артър бяха видели. Бях видял Лашър.

Когато най-после се свързах, Скот Рейнолдс, нашият директор, беше спокоен, но непреклонен.

— Веднага се махай оттам. Ела си у дома.

— Моля те, Скот, успокой се. Не съм минал толкова път, за да се оставя да ме уплаши призрак, който изучаваме вече от триста години.

— Значи така смяташ да използваш своята проницателност, Аарън? Ти, който познаваш историята на вещиците Мейфеър от самото начало? Това нещо не се опитва да те изплаши. То иска да те подлъже. Иска да изтормозиш момичето с въпросите си. Губи я и ти си последната му надежда да си я върне. Лелята, каквато и да е, все пак е на верен път. Ти караш това момиче да говори с теб за онова, което е преживяло, и така даваш на призрака енергията, от която се нуждае.

— Не я карам да прави нищо, Скот. Но не мисля, че е на път да спечели тази битка. Връщам се в Ню Орлиънс. Искам да съм наблизо.

Скот беше на ръба да ми заповяда да се върна, но аз се позовах на ранга си. Бях по-възрастен от него и бях отказал поста, на който той се намираше. Нямаше да позволя да ме изтеглят от случая.

— Е, това е като да предложиш приспивателно на човек, когото ще изгорят жив, но все пак не шофирай до Ню Орлиънс. Вземи влака.

Това беше много добра идея. Няма да има мрачни безкрайни шосета през тресавищата на Луизиана, а прекрасен и ведър претъпкан влак.

На следващия ден оставих бележка за Деидре, че ще съм в „Роял Корт“ в Ню Орлиънс. Отидох с наетата кола до Далас и оттам взех влака за Ню Орлиънс. Пътуването продължи осем часа и аз писах в дневника си през цялото време.

Най-сетне имах възможност да обмисля случилото се. Момичето се бе отказало от историята си и от психичните си сили. Леля й я бе възпитала да отхвърля призрака, но с годините тя бе започнала да губи битката, това беше очевидно. Не можехме ли ние да й помогнем? Може би имаше начин наследствената верига да бъде разрушена? Дали призракът щеше да изостави семейството като дух, излитащ от горяща къща, която е обитавал с години?

Докато записвах тези мисли, отново бях завладян от спомена за привидението. Това нещо беше много мощно! Бе по-силно и по-способно да се въплъщава от всеки фантом, когото бях виждал. И все пак то бе само фрагментарен образ.

От опит знаех, че единствено духовете на хора, починали наскоро, могат да изглеждат така привидно материални. Например призракът на пилот, убит по време на битка, може да се появи в деня на смъртта на верандата на сестра си, която по-късно ще каже: „Но той изглеждаше толкова истински. Виждах дори калта по обувките му!“.

Призраци на отдавна починали хора почти никога не изглеждат така плътни и реални.

А бродещите духове? Те могат да обсебват телата на живите и на мъртвите, но не могат да се явяват сами в такъв плътен и интензивен образ?

Това същество обичаше да се появява, нали така? Разбира се. Затова толкова много хора го бяха виждали. Харесваше му да има тяло, та дори и за част от секундата. То не говореше на вещицата с беззвучен глас, нито се явяваше само в ума й. Не, то се материализираше така, че и другите го виждаха, дори го чуваха. И още нещо — макар и с огромно, вероятно с неистово усилие, успяваше да се усмихва или да плаче.

Така че каква беше целта му? Да събере сила, за да може да се явява за все по-дълги периоди и с все по-голямо съвършенство? И не на последно място: какво означаваше проклятието, за което бе писал Петир: „Ще пия вино, ще ям месо и ще познавам топлината на жена, когато от теб няма да са останали и кости“.

И накрая, защо Лашър не ме тормозеше сега? Дали бе използвал енергията на Деидре, или пък моята, за да се появи? (По това време бях виждал малко призраци и не бях силен медиум. Всъщност никога не бях виждал привидение, което да не може да бъде обяснено с някакъв вид илюзия, с игра на светлината, или пък с превъзбудено въображение.)

Вероятно е глупаво, но имах чувството, че ако съм далече от Деидре, то не може да ме нарани. Случилото се с Петир ван Абел трябваше да има нещо общо с неговите собствени способности на медиум и начина, по който това същество ги беше манипулирало. Аз самият притежавах съвсем малко от тази сила.

Но щеше да е много опасно да го подценявам. Оттук нататък трябваше вечно да бъда нащрек.

Пристигнах в Ню Орлиънс в осем вечерта и веднага започнаха да се случват странни и неприятни неща. Едно такси пред Юниън Стейшън едва не ме сгази. После таксито, на което се качих към хотела, едва не се сблъска с друга кола, докато спираше до тротоара.

В малкото фоайе на „Роял Корт“ един пиян турист се блъсна в мен и се опита да започне кавга. За щастие жена му го отведе, като на няколко пъти се извини, докато пиколата й помагаха да го качи по стълбите. Но при този малък инцидент рамото ми беше наранено. Бях доста разстроен и от скорошните премеждия с таксито.

„Просто превъзбудено въображение“ рекох си. Но докато се качвах по стълбите към стаята си на първия етаж, един по-разхлабен участък от старите дървени перила поддаде и едва не паднах. Едно пиколо веднага започна да се извинява. Час по-късно, докато записвах последните събития в дневника си, на третия етаж на хотела избухна огън.

Останах повече от час на малката улица във Френския квартал заедно с останалите недоволни гости. Стана ясно, че пламъкът е бил потушен без никакви последствия за останалите стаи. Когато попитах каква е причината за пожара, един объркан служител измърмори нещо за склада и ме увери, че вече всичко е наред.

Обмислях ситуацията доста време. Наистина всичко можеше да е просто съвпадение. Бях невредим, както и всички останали участници в тези малки инциденти, и сега от мен се искаше само да запазя хладния си разум. Реших да забавя малко темпото, да се оглеждам по-внимателно и да се опитам да разсъждавам трезво.

Нощта мина без повече произшествия, но въпреки това аз спах много неспокойно и често се будех. На сутринта, след закуска, се обадих на нашите разследващи детективи в Лондон и ги помолих да наемат в Тексас детектив, който да се опита да разбере възможно най-много за Деидре Мейфеър, но с голяма дискретност.

После седнах и написах дълго писмо на Кортланд. Обясних му кой съм, какво представлява Таламаска и как сме проследили историята на семейство Мейфеър още от седемнайсети век, когато един от нашите братя е спасил Дебора Мейфеър от много голяма опасност в родния й град Донелайт. Писах и за нейния портрет от Рембранд в Амстердам. Продължих с това, че се интересуваме от наследниците на Дебора, защото те очевидно притежават истински психични сили, които се проявяват във всяко поколение, че ние имаме голямо желание да осъществим контакт със семейството, за да предоставим нашите записи на онези, които се интересуват, и най-вече на Деидре Мейфеър, която като че ли е много обременена от своята способност да вижда призрак, наричан в миналото, а вероятно и днес, Лашър.

„Нашият представител Петир ван Абел първи вижда този призрак в Донелайт през седемнайсети век. Оттогава той е забелязван безброй пъти около вашия дом на Първа улица. Аз самият наскоро го видях със собствените си очи на съвсем друго място.“

После преписах това писмо и за Карлота Мейфеър, като след известен размисъл добавих адреса и телефонния номер на хотела си. В края на краищата, какъв смисъл имаше да се крия зад номера на някаква пощенска кутия?

Отидох на Първа улица и пуснах в кутията писмото до Карлота. После се отбих и в Метаир, където пуснах писмото до Кортланд в процепа на вратата на къщата му. След това обаче изведнъж се почувствах доста потиснат от проклятието и въпреки че се върнах в хотела, не се качих в стаята си. Казах на рецепцията, че ще бъда в бара на първия етаж и останах в него цяла вечер. Отпивах бавно от чаша с много добро уиски от Кентъки и описвах всичко в дневника си.

Барът беше малък и тих, отваряше се към очарователен заден двор. Аз седях с гръб към гледката и с лице към вратите на фоайето по причини, които не мога да обясня. Но все пак се чувствах много добре в това помещение. Усещането за проклятие малко по малко започна да се стопява.

Към осем часа вдигнах поглед от дневника си и видях, че някой стои много близо до масата ми. Беше Кортланд.

Както вече споменах, току-що бях завършил повествованието си за досието на Мейфеър и бях видял безброй фотографии на Кортланд. Но не се сетих за тях, когато погледите ни се срещнаха.

Високият чернокос мъж, който ми се усмихваше, сякаш беше самият Жулиен Мейфеър, починал през 1914 година. Разликите изглеждаха незначителни. Това беше Жулиен, но с по-големи очи, с по-тъмна коса и вероятно по-голяма уста. Но все пак Жулиен. Изведнъж усмивката му ми се стори гротескна. Като маска.

Отбелязах си наум тези странни впечатления и го поканих да седне при мен.

Беше облечен с ленен костюм, много подобен на моя, с бледожълта риза и светла вратовръзка.

„Слава богу, че не е Карлота“, рекох си аз и тогава той каза:

— Не смятам, че ще чуете вест от братовчедка ми Карлота. Но мисля, че е време ние двамата да си поговорим. — Много приятен и напълно неискрен глас. Звучеше южняшки, но същевременно с това някак специфично по нюорлиънски. Блясъкът на тъмните му очи бе очарователен, но и леко страховит.

Този мъж или ме мразеше, или ме смяташе за някаква отвратителна неприятност. Обърна се и даде знак на бармана.

— Още едно питие за господин Лайтнър, моля, и шери за мен.

После се настани срещу мен до малката мраморна масичка, кръстоса дългите си крака и се извъртя на една страна.

— Ще имате ли нещо против да запаля, господин Лайтнър? Благодаря. — Извади красива златна табакера от джоба си, сложи я на масата и ми предложи цигара. Аз отказах, но той запали. Сърдечното му отношение отново ми се стори напълно изкуствено. Чудех се как ли би изглеждало на някой съвсем обикновен човек.

— Много се радвам, че дойдохте, господин Мейфеър — казах аз.

— О, моля ви, наричайте ме Кортланд — отвърна той. — Все пак има твърде много господинмейфеъровци.

Усетих как от него се излъчва някаква опасност и направих съзнателно усилие да скрия мислите си.

— Ако вие се обръщате към мен с Аарън, ще ви наричам Кортланд с удоволствие.

Той кимна леко, дари младата жена, която ни донесе напитките, с хладна усмивка и веднага отпи от шерито си.

Беше изключително привлекателен човек. Черната му коса лъщеше, имаше и съвсем тънки мустачки, осеяни със сиво. Бръчките по лицето му като че служеха за украшение. Сетих се за Леуелин и неговото описание на Жулиен, което бях чул само дни по-рано. Но трябваше напълно да освободя съзнанието си от това. Бях в опасност. Интуицията ми нашепваше това много настоятелно и чарът на този човек бе част от опасността. Той се смяташе за много красив и за много умен. И беше точно такъв.

Втренчих се в чашата с бърбън, разреден с вода, и внезапно забелязах, че ръката му, която лежеше върху златната табакера, е само на сантиметри от питието ми. Знаех, бях абсолютно сигурен, че този мъж иска да ми навреди. Колко неочаквано. Мислех, че Карлота е по тези неща.

— О, извинете ме — каза той, изглеждаше леко изненадан, сякаш току-що си беше спомнил нещо. — Трябва да взема едно лекарство, ако успея да го открия. — Започна да тършува из джобовете си и накрая извади нещо от палтото си. Малко шишенце с таблетки. — Много досадно! — каза и поклати глава. — Е, как ви се струва в Ню Орлиънс? — Обърна се и помоли за чаша вода. — Разбира се, вие сте били и в Тексас, за да се видите с племенницата ми. Но без съмнение вече сте разгледали града. Какво мислите за тази градина? — И посочи вътрешния двор зад гърба си. — Има много интересна история за нея. Разказаха ли ви я вече?

Обърнах се на стола си и погледнах през рамо към градината. Видях някакви неравни плочи, стар фонтан и отвъд него, в сенките, един мъж стоеше пред ветрилообразна врата. Висок слаб мъж. Светлината падаше откъм гърба му. Не виждах лицето му. Стоеше абсолютно неподвижен. Хладните тръпки, които полазиха по гърба ми, бяха почти приятни. Аз продължих да гледам мъжа, докато той не се стопи бавно пред очите ми.

Зачаках да усетя топло течение, но такова нямаше. Вероятно бях твърде далече от призрака, или пък съвсем не бях видял него.

Сякаш мина цял век. Когато се обърнах, Кортланд каза:

— Една жена се е самоубила в тази малка градина. Казват, че цяла година след това от фонтана текла кръв.

— Очарователно — казах под нос. Гледах го как вдига чашата с вода и я изпива наполовина. Дали беше глътнал таблетките? Малкото шишенце беше изчезнало. Хвърлих поглед към моя бърбън. За нищо на света нямаше да го докосна. Втренчих се невиждащо в писалката си, която лежеше до дневника ми, и после я прибрах в джоба си. Бях така погълнат от онова, което бях видял и чул, че не усещах и най-малката нужда да заговоря.

— Е, господин Лайтнър, нека минем на въпроса. — Отново усмивка, сияйна усмивка.

— Разбира се — казах аз. Какво беше това усещане? Бях някак странно развълнуван. Седях близо до сина на Жулиен, Кортланд, който без съмнение току-що бе пуснал смъртоносна таблетка в питието ми. Мислеше си, че така ще се измъкне. Цялата мрачна история изведнъж проблесна в ума ми. Аз бях част от нея. Вече не четях досието в Англия. Сега бях тук.

Вероятно съм му се усмихнал. Знаех, че чудатият изблик на емоция ще бъде последван от голяма злочестина. Този проклет кучи син се опитваше да ме убие.

— Запознах се с тази история, за Таламаска и прочие — каза той с жизнерадостен изкуствен глас, — но не можем да направим нищо. Не можем да ви принудим да не разкривате информацията за нашето семейство, защото очевидно тя е напълно поверителна и не е предназначена за публикуване или пък за зли цели. Не можем да ви накараме да спрете да събирате сведения за вас, тъй като не нарушавате законите.

— Да, предполагам, че е така.

— Но все пак можем да създадем доста неудобства на вас и вашите представители. И можем да направим юридически невъзможно да се приближавате до нас или до имуществото ни. Но това ще ни излезе доста скъпо и всъщност няма да ви спре, ако наистина сте такива, за каквито се представяте.

Замълча, дръпна от тъмната си тънка цигара и хвърли поглед към бърбъна и водата.

— Да не би да съм ви поръчал неподходящото питие, господин Лайтнър.

— Не сте ми поръчвали нищо — казах аз. — Просто сервитьорът донесе още едно от това, което пия цял следобед. Трябваше да ви спра. Вече пих достатъчно.

Погледът му стана някак по-твърд и усмихнатата му маска изчезна напълно. В този момент той изглеждаше объркан, безхитростен и почти млад.

— Не биваше да ходите в Тексас, господин Лайтнър — рече той студено. — Не биваше да безпокоите племенницата ми.

— Съгласен съм с вас. Не биваше да я безпокоя. Тревожех се за нея. Исках да й предложа помощта си.

— Това е доста арогантно от ваша страна, както и от страна на приятелите ви в Лондон. — У него започна да се заражда гняв. Или пък беше просто подразнен, че нямам намерение да изпия бърбъна. Гледах го доста време, съзнанието ми се изпразни напълно, докато вече не чувах нищо, не виждах нищо, освен това лице, и тънкото гласче в главата ми, нашепващо ми онова, което исках да узная.

— Да, самонадеяно е — отвърнах. — Но, виждате ли, нашият представител Петир ван Абел е баща на Шарлот Мейфеър, родена във Франция през 1664 година. Когато отишъл в Сан Доминго да види дъщеря си, той станал неин затворник. И преди вашият дух, Лашър, да го подгони към смъртта му на един пуст път извън Порт-о-Пренс, той е преспал със собствената си дъщеря и така е станал баща на нейната дъщеря, Жан-Луиз. Това означава, че е дядо на Анжелик и прадядо на Мари Клодет, която е построила Ривърбенд и е създала завещанието, което вие управлявате от името на Деидре. Следвате ли мисълта ми?

Той явно беше напълно неспособен да отговори. Седеше и ме гледаше, цигарата димеше в ръката му. Не долових никакъв гняв или злонамереност. Без да откъсвам очи от него, аз продължих:

— Вашите предци са наследници на нашия брат Петир ван Абел. Ние сме свързани, Таламаска и вещиците Мейфеър. И то не само чрез Петир, а и чрез Стюарт Таунсенд, нашият представител, който изчезна в Ню Орлиънс, след като е посетил Стела през 1929 година. Помните ли Стюарт Таунсенд? Случаят на неговото изчезване така и не беше разрешен.

— Вие сте луд — каза той без никаква доловима промяна в изражението. Дръпна от цигарата си и я смачка, въпреки че беше изпушена едва наполовина.

— Този ваш призрак, Лашър, е убил Петир ван Абел — казах аз. — Него ли видях преди малко? Ей там? — И направих жест към далечната градина. — Той е довел племенницата ви до лудост, нали?

Сега изражението на Кортланд претърпя значителна промяна. Лицето му, красиво обрамчено от тъмната му коса, изразяваше напълно искрено недоумение.

— Ама вие май наистина говорите сериозно? — попита той. Това бяха първите искрени думи, които бях чул да произнася, откакто влезе в бара.

— Разбира се — рекох аз. — Защо ще се опитвам да заблуждавам хора, които могат да четат чуждите мисли? Би било глупаво, не мислите ли? — Погледнах към чашата. — Както е глупаво, че очаквате да изпия този бърбън, заедно с лекарството, което сте пуснали в него, както при Стюарт Таунсенд, или пък при Корнел Мейфеър.

Той се опита да прикрие шока си зад безизразен поглед и каза под нос:

— Отправяте доста сериозни обвинения.

— През цялото време мислех, че е била Карлота. Но не е била тя, нали? Вие сте били.

— На кого му пука какво мислите! — прошепна той. — Как смеете да говорите такива неща. — После потисна гнева си, премести се леко на стола си и без да откъсва очи от мен, отвори табакерата и извади цигара. Цялото му поведение изведнъж се бе променило, като че бе готов да започне откровен разговор. — Какво, по дяволите, искате от мен, господин Лайтнър! — попита той тихо и настойчиво. — Не, сега вече сериозно — какво искате?

Аз помислих малко. Задавах си същия въпрос от седмици. Какво очаквах да постигна в Ню Орлиънс? Какво всъщност искахме аз и орденът?

— Искаме да ви опознаем! — казах аз, сам изненадан от това изявление. — Да ви познаваме, защото вече знаем толкова много за вас и все още не сме разбрали нищо. Искаме да ви покажем какво сме научили — цялата информация, която сме събрали, всичко, което знаем за далечното минало! Искаме да ви кажем всичко за мистерията около това кои сте вие и кой е той. И бихме искали да разговаряте с нас. Да ни се доверите и да ни приемете! И накрая, искаме да кажем на Деидре Мейфеър, че има и други като нея, хора, които виждат духове. Да й кажем, че знаем, че страда и можем да й помогнем. Че не е сама!

Той ме изучаваше, очите му гледаха непритворно, лицето му беше лишено от всякаква преструвка. После се отдръпна назад, хвърли поглед наоколо, изтръска цигарата си в пепелника и направи знак да му донесат още едно питие.

— Защо не изпиете бърбъна? — попитах аз. — Не съм го докоснал. — И отново се изненадах от себе си. Но изчаках да ми отговори.

Той ме погледна и рече:

— Не обичам бърбън, благодаря.

Като че потъна в мислите си. Изглеждаше дори някак нещастен. Гледаше как момчето му донесе питието. Отново шери, в кристална чаша.

— Истина ли е — започна той и ме погледна — онова, което сте написали в писмото, за портрета на Дебора Мейфеър в Амстердам?

Кимнах.

— Имаме портрети на Шарлот, Жан-Луиз, Анжелик, Мари Клодет, Маргьорит, Катерин, Мери Бет, Жулиен, Стела, Анта и Деидре…

Той ми направи нетърпелив жест да замълча.

— Вижте, дойдох тук заради Деидре — добавих аз, — защото тя е на път да полудее. Момичето, с което разговарях в Далас, е на ръба на лудостта.

— И мислите ли, че й помогнахте?

— Не, и дълбоко съжалявам, че не можах. Ако вие не желаете да контактувате с нас, ще ви разбера. Защо ще го правите. Но ние можем да помогнем на Деидре. Наистина.

Никакъв отговор. Отпиваше от шерито си. Опитах се да видя нещата от неговата гледна точка. Не можах. Никога не съм пробвал да отровя някого. Нямах и най-малката представа що за човек е, знаех само, че не е човекът, когото познавах от досието.

— Вашият баща Жулиен би ли разговарял с мен? — попитах аз.

— Изключено — каза той и ме погледна така, сякаш току-що го бях събудил от унеса му. За миг изглеждаше искрено потресен. — Нима не знаете от вашите наблюдения, че и той е един от тях! — Отново изглеждаше напълно искрен, очите му търсеха лицето ми, като че да се уверят, че и аз съм откровен.

— А вие не сте ли един от тях? — попитах.

— Не — натърти той, после бавно поклати глава. — Никога не съм бил един от тях! — Изведнъж ми се стори тъжен и по-стар. — Вижте, щом ви харесва, шпионирайте ни. Третирайте ни като някакво кралско семейство…

— Точно така.

— Вие сте историци, така ми казаха моите хора в Лондон. Историци, изследователи, напълно безобидни, напълно порядъчни…

— О, за мен е чест.

— Но оставете племенницата ми на мира. Сега тя има шанс да бъде щастлива и тази история трябва най-сетне да приключи. Трябва.

— Нима тя не е една от тях?! — попитах аз.

— Разбира се, че не е! — отвърна той. — Точно в това е въпросът! Днес не е останал никой от тях! Не разбирате ли? Какво точно проучвате за нас? Нима не виждате разпадането на силата? Стела също не беше една от тях! Последната беше Мери Бет. И Жулиен — баща ми — преди нея.

— Да, зная. Но какво ще кажете за вашия призрачен приятел? Той ще позволи ли да се сложи край?

— Нима вярвате в него? — Той вирна глава с лека усмивка, тъмните му очи се присвиха, сякаш се смееше безмълвно. — Наистина ли, господин Лайтнър? Вярвате ли в Лашър?

— Аз го видях — отвърнах простичко.

— Просто въображение. Моята племенница ми каза, че в градината е било много тъмно.

— О, моля ви. Нима стигнахме дотам да си говорим подобни нелепици? Видях го, Кортланд. Той ми се усмихна. Изглеждаше съвсем материален и като жив.

Усмивката на Кортланд започна да гасне, стана по-иронична. Той изви вежди и въздъхна леко.

— О, той би харесал вашето определение, господин Лайтнър.

— А Деидре може ли да го накара да се махне, да я остави на мира?

— Разбира се, че не. Но може да не му обръща внимание. Може да си живее живота, сякаш той не е там. Анта не можа. Стела не искаше. Но Деидре е по-силна от Анта, по-силна е дори от Стела. Деидре носи в себе си много от Мери Бет. Точно това не могат да осъзнаят другите… — Той замълча внезапно, сякаш изведнъж се бе хванал, че е казал повече, отколкото е възнамерявал.

Втренчи се в мен за дълго, после прибра табакерата и запалката си и бавно се изправи.

— Моля ви, не си тръгвайте — помолих го аз.

— Изпратете ми вашата история. Изпратете ми я и аз ще я прочета. Тогава може би отново ще разговаряме. Но вече не припарвайте до племенницата ми, господин Лайтнър. Разберете, че ще направя всичко, за да я защитя от онези, които се опитват да я използват или наранят. Всичко!

И се обърна да си тръгне.

— Ами питието? — попитах аз, докато ставах. Посочих бърбъна. — Предполагам, че трябва да се обадя в полицията и да го предложа за доказателство?

— Това е Ню Орлиънс, господин Лайтнър! — Той се усмихна и ми смигна чаровно. — А сега, моля ви, идете си у дома, във вашата наблюдателна кула, при вашия телескоп, и се взирайте в нас отдалече!

Гледах го как излиза. Вървеше грациозно, с широки, леки крачки. Хвърли поглед назад, когато стигна до прага, и ми помаха бързо и сърдечно с ръка.

Прибрах дневника и писалката си и тръгнах към стълбището, когато видях едно пиколо да стои точно до вратата на фоайето. Дойде до мен и каза:

— Господин Лайтнър, куфарите ви са готови. Колата ви чака. — Весело, сърдечно лице. Никой не му бе обяснил, че всъщност ме гони от града.

— О, така ли? — казах аз. — И вие сте събрали всичко? — Огледах двата си куфара. Дневникът ми беше в мен, разбира се. Тръгнах към фоайето и видях голяма черна лимузина да изпълва тясната улица като огромна коркова тапа. — Това ли е колата ми?

— Да, сър. Господин Кортланд каза да се погрижа да хванете полета в десет за Ню Йорк. Каза, че ще изпрати някой да ви посрещне на летището с билета. За да имате достатъчно време.

— О, колко е предвидлив — рекох аз и зарових в джоба си за банкноти, но момчето ги отказа.

— Господин Кортланд се погрижи за всичко, сър. Но по-добре да побързате. Не бива да изпускате самолета.

— Да, така е. Но съм суеверен, не се качвам в черна кола. Повикайте ми такси и моля ви, вземете парите.

Таксито ме откара не до летището, а на гарата. Успях да ангажирам спално купе за Сейнт Луис и оттам продължих за Ню Йорк. Когато се чух със Скот, той беше непреклонен. Новата информация трябва да бъде обмислена. Не предприемай повече разследвания в Ню Йорк. Ела си у дома.

На половината път през Атлантика ми стана лошо. Когато пристигнах в Лондон вече имах висока температура. Линейката ме чакаше, за да ме откара в болница. Скот ме придружи дотам. Ту идвах в съзнание, ту пак припадах.

— Търсете отрова — казах аз.

Това бяха последните ми думи за следващите осем часа. Когато най-после дойдох на себе си, още бях трескав и се чувствах зле, но все пак знаех, че ще живея и ще се възстановя. В стаята ми седяха Скот и още двама приятели.

— Наистина си бил отровен, но най-страшното мина. Помниш ли какво си пил последно, преди да се качиш на борда на самолета?

— Онази жена — казах аз.

— Разкажи ми.

— Бях в бара на летището в Ню Йорк, пих скоч със сода. Тя беше сама, едва влачеше огромна чанта. Помоли ме да й намеря количка. Кашляше като туберкулозна и имаше много нездрав вид. Седна на масата ми, докато аз търсех количка. Вероятно са я наели от улицата.

— Сипала ти е отрова, наречена рицин, прави се от рициново масло. Много силна и доста често срещана. Кортланд е сипал същото в бърбъна ти. Вече си вън от опасност, но ще се чувстваш зле още два дни.

— Господи боже. — Стомахът ми отново се свиваше.

— Те дори не пожелаха да говорят с нас, Аарън — каза Скот. — Как е възможно? Та те убиват хора. Край. Поне засега.

— Винаги са убивали, Скот — казах аз немощно. — Но Деидре Мейфеър не убива хора. Донесете ми дневника. — Спазмите станаха непоносими. Лекарят дойде и поиска да ми направи инжекция, но аз отказах.

— Аарън, той е шеф на токсикологията и има непоклатима репутация. Проверихме и сестрите. Хората ни са в стаята.

Чак в края на седмицата бях в състояние да се върна в метрополията. Почти не можех да се накарам да хапна. Бях убеден, че скоро може да се опитат да отровят цялата метрополия. Какво би ги спряло да наемат хора да сложат някакви съвсем обичайни отрови в храната ни? Та тя можеше да бъде отровена още преди да стигне до кухнята ни.

Въпреки че нищо подобно не се случи, мина цяла година, преди да се отърва от тази мисъл, толкова бях уплашен от случилото се.

През същата тази година до нас достигнаха доста шокиращи новини от Ню Орлиънс…

По време на възстановяването си аз прегледах отново цялата история на Мейфеър. Спрях се по-обстойно на някои части от нея, в това число на показанията на Ричард Леуелин и неколцина други хора, които бях срещнал, преди да отпътувам за Тексас, за да се видя с Деидре.

Заключих, че Кортланд се е разправил със Стюарт и вероятно с Корнел. Всичко си пасваше. И все пак оставаха толкова много мистерии. Кого точно е защитавал Кортланд с тези престъпления и защо е в постоянна война с Карлота?

Междувременно получихме вести и от нея — цял куп заплашителни юридически писма от фирмата й до нашата в Лондон. Настояваше, да „прекратим“ нашето „натрапване в личния й живот“, да направим „пълно разкритие“ на всяка лична информация, която сме събрали за нея и за семейството й, да не се приближаваме на повече от сто ярда от всеки член на семейството й и от всяка семейна собственост, както и да не правим никакви опити да осъществяваме контакт под никаква форма с Деидре Мейфеър, и прочие и прочие, до втръсване. И все пак нито една от тези юридически заплахи или претенции не притежаваха каквато и да било законна стойност.

Нашите юридически представители бяха инструктирани да не изпращат отговор.

Обсъдихме въпроса на общо събрание.

Отново бяхме опитали да осъществим контакт и пак бяхме отблъснати. Щяхме да продължим с разследването си и аз имах картбланш за това, но никой нямаше да припарва до семейството в обозримото бъдеще. „Или никога“, добави натъртено Рейнолд.

Не спорих. По това време не можех да изпия и чаша мляко, без да се запитам дали няма да умра от него. А и не можех да прогоня от ума си спомена за изкуствената усмивка на Кортланд.

Удвоих броя на детективите ни в Ню Орлиънс и в Тексас, като лично ги предупредих по телефона, че обектите на тяхното наблюдение са изключително неприятелски настроени и са потенциално много опасни. Дадох на всеки възможността да откаже работата, ако сметне за добре.

Никой обаче не се отказа, но неколцина вдигнаха цената.

Колкото до Жулиет Милтън, нашата клюкарка под прикритие — пенсионирахме я с неофициална пенсия въпреки протестите й. Направихме всичко възможно да я накараме да разбере, че някои от членовете на това семейство са способни на насилие. И накрая тя, макар и неохотно, спря да ни пише. В последното си писмо от 10 декември 1958 година ни умоляваше да й обясним къде е сбъркала. Все пак се чухме на няколко пъти след това. Тя все още живее (през настоящата 1989 година) в един луксозен старчески дом в Мобил, Алабама.

Продължение на историята на Деидре

Моите разследващи в Тексас бяха трима професионални детективи, двама от които навремето бяха работили за правителството на Щатите. Всички бяха предупредени, че Деидре не бива да бъде притеснявана или плашена по никакъв начин.

— Много съм притеснен за щастието на това момиче и за здравия й разум. Но разберете, тя е телепат. Ако се приближите и на петдесет крачки от нея, вече ще знае, че я наблюдавате. Бъдете внимателни.

Дали ми повярваха, не знам, но следваха инструкциите ми. Поддържаха голяма дистанция, събираха информация за нея от училищните канцеларии и от слуховете сред състудентите й, от старите дами, които работеха на рецепцията на нейното общежитие, и от учителите, които с охота говореха за нея на чашка кафе. Дори Деидре да бе разбрала, че я наблюдаваме, ние не разбрахме.

Беше се справила доста добре през есенния семестър в Тексаския женски университет. Имаше отлични оценки. Момичетата я харесваха, учителите — също.

На всеки шест седмици тя излизаше на вечеря с братовчедка си Ронда Мейфеър и съпруга й, професор Елис Клемент, който по това време й преподаваше английски. Дори на 10 септември на рецепцията в училището беше записано, че тя е излязла с момче на име Джоуи Доусън, но тази среща бе продължила един час, ако може да се вярва на регистъра.

В същия този регистър е отбелязано, че Кортланд често посещавал Деидре, водел я в петък или събота вечер в Далас, а тя се връщала преди „последната проверка“ в един часа през нощта.

Знаем, че Деидре е отишла за Коледа в Метаир, в дома на Кортланд. Семейната мълва гласи, че не пожелала да види Карлота, когато тя дошла да я посети.

Юридическите слухове поддържат твърдението, че Карлота и Кортланд все още не си говорели. Тя дори не отговаряла на обичайните обаждания по работа. Между тях постоянно се разменяли злъчни писма и за най-дребните финансови въпроси, свързани с парите на Деидре.

„Той се опитва да поеме пълния контрол върху нея, и то за нейно добро — казва неговата секретарка на своя приятелка, — но онази старица няма да му позволи. Заплашва го със съд.“

Както и да са протекли тези борби, Деидре започнала да се влошава по време на пролетния срок. Започнала да отсъства от часовете и съквартирантките й казвали, че понякога през нощта викала, но не отговаряла, когато чукали на вратата й. Една нощ полицията на кампуса я открила в малък парк в центъра. Била очевидно объркана и сякаш не знаела къде се намира.

Накрая тя била извикана в кабинета на декана за дисциплинарно наказание. Пропуснала твърде много часове. Била поставена на специален режим и въпреки че вече се появявала в класната стая, учителите казвали, че не внимава и вероятно е болна.

Накрая през април Деидре започва да повръща всяка сутрин. Момичетата по целия коридор я чували как се напъва в общата тоалетна. Накрая се обърнали към възпитателката.

— Не искаме да доносничим, но просто сме притеснени. Ами ако опитва да се нарани?

Когато възпитателката предположила, че може да е бременна, Деидре се разплакала неудържимо и я откарали в болницата. На първи май Кортланд дошъл и я отвел.

И до днес не е ясно какво се е случило после. От регистрите на новата „Болница на милосърдието“ в Ню Орлиънс можем да предположим, че Деидре вероятно е заведена там веднага след завръщането си от Тексас и е била настанена в индивидуална стая. Мълвата сред старите монахини, много от които са пенсионирани учителки от училището към „Свети Алфонс“ и помнят Деидре, бързо потвърждава, че личният лекар на Карлота, доктор Галахър, я посетил и установил, че тя наистина чака дете.

„Това момиче ще се омъжи — казал той на сестрите. — И не искам никакви клюки. Бащата е преподавател от Дентън, Тексас, и в момента е на път за Ню Орлиънс.“

За онези, които от много поколения се интересували от семейството, това било същински скандал. Старите дами клюкарствали за Деидре на стълбите на църквата. Деидре Мейфеър и женен мъж! Хората поглеждали крадешком госпожица Мили и госпожица Бел, когато те минавали наблизо. Някои казвали, че Карлота няма да си мръдне пръста за това. Но после госпожица Бел и госпожица Мили завели Деидре в „Гюс Майер“ и й купили красива синя рокля, сини сатенени обувки, бяла чантичка и бяла шапка.

„Тя беше така упоена, че май не разбираше къде се намира — казва една от продавачките. — Госпожица Мили избра всичко сама. Деидре само седна, бяла като платно, и все повтаряше завалено: «Да, лельо Мили».“

Жулиет Милтън не устоя и отново ни писа. Получихме дълго писмо от нея с подробности как Беатрис Мейфеър е посетила къщата на Първа улица, за да види Деидре и й занесла огромна чанта с подаръци. „Защо изобщо се е прибрала в тази къща, вместо да иде при Кортланд!“ — завършваше тя.

Има обаче някои доказателства, че Деидре не е имала особен избор. Медицината през тези дни смяташе, че плацентата на бебето го предпазва от лекарствата, инжектирани на майката. Сестрите казваха, че Деидре била толкова упоена, когато напускала болницата, че дори не осъзнавала какво се случва с нея. Карлота дошла в ранния следобед и издействала изписването й.

„Кортланд Мейфеър идваше да я види всяка вечер — каза ми сестра Бриджит Мари в един по-късен поверителен разговор. — И направо побесня, когато разбра, че са отвели детето!“

Юридическите слухове задълбочават мистерията. Кортланд и Карлота имали яростен спор по телефона зад вратите на кабинетите си. Вбесен, Кортланд казал на секретарката си, че ако Карлота си мисли, че може да го прогони от къщата, в която е роден, явно не е с всичкия си!

Години по-късно Райън Мейфеър говори за това:

„Казват, че дядо ми просто не бил допускан вътре. Отивал на Първа улица, а Карлота излизала на вратата и го заплашвала: «Ако влезеш вътре, ще извикам полиция».“

На първи юли още един залп от клюки залива енорията. Бъдещият съпруг на Деидре, „преподавателят от колежа“, който напуснал жена си, за да се ожени за нея, катастрофирал по пътя за Ню Орлиънс на шосето до реката. Кормилният вал се счупил и когато завил надясно с висока скорост, се ударил в един дъб и колата избухнала в пламъци. Деидре Мейфеър, неомъжена и едва на осемнайсет, щяла да роди бебето си. То щяло да бъде осиновено от роднини, госпожица Карлота уреждала всичко.

„Дядо ми беше бесен, когато разбра за осиновяването — казва Райън Мейфеър много години по-късно. — Искаше да говори с Деидре, да чуе от собствената й уста, че тя иска да остави детето, но просто не можеше да влезе в онази къща. Накрая отиде при отец Лафърти, енорийския свещеник, но Карлота явно държеше и него. Свещеникът беше твърдо на нейна страна.“

Всичко това звучи крайно трагично. Сякаш Деидре почти е щяла да се отърве от проклятието на Първа улица, ако бащата на детето й не бил умрял. С годините тази тъжна скандална история е повтаряна безброй пъти из цялата енория. През 1988 година Рита Мей Лониган я разказа и на мен. По всичко личи, че отец Лафърти е повярвал на историята за тексаския баща на бебето. Безброй свидетелства сочат, че и братовчедите Мейфеър са вярвали в нея. Беатрис Мейфеър и Пиърс Мейфеър — също. Дори Ронда Мейфеър и съпругът й Елис Клемент в Дентън като че са я приемали за истина, или поне неясната версия, която им е била разказана накрая.

Но тази история не е вярна.

Почти от самото начало нашите детективи си блъскат главата над тази загадка. Колежански преподавател и Деидре Мейфеър? Кой е той? Постоянното наблюдение изключва възможността да е съпругът на Ронда Мейфеър — Елис Клемент. Той едва е познавал Деидре.

Всъщност в Дентън, Тексас, няма мъж, който да се е срещал с Деидре Мейфеър, нито пък да е забелязван в нейната компания. В този университет или което и да било друго училище в района няма преподавател, загинал при автомобилна катастрофа в Луизиана. Всъщност, доколкото знаем, през 1959 година на шосето над реката не е имало подобна автомобилна катастрофа със смъртен случай.

Дали зад тази измислица не лежи доста по-скандална и трагична история? Ние не бързахме със сглобяването на пъзела. Всъщност по времето, когато разбрахме за инцидента на шосето над реката, осиновяването на детето на Деидре вече беше уредено юридически. А когато научихме, че такъв инцидент изобщо не се е състоял, то вече беше приключило.

По-късните съдебни протоколи показват, че някъде през август Ели Мейфеър отива в Ню Орлиънс, за да подпише документите за осиновяване в кантората на Карлота Мейфеър. Явно никой друг от семейството не знае за пристигането й.

Греъм Франклин, съпругът на Ели, казва след години на един от бизнес съдружниците си, че това осиновяване било голяма бъркотия.

„Жена ми спря да говори изобщо с дядо си. Той не искаше да осиновяваме Роуан. За щастие старото копеле умря, още преди детето да се роди.“

Отец Лафърти казва на своята възрастна сестра в Айриш Ченъл, че цялата история била някакъв кошмар, но Ели Мейфеър била добра жена и щяла да отведе детето в Калифорния, където то имало шанс за добър живот. Всички внуци на Кортланд одобрявали това решение. Единствено той самият не можел да го понесе. „Това момиче не може да се грижи за бебе. Та тя е луда“ — казал старият свещеник. Седял със сестра си на кухненската маса, ядял червен боб и ориз и пиел своята малка чашка бира. „Искам да кажа, че наистина е луда. Това просто трябваше да се направи.“

„Но няма да стане — казва по-късно старата жена на един от нашите представители. — Не можеш да избягаш от семейно проклятие, като заминеш надалече.“

Госпожица Мили и госпожица Бел купили красиви нощни роби и нощници за Деидре от „Гюс Майер“. Продавачките попитали как е „бедната Деидре“.

„О, опитва се да се справи — отвърнала госпожица Мили. — Това е същински кошмар, кошмар.“ Госпожица Бел казала на една жена в параклиса, че Деидре отново е изпаднала в един от лошите си периоди.

„През повечето време дори не знае къде се намира!“ — казала начупената Нанси, която метяла пътеката, когато една от матроните от Гардън Дистрикт минала покрай портата.

Какво се е случвало зад кулисите на Първа улица през всичките тези месеци? Ние притиснахме нашите детективи да открият каквото успеят. Знаехме само за един човек, който е виждал Деидре по време на тези последни месеци от нейното „затворничество“ — ако можем да използваме този старомоден термин, който в случая може би е най-подходящ — но не успяхме да говорим с него чак до 1988 година.

По онова време лекуващият лекар идвал и си отивал в мълчание. Така правела и сестрата, наета да се грижи за Деидре по осем часа на ден.

Отец Лафърти казва, че момичето приело осиновяването с примирение. Беатрис Мейфеър отишла да я посети, но й било казано, че не може да я види. Все пак тя изпила чаша вино с Милата Мили, която й споделила, че цялата история наистина била ужасна трагедия.

Към първи октомври Кортланд вече бил ужасно притеснен от ситуацията. Неговите секретари докладват, че постоянно се обаждал на Карлота, дори взимал такси до Първа улица, но винаги бил отпращан. Накрая, следобеда на 20 октомври, той казал на секретарката си, че ще влезе в онази къща да види племенницата си, дори ако се наложи да разбие вратата.

Към пет часа една съседка забелязала Кортланд да седи на тротоара на Първа и Честнът, дрехите му били раздърпани, а от рана на главата му течала кръв.

„Извикай линейка — казал Кортланд. — Той ме бутна по стълбите!“

Въпреки че жената седнала до него, докато дойде линейката, той не казал нищо повече. Бил откаран по спешност в близката амбулатория „Туро“. Там дежурният стажант го прегледал и установил, че целият е покрит със сериозни рани, китката му е счупена и има кръвотечение от устата. „Този човек има вътрешни наранявания“ — казал лекарят и веднага извикал спешния екип.

Кортланд стиснал ръката на лекаря и настоял да го изслуша, било много важно да помогне на Деидре Мейфеър, която била държана като затворник в собствения си дом.

„Те ще вземат бебето против волята й. Помогнете й!“ — И после издъхнал.

Аутопсията установила масивни вътрешни кръвоизливи и сериозни наранявания на главата, но когато младият стажант настоял за полицейско разследване, синовете на Кортланд незабавно се погрижили да го успокоят. Били говорили с братовчедка си Карлота Мейфеър. Баща им паднал по стълбището и после отказал медицинска помощ, като сам излязъл от къщата. Карлота и представа си нямала, че е пострадал толкова зле. Дори не знаела, че седи на тротоара. Не била на себе си от мъка. Съседката трябвало да звънне на вратата.

На погребението на Кортланд в Метаир — на което дошли много хора — същата история била разказана и на семейството. Докато госпожица Бел и госпожица Мили седели тихо на заден план, Пиърс, синът на Кортланд, разказвал на всеки, че баща му не бил на себе си, когато разказал онази неясна история на съседката — че някакъв мъж го е блъснал по стълбите. Всъщност на Първа улица нямало никакъв мъж, който би могъл да стори това. Самата Карлота видяла Кортланд да пада. Видяла го и Нанси и веднага се втурнала да го хване, но не успяла.

Колкото до осиновяването, Пиърс бил абсолютно съгласен с него. Неговата племенница Ели щяла да създаде на бебето най-подходящата среда за развитие. Наистина, трагично било, че Кортланд бил срещу това, но той бил вече на осемдесет години и от известно време преценката му вече не била така ясна.

Погребението било пищно и минало без инциденти, въпреки че години по-късно погребалният агент си спомня, че някои от братовчедите, възрастни мъже, които стояли в дъното на стаята по време на „малката реч“ на Пиърс, се шегували помежду си с горчивина и сарказъм. „А, разбира се, в къщата няма никакъв мъж — казал един от тях. — Неееее, ама съвсем никакъв мъж. Само тези прекрасни дами.“ „Аз никога не съм виждал мъж там, а ти?“ и така нататък. „Не, никакъв мъж няма на Първа улица. Ама съвсем никакъв!“

Когато братовчеди идвали да посетят Деидре, и на тях била пробутвана историята, разказана от Пиърс на погребението. Деидре била твърде болна, за да излезе от стаята си.

Не пожелала дори да види Кортланд, толкова била зле. А освен това не знаела и не бивало да узнае, че той е мъртъв.

„Виж само тези мрачни стълби — казала Милата Мили на Беатрис. — Кортланд трябваше да използва асансьора, но той не обичаше да се качва с него. Само да беше взел асансьора, нямаше да падне така лошо.“

Семейните легенди днес твърдят, че всички били съгласни, че осиновяването е най-доброто решение. Кортланд не бивало да се бърка. Както казва внукът му, Райън Мейфеър: „Горката Деидре вече не беше в състояние да бъде майка повече от например Лудата от Шайло23. Но мисля, че дядо ми се чувстваше отговорен. Той бе завел Деидре в Тексас и като че ли се обвиняваше. Искаше да е сигурен, че тя е съгласна да даде бебето. Но може би вече не беше важно какво точно иска Деидре“.

По онова време аз посрещах с боязън всяка нова информация от Луизиана. Нощем, докато лежах в стаята си в метрополията, непрестанно мислех за Деидре, чудех се дали няма някакъв начин да разберем какво точно иска и чувства тя. Скот Рейнолдс беше по-непреклонен отвсякога, че не бива да се месим. Деидре знаеше как да се свърже с нас. Знаеше го и Кортланд. И най-важното — знаеше го и Карлота Мейфеър. Така че нямаше какво друго да направим.

Едва през януари 1988 година, почти трийсет години по-късно, в един разговор със старата приятелка на Деидре от училище, Рита Мей Дуайър Лониган, аз научих, че Деидре отчаяно се е опитвала да се свърже с мен, но не е успяла.

През 1959 година Рита Мей току-що се била омъжила за Джери Лониган от „Лониган и синове“ — погребалното бюро. Когато чула, че Деидре си е у дома, бременна и вече загубила бащата на детето си, тя събрала кураж да я посети. Както много други преди нея, била отпратена още на вратата, но успяла да зърне момичето на върха на стълбището и Деидре й извикала отчаяно:

— Рита Мей, те ще ми вземат детето! Рита Мей, помогни ми. — И докато госпожица Нанси се опитвала да я върне на втория етаж, Деидре хвърлила малка бяла визитна картичка към Рита Мей. — Свържи се с този човек. Кажи му да ми помогне. Кажи му, че те ще ми вземат бебето.

Карлота Мейфеър буквално нападнала Рита Мей и се опитала да й вземе картичката. Рита обаче успяла да я задържи и да изтича сред вихрушка от листа към портата, въпреки че Карлота я скубела за косите и деряла лицето й.

Когато се прибрала у дома, Рита видяла, че написаното на картичката вече не се чете. Карлота била откъснала част от нея, а и тя самата била стискала силно картончето във влажната си длан. Четяла се само думата Таламаска и моето име, написано на ръка на гърба на картичката.

Едва през 1988 година, когато срещнах Рита Мей на погребението на Нанси Мейфеър и й дадох същата картичка, тя направи връзката и ми се обади в хотела, за да ми разкаже всичко, което си спомня от онзи ден преди толкова години.

За настоящия изследовател беше ужасно мъчително да научи за напразния зов за помощ на Деидре. Беше мъчително да си спомням онези нощи преди трийсет години, когато лежах в леглото си и мислех: „Не мога да й помогна, но трябва да опитам. Как обаче бих дръзнал да направя подобно нещо? И какъв е шансът ми да успея?“.

Вероятно нямаше да мога да помогна с нищо на Деидре. Щом Кортланд не бе успял да спре осиновяването, и аз нямаше да мога. И все пак още виждам в сънищата си как извеждам Деидре от онази къща на Първа улица и я водя в Лондон. Виждам я днес като здрава, нормална жена. Но реалността е много по-различна.

На 7 ноември 1959 година в пет часа сутринта Деидре ражда Роуан Мейфеър, здраво светлокосо момиченце, което тежи девет паунда и осем унции. Няколко часа след това, когато излиза от упойката, Деидре вижда, че е заобиколена от Ели Мейфеър, отец Лафърти и Карлота Мейфеър, както и от две монахини, които по-късно описват най-подробно сцената на сестра Бриджит Мари.

Отец Лафърти държал детето в ръцете си. Той обяснил, че новороденото е кръстено в параклиса на болницата и е наречено Роуан Мейфеър. Показал подписано кръщелно свидетелство.

„Целуни бебето си, Деидре — казал той, — и аз ще го дам на Ели. Тя е готова да тръгва.“

Мълвата в енорията твърди, че Деидре целунала детето, но казала, че ще позволи да го отведат само при условие, че то ще запази името Мейфеър. И като плачела така, че едва виждала, тя целунала детето си и позволила на Ели да го вземе. После, ридаеща, извърнала глава към възглавницата, а отец Лафърти казал: „Най-добре да я оставим сама“.

Десет години по-късно сестра Бриджит Мари обяснява значението на името на детето.

„Карлота стана кръстница. Мисля, че извикаха някакъв лекар за кръстник, толкова бяха решени да извършат кръщенето веднага. Карлота каза на отец Лафърти, че детето ще бъде кръстено Роуан, а той й рече: «Това не е име на светица. Звучи ми доста езическо».

А тя, нали я знаете как говори, отвърна: «Отче, не знаете ли, че със самодивското дърво24 някога са се гонели вещици и всякакви зли сили? Нямало колиба в Ирландия, където стопанката да не слагала клонка от това дърво над вратата, за да защити семейството си от вещици. Правели го и след приемане на християнството. Така че детето ще се казва Роуан!». А Ели Мейфеър, тази малка лицемерка, само кимна.“

„Наистина ли? — попитах аз. — Наистина ли в Ирландия слагат клонка от самодивско дърво над вратата?“

Сестра Бриджит Мари кимна печално.

Кой е бащата на Роуан Мейфеър?

Според болничните регистри кръвната група на бебето съвпада с тази на Кортланд Мейфеър, който умира около месец преди това. Нека напомним, че вероятно той е баща и на Стела Мейфеър, а наскоро придобитата информация от „Белвю“ най-после потвърди, че Анта Мейфеър вероятно също е негова дъщеря.

Деидре „полудява“ още преди да напусне „Болница на милосърдието“ след раждането на Роуан. Монахините казват, че плачела непрекъснато, дори крещяла в празната стая: „Ти го уби!“. После влязла в болничния параклис по време на службата и отново изкрещяла: „Ти го уби. Ти ме остави сама сред враговете ми. Ти ме предаде!“. Наложило се да я обуздаят със сила и веднага след това била приета в лудницата „Света Ана“, където изпаднала в кататония до края на месеца.

„Крещеше на невидимия си любовник — твърди сестра Бриджит Мари. — Крещеше му и го проклинаше, задето бе убил нейния професор от колежа. Този дявол го е направил, защото я искаше само за себе си. Той беше нейният демон любовник, точно тук, в град Ню Орлиънс. Той броди по улиците на Гардън Дистрикт нощем.“

Това е много красиво и сладкодумно обяснение, но тъй като въпросният колежански преподавател най-вероятно никога не е съществувал, какво друго може да означават думите на Деидре! Лашър ли е блъснал Кортланд по стълбите, или пък го е изплашил така силно, че той сам е паднал? И ако е така, защо?

Всъщност тук приключва животът на Деидре Мейфеър. Следващите седемнайсет години тя прекарва в различни заведения за психичноболни, където приема огромни дози лекарства и е подложена на безмилостни процедури с електрошок, само с кратки прекъсвания, по време на които се връща у дома — вече като призрак на някогашното момиче.

Накрая, през 1976 година, тя се връща завинаги в къщата на Първа улица. Превърнала се е в ням инвалид, с широко отворени очи и постоянно будна, но като че изцяло лишена от памет.

Заради нея страничната веранда на долния етаж е покрита с мрежа. В продължение на години Деидре е извеждана там всеки ден, и в дъжд, и в пек, и стои неподвижна на един люлеещ се стол, извърнала леко лице към далечната улица.

„Тя няма памет дори за непосредствено отминалия момент — казва един лекар. — Живее изцяло в настоящето, по начин, който ние дори не можем да си представим. Може да се каже, че е напълно лишена от съзнание.“ Подобно състояние е описвано при някои много възрастни хора, достигнали крайна степен на сенилност, когато само седят и се взират пред себе си. Въпреки това тя приема огромни дози лекарства, за предотвратяване на всякакво „вълнение“, или поне така е казано на многобройните лекари и сестри, които се грижат за нея.

Как Деидре Мейфеър се превръща в такъв „безмозъчен идиот“, или както я наричат в Айриш Ченъл, в „красив зеленчук“? Терапията с електрошок със сигурност има заслуга за това, тя е прилагана постоянно във всяка болница, в която Деидре постъпва след 1959 година. А после идват и лекарствата — огромни дози от почти парализиращи успокоителни са й давани в невероятни комбинации, или поне така съдим от болничните регистри, до които все още не сме имали пълен достъп.

Как би могло да бъде оправдано подобно лечение? През 1962 година Деидре Мейфеър вече не е в състояние да говори свързано. Когато не е под влиянието на лекарствата, тя постоянно пищи и плаче. От време на време чупи разни предмети. Понякога просто лежи по гръб и вие, а очите й се извъртат обратно в орбитите.

Ние продължихме да събираме информация за Деидре Мейфеър през годините. Горе-долу на всеки месец успявахме да уредим „интервю“ с някой лекар или сестра, или пък с друг човек, посетил къщата на Първа улица. Но нашите записи за случващото се там си остават фрагментарни. Болничните досиета, разбира се, са поверителни и изключително трудно достъпни. Но знаем, че в поне две от лудниците, където Деидре е постъпвала, не съществуват никакви записи за нейното лечение.

Един от лекарите признава пред наш агент, че по свое желание е унищожил всичките си записки по случая на Деидре. Друг лекар се пенсионира малко след като я лекува и оставя само няколко загадъчни бележки в краткото й болнично досие: „Нелечимо. Трагедия. Лелята настоява да продължим с медикаментите, но все пак нейното описание на поведението на пациентката не е надеждно“.

По очевидни причини ние продължихме да разчитаме на по-скоро анекдотичните доказателства по отношение на историята на Деидре.

Въпреки че благодарение на лекарствата тя прекарва живота си на зряла жена в полусън, има безброй очевидци на „тайнствен тъмнокос мъж“, който се появява до нея. Сестрите от лудницата „Света Ана“ също твърдят, че са го виждали: „Някакъв мъж влизаше в стаята й! Сигурна съм!“. Един лекар от болница в Тексас, където Деидре е приета за кратко, твърди, че е виждал „тайнствен посетител“, който винаги „като че изчезваше, когато се опитвах да го попитам кой е“.

Поне една от сестрите в лудница в Северна Луизиана е твърдяла пред управата, че е видяла призрак. Чернокожите санитари в различните болници постоянно са виждали „мъжа“. Една жена ни каза: „Той не беше човек. Разбрах това още щом го видях. Аз виждам призраци и мога да ги призовавам. Веднага го познах и той ме позна, и изобщо не се приближаваше до мен“.

В това време работниците, наемани на Първа улица, не могат да свършат повече работа, отколкото в дните, когато Деидре е още дете. Разказват се все същите истории. Говори се дори за „някакъв мъж“, който не иска нищо да бъде поправяно.

И все пак са извършени някои ремонти: инсталирана е климатична инсталация в част от стаите и е поправена цялата електрическа мрежа. Но всичко това почти винаги е било изпълнявано в присъствието на Карлота Мейфеър.

Старият градинар все още идвал и от време на време боядисвал ръждясалата ограда.

Иначе къщата на Първа улица продължавала да се руши под клоните на дъбовете. Жабите крякали нощем около басейна на Стела, с неговите лилии и диви ириси. Дървената люлка на Деидре отдавна била паднала от дъба в дъното на имота и дървената седалка — просто парче дърво — лежала избеляла сред високата трева.

Много хора, спрели да погледат Деидре в люлеещия се стол на страничната веранда, зървали и „красивия братовчед“, дошъл да я посети. Сестрите понякога напускали, заради „мъжа, който идвал и си отивал като някакъв призрак“ или защото постоянно виждали разни неща с ъгълчето на окото си или пък им се струвало, че някой ги наблюдава.

„Там витае дух — казва една млада сестра и е категорична, че никога, ама никога няма да се върне в къщата. — Видях го веднъж, и то на слънчева светлина. Най-страшното нещо, което са зървали очите ми.“

Когато заведох тази сестра на обяд, тя добави няколко подробности към историята.

„Просто мъж. Мъж с кафява коса и кафяви очи, в много хубаво палто и с бяла риза. Но, мили боже, никога не бях виждала по-ужасяващо нещо! Той стоеше до нея, огрян от слънцето, и ме гледаше. Аз изтървах таблата и се разкрещях.“

Още много медицински лица внезапно отказват да работят за семейството. През 1976 година един лекар е отстранен от случая. Ние продължаваме да търсим тези хора, за да запишем техните свидетелства за архива ни. Опитваме се да им казваме възможно най-малко относно причината, поради която се интересуваме от видяното от тях.

От тези данни обаче изниква една доста плашеща възможност — че съзнанието на Деидре е разрушено до степен, в която тя вече не може да контролира появите на Лашър. Като че подсъзнателно му дава сила да се появява до нея, и то в много убедителна форма. И все пак не е достатъчно адекватна, за да го контролира, или дори да го прогони, ако не желае присъствието му.

С две думи, тя е нещо като безмозъчен медиум; вещица, която вече се е оказала неефикасна и изцяло на милостта на призрака, който е винаги наблизо.

Има и друга доста вероятна възможност. Лашър може би се опитва да я успокоява, да се грижи за нея и да я прави щастлива по начин, който ние вероятно не можем да разберем.

През 1980 година, преди повече от осем години, аз успях да се сдобия с парче от дреха на Деидре — памучен парцал, който беше изхвърлен в кофата за боклук зад къщата. Отнесох тази дреха в Англия и я сложих в ръцете на Лорън Грант, най-силният психометрик в ордена днес.

Тя не знаеше нищо за вещиците Мейфеър, но в такива случаи не бива да се изключва и възможността за телепатия. Аз се опитах да прикрия собствените си мисли, доколкото можах.

— Виждам щастие — каза тя. — Това е дреха на блажено щастлив човек. Тя живее в мечти. Мечти за зелени градини и здрачни небеса, за разкошни залези. Там има някакви надвиснали клони. Една люлка виси от красиво дърво. Тази дреха на дете ли е? Не, на жена е. Вее топъл ветрец. — Лорън стисна дрехата още по-силно и я притисна към бузата си. — О, тя има толкова красив любовник. Толкова красив. Изглежда като нарисуван. Като излязъл от „Дейвид Копърфийлд“. Толкова е нежен, когато я докосва, тя му се отдава напълно. Коя е тази жена? Целият свят трябва да бъде като нея. Поне за малко.

Беше ли това подсъзнателният живот на Деидре Мейфеър? Нямаше как да я попитаме.

Нека в заключение добавя няколко подробности. От 1976 година Деидре Мейфеър винаги носи смарагда на Мейфеър, без значение дали е облечена с фланелена бяла нощница, или с памучна роба.

От 1976 година насам съм я виждал няколко пъти. Дотогава бях посетил Ню Орлиънс три пъти, за да събера информация, а впоследствие съм се връщал многократно там.

Неизменно прекарвах известно време в разходки из Гардън Дистрикт; присъствах на погребенията на госпожица Бел, госпожица Мили и госпожица Нанси, както и на Пиърс, последния от синовете на Кортланд, който почина от сърдечен удар през 1984 година.

На всяко погребение виждах Карлота Мейфеър. Погледите ни се срещаха. На три пъти през тези десетилетия, пъхах визитната си картичка в ръката й, когато се разминавахме, но тя така и не се свърза с мен. Трябва да отбележа обаче, че вече не отправи никакви юридически заплахи.

Сега тя е много възрастна, белокоса и болезнено слаба. И все пак ходи на работа всеки ден. Вече не може да се качва в трамвая по линията „Сейнт Чарлз“, затова редовно взима такси. В къщата понастоящем работи само една черна прислужница, ако не се брои сестрата, която се грижи за Деидре.

При всяка своя визита аз срещах нов „свидетел“, който ми разказваше за „тъмнокосия мъж“ и за мистериите около къщата на Първа улица и всички истории много си приличаха. Но историята на самата Деидре наистина свършва тук, въпреки че тя все още е жива.

Време е да се спрем по-подробно на нейната единствена дъщеря и наследница Роуан Мейфеър, която не е стъпвала в родния си град от деня, в който е отведена оттам — шест часа след раждането си.

И въпреки че е твърде рано да се опитваме да обединим информацията за Роуан в един цялостен наратив, можем да направим някои изключително важни бележки от нашите откъслечни материали. Има съществени индикации, че Роуан Мейфеър — която не знае нищо за семейството си, за историята си и за наследството си — може би е най-силната вещица в цялата история на рода Мейфеър.

Двайсет и четири

Хладът от климатиците й дойде добре след жегата на улицата. Но докато стоеше притихнала във фоайето на „Лониган и синове“, незабелязана от никого и затова анонимна, тя осъзна, че вече леко й призлява от жегата. Хладният полъх я връхлетя внезапно. Беше като студена тръпка, когато те изгаря треска. Само на няколко крачки от нея се бе скупчила невероятно огромна тълпа.

Когато тръгна от хотела, влажният летен следобед изглеждаше поносим. Но докато стигна до тъмната къща на Честнът и Първа, вече се чувстваше слаба и усещаше хладната тръпка, въпреки че въздухът беше много влажен, топъл и прилепчив, изпълнен с аромат на земя и зеленина.

Да, всичко беше като в сън — тази стая с облепени с бяла дамаска стени и малки кристални полилеи, и шумните, добре облечени хора, скупчени на групички. Като излязъл от сън изглеждаше и сенчестият свят на старите къщи и железни огради, покрай които беше минала.

От мястото си не можеше да види ковчега, защото беше поставен до стената на втората стая. Докато шумното множество се щураше насам-натам, тя успя да зърне лакираното дърво, сребърните дръжки и надипления сатен под отворения капак.

Усети, че неволно стяга лицевите си мускули. „Това е ковчегът“, каза си. Трябва да минеш през стаята, да влезеш в следващата и да погледнеш. Лицето й беше странно сковано. Чувстваше тялото си като вкочанено. Просто иди при ковчега. Нали така трябва да се направи?

Всичко го правеха. Приближаваха се един след друг до ковчега и поглеждаха жената вътре.

Рано или късно някой щеше да я забележи. Някой щеше да попита коя е. „Вие ми кажете. Кои са всички тези хора? Те знаят ли? Коя е Роуан Мейфеър?“

Но за момента беше невидима и гледаше присъстващите — мъже в строги костюми и жени с красиви рокли, много от които носеха шапки, дори ръкавици. Бяха минали години, откакто за последно беше видяла жени в ярки рокли, с колани на кръста и меки бухнали блузи. Сигурно се бяха събрали около двеста души от всички възрасти.

Видя един плешив старец с розово теме, облечен в бял ленен костюм и с бастун в ръка. Видя и млади момчета, които явно се чувстваха съвсем неудобно с тези твърди яки и вратовръзки. Тиловете и на стари, и на млади изглеждаха еднакво голи и уязвими. Имаше дори малки деца, които играеха наоколо, бебета в бели дантелени пелени, които възрастните люлееха в скута си, проходили деца, които лазеха по тъмночервения килим.

Видя и едно момиче, вероятно дванайсетгодишно, с панделка в червената коса, което се взираше в нея. Никога в Калифорния не бе виждала момиче на тази възраст — или каквото и да било дете — с панделка в косата, а тази беше голяма, от коприна с цвят на праскова.

„Всички са облекли най-хубавите си дрехи“, помисли си. Така ли беше изразът? А и разговорите бяха почти тържествени. Като на сватба, реши тя внезапно, въпреки че никога не бе присъствала на подобна сватба. Стаята беше без прозорци, но белите драперии, които висяха по всички стени, и без това биха ги закрили.

Тълпата се раздвижи, разкъса се и тя отново успя да види ковчега. Една крехка дребна старица в сив костюм от крепон на ивици стоеше сама и гледаше към мъртвата жена, а след малко коленичи с огромно усилие на кадифената молитвена възглавничка. Какво бе казала Ели за тези неща? Искам пред ковчега ми да има молитвен стол. Роуан не бе виждала човек, облечен в крепонен костюм на ивици, освен по филмите — старите черно-бели филми, в които вентилаторите се въртят, папагалът се обажда от своята пръчка, а Сидни Грийнстрийт казва нещо зловещо на Хъмфри Богарт.

Значи така е изглеждало всичко. Не беше зловещо, просто бе в друго време. Сякаш се беше плъзнала в миналото, в свят, който в Калифорния вече бе погребан дълбоко под земята. И може би точно затова беше някак неочаквано уютен, като в онзи епизод от „Зоната на здрача“, когато един бизнесмен слезе от влака в градче, щастливо застинало в деветнайсети век.

Погребението в Ню Орлиънс е точно каквото трябва да бъде едно погребение. Кажи на приятелите ми да дойдат. Но погребението на Ели нямаше нищо общо с това, с нейните кльощави, загорели от слънцето приятели, объркани от смъртта, седнали неохотно на ръба на столовете. Тя наистина не искаше да изпращаме цветя, нали? А Роуан бе казала: „Мисля, че щеше да е ужасно, ако нямаше цветя…“. Стоманен кръст, думи без значение, абсолютно непознат мъж, който произнася речта.

О, какви цветя само! Накъдето и да погледнеше, виждаше само цветя, огромни замайващи букети от рози, лилии, гладиоли. Дори не знаеше имената на всички. Бяха скупчени около малките столове с извити крака, имаше и огромни венци на телени крачка, подпрени и зад столовете, и по пет-шест в ъглите. По тях лъщяха капчици вода и листчетата потръпваха от хладната струя на климатиците. Бяха натруфени с бели панделки и фльонги, на някои от които със сребърни букви бе отпечатано името на Деидре. Деидре.

Внезапно това име като че ли бе навсякъде, накъдето погледнеше. Деидре, Деидре, Деидре. Панделките безмълвно прошепваха в ридание името на майка й, докато дамите с красивите рокли пиеха бяло вино от чашки със столчета, а малкото момиче с панделката в косата се взираше в нея. Една монахиня в тъмносиня дреха, бяла кърпа на главата и черни чорапи седеше на крайчеца на един стол, приведена над бастуна си. Някакъв мъж й говореше нещо в ухото и тя бе кривнала глава настрани. Малкият й заострен нос лъщеше на светлината, а около нея се бяха скупчили момичета.

Донесоха още цветя, малки телени дръвчета от червени и розови рози сред копия потрепваща папрат. Колко красиво. Едър рус мъж с голяма гуша остави разкошен малък букет съвсем близо до ковчега.

А какъв аромат се носеше от тези цветя. Ели често казваше, че цветята в Калифорния не ухаят. Цялата стая бе изпълнена със сладък парфюм. Сега Роуан разбра. Прекрасна беше жегата навън, прекрасен беше и влажният бриз. Като че всички цветове наоколо ставаха все по-ярки и по-живи.

Но отново й призля, силният аромат само влошаваше нещата. Ковчегът беше далече и тълпата сега го закриваше напълно. Роуан отново се замисли за онази къща, за високата мрачна къща на „ъгъла откъм реката“, както бе казал администраторът в хотела. Това трябва да бе къщата, която Майкъл непрекъснато виждаше. Освен ако нямаше хиляди като нея, хиляди с ограда от ковано желязо с рози по него, с огромна тъмна каскада от бугенвилия, която се излива по избелялата сива стена. Боже, каква красива къща!

Къщата на майка ми. Моята къща? Къде е Майкъл? Внезапно в тълпата се отвори пролука и Роуан отново видя дългата страна на ковчега. Дали не бе мярнала профила на жената на фона на сатенената възглавница? Ковчегът на Ели бе затворен. За Греъм не беше устроено погребение. Приятелите му се бяха събрали в един бар в центъра.

Трябва да идеш до този ковчег. Трябва да я видиш. Затова дойде, затова наруши обещанието си пред Ели, за да видиш с очите си лицето на майка си. Но наистина ли всичко това се случва, или просто сънувам? Виж как онова момиче прегръща старата жена през рамото. На роклята на момичето има широк сатенен колан! Дали носи и бели чорапи?

Само Майкъл да беше тук. Това беше неговият свят. Само да можеше да свали ръкавиците си и да положи ръка върху ръката на мъртвата. Но какво щеше да види? Дали погребалният агент беше инжектирал балсамираща течност във вените й, или пък кръвта й беше източена в улея на бялата маса за балсамиране? „Деидре.“ Това име беше написано със сребърни букви на бялата панделка, която висеше от близкия венец от хризантеми. „Деидре“ пишеше и на панделката, опасваща огромния букет розови рози…

Е, какво чакаш? Защо не помръдваш? Тя отстъпи назад, към рамката на вратата, гледаше как една старица с бледожълта коса отваря ръце, за да прегърне три малки деца.

Едно след друго те я целунаха по отпуснатите бузи и тя кимна. Тези хора ли са семейството на майка ми?

Отново си представи къщата, лишена от детайлност, тъмна и фантастично огромна. Разбра защо Майкъл я обичаше толкова, защо обичаше толкова този град. А той не знаеше, че това е къщата на майка й. Той не знаеше какво става. Майкъл го нямаше. И вероятно това бе всичко съществуващо, само този уикенд и това несвършващо усещане завинаги…

Трябва да си ида у дома, това не са просто видения. Мястото ми вече не е тук. Разбрах го още в деня, в който тръгнах към океана…

Вратата зад нея се отвори и тя тихо отстъпи встрани. Една стара двойка мина покрай нея, сякаш я нямаше. Величествена жена с красива металносива коса се завъртя рязко към тях. Беше облечена с прекрасна копринена рокля с шемизета. Някакъв дебеловрат мъж в омачкан бял костюм й заговори нещо тихо.

— Беатрис! — възкликна един хубав млад мъж и дойде да целуне красивата жена с металносивата коса.

— Скъпа, ела — каза женски глас. — Не, никой още не я е виждал, но трябва да пристигне по някое време.

Гласовете приличаха много на този на Майкъл, и все пак бяха различни. Двама мъже, които разговаряха шепнешком над чашите с вино, минаха между нея и двойката и тръгнаха към втората стая. Входната врата отново се отвори и пропусна жегата и шума от трафика.

Роуан тръгна към другия край на стаята. Сега вече виждаше съвсем ясно ковчега, виждаше, че от кръста надолу тялото на жената е закрито от половината на капака. Незнайно защо това й се стори много гротескно. Над главата на мъртвата в бухналата коприна бе сложено разпятие. Роуан всъщност не можеше да види главата на жената, но знаеше, че е там, дори успя да мерне късче плът на фона на сияещото бяло. Хайде, Роуан, иди.

Иди при ковчега. Нима е по-трудно, отколкото да влезеш в операционната? Разбира се, всички ще те видят, но те не знаят коя си. Отново започна да се сковава, мускулите на лицето и на гърлото й се свиха. Не можеше да помръдне.

И тогава някой й заговори. Тя знаеше, че трябва да обърне глава и да отвърне, но не можеше. Малкото момиче с панделката я гледаше. Сигурно се чудеше защо не отговаря.

— Джери Лониган, мога ли да ви помогна? Вие ли сте, доктор Мейфеър?

Тя го погледна тъпо. Пълен мъж с едра челюст и най-прекрасните порцелановосини очи. Не, не бяха като порцелан, а като мрамор, съвършено кръгли и сини.

— Доктор Мейфеър?

Тя сведе поглед към ръката му. Голяма, тежка, като лапа. Хвана я. „Отговори така, щом не можеш да продумаш.“ Лицето й се скова още повече, дори очите й като че се сковаваха. Какво ставаше? Тялото й бе замръзнало от тревога, въпреки че съзнанието й беше в някакъв транс, в някакъв ужасен транс. Тя килна леко глава към далечния ковчег. Искам да… Но думите пак не излизаха. „Хайде, Роуан, измина две хиляди мили заради това.“

Мъжът сложи внимателно ръка на гърба й. Съвсем лек натиск.

— Искате ли да я видите, доктор Мейфеър?

Да я видя, да й говоря, да я познавам, да я обичам, да бъда обичана от нея… Лицето й сякаш беше издялано от лед и очите й бяха неестествено разширени, знаеше го.

Тя погледна за миг към неговите малки сини очи и кимна. Тогава сякаш всички притихнаха. Дали го беше казала на глас? Не, не беше казвала нищо. Те със сигурност не знаеха коя е, но като че ли до един се бяха обърнали към нея, докато вървеше заедно с мъжа към другата стая. Между присъстващите прелетя шепот. Тя погледна отблизо червенокосото момиче с панделката, а после, без да иска, спря на прага на стаята, като заседнал кораб. Джери Лониган стоеше до нея.

Дори децата бяха престанали да играят. В стаята като че притъмня, всички се движеха безшумно и бавно, правеха само по няколко крачки. Господин Лониган каза:

— Искате ли да седнете, доктор Мейфеър?

Тя се взираше в килима. Ковчегът беше на двайсетина крачки. Не поглеждай нагоре, рече си, не поглеждай, докато не стигнеш до него. Защото може да видиш нещо ужасно отдалече. Но какво беше ужасното във всичко това, какво можеше да е по-страшно от масата за аутопсии, освен факта… че там лежи нейната майка.

Една жена пристъпи иззад малкото момиче и сложи ръка на рамото му.

— Роуан, аз съм Алисия Мейфеър, четвърта братовчедка на Деидре. Това е Мона, дъщеря ми.

— Роуан, аз съм Пиърс Мейфеър — каза един красив млад мъж вдясно от нея и внезапно й протегна ръката си. — Правнукът на Кортланд.

— Скъпа, аз съм Беатрис, твоя братовчедка. — Полъх на парфюм. Жената с металносивата коса. Мека кожа докосна бузата на Роуан. Огромни сиви очи.

— Сесилия Мейфеър, внучка на Баркли, моят дядо е вторият син на Жулиен и е роден в къщата на Първа улица. А това… ела, сестро, това е сестра Бриджит Мари. Сестро, това е Роуан, момичето на Деидре!

Дали не трябва да кажеш нещо уважително на монахинята, но тя и без това няма да те чуе, буквално крещят в ухото й. „Момичето на Деидре, Роуан!“

— Тимъти Мейфеър, твой четвърти братовчед, радваме се да те видим, Роуан…

— … радвам се да те видя, макар и на толкова тъжно…

— Питър Мейфеър, ще поговорим по-късно. Гарланд беше мой баща. Ели говорила ли ти е за Гарланд?

Мили боже, нима всички бяха Мейфеър. Поли Мейфеър, Агнес Мейфеър, момичетата на Филип и Южени Мейфеър и така нататък, и така нататък. Колко можеха да са? Не семейство, а цял легион. Тя стискаше една ръка след друга и в същото време не се отделяше от господин Лониган, който я придържаше здраво. Дали се беше разтреперила? Не, на това му казваха тресене, а не треперене.

Устни докоснаха бузата й.

— Кланси Мейфеър, правнучка на Клей. Той е роден на Първа улица преди Гражданската война. Майка ми е Труди Мейфеър, ето я. Мамо, ела, нека мама мине…

— … много се радвам да те видя, скъпа. Видя ли Карлота?

— Госпожица Карлота се чувства доста зле — каза господин Лониган. — Ще се видим с нея в църквата…

— … на деветдесет години е, нали знаеш.

— … искаш ли чаша вода? Боже, бяла е като платно. Пиърс, дай й чаша вода.

— Магдален Мейфеър, правнучка на Реми. Той е живял много години на Първа улица. Това е синът ми Гарви и дъщеря ми Линдзи. Ела, Дан, Дан, ела да поздравиш доктор Мейфеър. Дан е правнук на Винсент. Говорила ли ти е Ели за Клей и Винсент, и за…

Не, никога, за никого. Обещай ми да не се връщаш там и никога да не се опитваш да разбереш нещо за тях. Но защо, защо, за бога? Всички тези хора — за какво беше онзи документ, цялата потайност?

— … Джералд е с нея. Пиърс се отби. Видял я е. Тя е добре, ще дойде в църквата.

— Искаш ли да седнеш, скъпа?

— Добре ли си?

— Лили, скъпа, Лили Мейфеър, никога няма да запомниш имената на всички, не се и опитвай.

— Робърт, скъпа. Ще поговорим по-късно.

— … тук сме, ако имаш нужда от нас, Роуан. Добре ли си?

Добре съм. Добре съм. Просто не мога да говоря. Не мога да помръдна. Аз…

Лицето й отново се скова. Цялата се скова. Притисна се към ръката на господин Лониган и той им каза, че сега тя трябва да поднесе почитанията си на мъртвата. Дали не искаше да ги отпрати? Един мъж докосна лявата й ръка.

— Аз съм Гай Мейфеър. Син на Андреа. А това са жена ми Стефани и дъщеря ми Грейди. Тя е първа братовчедка на Ели.

Роуан искаше да отговори нещо, дали ръкостискането и кимането бяха достатъчни? Дали беше достатъчно, че отвърна на целувката на старата жена? Някакъв друг мъж й говореше нещо, но съвсем тихо. Беше стар, говореше за някакъв Шефилд. Ковчегът беше най-много на двайсетина крачки, но тя не смееше да вдигне поглед, нито да се извърне от тях, защото я беше страх да не би, без да иска, да го види.

Но нали затова дойде, трябва да го направиш. А те са тук, стотици са…

— Роуан — каза някой вляво от нея, — това е Фийлдинг Мейфеър, син на Клей. — Беше ужасно стар човек, толкова стар, че тя виждаше всичките кости на черепа му през бледата кожа, виждаше горните и долните зъби, и костните издатини около хлътналите очи. Задържаха го изправен; не можеше да стои сам. И всичко това само за да я види? Тя протегна ръка.

— Той иска да те целуне, скъпа.

Роуан докосна бузата му с устни.

Говореше тихо и очите му се жлътнаха, когато погледна нагоре към нея. Тя се опитваше да чуе какво й казва, нещо за Лестан Мейфеър и Ривърбенд. Какво беше Ривърбенд? Тя кимна. Беше много стар и заслужаваше уважение. Трябваше да му отговори нещо! Беше направил неимоверни усилия, за да й поднесе почитанията си. Стисна ръката му — беше толкова гладка, като коприна, възлеста и силна.

— Мисля, че тя ще припадне — прошепна някой. Сигурно не говореха за нея.

— Искаш ли да те заведа до ковчега? — Отново младият мъж, хубавецът, с чисто детско лице и искрящи очи. — Аз съм Пиърс, запознахме се преди секунди. — Съвършените му зъби проблеснаха. — Първи братовчед съм на Ели.

Да, до ковчега. Вече е време, нали така? Тя погледна към него и й се стори, че някой отстъпва назад, за да не й пречи. Очите й изведнъж се вдигнаха нагоре, над лицето на издигнатата възглавница. Видя цветята, струпани около вдигнатия капак, цяла джунгла от цветя, а далече вдясно, под ковчега, стоеше един белокос мъж, когото тя познаваше. До него една тъмнокоса жена плачеше и шептеше молитви. И двамата гледаха към нея. Откъде, за бога, можеше да познава този мъж, или когото и да било тук? И все пак го познаваше! Знаеше, че е англичанин, знаеше как ще прозвучи гласът му, когато й заговори.

Джери Лониган й помогна да пристъпи напред. Онзи, хубавият Пиърс, беше до нея.

— Зле й е, Монти — каза красивата стара жена. — Дайте й малко вода.

— Скъпа, може би трябва да поседнеш…

Тя поклати глава и успя да оформи с устни думата „не“. Гледаше към белокосия англичанин и жената, която се молеше до него. Ели също бе поискала броеница през последните си дни. Роуан трябваше да иде чак до Сан Франциско, за да й купи. Главата на жената се тресеше, тя плачеше и бършеше носа си. Белокосият мъж й шепнеше нещо, но очите му бяха фиксирани в Роуан. Познавам те. Гледаше, сякаш тя му говореше нещо. И тогава си спомни — гробището в Сонома Каунти, където бяха погребани Греъм и Ели. Това беше мъжът, когото срещна онзи ден до гроба. Познавам семейството ви в Ню Орлиънс. И тогава, съвсем неочаквано, още едно парченце от пъзела дойде на мястото си. Този мъж стоеше и пред къщата на Майкъл преди две нощи на Либърти стрийт.

— Скъпа, искаш ли чаша вода? — попита Джери Лониган.

Но как беше възможно? Как беше възможно този мъж да е и там, и тук, и какво общо имаше всичко това с Майкъл, който й бе описал собствената й къща с метална ограда с рози от ковано желязо?

Пиърс каза, че ще донесе стол.

— Оставете я да поседне малко.

Трябваше да се раздвижи. Не можеше просто да стои така, да се взира в белокосия англичанин и да очаква той да й обясни кой е и какво е правил на Либърти стрийт. А някъде извън полезрението й беше онова, което не можеше да се застави да погледне, жената в ковчега, която я очакваше.

— Ето, Роуан, хубаво е и е охладено. — Аромат на вино. — Пийни си, скъпа.

Иска ми се, наистина, но не мога да движа устните си. Поклати глава и се опита да се усмихне. Май не мога да помръдна и ръката си. А всички вие очаквате да помръдна, наистина трябва да го направя. Винаги бе смятала, че лекарите, които припадат при аутопсии, са глупаци. Наистина. Как бе възможно подобно нещо да се отрази на някого физически? Ако ме ударите с бейзболна топка, сигурно ще припадна. О, боже, всичко, което не знаеш за живота, като че започва да ти се открива тук, в тази стая. А в онзи ковчег там лежи твоята майка.

Какво си мислеше, че ще те чака жива, докато дойдеш? Докато накрая осъзнаеш, че… Тук, в тази странна земя! Защото това е някаква друга страна.

Белокосият англичанин вървеше към нея. Да, кой си ти? Защо си тук? Защо изглеждаш така драматично и гротескно не на място? Но не, всъщност не беше. Приличаше на тях, на обитателите на тази странна земя, така благоприличен и любезен. В милото му изражение не се долавяше и намек за ирония, смут или пък престорена скръб. Той се приближи до нея, като внимателно направи знак на хубавия млад мъж да се отдръпне.

Тя си спомни онези измъчени лица на погребението на Ели. Нито един под шейсет години и все пак нито една посивяла коса, нито един отпуснат мускул. Тук нямаше нищо подобно.

Сведе поглед. Около молитвения стол имаше купища цветя. Тя пристъпи напред и без да се усети, впи нокти в ръката на господин Лониган. Опита се да я отпусне и с голямо изумление установи, че е на път да припадне. Англичанинът я подхвана за лявата ръка, а господин Лониган я поддържаше отдясно.

— Роуан, чуй ме — прошепна в ухото й англичанинът със своя накъсан и все пак мелодичен акцент. — Майкъл щеше да дойде, но е възпрепятстван. Аз съм тук вместо него. Майкъл ще дойде довечера. Веднага щом може.

Тя го погледна изумена, почти потрепери от облекчение. Майкъл щеше да дойде. Майкъл беше някъде наблизо. Но как беше възможно?

— Да, съвсем наблизо, но наистина е възпрепятстван — каза той така искрено, сякаш сам бе изобретил тези думи — и просто се случи така, че не можа да дойде…

Пред очите й отново се появи неясната тъмна къща на Първа улица, къщата, за която Майкъл постоянно говореше. А когато го видя за първи път във водата, той приличаше на миниатюрно петно, дрехите му се носеха по повърхността. Това не можеше да е удавник, не и тук, не и на мили от сушата…

— Какво мога да направя за теб? — каза англичанинът, гласът му беше тих, потаен и изразяваше силна загриженост. — Искаш ли да идеш до ковчега?

Да, моля, заведи ме. Моля, помогни ми! Накарай краката ми да се раздвижат. Но те не искаха. Той я обгърна с ръка и започна да я води, съвсем лесно. Слава богу, разговорите бяха подновени. Въпреки че всички шепнеха уважително, можеше да долови най-различни нишки, ако пожелаеше.

„… тя не искаше да идва в погребалната зала, това е истината. Бясна е, че сме тук.“

„Престанете, тя е на деветдесет, а навън е близо четирийсет градуса.“

„Зная, зная. Е, след това всички ще дойдете на моята, казвам ви.“

Роуан все още не вдигаше поглед, гледаше сребърните дръжки, цветята, кадифената възглавничка, която сега беше точно пред нея. Отново й призля. Призля й от жегата, от този застоял хладен въздух, изпълнен с аромат на цветя, който висеше около нея като невидима мъгла. Но трябва да го направиш. Трябва да го направиш спокойно и тихо. Не можеш да се лишиш от това. Обещай ми никога да не се връщаш там, нито да се опитваш да се свържеш с тях.

Англичанинът я държеше, Майкъл щеше да дойде, усещаше дясната му ръка до своята. С лявата той подкрепи лявата й китка, когато тя докосна покритата с кадифе стена на ковчега.

Съвсем бавно вдигна очи и се насили да погледне лицето на мъртвата жена, която лежеше точно пред нея на сатенената възглавница. Устата й леко започна да се отваря, докато зина напълно и сковаността премина в спазъм. Впрегна всичките си сили, за да затвори уста. Стисна здраво зъби, но тръпката, която плъзна през нея, беше толкова силна, че англичанинът я стисна още по-здраво. Той също гледаше към Деидре. Беше я познавал!

Погледни я. Нищо друго няма значение сега. Няма защо да бързаш или да мислиш за нещо друго, или да се тревожиш. Просто я погледни, погледни лицето й с всичките му тайни, вече недостъпни за теб.

Стела беше толкова красива в ковчега. Имаше прекрасна черна коса…

— Тя ще припадне, хванете я! Пиърс, помогни й.

— Не, държим я, няма страшно — каза Джери Лониган. Боже, изглеждаше напълно, отвратително мъртва, и все пак толкова красива. Косата й беше сресана грижливо за вечността — на прекрасната й уста имаше розово червило, а на съвършените й момичешки бузи бе сложен руж. Черната й коса бе пръсната по коприната като на дете, свободна и красива. А мъниста от броеница, да, мъниста от броеница бяха вплетени между пръстите й, които изглеждаха като от тесто, отпуснати върху гърдите. Изобщо не приличаха на човешки ръце, а на някаква груба скулптура.

Роуан никога не бе виждала подобно нещо. Беше виждала удавници и промушени с нож, умрели след това в съня си. Беше ги виждала бледи, напомпани с химикали, разрязани след седмици, месеци, дори години, за урока по анатомия. Беше ги виждала при аутопсиите, когато лекарят вадеше червените от кръвта органи.

Но никога това. Никога не беше виждала красив мъртвец в синя коприна и дантела, ухаещ на пудра за лице, с ръце, сключени над мънистата на броеницата. Като че нямаше възраст, изглеждаше почти като голямо малко момиченце с тази невинна коса, с това лишено от бръчки лице, дори със сияещото червило с цвят на розови листенца.

О, само да можех да отворя очите й! Искам да видя очите на майка си! В тази стая, пълна със самата старост, тя е все още толкова млада…

Наведе се, отдръпна съвсем внимателно ръце от англичанина и ги положи върху бледите ръце, върху нежните восъчни ръце. Твърди! Твърди като мъниста на броеница. Студени и твърди. Тя затвори очи, притисна пръсти към тази неподатлива бяла плът, толкова мъртва, така далече от живота, така необратимо свършила.

Ако Майкъл беше тук, щеше ли да разбере от тези ръце дали тя е умряла без мъки и страх? Дали би разбрал за какво е цялата тази потайност? Дали би могъл да докосне тази ужасна безжизнена плът и да чуе песента на живота чрез нея? О, моля те, Господи, която и да е била и без значение защо се е отказала от мен, нека да е умряла без мъка и страх. В покоя, който е изписан на лицето й. Боже, виж само затворените й очи, гладкото чело.

Тя бавно вдигна ръка, избърса сълзите по бузата си и осъзна, че лицето й вече се е отпуснало, че може да говори, ако пожелае, и че останалите около нея също плачат — жената с металносивата коса плачеше, бедната чернокоса жена, която бе плакала през цялото време, сега ридаеше тихо, сгушена в мъжа до себе си, а лицата на останалите — тя се огледа като в мъгла около ковчега — бяха станали някак замислени, притихнали, много подобни на лицата по великите картини на флорентинските художници, на които замрели, леко тъжни души се взират отпаднало, само с ъгълчето на окото си в света отвъд рамката.

Отстъпи назад, но без да откъсва поглед от жената в ковчега. Отново остави англичанина да я води към някаква малка стая. Господин Лониган казваше, че сега е време да идват един по един, че свещеникът е тук и е готов.

Роуан с изненада видя как един възрастен мъж се наведе грациозно и целуна мъртвата по челото. Беатрис, хубавицата със сивата коса, пристъпи след него, прошепна нещо и също целуна Деидре. Едно дете беше повдигнато, за да стори същото, а плешивият стана и като пристъпваше тежко, дойде до ковчега, целуна мъртвата и прошепна хрипливо: „Довиждане, скъпа“.

Господин Лониган побутна внимателно Роуан да седне на един стол и когато се обърна, жената с черната коса внезапно се наведе към нея, погледна я в очите и рече със съвсем тънък гласец:

— Тя не искаше да те дава.

— Рита Мей — изсъска Лониган, обърна се, хвана я за ръката и я издърпа назад.

— Наистина ли? — прошепна Роуан и посегна да задържи отдръпващата се ръка. Лицето на Лониган пламтеше и челюстта му леко трепереше. Той изблъска тъмнокосата жена през вратата и по някакъв малък коридор.

Англичанинът гледаше към Роуан от вратата на голямата стая. Тя му кимна лекичко и той вдигна вежди, сякаш всичко това го изпълваше с тъга и почуда.

Роуан бавно откъсна поглед от него и започна да се взира в хората, които се редуваха пред ковчега — всеки коленичеше, сякаш за да отпие от студената струя на някоя ниска чешмичка. „Довиждане, Деидре, скъпа“. Дали всички знаеха? Дали всички си спомняха; поне старците, които първи бяха дошли при нея? Дали и децата не бяха разбрали по някое време? Хубавецът я гледаше отдалече.

— Довиждане, мила… — Следваха един след друг, сякаш нямаха край, стаята зад тях беше тъмна и претъпкана, а опашката от хора напираше напред.

Не искаше да те дава.

Какво ли е да целунеш гладката твърда кожа? Те го правеха сякаш бе най-естественото, най-простото нещо на света. Едно бебе е вдигнато нависоко, майката се навежда, мъж преминава бързо, а после друг, много стар, с петна по ръцете и оредяла коса казва: „Помогни ми, Сесил“. Дванайсетгодишното момиче с панделката в косата се вдига на пръсти.

— Роуан, искаш ли отново да останеш насаме с нея? — прозвуча гласът на Лониган. — Когато всички си отидат, ще имаш възможност. Свещеникът ще почака. Но не си длъжна да го правиш.

Тя погледна към меките сиви очи на англичанина. Не, не беше проговорил той, а Лониган с червеното лъскаво лице и сините очи. Жена му стоеше в малкия коридор и не смееше да се приближи.

— Да, сама, още веднъж — прошепна Роуан. Очите й търсеха очите на Рита Мей, която оформи с устни думите: „Истина е“, и кимна печално.

Да. Да я целуне за довиждане, както я целуваха те…

Двайсет и пет

Виж поверителното досие „Роуан Мейфеър“ в Лондон за всички свързани материали

Роуан Мейфеър е осиновена законно от Елън Луиз Мейфеър и нейния съпруг Греъм Франклин в деня на раждането й — 7 ноември 1959 година.

Часове след това е отнесена със самолет в Лос Анджелис, където живее с осиновителите си, докато става на три години. След това семейството се мести в Сан Франциско, Калифорния, и се установява за две години в Пасифик Хейтс.

Когато Роуан навършва пет, семейството се мести за последно в къща на крайбрежието, в Тибурон, Калифорния — отвъд залива на Сан Франциско. Къщата е проектирана от архитектите Трамъл, Портър и Дейвис специално за Греъм, Ели и тяхната дъщеря. Тя е истинско произведение на изкуството, със стъклени стени, открити греди от секвоя, модерна водопроводна инсталация и всякакви удобства. Към нея има огромни пристани, собствен двайсет и петфутов кей и яхтен канал, който се чисти два пъти годишно. От къщата се разкрива гледка към Сосалито отвъд залива Ричардсън и към Сан Франциско на юг. Понастоящем Роуан живее там сама.

По време на написването на това повествование Роуан е почти на трийсет. Висока е сто седемдесет и седем сантиметра. Има къса, леко бухнала руса коса и големи бледосиви очи. Определено е привлекателна жена с изключително красива кожа, тъмни прави вежди, тъмни мигли и много красива уста. И все пак, ако трябва да направим сравнение, може да се каже, че не притежава нищо от блясъка на Стела, нито от сладката хубост на Анта, или пък от мрачната чувственост на Деидре. Роуан е нежна, но с доста момчешки вид. На някои снимки изражението й — може би заради правите тъмни вежди — напомня това на Мери Бет.

Аз лично смятам, че тя прилича на Петир ван Абел, но все пак с някои доста важни отлики. Няма неговите дълбоко поставени очи, а русата й коса е по-скоро пепелява, отколкото златиста. Но лицето й е тясно като неговото и видът й е донякъде скандинавски, както и този на Петир на портретите.

Хората смятат Роуан за студена. И все пак гласът й е топъл, дълбок и леко дрезгав — това, което в Америка се нарича „уиски“ глас. Хората казват, че трябва да я познаваш наистина добре, за да я харесаш. Но това е странно, тъй като нашето разследване показа, че малцина всъщност я познават и все пак почти всички я харесват.

Резюме на материалите за Роуан

Осиновителите Ели Мейфеър и Греъм Франклин

Ели Луиз Мейфеър е единствената дъщеря на Шефилд, син на Кортланд Мейфеър. Тя е родена през 1923 година и е на шест, когато Стела умира. На осемнайсет години постъпва в университета „Станфорд“ и оттогава живее предимно в Калифорния. На трийсет и една се омъжва за Греъм Франклин, юрист, дипломирал се в „Станфорд“ и осем години по-млад от нея. Ели като че не поддържа много контакти със семейството си още преди да замине за Калифорния, защото от осемгодишна е изпратена в пансион в Канада, шест месеца след смъртта на майка си.

Баща й Шефилд Мейфеър като че не успява да се възстанови след загубата на жена си и въпреки че често посещава Ели и я води на покупки в Ню Йорк, я държи далече от дома. Той е най-затвореният от синовете на Кортланд и вероятно най-разочароващият, тъй като работи усилено в семейната фирма, но рядко е отличаван и обикновено не взима участие във важните решения. И все пак всички разчитали на него, както казва Кортланд след смъртта му.

Важното тук е, че след като става на осем, Ели рядко се среща с останалите Мейфеър и приятелите й в Калифорния са все хора, които е срещнала там, както и неколцина момичета от канадския пансион, с които поддържа връзка. Не знаем доколко е била запозната с обстоятелствата около живота и смъртта на Анта, нито пък с живота на Деидре.

Съпругът й Греъм Франклин очевидно не знае нищо за семейството на Ели и през годините прави някои доста странни изказвания: „Тя идва от някаква голяма плантация на юг“.

„Те са от хората, които крият злато под дъските на пода.“

„Мисля, че са наследници на буканиерите.“

„О, роднините на жена ми? Те са били търговци на роби, нали, скъпа? Всички са със смесена кръв.“

Семейната мълва по време на осиновяването казва, че Карлота е накарала Ели да подпише документ, с който се задължава никога да не позволява на Роуан да разбере нещо за истинските си роднини и да се връща в Луизиана.

Всъщност тези документи са част от официалните документи по осиновяването, с които се уточняват някои частни споразумения между страните и трансфери на смайващи суми.

През първата година от живота на Роуан са прехвърлени пет милиона долара на последователни вноски от сметката на Карлота Мейфеър в Ню Орлиънс в сметката на Ели Мейфеър в Калифорния, в Банк ъф Америка и Уелс Фарго Банк.

Ели, която също е много богата, тъй като има попечителски фондове от баща си Шефилд и по-късно от дядо си Кортланд (може би Кортланд е щял да промени тези си намерения, ако е имал време за това, но документите били подписани десетилетия по-рано), открива огромен попечителски фонд в полза на осиновената си дъщеря Роуан, към който през следващите пет години са добавени половината от тези пет милиона.

Останалата част е прехвърлена, както се оказва, директно на Греъм Франклин, който инвестира парите с успех, предимно в недвижими имоти (истинска златна мина в Калифорния) и продължава да влага парите на Ели — редовните плащания от нейния тръст — в обществено имущество и инвестиции. Въпреки че печели много добре като адвокат, той всъщност няма наследени пари и огромното състояние — което е собственост и на жена му — останало след смъртта му, е резултат от умелото управление на нейното наследство.

Има значителни доказателства, че Греъм е презирал жена си, и емоционалната си и финансова зависимост от нея. Не е можел да поддържа начина си на живот — яхти, спортни коли, екстравагантни ваканции и великолепната модерна къща в Тибурон — само със заплатата си. През годините източвал огромни суми от парите на Ели, вложени в общи сметки, и ги раздавал на многобройните си любовници.

Няколко от тези жени разказват на нашите детективи, че Греъм е бил суетен и дори донякъде садистичен човек. И все пак те го намирали за неустоим, но го изоставяли чак когато осъзнавали, че всъщност наистина обича Ели. Не било само заради парите й. Не можел да живее без нея. „Той просто имаше нужда да се откъсва от нея понякога и единствено заради това й изневеряваше.“

Веднъж Греъм казал на една млада стюардеса, която впоследствие вкарал в колеж, че жена му го поглъща и затова имал нужда от „нещо странично“ (в смисъл на любовница), иначе щял да бъде никой.

Когато открил, че Ели е болна от рак, той изпаднал в паника. Партньорите му в кантората и приятелите му описват подробно неговата „пълна неспособност“ да се справи с болестта на Ели. Той никога не обсъждал това с нея; не искал да слуша и лекарите; отказвал да стъпи в болничната й стая. Преместил метресата си в апартамент на Джаксън стрийт, точно срещу офиса си в Сан Франциско, и ходел да се вижда с нея по три пъти на ден.

Веднага разработил сложна схема, с която да лиши Ели от цялото й семейно богатство — което вече било огромно — и дори направил постъпки за обявяването на Ели за неспособна да управлява имуществото си, за да може да продаде къщата в Тибурон на своята метреса. Но точно тогава умрял внезапно — два месеца преди Ели — от удар. Тя наследила цялото му състояние.

Последната любовница на Греъм, Карън Гарфилд, красив млад фотомодел от Ню Йорк, излива мъката си пред един от нашите детективи на няколко коктейла. Останала с половин милион, и това било добре, но двамата с Греъм планирали живота си заедно. „Виржинските острови, Ривиерата, такива работи.“

Самата Карън умира след серия масивни сърдечни пристъпи, първият от които настъпил час след като посетила къщата на Греъм в Тибурон, за да се опита да „обясни нещата“ на дъщеря му Роуан. „Тази кучка дори не искаше да ми даде нещо от вещите му! Само нещо за спомен. Тя ми каза: «Махай се от къщата на майка ми».“

Карън умира две седмици след това посещение, достатъчно да наговори доста гадни неща за Роуан, но очевидно никога не е свързвала своето внезапно и необяснимо сърдечно заболяване с тази визита. Пък и как би могла!

Ние обаче направихме тази връзка, както последващото повествование ще покаже.

Когато Ели умира, Роуан казва на най-близките й приятели, че тя самата е изгубила своята най-добра и единствена приятелка на този свят. Това вероятно е истина. Ели Мейфеър през целия си живот е била много мила и някак крехка жена, обичана от дъщеря си и многобройните си приятели. Според същите тези приятели, тя имала нещо от чара на южняшките хубавици, въпреки че във всяко отношение била атлетична модерна калифорнийска жена. Изглеждала двайсет години по-млада от истинската си възраст, което не е нещо необичайно в нейната среда. Като че именно стремежът й да изглежда по-млада е единствената й мания, ако не се брои грижата й за благополучието на дъщеря й Роуан.

Когато става на петдесет, тя се подлага два пъти на козметични операции (лифтинги на лицето), често посещава скъпи салони за красота и винаги боядисва косата си. На снимките с нейния съпруг, направени година преди смъртта й, тя изглежда доста по-млада от годините си. Отдадена на Греъм и напълно зависима от него, Ели не обръща внимание на изневерите му. Дори казва на една своя приятелка: „Той винаги е у дома в шест за вечеря. И винаги е до мен, когато изгасям светлините“.

Явно чарът на Греъм, както за Ели, така и за останалите, като се изключи външният му вид, е очевидно голямото му желание за живот и начинът, по който бързо се привързва към околните, включително и към жена си.

Един от неговите приятели, по-възрастен адвокат, обяснява това на един наш детектив.

„Той можеше да си позволи тези забежки, защото винаги бе внимателен към Ели. Доста мъже трябва да се поучат от него. Жените мразят да си студен. Ако се отнасяш с тях като с кралици, ще те оставят да си имаш една-две метреси извън двореца.“

По това време ние просто не знаехме колко важно е да съберем повече информация за Греъм Франклин и Ели Мейфеър. Тогава изглеждаше важно само че са обикновени представители на горните слоеве на средната класа в Калифорния, и са много щастливи, въпреки неговите изневери.

Всеки вторник вечер те ходят на опера в Сан Франциско, на симфонични концерти — в събота, и от време на време на балет. Редуват една след друга прекрасни коли — бентлита, ролс-ройси, ягуари и прочие. Харчат по десет хиляди долара на месец за дрехи. Забавляват приятелите си в разкош на откритите палуби на красивата им къща в Тибурон. Летят до Европа и Азия за кратки луксозни ваканции. И са много горди с „нашата дъщеря, лекаря“, както наричат Роуан пред своите многобройни приятели.

Ели вероятно е притежавала телепатични сили, но те не са били нищо повече от салонен трик. Знаела е кой се обажда, когато звънне телефонът. Можела е да каже каква карта държиш при игра, например. Иначе около нея няма нищо необикновено, освен може би, че е била много хубава, както мнозина от наследниците на Жулиен Мейфеър, и е притежавала интригуващия маниер и прелъстителна усмивка на прадядо си.

За последен път видях лично Ели на погребението на Нанси Мейфеър в Ню Орлиънс през януари 1988 година. Тогава тя беше на около шейсет и четири години. Красива жена, висока около метър шейсет и пет, с тъмна загоряла кожа и лъскава черна коса. Сините й очи бяха скрити зад слънчеви очила с бели рамки; модерната й памучна рокля подчертаваше стройната й фигура. Наистина притежаваше нещо от блясъка на филмовите актриси, нещо като калифорнийска патина. След половин година вече беше мъртва.

След нейната смърт Роуан наследява всичко, включително и семейния попечителски фонд на Ели, както и допълнителния фонд, учреден на нейно име още при раждането й, без да знае нищо за това.

Тъй като тогава, и сега, тя работи изключително много, наследството всъщност не оказва голямо влияние върху ежедневието й. Но по-късно вероятно ще окаже.

Роуан Мейфеър от детството до днес

Ненатрапчивото наблюдение на Роуан я показва като преждевременно развито дете с множество психични сили, за които осиновителите й явно не са били наясно. Има и някои свидетелства, че Ели Мейфеър отказва да признае каквито и да било „странности“ в дъщеря си. Както и да е, Роуан изглежда е била „гордостта и радостта“ както на Ели, така и на Греъм.

Вещиците Мейфеър

Както вече бе посочено, връзката между майка и дъщеря е била изключително силна чак до смъртта на Ели. Роуан обаче никога не е споделяла обичта на майка си към празненствата, обядите, пазаруването и прочие, и никога, дори вече като жена, не се присъединява към широкия кръг от приятелки на Ели.

Тя обаче споделя страстта на родителите си към яхтите. Идва с тях по време на пътуванията им по море още от най-ранна възраст. Дори се научава да управлява малката яхта на Греъм „Уинд Сингър“, когато е едва на четиринайсет. Когато Греъм купува океанския крузър „Голямата Анжела“, цялото семейство предприема дълги пътувания няколко пъти годишно.

Когато Роуан става на шестнайсет, Греъм й купува собствена двумоторна яхта с голяма водоизместимост, годна за океански пътувания. Роуан я кръщава „Сладката Кристин“. „Голямата Анжела“ по това време е „пенсионирана“ и цялото семейство пътува със „Сладката Кристин“, но винаги под управлението на Роуан. Въпреки съветите на всички Роуан често излиза с яхтата в открито море съвсем сама.

С годините й става навик още щом се прибере от училище да излезе с яхтата в залива на Сан Франциско и да се отправи към океана поне за два часа. Много рядко кани по някой приятел на борда по време на тези пътувания.

„Никога не се прибира преди осем — казва Ели. — А аз се безпокоя! О, много се тревожа. Но ако й вземем лодката, направо ще се съсипе. Просто не зная какво да правя.“

Въпреки че е много добра плувкиня, Роуан не е безразсъден моряк, ако мога така да се изразя. „Сладката Кристин“ е построен в Холандия крузър — тежък, бавен и много стабилен в открито море, но не може да развива голяма скорост.

Явно Роуан изпитва удоволствие от усамотението, когато е сред морската шир, и то при всякакво време. Като много хора, свикнали на по-студения калифорнийски климат, тя като че ли се наслаждава на мъглата, вятъра и студа.

Всички, наблюдавали Роуан, са единодушни, че тя е самотник и изключително затворен човек, който предпочита да работи, отколкото да се забавлява. В училище е силна ученичка, а по-късно и изключително отдаден на работата си учен. Въпреки че всички съученички й завиждат заради многото дрехи, Роуан винаги твърди, че са купувани от Ели и самата тя няма никакъв интерес към тях. Облича се небрежно и по моряшки — джинси, обувки за ветроходство, големи пуловери, моряшки каскети и моряшко яке от морскосиня вълна.

В областта на медицината и в частност неврохирургията натрапчивите навици на Роуан не са така забележителни, като се има предвид естеството на професията. И все пак дори в тази област тя се отличава като „фанатично отдадена“. Всъщност като че ли е родена да бъде лекар, въпреки че изборът й да се заеме с хирургия, вместо с научна работа, изненадва мнозина от онези, които я познават. „Когато е в лабораторията, се налага майка й да й се обажда, за да й напомни, че трябва да отдели малко време за ядене и сън“ — казва един от колегите й.

Един учител в началното училище отбелязва в досието на осемгодишната Роуан, че „това дете явно смята, че е вече възрастен човек. Идентифицира се с възрастните. Става нетърпелива спрямо останалите деца, но е твърде добре възпитана, за да го показва. Изглежда ужасно, ужасно самотна“.

Телепатични сили

Психичните сили на Роуан започват да се проявяват още в училище, когато тя става на шест години. Не е изключено да са се проявявали и дълго преди това, но не сме успели да се доберем до подобно доказателство. Учителите, разпитвани неформално (или със заобикалки) за Роуан, разказват наистина изумителни истории за нейната способност да чете мисли.

Обаче нищо от онова, което сме разкрили, не показва, че Роуан някога е била смятана за аутсайдер или пък за неприспособима. По време на цялото си обучение тя се изявява като изключително способна и несъмнено успешна ученичка. Снимките й от това време я показват като изключително хубаво дете, със загоряла кожа и изсветляла от слънцето руса коса. Изглежда някак потайна, сякаш не й се нрави натрапничеството на фотоапарата, но не и престорена или пък враждебна.

Телепатичните й способности стават известни по-скоро на учителите, отколкото на съучениците й, и следват един специфичен шаблон.

„Майка ми почина — казва една преподавателка в първи клас. — Не успях да се върна във Върмонт за погребението и се чувствах ужасно. Никой не знаеше за това, нали разбирате. Но Роуан дойде, седна до мен и взе ръката ми. Едва се сдържах да не се разплача от тази нежност. «Съжалявам за майка ви» — каза тя. После двете поседяхме, без да говорим. По-късно, когато я попитах откъде знае, тя каза: «Просто изникна в главата ми». Мисля, че това дете постоянно узнаваше такива неща. Знае кога другите деца й завиждат. Боже, колко самотна беше винаги!“

Друг път, когато едно малко момиче отсъства от училище три дни без никакво обяснение и училищните власти се опитали да се свържат с нея, Роуан тихо казала на директора, че няма причина за безпокойство. Баба й била починала, обяснила тя, и цялото семейство заминало за погребението в друг щат; съвсем са забравили да се обадят в училище. Оказало се точно така. Роуан отново не могла да обясни откъде знае, казала само: „Просто ми хрумна“.

Имаме около десетина подобни истории и характерното за всички е, че в тях не става дума само за телепатия, но и за емпатия и съчувствие от страна на Роуан — чистото желание да успокои или да помогне на страдащ или объркан човек. Но този човек винаги е възрастен. Телепатичната сила никога не е свързана с някакви номера, с плашене на хората и не става причина за кавги.

През 1966 година, когато е на осем, Роуан използва своята телепатична способност за последен път, доколкото ние знаем. Когато е в четвърти клас в едно частно училище в Пасифик Хейтс, тя казва на директорката, че друго малко момиче е много болно и трябва да иде на лекар, но не знаела как да й го каже. Детето щяло да умре.

Директорката била ужасена. Обадила се на майката на Роуан и настояла тя да бъде заведена на психиатър. Само едно дълбоко разстроено дете можело да каже „подобно нещо“. Ели обещала да говори за това с Роуан, но вече не казала нищо по въпроса.

Скоро обаче въпросното дете било диагностицирано с рядка форма рак на костите и то починало преди края на срока.

Директорката често разказвала тази история. Много съжалявала, че се отнесла така с Роуан. И най-вече й се щяло да не се е обаждала на госпожа Мейфеър, защото тя ужасно се разстроила.

Може би именно Ели се е погрижила подобни инциденти да не се случват повече. Приятелите й знаят за този случай. „Ели беше на ръба на истерията. Искаше Роуан да бъде нормално дете. Казваше, че не иска дъщеря със странни дарби.“

Греъм явно е сметнал всичко това за съвпадение и се развикал на директорката, задето се е обадила на Ели, когато малкото дете починало.

Съвпадение или не, този случай като че слага край на всякакви демонстрации на психичните сили на Роуан. Вероятно тя нарочно е потискала способностите си до степен, в която те като че ли съвсем изчезнали или пък са станали много слаби. Колкото и да се опитвахме, не успяхме да открием никакво доказателство за телепатичните й сили от този момент нататък. Хората я помнят единствено като изключително умна, неуморимо енергична и отдадена на науката и медицината.

„В гимназията тя беше от онези деца, които събират буболечки и камъни и ги наричат с дългите им латински наименования.“

„Беше просто изумителна — казва учителят й по химия в гимназията. — Нямаше да се учудя, ако беше изобретила водородна бомба в свободното си време.“

В Таламаска бяха изказани предположения, че като потиска способността си за телепатия, Роуан може по някакъв начин да е засилила способността си за телекинеза, пренасочила е енергията си, иначе казано, и по този начин двете сили са станали като двете страни на една и съща монета. С други думи, Роуан е изхвърлила от съзнанието си тази си способност. Науката и медицината стават нейните страсти още от гимназията.

Единственият приятел на Роуан от тийнейджърските й години също е много умен и затворен младеж. Той обаче като че не можел да издържи на съревнованието. Когато Роуан била приета в „Бъркли“, а той — не, двамата се разделили с горчивина. Приятелите им обвиняват него. По-късно той заминава на изток и става учен-изследовател в Ню Йорк.

Един от нашите детективи „налетял на него“ на едно откриване на музей и завързал разговор за екстрасенси и хора, които могат да четат мисли. Тогава младежът заговорил за своето гадже от гимназията, което било екстрасенс. Все още изпитвал горчивина. „Много я обичах. Наистина. Казваше се Роуан Мейфеър и изглеждаше доста необикновено. Не беше хубавица в класическия смисъл на думата. Но беше направо невъзможна. Винаги знаеше какво си мисля дори преди аз самият да си дам сметка за това. Знаеше кога излизам с друга. Но винаги си мълчеше, беше направо зловещо. Чух, че е станала неврохирург. Направо страховито. Ами какво ще стане, ако пациентът си помисли нещо лошо за нея, преди да му сложат упойката? Дали няма да изреже тая мисъл направо от мозъка му?“

Всъщност никой, разпитван за Роуан, не я описва със съжаление. Тя винаги е определяна като „страховита“, точно както са говорили някога и за Мери Бет Мейфеър. Но никога не е обвинявана в дребнавост, отмъстителност или прекомерна агресивност.

Когато постъпва в Бъркли през 1976 година, Роуан вече иска да стане лекар. Завършва подготвителната програма с пълно отличие, всяко лято записва курсове (въпреки че все още често ходи на ваканции с Греъм и Ели), взима две години за една и завършва първа по успех през 1979 година. Постъпва в медицинското училище двайсетгодишна, като явно смята да посвети живота си на научни изследвания в областта на неврологията.

Академичният й прогрес през този период е направо феноменален. Много преподаватели казват за нея, че е най-добрата студентка, която са имали.

„Тя не е просто умна. Тя е интуитивна! Прави изумителни връзки. Тя не просто чете, а поглъща книгите и излиза с шест различни приложения на базисната теория на автора, за които той дори и не е мечтал.“

„Студентите я наричат Доктор Франкенщайн, защото постоянно говори за мозъчни трансплантации и за създаване на изцяло нов мозък от различни части. Но важното при нея е, че е много човечна. Защото на кого му е притрябвал голям ум, когато няма сърце.“

„О, Роуан. Дали я помня? Да не се шегувате! Та тя можеше да преподава вместо мен. Да ви кажа ли нещо смешно — но не го споменавайте пред никого! Веднъж ми се наложи да замина, беше в края на семестъра, и дадох на Роуан да оцени всичките класни работи. Тя оцени собствените си състуденти! Но ако се разчуе за това, с мен е свършено. Сключихме сделка, нали разбирате. Тя искаше ключа за лабораторията по време на коледната ваканция, а аз й казах: «Добре, а какво ще кажеш да оцениш тези работи?». Най-лошото беше, че това беше първият път, когато нито един студент не възропта срещу оценката си. Роуан… о, ще ми се да можех да я забравя. Хората като нея карат нас останалите да се чувстваме като пълни нещастници.“

„Тя не е просто много умна. Знам, че хората мислят така, но тя е нещо много повече от това. Тя е нещо като мутант. Не, сериозно говоря. Може да изучава опитни животни и да ти каже какво ще стане. Слага ръце върху тях и казва: «Това лекарство няма да свърши работа». Ще ви кажа и още нещо. Тя може да излекува тези малки създания. Наистина. Един от по-възрастните лекари веднъж ми каза, че ако не внимава, може напълно да обърка експериментите със своите лечебни сили. И аз вярвам в това. Веднъж излязох с нея. Не, не ме излекува от нищо, но, боже, беше изключително гореща. Имам предвид буквално. Беше като да се любиш с човек с треска. А точно това е отличителното при лечителите, или поне така е установено. Можеш буквално да усетиш топлината, която струи от ръцете им. Да, вярвам в това. Мисля, че не трябваше да се захваща с хирургия, а с онкология. Защото тя наистина може да лекува хора. Хирургия? Всеки може да ги реже, нали така.“

(Нека добавим, че този лекар е онколог, а нехирурзите често правят крайно пейоративни изявления по адрес на хирурзите, като ги наричат водопроводчици и прочие от рода. Хирурзите, от своя страна, отправят подобни язвителни забележки към останалите си колеги, като казват например: „Те само подготвят пациентите за нас“.)

Лечителската дарба на Роуан

Още щом Роуан постъпва в болницата като стажант (по време на третата си година в медицинското училище), започват да се чуват истории за лечителските й и диагностични дарби. Те са толкова много, че нашите детективи е трябвало да подбират кои да запишат.

С две думи, Роуан е първата вещица Мейфеър, описвана като лечителка, от времето на Маргьорит Мейфеър от Ривърбенд преди 1835 година.

Почти всяка сестра, разпитвана някога за Роуан, има да разкаже по някоя „фантастична“ история за нея. Роуан можела да диагностицира всичко; Роуан знаела точно какво да направи. Роуан закърпвала хора, които изглеждали готови за моргата.

„Тя може да спре кървене. Виждала съм я да го прави. Просто хвана момчето за главата, погледна в носа му и прошепна: «Спри!». Чух я. И кървенето спря окончателно.“

По-скептичните й колеги — включително и някои лекари (и мъже, и жени) — приписват постиженията й на „силата на внушението“. „Тя всъщност практикува нещо като вуду, нали разбирате. Казва на пациента: «Сега ще спрем болката!». И тя, разбира се, изчезва, защото Роуан просто хипнотизира хората.“

По-възрастните черни сестри от болницата също знаят за „силите“ на Роуан и понякога я молят да „сложи ръце“ на тях, когато например ги мъчи артрит или някоя друга болежка. Те се кълнат в Роуан.

„Тя гледа в очите ти, пита къде те боли, после потрива мястото с ръце и болката изчезва! Това е!“

„Страшно е да видиш как изкушават млад учен! — казва тъжно един от преподавателите й. — Знаех, че я губим. А щом веднъж стъпи в операционната, беше свършено. Каквото и да казват, че жените били твърде емоционални, за да стават мозъчни хирурзи, никой никога не би казал подобно нещо за Роуан. Тя има най-хладните ръце на света.“

(Моля, забележете съвпадението при употребата на „хладни“ и „горещи“ по отношение на ръцете й.)

Има индикации, че решението на Роуан да изостави науката в полза на хирургията е било много трудно, но не и травмиращо. През есента на 1983 година тя очевидно прекарва доста време с доктор Карл Лемли от института „Кеплингер“ в Сан Франциско. Лемли се опитва да разработи методика на лечение на болестта на Паркинсон.

Слухове в болницата говорят, че Лемли се е опитал да привлече Роуан чрез невероятно висока заплата и идеални работни условия, но тя смятала, че не е готова да изостави Спешното, операционната и клиничните отделения.

По Коледа на 1983 година Роуан като че преживява огромно разочарование от Лемли и след това не отговаря на обажданията му. Или поне така твърди той пред всички в Университетската болница през следващите няколко месеца.

Така и не успяхме да научим какво се е случило между двамата. Очевидно тя не се е съгласила да се види с него на обяд през пролетта на 1984 година. Една свидетелка ги видяла да се карат в болничното кафене. Седмица по-късно Лемли постъпва в частната болница към института „Кеплингер“ заради серия слаби инсулти. По-късно получава още един инсулт, после още един и след месец умира.

Някои от колегите на Роуан я критикуват доста сурово, че не е посетила Лемли в болницата. Неговият асистент, който по-късно заема мястото му в института, казва на един от нашите детективи, че Роуан много завиждала на шефа му и се опитвала да се съревновава с него. Това обаче не изглежда много вероятно.

Доколкото знаем, никой никога не е свързвал Роуан със смъртта на Лемли. Ние обаче направихме връзката.

Каквото и да се е случило между Роуан и нейния ментор — тя често го описва като такъв преди разрива — скоро след 1986 година тя напълно се отдава на неврохирургията и се занимава почти само с мозъчни операции след приключването на стажа й през 1985 година. По това време без съмнение получава пълна правоспособност и до края на годината е наета като редовен хирург в Университетската.

По-нататък работата на Роуан като неврохирург — въпреки че технически оперира под наблюдение на щатен лекар — е, както се и очаква, образцова.

Знаем много истории за спасените от нея на операционната маса, за невероятната й способност да разбира още в Спешното дали пациентът ще бъде спасен, за умението й да закърпва рани, нанесени от брадва, дупки от куршуми, черепни фрактури, причинени от падане или автомобилни катастрофи, за това, че може да оперира десет часа, без да припадне, за това, че спокойно и умело се справя с изплашените стажанти и по-нестабилни сестри, както и за неодобрението на колегите и администраторите, които от време на време я съветват да не поема толкова много рискове.

С времето всички започват да я наричат Роуан Чудотворката.

Въпреки успехите й като младши хирург, тя си остава много харесвана в болницата и е лекар, на когото всички могат да разчитат. Освен това е много обичана и от сестрите, с които работи. Всъщност отношенията й с тези жени (наистина, има неколцина мъже с такава професия, но все пак тя си остава предимно женска) са толкова необичайни, че се нуждаят от обяснение.

Роуан, изглежда, притежава свой специален подход към сестрите и проявява същата изключителна емпатия към техните проблеми, каквато е показвала и към учителите си преди години. Макар никоя от тях да не е докладвала за случай на телепатия, те често говорят, че Роуан знае кога се чувстват зле, отнася се със съчувствие към семейните им затруднения и винаги намира начин да изрази благодарността си за специалните услуги, които й оказват. И всичко това от безкомпромисен лекар, който очаква най-доброто от своя персонал.

Начинът, по който Роуан завоюва операционните сестри, включително и известните с неприязънта си към жените хирурзи, става почти легендарен в болницата. Докато другите жени хирурзи са наричани „злобни“, „твърде надути“ или „просто кучки“ — което, разбира се, е плод на известни предубеждения — същите тези сестри говорят за Роуан като за светица.

„Тя никога не крещи, нито избухва като мъжете, твърде добра е за това.“

„Тя е кадърна като мъж.“

„Предпочитам да съм на нейна операция, отколкото с някой от мъжете хирурзи.“

„С нея е направо удоволствие да се работи. Тя е най-добрата. Просто обожавам да я гледам как оперира. Тя е истински артист.“

„Тя е единственият лекар, на когото бих позволила да отвори черепа ми. Казвам ви.“

Но за да изясним нещата в перспектива, трябва да кажем, че все още живеем в свят, в който в операционните сестри понякога отказват да подадат инструменти на някоя жена-хирург, а пациентите в Спешното отказват да бъдат лекувани от жени и настояват да ги лекува някой начинаещ стажант, вместо по-възрастна, по-опитна и по-компетентна жена, която е принудена да стои отстрани и да гледа.

Роуан по някакъв начин преодолява напълно тези предубеждения. Ако сред колегите й някога се е чуло оплакване по неин адрес, то е, че е твърде затворена. Не говори достатъчно за работата си на младите лекари, които трябва да се учат от нея. За нея това е трудно, но все пак се опитва.

До 1984 година изглежда, че тя е успяла напълно да се спаси от проклятието на Мейфеър, от страховитите преживявания, които унищожават майка й и баба й, и е на път да развие брилянтна кариера.

Изтощителното разследване на нейния живот не успява да извади на бял свят нито едно доказателство за присъствието на Лашър, или пък каквато и да било връзка между Роуан и всякакви призраци, духове и привидения.

Силните й телепатични и лечителски сили като че са впрегнати в изцяло съзидателна посока в работата й като неврохирург.

Въпреки че всички я обожават за изключителните й постижения, никой не я намира за „странна“, нито пък усеща в нея нещо свръхестествено.

Както казва един лекар, когато е помолен да говори за репутацията на Роуан: „Тя е гений. Какво друго мога да кажа?“.

По-късни открития

Но в историята на Роуан има неща, които излизат на бял свят едва през последните няколко години. Една част от тях са съвсем лични и не засягат Таламаска. Но други събуждат тревога, която надхвърля и най-страховитите ни очаквания за онова, което може да се случи с Роуан в идните години.

Нека първо да обясним в детайли по-незначителните от тези събития.

През 1985 година любопитството ни бе събудено от пълната липса на социални контакти при Роуан. Помолихме нашите детективи да се заемат с по-близко разследване.

За няколко седмици те откриха, че Роуан всъщност има доста особен вид контакти, и то предимно с мъже от работническата класа, с които се запознава в четири различни бара в Сан Франциско.

Тези мъже са предимно пожарникари или униформени полицаи. Те винаги са ергени, винаги са много хубави и добре сложени. Роуан ги води само на „Сладката Кристин“, с която от време на време излизат в морето, а понякога остават и на пристана. Тя рядко се среща с някой от тези мъже повече от три пъти.

Въпреки че е много дискретна, Роуан става обект на клюки в баровете, които посещава. Двама огорчени мъже, отхвърлени от нея, говорят с охота пред нашите детективи, но бързо става ясно, че не знаят почти нищо. Те смятали, че тя е „богато момиче от Тибурон“, което се надува или просто ги използва. Нямат никаква представа, че е лекар. Един от тях на няколко пъти описва „Сладката Кристин“ като „готината лодка на татко“.

Други мъже, които също познават Роуан, са по-обективни: „Тя е самотница, това е. Харесвам я, наистина. Но тя не иска да се обвързва и никога няма да го направи. Това е добре за веднъж или два пъти, но все пак трябва да има взаимност. Разбирам я. Тя е образовано момиче, което обича старомодни мъже“.

Едно повърхностно разследване на дванайсет различни мъже, видени да напускат къщата на Роуан в периода 1986–1987, показва, че всички те са много уважавани полицаи или пожарникари, с чисти досиета и големи постижения, смятани от колегите си и от бившите си приятелки за „свестни мъже“.

По-нататъшно проучване потвърди, че родителите на Роуан са знаели за нейните предпочитания към такъв сорт мъже още от студентските й години. Греъм е казал на секретарката си, че Роуан дори не би говорила с мъж, който е завършил колеж. И че тя излиза само с „мъжкари с космати гърди“ и скоро ще разбере, че тези невменяеми горили са доста опасни.

Ели също изразява загрижеността си пред приятелки: „Тя казва, че всички били полицаи или пожарникари, въобще хора, които спасяват животи. Но аз все пак мисля, че не знае какво точно върши. Предполагам, че всичко ще е наред, докато не реши да се омъжи за някой от тях. Трябваше да видиш какъв доведе снощи. Само го зърнах на страничната палуба. Красив, червенокос и с лунички. Просто най-сладкото ирландско ченге, което някога си виждала“.

Но с оглед на настоящото положение на нещата, аз се виждам принуден да спра дотук с това разследване, защото усещам, че няма причина да се ровим повече в тази страна на живота на Роуан. И наистина, баровете, в които тя се запознава с нейните ченгета и пожарникари, са толкова малко, че ако започнем да разпитваме там, ще се намесим много грубо в личния й живот, ще привлечем вниманието към нея и в някои случаи нашите въпроси могат да станат причина за унизителни коментари от страна на мъже, които всъщност не знаят нищо за Роуан, но твърдят, че са чули по някоя вулгарна подробност от други хора.

Не мисля, че този аспект от живота на Роуан изобщо ни засяга, само ще отбележа, че вкусът й е доста подобен на този на Мери Бет Мейфеър и тези случайни и ограничени контакти само потвърждават представата, че Роуан е самотница и пълна мистерия за всички, които я познават. Очевидно е, че не е споделяла нищо за себе си с креватните си партньори. Вероятно не може да говори за себе си пред никого и точно тук вероятно е ключът към разбирането на нейните импулси и амбиции.

Телекинетичната сила на Роуан

Другият аспект от живота на Роуан, открит едва наскоро, е доста по-значителен и представлява една от най-озадачаващите глави в цялата история на семейство Мейфеър. Едва бяхме започнали да документираме този втори таен аспект от живота на Роуан, когато решихме, че е време да продължим с нашите разследвания и да обмислим възможността в близко време да се свържем с нея, въпреки че бяхме силно разтревожени дали няма да нарушим пълната й неосведоменост по отношение на семейната й история, а такъв контакт неизменно щеше да доведе до това. Отговорността беше твърде голяма.

През 1988 година, когато Греъм Франклин умира от церебрална хеморагия, един наш детектив изпраща в ордена кратко описание на случилото се, като добавя само няколко подробности, а именно, че Греъм е умрял в ръцете на Роуан.

Тъй като вече знаехме за големия разрив между Греъм Франклин и умиращата му жена, ние прочетохме този рапорт с голямо внимание. Беше ли възможно Роуан да е причинила смъртта на Греъм? Бяхме решени да узнаем.

Когато потърсиха още информация за намеренията на Греъм да се разведе, нашите хора влязоха в контакт с любовницата му Карън Гарфилд. Скоро след това докладваха, че тя е получила няколко сериозни сърдечни пристъпа, а после съобщиха и за смъртта й, два месеца след кончината на Греъм.

Без да правят каквато и да било връзка между тези събития, те съобщават също и за срещата между Роуан и Карън в деня, в който Карън постъпва в болница с първия си сериозен пристъп. Тя казва пред наш детектив: „Ти си сладък, харесвам те“ — само часове след като се е видяла с Роуан. Всъщност й прилошава по време на разговора с него.

Разследващите не правят връзката, но ние я правим. Карън Гарфилд е само на двайсет и седем години. Докладът от аутопсията й, с който ние се сдобихме доста лесно, показва, че е имала вродено заболяване на сърдечния мускул и вродена слабост на стената на артерията. Получила кръвоизлив точно оттам, а после и силен сърдечен пристъп. След това първоначално увреждане на сърдечния мускул вече не успяла да се възстанови. Последвалите сърдечни пристъпи я отслабвали все повече, докато накрая настъпила смъртта.

Можело да я спаси единствено трансплантация, а тя била с много рядка кръвна група, тъй че това се оказало невъзможно. Пък и нямало време.

Този случай ни поразява като крайно необичаен, особено като се има предвид, че Карън никога преди не е страдала от подобни проблеми. Когато проучихме доклада от аутопсията на Греъм, открихме, че и той е починал от аневризма или слабост на стената на артерията. Масивният кръвоизлив го е убил почти на мига.

Наредихме на нашите детективи да се върнат в миналото на Роуан и да потърсят случаи на внезапна смърт, причинена от сърдечен пристъп или инсулт, или каквито и да били вътрешни кръвоизливи. С две думи, това означаваше да бъдат разпитани уж случайно и ненатрапчиво учителите й, съучениците й, както и състудентите й от университета или от Университетската болница. Това не е лесна работа, но не е и чак толкова трудна, колкото може би ще предположи човек, незапознат с нашите методи.

Всъщност аз очаквах от това разследване да не излезе нищо.

Хората с подобна телекинетична сила — сила да причиняват сериозни вътрешни наранявания — са огромна рядкост, дори и в аналите на Таламаска. И със сигурност не сме срещали представител на семейство Мейфеър, който може да убива с подобна сила.

Мнозина Мейфеър са можели само с мисълта си да местят обекти, да затръшват врати и да карат стъклата на прозорците да звънтят. Но при почти всеки от тези инциденти става дума за чисто вещерство — сила на волята, манипулиране на Лашър или други нисши духове, а не за чиста телекинеза. И ако все пак е било телекинеза, тя не е нищо сериозно.

Всъщност историята на рода Мейфеър е история на род вещици, примесена съвсем слабо с елементи на телепатия, лечителски сили или други психични дарби.

Междувременно аз проучих цялата информация, която бяхме събрали за Роуан. Не можех да не си помисля, че Деидре би била щастлива, ако можеше да я прочете, ако можеше да научи, че дъщеря й е толкова обичана и така невероятно успешна. Заклех се пред себе си никога да не правя нищо, което да наруши щастието или спокойствието на Роуан Мейфеър — че ако историята на Мейфеър, както ние я познаваме и разбираме, свършва с тази свободна личност, тогава можем да бъдем само щастливи за нея и вече няма да сме в състояние да влияем на ставащото по какъвто и да било начин.

Все пак дори най-дребната информация за миналото можеше да промени курса на живота на Роуан. Затова не биваше да рискуваме с подобна намеса. Всъщност аз усещах, че трябва да се подготвим да приключим досието за Роуан, и това за вещиците Мейфеър, щом Деидре намереше освобождение чрез смъртта. От друга страна, трябваше да се приготвим да сторим нещо, ако след смъртта на Ели Роуан реши да се върне в Ню Орлиънс, за да открие миналото си.

Две седмици след погребението на Ели ние разбрахме, че Роуан няма да се върне. Тя точно беше започнала последната си година като старши стажант в неврохирургията и явно нямаше никакво време. Освен това нашите детективи откриха, че Ели я е накарала да подпише документ, с който официално се заклева, че никога няма да се върне в Ню Орлиънс, нито ще се опитва да разбере кои са истинските й родители. Нямаше никакъв признак, че Роуан няма да спази тази клетва.

Вероятно тя никога нямаше да види с очите си къщата на Първа улица. Вероятно „проклятието“ някак се бе развалило и Карлота Мейфеър най-накрая щеше да победи.

От друга страна, беше твърде рано да правим такива изводи. А и какво можеше да спре Лашър да се разкрие на тази силно сетивна млада жена, която може да чете мислите на хората по-добре, отколкото вероятно майка й или баба й, и чиито огромни амбиции и сила са просто ехо от предшественици като Мари Клодет, Жулиен или Мери Бет, за които тя не знае нищо, но за които съвсем скоро може да разбере много.

Докато си блъсках главата над тези неща, се улавях, че често се сещам за Петир ван Абел — неговият баща е бил велик хирург и анатом в Лайден и името му се среща в историческите книги. Копнеех да кажа на Роуан Мейфеър: „Виж, това е прочут холандски анатом и твой предшественик. Неговата кръв и неговите умения вероятно са стигнали до теб през всичките тези поколения и векове“.

Такива бяха мислите ми, когато в края на 1988 година нашите детективи започнаха да докладват невероятни открития във връзка с внезапни случаи на смърт в миналото на Роуан. Някакво малко момиче, което се сбило с нея в училищния двор в Сан Франциско, бе получило сериозен мозъчен кръвоизлив и бе починало само на метри от изпадналата в истерия Роуан, преди да успеят да повикат линейка.

После през 1974 година, когато е вече тийнейджърка, Роуан успява да се спаси от изнасилване. Нападателят, рецидивист-изнасилвач, получил смъртоносен сърдечен пристъп, докато тя се опитвала да избяга от него.

През 1984 година, в следобеда, когато за първи път се оплаква от силни болки в главата, доктор Карл Лемли от института „Кеплингер“ казва на секретарката си Беатрис, че току-що случайно е срещнал Роуан и че не можел да разбере неприязънта й към него. Роуан така се ядосала, когато се опитал да я заговори, че го срязала пред очите на останалите лекари от Университетската болница. Всъщност точно тя му била докарала това ужасно главоболие. Имал нужда от малко аспирин. Още същата нощ бил приет в болница, а починал след няколко седмици.

Това прави пет смъртни случая от мозъчен кръвоизлив или сърдечен пристъп сред хора от близкото обкръжение на Роуан. Трима от тях са починали в нейно присъствие. Двама са се срещали с нея часове преди да се почувстват зле.

Казах на детективите си да предприемат изтощителна проверка на всеки от съучениците и колегите на Роуан, както и да проверят всяко име в регистрите на починалите в Сан Франциско и в градовете на месторождението им. Разбира се, това щеше да отнеме месеци.

Но само до няколко седмици те откриха още един смъртен случай. Обади ми се Оуен Гандър, човек, който работи директно за Таламаска от двайсет години. Не е член на ордена, но е посещавал метрополията и е един от най-доверените ни приятели, както и един от най-добрите детективи, които имаме.

Ето и неговият доклад. През 1978 година в „Ю. С. Баркли“ Роуан имала ужасна свада с друга студентка по повод някаква лабораторна работа. Тя почувствала, че момичето нарочно разбърква оборудването й. Изтървала си нервите — нещо изключително нетипично за нея — строшила някаква част от оборудването, а после обърнала гръб на момичето. То започнало да й се подиграва, докато останалите студенти не се намесили и не настояли да престане.

Същата нощ момичето си отишло у дома в Пало Алто, Калифорния, за пролетната ваканция, която започвала от следващия ден. Към края на ваканцията обаче починало от мозъчен кръвоизлив. Нямало никакви данни Роуан да е знаела за това.

Когато прочетох този доклад, веднага се обадих на Гандър от Лондон.

— Какво те кара да мислиш, че Роуан не е знаела? — попитах аз.

— Никой от приятелите й не е знаел. След като разбрах случая от регистрите в Пало Алто, разпитах приятелите на Роуан. Всички си спомнят за скандала, но не знаеха какво се е случило с момичето след това. Никой от тях не знаеше. Нарочно ги попитах дали са я виждали отново, а те казваха само: „Предполагам, че е прекъснала следването си“ или „Не я познавах добре. Не знам какво е станало с нея. Може би се е прехвърлила в «Станфорд». Това е. «Ю. С. Баркли» е огромен университет. Съвсем възможно е никой да не е разбрал.

След това аз настоях да проучи с огромна дискретност какво е знаела Роуан за смъртта на любовницата на Греъм, Карън Гарфилд.

— Обади й се по някое време вечерта. Попитай за Греъм Франклин. Когато ти каже, че е мъртъв, обясни, че се опитваш да откриеш Карън Гарфилд. Гледай да не я разстройваш и не оставай много дълго на линията.

Детективът ми се обади на следващата вечер.

— Беше прав.

— За какво? — попитах аз.

— Тя не знае какво прави! Няма никаква представа, че Карън Гарфилд е мъртва. Каза ми, че живее някъде на Джаксън стрийт в Сан Франциско. Предложи да попитам старата секретарка на Греъм. Аарън, тя наистина не знае.

— Как ти прозвуча?

— Уморена, леко подразнена, но любезна. Има красив глас. Доста необикновен. Попитах я дали е виждала Карън. Наистина бях малко настоятелен. Тя каза, че всъщност не я познава, че е била приятелка на баща й. Сигурен съм, че беше напълно искрена!

— Е, но все пак трябва да знае, че е убила втория си баща и онова малко момиче на детската площадка. Трябва да знае и за изнасилвача.

— Да, но вероятно не го е направила нарочно. Не разбираш ли? Била е направо в истерия, когато онова дете е умряло; била е в истерия и след опита за изнасилване. Колкото до втория й баща, направила е всичко, за да го спаси, когато линейката е пристигнала. Не знае. Или ако знае, не може да го контролира. Може би това я плаши до смърт.

Казах на Гандър да поработи по-задълбочено по въпроса за младите любовници. Да търси някакви сходни смъртни случаи сред полицаи или пожарникари в Сан Франциско или Марин Каунти. Да се върне в баровете, които Роуан е посещавала, да завърже разговор с някой от бившите й любовници; да му каже, че търси Роуан Мейфеър. Виждал ли я е някой? Познава ли я някой? Но да бъде възможно най-дискретен и внимателен. И все пак да копае надълбоко.

Гандър се обади след четири дни. Нямало никакви подозрителни смъртни случаи сред младите мъже в полицията и пожарната, които евентуално са имали връзка с Роуан. Но при един разговор в бара изскочило нещо друго. Някакъв млад пожарникар, който признал, че познава и харесва Роуан, казал, че не била никаква мистерия за него, а направо отворена книга. «Тя е лекар, спасява хора и виси тук с нас, защото ние вършим същото.»

— Роуан ли му е казала това?

— Да, тя му го е казала. Той дори се пошегува: «Представете си, легнах си с мозъчен хирург. Тя се влюби в медалите ми. Беше страхотно, макар и за кратко. Мислите ли, че ако извадя някого от горяща сграда, тя ще ми даде още един шанс?». — Гандър се засмя. — Тя не знае, Аарън. Пристрастена е към спасяването на хора и може би изобщо не знае защо.

— Не, трябва да знае. Твърде добър лекар е, за да не знае — казах аз. — Не забравяй, че това момиче е просто гениален диагностик. Трябва да знае за втория си баща. Освен, разбира се, ако не грешим тотално за цялата тази история.

— Не, не грешим — каза Гандър. — Просто си имаме работа с гениален неврохирург, който произлиза от семейство на вещици и може да убива хора само като ги погледне. На някакво ниво разбира това, сигурно го разбира, и затова е посветила живота си на операционната, за да поправи случилото се. А когато излиза в града, то е с някой герой, който току-що е спасил дете от горящ таван, или с ченге, попречило на някой пияница да намушка жена си. Тази дама май не е съвсем наред. Като всички нас, може би.

През декември 1988 година заминах за Калифорния. Бях ходил до Щатите през януари, за да присъствам на погребението на Нанси Мейфеър, и дълбоко съжалявах, че не бях отишъл до крайбрежието да хвърля един поглед на Роуан. Но тогава никой не знаеше, че Ели и Греъм ще се споминат в следващите шест месеца.

Сега Роуан беше сам-сама в къщата в Тибурон. Исках да я видя, дори и отдалече. Исках да направя някои преценки, но за целта трябваше да я зърна с очите си.

Дотогава, слава богу, не бяхме открили други смъртни случаи в миналото на Роуан. Като старши лекар в неврохирургията, тя работеше трескаво, програмата й беше почти нечовешка. Затова и се оказа доста по-трудно да я видя, отколкото предполагах. «Сладката Кристин», закотвена току до предната й врата, беше напълно скрита от висока ограда от секвоя.

Най-накрая влязох в Университетската болница и потърсих кафенето на лекарите. Почти седем часа се въртях около него, в малката чакалня за посетители, но Роуан не се появи дори за миг.

Реших да я последвам на излизане от болницата, но се оказа, че няма как да разбера кога ще си тръгне. Мистерия беше и кога ще пристигне. Не можех да попитам някого, дори и дискретно. Чакалнята за роднините на болните се наблюдаваше постоянно. Останалата част от болницата беше същински лабиринт, така че накрая вече не знаех какво да направя.

Бях изпаднал в изумително затруднение. Исках да видя Роуан, но не смеех да я обезпокоя, тъй като не можех да допусна мисълта да помрача с нещо живота й, да наруша изолацията й от миналото, която като че ли досега й бе послужила много добре. От друга страна, ако наистина беше виновна за тези шест смъртни случая… Е, трябваше да я видя, преди да взема решение. Трябваше да я видя.

И така, без да мога да реша каквото и да било, аз поканих Гандър на питие в хотела си. Той сподели, че според него Роуан е много притеснена. Наблюдавал я вече повече от петнайсет години. Изглеждала съсипана от смъртта на родителите си и вече можело да се каже със сигурност, че случайните й контакти с «момчетата в синьо», както наричала любовниците си, съвсем са прекъснали през последните няколко месеца.

Казах му, че няма да напусна Калифорния, преди да съм я видял, дори ако трябва да се мотая из подземния паркинг близо до колата й — възможно най-лошият начин да зърнеш някого.

— О, не бих опитал подобно нещо, старче — каза Гандър. — Подземните паркинги са доста неприятни места. Малката й психоантенка ще те засече на мига. А тогава сигурно ще схване погрешно големия ти интерес към нея и внезапно ще получиш доста силно главоболие. А после…

— Да, схванах мисълта ти, Оуен — казах аз унило. — Но трябва да я видя поне на обществено място, където няма да ме забележи.

— Е, ами направи го тогава — рече Гандър. — Защо не пробваш някоя малка магийка. Как му казвахте вие, синхронизъм?

На другия ден реших да свърша малко рутинна работа. Отидох на гробището, където бяха погребани Греъм и Ели, за да фотографирам надписите върху надгробните камъни. Два пъти бях молил Гандър да свърши това, но той някак си все забравяше. Мисля, че предпочиташе другите аспекти на разследването.

Докато бях там, се случи нещо невероятно. Появи се Роуан Мейфеър.

Бях коленичил под ярките слънчеви лъчи и тъкмо си водех бележки за надписите — вече бях направил няколко снимки — когато изведнъж видях, че по хълма се изкачва висока млада жена с моряшко яке и избелели джинси. За миг ми се стори, че цялата е крака и развяваща се руса коса. Лицето й беше много свежо, изобщо изглеждаше прекрасно. Не беше за вярване, че е вече на трийсет години.

На лицето й нямаше ни една бръчица и тя изглеждаше точно както на снимките й отпреди няколко години. И все пак изключително много ми заприлича на някой друг. Тази моментна прилика така ме обърка, че в първия миг не успях да определя точно каква е. Но после се сетих. Приличаше на Петир ван Абел. Имаше същата руса коса и светли очи. Беше почти напълно скандинавски тип, изглеждаше съвсем независима и изключително силна.

Приближи се до гроба, но спря на няколко крачки от мен. Видя, че съм коленичил и явно преписвам надписите от надгробния камък на втората й майка.

Аз веднага й заговорих. Сега не мога точно да си спомня какво, бях напълно шашардисан и не знаех как да обясня присъствието си, а и бавно започнах да усещам някаква опасност, също като на срещата с Кортланд преди години. Огромна опасност. Всъщност нейното гладко бледо лице с огромни сиви очи като че изведнъж се изпълни с чиста злоба.

После някаква стена се вдигна и закри това изражение. Роуан се затвори, сякаш беше някакъв огромен приемник, който внезапно и безшумно е бил изключен.

С ужас осъзнах, че говоря за семейството й. Бях й казал, че познавам Мейфеър от Ню Орлиънс. Това беше хилавото ми извинение за онова, което вършех на гроба. Дали не би искала да пийне с мен и да поговорим по старите семейни дела. Господи боже! Ами ако беше казала «да»!

Но тя не каза нищо. Абсолютно нищо, поне не с думи. Мога да се закълна обаче, че същият този изключен приемник изведнъж се превърна в силно фокусиран предавател и тя почти съзнателно ми предаде, че не би могла да приеме поканата ми, защото нещо тъмно, ужасно и болезнено й пречи да го направи, а после като че потъна в объркване, в нещастие. Рядко в живота си съм долавял такава чиста болка.

Внезапно ме споходи мисълта, че тя знае, че е убила хора. Знаеше, че е по-различна, и то по ужасен и смъртоносен начин. Знаеше го, и тази мисъл я караше да се запечатва така, сякаш беше погребана жива някъде вътре в самата себе си.

Вероятно в първия момент не бях почувствал точно злоба, но каквото и да беше, вече бе свършило. Бях я изгубил. Тя се обърна. Защо беше дошла, какво означаваше това, никога нямаше да разбера.

Веднага й подадох визитната си картичка. Сложих я в ръката й, но тя ми я върна. Не беше груба, но просто я върна. Постави я обратно в моята ръка. Злото като че изскочи от нея като проблясък през ключалка. После тя някак угасна, цялата се напрегна, обърна се и си тръгна.

Бях толкова силно потресен, че доста време не успях да помръдна. Стоях насред гробището и я гледах как крачи надолу по хълма. Видях я да се качва в един зелен ягуар седан. После подкара, без да се озърне назад.

Зле ли ми беше? Дали не ме болеше някъде? Щях ли да умра? Разбира се, че не. Нищо подобно не се беше случило.

И все пак знаех, че може да го направи. Аз знаех и тя знаеше, беше ми го казала! Но защо?

Когато стигнах до хотел «Камптън Плейс» в Сан Франциско, вече бях напълно объркан. Реших засега да не предприемам нищо повече.

Срещнах се с Гандър и му казах:

— Продължавай с наблюдението. Приближи се възможно най-много. Следи за всякакви признаци, че тя използва силата си. Докладвай ми веднага.

— Значи няма да осъществиш контакт.

— Не сега. Просто не е оправдано. Не и докато не се случи още нещо, иначе казано, ако не убие още някого, нарочно или случайно. Или пък, ако майка й почине в Ню Орлиънс и тя реши да се прибере у дома.

— Но, Аарън, това е лудост. Трябва да осъществиш контакт. Не можеш да чакаш да се върне в Ню Орлиънс. Виж, старче, през тези години ти ми разказа почти цялата история. Не претендирам да знам колкото твоите хора, но от това, което си ми казал, излиза, че тя е най-мощният психичен феномен, раждан в това семейство. Кой би посмял да твърди, че не е и мощна вещица? Когато майка й си отиде, какво би попречило на Лашър да се възползва от тази възможност?

Не можах да му отговоря, казах му само неща, които вече знаеше: че нямаме никакви данни Лашър да се е появявал в живота на Роуан.

— Просто не му е дошло времето. Онази жена е още жива и носи огърлицата. Но след смъртта й, ще дадат смарагда на Роуан. От твоите думи знам, че това е закон за тях.

Обадих се на Скот Рейнолдс в Лондон — вече не беше наш директор, но бе най-компетентният човек в ордена по въпроса на вещиците Мейфеър, освен мен, разбира се.

— Съгласен съм с Оуен. Трябва да осъществиш контакт. Длъжен си. На гробището си й казал каквото трябва, и на някакво ниво сам знаеш, че е така. Именно затова си й споменал, че познаваш семейството й. Затова си й дал визитката си. Говори с нея. Трябва да го направиш.

— Не, не съм съгласен. Не е оправдано.

— Аарън, тази жена е съвестен лекар, и все пак убива хора! Нима мислиш, че иска да върши подобни неща? От друга страна…

— Какво?

— Ако наистина знае, този контакт може да се окаже опасен. Трябва да призная, че не зная как бих се чувствал на твое място.

Реших, че въпросът е приключен. Нямаше да го направя. Да, Оуен и Скот наистина бяха прави. Но това бяха само предположения. Не знаехме дали Роуан е убивала преднамерено. Вероятно изобщо не беше отговорна за тези шест смъртни случая.

Не можехме да знаем и дали някога ще получи смарагдовата огърлица. Не знаехме дали ще отиде в Ню Орлиънс. Не знаехме дали силата й включва и способността да вижда духове или да помага на Лашър да се материализира… но, разбира се, можехме да предположим с голяма вероятност, че е способна на всичко това… И все пак си оставаше само предположение. Предположение и нищо повече.

Все пак си имахме работа с лекар, който денонощно спасява хора в Спешното на многолюден град. Жена, недокосната от мрака, обгърнал къщата на Първа улица. Да, тя наистина имаше страховити сили и можеше да ги използва отново, преднамерено или не. Тогава, тогава щях да разговарям с нея.

— О, разбирам, искаш още един труп на масата — каза Оуен.

— Не мисля, че ще има друг труп — отвърнах аз ядосано. — Освен това, ако тя не знае какво върши, защо ще повярва на нас?

— Предположение — каза Оуен. — Като всичко останало.

Обобщение

До януари 1989 година Роуан не се свързва с друга съмнителна смърт. Напротив, тя работи неуморно в Университетската болница, «твори чудеса» и има голяма вероятност да бъде назначена за главен лекар в неврохирургията преди края на годината.

В Ню Орлиънс Деидре Мейфеър продължава да седи в своя люлеещ се стол и да се взира в буренясалата градина. Последният рапорт за човек, видял Лашър — «хубав млад мъж, застанал до нея» — пристигна преди две седмици.

Карлота Мейфеър вече наближава деветдесетте. Косата й е напълно бяла, въпреки че стилът й на обличане не се е променил през последните петдесет години. Кожата й е бяла като мляко, а глезените й са постоянно подути над простите черни кожени обувки. Гласът й обаче си остава стабилен. Тя все още ходи всяка сутрин в офиса и работи по четири часа. Понякога обядва с по-младите адвокати, преди да си вземе такси до дома, както винаги.

В неделите отива пеша до параклиса «Богородица на безкрайната благодат», за да присъства на службата. Хората в енорията често й предлагат да я откарат дотам, както и навсякъде където пожелае, но тя казва, че обича да се разхожда. Имала нужда от чист въздух и така поддържала доброто си здраве.

Когато сестра Бриджит Мари почина в края на 1987 година, Карлота присъства на погребението й заедно с племенника си (всъщност братовчед) Джералд Мейфеър, правнук на Клей Мейфеър. Казват, че тя харесва Джералд. Казват също и че се страхува, че няма да доживее да види момента, в който Деидре ще намери покой. Може би Джералд ще трябва да се грижи за Деидре след смъртта на Карлота.

Доколкото знаем, Роуан Мейфеър не знае нищо за тези хора. Всъщност днес тя не знае повече за семейната си история от времето, когато е била малко момиче.

«Ели много се страхуваше, че Роуан ще се опита да открие истинските си родители — казва наскоро на Гандър една нейна приятелка. — Имах чувството, че става дума за някаква кошмарна история. Но Ели никога не говореше за това, казваше само, че Роуан трябва да бъде защитена на всяка цена от своето минало.»

Аз съм решен да чакам и да наблюдавам.

Усещам, вероятно съвсем ирационално, че дължа това на Деидре. За мен е напълно ясно, че тя не е искала да дава Роуан, но изобщо не се съмнявам и че би искала нормален живот за дъщеря си. На няколко пъти дори се изкушавах да унищожа цялото досие за вещиците Мейфеър. Та нима има друга история, която да ни е донесла толкова насилие и толкова болка? Но, разбира се, подобно нещо е немислимо. Таламаска никога няма да го позволи. И никога няма да ми прости, ако го сторя на своя глава.

Миналата нощ, след като завърших настоящото обобщение, сънувах Стюарт Таунсенд, когото съм срещал само веднъж, и то още като малко момче. В съня ми той беше в моята стая и ние разговаряхме с часове. Когато се събудих, успях да си спомня само последните му думи.

«Нима не разбираш какво ти казвам? Всичко е планирано!»

Беше много разстроен.

«Не, не разбирам!» — извиках аз и се събудих. Всъщност именно гласът ми ме събуди. С изумление установих, че стаята е празна и че съм сънувал всичко и Стюарт всъщност не е при мен.

Не, не разбирам. Това е истината. Не зная защо Кортланд се опита да ме убие. Не зная защо би стигнал до подобна ужасна крайност. Не зная какво всъщност се е случило със Стюарт. Дори не зная защо Стела е била толкова отчаяна, че е поискала Артър Лангтри да я отведе. Не зная какво е сторила Карлота на Анта и дали Кортланд наистина е баща на Стела, Анта и на бебето на Деидре. Не, не разбирам!

Но в едно съм сигурен. Някой ден, без значение какво е обещала на Ели Мейфеър, Роуан Мейфеър ще се върне в Ню Орлиънс и ще поиска отговори. Много, много отговори. И се страхувам, че аз съм единственият — ние в Таламаска сме единствените — които вероятно ще сме в състояние да й разкажем цялата тази тъжна история.

Аарън Лайтнър, Таламаска

Лондон, 15 януари 1989“

Двайсет и шест

И така продължи всичко, екзотично и подобно на сън, и все пак толкова странно, като чуждоземски ритуал, старомоден и мрачно красив, сякаш цялата церемония се разливаше в топлия въздух и после във флотилията от лимузини, които ги понесоха безшумно по тесните, многолюдни и лишени от дървета улици.

Дългите бавни лъскави коли спряха една след друга пред висока тухлена църква — „Свето Успение Богородично“; като че никой не забелязваше запуснатите училищни сгради с изпотрошени прозорци и триумфиращо избуяли от всяка пролука плевели.

Карлота стоеше на стъпалата пред църквата — висока и скована, слабите й, осеяни с петна ръце бяха сключени върху дръжката на лъскавия й дървен бастун. До нея стоеше хубав мъж, с бяла коса и сини очи, не много по-възрастен от Майкъл. Старицата му направи рязък жест да се отдалечи и махна на Роуан да я последва.

Мъжът отстъпи назад с младия Пиърс, но преди това бързо стисна ръката на Роуан. Имаше нещо потайно в начина, по който произнесе името си: „Райън Мейфеър“, и се озърна към старицата. Роуан разбра, че той е бащата на Пиърс.

И тогава всички тръгнаха към огромния неф на църквата. Цялата процесия следваше ковчега, сложен на поставка с колелца. Стъпките отекваха меко под грациозните готически арки, а през великолепните стъклописи на прозорците струеше светлина и озаряваше прекрасно изрисуваните статуи на светци.

Дори в Европа рядко можеше да се види подобна елегантност и великолепие. Изведнъж Роуан си спомни думите на Майкъл за старата енория от детството му, за построените една до друга църкви, които били големи като катедрали. Дали това беше мястото?

Сигурно се бяха събрали поне хиляда души. Деца плачеха пискливо, а майките ги успокояваха. Думите на свещеника кънтяха в огромната църква и се превръщаха в мелодия.

Старицата с изправен гръб до нея не й продумваше. Държеше в отпуснатите си, крехки на вид ръце тежка книга, пълна с ярки и живи илюстрации на светци. Бялата й коса, опъната назад в кок, лежеше гъста и тежка върху малката й глава под черната филцова шапка без периферия. Аарън Лайтнър остана някъде назад в сенките, до предните врати, въпреки че на Роуан й се искаше да е до нея сега. Беатрис Мейфеър ридаеше тихо на втората пейка. Пиърс седна от другата страна на Роуан, събра ръце и се загледа замислено в статуите до олтара и в нарисуваните далече горе ангели. Баща му като че бе изпаднал в същия транс, въпреки че веднъж се обърна и острите му сини очи се втренчиха съвсем открито в Роуан.

Всички станаха да получат Светото причастие, стари, млади, малки деца. Карлота отказа помощ, когато тръгна напред и после се върна на мястото си. Бастунът й с гумен накрайник тупкаше глухо по пода. Тя седна на пейката със сведена глава и започна да мълви молитвите си. Беше толкова слаба, че тъмният габардинен костюм изглеждаше почти празен, сякаш бе окачен на телена закачалка.

От сребърната кадилница се издигна аромат на тамян, когато свещеникът започна да обикаля около ковчега. Накрая процесията се понесе към очакващата я флотилия от лимузини на лишената от дървета улица. Десетки малки чернокожи деца — някои боси, други без ризи — гледаха, насядали на напукания паваж пред буренясалия и порутен училищен салон. Черни жени, скръстили голи ръце, примижаваха на слънцето.

Това Америка ли беше всъщност?

И тогава процесията се понесе през гъстите сенки на Гардън Дистрикт, броня до броня. От двете й страни вървяха много хора, децата тичаха напред. Всички навлизаха в дълбоката зелена светлина.

Ограденото с висока стена гробище беше същински град от гробници със заострени покриви. Някои дори си имаха миниатюрни градинки. Пътеките лъкатушеха около порутена гробница или около огромен паметник, издигнат в чест на пожарникари от друг век, около гробовете на сираци от този или онзи приют, или покрай могилите на богаташи, които бяха имали време и пари да гравират надгробните камъни с поезия, чиито думи сега бяха изпълнени с прах и лека-полека се заличаваха.

Гробницата на Мейфеър беше огромна, оградена с цветя. Малка желязна оградка опасваше постройката, в четирите края на леко скосения перистилен покрив имаше мраморни вази. Трите свода съдържаха дванайсет ниши с размерите на ковчег, а от една от тях гладкият надгробен камък бе отместен и сега тя зееше тъмна и празна, очакваща ковчега на Деидре Мейфеър да бъде положен в нея като някакъв дълъг хляб.

Като си проправи внимателно път до предните редици, Роуан застана до старицата. Слънцето блестеше в малките кръгли посребрени очилца на Карлота, която се взираше мрачно в името „Мейфеър“, издълбано с огромни букви в ниския триъгълник на перистила.

Роуан също погледна към него, отново замаяна от цветята и лицата наоколо. Пиърс й обясняваше тихо и почтително, че макар нишите да са само дванайсет, в тези гробове са погребани много Мейфеър, както личи от камъните отпред. Старите ковчези се разпадали с времето и отстъпвали място за нови, а останките били премествани в една крипта под гроба.

Роуан си пое рязко дъх и прошепна изумена:

— Значи всички те са там долу? Просто така, един върху друг.

— Не, те са в ада и в рая — каза Карлота Мейфеър, гласът й беше твърд и без възраст, също като очите й. Тя дори не извърна глава.

Пиърс се отдалечи, сякаш се беше изплашил от Карлота. По лицето му пробяга неловка усмивка. Райън се взираше в старицата.

Вече придвижваха ковчега напред, носачите буквално го поддържаха на раменете си, лицата им бяха червени от усилието и пот течеше по челата им, когато го сложиха на поставката с колелца.

Дойде време за последните молитви. Свещеникът беше тук, заедно с дякона си. Изведнъж въздухът стана още по-горещ, неподвижен. Беатрис попиваше зачервените си бузи със сгъната носна кърпичка. Всички старци, с изключение на Карлота, бяха седнали където намерят по бордюрите около по-малките гробове.

Роуан остави погледът й да се зарее към върха на гробницата, към орнаментирания перистил с издълбаното име „Мейфеър“, над който се виждаше контурно изображение на дълга отворена врата. Или пък голяма ключалка? Не беше сигурна.

Тогава повя лек, влажен ветрец, който разклати неподвижните допреди миг листа на дърветата по пътеката. Изглеждаше като истинско чудо. Далече назад, през предните врати, се виждаха ярките петна на преминаващите коли. Аарън Лайтнър стоеше до Рита Мей Лониган, която плачеше и изглеждаше съсипана като хората, стояли до леглото на умиращ в болничните отделения цялата дълга нощ.

Последната мисъл порази Роуан като частица от цялата тази живописна лудост. Защото когато излязоха от портата на гробището, стана ясно, че неколцина от тях ще отидат в елегантния ресторант от другата страна на улицата!

Господин Лайтнър се сбогува шепнешком с нея и й обеща, че Майкъл ще дойде. Искаше й се да настоява за подробности, но старата жена се взираше студено и гневно в него, а той явно видя това и изгаряше от нетърпение да се оттегли. Изумената Роуан му помаха за довиждане, отново й прималяваше от жегата. Рита Мей Лониган прошепна някакви тъжни думи за сбогом. Стотици хора й казваха „довиждане“, докато минаваха бързо покрай нея; стотици дойдоха да прегърнат старицата. Сбогуването сякаш нямаше край, жегата стана още по-голяма, но скоро намаля, щом огромните дървета им предложиха шарената си сянка.

— Ще си поговорим отново, Роуан.

— Ще останеш ли, Роуан?

— Довиждане, лельо Карл. Пази се.

— Ще се видим скоро, лельо Карл. Трябва да дойдеш до Метаир.

— Ще ти се обадя следващата седмица, лельо Карл.

— Лельо Карл, добре ли си?

Накрая улицата се изпразни, остана да профучава само обичайният пъстър и безразличен трафик. Неколцина добре облечени хора излизаха от очевидно разкошния ресторант и примижваха на ярката светлина.

— Не искам да ходя там — каза старицата. Взираше се студено в синьо-бялата тента.

— О, хайде, лельо Карл, моля те, само за малко — каза Беатрис Мейфеър.

Някакъв строен млад мъж на име Джералд хвана старицата за ръката.

— Да идем само за няколко минутки, а? — каза той на Карлота. — После ще те заведа у дома.

— Искам да остана сама — отвърна тя. — Ще повървя до дома. — Очите й се спряха на Роуан и проблеснаха някак призрачно с неостаряващата си интелигентност на сбръчканото й лице. — Остани с тях колкото пожелаеш — каза тя, почти като заповед, — а после ела при мен. Ще те чакам. В къщата на Първа улица.

— А кога искаш да дойда? — попита Роуан плахо.

Студена иронична усмивка изкриви устните на старицата, и тя без възраст, като очите и гласът й.

— Ела, когато решиш. Все ще е твърде скоро. Имам да ти кажа някои неща. Ще те чакам.

— Иди с нея, Джералд.

— Ще се погрижа, лельо Беа.

— Ако искаш, можеш да караш до мен — каза Карлота, като наклони глава и заби бастуна пред себе си, — но аз ще вървя сама.

Изведнъж стъклените врати на ресторанта, на име „Мястото на командора“, се затвориха зад тях и Роуан осъзна, че вече е в смътно познатия свят на униформени сервитьори и маси с бели покривки. Озърна се назад през стъклените врати към белите стени на гробището и малките заострени покриви на гробниците, които стърчаха над тях.

„Мъртвите са толкова наблизо, че може да ни чуят“, помисли си.

— О, мила, в Ню Орлиънс ние никога не ги изоставяме — каза високият белокос Райън, сякаш беше прочел мислите й.

Двайсет и седем

Над Оук Хейвън се спускаше пепеляв сумрак. Небето едва се различаваше.

Дъбовете изглеждаха черни и гъсти, сенките под тях се разширяваха, за да погълнат и последната частица лятна светлина, която висеше над чакълестия път.

Майкъл седеше на голямата предна веранда, килнал стола назад, с крака на дървения парапет и цигара в устата. Беше прочел историята на Мейфеър и се чувстваше някак див, оживен и изпълнен с тихо вълнение. Знаеше, че сега двамата с Роуан ще са героите на новата, още ненаписана глава в досието, те щяха да бъдат действащите лица на това повествование.

За един дълъг момент той се отдаде почти отчаяно на удоволствието от цигарата и гледаше как се променя здрачното небе. Тъмнината се събираше навсякъде по разпрострелия се ландшафт, далечната дига вече се стопяваше в мрака и той не можеше да различава колите, които минаваха по шосето. Виждаше само жълтите светлинки на фаровете им. Всеки звук, миризма, игра на цветовете, събуждаше у него прилив на сладки спомени, някои без дори да са свързани с определено място. Просто всичко му се струваше някак познато, като дом — там, където цикадите пеят така, както никъде другаде.

Но това беше агония, тази тишина, това очакване, тези хиляди мисли, тълпящи се в главата му.

Светнатите лампи в стаята зад него ставаха по-ярки с умирането на деня. Сега мекото им сияние падаше върху мукавените папки в скута му.

Защо Аарън не му се обаждаше? Сигурно погребението на Деидре Мейфеър вече беше приключило. Той трябваше да пътува насам и може би Роуан беше с него, може би на мига му бе простила, че не е бил там — но той все още не можеше да си прости — и идваше насам, за да бъде с него.

Щяха да поговорят тази нощ, да поговорят за всичко в това сигурно и благотворно място.

Но имаше да прочете още една папка, още един сноп листове, очевидно предназначени точно за неговите очи. По-добре беше да го свърши бързо. Той смачка цигарата в пепелника на малката сгъваема масичка до него, вдигна папката към жълтата светлина и я отвори.

Неподвързани листове, някои изписани на ръка, други на машина, трети разпечатани на принтер. Започна да чете.

Майкъл бързо разлисти останалото в последната папка. Бяха все статии за него, които вече беше чел. Две големи гланцирани негови снимки от „Юнайтед Прес Интернешънъл“. Негова биография, написана на машина и събрана предимно от приложените материали.

Е, той знаеше за случая на Майкъл Къри. Остави папката настрана, запали цигара и се върна към ръкописа за срещата на Аарън с лекаря в хотел „Паркър Меридиън“.

Красивият почерк на Аарън се разчиташе много лесно. Описанията на появите на Лашър бяха стриктно подчертани. Когато приключи, бе напълно съгласен с бележките на Лайтнър.

Стана от стола на верандата, взе папката и влезе вътре. Отиде до бюрото и взе кожения бележник. Седна и се втренчи невиждащо в стаята. Не забелязваше нито бриза откъм реката, който развяваше пердетата, нито чернотата на нощта отвън. Нито пък че вечерята му го чакаше на поднос до дивана пред люлеещия се стол. Явно току-що я бяха донесли, блюдата бяха покрити със сребърни капаци.

Взе химикалка и започна да пише:

Двайсет и осем

Тя стоеше пред желязната ограда, когато таксито се отдалечи. Около нея като че се спусна ръждива тишина. Не можеше да си представи по-запустяла и страховита къща. Безжалостната светлина на уличните лампи струеше като сиянието на пълна луна през клоните на дърветата — падаше върху напуканите плочки и мраморните стъпала, покрити с мъртви листа, и по високите дебели колони с лющеща се бяла боя и черни петна мухъл, по изкривените дъски на верандата, които се простираха неравно чак до отворената врата и до мътната бледа светлина, която струеше слабо оттам.

Роуан остави погледа си да се вдигне към закепенчените прозорци, към гъсто обраслата градина. Беше започнало да ръми още когато напусна хотела. Сега дъждът бе така ситен, че се бе превърнал в мъгла, бе лъснал асфалта на улицата и кръжеше над блещукащите листа над оградата, като съвсем леко докосваше лицето и раменете й.

„Тук майка ми е прекарала целия си живот, помисли си. Тук се е родила и нейната майка, и баба й. В тази къща Ели е седяла до ковчега на Стела.“

Със сигурност е било така, въпреки че през целия следобед, по време на коктейлите, салатата и пикантната храна, бяха говорили съвсем повърхностно за тези неща. „Карлота ще иска да ти каже…“, „… след като поговориш с Карлота.“

Дали вратата беше отворена за нея? Дали портата бе отворена, за да я посрещне? Голямата дървена рамка на вратата изглеждаше като огромна ключалка, която се стесняваше нагоре. Къде беше виждала подобна форма на ключалка? Да, беше издълбана на гробницата в гробището „Лафайет“. Колко иронично, защото тази къща бе станала гробница за майка й.

Дори прелестният тих дъждец не успяваше да я разхлади. Но се беше появил и вятър, речен бриз, както го бяха нарекли, когато се сбогуваха само на няколко пресечки от хотела. Носеше мирис на дъжд и я обля като хладка вода. Какъв беше този аромат на цветя, така силен, така дълбок, така различен от всички цветни аромати, които бе усещала?

Не можеше да устои. Стоеше унесена, някак безтегловна и почти гола в леките копринени дрехи. Опитваше се да огледа тъмната къща, да си поеме дълбоко дъх, да забави потока на случващото се, на всичко видяно и не напълно разбрано.

„Животът ми е прекършен наполовина“, помисли си тя. Миналото ми си отива, отплава назад, като отвързана лодка, сякаш водата е времето и хоризонтът е границата на онова, което все още има значение.

Ели, защо? Защо бяхме откъснати от това? Защо, когато те всички знаят? Знаят моето име, знаят вашите имена, знаят, че съм нейна дъщеря! За какво е всичко това? Те са стотици и все повтарят това име — Мейфеър.

„Ела в офиса в центъра, след като си поговорите“ — беше й казал младият Пиърс, Пиърс с розовите бузи, вече съдружник във фирмата, основана преди много години от прадядо му. „Той е дядо и на Ели, нали знаеш“ — беше казал Райън, онзи с бялата коса и красиво издяланите черти, които се падаше първи братовчед на Ели. Не, тя не знаеше. Не знаеше кой на кого какъв се пада, нито какво означава това, нищо, нищо не й беше разказвано. Заля я горчивина. Кортланд това, Кортланд онова… и Жулиен, и Клей, и Винсент, и Мери Бет, и Стела, и Анта, и Катерин.

О, колко прекрасна южняшка музика, колко богати и дълбоки думи, като аромата, който вдишваше сега, като надвисналата наоколо жега, която караше дори меката й копринена риза да тежи.

Дали всички отговори се криеха зад тази отворена врата? Дали бъдещето беше зад тази врата? А защо да не се върнеше във външния свят, където бе пазена толкова години, отвъд заклинанията и очарованията, които я владееха сега, и всичко случило се днес да остане само един епизод от живота й, отбелязван и препрочитан често? О, нямаше да стане така. Защото, когато се чувстваш завладян от така силна магия, вече не си същият. Всеки момент в този непознат семеен свят, в този свят на Юга, изпълнен с история, роднински връзки и открита обич я дърпаше хиляда години надалече от всичко, което е била или което някога е искала да бъде.

Дали те знаят, дали се досещат дори за секунда колко притегателно е за нея всичко това? Техните покани, обещанията им за визити и разговори, за посвещаване в семейната история, в семейната лоялност, в семейната близост.

Роднинство. Дали предполагат колко невероятно екзотично е това за нея след онзи гол, егоистичен свят, в който бе прекарала живота си, подобно на растение в саксия, никога невидяло истинско слънце, нито пък истинска земя, нито чуло шепота на дъжда, освен барабаненето по двойните прозорци?

„Понякога се оглеждам наоколо и всичко ми изглежда стерилно“ — й беше казал Майкъл за Калифорния. И тя го бе разбрала. Беше го разбрала още преди да е мечтала за град като този, така цветен и живописен, където ароматът е като опиум и самият въздух е като живо, дишащо същество.

Захванах се с медицина, за да открия вътрешния свят, помисли си тя, и досега единствено в чакалните пред Спешното съм виждала цели семейства, които плачат, смеят се или си шепнат нещо, докато ангелът на смъртта кръжи над тях.

„Нима Ели никога не ти е казвала името на баща си? Никога не ти е говорила за Шефилд или за Райън, за Грейди или…?“ И тя отново и отново отговаряше с „не“.

Все пак Ели се бе връщала на същото това гробище, за да присъства на погребението на леля Нанси, която и да бе тя. А след това в същия онзи ресторант бе извадила снимка на Роуан и им я беше показала! Нашата дъщеря, тя е лекар! Докато умираше, унесена от морфина, бе казала на Роуан: „Ще ми се да ми бяха позволили да се върна у дома, но не могат. Не могат“.

След като я оставиха пред хотела и тя се качи в стаята си да си вземе душ и да смени дрехите си заради ужасната жега, я сполетя онази ужасна горчивина, която не можеше нито да определи, нито да осмисли, нито да изплаче. Разбира се, знаеше, беше напълно сигурна, че сред тях има и такива, които най-много от всичко искат да се измъкнат от тази невъобразима мрежа от кръвни връзки и спомени. И все пак не можеше да си го представи.

Е, станалото си имаше и приятна страна, завладяваща като аромата на цветята в мрака — всички бяха отворили прегръдките си за нея.

Но що за тайни лежаха зад тази врата, тайните за онази жена-дете в ковчега? Защото, докато разговаряха и гласовете им се плискаха като шампанско, тя си мислеше: Дали някой от вас знае името на баща ми!

„Карлота ще иска да… е, да ти каже някои неща.“

„… беше толкова млада, когато ти се роди.“

„Татко никога не ни е казвал…“

Оттук, от озарените от електрическата луна разцепени плочи, тя виждаше страничната веранда, която Райън и Беа й бяха описали, верандата, на която майка й бе седяла в своя люлеещ се стол цели тринайсет години. „Не мисля, че страдаше.“

Сега трябваше само да отвори желязната порта, да изкачи мраморните стъпала, да прекоси изгнилите дъски и да бутне открехнатата врата. Защо не? Искаше да вкуси мрака вътре, искаше го толкова отчаяно, че в момента дори Майкъл не й липсваше. Той не можеше да направи това заедно с нея.

Внезапно, като в сън, тя видя как светлината, струяща от вратата, става по-ярка. Самата врата се отвори навътре и крехката фигура на старицата се появи на прага, мъничка и слаба. Гласът й беше ясен и чист в мрака, с едва доловим ирландски акцент, мрачен и нисък:

— Ще влезеш ли, или не, Роуан Мейфеър?

Роуан бутна отворената порта на оградата, но тя не поддаде, затова просто мина покрай нея. Стъпалата бяха хлъзгави и тя ги изкачи бавно. Усещаше как меките дъски по дървената веранда поддават леко под краката й.

Карлота беше изчезнала, но Роуан влезе във фоайето и я видя — малка неясна фигурка до входа към голяма, смътно осветена от самотна лампа стая.

Тръгна бавно след старицата.

Мина покрай стълбище, което се извисяваше право нагоре, невероятно високо, към тъмен втори етаж, където не се виждаше нищо. После мина покрай вратите вдясно, отворени към огромна всекидневна. Светлините от улицата струяха през прозорците на стаята отвъд и я осветяваха като с мътна лунна светлина, разкриваха огромния блестящ под и няколко неясни мебели.

Накрая мина и покрай една затворена врата вляво и пристъпи в светлината. Видя, че се е озовала в огромна трапезария.

На овалната маса имаше две свещи и техните танцуващи пламъчета бяха единствената светлина в стаята. Изглеждаше изумително как се издигат тънко нагоре, за да озарят стенописите — великолепните селски пейзажи с покрити с мъх дъбове и изорани ниви. Вратите и прозорците се извисяваха на около двайсет стъпки над главата й. Когато погледна към дългия коридор, входната врата й се стори огромна, рамката й заемаше цялата стена, чак до мрачния таван.

Обърна се и се взря в жената, която седеше в единия край на масата. Гъстата й вълниста коса, искрящо бяла в тъмното, сега падаше малко по-свободно около лицето й. Двете свещи хвърляха зловещо отраженията си в кръглите й очилца.

— Седни, Роуан Мейфеър — каза тя. — Имам да ти казвам много неща.

Роуан си позволи да огледа съвсем бавно още веднъж всичко наоколо — дали просто от инат, или пък не можеше да се освободи от очарованието на момента? Видя, че кадифените завеси са почти разкъсани на няколко места, а подът е покрит с разнищен килим. От тапицираните седалки на резбованите столове се носеше миризма на прах и мухъл. Или пък идваше от килима, или от жалките драперии?

Нямаше значение. Носеше се отвсякъде. Но се долавяше и друга миризма, друга, прекрасна миризма, която я караше да мисли за дърво, за слънчева светлина, и, кой знае защо, за Майкъл. Харесваше й. А Майкъл, дърводелецът Майкъл, щеше да разбере тази миризма. Миризмата на дърво в старата къща, и на жегата, която се е просмуквала в нея през целия ден. И отвъд това, едва доловимата миризма на восъчните свещи.

Тъмният полилей на тавана улавяше сиянието на пламъчетата и ги отразяваше със стотиците си кристални сълзи.

— Работи със свещи — каза старицата. — Но вече съм твърде стара, за да се катеря да ги подменям. Еужения също не може. — И кимна леко към отсрещната страна на масата.

Стресната, Роуан осъзна, че там стои чернокожа жена, същински призрак, с рядка коса, жълти очи и скръстени ръце. Изглеждаше съвсем слаба, въпреки че беше трудно да се каже в тъмното. От дрехите й се виждаше само някаква лекьосана престилка.

— Вече можеш да си вървиш, скъпа — каза Карлота на жената. — Освен ако моята племенница не желае нещо за пиене. Но ти не желаеш, нали, Роуан?

— Не, благодаря, госпожице Мейфеър.

— Наричай ме Карлота, или Карл, ако предпочиташ. Няма значение. Има хиляди госпожици Мейфеър.

Старата чернокожа жена тръгна да излиза, мина покрай камината, заобиколи масата и се отправи към вратата, която извеждаше към дългия коридор. Карлота гледаше след нея, сякаш искаше да се увери, че са напълно сами, преди да изрече и дума.

Внезапно прозвуча някакъв особен звън, странно познат, но напълно неопределим за Роуан. После се чу затваряне на врата и откъм вътрешността на къщата се понесе някакъв дълбок тътен, подобен на рев на огромен мотор.

— Това е асансьор — прошепна Роуан.

Старицата като че внимателно се вслушваше в този рев. Лицето й изглеждаше съсухрено и дребно под гъстата корона на косата. Асансьорът спря с глухо изтракване и тя като че остана доволна. Погледна към Роуан, после й направи жест към единствения стол на дългата страна на масата.

Роуан се приближи и седна на стола с гръб към прозорците, които гледаха към двора. Обърна се така, че да може да вижда Карлота.

Вдигна очи и видя още селски пейзажи по стените. Някаква плантаторска къща с бели колони и ниски хълмове в далечината.

После погледна покрай свещите към старата жена и с облекчение видя, че пламъците вече не се отразяват в очилата й. Сега се виждаше само спаруженото лице и стъклата, които блестяха на светлината, тъмната рокля с дълги ръкави и слабите ръце, подаващи се от дантелата. Кокалестите пръсти държаха някаква кадифена кутия.

След малко Карлота рязко плъзна кутията към Роуан.

— Това е твое — каза тя. — Смарагдова огърлица. Твоя е, както и тази къща, и земята, на която стоим, и всичко на нея. Освен това, наследяваш и богатство по-голямо от това, което имаш сега около петдесет пъти, вероятно дори стотици пъти. Не мога да знам със сигурност. Но преди да влезеш в негово владение, чуй хубаво какво ще ти кажа.

Замълча и започна да изучава лицето й. Сега повече отвсякога Роуан бе поразена от начина, по който звучеше гласът на старицата, от цялото й поведение — те нямаха възраст. Беше почти зловещо, сякаш духът на млад човек обитаваше тази стара обвивка и я оживяваше по съвсем невероятен начин.

— Не — каза жената. — Стара съм. Много стара. Чаках само тя да умре и момента, от който най-много се страхувах — твоето идване тук. Молех се Ели да живее дълго, да те държи настрани дълги години, докато Деидре не изгние в гроба и веригата не се прекъсне, но съдбата ми поднесе още една малка изненада. Ели е мъртва. Ели е мъртва, а аз не знаех нищо за това.

— Тя искаше така — отвърна Роуан.

— Зная — въздъхна старицата. — Зная, че ми казваш истината. И страшното не е, че не съм била известена, а самата й смърт. Но вече е свършено и нищо не може да бъде предотвратено.

— Тя наистина искаше да ме държи настрани — каза простичко Роуан. — Настоя да подпиша документ, че никога няма да се върна тук, но аз реших да наруша това обещание.

Старицата мълчеше.

— Исках да дойда — каза Роуан. И след това, възможно най-внимателно и умоляващо, попита: — Защо сте искали да ме държите настрани? Колко ужасна може да е тази история?

Карлота седеше тихо и я гледаше; след малко каза:

— Ти си силна жена. Силна си като майка ми.

Роуан не отговори.

— Имаш нейните очи, казаха ли ти го вече? Чудя се дали някой от тях въобще я помни?

— Не зная — отвърна Роуан.

— И какво видя с тези твои очи? — попита старицата. — Видя ли нещо, което да те кара да мислиш, че не бива да си тук?

Роуан се сепна. Първо реши, че не е разбрала въпроса; после за част от секундата осъзна, че го е разбрала, и веднага се сети за призрака, който бе се появил в три часа през нощта. Споменът за това необяснимо се примеси със спомена за съня в самолета, когато някой невидим я докосваше и изнасилваше.

Съвсем объркана, тя видя как по лицето на старицата се разлива усмивка. Не беше нито горчива, нито триумфираща. Изразяваше само примирение. А после лицето й отново стана гладко, тъжно и замислено. На слабата светлина главата й за миг заприлича на оголен череп.

— Е, значи е дошъл при теб — каза Карлота и въздъхна тихо. — Вече се е добрал до теб.

— Не зная какво беше. Моля ви да ми го обясните.

Но жената просто я гледаше и чакаше.

— Беше мъж, слаб, елегантен. Дойде в три часа през нощта. Точно когато е починала майка ми. Видях го съвсем ясно, както виждам вас сега, но само за миг.

Жената сведе поглед. Роуан реши, че е затворила очи. После видя лек проблясък под клепачите й. Карлота скръсти ръце на масата пред себе си.

— Бил е мъжът — каза тя. — Това е мъжът, който докара майка ти до лудост, както и нейната майка. Мъжът, който служеше на моята майка и управляваше всички около нея. Останалите не ти ли казаха за него? Предупредиха ли те?

— Не са ми казвали нищо — отвърна Роуан.

— Това е защото те не знаят. Най-после са разбрали, че не знаят, и са оставили тайните на нас, както трябваше да сторят от самото начало.

— Но какво видях? Защо е дошъл при мен? — Отново се сети за съня в самолета, не разбираше каква може да е връзката с появата на онзи мъж.

— Защото смята, че сега си негова — каза жената. — Негова, за да те обича, да те докосва, да те управлява с обещания за робство.

Роуан не можеше да разбере нищо, лицето й пламтеше. За да те докосва. Натрапчивата атмосфера на съня отново я завладя.

— Той, разбира се, ще ти каже точно обратното — рече старицата. — Когато шепне в ухото ти, за да не го чуе никой друг, ще ти каже, че е твой роб и че досега е служил на Деидре. Но това не е вярно, скъпа моя, това е ужасна лъжа. Той ще те направи своя робиня и ще те подлуди, ако откажеш да му се подчиниш. Ето това стори с всички тях. — Замълча, набръчканото й чело се изопна, а очите й се зареяха по прашната повърхност на масата. — Не можа да го стори с онези, които бяха достатъчно силни, за да го впрегнат и направят свой роб, какъвто твърдеше, че ще бъде, да го използват за собствените си цели… — Гласът й заглъхна. — За целите на тяхната собствена поквара.

— Моля ви, обяснете ми — повтори Роуан.

— Той те е докоснал, нали?

— Не зная.

— О, знаеш. Бузите ти поруменяха, Роуан Мейфеър. Нека те попитам, момичето ми, мое независимо младо момиче, което е имало толкова много мъже, беше ли той добър колкото смъртен мъж? Помисли, преди да отговориш. Той ще ти каже, че никой смъртен не може да ти достави такова удоволствие. Но истина ли е? Защото това удоволствие има ужасно висока цена.

— Мислех, че е просто сън.

— Но ти си го видяла.

— Беше предната нощ. Случи се в съня ми. Това е различно.

— Той я докосваше до самия край — каза жената. — Без значение колко лекарства й даваха. Без значение колко глупаво се взираше тя с празния си поглед, колко безжизнено тътреше крака. Когато си лягаше нощем, той идваше при нея и я докосваше, а тя се извиваше като същинска курва в леглото… — Замълча и на устните й отново заигра усмивка. — Това ядосва ли те? Яд ли те е, че говоря така? Нима си мислиш, че е било много красива гледка?

— Мисля, че е била болна, че не е била на себе си и че това е съвсем човешко.

— Не, скъпа моя, в техните сношения никога не е имало нещо човешко.

— Нима искате да повярвам, че онзи призрак е докосвал майка ми. И че аз съм го получила някак по наследство.

— Да, и ако обичаш, обуздай гнева си. Твоят гняв е опасен.

Роуан направо замръзна. Заля я вълна от страх и объркване.

— Вие четете мислите ми още от началото на разговора.

— Да, доколкото мога. А ми се ще да можех по-добре. Майка ти не беше единствената с психични сили в тази къща. Преди три поколения тази огърлица беше предназначена за мен. Видях го още когато бях на три, така ясно и осезаемо, че той пъхна топлата си ръка в моята, дори ме вдигна във въздуха. Да, вдигна ме. Но аз го отблъснах. Обърнах му гръб. Казах му: „Върни се в ада, откъдето си дошъл“, и използвах всичката си сила, за да се боря с него.

— Значи тази огърлица сега се пада на мен, защото аз го виждам?

— Пада се на теб, защото ти си единственото момиче и няма друг избор. Тя ще стане твоя, без значение какви сили притежаваш. Но това не е важно, защото ти имаш огромна мощ. — Замълча и отново започна да оглежда Роуан. Лицето й беше неразгадаемо, по него не личеше никаква преценка. — Да, неясна сила, непоследователна и вероятно неконтролируема — но много голяма.

— Не я надценявайте — каза тихо Роуан. — Аз никога не го правя.

— Преди много време Ели ми разказа всичко. Каза ми, че можеш да караш цветята да залиняват. Каза, че можеш да накараш водата да заври. „Тя е по-силна вещица дори от Анта и Деидре.“ Да, това бяха думите й, плачеше, молеше ме за съвет какво да предприеме! „Дръж я настрани, казах й аз. Погрижи се никога да не се върне у дома, никога да не узнае! Погрижи се никога да не се научи да използва силата си.“

Роуан въздъхна. Преглътна тъпата болка от споменаването на Ели. Ели, която бе разговаряла с тези хора за нея. Тя — там сама, а всички те — тук. Дори тази отвратителна старица е била тук.

— Да, отново чувствам гнева ти, гняв против мен, гняв заради онова, което си мислиш, че съм причинила на майка ти!

— Не искам да ти се ядосвам — каза тихо Роуан. — Искам само да разбера за какво става дума. Искам да разбера защо бях отведена надалече…

Старата жена не продума. Пръстите й покръжиха над кутийката с огърлицата, после кацнаха на нея и замръзнаха неподвижно. Толкова много приличаха на отпуснатите ръце на Деидре в ковчега.

Роуан извърна поглед. Загледа се в отсрещната стена, към нарисуваното небе над камината.

— Нима това не ти носи никакво утешение? Нима през всичките тези години не си се чудила дали няма поне още някой на този свят, който може да чете мисли, който усеща кога някой ще умре? Още някой, който може да отблъсне човек само с гнева си? Виж тези свещи. Можеш да ги изгасиш и да ги запалиш отново. Направи го.

Но Роуан не направи нищо. Взираше се в малките пламъчета и усещаше как трепери. Само ако знаеше, само ако знаеше какво мога да ти сторя сега…

— Но аз знам. Усещам силата ти, защото и аз съм силна, по-силна съм от Анта и Деидре. Затова успях да го задържа в плен в тази къща, така му попречих да ме нарани. Така успях да го държа цели трийсет години далече от детето на Деидре. Накарай свещите да угаснат. Запали ги отново. Искам да видя как го правиш.

— Не, няма. И искам да спреш да си играеш с мен. Кажи ми каквото имаш да ми казваш, но спри с игричките. Спри да ме тормозиш. Нищо не съм ти направила. Кажи ми кой е той и защо си ме отделила от майка ми.

— Вече ти казах. Откъснах те от нея, за да те спася от него и от тази смарагдова огърлица, от това наследство от проклятия и богатство, натрупано чрез неговата намеса и сила. — Тя отново огледа Роуан, после продължи, а гласът й ставаше по-дълбок, но някак не толкова отчетлив. — Откъснах те от нея, за да прекърша волята й, за да я откъсна от патерицата, на която можеше да се опира, от ухото, в което можеше да излее измъчената си душа, от приятелката, която щеше да обгърне и измъчи със своята слабост и нещастие.

Вкаменена от гняв, Роуан не можеше да отговори нищо. Пред очите й се появи чернокосата жена в ковчега. А после и гробището „Лафайет“, само че сега под нощното небе. Притихнало и изоставено.

— За тези трийсет години ти си израснала силна и нормална, далече от тази къща, от тази история на злото. И ето, станала си лекар, какъвто повечето от колегите ти никога не са виждали, и когато си вършила зло, си се отдръпвала в истинско разкаяние, в срам, който те е карал да правиш още по-големи жертви за околните.

— Откъде знаеш това?

— Виждам го. Не съвсем ясно, но го виждам. Виждам злото, въпреки че не мога да видя самите действия, защото са покрити със слоеве вина, срам и отвращение.

— Какво искаш от мен? Признание? Сама каза, че съм обърнала гръб на злото, което съм сторила. Търся нещо друго, опитвам се да постигна нещо голямо, нещо, изискващо много усилия.

— Тогава не убивай — прошепна жената.

Вълна от свирепа болка премина през Роуан. Тя се вгледа съсредоточено в очите на старицата. Те ставаха все по-големи, присмиваха й се. Объркана, Роуан разбра, че Карлота просто я измъчва, и се почувства беззащитна. Тази старица бе прошепнала нещо, което бе събудило в съзнанието й точно образа, който Карлота търсеше.

Ти си убила. Отнела си живот от гняв и ярост. Направила си го съзнателно. Ето колко си силна.

Роуан потъна още по-дълбоко в себе си, взираше се в плоските кръгли очила, които улавяха светлината, а после я губеха; в тъмните очи, които едва се различаваха зад тях.

— Е, научих ли те на нещо? — попита старицата.

— Играеш си с търпението ми — отвърна Роуан. — Нека ти припомня, че не съм ти направила нищо лошо. Не дойдох тук, за да настоявам за отговори. Нито те обвинявам в нещо. Не искам нито тази огърлица, нито къщата, нито нищо. Дойдох да видя майка си и дойдох тук, защото ти ме покани. За да те изслушам. Но няма да позволя да си играеш повече с мен. Дори и за всички тайни в този ад. Не се страхувам от твоя призрак, дори и оная му работа да е като на архангел.

Старицата се взря в нея за миг, после вдигна вежди и се засмя — кратък, внезапен смях, в който се чу изненадващо женска нотка.

— Добре казано, скъпа моя. Преди седемдесет и пет години майка ми твърдеше, че той можел да накара гръцките богове да се разреват от завист, толкова бил красив, когато влизал в спалнята й. — Отпусна се в стола си, сви устни и отново се усмихна. — Но той така и не успя да я откъсне от любимите й смъртни мъже. Тя имаше точно твоя вкус за мъжете.

— Ели ли ти каза?

— О, тя ми каза доста неща, само дето ми спести факта, че е болна и умира.

— Когато умират, хората се страхуват — каза Роуан. — Тогава са сам-сами. Никой не може да умре вместо тях.

Старицата сведе очи. Остана неподвижна за момент, после отново посегна към меката издутина на кутията, стисна я и я отвори. Обърна я леко към светлината на свещите. В нея лежеше смарагд в златен обков и със златна верижка. Най-големият камък, който Роуан беше виждала.

— Често сънувам смъртта — каза Карлота, докато се взираше в камъка. — Моля се за нея. — Вдигна бавно поглед към Роуан, очите й отново се бяха разширили, меката фина кожа на челото й се сбръчка силно над сивите вежди. Като че душата й се давеше в тъга, която за момент бе забравила да скрие зад злобата и сарказма. Сега просто се взираше в Роуан.

— Ела — каза тя и се надигна от стола, — нека ти покажа. Мисля, че вече няма много време.

— Защо говориш така! — прошепна тревожно Роуан. Някаква промяна в поведението на старицата я беше ужасила. — Защо ме гледаш така?

Но Карлота само се усмихна.

— Ела. Вземи и свещ, ако искаш. Някои от лампите още работят, но други са изгорели, или пък жиците вече са прекъснати. Последвай ме.

Стана от стола и внимателно откачи дървения си бастун от облегалката. Тръгна с учудващо стабилна походка през стаята и мина покрай Роуан, която стоеше като закована и я гледаше, като в същото време пазеше мигащото пламъче на свещта с лявата си длан.

Малката светлинка заигра по стената, когато тръгнаха надолу по коридора. Блесна за миг по гладката повърхност на някакъв стар портрет на мъж, който като че внезапно оживя и се втренчи в Роуан. Тя се закова на място и извърна глава, за да се увери, че е било просто илюзия.

— Какво има? — попита Карлота.

— Нищо, просто ми се стори… — Гледаше майсторски нарисувания портрет на усмихващ се черноок мъж, който със сигурност вече не бе сред живите, покрит със слоевете крехък и напукан лак.

— Какво има?

— Няма значение — отвърна Роуан и продължи, като пазеше пламъчето. — Просто на тази светлина ми се стори, че той помръдна.

Карлота се обърна и се загледа в портрета, Роуан стоеше до нея.

— Ще видиш много странни неща в тази къща. Ще минаваш през празни стаи, но все ще се връщаш, защото ще ти се струва, че си видяла някой да се движи или да се взира в теб.

Роуан се вгледа в лицето й. Сега то не изглеждаше нито дяволито, нито злобно, само умислено и самотно.

— Не се ли страхуваш от тъмното? — попита Карлота.

— Не.

— Можеш да виждаш добре на тъмно.

— Да, по-добре от повечето хора.

Карлота се обърна, стигна до високата врата в подножието на стълбите и натисна бутона. Асансьорът започна да се спуска с приглушено тракане и спря с тежко поклащане. Старицата завъртя дръжката и отвори вратата, зад която се разкри решетка от месинг, която тя сгъна с усилие.

Пристъпиха на износения килим в кабина, чиито стени бяха покрити с тъмна дамаска, а от металния таван мътно светеше крушка.

— Затвори вратите — каза Карлота и Роуан се подчини, хвана дръжката и дръпна решетката.

— Пък и няма да ти е излишно да се научиш да използваш онова, което вече ти принадлежи — добави тя. От дрехите й се носеше лек дъх на парфюм, нещо сладникаво, като „Шанел“, смесено с аромата на пудра. Тя натисна малък черен гумен бутон вдясно и за изненада на Роуан асансьорът започна да се издига доста бързо.

Коридорът на втория етаж тънеше дори в още по-плътен мрак от този долу. Беше и по-топло. Нямаше нито една отворена врата или прозорец, през които да влезе светлина от улицата, сиянието на свещта се пръсна вяло по многобройните бели врати и по още някакво издигащо се нагоре стълбище.

— Влез в тази стая — каза старицата, отвори някаква врата вляво и поведе Роуан, докато бастунът й тупкаше глухо по дебелия килим с десен на цветя.

Драперии, мрачни и гниещи, както в трапезарията долу, тясно дървено легло с висок балдахин, на което бе резбовано нещо като орел. Същият контур на ключалка се виждаше издълбан на таблата за главата.

— В това легло умря майка ти — каза Карлота.

Роуан погледна към голия матрак и видя огромно тъмно петно, което блестеше странно в полумрака. Насекоми! Миниатюрни черни насекоми се щураха делово по петното. Тя пристъпи напред и те се разбягаха от светлината към четирите ъгъла на матрака. Роуан си пое рязко дъх и изпусна свещта.

Старицата бе потънала в мислите си и сякаш не забелязваше отвратителната гледка.

— Това е ужасно — каза Роуан под нос. — Никой ли не е чистил тази стая!

— Можеш ти да я изчистиш, ако желаеш. Вече е твоя.

На Роуан й призляваше от жегата и гледката на хлебарките. Пристъпи назад и облегна глава на рамката на вратата. Усети още някакви миризми и й се догади.

— Какво още искаш да ми покажеш? — попита тя спокойно. Преглътни гнева си, прошепна сама на себе си, очите й блуждаеха по избелелите стени, по малката нощна масичка, отрупана с гипсови статуи и свещи. Зловещо, грозно, мръсно. Да умреш в мръсотия. Да умреш тук. Занемарена.

— Не — рече старицата. — Не беше занемарена. Пък и към края вече не забелязваше нищо. Прочети медицинския картон.

Карлота се обърна, мина покрай нея и тръгна към коридора.

— Сега ще трябва да се изкачим по тези стълби, защото асансьорът е дотук — рече тя.

„Моли се да не се наложи да ти помагам“, помисли си Роуан. Призляваше й от самата мисъл, че може да докосне тази жена. Опита се да задържи дъха си и да успокои кипенето в себе си. Въздухът, тежък, застоял и изпълнен с остатъци от най-противни миризми, като че полепваше по нея, по дрехите й, по лицето й.

Гледаше как старицата се качва по стълбите, бавно, но стабилно.

— Ела с мен, Роуан Мейфеър — каза тя през рамо. — Вземи свещта. Старите газени лампи горе отдавна вече не работят.

Роуан я последва, ставаше все по-топло. Щом стигна малката площадка, видя, че нагоре има още няколко стъпала, а над тях — площадката на третия етаж. С изкачването й се струваше, че цялата жега в къщата се е концентрирала тук.

През един непокрит прозорец вдясно влизаше безцветната светлина на улична лампа. Имаше две врати, една вляво и една точно пред тях.

Старата жена отвори лявата.

— Виж, там на масата до вратата има газена лампа. Запали я.

Роуан остави свещта и вдигна стъклото на лампата. Миризмата на газта беше леко неприятна. Тя приближи пламъчето на свещта, за да запали фитила и когато сложи стъклото, пламъкът стана по-висок и ярък. Вдигна лампата и освети огромна стая с нисък таван, потънала в прах, влага и паяжини. Още хлебарки се разбягаха на светлината. Някакъв сух, ръждив звук я стресна. Но все пак тук въздухът бе някак по-добър, може би от топлината и миризмата на дърво, която надделяваше дори над вонята на гнил плат и мухъл.

Роуан видя, че до стените са наредени сандъци, още касетки се виждаха на старо месингово легло в отсрещния ъгъл под един от двата квадратни прозореца. Стъклото бе полузакрито от плътна плетеница пълзящи растения, чиито влажни от дъжда листа отразяваха светлината. Завесите отдавна бяха паднали и лежаха на купчини под первазите.

Покрай стената вляво бяха наредени книги, книги имаше и край камината с малка дървена поставка. Лавиците се издигаха чак до тавана. Книги лежаха разхвърляни и по старите тапицирани столове, които сега изглеждаха меки и гъбести от влагата и годините. Светлината на газената лампа блещукаше по матовия месинг на старото легло. Виждаха се и някакви стари кожени обувки, хвърлени до нещо като дълга дебела черга, навита на руло и подпряна до старата камина.

Имаше нещо странно в тези обувки и навитата черга. Май беше овързана с ръждясала верига. Не беше ли нормално да е вързана с въже?

Роуан осъзна, че старицата я гледа.

— Това беше стаята на чичо ми Жулиен — каза Карлота. — От този прозорец твоята баба Анта скочи на покрива на верандата и после падна долу на плочите.

Роуан стисна по-здраво лампата за месинговата основа. Не каза нищо.

— Отвори първия сандък вдясно от теб — каза старицата.

Роуан се поколеба за миг, без да знае защо. После коленичи на прашния гол под, остави лампата до сандъка и огледа капака му и строшената ключалка. Беше направен от платнище, закрепено с кожа и месингови гвоздеи. Капакът се вдигна съвсем лесно и тя го пусна леко назад, за да не одраска мазилката на стената.

— Виждаш ли какво има вътре?

— Кукли — отвърна Роуан. — Кукли, направени от… от коса и кости.

— Да, от човешки кости, човешка коса, човешка кожа и човешки нокти. Това са кукли на твоите предшественички. Някои са толкова стари, че вече никой не помни имената им. Ако се опиташ да ги вдигнеш, ще се разпаднат на прах.

Роуан ги оглеждаше. Бяха наредени в спретнати редици в стария платнен сандък. Всяка имаше внимателно изрисувани черти на лицето и дълга коса. Някои имаха кости за ръце и крака, а други бяха с меки, почти безформени тела. Най-новата и най-красивата беше направена от коприна, с красива малка рокличка с пришити перли. Лицето й беше от кост, с нос, очи и уста, нарисувани с тъмнокафяво мастило, вероятно дори с кръв.

— Да, кръв е — каза старата жена. — Това е прабаба ти, Стела.

Малката кукличка като че се хилеше на Роуан. Някой бе залепил кичур черна коса към главата от кост. От подгъвите на малката копринена рокля се подаваха кости.

— Откъде са костите?

— От Стела.

Роуан посегна към куклата, но отдръпна ръка, пръстите й се свиха. Не можеше да се застави да я докосне. Вдигна плахо крайчеца на тензуха и видя отдолу още един слой, където куклите вече се разпадаха на прах. Бяха потънали дълбоко в плата и вероятно нямаше начин да се извадят невредими.

— Дошли са дотук през целия път от Европа. Виж долу. Вземи най-старата.

— Няма начин. Ще се разпадне, ако я докосна. Освен това не знам коя е най-старата. — Тя върна тензуха на мястото му и приглади горния слой. Когато усети костите под пръстите си, цялото й тяло се разтресе. Сякаш някаква ярка светлина блесна пред очите й. Умът й веднага регистрира диагнози… разстройство в темпоралния лоб, пристъпи. И все пак тези диагнози изглеждаха нелепи, като че бяха свързани с някакво друго селение.

Вгледа се в миниатюрните лица.

— Но защо? Защо са ги направили?

— За да говориш с тях, да ги призоваваш, да ги вдигнеш от ада, за да изпълнят заповедите ти. — Жената стисна устни в саркастична усмивка, светлината се издигна и разкриви грозно лицето й. — Като че могат да се вдигнат от пламъците на ада, за да изпълнят нечия заповед.

Роуан изсумтя подигравателно, погледна отново към куклите, към ужасното, сякаш живо лице на Стела.

— Кой ги е направил?

— Всички те. Кортланд се промъкна тук през нощта и отряза крака на майка ми, Мери Бет, която лежеше в ковчега. Пак той взе кости от Стела. Стела искаше поклонението да бъде извършено у дома. Знаеше, че той ще го направи, защото тогава баба ти Анта бе твърде малка, за да свърши тая работа.

Роуан потрепери, затвори капака и вдигна внимателно лампата. Стана на крака и изтупа праха от коленете си.

— А кой е този Кортланд? Да не е дядото на Райън от погребението?

— Да, скъпа моя, същият — отвърна старицата. — Красивият Кортланд, порочният Кортланд. Той беше инструментът на онзи, който владее това семейство от векове. Той изнасили майка ти, когато тя се обърна към него за помощ. Той си легна и със Стела, за да стане баща на Анта, която пък роди Деидре, също негово дете, негова дъщеря и правнучка.

Роуан мълчеше, опитваше се да си представи обърканата схема на тези връзки.

— А кой е направил кукла на майка ми? — попита тя, като се взираше в лицето на старицата, което сега изглеждаше съвсем призрачно на светлината на играещото пламъче.

— Никой. Освен ако ти не се вдигнеш до гробището, не отместиш камъка и не откраднеш ръцете й от ковчега. Мислиш ли, че си способна на подобно нещо? Той ще ти помогне, нали знаеш. Мъжът, когото вече си видяла. Ще дойде, ако сложиш огърлицата и го повикаш.

— Не разбирам защо ми говориш така — отвърна Роуан. — Аз нямам нищо общо с всичко това.

— Казвам ти само каквото зная. Всички те се занимаваха с черна магия. През цялото време. Казвам ти каквото трябва да знаеш, а ти ще направиш избора си. Искаш ли да се включиш в тази гадост? Ще я продължиш ли? Ще вземеш ли в ръце тези отвратителни гадости и ще призовеш ли призраците на мъртвите, за да можеш да си поиграеш на кукли с дяволите в ада?

— Изобщо не вярвам на тези глупости — каза Роуан. — Не вярвам, че и ти вярваш.

— Вярвам на онова, което съм видяла. Вярвам на онова, което чувствам, когато ги докосна. Те са пропити със зло, както реликвите са пропити със святост. Но гласовете, които говорят чрез тях, са все негови гласове, гласове на дявола. Нима не повярва на очите си, когато той ти се яви?

— Видях някакъв тъмнокос мъж. Не беше човешко същество, а нещо като халюцинация.

— Бил е Сатаната. Той ще ти каже, че не е така. Ще ти даде красиво име. Ще ти рецитира поезия. Но той е дявол от ада поради една проста причина — той лъже и унищожава, ще унищожи и теб, и потомството ти, ако може, защото за него имат значение само собствените му цели.

— Но какви са те?

— Да бъде жив като нас. Да бъде жив, да вижда и чувства, както ние виждаме и чувстваме. — Карлота се обърна и като се подпираше на бастуна си, тръгна към стената вляво, към камината. Спря пред навитата черга и после вдигна поглед към книгите по лавиците на стените, които се издигаха от двете страни на облицования комин.

— Тук е историята на този род, написана от Жулиен. Това беше неговата стая. Неговото убежище. Тук той написа своята изповед. Как е спал със сестра си Катерин, за да бъде зачената моята майка, Мери Бет, а после легнал и с нея, за да се роди моята сестра Стела. А когато поиска да легне и с мен, аз се изплюх в лицето му. Издрах очите му. Заплаших, че ще го убия. — Обърна се и се втренчи в Роуан. — Черна магия, зли заклинания, записи на неговите жалки триумфи, когато е наказвал враговете си и е прелъстявал любовниците си. Всички серафими на небето не биха могли да удовлетворят неговата похот, не и неговата.

— Нима всичко е записано тук?

— Всичко, даже и повече. Но аз никога не съм чела тези книги и няма да ги прочета. Достатъчно ми беше да чета мислите му, докато седеше в библиотеката долу, топеше писалката в мастилото и се смееше под нос, отдавайки се на фантазиите си. Това продължи с десетилетия. О, толкова дълго чаках този момент.

— А защо тези книги са още тук? Защо не си ги изгорила?

— Защото знаех, че ако някога дойдеш, ще искаш да видиш това с очите си. Няма по-силна книга от изгорената книга! Не… Сама трябва да прочетеш всичко, защото всяка негова дума го осъжда и проклина. — Тя замълча, после прошепна: — Прочети го и реши сама. Анта не можа да направи избор. Деидре също. Но ти можеш. Ти си силна, умна и мъдра въпреки младостта си. Да, виждам това в теб.

Тя положи двете си ръце на извивката на бастуна и се загледа настрани, извила очи, замислена. Шапката от бяла коса като че притискаше малкото й лице.

— Аз избрах — каза тя тихо, почти тъжно. — Отидох на църква, след като Жулиен ме докосна, след като ми изпя своите песни и ми каза лъжите си. Той наистина мислеше, че чарът му може да ме победи. Отидох в параклиса „Богородица на безкрайната благодат“, коленичих и започнах да се моля. И тогава в мен се вля най-силната вяра. Няма значение дали Господ в небето е католически, протестантски или пък индуистки. Беше нещо по-дълбоко, по-старо и помощно от това — беше като ядрото на доброто, поддържащо живота, отхвърлящо разрушението, перверзните, насилието над ближния. Онова, което утвърждава човешкото, естеството на този свят. — Вдигна очи към Роуан. — И казах: „Господи, застани до мен. Света Майко, застани до мен. Дайте ми сила да се боря с тях, да ги победя, да надделея“.

Тя отново извъртя очи, като че се взря назад в миналото. Погледът й дълго блужда по пристегнатата от ръждясалата верига черга.

— Още тогава знаех какво ме чака. След години се научих на онова, което ми беше необходимо. Научих същите заклинания, същите тайни, които използваха и те. Научих се да призовавам същите нисши духове, които командваха и те. Научих се да се боря с него въпреки огромната му сила, с подкрепата на духове, които след това можех да отпратя отново само с щракане на пръсти. С две думи, борех се срещу него с неговите оръжия.

Изглеждаше мрачна, някак далечна, като че очакваше реакцията на Роуан, но същевременно не се интересуваше от нея.

— Казах на Жулиен, че няма да родя дете от него. Че няма смисъл вече да ме прелъстява с фантазиите си. Че няма смисъл да играе игрички, да се превръща в млад мъж, за да попадна в прегръдките му, защото аз щях да знам, че това всъщност е неговата старческа плът. „Нима мислиш, че ще легна с теб, дори да си най-красивият мъж на света? Ти или твоят дяволски познайник? Нима мислиш, че съм подвластна на подобна суета и похот?“ Ето това му казах. Обещах му, че ако ме докосне отново, ще използвам силата си, за да го отблъсна. Нямах нужда от смъртен помощник. И тогава видях страх в очите му, голям страх. Тогава още не се бях научила как да изпълня подобна заплаха. Но той се страхуваше от силата в мен, защото я виждаше, макар че самата аз още не бях съвсем наясно с нея. Може и да е било просто страх от човек, когото не е в състояние да прелъсти, да обърка, да заблуди. — Тя се усмихна, тънките й устни разкриха два реда равни изкуствени зъби. — А това беше нещо ужасно за човек, който живее единствено чрез прелъстяването.

Тя замлъкна, вероятно потъна в спомена.

Роуан си пое дълбоко дъх, не обръщаше внимание на потта, която се стичаше по лицето й, и на топлината от лампата. Чувстваше единствено нещастие, нещастие и загуба, и усещането за дълги самотни години. Празни години, години на ужасяваща рутина, на горчивина и сляпа вяра, вяра, че може да убие…

— Да, да убия — въздъхна жената. — Правила съм го. За да защитя живите от онзи, който не беше жив и щеше да ги обсеби.

— Но защо ние? — настоя Роуан. — Защо ние сме играчките на този дух, защо точно ние от всички хора по света? Не сме единствените, които можем да виждаме призраци.

Старицата въздъхна тежко.

— Говорила ли си някога с него? — попита Роуан. — Каза, че е дошъл при теб, когато си била дете, че е говорил в ухото ти, без друг да го чуе. Питала ли си го кой е и какво всъщност иска?

— Нима смяташ, че щеше да ми каже истината? Помни ми думите, той никога не говори истината. А ако започнеш да го питаш, само ще подхранваш силата му. Само ще налееш масло в неговия пламък.

Карлота внезапно пристъпи към нея.

— Той ще измъкне от собственото ти съзнание отговора, който най-добре ще те устрои, който ще те очарова. Ще изтъче цяла мрежа от заблуди, и то така плътна, че вече няма да можеш да виждаш света през нея. Той иска твоята сила и ще ти каже всичко, за да я получи. Прекъсни веригата, дете! Ти си по-силна от всички тях! Прекъсни веригата и го върни отново в ада, защото той няма къде другаде да иде по белия свят, за да открие сила като твоята. Не разбираш ли? Той я е създал. Той е принуждавал брат да легне със сестра си, чичо с племенницата си, син с майка си, да, и това също, и то само за да създаде още по-силна вещица. Е, понякога не е успявал. Но в следващото поколение все пак е постигал целите си. Анта и Деидре са малка цена за него, ако това ще му донесе Роуан!

— Вещица? Нима каза вещица? — попита Роуан.

— Всички те бяха вещици, всички, не разбираш ли? — Очите на Карлота трескаво оглеждаха лицето на Роуан. — Майка ти, нейната майка, а преди това и баба й, и Жулиен, злият, презрян Жулиен, бащата на Кортланд, който пък е твоят баща. И аз щях да съм една от тях, ако не се бях разбунтувала. Да, скъпа моя, кръвосмешение. Това е най-малкият от техните грехове и все пак най-грандиозният им план. Кръвосмешения, за да се продължи рода, като се удвоят силите, като се пречисти кръвта, за да се ражда по една могъща и ужасна вещица във всяко поколение. Започнало много отдавна, още в стара Европа. Нека англичанинът да ти разкаже за това. Англичанинът, който дойде с теб в църквата и ти държеше ръката. Нека той ти каже имената на жените, чиито кукли лежат в този кашон. Той знае. Ще ти пробута неговата черна магия, неговата генеалогия.

— Искам да се махна от тази стая — прошепна Роуан. Обърна се и лампата хвърли светлината си върху стълбищната площадка.

— Знаеш, че е истина — каза старицата зад нея. — Винаги си знаела, че дълбоко в теб дреме зло.

— Не ми харесва изборът ти на думи. Говориш за потенциал за зло.

— Но ти можеш да приключиш всичко това! Това може да стане голямото ти предназначение — да направиш като мен и да се обърнеш срещу му. Обърни се срещу всички тях!

Карлота мина покрай Роуан, крайчецът на роклята й бръсна глезена й, бастунът й тропаше леко. Излезе на площадката и помаха на Роуан да я последва.

Влязоха през другата врата на третия етаж и веднага ги блъсна отвратителна смрад. Роуан се отдръпна, не можеше да си поеме дъх, но после направи онова, което бе длъжна да стори. Вдиша вонята и я преглътна, защото нямаше друг начин да я понесе.

Като вдигна високо лампата, видя, че се намират в тесен склад. Беше пълен с буркани и бутилки, наредени по импровизирани рафтове. Всички бяха пълни с някаква черна мътна течност, в която плаваха гниещи и разложени неща. Смрадта на спирт и други химикали се примесваше със силната воня на разлагаща се плът. Мисълта, че някой от тези буркани може да се счупи и ужасната воня от него да избухне с пълна сила, беше непоносима.

— Бяха на Маргьорит — каза старицата. — Тя е майка на Жулиен и Катерин, моята баба. Не очаквам да запомниш тези имена. Можеш да ги откриеш в книгите в другата стая и в старите записи долу в библиотеката. Но запомни какво ще ти кажа — Маргьорит напълни тези буркани с ужаси. Ще видиш с очите си, когато излееш съдържанието им. И не забравяй, направи го сама, ако не искаш неприятности. Да, в тях има големи гадости… а тя, тя беше лечителка! — Карлота почти изплю последната дума с отвращение. — Притежаваше същата сила като теб. Можеше да положи ръце върху болен и да накара раните да се затворят или да стопи тумор. Но какво направи тя с тази дарба… Приближи лампата.

— Не искам да гледам тези неща.

— О? Нали уж беше лекар? Не си ли правила дисекции на мъртви на всякаква възраст? Режеш и живи, нали така?

— Аз съм хирург. Оперирам, за да спася или удължа живот. Не искам да гледам тези…

Но докато говореше, тя се взираше в бурканите, в най-големия от тях, чиято течност бе достатъчно бистра, за да се види, че вътре плува нещо меко и кръгло. Не, не можеше да го погледне на светлината. Приличаше на човешка глава. Отдръпна се като опарена.

— Е, какво видя?

— Защо ми причиняваш това? — прошепна Роуан, втренчена в буркана, в тъмните изгнили очи, които плуваха из течността, в развятата коса. Извърна се и погледна старицата. — Днес бях на погребението на майка си. Какво искаш от мен?

— Казах ти вече.

— Не, ти ме наказваш, задето се върнах, наказваш ме, защото исках да знам, защото наруших твоите планове.

Не се ли появи усмивка на лицето й?

— Нима не разбираш, че сега съм съвсем сама? Искам да познавам роднините си. Не можеш да ме принудиш да се подчиня на волята ти.

Тишина. Беше ужасно задушно. Роуан не знаеше колко още ще издържи.

— Това ли стори на майка ми? — попита тя, в гласа й се усещаше изгарящ гняв. — Подчини я на волята си?

Пристъпи назад, сякаш гневът й я караше да се отдръпне от старицата. Ръката й стисна още по-силно лампата, която вече бе гореща от догарящия фитил, почти непоносимо гореща.

— Тук ми става лошо.

— Мило дете — каза жената, — в този буркан ти видя човешка глава. Да, ще я погледнеш по-отблизо, когато му дойде времето. Както и останалото в тази стая.

— Но те са разложени. Толкова са стари, че не биха могли да служат за нищо, ако въобще могат да послужат за каквото и да било. Искам да се махна оттук.

И все пак тя продължаваше да се взира в буркана, вцепенена от ужас. Вдигна лявата си ръка към устата, сякаш искаше някак да я защити, и се втренчи в мътната течност, в която видя дупката на уста с вече изгнили устни. Белите зъби блеснаха в тъмното. Видя блещукащата пихтия на очите. Не, не гледай това. Но какво имаше в буркана до него? Нещо в течността се движеше, червеи. Печатът беше счупен.

Обърна се и излезе от стаята. Облегна се на стената и затвори очи. Лампата изгаряше ръката й. Сърцето й бумтеше в ушите. Всеки миг щеше да припадне. Щеше да повърне на площадката на тези отвратителни стълби, пред очите на тази извратена зла старица. Смътно чу, че Карлота минава покрай нея. Чу я как слиза по стълбите, стъпало по стъпало, по-бавно отпреди.

— Ела долу, Роуан Мейфеър — каза Карлота. — Изгаси лампата, но преди това запали свещта и я вземи със себе си.

Роуан бавно се изправи. Прекара лявата си ръка през косата и като потисна още един пристъп на гадене, тръгна бавно към спалнята. Остави лампата на малката масичка до вратата, откъдето я беше взела. Точно навреме, защото усещаше, че вече не може да издържа на горещината. Допря дясната си ръка към устните, за да облекчи паренето, после бавно вдигна свещта и я натика в отвора на стъкления капак — знаеше, че е твърде горещ, за да може да го свали. Свещта се запали, по фитила на лампата закапа восък. Роуан изгаси пламъка на лампата и постоя неподвижна за миг. Очите й отново се спряха на навитата черга и на мъжките обувки захвърлени пред нея.

Не, не бяха захвърлени, каза си, и тръгна бавно към тях. Протегна левия си крак и докосна с него една от обувките. Ритна я леко и установи, че всъщност се крепи на нещо. Тогава видя сияещата в тъмното бяла кост на човешки крак да се подава изпод крачола на панталон от увитата на руло черга.

Втренчи се като парализирана в ужасното си откритие. Мина до другия край на чергата и видя нещо, което не бе забелязала досега. Тъмнокестенява коса. В чергата имаше увит човек. Беше мъртъв, от много време. Ето, на пода имаше тъмно петно, точно до долния край на чергата. Там беше изтекла гнилата плът, а после беше изсъхнала. По петното бяха залепнали хлебарки, и то много отдавна.

Роуан, обещай ми, че никога няма да се върнеш там, обещай ми.

Някъде далече отдолу се чу слабо гласът на старата жена:

— Ела долу, Роуан Мейфеър.

Роуан Мейфеър, Роуан Мейфеър, Роуан Мейфеър…

Тя излезе бавно от стаята, но преди това се обърна още веднъж към мъртвеца, към тънката бяла кост, която се подаваше от чергата. После затвори вратата и тръгна съвсем бавно по стълбите.

Старицата стоеше пред отворения асансьор и я гледаше, озарена от грозната златиста светлина на крушката в кабината.

— Знаеш какво видях, нали? — рече Роуан и протегна ръка да се облегне на колоната на стълбището. Малкото пламъче на свещта заигра и хвърли бледи полупрозрачни сенки по тавана.

— Открила си мъртвец, увит в чергата.

— Какво, за бога, става в тази къща! — изпъшка Роуан. — Всички ли сте луди?

Колко студена и овладяна изглеждаше старицата, някак напълно чужда. Тя посочи към отворения асансьор.

— Ела с мен — каза тя. — Тук вече няма какво да се види, нито пък какво да се каже…

— О, не, има много за казване — отвърна Роуан. — Ти разказа ли на майка ми всичко това? Показа ли й тези ужасни буркани и кукли?

— Не аз я подлудих, ако това имаш предвид.

— Мисля, че всеки израснал в тази къща, ще полудее.

— И аз така мисля. Затова те изпратих надалече. Сега ела.

— Кажи ми какво стана с майка ми.

Тя пристъпи след Карлота в прашната малка кабинка и затвори гневно вратата и решетката. Докато се спускаха, се обърна и се втренчи в профила на старицата. Стара, да, много стара. Кожата й бе жълта като пергамент, вратът й беше съвсем тънък и крехък, вените изпъкваха. Да, беше съвсем крехка.

— Какво стана с майка ми? — повтори Роуан и се втренчи в пода, не смееше да погледне Карлота. — Не ми казвай как той я е докосвал в съня й, кажи ми какво се случи, какво се случи наистина!

Асансьорът спря с поклащане. Карлота отвори решетката, бутна вратата и тръгна по коридора.

Роуан затвори след нея и светлината от самотната крушка отмря, сякаш никога не бе съществувала. Беше тъмно и хладно, от отворената предна врата ухаеше на дъжд. Нощта блещукаше, огласяна от песента на щурците.

— Кажи какво стана — повтори Роуан, по-тихо и по-горчиво.

Тръгнаха през дългия преден салон, старицата водеше. Подпираше се на бастуна си, леко наклонена наляво. Роуан вървеше търпеливо след нея.

Бледата светлина на свещта бавно запълзя през стаята, като я осветяваше смътно чак до тавана. Дори и в този запуснат вид помещението беше красиво. Мраморните камини и високите огледала над тях искряха зловещо в сенките. Всички прозорци стигаха чак до пода. На срещуположните стени имаше огледала. Роуан видя как полилеите се отразяват в тях до безкрайност. Малката й фигурка също се виждаше, повторена безброй пъти, докато накрая не се стапяше в тъмнината.

— Да — каза старицата. — Завладяваща илюзия. Дарси Монахан ги е купил за Катерин. Дарси Монахан се е опитал да я откъсне от злото, но умрял в тази къща от жълта треска. Катерин плака за него до края на живота си. Но огледалата са още тук, ето, тук на стените, и над камините, където ги е сложил Дарси.

Тя въздъхна и отново скръсти ръце върху извивката на бастуна си.

— Всички ние… през времето… сме били отразявани от тези огледала. И сега ти се виждаш в тях, хваната в същата рамка.

Роуан не отговори. Изведнъж я обзе тъга, прииска й се да види тази стая на слънчева светлина, да разгледа украсите по камините, дългите копринени драперии, гипсовите орнаменти по високия таван.

Старата жена тръгна към по-близкия от двата странични прозореца.

— Моля те, вдигни го. Плъзга се нагоре. Ти си силна. — Взе свещта от Роуан и я сложи на малката масичка до камината.

Роуан отключи прозореца и после вдигна тежкото стъкло почти на нивото на главата си.

Отвън се виждаше закрита с мрежа веранда. Въздухът бе топъл и изпълнен с аромат на дъжд. Роуан с благодарност остави свежестта да целуне ръцете и лицето й. После се отмести, защото старицата мина покрай нея и излезе навън.

Пламъчето на свещта започна да се бори с течението, но накрая бе победено. Роуан пристъпи навън в тъмнина и отново я обля силният, омайващо сладък аромат на бриза.

— Това е нощният жасмин — каза старицата. Перилата на верандата бяха обрасли с растения, филизите танцуваха на вятъра, мъничките листа пърхаха по мрежата като пеперуди. Цветята блещукаха в тъмното — бели, деликатни и красиви.

— Ето тук седеше майка ти ден след ден — каза Карлота. — А там, на онези плочи, умря нейната майка. Падна от прозореца в стаята на Жулиен. Аз я принудих да го направи. Мисля, че щях да я бутна със собствените си ръце, ако не беше скочила. Издрах й очите, както издрах и очите на Жулиен.

Замълча. Гледаше през ръждясалата мрежа към нощта и вероятно към високите върхове на дърветата, които се открояваха на фона на небето. Студената светлина на уличната лампа озаряваше предната част на градината и избуялата трева. Огряваше дори високата облегалка на белия люлеещ се стол.

Нощта се стори на Роуан враждебна и дори зловеща. Тази къща беше кошмарно, отвратително място, погълнато от злото. Какво ли беше да живееш и умреш тук, да прекараш целия си живот в тези печални стаи, да умреш в онази мръсотия горе. Беше невъобразимо. Ужасът се надигна като нещо черно и плътно в нея, заплашващо да спре дъха й. Нямаше думи да опише как се чувства. Нямаше думи да опише омразата към тази старица, която се трупаше в нея.

— Аз убих Анта — каза Карлота. Стоеше с гръб към Роуан, думите й бяха тихи и неясни. — Убих я, нищо че не аз я блъснах през прозореца. Исках да умре. Тя люлееше Деидре в кошчето, а той беше до нея, гледаше бебето и го разсмиваше! И тя му позволяваше това, говореше му с превзетото си тънко гласче, казваше му, че е единственият й приятел след смъртта на съпруга й, единственият й приятел в целия свят. Каза ми: „Това е моя къща и ако искам, мога да те изгоня от нея“. Каза това на мен! А аз й отвърнах: „Ще ти изтръгна очите, ако не го прогониш. Няма да можеш да го виждаш без очи. Няма да караш и бебето да го вижда“.

Старицата замълча. Роуан чакаше прималяла в потискащата тишина, нарушавана единствено от звуците на нощта, от създания, които се щураха и пееха в тъмното.

— Виждала ли си изтръгнато човешко око, което виси над бузата на кървавите си жили? Аз изтръгнах нейното. Тя пищеше и ридаеше като дете, но аз все пак го направих. Направих го и я подгоних по стълбите. Тя тичаше и се опитваше да задържи скъпоценното си око с ръце. Как мислиш, той опита ли се да ме спре?

— Аз бих те спряла — каза Роуан с горчивина. — Защо ми разказваш това?

— Защото поиска да знаеш! А за да разбереш какво е станало с една от тях, трябва да знаеш и случилото се с онази преди нея. И най-вече, че точно затова се опитвам да прекъсна веригата.

Карлота се обърна и се втренчи в Роуан. Студената бяла светлина се отразяваше в очилата й и сега те приличаха на слепи огледала.

— Направих го заради теб, заради мен, заради Господ, ако изобщо го има. Принудих я да скочи от онзи прозорец. „Да видим сега как ще го виждаш без очи“, крещях аз. „Как ще го караш да идва!“ А майка ти пищеше в люлката си ето в тази стая. Трябваше да убия и нея. Трябваше да я задуша, докато Анта лежеше отвън на плочите. Само дето нямах този кураж. — Отново замълча, вдигна леко брадичка и тънките й устни се разляха в усмивка. — Чувствам гнева ти. Чувствам, че ме осъждаш.

— Нима би могло да е иначе? — прошепна Роуан.

Старицата наведе глава. Сега светлината падаше върху бялата й коса, а лицето й оставаше в сянка.

— Но не можех да убия бебе — каза тя уморено. — Не можех да се накарам да взема възглавницата и да я притисна към лицето на Деидре. Мислех за старите истории за вещици, които принасяли в жертва на дявола бебета и после разбърквали маста им в котли. Ние сме вещици, да, ние — Мейфеър. Трябваше ли да пренеса в жертва това малко създание, както бяха правили те? Не, не можех да извърша подобно нещо.

Отново тишина.

— Той, разбира се, знаеше, че не мога! Щеше да разруши цялата къща, за да ме спре, ако се бях опитала.

Роуан чакаше, но накрая не издържа, накрая омразата и гневът започнаха да я давят и тя попита с надебелял глас:

— А какво й стори след това — на майка ми — за да прекъснеш веригата, както се изрази?

Тишина.

— Кажи ми.

Старицата въздъхна. Обърна леко глава и се загледа през ръждясалата мрежа.

— Още от малка, когато си играеше в градината, аз я умолявах да се бори с него. Казвах й да не го поглежда. Учех я да го отблъсква! И наистина спечелих тази борба, преборих се дори с меланхолията й, с лудостта, с плача й, с отвратителните й признания, че пак е изгубила битката и го е пуснала в леглото си. Бях спечелила. Но после Кортланд я изнасили! И тогава аз направих всичко възможно, за да те отделя от нея и тя никога да не те потърси. Направих всичко възможно никога да не събере сила да избяга, да те намери, да те призове и да те потопи в своята лудост, в своята вина и истерия. Когато не искаха да й направят електрошок в една болница, аз я водех в друга. Ако искаха да й спрат лекарствата в една болница, аз я водех в друга. Казвах им каквото трябваше, за да я държат вързана за леглото, да й дават лекарства и да й правят електрошок. Казвах й каквото трябваше, за да я карам да пищи и те да я връзват!

— Не, не ми казвай повече.

— Защо? Нали искаше да знаеш? Да, когато тя се извиваше под завивките като котка, аз им казвах да й сложат инжекциите, да й…

— Спри!

— … ги слагат два или три пъти на ден. Не ми пукаше дали ще я убия. Не исках да лежи там, като неговата играчка, и да…

— Спри. Спри.

— Защо? Беше негова до последния си ден. Последната й дума беше неговото име. Направих всичко това единствено заради теб, заради теб, Роуан!

— Спри! — изсъска Роуан, а ръцете й се вдигнаха във въздуха с разперени пръсти. — Спри! Мога да те убия заради това! Как смееш да говориш за Господ и за живота, когато си причинила това на едно младо момиче, като си го затворила в тази отвратителна къща. Ти си виновна. Ти си я направила беззащитна, болна и… Господ да ти е на помощ, ти си вещицата, ти си болна и жестока старица. Господ да ти е на помощ, проклета да си!

Карлота я гледаше потресена. Но след миг, на слабата светлина, лицето й отново стана непроницаемо, очите й зад кръглите стъкла на очилата светеха като копчета, а долната й челюст увисна.

Роуан изстена, ръцете й се вдигнаха към главата, заровиха се в косата, устните й се стиснаха, за да спрат думите, да спрат гнева, да спрат болката.

— Да се продъниш в ада дано! — изпищя тя, а тялото й се преви от яростта, която не можеше да потисне.

Старицата се намръщи, посегна напред и бастунът падна от ръката й. Направи една неуверена крачка, после дясната й ръка полетя към лявата подпора на люлеещия се стол. Крехкото й тяло се изви бавно и потъна в стола. Главата й се отпусна на високите летви.

Карлота не помръдна повече. Ръката й се плъзна от подлакътника и увисна встрани.

В нощта се чуваше само смътното и безспирно жужене на насекомите и песента на жабите, а далечният рев на колите се сливаше с техния хор. Като че ли наблизо премина влак, отмервайки с тракане ритъма на нощната мелодия. Някъде далече се чу свирка, подобна на гърлено ридаене в мрака.

Роуан стоеше неподвижно, ръцете й бяха отпуснати. Гледаше невиждащо през ръждясалата мрежа към тихото лениво движение на короните на дърветата. Изведнъж солото на жабите се извиси над останалите звуци на нощта и замря. Някаква кола мина по пустата улица отвъд желязната ограда, а светлината на фаровете й прониза плътния саван на растенията.

Роуан буквално почувства светлината по кожата си. Видя я как озари дървения бастун на пода на верандата, после черната обувка на Карлота, извита болезнено навътре, сякаш тънкият глезен беше изкълчен.

Дали някой виждаше през гъстите храсти мъртвата жена в стола и високата блондинка зад нея?

Роуан потрепери от глава до пети. Изви гръб, вдигна лявата си ръка и стисна кичур от косата си. Задърпа го, докато болката не стана непоносима.

Гневът си бе отишъл. Дори и последните горчиви остатъци от него бяха отмрели. Сега тя стоеше сама в хладния мрак, концентрирана върху болката в скалпа си. Беше толкова студено, сякаш не бе лятна нощ. Стоеше сам-сама, като в тъмна пропаст, в която не проникваше и лъч светлина, от която нямаше измъкване, без надежда за помощ или щастие. Светът бе изчезнал. Светът с цялата му история, с празната му логика, с мечтите и постиженията.

Бавно обърса уста с опакото на ръката си като дете. Взираше се в безжизнената ръка на мъртвата старица и зъбите й затракаха, когато студът се запромъква все по-надълбоко в нея, за да я вледени. После се свлече на коляно, вдигна ръката и потърси пулс, но знаеше, че няма да го долови. Сложи я в скута на старицата и видя как струйка кръв се стича от ухото й, плъзва се по врата и влиза в яката й.

— Но аз не исках… — прошепна Роуан, като едва изговаряше думите.

Зад нея мрачната къща зееше, очакваше я. Не можеше да се накара да се обърне. Стресна я някакъв далечен, неопределен звук. Смрази я от страх; изпълни я с най-силния и истински ужас, който бе изпитвала през живота си. Не можеше да се обърне и да се върне в онези мрачни стаи. Не можеше. Закритата веранда я държеше като в капан.

Изправи се бавно и се загледа над гъстата трева, над плетеницата от растения, които се бяха вкопчили в мрежата и сега потрепваха по нея с мъничките си листа. Вдигна очи към облаците, които прелитаха над дърветата. И тогава разбра, че ужасният тих звук излиза от собствените й устни — страховит отчаян стон.

— Не исках… — прошепна тя отново.

Така е, когато се молиш, помисли си тя с ужас. Така е, когато се молиш на никого и нищо да изличи ужаса на стореното от теб, да оправи нещата, да направи така, че това никога, никога да не се е случвало.

Видя лицето на Ели в болницата. Обещай ми, че никога, никога…

— Не исках да го направя! — прошепна тя съвсем тихо, така че никой освен Господ да не може да я чуе. — Боже, не исках да го направя. Кълна се. Не исках да го правя отново.

Някъде далече, в някакво друго селение, бяха останалите. Майкъл и англичанинът, Рита Мей Лониган и всички Мейфеър, събрани около масата в ресторанта. Дори Еужения, изгубена някъде в къщата, заспала и вероятно сънуваща. Всички останали.

А тя стоеше тук съвсем сама. Тя, която бе убила тази зла, жестока старица. Беше я убила така жестоко, както бе убивала и тя самата. Господ да я накаже за това. Да се продъни в ада дано. Господ да я накаже. Но не исках да го сторя, кълна се…

Отново обърса устата си. Скръсти ръце пред гърдите си, преви рамене и затрепери. Трябваше да се обърне и да влезе в тъмната къща. Да стигне до вратата и да се махне оттук.

Боже, не биваше да прави това, трябваше да се обади на някого, трябваше да каже, да извика онази Еужения и въобще всичко останало, което се правеше в такъв случай.

И все пак нямаше да понесе агонията да разговаря сега с непознати, да съчинява обичайните лъжи.

Остави главата си да се килне бавно на една страна и се взря в безжизненото тяло, прекършено и сгърчено в подобната на чувал рокля. Бялата коса бе така чиста, така мека на вид. Ето, това беше краят на един нещастен, ужасен живот в горчивина.

Затвори очи, вдигна немощно ръце към лицето си и започна да се моли.

„Помогни ми, защото не зная какво да направя, не зная какво направих, не мога да го поправя. А тя ми каза единствено истината. Винаги съм знаела, че в мен има нещо зло, и в тях също, затова Ели ме е отвела далече. Зло.“

Отново видя слабия блед призрак пред стъклената стена в Тибурон. Усети докосването на невидимите ръце в самолета.

Зло.

— Е, къде си? — прошепна тя в мрака. — Защо трябва да се страхувам да мина през тази къща?

Вдигна глава. Откъм дългия салон зад нея долетя още едно слабо проскърцване. Сякаш стара дъска се огъваше под нечии стъпки. Или пък къщата просто се слягаше? Беше тихо скърцане, сякаш по дъските тича плъх с малките си отвратителни крачета. Но тя знаеше, че не е плъх. С цялата си същност усещаше, че там има някой, някой стои в тъмното, в салона. И не беше старата Еужения.

— Покажи се — прошепна тя и последните частици от страха й се превърнаха в гняв. — Покажи се!

И отново го чу. Обърна се бавно. Тишина. Погледна за последно към старата жена и после тръгна към дългата предна стая. Високите тесни огледала се взираха едно в друго в сумрака. Прашните полилеи събираха мътно цялата светлина от помещението.

Не се страхувам от теб. Не се страхувам от нищо тук. Покажи се!

За един ужасен миг сякаш самите мебели оживяха, сякаш малките столове с извити крачета се взираха в нея, сякаш библиотечните шкафове със стъклените си врати бяха чули тихото й предизвикателство и бяха готови да станат свидетели на онова, което щеше да последва.

— Защо не идваш? — прошепна тя отново. — Страхуваш ли се от мен? — Пустота. Тихо изскърцване някъде горе.

Тя тръгна по коридора с тихи, равни стъпки. Чуваше собственото си тежко дишане. Взираше се безмълвно в отворената предна врата, в млечната светлина от улицата, в блещукащите листа на мокрите дъбове. От устата й се изтръгна дълга, почти неволна въздишка. Обърна се и се отдалечи от тази успокояваща светлина, върна се по коридора и тръгна през мрака към празната трапезария, където смарагдът лежеше и чакаше в своята кадифена кутия.

Той беше тук. Трябваше да е тук.

— Защо не идваш? — прошепна тя, изненадана колко слаб е гласът й. Нещо в сенките като че се раздвижи, но не се виждаше никаква фигура. Може би просто лек полъх бе разлюлял прашните драперии. От дъските под краката й долетя слабо поскърцване.

На масата лежеше кутията със смарагда. Миришеше на восък. Пръстите й трепереха, когато вдигна капака и докосна камъка.

— Ела, дяволе — прошепна отново. Взе смарагда, смутена от тежестта му. Вдигна го високо, за да го види на светлината, а после си го сложи, като се оправи съвсем лесно със стегнатата закопчалка.

После, за един много странен миг, се видя как го прави. Видя Роуан Мейфеър, откъсната от миналото си, което бе така далече от всичко това, да стои като изгубена в тази мрачна и някак позната къща.

Да, позната. Високите заострени врати й бяха познати. Като че очите й се бяха спирали хиляди пъти на тях. Ели бе идвала тук. Майка й бе живяла и умряла тук. Колко отвъдна и далечна изглеждаше сега къщата от стъкло и дърво в далечната Калифорния. Защо бе чакала толкова дълго, за да се върне?

Беше предприела обиколка по мрачната блещукаща пътека на своята съдба. Какво бяха всичките й победи в миналото пред тази мистерия, която й се падаше по право в целия си мрачен блясък. Мистерия, която бе чакала тук всички тези години, за да я призове, и ето, тя най-после беше при нея.

Смарагдът лежеше тежко на меката коприна на блузата й. Пръстите й като че не можеха да се откъснат от него.

— Е, това ли искаше? — прошепна тя.

Зад нея, в коридора, долетя познат звук. Цялата къща го почувства, отрази го, както най-слабото докосване на струна отеква в корпуса на пианото. И ето, пак се чу. Тихо, но се чу. Там имаше някой.

Сърцето й биеше почти болезнено. Тя стоеше безпомощна, навела глава, сякаш задрямала. Обърна се и вдигна очи. Само на няколко стъпки от нея стоеше някаква смътна, трудно различима фигура на висок мъж.

Изведнъж сякаш всички тихи звуци на нощта заглъхнаха напълно и я оставиха в пустота. Тя се опитваше да различи обгърнатата от мрак неясна фигура. Очите ли я лъжеха, или това беше лице? Като че две тъмни очи се взираха в нея, и все пак не можеше да различи контурите на главата. Може би все пак зърна бялата извивка на твърда якичка.

— Не си играй с мен — прошепна тя. И отново цялата къща отрази гласа й с неясно проскърцване и въздишки. А после като по чудо фигурата стана по-светла, като че магически се втвърдяваше. Но в мига, в който Роуан въздъхна силно, тя отново започна да чезне.

— Не, не си отивай! — замоли тя, вече се съмняваше дали изобщо е видяла нещо.

И докато се взираше объркано и отчаяно в играта на светлината и сенките, някакъв тъмен силует внезапно се появи на мътното сияние, струящо от предната врата. Приближаваше се през облаците прах. Стъпките му бяха тежки, чуваха се ясно. Да, тя видя широки рамене, черна къдрава коса.

— Роуан? Ти ли си, Роуан?

Плътен глас, познат глас, човешки глас.

— О, Майкъл — изстена тя, собственият й глас беше тих и продран. Хвърли се към очакващата я прегръдка. — Майкъл… Благодаря ти, Боже!

Двайсет и девет

Тя седеше тихо, прегърбена до голямата маса, жертва на ужасите в тази мрачна къща. „Е, превърнах се в една от онези жени, които просто се отпускат в прегръдките на някой мъж и оставят той да се погрижи за всичко.“

Но беше прекрасно да гледа Майкъл в действие. Той се обади на Райън Мейфеър, в полицията и в „Лониган и синове“. Говореше езика на униформените мъже, които започнаха да пристигат в къщата. Дори и да бяха забелязали черните му ръкавици, никой не ги спомена, защото той говореше твърде бързо, обясняваше всичко, за да предотврати всякакви недоразумения.

— Ето, тя седи там. Няма никаква представа кой е онзи мъж на тавана. Старицатане й е казала. Сега е в шок. Карлота е умряла пред очите й, на верандата. Трупът е на тавана от доста време, но ви моля да не пипате нищо друго в стаята, ако може само да отнесете останките. Тя не по-малко от вас иска да разбере кой е този човек.

— А, ето, идва Райън Мейфеър. Райън, Роуан е там. В ужасно състояние е. Преди да умре, Карлота й показала труп на тавана.

— Труп ли? Какво говорите?

— Трябва да го изнесат. Дали ще може вие или Пиърс да се качите горе, за да се погрижите да не пипат другите неща, записите и прочие? Роуан е ей там. Напълно изтощена е. Може би на сутринта ще е в състояние да говори.

Пиърс веднага се зае с мисията. Старото стълбище закънтя от стъпките на много хора.

Райън и Майкъл разговаряха шепнешком. В коридора се разнесе цигарен дим. Райън влезе в трапезарията и прошепна на Роуан:

— Утре ще ти се обадя в хотела. Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с нас в Метаир.

— Трябва да съм наблизо — отвърна тя. — Искам да намина пак сутринта.

— Твоят приятел от Калифорния е прекрасен човек, местен е.

— Да, така е.

Майкъл се прояви като защитник дори на старата Еужения. Той сложи ръка на рамото й и я поведе да види „старата госпожица Карлота“, преди Лониган да свали тялото от стола. Горката Еужения плачеше беззвучно.

— Скъпа, искаш ли да се обадя на някой да дойде да те вземе? — попита Майкъл. — Сигурно не бива да оставаш сама тази нощ. Кажи ми какво искаш да направя. Мога да доведа някой тук, да остане с теб.

А с Лониган, стария си приятел, се държеше съвсем свойски. Всякакъв калифорнийски акцент бе изчезнал от речта му. Сега говореше точно като Джери, като Рита, която бе дошла с мъжа си в „камионетката“. Били стари приятели, Джери пиел бира с бащата на Майкъл на предните стълби на къщата им преди трийсет и пет години, а Рита излизала два пъти с Майкъл по време на Дните на Елвис Пресли. Тя дори го прегърна и възкликна: „Майкъл Къри!“.

Роуан тръгна бавно към предната врата. Сега всичко тънеше в светлина. Пиърс говореше по телефона в библиотеката. Още не беше видяла библиотеката. Слаба електрическа светлина озаряваше стари кожени мебели и китайски килим.

— Е, Майк… — започна Лониган. — Трябва да кажеш на доктор Мейфеър, че тази жена беше на деветдесет и живееше единствено заради Деидре. Искам да кажа, че всички знаехме, че е само въпрос на време Деидре да си иде. Тъй че доктор Мейфеър не бива да се обвинява за случилото се тази нощ. Все пак, Майк, тя е лекар, а не чудотворец.

„Не, не съм“, помисли си Роуан.

— Майк Къри? Не си ли момчето на Тим Къри? — попита един униформен полицай. — Казаха, че си бил ти. По дяволите, бащите ни бяха трети братовчеди, знаеш ли? О, да, татко познаваше баща ти много добре, често пиеха по бира в „Корона“.

Най-сетне мъртвецът от тавана беше отнесен, опакован и овързан. Малкото сухо тяло на старицата бе положено на меката бяла носилка, за да бъде откарано с камионетката на погребалния агент — и да легне на същата маса за балсамиране, на която бе лежала Деидре ден по-рано.

— Не, никакво поклонение, никаква церемония — каза Райън. Самата тя му го казала предния ден. На Лониган също. — През седмицата ще отслужим панихида. Нали ще си още тук?

„Къде ще ходя? Защо? Това вече е моят дом. Аз съм вещица. Аз съм убийца. И този път го направих умишлено.“

— … знам колко ужасно е било за теб.

Докато се връщаше към трапезарията, чу Пиърс до вратата на библиотеката:

— Тя няма намерение да остава тук тази нощ, нали?

— Не, ще се върнем в хотела — отвърна Майкъл.

— Просто не бива да остава сама тук. Тази къща действа доста разстройващо. Може да изнерви всеки. Ще ме помислиш ли за откачен, ако ти кажа, че преди малко, когато влизах в библиотеката, над камината имаше портрет на някакъв мъж, а сега е просто огледало?

— Пиърс! — сопна му се Райън.

— Съжалявам, татко, но…

— Хайде, стига, синко.

— Вярвам ти — отвърна Майкъл със смях. — Аз ще бъда с нея.

— Роуан? — Райън се приближи внимателно до нея — всички я мислеха за жертва, за опечалена, когато всъщност тя беше убийцата. Съвсем по Агата Кристи. Но тогава вероятно оръжието на убийството щеше да е някой свещник.

— Да, Райън.

Той седна до масата, като много внимаваше да не докосне прашната й повърхност с ръкава на великолепно скроеното си сако. Траурно сако. Светлината падна върху аристократичното му лице и върху студените му сини очи, по-светли от тези на Майкъл.

— Знаеш, че тази къща е твоя.

— Тя ми каза.

Младият Пиърс стоеше уважително на прага.

— Е, има и още нещо — продължи Райън.

— Какво — залог, ипотека?

Той поклати глава.

— Не, не мисля, че ще ти се наложи да се притесняваш за подобни неща. Въпросът е там, че когато пожелаеш, можеш да дойдеш в кантората в центъра, за да обсъдим нещата.

— Мили боже, това смарагдът ли е? — възкликна Пиърс. Взираше се в кутийката за бижута. — А тук е пълно с чужди хора.

Баща му го изгледа търпеливо.

— Никой няма да открадне този смарагд, синко — каза той с въздишка и погледна тревожно към Роуан. После взе кутията и я загледа, все едно не знаеше какво да прави с нея.

— Какво има? — попита Роуан.

— Тя каза ли ти за смарагда?

— А на теб какво са ти казвали? — попита тихо и спокойно тя.

— Разни истории — отвърна той с пресилена усмивка. Остави кутията пред нея, потупа капака и се изправи.

— А кой е мъжът на тавана, знаят ли? — попита тя.

— Скоро ще разберат. В него има паспорт и други документи.

— Къде е Майкъл?

— Тук съм, скъпа, тук съм. Искаш ли да останеш сама? — В тъмното ръцете му в черни ръкавици бяха почти невидими.

— Уморена съм, не може ли да се прибираме? Райън, ще ти се обадя утре.

— Когато пожелаеш.

Райън се поколеба на прага. Погледна към Майкъл и той се обърна да излезе. Роуан обаче посегна и го хвана за ръката.

— Роуан, чуй ме — каза Райън. — Не знам какво ти е наговорила леля Карл, не знам и откъде се е взел онзи труп на тавана, нито какво ти е разказала за завещанието. Но трябва да разчистиш тази стара къща, да изгориш всичкия боклук, да пуснеш хора тук, може би Майкъл ще ти помогне. Изхвърли всичко, онези стари книги, бурканите. Трябва да пуснеш въздух в тази къща. Не е нужно да бродиш из нея и да се взираш във всяка прашинка и грозна вещ. Това е наследство, а не проклятие. Поне не бива да бъде.

— Зная — рече тя.

Дочу се шум от предната врата.

Двама млади чернокожи мъже бяха дошли, за да приберат баба Еужения, и сега стояха в коридора. Майкъл се качи горе да й помогне. Райън и Пиърс се наведоха да целунат Роуан по бузата. Изведнъж й хрумна, че сякаш целуваха мъртвец. После реши, че е точно обратното — те целуваха мъртвите така, както целуваха и живите.

Топло ръкостискане и усмивка за сбогом от Пиърс. Утре ще се чуем за обяд, ще поговорим и прочие.

Чу се адското скърцане на спускащия се асансьор. По филмите хората наистина слизаха с асансьори в ада.

— Нали имаш ключ, Еужения. Утре можеш да дойдеш, както винаги, ако ти трябва нещо. А сега, скъпа, трябват ли ти пари.

— Не, мистър Майк, платено ми е. Благодаря.

— Благодаря, мистър Къри — каза по-младият от внуците й с глас на образован човек.

Възрастният полицай отново дойде. Сигурно бе в самото начало на коридора, защото тя едва го чуваше.

— Да, Таунсенд.

— … паспорт, портфейл, всичко беше в ризата.

Затвори се врата. Тъмнина. Тишина.

Майкъл се връща по коридора.

Сега сме само двамата, къщата е празна.

Той стоеше на прага на трапезарията и я гледаше.

Тишина. Той извади цигара от джоба си и натъпка пакета обратно. Сигурно не беше лесно с ръкавици, но те като че не му пречеха особено.

— Та какво каза? — попита той. — Да вземем да се махнем оттук тази вечер. — Потупа циферблата на часовника си с цигарата. Пламък на кибритена клечка, светлина озари сините му очи, когато той погледна нагоре към картините.

Сини очи. Възможно ли бе черната му коса да е пораснала толкова много за тъй кратко време? Дали влагата във въздуха я бе направила така плътна и къдрава?

Тишината кънтеше в ушите й. Всички си бяха тръгнали.

Сега всичко бе пусто и уязвимо от нейното докосване. Всички тези чекмеджета, шкафове, килери, буркани, кутии. И все пак мисълта да ги отвори я отвращаваше. Те не бяха нейни, а на старата жена. Усойни, спарени, ужасни, като самата нея. Роуан нямаше сили нито да помръдне, нито да се изкачи отново по онези стълби, и изобщо да види каквото и да било.

— Значи се е казвал Таунсенд? — попита тя.

— Да. Стюарт Таунсенд.

— Кой е, имат ли представа?

Майкъл се замисли, махна малко парченце тютюн от устната си и пристъпи от крак на крак. „О, страхотен е — помисли си тя. — Какво парче. Ужасно секси, направо еротичен.“

— Аз знам кой е бил — рече той с въздишка. — Помниш ли Аарън Лайтнър? Той знае всичко за него.

— За какво говориш?

— Тук ли искаш да говорим? — Очите му отново пробягаха по тавана, като радари. — Отвън чака колата на Аарън. Можем да се върнем в хотела или пък да идем някъде в центъра.

Погледът му се зарея с възхита към гипсовите орнаменти около полилея. Като че беше гузен, задето се захласва по тях насред такава ужасна ситуация. Но не биваше да се притеснява от нея.

— Значи това е къщата, нали? — попита тя. — Къщата, за която ми разказа в Калифорния.

Очите му се заковаха на нея.

— Да, това е. — Усмихна се тъжно и поклати глава. — Точно тя е. — Изтръска пепелта в шепата си и тръгна бавно към камината. Тежката му походка, всяко негово движение, бяха страхотно еротични. Тя го гледа как изтърси пепелта в празната камина — невидими прашинки, които вероятно нямаше да направят стария под по-мръсен.

— Какво искаш да кажеш, откъде Лайтнър ще знае за този мъж?

Той като че се почувства неудобно. Изглеждаше ужасно секси и ужасно смутен. Дръпна още веднъж от цигарата и се огледа наоколо, мислеше.

— Лайтнър е член на една организация — каза най-после. Зарови в джоба на ризата си и извади малка картичка. Остави я на масата. — Наричат я орден. Като религиозен орден, само дето не е религиозен. Казва се Таламаска.

— Да не са някакви магьосници-любители?

— Не.

— Защото така каза старицата.

— Е, не са. Вярват в магиите, но не ги практикуват.

— Тя наговори доста лъжи. Каза и доста истини, но кошмарно преплетени с омраза, отрова, злоба и ужасни, ужасни лъжи. — Потрепери. — Ту ми е горещо, ту — студено. И преди съм виждала тази картичка. Той ми даде една в Калифорния. Каза ли ти? С него се срещнахме там.

Майкъл кимна смутено.

— Да, знам, на гроба на Ели.

— Боже, как е възможно? Ти си приятел на Лайтнър, а той знае всичко за онзи мъж на тавана. Майкъл, уморена съм. Имам чувството, че всеки момент ще закрещя и няма да мога да спра. Имам чувството, че ако не ми обясниш… — Тя замълча и се втренчи невиждащо в масата. — Не знам какво говоря.

— Този мъж, Таунсенд — започна Майкъл неспокойно, — е член на същия орден. Дошъл е тук през 1929 година, за да осъществи контакт със семейство Мейфеър.

— Защо?

— Те наблюдават това семейство от триста години, описват историята му. Сигурно ще ти е трудно да разбереш всичко това…

— И по някакво съвпадение този човек е твой приятел?

— Не. Чакай малко. Няма никакво съвпадение. Срещнах го пред тази къща в нощта, когато пристигнах. Аз също съм го виждал в Сан Франциско, помниш ли, когато дойде да ме вземеш от дома ми. И двамата го помислихме за репортер. Никога не бях говорил с него.

— Помня.

— А после той беше тук, пред тази къща. Аз бях пиян, напих се още в самолета. Помня, че ти обещах да не го правя, но все пак се напих. Дойдох тук и видях… видях онзи мъж в градината. Само дето не беше истински. Мислех, че е, но после осъзнах, че не е истински. Виждам го още от дете. Виждах го всеки път, щом минех покрай тази къща. Казвал съм ти за него, помниш ли? Е, просто се опитвам да ти обясня… че той не е реален.

— Зная — рече Роуан. — И аз го видях. — Сякаш я разтърси електричество. — Но продължавай. Ще ти разкажа после.

Но той не продължи. Гледаше я с тревога. Беше притеснен, развълнуван. Беше се облегнал на полицата над камината и се взираше в нея. Светлината от коридора осветяваше едната страна на лицето му. Очите му се стрелнаха по масата, после се върнаха на нея. Роуан виждаше, че той отчаяно се опитва да я защити, и това събуди в душата й огромна нежност. Знаеше, че се страхува да не я нарани.

— Разкажи ми всичко — настоя тя. — Не разбираш ли, станаха ужасни неща и мога да ги разкажа единствено на теб. Затова ми кажи твоята история, така ще улесниш нещата за мен. Защото аз не знам как да ти обясня появата на онзи мъж. Видях го, след като ти си отиде, на верандата в Тибурон. Видях го в същата минута, в която майка ми е умряла в Ню Орлиънс. А тогава аз не знаех, че тя умира. Не знаех нищо за нея.

Той кимна. Но все още изглеждаше объркан, затруднен.

— Ако на теб не мога да се доверя, на кого? Какво се опитваш да скриеш? Просто ми кажи. Кажи ми защо този Аарън Лайтнър беше така мил с мен днес на погребението, когато теб те нямаше? Искам да знам кой е той и как сте се запознали. Нима нямам право?

— Виж, скъпа, можеш да ми се довериш. Не ми се ядосвай, моля те.

— О, не се притеснявай, трябва ми нещо повече от любовна свада, за да пръсна нечия сънна артерия.

— Роуан, не исках…

— Знам, знам! — прошепна тя. — Но ти си наясно, че аз убих тази старица, нали?

Той поклати глава и й направи знак да замълчи.

— Знаеш, че бях аз. — Вдигна очи към него. — Ти си единственият, който знае. — И тогава в ума й се зароди ужасно подозрение. — Разказа ли на Лайтнър онова, което ти споделих? На какво съм способна.

— Не — рече той и поклати глава, молеше за нейното доверие. — Но той знае.

— Какво знае?

Майкъл не отговори. Сви леко рамене и извади още една цигара. Втренчен в една точка, явно замислен, той извади машинално кибрита, без дори да го забелязва, драсна с красив мъжки жест клечката, затвори кутийката и поднесе пламъчето към цигарата.

— Не зная откъде да започна — каза той. — Може би от началото. — Издиша дима, все така подпрял лакът на полицата на камината. — Обичам те. Наистина. Не знам как се случи всичко това. Имам много подозрения, изплашен съм. Но те обичам. Ако това е било предопределено, значи с мен е свършено. Защото не мога да приема, че има предопределени неща. И все пак няма да се откажа от тази любов. Не ми пука какво ще се случи. Чу ли?

Тя кимна.

— Трябва да ми кажеш всичко за онези хора — настоя Роуан. А после добави без думи: „Знаеш ли колко много те обичам и как те желая?“.

Обърна се настрани, за да го вижда по-добре. Потърка леко ръце и качи тока на едната си обувка на подпората на стола. Гледаше устните му, извивката на колана, ризата, изпъната на плещите. Не можеше да спре да го желае. Най-добре беше да го направят. О, да, хайде, изяж сладоледа, за да спреш да мислиш за него. И после можеш да ми кажеш всичко, както и аз на теб. За мъжа в самолета. И за въпроса на старицата. Дали е бил по-добър от смъртен мъж?

Лицето му притъмня. Обичаше я. Да. Този мъж, най-прекрасният мъж, когото бе познавала, докосвала и искала. Какво ли щеше да бъде всичко това без него?

— Майкъл, моля те, говори направо.

— Да, добре. Но не ме прекъсвай. Просто слушай.

Той взе един от столовете покрай стената, обърна го с облегалката към нея, възседна го като каубой и скръсти ръце на ръба на облегалката. Секси.

— През последните два дни — започна той — бях в една къща на шейсет мили оттук и четях историята на семейство Мейфеър, написана от онези хора.

— От Таламаска?

Той кимна.

— Нека ти обясня. Преди триста години е живял един мъж на име Петир ван Абел. Баща му бил известен хирург в Лайденския университет в Холандия. Все още съществуват книгите, написани от него. Казвал се е Ян ван Абел.

— Знам кой е, той е анатом.

Майкъл се усмихна и поклати глава.

— И е твой предшественик, скъпа. Ти приличаш на неговия син. Или поне така твърди Аарън. Та след смъртта на Ян ван Абел Петир останал сираче и бил приет в Таламаска. Можел да чете мисли, да вижда призраци. Въобще бил онова, което хората тогава наричали вещица. Таламаска му дала убежище. Той започнал да работи за ордена и част от работата му била да спасява хора, обвинени в магьосничество. А ако те наистина притежавали психични дарби, като твоята и неговата, им помагал да стигнат до метрополията на ордена в Амстердам.

Та този Петир ван Абел заминал за Шотландия, за да се опита да спаси някаква вещица на име Сузан Мейфеър. Пристигнал твърде късно и единственото, което могъл да стори, било да отведе дъщеря й Дебора от града, където вероятно щели да изгорят и нея. Завел я в Холандия. Но преди това видял същия този мъж, този призрак. Дебора също го видяла и Петир заключил, че тя самата го кара да се появява, което се оказало точно така.

Дебора не останала в ордена. Накрая тя прелъстила Петир и родила от него дете на име Шарлот. Шарлот заминала за Новия свят и точно тя станала основоположница на семейство Мейфеър. След смъртта на Дебора във Франция, където я обвинили в магьосничество, тъмнокосият мъж, призракът, отишъл при Шарлот, която получила и същата тази смарагдова огърлица. Тя върви в комплект с призрака.

Всички Мейфеър са наследници на Шарлот. Във всяко поколение чак до днес поне една жена наследява силите на Сузан и Дебора, които, освен другото, включват и способността да виждат тъмнокосия мъж, призрака. Това са, както ги нарича Таламаска, вещиците Мейфеър.

Тя изсумтя, донякъде от учудване, донякъде от нервно изумление. Изправи се на стола и загледа как се променя изражението му, докато той се опитваше да подреди в главата си дългия разказ. Реши да не го прекъсва.

— Таламаска — продължи той, като подбираше внимателно думите си — е орден на изследователи и историци. Те са документирали стотици свидетелства за появи на тъмнокосия мъж около тази къща. Преди триста години в Сан Доминго Петир ван Абел отишъл да поговори с дъщеря си Шарлот, но духът го подлудил и накрая го убил.

Майкъл дръпна още веднъж от цигарата, очите му отново огледаха стаята, но този път като че виждаха нещо съвсем друго. Накрая се спряха на Роуан.

— Както казах, аз също съм виждал този мъж, още когато бях на шест. Виждах го всеки път, щом минех покрай къщата. И за разлика от мнозината, разпитвани от Таламаска през годините, съм го виждал и на други места. Но въпросът е, че онази нощ, когато дойдох тук след толкова години, го видях отново. И когато казах на Аарън, че го виждам от ей такъв и че точно ти си ме спасила, той ми показа досието, което Таламаска е събрала за вещиците Мейфеър.

— Значи не е знаел, че аз те извадих от океана?

Майкъл поклати глава.

— Не, беше дошъл в Сан Франциско заради ръцете ми. Това е от тяхната област. Интересуват се от хора със свръхестествени способности. Просто рутинна работа. Опитал се да се свърже с мен така, както Петир ван Абел навремето се опитвал да предотврати смъртта на Сузан Мейфеър. А после видял как ме взимаш от къщи и знаеш ли какво си е помислил? Че си ме наела да дойда тук. Решил е, че си ме наела като екстрасенс, за да разкрия тайните на твоето минало.

Дръпна за последно от цигарата и я хвърли в камината.

— Е, поне отначало мислеше така. Докато не му казах, че всъщност си дошла да видиш мен, че никога не си зървала тази къща, дори на картинка. Просто трябва да прочетеш онова досие. Но има и още нещо… мисля, че има още нещо, свързано с мен.

— Виденията.

— Точно така. — Той се усмихна, лицето му беше красиво, топло. — Точно така! Помниш ли, казах ти, че съм видял една жена с бижу…

— И смяташ, че това е смарагдът.

— Не зная, Роуан. И все пак съм сигурен, абсолютно сигурен, че жената е Дебора Мейфеър. Тя носеше този смарагд на врата си, тя ме изпрати тук с някаква цел.

— Да се пребориш с призрака?

Той поклати глава.

— По-сложно е. Затова трябва да прочетеш досието. Не бива да се чувстваш засегната от неговото съществуване. Просто трябва да го прочетеш.

— И какво се опитва да постигне Таламаска с всичко това? — попита тя.

— Нищо — отвърна Майкъл. — Просто да знае. Да, искат да знаят. Искат да разберат. Те са нещо като детективи на свръхестественото.

— И червиви с пари, предполагам.

— Да, точно така, червиви с пари.

— Шегуваш ли се?

— Не, имат много пари, също като теб. Те са богати, както е богата Католическата църква. Като Ватикана. Виж, това няма нищо общо, те не искат нищо от теб…

— Добре, вярвам ти. Само че ти си наивен, Майкъл. Много наивен. Да знаеш.

— Защо, за бога, говориш така! Господи, защо реши, че съм наивен! Казваш го за втори път, и това направо ме подлудява!

— Ами такъв си. Наистина. Добре, кажи сега, все още ли вярваш, че хората от виденията ти са добри? Че са някакви по-висши същества?

— Да, вярвам.

— Онази чернокоса жена, онази вещица, както я наричаш, със смарагда, и тя ли е добра… Значи не тя е причинила падането от скалата…

— Роуан, никой не може да създаде такава верига от уж случайни събития! Знам само, че…

— Значи си видял призрака още на шест години? Е, нека тогава ти кажа нещо, Майкъл, този призрак не е от добрите. А ти си го видял и тук преди две вечери? Онази чернокоса жена също не е добра.

— Твърде рано е да правиш подобни заключения.

— Добре. Както кажеш. Не искам да те вбесявам. Не искам да те ядосвам дори за секунда. Толкова се радвам, че си тук, нямаш представа колко се радвам, че си тук, че си с мен в тази къща. Сигурно разбираш, че ти си… о, не мога да обясня, просто се радвам, че не съм сама. И искам да си с мен, това е.

— Зная, разбирам. Най-важното е, че съм с теб и ти не си сама.

— Но не бързай да си правиш изводи. Тук има ужасяващо зло. Чувствам го, също като злото в мен. Не, не казвай нищо. Просто ме изслушай. Тук има нещо много лошо, което може да изригне и да нарани доста хора. Повече, отколкото ги е наранявало в миналото. А ти си като някакъв безразсъден рицар на бял кон, който просто препуска по моста от крепостта…

— Роуан, не е така.

— Е, добре. Не те са те удавили. И това че познаваш всички тези хора тук — и Джери Лониган, и Рита Мей — няма нищо общо.

— Не, има, но въпросът е какво? Просто не бива да правим прибързани заключения.

Тя се обърна към масата, облакъти се на нея и хвана главата си с две ръце. Нямаше представа колко е часът. Нощта изглеждаше по-тиха отпреди; от време на време нещо в къщата проскърцваше. Но те бяха сами. Напълно сами.

— Знаеш ли — започна Роуан, — мислех за онази старица и нещо като облак от зло се спусна над мен. Когато стоях до нея, усещах злото. А тя се смяташе за добра. Мислеше, че се е борила с този демон. Всичко е толкова объркано, толкова неясно.

— Тя е убила Таунсенд — каза Майкъл.

Роуан се обърна и го погледна.

— Сигурен ли си?

— Да, докоснах го. Докоснах костта. Тя го е направила. Увила го е с онази черга. Може да е бил упоен, не знам. Но е умрял в чергата. Прогризал е дупка в нея.

— Господи! — Роуан затвори очи, а въображението й представяше отвратителни, живи подробности.

— А през цялото време в къщата е имало хора, които не са го чули. Не са знаели, че той умира там горе, а и да са знаели, не са направили нищо.

— Но защо го е убила?!

— Защото ни мрази. Искам да кажа, че мрази Таламаска.

— А защо каза „ни мрази“.

— Просто грешка на езика, но явно никак не е случайна. Чувствам се като част от тях. Те донякъде ме поканиха да се присъединя към ордена. Приеха ме в тяхното лоно. Но може би исках да кажа, че е мразела всички външни хора, които са знаели нещо. Все още съществува опасност. Дори за Аарън. Ти ме попита какво печели Таламаска от всичко това. Нищо. И дори може да загуби още един свой член.

— Обясни ми.

— На връщане от погребението, когато е идвал да ме вземе, Аарън видял някакъв мъж на пътя. Завил рязко, колата се преобърнала два пъти и той едва успял да се измъкне, преди тя да се взриви. Бил е призракът. Знам го. И той го знае. Какъвто и да е големият му план, явно Аарън вече е изиграл ролята си в него.

— Ранен ли е?

Майкъл поклати глава.

— Знаел е какво става. Но не е имал шанс да го избегне. Ами ако не е било привидение и блъснел истински човек. Просто не е имал шанс. Бил е с колан. Мисля, че си е ударил доста зле главата.

— Закарали ли са го в болница?

— Да, докторе. Той е добре. Затова се забавих толкова. Аарън не искаше да идвам. Искаше ти да идеш при тях, в къщата извън града, и да прочетеш досието. Но аз все пак дойдох. Знаех, че това привидение няма да ме убие. Още не съм изпълнил ролята си.

— Ролята, предначертана ти от хората във виденията.

— Не. Той има свои цели, различни от техните. Те не са съмишленици. Те са врагове.

— Какво ще стане, ако се опиташ да избягаш в Тибет, например? — попита тя.

— А ти ще дойдеш ли с мен?

— Ако дойда, няма да избягаш от нищо. Но все пак, ако заминеш някъде?

— Не зная. Не съм мислил за това и нямам намерение да мисля. Те искат да се преборя с него, да се преборя с малката схемичка, която разиграва от толкова време. Сигурен съм.

— Те искат да прекъснеш веригата — рече тя. — Старицата ми каза точно това: „Прекъсни веригата“. Имаше предвид завещанието, което е тръгнало още от Шарлот, предполагам. Въпреки че тя едва ли говореше точно за нея. Каза, че самата тя се опитала, а аз съм можела да го направя.

— Да, така изглежда. Но трябва да има и още нещо, нещо, свързано с него, с това, че ми се явява от толкова години.

— Добре, чуй ме. Ще прочета досието до последната дума. Но аз също видях това създание. И то не се появява просто така, а влияе на случващото се.

— Кога го видя?

— В нощта, когато е умряла майка ми, в часа на смъртта й. Опитах се да ти се обадя. Звънях в хотела, но теб те нямаше. Бях много уплашена. Но самото му явяване не е най-важното. Важно е какво стана после. Той успя да развълнува водата около къщата, накара я да се завихри така, че къщата се разклати на пилоните си. Онази нощ нямаше никаква буря в залива Ричардсън или в Сан Франциско, нито земетресение, или каквато и да била естествена причина за това. Има и още нещо. Следващият път той ме докосваше.

— Кога стана това?

— В самолета. Мислех, че сънувам. Но не сънувах. След това бях претрита, сякаш съм била с много надарен мъж.

— Искаш да кажеш, че…?

— Мислех, че спя, но… Виж, важното е, че това същество не е само привидение. То е обвързано с физическия свят по някакъв много особено начин. Опитвам се да разбера как.

— Е, явно подхождаш доста научно. Мога ли да попитам дали неговото докосване събуди у теб нещо повече от научно любопитство?

— Естествено. Беше приятно, защото бях почти заспала. Но когато се събудих, се чувствах като изнасилена. Мразех се.

— Браво, просто прекрасно! — възкликна Майкъл. — Виж, ти имаш силата да го спреш, да не му позволяваш да ти причинява подобно нещо.

— Зная. Вече съм наясно за какво става дума и ще внимавам. Но ако някой ми беше казал вчера, че някакво невидимо същество може да прави секс с мен в самолета за Ню Орлиънс, нямаше да съм по-подготвена, защото нямаше да повярвам. Ние знаем, че той не е искал да ме нарани. И сме почти сигурни, че не е искал да нарани и теб. Не бива да забравяме обаче, че изгаря от желание да нарани онези, които се набъркват в плановете му, като например твоя приятел Аарън.

— Точно така — отвърна Майкъл.

— Изглеждаш уморен, искаш ли да се върнем в хотела, за да си легнеш? — попита тя. — Да идем, а?

Той не отговори. Просто седеше на стола и потриваше врата си.

— Не си ми казала още нещо.

— Какво?

— Аз също не го казах.

— Е, кажи го тогава — настоя тя тихо, търпеливо.

— Не искаш ли да говориш с него? Не искаш ли сама да го попиташ кой е и какво представлява? Не мислиш ли, че с теб ще е по-искрен, отколкото с когото и да е друг? Ти може да не искаш, но аз искам да говоря с него. Искам да знам защо ми се яви, когато бях още дете. Искам да знам, защо се приближи толкова до мен онази нощ. Можех да го докосна, пипнах обувката му. Исках да разбера какво представлява. Каквото и да говори Аарън, аз знам, че съм достатъчно умен, за да се справя с това същество, да говоря с него и може би то очаква точно това от онези, на които се явява. Може би разчита на това. Е, ако нямаш такова желание, значи си по-умна и по-силна от мен. Никога не съм говорил с призрак, или каквото там е. И да ти кажа, не бих пропуснал тази възможност, като се има предвид какво научих и какво е сторило с Аарън.

Тя кимна.

— Да, така е. И може би той наистина разчита на това, на суетата на някой от нас, които предпочитат да вървят по други пътища. Но има още нещо между мен и него. Той ме докосваше, а след това се чувствах изнасилена. Това никак не ми хареса.

Замълчаха. Той я гледаше, струваше му се, че тя чува как се въртят колелата в главата му.

Изправи се и посегна към кутийката на смарагда, плъзна я по гладката повърхност на масата, отвори я и разгледа камъка.

— Хайде, давай, докосни го — прошепна тя.

— Не прилича на скицата, която му направих — прошепна той. — Не можех да си го спомня, но си го представях. — Поклати глава. Като че щеше да затвори кутията, но после свали ръкавицата си и докосна камъка.

Тя зачака притихнала. Но по лицето му разбираше, че е разочарован и разтревожен. Той въздъхна и затвори кутията, а тя не го попита нищо.

— Видях само теб — рече той, — как го слагаш на врата си. Видях се да стоя пред теб. — Сложи си внимателно ръкавицата.

— Точно тогава дойде.

— Да, не съм забелязал, че си с него.

— Беше тъмно.

— Видях само теб.

— Какво значение има, свалих го и го сложих в кутията.

— Не зная.

— Не видя ли и нещо друго, когато го докосна?

Той поклати глава.

— Само, че ме обичаш — каза тихо след малко. — Наистина ме обичаш.

— Трябваше да докоснеш мен, за да разбереш това — отвърна тя.

Той се усмихна, но някак тъжно, объркано. Пъхна ръце в джобовете си, сякаш се опитваше да се отърве от тях, и наведе глава. Тя мълча доста време, чакаше. Мразеше да го гледа нещастен.

— Хайде, да вървим — каза накрая. — Това място ти влияе дори по-зле, отколкото на мен. Да се връщаме в хотела.

Той кимна.

— Искам чаша вода. Мислиш ли, че в тази къща може да се намери чаша вода? Направо ми е пресъхнала устата, горещо ми е.

— Не зная. Дори не знам дали тук има кухня. Може би имат кладенец с поцинкована кофа. Или пък магически извор.

Той се засмя тихо.

— Хайде, да намерим малко вода.

Тя стана и той я последва към задната врата на трапезарията. Зад нея имаше нещо като кухненски килер с мивка. Във високи шкафове със стъклени врати бяха наредени порцеланови сервизи. Майкъл мина бавно покрай тях. Като че се опитваше да измери дебелината на стените.

— Ела тук — каза той и влезе през следващата врата. Натисна някакъв стар черен бутон на стената. Над главите им блесна слаба замърсена крушка, на чиято светлина се разкри стая на две нива — горната част беше кухнята, а долната — малка стая за закуска с камина.

Дълга серия стъклени врати разкриваше избуялата трева на двора. Като че тук хорът на жабите беше по-силен, чуваше се по-ясно. Черният силует на някакво огромно дърво закриваше напълно гледката на север.

Самите стаи бяха много чисти и някак старомодно удобни.

Вграденият хладилник скриваше половината от вътрешната стена, вратата му бе голяма и тежка, като на хладилните камери в ресторантите.

— Не ми казвай, ако намериш вътре труп, не искам да знам — прошепна тя уморено.

— Не, само храна — усмихна се той — и ледена вода. — Извади чиста бутилка с вода. — Да ти кажа ли нещо за Юга. Винаги можеш да намериш бутилка ледена вода. — Той порови в един от шкафовете над мивката в ъгъла, извади две чаши с дясната си ръка и ги сложи на огледално чистия плот.

Студената вода беше прекрасна. Тогава Роуан отново си спомни за старицата. Това беше нейната къща, нейната чаша. Чаша, от която бе пила тя. Заля я отвращение и остави чашата в малката метална мивка.

Да, като в ресторант е, помисли си.

Явно кухнята е била обзаведена много отдавна, когато някой бе изхвърлил всички викториански вехтории, толкова популярни днес в Сан Франциско, за да ги замени с блестящите метални съоръжения.

— А сега какво, Майкъл? — попита Роуан.

Той се загледа в чашата в ръката си. После вдигна очи към нея и нежността в очите му отново сгря сърцето й.

— Ще се обичаме, Роуан. Ще се обичаме. Сигурен съм, че каквото и да значат онези видения, нашата любов не е част от плана.

Тя пристъпи към него и го прегърна през гърдите. Почувства как ръцете му се плъзват, топли и нежни, по гърба й към врата и косата. Прегръдката му беше възхитително плътна, той зарови лице в шията й и я целуна нежно по устните.

— Обичай ме, Роуан. Вярвай ми и ме обичай. — Прозвуча съкрушително искрен. След миг се отдръпна и като че някак потъна в себе си. После я хвана за ръката, поведе я бавно към френския прозорец, застана пред него и се загледа в мрака.

След малко го отвори. Нямаше ключалка. Може би всички прозорци в кухнята не се заключваха.

— Можем ли да излезем отвън? — попита той.

— Разбира се, защо ме питаш?

Погледна я, сякаш искаше да я целуне, но не го направи. И тогава тя го целуна. Дори само вкусът на устните му върна всичките предишни усещания. Сгуши се в него за миг, после го поведе навън.

Озоваха се на закрита веранда, доста по-малка от верандата, на която бе умряла старицата. После излязоха през още една врата с мрежа, съвсем обикновена, с пружина, която й позволяваше да се затръшне сама зад гърбовете им. Слязоха по дървени стъпала на плочите.

— Не е зле — каза Майкъл. — Ремонтирано е.

— А какво ще кажеш за самата къща? Може ли да бъде спасена?

— Тази къща? — Той се усмихна и поклати глава. Сините му очи искряха красиво, когато я погледна, а после изви глава към тясната открита веранда горе. — Скъпа, тази къща е прекрасна, просто прекрасна. Ще си стои тук, когато нас с теб вече няма да ни има. Никога не съм влизал в подобна сграда. Дори през всичките години в Сан Франциско. Утре ще се върнем и ще ти я покажа на слънчева светлина. Ще видиш колко дебели са стените, ако искаш, дори ще ти покажа гредите долу. — Замълча, като че засрамен от възторга си. Завладя го нещастието, което тормозеше Роуан след смъртта на старицата.

Ами Деидре, имаше още толкова загадки около Деидре. Майкъл й бе разказал доста от историята и все пак тъмата не се бе вдигнала съвсем… Всъщност беше по-добре да го гледа как се възхищава на стените, как опипва с поглед рамките на вратите, первазите на прозорците и стъпалата.

— Харесва ти, нали?

— О, обичам тази къща от дете — каза той. — Обичах я и когато я видях отново преди два дни. Обичам я и сега, въпреки че знам какво се е случило в нея, онзи труп на тавана. Обичам я, защото това е твоята къща. И защото… е красива, без значение кой какво е правил в нея. Била е красива още когато са я построили. И ще бъде красива дори след сто години.

Той я прегърна и тя се облегна на него и се сгуши. Пак целуна косата й, облечените му в ръкавицата пръсти докоснаха бузата й. Тя искаше да махне ръкавиците, но не каза нищо.

— Знаеш ли, смешно е — рече той. — В Калифорния съм ремонтирал много къщи. Обичах ги всичките, но нито една не ми е внушавала усещане за безсмъртие. Никога не са ме карали да се чувствам малък. Тази къща ме кара да се чувствам точно така, защото ще си стои тук, когато мен вече няма да ме има.

Обърнаха се и навлязоха в градината. Откриха плочите на някаква пътека сред бурените и поеха по нея. Банановите дървета растяха толкова нагъсто, че огромните, подобни на остриета листа шибаха лицата им.

Храсталаците вече бяха закрили светлината от кухнята. Двамата се изкачиха по няколко каменни стъпала. Беше тъмно, като в гора.

Почувстваха някаква миризма на блато и Роуан осъзна, че точно пред тях има дълъг басейн, пълен с вода. Стояха на каменния ръб над обширната черна повърхност. Басейнът беше така обрасъл с бурени, че водата се виждаше само в пролуките между тях. Водни лилии сияеха на слабата светлина на звездите. Жужаха невидими насекоми. Жаби пееха, някакви същества се стрелкаха и набраздяваха повърхността на водата дори дълбоко сред високите плевели. Чуваше се и някакво шуртене, като че басейнът се пълнеше от фонтани. Роуан се взря в мрака и видя тънките сияещи струи.

— Стела го е построила — каза Майкъл. — Преди повече от петдесет години. Замислен е като плувен басейн, но градината вече го е погълнала. Земята си го иска обратно.

Звучеше тъжен. Сякаш видяното потвърждаваше нещо, в което не бе искал да повярва. Произнесено от неговата уста, името на отдавна мъртвата жена порази Роуан, както когато Ели го бе изрекла през последните си дни: „Стела в ковчега“.

Той гледаше към предната част на къщата, тя проследи погледа му и видя високия фронтон на третия етаж с двата еднакви комина, които плуваха сред облаците. В квадратните прозорци се отразяваше сиянието на луната, или пък на звездите. Там, в онази стая бе умрял непознатият мъж, там Анта бе скочила през прозореца, за да се спаси от Карлота. Роуан проследи с очи целия път надолу, покрай верандите от ковано желязо към каменните плочи, на които се бе разцепил черепът на младата жена и меката тъкан на мозъка се бе пръснала, смесена с кръв.

Притисна се по-плътно до Майкъл. Сключи ръце зад гърба му и се облегна на гърдите му.

Гледаше право нагоре към бледото небе и пръснатите по него ярки звезди. И тогава споменът за старата жена се върна, като зъл дух, който не искаше да я остави на мира. Спомни си изражението на лицето на старицата в мига на смъртта й. Сети се за думите. За лицето на майка си в ковчега.

— Какво има, скъпа? — попита Майкъл. Тя усети как кънти гласът в гърдите му. Притисна лице към ризата му и отново затрепери. Ръцете му я притиснаха още по-силно, почти болезнено. Харесваше й.

Жабите пееха пронизителните си горски песни, някъде далече изкряска птица. Не беше за вярване, че улиците са толкова близо, че отвъд тези дървета живеят хора, че далечните миниатюрни светлинки, блещукащи през лъскавите листа, са светлините на къщи.

— Обичам те, Майкъл — прошепна Роуан. — Наистина те обичам.

Но все още не можеше да се отърси от присъствието на злото. То като че бе част от небето, от огромното дърво, надвиснало над тях, от блещукащата сред бурените вода. Не, то не беше част от което и да е място. То беше в нея, част от нея. И притиснала глава към гърдите на Майкъл, тя осъзна, че злото не идва само от спомена за старицата, за жестокостта и злобата й, а от усещането за някакво проклятие. Всички усилия на Ели бяха отишли напразно. Роуан знаеше за това проклятие от години. Може би през целия си живот бе осъзнавала, че я очаква някаква ужасна тъмна тайна, някаква огромна, ненаситна и многопластова тайна, която веднъж отворена, ще се разгръща вечно. Тя щеше да погълне целия свят и пластовете й постепенно щяха да закрият и последната светлинка на обикновения живот.

Този дълъг ден в благоуханния тропически град на старомодни обноски и ритуали просто бе първият от тези пластове. Дори тайните на старицата бяха само началото.

„Тази огромна мистерия черпеше силата си от същия извор, от който аз самата черпя силата си, и доброто и лошото, които накрая няма да могат да бъдат разделени.“

— Роуан, нека те изведа оттук — каза Майкъл. — Трябваше да си тръгнем по-рано. Аз съм виновен.

— Не, няма значение — прошепна тя. — Тук ми харесва. За мен няма значение къде ще ида, защо да не стоя тук. Толкова е тъмно, спокойно и красиво.

Отново я заля тежката миризма на онова цвете, цветето, което старицата бе нарекла нощен жасмин.

— Усещаш ли го, Майкъл? — Тя погледна към белите водни лилии, които сияеха в тъмното.

— Така ухаят летните нощи в Ню Орлиънс — отвърна той. — Когато се разхождаш сам, свиркаш си и биеш с пръчка по железните огради. — Обожаваше начина, по който гласът му вибрираше в гърдите. — Този аромат усещаш, когато се разхождаш по улиците.

Погледна надолу към нея, опитваше се да различи чертите й в тъмното.

— Роуан, каквото и да стане, не се отказвай от тази къща. Дори да се наложи да се махнеш от нея и да не я видиш никога вече, дори и да я мразиш. Не се отказвай от нея. Не позволявай да попадне в ръцете на човек, който няма да я обича. Толкова е красива. Тя ще преживее всичко това, също като нас.

Роуан не отговори. Не призна ужасния си страх, че няма да оцелеят, че някак всичко, което й бе носило утешение, ще бъде изгубено. Спомни си пак лицето на старицата, горе, в стаята, където онзи мъж бе умрял преди толкова много години. Карлота й каза: „Имаш избор. Можеш да прекъснеш веригата!“. Тя се бе опитала посредством своите оръжия — омраза, нетърпимост, студенина. Опитваше се да предложи на Роуан нещо, което тя самата смяташе за чисто и непокварено. А в същата стая лежеше труп на мъж, задушавал се в чергата, докато в стаите долу животът бе продължавал.

— Да вървим, скъпа моя — каза Майкъл. — Да се връщаме в хотела. Настоявам. Нека легнем на голямото меко хотелско легло и да се гушнем.

— Ще повървим ли пеша? В тъмното.

— Добре, скъпа, щом искаш.

Нямаше нужда да заключват къщата. Оставиха лампите да светят зад прозорците с мръсни завеси. Слязоха по пътечката и минаха през ръждясалата порта.

Майкъл отключи колата и извади едно куфарче. Каза, че в него е цялата история, но трябвало да й обясни това-онова, преди тя да я прочете. Имало някои неща, които можели да я шокират, дори да я разстроят. Щели да поговорят утре на закуска. Обещал на Аарън, че няма да й даде историята, без да се опита да й обясни всичко за нейно добро. Аарън искал тя да разбере.

Роуан кимна. Не чувстваше недоверие към Аарън Лайтнър. Никой не можеше да я заблуди, Аарън Лайтнър нямаше нужда да го прави. Сега, когато си помисли за него, тя се сети как я бе подкрепял на погребението и я завладя тревожното усещане, че той също е твърде наивен като Майкъл. А наивността им се изразяваше в това, че и двамата не можеха да разберат злото у хората.

Беше много уморена. Умората идва, без значение на какво си станал свидетел или какво си изпитал. Не можеш да скърбиш непрестанно, ден след ден. И все пак, когато се обърна да погледне къщата, отново си помисли за Карлота — така студена, така малка, мъртва в люлеещия се стол. Нейната смърт никога нямаше да бъде разбрана и отмъстена.

„Ако не я бях убила, щях да я мразя с чиста съвест! Но сега изпитвам вина и хиляди съмнения за онова, което искаше да ми разкаже.“

Майкъл стоеше до нея и се взираше в предната врата. Тя го дръпна леко за ръкава.

— Не ти ли прилича на огромна ключалка? — попита Роуан.

Той кимна, но изглеждаше потънал в мисли.

— Да, така наричат тези врати, тип „ключалка“ — измърмори след малко. — Част от египетско-гръцко-италианската смесица, по която явно много са си падали, когато са строили къщата.

— Е, все пак са се справили добре — каза тя уморено. Искаше да му каже, че контурът на тази врата е издълбан над гробницата, но нямаше сили.

Вървяха бавно, завиха по Филип стрийт, а после по Притания и Джаксън авеню. Минаваха покрай прекрасни къщи в тъмното; покрай градински огради. После тръгнаха по Сейнт Чарлз авеню, покрай затворените магазини, барове и големите жилищни сгради, към хотела. Минаваха съвсем малко коли, трамваят се появи с тежко метално тракане на завоя. След миг и той изчезна от поглед, от прозорците му искреше силна жълтеникава светлина.

Правиха любов под душа. Докосваха се нетърпеливо и някак непохватно, допирът на кожените ръкавици до гърдите й и между краката й почти я подлуди. Къщата вече я нямаше; нямаше я и старицата и горката тъжна, красива Деидре. Само Майкъл, неговите твърди гърди, за които бе мечтала, неговият пенис в ръцете й, надигащ се от гнездото тъмни къдрави косми.

Преди години някаква идиотка в кампуса бе казала, че жените не смятат мъжките тела за красиви. Важно било какво правят мъжете. Но Роуан винаги бе обичала мъжете и заради онова, което правеха, и заради телата им. Обичаше това тяло, обичаше неговата твърдост, миниатюрните коприненомеки зърна, твърдия корем, члена му, който пое с уста. Обичаше да докосва силните бедра, меките косми по извивката на задника му. Копринени и твърди, такива бяха мъжете.

Той се опита да я вдигне, но тя искаше да свърши в устата й. Притисна се по-плътно към бедрата му. Нямаше да го пусне. Той свърши и стонът му й се стори по-прекрасен от всичко.

По-късно, когато вече бяха в леглото, топли и сухи, под приятния полъх от климатиците, Майкъл свали ръкавиците си и започнаха отново.

— Не мога да спра да те докосвам — каза той. — Не мога да устоя. Искам да те попитам какво е било с онова същество, но зная, че не бива. И все пак сякаш виждам лицето му, докато те пипа…

Роуан лежеше по гръб и го гледаше в тъмното. Обичаше да усеща тежестта му върху себе си, ръцете му почти скубеха косата й. Тя сви дясната си ръка в юмрук и потърка кокалчетата си по тъмната набола брада.

— Беше все едно мастурбираш — каза тихо, хвана лявата му ръка и я обърна така, че да целуне дланта. Той веднага се възбуди и членът му се втвърди до бедрото й. — Нямах усещането, че до мен има човек. Беше като допир между клетките на две тела.

— Ммм, много обичам тия клетки — измърка Майкъл в ухото й и я целуна грубо. Устата й се надигна да го посрещне, също толкова жадна, груба и изискваща.

Когато се събуди, беше четири. Време е да тръгвам за болницата. Не. Майкъл спеше дълбоко и не усети, когато го целуна нежно по бузата. Стана, облече плътния бял хавлиен халат, който висеше в гардероба, и тръгна тихо към всекидневната на апартамента. В стаята бе светло от лампите по булеварда.

Градът отвън изглеждаше опустял. Съвсем притихнал. Тя много обичаше утринните улици, когато имаш чувството, че можеш да слезеш и да започнеш да танцуваш като на сцена, защото в този час маркировката и светофарите не означават нищо.

Чувстваше се отпочинала и в безопасност. Къщата я чакаше, но тя чакаше от доста време.

От рецепцията й казаха, че още не се поднася кафе, но има съобщение за нея и господин Къри от господин Лайтнър — щял да се върне в хотела по-късно през деня, дотогава щял да бъде в къщата в провинцията. Тя си записа номера.

Влезе в малката кухня, откри джезве и сама си направи кафе. Излезе и внимателно затвори вратата на спалнята, както и тази към малкия коридор към всекидневната.

Къде ли беше досието за вещиците Мейфеър? Къде беше дянал Майкъл куфарчето?

Затършува из всекидневната. Претърси и малкия кабинет, дрешниците и дори кухнята. После прекоси тихо коридора и влезе в спалнята. Майкъл спеше.

Провери в дрешника. Дори в банята. Нищо.

Браво, Майкъл, но все пак ще го намеря. Тогава видя крайчеца на куфара. Беше пъхнат под стола.

Е, знам, че обещах, но после ще направя каквото ти казах, рече си. Издърпа куфарчето, спря, за да успокои тежкото си дишане, и излезе на пръсти в коридора. Затвори вратите и остави куфарчето на масичката за кафе под светлината на лампата.

Наля си кафе, взе си цигарите и седна на дивана. Погледна часовника. Четири и петнайсет. Много обичаше това време, ужасно го обичаше. Съвсем подходящо за четене. Това беше и любимото й време за шофиране към болницата. Винаги минаваше на червено в пълния утринен вакуум, а умът й бе изпълнен с мисли за операциите, които я чакаха. Но за четене беше още по-подходящо.

Отвори куфарчето и извади огромна купчина папки. На всяка от тях стоеше странният надпис: „Досие на вещиците Мейфеър“. Това я накара да се усмихне.

Беше толкова буквално.

— Наивни — прошепна тя. — Всички те са наивни. Мъжът на тавана вероятно също е бил наивен. А онази старица беше вещица до мозъка на костите си.

Поспря, дръпна от цигарата и се зачуди как така разбира всичко толкова добре и защо е сигурна, че те — Аарън и Майкъл — не го разбират.

Това убеждение не я напускаше.

Прехвърли бързо папките и горе-долу претегли обема им. Винаги правеше така с научните текстове, които смяташе да погълне за няколко часа. После извади една страница, за да прецени горе-долу по колко понятия се падат на брой думи. Остана доволна — думите бяха значително повече от понятията.

Щеше да прочете всичко за четири часа. С малко повече късмет, Майкъл щеше да спи, докато свърши. Целият свят щеше да спи. Сгуши се на дивана, опря босите си крака на ръба на масичката за кафе и започна да чете.

Към девет часа отново вървеше бавно по Първа улица, докато не стигна ъгъла на Честнът. Утринното слънце беше вече високо в небето, а птиците пееха почти яростно в листака на огромните дървета. Пронизително изграчване на гарван наруши хармонията на мелодичния хор. Катерици се щураха из гъстите клони, които падаха ниско и се протягаха далече над оградите и тухлените стени. Чистите тухлени тротоари бяха пусти; цялото място изглеждаше напълно във властта на цветята, дърветата и къщите. Дори шумът на обичайния трафик бе заглушаван от всепоглъщащия покой и зеленината. Безоблачното синьо небе сияеше през плетеницата на зеления балдахин и дори в сенките светлината изглеждаше някак ярка и чиста.

Аарън Лайтнър вече я чакаше до портата. Дребен мъж в леки тропически дрехи, със съвсем британски вид, чак до бастунчето в ръката му.

Тя му се обади в осем и го помоли да се срещнат. Сега, дори отдалече, виждаше, че е притеснен от реакцията й след прочитане на досието.

Не бързаше да пресече улицата. Приближи се към него лениво, със сведен поглед. Умът й все още плаваше в дългата история и във всеки внимателно погълнат детайл.

Когато се озова точно пред него, стисна ръката му. Не бе решила какво точно ще каже. Щеше да е същинско изпитание за нея. Но се чувстваше добре, че е тук и от допира на топлата му ръка, докато оглеждаше изражението на откритото и сърдечно лице.

— Благодаря ви — каза тя; гласът й беше слаб и й прозвуча някак странно. — Вие отговорихте на най-ужасните и мъчителни въпроси в живота ми. Всъщност дори нямате представа какво сторихте за мен. Вие и вашите „наблюдатели“ разкрихте най-тъмната част от душата ми и хвърлихте върху нея светлина — свързахте я с нещо по-голямо и по-старо, и също толкова истинско. — Поклати глава, все още стискаше ръката му, насилваше се да продължи. — Не зная как да изразя това, което искам да ви кажа — призна накрая. — Вече не съм сама! Имам предвид, че вече знам коя съм, не само по име, не като част от някакво семейство. А коя съм аз. — Въздъхна. Думите излизаха някак тромави, емоцията зад тях беше неимоверна, каквото бе и облекчението й. — Благодаря ви, че сте пазили своите тайни. Благодаря ви от дъното на душата си.

Видя неговото изумление, дори леко объркване. Той кимна бавно и тя почувства добротата му и желанието му да й повярва.

— Какво мога да направя за вас? — попита Аарън с абсолютно обезоръжаваща прямота.

— Елате вътре — отвърна Роуан. — Да поговорим.

Трийсет

Единайсет часът. Той седеше в тъмното и се взираше в електронния часовник на масата. Как беше възможно да е спал толкова дълго? Нарочно бе дръпнал завесите, за да го събуди светлината. Но някой ги беше дръпнал обратно. А ръкавиците му? Къде са му ръкавиците? Откри ги и ги нахлузи, после стана от леглото.

Куфарчето го нямаше. Беше го скрил под стола.

Наметна халата си и прекоси малкия коридор към всекидневната. Там нямаше никой. Само аромат на вече старо кафе от кухнята и слаб дъх на цигарен дим. Допуши му се.

Куфарчето лежеше празно на масичката за кафе, а папките бяха подредени в две спретнати купчини.

— О, Роуан — изстена той. Аарън никога нямаше да му прости. Роуан бе прочела и за Карън Гарфийлд, и за доктор Лемли, умрели след срещата с нея. Беше прочела и всички слухове, записани с думите на Райън Мейфеър, Беа и останалите, които сигурно бе срещнала на погребението. И още хиляди други неща, за които в момента не се сещаше.

Ами ако сега идеше в спалнята и се окажеше, че дрехите й ги няма… Не, те така или иначе не бяха тук, бяха в нейната стая.

Стоеше и се чешеше по главата, не знаеше какво да стори първо — да позвъни в стаята й, да се обади на Аарън, или да полудее. И тогава видя бележката.

Беше точно до двете купчини папки — малко листче от хотелски бележник, изписано с много четлив и уверен почерк.

Вещицата от Аендор. Коя беше тази вещица от Аендор? О, да, жената, при която отишъл Саул, за да призове духовете на своите предци25. Е, добре, както и да е. Явно е успяла да смели безболезнено досието. Умна жена. Мозъчен хирург е все пак. Прочела е досието! На него му бе отнело два дни. Прочела е досието!

Той свали ръкавицата от дясната си ръка и докосна бележката. Мимолетен образ на Роуан, облечена, наведена над бюрото в малката стая до тази. После и образът на някой, който оставя бележника тук преди два дни — униформена камериерка. И още други безсмислени образи, един след друг, без никакво значение. Вдигна ръка и зачака пороят да премине. „Искам да видя Роуан“ — каза и докосна отново хартията. Роуан не беше ядосана, но много потайна и… какво? Явно беше намислила нещо.

Да, всъщност усещаше някакво странно, примесено с непокорство вълнение. Да, точно така. Видя я отново, с шокираща яснота, само че на някакво друго място. В следващия миг образът се разми и се изгуби съвсем. Майкъл си сложи ръкавицата.

Седна за момент и като че се отдръпна в себе си. Инстинктивно ненавиждаше силата си и все пак не можеше да забрави това особено вълнение. Помнеше какво му бе казал Аарън миналата нощ.

— Мога да те науча да я използваш, но тя никога няма да стане много прецизна, винаги ще е объркващо.

Боже, как мразеше тази сила. Мразеше дори странното усещане за Роуан, което бе нахлуло в него и не искаше да го напусне; много повече предпочиташе интимните спомени за случилото се в спалнята и за прекрасния й дълбок и дрезгав глас, когато му говореше тихо, откровено и просто. Предпочиташе да чуе всичко от нейните уста. Вълнение! Обади се на румсървиса.

— Изпратете голяма закуска — яйца „Бенедикт“, мюсли, голяма купа, много шунка, препечени филии и пълна кана кафе. Кажете на сервитьора да си отключи. Ще се обличам. Моля, добавете двайсет процента бакшиш за сервитьора към сметката ми и ми изпратете много студена вода.

Отново прочете бележката. Сега Роуан беше с Аарън. Това го изпълваше с опасение. Чак сега разбра колко притеснен бе Лайтнър, когато му даваше да прочете тези материали. А той дори не искаше да го изслуша. Искаше само да чете. Е, не можеше да обвинява Роуан.

И все пак не успяваше да се отърси от странното усещане. Тя не бе разбрала Аарън и той със сигурност не разбираше нея. Смяташе го за наивен. Майкъл поклати глава. А онзи Лашър… Какво ли мислеше Лашър?

Предната нощ, преди да напусне Оук Хевън, Аарън бе казал:

— Беше мъжът. Видях го на светлината на фаровете. Знаех, че е някакъв номер, но нямах избор.

— Е, какво ще правиш тогава? — попита Майкъл.

— Ами ще внимавам. Какво друго мога да направя?

А сега тя искаше да се срещне с него в онази къща, чак в три часа, защото имала нужда да остане сама. С Лашър? А той как щеше да издържи до три часа?

Е, все пак си в Ню Орлиънс, човече. Не си се връщал в стария квартал. Май е време да го посетиш.

Излезе от хотела към единайсет и четирийсет и пет. Жегата го изненада и едновременно с това зарадва още при първата стъпка навън. След трийсет години в Сан Франциско, през които бе свикнал да се свива инстинктивно от хлада и вятъра.

Тръгна към горната част на града и осъзна, че през тези трийсет години е свикнал и с безкрайните изкачвания и слизания. Тук паважът беше равен, просто прекрасен. Сякаш всичко бе по-лесно — всяко вдишване на топлия въздух, всяка стъпка, пресичане на улицата, озъртането встрани към старите чернокори дъбове, които започнаха да променят изцяло гледката още щом пресече Джаксън авеню. Никакъв вятър в лицето, никакво заслепяващо тихоокеанско небе.

Избра Филип стрийт и тръгна по нея към Айриш Ченъл. Вървеше бавно, както едно време, знаеше, че ще стане още по-горещо, че дрехите му ще натежат и дори обувките му ще се овлажнят след малко, че рано или късно ще свали спортното си сако и ще го метне през рамо.

Но скоро забрави за всичко това; гледката събуждаше твърде много приятни спомени. Разсея го дори от тревогите за Роуан, от тревогите за мъжа. Сега просто се плъзгаше назад в миналото, докато вървеше покрай старите, покрити с бръшлян стени и младите мирти — тънки, обрасли с мъх и отрупани с големи кичести цветове. Нямаше да пропусне да ги перне с ръце. В същия миг стария всепоглъщащ копнеж се завърна с още по-голяма сила. Слава богу, че всичко си беше като едно време! Високите къщи в стил кралица Ана, много по-големи от къщите в Сан Франциско, все още се издигаха до по-ранните, предвоенни сгради с дебели стени и кръгли колони — яки и великолепни като къщата на Първа улица.

Накрая пресече внимателно оживената Мегазин стрийт и тръгна към Айриш Ченъл. Там къщите като че се свиха, колоните отстъпиха място на стълбове, дъбовете изчезнаха. Дори огромните диви череши свършиха на ъгъла с Констанс. Но това нямаше значение, всичко беше наред. Това бе неговият квартал — или поне навремето.

Улица „Благовещение“ му разби сърцето. Тук вече не се виждаха реставрирани и пребоядисани къщи като на Констанс и Лоуръл стрийт. Пустите дворове бяха осеяни със стари гуми и боклуци. Къщата близнак, в която бе израснал, сега бе изоставена. На вратите и прозорците бяха заковани стари парчета шперплат, а дворът, където бе играл, се беше превърнал в същинска джунгла от плевели, опасана от грозна телена мрежа. Нямаше ги и старите лунничета, които цъфтяха в розово и ухаеха и лете, и зиме. Нямаше ги и банановите дървета до старата барачка в края на страничната алея. На вратата на малката бакалия на ъгъла висеше катинар, а старият бар не даваше никакви признаци на живот.

Малко по малко Майкъл осъзна, че е единственият бял човек наоколо.

Навлизаше все по-навътре в тъжния и занемарен квартал. Вървеше към тухлените жилищни блокове на комплекса „Свети Тома“. Тук вече не живееха бели. Никой не му бе казал това.

Сега кварталът принадлежеше на черните. Майкъл чувстваше студените им оценяващи погледи, когато зави по Джозефин стрийт към старите църкви и училището. Още заковани с шперплат дървени къщи; приземният етаж на една жилищна сграда бе напълно разграбен. Отвън бе натрупана купчина разтрошени и прогнили мебели.

И все пак руините на изоставеното училище го потресоха най-силно. Прозорците на класните стаи бяха изпотрошени. Салонът, в чийто строеж бе участвал и той, сега изглеждаше напълно запуснат, изживял времето си, забравен.

Само църквите „Света Богородица“ и „Свети Алфонс“ още се издигаха горди и сякаш неразрушими. Вратите им обаче бяха заключени. Дворът на „Свети Алфонс“ бе обрасъл с бурени, високи до коляно. Майкъл видя, че вратите на старите електрически табла са отворени и ръждясали, а бушоните са изтръгнати.

— Ша искате ли да видити църквата?

Майкъл се обърна. Беше го заговорил нисък оплешивяващ мъж с кръгло коремче и потно розово лице.

— Ми влезте в сакристията и те ши ви пуснат вътри — добави мъжът.

Майкъл кимна.

Дори сакристията беше заключена. Трябваше да натисне звънец и да изчака една дребна женица с дебели очила и къса кафява коса да му отговори през малко прозорче.

Той извади шепа банкноти от по двайсет долара и каза:

— Искам да направя дарение. И, ако е възможно, да разгледам двете църкви.

— „Свети Алфонс“ не може да се разглежда. Вече е затворена. Не е безопасно. Мазилката пада.

Мазилката! Той си спомни прекрасните стенописи по тавана, светците, които се взираха в него от синьото небе. Под този таван бе кръстен, бе получил първото си причастие и по-късно конфирмацията. А в последната си нощ в града бе минал по пътеката в „Свети Алфонс“, с бялата шапка и бялата роба, заедно с другите абитуриенти, и дори не бе помислил да я огледа за последно, защото нямаше търпение да замине с майка си на запад.

— Къде са всички? — попита той.

— Ами преместиха се — отвърна жената и му кимна да я последва. Преведе го през жилището на свещеника към „Света Богородица“. — А черните не идват.

— Но защо всичко е заключено?

— Защото постоянно ни ограбват.

Не можеше да повярва, че вече не може да влезе в притихнала сенчеста църква по всяко време на деня. Че не може да избяга от изпечените от слънцето улици, да седне в тишината, да поговори с ангелите и светците, докато старите дами с рокли на цветя и сламени шапки шепнат със сухите си устни молитви пред олтара.

Тя го поведе през олтара. Навремето той бе иподякон. Беше приготвял светеното вино. Усети прилив на щастие, когато видя редиците дървени светци, а после и дългия висок неф с издигащите се готически арки. Всичко бе великолепно, непокътнато.

Слава богу, непокътнато. Почувства буца в гърлото си. Прибра ръце в джобовете си, сведе глава и продължи да оглежда всичко изпод вежди. Спомените за службите тук и в „Свети Алфонс“ напълно се смесиха. По онова време вече нямаше вражда между немци и ирландци, дори фамилиите се смесваха. Учениците от началното училище ходеха в другата църква за сутрешната служба, а гимназистите изпълваха „Света Богородица“.

Не беше нужно никакво въображение, за да види отново облечените в униформи младежи, които стават от пейките и се нареждат на опашка, за да получат причастие. Момичетата с бели блузи и сини вълнени поли, момчетата с ризи в цвят каки и панталони. Но после се върна назад, когато беше на осем и носеше кадилницата по тези стълби.

— Е, разгледайте спокойно — каза дребната женица. — Но после минете през сакристията.

Седя около половин час на първата редица. Не знаеше точно какво прави. Вероятно просто запомняше детайли, които не можеше да извика от спомените си. Никога вече нямаше да забрави издълбаните по мраморния под имена на погребаните под олтара. Никога нямаше да забрави и изрисуваните по тавана ангели. Нито пък прозореца далече вдясно от него, на който ангели и светци носеха дървени обуща! Колко странно. Дали някой днес би могъл да го обясни? Не го беше забелязвал преди, а бе прекарал толкова време в тази църква…

Спомни си за Мари Луис, която четеше требника, спомни си и големите й гърди под колосаната бяла униформена блузка. Спомни си и Рита Мей Дуайър, която на четиринайсет вече изглеждаше като зряла жена — в неделя носеше червена рокля, обувки с много високи токчета и огромни златни обици. Баща му бе един от мъжете, които носеха по пътеката кутиите за дарения. Минаваха от редица на редица и с подобаващо сериозни изражения протягаха кутиите, закачени на дълги пръчки. По онова време никой не гъкваше в католическа църква.

Но какво си мислеше, че всички ще са тук и ще го чакат? Десетина Рита Меи с рокли на цветя ще дойдат тук по пладне само за да се видят с него?

Предната нощ Рита Мей му бе казала:

— Не се връщай в квартала, Майк. Помни го, какъвто беше едно време.

Накрая стана и тръгна по пътеката към старите дървени изповедални. На стената имаше плочка с имената на спонсорите на реставрацията на църквата.

Майкъл затвори очи и само за миг си представи, че чува как децата играят в двора на училището — обичайната глъчка по обед.

Но нямаше нищо такова. Нямаше тежко затръшване на врати, когато енориашите идваха и си отиваха. Само празната величествена църква. И Девата с короната на високия олтар.

Сега тя му изглеждаше малка и някак далечна. Хрумна му, че вероятно е редно да се помоли. Трябваше да попита Девата или Господ защо е трябвало да се върне тук, защо бе изтръгнат от студената прегръдка на смъртта. Но вече не вярваше в тези статуи на олтара. Детската вяра бе изчезнала.

Вместо това дойде друг, особен, някак неприятен спомен. Двамата с Мари Луиз се бяха срещнали точно пред високите врати на тази църква. В проливния дъжд. И Мари Луиз му бе признала, неохотно, че не е бременна. Беше почти ядосана — толкова ядосана, колкото облекчен беше той.

— Не искаш ли да се оженим? Защо играем тези глупави игрички!

Какво ли щеше да стане с него, ако се беше оженил за нея? Видя големите й начумерени кафяви очи. Чувстваше огорчението и разочарованието й. Не, не можеше да си представи подобно нещо.

И тогава отново чу гласът й:

— Знаеш, че рано или късно ще се оженим. Ние сме родени един за друг.

Родени един за друг. Наистина ли бе писано да си тръгне оттук, да прави това, което бе направил, да отпътува толкова надалече? Писано ли беше да падне от скалата и да се носи навътре в морето, далече от светлините на сушата?

Помисли си за Роуан — за всичко, което значеше тя за него. Помисли си за нейната чувственост, сладост, мистериозност, за слабото й силно тяло, сгушено до него под завивките, за кадифения й глас и студените й очи. Помисли си за начина, по който го гледаше преди да правят любов. Гледаше го без капка егоизъм, сякаш бе забравила напълно за своето тяло, сякаш бе погълната от него. С две думи, гледаше го така, както един мъж гледа жена — жадно и агресивно. И все пак бе магически податлива в ръцете му.

Още се взираше в олтара — оглеждаше огромната великолепна църква.

Искаше му се да има вяра. После осъзна, че всъщност я има. Все още вярваше в своите видения, в добротата им. Вярваше в тях и в тяхната доброта така, както хората вярват в Господ и светците, в предначертания от Бога път, в призванието.

И все пак тази му вяра изглеждаше толкова глупава като всяка друга.

„Но аз го видях, почувствах го, помня и зная…“ Не, все пак не си беше спомнил. Нищо в дългата история на Мейфеър не беше събудило спомена за онзи скъпоценен момент. Нищо, освен образът на Дебора. И въпреки цялата си увереност, че точно тя му се бе явила в отвъдното, той все пак не си спомняше нито дума, нищо конкретно.

Прекръсти се, съвсем импулсивно, докато още се взираше в олтара.

Колко години бяха минали от времето, когато правеше това всеки ден, по три пъти на ден? Отново се прекръсти, изненадан, замислен. „В името на Отца и Сина и Светаго духа“, очите му не се откъсваха от Девата на олтара.

— Какво искат от мен? — прошепна. Опита се да си припомни поне малко от виденията и с отчаяние установи, че сега образът на тъмнокосата жена вече бе заменен от образа на Дебора, който си бе създал по описанията в досието. Новият образ беше заличил стария! Не, не беше спечелил нищо с прочитането на историята, напротив — беше изгубил и малкото, което помнеше.

Постоя още в тишината, с ръце в джобовете. После тръгна бавно по пътеката, докато не стигна до перилата пред олтара, изкачи мраморните стълби, прекоси олтара и тръгна към къщата на свещеника.

Слънцето прежуряше над Констанс стрийт, както винаги, безжалостно и грозно. Тук нямаше дървета. Градината около къщата на свещеника беше оградена с висока тухлена стена, моравата до църквата беше прашна и изгоряла от слънцето.

Църковният магазин в другия край, пълен с хубави малки статуйки и икони на светци, беше затворен. Прозорците му бяха заковани с дъски. На боядисаната дървена стена бе окачен знакът на агенция за недвижими имоти.

Малкият плешив мъж с потното зачервено лице седеше на стълбите на сакристията. Ръцете му бяха скръстени на коленете, а очите му следяха полета на сивоперестите гълъби, които се издигнаха от лющещата се фасада на „Свети Алфонс“.

— Шъ тряя да ги отровим — каза той. — Осират сичко.

Майкъл запали цигара и предложи една на мъжа. Той я прие с кимване и Майкъл му подаде почти празния кибрит.

— Синко, що не вземеш да скриеш тоя златен часовник в джоба си? — рече мъжът. — Не се размотавай с него тука, чу ли?

— Ако ми искат часовника, ще тряя да го вземат заедно с китката и юмрука ми.

Старецът сви рамене и поклати глава.

Майкъл отиде до ъгъла на Мегазин и Джаксън и влезе в някакъв тъмен, доста неугледен бар, в най-печалната на вид изгнила дървена сграда. През всичките години в Сан Франциско не бе виждал толкова порутено място. Някакъв бял висеше като сянка в далечния ъгъл и се взираше в него с блеснали на сбръчканото лице очи. Барманът също беше бял.

— Дай една бира — каза Майкъл.

— Ква?

— Не ми пука.

Беше пресметнал времето идеално. В три без три прекоси Камп стрийт. Вървеше бавно, за да не му прилошее от жегата. Прислони се отново в сладката сенчеста и разнообразна красота на Гардън Дистрикт. Да, всичко си беше както преди. Отново се почувства добре; искаше да бъде тук и вероятно трябваше да бъде тук, ако човек сам можеше да чертае съдбата си.

Точно в три застана пред отворената порта. За първи път виждаше къщата на дневна светлина и пулсът му се учести. Да, това е. Дори и запусната, тя изглеждаше горда, великолепна, покрита с избуяли лози, дългите капаци, боядисани в убито зелено, все още се крепяха на железните си панти. Къщата чакаше…

Усети замайване, някакъв мимолетен прилив на наслада, беше се върнал. Да, вече правя каквото трябва…

Изкачи мраморните стълби и бутна вратата. Влезе в дългия широк коридор. Не бе виждал подобна архитектура в Сан Франциско — толкова висок таван, така изящни и високи врати.

Въпреки лепкавия, наслоен по стените прах, от боровите дъски на панелите сякаш се излъчваше сияние. Макар и с олющена боя, орнаментираните корнизи бяха още здрави. Майкъл почувства, че обича всичко това — умението на майстора, създал вратите във форма на ключалки, прекрасните колони и балюстрадите на стълбището. Обожаваше усещането на пода под краката си, толкова солиден беше. Вдишваше прекрасния топъл аромат на дърво, който изпълваше цялата къща. Няма друго място на света, където да усетиш подобен аромат.

— Майкъл, ти ли си? Ела.

Той влезе във всекидневната. Вътре още беше тъмно и сенчесто, макар че завесите бяха дръпнати. Светлината се процеждаше съвсем слабо през капаците и мръсните мрежи на верандата отвъд страничните прозорци. Дъх на орлови нокти. Сладък, прекрасен. Нямаше ли ярки розови съцветия на върбинка по мрежите? Не беше виждал това прекрасно диво растение от години.

Роуан седеше на дългото кафяво кадифено канапе с гръб към предната част на къщата. Изглеждаше малка и много красива. Косата й падаше прекрасно на бузата. Бе облякла една от онези свободни намачкани памучни ризи, леки като коприна. Лицето и вратът й изглеждаха силно загорели заради бялата тениска отдолу. Беше обута в бели панталони, с бели сандали, изрязани отпред — пръстите на краката й бяха много секси, лакирани в червено.

— О, вещицата от Аендор — рече той и се наведе да я целуне по бузата. Задържа лицето й в дланите си, топло, нежно.

Тя го хвана за китките, надигна се и го целуна грубо, но прелестно по устата. Той усети, че ръцете й треперят, сякаш я тресеше.

— Сама ли стоя тук?

Тя седна отново и той се настани до нея.

— А защо не? — попита с дълбокия си глас. — Току-що напуснах официално поста си в болницата. Ще си потърся работа тук. Мисля да остана в тази къща.

Той изпусна дълга въздишка и се усмихна.

— Сериозно ли?

— Съвсем. Е, какво мислиш?

— Не знам. По пътя насам… минах през Айриш Ченъл и си мислех, че сигурно ще те сваря със събрани куфари.

— Не. Няма начин. Вече говорих с шефа си от Сан Франциско за три-четири болници тук. Той ще се обади. А с теб какво става?

— Какво да става? — отвърна той. — Знаеш защо съм в Ню Орлиънс. Къде да ходя? Те ме доведоха тук. Не са ми казвали да ходя другаде. Не са ми казвали нищо. Още не мога да си спомня. Прочетох четиристотин страници от историята и още не мога да си спомня. Знам само, че видях Дебора, но не помня какво ми каза.

— Изморен си и гориш — каза тя и сложи длан на челото му. — Говориш несвързано.

Той се изсмя.

— Виж я ти нея, вещицата от Аендор. Не прочете ли досието? Какво става, Роуан? Не го ли прочете докрай? Та ние сме в някаква паяжина, а дори не знаем кой я тъче. — Изпъна напред ръце и се загледа в скритите под ръкавиците пръсти. — Просто не знаем.

Тя го погледна някак разсеяно, изражението й беше много студено, въпреки че лицето й бе зачервено. Сивите й очи отразяваха разкошно светлината.

— Е, прочете го, нали? И какво мислиш?

— Майкъл, успокой се. Всъщност не ме питаш какво мисля, а какво чувствам. Вече ти казах какво мисля. Ние не сме уловени в никаква паяжина и никой не я тъче. Според мен е най-добре да забравиш за хората от видението. Забрави за мисията, за всичко.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами стоях тук с часове и мислих за всичко. Това е моето решение. Оставам тук, защото къщата е моя и много я харесвам. Харесвам и семейството, с което се срещнах вчера. Искам да ги опозная. Искам да чувам гласовете им, да виждам лицата им, да се уча от тях. Освен това знам, че няма да мога да забравя какво сторих на онази старица, без значение къде ще ида. — Замълча, на лицето й за миг се изписа силна емоция, но после отново стана твърдо и студено. Тя скръсти леко ръце, единият й крак бе подпрян на малката масичка за кафе. — Слушаш ли ме?

— Разбира се.

— Е, добре. Искам да останеш. Надявам се и се моля да останеш. Но не заради тази мрежа, план, или каквото и да било друго. Не заради виденията или онзи мъж. Защото няма абсолютно никакъв начин да се разбере какво означава всичко това, или както ти си написал в бележките си — защо ние с теб сме свързани. Няма начин да разберем. — Тя млъкна, гледаше го напрегнато. После продължи бавно: — Е, аз взех решение въз основа на това, което знам, на това, което виждат очите ми и което мога да определя и разбера. Решението ми е, че тази къща е моят дом, защото искам да е така.

Той кимна.

— Да, разбирам.

— Искам да кажа, че оставам тук въпреки онзи мъж и вероятния му план, въпреки странното съвпадение, което ни срещна насред океана.

Той отново кимна, този път някак колебливо. После се облегна назад и пое дълбоко дъх. Избягваше да я гледа в очите.

— Но не можеш да ми кажеш — започна той след малко, — че няма да общуваш с това същество, че не искаш да разбереш значението на всичко това…

— Не, искам да разбера — отвърна Роуан. — Но не това ме задържа тук. Пък за призрака няма никакво значение дали сме в Монклеве, в Тибурон или в Донелайт. Колкото до онези хора от виденията ти, ще им се наложи да ти се явят пак и да обяснят какво точно искат от теб! Защото ти просто не знаеш.

Замълча, явно се опитваше някак да се успокои и да говори по-меко, може би се страхуваше, че е станала твърде рязка.

— Майкъл, ако искаш да останеш, трябва да вземеш решение на базата на нещо друго. Като например, да бъдеш тук заради мен, защото това е твоят град, защото мислиш, че тук ще бъдеш щастлив. Защото си обичал този квартал и тази къща още от дете и вероятно ще я обикнеш отново.

— Не съм спирал да я обичам.

— Но, моля те, не прави всичко заради тях! Направи го независимо от тях.

— Роуан, аз съм в тази стая сега заради тях. Не забравяй това. С теб не се срещнахме в яхтклуба.

Тя изпусна дълга въздишка и каза:

— Настоявам да забравим за това.

— Аарън ли ти даде този съвет?

— Не съм го молила за съвет — отвърна тя търпеливо. — Исках да се видим по две причини. Първо, да поговоря с него още веднъж, за да се уверя, че е честен човек.

— И?

— Да, той е точно какъвто го описваш. Но трябваше да го видя отново. — Замълча. — Той е изключителен събеседник.

— Зная.

— Почувствах го още когато се срещнахме на погребението. И дори преди това, на гроба на Ели.

— И сега вече си спокойна по отношение на него?

Тя кимна.

— Да, вече го познавам. Той не е по-различен от нас двамата.

— Какво искаш да кажеш?

— И той е не по-малко отдаден от нас — отвърна тя и сви леко рамене. — Точно както аз съм отдадена на хирургията, а ти на реставрацията на къщи. — Замисли се за миг и добави: — И той храни илюзии като нас.

— Да, разбирам.

— И исках да му благодаря, че ми даде да прочета историята. Трябваше да му обясня, че не бива да се безпокои, че не съм обидена, нито възмутена, и няма да предам доверието му.

Майкъл беше толкова облекчен, че не я прекъсна, и все пак беше объркан.

— Той попълни най-голямата и най-критична празнота в живота ми — продължи тя. — Мисля, че няма и представа какво означава това за мен. Твърде предпазлив е. И не знае нищо за самотата. Прекарал е почти целия си живот в онзи орден.

— Да, знам какво искаш да кажеш. Но мисля, че той все пак разбира.

— Но е много предпазлив. Онзи очарователен тъмнокос призрак наистина се е опитал да го убие.

— Да, знам.

— Все пак се опитах да му обясня колко съм му благодарна и че не искам да му се противопоставям по какъвто и да било начин. Само преди два дни нямах нито минало, нито семейство. А сега имам и двете. Намерих отговорите на най-мъчителните въпроси в живота си. Въпреки че сигурно не всичко още е ясно. Просто мисля за къщата в Тибурон и си казвам: „Няма нужда да се връщаш там, вече няма да бъдеш сама“. И това е повече от прекрасно.

— Не смеех да мечтая за подобна реакция от твоя страна. Мислех, че ще се ядосаш, може би дори ще се обидиш.

— Майкъл, не ми пука как Аарън е събрал цялата тази информация. Не ми пука какво са правили колегите му, нито какво продължават да правят. Работата е там, че историята нямаше да се знае, ако не бяха я описали. Щях да си остана с онази старица и ужасиите, които ми наговори. А срамежливите братовчеди щяха само да се усмихват съчувствено, неспособни да ми кажат всичко, защото просто не знаят. Те са в течение само на късчета от цялото. — Тя си пое дълбоко дъх. — Знаеш ли, Майкъл, някои хора не са способни да получават дарове. Не знаят как да ги поискат, нито как да ги използват. Аз ще трябва да се науча. Тази къща е дар. Историята е дар. И тя ми помогна да приема това семейство! А те, те са най-големият от всички дарове.

Той отново почувства облекчение, огромно облекчение. Думите й бяха като балсам за душата му. Но все пак не можеше да преодолее изненадата си.

— Ами какво ще кажеш за Карън Гарфилд и доктор Лемли? Беше ме страх как ще реагираш на това.

На лицето й се изписа болка, този път по-силна, по-изявена.

Той веднага съжали за грубостта си. Въпросът му се стори непростим.

— Ти не ме разбираш — каза тя, гласът й отново беше спокоен. — Не разбираш що за човек съм. Исках да знам дали наистина притежавам тази сила! Дойдох при теб, защото си мислех, че можеш да ме докоснеш и да кажеш дали силата ми наистина съществува. Е, ти не можа. Но Аарън ми го каза. Аарън го потвърди. А няма нищо по-лошо от подозрението и несигурността.

— Да, разбирам.

— Наистина ли? — Тя преглътна, изражението й стана по-твърдо, като че от усилието да запази спокойствие. Очите й за миг притъмняха, но после отново се просветлиха, като че с усилие на волята. Тя каза съвсем тихо: — Чувствам се ужасно заради Карън Гарфилд. Наистина. А Лемли вече беше болен. Беше получил инсулт година преди това. За него не съм сигурна, но за Карън… съм виновна, така е. Но, Майкъл, тогава не знаех!

— Разбирам, успокой се — тихо отвърна той.

Тя мълча дълго, опитваше се да се успокои. Когато заговори отново, гласът й звучеше изморено, дори немощно.

— Но исках да се видя с Аарън и по още една причина.

— Каква?

Тя помисли малко и каза:

— В момента аз не общувам с този призрак, което означава, че не мога да го контролирам. Той всъщност не ми се яви истински. А може и никога да не го направи…

— Но ти вече си го видяла и освен това той чака точно теб.

Тя се замисли, играеше си разсеяно с малко конче от подгъва на ризата си.

— Но аз съм враждебна към него, Майкъл. Не го харесвам. Мисля, че той го знае. Стоях тук с часове, призовавах го да се яви и все пак го мразех, страхувах се от него.

Майкъл беше объркан.

— Може би все пак е изиграл картите си — каза тя.

— Имаш предвид, когато те е докосвал…

— Не, искам да кажа, че може би е изиграл вече коза си с мен. Вероятно е помогнал да бъде създаден медиум, който е толкова силен, че не може да бъде прелъстен от него, не може да бъде подлуден. Майкъл, щом мога да убивам същества от плът и кръв с невидимата си сила, как мислиш, че се отразява враждебността ми на Лашър?

Той я загледа с присвити очи, накрая призна:

— Не зная.

Роуан отмахна с треперливо движение косата от лицето си и за миг на слънчевата светлина тя изглеждаше съвсем руса.

— Моята неприязън винаги е много силна. Винаги. Тя не се променя с времето. А към този призрак изпитвам много дълбока неприязън. Помня какво ми каза ти снощи — че искаш да говориш с него, да разбереш какво иска. Но сега неприязънта ми е по-силна от всичко.

Майкъл я гледа дълго, без да продума. Чувстваше, че любовта му към нея се засилва изумително, необяснимо.

— Знаеш ли, права си — рече той накрая. — Наистина не мога да разбера що за човек си. Обичам те, но не те разбирам.

— Ти мислиш със сърцето си — каза тя и докосна нежно гърдите му. — Затова си толкова добър. И толкова наивен. Но аз не мисля със сърцето си. У мен дреме зло, не по-малко от злото у другите. Те не могат да ме изненадат. Дори когато ме ядосват.

Той не започна да спори с нея. Но не беше наивен!

— Мислих с часове за всичко — продължи тя. — За силата ми да разкъсвам кръвоносни съдове и аорти и да убивам само с прошепнато проклятие. Ако има някаква полза от нея, сигурно ще е способността ми да унищожа онова същество. Може би тя може да повлияе на енергията, която то контролира, както влияе на плътта и кръвоносните съдове.

— Не ми беше хрумвало подобно нещо.

— Ето затова трябва да помислим с главите си. Аз съм преди всичко лекар, а чак след това съм жена и човек. А като лекар за мен е съвсем лесно да разбера, че това нещо съществува в някаква тясна връзка с нашия материален свят. Следователно то е познаваемо. Така както тайната на електричеството е била познаваема още през седемстотната година преди Христа, само дето никой и представа си е нямал за нея.

Той кимна.

— Трябва да разберем параметрите му. Нали така каза снощи. Все още не мога да си представя какви може да са. Дали когато се материализира, е достатъчно плътно, че да мога да го докосна.

— Точно така. Какво е, когато се материализира? Трябва да изучим параметрите му. Моята сила също работи по законите на физическия свят. Трябва да проуча и нейните параметри.

Болката се върна на лицето й, като мимолетна мълния, разкриви изражението й и се задълбочи, докато съвсем смачка чертите й, като на пластмасова кукла, обхваната от пламъци. Но тя постепенно се овладя, отново стана спокойна и красива.

— Тази сила е моят кръст — прошепна. — Както твоята сила е твоят кръст. Ние ще се научим да ги контролираме, за да можем сами да решаваме кога и как да ги използваме.

— Да, точно това ще трябва да направим.

— Но трябва да ти кажа и нещо за Карлота, за силата…

— Не е нужно, ако не искаш.

— Тя знаеше какво ще сторя с нея. Знаеше и нарочно ме провокира. Мога да се закълна.

— Защо?

— Това беше част от плана й. Мислих много. Може би е искала да ме пречупи, да прекърши увереността ми. Използвала е чувството за вина, за да прекърши Деидре. Вероятно е сторила същото и с Анта. Но аз нямам намерение да влизам в определената от нея роля. Най-лошото, което можем да направим, е да продължим да умуваме какво искат онези хора от виденията, какво иска Лашър, или старицата. Все едно да се въртим в омагьосан кръг, начертан от тях самите.

— Май никога няма да разбера какво имаш предвид.

Той се извърна леко и зарови в джоба си за цигарите. Бяха останали само три. Предложи й една, но тя отказа. Не откъсваше поглед от него, след малко заговори:

— Някой ден може да седнем на тази маса, да пийнем вино или бира и да поговорим за тях. За Петир ван Абел, за Шарлот, за Жулиен и всичко останало. Но не и сега. Сега искам да отделя важното от мистичното, плявата от зърното. И ми се ще ти да направиш същото.

— Слушам те — отвърна той и зарови за кибрита си. Нямаше го. Беше го дал на стареца.

Тя пъхна ръка в джоба на панталона си, извади елегантна златна запалка и запали цигарата му.

— Благодаря.

— Започнем ли да мъдруваме за тях, ефектът ще е винаги същият. Ще станем пасивни и объркани.

— Май си права — рече той. Мислеше за времето, прекарано в тъмната спалня на Либърти стрийт, когато се опитваше да си спомни, да разбере. Но ето, най-сетне бе в тази къща, а не бе свалял ръкавиците. Освен когато докосна останките на Таунсенд и смарагда. Самата мисъл да ги свали го ужасяваше. Не можеше да докосне вратите, масите, столовете, принадлежали на Мейфеър. Не можеше да докосне вехториите, сандъците с кукли на тавана, които Роуан му бе описала, нито пък онези вонящи буркани…

— Ще станем пасивни и объркани — повтори Роуан, за да привлече вниманието му — и няма да мислим с главите си, а точно това трябва да правим.

— Съгласен съм — отвърна той. — Ще ми се да притежавах твоя хладен разсъдък. Ще ми се да съм като теб — да съм затрупан с толкова неизвестни и да не се хвърлям през глава в мрака, за да се опитам да ги разбера.

— Защо да ставаме пионки в чужда игра — рече тя. — Трябва да се опитаме да влезем в най-добрата си форма, да действаме така, че силата и достойнството да са на наша страна.

— Искаш да кажеш, да станем перфектни.

— Какво?

— Онази нощ в Калифорния каза, че според теб всички трябва да се стремим към съвършенство.

— Да, така е. Вярвам в това. Винаги се опитвам да намеря перфектния отговор. Затова не си мисли, че съм откачена, щом не избухвам в сълзи. Не си мисли, че не знам какво съм сторила с Карън, Лемли или онова малко момиче. Знам го, и то много добре.

— Не исках да…

— Напротив, точно това искаш да кажеш — отвърна тя остро. — Но не си мисли, че положението ще се оправи, ако цивря постоянно.

— Роуан, не исках…

— Плаках цяла година, преди да те срещна. Започнах да плача, когато Ели умря, а после плаках и в прегръдките ти. Плаках, когато ми се обадиха, че Деидре е мъртва, а дори не я познавах, не я бях виждала. Плаках ужасно много. Плаках, когато я видях в ковчега вчера. Плаках за нея и снощи. Плаках и за онази старица. Не, не искам да плача повече. Тук имам дом, семейство и минало, благодарение на Аарън. Имам теб. Мисля, че имам бъдеще с теб. За какво да плача, питам те, за какво?

Тя се взираше в него, явно беше ядосана, объркана, сивите й очи направо го пронизваха в сумрака.

— Ти мен ще разплачеш, ако не спреш — рече й той.

Тя се засмя въпреки себе си. Лицето й се проясни красиво, устата й неволно се изви в усмивка.

— Е, добре. Все пак има нещо, което може да ме разплаче. И за да бъда напълно откровена, ще ти го кажа. Бих… бих плакала, ако те загубя.

— Това е добре — прошепна той и я целуна бързо, преди тя да успее да го отблъсне.

С лек жест Роуан му показа да си стои на мястото и да бъде сериозен. Да слуша. Той кимна и сви рамене.

— Кажи ми сега — какво искаш да правиш? Какво ти искаш да направиш? Не говоря за онези същества и техните намерения. Какво искаш ти?

— Искам да остана тук — отговори той. — Направо ме е яд, че ме нямаше толкова дълго. Не знам защо направих такава глупост.

— Добре, сега вече говориш ти.

— Е, в това можеш да не се съмняваш. Знаеш ли, дойдох пеша дотук, минах по старите улици от детството ми. Но това вече не е моят квартал. Е, никога не е бил красив, но сега е напълно съсипан… няма го вече.

В очите й блесна тревога.

— Да, всичко се е променило — продължи той с жест на примирение. — Но онзи квартал никога не е олицетворявал Ню Орлиънс за мен. Не и улица „Благовещение“. За мен този град винаги е бил свързан с Гардън Дистрикт, с Френския квартал, с красивите покрайнини. Обожавам ги. Радвам се, че се върнах. Не искам да си тръгвам.

— Добре — рече тя и се усмихна. По бузата и ъгълчето на устата й заигра слънчев лъч.

— Не мога да спра да си повтарям, че съм у дома. У дома. Без значение какво ще стане — не искам да си тръгвам.

— Майната им, Майкъл. Майната им, които и да са. Няма да мислим за тях, докато не ни дадат основателна причина.

— Добре казано — усмихна се той.

Сега му се струваше някак тайнствена — необяснима смесица от нежност и грубост. Може би грешката му беше там, че силата и студенината у жените винаги го бе обърквала. Сигурно с повечето мъже беше така.

— Те ще се явят отново. Няма начин. И тогава ще мислим какво ще правим.

— Да, така си е. Ами ако взема да сваля тия ръкавици? Дали ще ми се явят?

— Във всеки случай няма да ги чакаме затаили дъх.

— Не, няма — изхили се Майкъл.

Беше изпълнен с въодушевление и с мъничко тревога, която всяка нейна дума разсейваше все повече.

Хвана се, че се взира в огледалото на отсрещната стена — гледаше миниатюрната Роуан в него и безкрайните отражения на полилеите, хванати в плена на двете огледала, повторени до безкрай в сребристо сияние.

— Харесва ли ти да ме обичаш? — попита тя.

— Какво?

— Харесва ли ти? — За първи път гласът й потреперваше.

— Да, обожавам да те обичам. Но е малко страшничко, защото ти не си като останалите. Винаги съм го знаел. Много по-силна си.

— Да, така е — отвърна тя. — Защото мога да те убия, когато пожелая. И цялата ти мъжка сила няма да те спаси.

— Не, нямах това предвид. — Обърна се да я погледне, за миг в сенките лицето й изглеждаше неизразимо студено и лукаво, клепачите й бяха притворени, а очите й искряха. Изглеждаше неимоверно зла, както в Тибурон, на студената светлина, струяща от стъклената стена на сумрачната стая.

Роуан стана бавно от дивана, дрехите й прошумоляха. Той неволно, инстинктивно се сви и се отдръпна от нея, косата му настръхна. Беше като да видиш змия в тревата само на сантиметри от крака ти, или пък да осъзнаеш, че мъжа на съседния стол на бара се извръща към теб и отваря сгъваем нож.

— Какво, по дяволите, ти става? — прошепна той.

И тогава видя, че тя трепери, че по бузите й са избили червени петна, а кожата край тях е мъртвешки бледа. Роуан протегна ръце към него, после ги отдръпна, слепи длани и се втренчи в тях. Сякаш се опитваше да сдържи нещо неизразимо.

— Господи, та аз дори не мразех Карън Гарфилд — прошепна тя. — Наистина! Помогни ми, Боже…

— Не, Роуан, било е грешка, ужасна грешка, каквато вече няма да направиш.

— Няма, никога. Дори когато се случи с Карлота, аз не вярвах… не вярвах наистина.

Той отчаяно искаше да й помогне, но не знаеше какво да направи. Тя трепереше като пламъче в сенките, беше прехапала долната си устна, ръцете й бяха вкопчени една в друга.

— Стига, скъпа, стига — ще се нараниш — каза й той, но когато я докосна, му се стори, че сякаш е от стомана.

— Кълна се, не го вярвах. Беше като импулс, знаеш го и все пак не вярваш, че е възможно… Толкова бях ядосана на Карън. Беше абсолютно вбесяващо, как можа да дойде там, в къщата на Ели!

— Зная, разбирам.

— Но какво да направя, за да го спра? Ако го потисна, то ще ме изгори отвътре.

— Не, няма.

Тя се извърна от него, сви колене и се втренчи невиждащо в стаята. Вече беше по-спокойна, но очите й бяха все така неестествено разширени, пръстите й мърдаха трескаво.

— Учудена съм, че ти, който си толкова умен, толкова разсъдлив, не виждаш очевидното.

— Какво искаш да кажеш?

— Може би твоята мисия е проста. Да ме убиеш.

— Господи, как можа да измислиш подобно нещо? — Той се приближи към нея, махна косата от лицето й и я придърпа към себе си.

Тя го погледна отсъстващо, сякаш беше някъде много далече.

— Скъпа, чуй ме — започна той. — Всеки може да отнеме живот. Това е много лесно. Има милиони начини да го направиш. Ти като лекар сигурно знаеш повече от мен. Онази Карлота, колкото и да е дребна, е успяла да убие здрав силен мъж, без да си дава много зор. Всяка жена, до която заспя, може да ме убие, ако пожелае. Знаеш, че е така. С игла за шапки, със скалпел, с отрова. Лесно е. Но ние просто не вършим такива неща, нищо не може да накара повечето от нас дори да помислят за такова нещо, при теб също винаги е било така. Сега разбираш, че имаш някаква нечовешка сила, нещо, което почти не се поддава на контрол, нещо, което има нужда от по-задълбочено разбиране. И можеш да го разбереш. Имаш способността да опознаеш своята сила.

Тя кимна, но все още трепереше. Майкъл знаеше, че не му вярва. Дори сам не си вярваше. Какъв смисъл имаше да отрича? Ако тя не можеше да контролира силата си, неизбежното щеше да се случи отново.

Все пак трябваше да й каже и нещо друго, нещо за виденията и силата на ръцете му.

— Роуан, когато се срещнахме, ти ме помоли да сваля ръкавиците и да подържа ръцете ти. Правих любов с теб без ръкавици. Ти ме докосваше и аз те докосвах. И знаеш ли какво видях? Знаеш ли какво почувствах? Само доброта и любов. — Той я целуна по бузата. Погали я по косата и приглади назад падналите по челото й кичури. — Права си за много неща, но не и за това. Не съм изпратен да те нараня. Дължа ти живота си. — Обърна лицето й към себе си и я целуна, но тя още беше студена, разтреперана, някак далечна.

Тя хвана ръцете му и ги отмести нежно от себе си. Целуна го, но беше ясно, че не иска да я докосва сега.

Той поседя така за малко, оглеждаше замислен дългата красива стая. Вгледа се във високите огледала, в тъмните резбовани рамки, после в старото пиано „Бьозендорфер“ в другия край на стаята и в драпериите, които приличаха на дълги ивици избледнели цветове в сумрака.

После стана. Не можеше да седи повече. Мина пред дивана, спря до страничния прозорец и се загледа във верандата с прашната мрежа. След малко се обърна и попита:

— Какво каза преди малко? Че не бива да сме пасивни и объркани. Е, Роуан, това е точно объркване.

Тя не му отговори. Седеше сгушена на дивана и се взираше в пода.

Той се върна при нея, хвана я за ръцете и я вдигна да стане. Бузите й още бяха много бледи, покрити отчасти с розови петна. Беше свела поглед и така тъмните й мигли изглеждаха още по-дълги.

Майкъл притисна устни към устата й и не срещна съпротива. Помисли си, че тя дори не го усеща. Сякаш целуваше дълбоко заспал човек. Но след малко тя като че започна да се пробужда. Уви ръце около врата му и отвърна на целувката му.

— Роуан, наистина има някаква схема — прошепна той в ухото й. — Някаква огромна паяжина, в която сме оплетени. Но все още смятам, че хората, които ни доведоха тук, са добри. И искат от мен нещо добро. Трябва да разбера какво е. Трябва. Но засега знам само, че е нещо добро. Точно както знам, че ние двамата сме добри.

Усети я как въздъхна и гърдите й се надигнаха срещу неговите. После се отдръпна, но много нежно, целувайки пръстите му.

Тръгна към средата на дългата стая. Застана под високата и широка арка, която разделяше пространството на два салона, и се загледа в красивите гипсови орнаменти и красивите извивки на свода там, където се сливаше с корнизите в двата срещуположни края.

Майкъл се чувстваше наранен. Пълната промяна у нея го бе уязвила. Не можеше да се отърси от някакво подозрение, което обаче не бе свързано с нея.

— На кого му пука! — прошепна тя като на себе си, но изглеждаше уязвима и несигурна.

Прашни ивици светлина проникваха откъм закритата веранда и падаха по лакираните дъски на пода. Около Роуан се вихреха прашинки.

— Няма смисъл от приказки — рече тя. — Сега те са на ход. Ти направи всичко по силите си. Аз също. И ето ни тук. Нека те дойдат при нас.

— Да, нека дойдат.

Тя се обърна и го прикани да се приближи, изражението й беше тъжно, умоляващо. За част от секундата го завладя ужас. Толкова много я обичаше и все пак се страхуваше, много се страхуваше.

— Какво ще правим, Майкъл? — попита Роуан. След миг се усмихна — много красива, топла усмивка.

Той се засмя тихо.

— Не знам, скъпа. — Сви рамене и поклати глава. — Изобщо не знам.

— А знаеш ли какво искам сега?

— Не, но каквото и да е, ще го получиш.

Тя посегна към ръката му.

— Разкажи ми за тази къща. — Погледна го в очите. — Кажи ми всичко, което знаеш за къщите като нея и дали наистина може да бъде спасена.

— Мила моя, тя само това чака. По-солидна е от всеки замък в Монклеве или Донелайт.

— А ти ще се справиш ли? Нямам предвид със собствените си ръце…

— Аз пък искам да го направя именно със собствените си ръце. — Той внезапно сведе поглед към ръцете си, към тези жалки, скрити в ръкавиците ръце. Откога не беше държал чук или трион, откога не бе рендосвал дъска. Вдигна очи към боядисаната арка над главите им и към огромния таван с олющената боя. — О, колко искам да го направя.

— Ами ако ти дам картбланш, ако ти кажа, че можеш да наемеш колкото хора искаш — зидари, бояджии, дърводелци — които да я ремонтират до последното ъгълче…

Тя продължаваше да говори, бавно, но с въодушевление. Той вече знаеше какво ще каже, разбираше всичко. Чудеше се дали тя осъзнава какво значи това за него? Това беше най-голямата му мечта — да реставрира подобна къща, и то не коя да е, а точно тази. Отново се върна в спомените си, във времето, когато беше момче и гледаше през оградата, когато ровеше в библиотеката за книги, в които има картинки на тази къща, на този салон, на този коридор. Защото не смееше и да мечтае, че някога ще види всичко с очите си.

А жената от видението му беше казала, че ще се срещнат в точно определен момент, в онази къща, в онзи критичен миг, когато…

— Майкъл, кажи, искаш ли?

Сякаш през воал той виждаше как лицето на жената се озарява от щастие, като детско лице. И все пак изглеждаше така далечна, така щастлива и далечна.

Ти ли си, Дебора?

— Майкъл, свали ръкавиците — стресна го гласът на Роуан — и се хващай за работа! Върни се към себе си. Цели петдесет години никой не е бил щастлив в тази къща, никой не я е обичал! Сега е време за нас, за нашата обич и победа. Ще завоюваме тази къща! Разбрах го, щом прочетох досието. Майкъл, това е нашата къща.

Но ти можеш да промениш… И за миг не се съмнявай, че притежаваш силата, защото тя извира от…

— Майкъл, кажи нещо.

От какво? Не ме оставяй така. Кажи ми!

Но те бяха изчезнали, сякаш изобщо не се бяха появявали. Той стоеше насред салона, на озарения от слънцето дъсчен под с цвят на кехлибар, а Роуан чакаше отговора му.

Къщата също чакаше, красива под слоевете прах и мръсотия, под мрака и плетеницата на лозите. Чакаше в жегата и влагата, чакаше.

— Да, скъпа, ще го направя — каза той, сякаш се събуждаше от сън. Сетивата му бяха завладени от аромата на орловите нокти, цъфнали по мрежата, от песента на птиците и топлината на слънцето.

Майкъл се завъртя в центъра на огромната стая.

— Светлина, Роуан. Трябва да пуснем тук светлина. Хайде. — Хвана я за ръката. — Да видим дали тези стари капаци още могат да се отварят.

Трийсет и едно

Започнаха да изследват къщата тихо и почтително. Отначало вървяха така, сякаш се бяха промъкнали в музей и се страхуваха, че пазачите всеки миг ще ги изпъдят.

Не смееха да докоснат вещите на вече мъртвите й обитатели. На стъклена масичка в зимната градина имаше чашка за кафе. На един стол бе сгънато списание.

Вървяха из стаите и коридорите, дърпаха завесите, отваряха капаците и само от време на време се осмеляваха да надзърнат в дрешници, шкафове и чекмеджета.

Но лека-полека започнаха да свикват със сенчестия сумрак и станаха по-дръзки.

Само в библиотеката се задържаха цял час, разглеждаха подвързаните в кожа книги на класиците и старите счетоводни книги от плантацията Ривърбенд. С тъга установиха, че страниците им са прогнили. Вече почти нищо не се четеше.

Не докоснаха документите на бюрото, които Райън Мейфеър щеше да събере и прегледа. Разгледаха портретите по стените.

— Това трябва да е Жулиен. — Тъмнокос красавец им се усмихваше от стената в коридора. — Но какво е това зад него? — Картината бе така потъмняла, че Майкъл не можеше да различи нищо. Накрая го забеляза — Жулиен стоеше пред вратата на къщата.

— Виж онази стара фотография. Това явно е Жулиен със синовете си. Този до него е Кортланд. Моят баща. — Да, бяха позирали на верандата. Усмихваха се от избледнялата кафеникава снимка, изглеждаха доста весели.

Какво ли ще видиш, ако ги докоснеш, Майкъл? И откъде знаеш, че Дебора не иска да направиш точно това?

Той бързо се извърна. Искаше да последва Роуан. Харесваше походката й, дългите й крака и начина, по който косата й се поклащаше в ритъм. Тя влезе в трапезарията и му се усмихна. Идваш ли?

В малкото килерче с висок таван откриха безброй сервизи прекрасен порцелан: „Минтън“, „Ленъкс“, „Уеджууд“, „Ройъл Долтън“ — с цветни мотиви, с ориенталски мотиви, със златни и сребърни ръбчета. Имаше стар бял порцелан, китайски порцелан, дори античен „Блу Уилоу“ и „Спод“.

Имаше много сандъци, пълни с безброй подобни съкровища, на всяко от които се виждаше един и същ монограм „М“.

Майкъл разбираше от такива неща; беше добре запознат с викторианската епоха. Можеше да идентифицира всеки нож за риба, вилица за стрида и лъжичка за сладко, както и безброй други прибори, украсени с най-различни орнаменти.

Откриха сребърни свещници, сложно украсени купи за пунш, плата за сервиране, поставки за хляб, кутии за масло, стари кани за вода, за кафе, чайници и гарафи. Всичко беше много изящно. Като по магия, само с леко потъркване, под чернилката засияваше старо сребро.

В дъното на шкафовете откриха великолепни стъклени чаши, полирани кристални чинии и плата.

Само покривките и купищата салфетки вече не ставаха за нищо. Финият лен, поръбен с дантела, беше изгнил от влагата. Но гордата буква „М“ все още личеше тук-там под тъмните петна на плесента.

Все пак няколко салфетки бяха запазени, увити в синя хартия, в едно чекмедже от сух кедър. Тежката дантела беше пожълтяла красиво. До тях бяха скупчени костени, сребърни и златни пръстени за салфетки.

Докосни ги. Дали инициалите „МБМ“ означаваха Мери Бет Мейфеър? А тук има пръстен с инициали „ЖМ“. Знаеш на кого е бил, нали?

Но Майкъл ги върна на мястото им. Пръстите му бяха пъргави, въпреки ръкавиците. Само дето ръцете му вече бяха потни и това го дразнеше. Да, този кръст, както го беше нарекла Роуан, бе доста тежък.

Следобедното слънце хвърляше дългите си полегати лъчи през прозорците на трапезарията. Погледна я отново на тази светлина. Роуан Мейфеър. Селските пейзажи по стените като че оживяха и разкриха невидимо досега множество от фигури, пръснати из изгубените вече поля на плантацията. Голямата продълговата маса изглеждаше много стабилна и едновременно с това изискана. Столовете в стил „Чипъндейл“ с техните сложно резбовани облегалки бяха подредени покрай стените.

Дали ще вечеряме скоро тук, на светлината на свещите?

— Да — прошепна тя. — Да!

А после в килера към трапезарията откриха превъзходни чаши, достатъчни за кралски прием. Имаше изящни кристални чаши със столчета, тежки чаши с двойно дъно, с флорални мотиви — чаши за шери, чаши за бренди, за шампанско, за бяло и червено вино, за десертно вино. С тях вървяха и гарафи със стъклени запушалки, кристални кани, красиви чинии, цели купища искрящ кристал.

Толкова много съкровища, помисли си Майкъл, и всички сякаш чакат да бъдат докоснати от вълшебна пръчица и да бъдат подредени отново на масата.

— Започвам да мечтая за партита — каза Роуан. — За партита като в онези дни, когато са се събирали всички роднини и масите били отрупани с храна.

Майкъл я гледаше, без да продума. Бе взела една фина чаша със столче и я въртеше на слабата светлина.

— Толкова са изящни, толкова изкусителни — каза Роуан. — Не съм си и помисляла, че някой още може да живее така днес, в Америка. Изглежда ми толкова странно. Пътувала съм из целия свят, но не съм виждала дом като този. Сякаш времето е спряло напълно.

Майкъл се усмихна.

— Не, тук просто всичко се променя много бавно. И слава богу.

— Да, изглежда като излязло от сънищата. Имам усещането, че съм мечтала точно за такъв живот, сънувала съм го, но още със събуждането съм забравяла всичко. И все пак нещо в мен като че помни, нещо ме караше да се чувствам чужда на света, в който живеех.

Излязоха на слънчевата светлина, обиколиха плувния басейн и разгледаха порутената кабина.

— Все пак изглежда солидна — каза Майкъл, след като огледа плъзгащите се врати, умивалника и душа. — Може да се ремонтира. Направена е от кипарисови дъски, а тръбите са медни. Нищо не може да разруши кипариса. Мога да оправя всичко само за няколко дни.

Върнаха се сред високата трева, където някога се бяха издигали пристройките. От тях бе останала само печална на вид дървена конструкция в края на имота.

— Е, не е толкова зле — рече Майкъл, докато се взираше през прашните мрежи. — Вероятно тук са живеели прислужниците. Било е нещо като гарсониера.

Тук се издигаше и големият дъб, при който Деидре бе търсила усамотение. Извисяваше се поне осемнайсет стъпки над главите им. Короната му беше гъста, прашна и натежала от жегата. Сигурно беше прекрасен през пролетта. Групички бананови дървета се гушеха като чудовищно избуяли треви в кръпките слънчева светлина. Дългата красива тухлена стена се простираше по цялото протежение на имота, обрасла с бръшлян и глициния чак до пантите на портата откъм Честнът стрийт.

— Глицинията още цъфти — каза Майкъл. — Обожавам лилавите й цветове — когато минавах оттук, обичах да ги докосвам, да гледам как потрепват мъничките листенца.

Защо, по дяволите, да не свали ръкавиците, за да докосне нежните цветове?

Роуан стоеше със затворени очи. Дали слушаше птиците? Майкъл се загледа в дългото задно крило на къщата, във верандите за слугите с белите дървени перила и бели решетки. Беше щастлив, неимоверно щастлив. Беше си у дома.

У дома. Та той не бе живял на подобно място. Но бе обичал тази къща, дори отдалече. Сякаш винаги бе живял в нея. Когато бе надалече, копнееше за нея, мечтаеше за нея…

Не можеш да си представиш колко голяма е опасността…

— Майкъл?

— Да, скъпа? — Целуна я, косата й ухаеше превъзходно, слънчево. Кожата й блестеше от топлината. Видението обаче се стопи. Той отново отвори широко очи на ослепителната светлина и се потопи в приспивното жужене на насекомите.

Мрежа от лъжи…

Роуан вървеше пред него във високата трева.

— Тук има някакви плочи. — Гласът й звучеше съвсем слаб. — Навсякъде са.

Крачеше след нея към предната част на градината. Там намериха малки гръцки статуи, гипсови сатири, красиво обветрени от времето, които надзъртаха със слепи очи изпод избуялия чемшир. Мраморни нимфи се криеха сред гъстите восъчни листа на камелиите, а малките жълти цветчета на лантаната сияеха на слънцето.

— Наричахме ги яйца с бекон — каза Майкъл и откъсна едно стръкче за нея. — Виж, цветчетата са кафяви и жълти, опъстрени с оранжево. А тук има и сини. А онези там са циганчета, има и ружи — едрите сини цветове до верандата наричахме алтея.

— Алтея, красиво име.

— Пълзящото по мрежата растение се казва върбинка, или коралов венец, но ние я наричахме планинска роза.

Между пъстрата плетеница на растенията се виждаше старият бял стол на Деидре.

— Трябвало е да подрежат цветята, за да може тя да гледа навън — каза Майкъл. — Виж как са превзели цялата мрежа и почти са задушили бугенвилията. Тя е най-красива, нали?

Да, виолетовите й цветове просто сияеха на светлината.

— Господи, колко пъти съм се опитвал да наподобя всичко това в някой малък заден двор в Калифорния, преди да дам ключа на собственика. След като съм окачил дантелени пердета на прозорците и съм положил дъбовия паркет… А тук всичко цъфти в изобилие, от само себе си…

— И е твое. Наше. — Колко невинна изглеждаше сега, колко искрена беше меката й усмивка.

Хвана ръката му и стисна дланта в черна ръкавица.

— Ами ако къщата е изгнила отвътре? Ако не може да се поправи.

— Ела тук и погледни. Виж как верандите за слугите се издигат нагоре? Значи фундаментът е в добро състояние. На първия етаж не се виждат никакви течове, не е избила влага. Нищо! Едно време тези веранди са били нещо като коридори, откъдето са минавали слугите. Затова и прозорците са толкова високи и започват от самия под, защото са по-скоро врати. Никоя от тях не е пропаднала. А от тази страна идва влажен вятър откъм реката. Всъщност в целия град къщите са строени така, че да се отварят за речния бриз.

Роуан вдигна глава към прозорците на стаята на Жулиен. Дали мислеше за Анта?

— Усещам как проклятието се вдига от тази къща — прошепна тя. — Така е било писано. Ние с теб да дойдем тук и да се обичаме.

Да, така е, помисли си той, но незнайно защо не го изрече. Може би просто покоят му вдъхваше някакво страхопочитание, може би просто се страхуваше да предизвика невидимото, което ги наблюдаваше.

— Това са солидни тухлени стени, Роуан — продължи Майкъл. — Някои са дебели по половин метър. Представяш ли си. Отвън къщата е измазана така, че да прилича на каменна. Такава е била модата. Виждаш ли жлебовете по боята? Искали са да изглежда като лятна къща, построена от огромни каменни блокове.

— Тази къща е истинска мешавица от стилове — добави след малко. — Решетки от ковано желязо, коринтски, дорийски и йонийски колони, врати в ориенталски стил…

— Да, с форма на ключалки — каза тя. — Знаеш ли къде видях такава врата? На гробницата. Контурът й беше издълбан на върха на гробницата.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами просто същият контур, издълбан под покрива. Изглеждаше точно като тези врати, ако, разбира се, не са искали да изобразят именно ключалка. Ще ти покажа. Може да идем днес или утре. Точно до главната алея е.

Незнайно защо, това го притесни. Контур на врата, издълбан на гробница. Мразеше гробищата, а гробниците — още повече. Но рано или късно щеше да се наложи да я види. Продължи да говори, опитваше се да се отърси от неприятното усещане, искаше да се отдаде само на съзерцанието на къщата, окъпана сега от прекрасната слънчева светлина.

— А от северната страна пък има прекрасни италиански прозорци, което е съвсем различно архитектурно влияние. Но все пак всичко изглежда в хармония. Къщата е построена точно за този климат, с високи петнайсет стъпки тавани. Тя е като огромен капан за светлината и хладния бриз, същинска крепост срещу жегата.

Роуан го прегърна през кръста и влязоха вътре. Тръгнаха към дългото сенчесто стълбище.

— Виж, мазилката още се държи — рече Майкъл. — Със сигурност е оригиналната, но е майсторски изработена. Вероятно са направили ръчно тези орнаменти. Не се вижда и най-малката цепнатина. Ако слезем в подземието, ще видим, че стените продължават дълбоко надолу, а подпорните колони са огромни и масивни. Няма начин да е иначе. Всичко е толкова стабилно, устойчиво.

— Да, но когато я видях за първи път, ми се стори безнадеждно запусната.

— Представи си, че тези стари тапети ги няма, боядисай стените в топли ярки цветове. Представи си пода чист и сияещ.

— Сега това е наше. Вече ние пишем историята.

— Историята на Роуан и Майкъл — каза той с лека усмивка. Поспря на върха на стълбището. — Тук нещата изглеждат по-прости. Таваните са с около фут по-ниски, мащабът е по-малък.

Тя се засмя и поклати глава.

— И колко високи са тези по-малки стаи, към четири метра?

Обърнаха се и тръгнаха по коридора към първата спалня в предната част на къщата. Прозорците й гледаха към предната и страничната веранда. Молитвеникът на Бел лежеше на скрина, на корицата му със златни букви бе изписано името й. На ръждясали прашни куки висяха фотографии с прогнили рамки.

— Отново Жулиен. Той трябва да е — каза Майкъл. — И Мери Бет. Виж, Роуан, тя доста прилича на теб.

— Да, всички така казват.

Броеницата на Бел, с името й, гравирано на гърба на разпятието, лежеше на възглавницата на старомодното легло с подпори. От пухената завивка се вдигна прах, когато Майкъл я докосна. На балдахина беше избродиран венец от рози.

Всичко изглеждаше доста мрачно — от избелелите тапети на цветя до тежките гардероби, които се бяха килнали леко напред. Килимът се беше разнищил и цветът му не се различаваше от праха. Клоните на дъбовете надничаха като призраци през завесите от шантунг. Банята беше чиста и съвсем обикновена — плочките сигурно бяха слагани по времето на Стела. Имаше огромна стара вана, каквито все още можеш да видиш в старите хотели, висока мивка и купчина прашасали хавлии на поставката от ракита.

— Боже, това е най-хубавата стая — рече Роуан зад гърба му. — Югозападно изложение. Помогни ми да отворя прозореца.

Двамата натиснаха упоритата рамка.

— Все едно си в къщичка на дърво — каза Роуан и излезе на големия балкон. Погали жлебовете на една коринтска колона и се загледа в преплетените клони на дъбовете. — Виж, катерица. О, две са. Изплашихме ги. Толкова е странно. Все едно сме в гората и ако поискаме, можем да се покатерим по клоните. И да стигнем по тях чак до небето.

Майкъл изпробва с крак гредите на балкона.

— Стабилни са, като всичко останало. Дори железните перила не са ръждясали. Все пак имат нужда от една боя. — И на покрива нямаше течове.

Този дом просто бе чакал всичките тези години да бъде ремонтиран. Майкъл спря и свали сакото си. Жегата най-после го беше победила, дори тук, където се усещаше бризът от реката.

Преметна го на рамо.

Роуан стоеше със скръстени ръце, облегната на железните перила.

Той гледаше надолу, през плетеницата на малките маслинени дръвчета, към предната порта. Виждаше се там, като момче, съвсем ясно. Но Роуан плесна с ръце и го поведе отново към стаята.

— Виж, има врата към съседната спалня. От нея също се излиза на страничния балкон.

Той се взираше в една овална фотография? Стела? Да, сигурно беше Стела.

— Няма ли да е прекрасно? Ще си направим тук всекидневна.

Той погледна към молитвеника с изписаното в златно име „Бел Мейфеър“. За миг се зачуди дали да не го докосне. Бел беше описвана като сладка, добра жена.

Как би могла тя да те нарани? От колко време си в тази къща и още не си използвал силата си.

— Майкъл?

Не, не можеше да го направи. Ако започнеше, щеше ли да спре? Това можеше да го убие, щеше да мине през него като електричество, щеше да го ослепи, неизбежно щеше да го ослепи. Потокът от образи щеше да нахлуе в него като мътна вода, като какофония от гласове. Не. Не ти трябва. Никой не те кара да го правиш.

Сви се от мисълта, че някой внезапно може да го накара, да свали ръкавиците му и да го накара насила да докосне предметите. Беше го страх.

Роуан го викаше. Той погледна за последно молитвеника, преди да продължи нататък.

— Това сигурно е била стаята на Мили. Има и камина. — Роуан стоеше пред висока тоалетка. Държеше някаква кърпичка с монограм. — Тези стаи са като светилища.

Отвъд високия прозорец се виждаше бугенвилията, която бе превзела напълно верандата и дори металните перила не се виждаха от нея. Отдолу беше верандата, на която бе седяла Деидре. Но тук нямаше мрежа.

— Да, във всички стаи има камини — каза той разсеяно, не можеше да откъсне поглед от лилавите цветове на бугенвилията. — Трябва да огледам огнеупорните тухли в комините. В тези камини никога не са горили дърва, само въглища.

Сега в тях обаче имаше газови горелки и това му харесваше. От много време не беше виждал малките синкави пламъчета, които правеха зимния сумрак така уютен.

Роуан стоеше пред вратата на дрешника.

— На какво мирише?

— За бога, Роуан Мейфеър, никога ли не си виждала дрешник, който мирише на камфор?

Тя се засмя.

— Никога не съм виждала толкова стар дрешник, Майкъл Къри. Никога не съм живяла в стара къща, нито пък съм отсядала в стар хотел. Моите осиновители държаха всичко да е много модерно. Обичаха ресторанти на покривите на сградите, само от стъкло и месинг. Не можеш да си представиш докъде стигаха, само и само да са в крак с модата. Ели не можеше да понася нищо старо или използвано. Всяка година изхвърляше дрехите си.

— Сигурно сега се чувстваш като на друга планета.

— Не, не бих казала. Като че просто съм попаднала в друго измерение — отвърна тя някак глухо. Докосна дрехите по закачалките. За него те изглеждаха просто като сенки. — Като си помислиш само, че двайсети век е към края си, а тя е преживяла целия си живот в тази стая. — Отстъпи назад. — О, този тапет е ужасен. Виж, там има някакъв теч.

— Не е нищо сериозно, скъпа. Просто малък теч. Нормално е в толкова голяма къща. Но ми се струва, че мазилката е заминала.

— Как така заминала?

— Твърде стара е, за да може да се закърпи. Виж как се рони. Ще трябва да оправим и тавана. — Сви рамене. — Ден-два работа.

— Ти си гений.

Той се засмя и поклати глава.

— О, тук има и стара баня. Всяка стая си има баня. Опитвам се да си представя всичко чисто и подредено…

— Аз си го представям — рече той. — Знам точно как да го оправя.

Стаята на Карлота беше последната голяма спалня в края на коридора — приличаше на огромна сумрачна пещера, с черно легло с четири подпори, покрито с балдахин от тафта. Имаше и няколко зловещи столове с калъфи. Миришеше на застояло. По лавиците стояха наредени юридически книги и справочници. И тук имаше молитвеник и броеница, като че оставени само преди миг. На шкафчето лежаха белите ръкавици на старицата, а до тях — обеци с камеи и кехлибарена броеница.

— На такива броеници им викахме бабешки — каза Майкъл. — Бях ги забравил. — Той посегна да я докосне, но бързо отдръпна ръка като опарен.

— И на мен не ми харесва тук — прошепна Роуан. Тя се сгуши до ръката му, сякаш изведнъж й бе станало студено. Или страшно. — Не искам да пипам нещата й. — Гнусеше се от дрехите в гардероба, от старите мебели, колкото и да бяха красиви.

— Райън ще се погрижи за всичко — добави тя, но стана още по-неспокойна. — Той каза, че Джералд Мейфеър ще дойде и ще й изнесе нещата. Завещала ги на баба му. — Сепна се и се обърна стреснато. Втренчи се почти гневно в огледалото между страничните прозорци. — И тук мирише на камфор. Но и на нещо друго.

— На върбинка и на розова вода — каза Майкъл. — Ето го шишенцето. Слагат такива в пансионите в Северна Калифорния.

— Да, ама ми се струва зловещо и унило.

Тръгнаха към задната врата на стаята, която водеше към къс коридор и няколко стъпала. Горе имаше две малки стаи, една след друга.

— Едно време тук са спели слугините — обясни Майкъл. — Едната стая сега е на Еужения. Всъщност оттук се влиза в крилото за слугите, но не ми се вярва някога да са ползвали междинната врата, защото тя е направена наскоро. Избили са я в стената. Едно време слугите са влизали в главната къща единствено през онази веранда.

В края на крилото се виждаше мътна светлина.

— Това стълбище води към кухнята. А тази стара баня тук е на Еужения. Навремето черните слуги не са ползвали банята на белите. Сигурно вече си чувала доста за тия порядки.

Свиха към по-голяма стая. Роуан пристъпваше предпазливо по избелялата черга, Майкъл вървеше след нея. Отиде до прозореца и леко дръпна крехката завеса, за да погледне към тротоара на Честнът стрийт и изящната фасада на огромната къща отсреща.

— Виж, и тази къща е отворена към реката — каза Майкъл и посочи сградата. — Но там пристройките за каретите още стоят и дъбовете не са изсечени. Виж как се лющи хоросанът от тухлените стени. Той също е направен като имитация на камък.

— От всеки прозорец виждаш само дъбове — каза Роуан, говореше тихо, като че да не обезпокои наслоения прах. — А небето е толкова наситеносиньо. Дори светлината е по-различна тук. Някак мека, като във Флоренция или Венеция.

— Така е.

Той отново се вгледа тревожно във вещите на старата жена. Може би погнусата на Роуан се бе предала и на него. С отвращение си помисли какво ли би било да свали ръкавиците и да докосне нещо на Карлота.

— Какво има, Майкъл?

— Хайде да се махаме оттук — каза той под нос, хвана я за ръката и я поведе към главния коридор.

Тя го последва доста неохотно към стаята на Деидре. Погнусата и объркването й ставаха все по-силни. Все пак трябва да завърши това пътуване. Очите й опипваха жадно старите фотографии и малките викториански столове. Майкъл я прегърна, когато тя се втренчи в отвратителното петно на матрака.

— Ужасно е. Трябва да извикам някой да го почисти — рече той.

— Аз ще го почистя.

— Не, аз ще го почистя. Нали каза, че мога да наема хора за всичко. Е, ще се погрижа и за това.

Той също се вгледа в петното — беше голямо и овално, лепкаво в средата. Дали жената бе кървяла на смъртното си легло? Или пък просто се бе изпускала в жегата на тази ужасна стара стая?

— Не зная — прошепна Роуан, въпреки че той не бе казал нищо, и въздъхна накъсано. — Вече помолих да ми дадат картона й. Райън ще го изиска по канален ред. Говорих с него днес. Обадих се и на лекаря, и на сестрата, Виола. Сладка старица. Каза, че обича Дикенс. Лекарят твърди, че нямало причина да я приемат в болница. Ох, тази история е просто откачена. Отговаряше ми с неохота. Нямало какво да се пита. А после каза, че най-хуманното било да я оставят да умре.

Той я притисна още по-силно и докосна с устни бузата й.

— Какви са тия свещи и отвратителната статуя до леглото? — попита тя.

— Света Богородица. Но когато е изобразена с открито сърце, се нарича Девата с непорочното сърце. Не си спомням точно. Свещите са църковни. Когато дойдох първата нощ, видях сиянието им. Не съм си и представял, че тя умира в същия този момент. Ако знаех… Но не знаех. Тогава дори не знаех кой живее тук.

— Защо са ги запалили?

— За упокой на душата й, когато е дошъл свещеникът. Нарича се последно причастие. Като момче бях иподякон и съм ходил със свещеника при умиращи.

— Значи са могли да направят това за нея, но не и да я заведат в болница.

— А мислиш ли, че ако беше дошла по-рано, щеше още да е жива? Аз не мисля. Пък и вече няма значение.

— И Райън казва същото. За нея нямало надежда. Преди около десет години Карлота й спряла лекарствата, но Деидре не реагирала на нищо, нямала никакви рефлекси. Райън твърди, че са сторили всичко по силите си, но какво друго може да каже. Ще разбера, когато видя картона, и тогава ще се успокоя… или напротив.

Тя се отдалечи от леглото. Оглеждаше стаята, сякаш се опитваше да я прецени съвсем безпристрастно, както подхождаше към всичко.

Майкъл й посочи, че единствено на тавана в тази стая има гипсови орнаменти като на долния етаж. Посочи й и красивата дърворезба над прозорците. Имаше и кристален полилей, сега покрит с прах, ограден от красив гипсов орнамент. Леглото обаче беше огромно и дори грозно.

— Не прилича на останалите — каза тя.

— Да, по-ново е, фабрично. Американско. Продавали са се милиони такива в края на миналия век. Вероятно Мери Бет го е купила.

— Спряла е времето, нали?

— Кой, Мери Бет ли?

— Не, отвратителната Карлота. Просто е спряла времето в тази къща. Накарала е всичко да замре. Не мога да си представя как са расли децата. Та тук не се вижда нито една играчка, нищо.

— Плюшени мечета например — прошепна Майкъл. Деидре не беше ли споменала нещо за плюшени мечета в градината в Тексас?

Роуан сигурно не го чу, защото каза:

— Е, нейното царуване свърши. — Но в гласа й не се долавяше нито триумф, нито облекчение.

Тя внезапно тръгна към леглото, взе малката гипсова Богородица с откритото сърце и я запрати към отсрещната стена. Тя падна на мраморния под на отворената баня и се разби на три неравни парчета. Роуан се взираше шокирана в тях, като че не можеше да повярва, че го е направила.

Той беше изумен. Завладя го някакво ирационално и напълно глупаво суеверие. Света Богородица, разбита на пода. Искаше да каже нещо, някаква магическа думичка или пък молитва, за да поправи стореното; или пък да хвърли шепа сол през рамо и да чукне на дърво. В този миг някакво блещукане в сенките привлече вниманието му. На масичката до леглото имаше сияеща купчинка.

— Роуан — повика я тихо той и плъзна пръсти по задната част на врата й. — Виж, там на масата.

Беше кутия за бижута. Отворена. А до нея имаше кадифено портмоне с цели купчини златни монети, нанизи перли, всякакви скъпоценни камъни, стотици малки искрящи брилянти.

— Господи боже! — прошепна Роуан. Заобиколи леглото и се втренчи в скъпоценностите, сякаш всеки миг можеха да помръднат.

— Можеш ли да повярваш? — обади се Майкъл. Той самият не знаеше дали да вярва на очите си. Дали не бяха фалшиви? Бяха като на филм. Не можеха да са истински.

Тя го погледна и каза тихо:

— Майкъл, ще ги докоснеш ли? Моля те…

Той поклати глава.

— Не, не искам.

Тя мълчеше, потънала в мисли, очите й изгубиха фокус. Обгърна се с ръце, както винаги, когато беше разстроена, сякаш нещастието я караше да мръзне.

— Майкъл, моля те, докосни нещо нейно. Нощницата й или леглото.

— Не искам, Роуан. Те казаха, че не бива да…

Тя сведе поглед, косата й падна върху очите.

— Роуан, няма да разбера нищо. Ще се объркам напълно. Ще видя как сестрата я облича или може би лекарят, или пък кола, преминала пред очите й. Не знам как да използвам силата си. Аарън се опита да ме научи, но не съм много добър. Ще видя нещо грозно, нещо противно. Страх ме е, защото тя е мъртва. В началото постоянно докосвах разни неща, но вече не мога. Повярвай ми…

— Ами ако видиш щастие? Ако видиш нещо красиво. Като онази жена в Лондон, която е докоснала нощницата й.

— Наистина ли го мислиш? Хората в Таламаска не са непогрешими. Те са просто хора.

— Не, не са просто хора. Те са като мен и теб. Имат свръхестествени способности.

Говореше меко, без яд, но той знаеше как се чувства. Отново се загледа в свещите, после и в строшената статуя в банята и изведнъж си спомни за майските процесии, за огромната статуя на Девата, клатушкаща се над тълпата по улиците. Хиляди цветя. А после се замисли за Деидре — Деидре и Аарън в онази ботаническа градина. „Искам нормален живот.“

Заобиколи леглото и отиде до старомодната тоалетка. Отвори горното чекмедже. Бели нощници от мек памук, лъхащи на сладък парфюм. И леки летни роби от естествена коприна.

Извади една нощница — съвсем фина, без ръкави, с десен на бледи цветя. Остави я на купчина върху тоалетката и свали ръкавиците си. Притисна плътно длани и после докосна дрехата. Затвори очи.

— Деидре. Виждам само Деидре.

Пред очите му се разкри някакво огромно пространство. В сумрака видя стотици лица, чу гласове, стонове, писъци. Беше непоносимо. Някакъв мъж вървеше към него, като газеше през телата на останалите! „Не, спри!“ Изпусна нощницата. Остана със затворени очи, опитваше се да си спомни какво бе видял, въпреки че се страхуваше от образа на този кошмар. Стотици скупчени хора и някой му говореше бързо, саркастично. „Господи, какво беше това?“ Той се втренчи в ръцете си. Беше чул нещо като барабан, който отмерваше марш… Звучеше му познато.

Марди Грас, преди много години. Той бързаше по улицата с майка си. Беше зима.

„Хайде, да видим Тайната гилдия на Камю.“ Да, беше същият барабан. И сиянието идваше от натруфените платформи.

— Нищо не разбирам — прошепна той.

— Какво видя?

— Някаква пълна глупост. — Той се загледа вбесен в нощницата. Посегна бавно към нея. — Последните дни на Деидре. Само нея. Нищо друго. — Докосна меката тъкан, много леко. — Виждам градината откъм верандата — прошепна той. — Да, ето я и върбинката, някаква пеперуда пърха по мрежата, виждам и ръката на Деидре, отпусната вдясно. Лашър е там, тя се радва, че той е до нея, точно до нея. Ако извърне глава настрани, ще го види.

Отново пусна нощницата.

— Само светлина и цветя. А тя… тя беше щастлива.

— Благодаря ти, Майкъл.

— Не ме карай да го правя отново, моля те. Съжалявам, но не мога. Не искам.

— Разбирам. — Тя се приближи до него. — Съжалявам. — Говореше тихо, гласът й беше искрен, успокояващ, но изглеждаше озадачена. Искаше да разбере какво беше видял първия път.

Той също. Но едва ли щеше да успее.

И все пак беше в тази къща, имаше силата, дадена му вероятно от тях! А се страхуваше да я използва, той, Майкъл Къри, страхливецът, който не спираше да приказва, че има важна мисия.

Нима не те го бяха довели тук? Нима не очакваха да докосва предметите в тази къща? Тя също го искаше. Как иначе?

Протегна ръка и докосна крака на леглото. Пладне, сестри, прислужница чисти с прахосмукачка, някой се оплаква от нещо. Образът бе толкова мимолетен, че се размаза пред очите му. Прокара пръсти по матрака. Белият й крак приличаше на направен от тесто. Джери Лониган беше тук, вдигаше я, говореше нещо под нос на помощника си: „Гледай само на какво прилича тази стая“.

После докосна стената. Видя лицето на Деидре, разкривено от идиотска усмивка, а по брадичката й течеше лига. Докосна вратата на банята. Някаква бяла сестра крещеше на Деидре да идва, да не си тътри краката. Знаела, че може. Болката в Деидре, която я разяждаше. Някакъв мъжки глас, дойде чистачката, мярна се и тоалетната, шум от казанче, жужене на комари, рана на гърба й. Господи, имаше рана от облегалката на люлеещия се стол. Беше загноила, поръсена с бебешка пудра. Боже, хора, луди ли сте. А сестрата просто я държеше на тоалетната чиния. Не мога…

Той се обърна и мина бързо покрай Роуан, като блъсна ръката й, когато тя се опита да го спре. Докосна колоната на стълбището. Покрай него се мярна памучна дреха, чу стъпки по стария килим. Някой пищеше, плачеше.

— Майкъл!

Той се затича нагоре по стълбите след тях. Бебето плачеше в люлката. Огласяше цялата къща.

Миризма на химикали, смрадта на мътилката в онези буркани. Беше ги зърнал предната нощ, а и тя му беше разказала за тях. Но сега трябваше да ги разгледа, да ги докосне. Да докосне гадните буркани на Маргьорит. Беше усетил вонята им, когато снощи дойде да види трупа на Таунсенд.

Само дето не бе останал никакъв труп, а кости. Хвана се за перилата и пред очите му блесна образът на Роуан, стиснала газена лампа. Беше ядосана, нещастна, искаше да избяга от старицата, която я съсипваше със злобата си, с думите си. После видя и черната прислужница с парцал за прах. Някакъв дърводелец сменяше стъклото на прозореца на таванската стая. „Господи боже, тук вони ужасно.“ „Мълчи и си върши работата.“ Спалнята на Деидре, някакъв писък заглушава другите гласове, става пронизителен, после заглъхва, но приижда пак. И вратата, точно отпред, някой се смее, мъж, който говори на френски. Какво казва… не мога да различа нито една дума, от стаята вони ужасно.

Но не, първо стаята на Жулиен, леглото на Жулиен. Смехът става по-силен, само че се смесва с плач на бебе; някой тича нагоре по стълбите, точно зад него. Докосна вратата и отново видя Еужения. Чисти, оплаква се от миризмата. Монотонният глас на Карлота, не може да различи думите, после онова ужасно петно в мрака, там, където бе умрял Таунсенд, поел последния си дъх през изгризаната дупка в килима. Камината, мимолетния образ на Жулиен! Същият мъж, да, същият мъж, когото бе видял, когато държеше нощницата на Деидре. Да, Жулиен се взираше в него. Виждам те, а после нечии тичащи стъпки. Не, не искам да виждам това. Посегна към перваза на прозореца, стисна връвта на сенника и го вдигна. Той се нави с тракане и разкри мръсните стъкла.

Тя излетя през стъклото. Анта. Падна на покрива, ужасена, косата й се бе разпиляла по лицето й, окото й, виж й окото, виси на бузата. Господи боже. Плачеше. „Не ме наранявай, недей! Лашър, помогни ми!“

— Роуан!

И защо Жулиен не й помогне. Защо просто седи и плаче.

— Ако щеш викай и дявола от ада, но никой няма да ти помогне — съска Карлота…

Жулиен е безпомощен.

— Ще те убия, ще те убия, кучко…

Тя падна, няма я вече, писъкът й затрептя като огромен червен флаг на синьото небе. Жулиен е закрил лицето си с ръце. Безпомощен. После потрепери и изчезна. Призрак. Отново хаос, образът на Карлота се стопи.

Майкъл докосна с две ръце металното легло. Жулиен седи на него, потрепващ, някак далечен. Познавам те, тъмни очи, усмихната уста, бяла коса, да, не, не ме докосвай! „Е, биен, Мишел, най-после!“

Ръката му блъсна сандъците на кревата, но не можеше да ги види. Виждаше само потрепващия силует на мъж на леглото, под завивките. Примигна и пак се появи. Жулиен се опитваше да стане от леглото… Не, махни се от мен.

— Майкъл!

Той събори сандъците от леглото. Запрепъва се в книгите. Куклите, къде бяха куклите? В сандъка. Да, Жулиен му го каза, нали? Говореше на френски. Смях, хор от смехове. Шумолене на рокли. Нещо се счупи. Коляното му се удари в нещо остро, но той залази към сандъка. Ръждясали ключалки, нищо, отвори капака.

Потрепващ, едва видим, Жулиен стои до него, кима и сочи към сандъка.

Ръждясалите панти се строшиха, щом капакът се удари в старата мазилка и увисна.

Чуваше нещо като шепот на тафта, краката му драскаха по пода, над него се надвесваха някакви фигури, през капаците струяха ивици светлина. „Нека си поема дъх, нека видя.“ Беше като шумоленето на расата на монахините, които крачеха забързано по коридора на училището, за да напердашат някое момче, да го вкарат в пътя. Шепот на плат, фусти и потракването на зърната на броеница…

Ето ги куклите.

Куклите! Не ги наранявай, те са толкова стари и крехки, с тези безизразни, грубо нарисувани лица. Виж, тази с копчетата за очи и кичурите сива коса, облечена в миниатюрни мъжки дрешки от туид, дори с панталони. Господи, вътре има кост!

Той я извади. Мери Бет! Твърди поли се опряха до него. Ако вдигнеше поглед, щеше да види, че го гледа. Наистина ли я виждаше, можеше да види всичко, можеше да види дори тиловете им, когато се приближаваха към него, но нищо не се задържаше за дълго. Първо беше ефирно, после почти солидно, но след секунда изчезваше. В стаята оставаше само прашната пустота. Появи се Роуан, като през процеп в плат, стисна го за ръката. После видя и Шарлот, знаеше, че е Шарлот. Дали бе докоснал куклата й? Погледна надолу, куклите бяха разхвърляни и така крехки върху слоевете марля.

Но къде е Дебора? Дебора, ще ми кажеш ли… Махна марлята, струпа по-новите кукли една върху друга. Те плачеха, някой плачеше, не, това беше бебето в кошарката, или Анта на покрива. Или и двете. Отново се появи Жулиен, говореше бързо нещо на френски, коленичил до него. Не те разбирам. Част от секундата и вече го нямаше. Ще ме подлудите, каква полза ще има за вас, ако откача съвсем?

Махнете тези поли от мен! Толкова му напомняха на монахините.

— Майкъл!

Той зарови под марлята — къде е? — ясно беше, че тук лежи най-старата. Беше лепкава, върху нея имаше друга, с русата коса на Шарлот, значи това крехко малко нещо между тях е неговата Дебора. Малки буболечки се разбягаха под пръстите му, когато я докосна. Косата й вече се разпадаше, о, боже, разпадаше се, дори костите се превръщаха в прах. Той се отдръпна ужасен. Беше оставил отпечатък от пръста си на костеното лице. Беше почувствал огън, дори го подушваше; тялото й се свиваше като восъчна кукла на кладата. Някакъв глас му нареждаше на френски да направи нещо, но какво?

— Дебора — прошепна той и докосна отново разпокъсаната кадифена рокличка. — Дебора! — Беше толкова стара, сякаш можеше да я разпилее само с дъха си. Стела се смее. Стела държи куклата. „Говори ми — казва тя с присвити очи, а младият мъж до нея се смее. — Наистина ли мислиш, че ще стане!“

Какво искаш от мен?

Полите се притискат по-плътно към него, мешавица от гласове на френски и английски. Той опита да различи гласа на Жулиен. Все едно да се опитваш да уловиш спомен, мисъл, нещо прелетяло през съзнанието ти, докато си слушал музика. Ръката му лежи върху малката кукла на Дебора, притиска я към дъното на сандъка, куклата с русата коса се търкулва към дланта му. Боже, ще ги съсипя…

— Дебора!

Нищо, нищо.

Какво съм направил, че не искаш да ми кажеш!

Роуан го викаше. Разтърсваше го. Той една не я удари.

— Престани! — изкрещя й. — Те са тук, в къщата! Не виждаш ли? Чакат. Те са… те са… как се казва… те са приковани към земята!

Колко беше силна. Нямаше да спре. Издърпа го да стане на крака.

— Остави ме.

Виждаше ги накъдето и да се обърнеше, сякаш бяха изтъкани върху воал, който се люлееше на вятъра.

— Майкъл, спри, достатъчно, спри…

Трябваше да се махне оттук. Стисна рамката на вратата. Когато се обърна към леглото, видя само кашоните. Загледа се в книгите. Не беше докоснал книгите. По лицето му се стичаше пот. Прокара голите си ръце по ризата си. Трепереше. Пред очите му просветна лицето на Роуан, а после зърна и всички тях, само че не виждаше лицата им. Беше изтощен от виденията, от опустошаващите усещания. „Мамка му, не мога да го направя!“ Сякаш беше под вода, дори гласовете, които чу, когато запуши ушите си, бяха кухи, далечни. А вонята, от вонята не можеше да избяга. Тя идваше от бурканите, които го чакаха…

Това ли искаше от мен, да се върна, да докосвам разни неща и да разбера? Дебора, къде си?

Дали не му се присмиваха? Образът на Еужения с парцал за прах. Не ти! Махай се. Искам да видя мъртвите, не живите. Това не беше ли смехът на Жулиен? Някой плачеше, бебе в кошарка, нисък монотонен глас проклинаше на английски: ще те убия, ще те убия, ще те убия…

— Стига, спри, стига…

— Не, не мога. Останаха бурканите. Нека свърша веднъж завинаги с всичко това.

Изблъска я настрани, отново изумен от силата, с която се опитваше да го възпре. Отвори рязко вратата към стаята с бурканите. Боже, само да можеха да замълчат, само това бебе да спреше да реве, старицата да проклина, а онзи глас на френски… „Не мога.“

Бурканите.

Откъм стълбището нахлу по-свеж въздух и за миг поразнесе ужасната воня. Майкъл стоеше, запушил ушите си с ръце, и гледаше бурканите. Пое си дълбоко дъх, но миризмата нахлу в дробовете му. Роуан го гледаше. Това ли искаш да докосна? А те искаха да се върнат, като огромен воал, който се спускаше около него. Но нямаше да им позволи. Концентрира се върху бурканите. Пое си отново дъх.

Миризмата бе силна, но не можеше да го нарани. Ето. Той протегна ръка в някак потрепващата грозна светлина и докосна мръсното стъкло. През разперените си пръсти видя да го гледа някакво око. „Боже господи, това е човешка глава.“ Но какво долавяше от самия буркан, какво прииждаше през измъчените му пръсти? Нищо, съвсем слаби образи на нещото вътре. Като че над него се спусна някакъв облак, който замъгли и образи, и звуци, опитваше се да се сгъсти, но отново се разпадаше. Но бурканът се виждаше, сияеше.

Пръстите му задраскаха по восъчния печат.

Роуан стоеше на прага, от плът и кръв, красива.

Той строши печата, отвори буркана и пъхна ръка в течността. Смрадта блъвна към него като отрова. Догади му се, но не спря. Сграбчи главата за косата, но тя се изплъзваше като плавей.

Главата се разпадна на парчета. Късчета от плътта се издигнаха към стъклото, докосваха китката му. Но той не пускаше, палецът му потъваше в изгнилата буза. Извади я, бурканът падна и смрадливата течност се разля по целия под. Държеше главата — за миг я видя да говори, да се смее, чертите бяха подвижни, но главата беше мъртва, косата беше кафява, очите — налети с кръв, но също кафяви, от мъртвата говореща уста струеше кръв.

Да, Майкъл, ще имам плът и кръв, когато от теб ще са останали само кости.

Ето го и целият човек. Седи на леглото, гол и мъртъв, и все пак жив, защото в него е Лашър, размахва ръце, отваря уста. До него стои Маргьорит, с раздърпана коса. Сложила е ръце на раменете му, широката й пола от тафта е разперена около нея като кръг от червена светлина. Тя държи мъртвеца, точно както Роуан се опитваше да го държи сега.

Главата се изплъзна от ръцете му и падна на мокрия под. Майкъл се свлече на колене. Господи! Прилошаваше му. Щеше да повърне. Почувства конвулсия и болка в гръдния кош. Повърна. Не можа да се сдържи. Обърна се към ъгъла, опита се да допълзи дотам, но просто всичко се изля от него.

Роуан го държеше за рамото. Когато ти е толкова зле, изобщо не ти пука кой те докосва.

Отново видя мъртвеца на леглото. Опита се да й каже, но устата му беше пълна с повръщано. Господи. Погледна към ръцете си. Мръсотията беше по целия под, по дрехите му.

Но все пак стана на крака. Посегна към дръжката на вратата, но тя се изплъзна от пръстите му. Изблъска от пътя си Жулиен, Мери Бет и накрая Роуан и заопипва по пода за главата. Тя се бе пръснала като презрял плод, като диня.

— Лашър — прошепна той на Роуан и избърса устата си. — Лашър, в тази глава, в тялото на мъртвец.

А останалите? Боже, всичките бяха пълни с глави. Господи боже! Майкъл взе друг буркан, разби го в дървения рафт и зеленикавите останки се изсипаха от него. Бяха меки, изгнили и се разпльокаха като огромно зелено яйце на пода, разкривайки тъмен череп. Майкъл го докосна и той се сплеска под пръстите му, лицето се разпадна.

Да, Майкъл, когато от теб ще останат само кости, като тези, които държиш сега.

— На това ли му викаш плът? — извика той. — На това ли! — Изрита изгнилата глава, хвърли черепа и ритна и него. Беше като гумен. — Няма да я имаш, никога, за нищо на света.

— Майкъл!

Отново му призля, но този път нямаше да повърне. Хвана се за ръба на рафта. Пред очите му проблесна образът на Еужения.

— О, на тавана смърди ужасно, госпожице Карлота.

— Не пипай нищо там, Еужения.

Майкъл се обърна и избърса ръце в сакото си, избърса ги яростно. После каза на Роуан:

— Той е влизал в телата на мъртъвци. Обладавал е телата им. Гледал е през техните очи и е говорел с техните гласни струни. Но не е можел да ги съживи, не е можел да накара клетките да се делят отново. Тя е запазила главите. Той е влизал в тях дълго след като телата са изгнивали, и е гледал през техните очи.

Обърна се и започна да вади бурканите един по един. Роуан стоеше до него. Взираха се през мътните стъкла. Потрепващите образи му пречеха да види каквото трябва, но той беше решен. Глави с кафява коса, да, и руса глава с кафяви кичури, да, лице на черен мъж, но с бели петна по кожата, с кичури по-светла коса, а ето друг — с бяла коса, но прошарена с кафяво.

— Господи, виж. Той не само е влизал в тях, а е променял тъканите, влияел е някак на клетките, но не е можел да ги поддържа живи.

Глави, глави, глави. Искаше да разбие всички буркани.

— Виждаш ли това? Предизвиквал е мутация, нов растеж на клетките! Но е било нищо в сравнение с това да си жив! Изгнили са. Не е могъл да спре гниенето! А те все така не ми казват какво искат от мен!

Хлъзгавите му пръсти се свиха в юмрук. Разби един от бурканите и той се пръсна на пода. Тя не се опита да го спре, но го беше обгърнала с ръце. Умоляваше го да излезе от стаята, теглеше го. Ако не беше тя и двамата щяха да паднат в гадната слуз по пода.

— Виж, виж това! — В дъното на рафта, зад счупените вече буркани имаше още един. Но в него течността беше бистра, восъчният печат беше дебел и непокътнат. Майкъл беше връхлетян от безсмислени и неразличими образи и звуци, но все пак чу как тя му казва:

— Отвори го, строши го.

И той го направи. Стъклото падна почти безшумно сред пепелявата глъчка от шептящи гласове. Той държеше главата, недокосната от разложението, но все пак гъбеста и мека.

Отново видя спалнята. Маргьорит пред тоалетката, с корсет и широка риза, която се обръща да му се усмихне. Няма зъби, очите й са черни и подвижни, косата й е грозна, раздърпана като валма испански мъх. Освен нея, там е и Жулиен, тънък, белокос, млад, със скръстени ръце. Покажи ми се, Лашър. А после тялото на леглото й кима да се приближи. Тя ляга до него и мъртвите гниещи пръсти разкъсват корсажа й, докосват живите й гърди. Мъртвият пенис еректира между краката му.

— Погледни ме, промени ме, погледни ме, промени ме.

Извърна ли се Жулиен? Не, не и той. Стои до леглото, хванал се е за подпорите. Лицето му се озарява от слабата светлина на свещите, чиито пламъчета се полюшват от вятъра, нахлуващ през отворения прозорец. Жулиен изглежда възбуден, заинтригуван.

Но виж това нещо в ръцете ти, то е било неговото лице, нали? Неговото лице! Лицето, което видя в градината, в църквата, в общинската зала, лицето, което си виждал толкова много пъти. Суха кафява коса, о, да, кафявата коса.

Той пусна главата да се търкулне на пода при останалите. Отстъпи назад, но очните й кухини се взираха в него, устните се движеха. Дали и Роуан виждаше това?

— Чуваш ли го да говори?

Да, около него гъмжеше от гласове, но той чуваше единствено неговия ясен, сух и някак беззвучен глас:

Не можеш да ме спреш. Не можеш да я спреш. Ти ще изпълниш волята ми. Моето търпение е безгранично. Аз виждам до края, виждам тринайсетата. Ще бъда в плът, когато ти си мъртъв.

— Той ми говори, демонът ми говори! Чуваш ли го?

Преди да се усети, Майкъл изтича от стаята и хукна надолу по стълбите. Ударите на сърцето му го заглушаваха, не можеше да си поеме дъх. Не можеше да издържа повече, знаеше, че ще бъде така, че ще скочи в някакъв кошмар, но стига вече, стигаше му толкова, какво, за бога, искаха от него… Копелето му бе проговорило! Онова същество, което бе видял в градината, му бе проговорило, и то през устата на разложена глава! Не, не беше страхливец, но все пак беше човек, само човек! Не можеше да понесе повече от това.

Свали сакото си и го хвърли в ъгъла на коридора. О, по пръстите му имаше слуз, не можеше да я избърше.

Стаята на Бел. Чиста и тиха. Съжалявам за мръсотията, моля те, нека легна на чистото легло. Тя му помогна, благодаря ти, Боже, не се опита да го спре.

Леглото беше чисто, с бяла завивка, прашна, но чиста завивка. Слънцето грееше през отворените прозорци, беше красиво, прашно. Бел. Сега докосваше Бел, меката, сладка, призрачна Бел.

— Спокойно, Майкъл. Нося ръкавиците. Спокойно.

Какво беше това студено и твърдо нещо до бузата му? Той посегна и напипа броеницата на Бел. Беше се оплела в косата му и той се оскуба, когато се опита да я махне оттам. Но нищо, всичко беше наред.

Ето я и Бел. Колко е хубава.

Опита се да каже на Роуан, че Бел стои до леглото. Роуан проверяваше пулса му. Но Бел изчезна. Броеницата беше в ръцете му; усещаше студените зърна до лицето си, Бел бе тук до него, говореше му нещо.

Ето я.

— Почивай, Майкъл — каза Бел. Сладък, треперлив глас, като на леля Вив. Образът избледняваше, но все още бе видим.

— Не се страхувай от мен, Майкъл. Аз не съм една от тях, не съм тук заради това.

— Накарай ги да говорят с мен, накарай ги да ми кажат какво искат. Не всички, само онази, която ми се яви. Дебора ли беше?

— Успокой се, Майкъл, моля те.

Какво каза Роуан? Устните му не бяха помръднали.

— Не бива да имаме такива сили — рече той. — Те унищожават хора като нас. Ти си човек, когато си в болницата. Аз съм човек, когато държа чука.

Всичко някак му се изплъзваше. Как би могъл да й обясни? Все едно да изкачи планина, сякаш за един час трябваше да свърши всичката работа, минала през ръцете му. Но нея я нямаше. Беше го целунала, беше го завила и бе излязла, защото той беше заспал. Бел седеше пред тоалетката, красива. Спи, Майкъл.

— Тук ли ще си, когато се събудя?

— Не, скъпи. Аз изобщо не съм тук. Това е тяхната къща. Аз не съм една от тях.

Спи.

Докосна броеницата. Милата Мили каза, че е време за църква. Стаите са толкова чисти и тихи. Те се обичат. Перленосив габардин. Това трябва да стане наша къща. Ето, затова толкова я обичам, още от дете. Обичам я. Нашата къща. Бел и Мили никога не се карат. Толкова е хубаво… Бел е невероятна, красива, въпреки че вече е стара, като хербаризирано цвете между страниците на книга, запазило частица от аромата си.

Дебора му каза:

… невероятна мощ, мощ да променя…

Той потрепери.

… не е лесно, толкова е трудно, че не можеш да си представиш, вероятно най-трудното нещо, което ще… Мога да го направя!

Спи.

И в съня си чу успокояващия звук на трошащо се стъкло.

Когато се събуди, видя Аарън. Роуан му бе донесла от хотела дрехи за смяна. Аарън му помогна да иде до банята, за да се измие и преоблече. Тя беше просторна и много удобна.

Всеки мускул го болеше. Главата му се пръскаше. Ръцете му изгаряха. Имаше чувството, че изобщо не е напускал къщата си на Либърти стрийт, докато не си сложи отново ръкавиците и не отпи първата глътка бира. Аарън му я донесе. Болката в мускулите беше ужасна, дори очите му бяха изморени. Сякаш беше чел с часове на много слаба светлина.

— Не, няма да се напия — обърна се той към Аарън и Роуан.

Тя му каза, че пулсът му е бил много учестен и онова, което е преживял, се равнява на крайно физическо натоварване, защото сърцето биело като след дълъг спринт. Сега било много важно да си почива и да не сваля повече ръкавиците.

Добре. Няма проблеми. Той точно това искаше, да не докосва нищо повече!

Върнаха се заедно в хотела, поръчаха си вечеря и седнаха във всекидневната на апартамента. За около два часа той им разказа какво бе видял.

Разказа им за частичките от виденията, които бяха започнали да се връщат на проблясъци още преди да свали ръкавиците. Каза им и за първото видение, когато докосна нощницата на Деидре — как е видял Жулиен на онова отвратително място, а после и в таванската стая.

Разказва дълго. Описва и най-малките подробности. Щеше му се Аарън да каже нещо, но знаеше защо мълчи.

Каза им и за ужасното пророчество на Лашър и че сега всичко му се струва някак близко, познато, въпреки че не бе докоснал нищо, освен онази гнила смърдяща глава.

Каза им и за Бел, но се измори. Седна при тях и поиска още една бира, но знаеше, че няма да се съгласят. После обаче сам си я взе от хладилника, вече не му пукаше какво ще си помислят.

— Не знам защо съм забъркан във всичко това — каза той. — Знам само, че те са там, в онази къща. Помниш ли, че Кортланд е казал, че не е един от тях. Бел ми каза същото за себе си… ако не е било сън… но останалите са там! А това същество може да променя материята. Обладавало е телата на мъртви хора и е въздействало върху клетките. Но всъщност иска Роуан. Сигурен съм. Иска я заради способността й да променя материята! Роуан е най-силната от всички досега. Господи, тя дори знае какво представляват клетките, как функционират, каква е структурата им!

Роуан изглеждаше втрещена от думите му.

След това Аарън му обясни, че след като проверила пулса му и го оставила да спи, Роуан му се обадила и го помолила да дойде в къщата. Той донесъл сандъци с лед, за да прибере онези ужасни неща от тавана. Двамата с Роуан отворили всеки буркан, фотографирали съдържанието му и после го прибирали в сандък.

Сега всичко това било в Оук Хейвън. Замразено. На сутринта щели да го изпратят за Амстердам, защото Роуан искала така. Аарън прибрал и книгите на Жулиен, които също щели да отпътуват за Холандия заедно със сандъка с куклите. Аарън обаче искал първо да снима куклите и да прегледа книгите. Роуан, разбира се, била съгласна.

Всъщност книгите се оказали просто счетоводни записи с шифровани бележки на френски. Ако е имало автобиография, както твърди Ричард Леуелин, тя не била на тавана.

Мисълта, че всички тези неща вече не са в къщата, донесе огромно облекчение на Майкъл. Пиеше четвъртата си бира и не му пукаше какво ще си помислят. Поне една нощ да прекара на спокойствие, за бога. Пък и трябваше да се отърве от всички тези мисли, иначе щеше да се побърка. А и нямаше да се напие. Не искаше да се напива.

Накрая и тримата замълчаха. Роуан се взираше в Майкъл и изведнъж, незнайно защо, той се почувства ужасно засрамен.

— Как си, скъпа? — попита я той. — Как си след цялата тази лудост. Май не ти помогнах много. Сигурно съм те изплашил до смърт. Съжаляваш ли, че не послуша Ели и не остана в Калифорния?

— Не си ме изплашил — каза тя развълнувано. — Харесва ми да се грижа за теб. Вече ти го казах. Но просто си мисля за разни неща. За цялата тази история, която е много странна смесица от безброй елементи.

— Обясни ми.

— Искам да имам семейство. Искам да съм близо до братовчедите си, до всичките деветстотин от тях, или колкото и да са там. Искам си къщата. Искам си историята — имам предвид описаната от Таламаска. Но не искам това ужасно нещо, това потайно, загадъчно зло същество. Не го искам, а то е толкова… примамливо.

Майкъл поклати глава.

— Нали помниш какво ти казах снощи. Неустоим е.

— Не, не е неустоим, а примамлив.

— И опасен — подхвърли Аарън. — Мисля, че вече трябва да сме напълно сигурни в това. Сега сме наясно, че става дума за същество, което може да променя материята.

— Не съм толкова сигурна — каза Роуан. — Огледах онези смрадливи останки. Промените са незначителни; засегнали са предимно повърхностната тъкан. Но, разбира се, всичко беше в такова състояние, че…

— Ами онази глава с лицето на Лашър? Тя е същинско негово копие.

Роуан поклати глава.

— Откъде можем да сме сигурни, че не е просто главата на някой, който много е приличал на него. Жулиен е приличал на Лашър. И то много. Но и при нея промените може да са били само в епидермиса. Не мога да кажа със сигурност.

— Е, добре, в епидермиса, и какво от това? — настоя Майкъл. — Да си чувала някога за същество, което може да променя епидермиса? Не говорим за зачервяване на кожата, а за перманентна промяна.

— Знаеш, че съзнанието може да направи всичко — отвърна Роуан. — Знаеш, че хората могат да контролират функциите на организма си чрез силата на мисълта и волята си. Дори могат да умрат, ако го пожелаят силно. Известно е, че има хора, които левитират, спират сърцето си, повишават телесната си температура. Такива случаи са описани научно. Светците, изпаднали в религиозен транс, можели да предизвикват стигми. И после пак със силата на вярата са затваряли тези рани. Пък и знаем, че когато се материализира, това нещо е донякъде плътно. Или поне изглежда плътно. Какво като може да промени някои мъртви тъкани. Та тук не става дума дори за живо тяло. Това са само предположения, и то доста произволни.

— Не мога да повярвам на ушите си — каза Майкъл студено.

— Защо?

— Не знам. Съжалявам. Но имам ужасяващото усещане, че всичко е планирано, че е било предвидено да станеш добър лекар. Всичко е планирано.

— Успокой се, Майкъл. В тази история има твърде много пробойни, за да е планирана толкова добре. Нищо в това семейство не е било планирано. Спомни си за досието.

— То иска да бъде човек — извика Майкъл. — Точно това се е опитало да каже на Петир ван Абел, каза го и на мен. Иска да бъде човек и очаква ти да му помогнеш. Аарън, помниш ли какво ти е казал призракът на Стюарт Таунсенд? Че всичко е планирано.

— Да — обади се Аарън замислено, — но не бива да се осланяме много на един сън. Мисля, че Роуан е права. Не можеш да знаеш дали наистина е планирано. Но има нещо друго — аз не смятам, че това нещо може да стане човек. То иска да има тяло, да, но не би могло да се превърне в човек.

— Да бе, как не! — извика Майкъл. — Просто прекрасно. Сигурен съм, че всичко е планирано. Дори отделянето на Роуан от Деидре. Затова демонът е убил Кортланд. Искал е Роуан да бъде държана надалече, за да стане не само вещица, но и лекар. Планирал е дори самото й завръщане.

— А защо се е явявал на теб? Ако ти можеш да му попречиш, защо ти се е явил?

Майкъл въздъхна. Със замряло сърце си спомни за молбите си към Дебора, как бе докоснал старата кукла, но не бе чул гласа й, нито бе видял лицето й. Отново се върна в онази стая, в смрадта, сред ужасяващите останки. Спомни си и за загадъчния портал. За странните думи на призрака. Виждам тринайсетата.

— Аз смятам да следвам собствения си план — каза Роуан спокойно. — Ще получа наследството и къщата, както ти казах. Искам да я реставрирам и да живея в нея. Нямам намерение да заминавам. — Погледна го, очакваше да й отвърне нещо. — А това същество, колкото и да е мистериозно, няма да ми попречи, ако зависи по някакъв начин от мен. Казах ти вече, то изигра коза си.

Вгледа се почти гневно в Майкъл и настоя:

— Е, с мен ли си?

— Да, Роуан, с теб съм. Обичам те и мисля, че имаш право да продължаваш напред. Ще оправим тази къща и всичко останало. Аз също го искам.

Тя изглеждаше доволна, невероятно доволна, но спокойствието й някак го притесняваше. Той се обърна към Аарън.

— А ти какво мислиш? За моята роля в цялата история, за думите на призрака. Сигурно имаш някаква интерпретация на всичко това.

— Майкъл, сега е важна единствено твоята интерпретация. Трябва да разбереш какво се е случило с теб. Аз не мога да предполагам нищо. Може и да ти прозвучи странно, но като член на Таламаска и събрат на Петир, Артър и Стюарт, аз вече съм изпълнил главните си цели в този случай. Осъществих контакт с вас и предадох историята на Мейфеър в ръцете на Роуан. Вие вече имате знанието, нищо, че е фрагментарно и объркано, но то може да ви помогне.

— Ох, ама и вие сте едни монаси — изсумтя Майкъл. Вдигна бирата си в подигравателен тост. — „Наблюдаваме и винаги сме тук.“ За бога, Аарън, защо изобщо се случва всичко това?

Аарън се засмя добродушно и поклати глава.

— Майкъл, католиците винаги очакват от нас да им предложим нещо като религиозна утеха. Но ние не можем. Изобщо не знам защо се случва всичко това. Но мога да те науча да контролираш силата на ръцете си, за да запечаташ този извор на мъки.

— Може би — каза уморено Майкъл. — Обаче засега нямам никакво намерение да сваля ръкавиците си, дори и ако трябва да се здрависам с президента.

— Когато пожелаеш да се върнеш към силата си, аз ще съм на разположение. Тук съм именно, за да помогна и на двама ви. — Погледна към Роуан и после отново се обърна към Майкъл. — Няма нужда да ти казвам да внимаваш, нали?

— Не, няма нужда. Но какво става с теб? Случило ли се е нещо друго след онази катастрофа?

— Дребни работи — отвърна Аарън. — Не са от значение. Пък и може да съм си ги въобразил. И аз съм човек все пак. Понякога имам чувството, че ме наблюдават, като че усещам някаква заплаха.

Роуан понечи да каже нещо, но той й направи знак да замълчи.

— Пазя се, не се притеснявай. Имам опит в подобни ситуации. Но има нещо странно — когато съм близо до теб, не усещам нищо подобно… чувствам се в безопасност.

— Ако те нарани, това ще е най-голямата му грешка. Защото никога няма да се обърна към него, нито да призная съществуването му. Ще се опитам да го убия и всичките му замисли ще отидат напразно.

Аарън като че се замисли.

— Мислиш ли, че той го знае? — попита Роуан.

— Вероятно. Но все пак не можем да сме сигурни. Това е някакъв неразгадаем ребус, непознаваема и заплетена схема; нещо като лабиринт. Не знам какво знае това същество. И смятам, че Майкъл е съвсем прав. То иска човешко тяло, без съмнение. Но какво знае и какво не знае… не мога да кажа. Нямам никаква идея що за същество е. Пък и не мисля, че някой знае.

Той отпи от кафето и отмести чашата. После вдигна поглед към Роуан.

— Няма съмнение, че ще се опита да влезе във връзка с теб. Сигурно разбираш това. Антипатията ти няма да го държи надалече вечно. Дори не мисля, че и сега случаят е такъв. То просто чака подходяща възможност.

— Господи! — прошепна Майкъл. Беше все едно да чуеш, че човекът, когото обичаш най-силно на този свят, без съмнение ще бъде нападнат. Завладя го гняв и ревност.

Роуан се взираше в Аарън, след малко попита:

— Ти какво би направил на мое място?

— Не съм сигурен, но без съмнение това нещо е много опасно.

— Да, вече разбрах това от досието.

— И коварно.

— И с това съм наясно. Но мислиш ли, че трябва сама да се опитам да се свържа с него?

— Не, изчакай го да направи нещо. Така е най-мъдро. И моля те, опитай се да не губиш самообладание.

— Значи няма измъкване от него?

— Да, няма. Но мога да предположа какво ще направи, когато се приближи към теб.

— Какво?

— Ще иска твоето сътрудничество, ще иска да пазиш тайната. Иначе няма да ти каже нищо.

— То ще те отдели от нас — обади се Майкъл.

— Точно така — потвърди Аарън.

— И защо мислиш, че ще направи точно това?

Аарън сви рамене.

— Защото аз бих постъпил така на негово място.

— А има ли надежда да бъде прогонен? С нещо като екзорсизъм.

— Не зная. Тези ритуали наистина действат, но аз самият не мога да ги практикувам, пък и не знам какъв ефект биха имали върху същество с такава сила. Защото Лашър е нещо изключително. Той е като крал на своя вид. Гений.

Тя се засмя тихо.

— Той е коварен и непредсказуем — добави Аарън. — Ако беше поискал да умра, вече щях да съм мъртъв.

— За бога, Аарън, не го предизвиквай.

— Той знае, че ще го намразя, ако те нарани — каза Роуан.

— Да, може би затова не стигна толкова далече. Но ето че пак се върнахме в началото. Каквото и да правиш, Роуан, не забравяй историята. Спомни си за Сузан, за Дебора, за Стела, Анта и Деидре. Може би ако знаехме повече за Маргьорит, Катерин, Мари Клодет и останалите от Сан Доминго, щяхме да видим, че и техните истории не са по-малко трагични. И ако някой е виновен за всичките тези мъки и скръб, това е Лашър.

Роуан беше потънала в мисли, но след малко прошепна:

— Господи, искам да се махне от мен.

— Опасявам се, че не е възможно — отвърна Аарън. Въздъхна, погледна джобния си часовник и стана от дивана. — Сега трябва да ви напусна, но ще съм горе, в апартамента си.

— Слава богу, че оставаш, опасявах се, че ще се върнеш в Оук Хейвън — каза Роуан.

— Горе са книгите на Жулиен, а и смятам, че засега е по-добре да остана в града. Докато не ви досадя, разбира се.

— Не можеш да ни досадиш — отвърна Роуан.

— Чакай, Аарън, искам да те питам нещо — обади се Майкъл. — Какво почувства, когато влезе в онази къща?

Аарън се изсмя тихичко и поклати глава. След това каза:

— Предполагам, че знаеш. Но едно наистина ме изненада — къщата е много красива. Толкова голяма и все пак приканваща, когато се отворят прозорците и слънцето нахлуе вътре. Очаквах да е страховита, но се оказа точно обратното.

Майкъл се бе надявал да чуе точно това, но все пак то не разпръсна напрежението, което все още го измъчваше след случилото се следобеда.

— Къщата е прекрасна — каза Роуан. — И вече се променя. Вече става наша. Колко време ще ти отнеме да я направиш каквато трябва да бъде, Майкъл?

— Не много, два-три месеца, може и по-малко. До Коледа ще е готова. Нямам търпение да започна. Само да можех да се отърва от това усещане…

— Какво усещане?

— Че всичко е планирано.

— О, забрави за това — прекъсна го грубо Роуан.

— Вижте, най-добре сега се наспете хубаво, а после се захващайте с всичко останало — с уреждането на документите по завещанието и със самата къща. Но бъдете нащрек. Винаги! Когато нашият мистериозен приятел се появи, настоявайте да играе по вашите правила.

Майкъл седна схванато и се втренчи в бирата си, а Роуан тръгна към вратата да изпрати Аарън. Когато се върна, седна до него и го прегърна.

— Страх ме е, Роуан — каза той. — Мразя го. Ужасно го мразя.

— Знам, но ние ще победим.

През нощта, след като Роуан заспа дълбоко, Майкъл стана, отиде във всекидневната и извади бележника от куфарчето, което Аарън му беше дал в Оук Хейвън. Вече се чувстваше нормално. Ужасните събития от деня му се струваха странно далечни. Тялото все още го болеше, но се чувстваше отпочинал. Пък и мисълта, че Роуан е само на няколко метра от него, а Аарън спи на горния етаж, му носеше огромно успокоение.

Седна и записа всичко, което им беше разказал. Всичко, само че по-бавно, по-обмислено. Дори водеше диалог със самия себе си на страниците на дневника, защото бележникът се беше превърнал точно в това.

Записа всичко, което си спомняше, като започна от малките проблясъци, споходили го още преди да свали ръкавиците. Не беше чудно, че не можеше да си спомни почти нищо. После мина към началото на ужаса — когато бе докоснал нощницата на Деидре.

Спря за миг, после продължи:

Прочете написаното. Прииска му се да добави още нещо, но се страхуваше да не изкриви фактите. Страхуваше се да не прекали с логиката. Дали Дебора не беше една от тях и затова не му се яви?

Той продължи с останалото:

Отново спря, след малко продължи:

Пак спря и се замисли.

Остави бележника на масата и се върна в леглото.

В съня си Роуан беше съвсем безизразна, като съвършена восъчна кукла под завивките. Когато я целуна, се изненада колко топла е кожата й. Тя се размърда, обърна се, прегърна го и зарови лице до врата му.

— Майкъл — прошепна сънливо. — Свети архангел Михаил, архангел… — Докосна устните му, сякаш се опитваше да се увери, че е истински. — Обичам те…

— И аз те обичам, скъпа — прошепна той. — Ти си моя. — Почувства топлите й гърди да се притискат към него. Тя се обърна в съня си и пухкавите косъмчета по пубиса й се притиснаха към бедрото му, изгаряха го.

Трийсет и две

Видя в полусън болници, клиники, прекрасни лаборатории, пълни с учени…

Да, можеш да направиш всичко това.

Те нямаше да разберат. Аарън и Майкъл — да. Но останалите нямаше да разберат, защото не знаят тайните от досието. Не знаят какво имаше в онези буркани.

Знаеха някои неща, но не и всичко, до самото начало, до Сузан Мейфеър, знахарката от малкото шотландско градче. Не знаеха и за Ян ван Абел в Лайден, който рисува илюстрации на човешки торс, с разкрити мускули и вени. Не знаят за Маргьорит и мъртвото тяло, мятащо се на леглото, ревящо с гласа на призрак. А Жулиен ги гледа. Жулиен, който е преместил тия буркани на тавана, вместо да ги унищожи преди почти цял век.

Аарън знаеше, Майкъл — също. Те щяха да разберат мечтата за болници и клиники, за лаборатории и лечебни ръце, положени върху раната, върху увредените тела на хиляди хора.

Е, как ти се струва това, Лашър?

За нея парите не бяха никаква мистерия. Не се страхуваше от завещанието, въпреки че можеше да си представи свързаните с него проблеми. Никога не беше държала на парите така, както на анатомията, микрохирургията, биофизиката и неврохимията. Но те не бяха никаква мистерия за нея. Завещанието можеше да бъде управлявано, като всяко друго нещо… и превърнато в болници, клиники, лаборатории… в спасени животи.

Само да можеше да прогони спомена за мъртвата старица. Тя беше нейният призрак, не онези, които бе видял Майкъл. Не можеше да понесе мисълта за страданието му. Сякаш всичко, което обичаше в този мъж, умираше в самата му душа. Щеше да пропъди всички демони на света от него, само да знаеше как.

Но старицата. Старицата още лежеше в плетения стол, сякаш никога не я бяха вдигали от него. Миризмата й беше по-ужасна от вонята на бурканите, защото това беше убийството на Роуан. Перфектното престъпление.

Тази миризма се просмукваше в къщата; в цялата история. Просмукваше се и в мечтата й за болници и клиники. А Роуан чакаше на вратата.

Искаме да влезем, Карлота. Искам си къщата и семейството. Бурканите са разбити и гадостите в тях вече ги няма. В ръцете си държа цялата история, сияеща като скъпоценен камък. Ще изкупя всички страдания. Просто ме пусни вътре и ще спечеля битката.

Защо не бяха приятелки? Роуан изпитваше единствено презрение към злия, злостен глас, който бе прошепнал прокобата над Майкъл от съдържанието на счупените буркани.

Призракът също знаеше, че тя го ненавижда. Да, ненавиждаше го, когато си спомнеше как я беше докосвал.

Вчера, докато беше сама, преди Майкъл да дойде, тя чакаше Лашър, вслушваше се във всяко проскърцване, в шепота на старите стени.

Ако си мислиш, че можеш да ме изплашиш, много се лъжеш. Не ме е страх от теб. Да, тайнствен си, а аз съм любопитна, но мисля като учен, имам хладен ум. Много хладен. А ти заставаш между мен и онова, което най-много обичам на тоя свят.

Трябваше да разбие бурканите още преди това. Не биваше да кара Майкъл да сваля ръкавиците, не, нямаше да го прави отново. Майкъл нямаше да издържи. Та той едва се справяше със спомена за виденията си. Страдаше, а тя се измъчваше до смърт да го гледа такъв.

Беше ги срещнало удавянето, не тези мистериозни сили, витаещи из къщата. Гласове, които излизат от устите на мъртви глави. Призраци в тафта. Неговата и нейната сила бяха станали причината за тяхната любов, а бъдещето им беше в тази къща, с това семейство, със завещанието, с което можеха да се постигнат чудеса в медицината, да се спасят хиляди, милиони животи.

Можеха ли да се сравнят всички зловещи легенди за призраци на тоя свят със сияещите перспективи, с откритите възможности? Видя в съня си нови, огромни сгради. А думите на историята гъмжаха в главата й. Не, не искаше да убива Карлота. Това беше ужасна, кошмарна загуба на контрол…

В шест часа пристигна закуската, а с нея и сутрешният вестник.

Е, това беше неизбежно. Райън се бе опитал да я предупреди, че няма да могат да го потулят. Тя се зачете, статията приличаше на готическа приказка, разказана в доста старомоден журналистически стил.

Та кой можеше да отрече, че къщата на Мейфеър винаги е била свързвана с някаква трагедия? Или че единственият човек, който е можел да хвърли светлина върху смъртта на Стюарт Таунсенд, се оказва Карлота Мейфеър, починала в нощта, когато са открити останките?

Останалото приличаше на елегия за Карлота, която изпълни Роуан с хлад и вина.

Със сигурност някой от хората на Таламаска сега изрязваше тази статия. Вероятно Аарън също я четеше в апартамента си на горния етаж. Какво ли щеше да напише в досието? Мисълта за досието някак си я успокои.

Всъщност беше доста по-спокойна, отколкото подобаваше при подобни обстоятелства. Защото каквото и да се случваше, тя беше Мейфеър, и нейните тайни скърби бяха преплетени с по-стари и по-объркани трагедии.

Дори вчерашните събития, когато Майкъл бе разбил бурканите, не бяха толкова страшни за нея, защото тя имаше него, имаше Аарън, имаше братовчедите си. Не беше сама. Дори след като бе убила Карлота, не се чувстваше сама.

Остана дълго на мястото си, след като прочете статията. Бе сключила ръце върху вестника. Отвън валеше същински порой. Закуската на масата вече бе изстинала.

Тя трябваше да поскърби в тишина за старицата. Трябваше да остави нещастието да се съсири в душата й. Нека почива в мир.

Истината бе, че толкова много неща се бяха случили толкова бързо, че Роуан вече не можеше да осмисля реакциите си, не можеше дори да ги изразява по някакъв начин. Отдаваше се на емоцията, а после се откъсваше от нея.

Вчера, когато Майкъл легна в стаята на Бел, с ускорен пулс и пламнало лице, тя бе изпаднала в паника. Беше си помислила: „Ако го изгубя, ще умра с него. Кълна се“. Час по-късно трошеше буркан след буркан, изсипваше съдържанието им в една бяла кофа, оглеждаше го, а после го покриваше. След това го предаваше на Аарън, който щеше да го прибере в хладилни кутии. Вършеше го с безпристрастността на лекар, без емоции.

Но като че между тези силни сътресения се опитваше да наблюдава, да запомня всичко.

Тази сутрин се събуди в четири часа и не знаеше къде се намира. После си спомни всичко, пороя от проклятия и благословии, мечтата си за болниците, за Майкъл, за желанието към него, силно като наркотик.

Не беше виновна, че всеки негов жест, всяка дума, движение, мимика й действаха неимоверно еротично, без значение от ситуацията. Той беше много секси, но не го осъзнаваше, защото невинността, която винаги отричаше, никога не би му позволила да разбере ненаситното й желание.

Докато седеше на леглото, обгърнала коленете си с ръце, тя се чудеше дали подобно огромно желание не е по-лошо за жените, отколкото за мъжете. Защото една жена можеше да намери за еротични и най-дребните детайли. Например начинът, по който косата на Майкъл се къдреше по врата и челото му.

Не бяха ли мъжете малко по-директни в това отношение? Наистина ли можеха да обезумеят от гледката на женски глезен? Достоевски поне твърдеше така. Но тя се съмняваше. Беше мъчително да гледа тъмния мъх по китката на Майкъл, верижката на златния часовник, който се впиваше в него, и после да си представи същата тази ръка, но в бял маншет, и още по-секси, как пали цигара. Всичко беше еротично, пробождащо, болезнено еротично. Като ниския му, груб, но изпълнен с нежност глас, когато говореше по телефона с леля Вив.

После си го спомни на колене в онази отвратителна стая. Беше съсипан, на ръба. А когато легна на прашното легло в стаята на Бел, беше изтощен, но неустоимо прекрасен. Големите му силни ръце бяха отпуснати върху завивката. И изведнъж на нея се падна да извърши всички онези прелестни движения, да разкопчае колана му, да дръпне ципа… Но след това напипа пулса му и изпадна в паника.

Остана дълго до него, докато сърцето му не се успокои и кожата му не се поохлади. Докато дишането му не стана по-спокойно. Беше толкова красив, белият потник се изпъваше плътно по гърдите му. Да, това беше истински, реален мъж, и все пак толкова мистериозен за нея.

Единствено страхът му охлаждаше страстта й, но страхът му никога не продължаваше много дълго.

Тази сутрин й се искаше да обвие члена му с устни, но не искаше да го буди след всичко случило се. Той имаше нужда от много сън. Молеше се само да намира покой в съня си. А и мислеше да се омъжи за него веднага щом събереше смелост да му предложи. Щяха да бъдат заедно до края на живота си в къщата на Първа улица и щяха да правят любов.

Пък и не й се струваше редно да направи онова, което навремето бе правила с Чейс — светлокосото ченге от Марин Каунти. Когато се будеше преди него, тя се притискаше в тялото му, заравяше лице в рамото му и се търкаше в него, докато оргазмът не настъпеше като вълна ослепяваща светлина.

Не беше кой знае какво удоволствие в сравнение с това да бъде обладавана грубо от божествен красавец със златно разпятие, поклащащо се на верижка от мощната му шия.

Майкъл дори не помръдна, когато изтътна гръмотевица — толкова силна и внезапна, че прозвуча като оръдеен залп и сякаш щеше да отнесе покрива.

А сега, два часа по-късно, дъждът продължаваше да вали, закуската бе вече изстинала, а Роуан седеше и мислеше за миналото, за възможностите, за съдбовната среща, която я очакваше.

Телефонът я стресна. Райън и Пиърс бяха във фоайето и чакаха да я закарат в центъра.

Тя бързо написа бележка на Майкъл, че отива да уреди юридическите въпроси и ще се върне за вечеря, не по-късно от шест.

„Моля те, извикай Аарън при теб и не ходи сам в къщата.“ Накрая го подписа: „С любов, Роуан“.

— Искам да се омъжа за теб — каза тя на глас и остави бележката на масичката до леглото. Той изсумтя тихо във възглавницата. — Архангелът и вещицата — добави тя още по-високо, но той не се събуди. Целуна го по рамото и това бе достатъчно да й се прииска да се съблече и да легне до него. Затова побърза да излезе от стаята, преди да е размислила.

Пренебрегна модния асансьор и тръгна по застланите с килим стълби, като се загледа в гладкото лице на Райън и в неговия хубав син — и двамата й се струваха като извънземни от друга вселена с тия тропически костюми и сладки южняшки гласове. Имаше чувството, че се канят да я отведат на друга планета с кораб, маскиран като лимузина.

Малките изчистени тухлени сгради на Каронделет стрийт се плъзгаха покрай тях в странна тишина, небето беше като полиран камък, в който мълниите отваряха пролуки, гръмотевиците тътнеха сякаш механично и отмираха.

Най-после влязоха в центъра, сред лъскавите небостъргачи — сияеща Америка в продължение на цели две пресечки — а след това се спуснаха в подземен гараж, който можеше да се намира навсякъде по света.

Офисите на „Мейфеър и Мейфеър“ не бяха никаква изненада. Намираха се на тринайсетия етаж и бяха мебелирани традиционно, с дебели килими. Имаше само две жени-адвокати и един доста възрастен мъж. От високите прозорци се откриваше гледка към реката, сива като небето, изпъстрена от влекачи и корабчета под сребристото було на дъжда.

Последва отвлечен и вбесяващ разговор на чашка кафе с Райън. Сините му очи бяха непроницаеми като камъчета. Говореше сякаш безкрайно за някакви „инвестиции“, „дългосрочни вложения“ и „договори за земи, които са купени преди повече от век“, както и за изключително консервативни инвестиции „по-големи, отколкото очакваш“.

Тя чакаше; трябваше да й кажат доста повече от това. Нямаше начин. И после, също като компютър, започна да попива скъпоценните имена и подробности, които постепенно Райън започна да изрежда.

Да, вече виждаше болниците и клиниките, потрепващи на хоризонта на мечтанието, въпреки че седеше неподвижна и безизразна, без да го прекъсва.

Множество недвижими имоти в Манхатън и Лос Анджелис? Главен акционер в хотелската верига „Маркам Харис Резортс“? Търговски центрове в Бевърли Хилс, Коконът Гроув, Бока Рейтън и Палм Бийч? Съакционер в Маями и Хонолулу? И после още споменавания на „много големи“ консервативни инвестиции в съкровищни бонове, в швейцарски франкове и в злато.

Умът й блуждаеше, но не много далече. Значи описанията на Аарън в досието бяха точни. Той бе създал за нея екрана, кулисите за тази малка драма. Беше я снабдил със знание, за което тези адвокати в елегантни костюми не можеха и да мечтаят.

Отново й се стори изумително странно, че Аарън и Майкъл са се страхували, че тя ще посрещне с неприязън този мощен инструмент. Не разбираха мощта, това им беше проблемът. Никога не бяха разрязвали нечий мозък.

А завещанието не беше нещо по-различно.

Тя изпи кафето си, без да каже нищо. Оглеждаше адвокатите, които също мълчаха, докато Райън продължаваше да описва неясната картина на общински облигации, нефтени кладенци, някакви предпазливи инвестиции в развлекателната индустрия и напоследък в компютърните технологии. Тя кимаше от време на време и си водеше бележки със сребърната си химикалка.

Да, разбира, че фирмата е управлявала всичко това повече от век. Това предизвика кимвания и прочувствено мърморене. Жулиен я основал именно с тази цел. И разбира се, тя можела да си представи доколко всъщност завещанието е обвързано с парите на цялото семейство — винаги в негова полза, разбира се. „Защото завещанието е първата и най-важна грижа, няма никакви конфликти на интереси, защото да се говори за конфликти, би означавало да не се осъзнава мащабът…“

— Да, разбирам.

— Нашият подход винаги е бил консервативен, но за да съм по-ясен, ще кажа, че той е най-подходящ, когато става дума за състояние с такива размери. Смело можем да кажем, че не отстъпва на бюджета на една малка държава, производител на нефт. Всъщност ние се занимаваме повече със съхраняването и защитата му, отколкото с умножаването му, защото когато толкова голям капитал е подходящо обезпечен срещу инфлацията и всякакви други трусове, неговото развитие е неизбежно, той се умножава по естествен път в много направления…

— Говорите за милиарди — обади се спокойно Роуан.

Събралите се разшаваха, но никой не я погледна. Явно я смятаха за типична нетактична севернячка? Но не усети никакъв опит да бъде измамена, само объркване и страх от нея и от онова, което може да реши да направи. Все пак и те бяха Мейфеър, нали така? Оглеждаха я така внимателно, както тя тях.

Пиърс погледна към баща си. Явно той беше най-големият идеалист сред тях, най-необиграният. Райън погледна останалите, той разбираше мащаба на заложеното на карта, може би по-добре от всички.

Но никой не отговори.

— Милиарди, само в недвижимо имущество — повтори Роуан.

— Да, всъщност, да. Трябва да се съглася.

Колко объркани и смутени изглеждаха всички, сякаш бе разкрита някаква важна, стратегическа тайна.

И тогава тя усети страх, рязка промяна у Лорън Мейфеър, възрастната руса жена с напудрено сбръчкано лице. Сигурно вече караше седемдесетте. Тя я гледаше от другия край на масата и явно я смяташе за повърхностна, разглезена и напълно неспособна да оцени стореното от фирмата. Вдясно седеше Ан Мари Мейфеър, тъмнокоса, красива, над четирийсетте. Добре гримирана, облечена с елегантен син костюм и жълта копринена блуза. Тя изглеждаше искрено любопитна, взираше се в Роуан през очилата с рогови рамки, явно убедена, че ги чака някакво огромно нещастие.

Рандъл Мейфеър — внук на Гарланд — строен, с остра сива коса и пълна гуша, която преливаше над яката му. Той просто седеше и гледаше сънливо под тежките си вежди. Клепачите му бяха леко синкави. Но не изглеждаше изплашен, просто бдителен и някак смирен по природа.

Когато погледите им се срещнаха, Рандъл й отговори безмълвно. Разбира се, че не разбираш. Как би могла? Малцина биха разбрали. И ще си последната глупачка, ако си мислиш, че ще можеш да вземеш всичко под свой контрол.

Тя се прокашля, без да обръща внимание на драматично събраните като за молитва длани на Райън. Той бе подпрял брадичка на тях и се взираше твърдо в нея с мраморните си сини очи.

— Вие май ме подценявате — каза тя съвсем спокойно, докато очите й оглеждаха всички. — Но аз не ви подценявам. Просто искам да знам за какво става дума. Не мога да остана пасивна, би било безотговорно.

Тишина. Пиърс вдигна чашата с кафе и отпи безшумно.

— Това, за което наистина става дума — рече Райън спокойно и любезно, кулата бе на път да падне, — за да сме напълно практични, е, че човек може да живее в изключителен лукс само с частица от лихвата, която носят реинвестициите на частица от лихвата от други реинвестиции и така нататък. Без капиталът да бъде накърняван изобщо…

— Пак ще кажа, че не мога да бъда пасивна, нито безучастна. Не съм такъв човек.

Тишината отново бе нарушена от Райън, който каза мило и помирително:

— Какво точно би искала да знаеш?

— Всичко, до най-малката подробност. Иначе казано, цялата анатомия на капитала. Искам да видя тялото му, да изуча организма му.

Бърза размяна на погледи между Рандъл и Райън, който каза:

— Да, разбирам, но може да се окаже не толкова просто…

— Е, сигурно, но все трябва да се започне отнякъде.

— Да, несъмнено, но ми се струва, че си го представяш леко погрешно.

— Интересува ме най-вече колко от тези пари са вложени в медицина или медицински институции.

Те изглеждаха стреснати. Беше като обявяване на война, или поне това изразяваше лицето на Ан Мари Мейфеър, когато погледна към Лорън и Рандъл. Първият неприкрит намек за враждебност, който Роуан долавяше, откакто бе пристигнала в града. Лорън, подпряла брадичка и присвила очи, бе твърде обиграна, за да покаже нещо подобно. Просто се взира продължително в Роуан, а после бавно извъртя очи към Райън, който заговори отново:

— Медицината не е била част от благотворителните ни начинания в миналото. Фондация „Мейфеър“ е силно обвързана с изкуството и образованието, и в частност с образователни телевизионни програми, както и с училищни фондове в няколко университета. Разбира се, отпускат се и огромни суми за няколко благотворителни каузи, които нямат общо с Фондацията, но всичко е много внимателно структурирано и разходите са строго контролирани…

— Да, ясно ми е как стават тези неща — отвърна Роуан тихо. — Но ние говорим за милиарди, а болниците, клиниките и лабораториите носят печалби. Изобщо не говоря за благотворителност. Мисля за друга област за инвестиции, която може да окаже огромен положителен ефект върху живота на хората.

Колко странно студен и вълнуващ беше този миг. Чувстваше се по същия начин, както когато за първи път застана до операционната маса с инструменти в ръка.

— Досега не сме инвестирали в областта на медицината — каза Райън с такъв тон, сякаш възнамеряваше да сложи точка на разговора. — За подобно нещо ще има нужда от много проучвания и цялостно реструктуриране на… Роуан, не разбираш ли, че тази мрежа от инвестиции, ако мога така да се изразя, е създадена още преди век. Това състояние не може да бъде изгубено при срив на цената на среброто или ако Саудитска Арабия наводни света с безплатен нефт. Говорим за постигнато разнообразие, почти уникално в историята на финансите, за внимателно планирани маневри, които са се доказали печеливши дори по време на две световни войни и безброй по-малки политически трусове.

— Да, разбирам — отвърна Роуан. — Наистина разбирам. Но искам информация. Искам да зная всичко. Можем да започнем с каквото решите. Вероятно ще трябва да се науча на много неща, ще обсъждаме доста идеи за вложения. Но преди всичко искам статистика, защото тя отразява реалното положение…

Отново тишина, объркване, споглеждания. Колко малка и претъпкана изглеждаше стаята.

— Искате ли съвета ми? — попита Рандъл, гласът му беше по-дълбок и по-груб от този на Райън, но също толкова търпелив със своята южняшка протяжна мелодичност. — Плащате си, така че можете да го получите.

Тя разтвори ръце и рече:

— Да, моля ви.

— Върнете се към неврохирургията и използвайте печалбата от капитала за каквото решите. Но не се опитвайте да разберете откъде идват парите. Освен ако не искате да се откажете от лекарската си практика, за да се превърнете в една от нас — в човек, който ще прекара целия си живот по бизнес срещи и в разговори с инвестиционни консултанти, адвокати и счетоводители. Това е нашата работа и вие ни плащате за нея.

Тя го огледа внимателно — разрошената му сива коса, подпухналите му очи, големите сбръчкани ръце, сключени на масата. Да, хубав човек. Не беше лъжец. Никой от тях не беше лъжец. Не бяха и крадци. Интелигентното управление на парите изискваше да впрегнат всичките си умения и печалбите им бяха по-големи от всичко, за което някой крадец би могъл да мечтае.

Но всички те бяха адвокати, дори хубавият млад Пиърс с порцелановата кожа. А адвокатите имаха доста разтегливо понятие за истина, което можеше да се окаже в пълен разрез с нейното.

И все пак имаха етика. Този мъж имаше своя етика, но беше изключително консервативен, а консервативните хора не обичаха намесата, не бяха хирурзи.

Те никога нямаше да се замислят за някакво общо благо, за спасяване на хиляди, милиони животи. Не можеха и да си представят какво би могло да стане, ако това огромно, невъобразимо състояние се върне в ръцете на шотландската знахарка, на холандския лекар, в ръцете на някой лечител.

Тя извърна глава и се загледа в реката. За миг вълнението я заслепи. Искаше й се лицето й да не пламти така. Спасяване на животи… И не беше важно, че те не можеха да го разберат, а тя го разбираше. Важно беше да не откажат да предадат контрола в ръцете й, без да се чувстват унижени и ограбени.

— На колко възлиза капиталът? — попита тя, без да откъсва очи от реката. Един стар, тъпонос влекач теглеше дълга баржа срещу течението.

Тишина.

— Опасявам се, че не разбирате какво представлява той… — каза Рандъл. — Той е просто мрежа от…

— Напротив, разбирам. Но искам да знам, и ще се съгласите, че това е мое право. Колко получавам?

Никакъв отговор.

— Добре, дайте ми приблизителна оценка.

— Не бихме могли, защото може да се окаже напълно нереалистична, с оглед на…

— Седем милиарда и половина — каза тя. — Това е моето предположение.

Продължителна тишина. Бяха в шок. Почти беше уцелила. Може би по-точно дори от цифрата, която изникваше в някои от тези потайни и враждебни мозъци.

Отговори й Лорън. Изражението й се промени съвсем леко, когато тя се отдръпна от масата и стисна молива си с две ръце.

— Имате право на тази информация — каза тя с деликатен, женствен глас, който много подхождаше на красивата й прическа и перлените обеци. — Имате всички законови права да узнаете какво наследявате. И не говоря само от мое име, като казвам, че ще ви сътрудничим всячески и ще изпълним задълженията си. Но лично аз искам да уточня, че намирам отношението ви за доста интересно в морален аспект. С радост ще обсъдя с вас завещанието до най-малкия детайл. Опасявам се единствено, че ще се отегчите дълго преди всички карти да бъдат сложени на масата. Аз самата с радост бих поела инициативата да започна.

Дали осъзнаваше колко покровителствено звучат думите й? Роуан се съмняваше. Но в края на краищата завещанието им бе принадлежало цели петдесет години. Те заслужаваха доверие. И все пак не можеше да им го даде безрезервно.

— Наистина не виждам друг начин — каза тя. — Моето отношение е не просто интересно в морален аспект, а е изключително важно да разбера за какво точно става дума.

Жената реши да не отговаря. Деликатните й черти останаха спокойни, малките й светли очи леко се разшириха, а слабите й ръце потрепнаха, когато хванаха молива в двата края. Останалите на масата я гледаха, като че искаха да я защитят.

И в този миг Роуан осъзна, че всъщност именно Лорън е мозъкът на фирмата, а не Райън. Отчете безмълвно грешката си и се зачуди дали и жената не мисли същото — че и двете са грешали в преценката си…

Но никой не бе в състояние да разчете нещо на това безстрастно лице и в този елегантен бавен маниер.

— Мога ли да попитам нещо? — рече Лорън, без да откъсва очи от Роуан. — Въпросът е съвсем делови.

— Разбира се.

— Ще се справите ли с такова богатство?

Роуан не можа да сдържи усмивката си. Въпросът беше направо освежаващ, така покровителствен и така обиден. Наум й дойдоха безброй отговори, но тя се спря на най-простия.

— Да. Искам да строя болници.

Тишина.

Лорън кимна. Подпря се на масата и огледа всички присъстващи.

— Е, аз не виждам никакъв проблем в това — каза тя спокойно. — Идеята ми се струва интересна. Пък и нашата работа е да вършим каквото вие пожелаете.

Да, тя беше мозъкът на фирмата и просто бе позволила на Райън и Рандъл да водят разговора. Но пак тя щеше да е учителят или пък пречката.

Нямаше значение.

Роуан бе получила каквото искаше. Наследството бе също толкова реално, колкото и къщата, колкото и самото семейство. А мечтата й щеше да се осъществи. Беше сигурна в това.

— Сега предлагам да поговорим за по-належащи дела — заговори Роуан. — Ще трябва да се направи опис на вещите в къщата. Мисля, че някой спомена нещо такова. Също и на нещата на Карлота. Би ли желал някой да ги изнесе оттам?

— Да, разбира се — каза Райън. — А какво реши за къщата?

— Ще я реставрирам и ще живея в нея. С Майкъл скоро ще се оженим, вероятно преди края на годината.

Като че всички бяха докоснати от топъл лъч светлина, който ги сгря и озари.

— О, това е прекрасно — възкликна Райън.

— Радвам се да го чуя — добави Ан Мари.

— Нямаш представа какво означава тази къща за нас — каза Пиърс.

— И сигурно нямаш представа колко щастливи ще бъдат всички от тази новина — добави Лорън.

Само Рандъл си замълча, но после промълви, почти тъжно:

— Да, това би било просто прекрасно.

— Но някой ще дойде за нещата на Карлота, нали? — настоя Роуан. — Не искам да се нанасям преди това.

— Разбира се — отвърна Райън. — Ще започнем още утре с инвентаризацията, а Джералд Мейфеър ще откара нещата на Карлота.

— Имам нужда и от професионални чистачи за стаята на третия етаж, искам да изнесат и всички матраци.

— Ами онези буркани? — обади се Райън с отвращение.

— Аз ги изпразних.

— Какво имаше в тях? — попита Пиърс.

Рандъл я изучаваше с присвити очи.

— Всичко беше изгнило. Ако успеят да разкарат вонята и матраците, ще започнем с реставрацията.

— Ново начало, да. Ще се погрижа. Пиърс може да иде там още сега.

— Не, аз ще ида сама — отвърна Роуан.

— Недей, Роуан, остави на мен — каза Пиърс. Вече беше станал. — Искаш ли да сложим и нови матраци? Леглата са двойни, нали? Мисля, че бяха четири. Ще накарам да доставят нови матраци още този следобед.

— Чудесно — отвърна Роуан. — Но не пипайте стаята на прислужницата. Старото легло на Жулиен може да бъде разглобено и свалено някъде.

— Дадено, има ли друго?

— Това е повече от достатъчно. Майкъл ще се погрижи за останалото. Ще реставрира къщата лично.

— Да, той е доста добър в това, нали? — обади се тихо Лорън, но след миг като че съжали за думите си, сведе очи, а после погледна към Роуан, като се опитваше да прикрие объркването си.

О, значи вече го бяха проучили. Дали бяха разбрали и за ръцете му?

— Но бихме искали да те задържим още малко — обади се бързо Райън. — Само да ти покажем няколко документа за имуществото, и може би някои по-важни книжа във връзка с наследството…

— Разбира се, да се хващаме на работа.

— Отлично. А после ще те заведем на обяд в „Галатоар“, ако нямаш други планове, разбира се.

— Звучи прекрасно.

И така се започна.

Беше три часът, когато наближи къщата. Жегата беше ужасна, въпреки че още бе облачно. Топлината като че се бе събрала под дъбовете. Когато излезе от таксито, видя рояците малки мушици в сенките. Но къщата веднага грабна вниманието й.

Отново беше в нея, сама. Бурканите ги нямаше, слава богу, куклите също, а скоро и всички вещи на Карлота щяха да бъдат изнесени.

Държеше ключовете в ръка.

В центъра й бяха показали документите за къщата, която бе включена в завещанието през 1888 година от Катерин. Вече беше нейна, само нейна. Както и милиардите, за които те дори не смееха да говорят. Всичко е мое.

Джералд Мейфеър, представителен млад мъж с приветливо лице и безлични черти, излезе от предната врата. Обясни й набързо, че си тръгва, току-що бил сложил и последния кашон с вещите на Карлота в багажника на колата си.

Чистачите били приключили преди половин час.

Той изгледа Роуан някак нервно, когато тя му подаде ръка. Сигурно не беше на повече от двайсет и пет и изобщо не приличаше на семейството на Райън. Чертите му бяха по-дребни и някак не така хармонични. Но все пак беше хубав — типичен хубав млад мъж.

Гласът му звучеше добродушно.

Карлота завещала нещата си на баба му. Разбира се, мебелите оставали за Роуан. Били доста стари, още от времето на бабата на Карлота — Катерин, която обзавела къщата.

Роуан му благодари, че се е погрижил за всичко така бързо, и го увери, че ще присъства на погребалната служба за Карлота.

— Знаеш ли дали вече е… погребана… — Това ли беше правилната дума за плъзгането на ковчега в една от онези каменни дупки?

Да, погребали я тази сутрин. Той отишъл на гробището с майка си. Щом се върнал, получил съобщението да дойде за нещата й.

Тя му благодари отново и каза, че би искала да се запознае с цялото семейство. Той кимна в отговор.

— Много мило, че приятелите ви дойдоха.

— Какви приятели, къде?

— Тази сутрин на гробището. Господин Лайтнър и господин Къри.

— О, да, разбира се… Трябваше и аз да присъствам.

— Няма значение. Тя не искаше да има много хора, а и… — Замълча и погледна към къщата, като че се опитваше да каже нещо неизразимо с думи.

— Какво има? — попита Роуан.

Вероятно се бе качил горе и бе видял строшените буркани, преди чистачите да пристигнат. Бе изгарял от любопитство да разбере къде е лежал „скелетът“. Сигурно бе прочел във вестника, или пък някой Мейфеър му бе казал.

— Тук ли смятате да живеете? — попита той внезапно.

— Да, ще я реставрирам, за да й върна стария блясък. Съпругът ми… човекът, за когото ще се омъжа, е експерт в тази работа. Казва, че е съвсем здрава. Няма търпение да започне.

Той стоеше неподвижно в потрепващия от маранята въздух, лицето му леко лъщеше и изразяваше очакване и колебание. Накрая все пак каза:

— Тази къща е видяла много нещастие. Така казваше леля Карлота.

— И сутрешният вестник — рече Роуан с усмивка. — Но е видяла и много щастие, нали така? И аз искам да види щастието отново. — Замълча търпеливо, но накрая попита: — Какво всъщност искаш да ми кажеш?

Очите му обходиха лицето й, а после се спуснаха леко към раменете. Той въздъхна и отново се обърна към къщата.

— Мисля, че трябва да знаеш, че Карлота… Карлота искаше да изгоря къщата след смъртта й.

— Какво?

— Нямах никакво намерение да го правя. Казах на Райън и Лорън. И на родителите си. Но се чувствам длъжен да кажа и на теб. Беше непреклонна, дори ми нареди как точно да го направя. Да запаля огън на тавана, с газената лампа, после да ида на втория етаж и да запаля драпериите, а най-накрая да сляза на първия. Накара ме да обещая. Даде ми и ключ. — Той го извади и го подаде на Роуан. — Няма да ти трябва. Предната врата не се заключва вече от петдесет години, но тя се страхуваше, че някой все пак може да я заключи. Знаеше, че няма да умре преди Деидре, но такива бяха думите й.

— Кога ти го каза?

— О, много пъти. Последно преди седмица, или няколко дни. Точно преди смъртта на Деидре… когато са разбрали, че умира. Обади ми се късно през нощта и ми напомни, каза ми точно така: „Изгори всичко“.

— Това щеше да нарани всички! — прошепна Роуан.

— Зная. Родителите ми бяха ужасени. Страхуваха се, че ще я запали сама. Но какво можеха да направят? Райън каза, че нямало да го стори, нямало да ме моли да го правя, ако ще я пали сама. Каза ми просто да се съгласявам, да я уверя, че ще го направя, за да не предприеме нещо крайно.

— Да, мъдър съвет.

Той кимна, откъсна очи от нея и отново се загледа в къщата.

— Просто исках да знаеш. Мисля, че е редно.

— Има ли и нещо друго?

— Какво? — Той сви леко рамене, но после я погледна. Не можеше да откъсне очи от нея, въпреки че явно искаше да си тръгне. — Бъди внимателна — каза след малко. — Много внимателна. Тази къща е толкова стара и мрачна, и… може да не е точно каквато изглежда.

— Какво имаш предвид?

— Това не е точно имение, а по-скоро нещо като обиталище. Това е капан, ако мога така да се изразя. Правена е в толкова различни стилове, които сякаш те затварят в капан и… — Поклати глава. — Не знам какво говоря. Нещо не съм на себе си. Просто… е, нали знаеш, всички ние до някаква степен… предчувстваме нещата…

— Да, зная.

— Е, добре, просто исках да те предупредя. Ти не знаеш нищо за нас.

— Карлота ли ти каза за този капан?

— Не, това си е мое мнение. Идвал съм тук по-често от останалите. Карлота се виждаше единствено с мен през последните няколко години. Харесваше ме. Не знам защо. Понякога идвах просто от любопитство, но все пак се опитвах да бъда лоялен към нея. Но всичко това беше като някакъв облак, надвиснал над живота ми.

— И сега си доволен, че свърши.

— Да, доволен съм. Знам, че не се говори така, но тя не искаше да живее повече. Каза ми го. Беше изморена и искаше да умре. Обаче един следобед, когато бях сам в къщата и я чаках, почувствах, че съм в капан. В огромен капан. Не знам точно как да го обясня, но ако някога усетиш нещо странно, не го пренебрегвай…

— Виждал ли си нещо странно там?

Той се замисли за миг, явно добре разбираше за какво го пита.

— Може би веднъж. В коридора. Но може да съм си го въобразил.

Замълча, тя също не продумваше. Бяха си казали всичко и той искаше да си тръгва.

— Беше ми много приятно да си поговорим, Роуан — рече с вяла усмивка. — Обади ми се, ако ти потрябвам.

Тя влезе през портата и загледа почти крадешком как сребристият му мерцедес бавно се отдалечава. Вече беше съвсем сама в тишината.

Усети дъх на борово масло. Качи се по стълбите и бързо започна да отваря стаите. Нови матраци, още опаковани в найлон, по всички легла. Чаршафите и завивките бяха спретнато сгънати на купчини. Подът беше почистен.

От третия етаж миришеше на дезинфектант.

Тя се качи горе, от прозореца на площадката влизаше свеж въздух. Подът на малката стая с бурканите беше почти перфектно чист, ако не се броеше някакво тъмно петно, което вероятно никога нямаше да излезе. Не се виждаше нито едно стъкълце.

Стаята на Жулиен беше изчистена и подредена. Кутиите бяха до стената, месинговото легло беше без матрак и подпряно под прозорците, които също бяха изчистени. Книгите бяха красиво подредени. Старото лепкаво петно, където бе лежало тялото на Таунсенд, вече го нямаше.

Всичко останало си беше както преди.

Слезе долу в стаята на Карлота и видя, че чекмеджетата и дрешникът са празни, в гардероба бяха останали само няколко дървени закачалки. И миризма на камфор.

Беше тихо и спокойно. Видя отражението си в огледалната врата на гардероба и се сепна. Сърцето й заби лудо… Не, беше сама.

Слезе на първия етаж и прекоси коридора към кухнята. Бяха почистили подовете и измили стъклата на бюфетите. Миришеше приятно на борово масло и восък, на дърво. Прекрасен аромат.

На дървения плот в малката стая до трапезарията имаше стар черен телефон. Тя вдигна слушалката и набра хотела.

— Какво правиш?

— Лежа самотен в леглото и се самосъжалявам. Тази сутрин с Аарън ходихме на гробището. Изтощен съм, всичко ме боли, все едно са ме били. А ти къде си? Не си в къщата, нали?

— Напротив, сега тук е топло, празно и всички вещи на старицата са изнесени. Матраците са сменени, а таванският етаж е почистен.

— Сама ли си?

— Да. И е прекрасно. Цялата е озарена от слънцето. — Тя се огледа, светлината струеше през френските прозорци на кухнята и тези в трапезарията. Дървеният под сияеше. — Определено съм съвсем сама.

— Ще дойда.

— Не, тръгвам за хотела, ще повървя пеша. Искам да си почиваш и да идеш на лекар.

— Глупости.

— Някога правили ли са ти електрокардиограма?

— Разбира се, след като ме спаси от удавяне. Сърцето ми си е съвсем наред. Но имам нужда от огромни дози еротични удоволствия.

— Зависи какъв ще е пулсът ти.

— Хайде, Роуан, няма да ходя на никакви лекари. Ако не дойдеш до десет минути, аз ще дойда да те взема.

— Идвам.

Затвори телефона.

За миг се сети за нещо, прочетено в досието, нещо, което Артър Лангтри бе написал за срещата си с Лашър, че сърцето му започнало да прескача и му се завило свят. Но той все пак е бил доста възрастен.

Колко тихо беше тук. Чуваше се само песента на птиците в градината.

Тя прекоси бавно трапезарията и мина през вратата с форма на ключалка към салона. Обърна се да види отново вратата, чувстваше се съвсем мъничка тук. Светлината просто обливаше цялата стая, подът сияеше.

Заля я прелестно усещане на доволство. Всичко е мое.

Постоя неподвижно няколко секунди, слушаше, отдаваше се на усещането. Опитваше се да се наслади изцяло на момента, да си спомни агонията от предния и по-предния ден и да усети разликата, прекрасното, великолепно облекчение. И отново онази странна, мрачна история на Таламаска я успокои, защото тя самата и нейните тъмни тайни имаха място в нея. Можеше да намери избавление, а това бе най-важното от всичко.

Обърна се да тръгне към предната врата и тогава за първи път забеляза висока ваза с рози на масата в салона. Дали Джералд ги беше донесъл? Може би е забравил да й спомене.

Спря и заразглежда красивите цветове. Всички бяха кървавочервени, идеални за погребение, помисли си, сякаш току-що бяха извадени от разкошните венци на гробището.

Това я накара да се сети за Лашър и внезапно я заля хлад. Цветя, пръснати в краката на Деидре. Цветя на гроба. Всъщност се притесни толкова силно, че чуваше ударите на сърцето си в тишината. Що за абсурдна идея. Вероятно Джералд беше донесъл цветята, или пък Пиърс, когато бе дошъл да види матраците. Все пак това си беше съвсем нормална ваза, наполовина пълна с вода, а това си бяха съвсем обикновени рози от магазина.

И все пак й се стори доста зловещо. Сърцето й отново заби лудешки и тя осъзна, че в букета определено има нещо странно. Не беше специалист по розите, но тези й се струваха доста по-едри от обичайното. Изглеждаха огромни и увиснали. И тъмночервени, като кръв. Пък и листата… Листата на розите винаги имаха форма на бадем, а тези бяха на точици. Всъщност на всяко имаше различна шарка от точици. Колко странно. Сякаш бяха някакви диви, мутирали рози, продукт на случайна кръстоска.

Не помръднаха ли? Издуваха се. Не, просто се разтварят, както правят всички рози — отварят се малко по малко, докато не се разпаднат на увехнали листенца. Роуан разтърси глава. Чувстваше се леко замаяна.

Вероятно Пиърс ги беше оставил. Пък и какво значение имаше? Щеше да му се обади от хотела, за да го попита и да му благодари.

Тръгна към вратата, като се опитваше да възвърне доброто си настроение, да вдишва превъзходния топъл въздух, изпълнил къщата. Беше като в храм. Погледна назад към стълбите. На върха им Артър бе видял Стюарт Таунсенд. Е, сега там нямаше никого.

Никого. Нито в дългия салон. Нямаше никого и на верандата, засенчена от обраслата с растения мрежа.

Никого.

— Страхуваш ли се от мен? — попита тя на глас. Тези думи събудиха у нея странно вълнение. — Или очакваш аз да се страхувам от теб и те е яд, че не е така? Така е, нали?

Но й отговори само тишината и мекото шумолене на розовите листенца, които падаха по мраморната маса.

С лека усмивка тя се върна при розите, взе една от вазата и я поднесе към устните си, за да усети копринените листенца. После продължи към предната врата.

Розата наистина беше огромна, с много листа, които изглеждаха някак странно объркани. Вече вехнеше.

Всъщност листенцата бяха покафенели по краищата и бяха започнали да се навиват. Тя вдъхна сладкия аромат, после хвърли розата в градината и тръгна към портата.