Вещиците: Полунощ

Едно

Лекарят се събуди уплашен. Отново сънува старата къща в Ню Орлиънс. Видя жената в люлеещия се стол. Видя мъжа с кафявите очи.

И дори сега, в тихата хотелска стая високо в Ню Йорк Сити, той чувстваше старата тревожна дезориентация. Отново бе говорил с мъжа с кафявите очи. Да, помогни й. Но това е само сън. Искам да се отърва от него.

Лекарят седна в леглото. Не се чуваше нищо, освен тихото жужене на климатика. Защо мислеше за това тази нощ, в хотелска стая в „Паркър Меридиън“? За миг не можа да се отърси от усещането за старата къща. Отново видя жената — сведената й глава, празния й поглед. Почти чуваше жуженето на насекомите по мрежите на старата веранда. А мъжът с кафявите очи говореше, без да помръдва устни. Внезапно оживяла восъчна кукла.

Не. Спри.

Стана от леглото, закрачи тихо по килима и застана пред чисто белите пердета. Взря се в черните, покрити със сажди покриви и в ледените неонови светлини, които проблясваха на фона на тухлените стени. Ранното утро просветваше иззад облаците над мрачната бетонна фасада отсреща. Но тук нямаше никаква топлина, която да те накара да се отпуснеш. Никакъв замайващ аромат на рози и гардении.

Постепенно главата му се проясни.

Помисли си отново за англичанина в бара на хотела. Това бе върнало спомена — англичанинът бе казал на бармана, че току-що е пристигнал от Ню Орлиънс и че това със сигурност е обитаван от духове град. Беше приветлив човек, истински джентълмен от Стария свят, в тесен костюм от крепон на ивици, със златен часовник на верижка, прикрепена за джоба на жилетката му. Къде можеше да се види такъв човек в днешно време? Мъж, който говори с остра, мелодична интонация на британски театрален актьор, с искрящи, вечно млади сини очи.

Лекарят се бе обърнал към него с думите: „Да, прав сте за Ню Орлиънс, напълно сте прав. Аз самият видях призрак там, и то не много отдавна…“. После бе спрял, объркан. Беше се втренчил в топящия се лед в бърбъна пред себе си, в острото отражение на светлината в основата на кристалната чаша.

Жужене на мухи през лятото, миризма на лекарство. Толкова много торазин? Да не би да има някаква грешка?

Но англичанинът бе почтително любопитен. Покани лекаря да се присъедини към него на вечеря с думите, че колекционира подобни истории. За миг лекарят се изкуши. Имаше нещо успокояващо в тази условност, пък и харесваше този човек, веднага бе изпитал доверие към него. Пък и фоайето на „Паркър Меридиън“ бе красиво, очарователно място, пълно със светлина, с движение и хора. Толкова далече от онова мрачно кътче в Ню Орлиънс, от тъжния стар град, като гноясала от тайни рана в безкрайната карибска жега.

Но лекарят не можеше да разкаже тази история.

— Обадете ми се, ако промените решението си — бе казал англичанинът. — Казвам се Аарън Лайтнър. — И му бе дал визитна картичка с име на някаква организация. — Може да се каже, че събираме истории за призраци — истински истории.

Доста странно мото.

Да, това бе върнало спомена. Англичанинът и странната му визитна картичка с европейски телефонни номера, англичанинът, който щеше да отпътува за крайбрежието на следващия ден, за да се срещне с един калифорниец, който се бе удавил, но бе върнат отново към живот. Лекарят бе чел за този случай в нюйоркските вестници — още един от онези хора, изпаднали в клинична смърт и върнали се сред живите, след като са видели „светлината“.

Бяха говорили за този удавник с англичанина.

— Сега той твърди, че има психични сили — беше му казал англичанинът. — И това, разбира се, ни заинтересува. Изглежда, вижда образи, щом докосне нещо с голи ръце. Наричаме това психометрия.

Лекарят беше заинтригуван. Беше чувал за неколцина подобни пациенти, сърдечноболни, завърнали се от смъртта. Един от тях твърдеше, че може да вижда бъдещето. Близко до смъртта преживяване. Неведнъж бе попадал на статии в списанията, посветени на този феномен.

— Да — рече Лайтнър, — най-добрите проучвания по въпроса са извършени от лекари, от кардиолози.

— Нямаше ли такъв филм преди няколко години? — попита лекарят. — За жена, завърнала се от смъртта с умението да лекува? Необичайно затрогващо.

— Като че не страдате от предразсъдъци по този въпрос — рече англичанинът с усмивка. — Сигурен ли сте, че не искате да ми разкажете за вашия призрак? Много бих искал да чуя историята. Заминавам чак утре, по някое време преди обяд. Какво не бих дал да науча вашата история.

Не, не и тази история. Никога вече.

Вече сам в сенчестата хотелска стая лекарят отново почувства страх. Часовникът в дългия прашен коридор в Ню Орлиънс тиктакаше. Той чуваше как пациентката му тътри крака, докато сестрата я „разхожда“. И отново усети миризмата на нюорлианската къща през лятото — на жега и старо дърво. Мъжът му говореше нещо…

До онази пролет в Ню Орлиънс лекарят не бе влизал в предвоенно имение. Старата къща наистина имаше бели, набраздени с жлебове колони отпред, макар че боята вече се лющеше. Наричаха този стил гръцко възраждане — дълга виолетово-сива градска къща, разположена на мрачен и сенчест ъгъл в Гардън Дистрикт. Предната й врата се пазеше от два огромни дъба. Металните парапети от ковано желязо бяха украсени с мотиви във формата на рози и богато обрасли с растения — виолетова глициния, жълта вирджиния и бугенвилия в тъмно, наситено розово.

Харесваше му да поспира на мраморните стъпала и да поглежда нагоре към дорийските капители, окичени със замайващи, ароматни цветове. Слънцето проникваше на тънки, прашни ивици през преплетените клони. Пчели пееха в лабиринта от искрящо зелени листа под олющените корнизи. Нищо че тук бе толкова мрачно, толкова влажно.

Дори самото преминаване през пустите улици го съблазняваше. Вървеше бавно по напуканите и неравни тротоари от подредени в рибена кост тухли или от сиви каменни плочи, под непрекъснатата арка на клоните на дъбовете, шарената сянка и забуленото в зелено небе. Винаги спираше до най-голямото дърво, което бе повдигнало желязната ограда с огромните си корени. Не можеше да обгърне дънера му с ръце. То достигаше чак до самата къща — разкривените му клони посягаха към спуснатите кепенци на прозорците, отвъд перилата, а листата му се оплитаха с увивните растения.

Но въпреки това гниенето тук го тревожеше. Паяци плетяха фините си сложни мрежи над желязната дантела от рози. На места желязото бе ръждясало и се разпадаше на прах при допир. Тук-там, близо до перилата, дървото по верандата бе изгнило.

Далече отвъд градината имаше стар плувен басейн — огромен дълъг осмоъгълник, ограден от каменни плочи. Беше се превърнал в блато с черна вода и диви ириси. Миризмата му беше ужасна. В него живееха жаби, които по здрач пееха своите досадни, грозни песни. Фонтанчетата от двете страни на басейна, едното от които все още изпращаше своите тънки, извиващи се струйки в мръсотията, представляваха тъжна гледка. Той копнееше да го пресуши, да го почисти, да остърже стените му, ако трябва със собствените си ръце. Копнееше да закърпи разрушените перила и да изтръгне плевелите от гъсто обраслите урни.

Дори и възрастните лели на неговата пациентка — госпожица Карл, госпожица Мили и госпожица Нанси — излъчваха някакво усещане за застояло и гнило. Не ставаше дума за сивите коси или за очилата с телени рамки. Идваше от маниерите им и от аромата на камфор, който се разнасяше от дрехите им.

Веднъж влезе в библиотеката и свали една книга от лавицата. През процепа се разтичаха малки черни бръмбари. Изплашен, той върна книгата на мястото й.

Ако имаше климатици, това място щеше да е различно. Но старата къща бе твърде голяма за това — поне така му бяха казали. Таваните се извисяваха на четиринайсет стъпки над главата му, а ленивият ветрец носеше миризма на плесен.

Трябваше да признае обаче, че за пациентката му се грижеха добре. Една мила възрастна черна сестра на име Виола я извеждаше на сенчестата веранда сутрин и я прибираше вечер.

— Тя е много послушна, докторе. Е, хайде, госпожице Деидре, да покажем на лекаря как се разхождаме. — И Виола я вдигаше от стола и я побутваше търпеливо стъпка по стъпка.

— С нея съм от седем години, докторе, тя е моето сладко момиченце.

Седем години. Нищо чудно, че краката й бяха започнали да се изкривяват от глезените и ръцете й се свиваха към гърдите, ако сестрата не ги върнеше насила в скута й.

Виола я развеждаше из дългата двойна гостна, покрай арфата и огромния прашасал „Бьозендорфер“, през обширната трапезария с избелелите стенописи на покрити с мъх дъбове и изорани ниви.

Обутите в чехли крака се тътреха по износения обюсонски килим. Жената бе на четирийсет и една години, но изглеждаше и стара, и млада едновременно — прегърбено, бледо дете, недокоснато от грижите и страстите на възрастните. „Деидре, имала ли си някога любовник? Танцувала ли си някога в този салон?“

По лавиците в библиотеката имаше подвързани с кожа счетоводни книги, по чиито гръбчета с избледняло лилаво мастило личаха стари дати: 1756, 1757, 1758… На всяка от тях се виждаше фамилното име Мейфеър, изписано със златни букви.

О, тези стари южняшки фамилии, как им завиждаше за наследството. Не биваше да потъва в такова разложение. А той, като се замислеше, дори не знаеше пълните имена на своите прапрародители, нито къде бяха родени.

Мейфеър — стар колониален род. По стените висяха портрети на мъже и жени, облечени по модата на осемнайсети век, както и дагеротипии, феротипии и избледнели фотографии. Пожълтяла карта на Сан Доминго — дали още го наричаха така? — в мръсна рамка в коридора. И потъмняла картина на огромна колониална къща.

Сестрата каза, че никога не сваля верижката със смарагдовия медальон, дори когато къпе госпожица Деидре.

— Да ви кажа ли една тайна, докторе? Никога дори не я докосвайте!

— И защо? — попита той, но жената не отговори. Смутен, лекарят я гледаше как слага на пациентката рубинени обеци и диамантен пръстен.

„Сякаш облича труп“, помисли си. А отвън тъмните дъбове извиваха клони към прашните мрежи на прозорците. Градината блещукаше в жегата.

— Вижте й само косата — рече нежно сестрата. — Виждали ли сте такава красива коса?

Беше чисто черна, гъста, къдрава и дълга. Сестрата обожаваше да я разресва и да гледа как къдриците се увиват отново след преминаването на четката. А очите на пациентката с апатичния поглед, бяха чисто сини. И все пак от време на време тънка сребриста струйка слюнка се спускаше от ъгълчето на устата й и оформяше тъмно петно на деколтето на бялата й нощница.

— Същинско чудо е, че никой не се е опитал да открадне тези неща — каза той като че на себе си. — Тя е толкова безпомощна.

Сестрата го дари с горда, знаеща усмивка.

— Никой, работил някога в тази къща, не би опитал подобно нещо.

— Но тя стои на верандата сам-самичка с часове. Вижда се от улицата.

Смях.

— Не се притеснявайте, докторе. Никой тук не е толкова глупав да мине през тази порта. Старият Рони коси ливадата, само защото го е правил винаги от трийсет години, но затова пък вече не е съвсем наред с главата.

— Обаче… — Спря се сам. Какво правеше, как можеше да говори за това пред притихналата жена, която само от време на време помръдваше очи, чиито ръце лежаха там, където сестрата ги бе положила, чиито крака почиваха безжизнено на голия под. Колко лесно бе да забравиш за нея, да забравиш, че трябва да уважаваш това нещастно същество. Никой не знаеше дали изобщо разбира нещо.

— Може би е добре да я извеждаш от време на време на слънце — рече лекарят. — Кожата й е съвсем бяла.

Но той знаеше, че е невъзможно тя да излиза в градината, дори и толкова далече от смрадта на басейна. Бодливата бугенвилия бе избуяла на туфи под дивата лавровишня. Дебели малки херувимчета, покрити с тиня, надничаха като призраци през прекалено израсналата лантана.

И все пак навремето тук бяха играли деца.

Някое момче или момиче бе издълбало името Лашър на дебелия дънер на една гигантска индийска лагерстремия, която растеше до отсрещната ограда. Дълбоките резки бяха така обветрени, че блещукаха бели по восъчната кора. Странно име. А една дървена люлка все още висеше от клона на отдалечен дъб.

Той отиде до самотното дърво, седна на люлката и чу как изскърцаха ръждясалите й синджири, стана и се отдалечи, като забиваше крака в изпомачканата трева.

Южната страна на къщата му се стори огромна и поразяващо красива от тази перспектива, цъфналите увивни растения пълзяха заедно по целия път нагоре покрай зелените капаци на прозорците към комините близнаци над третия етаж. Тъмният бамбук потракваше по хоросановата мазилка, разлюляван от бриза. Лъскавите бананови дървета бяха израснали така високи и така нагъсто, че образуваха същинска джунгла, която стигаше досами тухлената стена.

Това старо място бе като неговата пациентка — красиво, но забравено с времето.

Лицето й щеше да е хубаво, ако не беше така безжизнено. Виждаше ли тя нежните лилави съцветия на глицинията, потрепващи зад мрежите, и извитата плетеница на останалите цветове? Можеше ли да види през дърветата бялата къща с колонада от другата страна на улицата?

Веднъж се бе качил заедно с нея и сестрата на горния етаж с един старомоден, но все пак мощен малък асансьор с месингова врата и износен килим. Лицето на Деидре остана безизразно, когато малката кабинка започна да се издига. Той самият се притесни от проскърцването на механизма. Не можеше да си представи мотора другояче, освен като почернял, лепкав, древен и покрит с прах.

Разбира се, бе попитал стария лекар в санаториума.

— Помня, когато бях на твоите години — каза старецът. — Исках да излекувам всички. Да вразумя параноиците, да върна шизофрениците към реалността и да събудя кататониците. Просто се грижи да си получава инжекцията всеки ден. Вече не й е останало друго. Трябва да направим всичко възможно да я предпазим от кризите. Нали разбираш, от вълненията.

Вълнения ли? Това ли бе причината за всички тези силни лекарства? Дори и да спреше инжекциите утре, щеше да мине месец, преди ефектът им да отшуми напълно. А и дозите бяха толкова високи, че биха убили друг пациент. Сигурно ги беше приемала от много време.

Как би могъл някой да знае истинското състояние на жената след толкова дълго лечение? Само да можеше да й направи електроенцефалограма…

Бе попаднал на нейния случай преди около месец, когато го изпратиха за няколко картона. Беше рутинна задача. Никой не забеляза. Седя зад бюрото си в санаториума целия следобед и се бореше с драсканиците на дузина други лекари и неясните и противоречиви диагнози — мания, параноя, пълно изтощение, самоизмама, психотичен срив, депресия, склонност към самоубийство. Бе изминал целия път назад до юношеството на момичето. Не, дори преди него. Някой я бе преглеждал за „деменция“, когато е била на десет години.

Кое беше специфичното зад всички тези абстракции? Някъде в планината от драсканици той откри, че на осемнайсет години тя бе родила момиче и го бе изоставила, страдайки от тежка параноя.

Затова ли й бяха прилагали шоково лечение веднъж, а друг път терапия с инсулин? Какво ли бе причинила на сестрите, които постоянно бяха напускали с обяснението, че ги е „нападала физически“?

По едно време беше „избягала“, но бе „върната насилствено“. После имаше липсващи страници, цели неописани години. „Необратимо мозъчно увреждане“ беше отбелязано за 1976. „Пациентката е изпратена у дома. Предписан е торазин за предотвратяване на паралитично треперене и маниакални пристъпи.“

Това беше грозен документ, който не разказваше никаква история, не разкриваше никаква истина. И накрая съвсем го обезкуражи. Дали легионът лекари й бяха говорили като него сега, седнал до нея на страничната веранда?

— Днес е хубав ден, нали, Деидре? — Бризът тук бе така ароматен. Уханието на гардениите внезапно стана нетърпимо, но той все пак го харесваше. Затвори за миг очи.

Дали го мразеше, дали му се смееше, дали изобщо разбираше, че е тук? Имаше няколко сиви пръски в косата й, сега ги видя. Ръцете й бяха студени, неприятни на допир.

Сестрата излезе при тях. Носеше син плик, моментална снимка.

— Това е от дъщеря ти, Деидре. Виждаш ли? Сега е на двайсет и четири години. — Подържа снимката пред лекаря, за да я види и той. Русо момиче на палубата на голяма бяла яхта, с развяна от вятъра коса. Беше хубава, много хубава — от залива на Сан Франциско, осемдесет и трета година.

Лицето на жената остана безизразно. Сестрата прибра черната коса от челото й. Подаде снимката на лекаря.

— Виждате ли това момиче? Тя също е лекар! — И му кимна с гордо превъзходство. — Сега е стажантка, но един ден ще стане лекар също като вас, така си е.

Беше ли възможно? Нима младата жена никога не бе идвала у дома да види собствената си майка? Веднага почувства антипатия към нея. И щяла да става лекар.

Колко ли време бе минало, откакто пациентката му бе носила рокля или чифт истински обувки? Много искаше да й пусне да послуша радио. Може би щеше да хареса музиката. Сестрата си гледаше сапунените сериали цял следобед в кухнята в задната част на къщата.

Започна да изпитва недоверие към сестрата и към лелите.

Онази високата, която подписваше чековете му — госпожица Карл — беше адвокат, макар че сигурно вече бе стигнала седемдесетте. Ходеше до кантората си на Каронделет стрийт с такси, защото вече не можеше да се качва на високото дървено стъпало на трамвая по линията „Сейнт Чарлз“. Веднъж, когато я срещна на портата, тя му каза, че преди е пътувала с трамвая.

— О, да — каза сестрата един следобед, докато разресваше съвсем бавно косата на Деидре, бавно и много внимателно. — Госпожица Карл е много умна. Работи за съдия Флеминг. Тя е една от първите жени, дипломирали се в колежа по право „Лойола“. Беше на седемнайсет, когато постъпи там. Баща й е старият съдия Макинтайър и тя много се гордееше с него.

Госпожица Карл никога не говореше за пациентката му, поне не пред него. Пълната госпожица Нанси бе злонамерена към нея, или поне така си мислеше той.

— Казват, че госпожица Нанси така и нямала възможност да получи образование — клюкарстваше сестрата. — Винаги си била у дома и се е грижела за останалите. Както старата госпожица Бел.

Госпожица Нанси бе някак мрачна, някак обикновена. Трътлеста, занемарена, с вечната престилка, дори когато говореше на сестрата с характерния си покровителствен, превзет глас. А когато поглеждаше към Деидре, на устните й вечно играеше лека подигравателна усмивка.

А накрая госпожица Мили, най-възрастната, която беше всъщност някаква братовчедка — същинска класика на стара дама в черна коприна и обувки с мъниста. Тя идваше и си отиваше, винаги с износените си ръкавици и малката си черна сламена шапка с воалетка. Винаги се усмихваше сърдечно на лекаря и целуваше Деидре. „Бедното ми скъпо сладурче“ — казваше тя с треперливия си глас.

Един ден той налетя право на госпожица Мили, която стоеше на счупените плочи до басейна.

— Вече няма как да започнем отначало — каза тя тъжно. Не беше негова работа да й противоречи и все пак нещо в него настояваше да разбере повече за тази трагедия.

— Колко обичаше Стела да плува тук — рече старицата. — Стела го построи, Стела, която имаше толкова много планове и мечти. Стела сложи и асансьора. Съвсем типично за нея. Тя организираше такива забави… Помня, че в къщата се събираха стотици гости, по цялата морава имаше маси, свиреха музиканти. Твърде млад сте, за да помните онази жива музика, докторе. Стела сложи и драпериите в салона, но сега са твърде стари, за да могат да бъдат почистени. Така казват. Щели да се разпаднат, ако се опитаме да ги почистим. И пак тя направи пътечката от камъни тук, около целия басейн. Виждате ли, тези стари плочи отпред и отстрани… — Тя замълча и посочи към дългата страна на къщата, към далечния вътрешен двор, сега обрасъл с плевели. Сякаш не можеше да продължи. Бавно вдигна поглед към високия тавански прозорец.

Искаше му се да попита коя е Стела.

— Бедната скъпа Стела.

Изведнъж му се привидяха книжни фенери, провесени от дърветата.

Може би тези жени просто бяха твърде стари. А онази младата, стажантката или каквато там беше, на две хиляди километра оттук…

Госпожица Нанси тормозеше тихата Деидре. Ако видеше сестрата да я разхожда, крясваше в ухото на болната:

— Вдигай си краката. Много добре знаеш, че можеш да ходиш и сама, ако пожелаеш.

— Госпожица Деидре чува съвсем добре — прекъсваше я сестрата. — Лекарят каза, че може да чува и вижда отлично.

Веднъж той се опита да поговори с госпожица Нанси, която се носеше по коридора на горния етаж, явно отново вбесена.

— Имало ли е поне някаква промяна в състоянието й? Проговаряла ли е някога… поне думичка?

Тя присви очи към него, кръглото й лице лъщеше от пот, а носът й бе болезнено зачервен в основата от тежестта на очилата.

— Аз пък ще ви питам нещо друго! — рече му. — Кой ще се грижи за нея, когато нас вече няма да ни има! Да не си мислите, че разглезената й дъщеря от Калифорния ще се погрижи за нея? Та тя дори не знае името на майка си. Ели Мейфеър изпраща онези снимки — изсумтя и продължи: — Ели Мейфеър дори не е стъпвала в тази къща от деня, в който се роди бебето и тя дойде да го вземе. Искаше единствено бебето, защото не можеше да има деца, и беше изплашена до смърт, че мъжът й ще я изостави. Той е някакъв голям адвокат по ония места. Знаете ли, че Карл плати на Ели да вземе бебето? Плати й да се погрижи момичето никога да не се върне у дома? Искаше да я махне оттук. Даже накара Ели да подпише документ. — Тя се усмихна горчиво и избърса ръце в престилката си. — Изпрати я в Калифорния с Ели и Греъм, да живее в модна къща в залива на Сан Франциско, с огромна яхта и всичко останало. Ето какво се случи с дъщерята на Деидре.

„О, значи младата жена не знае нищо“, помисли си той, но премълча.

— Нека Карл и Нанси да стоят тук и да се погрижат за всичко! — продължи жената. — Това е песента, която се пее в това семейство. Нека Карл да подписва чековете, а Нанси да готви и чисти. А какво, по дяволите, върши Мили? Мили само ходи на църква и се моли за всички нас, взети заедно. И каква полза? Леля Мили е по-безполезна даже от леля Бел. И ще ви кажа какво прави леля Мили най-добре. Подрязва цветя. Леля Мили от време на време подрязва рози. Розите, които си избуяват на воля отвън.

Тя се изкикоти грозно и гърлено и мина покрай него към спалнята на пациентката, като стискаше мазната дръжка на метлата.

— Нали се сещате, че не мога да помоля сестрата да помете пода! О, не, те не си цапат ръчичките с това. Можете ли да ми кажете защо сестрата да не може да помете пода?

Спалнята си беше съвсем чиста, явно беше главната спалня в къщата — голяма, проветрива северна стая. В мраморното огнище имаше въглени. И в какво легло само спеше пациентката — в едно от онези грамадни неща от края на миналия век, с огромен копринен балдахин с пискюли, провесен на рамка от орехово дърво.

Хареса му миризмата на парафин за под и прани чаршафи. Но стаята беше пълна с кошмарни религиозни антики. На мраморната тоалетка стоеше статуя на Девата с червено сърце на гърдите, зловещо и отвратително на вид. До нея лежеше разпятието с разкривеното, агонизиращо тяло на Христос в естествени цветове, чак до тъмната кръв, която шуртеше от раните от гвоздеите по ръцете му. Свещи горяха в червени стъкленици до една доста залиняла палма.

— Тя изобщо забелязва ли всичките тези религиозни щуротии? — попита лекарят.

— Не, по дяволите — рече госпожица Нанси. От чекмеджетата на тоалетката блъвна миризма на камфор, щом тя започна да подрежда нещата вътре. — Пък и те не са донесли нищо добро на тази къща!

Над лампите от кован месинг висяха броеници, броеници имаше дори по избледнелите им копринени абажури. Като че нищо не се бе променило тук от десетилетия. Жълтите дантелени пердета бяха колосани и изгнили на места. Те сякаш улавяха и задържаха слънцето и излъчваха собствена прегоряла печална светлина.

На мраморния плот до масичката имаше кутия за бижута. Отворена. Сякаш съдържанието й не беше безценно, каквото, разбира се, беше. Дори лекарят, който бе доста невеж в тези неща, знаеше, че бижутата са истински.

До кутията стоеше моменталната снимка на красивата русокоса дъщеря. А под нея имаше доста по-стара и избледняла снимка на същото момиче, по-малко, но дори тогава доста красиво. В долния й край пишеше нещо. Едва го разчете: „Училище «Пасифик Хайтс», 1966“.

Когато докосна кадифения капак на кутийката за бижута, госпожица Нанси се обърна и само дето не изкрещя:

— Не ги докосвайте, докторе!

— Боже мили, жено, нали не си мислиш, че съм крадец.

— Има много неща, които не знаете за тази къща и пациентката си. Защо според вас кепенците са изпотрошени, докторе? И почти изтръгнати от пантите? Защо според вас мазилката се лющи? — Тя поклати глава, увисналите й бузи се разтресоха, а безцветните й устни се присвиха. — Я да се опита някой да оправи капаците или пък да се качи на стълба и да се опита да боядиса къщата.

— Не ви разбирам — рече лекарят.

— Дори не докосвайте тези бижута, докторе, само това ще ви кажа. Не докосвайте нищо тук, без да е наложително. Онзи басейн отвън, например. Целият е задръстен с листа и тиня, но старите фонтани продължават да работят, замисляли ли сте се за това? Но само се опитайте да махнете онези тапи, докторе!

— Но кой…?

— Просто не пипайте бижутата. Това е моят съвет.

— Да не би промяната на нещо тук да я кара да говори? — попита той дръзко. Вече му бе дотегнало от всичко това, пък и не се страхуваше от госпожица Нанси така, както от госпожица Карл.

Тя се изсмя.

— Не, нищо не би я накарало да говори — отвърна Нанси подигравателно. После затръшна чекмеджето. Стъклените мъниста на една от броениците се удариха със звън в малка статуя на Исус. — А сега, ако ме извините, ще трябва да почистя и банята.

Той погледна към брадатия Исус, вдигнал пръст към короната от тръни на главата си.

Може би всички тук бяха откачени. Може би той също щеше да полудее, ако не се махнеше от тази къща.

Веднъж, когато беше сам в трапезарията, отново бе видял онова име — Лашър — изписано в праха по масата. Като че ли с пръст. Голяма завъртяна буква „Л“. Но какво можеше да значи това? На следващия следобед прахът бе избърсан — всъщност за първи път като че ли някой си бе направил труда да забърше праха в тази къща, в която сребърният сервиз за чай беше станал почти черен. Стенописите бяха избелели, но въпреки това, ако се вгледаше добре, човек можеше да различи плантация, да, същата къща, която бе и на картините в салона. Чак след дълго взиране в полилея лекарят осъзна, че никога не е бил свързван с електрическата мрежа. По рамките му все още имаше восък. И цялото място бе така скръбно.

Нощем вкъщи, в модерния си апартамент с изглед към езерото, той не можеше да спре да мисли за пациентката си. Чудеше се дали лежи в леглото с отворени очи.

— Може би имам морално задължение… — Но какво точно? Нейният лекар беше уважаван психиатър. Не биваше да поставя под съмнение преценките му. Не биваше да опитва някоя глупост — като например да я изведе на обиколка из местността или пък да сложи радио на верандата. Или пък да спре успокоителните, за да види какво ще стане!

Или пък да вдигне телефона и да се свърже с дъщеря й, стажантката. Накара Ели да подпише документ. На двадесет и четири години тя все пак бе достатъчно голяма, за да научи някои неща, например коя е собствената й майка.

И със сигурност здравият разум му нашепваше да прекъсне медикаментозното лечение на Деидре поне за малко. Ами пълната преоценка на състоянието й? Поне трябваше да направи предложение да бъде направена.

— Просто й слагай инжекциите — каза старият лекар. — Посещавай я за час на ден. Това се иска от теб. — Само че този път от него лъхаше хлад. Стар глупак!

Нищо чудно, че бе толкова доволен, когато един следобед за първи път я посети мъж.

Беше началото на септември и все още бе топло. Когато зави към портала, лекарят видя мъж на верандата до Деидре, очевидно й говореше нещо, ръката му лежеше на облегалката на стола й.

Висок, кестеняв мъж, доста слаб.

Лекарят изпита някакво странно собственическо чувство. Непознат за него мъж при пациентката му. Но беше нетърпелив да се срещне с него. Може би той щеше да обясни нещата, за които жените не искаха да говорят. Със сигурност беше добър приятел. Имаше нещо интимно в начина, по който стоеше толкова близо до нея, в начина, по който се привеждаше към тихата Деидре.

Но когато се качи на верандата, посетителят вече го нямаше. Нямаше никого и в предните стаи.

— Знаете ли, видях един мъж тук преди малко — каза той, когато сестрата се появи. — Говореше с госпожица Деидре.

— Не съм го видяла — отвърна безцеремонно тя.

Намери госпожица Нанси в кухнята да рони грах. Тя се втренчи продължително в него, после поклати глава и брадичката й се издаде напред.

— Не съм чула никого.

Е, не беше ли това пълна идиотщина! Но той трябваше да признае, че наистина го бе мярнал само за миг през мрежите. И все пак беше сигурен, там имаше мъж.

— Само да можеше да поговориш с мен — рече на Деидре, когато останаха сами. Приготвяше се да й сложи инжекцията. — Само да можеше да ми кажеш дали искаш да те посещават, ако това има… — Ръката й бе толкова слаба. Когато вдигна поглед към нея, готов за инжекцията, тя се взираше в него!

— Деидре?

Сърцето му затуптя лудо.

Очите й се извиха наляво и тя се втренчи пред себе си, безмълвна и апатична както преди. И тогава жегата, която той вече бе започнал да харесва, изведнъж стана потискаща. Усети как му се завива свят, помисли си, че ще припадне. Отвъд почернялата прашна мрежа, моравата като че се раздвижи.

Никога през живота си не бе припадал и когато мислеше за случилото се, когато си го припомняше, осъзнаваше, че бе разговарял с мъжа, да, мъжът беше там, не, не сега, но точно си бе тръгнал. Били са по средата на разговора и той бе изгубил нишката, или не — не беше така, сякаш внезапно бе забравил от колко време разговарят и беше толкова странно да говорят така дълго и да не може да си спомни как е започнал разговорът!

Опита се да прочисти главата си и се опита да огледа по-добре мъжа, но какво бе казал той току-що? Всичко бе толкова объркващо, защото тук нямаше никого, с когото да разговаря, никого, освен нея, но той току-що бе казал на кестенявия мъж: „Да, край на инжекциите… абсолютната правилност на това бе отвъд всякакво съмнение, а старият лекар е глупак, да!“ — бе казал мъжът, само трябваше да го послуша!

Всичко това бе така чудовищно и дъщерята в Калифорния…

Той се посъвзе. Стоеше на верандата. Какво се бе случило? Беше заспал в ракитения стол. Бе сънувал. Жуженето на пчелите звучеше объркващо силно в ушите му и ароматът на гардении като че ли внезапно го бе упоил. Погледна вляво над перилата към вътрешния двор. Не помръдна ли нещо там?

Само клоните на дърветата, полюшвани от бриза. Бе виждал хиляди пъти в Ню Орлиънс този грациозен танц, сякаш едно дърво прехвърляше ветреца към друго. Тази прекрасна обгръщаща жега. Спри инжекциите! Тя ще се събуди.

Бавно, непохватно, една кралска пеперуда се катереше по мрежата пред него. Разкошни крила. Но постепенно погледът му се фокусира върху телцето й, малко, лъскаво и черно. Изведнъж тя престана да бъде пеперуда и се превърна в насекомо — отвратително!

— Трябва да си ходя — каза той на глас. — Не се чувствам съвсем добре, мисля, че трябва да полегна.

Името на мъжа. Какво беше то? Знаеше го само преди миг, бе необикновено име — а, тогава ето какво значеше онази дума, всъщност вие сте доста красив. Но чакай. Случваше се отново. Нямаше да го позволи!

— Госпожице Нанси! — Стана от стола.

Пациентката му се взираше пред себе си, непроменена, а върху нощницата й блещукаше тежкият смарагдов медальон. Целият свят се бе изпълнил със зелена светлина, с трептящи листа, с неясните очертания на бугенвилията.

— Да, жегата — прошепна той. — Дали й сложих инжекцията? — Боже господи. Всъщност бе изпуснал спринцовката и тя се бе счупила.

— Повикахте ли ме, докторе? — попита госпожица Нанси. Стоеше на вратата на верандата и се взираше в него, като бършеше ръце в престилката си. Чернокожата сестра също бе тук и стоеше зад нея.

— Нищо, просто жегата — промърмори той. — Изпуснах спринцовката. Но имам друга, разбира се.

Как само го гледаха, как се взираха в него. Мислите, че и аз полудявам, нали?

Следващият петък следобед отново видя мъжа.

Лекарят беше закъснял, имаше спешен случай в клиниката. Бързаше по Първа улица, вече почти се здрачаваше. Не искаше да ги безпокои на вечеря. Вече почти тичаше, когато стигна до портата.

Мъжът стоеше в сенките на отворената предна врата. Гледаше към него, скръстил ръце, облегнал рамо на колоната, очите му бяха тъмни и някак разширени, сякаш бе потънал в размисъл. Висок, слаб, красиво облечен.

— А, ето ви и вас — рече на висок глас лекарят. Заля го облекчение. Изкачи стълбите с протегната за поздрав ръка. — Аз съм доктор Петрие, приятно ми е да се запознаем.

И как можеше да го опише? Там просто нямаше никакъв мъж.

— Сега вече съм сигурен! — рече той на госпожица Карл в кухнята. — Видях го на верандата, но той просто изчезна пред очите ми.

— Е, и какво ни влиза на нас в работата онова, което сте видели, докторе? — отвърна тя. Доста странен отговор. Доста твърда дама, няма що. Въпреки възрастта й в нея нямаше никаква слабост. Стоеше много изправена в тъмносиния си габардинен костюм и се взираше в него през очилата с телени рамки, а устата й се бе превърнала в тънка резка.

— Госпожице Карл, аз видях онзи мъж с моята пациентка. А тя, както всички знаем, е безпомощна жена. Ако някакъв непознат идва и си отива без разрешение…

Но думите му не бяха важни. Тя или не му вярваше, или не я беше грижа. А госпожица Нанси, седнала до масата, дори не вдигна очи от чинията, по която стържеше с вилицата. Но изражението на госпожица Мили, о, това бе вече нещо — старата госпожица Мили бе явно притеснена, очите й се стрелкаха от Карл към него и обратно.

Какво домакинство само!

Той се качи вбесен в малкия прашен асансьор и натисна черния бутон на месинговата плочка.

Кадифените завеси бяха дръпнати и в спалнята бе почти тъмно, малките свещи блещукаха в червените си стъкла. Сянката на Девата подскачаше по стената. Той не намери веднага ключа за осветлението. И когато най-после успя, в лампата до леглото светна само една-единствена малка крушка. Отворената кутия за бижута бе точно до нея. Колко ефектно.

Когато видя жената да лежи там с отворени очи, почувства как гърлото му се свива. Черната й коса бе пръсната по лекьосаната възглавница. По страните й имаше непозната руменина.

Не помръднаха ли устните й?

— Лашър…

Шепот. Какво каза? Чакай, не каза ли „Лашър“? Името, което бе издълбано на дървото и изписано на прашната маса в трапезарията. А и беше чувал някой да го произнася някъде… Ето как разбра, че това е името. То изпрати ледени тръпки по гърба и врата му. Кататоничната му пациентка наистина бе проговорила. Но не, сигурно си въобразяваше. Просто му се искаше да се случи някаква чудодейна промяна в състоянието й. Тя лежеше в транс, както винаги. Това количество торазин бе достатъчно да убие някой друг…

Той остави чантата си на леглото. Напълни внимателно спринцовката, като отново си мислеше какво ли ще стане, ако не го направи, ако намали дозата наполовина, или на четвъртина, или пък ако изобщо спре лекарството, седне до нея и просто гледа какво ще стане. Видя се как внезапно я вдига и я изнася от къщата. Видя се как я разхожда с кола из околностите. Вървяха хванати за ръка по пътеката през тревата, докато стигнаха стръмния бряг на реката. И там тя се усмихна, вятърът развяваше косата й.

Що за глупости. Вече бе шест и половина и беше закъснял с инжекцията. А и спринцовката бе пълна.

Внезапно нещо го блъсна. Беше сигурен в това, макар че не можеше да каже как точно стана. Падна на пода, краката му омекнаха и спринцовката отлетя.

Когато се свести, стоеше на колене в сумрака и се взираше в прашинките, събрали се на голия под под леглото.

— Какво, по дяволите… — рече той на глас, преди да се усети, че е проговорил. Не можа да намери спринцовката. И изведнъж я видя, на метри от него, чак зад шкафа. Беше счупена, строшена, сякаш някой я бе настъпил. Всичкият торазин бе изтекъл от малкото стъклено флаконче на дъските.

— Я чакай малко! — прошепна той. Взе я и остана така, стиснал иглата в ръка. Разбира се, имаше още спринцовки, но това му се случваше за втори път…

И тогава отново се озова до леглото, взираше се в неподвижната си пациентка и мислеше как ще го направи сега. Какво, за бога, ставаше тук?

Почувства силна жега. Нещо в стаята помръдна и затропа тихичко. Бяха само мънистата на броеницата по месинговата лампа. Избърса чело. И тогава осъзна, много бавно, без да откъсва поглед от Деидре, че от другата страна на леглото стои някаква фигура. Видя тъмните дрехи, жилетката, палтото с черни копчета. После вдигна поглед и видя, че е онзи мъж.

За част от секундата неверието му прерасна в ужас. Сега нямаше никаква дезориентация, никакво нереална сънливост. Мъжът си беше там и се взираше в него. Меките му кафяви очи не се откъсваха от лицето му. И тогава внезапно изчезна. В стаята стана студено. Лек ветрец раздвижи завесите. Лекарят осъзна, че вика. Не, пищеше, ако трябваше да бъде напълно искрен.

В десет часа същата нощ случаят му бе отнет. Старият психиатър измина целия път до апартамента му, за да му го каже лично. Бяха слезли заедно до езерото и се разхождаха по бетонния бряг.

— Не можеш да излезеш на глава с тези стари фамилии. Изобщо не ти трябва да се забъркваш с Карлота Мейфеър. Тая жена познава всички. Ще се изненадаш колко народ дължи услуги за това и онова на нея, или на съдия Флеминг. Пък и тези хора имат имоти из целия град, ако вземеш да…

— Казвам ти, че го видях! — чу се да казва лекарят.

Но старият психиатър не му обърна никакво внимание. В очите му имаше едва прикрито подозрение, докато измерваше младия лекар от глава до пети, въпреки че благосклонният му тон така и не се промени.

— Тези стари фамилии. — Никога повече нямаше да отиде в онази къща.

Не каза нищо повече, но истината беше, че се чувстваше като глупак. Не беше човек, който вярва в призраци! И вече не можеше да измисли никакъв разумен аргумент за самата жена — за състоянието й, за очевидната нужда от периодична преоценка на случая й. Не, увереността му се бе стопила напълно.

И все пак знаеше, че наистина е видял мъжа. Беше го видял три пъти. И не можеше да забрави онзи следобед и неясния въображаем разговор. Мъжът бе там, да, но нематериален! Беше узнал и името му, да, то беше… Лашър!

Но дори и да изключеше този подобен на сън разговор, дори да приемеше, че се е дължал на тишината на мястото и на адската жега, на предположенията му за думата, издълбана върху дървото — другите случаи не можеше да изключи. Бе видял съвсем веществено, живо същество. И никой нямаше да го принуди да отрече това.

Седмиците минаваха, но той така и не успяваше да се разсее достатъчно с работата в клиниката и започна да описва преживяването си съвсем подробно. Кестенявата коса на мъжа бе леко вълниста. Очите му бяха големи. Светла кожа, като на горката болна жена. Беше млад, на не повече от двадесет и пет. И без някакво определимо изражение.

Лекарят дори си спомняше ръцете му. В тях нямаше нищо особено, просто бяха красиви. Беше му направило впечатление, че мъжът, макар и слаб, бе много добре сложен. Само дрехите му изглеждаха някак особено, и не стилът им, той си беше съвсем обикновен. Имаше нещо в тъканта. Тя бе някак необяснимо гладка, като лицето му. Сякаш цялата му фигура — дрехи, плът, лице — бяха сътворени от един и същ материал.

Една сутрин лекарят се събуди с изненадващо ясна мисъл: мистериозният мъж не искаше да й се дават успокоителни! Знаеше, че това е лошо. А жената, разбира се, бе беззащитна; не можеше да проговори в своя защита. Призракът я защитаваше!

„Но кой, за бога, щеше да повярва в това?“ — помисли си лекарят. Прииска му се да си е у дома, в Мейн, да работи в клиниката на баща си, а не в този влажен и чужд град. Баща му щеше да разбере. Не, всъщност не. Баща му щеше само да се притесни.

Опита се да потъне в работата. Но истината беше, че санаториумът бе отегчително място. Нямаше много за вършене. Старият психиатър му даваше по някой и друг случай, но те не бяха никакво предизвикателство. И все пак важно беше да продължава да работи, да изтрие всякакви съмнения от ума си.

Когато есента се превърна в зима, лекарят започна да сънува Деидре. В сънищата си я виждаше излекувана, жизнена, как върви бързо по улицата, а косата й се развява от вятъра. От време на време, когато се събуждаше след такъв сън, той се чудеше дали бедната жена не е умряла. Това бе най-вероятното.

Когато пролетта настъпи и той бе изкарал вече цяла година в града, усети, че трябва да види къщата отново. Хвана трамвая по линията „Сейнт Чарлз“ до Джаксън авеню и после продължи пеша, както правеше преди.

Всичко си беше съвсем същото — бодливата бугенвилия бе нацъфтяла над верандите, тревясалата градина бе осеяна с миниатюрни бели пеперуди, лантаната с нейните малки оранжеви цветчета напираше през черната метална ограда.

А Деидре седеше на люлеещия се стол на страничната веранда зад булото си от ръждясала мрежа.

И тогава го прониза силна болка. Не се бе чувствал толкова притеснен през целия си живот.

Някой трябва да направи нещо за тази жена.

Продължи безцелно напред, докато накрая не се озова на мръсната и шумна улица. Една занемарена квартална кръчма привлече погледа му. Влезе вътре, благодарен за ледения хлад от климатиците и относителната тишина, в която само неколцина старци разговаряха приглушено на бара. Взе си питие и се отправи към последната дървена маса в дъното на помещението.

Състоянието на Деидре Мейфеър го измъчваше. И загадката с привидението само влошаваше нещата. Замисли се и за дъщерята в Калифорния. Щеше ли да се осмели да й се обади? Като лекар на лекар… Но той дори не знаеше името й.

— Освен това нямаш право да се месиш — прошепна той. Отпи с наслада от студената бира. — Лашър — прошепна отново. Що за име бе това? Младата стажантка от Калифорния щеше да го помисли за откачен. Отпи още една голяма глътка.

Изведнъж му се стори, че в бара става по-топло. Сякаш някой бе отворил вратата и бе пуснал пустинен вятър. Дори старците, които разговаряха над бирите си, като че ли забелязаха това. Видя как един от тях избърса лицето си с мръсна кърпа, а после продължи спора си.

Тогава, щом вдигна очи от чашата си, лекарят видя точно пред себе си мистериозния мъж. Седеше до масата близо до вратата към улицата.

Същото восъчно лице, същите кафяви очи. Същите невзрачни дрехи от необичайна материя, така гладки, сякаш сияеха слабо, с приглушена светлина.

Въпреки че мъжете в съседство продължаваха разговора си, лекарят почувства същия силен ужас, който бе познал в тъмната спалня на Деидре Мейфеър.

Мъжът седеше съвършено неподвижно и се взираше в него. Деляха ги по-малко от двайсет крачки. Бялата дневна светлина от големите прозорци на бара падаше отчетливо на рамото му и осветяваше едната страна на лицето му.

Наистина бе там. Устата на лекаря се напълни със слюнка. Призляваше му. Бе на път да припадне. Щяха да си помислят, че е пиян. Само бог знае какво щеше да се случи — насили се да успокои ръката, с която държеше чашата. Опитваше се да не се паникьосва напълно, както в спалнята на Деидре.

И тогава, съвсем внезапно, мъжът сякаш потрепна, като прожектиран образ, после изчезна пред очите му. Студен полъх нахлу в бара.

Барманът се обърна, за да прихване една лекьосана салфетка да не отлети. Някъде се затръшна врата. Разговорът като че стана по-силен. Лекарят почувства как нещо в главата му започва леко да тупти.

— Полудявам… — прошепна.

Нямаше сила на земята, която да го принуди да мине отново покрай къщата на Деидре Мейфеър.

Но на следващата нощ, докато караше към дома покрай езерото, видя мъжа отново. Стоеше под една улична лампа близо до гробището на Канал булевард. Жълтата светлина се изливаше право върху него, пред тебеширенобялата стена на гробището.

Успя само да го мерне, но знаеше, че не му се е привидяло. Разтрепери се силно. За миг му се стори, че е забравил кой педал за какво е, но после натисна безразсъдно газта, като пълен глупак, сякаш непознатият щеше да хукне да го преследва. Не се почувства в безопасност, докато не затвори вратата на апартамента си.

Следващият петък видя мъжа на дневна светлина. Стоеше неподвижен на тревата на Джаксън Скуеър. Една минувачка се обърна да го погледне. Да, там, точно както преди! Лекарят хукна по улиците на Френския квартал. Намери такси пред входа на един хотел и каза на шофьора да го откара някъде далече оттук, просто да кара нанякъде, без значение къде.

Дните минаваха и лекарят вече не бе толкова изплашен, колкото ужасен. Не можеше нито да спи, нито да яде. Не можеше да се концентрира върху нищо. Постоянно се луташе в някакъв пълен мрак. Взираше се с тих гняв в стария психиатър всеки път щом го срещнеше.

Как, за бога, можеше да обясни на това чудовищно нещо, че вече дори не се приближаваше до нещастната жена в люлеещия се стол? Вече не носеше игли, не даваше лекарства! Вече не съм враг, не разбираш ли!

Да потърси помощ или разбиране от някого беше риск за репутацията му, дори за цялото му бъдеще. Психиатър, полудял като пациентите си. Беше отчаян. Трябваше да избяга от това. Кой знае кога можеше да се появи отново? Ами ако станеше тук, в санаториума!

Накрая, един понеделник сутринта, нервите му съвсем се разклатиха, ръцете му трепереха и той се озова в кабинета на стария психиатър. Не беше решил какво ще му каже, знаеше само, че не може да издържа повече. И скоро откри, че трепери от тропическата жега, от главоболието и безсънните нощи, от нуждата възможно най-скоро да подаде оставката си.

Отпътува от Ню Орлиънс същия следобед.

Едва когато бе вече в безопасност, в кабинета на баща си в Портланд, Мейн, най-после разказа цялата история.

— В лицето му никога нямаше нищо заплашително — обясни той. — Напротив. Беше някак странно благо, като лицето на Христос на иконата в стаята й. Просто се взираше в мен. Но не искаше да й слагам инжекцията! Опитваше се да ме изплаши.

Баща му бе търпелив човек. Не отговори веднага. След малко заразказва за странните неща, на които бе станал свидетел през годините в психиатричните клиники — лекари, които сякаш били „заразени“ с неврозите и психозите на своите пациенти. Бе виждал и лекар да изпада в кататония сред своите кататонични пациенти.

— Важното е, Лари, че трябва да си починеш — рече той. — Да позволиш на ефектите от цялата тази история да отшумят. И да не казваш никому за това.

Годините минаваха. Работата му в Мейн вървеше добре. Постепенно той изгради солидна частна практика, независимо от баща си.

А колкото до призрака — остави го зад гърба си, в Ню Орлиънс, заедно със спомена за Деидре Мейфеър, вечно седнала в онзи стол.

И все пак в него остана някакъв страх, че може по някое време да види отново онова нещо. Остана страхът, че щом се е случило веднъж, може да се случи отново, по съвършено различни причини. Бе изпитал истински ужас в онези влажни, мрачни дни в Ню Орлиънс и вече никога нямаше да може да гледа света със същите очи.

Сега, докато стоеше до прозореца в тъмната хотелска стая в Ню Йорк, осъзна, че всичко го връхлита отново. И както бе правил хиляди пъти преди, започна да анализира странната история. Търсеше скритото й значение.

Наистина ли онова нещо го преследваше из Ню Орлиънс, или той просто не бе разбрал намеренията на мълчаливия призрак?

Може би не се беше опитвал да го изплаши. Може би всъщност го умоляваше да не забравя онази жена! Вероятно по някакъв начин то беше чудата проекция на отчаяните й мисли, образ, изпратен от съзнание, което не познава други начини за общуване.

Но тази мисъл не го успокояваше. Твърде ужасно бе да си представи беззащитната жена, която изпраща зов за помощ чрез призрачния си пратеник, който, по причини, които той никога нямаше да узнае, не можеше да говори, а само се появяваше за кратко.

Но кой би могъл да разтълкува тези странни случки? Кой би посмял да твърди, че е бил прав?

Аарън Лайтнър, англичанинът, колекционерът на истории за призраци, който му бе дал визитка с думата „Таламаска“? Беше казал, че иска да помогне на удавника от Калифорния: „Може би той не знае, че това се е случвало и с други хора. Може би има нужда да чуе, че и други са се връщали от смъртта с подобни дарби“.

Да, това би помогнало, нали? Да знаеш, че и други са виждали призраци?

Но не това бе най-лошото — да видиш призрак. Нещо много по-лошо от страха го връщаше отново на онази закрита с мрежи веранда, при бледата жена в люлеещия се стол. Това бе вината, вина, която трябваше да носи цял живот — че не се е опитал по-упорито да й помогне, че така и не се бе обадил на дъщеря й.

Зората тъкмо се пукваше над града. Той гледаше промяната в небето, слабото зарево по мръсните стени отсреща. Тогава отиде до гардероба и извади картичката на англичанина от джоба на палтото си.

Вдигна телефонната слушалка.

Разговаряха цял час, което го учуди, но всички подробности като че ли го връхлетяха отново. Нямаше нищо против малкия диктофон с примигващото миниатюрно червено око. Все пак не спомена никакви имена, нито адреси, нито дори дати. Ню Орлиънс, стара къща, само това. И говореше ли, говореше. Сега осъзна, че така и не бе докоснал закуската си, само отново и отново изпразваше чашата с кафе.

Лайтнър се оказа отличен слушател, реагираше деликатно, без да го прекъсва. Но лекарят не се почувства по-добре. Всъщност, когато приключи, се чувстваше като глупак. И докато гледаше как Лайтнър взима малкия диктофон и го прибира в куфарчето си, едва не поиска касетата.

Но точно Лайтнър наруши тишината и остави няколко банкноти върху сметката.

— Има нещо, което трябва да ви кажа — рече той. — Мисля, че ще ви успокои.

Възможно ли бе нещо да го успокои?

— Нали помните, че събирам истории за призраци.

— Да.

— Е, зная коя е тази стара къща в Ню Орлиънс. Виждал съм я. Записвал съм други истории на хора, видели мъжа, когото описвате.

Лекарят остана безмълвен. Думите бяха изречени с абсолютна убеденост. Всъщност бяха изречени с такъв авторитет и увереност, че той повярва на казаното без капка съмнение. За първи път огледа по-внимателно Лайтнър. Беше по-възрастен, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Вероятно на шейсет и пет, дори на седемдесет. Лекарят отново се почувства някак пленен от излъчването му — беше така приветлив, така доверчив, така вдъхващ доверие.

— Други хора — прошепна той. — Сигурен ли сте?

— Чувал съм и различни описания, някои от тях много подобни на вашето. И ви казвам това, за да разберете, че не сте си го въобразили. Той не бива да измъчва повече съзнанието ви. И не сте можели да помогнете на Деидре Мейфеър, между другото. Карлота Мейфеър никога не би го позволила. Длъжен сте да забравите напълно тази история. И да спрете да се тревожите за това.

За миг лекарят почувства облекчение, сякаш се бе изповядал и свещеникът бе изрекъл думите: „Простено ти е“. Но после го връхлетя пълното значение на откровеността на Лайтнър.

— Вие ги познавате! — прошепна той. Усети, че се изчервява. Тази жена бе негова пациентка. Бе внезапно и напълно объркан.

— Не, не ги познавам, но ги зная — отвърна Лайтнър. — И ще пазя историята ви в пълна тайна. Можете да сте сигурен в това. Помнете, не използвахме никакви имена при записа. Нито дори вашето и моето.

— И въпреки това трябва да ви помоля за касетата — рече лекарят разтревожен. — Аз наруших лекарската тайна. Нямах никаква представа, че вие знаете.

Лайтнър веднага извади малката касета и я сложи в ръката му. Изглеждаше напълно невъзмутим.

— Разбира се, заповядайте — рече той. — Разбирам.

Лекарят промърмори някаква благодарност, объркването му нарастваше. И все пак облекчението не бе изчезнало напълно. И други бяха виждали онова същество. Този мъж знаеше това. Не беше излъгал. Значи той самият бе с всичкия си. В него започна да изплува някаква горчивина, горчивина към шефовете му в Ню Орлиънс, към Карлота Мейфеър, към онази отвратителна госпожица Нанси…

— Важното сега е да не се тревожите повече за това — рече Лайтнър.

— Да — отвърна лекарят. — Ужасно е. Онази жена, лекарствата.

Не, недей дори да… Замълча, втренчи се в касетата, а после в празната чаша.

— А тя дали е…

— Все така е. Бях там миналата година. Госпожица Нанси почина, онази, която не харесвате особено. Госпожица Мили си отиде преди известно време. Понякога се чувам с хора от града и те твърдят, че Деидре си е все така.

Лекарят въздъхна.

— Да, вие наистина ги знаете… по имена.

— Да, затова ми повярвайте — рече Лайтнър, — като ви казвам, че и други са виждали същото. Не сте луд. И не трябва да се тормозите излишно за такива неща.

Лекарят бавно огледа отново Лайтнър. Той затваряше куфарчето си. Погледна самолетния си билет, като че ли остана доволен, и го пъхна в джоба на палтото си.

— Позволете ми да ви кажа още нещо — рече Лайтнър, — защото трябва да тръгвам за летището. Не разказвайте това на никого. Няма да ви повярват. Само онези, които са виждали подобни неща, вярват в тях. Трагично е, но е безусловно вярно.

— Да, зная — рече лекарят. Много му се искаше да попита, но не можеше. — А вие? — И замълча.

— Да, виждал съм го — каза Лайтнър. — Беше страшничко наистина. Точно както го описвате. — Стана да си тръгва.

— Но какво е той? Призрак? Дух?

— Не зная какво точно представлява. Всички разкази си приличат. Там нищо не се променя. Всичко си е същото, година след година. Но сега трябва да вървя. Още веднъж ви благодаря и ако някога пожелаете да поговорим отново, знаете как да ме намерите. Имате визитката ми. — Лайтнър протегна ръка. — Довиждане.

— Почакайте. А дъщерята, какво става с нея? Стажантката?

— А, тя сега е хирург — отвърна Лайтнър, като хвърли поглед на часовника си. — Неврохирург, мисля. Наскоро е взела последните изпити за правоспособност, нали така се наричат? Но аз всъщност не я познавам. Само чувам това-онова за нея. Пътищата ни никога не са се пресичали. — Той замълча и се усмихна набързо, някак формално. — Довиждане, докторе, благодаря ви отново.

Лекарят остана дълго на мястото си, мислеше. Наистина се чувстваше много по-добре, безкрайно по-добре. Нямаше никакво съмнение. Не съжаляваше, че бе разказал историята. Всъщност самата среща му изглеждаше като някакъв дар, като нещо, изпратено от съдбата да вдигне от плещите му най-страшното бреме, което бе носил. Лайтнър знаеше за целия случай и разбираше. Лайтнър знаеше за дъщерята в Калифорния.

Лайтнър щеше да каже на тази млада жена неврохирург онова, което трябваше да знае, ако вече не го бе сторил. Да, бе освободен от бремето. Бремето вече го нямаше. А дали сега то тежеше на Лайтнър, не го интересуваше.

И тогава го сполетя най-странната мисъл, нещо, за което не се бе сещал от години. Никога не бе ходил в онази огромна къща на Гардън Дистрикт по време на буря. Колко ли красиво щеше да е да наблюдава как дъждът се стича по онези високи прозорци, да го чува по покривите на верандите. Колко лошо, че бе пропуснал подобно нещо. Бе си го мислил често, но никога не го бе виждал. А дъждът в Ню Орлиънс бе толкова красив.

Е, щеше да забрави за цялата работа, защо не. Хвана се, че отговаря на уверенията на Лайтнър, сякаш бяха думи, изречени на изповед, думи с някаква религиозна тежест. Да, щеше да забрави за всичко това.

Даде знак на сервитьорката. Беше гладен. Сега закуската щеше да му се услади. И без да мисли много за това, извади визитката на Лайтнър от джоба си и погледна телефонните номера — номера, на които можеше да се обади, ако има въпроси, номера, на които изобщо не възнамеряваше да звъни. Накъса я на малки парченца и ги пусна в пепелника. А после ги запали.

Две

Девет вечерта. Стаята бе тъмна, ако не се броеше синкавата светлина от телевизора. Госпожица Хавишам, не беше ли тя — призрак в сватбена рокля от любимите „Големи надежди“.

През чистите прозорци без завеси можеше да види светлините в центъра на Сан Франциско, ако реши — съзвездие, блещукащо през рядката мъгла, и точно под него заострените покриви на по-малките къщи в стил кралица Ана по Либърти стрийт. Колко обичаше Либърти стрийт! Неговата къща бе най-високата в редицата, вероятно бивше имение, а не само красива сграда, извисяваща се царствено сред по-скромните си посестрими, над шума и суетата на Кастро1.

Той бе възстановил тази къща. Познаваше всеки пирон, всяка греда, всеки корниз. По потник, под прежурящото слънце, той бе поставил всяка керемида по покрива. Дори бе излял бетона на страничната алея.

Сега се чувстваше в безопасност в дома си, но никъде другаде. Не бе излизал от цели четири седмици от тази стая, освен до малката баня в съседство.

Лежеше на леглото часове наред, ръцете му горяха в черните кожени ръкавици, които не можеше и не би свалил, и се взираше в черно-белия телевизор пред себе си. Бе му позволил да оформя мечтите му чрез различните видеокасети, които обичаше, видеокасети с филми, които бе гледал преди години с майка си. За него те бяха „домашни филми“, защото не само разказваха прекрасни истории за прекрасни хора, които бяха станали неговите герои и героини, но показваха и прекрасни къщи. В „Ребека“2 имаше Мандърлей. „Големите надежди“ си имаха разрушеното имение на госпожица Хавишам. „Газлайт“ имаше хубавата лондонска къща на площада. „Червените обувки“ имаха имение на морето, където хубавата танцьорка отиде, за да чуе новината, че скоро ще стане примабалерина.

Да, домашни филми, филми за мечтите от детството, за герои, великолепни като къщите. Пиеше бира след бира и гледаше. Унасяше се в сън и се будеше. Ръцете вече определено го боляха в ръкавиците. Не отговаряше на телефона. Не отговаряше на позвъняванията на вратата. Леля Вивиан щеше да се погрижи.

От време на време тя влизаше в стаята му. Даваше му по още една бира или някаква храна. Но той рядко ядеше.

— Майкъл, моля те — казваше тя. И се усмихваше.

— По-късно, лельо Вив.

Не виждаше никого и не разговаряше с никого, освен с доктор Морис, но доктор Морис не можеше да му помогне. Приятелите му също не можеха. Пък и вече не искаха да говорят с него. Вече се бяха изморили да слушат как бил умрял за час, а после се върнал обратно. А той определено не искаше да разговаря със стотиците, които желаеха да видят демонстрация на психичната му сила.

Тази сила му бе омръзнала до смърт. Никой ли не разбираше това? Беше като салонен трик — да маха ръкавиците си, да докосва разни неща и да вижда някакъв прост, най-обикновен образ. „Ти си взел този молив от жена от офиса ти вчера. Тя се казва Герт“ или „Този медальон си извадила сутринта и си решила да го носиш, но не си го искала наистина. Искала си да сложиш перлите, но не си успяла да ги откриеш“.

Това бе само нещо физическо, като антена, която може би всички човешки същества са притежавали преди хиляди години.

Наистина ли никой не осъзнаваше истинската му трагедия? Че не може да си спомни какво е видял след удавянето. „Лельо Вив, казваше той, когато от време на време се опитваше да й обясни, наистина видях хора там горе. Бяха мъртви. Всички бяхме мъртви. И имах избор, можех да се върна назад. Бях изпратен обратно с някаква цел.“

Бледа сянка на мъртвата му майка, леля Вив само кимаше.

— Зная, скъпи. Може би с времето ще си спомниш. С времето.

Накрая приятелите му бяха започнали да стават жестоки. „Майкъл, ти откачаш. Случва се хора да се удавят и да бъдат спасени. Няма никаква специална цел.“

„Това са приказки за лудницата, Майк.“

Тереза все плачеше ли, плачеше. „Виж, Майкъл, няма никакъв смисъл да идвам тук. Ти просто не си същият човек.“

Не. Не беше същият човек. Онзи човек се удави. И той отново и отново се опитваше да си спомни спасяването — жената, която го бе извадила от водата и го бе извлачила на борда. Само да можеше да поговори с нея, само ако доктор Морис успееше да я открие… Просто искаше да чуе от собствената й уста, че не е казал нищо. Просто искаше да махне тези ръкавици и да хване ръката й, когато я попита за това. Може би чрез нея щеше да си спомни…

Доктор Морис искаше от него да идва за по-нататъшна оценка.

„Оставете ме на мира. Просто открийте онази жена. Зная, че можете. Казахте ми, че ви се е обадила. Казала е името си.“

Беше приключил с болниците, със сканирането на мозъка, с електроенцефалограмите, с инжекциите и хапчетата.

Виж, бирата бе друго нещо. Знаеше как да я дозира. И понякога като че ли му помагаше да се доближи до спомена…

… Бе видял там цяло друго селение. Хора — много хора. От време на време се появяваше отново — огромното призрачно селение. Той я видя… коя беше тя? Тя каза… И тогава изчезваше. „Ще го направя, ще го направя. Дори и да умра, ще го направя.“

Дали наистина им бе казал това? Как би могъл да си въобрази подобни неща, неща, така далече от собствения му свят, веществен и реален, и откъде идваха тези странни проблясъци, че е далече оттук, обратно у дома, в града на своето детство?

Не знаеше. Вече нищо не разбираше.

Знаеше, че е Майкъл Къри, че е на четирийсет и една години, че има няколко милиона, скътани настрана, и имущество, възлизащо горе-долу на същата стойност, което бе много добре, защото строителната му компания бе затворена, замразена. Вече не можеше да я управлява. Бе загубил най-добрите си дърводелци и бояджии — бяха отишли в други бригади из града. Бе загубил и голямата поръчка, която означаваше толкова много за него — възстановяването на стария хотел-пансион на Юниън стрийт.

Знаеше, че ако свали ръкавиците и започне да докосва разни неща — стени, под, бирена кутийка, екземпляра от „Дейвид Копърфийлд“, който лежеше отворен до него — ще го връхлетят онези мимолетни и безсмислени образи, късчета информация, които го подлудяваха. Ако вече не го бяха подлудили.

Знаеше, че е бил щастлив преди удавянето, не абсолютно щастлив, но щастлив. Животът му бе хубав.

Сутринта на голямото събитие се събуди късно. Имаше нужда от почивен ден и сега моментът бе подходящ да си го вземе. Хората му се справяха много добре и може би не се налагаше да ги проверява. Беше първи май и го сполетя най-странният спомен — за едно дълго пътуване, започнало от Ню Орлиънс и продължило по крайбрежието на Флорида, когато бе още момче. Сигурно е било през великденската ваканция, но не беше сигурен, а всички, които можеха да знаят — майка му, баща му, дядо му и баба му — бяха вече мъртви.

Онова, което помнеше, бе чистата зелена вода и онзи бял плаж, и колко бе топъл. А пясъкът хрущеше като захар под краката му.

Всички бяха слезли до прибоя да поплуват на залеза; нямаше ни помен от хладен повей; и въпреки че огромното оранжево слънце все още висеше на синия западен хоризонт, точно над главите им вече се бе показал полумесецът на луната. Майка му бе посочила към нея и бе казала: „Виж, Майкъл“, дори баща му като че й се любуваше, баща му, който никога не забелязваше подобни неща, бе казал тихо, че мястото е много красиво.

Болеше го от този спомен. Студът в Сан Франциско бе единственото нещо, срещу което силно негодуваше, и без да може да обясни защо, точно споменът за южната топлина го бе накарал да отиде онзи ден на брега на океана. Имаше ли въобще по-студено място по целия бряг на залива? Знаеше колко безцветна и страховита е водата, която ще види под безцветното мрачно небе. Знаеше как вятърът ще го пронизва през дрехите.

И все пак отиде. Сам на брега на океана в онзи мрачен, безцветен следобед със спомена за южните води, за спускането от хълма със стария пакард под напора на мекия гальовен южен вятър.

Не бе пуснал радиото, докато караше през града.

И затова не бе чул предупрежденията за силния прилив. Пък и какво, ако ги беше чул? Знаеше, че там е опасно. Всяка година на мястото загиваха хора — и местни, и туристи.

Може би трябваше да се замисли малко повече за това, когато излезе на скалите точно под ресторант „Скалната къща“. Опасни, да, както винаги, и хлъзгави. Но не се страхуваше, че ще падне, не се страхуваше и от морето, не се страхуваше от нищо. Отново си мислеше за Юга, за летните вечери в Ню Орлиънс, когато цъфтеше жасминът. Мислеше си за аромата на лунничетата в двора на баба му.

Вълната трябва да го бе повалила в безсъзнание. Нямаше никакъв спомен как го залива. Само отчетливото усещане, че се издига нагоре, че вижда тялото си някъде там, подхвърляно от вълните, че вижда как хората махат и сочат и други, които се втурват в ресторанта да търсят помощ. Да, той знаеше какво правеха те, всички онези хора. Но не беше точно сякаш ги гледа отгоре. Беше сякаш знаеше всичко за тях. И колко щастлив се чувстваше там горе, в безопасност; без да можеше да обясни защо. Беше свободен, толкова свободен, че не разбираше тяхната тревога, защо се безпокояха толкова за подхвърляното от вълните тяло.

Тогава започна другата част. Сигурно тогава вече е бил наистина мъртъв. Всички онези прекрасни неща, които му се явиха, и другите мъртви бяха там, и той разбираше, разбираше и най-простите, и най-сложните неща, и защо трябва да се върне обратно; да, порталът, обещанието, внезапното безтегловно спускане обратно към тялото, проснато на палубата на яхтата, към тялото, което бе вече мъртво, удавено преди цял час, към болката. Върна се към живота с втренчен поглед, знаещ всичко, готов да стори точно каквото искаха от него. С цялото онова прекрасно знание!

В първите няколко секунди той отчаяно се опитваше да разкаже къде е бил и какво е видял, да разкаже за страхотното си дълго приключение. О, как се опитваше! Но всичко, което си спомняше сега, бе ужасната болка в гърдите, ръцете и краката и смътната фигура на жена до него. Крехко същество с бледо, деликатно лице. Косата й бе скрита от тъмен каскет, за секунда очите й проблеснаха като светлини в мрака пред него. Успокояваше го тихо, че ще се погрижат за него.

Бе невероятно тази малка жена да го е измъкнала от морето и да е изпомпала водата от дробовете му. Но в този момент той не разбираше, че тя е неговият спасител.

Някакви мъже го вдигнаха и го сложиха на носилка. Завързаха го за нея и болката го изпълни. Вятърът шибаше лицето му. Той не можеше да държи очите си отворени. Носилката се вдигна.

И след това объркването. Отново ли бе припаднал? Нима бе изпаднал в пълна забрава? Никой не можеше нито да потвърди, нито да отрече случилото се после. Бяха го изнесли на брега, където чакаха линейка и репортери. Спомняше си проблясъците на светкавиците, хората изричаха името му. И линейката, да, някой се опитваше да вкара игла във вената му. Май бе чул и гласа на леля Вив. Умоляваше ги да спрат. Той трябваше да седне. Не биваше да го овързват отново, не!

— Чакайте, господин Къри, чакайте. Ей, я ми помогнете с тоя човек! — Все пак го вързаха отново. Отнасяха се с него като със затворник. Той се бореше. Но без полза; бяха инжектирали нещо в ръката му, знаеше го. Виждаше как мракът се спуска.

И тогава те се върнаха, онези, които бе видял там, отвъд, отново му говореха.

— Разбирам — каза той. — Няма да позволя да се случи. Ще ида у дома. Зная къде е. Помня…

Когато се събуди, го заливаше ярка изкуствена светлина. Болнична стая. Беше овързан с кабели към някакви машини. Най-добрият му приятел, Джими Барнс, седеше до леглото му. Опита се да поговори с Джими, но тогава сестрите и докторите го наобиколиха.

Докосваха го, по ръцете, по краката, задаваха му въпроси. Но той не можеше да се концентрира достатъчно, за да им отговори. Непрестанно виждаше разни неща — мимолетни образи на медицински сестри, на санитари, на болнични коридори. Какво беше това? Знаеше името на лекаря — Ранди Морис — и как целува жена си, Дийни, преди да излезе от къщи. И какво? Тези образи буквално изникваха в главата му. Не можеше да ги спре. Беше като да си наполовина буден и наполовина заспал, трескав, тревожен.

Сви рамене и се опита да прочисти главата си.

— Чуйте ме — каза. — Опитвам се.

В края на краищата знаеше за какво е всичко това, докосването, знаеше, че се е удавил и те искат да разберат дали не е получил някакво мозъчно увреждане.

— Но не бива да се притеснявате. Аз съм добре. Съвсем добре. Трябва да се махна оттук, да си събирам багажа. Трябва веднага да си ида у дома…

Резервации за самолета, затваряне на фирмата… Входът, обещанието, целта му, съдбоносната му цел…

Но каква бе тя? Защо трябваше да се върне у дома? И тогава дойде нов порой от образи — сестри чистеха тази стая, някой бършеше хромираната преграда на леглото му преди няколко часа, докато той спеше. Спрете. Трябваше да се върне отново към целта, към целта…

И тогава осъзна. Не можеше да си спомни каква е целта! Не можеше да си спомни какво бе видял, докато бе мъртъв! Не си спомняше нищо — хората, местата, какво му бяха казали — нищо. Не, това не можеше да бъде. Та нали беше така чудовищно ясно. И те разчитаха на него. Бяха казали: „Майкъл, знаеш, че не си длъжен да се връщаш, можеш да откажеш“. Но той бе казал, че ще го направи, че ще… какво? То щеше да се върне, като мимолетен проблясък, като сън, който си забравил, но по-късно си припомняш напълно!

Седна в леглото, като извади една от иглите, забучени в ръката му, и помоли за лист и химикалка.

— Трябва да лежиш.

— Не сега. Трябва да запиша нещо. — Но нямаше какво да запише! Помнеше как стои на скалата и мисли за онова отдавна отминало лято във Флорида, за топлите води… И после мократа, студена болка, когато лежеше на носилката.

Всичко си бе отишло.

Трябваше да затвори очи, да се опита да игнорира странната топлина в ръцете си и сестрата, която го буташе към възглавниците. Някой молеше Джими да излезе от стаята. Джими не искаше да го прави. Но защо виждаше всички тези странни несвързани неща — отново мимолетните образи на санитари, на съпруга на сестрата и тези имена, защо знаеше всички тези имена?

— Не ме докосвайте — рече той. Преживяването отвъд, отвъд океана, само то имаше значение!

Внезапно посегна към химикалката.

— Ако се поуспокоите…

Да, нов образ, когато докосна химикалката — сестрата я вадеше от чекмеджето на бюрото в коридора. И хартията — образ на мъж, който прибира бележника в метално шкафче.

А масичката до леглото? Образ на жената, която я бе почистила последно, с парцал, минаваща от стая в стая, с парцал, пълен с микроби. И някакъв проблясък за мъж с радио. Някой правеше нещо с радио.

А леглото? Последният пациент в него — госпожа Она Патрик, умряла в единайсет преди обед вчера, преди той дори да реши да иде на брега на океана. Не. Изключете това! Пред очите му за миг се появи тялото й в болничната морга. „Не мога да издържам!“

— Какво има, Майкъл? — попита доктор Морис. — Кажи ми. — Джими спореше с някого в коридора. Чуваше и гласа на Стейси. Стейси и Джими бяха най-добрите му приятели.

Трепереше.

— Да, разбира се — прошепна той на лекаря. — Ще ви кажа. Само ако не ме докосвате.

В отчаянието си той сложи ръце на главата си и прокара пръсти през собствената си коса и… милостиво не почувства нищо. Отново потъна в сън, като си мислеше — ето, то ще се появи отново, тя ще бъде там и аз ще разбера. Но още докато се унасяше, осъзна, че всъщност не знае коя е тя.

Трябваше да си иде у дома, да, у дома — след всичките тези години, тези дълги години, в които домът се бе превърнал в някаква фантазия…

— Трябва да се върна там, където съм роден — прошепна. Беше му толкова трудно да говори. Така му се спеше. — Ако ми дадете още някакви лекарства, ще ви убия, кълна се.

На следващия ден приятелят му Джими му донесе кожените ръкавици. Майкъл не смяташе, че ще помогнат, но си струваше да опита. Беше изпаднал в толкова силна възбуда, че бе на ръба на лудостта.

Когато репортерите се обадиха по телефона в болничната му стая, той им избълва всичко за „случващото се“. А когато те си пробиха път и до стаята му, той говореше отново и отново, разказваше до безкрайност и все повтаряше: „Не мога да си спомня!“. Дадоха му да докосне разни неща и той им каза какво вижда. „Но това не значи нищо.“

Камерите работеха, а безбройните им механизми издаваха електронните си звуци. Болничният персонал разпъждаше репортерите. Майкъл се страхуваше да докосва дори вилицата или ножа. Не искаше да яде. Служители от цялата болница непрестанно идваха и бутаха разни предмети в ръцете му.

Когато бе под душа, докосна стената. И видя отново жената, мъртвата жена. Тя е била в тази стая три седмици. „Не искам да си взимам душ — каза тя. — Болна съм, не разбираш ли?“ Снаха й я караше да стои там. Трябваше да се махне от кабинката. Падна изтощен на леглото и пъхна ръце под възглавницата.

Когато за първи път сложи кожените ръкавици, се появиха няколко мимолетни образа. И после той потри бавно ръце една в друга и всичко се разми, образите се насложиха един върху друг, докато вече не можеше да различи нищо, и множеството имена, които се въртяха из главата му, се сляха в шум, а после изчезнаха.

Посегна бавно към ножа на подноса. Видя нещо, но съвсем смътно, тихо, което после изчезна. Вдигна чашата и пи мляко. Само някакво потрепване. Слава богу! Ръкавиците вършеха работа. Номерът бе просто да върши всичко много бързо.

Само да можеше да се махне оттук! Но те не го пускаха.

— Не искам мозъчно сканиране — каза той. — Мозъкът ми си е наред. Ръцете ме подлудяват.

Но те се опитваха да помогнат — доктор Морис, главният лекар и приятелите му, и леля Вивиан, която стоеше до леглото му с часове. По негова молба доктор Морис се бе свързал с човека от линейката и с бреговата охрана, с хората от спешна помощ и с жената от яхтата, жената, която го бе съживила — с всички, които можеха да си спомнят дали е казал нещо важно. В края на краищата дори една-единствена думичка можеше да отключи паметта му.

Но думи нямаше. Майкъл бе измърморил нещо, когато отворил очи, каза жената, но тя не успяла да разбере каква точно е думата. Започвала с „Л“, нещо като име, може би. Но това било всичко. После хората от бреговата охрана го отнесли. В линейката той започнал да буйства и трябвало да го успокоят.

И все пак му се искаше да може да поговори с тези хора, особено с жената, която го бе върнала обратно. Бе казал това на журналистите.

Джими и Стейси оставаха с него до късно всяка нощ. Леля Вив идваше всяка сутрин. Накрая дойде и Тереза, боязлива, изплашена. Не можела да стои до болни хора.

Той се засмя. Ти си си точно за Калифорния, рече си той. Представи си как казва нещо такова. И тогава направи нещо импулсивно. Свали ръкавиците и сграбчи ръката й.

Уплашена, не те харесвам, ти си център на внимание, искам да се разкарам от всичко това, не ти вярвам, че си се удавил, това е нелепо, искам да се махна оттук, аз, трябваше да ми се обадиш.

— Отивай си, скъпа — каза той.

Веднъж, през тихите часове, една от сестрите пъхна сребърна писалка в ръката му. Той бе дълбоко заспал. Ръкавиците бяха на масата.

— Кажи ми името й — рече тя.

— Не виждам името й, виждам бюро.

— Опитай се.

— Красиво махагоново дърво със зелена настолна попивателна.

— А жената, която използва писалката?

— Алисън.

— Да. Къде е тя?

— Не зная.

— Опитай отново.

— Казах ти, че не зная. Тя ти я даде и ти я сложи в чантичката си тази сутрин. Това са просто образи. Не знам къде е. Ти си в кафене и пишеш на една салфетка с писалката. Мислиш си, че трябва да ми я покажеш.

— Тя е мъртва, нали?

— Не зная, казах ти. Не виждам. Алисън, само това виждам. Тя пише списък за покупки с писалката, за бога, искаш ли да ти кажа какво пише в него?

— Трябва да виждаш и още нещо.

— Да, ама не виждам! — Сложи си ръкавиците. Вече нищо нямаше да го накара да ги свали.

Следващите три седмици бяха същинска агония. Двама от бреговата охрана му се обадиха, както и един от шофьорите на линейката, но не можаха да му кажат нищо, което да му помогне. А жената от яхтата, която го бе спасила, не искаше да се набърква. Доктор Морис й бе обещал, че няма да я замесва. Междувременно бреговата охрана бе признала пред пресата, че не са успели да запишат името на кораба или регистрацията му. Един от вестниците го наричаше „океански круизър“. Може би сега беше на другия край на света.

Майкъл вече бе осъзнал, че е разказал историята си на твърде много хора. Всяко списание в страната искаше да го интервюира. Не можеше да излезе, без някой репортер да изскочи на пътя му или пък някой напълно непознат да напъха портфейл или снимка в ръката му. Телефонът също не спираше да звъни. Пощата пред вратата му се трупаше и макар че събра куфара си, той все не можеше да се принуди да тръгне. Вместо това пиеше леденостудена бира по цял ден, а после, когато бирата вече не действаше — бърбън.

Приятелите му се опитаха да му останат верни. Разговаряха на смени с него, опитваха се да го успокоят, опитваха се да го накарат да остави пиенето, но не успяваха. Стейси дори му четеше, защото той не можеше сам. Беше изтощил всички и го съзнаваше.

Истината беше, че в ума му бе същинско гъмжило. Опитваше се да различи нещата. Ако не можеше да си спомни, поне можеше да разбере всичко това, това разтърсващо, ужасно нещо. Но той знаеше, че броди отново и отново около „живота и смъртта“, „около случилото се там отвъд“, около начина, по който бариерите между живота и смъртта се разтрошаваха в нашето популярно и сериозно изкуство. Нима никой не забелязваше това? Филми и романи отново и отново повтаряха какво се случва. Просто трябва да се вгледаш и ще го видиш. Защо не бе разбрал досега, че подобно нещо се случва.

Да вземем филма на Бергман „Фани и Александър“. Мъртвите просто идваха и разговаряха с живите. А нима и във „Викове и шепот“ мъртвите не се надигаха и не проговаряха? Имаше и някои комедии, смятани за по-леки филми, в които това се случваше още по-често. Да вземем например „Жената в бяло“, с онова малко мъртво момиченце, което се появява в стаята на малкото момче, и в „Джулия“ с Миа Фароу, където едно мъртво дете я преследваше из цял Лондон.

— Майкъл, сигурно си се натряскал.

— Но това не е само във филмите на ужасите, не разбираш ли? Това се случва в цялото ни изкуство. Вземи например книгата „Белият хотел“, всички сте я чели. Е, героинята умира и минава в задгробния живот. Казвам ви, нещо ще се случи. Бариерите се рушат, аз самият говорих с мъртвите и се върнах, и на някакво подсъзнателно ниво всички ние знаем, че бариерите се рушат.

— Не искам да говоря за това. — Наистина се беше натряскал, трябваше да признае, и възнамеряваше да си остане така. Харесваше му. Вдигна телефона да поръча още една каса бира. Нямаше нужда леля Вив да излиза за каквото и да било. А и си имаше скътан „Гленливит“. И още „Джак Даниълс“. О, можеше да остане натряскан, докато умре. Нямаше проблем.

Окончателно закри фирмата по телефона. Когато се бе опитал да работи, хората му съвсем откровено му бяха казали да си ходи у дома. Не искаха да имат нищо общо с постоянното му бърборене. Той скачаше от тема на тема. И после онзи репортер, който го караше да демонстрира силата си за жената от Сомона Каунти. Пък и още нещо го разяждаше, нещо, което вече не можеше да признае на никого: получаваше смътни емоционални впечатления от хората, без значение дали ги докосваше, или не.

Беше нещо като неконтролируема телепатия, може би и никакви ръкавици нямаше да помогнат тук. Не получаваше точно информация, а просто силни впечатления за нещата, които харесваха, които не харесваха, за истините и притворството им. Понякога бе толкова запленен от това, че само гледаше как се мърдат устните им. Изобщо не чуваше какво казват.

Тази интензивна интимност, ако можеше да я нарече така, го побъркваше до дъното на душата му.

Той изостави договорите, като запрати всичко по дяволите само за един следобед, но се постара всичките му хора да имат работа и после затвори своя малък магазин в Кастро, в който се продаваха антични викториански декорации за къщи.

Нямаше нищо против да си седи у дома, да лежи на дръпнати завеси и да пие. Леля Вив пееше в кухнята, докато му приготвяше храната, която той не искаше да яде. От време на време се опитваше да чете по малко от „Дейвид Копърфийлд“, за да избяга от собственото си съзнание. През всички най-тежки моменти от живота си се беше оттеглял в някое отдалечено ъгълче на света и четеше „Дейвид Копърфийлд“. Тя беше по-лесна и по-лека от „Големите надежди“, най-любимата му книга. Но единствената причина, поради която успяваше да следи текста, бе, че го познаваше почти до болка.

Тереза отиде на гости на брат си в Южна Калифорния.

Лъжеше, той разбра това, макар да не бе докосвал слушалката на телефона, чу гласа й на секретаря.

Добре. Довиждане тогава.

Когато старата му приятелка Елизабет се обади от Ню Йорк, той говори с нея буквално до припадък. На следващата утрин тя му каза, че има нужда от психиатрична помощ. Дори заплаши, че ще зареже всичко и ще долети, ако не се съгласи да иде на лекар. Той се съгласи. Но лъжеше.

Не искаше да го признава пред никого. Не искаше да описва новата интензивност на усещанията. И със сигурност не искаше да говори за ръцете си. Искаше единствено да говори за виденията, а никой не желаеше да слуша за тях, никой не желаеше да слуша за завесата, която отделя живите от мъртвите.

След като леля Вив си легна, той експериментира мъничко с психичната си сила. Можеше да разбере доста неща от всеки предмет, стига да си позволеше да го вземе бавно в ръце, а ако се опиташе да задава въпроси — да насочва силата си — получаваше дори повече. Но не харесваше усещането, не харесваше всички тези нахлуващи в главата му видения. И ако имаше причина да бъде дарен с подобна чувствителност, тя бе забравена заедно с видението и усещането за някаква цел, върнала го към живота.

Стейси му донесе книги за хора, върнали се от смъртта. Доктор Морис му бе казал в болницата за няколко изследвания — класически проучвания за „близки до смъртта преживявания“ от Мууди, Роулингс, Сабом и Ринг. И като се бореше със замайването от алкохола, с превъзбудата си, с явната си невъзможност да се концентрира изобщо, той се насилваше да чете тези книги.

Да, той знаеше това! Това си беше чиста истина. И той се бе издигнал над тялото си, да, и не беше сън, да, но не бе видял красива светлина, не се бе срещнал със скъпи покойници, и не се бе пренесъл в някакъв неземен рай, пълен с цветя и красиви багри. Там се бе случило нещо съвсем различно. Там той бе пресрещнат от някого, бе умоляван, бе накаран да разбере, че е длъжен да изпълни някаква много трудна задача, от която зависи много.

Рай. Единственият рай, който познаваше, бе градът, в който бе израснал, онова топло мило място, което бе напуснал на седемнайсет, онзи стар голям квартал от двадесет и пет странни градски къщи, познат в Ню Орлиънс като Гардън Дистрикт.

Да, там, където бе започнало всичко. Ню Орлиънс, който не бе виждал от лятото на седемнайсетата си годишнина.

И най-странното беше, че когато преосмисляше живота си, както се полага на един удавник, той първо и най-вече си мислеше за онази отдавнашна нощ, когато бе на шест, когато бе открил класическата музика на задната веранда на баба си и слушаше в ароматния залез онова старо радио. В тъмното сияеха лунничета. В дърветата скърцаха цикади. Дядо му пушеше пура на стъпалата, а в неговия живот навлизаше музиката, онази небесна музика.

Защо бе обичал толкова много тази музика, когато никой наоколо не я обичаше? Различен от самото начало, ето какъв беше. А възпитанието на майка му изобщо нямаше заслуга за това. За нея музиката си беше шум. И все пак той обичаше музиката толкова много, че даже дирижираше с пръчка, като правеше широки жестове в тъмното и тихо си тананикаше.

Живееха в Айриш Ченъл. Отрудени хора от три поколения обитаваха малката двуетажна къща в квартала близо до брега, където се бяха заселили толкова много ирландци. Предците му бяха избягали от Големия картофен глад3 в Ирландия, натъпкани в корабите, пренасящи памук към Ливърпул, които се връщаха към американския Юг за по-доходоносен товар.

И бяха стоварени във „влажния гроб“, всички тези гладни имигранти, някои облечени само в дрипи, молещи за работа и умиращи със стотици от жълтата треска, охтика и холера. Оцелелите бяха прокопали градските канали, гъмжащи от комари. Те бяха захранвали котлите на големите параходи. Те бяха товарили памук на корабите и бяха работили по изграждането на железниците. Те бяха станали полицаи и пожарникари.

Това бяха жилави хора. Хора, от които Майкъл бе наследил дарбата си да строи и решителността си. Обичта му към това да работи с ръцете си бе дошла от тях и накрая бе надделяла, въпреки годините, посветени на образование.

Бе израснал, слушайки истории за онези ранни дни, за това как ирландските работници сами издигнали огромната енорийска църква „Свети Алфонс“, като влачили камъни от реката, споявали ги с хоросан и събирали пари за красивите статуи, които щели да дойдат от Европа. „Нали разбираш. Трябваше да надминем германците, които строяха «Света Богородица» точно от другата страна на улицата. Нищо на света не можеше да ни накара да идем на служба заедно с тях.“ Ето затова имаше две великолепни енорийски църкви, вместо една, в които сутрешните служби се провеждаха от едни и същи свещеници.

Дядото на Майкъл бе работил като полицай по пристанищата, където баща му навремето бе товарил бали с памук. Той заведе Майкъл да види корабите, превозващи банани, които с хиляди потъваха в склада по конвейерните ленти. Предупреждаваше го за големите черни змии, които може да се крият в касетките чак докато не ги изнесат на пазара.

Бащата на Майкъл беше пожарникар, докато един следобед не срещна смъртта си в пожара на Чупитулас стрийт. Тогава Майкъл бе на седемнайсет. Това бе преломен момент в живота му, защото щом баща му си отиде, майка му го отведе със себе си в родния си град, Сан Франциско.

Не хранеше дори и най-малкото съмнение, че Калифорния е била добра към него. Двайсети век бе добър към него. Той беше първият от този стар род, който бе завършил колеж, първият, който дори бе живял в свят на книги, картини и красиви къщи.

Но дори и баща му да не беше умрял, животът на Майкъл нямаше да е живот на пожарникар. Той се вълнуваше от неща, които никога не бяха интересували предците му.

Дори само музиката в онази лятна нощ. Начинът, по който обикна книгите още щом се научи да чете, начина, по който започна да поглъща всичко от Дикенс и веднъж завинаги се влюби в „Големите надежди“.

Години по-късно в Сан Франциско той бе дал на своята строителна компания точно това име: „Големите надежди“.

Обичаше да потъва в „Големите надежди“ или „Дейвид Копърфийлд“ в училищната библиотека, където другите момчета се замеряха с топчета, ръгаха го и го заплашваха, че ще го набият, ако не спре да се държи „идиотски“ — определение от Айриш Ченъл, с което окачествяваха някой, който не проявява добрия вкус да бъде жесток, брутален и да презира всичко, което не подлежи на незабавна дефиниция.

Но никой никога не наби Майкъл. От баща си бе наследил достатъчно здравословна злоба, за да може да накаже всеки, който дори се опита. Още като дете той беше едър и необикновено силен — човешко същество, за което всяка физическа дейност, дори и от насилствен характер, бе съвсем естествена. Определено обичаше да се бие. И децата бързо се научиха да не го закачат, а той се научи да прикрива достатъчно добре душата си, така че те му прощаваха спорадичните залитания и като цяло го харесваха.

А разходките, онези разходки, които никой друг на неговата възраст не предприемаше? Дори приятелките му по-късно така и не ги разбраха. Рита Мей Дуайър даже му се присмя. Мари Луиз каза, че е откачен. „Какво искаш да кажеш с това «просто се разхождах»?“ Още от най-ранните си години той обичаше да се разхожда, да прекосява Мегазин стрийт — голямата отличителна линия между тесните, огрени от слънцето улички, където бе роден, и огромните тихи улици на Гардън Дистрикт.

В Гардън Дистрикт бяха най-старите имения в града, дремещи зад огромните дъбове и обширни градини. Там той крачеше в тишина по тухлените тротоари, пъхнал ръце в джобовете, и понякога си подсвиркваше. Мислеше си, че някой ден ще има голяма къща тук. Щеше да има къща с бели колони отпред и алеи с каменна настилка. Щеше да има огромно пиано, като онези, които успяваше да мерне през високите до тавана прозорци. Щеше да има дантелени завеси и полилеи. И щеше да чете Дикенс по цял ден в някоя хладна библиотека, където книгите стигат чак до тавана и кървавочервените азалии дремят отвъд перилата на верандата.

Чувстваше се като герой на Дикенс, като младия Пип, който зърва за миг онова, което би трябвало да притежава, и в същото време е толкова далече от него.

Но в тази си любов към разходките той не бе напълно сам, защото майка му също обичаше да се разхожда и вероятно това бе една от най-значимите склонности, които бе съумяла да му предаде.

И тя като него разбираше и обичаше къщите. И когато той беше още съвсем малък, го водеше в тихото светилище на старите домове, посочваше му любимите си места и огромните гладки морави, често наполовина скрити от храстите на камелията. Бе го научила да се вслушва в писъците на птиците в короните на дъбовете, в музиката на скритите фонтани.

Имаше една мрачна къща, която тя обичаше най-силно и която той никога нямаше да забрави — дълга мрачна многоетажна градска къща, от чиито странични веранди преливаше огромна бугенвилия. И често, когато минаваше покрай нея, Майкъл виждаше някакъв странен и самотен мъж да стои сред високите неподдържани храсти, далече в дъното на запуснатата градина. Изглеждаше някак изгубен в преплетената избуяла зеленина, дотолкова потънал в сенките на растенията, че друг минувач може би нямаше да го забележи.

Всъщност Майкъл и майка му играеха нещо като игра, свързана с този мъж. Тя винаги казваше, че не може да го види.

— Но той е там, мамо — настояваше Майкъл.

А тя казваше:

— Добре, Майкъл, кажи ми как изглежда.

— Има кестенява коса и кафяви очи. Много е изтупан, сякаш отива на парти. Но той ни гледа, мамо, и не мисля, че е редно да стоим тук и да го зяпаме.

— Майкъл, там няма никакъв мъж — казваше майка му.

— Мамо, престани да ме дразниш!

Но имаше един случай, в който тя наистина бе видяла този мъж и никак не го беше харесала. Не стана при къщата. Не беше в запуснатата градина.

Беше по Коледа, Майкъл бе още много малък.

Голямата ясла вече бе сложена до олтара в „Свети Алфонс“ и бебето Исус лежеше в нея. Майкъл и майка му бяха отишли да коленичат пред перилата на олтара. Колко красиви бяха статуите на Мария и Йосиф в естествен размер; и самият малък Исус, който се усмихваше и протягаше пухкавите си ръчички. Като че навсякъде искряха ярки светлини и сладостно, меко потрепваха свещите. Църквата бе пълна с шум от провлачване на крака и с приглушен шепот.

Вероятно това бе първата Коледа, която Майкъл можеше да си спомни. Но какъвто и да бе случаят, онзи мъж бе там, горе, в сенките на олтара. Взираше се тихо и когато видя Майкъл, му се усмихна леко, както винаги. Ръцете му бяха притиснати една към друга. Носеше костюм. Лицето му изглеждаше много спокойно. Въобще изглеждаше досущ както в градината на Първа улица.

— Виж, мамо, ето го — каза веднага Майкъл. — Онзи мъж от градината.

Майка му хвърли кратък поглед към мъжа и изплашено извърна очи. А после прошепна в ухото на Майкъл:

— Добре, само не го зяпай.

Когато излязоха от църквата, тя се обърна отново да погледне.

— Това беше мъжът от градината, мамо.

— За какво изобщо говориш? — попита го тя. — Каква градина?

Следващия път, когато се разхождаха по Първа улица, той отново видя мъжа и пак се опита да й каже. Но тя продължаваше с играта. Дразнеше го, като казваше, че няма никакъв мъж.

А после се смееха. Всичко беше наред. Навремето това не бе означавало кой знае какво за него, но така и не го забрави.

Много по-важно бе, че с майка му бяха близки приятели и винаги се забавляваха заедно.

В последвалите години той получи от майка си още един дар — филмите, които го водеше да гледа в центъра, в кино „Сивик“. Винаги взимаха трамвая в събота, за матинетата. „Туй са пълни глезотии, Майк“, обичаше да казва баща му; никой не бе в състояние да го завлече да гледа такива щуротии.

Майкъл знаеше, че не бива да му противоречи, и с времето се научи да се усмихва и да свива рамене така, че баща му просто да остави и него, и майка му на мира. Пък и нищо не бе в състояние да замени онези специални съботни следобеди. Защото чуждестранните филми бяха като портали към друг свят и изпълваха Майкъл с неизразимо страдание и щастие.

Никога не забрави „Ребека“ и „Червените обувки“, „Приказките на Хофман“ и един италиански филм по операта „Аида“. И онази прекрасна история за пианиста „Песен, която ще запомниш“. Обичаше „Цезар и Клеопатра“ с Клод Рейнс и Вивиан Лий. И „Покойният Джордж Апли“ с Роналд Колман, който имаше най-красивия мъжки глас, който някога бе чувал.

Вбесяваше се, че понякога не може да разбере тези филми, че понякога дори не може да следи сюжета. Субтитрите все преминаваха твърде бързо, за да ги прочете, а в английските филми актьорите говореха прекалено бързо, за да разбере твърдия им акцент.

Понякога майка му му обясняваше филма на път за дома. Отминаваха с трамвая тяхната спирка и продължаваха по целия път нагоре до Карлтън авеню. Беше подходящо местенце да останат насаме. Пък и по улиците имаше толкова великолепни къщи — по-нови, често претрупани постройки, издигнати след Гражданската война, не така красиви като старите на Гардън Дистрикт, но все пак достатъчно разкошни, за да бъдат съзерцавани.

О, тихата болка на тези лениви пътувания — да искаш толкова много и да разбираш тъй малко. От време на време той хващаше цветовете на миртата, нежни като креп, през откритите прозорци на трамвая. Мечтаеше да бъде Максим де Уинтър4. Искаше да знае имената на всичките класически мелодии, които бе чувал по радиото и които толкова много обичаше, за да може да разбере неразгадаемите чужди думи, които изричаха говорителите.

И колкото и да е странно, зърваше същия този елегантен свят и красивите му хора и в старите филми на ужаса, прожектирани в кино „Щастлив час“ на Мегазин стрийт — в неговия квартал. Там имаше същите онези дъбови библиотеки, същите сводести огнища и мъже с елегантни халати и грациозни жени с тихи гласове — наред с чудовището на Франкенщайн или дъщерята на граф Дракула. Доктор Ван Хелзинг бе най-елегантният от всички, а самият Клод Рейнс, който бе играл Цезар във филма, прожектиран в центъра, сега се кикотеше като обезумял в „Невидимия“.

Колкото и да се опитваше да не стане така, Майкъл започваше да намразва Айриш Ченъл. Обичаше сънародниците си. Харесваше и приятелите си. Но мразеше двойните къщи, по двайсет в редица, с миниатюрни предни дворове и ниски огради от заострени колчета, бара на ъгъла с джубокса в дъното и мрежата на вратата, която постоянно се затръшва, дебелите жени в рокли на цветя, които биеха децата си с колани или просто с голи ръце по улицата.

Ненавиждаше тълпите, които пазаруваха по Мегазин стрийт в късния съботен следобед. Струваше му се, че децата са винаги с мръсни лица и изцапани дрехи. Продавачките зад тезгяха в мрачния магазин бяха груби. Паважът смърдеше на вкиснала бира. Над магазините пък бяха старите вонящи ведомствени жилища на железниците, където живееха най-нещастните от приятелите му. Смърдеше и в магазините за стари обувки, и в работилниците за поправка на радиоапарати. Вонята се усещаше дори в кино „Щастлив час“. Вонята на Мегазин стрийт. Килимите по стълбищата на тези стари сгради приличаха на стари бинтове. Прах покриваше всичко. Майка му не би отишла на Мегазин стрийт дори за да си купи макара конци. Тя прекосяваше Гардън Дистрикт, хващаше трамвая „Сейнт Чарлз“ на булеварда и пътуваше с него до Канал стрийт.

Майкъл се срамуваше от омразата си. Срамуваше се, както Пип се срамуваше от омразата си в „Големите надежди“. Но колкото повече научаваше и колкото повече виждаше, толкова по-силно ставаше презрението му.

И точно хората, винаги хората го отвращаваха най-много. Той се срамуваше от твърдия акцент, който веднага издаваше, че идва от Айриш Ченъл, акцент, който бе един и същ и в Бруклин, и в Бостън — навсякъде, където се бяха заселили ирландци и германци. „А, вие сте от католическото училище — казваха децата от горната част на града. — Личи си от акцента ви.“ И го казваха с презрение.

Майкъл не харесваше и монахините, грубите монахини с дълбоки гласове, които пердашеха момчетата, когато си искаха, тормозеха ги и ги унижаваха просто по каприз.

Всъщност той ги мразеше особено много заради нещо, което бяха направили, когато бе на шест години. Едно малко момче, един „калпазанин“, бе извлечено от стаята на първокласниците и заведено при учителката на първи клас в девическото училище. По-късно съучениците му разбраха, че там го накарали да стои в коша за боклук, разплакано и изчервено, пред всички малки момиченца. Сестрите го блъскали отново и отново и му крещели: „Скачай в боклука, скачай!“. Момичетата гледали и по-късно разказаха всичко на момчетата.

Това направо смрази Майкъл. Той изпита огромен, безмълвен ужас, че подобно нещо може да се случи и с него. Защото знаеше, че няма да го позволи. Щеше да се бори и тогава баща му щеше да го нашиба с колана — наказание, с което постоянно бе заплашван, но никога не бе влизало в действие, ако не се брояха няколкото бръсвания на каиша. Всъщност цялото това насилие, което той усещаше да трепти постоянно около него — в баща му, в дядо му, във всички мъже, които познаваше — можеше да нарасне, като бездна, и да го всмуче. Колко пъти бе виждал да бият деца с каиши? Колко пъти бе чувал студените, иронични шеги на баща си за наказанията с колана, които бил получил от собствения си баща? От всичко това Майкъл се изпълваше със смразяващ, парализиращ страх. Ужасяваше се от кошмарната, катастрофална интимност на това да бъдеш ударен, да бъдеш бит.

И така, въпреки собственото си неспокойство и упоритост, той се превърна в същински ангел в училище дълго преди да осъзнае, че трябва да се научи на ред, за да изпълни мечтите си. Беше тихо момче, момче, което винаги имаше домашно. Страхът от невежеството и страхът от наказанието, страхът от унижението го тласкаха също толкова силно, колкото и по-късните му амбиции.

Но защо тези страхове не пришпорваха и останалите? Така и не разбра това, но сега, в ретроспекция, ставаше ясно, че от самото начало е бил изключително адаптивен. В това беше ключът. Учеше се от онова, което виждаше, и се променяше в зависимост от него.

Нито майка му, нито баща му притежаваха тази приспособимост. Майка му беше търпелива, да, поддържаше я отвращението, което изпитваше към навиците на околните. Но тя нямаше мечти, нито големи планове, нито пък истинска съзидателна сила. Тя никога не се промени. Тя никога не сътвори нещо.

Колкото до баща му, той беше безразсъден и обичлив мъж, смел пожарникар, спечелил много медали. Умря, докато се опитваше да спасява хора. Това му беше в природата. Но в природата му беше и да се свива от страх пред онова, което не знае или не разбира. Дълбока суетност го караше да се чувства „малък“ пред хората с истинско образование.

— Учи си уроците — казваше му той, защото това се очакваше да каже. Но не бе и помислял, че Майкъл извлича всичко, което може от католическото училище, че в претъпканите класни стаи с преуморените сестри той всъщност наистина получава добро образование.

Защото без значение колко унизителни бяха условията, сестрите учеха децата да четат и пишат, и то отлично. Дори и ако трябваше да ги бият, за да го постигнат. Научиха ги на краснопис. Научиха ги на граматика. Научиха ги на таблицата за умножение и дори на латински, история и малко литература. Те въвеждаха ред в мислите им. И въпреки че Майкъл никога не спря да ги мрази, въпреки че щеше да ги мрази години след това, той трябваше да признае, че от време на време те говореха по своя си собствен опростен начин за духовни неща, за това как да изживееш смислено живота си.

Когато стана на единайсет, се случиха три неща, които имаха доста драматичен ефект върху него. Първото беше посещението на леля му Вивиан от Сан Франциско, а второто — едно случайно откритие в обществената библиотека.

Леля Вивиан, сестрата на майка му, им гостува за кратко. Дойде с влак. Посрещнаха я на Юниън Стейшън. Отседна в хотел „Пончартрейн“ на улица „Сейнт Чарлз“ и вечерта след пристигането си покани Майкъл, майка му и баща му на вечеря в Карибския салон. Това беше много шикозен ресторант в хотела. Бащата на Майкъл отказа. Не ходел по такива места. Освен това костюмът му бе на химическо чистене.

Майкъл обаче отиде. Издокаран като същински малък джентълмен, той прекоси Гардън Дистрикт заедно с майка си.

Карибският салон го изуми. Това беше някакъв тих, зловещ свят на свещници, бели покривки, келнери, които приличаха на призраци, не, всъщност на вампирите от филмите на ужасите, с техните черни сака и колосани бели ризи.

Но истинското откритие бе, че майка му и сестра й се чувстваха съвсем като у дома си на това място, смееха се тихичко, докато разговаряха, питаха келнера разни работи за супата от костенурки, за шерито, за бялото вино, което пиха с вечерята.

Това накара Майкъл да уважава майка си още повече. Тя не беше просто дама, излязла на вечеря. Тя бе свикнала с този начин на живот. И сега той разбра защо понякога плаче и казва, че би искала да си иде у дома, в Сан Франциско.

След като сестра й си замина, тя боледува няколко дни. Лежеше и отказваше всичко, освен вино, което наричаше „моето лекарство“. Майкъл седеше до нея, четеше й от време на време, плашеше се, когато тя замлъкваше за часове. Но тя оздравя. Стана и животът продължи.

Майкъл често се сещаше за тази вечеря, за лекотата, с която разговаряха двете дами. Започна да минава покрай хотела. Гледаше с тиха завист всички онези добре облечени хора, които седяха вътре или пък чакаха под тентата своите таксита и лимузини. Не жадуваше ли да живее в техния свят? Не беше ли тази красота свръхестествена? Много пъти се чудеше. Изгаряше от желание да я изучи, да я разбере, да я притежава. И все пак влизаше в следващата врата, в дрогерията на Смит, и четеше комикси на ужасите.

След това дойде случайното откритие в библиотеката. Съвсем наскоро бе разбрал за съществуването на самата библиотека и всъщност откритието стана на няколко етапа.

Разхождаше се из детската читалня, търсеше нещо лесно и забавно за четене, когато внезапно видя отворена върху една от витрините чисто нова книга с твърди корици. Беше за шах. Книга, която учеше как се играе шах.

Шахът винаги беше изглеждал на Майкъл нещо особено романтично. Но той така и не можеше да си спомни как изобщо бе чул за него. Никога не бе виждал истинска шахматна табла. Разгледа книгата, взе я вкъщи, и започна да я чете. Баща му я видя и се изсмя. Той знаел как се играе шах, играел постоянно в пожарната. Не било нужно да го учиш от книга. Направо било тъпо.

Майкъл каза, че може да го научи от книга, и затова го учи.

— Ами добре, учи го — отвърна баща му. — После ще играем.

Това беше страхотно. Още някой можеше да играе шах. Може би дори щяха да си купят шахматна дъска и фигури. Майкъл прочете книгата за по-малко от седмица. Вече знаеше как се играе шах. За час отговори на всички въпроси на баща си.

— Е, добре, не ми се вярваше, ама наистина си научил как се играе — рече баща му. — Сега трябва само да купим шах. — И отиде в центъра. Когато се върна, носеше шахматна дъска, която надхвърляше всички мечти на Майкъл. Фигурките не бяха просто символи — конска глава, крепост, епископска шапка — бяха абсолютно детайлни. На гърба на вдигналия се на задните си крака кон, седеше рицар; епископът5 бе вдигнал ръце в молитвен жест. Царицата бе с корона и дълга коса. Топът представляваше крепост на гърба на слон.

Разбира се, бяха от пластмаса, от магазина на Д. Х. Холмс. Но бяха толкова по-изтънчени от всичко, което бе виждал по илюстрациите на книгата, че бе напълно завладян от тях. Нищо, че баща му наричаше коня „моя ездач“. И те започнаха често да играят шах.

Голямото случайно откритие не беше, че бащата на Майкъл наистина знае как се играе шах, нито че бе купил толкова красив комплект. Всичко това беше много хубаво. И, разбира се, играта ги сближи. Великото случайно откритие беше, че Майкъл бе успял да научи от книгите нещо повече от интересни истории… те можеха да му дадат нещо повече от болезненото мечтаене и копнеж.

Бе научил от книга нещо, за което останалите смятаха, че трябва да бъде научено от практиката и опита.

Вече стана по-смел в библиотеката. Разговаряше с библиотекарите. Научи, че съществуват неща като „тематичен каталог“. И започна да чете напосоки, като обсебен.

Първи бяха колите. Намери много книги за коли. От тях научи всичко за двигателя, за това как се правят колите и доста обърка баща си и дядо си с тези си знания. После потърси в каталога нещо за пожарникарите и за пожарите. Изчете историите на компаниите в големите градове. Прочете за пожарните коли, за най-големите пожари в историята, като този в Чикаго6, и за пожара във фабриката за рокли „Тиангъл“7 и отново имаше шанс да обсъди това с баща си и дядо си.

Майкъл беше въодушевен. Чувстваше, че сега обладава голяма мощ. И продължи тайната си програма, без да доверява това на никого. Музиката беше първата му тайна тема.

Първо избра най-бебешките книги — все пак музиката си беше сложно нещо — и после мина към илюстрирани биографии за юноши, от които научи всичко за момчето гений Моцарт, за бедния глух Бетовен и за лудия Паганини, който вероятно бе продал душата си на дявола. Научи какво е симфония, какво е кончерто и соната. Научи всякакви музикални термини — четвъртинка, половинка, мажор и минор. Научи и наименованията на всички симфонични инструменти.

После мина на къщите. И за нула време научи какво означава неокласически стил, италиански стил и късно викториански стил, както и какви са различията между тях. Научи се да разпознава коринтските и дорийските колони, да различава имение от вила. И тогава, въоръжен с това знание, той отново се заразхожда из Гардън Дистрикт, а любовта му към онова, което виждаше там, се разгаряше все повече.

Бе ударил своя джакпот с това. Вече нямаше защо да живее в объркване. Можеше да изчете всичко за всичко. В съботните следобеди изчете десетки книги за изкуство, архитектура, гръцка митология, наука. Прочете дори книги за съвременно изкуство, опера и балет, което го караше да се срамува и страхува, че баща му може да се промъкне зад него и да му се присмее.

Третото нещо, което му се случи тази година, беше концертът в Общинската концертна зала. Бащата на Майкъл, като мнозина от пожарникарите, често се хващаше на допълнителна работа; тази година работеше на щанд в залата, продаваше бутилирано безалкохолно, и една вечер Майкъл отиде да му помогне. На другия ден беше на училище и изобщо не биваше да ходи в залата, но той искаше да иде. Искаше да види и залата, и онова, което става в нея, затова майка му се съгласи.

През първата половина на програмата, преди антракта, по време на който той щеше да помага на баща си, а след това щяха да приберат всичко и да си идат у дома, Майкъл влезе в залата, качи се на най-горния ред, където имаше празни места, и седна да види какъв ще е концертът. Това му напомни за учениците в „Червените обувки“, всъщност за учениците на балкона, които изгаряха от същото нетърпение. И наистина — залата започна да се пълни с красиво облечени хора — хора от богатите квартали на Ню Орлиънс — и оркестърът започна да настройва инструментите си. Дори странният слаб мъж от Първа улица беше там. Майкъл го мярна далече долу. Беше извърнал лице нагоре, сякаш наистина можеше да го види чак на последния ред.

Онова, което последва, направо зашемети Майкъл. Тази нощ свиреше Исак Щерн, великият цигулар. Изпълни „Концерт за цигулка“ и „оркестър на Бетовен“, най-потресаващо красивата и изразителна музика, която Майкъл беше чувал. Тя никога не го объркваше. Винаги го завладяваше.

Дълго след като концертът свърши, той все още си свирукаше основната мелодия и така си припомняше сладкия чувствен звук на оркестъра и тънките, сърцераздирателни трели от цигулката на Исак Щерн.

Но животът на Майкъл беше отровен от копнежа, породен от това изживяване. Всъщност оттогава насетне той страдаше от вероятно най-ужасното недоволство от своя свят. Само че не позволи никому да узнае това. Запази го в себе си, точно както пазеше тайната за знанията, които получаваше в библиотеката. Страхуваше се от снобизма, който се зараждаше в него, от отвращението, което знаеше, че може да изпита към онези, които обичаше, ако позволеше на чувството да разцъфти.

А Майкъл нямаше да понесе да не обича своето семейство. Нямаше да понесе да се срамува от тях. Нямаше да понесе подобна дребнавост и неблагодарност.

Можеше да мрази хората от своята улица. Това да. Но трябваше да обича, трябваше да бъде предан, да бъде в хармония с онези, с които живееше под един покрив.

Съвсем естествено той бе предан на своята отрудена баба, която винаги вареше зеле с шунка, когато влизаше в кухнята. Сякаш бе прекарала живота си или в готвене, или в гладене, или пък все простираше по въжетата в задния двор дрехи, които вадеше от един ракитен кош.

Обичаше и дядо си, дребен човек с малки черни очички, който винаги беше пред стълбите и го чакаше да се върне от училище. Тогава разказваше страхотни истории за миналите дни, които никога не омръзваха на Майкъл.

И, разбира се, баща му, пожарникарят, неговият герой. Как можеше да не се възхищава на такъв човек? Майкъл често ходеше да го види в пожарната на Вашингтон авеню. Седеше с мъжете и умираше от желание да излезе с тях, когато проехтеше алармата, но те никога не му позволяваха. Обичаше да гледа как камионите потеглят яростно, да чува сирените и камбанките. Нямаше нищо против един ден да стане пожарникар. Пожарникар и нищо друго. И да живее в двойна малка къща.

Как майка му успяваше да обича всички тези хора, беше друга история. История, която Майкъл не можеше да разбере напълно. Опитваше се да разсее тихото й нещастие. Той бе нейният най-близък и единствен приятел. Но знаеше, че нищо не може да я спаси. Тя беше изгубена душа тук, в Айриш Ченъл, жена, която говореше по-добре, обличаше се по-добре от всички останали, която молеше да се върне на работа като продавачка в универсалния магазин и никога не получаваше позволение; жена, която живееше за евтините романи, които четеше до късно през нощта — книги от Джон Диксън Кар, Дафни дьо Морие и Франсис Паркинсън Кейс — седнала на дивана в дневната, когато всички други спяха, облечена само с комбинезон заради жегата, отпиваща бавно и внимателно вино от увита с кафява хартия бутилка.

— Мис Сан Франциско — обръщаше се към нея баща му, — майка ми прави всичко вместо теб, не виждаш ли?

А в малкото случаи, когато тя се напиваше и започваше да заваля думите, той се втренчваше в нея с крайно презрение. Но никога не се опита да я спре. Все пак тя рядко стигаше дотам. Беше само заради идеята жена да седи и да пие сама като мъж, направо от бутилката цяла вечер. Майкъл знаеше, че баща му си мисли това, нямаше нужда да му го казва.

А може би се страхуваше, че тя може да си отиде, ако се опита да я контролира или командва. Той се гордееше с хубостта й, със стройното й тяло и дори с изтънчения начин, по който говореше. Дори сам й купуваше вино от време на време — бутилки портвайн и шери, които той самият не обичаше.

— Сладки лепкави бълвочи за жени — казваше на Майкъл. Но точно това пиеха и пияниците и Майкъл го знаеше.

Дали майка му мразеше баща му? Майкъл така и не разбра със сигурност. В един момент от детството си научи, че майка му е с около осем години по-голяма от него. Но това изобщо не си личеше, пък и баща му беше хубав мъж и майка му, изглежда, също мислеше така. През повечето време бе мила със съпруга си, но тя бе мила с всички. Само че нищо на света не можеше да я накара да забременее отново, повтаряше го често, и откъм вратата на задната спалня се чуваха кавги, ужасни, приглушени кавги.

Имаше една история за майка му и баща му, но Майкъл така и не разбра дали е истина. Леля му я разказа след смъртта на майка му. Каза му, че родителите му се влюбили в Сан Франциско, преди самия край на войната, когато баща му бил във флота, и че тогава той бил голям хубавец в онази униформа и имал чар, който по онова време бил пленителен за момичетата.

— Приличаше на теб, Майк — каза леля му след години. — Черна коса, сини очи и едри ръце, също като теб. И нали помниш гласа му, красив глас, някак дълбок и мек. Дори и с онзи ирландски акцент.

И така, майка му много „хлътнала“ по баща му, и когато той отново заминал отвъд океана, започнал да й пише хубави поетични писма, ухажвал я и й разбил сърцето. Но писмата не били писани от него. Написал ги най-добрият му приятел, образован мъж, който служел на същия кораб и научил доста за метафорите и цитатите от книгите. Майка му така и не разбрала това.

Всъщност тя се влюбила заради тези писма. И когато се оказала бременна с Майкъл, отпътувала на юг, доверявайки се именно на тях, и била приета от едно съвсем обикновено и сърдечно семейство, което уредило сватба в „Свети Алфонс“ — щяла да се състои веднага щом баща му си вземел отпуск.

Какъв ли шок е било за нея да види малката уличка без никакви дървета, миниатюрната къща, в която всяка стая беше преходна, и свекървата, която слугуваше на мъжете и никога дори не сядаше на масата по време на вечеря?

Леля му му каза, че веднъж баща му признал за писмата на майка му. Тогава Майкъл бил още бебе и тя толкова се вбесила, че се опитала да убие баща му, и изгорила всички писма в задния двор. Но после се успокоила и се опитала някак да го преглътне. Все пак имала малко дете. Минавала трийсетте. Родителите й били мъртви; имала само сестра и брат в Сан Франциско, така че нямала друг избор, освен да остане с бащата на детето си, пък и Къри не били лоши хора.

Особено обичала свекърва си, която се грижела за нея по време на бременността. И точно за тази част — обичта между двете жени — Майкъл знаеше, че е истина, защото майка му бе поела грижите за старицата на смъртния й одър.

И баба му, и дядо му починаха в годината, когато Майкъл отиде в гимназията. Баба му през пролетта, а дядо му — два месеца по-късно. И макар че дотогава си бяха отишли много лели и чичовци, това бяха първите погребения, на които бе присъствал, и те се запечатаха в паметта му завинаги.

Бяха абсолютно замайващи преживявания, с онази церемониалност и изисканост, които Майкъл така обичаше. Всъщност той бе дълбоко разтревожен от факта, че обзавеждането в погребалната агенция „Лониган и синове“, и лимузината със сивата кадифена тапицерия, и дори цветята и изискано облечените носачи на ковчега изглеждаха някак свързани с атмосферата на елегантните филми, които толкова ценеше. Тук всички говореха тихо, имаше изящни килими и резбовани мебели, богати цветове и дамаски, аромат на лилии и рози, и хора, които потискаха присъщата си низост и грубост.

Сякаш, когато умреш, влизаш в света на „Ребека“ или „Червените обувки“. И получаваш красиви неща в последния си ден на земята, преди да те заровят в пръстта.

Това беше аналогия, която го занимаваше с часове. Когато гледа „Годеницата на Франкенщайн“ за втори път в кино „Щастлив час“ на Мегазин стрийт, виждаше само огромните къщи на екрана и слушаше музиката на гласовете, разглеждаше дрехите. Искаше му се да може да поговори с някого за това, но когато се опита да каже на приятелката си Мари Луиз, тя изобщо не го разбра. Помисли го за тъпак, който кисне в библиотеката. Тя никога не би отишла на чуждестранен филм.

В нейните очи той видя същия онзи поглед, който бе виждал и в очите на баща си. Не беше страх от непознатото, а отвращение. Той не искаше да бъде отвратителен.

Освен това вече беше в гимназията. Всичко се беше променило. Понякога наистина се страхуваше, че може би сега е времето, когато ще умрат мечтите му и истинският свят ще го погълне. Като че останалите се чувстваха точно така. Една вечер бащата на Мари Луиз, седнал на стълбите пред къщата си, го изгледа хладно и попита:

— Какво те кара да мислиш, че ще отидеш в колеж? Баща ти да не би да има пари за „Лойола“? — Той се изплю на паважа, оглеждайки го от глава до пети. И тогава Майкъл отново го почувства — отвращението.

Беше свил рамене. По онова време в Ню Орлиънс нямаше държавни училища.

— Може би ще отида в Щатския на Луизиана, в Батън Руж — каза той. — Може би ще спечеля стипендия.

— Как пък не! — измърмори онзи под нос. — А защо не се опиташ да станеш поне наполовина толкова добър пожарникар, колкото е баща ти?

Може би всички те имаха право и сега му беше времето да помисли за тези неща. Беше израснал висок, почти метър и осемдесет, нещо необичайно за дете от Айриш Ченъл, и истински рекорд за клона на фамилия Къри, към който принадлежеше. Баща му бе купил един стар пакард и в свободното си време го бе научил да шофира, та сега Майкъл работеше почасово, като правеше доставки за един цветар на Сейнт Чарлз авеню.

Но всъщност старите му мечти започнаха бавно да отстъпват по време на втората година в гимназията. Тогава той започна да забравя амбициите си. Започна да играе футбол, даже влезе в отбора, и внезапно се озова на терена на стадиона в Сити Парк, а децата крещяха.

„Майкъл Къри ви видя сметката“, пищяха те през високоговорителите. По телефона Мари Луиз му измърка, сякаш пред припадък от радост, че колкото до нея, той я бил покорил напълно и тя ще направи за него „всичко“.

Това бяха хубави дни за католическото училище, най-бедното училище за бели в Ню Орлиънс. Беше дошла нова директорка, която — качена на една пейка в двора — крещеше в микрофона, за да нахъса децата преди играта! Изпращаше огромни тълпи в Сити Парк, за да викат за отбора. Скоро разпрати ученици да събират помощи за построяването на салон и отборът започна да твори малки чудеса. Печелеше игра след игра, и то, както изглеждаше, само със силата на волята си, като отбелязваше точки дори когато противникът играеше по-добре.

Майкъл все още залягаше над книгите, но футболът беше истинският фокус на емоционалния му живот онази година. Футболът бе идеален отдушник на агресията му, на силата му, дори на безсилието му. Той беше една от звездите на училището. Усещаше как момичетата го гледат, когато минава по пътеката в църквата по време на сутрешната меса в осем.

И тогава мечтата му се сбъдна. Католическото училище спечели градския шампионат. Потиснатите и унизените, децата от другата страна на Мегазин, децата, които говореха толкова смешно, че всички знаеха, че са от Айриш Ченъл, най-после успяха.

Дори „Таймс-Пикаюн“ бе пълен с възторжени похвали. И така, гимназията се прочу, Мари Луиз и Майкъл стигнаха „до края“, а после агонизираха в очакване да разберат дали Мари не е бременна.

Тогава Майкъл можеше да изгуби всичко. Не искаше нищо друго, освен да отбелязва тъчдаун след тъчдаун, да бъде с Мари Луиз, да прави пари, за да може да я вози с пакарда. На Марди Грас двамата с нея, облечени като пирати, слязоха да Френския квартал да пийнат по бира и да се понатискат на някоя пейка на Джаксън Скуеър. С наближаването на лятото Мари все по-често говореше за женитба.

Майкъл не знаеше какво да прави. Чувстваше, че с Мари си принадлежат, и все пак не можеше да разговаря с нея. Тя не харесваше филмите, на които я водеше — „Жажда за живот“ или „Марти“, или „На кея“. А когато заговореше за колеж, тя му казваше, че това са само мечти.

И тогава дойде зимата на последната му година в гимназията. Беше адски студено и Ню Орлиънс видя сняг за първи път от цял век. Когато свършеше училище по-рано, Майкъл тръгваше сам из Гардън Дистрикт, по красивите, покрити с бяло улици, и гледаше снега, който падаше меко и безшумно около него. Не искаше да споделя този момент с Мари Луиз. Споделяше го с къщите и дърветата, които обичаше, дивеше се на красотата на обсипаните със сняг веранди и огради от ковано желязо.

По улиците играеха деца; коли караха бавно по леда, поднасяйки опасно на завоите. Красивото покривало от сняг се задържа с часове и когато Майкъл се прибра у дома, ръцете му бяха така студени, че едва превъртя ключа. Откри майка си да плаче.

Баща му бе загинал при пожар в някакъв склад в три часа същия следобед, докато се опитвал да спаси друг пожарникар.

За Майкъл и майка му това бе краят на живота в Айриш Ченъл. До края на май къщата на улица „Благовещение“ беше продадена. И час след като Майкъл получи гимназиалната си диплома пред олтара в църквата „Свети Алфонс“, двамата с майка му се качиха в един автобус „Грейхаунд“ за Калифорния.

Сега Майкъл щеше да бъде сред „красиви неща“, да учи в колеж и да се движи сред хора, които говорят добър английски. Сега всичко това щеше да стане реалност.

Леля му Вивиан живееше в красив апартамент в Голдън Гейт Парк. Беше пълен с тъмни мебели и истински маслени картини. Останаха при нея, докато не си намериха свой дом на няколко преки по-надолу. Майкъл веднага се записа в подготвителния курс за Щатския колеж, парите от застраховката на баща му щяха да стигнат за всичко.

Той хареса Сан Франциско. Наистина винаги беше студено, ужасно ветровито и голо, но все пак харесваше печалните цветове на града, които го поразяваха като крайно необичайни — охра, маслиненозелено, тъмно римско червено и дълбоко сиво. Огромните, богато украсени викториански къщи му напомняха за красивите имения в Ню Орлиънс.

Като че ли бедната прослойка, към която принадлежеше в Ню Орлиънс, тук не съществуваше. Защото в Сан Франциско дори полицаите и пожарникарите говореха правилно, обличаха се добре и имаха скъпи къщи. Беше невъзможно да се каже кой от коя част на града идва. Дори паважът бе невероятно чист, а резервираността личеше и в най-беглите взаимоотношения на хората.

Когато вървеше из Голдън Гейт Парк, Майкъл се възхищаваше на тълпата, която като че допълваше, а не накърняваше красотата на тъмнозеления пейзаж. Хората караха своите разкошни чуждестранни велосипеди по алеите, седяха на малки групички по кадифената трева или пък пред малката естрада и слушаха неделния концерт. Музеите в този град също бяха истинско откровение за него, в тях имаше творби на стари майстори и в неделя бе пълно с хора — хора с деца, които, изглежда, приемаха всичко това за даденост.

През уикендите Майкъл открадваше по няколко часа от ученето, за да обиколи музея „Де Янг“, и да се взира с възхита във великолепната картина на Ел Греко „Свети Франциск от Асизи“, да усети завладяващо излъчване на изпитото лице.

„Нима и това е Америка?“ — питаше се Майкъл. Сякаш бе дошъл от друга страна в свят, който само бе зървал на киноекрана или по телевизията. Не в чуждестранните филми за огромни имения и смокинги, разбира се, а в по-новите американски филми, по телевизионните шоупрограми, в които всичко беше спретнато и цивилизовано.

Тук и майка му бе щастлива, наистина щастлива, така, както не я бе виждал никога. Спестяваше от заплатата си като продавачка на козметика в „Ай Мартин“, както бе правила преди години, и ходеше на гости на сестра си през уикендите, а понякога навестяваше и по-големия си брат, чичо Майкъл — префинен пияница, който продаваше „фин порцелан“ в „Гъмпс“ на Пост стрийт.

Един уикенд те отидоха в старомоден театър на Гиъри стрийт, за да гледат на живо „Моята прекрасна лейди“. Майкъл бе запленен. След това ходеха често на „театърче“ и гледаха прекрасни пиеси — „Калигула“ на Албер Камю, „На дъното“ на Максим Горки и една странна мешавица от монолози по произведението на Джеймс Джойс „Одисеи“.

Майкъл беше омаян от всичко това. Чичо му обеща, че когато открият сезона в операта, ще го заведе да гледа „Бохеми“. Той онемя от благодарност.

Сякаш детството му в Ню Орлиънс не беше съществувало.

Обичаше центъра на Сан Франциско с шумните трамваи и препълнени улици, с голямата евтина книжарница на Поуъл и Маркет, където можеше да стои и да чете до лавиците с часове, без никой да го забележи.

Обичаше сергиите с цветя, на които се продаваха букети червени рози почти за без пари, и шикозните магазини на Юниън Скуеър. Обичаше малките кина, в които се прожектираха чуждестранни филми. Там имаше поне десетина такива. Двамата с майка му отидоха да видят „Никога в неделя“ с Мелина Меркури и „Долче вита“ на Фелини, най-прекрасния филм, който Майкъл беше гледал. Даваха и комедии с Алек Гинес и мрачните, неясни философски филми на Ингмар Бергман от Швеция, и много други прекрасни филми от Япония, Испания, Франция. Мнозина в Сан Франциско ходеха да ги гледат. Изобщо за тях нямаше никакви тайни.

Майкъл обичаше да пие кафе със състуденти в големия, пищно осветен ресторант „Фостърс“ на Сътлър стрийт, да говори за първи път в живота си с хора от Ориента, с евреи от Ню Йорк и с образовани цветнокожи с перфектен английски, с по-възрастни мъже и жени, които бяха откраднали по някоя минута от задълженията си, за да се върнат отново в училище само за да споделят радостта от него.

През този период Майкъл започна да схваща малката мистерия около семейството на майка си. Малко по малко той събра късчетата и разбра, че някога те са били много богати хора, но бабата на майка му по бащина линия прахосала цялото им състояние. От нея не бе останало нищо, освен един резбован стол и три пейзажа с тежки рамки. И все пак майка му говореше за баба му с възхищение, като за богиня, която бе обиколила целия свят, бе яла хайвер и бе успяла да изучи сина си в Харвард, преди да фалира окончателно.

А колкото до сина — бащата на майката на Майкъл — той се бе пропил до смърт след загубата на жена си, красива американка от ирландски произход от Мишън Дистрикт в Сан Франциско. Никой не искаше да говори за „мама“ и скоро стана ясно, че „мама“ се е самоубила. „Татко“, който започнал да пие безогледно, докато не си докарал удар, бе оставил на трите си деца малка годишна рента. Майката на Майкъл и сестра й Вивиан завършили образованието си в Манастира на Светото сърце и започнали почтена работа. А чичо Майкъл беше „същинско копие на татко“, както казваха те с въздишка, когато той заспеше, препил с коняк на канапето.

Чичо Майкъл бе единственият търговец, който можеше да продава неща на хората, без да става от стола си. Можеше да се върне от обяд в „Гъмпс“ пиян, да си седи там, зачервен и изтощен, и просто да сочи красивия порцелан, обяснявайки всичко от стола си, докато младите клиенти, новобрачни двойки, направят своя избор. Хората явно го смятаха за очарователен. Той наистина знаеше всичко за финия порцелан и беше голям хубавец.

Това постепенно проучване на семейството на майка му осветли Майкъл по много въпроси. С времето той започна да разбира, че ценностите на майка му са в основата си ценностите на много богатите хора, макар че тя самата не го съзнаваше. Тя ходеше да гледа чужди филми, защото й беше забавно, не заради културното обогатяване. И искаше Майкъл да отиде в колеж, защото така „трябва“. За нея бе съвсем естествено да пазарува в „Мода за модерния младеж“ и да му купи пуловери с моряшка яка и ризи, с които приличаше на момче от подготвителното училище. Но тя, сестра й и брат й наистина бяха напълно чужди на щенията и амбициите на средната класа. Майка му харесваше работата си, защото „Ай Мартин“ беше най-изисканият магазин в града и там тя срещаше красиви хора. В свободното си време пиеше вино — във все по-големи количества, — четеше романи и ходеше на гости на приятели, беше щастлива и доволна.

И все пак накрая виното я уби. С годините тя се превърна в алкохолизирана дама, която цяла вечер отпива от кристална чаша, скрита в дрешника, и неизменно се отрязва преди лягане. Накрая късно една нощ падна в банята и си удари главата. Сложи кърпа на раната и отново заспа, без изобщо да разбере, че кръвта й бавно изтича. Когато Майкъл разби вратата, тя вече беше изстинала. Това се случи в къщата на Либърти стрийт, която той беше купил и реставрирал за семейството си, въпреки че чичо Майкъл вече се бе споминал, също от пиене, макар тогава да го нарекоха сърдечен удар.

Въпреки собственото си изтощение и безразличие към света майката на Майкъл, винаги се бе гордяла с неговата амбиция. Тя разбираше какво го движи, защото винаги бе разбирала него самия и той бе единственото, което бе придавало смисъл на собственото й съществуване.

А амбицията на Майкъл вече се бе разгоряла яростно, когато накрая той постъпи в Щатския колеж на Сан Франциско, след като издържа изпитите за подготвителния курс.

Тук, в огромния кампус на колежа, сред студенти от всички прослойки, той се чувстваше незабележим и силен, готов да започне истинското си обучение. Беше като в старите дни в библиотеката. Само че сега вярваше на онова, което четеше. Вярваше, защото искаше да разбере всички мистерии на живота, които така бяха разпалвали любопитството му през изминалите години, когато трябваше да крие интереса си от онези, които можеха да му се присмеят.

Не можеше да повярва на късмета си. Влизаше от клас в клас, възхитително анонимен сред огромната пролетарска студентска маса с нейните раници и спортни обувки, и слушаше задълбочено лекциите на преподавателите си и изумително находчивите въпроси на студентите. Беше претъпкал програмата си с факултативи по изкуства, музика, текущи събития, сравнително литературознание и дори театър и постепенно започна да придобива истинско старомодно либерално хуманитарно образование.

Накрая специализира история, защото се справяше добре с нея, писмените му работи бяха успешни и минаваше тестовете, пък и защото знаеше, че последната му амбиция — да стане архитект — е доста далече от него. Не можеше да напредне в математиката, колкото и да се стараеше. И въпреки всичките си усилия, не успя да вземе изпитите за кандидатстване в Училището по архитектура за четири години следдипломна квалификация. А и освен това обичаше историята, защото беше социална наука, с която хората се опитваха да погледнат света отстрани и да разберат как функционира. Майкъл бе правил точно това още от дете в Айриш Ченъл.

Синтез, теория, наблюдение — това беше съвсем естествено за него. Перспективата да стане историк му допадаше и защото идваше от такова чуждо място, че сякаш принадлежеше на друг свят, и защото бе така удивен от модерния свят на Калифорния. Най-много от всичко му се нравеше да чете добре написани книги за други градове и векове — книги, които се опитваха да пресъздадат места или ери от гледната точка на тяхното възникване, на социалния им и технологичен напредък, на класовите им борби, на изкуството и литературата им.

Майкъл бе повече от доволен. Когато парите от застраховката свършиха, той започна почасова работа с един бояджия, който се бе специализирал в реставрация на красивите стари викториански къщи на Сан Франциско. И тогава отново започна да чете книги за къщи, както в миналото.

По времето, когато защити бакалавърската си степен, старите му приятели от Ню Орлиънс вече нямаше да го познаят. Все още имаше телосложението на футболист, масивни рамене и широки гърди, пък и работата с бояджията го поддържаше във форма. Черната му къдрава коса, огромните му сини очи и бледите лунички по бузите си оставаха отличителните му черги. Но сега той носеше очила за четене с тъмни рамки и обичайното му облекло беше спортен пуловер и сако от туид с кръпки на лактите. Дори пушеше лула, която носеше винаги в десния джоб на палтото си.

На двадесет и една той работеше здраво на някое дървено скеле, а у дома печаташе бързо с два пръста курсова работа на тема: „Гонения на вещици в Германия през XVII век“.

Два месеца след като започна да пише дипломната си работа по история, той започна да учи и за изпита за предприемач. Тогава работеше като бояджия и освен това се учеше как да полага хоросан и да лепи плочки — попиваше всичко в областта на строителството, за да може някой да го наеме.

Продължаваше с училището, защото някаква дълбока несигурност не му позволяваше да постъпи другояче, но по това време вече знаеше, че никакви академични удоволствия няма да задоволят нуждата му да работи с ръцете си, да е навън, под открито небе, да се катери по стълби, да върти чука, а в края на деня да усеща онова прекрасно физическо изтощение. Нищо не би могло да замести неговите красиви къщи.

Обичаше да вижда резултата от труда си — поправени покриви, ремонтирани стълбища, безнадеждно захабени подове — полирани и излъскани. И винаги се учеше, учеше се от всеки занаятчия, за когото работеше. Разпитваше архитектите, когато му се удаваше възможност, прекопираше чертежите, за да може да ги разгледа по-подробно. Внимателно проучваше книги, списания и каталози, посветени на реставрирането и на викторианската архитектура.

Понякога му се струваше, че обича къщите повече от хората; обичаше ги така, както морякът обича корабите; а след работа се разхождаше сам из стаите, на които бе вдъхнал нов живот, докосваше с любов первазите на прозорците, месинговите дръжки на вратите, гладката като коприна мазилка. Можеше да чуе как къщата му говори.

Дипломира се като магистър по история за две години, точно когато в кампусите из цяла Америка избухваха студентски протести срещу войната във Виетнам и употребата на халюциногенна дрога бе станала същинска мания сред младите, които се изливаха в Хейт Ашбъри8. Но точно преди това Майкъл взе изпитите за предприемач и основа своя собствена компания.

Светът на децата на цветята, политическата революция и персоналната трансформация чрез дрога бяха все неща, които той така и не успя да разбере напълно, неща, които не се докоснаха до него. Танцуваше в балната зала „Авалон“ на музиката на „Ролинг Стоунс“, пушеше трева, от време на време гореше ароматни пръчици, слушаше записите на Бисмила Кан и Рави Шанкар. Дори отиде с едно свое гадже на страхотния хепънинг „Be In“ в Голдън Гейт Парк, където Тимъти Лиъри9 говореше на своите последователи да „се настроят, да се включат и да се отрежат“. Но всичко това нямаше особено обаяние за Майкъл.

Историкът в него не можеше да бъде запленен от повърхностната, често глупава революционна реторика, която се чуваше отвсякъде. Той можеше само да се смее тихичко на вечеря с приятелите си марксисти, които явно не знаеха нищо за работническата класа. И гледаше с ужас онези, които с наслада разрушаваха късчета от мозъка си, дори целите си мозъци с мощните халюциногени.

Но се учеше от всичко това; учеше се, докато се опитваше да го разбере. И огромната психеделична любов към цвета и шарката, източната музика и дизайн неизбежно оказаха влияние върху неговата естетика. Години по-късно той щеше да продължава да твърди, че огромната революция в съзнанието през шейсетте е обогатила абсолютно всеки американец — че възстановяването на стари къщи, създаването на разкошни обществени сгради, с пълни цветя площади и паркове, дори изграждането на модерните търговски центрове с мраморни подове, фонтани и цветни лехи — всичко това е директно наследство от онези съдбоносни години, когато хипитата от Хейт Ашбъри окачваха папрати по прозорците на апартаментите си и драпираха вехтите си мебели с ярко оцветени индийски кувертюри, когато момичетата закичваха пословичните цветя в разпуснатите си коси и мъжете смениха безличните си дрехи с ярки ризи и оставиха косите си да израстат дълги и буйни.

Майкъл не хранеше никакво съмнение, че това време на вълнения, дрога и дива музика всъщност е родило цялата му кариера. Всички млади двойки из цялата страна обръщаха гръб на малките квадратни къщички в модерните предградия и благодарение на новородената любов към структурата и детайла, към различните форми, обръщаха все повече внимание на изисканите стари къщи в центъра на града. А в Сан Франциско тези къщи бяха безчет.

Майкъл постоянно имаше списък с чакащи нетърпеливи клиенти. Големите надежди можеха да се събудят, да се преродят, да се построят от разрухата. Скоро той имаше обекти в целия град. Най-много от всичко обичаше да се разхожда из порутена, плесенясала викторианска къща по Дивисадеро стрийт и да каже: „Да, мога да ви направя палат от това за шест месеца“. Работата му печелеше награди. Стана известен заради красивите и детайлни скици, които изработваше. Изпълни няколко проекта без никаква архитектурна помощ. Всичките му мечти се сбъдваха.

Беше на трийсет и две, когато се сдоби със старинна къща на Либърти стрийт, реставрира я отвън и отвътре и направи апартаменти за майка си и леля си, а той самият живееше на горния етаж, с изглед към светлините на центъра на града, точно в стила, който винаги бе искал. Книгите, дантелените завеси, пианото, красивите антики — притежаваше всичко това. Направи си огромен скосен терасовиден покрив, на който можеше да седи и да пие лъчите на непостоянното калифорнийско слънце. Вечната мъгла, стелеща се от океанския бряг, рядко се разнасяше, преди да е стигнала до най-високата точка на неговите владения. И тогава той бе запленен не само от лукса и изтънчеността, които само бе зървал преди толкова много години в Юга, но и от оскъдната топлинка и слънцето, които помнеше с толкова много любов.

Когато стана на трийсет и пет, вече се бе превърнал в преуспял мъж с добро образование. Беше изкарал и скътал първия си милион в портфейл общински акции. Обичаше Сан Франциско, защото усещаше, че той му е дал всичко, което винаги бе искал.

И въпреки че се бе издигнал сам, както мнозина в Калифорния, и бе изградил свой стил в перфектно съзвучие със стила на много други подобни хора, Майкъл все пак донякъде си оставаше онова упорито хлапе от Айриш Ченъл, израснало, обирайки грахчетата от чинията си със залък хляб.

Така и не успя да се отърве от грубия си акцент и понякога, когато беше сред работниците, той се завръщаше с пълна сила. Никога не загуби част от грубите си навици или пък идеи, и напълно го осъзнаваше.

Начинът, по който се справяше с това, бе напълно естествен за Калифорния. Просто не се опитваше да го крие. Все пак то беше част от него. Не се свенеше да попита: „А къде е месото с картофи?“, когато влизаше в някой моден ресторант (защото всъщност много обичаше месо с картофи и го предпочиташе пред всичко останало), или пък оставяше цигарата „Кемъл“ да виси от устата му, докато говореше, точно както правеше баща му.

Успяваше да се спогажда със своите либерални приятели най-вече защото не си правеше труда да спори с тях, и докато те си крещяха един на друг над халбите с бира за разни чужди страни, където никога не бяха ходили и никога нямаше да отидат, той просто си рисуваше къщи на салфетките.

Когато все пак споделяше идеите си, го правеше по съвсем отвлечен начин, някак дистанцирано, защото усещаше, че всъщност е аутсайдер в Калифорния, аутсайдер в американския двайсети век. И изобщо не бе изненадан, когато не му обръщаха особено внимание.

Но каквато и да беше политиката, той винаги бе силно свързан с онези, които споделяха страстите му — занаятчиите, хората на изкуството, музикантите, хора, които бяха в прегръдката на някаква фиксидея. И удивително голям брой от неговите приятели и любовници бяха евреи от руски произход. Те като че наистина разбираха всепоглъщащото му желание да живее стойностен живот, да остави нещо на света — дори и по своя незначителен начин — чрез възгледите си. Мечтаеше да строи свои собствени прекрасни къщи; да преустрои цели градски квартали, да построи цели райони с кафенета, книжарници, гостилници в старите райони на Сан Франциско.

От време на време, особено след смъртта на майка си, той мислеше за миналото в Ню Орлиънс, което сега му изглеждаше още по-неземно и нереално. Хората в Калифорния смятаха, че са свободни, но всъщност бяха истински конформисти. Защото всички идваха от Канзас, Детройт и Ню Йорк само за да се докоснат до същите тези либерални идеи, до същия начин на мислене, на обличане, на възприемане на света. Всъщност понякога този конформизъм бе откровено смешен. Приятелите наистина си казваха неща като: „Това ли е онзи, когото ще бойкотираме тази седмица?“. И „Не би ли трябвало да сме против това?“.

В родното си място той може и да беше оставил град, пълен с тесногръди хора, но бе оставил и град, пълен с индивидуалности. Още можеше да чуе старците от Айриш Ченъл с техните безкрайни истории, дядо си, който му разказваше как като дете се е промъкнал в Германската църва само за да чуе как звучи немския латински. И как по времето на баба Гелфанд Къри — единствената германска предтеча в целия род — кръщавали бебетата в „Света Богородица“, за да я направят щастлива, и после ги завличали в „Свети Алфонс“, за да ги кръстят отново както си му е редът, в ирландска църква, а един и същ свещеник търпеливо отслужвал и двете церемонии.

А какви особняци бяха чичовците му, онези стари мъже, които се бяха споминали един след друг, докато той растеше. Още чуваше как разказват, че са преплували Мисисипи от единия до другия бряг (нещо, което никой не бе правил по времето на Майкъл) и как наводнявали складовете на пияна глава или как връзвали големи лопати за педалите на велосипедите си, за да се опитат да ги накарат да вървят и по вода.

Изглежда всичко е било приказка. Лятната нощ се изпълваше с разкази за братовчеда Джими Джо Къри от Алфир, който станал такъв религиозен фанатик, че трябвало да го държат вързан за един стълб цял ден, и за чичо Тимъти, който полудял от линотипното мастило, започнал да тъпче вестници във всяка пукнатина около вратите и прозорците и по цял ден изрязвал хиляди книжни кукли.

Ами леля Лилия, която на младини била влюбена в някакво индианче и чак когато остаряла и се съсухрила, разбрала, че една нощ братята й са го пребили и прогонили от Айриш Ченъл. Проклети да са. През целия си дълъг живот тя бе страдала за това момче. Беше преобърнала масата на вечеря от гняв, когато й разказали.

Дори някои от монахините имаха доста невероятни истории за разказване — старите като сестра Бриджит Мари, която заместваше за две седмици, когато Майкъл беше в осми клас, истинска сладка малка старица, която все още говореше на ирландски диалект. Не им преподаваше нищо. Просто им разказваше истории за ирландски призраци и за вещици — представяте ли си, вещици! — в Гардън Дистрикт.

А едни от най-добрите разговори от онези години бяха просто разговорите за самия живот — за това как да бутилираш собствена бира, как да живееш само с две газови лампи в къщата и как да напълниш преносимата вана в петък вечер, така че всички да могат да се изкъпят пред огнището в дневната. Просто неща от живота. Пране се изварява над огъня в задния двор, в цистерни с вода, покрити със зелен мъх. Мрежи за комари, с които се покриваш, преди да заспиш. Неща, които вероятно вече са напълно забравени.

Но всичко това се връщаше при него на странни проблясъци. Той помнеше миризмата на ленените салфетки, които баба му гладеше, преди да ги сложи в дълбоките чекмеджета на ореховия бюфет. Помнеше вкуса на яхнията от раци със сухари и бира, плашещия звук на барабаните на парада на Марди Грас. Още виждаше човека, който носеше лед, да изкачва стълбите към задната врата, нарамил огромен леден блок на подплатените си рамене. И отново и отново онези прекрасни гласове, които тогава бяха изглеждали така груби, но сега звучаха неимоверно звучно, нюхът към драматичната фраза, огромната любов към езика.

Разкази около големи огньове и прочутите стачки на трамвайните работници, товарачите на памук, които стоварваха балите в трюмовете на корабите с огромни метални витла, и пееха, докато работеха в дните преди да се появят пресите за памук.

В ретроспекция този свят изглеждаше невероятен. В Калифорния всичко беше някак стерилно. Едни и същи дрехи, едни и същи коли, едни и същи каузи. Може би Майкъл изобщо не принадлежеше на това място. Може би никога не му бе принадлежал. И все пак той не принадлежеше и на мястото от миналото. А и защо ли, не го бе виждал от години…

Щеше му се да бе обръщал повече внимание на онези хора. Но беше толкова изплашен. Искаше му се да може да поговори с баща си сега, да седне с него и всичките откачени пожарникари пред пожарната на Вашингтон авеню.

Наистина ли онези дъбове бяха толкова големи? Наистина ли образуваха истински тунел над улицата, който стигаше чак до реката?

Помнеше цвета на сумрака, докато се прибираше у дома късно след тренировката по футбол, по улица „Благовещение“. Колко красива беше оранжевата лантана, която напираше през железните огради. О, беше ли небето толкова сияйно като онова небе, в което розовото преливаше във виолетово и накрая в златно над покривите на грубите постройки. Не можеше да има толкова нереално място.

И Гардън Дистрикт, о, Гардън Дистрикт. Спомените му за него бяха толкова безплътни, сякаш не бяха реални.

Понякога той сънуваше това място — топъл, сияещ рай, където да се разхожда сред великолепието, заобиколен от вечно цъфтящи цветя и потрепващи зелени листа. А когато се събудеше, си мислеше, да, бях там, вървях по Първа улица. Бях у дома. Но не бе възможно онова място да е било точно такова, не беше възможно. Той искаше да види всичко отново.

Някои определени къщи му се явяваха отново — огромната несиметрична къща на Колизеум и Трета, боядисана в чисто бяло чак до металната ограда. И къщата с двете крила, която обичаше най-много, с четирите колони, и дълги странични веранди, с високите комини близнаци.

Помнеше дори хората, които бе мяркал при редовните си разходки — старци в крепонови раирани костюми и сламени шапки, жени с тръстикови кошници, черни бавачки с колосани сини памучни униформи, бутащи бебешки колички. И онзи мъж, онзи странен, безукорно облечен мъж, когото виждаше често на Първа улица в онази градина с избуялата зеленина.

Искаше да се върне, за да сравни спомените си с реалността. Искаше да види малката къща на улица „Благовещение“, в която бе отраснал. Искаше да види „Свети Алфонс“, където като десетгодишен помагаше при олтара. И „Света Богородица“ от другата страна на улицата с нейните готически арки и дървени светци, където също бе помагал на свещеника в отслужване на месата. Наистина ли изографисаният таван на „Свети Алфонс“ бе толкова красив?

Понякога, когато се унасяше в сън, успяваше да си се представи в онази църква на Бъдни вечер, по време на приготовленията за Среднощната меса. Свещите сияеха от олтара. Можеше да чуе радостния химн: „Елате всички вярващи“. Бъдни вечер, дъждът шиба вратите, а после у дома, малкото дръвче сияе в зелено в ъгъла и газеникът свети от своята скара. Колко красиви бяха онези малки сини пламъчета. Колко красиво бе малкото дърво, с неговите светлинки, които олицетворяваха Светлината на Света, и украсата му, която означаваше даровете на влъхвите, неговите ароматни зелени клонки, които пък бяха обещание за лятото, което щеше да дойде, колкото и да бе студена зимата.

После идваше споменът за процесията при Среднощната меса, когато малки момиченца от първи клас, облечени като ангелчета, преминаваха през олтара и после надолу по главната пътека на църквата. Можеше да усети аромата на коледната зеленина, примесен със сладостта на цветята и горящия тамян. Малките момиченца пееха за детето Исус. Видя и Рита Мей Дуайър и Мари Луиз Гайдри, и братовчедка си, Патрисия Ан Бекър, и всички онези глезени малки момиченца, които познаваше, но сега му се струваха така красиви в малките си бели роби и платнени крилца. Те вече не бяха малки чудовища, а истински ангели. Това беше магията на Коледа. И след това, когато се прибра вкъщи, под осветеното дърво го чакаха подаръците.

Процесии. Те бяха толкова много. Но онези, в чест на Дева Мария, никога не бе харесвал. В ума му образът й се смесваше с лицата на злите монахини, които наказваха жестоко момчетата, затова не изпитваше никаква привързаност към нея, това го натъжаваше чак докато не стана достатъчно голям, за да спре да му пука.

Но Коледа никога не забрави. Това бе единственият остатък от религията, който никога не го напусна, защото усещаше, че зад него има някаква огромна, проблясваща история, която води назад, назад през вековете до тъмните гори с буйни огньове и танцуващи варвари. Обичаше да си спомня яслата с малкото бебе и тържествения момент в полунощ, когато Христос се ражда отново на света.

Всъщност дори след това, в Калифорния, Бъдни вечер бе нещо свято за Майкъл. Той винаги я празнуваше, както другите празнуваха Нова Година — защото за него тя беше символ на ново начало: време, в което се компенсират всички неуспехи и можеш да започнеш отначало. Дори когато беше сам, сядаше с чаша вино и чакаше полунощ, а единствено светлинките на малкото дърво озаряваха стаята. На последната Коледа падна и сняг — представете си, сняг — който се сипеше така меко и безшумно, носен от вятъра, също както в онзи момент, когато баща му бе загинал в горящия склад на Чупитулас стрийт.

Така или иначе Майкъл никога не се върна у дома.

Не стигна до това. Все се опитваше да довърши някой проект, чийто краен срок бе изтекъл. А малкото си свободни дни прекарваше в Европа или пък в Ню Йорк, където обикаляше паметниците и музеите. Всичките му любовници искаха това. Кой ще пожелае да гледа Марди Грас в Ню Орлиънс, когато може да отиде в Рио? Защо да ходи в Американския Юг, когато може да иде в Южна Франция?

Но Майкъл често си мислеше, че е постигнал всичко, за което е мечтал по време на онези дълги разходки из Гардън Дистрикт, и е длъжен да се върне там, за да го види отново, за да разбере дали не се заблуждава. Нима не е имало моменти, когато се е чувствал някак празен? Кога е изпитвал онова странно усещане, че чака нещо, нещо безкрайно важно, без да знае какво?

Единственото, което не бе открил, бе голямата, вечна любов, но знаеше, че с времето и тя ще дойде, и може би тогава щеше да заведе жена си у дома и нямаше да върви сам по алеите на гробището и по старите тротоари. Кой знае? Може би дори щеше да поостане известно време, да поскита из старите улици.

През годините имаше няколко връзки и поне две от тях бяха като брак. И двете жени бяха еврейки от руско потекло, страстни, одухотворени, прекрасни и независими. И Майкъл винаги се бе гордял извънредно много с тези шлифовани и умни дами. Но връзките бяха родени по-скоро от разговорите, отколкото от страст. Среднощни разговори след секс, разговори на пица и бира, разговори до зори, ето това винаги бе правил Майкъл със своите любовници.

Беше научил много от тези връзки. Неговата чужда на всякакъв егоизъм откритост бе силно привлекателна за тези жени и той попиваше всичко, на което те имаха да го научат. Обичаха да пътуват с него до Ню Йорк, до Ривиерата или Гърция и да гледат как той откликва с ентусиазъм и истинско чувство на всичко, което види. Споделяха с него любимата си музика, любимите си художници, любимите си храни, идеите си за обзавеждането, за дрехите. Елизабет го бе посъветвала как да си купи подходящ костюм от „Брукс Брадърс“ и риза на „Пол Стюард“. Джудит го заведе в „Бълок и Джоунс“ за първия му костюм „Бърбъри“ и в шикозни салони за подходяща прическа, бе го научила как да поръчва европейски вина, как да готви спагети и му бе показала, че бароковата музика е също толкова хубава като класическата, която той харесваше.

Майкъл се смееше на всичко това, но се учеше от него. И двете жени го подкачаха за луничките му и за набитото му телосложение, за начина, по който косата влиза в големите му сини очи, за това как родителите им са го харесали още от първата среща и за неговия чар на малко момче, за това колко прекрасен изглежда с черна вратовръзка.

Елизабет го наричаше „грубо момче със златно сърце“, а Джудит му измисли прякора Повлеканче. Той ги водеше на мачовете за Златната ръкавица и на баскетбол, в добрите барове на бира, и ги учеше да оценяват по достойнство европейския футбол и ръгбито в Голдън Гейт Парк в неделите, ако вече не се бяха научили на това сами, и дори на уличен бой, ако имаха желание. Но това беше повече на шега, отколкото на сериозно. Той ги водеше и на опера, на концерти, които слушаше с религиозно опиянение. А те го посветиха в музиката на Дейв Брубек, Майлс Дейвис, Бил Еванс и „Кронос квартет“.

Неговата възприемчивост и страст като че ли привличаха всеки.

Но момичетата смятаха за очарователно и неговото озлобление. Когато бе ядосан или дори леко заплашен, той се превръщаше в мрачно хлапе от Айриш Ченъл и тогава добиваше огромна самоувереност и някак неосъзната сексуалност. Жените бяха впечатлени от тези му вродени умения, от таланта му с чука и пироните и от неговото безстрашие.

Страхът от унижение, да, той го признаваше пред себе си, както и няколко ирационални детски страхове, които все още го преследваха. Но страх от нещо реално? Като възрастен не знаеше какво означава това. Когато посред нощ се чуеше вик, Майкъл първи слизаше да види какво става.

А това не беше твърде обичайно за високообразованите мъже, както и характерният за него директен, похотлив и ентусиазиран подход към физическата любов. Той я харесваше проста и първична, или пък по-изкусна, зависи какво очакваха от него; обичаше да се люби сутрин, когато се събудеше първи, също както през нощта. Това му печелеше много сърца.

Първият разрив — с Елизабет — бе по вина на Майкъл, той го осъзнаваше. Тогава бе още твърде млад и не й бе останал верен. На нея й беше дотегнало от „авантюрите“ му, въпреки че той се кълнеше, че те „не значат нищо“, и накрая тя просто си събра багажа и го напусна. Остави го с разбито сърце и потънал в разкаяние. Последва я в Ню Йорк, но не постигна нищо. Върна се в празния си апартамент и прекара следващите шест месеца в пиянство и скръб. Не можа да повярва, когато разбра, че Елизабет се е омъжила за професор от Харвард, и ликуваше, когато година по-късно тя се разведе.

Веднага отиде в Ню Йорк, за да я утеши, но се скараха жестоко в Музея на изкуствата „Метрополитън“ и той плака през целия полет на връщане. Всъщност изглеждаше толкова тъжен, че стюардесата го отведе в дома си и се грижи за него цели три дни.

Когато на следващото лято Елизабет дойде, Джудит вече се бе появила в живота на Майкъл.

Джудит и Майкъл живяха заедно почти седем години и никой не вярваше, че могат да се разделят. Тогава внезапно Джудит забременя и въпреки неговото нежелание, реши да не ражда детето.

Това бе най-горчивото разочарование, което Майкъл бе преживявал. То разруши любовта им.

Майкъл не оспори правото на Джудит да направи аборт. Не можеше да си представи свят, в който жените нямат такова право. А и историкът в него знаеше, че законите срещу абортите никога не са били приложими, защото няма друга такава връзка, както връзката между майката и нероденото й дете.

Не, той никога не започна разправия за това й право, дори го защитаваше. Но и никога не бе очаквал, че жена, която е живяла с него сред лукс и сигурност, жена, за която той щеше да се ожени в мига, в който тя пожелаеше, би искала да абортира негово дете.

Майкъл я умоляваше да не го прави. То беше тяхно, нали, и баща му отчаяно го искаше и не можеше да понесе мисълта, че то ще пропусне шанса си за живот. Не беше нужно да расте с тях, ако Джудит не го желаеше. Майкъл щеше да уреди да го отгледат другаде. Той имаше много пари. Можеше да посещава детето сам, без Джудит изобщо да разбере. Даже мислеше за гувернантките, за добрите училища, за всичко онова, което той самият никога не бе имал. Но имаше нещо още по-важно — това неродено бебе беше живо същество, във вените му течеше неговата кръв и Майкъл не виждаше никаква причина то да бъде убито.

Тези думи ужасяваха Джудит. Като че се забиваха в самото й сърце. Още не искаше да става майка, не мислеше, че може да се справи. Почти беше завършила докторската си степен по философия в Бъркли, но все още я чакаше писане на дисертация. А и тялото й не било нещо, което може да бъде използвано просто за да роди дете за някой друг. Самият огромен шок от това да роди едно дете, а после да го изостави бил повече, отколкото можела да понесе. Щяла вечно да живее с вината. А това, че Майкъл не разбирал нейната гледна точка, било крайно болезнено за нея. Тя винаги била разчитала на правото си да абортира нежелано дете. Това била спасителната й мрежа, иначе казано. Сега нейната свобода, нейното достойнство и самият й здрав разсъдък били застрашени.

Някой ден щели да имат дете, бе казала тя, в момент, подходящ и за двамата, защото родителството било въпрос на избор, и никое дете не бивало да идва на бял свят, ако не е обичано и желано и от двамата родители.

Майкъл не виждаше смисъл в тези приказки. Нима смъртта бе по-добра от изоставянето? Как така Джудит щеше да се чувства виновна, ако изостави детето, но нямаше да изпитва вина, ако го убие? Да, и двамата родители трябваше да желаят детето. Но защо само единият от тях да решава дали то ще се появи на белия свят? Не бяха бедни, не бяха болни; това дете не беше плод на изнасилване. Защо, след като те бяха практически женени и със сигурност можеха да се оженят, ако Джудит пожелаеше! Можеха да дадат толкова много на това дете. Дори и да живееше с други хора, какво само можеха да направят за него. Защо, по дяволите, това малко същество трябваше да умре. Колкото и да повтаряха, че още не било човек, то щеше да стане човек, ако Джудит не бе решила да го убие. Нима нероденото дете е по-малко ценно в очите на Господ?

И така, те продължаваха да се лутат, споровете им ставаха все по-ожесточени, все по-всеобхватни, люшкаха се между личното и философското без никаква надежда за развръзка.

Накрая Майкъл изрови и последния си окоп. Ако Джудит само родеше детето, той ще го отведе със себе си. И тя нямаше да ги види никога повече. И той ще направи всичко, което тя пожелае в замяна. Ще й даде всичко, което има и което тя смята за ценно. Плачеше, докато я умоляваше.

Джудит беше съсипана. Майкъл беше избрал детето пред нея. Опитваше се да купи тялото й, страданията й, нещото, което растеше в нея. Не можеше да понася повече да е в една къща с него. Тя го прокле заради нещата, които й бе казал. Прокле цялото му минало, невежеството му и най-вече неговата изумителна грубост към нея. Да не би той да си мисли, че за нея е лесно да стори онова, което е решила? Но всичките й инстинкти й говорели, че трябва да прекъсне този брутален физически процес, че трябва да угаси тази частица живот, който никога не е имал значение и който се е залепил за нея, расте въпреки волята й и разрушава обичта на Майкъл към нея и техния съвместен живот.

Майкъл не можеше да я гледа. Щом искаше да си върви, да върви. Искаше тя да си тръгне. Не искаше да знае точния ден и час, в който детето му щеше да бъде убито.

Завладя го ужас. Всичко около него беше сиво. Нищо нямаше добър вкус, нито изглеждаше добре. Сякаш метален мрак бе обгърнал света и всички цветове и усещания бяха избледнели. Той знаеше, че Джудит страда, но не можеше да й помогне. Всъщност не можеше да спре да я мрази.

Мислеше си за онези сестри в училище, които пляскаха момчетата с опакото на ръката; помнеше тяхната нехайна власт, нехайна жестокост. Разбира се, това нямаше нищо общо, казваше си. На Джудит й пукаше, Джудит беше добър човек. Тя правеше онова, което смяташе, че трябва да направи. Но сега Майкъл се чувстваше също толкова безпомощен, както когато сестрите обикаляха коридорите като чудовища в черни раса и мъжките им обувки трополяха по полирания дървен под.

Джудит се изнесе, докато Майкъл беше на работа. Сметката за аборта в бостънска болница дойде седмица по-късно. Майкъл изпрати чека на посочения адрес. И никога повече не видя Джудит.

След това дълго време бе сам. Никога не бе търсил сексуални преживявания с непознати. Но сега дори се страхуваше от това и избираше партньорки съвсем рядко, и то с огромна дискретност. Беше станал крайно предпазлив. Не искаше да изгуби и други деца.

Разбра, че не е в състояние да забрави мъртвото бебе, или мъртвия зародиш по-точно. Не че нарочно мислеше за него — беше го нарекъл Малкия Крис, но не искаше никой да знае това — просто започна да вижда ембриони във филмите, които ходеше да гледа, в рекламите на филми във вестниците.

Както винаги, филмите бяха много важни в живота му. Както винаги, те бяха главна, неотменна част от неговото образование. Чувстваше се като в транс в тъмното кино. Усещаше някаква дълбока връзка между онова, което се случваше на екрана, и собствените му мечти и подсъзнание, с непрестанните му усилия да разбере света, в който живее.

И сега той виждаше това, което никой около него не забелязваше: нима чудовищата от киното по онова време нямаха забележителна прилика със зародишите, които всеки ден биваха абортирани из цялата страна?

Да вземем например „Пришълецът“ на Ридли Скот, където малкото чудовище се ражда направо от гръдния кош на човек. Врещящ ембрион, който не променя странния си облик дори и когато расте, като се тъпче с човешки жертви.

Ами „Гумената глава“ на Линч, където отвратителните изчадия, родени от прокълнатата двойка, непрестанно пищяха.

По едно време започна да му се струва, че филмите на ужаса с ембриони са твърде много, за да могат да бъдат изброени. „Кръвно родство“ и „Левиатан“ с онези гърчещи се клонинги, които се раждат като ембриони от шушулки в „Похитители на тела“. Той не можа да понесе тази сцена, когато гледа филма отново в Кастро. Стана и излезе от киното.

Само Господ знаеше колко много филми на ужаса с ембриони бяха създадени. Да вземем например римейка на „Мухата“. Нима пашкулът на главния герой не приличаше на ембрион? Ами „Мухата II“, с онези сцени на раждане и прераждане? Това бе нескончаема тема. А после се появи и „Тиквената глава“, където онзи огромен и отмъстителен демон от Апалачите израства от мъртвия зародиш просто пред очите ти и запазва тази огромна зародишна глава по време на всичките си зверства.

Какво трябваше да означава това? Не страдаме от вина за стореното, защото вярваме, че имаме моралното право да контролираме раждаемостта, но сме тормозени от кошмари за онези малки същества, които са захвърлени неродени във вечността? Или това бе просто страх от самите тези същества, които могат да ни обременят — нас, вечно свободните юноши — и да ни превърнат в родители. Ембриони от Ада! Той се смееше горчиво на тази идея въпреки себе си.

Да вземем например „Нещото“ на Джон Карпентър, с неговите пищящи ембрионни глави! Ами класиката „Бебето на Розмари“, за бога, и онзи тъп филм „То е живо“, за чудовището бебе, което убива млекаря, когато огладнява. Аналогията беше неизбежна. Бебета зародиши. Виждаше ги, накъдето и да се обърнеше.

Мислеше за тях постоянно, както за прекрасните къщи и елегантните хора в старите черно-бели филми на ужаса от своята младост.

Нямаше смисъл да се опитва да говори за това с приятелите си. Те смятаха, че Джудит е права и никога нямаше да разберат неговата гледна точка. Филмите на ужаса са нашите ужасни сънища, мислеше той. Ние сме обладани от раждането, а то се изражда, обръща се против нас. И отново бе в кино „Щастлив час“, потъваше в спомените си. Гледа отново „Невестата на Франкенщайн“. Колко плашеща бе изглеждала науката тогава, а още повече по времето, когато Мери Шели бе написала своите страховити видения.

О, да, той не можеше да разбере всичко това. Не беше истински историк или социолог. Може би не беше достатъчно умен. Той беше просто предприемач. Най-добре му се удаваше да възстановява дъбови подове и месингови кранове.

А освен това не мразеше жените. Не ги мразеше. Нито се страхуваше от тях. Жените бяха просто хора и понякога бяха много по-добри хора от мъжете, по-нежни, по-внимателни. Харесваше компанията им и през повечето време я предпочиташе. И никога не го бе изненадвало, че те винаги, освен в този конкретен случай, го разбираха много по-добре от мъжете, с повече съчувствие.

Когато Елизабет се обади, за да събуди стария пламък, той беше щастлив, много щастлив и се качи на самолета за Ню Йорк. Уикендът протече в блаженство, ако не се брояха извънредните мерки против забременяване, нещо, което се бе превърнало във фиксидея за него. Можеха да съживят връзката си, знаеха го. Вече бяха на стъпка от онзи рядък момент на прекрасна екзалтация. Но Елизабет не искаше да напуска Източния бряг, а Майкъл не можеше да си представи „Големите надежди“ в Манхатън. Щяха да си пишат, щяха да мислят за това, щяха да разговарят от разстояние. Щяха да чакат и да видят какво ще стане.

С времето Майкъл изгуби и малкото вяра, че някога ще има любовта, която искаше.

Но в неговия свят имаше много възрастни, които не я притежаваха. Те имаха приятели, свобода, стил, богатство, кариери, но нямаха любов. Това бе част от съвременния начин на живот, който и той възприе. И лека-полека започна да го смята за даденост.

В работата имаше много приятели, стари другари от колежа, не му липсваше и женско присъствие, когато пожелаеше. И когато дойде четирийсет и осмият му рожден ден, той осъзна, че все още има време за всичко. Чувстваше се млад и изглеждаше млад, както и останалите на тази възраст от неговото обкръжение. Все още имаше онези проклети лунички.

Жените все още му хвърляха око, това беше сигурно. Всъщност той откри, че е станал още по-привлекателен за тях.

Кой да предположи? Може би от мимолетната му връзка с Тереза, млада жена, която често срещаше по концерти, щеше да излезе нещо. Тя бе твърде млада, той го знаеше, ядосваше се на себе си за това, но после тя се обаждаше и казваше: „Майкъл, откога чакам да се обадиш! Ти наистина ме манипулираш!“. Каквото и да значеше това. И тогава излизаха на вечеря и после отиваха в нейния апартамент.

Но само голямата любов ли му липсваше? Нямаше ли и нещо друго? Една сутрин се събуди и в миг осъзна, че лятото, което е чакал всички тези години, никога няма да дойде. Отвратителната влага на това място се бе настанила в самия му костен мозък. Никога нямаше да има топли нощи с дъх на жасмин. Никога нямаше да има топъл ветрец откъм реката или залива. Но трябваше да се примири. В края на краищата сега това беше неговият град. Как би могъл някога да си иде у дома?

И все пак от време на време му се струваше, че Сан Франциско вече не е боядисан в богатите багри на охрата и римското червено; бе заприличал на бозава сепия и мътното сияние на вечно сивото небе постоянно угнетяваше духа му.

Дори красивите къщи, които реставрираше, му изглеждаха като сценични декори, лишени от истинска традиция, просто луксозни капани за минало, което никога не е съществувало, за да се създаде чувство на стабилност у хора, които живееха ден за ден и се страхуваха от смъртта до степен на истерия.

О, но той беше късметлия, и го знаеше. Бе имал и добри времена и още по-добри щяха да дойдат.

И така, това беше животът на Майкъл, живот, който на практика сега бе приключил, защото той се удави на първи май и се върна обладан, обсебен, скитащ безкрай между живота и смъртта, неспособен да свали черните ръкавици, изпълнен със страх от онова, което може да види — огромен порой от безсмислени образи — и долавящ силни емоционални впечатления дори от онези, които не докосваше.

Цели три месеца и половина бяха минали от онзи ужасен ден. Тереза си бе отишла. Приятелите му си бяха отишли. И сега той бе затворник в къщата на Либърти стрийт.

Беше сменил номера на телефона си. Не отговаряше на планините писма. Леля Вив излизаше от задната врата, за да купи малкото неща за домакинството, които нямаше как да бъдат изпратени по пощата.

Със сладък, учтив глас тя отклоняваше малкото обаждания. „Не, Майкъл вече не е тук.“

Той се смееше всеки път, щом чуеше това. Защото то беше истина. Вестниците пишеха, че е „изчезнал“. Това също го караше да се смее. На всеки десетина дни се обаждаше на Стейси и Джим, само да им каже, че е жив, после затваряше. Не можеше да ги обвини, ако вече не се интересуваха.

Сега, в тъмното, той лежеше на леглото си и гледаше отново и отново на телевизора с изключен звук познатите стари кадри от „Големите надежди“. Призрачната госпожица Хавишам в нейната разпарцаливена булчинска рокля говореше на младия Пип, който тъкмо тръгваше за Лондон.

Но защо губеше време? Трябваше да тръгва за Ню Орлиънс. Само че точно сега бе твърде пиян за това. Твърде пиян дори да се обади да резервира билет за самолета. Освен това хранеше надежда, че доктор Морис ще му се обади, доктор Морис, който знаеше този таен телефонен номер, доктор Морис, на когото бе доверил своя едничък план.

— Ако успея да открия онази жена — беше му казал той, — нали разбирате, жената, която ме спаси. Ако сваля ръкавиците си и поддържа ръцете й, когато говоря с нея, е, може би тогава ще си спомня нещо. Разбирате ли за какво говоря?

— Вие сте пиян, Майкъл.

— Точно сега това няма значение. Какво от това. Пиян съм и ще си остана пиян, но слушайте какво ви говоря. Само ако мога да се кача пак на онази яхта…

— Да?

— Ами ще легна на палубата, ще я докосна с голи ръце… нали разбирате, палубата, на която съм лежал…

— Майкъл, това е откачено.

— Обадете й се, доктор Морис. Можете да се свържете с нея. Ако не искате да й се обадите, дайте ми името й.

— Какво имаш предвид, ще й се обадиш и ще й кажеш, че искаш да попълзиш по палубата на кораба й, за да доловиш някакви психически вибрации? Майкъл, тя има право да бъде защитена от подобни неща, може да не вярва в тези истории за психична сила.

— Но ти вярваш в тази сила! Знаеш, че работи!

— Искам да се върнеш в болницата.

Майкъл затвори телефона вбесен. Никакви игри повече, никакви тестове, благодаря. Доктор Морис се обажда отново и отново, но съобщенията му бяха все едни и същи: „Майкъл, ела. Притесняваме се за теб. Искаме да те видим“.

И накрая обещанието: „Майкъл, ако изтрезнееш, обещавам да опитам. Знам къде да открия жената“.

„Ако изтрезнееш.“ Сега мислеше за това, докато лежеше в тъмното. Грабна най-близката студена кутия бира и я отвори. Биреното пиянство бе най-доброто пиянство. Донякъде си оставаше трезвен, защото не бе налял водка или скоч в кутията, нали така? И все пак това си беше пиене, основната отрова, и той не биваше да го забравя.

Обади се на доктор Морис. Кажи му, че си трезвен.

Струваше му се, че го е направил. Или пък може да е било сън, можеше просто да се е отнесъл отново. Хубаво беше да си лежи тук, хубаво беше да си толкова пиян, че да не усещаш тревогата, неотложността, болката от неспособността да си спомниш…

Леля Вив каза:

— Хапни нещо за вечеря.

Но той беше в Ню Орлиънс, вървеше по улиците на Гардън Дистрикт и беше топло, и о… ароматът на нощния жасмин. Мислеше за всичките години, през които не беше усещал сладкия, тежък аромат и не бе виждал небето през клоните на дъбовете. Студеният вятър хапеше голите му пръсти.

Студен вятър. Да. Все пак не беше лято, а зима, хаплива, смразяваща нюорлианска зима и те бързаха в тъмното да видят последния парад в нощта на Марди Грас, когато минаваше Кралят на парада и неговата свита.

Какво хубаво име, мисли си той, докато мечтае, но тогава на връщане също си мислеше, че е прекрасно. И далече напред, на Сейнт Чарлз авеню, видя факлите на парада и чу барабаните, които винаги го плашеха.

— Бързо, Майкъл — казваше майка му. Тя го дърпаше така, че почти го отлепяше от земята. Колко тъмна беше улицата, колко ужасен беше този студ, като студа на океана.

— Но, мамо, виж — сочеше той през желязната ограда. Дръпна ръката й. — Ето го мъжа, в градината.

Старата игра. Тя щеше да каже, че там няма никакъв мъж, и двамата щяха да се засмеят. Но мъжът беше там, да, точно както винаги — в другия край на огромната морава, под голите бели клони на миртата. Дали бе видял Майкъл тази нощ? Да, като че ли беше. Със сигурност се бяха видели.

— Майкъл, сега нямаме време за този мъж.

— Но, мамо, той е там, наистина е…

Кралят на парада. Оркестърът с месинговите инструменти свиреше мрачната си свирепа музика, докато маршируваше, факлите пламтяха. Тълпите се изливаха на улицата. От върха на трепкащите платформи от папиемаше мъже в искрящи сатенени костюми с маски на лицата хвърляха стъклени огърлици и дървени мъниста. Хората се боричкаха да ги уловят. Майкъл бе увиснал на полата на майка си, мразеше тътена на барабаните. Дребните украшения падаха в канавката пред краката му.

По дългия път към къщи, когато Марди Грас вече бе утихнал, а улиците бяха осеяни с боклуци и въздухът бе толкова студен, че дъхът им излизаше на пара, той отново видя мъжа, на същото място, но този път не каза нищо.

— Трябва да си ида у дома — прошепна той сега в съня си. — Трябва да се върна там.

Видя високата ограда от ковано желязо на къщата на Първа улица, страничната веранда с хлътналите мрежи. И мъжът в градината. Толкова странно бе, че този мъж не се променяше. И в онзи последен май, при последната разходка по онези улици, Майкъл бе кимнал на мъжа, а той бе вдигнал ръка и му беше помахал.

— Да, ще ида — прошепна той. Но защо другите, които бяха дошли за него в деня на смъртта му, не му даваха знак? Със сигурност разбираха, че сега не може да си спомни. Те щяха да му помогнат. Преградата между живите и мъртвите падаше. Но жената с черната коса каза: „Помни, имаш избор“.

— Не, не съм променил решението си. Просто не мога да си спомня.

Седна. Стаята беше тъмна. Жена с черна коса. Какво имаше на врата й? Трябваше да си събира багажа. Трябваше да иде на летището. Порталът. Тринайсетият. Разбирам.

Леля Вив седеше близо до вратата на всекидневната в сиянието на единствената лампа и шиеше.

Той отпи още една глътка от бирата. После бавно изпразни кутията.

— Моля те, помогни ми — прошепна незнайно на кого. — Моля те, помогни ми.

И отново заспа. Вятърът виеше. Барабаните го изпълваха със страх. Беше ли това предупреждение? Защо не скочиш, казваше злата икономка на бедната изплашена жена на прозореца във филма „Ребека“. Беше ли сменил касетата? Не можеше да си спомни. Но сега сме в Мандърлей, нали? Можеше да се закълне, че това е госпожица Хавишам. И тогава чу как тя шепне на Естела: „Можеш да му разбиеш сърцето“. Пип също го чу, но все още я обичаше.

Ще оправя тази къща, прошепна. Ще пусна вътре светлина. Естела, ние ще бъдем щастливи заедно. Това не е училищен двор, не е онзи дълъг пуст коридор, който води към кафетерията и сестра Клемент не крачи пред него. „Ти ще влезеш пак в пътя, момче!“ Ако ме шамароса, както удари Тони Дедрос, ще я убия.

Леля Вив стоеше до него в тъмното.

— Пиян съм — каза той.

Тя сложи една студена бира в ръката му, същинско съкровище.

— Боже, толкова е вкусна.

— Един човек иска да те види.

— Кой? Жена ли е?

— Един хубав джентълмен от Англия…

— Не, лельо Вив…

— Но той не е репортер. Поне така твърди. Много е възпитан. Казва се Лайтнър. Идва чак от Лондон. Самолетът му от Ню Йорк току-що кацнал и той дошъл направо тук.

— Не сега. Кажи му да си върви. Лельо Вив, трябва да се върна. Трябва да се върна в Ню Орлиънс. Трябва да се обадя на доктор Морис. Къде е телефонът?

Той стана от леглото, главата му се въртеше, затова постоя неподвижен за миг, докато замайването премине. Но не му стана по-добре. Крайниците му бяха като оловни. Отново потъна в леглото, в сънищата. Вървеше през къщата на госпожица Хавишам. Мъжът в градината отново му кимна.

Някой загаси телевизора.

— Поспи — каза леля Вив.

Чуваше стъпките й. Телефонът ли звънеше?

— Някой да ми помогне — прошепна той.

Три

Просто тръгни. Поразходи се по Мегазин стрийт и по Първа, после мини покрай онази величествена и порутена стара къща. Виж дали стъклата на предните прозорци са потрошени. Виж дали Деидре Мейфеър все още седи на страничната веранда. Няма нужда да се качваш и да молиш да я видиш.

Какво, по дяволите, си мислиш, че ще стане?

Отец Матингли беше ядосан на себе си. Негов дълг беше наистина да посети онази къща, преди да се върне на север. Някога бе техен свещеник. Познаваше ги всичките. Вече бе минала повече от година, откакто бе ходил на юг, откакто бе видял госпожица Карл, от погребението на госпожица Нанси.

Преди няколко месеца един от младите свещеници му бе писал, че Деидре Мейфеър много се е влошила. Ръцете й сега били свити до гърдите, в подобни случаи винаги се стигало до такава атрофия.

Но чековете на госпожица Карл до енорията идвали редовно, както винаги — всеки месец — хиляди долари за Църквата на изкуплението, без никакви допълнителни задължения. С годините тя бе дарила цяло състояние.

Отец Матингли бе длъжен да отиде наистина, просто от уважение и да благодари лично, както бе правил преди години.

Сегашните свещеници там не познаваха добре семейството. Те не знаеха старите истории. Никога не бяха канени в къщата. Бяха дошли наскоро в тази стара, тъжна енория, с нейното намаляващо паство, с красивите й църкви, сега заключени заради вандалите, със старите порутени сгради.

Отец Матингли си спомняше времето, когато на сутрешните меси бе пълно с народ, когато имаше сватби и погребения през цялата седмица, както в „Света Богородица“, така и в „Свети Алфонс“.

Спомняше си майските процесии и тълпата при novenas10, Среднощната меса с препълнената църква. Но старите ирландски и германски семейства вече ги нямаше. Гимназията бе затворена от години. Стъклата от прозорците й падаха.

Беше доволен, че визитата му ще е съвсем кратка, защото всяко завръщане бе по-тъжно от предходното. Сякаш отиваше на мисия в пустинята. Всъщност се надяваше никога повече да не се върне на юг.

Но не можеше да си тръгне, без да посети онова семейство.

Да, трябваше да иде. Длъжен беше. Трябваше да потърси Деидре Мейфеър. Нали все пак беше от енориашите му?

Пък и нямаше нищо лошо в това да провери дали слуховете са верни — че са се опитали да изпратят Деидре в санаториум, а тя побесняла, потрошила прозорците и после изпаднала в кататония. Казваха, че е станало на 13 август, само преди два дни.

Кой знае, може би госпожица Карл щеше да се зарадва на обаждането.

Но това бяха само игри, които отец Матингли играеше със съзнанието си. Госпожица Карл не би искала да го вижда наоколо, както и преди. Бяха минали години, откакто за последно бе канен в къщата. А Деидре Мейфеър беше и завинаги щеше да си остане просто „един красив зеленчук“, както я бе определила гледачката веднъж.

Но той щеше да иде, от любопитство.

И как така този „красив зеленчук“ бе станал и потрошил високите до тавана прозорци? Тази история нямаше много смисъл, като се позамислиш. И защо хората от санаториума не я бяха отвели? Със сигурност можеха да я вържат в усмирителна риза? Нима не го правеха в такива случаи?

И все пак гледачката на Деидре ги бе спряла на вратата с викове да си вървят и че Деидре остава у дома, а тя и госпожица Карл ще се грижат за нея.

Джери Лониган, погребалният агент, бе разказал тази история на отчето. Шофьорът на болничната кола на санаториума често карал лимузини за „Лониган и синове“. Видял всичко. Стъклата се пръскали по предната веранда. Чувал се такъв шум, като че ли всичко в голямата предна стая се троши. А Деидре издавала ужасен писък, вой. Било страшно — като да видиш как някой се надига от мъртвите.

Е, това не бе работа на отец Матингли. Или пък беше?

Мили боже, госпожица Карл караше осемдесетте, нищо че продължаваше да ходи на работа всеки ден. И беше съвсем сама в онази къща с Деидре и платената гледачка.

Колкото повече мислеше за това отец Матингли, толкова повече се убеждаваше, че трябва да иде, въпреки че ненавиждаше онази къща, ненавиждаше Карл и ненавиждаше всичко, което знаеше за тези хора. Да, трябваше да отиде.

Разбира се, невинаги се беше чувствал така. Преди четирийсет и две години, когато пристигна от Сент Луис в тази енория на брега на реката, той намираше жените Мейфеър за аристократки, дори закръглената и вечно недоволна Нанси, и със сигурност сладката госпожица Бел и красивата госпожица Мили. Къщата го бе омагьосала с бронзовите си часовници и кадифени завеси на вратите. Обичаше огромните мътни огледала, дори портретите на карибските предци под замъгленото стъкло.

Харесваше също и очевидната интелигентност и целеустременост на Карлота Мейфеър, която му поднасяше кафе с мляко в зимната градина, където седяха на бели плетени столове пред бяла плетена масичка, сред саксии с орхидеи и папрати. Бяха прекарали не един приятен следобед в разговори за политика, за времето и за историята на енорията, която отец Матингли упорито се опитваше да научи. Да, тогава той ги харесваше.

Харесваше и малката Деидре, това шестгодишно дете с красиво личице, което бе опознал за толкова кратко време и което бе стигнало до такава трагична съдба само дванайсет години по-късно. Пишеше ли сега в учебниците, че електрошокът може да изтрие цялата памет на една зряла жена така, че тя да се превърне в притихнала черупка на самата себе си, взираща се в дъжда, докато сестрата я храни със сребърна лъжица?

Защо го бяха сторили? Не смееше да пита. Но те му казваха, отново и отново. За да я излекуват от „самоизмамата“, от това да крещи в празната стая: „Ти го направи“, на някой, който не беше там, на някой, когото не спираше да проклина заради смъртта на мъжа, станал баща на незаконното й дете.

Деидре. Плачете за Деидре. Отец Матингли това и правеше, и само Господ знаеше колко и защо, но той никога нямаше да си прости. До края на живота си щеше да помни историята, която малкото дете му бе разказало в горещата дървена изповедалня; малко момиче, което щеше да гние вечно в онази обвита от лози къща, докато светът отвън галопира към своя собствен печален край.

Просто намини. Обади се. Може би това ще е тихо възпоменание на онова малко момиче. Не се опитвай да оправяш нещата. Приказките за дяволи от устата на малкото дете още отекваха в ушите му след всичкото това време! Щом видиш мъжа, с теб е свършено.

Отец Матингли взе решение. Облече черното си палто, нагласи бялата якичка и черната връхна риза и излезе от хлада на климатиците в жилището на пасторите на горещия тесен паваж на Констанс стрийт. Не погледна към бурените, които поглъщаха стълбите на „Свети Алфонс“. Не погледна към графитите по стените на старото училище.

Той виждаше миналото, ако изобщо виждаше нещо, докато крачеше бързо по Джозефин стрийт и зави зад ъгъла. И там, след две къси пресечки навлезе в друг свят. Яркото слънце изчезна, а с него и прахта и врявата на движението.

Закепенчени прозорци, сенчести веранди. Тихото съскане на градинските пръскачки отвъд орнаментираната ограда. Наситена миризма на глинеста почва, натрупана в корените на добре поддържаните розови храсти.

Е, добре, и какво ще кажеш, когато влезеш?

Жегата днес не беше толкова ужасна, като се имаше предвид, че е август. Както бе казал младият свещеник от Чикаго: „Уж всичко е наред, но скоро дрехите ти натежават все повече“. Беше се смял на това.

Какво ли мислеха младите за цялата тази разруха? Няма смисъл да им се говори какво е било навремето. О, но самият град, и този стар квартал — те си бяха красиви както винаги.

Вървя, докато не видя страничната лющеща се и петносана стена на къщата на Мейфеър да се издига над върховете на дърветата, високите комини близнаци плаваха насред пътуващите облаци. Като че лозите придържаха тази стара сграда към земята. Беше ли желязната ограда по-ръждясала от последния път? Градината бе като джунгла.

Той забави крачка. Забави, защото наистина не искаше да влиза там. Не искаше да вижда отблизо занемарената градина, мелиите и олеандъра, които се бореха с тревата, висока колкото бурените, и олющените веранди, добили оня сив цвят на неподдържаното дърво във влажния климат на Луизиана.

Дори не искаше да бъде в този тих, пуст квартал. Тук не помръдваше нищо, освен насекомите, птиците, самите растения, които бавно поглъщаха светлината и синьото на небето. Навремето тук сигурно бе имало тресавище. Развъдник на зло.

Но той пропъди тези мисли. Какво общо може да има злото с Божията земя и с онова, което расте по нея — дори с джунглата на запусната градина на Мейфеър.

И все пак не можеше да спре да мисли за всички истории, които бе чувал за жените от този дом. Какво беше вуду, ако не боготворене на дявола? И кое бе най-страшният грях — убийството или самоубийството? Да, зло цъфтеше тук. Бе чул детето Деидре да го шепне в ухото му. И можеше да усети злото, щом се облегнеше на желязната ограда, щом погледнеше към твърдите чепати черни клони на дъбовете, разперени над него.

Попи чело с кърпичката си. Малката Деидре му бе казала, че е видяла дявола! Чуваше гласа й така ясно, както в изповедалнята преди десетилетия. Чуваше и стъпките й, когато изтича от църквата, когато избяга от него, когато избяга от неспособността му да й помогне.

Но всичко бе започнало преди това. Бе започнало в един печално протяжен петъчен следобед, когато сестра Бриджит Мари му се обади с молба да дойде бързо в училищния двор. Отново беше Деидре Мейфеър.

Отец Матингли никога не бе чувал за Деидре Мейфеър. Отец Матингли току-що бе пристигнал от юг, от семинарията в Къркуд, Мисури.

Откри бързо сестра Бриджит Мари в асфалтовия двор зад старата сграда на женския манастир. Колко европейски му се бе сторил той тогава, старомоден и тъжен с порутените си стени, с разкривеното дърво и дървените пейки, подредени в квадрат около него.

Сянката му се стори блаженство, когато приближи. Тогава видя онези малки момиченца — седяха по пейките и плачеха. Сестра Бриджит Мари държеше едно бледо, треперещо дете за ръката. Детето бе пребледняло от страх. И все пак беше много красиво, сините му очи бяха твърде големи за финото лице, черната му коса падаше на дълги, внимателно подредени къдрици, които трептяха около страните му, крайниците му бяха с правилни пропорции, но все пак деликатни.

Навсякъде по земята бяха посипани цветя — едри гладиоли и бели лилии, дълги стръкове зелена папрат, дори големи, красиво оформени червени рози. Цветя от магазина, без съмнение, и все пак бяха толкова много…

— Виждате ли това, отче? — извика сестра Бриджит Мари. — И те имат наглостта да ми говорят, че бил нейният невидим приятел, самият дявол, че той е пръснал тези цветя, сам ги сложил в ръцете й пред очите им. Малки крадли! Откраднали са тези цветя от самия олтар на „Свети Алфонс“…!

Малките момиченца започнаха да пищят. Едно от тях затропа с крака. Цял хор от „Наистина го видяхме, видяхме го!“ се надигна с тревожна ярост. Задавените им стонове се сливаха в същински гневен вопъл.

Сестра Бриджит Мари изкрещя за тишина. Разтърси детето, което държеше, за ръката, макар че то не бе казало нищо. Устата му бе зинала от шок, очите му се извръщаха към отец Матингли в мълчалива настойчива молба.

— Добре, сестро, успокойте се — каза отец Матингли. Освободи внимателно детето. То бе замаяно и напълно податливо. Искаше му се да го вземе на ръце, да избърше лицето му, където сълзите се бяха смесили с праха. Но не го направи.

— Невидимият й приятел — повтори сестрата. — Онзи, който открива всички загубени неща, отче. Онзи, който пуска пенита за бонбони в джобовете й! И те всички ядат тези бонбони, тъпчат се с тях, а пенитата са крадени, можете да сте сигурен в това.

Момиченцата завиха още по-силно. И тогава отец Матингли осъзна, че е стъпкал всички цветя и притихналото пребледняло дете се взира в обувките му, в смачканите бели листенца под тях.

— Нека децата влязат вътре — каза отец Матингли. Беше много важно да поеме контрола. Само тогава щеше да разбере какво му говореше сестра Бриджит Мари.

Но историята не му прозвуча по-малко фантастично, когато останаха само двамата. Децата твърдяха, че са видели как цветята плуват във въздуха. Твърдяха, че са видели как падат в ръцете на Деидре. Не можели да спрат да се смеят. Магическият приятел на Деидре винаги ги карал да се смеят, така казали. Приятелят на Деидре можел да намери загубената ти тетрадка или молив. Просто молиш Деидре и той й ги носи. Точно така било. И после пък твърдели, че са го видели с очите си — хубав мъж, мъж с тъмнокафява коса и тъмни очи, появил се за секунда до Деидре.

— Тя трябва да бъде изпратена у дома, отче — каза сестра Бриджит Мари. — Това се случва постоянно. Обадих се на леля й Карл и леля й Нанси и тези истории за известно време престанаха. Но после се започна отново.

— Но вие не вярвате, че…

— Отче, казвам ви, все едно и също е. Или дяволът е в това дете, или пък тя е дявол на лъжата и кара всички да вярват в нейните безумни истории, сякаш ги е омагьосала. Не може да остане в „Свети Алфонс“.

Отец Матингли бе отвел Деидре у дома лично. Вървяха бавно по същите тези улици. Не си казаха нито дума. Госпожица Карл бе известена по телефона в офиса й в центъра. Тя и госпожица Мили чакаха на предните стълби на величествената къща.

А колко хубава бе тя тогава, боядисана в наситеновиолетово със зелени капаци и украсена с бяло, а парапетите на верандите бяха боядисани в искрящо черно, за да се виждат ясно розите от ковано желязо. Лозите бяха като разкошен офорт от листа и зеленина, а не тази зловеща плетеница, в която се бяха превърнали сега.

— Твърде буйно въображение, отче — каза госпожица Карл без капка притеснение. — Мили, Деидре се нуждае от една топла баня. — И детето бе отведено без повече приказки, а госпожица Карл въведе отец Матингли за първи път в стъклената зимна градина на кафе с мляко около камъшитената масичка. Госпожица Нанси, мрачна и безцветна, подреди чашите и среброто.

Порцеланът „Уеджуд“ бе със златни кантове. На платнените салфетки бе извезана буквата „М“. А онази жена с бърз ум, онази Карл, изглеждаше толкова морална и строга в елегантния копринен костюм и надиплената бяла блуза, прошарената й сива коса бе прибрана в спретнат кок на тила, устата й бе грижливо начервена с бледорозово червило. Веднага го предразположи с разбиращата си усмивка.

— Може да се каже, че това е фамилно проклятие, отче, прекалено развинтеното въображение. — Тя наля топло мляко и топло кафе от две малки сребърни канички. — Ние сънуваме, ние имаме видения, явно е трябвало да станем поетеси или художници. А не адвокати, като мен например. — Тя се изсмя тихичко. — Деидре ще бъде добре, когато се научи да различава фантазията от реалността.

След това тя му показа стаите на първия етаж. Госпожица Мили се присъедини към тях. Тя бе толкова женствена, тази Мили, червената й коса на старомодни ситни къдрици около лицето й, пръстените с диаманти по ръцете. Заведе го до прозореца да помахат на старата госпожица Бел, която подрязваше розите с огромна ножица с дървени ръкохватки.

Карл му обясни, че Деидре ще отиде при сестрите от „Светото сърце“ веднага щом там се отвори място. Толкова съжалявала за тази глупава суматоха в „Свети Алфонс“ и, разбира се, те щели да оставят момичето у дома, щом така искала сестра Бриджит Мари.

Отчето понечи да възрази, но всичко вече бе решено. За тях не било проблем да наемат гувернантка за Деидре — жена, която познава децата, защо не?

Тръгнаха по сенчестите веранди.

— Ние сме стар род, отче — каза Карл, докато се връщаха към голямата гостна. — Дори ние не знаем колко стар. Вече никой не може да разпознае хората от портретите, които виждате тук. — Гласът й бе полуразвеселен, полуизтощен. — Идваме от островите, само това знаем със сигурност — от плантация в Сан Доминго — а преди това от някакво неясно европейско минало, което вече е напълно изгубено. Къщата е пълна с необясними реликви. Понякога ми прилича на огромна твърда охлювна черупка, която трябва да влача на гърба си.

Ръцете й пробягаха леко по огромното пиано, по позлатената арфа. Каза, че тя самата нямала голямо влечение към тези неща. Каква ирония, че се превърнала в техен пазач. Госпожица Мили само се усмихваше и кимаше.

А сега, ако отчето нямало нищо против, госпожица Карл трябвало да се връща в центъра. Клиентите я чакали. Излязоха заедно през портата.

— Много ви благодаря, отче!

И така всичко бе забравено, а малкото момиче с бледо личице и черни къдрици си остана в „Свети Алфонс“.

Но онези цветя не спряха да тревожат отец Матингли.

Как можеше да си представи тълпа малки момиченца да се катерят по перилата в църквата, за да ограбят олтарите на толкова огромен и впечатляващ храм като „Свети Алфонс“. Дори уличните гамени, които бе срещал като дете, нямаше да посмеят да сторят подобно нещо.

Какво мисли наистина сестра Бриджит Мари за случилото се? Дали децата наистина бяха откраднали цветята? Дребната, набита кръглолика сестра го изучава известно време, преди да отговори. После каза „не“.

— Отче, Бог ми е свидетел, че тези Мейфеър са прокълнато семейство. Бабата на това дете, наричаше се Стела, разправяше същите истории в същия този училищен двор преди много години. Стела Мейфеър имаше плашеща власт над всички. Под същия този покрив имаше сестри, които се страхуваха до смърт да се спречкат с нея, наричаха я вещица.

— О, стига, сестро — възрази той веднага. — Ние не сме по мъгливите пътища на Типерари, и не търсим призраци.

— О, значи сте чували за това, отче — засмя се тя.

— От собствената ми майка ирландка в Долен Ист Сайд, сестро. Поне десетина пъти.

— Е, тогава, отче, нека ви кажа, че Стела Мейфеър веднъж ме хвана за ръката и докато я държеше, ми разказа всичките ми тайни, тайни, които не бях споделяла с никоя жива душа от тази страна на Атлантика. Кълна се, отче. Случи се със самата мен. Веднъж изгубих у дома един сувенир, верижка с разпятие. Бях още момиче и плаках много. Стела ми описа точно тази верижка. „Искаш си я, нали, сестро?“ — каза. И през цялото време се усмихваше мило, също както внучката й, Деидре, се усмихва на вас сега, по-скоро невинно, отколкото лукаво. „Аз ще ти я намеря, сестро“ — каза тя. „Чрез силата на дявола ли, Стела Мейфеър?“ — попитах я. „Не, аз не притежавам такава“ — рече тя. Но имаше много други преподавателки в училището, които следваха друг курс, и така тя успя да опази властта си над околните, като се налагаше в едно или друго, чак до смъртта си.

— Това са суеверия, сестро! — рече отецът властно. — Ами майката на Деидре? Да не твърдите, че и тя е била вещица?

Сестра Бриджит Мари поклати глава.

— Казваше се Анта, изгубена душа, срамежлива, мила, страхуваше се от собствената си сянка — съвсем противоположна на майка си Стела. Докато Стела не беше убита. Трябваше да видите лицето на госпожица Карлота, когато я погребваха. Имаше същото изражение дванайсет години по-късно на погребението на Анта. А Карл — тя беше умно момиче, винаги ходеше в „Светото сърце“. Тя е гръбнакът на това семейство. Но майка й не даваше и пукната пара за нея. Единственото, от което Мери Бет Мейфеър, се интересуваше, беше Стела. Старият господин Жулиен, чичото на Мери Бет, беше същият. Стела, Стела, Стела. Но Анта, която към края вече бе съвсем полудяла, бе едва на двайсет години, когато изтича по стълбите в старата къща, скочи от таванския прозорец и си разби главата на камъните долу.

— Толкова млада — прошепна той. Спомни си бледото, изплашено лице на Деидре Мейфеър. На колко ли е била, когато младата й майка бе сторила това нещо?

— Погребаха Анта в осветена земя, Господ да се смили над душата й. Защото кой може да съди за душевното състояние на такъв човек? Главата й се разцепи като диня, когато падна на терасата. Бебето Деидре щеше да си раздере дробовете от плач в люлката. Но Анта бе изплашена от нещо.

Отец Матингли мълчеше замаян. Това приличаше на приказките, които бе слушал цял живот у дома — безкрайните ирландски драматизации на ужаса, данък, който с желание отдаваха на трагичното. Истината беше, че вече му бе дошло до гуша. Искаше да попита…

Но звънецът иззвъня. Децата се наредиха в стройни редици, за да влязат вътре. Сестрата трябваше да тръгва. И все пак внезапно се обърна.

— Нека ви кажа нещо за Анта — рече, а гласът й бе нисък на фона на глъчката в двора. — Тя бе най-добрата жена, която познавам. В онези дни, когато сестрите сядаха на обяд в дванайсет по пладне, децата стояха тихо в този двор, докато не се кажеше молитвата, а после и благодарствената молитва преди хранене. Днес никой няма уважение към това и към възрастта, но тогава такъв беше обичаят. А през един пролетен ден, по време на този тих час, едно зло момиче, казваше се Джени Симпсън, реши да изплаши бедната срамежлива Анта с един мъртъв плъх под нейната преграда. Анта погледна мъртвия плъх и нададе смразяващ кръвта писък, отче, какъвто никога не сте чували! Ние всички хукнахме от масата, както можете да си представите, и какво мислите видяхме? Онази зла Джени Симпсън паднала по гръб, отче, лицето й в кръв, а плъхът полита от ръката й над същата онази преграда! И да не мислите, че това бе дело на малката Анта, отче? Това дребосъче, също толкова деликатно като Деидре? О, не! Това беше дело, на същия този невидим приятел, самият дявол, който накара цветята да летят из въздуха към Деидре в двора преди седмица.

— Сестро, вие за глупак ли ме мислите? — изсмя се отец Матингли. — Нима смятате, че ще повярвам на подобно нещо?

И тя се усмихваше, но той познаваше ирландките и знаеше, че те могат да се усмихват на онова, което казват, и да вярват на всяка дума от него.

Семейство Мейфеър го омайваше, както може да те омае нещо много сложно и елегантно. Историите за Стела и Анта бяха достатъчно далечни, за да бъдат романтични, но нищо повече.

Следващата неделя той отново посети семейство Мейфеър. Пак му предложиха кафе и приятен разговор — всичко изглеждаше толкова далече от историите на сестра Бриджит Мари. По радиото свиреше Руди Вейли. Старата госпожица Бел поливаше сънливите орхидеи. От кухнята идваше аромат на печено пиле. Просто един приятен дом.

Дори го поканиха да остане за неделния обяд — масата беше сервирана красиво, с дебели ленени салфетки в сребърни халки — но той отказа учтиво. Госпожица Карл написа чек за енорията и го пъхна в ръката му.

Когато си тръгваше, зърна Деидре в градината — бялото й лице се взираше в него иззад едно криво старо дърво. Той й помаха, без да спира, и все пак по-късно нещо във вида й го разтревожи. Не бяха ли къдриците й оплетени? Не гледаше ли някак налудничаво?

Лудост, ето това му бе описала сестра Бриджит, и той се притесняваше, че и малкото момиче е заплашено от нея. За отец Матингли в истинската лудост нямаше нищо романтично. Дълго бе вярвал, че лудите живеят в ад от несвързаност. Те не успяваха да разберат света около тях.

Но госпожица Карлота бе чувствителна, модерна жена. Детето не бе орисано да следва стъпките на покойната си майка. Напротив, то имаше много други шансове.

Мина цял месец преди мнението му за Мейфеър да се промени навеки, в онзи незабравим съботен следобед, когато Деидре дойде да се изповяда в църквата „Свети Алфонс“.

Беше в обичайното време за изповед, когато добрите ирландски и германски католици можеха да изчистят съвестта си преди месата и причастието в неделя.

И така, той седеше в резбованата дървена кутийка на изповедалнята в тесния си стол зад зелена шевиотена завеса, слушаше по ред каещите се, които коленичеха в малките килийки вляво и вдясно от него. Тези гласове и грехове можеха да бъдат чути и в Бостън или Ню Йорк, толкова подобни бяха акцентите, грижите, идеите.

— Три пъти „Аве Мария“ — предписваше той, или три пъти „Отче наш“, но рядко повече от това на тези отрудени мъже и жени, домакини, които идваха да изповядат обичайните си незначителни прегрешения.

И тогава един детски глас го хвана неподготвен, бърз и дрезгав през тъмната прашна решетка — изразяваше интелигентност и преждевременна зрялост. Не го разпозна. В края на краищата Деидре не бе изричала и дума в негово присъствие.

— Благослови ме, отче, защото прегреших. Последната ми изповед беше преди много седмици. Отче, моля те, помогни ми. Не мога да преборя дявола. Опитвам се, но винаги се провалям. И ще ида в ада заради това.

Какво беше това, още от влиянието на сестра Бриджит Мари ли? Но преди да проговори, детето продължи и той разбра, че това е Деидре.

— Не казах на дявола да се маха, когато ми донесе цветята. Исках го и знаех, че трябваше да го направя, леля Карл ми е наистина много, много ядосана. Но, отче, той просто искаше да ни направи щастливи. Кълна ти се, отче, никога не е бил лош с мен. И плаче, ако не го поглеждам или не го слушам. Не знаех, че ще донесе цветята от олтара! Понякога прави такива глупави неща, отче, неща, които само малко дете би направило, дори нещо още по-глупаво. Но той не искаше да нарани никого.

— Чакай малко, скъпа, какво те кара да мислиш, че самият дявол би тревожил едно малко момиче? Защо не ми кажеш какво всъщност стана?

— Отче, той не е като в Библията. Кълна се. Не е грозен. Висок и красив е. Също като истински човек. И не говори лъжи. Върши все хубави неща. Когато се страхувам, идва и сяда до мен на леглото, целува ме. Наистина го прави. И плаши хората, които се опитват да ме наранят!

— Тогава защо казваш, че е дяволът, дете? Не е ли по-добре да кажеш, че ти е въображаем приятел, някой, който е с теб, когато си самотна?

— Не, отче, той е дяволът — звучеше категорична. — Той не е реален, но и не е измислен. — Малкото гласче стана тъжно, уморено. Малка жена в детско тяло, бореща се с невъобразимо бреме, почти поддала се на отчаянието. — Разбирам, че е наоколо, когато никой друг не го вижда, а после гледам, гледам и тогава всички започват да го виждат! — Гласът й се прекърши. — Отче, опитвам се да не го гледам. Призовавам Исус, Мария и Йосиф и се опитвам да не гледам. Знам, че това е смъртен грях. Но той е толкова тъжен и плаче тихо, чувам го.

— Говори ли с леля си Карл за това, дете? — Гласът му бе спокоен, но всъщност подробното описание на детето бе започнало да го тревожи. Това излизаше извън границите на „развинтеното въображение“, извън границите на всичко, което познаваше.

— Отче, тя знае всичко за него. Всичките ми лели знаят. Те го наричат мъжа, но леля Карл казва, че той наистина е дяволът. Точно тя ми казва, че това е грях, като да се пипаш между краката, като да имаш мръсни мисли. Като когато той ме целува и ме кара да се сгрявам и такива неща. Тя казва, че е мръсотия да го гледам и да му позволявам да идва под завивките ми. Казва ми, че той може да ме убие. Майка ми го е виждала през целия си живот и затова умряла и отишла на небето, за да се отърве от него.

Отец Матингли беше втрещен. А уж казват, че не можеш да шокираш свещеник в изповедалня?

— И майката на майка ми го е виждала — продължи детето забързано, напрегнато. — И тя била наистина много, много лоша, той я направил лоша, и тя умряла заради него. Но тя вероятно е отишла в ада, а не в рая. Аз също може да отида там.

— Чакай малко, дете. Кой ти каза това!?

— Леля Карл, отче — настоя детето. — Тя не иска и аз да ида в ада като Стела. Тя ми каза да се моля и да го прогонвам, каза, че мога да го направя, ако се опитам, ако кажа молитва и не го поглеждам. Но, отче, тя толкова много ми се ядосва, че му позволявам да идва. — Детето млъкна. Плачеше, макар че очевидно се опитваше да потиска хлипането си. — И леля Мили е много изплашена. И леля Нанси никога не ме поглежда. Леля Нанси казва, че в нашето семейство, видиш ли веднъж мъжа, с теб е свършено.

Отец Матингли беше толкова шокиран, че не можеше да продума, но побърза да се прокашля и рече:

— Искаш да кажеш, че според лелите ти това нещо е истинско…

— Те винаги са знаели за него, отче. И всеки може да го види, когато му позволя да стане достатъчно силен. Вярно е, отче. Всеки. Но, разбирате ли, аз го карам да се появи. За останалите не е смъртен грях да го видят, защото вината е моя. Моя. Той не може да бъде видян, ако аз не позволя това. И, отче, аз просто, просто не разбирам как дяволът може да е толкова добър с мен и може да плаче толкова много, когато е тъжен и отчаяно иска да бъде близо до мен… — Гласът й се прекърши в тихо ридаене.

— Не плачи, Деидре! — каза той твърдо. Но това беше невъобразимо! Тази чувствителна, „модерна“ жена, в нейния елегантен костюм да говори на едно дете подобни суеверия? Ами останалите, за бога? Та те караха сестра Бриджит Мари да изглежда като същински Зигмунд Фройд. Той се опита да види Деидре през тъмната решетка. Не бършеше ли сълзите си?

Дрезгавият детски глас отново прозвуча, изпълнен с агония.

— Леля Карл казва, че е смъртен грях дори да мисля за него или за неговото име. Той се появява на мига, ако кажеш името му! Но, отче, той стои точно до мен, когато тя говори, и ми казва, че тя лъже, и, отче, аз знам, ужасно е, че говоря така, но знам, че тя понякога лъже. Знам го дори когато той мълчи. Но най-лошото от всичко е, когато той се появява и я плаши. И тя го плаши! Казва му, че ако не ме остави на мира, тя ще ме нарани! — Гласът й се прекърши отново, плачеше едва чуто. Изглеждаше толкова малка, толкова безпомощна! — Но през цялото време, отче, дори когато съм сама, или дори когато съм на служба заедно с всички останали, аз знам, че той е точно до мен. Усещам го. Чувам го да плаче и аз също се разплаквам.

— Дете, помисли добре, преди да отговориш. Леля ти Карл наистина ли казва, че вижда това нещо?

— О, да, отче. — Толкова немощно! Дали да не й повярва? Точно това го умоляваше да направи.

— Опитвам се да разбера, скъпа. Искам да разбера, но трябва да ми помогнеш. Сигурна ли си, че леля ти Карл е казала, че го вижда със собствените си очи?

— Отче, тя го е видяла, когато съм била бебе, и още дори не е знаела, че мога да го карам да се появява. Видяла го е в деня, когато е умряла майка ми. Той люлеел люлката ми. И когато баба ми Стела е била малко момиче, той се е появявал зад нея на масата на вечеря. Отче, ще ти кажа нещо страшно тайно. В нашата къща има снимка на майка ми, той също е на снимката, стои до нея. Знам за тази снимка, защото той я взе и ми я даде, макар че те я криеха от мен. Той отвори едно чекмедже в дрешника, без дори да го докосва, и после сложи снимката в ръката ми. Прави такива неща, когато е наистина силен, когато съм била дълго с него и цял ден съм мислила за него. Тогава всички знаят, че той е в къщата, а леля Нанси посреща леля Карл на вратата и й шепне: „Мъжът е тук. Току-що го видях“. И тогава леля Карл направо полудява. Всичко е по моя вина, отче! И аз съм уплашена, че не мога да го спра. А те всички са толкова разстроени!

Хлипането й се засили, отекваше в дървените стени на малката изповедалня. Със сигурност можеше да бъде чута от църквата.

А какво трябваше да й каже той? Едва сдържаше гнева си. Що за лудост бе обзела тези жени? Нямаше ли някой с всичкия си в това семейство, който да наеме психиатър да помогне на детето?

— Скъпа, чуй ме. Искам разрешението ти да говоря за тези неща извън изповедалнята с леля Карл. Разрешаваш ли ми?

— О, отче, не бива, моля ви!

— Добре, няма, щом не искаш. Но ще ти кажа едно — трябва да говоря с леля ти Карл за това. Деидре, двамата с нея можем да прогоним това нещо.

— Отче, тя никога няма да ми прости, че съм ви разказала. Никога. Смъртен грях е дори да говоря за това. Леля Нанси никога няма да ми прости. Дори леля Мили ще се ядоса. Отче, не говорете с нея какво съм ви казала! — Тя почти бе изпаднала в истерия.

— Аз мога да очистя смъртен грях, дете — обясни й той. — Аз мога да ти дам опрощение. От този миг нататък твоята душа е бяла като сняг, Деидре. Повярвай ми. Дай ми разрешение да говоря с нея.

За един напрегнат момент единственият отговор беше хлипането й. И тогава, дори преди да чуе, че дръжката на малката дървена врата се завърта, той знаеше, че я е изгубил. След секунди я чу да тича по пътечката, бягаше от него.

Беше сбъркал, беше отсъдил грешно! И вече нямаше какво да направи, обвързан от клетвата на изповедта. А тази тайна бе дошла при него от едно уплашено дете, което дори не беше достатъчно голямо, та да извърши смъртен грях, или пък да се облагодетелства от причестяването, което търсеше.

Той никога не забрави онзи миг, когато седеше безпомощен и чуваше стъпките й да отекват в преддверието на църквата, спареният въздух и жегата в изповедалнята направо го задушаваха. Мили боже, какво трябваше да стори?

Но това бе само началото на мъките на отец Матингли.

Седмици след това той бе напълно обсебен — онези жени, онази къща…

Не можеше да действа съгласно онова, което бе чул, както и не можеше да го повтори. Тайната на изповедта му забраняваше и действия, и думи.

Дори не посмя да разпита сестра Бриджит Мари, макар че тя доброволно му предоставяше достатъчно информация, когато се случеше да я срещне в училищния двор. Чувстваше се виновен да слуша това, но не можеше да се застави да си тръгне.

— Да, трябва да преместят Деидре в „Светото сърце“, трябва. Но да не мислите, че тя ще остане там? Те изгониха майка й, Анта, когато беше само на осем години. Изгониха я и урсулинките. Накрая й намериха частно училище, едно от онези откачени места, където позволяват на децата да стоят на главите си. О, тя беше толкова нещастно дете, винаги пишеше поезия и разкази, говореше си сама и постоянно разпитваше как е умряла майка й. Вие знаете, че я убиха, нали, отче. Че Стела Мейфеър беше застреляна от брат си Лайънъл? И то на един много пищен бал в къщата. Настъпи обичайната суматоха. Огледала, часовници, прозорци, всичко бе изпотрошено по време на паниката, а Стела лежеше мъртва на пода.

Отец Матингли само поклати глава със съжаление.

— Нищо чудно, че Анта стана такава дивачка после и само десет години по-късно се хвана с някакъв художник, който изобщо нямаше намерение да се жени за нея, заряза я в една четириетажна къща без асансьор в Гринидж Вилидж насред зима, без пари и с малката Деидре на ръце, та се наложи тя да се върне у дома за срамотите. А после и да скочи през таванския прозорец, горката, но пък и какъв ли ад е било да живее с всичките тия лели, които постоянно я дебнеха и я заключваха нощем. Почна да бяга във Френския квартал да пие, представяте ли си, на нейната възраст, с поетите и писателите, и да се опитва да привлече вниманието им към своите творения. Ще ви кажа една доста странна тайна, отче. Няколко месеца след смъртта й идваха писма за нея и ръкописи, които бе изпращала на разни хора в Ню Йорк. Каква ли агония е било за госпожица Карлота, когато пощальонът постоянно е носел тези напомняния за огромната мъка, и как ли е страдала, когато е звънял на вратата.

Отец Матингли каза наум молитва за Деидре сянката на злото да не я докосва.

— В едно списание публикували неин разказ, така ми казаха. В Париж, но бил на английски и когато стигнал до госпожица Карлота, тя само му хвърлила един поглед и го заключила някъде. Ама един от братовчедите им ми разказа част от него, каза ми и как предлагали те да вземат детето — малката Деидре — но Карлота не се съгласила и я оставила при себе си, дължала го на Стела и на Анта, и на самото дете.

Отец Матингли се отби в църквата на път към жилището си. Дълго стоя в тихата стая на сакристията и гледа през вратата към главния олтар.

Лесно можеше да прости на Мейфеър цялата мръсна история. Те се бяха родили невежи на тоя свят, също като всички нас. Но че оплитаха едно малко дете в лъжи за дявол, довел майка му до самоубийство? И все пак не можеше да стори нищо, абсолютно нищо, освен да се моли за Деидре, както правеше сега.

Деидре беше изгонена от частното училище „Света Маргарет“ малко преди Коледа и лелите й я изпратиха в частно училище на север.

След някое време той чу, че тя отново си е у дома, болнава, под грижите на гувернантка и малко след това дори успя да я зърне сред тълпата по време на месата в десет сутринта. Тя не дойде за причастие, но той я видя да седи на пейката заедно с лелите си.

Още и още от историята на Мейфеър стигаше до него на парченца и късчета. Като че ли всеки в енорията знаеше, че той е ходил в къщата. На масата в кухнята си баба Луси О’Хара веднъж хвана ръката му.

— Чух, че са изпратили Деидре Мейфеър надалече и ти си ходил в онази къща заради нея, нали така, отче?

Какво, за бога, трябваше да каже? Поколеба се.

— Аз познавам това семейство. Мери Бет беше истинска грандама, можеше да ти разкаже как е било в онази старата плантация, защото беше родена там веднага след Гражданската война и не бе идвала в Ню Орлиънс чак до осемдесетте години на миналия век, когато я доведе чичо й Жулиен. О, а той беше същински джентълмен от Юга. Още си спомням как яздеше коня си по Сейнт Чарлз авеню; беше най-красивият старец, когото съм виждала. А онази плантация била наистина огромна, в Ривърбенд, казват, в книгите слагали нейни илюстрации дори след като съвсем западнала. Господин Жулиен и госпожица Мери Бет сториха всичко да я спасят. Но не можеш да спреш реката, когато си е наумила да погълне някоя къща.

— А Мери Бет беше истинска красавица — тъмнокоса, с диви очи, не беше деликатна като Стела, нито пък безцветна като госпожица Карлота. А казват, че и Анта била красавица, макар че аз самата никога не съм я виждала. Но Стела беше истинска вуду кралица. Да, точно Стела, отче. Стела владееше сили, познаваше еликсири и разни ритуали. Можеше да прочете бъдещето ти на карти. Гледа на моя внук Шон. Такива му ги наговори, че му изкара ангелите. Беше на едно от онези луди партита на Първа улица, където се лочеше контрабанден ликьор и се танцуваше направо на верандата. Такава беше Стела.

— Тя харесваше моя Били. — Внезапен жест към избледнялата фотография на скрина. — Онзи, който умря във Войната. Казах му: „Били, чуй ме. Въобще не припарвай до тези жени“. Тя харесваше всички хубави млади мъже. Заради това и брат й я уби. В ясен ден тя можеше да накара небето да се заоблачи. Това си е самата Божия истина, отче. Обичаше да плаши сестрите в „Свети Алфонс“, като караше из градината им да се вихрят бури. И трябваше да видите каква буря се разрази над онази къща в нощта, когато умря. Казват, че всички прозорци били изпочупени. Същински потоп и вихрушки вилнели из цялата къща. Стела накарала небесата да ридаят за нея.

Отец Матингли седеше безмълвен, опитваше се да преглъща от поизстиналия чай, пълен с мляко и захар, но запомняше всяка дума.

Вече не се отби в къщата на Мейфеър. Не смееше. Не искаше детето да си мисли — ако въобще беше там — че има намерение да разкаже онова, което бе обвързан да пази в тайна завинаги. На месите търсеше жените с поглед, но рядко ги виждаше. Все пак енорията беше голяма. Може би ходеха в някоя друга църква или пък в малкия параклис за богаташите в Гардън Дистрикт.

Чековете от госпожица Карлота обаче продължаваха да идват. Това знаеше със сигурност. Отец Лафърти, който водеше сметките на енорията, му показа чека преди Коледа беше за две хиляди долара — и тихо отбеляза как Карлота Мейфеър използва парите си, за да поддържа света около себе си хубав и мирен.

— От училището в Бостън са изпратили у дома малката й племенница, предполагам си чул това.

Отец Матингли отвърна, че не е. Стоеше на прага на офиса на отец Лафърти и чакаше…

— Е, мислех, че си станал близък с онези дами — рече отец Лафърти. Той беше откровен човек, по-стар от своите шейсет години, не беше клюкар.

— Просто ги посетих един-два пъти — отвърна отец Матингли.

— Казват, че малката Деидре била болнава — продължи отец Лафърти. Остави чека на зелената попивателна на писалището и го загледа. — Не можела да ходи на училище, трябвало да остане вкъщи с частен учител.

— Тъжна работа.

— Така изглежда. Но явно никой не смее да попита нищо. Никой не си прави труда да иде там, за да се убеди, че това дете наистина получава добро образование.

— Те имат достатъчно пари…

— Да, достатъчно, за да накарат всички да си мълчат. Дори успяха да покрият убийство.

— Така ли мислиш?

Отец Лафърти като че водеше някакъв вътрешен дебат със самия себе си. Все още се взираше в чека на Карлота Мейфеър.

— Предполагам си чул за стрелбата — рече той, — когато Лайънъл Мейфеър застреля сестра си Стела? Не е прекарал и ден в затвора за това. Госпожица Карлота уреди всичко. Намеси се и господин Кортланд, синът на Жулиен. Между тези двамата всичко може да се уреди. Тук никой не попита нищо.

— Но как, за бога, са…

— Изпратиха го в лудница, разбира се. Как е живял там никой не знае, защото е бил в усмирителна риза.

— Какво?

Отец Лафърти кимна.

— Точно така. И отново никакви въпроси. Погребалната меса си беше каквато винаги е била. Но след това малката Анта дойде тук, дъщерята на Стела, нали знаеш — плачеше, пищеше, разправяше, че госпожица Карлота е накарала Лайънъл да убие майка й. Каза го на пастора долу, в салона. Аз бях там и отец Морган беше там, и отец Греъм също. Всички я чухме.

Отец Матингли слушаше мълчаливо.

— Малката Анта каза, че се страхува да се прибере у дома. Страхуваше се от госпожица Карлота. Заяви, че госпожица Карлота казала на Лайънъл: „Не си никакъв мъж, ако не сложиш край на всичко това“, дори му дала един трийсет и осемкалибров пистолет да застреля Стела. Сигурно си мислиш, че някой е трябвало да задава въпроси за това, но пасторът не попита нищо. Просто вдигна телефона и се обади на госпожица Карлота. След няколко минути голямата й черна лимузина дойде и отведе малката Анта.

Отец Матингли се взираше в дребния слабичък мъж зад писалището.

— Аз също не попитах нищо. По-късно пасторът каза, че детето е лудо. Казвала на децата, че може да чува през стените как хората говорят и можела да чете мислите им. Той каза, че тя трябва да се успокои, че просто е откачила заради смъртта на Стела.

— Но след това е станало по-лошо?

— Скочи от таванския прозорец, когато навърши двайсет години, ето това стана. Никакви въпроси. Не била на себе си, пък и била още дете. И отново погребална меса.

Отец Лафърти обърна чека обратно и го подпечата с гумения печат, който носеше знака на енорията.

— Отче, да не би да казвате, че трябва да ида у Мейфеър?

— Не, отче, не. Ако трябва да съм честен, изобщо не знам какво говоря. Но ми се ще това дете да бъде отдалечено от госпожица Карлота, да напусне онази къща. Има твърде много лоши спомени под онзи покрив. Той вече не е място за дете.

Когато чу, че Деидре Мейфеър е изпратена отново на училище — този път в Европа — отец Матингли реши, че е длъжен да ги посети. Беше пролет, почти три години след онази смразяваща изповед. Трябваше да си наложи да иде в къщата, най-малкото защото не можеше да мисли за нищо друго.

Не беше изненадващо, че Карлота го покани в дългия двоен салон, а на сребърния поднос беше подреден сервиз за кафе, всичко беше съвсем сърдечно. Той харесваше тази огромна стая. Харесваше обърнатите едно срещу друго огледала. Госпожица Мили се присъедини към тях, а след това и госпожица Нанси, която се извини за кухненската си престилка, и дори старата госпожица Бел слезе долу с нещо като асансьор, за чието присъствие той дори не подозираше — беше скрит зад огромна, висока дванайсет стъпки врата, която изглеждаше досущ като останалите. Отец Матингли веднага разбра, че старата госпожица Бел е глуха.

Зад воала на лековатия разговор той изучаваше тези жени, опитваше се да проумее онова, което се криеше зад сдържаните им усмивки. Нанси беше черноработникът, Мили — развейпрах, а старата госпожица Бел беше почти сенилна. А Карл? Карл беше всичко, което се говореше за нея — умницата, бизнес дама, адвокат. Разговаряха за политика, за корупцията в града, за покачващите се цени и за това как нещата се променят с времето. Но нито при това посещение, нито пък при някое друго, тя не спомена имената на Анта, Стела, Мери Бет и Лайънъл. Всъщност изобщо не говориха за миналото и той не можеше да се накара да подхване темата, дори да зададе най-простичкия въпрос за някой от предметите в стаята.

Когато напусна къщата, се озърна към каменния вътрешен двор, обрасъл с плевели. Главата й се разцепи като диня. Докато вървеше по улицата, се обърна и погледна таванските прозорци. Целите бяха покрити с лози, с разкривени капаци.

„Това бе последното ми посещение“, рече си. „Нека отец Лафърти да се заеме с тая работа. Който иска да се заема.“

Но усещането за провал ставаше все по-силно с годините.

Когато стана на десет, Деидре Мейфеър избяга от къщи и бе намерена след два дни да се скита по брега на един речен ръкав в дъжда, цялата беше вир-вода. След това отново я изпратиха да учи в чужбина — Коунти Корк, Ирландия, но тя пак се озова у дома. Сестрите казали, че има кошмари, ходи насън и говори странни неща.

После плъзна слух, че Деидре е в Калифорния. Мейфеър имаха братовчеди там, те щели да се грижат за нея. Може би смяната на климата щеше да е за добро.

Отец Матингли знаеше, че никога няма да прогони плача на това дете от главата си. Защо, за бога, не бе подходил другояче към нея? Молеше се тя да сподели с някой мъдър учител или лекар нещата, които бе казала на него, някой някъде да й помогне така, както той не бе успял да стори.

Не можеше да си спомни да е чул слух за завръщането й от Калифорния. Но по някое време през 1956-а разбра, че тя е в някакъв пансион, в „Света Роза от Лима“. После плъзна мълвата, че била изключена и избягала в Ню Йорк.

Госпожица Келерман разказа на отец Лафърти всичко един следобед на стълбите пред църквата. Чула го от прислужницата си, която познавала едно цветнокожо момиче, което понякога помагало в онази къща. Деидре била открила късите разкази на майка си в един куфар на тавана, „всичките онези безсмислици за Гринидж Вилидж“. И избягала да потърси баща си, макар че никой не знаел дали той е още сред живите.

Всичко свършило с прибирането й в „Бел вю“ и госпожица Карлота отлетяла за Ню Йорк да я прибере.

И тогава един следобед през лятото на 1959 година, на една кухненска маса, отец Матингли чу за „скандала“.

Деидре Мейфеър била бременна, на осемнайсет години. Отпаднала от курсовете в колеж в Тексас. А бащата? Един от собствените й преподаватели, представяте ли си, женен мъж, протестант. Дори сега се развеждал с жена си — след десетгодишен брак! — за да се ожени за Деидре!

Като че ли цялата енория говореше за това. Госпожица Карлота си измила ръцете от всичко, казваха хората, но госпожица Нанси завела Деидре до Гай Майер да й купи красива рокля за сватбата, която щяла да се състои в градската бална зала. Сега Деидре била красиво момиче, красиво като Анта и Стела. Красиво като госпожица Мери Бет.

Отец Матингли помнеше само изплашеното дете с пребледняло лице. Стъпкани цветя под краката.

Но сватбата така и не се състоя.

Когато Деидре влезе в петия месец, бащата на бебето бе убит на път за Ню Орлиънс. Колата се разбила на шосето над реката. Кормилната щанга на стария му форд, модел 52-ра, била счупена и той изгубил контрол над колата, която се забила в един дъб и веднага експлодирала.

И тогава, докато вървеше сред тълпата на църковния базар една юлска вечер, отец Матингли чу най-странната история за Мейфеър, история, която щеше да го преследва с години, както онази изповед.

Светлините в асфалтовия двор бяха запалени. Енориашите, по ризи и памучни рокли, се разхождаха бавно покрай сергиите, изпробваха си късмета на разни игри. Заложи десетаче и спечели шоколадов кейк, когато колелото се завърти. Спечели плюшено мече. Асфалтът беше омекнал от жегата. Бирата се лееше от импровизирания бар от дъски, сложени на варели. И на отец Матингли му се струваше, че накъдето и да се обърне, долавя шепот за случващото се в дома на Мейфеър.

Сивокосият Ред Лониган, възрастният погребален агент, слушаше Дейв Колинс, който му разказваше, че онези жени държат Деидре заключена в стаята й. Отец Лафърти седна до тях и тихо се загледа в Дейв над халбата си с бира. Дейв каза, че познавал онова семейство по-отдавна от всеки друг, дори по-отдавна от Ред.

Отец Матингли си взе студена бутилка „Джакс“ от бара и седна в края на пейката.

Дейв Колинс вече беше в стихията си с двама свещеници за публика.

— Роден съм през 1901, отче! — обяви той, макар че отец Матингли дори не поглеждаше към него. — В една година със Стела Мейфеър и помня, когато я изритаха от Академията на урсулинките и госпожица Мери Бет я изпрати в училище в центъра.

— Твърде много се клюкари за това семейство — рече мрачно Ред.

— Стела беше същинска вуду кралица, така си е — продължи Дейв. — Всички го знаеха. Но не си мислете, че са били някакви си заклинания и магийки за по няколко пенита. При Стела не беше така. Тя винаги имаше портмоне, пълно със златни монети.

Ред се изсмя тъжно под мустак.

— Всичко, което накрая имаше, беше просто лош късмет.

— Е, тя доста си поживя, преди Лайънъл да я застреля — рече Дейв, присвил очи и облегнат напред на дясната си ръка, докато с лявата държеше бутилката. — И скоро след смъртта й това портмоне се появи точно до леглото на Анта и където и да го криеха, то отново се връщаше там.

— Да бе, разбира се.

— В него имаше монети от целия свят — италиански, френски и испански.

— А ти откъде знаеш? — попита Ред.

— Отец Лафърти го е виждал, нали, отче? Вие сте виждали тези монети. Госпожица Мери Бет ги хвърляше с шепи в кутията за дарения всяка неделя, знаете, че е така. И знаете какво казваше всеки път: „Похарчете ги бързо, отче, отървете се от тях преди залез, защото те винаги се връщат“.

— За какво говориш, по дяволите! — сопна се Ред.

Отец Лафърти не продума. Малките му черни очички скачаха от Дейв на Ред и обратно. После погледна отец Матингли, който седеше насреща му.

— Какво искате да кажете с това „винаги се връщат“? — попита отец Матингли.

— Връщат се в портмонето й! — отвърна Дейв, извил вежди. Отпи голяма глътка от бутилката. В нея остана само пяна. — Тя ги раздаваше, а те винаги се връщаха. — Изсмя се сипкаво. В гласа му се усещаше храчка. — Каза същото на майка ми преди петдесет години, когато й плати за прането. Точно така, за прането — майка ми переше на много от големите къщи и не се срамуваше от това, а госпожица Мери Бет винаги й плащаше с монети.

— Да бе, разбира се — повтори Ред.

— Но ще ви кажа и още нещо — рече Дейв и се наклони още по-напред, облегнат на лакът, присвитите му очи се взираха в Ред Лониган. — Къщата, бижутата, онова портмоне, те всички са свързани. Също както името Мейфеър, което никога не променят, без значение за кого се омъжват. Винаги си остават Мейфеър. И знаете ли защо? Защото са вещици, онези жени са вещици! Всички до една.

Ред поклати глава. Побутна пълната си бутилка с бира към Дейв и загледа как той я обгръща с пръсти.

— Това си е самата Божия истина, казвам ви. То им се предава по наследство — вещерството, и навремето доста се говореше за това. Госпожица Мери Бет имаше по-голяма сила дори от Стела. — Той отпи голяма глътка от бирата на Ред. — Но беше достатъчно умна да си държи устата затворена, за разлика от нея.

— А ти как узна всичко това? — попита Ред.

Дейв извади малка бяла кесийка от тютюн „Бул Дърам“ и я смачка между пръстите си.

— Не ви ли се намират фабрични, отче? — попита той отец Матингли.

Ред се изхили подигравателно. Отец Матингли подаде на Дейв кутия „Пал Мал“.

— Благодаря ви, отче. А колкото до твоя въпрос, Ред. Знам всичко това от майка си, която пък го е чула от госпожица Мери Бет още през двайсет и първа, когато госпожица Карлота е завършвала „Лойола“ и всички не спирали да хвалят качествата й — каква умна жена, адвокат и прочее. „Тя не е избрана, казала Мери Бет на майка ми. Стела е. Стела има дарбата и тя ще получи всичко след смъртта ми.“ „И каква е тази дарба, госпожице Мери Бет?“, попитала майка ми. „Как каква, Стела вижда мъжа, рекла госпожица Мери Бет. А онази, която вижда мъжа, когато е съвсем сама, наследява всичко.“

Отец Матингли усети как по гърба му пролазва хлад. Бяха минали единайсет години от изповедта на онова дете, но той не бе забравил и дума от нея. Те го наричат „мъжа“.

Но отец Лафърти гледаше намръщено Дейв.

— Виждала мъжа? — попита той студено. — И какво, в името на Бога, означава тази глупост?

— Ами, отче, струва ми се, че добър ирландец като вас сам може да си отговори на този въпрос. Нима можете да отречете факта, че вещиците наричат дявола „мъжа“? Нима можете да отречете, че те го призовават посред нощ и той им се явява, за да ги изкуши да сторят неизразимо зло! — Дълбокият му продран, нездрав смях отново се разнесе и той извади парцалива кърпа от джоба си, за да избърше носа си. — Вещици са, и вие го знаете, отче. Това са те и винаги са били такива. Вещерството им е по наследство. Старият господин Жулиен Мейфеър, помните ли го? Аз го помня. Той знаеше всичко. И вие знаете, че това е истината, отче.

— Да, по наследство е — рече отец Лафърти и стана на крака. — Но това е наследено невежество, завист и психическо разстройство! Някога чувал ли си за подобни неща, Дейв Колинс? Никога ли не си чувал за омраза между сестри, за завист, за безогледна амбиция! — Той се обърна и си тръгна, като бързо се смеси с тълпата, без да дочака отговор.

Отец Матингли бе като зашеметен от гнева му. Искаше му се отец Лафърти просто да се бе изсмял, както правеше Дейв Колинс, който пресуши бутилката на Ред и рече:

— Ще ми заемеш ли малко дребни, Ред? — Очите му се стрелкаха към отец Матингли.

Ред стоеше равнодушен и се взираше в празната бутилка. И сякаш като насън изрови един смачкан долар от джоба на панталона си.

Същата вечер, почти задрямал, отец Матингли си спомни за книгите, които бе чел в семинарията. Високият мъж, тъмният мъж, хубавият мъж, злият дух, който идва през нощта… огромният мъж, който води сборището на вещиците! Спомни си избледнелите илюстрации в една книга — красиво изработени, но страховити. „Вещици“, промълви той думата, докато се унасяше. Тя каза, че той е дяволът, отче. Че е грях дори да го поглеждам.

Събуди се преди зазоряване, а в главата му звучеше гневният глас на отец Лафърти. Завист, психически разстройства. Това ли беше истината, скрита между редовете? Като че ли някакво съдбовно важно парченце бе паснало в мозайката. Вече почти можеше да види цялата картина. Къща, управлявана с желязна ръка, къща, в която красиви и одухотворени жени са преживели трагедия. И все пак нещо още го тревожеше… Те всички го виждат, отче. Цветя, пръснати под краката, дълги бели гладиоли и нежни папрати. Виждаше как обувката му ги мачка.

Деидре Мейфеър роди детето си. Роди го в новата „Болница на милосърдието“ на седемнайсети ноември и същия този ден го целуна и го предаде в ръцете на отец Лафърти, за да бъде кръстено и предадено на грижите на братовчедите от Калифорния, които го бяха осиновили.

Но точно Деидре държеше детето да носи името Мейфеър. Дъщеря й никога нямаше да приеме друго фамилно име, иначе тя нямаше да подпише документите. Старият й чичо Кортланд Мейфеър също бе настоявал за това, така че дори отец Лафърти не можа да я накара да промени решението си. Тя искаше да го види черно на бяло в кръщелното свидетелство. А горкият стар Кортланд Мейфеър — изискан джентълмен — по това време бе вече мъртъв след едно ужасно падане по стълбите.

Отец Матингли не си спомняше кога за първи път чу думата „неизлечимо“. Тя беше започнала да полудява още преди да напусне болницата. Все говореше на глас на някого, все казваше: „Ти го направи, ти го уби“. Сестрите се страхуваха да влизат в стаята й. Тя отиваше до параклиса на болничната морава, смееше се и говореше на глас насред месата, обвиняваше празното пространство, че е убило нейния любовник, че я е разделило от детето й, че я е оставило сама сред „врагове“. Когато сестрите се опитваха да я успокоят, тя направо подивяваше. Санитарите идваха и я отвеждаха, а тя риташе и пищеше.

През пролетта, когато отец Лафърти почина, те вече я бяха изпратили в лудница някъде далече. Никой не знаеше къде. Рита Лониган попита своя свекър, Ред, защото много искаше да й пише. Но госпожица Карл каза, че това не е добра идея. Никакви писма за Деидре.

Само молитви за Деидре. А годините се изнизваха. Отец Матингли напусна енорията. Работеше в мисии в чужбина. Работеше в Ню Йорк. Замина толкова надалече, че Ню Орлиънс вече не присъстваше в мислите му, освен от време на време, когато го връхлиташе внезапен спомен и срам: Деидре Мейфеър — детето, на което не бе помогнал, неговата изгубена Деидре.

И тогава, в един следобед през 1976-а, когато бе дошъл за кратко в старата енория, отец Матингли мина покрай къщата и видя една слаба, бледа жена да седи в плетен стол на страничната веранда зад воал от прашна мрежа. Приличаше досущ на призрак в бялата си нощна роба, но той веднага разбра, че това е Деидре. Позна черните къдри, които се спускаха по раменете й. И щом отвори ръждясалата порта и пристъпи на каменната пътечка, видя, че дори изражението на лицето й е същото — да, това беше Деидре, която бе довел до тази къща преди трийсет години.

Беше безизразна зад хлътналата на дървената си рамка мрежа. Никакъв отговор, когато прошепна:

— Деидре.

На врата й имаше верижка със смарагд — красив камък, а на пръста й — рубинен пръстен. Това ли бяха бижутата, за които се говореше? Колко неуместни изглеждаха на тази притихнала жена в провиснала бяла нощна роба. Тя не показа да го е чула или забелязала с нищо.

Срещата му с госпожица Мили и госпожица Нанси беше кратка, неловка. Карл беше на работа в центъра, разбира се. И да, това наистина била Деидре, вече щяла да остане у дома, но не, нямало нужда да се шепне.

— Разсъдъкът й вече си е отишъл — каза Нанси с горчива усмивка. — Електрошокът е изтрил първо паметта й, а после и всичко останало. Тя не би могла дори да се спаси, ако тук лумне пожар. Само от време на време кърши ръце, опитва се да говори, но не може…

— Стига! — прошепна госпожица Мили с леко поклащане на главата, извила леко уста, сякаш бе признак на лош вкус да обсъждат това. Тя вече бе стара, стара и красиво посивяла, фина като госпожица Бел навремето, госпожица Бел, която отдавна вече я нямаше. — Искате ли още кафе, отче?

Но в стола на верандата седеше красива жена. Електрошокът не бе прошарил косата й. И очите й още бяха наситеносини, макар и съвсем празни. Приличаше на статуя в църква. Отче, помогни ми. Смарагдовият пръстен улавяше светлината и пламтеше като миниатюрна звезда.

След това отец Матингли не идваше често на юг, пък и вече не бе добре дошъл в тази къща. Извиненията на госпожица Нанси ставаха все по-груби. Понякога дори никой не отваряше вратата. Ако Карл беше в къщата, визитата беше кратка, превзета. Вече нямаше кафе в зимната градина, само бърза размяна на няколко думи в огромния прашен салон. Дали изобщо включваха осветлението? Полилеите бяха отвратително мръсни.

Разбира се, тези жени остаряваха все повече. Мили почина през 1979 година. Погребението беше грандиозно, с братовчеди от цялата страна.

На следващата година си отиде Нанси. Отец Матингли получи писмо от Ред Лониган. Тогава беше в Батън Руж и дойде само за погребението.

Госпожица Карл вече наближаваше деветдесетте, беше само кожа и кости, с гърбав нос, бяла коса и очила с дебели стъкла, които увеличаваха неприятно очите й. Глезените над черните й обувки с връзки бяха подути. Наложи й се да седне на надгробния паметник по време на прощалното слово на гробищата.

Самата къща бе добила съвсем жалък вид. Отец Матингли видя това с очите си, когато мина с колата оттам.

Деидре също се беше променила. Крехката й красота на цвете в саксия най-после бе изгубена. И въпреки сестрите, които я разхождаха напред-назад, тя бе започнала да се парализира, а ръцете й бяха извити надолу и навън при китките, като при болен от артрит. Казваха, че главата й вече постоянно била килната на една страна, а устата й зеела отворена.

Беше тъжна гледка дори отдалече. А бижутата я караха да изглежда още по-жалка. Диамантени обици на безчувствен инвалид. Смарагд, голям колкото нокътя на палеца! И отец Матингли, който смяташе човешкия живот за най-свещеното нещо, си помисли, че смъртта би била благословия за Деидре.

Следобедът след погребението на Нанси той посети къщата и срещна някакъв англичанин в другия край на оградата — много представителен мъж, който се представи като Аарън Лайтнър.

— Знаете ли нещо за тази нещастна жена? — попита Лайтнър без заобикалки. — Вече десет години я виждам на тази веранда. Да ви кажа, безпокоя се за нея.

— Аз също — призна отец Матингли. — Но те казват, че няма какво да се направи.

— Много странно семейство — рече съчувствено англичанинът. — Много е горещо. Чудя се дали тя усеща жегата? Май са сложили някакъв вентилатор над нея. Виждате ли? Но изглежда е счупен.

Отец Матингли веднага хареса англичанина. Толкова енергичен и едновременно с това учтив човек. И беше облечен много добре — в прекрасен ленен костюм. Дори носеше бастунче. Това напомни на отец Матингли за джентълмените, които обичаха да се разхождат привечер по Сейнт Чарлз авеню. Винаги можеше да ги видиш на предните веранди, със сламени шапки на главите, загледани в движението по улицата. О, отминала ера.

Отец Матингли усети, че се е впуснал в приятен, приглушен разговор с англичанина под ниско надвисналите дъбове. Говореха за всички „познати“ неща, с които мъжът изглеждаше доста наясно — лечението с електрошок, санаториумите, дъщерята, осиновена преди много години в Калифорния. Но отец Матингли дори и не си помисли да спомене за пуснатата от Дейв Колинс клюка за Стела и „мъжа“. Да повтори подобна безсмислица щеше да е напълно нелепо. Освен това така щеше да се приближи твърде много до онези болезнени тайни от изповедта на Деидре.

Двамата с Лайтнър някак си неусетно се озоваха в „При командора“ за късен обяд по покана на англичанина. За отеца това бе огромно удоволствие. От години не бе обядвал в хубав нюорлиански ресторант като този, с покривки и ленени салфетки. А и англичанинът бе поръчал отлично вино.

Лайтнър откровено призна, че се интересува от историята на семейства като Мейфеър.

— Знаете ли, те са имали плантация в Хаити, когато то още се е наричало Сан Доминго. Наричала се е Мей Феър, мисля. Натрупали са състояние от кафе и захар в дните преди отмяната на робството.

— Наистина сте запознат с миналото им — изуми се свещеникът.

— О, да — отвърна Лайтнър. — Има го в историческите книги. Плантацията била управлявана от една властна жена, Мари Клодет Мейфеър Ландри, която следвала стъпките на майка си — Анжелик Мейфеър. Живеели там от четири поколения. Шарлот била онази, която се преселила на острова от Франция, през 1689-а. Да, Шарлот. Тя родила близнаци — Петер и Жан Луис, които доживели до осемдесет и една години.

— Не думайте. Не съм и чувал за тях, това е било много отдавна.

— Но всичко е записано. — Англичанинът сви рамене. — Дори черните бунтовници не посмели да подпалят плантацията. Мари Клодет успяла да емигрира с царски откуп под формата на имущество, като взела и цялото си семейство. После се появила Ла Виктоар в Ривърбенд край Ню Орлиънс. Мисля, че са я наричали просто Ривърбенд.

— Госпожица Мери Бет е родена там.

— Да! Точно така. През, момент да помисля, през 1871 година. Но накрая реката погълнала онази стара къща. О, била е много красива, с колонади. Запазени са нейни фотографии в много от старите пътеводители на Луизиана.

— Ще ми се да я видя — каза свещеникът.

— Построили са къщата на Първа улица преди Гражданската война — продължи Лайтнър. — Всъщност Катерин Мейфеър я е построила, а по-късно братята й Жулиен и Реми Мейфеър са живели в нея. След това пък Мери Бет я направила свой дом. Тя не харесвала провинцията. Мисля, че Катерин се е омъжила за един ирландски архитект, онзи, който умрял много млад от жълта треска. Знаете ли, че точно той е построил банките в центъра. Да, казвал се е Монахан. След смъртта му Катерин не искала вече да остава в къщата на Първа улица, защото тя била построена от него и й навявала мъчителни спомени.

— Май съм чувал преди доста време, че Монахан е проектирал къщата — рече свещеникът. Но не му се щеше да прекъсва англичанина. — Доста съм слушал за госпожица Мери Бет…

— Да, Мери Бет Мейфеър, която се омъжила за съдия Макинтайър, макар че тогава той бил просто един млад адвокат, разбира се. Тяхната дъщеря Карлота Мейфеър управлява къщата сега, както изглежда…

Отец Матингли беше напълно очарован. Не само заради старото му, почти болезнено любопитство относно делата на Мейфеър, а от привлекателния маниер на самия Лайтнър и приятното звучене на британския му акцент. Всичко това беше просто история, не клюки, беше съвсем невинно. Отец Матингли не бе говорил с такъв културен човек от много време. Не, от устата на англичанина това не звучеше като клюка.

И тогава, без да може да се спре, отецът се усети, че разказва с колеблив глас историята на малкото момиченце в училищния двор и онези мистериозни цветя. Е, все пак това не беше изповедта й, напомни си той. Но въпреки всичко бе плашещо, че му се изплъзна толкова лесно, само след няколко глътки вино. Срамуваше се от себе си. Внезапно осъзна, че не може да пропъди изповедта от главата си. Бе изгубил нишката. Мислеше за Дейв Колинс и странните неща, които бе наговорил, и за гнева на отец Лафърти в онази юлска нощ на базара. Отец Лафърти, който бе присъствал на осиновяването на детето на Деидре.

Дали отец Лафърти бе предприел нещо след налудничавия разказ на Дейв Колинс? Той самият не бе сторил абсолютно нищо.

Англичанинът прояви голямо търпение към мълчанието на потъналия в размисъл свещеник. Всъщност се случи нещо много странно. Отец Матингли имаше чувството, че събеседникът му слуша мислите му! Но това бе невъзможно, пък и ако този мъж можеше да чува спомена му за самата изповед, какво трябваше да стори тогава?

Колко дълъг му се стори онзи следобед. Колко приятен, колко спокоен. Отец Матингли накрая все пак разказа онова, което бе чул от Дейв Колинс, дори спомена и за илюстрациите на „тъмния мъж“ и на танцуващите вещици в книгите.

А и англичанинът изглеждаше толкова заинтригуван, само от време на време помръдваше, за да налее вино или да предложи на свещеника цигара, но не го прекъсна.

— Е, какво ви говори всичко това? — прошепна свещеникът накрая. Дали англичанинът бе отговорил нещо? — Нали разбирате, старият Дейв Колинс е мъртъв, но сестра Бриджит Мари май ще живее вечно. Наближава стотака.

Англичанинът се усмихна.

— Имате предвид сестрата от училищния двор в онзи далечен ден.

Истината бе, че отец Матингли вече беше пиян. И отново заговори за двора и децата, и пръснатите по земята цветя.

— Тя сега е в „Болница на милосърдието“ — рече той. — Видях я, когато ходих там за последно. Предполагам, че ще я видя и този път. Говори всякакви безсмислици, и то без да съзнава пред кого. Старият Дейв Колинс умря в един бар на Мегазин стрийт. Съвсем подходящо, бих казал. Приятелите му събраха пари за голямо погребение.

Отецът се бе отнесъл отново, мислеше за Деидре и за изповедта. А англичанинът докосна ръката му и прошепна:

— Не бива да се тревожите за това.

Свещеникът се сепна. После за малко да се изсмее на идеята, че някой може да чете мислите му. Но нали точно това бе казала сестра Бриджит Мари за Анта? Че можела да чува мислите на хората през стените и да чете направо в умовете им? Беше ли разказал това на англичанина?

— Да, направихте го. Исках да ви благодаря…

Сбогуваха се в шест следобед пред портите на гробището „Лафайет“. Беше настъпил онзи златен момент от вечерта, когато слънцето си отива и всичко наоколо започва да излъчва обратно светлината, попивана през деня. Но колко запуснато изглеждаше всичко — старите варосани стени, огромните магнолии, разкъсали паважа.

— Знаете ли, те всички са погребани тук, всички Мейфеър — рече отец Матингли, като се озърна към желязната порта. — Голяма надземна гробница вдясно от централната алея, около нея има ниска ограда от ковано желязо. Госпожица Карл се грижи за поддръжката й. Там можете да прочетете всички имена, за които ми говорехте.

Свещеникът щеше да ги покаже лично на англичанина, но вече бе станало време да се връща в ректорията, бе станало време да се връща в Батън Руж, а оттам в Сейнт Луис.

Лайтнър му даде един адрес в Лондон.

— Ако чуете още нещо за това семейство — всичко, което сметнете за уместно да споделите — бихте ли се свързали с мен?

Разбира се, отец Матингли не направи нищо подобно. Бе изгубил името и адреса още преди месеци. Но си спомняше любезния джентълмен, макар че понякога се чудеше кой всъщност бе той и какво искаше. Ако всички свещеници на света притежаваха неговата дарба да утешава, всичко щеше да е прекрасно. Този мъж сякаш разбираше всичко.

Сега, когато наближи ъгъла, отец Матингли отново се сети за писмото от младия свещеник — че Деидре Мейфеър все повече се съсухря, че вече едва ходи.

Но тогава как, за бога, се беше разбуйствала на 13 август? Как би могла да изпотроши прозорците и да изкара акъла на санитарите от лудницата?

А Джери Лониган бе казал, че шофьорът му видял как от къщата излитат разни предмети — книги, един часовник, всякакви неща — просто излитали от прозорците. А и ужасният, почти животински вой.

Свещеникът просто не можеше да повярва в това.

Но имаше доказателство.

Докато вървеше бавно към портата в горещия августовски следобед, той видя един стъклар в бяла униформа на предната веранда. Беше качен на дървена стълба и замазваше с нож маджуна по новите стъкла. На всички тези високи прозорци искряха нови стъкла с лепенки на търговската марка.

Няколко метра по-нататък, от южната страна на къщата, зад булото от ръждивата мрежа седеше Деидре. Ръцете й бяха свити към гърдите, главата й бе килната настрани и опряна на облегалката на стола. Смарагдовият й медальон проблесна за миг като мъничка зелена искра.

О, какво ли е било за нея да счупи тези прозорци? Да усеща как силата препуска из крайниците й, да чувства подобна непозната мощ? Сигурно дори воят й се бе сторил великолепен.

Но все пак това бе странна мисъл. Той усещаше как потъва в някаква странна, неясна тъга, в някаква огромна меланхолия. О, Деидре, горката малка Деидре.

Истината беше, че изпитваше тъга и горчивина, както винаги, когато я видеше. И знаеше, че няма да извърви каменната пътечка до предните стълби. Няма да звънне на вратата само за да чуе отново, че госпожица Карл не е вкъщи или пък че не може да го приеме точно сега.

Това пътешествие бе неговото лично покаяние. Преди повече от четирийсет години той бе сгрешил в онзи съдбоносен съботен следобед, когато разсъдъкът на момичето вече висеше на косъм. И вече никакво посещение не можеше да промени нещата.

Остана до оградата доста време, слушаше стърженето на ножа на стъкларя по прозореца, изненадващо ясен в меката тропическа тишина. Усещаше как жегата прониква в обувките му, в дрехите му. Остави меките глинести цветове на този влажен и сенчест цвят да го погълнат.

Това беше превъзходно място. Със сигурност по-добро от някоя стерилна болнична стая или от алея сред ниско подрязана морава, не по-различна от изкуствен килим. И какво го караше да мисли, че би могъл да стори за нея онова, което толкова много лекари не бяха успели да направят? Може би тя никога не бе имала шанс. Само Бог знаеше.

Внезапно зърна някакъв посетител зад прашната мрежа, който седеше до бедната луда жена. Хубав млад мъж — висок, тъмнокос и добре облечен, въпреки ужасната жега. Може би някой от братовчедите от Ню Йорк или Калифорния.

Младежът сигурно току-що бе излязъл на верандата от салона, защото само преди миг го нямаше.

Изглеждаше толкова загрижен. Начинът, по който се приведе към Деидре, определено говореше за нежност. Сякаш я целуваше по бузата. Да, точно това правеше.

Свещеникът видя това дори в гъстата сянка и жестът го трогна дълбоко. Направи тъгата му още по-болезнена.

Стъкларят беше свършил. Прибираше стълбата си. Слезе по предните стълби, мина по каменната пътека и покрай верандата с мрежата, като отместваше със стълбата клоните на банановите дървета и избуялия олеандър.

Свещеникът също бе приключил със своето покаяние. Сега трябваше да тръгва към къщи, обратно към горещите голи павета на Констанс стрийт, към хладното уединение на ректорията. Бавно се обърна и тръгна към ъгъла.

Погледна назад само веднъж. Сега на верандата с мрежата седеше само Деидре. Но хубавият млад мъж сигурно щеше да се върне скоро. Онази нежна целувка бе трогнала дълбоко свещеника, защото означаваше, че някой все още обича изгубената душа, която самият той не бе успял да спаси преди много време.

Четири

Тази нощ трябваше да свърши нещо, трябваше да се обади на един човек. Беше важно. Но след петнайсет часа работа — дванайсет от тях в операционната — тя вече не можеше да си спомни на кого.

Вече не беше Роуан Мейфеър, с всичките мъки и грижи на Роуан. Тя беше просто доктор Мейфеър, празна като чисто стъкло, седнала тихо в стаичката на лекарите, с ръце в джобовете на мръсната бяла престилка, с крака на отсрещния стол, с цигара „Парламент“ между устните, заслушана във вечните разговори на неврохирурзите.

Тихи експлозии смях, гласове, припокриващи други гласове, миризма на алкохол, шумолене на колосани дрехи, сладкият аромат на цигарите. Това не беше срамно, защото почти всички пушеха. Беше хубаво да остава тук, беше уютно в сиянието на лампите около мръсната маса „Формика“, на мръсния линолеум, между мръсните бежови стени. Хубаво беше да има време за малко размисъл, време, в което споменът да се върне и да я изпълни отново, да я накара да се чувства някак тежка и непроницаема.

Всъщност това беше един почти перфектен ден и затова краката я боляха толкова много. Беше направила три спешни операции, една след друга — от огнестрелна рана в шест сутринта до жертвата на пътен инцидент преди четири часа. И ако всички дни бяха като този, животът й щеше да е просто прекрасен. Всъщност щеше да е абсолютно прекрасен.

Едва сега, докато се отдаваше на умората, си даде сметка за това. След десет години в медицинското училище, стажове и специализиране сега тя беше онова, което винаги бе искала да бъде — лекар, неврохирург и то на щат в отделението по неврохирургия на огромната университетска болница, в която имаше Спешен център, където можеше да оперира спешни случаи постоянно.

Трябваше да признае, че се гордее с това. Гордееше се с първата си седмица работа като нещо различно от претоварен и крайно изтощен старши стажант, който през половината време трябва да оперира под наблюдението на някой друг.

Дори неизбежните разговори днес не бяха толкова ужасни — безкрайните филипики в операционната, диктуването на бележки след това и накрая шумното неофициално обсъждане в стаята за кафе. Тя харесваше колегите си — стажанти със свенливо изражение, доктор Питърс и доктор Блейк, които току-що бяха започнали смяната си и я гледаха сякаш е магьосница, а не лекар. И доктор Симънс, старши стажант, който от време на време й прошепваше, че тя е най-прекрасният лекар, когото е виждал в хирургията, и че сестрите казвали същото. После доктор Ларкин, обичаният от всички шеф на неврохирургията, наричан от протежетата си Ларк, който цял ден я караше да обяснява в най-големи подробности: „Обяснявай, Роуан, обяснявай подробно. Трябва да казваш на тези момчета какво правиш. Господа, вижте само, това е единственият неврохирург в цялата западна цивилизация, който не обича да говори за работата си“.

Меко казано. Тя мразеше да говори! Беше подозрителна към езика по рождение, защото умееше да „чува“ с невероятна точност онова, което лежеше под него, пък и не можеше да се изразява особено добре.

Слава богу, сега те заговориха за виртуозното изпълнение на доктор Ларкин при операцията на менингиома този следобед и тя можеше да се отдаде на възхитителното изтощение, вкусвайки цигарата и ужасното кафе, и прекрасното сияние на лампите на красивите голи стени.

Проблемът беше, че тази сутрин се зарече да не забрави онова лично нещо, онова обаждане, което трябваше да проведе и наистина бе важно за нея. Но какво беше то? Щеше да изскочи в паметта й веднага щом излезеше от сградата.

А тя можеше да си тръгне, когато пожелае. Все пак беше щатен хирург и не трябваше да стои в болницата повече от петдесет часа, не й се налагаше да спи в стаята за спешни повиквания и никой не очакваше от нея да слиза в операционния блок само за да провери как вървят нещата, макар че май точно това й се искаше да направи.

Преди две години, може би дори по-малко, отдавна щеше да си е тръгнала. Щеше да профучи през Голдън Гейт с максималната разрешена скорост, нетърпелива да бъде отново Роуан Мейфеър, на руля на „Сладката Кристин“, която сама извеждаше от залива Ричардсън към открито море. Едва когато нагласеше автопилота на широк обходен курс, далече от търговските маршрути, изтощението щеше да я победи. Тя щеше да слезе в кабината, където дървото искреше така брилянтно, както и лъскавият месинг, и щеше да падне на двойното легло, щеше да потъне в неспокоен сън, през който да проникват сладко всичките шумове на яхтата.

Но това беше преди творенето на чудеса в операционната да стане така всепоглъщащо. Научната работа все още я зовеше. И Ели, и Греъм, осиновителите й, още бяха живи, и къщата със стъклени стени на брега на Тибурон още не беше мавзолей, пълен с книги и дрехи на мъртъвци.

Сега трябваше да мине през този мавзолей, за да стигне до „Сладката Кристин“. Трябваше да види неизбежната поща, която все още пристигаше за Ели и Греъм. И може би дори да чуе едно-две съобщения на телефонния секретар, оставени от приятели от други градове, които още не бяха разбрали, че Ели е умряла от рак миналата година, а Греъм от „удар“, както го наричаха простичко, два месеца преди нейната смърт.

Все още поливаше папратите в памет на Ели, която дори им бе пускала музика. Караше ягуара на Греъм, защото да го продаде би било истинско безобразие. Та тя дори не бе подредила писалището му.

Удар. Мрачно, грозно усещане мина през нея. Не мисли за Греъм, умрял на кухненския под, а за победите през деня. Спаси три живота за последните петнайсет часа, докато други лекари можеха и да ги оставят да загинат. На два други живота, поверени на чужди ръце, оказа компетентната си помощ. И сега трима от тези пациенти спят в интензивното отделение, без опасност за живота, и имат очи, с които да гледат, усти, с които да оформят думите, и когато хванеш ръцете им, те ги стискат, както си им казала да направят.

Да, не можеше да иска нищо повече. Можеше завинаги да остави трансплантациите и туморите на другите. Тя бе в стихията си в критични ситуации. Имаше нужда от тях. След малко щеше да си иде у дома само защото беше здравословно да го направи, здравословно бе очите й да отпочинат, а също и краката й и мозъкът й, разбира се, и да иде някъде извън града за уикенда; да бъде на „Сладката Кристин“, в морето.

Но засега си почиваше в този огромен кораб, наречен болница — защото тя я възприемаше точно така — като подводница, която пътува безшумно през времето. Светлините никога не гаснат. Температурата никога не пада. Двигателите никога не спират. А ние, екипажът, сме свързани един с друг, въпреки гнева, негодуванието и съперничеството. Ние сме свързани с някаква форма на любов, без значение дали го осъзнаваме.

— Ти се опитваш да правиш чудеса! — бе й казал шефът на Спешното в шест тази вечер, някак надменно, с изцъклени от изтощение очи. — Просто завий тази жена до стената и си запази силите за някой, на когото можеш да помогнеш!

— Не искам никакви чудеса — отвърна Роуан. — Просто ще извадим стъклата и мръсотията от мозъка й и ще я върнем на тоя свят.

Как можеше да му каже, че когато бе сложила ръце на раменете на жената, тя бе „чула“ със своето диагностициращо сетиво хиляди дребни сигнали; и те й бяха казали непогрешимо, че жената ще живее. Знаеше какво бе видяла, когато парчетата кост бяха внимателно отстранени от фрактурата и замразени, за да бъдат върнати по-късно на място, когато разкъсаната външна обвивка на мозъка бе доразрязана и наранената тъкан под нея бе увеличена под мощния окуляр на хирургическия уред. Видя жив мозък, невредим и функциониращ, щом аспирира кръвта от него и обгори миниатюрните разкъсани кръвоносни съдове, за да спре кървенето.

Това бе същото непогрешимо чувство, което я бе споходило онзи ден в океана, когато издърпа с лебедката удавника Майкъл Къри на палубата на яхтата си и докосна студената сива плът. Да, тук има живот. Върни го обратно.

Удавникът. Майкъл Къри. Това бе, разбира се, нещото, което си бе казала, че не трябва да забравя. Да се обади на лекаря на Къри. Лекарят на Къри й бе оставил съобщение както в болницата, така и на телефонния секретар вкъщи.

Бяха минали повече от три месеца от онази ужасно студена майска вечер, когато мъглата закриваше от поглед далечния град и не се виждаше ни една светлинка, когато удавникът на палубата на „Сладката Кристин“ бе изглеждал мъртъв, истински труп.

Тя загаси цигарата и извиси глас:

— Приятна вечер, колеги. До понеделник, в осем. — Обърна се към стажантите: — Не, не ставайте.

Доктор Ларкин я хвана с два пръста за ръкава. Тя се опита да се отдръпне, но той стисна по-здраво.

— Не излизай с лодката сама, Роуан.

— Стига, шефе. — Опита се да се освободи. Не стана. — Излизам сама с тази лодка, откакто станах на шестнайсет.

— Много лошо, Роуан, много лошо — рече той. — Ами ако си удариш главата и паднеш зад борда.

Тя се изсмя тихичко и вежливо, въпреки че разговорът бе започнал да я дразни. След миг вече бе в коридора и подмина асансьорите — твърде бавни — към циментовите стълби.

Може би щеше да хвърли по един последен поглед на тримата пациенти в интензивното, по пътя си навън и внезапно мисълта, че изоставя всичко това, я потисна. Мисълта, че няма да се върне чак до понеделник, беше още по-лоша.

Пъхна ръце в джобовете и бързо слезе до четвъртия етаж.

Ярко осветените горни коридори бяха толкова тихи, толкова отдалечени от вечния хаос в спешното. Самотна жена спеше на кушетката в застланата с тъмни килими чакалня. Старшата сестра на приемното гише само й махна. В забързаните дни на стажанството имаше моменти, когато бе бродила по тези коридори посред нощ, вместо да се опитва да спи. Бе крачила напред-назад, от етаж на етаж, в търбуха на огромната подводница, утешавана от слабия шепот на безбройните машини.

Хич не е добре, че шефът знае за „Сладката Кристин“, мислеше тя сега. Не беше добре, че отчаяна и уплашена, го бе завела в дома си следобеда след погребението на втората си майка, а после го бе поканила да седне на палубата, за да пие вино под синьото небе на Тибурон. Хич не беше добре, че в онези кухи, металически моменти, тя бе признала на Ларк, че не иска да остава в тази къща повече, че живее на лодката и понякога заради нея, и че я изкарва в морето сама след всяка смяна, без значение колко дълга е била тя, без значение колко е изморена.

Споделяне — с какво помага то? Ларк бе трупал клише след клише, докато се опитваше да я успокои. Оттогава всеки в болницата знаеше за „Сладката Кристин“. И тя вече не беше „мълчаливата Роуан“, а „осиновената Роуан“, онази, чиито близки са починали в период от шест месеца, която излиза в морето с голяма лодка сам-сама. Тя стана и Роуан, която никога не приема поканите за вечеря на Ларк, които неомъжените й колежки биха приели без секунда колебание.

Ако само знаеха и останалото, мислеше тя, колко загадъчна бе всъщност, дори за самата себе си. А и какво биха казали за мъжете, които харесваше, яките служители на закона и героите от пожарникарските камиони с куки и стълби, за които излизаше на лов в шумните, но безопасни квартални кръчми. Подбираше партньорите си най-вече по загрубелите ръце и гласове, по широките гърди и мощни бицепси. Да, какво щяха да кажат за това, за всички онези съвкупления в кабината на „Сладката Кристин“, докато полицейският револвер трийсет и осми калибър виси в черния си кобур на куката на стената.

И разговорите след това — не, по-скоро монолозите — в които тези мъже, изпитващи същата отчаяна нужда, разказваха за миговете на опасност, за постиженията си, за уменията и безстрашието си. От изгладените им униформени ризи ухаеше на смелост. Пееха песен за живот и смърт.

— Защо все такива ги търсиш? — бе попитал веднъж Греъм. — Все тъпи, необразовани и дебеловрати? Ами ако някой от тях забие месестия си юмрук в лицето ти?

— Защото така — отвърна тя хладно, без дори да го поглежда. — Те не правят такива неща. Те спасяват животи и точно затова ги харесвам. Харесвам героите.

— Говориш като четиринайсетгодишна хлапачка — бе отвърнал кисело Греъм.

— Нещо не си разбрал — рече Роуан. — Когато бях на четиринайсет, мислех, че адвокатите като теб са героите.

Той се извърна от нея, но тя видя огорчението в очите му. Огорчението на Греъм сега, повече от година след смъртта му. Вкусът на Греъм, миризмата на Греъм, накрая и Греъм в леглото й, защото Греъм щеше да си тръгне още преди смъртта на Ели, ако Роуан не бе отстъпила.

— Не ми казвай, че не си го искала — каза й той на дебелия пухен матрак в каютата на „Сладката Кристин“ — Майната им на твоите пожарникари; майната им на ченгетата.

Спри да спориш с него. Спри да мислиш за него. Ели така и не разбра, че ти си легна с него, нито защо смяташе, че трябва да го направиш. Най-важното е, че Ели не разбра. И ти не си в къщата на Ели. Дори не си на лодката, която Греъм ти даде. Ти си все още тук, на сигурно, в антисептичната тишина на своя свят, а Греъм е мъртъв и заровен в малкото гробище в Северна Калифорния. И няма значение как е умрял, защото никой не знае истината за това. Не му позволявай да е около теб духом, както казват, докато завърташ стартера на неговата кола, която трябваше да продадеш още преди години, или когато вървиш из влажните, мразовити стаи на къщата му.

И все пак тя все още говореше с него, все още продължаваше да води безкрайната си защита. Смъртта му бе направила невъзможно всяко реално разрешение. А след това нейната омраза и нейният гняв бяха създали неговия призрак. Той вече избледняваше, но все още я преследваше, дори тук, в сигурността на коридорите на нейното владение.

Ще бъда с други, когато си поискам, искаше й се да му каже. Ще бъда с тяхното его и техния опак характер, с тяхното невежество и с безгрижното им чувство за хумор; с тяхната грубост, със страстната им и проста любов към жените, с техния страх от жените. Дори с техните приказки, да, с безкрайните им приказки, които — благодаря ти, Боже! — изобщо не приличаха на тези на неврохирурзите, и то без да очакват от мен да казвам нещо, те дори не искат да знаят коя съм или каква съм — ракетен инженер, супершпионин, магьосница или пък неврохирург. „Да не искаш да кажеш, че оперираш хорските мозъци?!“

Какво значение имаше всичко това?

Всъщност сега Роуан разбираше повече „от мъже“ от времето, когато Греъм спореше с нея. Тя разбираше връзката между нея самата и тези униформени герои — че това да влизаш в операционната, да нахлузваш стерилните ръкавици и да вдигаш микрокоагулатора и микроскалпела си беше като да влизаш в горяща сграда, като да се намесваш в сцена на семейно насилие, за да спасиш съпругата или детето.

Колко пъти бе чувала да сравняват неврохирурзите с пожарникари? След което и ловката критика, че е по-различно, защото не твоят живот виси на косъм. Но, по дяволите, това не беше вярно. Защото ако се провалиш, ако се проваляш до онази ужасна степен, и то достатъчно често, ти ще бъдеш разрушен с такава сигурност, както и ако над главата ти се срути горящ покрив. Ти оцеляваш благодарение на перфектността и смелостта си, защото просто няма друг начин да оцелееш и всеки миг в операционната е изпитание на живот и смърт.

Да, същата смелост, същата любов към напрежението и към опасността — това виждаше тя в онези груби мъже, които обичаше да целува, да гали и кърми. Мъже, които обичаше да лягат върху нея; мъже, които не искаха от нея да говори.

Но какво от това, че разбираше, когато бяха минали месеци — почти половин година — откакто не бе канила никого в леглото си. Какво ли мислеше „Сладката Кристин“ за това, чудеше се тя понякога. Дали не й нашепваше в тъмното: „Роуан, къде са нашите мъже?“.

Чеиз, жълтокосото ченге от Марин, с маслинената кожа, все още й оставяше съобщения на телефонния секретар. Но тя нямаше време да му се обади. А той беше много сладък тип, дори четеше книги. Веднъж бяха водили истински разговор, когато тя неволно отвори дума за Спешното и жената, простреляна от съпруга си. Той се бе хванал за това и й разказа безброй подобни случаи. Може би затова не му се беше обадила? Вероятно.

Неврохирургът в този момент бе погълнал почти изцяло жената. До такава степен, че тя дори не беше сигурна защо мисли за тези мъже сега. Може би защото не бе чак толкова уморена, или защото последният красив мъж, когото бе пожелала, бе Майкъл Къри, великолепният удавник, великолепен, дори и проснат на палубата, мокър и блед, с полепнала по челото черна коса.

Да. Направо да „си умреш“ за такъв мъж, както казваха ученичките — просто съвършен, прелестен, напълно неин тип. Не беше от онези калифорнийски фитнес маниаци с напомпани мускули и фалшив загар, увенчани с боядисана коса, а як пролетарски екземпляр, още по-неустоим заради сините очи и луничките по бузите, заради които, сега като се замислеше, й се бе дощяло да го целуне.

Каква ирония беше да извади от морето, и то в състояние на трагична безпомощност, такъв перфектен представител на типа мъж, който винаги бе желала.

Спря. Бе стигнала до вратите на интензивното. Влезе тихо, остана неподвижна за миг — гледаше странния, сякаш замръзнал свят на подобните на аквариуми стаи с измършавелите спящи в найлоновите кислородни „палатки“. Крехките им крайници и торсове бяха свързани с писукащите монитори сред безкрайни кабели и циферблати.

В главата на Роуан внезапно нещо превключи. Вече нищо извън това отделение не съществуваше, вече нищо не съществуваше извън операционния блок.

Тя отиде до бюрото и леко докосна по рамото сестрата, която се бе прегърбила над куп хартия под ниската флуоресцентна лампа.

— Добър вечер, Лоръл — прошепна Роуан.

Жената се стресна. После я позна и засия.

— Доктор Мейфеър, още ли сте тук.

— Само да хвърля последен поглед.

Роуан се държеше със сестрите много по-мило, отколкото с лекарите. Още когато бе стажантка, сестрите я обожаваха, може би защото успяваше да неутрализира пословичната им неприязън към жените лекари и да предизвика у тях възможно най-много ентусиазъм. Това бе умение, което бе култивирала и рафинирала до степен на безпощадност, и все пак бе дълбоко прямо, като всеки разрез в тъканта на мозъка на пациента.

Сега, когато влезе в първата стая и спря до високото сияещо метално легло — чудовищна конструкция на колела — тя чу, че сестрата идва зад нея, чака я да заговори. После пристъпи да вдигне картата на пациента от таблата на леглото. Роуан й направи знак с глава да не го прави.

Последната за деня жертва на автомобилна катастрофа лежеше пребледняла, като че безжизнена, с увит около главата огромен тюрбан от бинтове и тънка, безцветна тръба, която влизаше в носа. Единственият признак на живот идваше от машините с техните монотонни пиукания и нащърбени неонови графики. Глюкозата се вливаше през тъничката игла, забита в горната страна на едната китка.

Подобно на труп, който се връща към живота върху маса за балсамиране, жената под избелените чаршафи бавно отвори очи.

— Доктор Мейфеър — прошепна тя.

Превъзходна вълна облекчение премина през Роуан. Отново размени поглед със сестрата. Усмихна се.

— Тук съм, госпожице Трент — каза тя тихо. — Справяте се много добре. — И нежно хвана дясната ръка на жената. Да, много добре.

Очите на жената се затвориха бавно, както се затварят цветята. Никаква промяна в тихата песен на машините около тях. Роуан се оттегли така безшумно, както бе дошла.

Загледа се през стъклото на втората стая в друга фигура, пак на вид в безсъзнание — смугло момче, всъщност още почти дете, което бе ослепяло внезапно и бе паднало от платформата върху релсите пред градската електричка.

Бе работила по него четири часа, бе шила с миниатюрна игла разкъсания кръвоносен съд, причинил слепотата му, а после бе възстановявала увредения му череп. „Да го ремонтираме“, беше се пошегувала тя с колегите си в операционната.

Сега стоеше напълно неподвижна, присвила очи, и гледаше леките му движения в съня — начина, по който дясното му коляно помръдна под завивките, как се изви ръката му, с дланта нагоре, когато извърна глава настрани. Езикът му се стрелкаше по сухите устни и той шепнеше нещо, сякаш говореше на някого в съня си.

— Върви добре, докторе — прошепна сестрата зад нея.

Роуан кимна. Но тя знаеше, че до няколко седмици момчето ще започне да получава припадъци. Щяха да му предпишат дилатин, за да ги контролират, но то щеше да остане епилептик до края на живота си. По-добре, отколкото мъртъв или сляп, със сигурност. Тя щеше да изчака и да го наблюдава, преди да предсказва състоянието му. В края на краищата винаги имаше шанс да се окаже, че греши.

— А мисис Кели? — попита и се обърна да погледне сестрата в очите. Тя беше изпълнителна и състрадателна жена, която Роуан много харесваше.

— Мисис Кели смята, че е много смешно, че в главата й все още има два куршума. Казва, че се чувства като зареден пищов. Не иска дъщеря й да си тръгва. Иска да разбере какво е станало с онзи хулиган, дето я е прострелял. Иска още една възглавница. Иска телевизор и телефон.

Роуан отвърна със задължителния разбиращ смях, едва чут в жужащата тишина.

— Е, до утре — каза тя.

От мястото си виждаше енергичната мисис Кели през последната двойка прозорци в края на помещението.

Тъй като не можеше да вдигне глава от възглавницата, мисис Кели жестикулираше оживено с дясната си ръка, докато разговаряше с вече порасналата си дъщеря — слаба, очевидно изтощена жена с увиснали клепачи, която въпреки това кимаше на всяка дума на майка си.

— Много е добра с майка си — прошепна Роуан. — Нека остане колкото пожелае.

Сестрата кимна.

— Аз си тръгвам. До понеделник, Лоръл — каза Роуан. — Не съм сигурна, че този нов график ми харесва.

Сестрата се изсмя тихичко.

— Заслужавате почивка, доктор Мейфеър.

— Нима? — промърмори Роуан. — Доктор Симънс ще ми се обади, ако има някакъв проблем. Винаги можеш да го помолиш да ми звънне, Лоръл. Разбираш ли?

Роуан излезе от двойните врати, като ги остави да се затворят със замах зад нея. Да, беше хубав ден.

И наистина вече нямаше извинение да остава още тук, освен да запише това-онова в личния си дневник, който държеше в кабинета си, и да провери личния си телефонен секретар за съобщения. Можеше и да си почине малко на кожения диван. Този кабинет бе несравнимо по-луксозен от претъпканите и овехтели стаички за дежурни лекари, в които бе спала с години.

Но тя трябваше да си върви у дома, знаеше го. Трябваше да остави сенките на Греъм и Ели да идват и да си отиват, когато пожелаят.

Ами Майкъл Къри? Защо отново бе забравила за него, вече бе почти десет часа. Трябваше да се обади на доктор Морис възможно най-скоро.

„Е, не се вживявай толкова за този Къри“, каза си тя, докато вървеше бавно и леко по покрития с линолеум коридор, като отново избра циментовото стълбище вместо асансьора и вече виждаше в главата си криволичещия маршрут из огромната дремеща болница, който щеше да я изведе до вратата на кабинета й.

Но тя нямаше търпение да чуе какво ще й каже Морис, нямаше търпение да чуе новини за единствения мъж в живота й в този момент, мъж, когото дори не познаваше и не бе виждала от жестоката, изпълнена с усилие и лудост случайна среща в бурното море преди четири месеца…

Онази нощ почти бе задрямала от изтощение. Обичайната смяна по време на шестте месеца специализация бе довела до трийсет и шест часово дежурство, по време на което бе спала може би само час. Но въпреки всичко се чувстваше добре, докато не видя удавника във водата.

„Сладката Кристин“ пълзеше през разгневения океан под ниското оловно небе, вятърът ревеше срещу прозорците на каютата. Никакви ограничения за малки съдове не важаха за този дълъг четирийсет стъпки круизър холандско производство, с два двигателя и с огромен корпус с голяма водоизместимост, който се носеше плавно, без и най-малкото издигане по развълнуваните вълни. Честно казано, тази яхта бе твърде голяма за един-единствен водач. Но Роуан я управляваше сама още от шестнайсетгодишна.

Да изкараш или вкараш такава яхта в пристанището, си беше трудна работа, която изискваше да има поне още един човек на борда. Но Роуан си имаше свой собствен дълбок и широк канал зад дома й в Тибурон, и свой собствен пристан, и своя бавна и методична система. Веднъж щом „Сладката Кристин“ бъдеше обърната и насочена към Сан Франциско, една жена на борда, която познава и разбира всичките сложни електронни уреди и звънци по нея, бе напълно достатъчна.

„Сладката Кристин“ бе построена не за скорост, а за издръжливост. Онзи ден тя бе снабдена, както винаги, за околосветско пътуване.

Облачното небе бе убило светлината през майския следобед, дори когато Роуан мина под Голдън Гейт. Но когато се отдалечи толкова, че го изгуби от поглед, полумракът изтля съвсем.

Тъмнината падаше с някак металическо еднообразие; океанът се сливаше с небето. Беше толкова студено, че Роуан носеше вълнените ръкавици и моряшката шапка дори в каютата, пиеше чаша след чаша димящо кафе, което така и не успя да прогони крайното й изтощение. Очите й гледаха, както винаги, към развълнуваното море.

После се появи Майкъл Къри — просто точица някъде там — възможно ли бе да е човек?

Носеше се във водата по очи, с отпуснати крайници, ръцете му бяха близо до главата, а черната му коса се открояваше в сияещата сива вода. Останалото бяха само дрехи — издути около тялото му. Палто с колан и кафяви ботуши. Изглеждаше мъртъв.

В онези първи минути тя разбра само, че това не е разложен труп. Ръцете, макар и бледи, не бяха подути. Сигурно бе паднал от борда на някакъв голям кораб само преди минути, или часове. Сега бе изключително важно да даде сигнал „Пан пан“11 за помощ и да укаже координатите си, а после да се опита да го извади на борда.

Оказа се, че катерите на бреговата охрана са на мили от нея, а спасителните хеликоптери са вече заети. На практика в района нямаше нито един малък съд, който да приеме съобщението. А мъглата продължаваше да се стеле. Помощ щеше да дойде възможно най-скоро, но никой не можеше да каже кога.

— Ще се опитам да го извадя от водата — рече тя. — Сама съм тук. Просто елате възможно най-бързо.

Нямаше нужда да им казва, че е лекар, или пък да им напомня онова, което те вече знаеха — че в толкова студена вода удавниците могат да оцелеят невероятно дълго, защото спадът в температурата забавя метаболизма. Мозъкът им „заспиваше“, като оставаше да функционира единствено кръвообращението. Най-важното бе да го извади и да започне да го реанимира.

А това беше трудната част, защото не бе правила подобно нещо преди. Имаше нужното оборудване обаче — нещо като хамути, закачени за здраво найлоново въже, което минаваше през бензинова лебедка на покрива на мостика — с други думи, разполагаше с необходимото да го извлече на борда, ако успееше да се добере до него, а точно в последното може би щеше да се провали.

Веднага навлече гумените ръкавици и спасителната жилетка, после сама се завърза с един от хамутите и взе втори за мъжа. Провери такелажа, включително и въжето, свързано с малката гумена лодка, и се увери, че е здраво; после спусна лодката зад борда на „Сладката Кристин“ и заслиза по стълбичката, без да обръща внимание на кипящото море, люшкащата се стълба и пръските, които обливаха лицето й.

Той се носеше към нея, докато тя гребеше към него, но водата почти заливаше гумената лодка. За секунда Роуан бе сигурна, че няма да успее, но отказа да се предаде. Накрая, като почти се прекатури от малката лодка, тя достигна ръката му и я стисна, после го задърпа към себе си. А сега — как, по дяволите, да му сложи правилно хамута на гърдите.

Водата отново почти погълна лодката, пък и Роуан едва не я обърна. И тогава друга вълна я повдигна и я запрати над тялото на мъжа. Изтърва ръката му. Изгуби го. Но той изплува като коркова тапа. Тя го хвана за лявата ръка и наниза хамута на главата и лявото му рамо, а после прекара лявата му ръка през него. Беше изключително важно обаче да прекара и дясната ръка. Трябваше да нагласи хамута добре, ако искаше да го дърпа за него — беше станал много тежък с тези мокри дрехи.

И през цялото време онова нейно диагностициращо сетиво работеше, докато тя не откъсваше поглед от полупотъналото лице, докато усещаше студената плът на протегнатата му ръка. Да, той е там, той може да се върне. Качи го на палубата.

Мощните вълни я връхлитаха една след друга и й пречеха да стори каквото и да било, освен да го държи. Накрая успя да сграбчи десния му ръкав, провря ръката му в хамута и веднага го затегна здраво.

Малката гумена лодка се преобърна и тя се озова при него. Глътна вода, после се издигна над повърхността. Беше останала без дъх, студът се просмукваше в дрехите й. След колко ли минути щеше да загуби съзнание? Но вече бе вързала и него за яхтата така сигурно, както бе вързана и самата тя. Ако успееше да стигне до малката стълбичка, без да припадне, щеше да го извлече с лебедката. Хвана се за своето въже и започна да се издърпва по него, като отказваше дори да си помисли, че може да не успее. Широкият десен борд на „Сладката Кристин“ бе като бяло петно, което изчезваше и се появяваше, докато вълните я заливаха отново и отново.

Най-после се блъсна в борда. Ударът я свести напълно. Пръстите й в ръкавиците отказваха да се свият, когато посегна към най-долната въжена стъпенка на стълбичката. Но тя им заповяда: „Свийте се, дяволите да ви вземат, хванете въжето“. И видя, че дясната й ръка се подчинява, макар че вече не я усещаше. Лявата й ръка посегна встрани от стълбата. Роуан отново издаде заповед към скованото си тяло и почти с изумление установи, че вече се качва по стълбата.

За миг остана просната на палубата, не можеше да помръдне. Топлият въздух от отворената врата на мостика ставаше на пара, като горещ дъх. После започна да разтрива пръстите си, докато чувствителността им не се върна. Нямаше време да се стопли; нямаше време да стори нищо друго, освен да стане и да отиде до лебедката.

Ръцете я боляха, но сториха онова, което тя искаше, почти автоматично и включиха мотора. Лебедката изрева и запя, когато започна да навива найлоновото въже. И внезапно Роуан видя тялото на мъжа да се издига над перилата на борда — главата му висеше, ръцете му бяха широко разперени, безжизнено провиснали от найлоновата примка на хамута, от натежалите дрехи шуртеше вода. Мъжът падна с главата напред на палубата.

Лебедката изпищя, докато го влачеше все по-близо към макарата, а после отново го изправи на около три стъпки от вратата. Роуан изключи мотора. Мъжът падна, подгизнал, безжизнен, твърде далече от топлата струя.

И тогава тя разбра, че няма да може да го завлече вътре и че няма време да се занимава повече с въжета и макари.

С един мощен тласък го обърна и изпомпа почти литър и половина морска вода от дробовете му. После го вдигна, намести се под него и отново го просна по гръб. Свали ръкавиците си, защото затрудняваха движенията й. Плъзна лявата си ръка под врата му и с пръстите на дясната стисна носа му, а после издиша в устата му. Сякаш виждаше в ума си как топлият въздух нахлува в него. Като че ли можеше да го прави до безкрай, без да съживи неподвижното тяло под себе си.

Премести се на гръдния му кош, като започна да го натиска колкото можеше по-силно по гръдната кост, после отпускаше, и отново така, около петнайсетина пъти.

— Хайде, дишай! — прошепна тя, сякаш изричаше проклятие. — Мамка ти, дишай!

После отново долепи устни до неговите.

Невъзможно бе да се каже колко време измина; бе изгубила представа за него, както когато оперираше. Просто продължаваше да опитва, от гръдния масаж през дишане уста в уста, като спря само колкото да провери безжизнената каротидна артерия и да установи, че диагностичното послание е същото — жив — преди да продължи.

Тялото му се мяташе по палубата от усилията й, кожата му лъщеше като восък, токовете на кафявите му кожени обувки тракаха по дъските.

Тя отново се опита да го завлече в кабината на мостика, но беше безсмислено. Почти несъзнателно установи, че в мъглата няма никакви светлини и не се чува рев на хеликоптер в небето. Затова продължи, спираше само да го плесне по лицето и да му каже, че знае, че е там, и че го чака да се върне.

— Зная, че можеш да ме чуеш! — крещеше тя, докато натискаше отново гръдната му кост. Представи си сърцето и дробовете му до най-дребните анатомични детайли. И тогава, когато отново повдигна врата му, той внезапно отвори очи, а лицето му се озари от огъня на живота. Гърдите му се издигнаха към нея; тя усети как дъхът се излива от тялото му и облива лицето й, горещ дъх.

— Точно така, дишай! — надвика тя вятъра. Но защо бе толкова изумена, че е оживял, че се взира в нея, когато дори не бе и помисляла да се откаже?

Дясната му ръка се стрелна и се вкопчи в нейната. И той каза нещо, промърмори нещо неразбираемо, нещо, което обаче звучеше като име.

Тя пак го плесна по бузата, но този път по-леко. Дъхът му излизаше накъсано, учестено, лицето му се сви от болка. Но сега сините му очи бяха ясни и… несъмнено живи. Сякаш никога не бе виждала човешки очи, никога не бе виждала тези пламнали, брилянтни желатинови сфери да се взират в нея от човешко лице.

— Продължавай, дишай. Чуй ме, отивам долу за одеяла.

Той отново сграбчи ръката й; започна силно да трепери.

И докато се опитваше да се освободи, тя видя как погледът му минава покрай нея и право нагоре. Той вдигна лявата си ръка. Сочеше нещо. Най-после една светлина пропълзя по палубата. Мъглата се кълбеше, гъста като дим. Хеликоптерът беше дошъл точно навреме; вятърът жилеше очите й. Тя едва виждаше ските за приземяване на машината.

Падна назад, сама вече на ръба на припадъка, но усещаше ръката му да стиска нейната. Опитваше се да й каже нещо. Тя потупа дланта му и рече:

— Добре, добре, вече всичко е наред, те ще те отведат.

После започна да крещи нареждания на хората от бреговата охрана, които слязоха по стълбичката на хеликоптера: да не го затоплят бързо и, за бога, да не му дават нищо топло за пиене. Това е сериозна хипотермия. Да се обадят за линейка по нейното радио.

Страхуваше се за него, когато го отнесоха. Но всъщност знаеше какво щяха да кажат лекарите: няма неврологични увреждания.

Към полунощ се приготви да спи. Отново й бе топло и уютно. „Сладката Кристин“ се полюшваше като огромна люлка в черното море, светлините й помитаха мъглата, радарът й беше включен, а автопилотът поддържаше все същия широк обходен курс. Свита в ъгълчето на леглото в каютата, преоблечена в чисти дрехи, Роуан пиеше своето димящо кафе.

Мислеше за него, за погледа му. Казваше се Майкъл Къри, или поне така й казаха от бреговата охрана, когато им се обади. Бе прекарал във водата най-малко час, преди тя да го забележи. Но заключението на лекарите беше, каквото бе очаквала: „Никакви неврологични проблеми“. Пресата го наричаше чудо.

За нещастие в линейката той бил дезориентиран и буйствал — може би заради всички онези репортери на кея — и те го приспали (глупаци!), а това бе усложнило малко нещата (разбира се!), но сега той бил „съвсем добре“.

— Не казвайте името ми на никого — каза тя. — Не искам да бъда безпокоена.

Разбрано. Репортерите са си истинска напаст. Пък и да си кажем истината, нейната позивна за помощ бе дошла в най-натовареното време и не бяха я вписали като хората. Не бяха вписали нито името й, нито името на яхтата й. Дали би била така добра сега да им представи тази информация…

— В никакъв случай, благодаря — отряза ги тя.

„Сладката Кристин“ продължаваше да се носи по вълните. Роуан си представяше Майкъл Къри легнал на палубата, начина, по който се сбръчка челото му, когато се събуди, начина, по който очите му потърсиха светлините от каютата. Какво бе прошепнал, май някакво име. Но тя не можеше да си спомни, пък и всъщност не го бе чула добре.

Изглеждаше почти сигурно, че той щеше да умре, ако не го бе открила. Но мисълта за това не я успокояваше — тя мислеше за плаващото му сред мъглата и тъмата тяло, за живота му, който изтичаше с всяка секунда. Беше твърде близо до смъртта.

И колко бе красив. Дори полуудавен бе привлекателен. Винаги бе някак загадъчно — това странно съчетание от черти, което прави един човек да изглежда красив. Без съмнение имаше ирландско лице — четвъртито, с къс и леко извит нос, лице, което дори би минало за безлично. Но никой не би могъл да го сметне за безличен. Не и с тези очи и с тази уста. Нямаше начин.

Някак не беше подобаващо да мисли за него така. Когато излизаше на лов, тя не беше лекар; тя беше Роуан, която очакваше анонимния си партньор, а после заспиваше, след като вратата се затвореше. А точно доктор Роуан се тревожеше сега за този мъж.

А кой знаеше по-добре от нея колко неща можеха да се объркат в химията на мозъка по време на онзи критичен час?

Обади се в Общинската болница на Сан Франциско рано на следващата сутрин, когато стигна до брега. Доктор Морис, главният лекар там, все още бе на смяна.

— Имате пълното ми съпричастие — каза тя, като накратко обясни каква длъжност заема в Университетската болница. После описа съживяването и какви инструкции бе дала на парамедиците за хипотермията. Къри не бе говорил, само бе промърморил нещо, което тя не бе успяла да разбере. Но била убедена, че той ще се оправи.

— Така е, той е добре, невероятен късметлия — отвърна доктор Морис.

И да, това бе разговор между лекари, напълно поверителен. А чакащите във фоайето искаха да разберат коя е онази жена, неврохирург, която го бе изтеглила на борда си. Разбира се, пациентът не бил съвсем добре психически, непрестанно говорел, че има някакви видения, а и нещо необичайно се случило с ръцете му, нещо свръхестествено…

— С ръцете му?

— Не, не е парализа, нищо подобно. Вижте, пейджърът ми звъни.

— Да, чувам. Знаете ли, сега карам последния си месец в Университетската. Позвънете ми, ако имате нужда. Ще дойда.

И затвори. Какво, по дяволите, искаше да каже за ръцете му? Спомни си как Майкъл Къри я бе стиснал, как бе увиснал на нея, не искаше да я пусне да си тръгне, как се взираше в очите й.

— Не, не бъркам — прошепна тя. — Нищо му нямаше на ръцете.

Разбра какво се е случило с ръцете му на следващия следобед, когато отвори „Екзаминър“.

Имал „мистично преживяване“, обяснил той. Видял някъде много отвисоко как тялото му плава в океана. И още нещо се случило с него, но сега не можел да си го спомни, и точно това го подлудявало, невъзможността да си спомни.

Тъй като слухът за ръцете му бил плъзнал навсякъде, да, вярно било, той носел черни ръкавици през цялото време, защото щом докоснел нещо, получавал видения. Не можел дори да вдигне лъжица или да пипне сапун, без да види някакъв образ, свързан с последния човек, който го е държал в ръцете си.

Специално за репортерката той бе докоснал разпятието на нейната броеница и й казал, че е купена в Лурдес през 1939 година и е била на майка й.

Вестникът твърдеше, че това било абсолютно точно, но вече имало безброй хора от персонала на Сан Франциско, които можели да потвърдят новата дарба на Къри.

Той искал да се махне от болницата. Искал и това нещо с ръцете му да престане, а споменът за случилото се с него отвъд да се върне.

Роуан разгледа снимката — голяма, ясна черно-бяла фотография на Майкъл, седнал в леглото. Пролетарският му чар не можеше да се сбърка. А усмивката му беше просто великолепна. Дори носеше малка златна верижка с кръстче на врата си, което силно подчертаваше мускулите на плещите му. Много ченгета и пожарникари носеха подобни верижки. Тя ги обожаваше. Дори когато малкото златно кръстче или медал, или каквото там беше, провисваше към лицето й в леглото и бръсваше клепачите й като целувка.

Но ръцете в черни ръкавици изглеждаха зловещи, отпуснати върху бялата завивка. Беше ли възможно написаното в статията? Тя не се усъмни дори за миг. Бе виждала и по-странни неща от това, о, да, много по-странни.

Не отивай при този човек. Той няма нужда от теб и не ти трябва да разпитваш за ръцете му.

Роуан откъсна страницата със статията, сгъна я и я пъхна в джоба си. Късчето беше още там, когато на следващата сутрин се отпусна в стаята на лекарите след цяла нощ в Спешния център и отвори „Хроникъл“.

Къри беше на трета страница, хубава снимка в анфас — изглеждаше малко по-мрачен, може би не така доверчив. Десетки хора вече свидетелстваха за странната му психометрична дарба. Той искаше всички да разберат, че това не е нищо повече от „салонен фокус“. Не можеше да им помогне.

Всичко, което сега го тревожеше, бе забравеното приключение, селенията, които бе посетил в смъртта. „Има причина да се върна — казваше той. — Знам, че има. Имах избор и реших да се върна. Трябва да свърша нещо много важно. Знаех го, знаех каква беше целта ми. Имаше нещо общо с портал и номер. Но не мога да си спомня номера, нито какво означава. Истината е, че не мога да си спомня нищо. Сякаш най-важното преживяване в целия ми живот е било изличено. И аз не зная как да го възстановя.“

Боже, карат го да изглежда като откачен, помисли тя. А това вероятно бе просто обичайното „близко до смъртта преживяване“. Вече сме чували за такива. Какво им става на хората около него?

А колкото до ръцете му, те я заинтригуваха повече. Прегледа различните свидетелства. Искаше й се да погледне и изследванията, които му бяха направили.

Отново си спомни как бе лежал на палубата, силата на захвата му, изражението на лицето му.

Дали бе почувствал нещо в мига, в който бе стиснал ръката й? И какво ли щеше да изпита сега, ако тя идеше там, седне на леглото му и му каже, че си спомня за инцидента и го помоли да й покаже „салонния фокус“ — с други думи, бартер — оскъдната й информация срещу онова, което всички искаха от него? Не.

Би било отвратително. Отвратително бе, че тя, лекарят, няма да мисли за онова, от което той би имал нужда, а за онова, от което сама има нужда. Бе по-лошо от това да се чуди какво би било, ако го покани в леглото си и после пие кафе с него на масичката в малката каюта в три сутринта.

Щеше да се обади на доктор Морис, когато има време. Ще се поинтересува как е той, но кога, не можеше да каже. От толкова време не бе спала, че вече бе като ходещ труп, имаше нужда от почивка. Може би бе длъжна да остави Къри съвсем сам. Вероятно това бе най-доброто, което можеше да направи и за двамата.

В края на седмицата „Сан Франциско Хроникъл“ излезе с дълга статия на първа страница.

Той е на четирийсет и една, предприемач, специалист по реставрация на стари викториански къщи, собственик на компания, наречена „Големите надежди“. Изглежда се е превърнал в легенда в Сан Франциско заради умението си да превръща развалини в имения, като човек, който държи на автентичността чак до дървените закачалки и четвъртитите пирони. Има малък магазин в Кастро, пълен с вани с лъвски крака и мивки на пиедестали. Детайлните му чертежи на реставрациите са прочути. Всъщност за тях е издадена книга, наречена „Викторианските образци — отвън и отвътре“. Той е направил и спечелилия награда пансион „Барбъри Коуст“ на Клей стрийт и „Джек Лондон Хотел“ в Буена Виста Уест.

Но вече не работи. „Големите надежди“ е временно затворена. Собственикът й е твърде зает да си спомня видението от онзи критичен час, когато е бил „мъртъв във водата“.

— Не беше сън — казва той. — Знам, че говорих с някакви хора. Те ми казаха какво искат да направя и аз приех, бях помолен да се върна.

А колкото до новата му ясновидска дарба, тя няма нищо общо. Не е нищо повече от някакъв случаен страничен ефект.

— Разбирате ли, аз виждам само проблясъци — лице, име. Абсолютно ненадеждно е.

През онази нощ, в лекарската стая в болницата, тя го видя по новините — жизнен триизмерен мъж. И отново онези незабравими сини очи, и добродушната усмивка. Всъщност в него имаше нещо невинно, простите му открити жестове говореха за човек, който отдавна се е отказал от притворността и от това да се опитва да усложнява и без това сложния свят.

— Трябва да си ида у дома — каза той.

Какъв беше този акцент — нюйоркски?

— Не, нямам предвид тук у дома, а там, където съм роден, в Ню Орлиънс.

А, оттам бил акцентът!

— Мога да се закълна, че това място има нещо общо със случилото се. Постоянно виждам образи от дома.

Той отново сви рамене. По дяволите, беше адски хубав.

Но все още не можел да си спомни виденията преди смъртта. От болницата не искали да го пускат, но трябвало да признаят, че психически е напълно добре.

— Разкажи ни за способността си, Майкъл.

— Не искам да говоря за това. — Свиване на рамене. Гледа ръцете си в черни ръкавици. — Искам да говоря с хората, които са ме спасили — с бреговата охрана и онази жена, която ме е измъкнала от морето. Искам да се свържа с тях. Съгласих се на интервю само заради това.

Тогава в кадър влязоха двама репортери от студиото. Разменяха си шегички за „силата“. И двамата се бяха убедили в нея.

За миг Роуан нито помръдваше, нито мислеше. Ню Орлиънс… и той я молеше да се свърже с него. Ню Орлиънс…

Е, това подреждаше нещата. Роуан вече бе длъжна да го стори. Бе чула молбата от собствената му уста. А и трябваше да си изясни тази история с Ню Орлиънс. Трябваше да говори с него… или пък да му пише.

Когато се прибра у дома, тя отиде до старото писалище на Греъм, извади листове и писалка и написа писмо на Къри.

Разказваше му подробно всичко, което бе забелязала по време на инцидента, от момента, в който го бе видяла в морето, докато не го издърпа с макарата. А после, след миг колебание, добави и телефонния си номер, адрес и кратък послепис.

„Господин Къри, аз също съм от Ню Орлиънс, макар че никога не съм живяла там. Осиновена съм в деня на раждането си и веднага са ме отвели. Вероятно това, че и вие сте южняк, е просто съвпадение, но реших, че трябва да го знаете. На яхтата вие стиснахте здраво ръката ми за известно време. Не бих искала вашата ситуация да стане още пообъркана от някакво неясно телепатично послание, което може да сте получили в този миг, нещо, което може да няма никаква връзка с вас.

Ако имате нужда да поговорите с мен — завърши тя, — обадете ми се в Университетската болница или в дома ми.“

Бе достатъчно умерено, съвсем неутрално. Само бе отбелязала, че вярва в неговата сила и че е насреща, ако той има нужда от нея. Нищо повече, никакво питане. Просто се интересува от състоянието му.

И все пак това не й излизаше от главата — мисълта, че може да сложи ръка в неговата и просто да каже: „Аз ще си мисля за едно нещо, нещо, което се е случило веднъж, не, три пъти в моя живот. И искам само да ми кажеш какво виждаш. Ще го направиш ли? Не мога да кажа, че ми го дължиш, задето ти спасих живота…“.

Точно така, не можеш. Така че не го прави!

Изпрати писмото директно на доктор Морис с „Фед-Екс“.

Доктор Морис й се обади на следващия ден. Къри бил напуснал болницата предния следобед, веднага след телевизионната пресконференция.

— Той е напълно откачил, доктор Мейфеър, но нямаме законно основание да го задържим. Предадох му думите ви между другото — че не е казал нищо. Но той е твърде обсебен от мисълта да приключи с цялата тази история. Решен е да си спомни какво е видял там, нали разбирате, голямата причина за всичко това, тайната на вселената, целта, порталът, номерът, бижуто. Никога не сте чували такива дивотии. Ще изпратя писмото в дома му, но шансът е нищожен. Там писмата пристигат на купчини.

— Това с ръцете му наистина ли се случва?

Тишина.

— Истината ли искате? Случва се сто процента, доколкото съм го видял с очите си. Ако някога и вие го видите, направо ще ви изкара ангелите.

Историята излезе в таблоидите в супермаркетите на следващата седмица. Две седмици по-късно вариации се появиха и в „Пийпъл“ и в „Таим“. Роуан изрязваше статиите и снимките. Фотографите очевидно следваха Къри на всяка крачка. Бяха го снимали пред фирмата му на Кастро стрийт. Бяха го хванали и на стъпалата пред къщата му.

У Роуан нарастваше яростно желание да го защити. Те наистина трябваше да оставят този човек на мира.

Ти също трябва да го оставиш на мира, Роуан.

Той самият не искаше никакви интервюта повече, това бе станало ясно още първата седмица на юни. Таблоидите бълваха ексклузивни статии от свидетели на неговата дарба: Той докосна портмонето и ми каза всичко за сестра ми — какво ми е казала, когато ми го подари. Направо изтръпнах, и после той заяви: „Сестра ти е мъртва“.

Накрая местният канал на Си Би Ес твърдеше, че Къри се е затворил в къщата си на Либърти стрийт, изолиран от външния свят. Приятелите бяха разтревожени. „Той е разочарован, ядосан — каза един от старите му приятели от колежа. — Мисля, че просто се е оттеглил от света.“

„Големите надежди“ беше затворена за неопределено време. Лекарите в Общинската болница на Сан Франциско не бяха виждали пациента си и също се тревожеха.

И тогава през юли „Екзаминър“ обяви, че Къри е „изчезнал“. „В неизвестност.“

Един репортер от „Късни новини“ стоеше на стълбите на огромната викторианска къща и сочеше купчина неотворена поща, препълнила кофата за боклук до страничната порта.

— Дали Къри не се е затворил в огромната викторианска къща на Либърти стрийт, която е реставрирал с много обич преди толкова много години? Дали не седи горе в осветената стая на втория етаж?

Роуан с отвращение превключи програмата. Караше я да се чувства като воайор. Беше просто ужасно да влачат този снимачен екип пред самата му врата.

Но в ума й остана сцената с препълнената с писма кофа за боклук. Нима нейният опит за връзка бе потънал безвъзвратно в тази купчина? Мисълта, че Майкъл седи заключен в тази къща, уплашен от света, нуждаещ се от съвет, бе направо непоносима.

Хирурзите бяха хора на действието — хора, които вярваха, че могат да направят нещо. Затова имаха и куража да режат телата на хората. Тя искаше да направи нещо — да иде там, да почука на вратата. Но колко ли народ още бе постъпвал така?

Не, той нямаше нужда от още един посетител, особено такъв, който си има свой таен дневен ред.

Вечерите, когато се прибираше от болницата и излизаше сама с яхтата, тя неизменно мислеше за него. Тук, в усамотените води на Тибурон, бе винаги топло. Наслаждаваше се на това, преди да навлезе сред по-студените ветрове на залива на Сан Франциско. После хващаше силното течение на океана. Беше еротично, страхотно, когато насочваше яхтата на запад и извръщаше глава да зърне, както винаги, реещите се пилони на Голдън Гейт Бридж. Огромният тежък круизър се носеше бавно, но стабилно напред и оставяше назад неясния хоризонт.

Огромният вълнист океан бе така равнодушен. Не бе възможно да вярваш в нищо, освен в себе си, щом погледнеш безкрайната мозаечна повърхност, която натежава и помръдва под безцветния залез, там, където небето среща морето в потрепваща мъгла.

Той вярваше, че е бил изпратен обратно с някаква цел, онзи мъж, който реставрираше красиви къщи, който рисуваше картини, публикувани в книги, мъж, който трябва да беше твърде опитен, за да вярва в подобно нещо.

Но нима той наистина бе умрял тогава? Бе преживял нещо, за което мнозина бяха писали — издигането, безтегловността, взирането с някак прекрасна откъснатост в света долу.

Нищо подобно не й се беше случвало, но имаше други неща, които бяха също толкова странни. И докато целият свят знаеше за случилото се с Къри, никой не знаеше странните тайни на Роуан.

Във всичко това имаше някакво значение, някаква схема, която бе далече извън възможностите на разсъдъка. Както винаги, тя се страхуваше, че всичко, което някога е имало значение, е самотата, усилната работа, усилието да разбереш смисъла, когато смисъл няма. То беше като да потопиш пръчка в океана и да се опитваш да напишеш нещо с нея — всички дребни хора по света се въртяха в своите дребни шаблони, които съществуваха не повече от няколко години и не означаваха нищо, абсолютно нищо. Хирургията я беше привлякла, защото с нея можеш да ги изправяш на крака, да ги съживяваш и те казват „Благодаря!“, а ти служиш на живота и отблъскваш смъртта, а това е единствената неоспорима ценност, на която можеш да се отдадеш изцяло. Докторе, мислехме, че тя никога няма да проходи.

Но какъв е големият смисъл на живота, смисълът да се раждаме? Какъв изобщо можеше да е той? С каква цел жената умира от удар по време на раждане, докато бебето й плаче в ръцете на лекаря? По каква причина мъж бива прегазен от пиян шофьор на връщане от църквата?

Трябваше да има някаква цел и при онзи ембрион, който веднъж бе видяла — живо, дишащо същество, с все още неразвити, затворени очи, с малка устичка като на риба, с жици, които стърчаха във всички посоки от ужасяващата му извънмерно голяма глава и мънички рамене, докато той дремеше в специалния инкубатор, чакаше плътта му да бъде пожъната — докато продължава да живее и диша, разбира се — за да бъде трансплантирана на друг, който чака два етажа по-горе.

И ако това бе цел — въпреки всички закони да държиш тези малки абортирани същества живи в тайна лаборатория насред огромна частна болница и да ги кълцаш, когато ти скимне, за благото на пациент с Паркинсон, който вече е изживял поне шейсет хубави години, преди да започне да умира от болест, която единствено трансплантация на тъкан от ембрион може да излекува. Ако това беше целта, тогава тя предпочиташе да се занимава всеки ден с огнестрелни рани в Спешното.

Никога нямаше да забрави онази студена, тъмна Бъдни вечер и доктор Лемли, който я водеше през пустите коридори на института „Кеплингер“.

— Имаме нужда от теб, Роуан. Мога лесно да уредя напускането ти на Университетската. Знам какво да кажа на Ларкин. Искам те тук. А сега ще ти покажа нещо специално, което ти ще оцениш, но Ларкин никога няма да разбере. Нещо, което не може да се види в Университетската.

Но и тя не разбра. Или поне разбра твърде добре ужаса от него.

— Той не е жизнеспособен в същинския смисъл на думата — обясни Карл Лемли, чиято интелигентност и амбиция, и дори проницателност така я бяха впечатлили. — И технически, разбира се, то дори не е живо. То е мъртво, съвсем мъртво, защото майка му го е абортирала, нали разбираш, в клиниката на долния етаж, и технически то не е човек, не е човешко същество. Така че кой ще може да каже, Роуан, че трябва да го пъхнем в найлонова торба за боклук, когато знаем, че като запазваме живо тялото му и телата на другите като него — тези малки златни мини от уникална плът, така адаптивна, така податлива, така различна от всяка друга човешка плът, гъмжаща от миниатюрни странични клетки, които накрая ще бъдат изхвърлени при нормалния процес на развитие — ние можем да правим открития в областта на неврологичните трансплантации, които ще накарат „Франкенщайн“ на Мери Шели да заприлича на приказка за лека нощ.

Да, точно за това ставаше дума. И всъщност имаше малко съмнение, че той говори истината, когато предсказва бъдещето на мозъчните трансплантации, когато органът на мисленето ще бъде изваждан сигурно и изцяло от изхабеното тяло, за да бъде преместен в младо и свежо. Свят, в който ще бъдат създавани съвсем нови мозъци, като тук-там към творението на природата бъде прибавяна чужда тъкан.

— Нали разбираш, най-важното за ембрионалната тъкан е, че реципиентът не я отхвърля. Ти знаеш това, но дали си се замисляла какво всъщност означава? Един миниатюрен имплант от ембрионални клетки в окото на възрастен човек, и то ги приема; те продължават да се развиват, адаптират се към новата тъкан. Господи, нима не осъзнаваш, че това ни позволява да вземем участие в еволюционния процес? Ние сме просто на предела…

— Не „ние“, Карл. Вие.

— Роуан, ти си най-брилянтният хирург, с когото съм работил. Ако се…

— Аз няма да правя подобно нещо! Няма да убивам. И ако не се махна оттук, ще започна да крещя. Длъжна съм. Защото вече съм убивала.

Да, това бе цел, висша цел, както казваха.

Разбира се, тя не издаде Лемли. Лекарите не причиняват такива неща на други лекари, не и когато са стажанти и техните врагове са мощни и известни изследователи. Тя просто трябваше да отстъпи.

— И освен това — бе казал той над чашата кафе по-късно, пред огъня в Тибурон, докато коледните светлинки се отразяваха в стъклените стени около тях — това изследване с живи ембриони се прави навсякъде. Нямаше да има закони срещу него, ако не се правеше.

Нищо чудно. Бе твърде изкушаващо. Всъщност силата на изкушението бе абсолютно равна на силата на нейното отвращение. Що за учен — а неврологът си бе учен — не би мечтал за подобно нещо?

Докато гледаше „Франкенщайн“ късно вечер, тя мечтаеше да бъде луд учен. Как би искала да има своя любима лаборатория в планината, да, искаше да види какво ще стане, ако има нервите да използва живия човешки мозък като лабораторен обект в разрез с всякакъв морал — но не, не можеше да го направи.

Какъв ужасен коледен подарък бе това откритие. И все пак нейната отдаденост на неврохирургията се бе засилила още повече. Щом видя онова малко чудовище да се бори за въздух под изкуствената светлина, тя сякаш се прероди, животът й се стесни и придоби неоценима сила, защото стана истински чудотворец в Университетската; тя бе човекът, когото викаха, когато нечий мозък течеше по носилката или когато пациентът вървеше слепешката по улицата с брадва, забита в главата.

Може би нараненият мозък за нея бе умален модел на цялата трагедия: живот, който непрекъснато и нехайно е осакатяван от друг живот. Когато Роуан бе убивала — а тя бе убивала — също бе травмирала човешки мозък: разкъсан мозък, увредена тъкан, като при жертвите, за които не знаеше нищо. Никой вече не можеше да помогне на онези, които бе убила.

Но тя не искаше да види Майкъл Къри, за да разговарят за целта. Не искаше и да го заведе в леглото си. Искаше същото, което всички искаха от него, и точно затова не бе отишла в Общинската болница да види с очите си как се възстановява.

Тя искаше да знае за онези убийства, и то не онова, което аутопсиите можеха да й разкрият. Искаше да знае какво ще види и какво ще почувства — ако хване ръката й — докато тя мисли за мъртъвците. Той бе усетил нещо, щом я докосна за първи път. Но може би то също бе изскочило от паметта му, заедно с видяното в смъртта.

Роуан разбираше всичко това. Беше разбрала, поне с подсъзнанието си, всичко. И мисълта, че иска да използва Майкъл Къри за свои собствени цели, не ставаше по-малко отвратителна с изминаването на месеците.

Къри бе в къщата на Либърти стрийт. Тя знаеше това. И имаше нужда от помощ.

Но какво би значело за Къри, ако тя кажеше: „Аз съм лекар и вярвам в твоите видения, както и в силата на ръцете ти, защото сама зная, че такива неща съществуват, свръхестествени неща, които никой не може да обясни. Самата аз притежавам подобна забранена, объркваща и понякога напълно неконтролируема сила — силата да убивам с волята си“.

Но защо това ще го интересува? Той бе заобиколен от хора, които вярваха в способността му, нали така? Това не му помагаше. Той бе умрял и се бе върнал обратно, а сега полудяваше. Но все пак, ако му разкажеше историята си — а тази идея се бе превърнала вече в някаква обсебеност — той може би щеше да е единственият човек в целия свят, който ще й повярва.

Вероятно бе лудост да мечтае да разкаже цялата история някому. Имаше дори време, когато се опитваше да убеди себе си, че греши. Рано или късно щеше да разкаже на някого. Знаеше го. Рано или късно, ако не проговореше, трийсетгодишното мълчание щеше да бъде разкъсано от един безкраен писък, който щеше да изличи всички думи.

Нямаше значение колко много глави е закърпила, защото не можеше да забрави онези три убийства. Лицето на Греъм, докато животът изтичаше от него; малкото момиченце, гърчещо се на паважа; мъжът, който полита над волана на своя джип.

Скоро след като започна стажа си, тя бе успяла да получи по официалния канал докладите от аутопсиите за тези три случая. Мозъчносъдова болест, субарахноидна хеморагия, конгенитална аневризма. Бе прочела всички подробности.

А на простонароден език написаното означаваше скрита болест на стената на артерията, която по неизвестна причина накрая се е разкъсала и е причинила напълно непредсказуема и неочаквана смърт. С други думи, не е имало начин да бъде предсказано, че едно шестгодишно дете може внезапно да припадне на площадката за игра, шестгодишно дете, което е било достатъчно здраво, за да рита шестгодишната Роуан и да я скубе за косата само няколко минути преди това. И никой не можел да помогне на детето, когато кръвта шурнала от носа и ушите му, и очите му се извъртели навътре. Напротив, бяха се погрижили за другите деца, като им закриха очите и ги отведоха в класната стая.

— Горката Роуан — каза учителката по-късно. — Скъпа, искам да разбереш, че нещо в главата й я уби. Просто заболяване. Няма нищо общо със спречкването ви.

И тогава Роуан разбра с абсолютна сигурност онова, което учителката никога нямаше да узнае. Тя го бе сторила. Тя бе убила детето.

Да, това можеше да бъде лесно разбрано — естествената вина, която дете изпитва за инцидент, който не може да проумее. Но Роуан бе почувствала нещо в онзи миг. Тя бе почувствала нещо в самата себе си — силно всепроникващо усещане, което не се различаваше много от мислите за секса. То се разля в нея и като че извън нея в момента, в който детето падна назад. И тогава се появи диагностициращото сетиво, заработило още тогава, което й бе казало, че детето ще умре.

Въпреки всичко бе забравила за инцидента. Греъм и Ели, като всички добри калифорнийски родители, я бяха завели на психиатър. Тя играеше с неговите кукли за малки момиченца. Казваше онова, което той искаше да чуе. Хора умираха от удар през цялото време.

Минаха осем години, преди онзи мъж да слезе от джипа си на онова самотно шосе сред хълмовете на Тибурон, да сложи ръка на устата й и да й каже с ужасно интимен и арогантен тон: „А сега недей да пищиш“.

Осиновителите й така и не направиха връзката между малкото момиченце и изнасилвача, който бе умрял, докато Роуан се съпротивляваше и същият изгарящ гняв се зараждаше в нея. Гняв, който се превърна в онова прелестно усещане, което направо скова тялото й, щом мъжът се отдели от нея и полетя напред над волана.

Но тя направи връзката. Тихо и сигурно, направи я. Не когато забута вратата на джипа и хукна по шосето с писъци. Не, тогава дори не знаеше дали е успяла да се спаси. Но по-късно, когато лежеше сама в мрака, след като патрулът на магистралата и детективите от отдел „Убийства“ си бяха тръгнали, тогава вече знаеше.

Бяха минали почти петнайсет години, преди същото да се случи и с Греъм. Тогава Ели бе толкова зле от рака, че не бе в състояние да мисли за каквото и да било. И със сигурност Роуан нямаше да дръпне стол до леглото й и да каже: „Мамо, мисля, че аз го убих. Той постоянно те мамеше. Искаше да се разведе с теб. Не можеше да изчака проклетите два месеца, които ти остават“.

Всичко това си беше модел, също както паяжината е изтъкана по определен модел, но в него нямаше никаква цел. Моделите съществуват навсякъде, а целта е тяхната стабилност, когато са естествени и краткотрайни.

Ти няма да правиш това. Ти няма да отнемаш живот. Бе почти еретично да си спомня как удря онова малко момиче, дори как се бори с мъжа в джипа. И също толкова ужасно бе да си спомня спора с Греъм.

— Какво искаш да кажеш с това, че тя трябва да подпише документите! Тя умира, за бога! Ще трябва да понесеш всичко заедно с мен.

Той я стисна за раменете и се опита да я целуне.

— Роуан, обичам те, но тя не е жената, за която се ожених…

— Нима? Не е ли жената, която мами цели трийсет години?

— Тя е просто някакво нещо, лежащо там. Искам да я запомня каквато беше…

— И ти говориш тия лайна пред мен!

Трябва да бе станало в момента, когато очите му някак се изцъклиха и изражението му започна да се стопява. Хората винаги умират с подобно умиротворено лице. При опита за изнасилване мъжът в джипа също бе станал безизразен.

Преди линейката да пристигне, тя бе коленичила до Греъм и бе поставила стетоскопа си на главата му. И чу онзи звук, толкова слаб, че някои лекари дори не го долавят. Но тя го чуваше — шумът от огромното количество кръв, която се събира в една точка.

Никой никога не я обвини за нищо. Как биха могли? Та нали тя бе лекар, бе с него, когато се случи „ужасното нещо“, и Бог бе свидетел, че бе сторила всичко по силите си да го спаси.

Разбира се, всички знаеха, че Греъм е напълно посредствено човешко същество — съдружниците му от кантората, секретарите му, дори последната му любовница, онази глупава малка Карън Гарфилд, която бе дошла да си вземе нещо за спомен. Всички знаеха. Освен, разбира се, жената на Греъм. Но нямаше дори най-лекото подозрение. И как би могло да има? Това бе просто естествена смърт тъкмо когато той се канеше да си иде с цяло състояние, натрупано чрез наследството на жена му, и с онази двайсет и осем годишна идиотка, която вече бе продала мебелите си и бе купила самолетните им билети за Санта Круз.

Но това не бе естествена смърт.

По това време Роуан вече знаеше за съществуването на диагностициращото сетиво и го разбираше, бе го упражнявала и усилила. И когато положи ръка на рамото на Греъм, то бе казало: не е естествена смърт.

Това само по себе си трябваше да е достатъчно. И все пак може би грешеше. Може би беше онази огромна измама в модела, която наричаме съвпадение. И нищо повече.

Но ако се срещнеше с Майкъл Къри? Ако хванеше ръцете му и затвореше очи, а после си помислеше за тези случаи? Дали той щеше да види само онова, което тя вижда, или щеше да зърне обективната истина? Ти си ги убила. Струваше си да опита.

Онова, което осъзна тази нощ, докато бавно и почти безцелно крачеше из болницата, докато прекосяваше огромни, застлани с килими чакални и дълги отделения, където не я познаваха и никога нямаше да я познават, бе, че от много време изпитва непреодолимо желание просто да разговаря с Майкъл Къри. Чувстваше се свързана с него. Както от случилото се в океана, така и от странните им тайни. Тя искаше, вероятно по причини, които не разбираше напълно, да му каже, на него и само на него, какво е направила.

Не бе лесно да се изправи пред тази си слабост. Усещаше опрощение за убийствата само когато оперираше. Тя бе пред олтара на Бог, когато сестрите й подаваха стерилната престилка, когато й слагаха стерилните ръкавици.

През целия си живот бе сама, добър слушател, но неизменно по-хладна от останалите. Особеното сетиво, което й помагаше като лекар, й позволяваше да вижда онова, което другите наистина чувстват.

Беше на десет или дванайсет години, когато осъзна, че останалите хора не притежават това сетиво, някои нямаха дори частица от него. Например нейната обична Ели нямаше и най-слаба представа, че Греъм не я обича, а се нуждае от нея, както се нуждае от това да я унижава и да я лъже и от това тя винаги да е там, за да е по-нисша от него.

Роуан понякога искаше да притежава подобно невежество — да не знае кога хората й завиждат, кога я мразят. Не искаше да знае, че много хора лъжат през цялото време. Харесваше ченгетата и пожарникарите, защото в известна степен те бяха напълно предсказуеми. Или може би просто техният тип нечестност не я дразнеше толкова много. Изглеждаше безвредна в сравнение със сложната, коварна и безкрайно злонамерена несигурност на по-образованите мъже.

Разбира се, диагностичното приложение бе оправдала напълно наличието на особеното й психично сетиво.

Но какво би оправдало способността й да убива само с воля? Изкуплението бе нещо друго. Какво полезно приложение би имало подобна телекинетична способност?

А подобна сила не беше извън научно възможното и това бе истински ужасяващото. Като психометричната сила на Майкъл Къри, подобни неща можеха да имат нещо общо с някаква измерима енергия, комплекс от психически таланти, който някой ден може да бъде определен като електричество или микровълни, или пък като високочестотни звуци. Къри получаваше впечатления от предметите, които докосваше, и тези впечатления най-вероятно бяха продукт на енергия. Много вероятно бе всеки съществуващ предмет — всяка повърхност, всяка частица материя — да съдържа подобни „впечатления“. Те съществуваха в измеримо поле.

Но парапсихологията не беше любимата област на Роуан. Тя бе хипнотизирана от онова, което можеше да се види под микроскопа, на диапозитиви и графики. Не искаше да изпробва или анализира способността си да убива. Искаше само да вярва, че никога няма да я използва, че може би има някакво друго обяснение за случилото се и че може би всъщност е невинна.

Трагичното беше, че може би никой нямаше да може да й каже какво всъщност се бе случило с Греъм, с мъжа в джипа и с детето на площадката. Можеше да се надява само да каже на някого, да свали товара от плещите си, да прогони злия дух, както правят всички останали чрез споделянето.

Да сподели, да сподели, да сподели.

Роуан искаше точно това. Знаеше го.

Само веднъж това желание да сподели почти бе надделяло. И то при едно доста необичайно събитие. Всъщност за малко да разкаже цялата история пред един непознат. След това имаше моменти, в които й се искаше да го бе сторила.

Беше към края на годината, шест месеца след смъртта на Ели. Роуан изпитваше най-ужасната самота в живота си. Сякаш огромният модел, наречен „нашето семейство“, се бе разпаднал за една нощ. Животът им бе толкова хубав преди Ели да се разболее. Дори любовните афери на Греъм не можеха да го развалят, защото Ели се преструваше, че те не съществуват. И въпреки че Греъм не беше човек, когото някой би нарекъл „добър“, той притежаваше неугасваща и заразителна енергия, която поддържаше живота на семейството на високи обороти.

И колко много бе разчитала Роуан на тях двамата.

Нейната отдаденост на медицината в голяма степен я бе откъснала от старите приятели от университета. Никой от тях не бе продължил да се занимава с наука. Семейството беше единственото, от което и тримата някога бяха имали нужда. Още в най-ранните спомени на Роуан те бяха неизменно трио, без значение дали бяха на пътешествие из Карибите или на ски в Аспен, или пък ядяха среднощната коледна вечеря на масичка от румсървиса в апартамент в „Плаза“ в Ню Йорк.

Сега къщата мечта на брега на Тибурон бе празна като изхвърлена на плажа мидена черупка.

И Роуан имаше странното усещане, че „Сладката Кристин“ вече не принадлежи толкова на нея и на различните й, добре подбрани любовници, а на семейството, което бе оставило върху й най-силното „впечатление“ през десетте щастливи години.

Една нощ, след смъртта на Ели, Роуан стоеше в широката всекидневна под високия таван, укрепен с греди, и си говореше сама на глас, дори се смееше, като си мислеше, че няма кой да я чуе. Стъклените стени бяха тъмни и неразличими заради отразените в тях мебели и килим. Тя не можеше да види прилива, който нехайно заливаше колоните. Огънят вече загасваше. Вечният хлад на крайбрежната нощ бавно плъзваше из стаята.

Мислеше си, че е научила болезнен урок — че когато те умрат, когато хората, които сме обичали, умрат, ние губим нашите свидетели, нашите наблюдатели, онези, които знаят и разбират малките, лишени от смисъл шаблони, онези думи, написани с пръчка по водата. И не остава нищо, освен безкрайното течение.

Малко след това бе настъпил и онзи странен миг, когато тя почти щеше да се довери на непознатия и щеше да му разкаже историята си.

Той бе възрастен белокос джентълмен. Британец, пролича му още щом заговори. Бяха се срещнали не другаде, а на гробището, където осиновителите й почиваха в мир.

Това бе малко старо гробище, осеяно с порутени паметници, в края на малко градче в северната част на Калифорния, където бе живяло семейството на Греъм. Тези хора, които не бяха свързани с нея по кръв, й бяха напълно непознати. Беше ходила там няколко пъти след погребението на Ели, без да знае напълно защо. В онзи ден обаче причината бе проста: надгробният камък най-после бе завършен и тя искаше да види дали имената и датите са изписани правилно.

По пътя на север на няколко пъти я споходи мисълта, че този нов надгробен камък ще стои там, докато тя е жива, а след това ще се килне настрана, ще се пропука и ще обрасне с плевели. Роднините на Греъм Франклин дори не бяха известени за неговото погребение. Близките на Ели — които живееха далече в неизвестния Юг — също не бяха предупредени за смъртта й. Дори след десет години никой вече няма да се интересува от Греъм и Ели Мейфеър Франклин. А до края на живота на Роуан всички, които ги бяха познавали или чували за тях, също щяха да са мъртви.

Паяжини, разкъсани от вятър, безразличен към красотата им. Защо тогава да се главоболи с всичко това? Но Ели бе поискала от нея да го направи. Ели бе поискала паметник и цветя. Така правели в Ню Орлиънс, когато била още дете. Едва на смъртното си легло тя бе заговорила за семейството си у дома и бе казала онези странни неща — че положили Стела в салона и хората идвали да я видят и целунат, въпреки че я бил застрелял собственият й брат, а „Лониган и синове“ били затворили раната в главата й.

— Лицето й бе толкова красиво в ковчега. Имаше толкова красива черна коса, цялата на малки вълнички, беше красива като портрета й във всекидневната. Обичах я! Стела ми позволи да подържа огърлицата. Седях на онзи стол до ковчега. Ритах с крака и леля Карлота ми каза да престана.

Всяка дума от тази странна филипика се бе вдълбала в паметта на Роуан. Стела, брат й, леля Карлота. Дори името Лониган. Защото за няколко скъпоценни секунди в пропастта бе проблеснал цвят.

Тези хора бяха роднини на Роуан. Роуан бе всъщност трета братовчедка на Ели. А тя не знаеше нищо за тях и трябваше да продължи да живее в неведение, ако искаше да спази обещанието си пред Ели.

Ели не бе забравила за това дори в онези болезнени часове.

— Никога не се връщай там, Роуан. Помни какво ми обеща. Аз изгорих всички писма и снимки. Не се връщай там, Роуан, тук е твоят дом.

— Зная, Ели. Помня.

И повече не заговори за Стела. Нито за брат й. Нито за леля Карлота. Нито за картината на стената на всекидневната. Само шокът от документа, представен на Роуан след смъртта на Ели от нейния адвокат — внимателно написано завещание, но без абсолютно никаква законова стойност, което гласеше, че Роуан не трябва никога да се връща в Ню Орлиънс, нито да се интересува от роднините си там.

Все пак в онези последни дни Ели бе говорила за тях. За Стела на стената.

А тъй като тя бе говорила и за надгробни паметници и цветя, за това, че иска да бъде помнена от своята осиновена дъщеря, Роуан бе отишла на север онзи следобед, за да спази обещанието си, и в малкото гробище на хълма бе срещнала англичанина с бялата коса.

Той бе приклекнал на коляно пред гроба на Ели, сякаш в преклонение, и преписваше имената, току-що изсечени в камъка.

Изглеждаше леко ядосан, когато тя го прекъсна, макар че не бе изрекла и дума. Всъщност за секунда той я изгледа така, сякаш виждаше призрак. Това за малко да я разсмее. Все пак беше съвсем крехка жена, въпреки ръста си, и бе облечена с обичайните за яхтата дрехи — яке в морскосиньо и джинси. Той самият изглеждаше като анахронизъм в своя елегантен костюм от три части от сив туид.

Но специалното сетиво й каза, че този човек има само добри намерения, и когато той обясни, че познава роднините на Ели в Ню Орлиънс, тя му повярва. Почувства се обаче много объркана, защото и тя искаше да ги познава.

В края на краищата, освен тях на този свят не й бе останал никой! Но що за неблагодарна и нелоялна мисъл бе това.

Тя не каза нищо, докато той бъбреше по своя красив, лиричен британски маниер за жегата и за красотата на малкото гробище. Мълчанието бе нейният упорит отговор на всичко, дори когато то объркваше останалите и ги караше да се чувстват неудобно. И така, просто по навик, тя не продума, въпреки че се вълнуваше. Той познава моите роднини? Моите кръвни роднини?

— Казвам се Аарън Лайтнър — каза мъжът и пъхна малка бяла картичка в ръката й. — Ако някога пожелаете да научите нещо за семейство Мейфеър от Ню Орлиънс, тогава, моля ви, свържете се с мен. Може да ме намерите в Лондон. Обадете се за моя сметка. Ще бъда щастлив да ви разкажа каквото зная за тях. Историята си я бива.

Тези думи бяха смразяващи, толкова неволно болезнени за нейната самота, толкова неочаквани на този странен пуст хълм. Дали бе изглеждала безпомощна, докато стоеше там, без да може да отговори, без да може дори да кимне? Надяваше се да е така. Не искаше да си мисли, че е изглеждала студена и груба.

Но просто не можеше да започне да му обяснява, че е осиновена, отведена от Ню Орлиънс в деня на раждането си. Невъзможно бе да му каже, че е обещала никога да не се връща там, никога да не търси и най-беглата информация за жената, която я е родила. Та тя дори не знаеше името на майка си. И тогава се зачуди дали той го знае. Може би знаеше коя от жените Мейфеър е забременяла, без да е минала под венчило, и е позволила детето й да бъде отведено надалече?

Най-добре бе, разбира се, да не казва нищо, за да не може той да отнесе обратно някакви клюки. В края на краищата може би истинската й майка се бе омъжила и имаше седем деца. И приказките сега само щяха да й навредят. Отделена от километрите и годините, Роуан не изпитваше никаква неприязън към това безлико, безименно същество, само меланхоличен, безнадежден копнеж. Не, нямаше да каже и думичка.

Той я гледа известно време, без изобщо да се смути от безизразното й лице и неизменното й мълчание. Когато тя му върна картичката, я подържа колебливо, сякаш се надяваше, че ще я вземе отново.

— Искаше ми се да поговоря с вас — продължи той. — Искаше ми се да разбера какъв е бил животът на присадената, толкова далече от родната почва. — Поколеба се, после добави: — Познавах майка ви преди много години…

И млъкна, когато усети ефекта от думите си. Може би тяхната очевидна неуместност го притесни. Роуан не знаеше. Моментът нямаше да е толкова мъчителен, ако той просто я беше ударил. И все пак не се извърна. Просто остана неподвижна, с ръце в джобовете на якето. Познавал майка ми?

Колко ужасно беше това. Този мъж с приятни сини очи се отнасяше към нея с голямо търпение, а тя се бе обгърнала в мълчание, както винаги. Защото истината беше, че не можеше да се принуди да заговори.

— Наистина бих искал да се присъедините към мен за обяд, или само за питие, ако нямате време за друго. Никак не съм страшен, нали виждате. Историята е много дълга…

И онова особено сетиво й каза, че той говори истината!

За малко да приеме поканата — да поговори за себе си и да го пита за тях. Все пак не тя го бе потърсила. Той бе дошъл при нея с предложения да й даде информация. И тогава, в този момент, бе дошъл импулсът да му разкрие всичко, дори историята за странната си сила, сякаш я бе помолил да го стори, без думи, активирайки нещо в нейния ум така, че то да отвори и най-тайните си кътчета. Защото той наистина искаше да разбере много неща за нея! И този интерес, така личен, от страна на човек, напълно лишен от всякаква злонамереност, я сгря като огън насред зима.

Модели, свидетели, всичките й отблъснати надалече мисли за тези неща внезапно проблеснаха и поискаха да се освободят.

„Убила съм трима души през живота си. Мога да убивам от гняв. Зная, че мога. Ето това се случи с присадената, както ме нарече. Има ли някакво място в семейната история за подобно нещо?“

Дали не бе трепнал леко, докато се взираше в нея? Или това бяха просто косите лъчи на слънцето в очите му?

Дали това не можеше да стане. Стояха пред гроба на жената, на която тя бе дала обещание. „Не, никога няма да се върна в Ню Орлиънс. Никога няма да се опитвам да разбера.“ Жената, която се бе грижила за нея, беше я обичала и вероятно й бе дала повече, отколкото истинската й майка би могла да й даде. Атмосферата на болничната стая я връхлетя отново, тихите, почти нечовешки викове от болка. „Обещай ми, Роуан, дори да ти пишат. Никога… никога.“

„Ти си моята майка, Ели, единствената ми майка. Как бих могла да искам повече?“

В онази последни седмици на агония тя се бе страхувала най-много от странната си сила, защото какво щеше да стане, ако обърнеше гнева и мъката си към немощното тяло на Ели и сложеше край на това нелепо, безсмислено мъчение веднъж завинаги? Можех да те убия, Ели, можех да те освободя. Зная, че можех. Усещах го в себе си, как чака да бъде подложено на този тест.

Какво съм аз? Вещица, която обича Бог! Аз съм лечител, не убиец. Имам избор като всяко човешко същество!

А англичанинът стоеше и гледаше някак изумен, сякаш бе казала нещо. Сякаш й казваше: „Разбирам“.

Но, естествено, това бе само илюзия. Той не бе казал нищо.

Измъчена и объркана, тя се обърна и си тръгна. Сигурно я бе помислил за враждебна, дори за луда. Но какво от това? Аарън Лайтнър. Дори не бе погледнала картичката, преди да му я върне. Не знаеше защо е запомнила името му, както и него самия и странните неща, които бе казал.

Бяха минали месеци от онзи ужасен ден, когато тя се прибра, отвори сейфа на стената и извади документа, който изпълнителят на завещанието на Ели я бе накарал да подпише.

И така нататък, то продължаваше в същия, почти истеричен маниер, опитвайки се да покрие всяка вероятна случайност — толкова много думи и толкова малко значение. Нищо чудно, че Роуан не вярваше в езика. Просто желанието на Ели бе истинската причина.

Но Роуан го бе подписала. Адвокатът, Милтън Крамър, бе свидетел. В неговите архиви се съхраняваше копие от документа.

„Дали животът на Майкъл Къри бе минал пред очите му така, както моят живот минава пред очите ми сега?“, мислеше си Роуан. Често се бе взирала в усмихнатото му лице, откъснато от списание и закачено на огледалото й.

Знаеше, че ако го види, този бент сигурно ще се пропука. Мечтаеше си да поговори с Майкъл Къри, сякаш бе възможно, сякаш можеше да го доведе у дома, в къщата на Тибурон, сякаш можеха да пият кафе заедно, сякаш можеше да докосне скритата му в ръкавица ръка.

О, това бе толкова романтична идея. Суров мъж, който обича красиви къщи, рисува красиви картини. Може би този суров мъж дори слуша Вивалди, може би наистина чете Дикенс. А какво ли беше да си в леглото с такъв мъж, гол, само по меки черни кожени ръкавици?

О, фантазии. Бе като да си представя, че пожарникарите, които водеше у дома, може да се окажат поети, че полицаите, които прелъстяваше, може да се окажат велики романисти, че горският, който бе срещнала в бара в Болинас, е наистина велик художник и че якият ветеран от Виетнам, който я бе завел в хижата си в гората, е велик режисьор, който се крие от боготворящия го свят.

Тя наистина си представяше подобни неща и те бяха напълно възможни, разбира се. Но точно тялото определяше превъзходството — издутината в джинсите трябваше да е достатъчно голяма, вратът трябваше да е мощен, гласът — дълбок, а грубо избръснатата брадичка — достатъчно бодлива.

Но ако?

Но ако Къри бе заминал на юг, откъдето бе дошъл? Вероятно точно така бе станало. В Ню Орлиънс, единственото място на света, където Роуан Мейфеър не можеше да отиде.

Телефонът звънеше, когато тя отключваше вратата на кабинета си.

— Доктор Мейфеър?

— Доктор Морис?

— Да, опитвам се да се свържа с вас. Става дума за Майкъл Къри.

— Да, зная. Получих съобщението. Точно щях да ви звъня.

— Той иска да говори с вас.

— Значи е още в Сан Франциско.

— Крие се в къщата си на Либърти стрийт.

— Да, видях я по новините.

— Но иска да се срещне с вас. Исках да кажа… Е, добре, ще говоря направо: той иска да ви види лично. Втълпил си е, че…

— Да?

— Ами, ще си помислите, че тази лудост е заразна, но аз просто ви предавам съобщение. Има ли някакъв начин да се срещнете с него на вашата яхта — искам да кажа на яхтата, с която сте го спасили?

— Ще се радвам да го поканя на борда.

— Какво казахте?

— Ще се радвам да го видя. И ще го отведа с яхтата, където поиска.

— О, това е просто великолепно, докторе. Но трябва да ви обясня някои неща. Знам, че звучи напълно откачено, но той иска да свали ръкавиците си и да докосне палубата, където е лежал, когато сте го извадили от водата.

— Разбира се, щом желае. Не знам защо сама не се сетих за това.

— Сериозно ли говорите? Боже, нямате представа какво облекчение е това за мен. И, доктор Мейфеър, нека ви кажа още сега, че този мъж е просто прекрасен човек.

— Зная.

— Той наистина страда. Направо ме застреля с тази си идея миналата седмица. Не се бях чувал с него от цял месец! Беше пиян, когато ми се обади. Мислех, че е забравил за това.

— Идеята е много добра, доктор Морис. Значи способността му е истинска.

— Да, истинска е. А вие сте много специален лекар, доктор Мейфеър. Но наистина ли разбирате в какво се замесвате? Аз го умолявах, наистина го молих да се върне в болницата. После той ми се обади една нощ и настояваше да ви открия веднага. Трябвало да пипне палубата, просто откача. Казах му, изтрезней, Майкъл, и ще ти дам шанс. Обади ми се пак преди двайсетина минути, точно преди да ви позвъня. Каза: „Няма да ви лъжа, днес изпих цяла каса бира, но не съм докосвал водка или скоч. Толкова трезвен съм, колкото изобщо мога да бъда“.

Тя се засмя тихо и каза:

— Трябва да поплача за мозъчните му клетки.

— Но онова, което всъщност разбрах за този човек, е, че е отчаян. Не се подобрява. И аз никога не бих ви молил за това, ако той не беше един от най-прекрасните…

— Ще отида да го взема. Можете ли да му се обадите и да му кажете, че тръгвам?

— Боже, това е прекрасно. Доктор Мейфеър, не зная как да ви благодаря.

— Няма нужда да ми благодарите. И аз искам да го видя.

— Вижте, сключете с него една сделка. Позволете му да си поиграе на екстрасенс на яхтата, ако се върне в болницата и изтрезнее.

— Обадете му се веднага, доктор Морис. До час ще бъда пред входната му врата.

Тя затвори телефона и остана неподвижна и втренчена в него за миг. После махна баджа с името си, свали зацапаната си бяла престилка и бавно измъкна фуркетите от косата си.

Пет

И така, те отново се опитали да отпратят Деидре Мейфеър, след всичките тези години. Сега, когато госпожица Нанси вече я нямало, а госпожица Карл ставала все по-немощна, това било най-доброто. Поне така се говореше. Бяха се опитали на 13-и август. Но Деидре откачила и те я оставили у дома, а тя ставала все по-зле, наистина зле.

Когато Джери Лониган каза това на жена си Рита, тя се разплака.

Бяха минали тринайсет години, откакто Деидре се бе върнала от санаториума като безмозъчен идиот, който не може да изрече дори собственото си име, но това нямаше значение за Рита. Рита никога нямаше да забрави истинската Деидре.

Рита и Деидре бяха на шестнайсет, когато отидоха в пансиона на манастира „Света Роза от Лима“. Той представляваше грозна стара тухлена сграда в самия край на Френския квартал. Рита бе изпратена там, защото била „лоша“, беше се напила на речното корабче „Президента“ с момчета. Татко й бе казал, че в „Света Роза“ ще я вкарат в пътя. Всички момичета спяха в обща спалня на таванския етаж и си лягаха в девет часа. Рита не спираше да плаче.

Деидре Мейфеър бе в пансиона вече от доста време и нямаше нищо против, че е стар, мрачен и строг. Но държеше ръката на Рита, когато тя плачеше. Слушаше я, когато й се жалваше, че е като в затвор.

Момичетата гледаха „Татко знае най-добре“ на един стар телевизор с кръгъл шестинчов екран, за бога! Пращящото старо дървено радио, което стоеше на пода под прозореца, не беше по-добре. Изобщо не можеха и да мечтаят за грамофон. Латиноамериканските момичета си имаха грамофон, слушаха онази ужасна „Ла Кукарача“ и танцуваха испански танци.

„Не им обръщай внимание“, казваше Деидре и отвеждаше Рита в двора за игра в късния следобед, където се люлееха под пекановите дървета. Да не си помислите, че това е било кой знае какво забавление за шестнайсетгодишни момичета, но Рита обичаше да е с Деидре.

Деидре пееше, докато се люлееха — стари ирландски и шотландски балади, така ги наричаше. Имаше много хубаво сопрано — деликатно, високо — а песните бяха толкова тъжни. Рита винаги настръхваше от тях. Деидре обичаше да стои навън чак до залез-слънце, когато небето ставаше „съвсем пурпурно“ и цикадите запяваха сред дърветата. Деидре наричаше това здрач.

Да, Рита бе виждала тази дума написана, но никога не бе чувала някой да я произнася. Здрач.

Деидре хващаше Рита за ръката и тръгваха покрай тухлената стена, точно под пекановите дървета, за да могат да се шмугнат под ниските, гъсто обрасли клони. Имаше места, където можеш да стоиш напълно скрит от дърветата. Беше трудно да се опише, но това бе странно и прекрасно време за Рита — да стои в полумрака с Деидре, а дърветата да се полюшват от вятъра и малките листа да се сипят по тях.

В онези дни Деидре изглеждаше като истинско едновремешно момиче от книжка с картинки — с виолетова панделка в косата и черни къдри, които се спускаха по гърба й. Можеше да бъде много модерна, ако пожелаеше. Имаше с какво — гардеробът й бе пълен с нови дрехи, които тя дори не си правеше труда да пробва. Но беше много лесно да забравиш за подобни неща, когато си с нея. Косата й бе толкова мека. Рита я бе докоснала веднъж. Толкова мека.

Разхождаха се из прашния манастирски двор до параклиса. Надничаха през дървените порти към градината на монахините. „Тайно място“, казваше Деидре, „пълно с най-прекрасните цветя“.

— Дори не искам да си ходя у дома — обясняваше тя. — Тук цари такъв покой.

Покой! Сама през нощта, Рита плачеше ли, плачеше. Дочуваше музиката от джубокса в бар „Негро“ от другата страна на улицата, която проникваше през тухлените стени чак до тавана на четвъртия етаж. Понякога, когато мислеше, че всички спят, тя ставаше, излизаше на балкона с металните перила и гледаше светлините на Канал стрийт. Цялата улица сияеше в червено. Целият Ню Орлиънс се забавляваше там навън, а Рита бе заключена тук, където зад завесата във всеки край на помещението спеше по една монахиня. Какво щеше да прави, ако нямаше Деидре?

Деидре бе по-различна от всички, които Рита познаваше. Тя имаше такива красиви неща — дълги бели памучни нощници, поръбени с дантела.

В такава бе облечена и сега, трийсет и четири години по-късно, докато седеше на страничната, заслонена с мрежа веранда на онази къща, като „безмозъчен идиот в кома“.

Тя бе показала на Рита смарагдовата огърлица, която носеше и сега над бялата нощница. Прочутата смарагдова огърлица на Мейфеър, макар че Рита не бе чувала за нея дотогава. Разбира се, Деидре не я носеше в училище. В „Света Роза“ не можеше да носиш бижута. А и никой не би сложил голяма старомодна огърлица като тази, освен на бала на Марди Грас може би.

Сега огърлицата изглеждаше ужасно върху бялата нощница на Деидре. Просто нелепо — огромно бижу на врата на инвалид, втренчен през мрежите на верандата. Но кой знае? Може би Деидре някак осъзнаваше, че тя е там, може би Деидре я обичаше.

Тя позволи на Рита да я докосне, когато седяха на леглото в „Света Роза“. Наоколо нямаше монахини, които да им кажат да не мачкат кувертюрата.

Рита бе повъртяла смарагдовия медальон в ръце. Бе толкова тежък, обкован със злато. На обратната страна май бе гравирано нещо. Рита различи голяма буква „Л“. Стори й се нещо като име.

— О, не, не го чети — каза Деидре. — То е тайна! — За миг изглеждаше изплашена, бузите й поруменяха и очите й се навлажниха. После взе ръката на Рита и я стисна. Не можеше да се ядосаш на Деидре.

— Истински ли е? — попита Рита. Сигурно струваше цяло състояние.

— О, да — каза тя. — Донесен е от Европа преди много, много години. Бил е на пра-пра-пра-пра-пра-прабаба ми.

И двете се засмяха на многобройните „пра“.

Деидре каза всичко това някак съвсем невинно. Никога не се хвалеше. Не, съвсем не. Тя никога не нараняваше нечии чувства. Всички я обичаха.

— Майка ми ми го остави — обясни Деидре. — А един ден аз ще го оставя на дъщеря си, ако… ако някога имам дъщеря. — По лицето й се изписа тревога. Рита я прегърна. Просто искаше да я защити. Деидре събуждаше това чувство у всички.

Тя й каза, че не познава майка си.

— Умряла е, когато съм била бебе. Казват, че е паднала от прозореца на горния етаж. Нейната майка също умряла, когато тя е била млада, но никога не говорят за нея. Не мисля, че сме като другите хора.

Рита бе изумена. Никой не говореше такива неща.

— Какво искаш да кажеш, Диди? — попита тя.

— О, не зная — отвърна Деидре. — Просто усещаме разни неща. Знаем, когато хората не ни харесват и искат да ни наранят.

— Кой би искал да те нарани, Диди? — попита Рита. — Ти ще доживееш до сто години и ще имаш десет деца.

— Обичам те, Рита Мей — каза Деидре. — Ти имаш чисто сърце.

— О, Диди, не е така — Рита поклати глава. Мислеше си за своя приятел от „Светия кръст“, и нещата, които бяха вършили.

А Деидре сякаш прочете мислите й, защото каза:

— Не, Рита Мей, това няма значение. Ти си добра. Ти никога не искаш да нараняваш хората, дори когато си наистина нещастна.

— И аз те обичам — каза Рита, въпреки че не бе разбрала съвсем думите на Деидре.

Никога, ама никога, през целия си живот, не бе казвала на жена, че я обича.

Рита почти щеше да умре, когато Деидре бе изгонена от „Света Роза“. Но знаеше, че това ще се случи.

Тя самата бе виждала един млад мъж с нея в манастирския двор. Бе виждала как Деидре се измъква след вечеря, когато никой не гледа. Предполагаше се, че тогава момичетата се къпят и се грижат за косите си. Именно това Рита намираше за особено смешно в пансиона. Караха те да си правиш прически и да си слагаш по малко червило, защото сестра Даниел казваше, че такъв бил „етикетът“. А Деидре нямаше нужда от прически. Къдриците й бяха просто перфектни. Имаше нужда само от една панделка.

Винаги изчезваше по това време. Къпеше се първа, после слизаше долу и не се връщаше чак докато не загасяха лампите. Винаги късно, винаги забързана за нощната молитва, със зачервено лице. И тогава даряваше сестра Даниел с онази прекрасна невинна усмивка. А когато се молеше, изглеждаше напълно искрена.

Рита мислеше, че само тя забелязва бягствата на Деидре. Не можеше да понася приятелката й да не е наоколо. Единствено тя я караше да се чувства добре в пансиона.

И тогава, една нощ Рита слезе да потърси Деидре. Може би Деидре просто танцуваше. Зимата бе отминала и сега здрачът падаше след вечеря. Рита знаеше за Деидре и здрача.

Не я откри в двора за игра. Тръгна към отворената порта на градината на монахините. Вътре беше много тъмно. Великденските лилии сияеха в бяло в мрака. Монахините щяха да ги откъснат на Великден. Но Деидре никога не би нарушила правилата и не би влязла вътре.

И тогава Рита чу гласа й и постепенно различи силуета й на една каменна пейка сред сенките. Пекановите дървета бяха толкова големи, а клоните им се спускаха толкова ниско, както онези в двора за игра. Отначало Рита видя само бялата блуза, после и лицето на Деидре, дори виолетовата панделка в косата й, а накрая високия мъж, който седеше до нея.

Всичко беше толкова тихо. Джубоксът в бар „Негро“ не свиреше. От манастирския двор не долиташе никакъв звук. Дори светлините в жилищните помещения на монахините изглеждаха много далечни, защото във вътрешния двор имаше твърде много дървета.

Мъжът каза на Деидре:

— Любима моя — шепнеше, но Рита го чу.

Чу и отговора на Деидре:

— Да, говори, чувам те.

— Любима моя — чу се отново шепотът.

Тогава Деидре се разплака и каза още нещо, може би име, Рита така и не разбра. Звучеше като:

— Мой Лашър.

Целунаха се. Деидре бе наклонила глава назад, белите пръсти на мъжа се открояваха ясно в черната й коса. След това той заговори отново:

— Искам само да те направя щастлива, любима моя.

— Мили боже — прошепна Деидре и скочи внезапно от пейката. Рита я видя да тича по пътеката между лехите с лилии. Мъжът не се виждаше никъде. Вятърът се бе върнал, фучеше из пекановите дървета така, че най-високите им клони се удряха в портата на вътрешния двор. Цялата градина като че изведнъж се развълнува. А Рита бе съвсем сама в нея.

Обърна се засрамена. Не биваше да подслушва. Хукна обратно и изкачи тичешком дървените стъпала до четвъртия етаж.

Мина още час, преди Деидре да се върне. Рита бе ужасно нещастна, задето я бе шпионирала.

Но късно същата нощ, докато лежеше в леглото, Рита си спомни онези думи:

Любима моя. Само искам да те направя щастлива, любима моя. О, като си помислеше само, че мъж може да каже подобни неща на Деидре.

Рита познаваше единствено момчетата, които искаха да „те почувстват“, винаги когато им се удадеше шанс. Неловки, глупави момчета, като нейното гадже Тери от „Светия кръст“, който казваше: „Знаеш ли, мисля, че много те харесвам, Рита“. Да бе, да. „Защото ти позволявам да ме «почувстваш», говедо такова.“

„Ти си уличница! — бе казал баща й. — Отиваш в пансион, там ти е мястото. И изобщо не ми пука колко ще струва.“

Любима моя. Това й навяваше мисли за красива музика, за елегантните джентълмени в старите филми, които бе гледала по телевизията късно през нощта. За гласове от друго време, меки и отчетливи, и думи като целувки.

А и мъжът бе толкова красив. Не беше видяла лицето му, но бе видяла тъмната му коса и големите му очи, беше висок и носеше елегантни дрехи, красиви дрехи. Бе видяла белите ръкавели и яката на ризата.

Рита искаше и тя да срещне такъв мъж в градината. Би направила всичко с него.

О, тя дори не можеше да определи чувствата, които това събуждаше у нея. Плачеше, но това бе сладък, тих плач. Знаеше, че ще помни този момент цял живот — градината под пурпурното здрачаващо се небе, по което вече изгряваха първите звезди, и мъжкият глас, който произнасяше онези думи.

Когато обвиниха Деидре, беше истински кошмар. Бяха в стаята за почивка. Другите момичета бяха останали в спалнята, но чуха всичко. Деидре избухна в плач, но не призна нищо.

— Видях го с очите си! — рече сестра Даниел. — Нима ме наричаш лъжкиня! — После отведоха Деидре в двора, за да говори със старата майка Бернар, но дори тя не постигна нищо.

Рита бе съсипана, когато сестрите дойдоха да съберат нещата на Деидре. Видя как сестра Даниел вади смарагдовата огърлица от кутията й и я разглежда. Явно реши, че е стъкло. Личеше си по начина, по който я държеше. За Рита бе болезнено да гледа как събират нощниците на Деидре и останалите й неща и ги тъпчат в куфара.

По-късно същата седмица, когато се случи ужасният инцидент със сестра Даниел, Рита не почувства жал. Никога не бе искала злата стара монахиня да умре по този начин, задушена в затворена стая от газта от забравения котлон, но така стана.

Рита си имаше други проблеми, вместо да ридае за някой, който бе толкова лош с Деидре.

Онази събота тя събра всичките си джобни и започна да се обажда по телефона в сутерена. Все някой трябваше да знае номера на семейство Мейфеър. Къщата им беше на Първа улица, само на шест пресечки от дома на Рита, но все едно живееха на другия край на света. Там не беше Айриш Ченъл. Там бе Гардън Дистрикт. И къщата на Мейфеър бе имение.

Точно тогава се случи ужасния скандал със Санди. Санди каза, че Деидре била откачена.

— Знаеш ли какво правеше нощем? Ще ти кажа какво. Когато всички заспиваха, тя отмахваше завивките и помръдваше така, сякаш някой я целува! Видях я, отваряше си устата и се движеше в леглото — разбираш ли — сякаш наистина усеща нещо!

— Затваряй си мръсната уста! — изкрещя Рита и се опита да удари Санди. Всички се нахвърлиха върху нея, но Лиз Конклин я изблъска встрани и й каза да се успокои. Каза, че Деидре е постъпила лошо, като се е срещала с онзи мъж в градината.

— Рита Мей, та тя го е пускала в пансиона. Водила го е дори на нашия етаж, видях ги. — Лиз шептеше, като поглеждаше през рамо дали не ги чува някой.

— Не ти вярвам — отвърна Рита.

— Не съм я следила — рече Лиз. — Не исках да я вкарвам в беля. Просто отивах към банята и ги видях до прозореца в стаята за почивка — двамата заедно, Рита Мей — на по-малко от десет крачки от спалнята ни.

— Как изглеждаше той? — попита Рита, сигурна, че Лиз лъже. Щеше да разбере, защото го бе виждала с очите си.

Но Лиз го описа съвсем точно — висок, с кестенява коса, много „изискан“, каза тя, и целувал Деидре, шепнел й нещо.

— Рита Мей, представи си само. Тя е отключила всички врати и го е довела на нашия етаж. Направо е откачила.

По-късно Рита каза на Джери Лониган, който я ухажваше:

— Тя беше най-сладкото момиче, което съм срещала през живота си. Беше светица в сравнение с онези монахини, казвам ти. И тъкмо когато имах чувството, че ще откача в онова място, тя хващаше ръката ми и ми казваше, че знае как се чувствам. Бих сторила всичко за нея.

Но когато дойде време да стори нещо за Деидре Мейфеър, Рита не бе в състояние да го направи.

Мина повече от година. Времето на юношеството й премина и тя дори за секунда не съжаляваше за него. Беше се омъжила за Джери Лониган, който бе с дванайсет години по-възрастен от нея и по-мил от всяко момче, което бе срещала — любезен и внимателен мъж, който печелеше добре от „Лониган и синове“, погребално бюро, което бе наследил от баща си, едно от най-старите в града.

Джери беше онзи, който носеше на Рита новини за Деидре. Той й каза, че Деидре е бременна от мъж, който е бил убит на магистралата, а онези нейните лели, онези откачени жени Мейфеър, щели да я накарат да се откаже от детето си.

Рита искаше да отиде в онази къща да види Деидре. Трябваше да го направи. Джери обаче не искаше тя да ходи там.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че можеш да направиш! Знаеш ли, че леля й, онази госпожица Карлота, е адвокат? Тя може да изпрати Деидре в психиатрия, ако откаже да даде бебето.

Ред Лониган, бащата на Джери, поклати глава.

— Постоянно стават такива неща, Рита — каза той. — Деидре ще подпише документите, или отива в лудницата. Пък и отец Лафърти се е заел с това. А ако има свещеник в „Свети Алфонс“, на когото да вярвам, това е Тим Лафърти.

Но Рита отиде.

Това бе най-трудното нещо, което бе правила — да отиде в онази огромна къща и да позвъни на вратата, но го стори. И разбира се, отвори точно госпожица Карл, от която се страхуваше. По-късно Джери й каза, че ако е била госпожица Мили или госпожица Нанси, е щяло да бъде по-различно.

И все пак Рита влезе вътре, почти се набута покрай госпожица Карл. Е, тя бе открехнала мрежата все пак. А и госпожица Карл не изглеждаше чак толкова зла. Изглеждаше просто делова.

— Само искам да я видя, разбирате ли, тя ми беше най-добрата приятелка в „Света Роза“.

Всеки път, щом госпожица Карл казваше „не“ по нейния вежлив начин, Рита казваше „да“ по друг и обясняваше колко близка е била с Деидре.

Тогава чу гласът на Деидре от върха на стълбата.

— Рита Мей!

Лицето на Деидре бе мокро от сълзи, а косата й се спускаше безразборно по раменете. Тя изтича боса по стълбата към Рита, а госпожица Нанси, онази набитата, вървеше по петите й.

Мис Карл хвана здраво Рита за ръката и се опита да я избута през вратата.

— Чакайте малко! — възропта Рита.

— Рита Мей, те ще ми вземат бебето!

Мис Нанси хвана Деидре през кръста и я вдигна от земята, краката й се отлепиха от стълбището.

— Рита Мей! — пищеше Деидре. Държеше нещо в ръка — нещо като малка бяла картичка. — Рита Мей, обади се на този човек. Кажи му да ми помогне.

Мис Карл се изпречи пред Рита и каза:

— Отивай си у дома, Рита Мей Лониган.

Но Рита се стрелна покрай нея. Деидре се бореше да се освободи от госпожица Нанси, която се бе облегнала на колоната, за да запази равновесие. Деидре се опита да хвърли малката бяла картичка на Рита, но тя падна на стълбите. Госпожица Карл отиде да я вземе.

Онова, което последва, приличаше на борбата по време Марди Грас, когато тълпата се опитва да докопа дребните украшения, хвърляни от парадните платформи. Рита избута госпожица Карл настрани и сграбчи картичката точно както се сграбчва мънистото от паважа, преди някой друг да го е взел.

— Рита Мей, обади се на този човек! — пищеше Деидре. — Кажи му, че имам нужда от него!

— Ще се обадя, Диди!

Мис Нанси влачеше Деидре обратно по стълбите, голите крака на момичето се клатушкаха насам-натам, ръцете й деряха рамото на жената. Беше ужасно, просто ужасно.

И тогава госпожица Карл сграбчи Рита за китката и каза:

— Дай ми я, Рита Мей Лониган.

Рита се отскубна и изтича през вратата, като стискаше малката бяла картичка. Чу госпожица Карл да тича след нея по верандата.

Сърцето на Рита биеше силно, докато бягаше по пътеката. Исусе, Мария и Йосифе, тази къща беше същинска лудница! Джери щеше много да се разстрои. Какво ли щеше да каже Ред?

И тогава Рита усети остра, гадна болка — госпожица Карл я дърпаше за косата така, че почти я отлепи от земята.

— Не ме скуби, дърта вещице! — просъска Рита през зъби. Не можеше да се остави да я скубят така.

Мис Карл се опитваше да откопчи малката бяла картичка от пръстите й.

Това като че ли беше най-лошото нещо, което се бе случвало на Рита. Госпожица Карл извиваше и разкъсваше ъгълчето на картичката, която Рита продължаваше да стиска, а с другата си ръка дърпаше косата на момичето колкото сили имаше. Щеше да я изскубне от корен.

— Престани! — пищеше Рита. — Предупреждавам те, предупреждавам те! — Тя издърпа картичката от госпожица Карл и я смачка в юмрука си. Просто не можеше да удари старата дама.

Но тогава госпожица Карл отново я дръпна за косата и Рита я удари. Блъсна госпожица Карл в гърдите и тя падна в храстите. Ако нямаше толкова много храсти, щеше да се стовари на земята.

Рита изтича през портата.

Виеше вятър. Клоните на дърветата се люлееха. Рита виждаше огромните черни клони на дъбовете, които се извиваха под напора на вятъра, чуваше силния му рев. Клоните шибаха къщата, драскаха покрива на горната веранда. Чу се и звук от строшено стъкло.

Рита спря, обърна се и видя дъжд от малки зелени листа да се сипе по цялата къща и из градината. Валяха малки клончета и вейки. Беше като при ураган. Госпожица Карл стоеше на пътеката и се взираше в дърветата. Поне не й беше счупила крак или ръка.

Господи боже, щеше да завали всеки момент. Рита щеше да стане вир-вода още преди да е стигнала до Мегазин стрийт — и на всичко отгоре косата й бе ужасно разрошена, а по лицето й се стичаха сълзи. Голяма гледка беше, няма що.

Но не заваля. Тя стигна до „Лониган и синове“, без да се намокри. А когато седна в офиса на Джери, рухна съвсем.

— Не трябваше да ходиш там, не трябваше да стъпваш там! — рече той. В залата имаше погребение и той трябваше да иде да помогне на Ред. — Скъпа, те могат да настроят всички против нас, те са стара фамилия!

Рита само плачеше, не можеше да стори друго. И тогава погледна малката бяла картичка.

— Но виж това, Джери! Виж това!

Тя бе съвсем смачкана и подгизнала от потната й длан. Рита отново се разплака.

— Не мога да прочета цифрите, не мога!

— Чакай, Рита, чакай — опита се да я успокои Джери. Той винаги бе търпелив, винаги бе добър, такъв си беше. Стоеше до нея и изпъваше смачканата картичка на бюрото. После си сложи очилата.

Надписът в средата бе достатъчно ясен: ТАЛАМАСКА.

Но останалото не се четеше. Думите отдолу бяха просто малки петънца черно мастило. И каквото и да бе написано в долния край, то бе напълно съсипано. Нищо не се четеше.

— О, Диди! — плачеше Рита.

Джери притисна картичката между две тежки книги, но това нямаше да помогне. Баща му влезе и също я погледна, но и той не можа да разбере повече. Името Таламаска не му говореше нищо, а Ред познаваше почти всеки и всичко. Ако например беше някакъв стар клуб, щеше да го знае.

— Чакайте малко, вижте, тук на гърба има нещо, написано на ръка — каза Ред. — Вижте!

Аарън Лайтнър. Но нямаше телефон. Номерата сигурно бяха отпечатани на лицевата страна. Изгладиха картичката дори с ютия, но и това не помогна.

Рита стори всичко по силите си.

Провери в телефонния указател за Аарън Лайтнър и Таламаска, каквото и да означаваше. Обади се на услуги. Помоли оператора да й каже дали няма някой необявен номер. Дори пусна обяви в „Таймс-Пикаюн“ и в „Стейтс-Айтъм“.

— Картичката е била стара и замърсена още преди да попадне у теб — напомни й Джери. Петдесет долара за обяви бяха предостатъчно. Старият Ред каза, че според него е време да се откаже. Но едно трябваше да му се признае — не я упрекна нито веднъж.

— Скъпа, не отивай пак в онази къща — каза Ред. — Не ме е страх от госпожица Карлота и прочее, но просто не искам да си имаш вземане-даване с онези хора.

Рита видя как Джери погледна баща си и как баща му го погледна в отговор. Те знаеха нещо, което не искаха да кажат. „Лониган и синове“ бяха погребали майката на Деидре, когато бе паднала от онзи прозорец преди години, а Ред помнеше и баба й, която също „умряла млада“, както се бе изразила самата Деидре.

Но баща и син не обелваха и дума, както се и очакваше от погребални агенти. А Рита сега бе твърде нещастна, за да чуе и историята на онази ужасна стара къща и жените в нея.

Плачеше в леглото, както навремето в пансиона. Може би Деидре бе видяла обявите във вестниците и знаеше, че Рита се опитва да изпълни желанието й.

Мина още една година, преди Рита да види отново Деидре. Бебето отдавна бе отнесено. Някакви братовчеди от Калифорния го бяха взели. Добри хора, казваха, богати. Мъжът бил адвокат като госпожица Карл. Щели да се грижат добре за бебето.

Сестра Бриджит Мари от „Свети Алфонс“ каза на Джери, че според монахините от „Болница на милосърдието“ бебето било красиво малко момиченце с руса коса. Изобщо нямало черните къдрици на Деидре. А отец Лафърти положил детето в ръцете й и казал: „Целуни бебето си“, а после й го взел.

Рита изтръпна. Така хората целуваха мъртвец, преди да затворят ковчега. „Целуни бебето си“, а после ти го взимат.

Нищо чудно, че Деидре бе получила нервен срив. От болницата я отведоха направо в санаториум.

— Това не е необичайно за Мейфеър — каза Ред Лониган, като поклащаше глава. — Така си отиде и Лайънъл Мейфеър, в усмирителна риза.

Рита попита какво означава това, но не получи отговор.

— О, но те не трябваше да постъпват така — настояваше. — Тя е толкова прекрасна. Не би наранила никого.

Накрая чу, че Деидре отново си е у дома, и една събота реши да отиде на службата в параклиса „Богородица на безкрайната благодат“ в Гардън Дистрикт. Там богаташите ходеха най-често. Те не идваха в големите стари енорийски църкви — „Света Богородица“ и „Свети Алфонс“ — от другата страна на Мегазин стрийт.

Рита отиде за месата в десет, като си мислеше — е, само ще мина покрай къщата на Мейфеър на връщане. Но това не се наложи, защото Деидре беше на службата — седеше между баба си, госпожица Бел, и госпожица Мили. Слава богу, госпожица Карлота я нямаше.

Деидре й се стори направо ужасяваща. Приличаше на призрака на Банко, както би казала майка й. Имаше тъмни кръгове под очите, беше облечена в някаква стара габардинена дреха, която не й беше по мярка, с подплънки на раменете. Сигурно някоя от стариците в къщата й я беше дала.

След службата, докато слизаха по мраморните стъпала, Рита преглътна, пое си дълбоко дъх и изтича след Деидре.

Деидре веднага й се усмихна със своята красива усмивка. Но когато се опита да заговори, не можа да каже почти нищо, успя да прошепне само: „Рита Мей!“.

Рита Мей се наведе да я целуне и прошепна:

— Диди, опитах се да направя каквото ме помоли, но не мога да открия онзи мъж. Картичката бе съсипана.

Очите на Деидре бяха широко отворени, празни. Да не би да не си спомняше? Възможно ли беше? Поне госпожица Мили и госпожица Бел не бяха забелязали ставащото, поздравяваха се с излизащите от църквата. А горката стара госпожица Бел и без това не забелязваше нищо.

Тогава Деидре като че ли си спомни.

— Не се тревожи, Рита Мей — каза тя. Отново красивата усмивка. Стисна ръката на Рита и се наведе напред да я целуне по бузата. Тогава леля й Мили каза:

— Трябва да тръгваме, скъпа.

Да, такава беше Деидре Мейфеър за Рита. Не се тревожи, Рита Мей. Най-сладкото момиче, което познаваше.

Не след дълго Деидре отново бе в настанена в санаториум. Беше бродила боса из Джаксън авеню и си бе говорила сама на глас. Казаха, че е в психиатрия в Тексас, а след това Рита чу само, че била „неизлечимо“ болна и никога вече… няма да си дойде у дома.

Когато старата госпожица Бел умря, останалите жени Мейфеър както винаги повикаха бащата на Джери. Може би госпожица Карл дори не си спомняше за схватката с Рита Мей. На погребението дойдоха роднини от цялата страна, но не и Деидре.

Господин Лониган мразеше да отваря гробницата на „Лафайет“ №1. В нея имаше толкова много разрушени гробове, в които се виждаха гниещите ковчези и дори кости. Направо му призляваше да прави погребения там.

— Но в нея са погребвани всички Мейфеър от хиляда осемстотин шейсет и първа насам — казваше той. — И наистина поддържат гробницата, не мога да го отрека. Боядисват оградата от ковано желязо всяка година. Пък и туристите… Това е гробището, пред което винаги се застояват. Че как иначе — с толкова много мъртъвци и малки бебета вътре — имена, които датират още от времето на Гражданската война. Просто наоколо всичко е толкова окаяно. Някой ден сигурно ще изличат това място от лицето на земята.

Но не разрушиха „Лафайет“ №1. Туристите го харесваха твърде много. Харесваха го и семействата от Гардън Дистрикт. Почистваха го, варосваха стените, садяха нови магнолии. Но все още имаше достатъчно полуразрушени гробници за онези, които искаха да зърнат направо костите. Било „исторически паметник“.

Един следобед господин Лониган заведе Рита там, показа й прочутите гробове на жертвите на жълтата треска, по които можеше да се прочете дълъг списък с имената на хора, умрели само в продължение на няколко дни по време на епидемията. Показа й и гробницата на Мейфеър — беше огромна, с дванайсет гроба с формата на фурни. Малката желязна ограда опасваше цялата гробница и тясна ивица трева. А двете мраморни вази, закрепени за предното стъпало, бяха пълни със свежи цветя.

— Настина я поддържат много добре, нали? — рече тя. Толкова красиви лилии, гладиоли и гипсарки.

Господин Лониган се взираше в цветята. Не отговори. После прочисти гърлото си и посочи имената на онези, които познаваше.

— Тази тук е Анта Мари — умряла през четирийсет и първа, майката на Деидре.

— Онази, която паднала от прозореца ли? — попита Рита.

Той отново не отговори.

— А тази тук — Стела Луиз, умряла през двайсет и девета — тя пък е майка на Анта. И точно тоя там, Лайънъл, брат й — умрял през двайсет и девета — свърши в усмирителна риза, след като застреля Стела.

— О, да не искаш да кажеш, че е убил собствената си сестра?

— Да, точно това казвам — рече господин Лониган. По пътя на връщане посочваше и другите имена: — Госпожица Мери Бет, тя пък е майка на Стела и на госпожица Карл, а тази — госпожица Мили, е всъщност дъщеря на Реми Мейфеър. Той беше чичо на госпожица Карл. Също умря на Първа улица, но аз не го помня. Помня обаче Жулиен Мейфеър. Той беше точно от онези мъже, които ти наричаш незабравими. Чак до смъртта си беше много красив мъж. Такъв беше и Кортланд, синът му. Виждаш ли, Кортланд умря в същата година, когато Деидре роди. Но не го погребах аз. Семейството му живее в Метаир. Казват, че именно скандалите около онова бебе са го убили. Но това няма значение. Все пак той вече караше осемдесетте. Ето, старата госпожица Бел, по-голямата сестра на госпожица Карл. Госпожица Нанси обаче е сестра на Анта. Сега следва госпожица Мили, помни ми думата.

На Рита изобщо не й пукаше за тях. Тя си спомняше Деидре в онзи ден преди много време в „Света Роза“, когато седяха на леглото й. Смарагдовата огърлица й бе наследство от Стела и Анта.

Тя каза на Ред за това и той изобщо не се изненада. Просто кимна и заяви, че преди това пък смарагдовата огърлица принадлежала на госпожица Мери Бет, а преди това на госпожица Катерин, която построила къщата на Първа улица. Но тя живяла доста преди неговото време. Мосю Жулиен също, доколкото можел да си спомни.

— Но знаеш ли кое е най-странното? — рече Рита. — Те всички носят името Мейфеър. Защо не са приемали фамилиите на мъжете си?

— Не са можели — каза господин Лониган. — Ако го бяха сторили, нямаше да вземат парите на Мейфеър. Така е било решено преди много време. Трябва да си Мейфеър, за да получиш парите на Мейфеър. Кортланд Мейфеър го знаеше. Знаеше всичко. Той беше прекрасен адвокат. Никога не бе работил за друг, освен за семейство Мейфеър. Помня, че ми каза за това. Било нещо като завещание.

Отново се взираше в цветята.

— Какво ти е, Ред? — попита Рита.

— О, нищо, просто една стара история, за която се говори — каза той. — Че тези вази никога не остават празни.

— Е, сигурно госпожица Карл поръчва цветята? — попита Рита.

— Не, доколкото знам, но някой все пак винаги ги слага тук. — И после отново млъкна, както винаги. Никога не споделяше всичко, което знае.

След година, когато той почина, Рита се почувства толкова зле, сякаш бе загубила собствения си баща. Все се чудеше какви ли тайни бе отнесъл със себе си. Винаги се бе държал добре с нея. А Джери вече не беше същият. След това винаги бе нервен, когато си имаше работа със старите фамилии.

Деидре се върна в къщата на Първа улица през седемдесет и шеста като безмозъчен идиот заради шоковата терапия.

Отец Матингли отиде да я види. Не й беше останал никакъв мозък. Беше просто като бебе, така казал на Джери, като сенилна стара жена.

Рита също отиде да я посети. Бяха минали години от онази ужасна схватка с госпожица Карлота. Рита вече имаше три деца. Не се страхуваше от старата жена. Избра красив бял копринен халат за Деидре от „Д. Х. Холмс“.

Мис Нанси я отведе на верандата и каза на Деидре:

— Виж какво ти е донесла Рита Мей Лониган, Деидре.

Просто безмозъчен идиот. И колко ужасно беше да видиш онази красива смарагдова огърлица на врата й. Сякаш й я слагаха, за да й се подиграят, и то върху памучната нощница.

Краката й изглеждаха подути и крехки, почиваха на голите дъски на верандата. Главата й бе клюмнала на една страна, а очите й се взираха през мрежата. Но иначе тя още си беше Деидре — още беше хубава и сладка. Рита трябваше да се махне оттам.

Никога нямаше да се върне тук.

Но не мина и седмица и тя се върна на Първа улица. Само поспря до оградата да помаха на Деидре. Но тя дори не я забеляза. Рита все пак продължи да идва.

С времето като че Деидре започваше да се изгърбва и да отслабва още повече, ръцете й вече не лежаха в скута, а бяха свити нагоре, до гърдите. Рита така и не се приближи достатъчно, за да се увери в това. По-добре беше просто да й маха от оградата.

Следващата година умря госпожица Нанси и Рита каза, че ще отиде на погребението.

— Заради Деидре.

— Но скъпа, Деидре дори няма да разбере, че си го направила — рече Джери. — Тя не е продумвала от години.

Но за Рита това нямаше значение. Щеше да иде.

А колкото до Джери, той не искаше да има нищо общо със семейство Мейфеър. Сега баща му му липсваше повече отвсякога.

— Защо, по дяволите, не се обадят на някой друг погребален дом? — мърмореше той под нос. Другите го правеха, сега, когато баща му вече го нямаше. Защо Мейфеър не постъпваха като тях? Той мразеше старите фамилии.

— Поне този път е естествена смърт, или така казаха — рече той.

Това вече наистина стресна Рита.

— Какво, да не би госпожица Бел и госпожица Мили да не са умрели от естествена смърт? — учуди се тя.

След като си свърши работата по погребението на госпожица Нанси, той каза на Рита, че е било ужасно да влезе в онази къща, за да я изнесат.

Също като едно време било — спалнята на горния етаж с дръпнати завеси и две свещи пред икона на Богородица. Миришело на урина. А госпожица Нанси била умряла преди часове, и то в тази жега.

А бедната Деидре на верандата, сгърчена като човешки геврек, и онази чернокожа сестра, която я държи за ръката и нарежда на глас молитви, сякаш Деидре изобщо осъзнава, че тя е тук, да не говорим, че я слуша.

Мис Карлота не искаше да влиза в стаята на Нанси. Стоеше в коридора със скръстени ръце.

— Има ожулвания, госпожице Карл. По ръцете и краката. Да не би да е падала?

— Получи първия удар на стълбището, господин Лониган.

Господи, как му се искаше баща му да беше тук. Той знаеше как да се оправя с тия хора.

— Рита Мей, кажи ми защо, по дяволите, тя не е била в болница? Сега не сме хиляда осемстотин четирийсет и втора! Това питам, защо?

— Някои хора просто искат да са си у дома, Джери — каза Рита. Нима не му бяха дали подписан смъртен акт?

Да, дали му бяха. Разбира се. Но той просто мразел тия стари фамилии.

— Никога не знаеш какво ще направят — ядосваше се той. — И то не само Мейфеър, а и всички останали стари семейства.

Понякога роднините дори нахлували в погребалната зала и започвали да гримират трупа със собствената си пудра и червило. Никой с поне малко мозък не би сторил подобно нещо.

Да не говорим за онези ирландски старци, които се смеели и шегували, докато носели ковчега. Дори някой от тях можел да пусне своя край и да стовари цялата му тежест на брат си, за да започне да подскача по гробищната алея, сякаш е на Марди Грас.

Пък и от историите, които старците разказват по време на бдението, можело направо да ти призлее. Старата сестра Бриджит Мари бе разказала една нощ на долния етаж за някакво пътуване с кораб от Ирландия: една майка заплашила бебето си в плетената люлчица: „Ако не спреш да ревеш, ще те хвърля зад борда“. После заръчала на малкото си момченце да го наглежда. Когато се върнала, бебето го нямало в люлката. Малкото момченце казало: „Ами то отново започна да плаче и аз го хвърлих зад борда“.

Кажете сега, как може да се разказва подобно нещо, докато се седи до ковчега?

Рита се усмихна въпреки себе си. Тя винаги бе харесвала старата сестра Бриджит Мари.

— Мейфеър не са ирландци — каза тя. — Те са богати, а богатите не се държат така.

— О, ирландци са, Рита Мей. Достатъчно ирландци са, за да са откачени. Точно известният ирландски архитект Дарси Монахан е построил онази къща, а той е баща на госпожица Мери Бет. И госпожица Карл е дъщеря на съдия Макинтайър, а той е ирландец. Със сигурност са ирландци. Ирландци са, колкото и всички останали.

Тя бе изумена, че съпругът й говори толкова много. Мейфеър го притесняваха, това беше ясно, точно както бяха притеснявали и баща му, а никой никога не бе разказвал на Рита цялата история.

Тя отиде на погребалната служба на госпожица Нанси в параклиса. Следваше процесията със своята кола. Мина по Първа улица, покрай старата къща, заради Деидре. Но тя не даде никакъв признак, че дори е забелязала всичките тези черни лимузини.

Бяха дошли много Мейфеър. Откъде? Рита разпозна нюйоркско и калифорнийско наречие и дори южняшко от Атланта и Алабама. И после онези от Ню Орлиънс! Не можа да повярва, когато видя списъка. Имаше членове на рода от целия град, от Метаир и отвъд реката.

Беше дошъл дори един англичанин, белокос джентълмен с ленен костюм, който носеше бастунче. Той изостана и закрачи с нея.

— Боже, каква ужасна жега е днес — каза с елегантния си британски акцент. Когато Рита се препъна на пътеката, той я прихвана за ръката. Много мило от негова страна.

Какво ли мислеха тези хора за онази ужасна стара къща, чудеше се тя, и за гробището „Лафайет“ с всичките му гниещи гробове. Хората се тълпяха по тесните пътеки, надигаха се на пръсти, за да виждат над покривите на високите гробници. Във високата трева имаше комари. Един туристически автобус спря при портите на гробището. О, на туристите със сигурност щеше да им хареса. Е, напълнете очите тогава!

Но най-големият шок беше братовчедката, отнесла бебето на Деидре. Тя беше тук — Ели Мейфеър от Калифорния. Джери я посочи, докато свещеникът изричаше финалните слова. Тя бе присъствала на всяко погребение през последните трийсет години. Висока, тъмнокоса жена със синя ленена рокля без ръкави и красива загоряла кожа. Носеше голяма бяла шапка, като шапките за слънце, и черни очила. Изглеждаше като кинозвезда. Как се бяха скупчили около нея. Хората стискаха ръката й. Целуваха напудрената й буза. Дали, когато се привеждаха достатъчно близо, питаха за дъщерята на Деидре?

Рита избърса очи. Рита Мей, те ще ми вземат бебето. Какво бе направила с малкото парченце от бялата картичка с думата: „Таламаска“? Вероятно беше някъде тук, в молитвеника. Тя никога не изхвърляше нищо. Може би трябваше да поговори с тази жена, просто да я попита как да се свърже с дъщерята на Деидре. Може би някой ден това момиче трябва да узнае онова, което Рита Мей имаше да му каже. Но какво право имаше да се бърка? Ако Деидре си отидеше преди нея и Рита видеше онази жена отново, тогава щеше да я попита. Нищо нямаше да я спре.

Тя бе на път да се разплаче и, представете си, всички тези хора щяха да си помислят, че плаче за старата госпожица Нанси. Голям смях. Обърна се, опита се да скрие лицето си и тогава видя англичанина. Взираше се в нея. Имаше много странно изражение, като че се притесняваше, че тя ще заплаче, и тогава тя наистина заплака и му махна с ръка, като да каже — всичко е наред. Но той все пак се приближи.

Предложи й ръка, както бе сторил преди малко, отведе я малко настрани — там имаше една малка пейка и Рита седна. После вдигна поглед, можеше да се закълне, че госпожица Карл се взира в нея и в англичанина, но госпожица Карл бе много далече, а и слънцето се отразяваше в очилата й. Вероятно изобщо не ги виждаше.

И тогава англичанинът й подаде малка бяла картичка и й каза, че би искал да поговори с нея. „За какво“, зачуди се тя, но все пак пое картичката и я сложи в джоба си.

Беше късно вечерта, когато извади картичката. Търсеше молитвената карта от погребението. И тогава я видя, малката бяла картичка със същите онези имена, след всичките тези години — Таламаска и Аарън Лайтнър.

За миг Рита Мей реши, че сигурно ще припадне. Може би беше направила голяма грешка. Тя затърси из молитвеника си старата картичка или каквото бе останало от нея. Беше сигурна, имената бяха същите, и на тази, новата, англичанинът бе написал с мастило името на хотел „Монтлеон“ в центъра и номера на стаята си.

Късно през нощта Рита говори с Джери. Той седеше в кухнята и пиеше.

— Рита Мей, не можеш да говориш с този човек. Не можеш да му разкажеш каквото и да било за това семейство.

— Но, Джери, трябва да му кажа какво се случи, трябва да му кажа, че Деидре се опитваше да се свърже с него.

— Но оттогава минаха години. Онова дете е пораснало. Вече е лекар, знаеш ли? Ще стане хирург, така чух.

— Не ми пука, Джери. — Рита Мей се разплака, но дори през сълзи вършеше нещо странно. Взираше се в картичката и запомняше написаното на нея. Запомняше номера на стаята в хотела. Запомняше телефонния номер в Лондон.

И точно както и предполагаше, Джери внезапно дръпна картичката и я пъхна в джоба на ризата си. Рита не каза и дума. Просто продължи да плаче. Джери беше най-милият човек на света, но никога нямаше да разбере.

— Беше много мило, че отиде на погребението, скъпа — каза той.

Рита вече не спомена мъжа. Не искаше да се кара с Джери. Е, поне за момента още не беше решила какво да стори.

— Но какво знае онова момиче в Калифорния за майка си? — попита Рита. — Дали изобщо знае, че Деидре не искаше да я дава?

— Ще трябва да престанеш с това, скъпа.

В живота на Рита никога не бе имало момент като онзи, преди много години, в градината на монахините, когато чу Деидре и онзи мъж, когато чу двама души да говорят по този начин за любов. Здрач. Рита бе разказвала на Джери за това, но никой не разбираше. Човек трябваше да е бил там, да е усетил аромата на лилиите и да е видял небето — приличаше на синьо стъкло през клоните на дърветата.

А като си помислеше за онова момиче някъде там, което може би изобщо не знаеше каква е истинската му майка…

Джери поклати глава. Напълни чашата си с бърбън и изпи половината.

— Скъпа, ако само знаеше онова, което аз знам за тези хора.

Джери бе изпил твърде много бърбън. Рита виждаше това. Джери не беше клюкар. Един добър погребален агент не би могъл да е клюкар. Но сега той започна да говори и Рита не го спря.

— Скъпа — започна той, — Деидре никога не е имала шанс в това семейство. Може да се каже, че е прокълната още от раждането си. Така казваше татко.

Джери бил още в началното училище, когато майката на Деидре, Анта, умряла — паднала от таванския прозорец на онази къща. Черепът й се разбил на плочите на вътрешния двор. Тогава Деидре била бебе, както и Рита Мей, разбира се. Но Джери вече работел с баща си.

— Казвам ти, направо изстъргвахме мозъка й от плочите. Беше ужасно. Беше само на двайсет години и беше хубава! Бе по-хубава дори от Деидре. Сигурно си виждала дърветата в онзи двор. Скъпа, беше като при ураган, така се развяваха клоните. Дори твърдите магнолии се огъваха и люлееха.

— Да, и аз съм ги виждала така — каза Рита, но бързо млъкна, за да може той да продължи.

— Най-лошото беше, когато се върнахме тук и татко огледа по-добре трупа на Анта. Помня, че ми каза: „Виждаш ли тези драскотини около очите й. Не са се получили при падането. Под онзи прозорец няма никакви дървета“. И тогава татко видя, че едното око просто е изтръгнато от очната яма. Той знаеше какво се прави в такива ситуации. Веднага вдигна телефона и се обади на доктор Фицрой. Каза, че трябва да се направи аутопсия. И не отстъпи, въпреки че доктор Фицрой започна да спори. Накрая лекарят каза, че Анта Мейфеър полудяла и се опитала да изтръгне очите си. Госпожица Карл се опитала да я спре и тогава тя хукнала към тавана. Паднала, да, но тогава била вече напълно откачила. И госпожица Карл видяла всичко. Нямало никакъв смисъл хората да започнат да говорят за това, нито пък случаят да попадне във вестниците. Нима това семейство не било изстрадало достатъчно заради Стела? Доктор Фицрой каза на татко да се обади на свещеника в „Свети Алфонс“ и да говори с него, ако още имал някакви съмнения. „Е, за мен е сигурно, че това не са белези от самонаранявания — каза татко, — но щом сте съгласни да подпишете смъртния акт при това положение, предполагам, че не мога да сторя нищо повече.“ Аутопсия така и не беше направена. Но татко знаеше за какво говори. Разбира се, накара ме да се закълна, че никога и никому няма да кажа за това. Тогава с него бяхме много близки, бях му ценен помощник. Знаеше, че може да ми се довери. И сега аз се доверявам на теб, Рита Мей.

— Боже, какъв ужас — прошепна Рита. — Да изтръгнеш собствените си очи. — Надяваше се Деидре да не е узнала за това.

— Е, още не си чула всичко — каза Джери и пак си наля бърбън. — Когато започнахме да я мием, намерихме смарагдовата огърлица — същата, която Деидре носи сега — прочутия смарагд на Мейфеър. Верижката се бе увила около врата й, а смарагдът се бе заплел в косата на тила й. Беше целият в кръв и Господ знае какво още имаше по него. Дори татко беше шокиран, а той е видял много, докато махаше космите и частиците кост от онова нещо. Каза: „Не ми е за първи път да чистя кръв от тази огърлица“. Миналия път я беше открил на врата на Стела Мейфеър, майката на Анта.

Рита си спомни онзи отдавнашен ден в „Света Роза“ и огърлицата в ръката на Деидре. Много години по-късно господин Лониган й бе показал името на Стела на надгробния паметник.

— Нали Стела беше застреляна от брат си.

— Да, беше ужасно, когато татко ми разказа. Стела била най-дивата от своето поколение. Дори преди смъртта на майка си тя пълнела онази къща със светлини, всяка нощ уреждала забави, контрабандният алкохол се леел като река, свирели оркестри. Господ знае как са приемали това госпожица Карл, госпожица Мили и госпожица Бел. Но когато Стела започнала да води и мъже, Лайънъл взел нещата в свои ръце и я застрелял. От ревност. Казал й пред очите на всички в салона: „Ще те убия, но той няма да те има“.

— Какво, какво? — изуми се Рита. — Да не би братът и сестрата да са били любовници?

— Може би, скъпа — отвърна Джери. — Може би. Никой така и не разбра името на бащата на Анта. Може и да е бил Лайънъл. Говореше се дори, че… Но Стела не се интересуваше от хорските приказки. Казваха, че когато била бременна с Анта, поканила всичките си приятелки на голяма забава. Стела изобщо не се притеснявала, че детето й ще е незаконородено.

— Боже, това е най-изумителното нещо, което съм чувала — прошепна Рита Мей. — Особено за онова време, Джери.

— Точно така е било, скъпа. И не съм го чувал само от татко. Лайънъл прострелял Стела в главата и всички в къщата полудели, изпочупили прозорците към верандите, за да се измъкнат навън. Обикновена паника. А през това време малката Анта била на горния етаж, слязла долу по време на суматохата и видяла майка си да лежи мъртва на пода в салона.

Рита поклати глава. Какво й бе казала Деидре онзи следобед преди толкова години? Казват, че и нейната майка умряла млада, но никога не говорят за нея.

— След като застрелял Стела, Лайънъл свършил в усмирителна риза. Татко казваше, че чувството за вина го подлудило. Постоянно крещял, че дяволът няма да го остави на мира, че сестра му е била вещица и е изпратила дявола след него. Накрая умрял, като глътнал езика си, а наблизо нямало никой, който да му помогне. Отворили тапицираната килия и той бил мъртъв, вече почернял. Но поне този път трупът пристигна спретнато закърпен от патолога. Драскотините по лицето на Анта дванайсет години по-късно така и не излязоха от ума на баща ми.

— Горката Диди. Сигурно е разбрала нещо от това.

— Да — каза Джери, — дори малките бебета знаят някои неща. Наистина! И когато двамата с татко отидохме да изнесем тялото от двора, чухме малката Деидре да ридае така, сякаш усещаше, че майка й е мъртва. И никой не взе детето, никой не я успокои. Казвам ти, онова малко момиченце бе родено с проклятие. Никога не е имала шанс с това семейство. Ето затова изпратиха дъщеря й на запад, да я махнат от всичко това, и ако бях на твое място, скъпа, нямаше да се бъркам.

Рита си помисли за Ели Мейфеър, която бе толкова красива. Вероятно в момента бе в самолета за Сан Франциско.

— Говорят, че тези хора от Калифорния са богати — рече Джери. — Гледачката на Деидре ми каза. Онова момиче си имало своя собствена яхта някъде в залива на Сан Франциско, стояла завързана на кей пред самата врата на къщата й. Баща й бил голям адвокат, същински кучи син, но печелел много. Ако над Мейфеър тегне проклятие, значи онова момиче се е отървало от него.

— Джери, ти не вярваш в проклятия — каза Рита.

— Скъпа, само си помисли за онази смарагдова огърлица. Татко на два пъти я е чистил от кръвта. И винаги съм смятал, че самата госпожица Карлота мисли, че огърлицата е прокълната. Първия път, когато татко я почисти — когато застреляха Стела — знаеш ли какво поиска от него госпожица Карлота? Да сложи огърлицата в ковчега при Стела. Татко ми каза. Истина е. Но той отказа да го стори.

— Е, може би не е истинска, Джери.

— По дяволите, Рита Мей, можеш да купиш цяла пресечка в центъра по Канал стрийт с тази огърлица. Татко накара Хършман от Мегазин стрийт да я оцени. Госпожица Карлота казала на татко: „Изричното ми желание е да я сложите в ковчега при сестра ми“. Тогава той се обадил на Хършман, те бяха добри приятели, и Хършман казал, че е истинска, най-прекрасният смарагд, който бил виждал. Дори не знаел на каква сума да го оцени. Трябвало да занесе бижуто в Ню Йорк за оценка. Казал, че и всички останали бижута на Мейфеър били такива. Веднъж ги почиствал за госпожица Мери Бет, преди тя да ги остави на Стела. Казал, че бижута като тези накрая се озовават на витрината в някой музей.

— И какво отговорил Ред на госпожица Карлота?

— Казал й, че няма да сложи смарагд за милиони в ковчег. Почистил го със спирт и купил една кадифена кутийка за него от Хършман. После й го върнал. Точно така направихме и години по-късно, когато Анта се хвърли от прозореца. Тогава обаче госпожица Карл не поиска да го заровим. Нито пък настоя за погребение в салона.

— В салона!

— Е, там бе положена Стела, Рита Мей, там, в онази къща. Навремето винаги така са правели. Старият Жулиен Мейфеър бе погребан след поклонение в салона, както и госпожица Мери Бет през двайсет и пета. Така бе пожелала и Стела. Беше го поискала в завещанието си, и те така и направиха. Но с Анта не се случи нищо подобно. Ние им върнахме онази огърлица, аз и татко. Отидох с него. Госпожица Карл беше в двойния салон, на изгасени лампи. Беше толкова тъмно заради всичките тези веранди и дървета наоколо. Тя просто си седеше там и люлееше малката Деидре в бебешката люлка до нея. С татко влязохме и той сложи огърлицата в ръката й. И знаеш ли какво направи тя? Каза: „Благодаря, Ред Лониган“. А после се обърна и сложи малката кутийка в люлката при бебето.

— Но защо?

— Защото тя бе на Деидре, ето защо. Госпожица Карл никога не е имала права над някое от онези бижута. Госпожица Мери Бет ги остави на Стела, Стела — на Анта, а единствената дъщеря на Анта бе Деидре. Винаги е било така, те се предават само на една от дъщерите.

— Ами ако тази огърлица е прокълната? — попита Рита. Господи, само като си помислеше, че тя висеше на врата на Деидре и до днес. О, това беше непоносимо.

— Е, ако е прокълната, може би и къщата е прокълната — каза Джери. — Защото бижутата вървят с нея, и с още много пари.

— Да не искаш да кажеш, че къщата е на Деидре.

— Рита, всеки знае това. Как така ти не си разбрала?

— Искаш да кажеш, че къщата е нейна, а онези жени са живели там през всичките тези години, докато тя бе в лудницата, и после са я върнали у дома, за да седи на онази веранда…

— Моля те, не изпадай в истерия. Да, това е положението. Къщата е на Деидре, както е била на Анта и на Стела. А след смъртта на Деидре, ще е на дъщеря й в Калифорния, освен ако някой не успее да промени онези стари документи, а аз не мисля, че това е възможно. Това завещание е още от времето, когато са имали плантацията, и дори отпреди това, когато са били на островите, на Хаити, преди дори да дойдат тук. Наричат го „завета“. Помня, че Хършман казваше, че госпожица Карл е влязла в юридическото училище само за да се научи как да разруши този завет. Но така и не успя. Дори преди смъртта на госпожица Мери Бет, всички знаеха, че Стела е наследницата.

— А ако онова момиче от Калифорния разбере за това?

— Това е закон, скъпа. А госпожица Карлота, без значение каква е като човек, е добър адвокат. Освен това Заветът е свързан и с името Мейфеър. Трябва да задържиш името, или няма да наследиш нищо. А това момиче носи името. Чух го още когато се роди. Това име носи и осиновителката й, Ели Мейфеър, онази, която дойде днес и подписа регистъра. Те знаят. Хората винаги знаят, когато опре до пари. И освен това, останалите Мейфеър сигурно ще й кажат. Райън Мейфеър със сигурност ще й каже. Той е внук на Кортланд, а Кортланд обичаше Деидре, наистина. Той беше много стар, когато Деидре трябваше да се раздели с бебето си, и доколкото съм чувал, бил напълно против, сторил е много за нея. Чувал съм, че направо се скарал с госпожица Карлота за детето, казал, че това ще подлуди Деидре, а госпожица Карлота заявила, че Деидре вече е луда.

Джери изпи бърбъна си и си наля още една чаша.

— Но, Джери, ами ако има и други неща, които дъщерята на Деидре не знае? — попита Рита. — Защо тя не дойде днес? Защо не иска да види майка си?

Рита Мей, те ще ми вземат бебето!

Джери не отговори. Очите му бяха много зачервени. Беше прекалил с бърбъна.

— Татко знаеше много повече за тези хора — каза той, вече заваляше думите. — Повече, отколкото ми казваше. Но помня едно — той смяташе, че те са прави да дадат детето на Деидре на Ели Мейфеър, за негово добро. Каза ми и още нещо. Каза, че Ели Мейфеър не може да има деца и съпругът й бил силно разочарован от това, и бил на път да я изостави, когато госпожица Карл й се обадила и я попитала дали иска бебето на Деидре. „Не казвай това на Рита Мей — каза татко, — но това беше благословия за всички. И старият господин Кортланд, Бог да успокои душата му, греши.“

Рита Мей знаеше какво трябва да направи. Никога не бе лъгала Джери Лониган. Просто не му каза. Следващия следобед се обади в хотел „Монтлеон“. Англичанинът бе освободил стаята, но смятаха, че може да е още във фоайето.

Докато чакаше, Рита Мей усети, че сърцето й бие силно.

— Аарън Лайтнър на телефона. Да, мисис Лониган. Моля, хванете такси дотук, аз ще платя сметката. Ще ви чакам.

Това я изнерви толкова, че тя почти заекваше по телефона. Когато хукна от къщата, си забрави нещата и трябваше да се връща. Но беше доволна, че отива! Дори и Джери да разбереше, щеше да се оправи с него.

Англичанинът я заведе в бар „Дезир Ойстър“ — красиво място с вентилатори на тавана, огромни огледала и врати, отворени към Бърбън стрийт. Рита го намери за екзотично, какъвто бе и целият Френски квартал. Бе идвала много рядко тук.

Седнаха до мраморна маса и тя си поръча чаша бяло вино, защото и англичанинът поиска същото. Той изглеждаше перфектно. При мъж като този възрастта нямаше значение, бе по-хубав от младите мъже. Близостта до него я изнервяше. Както и начинът, по който се взираше в нея — почувства се като гимназистка.

— Е, говорете, мисис Лониган — каза той. — Слушам ви.

Тя се опита да говори спокойно, но щом започна, думите просто се изляха от нея. Скоро вече плачеше и той вероятно не можеше да разбере и дума от казаното. Даде му късчето от старата и изпомачкана визитна картичка. Каза му за обявите, които бе пуснала, и как бе обяснила на Деидре, че не може да го намери.

Тогава дойде трудната част.

— Онова момиче от Калифорния не знае някои неща. За имота например. Адвокатите може да й кажат за него, но за проклятието, господин Лайтнър? Доверявам ви се напълно, казвам ви неща, които съпругът ми не иска да споделям с никого. Но щом Деидре ви се е доверила тогава, това е достатъчно за мен. Казвам ви, че бижутата и къщата са прокълнати.

Накрая му разказа всичко. Дори и онова, което Джери й бе казал. Предаде му и думите на Ред. Каза му всичко, всичко, което успя да си спомни.

А най-смешното беше, че той не бе нито изненадан, нито шокиран. Отново и отново я успокояваше, че ще стори всичко по силите си да предаде тази информация на момичето в Калифорния.

Когато всичко бе казано и тя седеше там и си бършеше носа, а чашата бяло вино пред нея стоеше недокосната, мъжът я попита дали иска да задържи картичката му, дали ще му се обади, ако нещо се „промени“ при Деидре. Ако не успее да се свърже с него, да остави съобщение. Хората, които отговаряли на телефона, щели да разберат. Тя трябвало да каже само, че става дума за Деидре Мейфеър.

Рита Мей извади молитвеника от чантичката си.

— Кажете ми отново номерата — каза тя и написа в молитвеника: „Във връзка с Деидре Мейфеър“.

Чак след като свърши, се сети да попита:

— Но, господин Лайтнър, кажете ми, как разбрахте за Деидре Мейфеър?

— Това е дълга история, мисис Лониган — отвърна той. — Може да се каже, че наблюдавам това семейство от години. Имам две картини от бащата на Деидре, Шон Лейси. Една от тях е на Анта. Той е онзи, който е бил убит на магистралата за Ню Йорк, преди Деидре да се роди.

— Убит на магистралата? Не знаех.

— Съмнявам се, че някой тук го знае — каза той. — Голям художник. Направил е красив портрет на Анта с прочутата смарагдова огърлица. Сдобих се с него чрез един прекупвач от Ню Йорк няколко години след като и двамата бяха вече мъртви. По онова време Деидре вероятно е била на десет години. Срещнах я чак когато отиде в колежа.

— Странно е, че бащата на Деидре е умрял на магистрала — каза Рита. — Точно това се случи и с приятеля на Деидре, онзи, за когото тя щеше да се жени. Знаехте ли това? Че излетял в реката с колата си, докато пътувал към Ню Орлиънс?

Стори й се, че вижда известна промяна в изражението на англичанина, но не беше сигурна. Като че ли очите му се присвиха за секунда.

— Да, зная — каза той. Като че ли мислеше за нещо, което не искаше да сподели. После отново заговори: — Мисис Лониган, ще ми обещаете ли нещо?

— Какво е то, господин Лайтнър?

— Ако се случи нещо, нещо напълно неочаквано, и дъщерята от Калифорния си дойде у дома, моля, не се опитвайте да говорите с нея. Вместо това ми се обадете. Обадете ми се по всяко време на деня и нощта, и ви обещавам, че ще бъда тук с първия полет от Лондон.

— Искате да кажете, че не бива да й казвам тези неща лично, така ли?

— Да — отвърна той. Изглеждаше напълно сериозен, докосна ръката й за първи път, и то по много джентълменски и напълно приличен начин. — Не отивайте отново в онази къща, особено ако дъщерята е там. Обещавам ви, че ако не мога да дойда лично, ще изпратя някой друг, някой, който да изпълни онова, което желаем, някой достатъчно запознат с цялата история.

— О, това ще е голямо облекчение за мен — каза Рита. Тя със сигурност не искаше да говори с онова момиче, с онази непозната, и да се опитва да й разказва всички тези неща. Но внезапно цялата тази история започна да я обърква. За първи път се зачуди кой беше този приятен мъж? Дали не бе сбъркала, като му се довери?

— Можете да ми се доверите, мисис Лониган — каза той, сякаш знаеше какво си мисли. — Моля, бъдете сигурна в това. Аз се срещнах с дъщерята на Деидре и знам, че тя е доста мълчалива — дори мога да кажа — неприветлива личност. Не е лесна за разговори, ако разбирате какво искам да кажа. Но мисля, че мога да й обясня нещата.

Е, това напълно обясняваше всичко.

— Разбирам, господин Лайтнър.

Той я гледаше. Може би знаеше колко е объркана, колко странен й изглежда целият този следобед, този разговор за проклятия и неща от този род, за мъртви хора и за странна стара огърлица.

— Да, те са много странни — рече той.

Рита се засмя.

— Сякаш ми четете мислите.

— Не се тревожете повече — каза той. — Ще се погрижа Роуан Мейфеър да узнае, че майка й е не искала да се отказва от нея; ще узнае всичко, което искате да й кажете. Дължа го на Деидре, не мислите ли? Ще ми се да съм бил тук, когато е имала нужда от мен.

Е, за Рита това беше повече от достатъчно.

Всяка неделя след това, в църквата, Рита отгръщаше молитвеника си на гърба и поглеждаше телефонния номер на мъжа от Лондон. И пак прочиташе онези думи: „Във връзка с Деидре Мейфеър“. После казваше молитва за Деидре и не изглеждаше нередно, че това е молитва за мъртвите, изглеждаше съвсем на място.

— Нека вечната светлина грее над нея, Господи, и нека тя почива в мир. Амин.

Бяха минали повече от дванайсет години, откакто Деидре зае мястото си на верандата, повече от година след идването на англичанина — и те вече говореха да я изпратят отново в болница. Тя беше собственик на къщата, която се рушеше в онази тъжна, обрасла с бурени градина, а те смятаха да я изпратят в лудница.

Може би Рита трябваше да се обади на мъжа. Може би трябваше да му каже. Просто не знаеше.

— Най-добре ще е да я изпратят в клиника — каза Джери — преди госпожица Карл да е остаряла твърде много, за да вземе решение. Истината е, скъпа, мразя да го казвам — но Деидре се влошава много бързо. Казват, че умира.

Умира.

Тя изчака Джери да отиде на работа. После се обади. Знаеше, че това ще се отрази на сметката и вероятно накрая щеше да разкаже всичко на Джери. Но това нямаше значение. В момента беше важно само операторът да разбере, че тя иска да се обади на номер отвъд океана.

На обаждането отговори мила жена и наистина прие разговора за тяхна сметка, както бе обещал англичанинът. Отначало Рита не разбра всичко, което жената каза — говореше твърде бързо — но после стана ясно, че господин Лайтнър е в Щатите. Бил в Сан Франциско. Жената щеше да му се обади веднага в хотел „Свети Франциск“ в Сан Франциско. Рита бе обляна в сълзи, когато затвори слушалката.

Същата нощ тя сънува Деидре, но не можеше да си спомни нищо, когато се събуди, освен че беше за Деидре и беше здрач, и вятърът виеше в дърветата зад „Света Роза от Лима“. Когато отвори очи, тя мислеше за вятър, който вие в дърветата. Чу думите на Джери, който разказваше как е било, когато са отнасяли тялото на Анта. Помнеше ужасната буря сред дърветата през онзи ужасен ден, когато тя се сдърпа с госпожица Карл за малката картичка с името „Таламаска“. Вятър в дърветата в градината зад „Света Роза от Лима“.

Рита стана и отиде на утринната служба. Влезе в параклиса на Благословената Дева и запали свещ. Моля те, нека господин Лайтнър дойде, молеше се тя. Моля те, накарай го да говори с дъщерята на Деидре.

И докато се молеше, осъзна, че не наследството я тревожи, нито пък проклятието над онази красива смарагдова огърлица. Защото Рита не вярваше, че госпожица Карл ще си позволи да наруши закона, колкото и да беше зла, а защото Рита не вярваше, че проклятия наистина съществуват.

Онова, в което вярваше, беше любовта, която таеше в сърцето си към Деидре Мейфеър.

И вярваше, че едно дете има право да знае, че майка му е била най-сладкото, най-милото същество на земята, момиче, което всички са обичали — красиво момиче през есента на петдесет и седма, което един красив, елегантен мъж сред потъналата в здрача градина наричаше: Любима моя.

Шест

Той остана под душа цели десет минути, но все още беше мъртвопиян. Поряза се два пъти с бръснача. Нищо сериозно, само ясен признак, че ще трябва да играе много внимателно с жената, която щеше да дойде, с онази лекарка, с онази мистериозна непозната, която го бе извадила от морето.

Леля Вив му помогна за ризата. Той отпи още една бърза глътка кафе. Имаше ужасен вкус, макар че беше добро, беше го сварил лично. Всъщност имаше нужда от една бира. Да не пие бира сега за него беше като да не диша. Но рискът бе твърде голям.

— Какво ще правиш в Ню Орлиънс? — попита жално леля Вив. Малките й сини очички изглеждаха насълзени, възпалени. Тя изпъна реверите на сакото му със слабите си изкривени ръце. — Наистина ли смяташ, че няма да ти трябва по-дебело палто?

— Лельо Вив, това е Ню Орлиънс през август. — Целуна я по челото. — Не се тревожи за мен — каза той. — Всичко ще е наред.

— Майкъл, не разбирам защо…

— Лельо Вив, ще ти се обадя, щом пристигна, обещавам. А и ти имаш номера на „Пончартрейн“, ако поискаш да оставиш съобщение преди това.

Беше поискал същия апартамент, в който тя бе отседнала преди години — когато той бе единайсетгодишно момче и с майка му я посетиха — онзи голям апартамент над Сейнт Чарлз авеню с пианото. Да, те знаеха за кой апартамент говори. Да, можело да го наеме. И да, пианото още си било там.

След това от авиокомпанията потвърдиха — мястото му е в първа класа, до пътеката, в шест сутринта. Няма проблеми. Едно след друго всичко си идваше на мястото.

И то благодарение на доктор Морис и онази мистериозна доктор Мейфеър, която сега идваше насам.

Той се вбеси, когато разбра, че тя е лекар.

— О, значи затова била тази секретност — каза на Морис. — Не безпокоим колеги, така ли? Не даваме домашните им телефони. Знаеш, че това би трябвало да е общодостъпно, че трябва да…

Но Морис бързо го укроти.

— Майкъл, дамата идва да те вземе. Тя знае, че си пиян и че си луд. И все пак ще те отведе в дома си в Тибурон и ще ти позволи да полазиш из яхтата й.

— Добре — отвърна Майкъл. — Благодарен съм ти.

— Тогава ставай от леглото, вземи душ и се обръсни.

Дадено! И сега нищо вече нямаше да го спре да направи това пътуване. Щом излезеше от къщата на онази жена, щеше да тръгне направо към летището, където ако трябва щеше да дреме на някой пластмасов стол, докато самолетът за Ню Орлиънс не излети.

— Но Майкъл, защо правиш всичко това? — настояваше леля Вив. — Просто не мога да разбера. — Тя като че се рееше на фона на светлината от коридора — дребна женица с провиснала синя копринена рокля, от чиято сива коса бяха останали само кичури. Въпреки спретнатите къдрички и фибите, изглеждаше безплътна като онези стъклени нишки, с които навремето украсяваха коледните елфи — наричаха ги ангелска коса.

— Няма да остана дълго, обещавам — отвърна той нежно, но внезапно го обзе някакво лошо предчувствие. Имаше съвсем отчетливото усещане — някак телепатично разбра — че никога повече няма да живее в тази къща. Не, не можеше да е вярно. Просто алкохолът още кипеше в него и го подлудяваше, както и месеците изолация — това бе напълно достатъчно да подлуди всеки. Той я целуна по меката буза.

— Трябва да събера багажа си — каза той. Отпи още веднъж от кафето. Вече се чувстваше по-добре. Внимателно избърса очилата с рогови рамки, сложи си ги и провери дали е взел резервните в джоба на сакото.

— Аз събрах всичко — каза леля Вив с леко поклащане на главата. Стоеше до него на стълбището, а разкривеният й пръст сочеше спретнато сгънатите дрехи. — Летните ти костюми, и двата, принадлежности за бръснене. Всичко е там. О, и дъждобрана. Не забравяй дъждобрана, Майкъл. В Ню Орлиънс постоянно вали.

— Ще го взема, лельо Вив, не се притеснявай. — Той затвори куфара и щракна ключалките. Не си направи труда да й каже, че дъждобранът е съсипан, защото се бе удавил с него. Беше „Бърбъри“ и бе предназначен да устои дори в окопите на бойното поле, но не бе устоял на падане в океана. Вълнената вата бе напълно съсипана.

Той прокара гребена през косата си, мразеше тези ръкавици. Не изглеждаше пиян, освен, разбира се, ако не беше твърде пиян, за да го забележи. Погледна към кафето. Изпий го всичкото, идиот такъв. Тази жена ще те заведе в къщата си само за да угоди на един откачен. Най-малкото, което можеш да направиш, е да не се пребиеш на стълбите пред собствената си врата.

— Това звънецът ли беше? — Той взе куфара. Да, беше готов да тръгва.

И тогава отново усети онова предчувствие. Огледа стаята — тапетите на райета, лъскавите дървени мебели, които така търпеливо бе шкурил и боядисвал, малката камина, която сам бе облицовал с испански плочки. Никога вече нямаше да се наслаждава на всичко това. Никога вече нямаше да легне в това месингово легло. Или пък да погледне през завесите от шантунг към далечните светлини-фантоми на центъра.

Усещаше задушаваща мъка, сякаш скърбеше за някого. Всъщност това беше същата тъга, която бе изпитал за скъпите си покойници.

Леля Вив бързаше по коридора, глезените й бяха болезнено подути, ръцете й блуждаеха. Стигна до интеркома и бързо вдигна слушалката.

— Какво обичате?

— Аз съм доктор Роуан Мейфеър. Идвам при Майкъл Къри.

Боже, случи се. Той отново се надигаше от мъртвите.

— Идвам веднага — каза Майкъл. — Не слизай чак до долу с мен, лельо Вив. — Отново я целуна. Само да можеше да се отърси от това лошо предчувствие. Какво щеше да стане с нея, ако му се случеше нещо? — Ще се върна скоро, обещавам ти. — И импулсивно я притисна плътно към себе си.

После затича по стълбите, като си подсвиркваше леко. Беше прекрасно да се движи, да отива някъде. За малко да отвори вратата, без да провери за репортери, но спря и надникна през малкия кръгъл фасетъчен кристал в средата на правоъгълника от боядисано стъкло.

В подножието на стълбите стоеше висока жена, изящна като газела. Беше в профил, сякаш гледаше надолу към улицата. Имаше дълги крака, обути в сини джинси, вълниста руса коса, като на средновековен паж, която докосваше нежно бузата й.

Изглеждаше млада и свежа и съвършено прелъстителна в това прилепнало вталено моряшко яке, а яката на плетения й пуловер бе навита на врата.

Не беше нужно някой да му казва, че това е доктор Мейфеър. Почувства внезапно затопляне в слабините, което премина през цялото му тяло, и лицето му пламна. Щеше да я сметне за привлекателна и интересна, където и когато и да я бе срещнал. Но да знае, че тя е онази, която го беше спасила. Беше благодарен, че тя не гледа към вратата, и няма да види сянката му през стъклото.

Това е жената, която ме върна обратно, помисли си той. Почти буквално. Беше смътно развълнуван от топлината, която се трупаше в него, от примитивното чувство на подчинение, което се смесваше с почти бруталното желание да докосне, да разбере, вероятно да притежава. Много пъти му бяха обяснявали как точно е бил спасен — дишане уста в уста, редувано със сърдечен масаж. Сега си представи ръцете й на гърдите си, устата й прилепена до неговата. Внезапно му се стори брутално, че след подобна интимност двамата са били разделени за толкова дълго. Отново почувства възмущение. Но това вече нямаше значение.

Дори в профил той разпозна лицето, което помнеше — лице с изопната кожа и деликатна красота, с дълбоко поставени, почти светещи зелени очи. Колко привлекателна беше позата й, някак искрено небрежна и откровено мъжка — начина, по който се бе облегнала на перилата, с един крак на най-долното стъпало.

Усещането за безпомощност в него странно нарастваше и се изостряше, но също толкова силен ставаше и неизбежният инстинкт за завладяване. Нямаше време да го анализира, а и честно казано, не искаше. Знаеше само, че внезапно се е почувствал щастлив, за първи път след инцидента.

Пронизващият морски вятър се върна при него, светлини лумнаха в лицето му. Хората от бреговата охрана слизаха по стълбата като ангели от мъглив рай. Не, не им позволявай да ме отведат! И нейният глас: „Ще се оправиш“.

Да, излез. Говори с нея. Това е шансът ти. И колко прекрасно е това физическо привличане, предизвикано единствено от присъствието й. Сякаш някаква невидима ръка бе разкопчала панталоните му.

Той бързо огледа улицата. Нямаше никого, освен един мъж пред входа на една от къщите — всъщност именно в него доктор Мейфеър се взираше така упорито. Със сигурност не беше репортер, не и такъв белокос възрастен мъж с костюм от туид, стиснал чадъра си като бастунче.

И все пак беше странен начинът, по който тя продължаваше да се взира в него, както и начинът, по който той отвръщаше на погледа й. И двамата бяха почти неподвижни, сякаш това беше нормално, макар че, разбира се, не беше.

Майкъл си спомни нещо, което леля Вив бе казала преди часове, нещо за англичанин, който дошъл чак от Лондон да го види. А този мъж със сигурност изглеждаше като англичанин, англичанин без късмет, предприел дълго пътуване без успех.

Майкъл завъртя дръжката. Англичанинът не понечи да тръгне към него, вместо това се взря в Майкъл така настойчиво, както досега се бе взирал в доктор Мейфеър. Майкъл излезе и затвори вратата.

И напълно забрави за англичанина, защото доктор Мейфеър се обърна и лицето й се озари от красива усмивка. Като в проблясък, той разпозна красиво извитите пепеляворуси вежди и тъмните гъсти мигли, които караха очите й да изглеждат още по-искрящо сиви.

— Господин Къри — каза тя с дълбок, дрезгав и абсолютно прелестен глас, — ето че се срещаме отново. — Протегна дясната си ръка за поздрав, когато той тръгна по стълбите към нея. И сякаш начинът, по който го оглеждаше от глава до пети, бе напълно естествен.

— Доктор Мейфеър, благодаря ви, че дойдохте — каза той и стисна ръката й, но бързо я пусна, засрамен от ръкавиците. — Вие ме възкресявате отново. Вече умирах в онази стая горе.

— Зная — каза тя. — И носите този куфар, защото възнамерявате да се влюбите и да заживеете с мен?

Той се засмя. Дрезгавостта на гласа й бе черта, която обожаваше в жените, но бе твърде рядко срещана и винаги му действаше магически. А не беше запомнил този малък аспект от времето в лодката.

— О, не, съжалявам, доктор Мейфеър — каза той. — Исках да кажа… след това отивам на летището. Трябва да хвана полета в шест сутринта за Ню Орлиънс. Налага се. Мислех да хвана такси оттам, където отиваме де, защото ако се върна тук…

И ето отново; вече няма да живея в тази къща. Той вдигна очи към високите прозорци, към натруфените, така грижливо реставрирани, орнаменти. Тази тясна, жалка сграда, с прозорци, пълни с мътния блясък на безцветната нощ, вече не му изглеждаше като негова къща.

За момент се почувства странно, сякаш губеше нишката.

— Съжалявам — прошепна той. Беше изгубил нишката. Можеше да се закълне, че точно сега е в Ню Орлиънс. Беше замаян. Беше насред нещо, чувстваше някакво страхотно, прекрасно напрежение. Сега тук бе останала само влагата, само надвисналото небе, силното убеждение, че годините на очакване са свършили, че онова, за което се е подготвял, е на път да започне.

Той осъзна, че гледа доктор Мейфеър. Тя беше висока почти колкото него и го гледаше по някакъв напълно неегоистичен начин. Гледаше го така, сякаш му се радваше, сякаш го намираше за хубав или интересен, може би дори и двете. Той се усмихна, защото също му харесваше да я гледа и беше доволен, страшно доволен, че бе дръзнал да се свърже с нея, че тя бе дошла.

Тя го хвана за ръката.

— Хайде, господин Къри. — Обърна се и хвърли продължителен и донякъде суров поглед на англичанина, а после задърпа Майкъл след себе си към вратата на тъмнозелен ягуар седан. Отключи колата, взе куфара от него, преди той да успее да се възпротиви, и го хвърли на задната седалка.

— Качвай се — каза тя. После затвори вратата.

Светлокафява кожа. Красиво старомодно дървено табло.

Той се озърна през рамо. Англичанинът още ги гледаше.

— Това е странно — каза Майкъл.

Тя бе пъхнала ключа в стартера още преди да затвори вратата си.

— Кое е странно? Познаваш ли го?

— Не, но мисля, че е тук, за да се види с мен… Мисля, че е англичанин… но дори не помръдна, когато излязох.

Това я стресна. Изглеждаше объркана, но не й попречи да изкара колата от мястото за паркиране и да направи един почти невъзможен U-образен завой, преди да мине покрай англичанина и да му хвърли още един остър поглед.

Майкъл отново усети как страстта се надига у него. Тя шофираше с някаква привична енергичност. Харесваше му да гледа дългите й ръце на лоста за скоростите и кожения волан. Якето я обгръщаше плътно, а дългият рус бретон падаше над дясното й око.

— Мога да се закълна, че съм виждала този мъж и преди — каза тя под нос.

Той се засмя, не на думите й, а на начина, по който взе на скорост десния завой и полетя надолу по улица „Кастро“ през мъглата.

Чувстваше се като на слалом. Закопча предпазния колан, защото бе на път да излети през предното стъкло, и тогава, докато тя профучаваше покрай първия знак стоп, той усети, че му призлява.

— Сигурен ли сте, че искате да идете в Ню Орлиънс, господин Къри? — попита тя. — Като че ли не сте в състояние да пътувате. Кога ви е самолетът?

— Трябва да отида в Ню Орлиънс — отвърна той. — Трябва да си ида у дома. Съжалявам, знам, че ви изглежда нелепо. Но нали разбирате, това е едно от онези усещания, които просто ни връхлитат. Като обсебеност. Мислех, че всичко е свързано с ръцете ми, но не е така. Чухте ли за ръцете ми, доктор Мейфеър? Направо съм съсипан, напълно съсипан. Вижте, искам да направите нещо за мен. Ей там има магазин за алкохол, вляво, малко след Осемнайсета улица, бихте ли спрели?

— Господин Къри…

— Доктор Мейфеър, на път съм да оповръщам прекрасната ви кола.

Тя спря пред магазина за алкохол. Улица „Кастро“, изпълнена с обичайната петъчна вечерна тълпа, изглеждаше доста приветлива с множеството осветени врати на баровете, очакващи клиенти.

— Лошо ви е, така ли? — попита тя. Сложи ръка на рамото му, тежко и безмълвно. Дали чувстваше първичната вълна на чувственост, която премина през него? — Ако се напиете, няма да ви пуснат в самолета.

— От високите кутии — рече той. — „Милърс“. По шест в опаковка. Ще я разредя. Моля ви.

— И очаквате да ида и да ви купя тази отрова? — Тя се засмя, но не злобно. Дълбокият й глас беше като кадифе. Очите й бяха големи и перфектно сиви под неоновите светлини, като вода.

Но той щеше да умре.

— Не, разбира се, няма вие да ходите. Аз ще ида. Не знам какво ми стана. — Погледна кожените ръкавици. — Криех се от хората и леля Вив правеше всичко вместо мен. Съжалявам.

— „Милърс“, шест кутии — каза тя и отвори вратата.

— По-добре дванайсет.

— Дванайсет?

— Доктор Мейфеър, още е едва единайсет и половина, самолетът няма да тръгне преди шест. — Той зарови из джоба си за щипката с парите.

Тя му махна да се откаже и пресече улицата, заобиколи грациозно едно такси и потъна в магазина.

Господи, как посмях да искам от нея подобно нещо, помисли той, напълно съсипан. Ужасно начало, но не съвсем. Тя беше много мила с него, все още не беше провалил всичко. Вече усещаше вкуса на бирата. И стомахът му нямаше да приеме нищо друго.

Тътенът на музиката от близките барове изведнъж му се стори оглушителен, цветовете на улицата — твърде ярки. Младите минувачи сякаш минаваха твърде близо до колата. Е, така е след три месеца и половина изолация, помисли си. Приличаш на затворник, пуснат на свобода.

Та той дори не знаеше каква дата е днес, освен че е петък, защото самолетът му беше в събота, в шест сутринта. Зачуди се дали може да запали в колата.

Още щом тя остави торбата в скута му, той я отвори.

— Това е за акт за петдесет долара, господин Къри — рече тя и я издърпа от ръцете му. — Отворена бира в кола.

— Е, ако ви глобят, аз ще платя. — Сигурно бе изпил половината бира на една глътка. И за миг се почувства по-добре.

Тя пресече широкото кръстовище с шест платна на Маркет, като направи забранен ляв завой по Седемнайсета и потегли по хълма.

— Бирата притъпява нещата, нали? — попита тя.

— Не, не притъпява нищо — отвърна й. — То ме връхлита отвсякъде.

— И от мен ли?

— Не. Но аз искам да съм с вас. — Отпи още една глътка и изпъна ръка, за да не се полее, когато тя зави надолу по хълма и се насочи към Хейът. — Не ми е присъщо да се оплаквам, доктор Мейфеър. Просто от онзи инцидент насам живея без никаква защита. Не мога да се концентрирам. Не мога дори да чета или спя.

— Разбирам. Щом стигнем у дома, можете да се качите на яхтата и да правите каквото желаете. Но наистина бих се радвала, ако ми позволите да ви приготвя нещо за ядене.

— Няма да ми помогне, доктор Мейфеър. Може ли да ви попитам нещо? Колко мъртъв бях, когато ме извадихте от морето?

— Напълно клинично мъртъв, господин Къри. Не се забелязваха никакви признаци на живот. Без интервенция, скоро щеше да настъпи необратима биологична смърт. Значи не сте получили писмото ми?

— Вие сте ми писали?

— Трябваше да дойда в болницата — каза тя.

Кара като на рали, помисли си Майкъл, играе си с предавките, докато моторът не закрещи, и чак тогава ги сменя.

— Но аз не съм ви казал нищо, така ми каза доктор Морис…

— Казахте едно име, някаква дума, нещо такова, просто го промърморихте. Не можах да различа сричките. Но чух звука „Л“.

— Л… — Тишина погълна останалите й думи. Той пропадаше. Осъзнаваше, че е в колата, че тя му говори, че прекосяват Линкълн авеню и навлизат в Голдън Гейт Парк към Парк Президио Драйв, но все пак не беше наистина там. Беше на ръба на онова сънно пространство, където думата, започваща с „Л“, означаваше нещо съдбоносно, нещо изключително сложно и познато. Тълпа същества го заобикаляше, притискаха се към него, искаха да говорят. Порталът…

Той разтърси глава. Концентрира се, но видението вече изчезваше. Почувства паника.

Когато тя удари спирачките на светофара на Гиъри стрийт, той полетя назад към кожената облегалка.

— Нали не ровите в човешките мозъци така, както карате кола? — попита Майкъл. Лицето му гореше.

— Всъщност така правя — отвърна тя, но този път потегли малко по-бавно.

— Съжалявам — каза той отново. — Май съм пълен с извинения. От онзи ден постоянно се извинявам на хората. Шофирате си много добре. Проблемът е в мен. Свикнал съм да… бъда обикновен, допреди инцидента. Искам да кажа, че бях просто един от онези щастливи хора, нали се сещате…

Дали бе кимнала?

Изглеждаше разсеяна, потънала в мислите си. Намали скоростта, щом стигнаха до високия мост. Мъглата се стелеше тежко над него и трафикът като че изчезваше в нея.

— Искате ли да поговорите с мен? — попита тя, без да откъсва очи от движението, което се губеше пред тях. Извади банкнота от един долар от якето си и я подаде на пазача на моста. — Искате ли да ми разкажете какво е станало?

Той въздъхна. Това изглеждаше невъзможна задача. Но най-лошото беше, че ако започнеше, нямаше да спре.

— Нали знаете, ръцете ми, виждам неща, когато докосвам предмети, но виденията…

— Разкажете ми за тях.

— Зная какво си мислите. Вие сте невролог. Мислите, че е някакъв проблем с темпоралния лоб, или подобна глупост.

— Не, изобщо не си мисля това — отвърна тя.

Сега караше по-бързо. Пред тях се появи силуетът на огромен грозен камион, задните му светлини бяха като маяци. Тя се залепи сигурно за него и закова на петдесет и пет мили в час.

Майкъл изпи остатъка от бирата на три бързи глътки и пъхна празната кутия в торбата. После си свали ръкавиците. Вече бяха минали моста и мъглата бе изчезнала като по магия, както често се случва. Ясното чисто небе бе удивително. Тъмните хълмове се извисяваха като огромни плещи, които сякаш ги сбутваха с лакти, докато те се изкачваха по Уолдо Грейд.

Майкъл погледна едната си ръка. Изглеждаше отвратително влажна и сбръчкана. После потърка пръсти един в друг — усещането, което го прониза, бе смътно приятно.

Сега се движеха с шейсет мили в час. Той посегна към ръката на доктор Мейфеър, която почиваше на лоста за скоростите, дългите бледи пръсти бяха отпуснати.

Тя не направи опит да се отдръпне. Хвърли му поглед, после отново се вгледа в трафика, докато влизаха в тунела. Той вдигна ръката й от лоста и притисна палец към дланта й.

Някакъв тих шепот го погълна и зрението му се замъгли. Сякаш тялото й се бе разтворило и го бе обгърнало, завихрен облак от частици. Роуан. За миг той се уплаши, че ще излетят от пътя. Но не тя усещаше това, а той, той усещаше влажната й топла ръка и пулса, който се излъчваше от нея, и усещането за съществото в сърцевината на това огромно, безплътно присъствие, което го бе обгърнало и го галеше като падащ сняг. Еротичната възбуда бе твърде силна и той не можеше да направи нищо, за да я обуздае.

И тогава с един заличаващ всичко проблясък се озова в кухня, в объркващо модерна кухня с всякакви лъскави джаджи и уреди, а един мъж умираше на пода. Скандал, крясъци; но това се бе случило преди минути. Тези времеви интервали се плъзгаха един след друг и се скупчваха. Нямаше нито горе, нито долу, нито ляво, нито дясно. Майкъл беше в самия център на всичко. Роуан, с нейния стетоскоп, коленичи до умиращия мъж. Мразя те. Тя затвори очи и извади слушалките на стетоскопа от ушите си. Не можеше да повярва на късмета си — той умираше.

И тогава всичко свърши. Движението се бе забавило. Тя издърпа ръката си и смени скоростите с уверено, енергично движение.

Беше като да се пързаляш по лед — начинът, по който пътуваха, завивайки надясно и отново надясно, но това нямаше значение. Илюзия бе, че са в опасност, и сега фактите идваха, нещата, които той винаги бе знаел за тези видения, сега фактите просто бяха там, в ума му, сякаш винаги бяха си стояли там, като адреса му, като телефонния му номер, като датата му на раждане.

Това бе нейният осиновител и тя го презираше, защото се страхуваше, че е като него — критична, груба и арогантна. Целият й живот бе подчинен на усилието да не бъде като него, да бъде като втората си майка — сговорчиво, сантиментално същество със съвършено чувство за стил, жена, обичана от всички и неуважавана от никого.

— Е, какво видя? — попита тя. Лицето й бе удивително спокойно, озарено от преминаващите светлини.

— Не знаеш ли? Господи, искам тая сила да изчезне. Не искам да я почувствам никога повече. Не искам да узнавам подобни неща за хората.

— Кажи ми какво видя?

— Той умря на пода. Ти беше доволна. Той не се разведе с нея. Тя така и не разбра, че е смятал да го направи. Беше висок към метър и деветдесет, роден в Сан Рафаел, Калифорния, и тази кола е негова. — Но откъде се взе всичко това? А той можеше да продължи, още от първата нощ знаеше, че може да продължи, стига да поиска. — Това видях. Има ли някакво значение за теб? Искаш ли да говоря за него? Защо поиска да го видя, това би трябвало да те попитам. Каква полза да знам, че това е била твоята кухня и че когато се върна от болницата, където го откараха, което си беше пълна глупост, защото бе мъртъв още при пристигането им, ти седна и яде от храната, която той бе приготвил, преди да умре.

Тишина, а после:

— Бях гладна.

Той потрепери. Отвори си нова бира. Прекрасният аромат на малц изпълни колата.

— Сега вече не ме харесваш особено, нали? — попита той.

Тя не отговори. Просто се взираше в движението.

Светлините на колите го замайваха. Слава богу, че отбиха от магистралата по тесния път, който водеше към Тибурон.

— Много те харесвам — отговори тя накрая. Гласът й беше нисък, мъркащ, дрезгав.

— Радвам се — рече той. Вече беше изплашен… — Радвам се. Не знам защо говоря тия неща…

— Аз те попитах какво си видял — рече тя простичко.

Той се засмя и отпи голяма глътка от бирата.

— Почти пристигнахме — каза Роуан. — Ще забавиш ли темпото с бирата? Моля те като лекар.

Той отпи още една голяма глътка. Отново кухнята, миризма на печено от фурната, отворено червено вино, две чаши.

… изглежда грубо, но няма абсолютно никаква причина да обвинявам себе си, че тя умира, и ако ти искаш, стой си тук и я гледай как си отива от рак, но тогава ти ще трябва да се запиташ защо си искал да се подложиш на подобно нещо, защо обичаш подобно страдание, какво не ти е наред…

Не ми вменявай такова нещо обаче, не и на мен!

Ето още нещо, още нещо. За да видиш всичко, просто трябва да продължиш да мислиш за това.

Дадох ти всичко, което пожела, Роуан. Знаеш, че винаги си била онова, заради което оставахме заедно. Щях да си тръгна отдавна, ако не беше ти. Ели казвала ли ти е това? Тя ме лъжеше. Каза, че може да има деца, а знаеше, че не е вярно. Отдавна да съм си събрал багажа, ако не беше ти.

Направиха десен завой на запад, предположи той, към тъмна, обрасла с дървета улица, която се изкачваше по хълм и го преваляше. Отново проблясък на съвършено чисто тъмно небе, пълно с далечни равнодушни звезди, а отвъд черния среднощен залив — прекрасният спектакъл на Сосалито, спускащ се по хълмовете към претъпканото малко пристанище. Нямаше нужда да му казва, че почти са пристигнали.

— Може ли да ви питам нещо, доктор Мейфеър?

— Да?

— Страхувате ли се… да не ме нараните?

— Защо питаш?

— Просто ми хрумна нещо странно, че вие се опитвате… просто сега, когато хванах ръката ви… че се опитвате да ме… предупредите.

Тя не отговори. Той знаеше, че е потресена от думите му.

Започнаха да се спускат към крайбрежната улица. Малки морави, заострени покриви, едва видими зад високите огради, жестоко разкривени от западните ветрове кипариси. Анклав от милионерски владения. Той не бе виждал толкова прекрасни модерни къщи.

Усещаше дъха на водата дори по-силно, отколкото на Голдън Гейт.

Тя навлезе в една павирана алея и изгаси мотора. Светлините осветиха огромна двойна врата от секвоя. После изгаснаха. От къщата не се виждаше нищо — бе само тъмен силует на фона на по-светлото небе.

— Искам да те помоля за нещо — каза тя. Седеше тихо и се взираше напред. Косата й се залюля и закри профила й, когато тя наведе глава.

— Длъжник съм ти — каза той без колебание. Отпи още една голяма глътка от пенестата бира. — Какво искаш? — попита я. — Да вляза там и да докосна пода на кухнята и да ти кажа какво се е случило, когато той е умрял, какво точно го е убило?

Тя отново потрепери. В тъмната кола цареше тишина. Той усещаше съвсем ясно близостта й, сладкия чист аромат на кожата й. Тя обърна лице към него. Уличната лампа хвърляше светлината си на жълти кръпки през клоните на дървото. Отначало Майкъл си помисли, че тя притваря очи. Но после осъзна, че са отворени и го гледа.

— Да, това искам — отвърна тя. — Нещо такова.

— Ами добре — отговори той. — Лош късмет е, че се е случило, докато сте се карали. Сигурно се обвиняваш.

Коляното й докосна неговото. Отново тръпки.

— Какво те кара да мислиш така?

— Ти не можеш да понесеш мисълта, че си наранила някого — отвърна Майкъл.

— Това е наивно.

— Може и да съм луд, докторе — засмя се той, — но не съм наивен. Къри никога не са отглеждали наивни деца. — Изпи остатъка от бирата на една дълга глътка. Усети, че се взира в бледото очертание на брадичката й, в леко вълнистата й коса. Долната й устна изглеждаше пълна и мека, прекрасна за целувки…

— Тогава е нещо друго — рече тя. — Наречи го невинност.

Той се изсмя, но не отговори. Само ако тя знаеше какво му е в ума точно сега, докато гледа устните й, сладките й пълни устни.

— Отговорът на въпроса ти е „да“ — каза тя. И излезе от колата.

Той отвори вратата и се изправи.

— Какъв въпрос? — попита. Беше се изчервил.

Тя извади куфара му от задната седалка.

— О, знаеш какъв.

— Не, не знам!

Тя сви рамене и тръгна към входа.

— Питаше се дали ще си легна с теб. Отговорът е „да“.

Той я настигна и минаха през портата. Широка бетонна пътека водеше към черна тикова двойна врата.

— Боже, чудя се защо изобщо си правим труда да говорим — каза Майкъл. Взе куфара си от нея, когато тя зарови, за да търси ключовете си.

Отново изглеждаше леко объркана. Направи му знак да влезе в къщата. Той дори не усети кога взе торбата с бирите от ръцете му.

Къщата определено бе по-красива от очакваното. Бе реставрирал безброй стари къщи. Но подобна къща, обзаведена с толкова вкус за модерното, бе нещо абсолютно непознато за него.

Първо видя огромния дъсчен под, който преливаше от дневната към хола и към стаята за игри, без никакво прекъсване. Стъклени стени се отваряха към широк дървен кей от юг, от запад и от север, дълбока веранда без покрив се озаряваше отгоре от приглушената светлина на прожектор. Отвъд залива беше напълно черен и невидим. Дребните примигващи светлинки на Сосалито на запад бяха деликатни и интимни в сравнение с далечната разкошна южна гледка на претъпкания и ярко оцветен хоризонт на Сан Франциско.

Сега мъглата се бе превърнала в тънка ивица на фона на разкошната нощ и изтъняваше все повече, изчезваше направо пред очите му.

Можеше да гледа това вечно, но къщата го порази не по-малко. Като въздъхна дълбоко, той прокара ръка по стената и се възхити на същата прекрасна инкрустация по високия таван отвъд тежките греди, които се издигаха стръмно към центъра. Всичко беше от дърво, красиво обработено дърво, идеално лакирано и консервирано. Дървени рамки на огромните стъклени врати. Дървени мебели, с неясни проблясъци на стъкло или кожа, краката на масите и столовете се отразяваха в блестящия под.

В източния ъгъл на къщата беше кухнята, която бе видял — голяма ниша с шкафове и плотове от тъмно дърво, където лъскави медни съдове висяха от високи куки. Кухнята бе едновременно красива и функционална. От другите стаи я разделяше само дълбокото каменно огнище с висока и широка пещ, върху която можеше да се седне.

— Не мислех, че ще ти хареса — каза тя.

— О, прекрасно е — въздъхна той. — Направено е като в кораб. Никога не съм виждал така майсторски направена модерна къща.

— Усещаш ли, че се движи. Построена е така, че се движи с водата.

Той закрачи бавно по дебелия килим в дневната. И чак тогава видя извитата метална стълба зад огнището. Мека кехлибарена светлина падаше от отворената врата на върха й.

Майкъл веднага се сети за спални, за стаи, отворени като тези, как лежи с нея в тъмното под сиянието на светлините на града. И лицето му отново пламна.

Погледна я. Дали бе доловила мисълта му както преди? За бога, всяка жена щеше да я долови.

Тя стоеше насред кухнята пред отворения хладилник, и тогава за първи път, на чистата бяла светлина, той видя лицето й. Кожата й бе почти по азиатски гладка, само дето беше твърде руса за азиатка. Беше така изпъната, че на бузите й се появиха трапчинки, когато му се усмихна.

Пристъпи към нея, отново усещаше болезнено силно присъствието й, начина, по който светлината озаряваше ръцете й, прекрасното движение на косата й. Когато жените оформят косите си така — бухнали и къси, колкото едва да докоснат якичката — когато ги развеят, те стават жизненоважна част от всеки техен жест, помисли той. Мислиш за тях и се сещаш за красивите им коси.

Но когато тя затвори вратата на хладилника и бялата светлина изгасна, той осъзна, че през северната стъклена стена на къщата, далече вляво от него и много близо до предната врата, се вижда закотвена огромна бяла яхта. Слабият прожектор осветяваше грамадния й нос, множеството илюминатори и тъмните прозорци на кокпита.

Изглеждаше чудовищно голяма и едновременно с това някак невъзможна — приличаше на изхвърлен на брега кит — гротескно близо до меките мебели и пръснатите килимчета, които го заобикаляха. Нещо подобно на паника се надигна в гърдите му. Странен страх, сякаш бе разбрал, че ужасът от нощта на спасяването му е част от онова, което бе забравил.

Нямаше какво да направи, освен да отиде там. Нямаше какво да направи, освен да докосне палубата. Усети, че вече крачи към стъклените врати; после спря объркан и загледа как тя дърпа резето и плъзга тежката стъклена врата.

Облъхна го студен солен порив. Чуваше проскърцването на огромната лодка и слабата лунна светлина на прожектора му се стори някак печална, определено неприятна. Издръжлив кораб, така бяха казали. Той не можеше да повярва на очите си. Та откривателите бяха прекосявали океани с много по-малки съдове от този. И яхтата отново му се стори гротескна, плашещо огромна.

Пристъпи на пристана, вятърът бе развял яката му и тя докосваше бузата му. Тръгна към края на кея. Водата бе съвършено черна, усещаше мириса й, усоен мирис на мъртвите твари в морето.

Далече отвъд залива се мяркаха светлините на Сосалито, но пронизващият студ му пречеше да види каквато и да било красота в момента. Осъзна, че всичко, което ненавижда в западния климат, се е смесило тук в този миг. Нито сурова зима, нито пък горещо лято. Само този вечен мраз, този вечен, негостоприемен, пронизващ мраз.

Беше толкова доволен, че скоро си отива у дома, толкова доволен, че августовската жега ще го чака там, като топло одеяло. Улиците в Гардън Дистрикт, дървета, превити от жега и безобиден вятър.

Но това беше яхтата и това беше моментът. Трябваше да се качи на това нещо, с многобройните му илюминатори и хлъзгави на вид палуби, което се полюшваше леко към черните гумени уплътнения, прикрепени по дългата страна на кея. Не му харесваше, това бе сигурно. И беше адски доволен, че си сложи ръкавиците.

Опитът му с плавателни съдове се ограничаваше изключително до големите такива — стари речни фериботи през детството му и големите мощни туристически круизъри, които превозваха хиляди напред-назад из залива на Сан Франциско. Когато видеше подобна яхта, единствената му мисъл беше, че може да падне от нея.

Заобиколи я, докато не стигна зад големия тромав кокпит, хвана се за перилата и подскочи странично — стреснат за миг от факта, че лодката потъна малко под тежестта му. Прехвърли се възможно най-бързо на задната палуба.

Роуан се качи веднага след него.

Той мразеше земята под краката му да се люлее! Господи, как изобщо издържаха хората на такива лодки! Но все пак яхтата изглеждаше достатъчно стабилна. Перилата бяха достатъчно високи, за да внушават чувство за сигурност. Дори донякъде предлагаше завет.

Той се вгледа за миг през стъклената врата на кокпита. Неясни очертания на циферблати и разни уреди. Приличаше на кабината на самолет. Може би вътре беше стълбата към каютите долу.

Е, това не го засягаше. Само палубата имаше значение, защото там бе лежал.

Вятърът над водата направо ревеше в ушите му. Той се обърна и погледна Роуан. Лицето й беше съвсем тъмно на фона на далечните светлини. Тя извади ръка от джоба на якето си и посочи дъските точно пред краката си.

— Ето тук.

— Когато отворих очи? Когато си поех въздух за първи път?

Тя кимна.

Той коленичи. Така движението на лодката се усещаше по-слабо, единственият звук беше слабото проскърцване, което сякаш не идваше от някакво определено място. Свали ръкавиците, натъпка ги в джобовете си и отпусна ръце.

После ги положи на дъските. Студ, влага. Видението дойде сякаш отникъде, както винаги, и го откъсна от реалността. Но той не видя своето спасяване, а само късчета, проблясъци за други хора, потънали в разговор, насред някакво движение, доктор Мейфеър, после омразния мъртъв мъж, а с тях и една красива възрастна жена, много по-обичана, жена на име Ели — но този образ отстъпи пред друг, после пред друг, а гласовете се смесваха в шум.

Той се изпъна напред на колене. Започваше да се замайва, но не спираше да опипва дъските. Търсеше като слепец.

— За Майкъл — повтаряше. — За Майкъл!

И внезапно гневът заради нещастието през това дълго, изгубено лято се надигна в него.

— За Майкъл! — шептеше той, като вътрешно тласкаше силата, опитваше се да я увеличи и фокусира, да достигне до видението, което желаеше.

— Господи, покажи ми мига, в който си поех дъх — прошепна той. Но това беше като да прелистиш хиляди томове, за да откриеш едно-едничко изречение. Греъм, Ели, извисяващи се, смесващи се гласове. Той не можеше да открие думи за видяното; отхвърли го. — Дай ми онзи момент. — Легна по корем и залепи буза за грубото дърво.

И тогава съвсем внезапно желаният момент като че избухна около него, сякаш дървото отдолу бе подхванато от пламък. По-студен от този, по-жесток вятър. Лодката се люлее. Тя се е навела над него и той вижда тялото си да лежи на палубата — мъртвец с бяло мокро лице. Тя му прави масаж на сърцето. Събуди се, по дяволите, събуди се!

Очите му се отвориха. Да, видях нея, Роуан, да. Жив съм, тук съм! Роуан, много неща… Болката в гърдите е непоносима. Той дори не чувства ръцете и краката си. Това неговата ръка ли е, вдига се, сграбчва нейната?

Трябва да обясни, да обясни какво стана преди… Преди какво? Опитва се да приближи до него, да навлезе в него. Преди какво? Но там няма нищо друго, освен нейното бледо овално лице, такова, каквото той го бе видял онази нощ, и косата й, смачкана под фуражката.

Внезапно отново в реалността, той удари с юмрук по палубата.

— Дай ми ръката си — изкрещя.

Тя коленичи до него.

— Мисли, мисли за случилото се в момента, когато съм си поел дъх.

Но той вече знаеше, че няма смисъл. Вече беше видял онова, което бе видяла тя. Себе си — мъртъв мъж, който се връща към живота. Мъртво мокро тяло, проснато на палубата, а тя не спира да натиска гърдите му, и после сребърния процеп между клепачите му, когато отваря очи.

Дълго време лежа неподвижно, диша накъсано. Знаеше, че отново премръзва, макар и не като в онази кошмарна нощ, и че тя е тук, до него, чака търпеливо. Можеше да изкрещи, но бе твърде уморен за това, твърде съсипан. Образите се блъскаха около него, прииждаха. А той искаше само покой. Ръцете му се свиват в юмруци. Не помръдва.

Но имаше и още нещо, нещо, което бе открил, нещо мъничко, което не знаеше. Беше за нея, защото в онези първи няколко секунди той бе разбрал коя е тя, беше я познал. Знаеше, че се казва Роуан.

Но как би могъл да се довери на това заключение? Господи, душата му се гърчеше от усилие. Лежеше съсипан, гневен, чувстваше се като глупак и все пак се опитваше. Може би щеше да се разкрещи, ако тя не беше там.

— Опитай отново — каза тя.

— Няма смисъл, това е друг език. Не зная как да го използвам.

— Опитай.

И той го направи. Но не се случи нищо по-различно. Проблясъци на слънчеви дни, образите на Ели и Греъм, на други хора, много други хора, лъчи светлина, които го блъскаха насам-натам, вратата на кокпита се удря от вятъра, висок мъж се качва по стълбите, мъж без риза, и Роуан. Да, Роуан, Роуан, Роуан, тя беше там с всеки от образите, които виждаше, винаги Роуан и понякога щастливата Роуан. Никой не се бе качвал на тази лодка, без Роуан да е с него.

Надигна се на колене, още по-объркан от този втори опит. Знанието, че я е познал в онази нощ, беше просто илюзия, тънък слой от плътното й присъствие на тази лодка, просто смесил се с останалите слоеве, до които бе достигнал. Познаваше я може би защото държеше ръката й, или пък защото преди да дойде тук, вече знаеше как бе протекло всичко. Никога нямаше да разбере със сигурност.

Но важното беше, че сега той не я познаваше и все още не можеше да си спомни! А тя беше просто една много търпелива и разбираща жена, и той трябваше да й благодари и да си тръгне.

Седна.

— Майната му — прошепна. Сложи си ръкавиците. Извади кърпичка и си издуха носа, а после вдигна яката си, за да се предпази от вятъра. Но какво щеше да помогне късата яка на сакото?

— Ела вътре — каза тя. Хвана го за ръката, сякаш беше малко дете. Той се изненада колко добре му подейства това. Щом слязоха от проклетата клатушкаща се и хлъзгава лодка на пристана, се почувства по-добре.

— Благодаря, докторе. Струваше си да опитам и ти ми позволи. Нямам думи да ти благодаря.

Тя го прегърна през кръста. Лицето й беше съвсем близо до неговото.

— Може би ще стане някой друг път. — Усещането, че я познава, че под палубата има малка кабина, в която тя често спи с неговата снимка, залепена на огледалото. Дали отново се беше изчервил?

— Ела вътре — каза тя отново и го задърпа напред.

В къщата беше уютно, но той беше твърде тъжен и уморен, за да мисли за това. Искаше да си почине, а не смееше. Трябваше да тръгва за летището, да вземе куфара си и да излезе оттук, а после да поспи на някой пластмасов стол. Това бе просто един път към откритието, който се бе оказал без изход; сега трябваше да поеме по другия възможно най-бързо.

Обърна се и погледна отново лодката, искаше му се да им каже, че не е изоставил целта си, а че просто не може да си я спомни. Дори не знаеше дали порталът е наистина портал. И номерът, имаше някакъв номер, нали така? Много важен номер. Той се облегна на стъклената врата и притисна чело в нея.

— Не искам да заминаваш — прошепна Роуан.

— И аз не искам — каза той, — но трябва. Разбираш ли, те наистина очакват нещо от мен. И ми казаха какво, а аз трябва да направя всичко по силите си, и зная, че завръщането там е част от това.

Тишина.

— Беше много мило, че ме доведе тук.

Тишина.

— Може би.

— Може би какво? — Той се обърна.

Тя стоеше с гръб към светлината. Беше свалила якето си и изглеждаше някак ъгловата и грациозна в огромния плетен пуловер, с тези дълги крака, с прекрасните скули, с фините тесни китки.

— А ако е трябвало да забравиш? — попита тя.

Това никога не му беше хрумвало. За миг не успя да отговори.

— Вярваш ли ми за виденията? — попита. — Искам да кажа — чела ли си статиите във вестниците? Истина е. Вестниците ме карат да звуча като глупак, като луд. Но важното е, че имаше нещо много повече и…

Искаше да може да види по-добре лицето й.

— Вярвам ти — каза тя простичко. Замълча, после добави: — Подобно, сякаш съвсем случайно нещо, което оказва толкова голямо въздействие, винаги е плашещо. Предпочитаме да смятаме, че е било предопределено…

— Предопределено!

— Искам да кажа, че случайността бе прекалено голяма, защото беше вече съвсем тъмно, когато те видях във водата. Пет минути по-късно може би изобщо нямаше да те забележа.

— Опитваш се да намериш някакво обяснение и това е много мило от твоя страна, наистина го оценявам. Но разбираш ли, онова, което помня, имам предвид онова впечатление, е толкова силно, че нищо подобно не би могло да го обясни. Те бяха там, доктор Мейфеър. И…

— Какво?

Той поклати глава.

— Просто един от онези моменти, от онези откачени моменти, когато уж ще си спомня, но после всичко си отива. Имаше един такъв и на палубата. Убеждението, че когато съм отворил очи, аз съм знаел какво се е случило… после изчезна…

— Думата, която промърмори.

— Не успях да я доловя. Не се видях да изричам нищо. Но знаеш ли, мисля, че тогава знаех името ти. Знаех коя си.

Тишина.

— Но не съм сигурен. — Обърна се смутен. Какво правеше? Къде му беше куфарът, наистина трябваше да тръгва, само дето беше толкова изморен, а и не искаше да заминава.

— Не искам да заминаваш — каза тя отново.

— Наистина ли? Мога да остана за малко. — Погледна я, тъмен силует на висока слаба фигура на фона на слабо осветеното стъкло. — О, ще ми се да те бях срещнал преди всичко това. Ще ми се… искам да кажа, толкова е глупаво, но ти си много…

Той пристъпи напред, за да я вижда по-добре. Вече различаваше очите й, изглеждаха много големи и издължени, а устата й бе така разкошна и мека. Но щом се приближи още, му се привидя нещо странно. На меката светлина, нахлуваща отвън, лицето й му се стори заплашително и зло. Със сигурност му се привиждаше. Не можеше да различи нищо ясно. Фигурата пред него като че бе свела глава и го гледаше изпод бретона на правата руса коса с откровена омраза.

Спря. Не можеше да е истина. И все пак тя още стоеше там, неподвижна, сякаш нехайна за ужаса, който той изпитваше сега.

После тръгна към него сред мътната светлина от северната врата.

Колко красива и тъжна изглеждаше! Как бе могъл да се обърка така? Тя бе на път да заплаче. Всъщност беше направо ужасно да вижда тази печал на лицето й, да вижда внезапния неизказан глад и изблик на емоция.

— Какво? — прошепна той и разтвори ръце. Тя веднага се притисна нежно към него. Гърдите й бяха големи и меки. Той я притисна плътно, обгърна я и прокара облечените си в ръкавици ръце през косата й. — Какво има? — прошепна отново, но не получи отговор. Получи повече от думи. Усещаше как бие сърцето й, беше затаила дъх. Той самият трепереше. В него се надигаше желание да я защити, което бързо се превръщаше в страст.

— Не зная — прошепна тя. — Не зная. — И заплака тихо. Погледна нагоре, отвори уста и се надигна да го целуне. Сякаш се страхуваше, да не би да го прави въпреки желанието му. Даде му цялото време на света да се отдръпне. Но, разбира се, той нямаше никакво намерение да го прави.

И отново се почувства обгърнат, както когато докосна ръката й в колата, но този път го прегръщаше нейната мека, чувствена и съвсем материална плът. Той я целуваше отново и отново, по врата, по бузите, по очите. Галеше лицето й с облечените си в ръкавици ръце, усещаше гладката й кожа под дебелия вълнен пуловер. Господи, само да можеше да махне тия ръкавици, но ако го стореше, щеше да е загубен и цялата страст щеше да се стопи в онзи смут. Отчаяно искаше да задържи този момент, отчаяно. Тя бе решила, че… така глупаво се бе уплашила, че…

— Да, да, искам — каза той, — как можа да си помислиш, че не искам, че не бих… как можа да си го помислиш? Прегърни ме, Роуан, прегърни ме силно. Аз съм тук. С теб съм, да.

Разплакана, тя се отпусна в прегръдката му. Ръката й се стрелна към колана му, към ципа на панталона, но това бяха непохватни, неуспешни жестове. От гърдите й се отрони тих стон. Чиста болка. Той не можеше да издържи това.

Целуна я отново, целуна врата й и главата й се отпусна назад. Той я вдигна и внимателно я пренесе през стаята и нагоре по металната стълба, изкачваше бавно извивка след извивка и после влезе в огромна и тъмна южна спалня. Свлякоха се на ниското легло. Той я целуна отново, приглади косата й назад, наслаждаваше се на допира й дори през ръкавиците, взираше се в затворените й очи, в безпомощно отворените й устни. Когато дръпна пуловера й, тя му помогна, и накрая успя да го изкара през главата. Косата й се разроши красиво.

Видя гърдите й през тънкото найлоново покритие и ги целуна направо през бельото. Нарочно отлагаше, езикът му галеше тъмните кръгове на зърната, преди да свали сутиена. Какво ли беше усещането да я докосват тези черни кожени ръкавици, да дразнят зърната й? Повдигна гърдите й и целуна топлата извивка под тях — обичаше точно тази сочна цепнатина — после засмука силно зърната й, едно след друго, търкаше и мачкаше трескаво плътта й.

Тя се извиваше под него, тялото й се движеше някак безпомощно, устните й хапеха неравно обръснатата му брадичка, после меки и сладки докоснаха устата му, ръцете й се промушиха под ризата му и се плъзнаха по гърдите му.

Тя ощипа неговите зърна, докато той смучеше нейните. Беше толкова възбуден, че щеше да избухне. Спря, надигна се на ръце и се опита да успокои дишането си, после се отпусна до нея. Усети, че тя сваля джинсите си. Придърпа я към себе си, усещаше гладката кожа на гърба й, после се спусна надолу към извивката на мекото й малко дупе.

Вече не можеше да чака. Изгарящ от нетърпение, той свали очилата си и ги хвърли на нощната масичка. Образът й се размаза пред очите му, но всички физически детайли, които бе видял, още бяха в ума му. Беше върху нея. Ръката й посегна към чатала му, разкопча панталона и извади грубо члена му, плесна го, като че да провери твърдостта му — малък жест, който за малко да го принуди да стигне кулминацията. Той усети бодливите къдрави косми по пубиса й, горещите вътрешни устни и накрая тясната, пулсираща обвивка, в която потъна.

Може би беше извикал. Не знаеше. Тя се надигна от възглавницата, устата й бе прилепена към неговата, ръцете й го придърпваха, тазът й се удряше в неговия.

— Чукай ме грубо — прошепна тя. Беше като плесница — остър остен, който нажежи потисканата му страст до точката на кипене. Крехкото й тяло, деликатната й кожа го възбуждаха още повече. Никакво въображаемо изнасилване от най-тайните му и необясними фантазии не можеше да е толкова брутално.

Бедрата й се блъскаха в неговите и той смътно виждаше, че лицето й и голите й гърди са пламнали в червено. Тя стенеше. Нахлуваше в нея отново и отново, видя как ръцете й политат настрани, като отсечени, точно в мига, преди той да затвори очи и да избухне в нея.

Накрая, изтощени, те се претърколиха по гръб на меките памучни чаршафи. Горещите й ръце бяха преплетени под неговата протегната ръка, лицето му бе заровено в уханната й коса. Тя се сгуши по-близо и дръпна смачкания чаршаф отгоре им; после се обърна към него и зарови лице до врата му.

Самолетът щеше да почака, целта му щеше да почака. Нека болката и тревогата си отидат. По всяко друго време и на всяко друго място той щеше да я намери за неотразима. Но сега тя беше повече от това, беше повече от желана, топла и изпълнена с мистериозен и сякаш перфектен пламък. Беше нещо божествено, от което той отчаяно се нуждаеше.

Нежната й копринена ръка се уви около врата му, когато той я притисна към себе си. Можеше да усети как бие сърцето й.

Много след това, почти потънал в дълбок сън, той скочи стреснат и замаяно започна да съблича топлите си дрехи. После легна гол до нея, само с ръкавици, крайниците му бяха преплетени с нейните, вдишваше топлината й, чуваше тихото й сънено дишане, като целувка. После започна да потъва в съня.

— Роуан — прошепна. Да, знаеше всичко за нея, познаваше я.

Бяха на долния етаж. Казваха: „Събуди се, Майкъл, ела долу“. Бяха запалили голям огън в камината. Или пък беше просто огън около тях, като горски пожар? Стори му се, че чува тътен на барабани. Майкъл. Някакъв неясен сън или пък спомен за Марди Грас, преди много време, в онази зимна нощ, за барабаните, които тътнеха в яростна, страховита каденца, а факлите блещукаха в клоните на дъбовете. Те бяха там, на долния етаж, трябваше само да се събуди и да слезе долу. За първи път през всичките тези седмици, откакто го бяха напуснали, той не искаше да ги вижда, не искаше да си спомня.

Седна, взря се в бледото белезникаво утринно небе. Потеше се, сърцето му биеше силно.

Тишина; бе твърде рано за слънцето. Сложи си очилата.

В къщата нямаше никого, никакви барабани, никакъв дим. Никой, освен тях двамата, но тя вече не беше до него в леглото. Той чуваше как гредите пеят, но това бе заради водата. После прозвуча някакъв дълбок, вибриращ звук, по-скоро като трептене, отколкото като шум, и той разбра, че голямата яхта се блъска в пристана. Като че ли някакъв страховит левиатан казва: „Тук съм“.

Седна за момент и се втренчи тъпо в спартанската мебелировка. Всичко бе изработено от същото красиво дърво, което бе видял долу. Някой тук бе обичал финото дърво, бе обичал всичко да е хармонично. Всичко в стаята беше доста ниско — леглото, бюрото и пръснатите столове. Нищо не пречеше на гледката от френските прозорци.

Но той надушваше огън. Да, и като се вслуша внимателно, дори го чу. Един халат бе изваден за него — прекрасен дебел хавлиен бял халат, точно каквито обичаше.

Облече го и слезе да я потърси.

Огънят гореше, за това се оказа прав. Но около него не се бяха стълпили никакви същества. Тя седеше сама с кръстосани крака върху камината, също облечена с халат. Тънките й крайници почти се губеха в диплите му. Трепереше и плачеше.

— Съжалявам, Майкъл. Съжалявам — прошепна тя с дълбокия си кадифен глас. Лицето й бе обляно в сълзи и уморено.

— Скъпа, защо говориш така? — попита той. Седна до нея и я прегърна. — Роуан, за какво съжаляваш, за бога?

И тогава думите й излязоха като потоп, толкова бързо, че той едва успяваше да ги следи: толкова много била поискала от него, но толкова желаела да е с него, че последните няколко месеца били най-тежките в живота й и че самотата й била вече почти непоносима.

Той целуваше бузата й отново и отново.

— Харесва ми да съм с теб — каза й. — Искам да бъда тук. Не искам да бъда никъде другаде…

Млъкна, сети се за самолета за Ню Орлиънс. Е, това можеше да почака. И той започна несръчно да й обяснява, че е бил като в капан в онази къща на Либърти стрийт.

— Не дойдох, защото знаех, че това ще се случи — каза тя. — Ти беше прав. Исках да зная, исках да докоснеш ръката ми, да докоснеш кухненския под, там, където той умря, исках… разбираш ли, аз не съм такава, каквато изглеждам…

— Знам каква си — каза той. — Много силен човек, който смята за ужасно да признае, че има нужда от нещо.

Тишина. Тя кимна.

— Де да беше само това — каза. Сълзите й отново рукнаха.

— Кажи ми, разкажи ми всичко — рече той.

Роуан се измъкна от прегръдката му и стана. Тръгна боса напред-назад, явно не усещаше колко студен е подът. И отново всичко се изля като потоп — безброй дълги, деликатни фрази се редуваха с такава скорост, че той се напрягаше, за да разбере. Да отдели смисъла от отвличащата вниманието му красота на гласа й.

Била осиновена, когато била само на ден, отвели я далече от дома й. Знае ли той, че е станало в Ню Орлиънс? Казвала му това в писмото, което той така и не получил. И да, той трябвало да знае това, защото когато се събудил, хванал ръката й и я задържал в своята, сякаш не искал да я пусне да си отиде. И може би тогава се е зародила неговата объркана странна идея, усещането му за връзка с онова място. Но всъщност тя никога не била ходила там! Никога не била виждала този град. Дори не знаела цялото име на майка си.

Знае ли той, че в сейфа, ей там, има един документ, там, зад картината, до вратата? Има едно писмо, което е подписала, и то гласи, че тя не може никога да се върне в Ню Орлиънс, нито пък да се опитва да открие нещо за семейството си, за истинските си родители. Отрязано, откъснато, миналото й било захвърлено като пъпна връв и нямало никакъв начин да си върне онова, което било останало назад. Но тя се замислила за това през последните години, за тази ужасна черна пропаст и за факта, че тях вече ги няма, Ели и Греъм, и онзи документ в сейфа, и Ели, която преди да умре, я накарала да повтори обещанието си отново.

Отвели я от Ню Орлиънс до Лос Анджелис със самолета в шест часа в самия ден на раждането й. Години я лъжели, че е родена в Лос Анджелис. Така пишело и в акта й за раждане, един от онези фалшиви документи, които съчиняват за осиновените деца. Ели и Греъм й разказвали хиляди пъти за малкия апартамент в Западен Холивуд и колко щастливи били, когато я завели у дома.

Но не в това бил проблемът, проблемът бил, че тях вече ги нямало, били мъртви и цялата история просто била изличена с такава скорост и така изцяло, че тя била ужасена. А Ели толкова страдала. Никой не бивало да страда така. А те имали страхотен модерен живот, просто страхотен, макар и това да бил някакъв егоистичен, материалистичен свят, признавала го. Никакви връзки — нито семейни, нито приятелски — не нарушавали егоцентричното им преследване на удоволствия. А до леглото на Ели, която крещяла за морфин, седяла единствено Роуан.

Той кимаше, колко добре я разбираше. Нима собственият му живот не се бе превърнал в същото? Порази го внезапен проблясък от Ню Орлиънс — мрежестата врата се затваря, около кухненската маса са насядали братовчеди, има червен боб и ориз, и разговори, разговори, разговори…

— Казвам ти, за малко да я убия — продължи Роуан. — Малко ми оставаше. Не можех… не можех… Никой не би могъл да ме излъже за това. Познавам кога хората лъжат. Не че мога да чета мисли, нещо по-сложно е. Сякаш хората говорят на глас с черно-бели думи на бял лист, а аз виждам какво казват в цветни картини. Понякога долавям мислите им, малки късчета информация. А и съм лекар, затова не се опитваха да скрият от мен диагнозата. Точно Ели винаги лъжеше, опитваше се да се преструва, че нищо не се случва. Но аз винаги знаех как се чувства. Още когато бях малко момиче. Това е другото — този талант да узнавам, наричам го диагностично сетиво, но е повече. Просто слагах ръце върху нея и дори когато беше в ремисия, знаех. То е там, то се връща. Тя имаше най-много шест месеца. А после, когато всичко свърши, трябваше да се върна в тази къща — в тази къща с всякакви удобства и всевъзможни уреди, в лукс, за който всеки би могъл да…

— Зная — каза той тихо. — Всичките ни играчки, всичките ни пари.

— И какво е тя сега без тях, просто черупка. Аз не принадлежа на това място! А ако аз не принадлежа, тогава кой, и се огледах… и се изплаших, казвам ти. Изплаших се. Не, чакай, не ме успокоявай. Ти не знаеш. Не можех да предотвратя смъртта на Ели, това мога да приема, но аз убих Греъм. Аз го убих.

— Не, не си — каза Майкъл. — Лекар си и добре знаеш, че…

— Майкъл, ти си като ангел, изпратен ми от небесата. Но слушай какво ти казвам. Ти имаш сила в ръцете си, знаеш, че е истинска. Аз знам, че е истинска. Вече ми я демонстрира. Е, аз имам също толкова голяма сила. Аз го убих. Убих още двама души преди това — един непознат и едно малко момиченце преди много години, малко момиченце на площадката за игра. Чела съм протоколите от аутопсиите. Мога да убивам, казвам ти! И днес съм лекар, защото се опитвам да отрека тази сила, за да изградя живота си така, че да компенсира това зло!

Тя си пое дълбоко дъх. Прокара пръсти през косата си. Изглеждаше някак изгубена в огромната широка роба, пристегната здраво на кръста й. Ганимед с мека, чуплива коса на паж. Той понечи да иде при нея, но тя го спря с жест.

— Това е. Знаеш ли, представях си как го разказвам, точно на теб…

— Тук съм, слушам те… — отвърна той. — Искам да ми кажеш… — Как можеше да изрече с думи, че тя го е омаяла и завладяла напълно, и колко невероятно е това след всички тези седмици на ярост и безумие.

Тя говореше тихо за начина, по който е тръгнал животът й, как винаги е обичала науката, науката била поезия за нея. Не си и представяла, че ще стане хирург. Вълнувала се най-много от изследванията, от невероятния, почти фантастичен напредък в неврологията. Искала да прекара живота си в лаборатория, където смятала, че може да открие истинската възможност за героизъм, а имала и природна дарба за това.

Но после се случило онова ужасно нещо, онази ужасна Коледа. Възнамерявала да започне работа в института „Кеплингер“ по методите за мозъчна интервенция, различна от хирургията — лечение с лазер, гама-лъчи — все чудеса, които не можела да опише на един лаик. В края на краищата тя никога не се чувствала добре сред хората. Може би щяла да е на място в някоя лаборатория?

Последните открития я въодушевявали, но нейният ментор, нямало значение как се казва — пък и вече бил мъртъв, умрял от серия малки инсулти скоро след това, каква ирония, и всичките хирурзи на света не могли да зашият тези смъртоносни разкъсвания… но тогава тя дори не знаела за това. Но да се върнела на историята. Той я отвел в Института в Сан Франциско, било Бъдни вечер, защото това била единствената нощ от всички в годината, когато там нямало никого, и той нарушавал правилата, като й показвал върху какво работят, а те изследвали живи ембриони.

— Видях онзи малък ембрион в инкубатора. Знаеш ли как го наричаха? Наричаха го абортус. О, мразя се, че ти казвам това, защото знам как се чувстваш заради Малкия Крис, зная…

Тя не забеляза шока му. Не й беше казвал за Малкия Крис, никому не бе казвал това галено име, но тя като че изобщо не забеляза това и той остана притихнал, просто я слушаше и си спомняше всички онези филми, в които бе виждал ужасните образи на ембриони, но не искаше да я прекъсва. Искаше тя да продължи.

— И това нещо беше поддържано живо — каза тя. — Абортирано в четвъртия месец. Но той бе намерил начин да поддържа живота дори на по-млад ембрион. Говореше за размножаване на ембриони в тестови епруветки, без изобщо да бъдат връщани в утробата. Трябваше да служат единствено за резервни органи. Трябваше да чуеш аргументите му — зародишът играел жизненоважна роля във веригата на човешкия живот, можеш ли да си представиш. Но сега ще ти кажа и най-ужасната част, наистина ужасната част — той беше искрено ентусиазиран, това му харесваше. Виждах потенциалните ползи, които той описваше. Разбираш ли, беше възможно някой ден да създаваме съвсем нови, неувредени мозъци за пациенти в кома. О, боже, само да знаеш колко неща могат да се направят, неща, които можех да постигна с таланта си!

Той кимна и каза тихо:

— Разбирам. Разбирам и ужаса, и колко примамливо е било.

— Да, точно така — отвърна тя. — А вярваш ли, че можех да направя голяма научна кариера, името ми можеше да е в учебниците. Бях родена за това, така да се каже. Когато открих неврологията, когато навлязох в нея, след цялата онази подготовка, сякаш бях изкачила планина и бях стигнала у дома, това беше моето място.

Слънцето изгряваше. Озаряваше пода пред краката й, но тя като че не го забелязваше. Отново плачеше, тихо, сълзите се стичаха по лицето й и тя избърса устни с опакото на ръката си.

Разказа му как бе избягала от онази лаборатория, как бе избягала от научната работа и от всичко, което би могла да постигне с нея, бе избягала от безскрупулната жажда за власт над малките зародишни клетки с тяхната изумителна пластичност. Разбира ли той как те могат да се използват за транспланти, напълно различни от останалите, че могат да продължат да се развиват, че няма да отключат имунна реакция у приемника, че са предоставяли небивали възможности.

— Така е, възможностите са необятни. И представи си само колко материал, цяла малка нация от ничии деца, милиони. Разбира се, законът го забранява. И знаеш ли какво каза той: има закони срещу това, защото всички знаят, че се прави.

— Не се учудвам — прошепна Майкъл. — Изобщо не се учудвам.

— Бях убила двама души. Знаех го. Защото, разбираш ли, то е свързано със самата ми същност, със способността ми да избирам да направя нещо и с отказа ми да приема поражението. Наречи го темперамент, но в най-примитивната му форма. Наречи го гняв в най-крайното му измерение. Можеш да си представиш как щях да използвам този си капацитет за избор, за дело, за устояване на властта, да следвам собствената си цел по някакъв абсолютно неморален, дори унищожителен курс? Това не е просто воля; твърде горещо е, за да бъде наречено воля.

— Решителност — каза той.

Тя кимна.

— Хирургът е интервенционист. Той е много решителен. Просто вадиш скалпела и казваш: ще изрежа половината ти мозък и ще се почувстваш по-добре. Кой, ако не решителен човек, би имал нервите да стори подобно нещо, човек, който е целенасочен, верен на целта си, някой много силен.

— И слава богу, че е така — каза Майкъл.

— Вероятно. — Тя се усмихна горчиво. — Но увереността на хирурга е нищо в сравнение с онова, което можех да извадя от себе си в онази лаборатория. Искам да ти кажа и още нещо — нещо, което ще разбереш, защото имаш онази сила и виденията, нещо, което никога не бих казала на лекар, защото няма да има полза. Когато оперирам, аз виждам с вътрешния си поглед какво върша. Искам да кажа, че в съзнанието си имам някакъв многоизмерен образ на резултата от действията си. В ума ми съществува съвършено детайлна картина. Когато ти беше мъртъв на палубата и аз ти правех изкуствено дишане, виждах дробовете ти, сърцето ти, въздуха, който нахлуваше в гърдите ти. И когато убих онзи мъж в джипа, когато убих бедното момиче, аз първо си представих как ги наказвам, виждах пръскащата кръв. Тогава нямах нужните познания, за да си представя всичко подробно, но процесът беше същият, същият.

— Но те сигурно са умрели от естествена смърт, Роуан.

Тя поклати глава.

— Аз го направих, Майкъл. И то със същата сила, която ме води по време на операциите. Със същата сила, която ми помогна да спася теб.

Той не каза нищо, чакаше я да продължи. Последното, което искаше, бе да спори с нея. Господи, та тя бе единственият човек на света, който наистина го слушаше. И нямаше нужда някой да спори с нея точно сега. Все пак изобщо не беше сигурен, че е права.

— Никой не знае тези неща — продължи тя. — Аз стоях тук, в тази празна къща и плачех, говорех на глас. Ели беше най-близката ми приятелка в целия свят, но не можех да й кажа. И какво трябваше да направя? Опитах се да намеря спасение в хирургията. Избрах най-бруталните и директни методи на лечение. Но всичките сполучливи операция на света не могат да скрият от мен самата онова, на което съм способна. Аз убих Греъм. Знаеш ли, в онзи момент, когато се карахме с него, мисля, че наистина си спомних Мери Джейн на детската площадка, мисля, че наистина си спомних онзи мъж в джипа и вярвам, вярвам, че преднамерено използвах силата, но единственото, което зная със сигурност, е, че видях артерията. Видях я да се разкъсва. Мисля, че съвсем умишлено го убих. Исках той да умре, за да не нарани Ели. Аз го накарах да умре.

Тя млъкна, като че не беше сигурна какво точно бе казала, или сякаш току-що бе осъзнала, че това е истината. Загледа се към водата, която сега беше синя под слънчевите лъчи, изпълнена с трепкаща светлина. По повърхността й се бяха появили безброй лодки. Цялата къща беше в плен на разкриващата се гледка, маслиненозелените хълмове, осеяни с бели постройки. Майкъл си помисли, че всичко това кара Роуан да изглежда още по-самотна и изгубена.

— Когато прочетох за силата на ръцете ти, знаех, че е истинска — продължи тя. — Разбрах. Знаех през какво минаваш. Тези тайнствени неща ни отделят от останалите. Не очаквай другите да разберат, макар че в твоя случай го виждат с очите си. При мен никой не може да го види, защото то няма да се случи отново…

— От това се страхуваш, нали, да не се случи отново?

— Не зная. — Тя го погледна. — Мисля за онези смърти и вината е толкова ужасна, не съм го направила с цел, нито съм го планирала. Просто то стои между мен и живота. И все пак съм жива, живея по-добре от всички, които познавам. — Тя се изсмя тихо, горчиво. — Всеки ден отивам в болницата и оперирам. Животът ми е вълнуващ. Но не е онова, което можеше да бъде… — Сълзите й отново рукнаха. Тя го гледаше, но сякаш не го виждаше. Слънчевата светлина падаше върху нея, върху русата й коса.

Много му се искаше да я прегърне. Страданието й бе мъчително за него. Не можеше просто да стои и да гледа зачервените й сиви очи, пълни със сълзи. Изопнатостта на лицето й стана направо ужасна, когато линиите на агонията внезапно се вдълбаха и сълзите рукнаха. След това лицето й стана гладко, като при шок.

— Исках да ти кажа всичко това. — Беше объркана, несигурна. Гласът й се прекърши. — Исках… да бъда с теб и да ти го кажа. Предполагам, че се чувствах така, защото ти спасих живота, защото някак…

Този път нищо не можеше да го спре. Отиде бавно при нея и я прегърна. Задържа я така, целуваше копринената кожа на врата й и облените със сълзи бузи, целуваше и сълзите й.

— Правилно постъпи — каза той. Отдръпна се, свали ръкавиците си нетърпеливо и ги хвърли настрани. Загледа се за миг в ръцете си и после вдигна поглед към нея.

В очите й се четеше смайване, сълзите й блещукаха на светлината на огъня. И тогава той докосна главата й, докосна косата й, бузите, и прошепна:

— Роуан.

Искаше всички тези случайни, безумни образи да спрат; искаше да вижда само нея, чрез ръцете си, и тогава отново в него се надигна онова прекрасно, поглъщащо усещане, което го бе връхлетяло за миг в колата, усещането, че тя е навсякъде около него, някак нахлува в него, като електричество във вените; той я познаваше, той знаеше честността на живота й, интензивността му и познаваше добротата й, неоспоримата й доброта. Непрестанно скупчващите се образи не бяха важни. Те само доказваха онова, което долавяше, и точно то, и само то имаше значение.

Плъзна ръце под халата й, докосваше дребното й слабо тяло, така горещо, така вкусно за голите му пръсти. Наведе глава и целуна връхчетата на гърдите й. Сиротна, сама, уплашена, но толкова силна, толкова безмилостно силна.

— Роуан — прошепна той отново. — Забрави сега за това.

Усети въздишката й, притисна я към себе си — чувстваше я като прекършено стъбълце до гърдите си — и в нарастващата топлина цялата й болка си отиде.

Той лежеше на килима, тя бе сгушила глава в лявото му рамо; дясната му ръка непохватно държеше цигара над пепелника, до него димеше чаша с кафе. Сигурно вече беше девет часът. Трябваше да се обади на летището. Може би щяха да му намерят място в самолета по обед.

Но мисълта, че ще я изостави, го изпълни с тревога. Харесваше я. Харесваше я повече от всички, които бе срещал в живота си, и което бе вероятно по-важното — беше очарован от нея, от очевидната й интелигентност и почти болезнена уязвимост, събуждаща в него остро желание да я защити, на което той се наслаждаваше толкова много, че чак се срамуваше от това.

Бяха говорили с часове, след като отново бяха правили любов.

Говореха тихо, без припряност и излишни емоции, за живота си. Тя му каза как е отраснала в Тибурон, как е излизала с лодката почти всеки ден, как е учила в най-добрите училища. Разказа му за медицината, за ранната си любов към науката, за мечтите за открития, подобни на тези на доктор Франкенщайн, но много по-спокойно и подробно. После заговори как бе открила таланта си в операционната. Нямало съмнение, че е невероятно добър хирург. Не чувстваше нужда да се хвали с това; просто го описваше — вълнението, незабавното удовлетворение и онова отчаяно желание след смъртта на родителите й винаги да оперира, винаги да върви из онези отделения, винаги да е на работа. Имало дни, в които оперирала, докато вече не можела да стои на краката си. Сякаш съзнанието, ръцете, очите й не били част от нея.

Той й разказа накратко, и някак с неодобрение към самия себе си, за своя собствен свят, отговаряше на въпросите й, стоплен от очевидния й интерес.

— Работническа класа — бе казал. Това се оказа много интересно за нея. Как било там на юг? Той заговори за големите семейства, за големите погребения, за тесните малки типови къщи с покритите с линолеум подове, цветята в големите колкото пощенски марки градинки. Старомодно ли й се струва? Може би и на него вече му изглежда така, само дето спомените му причиняват болка, защото неистово иска да се върне у дома.

— Не става дума само за тях и за виденията. Искам да се върна там, искам да вървя по улица „Благовещение“…

— Така ли се казва улицата, където си израснал? Красиво е.

Той не й каза за плевелите в канавките, за мъжете, седнали на стълбите с вечните кутии бира, за вечната миризма на варено зеле, за крайбрежните влакове, които караха прозорците да тракат.

По-лесно му беше да говори за живота си тук — за Елизабет, за Джудит, за аборта, който бе разрушил живота му с нея; за последните няколко години и за тяхната странна пустота, за чувството, че очаква нещо, без да знае какво. Каза й за къщите и колко много ги обича; за типичните за Сан Франциско големи сгради в италиански стил и стил кралица Ана, за пансиона, който бе искал да реставрира на Юниън стрийт, а после някак заговори и за къщите, които наистина обичаше, къщите в Ню Орлиънс. Вярвал, че в тях може да има призраци, защото те са нещо повече от жилища и нищо чудно да могат да откраднат душата ти.

Това споделяне беше лесно, задълбочаваха знанията си един за друг, увеличаваха интимността, която вече усещаха. Хареса му как тя говори за морето; за това да си сам на палубата с чаша кафе в ръка и вятърът да вие покрай кокпита. На него това не му допадаше, но му хареса да я слуша да говори за морето. Харесваше му изражението на сивите й очи; харесваше му простотата на леките й отпуснати жестове.

Той подхвана дори откачения разговор за филмите и повтарящите се образи на отмъстителни бебета и деца, за начина, по който се бе чувствал — сякаш всичко се опитва да му каже нещо. Може би е само на крачка от лудницата, но пък дали някои от пациентите не попадат там, защото са възприели шаблоните твърде буквално? Какво мисли тя? А смъртта? Той бе мислил много и за смъртта, но напоследък, дори преди инцидента, бе разбрал, че смъртта на друг човек вероятно е единственото наистина свръхестествено явление, на което е бил свидетел.

— Сега не говоря за лекари. Говоря за обикновените хора в модерния свят. Искам да кажа, че когато погледнеш към тялото и осъзнаеш, че животът си е отишъл от него, ти можеш да му крещиш, да го размяташ насам-натам, да се опитваш да го изправиш да седне и въобще да пробваш всички трикове, описани в книгите, но то ще е мъртво, абсолютно и недвусмислено мъртво…

— Разбирам какво искаш да кажеш.

— И трябва да знаем, че повечето от нас стават свидетели на подобно нещо само един или два пъти на двайсет години. Може и никога. Днешна Калифорния е населена с хора, които никога не са виждали смърт. Те никога не са виждали мъртво тяло! Просто когато някой умре, смятат, че не се е хранил здравословно или пък не е тичал сутрин…

Тя се засмя тихо.

— Всяка проклета смърт е убийство. Защо смяташ, че пращат адвокатите си при нас, лекарите?

— Така е, но има и още нещо. Те не вярват, че ще умрат! И когато някой друг умре, той е зад затворени врати, полагат го в затворен ковчег, ако горкият глупак е проявил лошия вкус да поиска ковчег и погребение, което, разбира се, не е трябвало да прави. По-добре погребална служба в някой ресторант със суши и бяло вино, и гости, които дори отказват да споменат за какво са се събрали! Бил съм на погребения в Калифорния, на които никой дори не продумва за умрелия! Но ако наистина си видял… и не си лекар, сестра или погребален агент… е, това е просто първокласно свръхестествено събитие, и вероятно най-свръхестественото събитие, което някога ще видиш.

— Нека ти кажа нещо за едно друго свръхестествено събитие — каза тя с усмивка. — Стана, когато имаш едно такова мъртво тяло на палубата на яхтата си, размяташ го насам-натам, говориш му и то внезапно отвори очи.

Усмихваше му се толкова красиво. Той понечи да я целуне и така точно тази тема от разговора намери своя край. Но важното беше, че не я бе объркал с налудничавите си приказки. Тя го разбираше напълно.

Защо трябваше да се случва онова друго нещо? Защо той го чувстваше като откраднато време?

Сега лежеше на килима и мислеше колко много я харесва и колко го тревожи нейната тъга и неговата самота, как не иска да си тръгва и все пак трябва да тръгне.

Чувстваше ума си необичайно бистър. За пръв път това лято бе оставал трезвен толкова дълго. И дори се наслаждаваше на това, че може да разсъждава ясно. Тя току-що му бе напълнила нова чаша с кафе, а то имаше хубав вкус.

Сложи си отново ръкавиците, защото постоянно получаваше проклетите глупави видения от всичко, което докоснеше — Греъм, Ели и мъже, много мъже, хубави мъже, всички мъже на Роуан, това бе абсолютно ясно. Щеше му се обаче да не беше.

Слънцето грееше през източните прозорци. Той я чуваше да прави нещо в кухнята. Реши, че трябва да стане и да й помогне, без значение какво е казала, но все пак тя бе доста убедителна по въпроса: „Обичам да готвя, то е като хирургията. Стой си там“.

Сега си мислеше, че тя е първото нещо през всичките тези седмици, което има значение, което успя да отвлече мислите му от инцидента и от него самия. Такова облекчение беше да мисли за някой друг, а не за себе си. Всъщност, когато обмисляше това с тази нова яснота, осъзна, че откакто е тук, е в състояние да се концентрира — върху разговора, върху любенето, върху опознаването им; а това беше нещо съвършено ново, защото през всички изминали седмици липсата на концентрация — невъзможността му да прочете повече от една страница или пък да следи действието на филм за повече от пет минути — го беше тормозила постоянно. Беше по-лошо дори от безсънието.

Осъзна, че никога опознаването на човешко същество не е започвало така интензивно и не бе достигало такава дълбочина, и то толкова бързо. Бе като онова, което се предполагаше, че трябва да стане при секса, но рядко се получаваше. Напълно бе забравил, че тя е жената, която го е спасила; онова силно усещане за същината й заличи неясното безлично вълнение, което бе изпитал при първата им среща, и сега той създаваше безумни фантазии за нея в ума си.

Но как можеше да продължи да я опознава и дори да се влюби в нея, да я има, и същевременно да направи онова, което трябваше? А той трябваше да направи това нещо. Трябваше да си иде у дома и да разбере целта.

Това, че тя също бе родена на юг, нямаше нищо общо. Главата му бе пълна с твърде много образи от миналото й и усещането за съдба, която свързва всичко, бе твърде силно, за да е просто продукт на случайно припомняне за неговия дом чрез нея. Освен това на палубата миналата нощ не бе доловил нищо подобно. Да, знаеше, че я е познал, но дори това бе съмнително, защото не беше някакво дълбоко разпознаване, нямаше „О, да, сещам се“, когато тя му разказа историята си. Само някакво очарование. Нищо научно нямаше в силата на ръцете му. Да, можеше да е психична, и вероятно измерима, и дори контролируема чрез някакви лекарства, но тя не беше научна. Беше повече като изкуство или музика.

Но важното беше, че трябва да тръгва, а не искаше. И това внезапно го натъжи и почти отчая, сякаш двамата бяха прокълнати.

Само да я бе срещнал през всички тези седмици. И тогава му хрумна най-странната мисъл. Ако онзи ужасен инцидент не се беше случил и той я беше срещнал на някакво съвсем обикновено място… Но тя беше част от случилото се, нейната необикновеност и сила бяха част от всичко това. Сам-сама на тази голяма яхта точно в мига, когато мракът пада. „Кой друг, по дяволите, можеше да е там? Кой друг, по дяволите, щеше да го извади от водата?“ Лесно можеше да повярва на онова, което бе казала за своята решителност, за силите си.

Когато му описа с най-големи подробности спасяването му, Роуан бе казала нещо странно. Бе казала, че в много студена вода човек губи съзнание почти веднага. И все пак бе успяла да стигне до него, без да припадне. Беше казала само: „Не знам как стигнах до стълбата, честно, не знам“.

— Мислиш ли, че е била онази сила? — попита той.

Тя се замисли за миг и отвърна:

— И да, и не. Може да е било и късмет.

— Е, за мен определено е късмет — отвърна той и отново го връхлетя онова приятно усещане.

Може би тя разбра, защото каза:

— Ние се страхуваме от онова, което ни прави различни. — И той се съгласи с нея.

— Но повечето хора имат подобни сили — продължи тя. — Не знаем какви точно, нито как да ги измерим, но със сигурност те са част от онова, което се случва между хората. Виждала съм го в болницата. Лекарите просто разбират неща, но не знаят как. Същото е и със сестрите. Предполагам, че и адвокатите знаят безпогрешно, когато някой е виновен или кога съдебните заседатели ще гласуват „против“, но и те не могат да кажат как са го разбрали. Истината е, че въпреки всичко, което сме научили за себе си, въпреки всичко, което сме систематизирали, класифицирали и определили, мистериите си остават необятни. Да вземем например генетиката. Човек наследява толкова много неща — например срамежливостта се наследява, както и предпочитанията към определена марка сапун или пък към определени имена. Но какво още? Какви невидими сили? Ето защо толкова се вбесявам, че не познавам истинското си семейство. Не зная нищичко за тях. Ели им е трета братовчедка или нещо такова. Та тя почти не им е роднина…

Да, той се бе съгласил с всичко това. Поговори малко за баща си и за дядо си, за това, че приличал на тях повече, отколкото му се искало да признае.

— Но ти трябва да вярваш, че можеш да промениш наследствеността си — каза той. — Трябва да вярваш, че магията е в това да съчетаеш по нов начин тези елементи. Иначе няма никакъв смисъл.

— Разбира се — отвърна тя. — Ти си го направил, не е ли така? Иска ми се да вярвам, че аз също. Може да звучи откачено, но вярвам, че сме длъжни да…

— Кажи ми…

— Длъжни сме да се стремим към съвършенство — каза тя тихо. — Защо не?

Той се бе засмял, но не подигравателно. Беше се сетил за нещо, което един негов приятел бе казал. След като една вечер бе слушал Майкъл да дърдори за история и как никой не я разбира и въобще накъде сме се запътили заради незнанието си, той бе казал: „Ти си чудат бъбривец, Майкъл“. И му обясни, че фразата е от „Орфей слиза в ада“ на Тенеси Уилямс. Майкъл беше оценил комплимента. Надяваше, че тя също ще го оцени.

— Ти си чудата бъбривка, Роуан — каза той и после обясни онова, което му бе казал приятелят му.

Това я разсмя, отпусна я.

— Може би затова съм толкова мълчалива — каза тя. — Дори не искам да започвам да говоря. Мисля, че това имаше предвид. Аз съм чудата бъбривка и затова изобщо не говоря.

Той дръпна от цигарата, докато мислеше за всичко това. Щеше да е хубаво да остане с нея. Само да можеше това чувство да си отиде, чувството, че трябва да тръгва за дома.

— Сложи още едно дърво в огъня — каза тя и прекъсна мислите му. — Закуската е готова.

Сервира храната на масата до прозорците. Бъркани яйца, кисело мляко, прясно разрязани портокали, които блещукаха на слънцето, бекон и наденица, както и топли кифли, току-що извадени от фурната.

Наля кафе и портокалов сок. Цели пет минути той яде, без да продума. Никога не бе изпитвал такъв глад. Един дълъг миг се взира в кафето. Не, не искаше бира и нямаше да пие. Изпи кафето и тя напълни отново чашата му.

— Това е просто прекрасно — каза той.

— Остани и ще ти приготвя вечеря, и закуска утре сутрин.

Той не отговори. Взря се в нея за миг, опитваше се да не вижда само хубостта и обекта на голямото си желание, а да я види такава, каквато е. Естествено руса, помисли си той, гладка, без почти никакъв мъх по лицето и ръцете. И прекрасни тъмни пепеляви вежди, тъмни мигли, които караха очите й да изглеждат още по-сиви. Всъщност тя имаше лице на монахиня. Нито помен от грим, дългата й пълна уста му изглеждаше някак непорочна, като устните на малките момиченца, преди да започнат да слагат червило. Искаше му се да стои тук с нея вечно…

— Но ти все пак ще заминеш — каза тя.

Той кимна.

— Трябва.

Роуан се замисли.

— Ами виденията? — попита. — Не искаш ли да поговорим за тях?

Той се поколеба.

— Всеки път, щом се опитам да ги опиша, се вбесявам и отблъсквам хората.

— Мен няма да отблъснеш — каза тя. Сега изглеждаше доста сдържана, с кръстосани пред гърдите ръце, с красиво разрошена коса, с димящо кафе на масата пред нея. Сега приличаше повече на решителната и силна жена, която бе срещнал вечерта.

Вярваше на думите й. И все пак бе виждал изражение на неверие и дори безразличие по толкова много лица. Облегна се в стола и се загледа навън за момент. Всички възможни кораби в света се бяха събрали в този залив. Виждаше и чайките, които летяха над пристанището на Сосалито като миниатюрни късчета хартия.

— Зная, че това преживяване отне много време — каза той, — но всъщност самото време не съществуваше — погледна я. — Знаеш какво имам предвид. Като някога, когато хората са били примамвани от малкия народ12. Нали се сещаш, изчезвали и прекарвали един ден с малкия народ, а когато се връщали в селата си, разбирали, че ги е нямало петдесет години.

Тя се засмя тихо.

— Това да не е някаква ирландска приказка?

— Да, чух я от една стара монахиня ирландка. Тя обичаше да ни разказва такива страхотии. Казваше и че в Гардън Дистрикт в Ню Орлиънс има вещици и че те ще ни откраднат, ако се разхождаме по онези улици… — Спомни си колко мрачни бяха тези улици, колко мрачно красиви, сякаш извадени от „Ода за славея“, „Стаен, аз слушам…“. — Съжалявам… умът ми блуждае.

— Продължавай.

— Мисля, че щях да се върна и да оживея дори да бях отказал да сторя каквото искаха от мен. Но аз исках тази мисия, исках да изпълня задачата. И сякаш… сякаш всичко, за което ме молеха, всичко, което ми разкриха, е свързано с моето минало, с това, което съм бил. Беше толкова поглъщащо. Разбираш ли ме?

— Има причина да изберат теб.

— Да, точно така е. Аз съм човекът за това, заради онова, което бях. Няма грешка. Зная, че отново говоря като откачен. Много ме бива в това, няма спор. Приказки на шизофреник, който чува гласове, които му казват да спаси света. Знаеш ли какво говорят приятелите ми за мен?

— Какво?

Той намести очилата си и разцъфна в най-хубавата си усмивка.

— Майкъл не е толкова глупав, колкото изглежда.

Тя се засмя, прекрасен смях.

— Не изглеждаш глупав. Просто изглеждаш твърде добре, за да е истина. — Тя изгаси цигарата си. — Но ти знаеш колко си хубав. Не е нужно да ти го казвам. Какво друго можеш да си спомниш?

Той се поколеба, определено бе наелектризиран от последния комплимент. Имаше ли време да идат отново в леглото? Не, нямаше. Скоро трябваше да хване самолета.

— Нещо за портал — каза той. — Сигурен съм. Но пак не мога да си го спомня. Всичко избледнява с времето. Но зная, че имаше и някакъв номер. И някакво бижу. Красиво бижу. Дори не мога да кажа, че сега си спомням. По-скоро е нещо като вяра. Но вярвам, че всички тези неща имат нещо общо с онова. Имат нещо общо с отиването ми у дома, с усещането, че трябва да направя нещо ужасно важно и че Ню Орлиънс е част от него, и онази улица, по която обичах да се разхождам като дете.

— Коя улица?

— Първа улица. Красива е, започва от Мегазин стрийт, близо до нашата къща, и продължава към Чарлз авеню, около пет пресечки, намира се в старата част на града, която се нарича Гардън Дистрикт.

— Където живеят вещиците.

— Да, точно така, вещиците от Гардън Дистрикт — каза той с усмивка. — Поне според сестра Бриджит Мари.

— А този квартал мрачен ли е, като място на вещици? — попита тя.

— Не, не бих казал. Но е като някаква тъмна част от гората насред града. Големи дървета, дървета, каквито не си виждала. Нищо тук не може да се сравни с тях. Може би и в цяла Америка. А къщите са градски тип, близо до тротоара, но са толкова огромни и не са залепени една за друга, имат градини. И там е и онази къща, покрай която винаги обичах да минавам, много висока и тясна. Спирах и я гледах през металната ограда, която беше украсена с рози от ковано желязо. Сега е постоянно пред очите ми — след инцидента — и аз не спирам да мисля, че трябва да се върна там, трябва да се върна спешно. Дори докато седя тук, се чувствам виновен, че не съм в самолета.

По лицето й мина сянка.

— Искам да останеш тук известно време — каза тя. Прекрасен, дълбок, дрезгав глас. — Не си в добра форма. Имаш нужда от почивка, истинска почивка, без пиячка.

— Права си, но не мога да го направя, Роуан. Не мога да обясня напрежението, което чувствам. Ще ме тормози, докато не се прибера у дома.

— Това е друго нещо, Майкъл. Защо да е дом? Не познаваш никого там.

— О, дом е, скъпа, дом е. Зная — засмя се той. — Бях в изгнание твърде дълго. Знаех го още преди инцидента. Сутринта, преди да се случи, беше най-прекрасната, събудих се и мислех за дома. Мислех за онзи път, когато отидохме до Гълф Коуст, беше привечер и бе топло, определено топло…

— А ще можеш ли да минеш без пиене, когато си тръгнеш оттук?

Той въздъхна и преднамерено разцъфна в една от най-чаровните си усмивки — онази, която винаги бе вършила работа — и й смигна.

— Ирландски лъжи ли искаш да чуеш, лейди, или истината?

— Майкъл… — В гласа й нямаше само неодобрение, а разочарование.

— Зная, зная — каза той. — Всичко, което казваш, е вярно. Виж, ти не знаеш какво стори за мен само като ме измъкна от онази къща, само като ме изслуша. Искам да направя каквото ми казваш…

— Разкажи ми повече за онази къща — помоли тя.

Той отново се замисли, преди да започне.

— Беше в неокласически стил — знаеш ли какво е това? — но все пак бе различна. Имаше веранди отпред и отстрани, истински нюорлиански веранди. Трудно е да се опише къща като тази на човек, който никога не е бил в Ню Орлиънс. Виждала ли си снимки на града?

Тя поклати глава.

— Ели никога не говореше по тази тема.

— Звучи ми нечестно, Роуан.

Тя сви рамене.

— Но беше така. Ели искаше да вярва, че съм нейна дъщеря. Ако попитах за биологичните си родители, тя смяташе, че съм нещастна, че не ме е обичала достатъчно. Нямаше смисъл да се опитвам да избивам тия идеи от главата й. — Отпи малко кафе. — Преди последното си влизане в болницата тя изгори всичко от писалището си. Видях я. Изгори всичко в камината. Снимки, писма, такива неща. Не осъзнавах, че това е краят. Или може би просто не съм мислила за това. Тя знаеше, че няма да се върне. — Спря за миг, после сипа още кафе в чашите.

— После, след като тя умря, дори не можах да намеря адрес на близките й там. Адвокатът й нямаше никаква информация. Казала му, че не иска да търсим никого от там. Всичките й пари бяха завещани на мен. И все пак тя често посещаваше роднините си в Ню Орлиънс. Обаждаше им се по телефона. Изобщо не успях да проумея всичко това.

— Толкова е тъжно, Роуан.

— Достатъчно говорихме за мен. Да се върнем към онази къща. Какво те кара да си я спомняш сега?

— О, къщите там не са като къщите тук — каза той. — Всяка има индивидуалност, характер. А онази е… мрачна, масивна, нещо като великолепен мрак. Построена е точно на ъгъла, едната й страна е досами тротоара на пресечката. Господ знае колко обичам тази къща. В нея живее един мъж, като излязъл от роман на Дикенс е, кълна се, висок и просто въплъщение на джентълменството, ако разбираш какво искам да кажа. Обикновено го виждах в градината… — Той се поколеба, като че нещо се приближаваше към него, нещо съдбоносно.

— Какво има?

— Просто онова чувство, че всичко е свързано с него и онази къща. — Потрепери, сякаш му беше студено. — Не мога да си го обясня. Но зная, че мъжът има нещо общо с всичко това. Не мисля, че хората, които видях в отвъдното, искаха да забравя. Мисля, че те искаха да действам бързо, защото нещо ще се случи.

— Какво може да е то? — попита тя внимателно.

— Нещо в онази къща — отвърна Майкъл.

— Но защо ще искат да се връщаш в онази къща? — попита тя, отново внимателно, без предизвикателство.

— Защото имам силата да сторя нещо там; имам силата да въздействам на нещо. — Той погледна към ръцете си, така жалки в черните ръкавици. — Сякаш всичко си идваше на мястото. Сякаш целият свят е направен от малки парченца — и внезапно огромен брой от тези малки фрагменти се наместват и ти виждаш… виждаш…

— Картината?

— Да, точно така, картината. Е, моят живот е бил част от по-голяма картина. — Той отпи още една малка глътка от кафето. — Какво мислиш? Луд ли съм?

Тя поклати глава.

— Звучи твърде специално, за да си луд.

— Специално?

— Искам да кажа специфично.

Той се изсмя някак стреснато. Никой през всички тези седмици не бе казвал нищо подобно. Тя смачка цигарата си.

— Често ли мислиш за тази къща през последните няколко години?

— Почти не съм се сещал — каза той. — Не съм я забравил, но и не съм мислил много за нея. О, от време на време, предполагам, когато съм си спомнял Гардън Дистрикт, сигурно съм се сещал и за нея. Може да се каже, че онова място е незабравимо.

— Но тази ти обсебеност не е започнала, преди да получиш виденията?

— Определено — отвърна той. — Има и други спомени за дома, но спомените за тази къща са най-натрапчиви.

— Значи, когато мислиш за онези видения, не си спомняш да е станало дума за къщата…

— Не, нищо определено. И все пак… — И ето го отново, онова усещане. Но внезапно той се уплаши от силата на предположението. Сякаш цялото нещастие на последните няколко месеца се връщаше. И все пак се чувстваше добре, че тя му вярва, че го слуша. Харесваше лекотата, с която владееше положението, първото нещо, което му направи впечатление в нея предната нощ.

Тя го гледаше, гледаше го сякаш чуваше и мислите му. Той си помисли за странните необуздани сили, как грозно объркваха всичко, вместо да го изясняват.

— Е, какво ми има? — попита той. — Питам те като лекар, като специалист по мозъци, какво мислиш? Какво да правя? Защо постоянно виждам онази къща и онзи мъж? Защо се чувствам длъжен да бъда там сега?

Тя се замисли, тиха, неподвижна, сивите й очи бяха големи и фиксирани в някаква точка отвъд прозореца, дългите й изящни ръце отново бяха скръстени. И тогава каза:

— Мисля, че трябва да идеш там, няма съмнение в това. Няма да се успокоиш, докато не го направиш. Иди и виж тази къща. Кой знае? Може вече да не е там. Или пък да не усетиш нищо особено, когато я видиш. Във всеки случай трябва да провериш. Може би има някакво психологическо обяснение на тази твоя фиксидея, както я наричат, но не съм сигурна в това. Подозирам, че си видял нещо, че си бил някъде. Знаем, че се случва с много хора, или поне те твърдят така, когато се върнат. Но може би просто го интерпретираш погрешно.

— Наистина не разполагам с много — призна той.

— Смяташ ли, че те са предизвикали инцидента?

— Боже, дори не съм мислил за подобно нещо.

— Нима?

— Искам да кажа, че това просто се случи и те са били там, видели са внезапно появилата се възможност. Би било ужасно да мисля, че те са го причинили. Това би променило нещата, не смяташ ли?

— Не зная. Нещо в цялата история ме притеснява. Ако са могъщи, които и да са, ако могат да ти кажат нещо важно, свързано с някаква цел, ако могат да те върнат жив, когато е трябвало да си мъртъв, ако са били в състояние да те спасят, защо тогава да не са причинили инцидента и защо да не са те причината сега да не си спомняш нищо?

Той остана безмълвен.

— Наистина не си мислил за това, нали?

— Но това е ужасно — прошепна той. Тя понечи да каже още нещо, но той я спря с внимателен жест. Опитваше се да открие думи за онова, което искаше да каже. — Моята концепция за тях е различна. Вярвам, че те съществуват в друго измерение и не само духовно, но и физически. Че те са…

— По-висши същества?

— Да. И че са могли да дойдат при мен, да се погрижат за мен само когато съм бил близо до тях, между живота и смъртта. Опитвам се да кажа, че беше нещо мистично. Но ми се ще да намеря друга дума за него. Това беше общуване, което се случи единствено защото аз бях физически мъртъв.

Тя чакаше.

— Искам да кажа, че те са същества от друг вид. Не могат да накарат човек да падне от скалите и да се удави в морето. Защото ако могат да направят такова нещо в материалния свят, защо тогава ще имат нужда от мен?

— Разбирам — отвърна тя. — И все пак…

— Какво?

— Ти предполагаш, че те са по-висши същества. Говориш за тях като за добри същества. Предполагаш, че си длъжен да сториш онова, което искат от теб.

И той отново остана без думи.

— Виж, може би изобщо не разбирам за какво говоря — каза тя.

— Не, напротив. Ти си права. Аз предположих всичко това. Но, Роуан, не разбираш ли, става дума за впечатление. Аз се събудих с впечатлението, че те са добри, че съм се върнал благодарение на тяхната доброта и че задачата ми е нещо, което съм приел доброволно. И не поставях под въпрос тези предположения. А може би трябваше.

— Но може и аз да греша. Може би изобщо не трябваше да казвам нищо. Нали знаеш какво ти казах за хирурзите. Ние не сме по юмруците, а по ножовете.

Той се засмя.

— Не знаеш какво значи за мен само да поговоря за това, само да мога да мисля за него на глас. — И тогава спря да се усмихва. Защото беше много разстройващо да говори за това по този начин и тя го знаеше.

— Има и още нещо — каза Роуан.

— Какво?

— Всеки път, когато стане дума за силата на ръцете ти, казваш, че тя не е важна. Казваш, че виденията са важни. Но защо да не са свързани? Защо не допуснеш, че хората от виденията са ти дали тази сила?

— Не зная — каза той. — Мислил съм за това. Някои от приятелите ми дори го предположиха. Но някак не вярвам, че е така. Имам чувството, че тази сила ме разсейва. С всички тези хора наоколо, които искат да я използвам, а ако започна да го правя, няма да мога да се върна.

— Разбирам. А когато видиш онази къща, ще я докоснеш ли?

Той се замисли. Трябваше да признае, че не си е представял подобно нещо. Беше си представял някакво по-внезапно и прекрасно прозрение за нещата.

— Да, предполагам, че ще го направя. Ще докосна входа, ако мога. Ще изкача стълбите и ще докосна вратата.

Но защо това го плашеше? Да види къщата му се струваше нещо прекрасно, но да я докосне… Разтърси глава, скръсти ръце и се облегна в стола. Да докосне входа. Да докосне вратата. Разбира се, че може те да му бяха дали силата, но защо бе уверен, че не е така? Особено ако тя беше късче от…

Тя мълчеше, очевидно объркана, дори притеснена. Той я гледа доста дълго, мислеше си колко не му се тръгва.

— Не си тръгвай толкова скоро, Майкъл — каза тя внезапно.

— Роуан, искам да те питам нещо — каза той. — Онзи документ, който си подписала, клетвата, че никога няма да идеш в Ню Орлиънс. Вярваш ли в подобни неща, искам да кажа във валидността на подобно обещание към Ели, която вече е покойница?

— Разбира се, че вярвам — каза Роуан мрачно, почти тъжно. — Ти също вярваш в такива неща.

— Нима?

— Искам да кажа, че си честен човек. Ти си от хората, за които казваме, че са от голямо значение, готин тип.

— Надявам се да съм такъв. Но аз зададох въпроса погрешно. Ами твоето желание да видиш мястото, където си се родила? Но сега те лъжа, знам го, защото всъщност исках да попитам дали има някакъв шанс да дойдеш с мен там. Предполагам, че един готин тип не говори лъжи.

Тишина.

— Знам, че звучи арогантно. Знам, че в тази къща са идвали много мъже, искам да кажа, че едва ли съм светлината на живота ти и…

— Престани. Мога да се влюбя в теб и ти го знаеш.

— Е, тогава слушай какво ти казвам, защото то се отнася за двама живи. И може би вече съм… е… искам да кажа, че щом искаш да идеш там, ако имаш нужда да идеш там просто за да видиш къде си родена и кои са родителите ти… Защо, по дяволите, да не дойдеш с мен? — Той въздъхна, облегна се назад и пъхна ръце в джобовете на панталона си. — Предполагам, че това би било ужасно голяма стъпка за теб, нали? И е много егоистично от моя страна. Но просто искам да дойдеш. Някой готин тип би…

Роуан се взираше встрани, замръзнала, устата й бе като вкаменена. И той осъзна, че тя отново е на път да заплаче.

— Искам да дойда — каза тя. Сълзите вече избиваха.

— За бога, Роуан, съжалявам. Нямах право да те моля.

Сълзите бяха победени. Тя продължаваше да се взира във водата, сякаш това бе единственият начин да се овладее. Но все пак плачеше — той виждаше леките движения в гърлото й, когато преглъщаше, и потрепването на раменете й. И тогава като мълния го порази мисълта, че това е най-самотният човек, когото познава. Калифорния бе пълна с такива, но Роуан бе наистина изолирана. По един съвършено неегоистичен начин той се уплаши за нея, уплаши се да я остави в тази къща.

— Виж, Роуан, наистина съжалявам. Не мога да ти причиня това. То си е между вас с Ели. Когато си готова да идеш, ще го направиш. А засега аз трябва да се върна, но по съвършено друга причина. Трябва да си тръгна оттук, въпреки че изобщо не искам да го правя.

Сълзите отново се стичаха по лицето й.

— Роуан.

— Майкъл — прошепна тя. — Аз съжалявам. Аз съм тази, която падна в прегръдките ти. А сега спри да се притесняваш за мен.

— Не, не говори така. — Той понечи да се изправи, защото искаше да я прегърне, но тя нямаше да му позволи. Посегна през масата и хвана ръката й.

Заговори й нежно:

— Ако мислиш, че не обичам да те прегръщам, да бърша сълзите ти, значи не използваш силата си, Роуан. Или просто не разбираш човек като мен.

Тя потрепери, обгърна плътно гърдите си с ръце, бретонът й падна в очите. Изглеждаше толкова отчаяна, че му се прииска да я притисне към себе си и отново да я целуне.

— От какво се страхуваш всъщност? — попита я.

Тя отговори толкова тихо, че едва я чу:

— Че съм лоша, Майкъл, че съм лош човек, човек, който наистина може да вреди. Човек, в който дреме ужасно зло. Ето това ми казват моите сили, такива, каквито са.

— Роуан, не е грях, че си била по-добър човек от Ели и Греъм. И не е грях, че си ги мразела заради самотата си, че са те отгледали в изолация от всички, с които си свързана по кръв.

— Зная това, Майкъл. — Тя се усмихна, с топла, мила усмивка, пълна с благодарност и тихо примирение, но не вярваше в думите му. Чувстваше, че не може да види нещо изключително важно за нея, и сам го знае. Чувстваше, че се е провалил в това, точно както на борда на яхтата. Загледа се към дълбоката синя вода и после отново се обърна към него.

— Роуан, без значение какво ще стане в Ню Орлиънс, ние с теб ще се срещнем отново, и то скоро. Мога да ти се закълна пред цяла купчина библии, че ще се върна тук, но всъщност зная, че няма да стане така. Когато си тръгнах от Либърти стрийт, знаех, че вече няма да се върна там. Но ние ще се срещнем някъде, Роуан. Ако ти не можеш да стъпиш в Ню Орлиънс, тогава избери друго място и само кажи, аз ще дойда.

„Това е заради вас, копелета, там горе“, помисли той, докато гледаше водата, а после и прашното синьо калифорнийско небе, „вие създания, каквито и да сте, които няма да се върнете, за да ме водите. Ще ида в Ню Орлиънс, ще ви последвам. Но тук между мен и тази жена има нещо, което е само мое.“

Роуан искаше да го откара до летището, но той настоя да хване такси. Беше твърде далече, а тя бе уморена. Имаше нужда да поспи.

Той взе душ и се обръсна. Не беше пил от почти дванайсет часа. Направо невероятно.

Когато слезе долу, тя отново седеше на камината с подвити крака. Беше много хубава в белите вълнени панталони и още един от онези страхотни плетени пуловери, които я караха да изглежда още по-дългокрака и крехка, елегантна като кошута. Ухаеше нежно на някакъв парфюм, чието име той бе знаел някога и още харесваше.

Целуна я по бузата и я прегърна доста дълго. Бе по-голям от нея с осемнайсет години, може би дори повече. Почувства това болезнено ясно, почувства го, когато остави устните си отново да докоснат твърдата й закръглена буза.

Остави й листче, на което бе написал името на хотел „Пончартрейн“ и номера на стаята.

— Как мога да се свържа с теб в болницата или не е редно да го правя?

— Не, обади ми се. Проверявам съобщенията си постоянно. — Тя отиде до кухненския плот и написа номерата на тефтерчето за телефони, после откъсна страницата и я сложи в ръката му. — Ако ти създават трудности, просто им кажи, че очаквам обаждането ти. Ще ги предупредя.

— Дадено.

Тя отстъпи на крачка от него, пъхна ръце в джобовете си и наведе леко глава, когато го погледна.

— Не започвай да пиеш отново, Майкъл.

— Слушам, докторе — засмя се той. — Сега стоя тук и съм готов да ти го обещая, но след някоя и друга минута онези стюардеси…

— Майкъл, не пий в самолета, не пий и когато пристигнеш. Там ще те връхлетят спомени. Ще си на мили разстояние от всички, които познаваш.

Той поклати глава.

— Права си, докторе. Ще внимавам. Всичко ще е наред.

Отиде до куфарчето си и извади уокмен „Сони“ от едно отделение, провери и дали се е сетил да сложи книга за самолета.

— Вивалди — каза и пъхна уокмена и малките му слушалки в джоба на сакото си. — И моят Дикенс. Направо полудявам, когато летя без тях. По-добри са от валиум и водка, кълна се.

Тя се усмихна, най-прелестната усмивка на света, а после се разсмя.

— Вивалди и Дикенс — прошепна тя. — Само си представете.

Той сви рамене.

— Всички си имаме слабости. Боже, как може да си тръгвам? Луд ли съм?

— Ако не ми се обадиш довечера…

— Ще ти се обадя, дори по-скоро, отколкото можеш да си представиш.

— Таксито е тук.

Той също бе чул клаксона.

Прегърна я, целуна я, притисна я към себе си. И за миг като че не можеше да се отлепи от нея. Помисли си за онова, което бе казала, че те са причинили инцидента, че те са причинили амнезията, и някакъв мрачен хлад плъзна из него, нещо много подобно на истински страх. Ами ако просто забравеше за тях, завинаги, ами ако просто останеше тук с нея? Наистина беше възможност, беше избор.

— Мисля, че те обичам, Роуан Мейфеър — прошепна той.

— Да, Майкъл Къри. Мисля, че нещо подобно се случва и с двама ни.

Тя го дари с още една от нейните меки, искрящи усмивки и той видя в очите й цялата сила, която му бе въздействала така съблазнително през последните няколко часа, но и цялата нежност и тъга.

По пътя към летището слуша Вивалди със затворени очи, но това не му помогна. Мислеше за Ню Орлиънс, а после за нея; махалото се люлееше напред-назад. Беше му казала нещо толкова просто, но как го бе разтърсило. Сякаш всички тези седмици се бе приближавал до идеята за някакъв прекрасен мотив и цел, която служи на някаква висша полза, но тогава тя му бе задала няколко прости и логични въпроса и вярата му се бе разпаднала.

И все пак не вярваше, че инцидентът е бил причинен от някого. Вълната просто го бе повалила от скалата и той бе отишъл някъде, в селение, посещавано и от други, и бе открил онези същества, те също го бяха открили. Но те не можеха да нараняват хората, за да ги манипулират, сякаш са кукли на конци!

Тогава как ще обясниш спасението си, човече? Как ще обясниш нейното идване, сама на онази лодка, точно преди да мръкне, точно на онова място в морето?

Господи, отново започваше да полудява. Единственото, за което можеше да мисли, бе, че иска да е пак с нея, че иска да удари една голяма глътка бърбън с лед.

Чак когато вече чакаше да се качи на самолета, му хрумна нещо, нещо, за което изобщо не се бе сетил.

През последните няколко часа бе спал с нея три пъти без никакви предпазни мерки. Дори не беше помислил за презервативите, които винаги носеше в портфейла си. Дори не я бе питал за това. Всъщност за всичките тези години това бе първият път, когато позволяваше подобно нещо да му се изплъзне.

Е, за бога, та тя все пак беше лекар. Сигурно се е погрижила. Но може би трябваше да й се обади. Нямаше да навреди да чуе гласа й. Затвори „Дейвид Копърфийлд“ и започна да търси телефон.

Тогава отново видя мъжа — онзи англичанин с бялата коса и костюма от туид. Само на няколко редици от неговото място, с куфарчето си, с чадър и със сгънат вестник в ръка.

О, не, въздъхна Майкъл и отново седна на мястото си. Само това ми трябваше, да налетя на него.

Извикаха пътниците за неговия самолет. Майкъл с тревога видя, че англичанинът става, събира си нещата и тръгва към изхода.

Но след няколко секунди възрастният джентълмен дори не погледна към Майкъл, когато той мина покрай него и седна на мястото си до прозореца в дъното на първа класа. Англичанинът вече бе отворил куфарчето си и пишеше нещо доста бързо в голям, подвързан с кожа бележник.

Майкъл си поръча бърбън и леденостудена бира, преди самолетът да излети. Когато кацнаха в Далас за четирийсетминутен престой, беше вече на шестата бира и седмата глава от „Дейвид Копърфийлд“, и дори не си спомняше за англичанина.

Седем

Накара таксиметровия шофьор да спре по пътя, за да си вземе още един стек от шест бири. Вече ликуваше от топлия летен въздух. Сега завиваха от автострадата и слизаха към познатата и незабравима мръсотия на долната част на Сейнт Чарлз авеню. Имаше чувството, че ще заплаче при гледката на чернокорите дъбове с тъмните им корони и на дългите тесни трамваи по Сейнт Чарлз, точно каквито ги помнеше ръмжащи и дрънчащи по дългите релси.

Дори тук, сред грозните будки за хамбургери и западнали дървени барове, сред новите жилищни сгради, които се извисяваха над фасадите на магазините и изоставените газови станции, това си беше неговият стар, злачен и нежно красив град. Обичаше дори плевелите, които избуяваха в пукнатините. Тревата растеше тучна и зелена на бозавия фон. Миртовите дървета бяха покрити с пухкави бели цветове.

Майкъл видя и розови миртови дървета, а после и лилави, и червени като вътрешността на диня.

— Боже, погледни! — каза той на шофьора, който не спираше да говори за престъпленията и нещастията тук. — Небето е виолетово, точно каквото го помня. По дяволите, толкова години си мислех, че съм си въобразил всичко това, мислех си, че просто съм го оцветил с моливи в паметта си, представяш ли си.

Имаше чувството, че ще заплаче. През цялото време бе прегръщал Роуан, докато тя плачеше, а самият той не бе проронил и сълза. Но сега му идеше да се разреве, о, как искаше тя да е тук.

Шофьорът се засмя.

— О, да, небето си е лилаво, може и така да се каже.

— Точно такова си е — рече Майкъл. — Ти си роден някъде между Мегазин и реката, нали? Този глас ми е познат.

— Ама какво говориш бе, момче, я си гледай твоя глас — подразни го шофьорът. — Роден съм на „Вашингтон“ и „Сейнт Томас“ за твое сведение, най-малкият съм от девет деца. Вече няма такива големи семейства. — Таксито сега пълзеше по булеварда, мекият влажен августовски бриз нахлуваше през отворените прозорци. Уличните лампи току-що бяха светнали.

Майкъл затвори очи. Дори безкрайната филипика на таксиметровия шофьор беше като музика за него. Но за тази ароматна и обгръщаща топлина той бе жадувал от дъното на душата си. Имаше ли друго място на света, където въздухът има толкова живо присъствие, където бризът те целува и те гали, където небето пулсира и е живо? О, господи, студът вече го нямаше!

— Казвам ти, никой няма право да бъде толкова щастлив, колкото мен — каза Майкъл. — Никой. Погледни само дърветата — каза той и отвори очи, за да се вгледа в черните извити клони.

— Къде, по дяволите, си бил, синко? — попита шофьорът. Беше нисък мъж с бейзболна шапка. Единият му лакът стърчеше наполовина през прозореца.

— О, бях в ада, братче, и мога да ти кажа нещо за него. Там не е горещо. Студено е. Хей, виж, това там е хотел „Пончартрейн“ и си е все същият, мамка му, все същият. — Всъщност хотелът изглеждаше малко по-елегантен и класен, отколкото в старите дни. Имаше спретната синя тента и старото допълнение от портиери и пиколи, които чакаха пред стъклените врати.

Майкъл едва се сдържаше на мястото си. Искаше да излезе от колата, да се разходи, да стъпи на стария паваж. Но беше казал на шофьора да го откара на Първа улица и после да се върнат в хотела, а до Първа улица имаше още време.

Довърши втората бира точно когато излязоха под светлините на Джаксън авеню и тогава всичко се промени. Майкъл не си спомняше преходът да е бил толкова драматичен, но дъбовете станаха по-високи и определено по-гъсти; жилищните сгради с апартаменти отстъпиха пред бели къщи с коринтски колони; целият някак задрямал здрачен свят изглеждаше внезапно забулен в меко, искрящо зелено.

— О, Роуан, само да беше тук — прошепна Майкъл. Ето там беше къщата на Джеймс Галиър, на ъгъла на „Сейнт Чарлз“ и „Филип“, великолепно реставрирана. А от другата страна на улицата къщата на Хенри Хоуард, издокарана с ново палтенце от боя. Железните огради пазеха морави и градини. — Господи, у дома съм!

Когато излезе от летището, той съжали, че бе пил толкова много — беше му ужасно трудно да се оправи с куфара и да намери такси — но сега всичко това бе минало. Когато таксито зави по Първа улица и навлезе в тъмното зелено сърце на Гардън Дистрикт, Майкъл беше в екстаз.

— Осъзнаваш ли, че тук всичко е както си е било! — обърна се той към шофьора. Изпълваше го някаква безмерна благодарност. Подаде му една бира, но шофьорът отказа със смях.

— По-късно, синко. А сега, казвай къде отиваме? — И бавно, като в сън, те се плъзнаха покрай огромните имения. Майкъл видя тротоарите с плочки, високите магнолии грандифлори с техните искрящи зелени листа.

— Просто карай, но много бавно, нека тоя там да ни задмине, много бавно, докато не ти кажа да спреш.

Бе избрал най-красивия час на вечерта за своето завръщане. Сега не мислеше нито за виденията, нито за загадъчната си мисия. Бе така изпълнен с щастие, че едва успяваше да мисли за онова, което виждаше, и за Роуан. Това беше тест за любовта, каза си той в унес, когато не можеш да понесеш да си толкова щастлив, без другият да е до теб. Беше наистина уплашен от сълзите, които всеки миг щяха да облеят лицето му.

Таксиметровият шофьор отново заговори. Всъщност изобщо не бе млъквал. Сега дърдореше за Църквата на изкуплението и как е било едно време, как всичко отивало към провал. Да, Майкъл искаше да види старата църква.

— Бях иподякон в нея — каза той.

Но това нямаше значение, то можеше да почака. Защото, като вдигна очи, Майкъл видя къщата.

Видя дългите и тъмни странични стени да се простират настрани от ъгъла; видя незабравимата метална ограда с ковани рози; видя дъбовете пазачи, прострели огромните си клони като мощни закрилящи ръце.

— Ето я — каза той и гласът му неусетно изгуби силата си и премина в шепот. — Завий надясно и спри там. — После взе бирата и излезе от колата. Стигна до ъгъла и застана диагонално срещу къщата.

Сякаш целият свят притихна. Сега се чуваха и цикадите — дълбоко жужене, което се надигаше сякаш отвсякъде и което караше самите сенки да изглеждат живи. И тогава чу още един, напълно забравен звук — пронизителният писък на птици.

„Горски звуци“, помисли той, докато се взираше в притъмняващите и запуснати веранди, сега покрити от булото на ранния здрач; нито светлинка не потрепваше иззад високите прозорци и множеството дървени капаци.

Небето сияеше и искреше над покрива, меко и опъстрено във виолетово и златно. То се разкриваше беззвездно и красиво зад далечната колона на високата втора веранда и под подпорния корниз, бугенвилията се спускаше буйно от покрива. Дори в мрака Майкъл виждаше пурпурните й цветове. Можеше да проследи и розите по желязната ограда. Виждаше капителите на колоните, странна италианска смесица от дорийски стил при страничните колони, йонийски при тези при входа и коринтски при горните.

Той изпусна дълга печална въздишка. Отново изпитваше онова неизразимо щастие, но сега то бе премесено и с непонятна тъга. „Всички тези дълги години“, помисли си дори насред радостта. Споменът му се беше променил само в един аспект. Къщата беше по-голяма, много по-голяма, отколкото я помнеше. Всички тези стари места бяха по-големи; самият мащаб на всичко тук за миг му се стори почти невъобразим.

И все пак присъстваше онова усещане за живителна, пулсираща близост спрямо всичко — меката избуяла зеленина зад ръждясалата метална ограда, която се смесваше с мрака, песента на цикадите, гъстите сенки под дъбовете.

— Рай — прошепна Майкъл. Вдигна поглед към фините зелени вейки, които покриваха клоните на дъбовете, и сълзите преляха от очите му. Споменът за виденията беше опасно близо. Докосваше го като с тъмни криле. Да, къщата, Майкъл.

Той стоеше като закован, бирата студенееше в дланта на облечената му в ръкавица ръка. Какво му говореше жената с тъмната коса?

Със сигурност знаеше само, че здрачът пееше. Жегата пееше. Остави погледа си да се зарее към другите къщи наоколо, нищо, нищо, освен може би стелещата се хармония на огради, колони и тухлени зидарии, дори мънички неукрепнали миртови дървета, които се бореха за живот по ивиците кадифена зеленина. В душата му нахлу топъл покой и за секунда споменът за виденията и тяхната ужасна заръка му се изплъзна. Посегна назад, назад към детството си, не за да открие спомен, а връзка. Моментът се разтегли, премина извън обсега на всяка мисъл, извън обсега на всички безпомощни и неадекватни думи.

Небето притъмняваше. Все още беше с цвета на аметист, сякаш се бореше с нощта чрез тлеещ, но неуморен огън. И все пак светлината си отиваше. И когато изви леко глава, за да погледне надолу по улицата, в посока към реката, Майкъл видя, че там небето е чисто злато.

Дълбоко, дълбоко в него бяха спомените, спомени за момче, което тръгва по тази улица от претъпканите малки къщички близо до реката, за момче, което стои на същото това място всяка привечер. Но настоящето продължаваше да затъмнява всичко и той не направи усилие да си припомни, защото не искаше да прекъсва тихия прилив на усещания от всичко наоколо, този момент на чист покой.

И едва сега, когато пак извърна бавно поглед, изпълнен с любов, към самата къща, към дълбокия й портал с формата на огромна ключалка, споменът за виденията отново се върна. Портал. Да, те му бяха казали за този портал! Но не ставаше дума буквално за портал. И все пак гледката на огромната ключалка и сенчестия вестибюл зад нея… Не, не можеше да става дума за истински портал. Той отново отвори очи и пак ги затвори. Усети, че се взира сякаш в транс в прозорците на северната стая на втория етаж и тогава, с внезапна тревога, видя зловещо сияние на огън.

Не, не може да бъде. В същия този миг осъзна, че това са само свещи. Потрепващото пламъче не се разрастваше и той се учуди защо човекът в къщата си свети така.

Градината сякаш се сгъстяваше и затваряше в мрака. Той трябваше да се съвземе, ако искаше да мине покрай оградата и да погледне и отзад, към страничния двор. Искаше да го направи, но високият северен прозорец го задържаше. Сега видя по дантелените завеси да се движи сянка на жена. И дори през тях успя да различи мръсните тапети на цветя в горния ъгъл на стената.

Внезапно погледна към краката си. Бирата бе паднала от ръката му и се пенеше в канавката. „Пиян съм“, помисли си той. „Прекалено пиян съм. Ти си идиот, Майкъл.“ Но това нямаше значение. Напротив, така се чувстваше някак по-могъщ, прекоси отривисто улицата с тежки и неравни стъпки и се озова пред портата.

Провря пръсти през желязната плетеница на оградата, взираше се в праха и наносите по олющените дъски на предната веранда. Камелиите бяха израснали като дървета, които надвисваха над перилата. Каменната пътека бе покрита с листа. Той промуши крак през металната ограда. Беше лесно да я прескочи.

— Хей, приятел!

Изумен, Майкъл се обърна и видя, че таксиметровият шофьор е до него. Беше много нисък. Дребен човечец с голям нос, очите му се губеха в сянката на бейзболната шапка, приличаше на превъзбуден горски трол.

— Какво се опитваш да правиш? Да не си си изгубил ключа?

— Не живея тук — отвърна Майкъл. — Нямам ключ. — И внезапно се разсмя на абсурдността на ситуацията. Чувстваше се замаян. Сладкият ветрец, който идваше откъм реката, бе прекрасен и тъмната къща бе точно отпред, почти на ръка разстояние.

— Хайде, нека те откарам в хотела, нали каза „Пончартрейн“? Нали така? Ще ти помогна да се качиш до стаята си.

— Не още — каза Майкъл, — само минутка. — Обърна се и тръгна надолу по улицата, внезапно объркан от потрошените и неравни, напълно лилави камъни, точно както ги помнеше. Нима нищо тук не беше избледняло? Избърса лицето си. Сълзи. Обърна се и погледна към страничния двор.

Миртовите дървета бяха пораснали неимоверно. Бледите им восъчни дънери бяха доста дебели. Огромната морава, която той помнеше, бе цялата в плевели, а старият чемшир бе расъл свободно и без поддръжка. И все пак беше прекрасно. Майкъл обичаше дори старите дървени решетки отзад, наклонени под тежкото бреме на преплетените увивни растения.

„И точно тук стоеше онзи мъж“, помисли си той, когато успя да различи далечното миртово дърво, онова, което се издигаше високо над стената на съседната къща.

— Къде си? — прошепна. Виденията отново надвиснаха плътно над него. Почувства, че полита към оградата и чу стона на железните й сухожилия. Някакъв тих шум се чу от зеленината встрани, точно вдясно от него. Той се обърна, зърна движение в листата. Цветовете на камелията падаха по меката земя. Майкъл коленичи, посегна през оградата и взе едно от тях — червено и прекършено. Говореше ли му нещо таксиметровият шофьор?

— Всичко е наред, приятел — каза Майкъл, вгледан в цветчето в ръката си, опитваше се да го види по-добре в мрака. Дали не бе мярнал проблясък на черна обувка точно пред себе си, отвъд оградата? И отново шумоленето. Боже, той се взираше в мъжки крак. Някой стоеше само на инч пред него. Изгуби равновесие, щом погледна нагоре, и когато коленете му се удариха в плочите, видя някаква фигура да се извисява над него, да се взира в него през оградата, а в очите й се отразяваше само искрица светлина. Непознатият първо изглеждаше като замръзнал, с разширени очи, втренчени в Майкъл с тревога и напрегнатост. После мъжът протегна ръка — бяло петно в тъмното. Майкъл пристъпи назад по плочите, в него се бе надигнала инстинктивна и някак необорима тревога. Но сега, щом се вгледа в избуялата зеленина, разбра, че там няма никого.

Празнотата бе така ужасяващо внезапна, както и изчезналата фигура.

— Боже, помогни ми — прошепна Майкъл. Сърцето му биеше силно в гърдите. Не можеше да се изправи. Шофьорът на таксито го дръпна за ръката.

— Хайде, синко, преди да е минала патрулката!

Беше издърпан и със силно олюляване стана на крака.

— Видя ли го? — прошепна. — Всемогъщи боже, това беше същият мъж! — Взря се в шофьора. — Казвам ти, беше същият мъж.

— Аз пък ти казвам, синко, че трябва да те закарам в хотела. Това е Гардън Дистрикт, момче, забрави ли? Не можеш да бродиш наквасен тук!

Майкъл отново залитна. Тежко запристъпва назад от камъните към тревата, после се обърна, посегна да се хване за дървото, но там нямаше дърво. И шофьорът отново го прихвана. После го задържа още един чифт ръце. Майкъл се извъртя. Ако беше мъжът, сигурно щеше да се разкрещи като откачен.

Но от всички хора на света той видя точно англичанина, онзи белокос тип с костюм от туид, който бе пътувал с него в самолета.

— Какво, по дяволите, правите тук? — прошепна Майкъл. Но дори през мътилката на алкохола видя благото изражение на мъжа, сдържаното му и изискано поведение.

— Искам да ти помогна, Майкъл — каза той с безмерна кротост. Имаше от онези богати и безкрайно любезни английски гласове. — Ще ти бъда много благодарен, ако ми позволиш да те отведа в хотела.

— Да, май това ще е най-умното в момента — каза Майкъл, като осъзнаваше ясно, че едва изговаря думите. Вгледа се обратно в градината, във високата фасада на къщата, сега почти напълно изгубена в мрака, макар че късчетата небе, надничащи през клоните на дъбовете, все още излъчваха меко сияние. Като че англичанинът и шофьорът си говореха нещо. Като че англичанинът плащаше сметката.

Майкъл се опита да бръкне в джоба на панталоните си за щипката с парите, но ръката му все се плъзгаше безрезултатно по плата. Той отстъпи от двамата мъже, политна напред и пак се притисна към оградата. Сега почти цялата светлина си бе отишла от моравата, от далечните буйни шубраци. Дървените решетки и тежките растения по тях бяха само някаква качулата форма в нощта.

И все пак под най-далечното миртово дърво Майкъл съвсем ясно различи слаба човешка фигура. Видя бледия овал на мъжкото лице и пред невярващия му взор се очертаха същата твърда бяла якичка от онова време, същата копринена вратовръзка.

Боже, сякаш е излязъл от роман. Беше видял същите детайли само преди миг в паниката си.

— Хайде, Майкъл, нека те отведа — каза англичанинът.

— Първо трябва да ми кажеш нещо — отвърна Майкъл. Беше започнал да трепери. — Виж, виждаш ли онзи мъж?

Но сега и той самият видя единствено сенки. Някъде от спомените долетя гласът на майка му, млад, отривист и болезнено близък:

— Майкъл, знаеш, че там няма никакъв мъж.

Осем

След като Майкъл си тръгна, Роуан седна на западния пристан и остави слънцето да я сгрява. Мислеше за всичко случило се някак несвързано и сънливо. Беше леко шокирана и наранена от него, някак прекрасно наранена.

Нищо не можеше да заличи срама и вината, които изпитваше, задето бе натоварила Майкъл със своите съмнения и печал. Но не това я тревожеше сега.

Нямаше да стане добър неврохирург, ако се задържаше задълго над грешките. Най-подходящото и най-инстинктивното за Роуан беше да оцени грешката и да реши как може да я избягва в бъдеще, а после да отмине нататък.

И тогава тя се замисли за самотата си, за тъгата си, за разкриването на собствената си нужда, която я бе накарала да падне в прегръдките на Майкъл, а също и за факта, че той я бе успокоявал с радост, че това ги бе привлякло един към друг, бе оцветило дълбоко новата им връзка по напълно непредвидим начин.

После започна да мисли за него.

Никога не бе обичала мъж на възрастта на Майкъл; никога не си бе представяла толкова безкористност и простота като тези, които личаха и в най-спонтанните му думи и жестове. Беше неподготвена за това и очарована от богатата му душа. А колкото до начина, по който правеше любов, е, той беше почти перфектен. Харесваше го груб и дързък, точно като нея; беше нещо като взаимно изнасилване. Искаше й се да можеха да го повторят сега.

А за Роуан, която толкова дълго бе държала духовната си и физическа жажда напълно разделени, като задоволяваше първата чрез медицината, а втората чрез почти анонимни сексуални партньори, внезапното събиране на двете в един добър, интелигентен, неустоимо гальовен и очарователно пленителен и красив човек със завладяващата комбинация от мистериозни психологически и психически проблеми, беше просто повече, отколкото можеше да понесе. Тя поклати глава и се изсмя тихичко на себе си, после отпи от кафето. „Дикенс и Вивалди — прошепна. — О, Майкъл, моля те, върни се при мен. Върни се скоро.“ Той беше дар от морето.

Но какво, за бога, щеше да се случи с него, дори и да се върнеше още сега? Тази фиксидея за виденията, къщата и предназначението го унищожаваше. И освен това Роуан имаше неясното усещане, че той няма да се върне.

Сега, докато седеше полузаспала под ясното следобедно слънце, тя ни най-малко не се съмняваше, че в момента Майкъл е пиян и че ще се напие още повече, преди дори да е стигнал онази мистериозна къща. За него щеше да е много по-добре, ако го беше придружила, за да се грижи за него, да се опитва да го успокоява при сътресенията по време на пътуването.

Сега й хрумна, че всъщност бе изоставила Майкъл два пъти — веднъж, когато го бе предала твърде бързо и твърде лесно на бреговата охрана, и тази сутрин, когато го пусна да замине за Ню Орлиънс сам.

Разбира се, никой не очакваше да тръгне с него. Но и никой не знаеше какво изпитва към Майкъл, нито какво Майкъл изпитва към нея.

А колкото до виденията му, тя бе мислила за тях надълго и нашироко и не бе стигнала до никакво заключение, освен че може би не се дължат на физиологична причина. Тяхната подробност — тяхната особеност — я стряскаше и някак я плашеше. И все онова усещане, че наивността на Майкъл е опасна, че е свързана изобщо с отношението му за злото. Той разбираше повече доброто.

Но защо, когато пътуваха насам от Сан Франциско, й бе задал онзи странен въпрос: дали не се опитваше да я предупреди за нещо?

Беше видял смъртта на Греъм, когато докосна ръката й, защото тя мислеше за нея. И това я измъчваше. Но как би могъл Майкъл да сметне това за нарочно предупреждение? Дали не бе усетил нещо, за което тя нямаше и представа?

Колкото по-дълго стоеше на слънцето, толкова повече установяваше, че не може да мисли ясно и че копнежът й по него е станал непоносим, вече достигаше точката на страданието.

Тръгна по стълбата към стаята си. Тъкмо пристъпи под душа, когато се сети нещо. Напълно бе забравила да използва контрацептиви с Майкъл. Не за първи път бе проявявала подобна глупост, но все пак не се бе случвало от много години.

Но вече беше сторено, нали така? Завъртя крана и пристъпи назад към плочките, като остави водата да я облива. Представи си, че има дете от него. Но това беше откачено. Тя не искаше деца. Никога не бе искала деца. Отново си спомни за ембриона в лабораторията, омотан с всичките онези жици и тръби. Не, нейната съдба бе да спасява живот, не да го създава. Какво значеше това? Сега щеше да се тревожи седмица-две; после щеше да разбере, че не е бременна, и всичко щеше да е наред.

Когато излезе от банята, толкова й се спеше, че едва осъзнаваше какво върши. Откри ризата на Майкъл захвърлена на леглото, онази, която бе свалил през нощта. Синя работна риза, но колосана и изгладена като официална. Това й хареса. Сгъна я грижливо и легна, като я притискаше в ръцете си — сякаш беше дете, гушнало любимото си одеялце или плюшена играчка.

Спа шест часа.

Когато се събуди, знаеше, че вече не може да остане сама в тази къща. Като че Майкъл бе оставил топлия си отпечатък върху всичко. Чуваше тембъра на гласа му, смеха му, виждаше огромните му сини очи, които се взират сериозно в нея през очилата с рогови рамки, усещаше облечените му в ръкавици пръсти да докосват зърната й, бузата й.

Беше твърде рано да очаква да се обади и сега къщата изглеждаше още по-празна след присъствието на неговата топлина.

Веднага се обади в болницата. Разбира се, имаха нужда от нея. Все пак беше събота вечер в Сан Франциско. Спешното на Общинската болница бе вече препълнено. Жертви прииждаха в центъра по травматология на Университетската от някаква верижна катастрофа на Магистрала 101, а в Мисионерската имаше няколко простреляни.

Още щом пристигна, в хирургията я чакаше пациент, интубиран и анестезиран — жертва на опит за убийство с брадва, който беше изгубил много кръв. Стажантът бързо четеше анамнезата, докато Роуан си миеше ръцете. Доктор Симънс вече бе отворил черепа. Още щом влезе в леденостудената операционна, Роуан видя, че той я посреща с облекчение.

Огледа добре присъстващите, докато протягаше ръце да й облекат стерилната зелена престилка и да й сложат латексовите ръкавици. Две от най-добрите сестри на смяна; на единия стажант му призлява; другият изглежда много развълнуван от случващото се; анестезиологът не й беше любимец, но го биваше. Доктор Симънс вече бе свършил доста добра работа.

А ето го и пациентът, анонимния пациент, повдигнат до нещо като седнало положение, с наведена глава и отворен череп. Лицето и крайниците му бяха напълно скрити под множество слоеве зелена памучна тъкан, освен двата голи, безпомощни крака.

Тя тръгна към главата на масата, към отпуснатото тяло, като кимна на думите на анестезиолога. После натисна с десния си крак педала, който настройваше огромния двоен хирургически микроскоп, фокусира го върху открития мозък, чиято тъкан бе разделена от блестящи метални щипки.

— Боже, що за ужасна бъркотия — прошепна.

Тих, деликатен смях.

— Тя знаеше, че ще дойдете, доктор Мейфеър — обади се по-възрастната от сестрите, — затова каза на мъжа си да продължава и да я халоса още веднъж с брадвата.

Роуан се усмихна зад маската, очите й се присвиха.

— Какво мислите, доктор Симънс? — попита. — Можем ли да изчистим всичката тази кръв оттук, без да изсмучем твърде много от мозъка на дамата?

И пет часа изобщо не помисли за Майкъл.

Беше два часът, когато се прибра. Къщата бе мрачна и студена, каквато и очакваше да бъде, но за първи път не мислеше за Ели. Не мислеше с болка и смущение за Греъм.

На секретаря нямаше съобщение от Майкъл. Това я разочарова, но не я изненада. Виждаше го съвсем ясно как се клатушка пиян на слизане от самолета. В Ню Орлиънс беше пет часът. Не можеше да се обади в хотел „Пончартрейн“.

„Най-добре беше да не мисли много за това сега“, реши тя, когато отново се запъти към леглото.

Най-добре да не мисли за документа в сейфа, който й забраняваше да се върне в Ню Орлиънс.

Най-добре да не мисли, че може да хване самолета и да иде при него. Най-добре да не мисли за Ендрю Слатъри, нейния колега, който все още не беше нает в Станфорд и със сигурност щеше да я замести в Университетската за няколко седмици. Защо, по дяволите, бе попитала Ларк за Слатъри тази вечер? Беше му се обадила точно след полунощ специално да го попита дали Слатъри си е намерил работа. Нещо ставаше в трескавия й малък мозък.

Беше три часът, когато отново отвори очи. В къщата имаше някой. Не знаеше дали я беше събудил звук, или вибрация, знаеше само, че там има някой. Цифрите на електронния часовник бяха единствената светлинка, освен далечното сияние на града. Силен напор на вятъра удари внезапно прозорците и донесе порой от искрящи пръски.

Тя осъзна, че къщата се движи силно на пилоните си. Чу се тихо потракване на стъкло.

Стана възможно най-тихо от леглото, извади трийсет и осемкалибровия си пистолет от чекмеджето на тоалетката, запъна ударника и заслиза по стълбата. Държеше пистолета с две ръце, както Чеиз, нейният приятел полицай, я бе научил. Беше се упражнявала и знаеше как да го използва. Не беше толкова изплашена, колкото ядосана, много ядосана и нащрек.

Не чу никакви стъпки. Само вятърът виеше далече в комина и караше дебелите стъклени стени да стенат тихо.

Виждаше дневната точно под себе си, обляна в обичайното синкаво лунно сияние. Още един залп от пръски удари прозорците. Чу и „Сладката Кристин“ да се удря с тъп тътен в гумите, закрепени по дължината на северния пристан.

Слезе тихо, стъпало по стъпало, очите й обхождаха празните стаи при всяка извивка на стълбата, докато не стигна до пода. Оттук можеше да види всяка част от къщата, освен банята зад себе си. Но навсякъде зърна само празнота и „Сладката Кристин“, която се полюляваше тромаво. После тръгна предпазливо към вратата на банята.

Малкото помещение беше празно. Нищо не беше докоснато. Чашата от кафе на Майкъл още стоеше на плота на тоалетката. Усети аромата на одеколона му.

Като погледна отново към предните стаи, тя се облегна на рамката на вратата. Яростта на вятъра, който удряше по стъклените стени, я тревожеше. Беше го чувала и преди, но преди много време. И само веднъж бе толкова силен, че да счупи стъклото. Но такава буря никога не бе настъпвала през август. Беше си зимно явление, придружено от пороен дъжд, който наводняваше хълмовете на Марин Каунти и заливаше улиците с кал, а понякога и подронваше основите на къщите.

Сега, някак смътно развълнувана, тя гледаше как водата се плиска, пръска по дългите пристани и ги опъстря с тъмни петна. Виждаше замръзналите капки по стъклото на кокпита на „Сладката Кристин“. Дали тази внезапна буря я беше заблудила? Опъна невидимите си антени. Слушаше.

Не чу никакъв чужд шум отвъд стенанията на стъклото и дървото. Но все пак нещо тук не беше наред. Не беше сама. И натрапникът не беше на втория етаж, беше сигурна в това. Беше някъде наблизо. Наблюдаваше я. Но къде?

Не можеше да намери никакво обяснение за онова, което чувстваше.

Електронният часовник в кухнята издаваше тихичко, едва доловимо тракане, докато цифрите се превъртаха, за да разкрият, че вече е три и пет сутринта.

С крайчеца на окото си тя долови движение. Не се обърна, за да погледне натам. Предпочете изобщо да не помръдва. И постепенно, като извръщаше поглед право към левия прозорец, без да обръща глава, тя видя фигурата на някакъв мъж на западния пристан.

Изглеждаше със слабо телосложение, с бяло лице, тъмна коса. Позата му не беше нито прикрита, нито заплашителна. Стоеше странно изопнат, с отпуснати до тялото ръце. Със сигурност не го виждаше добре, защото дрехите му й се сториха неподходящи до степен на невъзможност — съвсем официални, с елегантна кройка.

Гневът й нарасна и я обзе ледено спокойствие. Съобразяваше мигновено. Той не можеше да влезе в къщата през вратите към пристаните. Не можеше и да мине през дебелото стъкло. И ако се опиташе да го застреля, което със сигурност й се щеше да направи, щеше да пробие дупка в стъклото. Разбира се, може би и той щеше да насочи пистолет към нея, щом я видеше. Но защо да го прави? Натрапниците искат да влязат вътре. Пък и тя беше почти сигурна, че той вече я е видял, че я е наблюдавал, че и сега я наблюдава.

Обърна глава много бавно. Усещането й за опасност нарастваше. Гледаше спокойно как мъжът приближава към стъклото.

— Ела тук, копеле, с удоволствие ще те убия — прошепна тя, усещайки как косъмчетата по врата й щръкват. Някакъв прекрасен студ пробяга по цялото й тяло. Тя искаше да го убие, който и да беше, взломаджия или откачен. Искаше да го издуха направо от палубата със своя трийсет и осемкалибров пистолет. Или да го кажем по-просто, с всяка сила, която бе под неин контрол.

Бавно, с две ръце, тя вдигна пистолета. Насочи го директно към него и протегна ръце, както Чеиз я беше научил.

Натрапникът обаче продължи да я гледа и през студения си гняв тя започна да се чуди на някои физически детайли, които не бе забелязала досега. Тъмната му коса беше чуплива, лицето му — изпито и фино, имаше нещо тъжно и умолително в мрачното му изражение. Главата му бе извита леко настрани, като че разговаряше с нея, като че й говореше.

„Кой, за бога, си ти?“ — помисли Роуан. Несъответствията започнаха бавно да я поразяват, заедно с една съвършено странна мисъл. Това не е каквото изглежда. Това е някаква халюцинация! И с внезапен вътрешен обрат гневът й премина в подозрение и накрая в страх.

Тъмните очи на мъжа я гледаха умолително. Той вдигна бледите си ръце и прилепи пръсти към стъклото.

Тя не можеше нито да помръдне, нито да говори. Но след миг, вбесена от безпомощността и ужаса си, изкрещя:

— Връщай се в дупката, от която си изпълзял! — Гласът й звучеше силен и ужасен в празната къща.

Сякаш да й отговори, да я разстрои и победи съвсем, натрапникът бавно изчезна. Фигурата му стана прозрачна, после напълно се стопи, докато от него не остана нищо, освен ужасната и напълно побъркваща гледка на празния пристан.

Огромното стъкло изтрака. Последва още един гръм оттам, сякаш вятърът блъскаше в него. После морето като че се успокои. Напорът на водата изчезна. И къщата отново стана тиха. Дори „Сладката Кристин“ се укроти в канала зад пристана.

Роуан продължаваше да гледа празния кей. После усети, че ръцете й са мокри от пот и треперят. Усещаше пистолета невероятно тежък и някак опасно неконтролируем. Всъщност цялата трепереше. Въпреки това тръгна право към стъклената стена. Вбесена от беззащитността си пред това нещо, тя докосна стъклото там, където то бе сложило длани. Стъклото беше замъглено и осезаемо топло. Но не като стоплено от човешка ръка, тъй като тя не би могла да сгрее толкова студена повърхност, а сякаш е било нагрявано с нещо.

Отново огледа голите дъски. Втренчи се в мрака, в диамантената вода и далечните успокояващи светлини на Сосалито от другата страна на залива.

Тръгна бързо към кухнята, остави пистолета и взе телефона.

— Искам да се свържа с хотел „Пончартрейн“ в Ню Орлиънс, моля — каза тя, гласът й трепереше. Единственото, което можеше да направи сега, за да се успокои, докато чакаше, беше да се ослушва, да се увери в онова, което вече знаеше — че е съвсем сама.

Нямаше смисъл да проверява бравите и резетата. Нямаше смисъл да наднича в шкафове, ниши и всички ъгълчета. Нямаше никакъв смисъл.

Беше почти обезумяла, когато й отговориха от хотела.

— Трябва да говоря с Майкъл Къри — каза тя. — Трябва да е пристигнал тази нощ — добави. — Не, няма значение, че в Ню Орлиънс е пет и двайсет. Моля, звъннете му.

Като че ли стоя цяла вечност там сама, твърде потресена, за да се замисли колко е егоистично да буди Майкъл в този час. Тогава операторът отново се обади:

— Съжалявам, но господин Къри не отговаря.

— Опитайте отново. Изпратете някой в стаята му. Трябва да говоря с него.

Накрая, когато те отказаха да го събудят и разбира се, да влязат в апартамента му без разрешение — за което не можеше да ги вини — тя остави спешно съобщение, затвори телефона, отпусна се върху камината и се опита да помисли.

Беше сигурна какво е видяла, абсолютно сигурна. Привидение на пристана, гледаше я, изучаваше я! Някакво същество, което можеше да се появява и изчезва, когато си поиска. И все пак беше видяла някакви отблясъци по краищата на яката му; защо в косата му имаше капчици влага? Защо стъклото бе топло на допир? Чудеше се дали това нещо бе материално, когато е видимо, и дали тази материя се е разтворила, когато то „изчезна“.

Всъщност умът й отново прибягна към науката — тя знаеше, че това е силата й — но все пак не успя да преодолее паниката, ужасното чувство на безпомощност, което я бе завладяло и още не искаше да си отиде, което я караше да се страхува в собствения си дом, където никога не се бе страхувала от нищо.

А дали вятърът и дъждът бяха част от това, зачуди се. Със сигурност не си ги беше въобразила. И най-вече, защо това същество се бе явило точно на нея?

— Майкъл — прошепна Роуан. Името се отрони от устните й като молитва. После се изсмя тихичко. — Май и аз ги видях.

Стана и започна бавно да обикаля къщата с равномерна крачка, като святкаше всички лампи.

— Е, добре — каза тя спокойно. — Ако се върнеш, искам да е съвсем светло. Боже, нима не е абсурд? Нещо, което може да развълнува водите на залива Ричардсън, съвсем лесно ще завърти и един ключ за осветлението.

Но тя искаше да е светло. Беше изплашена. Отиде в спалнята, заключи вратата след себе си, заключи и вратата на дрешника, а после и вратата на банята, и легна, като натрупа възглавниците под главата си и остави пистолета наблизо.

Запали цигара, въпреки че мразеше да пуши в леглото, и изключи миниатюрните червени светлинки на алармата за дим.

„Призрак беше“, помисли. „Представете си само, видях призрак. Никога не съм вярвала в тях, но видях призрак. Няма какво друго да е. Няма какво друго. Но защо ще се явява на мен?“ И пред очите й отново изникна умолителното му изражение и цялото преживяване се върна при нея с ужасна яснота.

Изведнъж се почувства много нещастна, че не може да се свърже с Майкъл, защото Майкъл беше единственият човек на този свят, който може би щеше да повярва на случилото се и единственият, на когото тя можеше да се довери.

Всъщност беше развълнувана; странно, но се чувстваше също както в нощта, когато бе спасила живота му. Случи ми се нещо ужасно и страховито. Искаше да го сподели с някого. Лежеше с широко отворени, втренчени в ярката жълта лампа на спалнята очи и мислеше: „Защо се яви на мен?“.

Толкова странен бе начинът, по който създанието бе прекосило пристана и се бе вгледало в нея през стъклото.

— Като че аз бях странната.

Вълнението й не угасваше, но изгревът на слънцето й донесе огромно облекчение. Рано или късно Майкъл щеше да се събуди от пиянския си сън. Щеше да види, че лампичката за съобщения на телефона му свети, и със сигурност щеше да се обади.

— Ето, отново искам нещо от него, обаждам му се, без да знам какво става там, нуждая се от него…

Тя се унесе, в топлата сладка сигурност на слънчевата светлина, която се изливаше през стъклото, сгушена в топлите възглавници, увита в завивката от съшити шарени парчета плат. Мислеше за него, за тъмния мъх по ръцете му, за големите му очи, взрени в нея през очилата. И вече погълната от съня си помисли: „Дали този призрак има нещо общо с него?“.

Виденията. Искаше да каже: „Майкъл, това има ли нещо общо с виденията?“. После сънят някак се изроди в абсурд и тя се събуди, съпротивляваща се на гротескността и нереалността както винаги. По-добре да е будна, да мисли — Слатъри щеше да я замести и дори Ели да съществува някъде там, сигурно изобщо не се интересува дали Роуан се е върнала в Ню Орлиънс, трябва да е така, нали? Защото там отвъд сигурно е несравнимо по-добре; и отново потъна в безпаметен сън.

Девет

Майкъл се събуди внезапно, жаден и горещ под завивките, макар че в стаята бе доста хладно. Беше с шорти и с риза — ръкавите не бяха разкопчани, яката не беше свалена. Носеше и ръкавиците.

В края на малкия, застлан с пътека коридор, се виждаше слаба светлинка.

Над мекото всеобхватно жужене на климатика се дочуваше и някакъв шум, като от хартия.

„Мили боже, къде съм?“ — помисли си Майкъл. Седна. В края на малкия коридор имаше нещо като салон, а в него пиано от бяло, лъскаво дърво, зад което се виждаха диплите на драперия на цветя. Трябваше да е апартаментът му в хотел „Пончартрейн“.

Нямаше спомен да е идвал тук. И в същия миг се вбеси на себе си, задето се бе напил толкова. После еуфорията от предната вечер се върна, върна се и образът на къщата на Първа улица под виолетовото небе.

„Аз съм в Ню Орлиънс“, помисли той. И усети прилив на щастие, който разсея цялото му объркване и вина.

— Аз съм у дома — прошепна. — Каквото и да съм направил, аз съм у дома.

Но как бе успял да се добере до хотела? И кой беше в салона? Англичанинът. Последният му ясен спомен беше, че говори с него пред къщата на Първа улица. А след това си спомни и друго: отново видя тъмнокосия мъж зад черната метална ограда, който се взираше надолу към него. Видя искрящите очи само на няколко крачки от себе си и странно бледото и безстрастно лице. Обзе го някакво особено чувство. Не беше точно страх. Беше нещо по-дълбоко. Тялото му се напрегна, като при опасност.

Как бе възможно този мъж почти да не се е променил за толкова години? Как бе възможно преди миг да е там, а в следващия вече да го няма?

Струваше му се, че знае отговорите на тези въпроси, че винаги е знаел, че този мъж не е обикновен. Но внезапната поява на една толкова чужда мисъл почти го накара да се разсмее.

— Откачаш, мой човек — прошепна той.

Сега обаче трябваше да се вземе в ръце, на това странно място, и да разбере какво иска онзи англичанин.

Бързо огледа стаята. Да, това беше старият хотел. Почувства някаква сигурност, когато видя леко избелелия килим, боядисания климатик под прозорците и тежкия старомоден телефон на малкото резбовано писалище. Лампичката за съобщения мигаше в мрака.

Вратата на банята беше отворена и разкриваше малко от белите плочки.

Вляво от него беше дрешникът и отвореният му куфар, и — чудо на чудесата — на масичката до леглото имаше кофичка с лед, покрита с миниатюрни капчици влага — а в леда лежаха три дълги кутии „Милърс“.

— Боже, това е самото съвършенство!

Свали дясната си ръкавица и докосна една от кутиите. Проблесна образ на униформен сервитьор — същата стара вбесяваща и ненужна информация. Сложи си пак ръкавицата и отвори бирата. Изпи половината на големи глътки. После стана, отиде в банята и се изпика.

Дори в меката утринна светлина, която проникваше през летвите на капаците, успя да види, че комплектът му за бръснене е подреден на мраморната масичка. Взе четката за зъби и пастата и се изми.

Сега се чувстваше малко по-добре, главоболието като че поотслабна, отвратителното настроение също. Среса се, изпи остатъка от бирата и се почувства почти нормално.

Смени си ризата и обу панталоните. Взе още една бира от кофичката с лед, прекоси коридорчето и влезе в огромна, елегантно обзаведена стая.

Въпреки множеството кадифени канапета и столове, англичанинът седеше на малка дървена табуретка. Беше приведен над цял куп папки от кафяв картон и изписани на машина страници. Беше строен мъж, с осеяно с бръчки лице и разкошна бяла коса. Носеше сиво кадифено домашно сако с колан на кръста и сиви панталони от туид. Гледаше Майкъл със съвършено приятелско и мило изражение. Стана от мястото си.

— По-добре ли сте, господин Къри? — попита. Имаше един от онези изразителни английски гласове, които сякаш придаваха ново значение и на най-простите думи и те караха да си мислиш, че досега никой не ги е произнасял правилно. Очите му бяха малки и искрящо сини.

— Кой сте вие? — попита Майкъл. Англичанинът се приближи и протегна ръка. Майкъл не я пое, макар че не му се искаше да е толкова груб с човек, който изглежда така приятелски настроен, искрен и дори мил. Отпи още веднъж от бирата.

— Казвам се Аарън Лайтнър — каза англичанинът. — Дойдох от Лондон да се срещна с вас. — Съобщи го някак меко, ненатрапчиво. — Защото искам да поговорим, господин Къри — продължи мъжът внимателно, почти почтително. — Искам го толкова много, че съм готов да изтърпя всякакви неудобства и безпокойства. Затова и рискувах да си спечеля вашия гняв. Много съжалявам за това, наистина. Исках само да ви помогна, да ви доведа тук и позволете ми да отбележа, че вие бяхте напълно отзивчив.

— Нима? — Майкъл усети, че се наежва. И все пак този тип бе същински чаровник, трябваше да му го признае. Но още един поглед към папките, пръснати по масата, върна гнева му. За петдесет долара, а може би и по-малко, шофьорът на таксито щеше да му помогне и освен това сега нямаше да кисне тук.

— Съвсем вярно — каза Лайтнър тихо, някак кротко. — И вероятно аз трябваше да се оттегля в собствения си апартамент горе, но не бях сигурен дали не сте болен и, честно казано, се безпокоях.

Майкъл не отвърна нищо. Беше съвсем наясно, че човекът току-що бе прочел мислите му.

— Е, определено привлякохте вниманието ми с този малък трик — каза той. И си помисли: „Можеш ли да го направиш отново?“.

— Да, ако желаете — каза англичанинът. — Човек с вашия тип мислене, за нещастие, може твърде лесно да бъде прочетен. Вашата повишена сензитивност работи и в двете посоки, опасявам се. Но аз мога да ви покажа как да криете мислите си, как да издигате параван пред тях, ако пожелаете. От друга страна, това едва ли ще е нужно, защото наоколо няма много хора като мен.

Майкъл се усмихна въпреки волята си. Всичко това бе изречено с такава любезна смиреност, че той бе абсолютно победен и определено разколебан. Човекът изглеждаше напълно честен. Всъщност единственото емоционално впечатление, което получаваше от него, беше за доброта и това донякъде го изненадваше.

Мина покрай пианото към завесите на цветя и дръпна въжето. Мразеше да стои на изкуствено осветление сутрин. Отново се почувства щастлив, щом видя Сейнт Чарлз авеню, широките ивици трева, трамвайните релси и прашния листак на дъбовете. Не бе запомнил, че листата на дъбовете са толкова тъмнозелени. Сякаш всичко, което виждаше, бе някак изключително ярко. И когато трамваят мина под него, клатушкайки се бавно към горната част на града с познатия, неповторим рев, вълнението отново го завладя. Колко приспивно, колко прекрасно познато бе всичко тук.

Трябваше да излезе, да отиде отново до къщата на Първа улица, но усещаше, че англичанинът го гледа. И отново не долови нищо друго, освен честност и доброта.

— Добре, наистина ме заинтригувахте — каза Майкъл и се обърна. — И съм ви благодарен. Но всичко това не ми харесва. Наистина. Така че да оставим настрана интереса и благодарността, давам ви двайсет минути да ми обясните кой сте, защо сте тук и за какво е всичко това. — Седна на кадифеното канапе срещу мъжа и отрупаната с листове маса и изгаси лампата. — О, и благодаря за бирата. Наистина ми дойде добре.

— Има още в хладилника в кухнята — каза англичанинът, невъзмутимо любезен.

— Много мило — отвърна Майкъл. Чувстваше се удобно в тази стая. Не си я спомняше много добре от детството, но му допадаше — тъмните тапети на стените, с меките тапицирани мебели и ниските месингови лампи.

Мъжът се настани до масата и се обърна към него. Чак сега Майкъл забеляза малката бутилка бренди и чашата. Видя и сакото на мъжа на облегалката на другия стол. Едно куфарче, онова, което бе видял на летището, бе изправено до стола.

— Желаете ли малко коняк? — попита мъжът.

— Не. Защо сте наели апартамент тук? Какво става?

— Господин Къри, аз принадлежа към една стара организация. Нарича се Таламаска. Чували ли сте това име?

Майкъл се замисли за миг и отвърна:

— Не съм.

— Историята й датира още от единайсети век. Всъщност дори отпреди това. Но някъде през единайсети век сме приели името Таламаска, както и вид кодекс, да го наречем, определени правила. Казано със съвременни понятия, ние сме група историци, които се интересуват предимно от изследване на необичайни феномени. Вещерство, призраци, вампири, хора със забележителни психични способности — всички тези неща представляват интерес за нас и ние поддържаме огромен архив с информация по темата.

— И правите това от единайсети век?

— Да, дори отпреди това, както ви казах. В много отношения сме пасивна група; не обичаме да се намесваме. Но нека ви покажа нашата визитна картичка и нашето мото.

Англичанинът извади една картичка от джоба си, подаде я на Майкъл и се върна на мястото си. Майкъл я прочете:

Имаше и телефонни номера в Амстердам, Рим и Лондон.

— Имате центрове на всички тези места? — попита Майкъл.

— Наричаме ги метрополии — отвърна англичанинът. — Но да продължим — ние сме предимно пасивни, както казах. Събираме информация; съпоставяме, проследяваме препратките, съхраняваме записите. Но много активно предоставяме нашата информация на онези, които могат да имат нужда от нея. Научихме за вашето премеждие от лондонските вестници и чрез контакта ни в Сан Франциско. Мислим, че сме в състояние да… да ви бъдем от полза.

Майкъл махна дясната си ръкавица, изпъна бавно пръсти и я сложи встрани. Отново взе картичката. Ярък проблясък — Лайтнър поставя няколко такива картички в джоба си в някаква друга хотелска стая. Ню Йорк Сити. Миризма на цигари. Шум на коли. Някаква жена някъде говори нещо на Лайтнър с британски акцент…

— Защо не зададете определен въпрос, господин Къри?

Думите откъснаха Майкъл от образите.

— Добре тогава — отвърна той. „Този мъж казва ли ми истината?“ Потокът от образи продължи, изтощителен и обезкуражаващ, гласовете станаха по-високи, по-объркващи.

През глъчката Майкъл чу Лайтнър да казва:

— Концентрирайте се, господин Къри, извлечете онова, което искате да знаете. Научете дали сме добри хора.

Майкъл кимна и повтори тихо въпроса, но не можеше да издържа повече. Остави картичката на масата, като внимаваше да не докосне дървото. Трепереше леко. Отново си сложи ръкавицата. Зрението му се проясни.

— Е, какво узнахте? — попита Лайтнър.

— Нещо за рицарите тамплиери, откраднали сте парите им — отвърна Майкъл.

— Какво? — Лайтнър беше слисан.

— Откраднали сте парите им. Ето защо разполагате с всички тези метрополии из цялото кралство. Откраднали сте парите им, когато кралят на Франция ги е арестувал. Дали са ви ги да ги пазите и вие сте ги опазили. Вие сте богати. Червиви от пари. Срамувате се от случилото се с тамплиерите — че са били обвинени в магьосничество и са били убити. Това, разбира се, го знам от историческите книги. Завършил съм история. Знам всичко, случило се с тях. Кралят на Франция искал да прекърши мощта им. Очевидно не е знаел за вас. — Майкъл млъкна. — Малцина знаят за вас.

Лайтнър се взираше в него с откровено изумление. После лицето му се зачерви. Като че неудобството му се засилваше.

Майкъл се засмя, макар че се опита да се сдържи. Помръдна пръстите на дясната си ръка.

— Това ли имахте предвид, като казахте да се концентрирам и да извлека информация?

— Е, предполагам, че да. Но не съм си и помислял, че можете да извлечете толкова озадачаващо…

— Срамувате се от случилото се с рицарите тамплиери. Винаги сте се срамували. Понякога в Лондон слизате в подземието, където се пазят архивите, и четете старите документи. Не компютърни копия, а старите документи, написани върху пергамент с мастило. Опитвате се да се убедите, че орденът не е можел да направи нищо да помогне на тамплиерите.

— Много впечатляващо, господин Къри. Но ако знаехте нашата история, щяхте да разберете, че никой, освен папата не е можел да спаси рицарите тамплиери. Със сигурност не сме били в позиция да го направим, тъй като сме били малка и абсолютно тайна организация. И честно казано, когато гоненията са спрели, когато Жак дьо Моле и останалите били изгорени живи, не е имало на кого да върнем парите.

Майкъл отново се засмя.

— Не е нужно да ми обяснявате това, господин Лайтнър. Но вие като че наистина се срамувате заради нещо, случило се преди шестстотин години. Що за дълголетници сте се събрали там. Между другото, навремето написах доклад за рицарите тамплиери и съм съгласен с вас. Никой не е можел да им помогне, дори папата. Ако бяхте излезли на светло, щяха да изгорят и вас.

Лайтнър отново се изчерви.

— Без съмнение. Е, сега сигурен ли сте, че ви казвам истината?

— Сигурен? Аз съм впечатлен! — Майкъл го оглежда внимателно известно време. И отново се появи онова смътно усещане за почтено човешко същество, което споделя ценностите, които значеха много за самия него. — Значи вашата работа е причината да ме следите, въпреки безпокойствата, неудобствата и моето неблагоразположение? — Взе отново картичката и я пъхна в джоба на ризата си.

— Не съвсем — каза англичанинът. — Въпреки че наистина много искам да ви помогна и ако това ви звучи снизходително или обидно, моля да ме извините. Искрено съжалявам. Но истината е, че няма смисъл да лъжа човек като вас.

— Е, предполагам, че за вас няма да бъде никаква изненада, че през последните няколко седмици на няколко пъти съм се молил на глас някой да ми помогне. Сега съм малко по-добре, отколкото преди два дни, обаче. Доста по-добре. На път съм да направя онова… което чувствам, че трябва да направя.

— Вие притежавате огромна сила, а всъщност не я разбирате — каза Лайтнър.

— Но силата не е важна. Говоря за задачата. Четохте ли статиите за мен?

— Да, всичко, което успях да намеря.

— Е, тогава знаете за виденията, докато бях мъртъв, и че в тях се крие причината да се върна. И че по един или друг начин целият спомен за това бе изличен. Е, почти целият спомен.

— Да, разбирам.

— Тогава знаете, че феноменът с ръцете ми няма значение — каза Майкъл. — Неудобство. — Отпи още едно голяма глътка от бирата. — Никой не вярва на моята мисия. Но минаха повече от три месеца от инцидента и чувството си е същото. Върнах се тук заради задачата си. Тя има нещо общо с къщата, където бях снощи. Къщата на Първа улица. И ще продължавам да се опитвам да разбера каква точно е задачата ми.

Мъжът го гледаше напрегнато.

— Така ли? Къщата е свързана с виденията ви, докато сте били в безсъзнание?

— Да, но не ме питайте как. От месеци виждам все онази къща. Виждам я и насън. Свързана е. Изминах две хиляди километра, защото е свързана с тях. Но наистина не ме питайте как или защо.

— А Роуан Мейфеър, тя как е свързана с това?

Майкъл остави бавно бирата и погледна англичанина оценяващо.

— Вие познавате доктор Мейфеър?

— Не, но знам доста за нея и за семейството й — отвърна англичанинът.

— Така ли? За семейството й? Сигурно ще й е интересно да узнае това. Но откъде знаете за семейството й? Какво общо има то с вас? Мисля, че казахте, че сте чакали пред къщата ми в Сан Франциско, защото сте искали да говорите с мен.

Лицето на Лайтнър за миг потъмня.

— Много съм объркан, господин Къри. Вероятно вие ще ме осветлите. Но как така и доктор Мейфеър се озова там?

— Вижте, направо ми призлява от тия въпроси. Тя беше там, защото се опитваше да ми помогне. Нали е лекар.

— Значи е била там в качеството си на лекар? — попита Лайтнър почти шепнешком. — Значи просто съм работил с погрешни сведения. Не ви ли прати доктор Мейфеър тук?

— Да ме е пратила тук? Господи, не. Защо, по дяволите, ще го прави? Тя дори беше против моето идване тук. Истината е, че бях толкова пиян, когато тя ме взе от дома ми, че е истинско чудо, че не ме прати в болница. Иска ми се и сега да бях толкова пиян. Но откъде изобщо ви хрумна подобно нещо, господин Лайтнър? Защо Роуан Мейфеър да ме праща тук?

— Бихте ли ме извинили за момент?

— И аз не знам.

— Значи не сте познавали доктор Мейфеър преди виденията?

— Не. Както и пет минути след това.

— Не ви разбирам.

— Ами тя ме спаси, Лайтнър. Тя ме извади от морето. Видях я за първи път, когато ме извади на палубата на яхтата си.

— Боже господи, нямах представа!

— Е, нито пък аз, до петък вечерта. Искам да кажа, че и аз не знаех името й, нито коя е и въобще нищо за нея. Бреговата охрана мълчеше. Не бях открил нито името й, нито номера на лодката, когато дойде обаждането. Но точно тя ми спаси живота. Тя притежава някакво странно диагностично сетиво, нещо като шесто чувство дали пациентът ще оживее, или ще умре. Веднага започнала да се опитва да ме съживи. Понякога се чудя дали, ако ме бяха открили от бреговата охрана, щяха да се опитат да го направят.

Лайтнър мълчеше, взираше се в килима. Изглеждаше дълбоко разтревожен.

— Да, тя е невероятен лекар — прошепна той, но като че това не изразяваше напълно мислите му в момента. Сякаш се опитваше да се концентрира. — И вие й казахте за онези видения?

— Исках да се върна на яхтата. Смятах, че ако докосна палубата, може нещо да премине през ръцете ми. Нещо, което да събуди паметта ми. И най-странното беше, че тя се съгласи. Тя изобщо не е обикновен лекар.

— Да, напълно съм съгласен с вас — каза Лайтнър. — И какво стана?

— Нищо, нищо, освен осъзнаването, че съм я познал. — Замълча. Чудеше се дали този човек се досеща какво бе станало между тях. Не смяташе да му го разказва.

— А сега, струва ми се, и вие ми дължите някои отговори — каза той. — Какво точно знаете за нея и семейството й и какво ви накара да мислите, че тя ме е изпратила тук? Точно мен. Защо, по дяволите, ще ме изпраща тук?

— Ами точно това се опитвах да разбера. Смятах, че може да има нещо общо със силата на ръцете ви, че ви е помолила да направите някакво тайно разследване за нея. Това бе единственото обяснение, което успях да измисля. Но господин Къри, как разбрахте за тази къща? Искам да кажа, как направихте връзката между виденията си и…

— Тук съм израснал. Обичах тази къща още когато бях хлапе. Постоянно минавах покрай нея. Никога не съм я забравял. Дори преди да се удавя, често си мислех за нея. Исках да разбера чия е и какво означава всичко това.

— Нима… — отново прошепна Лайтнър. — Нима не знаете чия е?

— Не, нали това ви казвам, искам да разбера.

— Значи изобщо не знаете…

— Нали това ви казвам!

— Но вие се опитахте да прескочите оградата снощи.

— Помня. А сега, ако обичате, вие ми кажете някои неща. Вие знаете за мен. Знаете и за Роуан Мейфеър. Знаете за тази къща. Знаете и за семейството на Роуан… — Майкъл спря и се втренчи в Лайтнър. — Семейството на Роуан! Къщата тяхна ли е?

Лайтнър кимна мрачно.

— Наистина ли?

— Да, тяхна е от векове — каза тихо Лайтнър. — И ако не греша, тя ще принадлежи на Роуан Мейфеър след смъртта на майка й.

— Не ви вярвам — прошепна Майкъл, но всъщност му вярваше. Атмосферата на видението отново го обгърна само за да се стопи веднага, както винаги. Вгледа се в Лайтнър, неспособен да формулира нито един от въпросите, които гъмжаха в главата му.

— Господин Къри, отново моля за извинение, но обяснете ми по-подробно как тази къща е свързана с виденията. Или в частност, как така сте я забелязали и запомнили още като дете.

— Не и преди вие да ми кажете всичко, което знаете по въпроса — отвърна Майкъл. — Осъзнавате ли, че Роуан…?

Лайтнър го прекъсна:

— Ще ви разкажа много за къщата и онова семейство, но ви моля в замяна вие да ми отговорите първи. Да ми кажете всичко, което можете да си спомните, всичко, което ви се струва от значение, дори и да не сте в състояние да го разберете. Може би аз ще успея. Разбирате ли мисълта ми?

— Добре, информация за информация. Но вие наистина ще ми кажете каквото знаете?

— Абсолютно.

Е, явно си струваше. Това беше най-вълнуващото нещо досега, като се изключи идването на Роуан до дома му. И той беше изненадан колко много иска да разкаже на този човек всичко, абсолютно всяка подробност.

— Е, добре — започна Майкъл. — Както казах, често минавах покрай тази къща като дете. Отклонявах се от пътя си, за да мина оттам. Израснах на улица „Благовещение“, до реката, на около шест пресечки от къщата. Често виждах един мъж в градината, същия, когото видях и снощи. Помните ли, че ви питах дали и вие сте го видели? Е, видях го снощи до оградата и после по-навътре в градината, и проклет да съм, ако той не изглеждаше по абсолютно същия начин, както когато бях дете. И като имате предвид, че бях едва на четири, когато го видях за първи път. Бях на шест, когато го видях в църквата.

— Видели сте го в църква? — Лайтнър отново се взираше в него, очите му като че опипваха лицето на Майкъл.

— Да, по Коледа, в „Свети Алфонс“. Не го забравих, защото беше в най-святото от всички места, разбирате ли за какво говоря? Яслата бе сложена зад парапета на олтара, а той беше зад нея на страничните стъпала.

Лайтнър кимна.

— И вие сте сигурен, че е бил той?

Майкъл се изсмя.

— Е, като се има предвид от коя част на града идвах, да, сигурен съм, че беше той. Но, да, сериозно, наистина беше той. Видях го още веднъж, почти съм сигурен, но не съм мислил за това от години. Беше в концертната зала в центъра. Никога няма да забравя онзи концерт, защото свиреше Исак Щерн. За първи път чувах подобно нещо на живо. Както и да е. Видях онзи мъж в публиката. Той ме гледаше.

Майкъл се поколеба, атмосферата на отдавна отминалия момент се завърна неканена, защото онова време бе толкова тъжно и мъчително. Отърси се от нея. Лайтнър отново четеше мислите му, знаеше го.

— Не са много ясни, когато сте разстроен — каза тихо мъжът. — Но най-важното е, господин Къри…

— Кое е то?! Всичко това има нещо общо с онова, което видях, докато бях мъртъв. Знам го, защото продължих да мисля за него след инцидента, когато не можех да се съсредоточа върху нищо друго. Искам да кажа, че се събуждах и виждах онази къща, мислех, че трябва да се върна там. Роуан Мейфеър го нарече фиксидея.

— Вие сте й разказали за това…

Майкъл кимна. Довърши бирата.

— До най-малката подробност. Тя ме изслуша търпеливо, но не можа да разбере какъв е смисълът. И все пак каза нещо много интересно. Каза, че е твърде специфично, за да е патологично. Мисля, че има логика.

— Нека първо да ви помоля за още малко търпение — каза Лайтнър. — Ще ми кажете ли какво точно си спомняте от виденията? Казахте, че не сте ги забравили изцяло…

Доверието на Майкъл в този мъж започваше да се засилва. Може би заради мекия авторитетен маниер. Но никой не го бе питал за виденията му с такава сериозност, дори Роуан. Усети, че е напълно обезоръжен. Англичанинът изглеждаше толкова съпричастен.

— О, да, така е — каза Лайтнър бързо. — Повярвайте ми, напълно съпричастен съм, не само към случилото се с вас, но и към вярата ви в него. Моля ви, разкажете ми.

Майкъл разказа накратко за жената с черната коса, че е станало дума и за някакво бижу, някаква смътна идея за врата или портал…

— Не портал на врата обаче, не може да е това. Но има нещо общо с къщата. — Имало и някакъв номер, но го забравил. Не, не адрес. Не бил дълъг номер, бил от две цифри и от голямо значение. И целта, разбира се, целта, целта била да спаси нещо. Имал и ясното усещане, че може да откаже да го направи.

— Не мога да повярвам, че щяха да ме оставят да умра, ако не бях приел. Те ми даваха избор за всичко. Аз избрах да се върна и да изпълня задачата. Събудих се с мисълта, че трябва да направя нещо много важно.

Виждаше, че думите му имат изумителен ефект върху Лайтнър. Той дори не направи опит да прикрие изненадата си.

— Спомняте ли си и нещо друго?

— Не. Понякога ми се струва, че съм на крачка от това да си спомня всичко, но после то ми се изплъзва. Започнах да мисля за къщата около денонощие след това. Не, може би даже малко по-късно. И веднага се появи усещането за връзка. Почувствах същото и снощи. Бях дошъл на точното място, за да открия всички отговори, но все още не можех да си спомня! Това е достатъчно да те подлуди.

— Да, мога да си представя — каза тихо Лайтнър, но все още бе потънал в собствената си изненада и изумление от чутото. — Нека ви предложа нещо. Не е ли възможно, когато сте възкръснали и сте стиснали ръката на Роуан, образът на къщата да е дошъл чрез нея?

— Да, възможно е, ако не беше нещо много важно. Роуан не знае абсолютно нищо за тази къща. Тя не знае нищо за Ню Орлиънс. Тя не знае нищо и за семейството си. Втората й майка е починала миналата година.

Лайтнър като че не можеше да повярва на това.

— Вижте — продължи Майкъл. Той вече искаше да зареже цялата тема. Да, харесваше му да говори с Лайтнър. Но нещата бяха стигнали твърде далече. — Трябва да ми кажете как разбрахте за Роуан. Петък вечерта, когато дойде да ме вземе в Сан Франциско, тя ви видя. Спомена, че ви е виждала и преди. Искам да бъдете откровен с мен, Лайтнър. Каква е тая история? Как разбрахте за нея!

— Ще ви кажа всичко — каза Лайтнър с характерната си любезност. — Но, моля ви, нека ви попитам отново — сигурен ли сте, че Роуан никога не е виждала снимка на тази къща?

— Не е. Говорихме точно за това. Тя е родена в Ню Орлиънс…

— Да.

— Но я отнесли оттук още в деня на раждането. После я накарали да подпише документ, че никога няма да се върне. Питах я дали не е виждала поне снимки на тукашните къщи. Тя каза, че не е. Не е успяла да открие и парченце информация за семейството си след смъртта на осиновителката й. Не разбирате ли? Това не е дошло от Роуан! Тя просто се оказва замесена в него, както и аз самият.

— Какво искате да кажете?

Майкъл се почувства замаян от усилието да обясни.

— Искам да кажа, че знаех, че са избрали мен, защото всичко, което ми се е случило… това, което съм бил, мястото, където съм живял, всичко е свързано. Не разбирате ли? Не аз съм центърът на всичко това. Може би Роуан е центърът. Но аз трябва да й се обадя. Трябва да й кажа. Трябва да й кажа, че това е къщата на майка й.

— Моля ви, не го правете.

— Какво?

— Моля ви, Майкъл, седнете.

— Но какво говорите? Не разбирате ли колко невероятно е всичко това! Тази къща принадлежи на семейството на Роуан, а тя не знае нищичко за тези хора. Тя дори не знае пълното име на майка си.

— Не искам да й се обаждате! — каза Лайтнър с внезапна тревога. — Моля ви, не съм изпълнил своята част от сделката. Не сте ме изслушали.

— Боже, нима не разбирате? Може би Роуан точно е излизала в морето със „Сладката Кристин“, когато аз съм бил повален от скалата! Били сме се отправили един към друг и тогава онези хора, онези хора, които знаят всичко, са решили да се намесят.

— Да, разбирам ви… просто ви моля да ми позволите и аз да ви кажа каквото знам, преди да се обадите на Роуан.

Англичанинът каза още нещо, но Майкъл вече не го чуваше. Почувства внезапна силна дезориентация, като че бе на път да изпадне в безсъзнание, и ако не се беше хванал за масата, щеше да се строполи. Но това не бе слабост на тялото; умът му пропадаше и за една ярка секунда видението отново блесна пред него, чернокосата жена му говореше, после от някаква точка високо, от някакво прекрасно и въздушно място, където беше безтегловен и свободен, той видя малка яхта в морето долу и каза: „Да, ще го направя“.

Задържа дъха си. Отчаян да не изгуби виденията отново, той не посегна мислено към тях. Не ги притесняваше. Остана заключен в неподвижността, усещаше ги как отново го оставят объркан, усещаше студа и материалността на собственото си тяло, усещаше стария познат копнеж, и болка, и гняв.

— О, господи — прошепна той. — А Роуан няма и най-малката представа…

Осъзна, че седи на дивана. Лайтнър го бе подкрепил и той му беше благодарен. Иначе може би щеше да падне. Отново затвори очи, но виденията ги нямаше. Видя само Роуан, мила, красива и прекрасно разрошена в големия хавлиен халат, свела глава, русата й коса падаше като воал над лицето й, тя плачеше.

Когато отвори очи, видя, че Лайтнър седи до него. Имаше ужасното чувство, че му се губят секунди, дори минути. Нямаше нищо против присъствието на англичанина, обаче. Той изглеждаше искрено добър, вярваше му, въпреки че му бе разказал толкова невероятни неща.

— Минаха само секунда-две — каза Лайтнър. (Пак четене на мисли!) — Бяхте замаян. Едва не паднахте.

— Да. Не знаете колко ужасно е да не си спомняш. А Роуан каза нещо странно.

— Какво?

— Че може би те не са искали да помня.

— И вие го намирате за странно?

— Те искаха да помня. Те искаха да сторя онова, което се очакваше от мен. Имаше нещо общо с портал, знам го. И с числото тринайсет. Роуан каза и още нещо, което наистина ме порази. Попита ме откъде съм сигурен, че тези хора са добри? Господи, тя ме попита дали не мисля, че може те да са отговорни за инцидента, нали разбирате — да падна от скалата в морето. Господи, казвам ви — полудявам.

— Това са много добри въпроси — каза мъжът с въздишка. — Не казахте ли номер тринайсет?

— Какво? Така ли казах? Не съм… но май наистина го казах. Да, беше номер тринайсет. Боже, сега си спомням. Да, беше номер тринайсет.

— Сега искам да ме чуете. Не се обаждайте на Роуан. Облечете се и елате с мен.

— Чакайте малко, приятелю. Вие сте много интересен човек. В домашно сако изглеждате по-добре от всички, които съм виждал по филмите, и притежавате много убедителен и очарователен маниер. Но аз съм тук, точно където искам да бъда. Ще се върна в онази къща, след като се обадя на Роуан…

— И какво точно ще правите там? Ще позвъните на звънеца?

— Е, ще чакам, докато Роуан пристигне. Роуан иска да дойде, знам го. Тя иска да види семейството си. Явно всичко е заради това.

— А мъжът, той какво общо има с всичко това, според вас? — попита Лайтнър.

Майкъл се сепна. Седеше и се взираше в англичанина.

— Вие видяхте ли го? — попита той.

— Не. Той не ми позволи. Искаше вие да го видите. И много бих искал да знам защо.

— Но вие знаете всичко за него, нали?

— Да.

— Е, добре, ваш ред е да говорите и бих искал да започнете веднага.

— Да, такава беше сделката — каза Лайтнър. — Струва ми се, че сега е много важно, повече отвсякога, да научите всичко. — Стана и тръгна бавно към масата, започна да събира разпръснатите по нея листове, сложи ги спретнато в една голяма кожена папка. — И всичко е тук, в тази папка.

Майкъл го последва. Вгледа се в невероятния брой листове, които мъжът бе натъпкал вътре. Повечето бяха изписани на машина, но имаше и някои ръкописни.

— Вижте, Лайтнър, дължите ми някои отговори — каза Майкъл.

— Това тук е цял компендиум от отговори. От нашите архиви е. Посветено е изцяло на семейство Мейфеър. Започва още от хиляда шестстотин шейсет и четвърта. Трябва да дойдете с мен. Не мога да ви го дам тук.

— А къде?

— Имаме уединена къща наблизо, една стара плантация, доста приятно място.

— Не! — отвърна Майкъл нетърпеливо.

Лайтнър вдигна ръка да замълчи.

— На по-малко от час и половина път е. Сега трябва да настоя да се облечете и да дойдете с мен, за да можете да прочетете тази папка на спокойствие и тишина в Оук Хейвън и да запазите въпросите си за после, когато всички аспекти на този случай ще са ви ясни. Щом прочетете тези архиви, ще разберете защо ви моля да отложите обаждането си до доктор Мейфеър. Мисля, че ще бъдете доволен, че сте ме послушали.

— Роуан трябва да види тези записки.

— Да, така е. И ако вие пожелаете да й ги предадете вместо нас, ние ще сме ви безкрайно благодарни. Наистина.

Майкъл го гледаше изучаващо, опитваше се да отдели очарователния му маниер от поразителния смисъл на онова, което казваше. Чувстваше се привлечен от този човек, някак сигурен в знанията му, от една страна, и някак подозрителен, от друга. Но преди всичко беше силно заинтригуван от парченцата на пъзела, които се нареждаха по местата си.

Още нещо му стана ясно. Причината да не харесва толкова много силата на ръцете си беше, че щом докоснеше някого, или нечие притежание, веднага възникваше някаква интимност. В случая с непознати тя бързо отшумяваше, но при Лайтнър постепенно се засилваше.

— Не мога да дойда с вас в провинцията — каза Майкъл. — Изобщо не се съмнявам във вашата искреност, но трябва да се обадя на Роуан и искам да ми дадете тези материали.

— Майкъл, тук има информация, която се отнася до всичко, което ми разказахте. Тя се отнася до жената с черната коса. Отнася се и до онова особено важно бижу. Колкото до портала, не мога да разбера какво е значението му. Но номера, тринайсети, разбирам. А колкото до мъжа, жената с черната коса и бижуто, са свързани с него. Но ще ви предам тази папка единствено при моите условия.

Майкъл присви очи.

— Искате да кажете, че това е жената, която срещнах във виденията?

— Само вие можете да кажете това със сигурност.

— Нали няма да ми изиграете някакъв номер.

— Не. Разбира се. Но недейте и вие да играете номера на самия себе си, Майкъл. Винаги сте знаели, че мъжът не е какъвто изглежда, нали? Какво почувствахте снощи, когато го видяхте?

— Да-а-а, знаех… — прошепна Майкъл. Отново се чувстваше замаян. И все пак през него пробягна някаква мрачна, разстройваща тръпка. Отново видя мъжа да се взира в него през оградата. — Господи! — прошепна и преди да се усети, стори нещо много странно — вдигна ръка и бързо направи кръстен знак.

Объркан, той погледна Лайтнър.

И тогава го споходи една съвършено ясна мисъл. Вълнението му се засилваше.

— А дали те не са искали да се срещна с вас? Жената с черната коса може би е искала тази среща да се състои?

— Само вие можете да прецените дали е така. Само вие знаете какво са ви казали онези създания. Само вие знаете кои всъщност са те.

— За бога, но аз не знам. — Майкъл стисна главата си с ръце. Усети, че се взира в кожената папка. Върху нея имаше надпис на английски. Големи букви, украсени с вече полуизтрита позлата. — „Вещиците Мейфеър“ — прошепна той. — Това ли пише там?

— Да. А сега ще се облечете ли, за да дойдете с мен? Може вече да са ни приготвили закуска в къщата. Моля ви.

— Но вие не може да вярвате във вещици! — възкликна Майкъл. Но те идваха. Стаята отново избледня. Гласът на Лайтнър стана някак далечен, думите му се изпразниха от съдържание — бяха просто слаби, безсмислени звуци, идещи някак отвъд. Майкъл се разтрепери. Чувстваше се зле. Отново видя стаята на прашната утринна светлина. Леля Вив седеше тук преди много години, тук беше и майка му. Но не, това беше сега. Да се обади на Роуан…

— Не още — каза Лайтнър. — Не сте прочели папката.

— Вие се страхувате от Роуан. Има нещо в нея самата, има някаква причина, поради която искате да ме защитите от Роуан… — Виждаше как прашинките се въртят около него. Как бе възможно нещо толкова материално да създава такова усещане за нереалност? Мислеше за момента, когато бе докоснал ръката на Роуан.

Предупреждение. Сетне помисли за Роуан след това, в прегръдките му.

— Вие знаете какво е то — каза Лайтнър. — Роуан ви е казала.

— О, но това е лудост. Тя си го е въобразила.

— Не, не е. Погледнете ме. Знаете, че ви казвам истината. Не ме карайте да чета мислите ви заради това. Помислихте си за него още когато прочетохте думата „вещици“.

— Не съм. Не можеш да убиеш човек само с мисълта си.

— Майкъл, моля ви за по-малко от двайсет и четири часа. Оказвам ви голямо доверие. Моля ви да уважите нашите методи, моля ви да ми дадете това време.

Майкъл го гледаше объркан, неспособен да продума. Гледаше как Лайтнър сваля домашното си сако и облича това от костюма си. После сгъна спретнато домашното и го прибра в куфара заедно с кожената папка.

Трябваше да прочете написаното в нея. Гледаше как Лайтнър закопчава ципа на куфара, вдига го и го задържа с две ръце.

— Не мога да приема това! — викна Майкъл. — Роуан не е вещица. Това е лудост. Роуан е лекар и ми спаси живота.

И като си помислеше само, че това е нейната къща, онази красива къща, къщата, която обичаше още от дете. Отново усети онази нощ, като че е било вчера, с виолетовото небе, надничащо през клоните, и крясъците на птиците, сякаш беше насред гората.

През всичките тези години бе знаел, че мъжът не е реален. През целия си живот го бе знаел. Знаеше го и в църквата…

— Майкъл, този мъж чака Роуан — каза Лайтнър.

— Какво? Но защо тогава се яви на мен?

— Чуйте ме, приятелю. — Англичанинът сложи ръка върху неговата и я потупа сърдечно. — Нямах намерение да ви тревожа или пък да използвам интереса ви. Но това създание е свързано със семейство Мейфеър от поколения. То може да убива. Но и доктор Мейфеър може това. Тя сигурно е първата от вида си, която е способна да убива без помощта на това същество. А те вървят заедно, създанието и Роуан. Само въпрос на време е да се срещнат. Сега, моля ви, облечете се и елате с мен. Ако решите да бъдете нашият посредник и да предадете тази папка за вещиците Мейфеър на Роуан, ще помогнете на най-висшата ни цел.

Майкъл мълчеше, опитваше се да възприеме всичко това, очите му се взираха неспокойно в Лайтнър, но виждаха още безброй неща.

Не беше много наясно какво изпитва към „онзи мъж“ сега. Винаги му се бе струвал някак смътно красив, въплъщение на елегантността; тъжна, сантиментална фигура, която като че притежаваше, дълбоко в своето градинско скривалище, някакъв покой, какъвто самият Майкъл искаше да притежава. Зад оградата предната нощ мъжът се бе опитал да го изплаши. Или пък не?

Само ако бе свалил ръкавиците си и го беше докоснал!

Не се съмняваше в думите на Лайтнър. Във всичко това имаше нещо страховито, нещо ужасно, нещо мрачно в сенките, които обгръщаха къщата. И все пак тя му изглеждаше близка. Отново се замисли за виденията, но не в опит да си припомни, а просто за да потъне отново в атмосферата им, и пак го завладя усещането за доброта, както преди.

— Явно е било писано да се намеся — каза той. — Със сигурност. И може би е трябвало да използвам и силата на ръцете си. Роуан каза…

— Какво?

— Роуан попита защо мисля, че силата на ръцете ми няма нищо общо с това, защо настоявам, че тя е нещо отделно… — Отново си помисли, че би могъл да докосне мъжа. — Може би тя е част от всичко, може би не е просто някакво малко проклятие, изпратено да ме подлуди.

— Така ли си мислехте?

Той кимна.

— Нещо такова. Заради това не успявах да дойда. Бях се затворил в къщата си на Либърти стрийт два месеца. Не успях да открия Роуан по-скоро… — Той погледна ръкавиците си. Колко ги мразеше. Караха ръцете му да изглеждат изкуствени.

Не можеше да мисли повече. Не можеше да обхване всички аспекти на случващото се. Усещането за нещо познато не го напускаше и притъпяваше шока от разкритията на Лайтнър.

— Е, добре — каза Майкъл накрая. — Ще дойда с вас. Ще прочета папката, цялата. Но искам да се върна възможно най-скоро. Ще й оставя съобщение, че ще се върна скоро, в случай че звънне. Тя е важна за мен. Тя е по-важна за мен от вас. И това няма нищо общо с виденията. Има общо с това коя е и колко много… значи за мен. И не може да бъде подчинена на нищо друго.

— Дори на самите видения ли? — попита Лайтнър внимателно.

— Не. Два пъти, най-много три пъти в живота си човек изпитва такива чувства, каквито аз изпитвам към Роуан. Това е само по себе си приоритет, ценност.

— Разбирам — каза Лайтнър. — Ще ви чакам долу след двайсет минути. И ми се ще да ме наричате Аарън. Ако нямате нищо против. Ще изминем дълъг път заедно. Страхувам се, че си позволих да ви наричам Майкъл от известно време. Ще ми се да сме приятели.

— Ние сме приятели — каза Майкъл. — Какво друго, по дяволите, можем да бъдем? — И се изсмя тихичко, може би трябваше да признае, че харесва този тип. Всъщност дори се чувстваше леко неспокоен, че изпуска Лайтнър и куфарчето му от поглед.

Майкъл взе душ, избръсна се и се облече за по-малко от петнайсет минути. Не беше разопаковал нещата си, освен някои вещи от първа необходимост. И чак когато вдигна куфара си видя, че лампичката за съобщения на телефона до леглото му още мига. Защо, по дяволите, не бе отговорил на обаждането? Това внезапно го вбеси.

Веднага се обади на рецепцията.

— Да. Доктор Роуан Мейфеър ви търси, господин Къри. Някъде към пет и петнайсет сутринта. — Жената му даде номера на Роуан. — Настояваше да ви позвъним, дори да се качим в стаята ви.

— А вие направихте ли го?

— Да, господин Къри. Но не получихме никакъв отговор.

„А моят приятел Аарън е бил там през цялото време“, помисли си Майкъл с яд.

— Не искахме да използваме резервния ключ, за да влезем.

— Да, добре. Чуйте, искам да оставя съобщение за доктор Мейфеър, ако се обади отново.

— Да, господин Къри?

— Съобщението е, че съм пристигнал нормално и ще й се обадя след двайсет и четири часа. Сега трябва да изляза, но ще се върна.

Остави пет долара за камериерката на покривката на леглото и излезе.

В малкото тясно фоайе беше доста оживено. Кафенето бе препълнено и приятно шумно. Лайтнър бе сменил тъмния си костюм от туид и сега носеше безупречен раиран костюм от крепон. Стоеше до вратите и приличаше много на джентълмен от Юга от старите времена.

— Можехте да вдигнете телефона — каза Майкъл. Не добави, че Лайтнър прилича на старите белокоси мъже, които си спомняше от едно време, в дните, когато предприемаше вечерните си разходки из Гардън Дистрикт и надолу по булеварда към горната част на града.

— Реших, че нямам такова право — каза любезно Аарън. Отвори вратата пред Майкъл и махна на една сива дълга лимузина, паркирана до тротоара. — Освен това се страхувах, че може да е доктор Мейфеър.

— Да, тя е била — каза Майкъл. Прекрасен порив на августовска жега. Искаше му се да повърви. Колко успокояващ му се струваше паважът. Но знаеше, че трябва да направи това пътуване. Качи се на задната седалка на колата.

— Разбирам — каза Лайтнър. — Но не сте й се обадили. — И седна до него.

— Сделката си е сделка — отвърна Майкъл с въздишка. — Но това не ми харесва. Опитвам се да ви обясня как стоят нещата между Роуан и мен. Знаете ли, когато бях на двайсет, бе почти невъзможно да се влюбя в жена само за една нощ. Поне не се беше случвало. А когато бях на трийсет? Е, може би, но отново не се случи, макар че понякога ми се струваше обещаващо… сигурно просто съм бягал. Но сега съм към петдесетте и или съм по-глупав от тогава, или вече знам повече, защото мога да се влюбя за един ден или една нощ, мога да преценя ситуацията дотолкова, че да знам кога нещо е почти перфектно. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Мисля, че да.

Колата беше старичка, но напълно сносна, с добре поддържана кожена тапицерия и малък хладилник от едната страна. Имаше достатъчно място за дългите крака на Майкъл. Сейнт Чарлз авеню прелиташе твърде бързо зад затъмнените стъкла.

— Господин Къри, уважавам чувствата ви към Роуан, макар че трябва да призная, че съм едновременно изненадан и заинтригуван. О, не ме разбирайте погрешно. Тази жена е необикновена откъдето и да я погледнеш — ненадминат професионалист и едновременно с това красиво младо създание с почти смайващ външен вид. Зная. Но онова, което искам да разберете, е, че папката за вещиците Мейфеър по принцип не може да бъде поверена на човек, който не принадлежи на нашия орден или не е член на самото семейство Мейфеър. Сега аз нарушавам правилата, като ви показвам тези материали. И причините са очевидни. Освен това искам да използвам това скъпоценно време, за да ви обясня за Таламаска, за това как действаме и за относителната лоялност, която бихме очаквали от вас в замяна на доверието ни.

— Добре, не се палете толкова. Има ли малко кафе в това славно такси?

— Да, разбира се — каза Аарън и взе един термос от отделението на вратата до себе си, взе и чаша и започна да я пълни.

— Черно, ако обичате — каза Майкъл. В гърлото му заседна буца, когато видя големите горди къщи по булеварда да прелитат покрай тях, с дълбоките си веранди, колонади и ярко боядисани капаци. А пастелното небе бе впримчено в мрежа от провиснали клони и нежно потрепващи листа.

Внезапно го споходи откачената мисъл, че някой ден ще трябва да си купи крепонен костюм като на Лайтнър и ще се разхожда по булеварда като джентълмените от миналото, ще се разхожда с часове, завой след завой, докато булевардът последва далечния бряг на реката, покрай всичките онези грациозни стари къщи, оцелели толкова много време. Чувстваше се като упоен, сякаш се рееше през този накъсан красив пейзаж в усамотението на колата, зад тъмните стъкла.

— Да, красиво е — каза Лайтнър. — Наистина много красиво.

— Е, добре, разкажете ми за този орден. Значи се разхождате насам-натам с лимузини благодарение на рицарите тамплиери. Какво друго?

Лайтнър поклати укорително глава, на устните му имаше намек за усмивка. Но отново се изчерви, за изненада и изумление на Майкъл.

— Просто се шегувам, Аарън. Хайде, как така разбрахте за семейство Мейфеър? И какво, по дяволите, означава „вещица“?

— Вещица е човек, който може да привлича и манипулира чрез невидими сили — каза Аарън. — Това е нашата дефиниция. Тя се отнася и за магьосниците или гадателите. Ние сме създадени, за да наблюдаваме феномени като вещиците. Всичко е започнало по времето, което наричаме Тъмните векове, дълго преди гоненията на вещиците, за които, сигурен съм, знаете. Започнало е с един-единствен магьосник, алхимик, както сам се наричал, който сложил началото на своите проучвания в усамотение, като събрал в една велика книга всички разкази за свръхестественото, които бил чул или прочел.

Името му и историята на живота му не са важни в момента. Но това, което характеризира неговите усилия, е, че те са били удивително светски за онова време. Той вероятно е единственият историк, който е писал за окултното, или невидимото, или мистериозното, без да прави никакви предположения или твърдения за демоничен произход на привиденията, духовете и прочее от рода. И изисквал същата непредубеденост на съзнанието от малкото си последователи. „Просто изучавайте работата на така наречения заклинател — казвал той. — Не предполагайте, че знаете откъде идват силите му.“

— Сега ние не сме по-различни — продължи Аарън. — Догматични сме само когато се отнася до пълната ни лишеност от догма. И макар че това е голяма и изключително тайна организация, тя е отворена за нови членове, за хора, които биха уважили нашата пасивност и нашите бавни и акуратни методи, хора, които смятат изследването на окултното за толкова вълнуващо, колкото и ние самите — хората, надарени с необичайни дарби, като силата, която притежават ръцете ви…

— Когато прочетох за първи път за вас, трябва да призная, че не знаех нищо за връзката ви с Роуан Мейфеър и онази къща на Първа улица. Всъщност мислех за членство. Разбира се, не планирах да ви кажа веднага за нас. Но сега всичко е различно, ще се съгласите с мен. Каквото и да се е случило през това време, аз дойдох в Сан Франциско, за да мога да ви предоставя нашите знания, да ви покажа, ако желаете, как да използвате тази сила и тогава, вероятно, да повдигна въпроса, че може би ще намерите нашия начин на живот за задоволяващ и приятен, дотолкова, че да обмислите…

— Нали разбирате, има нещо във вашия живот, което ме заинтригува, така че исках да разбера повече, както от пресата, така и от първоизточника. Затова предприехме нещо като малко разследване. Изглежда, преди инцидента сте били на кръстопът, сякаш сте били постигнали целите си и все пак не сте били удовлетворен…

— Да, тук сте напълно прав — каза Майкъл. Бе забравил напълно за пейзажа отвън. Очите му бяха втренчени в Лайтнър. Той му подаваше чаша с кафе. — Продължавайте, моля.

— Пък и въобще вашето минало — каза Лайтнър. — Липсата на семейство, освен скъпата ви леля, разбира се, която аз наистина намерих за очарователна. Както и въпросът за силата, която притежавате и която е много по-голяма, отколкото предполагах… Но да продължа с ордена. Ние наблюдаваме окултни феномени по целия свят, както сигурно се досещате. И работата ни със семейства на вещици е само малка част от всичко това. Всъщност една от малкото, в която се крие истинска опасност, защото наблюдаването на появата на призраци, дори обсебването, както и случаите на прераждане и четене на мисли и прочее, не съдържат почти никакъв риск. Но при вещиците е съвсем различно… И затова само най-опитните членове на организацията ни биват канени да работят с подобна материя, дори ако става дума само за проучване или вникване в темата. Почти не се случва начинаещ или просто млад член да бъде привлечен в изследване като това на семейство Мейфеър, защото опасностите са твърде големи.

— Но всичко ще ви стане съвсем ясно, когато прочетете папката. Сега искам от вас само да не разкривате онова, което ви предлагаме, както и дейността ни. Защото, ако се наложи да се разделим, по взаимно съгласие или не, вие ще трябва да уважавате тайните на хората, споменати в историята на Мейфеър…

— Знаете, че в това отношение можете да ми имате доверие. Знаете що за човек съм — каза Майкъл. — Но за каква опасност става дума? За онзи мъж ли говорите, или за Роуан…

— Не бързайте. Какво друго искате да научите за нас?

— За членството, какво представлява всъщност?

— Започва с послушничество, точно като в религиозен орден. Но пак искам да отбележа, че човек не възприема някакво учение, когато се присъедини към нас. Той възприема начин на живот. По време на годината на послушничество, новоприетият идва да живее в метрополията, за да се среща с по-старите членове, да работи в библиотеките и да чете в тях, ако желае…

— Това звучи като истински рай — каза Майкъл замечтано. — Но не исках да ви прекъсвам. Продължавайте.

— След две години подготовка започваме да говорим за сериозни ангажименти, за работа на терен и за научни изследвания. Разбира се, някой може да избере друго и тук вече ние не приличаме на религиозен орден, защото не нагърбваме членовете си с неизменни задължения, не ги караме да дават обет за подчинение. Вярност, поверителност — това е много по-важно за нас. Но вие разбирате, че в крайна сметка всичко опира до разбирането за онова, което може да бъде извлечено и усвоено в едно специално общество…

— Да, разбирам — каза Майкъл. — Разкажете ми за метрополиите. Къде са те?

— Метрополията в Амстердам е най-старата в момента — отвърна Аарън. — После е къщата извън Лондон, и нашата най-голяма и вероятно най-тайна резиденция — в Рим. Разбира се, католическата църква не ни обича. Не ни разбира. Слага ни наравно с дявола, както прави с вещиците и магьосниците, с рицарите тамплиери, но ние нямаме нищо общо с дявола. Ако съществува, той със сигурност не ни е приятел…

Майкъл се засмя.

— Мислите ли, че дяволът съществува?

— Не зная, наистина. Но точно това трябва да каже и един добър член на Таламаска.

— Продължавайте, за метрополиите…

— Ами, мисля, че бихте харесали онази в Лондон, наистина…

Майкъл едва забеляза, че са напуснали Ню Орлиънс и сега минават през мочурлива местност, по някакъв гол участък от нова магистрала и небето се е стеснило до панделка от перфектно синьо. Попиваше всяка дума на Лайтнър като омаян. Но в него се зараждаше някакво мрачно, тревожно чувство, което се опитваше да игнорира. Всичко това беше някак познато, тази разбулена история на Таламаска. Беше му позната, както и плашещите думи за Роуан и „мъжа“, беше му позната, както и онази къща. А това бе мъчителна мисъл, някак внезапно обезкуражаваща, защото изглеждаше, че огромната картина, от която чувстваше, че е част, става все по-неясна и все по-голяма, а целият свят като че се смаляваше, за да изгуби своя блясък и своето обещание за безкрайни естествени чудеса и вечно въртящо се колело на късмета, дори част от своята първична романтика.

Аарън сигурно бе разбрал какво изпитва Майкъл, защото спря за миг, преди да продължи разказа си и му каза внимателно, почти разсеяно:

— Просто слушай, Майкъл. Не се страхувай…

— Кажи ми нещо, Аарън.

— Ако мога, разбира се…

— Можеш ли да докоснеш дух? Онзи мъж имам предвид. Мога ли да го докосна с ръка?

— Е, понякога ми се струва, че това е напълно възможно… Поне можеш да докоснеш нещо. Но, разбира се, дали самото създание ще позволи да бъде докоснато, е съвсем друг въпрос, както скоро сам ще се убедиш.

Майкъл кимна.

— Значи всичко е свързано. Ръцете, виденията и дори ти… и тази твоя организация. Всичко е свързано.

— Почакай, почакай да прочетеш историята. На всяка стъпка от играта… чакай и наблюдавай.

Десет

Когато се събуди към десет, Роуан започна да се съмнява какво всъщност е видяла. В потока слънчева светлина, която сгряваше къщата, призракът изглеждаше съвсем невероятен. Тя се опита да върне спомена — зловещите звуци на водата и вятъра. Сега всичко това изглеждаше невъзможно.

Дори почувства облекчение, че не се е свързала с Майкъл. Не искаше да изглежда глупава и най-вече не искаше отново да го натоварва. От друга страна, как би могла да си въобрази подобно нещо? Мъж отвън, опрял ръце на стъклото, вгледан в нея някак умолително.

Но нямаше никакво доказателство, че е бил тук. Тя излезе на пристана, извървя го до края, огледа перилата, водата. Никаква следа от нещо необичайно. Но пък и какви следи би могло да има? Стоеше при перилата, усещаше бързия вятър, беше благодарна за тъмносиньото небе. Няколко платноходки бавно и грациозно излизаха от яхтения клуб и се отправяха към открито море. Скоро заливът щеше да се изпълни с тях. Почти й се прииска да излезе със „Сладката Кристин“, но реши да не го прави. Влезе в къщата.

Още нямаше обаждане от Майкъл. Можеше да излезе с яхтата в морето или да иде на работа.

Вече бе облечена и тъкмо щеше да тръгне към болницата, когато телефонът иззвъня.

— Майкъл — прошепна тя. После осъзна, че това е старата линия на Ели.

— Моля, личен разговор с госпожица Ели Мейфеър.

— Съжалявам, тя не може да се обади — каза Роуан. — Вече не е тук. — Така ли трябваше да каже? Винаги бе ужасно да съобщава на хората, че Ели е мъртва.

От другата страна протече кратко обсъждане.

— Бихте ли ни казали къде можем да я намерим?

— А вие бихте ли ми казали кой се обажда, моля? — попита Роуан. Остави чантата си на плота в кухнята. Къщата беше сгрята от утринното слънце и на нея й бе малко топло с палтото. — С удоволствие ще приема разговора за своя сметка, ако отсреща желаят да разговарят с мен.

Пак обсъждане, после дрезгав глас на възрастна жена:

— Да, ще разговарям. Операторът се изключи.

— Аз съм Роуан Мейфеър, мога ли да ви помогна?

— Да, като ми кажете кога и как мога да намеря Ели — каза жената. Беше нетърпелива, вероятно дори гневна, но несъмнено студена.

— Вие нейна приятелка ли сте?

— Ако не мога да се свържа с нея веднага, бих искала да разговарям със съпруга й, Греъм Франклин. Вероятно имате номера му в службата?

„Боже, каква ужасна жена“, помисли си Роуан, но у нея започва да нараства подозрението, че може да е някаква роднина.

— И с Греъм не можете да се свържете. Но ако ми кажете коя сте, с удоволствие ще ви обясня ситуацията.

— Благодаря, но нямам такова намерение. — Гласът беше стоманен. — Много е важно да се свържа с Ели Мейфеър или с Греъм Франклин.

„Търпение“, каза си Роуан. Това очевидно е възрастна жена и ако е роднина, си струваше да я задържи на телефона.

— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но Ели Мейфеър почина миналата година. От рак. Греъм умря два месеца преди нея. Аз съм дъщеря им Роуан. Бих ли могла да ви помогна с нещо? Може би с някаква информация?

Тишина.

— Аз съм леля ти Карлота Мейфеър — отвърна жената. — Обаждам се от Ню Орлиънс. Защо, за бога, не съм уведомена за смъртта на Ели?

У Роуан започна да се заражда гняв.

— Не зная коя сте, госпожице Мейфеър — каза тя, като с усилие се опитваше да говори бавно и спокойно. — Нямам нито телефон, нито адрес на роднините на Ели в Ню Орлиънс. Тя не ми остави подобна информация. Изричните инструкции на адвоката й бяха никой да не бъде уведомяван, освен приятелите й тук.

Изведнъж усети, че трепери, слушалката започна да се хлъзга в ръката й. Не й се вярваше, че е била толкова груба, но беше късно да съжалява. Освен това осъзна, че е силно развълнувана. Не искаше жената да прекъсва връзката.

— Там ли сте, госпожице Мейфеър? — попита тя. — Съжалявам, но май ме хванахте малко неподготвена.

— Да — отвърна жената, — вероятно и двете бяхме малко неподготвени. Явно нямам избор, освен да говоря направо.

— Бих желала да го сторите.

— За нещастие мое задължение е да ви уведомя, че тази сутрин майка ви почина. Предполагам, разбирате какво искам да кажа. Вашата майка. Исках да го съобщя на Ели и да оставя нещата изцяло в нейни ръце — тя да прецени как и кога да ви поднесе тази информация. Съжалявам, че трябва да го научите по този начин. Майка ви почина тази сутрин в пет часа и пет минути.

Роуан бе твърде зашеметена, за да може да отговори. Все едно жената я беше ударила. Това не беше скръб. Беше твърде остро, твърде ужасно, за да е скръб. Като че майка й изведнъж бе оживяла, дишаща, съществуваща само за част от секундата, в изречените думи. И в същия миг това живо създание бе обявено за мъртво; тя вече не съществуваше.

Роуан дори не се опита да проговори. Отдръпна се в обичайното, естествено за нея мълчание. Видя мъртвата Ели в погребалното бюро, заобиколена от цветя, но в това нямаше нищо от сладкото ухапване на мъката. Това беше чист ужас. И документът, който лежеше в сейфа вече повече от година. „Ели, тя е била жива и аз трябваше да я познавам, а сега вече я няма.“

— Няма нужда да идвате тук — каза жената с едва доловимо променен тон. — Необходимо е обаче веднага да се обадите на адвоката си, за да се свърже с мен, защото има належащи въпроси около вашето наследство, които трябва да бъдат обсъдени.

— Но аз искам да дойда — каза Роуан без капка колебание. Гласът й бе станал по-дебел. — Искам да дойда веднага. Искам да видя майка си, преди да я погребат. — По дяволите документа и тази отвратителна жена, която и да беше тя.

— Това едва ли е уместно — каза изморено жената.

— Настоявам — отвърна Роуан. — Не ми се ще да ви безпокоя, но искам да видя майка си, преди да я заровят. Няма нужда никой да разбира коя съм. Просто искам да дойда.

— Това ще е безсмислено пътуване. И със сигурност Ели не би го одобрила. Ели ме увери, че…

— Ели е мъртва! — прошепна Роуан, гласът й бе дрезгав от усилието да не изгуби контрол. Цялата трепереше. — Вижте, за мен е важно да видя майка си. Ели и Греъм вече ги няма, казах ви. Аз… — Не можеше да го изрече. Звучеше твърде жалко и твърде лично да признае, че е самотна.

— Трябва да настоявам — каза жената със същия изморен, някак лишен от емоции глас — да останете там, където сте.

— Защо? — попита Роуан. — Какво значение има за вас дали ще дойда? Казах ви, не е нужно никой да разбира коя съм.

— Няма да има публично бдение, нито официално погребение — каза жената. — Няма значение кой ще разбере и кой не. Вашата майка ще бъде погребана веднага щом бъде възможно. Помолих това да стане утре следобед. Опитвам се да ви спестя мъката. Но ако не искате да ме послушате, правете каквото смятате за нужно.

— Идвам — каза Роуан. — По кое време утре следобед?

— Майка ви ще бъде погребана от „Лониган и синове“ на Мегазин стрийт. Погребалната меса ще е в църквата „Успение Богородично“ на Джозефин стрийт. Службата ще се състои веднага щом уредя всичко. Няма смисъл да биете толкова път, за да…

— Искам да видя майка си. Моля ви да изчакате, докато дойда.

— За подобно нещо не може да става въпрос — каза жената леко ядосано или пък нетърпеливо. — Съветвам ви да тръгнете веднага, ако сте решена да присъствате. И моля ви, не очаквайте да прекарате нощта под този покрив, нямам възможност да ви посрещна подобаващо. Къщата, разбира се, е ваша, и аз ще я освободя възможно най-скоро, ако така желаете. Но ви моля да отседнете в хотел, докато успея да се изнеса. И пак ви казвам, нямам възможност да ви осигуря удобства тук.

И със същия изморен глас жената даде на Роуан адреса.

— Първа улица ли казахте? — попита Роуан. Това бе улицата, която й бе описвал Майкъл, беше сигурна в това. — Там ли е къщата на майка ми?

— Не съм спала цяла нощ — каза жената, говореше бавно, някак апатично. — Щом ще идвате, ще ви обясня всичко тук.

Роуан понечи да я попита още нещо, но за нейно изумление тя прекъсна връзката.

Беше толкова ядосана, че за миг дори не почувства нищо. После обидата погълна всичко останало.

— Коя, по дяволите, си ти? — прошепна Роуан, докато очите й се пълнеха със сълзи. — И защо, за бога, ще ми говориш по този начин! — Тресна телефона, прехапа устна и се обгърна плътно с ръце. — Господи, каква отвратителна жена.

Но нямаше време за плач или мечти за Майкъл. Бързо извади кърпичка, издуха си носа, избърса си очите, взе бележника и химикалката от кухненския плот и написа адреса, който й бе дала жената.

„Първа улица“, помисли Роуан, докато гледаше написаното. Вероятно бе просто съвпадение. И „Лониган и синове“, името, което Ели бе споменала, докато бълнуваше за своето детство и дом. Бързо се обади на „Услуги“ в Ню Орлиънс и взе номера на погребалното бюро.

Обади се Джери Лониган.

— Казвам се доктор Роуан Мейфеър, обаждам се от Калифорния относно погребението.

— Да, доктор Мейфеър — отвърна мило мъжът и гласът му веднага й напомни за Майкъл. — Зная коя сте. Майка ви е при мен.

Слава богу, без увъртания, без нужда от излишни обяснения. И все пак тя се зачуди откъде мъжът знаеше за нея? Нима осиновяването не бе станало тайно?

— Господин Лониган — каза тя, като се опитваше да говори ясно и да не обръща внимание на странно надебелелия си глас, — за мен е много важно да присъствам на погребението. Искам да видя майка си, преди да я заровят.

— Разбира се, доктор Мейфеър. Разбирам ви. Но госпожица Карлота току-що се обади и каза, че ако не погребем майка ви утре… Е, да кажем просто, че настоя за това, доктор Мейфеър. Мога да насроча службата най-късно за три следобед. Мислите ли, че ще успеете да дойдете? Ще задържа всичко, колкото мога.

— Да, абсолютно, ще успея — каза Роуан. — Тръгвам тази нощ или най-късно рано сутринта. Но, господин Лониган, ако все пак закъснея…

— Доктор Мейфеър, ако знам, че сте на път, няма да затворя ковчега, преди да дойдете.

— Благодаря ви, господин Лониган. Но току-що разбрах, че…

— Доктор Мейфеър, простете, че ви го казвам, но то се случи току-що. Взех майка ви в шест тази сутрин. Мисля, че госпожица Карлота бърза да приключи с всичко. Но тя вече е толкова стара…

— Чуйте ме, нека ви дам телефона си в болницата. Ако нещо се случи, моля ви, обадете ми се.

Той си записа номерата.

— Не се притеснявайте, доктор Мейфеър. Майка ви ще е в „Лониган и синове“, когато дойдете.

Сълзите отново бяха на път да рукнат. Той звучеше така естествено, така безнадеждно прям.

— Господин Лониган, бихте ли ми казали още нещо? — попита тя, гласът й силно трепереше.

— Да, доктор Мейфеър.

— На колко години беше майка ми?

— На четирийсет и осем, доктор Мейфеър.

— Как се казва?

Това очевидно го изненада, но той бързо се съвзе.

— Казва се Деидре. Беше много красива жена. Със съпругата ми бяха приятелки. Жена ми обичаше Деидре, посещаваше я. Рита е тук до мен. Много се радва, че се обадихте.

По някаква причина това трогна Роуан почти толкова дълбоко, колкото и цялата останала поразяваща информация. Тя притисна силно кърпичката към очите си и преглътна.

— Можете ли да ми кажете от какво почина майка ми, господин Лониган? Какво пише в смъртния акт?

— Пише естествена смърт, доктор Мейфеър, но майка ви беше болна, наистина болна от много години. Мога да ви дам името на лекаря, който се грижеше за нея. Мисля, че би поговорил с вас, тъй като и вие сте лекар.

— Ще взема номера му, когато дойда — каза Роуан. Не можеше да продължава този разговор. Издуха си бързо и тихо носа. — Господин Лониган, знам един хотел. „Пончартрейн“. Той близо ли е до погребалното бюро и църквата?

— Ами можете да изминете разстоянието пеша, ако времето е хубаво.

— Ще ви се обадя веднага щом пристигна. Но моля ви отново, обещайте ми, че няма да заровите майка ми, преди да…

— Не се безпокойте за това, доктор Мейфеър. Има още нещо. Жена ми поиска да ви го кажа.

— Слушам ви.

— Вашата леля, Карлота Мейфеър, не иска да се пускат никакви обявления в сутрешния вестник, и честно казано, аз също не мисля, че сега е моментът за това. Но има толкова много Мейфеър, които биха желали да разберат за погребението. Имам предвид, че братовчедите ще бъдат недоволни, когато разберат колко набързо е станало всичко. Сега това зависи от вас, нали разбирате, ще сторя каквото кажете, но жена ми се чуди дали ще имате нещо против, ако се обади на братовчедите. Разбира се, тя ще се свърже само с един-двама, а те ще съобщят на останалите. Но ако не искате, няма да го прави. Рита Мей, жена ми, смята, че е срамота да погребем Деидре по този начин, без никой да разбере, пък и мисли, нали разбирате, че за вас може да е добре да се срещнете с роднините си. За бога, та те дойдоха на погребението на госпожица Нанси миналата година. И мис Ели дойде, мис Ели от Калифорния, сигурен съм, че знаете това…

Не, Роуан не знаеше. Още един тъп шок я порази при споменаването на Ели. Някак болезнено беше да си я представи там, сред всичките онези безименни братовчеди, които тя самата никога не бе виждала. Силата на гнева й и горчивината, която изпитваше, я изненадаха. Ели и братовчедите. А Роуан сам-сама в тази къща. И отново започна да се бори да запази самообладание. Зачуди се дали това не е един от най-трудните моменти в живота й след смъртта на Ели.

— Да, ще бъда благодарна, ако жена ви стори това, което сметне за нужно, господин Лониган. Бих искала да видя братовчедите… — Тя спря, защото не можеше да продължи. — И, господин Лониган, що се отнася до Ели Мейфеър, моята осиновителка — тя също почина. Миналата година. Ако мислите, че някой от тези братовчеди трябва да знае за това…

— О, разбира се, че ще им съобщим. Така ще ви спестим неудобството да им го кажете лично, когато пристигнете. Много съжалявам да го чуя. Нямах представа.

Звучеше така искрен. Бе готова да повярва, че той наистина съжалява. Беше прекрасен старомоден мъж. Сякаш герой на Деймън Ръниън.

— Доскоро, господин Лониган. Ще се видим утре сутрин.

За миг, след като затвори телефона, й се стори, че ако позволи на сълзите да потекат, никога няма да спрат. Вихърът от емоции бе така силен, че я замайваше, болката настояваше за някакво незабавно действие и най-странните, най-невероятните картини изпълваха ума й.

Тя преглътна сълзите и се видя как бърза към стаята на Ели. Видя се как вади дрехите й от чекмеджетата и закачалките, как ги разкъсва на парчета, обзета от почти неконтролируем гняв. Видя се как разбива огледалото й и дългата редичка шишенца, която все още стоеше на тоалетката й, всички онези парфюми, от които ароматът бе изветрял още преди месеци.

— Мъртва, мъртва, мъртва — шепнеше Роуан. — Била е жива вчера и онзи ден и по онзи ден, а аз съм била тук и не съм направила нищо! Мъртва! Мъртва! Мъртва!

И тогава странната сцена изчезна, като че трагедията на гнева й бе преминала в друго действие. Видя се да удря с юмруци дървените и стъклени стени, докато от ожулените й ръце не потече кръв. Ръцете, които бяха оперирали мнозина, които бяха изцерили мнозина, бяха спасили толкова много животи.

Но Роуан не направи нищо такова.

Седна на стола до кухненския плот, сви се, вдигна ръка да закрие лицето си и започна да плаче на глас в празната къща, а образите все още прелитаха през ума й. Накрая положи глава на свитите си ръце и плака, плака, докато не се задави и не се изтощи съвсем, и всичко, което можеше да направи, бе да шепне отново и отново:

— Деидре Мейфеър, на четирийсет и осем, мъртва, мъртва.

Накрая обърса лице с опакото на ръката си, отиде до постелката пред камината и легна на нея. Болеше я главата и целият свят изглеждаше някак пуст, враждебен и лишен от всяко обещание за топлина или светлина.

Това щеше да отмине. Трябваше да отмине. Бе изпитала тази мъка в деня, когато погребаха Ели. Бе я изпитвала и преди това, когато стоеше в болничния коридор, докато Ели викаше от болка. И все пак й се струваше, че не е възможно нещата да се оправят. Когато мислеше за документа в сейфа, за документа, който я спираше да отиде в Ню Орлиънс след смъртта на Ели, тя се презираше, задето го бе уважила. Презираше Ели, задето я бе накарала да го подпише.

Мислите й продължаваха така — бездънни, нещастни, изсмукващи духа й и вярата й в себе си.

Сигурно бе лежала там около час, слънцето бе сгряло дъските по пода, ръцете й и едната страна на лицето й. Срамуваше се от самотата си. Срамуваше се, че е жертва на такова страдание. Преди смъртта на Ели тя бе толкова щастлив човек, толкова безгрижна, изцяло отдадена на работата, идваше и си отиваше от къщата, сигурна в топлината и любовта, и даваше топлина и любов в замяна. Когато си помисли колко много бе възлагала на Майкъл, колко много имаше нужда от него сега, се почувства още по-изгубена.

Наистина, нямаше извинение за късното обаждане тази нощ и че сега толкова отчаяно се нуждаеше от него. Започна да се успокоява. После в главата й бавно се настани една мисъл — призракът бе дошъл миналата нощ, нощта, в която бе починала майка й.

Тя седна по турски и се опита да си спомни преживяването до най-малката подробност. Беше погледнала часовника само секунди преди нещото да се появи. Беше три и пет минути. А не каза ли онази жена, че майка й е умряла в пет и пет?

Точно по същото време в Ню Орлиънс. Но дали имаше някаква странна вероятност двете събития да са свързани.

Разбира се, ако майка й й се беше явила, тогава всичко щеше да е ясно. Това щеше да е един от онези тайнствени моменти, за които хората говорят до края на живота си. Тогава в употреба влизаха всички любими клишета — „преломен, свръхестествен, красив“ момент. Всъщност почти невъзможно е да се опише подобно нещо. Но не й се бе явила жена, а мъж, странен и чудновато елегантен мъж.

Само мисълта за случилото си, мисълта за умолителното изражение на това същество я накара да усети отново ужаса от предната нощ. Тя се обърна и се взря тревожно в стъклената стена. Разбира се, там нямаше нищо — само безкрайното чисто синьо небе над тъмните далечни хълмове и блещукащата и сияеща панорама на залива.

Каквото и да беше, то изглеждаше някак неясно, нематериално, дори незначително, като се имаше предвид, че майка й бе починала. А сега трябваше да мисли точно за това. И губеше ценно време.

Стана и отиде до телефона. Обади се в дома на доктор Ларкин.

— Ларк, налага се да замина — каза тя. — Неизбежно е. Може ли Слатъри да ме замести?

Колко студен звучеше гласът й, също като на старата Роуан. Но той не беше истински. Докато разговаряха, тя отново се вгледа в стъклената стена и празния пристан, където бе стоял високият строен мъж. Отново видя тъмните му очи, които търсеха лицето й. Едва разбираше какво й говори Ларк. „Няма начин да съм си въобразила такова нещо“, помисли си.

Единадесет

Пътуването до къщата на Таламаска отне по-малко от час и половина. Лимузината пое по някаква мрачна отбивка на междущатската магистрала и после продължи по пътя покрай реката, когато бяха вече само на пет минути от къщата.

Но пътят се стори доста по-кратък на Майкъл, който бе напълно погълнат от разговора с Аарън.

Когато стигнаха до къщата, той вече имаше доста добра представа какво точно представлява Таламаска и бе уверил Аарън, че никога няма да разгласява прочетеното в папката. Идеята за ордена му харесваше; харесваше му и внимателният, цивилизован начин, по който Аарън му представяше нещата; и на няколко пъти дори си помисли, че ако не бе толкова настървен по „целта“ си, сигурно с радост щеше да се присъедини към тях.

Но това бяха глупави мисли, защото удавянето му му беше дало усещането за цел и психическите му сили, а тези неща бяха довели Таламаска при него.

Всичко това бе изострило и любовта му към Роуан — да, сигурен беше, любов — като нещо отделно от виденията, въпреки че сега знаеше, че и тя има нещо общо с тях.

Опита се да обясни всичко това на Аарън, щом наближиха портата.

— Всичко, което ми казваш, ми звучи някак познато, както когато видях къщата снощи. Но ти, разбира се, знаеш, че няма как Таламаска да ми е позната, не е възможно да съм чувал за вас и да съм забравил, освен ако те не са ми казали, докато бях мъртъв. Опитвам се да ти обясня, че любовта ми към Роуан не ми се струва позната. Не звучи като нещо, което е било предопределено да стане. Тя е свежа; тя е свързана в съзнанието ми с нещо като бунт. Помня, че когато бяхме заедно и говорихме на закуска в къщата й в Тибурон, аз погледнах над водата и някак предизвикателно съобщих на онези същества, че ставащото с Роуан има значение за мен.

Аарън го слушаше внимателно, както винаги.

На Майкъл му се струваше, че и двамата усещат как познанията им един за друг се задълбочават все повече и се превръщат в нещо естествено за тях.

Беше пил само кафе, откакто напуснаха Ню Орлиънс. Възнамеряваше да запази положението, поне докато не прочетеше всичко, което Аарън му даде.

Освен това бе изморен от лимузината, от гладкия, брутален маниер, с който тя се носеше през стария мочурлив пейзаж. Искаше да подиша чист въздух.

Още щом влязоха през портата на къщата, като завиха вляво от пътя покрай реката и дигата остана зад тях, Майкъл позна мястото, защото го беше виждал в книгите. Алеята, покрай която растяха дъбове, бе фотографирана безброй пъти. Изглеждаше направо приказна в своето южняшко готическо съвършенство, огромните чернокори дървета протягаха закривените си тежки клони, за да формират непрекъснат свод — груба, неправилна арка, която продължаваше по целия път до верандата.

Големи ивици сив испански мъх висяха от възлестите лакти на тези клони. От всички страни се надигаха корени, които стесняваха чакълестата алея.

Майкъл беше възхитен. Гледката докосна тихо сърцето му точно както красотата на Гардън Дистрикт. В душата му се надигна тиха вяра, че без значение какво ще се случи с него, тук, на юг, той е у дома си и нещата някак си ще се оправят.

Колата навлизаше все по-навътре в зелената светлина на дълбокия тунел, накъсаните слънчеви лъчи пронизваха сенките, а отвъд се простираше ливада с висока трева и безформени храсти, които закриваха къщата.

Майкъл натисна бутона, за да свали прозореца.

— Господи, какъв въздух само! — прошепна той.

— Да, невероятно е — каза тихо Аарън, но всъщност се усмихваше снизходително. Жегата беше потискаща, но на Майкъл не му пукаше.

Сякаш целият свят се смълча, когато колата спря и те слязоха пред голяма двуетажна къща. Построена преди Гражданската война, тя беше една от онези прекрасни семпли постройки — масивна и все пак тропическа, куб, украсен с френски прозорци, и заобиколен от всички страни с дълбоки веранди и дебели гладки колони, които се издигаха, за да подкрепят покрива.

Изглеждаше така, сякаш бе изградена да улавя ветровете, да се взира към полето и реката — здрава тухлена постройка, направена да оцелява в бури и проливни дъждове.

Не е за вярване, помисли си Майкъл, че отвъд далечната дига е реката и безбройните лодки по нея, които бяха видели преди по-малко от час, докато пухтящият ферибот ги превозваше до южния бряг. Сега съществуваше единствено лекият вятър, който се прокрадваше над тухлената настилка, на която стояха. Широките двойни врати внезапно се отвориха, за да ги приемат, блуждаещото слънце блещукаше в стъклото на красиво извитите ветрилообразни прозорци на горния етаж.

Къде беше останалата част от света? Нямаше значение. Майкъл отново чу прекрасните звуци, които го успокояваха на Първа улица — жуженето на насекомите, вятъра, като че отчаяния писък на птици.

Аарън го хвана за ръката и го въведе в къщата, очевидно, без да обръща внимание на шока от хлада на климатиците.

— Ще пообиколим набързо — каза той.

Майкъл едва го чуваше. Къщата го бе завладяла изцяло. Той обичаше сградите в този стил, с техните широки централни фоайета, прости стълбища и огромни квадратни стаи в перфектна симетрия от двете им страни. Реставрацията и мебелировката бяха разкошни и изпипани до най-малкия детайл. И както е характерно за англичаните — с тъмнозелени килими и махагонови библиотечни шкафове и лавици, които се издигаха чак до таваните в основните стаи.

Само няколко орнаментирани огледала напомняха за предвоенния период, както и един малък клавесин, сложен в един от ъглите. Всичко останало си беше чисто викторианско, но в никакъв случай неприятно.

— Тук е като в частен клуб — прошепна Майкъл. Беше почти комично — някакъв случаен човек, настанен удобно в едно кресло, дори не вдигна очи от книгата или вестника, докато те минаваха безшумно покрай него. Но цялостната атмосфера бе несъмнено привлекателна. Чувстваше се добре тук. Хареса му мимолетната усмивка на жената, която ги подмина по стълбището. Искаше и той да седне в библиотеката по някое време. А през множеството френски прозорци се виждаше зеленината отвън, огромна пълзяща мрежа, която поглъщаше синьото небе.

— Ела, ще ти покажем стаята — каза Аарън.

— Аарън, няма да оставам. Къде е папката?

— Разбира се, но ти трябва спокойствие да я прочетеш.

Поведе Майкъл по коридора на втория етаж до предната спалня от източната страна на къщата. Високите до тавана прозорци гледаха и към предната и към страничните веранди. И въпреки че килимът беше тъмен и дебел, като в цялата къща, декорацията бе напълно в колониалната традиция, с две писалища с мраморни плотове и едно от онези съкрушителни легла с подпори, което изглеждаше като създадено за подобен род къщи. Няколко ръчно изработени завивки покриваха безформения пухен матрак. По високите метър и половина подпори нямаше никакви орнаменти.

Но в стаята имаше изненадващ набор от модерни уреди — включително и малък хладилник, телевизор върху резбован шкаф и стол и бюро, поставени в ъгъла, така че да гледат към предните и източните прозорци. Телефонът имаше много бутончета и миниатюрни, старателно написани вътрешни номера. Две кресла със странични облегалки в стил кралица Ана стояха като на пръсти пред камината. Вратата към прилежащата баня беше отворена.

— Добре, да действаме — каза Майкъл. — Къде е папката?

— Първо трябва да обядваме.

— Ти обядвай. Аз мога да си взема сандвич и да ям, докато чета. Моля те, ти ми обеща. Папката.

Аарън настоя да отидат на малка замрежена веранда в задната част на втория етаж и там, с изглед към градината с чакълести алеи и стари фонтани, да седнат и да похапнат. Това бе пищна южняшка закуска — с изобилие от препечени филийки, пшеничена каша и наденички, както и много кафе от цикория с мляко.

Майкъл бе ненаситен. Отново изпита онова усещане, което бе имал с Роуан — че е хубаво да не си пиян. Хубаво е да си с ясна глава, да гледаш зелената градина с надвисналите чак до самата трева клони на дъбовете. Божествено бе да усещаш отново топлия въздух.

— Всичко се случи толкова бързо — каза Аарън, докато му подаваше панера с препечени филийки. — Имам чувството, че трябва да кажа още нещо, но не знам какво. Искахме да подходим към теб бавно, да те опознаем и ти да опознаеш нас.

Майкъл отново се сети за Роуан. Мисълта, че не бе могъл да й се обади, го тормозеше. И все пак изглеждаше безсмислено да обяснява на Аарън колко се безпокои за нея.

— Само ако бях осъществил контакта както се надявах — каза Аарън, — щях да те поканя в нашата метрополия в Лондон и въвеждането ти в ордена там можеше да стане по-бавно и по-елегантно. Дори след години работа на терен от човек не се очаква да поеме толкова опасна задача, като това да се намеси в случая с вещиците Мейфеър. В ордена дори няма толкова квалифициран член, който да се заеме с нея, освен мен самия. Но ето че ти си замесен, ако трябва да използваме този толкова прост съвременен израз.

— Да, вътре съм чак до шията — каза Майкъл, като не спираше да яде. — Но разбирам какво искаш да кажеш. Щеше да е все едно Католическата църква да ме моли да участвам в екзорсизъм, без да съм ръкоположен за свещеник.

— Да, нещо такова. Понякога си мисля, че по отношение на липсата ни на догматизъм и ритуалност ние сме най-строги от всички. Нашата дефиниция за добро и зло е много по-фина, и ставаме още по-нетърпими към онези, които не я съблюдават.

— Виж, Аарън. Няма да кажа на никоя жива душа за тази папка, освен на Роуан. Съгласен ли си?

Аарън се замисли.

— Майкъл, когато прочетеш материалите, ще се наложи да поговорим отново за онова, което трябва да направиш. Изчакай, преди да кажеш „не“. Поне послушай съвета ми.

— Ти се страхуваш от Роуан, нали?

Аарън отпи малка глътка от кафето. Известно време се взира в чинийката. Не бе ял почти нищо, освен половин препечена филийка.

— Не съм сигурен. Единствената ми среща с нея беше доста странна. Бих могъл да се закълна, че…

— Какво?

— Че тя отчаяно искаше да говори с мен. Да поговори с някого. И все пак усетих някаква враждебност, някаква обща враждебност, като че ли тази жена е някакъв свръхчовек, който не може да понася общуването с чуждите й човешки същества. О, знам, че звучи откачено. Разбира се, тя не е свръхчовек. Но ако се замислим за психичните сили като за мутации, тогава можем да започнем да смятаме същество като Роуан за нещо различно, както един вид птици се отличава от друг. Иначе казано, усетих нейната различност. — Замълча. Като че за първи път забелязваше, че Майкъл не е свалил ръкавиците си, докато се храни. — Защо не опиташ без тях? Може пък да те науча как да блокираш образите. Не е толкова трудно…

— Искам папката — каза Майкъл. Обърса уста със салфетката и изпи остатъка от кафето си.

— Разбира се, и ще я имаш — каза Аарън с въздишка.

— Мога ли вече да ида в стаята си? О, и ако ми донесат още една каничка от това прекрасно черно сладко кафе и горещо мляко…

— Разбира се.

Аарън поведе Майкъл обратно, като спря само да поръча кафето, и продължи надолу през широкото централно фоайе, към предната спалня.

Тъмните драперии, които покриваха високите прозорци, бяха дръпнати и през стъклата грееше нежна лятна светлина, филтрирана от дърветата.

Куфарчето с дебелата кожена папка лежеше на леглото.

— Добре, приятелю — каза Аарън. — Ще ти донесат кафето, без да чукат, за да не те безпокоят. Седни на предната веранда, ако искаш. И, моля те, чети внимателно. Обади ми се по телефона, ако ти потрябвам. Набери оператора и питай за Аарън. Аз ще съм през две стаи по коридора, ще поспя малко.

Майкъл свали вратовръзката и сакото си, отиде в банята и си изми лицето. Точно вадеше цигарите от куфара, когато донесоха кафето.

Беше изненадан и леко притеснен да види Аарън отново с угрижено изражение. Бяха минали едва пет минути.

Аарън каза на младия сервитьор да остави таблата на бюрото в ъгъла и го изчака да излезе.

— Лоши новини, Майкъл.

— Какво искаш да кажеш?

— Току-що се обадих в Лондон да проверя съобщенията си. Изглежда, са се опитвали да се свържат с мен в Сан Франциско, за да ми кажат, че майката на Роуан умира. Но не са ме открили.

— Роуан трябва да знае за това, Аарън.

— Вече е късно, Майкъл. Деидре Мейфеър е починала тази сутрин, към пет часа. — Гласът му леко потрепна. — През това време двамата с теб сме разговаряли.

— Боже, това ще е ужасно за Роуан — каза Майкъл. — Не можеше да си представиш как ще й се отрази. Просто не можеш.

— Тя идва. Свързала се е с погребалното бюро, помолила ги е да отложат службата. Те са се съгласили. Питала е за хотел „Пончартрейн“. Разбира се, ще проверим дали е направила резервация. Но мисля, че можем да разчитаме, че ще пристигне съвсем скоро.

— Вие сте по-лоши от ФБР, знаеш ли? — каза Майкъл, но не беше ядосан. Това бе точно информацията, която искаше. С леко облекчение той отново прехвърли в ума си пристигането си, отиването до къщата и събуждането след това. Не, с нищо не бе могъл да предизвика среща между Роуан и майка й.

— Да, много сме акуратни — каза тъжно Аарън. — Мислим за всичко. Чудя се, дали и Господ е тъй равнодушен, както ние при нашите наблюдения. — Лицето му бе претърпяло осезаема промяна, сякаш той се обръщаше навътре към себе си. После тръгна да излиза, без да продума повече.

— Познавал си майка й, нали? — попита Майкъл.

— Да, познавах я — каза Аарън с горчивина — и никога не успях да направя каквото и да било, за да й помогна. Но при нас често става така. Вероятно този път нещата ще са различни. Или пък не. — Завъртя дръжката на вратата. — Всичко е там. — Посочи папката. — Вече няма време за приказки.

Майкъл гледаше безпомощно как си тръгва. Мимолетният израз на емоция го бе изненадал, но и някак му бе вдъхнал увереност. Усещаше такава тъга, че не бе успял да каже нищо успокояващо. А ако започнеше да мисли отново за Роуан, за това, че ще я види, че ще я прегърне и ще се опита да й обясни всичко това, щеше да полудее. Нямаше време за губене.

Взе кожената папка от леглото и я сложи на писалището. Събра си цигарите и седна в кожения стол. Почти разсеяно посегна към сребърната каничка за кафе и си наля, после добави и топло мляко.

Сладкият аромат изпълни стаята.

Сърцето го болеше за Роуан.

Започна да чете.

Дванадесет

Час по-късно Роуан се обади в хотела. Бе опаковала малкото летни дрехи, които имаше. Всъщност събирането на багажа донякъде я изненада, защото тя като че ли се гледаше отстрани как избира и прибира нещата си. В куфара изчезнаха леки копринени дрехи, блузи и рокли, купени още преди години за ваканции, и никога неносени. Много бижута, изоставени още от колежа. Неотворени парфюми. Елегантни обувки с високи токове, които никога не бе вадила от кутията. Годините, отдадени на медицината, не й бяха оставили време за подобни неща. Същото беше и с ленените костюми, които бе носила само един или два пъти на Хавай. Е, сега щяха да й послужат добре. Сложи в куфара и козметичния комплект, който не бе отваряла повече от година.

Полетът й бе в полунощ. Щеше да отиде в болницата, за да въведе в работата Слатъри, а после да продължи за летището.

Сега трябваше да резервира стая в хотела и да остави съобщение на Майкъл, че идва.

На обаждането в хотела отговори мил южняшки глас. Да, имали свободен апартамент. Но не, господин Къри отсъствал. Оставил съобщение за нея, че няма да го има двайсет и четири часа. Не, не казал къде е, нито кога ще се върне.

— Добре — каза Роуан с много изморена въздишка. — Моля, предайте му, че идвам и че майка ми е починала; че погребението е утре в „Лониган и синове“. Записахте ли?

— Да, мадам. И позволете ми да изкажа съболезнованията си, всички чухме за майка ви. Често я виждах на верандата й.

Роуан беше изумена.

— Извинете, бихте ли ми казали, къщата й на Първа улица ли е?

— Да, докторе.

— И този квартал ли се казва Гардън Дистрикт?

— Да, докторе, точно така.

Тя измърмори някакви благодарности и затвори. Та това беше абсолютно същата улица, която Майкъл й описваше. И откъде всички знаят за майка ми, зачуди се тя. Та аз дори не казах на жената името й.

Но беше време да тръгва. Излезе на северния пристан да провери дали „Сладката Кристин“ е здраво завързана в случай на буря. После заключи кокпита и се върна в къщата. Включи многобройните алармени инсталации, които не бе използвала от смъртта на Ели насам.

Сега беше време да хвърли последен поглед.

Спомни си как Майкъл стоеше пред онази елегантна стара викторианска къща на Либърти стрийт и говореше за някаква поличба и че никога няма да се върне тук. Е, тя нямаше толкова ясно усещане, но самият последен оглед я натъжи. Къщата беше като изоставена, като ненужна. А когато погледна към „Сладката Кристин“, се почувства по същия начин.

Сякаш дългата вярна служба на „Сладката Кристин“ вече нямаше никакво значение. Всички мъже, с които се бе любила в кабината, вече нямаха значение. Всъщност самият факт, че не бе завела Майкъл надолу по стълбата към топлата кабина, си беше забележителен. Не се бе сетила за това досега. Майкъл изглеждаше като част от съвсем различен свят.

Изведнъж почувства силен порив да потопи „Сладката Кристин“ заедно с всички спомени, свързани с нея. Но това беше глупаво. Защото точно „Сладката Кристин“ я бе отвела при Майкъл. Сигурно полудяваше.

Слава богу, че заминаваше за Ню Орлиънс. Слава богу, че щеше да види майка си, преди да я заровят, и, слава богу, че скоро щеше да е с Майкъл и да му разкаже всичко и просто да бъде с него. Трябваше да вярва, че ще стане така, нищо че не й се беше обадил. Помисли си с горчивина за подписания документ в сейфа. Но той вече нямаше значение за нея, дори не си струваше да го вади оттам, за да го скъса.

Затвори вратата, без да поглежда назад.