В обятията на Шамбала

Четящият човек

Щом наближихме Рафаел Юсупов и Сергей Селиверстов, аз се провикнах:

— Струва ми се, че видяхме Статуята на четящия човек. Трябва да направим видеозапис при максимално увеличение, а за целта ни е нужен статив.

— А под нея са най-важните златни плочи на лемурийците, върху които са записани „истинските знания“, способни да преобърнат живота на човечеството из основи — не се сдържа Селиверстов.

— Къде са останалите якове? Само нашият е тук — заозъртах се аз.

— С говедаря са по пътечката и ще ни чакат в долината при реката — отговори Рафаел Юсупов.

— По време на поход не бива да се разпиляваме — смръщих се аз. — Добре де! Хайде да отидем там, където току-що бяхме с Равил.

Докато пълзяхме нагоре по склона, в главата ми изплуваха думите, изречени от старшия човек в пещерата на Харати и от Астаман. Според тях Статуята на четящия човек привличала към себе си облаците и затова малцина са успели да я видят. Той самият (старшият човек), посетил навремето свещения Кайлас като поклонник, не е имал късмета да я види.

— Шефе, за къде така си се разбързал. Дори якът не се справя — примоли се Селиверстов.

— Страхувам се, че някой облак ще закрие статуята — отговорих аз и продължих нагоре, без да забавям темпото.

Като стигнахме до подходящото място, забихме статива и направихме снимки с максимално увеличение. После започнах да рисувам, поглеждайки в окуляра на видеокамерата. Съвсем ясно се виждаше грамадната статуя на човек в позата на Буца.

За съжаление видимостта във високите планини, когато сенките са черни, а полусенките почти не се различават, не даваше възможност да разгледаме детайлите. Надявах се на компютърната обработка на снимките. Но и с просто око се виждаше, че главата на грамадния човек е наклонена напред, сякаш той четеше книга, положена на коленете му. Статуята се намираше върху постамент с десетки стъпала или по-скоро на върха на стъпаловидна пирамида, обърната с лице на изток. Разстоянието до нея беше приблизително около 25–30 км. Оценихме размера й на не по-малко от 10–12 етажна сграда.

Селиверстов надзърна в окуляра на видеокамерата и промълви:

— Лицето на този човек е обърнато на изток. И той гледа на изток като египетския сфинкс. Бих го нарекъл тибетския сфинкс.

— Е, Сергей Анатолиевич, грешите! Сфинксът е нещо друго. Главата му е човешка, тялото е на лъв, а тук е изобразен естествено седящ човек, който чете книга — възрази Равил.

— А сфинксът какво е? — внезапно се наежи Селиверстов. — Не знаеш, нали?

— Ами, не зная…

— Отговарям — Селиверстов гордо вдигна глава. — Сфинксът е загадката на вековете. Ясно ли е?

— Не, не съвсем — сконфузи се Равил.

— Всички загадки на вековете гледат на изток. Накъде гледа египетският сфинкс? На изток. Накъде е обърнат Четящият човек? Също на изток. Какъв е изводът? — Селиверстов лукаво присви очи.

— Какъв?

— Всички загадъчни древни монументи, които гледат на изток, се наричат сфинксове.

— Защо така реши? — недоверчиво избоботи Рафаел Юсупов.

— Защото на изток има нещо особено — Селиверстов възбудено свали бейзболната си шапка. — Египетският сфинкс не гледа просто на изток, а към Града на боговете, където се намира Статуята на четящия човек. Тя от своя страна символизира съкровищницата на древните знания, записани върху златните плочи на лемурийците. А Четящият човек също гледа на изток, тоест към Тихия океан, където някога е била разположена древната Лемурия — най-развитата цивилизация в историята на нашата планета, чиито знания не са изчезнали, а се пазят върху златните плочи за потомци, по-умни и по-добри от нас. Четящият човек сочи откъде са дошли знанията. И така, обобщавам — египетският сфинкс гледа към Четящия човек, а той съзерцава потъналата Лемурия.

— А каква връзка има всичко това с факта, че ти нарече Четящия човек тибетски сфинкс? — намръщи се Рафаел Юсупов.

— Сфинксът… — Селиверстов се замисли за миг — сфинксът е символ на мъдростта, а нима Четящият човек не я олицетворява? Затова го нарекох тибетски сфинкс.

— Аха, ясно… — в един глас отвърнаха Рафаел и Равил.

— Не ми излиза от главата — намесих се в спора им — разговорът с пазителите на загадъчната пещера на Харати в Непал. Астаман и старшият човек твърдяха, че в нея се съхраняват златните плочи на лемурийците. Но те подчертаваха също, че онези плочи, върху които са записани главните знания на древността, се намират в Тибет, в района на Кайлас, а мястото е обозначено чрез Статуята на четящия човек.

— Тъй че, господа — Селиверстов тържествено посочи към статуята, — съзерцавайте, моля, основната съкровищница на древните знания върху Земята.

— Старшият човек каза също — продължих аз, — че тук някъде се намира и вторият вход към подземията на Кайлас и че през последните 2000 години никой не е влизал там…

— Приближава облак — прекъсна ме Равил, който гледаше през окуляра на видеокамерата.

— Интересно дали статуята ще го привлече, както твърдеше старшият човек — пророни Рафаел Юсупов.

— Равил, дай да погледна! Включи, моля те, видеокамерата — казах аз.

През окуляра се виждаше как облакът приближава към статуята и постепенно я закрива. Нима тя наистина ги привлича?

Облакът беше затулил слънцето. В този момент видях, че характерните за високите планини черни сенки върху статуята започнаха да избледняват. Появиха се полусенки, а заедно с тях станаха по-видими и отчетливи и някои детайли от статуята. Това продължи само няколко секунди, но успях да се убедя със собствените си очи, че Четящият човек в позата на Буда държи на коленете си нещо, което не е книга. Не! Върху коленете му не лежеше книга, а голяма плоча! Четящият човек седеше, положил ръце върху нея!

— Чете плочата с ръцете си! — възкликнах аз, докато наблюдавах как облакът закрива статуята.

Изпреварвайки събитията, ще ви кажа, че направената след време компютърна обработка на видеозаписите потвърди, че Четящият човек държи върху коленете си плоча, а дланите на ръцете му лежат върху нея.

Облакът се беше закачил за статуята и нямаше никакво намерение да се маха оттам.

— Как ни провървя само! Не е за вярване, че успяхме да я видим — въздъхнах аз. — Сигурно Бог ни дойде на помощ! Моля те, Равил, пази видеокасетата като зеницата на окото си, моля те.

— Разбира се, шефе.

— Любопитното е, че Четящият човек чете с дланите си. Механизмът едва ли е разбираем за нас, но изглежда е съществувал и… вероятно ще съществува. Впрочем старшият човек, разказвайки за златните плочи в пещерата на Харати, спомена, че и тях ги четат така. Информацията сякаш сама се прехвърля през ръцете в мозъка.

— Не можем да изключим и вероятността, че древните са имали високоразвити екстра сензорни способности и че начинът им на писане е бил коренно различен — добави Рафаел Юсупов. — Напълно възможно е например записите да са се осъществявали с помощта на биополетата, които изпускат човешките ръце, и да са били фиксирани в метала на атомно ниво. „Прочитането“ изглежда също е ставало чрез биополетата. Глупаво е да се надяваме, че върху златните плочи на лемурийците ще видим обичайните букви или йероглифи.

— Съратникът на Николай Рьорих — Осендовски разказва, че в една от тайните пещери посветени хора са разчитали златни ПЛОЧИ, като са ги допирали до главите си — отбелязах аз.

— Биополетата се излъчват и от ръцете, и от главата — продължи мисълта ми Рафаел Юсупов. — Струва ми се обаче, че четенето с ръце е основен метод за получаване на информация от златните плочи. Ненапразно Четящият човек е положил ръцете си върху плочата, а не я държи до главата си. А точно тук… се намират главните златни плочи на целия свят.

— Ех, ако можехме да ги зърнем! — шумно въздъхна Селиверстов.

— Ха! — възкликна Юсупов. — Те да не би да са струпани около нея? Вероятно най-важните от тях се намират в дълбоко подземие или под пирамидата, на върха, на която е Четящият човек.

— Помните ли думите на старшия човек, че съществуват три входа към подземията на Кайлас. И че вторият е разположен близо до статуята. Той спомена тогава, че вече 2000 години никой не е влизал през този вход. Всеки, приближил се до него, е заплашен със смърт. Огледалото на царя на смъртта Яма го убива…

— Защо?

— Огледалото изглежда е способно да убие човек чрез сгъстеното време, но по мои изчисления то се намира прекалено далеч. Поне оттук пътят към статуята не минава през Долината на смъртта, която е свързана с Огледалото на царя на смъртта Яма. Защо тогава старшият човек каза, че непослушните ги убива огледалото на Яма?

— Шефе, я покажи къде според теб се намират Долината на смъртта и огледалото на Яма — помоли Равил.

— Огледалото трябва да е тук — посочих с пръст на картата, — а Статуята на четящия човек — тук. Между тях има около 15 километра.

— М-да… — замисли се Равил.

— Може би — продължих разсъжденията си аз, — хората, които се стремят да проникнат в подземията на Кайлас през втория вход, задължително трябва да минат през съда на съвестта и пред Огледалото на царя на смъртта Яма, тоест да навлязат през Долината на смъртта. Но дори ако човек издържи този изпит и се приближи към статуята, там го чака психо енергийна бариера, която е несравнимо по-мощна от пещерата на Харати и пропуска само кристалночисти, почти богоподобни хора. За съжаление сред съвременниците ни няма такива.

— Кой знае, всичко е възможно — неволно потръпна Рафаел.

— Може би в това подземие заедно с най-важните златни плочи пребивават в състояние на сомати 10–12 метрови лемурийци, чиито невероятно мощни души не бездействат, а живеят активно. Те анализират мислите на хората, посещаващи района на свещената планина, и преценяват тяхната духовност. Та нали на тях, приличащите на мъртъвци лемурийци, е възложена охраната на най-важните знания, открити на нашата планета. Царството на мъртвите ги защитава.

— И ето че атлантите, по-скоро един от тях е получил навремето достъп до главните златни плочи, след което е започнал разцветът на тяхната цивилизация — вметна Селиверстов.

— Сигурно и сред нас, арийците, когато изчезнат завистта и алчността, несъмнено ще се появи човек, който ще получи достъп до тях — продумах тихо. — Но кога ли ще стане това?

Настъпи мълчание. Всички гледаха към Статуята на четящия човек, за която безнадеждно се бе закачил облакът. Очертанията на пирамидата обаче се виждаха съвсем ясно.

— Странно, „нашият“ як също гледа натам — прекъсна мълчанието Равил.

Слизайки по хълма, аз се обърнах още веднъж към легендарната статуя. Разбирах, че няма да се опитваме да стигнем до втория вход — още не му беше дошло времето. А приключенията? Те щяха да продължат.