В обятията на Шамбала

Кулата на Шамбала

Спряхме.

— Да запалим ли по цигара? — предложи Селиверстов.

Извадихме цигарите, легнахме на рехавата тревичка и запалихме. Всички като омагьосани гледахме към искрящата пирамида на свещения Кайлас. Настъпи тишина. Сякаш и вятърът беше утихнал.

— Сергей, защо издухваш толкова шумно дима от цигарата? — попита Рафаел Юсупов.

— Защо пък да е шумно? — сконфузи се Селиверстов. — И какво лошо има в това?

— Съществува така наречената култура на пушенето — Рафаел Юсупов авторитетно вдигна показалец. — Дори един ослюнчен фас може да бъде изпушен културно. Пушенето е ритуал и човек трябва да се наслаждава на дима, да прави колелца и да им се любува.

— На какво да се любува? — Селиверстов отново шумно издуха дима.

— На колелцата. Необходимо е да задържиш в себе си дима, за да може организмът да попие ароматите, заради които се извършва всъщност ритуалът на пушенето…

— Извинете, Рафаел Гаязович — прекъсна го Селиверстов, — за какви аромати ми дърдорите, при положение че ми предлагате оплюнчен фас? Той може да мирише само на оборски тор. И въпреки това хората събират фасове и ги пушат! Вярно е, някои хора цял живот работят с оборски тор и са свикнали с миризмата му. Какво тогава? Може би да си свият цигарка от тор! Дори те обаче предпочитат фаса пред една такава саморъчно направена цигара. Защо ли?

— Сергей, май не ти е ясно! Ароматите от цигарата не се предават само чрез миризмата. Миризмата е нещо второстепенно!

— А кое е първостепенно? Да не би никотинът!?

Скоро заяждащите се приятели изчерпаха темата и се умълчаха. Настана тишина. Високо пред нас блестеше пирамидата на свещения Кайлас, която тибетците наричаха Кулата на Шамбала.

Усещах, че се изпълвам с огромна радост при вида на тази най-свещена (не се страхувам от тази дума!) пирамида — точно тя ме беше довела тук. На няколко пъти обаче подсъзнанието ми подсказваше, че гигантската пирамида не е построена за нас — земните телесни хора, а за… О, колко много неща не знаех тогава! Дори не си и представях, че в речника ми ще се появи понятието нов човек.

Лежах и мислех, че сигурно е построена от Шамбала — многоликото общество на Най-добрите от най-добрите, което живее според Божите закони и се грижи за останалите форми на земния живот. Включително и за нашата, като по този начин се явява основа на живота на Земята. Точно на тях им е била нужна!

Вгледах се във върха на Кайлас и си спомних как старшият човек от пещерата на Харати твърдеше, че там се намира третият вход към подземията на Кайлас. И че никой няма право да се изкачва горе, защото на върха могат да пребивават само боговете. Спомних си думите и на лама Кетсун Зангпо, че на върха на Кайлас има площадка. Тогава още не предполагах, че скоро ще успеем по пътя на логиката да изчислим размерите и да определим формата й и че тези сметки ще ни накарат да предприемем нови експедиции из целия свят по следите на „кораба на древните“.

В паметта ми изникнаха и двамата тибетци, които стояха на хълма и гледаха на запад, по посока към Кайлас, като се опитваха да уловят излъчваната от свещената планина светлина. Припомних си и лицата на немските поклонници, които бяха видели тайнственото сияние. И загадъчните очи в небето, които бе зърнал Сергей Селиверстов. „Легендарният камък Шантамани! — прошепнах. — Той се намира в пирамидата на Малкия Кайлас! Но никой от хората не може да стигне до него, да го завладее и да стане господар на света!“

Внимателно се вглеждах в очертанията на Малкия Кайлас. Стори ми се, че камъкът Шантамани ни наблюдава. Спомних си и за монаха от манастира Чу-Гомпа и неговия разказ за добрия Бог Тиуку Точе, който се е завърнал и сега живее в свещения Кайлас. Завръщането му е било съпроводено от силното сияние на Шантамани.

Все гледах към Кулата на Шамбала. Бях като омагьосан. Вече разбирах, че светът е доста по-сложен, отколкото си представяме. Учудваше ме обаче фактът, че повечето хора смятат нашия свят за прост и разбираем. Те не се замислят за паралелните измерения, за Шамбала, за подземния свят. Отнасят се към действителността като домашната котка, която смята, че хоризонтът се изчерпва с жилището, в което живее. Там тя се усеща като пълновластен стопанин, чиито слуги са едни високи двуноги същества, наричани хора. Те са призвани да я хранят и да й се подчиняват, стига да измяучи по-силно.

По същия начин хората смятат, че могат всичко да си обяснят. При това главозамайване стигат и до абсурдното археологическо обяснение за строителството на пирамидите, приписвайки го на робовладелческо общество, чиито полудиви хора не са познавали колелото. Някои дори провеждат експерименти, по време на които се опитват по най-различни начини да градят пирамиди или представят някое полусчупено гърненце за световно откритие, само и само да си обяснят всичко „по човешки“, „научно“, в пределите на съществуващото ниво на познание.

Те никога не си признават, че на света съществуват и необясними неща. Необяснимото трябва да се възприеме обаче като съществуваща реалност, най-естествена обективна реалност, а не като фантазия. Човек до такава степен е самовлюбен и подвластен на греха да се смята за Бог, че не може да възприеме как така ще съществува нещо непонятно. То обаче съществува, дори само защото човек не е Бог, а продукт на Божия замисъл. Той обаче държи да смята себе си, ако не за Бог, то поне за всезнаещ!

Хората до такава степен се захласват по дарената им от Бога машина, наричана тяло, че приличат на смахнати автолюбители, които посвещават целия си живот на обожаваната кола, а въртенето на волана възприемат като висше човешко достойнство.

Хората сякаш не могат да се откъснат от обяснението, че древните монументи са гробници на царе. Смятат, че царското „тяло“ е било толкова ценно, та е трябвало да се издигне например Хеопсовата пирамида, за да бъде увековечено. И стигат до абсурдни твърдения, като се опитват да обяснят древните монументи. Между тях и прословутите гробници не бива да поставяме знак на равенство. Нали не правим гробници за своите автомобили! Повечето хора не желаят да приемат, че за нас е създаден само триизмерният, относително примитивен свят и че не бива да съзерцаваме цялото мироздание с „триизмерен поглед“.

Ние не сме богове и не знаем всичко. За нас, обикновените триизмерни същества, необяснимото трябва да е нещо нормално. Ако сте учен, имайте смелостта и напишете, че даден факт е необясним от нивото на съвременните знания. Това поне ще е честно.

Пронизвах с погледа си Купата на Шамбала. Естествено, че исках да разбера нейното предназначение. Но не го разбирах. Нито грам! Обаче исках. Много исках. В сравнение с Кулата на Шамбала бях толкова мъничък и нищожен. Но съм човек. И като такъв изпитвам любопитство, което искам да задоволя.

Градът на боговете ме беше потресъл. Долината на смъртта така ме измъчи, че със сигурност започнах да разбирам по-добре този живот. Най-сетне осъзнах, че точно любопитството, което ни беше докарало тук, е чувството, пораждано от необяснимото и непознатото. То е стимулаторът на прогреса. Бих го нарекъл най-важното човешко чувство, понеже то предизвиква безкрайните „Защо?“ и дава възможност на човека да се осъществи като самопрогресиращо начало.

Трябва по-често да си задаваме въпроса „Защо?“, но и да осъзнаем, че Създателят е прокарал граници за познанието чрез невидимите прегради в пространството. Те разделят паралелните светове, но и увеличават човешкото любопитство. Триизмерното ни любопитство може да действа само в рамките на нашия свят. За да овладеем познанията на четириизмерния свят, трябва да станем четириизмерни хора.

Мисля си, че Бог е предвидил възможността човек да преминава от един свят в друг. При поредните прераждалия най-вероятно сменяме телата си като носни кърпички и един ден Бог ще ни „подари“ четириизмерно тяло. Тогава пред нашето любопитство ще се отворят безкрайните простори на нов, по-сложен свят. Някъде дълбоко в душата си ще се радваме, че във вече отдалечилия се от нас триизмерен свят човек е могъл все пак — понякога ругаейки и негодувайки, да съхрани чистотата на своята душа. Затова Бог се е постарал да внуши и на нас, триизмерните хора, принципите на Чистата душа, като ни е противопоставил на всевластието на алчността и завистта.

И там, в онзи странен четириизмерен свят, ти ще погалиш четириизмерното си коремче и ще отбележиш, че все пак тук хората са някак особени, със странни, по детски чисти очи. Ще забележиш, че те се радват на новия човек — пришълеца от триизмерния свят, защото той се е преборил с алчността и завистта, от които четириизмерното общество отдавна се е освободило.

Ще откриеш, че тук е много по-лесно да се живее с Чиста душа, за разлика от триизмерния свят, където подобен човек изглежда като бяла врана.

Продължавах да гледам Кулата на Шамбала. Отлично разбирах, че не съм Най-добрият от най-добрите. Имах правото само да се надявам, че някога, след много-много животи… може би, ако имам Чиста душа…

А хората на Шамбала са толкова съвършени, че могат да преминават от един свят в друг и са построили Града на боговете с Кулата на Шамбала в центъра му. Та нали Кулата на Шамбала е построена не само в един, а в няколко паралелни свята! Навярно строителите са си казвали: „Завършихме триизмерната кула, хайде да пристъпим към строежа на четириизмерната.“

Внимателно гледах с триизмерния си поглед към триизмерната Кула на Шамбала. Разбирах, че не съм в състояние да видя четириизмерната. Но ми се искаше. И чаках. С огромно желание изчаквах скоро да се появи мисълта. Страхувах се само, че тя ще е неясна, ще изисква по-нататъшни изследвания, а няма да е финална, крайна, на която със задоволство можеш да сложиш точка. Точно така се случи. Появи се нещо мъгляво и странно. Исках дори да отхвърля неоформената идея, но за късмет не го сторих.

Идеята ми беше, че Кайлас е преди всичко шаблон, по който е бил създаден генът на живота.

Като учен медик отлично зная, че всяка човешка клетка (както и клетките на другите живи организми) съдържа така наречения ген на апоптозата (тоест ген на програмираната смърт или ген на самоубийството) и антиапоптозен ген (ген на живота). Ако се включи генът на смъртта (апоптозата), в клетката започва фатално отброяване на времето, което води до нейната гибел. Ако се включи генът на живота, ефектът от програмираната смърт е нулев. В този случай здравата клетка продължава да живее, а болната се възражда, оцелява и в крайна сметка се превръща в здрава. Учените от цял свят изучават тези два гена и то с пълно основание. Ако например успеят да задействат гена на смъртта на раковите клетки, то туморът ще загине.

Отново седнах на земята. Запалих цигара и се замислих. По това време вече знаех, че според данните на двамата руски учени П. П. Гаряев и Г. Г. Тертишни генният апарат на клетката е носител на 10% от цялата информация на организма, а останалите 90% се падат на биополето и изглежда на вътре клетъчната и извънклетъчната вода. Информацията, вкарана в човека от Създателя, се намира в трите му съставни тела — гените, водата и биополето. Но трябва да има нещо, което да обединява тези толкова различни източници на информация! Какво е то?

Започна да ме дразни тази мъглява и донякъде нелепа мисъл, че подобната на пирамида конструкция на Кайлас е шаблон, по който загадъчната Шамбала е създавала гена на живота. Мислите ми блуждаеха. Зави ми се свят. Наложих си да се концентрирам. Вътрешно бях напълно съгласен с хрумването, че базовата (определена от Създателя) информация се намира в гените, водата и биополето. Не можех обаче да открия обединяващото начало между тези информационни структури.

Внезапно си спомних Долината на смъртта и начина, по който мислещата субстанция, излъчвана от Огледалото на царя на смъртта Яма, анализираше мен и моя живот. „Времето! Енергията на времето обединява тези три информационни структури на живия организъм! — възкликнах едва ли не на глас. — Обединяващата информация се намира в енергията на времето! Точно в нея е заложено не само онова, което отмерва минутите, часовете, дните и годините в земния живот, но и онова, което в даден момент започва да тиктака по посока към неминуемата смърт. Тогава в клетките се включва генът на апоптозата и постепенно те самопроизволно умират, като притеглят към смъртта целия организъм. Гените, водата и биополето се подчиняват на времето!“

Мозъкът ми се нажежи. Отново запалих цигара, без да обръщам внимание на намеците да тръгваме. Внезапно се ударих по челото и гръмогласно заявих:

— Ама че съм глупак!

— Защо? Да не сме се заблудили? — учуди се Селиверстов. — Според мен ориентирите са правилни.

— Всеки човек преживява подобни мигове — разнесе се гласът на Рафаел Юсупов. — Впрочем това е добър признак. Който бичува себе си, не бичува другите. Ако ти кажат, Сергей, че си глупак, ще се обидиш ли?

— Разбира се.

— Но ако сам си го кажеш, никога няма да се обидиш на себе си, нали?

— Така е. Накъде клоните обаче?

— Понякога е полезно да си казваш, че си глупак — Рафаел внимателно изгледа Селиверстов над очилата си.

— За какво намеквате?

— Нищо не намеквам.

— Защото мога и да се обидя…

— За какво?

— За онова същото.

— Ама аз не съм ти казал, че… Просто смятам — Юсупов го погледна миролюбиво, — че понякога е полезно човек да си казва глупак — с профилактична цел.

— За да не стане глупак, така ли? Що за профилактика е това!? Няма профилактика за глупостта! Глупаците са си такива по рождение!

— Има и придобити форми…

Поредната препирня между двамата приятели се разгаряше. По този начин те се разтоварваха след тежките мигове по време на експедицията. А те съвсем не бяха малко! Все пак с тях ми беше леко, винаги ми е било леко. И двамата бяха солидни руски учени, но умееха да живеят с детското в душите си.

„Ама че съм глупак! Какъв глупак!“, помислих си вече наум. Нали бях стигнал до извода, че човекът от първоначалния онзи свят е преди всичко човек-мисъл, а мисълта се състои от енергия на свободното време, освободена от пространството. Затова човекът-мисъл може да бъде наречен и човек-време. Моля ви, скъпи читатели, да не забравяте, че под думата време разбирам преди всичко енергията на времето, а не тиктакането на часовника, което е само една от проявите на тази енергия. Именно човекът-време е бил изпратен от Бог в пространството, за да започне да го завладява. Там човекът-време вече не е фрактален и не може светкавично да се премества из цялата Вселена. Длъжен е да обитава пространството и да му вдъхва живот. Колко неуютно се чувства той, когато го изпращат в едно или друго пространство (например триизмерното) и буквално го заключват в „тялото-машина“, когато го карат да командва тези неособено съвършени (засега) биополета, жадната за информация вода и все още примитивните гени! Как му се иска отново да получи свободата си! Но Бог му е наредил! Той е по-прозорлив! Ако те е пратил да проучваш света на пространствата, значи така трябва.

Е, би могъл, разбира се, да те прати в някое по-прилично пространство! А не в това, където всичко е толкова мрачно, че дори губиш желание да управляваш „тялото-машина“! Защото това триизмерно тяло още не се е адаптирало към условията на вечния живот с неговата смяна на телата и проявява глупава самостоятелност. То дори притиска духа ти, като не се вслушва в подсъзнанието. И настоява ти — вечният човек-време, да отстъпиш пред него и да му довериш да ръководи цялата триизмерна съзнателна дейност на „пространствения човек“ в угода на невъзвишени телесни помисли — например за подсигуряването на тялото с храна за сто живота напред!

Колко противно е да си заключен в тяло, което трупа мръсните пари, без да се замисля, че то не е вечно, а на оня свят пари не са необходими! Колко жалко, че детството, когато тялото се управлява по-лесно, а съзнанието още не е отровено от триизмерната любов към вещите, отлита толкова бързо! Сигурно този свят на изпитания, където нас, древните и съвършени хора-време, ни подлагат на изкушения, е необходим. За да може родоначалният свят, където сияе думата свобода, да бъде винаги чист и страстен! Бог е по-прозорлив! Сигурно наистина светът на пространствата трябва да бъде разучавай и усъвършенстван!

Лежах на тревата и гледах към небето. Беше синьо. Ударих с длан по земята. Беше твърда — триизмерно твърда. После пак се съсредоточих и се постарах да систематизирам току-що появилите се мисли.

Разбирах, че съществуват два принципно различни свята — на свободното време и на пространствата. Осъзнавах, че Бог съществува. Той е преди всичко Владетел на света на свободното време. В този свят, където някога задължително ще се озовем, Той е започнал навремето да създава живота и го е сътворил толкова съвършен, че е съумял да дари човека с безсмъртие. Човекът-мисъл, когото Той е изградил от енергията на свободното време, е станал наистина щастлив, защото е бил фрактален, тоест не е имал мащаб (тъй като е бил отделен от пространството) и е могъл светкавично да се движи из Вселената на свободното време — достатъчно е било да си го помисли. Според мен Вселената на свободното време се различава от обикновената Вселена — тя се намира извън пространството. Ние всички някога ще се озовем там и ще я опознаем.

Бог не е приключил дотук. След като животът в света на свободното време е достигнал пълно съвършенство и хармония, Той е решил да усвои и света на пространствата. На първо място ги е систематизирал, като ги е разположил по отделните светове — триизмерен, четириизмерен, петизмерен и т.н. После е използвал най-съвършената форма на живот в света на свободното време, за да вдъхне чрез нея живот в пространствата. Като изкривил пространството например в триизмерния вариант. Създателят е изпратил там човека-време (или човека-мисъл), за да управлява създадените информационни структури — преди всичко биополето (или биополетата!), водата и гените на човека-пространство. По замисъла на Създателя човекът-време, тоест духът, е трябвало да отброява времето за живот на всяка клетка, всеки орган и на организма като цяло. Необходимо е било да върши и ред други неща, за да може тази „пространствена машина“, наричана тяло, да функционира прецизно.

Човекът-време е трябвало да контролира работата и на съзнанието — чисто „пространствения вариант на мислене“, и да го кара поне понякога да се вслушва в него — духа, както и да не забравя за интуицията. Човекът-време (духът), внимателно наблюдавайки съзнанието на пространствения човек, е трябвало постоянно да предава информация за мислите на земните (пространствените) хора. Съгласувано с онзи свят е определял продължителността на живота на земния човек като средна величина за дадения исторически период. Главен критерий за това по кое време трябва да се включва генът на смъртта (апоптоза) е чистотата на помислите на земните хора.

В нас сякаш живеят двама души — човекът-време и човекът-пространство. Когато се освободим от последния, земното съзнание ще изчезне, но на неговото място ще дойде друго — космическото.

„Откъде пък се пръкнаха тези глобални мисли? Откъде зная всичко това? Къде са доказателствата? — шамароса ме отрезвяващата мисъл. Чак ме втресе. — А какви доказателства може да има? Нима Бог ще ти предостави доказателства на теб, неразумния, като на тепсия или под формата на поредното гърненце, изровено от археолозите!? Защо толкова се страхуваме да вярваме на мислите си, а вярваме на прословутите гърненца?“

Погледнах към свещения Кайлас — мисълта, че виждам гигантския шаблон на гена на живота, не ме напускаше. Представих си как върху него е било изкривявано пространството, така че едновременно са се образували „биополевият ген“ и „водният ген“, и обикновеният телесен ген. Те са били готови в мига, когато към тях се е насочил човекът-време, за да направлява работата им. Чак по-късно, когато е отминал стадият на ангелите и призраците, по Земята е запристъпвал телесният човек, който обаче изобщо не си спомнял, че е направен върху гигантския шаблон, в сравнение с който изглеждал като същинска мравка. Неочаквано се изправих.

— Тръгваме ли? — стресна се Селиверстов.

— Сега, сега…

Опипах уморената си глава. Стори ми се съвсем мъничка, макар да е 61-ви размер. „Ирисът! Ангелите!“, стрелна се мисълта ми. Но аз не успях да я уловя. Необходими бяха години, за да се развият идеите за ириса и тялото на времето; да се дооформят и да систематизират цялостната хипотеза за Града на боговете. За нея обаче ще поговорим в следващия том.

Ориентирах се по компаса и закрачих към мястото, откъдето бяхме започнали своя поход към Града на боговете. „Живеем в някакъв нарисуван от нас самите свят“ — мислех си, докато вървях. — Всеки човек е художник на своя живот. Всеки рисува. Малцина са тези, които живеят естествено. Защо? Ами защото слабо познаваме самите себе си. Почти не знаем кои сме! Ходим на училище и дори получаваме отлични оценки по предмети, които ни насилват да приемем „маймунския вариант“ за развитието на човечеството. Дълбоко в душите си обаче не вярваме в него. Нещо в нас не ни разрешава да оглушеем чак до такава степен. Започваме да ходим на църква, уж за да опознаем себе си, но монотонното пеене на попа скоро ни омръзва и преставаме да вникваме в същността на молитвите. А въпросът „Кой съм?“ продължава да виси и да ни чопли отвътре. Не ни остава нищо друго, освен да си „рисуваме сюжети“ по темата „Кой съм аз?“.

Ние рисуваме различни сюжети за себе си. Съвсем рядко те са „самобичуващи“ — никой не иска да си представя например, че е животно, научило се да ходи на два крака. Доста по-често се рисуват „банални сюжети“, за който са характерни например яденето на сладолед като начин да изпиташ радост, желанието красиво да постоиш с халба бира на шумна улица, за да удовлетвориш тщеславието си, навикът загадъчно да помълчиш със сведен поглед пред заинтригувал те екземпляр от противоположния пол, за да прикриеш баналността на своето мислене, умението да разкажеш брадат виц, като пръв се разсмееш, за да демонстрираш интелекта си и т.н.

Най-често обаче хората рисуват за себе си „самовъзвеличаващи се сюжети“, като обикновено ги крият дълбоко в себе си. Понякога, когато „душата вече не издържа“, индивидът се появява в обществото с пъстра вратовръзка и малиново червена риза. Тогава изпитва удовлетворение от разтапянето на „баналните драскачи на сюжети“, които му се подмазват и примират пред малиновата му риза.

Народът нарича мъжете, които рисуват „самовъзвеличаващи се сюжети“, надути пуяци или самовлюбени идиоти. Най-умните от тях в един миг стигат до прозрението, че не е културно да носят такава риза. Затова започват да се обличат или изцяло в бяло, или в черно, за да подчертаят своята загадъчност. А най-най-умните осъзнават, че работата не е в облеклото, а в маниерите, на които те някъде там се учат (неизвестно впрочем къде!). Демонстрират ги елегантно и укорително поглеждат към „баналните драскачи на сюжети“, които не умеят да държат приборите правилно и не са научени на английския вариант за отваряне на устата с цел поглъщане на зеле, да речем. Гениите пък сред тях се досещат, че по-важен от маниерите е погледът. Те дълго тренират пред огледалото, за да живеят после цял живот за сметка на погледа си: не ми харесва — леко повдигам веждата над едното око; харесва ми — притварям клепачи (дай Боже, миглите да са дълги); скучно ми е — заглеждам се в една точка; весело ми е — смея се с очи, като леко ги присвивам; трябва да очаровам някого — широко разтварям очи и т.н. „Баналният драскач на сюжети“ не разбира за какво става дума и… се хваща на въдицата.

Мъжете обикновено „желаят“ жените и го повтарят безкрайно, дори когато съвсем не е така. На тяхната страст са подложени и трите категории жени. „Самобичуващите се“ ги желаят, за да им доставят благородно две минути радост. „Баналните“ стават жертва на принципа, че в животинския свят съществуват отношения между самеца и самката. „Самовлюбените“ пък биват очаровани с подсъзнателната мисъл: „Ще ти дам да се разбереш, кучко, кой съм аз!“

Според мен напоследък жените от третата категория, които си рисуват „самовъзвеличаващи се сюжети“, се увеличават. Дойдоха времена, когато уравниловката изчезна и на преден план излязоха материалните, а не идеологическите ценности. Сега дори някой импотентен тип с „Ауди“ може да мине за мъж от класа. Жените от третата категория си дават висока оценка и всяко „допускане“ на екземпляр от мъжки пол до бялото им тяло оценяват направо като подарък от злато за него — „самеца“. Те не забравят да издадат умопомрачаващ вик, който да свидетелства за дивата степен на възбуда по време на краткотрайната процедура, за да му повишат самочувствието.

Мъжете наричат това състояние на жените синдром на „златната…“ (имат предвид женския орган), като не забравят в по-културно общество, особено в присъствието на хора с малинови ризи, да го наричат високопарно „синдром на златната жена“.

Разбира се, не смятам, че само импотентни мъже си купуват „Ауди“, но пък вярвам в съществуването на „синдрома на златната жена“. Представителките му също много обичат златото и носят по пет синджирчета наведнъж. А пръстените им са толкова, че тези златни окови не им дават възможност да си сгъват пръстите. Те безкрайно съжаляват, че никой не прави бижута за пръстите и на краката, дори и арабите.

Често наблюдавам жени с подобен синдром. Те и на мен се лепят, макар да нямам „Ауди“, а служебна „Нива“. Ползата е, че така ги изучавам, макар да ми става малко тъжно.

Тях човек би могъл да оправдае до известна степен, понеже те искат по някакъв начин да подчертаят превъзходството си пред мъжете в малиново, бяло или черно. В отговор те изтъкват своя „сюжет на живота, обагрен в златисто“. Така започва съревнованието между сюжетите. За каква любов може да става дума?

Жените със „златни сюжетчета“ също искат обаче да бъдат обичани. Желанието да се влюбят ги притиска все по-силно, така че идва време, когато „златната жена“ реално си задава въпроса къде е „той“? Оглежда представителите на мъжкия пол и най-сетне избира обекта на своята любов. Видът на избраника зависи от нейните умствени способности.

Най-примитивните „златни жени“, при които грижата за пъпчето доминира над всичко, обикновено избират напомпано с анаболи биче с впита тениска. От американските екшъни те са възприели идеята, че жената задължително се нуждае от защитник, сякаш някой толкова я преследва, че й трябва закрила. Животът обаче си тече мирно и спокойно, пъпчето невинаги може да бъде оголено, а бичето е все до нея. Като пълен идиот той дори през зимата облича понякога впитата тениска без ръкави. По-умната категория „златни жени“, които не обръщат чак толкова голямо внимание на пъпчето, избират за „обект на любовта“ дебеловрати със златни ланци. Напълно възможно е тайно да желаят да имат до себе си нещо, което да „мирише на мъж“. И тъй като дебелият врат се възприема като главен признак на мъжествеността, отначало на тях им харесва да висят на него. После така им омръзва, сякаш ги карат да правят едно и също упражнение по време на сутрешната гимнастика. А и животът с дебеловратия след време става скучен, защото работата все пак не е във врата.

Още по-умната категория „златни жени“ избират за обект на любовта си артисти, видни учени, депутати и други подобни представители на интелектуалния елит, стига да не са твърде стари. Въпреки че вратът на подобен мъж най-често е тънък, а адамовата му ябълка стърчи нелепо, „златната жена“ разбира, че основното, за което може да го обича, е умът му. Ако умът му пък е в съчетание с известно име — повече от чудесно! Тя примира от гордост, докато пристъпва редом с него — невзрачния, защото той е достатъчно умен да твърди пред всички, че именно тя го е ощастливила и е станала негова муза. Приятелките, хванали под ръка биче или дебеловрат обект, линеят от завист, понеже техните възлюбени не могат да кажат две думи на кръст, а само се пъчат със златото по врата си или издуват гръдния си кош.

Постепенно обаче започва да се появява противоречие, защото обектът на нейната любов предпочита пред „златната жена“ своята наука или артистичните си изяви. Освен това проявява наглостта постоянно да й досажда с разговори за творчеството си, докато според нея би трябвало да й посвещава цялото си време. Как да се промени това положение? Как!? Чрез капризи! Първият каприз помага, вторият път — номерът минава, и така… цял живот. Изведнъж „златната жена“ забелязва, че обектът се е поизтъркал, красноречието по неин адрес е започнало да звучи отвратително тривиално, а творческите му пориви са редки и с променлив успех. Тогава й хрумва мисълта: „Глупачка, кому посвети най-хубавите години от живота си!?“ Тя се обръща към внезапно заинтригувалите я бичета и дебеловратите със златни ланци. Минутите общуване с тях са й достатъчни да разбере, че междувременно натрупалите тлъстини мъже са още по-долно качество от онези, които са загубили своя творчески потенциал. „Златната глупачка“ изобщо не загрява, че причината е в нея или по-скоро в „златния сюжет“, който тя толкова старателно рисува цял живот.

Най-умната, бих казал хитро-гениалната категория „златни жени“, която доста сдържано се отнася към украсяването на пъпчето и вратлето, избира за обект на любовта си финяги или мъже с неосъществени обратни наклонности. Такава жена разбира, че финягата ще й стане преди всичко „приятелка“, но цял живот ще я почита и ще задоволява нейните „златни наклонности“ само защото тя — красавицата — го е оценила и е повишила мъжкото му самочувствие, натикано в ъгъла от неговите „задни интереси“.

„Златната умница“ го е погледнала отпред, с което е придала значение на достойнството му. Тя дори отговаря на злобните завистници, намекващи за обратната му ориентация с гениалното: „Това е екологичен проблем!“ Защо в такъв случай мъжът да не стане приятелка на подобна жена! Нали тя винаги го хвали и твърди, че е нормален мъж, който има… известни забежки. Затова пък колко общи интереси имат! И колко е важно това! Колко е хубаво… да бродират заедно! Що се отнася до сексуалната задоволеност на „златната умница“, то тя умее дори да медитира като йога и със силата на мисълта да потиска естествените си еротични желания. Ако пък „приятелката-възлюбен“ от време на време се поддава на особените си гени, то тя му прощава, защото за нея думата приятелка е с главно П.

Спънах се в някакъв камък и едва не се проснах на земята. Отново усетих под краката си тибетските камъни.

— Ех! Колко леко се върви! — чух отзад гласа на Селиверстов.

— Да бе — изсумтя Рафаел Юсупов.

— Да не би да сте уморен, Рафаел Гаязович? — невинно подхвърли Селиверстов.

— А, нищо, нищо.

— Кажете, ако сте уморен…

— Малко…

— Баба ми казваше: „Ще си почивам на онзи свят.“

— Май не го казваш току-тъй, Сергей, нали? Сигурно имаш нещо предвид!

— Не, нямам. Само го споменах.

— От мен да мине. Помни обаче, че можеш да предизвикаш съдбата!

Стрелката на компаса ни водеше по тибетското плато. Градът на боговете, в чийто център се извисяваше Кулата на Шамбала, се отдалечаваше от нас. Скоро ще стигнем до цивилизацията. Ще ни посрещат „цивилизовани“ хора, на които ще започнем да доказваме, че Градът на боговете наистина съществува и че в дълбоката древност там са се случвали събития, които… Ще ги убеждаваме, че сме произлезли от Тибет, където… където… Мислите ми започнаха да „заекват“, сякаш не желаеха преждевременно да правят равносметка на експедицията.

Към любовта се стремят и умните, и глупавите, и красивите, и неособено хубавите, и младите, и старите. Хората са готови да жертват всичко в името на любовта — пари, реноме, положение. Пред любовта избледняват и алчността, и завистта. Това неразбираемо чувство може да прави чудеса.

Понякога обаче тя бива заменена от псевдо любов.

Най-честият вариант на подмяна е така наречената всенародна любов към вожда, другаря генерален секретар, Дучето, фюрера, някой шеф или лидер. Защото силните на деня, които имат безгранична власт и пари, не могат да спят спокойно нощем и все се чудят какво им липсва. Внезапно се сещат — нуждаят се от любов! И те нареждат да им водят все нови и нови жени, повечето от които правят всичко необходимо да утвърдят високото им самочувствие. После се обръщат към мъжката половина на човечеството — ей така, просто за да се усещат обичани от колкото се може повече хора! Ето как възниква „всенародната любов“, с която сексът изобщо не може да се мери.

Когато-мисли за любовта, човек забравя, че първо трябва да обича той самият, а после да иска от другите хора да го обичат. Но хората ужасно се страхуват да даряват любов. Защо!? Ами защото истинската любов изисква душевна чистота. А тя е невъзможна, ако си се поддал на алчността, подлостта и завистта. Как се става чист? Много лесно — като се мисли чисто, защото тъкмо в мисълта е заложена чистотата на човека.

Във всеки от нас надделява човекът-пространство, който също силно желае да стане Божи Син като вечния му събрат — човека-време. За да се осъществи това, трябва да мине доста време. И най-важното — необходимо е да се осъзнае, че най-съществен критерий за прогреса е чистотата на помислите.

Беше ми весело да крача в Тибет. Но още по-радостно щеше да ми стане в родната Уфа, където щях да гледам жените в очите. Изведнъж си представих как цялата улица се пълни с хора и от очите им струи любов. Влюбените погледи ставаха все повече на брой. Какво пък — човекът-пространство е способен да се усъвършенства. Казах си, че хората на Шамбала отдавна са се научили да обичат истински.

Стигнахме до мястото, където бяхме разпъвали нашите палатки. Оттук бяхме поели към загадъчния Град на боговете. Обърнах се назад — Кулата на Шамбала вече не се виждаше.

Пак разпънахме палатките. Приготвихме си скромна вечеря. Пийнахме по малко спирт. Стомахът почти не ме болеше.

— Момчета! Утре потеглям към Мястото на гладния дявол… сам.