В обятията на Шамбала

Дворците без прозорци и врати

— Къде?

— Ето го пред нас! Съвсем истински дворец, но без прозорци и врати. Основата му е леко разрушена.

— О-хо! — не се въздържах и възкликнах аз.

В главата ми профучаха думите на Ангарика Говинда, че комплексът на Кайлас прилича на гигантска мандала, съставена от мистични фигури, а стените на каньона — на архитектурни съоръжения. Поклонникът сякаш е обкръжен от гигантски храмове.

Съоръжението, което разглеждахме, беше високо около 250 метра и представляваше комбинация от кули и отвесни стени. Наподобяваше католически храм и наистина нямаше прозорци и врати.

— Странно — продумах аз и се заех да скицирам. — Какво би могло да означава? Е, поне е ясно, че не е естествена планина, а изкуствен монумент.

Едва бяхме изминали 100 метра и видяхме друга конструкция, разположена по-високо на склона. Тя беше с вдлъбната форма, а повърхността й бе покрита с малки стъпала и подобни на пирамиди многобройни хълмчета. Южната й страна, която се виждаше отлично, завършваше отгоре и отдолу с две красиви издатини, високи по 70–80 метра. Долната беше с правоъгълна форма, а горната приличаше на каменен цилиндър, поставен върху тясна основа. Създаваше се впечатлението, че този цилиндър, който тежеше вероятно стотици или хиляди тонове, е бил изсечен, повдигнат и монтиран отделно. Древните строители очевидно са владеели силата на антигравитацията.

Продължихме да вървим и пред нас се разкри гледката на грандиозен и величествен дворец с напълно фантастична форма. Той се състоеше от две предни и две задни, наложени една върху друга каменни плочи (или огледала), между които бе разположена масивна трапецовидна конструкция. Отзад и отгоре тя завършваше с конусовидна издатина. Височината на двореца бе минимум 500 метра.

Докато снимах, си дадох сметка, че сянката ще влоши качеството на изображението. С просто око се виждаха повече детайли, затова ги отразих върху скицата.

Зад двореца, по-близо до Кайлас, се забелязваше овално образувание, което отначало възприех като най-обикновена планина. После, като го сравних с естествените хълмове, разбрах, че и то е древна конструкция, висока около 350 метра. „За какво ли са изграждали такива монументални конструкции?“ — питах се аз, макар предварително да знаех, че няма да намеря отговор.

През следващите три дни срещнахме още няколко двореца без прозорци и врати, които ще ви опиша съвсем накратко, скъпи читатели. Ще ви призная също така, че докато ги фотографирах и рисувах, вътрешно негодувах, че нищо не разбирам от обектите. Просто сляпо си изпълнявах експедиционните задължения, поразен от величието на древния разум. Единствено ме топлеше надеждата, че някога в бъдеще ще разкрием тези уникални загадки.

Един от дворците представляваше сложна комбинация от плавно извити повърхности, върху горната част, на които стояха пирамида и полукълбо. Височината на монумента бе около 150–200 метра. Естествено не можех да отговоря що за съоръжение е това, също както повечето хора не са в състояние да си обяснят предназначението на древните монументи.

Вторият дворец приличаше на комплекс от куполи с две огромни — по около 100 метра, вертикални плочи, поставени точно под ъгъл 90 градуса една спрямо друга. От главата ми извираха ред въпроси: „Каква е ролята на тези каменни куполи? Може би събират определен вид фини енергии? Каква роля играят плочите, които приличат на огледални отражатели? Каква енергия отразяват и накъде я насочват?“ Нямах отговор. Следващият монумент, също разположен върху висок хребет, напомняше старинен испански замък. По нещо приличаше и на пирамида, но очертанията й бяха твърде странни — отвесни странични повърхности, релефни вдлъбнатини и т.н. Плътно до едната страна на замъка бяха прилепени две плочи. На върха на едната от тях се различаваха четири полуразрушени купола. Друг монумент приличаше на спирала, която се стесняваше към края си. Както повечето, и той съчетаваше в себе си комбинация от плоски конструкции, които образно бяхме започнали да наричаме огледални отражатели.

Скицирайки последния обект, логически доизмислях доста от неговите участъци, защото бяха покрити със сняг или разрушени от времето. Все пак беше безспорно, че заради неизвестна нам цел древните хора са построили тук гигантска каменна спирала.

— Може би е прототип на ДНК? — продума тихо Равил. В крайна сметка към обектите от този тип можехме да причислим редица конструкции, разположени близо до монумента Гомпо-Панг. Зад него отлично се виждаше нещо като тесен жлеб с приповдигнати стени, който се спускаше надолу от полукръглото разклонение на Гомпо-Панг. Веднага зад него в източна посока се открояваше островърха структура, на чиято външна стена личаха две полукръгли вдлъбнатини под формата на пчелни пити. Зад нея съзряхме подобие на две стълби, покрити с арки и перила с фигурки, които грациозно се спускаха от върха на сферично каменно образувание. Още по-нататък в източна посока се забелязваше друга двойна редица от фигури или скални образувания, зад които се разполагаше споменатото вече огледало на самия Кайлас.

При вида на тези „жлебове“, „пчелни пити“, „стълби“ и т.н. в главата ми започнаха да се прокрадват все още неясни мисли за тяхното предназначение. Хрумна ми да прокарам аналогия със строежа на човешкия организъм. Изоставих обаче идеята, защото не познавах докрай пространствената структура на човешките молекули. Все пак сравнението ми се стори интересно, макар да нямах никакви основания да твърдя, че чрез изграждането на разнообразни и необикновени монументи древните са създавали тук човешки същества. Аз просто усещах смазващото несъвършенство на своя разум пред въображението и могъществото на древните монументи.

Спомних си мисълта на Сергей Селиверстов: „Всички са слушали приказки за дворци без прозорци и врати, а ние ги виждаме със собствените си очи.“

И си помислих: „Приказката не е фантазия. Тя е история, съхранила забравеното величие на човека.“