В обятията на Шамбала

Мястото на гладния дявол

Сутринта на другия ден се надигнах по-рано от обикновено, което ми се случва рядко. По принцип ме събуждат с вик в ухото „Ставай!“ или с гъделичкане, което ми е много противно. Щом все пак стана, поне час се движа като зомби без мисъл в главата. Изобщо не се сещам за гимнастика или миене.

Рано или късно идвам на себе си и тогава си спомням, че съм шеф на експедиция. Започвам бурна дейност и се карам наляво и надясно, че късно поемаме по маршрута, като забравям, че причината за късното тръгване все пак съм аз. Когато всичко вече е приготвено, вадя несесера от найлоновата торба с вечно влажната хавлиена кърпа, която мирише на парцал за бърсане на под, и започвам процедурата по измиване. Особено внимание отделям на зъбите. Понякога дори забравям за лицето, да не говоря за врата. Случва се да извадя зацапано огледалце и докато се опитвам да видя лика си през петънцата кал, се бръсна, като мажа бузите си (разбира се, без гореща вода) с омекнало парче сапун, по което са полепнали малки камъчета. Не се уморявам да си повтарям: „Ама че физиономия, а!?“

Завиждам на брат си Алберт, който е „чучулига“, сутрин става лесно, приготвя закуска за всички, след което започва да реве: „Ставайте! Ставайте!“ Разбира се, ние спящите, дълго не се предаваме и дори понякога прилагаме хитрост, като потупваме палатката с ръка отвътре, за да засвидетелстваме, че вече сме будни. Но Алберт също не се предава и започва да удря с лъжица по канче. Най-доволен е, когато от палатката се подадат нашите сънени физиономии.

Сънената физиономия се отличава от всички състояния на човешкото лице по своята висока степен на непривлекателност, тогава понятието мачкано лице се изпълва със съдържание. Щом видя подобни лица, ръцете ми несъзнателно правят мачкащи движения и винаги си спомням изказването на моя приятел Юрий Иванович Василиев за женската красота. Той не пропуска да подчертае, че тя може да се види само сутрин, когато лицето не е покрито с „мазилка“.

Онази сутрин, когато се събудих учудващо рано, полежах в палатката с прояснена глава. Мислите ми кръжаха около разказите на Кетсун Зангпо, Бонпо-лама и монаха Тленнурпу за Мястото на гладния дявол, където имах намерение да се озова днес.

Бонпо-лама ми разказа навремето, че в района на Кайлас преди VII-VIII век от нашата ера е съществувало кралство на йогите, наричано Шанг-Жонг, където живеели последователи на йогийското учение. Те знаели мантри и чрез тях използвали тантрическата сила на Кайлас. С нейна помощ била построена столицата им — Тун-Лонг-Вали, тоест Вавилон. Това място, вече затрупано от пясъци, е омагьосано и сега се нарича Мястото на гладния дявол.

В главата ми изплуваха и беседите с Бонпо-лама за това, че е напълно възможно точно тук да са се извършвали експериментите, казано на съвременен език, за клониране на човека, адаптиран към суровите условия на Земята след Всемирния потоп. Големите хора (вероятно атлантите) са използвали „семена“ от арийската раса, запазени във Вара — гениите хранилища на Шамбала. Опитите продължавали, но скоро големите хора разбрали, че „създанието“ изисква грижи, понеже клонираните тибетци имали склонност да прегрешават. Затова недалеч от Кайлас бил изграден тибетският Вавилон, в който големите хора обучавали ниските на ръст тибетци как да живеят. Този процес продължил дълго, докато тибетците не се разпръснали по цялото земно кълбо.

За съжаление обаче те изгубили способността си да ползват енергийните технологии. Така Земята била населена, Шамбала изпълнила мисията си, а големите хора слезли под земята — в родната Шамбала, като оставили тибетците без закрила. Останалите на Вечния континент жители забравили, че техните предци отдавна са се разпространили по земята и са създали различни народи и нации, които са техни братя. Те дори не си спомняли за тях, а чакали завръщането на големите хора. Те обаче все не се връщали, а тибетците постепенно подивели. Рядко появяващите се неизвестно откъде пророци учредили много религии и им възложили да създадат теософска (религиозна) държава. Те им казали да си припомнят миналото, което е основно за цялата Земя. Ето защо Тибет бил назован Страната на спомените.

Много често тибетците идвали на мястото, където се намирали развалините на източния Вавилон, после отивали на поклонение пред свещения Кайлас, извършвали свещената парикарма и молели Кайлас да върне големите хора. Но Кайлас мълчал. Скоро те забелязали, че сред развалините, вече затрупани от пясъка, се е заселила някаква черна сила. Пристигналите тук започнали да се убиват един друг без причина. Тръгнал слух, че Кайлас е омагьосал мястото и че там се е заселило безтелесно същество, което се храни със злите хорски мисли. Всеки можел да се убеди със собствените си очи. Защото тук злобните човешки мисли не само не можели да бъдат скрити, но и се осъществявали. Хората престанали да посещават мястото, а дори и да отивал някой, винаги бил съм. Но дори и самотниците често не издържали влиянието на онези лоши мисли, които излизали от самите тях и те полудявали или молели Бог телата им да се вкаменят.

Тибетците го нарекли Мястото на гладния дявол. Те винаги разказвали на другите хора ужасни истории, защото знаели, че там страхът се притъпява. Били дълбоко убедени, че страхът е свято чувство и предпазва от лоши мисли и зли деяния. Обаче в Мястото на гладния дявол страхът не защитавал човека, затова той постъпвал, както му харесва.

Рафаел Юсупов изхърка рязко, та чак подскочих. После вдигна ръка, погледна ме с мътен поглед и попита:

— Какво, не спиш ли?

— Нещо не ми се спи…

— Да! Въздухът не стига… — отрони Юсупов и мелодично захърка, „издухвайки“ ниските ноти. Докато го слушах, си помислих, че днес би трябвало отново да се срещнем с монаха.

Тленнурпу. Неговата килия в манастира Чу-Гомпа беше наблизо. „Шофьорът“ Лан-Вин-Е не ми даде да си поговоря подробно с него, понеже стриктно изпълняваше нареждането на спецслужбите да възпрепятства продължителните ни контакти с тибетските монаси. Според краткия му разказ навремето Тибет е бил управляван от Бога на демоните. Той седял на Кайлас, а жена му — на Мястото на гладния дявол. Когато 28-те добри богове победили Бога на демоните, Кайлас засиял. Сияело и Мястото на гладния дявол. Светлината идвала от камъка Шантамани. Може би Гладният дявол е бил изпратен там от Кайлас, за да го защити.

Тихичко се измъкнах от палатката, извадих несесера и с удоволствие се избръснах. Измих се в ручейчето, като не забравих да изтрия и огледалцето. Намръщих се при допира на лицето ми до ухаещата кърпа. После запалих примуса, кипнах вода за закуската и като влязох в ролята на Алберт, изревах:

— Ставайте! Ставайте! Никой да не си прави оглушки!

Момчетата се заизмъкваха от палатките. Радвах се на сънените им лица, усещайки свежестта на своята измита и дори обръсната физиономия.

Веднага след закуската отидох при Тату и го помолих тихомълком да ми уреди среща с монаха Тленнурпу без знанието на Лан-Вин-Е, който трябваше да ни чака в манастира Чу-Гомпа.

— Не, не, не! — уплаши се той. — Не бива! Лан-Вин-Е вижда всичко! По-добре е да му кажете.

Заедно с Равил и Тату потеглихме начумерени по платото към манастира Чу-Гомпа. Пръв ни посрещна Лан-Вин-Е. Лицето му не изразяваше никакви емоции. Вложих цялата си енергия и го помолих да поговоря с Тленнурпу. Той учудващо лесно се съгласи, но постави условието разговорът да се състои в негово присъствие.

Малко по-късно се срещнахме и след обичайните поздрави аз казах:

— Бих искал да продължим разговора си за Мястото на гладния дявол. Днес имам намерение да го посетя…

Веждите на монаха се повдигнаха, очите му се разшириха.

— Не ходете. То е омагьосано.

— Бил ли сте там?

— Да, но сам. Не бива да ходите двама души едновременно.

— Разбирам…

— Дин, дин, дин — намеси се в разговора Лан-Вин-Е, като побутна преводача Тату, който освен тибетски знаеше и английски, и китайски.

— Дуау, дуау, дуау — отвърна му Тату, от което „разбрах“, че го осведомява за желанието ми да отида на Мястото на гладния дявол.

— Бя, бя, бя — каза Лан-Вин-Е. Стана ми ясно, че е против.

— Позволете да продължа разговора си с монаха! — помолих ги аз.

— Please — пръв отговори Тату.

— Как се чувствахте там?

Тленнурпу ме погледна с тъмнокафявите си очи:

— Лошо.

— В какво се изразяваше това „лошо“?

— Е… — монахът поизчака с отговора — там ставаш… зъл.

— Много зъл ли?

— Много.

— Приисква ти се да убиеш някого?

— Ядосваш се силно и всичко ти се струва гадно. Главата ти се пълни с лоши мисли.

— А ако до теб стои приятел?

— Там се ходи поединично и само…

— Само какво?

— След като си извършил свещената парикарма около Кайлас. Планината те прочиства. Като си по-чист, можеш да оцелееш.

— А „непречистените“ оцеляват ли?

— Не.

— Никога ли?

— Никога!

Знаех, че вече съм направил парикарма, затова също имах шанс да… оцелея.

— А как умират хората там?

— Обикновено молят тялото им да се вкамени — монахът ме погледна сякаш с чувство на вина, убеден, че за един европеец понятието да се вкамениш изглежда глупаво и фантастично.

— И какво? Някой вкаменил ли се е?

— Да се вкамениш, е щастие. Бог е дарявал само избраници. За обикновените хора то е недостъпно. Обикновените просто умират.

— Значи — да се вкамениш… — повторих аз.

— Да се вкамениш, е нещо много хубаво — простодушно добави монахът.

Вече знаех за феномена сомати. Известно ми беше, че йога от най-висок ранг е в състояние по време на медитация да прехвърли водата на своя организъм (така ми се струва!) във вода от четвъртото състояние. После той спира обмяната си и тялото му изпада в така нареченото каменнонеподвижно състояние, в което се запазва хиляди и дори милиони години. Неизвестно защо интерпретирах хипотетичната вода от четвъртото състояние като вода, подобна на онази, която се съдържа в хрущялите. Известно е, че те проявяват склонност към минерализация, тоест към натрупване на минерални вещества — по-точно на калциеви соли. Оттук следваше изводът, че тялото на човека в сомати може да претърпи минерализация или да се вкамени. „Нима състоянието сомати не е вечно? Съществува ли опасност тялото да се вкамени?“, помислих си аз.

Като разсъждавах наум по този въпрос, предположих, че сигурно „отгоре се вижда всичко“. Може би такова количество на тела в състояние на сомати е излишно за Генофонда на човечеството? Възможно е духът на дадено тяло, който живее на онзи свят, да е извършил грях и да се налага тялото да бъде ликвидирано. Или хората са изпаднали в сомати при неподходящи температурни условия и затова тялото започва да деградира или се вкаменява.

— Дун вяо као? — обади се Лан-Вин-Е.

— Пита за какво сте се замислил — сконфузено промълви Тату.

— Ами отговорете му, че не знаете. Вие наистина не знаете за какво мисля.

— Дан ме — отвърна Тату. Настъпи минутна пауза.

— Дали на Мястото на гладния дявол има вкаменени хора? — прекъснах пръв паузата.

— Има, има — отговори монахът. — Осмина са.

— Какви са те?

— Големи.

— Седят или стоят?

— Разбира се, седят.

— Как?

— Под формата на триъгълници, като… триъгълни каменни блокове.

— Не ви разбрах.

— Медитиращият човек винаги прилича на триъгълник.

— Къде по-точно са те?

— Дайте да ви нарисувам мястото.

Монахът взе експедиционния ми дневник и започна да рисува. Бог не му беше дал способности на художник, но изтърпях до края, като постоянно го засипвах с уточняващ въпроси.

Мястото се намираше недалеч от малка рекичка. Между скалите имало площадка, където били разположени осем „тела на вкаменени хора“. Те приличали на триъгълници, но всеки от тях запазвал индивидуалните си черти. Височината им достигала два или дори пет метра, може би и повече. Били разположени в една редица, ориентирана от северозапад на югоизток. Наблизо се намирал горещ минерален извор, в който имало кръгли камъни, а светената вода била с три различни вкуса. На две места се издигали пясъчни дюни със свещен пясък, подходящ за лечебни цели.

— Защо смятате, че триъгълните каменни блокове са тела на вкаменени хора? — попитах го аз.

— Как така? — учуди се той. — При медитация в позата на Буца човек винаги образува триъгълник. Той се стреми към това. Там се крие целият смисъл на медитацията.

— Не са ли малки пирамиди?

— Какво говорите! Пирамида е например Малкият Кайлас. Вкаменените хора наричаме понякога статуи, макар да е неправилно. Между другото, всяка от тях има своето название.

— Знаете ли ги?

— Ами… да — започна да си припомня монахът. — Пишете!

Взех експедиционния дневник и написах следното:

— И какво означават?

— Означават различните прояви на един и същи човек.

— Как да ви разбирам?

— Всеки човек се проявява по различен начин — с недоумение ме погледна той.

— В какво?

— Как в какво? В тялото. Къде другаде!?

— Искате да кажете, че един и същи човек се е вкаменявал осем пъти, така ли? — учудих се аз.

— Да, вкаменявал се е осем пъти и всеки път е оставял след себе си по една статуя — с невъзмутимо лице отвърна монахът.

— Невъзможно!

— Как така невъзможно!? — искрено се зачуди монахът. — Случва се.

— Разбирам, ако човек е изпаднал в състояние на сомати. Тогава при неподходящи условия тялото му може да се минерализира, тоест да се вкамени. Но не може да се минерализира осем пъти и всеки път да оставя след себе си каменна фигура.

— Може — отново потвърди монахът.

— И как става това?

— Много просто. Нали разбирате, че човекът е преди всичко дух. А духът може да влезе в едно, после във второ, след туй в трето тяло. Ако поиска, може да влиза в много тела едно след друго. Нали така?

— Е?

— Значи така, един човек, тоест дух, решил навремето да се вкамени осем пъти. Стана ли ви ясно? — изгледа ме монахът.

— Не.

— И тъй, този дух влязъл в едно тяло, стигнал до Мястото на гладния дявол, започнал да медитира и скоро се вкаменил. Ясно ли е?

— Изглежда е изпаднал в състояние на сомати и поради неподходящи условия тялото му се е вкаменило — промърморих си под носа.

— След като видял, че тялото му се е вкаменило, човекът, тоест духът, напуснал „каменното тяло“ и се вселил в ново тяло по време на бременността на някоя жена. Когато неговото ново тяло се родило и пораснало, той отново отишъл на Мястото на гладния дявол, седнал там и изпаднал в състояние на медитация, след което тялото му пак се вкаменило! Тогава той напуснал вкаменилото се тяло, отново се вселил в ново… и така сторил осем пъти. Осемте статуи, които ви изброих, са имената на този човек по време на осемте му живота. Стана ли ви ясно?

— Вече да — отвърнах. — Но защо го е правил?

— О-о! — възкликна монахът. — Толкова е сложно…

— Да не би да е искал по този начин да създаде цели осем статуи? — подсмихнах се аз.

— О, не — също се подсмихна монахът.

— Тогава защо се е вкаменявал осем пъти?

— За да се пребори с Черния ангел… ангела на злото.

— Кой е пък той?

— Ами точно това е Гладният дявол — изгледа ме монахът като несъобразително дете. — Този човек е желаел да стане мъртъв, защото само мъртвите могат да си съперничат с ангелите — добави монахът.

— Живият човек по-слаб ли е?

— Разбира се, по-слаб е.

— А онзи, чието тяло се е вкаменявало осем пъти, успял ли е в крайна сметка да победи Черния ангел?

— Не, не успял. Черният ангел се оказал по-силен — сведе поглед монаха. — Черният ангел изчаквал тялото му да изпадне в сомати и веднага го превръщал в камък, като не му давал възможност да стане пълноценен мъртъв. Затова човекът се вселявал в ново тяло с нов живот, отново стигал до Тибет, пак изпадал в сомати и като ставал мъртъв, се борел с Черния ангел. Онзи отново превръщал тялото му в камък и не му давал възможност да поеме цялата сила на мъртвите. Така се повтаряло осем пъти.

— Значи мъртвите се делят на пълноценни и непълноценни… — промърморих под носа си.

— Разбира се. Не всеки човек, станал мъртъв, бива приет сред мъртвите. Ако не са го приели там, неговото тяло се вкаменява. Но ако мъртвите приемат новия мъртъв, то щастливецът усвоява силата на всички мъртви на Земята. Тяхната сила е огромна.

— А защо не са го приели? Нали е преследвал благородната цел да се пребори с Гладния дявол.

— Не зная. Но старите лами са ми споменавали, че на Мястото на гладния дявол е скрито нещо свещено. Точно него пази Гладният дявол — тихо продума монахът. — Това място е било омагьосано, при това… много хитро.

— А какво означава „нещо свещено“?

— Не зная — отвърна монахът.

Мислите ми се разбягаха напосоки, после се събраха накуп и аз си представих, че това „свещено нещо“ е най-вероятно отломък от камъка Шантамани. За съжаление монахът Тленнурпу не знаеше за него. „Колко многолик и гениален е Създателят! — помислих си. — Той е изпратил Черния ангел, наричан още Гладния дявол, там, където се е издигал тибетският Вавилон. Възложил му е да охранява това свещено място и скъпоценния отломък, но по своеобразен начин, показвайки на хората колко струват техните лоши мисли.“

Облегнах се на пейката, на която седях, и чак тогава видях, че Лан-Вин-Е е заспал с клюмнала настрани глава. Ето защо толкова дълго не ме прекъсна! Продължих да разсъждавам за Гладния дявол и отново осъзнах не само гениалността, но и оригиналността на Създателя. Спомних си, че през целия си научен живот все мислех и мислех, негодувайки вътрешно поради появата на тъпи и нелепи мисли. Само понякога, при това доста рядко, изпадах във възторг от някоя нестандартна мисъл, която се отличаваше с изключителна простота и сякаш сияеше с особена светлина. Дори недоумявах — как досега не се бях сетил? Отначало мозъкът ми и в най-затънтените си ъгълчета клокочеше от гордост, но после, когато мъничко поумнях, разбрах, че това не е мое лично постижение, а подарък от Него — за мен, устремения да открия нещо ново.

След като още мъничко поумнях, започнах да различавам „божествената“ мисъл от човешката „гениална“ мисъл. „Божествената мисъл“ наистина сияеше, предизвикваше усещане за лекота и възторг поради своята безкрайна простота и оригиналност. „Гениалната човешка мисъл“ винаги беше утежнена с дълбоки съмнения. В крайна сметка престанах да бъда учен, а започнах да „изпросвам“ мисли от Бога и дори схванах „принципа на изпросване“ — да се мисли, да се мисли, постоянно да се мисли по темата на изследването, а не да се врънка безволево с надеждата, че Властелинът на света на мислите ще усети напъването и ще помогне. Ето така живея сега — като роб на Бога, но се гордея, защото разбирам, че Той ме е създал.

— Дан, лин, ве! — събуди се Лан-Вин-Е.

— Ох! — въздъхнах неволно.

— Какво каза той? — Лан-Вин-Е попита преводача, като ме посочи с пръст.

— „Ох“ се превежда като „добро утро“ — изтърсих аз.

Тату преведе. Лан-Вин-Е се усмихна. Стана ми ясно, че разговорът ни скоро ще бъде прекъснат, затова бързо зададох поредния си въпрос:

— Онзи човек, чието тяло се е вкаменявало осем пъти, обикновен ли е бил или голям човек?

— Не знам. Но статуите са големи.

Помислих си, че може би гигантите в Египет не са просто статуи, а вкаменени тела на хора от паралелните светове. Отивайки в родния си свят, те са оставили телата си тук, в чуждия свят, като са ги консервирали чрез сомати и са подготвили всички предпоставки за минерализирането, тоест вкаменяването им. Прекалено идеално са изработени тези статуи!

— Дин-де, дин-де — заповтаря Лан-Вин-Е. Тату го посочи:

— Казва, че е време да приключвате.

— Ей сега!

— Вин-лео-бео?

— Пита кога ще свършите разговора — сведе глава Тату.

— След три минути. Лан-Вин-Е кимна.

— Днес или утре искам да отида до Мястото на гладния дявол… сам. Направил съм парикарма, тоест ритуална обиколка около свещената планина Кайлас, и сигурно отчасти съм се пречистил. Според вас ще оцелея ли?

— Може би ще оцелеете, а може би — не — отвърна той.

— Какво ме заплашва там?

— Злите мисли, които таите в себе си, ще се засилят многократно и ще ви разкъсат. Освен това — намръщи се монахът — ще започнете да молите тялото ви да се вкамени. То ще страда много силно и на вас ще ви се прииска да стане каменно… Нали камъкът не усеща болка.

— М-да… — произнесох аз.

— Не ви препоръчвам да се приближавате твърде близо до вкаменените хора.

— Защо?

— Струва ли си да се цапате?

— Не ви разбрах.

— Около тях обитава Гладният дявол, а той е катализатор на злите мисли у хората. Ако се задържите известно време там, ще попаднете под влиянието на огромния Черен ангел и вашите многократно засилени зли мисли ще ви разкъсат. А ако не ви умъртвят те, ще останете във властта на злото. Дали си е струвало в такъв случай да правите свещена парикарма?

— Значи не бива да се цапам, така ли?

— Веднъж ви е провървяло — монахът впери очите си в мен. — Извършили сте парикарма, не сте умрели и сте се пречистили. Ако се приближите към вкаменените хора, ще ви се наложи още веднъж да извършите парикарма, за да прогоните злите мисли, подсилени от Черния ангел. Преди да отида на Мястото на гладния дявол, на два пъти направих парикарма, а веднага след като посетих това място, ми се наложи още веднъж да го сторя. Ще ви призная, че последната парикарма ми беше най-трудна — засилените от Черния ангел зли мисли болезнено напускаха моето тяло.

— Дин ел-ки — отсече Лан-Вин-Е.

Без да ми преведат, разбрах, че настоява да приключваме разговора.

— Ей сегичка! Кажете, точно там ли ще се омърся?

— Точно там — кимна монахът. — Между другото, не взимайте фотоапарата, а ако го вземете, не фотографирайте Мястото на гладния дявол.

— Защо?

— Понякога върху снимките се появява Гладният дявол и най-често фотографът умира, защото дяволското начало засилва в човека злите мисли, които направо го разкъсват отвътре.

Тогава все още не знаех, че след няколко години ще ми се натрупа цяла камара снимки с ясно различими светещи обекти. Анализирането им ще ни доведе до извода, че най-вероятно сияещите обекти са различни варианти на ангелоподобния живот на Земята — невидими за очите, но неизвестно защо изобразени на снимките.

Погледнах монаха Тленнурпу и разбрах, че няма да успея да повторя неговите стъпки, тоест да направя парикарма, да посетя Мястото на гладния дявол и отново да направя парикарма. Нямах време за още един ритуален обход на Кайлас — притискаше ме срокът за връщане в Русия, а и с всеки изминал ден ставаше все по-студено. Куп съмнения се породиха в душата ми.

Лан-Вин-Е демонстрираше с вида си, че е време да тръгваме. Аз също се изправих.

— Нима наистина ще отидете там? — намръщи се монахът.

— Ще ида — отвърнах аз.

— Идете сам — подхвърли той на прощаване.

Щом излязохме от манастира, аз се разколебах и отново се върнах при монаха.

— В коя посока да търся Мястото на гладния дявол? И колко километра са до него?

— Натам трябва да се върви… — махна с ръка той.

— По-точно! Ще ми се да определя азимута по компаса.

— Ето го там… ето го! Има около седемдесет километра. Път няма. Може да се стигне с кола, понеже хълмовете са с лек наклон. Ще се ориентирате по реката. На противоположния й бряг трябва да видите скали.

Тръгнахме.

— Не се цапайте! — подвикна след нас монахът.

Заедно с Тату и Лан-Вин-Е се насочихме към нашия лагер. Мислех за криволиците на съдбата си, която ме бе изградила като очен хирург, а после ме бе запратила в онези места, където приказката се преплита с реалността. Ето че и сега съдбата ме водеше към място, което в Тибет наричат омагьосано.

В лагера налях по малко спирт на Лан-Вин-Е и Тату. Чукнахме се и пийнахме.

— Утре ще тръгнете заедно с мен към Мястото на гладния дявол — заявих със заповеднически тон.

— Не, не! Никъде не тръгвам! — внезапно извика Лан-Вин-Е.

— Защо!? — строго го изгледах аз.

— Няма да ни стигне бензинът!

— Глупости! Имаме двоен запас от бензин.

— Не, бензинът ще свърши! — отново извика Лан-Вин-Е.

— Престани да дрънкаш глупости! — ударих с юмрук по коляното си. Лан-Вин-Е млъкна и извърна очи. Тату се наведе към мен и промълви:

— Страх го е да пътува до там. Смята, че със сигурност ще умре. Разказвали са му за това място. Разберете го, сър!

— Добре, ама защо приказва глупости? Аз ще отида сам! Само го моля да ме закара възможно най-близо. Кажи го на този страхливец!

Тату преведе.

— Не, не! — отново възрази Лан-Вин-Е.

Усетих, че търпението ми се изчерпва. Събрах нервите си в юмрук и казах:

— Добре! Ще заминем заедно с теб, Тату! Кажи му го!

Когато Тату преведе, Лан-Вин-Е отново извика:

— Не! Бензинът няма да стигне! А Тату няма право да кара колата.

— Бензин имаме достатъчно — почти на срички произнесох аз. — Ако не ме закарате, ще тръгна пеш. Не се съмнявайте, ще измина седемдесетте километра натам и обратно! А вие ще чакате тук, ще чакате дълго. Но дотогава ще падне сняг, реките ще излязат от коритата си…

Когато Тату преведе думите ми, Лан-Вин-Е закима с глава и почти прошепна:

— Няма да ни стигне бензинът…

— Никога не съм мислил, че представител на великата китайска нация може да бъде страхливец — прошепнах разпалено. — Тату, преведи!

Лан-Вин-Е почервеня като рак. Сви юмруци и стана. Аз също се изправих. Тик изкриви ъгълчето на устните му. Гледах го право в очите. Наведох се, повдигнах манерката със спирт, налях солидна доза в чашата и я подадох на Лан-Вин-Е. Той отблъсна ръката ми. Отпих от спирта. После долях и отново протегнах чашата на Лан-Вин-Е. Той отново отказа. Аз отпих.

Настъпи гробна тишина.

За трети път налях спирт в чашата и я протегнах на Лан-Вин-Е. Той я пое.

— Утре ще тръгнем по-рано. Вие с Тату ще останете на разстояние десет-двайсет километра от Мястото на гладния дявол, нататък ще продължа пеша. Сам. Вие ще ме чакате — казах аз с леден тон, който не търпеше никакви възражения.

Лан-Вин-Е продължаваше да държи чашата. Сипах и на него, и на себе си, и на Тату. Пръв вдигнах чашата си. След мен пи Тату, а после и Лан-Вин-Е. След това хапнахме китайска супичка. Вкусна беше. През нощта спах добре. Не ме болеше стомахът.

Сутринта Лан-Вин-Е обърна особено внимание на резервоара за бензин, след което огледа колата. Тримата се качихме и поехме. Бавно се придвижихме по безлюдната местност, като преодолявахме хълм след хълм. Скоро тя започна да се снишава и по вида й разбрах, че след десетина километра ще се озовем близо до реката.

Още на първото възвишение спрях колата, слязох, извадих бинокъла и погледнах напред. Сърцето ми се разтуптя. Точно на отсрещния бряг видях скалите, за които спомена монахът Тленнурпу.

— Ето го Мястото на гладния дявол! — прошепнах. — Намерих го! Най-сетне го намерих!

Помолих Тату и Лан-Вин-Е да слязат.

— Омагьосаното място е там — посочих с ръка. — Чакайте ме тук. Трябва да измина десетина километра натам и още толкова обратно. Когато се стъмни, включете фаровете. Ако не се върна, изчакайте още един ден, но не ме търсете.

Порових в раницата, извадих манерката със спирта и я им подадох.

— Пийте за мое здраве! И без друго няма какво да правите!

Пак порових в раницата, измъкнах фотоапарата и помолих Тату да ме снима. Тату изпълни молбата ми.

— Вземи поне фотоапарата! — подвикна ми той.

— Остави! — извиках в отговор.

Възвишение след възвишение, низина след низина, преодолявах разстоянието до Мястото на гладния дявол, сверявайки посоката по компаса. Понякога присядах, за да си почина. Все пак се намирах на височина не по-малко от 4600 метра.

Скоро наближих реката. Скалите, бележещи омагьосаното мястото, ставаха все по-различими. Продължавах напред. „Дано не се изцапам твърде много! — мислех си аз. — Как обаче да намеря баланса между любопитството и указанията на монаха? Да вярвам ли в Черния ангел, или не? Дали там не бяха останали доказателства за съществуването на древния тибетски Вавилон, където се е «пръкнал» земният човек? Дали точно там се намира отломъкът от камъка Шантамани?“

Никога не съм се смятал за страхливец. Експедициите ме бяха научили да преодолявам страха си. Нещо повече — притежавам качество, което в никакъв случай не може да се определи като възвишено или интелигентно. Побойник съм. Разбирам, че да се биеш, е лошо, но на мен наистина ми харесва. При това почти винаги аз съм този, който се заяжда и пръв налита. Постигам ефекта на изненадата — именит професор, а пък се бие! Това обикновено ми осигурява победата. Понеже все пак съм интелигентен човек, никога не удрям противника си с юмрук по лицето. Само го блъскам с длан в гърдите, след което той най-често пада. Притиснат до земята, вижда над себе си „нравоучителното“ лице на професора. Е, вярно е, че понякога хващам съперника за реверите и го пронизвам с поглед. Дълбоко в душата си осъзнавам, че биологически съм преди всичко самец. Усещам го, дори когато наоколо няма никакви самки.

Най-често се сбивам по време на риболов. Воювам с бракониерите за „своята територия“. Инстинктът, който съществува при вълците, елените и дори може би при червеите, е дълбоко вкоренен и при мен, сякаш за да потвърди дарвиновата теория за произхода на човека. Основното, заради което хората влизат в двубой, е желанието да накараш другия да те уважава. Понякога си мисля дали подобно уважение си заслужава средствата.

Натъкнах се на малко блато. Пресякох го и ботите ми подгизнаха. „Колко гаден звук издава блатото!“, отбелязах си наум и въздъхнах с облекчение, когато отново стигнах до твърда земя.

Мислите ми кръжаха все около Черния ангел. Все пак се страхувах от него! Не исках нито да си съпернича, нито да се бия с него. Не, Гладният дявол ми беше интересен. Давах си сметка, че любопитството ме води натам, където можех да срещна смъртта. Крачка след крачка се приближавах до омагьосаното място.

„Сигурно Черният ангел уважава себе си“, помислих си. Разбирах, че няма нужда някой да ме кара да го уважавам — той охраняваше отломъка от легендарния камък Шантамани. Бог ненапразно е създал различни вариации на черната сила, за да не ни се струва животът сладък като мед. И за да може всеки, след като шамароса някого, заявявайки: „На ти да се разбереш, гадняр такъв!“, да продължи да уважава себе си като истински мъж. Дори и да се просне на земята след силен ответен удар.

Уважавах черната сила. Тя е създадена от Бог с една-единствена цел — човек да не „затлъстее“. Защото „затлъстяването“ е по-страшно и от черната сила. Затлъстелият глупак е по-лесно да бъде убит, отколкото превъзпитан, понеже си въобразява, че е почти Бог. На такъв трудно можеш да му повлияеш с думи — той не ги разбира. Необходим му е солиден удар, който обикновено урежда всички проблеми.

Ето защо понякога се налага човек да се сбие и да се прояви като „черна сила“. В този свят всичко е относително и е доста трудно да разбереш къде е бялото и къде — черното. Всеки от нас има някакви „черни петънца“. Важното е те да не ни подтикват към алчност и завист, които според мен са най-нетърпимите недъзи на човечеството. Гадорията може да се изтърпи, но алчността и завистта — не. Не е без значение, когато тези „петнисти“ по природа хора взимат пример от „благородството“ на американските екшъни, в които поради непреодолимата тъпота на режисурата има само бяло и черно. В тях примитивният герой „отмъщава благородно“, а „черният глупак“ само страда и получава болезнени конвулсии. След като човек изгледа подобен филм, започва да смята, че за да си бял, задължително трябва да си тъп и отмъстителен. Ето защо много хора по света възприемат американците по този начин. Бих нарекъл Холивуд стимулатор на тъпотата, характерна за човечеството. Простете ми, но съм убеден, че хората искат да поумняват. Такива ги е създал Бог — устремени към прогреса, при това преди всичко умствен.

Чух ромолене на вода. Приповдигнах се на пръсти и видях рекичката. На другия бряг се намираше Мястото на гладния дявол.

„Нима можем да наричаме Гладния дявол черна сила!?“ Та нали той изпълнява благородна мисия — защитава от потъналите в „паричната мръсотия“ хора отломъка от Шантамани. Не дай Боже, той да попадне в техните ръце и да им даде неограничена власт. Естествено тя ще се превърне във власт на парите. За какво е необходимо да се трупат пари за сто живота напред? Та нали съществуванието на човека е толкова кратко!

Спомних си думите на моя приятел Венер Гафаров, който веднъж край огъня тихо беше казал: „Бог е изравнил хората в едно — в смъртта.“

Замислих се. „Браво на теб. Гладни дяволе!“ Смятат те за черен, наричат те дявол, а ти, скъпи ми ангеле, изпълняваш благородна мисия. Показваш на хората колко струват лошите им мисли. Смело продължих напред и стигнах до реката. На другия бряг се извисяваше скала, зад която имаше цяла поредица от каменни образувания, сякаш прораснали направо от земята. „Статуите на вкаменените хора би трябвало да се намират от онази страна на реката“, ориентирах се аз, припомняйки си думите на монаха Тленнурпу.

Тръгнах нагоре по течението, надзърнах зад скалата и там, между каменните образувания, видях няколко триъгълни камъка. Преброих ги. Бяха осем! Сърцето ми се разтуптя от вълнение. Извадих бинокъла и се вгледах в тях. Всеки си имаше лице, отделени от торса ръце, контури на тяло и крака, подвити в позата на Буца.

— Това ли са вкаменените хора? — продумах аз.

Налучках брод през реката. Стигнах до средата и спрях. Ледената вода шумно плискаше около колената ми. Постоях така около три минути. Студенината й ми беше приятна. „Не бива да се приближавам към тях! Не бива!“, припомних си.

Внезапно разбрах, че отломъкът от легендарния камък Шантамани се намира вътре във вкаменения човек.

Студената вода боботеше между краката ми. Живата вода! Нима онзи човек, който се е вкаменявал осем пъти, е искал да скрие в себе си отломъка от Шантамани, за да го запази? Нима е така? Студената вода продължаваше да мие краката ми. Не ми се излизаше. Духаше пронизващ вятър, а на мен не ми беше студено.

Защо този човек се е вкаменявал не един, а осем пъти? Ако е искал да скрие в себе си отломъка от легендарния камък, би било достатъчно да се вкамени само веднъж. Внезапно ми хрумна, че отломъците са били осем. И са били донесени тук, където някога се е намирал тибетският Вавилон — люлката на човечеството. Защо обаче точно осем!? Може би „отглеждането“ на клонирания тибетски човек е било разделено на осем етапа и при всеки от тях е било използвано отделно парченце? Може би!

Усетих, че краката ми се схващат. „Колко малко знаем! Не ми е приятно, но трябва да си призная, че никога няма да го узнаем! — казах си наум. — Принуден съм само да правя предположения! Нищо не мога да твърдя със сигурност! И няма да мога! Никога! Добре е поне, че можем да предполагаме! Никой не е в състояние да се зарови в дълбините на мирозданието и историята! Никой не е в състояние с очите си да види онова, което се е случило преди хилядолетия! Та нали и науката история се основава на предположения. Археолози и историци повтарят със сериозни лица думата факт, извличайки от чекмеджетата на бюрата си парченца от счупена примитивна кана, но никой от тях не може да се потопи в миналото и да съзре случващото се! Миналото е зад нас, а ние живеем с бъдещето! Затова ни остава само да предполагаме…“

Усетих, че и двете ми обувки са подгизнали. „Според моите предположения — разсъждавах аз, треперейки от студ — след като клонираният човек е бил отгледан в Тибет и се е разселил по цялата земя, неговата люлка — тибетският Вавилон — постепенно е стигнала до упадък. Дошло е времето да се укрият осемте отломъка от камъка Шантамани. Тази задача е била възложена (най-вероятно от Шамбала!) на човек, който при всяко свое прераждане е изпълнявал една-единствена мисия — да скрие в себе си по един отломък. Не е било измислено нищо по-умно и по-сигурно. След всяко раждане и вселяване в ново тяло този човек се е насочвал натам, където навремето е процъфтявал тибетският Вавилон, взимал е поредния отломък от камъка Шантамани, поглъщал го е, изпадал е в сомати и… се е вкаменявал!“

Усетих, че зъбите ми тракат безспирно. Осем вкаменени тела и във всяко от тях по парченце от камъка Шантамани! Опитай се обаче да ги извадиш! Как да откриеш камък сред камъка!?

Какво представлява Шантамани? Най-вероятно е програмата за създаване и оформяне на телесния човек, записана в нещо като… каменен файл. Главният файл се намира в Малкия Кайлас, а осемте парченца са програмите на осемте етапа за оформянето на новия човек, възроден след Всемирния потоп.

Студът почти ме беше преборил. Прииска ми се да изляза от водата, но неизвестно защо се уплаших. Тя ми се стори мой защитник. Защо обаче в каменните тела трябва да се съхраняват отломъците от камъка Шантамани? Нима той не е изпълнил вече своята роля?

— Най-вероятно на Земята трябва да бъде създаден друг нов човек! — възкликнах на глас. Все още не знаех, че новият човек вече е създаден. При това в противовес на нас — хората, затънали в дребнави дрязги.

Направих крачка напред. Стана по-дълбоко. След още една крачка попаднах в яма и водата стигна до кръста ми. Погледнах надолу към бълбукащата около мен река. Беше съвсем бистра и някак си весела. „Странно, че на подобно зловещо място водата е толкова весела. Тя е живо същество и сигурно знае къде тече — помислих си. — Не се страхува обаче, не се ядосва, преминавайки през праговете, не изпада в истерия, пропадайки във водопади, не умира, превръщайки се в блато, а тук тече като гальовна и уютна рекичка, която се радва на живота. Тече през зловещото място, от което толкова се страхуват хората, затънали в…“

Придвижих краката си. Прииска ми се да поседна, но се изплаших, че ще намокря картите и експедиционния дневник, заврени по джобовете и раницата.

Вече не ми беше студено. Не. Просто ми беше хубаво… заедно с водата. Стори ми се дори, че нейното настроение ме е заразило. Вече вярвах, че тя също е живо същество, както и ние — хората. И тя е Божие създание, но със сигурност по-чисто от нас… Водата сигурно вече е преминала онези еволюционни етапи, когато злобата я е преизпълвала. И е разбрала, че основна опора в живота е Чистата душа… Нейната водна Чиста душа. Потупах с длан по повърхността й.

— Шляп, шляп, шляп — разнесе се наоколо. Потупах отново.

— Шляп, шляп!

Усмихнах се. Прекарах мократа си длан по изпръхналото си лице. То ми се стори по човешки грапаво. „Водата не се страхува от Гладния дявол, защото е чиста — хрумна ми. — И хората не биха се страхували, ако бяха…“

Направих още няколко крачки и излязох на противоположния бряг. От мен течеше обилно, а не ми се искаше да се разделям с водата. Пристъпих с вдървените си крака и видях съвсем наблизо статуите на вкаменените хора.

— Шантамани! — прошепнах. — Легендарният камък! Каменната програма на живота!

Водата вече ме беше изоставила и вихър от съмнения изпълни душата ми. Дали съм достоен да се приближа към отломъците от легендарния камък? Нали съм само плод на онази „каменна програма“. Мога ли да си го позволя?

Направих нелепо движение с ръката, сякаш пошляпвах по вода. Обаче не чух никакъв звук. „Моите не особено чисти биополета… моите банални човешки биополета, попили от обкръжението и злоба, и необходимостта да се приспособявам към мръсотията и към всичко, с което диша нашето човечество, проникнати дори от духа на Америка и камбанния звън на долара, могат да нарушат и дори да изтрият програмата на живота в каменния файл!“, възкликнах наум.

Осъзнах, че нямам право да се приближавам. Стана ми тъжно. Толкова ми се искаше напук на цялото човешко общество да бъда чист! Разбирах, че не е възможно. Дори и моите руско-татарско-украински корени бяха повлияни от далечната Америка посредством общочовешкото биополе! Искаше ми се да бъда чист. Много ми се искаше. Като… водата. Главата ми клюмна. Изправих се с усилие на волята, разперих ръце и извиках силно:

— Благодаря ти, скъпи Черни ангеле! Благодаря ти, че охраняваш отломъците от легендарния камък Шантамани, каменната програма за сътворяването и оформянето на земния човек! Благодаря ти, че не допускаш тук хората, като им показваш наяве колко струват техните стаени мисли, които могат да разрушат каменната програма на човешкия живот! Благодаря ти, ангеле. Само лошите хора напразно те наричат Гладен дявол! Благодаря ти, добри Черни ангеле! Благодаря ти за твоята мисия — да опазваш изворите на телесния човек!

Стори ми се, че ангелът ме чу. Но не го виждах. Той обаче сигурно ме виждаше и дори ме прикриваше с черните си крила. Не го усещах, не можех да докосна ангелското му тяло. А толкова ми се искаше да си поговоря с него! Животът обаче ни бе разпределил в различни материални сфери на съзиданието. Не можехме, а и нямахме правото да общуваме. Можехме само да мислим един за друг.

Вече разбирах, че главният камък Шантамани се намира в непристъпната пирамида на Малкия Кайлас, съградена върху три каменни стълба с височина над 600 метра, където могат да стигнат само ангелите. Странните комини, стърчащи от скалите подобно на перископи, сякаш наблюдават тази светиня откъм загадъчните подземия на Кайлас, за да не допуснат нещо да наруши спокойствието на онова място, където е записана програмата на живота на Земята.

— Градът на боговете е бил издигнат според програмата, закодирана в главния камък Шантамани! — едва прошепнах с напуканите си устни. И добавих: — Градът на боговете е Градът на живота!

Все още не разбирах смисъла на тези думи. Трябваше да изминат години, за да го приема в душата си и да изпитам огромен възторг от великия разум на Шамбала и на Създателя.

— А на базата на програмите в осемте отломъка е бил построен легендарният тибетски Вавилон — люлката на земното човечество — прошепнах отново. — Но защо все пак каменните програми са били осем, а не една? Може би периодът на адаптиране към земния живот е продължил прекалено дълго. Изглежда Шамбала го е разделила на осем етапа, всеки от които е имал своя програма в отделен каменен файл. Щом програмата на първия се е осъществявала, се е появявал… онзи човек, поемал е приключилата програма и я е скривал за потомците във вкамененото си тяло. След реализирането на програмата за втория етап същият човек се е появявал отново. И така осем пъти, докато роденото в Тибет човечество не пуснало яки корени по цялата планета.

Направих още няколко крачки към вкаменените тела, в които според мен се намираха отломъците от камъка Шантамани. Внезапно нещо ме накара да се спра. Всичко съкровено, намиращо се на Земята, има минимум двойно ниво на защита. Ако главният камък Шантамани се намира в напълно непристъпно място — в пирамидата на Малкия Кайлас, а и под бдителния поглед на хората от подземията на Шамбала, то тези осем отломъка, здраво зазидани в каменните тела, се охраняват и от ангел… Силно ми се прииска да пообщувам с него. Нали не му желаех злото! Исках само да зная!

Стори ми се, че нещо ме чукна отгоре. Дори се приведох напред.

— Как не помислих за това! — възкликнах. — Моите биополета, просмукани от греховете на човечеството! Нима имам правото да се приближавам към свещените програми!? Не съм виновен само аз, че те не блестят с кристална чистота, а и хората, сред които живея!

Машинално пристъпих напред, въпреки че не ми се искаше да го правя. Рязка болка в стомаха ме прониза внезапно. Беше ужасна. Сгънат на две, повдигнах глава. Стори ми се, че едно от каменните изваяния ми рече:

— Махай се оттук!

Смених посоката. Все така прегънат, изминах няколко метра и спрях. Болката ме измъчваше. Останал без сили, паднах на земята и без да се стеснявам, заплаках. Плачех, въпреки че бях здрав мъж — майстор на спорта. Някак глупаво и нелепо запълзях на колене към водата. Разстоянието ми се стори дълго, макар да беше съвсем наблизо.

Най-сетне стигнах. По крайбрежните камъни допълзях до реката. Опитах се да се потопя напълно във водата, макар за целта да ми се наложи да разровя дъното с носа си. Започнах жадно да пия. Поглъщах тази кристалночиста и весела вода. Струваше ми се, че все не ми достига. Обзе ме неистовото желание да пия от кристалната й чистота.

Студената вода успокои болката. Но аз продължавах да лежа на брега и усещах как по главата ми се плискат вълни. От време на време обръщах главата си встрани и шляпах с буза по водата.

— Жив съм! — прошепнах.

Напих се с вода така, че нямаше място за повече. Вътре усещах само отглас от болката, но тя вече не ме измъчваше. Изправих се. Виеше ми се свят. Втрисаше ме от студ. Обърнах се, отново огледах вкаменените тела, после вдигнах глава нагоре и казах:

— Благодаря ти, мой добри Черни ангеле! Благодаря ти, че не ме пусна да продължа неразумно напред! Любопитството ми не струва толкова! А и аз не съм достоен…

После отново се обърнах към водата, приседнах, погалих я с длан и продумах:

— Благодаря ти, водичке, ти си съкровищница на чистотата! — полюшвайки се, преминах през реката и поех по обратния път.

Трябваше да измина още около десетина километра до колата. Залитах от слабост и се тресях от студ. Така минах няколко метра. После внезапно се обърнах, погледнах небето над вкаменените тела, усмихнах се и най-детински извиках:

— Довиждане, добри Черни ангеле!

Следвах посоката по компаса. Главата ми се въртеше и ме отклоняваше от правилния път. Понякога тръсках глава, като се опитвах да се съсредоточа, но напразно — вървях на зигзаг. Не изпитвах силна болка. Чувствах се обаче изтощен. Омекналите ми крака едва се подчиняваха.

— Хайде, хайде, Мулдашев, давай напред! — повтарях си, като си заповядвах да вървя. — Жив си! Давай, давай!

Упорито привел глава, крачех напред.

— Върви по-бързо, по-бързо! Скоро ще се стъмни — повтарях си неведнъж и дваж. Започна да се свечерява. Оставаха ми още пет километра. Не бях сигурен, че вървя точно по пътя. А трябваше да намеря мястото, където ме чакаха Тату и Лан-Вин-Е. Длъжен бях да изляза точно там. Имах опит в ориентирането с компас, но сега ми се виеше свят и изобщо не можех да се съсредоточа.

Внезапно ми стана страшно. Спрях се. Стори ми се, че чувам някакви звуци.

— У-у-у-у! — разнесе се в далечината.

— Кучета! Диви кучета! — продумах тихо. — Смъртта ме преследва!

— У-у-у-у-у! — разнесе се в отговор, но вече по-близо. Скоро видях кучетата. Те пъргаво пресякоха пътя ми и спряха встрани, оглеждайки ме с любопитство. Бяха пет.

— Смъртта ме преследва! — прошепнах пак.

Приведох се и тръгнах право срещу кучетата, като се отклоних от правилната посока.

— За кой ли път смъртта ме преследва! И сега няма да ме победиш! Няма да ти се дам! Няма да ти се дам! — твърдях заинатен. — Хайде се бием! Хей, кучета, елате насам! Нападайте! Да видим кой е по-силният!

Кучетата изглежда се стреснаха, че не се страхувам от тях. Разтичаха се наоколо и дори се разделиха на две групи. Най-важното беше да не се страхувам! Страхът привлича смъртта! Едното от тях зави на висок глас. Останалите му отговориха в хор. После се скупчиха и внезапно се хвърлиха срещу мен. За миг загубих самообладание, но бързо измъкнах ножа и тръгнах срещу тях. Те не ме плашеха, защото не се страхувах от смъртта. Просто исках да си премеря силите с изчадията на дявола, та да видим кой ще излезе победител. Жадувах този бой! Не изпитвах никакъв страх. Само жажда да се бия.

На трийсет-четирийсет метра от мен кучетата спряха и започнаха да ръмжат.

— Р-р-р-р-р — започнах да ги дразня, като продължих да вървя към тях.

— У-а! — нададе вой едното от тях.

Останалите замлъкнаха. Внезапно най-едрото — сигурно водачът им, изтича встрани, а след него се юрна и цялата глутница. Втресе ме. Определих посоката и тръгнах напред с опустошена душа. Беше се стъмнило. „Надвих смъртта, защото не се изплаших от нея“, помислих си уморено. Продължих да крача в тъмнината. Само понякога отстрани се чуваше гадният вой „У-у-у-у!“.

След малко видях светлината от фаровете. Тату и Лан-Вин-Е бяха включили фаровете! Лан-Вин-Е ме посрещна с възторжен вик.

— Мен, мен, мен.

Като стигнах до китаеца, го прегърнах. Той сърдечно се взря в очите ми. Тату го отмести и също ме прегърна. Лан-Вин-Е включи светлината вътре в колата, измъкна манерката и я протегна към мен заедно с чашката.

— Пен! — каза той.

Разбрах го и отпих яко направо от нея. После им върнах манерката. Те с удоволствие изгълтаха останалия спирт.

— Благодаря ви, момчета! — казах на руски. Те нищо не разбраха.

После стигнахме до лагера, като на няколко пъти бъркахме посоката. Сънените лица на нашите другари се подадоха от палатките. Сергей Селиверстов попита:

— Как си, шефе!? Ела да хапнеш, остана доста от кашата…

След като се събудих на сутринта, първо се измих и преоблякох. После се отдалечих встрани и седнах на тибетската земя. Тя беше студена, но уютна. „Смъртта все пак ме подмина!“, помислих си някак равнодушно. Лан-Вин-Е и Тату се приближиха към мен.

— Сред китайците няма страхливци — заяви Лан-Вин-Е.

— Една велика нация не може да се състои от страхливци — кимнах и аз. После се изправих и прошепнах: — Благодаря ти, добри Черни ангеле!

Вече можехме да потегляме за вкъщи.