В обятията на Шамбала

Сърцето на водата

Вечерта, след като си взех лекарствата, се опитах да хапна нещо. Не можах. Повдигаше ми се дори от вида на храната. Явно дълго щях да се възстановявам. Усещах го.

През нощта не мигнах. На няколко пъти ставах, излизах от палатката и запалвах цигара. Пуших много. Треперех от нощния тибетски студ, но пушех. Когато се промъквах обратно в палатката, за да се стопля, в полумрака оглеждах разнежените лица на момчетата и слушах хъркането им, сред което различавах почти детското сумтене на Селиверстов. Животът продължаваше.

Болката вече не ми досаждаше чак толкова. Просто не ми се спеше. И това ми доставяше удоволствие. Главата ми беше съвсем празна. Като човек, който никога не бе страдал от безсъние, напротив — заспивах, където ми падне (например в президиум или на театър), дори се учудвах на това свое състояние. Странно, но то ми се струваше приятно и леко. Нищо не измъчваше душата ми. Разбрах, че сънят е избягал, защото цялото ми същество се наслаждаваше на отдавна забравеното душевно спокойствие от детските години.

„Животът е странно нещо!“ — мислех си, докато лежах в палатката и усещах в гърдите си голямото количество изпушени цигари. Всички деца се раждат романтични, чисти. Всички до едно. И всички до едно пребивават в състояние на прекрасно душевно благополучие. После то отлита и се заменя или от победен зов, или от тревожни нотки, премесени с грижовно кудкудякане. После хората окончателно забравят какво е душевното спокойствие. След време дори не си спомнят за него. Забравят го завинаги заедно с детството. Забравят, защото върху чистата детска душа, способна да живее в състояние на чуден покой, оказват натиск не само родителите, а и други фактори. При това толкова силно, че скоро от детските очи изчезва примамливият възторг от живота!

Защо изчезва той?

Кое действа толкова зле върху децата ни?

Ами нашите мисли, мислите на възрастните, както и нашите загубили блясъка си очи, уморени от света на черните мисли, забравили, че имаме честта да живеем на белия свят.

Бях изпаднал в състояние на душевен покой. Опипах спалния си чувал — беше уютен и топъл. Докоснах похъркващия до мен Селиверстов — стори ми се добър и близък. Навлякох островърхите си татарски галоши, за да изляза да пуша — те бяха меки и удобни.

Сутринта момчетата се заизмъкваха от палатката, за да удовлетворят физиологичните си нужди. Връщайки се, всеки казваше едно и също:

— Ох, колко добре ми стана! Търпях цяла нощ! Шефе, ти излиза ли вече?

Преди изгрев от палатката се разнесоха такива мощни звуци, че отсрамиха велика Русия тук, в Тибет. През какофонията им едва дочувах ромона на поточето.

На закуска пак нищо не ядох. Състоянието ми обаче беше добро, макар че усещах силна умора. Но тя беше приятна и не носеше следите на душевния гнет. Чувствах тленното си тяло разтърсено от сгъстеното време в Долината на смъртта — наболяваше ме, но приятно. Дори болката в стомаха ми беше поносима.

Докато всички си събираха нещата, аз се приближих към ручейчето и потопих дланите си в него. Студената вода галеше пръстите ми. Усещах живота в нея.

Тръгнахме напред. От напрежението в очите ми притъмня, но аз се насилих да продължа. Скоро се окопитих и започнах да се оглеждам внимателно.

— О! — възкликнах след малко. Пред мен се беше разкрила цяла редица от пирамиди.

— О! — повтори след мен и Равил, който ме следваше.

— Какво сте се разохкали? — обади се Рафаел Юсупов.

— Нима не виждаш!? — Равил му посочи пирамидите.

— Виждам. В този случай изобщо не бива да се съмняваме, че пирамидалните конструкции имат изкуствен произход.

— Рафаел Гаязович, ще ви кажа — намеси се в разговора Селиверстов, — че тук всичко е изкуствено, всичко. Намирате се в Града на боговете! Тук трябва да вървите с високо вирната глава и да се оглеждате, а не да се взирате в краката си. Така можете да обходите целия район и да не видите нищо друго, освен камъни!

— Извинявай, Сергей — разсърди се Рафаел Юсупов, — но по време на похода вечно ми закриваш гледката със задните си части.

— Ами не се тикайте в тях. Трябва да поддържате дистанция. На известно разстояние задните ми части изглеждат по-малки.

— Благодаря, ще имам предвид — делово заяви Рафаел Юсупов. — Само не спирай рязко, за да не ти налитам.

— Ако вървите на разстояние, винаги ще успеете да забележите кога задните ми части спират.

Пирамидите наистина впечатляваха. Те ясно се открояваха на фона на жълтите полегати хълмове. Пет от тях бяха огромни, с еднаква височина по около 300 метра. Разнообразните пирамидални конструкции бяха подредени в един ред, а шестата, която повече приличаше на екзотичен дворец, беше разположена по-встрани от другите.

Седнах на склона на планината и започнах да ги скицирам. Хрумна ми, че вече почти не се замислям за предназначението им. Бях си признал, че нищо не разбирам и едва ли нещо ще разбера. Само се възхищавах от уменията на древните строители.

Когато за пореден път повдигнах глава от експедиционния дневник, видях наблизо три жени в национални носии, които сякаш бяха паднали от небето. Наоколо се ширеше плоска коритообразна долина и беше странно, че не ги бяхме видели досега.

Жените ме забелязаха и се приближиха, като ме оглеждаха с интерес. Когато вече ни деляха само няколко крачки, те се опитаха да надзърнат в дневника и започнаха да обсъждат нещо.

— По-по-по — забърбориха помежду си. Тату ги разпита и ми обясни:

— Виждате ли онзи огромен камък — посочи той с ръка. — Зад него има равно място, където са се молили. Не сте могли да ги видите, защото са се молили лежешком.

— А защо лежешком?

— Така трябва — отговори Тату. — Нещо повече — трябва да се молят с мокри дрехи.

— И защо?

— Така трябва.

Погледнах към жените. Облеклото им наистина изглеждаше влажно, но ми беше неудобно да се приближа и да го пипна.

— Тату, бих искал…

В този миг едната от тях извика Тату и на висок глас го попита нещо.

— Сър, тя иска да знае какво рисувате…

— Скицирам пирамидите — посочих ги аз.

— А защо ги рисува? — попита тибетката.

— Ами… защото ми е интересно.

— А защо рисува в сухи дрехи? — кимна тя отново. Жените започнаха бурно да обсъждат нещо.

— За какво говорят? — обърнах се към Тату.

— Учудват се, че белият човек е обърнал внимание на свещените планини и дори ги рисува. Според тях да рисуваш, е почти същото като да се прекланяш. Биха искали, сър, да рисувате в мокри дрехи.

Приех без особен възторг предложението им, но то ми се стори любопитно и помолих Тату да ги разпита по-подробно.

— Работата е там — каза Тату след многозначителна пауза, — че тази планина принадлежи на водата.

— Как, така?

— Така е според тибетските предания. Жените всяка година се покланят на свещените планини, както им е наредил навремето някакъв монах. Отначало отиват при онзи ручей, лягат в него, после се приближават към ей онзи камък, лягат на земята и дълго време отправят молитвите си към свещените планини.

— Попитай ги дали се покланят точно на тези планини? — посочих редицата от пирамиди. Щом Тату преведе въпроса ми, жените радостно закимаха.

— Каква е същността на тяхната молитва?

— Същността на молитвата им се свежда до две думи… — отговори Тату, след като ги разпита. — Те се прекланят пред сърцето на водата.

Нещо ме бодна в гърдите и ми подсказа, че навярно това е важно. Наежих се и погледнах изпод вежди Тату:

— Попитай ги как наричат пирамидите.

Една от жените се приближи, внимателно се взря в мен, премести погледа си към пирамидите и тихо отговори:

— Наричаме тези свещени планини Сърцето на водата.

— Това ли е Сърцето на водата? — отново посочих редицата от пирамиди.

— Да — отговори тибетската жена.

— Защо?

— Така твърдят легендите.

— Но защо?

— Не зная — сведе глава тя.

— И все пак? — продумах отчаяно.

— Не зная.

Изправих се, помахах им за сбогом, после се приближих към ручея, влязох до коляно и дълго стоях в студената вода.

Щом излязох, седнах на каменистия бряг, с вълнение прокарах ръка по мокрите си нозе и се загледах към пирамидите, наричани… Сърцето на водата. Въпреки страхотната умора след посещението в Долината на смъртта моите мисли се развихриха и заподскачаха в главата ми, опитвайки се да разгадаят новата тайна. Те се юрваха ту в една, ту в друга, ту в трета посока, но всеки път се натъкваха на някакво препятствие и се връщаха обратно. А аз бях убеден, че в словосъчетанието Сърцето на водата се крие нещо много важно.

Напрегнах се, за да накарам мисловния си апарат да заработи. Изведнъж в главата ми се появиха спомените за Дяволското езеро Ракшас и свещеното езеро Манасаровар. Припомних си своите разсъждения за водните форми на живот и за това, че водата, която е информационна субстанция, е способна да носи в себе си живот — неизвестен и неразбираем, но реален и съществуващ в нас самите, защото телата ни се състоят в 75-90% от вода. Мислите ми бясно се завъртяха около хипотезата за водните форми на живот, сякаш намекваха, че понятието Сърцето на водата може да бъде разгадано точно тук.

Уморено сведох глава. Долината на смъртта ме беше омаломощила напълно. Усещах огромна умора. Само думата матрица се появяваше от време на време в съзнанието ми и веднага изчезваше. Тя сякаш ми нашепваше, че тайната е свързана с нея. Но умората — тази дива умора след Долината на смъртта…

Ще изминат три дълги години. През това време ще се вглеждам в очите на десетки пациенти и ще напрягам мозъка си, търсейки в дълбините на съзнанието си спасителния изход, поне някаква нишка надежда. А вездесъщите ми мисли периодично ще ме връщат към тази тибетска долина, от която така добре се виждаха пирамидите, наричани Сърцето на водата. И аз мъничко се укорявам, че тогава не събрах сили да довърша хипотезата си. Сега вече всичко е другояче. Сега вече водният алоплант е създаден. Вече ми е по-лесно да гледам хората в очите. Но три години си бяха отишли, а заедно с тях бяха отминали и съдбите на хората, на които бих могъл да помогна, ако тогава…

Докато стоях срещу пирамидите, стомахът продължаваше да ме наболява, изхвърляйки от мен отрицателната енергия. Мокрите ми крака сякаш бяха от памук. Придвижвах ги с усилие на волята, без да разбирам, че те, както и цялото ми тяло, са съставени в основната си част от вода и че може би не желаят да напускат мястото, където се намира Сърцето на водата. Те щяха да изсъхнат от водата, която ги беше осветила в самото Сърце на водата.

Краката ми наистина изсъхнаха. И ме понесоха напред и все по-напред — към мястото, където се намираше загадъчната пещера на Миларепа.