Угасване

Зелената тетрадка

26 януари 2006

09:25

Господин Уанг спира Джейни след втория час:

— Имаш ли минутка, Джейни?

— Да — отвръща Джейни.

Господин Уанг носи поло на Ралф Лорен.

Стаята се опразва.

— Исках да те поздравя за работата ти дотук. Изглежда, доста добре разбираш психологията. Последното ти есе беше брилянтно.

Джейни се усмихва с широка усмивка.

— Благодаря!

— Мислила ли си за кариера в тая област?

— Ами… да, минавало ми е през ума. Но още не съм съвсем сигурна какво ще правя в колежа.

— Значи все пак имаш планове за колеж? — В гласа му се долавя скептицизъм. — Може би държавният „Франклин“?

Джейни примигва, смутена от снобизма му.

Чувства се бедна.

Сякаш това, че живее в непривлекателната част на града, задължително означава, че от нея трябва да се очаква по-малко.

— Ами, бих отишла, що не — казва, опитвайки се да звучи невинно, — ако синът ми, Ърл-младши, ни ми са пречкаше у краката, значи, а и старата, разби’ш ли, вече не можи по цял ден да си седи сама у караваната. Ама първо тря’а да намера Ърл-старши, че да ми пусни малко кеш, сеш’ се?

Господин Уанг я гледа втрещено.

Тя се обръща и си тръгва с биенето на звънеца, но закъснява за часа по химия.

— Съжалявам — безшумно движи устни към господин Дърбин, докато се настанява на лабораторната си маса в дъното на кабинета. Другите вече работят. Джейни преписва уравненията от дъската. Още се изненадва колко добре вижда.

С приведена над масата глава написва набързо цифрите на лист от тетрадка, изчислява формулата, прави двойна проверка. Господин Дърбин обикаля стаята, дава съвети и се шегува от време на време с учениците, както обикновено. Джейни се смее заедно с останалите.

И час по час, вдига поглед, за да види къде е, наблюдава езика на тялото му, докато контактува с учениците. От малкия им инцидент насам не е извършил или казал нищо неуместно и тя започва да се съмнява в преценката си. Случило ли се е наистина? Или се е чувствала толкова гадно, че си го е въобразила?

Господин Дърбин наистина е страхотен учител.

И тогава той се приближава до нейната маса да провери работата й.

— Днес изглеждаме добре, Ханаган — казва с приглушен глас. И погледът му определено не е насочен към сместа, която весело бълбука над пламъчето.

А в деколтето й, докато тя се навежда.

След края на часа я пресреща пред вратата.

— Бележка имаш ли?

Джейни се сепва.

— Какво?

— Бележка?

— За какво?

— Закъсня.

Джейни се плесва по челото.

— О! Ами… Не, нямам, но господин Уанг ме задържа миналото междучасие. Той ще потвърди.

— Господин Уанг, така ли?

— Да.

— Почакай малко, ще му се обадя.

— Но…

— Ще ти напиша бележка за следващия час, не се притеснявай.

Вдига телефона и набира кабинета на господин Уанг.

Господин Уанг очевидно потвърждава, че я е задържал. Звънецът междувременно бие. Господин Уанг казва още нещо и господин Дърбин се подсмива.

— Така ли? — Слуша. — Ще я попитам. — Поглежда Джейни с крайчеца на окото си. Погледът му отново се спира на гърдите й, докато затваря телефона. — Добре, чиста си. — После добавя ухилен: — Е, кой е бащата на бебето?

Тя се усмихва сконфузено.

— Това беше просто малка шега — обяснява и навлажнява устни. — Благодаря. Сега може ли да ми напишете бележка?

— Разбира се — потвърждава той лениво. Хваща химикалката и пише върху малко листче рециклирана хартия. Държи го плътно пред себе си, така че тя да се приближи максимално, за да го вземе. — Искам да ми кажеш какво мислиш. — Подсмихва се.

Джейни дръпва листчето.

— Искате да го прочета ли? — пита.

Той кимва и пише второ листче.

— Това е за следващия ти час.

Тя взема и него.

— А, добре — казва. — А…

— Първото е информация за едно парти на химиците, което организирам вкъщи всеки семестър, само за изучаващите химия, втора част. Случайно да можеш да ми отпечаташ нещо като листовки, за да ги раздам?

Джейни поглежда листчето.

— Разбира се, с удоволствие.

— Имаш вид на човек, който свободно се оправя с компютърната графика — обяснява господин Дърбин. — Нали разбираш. — Мърда пръсти сякаш натиска клавиши. — В час си… с електрониката.

— Явно зубърските ми очила ме издават — казва тя с равен тон.

— Очилата са хубави, Джейни. Помагат ли ти?

— Да, супер са. Благодаря, че попитахте! — Усмихва се. — Трябва… вече трябва да тръгвам за следващия час. А вие?

— Аз имам прозорец.

— О, страхотно! Тъкмо исках да ви питам няма ли да водите класа на някоя олимпиада по химия?

Господин Дърбин почуква замислен брадичката си.

— Не смятах да го правя тази година, защото е чак в Мичиганския технологичен университет, но ти си третият човек, който пита. Ще участваш ли, ако събера отбор? Ще трябва да действаме бързо. Състезанието е следващия месец.

Очите на Джейни светват.

— О, да! — отвръща. — С удоволствие ще дойда.

— Пътят дотам е доста дълъг. Ще трябва да спим в хотел. Можеш ли… ами… да си го позволиш? Не мисля, че има стипендии.

Джейни се усмихва.

— Мога да намеря няколкостотин долара, да.

Господин Дърбин я поглежда.

— Очаква ни страхотно преживяване — казва той с нисък провлечен глас.

Тя кимва.

— Е, супер! Само ми кажете кога. А аз междувременно ще съм готова с листовката. Десет копия стигат ли?

— Не е спешно. Партито е чак през първата седмица на март. Десет копия ще са достатъчни. Всъщност защо не дванайсет, в случай че Финч загуби своето, както губи всичко останало. Благодаря, Джейни.

— На ваше разположение съм — отвръща Джейни и се изчервява. — Имам предвид… знаете. — Смее се и поклаща глава, сякаш е притеснена. — Все едно.

Той се усмихва на гърдите й.

— Ще се видим утре.

14:05

Джейни сяда на обичайното си място в библиотеката и тайно вади телефона от раницата. Включва го. Изпраща съобщение на Кабъл: moje6 li da mi nameri6 minalogodi6niq spisyk na klasa na Durbin?

Няколко секунди по-късно получава отговор: „moge da se vidim v 4?“

Джейни се протяга напред и го поглежда. Той й намига. Тя се усмихва и му кимва.

15:15

Джейни се обажда на Капитана.

— Като че ли убедих Дърбин да заведе група на състезание по химия. Следващия месец. На края на света, чак в Хоутън.

— Отлична работа, Джейни! Ще трябва да направим така, че да вземе жена за придружител. За да сте в пълна безопасност.

— Ще организира и парти за учениците, които изучават химия, втора част. Явно ги кани всяка година през март и ноември.

Капитана мълчи. Разглежда бележките си.

— Бинго! Първото обаждане е от 5 март. А второто през ранния ноември. Мисля, че сте напипали следа, Джейни. Добра работа.

Джейни затваря с тръпка на нервно вълнение и си казва: „Започва да става доста шантаво.“

16:00

Вече у Кабъл, Джейни предава разговора с Дърбин по памет, въпреки че веднага след неговия час си е отбелязала някои неща. Кабъл се сдържа да не избухва, както обеща.

Намерил е списъка от предишните два срока.

— Добра работа, Кейб.

— Утре ще открия кои са момичетата от предишните класове и ще видя какви предмети са си избрали сега.

— Страхотно! — казва Джейни.

После набързо съставя листовката за партито на химиците. Събота вечер, 4 март. Разпечатва 15 копия. Дава две на Кабъл.

— Едно за теб и едно за Капитана.

— Нямаш представа колко ми се иска да съм там с теб.

— Но ти ще си наблизо, нали?

— Естествено!

Тя се изправя и го прегръща.

— Ще тръгвам.

Кабъл я поглежда с очакване.

— Трябва ли да се чувствам зле от факта, че не си преспивала тук от три седмици?

— Утре става ли?

Той се усмихва.

— И в събота също.

— Да. Стига да нямаш разни „неща“ за вършене.

— Не и този уикенд.

— Значи имаме среща.

— Супер! — отвръща той. — Ще се видим!

Придърпва я към себе си за целувка и тя изчезва тичешком през снега.

18:37

Джейни изучава папките на Стюбин. Знае, че Капитана очаква от нея да ги прочете. У нея са вече цял месец. Но всичко е толкова интересно и тя научава толкова много. Как да извлича информация от сънища. Какво точно да търси в тях. Госпожица Стюбин е можела да спира или да следва в определена посока сънищата, подобно на камера, а също и да вижда зад камерата. Няколко пъти тя споменава, че превърта назад, така че да проследи дадена сцена два пъти. Джейни още не владее нито едно от тези умения. Прави опити всеки ден в библиотеката. Може да пробва и с Кабъл този уикенд.

22:06

Джейни почти приключва с последната папка. Масажира слепоочията си. Главата я боли. Взема един екседрин и чаша вода от кухнята и се връща към госпожица Стюбин.

Очарована е. Омагьосана. Съставя си списък с въпроси и планира да я посети скоро насън.

Накрая затваря и последната папка и я прибира. Остават само няколко хвърчащи листчета и една тънка зелена тетрадка със спирала.

Джейни поглежда листовете — бележки, писани на ръка с нечетливия почерк, който не се побира между редовете. Останалите доклади са напечатани. Джейни се радва, че не й се бе наложило да ги чете всичките ръкописно. Тези трябва да са от края на кариерата й, когато се е пенсионирала и е изгубила зрението си.

Джейни ги оставя настрана и отваря тетрадката.

Прочита първия ред. Написан е с уверена, спокойна ръка, много по-четливо от бележките. Прилича на заглавие на книга.

След заглавието следва посвещение:

Джейни усеща как стомахът й се преобръща.

Тетрадката пада от скута й.

Затваря я.

Гледа втренчено в стената, едва диша.

Заравя лицето си в шепи.

И после.

Бавно.

Вдига тетрадката.

Поставя я в кутията.

Подрежда папките върху нея.

И ги скрива дълбоко в гардероба си.

03:33

Джейни пада с бясна скорост. Поглежда надолу замаяна и вижда господин Дърбин, който я чака да се приземи. Господин Дърбин се смее със зъл смях, стои с разтворени ръце, готов да я сграбчи.

Преди да успее, Джейни се люшва на една страна и е засмукана към улица „Централна“ — вихърът я довява до познатата пейка и я захвърля там. Господин Дърбин е изчезнал.

До пейката в количката си седи госпожица Стюбин.

— Имаш въпроси — излайва госпожица Стюбин.

Джейни смутено се опитва да успокои дъха си. Стиска страничната облегалка на пейката.

— Но какво става? — пита тя през плач.

Погледът на госпожица Стюбин е празен. Кървава сълза се стича по сбръчканата й буза. Всичко, което казва, е:

— Да говорим за задачата ти.

— А зелената тетрадка? — Джейни изпада в паника.

— Няма никаква зелена тетрадка.

— Но… госпожице Стюбин!

Госпожица Стюбин се обръща към Джейни и се кикоти истерично.

Джейни се вглежда в жената.

И тогава.

Госпожица Стюбин се превръща в господин Дърбин. Лицето му бавно се топи, докато накрая от него остава само кух череп.

Джейни диша тежко.

Избива я студена пот.

Буди се, изправя се в леглото и крещи.

Отмята одеялата и скача, светва лампата и крачи между леглото и вратата в отчаян опит да се успокои.

— Това не беше истинско! — убеждава сама себе си. — Това не беше госпожица Стюбин! Беше кошмар. Само един кошмар. Аз не съм искала да се виждам с госпожица Стюбин!

Но вече се страхува да заспи.

Страхува се да не се озове отново на улица „Централна“.

27 януари 2006

Умът на Джейни се лута между една тетрадка със зелени корици и кошмара от улица „Централна“. Самата тя се движи из коридорите на гимназията в транс, почти се блъска в Кари след часа на Срамежливко и преди този на Док.

— Хей, Джейнърс, искаш ли да се помотаем довечера?

— Разбира се. — Джейни се замисля. — Исках да кажа, не мога. Съжалявам.

Кари я поглежда подозрително.

— Добре ли си? Да не вземеш да припаднеш?

Джейни изтръсква паяжините от главата си и се усмихва.

— Съжалявам. Не. Добре съм. Просто умът ми е зает с други работи. Колежи, разни такива. Страшно много формуляри за попълване, къщата е с краката нагоре, а и имам страшно главоболие днес.

— Добре — примирява се Кари. — Просто си помислих, че може да те интересуват най-новите клюки. — Изглежда разочарована. Разбира се, напоследък Кари иска да е с Джейни само когато Стю играе покер. Джейни няма нищо против да бъде резерва. Достатъчно работа си има и без Кари да й виси на главата.

— Ами Мелинда?

— Не, благодаря — отвръща Кари саркастично, — няма нужда да ми уреждаш другарче за игра. Мога и сама да си намеря какво да правя. Хайде, до по-късно.

Джейни премигва.

— Все едно — измърморва под нос.

И влиза в кабинета на господин Уанг. Господин Уанг наблюдава движенията й, преструвайки се, че чете вглъбено някакъв лист. Тя автоматично се усмихва. Той не отговаря на усмивката й и не отмества поглед. Тогава тя му намига.

Трикът успява.

Той се изчервява и рязко сяда на стола.

Трети час. С господин Дърбин. Джейни изчаква да свърши часът, за да му предаде листовките за партито на 4 март. Върти се около масата си. Скоро остава последна. С крайчеца на окото си улавя как господин Дърбин я наблюдава тайно.

Вади листовките и с бърза крачка стига до бюрото му, все едно че не иска да закъснее за следващия час.

— Тези как ви се струват?

Той ги поглежда и подсвирва одобрително.

— Страхотни са! — Обръща се към нея и повдига вежди. — Бих искал… — започва, гледайки я втренчено.

Тя се навежда почти незабележимо над бюрото му.

— Ако искате нещо повече, няма проблем — отвръща. — На ваше разположение съм.

Той преглъща.

— Някой път ще се възползвам от това предложение.

Тя се усмихва.

— Трябва да тръгвам.

— Но преди това — опомня се господин Дърбин, — получих разрешение за олимпиадата по химия и вече имам отбор от седем ученици, ако броим и теб. На двайсети февруари е. Ще тръгнем на деветнайсети, в събота, по обяд. Ще си подредим експозицията още същия ден, ще преспим в хотела, ще участваме в демонстрациите в неделя и в понеделник тръгваме обратно към шест следобед, така че да изпуснем само един ден от училище. Ето информацията и разрешението, което трябва да подпишат родителите ти. Цената е двеста и двайсет долара, плюс пари за храна. Идваш ли?

Джейни се усмихва от ухо до ухо.

— Идвам!

Взема листа от господин Дърбин и се изстрелва през вратата, преди да е закъсняла за следващия час, като все пак поглежда, тичайки, списъка на учениците в отбора. Тя е единствената от своя клас.

„Отлично!“, мисли си.

В часовете на Тъпака, Смахнатия и Гадняра си е както обикновено. Всъщност откакто Кабъл започна да я тренира, на Джейни физическото вече й харесва. Въпреки че би преживяла липсата на Гадняра. Освен това обожава курсовете по самозащита, на които ходи два пъти седмично. Понякога Кабъл й позволява да се упражнява върху него.

Но не много често.

Не и след като го тръшна на пода.

По физическо пак играят на отбор и Гадняра Крейтър много обича да я сочи за пример, докато обяснява защо вече не играят момчета срещу момичета в контактни спортове. Ами защото размаза на Кабъл орехчетата в една игра на баскетбол миналия срок. Нарочно.

Днес господин Крейтър ги кара да покрият нормативите за сила и Джейни постига рекорда за момичетата по набиране. Гадняра забелязва мускулестите й ръце и рамене и я нарича Здравенячка, докато тя виси на лоста. Джейни върти очи с досада и се надява той да й падне някой ден. Ако някога го види в тъмна уличка, ще му покаже коя е Здравенячката.

В библиотеката е тихо. Джейни влиза само в един сън, и то повърхностен. Не е кошмар. Когато осъзнава, че е сексуална фантазия за двама бъдещи абитуриенти, които изобщо не й се иска да вижда голи, не се застоява дълго. Изтегля се.

И се усмихва триумфално.

Кабъл я наблюдава, тя му вдига два палеца и отново грейва в усмивка. Той й връща усмивката.

Джейни довършва домашните си за уикенда и нанася някои бележки за Дърбин и Уанг.

Грешка. За Щастливко и Док.

После просто седи и блуждае с поглед в пространството.

Мисли си за госпожица Стюбин и зелената тетрадка със спирала. Изпитва нещо като… ами… страх.

По пътя от училище към вкъщи минава през магазина да вземе храна за майка си, която иначе ще умре от глад, и някои неща за себе си за уикенда. Събира си вещите за през нощта. Четка за зъби, шампоан, масажните масла и свещите от Капитана. Напъхва всичко в раницата си и тръгва към Кабъл, след като оставя на госпожа Ханаган бележка къде да я намери, ако нещо й потрябва.

Тренират, къпят се, изтягат се един до друг в огромния пуф-фотьойл и обсъждат изминалия ден. Но на Джейни й е трудно да се съсредоточи върху една тема. Утихва, мислейки си за зелената тетрадка и задачата на Капитана.

— Къде си? — пита я Кабъл след малко.

Джейни се сепва. Усмихва му се.

— Съжалявам, скъпи, тук съм.

Но всъщност не е. Отново и отново се връща към съня с Дърбин-Стюбин, сега вече убедена, че е било кошмар, а не истинско посещение на госпожица Стюбин.

Кабъл бавно изправя гръб. Взира се в лицето й. Прокашля се.

Джейни сякаш чак сега го забелязва — единствения човек, когото иска да вижда надвесен над нея и който ще бъде с нея през целия уикенд. Отърсва се от ужаса, който й вдъхва злокобният Дърбин, и леко свежда глава встрани с широка усмивка.

— Извинявай. Беше неволно.

Кабъл я поглежда въпросително.

— Защо ми се струва, че съм напълно лишен от внимание?

Джейни прокарва палец по грапавата му буза. Приближава лицето му към своето и го целува, езикът й закачливо гали зъбите му, докато накрая Кабъл се предава на играта.

Някакъв прилив — може би на любов — кара кожата на Джейни да настръхне. Но също и на страх, когато си представи бъдещето с надвисналото над главата й проклятие на сънищата. Никога не се бе надявала, че ще има връзка с някого. Никога не бе очаквала, че някой ще й дава толкова много от себе си и ще споделя ексцентричните й проблеми. Чуди се кога ли на Кабъл ще му писне и ще се откаже от нея.

Отчаяно отблъсква тази мисъл. Устните й горят върху врата му.

Тя издърпва тениската му и плъзва треперещи пръсти под нея, изследвайки познатата набъбнала кожа. Докосва белезите по корема, по гърдите. Знае, че понякога и Кабъл се чувства по същия начин — сякаш никой не би искал да бъде с него заради собствените ексцентрични проблеми. „Може и се получи между нас — казва си Джейни. — Аутсайдери, съединени завинаги.“

Целуват се, докато пръстите на Кабъл бавно прокарват пътека от рамото до бедрото й. Той съблича блузата си презглава и я захвърля. Притиска силно Джейни към себе си.

— Така е малко по-добре — прошепва в ухото й.

— Само малко?

Зимният здрач на късния следобед неусетно нахлува в стаята. Джейни бавно разкопчава блузата си и я разтваря.

Кабъл стои и я съзерцава, без да е напълно сигурен какво да прави. Свежда поглед за миг и преглъща с усилие.

Тя насочва ръка към гърдите си и разкопчава сутиена си.

После бавно вдига лице към него.

— Кабъл?

Поглежда в очите му.

— Да — прошепва той. Едва успява да го произнесе.

— Искам да ме докоснеш — казва Джейни, като хваща ръката му и я напътства. — Може ли?

— О, боже!

Джейни вади от джоба си кондом, пазен за този момент.

Поставя пакетчето върху корема си.

Посяга към дънките му.

Кабъл, останал безмълвен за миг, безпомощен и неспособен да мисли за друго, освен за това, че я желае, въздиша на пресекулки и докосва кожата, гърдите, бедрата й, а после, с избледняването на светлината, идваща от прозореца, те се целуват на живот и смърт, сякаш всичко зависи от споделеността на дъха им, и трескаво правят любов за пръв път, с очите, с телата си, сякаш това е единственият шанс, който някога ще имат.

Вечерта, докато лежат в леглото на Кабъл, тя усеща, че е дошъл моментът. Преди да прочете зелената тетрадка, преди да се е случило, каквото ще се случва, тя трябва да каже какво чувства. Защото само той има значение.

Упражнява се наум.

Произнася думите без звук, само с устни.

И после ги пробва плахо на глас.

— Обичам те, Кейб.

Кабъл мълчи. Джейни си мисли, че може да е заспал.

Той заравя лице в косите й.

1 февруари 2006

Джейни прекарва учебната седмица в размяна на намеци със сексуален подтекст с господин Дърбин, смутени погледи с господин Уанг и злобни шеги с учителя по физическо Крейтър.

Кабъл намира миналогодишния клас по химия, втора част. Работи като луд зад кулисите, без да говори много за това. Контролира чувствата, които изпитва към маниака, мотаещ се около момичето, което обича. Знае, че ако изрази истинските си тревоги, напрежението между тях ще се изостри.

— Е — внимателно започва той, — значи ще пътувате ти и още шестима ученици, плюс Дърбин. А коя жена ще ви придружава?

Джейни вдига поглед от учебника по химия.

— Госпожа Палачинка.

Кабъл си записва в бележника.

— Четири момичета. Заедно ли сте в стая?

— А не, аз мислех да спя в стаята на Дърбин — шегува се Джейни.

— Ха-ха!

Кабъл се намръщва, избутва настрани учебника й и двамата се боричкат. Той заравя пръсти в косата й и я целува.

— Просиш си неприятности, Ханаган — ръмжи.

— А ти си…? — пита Джейни и се кикоти.

— Голямата неприятност.