Угасване

Проблясъци

— Почакай! — вика след нея.

Джейни е чакала толкова дълго. Чакала е за отговор. Продължава да чака той да признае, че не може да я докосва, защото е била омърсена от онези изроди. Джейни вече не иска да чака. И забързва крачка.

Кабъл се колебае, после се затичва след нея. Спира я по средата на улицата.

— Ела с мен вкъщи — предлага той. Изглежда уморен. — Моля те. Трябва да говорим.

Очите на Джейни светват гневно, но все пак тръгва с него. Може пък накрая да получи някакъв отговор.

Джейни сяда във всекидневната на ръба на стола, без да съблича палтото си. Поема си дълбоко дъх и решава да говори направо.

— Имаш три минути да ми кажеш, че причината не е в това, че онези копелета са ме докоснали.

Кабъл се олюлява.

— Какво?

Джейни поглежда часовника си.

Кабъл започва да крачи.

— Мога да се справя с непрекъснатото ти крачене — казва Джейни след минута. — Мога да се справя и с това, че имаш проблеми, над които трябва да работиш. Мога да се справя дори ако ми кажеш, че просто не ме обичаш. Винаги съм си мислила, че това тъпо проклятие със сънищата никога няма да ми позволи да имам връзка и предполагам съм извадила късмет, че това между нас продължи толкова дълго. Но когато изведнъж решаваш, че не можеш да ме докоснеш повече, понеже група задници са се опитали да ме изнасилят — ами, просто искам да знам дали наистина си толкова гаден. И ако си, ще ми бъде много по-лесно да се разкарам оттук след — поглежда часовника си — една минута и двадесет и четири секунди.

Кабъл я гледа поразен. Лицето му пламва от вълнение. Приближава до Джейни и коленичи пред нея. Ръцете му треперят, докосва лицето й.

Тя го гледа тържествуващо. Дава му шанс.

— Джейни! — проговаря накрая. — Така ли ще се държиш?

Очите й святкат ядно, тя поглежда часовника си.

— Моля? Не сменяй темата! Имаш една минута да кажеш, че не е защото са ме пипали. Така ли е? Така ли е наистина, Кейб? Те ме докосваха и сега съм омърсена, и ти не можеш да понесеш мисълта да бъдеш отново с мен?

— О, боже! Сериозно ли говориш?

Гласът на Джейни е станал писклив.

— Трийсет секунди!

— Би ли ми повярвала въобще, каквото и да кажа? — Той диша тежко. Рязко й обръща гръб. Заравя пръсти в косата си.

— Петнайсет секунди.

Сега вече гласът на Джейни е равен. Изправя се. Готова да си тръгне.

Той застава лице в лице с нея и хваща ръката й. Придърпва я към себе си. Целува я бурно, заплита пръсти в косата й. Езикът му се стрелва в устата й и намира нейния, вкусва го като оазис в пустинята, тялото му се притиска жадно в нейното, докато пръстите му галят врата й.

Джейни остава неподвижна за миг, после изстенва и се поддава на порива. Кабъл сваля палтото от раменете й, то пада на пода, той я повдига на ръце и я държи във въздуха, докато тя сключва крака около кръста му. Устните му тръгват от врата й и се плъзгат към копчетата на блузата й.

— Времето ти изтече — казва Джейни задъхана.

Кабъл отлепва устни от кожата й. С ръка обхожда тялото й. Едно копче пада на пода, отскача и се търкулва под стола. Той прави няколко стъпки, носи я увита около кръста му, стига до дивана и сяда, държейки я в скута си.

— Джейни! О, боже, не мога… — шепне и я прегръща. Притиска я силно. Както тя обожава. — Джейни! — започва отначало. — Толкова съм объркан. Пълен идиот съм. Съжалявам! Не! Искам да кажа отговорът е „не“. Не е защото онези са те докосвали. Просто не знаех дали ще съм в състояние да отговоря на очакванията ти. Ти си твърде… не знам. Опасна! Не можех да се справя. Не можех да се справя с това да съм влюбен в теб.

— Какво, по дяволите, означават това? Преди нямаше проблем да си влюбен. Какво става?

Той я поглежда отчаян.

— И какво ако те обичам, ако ти дам всичко, което имам в себе си, ако отворя сърцето си и нещо ужасно се случи? Ако наистина те бяха изнасилили? Щеше страшно много да те промени, Джейни. Завинаги. Ами ако пак влезеш в някой сън, докато караш? Мислила ли си за последствията? За теб? За другите? За мен, за бога! Джейни, баща ми… Той ме подпали. В този миг всичко се промени. Станах друг човек. Такива гадости те променят. Уплаши ме, беляза живота ми. По много начини. — Кабъл напипва белезите през блузата си. — Никого не съм допускал до себе си оттогава, освен теб. Трудно е, Джейни. Имам чувството, че е почти невъзможно. А ти отиваш някъде и се държиш безразсъдно и какво ли не… — Поема си дъх. — Имах нужда от сигурност, а се влюбих в теб. Сега ми е адски трудно да се справям с мисълта, че нещо лошо може да ти се случи. Че и ти можеш да се промениш. Че мога да те загубя.

Джейни мига изумена.

— По много интересен начин го показваш.

— Знам. Аз… в главата ми е пълен хаос. Мислех, че така ще стане по-лесно, разбираш ли? Да се отдалечим един от друг за известно време. Просто е… не е… — той трескаво търси думи. — Много е силно, Джейни. Плаши ме до смърт. Исках ти да си най-сигурното нещо, което имам. Без големи рискове, само малко сънища за Капитана. Но не и това, на което се подложи с Дърбин! В смисъл, кой да се сети, че това ще е следващата ти задача! Боже, чудя се какво ли ще последва…

— Значи си скъсал с мен, защото не би могъл да се справиш, ако се променя или се нараня, или те изоставя? Правилно ли разбирам? А не поемат ли всички хора този риск? Ти всъщност обичаш ли ме, или не? — Устната на Джейни трепери. През ума й минават всички промени, които предстои да й се случат през следващите години, и усеща как Кабъл отново й се изплъзва.

— Казвам, че те обичам и че още се уча… искам да се науча как да се справям с новата си роля. Знам само, че си мислех, че тази пауза ще помогне, но всичко, което става, е, че се побърквам. — Кабъл замълчава и се усмихва се едва-едва. — Така че може ли просто да не правиш нищо опасно? Не е ли достатъчно гаден животът заради факта, че не можеш да контролираш ефекта от кошмарите върху себе си? Трябва ли да поемаш още рискове?

Джейни се усмихва печално. Обвива ръце около врата му и отпуска глава на рамото му. В ума й напират въпроси.

— Какво би направил, ако наистина се нараня? Или ако нещо… ми се случи. Ще спреш ли да ме обичаш? — пита тихо.

— Как бих могъл! — Кабъл гали косата й. — Но трябва да се науча да се справям с чувствата, които са част от всичко това. Не съм свикнал да ме е грижа за нещо, за някого, толкова много, че да ме боли. Не и по този начин.

Джейни мълчи, умислена.

— Знаеш ли, ти си първият човек, на когото някога съм казала „обичам те“? Дори не помня на майка си да съм го казвала. Което е тъжно.

— Не знаех — казва Кабъл и отпуска глава назад върху облегалката на дивана. Поема дълбоко дъх. Издиша. — Обичаш ли ме още, Джейни?

Джейни го гледа смаяна, невярваща.

— Естествено, че те обичам! Да не би да съм го казала ей така!

— Кажи го пак тихичко, на ухото ми! — настоява той.

Тя се усмихва, отпуска меката си буза върху неговата, бодлива и неравна, и прошепва:

— Обичам те, Кейб.

Седят, прегърнати. И Кабъл я пита:

— Истина или предизвикателство?

Джейни премигва.

— Имам ли някакъв избор?

— Нямаш — казва Кабъл. — Добре… — поема си дълбоко въздух. — Какво става с теб, Джейни? Просто… трябва да знам. Моля те? — Намества я, така че да вижда очите й.

Те се напълват със сълзи.

Той оправя очилата й и поема дълбоко въздух.

— Хайде, кажи ми!

Джейни прехапва устна.

— Нищо, Кейб. Добре съм.

Не може да го погледне.

Кабъл прокарва пръсти през косата си.

— Просто… просто го кажи. Освободи се от това, за да можем да се справим с него. Ослепяваш от всички тези сънища, нали?

Джейни остава с отворена от изненада уста.

Той докосва бузата й и я гали с палец.

— Но какво… как… — чуди се тя.

— Присвиваш очи, дори когато си с очила. Боли те глава през цялото време. Ярката светлина ти пречи. Все по-бавно си връщаш зрението след всеки сън. — Той спира разстроен. — А последния път в болницата не виждаше, когато се събуди, но не от чужд сън, а от твоя собствен кошмар. Това ти беше първият случай, нали?

Тя се обляга на рамото му. Не си спомня съня в болницата. И не иска да плаче повече.

— По дяволите! — казва. — Добър си!

— След колко време? — прошепва.

Тя допира с устни бузата му и въздиша.

— До няколко години.

Той поема рязко дъх и бавно го изпуска.

— Добре. Какво друго, Джейни?

Тя затваря очи примирена.

— Ръцете ми — казва. — Ще бъдат сбръчкани и грозни и безполезни след петнайсет години.

Той чака и гали гърба й.

— Нещо друго? — Гласът му е загрижен.

— То е по-различно — прошепва тя. — Просто… не мога да шофирам повече. Никога. — Губи битката със сълзите. — Горката Етел. Сега поне ще има добро семейство.

Кабъл я прегръща, люлее я, разресва косите й с пръсти.

— Джейни? — казва след малко. — На колко години беше госпожица Стюбин, когато умря?

— Седемдесет и нещо.

Той въздиша.

— О! Слава богу!

— Можеш ли да се справиш с това, Кабъл? Защото, ако не можеш… — задавя се. — Ако не можеш, ми кажи сега.

Кабъл поглежда в очите й.

Докосва скулата й.

16:22

Кабъл се обажда на Капитана.

— Комиски слуша.

— Сър, може ли вече да се движим с Джейни заедно, без да се крием?

— При създалите се обстоятелства бих казала, че идеята не е толкова лоша, дори ме радва. Да. А пък и делото на Уилдър за кокаина приключи в понеделник. Той пледира виновен.

— Страхотна сте, сър!

— Да, да, знам. Идете на кино или нещо такова, става ли?

— Разбира се! Благодаря ви!

— И стига сте ме притеснявали!

— Дочуване, сър.

— Грижете се за себе си! И двамата!

Кабъл се усмихва и затваря.

— Познай какво.

— Какво? — пита Джейни.

— Можем да излезем на първа среща!

— Супееер!

— И познай какво друго — ти плащаш!

— Аз? Защо?

— Изгуби баса.

Джейни се сепва за миг. Боксира Кабъл по ръката.

— Не, ти не може да си се провалил на пет теста!

— Напротив! Имам доказателство.

— По дяволите!

— Да, имам.