Угасване

Нова година

1 януари 2006

01:31

Джейни тича две преки през заснежените дворове и тихо се вмъква вкъщи през предния вход.

И тогава.

Всичко почернява.

Стисва глава в ръце и проклина майка си, мърморейки под нос, докато калейдоскопът от цветове се върти все по-лудо и я изважда от равновесие. Удря се в стената, удържа се да не падне и после бавно се снишава към пода, слепешката, докато пръстите й вече изтръпват. Последното, от което има нужда в момента, е да си разбие черепа. За пореден път.

Твърде уморена е да се бори с това, точно сега. Твърде уморена, за да успее да се измъкне. Опира буза върху студените плочки на пода. Събира сили, за да опита отново по-късно, в случай че сънят не свърши бързо.

Диша.

Гледа.

01:32

Все същият сън. Онзи, който майката на Джейни винаги сънува. В който една много по-млада, много по-щастлива майка, под ръка с хипито, което прилича на Исус Христос, лети през тунел от въртящи се, многоцветни, сияйни халюцинации. Слънчевите им очила отразяват многократно зашеметяващите струи светлина и за Джейни става още по-трудно да спре световъртежа.

От този сън на Джейни винаги й призлява.

„А защо изобщо тъпата й майка е заспала в хола?“

Но Джейни е любопитна. Прави усилие да се концентрира. Вглежда се настойчиво в лицето на мъжа, докато се носи покрай вглъбената в себе си двойка. Майката на Джейни би могла да я забележи, само да извърне поглед. Но тя никога не го прави.

Разбира се, мъжът не може да я види. Сънят не е негов. На Джейни много й се иска да можеше да го накара да си свали очилата. Да зърне очите му. Дали и те са кафяви като нейните? Но никога не може да се съсредоточи върху една сцена за по-дълго, заради всичките тези въртящи се в кръг цветове.

Сънят рязко се променя.

Придобива горчив вкус.

Хипито изчезва, а майката на Джейни стои на опашка, която изглежда километри дълга. Раменете й висят, уморени, като страници от омачкана от четене книга.

Лицето й е мрачно, със стиснати устни. Гневно.

Държи,

люлее

пищящо, зачервено от плач бебе.

„О, не, пак ли същото!“ Джейни не иска да гледа повече, тя мрази тази част. Мрази я. Събира всичката си сила, концентрира се. Мощно. Ръмжи наум. И се изтръгва от съня на майка си.

Изтощена.

01:51

Зрението на Джейни бавно се възвръща. Тя трепери обляна в студена пот и огъва болезнено пръсти, благодарна все пак, че, изглежда, никой сън, от който е успяла да се измъкне, не може да я върне обратно. Поне засега.

С мъка се вдига на крака, докато майка й продължава да хърка на дивана, и се отправя с несигурна стъпка към банята — стомахът й вече се бунтува. Повдига й се, има усещането, че всеки момент ще повърне, мие механично зъбите си. Довлича се до стаята си и внимателно затваря вратата.

Пада на леглото като буца тесто.

След изпитанието с мисията с наркотиците от миналия месец Джейни знае, че трябва да възстанови силите си или чуждите сънища пак ще превземат живота й.

Тази нощ нейните собствени сънища са обладани от кипнали океани, ураганни вълни и спасителни жилетки, които потъват като камъни.

11:44

Джейни се събужда от нахлуващата слънчева светлина. Гладна е като звяр, сънувала е храна. Усеща миризмата й.

— Кейб? — промърморва със затворени очи.

— Тук съм. Отключих с моя ключ. — Той сяда на леглото до нея и пръстите му отместват заплетената коса от лицето й: — Тежка нощ, а Ханаган? Или още наваксваш?

— М-м-м-м — обръща се Джейни. Вижда чиния с тост и омлет, от който все още се вдига пара. Усмихва се широко като океански прилив и се нахвърля жадно. — Ти си най-страхотното тайно гадже на света.