Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат

I

Кой е най-ранният ми спомен? Помня времето, когато ме наричаха Миртъл. Така се казвах. Една от три сестри.

Миртъл, Вайолет, Роуз.

Слушахме как дядо ни разказва приказка. Беше за един вълк, който живял в една гора и бил много гладен. Помня, че Вайолет се уплаши – не и харесаха големите му зъби и големите му жълти очи.

Казват, че вълците обичат луната, че са силно влюбени в нея. Тя ги защитава, дава им сила, храни ги с любов. Около нея треперят звезди.

Дядо казва, че вълкът може да се маскира. Облича се в дрехите на хората, за да ги подмами и изяде. В тази приказка има едно момиченце с червена шапка. Носи си ловджийски нож, в случай че някой вълк се опита да я изяде. Един ловец я пази; той има голяма брадва, познава гората и разпознава вълците.

Дали Лондон не е една голяма гора? Дали няма вълци с цилиндри? Усмихват се, ядат сладкиши и пият чай.

Казвах се Миртъл. Нямам нищо червено. Единственото червено беше в косата ми. Косата на сестрите ми беше кестенява. Двете казват, че приказните хора имали червена коса. Червена като жертвоприношение. Дали не съм къс месо? Дали някой красив човек-вълк ще иска да вечеря с мен?

Дядо казва, че вълкът се облича като бабата на момиченцето и седи в леглото да я чака. С бабиния шал на раменете, с очилата и на върха на вълчата му муцуна. Завит в леглото. Луната над него – тежка и праисторическа. Нощна лампа.

– Не искам да я изяде – каза Роуз и запуши уши.

– Ако не слушаш приказката, няма да научиш нищо – отвърна дядо, а жълтите му зъби щракаха.

Какво искаше да научим? Да не би да искаше да носим брадва? Какъв беше урокът?

Луната винаги е на страната на вълците. Ловецът пази горската пътека. Ако пиете чай с човек-вълк с цилиндър, значи вероятно ще ви изяде. Може би бабата не е била подлъгана. Може би го е пуснала. Може би в нас има нещо, което иска да бъде изядено. Разказът плашеше сестрите ми, те не харесваха вълци. Докоснах косата си, усетих горещината, дразнещия сърбеж.

И това беше първият ми спомен.

Казвах се Миртъл. Когато умрях, скочих в огледало. Станах отражение. Част от луната. Сега нощем вълците пеят на мен.

II

Отвлякоха ме от една цветна поляна, когато бях на шестнайсет. На поляната имаше макове, червени като огън. Разцъфнали като кръвоносни съдове. Помня, че той миришеше на ангели. Леля ми Ева ми каза, че ангелите миришат на фойерверки, защото атмосферата изгаря крилата им, кара ги да пращят като хартия над запалена клечка. Леля Ева каза никога да не вярвам на ангели, защото са красиви. Но той не беше красив. Беше малък и отровен, с тъмни очила. Много ми се искаше да е красив.

Ходех и на гости в горещите летни следобеди. Тя живееше в схлупена къщичка край реката, с пукнатини по стените, с бяла боя, люпеща се като стара кожа. Пипах онези стени с пръст, като си представях, че докосвам дърво и се опитвам да позная на каква възраст е. Пръстен върху пръстен. Тя се определяше като щастливо неомъжена. Мразеше мъже и огледала. И двете лъжели.

Понякога правеше чай и седяхме да храним птиците в градинката и, най-вече косове и една много напълняла червеношийка, която и беше любимата. Седяхме в ленив унес, заслушани в бавното и ниско пърхане на крила и в тихото плъзгане на охлювите. Понякога ми гледаше на ръка. Проявяваше интерес към окултното. Баба и Моли била гадателка на пристанището в Брайтън. В коридора имаше една стара и чудата нейна снимка с червен тюрбан на главата и препарирана змия, свита в скута и. Приличаше на измамничка. Леля Ева лъскаше снимката и всяка пролет, все едно е украса, за да е сигурна, че баба Моли зорко ще бди над нас. Зачудих се защо. Нямаше кой знае какво за гледане.

Къщичката беше боядисана в слънчогледов цвят, който през годините беше избледнял до жълто като пръсти на пушач. Всичките мебели бяха от благотворителни организации за закрила на жените – счупен диван с цветна шарка, масичка с цвят на обрив. Разклатени столове и странни възглавници за сядане с бродирани пчели, летящи в кръгове. Причудливият и асортимент от роднини красеше стените в стари рамки; снимка на бащата на баба Моли – Реджиналд Кръмп42, таксидермист, който бил обесен за това, че отровил жена си. Портретът на Реджи беше подходящо окачен във външната тоалетна. В спалнята на леля Ева, в красива резбована рамка, украсена с танцуващи водни кончета, извити като пръстите на магьосник, имаше снимка на две близначета, още бебета, в количка. Имената им бяха изписани отдолу: Артур и Голиат, Кайро, 1850 г. Баща им беше богат като принц и беше изследовател и археолог и се казваше Гауейн Хъни-Флауър – огромен човек, който беше пътувал чак до Кайро, където, както леля Ева си спомняше с умиление, срещнал красива египтянка, пълна като езическа богиня. Историята се променяше в зависимост от това колко вино беше пила леля Ева. Понякога жената беше „вещица, която пленила душата на Гауейн в огледало“, друг път – „дъщерята на свинар, която се усмихвала като издълбана тиква на Хелоуин“. Което и да беше, съдбата на децата им оставаше същата при всяко разказване. Година след срещата им се родили близнаци: Артур, който си смучел пръстите, и Голиат, който излапвал всичко като малко мече.

Голиат бил изпратен в мъжко училище в Англия, докато Артур се обучавал с баща си да бъде археолог и участвал в разкопките на гробниците на фараоните, както и в разгадаването на йероглифите. Когато бил на двайсет и две, докато изследвал Нил с един френски аристократ, се напил и паднал и един крокодил го изял. Голиат беше любимият роднина на леля Ева, защото бил физически огромен и космат – две черти, които тя намираше за чудесни. Останалите по-малко интересни роднини бяха разпръснати из къщата: корава домакиня, оплешивяващ фармацевт, незабележителен пощальон, спаружен цветар и най-накрая, подозрително гледащ от перлена рамка до котешката врата – невероятно грозен майстор на ковчези. Зачудих се къде би сложила мен.

Леля Ева беше изявен колекционер на джунджурии и много обичаше да обикаля битпазарите, като понякога вземаше най-отвратителните и необичайни неща. В кухненския и шкаф имаше буркан с плуващи стъклени очи, чифт родилни стремена и рецепта от лекар шарлатанин: вълшебния цяр на доктор Тъмбълуийдс43 за сърдечни болки, гъст и черен като сироп. Веднъж го отворих – вонеше на карамелени ябълки и нещо загнило. На тоалетката и бяха подредени разнообразни парфюми в шишенца от цветно стъкло, аквамарин, рубинено червено, охлювено сребърно, фламенково розово. Вълшебни бурканчета, всяко със странна миризма: праскови и сметана, нафталин, лавандула и крила на пеперуда, всяко гъделичкаше ноздрите. На ръчното и огледало имаше снимка на нея и майка ми, когато са били на моята възраст, облечени в странни рокли и хванати за ръце. Внимателно разгледах фотографията – бяха почти еднакви, единствено дяволитият поглед на леля Ева я издаваше. Майка ми никога не изглеждаше дяволита, а винаги спокойна, винаги снежнобяла.

Реката се извиваше покрай градинката на леля, облизваше я като жаден език. Водата беше дълбока и гъста, пълна с блещукаща слуз и водорасли като змийски опашки. Градинката беше на склон, който се спускаше към брега, където се носеха грамадни гъбести купове от мек и лъщящ жабешки хайвер. Понякога виждахме една лодчица с червено платно по реката. Човекът в нея беше местен, господин Уишбоун44. Ловеше сладководни риби и спеше в лодката си. Веднъж му махнах, но не ми обърна внимание. Струваше ми се все едно е на стотици години, като някой прояден от молците вълшебник. Може би ако се вгледаш в очите му, ще те превърне в нищо. Леля Ева ми беше казвала, че е стар нещастник и ако някога пусне котва близо до градината и, ще му пробие лодката и ще го гледа как потъва.

Следобедите, когато ми гледаше на ръка, леля отваряше бутилка червено вино и след няколко тежки чаши хващаше ръката ми като молитвеник и започваше да изучава линиите, скритите думи, невидимите ми нишки. И всеки път казваше едно и също: „Някой идва да те вземе. Има калинки в очите“, и се засмиваше тъжно.

– Да не е красив принц? – питах.

Тя отклоняваше поглед. Дръпвах ръката си като книга, която е била прочетена и захвърлена. Малките ритуали, които изпълнявахме, винаги бяха едни и същи. Сякаш и двете чакахме нещо да се случи, нещо, което, подобно на мълния, да удари и да остави ужасен отпечатък върху нас. Докато чакахме, играехме тези игри.

Градчето, в което живеем, се казваше Апълдор45 – беше малко и задрямало, заобиколено от ябълкови дървета и древни гори. Тук винаги съм се чувствала уютно като дървеница. Сгушена, смачкана от любов. Но на шестнайсетия ми рожден ден нещата започнаха да се променят. През деня имаше страшна буря, черни ленти мрак се разгънаха по небето, а облаците бяха с формата на дракони, носеха се и крещяха. Същата вечер директорът на училището, господин Куипъл46, се беше удавил в реката. Беше се самоубил и не беше оставил бележка.

Леля Ева смяташе, че е подозрителен, защото не отглеждаше цветя в градината си. Казваше, че неделите си четял вестника на двора и навиквал местния котарак, ако се излежава наоколо. Леля смята, че хора, които имат градини без цветя или други растения, нямат душа. Каза, че котаракът вероятно го е бутнал в реката. Или някоя русалка го е примамила, размахала аквамаринената си опашка и припърхала с лунно-сребристите си клепки. Леля държеше изрезката със статията за смъртта му в тоалетната до предтечата ни Реджиналд Кръмп.

Попитах я дали и друг път се е случвало нещо ужасно в градчето и тя каза, че не се е случвало, но имаше съмнения за месото при местния месар. „Сигурно е човешко“, каза тя и звучно се засмя – стряскащ смях с нотки електричество в него, което цъкаше и боцкаше.

Има огромна грива от гъста коса, която къдри и боядисва в ярко, пламтящо червено. Спуска се до кръста и като луди змии. Мисля, че наистина е хубава жена. Тя е като от приказка, или пък е кралица Титания. Цялата е от сурова магия и редки наслади. Съвсем скоро стана на петдесет, а никога не е била влюбена. Не знам дали това я натъжава. Изобщо не знам как да възприемам всичко това. Мисля, че на вълшебните същества им е трудно да живеят сред хората, в света на човеците. Сигурно това я разстройва. Сигурно се чувства самотна. Но не иска да ми каже.

Майка ми не е толкова красива, колкото сестра си. Тя е висока, силна жена и чудесен градинар. Ръцете и все са в земята. Ръцете и все карат нещо да расте. Участва в движението на суфражетките. Баща нямам. Мама ми каза, че бил продавач, който само минавал през Апълдор. Омаял я с фокусите си, после тя забременяла, а той си тръгнал. Няма негови снимки, само спомени.

Каза, че бил красив, с крива усмивка и пълен с обещания. И пълен мошеник, както леля Ева често отбелязва. Аз съм като майка си, висока и обикновена. Очите ми са много бледи, като на призрак. Майка ми ми казва, че имам очите на баща си. Нейните са бебешко сини. Имат цвят на безопасност и спокойни води. Моите са с цвят на молци, скрити и пърхащи в таен гардероб. Също като татко.

В деня на отвличането ми слънцето вреше като яйце. Най-горещият ден за последните петдесет години. Събудих се потна, с влажни крака. Бях сънувала, че майка ми стои насред поле от ярка златна царевица, а татко дойде да ме види и влезе в стаята ми с кошница ябълки. Каза, че знаел един фокус, махна с ръка над зелените ябълки и те се превърнаха в яркочервени нарове – тежки, вълшебни кълбета. Каза, че били много вкусни. „Опитай една, миличка.“ Косата му беше мазна, а ръцете – притеснени. „Той е просто измамник“, помислих си. Беше усмивка без лице. Нещо, на което не бива да се вярва.

Чух гласа на леля Ева като тиха сирена откъм водата: „Ох, бедната ми. Копелето му с копеле. Продал те е“. Сънят свърши. Чух как майка ми излиза от къщата, а кучето на съседите вие. Измъкнах се от леглото, застанах пред огледалото си и се заразглеждах. Още не съм похитена, помислих си, чудно ми е какво е. Бях на шестнайсет и още не бях целувана. Нито едно момче не е проявявало някакъв интерес към мен.

Само на шестнайсет съм,

има много

време.

Седях с леля Ева в градината и. Тя направи домашна лимонада и сложи нещо алкохолно в нея. Беше облечена в екстравагантна зелена рокля с голямо деколте и с гердан от фалшиви перли. Миришеше на мед и подправки. Жегата ни натискаше, бяхме две яйца в тиган, нежно цвърчащи. В ръката си държеше перо като вълшебна пръчка, потропваше по градинския стол. Мисля, че от нея би станала доста силна вещица. Избърса уста в ръкава си и ме погледна.

– Мило дете. Знаеш ли, че имам пушка?

Поклатих глава. Не знаех. Тя ме погледна много сериозно. Почувствах някаква черна магия да жужи зад думите и.

– Искам да ме чуеш много внимателно, Помегранат. Мисля, че днес ще ти се случи нещо много лошо. Чух го в сънищата. Видях го в усмивката на котките. Разчетох го в жабешкия хайвер.

Облегна се на шезлонга си и пресуши чашата с лимонада. Не знаех да се смея ли, или да се тревожа.

– Ще ме пазиш ли, лельо, с тази пушка? – казах почти подигравателно.

Тя ме изгледа. Имаше нещо извънземно в очите и, нещо от някоя далечна звезда.

– Когато той дойде да те вземе, аз ще съм с теб и ще се опитам да го предотвратя.

Помежду ни настана дълго мълчание. Чувах как вятърът се засилва над водата, как шумоли потайно. Хладен унес. Тя се прозя, махна кичур коса от очите си, усмихна се с дълбока, тайна усмивка като на крокодил и ме погледна.

– Ще ти разкажа една история за мен и майка ти, когато бяхме млади момичета в Апълдор. Искаш ли да я чуеш, Помегранат?

– Да – казах, без да се замислям.

Слънцето светеше в очите ми, замайваше ме, дори ми се доспа. И тя започна. Разказа ми историята, която много пъти беше разказвала. Разказа ми за мълниевото дърво на цветната поляна. И когато свърши, ми каза, че ще ме заведе на поляната и ще ми покаже дървото. Аз я слушах. Затворих очи и се оставих думите да ме облеят като кленов сироп, стичащ се върху палачинките със задоволителна лекота.

Когато Ева и майка ми били на десет, отишли да живеят оттатък реката, в едно сиропиталище на име „Пчелен дом“. Родителите им, моите баба и дядо, загинали при злополука. Влакът им дерайлирал от един мост, те не могли да излязат и се удавили. Ева и майка ми никога не говорят за родителите си и нямат техни снимки. Понякога се чудя дали изобщо са съществували, дали те двете не са странни жени от друга галактика, докоснати от звезден прах. Може би всичките ми предтечи са взети от други хора, снимки, които леля Ева е събрала от битпазарите и е осиновила – наредила ги е в оплетено като пъзел минало. Фалшива книга с изрезки от спомени. Чудя се кои са тези жени тогава. Може би не са хора. Може би са внучки на боговете, паднали от космоса. Тогава каква съм аз?

Леля Ева – ленива като котка, красива като огнени рози и луда като разлютена пчела – започна разказа си. На километър и половина от Апълдор има огромна поляна, обрасла с диви треви и едно самотно дърво. Дърво, което е било ударено от мълния, черно като въглен и петдесет стъпки високо. Ако сложиш ръце на кората му, се усеща топло. Като ябълков сладкиш от фурната. И миришеше. Миришеше на сироп и на кръв. Когато леля Ева и майка и били малки, идвали при дървото и си играели в клоните му. Правели магии при корените му и си пожелавали неща в тайните му дупки. То не им проговорило. Само слушало и гледало. Леля Ева каза, че оставяла тайни послания за сестра си, а понякога и подаръци. Веднъж провесила нефритена игла за коса от клоните му – висящ дар на розова панделка.

През лятото на осемнайсетия им рожден ден баща ми пристигнал в селото да продава сапун и омаял майка ми с кривата си чаровна усмивка и парфюмирани думи. Не доближавал леля Ева. Било го страх от нея, смятал я за вещица. Смятал я за една от онези жени, които са прекалено красиви за мъжете. Само богове биха я докоснали. Майка ми завела баща ми да му покаже мълниевото дърво. Той не се интересувал от такива неща. Хванал я за ръка до корените на онова дърво, обещал и хиляди неща и преспал с нея. Било бързо. На сутринта си тръгнал, а мострите от сапуна подрънквали в торбата му.

Но леля Ева направила нещо. Издялкала негово подобие от дървото. Разровила земята при корените, където бил свършил, и го размазала по куклата. И пяла заклинания под червена луна, и я обесила на дървото. Докато майка ми спяла, бременна с мен, Ева отмъщавала. И боговете я послушали.

Разболял се и станал импотентен. А леля Ева се смяла. И боговете се смели. А майка ми плакала.

Няколко години по-късно баща ми, роден за продавач, сключил сделка с демон, за да си върне здравето. В замяна на секс. И днес, напомни ми леля Ева, бил денят на разплатата.

Излязохме от селото ръка за ръка. Косата на леля Ева – червена като огън, моята собствена – бледа и безинтересна в сравнение с нейната. През тучните поля с полски цвят, оградени от древни гори. Беше цвърчащо горещо, гнетящо горещо. Горещо като косата на Ева. Време, в което дяволите да си играят. Небето беше сърдечно розово, въздухът миришеше на канелени сладки, толкова сладки и горещи. Сякаш попадах под някаква магия.

– Разкажи ми за този човек, който идва да ме вземе, лельо – казах.

Тя се обърна и ми отговори:

– Той е владетелят на Подземния свят. Живее в дворец от часовници. Вманиачен е по калинки и по времето.

– Откъде знаеш всичко това?

– Боговете ми говорят в сънищата. Казват ми неща, които не би трябвало да знам.

– Защо харесва калинки?

– Когато бях дете, майка ми ми каза, че калинките са малки вещици. Може би затова той обича да си ги събира.

И излязохме на полето, където мълниевото дърво стоеше сред океан от разтворени макове, пламъчета, горящи през тревите, хиляди и хиляди. Вървяхме през тях сякаш вървяхме през огън, ръцете ни галеха меките им цветове; толкова много червено и черно – като калинки. Цветът на Подземния свят. В дървото имаше врата. Беше портал. Седнахме и зачакахме до корените, на полето от огнени цветя. Цветя като кървави петна по чаршаф.

– Ще боли ли? – попитах.

– Само първия път – отвърна леля Ева.

Вратата се отвори и той излезе. Нисък човек с тъмна коса, с черни очила и жилетка на мънички калинки. За мен беше грозен, а бях и много по-висока от него. Изпитах отвращение. Напомняше ми на мъртви неща: гнили гъби, повяхнала коприва и черва. Полепваше по гърлото ми и му беше приятно да ме вижда погнусена. Доближи ни с леки стъпки, докато се наслаждаваше на гледката с маковете.

– Помегранат. Колко ми е приятно най-сетне да се срещнем. Не си красива, но това няма особено значение – каза и се усмихна кисело.

Леля Ева проговори:

– Ще сключиш ли сделка с мен, за да я спася от това?

Владетелят на Подземния свят я огледа внимателно.

– Ти си калинка – каза и я обиколи с вълнение. Аз изобщо не го вълнувах. – Опасявам се, че няма място за сделки. Сключих такава с баща и. Не мога да наруша такова споразумение.

– Ще дойда вместо нея – отвърна леля Ева.

– Толкова изкушаващо предложение. Много бих искал да си в царството ми. В спалнята ми, калинке. Но не може.

Леля Ева го доближи, постави длан на сърцето му и той закрещя. Тя говореше магически думи. Небето се разкъса от светкавици, десетки светкавици, електрическа ярост. Превих се до корените на дървото, разплакана, ужасена, докато леля ми държеше владетеля на Подземния свят. Ръката и стискаше косата му. Това я убиваше. Боговете наблюдаваха и не знаеха кой ще спечели.

Тогава той я грабна и я целуна дълбоко, като изсмука живота и. И тя падна на земята, насред полето от макове, като спяща принцеса. „Каква страст изпитва към нея – помислих си. – Никой никога няма да изпитва нещо такова към мен.“

И тя се превърна в макове.

– Не се тревожи, Помегранат. Омагьосах я, превърнах я в цветя. Не е мъртва. Не бих могъл да убия нещо толкова прекрасно.

И ме хвана за ръка, и ме поведе през вратата към неговия свят.

Навсякъде в спалнята на владетеля на Подземния свят имаше калинки. Бродирани по калъфките, плъзнали по завесите, танцуващи по огледалото.

Води ме в леглото. Чувам тракането на часовниците. Наранява ме, после го прави отново и отново. Заключва ме в стаята. Не съм му нужна за друго.

Казано ми е, че съм негова съпруга. Аз съм съпругата на владетеля на Подземния свят.

В стаята има малки рисунки, окачени на стената – всяка е създадена с тъмни маслени бои и на всяка е нарисуван нар. На всяка съм нарисувана аз, изглежда. Сигурно са към стотина. Всяка е красива и злокобна. Семената на нара са очи; шпионите му ме наблюдават от всяко ъгълче на спалнята.

Отварям една инкрустирана кутийка и вътре виждам остър нож за писма, украсен с рубини.

Пробождам се в сърцето.

Нося се в лодката на господин Уишбоун, в лодката с малкото червено платно. Червено е като нар. Толкова е спокойно, водите – кротки, въздухът мирише на мляко, такава прекрасна мекота.

Отплаваме, отплаваме в космоса.

III

Събудих се на поляна с макове. Леля ми беше превърната в цветя и бях сама. Изтичах обратно до къщата на леля Ева. Тичах с всички сили и се заключих вътре. Скрих се в спалнята и, под завивките. Прииска ми се да можех да променям формата си. Де да бях вълшебна като леля Ева и да можех да се боря с него, но можех само да бягам. Заспах и засънувах, че отново съм в стаята, заобиколена от рисунки на нарове. Очите им бяха пълни с калинки, дебели рубинени фигури, които разтварят крила. Виках леля Ева да ме спаси, но тя беше се превърнала в богиня, затворена в ковчег, направен от червени цветя. И маковете се смееха, мълниевото дърво се смееше, наровете се смееха, а той се връщаше при мен, връщаше се да ми даде урок.

Когато се събудих, луната беше изгряла на небето, сребърен сърп, проблясващ като ятаган. Слязох по стълбите и отидох в кухнята да сложа чайника. До прозореца висяха китки сушена лавандула и градински чай, а до мивката имаше съдове с прясна мента; една каменна жаба подпираше вратата и ме гледаше. Това беше вещерска кухня. Защо не бях наследила някаква магия? Лунната светлина се носеше лениво в стаята и тогава на вратата се почука. Пуснах го да влезе. Какво друго можех да направя?

Той ме огледа като сънлив паяк и седна на кухненската маса, докато аз сипвах чая. Един от плодовите сладкиши на леля Ева стоеше до чайника като тежка поличба.

– Не съм свикнал съпругите ми да се самоубиват, за да ми избягат. Това няма да се повтори, разбираш ли ме?

Не му отговорих.

Той си намести очилата.

– Разбира се, не искам да си нещастна. Знам, че в Подземния свят ще ти е самотно, затова реших всяка година да ти давам шест месеца на земята, а после ще се връщаш при мен за следващите шест. Ако отново не ми се подчиняваш, ще наруша тази уговорка. Съгласна ли си с това?

Кимнах.

– Не си особено интелигентна, не си и кой знае колко интересна, но си ми съпруга, моя собственост, и трябва да се опитаме да се държим прилично един с друг.

– А леля ми Ева? – попитах.

– През шестте месеца, в които си с мен в Подземния свят, тя ще остане под формата на макове, под моята магия. Когато се връщаш на земята, тя ще се преобразява обратно. И осъзнавам, че най-вероятно пак ще се опита да ме убие, и го очаквам с нетърпение – усмихна се дяволито и продължи: – Не харесвам жените особено много, но мога доста да се привържа към нея. В нея има някаква искра.

– Може да потърсиш мъжка компания. Леля ми има много хубави рокли горе, които можеш да пробваш – казах и се засмях.

Той ми удари толкова силен шамар, че паднах на пода.

– Внимавай какви ги приказваш.

Изправих се малко несигурна.

– Може ли да си взема някакви дрехи от горе, преди да тръгнем?

Той кимна, без дори да ме погледне. Качих се уверено в спалнята на леля Ева и извадих пушката изпод леглото. Докато слизах, насочих дулото към главата му. Изглеждаше искрено изненадан. Дръпнах спусъка и главата му избухна по цялата стена.

– Това е, задето ме удари, лайно такова!

Излязох с пушката и изтичах извън града, в полето с макове. Леля Ева се изправяше, с коса жива като пламъци, а маковете, останали по тялото и, нежно тупваха на земята. Тя ме прегърна позамаяна.

– Застрелях го, лельо Ева. Гръмнах му главата.

– Няма да е мъртъв – отвърна тя.

– Не искам да се връщам при него! – изкрещях.

Все още имаше макове в косата, дълга и кървавочервена като лава. Изведнъж той се появи в мъгла от маков цвят, грабна косата и и я изви в ръцете си. Отново вдигнах пушката, но не можех да се прицеля добре заради леля Ева. Тя изкрещя нещо и в небето започнаха да танцуват светкавици, мълния след мълния започнаха да падат върху него. Ударен от електричеството, той отлетя от нея, а аз отново го застрелях и главата му гръмна. Обезглавеното му тяло падна назад и тупна сред маковете.

– Какво ще правим сега, лельо Ева?

– Ще го напъхаме в дървото – викна тя и го хвана за краката. – Ще го задържи като ковчег.

И го натъпкахме в хралупата, запълнихме я с пръст, а леля Ева я запечата с тежък амулет от макове. После продума на дървото:

– Ще излезеш само ако освободиш племенничката ми от брачното споразумение.

Чувахме го как крещи в дървото:

– КУЧКИ!

Оставихме полето с макове и се прибрахме. Леля Ева запали черни свещи и благоухания и омагьоса камбанки около къщичката. Нарисува спираловидни символи по лицето и ръцете ми с мастило, а аз заспах на дивана. И зачакахме.

Кучки

К

у

ч

к

и

К

у

ч

к

и

КУЧКИ

IV

Разказах на леля Ева за секса. Казах ѝ всичко. Не се изненада. Изчакахме три дни. Останахме в къщата. Пазихме тишина. Той остана затворен в дървото. Мастилените спирали по лицето и ръцете ми се бяха размазали като детска рисунка. Бях изцапано блокче за рисуване. Леля Ева не даваше на мама да ме види. Отпращаше я с красиви лъжи. Беше прекалено убедителна. „За да не се тревожи майка ти“, казваше и беше права, да, беше права.

– Страх ме е. Какво ще стане?

Леля Ева вдигна поглед сякаш разчиташе петната по тавана, очите и се взираха в нещо. Напомняше ми на крокодил с оцъклени очи, който пазеше входа на пирамида, белязана с йероглифи. Имаше зъби. Отговори ми:

– Много е ядосан. Не мисля, че дървото ще го задържи още дълго.

Тогава плаках. Щеше да ме убие, знаех си. А тя ме обгърна с ръце, обви ме с косата си, която миришеше на изстинал въглен, и прошепна:

– Не се страхувай.

– Можеш ли да прозреш в бъдещето, можеш ли да видиш какво ще стане?

– Само единични погледи, Нара. Но ще се боря за теб. Имаш лош късмет. Баща ти те продаде на едно лайно.

И се засмяхме. Защото нямаше какво друго да се прави, освен да се смеем. И тя ме погали по лицето с хладната си ръка.

– Някога влюбвала ли си се, лельо Ева?

– Не – каза. – Но веднъж ме нараниха и повече не позволих да се случи.

– Разкажи ми – помолих. – Дори само за да забравя за малко.

И ми разказа. Била на седемнайсет и имала тайна – един ден срещнала млад аристократ, който яздел в гората. Конят му бил бял като сватбена рокля. Така и не научила името му. Понякога си мислела, че никога не е съществувал, все едно е бил плод на въображението и, призован от желания над духнати глухарчета – пухкави крила на феи, пръснати по вятъра, за да спрат самотата и. Той препускал около нея, хвърлял цветя в косата ѝ и ѝ пращал целувки. Казвал ѝ, че я обича, пак и пак. Играел си с нея, закачал я, дразнел я. Това продължило седмици наред.

Един ден леля Ева го открила в гората, където играел с друго момиче. И той видял, че леля го гледа. И се опитал да се усмихне. Толкова се постарал, но изражението и било такова, каквото никога не бил виждал. Не било гняв, нито ревност. Не било тъга, нито разбито сърце. Защото леля Ева се усмихвала. С най-ужасяващата усмивка. Крокодилска.

– Беше страхливец – каза тя. – Най-ужасен страхливец.

– Ти какво направи?

– Отмъстих си – каза тихо.

– Как?

Думите ѝ бяха много тихи. Зъбите и бяха много остри.

– Изпепелих семейния му дом. Убих родителите и сестра му. Гонех го, играех си с него, закачах се с него, заклах го и изядох сърцето му.

– Не мислиш ли, че може би си попрекалила? – попитах смаяна.

– Накрая плака. Толкова много плака. Проклетият страхливец. – Беше потънала дълбоко в спомените си. После ме погледна тъжно. – Слушай, Помегранат. Ако някой мъж те нарани – посечи го. Ако някой мъж те унижи – посечи го. Ако някой мъж си играе с теб – посечи го.

– Какво ще правиш със съпруга ми?

На вратата се почука. Леля Ева се обърна нежно към мен и се усмихна.

– Нещо по-лошо.

Тя отвори вратата и съпругът ми влезе, и отново седна до кухненската маса. Аз останах на дивана.

– Сега ще ви кажа какво ще стане, дами – каза той с пълен контрол, а чайникът на масата се пръсна на парчета. – Ще взема грозната си жена Помегранат обратно в Подземния свят, където ще я подложа на разнообразни експериментални унижения. А теб – погледна леля Ева – ще те сложат в клетка, където да гледам как умираш от глад.

– Пробвай се да те видим, лайненце.

Той стана и кресна:

– АЗ СЪМ ВЛАДЕТЕЛЯТ НА ПОДЗЕМНИЯ СВЯТ И ЩЕ ПРАВИШ КАКВОТО ТИ КАЖА, ИНАЧЕ ЩЕ ТЕ РАЗБИЯ НА ПАРЧЕТА!

Къщата се разлюля, стените се разтресоха, прозорците избухнаха. Леля Ева ме погледна.

– Тичай при майка си, бегом!

Изтичах от къщата. Видях я как се превърна в огън. Горяща богиня. Стена от пламъци. Хукнах по пътеката.

Видях как къщата гореше в адски пламък. Потъваше в земята, образуваше кратер все едно беше паднал метеорит.

Изтичах обратно при майка си, която печеше хляб. Нямах представа какво да ѝ кажа.

П

р

о

п

а

д

а

т

в Подземния свят.

Принц номер 9 ги видя да падат в черната река около двореца. Гледаше ги от кулата си. Каза, че и двамата били от огън, като падащи ангели. Паднали с голям плисък! И двамата се измъкнали от водата, подгизнали и хлъзгави. Каза и че татко изглеждал бесен. Всички искахме да знаем коя е тя, дамата с червената коса. По-късно ни беше казано, че е вещица, която се опитва да развали брака на татко. Сигурно е успяла, защото повече не видяхме жена му.

Какво стана с вещицата ли? Ами първо татко не знаеше какво да прави с нея. Тя беше труден гост и затворник. Той все заплашваше да я сложи в клетка, но така и не го направи. От своя страна тя му беше нанесла големи щети. Беше прекъснала входа към Горния свят и сега бяхме затворени тук.

Принц номер 2 бе халосан по ухото, задето попита татко дали ще се ожени за вещицата. Аз си мълчах, но исках да говоря с нея. И един ден ми се отвори тази възможност.

Седеше в градината под едно ябълково дърво и изглеждаше доста раздразнена. Използвах момента да се представя.

– Здравей, аз съм принц номер 14, или Лъвхарт, ако предпочиташ – рекох и се усмихнах възможно най-мило. Тя имаше много необичайни очи – напомняха ми на нещо хищническо, на някакво влечуго може би. Тя ме изгледа внимателно и отметна тънки кичури червена коса от лицето си.

– Здравей, Лъвхарт – каза.

– Та харесва ли ти в Подземния свят?

Тя ме погледна за миг и вдигна пръст нагоре.

– Ти също си от горе.

– Да. Татко ме отвлече и уби истинския ми баща.

– За съжаление, това не ме изненадва. Невъзпитан е, няма си и представа от добри обноски.

– Можеш ли да отвориш прохода към Горния свят?

Тя ме изгледа с подозрение.

– Може би.

– А защо не го направиш и не се прибереш?

– Защитавам човек, когото обичам. Нищо няма да отворя, докато не съм сигурна, че ще е в безопасност.

– Владетелят на Подземния свят влюбен ли е в теб?

– Ни най-малко. Обсебен е от мен, защото не може да ме контролира. Само толкова.

– Аха – казах, защото не знаех как да отвърна.

– Той не разбира любовта и не харесва жените особено много – каза тя и сама си се засмя.

– Какво му е смешното? – попитах.

– Ами отвлича жени за съпруги, без да ги харесва. После отвлича деца, дава им номера, пак без изобщо да ги харесва. Питам се, какво ли харесва всъщност?

– Харесва часовници – казах.

– Не, харесва факта, че часовниците са предсказуеми. Подлежат на контрол. Няма и някакво разбиране за време. Доста е глупав.

И очите и се зареяха в далечината.

– Какво си мислиш? – попитах.

– Просто си го представях в рокля.

И я оставих да си представя под ябълковото дърво, и реших, че е удивителна.

Принц номер 3 я следеше, наблюдаваше я от кулите, пращаше косове да докладват за нея. В съперничеството си татко и вещицата бяха равностойни. Никой не отстъпваше. Порталът оставаше затворен. Тогава един ден нещо се промени.

Татко сбърка.

Удари ѝ шамар

и си спомням,

че тя се

усмихваше.

Тя изкла принцовете от 1 до 12. Един по един. Отряза им главите и ги остави на масата за ядене. Тогава татко започна да се моли. Аз и Тъмбълти бяхме пощадени. Брачното споразумение беше развалено и порталът най-накрая беше отворен.

Когато порасна, искам да съм като нея.

V

Животът ми беше много по-различен, преди да срещна Мирър. Няколко години бях инспектор в Скотланд Ярд в Лондон. Няколко седмици преди да я срещна, работех по един много чудат случай.

Беше лондонска есен, с листа с цвят на шоколад и изгорял карамел на големи и тежки купчини покрай улиците или понесени от вятъра. Небето беше сиво и завихрено, прошарено от яркорозови ленти. Висшестоящият ми, Парсифал Уайт, ми беше дал да разследвам случай с брат и сестра, които живееха на улица „Дюдроп“ – разбит път в Южен Лондон с редови къщи, близо до една работилница за лодки. Седмици наред съседите се оплаквали от двамата. Шумове нощем, блъскане и крещене. И странни миризми. Бях изпратен да говоря с тях, да разбера какво точно става и да оправя нещата. Трябваше да е най-обикновен случай.

Когато пристигнах в дома на Кръмп, валеше толкова силно, че чадърът ми се счупи под тежестта на болезнено големите капки дъжд и се отпусна в ръцете ми като удавен кос. Захвърлих чадъра в едно близко кошче, доближих малката редова къща и почуках на вратата. Кокалчетата ми бяха охлузени, защото вечерите се боксирах – баща ми ме беше тренирал в Египет.

Чух тихо движение вътре – чифт чехли по килим, които бавно се приближават. Тази сутрин четох едно писмо от баща ми. Страниците бяха сгънати като кърпичка в джоба ми, близо до сърцето. Беше започнал разкопки в Кайро, при гробницата на една египетска принцеса. Щеше да отнеме дълги месеци, но много се радваше. Надяваше се да се върна в Кайро и да остана с него, както му бях обещал. Почеркът на баща ми беше завъртян и красив, имаше и йероглифи по ъглите. Вълшебни символи.

Липсваше ми. Липсваше ми Египет. Беше ми изпратил някои от рисунките си на находки близо до входа на гробницата и на гравюрите по стените. Бързи скици на червени и черни същества като калинки, които танцуваха над входа. Комични рисунки на жреци с маски като насекоми покриваха стените в някаква процесия, като всеки носеше съд с нещо, принадлежащо на принцесата. Всеки от жреците беше показан с церемониална кама и огледало. Баща ми ми беше казал, че носели огледала, в които да пленяват души, а и защото служели като проходи към други светове, както и за врачуване. Замислих се за принцесата и властта, която е имала над тези хора. Колко ли далеч биха стигнали за нея? Имаше ли изобщо граница?

Вратата се отвори с леко скърцане и Доти Кръмп, дребна женица в розова рокля и възголеми пухкави чехли, ме изгледа с любопитство.

– Добър ден, госпожице Кръмп. Аз съм инспектор Голиат Хъни-Флауър. Дойдох заради оплакванията.

Устните ѝ се извиха в полумесец, а очите и бяха много бледи – като яйца.

– А, да, заповядайте – изчурулика тя. Гласът и звучеше като детски; не принадлежеше на това тяло. Последвах я в коридора, където висеше очукан празен кафез. – Направих сладки с конфитюр, Мортимър много ги обича – каза тя и ме потупа леко по рамото.

Мортимър Кръмп седеше в тясната кухня, висок и строен, почти кльощав, облечен с дълго свръхголямо кафяво яке. Имаше малко лице като на птица и много големи и дълги зъби.

Доти ме покани да седна, сипа ми чаша чай от един пукнат чайник и ми сложи чиния със сладка с конфитюр. Мортимър ми подаде ръка.

– Приятно ми е да се запознаем, господине.

Кухнята беше тясна и тъмна, с покафенели от тютюн тапети и портрет на начумерената кралица Виктория в рамка, окачен накриво над мивката. Погледнах през прозореца и видях малка градинка, цялата в плевели. Зад Мортимър имаше друг коридор, който водеше към стълби за нагоре, а под тях имаше зелена врата, която предположих, че води към мазето. Това, което привлече окото ми, беше богато украсената брава на тази врата.

Мортимър избърса конфитюра от устата си и проговори.

– Може ли да попитам коя е родината ви, господин Хъни-Флауър?

Отпих от чая, който беше много добре запарен.

– Роден съм в Египет, но баща ми е англичанин.

Столът изскърца под тежестта ми. Улових отражението си в огледалото – брадата ми беше влажна и чорлава.

Приличах на голяма мечка, паднала в реката. Двамата ме гледаха малко злонамерено.

– През последните няколко седмици получихме много оплаквания от съседите ви за шумове нощем, които идват от вашия дом. Най-вече крещене и блъскане. Можете ли да обясните?

Мортимър се почеса по носа.

– Имаме проблем с тази къща. Смятаме, че тук има някакво зловредно присъствие.

– Зловредно присъствие? – попитах.

– Да, чуваме странни шумове, няколко пъти дори чухме имената си.

– Не забравяй и миризмата, Морти – каза Доти. – Лъха отвратително, като горяща свинска плът.

– Намеквате, че домът ви е обитаван от духове ли?

– Точно така, господин Хъни-Флауър – каза Мортимър и си взе още една сладка. – Със сестра ми водим много спокоен живот. Живеем в тази къща от деца и никога не е имало проблеми. За първи път се случи на Коледа, когато Доти приготвяше вечерята в кухнята и чу как нещо я вика по име. Аз също чух глас. Четях вестник. Имахме котка и вълнисто папагалче, но скоро след това и двете изчезнаха.

– Нещо друго?

– Със сестра ми вече не сънуваме.

Настана особена тишина. Мортимър дъвчеше сладката си. Доти потропваше с костеливия си пръст по бузата си. Мортимър изведнъж се разсмя, а тя се разкикоти като ученичка. И двамата ми се струваха някак смущаващи.

Мортимър си нагласи якето, което беше изцапано с конфитюр, и се наведе към мен.

– Е, инспектор Хъни-Флауър, гонят ли ни духове? Обидили ли сме някой мъртъв роднина?

– Да, може би пралеля Марджъри – каза Доти дяволито. – Тя така и не ни харесваше, помниш ли случката с грейката на чайника?

Столът под мен болезнено изскърца. Усещах как единият крак се клатушкаше тревожно.

– Не съм специалист по паранормалното.

– Какво ни тормози, инспекторе? – попита Мортимър, като ме гледаше втренчено. Очите му бяха малки отблясъци, като приказно злато.

– Какво има зад зелената врата? – попитах, без да осъзнавам, че думите излизат от устата ми. Усещах писмото в джоба си; беше като грейка до сърцето ми. Надушвах гъста сладост, плътна, тежка миризма, която се издигаше и прикриваше нещо друго.

– А, пудингът от тапиока май е готов.

Доти весело загреба огромна буца от сочния, парещ, подобен на жабешки хайвер пудинг, сипа в три купи и ми подаде едната.

– Не, благодаря, не бих могъл.

– А, глупости. Такъв човек като вас – цял мечок. Харесвате сладки неща, нали?

Мортимър се включи:

– Доти много обича да храни хората. – Пъхна голяма лъжица сочна тапиока в устата си. – Колкото до зелената врата, води към мазето. С удоволствие ще ви покажа. Даже трябва да видите цялата къща, че да придобиете представа.

Седях мълчаливо и си ядях пудинга. Мислех си за приказката за Хензел и Гретел. Писмото – все още горещо до гърдите ми. Но не си тръгнах. Гледаха ме, докато ям. Когато свърших, изведнъж се сетих как, когато бях малък, баща ми ме предупреждаваше да не се доближавам много до спящите крокодили, защото не спят, а чакат да те хванат.

На рафта имаше един красив часовник, който ми привлече окото – беше сребърен, с гравирани феи, танцуващи около циферблата. Жужеше тихо като насекомо.

Леко влажна ръка ме потупа по главата, вдигнах очи и видях Доти.

– Хайде, елате.

Беше ми малко замаяно.

Последвах я в коридора и тръгнах нагоре по стълбите. Отново пожълтели от тютюн тапети – постоянен мотив в къщата. Малка снимка на сив котарак на име Господин Пикълс48 – явно липсващият любимец – беше окачена до прозореца на площадката. И миризмата, която се долавяше в кухнята, прикрита от онази сладост, тук беше много по-остра. Гъста, изгоряла, мазна миризма.

Доти ме заведе в спалнята си.

– Заповядайте, заповядайте.

Стаята миришеше на кисело. Пак малка стая, с голямо легло с покривка на цветя. Тапети на цветя и счупено огледало до леглото.

– Понякога чувам гласове нощем. Напеви и пъшкане.

Килимът беше гнусен, с котешки лайна и прах. Кафеникава снимка, окачена в рамка над леглото. Беше Доти като малка, танцуваща на брайтънския кей. Приличаше на малка феичка, кълбо от руси къдрици и блещукащи очи. Коленичих и погледнах под леглото. Пак котешки лайна, но и още нещо. Пресегнах се и извадих парче суха човешка кожа с няколко косъма по него.

– Я – каза Доти, като се приближи. – Чудно какво ли е това. Нали ще останете за вечеря, инспектор Хъни-Флауър? Ще правя ябълков пай. Нали ви е любим?

– Да, любим ми е, откъде знаете? – казах и се обърнах към нея.

Парчето кожа лежеше като листо в дланта ми.

– Изглеждате като човек, който харесва ябълков пай. Толкова сте голям и силен, и сладък.

Мортимър подаде глава в спалнята.

– Намерихте ли нещо интересно?

– Човешка кожа – казах и я вдигнах към него.

Той я погледна за момент, после се вгледа в мен.

– И какво означава това?

– Не става въпрос за духове. А за нещо съвсем различно. – Погледнах стария гардероб в ъгъла на стаята на Доти и отидох при него. – Може ли? – Погледнах я и тя кимна.

Врата се отвори с театрално скърцане, а вътре бяха закачени пет-шест рокли с ужасяващи цветни мотиви и проядени от молци. Изглеждаха прекалено големи за нея. Нямаше нищо друго.

Влязох и в стаята на Мортимър, като все още стисках кожата в ръка подобно на някакъв странен талисман. Неговата стая беше по-голяма, много тъмна, без прозорец. Голямо легло в средата на стаята, под което погледнах. Никаква човешка кожа. В стаята беше горещо като в пещ. Никакви снимки по стените, само същите мръсни, кафяви тапети. Вместо гардероб имаше скрин, който прерових. Стари чорапи, ризи и панталони с дупки. Отново нищо интересно.

В ъгъла имаше сгънат вестник, който служеше да подпира вратата. Датата привлече погледа ми. 27 декември 1881 г. Излязох от стаята, тъй като бях започнал да се потя. Доти излезе на площадката пред мен с лека стъпка.

– Морти, ще направя още чай, докато му показваш мазето.

– Отлична идея.

Мортимър ме поведе обратно надолу по стълбите, покрай отдавна загубения котарак Господин Пикълс. Не знаех какво да направя с кожата, затова я увих в една носна кърпа и я прибрах в джоба си. Той извади един златен ключ от джоба си и го пъхна в сложно украсената брава.

– Красива е, нали? Бравата – каза и ме изгледа в очакване на отговора.

– Необичайна е.

– Да, може да се каже – рече и ми намигна. Това много ме изненада. – Кажете ми, цял живот ли сте били полицай?

Отново усетих писмото, топло до сърцето ми, туптящо.

– Не. Като младеж бях боксьор в Лондон.

– Борец. Виждам го във вас.

Вратата се отвори с лекота и разкри ярко осветена стая, боядисана в бяло и с бели каменни стъпала. Очаквах някаква тъмница. Но беше като в болница, пълна противоположност на останалата част от къщата. Слязохме по стълбите. На стената висеше единственият предмет в стаята – странен сребърен часовник, който тихо тиктакаше. По него имаше много детайлно гравирани човешки крака и ръце.

– Какво държите тук? – попитах.

– Е, както виждате, в момента няма нищо.

– Защо има ключалка на вратата?

– За да не избягате.

VI

След случката ми дадоха двуседмичен отпуск, затова отидох в Норфък, за да си успокоя нервите и да се видя с чичо си, който беше монах в приората в Лоустар и който беше поискал да му помогна по някакъв личен въпрос.

Пътят към приората беше осеян с почервенели листа, някои танцуваха във въздуха като пламъчета, после падаха около краката ми, изтощени и угасени. Оставаше още километър и половина по пътеката до портите – разтеглена като огромен червен език, заобиколена от дървета, които я ограждаха като счупени зъби. Писмото от чичо ми бе пристигнало два дни по-рано – искаше помощта ми в някаква чудата ситуация, за която не ми беше дал никаква информация, само настояваше да дойда. Не бях виждал чичо си от десет години и бях колкото загрижен, толкова и изпълнен с щастие, тъй като много ми липсваше.

Портите се появиха иззад един гъстак от бръшлян. Малката средновековна сграда беше заобиколена от големи градини с билки и цветя и просторен двор, който се ширеше надолу по хълма към гъстата гора. Беше красиво и спокойно.

Извадих една метална кутийка със захарни крушки от джоба си и лапнах два бонбона.

Фредерик стоеше до входа на приората под висяща саксия, преливаща от диви маргаритки. Беше висок и мускулест, без брада и с гъста тъмна коса. Приближи се бавно и хвана ръката ми.

– Голиат, скъпи племеннико. Искрено ти благодаря, че дойде. – На лицето му се четяха облекчение и обич. – Ела да пием чай.

Фредерик ме заведе до приората и влязохме в тясната кухня, която гледаше към билковата градина. Помещението миришеше на мед и подправки.

– Как пътува? – попита и ми предложи голям дървен стол до широка дъбова маса.

– Удобно, благодаря. Пейзажът ми се стори много успокояващ. Всичко е толкова равно.

– Да – каза Фредерик, напълни чайника с вода и го сложи на печката. – Има някаква привлекателна тайнственост, но не е за всекиго. – Спря и ме погледна тъжно. – Не мога да повярвам, че минаха почти десет години, откакто се видяхме за последно. Съжалявам за това.

– Имаш ли бисквити? – попитах.

– Не си се променил, още обичаш сладкото. – Отиде до долапа и извади една кутия. – С яйчен крем?

Кимнах и той ги остави на масата пред мен.

– Какво е станало, Фред? Кажи ми.

Той стоеше неподвижно над печката.

– Преди няколко дни в приората дойде гост. Казваше се господин Тъмбълти. Ексцентричен младеж. Каза, че доставя подарък.

– Подарък ли? – попитах и си взех една слепена бисквитка.

– Да, подарък. Донесе малка черна кутия с огромна червена панделка.

– И за кого беше този подарък?

Фредерик ме изгледа с интерес.

– Каза, че е за теб.

Водата завря и чайникът прониза въздуха като банши. За момент между нас остана крехка тишина. Той свали чайника от огъня и приготви чая.

– Отвори ли го? – попитах, когато Фредерик донесе чая.

– Не, пазих го. – Подаде ми чаша. – Ще ида да го донеса.

И излезе от стаята.

Отвън една проскубана бяла стара котка се излежаваше в билковата градина; имаше очи зелени и дълбоки като на демон. Почесваше се лениво под розмарина. Аз отпих от чая и се замислих за още една бисквита.

Фред се върна с кутията, която беше облицована в гладко черно кадифе и украсена с голяма червена панделка, както я беше описал. Остави я на масата.

– Човекът каза ли ти нещо?

– Не, само ми подаде кутията и се усмихна. Забелязах, че имаше много болна кожа.

Развързах панделката, пуснах я настрани и вдигнах капака на кутията. Вътре имаше десет идеално запазени млечнобели човешки зъби, както и визитка.

Фредерик изглеждаше ужасен и отстъпи назад.

– Веднага махни това нещо от тук.

Изпълних желанието му и се отървах от кутията. Извървях половин километър от приората до малък каменен мост, пуснах гнусния подарък във водата и гледах как бе отнесен от течението. Ръцете ми бяха свити в юмруци и се потях, а сърцето ми се усещаше все едно беше смазано.

Когато се върнах в приората, той очакваше обяснение. Наистина ми се гадеше. Пак седнах на стола в кухнята, докато той стърчеше над мен разярен.

– Искрено съжалявам – казах, подпрял глава в ръце. – Нямам представа защо се е случило.

– Ти си полицай, Голиат. Сигурно имаш врагове – мърмореше Фред. – Кого си ядосал?

– Не знам. Досега не са ми пращали зъби.

Чу се шум от копита и двамата се спогледахме. Отидохме на вратата, а отвън бе спряла кървавочервена карета, а кочияшът, младеж с яркооранжева коса, се приближи предпазливо.

– Аз съм господин Фоксхол49. Дойдох да взема инспектор Хъни-Флауър. По покана на почитаемия господин Тъмбълти.

Усмивката му беше малка и проклета.

– Не се качвай в тази карета – викна Фредерик и ми препречи пътя, след което лошо изгледа Фоксхол. – А колкото до вас, господине, не желая да виждам противните подаръци на господаря ви.

Фоксхол отстъпи и измърмори нещо едва чуто. Сложих ръка на рамото на Фредерик.

– Пусни ме да се кача. Трябва да разбера какво иска.

Фоксхол отвори вратичката.

– Скачайте вътре, господине.

Фредерик ме изгледа.

– Ти луд ли си? Каква власт имат тези хора над теб?

– Моля те, Фред. Довери ми се. Изпрати телеграма на инспектор сержант Уайт. Уведоми го какво е станало.

– Ще го върна преди полунощ, господине. Също като Пепеляшка – засмя се Фоксхол.

– Ще го върнете и още как! – рече твърдо чичо ми и се обърна към мен. – Ще те чакам.

Качих се в каретата, която беше тапицирана с червена коприна. Фред гледаше след мен. Изглеждаше много разтревожен.

Потеглихме по красивия червен път от приората, докато черната кутийка нежно се носеше по течението, по сребърните ноти на водата.

Возихме се около час, докато слънцето се спускаше – портокал, разтапящ се в плоския като тиган пейзаж. Фоксхол мълчеше и от време на време ми хвърляше поглед с онези любопитни черни очички.

Най-накрая каретата спря. Небето отвън беше мастилено черно и обсипано със звезди. Фоксхол отвори вратата.

– Къде сме? – попитах.

Устата му беше като процеп на пощенска кутия.

– На вечеря.

Стояхме на голямо, равно поле. На средата имаше маса, наредена за вечеря, със запалена свещ и бутилка червено вино. Над нас висеше тежка, пълна луна и огряваше с луминесцентна светлина; всичко изглеждаше като театрален проспект. На масата седеше млад и строен господин, облечен с елегантно вечерно сако; беше оставил цилиндъра си на земята. Когато се приближих, той стана и погледите ни се срещнаха. Лицето му беше бяло като лунно сияние, с черни очи и кожа, белязана от шарка. Косата му – бяла като звезден прах. Изглеждаше наполовина фея, наполовина демон.

– Добре дошли, Голиат Хъни-Флауър.

Говореше тихо и ми махна да седна, докато той сипе виното. Фоксхол се върна при каретата. Зачудих се на чие поле седим и дали някой кисел фермер щеше да се появи изведнъж с пушка в ръка, след като е видял двама господа да вечерят. Може да си помисли нещо лошо.

– Харесаха ли ви зъбите?

Отпи от чашата си. За момент се замислих дали е напълно ненормален.

– Какво искате от мен, господин Тъмбълти? – Въздържах се от виното.

– Интересен сте ми, господин Хъни-Флауър.

– За какво изобщо приказвате? – Започвах да се ядосвам.

– Унищожихте двамата Кръмп – малкия ми проект. Бях вложил много време и енергия в тях, а вие сложихте край. За мен сте едно неудобство. И бяхте забелязан – каза той и извъртя очи нагоре.

– Те бяха масови убийци и се опитаха да ме изядат – казах отвратен, като блъснах здраво с юмрук по масата. Тя се разтресе толкова силно, че бутилката с вино щеше да падне.

Тъмбълти се изправи, приближи се, наведе се към мен и прошепна:

– Те бяха моят малък проект. Развалихте ми играта.

Изправих се и го погледнах право в очите. Бях огромен в сравнение с него като стена и с цяла стъпка по-висок. Лицето му се разтегна в лека усмивка и той внимателно отстъпи.

– Сякаш сте издялан от камък. Вие сте природна стихия. Но за в бъдеще престанете да се месите в моите дела, иначе ще бъда принуден да се разправя с вас.

– Не ми оставяте друга възможност, освен да ви арестувам…

– Нищо такова няма да правите – прекъсна ме той и насочи пистолет към главата ми. – Сега седнете и ще го обсъдим като джентълмени; точно така, добро момче.

– Вие сте…

– Луд ли? – прекъсна ме той отново. – Да, разбира се, че съм луд. Мислите ли, че нормален човек би събирал човешки зъби? Не, разбира се, просто не е рационално. Сега се успокойте. Както казвах, никак не ми се иска да се наложи да ви застрелям. Да го наречем приятелско предупреждение.

Той се усмихна мъртвешки.

– Какво сте вие? – попитах слисан.

– Ето това е интересен въпрос – каза и широко отвори уста.

– Да не запеете?

– Весел човек сте, инспекторе. Не, нямаше да подема песен, макар че много харесвам музикалното изразяване във всичките му форми.

– Кой сте вие? – изревах, треснах юмруци в масата и виното се разби на земята.

Той се изправи.

– Аз съм играта, инспекторе. Аз съм играта.

– Искам да се върна при чичо си – казах. – Нямам какво повече да ви кажа.

Обърнах се и тръгнах към каретата, където Фоксхол се беше облегнал дяволито и се опитваше да подслушва по нощния въздух.

Тъмбълти подвикна след мен:

– Беше ми много приятно. Трябва пак да се съберем – каза той, сложи си цилиндъра на главата и се поклони като актьор на сцена, публиката му – мъртвата планета, която висеше над него в космичните първи редове.

VII

Върнах се в Лондон. Делото срещу Мортимър и Доти Кръмп беше по всички заглавия на вестниците. Лицата им надничаха от страниците като духове, пленени в стъкло.

Върнах се на работа, където ме чакаха няколко пакета. Красиво опаковани кутийки, всяка с комплект човешки зъби.

Господин Тъмбълти нямаше да ме остави на мира. Занесох ги на инспектор сержант Парсифал Уайт, поседях в кабинета му, докато той ги разглеждаше внимателно, и му обясних какво беше станало.

– Колко такива подаръка си получил, Голиат?

Беше обгърнал кутийката с пръсти.

– Дотук – шест, сър.

– След като получих телеграмата ти, отправих някои общи запитвания за Тъмбълти, за да видя дали някой е чувал за него. Надявам се скоро да се появи някаква информация за него. Това е някакъв обсебен и странен човек.

Бъди особено предпазлив, Голиат. Ще изпратя полицай пред жилището ти довечера. Казва се Уолнът. Много надежден. Дръж ме в течение, ако пристигнат други неприятни пакетчета. Прилича ми на някакъв циркаджия. Иска реакция. Не му я давайте. Нека го подмамим да се покаже.

– Според вас какво иска от мен?

Инспектор Уайт остави кутийката със зъби обратно на масата.

– Ясно е, че е напълно побъркан. Обича да си играе. Ти си развалил една от игрите му и сега трябва да си платиш.

Полицай Уолнът прекара вечерта пред жилището ми. Наблюдавах го от таванското прозорче. Понякога се зазяпваше в звездите и си свиркаше и затова го харесах. Правех същото в Кайро, когато бях малък. И явно много обичаше да яде, защото си беше взел няколко опаковани сандвича и голямо парче сливов сладкиш в джоба. Занесох му топъл чай, което го зарадва.

– Благодаря ви, сър – отвърна ми той с трохи от сладкиш около устата.

– Нещо подозрително? – попитах.

– Не, никакви следи от лунатици, сър. Малко по-рано един накуцващ човек и едно улично куче, но нищо друго за докладване.

– Много съм ви признателен за това. Благодаря.

– Удоволствието е мое. Звездите се виждат. Много са ярки. Вечерта си е прекрасна. Ако перкото със зъбите се появи, сър, ще го пипна.

– Благодаря ви, Уолнът.

И се върнах в жилището си, където на входа ме чакаше кутийка с червена панделка.

На сутринта се появиха някои резултати от запитванията на инспектор Уайт за господин Тъмбълти. Една стара дама чакаше в кабинета на Уайт с информация. Седеше прегърбена над бюрото му, в мръсна кафява рокля с дантели и мърляви ръкавици в същия цвят. Лицето и беше набръчкано и сиво, с висока купчина бяла коса на главата и изгнили черни зъби. Вонеше ужасно, като дъното на Темза. С инспектор сержант Уайт седнахме срещу нея и той започна с въпросите.

– Благодаря ви, че дойдохте. Може ли да попитам как се казвате?

Устните на съществото помръднаха малко нестабилно.

– Алис Бътърс50.

– Бихте ли ми казали нещо за себе си?

– Защо? – попита тя подигравателно и се вторачи в него като таласъм с черните си очи.

– Бих искал да знам откъде получавам информация.

Тя склони.

– Работя в таверна „Блубел“51 до площад „Митра“. Поднасям пиенето, чистя. Такива неща. Собственикът ми дава да спя в мазето. Имам си собствено легло. Нямам семейство. Всички са мъртви. Само аз съм.

Стори ми се странно малко същество.

Инспектор Уайт я гледаше хладно.

– Какво знаете за господин Тъмбълти, Алиса?

– Ами виждала съм го и преди. Идвал е в кръчмата няколко пъти. Облича се много елегантно. Истински джентълмен. Но плаши момичетата с лицето си.

– С лицето си ли? – отбеляза инспектор Уайт.

– Да. Имал е шарка или нещо такова. Лоша кожа и бяла като Луната, господине. Остави визитка на собственика, каза май, че продавал антики.

Тя подаде визитката – същата, каквато и аз бях получил.

– Споменавал ли е работата си, или къде живее в Лондон?

– Каза, че бил колекционер, господин полицай, събирал необичайни артефакти. Каза, че много пътувал, най-вече в чужбина, и се върнал в Англия заради някакви недовършени работи.

– Какви са били те?

– Не каза, господине. Но каза, че е отседнал при някоя си госпожа Пудинг на съседната пряка.

При тези думи инспектор Уайт отвори вратата и извика полицай Уолнът. Продума му нещо тихо на ухо и пак седна.

– Пращате хрътките си да го надушат ли, инспекторе? – попита госпожа Бътърс.

– Нещо такова – отвърна той. – Какво друго знаете? Всяка малка подробност може да е от значение.

– Какво по-точно е направил, ако може да попитам? – каза тя и го изгледа с любопитство.

– В момента е оперативно интересно лице. И много бих искал да разговарям с него.

– Струва ми се, че е лошо момче – каза тя и започна да се смее. Тази черна уста, със зелени венци и кафяви зъби. Гадеше ми се само като я гледам.

– Има ли нещо друго, госпожо Бътърс?

Тя продължаваше да се смее.

– Госпожо Бътърс? – повтори хладно инспектор Уайт.

Смехът секна изведнъж и онези черни очички се сведоха, а ръцете и се заиграха с мръсните кафяви дантели.

– Бих казала, че е луд за връзване. Наистина не мога да ви кажа друго, господа.

И стана да си ходи; инспектор Уайт я изпрати по дългия тесен коридор до входа. Тя застана на вратата, обърна се да ме погледне с крайчеца на окото и се поклони ниско. Тогава, усмихната като проклет таласъм, изчезна през вратата на улицата.

Останах така, с крака, заковани за килима. Впити в пода. С онемял мозък. Тогава извиках:

– ТОВА Е ТОЙ. ТОВА Е ТОЙ!

Но вече се беше изгубил из Лондон.

VIII

Казвам се Ебенизър Тъмбълти и съм кутия загадка. Аз съм богат магазин за фокуси. Аз съм трионът, с който фокусникът разрязва асистентката си на две. И после хората се чудят защо е мъртва.

Аз съм нещо гадно и съм луд като ножица.

Клъц клъц клъц клъц

Тъмбълти.

Така се казвам.

И ме питате – какво е миналото ми, откъде съм? Човек ли съм изобщо? И ще ви кажа. Да, да, някога бях човек, но никога не съм бил мил.

Израснах в заможно семейство в Лондон. Баща ми беше търговец на бижута и натрупа състояние, докато обикаляше света. Бях единствено дете, независимо и умно, и смятаха, че когато порасна, ще поема бизнеса му. Баща ми се връщаше с джобове, пълни с перли и изумруди, големи колкото очи. А аз жонглирах с тях – играех си с царски съкровища все едно съм дворцов шут. Получавах всичко, което съм искал, но пак излязох крив.

Убих всичките ни домашни любимци, хвърлих телата им в каналите, но запазих зъбите като сувенири. Прибрах ги в кадифените кутийки за бижута, които баща ми донесе от пътешествието си до Париж. Диамантите бяха заменени със зъби. Държах колекцията си на дъното на гардероба. Ред върху ред черни кутийки. Вълшебни кутийки за проклета фея.

Преди да навърша десет, вече бях убил първото си човешко същество. Беше слугинята ни. Бутнах я по стълбите. ха-ха-ха-ха-ха-ха-ха-ХА-ХА-ХА-ХА-ХА

Беше доста лесно. И зъбите и бяха моят трофей. Въпреки уврежданията на ума ми семейството ми остана в блажено невежество. Понякога се чудя дали бяха абсолютно тъпи. Успях да извърша седем убийства преди петнайсетия си рожден ден, едно от което беше братовчед ми Септим – сполетя го нещастен случай. Подхлъзна се и падна от покрива. След здравия ми ритник в гърба му. А-ха-хаха!! Беше прекалено лесно и прекалено приятно, че да мога някога да спра.

Къщата ни беше богато украсена, но мрачна триетажна сграда близо до Хайд Парк, към който гледаше стаята ми. Гледах пешеходците и си измислях начини да им взема зъбите. Може би се чудите защо имах такава мания по зъбите. И аз често съм се чудил и наистина нямам представа. Не мога да ви отговоря. Първият ми спомен за зъби беше с дядо ми. Бях седнал на коляното му, с лице близо до устата му, която беше покрита с тънки сиви косъмчета. А зъбите му бяха огромни и жълти, животински ужасии. Резци като на саблезъб тигър. Помня как си мислех: „Ще си отхапе от мен“.

А сега се чудите дали имам тези екземпляри в някоя от тъмните кутийки, нали? Ами отговорът е „да“. Винаги са били моята гордост. Не го убих. Умря спокойно във фотьойла си. Аз само ги извадих по-късно.

Но нещата се променят, както винаги, и след петнайсетия ми рожден ден животът ми се промени драстично.

Баща ми беше в Африка за няколко месеца, където ръководеше добив на диаманти, и една вечер се върна неочаквано с ужасна треска, с циреи по лицето и тялото, с халюцинации, потен. Докторът му забрани да излиза от стаята си, но вече беше късно.

На следващия ден и майка ми прихвана болестта, след това и аз. Баща ми умря с писъци на третия ден. Освободихме слугите. Докторите не можеха да направят нищо; не можеха да разпознаят болестта. Лежах в стаята си и чувах как майка ми плаче в съседната, как умира. През нощта се спомина и аз останах сам. Не исках да умра. Не исках да приключа. Все ми се струваше, че виждам дядо си да седи в ъгъла на стаята и да ме гледа с беззъба усмивка. Миришеше на сварени карамелови бонбони. Мисля, че с удоволствие ме гледаше как умирам. Мисля, че тихо се смееше.

И казах на глас:

– Казвам се Ебенизър Тъмбълти и ще сключа сделка с всеки ангел или дявол, който спаси живота ми.

Не получих ангел. Но и не очаквах такъв. Той се появи и застана до леглото ми с черните си очилца и се представи като владетеля на Подземния свят.

– Интересно нещо си ти, Ебенизър – каза, както се беше облегнал на гардероба.

Едва си държах очите отворени; в стаята се образуваше мъгла, тъмна и опушена. Дядо ми беше изчезнал.

– Май ще е най-добре да дойдеш с мен. И не се притеснявай, не хапя – каза той с усмивка.

Аз съм фокусник. Аз съм колекционер на редки артефакти, особено зъби. И имах един особен артефакт, който исках да продам. Душа. Много рядка душа. Държах я в красив буркан. Тя беше тънка синя ивица, завихрена и къкреща. Беше ми тъжно, че се разделям с нея, но имах нужда от други неща.

Посетих часовникаря Албърт Чаймс. Удължителя на животи, убиеца на деца. Исках да направим размяна. Душа срещу зъби, душа срещу зъби, душа срещу зъби… зъбченца.

– Добро утро, Албърт – казах и свалих цилиндъра си. Той изглеждаше напълно ужасен и това ме зарадва. Аз може би бях единственото нещо, което го плашеше.

– Какво правите тук, Тъмбълти?

И преди бях търгувал с него, знаеше какво харесвам.

– Имам нещо за продан. Нещо, което може би ще те заинтересува – казах, извадих буркана от джоба на сакото си и му го подадох. Очите му грейнаха, хипнотизирани от съдържанието.

– Душа.

– Много необичайна душа – отвърнах.

– Как се сдобихте с нея?

– На една египетска принцеса е. Прекарах известно време на едни разкопки в Кайро. Гробницата и беше изрисувана с червени цветя. Душата и седеше в малък съд и чакаше да бъде прибрана.

– Тази душа не е човешка. А нещо друго – измърмори Албърт и леко я разклати. Беше развълнуван. Виждах, че ръцете му треперят.

– Да, била е необикновена. Може би на вълшебница? Сложи я в някой от часовниците си.

И тогава погледът ми се спря на един висок, красив старинен часовник с резбовани калинки, който стоеше в задния край на магазина.

– В нещо подходящо. Като онова – и го посочих.

– А какво искате в замяна?

Усмихнах се.

– Зъби. Зъбите на децата. Трябва ми приличен брой.

– За какво са ви зъбите? – Изглеждаше отвратен.

Изсмях се гласно.

– Имаш дързостта да ме питаш за какво са ми детски зъби, а ги убиваш и пъхаш душите им в часовници. Дай ми зъби, Албърт, нали си добро момче, и душата е твоя.

– Така да бъде – изхриптя той и се споразумяхме. – Как да ви изпратя зъбите?

– Прислужникът ми Фоксхол ще дойде и ще ги вземе. Трябва ми голямо количество.

– Разбира се, но ще ми трябва известно време, за да го събера. – И се вгледа в душата като ученик, загледан в буркан с бонбони. – Прекрасна е – въздъхна.

– Знаех си, че ще я харесаш.

„Русалската опашка“ пореше вълните. Води ни обратно в Англия, обратно при часовника с калинките. Обратно при лудия ми дядо. Обратно в началото, за да намерим край.

Взирах се през борда в зелените води, видях проблясък на сребърна опашка. Затворих очи и си представих подводен град с пирамиди, оплетени в черна морска трева; как жреците плуват през храмовете си с опашки като на риби и с очи, украсени с водорасли. Потопих ръка в морската пяна, в глазурата на огромна солена торта. Надушвам корабокрушения и ухапвания от акули. Но капитан Макеръл е под закрилата на старите богове; носи костни талисмани на врата си и целува русалки. С него сме в безопасност.

Вечер Голиат и капитан Макеръл играят шах. Капитанът винаги печели (мисля, че котаракът му помага, тъй като котките знаят скрити неща, надушват тайни). Той мъркаше и махаше с опашка в очакване на някоя варена херинга. Погалих го по гърба, вгледах се в огромните му скъпоценни очи.

– Какъв ли вълшебен котарак си ти? – попитах го.

Той отвърна с дяволито намигване и скочи от скута ми в сенките, в търсене на плъхове.

Нощем Голиат ми разказваше приказки – за принцеси и грахови зърна, целунати жаби и разлютени вълшебници. Обичах да слушам за вълшебниците, за смешните им заострени шапки, за пръчките им, с които мятат магии, за дългите им сини бради и кулите им като рогове на еднорози. Спирали до върха. Сочат звезди като пирамиди. „Египет ми липсва“, казвам на Голиат и дръпвам буйната му брада.

– Ще се върнем, малката – казва той и аз заспивам, още хванала голямата брада.

Вземам го с мен в сънищата.

IX

Баба ми Изабела ми беше казала, че в Лондон има много перковци. Това ценно зрънце мъдрост ми бе дадено, докато белеше компири. Каза: „Хората са като картофи – понякога намираш някой изгнил или с подозрителен вид“.

С полицай Уолнът бяхме по следите на Тъмбълти и ако той беше картоф, баба ми щеше да го метне в кочината на прасетата. Бяхме открили хазяйката, госпожа Пудинг, близо до площад „Митра“.

– Мислите ли, че пак ще се е облякъл като жена, сър? – попита Уолнът.

– Бъди готов за всичко, Уолнът – отговорих.

Сградата беше малка и схлупена. Една много ниска и пълна жена в черни дрехи ни пусна да влезем.

– Госпожа Пудинг? – запитах.

– Да – отговори тя.

– Казвам се инспектор сержант Уайт, а това е полицай Уолнът. Имате ли наемател на име Ебенизър Тъмбълти?

– Да, и е почтен джентълмен.

– Може ли да видим стаята му, госпожо?

Тя извади един ключ от джоба си.

– Може, но прекъсвате траура ми за покойния ми съпруг, господин Пудинг, който загина в морето.

– Моите съболезнования, госпожо – казах и я последвахме по скърцащите стълби към стаите на тавана.

– Акула – добави тя.

– Къде? – попита Уолнът и се огледа притеснено.

– Съпругът ми беше изяден от акула – каза госпожа Пудинг и се прекръсти.

Стигнахме пред стаята на Тъмбълти.

– Много добър наемател е. Тих, плаща наема навреме, любезен и възпитан. Не бих могла да искам повече. Той е идеалният пример за това, което очаквам от наемателите.

Тя пъхна ключа в ключалката и вратата се отвори. Стаята беше покрита с кръв. Имаше по целия под и по стените, и по тавана. Госпожа Пудинг изпищя и припадна в ръцете на полицай Уолнът, който се огъна под тежестта и.

Аз стоях и гледах стаята. На леглото, което беше пропито с кръв, имаше кутийка, вързана с черна панделка. Тя беше единственият предмет в стаята, по който нямаше кръв. Приближих се и я вдигнах. Беше с размера на юмрука ми. Отворих я. На дъното имаше ред човешки зъби и късче хартия с надпис.

Осведомих полицай Уолнът и го оставих с госпожа Пудинг, за да вземе кратки показания. Незабавно тръгнах към Британския музей, тъй като имах по-малко от час до срещата.

Уолнът щеше да дойде малко след мен. Вече се заоблачаваше, тънки ивици като змиорки бяха прошарили небето. Беше ден за дяволи.

Музеят беше тих и празен – преброих само шепа хора. Минах покрай редица римски статуи, до една гладки и сметановобели, тихо бдящи над мен. Краката ми тропат, отекват по каменните подове.

Египетската изложба беше на втория етаж. Видях трима души да се въртят там. Момиченце с майка си, хванати за ръка, загледани в един златен и тюркоазен супник в шкаф с резбовани крокодили. Едно кюре с червена коса и голям и също толкова червен нос пипаше черния саркофаг в средата на помещението, където един млад цар спеше в смъртта си. Чух как момиченцето говореше на майка си:

– Мамо, защо толкова харесват крокодили? Крокодилите ядат хората.

Отидох до кюрето.

– Здравейте, господин Тъмбълти.

Знаех, че е той. Знаех, че пак нямаше да устои.

Той се обърна с маниакална усмивка.

– А, браво, инспекторе. Значи намерихте госпожа Пудинг?

– Да.

– Да знаете, че е в траур. Надявам се, че сте се държали мило с нея.

Не отговорих.

– Но, разбира се – продължи той, – човекът е мъртъв от петнайсет години, така че все някога трябва да го преодолее.

– Трябва да ви арестувам, Тъмбълти.

– Някога били ли сте в Египет, инспектор Уайт?

– Не.

– Удивително място. Бях там доста месеци, пътувах и събирах предмети от разкопки. Запознат ли сте с египетските богове?

– Господин Тъмбълти, трябва да идем в участъка и там да проведем този разговор. Скоро ще дойдат други полицаи.

– Има един бог на име Апофис. Идва от Подземния свят. Той е змийски бог, но което е по-важно, той е стихия на хаоса. Харесвам хаоса. Тялото или извивките на бога змия представляват бездна или черна дупка, която поглъща хората. Разбирате ли какво ви казвам, инспектор Уайт?

– Мисля, че знам какво сте.

– Много добре. Разбираме се. В моя случай и дума не може да става за изкупление или угризения.

Аз съм хаос. Аз съм черна дупка.

Няма да спра, освен ако някой не е способен да ме спре.

Полицай Уолнът пристигна.

– Всичко наред ли е, сержант?

– Да, Уолнът, всичко е под контрол. Господин Тъмбълти тъкмо щеше да дойде с нас в участъка.

– Хайде, идвай, перко – каза той и се приближи.

– А, полицай Уолнът. Смешният помощник.

– Не аз се обличам като поп с нос на палячо – възрази Уолнът и размаха пръст.

– Способен ли сте да ме спрете? – господин Тъмбълти се вгледа право в мен и после разтвори ръце. – Казах ли ви, че съм фокусник?

И изчезна.

– Дявол да го вземе! – викна Уолнът.

– Да затворим изходите на музея – извиках. – Някъде тук трябва да е.

Но не беше.

Няколко дни по-късно пристигна писмо до мен с марка от Париж:

X

Беше късна вечер в Париж и ръмеше. Луната и звездите бяха ослепителни. Обикновено изобщо не ги забелязвам, но тази нощ беше трудно да не ги видя. Толкова бяха ярки. Спермисти, виещи се падащи звезди, белеещи се на черното платно. Имах среща с баща си за вечеря. Беше минало известно време, откакто се видяхме за последно, но имахме много неща да си приказваме и вече го надушвах. Беше под земята, дълбоко, дълбоко долу, където тайните петна се процеждаха. Гъбени спори, натрошени стъкла, ръце на жени, кости на светец. Той е забранена земя и аз съм неговата карта. Виждате ли мастилените петна в очите ми?

Бях избрал едно тъмно ресторантче и маса със свещи в потаен ъгъл. Бутилка шампанско, бях поръчал и кървавочервено телешко и ябълкова торта с яйчен крем за десерт. Не че той харесваше такава храна. То и аз не харесвах. Полъхът на миризмата му се смесваше с парижката лунна светлина – на засъхнала кръв, на тъмна земя и зъбни колела, въртящи се в древните му часовници. Татко ТАТКО ТАТКО татко ТАТКО ТАТКО МОЙ ТАТКО МОЙ ТАТКО МОЙ ТАТКО МОЙ ТАТКО ТАТКО ТАТКО.

Татко на Подземния свят.

Жилетка на калинки, тъмни очила, крива усмивка. Седна и си сипа чаша шампанско.

– Ебенизър, момчето ми. Много се радвам, че пак те виждам.

– Татко. Надявах се да поговорим.

– Следя кариерата ти. Много интересно. Много. Интересно.

Отпи от шампанското. Личеше си, че е ядосан и това ме зарадва.

– Исках да те впечатля, татко.

– Даде една душа на Албърт Чаймс, часовникаря. Защо?

– На мен души не ми трябват.

– Знаеш ли каква беше тази душа?

– Знаех, че е необичайна. Някаква принцеса вещица.

– Осъзнаваше ли каква сила имаше в нея?

– Не. – Лъжа, а-ха-ха!

– Тогава нека ти кажа, момко – и набоде парче кърваво телешко, натъпка го в устата си и задъвка. – Тази душа може да отваря портали към други светове и да контролира времето. Египетската принцеса е имала огромна сила. Ти даде душата на едно мърляво часовникарче в Източен Лондон, което ще я вкара в часовник. Сега сам трябва да я взема.

– Както желаеш, татко.

– Прекалено много се радваш на костюмите си. Не съм си избирал актьор за син.

– Колко жалко. Мислех, че те забавлявам.

– Нямаш усещане за контрол.

– Искам да унищожавам неща. Да ги разбивам – и го погледнах в очите.

– Не съм отгледал сина си да бъде хаотичен.

– Не, отгледа ме да съм като теб. Част от бездната, татко.

Той сипа още шампанско и за двамата.

– Спасих те от смъртта, Ебенизър. Дадох ти нов дом, нов живот. В бъдеще искам да си по-контролиран. Не искам да ме е срам. От тези твои глупави игрички. Вече не си дете. Убивай каквото искаш, когото искаш, но помни кой си. Отправяш послание. Повече не искам да те виждам в женски дрехи.

– Бях много убедителен.

– Ако отново ме посрамиш, ще те отрежа. Разбираш ли ме?

– Не би посмял.

– Ебенизър. Повече никакво маскиране, никакви игрички, никакъв хаос. Трябва да контролираш това, което си, иначе ще потънеш в лудостта.

– Вече съм луд, татко.

Не ми отговори, а хапна още от телешкото.

– Всяко твое действие ме представлява. Ти си моят убиец и трябва да се държиш така, както сметна за подходящо.

– Какво искаш от мен?

– Ще оставиш онези лондонски полицаи на мира. Ще се съсредоточиш върху работата си. Нямам търпение да чуя за следващия ти проект.

– Да, да. Мислех си за проститутки, ножове и докторска чанта. Мислех си, че мога да вземам сувенири и да ги изяждам.

Татко се усмихна широко.

– Това много ми харесва, много. Как ще ги убиваш?

– Ножове, ножици и кълцане! – и отрязвам от телешкото, за да му покажа.

– Добре. Отправя ясно послание. – Избърса устни в кърпата си. – Ако отново си играеш детски игрички с полицая, ще се оправяш сам. Няма да толерирам повече глупости. Разбираш ли ме?

– Да, татко.

Започваме да ядем тортата с яйчен крем. Големи, сочни хапки. Всеки залък – грях.