Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат

I

Казвам се Алфред Чаймс31. Имам малък часовникарски магазин в Източен Лондон, на седемстотин години съм и още не съм мъртъв. Значи въпросът е как съм успял да удължа живота си. Опасявам се, че отговорът не е приятен. Убивам деца. Затварям душите им в часовниците си. Знаете ли как изглежда душата на едно дете? Те са приказни фенерчета, малки блестящи неща. Щуращи се, искрящи и безнадеждно шантави. Храна за ангели.

Правя много красиви и също толкова скъпи часовници. Май съм донякъде сериен убиец, донякъде магьосник. В хорските очи изглеждам на около осемдесет и кретам насам-натам прегърбен. Брадата ми е дълга и бяла. Никой не подозира какво съм всъщност. На практика не ми обръщат внимание. Аз съм тапетът, винаги като фон.

Днес получих подарък, опакован в розова хартия, цялата в сърцелисти. На картичката пишеше:

Беше поочукан, а душата липсваше, но все още беше много красив часовник – толкова добър, че да го оближеш целия.

Бях го продал на баща му, който беше мой много добър клиент до ненавременното си изчезване. Бях чувал за сина му, небезизвестния господин Лъвхарт. Хлопа му дъската, казваха хората. Ексцентрик. Странен вкус към облеклото. За разлика от баща си – господинът беше интроверт с мания за машини на времето. Според слуховете бил паднал в една. А сега синът му ми пише. Интересен човек.

Довлачих часовника в задното помещение на магазина. С малко любов щях да мога да го върна до предишното му величие и да го препродам на добра цена.

Тогава на вратата се звънна и влезе един полицай, облечен много стилно. Отличаваше се от типичните представители. Лицето му имаше силни черти – голям нос и най-пронизващите ястребови очи. Придружаваше го полицай с по-нисък чин, който се бореше със сакото си и не си избърса краката на изтривалката.

– Добро утро, господине. Аз съм инспектор сержант Парсифал Уайт32, това е полицай Уолнът33. Разследваме случай на изчезнало дете и говорим с всички в района. Имате ли малко време, за да ви зададем няколко въпроса?

Гласът му беше силен и уверен. „Неподкупен“, помислих си.

– Разбира се, сержанте. Какво искате да знаете?

Какъв интересен ден. Подарък от ексцентрик и посещение от полицията.

– Момичето се казва Дафни Уидърс34, дъщеря на местен адвокат. Изчезнала е преди два дни – и ми показа нейна снимка.

Дълга руса коса, вързана с панделка. Спомних си как дойде в магазина ми да търси подарък за баща си. Спомних си как я напъхах в една бъчва и я хвърлих в Темза. Есенцията и беше в един красив ръчен часовник, който сложих на витрината; дамски часовник, украсен с пеперуда от топази.

– Хм. Опасявам се, че никога не съм виждал това дете.

Нещо в изражението на инспектора се промени. Беше светлина, минаваща през сянка.

– Интересно.

– Защо? – попитах просто.

– Майка и каза, че искала да дойде в магазина ви, за да вземе часовник за баща си, подарък за рождения му ден.

– Ами аз съм доста стар. Вече не си спомням всичко толкова ясно.

Полицай Уолнът записа нещо набързо. Аз продължих:

– Предполагам, че ако беше дъщеря на някой продавач от пазара, нямаше да разпитвате.

Инспектор Уайт ме погледна със стоманения си поглед.

– Вярно е, че ресурсите на полицията невинаги са разпределени справедливо между всички случаи на изчезнали деца, но аз винаги ги разследвам всичките, господине.

– Сигурен съм, че висшестоящите ви се гордеят с вас.

– Моля ви, господин Чаймс, погледнете пак снимката и. Може да размърда спомените ви.

Отново се вгледах в снимката. Цъкнах с език така, че да създам впечатление, че ровя из стария си мозък за някой спомен. Спомних си косата и и как миришеше на лимони.

– Не, наистина не си спомням това лице.

– От колко време сте в този магазин?

– О, сигурно петдесет години. Трябва да се пенсионирам, но толкова много обичам работата си.

– Имате ли помощник?

– Не, работя сам. Но пък имам котка – и посочих черната купчина козина с изумрудени очи, която беше кацнала на стола. – Казва се Клеопатра.

Тя беше единственият свидетел на зверствата ми и съм сигурен, че щеше да запази мълчание по въпроса.

– Как върви бизнесът? – попита Уолнът.

– Много добре, благодаря. Получавам много поръчки за ръчно изработени часовници. Някои от клиентите ми живеят в чужбина, а повечето са богати и с особен вкус. Но се случва и някой да мине през магазина ми, макар че хората в този район по принцип не могат да си позволят цените ми.

– Женен ли сте? Има ли някой, който живее с вас? – попита инспекторът.

– Напълно сам съм и за съжаление, така и не се ожених. Нямах щастието да срещна подходящата жена.

Инспектор Уайт огледа магазина с орловия си поглед и точно тогава забеляза нещо. Осъзнах, че бях направил грешка. На врата на Клеопатра имаше една жълта панделка, която бях свалил от момичето, бях запазил за спомен, а той беше я забелязал. Но това надали беше достатъчно като доказателство.

Инспекторът се вгледа в снимката на момичето, после в котката.

– Имате ли нещо против да огледаме наоколо?

Значи нямаше да го спомене. Една панделка не беше достатъчна, за да ме осъдят.

– Заповядайте. Зад вратата са работилницата ми и стаята ми. Нищо особено.

И инспекторът и полицаят тръгнаха. Клеопатра измърка тихо, едва ли не се изкикоти.

Дебела морскозелена кадифена завеса делеше магазина от работилницата. Висеше тежко като сценична завеса. Последвах ги в малкото помещение; часовникът с калинките в ъгъла, работната ми маса – покрита с механизми и дрънкулки. Стаята беше слабо осветена, но удобна; наблюдавах как полицай Уолнът ровичкаше насам-натам, а инспекторът само оглеждаше с очи. Остри очи, помислих си. Вниманието му беше привлечено от купчина празни бъчви и сандъци в ъгъла на стаята.

Веднага обясних:

– За транспортирането на големите ми часовници.

Тогава очите му се насочиха към старинния часовник с калинките.

– Виждал съм го и преди – каза той. – При един стар случай. Бяха затворили едно момиче в него.

– Аз го създадох и продадох преди много години на лорд Лъвхарт.

– Лорд Лъвхарт, който изчезна? – попита инспектор Уайт.

– Да, синът му Джон Лъвхарт ми го върна. Не съм сигурен защо. Може би сте чували за него, ексцентрик е.

– Бих искал списък с клиентите ви, господин Чаймс.

Порових в чекмеджетата на бюрото и извадих списъка, който съдържаше двайсетина имена, и му го подадох с неохота. За щастие, този списък не съдържаше имената на някои от по-чувствителните ми клиенти. Той го изчете внимателно.

– Интересен набор от клиенти имате. Какво прави часовниците ви толкова специални?

Тогава ме погледна и усетих, че за пръв път в живота си бях срещнал някого, от когото не мога да скрия нищо. Очи като на спиритуалист. Телескопи.

– Работата ми се цени високо. Това си е вид изкуство. Вижте гравюрите по часовниците, изкусната изработка – трудно се намират такива. Името ми е утвърдено от вече почти петдесет години, така че съм се прочул.

– И с такъв списък от клиенти предпочитате да останете в този район, пълен с бедност и отпадъци.

– Това е домът ми, инспекторе.

„И децата са по-лесни за хващане“, помислих си.

Полицаят бързо записваше всичко, което казвах, а сержантът прибра списъка с клиентите ми в джоба си.

– След няколко дни може да се наложи да ви зададем допълнителни въпроси.

– Добре, но не знам как изобщо бих могъл да ви помогна. Казах ви всичко, което знам, което е нищо.

Инспекторът погали Клеопатра, която тихо измърка в отговор.

Гледах ги, докато излизаха, и звънчето на вратата звънна, когато я затвориха. Деликатно предупреждение.

По Темза се люшкаше една бъчва; бъчва, която трябваше да потъне на дъното. Носеше се към брега.

II

Докато с полицай Уолнът се връщахме в участъка, аз внимателно изчетох списъка.

– Полицай, в този списък има много влиятелни хора.

– Мислите ли, че е бил той, сержанте?

– Или я е убил, или я е продал. Панделката е била трофеят. Искам пълен списък на децата, които са изчезнали в този район през последната година. Този път е направил грешка. Тя е дъщеря на адвокат.

– Тъй вярно – отговори полицай Уолнът.

– Междувременно ще посетим някои от клиентите му.

Прекарах следобеда в събиране на информация по списъка на господин Чаймс. От двайсетте имена четиринайсет бяха в чужбина, едно беше в Шотландия. Останалите достъпни имена бяха:

Доктор Едмънд Черитри – психоаналитик, който живееше в Лондон.

Лейди Розамунд Кларънс – вдовица, която живееше в Лондон.

Елайджа Уисъл35 – художник на портрети за аристократите; лейди Кларънс му беше патрон.

Обадая Дедлок36 – злославен и затворен човек, който живееше в Лондон.

Лорд Лъвхарт, който беше изчезнал, но синът му Джон се беше свързал с Албърт Чаймс и живееше в покрайнините на Лондон.

Незабавно бяха пратени известия, че скоро ще пристигнем при тях.

Опитвах се да формулирам някаква връзка. Първото ми подозрение беше, че Албърт Чаймс снабдяваше тези клиенти с деца, които отвлича и транспортира в сандъци, а часовниците са за прикритие. Бях работил по случаи с отвлечени деца за бардаци и трафик на хора.

Замислих се за старинния часовник в магазина на господин Чаймс. Помнех онзи случай. Бях на място, когато извадиха още живото момиченце от часовника. Един полудял дядо беше затворил две момиченца в ковчег под леглото си. Помня как си мислех в какъв ли свят живея, щом стават такива неща. Мислех, че повече никога няма да видя онзи отвратителен часовник, а ето го пак – едно ужасно предупреждение.

Полицай Уолнът влезе в стаята малко неловко и прекъсна мислите ми.

– Сър, събрах информацията. Съжалявам, че отне толкова време да прегледам всичките доклади по случаи на изчезнали хора.

– Какво намери?

– През последната година в Ийст Енд е имало над седемдесет сигнала за изчезнали деца. Сравних числото с други райони, то е значително по-високо. Разпитах за Албърт Чаймс. Всеки месец от магазина му излизат множество големи доставки. В големи сандъци.

– Достатъчно големи, че да сложи дете вътре?

– Да, сър. С размерите на ковчег.

Рано привечер пристигнахме във впечатляващата и доста плашеща вила на лейди Кларънс. Накарах полицай Уолнът да си излъска ботушите, преди да тръгнем. Лейди Кларънс седеше в гостната в пищна лилава рокля. Над нея беше окачена огромна рисунка, която я показваше като огледало, седнала на същия диван със същата рокля. Ефектът беше, меко казано, смущаващ. Огледален образ. Двойник, пленен в рисунка. Беше на петдесет и нещо, с необичайни бадемови очи, а стиснатите и зъби бяха жълти. До нея, застанал мирно като вярно куче, седеше Елайджа Уисъл. Беше смущаващо слаб и видимо неспокоен господин с лъскава черна коса. Ръцете му леко трепереха, както беше стиснал дивана. Зачудих се как може да са стабилни, когато държи четката.

– Лейди Кларънс и господин Уисъл – казах, като си свалих шапката. – Благодаря, че ни приехте.

– След един час трябва да съм в операта, сержант. Нека побързаме – озъби се тя.

Беше ме фиксирала с поглед. Двойничката и изглеждаше също толкова негостоприемна.

– Разбира се. Бихте ли ми казали откъде познавате господин Албърт Чаймс, моля?

Тя не трепна и изглеждаше раздразнена.

– Албърт Чаймс е часовникарят ми. От него си купувам специално изработени часовници. – Подаде китката си. – Например този.

Приближих се и погледнах часовника; беше от сребро и имаше обръч от жълти цветенца от скъпоценни камъни около циферблата. Издаваше едно тихо жужене, едно деликатно бръмчене.

– А как се запознахте с Албърт Чаймс?

– Никога не съм го виждала. Баща ми си вземаше часовници от него, а аз просто продължих да го използвам за специални поръчки.

Обърнах се и погледнах господин Уисъл.

– Господине, вие също сте си поръчвали часовници от господин Чаймс, нали?

Господин Уисъл изглеждаше малко притеснен, потропваше с пръсти по коляното си.

– За какво по-точно става въпрос? Направил ли е нещо?

– Моля, отговорете на въпроса.

– Лейди Кларънс ми го препоръча, когато имах нужда от нов джобен часовник. Но никога не сме се срещали.

– Скъпи ли са?

– Много – каза лейди Кларънс с гордост. – И си струват до последното пени. Това е изкуство и той е ненадминат в Европа.

– Господин Уисъл, може ли да видя часовника ви?

Той ми го подаде и приглади косата си назад. Беше сребърен и жужеше тихо.

– Много е красив – казах. – Може ли да погледнете този списък и да ми кажете дали познавате някои от хората в него?

Подадох списъка на лейди Кларънс, която го погледна набързо.

– С шотландския дук Кембъл се запознахме на лов преди няколко години. Като изключим Елайджа, единственият друг човек, когото познавам, е бившият лорд Лъвхарт. Синът му Джон е мошеник и разсипник, доколкото чувам.

– А вие, господине? – казах и подадох списъка на Елайджа. Малките му черни очи внимателно се плъзнаха по имената.

– Чувал съм за Обадая Дедлок. Саможив човек, астроном. Срещал съм се и със сина на лорд Лъвхарт, който дойде на моя изложба в Кралската академия. Изказа се много грубо за творбите ми.

– Какво каза?

– Каза, че били своенравни безсмислици.

Полицай Уолнът се изкашля и драсна няколко бързи бележки.

– Наистина ли?

Лейди Кларънс отговори:

– Елайджа е превъзходен художник на портрети и е имал много поръчки. Той е мое откритие: намерих го, когато правеше ботанически илюстрации за един свещеник в Хоув. Забелязах дарбата му. Спасих го от живот в почти сигурна бедност в онази проклета дупка.

– В Хоув не е толкова зле. Много е хубаво през лятото – отбеляза полицай Уолнът.

– Благодаря, Уолнът – и го погледнах със сигнал да не говори. Пак вдигнах очи към портрета на лейди Кларънс. – Като истински е. Кога го нарисувахте?

Елайджа се измъчи с отговора и погледна лейди Кларънс, която отговори:

– Миналото лято.

„Защо би се колебал за датата?“, зачудих се.

– Аз лично предпочитам натюрморт, някоя купа плодове – настояваше Уолнът.

– Благодаря, полицай, сигурен съм, че никой не се интересува от мнението ви за изкуството.

– Това ли е всичко, сержанте? – изгледа ме тя.

– Един последен въпрос. – Подадох и снимката. – Някога виждали ли сте това момиче?

Лейди Кларънс я погледна.

– Изглежда съвсем обикновена. Не, не съм, коя е тя?

Подадох снимката на Елайджа и той бързо ми я върна.

– Не.

– За какво е всичко това, сержанте? – настояваше лейди Кларънс.

– Едно момиченце е изчезнало.

– И какво общо има това с нас и господин Албърт Чаймс?

– В момента само събираме информация.

– Но очевидно смятате, че има връзка – рече Елайджа и докато го каза, погали джобния си часовник. Направи го дискретно, но жестът прикова погледа ми. Погали го сякаш с обожание, дори сексуално. Тогава разбрах, че някак си бяха замесени. Но все още нямах доказателства.

– Ще ви оставим да се насладите на операта – казах и си сложих шапката. Очите на портрета ме проследиха на излизане, а слугата затвори вратата зад нас доста рязко.

– Какво мислите, сър? – попита полицай Уолнът. – Художникът е голям перко.

– Знаят какво е станало с нея.

Взехме такси до жилището на Обадая Дедлок, който живееше в една по-тъмна част на града, близо до голямо гробище. Отвън домът му беше доста занемарен. Почуках силно на вратата, докато не ми отвори един пълен господин със смокинг от червено кадифе и тюрбан. Беше рижав, а лицето му беше едро, бяло и отпуснато.

– Очаквах ви – каза той и влязохме в една много слабо осветена стая. Самата къща беше в безпорядък, с провиснали тапети и миши изпражнения по килима. На дивана лежеше препарирана кобра, а различни карти и графики на планети бяха пръснати по пода. В една съседна стая един огромен телескоп се беше вгледал в нощното небе, а подът беше отрупан с празни чинии с късчета храна; чувах как мишките цвърчат и притичват насам-натам. – С какво мога да ви помогна, господа? – Поне беше любезен.

– Познавате ли господин Албърт Чаймс?

– Не го познавам лично, но си купувам часовници от него. Препоръчаха ми го горещо преди няколко години.

– Кой ви го препоръча?

– Брат ми Натаниъл, който живее в Индия.

– В списъка е, сержант – добави полицай Уолнът.

– Списък ли? – отвърна Обадая.

– Списък с клиентите на господин Чаймс. Погледнете го, моля, и ми кажете дали познавате някои от тях.

Тлъстите ръце на господин Дедлок хванаха листчето.

– Като изключим брат ми, знам само господин Лъвхарт, макар че никога не сме се срещали. Не общувам много с хора. Саможив човек съм и съм отдаден на работата си.

– Която е…?

– Изучаването на Слънчевата система, подредбата на планетите, звездите. Написал съм много научни статии по въпроса, до една публикувани.

– Може ли да видя часовника ви? – попитах и посочих към плота над камината, където стоеше часовник с нарисувани съзвездия и със същото тихо жужене.

– Какво прави часовниците му толкова специални? – попитах.

Господин Дедлок изглеждаше малко изненадан от този коментар.

– Уникални са.

– С какво по-точно?

От този въпрос му стана много неудобно и отговори прибързано:

– С изработката, разбира се.

Извадих снимката на изчезналото момиче.

– Виждали ли сте я някога?

– Както ви казах, не се виждам с никого. Вие сте първите ми посетители от месеци, като изключим доставчиците.

– Имате впечатляващ телескоп.

– Благодаря. Може да се каже, че съм воайор на космоса – каза и сам си се засмя.

Уолнът си записа коментара и се почеса по главата – не беше сигурен какво означава. Очите ми търсеха из картите със съзвездия на Обадая. Някои от тях изглеждаха сякаш са на стотици години, красиво нарисувани на ръка, на жълта хартия, която се гънеше по краищата. Разпадаше се. Часовникът иззвъня, зъбните колелца в мозъка ми се завъртяха и казах думата „време“.

– Моля? – отговори Обадая.

– Осем и трийсет е – каза Уолнът.

Впих поглед в господин Дедлок.

– Вярвате ли, че човек е способен да манипулира времето?

– Разбира се. Времето е къща, пълна със затворени врати, инспектор Уайт. Човек е вечно на стълбите и се движи в една посока. Нужен е само шперц, за да отвориш всичките стаи.

– Братовчед ми се катереше по улуците, разбиваше някой прозорец и отмъкваше сребърните прибори. Веднъж намери огънат черпак – каза Уолнът услужливо.

– Това е метафора, ряпо тъпа! – викна Обадая.

Благодарих му за отделеното време и го оставих в меката тъмнина, където само цъкащото жужене на часовника му му правеше компания.

Последното ни посещение тази вечер беше в дома на Лъвхарт на края на Лондон. Полицай Уолнът яде сандвичите си в каретата. Сирене и кисела краставичка. За Уолнът храната беше най-голямото щастие в живота.

Минахме през земите на Лъвхарт, които бяха великолепни. Наистина беше като нещо излязло от приказка. Огромни дървета се протягаха и извиваха над алеята към къщата, а от двете страни на пътеката имаше килим от полски цветя. За миг можех да си представя принц на бял кон, който препуска през зеленината, толкова много изглеждаше като в някой сън.

– Този Лъвхарт – каза полицай Уолнът с пълна уста. – Казват, че малко не е наред с главата.

Каретата спря пред къщата, която беше бяла и огромна. Посрещна ни иконом, който ни поведе по един коридор, където вита стълба се извисяваше към небесата, с яркочервен килим, целият в сърца. Господин Лъвхарт ни приветства, докато слизаше по стълбите, облякъл електриковосиньо кадифе с бродирани сърца по жилетката, а косата му беше в най-стряскащата разцветка на жълтото. Полицай Уолнът се наведе към мен.

– Ако се разходи с тези дрехи из Ийст Енд, бързо ще му теглят ножа.

– Добър вечер, господа – каза господин Лъвхарт. В гласа му имаше нещо тихо и свръхестествено. Беше много странен на вид, но обаятелен.

– Добър вечер, господин Лъвхарт. Аз съм…

– Знам кои сте. Как мога да ви помогна в разследването?

– Наскоро сте изпратили старинен часовник на часовникаря Албърт Чаймс. Откъде го познавате?

– Не го познавам. Баща ми използваше услугите му. Върнах му едно от творенията му. Правя малко пролетно почистване и се освобождавам от ненужното.

Подадох му списъка с клиенти.

– Познавате ли някои от тези хора?

Господин Лъвхарт взе списъка, прочете го и вдигна поглед.

– Чувал съм за всичките. Срещал съм само един – Елайджа Уисъл в Кралската академия. Некадърен художник; печели пари, като ласкае богатите – рисува ги на тронове и разни такива.

– Значи вас не ви е рисувал?

Господин Лъвхарт се усмихна особено широко.

– По-скоро бих се намушкал с вилица, отколкото да му дам да опита.

Полицай Уолнът си записа, докато се подсмихваше.

Подадох му снимката на момичето.

– Познавате ли я?

– Не. Какво общо има тя с Албърт Чаймс? Да не е бил лошо момче и да ѝ е направил нещо ужасно?

– Защо, смятате ли, че е способен на нещо такова? – попитах, като го гледах право в очите.

– Виждали ли сте часовниците му? Забележителни са, много специални. Баща ми го познаваше много добре, вършеше много работа с него. Каза, че бил доста странен човек. От личния си опит съдя, че необикновените хора често имат необикновени хобита.

– Какво намеквате, господин Лъвхарт?

– Нищо не намеквам, а ви казвам, че според мен вероятно я е убил, както и много други деца.

– Имате ли доказателства?

– Не, за съжаление, но питахте ли клиентите от списъка ви защо часовниците му са толкова специални? Защо биха платили цяло състояние за един от тях?

– Кажете ми защо – настоях.

Господин Лъвхарт въздъхна.

– Няма да ви върша работата, сержанте.

– Тогава престанете да ми губите времето. Не мога да арестувам някого без доказателства. Ако знаете нещо, ми кажете. Животът на едно момиче може би е в опасност.

Господин Лъвхарт доста се стъписа за момент, после се засмя.

– Ох, сега ми се разсърдихте. Нямам доказателства. Вие трябва да ги намерите. Колкото до момичето, мисля, че вече е късно.

– Господин Лъвхарт. Стига вече глупости. – Бях му бесен. – Дайте ми някакви доказателства, за да мога да арестувам този злодей.

– Вместо това ще ви посъветвам, инспектор Уайт – каза Лъвхарт с мрачна сериозност. – Не го арестувайте. Убийте го.

– Не мога да използвам саморазправа.

– Няма да стигне до съд. Няма да го обесят. Олеле. Сержанте, вие май не сте в свои води? – изгледа ме снизходително. – Май е така. Умен човек сте, но за това ще ви трябва помощ. Така че нека ви помогна малко. Клиентите от списъка в ръката ви – всичките са замесени. Включително покойният ми баща. Но не и аз. При кого още не сте ходили?

– Сутринта ще разпитаме доктор Едмънд Черитри.

– Аха, психоаналитика. Гадно същество е този. Разгледайте снимките му, докато сте там. Особено онези в кабинета му. Гледайте внимателно.

– Губи ни времето, сержант – отбеляза полицай Уолнът. – Мисля, че е попрекалил с шерито, а може би и с лауданума.

– Мълчи, Уолнът. Господин Лъвхарт, престанете да ме разигравате и ми кажете какво знаете.

– Само погледнете снимките, сержанте. Трябва да го видите с очите си. Навлизате в нещо много необикновено. Също така не бих се изненадал, ако лейди Кларънс вече е наела някой да ви премахне.

– Защо ми казвате това?

– Защото не харесвам тези хора. Те са чудовища. А аз знам много за чудовищата. Може би искам да видя щастлив край. Може би лично съм видял прекалено много ужаси. Вярвам, че вие също. Знаете къде да ме намерите, ако имате други въпроси. Предполагам, че можете да намерите изхода.

– Чакайте – казах.

– Да? – отвърна Лъвхарт с любопитство.

– Какво става с децата? Трябва да знам.

Господин Лъвхарт, изглежда, малко се натъжи, после изправи дантеления си ръкавел.

– Слага ги в часовниците, сержанте.

И си продължи, ухилен като ученик, и ни остави за момент слисани.

Когато каретата спря пред участъка, полицай Уолнът протегна крака.

– Дълга вечер беше. Добре ще ми дойде една биричка.

Вдигна се глъчка и един полицай дотича при нас.

– Сержант, намериха труп близо до моста Тауър.

Бъчвата беше изхвърлена на брега, потрошена и воняща на нещо гнило. От нея висеше бледа ръчичка. Двама полицаи извадиха телцето на Дафни Уидърс… Бях виждал същите бъчви в работилницата на часовникаря.

III

В тази част на Лондон беше ужасно миризливо. Почуках на вратата на ателието на часовникаря и зачаках да отвори. Хлопа-троп-троп. Вратата скръцна и се отвори и двамата се спогледахме.

– Здравей, Албърт. Аз съм Джон Лъвхарт, а ти си много лошо момче.

Пусна ме да вляза шаранът му с шаран – всички го правят. Запали една маслена лампа и двамата застанахме в причудливия му магазин. Бледите му очи ме гледаха внимателно.

– Защо сте тук?

– Е, не е, за да си купя часовник. Не се интересувам от неестествено удължаване на живота. Моят живот вече е прекалено неестествен. Малко съм изненадан, че заможен алхимик като теб би живял в такава помийна яма. – Той не отговори и продължих: – Но ми беше любопитно да се запозная с човек, който е бил такава бележита част от живота на баща ми. Подхранваше манията му с малките си изобретения. Той все не намираше време за мен, когато бях дете.

Господин Чаймс отвърна:

– Значи татко ви не ви е обичал достатъчно. А може би и не сте били за обичане. Късно е и съм изморен, защо дойдохте?

– И би трябвало да си изморен. И аз щях да съм така, ако бях на стотици години. Каква е тази ваша мания да живеете толкова дълго на тази земя? Кажи ми, моля те. Много бих искал да знам.

– Няма да разберете. Сега напуснете магазина ми.

– Ех, ама изобщо не е забавно така. А онзи инспектор е на косъм да те хване. Предполагам, че малките ти машини на времето няма да са от голяма помощ пред палача.

– Достатъчно лесно е да изчезна. На седемстотин години съм. Убил съм хиляди, хиляди…

Извадих малкия си сребърен пистолет и го застрелях в главата.

– Дрън-дрън-дрън. Отегчаваш ме.

Една черна котка с очи като скъпоценни камъни ме гледаше от скрина и се прозяваше. Взех я, за да си я занеса вкъщи. Панделката на врата и ми се стори особено очарователна.

Когато излязох на улицата, едно момченце ме зяпаше.

– Господин Лъвхарт? – попита то.

– Да? – отвърнах, докато галех котката. – Кой пита?

– Смърт.

– А, разбирам – стана ми интересно.

– Гледах ви с интерес, господин Лъвхарт.

– Май съм си интересен. Мога ли да ви помогна с нещо? Да ви упътя нанякъде? Изгубили ли сте се?

– Вие ангел ли сте, или дявол? – и гласът му вдигна вълни от електричество в нощния въздух.

– Още не съм решил.

И закрачих по мрачната уличка, като си подсвирквах.

IV

Пристигнах пред лудницата точно в два и петнайсет. На стената се бяха наредили тлъсти гълъби, които наблюдаваха пристигането ми с подозрение. Портите бяха от заострени железа, мрачни и заплашителни, а оградата опасваше сградата като опашката на огромен дракон; камъните на пътеката – влажни от слузести следи. Пазачът се казваше Фъгъл37 и имаше дървени зъби – нещо, което не бях виждал от доста време. Зарадва ме.

– Доктор Едмънд Черитри – представих се. – Дойдох да видя господин Ърнест Мериуърт.

Пазачът ме изгледа от горе до долу.

– А, докторът. Правехте някакво изследване. Спомних си писмото ви.

– Да, всъщност съм психоаналитик. Дойдох да проуча поведението му. Пиша книга за лудите престъпници.

Фъгъл се засмя, а дървените зъби се пързаляха в устата му.

– Дошли сте на правилното място. – Поведе ме по дълъг бял коридор, като подрънкваше с ключове. – Откакто чу лошата новина, е кротък като агънце, докторе.

– Лоша новина ли?

– Умира. Остава му около месец. Нещо не му е наред със сърцето – рече Фъгъл и се засмя.

– Какво толкова забавно има?

– Точно сърцето. Естествено, че нещо няма да му е наред. Този не е стока. Знаете какво е направил с внучките си. – Фъгъл ме погледна с крайчеца на окото и продължи. – Убил две от тях и затворил третата в един часовник.

– Човек може да намери изкупление, господин Фъгъл.

Той се пипна по носа.

– Всичко съм виждал. Най-лошото у хората. Ангелите да му прощават, доктор Черитри. Аз няма.

Пристигнахме пред килията на господин Мериуърт. Господин Фъгъл отключи с малко ключе. Ърнест седеше до прозореца и четеше, но се обърна към мен и видях корицата на книгата. Беше за часовникарство.

Фъгъл се изкашля в шепа.

– Е, ще ви оставя. Ако ви потрябва нещо, ще бъда отвън. Само извикайте.

– Благодаря – казах и погледнах Ърнест. – Предполагам, че ме очаквахте.

– Получих писмото ви. – Имаше гъргорещ глас. Беше един съсухрен старец. В килията му имаше малко легло и гърне, бюро и стол. Единственият друг предмет в стаята беше книгата в ръцете му. – Умирам.

– Да, известно ми е и може би ще мога да ви помогна с това. Но не е безплатно.

– Какво искате?

– Трябва да разбера къде е внучката ви. Онази, която оцеля. Която заключихте в часовника. Ако ми кажете, мога да удължа живота ви.

Ърнест остави книгата.

– Много изкушаващо предложение. И защо внучката ми е толкова важна за вас? Харесвате момиченца ли, докторе? Харесва ви да си играете с тях, а?

– Не. За разлика от вас. Къде е.

– Един полицай я взе. Осинови я. Последно чух, че са отишли в Кайро.

– Как се казва полицаят?

– Голиат Хъни-Флауър. Египтянин е. Грамада. Той я спаси. Извади я от часовника.

– Благодаря.

– Сега ще ми помогнете ли? Ще ми дадете ли още време, докторе? – и отпусна ръка върху книгата.

– Ще ви изпратя нещо по пощата, Ърнест. Ще живеете.

– Преди да си тръгнете, кажете ми какво стана с часовника ми?

– Никога не е бил ваш. Откраднахте го и беше върнат на работодателя ми.

За момент Ърнест изглеждаше много тъжен.

– Обичах го. Той беше единственото нещо, което някога съм обичал.

Оставих го с тъгата му, странното мрънкане и часовникарската книга.

Когато оставих Фъгъл и гълъбите му и излязох от лудницата, беше започнало да вали. Замислих се за внучки, стари дядовци и старинни часовници. Тикитикитак. Дъждът валеше като секунди, а времето нежно се смееше. Огледах джобния си часовник, на който имаше змия с рубинени очи. Беше нежна магия в ръцете ми. Бях се сдобил с него от часовникаря Албърт Чаймс. Той ми каза, че в часовника ми има душа на бебе. И бях толкова доволен, толкова радостен.

Предполагам, че все в някакъв момент щяха да ме хванат. Той пристигна в горещото лято. Инспекторът с ястребови очи.

Чакаше ме във фоайето с един полицай. Представиха се като Уайт и Уолнът; разследвали случай на изчезнало момиченце и евентуална връзка с часовникаря Албърт Чаймс. Подадоха ми снимка на момиченцето и списък с клиенти на господин Чаймс, а аз разгледах и двете с безпокойство.

– Ами, инспекторе, не познавам момичето, нито някой от списъка.

Инспекторът имаше много странно изражение.

– Снощи намериха трупа на Дафни Уидърс в една бъчва в Темза. Тази сутрин намериха трупа на Албърт Чаймс в магазина му. Някой го е застрелял в главата.

Полицай Уолнът се включи:

– И котката му е изчезнала.

– Олеле – казах, – не знам дали мога да ви помогна.

– Можете ли да ми кажете къде бяхте снощи, докторе?

Инспекторът имаше взора на хипнотизатор. Очи дълбоки като водовъртежи.

– Да. Бях тук с асистента си Питър. Разглеждахме записките за пациентите ми и вечеряхме късно.

Полицай Уолнът вдигна вежда.

– Питър тук ли е, за да потвърди алибито ви?

– Не – казах и видях, че полицай Уолнът много се зарадва. – Ще се върне по-късно днес. Ще му кажа да даде показания в участъка.

– Благодаря. А дали можете да ми разкажете за снимките по стените? Бихте ли ми обяснили какво точно представляват?

– Те какво общо имат с разследването ви?

– Интересувам се от хората, които са клиенти на Албърт Чаймс. Вие сте един от тези клиенти. И снимките ви ме интересуват.

– Добре. Те са спиритуалистични фотографии. Изобразяват момента, в който душата напуска тялото.

– Как се сдобихте с тях?

– Аз съм фотограф. В миналото съм пътувал много. Ставал съм свидетел на някои ужасни злополуки и смърт.

– И сте снимали, докато хората са умирали? – инспекторът ме зяпаше. Отново този поглед. Напомняше ми на огледало.

– Как точно да отговоря на това, инспекторе? А? Не можех да спася онези хора.

– Не сте се опитали.

– Ще ме арестувате, задето съм снимал човешката душа ли?

– Искам да погледна в кабинета ви – каза той.

И го пуснах. Прояви интерес към две рисунки и една снимка, която висеше на стената. Най-голямата рисунка над бюрото ми беше акварел с изглед от Норфък – бяла платноходка, която лениво се носеше по реката. До прозореца инспекторът разгледа друг, по-малък акварел – водно конче, затворено в буркан от сладко.

– Кой ги е рисувал? – запита той.

– Аз. Преди да уча психология, бях любител художник и фотограф. Понякога се чувствам сякаш водя два живота. – И инстинктивно докоснах часовника си. За миг си помислих, че бе видял движението ми и ме погледна с любопитство.

Продължи към фотографията зад вратата. И известно време остана там, докато я разгледа. После я откачи от стената.

– Разкажете ми за тази снимка.

– Това сме аз и Албърт Чаймс в Париж. Стоим на един мост.

– Разкажете ми за връзката си с него.

– Срещнахме се преди двайсет години в Париж. Тази снимка е от скоро след това. Той беше изложил часовниците си в една малка галерия. Бяха много красиви.

Инспектор Уайт държеше снимката като светиня.

– Нещо нередно ли има, инспекторе?

– Да – каза тихо. – Има нещо нередно в снимката. Казвате, че е от преди двайсет години, но и двамата не сте остарели. Как е възможно това?

– Наистина не разбирам какво се опитвате да намекнете. Обвинявате ме, че не съм остарял. Ще ме арестувате ли за това? – и се засмях.

Инспектор Уайт ме погледна много сериозно.

– Смятам, че тези часовници някак си удължават живота ви. Умират деца и вие сте замесен.

Седнах на дивана, предназначен за пациентите ми.

– Абсолютно нищо не можете да докажете. И сега се намерихте в много опасно положение.

Инспектор Уайт остави снимката на бюрото и си тръгна с полицая. Върнах снимката на стената и избърсах праха от нея. Албърт Чаймс ми се усмихваше, този проклет стар алхимик.

Когато Голиат ме спаси от часовника и ме прегърна силно, помня как затворих очи и не ги отворих. Мека тъмнина в главата ми, блъскане, съскащо налягане.

Овча главичка, вряща в казана. Защото светлината изгаряше очите ми; както дядо драскаше клечки, за да запали лулата си, която стискаше в големите си пръсти, в онези мръсни наденички. Пламъкът, фосфорнозелено сияние с нещо чуждоземно под него. Той плюеше на пламъка, за да го изгаси.

Това се прави с огъня,

гасиш

го.

Голиат ме беше извадил от часовника, от моя ковчег. Обгърна ме чуждоземен полъх, когато пантите изскърцаха. Бях плувала, бях се давила, бях при мъртвите, говорех с призраци. Но той ме отнесе, отнесе ме далеч. Очите ми плътно затворени. В Египет, в Египет.

Държах го за ръка под слънце, което приличаше на лимон, носещ се в небето.

– Защо е толкова ярко? – попитах примижала.

Голиат стисна ръката ми.

– За да пържи демоните.

Стояхме пред една крива дървена книжарничка в Кайро. Беше боядисана в оранжево и розово, с малки тераски и саксии с цветя като пълзящи зелени пръсти. Голиат ме развеждаше из Кайро, а бяхме отседнали у баща му, археолога – той е човек, който изравя мъртвите и намира тайни неща.

Знам, че трябва да съм с Голиат. Съшита съм в него, влакната в коремчето ми са сплетени с неговите. Ако ни разрежат, ще се разпаднем.

На улицата имаше човек с магаре, с дисаги, пълни с книги за доставка. Потупах носа на магарето. Миришеше на земни неща и топла пухкава козина. Влажен език; черни мухи бръмчат като проклети ангели около очите му. Прогоних ги с ръка. Продължихме по улицата, въздухът миришеше сладникаво на изпражнения и мед. Някаква воня като от приказките. Харесваше ми миризмата на това място, харесваше ми усещането от грамадната ръка на Голиат и черните косми по нея. Стискаше ме толкова силно в мечия си хват. Това е да се чувстваш в безопасност. Безопасността е огромен мечок, който стои до теб.

винаги

стена от мускули

страшна редица зъби

Бих казала: „Ако отново ме докоснеш, дядо, той ще те смаже с огромните си лапи. Ще схруска костите ти. Ще оближе кръвта ти от козината си. Няма да остави и следа от теб“.

Минахме покрай едно кафене, където мъжете седяха и пушеха тютюн със змийските си лули. Гледаха ни как минаваме – мисля, че цветът на косата ми привлече погледите им. Дядо все казваше, че косата ми е прекалено червена. „Дяволът обича червено“, казваше. „Дяволът обича червено и малки момиченца.“

– Зяпат ме – казах.

Голиат разроши косата ми с грамадната си ръка.

– Защото приличаш на огнено духче.

След това ме взе на ръце и ме понесе на раменете си. Надуших тютюна и горещия му, пушен бръмбаров аромат. Помахах на пушачите, които бяха облечени с дълги бели нощници все едно им се спи и се готвят да си лягат. Помислих си: „Аз съм огнено духче. Аз съм огнено духче. Аз съм огън.

И някой ще се опита да ме угаси“.

Протегнах се нагоре към лимона, носещ се в небето. Видях момчета, които шиеха шатра с вълни от цвят като паунови очи – искрящо изумрудено и тъмно морскосиньо; усмихваха се и се смееха. Голиат посочи университета и входа с резбованите листоподобни фигури. На стълбите седеше студент, който си обуваше обувката, подобна на чехъл. В нея имаше дупка и палецът му се подаваше. Продължихме по улиците на Кайро, горещи и жълти, изгорени. Бели магарета с товар, ярки птици в плетени клетки, лунни символи по вратите и кули с форма на лукови глави, които се извисяваха в небето като телескопи. Зачудих се дали в кулите има принцеси. С коса като сърма. Но принцесите в Египет биха имали коса, черна като падаща нощ. Черна като спускаща се театрална завеса. Черна като край.

Тук горе виждах мъжки глави, малки бели шапчици и цветни тюрбани. Глави, носещи се към една синя джамия. Със звездни форми, отпечатани на стените. Храм на нощното небе. Пресегнах се и докоснах вълшебните форми с ръце. Положих длан на една звезда. Отпечатък.

– Звездите ли почитат? – попитах Голиат.

– Да. Вярват, че когато умрем, се връщаме при звездите – отговори той и ми подаде няколко смокини, които излапах.

Опитах се да преброя стъпалата на храма, но числата в главата ми свършиха и стъпалата надделяха. Изпълниха главата ми и продължихме.

Двама старци седяха приведени над игра на табла; видях как местят пуловете си. Стари, с пръсти с подути стави, с бели бради, с липсващи зъби. До входа на дома им имаше гърне, наскоро изпразнено. Продължихме нататък и видях една голяма бяла птица да прелита над нас. Носеше се високо. Крилата и бяха от късчета ангели.

Това е свобода. Точно това е свободата.

V

Казах ли ви, че татко е мъртъв? Да, май ви казах. Носи се някъде из космоса. Космосът, онази тежка, плашеща дупка със звезди. Спомням си как нощта преди господин Фингърс да дойде в дома ни погледнах нагоре в тъмното небе – към всичкия му блясък, към целия този чудесен свят на празнота, и исках да бъда засмукан в него. И май в известен смисъл желанието ми се изпълни.

Помня, че гледах как господин Фингърс натика баща ми в египетския саркофаг от черен обсидиан в коридора. Искаше баща ми да му каже къде е старинният часовник – онзи, който беше откраднат. Баща ми плачеше – нямаше представа. Тогава господин Фингърс затвори капака и баща ми изчезна като асистент на фокусник.

Сбогом, тате.

Господин Фингърс, мъжът с черните очила и жилетката с танцуващи калинки. Някакъв вълшебен човек. Някакъв демон. Някакъв баща. Хвана ме за ръка и излязохме навън на снега. Всичко беше толкова бяло, меко като наръсена захар. Вървяхме през градината ръка за ръка, стъпките ни жвакаха в пухкавия сняг.

– Къде отиваме? – попитах.

А той се усмихна – усмивката на хиляда котки. Усмивка на ангели. Усмивка на акули. Леденостудена. Дяволски гореща.

В земята се появи една спираловидна стълба и надолу, надолу, надолу запристъпвахме в Подземния свят. Пластовете земя бяха изваяни в човешки лица, чиито изпъкнали и подути очи ни гледаха как се спускаме. Души, пленени в калта. Някои искрящи и зелени, други с очи като листа. Зелени бръмбари дълбаеха в очните им кухини и снасяха яйца в устите им. Исках да ги пипна, но господин Фингърс ме държеше за ръка и продължихме надолу във влажния мрак.

В Подземния свят една черна река се вие като змия около двореца на Краля на мъртвите. Бълбука и блещука и си представям, че отдолу има странни същества с черни резци и издути като перли очи. Дворецът на господин Фингърс е огромен и изпълнен с часовници, които звънят на всеки четвърт час. Има стаи със странни форми и причудливи резби. Като музей или мавзолей, препълнен с чудатости. Той стисна ръката ми.

– Вече си принц на Подземния свят. Тук можеш да си играеш – каза той като всеки горд баща. Той е някакъв магьосник. Той е някаква лудост.

Спалнята ми беше в една от кулите. Беше изрисувана със звезди и космос. Грамаден телескоп надничаше през прозореца като огромно око. Аз надникнах през него. Как ли изглеждат звездите в Подземния свят, зачудих се. Изглеждаха по-малки, по-далечни. Точици звездна светлина, мигащи като очи на жаби от приказките. Аз съм в Земята на мъртвите. Така те виждат звездите – от по-голямо разстояние. И от това ми стана страшно тъжно.

Намирах се в огромно празно пространство. Бях принц на огромно празно пространство. В стаята ми имаше библиотека, пълна с книги, пак всичките за звездите и планетите. Седях на леглото си и прелиствах страниците на звездни карти и скици на съзвездия. Държах в ръце карти на вселената, но можех само да ги гледам. Също като баща ми бях поставен в гробница и бях изчезнал.

Седях с новия си баща на масата. С черноокия ми татко. Часовниците тиктакаха около нас.

– Какво ще стане с мен? – попитах го.

Господин Фингърс ме погледна.

– Ще израснеш тук като мой син.

– Защо ви е старинният часовник?

– В него има нещо.

– Какво?

– Нещо, което искам.

– Как ще го намерите?

– Имам си шпиони. Малките ми косове на земята с техните мънистени очи. Сега вечеряй.

И ядох. Излапах каквото имах в чинията. След вечеря господин Фингърс се почеса по шкембето и се прозя. Заприлича ми на огромен крокодил. Колко ярки изглеждаха очите му. Като лъскав абанос. Като черна магия. Като на сериен убиец.

След вечеря господин Фингърс ме хвана за ръка и ме поведе по един дълъг черен коридор. По стените имаше рисунки на човешки тела, струпани едно върху друго на огромни купчини. Виеха се и се гърчеха като червеи в буркан. Бях убеден, че наистина се движат.

– Сега ще се запознаеш с другите принцове. Твоите братя – каза и отвори вратата в края на коридора.

Влязохме в голяма кръгла стая, където имаше редица стъклени ковчези. Във всеки стъклен ковчег имаше малко момче с очи черни като полунощ. Господин Фингърс вдигна пръст пред устните си.

– Тихо. Спят. Ти си номер четиринайсет. Четиринайсетият ми принц и любимото ми момче.

– Моите братя – прошепнах.

Погледнах ги в стъклените им клетки. Еднакви кукли. Един от тях похъркваше тихо и виждах, да, виждах зъбите му. Дребни и много остри като мънички остриета. Те бяха мои братя и бяха нещо ужасно. Имаха черна коса и черни очи. Моята коса беше жълта като на майка ми, а очите ми – бледи. Не бях един от тях. Господин Фингърс сложи ръка на рамото ми.

– Мило мое момче. Утре можеш да играеш с тях. Сега тичай в леглото и се наспи.

И хукнах. Изтичах в кулата и в стаята си. Покрих се със звездни карти. Исках да сънувам звездите. Исках да избягам през телескопа си, но бях в Земята на мъртвите и сънищата ми бяха сънища на мъртъвци.

В съня си отново бях в стария ни семеен дом. Беше място на красоти и наказания. Вечерях с баща си и майка си, и леля Роузбъд. Ядяхме нещо странно. Ядяхме ангел. Беше още жив и крилата му трептяха като туптящо сърце. Казах:

– Не мога да го ям това.

Баща ми изглеждаше сърдит.

– Трябва да ядеш каквото ти се казва.

Майка ми каза:

– Полезно е. Ще те направи силно момче.

Леля Роузбъд добави:

– Имаш слаб мозък. Ангелското месо ще те излекува.

Опитах късче ангелско месо. Сдъвках го и преглътнах.

Имаше сладък вкус. Имаше грешен вкус. Изплюх го и изтичах навън в градината. Изтичах в полята, при един стар кладенец в края на земите ни, близо до гората. Смуках си палеца до кладенеца и галех дългите стръкове трева, докосвах маргаритките. Вгледах се надолу в кладенеца и видях как господин Фингърс ми маха.

– Скочи, момченце. Ела с мен.

Не исках да ям ангелско месо. Не исках да скачам в кладенеца. Нямаше къде другаде да ида. Видях езерото и се затичах към него. Беше голямо и хладно и синьо като самоубийство. Скочих в него и потънах на дъното. Тук, при русалките, бях в безопасност. Давех се и бях в безопасност.

Когато се събудих, господин Фингърс стоеше до мен. Искаше да се запозная с братята си. Искаше да ни разкаже някаква история. Седнахме около баща си като хористи около свещеник, а той отвори една голяма черна книга и започна:

Имало едно време четиринайсет принца. Те живели в едно вълшебно кралство дълбоко в Подземния свят. Баща им бил много могъщ магьосник и много се гордеел с момчетата си.

Принц номер 1 обичал да дълбае лица в картофите, за да го разсмиват.

Принц номер 2 обичал да пали пеперуди.

Принц номер 3 обичал момичета с големи космати крака.

Принц номер 4 обичал да яде палачинки със захар и масло.

Принц номер 5 обичал да гони призраци и да ги лови в буркани.

Принц номер 6 обичал да реже глави и да ги провесва от дървета.

Принц номер 7 обичал да изрязва усмивки по лицата на хората.

Принц номер 8 обичал да се влюбва в огледала.

Принц номер 9 обичал да рисува странни символи по вратите.

Принц номер 10 обичал да говори красиви лъжи.

Принц номер 11 обичал да седи в гробища.

Принц номер 12 обичал да краде любовни писма.

Принц номер 13 обичал да събира зъби.

Принц номер 14 обичал да гледа звездите.

И всички били много щастливи с баща си в магичния подземен свят. И биха направили всичко, което татко им каже. Каквото и да е. Защото, ако някога откажели да го слушат, татко им щял да ги излапа на мига.

И затвори книгата. Загледах се в еднаквите си братя, с тези техни черни, остри очи, и се зачудих дали има как да стане и по-лошо.

Глупав въпрос всъщност.

Числото тринайсет носи лош късмет. Някои хора оспорват тази теория като суеверна безсмислица. Нека да им е ясно на всички. Избягвайте числото тринайсет. Това е най-гадното число.

Принцове от 1 до 12 си приличаха. Татко ги беше сътворил сам от тъмна материя и собствените си сокове. Малки, лепкави, еднакви творения. С очи на вуду кукли.

Принц номер тринайсет беше различен. Беше като мен.

И той като мен си имаше име. Тъмбълти38. И той като мен си имаше хоби. Обичаше да събира зъби в торбички. И също като мен татко го беше отвлякъл от земята, за да го отгледа в Подземния свят. Братята ми ми казаха: „Не ни е позволено да си играем с него“, така че попитах татко защо не, а той отговори:

– Защото той е играта.

Той спеше в черната кула, близо до стаята на татко. Номер тринайсет. Един ден се качих в кулата, за да го посетя. Исках да опозная тринайсетия принц. Стаята му гледаше към реката на мъртвите, вълна от черни плътски води, оцетена миризма. Докато моята стая беше покрита със звездни карти, в неговата капеше кръв, събираше се като ярки разцъфващи цветя около краката му. Забелязах, че кожата му беше на дупки и белязана, и луннобяла. Беше по-голям от мен и очите му бяха като ножове – можеха да прорежат плът. Имаше бяла коса, бяла като лунна светлина. Бяла като прах за феи.

– Казвам се Лъвхарт. Брат съм ти – казах.

Той ме гледаше съсредоточено сякаш разглеждаше буболечка.

– Тъмбълти. Харесвам зъби. Дай да видя твоите – и се приближи и докосна резците ми с окървавения си пръст. – С теб не сме като другите. Различни сме.

Пръстът му се движеше по зъбите ми, подобно на любовник. Мисля, че искаше да ги извади. Забих поглед в краката си. Стоях в червено.

– Защо има толкова кръв?

– Татко казва, че съм свръхнова от жестокост. Всички сме чудовища, братче мое, но аз съм най-лошият от всички – каза и извади пръста си от устата ми и ми стисна ръката. Хванах дланта му. Беше ледена, чужда. Нещо дълбоко в мен крещеше.

Убий го.

Бутни

го

от кулата.

Миришеше на спермисти неща. Знае какво си мисля, знае.

– Братче – каза той, – братче мое, толкова много искам да се опиташ да ме убиеш.

Отстъпих от него, а след краката ми оставаше кръв. Тя бележеше отстъплението ми.

Лимонено горещо. Вряхме под слънцето на Кайро. Голиат ме заведе в гробницата на принцесата, при разкопките на баща му. Входът към гробницата беше открит; пристъпих по-близо, докоснах стените с пръсти.

Усетих съскане на хладна магия.

Йероглифи. Така ги нарича Голиат. За мен са вълшебен език. Пръстът ми очерта едно нарисувано перо, навит охлюв, птица. Всяко има смисъл, всяко е дума, част от заклинание.

Над входа на гробницата имаше смайваща рисунка в черно и златно на човек с глава на черно куче. Принц чакал. Погалих го по главата.

Представих си го на каишка в Хайд Парк.

Изглеждаше ми донякъде проклет, донякъде част от някой подземен свят. Зачудих се какво би било там; дали би имало черна река, пълна с души? Или сфинкс, който да ми зададе гатанка, на която не мога да отговоря? Дали биха ми отрязали езика, биха изписали символи по стената с него? Биха ли ме превърнали в белег; биха ли ме сместили в азбуката си?

Голиат ме вдигна, за да видя знаците по тавана.

– Виждаш ли, малката, виждаш ли вълшебните буболечки?

Виждах ги, виждах как пъплят над входа към камерата ѝ. Червени петънца. Към стотина; гризяха пясъчника, ядяха структурата.

Образуваха спирали, навиваха се в себе си. Всичко беше в кръгове.

Той ме изнесе от вълшебното помещение, после седях в скута му и ядох меденки. Облизах пръсти и посочих върха на пирамидата. Към какво са се насочили? Звезда ли посочват?

Толкова много жълт пясък – под краката ни и на километри от тук. Размазан като масло. Жегата стопява всичко, превръща ме в слуз.

Работниците вече бяха намерили керамични късове около входа; парчета, боядисани в зелено с бели фигури като вампирски зъби. Може би са крокодилски? Играх си с тях на пясъка; опитах се да сглобя пъзел от тях. Размествах ги. Картината остана неясна.

Мъже с лопати и колички се движеха по пясъка; играеха карти под сенчести шатри и пиеха кафе. Ръцете им бяха много набръчкани – пукнатини в хартия. Помахах им, един от тях също ми махна, устата му – червена дупка с два нестабилни зъба.

– Един ден – каза Голиат – ще видиш гробницата на принцесата отвътре. Ще видиш саркофага и. Баща ми казва, че е била вълшебница.

Стиснах носа му с ръка и се засмях.

– А имала ли е голям нос като твоя? – и го гушнах. Стиснах го с любов.

Заедно ходихме по пясъка ръка за ръка. Земята беше разграфена, разделена от разкопки. Пирамиди на крале ни заобикаляха сякаш бяхме фигури в настолна игра. Движехме се по квадратчетата. Внимавахме къде стъпваме.

И така, израснах в Подземния свят. Там долу нямаше усещане за време. Часовниците на Подземния свят тиктакаха, а татко излапваше секундите. Тъмбълти ми каза, че татко го е пращал на Земята много пъти, за да върши някакви неща за него. Ходил в Египет и видял гробниците на фараоните, вървял по улиците на Париж, ходил в джентълменски клубове, танцувал с момичета, облечени с паунови пера. Татко каза, че аз още не съм готов да ида в Горния свят, но съм започнал да се променям. Очите ми, които бяха сини – същия цвят като на майка ми, – бяха станали черни като мастило на сепия. Батко ми Тъмбълти каза, че съм неестествено красив. Той харесваше неестествени неща.

Татко каза:

– Имаш ангелско лице, Лъвхарт. Имаш лице, което ще разбива сърца.

Не разбирам красотата. Погледнах лицето на Тъмбълти – имаше белези от шарка. Кожата изглеждаше като овесена каша. Ако прокарам пръст по лицето му и усетя бучките му, дали щях да усетя грозота? Лицето му беше странна картина, лунен пейзаж. Кратери и ями. Виждах галактическото в него, извънземното, неизвестните дълбини.

Да израснеш в Подземния свят, беше като да потънеш в дълбок кладенец, в черни води. Губех себе си, забравях името си.

Лъвхарт Лъвхарт

Лъвхарт

Лъвхарт Лъвхарт

Лъвхарт Лъвхарт

Лъвхарт

Лъвхарт

Лъвхарт Лъвхарт

Лъвхарт Лъвхарт

Лъв лъв лъв лъв лъв 

харт 

харт

харт

Когато ядяхме, седяхме около масата с баща ни. Всичките четиринайсет принца. Ред до ред проклети черни очи. Ядяхме огромен кървав сладкиш. Татко режеше парчетата и изтичаше толкова много червено.

– Яжте, синове мои – казваше той. – Прекрасните ми момчета.

Ядях кървавия сладкиш, дъвчех го. Излапвах го. Растях и ставах голямо, силно момче. Ядях нещо, което не трябваше. Отравяше ме. Оглеждах братята си около масата и си мислех: „Аз съм различният“. Кръвта се стичаше по гърлото ми, дълбоко в корема ми. Колкото повече ядях храната на татко, толкова повече се променях; вътрешностите ми се превръщаха в гъста черна течност.

Чувах тиктакането на часовниците на татко – постоянния им шум. Изпълваше ушите ми, заглушаваше други звуци. Подлудяваше ме. Той ме подлудяваше. Устата ми беше пълна с кръв, главата – пълна с побъркани часовници. Година подир година. Година подир година. Блатове на торта. Аз бях червеното желе на дъното, вижте ме как се полюшвам.

Полюшвам на чинията

полюш

Помня седемнайсетия си рожден ден в Подземния свят. Татко много се гордееше с мен. Аз му бях любимият. С глава, пълна с феи. Побъркан.

Наричаха ме Лъвхарт.

Батко ми Тъмбълти щеше да ме заведе в Горния свят. Щяхме да играем. Много хубаво. Обичах игрите. Тъмбълти ми каза, че съм имал наследствен дом и просторни земи. Явно съм най-богатият човек в Англия, колко прекрасно! Татко каза, че ако играя добре, може да се върна в замъка си и да живея в Горния свят. Бях облечен с чудесно сако, цялото в червени сърцелисти. Татко ми го даде като подарък. Обичам сърца, много интересно нещо е сърцето, а и много вкусно.

– Каква игра ще играем, братко? – попитах го.

Тъмбълти си сложи черния цилиндър и червения пояс; бялата му коса стърчеше като сребърни нишки, гласът му – гущерово съскане:

– Последвай ме и ще разбереш, братче.

Върнах се в същия ден, в който бях отвлечен. Сняг покриваше земята. Ненормално време за август. Всичко беше с краката нагоре. От всички дървета около наследствения ми дом висяха откъснати глави, полюшваха се от клоните, капеше кръв по снега.

– Харесва ли ти подаръкът ми? – Тъмбълти облиза устни.

Имаше сигурно сто глави, че и повече. Луди плодове.

– Да, да. Газим до колене. Дълбоко като яйчен крем – каза брат ми и сложи ръка на раменете ми. – Преди да те оставя, трябва да направиш нещо за татко – рече и ме поведе към входа на белия ми дом. От чукчето на вратата висеше глава, очите и се клатушкаха като желе. Той отвори вратата с голям сребърен ключ. До масата в коридора седеше майка ми.

– Изрових я за теб – пошегува се той.

На масата беше постлана бяла дантелена покривка, а на нея имаше купчина сандвичи със сладко и чайник с горещ чай.

– Щастливо събиране, нали? Чай с мама – каза и ме заведе да седна до нея.

Кожата и беше зелена, очите и – замъглени. Майко. Помня те. Аз съм пукнат чайник. Разломите са дълбоки. Надушвах гнилостта и. Тъмбълти сипа чай и ми подаде сандвичите.

– Нагъвай.

Какъв странен свят, нали? Пия чай с мъртвите. Направен съм от мармалад. Усмихвам се, усмихвам се и се пропуквам, и се чупя в ръцете ти.

Олеле, изпуснах си чашата.

И той ме остави там. В наследствения ми дом, при мъртвата ми майка и просторните ми градини с отсечени глави.

Лудостта е просто дума.

Лъвхарт.

VI

Беше на бюрото ми, когато се върнах от кабинета на доктор Черитри. Малко бяло писмо с мастилено петно като сърцелист. Опасно малко нещо.

– Полицай Уолнът! – извиках и той подаде глава през вратата.

– Да, сър?

– Изглежда, господин Лъвхарт е решил да ни помогне малко.

Мястото за вечерната изложба беше операта „Мунстоун“, уютно разположена близо до Темза. Пред вратите висяха лилави транспаранти, натежали от дъжда, а едно меко кадифено въже беше препречило входа. Пазеше го разпоредител с бели ръкавици, хванал голям черен чадър.

– Много шикозно – въздъхна Уолнът. – Често съм си мислел да се пробвам с рисуването. В рода имаме малка художническа дарба – каза и вдигна ръце. – Ръце на творец.

– На твое място, Уолнът, бих си мълчал за това – рекох и отидохме при разпоредителя.

– Добър вечер, господа, може ли да видя поканите ви?

Плъзна донякъде подозрителен поглед по поканата ни и с нежелание дръпна кадифеното въже. Отвътре сградата беше кръгла и множество рисунки красяха стените.

Оставихме палтата си на гардероба и влязохме в основната зала на изложбата, където се бяха събрали двайсетина души. Високо горе имаше балкон с изглед към основната изложба, където беше окачена огромна картина на лейди Кларънс. Беше с рокля в наситено бордо, легнала като гущер на един диван. Изражението и беше странно: смесица от превзетост и странна лукавост. Тогава разбрах защо – беше поставила ръка върху един часовник. Тайно послание за замесените, помислих си. Намеква, че има някаква власт над смъртта.

– Голямо послание е – обади се глас като камбанки до мен, обърнах се и видях господин Лъвхарт. Беше облечен в неземно зелено с червени сърца, цъфнали като прободни рани по целите му дрехи. – Тези хора, разбира се, са доста глупави. Не бива да ги съдим толкова. Малките им вълшебни часовници малко са ги побъркали.

– По каква точно причина ме поканихте тук тази вечер, господин Лъвхарт?

– В момента животът ми е малко скучен, а харесвам интересни премеждия. Да пораздвижа нещата малко. Да ви вкарам в леговището на лъва. Да видим дали някой ще клъвне.

– Колко вежливо от ваша страна – рекох сухо.

– За мен е удоволствие. Рисунките са ужасяващи, а гостите до един са мъртви. Погледнете ги, инспекторе. Хубаво ги погледнете. Намирате се в Подземния свят и пиете шампанско с трупове – каза той и очите му светеха от електричество.

Проследих погледа му към средата на помещението, където Елайджа Уисъл стоеше до лейди Кларънс, и двамата с чаша шампанско в ръка. Приличаше на котенце, все едно тя го е хранила с мляко.

– Мъртви като бити гвоздеи, всичките до един.

Продължихме тихо покрай стената и спряхме до малка поредица маслени рисунки на човешки ръце. Полицай Уолнът ги загледа, после погледна своите. Сравняваше.

– Не можете да арестувате никого, разбира се – въздъхна Лъвхарт.

– Мога да арестувам вас за убийството на Албърт Чаймс.

– Направих ви услуга, инспекторе. Отмъстих за смъртта на Дафни Уидърс. И откъде ще си вземат хубави часовници сега? Попритиснах ги. Поразтърсих ги.

– Исках да арестувам Албърт Чаймс. Почти бях събрал доказателствата.

– Щяха да го измъкнат – каза Лъвхарт и огледа тълпата. – Щяха да ви спрат. Спасих ви живота.

– Знаят ли, че вие сте го убили?

– Смятат ме за малоумен.

– А какъв сте всъщност, господин Лъвхарт?

Погледнах го право в очите. Той се изненада от въпроса и май малко се натъжи.

– Аз – каза той съвсем тихо – съм доста опасен… – след което се завъртя и тръгна към балкона.

С полицай Уолнът тръгнахме по един страничен коридор, където бяха окачени редица миниатюри от ранните творби на Елайджа. Бяха ботанически илюстрации с черно мастило, разпръснати като бебешка формула. Намерих ги за много по-интересни от портретите му. Това беше творчеството му, преди да умре. Преди да срещне лейди Кларънс. Преди да получи първия си демоничен часовник. Това е бил някога. Илюстрациите бяха точни и методични, с остри граници и научни черти – бяха интересни и мрачни нещица. Папрати, гъби и плевелоподобни създания се извиваха по стената, всяко със собственото си научно име, всяко със собствената си тъмнина.

– Не ми харесват. Тръпки ме побиват от тях – каза Уолнът, докато се чешеше по брадичката.

Чух внезапни аплодисменти и смях зад нас. Лейди Кларънс вдигаше тост с чаша шампанско в ръка, а тълпата реагираше както подобава. Мъртвите вдигаха наздравици за мъртвите. И то много културно. Тогава видях господин Лъвхарт да върви бавно към средата на помещението, като пляскаше с бавни и подчертани движения. Тълпата се обърна да го види и се раздели за него като вълни, плисна около краката му, обкръжи го.

– Прекрасна реч – извика Лъвхарт, – направо отлична!

– След мен, Уолнът, ще става нещо.

Двамата се приближихме до основното помещение.

Лейди Кларънс гледаше господин Лъвхарт с известно съжаление.

– О, Джон. Толкова ми е приятно най-после да се срещнем. Колко жалко, че баща ти не може да е тук. Беше чудесен човек.

Подиграваше му се. Усмивка като ножица, помислих си. Наистина вярва, че той е глупак. Облеклото му беше съвсем смехотворно. С това стряскащо зелено, с тези сърца, почти като пантомима. А косата му е жълта като масло и стърчи все едно го е ударила мълния. Изглеждаше като излязъл от страниците на някоя приказка, но не бях сигурен кой точно герой е.

Игрив, сподавен смях сред тълпата, послушната публика на лейди Кларънс. Зад нея видях доктор Черитри, който гледаше внимателно. И не се смееше. Лейди Кларънс подаде чашата с шампанско на Елайджа да я държи – друг унизителен жест. Тази вечер беше само за нея. Тя беше много по-висока от Лъвхарт, роклята и – тежка и широка. Запълваше място, а и беше единствената жена тук. Пчела майка и нейните момчета. И ето го господин Лъвхарт, дефектната пчела работник; носи се някак чуждо. Надвиснал като убиец.

– Баща ти лорд Лъвхарт – продължи тя, преливаща от самодоволство, – беше разумен, надежден и мъдър човек. – Тя палаво сведе поглед, всеки комплимент бе обратна обида за Лъвхарт. – Беше покровител на изкуствата и винаги се обличаше елегантно. – От публиката плъзна лек смях. Но господин Лъвхарт остана съвсем неподвижен. – Завинаги ще остане в сърцата ни.

Публиката ѝ изръкопляска.

Господин Лъвхарт се поклони много ниско.

– Опасявам се, мадам, че вече всички сме изгубили сърцата си.

– Какъв интересен коментар – отвърна тя.

– Мислите ли, че ще стане по-оживено? – попита Уолнът до мен.

Нямах никаква представа. Не можех да предскажа какво ще направи господин Лъвхарт. Можеше да си тръгне със смях. Можеше да убие всички в залата. Едва ли не бях загрижен за него и не знам защо. Моят собствен свят изведнъж ми се стори много малък и много обикновен. Аз съм инспектор. Търся улики, арестувам престъпници, отстоявам закона в Англия. Това беше извън света ми и извън разбиранията ми. В тази ситуация на практика бях безполезен. Личната ми власт – ограничена. Бях просто наблюдател; той искаше да наблюдавам.

Една ръка ме потупа по рамото. Беше доктор Черитри.

– Инспекторе, дали ще можем да разговаряме на четири очи горе?

Казах на полицай Уолнът да ме изчака долу и последвах доктора по стълбите, покрай още портрети на благородници, нарисувани от Елайджа – някои с кученца, други с ловни пушки, застанали като крале и кралици. Уловени във времето. Уловени в платното. Застанахме на балкона под грамадния портрет на лейди Кларънс, тежък и надвиснал. Сякаш усещах тежестта и върху мен, задушаваща. Сякаш се носеше във въздуха като божество, а ние бяхме в храм; послушниците и долу потриват ръце, омаяни от религиозен плам.

Доктор Черитри потропа по парапета на балкона с дългите си бледи пръсти.

– Не знам как сте успели да влезете на тази частна изложба, но…

– Получих покана – прекъснах го.

– От кого?

– Беше анонимна.

– Много ми е трудно да го повярвам. Във всеки случай е много неуместно да сте тук. Обвинявахте и обиждахте членовете ни с изключително шантавите си теории. Не мога да позволя да разстройвате лейди Кларънс.

– Наистина ли всички смятате, че можете да надхитрите Смъртта?

Доктор Черитри, изглежда, се стресна от този въпрос, после се подсмихна.

– Искам да напуснете, инспекторе. Вземете и онзи глупав полицай.

– Няма да напусна, а полицаят ми определено не е глупав. Ценител е на изкуствата. Макар че започвам да се чудя дали това наистина е изложба.

Тогава ме блъсна. Изненадах се колко е силен и усетих как падам от балкона. Хванах се за парапета, но той ме избута. Зърнах изражението му – маниакално, със стиснати зъби. Хванах го за врата и го издърпах с мен.

Подът беше далеч. Докато падах, зърнах портрета на лейди Кларънс – самодоволната богиня чака да чуе как вратът ми се чупи. Видях господин Лъвхарт в тълпата, беше зад Елайджа.

Сгромолясахме се на пода. Бяхме се приземили върху Елайджа с ужасен хрущящ звук. Чух писъка на лейди Кларънс. Болеше ме, а полицай Уолнът ми помагаше да се изправя. Доктор Черитри пълзеше към другия край на стаята. Елайджа лежеше неподвижно, с извит врат, с празни очи. Изглеждаше като премазан кос.

– Полицай Уолнът – извиках, – арестувайте доктор Черитри за опит за убийство!

– Тъй вярно – каза Уолнът и се метна върху доктора, който се влачеше към съседната стая. Уолнът го хвана и го изправи на крака. – Не се изнизвай, гадино!

Видях как господин Лъвхарт си сипа особено голямо парче от плодовата торта – изглеждаше много доволен от себе си.

Докато приберем съмнителния доктор Черитри в килията, вече беше станало десет вечерта. Аз придържах болящата ме ръка, а полицай Уолнът ми донесе чаша чай и охлювче с карамел. Всичко беше наред в света. Уолнът седна до мен.

– Страшна вечер, сър.

– Какво мислиш за изложбата? – попитах и захапах охлювчето.

– По-скоро предпочитам експресионизма, сър. Изкривеното за емоционално въздействие.

На вратата се почука и влезе комисар Солт. С полицай Уолнът се изправихме.

– Комисар – казах.

Беше висок и слаб човек със снежнобяла коса и влажни очи.

– Трябва да си поговорим, инспекторе. Полицай, може да останете. Трябва незабавно да пуснете доктор Черитри.

– Опита се да ме убие! – викнах възмутено.

– Говорих с него и той каза, че е било нещастен случай и просто сте паднали, а има и двайсет свидетели, които казват същото.

– Не беше нещастен случай, сър – каза полицай Уолнът.

– Видяхте ли доктор Черитри да бута сержант Уайт?

– Не, сър, но…

– Значи е било нещастен случай. Трагичен.

– Комисар Солт, от двайсет години съм инспектор в Скотланд Ярд и не съм лъжец.

– Свидетелите казват друго. Подхлъзнали сте се и сте паднали. Вземете си няколко дни почивка.

При тези думи извади джобен часовник и го отвори с щракване. Блещукаше с причудлива светлина. Зави ми се свят. Догади ми се.

– И вие сте от тях – казах.

Полицай Уолнът изглеждаше разтревожен. Беше видял часовника и беше разбрал.

Комисар Солт затвори машинката с щракване и ме изгледа хладно.

– Както казах. Вземете си няколко дни почивка. И повече няма да говорим за това.

Беше студен като айсберг. Светът ми се сриваше. Той си тръгна и вратата се затръшна зад него.

Погледнах полицай Уолнът.

– Какво можем да направим?

Уолнът отговори, докато си избираше друго охлювче.

– Може да питаме господин Лъвхарт.

VII

Върнах се в дома на господин Лъвхарт. Наистина нямах къде другаде да ида. Ръката ми беше превързана и досущ като кариерата ми – наранена. Той стоеше в градината пред къщата, чакаше и махаше, облечен в яркожълта жилетка с лютичета в косата и с крива усмивка. Чудех се дали да се измъкна и да се прибера вкъщи, преди да ме е забелязал.

– Добро утро, инспекторе. Как е ръката?

– Боли.

Приближих се предпазливо.

– Ще ходите ли на погребението на човека, когото смачкахте?

– Не – въздъхнах. – Имам чувството, че вие бутнахте Елайджа, за да падна на меко.

– Разбира се. Радвам се, че помогнах.

– Тогава ми помогнете отново. Не знам какво да правя сега.

– Хмммм – изхъмка Лъвхарт и вдигна пръст до брадичката си; играеше си с мен. – Какво искате да се случи?

– Искам всички онези чудовища да бъдат спрени. Искам лейди Кларънс и групата и да бъдат наказани. Но законът не може да го направи. Законът е безпомощен. Не мога да си върша работата. Дори комисарят ми е замесен.

– Искате да ви отърва от тях, така ли, инспекторе? Да не ме молите да ги убия за вас?

– Не знам какво ви моля. Трябва ми съвет. Трябва ми някаква възможност.

– Възможностите ви са, меко казано, ограничени. Неприятна пасмина са онези. Много са противни – каза той, блеснал като фолио.

– Моля ви да направите каквото можете.

– С удоволствие ще ви помогна, инспектор Уайт. Ето какво. Ще обезглавя лейди Кларънс, Обадая Дедлок, Едмънд Черитри и комисар Солт, които са главните виновници. Без тях групата им ще се разпадне. Не бива полицейски служител да е забъркан с тях – какво би казала кралица Виктория? В замяна на това трябва да ми направите малка услуга.

– Която е?

– В близко бъдеще ще имам нужда от помощта ви и ще се обърна към вас. Става въпрос за нещо, което вземам много присърце.

Погледна ме сякаш едва ли не ще се разридае, но миг по-късно отново се беше ухилил.

– Добре.

Стиснахме си ръцете. Сделката беше сключена. И нямаше да съжалявам.

– В никакъв случай не се чувствайте виновен, инспекторе. Спомнете си, че вече са мъртви. Налагате естествения закон, а аз съм доброволен убиец от ваше име.

Почувствах огромно облекчение. Беше луд като за трима. Но също така беше странно героичен и нямаше абсолютно никакъв страх от каквото и да било. Зачудих се какво ли може да му се е случило, че да го превърне в това същество. И май изведнъж осъзнах, че всъщност го харесвам.

VIII

Какво ли носят хората на погребение? Нещо драматично, това – ясно. Тематиката е смърт. Значи черното е очевиден избор, макар и малко предсказуем, а аз изобщо не съм предсказуем. Бях поканен, разбира се. Аз съм един от най-богатите хора в Англия и ме смятат за забавен ексцентрик. Така че мога да си нося каквото си искам. И да убивам когото си искам.

Бях се спрял на бяло, но с червени сърца, разбира се – запазената ми марка. Дързък ерген!

Размишлявах как да ги убия всичките.

Просто я обичам тази дума.

Презглава

Вземам наследствения си меч. Татко много би се гордял, че ще влезе в употреба. Глави, натъркаляни по гробището като тикви! Нямам търпение. Надявам се да имат интересен викарий. Може би някой фъфлещ. Ще бъде великолепен ден!

Траката-трак. Потропваме с бялата ми карета с белите коне. Обичам да правя впечатление. Бялото е съвсем като за светци. Толкова призрачно очарователно. Тракататрак. Към Ъндърудската40 църква и гробищата. Наистина не бива да закъснявам. Важни хора имам да убивам. Обещания имам да спазвам. Стискайте палци, инспектор Уайт. Това е за вас, господине.

Красив, слънчев ден в Лондон. Любимият ми град. Малкият ми свят. Обичам да гледам хората, малките куклички. Марионетки на невидими конци. Брадатите дами, танцуващи в калта, грубите и безформени улични хлапета, пияниците, крякащи като жаби. Цялата тази проклетия на историята, пласт върху пласт, като блатовете в някоя от тортите на леля Роузбъд. Отрова, кротко положена в слой яйчен крем.

И пристигаме пред портите на Ъндърудските гробища. Бяла черквичка за елита. Има дори розова градина специално за мъртвите. Толкова красиво – а всички обикаляха като мухи над тор. Видях лейди Кларънс с черна рокля и перлен гердан, плачеше на рамото на доктор Черитри. Каква прекрасна актриса би излязла от нея! Несъмнено би била отлична в ролята на лейди Макбет. Ооо, видях и Обадая Дедлок, рижавият човек извън групата. Не си пада по компанията. Може би е малко срамежлив? Дори комисар Солт присъстваше; винаги е хубаво на псевдопогребенията да има и корумпиран полицейски служител. Скокнах от каретата с меч в ръка. Достатъчно ексцентричен ли съм, а? Приближих се и се поклоних много ниско на лейди Кларънс.

– Ужасно съжалявам за смъртта на Елайджа. Пропуснах ли опелото?

Лейди Кларънс ме изгледа все едно съм буболечка, която да премаже. Много ми напомняше на леля Роузбъд.

– Да, беше много хубаво – каза тя, но не гледаше мен, а въображаема публика. – Сега ще го погребем, ако искаш да дойдеш с нас. Ако нервите ми издържат – чувствам се толкова крехка. Горкичкият ми Елайджа. Бе ни отнет толкова млад.

– Но не е бил чак толкова млад, госпожо – обадих се. – Беше на прилично зряла възраст.

Да, предполагам, че беше почти на сто.

И всички очи се насочиха към мен.

– Но талантът му ще го надживее. Определено е оставил белег в спомените ми! – и почуках по главата си доста изразително.

При това тя сви устни и тръгна навътре в гробището, а останалите и послушници се заредиха след нея. Видях как доктор Черитри, който я държеше за ръка, и прошепна:

– Чудак е този Лъвхарт.

Обадая Дедлок се промъкна до мен.

– Много ми харесва мечът ви, господин Лъвхарт.

– О, благодаря ви. И аз си го харесвам. Кажете ми, как е викарият?

– А, добър е. Но малко фъфли.

– Прекрасно – казах.

Обадая се почеса притеснено по голямата си глава.

– Тревожа се за лейди Кларънс. Няколко пъти се разрида по време на опелото. А е толкова силна жена. Страховита дори бих казал.

– Да, тъкмо си мислех, че ми напомня на леля ми Роузбъд.

– Наистина ли? Тя страховита жена ли беше?

– Ами уби собствените си деца и майка ми. Но много я биваше да приготвя сладкиши.

– Мили боже – викна Обадая.

– О, не се стряскайте, човече. Странното ми семейство изобщо не ми е повлияло – и размахах меча театрално.

Чудно, но той не отвърна.

– Та – казах – чувам, че си падате звездоброец.

– Да – отговори притеснено. – Може да сте чели някои от публикуваните ми трудове за теорията за пътуване във времето.

– Разбира се, баща ми много се интересуваше. Аз също. Но се чудя дали хората изобщо трябва да се месят във времето. Опасна работа е да се забъркваш в работата на боговете.

– Че защо не? Това е научен прогрес. Еволюция.

– На каква цена?

– Не ви разбирам.

– Искам да кажа, че винаги има някаква цена, господин Дедлок. Винаги. Кажете ми, някога срещали ли сте Смъртта?

– Да съм срещал? Не, разбира се. Смъртта не е човек.

– О, човек е и съм го срещал. И определено не искате да го дразните.

– Не мога да продължа този разговор, господин Лъвхарт. Говорите безсмислици. Говорите загадъчно. – И се отдалечи от мен.

Ковчегът беше бял и лейди Кларънс остави едничка червена роза на него, докато плачеше над огромната си пазва. Викарият, висок и кокалест човек с мънистени жълти очи, стоеше пред гроба. Очаквах това с нетърпение.

– Днеш е тъжен ден. Шмъртта на Елайжа Уишъл жашегна втттички ни. Дълбоко.

Езикът на викария се люшкаше в устата му.

Лейди Кларънс започна да вие.

– Знам какво и е – казах.

– Елайша беше фудошник. Шаланшлиф шофек…

Не можех да търпя повече и отсякох главата на викария с меча си; тя отхвърча към една близка надгробна плоча, удари се в нея и тупна в един плет.

Тогава се обърнах към Обадая, мечът изсвистя през врата му, главата му кротко тупна в отворения гроб.

Доктор Черитри хукна да се спасява – наистина беше ужасен страхливец, – докато комисар Солт ми се изпречи.

– Арестувам ви за убийство. Оставете меча, господин Лъвхарт. Очевидно получавате някакъв пристъп.

– Не, комисарю, не получавам някакъв пристъп. Всъщност избивам наред.

И му отсякох главата, а кръвта пръсна по мен и лицето на лейди Кларънс. Тя поне не бягаше. По-корав човек беше. Вместо това ме гледаше злостно.

– Глупаво човече такова – изплю тя. – Няма да убиеш жена.

– Всъщност съм убил няколко жени. Всичките бяха големи гадини, също като вас, мадам.

– Ти си дявол! – извика тя.

– Не, не съм дявол. Аз съм човек, който се бори за душата си.

Отсякох и главата и тя падна на колене. Целият бях в кръв. Не можех да различа сърцата от кръвта. Обърнах се да потърся доктор Черитри.

Но тогава чух лошия татко.

– Лъвхарт. – Беше глас от дълбокия мрак. Беше господин Фингърс. Беше се облегнал на една плоча и се усмихваше нежно. – Милото ми момче. Прекъсвам ли нещо?

– Не, нали не изглеждам зает?

– Реших да намина да те видя. Трябва да те пратя на една малка задача.

– Не може ли да пратиш другия си син?

– Ти винаги си ми бил любимият.

– А ако откажа?

– Ще те излапам. – Гласът му беше черна дупка в космоса. А мъртвите лежаха умълчани в гробовете си. – Добро момче. След като привлякох вниманието ти, искам да отидеш в Уитби. Намерих момичето. Момичето в старинния часовник. Искам да ми я доведеш тук.

Аз бях грешката. Аз бях краят на часовникаря. На тиктакаря. Като малка не съм и предполагала, че ще свърша в дамски часовник с инкрустирана топазена пеперуда, изложен във витрина.

Чудат завършек си е.

Бях на дванайсет, дребна за възрастта си и съвсем обикновена. Имах дарба да свиря на пиано, така ми казваха, и нямах нито братя, нито сестри. Реших да купя часовник на татко за рождения му ден. Много специален часовник. Наскоро родителите ми бяха организирали вечеря и един от приятелите на баща ми, доктор Черитри, беше дошъл. Имаше изключително красив джобен часовник. Беше сребърен, с гравирана змия с рубинени очи. Каза ми за часовникарския магазин, откъдето го беше взел… и реших да избера един чудесен подарък за баща ми.

Бях с обикновена бяла рокля, бели ръкавици и жълта панделка в косата. Косата ми беше много дълга и с цвят на пясък. Беше същата като на баба ми. Жълтата панделка беше подарък от нея. Беше от коприна и много мека на допир.

Денят беше хубав, затова се разходих през парка, по правата и прохладна алея, под посадените под строй дървета.

Тук бях седяла и рисувала акварели; но рисунките не бяха особено добри, така ми обясни учителят. Паркът беше равно и зелено открито пространство с граници от жълти и розови цветя и с пътеки прави като стрели. Имаше дами във файтони, всичките с розови ръкавици и сковани усмивки. Един господин на колело мина покрай мен и вдигна шапка. Имаше тъмен мустак, космат и особен, а зъбите му бяха жълти и криви, и видях розовия връх на езика му, който се подаваше между тях. Беше като някакво предупреждение. Като някакъв знак.

Но продължих по правата пътека. В такива моменти ми се искаше да имам брат или сестра, които да дойдат с мен, с които да говоря. Може да се каже, че бях много самотна. Знаех, че имам късмета да живея в хубав дом с добро семейство. Родителите ми често ми го казваха. Чудя се, дали ако постоянно ти казват какъв късмет имаш, рано или късно се случва нещо лошо.

Имах късмет

Имах късмет

Имах късмет

Имах

голям

късмет.

Господинът с колелото отново мина покрай мен. Този път се усмихваше. Заобиколи ме игриво с колелото. Направи кръг. Огради ме. Не му обърнах внимание; гледах право напред по пътеката през парка. После си тръгна. Опасността бе преминала.

Имах късмет.

Пътеката стигаше до обширно равно езеро в средата на парка. Видях как минава бяла лодка, а в нея – двойки, хванали греблата. Въздухът беше спокоен, водата нежно проблясваше, няколко патици плуваха наблизо, спокойни и квакащи. Цветовете на парка бяха воднистосини и меки зелени, с няколко капки локумено розово и лютичево жълто, и голямо количество сиво. Беше скучен акварел. Лоша рисунка. Над главата ми се извиси ред надвиснали дървета и временно ме засенчи. Хладно и тъмно. За момент усетих онази тежка сянка над главата ми все едно чертите ми бяха изчезнали. Сякаш аз бях изчезнала. Сякаш вече се изплъзвах от този живот, от този свят. И въпреки това продължих напред.

Мракът ми напомни за доктор Черитри. Имаше лице като сянка, криещо истинските му намерения. Имаше малки умни черни очи и много грозна уста. На вечеря разказваше на баща ми за фотографиите си. Снима души, които напускат телата на хората. Показа ми една от тях. Беше на стара жена във фотьойл. Изглеждаше все едно е заспала; в скута ѝ лежеше книга, а над главата ѝ имаше тънка ивица светлина, за която доктор Черитри каза, че е душата ѝ.

– Уловили сте душата и в снимката ли? – попитах го.

И си спомням, че точно тогава извади джобния си часовник, да види колко е часът. Жужеше като тихо насекомо. Стори ми се най-красивото нещо, което някога съм виждала, и той много се зарадва, че ми е харесал. Изглежда му беше забавно. Как ме гледаше само – виждаше едно обикновено и не особено интересно момиче; виждаше нещо празно в мен. И мисля, че затова ми даде да погледна часовника му. Даде ми да докосна рубинените змийски очи.

Бяха топли като огнени мъниста. Извади от джоба си една визитка с адрес и каза:

– Защо не вземеш един такъв на баща си, за рождения му ден? Ето адреса на магазина.

Визитката беше в портмонето ми. Отпечатъците му бяха по нея. Може би беше оставил следа от собствената си душа. И се зачудих – дали когато умра, господин Черитри ще ме снима?

Вървях по брега на езерото, пътеката все още беше права и открита. Виждах изхода, виждах портите в далечината. Деца играеха на тревата с бавачка с лисичи очи; един полицай мина наблизо, с поглед напред, винаги загледан напред. Краката ми не спираха, стъпка подир стъпка, сякаш бях автоматон. Имах един часовник с пружина, с вид на маймунка, която ходеше насам-натам по килима – татко го беше купил от Индия. Така се чувствах сега. Движех се, но някой друг ме контролираше. Превръщах се в тъмни пространства. Изпразвах се.

Забравих останалата част от пътя, сякаш не беше важна. Сякаш беше изключена. Когато пристигнах при магазина на часовникаря, се почувствах все едно съм се събудила и погледнах красивите неща, изложени на витрината. Бяха като скъпоценни камъни, блещукащи, докоснати от нещо вълшебно. Тъмен еликсир. Трудно откъснах очи от тях. Точно в средата на витрината имаше една сребърна жаба с отворена уста, а вътре – тихо тиктакащ часовник. Успокои ме; тихото му тракане – плашеща, полазваща сънливост. Отворих вратата на магазина, камбанката над главата ми издрънча и изведнъж осъзнах, че

вече бях мъртва

Албърт Чаймс стоеше пред мен със странно приспособление с лупи на очите. Беше много възрастен. Изглеждаше все едно тялото му се чувства неудобно в кожата му, сякаш тя не му беше по мярка. Може би беше на близо сто години. Приличаше на вълшебник от някоя приказка. Такъв, който живее в чудата кула в гората. Опасен вълшебник, който може би е полудял? Дали Лондон не е една голяма гора? Дали не съм във вълшебна кула? Мисля, че май влязох в приказка.

Той свали лупестото приспособление и се усмихна любезно.

– Добро утро, млада госпожице. С какво мога да ви помогна?

Чух котешко мъркане и една гъвкава, пълна, черна като нощта котка се материализира на лавицата и ме загледа с искрящи изумрудени очи.

– Казва се Клеопатра. Харесвате ли котки?

Усмивката му остана като закована.

– Дойдох за подарък за баща ми. Има рожден ден. И да, харесвам котки. Много е хубава.

– Баща ви какъв часовник би искал?

– Джобен.

– В момента имам доста джобни часовници. Елате и погледнете изложените.

Приближих се към него, към една витрина, застлана с лилаво кадифе. Вътре гнездяха дузина джобни часовници. Удобно настанени като яйца. Всичките бяха от сребро, някои със златни нишки и скъпоценни камъни. На някои бяха гравирани животни или символи – видях лисица с диамантена опашка, костенурка със зелена инкрустирана черупка, един със символ на око, друг с редица танцуващи духчета. Но в ъгъла видях часовник за баща ми – имаше рибарче, хванало ключ в клюна си. Баща ми винаги е харесвал рибарчета.

– Искам ето този – и го посочих.

Албърт Чаймс щеше да отвори капака, но ме погледна някак странно. Както ме беше погледнал човекът на колелото.

Заобиколи ме.