Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат

I

Моят пазител, огромният, екзотичен и брадат Голиат Хъни-Флауър1, пристига като падаща звезда и се отпечатва на повърхността на земята.

ТУП

Той се приземи.

Галактически отпечатък.

Луната – сценичен прожектор за материализацията му на ливърпулския пристан. Небето е с цвят на попара, а морето – нещастно разтечено черно. От него всичко изглежда лепкаво.

Аз съм под негова опека. Казвам се Мирър2. Името ми е отражение. Къс от луната.

Косата ми е червена като паприка и съм увита в черни мечи кожи. Голиат ме стиска за ръката и ме повежда по слузестата повърхност на пристана.

Капитанът ни господин Макеръл3 е белобрад и обветрен старец с очи като морски скъпоценни камъни. Оставя ни на пристана с намигване и крива усмивка; все едно някоя побъркана акушерка ни изражда направо от морето. Странният му рошав котарак оглежда брега за тлъсти плъхове. По време на пътуването гушках този котарак като плюшено мече, хранех го с парченца шунка и галех рижата му козина сякаш беше грамаден тигър. Имаше очи като вълшебни бобени зърна, черни и шоколадови, които те гледаха и казваха: „И аз си имам тайни, да знаеш. Не съм обикновен котарак“. Капитан Макеръл го нарича малък проклетник и клати юмрук, но съм сигурна, че го обича толкова дълбоко, колкото обича морето.

Мисля, че само това е важно на този свят. Няма значение какво си, стига да обичаш и да си обичан.

Пътувахме от Египет и ни отне месеци да се върнем в Англия. Бяхме отседнали в Кайро при бащата на Голиат, който е археолог. Разкопаваше гробницата на една от египетските принцеси.

Небето в Египет е златно и розово и имат много богове. Небето в Англия е сиво и бледосиньо и казват, че тук има само един бог, но преди е имало повече. Те изчезнали, погълнати в разкази. Оставили само думи след себе си.

Посетихме гробницата на египетската принцеса – беше покрита с рисунки на сини бръмбари с рога и зелени риби със звезди над главите им. По кожата и бяха нарисувани червени цветя, които се изливаха като огън от устата ѝ. Богът в Англия е направен от вино и хляб, а в черквите му има рисунки на сърдити на вид молещи се хора и на ангели с мечове. Питам Голиат какви са били старите богове на Англия, онези, изчезналите, а той ми казва, че е имало богове и богини, някои на реката, на горите и на животните, и говорели на хората в сънищата им и в подредбата на звездите.

Липсват ми цветовете на Египет. Мисля си за всички онези огнени цветя на принцесата и за малките гърнета, с които беше погребана. Дори ги подържах в ръце. По тях имаше мънички нарисувани жаби и странни символи, подобни на очи. Зачудих се дали е била някаква чародейка, дали е била нещо не от този свят.

Корабчето на капитан Макеръл се казва „Русалската опашка“ и е боядисано зелено като лаймове. Стоим на пристана, а аз гледам към него и се сбогувам. То се вдига и спуска по мръсните вълни, засенчено от грамадните метални кораби без имена и без цвят. Вали из ведро и големи капки вода се разплискват в очите ми и по брадата на Голиат, където изчезват като перли, хвърлени в дива гора. Той ми се ухилва широко, разкривайки множество бели зъби, и ме вдига на грамадните си мечи рамене; понася ме като моряк на мачтата сред тълпите сиви, пълни със сенки хора, които се навъртат по пристана. Чайки крякат като вещици, а луната над нас е с формата на сърп. Хората тук се скитат като призраци, сиво върху сиво. Така ми изглежда Ливърпул. Не като Лондон, където съм израснала и който тупти, изпълнен с кръв и тъмна магия. Тук няма странен блясък. Капитан Макеръл ми маха за сбогом, хванал подгизналия котарак в ръце. И двамата ще ми липсват, и съм сигурна, че повече няма да ги видя.

Настаняваме се в една таверна, наречена „Удавения моряк“, оставяме багажа си и се отправяме в нощта към улица „Куак“4. Голиат е уговорил среща с един господин, известен като Огъстъс Найтингейл5 (чието истинско име е Тимъти Скъдфиш6 – Голиат казва, че си сменил името, за да звучи по-тайнствено). Господин Найтингейл е медиум, което значи, че може да говори с мъртвите. Хората плащат много, за да се видят с него. Голиат казва, че в Англия е добре известен с това, че помага на хора, които са обладани от демони, а може и да извършва екзорсизми. Голиат се надява, че той ще може да ми помогне, защото в мен има нещо, както имаше червени цветя в принцесата. Нещо, което не е човешко.

Голиат държи книгата на господин Найтингейл – „Тайните познания от света на духовете“. На корабчето ми прочете части от нея. Господин Найтингейл е роден на улица „Пъдъл“7, майка му и баща му имали сладкарница и той работил там през по-голямата част от живота си, докато един ден, докато сервирал сладкиши, един ангел не дошъл в магазина и не му казал да стане вестител на света на духовете. Спомням си тази част, защото капитан Макеръл така се смя, че замалко да настъпи котарака. Въпреки недоволството на родителите си господин Найтингейл се отказал от сладкишопроизводството и започнал да посещава спиритуалистични църкви из Ливърпул, като предавал послания на семействата на мъртвите, и събирал много последователи. Капитан Макеръл каза, че това били глупости и че една мъртва треска е по-голям медиум от господин Найтингейл.

Каза, че единственото, на което човек може да има вяра в този живот, е рибата в морето, защото тя знае всичките тайни на света и си мълчи.

По „Куак“ мирише на нещо умряло. Луната над нас осветява пътя ни. Улицата се вие като змия покрай редица задни дворчета и зад един завод за тухли.

С малко усилия скоро откриваме номер 63 сред долепените редови къщи и Голиат тежко потропва на входната врата. Чуваме забързани плъши крака на покрива, вратата се отваря със скърцане и разкрива младо момче.

– Дойдох да се видя с господин Найтингейл – казва тихо Голиат.

Момчето се почесва по носа и отговаря:

– Горе е и си прави фокусите. Пада си малко изперкал.

Къщата е малка и осветена от свещи. Малка снимка на вампироподобна баба ни гледа от площадката на стълбите. С кожа, опъната по черепа, с очи като карфици.

Стъпалата скърцат под тежестта на Голиат и той едва се побира на площадката. Аз го следвам, а очите на момчето ни следят, докато се качваме. Господин Огъстъс Найтингейл се появява от тъмнината като мим фокусник.

– Добре дошли. Добре дошли. Заповядайте.

Зъбите му са като на котка – малки и заострени. Единственият източник на светлина около нас е самотна свещ, която трепти и подскача и хвърля привидения по стените, които танцуват около нас. В средата на стаята една жена е седнала на стол. Очите ѝ са празни и тя ни гледа с кух поглед. Голиат я доближава и много нежно слага ръка на бузата ѝ. Господин Найтингейл се е ухилил като ученик.

– Прекрасен екземпляр е.

– Екземпляр ли? – пита Голиат.

– О, да. Доста могъщ демон. За пръв път съм толкова близо до подобен. Обикновено се занимавам с онези от по-ниските нива. Малки пакостници, просто досадници. Но този е нещо специално.

Голиат застава до господин Найтингейл. Три пъти по-широк е и цяла стъпка по-висок. Дървеният под охка под крачките му.

Господин Найтингейл вдига треперещ бял пръст към мен.

– Значи това е повереничката ви? – Приближава се към мен и ме оглежда внимателно. – Да, виждам, че има проблем. Нещо съвсем незначително е. Сигурен съм, че мога да го изкарам от нея. Ако изчакате ей там, може да наблюдавате, докато се оправя с този по-висш демон.

Голиат ме хваща за ръка, отстъпваме в мекия мрак и гледаме мълчаливо. Представям си как капитан Макеръл би проклел и би го замерил с някоя риба. Господин Огъстъс Найтингейл е слаб като метла, а дългото му черно наметало е украсено с преплетени символи от златна нишка. Лицето му е бледно като на дух, има сиви снопчета коса и малки лъскави сини очи, които блещукат като стридени перли под водата. Отива към стола и поставя ръка на челото на жената.

– Заповядвам ти, зъл дух, да напуснеш тази жена и да се върнеш в тъмното селение, отдето идеш. Върни се, върни се, о, гнусни!

Мърмори нещо на разбъркан латински и театрално маха със свободната си ръка. Нищо не се случва. Господин Найтингейл повтаря думите си. Поглеждам жената сякаш надничам през шпионка. Виждам какво има в нея. Тъга е. Не е демон.

Господин Найтингейл крещи:

– Изчезни! Заповядвам ти!

Усещам тази тъга – като черна лента, втъкана в нея. Голиат стисва ръката ми нежно, с любов.

– Мисля, че господин Найтингейл е пълен шарлатанин.

Сега тя плаче. Плаче за живота си, за самотата, плаче от страх от снимката на жената, чиито очи я гледат ден подир ден. Мисля си: „Свали снимката и я изхвърли. Изхвърли жената. Вече е сред мъртвите“.

Господин Найтингейл, истерично развълнуван:

– Заповядвам ти. Аз, Огъстъс Найтингейл, Говорещия с духове, ти заповядвам. Върни се при проклетия си господар!

Чувам трясък долу.

Жената е затворила очи. Господин Найтингейл се смее победоносно.

– Спасих я. Дявола го няма – вика той и стои сякаш в очакване на аплодисменти.

Голиат отива до жената и ѝ помага да се изправи.

– Благодаря ви – казва му тя.

Господин Найтингейл ни прошепва тихо:

– Има късмет. Понякога духът е твърде силен и не оцеляват. Тази вечер победих.

Притеснено отмества поглед към пазителя ми. Момчето отваря скърцащата врата и надниква в стаята.

– Мамо, добре ли си? Снимката на баба падна от стената и се строши, и котаракът май се насра.

Господин Найтингейл се обръща към нас:

– Утре вечер ще извършвам сеанси в църквата на спиритуалистите на улица „Дък“8, ако желаете да дойдете. Ако желаете, мога да екзорсирам повереничката ви на сцената, пред публика.

Голиат поклаща глава.

– По-скоро не, господин Найтингейл.

Той поглежда към мен.

– Може би тя би желала. Как се казваш, момиче?

– Мирър – казвам.

– Искаш ли да изкарам лошия демон от теб?

– Иска ми се да видя как се опитвате – отговарям.

И е решено.

Напускаме „Куак“ и се връщаме в квартирата си. Звездите са скрити под плащ от смог, а въздухът е пропит със смрад на котешка козина. Чудя се колко ли пари е поискал съмнителният господин Найтингейл. Чудя се, дали ако се препъне в наметалото си, падне от пристанището и се удави, това ще е нещо лошо. Дали ангелите, които седят по покривите, ще се намесят? Или ще свият крилатите си рамене и ще го гледат как потъва под водата?

Щом главата ми докосва възглавницата, на мига заспивам. Сънувам, че Голиат е египетски принц, а аз съм неговият вълшебен крокодил с лъскави-лъскави зъби. Мога да изям когото си поискам, а той ще ми разреши.

Утрото огрява Ливърпул със слънце като жълтък, небето – стоманено сиво, с вихри от промишлени пухкави вълма памук. Закусваме бекон с купчина препечени филийки с масло. Облизвам мазнината от пръстите си и се усмихвам на красивия Голиат. В грамадната му тъмна брада има сребърни нишки като лунна светлина, а очите му са шоколад – дълбоки и сладки. Днес носи голяма кожена шапка и дълго кожено палто. Прилича на огромна мечка гризли, а аз съм неговото мече. До себе си държи дълъг сребърен бастун с гравирана жаба на дръжката. Веднъж го попитах защо е избрал жаба, а той каза, че защото жабите изпълняват желания, ако ги целунеш. Затова го целунах по бузата и си пожелах никога да не ме оставя и винаги, винаги да ме обича.

Сеансите на господин Найтингейл в църквата на спиритуалистите са довечера и Голиат е решил през деня да посетим една жена, която гадае с карти таро. Казва се Нети Стаут9 и се намира в едно магазинче на улица „Гудхоп“10. Препоръча ни я съпругата на кръчмаря, която ни донесе закуската.

Сутринта храним чайките около пристана, после откриваме малка пекарна и си купуваме пайове с месо за обяд, а за десерт – охлювчета с карамел. Голиат поглъща три и обявява, че ще ми купи книга за утре във влака. Откриваме една антикварна книжарничка, малка и тъмна, претъпкана с книги. Харесва ми звукът на прелиствани страници, различните цветове и рисунки. Харесва ми миризмата им, мускусни и покрити с отпечатъци от пръсти.

Продавачът ни поглежда с подозрение, тъй като сме странна двойка. Избирам си книга с приказки с тъмни илюстрации и поучително послание като предупреждение за децата, което ми се струва смешно. „Не си играй с кибрита. Не се разхождай сам в гората. Не говори с непознат, защото може да е предрешен вълк.“ Подавам я на Голиат, който я прелиства набързо, потупва ме по главата и подава книгата на продавача.

– Червената шапчица би искала тази книга, моля.

Книгата ми е скъпа, защото е пълна с магии и чудеса, също като него.

Идва часът ни при госпожица Нети Стаут. Тя работи в заложна къща, но гадае с таро в задните стаи, предимно за съседите си и за някой и друг посетител. Тя е пълничка вдовица с граховозелени очи. Сядаме в задното помещение, докато Нети разбърква картите. Голиат оставя парите на масата, тя бързо ги прибира в едно чекмедже и продължава да размесва тези пъстроцветни карти.

– От колко време тълкувате карти таро? – пита Голиат.

– Откакто бях дете, господине. Майка ми и баба ми имаха дарбата. Баба ми беше циганка. Със същата коса като вашата, госпожице.

Нети нарежда картите в странен кръст и на няколко произволни места около него. Всичките са доста протрити, опърпани, но ярки като пеперуди. Бляскави цветове като на скъпоценни камъни. Искам да ги докосна и посягам с пръст, но Голиат ме потупва по ръката.

Нети внимателно се вглежда в картите, вдига вежда и поглежда право към Голиат.

– Вие сте много заможен господин. Богат сте като принц, но никога не сте живели като такъв. Опитвате се да ѝ помогнете, опитвате се да намерите някой, който да може да ѝ помогне. Аз не мога. Трябва да я държите далеч от часовници и огледала. Тя има власт над тях. Но не знам защо. Чувам как насекоми цъкат около нея като мънички часовници. – Спира, после продължава. – Съжалявам. Някак не мога да разтълкувам достатъчно за вас. Заради шума от часовниците е. Размътва ми мислите. – Отново поглежда картите. – Дошли сте по вода на малко корабче, след дълъг път от красиво място, което ви липсва и на двамата. Накрая ще се върнете там. Нищо друго не виждам.

– Благодаря ви – казва Голиат мило.

Очите на Нети се стрелват към мен.

– Мога да видя дарбата у други. Гадатели с чаени листа, говорещи с призраци, радиестезисти с ябълкови клонки. Виждам светлината им, тя сияе малко по-ярко, отколкото при другите. Но нямам представа какво сте вие, госпожице. Вие сте нещо много различно.

– Кажете ми – пита Голиат, сменяйки темата. – Познавате ли господин Огъстъс Найтингейл, спиритуалиста?

Нети извърта очи и се засмива; дълбок, топъл кикот.

– Виждала съм котешки изпражнения, които са по-големи медиуми от него. Този е безчестник, роден за преструвката.

– Опасявам се, че и ние така си помислихме. Довечера ще ходим при него. Може би е по-добре да не го правим.

Нети се усмихва.

– Познавах го още докато работеше в сладкарницата. Тогава беше досадно човече, но все пак безобидно.

Излизаме от магазинчето ръка за ръка и се връщаме в квартирата си, където Голиат ми чете приказките от начало до край.

Когато пристигаме в малката църква на спиритуалистите, хората вече се тъпчат вътре като сардини в рибарска мрежа. Над вратата виси грамаден плакат на господин Найтингейл в театрална поза, хванал вцепенен бухал, който ми изглежда препариран. Надписът отгоре:

Сигурно има към петдесет души; малка сцена, покрита с черно кадифе и огромно копринено око, краси средата на помещението. Всички започват да сядат. С Голиат сядаме на задния ред, за да виждаме по-добре цялото зрелище. Той е купил пликче с ванилови бонбони и няколко анасонови топчета, които да смучем по време на представлението. Ръката ми прошумолява в пликчето и лапвам един бонбон. Светлините притъмняват, а хората спират да бърборят, наместват се и всички очи се насочват към сцената. Огромното златно копринено око блещука и той излиза с деликатни стъпки като фея, на пръсти, на пръсти, и се покланя – ниско и дълбоко навеждане, а палтото му се спуска като черни води покрай него.

– Добре дошли на всички. Тази вечер аз, Огъстъс Найтингейл, ще поканя Света на духовете да се свърже с мен и да изпрати послания за някои сред нас. Ще ви помоля да пазите тишина, за да ми помогнете да се съсредоточа, тъй като аз съм проходът към техния свят и използвам голяма част от енергията си, за да поддържам тази връзка. И така, започваме.

Той пристъпва леко по сцената, завихря въздуха под наметалото си и с една ръка на челото, а другата насочена към тавана, извиква:

– Елате, духове, наяве тази нощ! Използвайте ме за свой проводник! Дайте някакъв съвет на тези бедни хора! Помогнете им в тези мрачни времена! Просветлете ни с мъдростта си!

Очите му застиват като в транс и той изпуска дълга женствена въздишка. Пристъпва към публиката.

– Ето, да, усещам името на мъж: Джон. Има послание за Джон. – Трима души се изправят, вероятно и тримата с това име. Найтингейл посочва най-едрия от тях. – Вас, господине, до една година ще ви сполети подагра. Вземете мерки да го предотвратите. Стига вече пудинги и пайове. Вслушайте се в света на духовете. Може да седнете.

И той сяда.

Найтингейл тихо изскимтява, докато Голиат ми подава нов бонбон. Спиритуалистът посочва една много възрастна дама на предния ред. Изправя се малко трудно, но застава стабилно, като се държи за облегалката на стола. Сигурно гони сто години.

– Госпожо. Усещам, че майка ви е в света на духовете. – При това изказване Голиат прихва да се смее и покрива устата си с ръка. Глътва анасоновия си бонбон с мощен гълток. За щастие, Найтингейл не му обръща внимание и продължава: – Госпожо, нося послание от майка ви. Казва да си вземете котка да ви прави компания. И че скоро ще ви види.

Очите на горкия Голиат се навлажняват от смях и го гушвам. Той е един голям пухкав мечок. Той е моят голям пухкав мечок.

Найтингейл поглежда едно младо момче близо до сцената.

– Вие, млади момко. Понякога чувате лоши шумове нощем. Казвайте си молитвите и бъдете добър. Защото чувате призраците на баба си и дядо си, които скитат наоколо.

Момчето се почесва по главата.

– Бабинка е още жива, господине.

– Да, още съм жива! – виква възрастен глас от публиката.

Найтингейл отстъпва и дръпва една ръчка до завесата отстрани; кълбо пушек и няколко черни гарвана излитат зад него.

– Те са вестоносците на другите светове.

Един се забива в една греда под покрива и се изаква върху публиката. Публиката ръкопляска.

Найтингейл говори развълнувано:

– Днес сред вас има една млада дама, която има нужда от помощта ми. Тя има демон в себе си и аз ще го екзорсирам от нея.

Публиката се оглежда с любопитство. Господин Найтингейл посочва към мен.

– Госпожице, моля, елате на сцената.

Изправям се, минавам през хората и стигам сцената, като поглеждам през рамо и зървам Голиат. Неспокоен е. Господин Найтингейл стои до мен, а аз се вглеждам в лунносребристото му наметало с пайети. Хиляда мънички пръста са избродирали това наметало. Пръстите на фея шивачка, с тези ситни шевове. Отблизо е направо великолепно и се движи като черна течност, капе елегантно по сцената като мастило.

– Това младо момиче – продължава господин Найтингейл – потърси помощ от мен. В нея се помещава тъмен дух. Говори ѝ. Тази вечер и на тази сцена, с помощта на Света на духовете, ще извлека този демон от нея и ще я освободя.

Публиката пляска, омаяна от шарлатанина.

– И така, госпожице – размахва костелив бял пръст пред носа ми, – стойте съвсем неподвижно.

Поставя ме в средата на сцената като статуя, а дървеният под скърца театрално под стъпките му. Отново размахва пръста си, този път някак агресивно.

– Заповядвам ти, дух от отвъдното, напусни тялото на това момиче.

Хората мърморят и се размърдват. Оглеждам ги. Морска вълна от лица, омаяни от господин Найтингейл; очи като варени яйца, направо изскачат. Огромният Голиат стои отзад и ме гледа някак угрижен. Виждам как господин Найтингейл жалко размахва наметалото си, докато смотолевя някакво безсмислено заклинание. Очите ми небрежно се насочват към края на сцената, където чакат мъртвите, тихи като църковни мишки. Всичките започват да ми се усмихват. Това е лош вид усмивка. Умрелите са като снимки, окачени на стената. Чудя се защо са тук. Какво ли искат? Искам да ги пратя обратно в земята на мъртвите. Мисля си за огън, пламъци, червени като драконови люспи, за да ги накарам да изчезнат. Представям си публиката превърната в овъглени клечки. Господин Найтингейл продължава.

– Чуй ме, дух нечист! – и поставя ръката си на челото ми. – Напусни я и се върни в нечистата бездна, отдето си дошъл.

Дървото скърца под краката му. Мъртвите се кикотят помежду си, шепнат. Един от тези призраци казва:

– Срам ме е, като го гледам. Някакво мозъчно увреждане – и почуква по слепоочието си.

Мисля си за египетската принцеса и нейните цветя от пламъци. Представям си я как лежи в гробницата си, с любовни талисмани, поставени при краката и, сърцата на птици, пъхнати в малки гърнета за нея. Всички тези сърца за нея. И тогава чувам крясъците.

Завесата зад нас гори, пламъци танцуват по стената. Господин Найтингейл пищи като дете.

– Как? Как се случи това?

Не мога да му отговоря.

Голиат търчи по пътеката и отмята зрителите настрана. Грамадните му лапи ме вдигат и ме понасят през публиката, навън, далеч от опасността. Виждам как гарваните излитат през вратите на църквата, последвани от купища хора, паникьосани и крещящи. Виждам как господин Найтингейл гаси красивото си наметало, по което трепкат пламъци, в една мръсна локва. Един гарван му се киска развеселен от един покрив наблизо.

Докато Голиат ме носи по улиците, продължавам да си мисля за Египет и за оранжевата луна нощем. Чувам как сърцето му бие като голям часовник. Баща му имаше глас плътен като масло и беше голям и тъмнокож като Голиат. Помня ръцете му, които бяха покрити с петна от мастило от записките му по гробницата на принцесата – неговата мания. Помня дългите разговори между двамата, докато пиеха черно кафе със сладникава миризма; помня и меденките, които всички ядохме – сладки и вкусни. Говореха си за символите, изрисувани по гробницата и – торните бръмбари, вълшебното око за защита, птиците с криле като дъги, – докато лимонената слънчева светлина се стичаше върху тях като сироп. Онези цветове в Египет бяха толкова плътни и стряскащи, че сякаш ме бяха боядисали като маслени бои върху платно. Размазани във вените ми.

Тази вечер Голиат носи две чаши горещ шоколад, сяда на един голям фотьойл и ме прегръща.

– Стани мечка – казвам.

И го прави. Обгръщат ме огромни космати ръце с нокти, притискат ме. Муцуната му е влажна, а устата му разкрива многобройни остри зъби. Той ръмжи тихо и аз заспивам върху огромната си мечка. Миризмата на козина върху грейката за легло и биенето на голямото му сърце ме приспиват.

Сънувам, че господин Найтингейл бива задушен в тенджера и поднесен на шивачката, избродирала наметалото му.

II

Влакът потегля и запуфтява към Уитби като огромен звяр през мочурите, друса и се клати. Сутрешният въздух е свеж и ярък, а мочурите – диви, обитавани от духове и посипани с електриковосини цветя като очи на демончета. Небето е лазурно синьо, каквото е и сакото на Голиат с бродираните незабравки. Огромните му ръце стискат брой на „Таймс“; на първа страница с дебели букви пише:

– Кой е Джак Изкормвача? – питам.

Голиат ме оглежда внимателно, надникнал над вестника.

– Един много лош човек.

Заглеждам се над мочурите. Виждам лисица със същия цвят като косата ми, тича през тревата и гони един заек. Слагам пръст на стъклото, сякаш я докосвам.

– Какво толкова лошо прави? – казвам все още загледана в лисицата, която сега впива зъби в заека.

– Убива жени – казва тихо Голиат.

Влакът изпуфтява покрай лисицата. Тя остава оранжево петно на хоризонта.

– Защо?

– Защото му е приятно – казва тъжно Голиат.

Скачам на коляното му и го гушвам, като в процеса смачквам Джак Изкормвача.

– Обичам те, обичам те, обичам те – казвам, като се сгушвам в брадата му. Влакът пъшка и сменя посоката, друса ни като яйца в кошница.

Тогава се замислям за думата обич и си спомням, че и двете ми сестри са мъртви. Мисля си за дядо ми, който полудя и от когото Голиат ме спаси. Все едно е някакъв друг свят, а е минала едва година, така казва Голиат. Когато си мисля за миналото, се чувствам като пробудена от дълбок сън,

от

вълшебна

малка

кома.

Спомням си само късове от стария си живот, като полузавършен пъзел. Казвах се Миртъл12 и имах две каки, Роуз13 и Вайолет14. Живеехме с дядо си в малка редова къща в Лондон.

Дядо работеше като иконом в имението на един лорд. Докато дядо беше на работа, ни гледаше съседката, госпожа Бъмбълби15, която имаше девет деца и беше бременна с десетото. Наричахме я Пчеличка, защото носеше голяма жълта рокля с черни райета и беше кръгла като топка. Имаше тъжен и отнесен глас и беше най-милата жена, която съм срещала. Вземаше ни на ръце и ни разказваше за тайните съставки в тортите и, и ни въртеше, докато ни се завиеше свят. Децата и бяха пухкави и розови и бръмчаха около нея сякаш беше пчела майка, а те – нейните момчета.

Помня, че спасяваше червеи и паяци, хващаше ги в шепи и ги оставяше някъде на безопасно място. Понякога ни пееше, с глас тъжен и пърхащ като криле, или ни правеше пасти с пълнеж от сметана и сладко, и после ни забърсваше устите с влажна кърпа, преди дядо да се прибере. Харесваше ни, защото бяхме момичета. Косата и беше с цвят на мед, а очите и – тъмни и остри като загоряла захар. Пълни със сладост.

Една вечер дядо донесе вкъщи огромен стенен часовник. Каза, че бил старинен, затова предположих, че е за него. Беше по-висок от него и имаше голямо лице, нарисувано на циферблата, с демоничночерни очи, които се движеха наляво-надясно; гледаше, усмихваше се и биеше със звън на всеки четвърт час. По целия часовник се виеха рисунки на калинки – черни и червени и с формата на сърчица. Опитах се да ги пипна с пръст, но дядо ме плесна по ръката.

– Не пипай. Това е много специален часовник.

Дядо ми обичаше часовника. Обичаше го повече от всичко. Сложи го в хола ни до стола, на който си пушеше лулата. И стоеше там с часове да го слуша как тиктака. Да слуша тихия му пулс. Да отпуска глава на дървеното му тяло, да притиска ухо там, където би било сърцето му. Чудех се дали беше пълен с ангели, които махат с крила и се опитват да излязат. Имаше нещо вътре; нещо чакаше.

Няколко дни след като донесе часовника вкъщи, ни каза, че са го освободили от работата. Каза, че лордът, за когото работел, бил изчезнал, а един нов джентълмен вече се разпореждал в къщата и нямал нужда от слуги. Каза, че няма защо да се тревожим за пари, защото имал спестявания, а часовникът щял да спаси всички ни. Не разбрахме какво искаше да каже.

Попитах го:

– Дядо, часовникът как ще ни спаси?

А той отговори:

– Казах ви, че е много специален часовник. Повече не задавай такива въпроси.

И така, вече прекарвахме всеки ден с дядо и не се виждахме с госпожа Бъмбълби. Всичко се промени. Преди в неделите ходехме на църква с госпожа Бъмбълби и семейството и. Дядо ни изкарваше под строй с белите ни роклички, с ожулените ни обувки и поклащащите се панделки в косите. Пеехме химните и слушахме викария, който изнасяше дълги и несвързани проповеди за прошка и проклети хора; дългият му пръст чукаше по амвона, големият му език се плъзгаше навътре и навън. Човекът миришеше на бурени, все едно си вдигнал камък близо до някое езеро и си го доближил до носа си. Църквата беше направена от студени сиви камъни и имаше огромна рисунка на разпънатия Христос; в краката му – ридаеща жена. Около него имаше група хора, които изглеждаха прекалено озадачени или втрещени, че да помръднат – просто го гледаха как умира.

– Той умря, за да живеем ние – казваше викарият.

Чудех се дали на Христос му е било по-приятно да е в компанията на мъртвите.

Дядо вече не искаше да ходим на църква. Вече не ни беше позволено да напускаме къщата. По цял ден и цяла нощ той седеше на стола си до часовника и слушаше. Чудехме се – какво ли слуша? Очите на часовника се движеха напред-назад, напред-назад; вечно гледа и се усмихва.

Помня как госпожа Бъмбълби чукаше на вратата ни и говореше с дядо, а той и казваше да се маха. Казваше и да си гледа работата.

Нощта преди да умра, сънувах, че съм се превърнала в калинка.

Когато се събудих, знаех, че това е последният път, в който виждам сестрите си. Изтичах до вратата да извикам госпожа Бъмбълби, но вратата беше заключена, а прозорците – залостени. Изкрещях, а дядо притисна устата ми с ръка.

Той седна на стола си пред часовника. Каза, че имал да ни казва нещо много важно. Каза, че старинният часовник бил бог и му проговорил през нощта. Каза, че часовникът искал да ни превърне в калинки. Каза, че бил сглобил един сандък под леглото.

„Полудял е“, помислих си.

Каза на сестрите ми да влязат в сандъка. Бяха толкова уплашени, че направиха каквото им каза и той закова капака.

Отвори часовника и ми каза да вляза.

– Не – казах.

Сестрите ми пищяха. Часовникът започна да бие.

Той ме взе, напъха ме в старинния часовник и ме заключи вътре.

Не мога да ви кажа колко дълго бях там. Помня как си мислех, че съм в стомах. Чувах пърхането на крилата на калинките. Мисля, че ме ядяха.

След мрака времето се разнищи – дълбоко, меко и черно като мастило. Изпълних се с празнота. Тя се навиваше в мен като течност, стичаше се през мен, подменяше ме. Нещо ядеше очите ми.

Помня, че чух гласове на мъже, които крещяха и блъскаха. Помня как се опитах да извикам, но гласа ми го нямаше. Помня как вратата на старинния часовник се отвори, слънчева светлина, ярка като огън, загоря по лицето ми, а един полицай на име Голиат нежно ме извади. Бях на пет години, а сестрите ми бяха мъртви.

Дядо ми бе арестуван и затворен в лудница. Госпожа Бъмбълби беше отишла в полицията и бе настояла да направят нещо. Де да бяхте отишли по-рано, госпожо Бъмбълби. В съда дядо ми твърдеше, че часовникът му шепнел на ухо. Говорил му ужасни, страховити, прекрасни неща. Каза, че нямал избор.

По онова време Голиат беше инспектор в Скотланд Ярд. Когато ме изнесе от часовника, го помолих никога да не ме оставя. Разпищявах се, когато не беше до мен, дори само за момент. И така той остана и се закле да ме защитава от този ден насетне. И спазва обещанието си.

Пристигаме на гарата в Уитби. Оранжеви и кафяви крила на пеперуди танцуват над плетовете край перона. Вземаме си багажа и излизаме, докато влакът бълва големи кълбета пара.

– Гладна съм – казвам, а Голиат се ухилва, вади сандвичи с наденички от чантата си и ми подава един. Впивам зъби в месото като вампир в човешки врат – разкошно!

Седим на пейката, чувам крякането на чайките и надушвам сол и пушена риба. Ноздрите ми всмукват всичко. Миризмите тук много ми харесват. Голиат ми казва, че ще посетим една дама на име госпожа Флорънс Пигуитъл. Казва, че госпожа Пигуитъл е медиум и изпълнява сеанси.

Надява се, че тя ще може да ми помогне. Казва, че тя е един вид знаменитост и дори се била свързала с лорд Байрон и Наполеон, а един от гостите и миналата година бил Артър Конан Дойл, който похвалил свръхестествените и дарби. Изглежда тъжен, докато ми говори тези неща; не иска да ме разочарова.

Гушвам го силно.

– Ти си най-смелият човек на света, Голиат Хъни-Флауър, и те обичам.

И усмивката му е огромна.

Отправяме се по улиците на Уитби, покрай магазина за пушена риба, чиито обитатели висят с главата надолу; мъртвите очи ни проследяват. Рибите ми напомнят за капитан Макеръл и котарака му и си ги представям двамата в малката им лодка как изследват световните океани, как търсят русалки. Подминаваме сладкарница с млечни пайове и карамелени охлювчета. Ръстът на Голиат и тъмната му кожа привличат вниманието от местните, а една старица обърква сребърния му бастун с тризъбец и го обявява за бог Нептун, дошъл от морето. Когато стигаме плажа, сядаме на една голяма скала и храним чайките с късчета сладкиш от джобовете на Голиат.

Слънцето се снишава и потъваме в звездна светлина по дългия над километър път до имението „Пигуитъл“. Държа голямата ръка на Голиат. Докато е бил в Скотланд Ярд, е спечелил много медали за смелост. Спасил едно момченце от пожар, като откъртил една врата и част от стената, за да го достигне. Когато го изнесъл, брадата му била опърлена и черна, а ръцете – обгорени. Още носят онези белези от огъня, черти, гравирани в него като творба на художник; обичам тези черти.

Той намерил мъртвите ми сестри под леглото и каза, че това разбило сърцето му. Представям си как ги носи на ръце като египетски принцеси и ги покрива с лунни цветя и маргаритки. На сигурно в ръцете му. Каза ми, че когато арестувал дядо ми, замалко да му извие врата с тези огромни ръце – толкова бил изпълнен с гняв и скръб, че другите полицаи трябвало да го удържат.

Иска ми се да беше го направил. Иска ми се да беше го направил.

Покрай пътеката до имението „Пигуитъл“ е пълно с малки жълти цветя и едни особени плевели, които се поклащат на вятъра като коса. Виждаме две карети, които минават покрай нас през портите – идват гости за вечерята и сеанса. Първата карета я теглят два огромни кафяви коня и тя вози шепа гости, които се смеят и бърборят сладкодумно. Втората карета след нея е по-малка и нея я теглят два красиви черни коня, чиито гриви и опашки са украсени с лилави пера. Голиат гледа внимателно, докато тя минава покрай нас. И двамата усещаме нещо особено около госта вътре. На прозореца е отпусната ръка с бяла ръкавица.

Продължаваме по пътеката. Къщата е впечатляваща, а отвън висят множество червени фенери, съдържащи малки пламъчета, които танцуват като дяволчета. Голиат почуква на входната врата и един възрастен иконом отваря и ни оглежда с интерес.

– Голиат Хъни-Флауър и госпожица Мирър.

Къщата е пълна с екзотика и чудатости: персийски килими, тъмни, страшни рисунки на причудливи и прекрасни предци, грамаден каменен индийски слон, ръка на Фатима, инкрустирана със злато и окачена на стената, дървена шаманска маска с нарисувани бели зъби и червени устни и с коса от черни змии. Прекрасни, чудновати неща.

Икономът ни въвежда в трапезарията, където камината бумти, а гостите вече са седнали и разговарят. На главното място седи госпожа Пигуитъл, известният медиум спиритуалист. Напомня ми на дундестите деца в приказките, които вещицата угоява с бонбони и после пъхва в печката. Тя става от стола си и се приближава; забелязвам, че е по пантофи, а на върха им се поклаща по една перла.

– Добре дошли, господин Хъни-Флауър и госпожице Мирър. – Призрачносини очи; малките и пухкави ръце стисват моята. – Много се радвам, че ви виждам. Запознайте се с останалите гости. Сеансът ще започне след вечеря.

Има две празни места. Сядаме и масата вече е пълна. Около нея са седнали още четирима гости, които госпожа Пигуитъл ни представя. Първи е един господин с бухнала червена коса – изследовател, който наскоро се е върнал от Южна Африка и сега седи до домакинята. Казва се Руфъс Хазърд16. Има медицинско образование и изключителен интерес към необичайни ботанически екземпляри и тяхната употреба в отрови и лекове. Разкрива жълтеникавите си зъби под рошав червен мустак.

– Същият цвят коса като моята – казва ми той. – В Перу постоянно ми пипаха косата. Мислеха, че съм дявол; сигурен съм, че вас биха ви държали като някакъв домашен любимец.

До господин Хазърд седят София и Клариса, които са еднояйчни близначки. Птичи лица с бледа коса. Госпожа Пигуитъл обяснява, че могат взаимно да си четат мислите, както и да разкриват мислите на други хора.

И най-накрая – един причудлив господин с ярколимонена на цвят коса, която стърчи все едно го е ударил ток. И е облечен в бял костюм с бродирани червени сърца.

– Вярвате ли в живота след смъртта, господин Хазърд? – пита Голиат.

Господин Хазърд отговаря притеснено:

– Е, тези работи са за забавление, нали така? Иначе са просто един куп глупости. Честно казано, когато умра, се надявам това да е краят. Никак не ми се иска да се размотавам и да плаша някого, да блъскам по вратите, да издавам разни звуци нощем и да подлъгвам глупците!

– Някога виждали ли сте призрак? – питам го.

– Не, момиченце, не съм. – Вторачва се в мен. – Но през живота си съм ставал свидетел на някои ужасни неща. Като мюзикъл! Изкара ми ангелите това нещо!

Близначките се вглеждат в мен с любознателните си очи, тънка усмивка се разтегля по устните им като черта в пясъка, нарисувана с клечка.

– Здравейте – казвам.

– Здравей – отговарят заедно.

Господин Хазърд размахва пръст пред Голиат:

– Казвам ви, всеки, който изведнъж се разпява без никаква подобаваща причина, трябва да бъде разстрелян!

– Това е малко строго, Руфъс – изчуруликва госпожа Пигуитъл.

– Казвам ви, че не е достатъчно строго. Бих ги бичувал, преди да ги застрелям!

Гледам господина с яркожълтата коса. Има мастиленочерни очи.

– Казвам се Джон Лъвхарт17 – казва той.

– Приятно ми е да се запознаем, господин Лъвхарт. Аз се казвам Мирър, а това е Голиат, моят пазител.

– Приятно ми е – отговаря той.

Господин Хазърд се включва:

– Лъвхарт. Какво е мнението ви за мюзикълите?

– Смятам, че идеята ви за бичуването е отлична.

– Браво! Радвам се, че има и други разумни хора тук.

– Вие спиритуалист ли сте? – пита Голиат.

Господин Лъвхарт отговаря:

– Не, ни най-малко, но работодателят ми се интересува от такива неща. Или по-скоро се интересува от хора с особен талант.

– А кой е работодателят ви, ако може да попитам?

– Един човек, с когото съм сигурен, че скоро ще се срещнете.

Близначките казват в хор:

– Той е много лош човек, много лош човек.

Господин Лъвхарт изведнъж приковава поглед в мен.

– А вие що за създание сте, млада госпожице?

Близначките отговарят:

– Смята, че си много интересна.

– Не ви разбирам – казвам аз.

Изглежда като излязъл от приказка. Някакъв принц. Но му се е случило нещо, нещо лошо.

Сервират пикантна доматена супа и хляб с масло. Седя срещу каменоликите близначки, които сърбат супите си с деликатни котешки близвания. Господин Хазърд посочва едно шаманско наметало с пера и звънци, окачено на стената до един кожен барабан с нарисувана червена змия. Красиви неща. Мисля, че е тъжно така да висят на стената. Господин Хазърд, който се старае да впечатли младите дами, дрънка пространно за скорошното си пътуване из Северна и Южна Америка и за разнообразието от отрови, използвани върху стрелите с цел да парализират враговете.

Очите му неприкрито се отклоняват към двете момичета, които са едва на възраст за женене.

– Каква двойка са тези – мърмори тихо той.

Флорънс Пигуитъл насочва вниманието си към Голиат.

– Прочетох писмото ви с голям интерес, господин Хъни-Флауър. И ще се постарая да помогна на повереничката ви с каквото мога. Светът на духовете може да има послание за нея.

Голиат кимва с признателност.

Близначките изчуруликват заедно:

– О, господин Хазърд, не можете да решите коя от нас ви харесва повече.

Господин Хазърд се усмихва леко притеснено и продължава да обяснява за срещата си с една лечителка, която редовно пиела кръв и се опитала да го изяде.

– Руфъс, моля ти се, ще ми се отяде доматената супа заради теб! – изцъква госпожа Пигуитъл.

– Извинявам се, но смятам, че трябва да довърша разказа. Измъкнах се от ръцете на онази жена, като използвах човешкия крак, който беше препарирала, като оръжие.

– Божичко, Руфъс! – ахва домакинята.

Вечерята е печена патица, картофи, зеле и червено цвекло. Облизвам особено вкусната патешка мазнина от пръстите си. По време на основното ястие домакинята ни разказва истории за духове, докато ние излапваме патицата. В тази къща са били виждани цели три призрака. Прунела18 Пигуитъл – милата майчица на госпожа Пигуитъл, котарака и Господин Фъдж19 и един кисел слуга, който бил паднал от покрива.

Докато тя разказва, очите на господин Лъвхарт шарят наоколо, към шаманското наметало и после към мен. Очи като черни дупки. Очи на кос. От другата страна на масата господин Хазърд все още полага усилия да впечатли младите телепатични близначки с разказ за това как на косъм се измъкнал от огромен крокодил, като два дни се крил в едно блато.

Изведнъж господин Лъвхарт проговаря:

– Хайде да изиграем една игра.

Гласът му е като мънички камбанки. Деликатно предупреждение.

Флорънс изцвърчава:

– Ау, много обичам игрите!

– Да изпитаме близначките – продължава господин Лъвхарт. – Нека кажат коя е любимата храна на всеки от нас.

Глави кимат, а госпожа Пигуитъл плясва въодушевено с ръце.

– Хайде, момичета, всички ще си помислим коя ни е любимата храна и да видим дали ще познаете.

Клариса и София се вглеждат в домакинята.

– Бонбони с марципан.

– Да, да – виква тя.

Очите им скокват към господин Хазърд.

– Ростбиф, кървав.

Господин Хазърд кимва доволно. Поглеждат Голиат.

– Ябълков пай и яйчен крем.

Голиат изглежда притеснен. Те се обръщат към мен, с лица като двойка птици, с очи малки и остри.

– Шоколадови бонбони.

Плясвам с ръце. После се обръщат към другия край, към господин Лъвхарт.

– Сладки с конфитюр.

Господин Лъвхарт се усмихва.

– Отлично, момичета. Много добра работа.

Носят пудинга – огромен пай със сироп и сметана, от който се вдига пара. Голиат изяжда три парчета, а аз избърсвам лепкавите си устни в салфетката.

Господин Хазърд избърсва сметаната от устата си.

– Мисля, че може пак да поиграем. Този път нека момичетата познаят най-силния ни страх.

Момичетата едновременно заглеждат госпожа Пигуитъл.

– Да бъде обявена за мошеничка.

Взират се в Руфъс.

– Крокодили.

Поглеждат Голиат, който безплодно гони из чинията си последните късчета от пая.

– Да не може да я защити.

Поглеждат мен.

– Старинният часовник, тик-так, тик-так – казват двете в хор.

Накрая се обръщат към господин Лъвхарт, който гледа право към мен.

– Най-много се страхувате от нея.

Всички оставаме умълчани известно време, докато господин Хазърд не тупва с ръка по масата.

– Много беше вкусно. Госпожо Пигуитъл, кога ще започне сеансът?

Тя се изправя.

– Разбира се, последвайте ме в библиотеката. Всичко сме приготвили. Имам едно превъзходно бренди, господа, ако ви се пие по чашка.

Въвежда ни във впечатляващо помещение, където като орнамент на една кръгла маса е сложен череп. Изражението на лицето му показва развеселеност. Свещи нежно трептят, сенки пълзят по стените.

– Аууу, че страшно – възкликват близначките развълнувани.

Настаняват ни около масата, госпожа Пигуитъл внимателно сяда до господин Лъвхарт. Орбитите на черепа блещукат в златисто. Настаняват Голиат срещу мен и до близначките. Той ми намигва.

Приглушават светлините, сенките ни се разтеглят като вещерски пръсти по стените. Казват ни да се хванем за ръце, да мълчим и да оставим Флорънс да се съсредоточи. Стисвам голямата космата ръка на господин Руфъс, а той прошепва:

– Време е мъртвите да дойдат да си играем, дете.

Госпожа Пигуитъл въздиша дълбоко и измъчено, след това се отпуска назад в стола си. Отваря очи, които са слепи бели кълба; гласът ѝ – чужд, на нещо далечно:

– В стаята има някой опасен.

Господин Лъвхарт вади една ножица от джоба на сакото си и я забива във врата и. Кръв плисва по стената и по лицата на близначките. Голиат се изправя и издърпва масата, за да го сграбчи, но господин Лъвхарт е твърде бърз и прескача масата, хваща ме за косата и ме издърпва на земята.

Масата бива запокитена през стаята. Звучат писъци, падат столове. Викам Голиат.

Захапвам господин Лъвхарт. Впивам зъби дълбоко.

Проехтява ужасяващ рев; Голиат се е превърнал в огромен тигър, с огромни зъби, с опашка като плющящ камшик. Хвърля се към господин Лъвхарт, който пуска косата ми и аз политам към пода, докато те двамата разбиват прозореца и падат в градината.

– Боже мили! – чувам как изкрещява господин Хазърд, докато се хвърля към ръжена, с който иска да се защити, а от стените капе кръв. Изтичвам до разбития прозорец и се взирам в мрака. Нищо не виждам.

III

Имало едно време дванайсет принцеси, които били заключени в една кула. Никоя от тях не била красива и всичките ги чакала ужасна съдба. Имената им били:

Миртъл, която беше малка и се страхуваше от часовници.

Роуз, която все заспиваше.

Вайолет, която сънуваше, че никога няма да се събуди. Нети, която беше възпълна.

Клариса, която беше просто отражение на сестра си София.

София, която беше просто отражение на сестра си Клариса.

Флорънс, която беше агорафоб.

Маги, която всъщност беше котка.

Фоксглав20, която носеше маска, защото нямаше лице.

Лили21, която се страхуваше от храна.

Бел, която беше невидима.

Роузбъд22, която отравяше хората.

Мирър, която ядеше демони.

Една красива есенна вечер, когато всичките звезди в небесата примигваха като перли, един гарван със звънка камбанка на врата пристигна с покана за всички тях за един великолепен бал.

Дванайсетте принцеси били пуснати от омагьосаната кула и закарани на бала с черни карети с огромни коне, които отвели всичките в Подземния свят, където чакал кралят на мъртвите.

Кралят се казвал господин Фингърс23 и седял на трон от антични часовници, които биел на всеки четвърт час. Дворецът му бил украсен с тапети от крила на нощни пеперуди и фенери на светулки. Когато принцесите пристигнали, били посрещнати от много принцове на Подземния свят, които ги хванали за ръка и ги отвели. Кралят избрал принцеса Миртъл за съпруга и я сложил на коляното си, на трона си от часовници.

Тя толкова се уплашила, че изгубила гласа си и когато отворела уста, оттам излитали само нощни пеперуди.

От всичките принцове най-красивият бил принц Лъвхарт. Той си избрал принцеса Мирър.

Казвам се Мирър и танцувам с господин Лъвхарт в Подземния свят. Не знам какво се е случило с другите принцеси. Виждам Миртъл, която седи на коляното на краля на мъртвите. Но къде са останалите? Господин Лъвхарт ме върти в кръг. Питам го:

– Къде са останалите принцеси?

Той отговаря:

– Братята ми са ги отвели надълбоко в Подземния свят.

– Какво ще стане с тях? – питам.

– Опасявам се, че всичките ще бъдат излапани. Тъй като няма какво толкова да правим с тях, освен да ги изядем.

– Ами Миртъл? – поглеждам към нея; тя е застинала като кукла.

– Кралят на мъртвите ще я превърне в часовник. Ще бъде изгубена във времето.

– Ами аз?

– Още не съм решил.

Танцуваме в голямата зала; танцуваме в спирали, докато нощните пеперуди пърхат с криле около лицата ни. Нежна пухкава целувка от криле. Господин Лъвхарт е облечен в червено с бродирани сърца на жилетката. Косата му е с цвят на лимони. Толкова светла. Очите му – черни като мастило на октопод. Мисля си: „Той е проклет принц и няма да се измъкна оттук“.

Танцуваме ли, танцуваме. Краката започват да ме болят.

Чува се блъскане по големите врати на залата. И пристига друг крал. Голиат Хъни-Флауър.

– Аз съм кралят на звездите и дойдох за Миртъл и Мирър.

Отваря големите си ръце и за двете ни.

Кралят на мъртвите не иска да пусне Миртъл. Моят проклет принц ме държи здраво и се смее.

Кралят на звездите казва:

– Пуснете ги или ще срутя кралството ви с голи ръце.

– Не – казва кралят на мъртвите и часовниците възпитано отбелязват час и четвърт. Не мисля, че някой от нас ще се измъкне.

IV

Казвам се Джон Лъвхарт и не съм се родил проклет.

Когато бях дете, един демон ме отмъкна от дома ми. Отмъкна ме в кралството на мъртвите. Когато се върнах на земята, не можех да гледам огледала, защото очите ми бяха черни. Цветът на мъртвите неща.

Спомням си къщата ни. Беше като излязла от приказка. Вълшебно кралство, с крал и кралица, а аз бях малкият принц. Спомням си, че през зимата снегът покриваше къщата като с диаманти – лъщяща, свръхестествена светлина. Помня, че си мислех какъв късмет имам.

На седмия ми рожден ден баща ми се върна от Париж с телескоп и карта, показваща звездите в галактиката. Спомням си онова време толкова ясно, защото той много рядко си беше у дома. Седя с мен на балкона, пръстът му – стрелка, насочена към небето, назоваваща всяка звезда.

– Джон, помни звездите. Те са постоянни, докато всичко останало се разпада. Там се съдържат душите на хората.

Когато умра, ще бъда там горе и вечно ще те гледам, завинаги с теб.

Баща ми имаше огромна колекция от машини и устройства, с които се беше сдобил през годините по света. Всяка машина беше изобретение. Всяка машина таеше възможността за пътуване във времето.

Имах най-строго нареждане никога да не си играя с тези уреди, тъй като били опасни, а и скъпи. На мен ми изглеждаха като странни и красиви скулптури из къщата. Колело с шипове и гравирани символи в коридора, огледална черна кутия с формата на ковчег в трапезарията, египетски трон от злато в зимната градина, който използвал слънчевата светлина като източник на енергия, дори комплект съсухрени пигмейски глави и гръмоотвод на покрива. В кабинета на баща ми имаше един висок старинен часовник, най-ценната му вещ. Беше се сдобил с него от един часовникар в Лондон – един много необичаен часовникар.

– Този часовник – каза ми той – е много, много специален. В него има нещо. Нещо, пленено във времето.

– Какво има вътре, татко? Как работи? – попитах.

– Часовникарят ми каза, че ще започне да ми говори. Сам ще ми обясни как работи.

Гледах часовника – беше красиво и плашещо нещо. Беше почти два метра и имаше нарисувано голямо лице с побъркана усмивка. По стените му бяха плъзнали гравирани калинки. Тревожеше ме това, че беше с формата на ковчег.

Тайно го докоснах с ръка, когато баща ми не беше в кабинета си. Беше топъл и бях сигурен, че усещам как диша.

Превърна се в любимото нещо на баща ми. Обичаше го повече от всичко на света.

Майка ми необяснимо се беше разболяла през последните няколко месеца и стоеше затворена в стаята си, тъй като беше прекадено изнемощяла да се движи. Завесите в стаята и винаги бяха спуснати, защото очите и главата я боляха от слънчевата светлина. Много доктори идваха при нея, всеки предписваше различни отвари и лекове, но нищо не и помогна. Накрая докторите спряха да идват. Сметнаха, че просто има слабо сърце и трябва да си почива, пък природата си знаела своето. Тъй като татко прекарваше повечето си време в чужбина по работа или в кабинета си, където боготвореше новия си часовник, тя беше много самотна и само аз и сестра и и правехме компания.

Леля Роузбъд живееше наблизо. Беше вдовица, висока и строга жена с кехлибарени гущерови очи и черна коса, навита на кок. Всяка сутрин идваше на гости на майка ми, седеше до леглото и. Всяка сутрин си носеше нещо за шиене – обичаше да бродира библейски фрази върху дантели – и всяка сутрин носеше домашен сладкиш, с който да ободри майка ми. Малки дарове за утеха.

Една сутрин, преди леля Роузбъд да дойде, донесох на мама момини сълзи, които бях набрал от градината. Цветчетата бяха много нежни, като приказни камбанки, и бели като водовъртежи.

– Добро утро, мамо – казах.

Стаята миришеше на лавандула и нещо солено.

Тя се усмихна, а аз я целунах по бузата и поставих момините сълзи в празната ваза до леглото и.

– Колко са хубави, Джон. Благодаря ти.

Из стаята висяха закачени бродираните библейски фрази, обрамчени с дантела. Обкръжаваха я. Скупчваха се около нея.

– Как се чувстваш?

– Все същото ми е – каза тя тъжно. – Разкажи ми за телескопа си. Какво видя снощи?

– Колана на Орион и Голямата мечка. Бяха много ясни, много ярки. Видях и падаща звезда, което е на късмет.

– Джон, мислиш ли, че там горе има ангели? Понякога виждаш ли ги в нощното небе?

– Още не съм. Но продължавам да гледам. Може би падащата звезда е била ангел, който идва, за да те излекува.

На вратата се почуква и леля Роузбъд влиза – стоманен поглед, кутия с панделка в ръцете и.

– Добро утро, Лили. – Не ми обръща внимание. – Донесох орехов сладкиш.

– Много мило, сестричке, но нямам особен апетит.

– Глупости, трябва да ядеш. – казва тя и ме поглежда ядно; това е сигналът да си тръгвам.

Този път, когато излязох от стаята, останах до ключалката, гледах и слушах. Никога не бях го правил преди. Но имаше прекалено много от онези библейски дантелени дарове. Имаше прекалено много сладкиши. Майка ми се давеше в тях.

Леля Роузбъд кацна до леглото, гласът и – нисък и съскащ:

– Лили, миличка. Няма ли да опиташ от ореховия сладкиш, който донесох?

– Не. Може по-късно.

– Само малко, Лили, само малко. Ще ти помогне да се оправиш. Добро момиче.

– Има особен вкус. Странен вкус.

– Само хапни, миличка.

Чутото ми стигаше.

Когато баща ми се върна от Париж същата вечер, се качих в кабинета му и му разказах какво бях чул.

– И какво по-точно намекваш, Джон? – каза той, докато седеше на бюрото си и току поглеждаше към часовника.

– Леля Роузбъд трови мама.

Той ме гледа известно време. Мисля, че знаеше. После погледна часовника, а онези очи се насочиха към него.

– Джон, престани да говориш глупости и повече не споменавай това.

Очите му се приковаха в часовника. Застанах пред него така, че да скрия от погледа му този необикновен идол.

– Татко, погледни ме.

Връзката на баща ми с часовника бе прекъсната и той ме изгледа тъжно.

– Никога няма да споменаваш нелепите си теории на когото и да било. Това би разбило сърцето на майка ти. Сега се прибирай в стаята си.

Знаеше. Знаеше. Знаеше.

Същата вечер се промъкнах в кабинета му и загледах часовника. Минаваха ми мисли да го изгоря, да го бутна от прозореца. Ритнах го. Ритнах го отново. Вгледах се в широкия му лунен циферблат. Сигурен съм, че ми се подсмихваше.

Прерових бюрото на баща си и открих един медальон. С черна къдрица; косата на майка ми беше слънчогледовожълта. И рисунка на жена с ослепителни очи, бадемови като на египетска принцеса, и с усмивка, която се извиваше като ятаган. Чудна вещица за баща ми.

Нямаше кой друг да предпази майка ми, освен мен.

Часовникът би полунощ и аз тихо влязох в спалнята на майка си.

Тя ме чу да пристъпвам.

– Джон, ти ли си?

На нощното и шкафче имаше купчина книги. Зърнах „Потайностите на Удолфо“ и „Джейн Еър“. Приближих се и седнах до леглото.

– Майко, трябва да ме изслушаш.

Тя ме погали нежно по лицето.

– Какво има, миличък?

– Леля Роузбъд те трови. Казах на татко, но той не ще и да чуе.

За момент тя изглеждаше стресната.

– Никой не се опитва да ме отрови, душичке. Много развито въображение имаш.

И се засмя.

– Майко, моля те. Трябва да ми повярваш.

– Лягай си, Джон – каза тя тъжно и ми обърна гръб.

Аз си легнах и тази нощ сънувах, че часовникът ме гледаше и тихо тиктакаше. Чух и жуженето на крила на насекоми. Мъртви ангели падаха от покрива на къщата ни. Изтичах до прозореца и видях как майка ми плаваше мъртва в реката; с мънички момини сълзи в косите, понесена от течението. Баща ми беше заключен в една от машините на времето, замразен завинаги. Аз бях сам с часовника. Крила на калинки пърхаха в главата ми.

На сутринта леля Роузбъд пристигна с нов отровен сладкиш в ръце. Погледнах я от площадката на стълбите и слязох бавно, всеки приковал поглед в другия.

– Лельо Роузбъд – казах. – Добро утро. Хайде всички да се съберем за чай и сладкиш? Ще извикам татко от кабинета му. Изглежда много вкусно.

Тя ме изгледа внимателно, гущеровите и очи – древни и пълни със спирали.

– Съжалявам, Джон, но майка ти обича да сме само двете, когато идвам. Има нужда от сестринска утеха. Хайде, върви някъде да си играеш.

Вече бях слязъл при нея. Опитваше се да ме разгадае, да отгатне какво знам или какво си мисля, че знам.

– Какъв е сладкишът днес?

Тя ми се усмихна; усмивка като на часовника. Плашеше ме.

– С лимонов сироп.

Чувах жужащите крила на насекоми. Часовникът се опитваше да общува с мен. Отдръпнах се от нея. Не съм герой. Би трябвало да убия тази жена, да унищожа часовника и да спася майка си. Аз съм дете. Проговарям, устните ми се движат, гласът ми идва от някъде другаде:

– Каква отрова има вътре?

Не ми отговори.

– Ще говоря с баща ти, Джон.

След това всичко се промени.

За един месец бях затворен за наказание в стаята си. Преди този месец да изтече, бях уведомен от баща си, че майка ми е умряла. Беше в късния август и в деня на погребението и навън започна да вали сняг; къщата ни – бял дворец от приказките. Беше толкова красиво, че сърцето ми се превърна в стъкло. Строши се на парчета. Наряза вътрешностите ми.

Слугите ахкаха от времето и клатеха глави.

– Само някоя вещица го е направила – каза прислужничката.

Погребението беше в тесен кръг; един самотен гарван наблюдаваше. Очите му бяха дяволскожълти. Снегът се стелеше по земята, крехък и недосегаем като козината на бяла мечка. След опелото баща ми ме дръпна настрани и каза, че ми е намерил учител на име господин Фингърс, който имал прекрасни препоръки. Щял да пристигне сутринта.

Същата вечер старинният часовник бе откраднат.

На сутринта, когато господин Фингърс пристигна, все още валеше сняг, във въздуха танцуваха снежинки – студени целувчици, хиляда мънички ухапвания. Той беше нисък, със заострена черна брада и черни очила като полумесеци, а сакото и жилетката му бяха украсени с калинки.

Видя, че гледам жилетката му, и се ухили.

– Калинките са малки вещици. – Устата му се разтегна невъзможно широко с демонично ослепителни зъби.

Демонът беше дошъл за старинния часовник. Разпитваше баща ми, после го изтезаваше. Когато така и не получи отговор за местонахождението му, напъха баща ми в обсидиановия саркофаг. И затвори капака.

Когато капакът най-сетне бе отворен, баща ми го нямаше.

Понесен някъде из космоса.

Освободи цялата прислуга; превзе къщата и открадна парите на баща ми. Разпрати обяви с обещана награда за липсващия часовник.

И зачака.

– Вече аз съм ти баща – каза господин Фингърс.

V

Събуждам се сред възглавници в пухкаво легло и виждам Голиат, който седи мълчаливо до прозореца и чете „Таймс“. Мечоподобното му туловище скрива слънцето и ме обвива в сянка. Мракът се простира пред мен като килим, в който можеш да навиеш Клеопатра. Да я завиеш като наденичка и да я стовариш пред някой римски император, който да я развие, докато облизва устни и си бели гроздови зърна.

Голиат ми се усмихва нежно.

– Добро утро.

– Господин Лъвхарт мъртъв ли е? – питам.

– Не. Прогоних го. Закуси, дете. Има препечени филийки с мед.

Заглеждам се през прозореца към морето. Намираме се в рибарска къщурка. Все още сме в Уитби. На масата до буркана с мед има оставено писмо.

– Какво е това?

– Господин Лъвхарт ни кани на следобеден чай.

– Защо? Какво иска?

– Иска да говори с нас. Иска да преговаря.

Намазвам филията си с голямо парче масло и мед.

– Искам да чуя как ще се оправдае.

– Така да бъде.

– А ако се опита да ме нарани, знам, че ще се превърнеш в лъв и ще го изядеш – казвам и отхапвам една голяма хапка от филията с мед.

В късното утро Голиат ме носи по стълбите към абатството и ми разказва историята за граф Дракула и създателя му Брам Стокър.

– Затова – казва той, – се пази от хора с остри зъби, защото искат да ти изсмучат кръвта.

– Господин Лъвхарт има остри зъби – казвам.

– Може да е вампир. Може би трябва да му забия кол в сърцето.

Небето е осеяно с меки облаци като какавиди, а въздухът мирише на сол и водорасли. Заглеждам се към морето от раменете на Голиат – синьо и дълбоко е като кошмари.

– Дали капитан Макеръл си е намерил русалка, за която да се ожени?

– Сигурно си е намерил две. И те му ловят риба и перли. И е много щастлив, и котаракът има нашийник от перли, и също е много щастлив.

Пристигаме точно навреме на уговореното място за чай и сладкиши. Това е домът на госпожа Фоксглав, която, както казва Голиат, има колекция от смъртни маски и се интересува от гадаене по чаени листа. Къщата е на скалите, голяма и зелена, с изглед към морето, с папрати и лилави цветя, избуяли в градината, и с бронзово чукче на вратата с форма на лисича глава.

Голиат почуква три пъти и една висока дама с дълга бяла коса и очила с фини шарени рамки отваря вратата; очи като ярък зимзелен, глас закачлив и лек.

– Заповядайте, моля. Господин Лъвхарт вече е тук. Много обича сладкишите ми.

Къщата има нисък таван, заради което Голиат ходи приведен и трудно минава покрай ъглите и през вратите. Въздухът мирише на морски цветя и нещо друго, нещо злокобно. Колекцията от гипсови смъртни маски на госпожа Фоксглав е разположена на таласъменозелените стени. Маските сигурно бяха стотици, всяка с различно изражение на ужас, завинаги застинало на лицата им.

Влизаме в дневната, където още маски покриват стените, а на една изискана маса са подредени многобройни сладкиши и един голям чайник, от който излиза пара. Там седи и господин Лъвхарт, в зелено кадифе с червени бродирани сърца, с широка усмивка и уста пълна със сладкиш. Не се изправя, когато влизаме, а госпожа Фоксглав сипва чая.

– Вземете си от сладкишите. Имам шест вида: пандишпан „Виктория“, шоколадова торта, сметанова с ванилия, лавандулов кекс, кекс с череши и бадеми, както и любимият на господин Лъвхарт – с лимонов сироп.

Господин Лъвхарт все още се усмихва широко и дъвче.

– Може ли да попитам откъде се познавате? – пита Голиат, докато си взема особено голямо парче от шоколадовата торта, а аз посочвам към сметановата с ванилия.

– Господин Лъвхарт ми е скъп приятел; работодателят му, господин Фингърс – също. И двамата ми помагат при намирането на красивите ми смъртни маски. От голяма помощ са ми. Умни момчета. – И закачливо разрошва косата на господин Лъвхарт.

– Голяма колекция имате – отбелязва Голиат.

– О, да, имам почти петстотин. Обесвания, обезглавявания, удавяния – каквото се сетите, най-вероятно го имам. Това ми е страст: да видя човешката душа, уловена в последните и мигове. Колекцията ми е много ценна. Те са моите деца.

– Наистина ли вярвате, че имате душите им?

– Разбира се. Пленени са в маските.

Гледам лицата, облизвам сметаната от пръстите си и си мисля: „Не е права и е доста луда“. Господин Лъвхарт ме зяпа, чете мислите ми и също облизва пръсти, нежно наподобявайки моя жест.

– Да говорим ли по същество? – пита той.

Голиат кимва и той продължава, като избърсва последните трохи от лимоновия кекс от пръстите си.

– Работодателят ми, господин Фингърс, много би искал да се види с госпожица Мирър довечера и предложи моя роден дом като идеалното място. Една карета ще ни вземе след този прекрасен чай. Баща ми, също като госпожа Фоксглав, беше колекционер, макар че неговата мания беше пътуването във времето. Поканил съм много гости довечера да разгледат машините му и може би да ги купят. Вече твърде дълго задръстват къщата.

– И какво по-точно иска от моята повереничка? – изръмжава Голиат.

– Ами тя е неизмеримо ценна за него поради едно особено стечение на обстоятелствата. Една от ценните машини на времето на баща ми беше часовник, който бе откраднат от дядо и, който, както разбрах, съвсем полудял и я заключил в него.

– И накъде биете?

– Господин Фингърс искаше часовника. Или по-точно казано, искаше това, което беше в часовника. Часовникарят, който го направи, беше много необичаен човек и беше пленил едно същество вътре. Някакво божество – каза и се засмя, сякаш това му беше забавно. – След доста усилия работодателят ми най-накрая се сдоби с часовника, но за съжаление, вече е безполезен.

– Безполезен?

– Да, изглежда, че повереничката ви е станала часовникът. Божеството е било погълнато от нея, станало е тя. Доколкото разбирам, тя е била мъртва, когато сте я извадили. Духът на часовника просто се е преместил от един носител в друг – в тялото и.

– Какво смята да направи господин Фингърс с Мирър?

Господин Лъвхарт извърта очи и потропва ритмично с пръсти по масата, сякаш свири на невидимо пиано.

– Би искал да говори с нея.

– А ако откажем?

– Не можете вечно да бягате и от двама ни. Сигурен съм, че искате това положение да се разреши спокойно. Ако откажете, просто ще я вземем от вас. Не можете да я пазите през цялото време. Той само иска да си побъбрят.

Голиат се вглежда за дълго в господин Лъвхарт, после поставя нежно ръка на рамото ми.

– Вие и работодателят ви сте чудовища. И смятам, че и двамата възнамерявате да нараните или да убиете моята повереничка. Вярно е, че трябва да се намери решение, за да може да се освободи от вас двамата. Аз съм неин закрилник до последния си ден.

– Разбрано.

Голиат се обръща към мен.

– Ти какво искаш да направим, мъниче?

– Искам да се срещна с господин Фингърс, искам да видя колекцията от машини на времето на господин Лъвхарт, искам и парче от шоколадовата торта.

– Сигурна ли си?

– Да – и не знам защо продължавам да си мисля: „Да, да, да, да“. Но това е правилният отговор.

– Тогава сме съгласни с условията на работодателя ви, господин Лъвхарт – въздъхва Голиат.

– Супер. Щяхме да сложим опиат в чая, в случай че откажете, което щеше да е откровено невъзпитано – казва той и си досипва. – Държа да отбележа, че бях много изненадан и особено впечатлен от малката ви дарба, господин Хъни-Флауър. Преобразяването ви в тигър беше особено неочаквано. Почти удовлетворяващо.

– Когато ви изхвърлих през прозореца, беше много удовлетворяващо.

Госпожа Фоксглав, която бършеше маските, докато ние говорехме, пак сяда.

– Господин Хъни-Флауър, когато умрете, дали лицето ви ще остане човешко, или ще се превърне в животинско?

– Ако смятате, че лицето ми ще стане част от колекцията ви от смъртни маски, ще останете разочарована.

Тя се обръща към господин Лъвхарт.

– Може би ще можем да се споразумеем някак? Обичайната такса, разбира се. Имам едно свободно място над камината. – Поглежда към Голиат: – Има изглед към градината.

– Госпожо, моля ви. Възнамерявам да съм жив още дълго време – изръмжава Голиат.

Малкият часовник на камината звънва деликатно. Смъртните маски си шепнат помежду си. Една от тях се обръща направо към мен и аз тихо изговарям думите: „Леля Роузбъд“.

Господин Лъвхарт изглежда стреснат.

– Какво казахте?

– Леля Роузбъд – повтарям. Смъртната маска се усмихва. – Трябваше да я убиете.

Маските се смеят. Господин Лъвхарт стисва ръба на масата; чайникът се клати.

– Може би ще имате друга възможност.

Той се успокоява.

– Умно момиче.

Госпожа Фоксглав събира празните чаши.

– А сега ще разгадая чаените листа – другата ми голяма страст. Допийте си, господин Лъвхарт.

Той си допива чая и подава чашата си. Тя първо оглежда своята, като я върти в ръка и разглежда утайката.

– Ами явно ще ме сполети нещо внезапно и неочаквано.

Господин Лъвхарт вади един сребърен пистолет от жилетката си и я застрелва в главата. Тя пада на голяма купчина на пода, а лавандуловият и кекс се изхлузва от масата подир нея.

Голиат се изправя като защитна стена пред мен.

– Лимоновият кекс беше малко сухичък, не мислите ли? – отбелязва господин Лъвхарт. – Време е да потегляме.

Чуваме как отвън пристига карета.

– Застреляхте я, защото кексът беше незадоволителен? – пита Голиат озадачен.

– Разбира се. Аз съм ценител на домашните сладкиши. Хайде, елате – и махва към вратата.

– Вие сте луд! – виква Голиат.

– Разбира се.

Смъртните маски гледат как си тръгваме, доволни като едри тикви на полето.

– Трябва да ви предупредя. Моята карета не разбира идеята на времето – казва господин Лъвхарт и намества ръкавелите си.

– И какво точно искате да кажете с това? – пита Голиат.

– Качете се. Да се повозим. – Покланя се закачливо.

Каретата е тапицирана с червена коприна, агресивна като кърваво местопрестъпление.

Конете изцвилват и потегляме; каретата се тресе, движи се в мрак. Земята наоколо се изменя в адски пейзаж, морето почернява от издути трупове, които се носят по пенестите му хребети. Виждам един ангел да пада от небето, с черни крила и викове. Пада на купчина покрай пътя, с потрошени кости, огромните му криле – кървава маса от счупени структури.

– Опа! – казва господин Лъвхарт и дърпа завесите, които са от червена коприна.

Голиат ме държи здраво и го гледа злобно, чакайки обяснение.

– Пряк път – отговаря той. – С мъничко черна магия.

Нямам сърце, така да се каже. Съставен съм от тъмна материя и часовникови механизми. Тикам, такам. Пристигнах от Подземния свят, защото търся нещо. Тик-так. Много скъпоценно нещо. Съдържа време, съдържа нещо, което искам.

Един бог е станал часовник. Един часовник е станал момиче. Малка проклета метаморфоза. Вече наистина много огладнях.

Я

ж

Я

ж

Я

ж

Тик-так.

VI

Изплуваме от мрака. Розово озарява нощното небе, докато каретата ни се движи по селските пътища. Това е розовото на Египет, цвърти. Мисля, че пирамидите са били огромни машини на времето, където тялото на краля е било транспортирано до Земята на мъртвите и черната слуз в реката на Подземния свят. Помня как веднъж видях погребалната камера на един крал и съкровищата му, които бащата на Голиат беше открил – ветрила от щраусови пера, абаносови статуи, саркофаг от чисто злато.

В гробниците имаше вълшебни лампи, които да помагат на краля в Подземния свят, да му помогнат да мине покрай демоните, които пазят портите. Ако се провалиш в изпитанието, демон изяжда душата ти.

Защо при тези думи се сещам за господин Лъвхарт? Той крал ли е? Дали се скита в Подземния свят и се стреми да запази душата си? Проклетият, красив, луд господин Лъвхарт. Вие сте изпълнен със сърца. Изскачат от очите ви, падат в краката ви като отрязани глави. Червата ви са червени панделки. Сърцето ви е роза. Виждам ви, господин Лъвхарт. Виждам какво ви е направил. Убил е част от вас. Погребал ви е под дълбоката земя, погребал ви е жив.

Вие сте пламнала гора.

Изгорете ги, господин Лъвхарт. Изгорете ги, докато нищо не остане от тях.

Спомням си неделните проповеди, на които ходех със сестрите си. Викарият не беше споменавал вълшебни лампи, нито скарабеи. Не беше споменавал богинята хипопотам, нито бога крокодил, който излапвал всичко. Вместо това подбелваше очи и вдигаше дълъг, блед пръст към статуя на мъж, прикован за кръст. Говореше за болка и адски огън. Често говореше за саможертва. Мисля, че това му беше любимата дума.

Обзалагам се, че египетските жреци биха си умрели от смях.

Помня проповедите за прошката. Помня как дъждът жално биеше по прозорците на църквата. Помня дългите въздишки на викария и колко често подбелваше очи. Помня как ми се искаше да падне и да умре просто за да се свърши, за да приключи.

Мисля си за онези египетски жреци, които имат ножове и огледала в ръцете, банкети и жътви, вълшебни книги на мъртвите, водни кончета в ушите и мед на устните.

Вдигам поглед към небето – розовото изчезва. Египет се изплъзва. Очарована съм. Заразена съм от него. Когато всичко това приключи, искам да се върна там и да оближа гробниците на фараона, и да танцувам с жреците.

Господин Лъвхарт се навежда към мен.

– Името ви живо ме интересува. Огледалата са портали към други светове.

– Бих искала да видя други светове – казвам.

– Внимавайте какво си пожелавате – намигва той.

Каретата спира пред къщата на господин Лъвхарт. Тя е дворец от приказките. Има бели кули с потайни тесни прозорци, зъбери за стрелци, знамена, може би дори принцеса, заключена в някоя кула, където чака да бъде спасена. Наблизо има други карети – гостите са дошли да видят машините на господин Лъвхарт. Чувам музика и смях отвътре, шумолене на рокли; мирише на дим от пури. Голиат ме хваща за ръката и влизаме в кралството на проклетия принц.

В коридора стърчи саркофаг на египетска мумия, а един кръгъл като ябълка джентълмен го оглежда с монокъла си; господин Лъвхарт го потупва по рамото и го поздравява въодушевено.

– Господин Орион, за мен е удоволствие. Харесва ли ви фараонът?

Господин Орион вдига плешивата си глава.

– Направо е чудесен. Много се радвам. И смятате, че това може да ме пренесе през времето, че да видя Клеопатра?

– Баща ми вярваше в тези предмети и тяхната сила. Аз просто съм благодарен, че ще се отърва от тях.

– Сигурен съм, че ще се споразумеем. – Монокълът му се поклаща, докато оглежда фараона отблизо. – Може би трябва да вляза вътре, за да бъда пренесен, така да се каже?

– Както желаете, господине, както желаете – казва господин Лъвхарт и ни повежда навътре към дневната, където пет-шест души разглеждат голямо метално колело с шипове и седалка по средата, което бавно се поклаща напред-назад.

Води ни до една малка стая, където камината бумти, а един дребен господин с малки черни очила гледа пламъците. Господин Лъвхарт ме завежда при него.

– Това е господин Фингърс. Идете да си побъбрите с него – казва и ме побутва леко.

Голиат и господин Лъвхарт стоят до вратата, докато аз пристъпвам по-близо до него. Всяка крачка ме приближава към онези пламъци, всяка крачка е белязана от тиктакането на часовник. Той вдига леко глава и ме поглежда, гласът му шумоли като листа.

– За мен е удоволствие най-накрая да се запознаем, госпожице Мирър.

Той ми подава ръка. Докосвам я и усещам хиляда часовника да тиктакат, тиктакат. Толкова мощно налягане, че главата ме заболява. Пускам ръката му. Огънят подскача като дяволски езици.

– Посетих дядо ви в лудницата.

Не казвам нищо. Той продължава:

– Проведохме дълъг разговор, най-вече за часовника, който открадна. Знаеше какво е. Изпълнил е нарежданията му без възражения. Убил е сестрите ви. Колко са крехки хората, нали, госпожице Мирър?

– Грешите. Голиат е силен.

Господин Фингърс поглежда Голиат.

– Вашият пазител. Мхм. Но пък и той не е съвсем човек, нали? Определено изненада Лъвхарт. И така, ето ни четиримата тук, в тази прекрасна вечер, в къща, изпълнена с хора, любопитстващи за колекция странни и безполезни артефакти, за които вярват, че могат да ги пренесат през времето. Много е забавно да ги гледаш как превъзнасят тези метални устройства все едно са вълшебни. Наистина са неимоверно глупави. – Той се заглежда в припукващия огън. – Искате ли да знаете какво каза дядо ви за вас, или по-скоро за миналото ви?

– Не. Никога не съм го харесвала. Иска ми се Голиат да беше го убил.

– Човешки взаимоотношения. Още една глупост. Ами дядо ви ми каза, че сте се превърнали в калинка. Аз всъщност много харесвам калинките. Той беше напълно побъркан, разбира се.

Забелязвам калинките, избродирани по жилетката му, червени и черни и на вид като скъпоценни камъни.

– Харесвате ли господин Лъвхарт?

– Мисля, че в някои отношения е като мен. Случило му се е нещо много лошо и го е променило.

– Аха – казва господин Фингърс с интерес. – Мислите ли, че може да намери изкупление?

– Мисля, че е бил отровен. Сърцето му е станало черно. Може би ако убие онези, които са виновни, ще се освободи.

– Проклет принц в приказка, жертва на зла магия. Колко романтично. Ще споделя с вас една тайна, госпожице Мирър. Той е едновременно ужасен от вас и ви обича. Защото можете да видите право в това, което е останало от душата му.

Не знам как да отговоря, затова зяпам пода; огънят пука и гъргори.

Господин Фингърс навежда глава към мен.

– Знаете ли, че тази къща е на края на Лондон, великата столица на света. Река Темза се влачи покрай този велик дом като огромна змия. Харесвате ли Лондон?

– Беше мой дом. Когато се замисля за него, се сещам за сестрите си. От това чувствам силна тъга. Градът е част от миналото ми.

– На мен ми е любимото място на планетата, което да посещавам. Пълно с магия, ако знаеш къде да търсиш – казва той загадъчно.

– Омръзнаха ми въпросите ви. Какво искате от мен?

– И ето че стигаме до това. – Той вдига ръце пред брадичката си все едно се моли. – Искам да си тръгнете с мен, още тази вечер. Да бъдете добро момиче и да правите каквото ви се казва, и да ме радвате.

– Смятате да ме убиете ли?

Господин Фингърс сваля очилата си. Очите му са две черни дупки. Все едно гледаш акула.

– Не. Смятам да ви изям.

Голиат стиска господин Фингърс за врата, вдигнал го е във въздуха като парцалена кукла. Той се дави и плюе. Чувам как вратът му се чупи. Голиат го мята на пода, взема ме на ръце и хуква през къщата. Поглеждам назад и виждам как господин Фингърс се изправя с помощта на господин Лъвхарт.

Не можем да го убием. Не можем да го убием.

Изтичваме покрай огромното метално колело и после по дълъг коридор. Голиат рита една двойна врата, която се отваря и разкрива зала, в която няколко гости, включително господин Орион, внимателно разглеждат редица устройства: огледален ковчег, огромна метална камера със зъбни колела и комплект съсухрени глави, наредени в шкаф с витрина. Залата няма друг изход.

Обръщаме се и виждаме господин Лъвхарт и господин Фингърс до вратата. Господин Фингърс проговаря:

– Елате, госпожице Мирър.

Голиат оглежда стаята за изход. Оставя ме на пода и се превръща в огромен вълк, и се хвърля във въздуха. Неистов писък от хората в стаята. Гигантският вълк впива зъби във врата на господин Фингърс и почти го обезглавява. Тогава се чува смях и всичко утихва, а Голиат вече не е вълк, а себе си и лежи на пода. Господин Фингърс вади ръката си от гърдите на Голиат, стиснал сърцето му.

Голиат не помръдва. Изтичвам до него и го докосвам по лицето.

– Не може да си мъртъв – проплаквам. Нещо в мен се чупи. Толкова бяс.

Господин Фингърс се извисява над мен.

– Сега ела с мен. Приключи се.

Отстъпвам от него към средата на помещението. Господин Фингърс повишава глас.

– Не бъди глупава. Идвай с мен, детенце.

Усещам тъпите метални устройства около мен, мъртви и неподвижни. Чувам съсухрените глави, свадите им, както са затворени във витрината. Усещам как Темза се плиска около краката ми. Надушвам кръвта по ръцете на господин Фингърс. Оставям бесът да кипи в мен като ток.

И машините се задвижват. Размърдват се зъбни колела и механизми, ръждиви и древни; тропат. Размърдват се и пулсират. Грамадното колело се върти ли, върти. Стъкленият ковчег се пръсва на хиляда парченца. Мълния пада върху клетката и тя шумно се задейства. Съсухрените глави припяват. Усещам как Темза почернява и закипява.

Господин Лъвхарт и господин Фингърс стоят вцепенени като статуи, останали без думи. Къщата се изпълва с писъци и бягащи хора. Поглеждам огромното тяло на Голиат, проснато на пода, и казвам:

– Ще те върна, каквито и да са последствията.

Машините на времето жужат. Времето се измества.

Всеки прозорец в голямата къща се чупи. През мен преминава енергия. Къщата се завърта като пумпал.

И тогава настава тишина. Голиат се изправя и ме изнася от къщата, докато останалите са затворени във времето, порцеланови статуи, които могат само да ни гледат как си тръгваме. Пращам въздушна целувка на господин Лъвхарт, а Голиат изритва входната врата и излизаме на лунната светлина; звездите над нас блещукат като диаманти. Къщата на Лъвхарт и обитателите и – замръзнали като манекени на сцена.

VII

Заспивам най-дълбок сън в ръцете на Голиат. Дълбок като морското дъно. Вълшебна кома. Не мога да се събудя.

Пленена съм в свят на сънищата, заключена съм в старинния часовник.

Лежа на легло в една гора. До мен часовникът тихо тиктака. Грамадните му яйцеподобни очи се въртят наляво-надясно. Дърветата в гората са възтъмни, с извити клони; жаби крякат спокойно.

И аз спя, и часовникът трака, пее ми механичната си приспивна песен.

След известно време се доближава момченце с коса с цвят на лимони. Носи цветя.

– Набрах ги от гората за теб – казва то.

Малко и срамежливо е. Цветята – мънички и сини и с формата на звезди.

– Кой си ти?

– Казвам се Джон Лъвхарт и съм изгубен в гората с теб.

И сяда на леглото до мен, докато аз държа цветята.

– Много са хубави. Благодаря ти.

Тръгваме между дърветата и се държим за ръце като Хензел и Гретел.

– Ще ми помогнеш ли да изляза от тук? – пита ме.

– Да – отговарям.

Старинният часовник ни гледа как се отдалечаваме.

Излизаме на поляна с къщичка, направена от бонбони и купчини шоколад. Изглежда много вкусна. През прозореца виждам сочен лимонов кекс, който е като някое златно съкровище.

– Не влизай – казва Лъвхарт. – Нищо не яж. Вътре живее една вещица. Всичко е отровно.

Затова продължаваме нататък в мрака на гората, с миризма на захарен памук под ноздрите ми.

Натъкваме се на господин Руфъс Хазърд, който е насочил пушка към дърветата. Приближаваме се внимателно и когато ни вижда, се усмихва широко и сияйно.

– Я, здравейте!

До краката му има голям чувал.

– Какво правите? – пита Лъвхарт.

– На лов съм – ухилва се той. – Искате ли да видите какво улових?

Поглеждаме в торбата. Вътре има мъртво момиче.

– Другата избяга. Но ще я намеря аз.

– Знаете ли как можем да излезем от гората? – питам аз.

Лъвхарт е изплашен и стои зад мен.

– Хмм, не си спомням – казва той, като гали мустак, – но ей там има една дама, която седи на едно дърво; може би тя ще може да ви помогне.

Посочва горе-долу посоката, после отново вдига пушката, ние го оставяме и тръгваме по килима от лавандула и мъх, и стигаме огромно чепато дърво, цялото с бели смъртни маски. Госпожа Фоксглав, с дълга синя рокля, е седнала на един клон и пие чай. Поглежда надолу към нас.

– Прекрасна утрин, нали? – Смъртните маски си приказват и тя ги смъмря: – Я по-тихо, деца, имаме гости. – Маските мърморят недоволно.

– Желаете ли чай?

– Не, благодаря. Можете ли да ни кажете как да излезем от гората, моля?

Госпожа Фоксглав изглежда озадачена.

– Не разбирам въпроса, миличка.

И я оставяме. И вървим дълги часове, и ядем горски плодове и ядки, и пием от потока. И накрая намираме една поляна, където седи един пътуващ магьосник с бял заек в цилиндъра. Господин Фингърс.

Лъвхарт тихичко казва:

– Този човек не ми е баща.

Господин Фингърс ме поглежда и казва:

– Момиченце, искаш ли да погалиш заека?

Забелязвам, че заекът има черни очи.

– Не, не искам.

– А искаш ли да си поиграем? – леко накланя глава.

– Не. Как да излезем от гората? – питам настоятелно.

– Момиченце, това, което направи, има последствия. Ти манипулира времето. Върна часовниците назад. Наруши космични закони. Такива действия не остават безнаказани.

– Не сте в положение да ме съдите, господине. Вие сте едно злобно демонче. И ви плених във времето.

– Не за дълго – въздъхва той. – Жалко е, че не можем да сме приятели.

Вади китка изкуствени цветя от ръкава си, подава ми ги и се смее.

– Какво ще стане с нея? – пита Лъвхарт умолително.

– Ще трябва да почакаш и да видиш. Изненада е.

VIII

Отнасям я колкото мога по-далеч. На дълги километри през Англия, под чувал от космос. Накрая никъде става някъде – домът на стария ми съученик Икабод Тидъл, уважавания писател на детски приказки. Не съм го виждал от почти двайсет години; Мирър е отпусната в ръцете ми, когато почуквам на вратата на къщата му в село Отфърд, близо до Кент. Вали пороен дъжд, капките бият по земята. И за щастие, след толкова много години, той ме разпознава и ме пуска да вляза.

Занасям Мирър – все още в тази странна кома – в свободната спалня, целувам я по бузата и отивам да седна край огъня с Икабод.

Къщата му е покрита с нахвърляни идеи за разказите му. По стените има илюстрации с тъмно мастило на проклети вещици и на принц в плен на голяма гора. Подбрани

пощенски картички с феи по кухненските шкафове и всяка фея върши нещо различно: пее, танцува, свири на флейта, целува жаба. Голяма дъбова библиотека съхранява многобройни издадени книги, подредени както по азбучен ред, така и по цвят. Много се старае с подробностите. Притежава необичайната комбинация от умения както на въображението, така и на реда.

През последната година четох на Мирър някои от разказите му. Бяха талантливо написани, идеално изработени, цветни и остроумни. Малки причудливи приказки за деца. Бледи луни висяха над омагьосани гори с потайни феи. Великани пренасяха таралежи през вълшебни мостове до безопасния бряг. Пейзажите му бяха цветни, но което е по-важно, бяха безопасни.

Икабод беше дребен човек, като птиче, с ягодоворуса коса и закачливо малко лице, пълно с въображение и доброта. Очите му са малки и зелени, с цвят на жаби. Подава ми много голяма чаша с бренди и сръчно разръчква огъня. Изтощен съм и се отпускам в големия фотьойл, покрит с шарено одеяло; усещам как чудесната топлина на пламъците ме стопля, а от брадата ми още капят капки дъжд.

– Благодаря ти, приятелю – казвам и отпивам няколко големи глътки.

– Моля, наистина няма защо. Прекрасна изненада е да те видя след толкова много години. Рядко ми идват гости, като изключим госпожа Спунс25, която се отбива за някоя и друга местна клюка и да ме почерпи от домашния си сливов сладкиш.

– Съжалявам, че толкова време не сме се виждали. Ти си най-продаваният автор на приказки в Англия и според „Таймс“ си национално съкровище.

Икабод ме поглежда благо.

– Имах голям късмет. Можеше да стана викарий, както баща ми искаше.

– И не си се женил?

– Бях сгоден за кратко, но тя развали годежа. Мразеше разказите ми. Нарече ги нелепици – казва той и сам си се засмива, след това ме поглежда угрижен: – Голиат, моля те, кажи ми какво е станало.

Огънят искри и трепти. Ръженът, забелязвам, има пчеличка на дръжката. А камината има резбовани танцуващи дяволчета и пеперуди. Той живее в един разкошен приказен свят. Тук няма момиченца, заключени в часовници и умиращи от глад. Няма демони. Светът му е безопасен и мек. Ако можех, щях да вкарам Мирър в неговия свят. Но се опасявам, че няма да може да я удържи.

– Голиат? – Икабод се навежда към мен. Бях се изгубил в гледане на пламъците.

– Извинявай. Много съм изморен. Ще ти разкажа какво се случи, но първо ми позволи да забравя за малко. Говори ми за разказите си. Разсей ме.

– Разбира се. В момента работя по деветата си детска приказка. Казва се „Хорас и вълшебният крак“.

– Заглавието е ужасяващо.

– Така е. Но несъмнено ще я публикуват.

– Разкажи ми сюжета.

Икабод сипва още от брендито.

– Хорас е обикновено момче с вълшебен крак. Този крак може да пораства страшно голям, така че може да разбива врати с ритник, да стъпква проклети магьосници и да носи спасени девойки. Един ден на Хорас му омръзва да има вълшебен крак, защото просто не може да си намери място на света и се чувства странен и откъснат. Та, значи, среща един магьосник, който му предлага следното: ще премахне вълшебния му крак и ще го замени с човешки, ако Хорас му помогне да отвлече една принцеса. И Хорас се съгласява и отвлича принцесата за магьосника, но се влюбва в нея и… ами всъщност дотук съм стигнал.

– Някакви идеи за края?

– Трябва да е щастлив, разбира се. Приказка е. Ти какво мислиш?

– Мисля, че ми липсваше, Икабод. А историята е ужасна.

Икабод се засмива.

– Да, така си е. Пълен ужас, то всичките са такива. Винаги съм искал да пиша криминални и детективски истории, като за Шерлок Холмс – казва и пали лулата си. – Сега готов ли си да ми разкажеш твоята история, Голиат?

– Опасявам се, че моята приказка няма да има щастлив край.

– Как мога да ти помогна да напишеш по-добър?

– Вече ми помагаш много и ще съм ти вечно признателен за това. Не ми хрумна къде другаде да идем, нито на кого другиго да се доверя.

Очите ми натежават и усещам как се унасям в сън.

Започвам да сънувам. Виждам как баща ми ми маха. Държи малко гърне от гробницата на принцесата. На него са нарисувани зелени жабки. В гърнето има сърце. Той ми го подава.

– Това е твое.

Събуждам се във фотьойла. Икабод ме е завил с одеяло.

– Добро утро – казва бодро той. – Тя още спи, но изглежда добре. – Подава ми чаша чай и донася голям поднос с дебели пухкави палачинки с масло. – Хапвай. – Така и правя. Изяждам шест и ми става по-добре. – А сега ми разкажи историята си от началото до края.

Правя го, а Икабод дълго време не казва нищо, седи със зареян поглед и дълбоко умислен. Малкият часовник звънва.

– Това, което ми казваш, е невероятно. Ти не си човек, който си измисля такива неща. – Замълчава за малко. – Вярвам ти. Но трябва да ми кажеш: винаги ли си могъл да се преобразяваш в животни?

– Не – казвам.

– Как тогава?

– Мирър ме промени. В деня, в който я спасих от часовника, тя ме прегърна толкова силно, толкова силно. Стисна ме. И тогава го усетих, нещо премина между нас. Някакъв вид магия. Тя ми даде тази сила, за да мога да я пазя.

И хапнах последната палачинка. Погълнах я все едно беше главата на господин Фингърс.

IX

Събуждам се от съня си. Викам Голиат, но звук не излиза. Само въздух. На края на леглото ми е седнало малко момче с черна коса, нежно хванало сребърен джобен часовник. Поглежда ме с любопитство.

– С теб имаме проблем – казва. Гласът му е мек като маршмелоу26.

– Кой си ти? – Изправям се и разтривам очи, за да се разсъня.

– Аз съм последната страница в книгата. Аз съм всичките краища. Аз съм събирачът на мъртвите. Аз съм бащата на времето.

– Какво искаш от мен?

Момчето завърта часовника между пръстите си.

– Длъжница си ми.

Натъпква часовника в устата ми.

Времето закъкря, мехури във вода. Разтапям се.

Когато пак се събуждам, момчето ме гледа внимателно. Очите му са безкрайни тунели.

– Притежаваш много сила. Не съм убеден, че можеш да я използваш разумно.

– Не разбирам напълно какво съм.

– Можеш да променяш времето, да го подчиняваш на волята си. Можеш да отваряш портали към други вселени. Разбираш ли колко опасна те прави това?

Не знам какво да кажа.

– Ще бъда пределно ясен. Мога да те унищожа, ако поискам. Не си над космичните закони.

И се гледаме. Часовникът в корема ми трака едва чуто.

– Може би трябва да ти благодаря, че не ме уби – казвам.

– Моля, Мирър. Беше ми много интересно да се срещнем.

Слизам по стълбите и викам Голиат. Огледалото в коридора показва отражението ми. Остаряла съм. Изгубила съм години. Вече не съм момиче, станала съм жена. Той ме зяпа, отворил уста като златна рибка. После ме прегръща толкова силно, с толкова много любов. Единственият шум е часовникът в коридора, който тихо тиктака и не мога да го чуя.

В дома на Лъвхарт гостите започват да се будят. Господин Фингърс наглася очилата си и излиза в градината, където дъждът бие по земята. Боговете го гледат отгоре.

X

Не съм се родил проклет, но станах нещо прекрасно злокобно.

Мисля, че днес изглеждам доста елегантен – огледалото ми показва образа на един красив мъж.

Но не го разпознавам. Може би съм аз. Може би е нещо неприятно. Много си харесвам сакото – кадифе в люляков цвят и много меко на допир. Подобава дяволът да се облича красиво.

Вървя по дългата пътека към дома на леля Роузбъд. Време е да ѝ ида на гости. В ръцете си нося огромна китка цветя, ярколилаво и оранжево, знак на милата ми обич. Тя има специално място в сърцето ми. Сърцето ми – клетка, висяща в нищото. Железен кафез. Може би е празно. Може би не трябва да мисля за такива неща.

Преминах портите с шипове на имението „Крейк“27. Няма демонично куче пазач на входа. Няма гатанка за отгатване.

Трябва ли да съм изненадан? Голяма бяла къща с градина без цветя. Още една празнота.

Чудя се за разговора, който ще проведем. Несъмнено ще отбележи нещо за здравето на ума ми, за родословието и за облеклото ми. Тя не обича цветя, затова подаръкът е неподходящ. Скъпа лельо, дали с теб сме един и същи вид зло?

Хлопа-троп-троп!

Покъртително грохнал на вид слуга отваря вратата.

– Дойдох да видя леля си – усмихвам се.

Тези вълшебни думи отварят вратата и влизам в обиталището и с целия си цвят и с проклетите си цветя. В дълбоко бяло пространство. Ходя по Луната.

Води ме до зимната градина, а след мен остава следа от листенца. Посещавам минотавър в лабиринта му, така че трябва да мога да намеря пътя обратно.

Тя стои права и неподвижна; една библия лежи като декорация на масичката, а във витрина до стената има препарирано кученце. Последният и любимец очевидно. Може би и за мен е приготвила витрина. Препариран и монтиран на стената. Това много би я зарадвало. Ха-ха-ха-ха-ха-ха-ха-ха-ха-ха-ха.

– Лельо – и протягам ръце към милата старица.

Тя не се трогва.

– Джон, изглеждаш абсурдно, като някакъв палячо си.

– Ех, лельо, все ме ласкаеш – и и подавам цветята, които тя хваща малко колебливо и ги оставя на малкото си бюро.

– Повърхностно.

– Знаех си, че ще ти харесат.

– Пораснал си – казва и после продължава: – Прекарваш време в компанията на дяволи. Защо дойде, Джон?

Оглежда ме хладно.

– Племенник съм ти и не съм те виждал от години. Мислех си за теб, лельо. Много – и свеждам очи.

– Винаги си бил нелепо дете. Разглезено от онзи женкар баща ти. Неблагодарно и безбожно. И онази звездобройска измишльотина, която ти подари – казва и клати глава, – казах му, че е машина на дявола. Звездобройството е небиблейско. Нечисто. Неестествено.

– Като стана дума за небиблейско и неестествено, още ли печеш, лельо? Помня, че сладкишът с орехи и кафе беше трепач.

Известно време не казва нищо.

– Толкова малко разбираш, Джон. Казах на баща ти, че очевидно имаш недоразвит мозък, склонен към възбуда и въображение. Винаги си бил един малък лъжец.

– Защо го направи, лельо?

– Какво по-точно, гадинке малка?

– Защо отрови мама? Просто искам да разбера, преди да си тръгна, защото повече може и да не се видим.

– Как смееш! Аз единствена прекратих мъките и. Трябваше да бъде приспана в ръцете на Бог.

– А колко други си приспала?

– Десетки – казва тихо. – Включително покойния ми съпруг, децата и кучето ми.

– Много ми липсваше, лельо! – виквам щастливо и вадя от жилетката си дълга, сребърна сабя. Гласът ми вече снижен като молитва: – Толкова неща имаме да си разказваме.

Накълцвам я на парчета. Касапница в зимната градина. След това си тръгвам и си свирукам.

Денят е малко по-светъл. Цветята цъфтят с мъничко повече цвят.

Ако ме погледнете, виждате момченце. Ако се вгледате, ще видите как вселената плава в очите ми. Поглед на хирург, усмивка на ножична акула28. Аз съм Смърт. Аз съм големият събирач. Аз съм зад всяка затворена врата.

Днес ходя по улиците на Лондон. Джентълмените с цилиндрите и елегантните усмивки се разхождат покрай мен.

черни циреи

рак

мускулен спазъм

холера

сифилис

инфаркт

отрова

бесило

Изписано е на лицата им. С букви дебели и мастилени, отпечатани на черепите им. Изписано в навивки от време. Съдбите ви са дразнещ сърбеж – винаги искате да знаете как ще свърши. Почешете и вижте. Лондон, столица на отровена вода, прокиснало мляко, рибешка смрад и лайна. Кръв пламти и капе по бедрата и. Лондон – захапката на бясно куче, целувката на вещица. Лондон: ядеш сурова плът, дисектираш и подреждаш черепи. Майка – познавам те отпреди. Виждал съм лицето ти.

Имам среща с владетеля на Подземния свят. Ще се срещнем в една чайна на улица „Дъмпи“29. Той ме чака, седи до прозореца на извитата, криволичеща пътека.

Тук долу мирише на мъртви кучета и сварена плът. Обезобразени човешки същества, с усмивки от кол и въже, с крака и ципи ме гледат от стените – сгушени, гладни, овчожълти очи.

Жилетка на калинки, тъмни очила. Странно човече. Никога не съм го харесвал. Напомня ми на аутопсия: разни неща са били махнати, разни неща липсват.

Кимва ми, докато сядам, и сипва от парещия чай в сини порцеланови чашки.

– Та защо искаше да ме видиш? – наднича над очилата си и сърба от чая си. – В момента съм малко зает.

– Поръча ли торта?

– Не – отговаря малко подразнен.

Срещам погледа на младата сервитьорка; коса с цвят на печени кестени, влажни очи, любовни писма в джоба и, пропити с лауданум.

внезапна сърдечна недостатъчност

– Имате ли шоколадова торта?

– Да, господине. Току-що направена. С бита сметана по средата.

– Едно много голямо парче, моля.

Господин Фингърс ме гледа втренчено.

– Ами… чакам си отговора.

– Тук съм, за да ти дам малък приятелски съвет.

– А, така ли? – и се засмива звучно.

– Да. Пак си играеш с вещици.

– Не знам за какво говориш.

– Калинковото момиче. Ще я оставиш на мира. Изглежда изненадан. Тортата ми пристига.

– Благодаря – казвам и лапвам голяма хапка.

– Защо се интересуваш от това момиче? Какво ти влиза в работата?

– Тортата е отлична, а шоколадът ме прави щастлив. Господин Фингърс удря с юмрук по масата:

– Отговори ми!

– Винаги си бил по детски избухлив. Това е един от недостатъците ти.

– Как смееш. Аз съм владетелят на Подземния свят! Изправям се. Вдигам пръст към тавана, сякаш соча рая.

Всички в чайната падат мъртви. Падат като мухи.

Туп

туп

туп

Той млъква.

Сядам обратно и продължавам да си ям тортата.

– Само се перчиш. Защо не може да я имам? – пита раздразнен.

– Ще наруши естествения баланс на този свят. Няма да ти се разреши да увеличиш силата си. Няма да позволя такъв хаос.

– Все ми разваляш забавата – изръмжава той.

– Защо не си вземеш торта?

– Майната ти.

– Ако пак ми отговориш така,

ЩЕ

ТЕ

ПОГУБЯ.

XI

Аз съм жена дете. Гледам отражението си в огледалото в коридора на Икабод. Висока съм. С лице чисто и бяло. С коса къса и ярка като огън. Чертици като паяжини по лицето ми, крехки белези на прехода ми. И поглеждам Голиат, моя закрилник. Сега нещата между нас трябва да се променят.

Любовта между нас – нова и ярка, и плашеща. Сега аз трябва да го закрилям. Докосвам лицето му с ръце. Бледите ми длани до тъмната му кожа и голямата брада. И знаем. И двамата знаем и ни е страх.

Тримата седим във влака за Лондон. Нося зелена рокля и ръкавици, които Голиат ми купи. Усещам я мека и чужда по тялото ми. Това е зеленото на жабите и приказките. Навън вали, широките черни, сгъстяващи се реки блестят като змийска кожа. Чадъри се отварят като черни крила, докато капките бият по земята. Светът става вода.

Икабод чете „Таймс“, стиснал го е като свят пергамент, а Голиат е хванал ръката ми. Влакът пухти като кораб влекач сред кентската природа, буйна и хълмиста като вълни. Отиваме да видим познат на Икабод – хипнотизатора и психоаналитик господин Едмънд Черитри30. Смята, че той ще може да ми помогне.

– От колко време познаваш този човек? – пита Голиат разтревожен.

– От около година. Срещнахме се на едно представяне на книга. При един и същи издател сме. Странен човек е, но се интересува от необичайни пациенти и има дарбата да им помага. Има славна репутация и мисля, че положението на Мирър силно го заинтригува и много иска да я види. – Икабод се връща към вестника и преглежда заглавията. – Скотланд Ярд още не може да хване Изкормвача. Абсолютен срам. Опасявам се, че това ще свърши много лошо.

– Смятат, че е месар или хирург – казва Голиат.

– Мисля, че не знаят какъв е – въздъхва Икабод.

Голиат казва тъжно:

– Очевидно е побъркан.

Мисля си за мъртвите жени на Джак Изкормвача. Представям си ги легнали на маса и поднесени за вечеря. Представям си го него с нож и вилица в ръка и кърпичка, деликатно поставена в скута.

– Ами ако не е луд? – казвам аз.

– Тогава значи живеем в някакъв ад – казва Икабод, оставя вестника и се заглежда през прозореца към света, потъващ във вода.

Влакът пристига на гара Виктория, перонът гъмжи от хора, плувнал в сажди и пара от локомотивите като тенджера. И излизаме навън, в огромните ръце на Лондон, в столицата на света. Лицата на тълпите са като странна рисунка. Една старица продава цветя на улицата; няма зъби и ме зяпа. И усещам празнотата. Един човек удря едно дете с опакото на ръката и после плюе; пара се издига от улиците, разпукват се. Готови да се пръснат. Под Лондон има нещо червено. То е червеното на цветята на египетската принцеса, червеното на Джак Изкормвача, червеното на художник, който размазва маслена боя по платното. Има го и по моите ръце. Сигурна съм.

Офисът на господин Черитри е близо до гарата и се стига пеша. Надушвам господин Фингърс, той е под смога и вонята на конски изпражнения, под сенките и нечистотиите. В тъмните ъгли, крие се и чака. Мирише на нещо горящо, като панделки, хвърлени в огъня. Мисля, че го надушвам по себе си. Не съм сигурна дали разбирам страха. Вече не знам какво е. Но все пак знам, че трябва да ме е страх. Знам как мирише. Това е вълкът в онези приказки, които Голиат ми чете. Това е Джак Изкормвача. Това е тъмната дупка в устата на онази старица. Навсякъде около мен е. Аз съм в рисунката. В червения свят.

Спираме пред една много спретната къща на оживена странична улица. Въздухът мирише на пушек, виси като воал, прикрива нещо, небето бяло като креп, прострян върху лицето на слънцето.

Когато влизаме в дома, ни посреща асистентът на господин Черитри, млад и красив мъж, който ни води нагоре към чакалнята. Чиито стени са покрити с обрамчени спиритуалистични снимки, които изобразяват човешката душа, която напуска тялото в момента на смъртта. Едновременно страховити и пленителни; проследявам ги с очи из стаята: възрастна жена, лежаща по лице в снега, струйка ектоплазма се издига като пара от тялото и; войник на бойното поле, оцъклени очи и отново струйка душа, която излиза. Над главата на Голиат – три сестри, които са изпили отрова, докато пият чай, седят отпуснати в столовете си, странна гъста светлина се оттича от тях и се носи към тавана. Седим в гробница, седим на малка мъртва планета. Мъртвите, уловени в снимки като духове, виещи се в бутилка. И все пак има нещо грешно в снимките, нещо нередно. Нещо празно.

Икабод гледа малко притеснено.

– Какви жестоки снимки. Надявам се, че не съм сбъркал, че ви доведох тук.

Нямаме какво да му отговорим. Тогава влиза господин Черитри, чиято кожа е бледа като моята. Брадата му е черна като гора от приказките.

– Благодаря ви, че дойдохте – казва той и поглежда Икабод, който се изправя и стисва ръката му. Говори с чуждестранен акцент, плътен и дълбок глас с нещо игриво прикрито в него.

– Благодаря ви, че ни приехте.

Господин Черитри ме доближава.

– Да започнем ли? – след което поглежда Икабод и Голиат: – Вие изчакайте тук, ако може, ще ни отнеме около час. Асистентът ми ще ви качи нещо за хапване.

И господин Черитри ме извежда от стаята, все едно ме води на дансинга.

В кабинета му има голям кафяв диван, на който ми казва да седна. Той кацва срещу мен като голяма черна птица. Изобщо не е красив, с яйцевидно чело и доста криви зъби, проблясващи, скрити в тази черна, брадата уста. Представям си, че обича да се гледа в огледалата.

Взри се в мен. Огледай отражението си.

Харесва му това, което вижда. Хипнотизира се в отблясъка. И днес аз съм неговото огледало.

Тук няма снимки на мъртвите. Само един чудат красив часовник на стената, украсен с мънички змии, виещи се като кора на портокал. В този часовник има нещо грешно, нещо неестествено. Представлява ужас, но не знам защо.

– Най-напред, няма от какво да се притеснявате. Имам опит в работата с по-особени случаи, така да се каже – казва господин Черитри, като разкрива проблясък на зъби, бели като бръснач. – Искам да се отпуснете. Дишайте бавно и дълбоко.

Правя каквото ми казва. Той гледа, кацнал на края на стола си като врана.

– Ами ако нещо се обърка?

Той се пресяга през масата, взема една розова кутийка, отваря я и ми показва шоколадови трюфели, поръсени с какао.

– Вземете един и го хапнете.

Правя го. Разтапя ми се на езика. „Интересен вълшебник – мисля си аз, – примамва момиченца в кулата си с бонбони.“

– Затворете очи, госпожице Мирър – казва той и клепачите ми се затварят като книга.

Надушвам дъха му – мента.

– Представете си, че вървите по дълъг коридор, а в дъното му има червена врата. Чувствате се удобно и в безопасност, докато вървите към вратата.

Не се чувствам в безопасност.

– Чувствате как стъпвате много леко, все едно се носите. Продължавате напред. Вратата се доближава и вече сте достатъчно близо, за да я докоснете.

Чувам как часовникът тиктака.

– Отворете вратата, госпожице Мирър.

Виждам червената врата. Чувам как часовникът тиктака. Надушвам ментата.

– Отворете вратата и ми кажете какво виждате.

Натискам дръжката и казвам:

– Виждам голяма червена пеперуда. Танцува пред мен. Много е красива.

– Какво става сега? – гласът му звучи далечен, все едно сънувам.

– Вратата се е затворила зад мен. Някой е сложил пеперудата в буркан и тя умира.

Сигурна съм, че ме гали по косата. Усещам пръстите му.

– Какво виждате сега?

– Виждам вас. Правите ми снимка, която да добавите в колекцията си. Искате ме на стената си.

Започвам да се чувствам зле. Мисля, че ще повърна. Стисвам ръба на стола, но не мога да отворя очи.

– Какво сте вие? – пита той.

– Бях затворена в часовник. Намирам се в едно момиче. Опитвам се да отворя червената врата и да изляза.

Опитвам се да отворя очи.

Усещам как някой ме вдига и ме понася. Опитвам се да извикам, но отварям уста и нищо не излиза.

Поставена съм в някакъв дървен сандък. Мисля, че съм в карета. Усещам как колелата се движат; звук от конски копита. Мисля, че ме е сложил в сандък.

Крещя „Голиат“ отново и отново. Чувам как прозорците се разбиват. Чувам изстрели.

Една птица кряска над нас и следва каретата. Голиат е. Знам, че е той.

XII

Казвам се Джон Лъвхарт и не съм се родил проклет.

Тази вечер домът на предците ми е пълен с демони. Празнуваме. Колко прекрасно! Тази вечер избрах да се облека в червено кадифе, в тон с украсата. Има червени знамена, спуснати от зъберите, червени свещи и гъсти вулканичночервени гоблени и килими. Любимият ми цвят.

Украсата може да е по мой избор, но гостите не са. Господин Фингърс ги е подбрал до един и всички са някаква разновидност на чудовище. Поканите бяха много хубави. С изрисувани червени сърчица, като валентинки с пожелания. Сърцето е най-подходящият символ за това събиране, тъй като празненството е в моя дом, а аз съм господин Лъвхарт. Интересен символ е сърцето, нали? Целите ми дрехи са в сърца. Целите покани са в сърца. Дори бравите ми са оформени като сърца. Всяка врата отваря едно сърце. Но защо съм така обсебен от тях?

Понякога си мисля, че съм доста луд.

Понякога си мисля, че съм един особен ключ. Глътни ме и ще отключа всяка врата в теб.

Тази вечер звездите са направо невероятни. Небето изглежда сякаш е било разпорено като корем и те всичките изпадат от него. Май винаги сме наполовина в един друг свят. Когато гледам през телескопа си, все още се оглеждам за баща си. Мили татко, де да беше по-корав човек. Носиш се някъде там като ангел с немощни криле. Това не ми помага особено. Тази нощ планетите висят на въжета като театрална завеса. Трябва само да завъртя колелото, за да ги задвижа. В известен смисъл всички сме колекционери на чудатости. Аз например харесвам звезди и сърца. Господин Фингърс, от друга страна, си харесва часовници, тикитикитак.

Тази нощ ще вечеряме със специален човек. Тя е в клетка, провесена над масата. Много по-голяма е, отколкото беше, и не изглежда особено щастлива. Олеле. Дантеленият ми ръкавел се е топнал в шоколадовия пудинг – това вече е проблем. Винаги трябва да изглеждаш възможно най-добре за такива празненства. А да видите трапезарията – изглежда разкошна. С достатъчно храна за сто гости. Пир, който да засити сто демона във вечерни костюми. Всички имаме голям апетит и остри зъби. И аз съм един от тях.

В трапезарията е окачено голямо огледало. Да погледнем ли отраженията си? Само аз ли не искам да се вглеждам прекалено внимателно? И какво ме прави това, получудовище ли? Гледам ги всичките как хвърлят погледи към ястията и искат да започват. Господин Фингърс седи на стола на баща ми, разположил се е като цар. Докато истинският ми баща е изгубен някъде в космоса.

Жената Мирър ме гледа от клетката. Упоена от страхливеца доктор Черитри. Очите и са отворени, осъзнава всичко, което става. Нещо в мен иска да я погаля по лицето, нещо в мен иска да я спася, да спася себе си. Отивам до масата, за да съм близо до нея.

– Здравейте, госпожице Мирър, колко сте пораснала.

Господин Фингърс се изправя, за да изнесе речта си.

– Добре дошли, приятели.

Сто чифта очи се обръщат към него. Жената Мирър седи отпусната в клетката. Аз стоя до нея, облечен в най-кървавото си червено. Татко, демоничният властелин на Подземния свят, говори, така че всички трябва да мълчим и да слушаме.

– Много ви благодаря, че дойдохте в дома ми – започва проповеднически.

Домът е мой. Не му принадлежи. Поглеждам към доктор Черитри, който стои до мен. Този път ще го убия и няма да има възможност да избяга. Господин Фингърс продължава:

– Тази вечер, приятели, имаме една много специална гостенка. Може би сте забелязали жената в клетката над масата – и се засмива, о, колко е забавен! – Е, тя ще е нашата вечеря. Отне ми доста време да я открия. Беше преместена от египетска гробница в старинен часовник и от там – в момиче. И ето я сега. И щом бъде изядена, ще погълна душата на египетската принцеса.

Аплодисменти. Господин Фингърс ме поглежда.

– Това нямаше как да стане без помощта на сина ми, Лъвхарт.

Отново аплодисменти. Защо пляскат? Защо чувам чупещи се чаени чаши?

Упойката в нея и пречи да говори, но се опитва. Поглежда през мен като светлина през диамант. Заслепява ме за миг. Що за вещерство? Виждам лицето на майка ми отразено върху нейното. Усещам тялото на баща ми, замръзнало в космоса. При всичкия шум около мен, стоте гласа, тъкмо нейното мълчание ме кара да се вслушам.

Родих се принц в голямо кралство. Майка ми и баща ми бяха убити от чудовища. Демон ме отвлече и промени. Душата ми е черна дупка. И въпреки това жената ме кара да искам да убия всяко проклето нещо в тази къща, докато не остане голям куп трупове, а най-отгоре – господин Фингърс. Поглеждам гостите за вечеря – детеубийци, изнасилвачи, измамници, и са в дома на баща ми, в моя дом. Чувам как жената ми говори. Кара ме да си спомня името си.

Лъвхарт Лъвхарт

Лъвхарт

Лъвхарт Лъвхарт

Лъвхарт Лъвхарт

Лъвхарт

Лъвхарт

Лъвхарт Лъвхарт

Лъвхарт Лъвхарт

Тя се пресяга през решетката и ме докосва по ръката.

– Господин Лъвхарт – казва с усилие, – лимоненият кекс е малко сухичък.

– Да, така е – отговарям и вадя пистолета си.

По лицето ми се стичат сълзи. Насочвам го към господин Фингърс.