Тъмнината, която предхожда

Дванайсета глава Джиюнати

Наюр остави утемотския лагер зад гърба си и подкара коня на север през оголената пустош. Подмина няколко стада добитък, като махаше с нежелание на далечните конници — просто въоръжени деца, — които ги пазеха. Утемотският народ беше оредял — не бяха много по-различни от бродещите племена на североизток, които трябваше да гонят от време на време от земите си. Катастрофата при Киют взе по-висока цена от тях, отколкото от много други скилвенди и сега техните братовчеди на юг, куотите и енутилите, нападаха пасищата им когато пожелаеха. Въпреки че Наюр бе постигнал много с малко средства в междуплеменната война, той знаеше, че утемотите са изправени пред изтребление. Дори нещо толкова просто като още една лятна суша щеше да ги обрече на гибел.

Той превали един гол хълм и пришпори жребеца си през храсталаци и придошли от пролетта потоци. Слънцето беше бяло и далечно и сякаш не хвърляше сенки. Въздухът миришеше на отстъплението на зимата, на влажна земя под сухата трева. Степта се ширна пред него, набраздена от сребристи вълни, вдигнати от вятъра. На половината път до хоризонта се издигаха могилите на прадедите му. Бащата на Наюр беше погребан там, както и всички бащи от рода му, до самото начало.

Защо бе дошъл тук? Каква цел можеше да има подобно самотно поклонение? Нищо чудно, че племето го мислеше за луд. Той предпочиташе съвета на мъртвите пред този на мъдрите.

Рошавият силует на лешояд се надигна от погребалните могили и се понесе като хвърчило, а после изчезна от поглед. Изминаха няколко мига, преди Наюр да осъзнае колко необичайно е това. Нещо беше умряло тук — наскоро. Нещо непогребано или неизгорено.

Той пришпори жребеца си, загледан между могилите. Лицето му изтръпна от вятъра, който рошеше косата му.

Откри първия мъртвец недалеч от най-близката могила. Две черни стрели, изстреляни достатъчно отблизо, за да пронижат плочите на нагръдника, стърчаха от гърба му. Наюр слезе от коня и огледа земята наоколо, разделяйки тревите с длан и пръсти. Намери следи.

Сранки. Сранки бяха убили този човек. Той огледа отново могилите, в търсене на следи сред тревата. Заслуша се. Чуваше само вятъра и от време на време гневните писъци на далечните лешояди.

Мъртвецът не беше осакатен. Сранките не бяха приключили. Наюр обърна трупа с крак; стрелите се счупиха със сух пукот. Сивото лице зяпаше към небето, извито в смъртта, ала сините очи не бяха потънали. Мъжът беше норсирай — русата коса му каза поне това. Но кой беше? Част от банда грабители, превъзхождани числено и преследвани на юг от сранките? Беше се случвало и преди.

Наюр сграбчи юздата на коня си и го приведе надолу. Извади меча си, а после, все така приведен, притича по земята. Скоро се озова сред могилите…

Където намери втория мъртвец. Този бе умрял лице в лице с врага. Счупена стрела стърчеше от задната част на лявото му бедро. Ранен, принуден да се откаже от бягството, а после убит по типичния за сранките начин: изкормен и удушен със собствените си черва. Но ако се изключеше отвореният му корем, не се виждаха други рани. Наюр коленичи и сграбчи една от студените ръце на трупа. Опипа мазолите му. Твърде меки. Значи не бяха грабители. Поне не всички. Кои бяха тези хора? Що за чуждоземни глупаци — при това от някой град — биха рискували опасността от сранките, за да пътуват в земята на скилвендите?

Вятърът промени посоката си и му разкри колко се е приближил до лешоядите. Той бързо отскочи наляво, за да може да се промъкне до привидно най-голямото струпване на мъртъвци иззад една от по-големите могили. На половината път към върха й, се озова пред първото от телата на сранките, с наполовина отрязана глава. Като всички мъртви сранки, то беше кораво като камък, с напукана и лилаво-черна кожа. Лежеше свит като куче, все още стиснал костния си лък. От позата му и стъпканата трева, Наюр разбра, че е бил поразен на върха на могилата, достатъчно силно, за да падне почти до долу.

Малко по-нагоре намери и оръжието, което го беше убило. Желязна брадва, черна и с наниз от човешки зъби около дръжка от човешка кожа. Сранк, убит от сранкско оръжие.

Какво бе станало тук?

Наюр внезапно осъзна с пълна яснота, че е коленичил върху склона на могила, насред мъртвите си прадеди. Отчасти бе разгневен от това светотатство, но страхът му превъзхождаше чувството. Какво можеше да значи това?

Дишайки плитко, той се прокрадна до хребета.

Лешоядите се бяха струпали около основата на съседната могила, приведени над плячката си, а вятърът рошеше перата на гърбовете им. Шепа гарги се щураха около тях, подскачайки от лице на лице. Плячката им бе покрила земята: труповете на сранки, проснати или присвити един срещу друг, разпръснати по повърхността на могилата, на места дори натрупани на купчини, с глави, люлеещи се от счупени вратове, и лица, стиснати в хватката на безжизнени ръце и крака. Толкова много! Само върхът беше чист.

Последният отпор на един-единствен мъж. Невъзможен отпор.

Оцелелият седеше с кръстосани крака на самия връх на могилата, с ръце, облегнати на коленете, и с приведена глава под блестящия диск на слънцето. Бледите линии на степта го ограждаха като рамка.

Никое животно не притежаваше толкова чувствителни сетива, колкото лешоядите; само след миг те започнаха да грачат тревожно и се понесоха по вятъра на големите си дрипави криле. Оцелелият вдигна глава и ги видя как отлитат. После, сякаш сетивата му бяха не по-малко чувствителни от тези на птиците, се обърна към Наюр.

Вождът на утемотите не можа да различи много от лицето му. Дълго и с едри черти, но орлово. Сини очи, може би, но това бе просто догадка заради русата коса.

Но въпреки това Наюр си помисли с ужас: Познавам този мъж…

Изправи се и пристъпи към клането, с олекнали от неверие крайници. Норсираят го гледаше безизразно.

Познавам този мъж!

Той си проправи път сред мъртвите сранки и осъзна отнесено, че всеки от тях е умрял в резултат на един-единствен безпогрешен удар.

Не… Не е възможно. Това не е възможно.

Наклонът на могилата сякаш стана много по-стръмен. Сранките в краката му изглеждаха така, сякаш виеха безспирно, предупреждаваха го, умоляваха го, като че ужасът от мъжа на върха над тях бе достатъчен, за да надмогне бездната между двете раси.

Наюр се спря на няколко крачки под чужденеца. Предпазливо вдигна меча на баща си пред себе си, протегнал белязани ръце напред. Накрая посмя да погледне седналия мъж директно и сърцето му забумтя с нещо отвъд страха или яростта… Това беше той.

Окървавен, пребледнял, но наистина той. Въплътен кошмар.

— Ти… — прошепна Наюр.

Мъжът не помръдна, а продължи да го изучава без следа от емоция. Наюр видя кръвта, която бликаше от скрита под туниката му рана, разпростираща се в тъмно петно.

С побърканата сигурност на човек, който е сънувал този момент хиляди пъти, той изкачи още пет крачки, а после постави излъскания връх на острието си под брадичката на мъжа. Използва го, за да повдигне безизразното лице към слънцето. Устните…

Не е той! Но е почти той…

— Ти си дуниайн — каза с нисък и студен глас.

Ярките очи го гледаха, но в изражението нямаше абсолютно нищо — нито страх, нито облекчение, нито разпознаване или липсата му. После, като цвете, клюмнало върху скършеното си стъбло, мъжът се свлече напред в калта.

Сърцето на Наюр биеше като боен чук.

Какво означава това?

Объркан, вождът на утемотите погледна към купчините сранкски трупове на погребалните могили около него, древната почва, запазила спомена за кръвта му. После, връщайки очите си върху изпадналата в безсъзнание фигура пред него, внезапно почувства костите в могилата под краката си — свити в ембрионална позиция, погребани дълбоко. И осъзна…

Стоеше върху могилата на баща си.

Аниси. Първата жена на сърцето му. В тъмнината беше просто сянка, стройна и хладна до потъмнялото му от слънцето тяло. Косата й се спускаше по гърдите му във форми, подобни на странните писания, които бе виждал толкова пъти при нансурите. Нощният дъжд звучеше като безкрайно издихание върху платнената стена на юртата.

Тя се раздвижи и премести лицето си от рамото към ръката му. Той се изненада. Мислеше си, че спи. Аниси… Колко обичам този покой помежду ни.

Гласът й беше младежки и унесен:

— Попитах го…

Него. На Наюр не му се нравеше да чува жените си да говорят за чужденеца по този начин — по неговия начин — сякаш някак си са влезли в черепа му и са го разграбили. Него. Синът на Моенгхус. Дуниайнът. През дъжда и стените той усещаше сърбежа от присъствието на мъжа от другата страна на мрачния лагер — ужас, дошъл отвъд хоризонта.

— И какво ти каза?

— Каза, че мъртъвците, които си намерил, са от Атритау.

Наюр вече бе разбрал това. Ако се изключи Сакарпус, Атритау беше единственият град на север от степта… или поне единственият град на човеци.

— Да, но кои са били?

— Той ги нарече свои последователи.

Осъзнаването стисна яростно сърцето му. Последователи. Той е същият… Обладава хората по начина, по който баща му някога облада…

— Какво значение има — попита Аниси — самоличността на мъртви мъже?

— Има значение.

Всичко имаше значение, когато ставаше дума за дуниайните.

Откак бе намерил Анасуримбор Келхус, една мисъл тормозеше всяко движение на душата на Наюр. Използвай сина, за да откриеш бащата. Ако този човек следваше Моенгхус, значи знаеше къде да го намери.

Дори сега той виждаше своя собствен баща, Скийота, сгърчен и ритащ в ледената кал в краката на Моенгхус. Гърлото му бе премазано. Главатар, убит от невъоръжен роб. Годините бяха превърнали този образ в наркотик, в нещо, към което Наюр вманиачено се връщаше отново и отново. Но по някаква причина той никога не бе един и същ. Детайлите се меняха. Понякога, вместо да заплюе почерняващото лице на баща си, той го прегръщаше. Понякога вместо Скийота да умира в краката на Моенгхус, Моенгхус умираше в краката на Наюр, сина на Скийота. Живот за живот. Баща за баща. Отмъщение. Нямаше ли това да поправи баланса, който бе разнебитил сърцето му?

Използвай сина, за да откриеш бащата. Но можеше ли да рискува с подобно нещо. Ами ако всичко се повтореше?

За миг Наюр забрави да диша. Беше преброил само шестнадесет лета през годината, когато братовчед му Окияти се върна в лагера с Анасуримбор Моенгхус. Окияти и бойната му дружина бяха отнели мъжа от група сранки, пътуващи през Сускара. Това само по себе си бе достатъчно, за да предизвика интерес към чужденеца: малцина преживяваха подобно пленничество. Окияти повлече мъжа до юртата на Скийота и с груб смях каза:

— Сега е в по-нежни ръце.

Скийота си присвои Моенгхус и го подари на първата си жена, родната майка на Наюр.

— Заради синовете, които си ми родила — каза той. И Наюр си помисли: Заради мен.

През цялото време Моенгхус само гледаше, а сините му очи блестяха от разбитото лице. Когато погледът му за момент се спря на сина на Скийота, Наюр му се изсмя с юношеско презрение. Мъжът представляваше просто купчина дрипи, бледа кожа, кал и съсирена кръв — поредния пречупен чужденец, по-жалък от животно.

Ала сега той знаеше, че това е било именно представата, която дуниайнът е искал да добият похитителите му. За такъв като него дори падението бе полезно средство — може би най-полезното.

След това Наюр виждаше новия роб от време на време да плете въжета, да обработва кожа, да носи чували с тор за огньовете и други подобни задачи. Мъжът се суетеше по същия начин като другите, движеше се със същата прибързаност, сякаш костите му са кухи. Ако младият утемот го забелязваше изобщо, то бе само заради произхода му. Ето… ето го онзи, който е оцелял от сранките. Наюр го гледаше за момент, преди да продължи по пътя си. Но колко време го бяха оглеждали онези мрачни очи след това?

Изминаха няколко седмици преди Моенгхус изобщо да го заговори. Той подбра момента добре: нощта, когато Наюр се завърна от Ритуала на пролетните вълци. Олюлявайки се от загуба на кръв, той се дотътри у дома в мрака, а главата на вълка бе завързана за пояса му. Свлече се пред входа на майчината си юрта и докато вдишваше и издишваше хрипливо, по голата земя под него капеше слюнка. Моенгхус бе онзи, който го откри, и именно той превърза отворените му рани.

— Убил си вълка — каза робът, докато го вдигаше от прахта. Сенчестият лагер заплува около лицето му и въпреки това блестящите очи изглеждаха също толкова неподвижни и стабилни, колкото Гвоздея на Небесата. В болката си Наюр откри срамен уют в тези чуждоземни очи — убежище.

Той отблъсна ръцете на мъжа и изграчи:

— Но не стана както трябваше.

Моенгхус кимна.

— Убил си вълка.

Убил си вълка.

Тези думи. Тези впримчващи думи! Моенгхус бе видял болката му и бе промълвил единствените думи, които можеха да успокоят сърцето му. Нищо не бе станало така, както трябваше, ала ето, че резултатът беше какъвто се полага. Той беше убил вълка.

На следващия ден, докато Наюр се възстановяваше в мрака на майчината си юрта, Моенгхус му донесе яхния от див лук и заешко. След като димящата купа премина от едните ръце в другите, прекършеният мъж погледна нагоре, вдигна лице над превитите си рамене. Всички белези на робството — покорното изгърбване, плиткото дишане и стрелкащите се страхливи очи — изчезнаха. Трансформацията стана толкова внезапно и бе така пълна, че за няколко мига Наюр можеше само да го зяпа удивен.

Ала един роб да погледне воин в очите бе повод за ярост, така че младежът взе робската пръчка и го наби. Сините очи не бяха изненадани и останаха впити в него през цялото време, дърпайки неговите с обезпокоително спокойствие, сякаш му прощаваха за… невежеството. Наюр не го наказа наистина, също както не изпита и истинския гняв, който трябваше да тласка пръчката му.

Втория път, когато Моенгхус посмя да го погледне, той го наби свирепо — толкова свирепо, че после майка му го сгълча и го обвини, че умишлено поврежда собствеността й. Наюр й каза, че мъжът е нагъл, ала сърцето му се гърчеше в срам. Дори тогава той знаеше, че не яростта, а отчаянието е движело ръката му. Дори тогава знаеше, че Моенгхус е откраднал сърцето му.

Чак години по-късно разбра как тези побоища го бяха обвързали с чужденеца. Насилието между мъже пораждаше необяснима интимност — Наюр бе оцелял в достатъчно битки, за да разбира това. Наказвайки Моенгхус от отчаяние, той бе демонстрирал нужда. Ти трябва да бъдеш мой роб. Трябва да ми принадлежиш! А демонстрирайки нужда, бе отворил сърцето си и бе пуснал змията да влезе.

Третия път, когато Моенгхус срещна погледа му, Наюр не посегна за пръчката си. Вместо това попита:

— Защо? Защо ме провокираш?

— Защото ти, Наюр урс Скийота, си повече от родствениците си. Защото само ти можеш да разбереш какво имам да кажа.

Само ти.

Още впримчващи думи. Кой млад мъж не губи търпение в сянката на по-възрастните? Кой млад мъж не таи тайно презрение и големи надежди?

— Говори.

И Моенгхус говори за много неща през последвалите месеци, за това как човеците дремят, как Логосът, пътят на интелекта, е единственото, което може да ги събуди. Ала сега всичко това представляваше неясно петно за Наюр. От всички тайни разговори той помнеше единствено първия с някаква яснота. Но пък първите прегрешения винаги пламтят най-ярко. Като сигнален огън.

— Когато воините нападат империята отвъд планините — каза Моенгхус, — те използват винаги едни и същи пътеки, нали?

— Да. Разбира се.

— Но защо?

Наюр сви рамене.

— Защото те са планински проходи. Няма друг път за влизане в империята.

— А когато воините се съберат да нападат съседските пасища, те винаги използват едни и същи пътеки, нали?

— Не.

— Защо не?

— Защото яздят през открита земя. Има безброй начини да се прекоси степта.

— Именно! — възкликна Моенгхус. — А не е ли всяка задача пътешествие? Всяко постижение — цел? И не е ли всеки град място, от което да потеглиш?

— Предполагам… Мемоаристите казват същото.

— Значи мемоаристите са мъдри.

— Кажи каквото имаш за казване, робе.

Смях, безупречен в дрезгавото си скилвендско звучене — смехът на велик воин. Дори тогава Моенгхус вече знаеше какви пози да заема.

— Виждаш ли? Ставаш нетърпелив, защото смяташ, че пътеката, по която се движа, е твърде объркана. Дори думите са като пътешествия!

— Е, и?

— Ако всичко, което хората вършат, е пътешествие, искам да те попитам защо пътищата на скилвендите, обичаите, обвързващи всичко, което вършите, са като планински проходи? Защо яздите по същите пътеки отново и отново, когато пътищата към целта са безбройни?

Поради някаква причина този въпрос възбуди Наюр. Думите бяха толкова дръзки, че той се почувства смел дори само да ги чува, и толкова завладяващи, че едновременно го изпълниха с енергия и ужас, сякаш бяха докоснали място, което е копнеело да бъде докоснато, най-вече защото е забранено.

Бяха му казвали, че обичаите на Народа са също толкова неотменими и свещени, колкото капризни и пропаднали са онези на чужденците. Но защо? Не бяха ли тези обичаи просто различни пътища, използвани, за да се достигне една и съща цел? Какво правеше начинът на скилвендите единствен, единствената пътека, която може да следва един изправен мъж. И как можеше това да е така, след като мемоаристите казваха, че безбрежната степ прониква във всичко скилвендско?

За пръв път Наюр видя народа си през очите на външен човек. Колко странно само изглеждаше! Абсурдът на бои за кожа, направени от менструална кръв. Безполезността на забраната да лягаш с девственица без свидетели или тази да колиш добитък с дясната ръка, или пък да дефекираш в присъствието на коне. Дори ритуалните белези на ръцете им, техните свазонди, изглеждаха ненужни и странни, по-скоро побъркана суета, отколкото свещен символ.

За пръв път той наистина се запита защо. Като дете беше толкова склонен да задава въпроси, че винаги, когато попиташе майка си нещо, независимо колко практично, тя започваше да се оплаква и да го порицава — израз, както разбираше сега, на стар майчин гняв към вбесяващо умно дете. Ала въпросите на децата бяха дълбоки само по случайност. Те питаха колкото за да получат отговор, толкова и за да им бъде отказан такъв, както беше и редно, за да се научат кои въпроси са позволени и кои не са. Да запиташ истински „защо“, обаче, означаваше да отидеш отвъд всякакво позволение.

Да поставиш всичко под съмнение. Да яздиш безбрежната степ.

— Където няма пътеки — продължи Моенгхус, — човек се губи единствено ако не познава целта си. Няма престъпление, няма прегрешение, няма друг грях, освен глупостта или некомпетентността, и нито едно светотатство, освен тиранията на обичая. Но ти вече го знаеш… Ти стоиш настрана от племето си.

Ръката на Моенгхус се вдигна и хвана неговата. В тона му имаше нещо летаргично, нещо интимно и чувствено. Очите му бяха меки, жални, влажни като устните му.

— Грях ли е да те докосвам така? Защо? От кой планински проход съм кривнал?

— Никой… — думи без дъх.

— Защо?

— Защото яздим в степта.

И няма нищо по-свято.

Усмивка, като баща или любим, внезапно поразен от свирепо обожание.

— Ние, дуниайните, Наюр, сме водачи и съгледвачи, ученици на Логоса — Най-краткия Път. От целия свят ние единствени сме се събудили от ужасната дрямка на обичая. Ние единствени.

Той взе младата ръка на Наюр в скута си. Палците му чертаеха линии между мазолите.

Как можеше блаженството да боли толкова?

— Кажи ми, сине на вожда, какво желаеш повече от всичко друго? Кое обстоятелство? Кажи на мен, който съм буден, и аз ще ти разкрия пътя, който да следваш.

Наюр облиза устни и излъга:

— Да стана велик вожд на Народа.

Тези думи! Тези разбиващи сърцето думи!

Моенгхус кимна по тежкия начин на мемоарист, удовлетворен от сигурни поличби.

— Добре. Двамата с теб ще яздим заедно през откритата степ. Аз ще ти покажа път като никой друг.

Няколко месеца по-късно Скийота беше мъртъв, а Наюр стана вожд на утемотите. Получи онова, което се бе престорил, че желае — Бялата юрта и края на пътя си.

Въпреки че съплеменниците му не харесваха пътеката, по която бе стигнал дотам, обичаят ги обвързваше към него. Той беше бродил по забранени пътища и утемотите, ограничени от дълбоките бразди на глупостта и слепия навик, можеха само да се мръщят и да мърморят зад гърба му. Каква гордост само бе изпитал! Ала гордостта му беше странна, куха, като самотното усещане за напрежение и безнаказаност, което бе изпитал като малко момче, докато гледаше братята и сестрите си да спят до огъня и мислеше: Мога да направя каквото си поискам.

Каквото си поискам. И те няма да разберат.

После, два сезона по-късно, другите жени удушиха майка му, защото роди русо момиче. Докато вдигаха трупа й на коловете за лешоядите, той започна да разбира какво всъщност се е случило.

Смъртта на майка му, разбра той, е била местоназначение, резултат от пътешествие. А Моенгхус бе пътешественикът.

В началото това го обърка. Дуниайнът беше изкусил и заплодил майка му, това бе очевидно. Но с каква цел? Какво беше местоназначението?

И тогава разбра: за да получи достъп до сина й — до Наюр урс Скийота.

Така започна вманиаченото преговаряне на събитията, които го бяха довели до Бялата юрта. Стъпка по стъпка, той си спомни последователността от малки, детински предателства, довели до убийството на баща му. Скоро рехавото усещане за превъзходство, че е надхитрил по-висшестоящите от него, се изпари. Скоро стягащото челюстта му задоволство, че е унищожил напълно безпомощен човек, се превърна във вцепенено неверие, в обречено отричане. Беше се възгордял, че се е издигнал над съплеменниците си, че е нещо повече от тях, и се наслаждаваше на демонстрацията на това превъзходство. Бе намерил най-краткия път, заграбвайки Бялата юрта. Нима това не беше доказателство за превъзходството му? Така му бе казал Моенгхус преди да изостави утемотите. Така си мислеше и той.

Но сега разбираше, че единственото, което бе постигнал, беше да предаде баща си. Също като майка си, и той беше прелъстен. Баща ми е мъртъв. Аз бях ножът. Анасуримбор Моенгхус го беше използвал. Това откровение го остави без дъх и разби сърцето му. Някога, когато Наюр беше още дете, един ураган опустоши утемотския лагер. Раменете му бяха в облаците, а юрти, добитък и животи се вихреха като поли около краката му. Наюр гледаше от разстояние, разплакан, стиснал скования кръст на баща си. После вятърът изчезна, като пясък, който се спуска във водата. Той си спомни как баща му изтича през прахта, за да помогне на съплеменниците си. Спомни си как понечи да го последва, а после се препъна и спря, вцепенен от гледката пред себе си, сякаш мащабът на трансформацията беше отвъд възможностите на очите му да го осмислят. Огромната мрежа от пътеки, кошари и юрти бе изцяло пренаписана, все едно някое огромно като планина дете бе изрисувало няколко кръга през нея с пръчка. Ужас бе заменил познатия уют, но редът бе заменен с друг ред.

Също като урагана, откровението за Моенгхус бе натрапило различен, много по-ужасяващ ред от онзи, с който беше свикнал. Триумфът се превърна в падение. Гордостта стана разкаяние. Моенгхус вече не бе по-великият баща на сърцето му. Вместо това се превърна в невъзможен тиранин, робовладелец, преоблечен като роб. Думите, които го бяха издигнали, които разкриваха истина и екстаз, се превърнаха в думи, които го унижаваха и го бяха принудили да приеме скверните предимства на водачеството. Израженията, които преди го успокояваха, се превърнаха в мимики от някаква побъркана игра. Всичко — погледът, докосването, будещите доверие жестове — бе пометено от урагана и пренаписано в нещо ново и свирепо.

За известно време той наистина се мислеше за буден, за единствения, който не се препъва и не блуждае из сънищата, издигнати около скилвендите от обичаите на предците им. За тях степта представляваше основа не само за краката и телата им, но и за самите им души. Но ето, че той, Наюр урс Скийота, знаеше и живееше в истината за нея. Той единствен се беше събудил. Докато другите прекосяваха редица илюзорни каньони, неговата душа бродеше през безбрежни равнини. Само той принадлежеше истински на земята.

Само той. Защо това да застанеш не встрани, а пред своето племе, носеше такава ужасяваща сила?

Ала ураганът помете и това. Той си спомни как майка му плака след смъртта на баща му, ала дали плака за Скийота, когото бе изгубила отвъд смъртта, или, както самия Наюр, за Моенгхус, когото бе изгубила отвъд хоризонта? Сега той знаеше, че за дуниайна съблазняването на първата жена на Скийота е било просто част от пътя, място, от което да потегли, за да съблазни първородния му син. Какви ли лъжи й бе нашепвал, докато я пронизваше в мрака? Наюр беше сигурен, че е лъгал, защото нито говореше, нито изразяваше обич към нея. А ако бе лъгал нея, тогава…

Всичко, което се случваше, беше пътешествие, както каза и Моенгхус. Дори движенията на душата — мисъл, желание, любов — бяха пътешествия из нещо безбрежно. Наюр си мислеше, че е бил точката на потегляне, произход на всичките си пътуващи надалеко мисли. Но се беше оказал единствено една кална стъпка — пътека, използвана от друг, за да достигне той до местоназначението си. Мислите, които бе наричал свои, през цялото време бяха принадлежали на друг. Неговата будност бе просто поредният сън в по-дълбоката дрямка. С помощта на някаква неземна хитрост той се оказа изигран да извършва гнусотия след гнусотия, падение след падение, и бе плакал от благодарност.

А неговите съплеменници знаеха това, осъзна той, знаеха го, дори и само по неясния начин, по който вълците надушват слабостта. Презрението и смехът на глупаци не значеха нищо, когато човек живее сред истината. Ала когато е бил измамен… Ревливец. Такова мъчение!

В продължение на тридесет години Наюр живя с този ураган, усилвайки тътена му с нови прозрения и нови самообвинения. Върху него се трупаха сезони на страдание.

Докато беше буден, вихърът се носеше из него бездиханно, със странната безжизненост да извършваш действие с празни дробове. Но когато заспеше… Беше сънувал много болезнени сънища. Лицето на Моенгхус, излизащо от дълбините на езеро, бледо под зеленикавото сияние на водата. Из заобикалящия мрак — преплетени пещери, като тънките тунелчета, които се намират под големи камъни, вдигнати от тревата. Точно под повърхността бледият дуниайн спира, сякаш придърпан от някакви окови, усмихва се и вдига уста. Наюр с ужас вижда как между усмихнатите устни се появява дъждовен червей, който излиза над водата. Той опипва въздуха като сляп пръст. Влажен и гнусен, с безцветното розово на скрити места. И ръката на Наюр винаги е неподвижна, но едновременно с това се понася над водата и в един тих миг на лудост докосва червея…

Но сега Наюр не спеше, а лицето се завръщаше. Той го откри на поклонението пред могилите на своите предшественици. Бе дошло от северната пустош, обрулено от стихиите, покрито с рани, нанесени от сранките.

Анасуримбор Келхус, син на Анасуримбор Моенгхус. Ала какво означаваше това второ пришествие? Дали носеше отговор на урагана, или идеше, за да удвои яростта му?

Смееше ли да използва сина, за да открие бащата? Смееше ли да преброди безбрежната степ?

Аниси вдигна глава от гърдите му и го погледна в лицето. Гърдите й се бяха сгушили в хлътнатината на корема му. Очите й проблясваха в мрака. В очите на Наюр тя беше твърде красива, за да му принадлежи.

— Все още не си говорил с него — каза жената и сведе глава над потока на косите си, след което го целуна по ръката. — Защо?

— Казах ти… Той има огромна сила.

Усещаше я как мисли. Може би беше от близостта на устните й до кожата му.

— Споделям твоите… тревоги — каза тя. — Но понякога не зная кой е по-страшен — ти или той.

Гневът се надигна в него — бавният, опасен гняв на човек, чийто авторитет е неоспорим и абсолютен.

— Изплашена си от мен? Защо?

— Боя се от него, защото вече говори езика ни така, както робите, стояли при нас десет години. Боя се от него, защото очите му… изглежда не мигат. Вече успя да ме накара да се смея, да плача.

Тишина. През мислите му преминаваха сцени, поредица от начупени и пречупващи образи. Той се вкочани върху чергата, напрегна крайници срещу нейната мекота.

— А от теб се боя — продължи тя, — защото ми каза, че това ще стане. Всяко от тези неща, които се случват, ти ми казваше, че ще се случат. Познаваш този мъж, а никога не си говорил с него.

Гърлото го болеше. Плакала си само когато съм те удрял.

Тя го целуна по ръката и докосна устните му с пръст.

— Вчера той ме попита: „Защо изчаква?“

Откак бе намерил мъжа, събитията се движеха с такава сигурност, сякаш и най-малката случка бе напоена във водите на съдбата и поличбите. Интимността между него и дуниайна не можеше да бъде по-голяма. Сън след сън той го бе удушавал със собствените си ръце.

— Ти никога ли не си ме споменавала? — попита — по-скоро заповяда — той.

— Не. Не съм. Ето, че отново знаеш. А и той те познава.

— Чрез теб. Вижда ме чрез теб.

За момент Наюр се почуди какво ли е видял чужденецът, какъв ли негов образ е изтекъл през красивите изражения на Аниси. Вероятно голяма част от истината, реши накрая.

От всичките му жени само тя имаше смелостта да го държи, когато викаше в съня си. Само тя му шепнеше, когато се събудеше разплакан. Другите лежаха вкочанени, мъртви в преструвката на сън. Което беше добре. Тях той би набил заради наглостта да бъдат свидетели на слабостта му.

В мрака Аниси сграбчи рамото му, сякаш за да го придърпа настрана от някаква огромна опасност.

— Господарю, това е светотатство. Той е вещица. Магьосник.

— Не. Той е нещо по-малко. И нещо повече.

— Как? Как можеш да знаеш?

Предпазливостта бе изчезнала от гласа й. Сега тя настояваше да знае.

Наюр затвори очи. Обруленото лице на Банут проблесна в мрака, заобиколено от хаоса на Киют. Ревлив педераст…

— Спи, Аниси.

Смееше ли да използва сина, за да открие бащата?

Денят бе слънчев, с топлината, която обещаваше неизбежното лято. Наюр се спря пред широкия конус на юртата, следвайки шевовете по кожената стена. Това беше един от онези дни, когато последните останки на зимата изсъхваха от кожата и дървото на юртите, когато миризмата на гнилоч отстъпваше пред миризмата на прах.

Той приклекна пред платнището на входа и докосна с два пръста земята, вдигайки ги до устните си според обичая. Изпитваше уют от това действие, въпреки че причините за него бяха умрели отдавна. Повдигна покривалото и се промъкна в сумрака вътре, където седеше той, с кръстосани крака и гръб към входа.

Наюр се помъчи да различи прикованата фигура от заобикалящия я мрак. Сърцето му туптеше учестено.

— Жените ми твърдят, че си научил езика ни със скорост, която е… ненормална.

Иззад гърба му проникна бледа светлина. Видя голи крайници, сиви като сухи клони. Миризмата на урина и фекалии изпълваше въздуха. Мъжът изглеждаше и вонеше на крехкост и болест. Наюр знаеше, че това не е случайно.

— Уча се бързо, да. — Сенчестата глава се приведе, сякаш за да…

Наюр потисна тръпката. Толкова еднакви.

— Жените ми твърдят, че си вещица.

— Не съм. — Дълго поемане на въздух. — Но ти вече знаеш това.

— Мисля, че знам.

Той извади хораето си от малката кесия на пояса, а после го хвърли в ниска дъга. Брънките издрънчаха. Чужденецът сграбчи сферата във въздуха, сякаш е муха.

Нищо не се случи.

— Какво е това?

— Дар за моя народ от много древни времена. Дар от нашия Бог. Убива вещици.

— Руните по него?

— Не означават нищо. Вече.

— Не ми вярваш. Боиш се от мен.

— Не се боя от нищо.

Никакъв отговор. Пауза, в която да обмисли зле подбраните думи.

— Не — каза накрая дуниайнът. — Боиш се от много неща.

Наюр стисна зъби. Отново. Това се случваше отново! Думи като лостове, които го избутваха назад, по пътека, увиснала над пропаст. Яростта го изпълни като огън. Като свиреп пожар.

— Ти — изсъска той през зъби — знаеш, че съм различен от другите. Почувства присъствието ми чрез жените ми заради моето познание. Знай, че ще правя точно обратното на много от нещата, които ми казваш, просто защото ти ги казваш. Знай, че всяка нощ ще използвам заешки вътрешности, за да реша дали да те оставя да живееш. Зная кой си ти, Анасуримбор. Зная, че си дуниайн.

Ако мъжът се разтревожи, не го издаде по никакъв начин. Вместо това просто каза:

— Ще отговоря на всичките ти въпроси.

— Искам да ми кажеш всичко, което си разбрал за сегашните си обстоятелства. Ще ми обясниш причината да дойдеш тук. Ако не го направиш задоволително, ще те убия… незабавно.

Заплахата беше могъща, думите — изпълнени със сигурност. Други хора биха ги обмислили, биха ги претеглили в тишина, за да преценят отговора си. Но дуниайнът не го стори. Той отговори незабавно, сякаш нищо, което Наюр би могъл да каже или да направи, не можеше да го изненада.

— Все още съм жив, защото баща ми е минал през земите ви в дните на твоята младост и е извършил някакво престъпление, за което сега търсиш мъст. Не мисля, че за теб е възможно да ме убиеш, въпреки че го желаеш. Твърде си интелигентен, за да откриеш удовлетворение в заместители. Разбираш опасността, която представлявам, ала все пак се надяваш да ме използваш като инструмент за достигане на по-важната си цел. Така че моите обстоятелства са част от целта ти.

Моментна тишина. Мислите на Наюр се вихреха едновременно в шок и съгласие, ала после се отдръпнаха във внезапно подозрение. Този човек е интелект… Война.

— Разтревожен си — каза гласът. — Очакваше тази оценка, но не и че ще я изкажа, и тъй като я изказах, се боиш, че просто си играя с очакванията ти, за да те подведа по някакъв подмолен начин. — Пауза. — Като баща ми, Моенгхус.

Наюр се изплю.

— Думите са ножове за твоя вид! Ала те невинаги режат, нали? Прекосяването на Сускара почти те е убило. Може би трябва да мисля като сранк.

Чужденецът започна да говори, ала той вече се беше завъртял на пета и се приведе, за да мине през изхода сред чистия въздух на степта. Извика хората си и ги наблюдава безстрастно, докато влачеха норсирая навън, а после го завързаха, както беше гол, за стълб близо до центъра на лагера. Часове наред мъжът хлипаше и виеше, крещеше за милост, докато го обработваха по старите методи. Дори червата му се разхлабиха, толкова силна беше агонията.

Наюр зашлеви Аниси, когато тя заплака. Той не вярваше на нищо от това.

Същата нощ се върна, знаейки, или надявайки се, че мракът ще го защити.

Въздухът вонеше под кожите. Чужденецът бе тих като лунна светлина.

— Сега — каза Наюр. — Целта ти… И не си мисли, че си ме заблудил, че съм те пречупил. Твоят вид не може да бъде пречупен.

Шумолене в чернотата.

— Прав си. — Гласът беше топъл в мрака. — За моя вид съществува само мисията. Дойдох за баща си, Анасуримбор Моенгхус. Дойдох, за да го убия.

Тишина, само лекият южен вятър.

Чужденецът продължи:

— Сега дилемата е изцяло твоя, скилвенди. Мисиите ни изглежда са еднакви. Зная къде, и по-важно — как да намеря Анасуримбор Моенгхус. Предлагам ти чашата, която желаеш. Има ли в нея отрова, или не?

Смееше ли да използва сина?

— Винаги има отрова — изсъска Наюр, — когато човек е жаден.

Жените на вожда се грижеха за Келхус, лекуваха разкъсаната му кожа с мехлеми, приготвени от стариците на племето. Понякога той им говореше, докато го правеха, успокояваше изплашените им очи с нежни думи, караше ги да се усмихват.

Когато дойде време съпругът им и норсираят да потеглят, те се събраха на хладната земя пред Бялата юрта и тържествено гледаха, докато мъжете подготвяха конете си. Усещаха монолитната омраза на единия и богоподобното безразличие на другия. И когато двете фигури бяха погълнати от далечни треви, не знаеха за кого плачат — за мъжа, който ги беше покорил, или за онзи, който ги беше опознал. Само Аниси знаеше откъде извират сълзите й.

Наюр и Келхус яздеха на югоизток, преминавайки от утемотски земи в тези на куотите. Близо до южните предели на куотските пасища ги обкръжиха няколко конници с излъскани вълчи черепи на седлата. Наюр поговори с тях за кратко, припомни им обичаите и те се оттеглиха — нетърпеливи, както смяташе той, да кажат на вожда си, че най-накрая утемотите са останали без Наюр урс Скийота, прекършващият коне, най-свирепият сред всички мъже.

Когато останаха сами, дуниайнът отново се опита да поведе разговор с него.

— Не можеш да пазиш това мълчание вечно — каза той.

Наюр го огледа. Лицето му, покрито с руса брада, беше сиво дори под покритото с облаци небе. Носеше ризница без ръкави, типична за скилвендите, а бледите му ръце се подаваха през коженото наметало, обвило раменете му. Мармотските опашки по ръба на дрехата, се люлееха с краченето на коня му. Можеше да е и скилвенди, ако не бяха светлата му коса и лишените от белези ръце — и двете го караха да прилича на жена.

— Какво искаш да знаеш? — попита Наюр с подозрителна колебливост. Смяташе, че е добре, че е смутен от безукорния скилвендски на северняка. Това бе напомняне. Когато дуниайнът вече не го смущаваше, знаеше той, всичко щеше да е изгубено. Точно затова толкова често отказваше да говори с абоминацията, затова яздеше в тишина последните три дена. Навикът беше също толкова голяма опасност, колкото и хитростта на мъжа. В момента, в който присъствието му спреше да го жили, когато обстоятелствата го накараха да се чувства спокоен, Наюр бе сигурен, че норсираят ще се окаже пред него в движението на събитията, ще го насочи по начини, които нямаше как да предвиди.

Докато още бяха в лагера, Наюр бе използвал жените си като посредници, за да се изолира от Келхус. Това бе само една от предпазните мерки, които беше взел. Дори спеше с нож в ръка, знаейки, че мъжът няма нужда да разкъса оковите си, за да го навести. Можеше да дойде като някой друг — дори като Аниси — по начина, по който Моенгхус бе дошъл при бащата на Наюр преди толкова много години, нахлузил лицето на най-големия му син.

Ала сега Наюр нямаше посредници, които да го предпазят. Не можеше да разчита дори на тишината, както първоначално се надяваше. С приближаването на Нансуриума, щяха да са принудени да обсъждат планове. Дори вълците се нуждаеха от замисъл, който да ги пази в земя на кучета.

Сега беше сам с един дуниайн и не можеше да си представи по-огромна опасност.

— Онези мъже — каза Келхус. — Защо те пуснаха да минеш?

Наюр го изгледа предпазливо. Започва с дребни неща, за да може да се промъкне незабелязан в сърцето ми.

— Такъв е обичаят ни. Всички племена нападат империята всеки сезон.

— Защо?

— По много причини. За роби. За плячка. Но най-вече за преклонение.

— Преклонение?

— Ние сме Народът на Войната. Нашият Бог е мъртъв, убит от народите на Трите морета. Наш дълг е да отмъстим за него.

Наюр незабавно съжали за този отговор. Привидно разговорът изглеждаше достатъчно невинен, но той за пръв път осъзна колко много говори този факт за Народа и в частност за него самия. С този човек няма маловажни неща. Всеки детайл, всяка дума беше нож в ръцете на чужденеца.

— Но как — продължи настоятелно дуниайнът — можеш да се прекланяш пред нещо мъртво?

Не казвай нищо, помисли си той, ала отговорът вече беше излязъл:

— Смъртта е по-велика от човек. Трябва да бъде почитана.

— Но смъртта е…

— Аз ще задавам въпросите — отсече Наюр. — Защо са те пратили да убиеш баща си?

— Това — каза иронично Келхус — е нещо, което трябваше да попиташ, преди да приемеш сделката.

Наюр потисна импулса да се усмихне, знаейки, че именно тази реакция търси дуниайнът.

— И защо? — възрази той. — Без мен няма начин да прекосиш степта жив. До планините Хетанта си мой. Дотогава имам време да взема решение.

— Но ако за чужденци е невъзможно да прекосят степта сами, как е избягал баща ми?

Космите по ръцете на Наюр настръхнаха, но той си помисли: Добър въпрос. И той ми напомня за предателството на твоя вид.

— Моенгхус беше хитър. Той беше белязал ръцете си тайно и ги криеше. След като уби баща ми и утемотите бяха обвързани от обичая да не го тормозят, обръсна лицето си и боядиса косата си черна. Тъй като можеше да говори така, все едно е един от Народа, просто прекоси земите ни както ние го правим, като утемот, яздещ към преклонението. Очите му бяха почти достатъчно светли… — После Наюр добави: — Защо мислиш, че ти забраних да носиш дрехи, докато беше в плен?

— Кой му е дал боята?

Сърцето на Наюр почти спря.

— Аз.

Дуниайнът просто кимна и отмести поглед към безрадостния хоризонт. Наюр проследи погледа му несъзнателно.

— Бях обладан! — изръмжа той. — Обладан от демон!

— Наистина — отвърна Келхус и отново се обърна към него. В очите му имаше състрадание, но гласът му беше суров, като на скилвенди. — Баща ми те е обитавал.

И Наюр откри, че иска да чуе какво ще му каже мъжът. Ти можеш да ми помогнеш. Ти си мъдър…

Отново! Вещицата го правеше отново! Пренасочваше разговора. Завладяваше движенията на душата му. Беше като змия, която опипва пролука след пролука. Слабост след слабост. Махни се от сърцето ми!

— Защо са те пратили да убиеш баща си? — повтори рязко въпроса си Наюр, използвайки липсата на отговор като доказателство за нечовешките дълбини на това съревнование. А то наистина беше съревнование, осъзна той. Двамата с този мъж не говореха; те воюваха. Ножовете ми ще играят.

Дуниайнът го изгледа с любопитство, сякаш изморен от безсмислената му подозрителност. Още една преструвка.

— Защото баща ми ме призова — каза той загадъчно.

— И това е основание за убийство?

— Дуниайните са се крили от света в продължение на две хилядолетия, и ще останат скрити, ако могат, до края на времето. И все пак преди тридесет и една години, когато бях още дете, ни откриха сранки. Лесно ги унищожихме, но баща ми беше изпратен като предпазна мярка, за да проучи пустошта и да провери доколко сме открити за нова атака. Когато се върна след няколко месеца, беше решено, че трябва да бъде прогонен. Сметнаха го за омърсен, заплаха за мисията ни. Изминаха три десетилетия и се смяташе, че е умрял.

Дуниайнът се намръщи.

— Но тогава той се върна при нас, върна се по начин, който ни беше непознат. Изпрати ни сънища.

— Магия — каза Наюр.

Келхус кимна.

— Да. Въпреки че по това време не го знаехме. Разбирахме само, че чистотата на изолацията ни е била замърсена и че източникът на това замърсяване трябва да бъде намерен и елиминиран.

Наюр се вгледа в профила на мъжа, който се клатеше леко в ритъм с коня.

— Значи ти си убиец.

— Да.

Когато утемотът не каза нищо повече, Келхус продължи:

— Ти не ми вярваш.

А как да му вярва? Как да повярва на някой, който никога не говореше истински, а насочваше и маневрираше, маневрираше и насочваше, без край?

— Не ти вярвам.

Келхус се обърна към заобикалящото ги пространство на зелено-сивата равнина. Бяха прекосили пасищата на куотите и сега се движеха през огромното плато във вътрешността на Джиюнати. Ако се изключеше малък поток пред тях и тънката линия от храсти и тополи по бреговете му, хоризонтът беше празен, като на океан. Само небето, изпълнено с облаци като плаващи планини, притежаваше дълбочина.

— Дуниайните — каза Келхус след известно време — са се предали на Логоса, на онова, което ти би нарекъл логика и интелект. Ние търсим абсолютното осъзнаване, самодвижещата се мисъл. Мислите на всички хора извират от тъмнината. Ако ти си движението на своята душа, а причината за това движение те предхожда, как може изобщо да наречеш мислите си свои собствени? Как можеш да бъдеш нещо различно от роб на тъмнината, която предхожда? Само Логосът позволява да смекчиш това робство. Само осъзнаването на изворите на мисълта и действието ни позволява да притежаваме мислите и действията си и да отхвърлим ярема на обстоятелствата. И само дуниайните притежават това знание, равнинецо. Светът дреме, поробен от невежеството си. Само дуниайните са будни. Моенгхус, моят баща, заплашва така.

Мисли, извиращи от тъмнината? Може би Наюр разбираше истината в това повече от много други. Постоянно го тормозеха мисли, които не можеше да са негови собствени. Колко пъти, след като бе удрял някоя от жените си, гледаше зачервената си длан и мислеше: Кой ме накара да го направя? Кой?

Ала това нямаше значение.

— Не затова не ти вярвам — каза Наюр, мислейки: Той вече го знае. Съзнаваше, че дуниайнът може да го чете с лекотата, с която скилвендите четяха настроенията на стадата си.

Сякаш виждаше мислите му, Келхус каза:

— Не вярваш, че един син може да бъде убиец на баща си.

— Да.

Мъжът кимна.

— Сантименталности като синовната обич само ни излагат на тъмнината, правят ни роби на обичаи и настроения… — Блестящите сини очи впримчиха погледа на Наюр с невъзможното си спокойствие. — Не обичам баща си, равнинецо. Аз не обичам. Ако убийството му ще позволи на братята ми да продължат своята мисия, тогава ще го убия.

Наюр се загледа в мъжа, а главата му бръмчеше от умора. Можеше ли да повярва на това? В казаното от Келхус имаше истина, която не можеше да отрече, но пък Наюр подозираше, че дуниайнът може да накара всичко да звучи убедително.

— Освен това — продължи Анасуримбор Келхус, — ти със сигурност разбираш нещо от тези работи.

— Какви работи?

— Синове, убиващи бащите си.

Вместо да отговори, воинът скилвенди го изгледа с яростен, но прекършен поглед, а после се изплю.

Запазвайки изражението на празно очакване, Келхус го обви в дланта на сетивата си. Степта, приближаващият поток, всичко в периферията му се оттегли и изчезна. Наюр урс Скийота погълна света. Забързаният ритъм на дъха му. Разположението на мускулите около очите му. Пулсът му, като дъждовен червей, сгърчен между сухожилията на врата му. Той се превърна в хор от символи, оживял текст, и Келхус щеше да го разчете. Ако тези обстоятелства подлежаха на овладяване, всичко трябваше да бъде изчислено.

Откак изостави трапера и избяга на юг през северната пустош, Келхус срещна много хора, особено в града Атритау. Там той откри, че Люет, траперът, който го беше спасил, не е изключение. Родените в света хора бяха също толкова простовати и объркани, колкото и ловецът. Келхус трябваше само да промълви няколко базови истини и те се изпълваха с удивление. Трябваше само да събере тези истини в недодялани проповеди и те биха предали притежанията, любимите си и дори децата си. Четиридесет и седем мъже го придружиха, когато той напусна през южната порта на Атритау, нарекли сами себе си адуниайни, „малките дуниайни“. Нито един не преживя пътешествието през Сускара. Те пожертваха всичко от обич, искайки в замяна единствено думи. Единствено някакво подобие на смисъл.

Ала този скилвенди беше различен.

Келхус се бе сблъсквал с подозрение и недоверие и преди. Откри, че и те могат да бъдат обърнати в преимущество. Осъзна, че подозрителните хора дават повече от другите, когато най-накрая му се доверят. Ако в началото не вярваха на нищо, те внезапно започваха да вярват на всичко, или за да изкупят първоначалното си недоверие, или просто за да избегнат същата „грешка“. Мнозина от най-фанатичните му последователи се бяха съмнявали… в началото.

Ала недоверието, което изпитваше Наюр урс Скийота, се различаваше от всичко, с което се бе сблъсквал досега, не само по мащаб, но и по вид. За разлика от другите, този мъж го познаваше.

Когато този скилвенди го намери на върха на могилата, с изражение едновременно отпуснато от ужас и стегнато от омраза, Келхус си помисли: Татко… най-накрая те открих… Всеки от тях бе видял Анасуримбор Моенгхус в лицето на другия. Никога не се бяха срещали, ала се познаваха почти интимно.

В началото тази връзка се оказа изненадващо плодотворна за мисията на Келхус. Тя опази живота му и му гарантира безопасен преход през степта. Ала също така бе направила обстоятелствата му неизброими.

Наюр продължаваше да отхвърля всеки негов опит да го обладае. Не се възхищаваше на проникновенията, които му предлагаше Келхус. Нито се успокояваше от обясненията му, нито се ласкаеше от косвените му похвали. А когато мислите му се забързваха, заинтересовани от това, което му говореше дуниайнът, той незабавно се отдръпваше, спомняйки си събития, мъртви от десетилетия. Досега мъжът му бе отстъпил само гневни думи и плюнка.

По някакъв начин, след тридесет години обсебено размишление върху Моенгхус, този човек бе налучкал няколко ключови истини за дуниайните. Той знаеше за способността им да четат мисли през лицата. Знаеше за интелекта им. Знаеше за абсолютната им отдаденост на мисията. И знаеше, че не говорят, за да споделят гледни точки или истини, а за да предхождат — да доминират души и обстоятелства.

Знаеше твърде много.

Келхус го гледаше с периферното си зрение, видя го как се навежда назад, когато земята се заспуска към потока — белязаните му рамене бяха неподвижни, бедрата се люлееха с движението на коня.

Това ли си планирал, татко? Нима той е препятствие, което си поставил на пътя ми? Или е инцидент?

По-скоро второто, прецени Келхус. Въпреки примитивните познания на своя народ, този мъж бе необичайно интелигентен. Мислите на наистина интелигентните хора рядко следваха едни и същи пътеки. Те се разклоняваха, а мислите на Наюр урс Скийота се бяха разклонили надалеч, преследвайки Моенгхус до места, в които никой роден на света човек не бе стъпвал.

По някакъв начин той е видял през теб, татко, и сега вижда през мен. Каква е била грешката ти? Може ли да се поправи?

Келхус примигна и в този едничък миг се оттласна от склона, небето и вятъра, за да засънува стотици паралелни сънища на действие и последствие, преследвайки нишките на вероятността. Тогава видя.

Досега се бе опитвал да преодолее подозрението на този скилвенди, когато вместо това трябваше да го накара да работи за него. Той погледна равнинеца с нови очи и веднага видя мъката и гнева, които подхранваха това неспирно недоверие, след което сграбчи пътя на дума, интонация и изражение, който щеше да подтикне мъжа към място, от което да не може да избяга, където подозрението му щеше да го принуди да му вярва.

Келхус видя Най-краткия път. Логоса.

— Извинявам се — каза той колебливо. — Казах нещо неподходящо.

Наюр изсумтя.

Знае, че го лъжа… Добре.

Другият мъж извъртя лице към него, а дълбоко разположените му очи горяха с дивашко предизвикателство.

— Кажи ми, дуниайне, как може човек да насочва мисли така, както другите насочват коне?

— Какво искаш да кажеш? — попита Келхус рязко, сякаш се чудеше дали да не се обиди. Нюансите на интонацията при скилвендския бяха безбройни, фини и се различаваха драстично между мъже и жени. Въпреки че равнинецът не го осъзнаваше, той бе отнел на Келхус важни инструменти като го ограничи до жените си.

— Дори сега — излая Наюр — се мъчиш да насочиш движенията на душата ми!

Лекото пулсиране на сърцето му. Плътността на кръвта в обрулената му кожа. Той още е несигурен.

— Смяташ, че това е направил баща ми с теб.

— Точно това е, което баща ти… — Наюр се спря, а очите му се разшириха тревожно. — Ала ти казваш това, за да ме объркаш! За да избегнеш въпроса ми!

Засега Келхус бе преценил успешно всяко разклонение на мисълта на дивака. Отговорите на Наюр следваха ясен модел: той се хвърляше по пътя, който му отваряше дуниайнът, а после се отдръпваше. Докато разговорите им следваха сходен модел, Келхус знаеше, че воинът скилвенди ще се чувства в безопасност.

Но как да продължи?

Нищо не мамеше толкова добре, колкото истината.

— Всеки човек, когото съм срещал — каза той накрая, — съм разбирал по-добре, отколкото той сам е разбирал себе си.

Лекото примигване от потвърден страх.

— Но как е възможно това?

— Защото съм развъден. Защото съм трениран. Защото съм един от Подготвените. Аз съм дуниайн.

Конете им игриво изтропаха през плиткия поток. Наюр се наведе настрани и се изплю във водата.

— Още един отговор, който не е отговор — отсече той.

Можеше ли да му каже истината? Не и цялата, със сигурност.

Келхус започна с подобието на колебание:

— Всички вие — твоите съплеменници, жените ти, децата ти, дори враговете ви отвъд планините — не могат да видят истинските източници на мислите и делата си — или смятат, че сами са техен извор, или мислят, че той се намира нейде отвъд света — от Външността, както чух да го наричат. Онова, което ви предхожда, което наистина определя мислите и делата ви, остава или изцяло незабелязано, или приписано на демони и богове.

Мъртвите очи и стиснатите зъби на нежелани спомени. Баща ми вече му е казал това…

— Онова, което предхожда, предопределя онова, което следва — продължи Келхус. — За дуниайните няма по-върховен принцип.

— И какво точно предхожда? — попита Наюр, опитвайки се да насили подигравката в тона си.

— За човеците ли? История. Език. Страст. Обичай. Всички тези неща определят начина, по който хората говорят, мислят и действат. Това са скритите конци, на които висят всички.

Плитко дишане. Лице, обтегнато от нежелано прозрение.

— И когато някой вижда конците…

— Той може да ги сграбчи.

В изолация това признание беше безвредно: в определено отношение всички хора искаха да владеят себеподобните си. Само комбинирано със знание за уменията му, то можеше да се окаже заплаха.

Ако той знаеше само колко надълбоко виждам…

Как само щеше да ги ужаси, всички родени в света хора, да се видят през очите на дуниайните. Самоизмамата и глупостта. Деформациите.

Келхус не виждаше лица. Виждаше четиридесет и четири мускула върху костта и хилядите нюанси на изражението, които можеха да изскочат от тях — втора уста, също толкова приказлива, колкото първата, и много по-искрена. Той не чуваше другите да говорят, а чуваше воя на животното отвътре, хленча на битото дете, хора на предходните поколения. Не виждаше мъже или жени, а пример и ефект, обърканите представи за бащи, племена и цивилизации.

Той не виждаше какво следва. Виждаше какво предхожда.

Те яздеха през шубрака от другата страна на потока, привеждайки се под клони, покрити с ранна пролетна зеленина.

— Лудост — каза Наюр. — Не ти вярвам.

Келхус не каза нищо, а насочи коня си между дърветата и храстите. Познаваше пътеките на мислите на този скилвенди, заключенията, до които ще достигне… само ако забрави яростта си.

— Ако всички хора са невежи за произхода на мислите си… — започна Наюр.

Нетърпеливи да излязат от гъсталака, конете им притичаха последните няколко крачки до откритото пространство на безкрайната равнина.

— Значи всички хора са заблудени.

Келхус задържа погледа му за една жизненоважна секунда.

— Те действат поради причини, които не им принадлежат.

Ще види ли?

— Като роби… — продължи Наюр, а на лицето му се изписа удивена гримаса. После си спомни кого гледа. — Но ти го казваш само за да се оправдаеш! Какво значение има за теб това да поробиш роби, дуниайне?

— Докато онова, което предхожда, остава скрито, хората вече са измамени. Какво значение има?

— Защото това е измама. Женска измама. Грубо потъпкване на честта!

— А ти никога не си мамил враговете си на бойното поле? Никога не си поробвал друг?

Наюр се изплю.

— Враговете ми. Противниците ми. Онези, които биха сторили същото с мен, ако могат. Това е сделката, която сключват всички воини, и тя е почтена. Но онова, което правиш ти, дуниайне, превръща всички хора в твои врагове.

Каква проницателност!

— Нима? Или ги прави мои деца? Кой баща не владее юртата си?

В началото Келхус се изплаши, че се е изразил твърде заобиколно, но после Наюр каза:

— Значи това представляваме ние за теб? Деца?

— Нима баща ми не те използва като свой инструмент?

— Отговори на въпроса ми!

— Деца ли сте за нас? Разбира се, че сте деца. Как иначе би могъл баща ми да те използва с такава лекота?

— Измама! Измама!

— Тогава защо се боиш толкова силно от мен, скилвенди?

— Достатъчно!

— Бил си слабо дете, нали? Плачел си лесно. Треперел си всеки път, щом баща ти е вдигал ръка… Кажи ми, скилвенди, откъде знам това?

— Защото така описваш всяко дете!

— Цениш Аниси повече от всички други жени не заради по-голямата й красота, а защото тя единствена търпи мъченията ти и все пак те обича. Защото само тя…

— Тя ти го е казала! Курвата ти го е казала!

— Жадуваш за забранени удоволствия, за…

— Казах достатъчно!

В продължение на хиляди години дуниайните бяха развъждани до предела на сетивата си, тренирани да оголват всичко, което предхожда. В тяхно присъствие нямаше тайни. Нямаше лъжи.

От колко точно дефекти на духа страдаше този скилвенди? Колко прегрешения на сърце и плът беше извършил? И всички неописуеми. Всички потиснати от ярост и постоянни самообвинения, скрити дори от самия него.

Ако Наюр урс Скийота подозираше Келхус, тогава Келхус щеше да потвърди това негово подозрение и да го използва. Истина. Невъобразима истина. Тогава воинът скилвенди или щеше да запази самоизмамите си, изоставяйки подозренията, мислейки Келхус за прост шарлатанин, от когото не бива да се бои, или щеше да прегърне истината и да сподели невъобразимото със сина на Моенгхус. И двата пътя служеха на мисията. И в двата пътя доверието щеше да бъде в крайна сметка постигнато, независимо дали изхожда от презрение, или от обич.

Наюр почти го зяпна, очите му бяха разширени от удивен ужас. Келхус проникна през това изражение и видя точните нюанси на лицето, гласа, тона и думите, които щяха да го успокоят, да го върнат към привидната му неразгадаемост, или да унищожат колкото самообладание му беше останало.

— По този начин ли се държат всички воини, преживели толкова битки? Всички ли странят от истината?

Ала нещо не се получи както трябваше. Поради някаква причина думата „истина“ премахна свирепостта от страстите на Наюр и той се успокои моментално, като младо жребче по време на кръвопускане.

— Истина? Та ти трябва само да изговориш нещо, за да го превърнеш в лъжа, дуниайне. Ти не говориш като другите хора.

Отново това знание… Но още не беше твърде късно.

— И как говорят другите хора?

— Думите, които другите хора говорят… не им принадлежат. Те не следват пътеки, създадени от тях.

Покажи му глупостта. Той ще види.

— Земята, по която всички хора говорят, е безбрежна, скилвенди… Като степта.

Келхус незабавно разпозна грешката си. Яростта се разпали в очите на мъжа и източникът й не можеше да бъде сбъркан.

— Степта — изскърца гласът на Наюр — е безбрежна, така ли, дуниайне?

Този път ли си избрал, татко?

Не можеше да има съмнение. Моенгхус бе използвал степта — основния символ във вярванията на скилвендите — за свое главно оръжие. Експлоатирайки метафоричните несъответствия между безбрежната степ и дълбоките бразди на скилвендските обичаи, той бе успял да насочи Наюр към действия, които иначе биха били невъобразими за него. За да си верен на степта, трябва да отхвърлиш обичая. А при отсъствието на забраните на обичая всяко действие, дори убийството на собствения ти баща, спира да бъде немислимо.

Проста и ефективна стратегия. Но в крайна сметка се бе оказала твърде проста, твърде лесна за разкриване в отсъствието му. Тя бе позволила на Наюр да осъзнае твърде много за дуниайните.

— Отново вихърът! — извика необяснимо мъжът.

Той е луд.

— Всичко това! — продължи да вие той. — Всяка дума е камшик!

Келхус виждаше само убийство и хаос в лицето му. Блестящо отмъщение в очите му.

До края на степта. Трябва ми само колкото да прекося скилвендските земи и нищо повече. Ако не ми се е отдал, докато стигнем планините, ще го убия.

Тази нощ те събраха малко суха трева и я сплетоха на снопове. След като натрупаха малка купчина, Наюр ги подпали. Седяха до малкия огън и дъвчеха храна от провизиите си мълчаливо.

— Как мислиш, защо те е призовал Моенгхус? — попита Наюр, внезапно стреснат от странността на това да изговори името. Моенгхус…

Дуниайнът предъвка, а погледът му бе изгубен в златните гънки на огъня.

— Не зная.

— Все нещо трябва да знаеш. Той ти е пратил сънища.

Блестящи на огнената светлина, непреклонните сини очи търсеха нещо в неговите. Изследването започва, помисли Наюр, ала после осъзна, че то е започнало много отдавна, с жените му в юртата, и оттогава не бе спирало.

Оценката е неспирна.

— Сънищата бяха само образи — каза Келхус. — Образи на Шимех. И на свирепо съревнование между народи. Сънища за история — именно онова, което е най-голяма анатема за дуниайните.

Мъжът постоянно го правеше, разбра Наюр, постоянно засяваше в отговорите си коментари, които изискваха нов отговор или въпрос. Историята била анатема за дуниайните? Но именно това беше целта на Келхус: да отблъсне движенията на душата на Наюр настрана от по-важните въпроси. Такова незабележимо и ненормално майсторство!

— И все пак той те е призовал — притисна го той. — Кой призовава друг, без да даде причини?

Освен ако знае, че призованият ще е принуден да дойде.

— Баща ми се нуждае от мен. Зная само това.

— Нуждае се от теб? За какво?

Това. Това е въпросът.

— Баща ми води война, равнинецо. Кой родител пропуска да призове сина си по време на война?

— Такъв, който смята сина си за един от враговете му.

Тук има още нещо… нещо, което пропускам.

Той погледна норсирая през огъня и по някакъв начин разбра, че мъжът е видял това откритие в него. Как можеше да надвие в подобна война? Как можеше да надмогне някой, който подушваше мислите му в тънките нюанси на изражението му? Лицето си… трябва да си скрия лицето.

— Война с кого? — попита Наюр.

— Не зная — отвърна Келхус и за момент изглеждаше почти самотен, като човек, който е заложил всичко в сянката на катастрофа.

Жалост? Търси да пробуди жалост у скилвенди? За момент Наюр почти се изсмя. Може би съм надценил… Но инстинктите му отново го спасиха.

С блестящото си острие той отряза още едно парче амикут — ивиците изсушено телешко с билки и плодове, което бе основната част от провизиите им. Загледа се безстрастно в дуниайна, докато дъвчеше.

Той иска да го мисля за слаб.

Тринайсета глава Джиюнати

Наюр никога досега не бе преживявал подобно изпитание.

Пътуваха на югоизток, като цяло незабелязани и необезпокоявани. Преди катастрофата при Киют, Наюр и другите утемоти не можеха да пътуват повече от ден, без да срещнат отряди мунуяти, акунихори или други скилвендски племена. Сега най-често минаваха три или четири дни, преди някой да ги спре. Прекосяваха земите на някои племена без никакво предизвикателство.

В началото Наюр се ужасяваше от гледката на галопиращи конници. Обичаят защитаваше всеки скилвенди, тръгнал на поклонение към империята, и в по-добри дни подобни срещи бяха случай за клюки, обмяна на информация и семейни срещи. Време да се приберат ножовете. Ала за самотен скилвендски воин да пътува с роба си беше нетипично, а дните не бяха от по-добрите. Наюр знаеше, че в отчаяни времена хората не пестяха нищо толкова скъпернически, колкото търпимостта си. Ставаха по-стриктни в интерпретацията на обичаите си и прощаваха по-малко необичайни неща.

Ала повечето отряди, които срещаха, се състояха най-вече от момчета с момичешки лица и тънки крайници. Ако гледката на белязаните ръце на Наюр не ги впечатлеше и не ги накараше да му отдадат заекваща почит, те просто позьорстваха като всички младежи, намирайки гордост в това да повтарят думите и маниера на мъртвите си бащи. Кимаха мъдро при обясненията на Наюр и се мръщеха на онези, които задаваха детински въпроси. Малцина бяха виждали империята, така че за тях тя беше място на чудеса. Всички, в някакъв момент, го молеха да отмъсти за мъртвите им роднини.

Скоро Наюр откри, че копнее за тези срещи — за бягството, което му предлагаха.

Степта се ширеше пред него и Келхус, безлична в по-голямата си част. Безразлични към празнотата пред тях, по пасищата растяха по-гъсти и зелени треви. Лилави цветчета, не по-големи от нокътя на Наюр, се люшкаха на вятъра, решещ тревите в стремителни вълни, които изчезваха в далечината. Омразата му бе притъпена от скуката и той гледаше сенките на облаците да плават тежко към хоризонта. И макар и да знаеше, че яздят през сърцето на степта Джиюнати, му се струваше, че това е чужда земя.

На деветия ден се събудиха под надвиснало небе. Започна да вали.

В степта дъждът изглеждаше безкраен. Сивота поглъщаше всички разстояния, докато не започна да им се струва, че пътуват в празнота. Севернякът се обърна към него с очи, скрити под веждите му. Влажната коса се бе вплела в брадата му и така обрамчваше изцяло лицето му.

— Разкажи ми — каза Келхус — за Шимех.

Разпитваше, вечно разпитваше.

Шимех… Наистина ли Моенгхус се крие там?

— Той е свещен за инритите — отвърна Наюр, докато държеше главата си приведена под дъжда, — но го владеят фанимите.

Не си направи труда да повиши глас срещу рева на бурята: знаеше, че мъжът го чува.

— Как е станало това?

Наюр претегли тези думи внимателно, все едно ги опитваше за отрова. Реши да пести това, което ще каже или няма да каже на дуниайна за Трите морета. Кой знаеше какви оръжия може да изработи от информацията?

— Фанимите — отвърна предпазливо — са си поставили за цел да унищожат Бивника в Сумна. От много години воюват с империята. Шимех е просто едно от множеството им завоевания.

— Добре ли познаваш тези фаними?

— Достатъчно добре. Преди осем години аз поведох утемотите срещу тях при Зиркирта, далеч на юг оттук.

Дуниайнът кимна.

— Жените ти ми казаха, че никой не може да те надвие на бойното поле.

Аниси? Ти ли му каза това? Той я виждаше как го предава по безброй начини, докато си мисли, че говори в негов интерес. Наюр извърна лице и загледа изплуващите от сивотата треви. Знаеше, че подобни коментари са предвидени единствено като игра със суетата му. Вече не отговаряше на нищо дори бегло лично.

Келхус се върна към по-ранния си въпрос:

— Каза, че фанимите искат да унищожат Бивника. Какво е Бивникът?

Въпросът шокира Наюр. Дори най-невежите му братовчеди знаеха за Бивника. Може би дуниайнът просто сравняваше отговорите му с нечии други.

— Първото свето писание на човеците — каза той на дъжда. — Имало е време, преди раждането на Локунг, когато дори народът е бил обвързан с Бивника.

— Вашият Бог е бил роден?

— Да. Много отдавна. Именно Той е опустошил северните земи и ги е дарил на сранките.

Наюр вдигна глава и за момент се наслади на студената вода по челото и лицето си. Беше сладка на устните му. Усещаше, че дуниайнът го гледа и анализира профила му. Какво виждаш?

— Ами фанимите? — попита Келхус.

— Какво за тях?

— Те ще ни попречат ли да минем през земята им?

Наюр удържа порива да погледне към другия. Дали умишлено, или несъзнателно, Келхус бе засегнал въпрос, който го тревожеше, откак бе решил да поеме на това пътешествие. Онзи ден — сега му се струваше толкова отдавна — докато се криеше сред мъртвите при Киют, Наюр чу Икурей Конфас да говори за инритска Свещена война. Но Свещена война срещу кого? Школите или фанимите?

Той бе избирал пътя им внимателно. Възнамеряваше да прекоси планините Хетанта и да влезе в империята, въпреки че един самотен скилвенди не можеше да очаква да оживее дълго сред нансурите. Щеше да е по-добре изцяло да избегнат Нансуриума, да пътуват на юг до устието на река Семпис, която после можеха да последват директно към Шигек, най-северния доминион на Киан. Оттам щяха просто да следват традиционните пътища за поклонение към Шимех. Мълвеше се, че фанимите са изненадващо толерантни към пилигрими. Ала ако инритите наистина готвеха Свещена война срещу Киан, този маршрут би се оказал катастрофален. Особено за Келхус, с неговата светла коса и бледа кожа…

Не. Той трябваше някак си да научи повече за тази Свещена война, преди да поеме право на юг, а колкото по-близо се движеха до империята, толкова по-голяма ставаше вероятността да се натъкнат на някаква информация. Ако инритите не готвеха атака срещу фанимите, двамата с Келхус можеха да минат по границата на империята и да достигнат кианските земи без стълкновения. Ако обаче Трите морета насочеха Свещената война срещу Киан, това ги принуждаваше да пресекат Нансуриума — перспектива, която ужасяваше Наюр.

— Фанимите са войнствен народ — отвърна накрая той, използвайки дъжда като слабо извинение да не поглежда към събеседника си. — Но чувам, че са толерантни към поклонения.

Постара се известно време нито да гледа, нито да говори с Келхус, въпреки че нещо в него не спираше да се гърчи. Колкото повече избягваше да насочва поглед към този човек, толкова по-ужасяващ сякаш ставаше той. Толкова по-богоподобен. Какво виждаш?

В очите му се появи образът на Банут и той се помъчи да го отхвърли. Дъждът продължи още ден, преди да се превърне в кротък ситен дъждец, който обгърна далечните склонове с мъгла. Измина още един ден, преди вълната и кожата по дрехите им да изсъхне.

Скоро след това Наюр започна вманиачено да обмисля да убие дуниайна в съня му. Двамата обсъждаха магията — като цяло най-честата тема в редките им разговори. Дуниайнът постоянно се връщаше към нея и дори му разказа за поражение, нанесено му от нечовешки воин-маг далеч на север. В началото Наюр предположи, че този интерес извира от някакъв страх на Келхус, сякаш магията е единственото нещо, което догмата му не може да преглътне. Но после си даде сметка, че човекът знае, че той смята темата за безопасна, и затова я използва, за да наруши тишината с надеждата да го насочи към по-полезни теми. Наюр осъзна, че дори историята за нечовека вероятно беше лъжа — фалшиво признание, предвидено да го въвлече в размяна на признания.

След като разкри това поредно предателство, той внезапно си помисли: Когато заспи… Ще го убия тази нощ, когато заспи.

И продължи да си го мисли, макар да знаеше, че няма да го убие. Знаеше само, че Моенгхус е призовал Келхус в Шимех — нищо повече. Малко вероятно беше някога да успее да го намери без дуниайна.

Въпреки това на следващата нощ той се измъкна от одеялата си и се промъкна през студената трева с меча си. Спря при останките от огъня им, загледан в неподвижното тяло на Келхус. Равно дишане. Лице, спокойно през нощта, както беше безизразно през деня. Буден ли беше?

Що за човек си ти?

Като отегчено дете, Наюр започна да роши връхчетата на тревата с ръба на меча си, гледайки как стръковете се привеждат, а после отново се изправят под лунната светлина.

Пред вътрешния му поглед преминаваха различни сцени: как ударът му е възпрян от голите длани на Келхус; как собствената му ръка го предава и спира меча, а Келхус отваря очи и глас отникъде казва: „Познавам те, Скилвенди… по-добре от всеки любовник, от всеки бог.“

Той се наведе над мъжа и остана така привидно безкрайно. После, сграбчен от пристъп на съмнение и ярост, пропълзя обратно под одеялото си. Трепери дълго време, като че от студ.

През следващите две седмици огромното плато от вътрешността на Джиюнати плавно се трансформира в плетеница начупени склонове. Земята стана глинеста, а тревите се издигнаха почти до хълбоците на конете им. Пчели бръмчаха наблизо и огромни облаци комари ги нападаха, когато прекосяваха заблатени потоци. С всеки изминал ден обаче сезонът сякаш отстъпваше. Почвата стана по-камениста, тревите — по-къси и светли, а насекомите — по-изтощени.

— Изкачваме се — отбеляза Келхус.

Въпреки че теренът бе предупредил Наюр за приближаването им, Келхус пръв забеляза планините Хетанта на хоризонта. Както винаги, когато те се изправеха пред погледа му, Наюр можеше да почувства империята от другата им страна — лабиринт от избуяли градини, обширни поля и древни, престарели градове. В миналото Нансуриумът беше целта на сезонните поклонения на племето му — място на крещящи мъже, горящи вили и пищящи жени. Място на отмъщение и отдаване на почит към Мъртвия Бог. Ала този път, осъзна Наюр, империята щеше да е препятствие — може би непреодолимо. Досега не бяха срещнали никой, който да знае нещо за Свещената война, и изглежда щяха да бъдат принудени да прекосят Хетанта и да влязат в земите на нансурите.

Когато забеляза първата юрта в далечината, той се зарадва повече, отколкото бе допустимо за един мъж. Доколкото можеше да прецени, яздеха през земите на акунихорите. Ако някой знаеше дали империята води война срещу Киан, това щяха да са те — ситото, през което минаваха огромен брой поклонения. Без да продума, Наюр насочи коня си към лагера.

Келхус пръв видя, че нещо не е наред.

— Този лагер — каза той безжизнено — е мъртъв.

Наюр осъзна, че дуниайнът е прав. Виждаше няколко десетки юрти, но никакви хора и — по-важно — никакъв добитък. Пасищата, по които яздеха, не бяха засети. А самият лагер имаше изсушения и празен вид на неща изоставени и забравени.

Радостта му избледня в отвращение. Нямаше да има равнинци. Нямаше да има разговори. Нямаше бягство.

— Какво е станало? — попита Келхус.

Наюр се изплю в тревата. Знаеше какво е станало. След катастрофата при Киют, нансурите бяха минали като горски пожар през тази земя. Някой отряд се бе натъкнал на лагера и бе изклал и поробил всички. Акунихор. Зунурит беше акунихор. Може би цялото му племе беше унищожено.

— Икурей Конфас — каза Наюр, леко стреснат от това колко маловажно е станало името за него. — Племенникът на императора го е направил.

— Как можеш да си сигурен? — попита Келхус. — Може би обитателите му вече не са имали нужда от това място.

Наюр сви рамене, но знаеше, че случаят не е такъв. Въпреки че местата в степта можеха да се изоставят, това не важеше за вещите — не и при Народа. Всичко беше нужно.

Тогава той осъзна с необяснима сигурност, че Келхус ще го убие.

Планините се извисяваха отпред, а степта се простираше зад тях. Зад тях. Синът на Моенгхус вече нямаше нужда от него.

Ще ме убие в съня ми.

Не. Подобно нещо не можеше да се случи. Не и след като бе пропътувал толкова надалеч, след като преживя толкова много! Трябваше да използва сина, за да открие бащата. Това беше единственият начин!

— Трябва да прекосим Хетанта — обяви Наюр, преструвайки се, че оглежда изоставените юрти.

— Изглежда труднопроходима — отвърна Келхус.

— Такава е… Ала аз знам най-краткия път.

Тази нощ те лагеруваха в изоставения лагер. Наюр отблъскваше всеки опит на Келхус да го оплете в разговор и вместо това слушаше воя на планински вълци, носещ се по вятъра, въртейки глава заедно със скърцането на празните юрти около тях.

Беше сключил сделка с дуниайна: свобода и безопасно прекосяване на степта на цената на живота на баща му. Сега, когато Джиюнати почти бе останала зад тях, му се струваше, че винаги е знаел, че сделката е измама. Как можеше да бъде иначе? Не беше ли Келхус син на Моенгхус?

И защо бе решил да прекоси планините? Наистина ли за да научи дали империята е въвлечена в свещена война, или искаше да начертае пътя, който иска да следва?

Използвай сина. Използвай един дуниайн…

Какъв глупак!

Тази нощ не спа. Не спаха и вълците. Преди пукването на зората той пролази в черния мрак на една юрта и се сгуши сред тревата. Намери черепа на бебе и плака, крещя на сградите, на дървото, на кожените стени, удря с юмруци предателската земя под себе си.

Вълците се смяха и виеха презрени имена. Омразни имена.

След това той докосна земята с устни и вдиша. Можеше да го усети как слуша някъде отвън. Усещаше го как знае.

Какво виждаше?

Нямаше значение. Огънят гореше и трябваше да бъде подхранван.

Ако трябва, и с лъжи.

Защото огънят гореше искрено. Само той.

Толкова студена за подутите очи. Степта. Безбрежната степ.

Те изоставиха празния лагер призори и конете им закрачиха сред треви, накъсани тук и там от ивици изгнила кожа и кости. Никой от двамата не говореше.

Хетанта се извисяваше на фона на източното небе. Склоновете станаха по-стръмни и те следваха виещи се пътеки, които щадяха силата на конете им. До обяд се озоваха далеч сред хълмовете. Както винаги, Наюр намираше промяната в терена за изнервяща, сякаш годините бяха татуирали прави линии, безкрайни хоризонти и небеса като купи в сърцето му. Сред хълмовете можеше да се скрие всичко или всеки. Сред хълмовете трябваше да достигнеш билото, за да виждаш.

Дуниайнска земя, помисли той.

Сякаш за да потвърди тези мисли, билото на следващия хълм разкри двадесетина ездачи в далечината, които се движеха в редица по същата пътека, която следваха и те.

— Още скилвенди — отбеляза Келхус.

— Да. Връщат се от поклонение.

Дали знаеха за Свещената война?

— Кое племе? — попита Келхус.

Въпросът разбуди подозрителността на Наюр. Беше твърде… скилвендски за чужденец.

— Ще разберем.

Които и да бяха ездачите, те бяха също толкова разтревожени от внезапната поява на непознати. Неколцина се втурнаха в галоп към тях, докато останалите се струпаха заедно около нещо, което явно беше група пленници. Наюр ги гледаше, докато приближаваха, търсейки издайническите знаци, отличаващи племето им. Доста бързо осъзна, че това са мъже, а не момчета, ала никой от тях нямаше киански шлем, което означаваше, че са твърде млади, за да са се били с фанимите при Зиркирта. Тогава видя бялата боя, прорязваща косите им. Мунуяти.

Нападнаха го образи от Киют: хилядите мунуяти, яздещи през димящите равнини в магическите огньове на Имперския саик. По някакъв начин тези мъже бяха оцелели.

Наюр имаше нужда само от един поглед към водача им, за да разбере, че не харесва този човек. Дори от разстояние от него се излъчваше нервна арогантност.

Разбира се, дуниайнът видя същото, и дори повече.

— Онзи начело — предупреди той — ни вижда като възможност да се докаже.

— Зная. Не казвай нищо.

Непознатите се спряха неспокойно пред тях. Наюр забеляза няколко прясно направени свазонда по ръцете им.

— Аз съм Пантерут урс Муткиус от мунуятите — обяви водачът. — Кои сте вие?

Шестимата му съплеменници се струпаха зад гърба му, а от погледите им се излъчваше усещане за едва сдържан вандализъм.

— Наюр урс Скийота…

— От утемотите? — Пантерут го огледа, а после премести изпълнен със съмнение поглед към свазондите, покрили ръцете му, след което се обърна към Келхус. Изплю се по скилвендски обичай. — А кой е това? Твой роб?

— Мой роб, да.

— Позволяваш му да носи оръжия?

— Роден е в племето ми. Реших, че е благоразумно. Степта е станала отчаяно място.

— Така е — отсече Пантерут. — Какво ще кажеш, робе? Наистина ли си роден сред утемотите?

Наглостта вцепени Наюр.

— Съмняваш се в думата ми?

— Степта е станала отчаяно място, както сам казваш, утемоте. И се говори за шпиони…

Наюр изсумтя.

— Шпиони?

— Как иначе биха могли да ни надвият нансурите?

— С интелект. Със силата на оръжието си. С хитрост. Аз бях при Киют, момченце. Случилото се там нямаше нищо общо с…

— И аз бях при Киют! Онова, което видях, може да се обясни само с предателство!

Тонът му не можеше да се сбърка: умишлената обида на някой, който иска да пролива кръв. Крайниците на Наюр започнаха да го сърбят. Той погледна към Келхус, знаейки, че дуниайнът ще научи всичко необходимо от изражението му. После се обърна към мунуята.

— Знаете ли кой съм аз? — Въпросът бе не само към Пантерут, но и към хората му.

Това изглежда шокира младия воин. Ала той се окопити бързо.

— Чували сме историите. Няма мъж в степта, който да не се е смял на името на Наюр урс Скийота.

Наюр го удари силно по слепоочието.

След един лудешки миг светът потъна в дивашко насилие.

Наюр скочи към Пантерут, удари го втори път с юмрука си и го събори от седлото. После рязко извърна коня си надясно, встрани от вцепенените сподвижници на мъжа, и извади меча си. Когато другите го подгониха, посягайки към собствените си оръжия, той върна животното обратно сред редиците им и порази двама, преди дори да са извадили остриетата си. Приведе се под дъговиден удар от страна на третия, после замахна напред, пронизвайки нагръдника и гърдите му, за да разполови сърцето.

Завъртя се шеметно и се огледа за дуниайна. Келхус стоеше наблизо, нечий кон удряше земята с копита зад него, а в краката му лежаха три неподвижни тела. За миг очите им се срещнаха.

— Другите идват — каза Келхус.

Наюр се обърна и видя остатъка от дружината на Пантерут да се изкачва по склона, яздейки в галоп към тях. Мунуятски бойни викове изпълниха въздуха.

Наюр прибра меча в ножницата, взе лъка си и слезе от коня. Скрит зад тялото на жребеца, той сложи стрела на тетивата, опъна я и прати един от ездачите да се търкаля по хълма, прострелян в окото. Още една стрела и втори конник се свлече от седлото си, стиснал окървавена ръка. Стрели, звънтящи като разкъсващи лен ножове, съскаха през въздуха около него. Внезапно конят му изцвили панически, олюля се и изрита; Наюр залитна назад, спъна се и падна. После, през краката на беснеещия си кон, мерна дуниайна.

От другата страна на Келхус приближаващите ездачи се бяха раздалечили като ръка — осем в дланта, близо един до друг, решени да смачкат дуниайна, докато петима други играеха ролята на пръсти, галопирайки около него и стреляйки с лъковете си отблизо. Стрелите проблясваха сред тревите. Онези встрани от целта се забиваха в пръстта, докато другите просто биваха отблъсквани от траекторията си — от дуниайна.

Келхус коленичи, сграбчи малка томахавка от седлото на един мъртъв кон, хвърли я в съвършена дъга надолу по склона. Сякаш привлечена от невидима нишка, тя се заби в лицето на най-близкия стрелец. Мъжът падна и трупът му се затъркаля като сноп тежко въже между краката на следващия го кон. Жребецът се препъна, заора в земята и падна сред вихър от ритници.

Пръстите се разпръснаха, ала дланта все още галопираше нагоре по склона. За момент дуниайнът остана неподвижен, протегнал извития си меч, докато приливът на атакуващите коне се приближаваше все повече и повече…

Мъртъв е, помисли Наюр, скачайки на крака. Конниците почти бяха достигнали и него.

Дуниайнът изчезна, погълнат от сенките между ездачите. Наюр видя проблясъци на стомана.

Трите коня точно пред него се сепнаха посред галопа, заритаха въздуха, а после се свлякоха на земята. Наюр отскочи встрани и мерна с периферното си зрение търкалящи се тела и премазани мъже. Едно мятащо се копито го срита в хълбока и той падна по лице в тревата от другата страна на хълма. Намръщи се от болка и стисна натъртения си крак, докато риташе с другия, за да се отдръпне на разстояние. Так. Една стрела се заби в земята до него. Так. Втора.

Другите мунуятски нападатели ги бяха задминали, отдръпвайки се от падналите си съплеменници. Сега завиваха по склона за повторна атака.

Наюр изруга и се помъчи да се изправи на крака — так — сграбчи кръгъл щит от земята и се втурна към мунуятския стрелец. Докато тичаше, извади меча си. Силно сътресение. Железен връх на стрела се появи от другата страна на покрития с метален лист кожен щит. Втора го удари в бедрото, отскачайки от железните плочи на бронята му. Наюр отскочи надясно, използвайки първия стрелец като прикритие от втория. Къде беше третият? Чу свирепите викове на мунуятските конници зад гърба си.

Гъста и кисела слюнка в устата му. Тътен на крака. Стрелецът се приближи още и обърна коня си, за да се изправи срещу него. Сложи нова стрела на тетивата, осъзна безсмислието на това действие, истерично се пресегна през рамо, за да извади меча си… Наюр скочи, извика яростно и заби острието си в косматото петно на мишницата му. Мунуятът изсумтя и падна напред, превивайки се на две. Наюр го сграбчи за сплъстената коса и го блъсна от седлото. Другият стрелец галопираше към него с вече изваден меч.

Наюр закачи стъпало в стремето и отскочи нагоре, а после се прехвърли от другата страна на седлото и във въздуха. Заби се в удивения мунуят и го събори на земята. Макар и останал без дъх, мъжът се опита да се бори с него и трескаво посегна към ножа си. Наюр го удари с глава в лицето и усети как челото му се сцепва в ръба на шлема на противника му. По някакъв начин бе загубил собствения си шлем. Удари го отново и усети как носът на мунуята се строшава. Другият скилвенди успя да извади ножа си, но Наюр го хвана за китката. Съскащ дъх. Твърди очи и стиснати зъби. Скърцането на кожа и броня.

— Аз съм по-силен — изстърга гласът на Наюр, преди отново да удари мъжа с глава.

В очите на другия нямаше страх… само упорита омраза.

— По-силен!

Той притисна треперещата ръка в земята, стисна китката, докато ножът не се изплъзна от безчувствените пръсти. Удари го отново в лицето. Вдигна крак.

Так! Третият стрелец.

Мунуятът под него нададе клокочещ звук и притихна. Една стрела бе приковала гърлото му към земята. Наюр чу галопиращи копита, видя извисяваща се над него сянка.

Хвърли се към земята и чу свистенето на меч.

Претърколи се, приклекна, видя мунуята да се надига от замаха, а после да обръща коня си за повторна атака. Примигвайки, за да прогони кръвта от очите си, Наюр огледа земята. Къде беше неговият меч? Кон и ездач скочиха към него.

Без да мисли, той сграбчи люлеещите се юзди. Само със силата на мускулите си успя да изтласка коня встрани от полета му, а после и на земята, където животното зацвили яростно. Удивеният мунуят се претърколи. Наюр зарита тревите, докато най-накрая не намери меча си сред един шубрак. Вдигна го и спря първоначалната атака на мунуята със звънтящо издрънчаване на метал в метал.

Мечът на мъжа се спусна в блестяща арка през небето. Нападението му беше свирепо, но само за няколко мига Наюр го отблъсна, нарушавайки равновесието му с яростта си. Мъжът се препъна.

И всичко свърши. Мунуятът изгледа глупаво противника си и се наведе да си вдигне ръката.

За да изгуби и главата си.

Аз съм по-силен.

Гърдите му се вдигаха и спускаха, докато дишаше учестено. Наюр огледа малкото бойно поле, внезапно разтревожен, че Келхус може да е умрял. Ала откри дуниайна почти незабавно: стоеше сам насред купчина мъртъвци, с меч, вдигнат като по-рано, чакайки галопиращата атака на един-единствен мунуятски копиеносец.

Приведен над оръжието си, конникът виеше, за да даде глас на яростта на степта над тътена на копита. Той знае, помисли Наюр, знае, че ще умре.

Пред погледа му, дуниайнът хвана железния връх на копието с меча си и го насочи към пръстта. То се пречупи и блъсна мунуята към високата задна част на седлото му. Келхус скочи. Невъзможен скок, в който прехвърли главата на коня с обутия си в сандал крак и изрита ездача право в лицето. Мъжът падна в тревата, където гърчовете му бяха усмирени от меча на дуниайна.

Що за човек…

Анасуримбор Келхус остана неподвижен над трупа, сякаш за да го запомни. После се обърна към Наюр. Под брулената му от вятъра коса се виждаха вадички кръв, които браздяха лицето му, така че за момент по него се различаваше подобие на изражение. Отвъд него тъмните склонове на Хетанта се издигаха към небесата.

Наюр тръгна през бойното поле, доубивайки ранените.

Накрая стигна до Пантерут, който лазеше към билото. Той изрита отчаяно стиснатия меч на мъжа и той отлетя със звънтене сред тревата. После заби своето собствено оръжие в пръстта. Изплю се в разбитото лице и загледа мътните, окървавени очи.

— Виждаш ли, мунуяте? — извика той. — Виждаш ли колко лесно се погубва Народът на Войната? Шпиони! — Наюр се изплю. — Женско извинение!

После той го зашлеви и мъжът падна в тревата. Изрита го отново и отново, а ударите извираха от тъмната ярост, която проглушаваше сърцето му. Би го, докато онзи не започна да крещи и да плаче.

— Какво? Ревеш? — изкрещя Наюр. — Ти, който ме наричаш предател на земята! — Той стисна с могъща пестница мунуята за гърлото. — Дави се! — извика. — Дави се!

Пантерут започна да се дави и да се гърчи. Самата земя ехтеше с гнева на Наюр. Самото небе трепереше.

Той пусна разбитото тяло.

Срамна смърт. Подходяща смърт. Пантерут урс Муткиус нямаше да се върне при земята.

Келхус гледаше от разстояние, докато Наюр прибираше меча си. Равнинецът тръгна към него, подбирайки пътя си сред телата със странно внимание. Очите му бяха диви и ярки под надвисналото небе.

Той е побъркан.

— Има и други — каза Келхус. — Приковани една за друга по пътя надолу. Жени.

— Нашата награда — каза Наюр, избягвайки изучаващия поглед на монаха.

Той подмина Келхус и тръгна към мястото, откъдето се чуваше плачът.

Застанала с окованите си китки пред нея, Серуей изпищя, когато фигурата се приближи към тях.

— Моля ви!

Другите се развикаха, когато видяха, че човекът, който се приближава към тях, е скилвенди, различен скилвенди — по-брутален, от чиито насълзени очи се процежда мрак. Те се сгушиха зад Серуей, толкова по-назад, колкото веригите им позволяваха.

— Моля ви-и-и! — извика отново Серуей, когато огромната извисяваща се фигура се приближи, напоена в кръвта на сънародниците си. — Трябва да ни спасите!

Ала после видя безмилостните очи на мъжа.

Той я зашлеви и тя падна на земята.

— Какво ще правиш с нея? — попита Келхус, загледан в жената, която се бе сгушила от другата страна на огъня.

— Ще я запазя — каза Наюр, откъсвайки още едно парче конско месо от реброто, което държеше в ръце. — Свършихме кървава работа — продължи той, дъвчейки. — Сега тя е моя награда.

Има и още. Той се бои… Бои се да пътува сам с мен.

Внезапно равнинецът стана, хвърли блестящото ребро в огъня, а после коленичи до жената.

— Такава красавица — каза той почти разсеяно.

Жената се отдръпна от протегнатата му ръка. Веригите й издрънчаха. Наюр я хвана и оцапа бузата й с мазнина.

Напомня му на някого. Някоя от жените му…

Аниси, единствената, която смее да обича.

Келхус гледаше, докато воинът скилвенди я обладаваше отново. С нейните стонове и приглушени викове изглеждаше все едно земята под тях се движи бавно, сякаш звездите бяха спрели пътя си и вместо тях светът бе започнал да се върти. Имаше нещо… нещо тук, което той усещаше. Нещо разгневено.

От коя тъмнина бе дошло?

Нещо става с мен, татко.

След това Наюр я вдигна на колене пред себе си. Пое прелестното й лице в дланта си и го обърна към светлината на огъня. Прокара дебели пръсти през златната й коса. Замърмори й на някакъв неразбираем език. Келхус гледаше как подутите очи се вдигат към злокобния скилвенди, ужасени от осъзнаването на чутото. Той изръмжа нещо друго и тя потрепери под ръката, която я държеше.

— Куфа… Куфа — изстена девойката. После отново заплака.

Още сурови въпроси, на които тя отговаряше с плашливостта на пребития, вдигайки поглед към жестокото лице и свеждайки го отново. Келхус виждаше през изражението й право в душата й.

Тя бе страдала много, осъзна той, толкова много, че отдавна се бе научила да крие омразата и решителността си под окаяния страх. Очите й за миг срещнаха неговите, а после отскочиха към мрака над него. Иска да е сигурна, че сме само двамата.

Наюр стисна главата й между двете си белязани ръце. Още неразбираеми думи на гърлен език, натежали от заплаха. Пусна я и тя кимна. Сините й очи блестяха със светлината на огъня. Наюр извади малък нож от панталона си и започна да разтваря мекото желязо на оковите й. След няколко мига веригите издрънчаха на земята. Тя разтърка разранените си китки и отново хвърли поглед на Келхус.

Има ли смелостта?

Равнинецът я остави и се върна на мястото си пред огъня — до Келхус. Беше спрял да стои срещу него преди известно време: за да му попречи, както дуниайнът добре разбираше, да чете лицето му.

— Освободи я, така ли? — попита Келхус, макар да знаеше, че не е така.

— Не. Сега тя носи други вериги. — След момент добави: — Жените са лесни за пречупване.

Той не го вярва наистина.

— На какъв език говореше? — Искрен въпрос.

— Шеик. Езикът на империята. Била е нансурска конкубинка преди мунуятите да я пленят.

— Какво я пита?

Равнинецът го изгледа остро. Келхус видя малката драма на изражението му — вихър от значения. Припомнена омраза, но и припомнена предходна решителност. Наюр вече бе решил как да се справи с тази ситуация.

— Попитах я за Нансуриума — отвърна той накрая. — Има голямо раздвижване в империята… в целите Три морета. Нов шриах владее Хилядата храма. Ще има Свещена война.

Тя не му каза това; само го е потвърдила. Той е знаел отпреди.

— Свещена война… И срещу кого ще се води?

Равнинецът се опита да го измери, да проучи въпросителната маска, която носеше вместо лице. Келхус се тревожеше все повече и повече от проницателността на неизказаните предположения на този скилвенди. Мъжът дори знаеше, че възнамерява да го убие…

Тогава в изражението на Наюр се случи нещо странно. Някакво осъзнаване, последвано от свръхестествен ужас, чийто източник убягна на Келхус.

— Инритите се събират, за да накажат фанимите — каза Наюр. — За да си върнат обратно изгубените свещени земи. — Отвращение оцветяваше гласа му. Сякаш някое място може да бъде свещено. — Да си върнат Шимех.

Шимех… Домът на баща ми.

Още една бразда. Още едно съчетание на цели. Усложненията на тази мисия разцъфнаха в ума му. Затова ли ме призова, татко? За свещена война?

Равнинецът се извърна, за да погледне жената от другата страна на огъня.

— Как се казва? — попита Келхус.

— Не попитах — отвърна Наюр и се пресегна за още конско месо.

С крайници, озарени от пламтящото огнище, Серуей стисна ножа, който мъжете бяха използвали, за да заколят коня. Тя тихо се надвеси над заспалия скилвенди. Мъжът дишаше равномерно. Вдигна ножа към луната с треперещи ръце. Поколеба се… спомняйки си хватката му, погледа му.

Тези побъркани очи бяха гледали през нея, сякаш е стъкло, прозрачна за глада му.

И този глас! Стържещи, стихийни думи: „Ако избягаш, ще те уловя, момиче. Неумолим като земята, аз ще те намеря… И ще те нараня, както никога не си била наранявана.“

Серуей стисна очи. Удряй-удряй-удряй-удряй!

Стоманата се гмурна…

И я спря груба ръка.

Втора ръка стисна устата й, за да потуши напиращия писък.

През сълзи видя силуета на втория, брадатия мъж. Норсираят. Главата бавно се заклати наляво-надясно.

Последва стягане и ножът се изплъзна от безчувствените й пръсти, но мъжът го хвана, преди да падне върху спътника му. Тя усети как я вдига и я полага от другата страна на димящото огнище.

На тази светлина Серуей успя да различи чертите му. Тъжни, дори нежни. Той поклати отново глава, а тъмните му очи бяха изпълнени със загриженост… дори ранимост. Той вдигна ръка до устните й, бавно, а после я сведе до гърдите си.

— Келхус — прошепна, а после кимна.

Тя събра ръце и го загледа, останала без думи.

— Серуей — отвърна накрая, също толкова тихо, колкото и той. Пламтящи сълзи покапаха по бузите й.

— Серуей — повтори той… нежно.

Протегна ръка, за да я докосне, но се поколеба и я върна в скута си. За момент опипа мрака зад гърба си и накрая вдигна вълнено одеяло, още топло от огъня.

Поразена, тя го взе, впримчена от бледото отражение на светлината в очите му. Той се извърна и се излегна на чергата си.

После, насред тихи и измъчени хлипове, Серуей заспа.

Страх.

Тиранизиращ дните й. Преследващ съня й. Страх, който караше мислите й да се разбягват, да отлитат от ужас на ужас, който караше червата й да се гърчат, а ръцете й неспирно да треперят. Лицето й бе постоянно отпуснато от страх, че някое потрепнало мускулче може да накара всичко да се срине.

Първо с мунуятите, а сега с този много по-тъмен, много по-заплашителен скилвенди, с крака като корени, впити в камък, с думи като тътен на гръмотевици, с очи, вещаещи ледено убийство. Незабавно подчинение, дори на онези негови желания, които той не изричаше. Болезнено възмездие, дори за нещата, които не бе извършила. Наказание за дишането й, за кръвта й, за красотата, за нищо.

Наказание заради наказанието.

Тя беше безпомощна. Абсолютно сама. Дори боговете я бяха изоставили.

Страх.

Серуей стоеше насред утринния хлад, изтръпнала, изтощена по начини, които никога нямаше да разбере. Жестокият скилвенди и странният му спътник норсирай прибраха последните оплячкосани провизии и ги наредиха на гърбовете на оцелелите мунуятски коне. Тя гледаше как равнинецът отива до мястото, където бе наредил другите дванадесет пленени жени от домочадието на Гаунум. Те стискаха веригите си за утеха и се гушеха една в друга от ужас. Тя ги виждаше, знаеше кои са, но й се струваха неразпознаваеми.

Ето там, жената на Барастас, която я мразеше почти толкова, колкото и тази на Перистус. А там беше Исана, която помагаше в градините, докато патридомосът не прецени, че е достатъчно красива. Серуей ги познаваше до една. Но кои бяха те?

Чуваше ги как хлипат и се молят, не за милост — бяха прекосили планините и знаеха, че са извън обсега на милостта, — а за някаква нормалност. Кой нормален мъж унищожава нещо използваемо? Тази може да готви, онази да се съвкуплява, а за другата ще вземе хиляда роба откуп, само ако я остави жива…

Младата Исана, чието ляво око беше подуто и затворено от удара на някой мунуят, й викаше:

— Серуей, Серуей! Кажи му, че не изглеждам така! Кажи му, че съм красива! Серуей, моля те-е-е-е!

Тя извърна поглед. Престори се, че не чува.

Твърде много страх.

Не си спомняше кога бе спряла да усеща сълзите си. Сега, поради някаква причина, трябваше да ги вкуси, за да осъзнае, че плаче.

Глух за виковете им, воинът скилвенди закрачи сред тях, удряйки онези, които посягаха към него, и отключи двете извити куки на хитро направения клин, който скилвендите използваха, за да приковат пленниците си към земята. Отскубна първо единия, а после и другия клин от пръстта и ги пусна обратно с дрънчене. Жените викаха и трепереха около него. Когато извади ножа си, някои от тях започнаха да пищят.

Той сграбчи веригата на една от пищящите, Ора — пухкава домашна слугиня — и я издърпа към себе си. Писъците спряха. Но тогава, вместо да я убие, той започна да разхлабва мекото желязо на оковите й, както бе постъпил с тези на Серуей предната нощ.

Объркана, тя погледна към норсирая… как му беше името? Келхус? Той спря поглед на нея за един мрачен, но по някакъв начин окуражителен момент, а после отмести очи.

Ора беше свободна и просто седеше, разтърквайки китки, напълно объркана. Равнинецът започна да освобождава друга.

Внезапно Ора се затича нагоре по склона, абсурдна с тресящите се телеса и отчаянието си. Когато никой не я последва, тя спря и се обърна с изтерзано изражение. Коленичи и се огледа диво наоколо, а Серуей изведнъж се сети за котката на патридомоса, която винаги се боеше да се отдалечава твърде много от купата си, независимо как я тормозеха децата. Осем други се присъединиха към Ора в изплашеното й бдение, включително Исана и жената на Барастас. Само четири продължиха да тичат.

Нещо в тази ситуация й пречеше да си поеме дъх.

Равнинецът остави веригите и оковите да паднат на земята и отиде при Серуей и Келхус.

Норсираят го попита нещо неразбираемо. Воинът сви рамене и погледна към нея.

— Други ще ги намерят и използват — каза той спокойно.

Очевидно говореше на нея, очевидно, защото онзи, наречен Келхус, не разбираше шеик. После едрият скилвенди скочи на коня си и огледа осемте останали жени.

— Последвайте ни — извика с равнодушен глас, — и ще извадя очите ви със стрели.

Тогава те отново започнаха да вият като побъркани, молейки го да не си отива. Жената на Барастас дори замоли за оковите си. Ала той изглежда не ги чуваше. Накара Серуей да се качи на кон.

И тя беше щастлива. Щастлива! А другите й завиждаха.

— Тук, Серуей! — чу да крещи жената на Барастас. — Върни се тук, мръсна еблива краво! Аз те притежавам! Притежавам те! Шибана слива! Върни се незабавно!

Всяка дума едновременно удряше Серуей като юмрук и преминаваше право през нея, без да я докосне. Тя чу как жената на Барастас тръгва след върволицата коне, а ръцете й се размахваха в лудешки кръгове. Тогава огромният скилвенди дръпна рязко юздите на жребеца си, обърна го и извади лъка от калъфа му. Сложи стрела и я пусна с едно елегантно движение.

Тя уцели благородничката в устата, разби зъбите й и се заби във влажните дълбини на гърлото й. Жената падна напред като кукла и се загърчи сред тревата и цветенцата. Равнинецът изсумтя одобрително, а после продължи да ги води навътре в планината.

Серуей вкуси сълзи.

Нищо от това не се случва, помисли тя. Никой не страдаше толкова. Не и наистина.

Боеше се, че може да повърне от страх.

Хетанта надвисна над тях. Те се заизкачваха по стръмни гранитни склонове, проправяха си път през тесни долини, под масиви от седиментна скала, набраздена от странни фосили. През повечето време пътеката следваше малка рекичка, по чиито брегове растяха храсталаци и борове-джуджета. Изкачваха се все по-нагоре във все по-студения въздух, докато накрая дори мъхът не остана зад тях. Вече намираха трудно дори гориво за огъня. Нощите станаха жестоко студени. На два пъти се събудиха покрити със сняг.

През деня равнинецът се движеше пред тях с понито си, сам, и говореше рядко. Келхус следваше Серуей. Тя започна да му говори, подтиквана от нещо в държанието му. Самото му присъствие излъчваше интимност, доверие. Очите му я обгръщаха и погледът му сякаш поправяше начупената земя под краката й. Тя му разказа за живота си като конкубинка на нансурите, за баща си, нимбриканец, който я продал на дома Гаунум, когато станала на четиринадесет. Тя описа ревността на гаунумските жени, как я излъгали, че първото й дете било мъртвородено, а всъщност Гриаса, стара шигекска робиня, ги бе гледала как го душат в кухнята.

— Сини бебета — бе прошепнала старицата в ухото й с пречупен от гнева глас, твърде изтощен, за да може да говори. — Само това ще можеш да износиш, дете.

Това, обясни Серуей на Келхус, се превърна в мрачна шега, споделяна от всички членове на домочадието, особено сред онези конкубинки или робини, имащи късмета да бъдат посещавани от господарите си. Ние им износваме сини бебета… Сини като жреците на Джукан.

В началото му говореше по начина, по който бе говорила на бащините си коне като дете — лишени от смисъл думи на човек, когото чуват, но не разбират. Скоро обаче откри, че той всъщност я разбира. След три дни започна да й задава въпроси на шеик — труден език, който бе овладяла едва след години пленничество в Нансур. Въпросите по някакъв начин я възбуждаха, изпълваха я с копнеж да им отговори подобаващо. А гласът му! Дълбок, тъмен като вино, като морето. И начинът, по който изричаше името й. Сякаш се скъпеше за звука му. Серуей — като заклинание. Само за няколко дни предпазливата й привързаност се превърна в благоговение.

Нощем обаче тя принадлежеше на мрачния скилвенди.

Не можеше да осмисли връзката между тези двама мъже, въпреки че често размишляваше над нея, разбирайки, че по някакъв начин съдбата й се намира помежду им. Първоначално бе предположила, че Келхус е роб на равнинеца, ала това не бе така. В крайна сметка тя осъзна, че огромният воин мрази норсирая и дори се страхува от него. Държеше се като някой, който се опитва да се предпази от ритуално замърсяване.

В началото това проникновение я зарадва. Ти се страхуваш!, крещеше беззвучно в гърба на мъжа. С нищо не се различаваш от мен! С нищо не си повече от мен!

Ала после това почна да я тревожи… силно. Някой, от когото се страхува един скилвенди? Що за човек всяваше страх у скилвендите?

Накрая тя се престраши и го попита.

— Защото съм дошъл — отвърна Келхус — да извърша ужасно деяние.

Тя му повярва. Как можеше да не вярва на такъв човек? Ала имаше други, по-болезнени въпроси. Въпроси, които не смееше да изрече, макар и да го питаше с очите си всяка нощ.

Защо не ме вземеш? Защо не ме направиш своя награда? Той се бои от теб!

Ала знаеше отговора. Тя беше Серуей. Едно нищо.

Фактът на нищожността й беше трудно научен урок. Детството й беше щастливо — толкова щастливо, че сега плачеше винаги, щом се сетеше за него. Береше диви цветя из прериите на Кепалор. Скачаше като видра в реката с братята си. Играеше си около среднощни огньове. Баща й им угаждаше, макар и да не беше мил; майка й я къпеше в обожание.

— Серчаа, сладка Серчаа — казваше тя, — ти си моето красиво заклинание, моята защита срещу разбито сърце.

Тогава Серуей се мислеше за нещо. Беше обичана. Беше ценена повече от братята си. Беше щастлива по неизразимия начин на деца, които не са страдали истински, за да оценят радостта.

Разбира се, беше слушала много истории за страдание, ала трудностите, за които се разказваше в тях, винаги облагородяваха, бяха облечени в поуки и съдържаха уроци, които вече знаеше. Освен това, дори съдбата да я предадеше, а тя бе сигурна, че това няма да стане, Серуей щеше да остане твърда и героична, маяк на сила за по-слабите души около нея.

После баща й я продаде на патридомоса на дома Гаунум.

През първата й нощ като чужда собственост беше избита голяма част от глупостта й. Тя доста бързо научи, че няма нищо — нито унижение, нито жестокост или извращение — което не би извършила, за да усмири мъжете и тежките им пестници. Като конкубинка на Гаунумите, Серуей живееше в постоянно напрежение, прикована между омразата на жените им и капризните апетити на мъжете. Тя беше нищо, всички й го повтаряха. Нищо. Просто поредната безполезна норсирайска слива. Тя почти им вярваше.

Скоро започна да се моли на този или онзи син на патридомоса да я посети — дори онези, които бяха жестоки. Флиртуваше с тях. Прелъстяваше ги. Беше насладата, с която черпеха гостите си. Ако не беше гордостта от обожанието им, удоволствието от радостта им, какво друго имаше в живота си?

В огромната вила на дома Гаунум имаше светилище, изпълнено с малки идоли на предците на Дома. Тя много често коленичеше и се молеше там. Винаги молеше за милост. Усещаше мъртвите Гаунуми във всеки ъгъл на мястото, чуваше злобния им шепот и той я изпълваше с ужасни предчувствия. Така че тя молеше и молеше неспирно за милост.

После, сякаш в отговор на молитвите й, самият патридомос, който винаги й се бе струвал някакъв далечен среброкос бог, я срещна в градините. Сграбчи брадичката й и възкликна:

— В името на боговете! Ти си достойна за самия император, момиче… Тази вечер. Очаквай ме тази вечер.

Как само танцува душата й през онзи ден! Достойна за императора! Как внимателно се избръсна и си сложи най-добрите парфюми в очакване на посещението му. Достойна за императора! И как плака, когато той не дойде.

— Не тъжи, Серчаа — казаха й другите момичета. — Той предпочита малки момчета.

В продължение на няколко дни след това тя мразеше малките момчета.

Но продължи да се моли на идолите, въпреки че сега плоските им малки личица сякаш й се смееха. Тя, Серуей, трябваше да означава нещо, нали? Искаше само някакъв знак, нещо, каквото и да е… Накрая дори пълзеше пред тях.

Тогава един от синовете на патридомоса, Перистус, я взе в леглото си заедно с жена си. В началото на нея й дожаля за съпругата — момиче с лице на мъж, събрано с Гаунум Перистус, за да подсигури съюз между домовете им. Ала докато той използваше Серуей, за да събере семе, което да посее в утробата на жена си, тя чувстваше омразата на другата, все едно споделяше леглото с малък огън. Така че, само за да напакости на брантията, тя започна да вика, да разпалва страстта на Перистус с курвенски думи и дела, и накрая открадна семето му за себе си.

Грозната съпруга плака, крещя като полудяла и колкото и да я удряше Перистус, не спираше да вие. Макар и смутена от ликуването, което това предизвика, Серуей побърза да изтича до светилището, за да благодари на предшествениците на Гаунум. А скоро след това, когато осъзна, че носи детето на Перистус, открадна един от гълъбите на коняря и го пожертва в тяхно име.

По време на шестия месец на бременността й, жената на Перистус прошепна:

— Три месеца до погребението, а, Серчаа?

Ужасена, Серуей отиде при самия Перистус, ала той я зашлеви и я изгони. Тя не представляваше нищо за него. Така че момичето се върна при Гаунумските идоли. Предложи им каквото и да е, всичко. Ала детето й се роди синьо. Синьо като жреците на Джукан.

И все пак Серуей продължи да се моли — този път за отмъщение. Молеше се на Гаунумите за унищожението на Гаунумите.

Година по-късно патридомосът напусна вилата с всичките си мъже. Набиращата сила Свещена война бе станала неуправляема и императорът се нуждаеше от всичките си генерали. После пристигнаха скилвендите. Пантерут и мунуятите.

Варварите я откриха в светилището и с крясъци строшиха каменните идоли в пода.

Вилата беше погълната от пламъци и почти всички грозни гаунумски жени и грозните им гаунумски деца бяха изклани. Съпругата на Барастас, по-младите конкубинки и по-красивите робини бяха извлечени през портите като добитък. Серуей крещя като другите, плака за горящия си дом. Дома, който мразеше.

Кошмарно страдание. Бруталност. Различна от всичко, което бе изстрадала до момента. Всяка от тях бе вързана за седлото на мунуятски воин и те ги караха да тичат по целия път до Хетанта. Нощем те се гушеха една в друга, плачеха и викаха, когато мунуятите дойдеха за тях, намазали фалосите си с животинска мазнина. И Серуей си спомни дума, шеикска дума, която не съществуваше в родния й нимбрикански език… Дума на ярост.

Справедливост.

Въпреки цялата й суета и капризните й грехове, тя имаше стойност. Тя беше нещо. Тя беше Серуей, дъщеря на Ингаера, и заслужаваше много повече от онова, което получаваше. Щеше да има достойнство или да умре с омразата си.

Ала смелостта й се зароди в ужасяващ момент. Опитваше се да не плаче. Опитваше се да бъде силна. Дори заплю в лицето Пантерут — водачът на скилвендите, който я избра за своя награда. Ала скилвендите не бяха точно хора. Те гледаха всички чуждоземци с надменност, сякаш от билото на някаква лишена от богове планина, по-далечна и от най-бруталните синове на патридомоса. Те бяха скилвенди, прекършващите коне и мъже, а тя беше Серуей.

Ала въпреки това момичето се вкопчи в тази дума… И докато гледаше как мунуятите измират от ръцете на тези двама мъже, тя посмя да ликува, посмя да повярва, че ще бъде спасена. Най-накрая, справедливост!

— Моля ви! — извика на приближаващия се Наюр. — Трябва да ни спасите!

Без стойност, бяха й казали Гаунумите. Просто още една безполезна норсирайска слива. Тя им повярва, ала продължи да се моли. Да умолява. Покажете им! Моля ви! Покажете им, че имам стойност…

И после стигна до това да моли за милост един побъркан скилвенди. Да настоява за справедливост.

Безполезна глупачка! От момента, в който Наюр притисна окървавеното си тяло в нейното, тя разбра. Съществуваше само капризът. Само покорността. Само болката, смъртта и страхът.

Справедливостта беше просто още един предателски идол на Гаунумите.

Баща й, който я издърпа полугола от одеялата и я хвърли в грубите ръце на непознат.

— Сега принадлежиш на тези мъже, Серуей. Нека боговете ни бдят над теб.

Перистус, който вдигна ръце от свитъците си и се намръщи с развеселено неверие.

— Може би си забравила какво си, Серуей. Дай ми ръката си, дете.

Гаунумските идоли, които й се смееха с каменни лица. Подигравателна тишина.

Пантерут, който избърса плюнката й от лицето си и извади ножа си.

— Пътят, по който си поела, е тесен, кучко, а ти дори не го знаеш… Ще ти покажа.

Наюр, стиснал китките й по-здраво от всяка окова.

— Огъни се пред волята ми, момиче. Изцяло. Няма да търпя никакво непокорство. Ще стъпча у теб всичко, което не ми се покори.

Защо бяха толкова зли с нея? Защо всички я мразеха? Защо я наказваха? Нараняваха? Защо?

Защото тя беше Серуей и не представляваше нищо. И винаги щеше да е така.

Именно затова и Келхус я изоставяше всяка вечер…

В някакъв момент преодоляха гръбнака на Хетанта и пътеката започна да се спуска. Равнинецът им забрани да палят огньове, но нощите се затоплиха. Пред тях се ширна Киранейската равнина — тъмна в мъгливата далечина, като люспата на презряла слива.

Келхус се спря на една издадена скала и погледна начупените долини и древни гори. Куниюри бе изглеждал по същия начин от върховете на Демуа, предположи той, ала докато Куниюри беше мъртъв, тази земя живееше. Трите морета. Последната велика цивилизация на човеците. Най-накрая беше пристигнал.

Приближавам се, татко.

— Не можем да продължим по този начин — извика Наюр зад него.

Решил е, че трябва да бъде сега. Келхус очакваше този момент откак разтуриха лагера си преди часове.

— Какво имаш предвид, скилвенди?

— Няма начин двама мъже като нас да прекосят фанимските земи по време на Свещена война. Ще ни изкормят като шпиони много преди да достигнем Шимех.

— Но именно затова прекосихме планините, нали? За да пътуваме през империята, вместо да…

— Не — каза мрачният скилвенди. — Ние не можем да пътуваме през империята… Доведох те тук, за да те убия.

— Или — отвърна Келхус, все така говорейки на гледката пред себе си — да бъдеш убит от мен.

Той се обърна с гръб към империята и с лице към Наюр. Около мъжа се издигаше рамка от каменни плоскости, окъпани от слънчевата светлина. Серуей стоеше наблизо. Келхус забеляза, че по ноктите й има кръв.

— За това си мислеше, нали?

Равнинецът облиза устни.

— Ти ми кажи.

Келхус обгърна варварина в сетивата си така, както дете може да затвори птица в трептящи длани — жив за всяко потрепване, за пулса на сърчицето с размери на грахово зърно, за едва доловимата горещина на паникьосано дишане.

Трябваше ли да позволи на мъжа да зърне, да му покаже колко е прозрачен. Вече от дни Наюр беше научил истината за Свещената война от Серуей, но отказваше да обсъжда каквото и да е, свързано с нея или плановете си. Ала намеренията му бяха очевидни: той ги доведе в Хетанта, за да спечели време, по начина, по който Келхус бе ставал свидетел да го правят и други хора, когато са твърде слаби, за да се откажат от маниите си. Наюр се нуждаеше от лова на Моенгхус, макар и да знаеше, че този лов е фарс.

Ала сега им предстоеше да влязат в империята — земя, където скилвендите ги деряха живи. Преди, докато приближаваха Хетанта, Наюр се боеше единствено, че Келхус ще го убие. Сега, сигурен, че самото му присъствие се е превърнало в смъртна опасност, той беше сигурен. Келхус бе зърнал решимостта му още сутринта, в думите му и в предпазливите погледи. Ако не можеше да използва сина, за да убие бащата, Наюр урс Скийота щеше да убие сина.

Макар и да знаеше, че е невъзможно.

Такова мъчение.

Омраза, могъща като приливите в мащаба и силата си, достатъчна да изтреби неизброими хиляди, достатъчна, да унищожи самия себе си или истината. Безценен инструмент.

— Какво искаш да кажа? — попита Келхус. — Че сега, когато достигнахме империята, вече нямам нужда от теб? И че, когато вече нямам нужда от теб, възнамерявам да те убия? В крайна сметка човек не прекосява империята в присъствието на скилвенди.

— Ти сам го каза, дуниайне. Още когато беше прикован в юртата ми. За твоя вид съществува само мисията.

Каква прозорливост. Омраза, но подкована с почти свръхестествен интелект. Наюр урс Скийота беше опасен… Защо да търпи компанията му?

Защото Наюр все още познаваше този свят по-добре от него. И по-важно, познаваше войната. Беше в кръвта му.

Още мога да го използвам.

Ако пътищата за поклонение към Шимех бяха затворени, Келхус нямаше друга алтернатива, освен да се присъедини към Свещената война. Ала перспективите на войната създаваха почти непреодолима дилема. Той бе прекарал часове във вероятностния транс, опитвайки се да начертае моделите й, но не познаваше принципите, от които имаше нужда. Променливите бяха твърде много, твърде случайни. Война… Възможно ли беше някое обстоятелство да е по-капризно? По-опасно?

Тази пътека ли си избрал за мен, татко? Това ли е твоето изпитание за сина ти?

— А каква е мисията ми, скилвенди?

— Убийство. Отцеубийство.

— А след тридесет години сред родените в света, каква сила, смяташ, че ще притежава баща ми — дуниайн, който разполага с всички мои дарби?

Варваринът изглеждаше вцепенен.

— Не бях помислил…

— А аз съм. Смяташ, че нямам нужда от теб? Че нямам нужда от Наюр урс Скийота, окървавения в множество битки? Прекършващия коне и мъже? Човек, който може да повали трима в разстояние на три мига? Мъж, който не се поддава на методите ми и съответно на тези на баща ми? Който и да е той в момента, скилвенди, бъди сигурен, че е могъщ. Твърде могъщ, за да бъде убит от който и да било човек сам.

Келхус чуваше тътена на сърцето на Наюр в гърдите му, виждаше мислите да се вихрят през очите му и подушваше вкочаняването, обхванало крайниците му. Странно, но за миг мъжът погледна умоляващо към Серуей, която само зяпаше, трепереща от ужас.

— Казваш това, за да ме излъжеш — промърмори Наюр. — Да ме примамиш…

Отново стената на неверието му, тъпа и упорита. Трябва да му се покаже.

Келхус изтегли меча си и скочи напред. Войнът скилвенди реагира мигновено, макар и по дървения начин на рефлекси, притъпени от неверие. Парира първия удар с лекота, но отстъпи пред звънтящата комбинация, която последва. С всеки удар Келхус виждаше как гневът му се разпалва, чувстваше го как се разбужда и сграбчва крайниците на равнинеца. Скоро той контрираше нападенията му със заслепяваща скорост и разтърсваща костите мощ. Келхус бе виждал само веднъж скилвендски деца, които се упражняваха в багарата, „пътя на размаха“ — бойната техника на скилвендите. Тогава му се струваше прекалено украсена, изпълнена със съмнителни жестикулации.

Но не и комбинирани със сила. На два пъти бруталните широки удари на Наюр почти го събориха на колене. Келхус отстъпи, симулирайки умора, за да пусне фалшивата миризма на предстоящо убийство. Чуваше как Серуей крещи:

— Убий го, Келхус! Убий го!

Варваринът изсумтя и удвои гнева си. Дуниайнът едва отблъсна чудовищен дъжд от удари, преструвайки се на отчаян. Пресегна се, за да стисне дясната китка на Наюр, и го придърпа напред. По някакъв невъзможен начин обаче варваринът успя да вдигне свободната си ръка, сякаш през тази на Келхус. Заби длан в лицето му и Келхус отскочи, изритвайки го два пъти в ребрата. Претърколи се на ръце, а после без усилие застана отново в бойна стойка. Вкуси собствената си кръв. Как? Воинът скилвенди се препъна, стиснал ребрата си. Келхус осъзна, че е подценил рефлексите на мъжа, както и толкова други неща у него.

Хвърли меча си настрана и тръгна към противника си. Наюр изрева, скочи и замахна. Келхус загледа как върхът на меча се спуска под блестящата слънчева светлина, срещу каменните тераси и кълбестите облаци. Хвана го в дланите си, както се хваща лицето на любим или муха. Изви го и изтръгна дръжката от ръката на Наюр. После пристъпи напред и го удари в лицето. Докато мъжът залиташе назад, дуниайнът приклекна и го подкоси.

Вместо да се запрепъва назад, за да излезе от обсега му, Наюр се претърколи на крака и скочи към него. Келхус се изви назад, сграбчи налитащия скилвенди за полата и врата му, а после го преметна в посоката, от която бе дошъл той самият — по-близо до ръба. Когато Наюр се опита да се изправи, го удари в гърба и го запрати още по-нататък.

Последваха нови удари, докато равнинецът не се превърна повече в подивял звяр, отколкото в мъж, всмуквайки въздух с треперене и размахвайки ръце, оковани в безсмисленост. Дуниайнът го удари силно и той се свлече, удряйки глава в ръба на скалата.

Келхус го вдигна и запрати варварина отвъд ръба, след което го задържа с една ръка увиснал срещу далечната империя. Вятърът развяваше катранената му коса над бездната.

— Давай — изстена Наюр през сополи и слюнка. Краката му се люшкаха над нищото.

Толкова много омраза.

— Но аз казах истината, Наюр. Нуждая се от теб.

Очите на пребития скилвенди се разшириха от ужас. Пусни ме, казваше изражението му. Защото там е покоят.

И Келхус осъзна, че отново е преценил мъжа погрешно. Мислеше го за неуязвим от травмата на физическото насилие, а той не беше. Дуниайнът го беше пребил както мъж бие жена си или баща — детето си. Това събитие щеше да го тормози вечно, не само със спомени, но и с несъзнателно треперене. Още една деградация, която да хвърли в огъня си.

Келхус го издърпа в безопасност и го остави да падне. Още едно прегрешение.

Серуей коленичи под коня си, разплакана — не защото бе спасил равнинеца, а защото не го беше убил.

— Иглита сун тамата! — изплака тя на бащиния си език. — Иглита сун тамата-а-а!

Ако ме обичаше.

— Вярваш ли ми? — попита настоятелно той.

Замаяният скилвенди го изгледа вцепенен от шока, сякаш объркан от отсъствието на гнева си. Надигна се на треперещите си крака.

— Млъкни — каза той на Серуей, макар и да не можеше да отмести поглед от Келхус.

Тя продължи да плаче и да вика нещо на дуниайна. Очите на Наюр се отскубнаха от Келхус и се насочиха към наградата му. Той отиде до нея и мълчаливо я зашлеви с отворена длан.

— Казах млъкни!

— Вярваш ли ми? — попита отново Келхус.

Серуей скимтеше, мъчейки се да преглътне хлиповете си.

Толкова много мъка.

— Вярвам ти — каза Наюр, за момент неспособен да срещне погледа му. Вместо това гледаше Серуей.

Келхус вече знаеше какъв ще е отговорът му, но имаше огромна разлика между това да знаеш едно признание и да го изискаш.

И все пак, когато Наюр най-накрая го погледна, в очите му гореше познатата ярост, при това с почти сексуална интензивност. Ако досега дуниайнът само подозираше, сега вече го знаеше с абсолютна сигурност: този скилвенди беше луд.

— Вярвам, че мислиш, че се нуждаеш от мен, дуниайне. Засега.

— Какво искаш да кажеш? — попита Келхус искрено объркан.

Става все по-непредсказуем.

— Планираш да се присъединиш към тази Свещена война. Да я използваш, за да пътуваш до Шимех.

— Не виждам друг начин.

— Ала при всичките ти приказки за нужда, ти забравяш, че аз съм езичник за инритите — каза Наюр. — Не много по-различен от фанимите, които се надяват да избият.

— Значи вече не си езичник.

— Познал правата вяра? — изсумтя невярващо Наюр.

— Не. Човек, който се е събудил от своя варваризъм. Оцелял от Киют, който е изгубил вяра в обичаите на народа си. Спомни си, че като всички народи, и инритите си мислят, че те са избраните, върхът на онова, което значи да си изправен човек. Лъжи, които ги ласкаят, рядко ще събудят подозрение.

Келхус виждаше, че обхватът на знанието му плаши Наюр. Той се бе опитвал да предпази позицията си като го държи в невежество за Трите морета. Дуниайнът следеше движенията, които оживяваха гримасите му, погледите към Серуей… Ала сега имаше по-важни проблеми.

— Нансурите няма да ги е грижа за подобни истории — каза Наюр. — Те ще видят само белезите по ръцете ми.

Източниците на отрицанието му убягваха на Келхус. Нима равнинецът не искаше да намери и убие Моенгхус?

Как може той все още да е мистерия за мен?

Дуниайнът кимна, но по свиващия рамене начин, който както приемаше, така и отхвърляше възражения.

— Серуей казва, че народите от всичките Три морета се струпват в империята. Ще се присъединим към тях и ще избягваме нансурите.

— Може би… — каза Наюр бавно. — Ако успеем да стигнем до Момемн, без да ни разкрият. — Но после поклати глава. — Не. Скилвендите не бродят така. Дори само видът ми ще провокира твърде много въпроси, прекалено много гняв. Нямаш представа колко точно ни мразят, дуниайне.

Отчаянието му не можеше да се сбърка. Келхус осъзна, че някаква част от Наюр се е отказала от надеждата да открие Моенгхус. Как беше пропуснал това?

Но по-важният въпрос беше дали думите на този скилвенди бяха истина. Наистина ли беше невъзможно да се прекоси империята с него? Ако да, трябваше да…

Не. Всичко зависеше от това да доминира обстоятелствата. Той нямаше да се присъедини към Свещената война, а да я обхване, да я използва като свой инструмент. Ала както с всяко ново оръжие, се нуждаеше от инструкции, обучение. И шансът да намери друг с такъв опит и прозорливост като Наюр урс Скийота, беше нищожен. Наричат го най-свиреп сред всички мъже.

Ако този скилвенди знаеше твърде много, то Келхус не знаеше достатъчно — поне все още. Каквито и опасности да ги чакаха при прекосяването на империята, рискът си струваше. Ако трудностите се окажеха непреодолими, щеше да преосмисли приоритетите си.

— Когато попитат — отвърна Келхус, — катастрофата при Киют ще бъде твоето обяснение. Онези малцина утемоти, преживели Икурей Конфас, са били надвити от съседите си. Ти си последният от своето племе. Обезправен воин, отхвърлен от родните земи от злощастие и мъка.

— А ти какъв ще си, дуниайне?

Келхус бе прекарал много часове, борейки се с този въпрос.

— Аз ще съм твоята причина да се присъединиш към Свещената война. Аз ще съм принц, когото си срещнал, докато съм пътувал на юг през твоите изгубени земи. Принц, сънувал Шимех на другия край на света. Хората от Трите морета не знаят нищо за Атритау, освен че е преживял митичния им Апокалипсис. Ние ще дойдем при тях от тъмнината, скилвенди. Ще бъдем такива, каквито кажем, че сме.

— Принц… — повтори със съмнение Наюр. — Откъде?

— Принц от Атритау, когото си срещнал по пътя си из северната пустош.

Въпреки че равнинецът вече разбираше и дори оценяваше пътя, положен за него от Келхус, съмненията още бушуваха в него. Колко щеше да понесе Наюр, за да види отмъстена смъртта на баща си?

Вождът на утемотите избърса с голата си ръка устата и носа си. Изплю кръв.

— Принц на нищо — каза накрая.

На утринната светлина Келхус гледаше как едрият скилвенди язди до ко̀ла. Високо на него беше забит череп, все още покрит с кожа и кичур тъмна, гъста коса. Скилвендска коса. Малко по-надалеч от всяка страна на пътя се издигаха още колове — други скилвендски глави, покриващи разстоянието, разчетено от математиците на Конфас. Толкова много мили, толкова много глави.

Келхус се обърна на седлото си към Серуей, която го гледаше преценяващо.

— Те ще го убият, ако ни намерят — каза тя. — Не го ли разбира?

Тонът й мълвеше: „Нямаме нужда от него, обич моя. Можеш да го убиеш.“ Келхус виждаше сцените, които тя разиграва зад очите си. Истеричният вик, който бе изработила през изминалите дни, готов да полети при първата им среща с нансурски войници.

— Не бива да ни предаваш, Серуей — отвърна сурово Келхус, като нимбрикански баща на дъщеря си.

Красивото лице се отпусна в шок.

— Никога не бих предала теб, Келхус — изпелтечи тя. — Трябва да знаеш, че…

— Зная, че се чудиш какво ме обвързва с този скилвенди, Серуей. Но не ти е писано да разбереш. Знай само, че ако го предадеш, предаваш и мен.

— Келхус, аз…

Шокът се трансформира в болка, в сълзи.

— Трябва да го изтърпиш, Серуей.

Момичето извърна лице от ужасните му очи и започна да плаче.

— Заради теб? — изсъска тя с горчивина.

— Аз съм само обещанието.

— Обещание? — извика тя. — Чие обещание?

Ала Наюр се бе върнал, яздейки около тях, за да стигне до малката им група коне. Усмихна се сухо, когато забеляза, че Серуей плаче.

— Запази този момент в сърцето си, жено — каза той на шеик. — Защото това ще е единственото ти мерило за този човек.

Смехът му беше груб.

Той се приведе над понито си и започна да рови сред дисагите. Извади зацапана вълнена риза и се съблече до кръста. Дрехата не можеше да прикрие бруталното му наследство, но поне скриваше белезите. Нансурите не биха се зарадвали на подобни летописи.

Равнинецът посочи към тънката редица колове. Те следваха формата на земята, някои приведени, други изправени, спускайки се в хоризонта и водещи далеч от Хетанта. Мрачният им товар гледаше встрани от пътешествениците, към далечното море. Безкрайното внимание на мъртвите.

— Това е пътят към Момемн — каза той и се изплю в отъпканата трева.

Четиринайсета глава Киранейската равнина

Чуруликането на самотна горска чучулига, като ария на силния вятър, шумолящ в короните на дърветата. „Следобед, помисли си тя. Птиците винаги дремят следобед.“

Очите на Серуей трепнаха и се отвориха. За пръв път от много дълго време насам се чувстваше в покой.

Под бузата й, гърдите на Келхус се надигаха и спускаха в ритъма на съня му. Тя и преди се бе опитвала да легне при него на собствената му черга, но той винаги я отблъскваше — за да не дразни онзи проклет скилвенди, смяташе Серуей. Ала тази сутрин, след тъмна нощ на пътуване, най-накрая отстъпи. И сега тя се наслаждаваше на твърдината на силното му тяло до нейното, съненото усещане за убежище, което обвилата я ръка създаваше. Келхус, знаеш ли колко силно те обичам?

Тя никога не бе познавала подобен мъж. Мъж, който я разбираше и все пак я обичаше.

За един разсеян момент очите й последваха контурите на покрива от огромни върбови клони, под който спяха. Те се пресягаха от дълбините на други клони, разделяха се като женски крака, а после отново се събираха, прокарвайки си усукан път към обширните поли от листа, които се люлееха под вятъра, понесъл слънцето. Тя усещаше душата на великото дърво — мрачна, тъжна и безпределно мъдра, вкоренен свидетел на безброй слънца.

Серуей чу плясък на вода.

Гол до кръста, варваринът бе коленичил на брега на реката и използваше лявата си длан, за да загребва вода и внимателно да прочисти раната на предмишницата си. Тя го следеше с премрежен от миглите й поглед, докато се преструваше, че спи. По широкия му гръб се преплитаха белези — втори летопис, който съвпадаше с тези по ръцете му.

Сякаш осъзнала бдителността й, гората притихна, а тишината й беше оцветена от суровото величие на дърветата. Дори самотната птица замлъкна, предавайки се на звуците, предизвикани от къпането на Наюр.

Може би за пръв път Серуей не изпита страх от побъркания скилвенди. В съзнанието й той изглеждаше самотен, дори нежен. Варваринът сведе глава към водата и започна да мие дългата си черна коса. Мъгливата повърхност на реката бавно се нижеше пред него, носейки клечки и листа. Близо до далечния бряг тя мерна вълничките от водни буболечки, които подскачаха по блестящия гръб на водата.

Тогава видя момчето от другата страна.

В началото зърна само лицето му, полускрито от провисналия от дърветата мъх. После забеляза тънки крайници, неподвижни като скриващите ги клони.

„Имаш ли си майка?“, запита се тя, но после осъзна, че той гледа към голия скилвенди и изпита внезапен ужас.

Махни се! Бягай!

— Равнинецо — каза меко Келхус.

Наюр се обърна към него, стреснат.

— Тис’афаро то грингут’т’яга — каза мъжът под нея и Серуей усети как той кимва, докосвайки леко и нейната глава.

Равнинецът проследи погледа му и се взря в сенките на отсрещния бряг. За един неподвижен миг момчето отвърна на погледа му.

— Ела тук, дете — каза Наюр над притихналата вода. — Искам да ти покажа нещо.

Детето се поколеба, едновременно предпазливо и любопитно.

Не! Трябва да бягаш… Бягай!

— Ела — каза Наюр, вдигна ръка и направи жест с пръсти. — В безопасност си.

Момчето се изправи иззад прикритието на падналите клони, напрегнато, несигурно…

— Бягай! — извика Серуей.

Момчето скочи в гората, между бялото слънце и дълбоката зелена сянка.

— Шибана пачавра! — изръмжа Наюр.

Той се хвърли през водата с изваден нож. В същия миг Келхус също изчезна, претъркулвайки се на краката си, за да изтича след равнинеца.

— Келхус! — извика тя, докато го гледаше как изчезва сред далечните клони. — Не му позволявай да го убие!

Но после я порази внезапен ужас, който отне дъха й — непреодолима сигурност, че Келхус също възнамерява да нарани детето.

Трябва да го изтърпиш, Серуей.

Тялото й все още бе изморено, докато се препъваше на крака, за да скочи на свой ред в тъмната вода. Голите й крака се хлъзгаха по камъните, но тя се метна напред, падайки точно пред другия бряг. После се изправи, напоена в студена вода, и се затича през чакъла и храсталаците в нашарения от слънцето здрач.

Тичаше като подивяла, тъпчеше сухи листа, прескачаше папрати и паднали клони, следваше бързите им сенки все по-навътре през стената от тъмни дървета. Краката й бяха безтегловни, дробовете й — бездънни. Тя беше само дъх и скоклива скорост — нищо повече.

— Бас’туршри! — проехтя нечий глас от дълбините на гората. — Бас’туршри!

Равнинецът викаше на Келхус. Но откъде?

Тя спря при дънера на млад ясен. Огледа се наоколо, чу далечния пукот на човек, тичащ през гъсталаци, но не видя нищо. За пръв път от седмици насам беше сама.

Ако хванеха момчето, те щяха да го убият, Серуей знаеше това, за да му попречат да каже на някого какво е видял. Пътуваха през имперската територия тайно, бегълци заради белезите, нашарили ръцете на онзи проклет скилвенди. Но изведнъж си даде сметка, че тя не е бегълка. Империята бе нейната земя — или поне земята, на която я беше продал баща й…

У дома съм. Няма нужда да го търпя.

Отблъсна се от дънера и с празни очи и болка в сърцето започна да върви встрани от досегашния си път. Продължи да се движи известно време, докато изведнъж чу далечни викове през постоянното шумолене на листата и вятъра. У дома съм, мислеше си от време на време. Но после се появяваха мислите за Келхус, странно белязани от видения на скилвендската бруталност. Очите на Келхус, докато говореше, в които се четеше загриженост или потисната усмивка. Тръпката от ръката му, обвила нейната, сякаш тази скромна близост дава невъзможно обещание. И нещата, които й казваше, думите, които звънтяха в самата й същност и превръщаха мизерния й живот в портрет на зашеметяваща красота.

Келхус ме обича. Той е първият, който ме обича.

После, с трепереща ръка, Серуей докосна корема си през напоената рокля.

Започна да трепери. Другите — жените, които мунуятите бяха отвлекли — сигурно вече бяха мъртви. Тя нямаше да скърби за тях. Малка и злобна частица от нея дори ликуваше при смъртта на гаунумските жени, онези, които бяха удушили бебето й — синьото й бебе. Но където и да идеше из империята, тя знаеше, че ще намери още гаунумски жени.

Серуей винаги бе осъзнавала красотата си и известно време, докато още живееше сред нимбриканските си родственици, я мислеше за велик дар от боговете — уверение, че бъдещият й съпруг ще е мъж с много добитък. Ала тук, в Нансуриума, тя й гарантираше само живот на добре пазена конкубинка, презирана от жените на някой патридомос и обречена да ражда сини бебета.

Стомахът й беше плосък, но тя го усещаше. Усещаше бебето.

Умът й се изпълни с образи на настървената ярост на омразния скилвенди; и все пак тя си помисли: Детето на Келхус. Нашето бебе.

Обърна се и започна да следва стъпките си обратно.

След известно време Серуей осъзна, че се е изгубила, и отново се ужаси. Погледна към свирепата белота на слънцето през покрова от схлупени клони и далечни листа, опитвайки се да намери север. Но не можеше да си спомни от коя посока бе дошла първоначално.

Къде си?, помисли си, твърде изплашена, за да извика.

Келхус… Намери ме, моля те.

Внезапно под короните на дърветата проехтя писък. Момчето? Бяха ли намерили момчето? Ала тя осъзна, че това не е възможно: викът принадлежеше на възрастен мъж.

Какво става?

Тропотът на копита откъм лекия склон вдясно от нея й даде смелост.

Той идва! Когато е осъзнал, че съм се изгубила, е взел конете, за да може…

Но когато двамата конници превалиха склона, кожата й потръпна от страх. Те се спуснаха в галоп, разритвайки листа и клони, а после, удивени от появяването й, спряха конете си, които се подчиниха с нежелание.

Тя незабавно ги позна по бронята и отличителните им знаци: обикновени офицери от кидрухилите — елитната конница на имперската армия. Двама от синовете на Гаунум принадлежаха към това формирование.

По-младият и красив мъж изглеждаше почти толкова изплашен, колкото й тя; той направи знака на старите жени срещу призраци над гривата на коня си. Ала по-възрастният се ухили като злобен пияница. Един извит белег прекосяваше челото му около дълбока вдлъбнатина, а после се спускаше по лявата му буза.

Кидрухилите тук? Означава ли това, че двамата са мъртви? В ума си видя малкото момче, гледащо иззад черните клони. Дали е оживял? Дали е предупредил…? Моя ли е вината?

Тази мисъл я парализира по-силно от всякакъв страх. Тя изсъска от ужас, а брадичката й се вдигна по своя воля, сякаш да оголи гърло пред прибраните им в ножниците оръжия. Сълзи закапаха по бузите й. Бягай!, помисли отчаяно, но не можеше да помръдне.

— Тя е с тях — каза белязаният, който все още се бореше с разпенения си кон.

— Кой знае? — отвърна нервно другият.

— С тях е. Прасковки като тази не бродят сами из горите. Не е наша и със сигурност не е някоя козарска щерка. Виж я само!

Ала другият я зяпаше запленено през цялото време. Голите й крака, издутите й под роклята гърди, но най-вече лицето й, сякаш се боеше, че то ще изчезне, ако отмести поглед.

— Нямаме време — каза той неубедително.

— Майната му — изплю първият. — Винаги имаме време да боднем нещо такова.

Той слезе със странна елегантност, загледан в другаря си, сякаш го предизвиква да изиграе някой злобен номер. Просто ме последвай, казваха очите му, и ще видиш.

Изплашен от нещо необяснимо, по-младият последва грубия си спътник. Той все така зяпаше Серуей, а очите му бяха едновременно срамежливи и жестоки.

И двамата разкопчаваха кожените си, покрити с желязо поли, като онзи с белега се приближи към нея, докато по-младият остана назад при конете. Той вече придърпваше отчаяно еректиралия си член.

— Може би аз само ще гледам, тогава… — каза той със странен глас.

Те са мъртви, помисли тя. Аз ги убих.

— Само гледай къде пръскаш — каза другият със смях, а очите му бяха гладни и без никакво чувство за хумор.

Ти заслужаваш това.

По-възрастният мъж извади кинжала си с разсеяна пестеливост, стисна вълнената й рокля и я разряза от врата до корема. Избягвайки очите й, той използва върха на острието, за да отмести плата, разкривайки дясната й гърда.

— Олеле — каза той и издиша тежко. Вонеше на лук, развалени зъби и горчиво вино. Най-накрая срещна ужасения й поглед. Вдигна ръка към бузата й. Нокътят на палеца му беше ударен и лилав.

— Оставете ме на мира — прошепна тя, с пресекнал от смъдящите очи и треперещите устни глас. Безпомощната настоятелност на дете, измъчвано от други деца.

— Шшшт — каза той меко. После нежно я накара да падне на колене.

— Не бъди зъл към мен — промърмори тя през сълзи.

— Никога — каза той с тънък глас, сякаш изпълнен със страхопочитание.

Със скърцане на кожа, войникът падна на коляно и заби кинжала си в земята. Дишаше тежко.

— Мили Седжен — изсъска. Изглеждаше ужасѐн.

Тя се отдръпна от треперещата ръка, която той плъзна под гърдата й. Първите хлипове започнаха.

Моля те-моля те-моля те-моля те…

Един от конете изхриптя. Последва звук, като брадва, удряща навлажнено дърво. Тя насочи поглед към по-младия конник и видя главата му да се люшка от тънка ивица кожа, а от падащото му тяло да блика кръв. После видя и огромния скилвенди, чиито гърди се надигаха и спускаха учестено, с крайници, лъщящи от пот.

Белязаният извика и се запрепъва, за да се изправи, след което извади меча си. Ала равнинецът изглежда не се тревожеше от него. Вместо това убийственият му поглед се насочи към нея.

— Псето нарани ли те? — по-скоро излая, отколкото попита той.

Серуей поклати глава, докато вцепенено оправяше дрехите си. Забеляза дръжката на ножа, забита в струпаните по земята листа.

— Чуй ме, варварино — каза бързо кидрухилът. Острието на меча му издаваше, че трепери. — Нямах представа, че е твоя… Никаква.

Наюр го изгледа с ледените си очи, а в разположението на квадратната му челюст се наблюдаваше странен хумор. Той се изплю върху трупа на другаря му и се ухили хищно.

Офицерът се отдръпна от Серуей, сякаш за да се разграничи от престъплението си.

— Х-хайде, приятелю. Хмм? В-вземи конете. Всичко е т-твое…

На Серуей й се стори, че се е възнесла на краката си, че е полетяла до белязания мъж и че ножът просто се е озовал във врата му. Истеричният му замах назад я събори обратно на земята.

Тя го гледаше как пада на колене, как безпомощните му ръце се опитват да спрат кръвта, бликаща от врата му. Той протегна ръка назад, сякаш да спре падането си, но се преметна — гърбът и хълбоците му се повдигнаха от земята, докато риташе с единия си крак. Обърна се към нея, бълвайки кръв, а очите му бяха кръгли и блестящи. Умоляващи…

— Ггг… гг…

Равнинецът коленичи над него и небрежно извади ножа от врата му. После се изправи, очевидно без да забелязва пръскащата кръв — като последните струйки от пикнята на малко момченце, помисли си тя разсеяно — първо по стомаха и кръста му, а после по потъмнелите му от слънцето колене и пищяли. През краката на воина тя виждаше, че умиращият все още я гледа, а очите му стават стъклени от летаргичната паника.

Наюр надвисна над нея. Широки рамене и тесни бедра. Дълги, издялани от камък ръце, прошарени с белези и вени. Вълча кожа, висяща между потните му хълбоци. За момент ужасът и омразата я напуснаха. Той я бе спасил от унижение, а може би дори от смърт.

Ала споменът за бруталността му не можеше да бъде усмирен. Дивото величие на фигурата му се превърна в нещо опосталяло, постоянно умопомрачено.

И той нямаше да я остави да забрави.

Впивайки лявата си ръка в гърлото й, той я изправи давеща се над земята и я блъсна в едно дърво. В дясната ръка стискаше ножа и го вдигна заплашително пред лицето й. Задържа го неподвижно достатъчно дълго, за да мерне тя отражението си, изкривено в окървавеното му острие. После притисна върха му до слепоочието й. Още беше топло. Тя потрепери от убождането и усети кръвта да капе в ухото й.

Наюр я гледаше с напрежение, което я накара да захлипа. Очите му! Бяло-синьо насред бяло, студени е абсолютната липса на милост, ярки с древната омраза на неговия народ…

— М-моля те… Не ме убивай, моля те-е-е!

— Онова псе, което предупреди, едва не ни струва живота, пачавро — изръмжа той. Направи нещо такова отново и ще те убия. Опитай се да избягаш отново и ти обещавам, че ще избия света, за да те намеря!

Никога повече! Никога… обещавам. Ще те изтърпя! Ще го направя!

Той я пусна и сграбчи дясната й ръка. За момент тя примижа и изхлипа, очаквайки удар. Когато такъв не дойде, Серуей заплака с глас, давейки се, докато с треперене си поемаше въздух. Самата гора, копията от слънчева светлина през разклонените корони, дърветата като храмови колони, ехтяха от гнева му. Обещавам.

Наюр се обърна към белязания мъж, който още се гърчеше бавно на земята.

— Ти го уби — каза той с тежък акцент. — Разбираш ли това?

— Д-да — каза тя глухо, опитвайки се да се успокои.

Боже, сега какво!

Той прокара с ножа си тънка линия през предмишницата й. Болката беше остра и бърза, но тя прехапа устни, вместо да извика.

— Свазонд — каза варваринът с груба скилвендска интонация. — Мъжът, когото уби, напусна света, Серуей. Сега той съществува само тук — белег върху ръката ти. Това е следата на неговата липса, на всички начини, по които душата му няма да се движи, на всички дела, които той няма да извърши. Следа на тежестта, която сега носиш.

Той размаза раната с длан, а после стисна ръката й.

— Не разбирам — изхленчи Серуей, почти толкова объркана, колкото беше и ужасена.

Защо правеше това? Нима така я наказваше? Защо я бе нарекъл по име?

Трябва да го изтърпиш…

— Ти си моята награда, Серуей. Моето племе.

Когато намериха Келхус при лагера, Серуей скочи от коня на белязания войник, който се дърпаше да прекоси реката, и прегази водите към него. А после се озова в обятията му и го притисна ревностно.

Силни пръсти се плъзнаха през косата й. Чукът на сърцето му тътнеше в ушите й. Той миришеше на изсушени от слънцето листа и корава почва. През сълзи чу думите му:

— Тихо, дете. Сега си в безопасност. В безопасност с мен.

Толкова подобен на бащиния й глас!

Равнинецът накара коня си да прекоси реката, водейки и нейния след себе си. Изсумтя шумно, когато ги приближи.

Серуей не каза нищо, но го изгледа с омраза. Келхус беше тук. Сега отново беше безопасно да мрази Наюр.

— Бренг’ато гингис, кутмулта тос фуира — каза Келхус. Макар и да не разбираше скилвендски, тя бе сигурна, че казва: „Тя вече не е твоя, така че я остави на мира.“

Наюр просто се засмя и отвърна на шеик:

— Нямаме време за това. Кидрухилските патрули обикновено наброяват над петдесет войници. Ние убихме само около дузина.

Келхус леко избута Серуей настрана и задържа раменете й в ръце. Тя чак сега забеляза дъгите от кръв, прошарващи туниката и брадата му.

— Той е прав, Серуей. В огромна опасност сме. Сега те ще ни търсят.

Тя кимна, а в очите й се появиха още сълзи.

— Вината е изцяло моя, Келхус! — изсъска тя. — Толкова много съжалявам… Но той беше само дете. Не можех да го оставя да умре!

Наюр изсумтя отново.

— Псето не предупреди никого, момиче. Кое обикновено момче може да избяга от дуниайн?

Ужасът я порази като мълния.

— Какво иска да каже? — попита тя Келхус, но сега в собствените му очи се появяваха сълзи. Не! В ума си тя видя момченцето, с проснати в странна поза ръце и крака, някъде дълбоко в гората, загледано с празни очи, които търсеха небето. Аз направих това… Още една липса, където трябваше да се движи душа. Какви ли дела щеше да извърши безименното момче? Какъв ли герой можеше да стане?

Келхус извърна поглед от нея, поразен от мъката й. Сякаш намирайки утеха в неотложността, той започна да навива чергата си под голямата върба. Спря се и без да я поглежда, каза с болезнен глас:

— Трябва да забравиш това, Серуей. Нямаме време.

Срам, сякаш вътрешностите й се бяха превърнали в студена вода.

Аз го насилих да извърши това престъпление, помисли си тя, загледана в Келхус, докато той трупаше принадлежностите им върху седлото си. Ръката й отново пропълзя към корема. Първият ми грях срещу твоя баща.

— Кидрухилските коне — каза Наюр. — Първо ще уморим тях.

Първите няколко дни успяваха да избегнат преследвачите си с относителна лекота, разчитайки на вековните гори, които покриваха като одеяло притоците на река Фаюс, и на стратегическата проницателност на Наюр, която да ги пази. Въпреки това бягството струваше скъпо на Серуей. Ден и нощ на гърба на кон, по стръмни пътеки или галопирайки по каменисти склонове, прекосяването на безбройните притоци на Фаюс — всичко това беше повече, отколкото можеше да понесе. Докато се спусне първата нощ, тя се люлееше на гърба на коня си, борейки се едновременно с изтръпналите си крака и с очи, които отказваха да останат отворени, докато Наюр и Келхус вървяха пешком. Двамата изглеждаха неуморими и тя се укоряваше, че е толкова слаба.

Към края на втория ден варваринът им позволи да направят лагер, предполагайки, че каквито и преследвачи да са имали, са им избягали. Две неща, според думите му, бяха в тяхна полза: фактът, че пътуват на изток, докато всеки скилвендски отряд със сигурност би се оттеглил към Хетанта след среща с кидрухилите, и това, че двамата с Келхус бяха успели да убият толкова много войници след колосално лошия късмет, който ги бе срещнал с тях, докато гонеха момчето. Серуей бе твърде изтощена, за да спомене онзи, когото сама бе убила, затова само почеса съсирената кръв по ръката си, изненадана от чувството на гордост, което пламтеше в нея.

— Кидрухилите са арогантни глупаци — продължи Наюр. — Единадесет мъртви ще ги убедят, че отрядът ни е огромен. Това означава, че ще бъдат предпазливи в преследването си и ще повикат подкрепления. Което пък означава, че ако намерят източната ни следа, ще си мислят, че това е измама и ще я последват на запад към планините с надеждата да намерят основната ни сила.

Тази нощ ядоха сурова риба, която той улови със заострен кол в близкия поток, и въпреки омразата си, Серуей откри, че се възхищава на сродството между този скилвенди и дивата природа. За него това изглежда бе място на безброй следи и малки задачи. Можеше да предположи приближаваща промяна в терена по вида и песента на определени птици, и облекчаваше напрежението на конете им като ги хранеше с каша от плесен, изчегъртана от мъха. Тя осъзна, че у него има много повече неща от насилие и убийства.

Докато Серуей се възхищаваше на способността си да яде храна, която би я накарала да повърне в предишния й живот, Наюр им разказа случки от множеството си набези в империята. Западните провинции на Нансуриума, казваше той, им предоставяли единствената надежда да отхвърлят преследвачите: те били отдавна изоставени заради набезите на неговия народ. Опасността щяла да е много по-голяма, когато навлязат в обширните местности от култивирана равнина в долната част на Фаюс.

И не за първи път Серуей се зачуди защо тези мъже рискуваха с подобно пътешествие.

Продължиха пътя си призори с намерението да не спират за през нощта. Рано сутринта Наюр уби млада сърна и Серуей прие това за добра поличба, макар и перспективата да яде сурово месо да не й се нравеше много. Усещаше постоянен глад, но спря да говори за това, защото равнинецът се мръщеше. По средата на деня обаче, Келхус изравни коня си с нейния и каза:

— Пак си гладна, нали, Серуей?

— Как разбираш тези неща? — попита тя. Никога не спираше да изтръпва от удивление, когато Келхус разгадаваше мислите й, и онази част от нея, която го почиташе и обожаваше, само набираше сила.

— Колко време е минало вече, Серуей?

— Колко време от какво? — попита тя, внезапно изплашена.

— Откакто си с дете.

Но детето е твое, Келхус! Твое!

— Но ние не сме били заедно — каза той нежно.

Серуей внезапно се почувства объркана, несигурна какво иска да каже и още по-несигурна дали бе изговорила думите, или само ги беше помислила. Разбира се, че бяха правили любов. Тя носеше дете, нали? Кой друг би могъл да бъде бащата?

Сълзи се появиха в очите й. Келхус… Да ме нараниш ли се опитваш?

— Не, не — отвърна той. — Извинявай, мила Серуей. Скоро ще спрем, за да ядем.

Тя гледаше широкия му гръб, докато той яздеше, за да настигне Наюр. Беше свикнала да гледа кратките им разговори и извличаше дребнаво задоволство от миговете на колебание и дори болка, които напукваха обруленото изражение на варварина.

Ала този път изпита подтик да гледа Келхус, да следи как слънцето блести в русата му коса, да изучава великолепната извивка на устните му и светлината на всезнаещите му очи. И той й се струваше почти болезнено красив, като нещо твърде ярко за студени реки, гола скала и сбръчкани дървета. Изглеждаше…

Дъхът й секна. За миг се изплаши, че ще припадне. Аз не говорех, а ето, че той все пак знаеше.

„Аз съм обещанието“, й беше казал Келхус в началото на дългия път от скилвендски черепи.

Нашето обещание, прошепна тя на детето в себе си. Нашия Бог.

Но възможно ли беше? Серуей бе чувала безброй истории за богове, преобразени в хора, които се срещали с човеците в дните на Бивника. Това беше свещено писание. Беше истина! Невъзможно обаче беше един Бог да броди по света сега, един Бог да се влюби в нея, в Серуей, дъщерята, продадена на дома Гаунум. Ала може би именно това бе значението на красотата й, причината да страда от плътските щения на мъж след мъж. Тя беше нещо твърде красиво за този свят, нещо, което чакаше пристигането на годеник. Анасуримбор Келхус.

Серуей се усмихна и по бузите й покапаха сълзи на радост и екстаз. Сега го виждаше такъв, какъвто беше в действителност — сияещ с извънземна светлина, с ореоли като златни дискове, блестящи около ръцете му. Вече го виждаше!

По-късно, докато дъвчеха сурово месо във ветровита горичка от тополи, той се обърна към нея на родния й нимбрикански език и каза:

— Сега разбираш.

Тя се усмихна, но не се изненада, че той знае бащиния й език. Много пъти я бе молил да му говори на него — не за да го научи, както вече разбираше, а за да слуша тайния й глас, онзи, който скилвендският гняв не можеше да достигне.

— Да… разбирам. Аз ще бъда твоя жена.

Тя примигна, за да прогони сълзите от очите си.

Той се усмихна с божествено състрадание и нежно я погали по бузата.

— Скоро, Серуей. Много скоро.

Този следобед прекосиха широка долина и докато се изкачваха по отсрещния й склон, мярнаха за пръв път преследвачите си. В началото тя не можа да види нищо друго, освен килима от озарени от слънцето дървета в далечното каменно дефиле. После забеляза сенките на коне долу, тънките им крака, прорязващи мрака, с ездачи, приведени, за да избегнат невидими клони. Внезапно един от тях се появи на ръба и слънцето се отрази в шлема и бронята му със заслепяваща бяла светлина. Серуей потъна в сенките.

— Изглеждат объркани — каза тя.

— Изгубиха следата ни по каменистата почва — отвърна Наюр мрачно. — Сега търсят пътя, по който сме слезли.

След това той ги накара да ускорят ход. Следвани от товарните си коне, те галопираха през гората, водени от опитния скилвенди надолу по склоновете, докато не се озоваха до плитък поток, чието дъно бе покрито с дребен чакъл. Там смениха посоката си, яздейки надолу по течението, като газеха по калните брегове, а от време на време влизаха и в самата вода, докато потокът не се вля в много по-голяма река. Въздухът започваше да се захлажда и сивите вечерни сенки почти бяха погълнали откритите пространства.

На няколко пъти Серуей си помисли, че чува кидрухилите да викат през гората зад тях, ала постоянният звук на течаща вода й пречеше да е сигурна. И все пак изпитваше странна липса на страх. Макар и екстазът, в който беше през по-голямата част от деня, да се бе стопил, усещането за неизбежност оставаше. Келхус яздеше до нея и успокоителните му очи не пропускаха да се спрат на нея, когато сърцето й изпиташе съмнения.

Няма от какво да се боиш, мислеше си тя. Баща ти язди с нас.

— Тези гори — каза Наюр, издигайки глас над шума на реката — продължават още известно време, преди да оредеят до пасища. Ще яздим колкото можем в мрака, без да рискуваме конете или вратовете си. Тези мъже, които ни следват сега, не са като другите. Решителни са. Живеят в ловуване и битки с моя народ из тези гори. Няма да спрат, докато не ни догонят. Но веднъж щом излезем от гората, предимството ни ще бъде в допълнителните коне. Ще ги яздим, докато умрат. Единствената ни надежда е да ги надбягаме по Фаюс, да се движим преди слуха за пристигането ни и да достигнем Свещената война.

Те яздиха край реката след него, докато лунната светлина не я превърна в лента от живак, която се точеше през синкавия камък и схлупената тъмнина на заобикалящата ги гора. След известно време луната се снижи и конете започнаха да се препъват и да се дърпат от пътеката. Наюр изруга и нареди да спрат. Без да продума, той започна да сваля багажа им от гърба на животните и да го хвърля в реката.

Твърде изморена, за да говори, Серуей слезе от седлото, протегна се, за да прогони зимния хлад, и се загледа в Гвоздея на Небесата, проблясващ сред облаци от по-бледи звезди. Обърна се към пътя, по който бяха дошли, и очите й се приковаха към един по-различен блясък — водниста ивица светлини, която бавно лазеше покрай реката.

— Келхус? — каза тя, с прегракнал от мълчанието глас.

— Вече ги видях — отвърна Наюр и метна седлото си надалеч в бързата вода. — Предимството на преследвача: факли нощем.

Серуей осъзна, че в тона му има нещо различно — лекота, която не бе усещала преди. Лекотата на професионалист в свои води.

— Скъсили са разстоянието — отбеляза Келхус. — Движат се твърде бързо, за да са уловили следата ни. Просто следват реката. Може би можем да използваме това в наша полза.

— Нямаш опит с тези неща, дуниайне.

— Трябва да го слушаш — каза Серуей, по-разгорещено, отколкото възнамеряваше.

Наюр се обърна към нея и макар изражението му да не можеше да се различи в тъмнината, тя усещаше гнева му. Скилвендите не търпяха опърничави жени.

— Единственият начин, по който можем да използваме това в наша полза — отвърна той с едва сдържана ярост, — е да се забием в гората. Те ще продължат напред и вероятно ще изгубят изцяло следата ни, но до изгрев-слънце ще осъзнаят грешката си. Ще се видят принудени да се върнат по пътя си — но не всички. Знаят, че сме се насочили на изток, така че ще знаят, че са пред нас. Ще пратят вест за идването ни и ще бъдем обречени. Единствената ни надежда е да ги изпреварим, разбираш ли?

— Тя разбира, равнинецо — отвърна Келхус.

Продължиха пешком като водеха конете със себе си. Сега Келхус беше начело и без грешка откриваше най-подходящите места за стъпване, така че от време на време Серуей почти тичаше. На няколко пъти падна, спънала се в нещо невидимо, но винаги успяваше да се изправи, преди Наюр да я сгълчи. Постоянно не й достигаше въздух, дробовете й пламтяха, а единият й хълбок я болеше. Беше натъртена, издрана и толкова изтощена, че краката й почваха да се огъват в мига, в който застанеше неподвижна. Но никой не спомена и дума за спиране, докато редицата факли блещукаше в далечината.

Накрая реката изви, спускайки се над серия каменни тераси. Под звездната светлина Серуей видя огромно количество вода пред тях.

— Река Фаюс — каза Наюр. — Много скоро ще яздим, Серуей.

Вместо да следват притока до Фаюс, те завиха надясно и се гмурнаха в чернотата на гората.

За известно време момичето не виждаше почти нищо и имаше чувството, че следва керван от звуци през кошмарен тунел от мрак, блъскана от тъмнината. Пукащи клони. Сумтящи коне. Периодичният тропот на копита. Но малко по малко здрачът започна да изрязва детайли от чернотата: тънки стволове, мъх, мозайка от листа по земята. Тя осъзна, че Наюр е познал. Гората наистина оредяваше.

Когато зората започна да изсветлява източния хоризонт, той нареди почивка. Стиснат от корените на обърнато дърво, огромен земен диск се издигаше над него.

— Сега ще яздим — каза неуморимият скилвенди. — Ще яздим здраво.

Най-накрая не се налагаше да върви, но облекчението й бе краткотрайно. Те се понесоха през гъсталака с Наюр отпред и Келхус в тила. С изтъняването на гората мрежестата плетеница от клони се заспуска, докато на Серуей не започна да й се струва, че се движат право през нея, шибани от безброй клони. Сред силния тропот на копита тя чуваше надигащата се песен на утринни птици.

Пробиха тягостния гъсталак и се спуснаха в галоп по пасищата. Серуей извика и се засмя с глас, ободрена от внезапното втурване из открита земя. Хладният въздух вкочани ужиленото й от клонките лице и среса косата й на вълнисти ивици. Пред тях на хоризонта се издигаше червеният диск на слънцето, прорязващ моравата далечина с оранжево и пурпурно.

Пасищата малко по малко отстъпиха на обработваема земя, докато далечината не се покри от полета с млада пшеница, ечемик и просо. Тримата подминаха малки селца и обширни плантации, принадлежащи на домовете от Конгрегацията. Като конкубинка, принадлежаща на дома Гаунум, Серуей често бе пращана в подобни вили и докато гледаше оживените сгради, покривите, покрити с червена глина, и редовете подобна на копия хвойна, тя се смути, че нещо някога толкова познато сега й се струваше така заплашително и странно.

Робите вдигаха глави от работата си и ги гледаха как галопират по прашните странични пътища. Коларите ги ругаеха, когато профучаваха край тях. Жени пускаха товарите си и дърпаха удивени деца от пътя им. Какво ли мислеха тези хора? Серуей се зачуди с мисли, опиянени от умората. Какво ли виждаха?

Смели бегълци, предположи накрая. Мъж, чието сурово лице им напомняше за ужаса от скилвендите. Друг, чиито сини очи ги пронизваха дори в бързината на един-единствен поглед. И красива жена с дълга руса коса, разрошена от вятъра — наградата, която тези мъже искат да отнемат от невидимите си преследвачи.

Някъде в късния следобед те пришпориха разпенените коне към хребета на един каменист хълм, където Наюр най-сетне им позволи кратка почивка. Серуей почти се свлече от седлото си. Падна на земята и се просна сред тревите. Ушите й звънтяха, а почвата под гърба й се въртеше бавно. За известно време можеше само да диша. После чу как варваринът ругае.

— Корави копелета — изплю той. — Който и да ги води, е почти толкова умен, колкото е и упорит.

— Какво да правим? — попита Келхус и въпросът някак си я разочарова.

Ти знаеш. Ти винаги знаеш. Защо му угаждаш?

Серуей се надигна на крака, удивена, че могат да се схванат толкова бързо, и проследи погледите им към хоризонта. Под розовото слънце мерна малък прашен облак, който се носеше към реката, но нищо повече.

— Колко са? — обърна се Наюр към Келхус.

— Колкото и преди… шестдесет и осем. Макар и сега да яздят други коне.

— Други коне — повтори сухо варваринът, сякаш не по-малко отвратен от значението на това, колкото от способността на Келхус да различи подобно нещо. — Трябва да са ги взели отнякъде по пътя.

— Не си успял да го предвидиш?

— Шестдесет и осем — каза Наюр, без да обръща внимание на въпроса. — Твърде много? — попита, загледан внимателно в Келхус.

Дуниайнът кимна със странно разфокусирани очи.

— Може би — отвърна накрая. — Но само ако всички други алтернативи са изчерпани.

— Какви алтернативи? — попита Наюр. — Какво… да правим?

Серуей забеляза странно страдание в изражението му. Защо това го тревожи толкова? Не може ли да види, че ни е писано да следваме?

— Все пак сме спечелили малко преднина — каза с твърд тон Келхус. — Продължаваме да яздим.

С дуниайна начело, те се спуснаха в сянката на хълма и бавно набраха скорост. Разпръснаха малко стадо овце, а после пришпориха изтормозените коне още повече отпреди.

Носейки се през пасището, Серуей усети как болката се оттича от раздрусаните й крайници. Те надбягаха сянката на хълма, а вечерното слънце топлеше гърба й. Пришпори жребеца си в още по-бърз галоп и се изравни с Келхус, ухилвайки му се свирепо. Той я накара да се смее със смешна гримаса: шокирани от дързостта й очи и вежди, присвити във възмутен гняв. Следвани от Наюр, двамата яздиха рамо до рамо, смеейки се на невежите си преследвачи, докато вечерта не премина в здрач и всички цветове, освен сивото, не бяха отмити от далечните полета. Тя си помисли, че са изпреварили самото слънце.

Внезапно конят й — наградата й задето уби белязания мъж — се препъна в крачка и отметна глава със сумтящ писък. Тя почти усети как сърцето му се пръсва… А после взрив от пръст и трева, и кал между зъбите й; след това пулсираща тишина. Звукът на приближаващи копита.

— Остави я! — чу лая на Наюр. — Те искат нас, не нея. За тях тя е открадната собственост — красива дрънкулка.

— Няма да я оставя.

— Това не е типично за теб, дуниайне… Изобщо не е типично.

— Може би — чу гласа на Келхус, сега много наблизо и много нежен. Две ръце обгърнаха бузите й.

Келхус… Никакви сини бебета.

Никакви сини бебета, Серуей. Нашето дете ще е розово и живо.

— Но тя ще е в по-голяма безопасност…

Тъмнина и сънища за невероятно сенчесто надбягване сред езически земи.

Рееше се. Къде е ножът?

Серуей се събуди, опитвайки се жадно да си поеме въздух, сякаш целият свят едновременно се спускаше върху нея и изчезваше изпод краката й. В лицето й се заплете коса, която й влизаше в очите. Тя подуши повръщано.

— Насам! — чу суровият скилвенди да вика над тропота на копита, нетърпелив, дори настоятелен. — Билото на този хълм!

Силен мъжки гръб и рамене бяха притиснати към гърдите и бузата й. Ръцете й бяха обвити невъзможно здраво около гърдите му, а дланите… Не можеше да усети дланите си! Ала усещаше въжето, жулещо китките й. Беше вързана! Завързана за гърба на мъж. За Келхус. Какво ставаше?

Серуей вдигна глава и усети как зад очите й се забиват ножове. Края тях проблясваха разбити стълбове, както и бягащата ивица на разбита стена. Някакви руини, а отвъд — тъмните пътеки на маслинова горичка. Маслинови горички? Толкова далеч ли бяха стигнали вече?

Тя погледна назад и се изненада от липсата на товарните коне. После, през пелената от прах, съзря голям отряд от конници, които хвърляха сенки в близката далечина. Кидрухилите, с корави лица, решени да ги преследват докрай, размахали дълги мечове под блестящото слънце. Те се изсипаха около разрушения храм и из него. Момичето усети замайване и безтегловност, а после се удари в гърба на Келхус. Конят започна да рита нагоре по стръмнината. Тя мерна накъсаните останки от стената зад тях.

— Мамка му! — чу рева на Наюр. После: — Келхус! Виждаш ли ги?

Дуниайнът не отвърна, но гърбът му се изви и дясната му ръка се вдигна, за да насочи коня в друга посока. Серуей видя брадатия му профил, докато той гледаше наляво.

— Кои са те? — извика в отговор.

И тя видя друга група конници, по-далечни, но носещи се към тях по същия склон. Конят на Келхус ги насочи по допирателната нагоре по стръмнината, ритайки чакъл и прах.

Серуей отново погледна към кидрухилите долу и ги видя как прескачат разрушената стена в накъсани редици. После видя и друга група — трима конници — да изскача иззад няколко дървета и да завива, за да пресече пътя им нагоре по хълма.

— Ке-е-елху-у-ус! — извика тя, борейки се с въжетата, за да привлече вниманието му.

— Не мърдай, Серуей! Стой мирно!

Един от кидрухилите падна от коня си, стиснал стрелата, забила се в гърдите му. Наюр, осъзна момичето, като си спомни сърната, която бе убил. Без да спират, другите двама подминаха падналия си другар.

Първият се изравни с тях и вдигна копие. Наклонът намаля и конете набраха скорост. Кидрухилът запрати копието си над размазаната от бързината им земя и трева.

Серуей примижа.

Но по някакъв начин Келхус се пресегна и го сграбчи във въздуха — все едно беше слива, висяща от дърво. С едно-единствено движение той завъртя копието и го запрати обратно, право в удивеното лице на мъжа. За един зловещ момент тя видя как той залитна на седлото си, а после се свлече и се претърколи на земята.

Другият просто зае мястото му, приближавайки се по-наблизо, сякаш възнамеряваше да се блъсне в тях, с вдигнат и готов за удар меч. Серуей срещна очите му, ярки върху прашното лице, с убийствена, лудешка решителност. Той оголи стиснати зъби и замахна…

Но ударът на Келхус прехапа тялото му като тетивата на някаква огромна обсадна машина. Мечът му проряза пространството между двамата. Кидрухилът изпусна оръжието си и погледна надолу. Черва и кървава каша падаше по седлото и бедрата му. Конят му смени посоката и се спря.

После те се заспускаха по обратната страна на хълма и земята изчезна.

Конят им изцвили отчаяно и се запрепъва, за да спре зад жребеца на Наюр. Пред тях се простираше стръмна пропаст, почти три пъти по-висока от дърветата, растящи в дъното й. Не много голяма, но твърде стръмна за коне. Плетеница от тъмни горички и полета се простираше в мъгливата далечина от другата й страна.

— По цялото било — каза варваринът и обърна коня си.

Спря, когато жребецът на Келхус отново изцвили жално. Преди Серуей да осъзнае какво се случва, ръцете й бяха развързани, а дуниайнът бе скочил на земята. Той я вдигна от седлото и я задържа, докато тя се мъчеше да стъпи на краката си.

— Сега ще се спуснем надолу, Серуей. Можеш ли да го направиш?

Имаше чувството, че ще повърне.

— Но аз не си усещам ръц…

Тогава първият кидрухил превали билото.

— Тръгвай! — извика Келхус и почти я бутна през ръба.

Прашната земя изчезна под краката й и тя започна да се пързаля надолу, ала писъците й бяха удавени от истерично цвилене. Един кон прелетя над главата й и зарита отчаяно в прашна лавина до нея. Серуей заби пръсти, които почти не усещаше, в пръстта и се спря. Конят продължи да пада.

— Движи се, жено, движи се! — извика Наюр отгоре.

Тя го видя как наполовина тича, наполовина се пързаля край нея, изписвайки линия в прахта, която се спускаше във водещата до световъртеж празнина долу. Рискува с една крачка и отново започна да пада. Пребори се да държи краката си изправени под себе си, а гърба — към склона, но се удари в нещо силно и отскочи напред във взрив от пясък, размахала ръце в празния въздух. По някакъв начин успя да се приземи на ръце и колене и за миг й се струваше, че ще успее да спре падането си, но друга скала закачи левия й крак. Коляното й се прилепи до гърдите и тя полетя, одрана и пребита, с главата надолу през облак от прах.

Сред трясъка на падащи камъни момичето изведнъж спря и осъзна, че варваринът е обгърнал главата й с ръце. Тревогата в погледа му я удиви.

— Можеш ли да стоиш на краката си? — попита я той.

— Не зная — изстена тя.

Къде е Келхус?

Наюр й помогна да седне, но тревогата му вече бе насочена другаде.

— Стой тук — каза рязко. — Не се движи.

Още докато се изправяше, той извади меча си.

Тя вдигна поглед и незабавно й се зави свят. Видя облак от прах, спускащ се надолу, и осъзна, че това е Келхус, който ускоряваше движението си с огромни скокове. Тогава болката в хълбока отново я порази — нещо остро, което превръщаше всяко поемане на въздух в агония.

— Колко? — попита Наюр, когато Келхус се спря в основата на скалата.

— Достатъчно — отвърна той без дори да се задъха. — Няма да ни последват по този път. Ще заобиколят.

— Като другите.

— Кои други?

— Псетата, които ни изненадаха, когато се насочихме към билото. Трябва да са се спуснали надолу в момента, в който завихме встрани от тях, защото видях само изостаналите — ето там, отдясно.

Още докато Наюр казваше това, Серуей чу тропота на копита зад стената от дървета.

Но ние нямаме коне! Няма как да избягаме!

— Какво означава това? — извика тя и изстена, когато болката я наказа.

Келхус коленичи пред нея и божественото му лице закри слънцето. Тя отново виждаше ореола му, блестящото злато, което го разграничаваше от всички други хора. Той ще ни спаси! Не се бой, малки мой, зная, че Той ще ни спаси!

Ала Келхус каза:

— Серуей, когато те дойдат, искам да затвориш очи.

— Но ти си обещанието — каза тя и захлипа.

Той докосна бузата й, а после се отдръпна, без да продума, и зае мястото си до изпънатия встрани скилвенди. Момичето мерна проблясъци на движение от другата им страна, чу сумтенето и цвиленето на свирепи бойни коне.

Тогава първите жребци, облечени в метални доспехи, излязоха от сянката на дърветата под слънчевата светлина, понесли ездачи с бяло-сини туники и тежки ризници. Докато конниците се приближаваха в разпокъсан полукръг, Серуей осъзна, че лицата им са сребърни и също толкова безизразни, колкото тези на боговете. И тя разбра, че те са били пратени — пратени да го защитят! Да предпазят обещанието.

Единият дойде по-близо от останалите и свали шлема си, разкривайки кичури гъста черна коса. Той придърпа две ленти и вдигна сребърната бойна маска от четвъртитото си лице. Беше изненадващо млад и имаше късо подстриганата брада, типична за мъжете от Източните три морета. Аинонец може би, или конриец.

— Аз съм Криятес Ирисас — каза младият мъж на шеик със силен акцент. — Тези набожни, но мрачни типове са рицарите на Атремпус и Мъже на Бивника… Да сте виждали наоколо някакви бегълци или престъпници?

Вцепенена тишина. Накрая Наюр проговори:

— Защо питате?

Рицарят погледна подозрително другарите си, а после се приведе над седлото. Очите му проблеснаха игриво.

— Защото умирам от липса на честен и открит разговор.

Наюр се усмихна.