Тъмнината, която предхожда

Първа глава Каритузал

Всички шпиони се вманиачават в информаторите си. Това беше игра, която играеха в миговете преди да заспят или дори по време на неловките паузи посред разговор. Шпионинът поглеждаше информатора си, както сега Акамиан наблюдаваше Гешруни, и се питаше: „Колко ли знае той?“. Както много таверни, разположени близо до покрайнините на Червея, огромния бедняшки квартал на Каритузал, „Свещеният прокажен“ бе едновременно луксозна и разорена. Подът бе покрит с керамика, която си съперничеше с онази в дворците на палатин-губернаторите, ала стените бяха изградени от боядисани тухли, а таванът беше толкова нисък, че хората трябваше да се привеждат под медните лампи, които бяха автентични имитации, както се хвалеше собственикът пред Акамиан веднъж, на онези, намиращи се в Храма на Ексориета. Мястото винаги бе претъпкано, изпълнено с мрачни и понякога опасни мъже, ала виното и хашишът бяха точно толкова скъпи, колкото бе нужно, за да попречат на онези, които нямат пари да се изкъпят, да общуват с онези, които имат.

Преди да дойде в „Свещеният прокажен“, Акамиан никога не беше харесвал аиноните — особено онези от Каритузал. Като повечето хора в Трите морета, той ги смяташе за суетни и женствени: твърде много масло в брадите, твърде влюбени в иронията и козметиката, твърде безразборни в сексуалните си навици. Ала тази преценка се промени след безкрайните часове, прекарани в чакане на пристигането на Гешруни. Изискаността на характера и вкуса, които характеризираха само висшите касти на други нации, бе осъзнал той, сред тези хора бяха поголовни, като треска, която поразяваше дори най-низшите работници и роби. Винаги бе смятал Велики Аинон за нация от развратници и дребнави конспиратори; никога не си беше представял, че това ги превръща в нация от сродни души.

Може би именно затова не разпозна веднага опасността, когато Гешруни каза:

— Познавам те.

Тъмен дори на светлината на лампите, мъжът свали ръцете си, които бяха скръстени пред бялата му копринена жилетка, и се наведе напред. Фигурата му беше внушителна, лицето му имаше ястребовите черти на войник, а брадата под нея бе надиплена в нещо, което изглеждаше като черни кожени ленти. Дебелите му ръце имаха толкова тъмен тен, че човек можеше да види, но не и да разчете съвсем линиите на аинонските пиктограми, спускащи се от раменете до китките му.

Акамиан се опита да се ухили приветливо.

— Ти и жените ми — каза той, обръщайки поредната купа вино.

Ахна и премлясна. Гешруни беше — или поне Акамиан смяташе така — прост човек, чиито думи и коловозите на мисълта му бяха малко и дълбоки. Повечето воини бяха такива, особено когато бяха и роби.

Ала в това му твърдение нямаше нищо просто.

Гешруни го гледаше бдително, а подозрението в очите му бе обкръжено от лека почуда. Поклати глава отвратено.

— Трябваше да кажа, че знам кой си.

Мъжът се облегна назад и го загледа преценяващо по начин, толкова нетипичен за войник, че кожата на Акамиан изтръпна от уплаха. Шумната таверна се отдръпна и се превърна в рамка от сенчести фигури и лъчи златиста светлина.

— Тогава го напиши — отвърна той, сякаш отегчен. — И ми го дай, когато съм трезвен.

Погледна встрани, както правят хората, на които им е досадно, и забеляза, че изходът от таверната е свободен.

— Зная, че нямаш жени.

— Не думай. И как се е случило това?

Акамиан бързо погледна зад гърба си и видя как една курва се смее, докато притиска блестящ сребърен енсоларю към потните си гърди. Вулгарната тълпа около нея изрева:

— Едно!

— Много е добра в това, знаеш ли. Използва мед.

Гешруни не се разсея.

— На тези като теб не им е позволено да имат жени.

— На тези като мен, а? И какви са тези като мен? — Още един поглед към изхода.

— Ти си магьосник. Схоластик.

Акамиан се засмя, осъзнавайки, че моментното колебание го е издало. Но имаше достатъчен мотив да продължи пантомимата. Най-малкото така щеше да си купи още няколко мига. Време, в което да оцелее.

— В името на шибания Късен пророк, приятелю — извика той, поглеждайки отново към изхода. — Кълна се, че мога да измервам обвиненията ти с купи. В какво ме обвини миналата нощ? Че съм копеле?

Насред смеещи се гласове се разнесе вик:

— Две!

Фактът, че Гешруни се намръщи, не му говореше много — всяко изражение на войника изглеждаше някаква версия на намръщване, особено усмивката му. Ръката, която се стрелна напред, обаче, за да сграбчи китката на Акамиан, му каза всичко необходимо.

Обречен съм. Те знаят.

Малко неща бяха по-ужасяващи от „тях“, особено в Каритузал. „Те“ бяха Алените кули — най-могъщата школа в Трите морета и задкулисните господари на Велики Аинон. Гешруни беше капитан на джаврехите — воините-роби на Алените кули, — именно поради което Акамиан го беше ухажвал последните няколко седмици. Това правят шпионите — омайват робите на съперниците си.

Гешруни се загледа яростно в очите му и изви ръката му с дланта нагоре.

— Има начин да потвърдим подозрението си — каза той тихо.

— Три! — изтътна гласът сред тухлите и полирания махагон.

Акамиан примижа от болка, не само заради здравата хватка на мъжа, но и защото знаеше за какъв „начин“ говори той. Не така.

— Гешруни, моля те. Пиян си, приятелю. Коя школа би рискувала гнева на Алените кули?

Войникът сви рамене.

— Мисунсаите може би. Или Имперския саик. Кишауримите. Прокълнатият ви вид е толкова многоброен. Но ако трябва да се обзаложа, бих казал Завета. Бих казал, че си схоластик на Завета.

Хитър роб! От колко ли дълго знаеше?

Невъзможните думи чакаха на видно място в ума на Акамиан; думи, които можеха да заслепят очите и да изгорят плътта. Не ми оставя избор. Щеше да се вдигне врява. Мъжете щяха да викат, да сграбчат мечовете си, но от пътя му щяха само да се разбягват. Аиноните се бояха от магия повече от всеки народ сред Трите морета.

Нямам избор.

Но Гешруни вече беше бръкнал под бродираната си жилетка. Юмрукът му се сви под плата. Той се намръщи като ухилен чакал.

— Аз съм схоластик на Завета — прошепна бързо Акамиан. После добави: — Шпионин.

Опасни думи. Но имаше ли избор?

Гешруни го изгледа за един бездиханен миг, а после бавно взе хораето в шепата си и пусна китката на магьосника.

Последва странна тишина, прекъсвана само от дрънченето на сребърни енсоларю върху дърво. Последва дивашки смях и нечий грубоват глас извика:

— Губиш, курво!

Ала Акамиан знаеше, че не е така. По някакъв начин тази нощ бе спечелил, при това по начина, по който курвите винаги печелеха — без да разбере как.

В крайна сметка шпионите не се различаваха много от курви. А магьосниците още по-малко.

Въпреки че като дете бе мечтал да стане магьосник, възможността да бъде шпионин никога не беше минавала през ума на Друсас Акамиан. „Шпионин“ просто не фигурираше в речника на децата, отгледани в рибарските селца на Нрон. За него Трите морета имаха само две измерения: имаше места близо и далеч, а също и хора високо и ниско. Той слушаше старите продавачки на риба да разказват историите си, докато заедно с другите деца помагаше в беленето на стриди, и бързо научи, че се числи към низшите, а могъщите хора живеят надалеч. Мистериозни имена едно след друго излизаха от старите устни — шриахът на Хилядата храма, жестоките езичници от Киан, всепобеждаващите скилвенди, сплетничещите магьосници от Алените кули и така нататък — имена, които описваха измеренията на света му, изпълваха го с ужасяващо величие, превръщаха го в арена на невъзможно трагични и героични дела. Заспиваше, чувствайки се много малък.

Човек би очаквал, че да стане шпионин би добавило ново измерение към простичкия свят на едно дете, ала се случи точно обратното. Разбира се, докато възмъжаваше, светът на Акамиан стана много по-сложен. Научи, че има неща свещени и нечестиви, че боговете и Външността притежават собствени измерения, а не са просто хора много нависоко, в места много надалеко. Също така научи, че има моменти близки и древни, че „много отдавна“ не е като друго място, а някакъв странен вид призрак, който обитава всяко място.

Но когато човек станеше шпионин, светът имаше странния навик да се свива до едно-единствено измерение. Високопоставени хора, дори императори и крале, изглеждаха също толкова долни и жалки, колкото и най-простия рибар. Далечни нации, като тези на Конрия, Велики Аинон, Се Тидон или Киан, вече не бяха екзотични или магични, а също толкова мърляви и изхабени от времето, колкото и рибарското селище в Нрон. Свещени неща като Бивника, Хилядата храма или дори Късния пророк ставаха просто версии на нечестиви работи като фанимите, кишауримите или магьосническите школи, сякаш думите „свещено“ и „нечестиво“ бяха лесно заменими като местата около масата за залагания. А скорошното се превръщаше просто в по-безвкусно повторение на древното.

В качеството си на схоластик и шпионин, Акамиан бе прекосил нашир и длъж Трите морета, беше видял много от нещата, които някога караха стомаха му да потрепва в свръхестествена уплаха, и знаеше, че детските истории винаги са по-хубави. Откак бе открит като един от малцината като момче и отведен в Атиерзус, за да го обучат в школата на Завета, той бе образовал принцове, беше обиждал върховни учители и беше вбесявал шриалски свещеници. И сега беше сигурен, че знанието и пътешествията изтърбушват света от чудесата му и че когато оголиш мистериите, измеренията му само се сриват, вместо да разцъфтят. Разбира се, сега за него светът представляваше много по-сложно място, отколкото бе в детството му, но същевременно беше и доста по-прост. Хората навсякъде се домогваха до още и още, сякаш титли като „крал“, „шриах“ или „върховен учител“ бяха просто маски, носени от едно и също гладно животно. Струваше му се, че алчността е единственото измерение на света.

Акамиан беше магьосник и шпионин на средна възраст — вече и двете го изморяваха. И въпреки че не искаше да го признае, сърцето го болеше. Както старите продавачки на риба биха казали, беше извлякъл твърде много празни мрежи.

Удивен и объркан, той остави Гешруни в „Свещеният прокажен“ и забърза към дома си — ако можеше да го нарече така — през сенчестите улички на Червея. Разпрострян от северните брегове на река Сают до известните Сармантски порти, кварталът представляваше лабиринт от порутени сгради, бардаци и храмове на обеднели култове. Името му бе правилно избрано, или поне Акамиан винаги бе смятал така. Влажен и с тесни алеи, Червеят наистина приличаше на нещо, извадено изпод някой камък.

Имайки предвид мисията му, Акамиан нямаше причина да е учуден, дори напротив. След лудешкия момент Гешруни му каза тайни — могъщи тайни. Оказваше се, че той не е щастлив роб. Мразеше алените магове с ярост, която бе почти плашеща, когато се разкри.

— Не се сприятелих с теб заради златото ти — каза му капитанът на джаврехите. — За какво ми е? Да си откупя свободата от господарите? Алените кули не пускат нищо ценно. Не, сприятелих се с теб, защото знаех, че ще си ми полезен.

— Полезен? Но как?

— Отмъщение. Искам да унизя Алените кули.

— Значи си знаел… През цялото време си знаел, че не съм търговец.

Подигравателен смях.

— Разбира се. Твърде лесно се разделяше със своите енсоларю. Ако поседиш с търговец и с просяк, винаги просякът ще ти купи пиене първи.

Що за шпионин си ти изобщо?

Акамиан се намръщи при тези думи, най-вече на собствената си прозрачност. Ала колкото и да го тревожеше проницателността на Гешруни, степента, в която не го беше преценил правилно, директно го ужасяваше. Човекът бе воин и роб — колко по-сигурна формула бе нужна, за да се гарантира глупост? Но Акамиан подозираше, че робите имат добра причина да прикриват интелекта си. Един мъдър роб вероятно бе ценен, като робите-мислители в старата Ценейска империя. Хитрият роб обаче бе опасен и трябваше да се елиминира.

И все пак тази мисъл не го успокояваше много. Ако може да ме излъже така лесно…

Акамиан бе измъкнал голяма тайна от потайността на Каритузал и Алените кули — може би най-голямата от много години. Ала не на способностите си, в които през годините рядко бе имал повод да се съмнява, трябваше да благодари, а само на некомпетентността си. В резултат бе научил две тайни — едната може би достатъчно ужасяваща в общата съдба на Трите морета; а другата — ужасяваща в рамките на собствения му живот.

Вече не съм човекът, който бях някога, осъзна той.

Историята на Гешруни бе притеснителна, дори само с това, че демонстрираше способността на Алените кули да пази тайни. Школата, беше му казал той, е във война, при това вече повече от десет години. Акамиан не се впечатли… в началото. Магьосническите школи, като всички велики фракции, постоянно воюваха чрез шпиони, убийци, търговски санкции и делегации на възмутени посланици. Ала тази война бе много по-значима от всеки подобен конфликт, увери го Гешруни.

— Преди десет години — каза той — нашият върховен учител, Сашеока, беше убит.

— Сашеока? — Акамиан нямаше склонност към задаването на глупави въпроси, но идеята, че върховен учител на Алените кули може да бъде убит, му се струваше абсурдна. Как бе възможно подобно нещо? — Убит?

— В най-вътрешното светилище на самите Кули.

С други думи насред най-страховитата система от защити в Трите морета. Заветът не само никога не би опитал подобно нещо, но и нямаше начин да го постигне, дори с бляскавите абстракции на Гносиса. Кой беше способен на това?

— От кого? — запита Акамиан останал почти без дъх.

Очите на Гешруни проблеснаха весело под светлината на лампите.

— От езичниците — отвърна той. — Кишауримите.

Акамиан изпита едновременно удивление и благодарност при това разкритие. Кишауримите — единствената езическа школа. Това поне даваше рационално обяснение на убийството на Сашеока.

Из Трите морета имаше поговорка: „Само малцината виждат малцината.“ Магията беше яростна. Да я изговориш, означаваше да порежеш света като с нож. Ала само малцината — магьосниците — можеха да видят това осакатяване и само те можеха да видят кръвта по ръцете на насилника — „белега“, както го наричаха. Единствено малцината се разпознаваха взаимно и виждаха престъпленията си. И когато се срещнеха, се познаваха толкова сигурно, както обикновените хора разпознаваха престъпниците по липсата им на нос.

С кишауримите беше различно. Никой не знаеше защо или как, но те можеха да творят чудеса не по-малко величествени и разрушителни от всяка друга магия, без да раняват света или да носят белега на своето престъпление. Само веднъж Акамиан бе виждал кишауримска магия, или както те я наричаха — псюке. Беше една нощ преди много години. В далечния Шимех. С помощта на Гносиса, магията на Древния север, той унищожи облечените си в жълти роби нападатели, но докато се криеше зад защитите си, му се струваше, че вижда проблясъци на беззвучни мълнии. Без гръмотевица. Без следа.

Само малцината виждат малцината, но никой — или поне никой схоластик — не можеше да различи кишауримите или деянията им от обикновените хора и обикновения свят. И именно това, заключи Акамиан, им бе позволило да убият Сашеока. Алените кули притежаваха защити срещу магьосници и разчитаха на роби-войници като Гешруни срещу мъже с хорае, но нямаха с какво да се защитят от магьосници, неразличими от простите хора, или от магия, неразличима от божия свят. Гешруни му каза, че сега из коридорите на Алените кули тичат свободно хрътки, тренирани да надушват шафрана и къната, с които кишауримите боядисват робите си.

Но защо? Какво би могло да накара езичниците да започнат открита война срещу Алените кули? Колкото и странна да беше метафизиката им, те нямаха шанс да спечелят подобен конфликт. Алените кули просто бяха твърде могъщи.

Когато Акамиан попита Гешруни за това, войникът-роб само сви рамене.

— Измина цяло десетилетие, а те още нямат представа.

Това поне носеше някаква дребна утеха. Невежата се радваше най-много на невежеството на другите.

Друсас Акамиан навлезе навътре в Червея към мизерната сграда, където бе наел стая, все така по-изплашен от себе си, отколкото от бъдещето си.

Гешруни се намръщи, докато се препъваше на излизане от таверната. Успя да си възвърне равновесието, когато се озова насред прашната улица.

— Готово — измърмори той, а после се изкикоти по начин, който не смееше да покаже пред други. Погледна нагоре към тесния процеп от небето, показващ се през тухлените стени и разпокъсани чергила. Виждаше съвсем малко звезди.

Внезапно предателството му го порази с това колко жалко е всъщност. Бе казал единствената истинска тайна, която знаеше, на врага на своите господари. Сега не му оставаше нищо. Нито една измяна, която да успокои омразата в сърцето му.

А тя беше жестока. Повече от всичко друго, Гешруни беше горд човек. И такъв като него да се роди роб, за да бъде подритван от капризите на слабоволеви женствени мъже… От магьосници! Беше сигурен, че в друг живот би бил завоевател. Би покорявал враг след враг с мощта си. Но в този прокълнат живот всичко, което можеше да прави, бе да се спотаява с други женчовци и да клюкарства.

Къде беше отмъщението в клюките?

Вече беше изминал няколко несигурни крачки надолу по улицата, преди да осъзнае, че някой го следи. Възможността господарите му да са разкрили дребното му предателство го осени за момент, но не вярваше да е така. Червеят беше пълен с вълци, отчаяни мъже, които следваха жертва след жертва в търсене на онези, достатъчно пияни, за да бъдат ограбени спокойно. Гешруни дори бе убил един преди няколко години: някакъв беден глупак, който рискуваше с убийства, вместо да се продаде, както безименният баща на самия Гешруни, в робство. Продължи да върви, наостряйки сетивата си доколкото му позволяваше виното, а пиянските му мисли прехвърляха една след друга кървави алтернативи. Това ще бъде добра нощ, помисли си той, за убийство.

Чак когато мина под надвисналата фасада на храма, който каритузалците наричаха Устата на Червея, Гешруни започна да се тревожи. Хората често биваха преследвани в бедняшкия квартал, но рядко се случваше някой да ги следва извън него. Над скупчилите се наоколо покриви можеха дори да се различат най-високите Кули, яркочервени под звездното небе. Кой би посмял да го последва толкова надалеч? Освен…

Той се завъртя рязко и видя плешив пълен мъж, облечен, въпреки жегата, в натруфено копринено палто, което може би съчетаваше много цветове, но в тъмнината изглеждаше синьо и черно.

— Ти си един от глупаците, които се въртяха около курвата — каза Гешруни, опитвайки се да отърси объркването от алкохола.

— Да — отвърна мъжът, а увисналата му шия сякаш се ухили, заедно с устните му. — Тя беше много… примамлива. Но ако трябва да съм честен, беше ми много по-интересно онова, което разказа на схоластика на Завета.

Гешруни примижа в пиянско удивление. Значи знаят.

Опасността винаги го отрезвяваше. Той инстинктивно бръкна в джоба си, сключи пръсти около своето хорае. Яростно го хвърли срещу схоластика…

Или срещу онзи, когото мислеше за ален схоластик. Странникът хвана дрънкулката във въздуха, сякаш му е била подхвърлена дружески. Огледа я за момент, същински сараф, изучаващ със съмнение оловна монета. После вдигна поглед и отново се усмихна, мигайки с големите си кравешки очи.

— Ценен дар — каза той. — Благодаря ти, но се боя, че това не е много честна размяна за онова, което искам.

Не е магьосник! Гешруни бе виждал как хорае докосва един магьосник веднъж, както и последвалите пламъци, разтапянето на плът и кост. Но тогава какъв беше този?

— Кой си ти? — попита Гешруни.

— Нищо, което би могъл да разбереш, робе.

Джаврехският капитан се усмихна. Може би е просто глупак. Опасна пиянска любезност се промъкна в изражението му. Той пристъпи към мъжа и постави здравата си десница на покритото му с подплънки рамо. Подушваше жасмин. Телешките очи се вдигнаха към него.

— Олеле — прошепна странникът. — Ти си смел глупак, а?

Защо не се страхува? Спомняйки си лекотата, с която мъжът бе хванал неговото хорае, Гешруни внезапно се почувства невероятно уязвим. Но беше решен да не се отказва.

— Кой си ти? — изръмжа той. — Откога ме следиш?

— Да те следя? — дебелакът почти се изкикоти. — Подобна самонадеяност не подхожда на роби.

Значи следи Акамиан? Как така? Гешруни беше офицер, свикнал да респектира мъжете със заплашителната интимност на сблъсъка лице в лице. Но не и този човек. Мек или не, той беше напълно спокоен, капитанът усещаше ясно това. И ако не беше неразреденото вино, сигурно щеше да се ужаси.

Той впи пръстите си в рамото на дебелия мъж.

— Зададох ти въпрос, глупако — изсъска през стиснати зъби. — Или ще ми отговориш, или ще изцапам праха с вътрешностите ти. — Той извади ножа си със свободната ръка. — Кой си ти?

Необезпокоен, дебелакът внезапно се ухили свирепо.

— Малко неща са по-смущаващи от роб, който отказва да признае мястото си.

Вцепенен, Гешруни погледна към безчувствената си ръка и видя как ножът му пада в прахта. Бе чул само шумоленето на ръкава на непознатия.

— На колене, робе — каза дебелият мъж.

— Какво каза?

Шамарът го ужили и в очите му избиха сълзи.

— Казах на колене!

Последва нов шамар, достатъчно силен, за да разклати зъбите му. Гешруни се препъна няколко крачки назад и вдигна тромаво ръка. Как беше възможно?

— Каква задача само стои пред нас — каза тъжно странникът като го последва, — след като дори робите им са толкова горделиви.

Гешруни панически затърси с длан дръжката на меча си.

Дебелият мъж спря, а очите му се стрелнаха към ножницата.

— Изтегли го — каза той, а гласът му звучеше невъзможно студен… нечовешки.

Гешруни замръзна, ококорил очи, прикован от силуета, който се извисяваше над него.

— Казах да го изтеглиш!

Той се поколеба.

Следващият шамар го събори на колене.

— Какво си ти? — извика Гешруни през разкървавени устни.

Докато сянката на дебелия мъж го поглъщаше, той видя как кръглото лице сякаш се разхлаби, а после се стегна здраво, като просешка длан около медник. Магия! Но как? Той държи хорае…

— Нещо невъзможно древно — каза меко абоминацията. — Невъобразимо красиво.

Един отдавна умрял мъж гледаше през множеството очи на схоластиците на Завета: Сесуата, великият противник на Не-бога и основател на последната Гностическа школа… тяхната школа. През деня той беше блед, несигурен като детски спомен, но нощем ги обладаваше и трагедията на живота му тероризираше сънищата им.

Димни сънища. Сънища, извадени от ножницата.

Акамиан гледаше как Анасуримбор Келмомас, последния върховен крал на куниюрите, пада под чука на блеещ сранкски главатар. Въпреки че магьосникът извика, той знаеше със странното полусъзнание, принадлежащо на сънищата, че най-великият крал на анасуримборската династия вече е мъртъв… че всъщност е умрял преди повече от две хиляди години. И нещо повече, даваше си сметка, че не той надава воя, а много по-велик човек. Сесуата.

Думите закипяха на устните му. Сранкският главатар се замята в изпепеляващ огън, свлече се в купчина дрипи и прах. Още сранки превалиха върха на хълма и също умряха, повалени от неземните светлини, призовани от песента му. В далечината забеляза дракон, като бронзова фигура на фона на залязващото слънце, увиснал над полето, покрито с воюващи сранки и човеци, и си помисли: Последният анасуримборски крал умря. Куниюри е изгубен.

С името на своя крал на уста, високите рицари на Трис се втурнаха около него, прескачайки сранките, които бе изпепелил, за да се спуснат като полудели върху масите отвъд тях. Заедно с един рицар, когото не познаваше, Акамиан извлачи Анасуримбор Келмомас насред истеричните викове на васалите и роднините му, насред миризмата на кръв, вътрешности и овъглена плът. На една малка поляна той притегли разбитото тяло на краля в скута си.

Сините очи на Келмомас, обикновено толкова студени, сега го умоляваха.

— Остави ме — изхриптя сивобрадият мъж.

— Не — отвърна Акамиан. — Ако ти умреш, Келмомас, всичко е изгубено.

Върховният крал се усмихна въпреки разбитите си устни.

— Виждаш ли слънцето? Виждаш ли го как пламти, Сесуата?

— Слънцето залязва — отговори Акамиан.

— Да! Да… Мракът на Не-бога не е всепоглъщащ. Боговете все още ни виждат, скъпи приятелю. Те са далеч, но аз чувам галопа им през небесата. Чувам ги как ме викат.

— Не можеш да умреш, Келмомас! Не бива да умираш!

Върховният крал поклати глава и го усмири с нежен поглед.

— Те ме викат. Казват ми, че моят край не е краят на света. Това бреме, казват те, е твое. Твое, Сесуата.

— Не — прошепна Акамиан.

— Слънцето! Виждаш ли слънцето? Чувстваш ли го върху бузата си? В простите неща са скрити такива откровения! Виждам! Виждам толкова ясно какъв горчив и упорит глупак съм бил… И към теб, към теб най-много от всички съм бил несправедлив. Можеш ли да простиш на стареца? Можеш ли да простиш на глупавия старец?

— Няма нищо за прощаване, Келмомас. Ти изгуби много, страда много.

— Синът ми… Мислиш ли, че той ще е там, Сесуата? Мислиш ли, че ще ме посрещне като свой баща?

— Да… Като свой баща и свой крал.

— Казвал ли съм ти — поде Келмомас, а гласът му пресекваше от безсмислена гордост, — че синът ми веднъж се промъкна до най-дълбоките бездни на Голготерат?

— Да — усмихна се Акамиан през сълзи. — Много пъти, стари приятелю.

— Толкова ми липсва, Сесуата! Така силно копнея да бъдем отново заедно.

Старият крал плака известно време. После очите му се разшириха.

— Виждам го толкова ясно. Взел е слънцето за свой жребец и язди сред нас. Виждам го! Галопира през сърцата на моя народ и ги разбужда към нов живот и ярост!

— Шшш… Пази силите си, кралю мой. Лечителите идват.

— Той казва… казва толкова хубави неща, за да ме утеши. Казва, че един от семето ми ще се върне, Сесуата… един Анасуримбор ще се върне…

Старецът се разтресе в гърч, а по устните му изби слюнка.

— В края на света.

Ярките очи на Анасуримбор Келмомас II, Белия повелител на Трис, върховен крал на Куниюри, помръкнаха. И заедно с тях вечерното слънце избледня, потапяйки облечената в бронз слава на норсираите в сумрак.

— Нашият крал! — извика Акамиан на покрусените мъже около себе си. — Нашият крал е мъртъв!

Ала го заобикаляше само мракът. Около него не стоеше никой, а в скута му не лежеше мъртъв крал. Само потни одеяла и бучащата празнота на мястото на шумотевицата на войната. Стаята му. Лежеше сам в мизерната си стая.

Акамиан обгърна раменете си с длани. Още един сън, изваден от ножницата.

Заслони лице с дланите си и плака известно време за отдавна мъртвия куниюрски крал, а после и за други, по-несигурни неща.

В далечината му се стори, че чува вой. Куче или човек.

Гешруни усещаше, че го влачат през вонящи улички. Видя разбити стени, които се издигаха към нощното небе. Крайниците му се мятаха по собствена воля; пръстите му се опитваха да стиснат мазните тухли. През бълбукащата кръв усещаше миризмата на реката.

Лицето ми…

— Какво повече? — опита се да извика, но говоренето бе трудно без устни. Казах ти всичко!

Звукът на ботуши, пляскащи във воднистата кал. Кикот някъде над него.

— Ако окото на врага ти те обижда, робе, го избождаш, нали?

— ’оля… ’илост. ’оля те… ’ило-о-о-ост.

— Милост? — изсмя се нещото. — Милостта е лукс за безделниците, глупако. Заветът има много очи, така че ни чака много избождане.

Къде е лицето ми?

Безтегловност, после плясъкът на студена, безмилостна вода.

Акамиан се събуди в предутринната светлина, а главата му бучеше от спомена за алкохола и кошмарните сънища. Още видения от Апокалипсиса.

Кашляйки, той се килна от сламеника до единствения прозорец на стаята. Избута лакирания капак настрана с треперещи пръсти. Хладен въздух. Сива светлина. Дворците и храмовете на Каритузал се простираха сред гъсталак от по-ниски сгради. Гъста мъгла покриваше река Сают и се извиваше през проходите и улиците на долния град като вода в канал. Самотни и малки като нокти, Алените кули се издигаха над призрачния пейзаж, щръкнали като мъртви колони от бели пясъчни дюни.

Гърлото го болеше. Примигна, за да прогони сълзите от очите си. Нямаше огън. Нито хор от вопли. Всичко бе неподвижно. Дори Кулите излъчваха бездиханно и монументално спокойствие.

Този свят, помисли си Акамиан, не бива да умира.

Обърна гръб на гледката и отиде до единствената маса в стаята, където се свлече в стола или онова, което минаваше за такъв — приличаше на нещо, изровено от потопен кораб. Напои перото си и разви малък свитък върху разпръснатите пергаменти по масата. После написа:

Любопитно несъответствие. Какво ли значеше? За момент се спря върху киселото безсмислие на въпроса. После си спомни събуждането си посред нощ. След кратка пауза добави:

Ала същото ли беше? В детайлите си да, ала в съня се усещаше някаква тревожна неотложност… достатъчно силна, за да го събуди. Като задраска „същото“, той написа:

Докато чакаше мастилото да засъхне, прегледа предишните си записки, следвайки ги до края на свитъка. Лавина от видения и страсти следваха всяка от тях, превръщайки нямото мастило в откъслечни думи. Тела, носещи се из бързеите на буйна река. Любовник, чиито кървави стонове бликаха през стиснати зъби. Огън, обвит като игрива танцьорка около каменни кули.

Притисна палец и показалец към очите си. Защо бе толкова вманиачен в тези записки? Други хора, много по-велики от него, бяха полудели в опита си да дешифрират побърканата последователност и промените в сънищата на Сесуата. Знаеше достатъчно, за да разбира, че никога няма да открие отговор. Тогава дали това не беше някаква перверзна игра? Като онази, която майка му играеше, щом баща му се върнеше пиян от лодките, със заяждания и упреци, настоявайки за причина, когато такава нямаше, потрепервайки всеки път, когато той вдигнеше ръка, крещейки, когато последваше неизбежният удар.

Защо да се заяждаш и упрекваш, когато преживяването на живота на Сесуата бе достатъчно изтезание?

Нещо студено пропълзя по гръдната му кост и сграбчи сърцето му. Старият тремор разтърси ръцете му и свитъкът се затвори, въпреки че мастилото още не беше изсъхнало. Стига… Той притисна длани една към друга, но треперенето просто се изкачи по ръцете и раменете му. Стига! Воят на сранкските рогове се разнесе през прозореца. Той се сви под тътена на драконови криле. Цялото му тяло се тресеше върху стола.

— Стига!

Няколко мига трябваше да се бори за въздух. Чу далечното дрънчене на ковашки чук, граченето на врани по покривите.

Това ли си искал, Сесуата? Така ли се очаква да бъде?

Но както и с толкова много други въпроси, които си задаваше, той знаеше отговора и на този.

Сесуата преживял Не-бога и Апокалипсиса, но знаел, че конфликтът не е приключил. Скилвендите се завърнали в степите си, сранките се пръснали, за да воюват помежду си за останките от един разбит свят, ала Голготерат останал непокътнат. От черните му кули слугите на Не-бога и Консулта все още бдели, с търпение, което засенчвало упорството на човеците. Търпение, което никой цикъл епични песни или предупреждения в скрижали не можели да надмогнат. Мастилото може и да е безсмъртно, но значението не е. Сесуата знаел, че с изминаването на всяко следващо поколение вратът на паметта му ще бъде прекършван — дори Апокалипсисът щял да бъде забравен. Така че той не напуснал своите последователи, а влязъл в тях. Като пресъздал нещастния си живот в сънищата им, той превърнал наследството си в неспирен призив за битка.

Предопределен съм да страдам, помисли си Акамиан.

Насилвайки се да се изправи срещу предстоящия ден, магьосникът намасли косата си и избърса мръсотията от бялата бродерия на синята си туника. Застанал на прозореца, той успокои стомаха си със сирене и клисав хляб, докато гледаше как слънчевата светлина изгаря мъглата от черния гръб на река Сают. После подготви Напевите на Призива и информира висшестоящите в Атиерзус, цитаделата на школата на Завета, за всичко, което му бе казал Гешруни предната нощ.

Относителната им липса на интерес не го изненада. Тайната война между Алените кули и кишауримите в крайна сметка не ги засягаше. Ала призивът да се прибере у дома го свари неподготвен. Когато попита защо, му казаха единствено, че са замесени Хилядата храма — друга фракция, друга война, която не ги засягаше.

Докато събираше притежанията си, той си помисли: Поредната безсмислена мисия.

Как можеше да не е циничен?

В Трите морета всички велики фракции враждуваха с конкретни врагове с конкретни цели, докато Заветът воюваше с враг, когото никой не виждаше, заради цел, в която никой не вярваше. Това превръщаше схоластиците на Завета в изгнаници, не само защото бяха магьосници, но и защото ги смятаха за глупаци. Разбира се владетелите на Трите морета, Кетиай и норсираите знаеха за Консулта и заплахата на Втория Апокалипсис — как можеше да не знаят след вековете предупреждения от опяващи посланици на Завета? — ала не вярваха в тях.

След векове на битки, Консултът просто бе изчезнал. Стопил се беше в нищото. Никой не знаеше защо или как, въпреки че съществуваха безкрайни догадки. Дали бяха унищожени от непознати сили? Или се бяха изтребили сами? Или просто бяха намерили начин да избягат от очите на Завета? Три века бяха изминали откак школата за последен път се бе срещала с Консулта. За тези три века те водеха война без враг.

Схоластиците на Завета обикаляха Трите морета в търсене на противник, когото не можеха да открият и в когото никой не вярваше. Колкото и да им завиждаха заради познанието им за Гносиса, магията на Древния север, всички им се подиграваха, смятаха ги за шарлатани в дворовете на всички велики фракции. И все пак Сесуата ги посещаваше всяка нощ. И всяка сутрин те се будеха от ужаса с една мисъл: Консултът е сред нас.

Имало ли е време, зачуди се Акамиан, когато той не е носел този ужас със себе си? Онази яма в стомаха му, сякаш катастрофата зависеше от нещо, което е забравил? Разнасяше се като бездиханен шепот: Трябва да сториш нещо… Но никой в Завета не знаеше какво е това нещо и докато не научеха, всичките им действия бяха безсмислени като игра на шут.

Пращаха ги в Каритузал, за да прелъстяват високопоставени роби като Гешруни. Или в Хилядата храма, за да правят кой знае какво.

Хилядата храма. Какво можеше да иска Заветът от тях? Каквото и да беше, то означаваше да изоставят Гешруни — първият им истински информатор в Алените кули от едно поколение насам. Колкото повече мислеше над това Акамиан, толкова по-невероятно му се струваше.

Може би тази мисля ще бъде различна.

Мисълта за Гешруни внезапно го изнерви. Макар и да беше продажен, той бе рискувал много повече от живота си, за да даде на Завета огромна тайна. Освен това беше интелигентен и изпълнен с омраза — идеалният информатор. Не биваше да го губят.

Акамиан извади мастилото и един пергамент и се приведе над масата, за да напише едно бързо съобщение:

Акамиан се разплати с белязания от едра шарка наемодател за стаята си, а после тръгна по улиците. Намери Чики, сирачето, което използваше да му изпълнява поръчки, заспало в една близка алея. Момчето лежеше свито в един конопен чувал зад купчина отпадъци. Ако се изключеше родилния белег с формата на нар, който загрозяваше лицето му, той бе много красив, с маслинена кожа, гладка като на делфин въпреки мръсотията, а чертите му бяха изтънчени като на палатинска щерка. Акамиан потрепери при мисълта какво прави момчето, за да печели пари извън техните мизерни взаимоотношения. Седмица по-рано един пияница с полуразмазана аристократична боя по лицето, който се чешеше по чатала, го попита дали е виждал неговото сладко „нарче“.

Акамиан разбуди спящото дете с палеца на пантофа си. Момчето почти скочи на крака.

— Спомняш ли си какво съм те учил, Чики?

Момчето го изгледа със засрамената бдителност на току-що събуден човек.

— Да, господарю. Аз съм твоят куриер.

— И какво правят куриерите?

— Доставят съобщения, господарю. Тайни съобщения.

— Добре — каза Акамиан и подаде сгънатия пергамент на момчето. — Искам да занесеш това на мъж на име Гешруни. Запомни го: Гешруни. Не можеш да го пропуснеш. Той е капитан на джаврехите и посещава често „Свещеният прокажен“. Знаеш ли къде да намериш таверната?

— Да, господарю.

Акамиан извади сребърен енсоларю от портмонето си и не можа да не се усмихне на сащисаното изражение на момчето. Чики грабна монетата от дланта му сякаш беше капан. Поради някаква причина досегът с малката ръка накара магьосника да изпита меланхолия.

Втора глава Атиерзус

Призован обратно у дома, помисли си Акамиан, леко наранен от иронията на тази дума, „дом“. Почти не можеше да си представи други места на този свят — със сигурност Голготерат, може би и Алените кули, — които да са по-безсърдечни от Атиерзус.

Дребен и самотен в центъра на залата за аудиенции, той се помъчи да запази самообладание. Членовете на Кворума, управляващия съвет на школата на Завета, стояха на малки групички, разпръснати сред сенките, и го гледаха. Знаеше какво виждат — набит мъж, облечен в проста кафява пътна риза, с късо подрязана брада, по която бе плъзнало сребро. Излъчваше силното усещане за човек, прекарал години на пътя: широк разкрач, загрубяла и загоряла от слънцето кожа като на работник от долните касти. Изобщо не приличаше на магьосник. Но пък за един шпионин това беше важно.

Раздразнен от погледите им, Акамиан потисна желанието си да попита дали не искат, като всеки съвестен робовладелец, да прегледат и зъбите му.

Най-накрая у дома.

Цитаделата на школата на Завета беше негов дом и винаги щеше да бъде, ала мястото го караше да се чувства нищожен по необясними начини. Не бе само могъщата архитектура: Атиерзус бе построена в стила на Древния север, чиито архитекти не познаваха куполи и арки. Вътрешните й коридори представляваха гори от дебели колони, а таваните й се криеха в сенки и дим. Стилизирани изображения покриваха всеки стълб, което осигуряваше твърде много детайли на блестящите мангали или поне така се струваше на Акамиан. С всяко потрепване на светлината сякаш самата земя се променяше.

Накрая един от Кворума се обърна към него:

— Хилядата храма повече не могат да бъдат игнорирани, Акамиан, не и откак Майтанет взе престола и се обяви за шриах.

Както винаги не друг, а Наутцера нарушаваше тишината. Последният човек, когото магьосникът искаше да чуе да говори, неизменно бе първи.

— Чух само слухове — отвърна той с премерен тон, който използваше винаги, когато се обръщаше към него.

— Повярвай ми — каза кисело другият магьосник, — слуховете изобщо не могат да го опишат.

— Но колко дълго ще оцелее? — Това беше естествен въпрос. Мнозина шриахи се бяха опитали да насочат Хилядата храма в желана от тях посока само за да открият, че като всеки голям кораб, и те отказват да помръднат.

— О, той оцелява — отвърна Наутцера. — Всъщност процъфтява. Всички култове са отишли при него в Сумна. Всички целунаха коляното му. И при това без политическите маневри, задължителни при подобно прехвърляне на власт. Без жалки бойкоти. Без дори един въздържал се. — Той замълча, за да даде на Акамиан време да оцени значимостта на казаното. — Той е задвижил нещо… — могъщият магьосник облиза устни, сякаш следващата дума се дърпаше като опасно куче на каишката си, — нещо ново. И не просто сред Хилядата храма.

— Но със сигурност и преди сме виждали такива като него — предположи Акамиан. — Фанатици, които протягат изкупление в едната ръка, за да отклонят вниманието от камшика в другата. Рано или късно, всички обаче го виждат.

— Не. „Такива“ като него не сме виждали преди. Никой не се е движил толкова бързо, нито толкова хитро. Майтанет не е просто ентусиаст. През първите три седмици от встъпването му в длъжност бяха разкрити два заговора за отравянето му — и ето го интересният момент — от самия Майтанет. Цели седем агенти на императора са били екзекутирани в Сумна. Този човек е не просто проницателен. Той е нещо много повече.

Акамиан кимна и присви очи. Сега разбираше спешността на повикването. Повече от всичко друго могъщите ненавиждат промяната. Великите фракции бяха подготвили място на Хилядата храма и техния шриах. Ала този Майтанет, както биха казали нроните, се бе изпикал в уискито. И по-тревожно от всичко останало, беше го сторил интелигентно.

— Ще има Свещена война, Акамиан.

Вцепенен, магьосникът огледа тъмните силуети на останалите членове на Кворума в търсене на потвърждение.

— Шегуваш се, нали?

Наутцера излезе от сенките и се спря чак когато се озова достатъчно близо, за да се извиси над него. Акамиан потисна стремежа си да отстъпи назад. Древният магьосник винаги бе притежавал смущаващо излъчване: заплашително заради височината му и все пак жалко заради преклонната му възраст. Кожата му сякаш обиждаше коприните, които го обгръщаха.

— Уверявам те, това не е шега.

— Срещу кого тогава? Фанимите?

В цялата им история, Трите морета бяха станали свидетели само на две Свещени войни, и двете насочени срещу школите, вместо срещу езичниците. Последната, така наречените Схоластични войни, се бе оказала катастрофална и за двете страни. Самият Атиерзус бе обсаден в продължение на седем години.

— Не знаем. За момента Майтанет е обявил единствено, че ще има Свещена война. Не е благоволил да посочи целта й. Както казах, той е демонично хитър.

— Значи се боите от нова Схоластична война.

Акамиан едва успяваше да повярва, че води този разговор. Възможността за нова Схоластична война трябваше да го ужасява, но вместо това сърцето му подскачаше от възбуда. Дотам ли се бе стигнало? Толкова много ли се беше изморил от безплодната мисия на Завета, та да приветства перспективата за война срещу инритите като някаква изкривена форма на облекчение?

— Точно от това се боим. Свещениците на Култовете отново ни отхвърлят открито, обявяват ни за нечисти.

Нечисти. „Хрониката на Бивника“, за която Хилядата храма смятаха, че представлява самите думи на Бог, ги беше определила като такива — онези малцина, които имаха познанията и вроденото умение да боравят с магия. „Отрежете им езиците“, казваха светите думи, „защото светотатството им е абоминация като никоя друга…“ Бащата на Акамиан — който, като мнозина от нроните, ненавиждаше тиранията на Атиерзус над Нрон — бе набил тези думи в главата му. Вярата можеше и да умира, но чувствата, свързани с нея, оставаха завинаги.

— Но аз не съм чул нищо за това.

Старецът се наведе напред. Боядисаната му брада бе подрязана в прави линии като тази на Акамиан, но за разлика от неговата, беше внимателно сплетена в модата на Източен Кетиай. Той изведнъж откри какво несъответствие има между старото лице и тъмната коса.

— Няма и как да си чул, нали, Акамиан? Все пак беше във Велики Аинон. Кой свещеник би осъдил магията в нация, управлявана от Алените кули?

Акамиан изгледа ядно стария магьосник.

— Но това можеше да се очаква, нали? — Внезапно той откри, че цялата идея е абсурдна. Такива неща се случват на други хора в други епохи. — Казваш, че този Майтанет е хитър. Какъв по-добър начин да подсигури властта си от това да насърчи омразата към хората, прокълнати от Бивника?

— Прав си, разбира се. — Наутцера имаше невероятно вбесяващия навик да си присвоява чуждите възражения. — Ала има и много по-тревожна причина да вярваме, че ще обяви войната срещу нас, а не срещу фанимите…

— И каква е тази причина?

— Защото, Акамиан — каза нечий друг глас, — няма начин Свещена война срещу фанимите да успее.

Магьосникът се взря в мрака между колоните. Това беше Симас, чиято снежнобяла брада бе разцепена от крива усмивка. Носеше сиво наметало над синята си роба. Дори на външен вид беше като вода срещу огъня на Наутцера.

— Как мина пътуването ти? — попита Симас.

— Сънищата бяха особено зле — отвърна Акамиан, леко объркан от контраста между суровите предположения и небрежната учтивост. Във време, което сега изглеждаше друг живот, Симас бе неговият учител — онзи, който погреба невинността на сина на нронския рибар в побърканите разкрития на Завета. От години не бяха говорили лице в лице — Акамиан отсъстваше за дълги периоди от време, — но откритото му поведение и способността да говори без отклоненията на джнан не се бяха променили. — Какво искаш да кажеш, Симас? Защо да не може да успее една Свещена война срещу фанимите?

— Заради кишауримите.

Отново кишауримите.

— Боя се, че не следвам мисълта ти, стари учителю. Със сигурност за инритите би било по-лесно да водят война срещу Киан — нация, която има само една школа, ако кишауримите изобщо могат да се нарекат така, вместо срещу всички школи в Трите морета.

Симас кимна.

— На пръв поглед може би е така. Но помисли, Акамиан. Смятаме, че в самите Хиляда храма има около четири или пет хиляди хорае, което значи, че те могат да пратят поне толкова мъже, недосегаеми за всяка магия, която сме способни да приложим срещу тях. Прибави към това и инритските благородници, които също имат дрънкулки, и Майтанет разполага с армия от може би десет хиляди воини, които ще са неуязвими за нас във всяко отношение.

В Трите морета хорае беше жизненоважна променлива в алгебрата на войната. Малцината бяха богове в толкова много отношения спрямо обикновените маси. Само хорае пречеха на школите да покорят напълно останалите фракции.

— Със сигурност — съгласи се Акамиан. — Но Майтанет може да изпрати тези мъже и срещу кишауримите. Колкото и различни да са от нас, те изглежда споделят поне нашата уязвимост.

— Може ли наистина?

— А защо не?

— Защото между тези мъже и кишауримите ще е изправена цялата въоръжена мощ на Киан. Кишауримите не са школа, стари приятелю. Те не са отделени като нас от вярата и хората на своята нация. Докато Свещената война се мъчи да надмогне езическите големци на Киан, кишауримите ще ги засипят с огън и жупел. — Симас наведе брадичка, сякаш за да допре брадата си към гърдите. — Виждаш ли?

Акамиан виждаше ясно. Беше сънувал една такава битка преди — бродовете на Тиванрае, където армиите на древната Аксерсия бяха изгорели в огньовете на Консулта. При самата мисъл за трагичната битка пред очите му проблеснаха образи — мъже-сенки, които се гърчат във водата, погълнати от извисяващи се пламъци… Колцина бяха паднали в тези бродове?

— Като Тиванрае — прошепна той.

— Като Тиванрае — отвърна Симас, а гласът му бе едновременно мрачен и мек. Всички бяха споделяли този кошмар. Схоластиците на Завета споделяха всеки кошмар.

По време на разговора Наутцера ги бе гледал с присвити очи. Също като пророк на Бивника, осъдителността му бе ясно доловима — но докато пророците виждаха грешници, той виждаше глупаци.

— А както казах аз — отбеляза старецът, — този Майтанет е проницателен, притежава остър интелект. Със сигурност няма да обяви Свещена война срещу фанимите.

Акамиан изгледа другия магьосник с празен поглед. По-ранната му възбуда беше изчезнала, заменена от студен и мокър страх. Нова Схоластична война… Мисълта за Тиванрае му бе показала ужасяващите измерения на подобна перспектива.

— Затова ли ме върнахте от Велики Аинон? За да се подготвя за Свещената война на този нов шриах?

— Не — отвърна решително Наутцера. — Само ти казахме за причините, поради които се боим, че Майтанет може да обърне войната срещу нас. В крайна сметка не знаем какво планира.

— Така е — добави Симас. — Ако сравним школите и фанимите, вторите без съмнение са по-голямата заплаха за Хилядата храма. Шимех е изгубен в ръцете на езичниците от векове, а империята е крехка сянка на онова, което беше някога, докато Киан се превърна в най-могъщата сила в Трите морета. Не. За шриаха ще бъде много по-рационално да обяви фанимите за цел на своята Свещена война…

— Но — прекъсна го Наутцера — всички знаем, че вярата не другарува със здравия разум. Разликата между рационално и ирационално няма голямо значение, когато става дума за Хилядата храма.

— Пращате ме в Сумна, за да разкрия истинските намерения на Майтанет — каза Акамиан.

Жестока усмивка разцепи боядисаната брада на Наутцера.

— Да.

— Но каква работа мога да свърша? От години не съм бил там. Вече нямам връзки.

Това беше истина или лъжа, в зависимост от това какво се разбираше под „връзки“. В Сумна той познаваше една жена… Езменет. Но това беше отдавна.

А го имаше и… Акамиан замръзна при мисълта. Възможно ли беше да знаят?

— Но това не е истина — отвърна Наутцера. — Всъщност Симас ни информира за онзи твой ученик, който… — той се спря, все едно търсеше дума, която да използва за нещо твърде ужасно в учтив разговор — се е отказал.

Симас? Той погледна към стария си учител. Защо си им казал?

Акамиан заговори предпазливо:

— Имаш предвид Инрау.

— Да — отвърна Наутцера. — И както научавам, този Инрау е станал… — отново поглед към Симас — шриалски свещеник.

Тонът му бе натежал от неодобрение. Твой ученик, Акамиан. Твое предателство.

— Както винаги си твърде суров, Наутцера. Инрау бе прокълнат: роден с усета на малцината, но с усещанията на свещеник. Нашите методи щяха да го убият.

— Ах, да… усещания — отвърна старото лице. — Но кажи ни, ясно, ако ти е възможно, своята преценка за този бивш ученик. Прекосил ли е границата, или Заветът може да си го върне?

— Дали може да бъде превърнат в шпионин? Това ли ме питаш?

Инрау — шпионин? Очевидно Симас бе смекчил предателството си като не им беше казал нищо за Инрау.

— Мислех, че е очевидно — отвърна старият магьосник.

Акамиан замълча, погледна към Симас, чието лице бе станало обезкуражаващо сериозно.

— Отговори, Ака — каза учителят му.

— Не — каза накрая Акамиан, обръщайки се отново към Наутцера. Внезапно почувства сърцето си издялано от камък. — Не. Инрау е роден от далечната страна на границата. Няма да се върне.

Студено веселие — толкова горчиво на това старо лице.

— О, Акамиан, но той все пак ще се върне.

Акамиан знаеше за какво настояват: магиите и предателството, което биха наложили. Някога той беше близък с Инрау, бе обещал да го защити. Бяха… близки.

— Не — отвърна той. — Отказвам. Духът на Инрау е крехък. Той няма здравината да направи онова, което искате. Трябва ни някой друг.

— Няма никой друг.

— Независимо от това — отвърна магьосникът, едва сега започнал да осъзнава последствията от безразсъдството си. — Отказвам.

— Отказваш? — изплю думата Наутцера. — Защото този свещеник е слаб? Акамиан, трябва да потушиш майката в себе си…

— Думите му са продиктувани от преданост, Наутцера — прекъсна го Симас. — Не бъркай двете.

— Преданост? — извика старият магьосник. — Но това е коренът на проблема, Симас! Това, което споделяме, е невъобразимо за другите хора. Ние викаме като един насън. С подобна връзка — като менгеме! — как може предаността към друг да бъде нещо различно от предателство?

— Предателство? — възкликна Акамиан с ясното съзнание, че трябва да продължи внимателно. Подобни думи бяха като бъчви с вино: веднъж отворени, нещата само се разваляха. — Грешиш… и двамата грешите. Отказвам именно заради предаността си към Завета. Инрау е твърде крехък. Рискуваме да отчуждим Хилядата…

— Толкова слаба лъжа — изръмжа Наутцера. После се изсмя, сякаш осъзнал, че е трябвало да очаква това непокорство от самото начало. — Школите шпионират, Акамиан. Ние поначало сме отчуждени от всички. Но ти знаеш това. — Старият магьосник се обърна с гръб към него, за да сгрее пръстите си на един мангал. Оранжева светлина озари високата му фигура, отпечатвайки тесните му форми на фона на колосалната стена. — Кажи ми, Акамиан, ако този Майтанет и заплахата от Свещена война срещу школите е дело на нашия — да го кажа по-меко — неуловим противник, няма ли деликатният живот на Инрау или, като стана дума, мизерната репутация на Завета да си струват риска?

— Ако, Наутцера — отвърна Акамиан неопределено. — Тогава със сигурност.

— Ах, да. Бях забравил, че се числиш сред скептиците. Какво казвате вие? Че преследваме призраци. — Той задържа думата в устата си, сякаш представляваше подозрителна храна. — Предполагам, тогава, че вероятността да ставаме свидетели на първите признаци за завръщането на Не-бога, не тежи толкова, колкото сигурността, която представлява животът на един отстъпник — че да търкулнеш зарчето на апокалипсиса си струва пулса на един глупак.

Да, точно това изпитваше. Но как можеше да го признае?

— Готов съм да бъда санкциониран — опита се да каже с равен тон. Но гласът му! Стегнат. Ранен. — Аз не съм крехък.

Наутцера се загледа в лицето му.

— Скептици — изсумтя той. — Всички правите една и съща грешка. Бъркате ни с другите школи. Но нима ние се стремим към власт? Мотаем ли се около дворците, поставяме ли защити и душим ли чуждите магии като кучета? Хленчим ли в ушите на императори и крале? В отсъствието на Консулта ти бъркаш действията ни с онези, чиято единствена цел е да добият власт и детинското удовлетворение от нея. Бъркаш ни с курвите.

Възможно ли беше? Не. Беше го обмислял много пъти. За разлика от другите, онези като Наутцера, той можеше да различи своята епоха от онази, която сънуваше нощ след нощ. Виждаше разликата. Заветът не просто стоеше между две различни времена — той бе разположен между сънищата и истинския живот. Когато скептиците, онези, които смятаха, че Консултът е изоставил Трите морета, погледнеха към Завета, те виждаха не школа, опорочена от светски амбиции, а точно обратното: школа, която изобщо не живееше в този свят. „Заветът“, който в крайна сметка беше завет на самата история, не изискваше от тях да водят мъртва война или да почитат отдавна умрял магьосник, тласнат към лудост от ужасите на Апокалипсиса, а да се учат — да живеят от миналото, а не в него.

— За философия ли ще спориш с мен, Наутцера? — попита Акамиан, отвръщайки на свирепия му поглед. — Преди те мислех за твърде суров, но сега си просто твърде глупав.

Старият магьосник примигна удивено.

Симас бързо се намеси:

— Разбирам нежеланието ти, стари приятелю. И аз имам съмнения, както добре знаеш. — Той погледна многозначително към Наутцера, който продължаваше да зяпа невярващо Акамиан.

— В скептицизма има сила — продължи Симас. — Онези, които вярват без мисъл, обикновено първи загиват в опасни времена. Но времената са опасни, Акамиан. Повече, отколкото от много, много години насам. Може би достатъчно опасни, за да погледнем скептично и на скептицизма си.

Акамиан се обърна към него, доловил нещо в гласа му.

Погледът на Симас потрепери. Невидима борба помрачи лицето му. После той продължи:

— Забелязал си колко интензивни са станали Сънищата. Виждам го в погледа ти. Всички напоследък сме ококорили очи… Нещо…

Той се спря, разфокусира поглед, сякаш броеше ударите на собственото си сърце. Акамиан усети, че се изнервя. Никога не беше виждал Симас такъв. Нерешителен. Дори изплашен.

— Запитай се следното, Акамиан — каза накрая. — Ако нашият противник, Консултът, иска да заграби властта в Трите морета, кой инструмент би бил по-подходящ от Хилядата храма? Къде по-добре могат да се скрият от нас и същевременно да владеят невероятна сила? И нима има по-добър начин да унищожат Завета и последния спомен за Апокалипсиса от това да обявят Свещена война срещу малцината? Представи си как човеците воюват с Не-бога без защитата и напътствията ни.

Без Сесуата.

Акамиан гледа дълго време стария си учител. Съмненията му сигурно бяха очевидни за всички наоколо. Въпреки това образите от сънищата се върнаха в ума му — поток дребни ужаси. Заточението на Сесуата в Даглиаш. Разпъването на кръст. Блясъкът на слънчева светлина по бронзовите гвоздеи, забити в китките му. Устните на Мекеритриг, рецитиращи Напевите на Агонията. Писъците му… Неговите? Но именно това беше проблемът: тези спомени не бяха негови! Те принадлежаха на друг, на Сесуата, чието страдание трябваше да бъде изживявано, ако се надяваха да продължат напред.

И все пак Симас го гледаше така странно, с очи, изпълнени с любопитството на собствената му нерешителност. Нещо наистина се беше променило. Сънищата ставаха все по-силни. Неумолими. Толкова интензивни, че всяка загуба на концентрация водеше до отмиване на настоящето, до потапяне в някоя минала травма, във времена толкова ужасяващи, че ръцете на човек се разтреперваха, а устата му се оформяше в безмълвни викове. Шансът подобен ужас да се върне — струваше ли си той да пожертва Инрау, своята обич? Момчето, което толкова бе облекчило измореното му сърце. Което го бе научило да се наслаждава на въздуха, който вдишва… Проклятие. Заветът беше проклятие! Отхвърлени от Бога. Отхвърлени дори от настоящето. Имаха само дращещия и задавящ страх, че бъдещето би могло да наподобява миналото.

— Симас… — започна той, но се сепна. Искаше да се съгласи, ала самият факт, че Наутцера стоеше до него, го накара да замълчи. Толкова ли жалък съм станал?

Времената наистина бяха бурни. Нов шриах, инритите — пламнали от подновената си вяра, възможността за повторно съживяване на Схоластичните войни, внезапното насилие на Сънищата…

Аз живея в тези времена. Всичко това се случва сега.

Струваше му се невъзможно.

— Разбираш нуждата също толкова дълбоко, колкото всички останали тук — каза тихо Симас. — И залогът. Инрау бе един от нас за известно време. Може би е възможно да бъде убеден, да разбере… без Напевите.

— Освен това — добави Наутцера, — ако ти откажеш да идеш, просто ще ни принудиш да пратим някой — как да го кажа? — по-малко сантиментален.

Акамиан стоеше сам на парапета на укреплението. Дори тук, върху кулите, надзираващи пролива, се чувстваше потиснат от архитектурата на Атиерзус, смален от гигантските й стени. Морето не предлагаше голяма утеха.

Събитията се случваха толкова бързо, сякаш беше сграбчен от гигантски ръце, намачкан между дланите, а после хвърлен в друга посока. Различна, но винаги същата. Друсас Акамиан бе извървял много пътища из Трите морета, беше изтъркал много сандали и никога, нито веднъж не беше даже мяркал онова, което се предполагаше да търси. Отсъствие — все същото отсъствие.

Разпитът продължи. Изглежда беше задължително всяка аудиенция с Кворума да бъде удължена, натоварена с ритуали и нетърпима сериозност. Може би тя бе подходяща за Завета, предполагаше Акамиан, предвид естеството на войната — ако опипването в тъмното можеше да се нарече така.

Дори след като капитулира и се съгласи да вербува Инрау, независимо от средствата, използвани за целта, Наутцера намери за нужно да го порицае за колебанията му.

— Как можеш да забравиш, Акамиан? — попита настоятелно старият магьосник с изражение едновременно кисело и умоляващо. — Старите имена още бдят от кулите на Голготерат. И накъде гледат? На Север? Северът е пустош, Акамиан. Сранки и руини. Не. Те гледат на юг — към нас! — и кроят заговори с търпение, което зашеметява разума. Само Заветът споделя това търпение. Само Заветът помни.

— Може би Заветът помни твърде много — отговори Акамиан.

Ала сега си мислеше само: Дали не съм забравил?

Схоластиците на Завета никога не можеха да забравят какво се е случило — свирепите сънища на Сесуата се грижеха за това. Но цивилизацията на Трите морета беше настоятелна. Хилядата храма, Алените кули, всички велики фракции враждуваха безкрайно. Насред подобен лабиринт значението на миналото лесно можеше да се забрави. Колкото по-многобройни бяха непосредствените тревоги на настоящето, толкова по-трудно ставаше да се видят начините, по които миналото влияе на бъдещето.

Дали тревогите му за Инрау — ученик, който му беше като син — не го бяха накарали да забрави това?

Акамиан разбираше изцяло геометрията на света на Наутцера. Някога и той бе живял в него. За стария магьосник нямаше настояще, само врявата на злокобното минало и заплахата от съответстващо бъдеще. За Наутцера настоящето се бе превърнало в една точка — опасна граница, на която балансираха историята и съдбата. Обикновена формалност.

И защо не? Страданието от старите войни бе отвъд всякакво описание. Почти всички велики градове на Древния север бяха паднали пред Не-бога и неговия Консулт. Великата библиотека на Сауглиш беше разграбена. Трис, свещената Майка на градовете, бе опустошен. Кулата на Миклай — съборена. Даглиаш, Келмеол… Цели народи бяха изтребени.

За Наутцера Майтанет бе важен не заради титлата шриах, а защото можеше да е част от този свят без настояще, този свят, чието единствено описание бе трагедията на миналото. Защото можеше да се окаже автор на Втория Апокалипсис.

Свещена война срещу школите? Шриахът да е агент на Консулта?

Как можеше да не се ужасява от тези мисли?

Въпреки топлия ветрец Акамиан потрепери. Под него морето бушуваше сред пролива. Тъмните вълни воюваха една с друга, сблъскваха се с неземна сила, сякаш самите богове се бореха долу.

Инрау… За Акамиан дори мисълта за това име носеше няколко спокойни мига. В живота си бе познал толкова малко покой. И сега бе принуден да постави това чувство на везната срещу ужаса. Трябваше да пожертва Инрау, за да отговори на въпросите.

Инрау беше неопитен младеж, когато за пръв път се срещнаха, момче, все още в зората на възмъжаването. Въпреки че във външността или интелекта му нямаше нищо невероятно, Акамиан бързо откри, че в него има нещо различно… спомен, може би, за първия ученик, когото бе обичал — Нерсей Прояс. Но докато Прояс бе станал горделив и претъпкан със знанието, че един ден ще бъде крал, Инрау остана… Инрау.

Учителите намираха много егоистични причини да обичат учениците си. Повече от всичко друго, те ги обичаха, защото учениците ги слушаха. Но Акамиан не обичаше Инрау като свой ученик. Той бе осъзнал, че момчето е добро. Не добро по измъчения начин на Завета, който шляпаше в същото блато, където бяха и останалите. Не. Добротата, която виждаше в Инрау, нямаше нищо общо с милостиви деяния или достойни цели; тя беше нещо вродено. Момчето нямаше тайни, нито тъмна нужда да прикрива недостатъците си или да се представи по-голям в очите на други хора. Беше открит като децата и глупаците и притежаваше онзи благословен наивитет, невинност, която напомняше повече за мъдрост, отколкото за глупост.

Невинност. Ако Акамиан бе забравил нещо, това беше невинността.

Как можеше да не обича такова момче? Още си спомняше как стояха точно на това място, как гледаха сребристата слънчева светлина, търкаляща се по гърбовете на вълните.

— Слънцето! — извика Инрау. Когато Акамиан го попита какво има предвид, той просто се засмя и каза: — Не виждаш ли? Не виждаш ли слънцето?

И тогава магьосникът го видя: линии от течна слънчева светлина, ослепителни върху водната повърхност — неугасимо великолепие.

Красота. Това беше дарът на Инрау. Той никога не спираше да вижда красотата и заради това винаги разбираше, винаги осмисляше и прощаваше множеството недостатъци, които съзираше у другите. С Инрау прошката предхождаше, вместо да следва прегрешението. Прави каквото искаш, казваха очите му, защото вече ти е простено.

Решението му да напусне Завета заради Хилядата храма едновременно шокира и успокои Акамиан. Беше шокиран, защото знаеше, че е изгубил Инрау и отдиха, който му носеше компанията му. Но облекчението идваше от това, че Заветът нямаше да унищожи невинността на момчето, което неизменно би станало, ако останеше тук. Акамиан никога нямаше да забрави нощта, в която той самият за пръв път бе докоснал Сърцето на Сесуата. В този миг рибарският син беше умрял; очите му бяха удвоени и светът се бе променил, изгнил от трагичната история. Инрау също щеше да умре по този начин. Докосването до Сърцето на Сесуата щеше да изпепели неговото собствено. А как можеше подобна невинност, коя да е невинност, да оцелее в ужаса на Сънищата? Как можеше някой да намери утеха в обикновената слънчева светлина, когато заплахата на Не-бога надвисваше от всеки хоризонт? Красотата не бе достъпна за жертвите на Апокалипсиса.

Ала Заветът не допускаше отстъпничество. Гносисът бе твърде скъпоценен, за да бъде поверен на бунтари. В това се криеше и неизречената заплаха на Наутцера по време на разговора им: Момчето е предател, Акамиан. Независимо как, той трябва да умре. Колко дълго бе знаел Кворумът, че историята за удавянето на Инрау е измама? От самото начало? Или Симас наистина го беше предал?

От безбройните деяния, които Акамиан бе извършил в живота си, осигуряването на бягството на Инрау бе единственото, което смяташе за истинско постижение, единственото му наистина и изцяло добро дело, макар че му се бе наложило да предаде школата си, за да го постигне. Той бе защитил невинността, беше й позволил да избяга на по-безопасно място. Как можеше някой да осъди подобно нещо?

Ала всяко действие можеше да бъде осъдено. Също както всяка кръвна линия можеше да се проследи до някой отдавна умрял крал, всички дела рано или късно водеха до някоя потенциална катастрофа. Трябваше само да следваш разклоненията достатъчно дълго. Ако Инрау бъдеше пленен от някоя друга школа и принуден да разкрие малкото тайни, които знаеше, Гносисът в крайна сметка щеше да бъде изгубен и Заветът щеше да бъде отхвърлен до импотентната позиция на малка школа. А може би дори унищожен.

Дали беше постъпил правилно? Или просто бе направил залог? Дали животът на един добър човек заслужаваше хвърлянето на зара на Апокалипсиса? Наутцера казваше, че не и Акамиан се бе съгласил. Сънищата. Онова, което се бе случило, не можеше да се повтори. Този свят не трябваше да умира. И хиляда невинни — хиляда по хиляди! — не струваха колкото опасността от Втори Апокалипсис. Акамиан се бе съгласил с Наутцера. Щеше да предаде Инрау по същата причина, поради която невинните винаги биваха предавани: от страх.

Приведе се над камъка и се загледа надолу над бушуващия пролив. Помъчи се да си спомни как изглеждаше в онзи слънчев ден с Инрау. Не можа.

Майтанет и Свещена война. Скоро Акамиан щеше да напусне Атиерзус, за да отиде в нансурския град Сумна, най-свещеният от градовете на инритите, дом на Хилядата храма и Бивника. Само Шимех, родното място на Късния пророк, бе толкова свят.

Колко години бяха изминали откак за последно посети Сумна? Пет? Седем? Той се зачуди разсеяно дали ще открие Езменет там, дали е още жива. Тя винаги бе способна да успокои някак сърцето му. И щеше да е добре да види отново Инрау, въпреки обстоятелствата. Най-малкото трябваше да го предупреди. Те знаят, скъпо момче. Провалих те.

Толкова малко утеха предлагаше морето. Изпълнен с изнурена самота, Акамиан погледна отвъд пролива, в посоката на далечната Сумна. Копнееше отново да види онези двама души. Единия, когото бе обичал, само за да го загуби в Хилядата храма, а другия, когото смяташе, че би могъл да обича…

Ако беше обикновен човек, а не магьосник и шпионин.

След като видя как самотната фигура на Акамиан изчезва в кедровата гора под Атиерзус, Наутцера остана на парапета, наслаждавайки се на странния проблясък на слънчева светлина, докато изучаваше буреносните облаци, струпали се по северното небе. По това време на годината пътуването на Акамиан до Сумна със сигурност щеше да е съпроводено от сурово време. Наутцера знаеше, че той ще го преживее — посредством Гносиса, ако се наложеше, — но щеше ли да оцелее в много по-великата буря, която го очакваше? Щеше ли да преживее Майтанет?

„Задачата ни е така огромна, помисли той, а инструментите ни — толкова крехки.“

Разтърси рамене, за да се отскубне от съзерцанието си — лош навик, който само се беше влошил с възрастта — и побърза да влезе в огромните коридори, без да обръща внимание на преминаващите колеги и подчинени. След време се озова сред папирусовия мрак на библиотеката, а старите му кости го боляха от натоварването. Както и очакваше, откри Симас, приведен над древен ръкопис. Светлината от разположените наоколо фенери блестеше по тънката линия разлято мастило, която Наутцера за миг сбърка с кръв. Защо толкова завиждаше на Симас? Дали защото очите на другия магьосник все още не го бяха предали, докато Наутцера, като толкова други, трябваше да разчита на учениците си да му четат?

— Светлината е по-добра в скрипториума — каза той, стряскайки стария магьосник.

Приятелското лице се извърна рязко, очите се взряха в сумрака.

— Така ли? Но не и компанията, сигурен съм.

Винаги някое суховато остроумие. В крайна сметка, Симас беше предвидим човек. Или може би и това беше част от шарадата, както смътното усещане за словоохотлива учтивост, което използваше, за да обезоръжава учениците си?

— Трябваше да му кажем, Симас.

Старецът се намръщи и се почеса разсеяно по брадата.

— Какво да му кажем? Че Майтанет вече е призовал правоверните, за да обяви целта на Свещената война? Че половината от мисията му е просто претекст? Акамиан скоро и сам ще го научи.

— Не.

Те се нуждаеха поне от този пропуск в информацията, за да направят перспективата от предателството на ученика му малко по-поносима.

Симас кимна и въздъхна тежко.

— Значи се тревожиш за другото. Ако сме научили поне един урок от Консулта, стари приятелю, той е, че невежеството е могъщ инструмент.

— Както и знанието. Нима ще му откажем всичко, от което се нуждае? Ами ако действа безразсъдно? Хората често стават невнимателни при липсата на истинска заплаха.

Симас поклати глава в отривисто отрицание.

— Но той отива в Сумна, Наутцера. Или си забравил? Ще бъде предпазлив. Кой магьосник не би бил в леговището на Хилядата храма, хмм? Особено в подобни времена.

Наутцера облиза устни и не каза нищо.

Симас се отдръпна от ръкописа си и се облегна назад, сякаш за да подреди концентрацията си. Огледа внимателно другия магьосник.

— Получил си нови доклади — каза той накрая. — Още някой е умрял.

Симас винаги бе притежавал нечовешката способност да предвижда причината за множеството му настроения.

— По-зле — каза Наутцера. — Липсва. Тази сутрин Партелсус докладва, че основният му информатор в двора на Тидон е изчезнал без следа. Някой лови агентите ни, Симас.

— Трябва да са те.

Те. Наутцера сви рамене.

— Или Алените кули. Или дори Хилядата храма. Спомни си, че шпионите на императора ги споходи същата съдба в Сумна… Независимо от всичко обаче трябваше да кажем на Акамиан.

— Винаги си бил пуритан, Наутцера. Не. Който и да ни е нападнал, или е твърде плах, или твърде хитър, за да го стори директно. Вместо да удрят по нашите висшестоящи магьосници, те поразяват информаторите ни, нашите очи и уши из Трите морета. Каквато и да е целта им, се надяват да ни оставят глухи и изглупели.

Въпреки че и сам виждаше злокобното значение на това, Наутцера не разбираше връзката.

— И?

— И Друсас Акамиан ми е бил ученик в продължение на много години. Познавам го. Той използва хората така, както е редно за един шпионин, но това никога не започна да му допада… както е редно за един шпионин. По природа той е нехарактерно… открит човек. Слаб.

Акамиан беше слаб или поне Наутцера винаги бе смятал така, но какво отношение можеше да има това за задълженията им към него?

— Твърде изморен съм от гатанките ти, Симас. Говори ясно.

В очите на другия магьосник проблесна раздразнение.

— Гатанки? Мислех, че съм достатъчно ясен.

Най-накрая виждаме истинското ти аз, „стари приятелю“.

— Всичко се свежда до следното — продължи Симас. — Акамиан се сприятелява с хората, които използва, Наутцера. Ако знаеше, че контактите му могат да бъдат заловени, щеше да се поколебае. И нещо може би още по-важно — ако той знаеше, че самият Атиерзус е бил инфилтриран, можеше да цензурира информацията, която ни даде, за да защити агентите си. Спомни си, че ни излъга, Наутцера, че рискува самия Гносис, за да защити онзи свой ученик-предател.

Наутцера дари другия мъж с необичайна усмивка и въпреки че я чувстваше гнусна на лицето си, му се струваше крайно заслужена.

— Съгласен съм. Подобно нещо би било недопустимо. Но вече от много дълго време успехът ни зависи от автономността, която даваме на агентите си, Симас. Винаги сме се доверявали на онези, които познават най-добре ситуацията, да вземат най-добрите решения. А сега, по твое настояване, не даваме на един от братята си знанието, от което се нуждае. Знание, което може да спаси живота му.

Симас внезапно се изправи и го приближи в сенките. Въпреки дребния ръст и поведението му на мил старец, кожата на Наутцера потрепери, когато той го достигна.

— Само че никога не е толкова просто, нали, стари приятелю? Всичките ни решения са подплатени от смесица от знание и невежество. Повярвай ми, когато ти казвам, че с Акамиан сме улучили точната пропорция. Сгреших ли, когато ти казах, че един ден бягството на Инрау може да се окажи полезно?

— Не — призна Наутцера, спомняйки си разгорещените им спорове отпреди две години. Той се боеше, че Симас просто защитава обичния си… тогава… ученик. Но ако годините го бяха научили нещо за Полкиас Симас, то беше, че човекът е също толкова коварен, колкото и лишен от всякаква емоция.

— Тогава ми повярвай и за това — настоя Симас, поставяйки дружески изцапаната си с мастило ръка на рамото му. — Ела, стари приятелю. Очакват ни тежки задачи.

Наутцера кимна удовлетворен. Тежки задачи наистина. Който и да ловеше информаторите им, го правеше с вбесяваща лекота, а това можеше да означава само едно: въпреки преживяването на агонията на Сесуата нощ след нощ, някой схоластик на Завета бе станал предател.

Трета глава Сумна

В морето Менеанор ги настигна буря.

Акамиан се събуди от поредния сън и обви ръце около раменете си. Древните воини от съня му сякаш се бяха слели с чернотата на каютата, люлеещия се под и хора на гърмящата вода. Остана да лежи сгушен в леглото, треперейки, докато се опитваше да отдели реалността от кошмарите. Мракът бе изпълнен с лица, вкочанени в удивление и ужас. Облечени в бронзови брони фигури се бореха в далечината. Дим беше зацапал хоризонта, а над него се издигаше, като разклонени железни клони, гигантски дракон. Скафра…

Гръмотевица.

На палубата, стиснали въжетата, за да се задържат под напора на пороя, нронските моряци виеха, молеха се на Момас, аспект на бурята и морето. И бог на заровете.

Нронският търговски кораб пусна котва извън пристанището на Сумна — древният център на инритската вяра. Приведен над излъскания парапет, Акамиан гледаше как лодката на лоцмана се движи към тях през вълните. Огромният град се мержелееше в далечината, но той различи структурата на Хагерна, обширният комплекс от храмове, хамбари и казарми, които сформираха административното сърце на Хилядата храма. В центъра му се издигаха легендарните бастиони на Джунриюма — светилището на Бивника.

Усещаше притеглянето на предполагаемото им величие, ала от това разстояние му се струваха неми, глупави. Просто камък. За инритите това бе мястото, където небесата докосваха земята. Сумна, Хагерна и Джунриюма бяха повече от географски точки; те бяха обвързани със самия смисъл на историята. Бяха сечива на съдбата.

Ала за Акамиан бяха само черупки от камък. Хагерна призоваваше към себе си различни хора, хора, които той подозираше, че не могат да избягат от тежестта на времето, в което живееха. Хора като неговия някогашен ученик Инрау.

Винаги, когато момчето обсъждаше Хагерна с него, говореше така, сякаш самият бог е вложил думите в устата му. Акамиан усещаше немалка доза отчуждение в тези разговори, както често ставаше, когато се сблъскваше с прекомерния ентусиазъм на друг човек. В тона на Инрау се появяваше нещо мащабно, лудешка сигурност, която би могла да доведе до изтребването на цели градове и народи, сякаш праведната му радост можеше да се прикачи към всяко умопомрачено деяние. Ето я отново причината да се страхуват толкова от Майтанет: да притежаваш тази увереност бе достатъчно жестока болест, но да я разнасяш… Над това човек трябваше да мисли дълго.

Майтанет носеше чума, чийто най-ясен симптом бе сигурността. Как точно се съотнасяше Бог с липсата на колебание бе нещо, което Акамиан никога не можа да разбере. В крайна сметка нима Бог не беше мистерия, която всички носеха? Какво тогава представляваше колебанието, ако не именно потапяне в тази мистерия?

Може би тогава аз съм сред най-правоверните, помисли той и се усмихна вътрешно. Винаги се зариваше с фалшиви ласкателства. Твърде много самовглъбяване.

— Майтанет — промърмори той под нос, ала името също беше празно. Не можеше нито да обхване грандиозните слухове, разнасящи се около него, нито да даде достатъчно оправдание за престъпленията, които се готвеше да извърши.

Сякаш привлечен от някакво полуосмислено чувство на задължение към единствения си пътник, капитанът на търговския кораб се присъедини към медитативната тишина, застанал малко по-наблизо, отколкото предполагаха повелите на джнан — типична грешка на низшите касти. Той бе здрав мъж, сякаш издялан от същото дърво като кораба си. Сол и слънце лепнеха по ръцете му, морето беше заплетено в несресаните му коса и брада.

— Този град не е добро място за човек като теб — каза капитанът накрая.

Човек като мен… Магьосник в свещен град. В думите на човека нямаше обвинение, нито в тона му. Нроните бяха свикнали със Завета, с неговите дарове и изисквания. Ала те все пак си оставаха инрити, правоверни. Празният им поглед беше тяхното разрешение на подобно противоречие. Винаги заобикаляха темата за своята ерес, може би с надеждата, че ако не я докоснат с думи, някак си може да съхранят вярата си неопорочена.

— Те така и не знаят какво сме ние — каза Акамиан. — Това е отвратителната истина за грешниците. Неразличими сме от праведните.

— Така съм чувал — отвърна мъжът, избягвайки да срещне погледа му. — Само малцината могат да се разпознават.

В тона му имаше нещо притеснително, сякаш подпитва за подробностите на някакъв забранен сексуален акт.

Защо говореше за това? Нима глупакът се опитваше да се сближи с него?

Изведнъж в съзнанието на Акамиан се появи образ: той самият като дете, катерещ се по големите камъни, онези, които баща му използваше, за да суши мрежите си. Спираше на всеки няколко бездиханни секунди, просто за да се огледа наоколо. Нещо се беше случило. Сякаш беше отворил някакви различни клепачи, под другите, които обикновено отваряше всяка сутрин. Всичко бе агонизиращо стегнато, сякаш плътта на света бе опъната и изсушена над процепи между костите: мрежата върху камъка, плетеницата от сенки над кухините, капките вода, хванати в разгъването на сухожилията на ръцете му… толкова ясни! И в тази стегнатост се таеше усещането за вътрешно разцъфтяване, за превръщането на „виждането“ в „съществуване“, сякаш очите му бяха вперени в самата същност на нещата. Можеше да се види върху повърхността на камъка — тъмно дете, издигащо се срещу диска на слънцето.

Самата тъкан на съществуването. Онтата. Току-що я бе — макар и никога да не би могъл да го опише, дори и сега — „преживял“. И за разлика от повечето други моментално беше разбрал, че е един от малцината, беше го узнал с упоритата сигурност на децата. Спомняше си как извика: „Атиерзус!“, усещайки световъртежа на живот, който вече нямаше да бъде определян от кастата, от баща му или от миналото.

Онези времена, когато Заветът бе минал през рибарското му село, го бяха белязали много дълбоко като момче. Първо дрънченето на цимбали, после покритите с наметала фигури, защитени от чадъри и носени от роби, окъпани в еротичната аура на мистерията. Бяха толкова далечни! С безизразни лица, докоснати само от най-изтънчена козметика и с подходящото джнанско презрение за долните касти, рибарите и синовете им. Само мъже с митичен статут можеха да живеят зад тези лица — беше сигурен в това. Мъже, окъпани в славата на Сагите. Драконоубийци и покорители на крале. Пророци и абоминации.

Само след няколко месеца обучение в Атиерзус тези детинщини изчезнаха. Изтощен, самонадеян и самозаблуждаващ се… Атиерзус се различаваше само в мащабите.

„Нима съм толкова различен от този човек? — запита се Акамиан, гледайки капитана с периферното си зрение. Всъщност не“ — реши накрая, но въпреки това игнорира мъжа и се обърна отново към Сумна, все така неясен сред тъмните хълмове.

И все пак беше различен. Толкова много грижи и толкова пренебрежимо възнаграждение за тях. Различаваше се по това, че раздразнението му можеше да събаря градски порти, да стрива на прах плътта и да разтрошава костите. Толкова мощ, а редом с нея същата суета, същите страхове и много по-тъмни прищевки. Бе очаквал митичността да го издигне, да озари всяко негово деяние, а вместо това го оставиха да се носи… Отречението не просвещаваше никого. Акамиан можеше да превърне този кораб в блестящ огнен ад, а после да извърви пътя до града недокоснат по повърхността на водата, ала никога нямаше да бъде… сигурен.

Последното почти прошепна на глас.

Не след дълго капитанът го остави, видимо облекчен да бъде извикан от екипажа си. Лоцманът бе достигнал люлеещия се кораб.

„Защо толкова странят от мен?“ Ужилен от тази мисъл, той сведе глава и се загледа във винените дълбини. „Кого презирам аз?“

Това бе едновременно въпрос и отговор. Как можеше човек да не се чувства изолиран и отдалечен, когато самата реалност отговаряше на езика им? Къде беше твърдата земя, на която да застанеш, когато само няколко думи можеха да отмият всичко? Сред Трите морета вече бе станало банален обичай учените да сравняват магьосниците с поети, но Акамиан смяташе това за абсурдно. Трудно можеше да си представи две по-трагично противоречиви призвания. Ако се изключеше страхът или политическите машинации, никой магьосник не бе сътворил нещо с думите си. Силата и ярките светлини имаха неотменима посока и тя бе погрешна: посоката на разрушението. Сякаш човеците можеха само да имитират езика на Бог, само да принизят и осквернят песента му. Когато магьосниците пеят, казваше поговорката, умират хора.

Когато магьосниците пеят. И все пак дори сред своя вид той бе анатема. Другите школи никога не можаха да простят на Завета наследството му, познанието на Гносиса, историята на Древния север. Преди унищожението им, великите школи на Севера бяха защитавани от благодетели, кормчии, които да ги насочват през плитчините, каквито нито един човешки ум не можеше да си представи. Гносисът на нечовешките магове куя, пречистен през още хиляда години човешка хитрост.

Той беше бог спрямо тези глупаци в толкова много отношения. Трябваше винаги да помни това — не само защото беше ласкателно, но защото те самите никога не можеха да забравят. Те се бояха и затова неизменно мразеха — толкова силно, че бяха готови да рискуват всичко в Свещена война срещу школите. Магьосник, който забравеше тази омраза, забравяше как да остане жив.

Застанал пред неясния и необятен Сумна, Акамиан се заслуша във виковете на моряците наоколо и в стоновете на кораба, носещи се с ритъма на вълните. Помисли си за горящите бели кораби в Нелеост преди хиляди години. Все още можеше да усети на езика си плесенясалия дим, да види блясъка на прокобата, носещ се по вечерните води, да усети как другото му тяло трепери в студа.

И Акамиан се зачуди къде ли отива миналото и защо, ако вече го няма, кара сърцето му да се разкъсва от болка.

В задръстените улици отвъд кейовете магьосникът, който често започваше да размишлява в присъствието на много хора, отново беше поразен от абсурда на присъствието си тук. Фактът, че Хилядата храма са позволили на школите да поддържат свои мисии в Сумна беше малко чудо. Защото инритите считаха, че градът не е просто сърцето на вярата и свещеничеството им, но и самото сърце на Бог. Буквално.

„Хрониката на Бивника“ беше най-древният и съответно най-гръмовен глас на миналото, толкова древен, че сам нямаше ясна история… „Невинен“, както бе написал великият ценейски коментатор Гаетериус. Украсен с писмо, Бивникът описваше великите миграции и нашествия, които бележеха възхода на човеците в Еарва. Неясно поради каква причина той винаги бе принадлежал на едно племе, кетиаите, и от най-ранните дни на Шигек, дори преди възхода на Киранеас, се намираше в Сумна — или поне така твърдяха оцелелите записки. В резултат на това, Сумна и Бивникът бяха станали неразделими в мислите на човеците; пътешествията до Сумна и до Бивника бяха едно и също, сякаш мястото се беше превърнало в артефакт, а артефактът — в място. Да вървиш в града означаваше да вървиш сред свето писание.

Нищо чудно, че се чувстваше не на мястото си.

Влачеше се в блъсканицата зад малък керван от мулета. Ръце и рамене, намръщени лица и викове. Движението в малката улица застина. Никога не бе виждал Сумна така претъпкана. Обърна се към един от мъжете, които го притискаха, конриец, ако се съдеше по външността му — мрачен и широкоплещест, с гъста брада, член на воинската каста.

— Кажи ми — попита Акамиан на шеик, — какво става тук?

В нетърпението си бе отхвърлил джнан. В крайна сметка двамата споделяха пот. Мъжът го изгледа с тъмни очи и любопитно изражение.

— Искаш да кажеш, че не знаеш? — отвърна той, надигайки глас над шумотевицата.

— Какво да знам? — попита магьосникът, усещайки тръпка по гръбнака си.

— Майтанет призова правоверните в Сумна — отвърна воинът с подозрение към незнанието на Акамиан. — Скоро ще разкрие целта на Свещената война.

Магьосникът беше вцепенен. Той огледа лицата, струпани около тях, и внезапно осъзна колко много имаха коравия изглед на войната. Почти всички бяха открито въоръжени. Първата половина от мисията му, да разкрие посоката на Свещената война на Майтанет, скоро щеше да се изпълни сама.

Наутцера и другите трябва да са знаели. Но защо не ми казаха?

Защото имаха нужда той да дойде в Сумна. Знаеха, че ще се опълчи на вербуването на Инрау, така че бяха използвали всички средства да го убедят, че е нужно. Лъжа чрез прикриване на факти. Може би не твърде голям грях, но така той бе станал податлив на целите им.

Плетеница от манипулации. Дори Кворумът играеше игри със собствените си фигури. Стара обида, но никога не пропускаше да го ужили.

Мъжът бе продължил да говори, а очите му блеснаха с внезапен плам:

— Моли се да воюваме с школите, приятелю, а не с фанимите. Магията винаги е по-големият тумор.

Акамиан почти се съгласи.

Акамиан се пресегна, за да прокара пръст по гръбнака на Езменет, но се поколеба и вместо това хвана изпотения чаршаф. Стаята беше тъмна, наситена с горещината от съвкуплението им. През сенките магьосникът виждаше пръснатите по пода парчета храна и отпадъци. Заслепяваща бяла цепнатина в кепенците представляваше единственият източник на светлина. Тътенът на улицата отвъд вибрираше в тънките стени.

— Нищо друго? — каза той и се почувства леко шокиран от несигурния си глас.

— Какво искаш да кажеш с това „нищо друго“? — Нейният глас беше белязан от стара и търпелива рана.

Не го беше разбрала, но преди да успее да обясни, го застигна внезапно гадене и задушаваща жега. Надигна се от леглото и на крака, като почти незабавно усети, че ще падне на колене. Разтрепери се и пиянски се подпря на рамката на леглото. По ръката и космите на главата и гърба му пробягаха студени тръпки.

— Ака? — попита тя.

— Добре съм — отвърна той. — Жегата.

Той се изправи отново, а после се търкулна обратно върху матрака. Тялото й бе като горяща змиорка до неговото собствено. Такава горещина толкова рано напролет! Сякаш самият свят гореше в треска пред перспективата на Свещената война на Майтанет.

— И преди си страдал от треската — каза тя със загрижен глас. Треската не беше заразна — всеки го знаеше.

— Да — каза той задавено, хванал се за челото. В безопасност си. — Хвана ме преди шест години, на мисия в Сингулат… Едва не умрях.

— Преди шест години — повтори тя. — Дъщеря ми умря тогава.

Горчилка.

Той откри, че му се гади от лекотата, с която неговата болка бе станала нейна. Пред очите му се появи образа на дъщеря й, такава, каквато би могла да изглежда: здрава, но с тънки кости, тъмна вълниста коса, отрязана късо според изискванията на низшата й каста, идеално извита буза, за да влезе в присвита длан. Ала всъщност си представяше Езми. Нея като дете.

Мълчаха дълго. Мислите му се успокоиха. Жегата стана балсамираща, изгубена в парливостта на усилията им. Тя не беше разбрала онова, което каза по-рано, осъзна той, спомняйки си странната болка в гласа й. Акамиан просто искаше да разбере дали в слуховете има нещо повече.

По някакъв начин винаги бе знаел, че ще се върне тук, не просто в Сумна, но в това място, между ръцете и краката на тази изморена жена. Езменет. Необичайно, старомодно име за жена от нейния тип, но в същото време и странно подходящо за проститутка.

Езменет. Как можеше едно име да го докосва така?

Тя се беше смалила за четирите години, откак за последно бе идвал в Сумна. По-изпита, с помрачен от натрупалите се малки рани темперамент. Той я бе потърсил без колебание след като успя да излезе от претъпканото пристанище, леко стреснат от собственото си нетърпение. Когато я видя да стои на прозореца си, се почувства странно, изпита смесица от загуба и суета, сякаш бе разпознал детски съперник зад разбитото лице на прокажен или просяк.

— Виждам, че все още носиш пръчки — каза тя с очи, в които не се долавяше никаква изненада.

Детската простота също бе изчезнала от хумора й.

Малко по малко тя го отвлече от собствените му тревоги в своя изящен свят на шеги и забавления. Минутите неумолимо ги бяха довели до тази стая и Акамиан прави любов с нея с настървение, което го шокира, сякаш бе открил невъзможно облекчение в животинския акт — облекчение от хаоса на мисията му.

Магьосникът идваше в Сумна поради две причини: да разбере дали този нов шриах планира да води своята Свещена война срещу школите, и да научи дали Консултът има пръст в тези невероятни събития. Първата цел бе постижима, нещо, което можеше да използва, за да оправдае предаването на Инрау. Втората… призрачна, притежаваше трескавата анемия на недостойни за прошка извинения. Как можеше да използва войната на Завета срещу Консулта, за да оправдае предателство, когато самата война бе започнала да изглежда ирационална?

Защото какво друго беше война без враг?

— Утре трябва да намеря Инрау — каза той повече на мрака, отколкото на Езменет.

— Още ли възнамеряваш да го… обърнеш?

— Не зная. Вече почти нищо не зная.

— Как можеш да казваш това, Ака? Понякога се чудя дали има нещо, което да не знаеш.

Тя беше опитна курва, грижеше се първо за слабините, а после и за сърцето му. Не зная дали мога да понеса това отново.

— Прекарах целия си живот сред хора, които ме мислят за луд, Езми.

Тя се засмя на тези думи. Макар и родена в низша каста и необразована — поне не формално — Езменет притежаваше остър усет за ирония. Това бе едно от многото неща, които я различаваха от другите жени, от другите проститутки.

— Аз прекарах целия си живот сред хора, които ме мислят за блудница, Ака.

Той се усмихна в мрака.

— Не е същото. Ти си блудница.

— Значи ти не си луд?

Тя се изкикоти и Акамиан усети как настроението му се разваля. Това момичешко поведение бе представление — или поне той винаги бе смятал така, — нещо, предназначено за мъжете й. Напомняше му, че е клиент, че те изобщо не са любовници.

— Именно там е проблемът, Езми. Дали съм луд, или не, зависи от това дали врагът ми съществува. — Той се поколеба, сякаш тези думи го бяха отвели до бездънна пропаст. — Езменет… ти ми вярваш, нали?

— Да вярвам на изпечен лъжец като теб? Моля те, не ме обиждай. — Прилив на раздразнение, за който веднага съжали. — Не. Сериозно… — Тя замълча, преди да отговори. — Дали вярвам, че Консултът съществува?

Не вярва. Хора, които повтарят въпроси, знаеше Акамиан, се боят да им отговорят.

Красивите й кафяви очи го изгледаха в здрача.

— Нека кажем, че вярвам, че въпросът за Консулта съществува.

В погледа й се четеше някаква молба. Отново го полазиха тръпки.

— Не е ли достатъчно това?

Дори и за него Консултът се бе оттеглил от ужаса на факт до безпочвеното напрежение на въпроси. Дали и той, в съжалението си от липсата на отговор, не бе забравил важността на въпроса?

— Трябва да намеря Инрау утре — повтори.

Пръстите й се заровиха в брадата му, край брадичката. Той вдигна глава като котка.

— Ние сме тъжна двойка — каза тя, сякаш това бе някакво тривиално наблюдение.

— Какво имаш предвид?

— Магьосник и блудница… Има нещо тъжно в това.

Акамиан сграбчи ръката й и целуна връхчетата на пръстите й.

— Във всички двойки има по нещо тъжно — каза той.

В съня си Инрау бродеше сред каньони от изгорени тухли, през лица и фигури, озарени от разпокъсаната светлина на факли. И чу глас отникъде, който крещеше в костите му, в кожата му, изговаряше думи като сенките на юмруци, удрящи точно извън обсега на зрението му. Думи, които разбиваха цялата воля, която му оставаше. Думи, които вървяха с краката му.

Той видя увисналата фасада на таверна, после ниската, осветена в мътна златиста светлина стая, изпълнена с дим, маси и подпорни греди. Входът го погълна. Надигащата се земя се спусна напред, насочвайки го към злокобната чернота в далечния край на стаята. Тя също го погълна — нов вход. Всичко се спускаше в брадатия мъж, чиято глава бе отпусната върху напуканата мазилка, с лице, извито под мързелив ъгъл, но обтегнато от някакъв забранен екстаз — от движещата се уста извираше светлина. Слънчев блясък в очите му.

Акамиан…

После невъзможното мърморене се превърна в глъчката на посетители. Сумрачната вътрешност на таверната стана здрава и обикновена. Кошмарните ъгли се изправиха. Играта на светлина и сянка стана ясна.

— Какво правиш тук? — заекна Инрау, опитвайки се да прочисти мислите си. — Осъзнаваш ли какво се случва?

Той огледа стаята и през колоните и дима видя маса в далечния ъгъл, на която седяха шриалски рицари. Засега не го бяха забелязали.

Акамиан го изгледа кисело.

— И аз се радвам да те видя, момче.

Инрау се намръщи.

— Не ме наричай „момче“.

Магьосникът се ухили.

— Но как иначе — намигна му той — се очаква един обичен чичо да нарича племенника си? А, момче?

Инрау вдиша и издиша бавно, а после се облегна на стола си.

— Радвам се да те видя… Чичо Ака.

За това не лъжеше. Въпреки болезнените обстоятелства, той наистина се радваше да го види. Известно време бе съжалявал, че напусна стария си учител. Сумна и Хилядата храма не бяха местата, убежищата, които той очакваше да са — поне не и докато Майтанет не бе избран за Престола.

— Наистина ми липсваше — продължи той. — Но Сумна…

— Не е толкова добро място за хора като мен… Зная.

— Тогава защо си дошъл? Със сигурност си чул слуховете.

— Аз не просто „дойдох“, Инрау… — Акамиан се спря, а лицето му внезапно се набразди от тревожни бръчки. — Бях изпратен.

Кожата му настръхна.

— О, не, Акамиан. Моля те, кажи ми…

— Трябва да разберем за този Майтанет — каза с напрегнат глас магьосникът. — За Свещената му война. Със сигурност го разбираш.

Акамиан обърна купата си с вино. За момент изглеждаше разбит. Ала внезапната жалост, която Инрау изпита към този човек, човекът, който в толкова много значения на думата бе станал негов баща, отстъпваше място на замаяно усещане за безпричинност.

— Но ти обеща, Ака. Ти обеща.

В очите на схоластика проблеснаха сълзи. Мъдри сълзи, но все така пълни със съжаление.

— Светът има този навик — каза Акамиан. — Чупи гръбнака на обещанията ми.

Въпреки че се беше надявал да изглежда пред Инрау като учител, който най-накрая признава някогашния си ученик за свой равен, в ума му не спираше да ехти неизреченият въпрос: Какво правя?

Докато гледаше младия мъж, усети болезнена привързаност. Лицето на Инрау изглеждаше странно орлово, особено сега, когато бе избръснато по нансурската мода. Но гласът му беше познат — начинът, по който се оплиташе все повече и повече в противоречиви идеи. А също и очите му: живи, широки и стъкленокафяви, винаги леко скосени от постоянно съмнение в себе си. Инрау бе прокълнат повече от другите, осъзна Акамиан, да получи дара на малцината. Темпераментът му го правеше идеален за свещеник на Хилядата храма. Самоотвержената прямота, склонността към силно увличане — това бяха неща, които Заветът щеше да му отнеме.

— Но Майтанет е нещо отвъд разбиранията ти — казваше му сега той. Цялото тяло на младия мъж сякаш трепереше от течението в таверната. — Някои почти го боготворят, въпреки че това го ядосва. Той иска да му се подчиняват, не да го почитат. Затова и избра името си…

— Името му?

Не му беше хрумвало, че името може да означава нещо. Това само по себе си го притесни. Шриалската традиция изискваше шриахът да избере ново име. Как можеше толкова просто нещо да му убегне?

— Да — отвърна Инрау. — От май’татана.

Магьосникът не познаваше думата. Но преди да успее да попита, младежът продължи обяснението си с предизвикателен тон, сякаш бившият ученик можеше чак сега, когато бе избягал от досега на Завета, да изпусне трупаното негодувание:

— Значението няма как да ти е познато. Май’татана е на тоти-еанорейски, езика на Бивника. Означава „обучение“.

Какъв тогава е урокът?

— И нищо тук ли не те притеснява? — попита Акамиан.

— Какво да ме притеснява?

— Фактът, че този Майтанет толкова безпрепятствено си е спечелил престола. Че е бил способен за броени седмици да прочисти шриалския апарат от всички имперски шпиони.

— Да ме притеснява? — извика невярващо Инрау. — Сърцето ми ликува заради всичко това. Нямаш представа колко дълбоко се отчаях, когато за пръв път пристигнах в Сумна. Когато за пръв път осъзнах колко мизерни и корумпирани са станали Хилядата храма — и че самият шриах е просто още едно от кучетата на императора. И после Майтанет дойде. Като буря! Една от онези редки летни бури, които помитат и прочистват земята. Да се притеснявам от лекотата, с която той изчисти Сумна? Ака, аз тържествувах!

— Ами тази Свещена война? Сърцето ти ликува ли и при мисълта за нея? Мисълта за нова Схоластична война?

Инрау се поколеба, сякаш шокиран, че досегашният му устрем може да бъде спрян толкова лесно.

— Никой не знае целта на Свещената война — отвърна той глухо. Колкото и да презираше Завета, Акамиан знаеше, че мисълта за унищожението на школата го ужасява. Част от него все още е с нас.

— А ако Майтанет все пак обяви школите за свой враг, какво ще мислиш за него тогава?

— Няма да го направи, Ака. Сигурен съм.

— Но аз не попитах това, нали? — Акамиан изстена вътрешно от бездушието в гласа си. — Ако Майтанет обяви война на школите, тогава какво?

Инрау скри лице в длани — деликатни длани като за мъж, смяташе магьосникът.

— Не зная, Ака. Задавал съм си същия въпрос хиляди пъти и все още не зная.

— Но защо? Сега ти си шриалски свещеник, Инрау, апостол на Бога, описан от Късния пророк и Бивника. А не настоява ли Бивникът всички магьосници да бъдат изгорени?

— Да, но…

— Но Заветът е различен? Изключение?

— Да. Различен е.

— Защо? Защото един стар глупак, когото някога си обичал, принадлежи към него, ли?

— Говори по-тихо — изсъска Инрау, поглеждайки предпазливо към масата на шриалските рицари. — Знаеш много добре защо, Ака. Защото те обичам като баща и приятел, да, но и защото също така… уважавам мисията на Завета.

— Тогава какво ще мислиш, ако Майтанет обяви война на школите?

— Ще тъжа.

— Да тъжиш? Не мисля, Инрау. Ще смяташ, че той греши. Колкото и гениален и свят да е този човек, ти ще си мислиш: „Той не е виждал това, което съм виждал аз!“

Инрау кимна апатично.

— Хилядата храма — продължи Акамиан с по-нежен глас — винаги са били най-могъщата от великите фракции, но силата им често е била притъпявана, ако не и прекършвана от корупцията. Майтанет е първият шриах от векове насам, който може да осъществи пълното им величие. И сега във всички тайни съвети във всяка фракция, хора, напълно лишени от съвест, се питат какво ще стори той с тази власт? На кого ще предаде урок със своята Свещена война? На фанимите и техните жреци кишаурими? Или ще образова онези, прокълнати от Бивника — школите? Сумна никога не е била пълна с толкова много шпиони, колкото сега. Те кръжат над Свещените предели като лешояди над труп. Домът Икурей и Алените кули ще се опитат да намерят начин да впрегнат целта на Майтанет в своите собствени планове. Кианците и кишауримите ще следят предпазливо какъв ще бъде следващият му ход, боейки се, че урокът му е насочен към тях. Да притъпяват или използват, Инрау — всички те са тук поради тези две причини. Само Заветът стои встрани от този порочен кръг.

Това беше стара тактика, която отчаянието само правеше по-успешна. Когато вербуваш шпионин, трябва да му отвориш безопасно място с думите си, да направиш нещата да изглеждат така, сякаш от него не се очаква предателство, а още по-дълбока преданост. Рамки — трябва да им дадеш по-широки рамки, с които да омаловажат предателството на действията си. Преди всичко останало, шпионин, който вербува шпиони, трябва да е майстор разказвач.

— Зная това — каза Инрау, загледан в дланта на дясната си ръка. — Наистина го знам.

— И ако някъде може да се открие скрита фракция, това е тук — продължи Акамиан. — Всички причини, които ми даде за своята преданост към Майтанет, са причини Заветът да е насочил поглед към Хилядата храма. Ако Консултът се крие някъде, Инрау, той се крие тук.

В определен смисъл Акамиан просто беше изброил неоспорими твърдения, но историята, която изграждаше за Инрау, бе очевидна, дори младият мъж да не я разпознаваше. От всички шриалски свещеници в Хагерна, той единствен би могъл да види по-голямата рамка, онази, която не почиваше върху измамни и дребнави интереси. Хилядата храма бе добро, ала безпомощно място. То трябваше да бъде пазено от собствената си невинност.

— Но Консултът — каза Инрау, впивайки поглед, изпълнен с болка, в Акамиан. — Ами ако наистина са отмрели? Ако изпълня желанието ти, Ака, и всичко се окаже напразно, ще бъда прокълнат.

Сякаш изплашен от моментално възмездие, той хвърли нервен поглед през рамо.

— Но въпросът, Инрау, е какво ще стане, ако те… — Акамиан спря, усмирен от ужасеното изражение на младия свещеник. — Какво има?

— Видяха ме. — Мъчително преглъщане. — Шриалските рицари зад мен… твое ляво.

Акамиан бе забелязал рицарите да влизат скоро след пристигането му, но като се изключеше проверката му дали не са сред малцината, не им обърна особено внимание. И защо да го прави? В мисии като неговата да биеш на очи обикновено бе преимущество. Потайните хора привличаха вниманието, не самохвалковците.

Той рискува с един поглед до малкото островче светлина, където седяха тримата рицари. Единият — набит мъж с вълниста коса — все още носеше ризницата си, но другите двама бяха облечени в поръбените със злато бели одежди на Хилядата храма — същите като на Инрау, макар че техните представляваха странна смесица от военна униформа и свещеническа роба, уникална за шриалските рицари. Бронираният мъж рисуваше кръгове във въздуха с пилешка кост, докато описваше развълнувано нещо — жена или битка вероятно — на другаря си отсреща. Войникът между тях, чието лице бе отпуснато в типичната арогантност за висшите касти, срещна очите на Акамиан и кимна.

Без да продума на спътниците си, той стана и тръгна към тяхната маса.

— Един от тях идва — каза магьосникът и си наля нова купа с вино. — Страхувай се, бъди спокоен, както желаеш, но ме остави да говоря. Ясно?

Бездиханно кимване.

Шриалският рицар си проправи безцеремонно път през масите и посетителите, спирайки се само за да отмести твърдо един препъващ се мъж от пътя си. Беше строен и висок като патриций, гладко избръснат и с къса катраненочерна коса. Бялото по богато украсената му туника сякаш отблъскваше всяка сянка, но по някаква причина с лицето му не беше така. Когато пристигна, донесе със себе си миризмата на жасмин и смирна.

— Стори ми се, че те познах — каза шриалският рицар. — Инрау, нали?

— Д-да, лорд Сарсел.

Лорд Сарсел? Името не говореше нищо на Акамиан, но шокът на Инрау със сигурност означаваше, че е някой могъщ — твърде могъщ, за да си губи времето с обикновени храмови служители. Рицар-командир… Магьосникът погледна иззад гърба му и видя, че другите двама рицари също ги гледат. Бронираният се бе привел настрани и промърмори нещо, което накара другия да се засмее. Това е някаква закачка. Нещо, с което да забавлява приятелите си.

— А този кой е? — попита Сарсел, обръщайки се към Акамиан. — Притеснява ли те?

Магьосникът отпи от купата си с вино и погледна гневно настрани от рицаря-командир — пиян старец, който не обича да го прекъсват.

— Момчето е син на сестра ми — измърмори той — и е затънал до врата в лайна. — После, сякаш се беше сетил в последния момент, добави: — Сър.

— Нима наистина е така? И как, ако мога да запитам?

Бърникайки из джобовете си, сякаш търси изгубена монета, Акамиан поклати глава в престорено отвращение, все така отказвайки да погледне разпитвача.

— Ами държи се като глупак, как иначе? Може да носи златното и бялото, но си остава ограничен тъпак.

— А кой си ти, че да порицаваш шриалски свещеник, а?

— Аз? Да порицавам Инрау? — възкликна Акамиан, имитирайки саркастичната уплаха на пияница. — Ако ме питате, момчето си е бонбон. Аз само нося посланието на сестра си.

— Ах, разбирам. А тя коя е?

Акамиан сви рамене и се ухили, но веднага съжали за озъбването.

— Сестра ми ли? Похотлива крава.

Сарсел примигна.

— Хмм. И това какъв те прави?

— Брат на крава! — извика Акамиан и чак сега погледна мъжа в лицето. — Нищо чудно, че момчето е затънало в лайна, а?

Сарсел се усмихна, но големите му кафяви очи останаха странно мъртви. Обърна се към Инрау.

— Шриахът изисква нашето трудолюбие, млади апостоле, сега — повече отвсякога. Скоро ще обяви целта на Свещената война. Сигурен ли си, че пиянството с глупаци — дори когато сте обвързани с кръвта — е мъдро в навечерието на нещо толкова велико?

— Ами ти? — измърмори Акамиан, пресягайки се за още вино. — Слушай чичо си, момче. Надути и важни псета като…

Опакото на ръката на Сарсел отметна главата му настрани. Столът се килна на два крака, а после падна заедно с него на каменния под.

Таверната избухна във викове.

Сарсел изрита стола настрани и с рутината на преследвач, изучаващ следа, приклекна над него. Акамиан закри лицето си с треперещи ръце. Измамникът в него някак успя да изписка:

— Убийство!

Желязна хватка се стегна около врата му и го издърпа напред, за да надигне ухото му до устните на Сарсел.

— Как само копнея да го направя, прасе такова — прошепна мъжът.

После изчезна.

Подът му убиваше. Мерна отдалечаващ се гръб. Опита се да се надигне. Шибани крака! Къде бяха? Главата му се килна назад. Бялата сълза на фенер, проблясваща под медната си кука, за да озари гредите и тавана, паяжините и мумифицираните мухи. После Инрау стоеше зад него и сумтеше, докато го издърпваше на крака. Насочи го към стола му, шепнейки нещо неразбираемо.

Когато най-сетне се облегна на стола, махна с ръка, за да пропъди по майчински грижовните ръце на момчето.

— Добре съм — изграчи. — Само ми трябва момент. Да си поема въздух.

Акамиан вдиша през носа си, притисна ръка към бузата си и прокара извити пръсти през брадата си. Инрау също седна и го загледа неспокойно, докато посягаше към чашата си.

— Стана м-малко по-драматично, отколкото възнамерявах — каза магьосникът с неубедителна имитация на добро настроение.

После треперещите му ръце разляха малко вино и Инрау се пресегна, за да вземе внимателно гарафата.

— Ака…

Шибани ръце! Вечно треперят.

Акамиан го гледаше, докато Инрау наливаше нова купа. Спокойно. Как можеше да е толкова спокоен?

— Наистина твърде драматично, н-но ефикасно… Все пак ефикасно. Само това има значение.

Той избърса сълзите от очите си с палец и показалец. Те пък откъде се взеха? От удара. Да, точно така, от удара.

— Напипах чувствителните му места, момче. — Сумтене, което трябваше да е смях. — Видя ли как го направих?

— Видях.

— Добре — обяви той, изпи виното си и изстена. — Гледай и се учи. Гледай и се учи.

Инрау безмълвно му наля още. Бузата и челюстта на Акамиан, които досега пламтяха и бяха безчувствени, започнаха да го болят.

Обзе го необяснима ярост.

— Стихиите, които можех да отприщя! — изплю той, достатъчно тихо, за да е сигурен, че няма да го чуят.

Ами ако се върне! Акамиан бързо погледна към Сарсел и другите двама шриалски рицари. Те се смееха на някаква шега или нещо друго. Нещо.

— Думите, които знам! — изръмжа той. — Можех да сваря сърцето в гърдите му!

Още една пресушена купа, като пламтящо масло в замръзналия му стомах.

— Правил съм го преди.

Но аз ли съм бил?

— Ака — каза Инрау. — Страх ме е.

Акамиан никога не беше виждал толкова много хора, събрани на едно място. Дори в сънищата на Сесуата.

Огромният централен площад на Хагерна представляваше див човешки хаос. В далечината, окъпани в слънчева светлина, извитите стени на Джунриюма се извисяваха над тълпите. От всички заобикалящи сгради само те бяха недокоснати от множеството. Останалите, изградени в късните и по-изящни дни на Ценейската империя, бяха покрити от гърчещи се тълпи войници, съпруги, роби и търговци. Висящи ръце и неразличими лица избликваха от балконите и дългите колонади на административните центрове. Десетки младежи бяха накацали като гълъби по извитите рогове и гърбове на трите Аголиянски бика, които обикновено се издигаха над сърцето на площада. Дори широките улици, предвидени за процесии, които се спускаха надолу към Сумна, бяха претъпкани от хора — закъснели граждани, които все още се надяваха да се приближат повече до Майтанет и неговото разкритие.

На Акамиан не му трябваше много време, за да започне да съжалява, че е притиснат толкова близо до Джунриюма. Очите му смъдяха от пот. От всички страни в него се блъскаха крайници и тела. Най-накрая Майтанет щеше да обяви целта на Свещената война, и правоверните бяха придошли като същински потоп.

Хората периодично се притискаха около магьосника от натиска на човешките течения. Да стои неподвижен беше невъзможно. Натискът зад него се засилваше и той се озоваваше притиснат в гърбовете на онези пред него. Почти успяваше да повярва, че единственото, което се движи, е земята под краката им, дърпана от някаква скрита армия жреци, която няма търпение да ги види как се задушават.

В един момент започна да проклина всичко: жестокото слънце, Хилядата храма, лакътя между раменете му, Майтанет. Но най-дивите си мисли запазваше за Наутцера и собственото си прокълнато любопитство. Струваше му се, че именно комбинацията от двете го е поставила в това положение.

После осъзна: Ако Майтанет обяви война на школите…

Сред толкова много хора, какъв бе шансът някой да го разпознае като магьосник и шпионин? Вече бе срещнал неколцина мъже с предизвикващата гадене аура на дрънкулка. За членовете на управляващите касти бе обичай да носят своето хорае открито около вратовете си. Тълпите бяха опръскани с малки точици, които нашепваха смърт.

Аз… първата жертва на новите Схоластични войни.

Иронията на тази мисъл беше достатъчна, за да го накара да се намръщи. Пред очите на душата му пробягваха образи: фанатици, които го сочат и пищят: „Богохулник! Богохулник!“; и разбитото му тяло, подмятано над главите на яростните тълпи.

Как може да съм такъв глупак?

Страхът, жегата и вонята го обливаха и му се гадеше. Бузата и челюстта му отново започнаха да пулсират. Беше видял други — с чела, замрежени от пулсиращи вени, с объркани и почти безсъзнателни очи, — които тълпата вдигна и запредава от човек на човек под слънцето, на вълна от ръце. Тази гледка изпълни Акамиан едновременно с удивление и ужас, макар да не можеше да разбере защо.

Погледна към огромната Джунриюма, светилището на Бивника, издигащо се в каменна тишина над масите. По висините му се бяха струпали свещеници и храмови служители, наведени над парапета. Акамиан видя как един от тях изсипа кошница с нещо, което приличаше на бели и жълти цветчета. Те се понесоха по гранитния склон, преди да изчезнат сред редиците шриалски рицари, барикадирали подстъпите отдолу. Не по-малко крепост, отколкото храм, Джунриюма изглеждаше монолитна — сграда, предвидена да отблъсква армии… както се беше случвало много пъти в миналото. Единственото й отстъпление пред вярата беше огромното, покрито с купол пространство пред централната порта. Оградено от два киранейски стълба, мащабите му бяха такива, че всеки човек, застанал под купола, се чувстваше нищожен. Акамиан се надяваше Майтанет да се окаже изключението.

През последните дни, особено след травмиращата среща с рицаря-командир, новият шриах бе изровил дълбока дупка в мислите му — дупка, която Акамиан имаше нужда да изпълни със силата на излъчването му.

Струва ли си преклонението, Инрау? Струва ли Майтанет живота ти? Призоваващите рогове, чийто бездънен тон толкова приличаше на древните бойни рогове на сранките, проехтяха зад гърба му. Бяха стотици, вибрираха сред празното небе над града. Навсякъде около Акамиан хората възторжено завикаха. Ревът им постепенно изпълни, а после заглуши океанския стон на роговете. Те отшумяха и ревът се усили толкова, че сякаш дори стените на Джунриюма щяха да се разцепят и срутят.

Парад от деца с бръснати глави, облечени в алени роби, се изсипа от портата на светилището — скачаха с боси крака надолу по монументалните стълби и тераси, докато размахваха палмови листа. Ревът утихна достатъчно, за да се различат отделни викове над океана от гласове. Пасажи от химни се подемаха само за да спрат посред нищото. Масите се бяха превърнали в нетърпелива основа, която притихваше бавно в очакване на стъпките, които щяха да се спуснат отгоре. Всички ние сме тук за теб, Майтанет. Какво ли беше усещането… Въпреки казаното от Инрау, Акамиан знаеше, че младият мъж по свой начин наистина е обожествил този нов шриах — осъзнаване, което бе ранило честолюбието му. Магьосникът винаги се бе радвал на обожанието на учениците си, а най-много от всички — на това на Инрау. Сега старият учител беше заменен. Как можеше да се бори с мъж, който беше в състояние да контролира подобни събития?

И все пак някак си бе успял. По някакъв начин бе осигурил на Завета очи и уши в сърцето на Хилядата храма. Дали хитростта му бе убедила Инрау, или унижението му в ръцете на Сарсел? Или обикновената жалост?

Дали отново не бе победил чрез провал?

Лицето на Гешруни проблесна в мислите му.

Фактът, че успя, без да използва Напевите, донякъде успокояваше срама му… но само донякъде. Той щеше да ги използва, ако Инрау бе отказал. Акамиан не хранеше илюзии, че ако се бе провалил в мисията си, Кворумът щеше да убие момчето. За мъже като Наутцера, Инрау беше предател, а всички предатели умираха — без изключение. Гносисът, дори оскъдните базови знания, усвоени от ученика му, бе по-ценен от всеки един живот.

Но ако беше използвал Напевите на принудата, рано или късно Лутимае — Колегията от монаси и свещеници, която контролираше мащабната мрежа от шпиони на Хилядата храма — щеше да открие белега на магията върху Инрау. Не всички сред малцината ставаха магьосници. Мнозина използваха „дарбата“, за да водят война срещу школите. Колегията на Лутимае щеше да убие Инрау заради белега, в това Акамиан не се съмняваше. И преди бе губил агенти заради тях.

Единственото, което Принудата би постигнала, беше да му спечели време… както и да разбие сърцето му.

Може би Инрау се беше съгласил точно заради това. Може би бе видял измеренията на капана, който съдбата и Акамиан бяха поставили за него. Може би се беше изплашил не от онова, което ще се случи с него, ако откаже, а от онова, което ще се случи със стария му учител. Акамиан щеше да използва Напевите, щеше да трансформира Инрау в покорна кукла и щеше да полудее.

Свещеници, облечени в бели роби, поръбени със злато, и понесли златни копия на Бивника, се спуснаха между кранейските стълбове в редици по четирима. Бивниците блестяха на слънцето. Дрезгави викове се разнесоха над тътена на тълпата, първо няколко, после все повече. Тълпата се стегна навсякъде около Акамиан като влажни длани. Гърбът му се изви с напора на масите. Краката му се запрепъваха под него. Той отметна глава и изстена. Въздухът имаше вкус. Ъглите на небето започнаха да блуждаят. Примигвайки, за да махне потта от очите си, той отвори уста с надеждата за по-хладен въздух, сякаш някъде точно над него имаше повърхност, където дъхът на хилядите свършваше и започваше небето. Гласовете бяха гръмотевични. Той погледна надолу и Джунриюма изпълни очите му. През полето от вдигнати ръце най-накрая съзря появяването на Майтанет.

Новият шриах беше едър, висок като норсирай, облечен в безукорно бяла роба и с гъста черна брада. В сравнение с него, свещениците, стоящи наоколо, изглеждаха женствени. Акамиан изпита внезапен копнеж да види очите му, ала от това разстояние те бяха скрити в сянката на веждите.

По думите на Инрау Майтанет беше дошъл от далечния юг, от Цингулат или Нилнамеш, където хватката на Хилядата храма беше несигурна. Беше се появил пешком, самотен инрит, прекосил езическите земи на Киан. Той не толкова беше пристигнал в Сумна, колкото я беше превзел. Пред опитните администратори на Хилядата храма мистериозният му произход се беше оказал негово преимущество. Дори най-обикновените чиновници в Храмовете воняха на корупция толкова силно, че чистотата на убежденията или величието на духа никога не биха могли да прочистят тази миризма сами.

Хилядата храма бяха призовали Майтанет и Майтанет беше дошъл.

Възможно ли е Консултът да е усетил тази празнина? И да те е създал, за да я запълниш?

Самата мисъл за думата, за Консулта, накара Акамиан да застине. Безбройни кошмари бяха изпълнили името с толкова много омраза, с толкова много ужас, че то се бе превърнало във фокус за съществуването му не по-малко от собственото му име.

Мислите му бяха пометени от вибрацията на тълпата. За няколко мига самият въздух трепереше от виковете. Почувства, че му причернява, а гърдите и лицето му изстинаха. Шумът на тълпата изтъня и утихна. Чу нещо неразличимо, но бе сигурен, че това е гласът на Майтанет. Още гръмотевици. Хората се мъчеха да докоснат далечния образ с пръстите си. Той се опита да се бори с влажната хватка на заобикалящата го човешка маса, усети как гърлото му пулсира, усети паренето на повръщано.

Треската…

После ръцете го поеха и непознати го вдигнаха на повърхността на тълпата. Длани и пръсти, които го докосваха — толкова много и толкова леки, в един момент бяха там, а после ги нямаше. Усещаше как слънцето изгаря черната му брада и солта по бузите му. Мерна нечия надиплена и напоена от пот роба, коса, кожа… земя от лица, които наблюдаваха преминаването на сянката му. По вътрешното небе от полузатворени очи слънцето бе опръскано от сълзи и той чу глас, ясен и топъл като есенен следобед:

— Само по себе си фанимството е обида към Бог. Но фактът, че правоверните, инритите, толерират това светотатство, е достатъчен, за да разпали гнева му в ярък пламък срещу нас!

Докато тялото му беше проснато върху дланите под слънчевите лъчи, Акамиан изпита трескаво удивление от звука на този глас. Какъв глас само! Той докосваше чувства и мисли, вместо уши, с интонация, майсторски насочена към подбуждане и разпалване на гнева.

— Тези хора, тези кианци, са скверна раса, последователи на лъжовен пророк. Лъжовен пророк, деца мои! Бивникът ни казва, че няма по-велика абоминация от лъжовния пророк. Никой не е толкова гнусен, така зъл, както онзи, който се подиграва с гласа на Бог. Ала ето, че ние подписваме договори с фанимите; купуваме коприна и тюркоаз, които са минали през нечистите им ръце. Търгуваме злато за коне и роби, отгледани в продажните им конюшни. Но правоверните няма да се докосват повече до курвенски народи! Правоверните няма да потъпкват гнева си в замяна на дрънкулки от езически земи! Не, деца мои, ние ще им покажем нашата ярост! Ще отприщим срещу им Божественото възмездие!

Акамиан се разлюля насред гръмотевичните викове на тълпата, подхвърлян от длани, които по-скоро искаха да се стиснат в юмруци, от ръце, които копнееха да удрят, а не да вдигат.

— Не! Повече няма да търгуваме с езичниците. От този ден насетне ще заграбваме! Инритите никога повече няма да търпят подобна скверност! Ще прокълнем онова, що е прокълнато! ЩЕ! ПОВЕДЕМ! ВОЙНА!

И гласът се приближи, сякаш безбройните ръце, които носеха Акамиан, не можеха да сторят нищо друго, освен да го отнесат до източника на подобни думи — думи, които бяха отдръпнали булото на бъдещето с жестоко обещание. Свещена война.

— Шимех! — извика Майтанет, сякаш това име лежеше в основата на цялото страдание на света. — Градът на Късния пророк е в ръцете на езичниците. В нечисти, богохулни ръце! Светата земя на Шимех се е превърнала в сърцето и душата на чудовищно зло. Кишауримите! Кишауримите са превърнали Джутерум — благословения хълм! — в леговище на невъобразими церемонии, в свърталище на порочни и греховни ритуали! Амотеу, свещената земя на Късния пророк, Шимех, свещеният град на Инри Седжен, и Джутерум — благословеното място на Възнесението, до един са се превърнали в дом на безкрайни престъпления. На отвратителни грехове! Ние ще си върнем тези блажени имена! Ще прочистим светите земи! Ще посветим ръцете си на кървавото дело на войната! Ще поразим езичниците с ръба на острите си мечове. Ще ги пронижем с върха на дългите си копия. Ще ги изпепелим с агонията на свещения огън! Ще воюваме и ще воюваме, докато ШИМЕХ БЪДЕ ОСВОБОДЕН!

Масите избухнаха и насред кошмарното си придвижване Акамиан се зачуди със странната яснота на почти изгубилия съзнание, защо фанимите, когато школите бяха тумор в сърцето на правата вяра? Защо да убиваш друг, когато собственото ти тяло се нуждае от лечение? И защо да водиш Свещена война, която не може да бъде спечелена?

Невъзможно далечна каменна повърхност се извисяваше срещу слънцето — Джунриюма, крепостта на Бивника — и хората го положиха на сенчестите стъпала. По лицето му се разля вода, част от нея попадна между устните му. Той вдигна глава, видя стена от викове, зачервени лица и вдигнати ръце.

Те искат Шимех… Шимех. Школите никога не са били в опасност.

Всяка секунда бе изпълнена с екзалтирания тътен на събралите се, но по някаква причина между онези на стълбите се усещаше някаква близост. Акамиан погледна към другите — онези, които бяха вдигнати в тълпата като него, треперещи и плувнали в пот от изтощение — но те до един бяха вперили поглед в нещо на стъпалата над него. Той вдигна поглед и се стресна от износен ботуш на не повече от педя разстояние от челото си. Погледна нагоре и видя човек, коленичил в коленете на друг. Мъжът плачеше, но примигна, за да прогони сълзите, а после го забеляза. Шокиран, Акамиан видя как лицето му просветва в разпознаване, а после се стяга в чутовна ярост — магьосник… тук.

Прояс.

Това беше принц Нерсей Прояс от Конрия… още един ученик, когото бе обичал. В продължение на четири години Акамиан го обучаваше в немагическите изкуства.

Но преди който и да е от двамата да продума, нечии ръце поведоха все така зяпналия принц встрани, а Акамиан се озова срещу безоблачното и изненадващо младолико лице на Майтанет.

Множествата ревяха, но между двамата се възцари свръхестествена тишина.

Лицето на шриаха потъмня, но сините му очи проблеснаха с… с…

Той заговори меко, сякаш на обичен човек:

— Онези като теб не са добре дошли тук, приятелю. Бягай.

И Акамиан побягна. Нима гарванът можеше да води война с лъва? И през цялото време, в лудостта на борбата с масите инрити, магьосникът можеше да мисли само за едно: Той може да вижда малцината.

Само малцината виждаха малцината.

Майтанет хвана Прояс здраво за ръката, а после прошепна достатъчно силно, за да пробие през ревящите хвалебствия на тълпите:

— Има много неща, които трябва да обсъдя с теб, принце мой.

Мислите на Прояс още бучаха от яростта и шока да види стария си учител, но той избърса сълзите от бузите си и кимна безмълвно.

Майтанет му посочи да следва Готиан, знатния върховен командир на шриалските рицари, който го поведе встрани от бляскавата шриалска процесия дълбоко в подобните на гробница коридори на Джунриюма. Готиан се опита да пусне няколко приятелски коментара, без съмнение с цел да подхване разговор, но в ума на Прояс се въртеше само една мисъл: Акамиан! Безочлива отрепка! Как би могъл да извършиш подобно престъпление?

Колко години бяха изминали, откак го видя за последно? Четири? Пет, дори? И цялото това време — прекарано в опит да прочисти сърцето си от влиянието му. Цялото това време водеше към този върховен момент в живота му, когато коленичи в краката на Светия отец, за да почувства величието му да го облива в златен прилив, за да целуне коляното му в един миг на чисто и абсолютно преклонение пред Бога…

Само за да види как Друсас Акамиан трепери на стъпалата под него! Непокаял се богохулник, сгърчен в сянката на най-святата душа, бродила по света в последните хиляда години. Майтанет. Великият шриах, който щеше да освободи Шимех, който щеше да свали ярема на императори и езичници от вярата на Късния пророк.

Акамиан. Някога те обичах, скъпи учителю, но това! Това е непростимо!

— Изглеждате смутен, принце мой — каза накрая Готиан, насочвайки го по поредния коридор. През отворените пространства се носеше димът на запалена смесица от ароматни клонки, и даряваше фенерите с ореол от светлина. Някъде наблизо един хор упражняваше песнопенията си.

— Извинявам се, лорд Готиан — отвърна той. — Денят беше наистина забележителен.

— Така е, принце мой — каза среброкосият върховен командир, а на лицето му разцъфна мъдра усмивка. — И му предстои да стане още по-забележителен.

Преди Прояс да успее да го попита какво има предвид, заобиколеният с колони коридор се отвори в обширна зала, в която също се издигаха колосални стълбове… или поне първоначално му се стори, че е зала, но бързо осъзна, че се намира в двор. Слънчева светлина се изливаше през далечния таван, пронизвайки здрача със скосените си лъчи и пресягайки пръсти между западните колони. Прояс примигна и се загледа над покрития с мозайка под на двора…

Възможно ли беше?

Той падна на колене.

Бивникът.

Огромен извит рог, разположен наполовина под слънцето и наполовина в сянка, увиснал на вериги, които се издигаха нагоре и се губеха в контраста на яркото небе и здрача.

Бивникът. Светинята на светините.

Блестящ от масло и набразден от писания, като татуираните крайници на жрица на Гиера.

Първите думи на боговете. Първото свещено писание. Тук, пред очите му!

Тук.

След няколко бездиханни момента Прояс почувства успокояващата ръка на Готиан да пада на рамото му. Примигвайки, за да прогони сълзите си, той вдигна поглед към върховния командир.

— Благодаря ти — каза принцът с глас, приглушен от величието, което го заобикаляше. — Благодаря ти, че ме доведе до това място.

Готиан кимна, а после го остави сам с молитвите му.

Триумф и съжаление бушуваха през мислите му: победата над Тидоните в битката на Паремти; думите на омраза, които бе нашепнал на по-големия си брат седмица преди да умре. Струваше му се, че тук скритите мрежи най-накрая изплуваха на повърхността, така че всички събития да се изтеглят на палубата на този миг. Дори годините, прекарани при Акамиан като момче в борба с безкрайни задачи, в смеховете на дружелюбните му шеги, имаше място в подготовката за сегашния момент. Сега. Пред Бивника.

Прекланям се пред Думите ти, Боже. Отдавам душата си на жестоката задача, която си поставил пред мен. Ще превърна бойното поле в твой храм.

Птички пееха във високите стрехи. Миризма на сандалово дърво, къпано от небесно чистия въздух. Нишки слънчева светлина. И Бивникът, издигащ се сред сенките на великите киранейски стълбове. Неподвижен. Беззвучен.

— Поразително е, нали — каза могъщ глас зад него. — Да видиш Бивника за пръв път.

Прояс се обърна и макар да мислеше, че отдавна е надраснал ласкателствата, не можеше да не гледа мъжа с обожание. Майтанет. Новият неподкупен шриах на Хилядата храма. Мъжът, който щеше да донесе мир на народите на Трите морета, предлагайки им Свещена война.

Нов учител.

— Той е с нас от самото начало — продължи Майтанет, загледан с почитание в Бивника. — Наш водач, съветник и съдия. Той е нашият вечен свидетел, дори докато го гледаме самите ние.

— Да — каза Прояс. — Усещам го.

— Пази това чувство, Прояс. Притисни го до гърдите си и никога не го забравяй. Защото в дните, които ни предстоят, ще бъдеш обкръжен от хора, които са забравили.

— Ваша светлост?

Майтанет застана до него. Беше сменил богато украсената си със злато роба с проста бяла туника. Всяко негово движение, всяка поза на тялото му, се струваха на Прояс символ на неумолимостта, сякаш разказът за деянията му вече е бил написан.

— Говоря за Свещената война, Прояс, за великия чук на Късния пророк. Мнозина ще се опитат да я извратят.

— Вече чух слухове, че императорът…

— А ще има и други — отвърна Майтанет с глас едновременно тъжен и рязък. — Хора от школите…

Прояс се почувства порицан. Само неговият баща, кралят, си позволяваше да го прекъсва, при това само когато е казал нещо наистина глупаво.

— Школите, Ваша светлост?

Шриахът обърна силното си брадато лице към него и Прояс бе поразен от синия хлад на очите му.

— Кажи ми, Нерсей Прояс — каза Майтанет с гласа на божията повеля, — кой бе онзи мъж, онзи магьосник, който си позволи да ме омърси с присъствието си?

Четвърта глава Сумна

Свещената война на инритите срещу фанимите бе обявена от Майтанет, сто и шестнадесетия шриах на Хилядата храма, в Утрото на Възнесението през 4110 година на Бивника. Денят бе необичайно горещ за сезона, сякаш самият Бог беше благословил войната с обещание за лятото. И наистина, Трите морета пламнаха от слухове за поличби и видения, всяко от които обещаваше успеха на начинанието, поставено пред инритите.

Мълвата се разпространи нашир и длъж. Във всяка нация свещениците в шриалските и култовите храмове проклинаха зверствата и престъпленията на фанимите. Как, питаха те, можеха инритите да се наричат правоверни, когато самият град на Късния пророк беше поробен? Яростните и хулни речи приближиха абстрактните грехове на един далечен и екзотичен народ до богомолците и бяха превърнати в техни собствени. Да толерираш беззаконието, казаха им, означава да отглеждаш порок. Когато човек не плеви градината си, нима в нея не покълват плевели? А на инритите им се струваше, че са се събудили от търгашески сън, че са страдали от непростима леност на духа. Колко дълго боговете щяха да търпят народ, който е превърнал сърцата си в блудници и е позволил да бъде опиянен от користно спокойствие? Колко време щеше да мине, преди боговете да ги изоставят или дори по-лошо — да насочат към тях пламенния си гняв?

По улиците на големите градове търговците засипваха клиентите си със слухове как този или онзи благородник се е обявил в подкрепа на Бивника. А в таверните ветераните спореха за това чий господар е по-набожен. Призовани при огнищата, децата слушаха с широко отворени очи, в които се бореха ужасът и удивлението, докато бащите им описваха как фанимите — гнусен и извратен народ — са замърсили чистотата на невъзможно прекрасния Шимех. Те щяха да се будят посред нощ, мърморейки за безоките кишаурими, които виждаха през главите на змии. През деня, докато тичаха по улиците или полетата, по-малките братя бяха принуждавани да играят езичниците, така че по-големите деца да ги бият с пръчки-мечове. А в мрака съпрузите съобщаваха на своите съпруги новините от Свещената война и нашепваха тържествено за величието на задачата, която им бе поставил шриахът. А съпругите плачеха — тихо, защото вярата даваше сила — знаейки, че скоро съпрузите им ще ги изоставят.

Шимех. Хората скърцаха със зъби при мисълта за това свещено име. Струваше им се, че това трябва да е тихо място, земя, която бе задържала дъха си в продължение на векове на болка, чакайки заспалите последователи на Късния пророк най-накрая да се разбудят от дрямката си и да поправят едно древно и жестоко престъпление. Те щяха да дойдат с меч и нож, за да прочистят тази страна. И когато фанимите бъдеха избити, щяха да коленичат и да целунат свещената земя, родила Късния пророк.

Щяха да се присъединят към Свещената война.

Хилядата храма разпратиха едикти, които постановяваха, че онези, които извличат облаги от отсъствието на някой владетел, прегърнал Бивника, ще бъдат съдени за ерес в духовния съд и екзекутирани. Успокоени по този начин за онова, което им се полагаше по право, принцове, графове, палатини и лордове от всички народи се обявиха за мъже на Бивника. Незначителните конфликти бяха забравени. Имения бяха ипотекирани. Васални рицари биваха призовавани от своите барони и феодали. Обвързани с договор слуги бяха снабдени с оръжия и подслонени в набързо построени казарми. Огромни флотилии от кораби получиха договор да отпътуват по море към Момемн, където шриахът бе наредил да се събере армията на Свещената война.

Майтанет ги бе призовал и Трите морета отговориха на призива. Гръбнакът на езичниците щеше да бъде строшен. Свещеният Шимех щеше да бъде прочистен.

Дъщерята на Езменет никога не оставаше далеч от мислите й. Беше странно как всичко, дори най-обикновените събития, можеше да извика спомените за нея. Този път беше Акамиан и странният му навик да подушва всяка слива, преди да я захапе.

Някога дъщеря й бе подушила ябълка на пазара. Това бе тих спомен, блед, сякаш ужасяващият факт на смъртта й бе отмил цветовете му. Чаровно малко момиче, което сякаш блестеше под сенките на минувачите, с права черна коса, пухкаво лице и очи като безкрайна надежда.

— Мамо, мирише ми на… — каза тя, извивайки глас, докато вдъхновението я изоставяше. — Мирише на вода и цветя. — Момиченцето се усмихна триумфиращо на майка си.

Езменет погледна към киселия търговец, който кимна към преплетените змии, татуирани на опакото на лявата й длан. Посланието беше ясно: Не продавам на такива като теб.

— Странно, мила моя. На мен ми мирише на излишна скъпотия.

— Но, мамо… — бе казало съкровището й.

Езменет примигна, за да прогони сълзите. Акамиан й говореше:

— Това ми е трудно — призна той. Трябваше да купя ябълка от друго място.

Двамата седяха на ниски столове в стаята й, близо до разнебитената, висока до коленете маса. Кепенците бяха отворени и хладният пролетен въздух сякаш усилваше звуците на улицата отдолу. Акамиан бе наметнал вълнено одеяло на раменете си, но Езменет предпочиташе да трепери.

Колко време вече стоеше той в дома й? Достатъчно, за да са и двамата безопасно отегчени един от друг, предполагаше. Почти все едно бяха женени. Шпионин като Акамиан, бе осъзнала Езменет, който вербуваше и насочваше онези, които всъщност имаха досег до информация, прекарваше повечето си време в чакане нещо да се случи. И Акамиан чакаше тук, в нейната бедна стая в древната сграда, където живееха още десетки курви.

В началото бе толкова странно. Много утрини тя лежеше будна в леглото и слушаше гнусните звуци, които той издаваше, докато се изхождаше в гърнето й. Заравяше глава между чаршафите и го увещаваше да иде да го прегледа лекар или свещеник… само полу на шега, защото наистина беше ужасно. Той започна да го нарича своя „сутрешен апокалипсис“, след като тя веднъж извика повече от безпомощност, отколкото на шега: „Само защото преживяваш Апокалипсиса всяка нощ, Ака, не значи да го споделяш с мен на сутринта!“ Акамиан се кикоти тъжно, докато се почистваше, мърморейки нещо за предимствата на неумереното пиене и чистите черва. И Езменет започна да открива не само добро настроение, но и успокоение в гледката на магьосник, пръскащ задника си с вода.

Тя ставаше, отваряше кепенците и сядаше полугола на парапета, както винаги. Хвърляше погледи към задимената шумотевица на Сумна и оглеждаше улицата под себе си за евентуални клиенти. Двамата ядяха пестелива закуска от недоквасен хляб, кисело сирене и други подобни, докато говореха за най-различни работи: последните слухове относно Майтанет, жестокото лицемерие на свещениците, начина, по който конярите караха дори войниците да се изчервяват с ругатните си, и така нататък. На Езменет й се струваше, че са щастливи, че по някакъв странен начин принадлежат към това място в това време.

Рано или късно обаче, или някой я викаше от улицата, или редовните й клиенти чукаха на вратата и нещата се вгорчаваха. Акамиан ставаше мрачен, грабваше наметалото и чантата си и неизменно се напиваше в някоя сумрачна таверна. Обикновено тя го гледаше скришом през кепенците, когато се връщаше, крачещ сам през безкрайната тълпа — застаряващ, леко закръглен мъж, който изглеждаше така, сякаш си е изгубил кесията на залагания. Той й махаше колебливо, опитваше се да се усмихне и тя неизменно изпитваше съжаление, понякога толкова силно, че изхлипваше високо.

Какво точно изпитваше? Много неща. Със сигурност жалост към него. Акамиан винаги изглеждаше така сам, толкова недоразбран сред непознати. „Никой — мислеше си тя често — не го познава както го познавам аз.“ Имаше го и облекчението, че той се връща — връща се при нея, въпреки че имаше злато да си купи много по-млади курви. Това последното беше себична мъка. И срам. Срам, защото знаеше, че я обича и че всеки път, когато приема клиент, това разбива сърцето му.

Но какъв избор имаше?

Той никога не идваше в стаята й, освен ако не я видеше на прозореца. Веднъж, след като един особено противен изверг, представил се като ковач, я преби, тя просто допълзя до леглото си и заспа, потънала в сълзи. Събуди се преди пукването на зората и дотича до прозореца, когато осъзна, че Акамиан не се е върнал. Чака го там, свита часове наред, загледана в далечното слънце, което покри морето с бронз, а после се изстреля в мъгливото небе. Първите каруци на грънчарите задрънчаха по съседната улица, а димът на първите пещи и огнища се понесе над покривите към посиняващото небе. Тя проплака тихо. Но дори тогава остави една гърда да се покаже от одеялото, сякаш бе кърмеща майка, и пусна един блед крак през перваза, подпрян в студените тухли, така че онези долу да видят сенчестото обещание между коленете й, ако вдигнат поглед.

А после слънцето започна да стопля лицето и голото й рамо и тя чу тропане на вратата. Прелетя през стаята и отвори рязко, и ето, там стоеше рошавият магьосник.

— Ака! — извика и от очите й се заизливаха сълзи.

Той я погледна, а после погледна празното легло и й каза, че е заспал пред вратата й. Тогава тя осъзна, че наистина го обича.

Бракът им, ако можеше да се нарече така, беше странен. Брак на отхвърлени хора, осветен от неизречени клетви. Магьосник и курва. Може би в подобни съюзи бе нормално да се очаква определено отчаяние, сякаш странната дума „любов“ бе станала отвлечена до степента, в която бяха презирани от другите.

Езменет обви рамене с ръце. Огледа Акамиан и въздъхна нетърпеливо.

— Какво? — попита изморено. — Какво ти е трудно, Ака?

Магьосникът извърна тъжните си очи и не каза нищо.

Когато научи какво е сторил ковачът, той побесня. Буквално я завлече до няколко ковачници, за да я накара да посочи мъжа. И въпреки че протестираше и твърдеше, че подобни нападения са част от рисковете на професията, тя тайно бе възбудена и част от нея се надяваше той да го изпепели. Може би за първи път тя осъзна, че Акамиан е в състояние да направи това и че го е правил преди.

Но така и не го откриха.

Езменет подозираше, че той все още обикаля ковачниците и търси някой, който да отговаря на описанието й. И не се съмняваше, че ако го намереше, Акамиан ще го убие. Той продължи да говори за това дълго след инцидента, преструвайки се на галантен, докато всъщност Езменет подозираше, че някаква малка част от него иска да изтреби цялата й клиентела.

— Защо стоиш тук, Акамиан? — попита тя с нотка враждебност в гласа.

Той я изгледа ядосано и въпросът му бе очевиден: Защо все още спиш с тях, Езми? Защо настояваш да си останеш курва, докато аз съм с теб?

Защото рано или късно ще ме оставиш, Ака… И мъжете, които ме хранят, ще са си намерили други курви.

Но преди той да заговори, някой почука срамежливо на вратата й.

— Ще изляза — каза Акамиан и стана.

Изведнъж тя изпита ужас.

— Кога ще се върнеш? — попита, мъчейки се да не звучи толкова отчаяно.

— След това — каза той. — После…

Предложи й одеялото и тя го пое със сковани ръце. Напоследък чистеше всичко със странна настървеност, сякаш предизвикваше дребните предмети да се окажат стъклени. Видя го как отваря вратата.

— Инрау. Какво правиш тук?

— Научих нещо важно — отвърна младият мъж тихо.

— Влез, влез. — Магьосникът побърза да въведе Инрау вътре и го настани на стола си.

— Боя се, че не бях чак толкова внимателен — каза новодошлият, избягвайки погледите и на двамата. — Може да са ме проследили.

Акамиан го гледа известно време, после сви рамене.

— Дори и да е така, няма значение. Свещениците имат афинитет към проститутки.

— Така ли е, Езменет? — попита Инрау с нервна усмивка.

Тя знаеше, че присъствието й го кара да се чувства некомфортно. И като много добросърдечни мъже, той се опитваше да прикрие смущението си с насилен хумор.

— Доста приличат на магьосниците в това отношение — отговори му сухо.

Акамиан я изгледа с престорено негодувание и Инрау се засмя нервно.

— Е, кажи ни — започна Акамиан, а очите разкриваха колко насилена е усмивката му, — какво си научил?

По лицето на младежа се появи изражение на детинска концентрация. Той беше тъмнокос и слаб, гладко избръснат, с големи кафяви очи и женствени устни. Езменет прецени, че притежава привлекателната уязвимост на млад мъж в сянката на жестоките чукове на света. Подобни мъже бяха високо ценени от курвите не само защото имаха навика да си плащат за нанесените щети, а и заради полученото удоволствие. Те предлагаха и компенсация от различен тип. Подобни мъже можеха да бъдат обичани спокойно — по начина, по който майки обичат нежните си синове.

Виждам защо толкова се боиш за него, Ака.

Инрау вдиша и каза:

— Алените кули са се съгласили да се присъединят към Свещената война.

Акамиан сбърчи чело.

— Това слух ли е?

— Предполагам. — Младежът се замисли. — Но ми го каза Оратор от колегията на Лутимае. Предполагам, че Майтанет им е отправил предложение преди известно време. За да демонстрира, че то не е лекомислено, дори е изпратил шест дрънкулки в Каритузал — като жест на добра воля. И тъй като Лутимае имат голяма власт над разпределението на хорае, Майтанет е бил принуден да им даде обяснение.

— Значи е истина?

— Истина е.

Инрау го погледна по начина, по който гладен човек, намерил чуждоземна монета, би погледнал сараф. Колко струва това?

— Превъзходно. Превъзходно. Това наистина са важни новини.

Въодушевлението на Инрау беше заразно и Езменет осъзна, че се усмихва заедно с него.

— Справил си се добре — каза тя.

— Наистина — добави Акамиан. — Алените кули, Езми — най-могъщата школа в Трите морета. Владетели на Велики Аинон от последната Схоластична война насам…

Ала в мислите му се нароиха твърде много въпроси, за да успее да продължи. Акамиан винаги бе имал склонност да дава нелепи обяснения — знаеше много добре, че тя е наясно с това кои са Алените кули. Но Езменет му го прощаваше. По някакъв начин обясненията му бяха знак за желанието му да я включи в живота си. В много отношения Акамиан беше напълно различен от другите мъже.

— Шест дрънкулки — изпелтечи той. — Изключителен подарък! Безценен!

Затова ли го обичаше? Светът изглеждаше толкова малък — толкова мизерен — докато беше сама. А когато той се върна, й се стори, че е донесъл целите Три морета на гърба си. Тя живееше невидимо, животът й беше погребан под тежестта на бедността и невежеството. А после пристигна този мекосърдечен пълничък мъж, който приличаше на шпионин по-малко, отколкото на магьосник, и за известно време покривът на живота й се пропукваше и слънцето и светът се изсипваха през пролуката.

Наистина те обичам, Друсас Акамиан.

— Дрънкулки, Езми! За Хилядата храма те са самите сълзи на Бог. Да дадеш шест от тях на богохулна школа! Невероятно.

Той започна да реши брадата си, докато мислеше, а пръстите му оставяха пет сребристи линии, към които се връщаха отново и отново.

Дрънкулки. Това напомни на Езменет, че въпреки чудесата, светът на Акамиан е и невероятно смъртоносен. Свещените закони повеляваха, че и проститутките, като блудниците, трябва да бъдат пребити с камъни. Същото, осъзна тя, се отнасяше и до магьосниците, само че имаше само един вид камък, който можеше да ги достигне, и той трябваше да ги докосне само веднъж. За щастие имаше много малко дрънкулки. Светът, от друга страна, беше пълен с камъни за уличниците.

— Но защо? — попита Инрау и сега в гласа му се долавяше тъга. — Защо Майтанет е избрал да замърси Свещената война като покани школа в нея?

„Колко ли му е трудно — помисли Езменет — да се намира по средата между мъже като Акамиан и Майтанет…“

— Защото трябва — отвърна Акамиан. — Иначе Свещената война е обречена. Спомни си, че в Шимех живеят кишауримите.

— Но хорае са също толкова смъртоносни за тях, колкото и за магьосниците.

— Може би… Но това няма значение в подобна война. Преди Свещената война да занесе своите дрънкулки срещу кишауримите, ще трябва да се пребори с армиите на Киан. Не, Майтанет се нуждае от школа.

Каква война! — помисли си Езменет. В младостта й душата й се опияняваше при всяка история за битки. И дори сега тя често разпитваше войниците, на които доставяше удоволствие, за битките, в които участваха. За миг почти успяваше да види сражението, блестящите мечове и магьосническия огън.

— А и Алените кули — продължи Акамиан. — Няма по-добра школа от тях, която да…

— Няма по-омразна школа — възрази Инрау.

Езменет знаеше, че Заветът изпитва особена омраза към Алените кули. Акамиан веднъж й бе казал, че никоя друга школа не ги ненавижда толкова заради властта им над Гносиса.

— Бивникът не различава абоминациите — отвърна Акамиан. — Решението на Майтанет очевидно има стратегически причини. Говори се, че императорът вече се опитва да превърне Свещената война в инструмент на повторно завоевание. Като се съюзи с Алените кули, Майтанет няма да е принуден да разчита на императорската школа, имперският Саик. Помисли си само какво би направил с Войната домът Икурей.

Поради някаква причина думите му накараха Езменет да сведе очи към двата медни таланта, сложени наполовина един върху друг, на които се виждаше миниатюрният профил на Икурей Ксериус III, император на Нансур. Нейният император. Като всички обитатели на Сумна, тя никога не го възприемаше като свой реален господар, въпреки че войниците му й носеха почти толкова печалба, колкото и шриалските свещеници. Шриахът бе твърде близо, подозираше тя. Но пък от друга страна и шриахът не значеше нищо за нея. Твърде малка съм, помисли си.

После в ума й се появи въпрос.

— Не трябва ли… — започна Езменет, но се спря, когато и двамата я погледнаха странно. — Не трябва ли да се запитаме защо Алените кули са приели предложението на Майтанет? Какво може да накара една школа да се включи в Свещена война? Това е странен съюз, не мислите ли? До неотдавна ти се боеше, че войната ще бъде обявена срещу вас, Ака.

Последва кратка тишина. Инрау се усмихна, сякаш развеселен от собствената си глупост. От този миг нататък, осъзна тя, той щеше да я вижда като равна нему по тези въпроси. Акамиан обаче остана над нещата, съдник на всички въпроси. Както може би беше редно, предвид професията му.

— Всъщност има няколко причини — каза той накрая. — Преди да напусна Каритузал, научих, че Алените кули са воювали — тайно — срещу фанимските магьосници-жреци, кишауримите. При това в продължение на десет жестоки години. — Той прехапа устна за миг. — По някаква причина кишауримите са убили Сашеока, който тогава е бил върховен учител на школата. — Сега на негово място седи Елейзарас — ученикът на Сашеока. За него се мълви, че е бил близък до учителя си, близък по начина на аинонските мъже…

— Значи Алените кули… — поде Инрау.

— … се надяват да си отмъстят — довърши мисълта на ученика си Акамиан. — Да завършат собствената си тайна война. Но има нещо друго. Нито една от другите школи не разбира метафизиката на кишауримите, тяхната псюке. Всичките, дори школата на Завета, са ужасени от факта, че не могат да я виждат като магия.

— Защо това да не виждате ви ужасява толкова? — попита Езменет. Това бе само един от множеството дребни въпроси, които никога не бе посмяла да зададе.

— Защо? — повтори Акамиан, внезапно напълно сериозен. — Питаш ме, Езменет, защото не знаеш каква сила владеем. Нямаш представа до каква степен тя е несравнима с крехкостта на телата ни. Сашеока е бил убит точно защото не е различил делото на кишауримите от сътвореното от Бога.

Езменет се намръщи и се обърна към Инрау.

— И с теб ли го прави?

— Искаш да кажеш да порицава въпроса, вместо да отговори? — уточни младежът с кисела усмивка. — Постоянно.

Но изражението на Акамиан само се смрачи още повече.

— Чуйте ме. Слушайте внимателно. Това не е игра. Всеки от нас — но особено ти, Инрау — би могъл да свърши с глава, сварена в сол, покрита с катран и забита пред светилището на Бивника. А на везната е поставено нещо повече дори от живота ни. Много повече.

Езменет се умълча, леко стресната от порицанието. Тя осъзна, че понякога забравя дълбините, скрити в Друсас Акамиан. Колко ли пъти го бе държала в ръце, след като се събудеше от сънищата си? Колко пъти го бе слушала да мърмори на странни езици насън? Погледна го и видя, че гневът в очите му е заменен от болка.

— Не очаквам никой от вас да разбере какъв е залогът. Дори аз се изморявам от това да се слушам как дрънкам за Консулта. Но този път има нещо различно. Зная, че те боли дори да си го помислиш, Инрау, но твоят Майтанет…

— Той не е моят Майтанет. Той не принадлежи на никого и именно това — тук той се поколеба, сякаш притеснен от собствения си плам, — това го прави достоен за преклонението ми. Може би не разбирам изцяло залога, както казваш, но зная повече от много хора. И се безпокоя, Ака. Наистина се безпокоя, че това е поредното преследване на сенки.

Докато го казваше, Инрау хвърли поглед — Езменет предполагаше, че е несъзнателно — към змийската татуировка на курвата, изрисувана на опакото на дланта й. Тя стисна юмрук под кръстосаните си ръце.

После внезапно я порази истинската мистерия зад тези събития. Погледна и двамата с широко разтворени очи. Инрау сведе поглед. Акамиан обаче я гледаше внимателно.

Той знае, помисли Езменет. Знае, че имам талант за тези неща.

— Какво има, Езми?

— Казваш, че Заветът чак сега е научил за войната на Алените кули с кишауримите?

— Да.

Тя осъзна, че се е привела напред, сякаш беше най-добре думите й да останат прошепнати.

— Ако Алените кули могат да запазят подобно нещо в тайна от Завета в продължение на десет години, как така Майтанет — човек, който едва наскоро стана шриах — го е знаел, Ака?

— Какво искаш да кажеш? — попита разтревожен Инрау.

— Не — каза замислен Акамиан. — Тя е права. Няма начин Майтанет дори да помисли да отправи предложение на Алените кули, освен ако е знаел, че школата воюва с кишауримите. Иначе би било твърде абсурдно. Най-гордата школа в Трите морета да се присъедини към Свещената война? Помисли само. Как би могъл да знае?

— Може би Хилядата храма просто са се натъкнали на това знание — предположи свещеникът. — Както ти, само че по-рано.

— Може би — повтори Акамиан. — Но не е много вероятно. Най-малкото това изисква да го следим още по-внимателно.

Езменет отново потрепери, но този път от възторг. Светът се върти около подобни хора и аз току-що се присъединих към тях. Струваше й се, че въздухът ухае на вода и цветя.

Инрау за миг погледна към нея, преди да обърне изпълнените си с молба очи към своя учител.

— Не мога да сторя това, което искаш… не мога.

— Трябва да се приближиш до Майтанет, Инрау. Твоят шриах е твърде хитър.

— Какво? — попита младият свещеник с вял сарказъм. — Твърде хитър, за да бъде човек на вярата?

— Съвсем не, приятелю мой. Твърде хитър, за да е онова, за което се представя.

Дъжд. Ако един град е стар, наистина стар, локвите и вадите винаги чернеят, напоени с мръсотията на вековете. Сумна беше древна, а водите й бяха като катран.

Обвивайки се плътно в наметалото си, Паро Инрау огледа тъмния коридор. Беше сам. Навсякъде долавяше звука на водата: глухото ръмжене на дъжда, бълбукането му върху стрехите, пляскането по железните улуци. През шума на пороя чуваше стоновете на молителите. Извита във форми на болка и мъка, песента им се носеше над влажните камъни и обвиваше мислите му в провлачени тонове. Химни на страданието. Два гласа: единият висок и молещ, който винаги питаше защо трябва да се страда; а другият нисък, изпълнен с мрачното величие на Хилядата храма и носещ тежестта на истината — че човеците са едно със страданието и разрухата, че сълзите са единствената светена вода.

Животът ми, помисли той. Животът ми.

Инрау сведе лице и се опита да се намръщи, за да прогони плача. Само ако можеше да забрави. Само ако…

Шриахът. Но как е възможно?

Толкова самотен. Около него се издигаха ценейските каменни гравюри, струпани в тъмния простор на Хагерна. Той приклекна и се заклати срещу влажния камък. Толкова всеобхватен страх не оставяше посока за бягство. Можеше само да се свие навътре, да се опита да изхлипа в нищото.

Акамиан, скъпи учителю… Какво ми стори?

Когато Инрау си помислеше за годините си в Атиерзус, където учеше под бдителните очи на Друсас Акамиан, той си спомняше онези случаи, когато излизаше с баща си и чичо си да хвърлят мрежи далеч от нронския бряг, случаите, когато облаците потъмняваха и баща му отказваше да се върне в селото, докато не изтегли сребърната риба от морето.

— Виж улова! — викаше той с трескави от неочаквано добрия късмет очи. — Момас ни се усмихва, момчета! Богът ни се усмихва!

Инрау си спомняше тези опасни времена, не защото Акамиан приличаше на баща му — не, баща му беше силен, с изкривени от стоене на палубата крака и несломим от могъщото море дух, — а защото също като рибата, богатството, което извличаше от пазвата на магията, бе спечелено със заплахата от зла съдба. За Инрау Атиерзус изглеждаше като замръзнала свирепа буря от извисяващи се стълбове и черни каменни тераси, а Акамиан приличаше на чичо му — усмирен пред бащиния му гняв и все пак борещ се още по-усърдно да изтегли улова, за да спаси не само брат си, но и сина му. Дължеше живота си на Друсас Акамиан, Инрау беше сигурен в това. Схоластиците на Завета никога не се връщаха на брега и убиваха онези, които изоставяха мрежите им, за да го сторят.

Как можеш да изплатиш такъв дълг? Ако дължиш пари, просто ще ги върнеш заедно с лихвата. Даденото и върнатото бяха равностойни. Но нима размяната бе толкова проста, когато един човек дължеше живота си на друг? Дали Инрау дължеше на Акамиан едно последно плаване в буреносните морета на Завета, за това, че някога магьосникът го беше върнал на брега? Да му се отплати в същата валута, която дължеше, му се струваше някак погрешно, сякаш старият му учител просто си е прибрал подаръка, вместо да поиска равностоен в замяна.

Инрау беше направил много замени през живота си. Оставяйки Завета заради Хилядата храма, той бе заменил разбитото сърце на Сесуата за трагичната красота на Инри Седжен, ужаса от Консулта за омразата към кишауримите, а покровителственото отхвърляне на вярата — за праведното осъждане на магията. И в онези ранни дни се беше питал какво е спечелил при тази размяна на призвания.

Всичко. Беше спечелил всичко. Вяра срещу знание, мъдрост срещу хитрост, сърце срещу разум — нямаше везни, които да измерят това, само хората и техните разноцветни наклонности. Инрау бе роден за Хилядата храма и като му позволи да напусне школата на Завета, Акамиан му бе дал всичко. И заради това благодарността към стария му учител беше безгранична и неописуема. Всяка цена, мислеше си тогава той, докато бродеше сред Хагерна, облян в облекчение и радост. Всяка цена.

А сега бурята беше дошла. Той се чувстваше малък, като момче, изоставено в тъмното бурно море.

Моля те! Нека забравя това!

За момент му се стори, че чува звука на ботуши да ехти в един от коридорите, но после прозвучаха Призоваващите рогове — невъзможно дълбоки, като океанска вълна, чута през каменна стена. Той побърза да прекоси двора към огромните храмови врати, придърпвайки плътно наметалото си срещу пороя. Вратата към Иретима се отвори със скърцане и обля със светлина посипваните от дъжда павета. Внимавайки да избягва любопитни очи, той се запромъква през тълпите от свещеници и монаси, които излизаха от храма. Притича нагоре по широките стъпала между бронзовите змии, които красяха входа.

Пазачите на вратите се намръщиха, когато влезе. В първия момент това го накара да потрепери, а после осъзна, че е внесъл мръсотия по пода. Не им обърна внимание. Пред него се издигаха два реда колони, които оформяха широк коридор, осветен от закачени на неравни интервали мангали. Колоните се издигаха нагоре и поддържаха централната секция на покрива, който се намираше твърде високо, за да го достигне светлината. От двете страни на коридора имаше още два реда по-ниски колони, които обграждаха малките олтари на различните божества на култовете. Всичко изглеждаше така, сякаш се пресяга, пресяга…

Той положи разсеяно ръка на варовика. Студен. Неподвижен. Нямаше и следа от огромния товар, който носеше. Такава бе силата на неодушевените предмети. Дай ми тази сила, богиньо. Направи ме като стълб.

Инрау изрисува с пръста си кръг около колоната и влезе в сянката на нейния олтар, почувства се успокоен от хладния й камък. Онкис… обична моя.

„Бог има хиляда хиляди лица — бе казал Седжен, — ала хората — само едно сърце.“

Всяка велика вяра беше лабиринт, населяван от безбройни малки оазиси, полускрити места, където абстракциите се стапяха и където предметите на обожание ставаха достатъчно малки, за да носят утеха от ежедневното напрежение, достатъчно познати, за да плачеш открито пред тях за дреболии. Инрау беше открил своя оазис в олтара на Онкис, Певицата в Мрака, аспектът, който стоеше в сърцето на всички хора, за да ги движи към вечния стремеж към повече от възможното.

Той коленичи. Започна да хлипа.

Само ако беше забравил… ако бе забравил наученото от Завета. Ако можеше да стори това, може би последното разкритие, разбило сърцето му, щеше вместо това да е безсмислено за него. Ако само Акамиан не беше дошъл. Цената беше твърде висока.

Онкис. Дали можеше да му прости, че се е върнал при Завета?

Идолът бе изработен от бял мрамор, със затворени очи и безжизненото изражение на мъртвец. На пръв поглед изглеждаше като отрязана женска глава — красива, но като цяло обикновена, — закачена на прът. Всяко по-сериозно вглеждане обаче разкриваше, че прътът представлява миниатюрно дърво, като онези, отглеждани от древните норсираи, но изработено от бронз. Клоните извираха през разтворените й устни и се простираха над лицето й — природа, родена от човешката уста. Други клони се пресягаха назад, за да разрошат замръзналата й коса. Образът й винаги разбуждаше нещо в него и именно по тази причина той се връщаше при нея: тя беше това разбуждане, тъмното място, от което извираха всичките му мисли. Тя го предхождаше.

Инрау се стресна, когато чу гласове от посоката на портата на храма. Пазачи. Трябва да са пазачи. После започна да бърника из наметалото си и извади малка чанта, пълна с храна: сушени праскови, фурми, бадеми и малко осолена риба. Приближи се достатъчно, за да може тя да усети топлината на дъха му, а после с треперещи ръце положи храната в малък улей, издълбан в пиедестала. Всяко ядене имаше своя есенция, своя анима — онова, което езичниците наричаха онта. Всичко хвърляше сянка върху Външността, където се движеха боговете. С треперещи ръце той извади скромния списък на предците си и прошепна имената, спирайки се, за да помоли своя прапрадядо да се намеси в негова подкрепа.

— Сила — промърмори той. — Моля те за сила…

Малкият свитък изтрака на пода. Тишината бе абсолютна и потискаща. Сърцето го болеше, толкова много бе поставено на карта. Около тези събития щеше да се завърти светът. Това бе достатъчно за една богиня.

— Моля те… Говори ми.

Нищо.

По лицето му се търколиха сълзи. Той вдигна ръце и ги задържа разтворени, докато раменете не го заболяха.

— Каквото и да е! — извика накрая.

Бягай, прошепнаха мислите му. Бягай. Какъв страхливец! Как можеш да си такъв страхливец? Нещо зад него. Звук на пляскащи криле! Като плющене на плат сред извисяващите се стълбове.

Той обърна лице към сенчестия таван, като се ослушваше. Още едно промърморване. Някъде горе в здрача. Кожата му настръхна. Това ти ли си? Не.

Винаги съмнение. Защо винаги се съмняваше? Изправи се с препъване и изостави олтара. Храмовата порта беше затворена и пазачите не се виждаха никъде. След няколко мига той намери едно тясно стълбище, което водеше през стената до балконите под покрива. По средата на пътя нагоре мракът стана непроницаем. Инрау се спря за момент и задиша тежко. Въздухът миришеше на прах.

Несигурността, която винаги бе така силна у него, изведнъж изчезна. Наистина си ти!

Докато изкачи стълбите, главата му вече бръмчеше от екстаз. Вратата към балкона бе отворена. Сивкава светлина се изливаше през пролуката. Най-накрая — след цялата му обич, след цялото това време — Онкис щеше да пее на него, вместо чрез него. Той пристъпи предпазливо на балкона. Облиза устни и стомахът му подскочи.

Чуваше рева на дъжда през камъка. Стълбовете бяха първото, което изплува от мрака, после таванът, спускащ се малко над него. Струваше му се неестествено такава тежест да се издига толкова нависоко. Дънерите на колоните малко по-малко ставаха все по-светли, докато изчезваха от поглед. Светлината изотдолу беше далечна и мъглява, мека като изронените ръбове на каменна стена.

Парапетът на балкона сякаш излъчваше замайване, така че той остана прилепен към стената. Камъкът изглеждаше ронлив, прояден от мрака. Гравюрите се бяха изронили. Таванът бе покрит със стотици гнезда на глинени стършели и той си представи покритите с раци корпуси на бойни кораби, изтеглени на плажа.

— Къде си? — прошепна.

Тогава го видя и ужасът го задави.

То стоеше наблизо, кацнало на парапета, и го гледаше с блестящи сини очи. Имаше тяло на гарван, но главата му беше малка, плешива и човешка — колкото детски юмрук. То опъна тънки устни над мъничките си съвършени зъби и се усмихна.

Велики-Седжен-о-Боже-не-е-възможно-не-е-възможно!

Пародия на изненада се изписа на миниатюрното лице.

— Ти знаеш какво съм аз — каза то с хартиен глас. — Как?

Не-може-не-е-възможно-Консултът-тук-не-не-не!

— Защото някога е бил сред учениците на Акамиан — отвърна друг глас. Говорещият се бе крил в сенките малко встрани и сега излезе под сумрачната светлина.

Кутиас Сарсел се усмихна за поздрав.

— Нали така, Инрау?

Рицар-командир, който разговаряше със Синтез на Консулта?

Ака-Ака-спаси-ме!

Кошмарен ужас и неверие откраднаха дъха му, задръстиха съзнанието му. Инрау се запрепъва назад. Подът се люлееше под краката му. Звукът на желязо о камък зад гърба му го накара да извика. Той се завъртя рязко и видя друг шриалски рицар да излиза от мрака. Познаваше и този: Муджониш, който преди го бе съпровождал при събирането на десятъка. Мъжът се приближи към него с широко разперени ръце и предпазлива стойка, сякаш насочваше опасен бик.

Какво ставаше? Онкис?

— Както виждаш — каза Синтезът с тяло на гарван, — няма къде да бягаш.

— Кой? — успя да изстене Инрау. Сега виждаше белега на магията, възпалението на Напевите, използвани да обвържат нечия душа с отвратителния съд пред него. Как го бе пропуснал досега?

— Той знае, че тази форма е просто черупка — каза Синтезът на Сарсел, — но не виждам чигра в него. — Големите колкото грахови зърна очи — малки мъниста от небесносиньо стъкло — се обърнаха към Инрау. — Хмм, момче? Ти не сънуваш Съня като другите, нали? Ако беше така, щеше да ме разпознаеш. Чигра винаги ме разпознават.

Онкис! Предателска кучка!

През ужаса си той усети невъзможна сигурност. Разкритие. Думите на молитвата се бяха превърнали в пергамент. Под тях той почувства други думи, думи на могъщество.

— Какво искаш? — попита Инрау и този път гласът му беше по-уверен. — Какво правиш тук?

Изобщо не го интересуваше отговорът, важно бе само времето.

Моля-те-спомни-си-моля-те-спомни-си…

— Да правя? Ами това, което ние винаги правим: надзираваме инвестициите си в тези събития. — То облиза устните над дребните си зъбки, но кисело, сякаш недоволно от вкуса им. — Предполагам, че нищо различно от това, което ти вършеше в покоите на шриаха?

Дишането стана болезнено. Не можеше да говори.

Да-да-да-така-е-това-е-но-какво-следва? Какво-следва?

— Тц-тц — каза Сарсел и се приближи към него. — Боя се, че това е донякъде по моя вина, Стари татко. Преди няколко седмици заръчах на младия апостол да бъде трудолюбив.

— Значи наистина вината е твоя — каза Синтезът с миниатюрна имитация на намръщване. То се спусна няколко крачки надолу по парапета, за да последва отстъплението на Инрау. — Без напътствия той просто е насочил огъня си в грешното призвание. Започнал е да шпионира Бога, вместо да Му се моли. — Тихо изсумтяване, като кихане на котка. — Ах, виждаш ли, Инрау? Ти изобщо няма от какво да се боиш. Рицарят-командир носи цялата отговорност.

Инрау усети, че Муджониш е надвиснал зад гърба му. Молитвата сграбчи езика му. Светотатство се изтръгна от устните му.

Извъртайки се с магьосническа скорост, той заби два пръста в бронята на Муджониш, разби гръдната му кост и сграбчи сърцето му. Изтръгна ръката си, дърпайки кървава връв след себе си. Още невъзможни думи. Кръвта избухна в ярък пламък, а после ръката му се стрелна към Синтеза. Създанието изпищя и се спусна от парапета в празния мрак. Заслепяващи капки кръв засъскаха по голия камък.

Щеше да се обърне и срещу Сарсел, ала гледката на Муджониш го възпря. Шриалският рицар бе паднал на колене, бършейки кървави ръце в туниката си. После, сякаш се изливаше от пикочен мехур, лицето му просто се разпадна, изхвърли се навън, разтвори се…

Без белег. Без дори бегъл шепот за магия.

Но как?

Нещо го удари силно по главата и той се препъна. Запълзя на колене. Удар в стомаха го запрати към стената. Той видя как сенчестата фигура на Сарсел танцува около него. Изстена още думи… думи на убежище. Призрачни Защити изскочиха край него…

Ала те бяха безполезни. Рицарят-командир бръкна през блестящите плоскости, сякаш бяха от дим, сграбчи го за гърлото и го вдигна във въздуха. В другата си ръка разкри хорае и го допря до бузата на Инрау.

Изпепеляваща агония. Каменният под се удари в лицето му. Той притисна длан в поразеното място. Кожата се обели под пръстите му, превърната в сол от досега с хорае. Оголената плът гореше. Младежът извика. Отново и отново.

— Ти ще отстъпиш! — чу писъка на Синтеза.

Никога.

Инрау отправи към омразното нещо поглед, пълен с ярост, и поднови светотатствената си песен. Видя как слънцето блести през прозорците на лицето му. Твърде късно.

Светлини като хиляда куки бликнаха от устата на Синтеза. Защитите на Инрау се пропукаха и разцепиха в заслепяващо цвърчене. После песента се задави в гърлото му. Въздухът го задушаваше с плътността на вода. Той се понесе над пода на балкона. Потоци сребърни мехурчета извираха от зяпналата му уста и се издигаха към тавана. Тежестта на океан го премаза с обвиващата си хватка.

В началото беше спокоен. Видя как Синтезът каца на рамото на рицаря и го гледа с малките си сини очи-копчета. Възхити се на черните му пера, прорязани с лъскави лилави отсенки. Помисли си за Акамиан, в пълно неведение за опасността.

О, Ака! По-зле е, отколкото смеехме да си представим.

Но нямаше какво да направи.

Гърлото му се стегна още повече и мислите на Инрау се насочиха към богинята — към нейните прегрешения и към неговите собствени. Ала сърцето му добавяше все повече и повече налягане в черепа му, докато устните му не се извиха и разтвориха. После той започна да се мята лудешки, а идиотските му мисли му нашепваха, че някъде трябва да има повърхност, над която да се издигне, място, където да намери въздух. Първичен и неустоим рефлекс разтвори дробовете му. Давещи конвулсии, вода като чорап, натикан в гърлото му в мъгла от бели капки…

После твърдия под, кашляне, огън, давещ въздух.

Сарсел го извлече на колене за косата и грубо завъртя лицето му към мъгливото петно, което представляваше Синтезът. Инрау повърна, изкарвайки още огън от дробовете си.

— Аз съм старо име — каза мъничкото лице. — Дори и облечен в тази черупка, мога да ти покажа Агониите, глупако от Завета.

— За… — Инрау преглътна и изхлипа. — Защо?

Отново тънката, мъничка усмивка.

— Ти почиташ страданието. Защо, мислиш?

Изпълни го монументална ярост. То не разбираше! То не разбираше. Със задавен рев младежът се хвърли напред, отскубвайки косата си от скалпа. Синтезът сякаш примигна встрани от пътя му, ала не неговата смърт търсеше той. Всяка цена, стари учителю. Каменният парапет се удари в бедрата му и се разби като сладкиш. Сега отново се носеше, но този път беше различно — въздухът се удряше в лицето му, къпеше тялото му. И с протегната десница Паро Инрау последва един каменен стълб към земята.