Тъмнината, която предхожда

Пета глава Момемн

Изградена, за да улавя залязващото слънце, имперската зала за аудиенции нямаше стени зад издигнатия подиум на императора. Слънчевата светлина се изливаше в сводестото пространство, блестеше сред мраморните колони и къпеше гоблените, които висяха между тях. Бризът носеше дима от кадилниците, наредени около подиума, смесвайки миризмата на ароматни масла с тези на небето и морето.

— Някакви новини от моя племенник? — обърна се Икурей Зерий III към своя първи съветник Скейос. — Знае ли се нещо за Конфас?

— Не, Бог сред смъртни — отвърна старецът. — Но всичко е наред. Сигурен съм.

Зерий облиза устни, докато се стараеше да изглежда спокоен.

— Можеш да продължиш, Скейос.

Разпервайки копринената си роба, възрастният съветник се обърна към другите служители, събрани около подиума. Откак се помнеше, Зерий винаги бе заобиколен от войници, посланици, роби, шпиони и астролози… Откак се помнеше, той бе центърът на това разбунено стадо, гвоздеят, от който висеше дрипавата мантия на империята. Сега внезапно си даде сметка, че никога не е поглеждал някого от тях в очите — нито веднъж. Да срещнеш погледа на императора бе забранено за всеки без имперска кръв. Мисълта го ужаси. С изключение на Скейос, не познавам никого от тези хора. Първият съветник се обърна към тях:

— Тази аудиенция ще е различна от всички, на които сте присъствали досега. Както знаете, първият велик лорд на инритите пристигна. Ние сме порталът, през който той и равните му трябва да минат, за да се включат в Свещената война. Не можем нито да препречим пътя им, нито да им искаме данък, но можем да им повлияем, да ги накараме да видят, че интересите ни съвпадат с онова, което е редно и праведно. Докато аудиенцията продължава, пазете тишина. Не си шушукайте. Не мърдайте. Придайте си строг, но състрадателен вид. Ако глупакът подпише договора, едва и само тогава ще изоставим протокола. Можете да се смесвате със свитата му, да споделите каквито храна и напитки ви предложат робите. Но пестете думите си. Не разкривайте нищо. Нищо. Може и да си мислите, че стоите извън кръга на тези събития, но грешите. Вие сте кръгът. Не си правете илюзии, приятели мои, самата империя е заложена на карта.

Първият съветник погледна към Зерий, който кимна.

— Времето настъпи — извика Скейос, посочвайки далечната стена на имперската зала за аудиенции.

Великите каменни врати — киранейски реликви, извадени от руините на Метсонк — се разтвориха тържествено.

— Негово Превъзходителство — извика нечий глас, — лорд Нерсей Калмемунис, палатин на Канампурея.

Внезапно изпитал недостиг на въздух, Зерий проследи с поглед как неговите имперски церемониалмайстори поведоха конрийската свита надолу по коридора. Въпреки по-раншната му решителност да остане неподвижен — той бе убеден, че мъжете, които наподобяват статуи, излъчват мъдрост, — осъзна, че е стиснал пискюлите на ленената си пола. През своите четиридесет и пет години бе приемал безброй молители, посланици на война и мир от всички земи на Трите морета, но както каза и Скейос, никога не бе устройвал аудиенция като тази.

Самата империя…

Бяха минали месеци откак Майтанет обяви своята Свещена война срещу езичниците от Киан. Също като нефт, призивите на демона бяха възпламенили сърцата на мъжете от всяка инритска нация — праведните, кръвожадните и алчните. Дори в този миг горите и лозята отвъд стените на Момемн бяха приютили хиляди от тези така наречени мъже на Бивника. Но до пристигането на Калмемунис, те бяха боклук: свободни хора от низшите касти, просяци, култови свещеници без наследствени титли и дори, както беше научил Зерий, група прокажени — хора, които нямаха голяма надежда за добър живот извън обещанията на Майтанет и дори още по-малко разбиране за ужасяващата задача, поставена им от техния шриах. Такива хора не струваха плюнката на един император, да не говорим за притеснението му.

Нерсей Калмемунис обаче бе съвсем друга работа. От всички велики инритски благородници, за които се носеха слухове, че са изоставили земите си, за да се присъединят към Свещената война, той първи бе достигнал бреговете на империята. Пристигането му бе разбунило духовете на населението на Момемн. По улиците бяха увесени глинени плочи с благословии, които храмовете продаваха за един меден талант парчето. Огнените олтари на Кмирал изгаряха безкрайна върволица жертви, дарени в негово име. Всички разбираха, че именно мъже като Калмемунис, заедно със своите васални барони и рицари, ще бъдат корпусът и кормилото на Свещената война.

Ала кой щеше да бъде неин капитан?

Аз.

Обзет от момент на паника, Зерий насочи погледа си от приближаващите конрийци към плясъка на криле над главата си. Както винаги, под сумрака на купола се носеха и съревноваваха лястовички. Както винаги, присъствието им го успокои. За момент се зачуди какво ли е императорът за една лястовичка. Просто поредният човек?

Не му се струваше вероятно.

Когато снижи поглед, конрийците бяха коленичили на пода под него. Няколко от тях, забеляза Зерий с раздразнение, носеха малки цветчета в косите си и намаслени пръстенчета в брадите си — знак за възхищението на Момемн. Изправиха се като един, някои с примигване, а други — заслонявайки очи от слънчевата светлина.

За тях аз съм тъмнина, озарена от слънцето и небето.

— Винаги е добре да посрещнеш братовчед от собствената си раса отвъд морето — каза той с изненадваща решителност. — Как се чувствате, лорд Калмемунис?

Палатинът на Канампурея пристъпи напред от свитата си и се спря под огромните стъпала, избирайки несъзнателно дългата сянка на Зерий, за да се заслони от слънцето. Висок и с широки рамене, той имаше внушителна фигура. Малката уста, скрита в брадата му, предполагаше някакъв вроден дефект, но червено-синята му премяна заслужаваше завистта дори на императора. Конрийците може и да изглеждаха примитивни с брадите си, особено сред гладко избръснатата елегантност на Нансурския двор, но дрехите им бяха безупречни.

— Добре. Как върви войната, чичо?

Зерий едва не подскочи на трона си. Някой ахна.

— Той не цели обида, Бог сред смъртни — бързо промърмори Скейос в ухото му. — Конрийските благородници често наричат по-високопоставените от тях „чичо“. Такъв е обичаят им.

Да, помисли Зерий, но защо споменава войната? Предизвиква ли ме?

— За коя война говорите? Свещената война ли?

Калмемунис погледна с присвит поглед стената от силуети над себе си.

— Казаха ми, че вашият племенник, Икурей Конфас, се движи срещу скилвендите на север.

— О. Това не е война. Просто наказателна експедиция. Всъщност най-обикновен набег, ако се сравни с великата война, която ни предстои. Скилвендите са нищо. Тревожат ме единствено фанимите от Киан. Все пак именно те, а не скилвендите, сквернят свещения Шимех.

Можеха ли да чуят празнината в стомаха му?

Калмемунис се намръщи.

— Но на мен ми казаха, че скилвендите са силен народ, че никога не са били побеждавани на бойното поле.

— Подвели са ви… И така, кажете ми, лорд палатине, надявам се, че пътуването ви от Конрия е минало без инциденти?

— Не и такива, за които да си струва да се говори. Момас ни благослови със спокойни морета.

— По неговата милост пътуваме… Кажете ми, имахте ли възможност да разговаряте с Прояс, преди да напуснете Айокнисус?

Почти успя да чуе как Скейос застина до него. Преди няма и три часа, първият съветник го беше информирал за враждата на Калмемунис с неговия високопоставен роднина. Според източниците им на информация в Конрия, Прояс бе наредил Калмемунис да бъде набит за неблагочестие в битката край Паремти предишната година.

— Прояс?

Зерий се усмихна.

— Да. Вашият братовчед. Престолонаследникът.

Лицето с малка уста потъмня.

— Не. Не сме разговаряли.

— Но аз си мислех, че Майтанет му е възложил да поведе цяла Конрия в Свещената война.

— Подвели са ви.

Зерий потисна смеха си. Осъзна, че мъжът пред него е глупак. Често се чудеше дали това не е истинската функция на джнана: бързото отсяване на пшеницата от плявата. Сега той знаеше, че палатинът на Канампурея е плява.

— Не — каза Зерий. — Не мисля.

Неколцина членове от свитата на Калмемунис се намръщиха при тези думи — набитият офицер отдясно дори отвори уста за протест, — но сдържаха езиците си. Зерий предположи, че не биха и посмели да предположат, че палатинът им всъщност е пропуснал нещо.

— Двамата с Прояс не сме… — Калмемунис се спря, сякаш бе осъзнал насред изречението, че е казал твърде много. Малката уста се отвори в объркване.

О, този е произведение на изкуството! Глупак сред глупаците.

Зерий махна с ръка, за да отхвърли темата и видя как сянката й прелетя над хората на палатина. Слънцето бе топло по пръстите му.

— Достатъчно за Прояс.

— Наистина — сопна се Калмемунис.

Зерий не се съмняваше, че по-късно Скейос ще намери някакъв сервилен начин да го укори за споменаването на Прояс. Фактът, че палатинът го е обидил пръв, нямаше да има никакво значение. Съветникът бе убеден, че задачата им тук е да съблазняват, а не да атакуват. Зерий усещаше, че старият неблагодарник става по-зле и от майка му. Но нямаше значение. Той беше императорът.

— Провизиите… — прошепна Скейос.

— Разбира се, вие и хората ви ще получите провизии — продължи Зерий. — И за да сме сигурни, че местните удобства съответстват на ранга ви, съм наредил да ви се осигури една вила наблизо. — Той се обърна към първия съветник. — Скейос, ще покажеш ли, моля те, нашия договор на палатина?

Скейос щракна с пръсти и един огромен евнух се дотътри иззад завесата вдясно от подиума, понесъл бронзов статив. Последва го втори, в чиито отпуснати ръце бе положен като свещена реликва дълъг пергаментов свитък. Калмемунис отстъпи удивен от стъпалата, когато първият евнух постави статива пред него. Вторият за миг се замота със свитъка — невнимание, което нямаше да остане ненаказано, — а после го разгъна гладко по извития бронз. И двамата се отдръпнаха на дискретно разстояние.

Конрийският палатин примижа въпросително към Зерий, а после се наведе, за да прочете тежкия документ.

Изминаха няколко секунди. Накрая императорът попита:

— Четете ли шеик?

Калмемунис го изгледа ядно.

Трябва да внимавам повече, осъзна Зерий. Малко неща бяха по-трудно предвидими от хора, които са едновременно глупави и обидчиви.

— Чета шеик. Но не разбирам.

— Това не е приемливо — каза Зерий и се приведе напред на трона си. — Вие сте първият човек с истински ранг, който се присъединява към Свещената война, лорд Калмемунис. Жизненоважно е да се разбираме напълно ясно, не мислите ли?

— Определено — отвърна палатинът със сковано изражение и тон, като на човек, който се опитва да запази достойнство в състояние на пълно объркване.

Зерий се усмихна.

— Добре. Нансурската империя, както добре знаете, воюва срещу фанимите, откак първите киански племена са дошли с вой от пустините. Поколения наред ние се бием с тях на юг, така както се бием със скилвендите на север, и губим провинция след провинция пред фанатичния им устрем. Еумарна, Зераш, дори Шигек — загуби, платени с жертвата на хиляда хиляди нансурски синове. Всичко това, което сега е Киан, някога е принадлежало на моите имперски предшественици, палатине. И тъй като това, което съм аз сега, Икурей Зерий III, е просто лицето на един божествен император, всичко, което днес се нарича Киан, някога е принадлежало на мен.

Зерий спря за момент, развълнуван от собствените си думи и от резонанса на гласа си в простора от полиран мрамор. Как можеха да отрекат ораторското му въздействие?

— Договорът пред вас, лорд Калмемунис, просто ви обвързва, както е редно да бъдат обвързани всички хора, към истината. А истината — която не подлежи на отрицание — е, че всички протекторати на Киан са всъщност провинции на Нансурската империя. Като се подпишете в този договор, вие се заклевате да поправите една древна злина. Заклевате се да върнете всички земи, освободени от Свещената война, на техния законен собственик.

— Какво е това? — попита Калмемунис. Почти трепереше от подозрение. Това не беше на добре.

— Както казах, това е документ, чрез който се заклевате да…

— Чух ви и първия път — излая палатинът. — Нищо не са ми казали за това! Шриахът позволил ли го е? Майтанет ли нареди подобно нещо?

Слабоумният дебил имаше наглостта да прекъсва него? Икурей Зерий III, императорът, който щеше да възстанови Нансуриума? Непростимо!

— Генералите ми ме информират, че сте довели около петнадесет хиляди мъже със себе си, палатине. Със сигурност не очаквате да приютя и кърмя толкова много хора за нищо, нали? — Думата „кърмя“ привлече вниманието му и той не се стърпя да добави: — Империята няма толкова много цицки, мой конрийски приятелю.

— Аз… аз не съм чул нищо такова — запелтечи Калмемунис. — Трябва да се закълна всички езически земи, които завоювам, да ми бъдат отнети? Да се дадат на вас?

Набитият офицер до него не можеше да се сдържа повече.

— Не подписвайте нищо, лорд палатине! Обзалагам се, че шриахът също не е чувал нищо за подобен документ.

— А кой сте вие? — попита остро Зерий.

— Криятес Зинемус — отвърна стегнато мъжът. — Лорд маршал на Атремпус.

— Атремпус… Атремпус. Скейос, кажи ми моля те, защо името ми звучи толкова познато?

— Разбира се, Бог сред смъртни. Атремпус е сестра на Атиерзус, крепостта, която школата на Завета е отпуснала на дома Нерсей. Лорд Зинемус е близък приятел на Нерсей Прояс… — Старият съветник спря за един кратък миг, без съмнение, за да позволи на своя император да осмисли значението на казаното, — … и негов учител по меч от детинство, ако не греша.

Разбира се. Прояс не можеше да е толкова глупав, та да позволи на един имбецил, особено могъщ като Калмемунис, да преговаря сам с дома Икурей. Беше пратил бавачка. Ах, майко, помисли той, всички в Трите морета знаят нашата репутация.

— Лорд маршале — каза Зерий, — забравяш мястото си. Моят отговорник по протокола не те ли инструктира да мълчиш?

Зинемус се засмя и поклати тъжно глава.

— Предупредиха ни, че това може да стане, господарю — каза той на Калмемунис.

— Какво са ви предупредили, маршале? — извика Зерий. Това беше недопустимо.

— Че домът Икурей ще си играе игри със светини.

— Игри? — възкликна Калмемунис и се завъртя отново към Зерий. — Игри със Свещената война? Аз дойдох пред вас с открито сърце, императоре, като един мъж на Бивника при друг, а вие играете игри?

Гробна тишина. Императорът на Нансур току-що беше обвинен.

— Попитах ви… — Зерий спря, борейки се да премахне скърцането от гласа си. — Попитах ви — при това с цялата си учтивост, палатине! — дали ще подпишете моя договор. Защото или ще го подпишете, или вие и мъжете ви ще гладувате. Това е.

Калмемунис беше застанал така, сякаш всеки миг ще извади оръжието си, и за момент Зерий трябваше да се пребори с лудешкия устрем да избяга, въпреки че мечът на благородника бе конфискуван пред залата. Палатинът можеше и да е идиот, но беше идиот с масивни пропорции. Изглеждаше така, сякаш всеки миг ще се хвърли нагоре по стъпалата, прескачайки седем с един скок.

— Значи ще ни откажете провизии? — извика той. — Ще оставите мъже на Бивника да гладуват, за да извратите Свещената война спрямо целите си?

Мъже на Бивника. На Зерий му идеше да се изплюе при звука на фразата, а ето, че този надут глупак я изговаряше все едно това е тайното име на самия Бог. Още скучен фанатизъм. Скейос го беше предупредил и за това.

— Казвам само какво изисква истината, лорд палатине. Ако истината служи на моите цели, значи аз служа на целите на истината. — Императорът на Нансур не можа да не се усмихне злостно. — Дали хората ви ще гладуват, или не, зависи от вас, лорд Калмемунис. Вашето…

Нещо топло и лепкаво докосна бузата му. Вцепенен, той плесна лицето си, а после погледна мръсотията по пръстите си. Заля го предчувствие за смърт и дъхът му секна. Какво бе това? Някаква поличба?

Зерий погледна към суетящите се лястовици.

— Генкелти! — изпищя той.

Капитанът на неговата еотическа стража притича до него, носейки аромати на балсам и кожена ризница.

— Избий тези птици! — изсъска Зерий.

— Сега ли, Бог сред смъртни?

Вместо да отговори, той сграбчи аленото наметало на Генкелти, което мъжът носеше според нансурския обичай преметнато отпред над лявото му рамо и закопчано за дясното му бедро. Използва го, за да избърше птичето лайно от бузата и пръстите си.

Една от тези птици го бе осквернила… Какво можеше да значи това? Той рискуваше всичко. Всичко!

— Стрелци! — извика Генкелти към балконите, където се криеха еотическите стрелци. — Избийте лястовиците!

След кратка пауза се чу свистенето на невидима тетива над главите им.

— Измрете! — изрева Зерий. — Неблагодарни предатели!

Въпреки гнева си, той се ухили при вида на Калмемунис и свитата му, които се разбягаха, за да избегнат падащите стрели. По целия под на имперската зала за аудиенции се чуваше дрънчене. Повечето стрели пропуснаха целите си, но няколко паднаха на земята като кленови семена, понесли борещи се сенки. Скоро коридорът се изпълни с поразени лястовици, някои от които се мятаха като уловени риби, но повечето безжизнени.

Стрелците приключиха. Тишината се нарушаваше само от пляскащи криле.

Една пронизана лястовичка бе паднала на стъпалата по средата между императора и палатина на Канампурея. Следвайки внезапно хрумване, Зерий се надигна от трона си и слезе надолу. Наведе се и грабна стрелата с гърчещото се послание, нанизано на нея. Огледа птицата за момент, следеше я как се свива в конвулсии. Ти ли беше, малка моя? Кой го направи? Кой?

Една проста птица никога не би посмяла да обиди император.

Той погледна към Калмемунис и му хрумна нещо друго, доста по-мрачно. Задържал стрелата и лястовицата пред себе си, той се приближи към поразения палатин.

— Вземете това — каза Зерий спокойно, — като знак за уважението ми.

Размениха си още думи на взаимен гняв, а после Калмемунис, Зинемус и техният ескорт напуснаха разярени имперската зала за аудиенции, оставяйки Зерий сам с бумтящото си сърце.

Той се почеса при спомена за птичето лайно по бузата си. Примижа срещу слънцето и погледна нагоре към трона си, към неразличимите силуети на своите слуги. Чу как неговия върховен сенешал Нгарау нарежда да донесат леген с топла вода. Императорът трябваше да бъде почистен.

— Какво значи това? — попита Зерий глухо.

— Нищо, Бог сред смъртни — отвърна Скейос. — Ние така или иначе очаквахме да отхвърлят договора. Като всички плодове, и нашият план има нужда от време, за да узрее.

Нашият план, Скейос? Имаш предвид моя план.

Той се опита да изгледа надменно наглия глупак, но слънцето му попречи.

— Нито говоря на теб, нито става дума за договора, старо магаре. — За да подчертае думите си, той изрита бронзовия статив. Договорът се завъртя като махало във въздуха преди да падне на пода. После императорът посочи пронизаната птица, лежаща в краката му. — Какво значи това?

— Добър късмет — извика Аритмеас, любимият му авгур и астролог. — Сред низшите касти това да те… насере някоя птица се смята повод за голяма радост.

Зерий искаше да се изсмее, но не можа.

— Но да серат върху тях е единственият късмет, който познават, нали?

— И все пак в тази вяра има голяма мъдрост, Бог сред смъртни. Дребни нещастия като това се смятат за поличба за добри събития. Някаква символична несгода винаги трябва да съпровожда триумфа, за да ни напомня за слабостите ни.

Усети гъдел в бузата си, сякаш и тя бе познала истината в думите на авгура. Това беше поличба! При това добра. Усещаше го!

Боговете отново ме докосват!

Внезапно ободрен, той се качи по стълбите, докато слушаше с интерес как Аритмеас обяснява по какъв начин това събитие съвпада със звездата му, която тъкмо е навлязла в хоризонта на Анагке, Курвата на Съдбата, и сега стои на две случайни оси с Гвоздея на Небесата.

— Прекрасен съвпад — възкликна пълният авгур. — Наистина прекрасен съвпад!

Вместо да заеме отново мястото си на високия трон, Зерий го подмина и направи знак на Аритмеас да го последва. Следван от малко стадо служители, той мина между двата големи стълба от розов мрамор, които бележеха липсващата стена, и излезе на терасата.

Момемн се разпростря пред него като обширен стенопис в приглушени цветове, издигайки се към залязващото слънце. Неговият дворец, Андиаминските простори, покриваше крайморската част от града, така че ако пожелаеше, той можеше да види Момемн в хаотичната му цялост, като просто завърти глава: квадратните кули на еотическия гарнизон на север, монументалните променади и сгради на храмовия комплекс Кмирал право на запад и претрупаната лудница на пристанището по брега на река Фаюс на юг.

Все така заслушан в гласа на Аритмеас, той се загледа към далечните стени, където горите и полята на заобикалящите земи бяха избелени от слънцето. Там, разпръснати по целия пейзаж като плесен върху хляб, виждаше палатките и павилионите на Свещената война. Не много, засега, но Зерий знаеше, че след няколко месеца е възможно да погълнат целия хоризонт.

— Но Свещената война, Аритмеас… Дали всичко това значи, че Свещената война ще бъде моя?

Имперският авгур сплете пухкавите си пръсти и разтърси утвърдително бузи.

— Ала пътеките на Съдбата са тесни, Бог сред смъртни. Трябва и сами да сторим много.

Зерий бе толкова погълнат от диагнозите и предписанията на авгура си, които включваха детайлни инструкции за заколението на десет бика, че първоначално не забеляза пристигането на майка си. Ала тя беше там, слаба сянка в периферията на зрението му, сигурна като смъртта.

— Тогава приготви жертвите, Аритмеас — каза той решително. — Това е достатъчно засега.

Докато авгурът се оттегляше, Зерий забеляза, че робите носят легена с вода, поръчан преди малко.

— Аритмеас?

— Да, Бог сред смъртни?

— Бузата ми… Трябва ли да я мия?

Мъжът размаха комично ръце.

— Не! Оп-определено не, Бог сред смъртни. Жизненоважно е да почакате поне три дена. Жизненоважно!

Тревожеха го още няколко въпроса, ала майка му се приближаваше, следвана от клатушкащото се туловище на евнуха си. Движеше се с гъвкавостта и грацията на петнадесетгодишна девица, въпреки шестдесетте си курвенски години. Тя се обърна с профил към него във вихър от син муселин и коприна, загледана в града, както той бе сторил само преди мигове. По люспите на нефритената й диадема проблесна слънчева светлина.

— Син, който се прехласва от думите на бръщолевещ идиот — каза тя сухо. — Как само стопля това майчиното сърце.

Той почувства нещо странно в държанието й, нещо сдържано. Но пък всички изглеждаха странно разтревожени в негово присъствие напоследък. Зерий не се съмняваше, че причината е в това, че най-накрая е съзрял божествеността, таяща се в него, сега, когато двата велики рога на плана му са били надути.

— Това са тежки времена, майко. Твърде опасни, за да игнорираме бъдещето.

Тя се обърна и го изгледа по начин, едновременно властен и кокетен. Слънцето подсили бръчките й и провлачи сянката на носа й по бузата. Зерий винаги бе смятал, че старите са грозни не само в плътта, но и в духа си. Старостта завинаги трансформираше надеждата в негодувание. Онова, което беше жизнено и амбициозно в младите очи, ставаше импотентно и алчно в старите.

Намирам, че ме обиждаш, майко. Както с външност, така и с държание. Красотата на майка му някога бе легендарна. Докато баща му бе още жив, тя беше най-великолепното притежание на империята. Икурей Истрия, императрица на Нансур, чиято зестра бе изгарянето на имперския харем.

— Гледах аудиенцията ти с Калмемунис — каза тя кротко. — Катастрофално. Точно както ти казах, нали, мой богоподобни сине?

Усмивката й набразди козметиката около устните й с малки пукнатинки. Зерий изпита физически копнеж да целуне тези устни.

— Предполагам, майко.

— Тогава защо настояваш да продължаваш с тази лудост?

И сега този пореден странен развой. Майка му, която спори със здравия разум.

— Лудост ли, майко? Договорът ще възстанови империята.

— Но ако глупак като Калмемунис не може да бъде излъган да го подпише, каква надежда има твоят договор, а? Не, Зерий, най-добре ще служиш на империята, ако служиш на Свещената война.

— Нима Майтанет е омаял и теб, майко? Как можеш да омаеш вещица?

Смях.

— Като предложиш да унищожиш враговете й, как иначе?

— Но целият свят е твой враг, майко. Или греша?

— Целият свят е враг всекиму, Зерий. Ще е добре да запомниш това.

С периферното си зрение мерна един страж, който се приближи до Скейос и прошепна нещо в ухото му. Неговите авгури твърдяха, че хармонията е музикална. Тя изискваше човек да е настроен към нюансите на всяко обстоятелство. Зерий беше от онези, които нямаха нужда да гледат нещата, за да ги виждат. Притежаваше изтънчено умение да подозира.

Старият съветник кимна, а после хвърли бърз поглед към своя император. В очите му се четеше тревога.

Дали заговорничат? Това предателство ли е? Ала той отхвърли тези мисли; твърде често му минаваха през ум, за да им се довери.

Сякаш надушила причината за разсейването му, Истрия се обърна към съветника.

— Какво ще кажеш ти, Скейос? Какво мислиш за инфантилната злоба на сина ми?

— Злоба? — извика Зерий. Защо го провокираше така? — Инфантилна?

— А какво друго? Ти отхвърляш даровете на Курвата. Първо Съдбата ти дава този Майтанет и въпреки съвета ми ти се опитваш да го убиеш. Защо? Защото не го притежаваш. После ти дарява Свещената война — чук, с който да смажеш наследствения ни враг! И тъй като не я притежаваш, се опитваш да унищожиш и нея! Това са капризи на дете, а не планове на хитър император.

— Повярвай ми, майко, опитвам се да насоча, а не да унищожа Свещената война. Чуждестранните псета ще подпишат договора ми.

— С твоята кръв! Нима си забравил какво се случва, когато сродиш празни кореми с фанатични сърца? Това са агресивни мъже, Зерий. Мъже, опиянени от вярата си. Мъже, които действат, когато се сблъскат с унижение! Наистина ли очакваш да търпят твоето изнудване? Рискуваш самата империя, Зерий!

Да рискува империята? Не. На северозапад, където се виждаха планините, живееха малцина нансури, толкова голям бе страхът им от скилвендите. А на юг всички „стари провинции“, принадлежали някога на Нансуриума във връхната точка на могъществото му, бяха поробени от езическия Киан. Сега фанимските барабани ехтяха сред някогашните територии на империята, призовавайки хората да почитат лъжепророка Фейн. Сега крепостта Асгилиох, която древните киранейци бяха издигнали, за да ги пази от Шигек, отново бе станала граница. Той не рискуваше империята, а само нейната бледа имитация. Империята беше наградата, а не залогът.

— За щастие твоят син не е чак толкова изглупял, майко. Мъжете на Бивника няма да умрат от глад. Ще ядат от моята паница, но ден за ден. Не възнамерявам да им откажа провизиите, нужни за да живеят, само онези, необходими, за да потеглят на поход.

— Ами Майтанет? Какво ще правиш, ако той ти нареди да ги снабдиш?

Когато се стигнеше до Свещена война, древната конституция задължаваше императора да следва повелята на шриаха. Зерий беше длъжен да снабди воините с всичко необходимо, или рискуваше да бъде анатемосан.

— Ах, но нима не виждаш, майко, той не може да направи това. Шриахът знае не по-зле от нас, че тези мъже на Бивника са глупаци, че в техните очи самият Бог им е повелил да отхвърлят езичниците. Ако аз снабдя Калмемунис с всичко необходимо, той ще е потеглил до няколко дни, сигурен, че може да унищожи фанимите само с жалкото си домочадие. Майтанет ще се прави на разгневен, разбира се, но тайно ще ликува от това, което правя, знаейки, че то печели на Свещената война нужното й време да събере войските си. Защо иначе мислиш, че нареди сборът да стане в Момемн, а не около Сумна? Ако изключим това, че тежестта ще падне върху моята кесия, шриахът е знаел, че ще направя това.

Тя се сепна, а очите й се присвиха преценяващо. Душа, толкова змийска, колкото нейната, не можеше да пропусне да оцени тънкостта на подобен ход.

— Но дали това означава, че ти контролираш Майтанет, или че Майтанет контролира теб?

Зерий вече можеше да признае, че през последните месеци е подценявал този нов шриах. Ала повече нямаше да повтори тази грешка с подобен демон. Не и сега.

Той осъзна, че Майтанет е видял колко обречен е нансуриумът. През последния век и половина онези, разполагащи със знание и сила в пределите му, очакваха катастрофата — новината, че скилвендските племена са се обединили както в древността и се носят към бреговете. Именно така бе паднал Киранеас преди две хиляди години, и по същия начин бе загинала Ценейската империя почти хилядолетие по-късно. И Зерий бе сигурен, че точно така ще умре и нансуриумът. Именно тази неизбежност, в комбинация с Киан — нация от езичници, която трупаше мощ, докато Нансур отслабваше — истински го ужасяваше. След като скилвендите си тръгнеха, а те винаги си тръгваха, кой щеше да спре кианците да изтрият от лицето на света размътената кръв на Киранеас, да отрежат трите Сърца на Бога: Сумна, Хилядата храма и Бивника?

Да, този шриах беше коварен. Зерий вече не съжаляваше за провала на убийците си. Майтанет му бе дал чук, за какъвто не беше и мечтал — Свещена война.

— Нашият нов шриах — каза той — е доста надценяван.

Нека си мисли, че ме контролира.

— Но какво печелиш, Зерий? Дори и ако големите играчи в Свещената война приемат исканията ти, нали не мислиш, че ще пролеят кръвта си в името на Имперското слънце? Дори и подписан, договорът ти е без стойност.

— Грешиш, майко. Дори да нарушат клетвата си, договорът не е без стойност.

— Тогава защо, Зерий? Защо е този луд риск?

— Стига, майко. Нима си остаряла чак толкова?

За момент той получи нетипично проникновение как точно изглеждат събитията в нейните очи: меркантилното и съответно невероятно изискване всеки върховен благородник в Свещената война да подпише договора му; пращането на най-голямата нансурска армия, събирана за последното поколение, не срещу езичниците от Киан, а срещу много по-древния и своенравен враг, скилвендите. Как ли само я бяха изнервили тези две неща! С планове, грандиозни като неговите, логиката винаги беше скрита.

Зерий не беше толкова глупав, за да си мисли, че е равен на предшествениците си по силата на оръжието или духа си. Не, Икурей Зерий III не беше глупак. Настоящата епоха бе различна и за нея бяха нужни други видове сила. Великият човек днес намираше оръжията си в други хора и в точните изчисления на предстоящи събития. Зерий сега притежаваше и двете: безценния му племенник Конфас и Свещената война на лудия шриах. И с тези два инструмента щеше да спечели отново империята.

— Какъв е планът ти, Зерий? Трябва да ми кажеш!

— Болезнено е, майко, нали? Да стоиш в сърцето на империята, а да си глуха за ритъма му… и то след като цял живот си го била като барабан!

Но вместо да изразят ярост, очите й се разшириха рязко в осъзнаване.

— Договорът е просто претекст — ахна тя. — Нещо, което да те защити от шриалска анатема, когато…

— Когато какво, майко? — Зерий огледа нервно малката тълпа, която ги заобикаляше. Това място не беше подходящо за подобен разговор.

— Затова ли прати внука ми към смъртта му? — извика тя.

Ето го най-накрая истинският й мотив за този предателски разпит. Обичният й внук, бедният скъп Конфас, който в същия този миг водеше армията си някъде из степта Джиюнати в търсене на злокобните скилвенди. Това беше онази Истрия, която Зерий познаваше и презираше: лишена от всякакви религиозни вярвания, но обсебена от наследството си, от съдбата на дома Икурей.

Конфас трябваше да бъде Възстановителят, нали, майко? Не мислеше, че съм способен на подобно величие, нали, стара кучко!

— Пресягаш се твърде надалеч, Зерий! Опитваш се да сграбчиш твърде много!

— Ах, а за момент си мислех, че разбираш.

Той каза последното с разсеяна сигурност, ала всъщност до голяма степен й вярваше — достатъчно, за да му се налага да изпива половин гарафа неразредено вино всяка нощ, за да заспи. Днес предполагаше, че ще му трябва дори повече след инцидента с птиците…

— Разбирам достатъчно добре — отсече Истрия. — Водите ти не са достатъчно дълбоки, Зерий, за да не може една старица да прецапа през тях. Надяваш се да изнудиш мъжете на Бивника да подпишат твоя договор, не защото очакваш да ти отстъпят завоеванията си, а защото очакваш после да водиш война с тях. Със своя договор ще си неуязвим за шриалска анатема, когато покориш жалките и лишени от войници феодални владенийца, които ще изникнат от пепелта на Свещената война. И затова си пратил Конфас на така наречената наказателна експедиция срещу скилвендите. Планът ти се нуждае от войски, които не можеш да събереш, докато си принуден да пазиш северните провинции.

Страхът сграбчи вътрешностите му.

— Ах — каза Истрия с жестока усмивка, — едно е да репетираш планове в блатото на душата си, а съвсем друго да ги чуеш от устните на друг, нали така, глупаво мое момче? Все едно да слушаш как шутът имитира гласа ти. Звучи ли ти глупаво сега, Зерий? Звучи ли побъркано?

— Не, майко — успя да каже той с някакво подобие на увереност. — Просто смело.

— Смело? — извика тя, сякаш думата бе отприщила някаква лудост в нея. — В името на боговете, как ми се иска да те бях удушила в люлката! Толкова тъп син! Ти ни обричаш, Зерий, не го ли виждаш! Никой, нито сред върховните крале на Киранеас, нито сред аспект-императорите на Ценей, не е побеждавал скилвендите на тяхна територия. Те са народът на войната, Зерий! Конфас е мъртъв! Цветето на твоята армия е мъртво. Зерий! Зерий! Заради теб ще ни застигне катастрофа!

— Не, майко! Конфас ме увери, че може да се справи! Той е изучавал скилвендите повече от всеки друг! Знае слабостите им!

— Зерий. Мили мой глупако, не виждаш ли, че Конфас е още дете? Гениален, безстрашен, красив като бог, но все пак дете… — Тя сграбчи бузите си и започна да ги дере. — Ти уби детето ми! — изпищя.

Логиката й, а може би просто ужасът, който явно изпитваше, го помете със силата на приливна вълна. Зерий паникьосано огледа другите хора на терасата и видя страха на майка си, изписан по лицата им. Тогава осъзна, че винаги е бил там. Те не се бояха от Икурей Зерий III, а от онова, което бе сторил!

Наистина ли съм унищожил всичко?

Той залитна. Нечии кокалести ръце го задържаха. Скейос. Скейос! Той разбираше какво е направил императорът му. Беше съзрял величието! Гениалността!

Завъртя се рязко и сграбчи стария съветник за робата му. Разтърси го толкова яростно, че брошката му, златно око със зеница от оникс, се откопча и издрънча по пода.

— Кажи ми, че виждаш! — извика Зерий. — Кажи ми!

Сграбчил робата си, за да й попречи да се свлече, старецът задържа очите си покорно сведени.

— З-залогът е голям, Бог сред смъртни. Само след като хвърлим клечиците, ще знаем.

Да! Това беше!

Само след като хвърлим клечиците…

От очите му бликнаха сълзи. Той стисна съветника за бузите и се изненада от това колко груба е кожата му. Майка му не му беше казала нищо ново. Винаги бе знаел, че е заложил всичко. Колко часове бяха обмисляли плана с Конфас? Колко пъти се бе удивлявал на стратегическия гений на племенника си? Империята никога не бе притежавала екзалт-генерал като Икурей Конфас. Никога!

Той ще надвие скилвендите. Ще покори народа на войната! И на Зерий му се стори, че вижда всичко с невъзможна сигурност. Звездата ми влиза в Курвата, обвързана с двете поличби на Гвоздея на Небесата…

Птица се изсра върху мен!

Свали ръцете си до раменете на Скейос и остана поразен от великодушието на жеста. Колко ли ме обича той. Погледна към Генкелти, Нгарау и останалите и внезапно причината за страха и съмнението им му се видя очевидна. Обърна се към майка си, която бе паднала на колене.

— Ти — и всички вие — си мислите, че виждате човек, който е направил луд облог. Но хората са крехки, майко. Хората се провалят.

Тя го зяпна. Гримът около очите й се бе размазал от сълзи.

— А нима императорите не са хора, Зерий?

— Свещеници, авгури и философи ни учат, че всичко, което виждаме, е дим. Човекът, който съм аз, е само дим, майко. Синът, когото си родила, е просто моята маска, още една маскировка, която съм избрал за това изморително представление от кръв и сперма, което наричаш живот. Аз съм онова, което ми каза да бъда! Император. Божествен. Не дим, а огън.

При тези думи Генкелти падна на колене. След краткотрайно колебание и другите го последваха.

Ала Истрия сграбчи ръката на евнуха си и се изправи на крака, като през цялото време го зяпаше.

— А ако Конфас умре в дима, Зерий? Ако скилвендите излязат от този дим и изгасят твоя „огън“, тогава какво ще стане?

Той с мъка удържа яростта си.

— Краят ти приближава и ти си се вкопчила в дима, защото се боиш, че няма нищо друго. Страх те е, майко, защото си стара, а нищо не обърква така, както старостта.

Истрия го изгледа надменно.

— Възрастта ми е мой проблем. Нямам нужда от глупаци, които да ми го припомнят.

— Не. Предполагам, че циците ти не те оставят да забравиш.

Истрия изкрещя и се хвърли към него, както бе правила в детството му. Ала нейният гигантски евнух, Писатулас, я удържа, хващайки тънките й ръце в огромните си пестници. После поклати бръснатата си глава в ужасено изумление.

— Трябваше да те убия! — изпищя тя. — Да те удуша със собствената ти пъпна връв!

Зерий се разсмя неудържимо. Стара и изплашена! За пръв път му се видя дребна и прозаична, далеч от непоколебимия и всезнаещ матриарх, каквато изглеждаше винаги. Майка му беше жалка!

Това почти си струваше загубата на империята.

— Отведи я в покоите й — каза той на гиганта. — И нека лечителите ми се погрижат за нея.

Истрия беше изнесена, все така мятайки се и крещейки, от терасата. Огромните Андиамински простори погълнаха убийствените й писъци.

Богатите цветове на залеза бяха избледнели в здрача. Слънцето бе наполовина скрито, обрамчено от лилава облачна мантия. За няколко мига Зерий просто остана неподвижен, дишайки дълбоко, стиснал длани, за да спре треперенето. Свитата му го гледаше нервно с крайчеца на очите си. Стадото…

Накрая Генкелти, чието норсирайско наследство го правеше по-открит, отколкото бе учтиво, наруши тишината:

— Бог сред смъртни, мога ли да говоря?

Зерий махна раздразнено за позволение.

— Императрицата, Бог сред смъртни… Онова, което каза…

— Страховете й са оправдани, Генкелти. Тя просто изрече истината, скрита в сърцата на всички ни.

— Но тя заплаши да ви убие!

Зерий удари капитана през лицето. Ръцете на русия мъж за миг се стегнаха в юмруци, после се разтвориха. Той изгледа яростно краката на своя господар.

— Извинявам се, Бог сред смъртни. Просто се боях за…

— За нищо — каза рязко Зерий. — Императрицата остарява, Генкелти. Отливът я е изтеглил надалеч и тя не вижда брега. Просто изгуби самообладание.

Генкелти падна на земята и притисна устни към дясното му коляно.

— Достатъчно — каза Зерий и издърпа капитана на крака.

Остави пръстите си да се задържат за миг върху разкошните сини татуировки, покриващи предмишниците на мъжа. Очите му пламтяха. Главата го болеше. Но се чувстваше невероятно спокоен.

Обърна се към Скейос.

— Някой ти донесе съобщение, стари приятелю. Да не би да са новини от Конфас?

Луд въпрос, но странно тривиален, когато го задаваш без дъх.

Когато Съветникът се поколеба, треперенето се върна.

Моля те… Седжен, моля те.

— Не, Бог сред смъртни.

Зерий почти залитна от замайващото облекчение.

— Какво беше тогава?

— Фанимите са пратили посланик в отговор на желанието ви за преговори.

— Добре… добре!

— Но не е просто посланик, Бог сред смъртни. — Скейос облиза тънките си старчески устни. — Кишаурим. Фанимите са ни пратили кишаурим.

Слънцето залезе, а с него сякаш и надеждата.

Мангалите трепереха като разпокъсан плат на вятъра в двора, избран от Генкелти за срещата. Заобиколен от черешови дървета-джуджета и плачещи върби, Зерий стисна здраво хораето си, докато кокалчетата му не заплашиха да се счупят. Огледа мрака на околните порти и несъзнателно започна да брои сенчестите мъже там. Обърна се към слабия магьосник вдясно от него: Семемкетри, върховен учител на неговия имперски саик.

— Достатъчно ли са?

— Повече от достатъчно — отвърна мъжът възмутено.

— Мери си тона, върховни учителю — сопна се Скейос, застанал от лявата страна на Зерий. — Нашият император ти зададе въпрос.

Семемкетри сведе сковано глава, сякаш против волята си. В големите му влажни очи проблеснаха отразени пламъци.

— Тук има трима от нас, Бог сред смъртни, и дванадесет стрелци, които до един носят хорае.

Зерий потрепери.

— Трима? Само ти и още двама ли сте останали?

— Нямаше как иначе, Бог сред смъртни.

— Разбира се.

Зерий си помисли за хораето в дясната си ръка. Можеше да смири претенциозния маг с едно докосване, но така щяха да останат само двама други. Как само мразеше магьосници! Почти толкова, колкото ненавиждаше факта, че са му нужни.

— Идват — прошепна Скейос.

Зерий стисна хораето толкова здраво, че руните, гравирани по него, сякаш дамгосаха дланта му.

Двама еотически стражи влязоха в двора с фенери вместо оръжия в ръцете. Заеха места от двете страни на бронзовата врата, а Генкелти, все така в церемониалната си броня, мина между тях, следван от закачулена фигура, облечена в черна ленена роба. Капитанът поведе посланика до отреденото място, където светлинните кръгове, хвърляни от четирите мангала, се застъпваха. Зерий виждаше само част от устните и лявата буза на мъжа под качулката, въпреки тях.

Кишаурим. За нансурите само скилвендите бяха по-омразни. Нансурските деца — дори децата на императорите — бяха откърмени с истории за езическите магьосници-жреци, за скверните им ритуали и неразгадаеми сили. Дори промълвяването на името им всяваше ужас в нансурското сърце.

Зерий имаше проблем с дишането. Защо пращат кишаурим? Да ме убие?

Посланикът свали качулката си и тя се спусна настрани по раменете му. После сведе ръце и робата му падна на земята, разкривайки дългото шафранено расо, което носеше отдолу. Плешивото му теме беше шокиращо бледо, а в центъра на лицето му се виждаха двете черни ями под веждите. Безоките лица винаги изнервяха Зерий, винаги му напомняха за мъртвия череп под изражението на всеки човек, ала знанието, че този мъж въпреки всичко вижда, събуждаше дращене в гърлото му, което не можеше да се премахне с преглъщане. Точно както му бяха разказвали детските му учители, около врата на кишаурима се беше увила змия — шигекска солна пепелянка, черна и блестяща, сякаш покрита с масло, с постоянно стрелкащ се език и сурогатни очи, разположени близо до дясното ухо на жреца. Незрящите ями останаха насочени върху Зерий, но главата на пепелянката се въртеше във всички посоки, оглеждайки целия двор и методично душейки въздуха.

— Виждаш ли го, Семемкетри? — изсъска Зерий под нос. — Виждаш ли белега на магията?

— Никакъв — отвърна магьосникът; гласът му бе стегнат от страх да не го чуят.

Очите на змията се задържаха за момент върху тъмните порти, които обграждаха двора, сякаш преценяваше каква опасност представляват сенките в тях. После, като кормило, въртящо се на добре смазана панта, се обърна към Зерий.

— Аз съм Малахет — каза кишауримът на перфектен шеик. — Осиновен син на Кисма от племето индара-кишаури.

— Ти си Малахет? — възкликна Семемкетри. Още един пробив в протокола. Зерий не му бе дал позволение да говори.

— А ти си Семемкетри. — Безокото лице кимна, но змийската глава остана неподвижна. — Почитания на стария враг.

Зерий почувства как върховният учител до него застива.

— Императоре — промърмори магьосникът, — трябва да напуснете веднага. Ако това наистина е Малахет, значи сте в огромна опасност. Всички сме в огромна опасност!

Малахет… Бе срещал името преди в един от докладите на Скейос. Онзи, чиито ръце са белязани като на скилвенди.

— Значи трима не са достатъчни — отвърна Зерий, необяснимо зарадван от страха на върховния учител.

— Малахет отстъпва само на Сейокти сред кишауримите. И само защото пророческият закон забранява хора, които не са кианци, да встъпват в длъжността на ересиарха. Дори кишауримите се боят от силата му!

— Върховният учител казва истината, Бог сред смъртни — добави Скейос тихо. — Трябва да напуснете веднага. Нека аз преговарям на ваше мяс…

Ала Зерий не им обърна внимание. Как можеха да се боят като зайци, когато самите богове им бяха осигурили победа?

— Добра среща, Малахет — каза той, изненадан от това колко сигурен звучи гласът му.

След кратка пауза, Генкелти излая:

— Стоиш в присъствието на Икурей Зерий III, императора на Нансур. На колене, Малахет!

Кишауримът поклати пръст, а пепелянката се разлюля подигравателно с него.

— Фанимите коленичат само пред Единствения, пред Бога-що-е-сам.

Дали поради рефлекс или от глупост, Генкелти вдигна юмрук, за да удари мъжа. Зерий го спря с протегната длан.

— За този случай ще забравим протокола, капитане — каза той. — Езичниците ще коленичат пред мен достатъчно скоро. — Той стисна в юмрук дланта, държаща хораето, следвайки неясния импулс да го скрие от очите на змията. — За преговори ли си дошъл? — обърна се към кишаурима.

— Не.

Семемкетри изруга като войник.

— Тогава защо си тук? — попита Зерий.

— Дойдох, императоре, за да можеш да преговаряш с друг.

Зерий примигна.

— С кого?

За миг сякаш Гвоздеят на Небесата проблесна от челото на кишаурима. В мрака на портите се чу вик и императорът вдигна ръце пред себе си.

Семемкетри запя нещо неразбираемо, което предизвикваше световъртеж. Около тях се образува глобус, оформен от призрачни нишки син огън.

Но нищо не се случи. Кишауримът стоеше все така неподвижен. Змийските очи блестяха като въглени на светлината на огъня.

Тогава Скейос възкликна:

— Лицето му!

Наложено върху подобните на череп черти на Малахет като призрачна маска, се виждаше нечие чуждо лице — обрулен киански воин, който още носеше белега на пустинята по ястребовите си черти. Преценяващи очи се взираха от празните ями на кишаурима, а от брадичката му се спускаше призрачна брада, сплетена по модата на кианските големци.

— Скаурас — каза Зерий. Никога преди не бе виждал мъжа, но по някакъв начин знаеше, че пред него е сапатишах-губернатора на Шигек, езическият бандит, с когото Южните армии воюваха вече четири десетилетия.

Призрачните устни се раздвижиха, но императорът чу единствено далечен глас, говорещ в провлачения ритъм на киански. После истинската уста отдолу се раздвижи и каза:

— Чудесно предположение, Икурей. А аз те познах по монетите ти.

— И какво е това? Падиражахът ми праща едно от сапатишахските си псета, за да ми губи времето?

Отново смущаващото забавяне и разминаване между устни и гласове:

— Ти не си достоен за падиражаха, Икурей. И сам мога да счупя гръбнака на империята ти върху коляното си. Бъди благодарен, че падиражахът е благочестив и спазва договорите си.

— Всичките ни договори вече са под съмнение, Скаурас, сега, когато Майтанет стана шриах.

— Още една причина падиражахът да те отхвърли. Ти също си под съмнение.

Скейос се приведе и прошепна в ухото му:

— Попитайте го защо е цялото това представление, ако сте толкова незначителен. Езичниците се боят, Бог сред смъртни. Само заради това са дошли при вас.

Зерий се усмихна, сигурен, че старият съветник просто е потвърдил онова, което сам знае.

— Ако съм под съмнение, защо тогава са нужни тези невероятни усилия, хмм? Защо караш някой, който те превъзхожда, да бъде твой пратеник?

— Заради Свещената война, която ти и твоите братя-идолопоклонници ще поведете срещу нас. Защо иначе?

— И защото знаеш, че Свещената война е мой инструмент.

Призрачното лице се усмихна и Зерий чу далечен смях.

— Ти ще изтръгнеш Свещената война от ръцете на Майтанет, така ли? Ще я превърнеш в огромен лост, с който да отмениш вековете на поражения? Знаем за дребничките ти планове да обвържеш идолопоклонниците с твоя договор. И знаем за армията, която си пратил срещу скилвендите. Заговори на глупак — всички до един.

— Конфас обеща да павира пътя с главите на скилвендите от степта до краката ми.

— Конфас е обречен. Никой не притежава интелекта или могъществото, за да надвие скилвендите. Дори твоят племенник. Армията и наследникът ти са мъртви, императоре. Мърша. Ако нямаше толкова много инрити, струпани по бреговете ти, щях да дойда на коня си при теб още сега и да те накарам да отпиеш от меча ми.

Зерий стисна хораето, за да заглуши треперенето. Пред вътрешния му поглед се появи образът на Конфас, кървящ в краката на някой подивял скилвендски воин. И той му се наслади, въпреки ужаса, който би донесъл на империята. Тогава майка ми ще има само мен…

Гласът на Скейос отново прошепна в ухото му:

— Той лъже, за да ви изплаши. Едва тази сутрин получихме вест от Конфас и всичко беше наред. Спомнете си, Бог сред смъртни, че скилвендите смазаха кианците само преди осем години. Скаурас изгуби трима синове в тази експедиция, включително Хасжинет, най-големия. Смушкайте го. Ядосайте го! Разгневените хора правят грешки.

Но той, разбира се, вече беше обмислил това.

— Ласкаеш се, ако мислиш, че Конфас е глупав като Хасжинет, Скаурас.

Призрачни очи примигнаха над празни ямки.

— Битката на Зиркирта беше голям удар за нас, да. Ала вие скоро ще споделите този удар. Опитваш се да ме нараниш, Икурей, но просто предсказваш собственото си унищожение.

— Нансуриумът е преживял много по-големи загуби и е оцелявал — каза Зерий.

Но Конфас не може да изгуби! Поличбите!

— Така е, Икурей. Признавам ти тази малка утеха. Единият Бог знае, че вие, нансурите, сте упорит народ. Дори бих допуснал, че е възможно Конфас да успее там, където собственият ми син се провали. Не смея да подценявам този змиеукротител. Беше мой заложник в продължение на четири години, нали си спомняш? Но нищо от това не превръща Свещената война на Майтанет в твой инструмент. В ръцете си нямаш чук, който да вдигнеш над главите ни.

— Ето, че грешиш, Скаурас. Мъжете на Бивника знаят за твоя народ по-малко дори от Майтанет. Разберат ли, че воюват не само срещу теб, но и срещу твоите кишаурими, водачите на Свещената война ще подпишат договора ми. Ще имат нужда от школа, а тази школа по стечение на обстоятелствата ми принадлежи.

Безплътните устни се разтегнаха в усмивка над тънката линия на устата на Малахет.

Отново прозвуча неземният далечен глас:

— Хеша? Еджору Саика? Матанати йескути каа…

— Какво? Имперският саик? Мислиш, че твоят шриах ще ти предостави Свещената война заради Имперския саик? Майтанет наистина е избол очите ти в Хилядата храма! Виждаш ли, Икурей? Виждаш ли най-сетне колко бързо плават пясъците под краката ти?

— Какво искаш да кажеш?

— Дори ние знаем повече за плановете на прокълнатия ви шриах от теб.

Зерий погледна лицето на Скейос и видя там тревога, вместо пресметливост. Старецът се намръщи. Какво ставаше?

Скейос… Кажи ми какво да кажа! Какво има предвид?

— Нямаш ли думи, Икурей? — гласът-заместник на Малахет звучеше презрително. — Ето ти нещо, с което да се задавиш: Майтанет е подписал договор с Алените кули. В този миг алените магове се готвят да се присъединят към Свещената война. Майтанет вече притежава школа, при това такава, която прави твоя имперски саик смешен и като численост, и като сила. Както казах, твоята роля е поставена под съмнение.

— Невъзможно! — изплю Скейос.

Зерий се извъртя към стария съветник, вцепенен от наглостта му.

— Какво става, Икурей? Оставяш псетата си да лаят на масата ти?

Зерий знаеше, че трябва да е вбесен, ала подобен изблик от Скейос беше… безпрецедентен.

— Но той лъже, Бог сред смъртни! — извика съветникът. — Това е езически номер, за да ни накара да отстъпим…

— А защо им е да лъжат? — прекъсна го Семемкетри, очевидно горящ от нетърпение да унизи стария си дворцов враг. — Не мислиш ли, че езичниците искат ние да командваме Свещената война? Или си въобразяваш, че предпочитат да се договарят с Майтанет?

Нима бяха забравили присъствието на своя император? Говореха така, сякаш той е измислица, нуждата от която е приключила. Мислят ме за незначителен?

— Не — отвърна Скейос. — Те знаят, че Свещената война е наша, но искат да мислим, че не е!

Зерий изпита натрупваща се в стомаха му ледена ярост. Тази нощ щеше да има писъци.

Двамата мъже или си спомниха мястото си, или усетиха настроението му, защото внезапно замълчаха. Преди две години един зеюм бе забавлявал двора на императора с обучени тигри. После Зерий го бе питал как успява да командва такива свирепи зверове само с един поглед.

— Понеже — каза им тогава огромният чернокож мъж — те виждат бъдещето си в очите ми.

— Трябва да простиш на пламенните ми слуги — каза Зерий на духа, обитаващ лицето на кишаурима. — Можеш да си сигурен, че аз няма да го сторя.

Лицето на Скаурас потрепери, а после се появи отново, сякаш кимаше над някакъв невидим лъч светлина. Старото куче сигурно се смееше. Зерий почти виждаше как забавлява падиражаха с описания за безредието в имперския двор.

— Тогава ще скърбя за тях — каза сапатишахът.

— Запази скръбта си за собствения си народ, езичнико. Независимо от това кой контролира Свещената война, вие сте обречени.

Фанимите наистина бяха обречени. Въпреки вбесяващата си наглост, думите на Семемкетри отпреди няколко мига бяха верни. Падиражахът искаше те да командват Свещената война. Защото с фанатици не можеше да се сключи договор.

— Ах, силни думи! Най-накрая говоря с императора на нансурите. Кажи ми, тогава, Икурей Зерий III, сега, когато разбираш, че и двамата се пазарим от позицията на слабостта, какво предлагаш?

Зерий се умълча, обладан от хладна пресметливост. Винаги бе най-хитър, когато се ядосаше. Алтернативите се търкаляха през душата му и повечето от тях се въртяха около Майтанет и демоничния му интелект. Спомни си Калмемунис и омразата му към неговия братовчед, Нерсей Прояс, наследник на трона на Конрия…

И тогава разбра.

— За мъжете на Бивника ти и твоят народ сте само жертвоприношение, сапатишах. Те говорят и мислят така, сякаш триумфът им вече е изписан в скрижалите. Може би ще дойде време, когато ще те уважават така, както аз.

— Шрай лаксара ка.

— Искаш да кажеш ще се страхуват.

Сега всичко зависеше от неговия племенник далеч на север. Повече отвсякога. Поличбите…

— Както казах… уважават.

Шеста глава Джиюнати

Наюр урс Скийота откри краля на племената и другите, струпани на хребета, който им предоставяше панорамна гледка към планините Хетанта и нансурската армия, лагеруваща под тях. Той накара сивия си кон да спре и ги огледа от разстояние, а сърцето му бумтеше сякаш кръвта му бе станала твърде гъста. За момент се почувства като момче, отхвърлено от по-големите си братя и злонамерените им приятели. Почти очакваше да чуе подигравки, донесени от вятъра.

Защо им е да ме унижават така?

Ала той не беше дете. Окървавен в много битки, той бе вождът на утемотите, скилвендски ветеран на повече от четиридесет и пет лета. Притежаваше осем жени, двадесет и трима роби и повече от триста глави добитък. Бе създал тридесет и седем сина, деветнадесет от които чистокръвни. Ръцете му бяха набраздени от свазондите — ритуалните белези на повече от двеста убити врагове. Той бе Наюр, прекършващия коне и мъже.

Мога да убия всеки от тях — да го стрия на кървава каша! — а те ме обиждат така? Какво съм сторил?

Но като всеки убиец, и той знаеше отговора. Обидата не бе в това, че го обезчестяваха, а в наглостта им да си мислят, че разбират.

Пламтящото над покритите със сняг върхове слънце къпеше събралите се вождове в бледо утринно злато. Изглеждаха като воини от различни народи и епохи, въпреки покритите с шипове киански бойни шлемове, които носеха ветераните от битката при Зиркирта. Някои бяха облекли антични люспести брони, други — нагръдници и ризници с различна изработка — плячка от отдавна мъртви инритски принцове и благородници. Само белязаните им ръце, каменни лица и дълга черна коса ги бележеха като народа — като скилвенди.

Зунурит, техният крал на племената по всеобщ избор, бе седнал в средата с лява ръка, надменно облегната на бедрото, а дясната вдигната към далечината. Като че ли насочен от него, ездачът от едната му страна вдигна назъбения полумесец на лъка си. Наюр мерна брезова стрела, която полетя в небето, видя я как изчезва в тревата на половината път до реката. Измерваха разстояния, осъзна той, което можеше да означава само, че планират атаката си.

Без мен. Можеше ли просто да са забравили?

Наюр изруга и подкара жребеца си към тях. Задържа лицето си обърнато на изток, за да си спести унижението от подигравателните им погледи. Река Киют се виеше през дъното на долината — черна, с изключение на замръзналите области в плитките бързеи. Дори от това разстояние лесно виждаше нансурската армия, струпана по бреговете й, която сечеше малкото останали тополи, за да ги отнесат после конските впрягове. Защитен от ров и дървено укрепление, имперският лагер се намираше на около една миля разстояние — огромен правоъгълник от безбройни палатки и каруци под планината, която мемоаристите наричаха Сактута — Двата бика.

Преди три дни той бе удивен и отвратен от тази гледка. Това, че нансурите бяха нахлули в пределите им бе достатъчна наглост, но да забият стълбове и да издигнат стени?

Сега обаче това го изпълваше само с мрачно предчувствие.

Наюр оголи зъби и навлезе сред братята си вождове.

— Зунурит! — изрева той. — Защо не бях извикан?

Кралят на племената изруга и дръпна рязко юздата на дорестия си кон, за да застане с лице към него. Утринният вятър разрошваше подплатата от лисича кожа на кианския му боен шлем. Той изгледа Наюр с неприкрито презрение и каза:

— Беше призован като всички други, утемоте.

Наюр бе срещнал Зунурит само преди пет дена, скоро след като пристигна със своите утемотски воини. Взаимната им неприязън стана очевидна незабавно, като при ухажори на една и съща красавица. Вождът не се съмняваше, че презрението на Зунурит се корени в скандалните слухове за отдавнашната смърт на баща му. Почвата за неговата враждебност обаче му се губеше. Може би просто бе срещнал неприязънта с неприязън. А може би причината бе коприненият подгъв на туниката му от овча кожа или пък вродената суета в усмивката му. Омразата нямаше нужда от причини, дори и само защото те бяха така много и толкова лесни за откриване.

— Не бива да атакуваме — каза Наюр в прав текст. — Това е детинска глупост.

Неодобрението увисна като миризма на мускус в утринния въздух. Другите вождове го огледаха преценяващо с неразгадаеми изражения. Въпреки слуховете, които без съмнение бяха чували, белязаните ръце на Наюр изискваха уважение, дори дадено с нежелание. Никой сред тях, той бе сигурен в това, не беше убил наполовина толкова врагове.

Зунурит се наведе и се изплю в тревата — жест на неуважение.

— Глупост? Нансурите серат, пикаят и се шибат на свещената ни земя, утемоте. Какво предпочиташ да направя? Да преговарям? Да капитулирам и да пратя данък на Конфас?

Наюр обмисли дали да злепостави мъжа, или плана му.

— Не — отвърна накрая, избирайки мъдростта. — Предпочитам да изчакаме. Икурей Конфас — той вдигна ръка и стисна дебелите си пръсти в юмрук, — е в капан. Конете му се нуждаят от богати пасбища, а нашите — не. Мъжете му са свикнали на покриви, на възглавници, на вино и на комфорта на леки жени, докато нашите спят на седлата си и им стига кръвта на конете им. Чуй думите ми — докато дните изминават, еленът ще заподскача в сърцата им, а чакалът — в стомасите им. Ще познаят страх и глад. Укрепленията им от пръст и дърво ще започнат да им се струват повече като затвор, отколкото като защита. И скоро отчаянието им ще ги подтикне към бойно поле по наш избор!

Сред събралите се вождове се чу тихо мърморене и Наюр прехвърли поглед от лице на лице. Някои бяха млади и нетърпеливи да пролеят кръв, ала повечето притежаваха коравата мъдрост на много битки — стари, обрулени лица като неговото. Тези мъже бяха оцелели многократно след нетърпението на младостта и все пак запазваха силата си; те щяха да видят мъдростта в думите му.

Но Зунурит не изглеждаше впечатлен.

— Вечен тактик, а, утемоте? Кажи ми, Наюр урс Скийота, ако влезеш в юртата си и завариш мъже, нападнали жените ти, каква тактика ще предприемеш? Ще ги чакаш ли в засада отвън, където успехът ти ще е най-сигурен? Ще чакаш ли, докато те оскверняват и огнището, и утробите ти?

Наюр се изсмя, забелязвайки за пръв път двата липсващи пръста на лявата ръка на Зунурит. Дали глупакът изобщо можеше да опъне лък?

— Подножието на Хетанта е доста различно от моята юрта.

— Нима? Това ли ни казват мемоаристите?

Не толкова хитростта му шокира Наюр, колкото осъзнаването, че го е подценил.

Очите на Зунурит проблеснаха триумфално.

— Не. Мемоаристите казват, че битката е нашето огнище, земята — наша утроба, а небето — нашата юрта. Нападнаха ни така, все едно Конфас е изнасилил жените ни и е разбил огнищата ни. Осквернени. Опетнени. Унижени. В момента сме минали предела на изчисления и тактически предимства, утемоте.

— Ами победата ни над фанимите в Зиркирта? — попита Наюр.

Повечето от събралите се мъже бяха присъствали преди осем години, когато самият той бе покосил Хасжинет, кианския генерал.

— Какво за нея?

— Колко време отстъпваха племената пред кианците? Колко дълго им пускахме кръв, преди да счупим гръбнака им?

Той дари Зунурит с мрачна усмивка — същата, която толкова често караше жените му да плачат. Кралят на племената замръзна.

— Но това…

— Е различно ли, Зунурит? Как може една битка да е като юрта, но да не е като друга битка? В Зиркирта ние проявихме търпение. Изчакахме и по този начин унищожихме тотално могъщ враг.

— Но сега въпросът не е само в чакането, Наюр — разнесе се трети глас. Това беше Окнаи Едноокия, главатар на могъщите мунуяти от вътрешните земи. — Въпросът е колко дълго трябва да чакаме. Скоро ще започне сушата и онези от нас, които живеят в сърцето на степта, трябва да подкарат стадата си към летните пасища.

Тази забележка бе последвана от много викове, сякаш това бе първото разумно нещо, казано този ден.

— Така е — добави Зунурит, оживен от неочакваната подкрепа. — Конфас е дошъл със солидни запаси, керванът с провизиите му е по-голям от цялата му армия. Колко дълго трябва да чакаме, за да почнат еленът и чакалът да гризат сърцата и коремите им? Месец? Два? Дори шест?

Той се обърна към другите и бе възнаграден от гърлено съгласие.

Наюр прокара ръка през косата си и огледа враждебните лица около себе си. Разбираше грижите му, тъй като те бяха и негови. Прекалено дълго отсъствие носеше много рискове. Пренебрегваните стада означаваха вълци, глад, болести. Ако към това се добавеше заплахата от робски въстания, непокорни съпруги, а за племена на северната граница на степта като неговото — и сранки — подтикът за бързо завръщане ставаше неустоим.

Той се обърна към Зунурит и осъзна, че решението за атака не е нещо, което той е насилил вождовете да приемат. Въпреки че знаеха колко опасна е прибързаността, те искаха да приключат тази война веднага, при това много по-силно, отколкото при Зиркирта. Но защо?

Всички очи се насочиха към него.

— Е? — попита Зунурит.

Дали Икурей Конфас беше предвидил това? Наюр не се съмняваше, че е лесно да се научат различните изисквания, които сезоните поставяха пред народа му. Дали Конфас умишлено бе избрал седмиците преди лятната суша?

Мисълта замая Наюр с усложненията, които водеше след себе си. Внезапно всичко, което бе видял и чул от присъединяването си към ордата, добиваше ново значение: сексуалните извращения върху скилвендските пленници, подигравателните посланици, дори разположението на нужниците им — всичко това бе предвидено да озлоби народа и да го принуди да атакува.

— Защо? — попита рязко Наюр. — Защо Конфас ще носи толкова много провизии?

Зунурит изсумтя.

— Защото това е степта. Тук няма храна.

— Не. Защото очаква война на търпение.

— Именно! — възкликна кралят на племената. — Той възнамерява да чака, докато гладът принуди племената да се разотидат. Затова и трябва да атакуваме незабавно!

— Да се разотидат? — извика Наюр, удивен, че разкритието му толкова лесно може да се изврати. — Не! Той възнамерява да чака, докато гладът или гордостта принуди племената да атакуват.

Наглостта на това твърдение изтръгна викове от струпалите се наоколо вождове. Зунурит се изсмя тъжно като човек, който е сбъркал наивитета с мъдрост.

— Вие, утемотите, живеете далеч от империята — каза той, все едно обясняваше на идиот, — така че невежеството ти за имперската политика е нещо нормално. Как би могъл да знаеш, че популярността на Икурей Конфас нараства, докато тази на чичо му, императора, намалява? Говориш така, сякаш той е пратен тук да завладява, а всъщност е дошъл, за да умре!

— Шегуваш ли се? — извика отчаяно Наюр. — Поглеждал ли си армията му? Елитната им конница, норсирайските им войски, почти всички полкове в имперската армия, дори и собствената еотическа стража на императора! Те са оголили цялата империя, за да съберат тази експедиция. Сигурно са сключвали договори, обещали са и са похарчили цели богатства. Това е завоевателна армия, а не погребална процесия за…

— Питай мемоаристите! — прекъсна го рязко Зунурит. — И други императори са жертвали толкова, ако не и повече. Зерий трябва да заблуди Конфас, нали?

— Ба! А казваш, че утемотите не знаят нищо за империята! Нансуриумът е под обсада. Не може да си позволи да загуби дори част от подобна армия!

Зунурит се наведе напред от седлото си и вдигна заплашително юмрук. Веждите му се смръщиха над злобните очи. Ноздрите му се разшириха.

— Тогава каква по-добра причина да ги смажем сега! После ще пометем Великото море както дедите ни от древността! Ще съборим храмовете им, ще забременим дъщерите им и ще посечем синовете им!

Наюр чу разтревожено как в утринния въздух се разнесоха одобрителни възгласи. Той ги заглуши с убийствен поглед.

— Всички ли сте заслепени пияници? Каква по-добра причина да оставим нансурите да се изтощят?! Какво мислите, че щеше да направи Конфас, ако беше сред нас? Какво…

— Щеше да вади меча ми от задника си! — извика някой и всички избухнаха в смях.

Тогава Наюр го надуши, добронамереното другарство, което представляваше просто заговор да се подиграват на един-единствен човек. Устните му се изкривиха в гримаса. Винаги едно и също, независимо какви претенции имаше за опит и разум. Те го бяха преценили още преди години… и го възприемаха като недостоен.

Ала оценяването е неспирно…

— Не! — изрева той. — Би ви се смял така, както сега вие се смеете на мен! Щеше да каже, че кучето трябва да бъде пречупено, а аз познавам тези псета! По-добре, отколкото те се познават. — В гласа и изражението му се бе прокраднало умоление и той се помъчи да го потуши. — Чуйте. Трябва да ме чуете! Конфас залага всичко на точно този съвет сега — на нашата арогантност, на нашите… сковани от обичаи мисли. Направил е всичко по силите си да ни провокира! Не го ли виждате? Ние решаваме дали той ще се окаже гениален стратег. Само ние можем да го превърнем в глупак. Като направим единственото, което го ужасява, онова, което с всички сили се е опитал да предотврати. Трябва да изчакаме! Да го изчакаме да дойде при нас!

Зунурит го гледаше напрегнато, докато говореше, с очи, които блестяха от злобно наслаждение. Сега той се усмихна презрително:

— Наричат те Човекоубиеца, Наюр, говорят за могъществото ти на бойното поле, за безкрайния ти глад за свещено кръвопролитие. Но сега… — Той поклати глава с престорено съжаление. — Къде е този глад, утемоте? Или вече трябва да те наричаме Времеубиеца?

Още смях, като нож в сърцето му, гърлен и груб, едновременно искрен като при простите хора, но и оцветен с неприятна злост — звука на низши мъже, наслаждаващи се на унижението на някой по-велик от тях. Ушите на Наюр забучаха. Земята и небето се свиха, докато целият свят не се превърна в смеещи се лица с пожълтели зъби. Той усети как у него се пробужда втората му душа, онази, която помрачаваше слънцето и боядисваше земята с кръв. Смехът им секна пред заплахата, която разпознаха. Погледът му изтри дори усмивките от лицата им.

— Утре — обяви Зунурит, като нервно насочи пъстрия си кон към далечното нансурско укрепление — ще пожертваме цяла нация пред Мъртвия бог. Утре ще заколим цяла империя!

Множество конници яздеха бавно сред хладната и сивкава от утринната роса трева, полюшвайки се тихо на дървените си седла. Бяха изминали почти осем години от битката при Зиркирта, осем години, откак Наюр за последен път видя подобно струпване на народа. Огромните колони, следвани от вождовете си, покриваха склоновете и върховете на почти цяла миля разстояние. Скрити зад гъсталаци от вдигнати копия, стотици знамена от конска кожа се издигаха над масите, бележейки племена и обединения от степта.

Толкова много!

Дали Икурей Конфас съзнаваше какво е сторил? Природата на скилвендите бе да се делят на малки групи и ако се изключат ритуалните погранични нападения на Нансуриума, те прекарваха по-голямата част от времето си да се избиват едни други. Тази склонност към вражда и кръвопролитни войни бе най-голямата защита на империята от расата им, по-голяма дори от пробиващите небесата планини Хетанта. Като нахлуваше в степта, Конфас бе споил народа в едно цяло и по този начин бе създал най-голямата опасност за империята от цяло поколение насам.

Какво можеше да оправдае подобен риск? Икурей Зерий бе заложил самата империя на племенника си без очевидна причина. Какви обещания му беше дал Конфас? Какви обстоятелства го бяха принудили?

Нещата не бяха такива, каквито изглеждаха, Наюр беше сигурен в това. И все пак, докато гледаше редиците бронирани конници, не можеше да не съжали за по-ранните си съмнения. Накъдето и да обърнеше поглед, виждаше мрачни и готови за война ездачи, с кожи, закачени за кръглите щитове, с коне, покрити с поли, в които бяха пришити нансурски и киански монети. Десетки хиляди скилвенди, калени от жестоките сезони и безконечна война, сега стояха обединени като в дните от легендите. Каква надежда би могъл да има Конфас?

Нансурски рогове проехтяха в подножието на планините, стряскайки хора и коне. Всички очи се обърнаха към широкия хребет, скриващ долината. Сивият жребец на Наюр изсумтя и заблъска земя с копито, с което разлюля скалповете, които красяха юздите му.

— Скоро — промърмори той и спря главата на коня със здрава ръка. — Скоро ще се отприщи лудостта.

Наюр винаги си спомняше часовете преди битка като нетърпими и заради това винаги се изненадваше, когато му се наложеше да ги изтърпи. Имаше моменти, когато мащабът на предстоящото го сграбчваше и го оставяше вцепенен, като човек, който току-що е избегнал смъртоносно падане. Ала подобни мигове бяха кратки. Като цяло часовете минаваха като всяко друго време, може би по-напрегнати и накъсани от проблясъци на омраза и благоговение, но скучни като цяло. Всъщност дори му се налагаше да си напомня за предстоящото безумие.

Наюр бе първият от племето си, който достигна хребета. Пламтящото слънце между два върха, подобни на зъби, ги заслепи и изминаха няколко мига преди да е в състояние да различи далечните редици на имперската армия. Пехотата образуваше дълга линия по открития терен между реката и нансурското укрепление. Стрелци на коне бродеха по начупените хълмове пред тях, разположени така, че да пречат на скилвендите да прекосят Киют. Сякаш за поздрав към древния си враг, нансурските рогове изтътнаха отново, разкъсвайки тишината на студения утринен въздух. От редиците им се надигна могъщ рев, последван от глухото дрънчене на мечове, удрящи се в щитове.

Докато другите племена се събираха на хребета, Наюр огледа нансурите с ръка, вдигната срещу слънцето. Фактът, че бяха заели позиция по средата, вместо на източния бряг на реката, не го изненада, въпреки че очакваше Зунурит и другите вождове в момента да се мъчат да променят плановете си. Опита се да преброи редиците — формациите им изглеждаха необичайно големи, — но не можеше да се концентрира. Абсурдният мащаб на обстоятелствата му тежеше почти физически. Как можеха да се случват подобни неща? Как можеше цели народи…

Той сведе глава и разтърка врата си, докато си преговаряше поредицата самообвинения, която винаги поглъщаше подобни срамни мисли. Пред вътрешния си взор видя своя баща Скийота и почерняващото му лице, докато се задушаваше в калта.

Когато вдигна поглед, мислите му бяха празни, както и изражението му. Конфас. Икурей Конфас бе центърът на онова, което предстоеше да се случи, не Наюр урс Скийота.

Нечий глас го стресна — Банут, братът на мъртвия му баща:

— Защо са се разположили толкова близо до укреплението си? — Старият воин прочисти гърло — звук като цвилене на кон. — Очаквахме да използват реката, за да спрат устрема ни.

Наюр поднови изучаването на имперската армия.

— Защото Конфас се нуждае от решаваща битка. Иска да изтеглим своите редици от неговата страна на реката. Така няма да имаме място за маневри и ще сме принудени да заложим всичко в открита конфронтация.

— Да не е луд?

Банут беше прав. Конфас трябваше да е луд, ако си мислеше, че хората му могат да надвият в битка лице в лице. В отчаянието си кианците бяха опитали нещо подобно в Зиркирта преди осем години, но си бяха спечелили само катастрофа. Народът не се пречупваше.

Нечий смях се извиси над мърморенето на заобиколилите го съплеменници. Наюр рязко завъртя глава наоколо. На него? На него ли се смееха?

— Не — отвърна разсеяно, докато гледаше лицата зад раменете на Банут. — Икурей Конфас не е луд.

Банут се изплю — жест, предвиден — или поне Наюр така предположи — за нансурския екзалт-генерал.

— Говориш тъй, сякаш го познаваш.

Наюр изгледа ядно стария мъж, опитвайки се да прецени презрението в тона му. В определен смисъл той наистина познаваше Конфас. Когато нападнаха империята предишната есен, успя да залови няколко нансурски войници и те бърбореха за своя екзалт-генерал с възхищение, което привлече интереса му. С нагорещени въглени и сурови въпроси Наюр успя да научи много за Икурей Конфас, за гениалността му в Галеотските войни, за смелите му тактически прийоми и тренировъчни режими — достатъчно, за да разбере, че този човек е различен от всеки, когото бе срещал на бойното поле досега. Ала това знание нямаше стойност при стари змии като Банут, които така и не му бяха простили убийството на баща му.

— Отиди при Зунурит — нареди Наюр с пълното съзнание, че кралят на племената няма да иска да се занимава с утемотски пратеник. — Разбери какви са намеренията му.

Банут не се подведе.

— Ще взема Юрсалка с мен — каза той дрезгаво. — Той се ожени за една от дъщерите на Зунурит, онази уродливата, миналата пролет. Може би кралят на племената ще си спомни тази щедрост.

Банут отново се изплю, сякаш за да подсили думите си, и пришпори коня си сред обкръжилите ги утемоти.

Наюр стоя дълго време самотен на коня си, загледан незрящо в пчелите, които се стрелкаха между разлюлените цветове на лилавата детелина под него. Нансурите продължаваха да бият щитовете си в далечината. Слънцето бавно обхвана долината в горещата си хватка. Конете тропаха нетърпеливо.

Междувременно прозвучаха още рогове и нансурите спряха дрънченето. Шумът, който се разнасяше от неговото племе и околните воини, се усили и в гърдите му се разпали ярост, която измести мъката. Те винаги си говореха един на друг и никога с него, сякаш той беше мъртвец сред тях. Спомни си всички онези, които бе избил в първите няколко години след смъртта на баща му, всички утемоти, които се бяха опитали да изтръгнат Бялата юрта на вожда от безчестието на името му. Седем братовчеди, един чичо и двама братя. В него пламтеше упорита ярост, която не му позволяваше да отстъпи, независимо колко неправди се трупаха върху му, независимо от шепотите и присвитите погледи. Той щеше да убие всички и всеки, независимо враг или роднина, преди да отстъпи.

Впери погледа си в блестящия пейзаж на армията на Конфас.

Ще те убия ли днес, екзалт-генерале? Мисля, че да.

Внезапно нечии викове отляво привлякоха вниманието му. Над струпването на оръжия и конници видя знамето на Зунурит, което се вееше на фона на облаците. Боядисани конски опашки се мятаха нагоре и надолу, предавайки заповедта за бавно настъпление. Далеч на север скилвендите вече бяха започнали да се спускат по склоновете. Наюр извика на своето племе и подкара жребеца си към реката, стъпквайки детелините и прогонвайки пчелите. Росата се бе изпарила и сега тревата шумолеше около копитата на коня му. Въздухът миришеше на затопляща се почва.

Скилвендската орда бавно обгърна източната долина. Докато напредваше през шубраците, Наюр мерна Банут и Юрсалка, които се спускаха към него през откритото пространство. Кожените им колчани се люлееха на бедрата им, а щитовете отскачаха от задниците на конете им. Прескочиха някакви храсталаци и Банут почти падна от седлото заради плитка дупка, скрита от другата им страна. След няколко мига спряха жребците си до Наюр.

Поради някаква причина изглеждаха дори по-неспокойно край него от обикновено. След един заговорнически поглед към Банут, Юрсалка впи безизразни очи в Наюр.

— Ние трябва да поемем най-южния брод, а после да се разположим срещу насуеретската колона от лявата страна на врага. Ако Конфас напредне, преди да сме се разположили, трябва да се оттеглим на юг и да го ударим по фланговете.

— Зунурит ли ви го каза?

Юрсалка кимна внимателно. Банут го гледаше с присвити очи, в които пламтеше злобно задоволство.

Докато се поклащаше върху коня си, Наюр погледна към Киют, оглеждайки алените знамена в лявата част на имперската армия. Намери това на насуеретската колона бързо: черното слънце на Нансур, разполовено от орлово крило, с шеикския символ за числото девет, избродиран в златно отдолу.

Банут отново прочисти гърло.

— Деветата колона — каза той одобрително. — Нашият крал на племената ни оказва чест.

Въпреки че традиционно бяха разположени по границата на империята с Киан, мъжете от Насаурет се славеха като най-добрите сред имперската армия.

— Или това, или иска да ни избие — добави Наюр.

Може би Зунурит се надяваше от тежките думи, които бяха разменили предния ден да последват тежки последствия.

Те ме искат мъртъв.

Юрсалка изсумтя нещо неразбираемо, а после се оттегли в търсене на по-достойна компания, както предположи Наюр. Банут продължи да язди до него, без да казва нищо.

Когато приближиха до Киют достатъчно, за да могат да подушат ледниковия й произход, няколко отряда се отцепиха от линията на скилвендите и се спуснаха през множеството бродове на реката. Наюр ги гледаше оценяващо, знаейки, че тяхното непосредствено бъдеще ще разкрие много за намеренията на Конфас. Нансурските стрелци на другия бряг отстъпиха пред тях, а после се разпръснаха и избягаха, следвани от залпове стрели. Скилвендите ги преследваха до основната армия, а после се спуснаха в галоп, паралелно с нансурските редици, запращайки облаци от стрели от гърбовете на бясно препускащите коне. Към тях се присъединиха още и още отряди, които направляваха жребците си само с колене и викове. Скоро хиляди от тях се спускаха върху имперската армия.

Наюр и неговите утемоти прекосиха Киют под прикритието на тези нападатели и докато се изкачваха на отсрещния бряг, от тях се стичаше вода. После бързо се насочиха към новата си позиция срещу насуеретите. Вождът знаеше, че пресичането и последвалото разполагане ще е критично, така че постоянно очакваше да чуе роговете, сигнализиращи нансурското настъпление. Но екзалт-генералът задържа редиците си на каишка и позволи на скилвендите да се струпат в обширен полумесец край реката.

Какво правеше Конфас?

В другия край на долината, покрита с трева, неравна като юношеска брада, ги чакаше имперската армия. Наюр огледа редиците вдигнали щитове фигури, натежали от брони и отличителни символи, облечени в червени кожени поли и с нагръдници от железни ленти, стегнати с ризници. Безбройни и безименни, те скоро щяха да умрат заради наглостта си.

Прозвучаха рогове. Хиляди мечове се удариха в щитовете си като един. И все пак сякаш нечовешка тишина се бе спуснала на полето, като колективно поемане на дъх.

Вятърът прекоси долината и разнесе миризмата на коне, потни кожени дрехи и немити мъже. Дрънченето на ножници и скърцането на юзди напомни на Наюр за собствената му броня. Ръцете му бяха леки като пълни с въздух мехове, докато проверяваше каишите на лакирания си в бяло боен шлем — трофей от победата му над Хасжинет при Зиркирта. После провери и нагръдника си. Завъртя се на седлото, едновременно за да раздвижи мускули и да облекчи напрежението. Прошепна помен към Мъртвия бог.

Между племената се размениха сигнали с конски опашки и Наюр излая заповеди на своите съплеменници. Първата вълна от копиеносци се сформира редом с него. Щитовете им бяха увесени от вратовете.

Усетил погледа на Банут, Наюр се обърна към него и изпита тревога.

— Ти ще бъдеш оценен в този ден, Наюр урс Скийота — каза старият воин. — Оценката е неспирна.

Той зяпна мъжа, обзет от ярост и удивление.

— Това не е мястото да човъркаме стари рани, чичо.

— Не мога да си представя по-добро място.

Притеснения, подозрения и предчувствия се опитаха да го погълнат, ала сега нямаше време. Нападателите се оттегляха. В далечината редиците конници напредваха пред основното тяло на ордата, насочили се към редиците на имперската армия. Преклонението бе приключило; идваше часът на богослужението.

С вик той поведе утемотите напред. Изпита нещо, подобно на страх, усещане за падане, като от висока пропаст. Скоро се озоваха в обхвата на нансурските стрелци. Наюр извика и копиеносците му се втурнаха в галоп, вдигнали щитовете си над раменете. По пътя си прегазиха няколко храста-джуджета. Първите стрели изсвистяха сред тях, пронизвайки въздуха като плат, за да се забият в щит, земя и плът. Една одраска рамото му, друга се заби на един пръст дълбочина в покритата с метален лист кожа на щита му.

Те галопираха през равно пространство и набраха решителна скорост. Още стрели се спуснаха върху тях и броят им намаля. Конско цвилене и дрънчене на метал, а после само свирепия тътен на хиляди копита в пръстта. Свел ниско глава, Наюр гледаше как пешаците от насуеретската колона се подготвят за удара. Те снижиха копия, по-дълги, отколкото някога бе виждал. Дъхът му секна в моментно колебание. Ала той пришпори коня си да ускори ход, намести собственото си копие и нададе утемотския боен вик. Съплеменниците му отговориха и въздухът потрепери:

— Война и поклонение!

Под копитата си премазваха трева и диви цветя. Стената от копия, щитове и войници се носеше към тях. Неговото племе яздеше редом с него, протегнато като две велики ръце.

Уцелен в гърдите, конят му се свлече, ровейки в степната трева. Той се удари в пръстта и рамото и вратът му се извиха мъчително.

За миг се озова оплетен в множество крайници. Притвори очи под огромната смазваща сянка, но нищо не го затисна и той се измъкна, захвърляйки щита си и с изваден меч, опитвайки се бързо да осмисли хаоса около себе си. Точно до него, достатъчно близо, за да може да го докосне, един кон без ездач се въртеше в дивашки кръгове и риташе срещу нансурите. Мъжете наоколо, които го нарязаха до смърт, бяха толкова нагъсто, че изглеждаха все едно са сковани заедно с гвоздеи.

Нансурските редици бяха почти неразкъсани и те се биеха с упорство и професионализъм. Утемотите изглеждаха диви и малобройни пред тях, като просяци в небоядисаните си кожи и плячкосани брони. Навсякъде около него съплеменниците му падаха. Видя братовчед си Окюир свален от коня с куки и размазан на земята. Мерна и племенника си Малути, който се гърчеше под падащи мечове, все така крещейки утемотския боен вик. Толкова много ли бяха повалени вече?

Наюр погледна към терена зад гърба си в очакване да види втора вълна утемотски копиеносци. Ако се изключеше един самотен кон, куцукащ към реката, околността бе пуста. Видя мъжете от племето си в далечината, които тъпчеха в началните си позиции и гледаха, вместо да препускат. Какво ставаше?

Предателство?

Предателство! Той се огледа в търсене на Банут и го намери свит в близките треви, притиснал ръце към стомаха си, сякаш гушнал играчка. Един нансур се измъкна от обкръжаващото ги меле и изтегли късия си меч, за да го забие в гърлото му. Наюр грабна едно паднало копие от земята и го хвърли. Войникът го видя и глупаво вдигна щита си. Копието проби горния ъгъл и свали щита надолу с тежестта си. Наюр скочи напред, сграбчи дръжката и свирепо я издърпа, а с нея и мъжа. Войникът скочи на ръце и колене, опита се да избегне вдигнатия му меч, а после се свлече на земята, обезглавен.

Наюр сграбчи Банут за ризницата и го извлече от мелето. Старият воин се изсмя, а от устните му покапа кръв.

— Зунурит си спомни услугата, сторена му от Юрсалка! — извика той.

Наюр го изгледа ужасено.

— Какво си направил?

— Убих те! Убих родоубиеца! Ревливият педераст, който иска да ни бъде вожд!

През глъчката изреваха рогове. За един миг в обруленото лице на Банут Наюр видя баща си. Ала Скийота не беше умрял по този начин.

— Гледах те онази нощ! — изхриптя Банут, а гласът му ставаше все по-висок от агонията. — Видях истината на онова… — Тялото му се сви и разтресе в убийствена кашлица. — … онова, което се случи преди тридесет години. И я разказах на всички! Сега утемотите ще се избавят от гнета на твоя позор!

— Не знаеш нищо! — извика Наюр.

— Зная всичко! Видях начина, по който го гледаше. Зная, че ти беше любовник!

Любовник?

Очите на Банут започваха да стават стъклени, сякаш гледаше нещо бездънно.

— Твоето име е името на срама — изстена той. — В името на Мъртвия бог, аз ще го изтрия от света!

Кръвта на Наюр сякаш бе станала чакъл. Той извърна поглед и в очите му се появиха сълзи. Ревливец.

През стената от борещи се и сечащи фигури мерна Сакерут, приятеля си от детинство, който падна от отстъпващия си кон. Спомни си как ловяха риба заедно под широкото лятно небе. Спомни си… Не.

Педераст. Това ли си мислеха?

— Не! — изръмжа той и се обърна отново към Банут. Старата желязна ярост най-сетне се беше върнала. — Аз съм Наюр урс Скийота, прекършващия коне и мъже. — Той заби меча си в земята и сграбчи удивения мъж за гърлото. — Никой не е убил толкова много! Никой не носи толкова много свещени белези! Аз оценявам позора и честта. И ще направя и твоята оценка!

Чичо му започна да се дави, опита се да го удари с хлъзгави от кръвта длани. После се отпусна. Удушен. Така, както се душаха женските бебета и робите.

Наюр взе меча си и се запрепъва встрани от трупа, оглеждайки се с празен поглед. Труповете на коне и мъже покриваха като рисунка земята около него. Превърнати в малки групички воини без коне, неговите утемоти отстъпваха пред блестящата стена на пехотата. Неколцина нададоха отчаян рев към далечните си съплеменници, осъзнали, че са били изоставени. Неколцина, останали без достойнство, се опитаха да избягат. Други се струпаха около Наюр.

Имперските офицери крещяха заповеди над глъчката. Нансурската линия тръгна напред. С протегната пред себе си лява ръка, Наюр зае бойна стойка и вдигна меча си високо, докато слънцето не се отрази в оцапаната му с кръв повърхност. Пешаците си проправяха път, прескачайки падналите мъже, вдигнали високо щитовете си, украсени с черните слънца. Лицата им бяха тържествуващи маски. Наюр видя как един прониза тялото на Банут. Още дрезгави викове се разнесоха откъм офицерите в опит да надвикат рева на далечните рогове. Внезапно предните три редици се впуснаха в атака.

Наюр приклекна и удари бронираните пищяли на първия мъж, който се затича към него. Глупакът падна. Утемотът изрита щита му нагоре и заби острието си между сглобките на бронята му точно под мишницата. Изпита възбуда. Изтръгна меча си, замахна настрани и порази друг, строшавайки ключицата му през нагръдника. Наюр извика и вдигна белязаните си ръце — могъщи символи на кървавото му минало.

— Кой? — изрева той на женствения им език. — Кой сред вас ще доближи ножа си до ръцете ми?

Трети войник падна, повръщайки кръв, ала около него се струпаха още мъже, още по-многобройни, водени от офицер с каменни очи, който ревеше „Смърт!“ при всеки удар на меча си. Наюр изпълни желанието му, като откъсна с меча си долната му челюст. Другите обаче не се разколебаха, а го наобиколиха с копия и щитове и го накараха да отстъпи. Друг офицер се втурна към него — млад благородник с герба на дома Биакси на щита си. Наюр видя ужаса в очите му, осъзнаването, че огромният скилвенди пред него е нещо повече от човек. Той изтръгна късия меч от женствените му ръце, изрита го свирепо и го удари със собственото си оръжие. Момчето падна назад с писък, удряйки по кръвта, която бликаше от чатала му, сякаш е огън.

Те се блъскаха пред него, колкото от желание да го избегнат, толкова и да го атакуват.

— Къде са могъщите ви воини? — изкрещя Наюр. — Покажете ми могъщите си воини!

Крайниците му горяха в треската на всепобеждаваща омраза и той ги поваляше — слаби и силни, — биейки се като луд човек с разбито сърце. Блъскаше по щитове, докато ръцете под тях не се счупеха, удряше мъжете, докато те не се препъваха назад сред фонтани от кръв.

Напредващите редици ги погълнаха, ала Наюр и неговите утемоти все така продължаваха да убиват, докато земята под краката им не се превърна в кървава тиня, осеяна с капаните на труповете. Нансурите заотстъпваха, препънаха се няколко крачки назад, зяпнали утемотския вожд. Наюр прибра меча си и се изкачи върху телата, струпани пред него. Сграбчи един ранен войник за гърлото и му строши гръкляна. После вдигна гърчещото се тяло над главата си и изрева.

— Аз съм унищожителят! — извика той. — Онзи, който оценява всички мъже! — После запрати тялото в краката им. — Няма ли един чеп сред вас? — изплю той, а после се засмя пред удивеното им мълчание. — Значи само путки.

Наюр развя коса, за да изтръска кръвта от нея, и отново вдигна меча си.

Сред нансурите изригнаха ужасени викове. Неколцина се хвърлиха срещу струпалите се зад тях мъже в лудешки опит да избягат от този побъркан демон. После тътенът на копита прониза шумотевицата на битката и всички глави се обърнаха. Още утемотски конници се появиха с гръм и трясък сред тях, пронизвайки някои нансури на дългите си копия и прегазвайки други. Последва кратък момент на ожесточено меле и Наюр уби още двама с меча си, който сега бе изтъпен до железен прът с ръбове. След това воините от насуеретската колона се разбягаха, захвърляйки оръжия и щитове.

Наюр и съплеменниците му се озоваха сами, опитвайки се да си поемат въздух, с течаща от незашитите рани кръв.

— Айааа! — изреваха като един, докато още и още диви отряди галопираха край тях. — Война и поклонение!

Ала Наюр не им обърна внимание и вместо това изтича до върха на нисък склон. Долината се разкри пред него, почерняла от прах, дим и безброй биещи се мъже. За един миг мащабът на спектакъла отне дъха му. Далеч на север видя отряди скилвендски конници, потъмнели от облаците прах, които атакуваха нещо, което приличаше на нансурска колона. Следвайки знамето от конска кожа на Мунуяти, отделни групи конници се носеха на изток между изолирания отряд и центъра, като прегазваха бягащите войници. В началото му се стори, че се носят към нансурското укрепление, но един поглед му каза, че греши. Лагерът вече гореше и Наюр виждаше нансурски роби, жреци и работници, които висяха и падаха от стените. Някой вече бе вдигнал знамето на Пулитите, най-южното от скилвендските племена, край предната дървена порта. Толкова бързо…

Той огледа лудостта в центъра. Бяха подпалили тревата и през пушека видя акунихорите на Зунурит, притиснати към блестящите черни води на Киют, нападнати от всички страни от еотическата стража и части от колона, която не разпозна. Мъртви коне и мъже покриваха огромното пространство между неговата позиция и отчаяния отпор на Зунурит. Къде бяха куотите? Ами алкусите? Наюр се обърна на запад, към другия край на реката — грешния край — и видя, че по нагънатия хребет на долината се води ожесточено сражение. Различи кидрухилите — елитната имперска тежка конница, която премаза разпокъсан отряд скилвенди. Видя нимбрикански конници — норсирайските войски на императора. Те изчезнаха отвъд един хълм на север и след тях потеглиха съвършено строените войски на две на пръв поглед напълно незасегнати колони, една от които носеше насуеретско знаме…

Но как беше възможно? Неговите утемоти току-що бяха изтребили насуеретите. Нали? И не бяха ли разположени кидрухилите в крайния десен фланг на нансурите, позицията на най-голяма чест сред кетиаите? Позицията, гледаща към пулитите…

Той чуваше как неговите хора го викат, но не им обърна внимание. Какво вършеше Конфас?

Нечия ръка сграбчи рамото му. Това беше Балаит, по-големият брат на втората му жена и човек, когото винаги бе уважавал. Ризницата му бе разкъсана и висеше от едното рамо. Все още носеше покрития си с шипове боен шлем, ала от лявото му слепоочие капеше кръв, дълбаеща бразда по прашното му лице.

— Ела, Наюр — каза той, опитвайки се да си поеме дъх. — Отакут ни доведе коне. Бойното поле е объркано; трябва да се преформираме и да атакуваме.

— Нещо не е наред, Бала — отвърна Наюр.

— Но нансурите са обречени… Лагерът им вече гори.

— И въпреки това те контролират центъра.

— Още по-добре! Фланговете са наши и остатъкът от армията им е на открито. В момента Окнаи Едноокия води мунятите си на помощ на Зунурит! Ще се затворим около тях като юмрук!

— Не — каза равно Наюр, докато гледаше как кидрухилите си проправят с бой път над хребета зад тях. — Нещо не е наред! Конфас ни даде фланговете, за да може да завземе центъра…

Това щеше да обясни как пулитите са превзели укреплението толкова лесно. Конфас бе оттеглил кидрухилите в началото на битката, за да ги хвърли към центъра на скилвендската армия. И бе дал на колоните си фалшиви знамена, за да ги измами с представата, че е разположил основните си сили по фланговете. Екзалт-генерала искаше центъра.

— Може би си е мислел, че ако надвие краля на племената, ще изпаднем в хаос — предположи Балаит.

— Не. Той не е толкова глупав… Виж. Всичките му коне са в центъра… Сякаш преследва нещо.

Наюр раздвижи беззвучно челюст, загледан над бойното поле, а очите му обхождаха всички отделни сцени на насилие. Острото дрънчене на мечове. Убийствените звуци на кървавата война. Отвъд красотата на битката имаше нещо невъобразимо, сякаш самото поле се бе превърнало в жив знак, като онези символи, които чуждоземците използваха, за да замразяват дъха си върху камък и пергамент.

Какво значеше този символ?

Балаит се бе присъединил към размисъла му.

— Обречен е — каза накрая и поклати глава. — Дори боговете му не могат да го спасят!

Тогава Наюр разбра и дъхът му замръзна в гърдите. Студената ярост на кръвопролитието изостави крайниците му и той внезапно почувства всички болки от раните си и чудовищната празнота, отворена от думите на Банут.

— Трябва да бягаме.

Балаит го зяпна с втрещено презрение.

— Какво трябва да правим?

— Хорае стрелците… Конфас знае, че ги разполагаме зад центъра. Или са били избити, или ги е изгонил от бойното поле. И в двата случая сме…

После мерна първите проблясъци на нечестива светлина. Твърде късно.

— Школа, Бала! Конфас е довел със себе си школа!

Близо до центъра на долината, откъм фалангите конници, струпали се прибързано, за да посрещнат Окнаи Едноокия и неговите мунуяти, поне две дузини облечени в черни роби фигури бавно се изкачиха над бойното поле към небето. Схоластици. Магьосниците на Имперския саик. Неколцина се пръснаха над долината. Онези, които останаха неподвижни, вече пееха неземната си песен, която изгаряше земя и скилвенди с блестящ пламък. Атаката на мунуятите се разпадна в лавина от горящи коне и мъже.

Наюр не можеше да помръдне за един дълъг миг. Гледаше как качени по седлата фигури се превиват в сърцето на златни огньове. Видя как нажежени до бяло кълба запращат мъжете във всички посоки като съчки. Очите му проследиха падащи пред хоризонта слънца, които се разбиваха в земята и разхвърляха пламтяща смърт във всички посоки. Въздухът вибрираше от трясъка на магически гръмотевици.

— Капан — промърмори той. — Цялата битка е била опит да ни отнемат хорае!

Ала Наюр имаше собствено хорае — наследство от мъртвия му баща. С безчувствени пръсти и ръце, натежали от изтощение, той издърпа желязната сфера изпод бронята си и я стисна здраво.

Сякаш стъпил върху диплещия се дим и прахта, един схоластик се понесе към тях. Забави ход и се зарея на височината на дърво над главите им. Черната му копринена роба се развяваше под планинския вятър, а златните нишки, избродирани в нея, се виеха като змии във водата. Бяла светлина бликаше от очите и устата му. Залп от стрели примигна и се превърна в прах пред сферичните му защити. От ръцете му се спусна призракът на драконова глава. Наюр видя стъклени люспи и очи като кървава вода.

Величествената глава се сведе.

Той се обърна към Балаит и извика:

— Бягай!

Пастта се разтвори и избълва заслепяващ пламък.

Зъбите щракнаха. Кожата почерня и започна да се бели. Ала Наюр не изпита нищо, само топлината, която пламтящата сянка на Балаит хвърляше. Чу се моментен писък, а после звук от взривяващи се кости и вътрешности.

После пастта от ярък като слънцето огън изчезна. Удивен, Наюр осъзна, че се намира в средата на изпепелен кръг. Балаит и останалите утемоти още горяха и цвърчаха като свине на шиш. Въздухът миришеше на пепел и печено месо.

Всички са мъртви…

Могъщ вик прониза какофонията и през стената от дим и бягащи скилвенди той видя кървавата вълна от нансурски войници да тича към него през равнината.

Нечий чужд глас прошепна: „Оценката е неспирна…“

Наюр се затича, скачайки над убитите, борейки се като останалите да достигне тъмната линия на реката. Препъна се в една стрела, забита в земята, и се удари с главата напред в мъртъв кон. Подпря се на затоплените от слънцето хълбоци на животното, изправи се на крака и се втурна да тича. Подмина млад воин, който куцукаше със стрела в бедрото, а после и друг, коленичил в тревата и плюещ кръв. Тогава видя група от собствените му утемоти на коне, водени от Юрсалка. Наюр извика името си и въпреки че мъжът го погледна за миг, те продължиха да яздят. Той изруга и затича още по-бързо. Ушите му бучаха. Плюеше с всяко поемане на въздух. Пред себе си видя стотици скилвенди, струпали се по бреговете. Някои отчаяно се измъкваха от броните си, за да плуват, други тичаха на юг към бързеите и плитчините. Юрсалка и утемотският отряд прегазиха плувците и се спуснаха във водата. Много от конете им паднаха в капана на бързото течение, но няколко успяха да извлекат ездачите си до другия бряг. Земята стана по-стръмна и Наюр поглъщаше разстоянието с дълги отскоци. Прескочи още един мъртъв кон, а после прегази туфа диви цветя, разлюлени от вятъра. Вдясно от себе си видя отряд имперски кидрухили, които галопираха по склона, за да застигнат бегълците. Препъна се през едно тясно равно пространство и най-накрая се озова сред паникьосаните редици на народа си. Разблъска мъже встрани от пътя си, за да си проправи път към калта и премазаната трева по брега.

Видя как Юрсалка се бори с бързеите и бие подгизналия си кон, за да го отведе до другата страна. Една дузина утемоти го очакваха с паникьосани и тропащи в земята жребци.

— Утемоти! — изрева той и по някакъв начин те го чуха през глъчката. Двама посочиха към него.

Но Юрсалка извика нещо и заудря въздуха с длан. После те обърнаха конете си с празни изражения и следвани от него, се спуснаха на югозапад.

Наюр се изплю след отдалечаващите се фигури. Сграбчи ножа си и започна да реже каишите на нагръдника си. На два пъти почти го събориха във водата. Въздухът беше изпълнен с изплашени викове, които се усилваха с прииждащия тътен на копита. Чу свистенето на копия и писъците на коне. Стигна до най-долните си каиши. Около него се блъскаха тела и той се препъна. Забеляза един кидрухилски ездач, извисяващ се като черна сянка пред заслепяващото слънце. Най-накрая успя да се отърси от нагръдника и се завъртя към Киют. Нещо се разби в темето му. Гореща кръв се заизлива в очите му. Наюр падна на колене. Отъпканата земя го удари в лицето.

Писъци, вопли и звукът на тела, хвърлящи се в препускащата планинска река.

Също като баща ми, помисли, а после мракът се спусна вихрено върху него.

Дрезгави изтощени гласове, а на техния фон — далечният пиянски вой на певци. Болка, сякаш главата му бе прикована към земята. Тялото му беше като оловно, неподвижно като речната кал. Не можеше да мисли.

— Какво, веднага след смъртта си ли се подуват?

Ужасът се надигна. Гласът бе дошъл изотзад, съвсем наблизо. Грабители?

— Още един пръстен? — възкликна втори глас. — Просто отрежи шибания пръст!

Наюр чу приближаващи се стъпки от обути в сандали крака, които газеха тревата. Бавно, тъй като бързите движения привличат погледа, той опита да размърда пръстите и китката си. Те помръднаха. Внимателно бръкна под пояса си, затвори трепереща длан около хораето, извади го и го притисна в калта.

— Гнуслив е — отбеляза трети глас. — Винаги е бил.

— Не съм! Просто… просто…

— Просто какво?

— Това е светотатство. Да ограбваш мъртвите е едно. Да ги оскверняваш — съвсем друго.

— Трябва ли да ти напомням — каза третият глас, — че това тук са мъртви скилвенди. Много е трудно да оскверниш нещо, което бездруго е прокълната… Хей! Тук има още един жив.

Звукът на острие, изсвистяващо от ножницата, удар, а после задавен стон. Въпреки че го болеше главата, Наюр намаза лицето си с кал и събра колкото можеше да понесе в устата си.

— Още не мога да махна проклетия пръстен…

— Просто отрежи шибания пръст, де! — извика вторият глас, вече толкова близо, че космите по врата на Наюр настръхнаха. — В името на шибания Късен пророк! Единственият късметлия, който може да намери злато по тия вонящи диваци е парализиран от скрупули! Уау! Какво е това тук? Голямо говедо. Мили Седжен, погледнете само белезите!

— Казват, че Конфас иска да съберем главите на всички, така или иначе — каза третият глас. — Какво значение има един пръст повече или по-малко?

— Ето. Малко плюнка. Мислиш ли, че това са рубини?

Груба ръка сграбчи рамото на Наюр и го обърна по лице в калта. Полуотворени очи, взрени в залязващото слънце. Крайници, стегнати в подобие на смъртно вкочаняване. Задавена в кал уста, разтворена в язвителна усмивка. Бездиханен.

— Не, сериозно — каза надвисналата сянка. — Вижте белезите по това копеле! Убил е стотици!

— Трябва да предлагат награди за такъв като него. Представете си само, по един от нашите за всеки белег.

Ръце пробягаха по тялото му, ровеха, ръчкаха. Бездиханен. Вкочанен и безжизнен.

— Може би трябва да го отнесем при Гаварус — предложи първият глас. — Може да искат да го увесят на прът или нещо подобно.

— Ей, страшна идея — отвърна с режещ сарказъм сянката. — Ти ли ще го носиш?

Смях.

— Май вече не е толкова страшно, а? — каза вторият глас. — Как е плячката, Наф?

— Нищичко няма по тоя — отговори сянката и блъсна Наюр обратно на земята. — Следващият пръстен, който намериш, е мой, копеленце такова. Иначе ще отрежа твоите пръсти!

Ритник от мрака. Болка като никоя друга, която бе изпитвал. Светът изрева. Трябваше да се бори с позива за повръщане.

— Разбира се — каза първият глас миролюбиво. — Кому е притрябвало злато след ден като този? Представете си триумфа, щом се върнем! Представете си песните! Скилвендите, унищожени на собствената си земя. Скилвендите! Когато остареем, ще трябва само да казваме, че сме служили при Конфас край Киют и всички ще ни почитат и обожават.

— Славата няма да привлече птичките, момче. Блясъкът. Всичко е в блясъка.

Утро. Наюр се събуди разтреперан. Чуваше само дълбокия тътен на река Киют.

Задната част на главата му пулсираше с жестока желязна болка и той повърна на земята пред лицето си. Закашля се. Напипа с език мека солена празнина между зъбите си.

Поради някаква причина първата ясна мисъл, която изплува от агонията, беше за неговото хорае. Заора с пръсти из повръщаното и зърнестата кал и бързо го намери. Прибра го под пояса си.

Мое. Наградата ми.

Болката го блъскаше като подковано копито в тила, но той успя да се надигне на ръце и колене. Тревата бе избеляла от кал и режеше пръстите му като малки ножове. Той се измъкна встрани от течението на реката.

Пръстта по бойното поле бе отъпкана до тиня, която сега се втвърдяваше, за да запечата спомена за клането. Труповете изглеждаха циментирани в земята, а плътта им бе като кожена под мухите, кръвта им — съсирена като смачкани череши. Наюр имаше чувството, че лази по някой от онези отвратителни каменни барелефи, красящи храмовете на нансурите, където борещи се мъже бяха замразени в нечестиви изображения. Ала това не беше изображение.

На върха на склона пред него като кръгла планинска верига се издигаше един мъртъв кон, с корем, потънал в сянка и яркото слънце, издигащо се от другата му страна. Мъртвите коне винаги изглеждаха еднакво — абсурдно вкочанени, сякаш бяха издялани от дърво и просто бутнати на една страна. Той се дотътри до животното и се претърколи болезнено върху него. Плътта до бузата му бе студена като речна глина.

Ако се изключеха гаргите, лешоядите и мъртвите, бойното поле беше изоставено. Наюр огледа полегатия склон, по който беше избягал.

Избягал… Той стисна очи. Имаше чувството, че още тича, а синьото небе е погълнато от рева зад него.

Обърнаха ни в бягство.

Победени. Унизени от потомствения си враг.

Дълго време не усещаше нищо. Спомни си онези утрини, когато като младеж се беше будил преди съмване, независимо от причината. Излизаше на пръсти от юртата и се прокрадваше през лагера в търсене на по-високо място, откъдето да гледа как слънцето прегръща земята. Вятърът съскаше в тревите. Скритото слънце се издигаше, изкачваше се по небето. И той си мислеше: Аз съм последният. Останах единствен.

Както сега.

За един абсурден момент изпита странния възторг на човек, предсказал собственото си унищожение. Беше казал на Зунурит, онзи осемпръст глупак. Мислеха го за старица, оплетена в безсмислени страхове. Къде бяха усмивките им сега?

Бяха мъртви, осъзна той. Всички бяха мъртви. Всички! Ордата, която беше закрила хоризонта с многочислеността си, която бе разтърсила небесния свод с гърма на марша си, сега беше унищожена, разгромена, мъртва. От мястото където лежеше, виждаше огромни петна изпепелена трева, както и сивкавите останки на хиляди арогантни воини. Не просто обърнати в бягство… изтребени.

И при това от нансурите! Наюр бе водил твърде много погранични битки с тях и ги уважаваше като воини, но в крайна сметка ги презираше така, както всички скилвенди ги презираха: като помиярска раса, някакъв вид човешки вредител, който трябва да бъде изловен и избит, ако е възможно. За скилвендите споменаването на Империята отвъд планините извикваше безбройни образи на деградация: похотливи свещеници, лазещи пред нечестивия си Бивник; магьосници, облечени в курвенски рокли, които мълвят неземни скверности, докато боядисани дворяни с напарфюмирани и напудрени меки тела, извършват земни скверности. Това бяха хората, които ги бяха завладели. Хора, които обработваха земята и пишеха думи. Мъже, които лягаха с мъже. Дъхът му секна от болката в задната част на гърлото му. Спомни си Банут и предателството на племето му. Сграбчи тревата с погълнати от болка ръце — котви, — сякаш беше твърде слаб, твърде празен и можеше да бъде отвят за миг в кухото небе. В гърдите му се зароди вик на човек, изоставен от всички, ала той го задуши със съскане през стиснати зъби. Вдиша отчаяно, изстена и разтърси глава на вси страни в агония. Не! После изхлипа. Заплака. Ревливец…

Образа на Банут, давещ се в собствената си бликаща кръв.

„Видях начина, по който го гледаше. Зная, че ти беше любовник!“

— Не! — изрева Наюр, ала омразата го беше изоставила.

Всички тези години… чудеше се над мълчанието им, дълбаеше в неизреченото презрение в очите им, мислеше си, че е луд заради подозренията си, обвиняваше себе си заради страховете си и все пак не спираше да се опитва да разбере скритите им мисли. Колко ли обиди бяха мълвели в негово отсъствие? Колко пъти, чул звука на смях, бе влизал в юрта само за да открие стегнати устни и безочливи погледи? И през цялото това време те… Той впи ръка в гърдите си.

Не!

Наюр стисна очи, за да спре сълзите, и заудря изранен юмрук в земята все по-силно и по-силно, сякаш разпалваше пещ. Лицето отпреди тридесет години изплува пред очите му, обладано от демонично спокойствие.

— Изпитваш ме! — изсъска тихо той. — Трупаш товар след това…

Внезапен страх го накара да замлъкне. Вятърът носеше със себе си гласове.

Легна неподвижен, с очи, отворени само колкото да вижда през миглите си, и се ослуша. Говореха шеик, ала думите им бяха неразличими.

Нима по бойното поле още бродеха грабители?

Жалка страхлива отрепка! Стани и умри!

Вятърът се усили, а с него и звуците. Вече чуваше стъпките на коне и периодичното дрънчене на оръжия. Поне двама мъже на седло. Аристократичната модулация на речта им предполагаше, че са офицери. Те се приближаваха, но от каква посока? Наюр потуши безумния подтик да седне и да се огледа.

— Скилвендите са тук още от дните на Киранеас — казваше по-префиненият глас. — Неумолими и търпеливи като океана. И непроменени! Народи се въздигат и падат, цели раси и нации изчезват, а скилвендите остават. И аз ги изучавах, Мартемус! Прочетох всички доклади за тях, които успях да намеря, древни и скорошни. Дори накарах агентите си да проникнат в библиотеката на Сареотите! Да, в Йотиах! Въпреки че там не намериха нищо… Фанимите са я оставили пред разпад. Ала ето какво научих: всеки доклад за скилвендите, който прочетох, независимо колко древен, можеше и да е написан вчера. Хиляди години, Мартемус, а те не са се променили изобщо. Махни юздите и желязото им и ще са неразличими от варварите, които са разрушили Метсонк преди две хиляди години, или от другите, оплячкосали Ценей хилядолетие по-късно! Скилвендите са точно каквито ги описва философът Айенсис: народ без история.

— Но не са ли такива всички неуки народи? — отвърна другият мъж, Мартемус.

— Дори неуките народи се променят с вековете. Мигрират. Забравят старите богове и откриват нови. Дори езиците им се изменят. Но не и скилвендите. Те са обсебени от обичаите си. Докато ние издигаме могъщи каменни паметници, за да покорим изминаващите години, те превръщат действията си в монументи, а войните си — в храмове.

Описанието накара сърцето на Наюр да подскочи. Кои бяха тези мъже? Единият определено беше от някой от домовете.

— Интересно, предполагам — каза Мартемус, — но не обяснява как вие знаехте, че ще ги победите.

— Не ставай досаден. Презирам досадата сред офицерите си. Първо задаваш нахални въпроси, а после отказваш да признаеш отговорите ми за отговори.

— Извинявам се, лорд екзалт-генерале. Не исках да ви обидя. Вие сам ме хвалите и наказвате за откровеността ми…

— Ах, Мартемус… винаги един и същ театър. Скромният генерал от провинциите, без никаква друга амбиция, освен да служи. Ала аз те познавам по-добре, отколкото си мислиш. Виждал съм как пламва интересът ти, когато спомена държавни дела. Също както виждам алчността за слава в очите ти сега.

Сякаш огромен камък бе паднал върху гърдите на Наюр. Не можеше да диша. Това беше той. Той. Икурей Конфас!

— Няма да отрека. Но се кълна, че не възнамерявах да разпитвам вас. Просто… просто…

Тези думи накараха двамата мъже да спрат. Сега Наюр ги виждаше през мъглата на миглите си, като сенки, качени на по-големи сенки. Започна да диша едва-едва.

— Просто какво, Мартемус?

— През цялата тази кампания държах езика си зад зъбите. Онова, което вършехме, ми се струваше такава лудост, че…

— Че какво?

— Че за известно време вярата ми във вас отслабна.

— И все пак не каза нищо, не попита нищо… Защо?

Наюр се опита да се издърпа от земята, но не можеше. В ушите му безплътните гласове се превръщаха в подигравателен тътен. Да го убие. Трябваше!

— Страх, лорд екзалт-генерале. Човек като мен не се издига от дъното, без да научи колко смъртоносно може да се окаже да задаваш въпроси на висшестоящите… особено когато са отчаяни.

— Значи сега, заобиколен от това — сянката на Конфас посочи полето, покрито с останките на мъртвите, — смяташ, че вече не съм отчаян; смяташ, че е безопасно да ми зададеш всички тези тормозещи те въпроси.

Внезапно Наюр получи ясна представа за себе си и цялото си обкръжение. Сякаш се виждаше от много далеч — присвит мъж, скрит до тялото на кон, заобиколен от все по-широки кръгове мъртъвци. Дори тези образи предизвикаха самообвинения. Що за мисли бяха тези? Защо трябваше винаги да мисли толкова много? Нужно ли беше вечно да мисли?

Убий го!

— Именно — отвърна Мартемус.

Нападни ги. Сграбчи юздите на конете им. Прережи гърлата им в объркването!

— Да ти отговоря ли? — продължи Конфас. — Да ти позволя ли още една крачка към билото, Мартемус?

— Верността и дискретността ми са безрезервно ваши, лорд екзалт-генерале.

— Вече съм разбрал това, но ти благодаря за успокоението… Какво ще кажеш, ако ти разкрия, че битката, която току-що водихме, величавата победа, която спечелихме, не е нищо повече освен първият сблъсък в Свещената война?

— Свещената война? Свещената война на шриаха?

— Дали е негова, или не, е именно разковничето на въпроса.

Движи се. Отмъсти за себе си! За своя народ!

— Но какво…

— Боя се, че ще е безразсъдно от моя страна да разкрия повече, Мартемус. Скоро, може би, но не сега. Триумфът ми тук, колкото и величествен, колкото и божествен да е, ще бъде само дрипа в пепелта, сравнен с онова, което следва. Скоро целите Три морета ще крещят възторжено името ми и тогава… Е, ти си повече войник, отколкото офицер. Добре разбираш, че често командирите се нуждаят повече от невежеството на подчинените си, отколкото от знанието им.

— Разбирам. Предполагам, че трябваше да го очаквам.

— Да очакваш какво?

— Че отговорите ви няма да утолят, а само ще разпалят любопитството ми!

Смях.

— Уви, Мартемус, ако ти кажех всичко, което зная, щеше да страдаш по същия начин. Отговорите са като опиум: колкото повече поглъщаш, толкова повече ти е нужен. Именно затова трезвеният човек открива покой в мистерията.

— И все пак поне можете да ми обясните — какъвто съм несхватлив — как знаехте, че ще ги победите?

— Както казах, скилвендите са обсебени от обичаите си. Това означава, че те повтарят, Мартемус. Следват една и съща формула отново и отново. Виждаш ли? Те боготворят войната, ала не разбират какво представлява тя всъщност.

— А какво тогава представлява всъщност тя?

— Интелект, Мартемус. Войната е интелект.

Конфас пришпори коня си напред, оставяйки подчинения си да осмисли току-що казаното. Наюр видя как Мартемус сваля украсения си шлем, за да прокара ръка през късата си коса. За един напрегнат миг сякаш гледаше право в него, все едно чуваше туптенето на бумтящото му сърце. После рязко пришпори коня си след своя екзалт-генерал.

Докато Мартемус го настигаше, Конфас извика:

— Този следобед, след като мъжете се възстановят от празненствата, започваме да събираме скилвендски глави. Ще издигна път от трофеи, Мартемус, оттук до нашата велика болна столица Момемн. Представи си славата!

Гласовете им заглъхнаха, оставяйки след себе си само шума на студената вода, бучащата тишина и леката миризма на разорана кал.

Толкова студена. Земята беше толкова студена. Къде можеше да отиде?

Беше избягал от детството си, за да пропълзи в честта на бащиното си име, Скийота, Вожд на утемотите. След срамната смърт на баща си той избяга, за да пропълзи в името на своя народ, скилвендите, които бяха гневът на Локунг, повече мъст, отколкото кости или плът. Сега и те бяха умрели в срам. Нямаше накъде да отстъпва.

Затова остана да лежи никъде, сред мъртвите.

Някои събития ни белязват толкова дълбоко, че стават по-силни в ретроспекция, отколкото докато се случват. Тези моменти не се превръщат в минало и затова вечно остават настояще в биещите ни сърца. Някои събития не се помнят… те се преживяват отново и отново.

Смъртта на бащата на Наюр, Скийота, беше едно такова събитие.

Той седи в мрака на голямата юрта на вожда, каквато беше преди двадесет и девет години. В центъра й гори огън, ярък, ако го гледаш, но иначе осветяващ твърде малко. Облечен в кожи, баща му говори с другите високопоставени мъже от племето за наглостта на техните сродници куоти от юг. Робите се шляят нервно в сенките, хвърляни от коравите воини, понесли мехове с гишрут, ферментирало мляко от кобила. Когато нечия белязана ръка вдигне рог, те го пълнят. В юртата мирише на дим и киселата течност.

Бялата юрта е виждала много подобни сцени, ала този път един от робите, мъж норсирай, изоставя сенките и пристъпва в светлината на огъня. Вдига лице и се обръща към удивените воини на перфектен скилвендски — сякаш той самият е роден от земята:

— Предлагам ти облог, вожде на утемотите.

Бащата на Наюр е втрещен, не само от наглостта, но и от трансформацията. Мъж, който досега е бил пречупен, сега изглежда величествен като крал. Само Наюр не е изненадан.

Другите мъже, скрити в мрака, остават смълчани.

От другата страна на огъня баща му отвръща:

— Вече направи своя залог, робе. И изгуби.

Робът се усмихва с насмешка, сякаш е владетел сред необразовани селяци.

— Но аз ще заложа живота си срещу теб, Скийота.

Роб, който изговаря име. Как само преобръща това древните обичаи, как разстройва фундаменталния ред!

Скийота се опитва да осмисли този абсурд и накрая се разсмива. Смехът смалява, а това безобразие трябва да се смали. Яростта би признала дълбочината на съревнованието, би превърнала противника в равен. Ала робът знае това.

Така че той продължава:

— Гледах те, Скийота, и се чудех каква ли точно е силата ти. Мнозина тук се чудят… Знаеше ли това?

Смехът на баща му утихва. Огънят пука тихо.

После Скийота, изплашен от това, което може да види по лицата на съплеменниците си, казва:

— Аз съм бил оценен, робе.

Сякаш разпален от думите му, огънят припламва ярко и обхваща мрака сред събралите се мъже. Горещината му хапе кожата на Наюр.

— Ала оценката — отвръща робът — не е нещо, което се постига и после се забравя, Скийота. Старата оценка е просто основа за новата. Оценката е неспирна.

Съучастничеството не позволява да забравиш, дълбае сцени с непоносима яснота, сякаш мащабът на вината се открива в прецизността на детайла. Огънят е толкова горещ, че може да се свие в скута му в контраст със студа на земята под бедрата и задника му. Зъбите му са стиснати, сякаш стържат пясък. А светлите очи на норсирайския роб се обръщат към него, сини очи, по-ярки и всеобхватни от всяко небе. Очи, които призовават! Които впрягат и говорят: Помниш ли своята роля?

Наюр има подготвена реплика за този момент.

И седнал сред другите мъже, той пита:

— Страх ли те е, татко?

Безумни думи! Предателски и безумни!

Баща му го гледа с жилещи очи. Наюр свежда своите. Скийота се обръща към роба и пита с престорено безразличие:

— Какъв е този твой облог?

И Наюр е скован от ужасяващия страх, че той може да умре.

Страх, че робът, Анасуримбор Моенгхус, може да умре!

Не баща му… Моенгхус…

После, когато Скийота лежеше мъртъв, той плака пред очите на племето си. Плака от облекчение.

Най-накрая Моенгхус, онзи, който се бе нарекъл дуниайн, беше свободен.

Някои имена ни белязват толкова дълбоко. Тридесет години, сто и двадесет сезона… дълго време от живота на един човек.

Ала то не значеше нищо.

Някои събития ни белязват толкова дълбоко.

Наюр побягна. След като мракът се пусна, той се промъкна покрай блестящите огньове на нансурските патрули. Всеобхватната и празна паница на нощта изглеждаше нещо, в което би могъл да се гмурне, толкова велико бе презрението на земята. И мъртвите го преследваха със собствените му крака.

Седма глава Момемн

Цял Момемн ехтеше от виковете.

Разхладен от сянката, Икурей Конфас слезе пред огромната затантийска арка. Очите му се спряха за момент на гравираните по нея образи, следвайки рисунка след рисунка, изобразяващи пленници и плячка. Той се обърна към генерал Мартемус с намерението да му напомни, че дори Затантий не е усмирявал скилвендските племена. Онова, което постигнах, никой друг човек не е постигал. Това не ме ли прави нещо повече от човек?

Конфас вече не броеше случаите, в които тази възбудена мисъл се появяваше в ума му, и въпреки че не му се искаше да го признае, копнееше да я чуе изречена от друг — особено от Мартемус. Ако само можеше да измъкне думите от него! Мартемус притежаваше естествената прямота на офицер, прекарал живота си на бойното поле, ласкателството не бе достойно дори за презрението му. Ако той кажеше нещо, Конфас знаеше, че е истина.

Ала сега не беше моментът. Мартемус стоеше онемял, загледан през Скуарския двор — мястото за паради в Имперския център. Войници в церемониални униформи изпълваха пространството, разположени под знамената на всяка колона на имперската армия. Стотици червено-черни ленти се развяваха на вятъра над формациите им, с изписани в златно молитви. Между фалангите широко празно пространство водеше към извисяващата се фасада на Алосийския форум. Градините, сградите и колонадите на Андиаминските простори се издигаха в жегата отвъд него.

Конфас видя, че чичо му го очаква — далечна фигура, обгърната от могъщите колони на Форума. Въпреки имперската грандиозност, той изглеждаше малък, като отшелник, приклекнал пред входа на пещерата си.

— Това първата ти имперска аудиенция ли е? — обърна се той към Мартемус.

Генералът кимна и го погледна с леко замаяно изражение.

— И първото ми посещение в Имперския център.

Конфас се ухили.

— Добре дошъл в бардака.

Конярите поеха жребците им. В съответствие с обичая, свещениците на Гилгаол донесоха легени с вода. Както Конфас очакваше, те намазаха крайниците му с лъвска кръв, а после, докато мърмореха молитви, прочистиха символичните му рани. Шриалските свещеници, които се появиха след тях обаче, го изненадаха. Те го намазаха с масла, като напяваха, а после натопиха пръсти в палмово вино и изрисуваха Бивника на челото му. Чак когато приключиха с ритуала и извикаха новата му титла — Щит на Бивника, — той разбра защо чичо му ги е включил в церемонията. Скилвендите бяха не по-малко езичници от кианците, така че защо да не използват и всепроникващия плам на Свещената война?

Всъщност, осъзна Конфас с раздразнение, това беше чудесна идея, което означаваше, че зад нея вероятно стои Скейос. Доколкото можеше да прецени, чичо му беше изразходвал отдавна цялата си налична гениалност… особено що се отнася до Свещената война.

От самата мисъл му се дощя да се изплюе като скилвенди, а бе пристигнал в Момемн едва предния ден.

Никога през живота си Конфас не бе изпитвал нещо подобно на въодушевлението, което почувства в битката при Киют. Заобиколен от паникьосани подчинени, той бе погледнал към все още неомърсеното бойно поле, и някак си, необяснимо как, бе разбрал… разбрал със сигурност, от която костите му сякаш ставаха от желязо. Аз притежавам това място. Аз съм нещо повече… Чувството беше подобно на екстаза или религиозния възторг. По-късно той осъзна, че това е било откровение, момент на божествено проникновение за неизмеримата мощ на неговата ръка.

Не можеше да има друго обяснение.

Но би могъл да предположи, че и откровенията, като месото, могат да бъдат отровени от изминалите дни?

В началото всичко вървеше невероятно добре. След битката оцелелите скилвенди се оттеглиха дълбоко в степта. Няколко разпокъсани групи продължиха да преследват армията, но не можеха да сторят нищо, освен да нападат по някой патрул. Неспособен да устои на изкушението да забие ножа до край и да го завърти в раната, Конфас уреди десетина пленници да „подслушат“ офицерите му да хвалят онези племена, които са предали ордата. Същите тези пленници успяха, посредством смелост и хитрост, които не им принадлежаха, да избягат чудодейно. Сега Конфас знаеше, че скилвендите не само ще повярват на твърденията им за предателство, но и ще бъдат доволни. Много по-добре беше Народът да надвие Народа, отколкото нансурите да го сторят. Ах, сладки разногласия. Щеше да мине много време, преди скилвендите да излязат на бойното поле с единна воля.

Ако само разногласията можеха да се прекратят също толкова лесно. Няколко месеца по-рано Конфас обеща на чичо си, че ще отбележи обратния поход с копия с побити скилвендски глави. С тази цел нареди главата на всеки скилвенди, покосен при Киют, да бъде отрязана, насмолена и натоварена на каруца. Ала веднага, щом имперската армия прекоси границата, картографите и математиците започнаха да спорят за това на какво разстояние трябва да се разположат злокобните трофеи. Когато диспутът не утихна от само себе си, се намесиха и магьосниците от Имперския саик, които, като всички магьосници, се смятаха за по-добри картографи от картографите и по-добри математици от математиците. Последва бюрократична война, достойна за двора на чичо му, която в крайна сметка, следвайки безумната алхимия на ненавист и наранена гордост, доведе до убийството на Ератий — най-буйния сред имперските картографи.

Когато последвалото военно разследване не успя да разреши нито случая с убийството, нито спора, Конфас арестува най-активните участници във всяка фракция и използвайки няколко зле формулирани точки от Военния закон, ги наби публично. На следващия ден дебатът беше разрешен, което не го изненада особено.

Ала ако този дразнещ проблем бе омърсил екстаза му, то връщането в Момемн почти успя да го развали изцяло. Той откри, че лагерът на Свещената война е обградил столицата — огромен бедняшки квартал от палатки и колиби около стените на града. Колкото и притеснителна да беше гледката, Конфас все пак очакваше да бъде посрещнат от изпълнени с обожание тълпи. Вместо това оръфани банди инрити ревяха обиди, хвърляха камъни, а в един случай дори и запалени чували с човешки екскременти. Когато той прати своите кидрухили да разчистят път напред, избухна нещо, което можеше да се опише само като ожесточена битка.

— Те виждат само племенника на императора — обясни един офицер, пратен от чичо му. — Не мъжа, покорил скилвендите.

— Толкова много ли мразят чичо ми?

Офицерът сви рамене.

— Докато господарите им подпишат договора му, той ги снабдява само с толкова, колкото им е нужно, за да оцелеят.

Свещената война събираше стотици нови мъже всеки ден, каза му той, въпреки че според слуховете главните сили на Галеот, Се Тидон, Конрия и Велики Аинон все още се намираха на месеци път от Момемн. До момента само трима големи лордове се бяха наредили сред мъжете на Бивника: Калмемунис, палатинът на конрийската провинция Канампурея; Тарсчилка, херцог на някаква затънтена погранична област в Галеот; и Кумрезер, палатин-губернаторът на аинонската област Кутапилет. Всеки от тях бе отхвърлил свирепо настояването на императора да подпишат договора му. Оттогава насам преговорите бяха пропаднали до горчиво съревнование на воля срещу воля, като инритските лордове създаваха каквито проблеми можеха, без да си навлекат гнева на шриаха, а Икурей Зерий III излизаше с прокламация след прокламация в опит да им попречи и да ги изтормози още повече.

— Императорът е много щастлив от завръщането ви, лорд екзалт-генерале — завърши офицерът.

Конфас едва не се изсмя на глас при тези думи. Завръщането на съперник никога не радваше един император, но всеки император се радваше на завръщането на армията си, особено когато е под обсада. Какъвто в крайна сметка беше случаят. Конфас бе принуден да влезе в Момемн с лодка.

И сега големият триумф, който бе очаквал, най-важното от всяко друго признание за постижението му, бе засенчено от по-велики събития. Свещената война бе омаловажила славата му, бе смалила дори унищожението на скилвендите. Хората щяха да празнуват в негова чест, да, но по начина, по който празнуваха религиозни фестивали по време на глад: без желание, твърде заети с належащите събития, за да разберат наистина какво или заради кого празнуват.

Как можеше да не намрази Свещената война?

Зазвъняха цимбали. Проехтяха рогове. Шриалските свещеници приключиха церемонията, поклониха се и се оттеглиха, оставяйки го напоен с острия мирис на палмово вино. Появиха се церемониалмайстори, облечени в поръбени със злато поли и Конфас, заедно със застаналия до него Мартемус и следван от почетен кортеж, ги последва с бавна крачка сред препълнената с хора тишина на Скуарския двор. Цели кохорти облечени в червени поли войници паднаха на колене, докато преминаваше, така че Конфас оставяше следа през целия площад, като вятър през пшеница. Изпита моментна тръпка. Нима не бе това неговото проникновение? Източникът на екстаза му по бреговете на река Киют?

Докъдето стигат очите ми, те отговарят на заповедите ми и следват моята ръка. Докъдето стигат очите ми и отвъд…

Отвъд. Секваща дъха мисъл. Необуздана.

Поглед през рамо го увери, че по-раншните му инструкции са били спазени. Двама от личните му телохранители го следваха наблизо, влачейки пленника помежду си, докато дузина други маркираха усърдно пътя си с последните отрязани скилвендски глави. За разлика от предишни екзалт-генерали, той не водеше със себе си армия от роби и плячка за своя император, но смяташе, че гледката на насмолени глави, издигнати над площада, ще има неподражаем ефект. Въпреки че не виждаше баба си сред тълпата, оградила чичо му под форума, Конфас знаеше, че тя е там и че одобрява това.

— Дай им спектакъл — обичаше да казва императрицата, — и те ще ти дадат власт.

Ако усещаха сила, хората я признаваха. През целия си живот Конфас беше заобиколен от учители. Ала именно неговата баба, свирепата Истрия, бе сторила най-много, за да го подготви за онова, което му се полагаше по право. Противно на желанията на баща му, тя бе настояла той да прекара ранното си детство заобиколен от помпозността и интригите на имперския Двор. И там тя го изправи на крака, сякаш бе нейно дете, научи го на историята на тяхната династия, а чрез нея — на всички неписани тайни на политиката. Конфас дори подозираше, че Истрия има пръст в измислените обвинения, довели до екзекуцията на баща му, просто за да гарантира, че той няма да се пречка в наследяването, ако случайно другият й син, Икурей Зерий III, неочаквано се окаже мъртъв. Ала повече от всичко тя бе осигурила, дори натрапила усещането, че именно Конфас и никой друг е наследник на трона. Още като малко момче, тя бе съумяла да го включи в спектакъл, който внушаваше, че всеки негов дъх е триумф за империята. Сега дори чичо му не смееше да оспори това усещане, дори и ако успееше да създаде син, който да не се лигави и да няма нужда от пелени в зряла възраст.

Тя бе сторила толкова много, че Конфас можеше почти да я обича.

Вгледа се отново в чичо си. Сега той бе по-близо, дотолкова, че можеше да различи детайлите в облеклото му. Белият рог, издигащ се от златната му диадема, беше изненада за екзалт-генерала. Никой нансурски император не беше носил короната на Шигек, откак тази провинция бе паднала пред напора на фанимите преди три века. Това беше същинска наглост! Какво можеше да е предизвикало подобно изхвърляне? Дали си мислеше, че като се затрупа с изпразнени от смисъл орнаменти, ще си осигури слава?

Той знае… Знае, че съм го надминал!

По време на връщането си от степта Джиюнати, Конфас мислеше за своя чичо до степен на вманиачаване. Той разбираше, че истинският въпрос е дали императорът ще бъде склонен да го възприема като инструмент, който може да се използва и по-нататък, или да се отърве от него като от заплаха. Фактът, че Зерий го е пратил да унищожи скилвендите, по никакъв начин не намаляваше възможността за убийство. Иронията в това да премахнеш някой, който успешно е изпълнил повелята ти, нямаше да означава нищо за него. Подобни „неправди“, както ги наричаха философите, бяха хлябът и бирата на имперската политика.

Не. Ако нещата останеха непроменени, беше осъзнал Конфас, чичо му щеше да се опита да го убие. Проблемът, просто казано, беше, че е унищожил скилвендите. Дори и ако триумфът му не се превърнеше в силата, нужна, за да узурпира трона, както Конфас се боеше, Зерий подозираше конспирация винаги, когато двама роби пръднеха и просто щеше да предположи, че той я има. Ако нещата останеха непроменени, Конфас трябваше да се върне в Момемн с ултиматуми и обсадни машини.

Ала нещата не останаха непроменени. Битката при Киют беше само първата крачка в много по-големия план да се изтръгне Свещената война от ръцете на Майтанет, а Свещената война беше ключът към мечтаната от чичо му възстановена империя. Ако Киан бъдеше смазан и ако всички стари провинции можеха да се завладеят наново, тогава Икурей Зерий III щеше да бъде запомнен не като император-воин, подобно на Затантий или Триам, а като велик държавник, подобно на Кафрианас-младши. Това бе неговата мечта. И докато Зерий стоеше вкопчен в мечтата си, Конфас съзнаваше, че той ще стори всичко по силите си да се грижи за богоподобния си племенник. Побеждавайки скилвендите, Конфас стана по-полезен, отколкото опасен.

Заради Свещената война. Всичко се въртеше все около проклетата Свещена война.

С всяка негова крачка форумът закриваше все повече небето. Чичо му, който сега изглеждаше още по-нелепо, след като Конфас знаеше какво носи, се приближи още повече. Въпреки че боядисаното му лице изглеждаше неподвижно отдалеч, той видя или му се стори как вижда ръцете му да стискат алената роба за миг. Нервен жест? Екзалт-генералът едва не се засмя. Малко неща му бяха по-забавни от тревогата на чичо му. Но червеите трябва да се гърчат.

Винаги беше мразил чичо си — дори като дете. Но въпреки цялото си презрение, отдавна се бе научил да не го подценява. Императорът беше като онези нетипични пияници, които заваляха думите и се препъваха, но ставаха смъртоносно трезвени в мига, в който се сблъскаха с опасност.

Дали усещаше опасност сега? Внезапно Икурей Зерий III му се стори сложна гатанка — неузнаваем. За какво си мислиш, чичо?

Въпросът го тормозеше толкова силно, че се почувства задължен да потърси отговора с помощта на нечие чуждо мнение.

— Кажи ми, Мартемус — попита той с тих глас, — ако трябваше да предположиш, за какво би казал, че мисли чичо ми?

Генералът беше стегнат. Може би си мислеше, че разговорът в подобно време е недостоен.

— Познавате го много по-добре от мен, лорд екзалт-генерале.

— Напълно политически отговор.

Конфас се сепна, поразен от предчувствие, че причината за напрежението на Мартемус може да е много по-дълбока от очакването да срещне своя император за пръв път. Кога изобщо бе виждал този мъж да изпитва страхопочитание към висшестоящите си?

Никога.

— Трябва ли да се боя, Мартемус?

Очите на генерала останаха вдигнати към все още далечния император. Той не мигаше.

— Трябва да се боите, да.

Без да го е грижа какво биха си помислили наблюдателите, Конфас се извърна и огледа профила на Мартемус, отбелязвайки за пореден път класическата нансурска форма на челюстта му и счупения нос.

— И защо мислиш така?

Другият мъж продължи да върви в тишина привидно доста дълго време. В един отчаян миг на Конфас му се дощя да го удари. Защо му трябваше да обмисля отговорите си толкова време, когато решението бе винаги едно и също? Мартемус винаги казваше истината.

— Зная само — отвърна накрая генералът, — че ако аз бях император, а вие — моят екзалт-генерал, щях да се боя от вас.

Конфас изсумтя под нос.

— А когато императорът се бои от нещо, той го убива. Виждам, че и вие от провинцията сте му взели мярката. И все пак моят чичо се бои от мен още откак го бих на бенджука за пръв път. Тогава бях на осем. Щеше да ме удуши — и после да обвини едно злощастно гроздово зърно за това, — ако не се бе намесила баба ми.

— Не успявам да видя…

— Чичо ми се бои от всички и всичко, Мартемус. Твърде добре е обучен в историята на династията ни, за да не го прави. Затова само нови страхове го подтикват към убийство. Старите като мен едва ги забелязва.

Генералът сви рамене недоловимо.

— Но нали той… — Гласът му заглъхна, сякаш бе шокиран от собствената си дързост.

— Нали екзекутира баща ми? Но разбира се. Ала той не се е страхувал от него поначало. Едва по-късно, след като… след като биакската фракция натрови сърцето му със слухове.

Мартемус го погледна с крайчеца на окото си.

— Но онова, което постигнахте, лорд екзалт-генерале… Помислете само! По ваша заповед всеки войник тук — до последния човек! — би хвърлил живота си в краката ви. Със сигурност императорът знае това! Със сигурност това е нов страх!

Конфас мислеше, че Мартемус не е способен да го изненада, ала сега се стресна не само от важността, но и от пламенността на отговора му. Нима той предлагаше въстание? Тук? Сега?

Внезапно се видя как изкачва стъпалата на форума и Андиаминските простори. Видя чичо си, нарязан на кървави дрипи.

Картината го остави без дъх. Възможно ли беше това да е някакво откровение? Образ от бъдещето? Трябваше ли той…? Но не, това бе пълна глупост! Мартемус просто не виждаше по-голямата картина.

И все пак всичко — редиците, паднали на колене в периферното му зрение, намаслените гърбове на церемониалмайсторите пред него, чичо му, застанал неподвижен, сякаш на ръба на някой фатално стръмен склон — бе станало кошмарно. Внезапно той се разгневи на Мартемус и безпочвените му страхове. Това трябваше да е неговото време! Моментът му на тържествуване.

— А какво ще кажеш за Свещената война? — сопна се Конфас.

Генералът се намръщи, но задържа лицето си насочено към извисяващия се форум.

— Не разбирам.

Внезапно обхванат от нетърпение, Конфас го изгледа ядно. Защо на всички им беше толкова трудно да видят? Така ли се чувстваха боговете, когато бяха тормозени от неспособността на хората да осмислят великите поличби за техните планове? Дали не очакваше твърде много от последователите си? Боговете определено го правеха.

Но може би това беше идеята. Как по-добре щяха да ги накарат да се борят?

— Мислите си, че императорът е повече коварен, отколкото боязлив? — продължи Мартемус. — Че алчността му да възстанови империята ще засенчи страха му от вас?

Конфас се усмихна. Богът бе удовлетворен.

— Така мисля. Той се нуждае от мен, Мартемус.

— Значи правите залог.

Церемониалмайсторите достигнаха монументалното стълбище, водещо нагоре към форума, и отстъпиха от двете страни с поклон. Императорът се издигаше над тях.

— А ти на какво ще заложиш, Мартемус?

За пръв път генералът го погледна директно, а блестящите му кафяви очи се изпълниха с нетипично обожание.

— На вас, лорд екзалт-генерале. И на империята.

Бяха спрели в основата на огромното стълбище. След един бърз поглед към Мартемус, Конфас направи жест на телохранителите си да го последват с пленника и започна да се изкачва по стъпалата. Чичо му го очакваше на върха. Конфас забеляза, че Скейос стои до него. Десетки дворяни се бяха струпали сред колоните на форума. Всички гледаха със сериозни лица.

Думите на Мартемус се върнаха неканени при него.

По ваша заповед всеки войник тук би хвърлил живота си в краката ви.

Конфас също бе войник, и като такъв вярваше в тренировките, провизиите, планирането — накратко, в подготовката. Но също така, като всички велики водачи, той имаше остър нюх за онези плодове, които узряваха извън сезона. Знаеше прекрасно колко е важен точният момент. Какво щеше да стане, ако удареше сега? Какво биха направили — защото точно това беше проблемът — всички, струпали се тук? Колцина щяха да заложат на него?

На вас… Ще заложа на вас.

При все недостатъците си, чичо му беше проницателен в преценката си за характери. Сякаш глупакът инстинктивно знаеше как да балансира тоягата и моркова, кога да удари и кога да гали. Внезапно Конфас осъзна, че няма представа накъде биха се завъртели мнозина от мъжете, които имаха значение. Разбира се Генкелти, екзалт-капитана на еотическата стража, щеше да застане редом със своя император — до смърт, ако се наложи. Но Семемкетри? Дали Имперският саик би предпочел силен император пред слаб? А Нгарау, който контролираше така важните съкровищници?

Имаше толкова много неясноти!

Топъл повей на вятъра запрати листа от някоя невидима горичка пред краката му. Той спря на терасата точно под чичо си и му отдаде почит.

Икурей Зерий III остана неподвижен като боядисана статуя. Старият Скейос обаче му направи знак да се качи. С бучащи уши Конфас измина последните няколко стъпала. Пред очите му проблесна образ на размирици и войници. Помисли си за церемониалния си кинжал, зачуди се дали е достатъчно здрав, за да прониже коприна, дамаск, кожа и кокал.

Щеше да свърши работа.

После застана пред чичо си. Изражението и крайниците му замръзнаха предизвикателно. Въпреки че Скейос го гледаше с открита тревога, императорът не показа да е забелязал.

— Такава велика победа, племеннико! — възкликна той рязко. — Донесе на дома Икурей слава, каквато никой не е носил!

— Твърде си благосклонен, чичо — отвърна Конфас с равен тон.

За момент Зерий се намръщи. Конфас бе забравил да коленичи и да целуне коляното му.

Очите им се вкопчиха едни в други и той се стресна. Бе забравил колко много чичо му приличаше на баща му.

Още по-добре. Щеше да го хване за врата отзад, сякаш за интимна целувка, а после да забие ножа в гърдите му. Щеше да извърти острието и да разполови сърцето му. Убийството щеше да е бързо и, Конфас внезапно осъзна, изненадващо лишено от злост. После щеше да извика на хората си долу, да им нареди да завземат Имперския център. И за няколко мига империята щеше да стане негова.

Той вдигна ръка за целувка, ала чичо му я отблъсна и скочи край него, очевидно заинтересуван от нещо по-надолу по стълбите.

— А какво е това? — извика той и посочи пленника.

Конфас хвърли поглед към наблюдателите и видя Генкелти и неколцина други да го гледат тревожно. Усмихна се фалшиво и се обърна, за да се присъедини към императора.

— Уви, чичо, това е единственият пленник, който мога да ти предложа. Всеки знае, че скилвендите са отвратителни роби.

— И кой е той?

Мъжът бе хвърлен на колене и сега се бе привел над голотата си, с белязани ръце, завързани зад гърба му с вериги. Един от стражите сграбчи черната му грива и повдигна лицето му към императора. Въпреки че в изражението му все още се виждаше намек за презрение, сивите му очи бяха празни, насочени към неща извън този свят.

— Зунурит — каза Конфас. — Техният крал на племената.

— Бях чул, че е заловен, но не смеех да вярвам на слуховете! Конфас! Конфас! Скилвендски крал на племената хванат в плен! Днес ти носиш безсмъртие на нашия род! Ще накарам да го ослепят, кастрират и овържат под трона ми, точно като древните върховни крале на Киранеас.

— Прекрасна идея, чичо.

Конфас погледна надясно и най-накрая видя баба си. Тя носеше зелена копринена рокля, кръстосана от плътно пристегнат син пояс. Както винаги, изглеждаше като стара курва, която се прави на кокетка. Ала в изражението й имаше нещо. По някакъв начин изглеждаше различна.

— Конфас… — ахна тя, а очите й се разшириха от удивление. — Напусна ни като наследник на империята, а се връщаш сред нас като бог.

Колективно поемане на дъх последва думите й. Предателство… или поне нещо, което императорът нямаше как иначе да интерпретира.

— Твърде щедра си в похвалите си, бабо — каза бързо Конфас. — Връщам се като скромен роб, който просто е изпълнил повелята на своя господар.

Но тя е права! Нали?

По някакъв начин допреди миг беше на ръба да повали чичо си, а сега трябваше да прикрива гафовете на баба си. Решителност. Не биваше да се разсейва!

— Разбира се, мило мое момче. Говорех образно… — По някакъв странно гнусен начин за толкова стар човек, тя се понесе елегантно до него и сплете ръка с неговата. — Срамота, Конфас. Разбирам стадото — тя изгледа гневно дворяните на сина си — … да вижда нещо скандално в думите ми, но ти?

— Винаги ли трябва да се лигавиш така край него, майко? — попита Зерий. Беше започнал да ръчка трофея си, сякаш проверяваше мускулите му.

Конфас случайно мерна погледа на Мартемус от мястото, където бе коленичил болезнено, за момента останал напълно незабелязан. Генералът кимна опасно.

И тогава над него се спусна познатият хлад, който му позволяваше да мисли и действа решително, докато други мъже се препъваха. Погледна привидно безкрайните редици воини долу. По ваша заповед всеки войник…

Той се отдръпна от баба си.

— Слушай — каза. — Има неща, които трябва да науча.

— Или какво? — попита чичо му.

Очевидно бе забравил краля на племената. Или това поначало беше просто поза?

Без да се смути, Конфас се вгледа в гримираните очи на чичо си и се подсмихна пред абсурда на шигекската му корона.

— Или скоро ще се окажем във война с мъжете на Бивника. Разбра ли, че те се вдигнаха на бунт, когато се опитах да вляза в Момемн? Убиха двадесет от кидрухилите ми!

Конфас осъзна, че очите му са се спрели на мекия напудрен врат на императора. Може би там беше по-добро място за удар.

— Ах, да — каза Зерий не особено заинтересован. — Много неприятен инцидент. Калмемунис и Тарсчилка подстрекават не само своите хора. Но те уверявам, че с този въпрос е приключено.

— Какво имаш предвид под „приключено“?

За пръв път в живота си Конфас не го беше грижа какво мисли императорът за тона му.

— Утре — обяви Зерий с повелителен глас — ти и баба ти ще ми правите компания нагоре по реката, за да наблюдаваме транспортирането на последния ми монумент. Зная, племеннико, че душата ти е неспокойна по природа, че си последовател на школата на решителните действия, но трябва да проявиш търпение. Това не е Киют и ние не сме скилвендите… Нещата не са такива, каквито изглеждат, Конфас.

Конфас онемя. „Това не е Киют и ние не сме скилвендите.“ Какво трябваше да значи това?

Сякаш всичко е решено, Зерий продължи:

— Това ли е генералът, за когото говориш с такова уважение? Мартемус, нали? Толкова се радвам, че е тук. Не можех да прекарам през реката достатъчно от хората ти, за да запълнят центъра, така че се видях принуден да използвам моята еотическа стража и няколкостотин души от градската.

Въпреки че беше вцепенен, Конфас отвърна без колебание:

— И да ги облечеш като моите… като редовна армия?

— Разбира се. Церемонията е колкото за теб, толкова и за тях, нали?

С бумтящо сърце, Конфас коленичи и целуна коляното на чичо си.

Хармония… Такава сладост. Към това си мислеше, че се стреми Икурей Зерий III.

Семемкетри, върховният учител на неговия имперски саик, го бе уверил, че кръгът е най-чистата от геометричните линии, най-проводимата за възстановяването на духа. Човек не бива да живее живота си в линии, казваше той. Но именно с кръгове от нишки се създаваха възли и с кръгове от подозрение — интриги. Самата форма на хармонията беше прокълната!

— Колко още трябва да чакаме, Зерий? — попита майка му отзад, а гласът й бе гърлен от раздразнението и възрастта.

Слънцето е горещо, нали, кучко?

— Скоро — отговори той на реката.

От носа на голямата си галера, Зерий гледаше кафявите води на река Фаюс. Зад него седяха майка му, императрица Истрия, и племенникът му, Конфас, все още възбуден от зашеметяващата си победа над скилвендските племена при Киют. Привидно ги бе поканил да станат свидетели на пренасянето на последния му монумент от базалтовите каменоломни на Осбеус надолу по реката до Момемн. Но както винаги зад всяко събиране на имперското семейство се криеха и други цели. Той знаеше, че те няма да одобрят монумента — майка му открито, а племенникът му мълчаливо. Ала въпреки това нямаше — не можеха — да отхвърлят изявлението, което щеше да направи скоро. Самото споменаване на Свещената война бе достатъчно, за да спечели уважението им.

Поне за известно време.

Откак бяха напуснали каменния кей на Момемн, майка му припърхваше около внука си.

— Изгорих двеста златни плочици за теб — казваше в момента. — По една за всеки ден на бойното поле. И предложих тридесет и осем кучета на гилгаолското жречество, за да бъдат заклани в твоя…

— Обзаведе ги и с лъв — извика Зерий през рамо. — Албиносът, който Писатулас купи от онзи отвратителен Кутнармски търговец, нали, майко?

Въпреки че не я виждаше, усещаше как очите й дълбаят дупки в гърба му.

— Това трябваше да бъде изненада, Зерий — каза тя с киселинна сладост в гласа. — Или си забравил?

— Извинявам се, майко. Наистина…

— Накарах да подготвят кожата му — каза тя на Конфас, сякаш Зерий не се беше обаждал. — Подходящ дар за Лъва на Киют, не мислиш ли?

Тя се изкикоти на собствената си коварна хитрост.

Зерий сграбчи яростно махагоновите перила.

— Лъв! — възкликна Конфас. — И при това албинос! Нищо чудно, че Богът ми се усмихваше, бабо.

— Просто подкуп — отвърна тя омаловажаващо. — Отчаяно копнеех да се върнеш невредим. Бях полудяла от отчаяние. Но сега, когато ми казваш как си надвил онези примитиви, се чувствам глупаво. Да се опитвам да подкупвам боговете да бдят над един от своите! Империята никога не е виждала герой като теб, мой скъпи, сладки Конфас. Никога!

— Каквато и мъдрост да притежавам, бабо, я дължа на теб.

Истрия почти се изкикоти. Ласкателствата, особено от Конфас, винаги бяха любимият й наркотик.

— Сега като се замисля, бях доста суров учител.

— Най-суровият.

— Но ти винаги беше немарлив, Конфас. А размотаването неизбежно изважда най-лошата ми страна. Направо издирам очи.

Зерий стисна зъби. Тя знае, че слушам! Предизвиква ме.

Конфас се смееше.

— Боя се, че открих удоволствията на жените на неприлично млада възраст, бабо. Трябваше да се грижа за други учители.

Истрия се засмя лукаво… вечната флиртаджийка. Сбръчкана курветина.

— Уроци от една и съща книга, предполагам.

— Всичко се свежда до чукане, нали?

Смехът им заглуши свистящия хор на греблата на галерата. Зерий трябваше да потуши писъка в гърлото си.

— А сега с тази Свещена война, мой скъпи Конфас, ти ще станеш много, много повече от най-великия екзалт-генерал в историята ни!

Какво се опитва да направи? Истрия винаги го бе дразнила, но никога не се беше доближавала толкова до подклаждане на бунт. Знаеше, че победата на Конфас над скилвендите го е трансформирала от инструмент в заплаха. Особено след фарса на форума предния ден. Зерий трябваше да хвърли само един поглед към лицето на племенника си, за да разбере, че Скейос е бил прав. В очите на Конфас наистина имаше убийство. Ако не бе Свещената война, Зерий щеше да нареди да го посекат на място.

Истрия беше там. Тя знаеше всичко това, ала въпреки това подклаждаше огъня още и още. Дали не…

Дали не се опитваше да убие Конфас?

Племенникът му очевидно беше смутен.

— Моите войници биха казали: „Не е хубаво да броиш мъртвите, преди да е пусната кръв“, бабо.

Но дали наистина беше притеснен? Можеше ли да се преструва? Можеше ли да е нещо, замесено от тях двамата, за да го прати по грешна следа? Той погледна по дължината на галерата в търсене на Скейос. Откри го при Аритмеас, извика го с яростен поглед, но после се наруга мислено. За какво му беше този стар глупак? Майка му играеше игри. Тя винаги играеше игри.

Не им обръщай внимание.

Скейос дотича до него — старецът се движеше като рак, — но Зерий го игнорира. Дишайки бавно и равномерно, той се загледа в движещите се по реката съдове. Речни лодки се движеха една край друга с тромава грация, повечето от тях — натежали от стоки. Видя трупове на свине и крави, съдове с масло и бъчви с вино; видя пшеница, жито, камък и дори нещо, което реши, че трябва да е група танцьори. И всичко това се влачеше по широкия гръб на реката към Момемн. Добре беше, че е застанал върху Фаюс. Тя беше великото въже, от което се протягаха обширните мрежи на Нансуриума. Търговия и препитание, наглеждани от неговия образ.

„Златото, което носят в ръцете си, помисли той, е с моето лице на него.“

Императорът вдигна очи към небето. Те се спряха върху чайка, застинала мистериозно в сърцето на далечен облак. За миг си помисли, че усеща докосването на хармонията, че може да забрави бърборенето на майка си и племенника си зад гърба му.

В този момент галерата подскочи и спря рязко. Зерий залитна над парапета за миг, а после се задържа. Избута се на крака и се огледа диво в търсене на капитана сред малкото стадо дворяни на борда. Чу викове, заглушени от дървото, а после плющенето на камшици. В ума му се появиха неканени образи. За претъпкани места под палубата. Изгнили зъби, стиснати в агония. Пот и жилеща болка.

— Какво стана? — чу майка си да пита.

— Плитчина, бабо — обясни Конфас. — Поредното закъснение, както изглежда.

Тонът му бе стегнат от нетърпение — свобода на изразяване, която не би си позволил преди няколко месеца, ала все пак нищожна в сравнение с наглостта му от предния ден.

По палубата се чуха викове. Греблата заораха хаотично в заобикалящите ги води, ала не постигнаха нищо. С изражение, което вече молеше за милост, капитанът се приближи и призна, че са се забили в плитчина. Зерий сгълча глупака, като през цялото време усещаше преценяващия поглед на майка си. Когато се обърна към нея за момент, видя очи, които бяха твърде преценяващи, за да принадлежат на майка, загледана в своя син. Конфас се беше излегнал на дивана до нея и се подхилваше, докато гледаше нагласения бой на петли.

Изнервен от наблюдателите си, Зерий махна с ръка, за да спре извинителните обяснения на капитана.

— Защо трябва гребците да жънат каквото ти си посял? — извика той. Отвратен от инфантилното ломотене на мъжа, той му обърна гръб и нареди на стражите да го завлекат под палубата. Последвалият вой само разпали гнева му. Защо толкова малко хора можеха да понесат последиците от действията си?

— Решение, достойно за Късния пророк — отбеляза сухо майка му.

— Ще чакаме тук — каза рязко Зерий на нищото.

След миг камшиците и виковете притихнаха.

Греблата застинаха. Последва рядък момент на тишина на палубата. Над водите прозвуча кучешки лай. Деца се гонеха по южния бряг, снижаваха се под дърветата и пищяха. Но имаше и друг звук.

— Чуваш ли ги? — попита Конфас.

— Да — отвърна Истрия и изви врат, за да погледне нагоре по реката.

Зерий също го чуваше: тих хор от викове от другия бряг. Той примижа в далечината, където Фаюс се извиваше и сучеше между тъмните склонове, в търсене на някакъв видим знак от баржата, понесла новия му монумент. Не видя нищо.

— Може би трябва да почакаме последното ви величие на кърмата на галерата, Бог сред смъртни — прошепна Скейос в ухото му.

Той понечи да смъмри първия съветник за това, че го е прекъснал с глупости, после се поколеба.

— Продължавай — промърмори, докато гледаше стареца. Лицето на Скейос често му напомняше за сбръчкана ябълка, набраздена от две блестящи черни очи. Изглеждаше като древно бебе.

— Оттук, Бог сред смъртни, божественият ви паметник ще се разкрие постепенно, позволявайки на майка ви и племенника ви… — Лицето му изразяваше болка.

Зерий се намръщи и погледна подозрително Истрия.

— Никой не смее да се подиграва на императора, Скейос.

— Разбира се, Бог сред смъртни. Със сигурност. Но ако почакаме на кърмата, вашият обелиск ще се разкрие в едно величествено движение, когато баржата ни подмине.

— Аз бях обмислил и това…

— Но, разбира се.

Зерий се обърна към императрицата и екзалт-генерала.

— Ела, майко — каза той. — Нека се оттеглим от слънцето. Малко сянка ще те разкраси.

Истрия се намръщи при тази обида, но иначе изглеждаше видимо облекчена. Слънцето се издигаше високо в небето и беше горещо за сезона. Тя стана със скована грация и с нежелание прие предложената от сина й ръка. Конфас се претърколи на крака след нея и ги последва. Групи парфюмирани роби и дворяни се разпръснаха от пътя им. Докато Скейос чакаше на дискретно разстояние, тримата се спряха при масите, отрупани с деликатеси. Зерий се разведри, когато майка му похвали кухненските му роби. Възторгът от слугите му винаги беше нейният начин да изкупи по-ранната си недискретност — нейното извинение. Може би, помисли Зерий, днес тя щеше да бъде благосклонна към него.

Накрая се разположиха на покритата с навес кърма на галерата, където се излегнаха на канапета от Нилнамеш. Скейос застана отдясно на императора — обичайното му място. Присъствието му успокояваше Зерий: също като прекалено силното вино, неговото семейство се нуждаеше от разводняване.

— А как е моята полусестра? — попита го Конфас. Беше дошло време за джнан.

— Задоволителна съпруга.

— И все пак утробата й остава затворена — отбеляза Истрия.

— Аз си имам наследник — отвърна небрежно императорът, знаейки прекрасно, че старата вещица се наслаждава на импотентността му. Силното семе насилва утробата. Тя току-що го бе нарекла слабак.

Тъмните очи на Истрия проблеснаха.

— Да… Наследник без наследство.

Такава прямота! Може би възрастта най-накрая бе догонила безсмъртната императрица. Вероятно времето беше единствената отрова, която нямаше как да избегне.

— Внимавай, майко.

Може би — и тази мисъл изпълни Зерий с мрачна наслада — тя скоро щеше да умре. Прокълната стара кучка.

Конфас се намеси:

— Мисля, че баба намеква за мъжете на Бивника, божествени чичо… Получих новини тази сутрин, че са нападнали и разграбили Джарута. Вече сме минали точката на бунтове и шриалски петиции. Намираме се на прага на открита война.

Толкова бързо достигна до същината на нещата. Това не беше елегантно. Варварство.

— Какво възнамеряваш да направиш, Зерий? — попита Истрия. — Не само твоята опърничава и понякога нетактична майка се бои от тези опасни събития. Дори най-надеждните домове от конгрегацията са притеснени. Трябва да действаме, по един или друг начин.

— Никога не съм те виждал нетактична, майко… Това винаги е само преструвка.

— Отговори ми, Зерий. Какво мислиш да правиш?

Той въздъхна силно.

— Вече не става въпрос за намерения, майко. Делото е постигнато. Конрийското псе Калмемунис прати посланици. Ще подпише договора ми утре следобед. Дава личното си уверение, че от днес бунтовете и набезите спират.

— Калмемунис! — изсъска майка му, все едно бе изненадана. По всяка вероятност тя бе научила това дори преди самия Зерий. След всички тези години, прекарани в заговори за и срещу съпрузи и синове, мрежата й от шпиони пронизваше Нансуриума до сърцето му. — Ами останалите велики имена? Онзи аинон — как се казваше? — Кумрезер?

— Зная само, че Калмемунис ще се съвещава с него, Тарсчилка и някои от другите днес.

— И той ще подпише — каза Конфас с тона на отегчен оракул.

— И какво те кара да си толкова сигурен в това? — попита Истрия.

Конфас вдигна купата си и един от щъкащите наоколо роби побърза да я напълни.

— Всички пристигнали първи ще подпишат. И преди трябваше да се сетя, но сега като се замисля, изглежда очевидно, че тези глупаци се страхуват от идването на другите повече от всичко друго. Мислят се за неуязвими. Кажи им, че фанимите са ужасяващи по време на война, не по-малко от скилвендите, и ще ти се изсмеят, а после ще ти напомнят, че самият Бог язди редом с тях.

— И какво искаш да кажеш с това? — попита Истрия.

Без да се усети, Зерий се приведе напред в дивана.

— Да, племеннико. Какво имаш предвид?

Конфас отпи от купата и сви рамене.

— Въобразяват си, че триумфът им е сигурен, така че защо да го делят? И по-лошо, да го отстъпят изцяло на незаслужаващите си по-високопоставени братя? Помислете. Когато Нерсей Прояс пристигне, Калмемунис ще е просто поредният му лейтенант. Същото важи и за Тарсчилка и Кумрезер. Когато основните сили на Галеот и Велики Аинон се съберат, те ще изгубят своите високи позиции. Докато в момента Свещената война е тяхна и те искат да я използват…

— Значи трябва да забавиш раздаването на провизии, Зерий — прекъсна го Истрия. — Да им попречиш да потеглят.

— Може би можем да им кажем, че сме намерили гъгрици в хамбарите си — добави Скейос.

Зерий гледаше майка си и племенника си, опитвайки се да изглади усмивката от изражението си. Тук тяхното знание свършваше и започваше неговият гений. Дори Конфас, коварната змия, не можеше да предвиди решението му.

— Не — каза той. — Те ще потеглят.

Истрия го зяпна, а лицето й изглеждаше толкова удивено, колкото му позволяваше сбръчканата й кожа.

— Може би трябва да освободим робите — каза Конфас.

Зерий плесна с ръце и намаслените тела избягаха от палубата.

— Какво означава това, Зерий? — попита Истрия. Гласът й трепереше, сякаш бе останала без дъх от шока.

Конфас го гледаше внимателно, а устните му се извиха в лека усмивка.

— Мисля, че разбирам, бабо. Чичо, възможно ли е, падиражахът да е помолил за… жест?

Безмълвен от удивление, Зерий зяпна племенника си. Как беше възможно да знае? Твърде много проницателност и твърде лековато поведение. На определено ниво императорът винаги се бе ужасявал от Конфас. И причината не беше само в интелекта му. В племенника му имаше нещо мъртво. Не, повече от мъртво — нещо загладено. С други, дори с майка си — макар напоследък и тя да изглеждаше някак далечна — винаги имаше размяна на неизречени очаквания, на малки човешки нужди, които обгръщаха всеки разговор, дори тишината. Но при Конфас всичко беше гладки повърхности. Племенникът му никога не биваше докосван от другите. Той беше човек, за когото всичко беше каприз. Съвършен човек.

Но да овладееш подобен човек! А той трябваше да го овладее.

— Ласкайте го — каза веднъж Скейос на Зерий. — И се трансформирайте в част от величествената история, както той възприема живота си.

Ала императорът не можеше да стори това. Да ласкаеш друг означаваше да унизиш себе си.

— Откъде знаеше? — сопна се Зерий. А страхът му добави: — Трябва ли да те пращам в Зиек, за да науча?

Кулата на Зиек — кой в Нансур не трепереше, когато я мернеше да се издига сред сградите на Момемн? Очите на племенника му се втвърдиха за миг. Този път го бяха засегнали — и защо не? Конфас бе получил заплаха. Зерий се засмя.

Резкият глас на Истрия прекъсна наслаждението му:

— Как можеш да се шегуваш с тези неща, Зерий?

Дали се беше шегувал? Може би.

— Прости ми недодялания хумор, майко, но Конфас налучка правилно, при това толкова смъртоносна тайна, че може да унищожи всички ни, ако… — Той спря и отново погледна племенника си. — Затова трябва да зная как си разбрал това.

Сега Конфас беше предпазлив.

— Защото аз бих направил това. Скаурас… не, Киан трябва да разбере, че ние не сме фанатици.

Скаурас. Скаурас с ястребовото лице. Старо име. Коварният киански сапатишах-губернатор на Шигек и първото трудно препятствие, което Свещената война трябваше да преодолее. Колко малко познаваха тези Мъже на Бивника земите между реките Фаюс и Семпис! Нансур и Киан водеха война от векове. Те се познаваха отблизо, бяха сключили безброй договори с по-незначителни дъщери. Колко шпиони, откупи, дори заложници…

Зерий стрелна с поглед племенника си и го огледа преценяващо. Образът на призрачното лице на Скаурас, насложено върху това на кишауримския посланик, се появи пред очите му.

— Кой ти каза? — попита той внезапно напрегнат. Като младеж Конфас бе прекарал четири години в плен на кианците. При това именно в двора на Скаурас!

Конфас погледна към подовата мозайка под обутите си в сандали крака.

— Самият Скаурас — каза накрая, поглеждайки Зерий директно в лицето. В поведението му имаше игривост, но такава, подходяща за игра, която човек играе сам. — Никога не съм спирал комуникацията с двора му. Но твоите шпиони със сигурност са ти го казвали.

А Зерий се безпокоеше за източниците на майка си!

— Трябва да бъдеш предпазлив с тези неща, Конфас — каза Истрия майчински. — Скаурас е от старите кианци. Пустинник. Също толкова безскрупулен, колкото и умен. Би те използвал, за да всее смут между нас, ако може. Винаги помни, династията е важна. Домът Икурей.

Тези думи! Тръпки обхванаха ръцете на Зерий. Той ги притисна една към друга. Опита се да събере мисли. Погледна встрани от вълчите им лица. Преди толкова години беше! Хванал нескопосано малката черна стъкленица с размер на детски пръст, докато изливаше отровата в ухото на баща си. На баща си! И думите на майка му… не, на Истрия гърмяха в мислите му: „Династията, Зерий! Династията!“

Тя бе преценила, че съпругът й няма нито ноктите, нито зъбите, за да опази династията жива.

Какво ставаше тук? Какво правеха тези двамата? Заговор?

Той погледна към старата преструваща се вещица, искаше му се да иска да нареди да я убият. Но откак се помнеше, тя беше тотем — свещен фетиш, който крепеше безумната машина на властта. Старата ненаситна императрица бе единственият незаменим елемент. Онези мигове в младостта му, когато тя го бе събуждала посред нощ, галейки члена му, измъчвайки го от удоволствие, докато гукаше в овлажненото му от езика й ухо: „Император Зерий… Можеш ли да го почувстваш, обич моя, мой богоподобни сине?“ Тогава Истрия бе толкова красива.

Именно върху ръката й свърши той за пръв път и тя пое семето му и го накара да го вкуси. „Бъдещето, каза тогава, има вкус на сол… и люти, Зерий, мое скъпо дете…“ Онзи топъл смях, който обгръщаше студения мрамор с уют. „Опитай и виж как люти…“

— Виждаш ли? — казваше Истрия. — Виждаш ли как го разтревожи? Именно на това се надява Скаурас.

Конфас го наблюдаваше внимателно.

— Аз не съм глупак, бабо. И никой жив езичник не може да ме направи глупак. Особено Скаурас. Въпреки това се извинявам, чичо. Трябваше да ти го кажа по-рано.

Зерий изгледа и двамата с празен поглед. Навън слънцето грееше свирепо, достатъчно ярко, за да накара рисунките, пришити върху червения навес, да се отпечатат на пода: животни, вплетени в кръгове около Черното слънце на Нансур. Навсякъде — под рубинената сянка на навеса, по пода, мебелите и крайниците им — слънцето на империята, обградено от съвкупяващи се зверове.

„Хиляда слънца — помисли императорът и почувства как го изпълва спокойствие. — По всички стари провинции, хиляда слънца! Древните ни крепости ще бъдат превзети наново. Империята ще бъде възстановена!“

— Успокой се, сине — казваше Истрия. — Зная, че не си толкова глупав, че да предложиш на Калмемунис и останалите да тръгнат срещу кианците, или да пожертваш всички събрали се до момента Мъже на Бивника в този „жест“, за който говори внукът ми. Това би било лудост, а императорът на Нансур не е луд. Нали, Зерий?

През цялото време виковете, които бяха чули по-рано, се усилваха. Той стана и отиде до десния парапет. Облегна се и видя първата от влачещите баржата лодки да се появява иззад далечния бряг. Мерна гребците, като гръбнак на стоножка. Кожата им блестеше под слънцето.

Скоро…

Обърна се към майка си и племенника си, а после и към Скейос, който стоеше като издялан от дърво по начина, типичен за случайно подслушващите.

— Империята копнее за онова, което е изгубила — каза изморено Зерий. — Нищо повече. И ще пожертва всичко, дори Свещената война, за да си върне онова, за което копнее.

Толкова лесно казано! Подобни думи съдържаха света в миниатюра.

— Ти наистина си луд! — извика Истрия. — Значи ще пратиш тези първи чуждоземци към смъртта им, ще разполовиш Свещената война, само за да покажеш на трижди проклетия Скаурас, че не си религиозен лунатик? Прахосваш късмета си, Зерий, и ще си навлечеш безкрайния гняв на боговете!

Несдържаната й реакция го шокира. Ала нямаше голямо значение какво мисли тя за плановете му. Той се нуждаеше от Конфас… Зерий погледна към него.

След момент на сериозен размисъл, племенникът му най-накрая кимна и каза:

— Разбирам.

— Нима виждаш здрав разум в това? — изсъска Истрия.

Конфас изгледа преценяващо Зерий.

— Помисли, бабо. Очакваме да пристигнат много повече хора от онези, които вече са тук — истински велики имена като Саубон, Прояс, дори Чеферамуни, краля-регент на Велики Аинон! Но по-важното е, че ще излезе, че простите маси са първите, отзовали се на повика на Майтанет, онези, които са зле подготвени и тласкани от емоцията си повече от трезвата мисъл за войната. Ако тези боклуци измрат, това ще доведе до безброй предимства за нас: по-малко стомаси за хранене, по-стабилна армия на бойното поле… — Той се спря и се обърна към Зерий с поглед, който можеше да бъде само удивен или поне нещо близо до това. — И ще научи шриаха и онези, които го следват, да се боят от фанимите. Така заедно със страха ще нарасне и зависимостта им от нас, които вече уважаваме езичниците.

— Лудост! — изплю Истрия, която не се бе впечатлила от обяснението на внука си. — Какво? Нима после ще воюваме с кианците при условията на някакъв таен договор? Защо да им даваме нещо сега, когато най-накрая сме в позиция да грабим? Да счупим гръбнака на омразния враг! А ти искаш да се пазарим с тях? Казваш: „ще отрежа този и този крайник, но не и другия“? Лудост.

— Но наистина ли „ние“ сме в такава позиция, бабо? — отвърна Конфас, а синовното уважение бе изчезнало от тона му. — Помисли! Кои сме „ние“ в тази ситуация? Със сигурност не Икуреите. „Ние“ означава Хилядата храма. Майтанет размахва този чук — или си забравила? — докато ние просто сме се втурнали да оберем парчетата. Майтанет ни е превърнал в просяци, бабо! Дотук е сторил всичко по силите си да ни скопи. Затова и покани Алените кули, нали? За да не се налага да плаща цената, която бихме поискали за Имперския саик?

— Спести ми обясненията си за идиоти, Конфас. Още не съм старата изтъпяла глупачка, за която ме мислите. — Тя се обърна към Зерий и го изгледа със смразяващ поглед. Вероятно веселието му беше очевидно. — Значи Калмемунис, Тарсчилка и безбройни хиляди ще бъдат унищожени. Слабите в стадото са пожертвани. И после какво, Зерий?

Императорът не можеше да не се усмихне. Какъв план само! Дори великият Икурей Конфас бе възхитен! А Майтанет… От мисълта му се прииска да се разхили като имбецил.

— Какво после ли? Нашият шриах ще се научи на страх. Уважение. Всичките му претенции — всички жертвоприношения, химни и ласкателства — ще са били напразно. Както сама каза по-рано, майко, боговете не могат да бъдат подкупени.

— Но ти можеш.

Зерий се засмя.

— Разбира се, че мога. Ако Майтанет нареди на великите имена да подпишат договора ми, да се закълнат, че ще върнат всички стари провинции на империята, тогава ще им дам — той се обърна към племенника си и сведе глава — Лъва на Киют.

— Превъзходно! — извика Конфас. — Защо не го видях сам? Смачкай ги с една ръка, за да можеш да ги успокоиш с другата. Брилянтно, чичо! Свещената война ще бъде наша. Империята ще бъде възстановена!

Императрицата изгледа потомството си със съмнение.

— Какво ще кажеш, майко?

Ала погледът на Истрия се понесе към първия съветник.

— Необичайно мълчалив си, Скейос.

— Н-не е редно да говоря, императрице.

— Не? Но този безумен план е твой, нали?

— Мой е, майко — сопна се Зерий, подразнен от обвинението й. — Клетникът прекара безброй досадни седмици в опити да ме разубеди.

Още докато изговаряше думите, осъзна, че е сгрешил.

— Така ли било? И защо, Скейос? Колкото и да презирам теб, както и необосновано голямото влияние, което имаш върху сина ми, винаги съм смятала мисленето ти за стабилно. Какви наблюдения имаш, които би споделил с нас?

Скейос я изгледа безпомощно, но не продума.

— Боиш се за живота си, нали? — каза меко Истрия. — И така е редно. Присъдите на сина ми са сурови и напълно лишени от последователност. Но аз не се боя, Скейос. Старите жени са по-примирени със смъртта от старите мъже. Като създадеш живот на света, започваш да се виждаш като длъжник. Онова, което е дадено, се отнема. — Тя се обърна към сина си, извила устни в хищническа усмивка. — Което ме води към основната ми мисъл. От онова, което казва Конфас, Зерий, ти даваш на фанимите малко или почти нищо, като им осигуряваш първата половина на Свещената война.

Преглъщайки яростта си, императорът отвърна:

— Със сигурност сто хиляди живота са повече от „малко“, майко.

— О, но аз говоря за практическата страна на нещата, Зерий. Конфас твърди, че тези мъже са отпадъци, повече пречка, отколкото предимство. И след като Скаурас без съмнение също го знае, искам да те питам, мой скъпи сине, какво е поискал в замяна? Зная какво си взел, така че кажи ми, какво си дал?

Зерий я изгледа замислено. Спомени за срещата му с кишаурима Малахет и мистичните му преговори със Скаурас се появиха в ума му. Колко студена му изглеждаше сега онази лятна нощ! Студена и пъклена…

Империята ще бъде възстановена… На всяка цена.

— Нека го опростя — продължи Истрия. — Кажи ми къде пада линията, Зерий. Кажи ми къде втората, по-полезна половина на Свещената война, ще бъде надвита по необходимост.

Зерий впи поглед в очите на Конфас. Но не видя омразната всезнаеща подигравателна усмивка, а разбиране — единственото място, където наистина имаше нужда да го види. Какво беше Шимех, сравнен с империята? Какво беше вярата, сравнена с имперската власт? Конфас бе застанал на страната на Нансуриума — на негова страна. Внезапно въздухът изглеждаше натежал от унижението на майка му. Той се опиваше от аромата.

— Това е война, майко. Както в игра на клечки, кой знае какви триумфи — или катастрофи — ни чакат в бъдеще?

Великата императрица го гледа дълго време, а лицето й беше тревожно безизразно под козметиката.

— Шимех — каза тя накрая с мъртъв глас. — Свещената война ще бъде унищожена преди Шимех.

Зерий се усмихна, после сви рамене и се обърна отново към реката. Виковете на гребците вече изпълваха небето и първата от лодките ги подминаваше. С помощта на конопени въжета, те теглеха огромна баржа, толкова грамадна, че сякаш извиваше блестящия гръб на реката. Императорът виждаше черния монумент, сгушен сред дървени подпори, висок колкото портите на Момемн: масивен обелиск за храмовия комплекс Кмирал в столицата. Докато той се движеше пред погледите им, императорът почти можеше да почувства еротичната топлина на базалта под слънцето, която извираше от обширните му плоскости и масивния профил на лицето му, свирепото изражение на Икурей Зерий III на върха му. Той почувства как сърцето му се изпълва с радост и искрени сълзи се спуснаха надолу по бузите му. Представи си монумента издигнат в центъра на Кмирал сред хиляди удивени очи, а височайшето му лице обърнато завинаги към бялото слънце. Олтар.

Мислите му препускаха. Ще бъда безсмъртен…

Върна се на дивана си и се облегна, наслаждавайки се съзнателно на изблиците надежда и гордост. Ах, сладка божествена суета!

— Прилича на огромен саркофаг — каза майка му. Винаги искрена усойница.

Осма глава Момемн

Утемотът Юрсалка се събуди стреснат.

Някакъв шум…

Огънят беше изтлял. Всичко тънеше в мрак. Дъждът барабанеше по кожените стени на юртата му. Една от жените му изстена и се размърда сред одеялата си.

Тогава го чу отново. Почукване върху кожения отвор.

— Огата? — прошепна той дрезгаво.

Един от по-младите му синове бе излязъл на разходка предния следобед и така и не се завърна. Предположиха, че момчето е било заварено от дъжда и че ще се върне, когато той отмине. Огата го беше правил и преди. Но Юрсалка все пак се тревожеше.

Това момче вечно блуждаеше някъде.

— Оги?

Нищо.

Ново почукване.

Повече любопитен, отколкото разтревожен, той изрита одеялата и пролази гол до меча си. Беше сигурен, че Оги просто си играе игри, но утемотите преживяваха тежки времена. Човек никога не знаеше.

Видя светкавица да проблясва през шева на коничния таван. За миг водата, капеща през него, заприлича на живак. От последвалата гръмотевица ушите му забучаха.

После ново почукване. Юрсалка се напрегна. Внимателно си проправи път сред децата и жените и спря пред входа на юртата си. Момчето беше пакостливо и именно затова той толкова го обичаше, но да хвърля камъни по юртата на баща си посред нощ? Това пакост ли беше?

Или злост?

Юрсалка размърда пръсти около дръжката на меча си. Потрепери. Навън хладният есенен дъжд не спираше. Още една безмълвна мълния, последвана от разтърсваща въздуха гръмотевица.

Той развърза отвора, после бавно го издърпа на една страна с меча си. Не виждаше нищо. Целият свят сякаш съскаше със звука на дъжда, пляскащ в калта и локвите. Ревът му напомни за Киют.

Приведе се под проливния порой и стисна зъби, за да не се разтракат. Пръстите на крака му докоснаха един от камъните в калта. Той коленичи и го взе, но не виждаше почти нищо. Осъзна, че не е камък, а парченце сушено месо, или може би дори плод…

Още една мълния.

За един момент можеше само да мига, за да прогони блясъка. Осъзнаването дойде с гръмотевицата.

Парченце от детски пръст… Държеше отрязан детски пръст.

Оги?

Проклинайки, той хвърли пръста и се огледа подивяло към заобикалящия го мрак. Яростта, мъката и ужаса му бяха притъпени от отхвърлянето.

Това не се случва.

Ярка белота прониза небето и за миг той видя целия свят: безжизнения хоризонт, далечните пасища, заобикалящите го юрти на племето и самотната фигура, застанала в очакване на десетина крачки…

— Убиец — каза глухо Юрсалка. — Убиец!

Чу плясък от стъпки в калта.

— Намерих сина ти в степта — каза омразният глас. — Така че ти го върнах.

Нещо като зелка го удари в гърдите. Обхвана го нетипична паника.

— Т-ти си жив — изпелтечи Юрсалка. — Т-толкова съм облекчен. Всички щ-ще са толкова облекчени!

Падна нова мълния и той го видя, като извисяващ се дух, див и първичен като гръмотевиците и дъжда.

— Някои разрушени неща — изскърца гласът от мрака — никога не могат да се поправят.

Юрсалка нададе вой и скочи напред, а мечът му изписа широка дъга. Ала от мрака го сграбчиха железни ръце. Нещо се взриви в лицето му. Мечът падна от безчувствените му пръсти. Около гърлото му се впиха пръсти и той заудря по ръка, направена от камък. Усети как краката му дълбаят улеи в калта. Задави се и усети как нещо остро се забива над слабините му. Последва топло усещане, спускащо се по бедрата му, и абсурдното усещане, че някой го е издълбал отвътре.

Падна по лице в калта и започна да се гърчи около вътрешностите си.

Мъртъв съм.

Кратко проблясване на бяла светлина и Юрсалка го видя приклекнал над него, видя побъркани очи и прегладняла усмивка. После всичко потъна в мрак.

— Кой съм аз? — попита тъмнината.

— Н-Наюр — изстена той. — Ч-човекоубиеца… Най-яростния сред вс-всички мъже…

Удар през лицето — отворен шамар, все едно е някой роб.

— Не. Аз съм твоят край. Пред очите ти ще заколя цялото ти семе. Ще разчленя трупа ти и ще го дам за храна на кучетата. Костите ти ще стрия на прах и ще го хвърля на вятъра. Ще поваля всеки, който изрече името ти или това на предците ти, докато „Юрсалка“ не стане безсмислено като бебешко гукане. Ще те изтрия, ще изловя всяка твоя следа! Дирята на живота ти е стигнала до мен и няма да продължи повече. Аз съм твоят край, твоето пълно унищожение!

После светлина на факли и шумотевица изпълниха мрака. По-ранните му викове бяха чути! Видя обути и боси крака да стъпват в калта, чу ругатните и сумтенето на мъже. Пред очите му по-младият му брат падна гол до кръста в калта, а последният му оцелял братовчед се препъна на колене и се свлече като пияница в една локва.

— Аз съм вашият вожд! — изрева Наюр. — Предизвикайте ме на дуел или бъдете свидетели на справедливостта ми! И в двата случая справедливост ще има!

Странно безчувствен, Юрсалка изви глава през калта и видя как все повече утемоти се струпват край тях. Факлите съскаха под дъжда, а оранжевата им светлина избеляваше от спорадичните мълнии. Мерна една от жените си, увита само в меча кожа, която й бе дал баща й, да гледа с ужас към мястото, където лежеше. Запрепъва се към него с празно лице. Наюр я удари силно, както се удря мъж. Тя падна, а мечата кожа се изсули от раменете й. Жената остана да лежи неподвижна и гола в краката на своя вожд. Изглеждаше толкова измръзнала.

— Този мъж — изтътна гласът на Наюр — предаде своите съплеменници на бойното поле!

— За да ги освободя! — успя да извика Юрсалка. — Да спася утемотите от твоята юзда, от твоето извращение!

— Чухте признанието му! Животът му, както и този на собствеността му са без стойност!

— Не… — задави се Юрсалка, ала безчувствеността го завладяваше. Къде бе справедливостта в това? Да, той бе предал своя вожд, но заради честта. Наюр също бе предал своя вожд, своя баща, заради любовта към друг мъж! За чуждоземец, който можеше да мълви убийствени думи! Къде бе справедливостта тук?

Наюр протегна ръце, сякаш да сграбчи гърмящото небе.

— Аз съм Наюр урс Скийота, прекършващия коне и мъже, вожд на утемотите, и се завърнах от мъртвите! Кой смее да оспори присъдата ми!

Дъждът продължи да вали. Ако се изключеха удивените и ужасени погледи, никой не смееше да оспори решенията на лудия. Тогава една жена — полунорсирайски мелез, която Наюр бе взел за съпруга, разблъска околните и се хвърли към него, плачейки неконтролируемо. Заудря със слабите си ръце гърдите му, докато ревеше нещо неразбираемо. За момент Наюр я задържа здраво, а после я отблъсна решително назад.

— Аз съм, Аниси — каза той с неприлична нежност. — И съм цял.

После се обърна от нея към Юрсалка — демон под светлината на факлите, привидение под отблясъците на мълниите.

Жените и децата на Юрсалка се бяха струпали около него и плачеха. Той усети нещо меко под главата си и досега на топли длани по лицето и гърдите си. Ала можеше да гледа само към хищната фигура на своя вожд. Видя го как сграбчва най-младата му дъщеря за косата и секва писъка й с остро желязо. За един злокобен момент тя остана закачена на острието и той я изтърси като нанизана кукла. Жените на Юрсалка се разпищяха и се свиха от уплаха. Надвиснал над тях, вождът на утемотите отново и отново замахваше с меча, докато под него не останаха само гърчещи се сред калта тела. Само Омири, сакатата дъщеря на Зунурит, за която Юрсалка се беше оженил предната пролет, беше още жива и хлипаше, докато дращеше по гърдите на съпруга си. Наюр я сграбчи със свободната си ръка и я вдигна за врата. Устата й се отвори като на риба в нещо като беззвучен крясък.

— Това ли е дефектната шунда на Зунурит? — изръмжа той.

— Да — изстена Юрсалка.

Наюр я захвърли като парцал в калта.

— Тя ще живее, за да ни гледа. После ще страда за греховете на баща си.

Заобиколен от мъртвите или умиращи членове на семейството си, Юрсалка безмълвно гледаше как Наюр навива червата му като въже около белязаните си ръце. Видя безжизнените очи на хората от племето си и разбра, че те няма да сторят нищо.

Не защото се бояха от своя вожд-лунатик, а защото такъв беше обичаят.

От обявяването на Свещената война от Майтанет преди година и половина безброй хиляди се бяха струпали около стените на Момемн. Сред хората на важни позиции в Хилядата храма се носеха слухове за удивлението на шриаха. Говореше се, че той не очаквал подобен всепомитащ отговор на призива си. И най-вече не очаквал толкова много мъже и жени от низшите касти да прегърнат Бивника. Изобилстваха доклади за свободни хора, продаващи жените и децата си в робство, за да могат да си платят превоза до Момемн. Един овдовял тепавичар от град Мейгеири, твърдеше се, дори бе удавил двамата си сина, вместо да ги продаде на робовладелците. Когато го бяха изправили пред местния духовен магистрат, той заявил, че ги е „пратил преди другите“ към Шимех.

Подобни истории мърсяха почти всяка вест, пратена до Сумна, до такава степен, че вече представляваха повече повод за отвращение, отколкото за тревога сред шриалското свещеничество. Онова, което ги тревожеше, бяха редките в началото, но все по-зачестяващи истории за зверства, извършени от или срещу Мъжете на Бивника. Близо до брега на Конрия, малък ураган бе убил повече от деветстотин пилигрими от низшите касти, които били получили обещание за превоз на неспособни да плават кораби. На север кохорта галеотски мародери бе унищожила цели седемнадесет села по време на прехода си на юг. Не оставяха свидетели и ги разкриха едва когато се опитаха да продадат притежанията на Арниалса — известен свещеник-мисионер — на пазара в Сумна. По заповед на Майтанет шриалските рицари обкръжиха лагера им и ги избиха до крак.

После дойде и историята за Нреза Барисулас — кралят на Кирондж и може би най-богатият човек в Трите морета. Когато няколко хиляди тидони, които бяха сключили договор да използват корабите му, не успяха да заплатят превоза си, той ги прати на остров Фариксас — старото пиратско убежище на крал Раушанг от Туниерус — с настояването да го нападнат, за да изплатят дължимото. Те изпълниха исканията му, при това с устрем. Хиляди невинни умряха. Невинни инрити.

Говореше се, че Майтанет заплакал при тази новина. Той незабавно постави дома Нреза под шриалска анатема, която прекрати всички отговорности, търговски или други, на Барисулас, синовете му и неговите агенти. Анатемата обаче бързо бе отменена, когато стана ясно, че на Свещената война ще са й нужни много повече месеци да се събере без корабите на Кирондж. Преди фиаското да приключи, Барисулас всъщност получи репарации под формата на търговски концесии от страна на шриаха и Хилядата храма. Според слуховете императорът на Нансур бе пратил личните си поздравления на хитрия крал на Кирондж.

Но нито един от тези инциденти не можа да предизвика дори частица от врявата, породена от онова, което по-късно бе наречено Плебейската свещена война. Когато до Сумна достигнаха новините, че първите пристигнали велики имена са капитулирали пред Икурей Зерий III и са подписали договора му, последва голяма тревога, че ще се случи нещо лошо. Без лукса на магьосниците, настойчивите молби на Майтанет, които възхваляваха добродетелта на търпението и намекваха мрачно за последствията на неподчинението, не можаха да стигнат до Момемн преди Калмемунис, Тарсчилка, Кумрезер и безкрайните тълпи, които ги следваха, да са потеглили вече от няколко дни.

Майтанет бе невероятно разгневен. Сред пристанищата из Трите морета огромните и финансирани от владетелите си армии най-накрая се подготвяха да отпътуват. Готиелк, херцогът на Агансанор, вече бе отплавал със стотици тидонски феодали и техните домочадия — повече от петдесет хиляди обучени и дисциплинирани мъже. Съветниците на шриаха предвиждаха Свещената война да приключи събирането на войските си до няколко месеца. Ако дойдеха всички, казваха те, Мъжете на Бивника щяха да наброяват над триста хиляди, тъкмо достатъчно, за да са сигурни в пълното изтребление на езичниците. Преждевременното потегляне на вече събралите се представляваше абсолютна катастрофа, дори и ако по-голямата част от тях бяха боклуци.

Бяха разпратени съобщения с отчаяна скорост, които умоляваха лордовете да изчакат останалите, но Калмемунис бе упорит човек. Според очевидци, когато Готиан, върховният командир на шриалските рицари, го пресрещнал северно от Гиелгат с призива на Майтанет, палатинът на Канампурея казал: „Тъжно е, когато дори шриахът се съмнява.“

Объркване и трагедия, а не фанфари съпроводиха потеглянето на Плебейската свещена война от Момемн. Тъй като само малцина сред струпалите се отговаряха пряко пред някое от великите имена, армията нямаше ясен водач и реално — никаква организация. В резултат избухнаха няколко стълкновения, когато нансурските войници започнаха да раздават провизиите, и в тях изгубиха живота си между четири и петстотин правоверни.

Калмемунис обаче се прояви достойно и действа бързо. С помощта на галеотите на Тарсчилка, неговите конрийци успяха да въдворят ред сред тълпите. Провизиите на императора бяха разпределени сравнително честно. Споровете, които все още тлееха, бяха разрешени с върха на меча и Плебейската свещена война се оказа готова за поход.

Гражданите на Момемн се струпаха по стените, за да гледат потеглянето на Мъжете на Бивника. Мнозина се подиграваха на пилигримите, които отдавна бяха спечелили презрението на домакините си. Повечето обаче останаха смълчани, гледайки безкрайния човешки хоризонт да се влачи към южната граница. Видяха неизброими каруци, натоварени с притежания, видяха жени и деца, които ходеха в прахта с празни очи, видяха кучета, тичащи около безброй крака. Самият император наблюдаваше спектакъла от украсените с емайл южни порти. Според слуха някой го чул да отбелязва, че от гледката на толкова много отшелници, просяци и курви му се повръщало, но „вече бил дал на плебейската паплач вечерята си“.

Въпреки че ордата не можеше да изминава повече от десет мили на ден, великите имена като цяло бяха доволни от напредъка. Дори само с мащаба си, Плебейската свещена война създаваше хаос по бреговете. Робите по полята забелязваха странни мъже, прокрадващи се сред тревите — невинна шепа, последвана само след мигове от хиляди воини. Цели реколти бяха смачкани, овощни градини — разграбени. Но с храната на императора в стомасите си, Мъжете на Бивника проявяваха умерена дисциплина. Изнасилванията, убийствата и грабежите бяха достатъчно редки, за да могат великите имена да раздават справедливост — и по-важно, да поддържат илюзията, че водят армия.

Докато навлязат в пограничната провинция Ансерка обаче, пилигримите вече се превръщаха в отявлени бандити. Отряди от фанатици бродеха из областта и като цяло ограничаваха грабежа си до реколтата и добитъка, но понякога се впускаха и в плячкосване и клане. Град Набатра, известен с пазарите си за вълна, беше опустошен. Когато нансурските отряди под водачеството на генерал Мартемус, инструктирани да следват Плебейската свещена война, се опитаха да усмирят Мъжете на Бивника, избухнаха няколко нажежени битки. В началото изглеждаше, че генералът може би ще успее да постави ситуацията под контрол, въпреки че имаше на разположение само две колони. Тежестта на техния брой обаче, както и свирепостта на галеотите на Тарсчилка, го принуди да се оттегли на север и в крайна сметка да потърси убежище зад стените на Гиелгат.

Калмемунис издаде указ, с който обвини императора; в него твърдеше, че Зерий III е наредил на Мъжете на Бивника да се отказват провизии в директно противоречие с по-ранните си клетви. Всъщност обаче тази наредба бе дошла от Майтанет, който се надяваше подобно действие да забави ордата в спускането й на юг и да спечели време да ги убеди да се върнат в Момемн.

Сега, когато Мъжете на Бивника бяха забавени от нуждата да се запасяват, Майтанет издаде нови укази, един от които премахна шриалската прошка, която получаваха всички, които се присъединят към Войната, а друг — наказващ Калмемунис, Тарсчилка и Кумрезер с шриалска анатема. Трети пък заплашваше със същото всеки, който продължи похода с трите велики имена. Тези новини, комбинирани с кръвопролитията от предните дни, накараха Плебейската свещена война да спре.

За известно време дори увереността на Тарсчилка се бе пропукала и изглеждаше, че ядрото на ордата най-накрая ще се обърне и ще поеме обратно към Момемн. Ала тогава Калмемунис получи новини за имперски продоволствен керван, очевидно насочил се към граничната крепост Асгилиох и озовал се чудодейно в ръцете на хората му. Убеден, че това е знак от Бога, той извика всички лордове и импровизирани водачи на Плебейската свещена война и ги обедини с възпламеняващи думи. Помоли ги да спрат за момент и да преценят сами праведността на начинанието си.

Напомни им, че шриахът е човек и като всички хора прави грешки в преценката си от време на време.

— Пламът е бил изсмукан от сърцето на благословения ни шриах — каза той. — Забравил е свещеното величие на онова, което правим. Ала помнете думите ми, братя мои, когато щурмуваме портите на Шимех, когато му занесем главата на падиражаха в чувал, той ще си спомни! Ще ни похвали за това, че сме останали решителни, когато собственото му сърце го е предало!

Въпреки че няколко хиляди наистина дезертираха и в крайна сметка се върнаха обратно в имперската столица, основната орда продължи напред, вече напълно неуязвима за убежденията на своя шриах. Докато тя се движеше, все по-разпокъсана и по-разпокъсана, банди от грабители се пръснаха из провинцията. Вилите на местната благородническа каста бяха разграбени. Безброй села бяха опожарени, мъжете изклани, а жените — изнасилени. Укрепени градове, които отказваха да отворят портите си, биваха атакувани.

В крайна сметка, Мъжете на Бивника се озоваха под планините Унарас, които толкова дълго време бяха южният щит на градовете от Киранейската равнина. По някакъв начин успяха да се обединят и организират под стените на Асгилиох — древната киранейска крепост, която нансурите наричаха Брега, понеже бе спряла вълните на три фанимски инвазии.

В продължение на два дни портите й останаха затворени пред ордата. После Профилас, командирът на имперския гарнизон, покани великите имена и други благородници на вечеря. Калмемунис настоя за заложници и когато ги получи, прие поканата. Заедно с Тарсчилка, Кумрезер и неколцина по-маловажни, той влезе в Асгилиох и веднага бе взет в плен. Профилас представи шриалска заповед и с уважение ги информира, че ще бъдат задържани за неопределено време, освен ако не наредят ордите на Плебейската свещена война да се разформироват и да се върнат в Момемн. Когато отказаха, офицерът се опита да ги убеди с думи, уверявайки ги, че нямат никакви шансове да надвият кианците, които, настояваше той, бяха не по-малко коварни и безскрупулни от скилвендите на бойното поле.

— Дори ако бяхте застанали начело на истинска армия — каза им той, — не бих заложил на вас. Докато в момента водите миграция от жени, деца и роби. Моля ви, откажете се!

Калмемунис обаче отвърна със смях. Призна, че Плебейската свещена война едва ли е равна на армиите на падиражаха. Ала според него това беше маловажно. Нима Късният пророк не бе доказал, че слабостта, слята с праведността, е непобедима?

— Ние оставихме Сумна и шриаха зад гърба си — каза той. — С всяка крачка се приближаваме все повече до Свещения Шимех. С всяка крачка сме по-близо до рая! Внимавай, Профилас, защото както самият Инри Седжен казва: „Горко на онзи, що препречва Пътя!“

Офицерът освободи Калмемунис и останалите преди залез.

На следващия ден хиляди и хиляди хора се струпаха в долината под кулите на Асгилиох. Върху тях се лееше лек дъждец. Те запалиха стотици жертвени огньове. Труповете на приношенията се издигнаха на високи купчини. Покриха голите си тела с кал и подеха виещи неразбираеми песни. Жените пееха нежни химни, а мъжете им остреха каквито оръжия бяха успели да си намерят — копия, коси, стари мечове и боздугани. Децата преследваха кучета сред тълпите. Много от воините сред тях — конрийци, галеоти и аинони, които маршируваха с великите имена — гледаха с удивление как група прокажени се закатериха към планинските проходи, решени да са първите, стъпили на езическа земя. Планините Унарас не впечатляваха — по-скоро група склонове и гол камък, отколкото планинска верига. Ала отвъд тях барабаните биеха мрачно, а мъже с леопардови очи почитаха Фейн. Отвъд тях инритите ги изкормваха и окачваха да висят от дърветата. За правоверните Унарас бе краят на света.

Дъждът спря. Слънчеви копия пронизаха облаците. И пеейки химни, бършейки сълзите от очите си, първите Мъже на Бивника започнаха да се катерят по склоновете. Струваше им се, че Свещеният Шимех трябва да се намира точно отвъд хоризонта. Точно отвъд.

Когато новините за преминаването на Плебейската свещена война в езическите земи достигна Сумна, Майтанет освободи служителите си и се усамоти в покоите си. Слугите му отхвърлиха всички молители, информирайки ги, че светият шриах се моли и пости, а също и че ще продължи да го прави, докато не научи съдбата на първата непокорна половина на свещената му война.

Приведен в нисък поклон, както изискваше джнана, Скейос каза:

— Императорът нареди да ви информирам по пътя към Залата на декретите, лорд екзалт-генерале. Аиноните са пристигнали.

Конфас вдигна поглед от писанията си и пусна перото в мастилницата.

— Вече? Казаха утре.

— Стар номер, господарю. Алените кули не са забравили старите номера.

Алените кули. Конфас почти подсвирна при мисълта. Най-могъщата школа в Трите морета се готвеше да се включи в Свещената война… Той винаги бе изпитвал ценителска наслада от големите несъответствия в живота. Абсурди като този бяха като деликатеси за него.

Предната сутрин бе разкрила стотици чуждоземни галери и тежковъоръжени кораби, закотвени в устието на река Фаюс. Алените кули, домочадието на краля-регент и повече от дузина палатин-губернатори, както и легиони от войници от низшите касти започнаха да слизат на брега и все още не бяха приключили. Изглеждаше така, сякаш целият Велики Аинон е дошъл да се присъедини към Свещената война.

Конфас тържествуваше. Откак Плебейската свещена война потегли преди няколко седмици, бяха пристигнали повече от десет хиляди туниери, водени от принц Скайелт, син на всеизвестния крал Раушанг, както и поне четири пъти повече тидони под водачеството на Готиелк, войнственият херцог на Агансанор. За съжаление и двамата се бяха оказали неподатливи на твърде агресивния чар на чичо му. Когато му показаха договора, принц Скайелт сякаш опустоши имперския двор с плашещите си сини очи, а после напусна двореца без да продума. Старият Готиелк изрита статива и нарече чичо му или „скопен езичник“, или „извратен педераст“ — в зависимост от това на кой преводач вярваше човек. Арогантността на варварите, и специално на норсирайските варвари, беше наистина неразбираема.

Ала Зерий очакваше аиноните да се представят по-добре. Те бяха кетиаи, също като нансурите, и също като тях бяха стар и меркантилен народ. Аиноните бяха цивилизовани, въпреки архаичната им привързаност към брадите.

Конфас огледа Скейос.

— Мислиш, че го правят умишлено? За да ни сварят неподготвени?

Той развя пергамента, за да се изсуши, а после го подаде на пратеника си — заповеди за Мартемус да поднови патрула южно от Момемн.

— Така бих постъпил аз — отвърна искрено съветникът. — Ако човек си натрупа достатъчно дребни преимущества…

Конфас кимна. Първият съветник бе парафразирал известен пасаж от „Търговията на душите“ — класическия философски трактат на Айенсис върху политиката. За момент му се видя странно, че двамата със Скейос се мразят толкова много. Когато чичо му отсъстваше, те споделяха странно разбирателство, като съперничещите си синове на баща-насилник, които могат от време на време да оставят враждата настрана и да признаят споделената си зла участ с простичък разговор.

Той стана и погледна отгоре стареца.

— Води, стари татко.

Без да се вълнува от тънкостите на бюрократичния престиж, Конфас бе настанил себе си и подчинените си на най-ниското ниво на Андиаминските простори, гледащо към Форума и Скуарския двор. Разходката до Залата на декретите на билото беше дълга и той разсеяно се зачуди дали старият съветник може да я издържи. През годината не един служител на имперския апарат бе умрял от „хватката“, както я наричаха дворцовите обитатели. Според баба му, предишни императори дори бяха използвали катеренето, за да се отърват от застаряващи и опърничави служители, давайки им съобщения, привидно твърде важни, за да бъдат доверени на роби, а после настоявайки незабавното им връщане. Андиаминските простори не бяха приятел на меките сърца — в буквален и преносен смисъл.

Тласкан повече от любопитство, отколкото от злоба, Конфас притисна мъжа с бърз ход. Никога досега не бе виждал някой да умира от хватката. Изненадващо обаче Скейос не се оплака и ако се изключеше люлеенето на ръцете му като на стара маймуна, не показа никакъв признак на напрежение. Без дори да се задъхва, той започна да информира Конфас за спецификите на договора, сключен между Алените кули и Хилядата храма — доколкото бяха известни. Когато стана очевидно, че съветникът има не само вида, но и издръжливостта на стара маймуна, на Конфас му доскуча.

След като изкачиха няколко стълбища, те минаха през Хапетинските градини. Както винаги, той хвърли един поглед към мястото където Икурей Анфаирас — неговият прапрапрадядо — бил убит преди повече от век. Андиаминските простори бяха изпълнени със стотици подобни уединени места, където отдавна мъртви властелини бяха извършвали или ставали жертва на това или онова скандално престъпление. Конфас знаеше, че чичо му прави всичко възможно да избягва подобни местности… освен когато беше много пиян. За Зерий дворецът едва ли не бучеше от спомена за мъртви императори.

Ала за Конфас Андиаминските простори бяха повече сцена, отколкото мавзолей. Дори сега скрити хорове изпълваха коридорите с химни. Понякога облаци ароматен дим замъгляваха залите и обрамчваха фенерите с ореоли, така че човек сякаш се изкачваше не към билото на хълм, а към самите порти на рая. Ако беше посетител, а не обитател, Конфас знаеше, че гологърди млади робини ще му сервират уханни вина, смесени с нилнамешки наркотици. Дебели евнуси щяха да му носят дарове от ароматни масла и церемониални оръжия. Всичко щеше да бъде изчислено, за да се печелят дребни преимущества, както би казал Скейос, да разсее, да печели благоразположение и да изпълва с възторг.

Все още незадъхан, съветникът продължи да бълва очевидно безкрайна поредица от факти и предупреждения. Конфас слушаше с половин ухо, чакайки стария глупак да му каже нещо, което не знае отдавна. Тогава първият съветник насочи темата към Елейзарас, върховния учител на Алените кули.

— Агентите ни в Каритузал казват, че огромната му репутация не може да се мери с истината за него. Бил е едва субдидакт, когато неговият учител Сашеока е умрял от неизвестна причина преди едно десетилетие. Само за две години той е станал върховен учител на най-великата школа в Трите морета. Това говори за огромна интелигентност и обширни умения. Вие трябва да…

— И глад — прекъсна го Конфас. — Никой не постига толкова много за толкова малко време без глад.

— Предполагам, че вие знаете това.

Той се засмя.

— Ето го онзи Скейос, когото познавам и обичам! Навъсен. Изгарян от забранена гордост. За момент се бях притеснил, старче.

Първият съветник продължи, все едно нищо не е било казано.

— Трябва да проявите голяма предпазливост, когато говорите с него. В началото чичо ви смяташе да ви изключи от тази среща… докато Елейзарас лично не поиска да присъствате.

— Какво е искал чичо ми? — Дори когато бе отегчен, Конфас имаше остър слух за обиди.

— Да ви изключи. Боеше се, че върховният учител ще се възползва от липсата ви на опит с…

— Да изключи? Мен? — Конфас изгледа подозрително стареца. По някаква причина не искаше да му вярва. Дали играеше някаква игра? Разпалваше ли огъня на ненавистта му към Зерий?

А може би това бе още един от тестовете на чичо му…

— Но както казах — продължи Скейос, — това се промени… и именно затова сега ви информирам за подробностите.

— Ясно — отвърна Конфас скептично. Какво целеше старият глупак? — Кажи ми, Скейос, какъв е смисълът от тази среща?

— Смисъл? Боя се, че не разбирам, лорд екзалт-генерале.

— Целта. Намерението. Какво се надява да спечели чичо ми от Елейзарас и аиноните?

Скейос се намръщи, сякаш отговорът бе толкова очевиден, че въпросът просто не можеше да не е прелюдия към подигравка.

— Смисълът е да получим подкрепата на аиноните за договора.

— А ако Елейзарас се окаже неподатлив като, да речем, херцога на Агансанор, тогава какво?

— При цялото ми уважение, господарю, искрено се съмнявам, че…

— Ако, Скейос, тогава какво?

Конфас бе станал офицер на петнадесет години. Ако искаше, можеше да накара хората да подскачат с гласа си.

Старият съветник прочисти гърло. Конфас знаеше, че Скейос притежава излишък от административна смелост, ала изобщо не му стискаше да влиза в конфронтации лице в лице.

Нищо чудно, че чичо му го обичаше толкова.

— Ако Елейзарас отхвърли договора? — повтори старецът. — Тогава императорът ще му откаже провизии, както на всеки друг.

— А ако шриахът настои чичо ми да го снабди?

— Дотогава Плебейската свещена война ще е унищожена. Или поне така… предполагаме. Водачеството ще бъде основната тревога на Майтанет, не провизиите.

— И кой ще бъде този водач? — Конфас изплюваше всеки въпрос мигновено след отговора, както би постъпвал разпитвач. Старецът започваше да се тревожи.

— В-вие. Л-лъвът на Киют.

— И каква ще бъде цената ми?

— Д-Договорът. Подписаната клетва всички стари провинции да се върнат на Нансуриума.

— Значи аз съм центърът на всички планове на чичо ми, нали?

— Д-да, лорд екзалт-генерале.

— Кажи ми тогава, скъпи мой Скейос, защо би искал чичо ми да ме изключи — мен! — от преговорите си с Алените кули?

Първият съветник се препъна. Той впи поглед в ярките спирали, пришити в чергите под краката им. Вместо да отговори, започна да кърши ръце.

Конфас се ухили като вълк.

— Излъга ме, нали, Скейос? Въпросът дали да присъствам на срещата с Елейзарас никога не е бил поставян на обсъждане, нали?

Когато мъжът отново не отговори, той го сграбчи за раменете и го изгледа ядно.

— Трябва ли да питам чичо си?

Съветникът срещна очите му за момент, после отново ги сведе надолу.

— Не — каза накрая. — Няма нужда.

Конфас го пусна. После оправи предницата на копринената роба на стареца с потни длани.

— Каква игра играеш, Скейос? Нима си мислеше, че като нараниш гордостта ми, можеш да ме предизвикаш да действам срещу своя чичо? Срещу своя император? Към подривна дейност ли се опитваш да ме провокираш?

Мъжът изглеждаше паникьосан.

— Не. Не! Зная, че съм стар глупак, но дните ми на този свят са преброени. Къпя се в щастие от живота, който ми дадоха боговете. Радвам се на сладките плодове, които съм изял, на великите мъже, които съм познавал. И дори — макар да знам колко ще ви е трудно да го повярвате — ликувам, защото живях достатъчно дълго, за да видя как вие израствате като такъв велик човек! Ала този план на чичо ви — да доведе Свещената война до унищожението й! Свещената война! Боя се за душата си, Икурей Конфас. За душата си!

Конфас онемя. Беше толкова втрещен, че изцяло забрави гнева си. Очакваше игричките на Скейос да се окажат поредната машинация на чичо му и бе готов да им отговори подобаващо. Ала възможността глупакът да действа сам не му беше минала през ум и за миг. В продължение на толкова много години Скейос и чичо му бяха изглеждали като две различни тела с една воля.

— В името на боговете, Скейос… Нима Майтанет е впримчил и теб?

Първият съветник поклати глава.

— Не. Не ме е грижа за Майтанет или Шимех… Вие сте млад. Не бихте разбрали мотива ми. Младите никога не виждат живота такъв, какъвто е: острие на нож, по-тънко от дъха, който минава по него. Онова, което му дава дълбочина, не е паметта. Имам достатъчно спомени за десетима и все пак дните ми са тънки и сенчести като намасления лен, който бедните опъват по прозорците си. Не, онова, което дава дълбочина на живота, е бъдещето. Без бъдеще, без хоризонт от обещания и заплахи, животът ни не значи нищо. Само бъдещето е истинско, Конфас, и освен ако не изплатя греховете си пред боговете, за мен няма да има такова.

Конфас изсумтя.

— Напротив, разбирам твърде добре, Скейос. Ти се изказа като истински Икурей. Как го казваше поетът Гиргала? „Всяка любов започва със собствената ни кожа“… или душа, ако предпочиташ. Но пък аз винаги съм смятал двете за взаимозаменими.

— Разбирате ли? Можете ли да разберете?

Той наистина разбираше, при това по-добре, отколкото съветникът си мислеше. Баба му. Скейос заговорничеше с баба му. Можеше дори да чуе гласа й: „Трябва да ги оплетеш, Скейос. Да ги отровиш с подозрения един към друг. Увлечението на Конфас по лудостта на сина ми скоро ще отмре. Само чакай и ще видиш. Ще дотича при нас и заедно ще принудим Зерий да изостави побъркания си план!“

Зачуди се дали старата повлекана не е взела съветника за свой любовник. Вероятно, прецени накрая и примижа от отвращение при съпроводилия мисълта образ. Като сушена слива, която чука клечка, помисли си.

— Ти и баба ми — каза Конфас — се надявате да спасите Свещената война от чичо ми. Благородно начинание, само дето граничи с предателство. Мога да разбера баба си — тя го е омагьосала, — но ти, Скейос? Ти знаеш, както малцина други знаят, на какво е способен Икурей Зерий III веднъж щом подозренията му се надигнат. Не мислиш ли, че е малко безразсъдно да ме настройваш така срещу него?

— Но той ви слуша! И по-важно от това, нуждае се от вас!

— Може би е така… Но няма значение, това е маловажно. Древните ви стомаси може да смятат храната му за недопечена, но чичо ми е устроил истинско пиршество, Скейос, и аз не възнамерявам да му откажа.

Независимо колко презираше императора, Конфас трябваше да признае, че да снабди с провизии Калмемунис и боклука, който го следваше, бе ход, не по-малко гениален от всеки, който той самият бе измислял на бойното поле. Плебейската свещена война щеше да падне пред езичниците и с един удар империята щеше да усмири шриаха, може би да го принуди да накара останалите Мъже на Бивника да подпишат имперския договор, а също и да демонстрира на фанимите, че домът Икурей държи на думата си по време на пазарлък. Договорът щеше да осигури законността на всяко военно действие, което империята предприемеше срещу Мъжете на Бивника, за да си върне изгубените провинции, а сделката с езичниците щеше да се погрижи подобни военни действия да не срещнат сериозна съпротива… когато му дойдеше времето.

Какъв план само! И измислен не от Скейос, а от чичо му. Колкото и този факт да дразнеше Конфас, той бе убеден, че старият съветник е още по-раздразнен.

— Ние нямаме проблем с пиршеството — отвърна Скейос, — а с цената му! Със сигурност и сам виждате това!

Конфас задържа поглед върху първия съветник за няколко дълги секунди. Имаше нещо любопитно жалко, помисли той, в мисълта, че този човек заговорничи с баба му, като двама просяци, подиграващи се на онези, които са твърде бедни, за да им дадат повече от медник.

— Империята? Възстановена? — каза той студено. — Лично за мен твоята душа срещу това е добра сделка, Скейос.

Съветникът отвори беззъбата си уста, за да отговори. После я затвори.

Залата на декретите представляваше неприветливо кръгло помещение, опасано с черни мраморни колони и обкръжено от коридор, предвиден за онези редки, най-вече ритуални, случаи, когато домовете от Конгрегацията биваха канени да гледат как императорът подписва укази и ги превръща в закон. Малко стадо от министри и роби се беше струпало в средата на стаята, най-вече около челната страна на дълга махагонова маса. Конфас мерна отражението на чичо си, плаващо под полировката на масата, като труп в блатна вода. Нямаше и следа от алените схоластици.

Екзалт-генералът се забави до входа в продължение на няколко мига, оглеждайки плочките от бяла кост, поставени в стените: образи на великите законодатели от древността и Бивника, от пророка Ангешраел до философа Порифарус. Зачуди се без особен интерес кой ли от мъртвите му роднини е използвал майсторът, за да оформи лицата им. Звукът на гласа на чичо му го стресна:

— Ела. Имаме само няколко мига, племеннико.

Другите се бяха отдръпнали, оставяйки само Скейос и Семемкетри до императора. Конфас не можеше да забележи, че заобикалящият коридор е изпълнен с еотически стражи и магьосници от Имперския саик. Той седна на посоченото от чичо му място.

— И Скейос, и Семемкетри са съгласни — казваше Зерий, — че Елейзарас е демонично умен и опасен човек. Как би го притиснал, племеннико?

Чичо му се опитваше да звучи лековато, което значеше, че се страхува, както може би беше и уместно: никой не знаеше защо Алените кули са благоволили да се присъединят към Свещената война, а това означаваше, че никой не знае намеренията им. За мъже като Скайелт и Готиелк целта бе ясна: изкупление или завоевание. Но за Елейзарас? Кой би могъл да каже какво движи която и да е от школите?

Конфас сви рамене.

— Да го притискаме не може да става и дума. Човек трябва да знае повече от опонента си, за да го хване в капан, а в момента ние не знаем нищо. Не сме наясно със сделката му с Майтанет. Не знаем дори защо е благоволил да я сключи — и да се изложи на такъв риск! Школа, която се присъединява към свещена война по своя воля… свещена война! Ако трябва да съм честен, чичо, не съм сигурен, че подписът му върху договора ни дори трябва да бъде приоритет в момента.

— Какво искаш да кажеш тогава? Че трябва само да го подпитваме за детайли? Плащам добре в злато на шпионите си за подобни дреболии, племеннико.

Дреболии? Конфас се помъчи да остане безизразен. Въпреки че сърцето на чичо му бе твърде курвенско за религиозна вяра, той бе ревнив към невежеството си като всеки фанатик. Ако фактите противоречаха на желанията му, значи не съществуваха.

— Веднъж ме попита как съм надвил при Киют, чичо. Спомняш ли си какво ти казах?

— Да си ми казал? — почти изплю императорът. — Ти вечно ми „казваш“ разни неща, Конфас. Как очакваш да преценявам кое е важно и кое не?

Това бе може би най-жалкото и най-често използвано оръжие в арсенала на чичо му: заплахата да разчете съвета като заповед. Тя висеше над всеки техен разговор: Нима имаш наглостта да заповядваш на императора?

Конфас дари Зерий с помирителна усмивка.

— От онова, което Скейос ми каза — отвърна той успокояващо, — мисля, че трябва да се пазарим добронамерено… доколкото ни е възможно. Знаем твърде малко, за да го примамим в капана си.

Да стигнеш до ръба, а после да се върнеш обратно и да се престориш, че не си направил онази крачка… такъв беше обичаят в семейството му, поне допреди последните глупости на баба му.

— Точно така мисля и аз — каза Зерий. Поне той още помнеше правилата.

Точно тогава шамбеланът обяви непосредственото пристигане на Елейзарас и свитата му. Зерий нареди на Скейос да завърже хораето му за китката, което съветникът стори под отвратения поглед на Семемкетри. Това бе нещо като малка родова традиция, влязла в употреба преди повече от век и спазвана винаги, когато членове на имперското семейство общуваха с външни магьосници.

Чеферамуни, крал-регент и проформа владетел на Велики Аинон, бе обявен пръв, ала когато малката аинонска свита се появи в стаята, той следваше Елейзарас като куче. Върховният учител влезе неуместно бързо според Конфас. Поведението му бе повече на банкер, отколкото на магьосник: без търпение към спектакъла и алчен за сметки. Поклони се на Зерий, но не по-ниско, отколкото би го сторил шриахът. Един роб изтегли стола му назад, за да седне и той го стори без усилие, въпреки широката си алена роба. Чеферамуни, чиито бузи бяха начервени и воняха на парфюм, седна до него с изписано на лицето бледо изражение на ненавист и страх.

Спазиха задължителната размяна на титли, представяния и комплименти. Когато представиха Семемкетри, който заемаше позиция в Имперския саик, съответстваща на тази на Елейзарас в Кулите, върховният учител се усмихна презрително и сви рамене, сякаш се съмняваше в достойнствата на другия мъж. Конфас бе чувал, че схоластиците често са нетърпимо надути в присъствието на други схоластици. Семемкетри се изчерви гневно, но за своя чест не отвърна по сходен начин.

След това джнанско начало, върховният учител се обърна към Конфас:

— Най-накрая — каза той на съвършен шеик — се срещам с прочутия Икурей Конфас.

Той отвори уста и понечи да отговори, но чичо му го изпревари:

— Той е рядкост, нали? Малцина владетели притежават подобни инструменти, които да изпълняват волята им… Но със сигурност не сте изминали целия този път, за да се срещнете с племенника ми?

Въпреки че Конфас не можеше да е сигурен, му се стори, че Елейзарас му намигва, преди да се обърне към чичо му, сякаш искаше да каже: „Налага се да изтърпим тези глупаци, нали?“

— Разбира се, че не — отвърна Елейзарас с влудяваща краткост.

Зерий изглежда не забеляза нищо.

— Тогава мога ли да запитам защо Алените кули се присъединиха към Свещената война?

Елейзарас огледа небоядисаните си нокти.

— Доста е просто. Купиха ни.

— Купиха?

— Именно.

— Каква невероятна покупка! Какви са детайлите на уговорката ви?

Върховният учител се усмихна.

— Уви, боя се, че потайността сама по себе си е част от уговорката. За съжаление не мога да разкрия никакви детайли.

На Конфас тази история му се стори доста неправдоподобна. Дори Хилядата храма не бяха достатъчно богати, за да „наемат“ Алените кули. Те бяха тук поради причини, които надхвърляха златото и шриалските търговски отстъпки — беше сигурен в това.

Сменяйки посоката гладко като акула във водата, върховният учител продължи:

— Разбира се, вие се боите как нашите цели се съчетават с вашия договор.

Последва кисела пауза. После Зерий отвърна:

— Разбира се.

Чичо му мразеше повече от всеки друг, когато някой предугажда хода на мислите му.

— Алените кули — каза Елейзарас с престорена скромност — не се интересуват кой притежава земята, завладяна от Свещената война. Чеферамуни ще подпише вашия договор… с радост. Нали, Чеферамуни?

Боядисаният мъж кимна, но не каза нищо. Кучето беше добре обучено.

— Обаче имаме някои условия, които първо трябва да бъдат изпълнени — продължи Елейзарас.

Конфас бе предвидил това. Цивилизованите хора се пазарят.

— Условия? — възкликна възмутено Зерий. — Но цели векове земите оттук до Ненсифон са били…

— Чувал съм всички аргументи — прекъсна го върховният учител. — Глупости. Пълни глупости. И вие, и аз знаем какъв е залогът, императоре… Нали?

Зерий го изгледа с глуповато удивление. Не беше свикнал да го прекъсват, но пък и не бе свикнал да се пазари с хора, които му бяха повече от равни. Велики Аинон представляваше богата и многобройна нация. От всички владетели и деспоти из Трите морета, само падиражахът на Киан имаше по-голяма търговска и военна мощ от върховния учител на Алените кули.

— Ако вие не знаете — продължи Елейзарас, когато Зерий не можа да отговори, — тогава съм сигурен, че преждевременно узрелият ви племенник знае. Хмм, млади Конфас? Знаеш ли какво е заложено тук?

Конфас го смяташе за очевидно.

— Сила — каза той и сви рамене.

Изведнъж осъзна, че сега между него и магьосника съществува странна дружба. От самото начало върховният учител го бе дарил със статуса на равен нему по интелект.

Дори чуждоземците знаят, че си глупак, чичо.

— Именно, Конфас. Именно! Историята е само претекст за сила, нали? Онова, което има значение… — Белокосият магьосник спря с тънка усмивка, сякаш се бе натъкнал на по-подходящ гвоздей, с който да закове мисълта си. — Кажете ми — попита той Зерий, — защо снабдихте Калмемунис, Кумрезер и останалите? Защо им дадохте средствата да потеглят?

Чичо му избра репетираната версия:

— За да спра безчинствата им. Защо иначе?

— Слабо вероятно — отсече Елейзарас. — По-скоро мисля, че сте дали каквото е нужно на Плебейската свещена война, за да я унищожите.

Последва неудобна пауза.

— Но това е лудост! — отвърна накрая Зерий. — Дори ако изключим проклятието, какво бихме спечелили?

— Да спечелите? — повтори магьосникът със суха усмивка. — Ами Свещената война, разбира се… Нашата сделка с Майтанет ви отне лоста, който имахте с Имперския саик, така че ви трябва нещо друго, с което да се пазарите. Ако Плебейската свещена война бъде унищожена, тогава ще е много по-лесно да убедите Майтанет, че се нуждае от вас… или по-скоро трябваше да кажа — от станалия вече легендарен военен гений на племенника ви. Договорът ви ще бъде цената му, с което реално получавате всичко, спечелено от Свещената война… Трябва да призная, че това е чудесен план.

Това дребно ласкателство погуби Зерий. За един кратък миг в очите му проблесна тържествуваща светлинка. Конфас бе открил, че глупавите хора имат навика да са невероятно горди от малкото си гениални мигове.

Елейзарас се усмихна.

Той си играе с теб, чичо, а ти дори не го виждаш.

Върховният учител се приведе напред, сякаш осъзнал неудобството, предизвикано от близостта му. Конфас осъзна, че Елейзарас е майстор на джнан.

— Засега — каза той студено — не знаем подробностите на играта, която играете, императоре. Но нека ви уверя в едно: ако планирате предателството на Свещената война, това означава да предадете и Алените кули. Знаете ли какво означава подобно нещо? Какво ще предизвика? Ако ни предадете, Икурей, тогава никой — той погледна мрачно към Семемкетри, — дори имперският ви саик, няма да може да ви спаси от гнева ни. Ние сме Алените кули, императоре… Помислете над това.

— Заплашвате ли ме? — едва не ахна Зерий.

— Уверения, императоре. Всяка уговорка изисква уверения.

Зерий отмести рязко лице от него, загледан в Скейос, който свирепо шепнеше нещо в ухото му. Семемкетри обаче повече не можеше да се сдържа.

— Преминаваш границите, Ели. Държиш се така, все едно сме седнали в Каритузал, когато ти се намираш в Момемн. Две от Трите морета лежат между теб и дома ти. Твърде далеч си, за да отправяш заплахи!

Елейзарас се намръщи и изсумтя, а после се обърна към Конфас, все едно върховният учител на Имперския саик не съществуваше.

— В Каритузал те наричат Лъва на Киют — каза той безгрижно.

Очите му бяха малки, тъмни и подвижни. Оглеждаха го изпод гъстите му бели вежди.

— Нима? — попита Конфас, искрено изненадан, че дребният прякор на баба му е пропътувал такова разстояние за толкова кратко време. Изненадан и доволен… много доволен.

— Архиварите ми казват, че ти си първият, победил скилвендите в директен конфликт. Шпионите ми, от друга страна, твърдят, че войниците ти те почитат като бог. Така ли е?

Конфас се усмихна, разбрал, че върховният учител ще му оближе задника като котка, ако му се даде възможност. При все проницателността си, Елейзарас бе сбъркал с него.

Беше време да му покаже грешката.

— Онова, което Семемкетри каза току-що, е вярно. Независимо каква е сделката ви с Майтанет, вие сте поставили школата си в най-голямата опасност за нея от Схоластичните войни насам. И не само заради кишауримите. Вие ще бъдете малък енклав от богохулство сред могъща орда фанатици. Ще ви е нужен всеки приятел, който можете да намерите.

За пръв път в очите на Елейзарас се появи нещо, подобно на истински гняв, като пламтящи въглени под задимен огън.

— Ние караме света да гори с песента си, млади Конфас. Не се нуждаем от никого.

Въпреки гафовете на чичо му, Конфас напусна преговорите убеден, че домът Икурей е спечелил повече, отколкото е дал. Като начало, беше почти сигурен, че знае защо Алените кули са приели предложението на Майтанет да се присъединят към Свещената война.

Малко неща разкриваха целите на съперник по-добре от процеса на преговори за сделка. По време на пазарлъка им стана очевидно, че в основата на тревогите на Елейзарас са кишауримите. В замяна на подписа на Чеферамуни върху договора, той настоя Семемкетри и имперският саик да предадат цялата информация, която са събрали за фанимските магьосници-жреци през вековете война с тях. Разбира се, това можеше да се очаква: Алените кули бяха заложили самото си съществуване на способността си да надвият кишауримите. Ала в начина, по който Елейзарас произнасяше името им, имаше неоспорима напрегнатост. Той казваше „кишаурим“ така, както един нансур би казал „скилвенди“… по начина, по който се говори за стар и омразен враг.

За Конфас това означаваше само едно: Алените кули са били във война с кишауримите много преди Майтанет да обяви Свещената война. Също като дома Икурей, те се бяха вплели в нея, за да я използват. За Алените кули Войната беше инструмент на отмъщението.

Когато Конфас спомена подозренията си, чичо му се изсмя… поне в началото. Той настояваше, че Елейзарас е твърде меркантилен, за да рискува толкова много заради дреболия като отмъщението. Когато Семемкетри и Скейос обаче също подкрепиха теорията, императорът осъзна, че през цялото време е хранел същите подозрения. Вече беше официално: Алените кули се бяха присъединили към Свещената война, за да доведат някаква своя стара вражда с кишауримите до завършек.

Само по себе си това бе успокояващо. То означаваше, че целта на Кулите не се пресича с тяхната до самия край… когато вече нямаше да има значение. За Елейзарас щеше да е трудно да изпълни заплахата си, ако школата му е мъртва. Но онова, което безпокоеше Конфас, бе въпросът, какво е мотивирало Майтанет изобщо да призове Алените кули. Да, разбира се, че от всички школи те имаха най-голям шанс да унищожат кишауримите в открит конфликт. Ала поне привидно Конфас не можеше да си представи школа, за която да има по-малък шанс да се присъедини към похода му. И доколкото знаеше, шриахът не бе питал други магьосници — дори Имперския саик, който бе традиционният щит срещу кишауримите по време на джихадите. Само Алените кули.

Защо?

Освен ако Майтанет някак си не беше научил за войната им. Но този отговор бе дори по-притеснителен от въпроса. След като почти всички имперски шпиони в Сумна вече бяха мъртви, Икуреите имаха много причини да се тревожат от хитростта на шриаха. Но това! Шриах, който е пробил защитите на школите? При това на Алените кули?

Не за пръв път Конфас заподозря, че именно Майтанет, а не домът Икурей, стои в центъра на паяжината на Свещената война. Не смееше да сподели тревогите си с чичо си, който имаше навика да става още по-глупав, когато се изплашеше. Вместо това сам ги проучваше. Вече не се наслаждаваше на бъдещите си завоевания в тъмните часове, преди сънят да го обгърне. Вместо това обмисляше усложнения, които не можеше нито да понесе, нито да потвърди.

Майтанет. Каква игра играеше? И като стана дума за него, кой беше той?

Новините дойдоха няколко дни по-късно. Силите на Плебейската свещена война бяха изтребени.

В началото докладите не казваха много. Спешни съобщения от Асгилиох предаваха ужасяващите описания на дузина галеоти, успели да избягат през Унарас. Съдбата на Плебейската свещена война била решена в равнината Менгеда. Скоро след това двама куриери пристигнаха от Киан. Единият носеше отрязаните глави на Калмемунис, Тарсчилка и мъж, който можеше да е, а можеше и да не е Кумрезер. Другият достави тайно послание от самия Скаурас, което, според инструкциите на сапатишаха, бе предадено на неговия бивш заложник и повереник Икурей Конфас. То гласеше само:

След като отпрати куриера, Конфас прекара няколко часа в обмисляне на посланието в покоите си. Думите сякаш сами изплуваха на повърхността на ума му.

… Толкова много бяха повалени… не можем да преброим…

Въпреки че бе само на двадесет и седем години, Икурей Конфас бе виждал кланета на много бойни полета… достатъчно, за да може почти да си представи масата инрити, проснати и оплели крайници по полята на Менгеда, с мъртви като на риби очи, загледани в земята или към безкрайното небе. Но не вина караше душата му да се съмнява — а може би по някакъв странен начин дори и да скърби, — а мащабът на това първо завършено дело. Сякаш досега измеренията на плана на чичо му бяха твърде абстрактни, за да ги възприеме изцяло. Икурей Конфас бе удивен от онова, което двамата със Зерий бяха постигнали.

… Домът Икурей е бил чут.

Да жертват цяла армия. Само боговете смееха да вършат подобни неща.

Били сме чути.

Конфас осъзна, че мнозина ще подозират, че именно домът Икурей е проговорил, ала никой нямаше да знае със сигурност. Тогава го изпълни странна гордост, тайна гордост, несвързана с мненията на другите. В аналите на велики събития щеше да има множество описания на това първо трагично събитие от Свещената война. Отговорността за катастрофата щеше да падне върху Калмемунис и останалите велики имена. В родословните дървета на наследниците им те щяха да се превърнат в имена на срам и омраза.

Никъде нямаше да се споменава Икурей Конфас.

За миг той се почувства като крадец, скритият автор на велика загуба. И възторгът, който изпита, граничеше със сексуална наслада. Сега ясно виждаше защо толкова обича този тип война. На бойното поле всяко действие бе явно и всеки можеше да го прецени. Тук обаче той бе неоценим, контролираше съдбата от място, което надвишаваше оценките и обвиненията. Беше скрит в утробата на събитията.

Като бог.