Тъмнината, която предхожда

Девета глава Сумна

— Ще дойдеш ли пак следващата седмица? — попита Езменет, докато Псаматус обличаше бялата си копринена туника през главата, спускаше я надолу край стомаха и над все още блестящия си фалос. Тя седеше гола в леглото си, а чаршафите бяха струпани около коленете й.

Псаматус спря обличането си за момент и разсеяно изглади няколко гънки. Погледна я жалостиво.

— Боя се, че това е последното ми посещение, Езми.

Тя кимна.

— Намерил си някоя друга. Някоя по-млада.

— Съжалявам, Езми.

— Не. Недей съжалява. Курвите не са толкова глупави, че да се цупят като съпруги.

Той се усмихна, ала не отвърна нищо. Езменет го проследи с поглед, докато прибираше робата и останалите си скъпи златно-бели дрехи. Имаше нещо трогателно и благоговейно в начина, по който се обличаше. Дори се спря да целуне златните бивници, бродирани по всеки от ръкавите му. Псаматус щеше да й липсва. Щяха да й липсват дългата му фина сребърна коса и обруленото му лице. Щеше да й липсва дори нежният начин, по който се съвкупяваха. „Превръщам се в стара курва, помисли си тя. Още една причина Ака да ме изостави.“

Инрау беше мъртъв и Акамиан напусна Сумна с разбито сърце. И след всички изминали дни тя още се задъхваше при спомена за потеглянето му. Езменет го молеше да я вземе със себе си. Накрая дори се разплака и падна на колене:

— Моля те, Ака! Имам нужда от теб!

Ала тя знаеше, че това е лъжа, а обърканото презрение в очите му показваше, че и той го знае. Езменет беше проститутка, а проститутките вкоравяваха душите си към мъжете — към всички мъже — по необходимост. Не. Колкото и да се боеше да изгуби Акамиан, много повече се страхуваше от перспективата да се върне към стария си живот, към безкрайната последователност от глад, измъчени погледи и разлято семе. Дори искаше школите! Великите фракции! Искаше Акамиан, да, но за живота му копнееше повече.

И това бе иронията, която я оставяше без дъх. Защото дори насред радостта си от този нов живот посредством магьосника, Езменет не бе успяла да остави стария.

— Казваш, че ме обичаш — бе извикал Акамиан, — но продължаваш да приемаш клиенти. Кажи ми защо, Езми! Защо?

Защото знаех, че ще ме изоставиш. Вие всички ме изоставяте… всички, които обичам.

— Езми — казваше Псаматус. — Езми. Моля те, не плачи, мила моя. Ще се върна следващата седмица. Обещавам.

Тя поклати глава и избърса сълзите от очите си. Не каза нищо.

Плача за някакъв си мъж! По-силна съм от това!

Псаматус седна до нея, за да завърже сандалите си. Изглеждаше замислен, дори изплашен. Тя знаеше, че подобни мъже идват при курвите, за да избягат от неудобните страсти също толкова, колкото за да ги утолят.

— Чувал ли си за един млад свещеник на име Инрау? — попита тя с надеждата едновременно да го успокои и да продължи жалката останка от живота си с Акамиан.

— Да, всъщност да — отвърна Псаматус, а лицето му в профил изразяваше едновременно объркване и облекчение. — Той е онзи, който се самоуби.

Същото, което и останалите казваха. Новините за смъртта на Инрау бяха предизвикали голям скандал в Хагерна.

— Самоубийство? Сигурен ли си?

Ами ако е истина? Какво ще сториш тогава, Ака?

— Сигурен съм, че това казват.

Той се обърна и я погледна сериозно, прокарвайки пръст по бузата й. После стана и преметна синьото си наметало — онова, което използваше, за да скрие расото си — през ръка.

— Остави вратата отворена, моля те — каза Езменет.

Той кимна.

— Добра среща, Езми.

— Добра среща.

Сред спускащите се вечерни сенки тя се просна гола на чаршафите и се унесе за кратко, а мислите й се въртяха между съжаление след съжаление. Смъртта на Инрау. Бягството на Акамиан. И както винаги, дъщеря й… Когато очите й се отвориха, нечия фигура затулваше вратата. Някой чакаше.

— Кой си ти? — попита Езменет предпазливо. Прочисти гърло.

Без да продума, мъжът пристъпи напред и застана до леглото й. Беше висок, изваян като статуя и носеше черно като въглен палто над посребрената си ризница, както и черна туника. Нов клиент, помисли си тя, загледана в лицето му с невинността на току-що събудения. Красив нов клиент.

— Дванадесет таланта — каза жената и се надигна от чаршафите. — Или половин сребърник, ако…

Той я зашлеви — силно. Главата й отскочи назад и настрани. Езменет падна по лице на пода.

Мъжът се изкиска.

— Ти не си курва за дванадесет таланта. Категорично не си.

Ушите й звънтяха. Тя застана на четири крака и панически се издърпа назад, опирайки гръб в стената.

Мъжът седна на ръба на грубо скованото й легло и започна да сваля кожените си ръкавици пръст по пръст.

— Въпрос на етикет е никога да не започваш нови взаимоотношения с лъжи, курво. Така се стига до неприятни прецеденти.

— Ние имаме ли взаимоотношения? — попита тя прегракнало. Цялата лява страна на лицето й беше изтръпнала.

— Да, чрез един общ познат.

Очите му се задържаха за момент върху гърдите й, а после се насочиха между бедрата. Езменет разтвори още малко колене, сякаш случайно, заради изтощението.

— И кой може да е той? — попита тя привидно спокойно, докато сърцето бумтеше в гърдите й.

Мъжът се загледа между краката й, безсрамен като робовладелец.

— Един схоластик на Завета — той вдигна поглед, сякаш откъсвайки се от съзерцание — на име Друсас Акамиан.

Ака. Ти знаеше, че това ще стане.

— Познавам го — каза Езменет предпазливо, овладявайки желанието си отново да попита мъжа кой е той.

Не задавай въпроси. Невежеството е живот.

Вместо това каза:

— Какво искаш да знаеш?

Остави коленете си да се раздалечат още повече. Бъди курва…

— Всичко — отвърна мъжът и се подсмихна с премрежени клепки. — Искам да знам всичко и да науча за всеки, когото той е познавал.

— Това ще ти струва пари — каза тя, опитвайки се да придаде сила на гласа си. — И двете ще струват пари.

Трябва да го продадеш.

— Защо ли не съм изненадан? Ах, търговията. Тя прави всичко толкова праволинейно, нали? — Той си затананика нещо под нос, докато бъркаше в кесията си. — Ето… Единадесет медни таланта. Шест, за да предадеш тялото си, и пет, за да предадеш схоластика. — Свирепа усмивка. — Честна оценка на относителната им стойност, не мислиш ли?

— Половин сребърник, минимум — каза тя. — За всяко от двете.

Пазарлък… Бъди курва.

— Какво самомнение! — отвърна той, но въпреки това бръкна с два бледи пръста отново в кесията. — А какво ще кажеш за една от тези?

Езменет погледна блестящото злато с искрен глад.

— Ще свърши работа — каза с пресъхнала уста.

Мъжът се усмихна широко.

— Предполагах нещо такова.

Монетата изчезна и той започна да се съблича, като през цялото време я гледаше със свирепа искреност, докато тя прибързано палеше свещи срещу вечерния мрак.

Когато моментът дойде, в близостта му имаше нещо животинско, миризма или горещина, която говореше направо на тялото й. Той хвана лявата й гърда с тежка и груба ръка и всички илюзии, които бе имала, че ще използва страстта му като оръжие, се изпариха. Присъствието му бе всепомитащо. Когато я спусна върху леглото, Езменет се изплаши, че ще припадне.

Угоди му…

Той коленичи пред нея и без никакво усилие придърпа вдигнатите й разтворени крака над бедрата си. Тя осъзна, че изпитва болезнен копнеж за момента, от който се беше бояла допреди миг. После той влезе. Езменет извика. Какво ми причинява? Какво прави…

Мъжът започна да се движи. Контролът му върху тялото й бе нечовешки. Скоро задъханите моменти започнаха да се преливат един в друг. Когато я галеше, кожата й беше като вода, оживяла от тръпки, които преминаваха през самата й същност. Езменет започна да се извива, да тласка тялото си към него с отчаяние, стенейки през стиснати зъби, опиянена от кошмарен екстаз. За премрежените й от сластна болка очи той изглеждаше като пламтящ център, който се сливаше с нея, изпълваше я с екстаз след екстаз, пронизване след пронизване. Отново и отново той я водеше до звънтящия ръб на върха, само за да спре и да й задава въпроси, безкрайни въпроси…

— И какво точно каза Инрау за Майтанет?

— Не спирай… Моля те!

— Какво каза той?

Дай му истината.

По-късно тя си спомняше как се бе опитвала да придърпа лицето му до своето, стенейки:

— Целуни ме… Целуни ме…

Спомняше си как мускулестите му гърди притискат нейните, как трепереше и се разпадаше под него, сякаш направена от пясък.

Спомняше си как лежи неподвижна и потна с него, опитвайки се да си поеме въздух, усещайки силното туптене на сърцето му през члена, а и най-малкото му движение бе като мълния между бедрата й, агонизиращ екстаз, който я караше да плаче и да стене, подивяла от страст.

И си спомняше как отговори на всичките му въпроси с трескавостта на тласкащите бедра. Всичко! Бих ти дала всичко!

Когато достигна оргазъм за последен път, Езменет имаше чувството, че е била бутната в бездънна пропаст и чу собствените си дрезгави викове, сякаш отдалеч, пискливи на фона на гръмотевицата на драконовия му рев.

Тогава той се оттегли и Езменет се почувства разнебитена. Крайниците й трепереха, кожата й бе изтръпнала и покрита със студена пот. Две от свещите се бяха стопили, ала стаята бе озарена от сивкава светлина. Колко дълго?

Мъжът стоеше над нея, а богоподобната му фигура блестеше на светлика на последната останала свещ.

— Утрото иде — каза той.

Златната монета проблесна в ръката му и я омая с блясъка си. Той я задържа над нея и я остави да се изплъзне измежду пръстите му. Жълтицата падна сред лепкавата течност по корема й. Езменет погледна надолу и ахна ужасено.

Семето му беше черно.

— Шшшт — каза той, докато събираше дрехите си. — Не продумвай и дума за това на когото и да било. Разбираш ли, курво?

— Разбирам — успя да каже тя през сълзи.

Какво направих?

Езменет се загледа в монетата и профила на императора, далечен и златен върху мъха между краката й и склоновете на голата й кожа — кожа, оцапана с блестящ катран. В гърлото й се появи горчилка. Стаята стана по-светла. Той отваря кепенците. Ала когато вдигна поглед, него го нямаше. Чу само глух плясък на криле да отшумява в зората.

Свежият утринен въздух нахлу в стаята, за да разнесе вонята на нечовешки секс. Но той миришеше на смирна.

Езменет се преви и повърна на пода.

Измина известно време, преди да успее да се измие и облече и да излезе от стаята си. Когато се озова с препъване на улицата, осъзна с пълна сигурност, че никога не би могла да се върне. Търпеше вонята и блъскането на околните — кварталът й беше до вечно претъпкания Екосиумски пазар — и се чувстваше странно жива сред гледките и звуците на своя град: чуковете на ковачите; викът на едноок мъж, който възхваляваше целебните свойства на своите продукти от сяра; лая на кучетата; грубите викове на коларите, които биеха мулетата си, докато и те не започваха да реват. Неспирни звуци. И напор от миризми: сух летен камък, тамян, примамващия аромат на печено месо, фекалии и дим — навсякъде миризмата на дим.

Пазарът бе изпълнен от целенасочена утринна енергия и Езменет мина през тълпите като изморена сянка. Цялото тяло я болеше и дори ходенето й причиняваше неудобство. Тя стискаше здраво златната монета, като от време на време сменяше ръката, в която я държи, за да избърше потта от дланите си. Зяпаше, без да вижда разни предмети и хора: напукана амфора, от която по чергата на продавача капеше олио; млади галеотски робини, които се промъкваха сред тълпите със сведени очи и плетени кошници, пълни със зърно, които крепяха на главите си; улично псе, което бдително гледаше измежду краката на минувачите; замъглените очертания на Джунриюма, издигащи се в далечината. Езменет гледаше и си мислеше: Сумна.

Тя обичаше града си, но трябваше да избяга.

Акамиан й беше казал, че това може да се случи. Че ако Инрау наистина е бил убит, може някой да дойде при нея и да го търси.

— Ако това стане, Езми, каквото и да правиш, не задавай въпроси. Не искаш да знаеш нищо за тях, разбираш ли? Невежеството е живот… Угаждай им. Бъди курва докрай. Пазари се, както се пазарят курвите. И най-важното — трябва да ме продадеш, Езми. Трябва да им кажеш всичко, което знаеш. И им кажи истината, защото вероятно те вече знаят голяма част от нея. Направи всичко това и ще оцелееш.

— Но защо?

— Защото шпионите ценят слабата и продажна душа повече от всичко друго, Езми. Те ще те пожалят, защото ще видят, че има шанс да си им полезна и занапред. Скрий силата си и ще оцелееш.

— Ами ти, Ака? Какво ще стане, ако те научат нещо, което могат да използват, за да те наранят?

— Аз съм схоластик, Езми — отвърна той. — Схоластик от Завета.

Накрая, през върволицата минувачи, тя видя малко босоного момиче, застанало под прашната слънчева светлина. Щеше да й свърши работа. Детето гледаше с големи кафяви очи приближаването на Езменет, твърде предпазливо, за да отвърне на усмивката й. Стискаше пръчка, притисната към предницата на грубо ушитата си рокличка.

Оцелях, Ака. И не оцелях.

Езменет се приведе над момичето и му показа златния талант.

— Заповядай — каза тя и го притисна в малката длан.

Толкова прилича на дъщеря ми.

Седнал сам на гърба на мулето, Акамиан се спусна в долината Судика. Бе избрал този маршрут южно от Сумна към Момемн без конкретна причина, или поне така си мислеше, с надеждата единствено да избегне гъсто населените земи близо до брега. Судика не бе населена от доста дълго време. Сега тя бе дом само на овчари, овцете им и руини.

Денят беше ясен и изненадващо топъл. Нансур не беше суха страна, ала климатът й винаги напомняше на Акамиан за суша. Населението бе плътно струпано около реките и бреговете, оставяйки обширни територии, които бяха негостоприемни само заради уязвимостта си срещу скилвендите.

Судика бе едно такова място. Според прочетеното от Акамиан, в дните на Киранеас това била една от големите провинции, родно място на генерали и управляващи династии. Сега имаше само овце и полузаровен камънак. В която и страна да се озовеше Акамиан, изглежда винаги намираше места като тези — места, които дремеха, които сънуваха древни времена. Мнозина в Завета споделяха този навик, тази дълбока и натрапчива склонност към разбити монументи от думи и камък — толкова дълбока, че често се озоваваха сред разрушени храмове или в библиотеката на някой учен домакин без да си спомнят как са стигнали там и какво търсят. Това ги бе превърнало в хроникьорите на Трите морета. За тях да бродят сред разрушени стени и съборени стълбове, или сред думите на някой древен договор, беше начин да пътуват в мир с другите си спомени, да бъдат един човек вместо двама.

Най-известната забележителност на Судика бяха руините на храма-крепост Бататент. На Акамиан му отне известно време в катерене на хълмове и прекосяване на шубраци, преди да достигне сянката му. Огромните назъбени стени бяха напълно сринати. Мястото носеше белези на разграбване, защото яркият варовик и гранитът липсваха изцяло. Единственото останало от вътрешността на храма бяха редиците масивни колони, за които Акамиан предполагаше, че са твърде тежки, за да бъдат свалени и извлечени до брега. Бататент — едно от малкото укрепления, преживели колапса на Киранеас по време на Първия апокалипсис, убежище за всички, бягащи от ловните отряди на скилвендите и сранките. Покровителствена длан, свита около крехката светлина на цивилизацията. Акамиан бродеше из мястото, удивен от връзката между стария камък и собственото му познание. Върна се при мулето си чак когато спускащият се мрак го накара да се разтревожи дали ще намери пътя.

Тази нощ той просна одеялото си и спа под стълбовете, откривайки тъжен уют в начина, по който горещината на слънцето не искаше да си тръгне от вкочанения от зимен студ камък.

В съня си видя онзи ден, в който всяко дете бе мъртвородено, деня, когато Консултът, обърнат в бягство към черните укрепления на Голготерат от нечовеците и древните норсираи, отприщи върху света празнота, ужасяваща и абсолютна: Мог-Фарау, Не-бога. В съня си Акамиан гледаше през изпълнените с болка очи на Сесуата как величие след величие изгасват завинаги. И се събуди, както винаги се будеше, свидетел на края на света.

Той изми косата и брадата си в един близък поток, намасли ги и се върна при скромния си лагер. Осъзна, че скърби не само за Инрау, но и за загубата на старата си самоувереност. Безбройните запитвания го бяха превели през лабиринта от офиси в Хилядата храма… доникъде. Обсъжданията му с най-различни шриалски функционери често се връщаха, за да обсебят мислите му, и в тези спомени свещениците му изглеждаха още по-високи и тънки като вейки, отколкото бяха в действителност. Мнозина сред тях бяха тревожно проницателни, както и упорито отдадени на официалното обяснение за смъртта на Инрау: самоубийство. Акамиан знаеше, че последното му отчаяно решение — да им предложи злато срещу истината — се бе оказало абсолютна глупост. Какво си бе мислел? В паниците, от които те пиеха вино, имаше повече злато, отколкото той можеше изобщо някога да си представи. Пред богатствата на Хилядата храма Друсас Акамиан беше просто просяк. Както и пред могъществото на Майтанет.

Откак научи за смъртта на Инрау, той се движеше сякаш през мъгла, обладан от това вътрешно свиване, което бе изпитвал като дете, когато баща му го караше да намери старото въже, което използваше за бой. „Намери въжето“, скърцаше гласът и церемонията започваше: треперещи устни, треперещи ръце, сключващи се около жестокото въже…

Ако Инрау наистина се бе самоубил, тогава Акамиан беше неговият убиец.

Намери въжето, Ака. Намери го веднага.

Изпита облекчение, когато Заветът го инструктира да отпътува към Момемн и да се присъедини към Свещената война. Със загубата на Инрау, Наутцера и другите членове на Кворума бяха изоставили неясните си надежди да проникнат в Хилядата храма. Сега искаха от него да следи Алените кули… отново. Колкото и да го жилеше иронията, той не се възпротиви. Беше дошло времето да продължи нататък. Сумна само потвърждаваше заключение, което той не можеше да понесе. Дори Езменет започна да го дразни. Подигравателни очи и евтина козметика. Безкрайното чакане, докато тя доставяше удоволствие на други мъже. Със същата лекота, с която разбуждаше плътта му, езикът й оставяше мислите му студени и пълни с несигурна жлъч. И все пак от мисълта за нея го болеше… вкусът на кожата й, горчива от парфюма…

Магьосниците не бяха свикнали с жени. Техните мистерии бяха на по-ниско ниво, достойни за презрението на образованите хора. Ала мистерията на тази жена, на тази блудница от Сумна, разбуждаше у него страх, вместо презрение. Страх и копнеж. Но защо? След смъртта на Инрау той се нуждаеше най-вече от разсейване, а тя упорито отказваше да се превърне в това разсейване. Точно обратното. Неспирно го разпитваше за подробности от ежедневието му, спореше — повече със себе си, отколкото с него — за значението на всяко безсмислено нещо, което той научаваше. Конспирациите, които виждаше, бяха толкова безочливи, колкото и абсурдни.

Една нощ той й го каза в прав текст с надеждата да я накара да млъкне поне за малко. Езменет се сепна, но когато заговори, в гласа й имаше умора, която многократно надвишаваше неговата, а в гласа й звучаха нотки на човек, когото раната, нанесена от дребнавостта на друг, е принудила да говори искрено:

— Това е само игра, която играя, Акамиан… В игрите има истина.

Той остана да лежи в мрака, погълнат от вътрешен смут, с чувството, че ако можеше да разплете болката си по нейния начин, щеше да се разпадне на прах. Това не е игра. Инрау е мъртъв. Мъртъв!

Защо тя не можеше… да бъде такава, каквато той я искаше? Защо не можеше да спре да ляга с други мъже? Той нямаше ли достатъчно злато за нея?

— Не и ти, Друсас Акамиан — извика веднъж тя, когато той й предложи пари. — С теб няма да си играя на курва!

Думи, които едновременно го бяха изпълнили с възторг и го бяха опустошили.

Веднъж, когато се върна в жилището й и не я видя седнала на прозореца си, той рискува да се качи до вратата й, тласкан от някакво срамно любопитство. Каква е, когато е с другите? Същата ли е като с мен?! Чуваше стоновете й под някакво сумтящо тяло, скърцането на леглото й под ритъма на тласкащи слабини. И сякаш сърцето му спря. Студена от пот кожа и звънтене в ушите.

Той постави изтръпнали пръсти на вратата. Там, от другата страна… Тя бе там, неговата Езми, с крака, обвити около друг мъж, с гърди, блестящи от неговата пот. Спомняше си как потръпна, когато тя достигна оргазма си, и как си помисли: Този вик е мой! Мой!

Ала той не притежаваше нищо от нея. Може би за пръв път наистина осъзна това. И все пак в главата му се въртеше само едно: Инрау е мъртъв, Езми. Само ти ми остана.

Акамиан чу как мъжът се отдръпна с пълзене от нея.

— Ммммм — изстена Езменет. — Ах, Калустрас, невъобразимо надарен си за стар войник. Какво бих правила без този твой дебел чеп, мм?

Отвърна й нисък мъжки глас:

— Сигурен съм, че имаш достатъчно, за да храниш обилно пичката си, мила.

— Само трохи. Ти си моят банкет.

— Кажи ми, Езми, кой беше онзи мъж тук последния път, когато дойдох? Друга троха?

Акамиан положи влажна буза върху вратата. Студена задъхана болка.

Тя се засмя.

— Някой е бил тук, когато си влязъл? В името на боговете, надявам се, че не.

Той почти чу как мъжът се усмихва и клати глава.

— Глупава курва — каза той. — Сериозен съм. Така ме изгледа, докато излизаше през вратата… Почти очаквах да ми направи засада по обратния път към казармата.

— Ще си поговоря с него. Понякога е… ревнив.

— Ревнив от курва?

— Калустрас, тази твоя кесия е толкова пълна… Сигурен ли си, че не искаш да похарчиш още?

— Боя се, че похарчих всичко в друго отношение… Но може би ако поразклатиш кесията ми, ще изпадне нещо.

Момент на бездиханна тишина. Тихи пляскащи звуци.

Езми прошепна нещо едва доловимо, но Акамиан бе сигурен, че е чул:

— Не се безпокой за кесията си, Калустрас. Само ми направи пак онова…

Тогава той избяга на улицата, а празният й прозорец го потискаше отгоре, докато мислите му пламтяха в бръмчащи образи на магически убийства и в представата за Езми, гърчеща се от екстаз под гърдите на войник. „Направи ми пак онова…“ Чувстваше се омърсен, сякаш това, че бе видял нещо гнусно, беше направило и него гнусен.

Тя просто играе курва, опита се да си напомни, както аз играя шпионин. Единствената разлика беше в това, че тя бе многократно по-добра. Свенлив хумор, продажна искреност, гол апетит… всички неща, които умъртвяваха срама на мъжа от това, че разлива семето си срещу пари. Тя имаше талант.

— Съвкупявам се с тях по всякакви начини — призна веднъж тя. — Аз остарявам, Ака, а няма нищо по-жалко от стара и гладуваща курва.

В гласа й се усещаше истински ужас.

Акамиан бе лягал с множество курви в много градове през дългите си години, така че какво правеше Езменет толкова различна? Той бе отишъл при нея за пръв път заради красивите й момчешки бедра и гладка кожа. Върна се, защото тя бе толкова добра, защото се шегуваше и флиртуваше както с Калустрас… който и да бе той. Ала в някакъв момент беше започнал да опознава жената извън разтворените й крака. Какво бе научил? В кого се бе влюбил? Езменет, курвата на Сумна.

В ума си често я виждаше необяснимо слаба и дива, блъскана от дъжд и ветрове, скривана от люлеещи се горски клони. Онази жена, която някога бе вдигнала ръка към слънцето, така че за него светлината му лежеше в дланта й, за да му каже, че истината е въздух и небе, и че може само да бъде искана, но никога докосната от човешки пръсти. Той не можеше да й каже колко дълбоко бяха покълнали в него тези нейни думи, че те се мятаха като живи същества в кладенците на душата му и събираха камъни около себе си.

От един стар дъб в близката клисура се издигна ято лястовици, което го стресна.

Съжалението, помисли си той, спомняйки си стара ширадска поговорка, е проказа за сърцето.

Акамиан запали огъня си с магическа дума и приготви вода за сутрешния си чай. Докато я чакаше да заври, огледа обкръжението си: близките стълбове на Бататент, издигащи се в утринното небе; самотните дървета, тъмни великани над рехавия шубрак и сухата трева. Заслуша се в приглушеното съскане и пукане на малкия си огън.

Когато посегна да вземе заврялата вода, забеляза, че ръцете му треперят, като обхванати от артрит. Дали беше заради студа?

Какво ми става?

Обстоятелствата, каза си Акамиан. Обстоятелствата го задушаваха. С внезапна решителност той остави водата настрана и започна да рови в оскъдния си багаж. Извади мастилото и перото си, както и един пергаментов лист. Седнал с кръстосани крака на одеялото, той навлажни перото.

В центъра на лявата половина написа:

Без съмнение сърцето на мистерията. Шриахът, който можеше да вижда малцината. Убиецът на Инрау… може би. Отдясно на това име Акамиан написа:

Чукът на Майтанет и следващото местоназначение на Акамиан. Под тях, близо до края на листа:

Целта на Свещената война на Майтанет. Възможно ли беше да е толкова просто? Да се освободи градът на Късния пророк от тиранията на фанимите? Целите, обявени от хитри мъже, рядко разкриваха истинските им мотиви. Той начерта линия от „Шимех“ надясно и написа:

Неволни жертви на Свещената война? Или по някакъв начин съучастници?

Акамиан начерта друга линия от тази към „Свещена война“ в центъра, спирайки преди това, за да напише:

Поне мотивът на школата бе ясен: унищожението на кишауримите. Ала както бе изтъкнала Езменет, откъде знаеше Майтанет за тайната им война срещу фанимските магьосници-жреци?

Той се загледа замислено в написаното за момент, докато гледаше как мастилото се сляга, докато изсъхва. За да има баланс, добави:

до „Свещена война“. В Сумна самият въздух трептеше от слухове за опита на императора да компрометира Войната, да я превърне в инструмент за нови завоевания. Въпреки че Акамиан не го беше грижа дали Икурейската династия ще успее, или ще се провали, нямаше съмнение, че тя бе важна променлива в алгебрата на тези събития.

И накрая, като самотна дума в горния десен ъгъл, той надраска:

Името беше като щипка сол в чиста вода. Означаваше толкова много неща: Апокалипсиса, но също и насмешката и презрението, с които великите фракции гледаха на Завета. Къде се криеха? Дали изобщо имаха място на тази страница?

Акамиан огледа още малко картата, вкусвайки от чая си през надигащата се пара. Той бе топъл в стомаха му и му даваше енергия срещу утринния студ. Осъзна, че изпуска нещо. Беше забравил…

Ръката му трепереше, докато пишеше:

под „Майтанет“. Той ли те уби, мило момче? Или аз?

Отблъсна тези мисли с тръсване на главата. Не отдаваше нужното уважение на Инрау като скърбеше за него, а още по-малко като се гърчеше в самосъжаление. Така не мъстеше за нищо. Ако искаше да плати за стореното, трябваше да намери онова, което се криеше тук, на тази страница. Аз не съм му баща. Трябва да бъда това, което съм: шпионин.

Той често правеше подобни карти — не защото се безпокоеше, че може да забрави нещо, а защото се тревожеше, че има опасност да подмине нещо. Беше открил, че изписването на връзките често предлага насоки към други възможни връзки. И нещо повече, в миналото това просто упражнение често се бе оказвало ценен пътеводител за търсенията му. Критичната разлика този път обаче бе, че вместо да изписва имена на личности и връзките им с някакъв мижав заговор, тази карта бележеше велики фракции и връзките им със Свещената война. Мащабът на подобна мистерия, залозите, многократно надвишаваха всичко, с което се бе сблъсквал преди… ако се изключеха сънищата му.

Дъхът му секна.

Прелюдия към Втория апокалипсис? Възможно ли е?

Очите на Акамиан се върнаха на „Консулта“, изолиран в ъгълчето си, и осъзна, че картата вече му е разкрила нещо ново. Ако Консултът все още се таеше в Трите морета, те трябваше да са свързани някак с всичко това. Нямаше начин да останат встрани от подобни епични събития. Къде тогава щяха да се крият?

Очите му неизбежно бяха привлечени към

Акамиан отпи отново от чая си. Кой си ти, приятелю? Как мога да разбера кой си?

Може би трябваше да се върне в Сумна. Може би можеше да поправи нещата с Езменет, да види дали тя ще прости на глупака крехката му гордост. Най-малкото можеше да се погрижи да й покаже, че…

Акамиан бързо пусна очуканата си чаша, сграбчи перото и надраска:

между „Майтанет“ и „Свещена война“. Защо не се бе сетил по-рано?

След като се сблъска с Прояс на стъпалата под шриаха, Акамиан бе научил, че принцът е станал един от доверениците на Майтанет. Това не го изненада. В годините, последвали обучението с Акамиан, Прояс се бе изпълнил с твърдоглава набожност. За разлика от Инрау, който се посвети на Хилядата храма, за да може да служи по-добре, Прояс прегърна Бивника и Късния пророк, за да съди по-добре… или поне така смяташе Акамиан. Споменът за последното писмо на Прояс, което бе хвърлило и бездруго спорадичната им кореспонденция на кладата, още го жилеше.

Как можеш да се върнеш назад след такива сурови думи? Ала Акамиан знаеше, че трябва да го направи, поради най-добрите и най-лошите причини едновременно. Трябваше да построи мост през бездната между двамата не защото все още обичаше Прояс — забележителните хора често предизвикваха подобна обич, — а защото му трябваше път към Майтанет. Нуждаеше се от отговори, не само за да усмири сърцето си, но и, може би, за да спаси света.

Как само щеше да му се смее Прояс, ако му кажеше това… Нищо чудно, че Трите морета смятаха Завета за побъркан!

Акамиан стана и изля остатъка от чая си в съскащия огън. Погледна картата си от взаимовръзки за последен път и обмисли обширните празни пространства между тях, чудейки се как ли могат да бъдат изпълнени.

Събра принадлежностите си, натовари ги на гърба на мулето и продължи самотното си пътуване. Судика остана зад гърба му без нищо отличително — още хълмове, още камениста земя…

Езменет вървеше в мрака заедно с другите, а сърцето й туптеше учестено. Усещаше извисяващата се над главата й тежест на Портата на пороя, сякаш тя бе чук, който съдбата бе държала хиляда години в очакване на нейното бягство. Езменет огледа лицата около себе си, ала видя там само умора и скука. За тях излизането от града не изглеждаше значимо. Тя предполагаше, че тези хора бягат от Сумна ежедневно.

За един абсурден момент осъзна, че се страхува за страха си. Ако бягството от Сумна не означаваше нищо, дали това не значеше, че целият свят е затвор?

Тогава внезапно откри, че от очите й капят сълзи. Спря се, загледана във високите кули, които се издигаха над нея. После се огледа около себе си, дишайки дълбоко, без да обръща внимание на проклятията на онези зад нея. Войниците, облегнали се от двете страни на тъмната паст на портата, гледаха онези, които влизаха в града, но не задаваха въпроси. Хора, движещи се пеша, в коли или на гърба на кон, се блъскаха около нея. От двете страни на пътя тънка редица търговци хвалеше стоките си с надеждата да спечели от глада на скитащите.

Тогава Езменет съзря нещо, което преди бе само неясна ивица на хоризонта, изплуваща тук-таме над задръстените стени на Сумна: околностите на града, бледи като зимата и ширещи се докъдето погледът й стигаше. И над тях видя късното следобедно слънце, разпростряло светлината си над земята като над вода.

Един колар замахна с камшика си до ухото й и тя отскочи настрани. Каруцата изскърца до нея, теглена от хилави волове. Мъжът й се ухили с беззъба усмивка.

Езменет се загледа в татуировката, нагло разпъната на опакото на лявата й длан. Белегът на нейния занаят. Знакът на Гиера, въпреки че самата тя не беше жрица. Шриалските служители настояваха всички блудници да бъдат татуирани с пародия на свещените символи, носени от храмовите проститутки. Никой не знаеше защо. Може би за да се заблуждават по-лесно, че успяват да заблудят боговете, предполагаше Езменет. Тук навън, без стени, без заплахата от шриалския закон, татуировката й се струваше нещо различно.

За момент обмисли дали да не извика след коларя, но докато той се отдалечаваше, очите й бяха привлечени от пътя, който се движеше в съвършена права линия по начупения пейзаж, като хоросан между напукани тухли. Скъпа Гиера, какво правя!

Откритият път. Акамиан някога й бе казал, че той е като нишка, завързана за врата му, която го задушава, ако не я следва. Тя почти копнееше да изпитва същото. Можеше да разбере усещането да бъде влачена в някаква посока. Вместо това на нея й изглеждаше като дълго падане, при това без стени наоколо. Виеше й се свят дори само докато го гледаше. Каква си глупачка! Това е просто път!

Вече хиляда пъти си бе повторила плана. Защо се боеше сега? Езменет не бе ничия съпруга. Носеше кесията си между краката си. Както се изразяваха войниците, тя щеше да продава праскови по пътя към Момемн. Мъжете може и да се намираха на половината път между жените и боговете, но гладът им бе като на зверове.

Пътят щеше да е милостив. В крайна сметка тя щеше да намери Свещената война. А сред Свещената война щеше да намери Акамиан. Щеше да го ощипе по бузата и да го целуне, най-накрая като спътник по пътя.

След това щеше да му каже какво се е случило, да му разкрие опасността.

Дълбока глътка въздух. Усети на езика си прах и студ.

Започна да върви, а крайниците й бяха толкова леки, че можеха всеки миг да затанцуват. Скоро щеше да се мръкне.

Десета глава Сумна

Езменет продължи да върви дори след падането на нощта, опиянена от невъобразимостта на това, което вършеше. На няколко пъти дори се затича сред тъмните полета, а краката й шумоляха през замръзналата трева. С протегнати ръце, тя танцуваше под Гвоздея на Небесата.

Студът бе твърд като желязо, пространствата — безкрайни. Тъмнината бе освежаваща, сякаш зимният бръснач бе изчегъртал от нея гледките и миризмата. Толкова различно от влажния мрак на Сумна, където мастилените усещания омърсяваха всичко. Тук, в студа и чернотата, пергаментът на света беше празен. Тук сякаш бе началото на всички неща.

Езменет едновременно се наслаждаваше и потреперваше при тази мисъл. Акамиан веднъж й бе казал, че Консултът вярва горе-долу в същото.

В крайна сметка напредването на нощта я отрезви. Тя си напомни за изморителните дни, които й предстояха, за тревожната цел, която следваше.

Някой следеше Акамиан.

Не можеше да мисли за това без да си спомни и нощта с непознатия. Понякога й се повдигаше. При всяко мигване виждаше в ума си катрана, който бе семето му. Друг път ставаше много студена, докато си припомняше и преценяваше всяка промълвена дума, всеки жилещ оргазъм с безстрастието на бирник. Трудно й беше да повярва, че тя е била тази курветина, изменчива и измамна… Ала знаеше, че е била.

Не предателството й я изпълваше със срам. Езменет знаеше, че Акамиан няма да я вини. Не, срамът й идваше от онова, което бе почувствала, не от онова, което бе извършила.

Някои проститутки толкова мразеха работата си, че търсеха болка и наказание при всяко съвкупление. Езменет обаче се числеше към онези, които можеха от време на време да се смеят за това, че им плащат да си доставят удоволствие. Защото то принадлежеше само на нея, независимо с кого си играеше.

Но не и онази нощ. Удоволствието тогава бе по-наситено откогато и да било преди. Тя го беше изпитала. Изстенала. Изтреперила. Но не го беше притежавала. Тялото й беше белязано онази нощ. И това я засрамваше до ярост.

Често се овлажняваше при мисълта за гърдите му, притиснати към корема й. Понякога се изчервяваше и напрягаше при спомена за оргазмите си. Който и да бе той, каквото и да представляваше, беше взел тялото й в плен, бе поел контрола над собствеността й и я бе преправил не по свой образ, а в образа на онова, което му трябваше в момента. Безкрайно възприемчива. Безкрайно покорна. Безкрайно благодарна.

Ала докато тялото й грабеше сляпо, умът й избираше преценяващо. Езменет бързо осъзна, че ако непознатият знае за нея, трябва да знае и за Инрау.

А ако е знаел за Инрау, просто нямаше начин смъртта на момчето да е била самоубийство. Затова тя трябваше да намери Акамиан. Вероятността Инрау да се е самоубил, почти го бе прекършила.

— Ами ако е истина, Езми? Ако наистина се е убил сам?

— Не е истина. Достатъчно, Ака. Моля те.

— Направил го е!… О, скъпи богове, мога да го почувствам! Аз го издърпах до място, където можеше само да предаде някого. Мен или Майтанет. Не виждаш ли, Езми? Принудих го да изправи обич срещу обич!

— Ти си пиян, Ака. Страховете ти винаги те превземат, когато си пиян.

— О, богове… Аз го убих.

Колко кухи бяха опитите й да го успокои: вдървена рецитация, породена от клюмащо търпение, породено от неясното подозрение, че той се самонаказва само за да си осигури съчувствието й. Защо беше толкова студена? Толкова себична? В един момент дори се усети, че презира Инрау, обвинявайки го за напускането на Акамиан. Как бе възможно да мисли подобни неща?

Но това щеше да се промени. Много работи щяха да се променят. По някакъв невъзможен начин сега тя имаше роля в събитията, каквито и да бяха те. И щеше да им бъде равностойна.

Не ти го уби, обич моя. Знам това!

Освен това знаеше кой е убиецът. Предполагаше, че странникът може да е дошъл от някоя от школите, но по някакъв начин знаеше, че случаят не е такъв. Онова, което Езменет бе изстрадала, идваше отвъд Трите морета. Консултът. Те бяха убили Инрау и те я бяха поругали.

Консултът.

Колкото и ужасяваща да бе тази догадка, тя носеше и оживление. Никой, дори Акамиан, не бе виждал Консулта от векове. А ето, че тя… Ала Езменет не мислеше много за това, защото когато го правеше, започваше да се чувства… късметлийка. А не можеше да понесе това.

Затова си повтаряше, че пътува заради Акамиан. И в моментите, когато изпускаше контрола, си се представяше като герой от Сагите, като Гинсил или Исилка — жена, впримчена смъртоносно в машинациите на съпруга си. Струваше й се, че пътят пред нея пее с тайно очарование, сякаш скрити свидетели на героизма й следят всяка нейна стъпка.

Потрепери в наметалото си. Дъхът й се трупаше на облаци пред лицето. Тя вървеше, замислена над хладното очакване, което съпровождаше толкова много зимни утрини. Светлината на зората идеше бавно.

Към средата на сутринта Езменет стигна до една крайпътна странноприемница, където се забави с надеждата да се присъедини към малка група пътешественици, които се събираха на двора. Двама старци с гърбове, превити под огромни чували сушени плодове, чакаха заедно с нея. По мръщенето им тя предположи, че са видели татуировката на опакото на дланта й. Изглежда всички знаеха, че Сумна дамгосва своите курви.

Когато групата най-накрая тръгна по пътя, Езменет я последва колкото се може по-ненатрапчиво. Водеше ги малка група от синекожи свещеници, последователи на Джукан, пеейки леки песни и звънтейки с малки цимбали, закачени на пръстите им. Неколцина от останалите се присъединиха към пеенето, но повечето се движеха отделно, мърморейки си тихо един на друг. Езменет видя как един от старците говори с коларя на една каруца. Мъжът се обърна и я изгледа с онзи празен поглед, който бе виждала така често: погледа на човек, който копнее за онова, което трябва да ненавижда. Той отмести очи, когато тя се усмихна. Рано или късно, Езменет знаеше, че коларят ще си измисли оправдание да говори с нея.

И тогава щеше да се наложи да вземе решение. Изведнъж една каишка на левия й сандал се скъса. Тя успя да завърже двете половини на възел, но те деряха кожата под вълнените й чорапи. Избиха й пришки и скоро Езменет куцаше. Тя изруга коларя, задето не се сеща да побърза. Цветисто изруга и обичая, който забраняваше на жени да носят ботуши в Нансуриума. После възелът също се скъса и колкото и да се опитваше, не можа да поправи каишката.

Групата се отдалечаваше все по-напред по пътя.

Езменет прибра сандала в торбата си и започна да ходи без него. Кракът й почти веднага изтръпна. След двадесетина крачки се отвори и първата дупка в чорапа й. Не след дълго той се бе превърнал в дрипава пола около глезена й. Налагаше й се повече да подскача на един крак, отколкото да върви, като постоянно спираше, за да втрие малко топлина в стъпалото си. Не виждаше и следа от останалите. Далеч зад себе си видя група мъже. Те изглежда водеха товарни животни… или бойни коне.

Езменет се молеше да е първото.

Тя следваше Карианския път — останка от Ценейската империя, но поддържана в изправност от императора. Пътят се движеше право през провинцията Масентия, която лятно време хората наричаха Златната Масентия, заради безкрайните й житни поля. Проблемът с Карианския път бе, че се спускаше навътре в Киранейските равнини, вместо да се насочи директно към Момемн. Преди повече от хиляда години той бе свързвал Свещената Сумна с древния Ценей. Сега го поддържаха само дотам, докъдето служеше на Масентия. Езменет бе чувала, че след като пресече много по-важния Понски път, водещ към Момемн, той прелива в пасища.

Въпреки това отклонение към вътрешността на страната обаче, тя бе избрала тази посока след много внимателно обмисляне. Въпреки че нито можеше да си позволи, нито да разчита карти, и въпреки че никога преди не бе стъпвала извън Сумна, Езменет познаваше в детайли както този, така и много други пътища.

Всички проститутки ценяха качествата на клиентите според вкусовете си. Някои предпочитаха едри мъже, други — дребни. Някои ценяха свещениците с техните изнежени ръце, докато за други предпочитани бяха войниците и грубоватата им увереност. Но Езменет винаги бе ценяла повече от всичко друго опита. Онези, които бяха страдали, които бяха надмогнали трудности, които бяха видели далечни или невероятни неща — тях предпочиташе тя.

Като по-млада, бе правила любов с такива мъже и си бе мислила: Сега съм част от онова, което са виждали. Сега съм повече, отколкото бях преди. Когато ги заливаше с въпроси впоследствие, го правеше, за да научи повече за това свое израстване, а не толкова от любопитство. Те я оставяха, олекнали откъм сребро и семе, но тя се убеждаваше, че са взели някаква част от нея със себе си, че по някакъв начин се е разширила, че тя, Езменет, се крие зад очи, които гледат и воюват със света.

Няколко души я бяха излекували от тази вяра. Например старата курва Пираша, която щеше да умре от глад, ако не бе щедростта й.

— Не, миличко — каза й тя веднъж. — Когато жените потопят чаша в мъжете, в нея остава само онова, което вече е било откраднато.

Също и един кидрухилски конник, когото си мислеше, че обича, и който дойде при нея за втори път, без да си спомня първия.

— Трябва да грешиш! — възкликна той. — Щях да си спомням подобна красавица!

След това роди дъщеря си. Спомняше си как не дълго след раждането мислеше, че то е било символ на края на заблудите й. Сега обаче знаеше, че просто е белязало преминаването от една група самозаблуждения към друга. Смъртта на дете: това бележеше края на самозалъгването. Да събираш малки дрехи във вързоп, да го дадеш на бъдещата родилка от долния етаж, изричайки мили думи, за да не се чувства — тя! — смутена…

Голяма част от глупостта й бе умряла с нейната дъщеря, и много горчилка се беше родила. Но Езменет не бе склонна към омраза като много други. Макар да знаеше, че това я омаловажава, тя продължи да засища глада си за истории от света и продължаваше да цени най-добрите разказвачи. Обвиваше краката си около тях… с радост. Преструваше се, че наистина изпитва същата страст като тях и понякога, като се има предвид странният начин, по който преструвките така често се смесваха с реалността, това наистина се случваше. После, когато интересът им се оттегляше в тъмния свят, от който бяха дошли, те ставаха непробиваеми. Дори по-нежните й клиенти изглеждаха опасни. Езменет бе открила, че много мъже крият в себе си някаква бездна — място, достъпно само за други мъже.

Тогава започваше истинското съблазняване.

— Кажи ми — мъркаше тя понякога, — какво си виждал, което да те превърне в нещо повече… повече от другите?

Повечето намираха въпроса й за забавен. Други бяха объркани, подразнени, незаинтересовани или дори разярени. Една рядка шепа, сред тях и Акамиан, го намираха за пленителен. Ала всеки отговаряше. Мъжете имаха нужда да бъдат нещо повече. Именно за това, смяташе тя, толкова много от тях се отдаваха на хазарт: искаха и пари, разбира се, но също така копнееха за демонстрация, за знак, че светът, боговете, бъдещето — някой — по някакъв начин ги е отличил сред другите.

Така че те й разказваха истории — хиляди истории през годините. Усмихваха се, докато говореха, мислейки, че са я развълнували, както го правеха, когато бе млада, със знанието с кого всъщност е спала. И с едно изключение никой от тях не бе осъзнал, че нея изобщо не я е грижа какво говорят историите им за тях, а единствено и изцяло какво разкриват за света.

Акамиан го разбираше.

— С всичките си клиенти ли го правиш? — попита веднъж той без предупреждение.

Тя не беше шокирана. И други я бяха питали.

— Носи ми уют да знам, че мъжете ми са нещо повече от един чеп.

Полуистина. Но типично за него, Акамиан беше скептичен. Намръщи се и каза:

— Жалко.

От това я заболя, въпреки че не знаеше какво има предвид.

— Кое е жалко?

— Че не си мъж — отвърна той. — Ако беше, нямаше да се налага да превръщаш в учители всички, които те използват.

Онази нощ тя плака в ръцете му.

Ала продължи учението си, стигайки далеч през очите на другите.

Затова и знаеше, че Масентия е безопасна, че въпреки по-голямото разстояние, Карианският и после Понският път са много по-добър маршрут за самотна жена, отколкото по-преките пътища край брега. И затова знаеше, че трябва да се движи с други пътешественици, така че онези, с които се разминават, да мислят, че принадлежи към група.

Точно затова скъсаният й сандал я плашеше толкова. Преди, опиянена от откритите пространства и собствената си смелост, Езменет не се тревожеше от самотата си. Сега тя тежеше върху й. Чувстваше се твърде открита, сякаш зад всяка група дръвчета се криеха стрелци, които само чакат да мернат татуираната й ръка, да чуят прошепната дума или някакъв друг неизбежен знак за това коя е.

Пътят се заизвива нагоре и Езменет закуцука, доколкото можеше. Надигащото се отчаяние само накара босия й крак да я заболи още повече. Как можеше да извърви цялото разстояние до Момемн по този начин? Колко пъти й бяха казвали, че безопасното пътуване винаги е въпрос на подготовка? Всяка болезнена стъпка сякаш беше порицание.

Карианският път започна бавно да се спуска пред нея, а после се изравни при плитка долчинка, прекосявайки някаква малка река, за да прониже тъмните хълмове, които обгръщаха хоризонта. Щръкнал от безлистните дървета, встрани се точеше разрушен ценейски акведукт, разпадайки се на поле от камънаци там, където местните го бяха разграбвали за материал. Кални пътеки се извиваха към по-далечните хълмове, прекосяваха незасяти полета и изчезваха в издигащата се по склоновете гора. Ала надеждите и вниманието на Езменет се насочиха към няколкото недодялани сгради, струпани около моста: някакво село, от което към сивото небе се издигаха тънки струйки дим.

Тя имаше малко пари. Повече от достатъчно, за да й поправят сандала. Докато приближаваше селото, се сгълча за съмненията си. Беше чувала, че едно от нещата, характерни за Масентия, е фактът, че в нея липсват обширните плантации, типични за голяма част от империята. Това беше земя на свободни земеделци и занаятчии. Откровени. Честни. Горди. Или поне така бе чувала.

Но после си спомни и начина, по който подобни хора се мръщеха, когато я видеха провесена от прозореца си в Сумна.

— Мъжете, които работят неблагодарна полска работа, си мислят, че имат права върху истината — казваше старата Пираша.

А истината не беше благосклонна към курвите.

Езменет пак се наруга за тревогите си. Всички казваха, че Масентия е безопасна.

Тя закуцука по отъпканата земя на онова, което минаваше за пазарен площад, търсейки сред околните бараки и къщи обущар. Когато не откри, започна да души въздуха за следа от рибено масло, което кожарите използваха по време на работа. Всъщност й трябваше само една кожена ивица. Подмина няколко купчини глина, после четири свързани помежду си бараки на грънчари. В една от тях възрастен мъж работеше на колелото въпреки студа и оформяше извивки от глината с палците си. Зад него грееше отворът на пещ. Кашлицата му, която звучеше като клокочеща тиня, я стресна. Езменет разсеяно се зачуди дали селото не е покосено от някаква болест. Група от пет момчета зяпаше от входа на една конюшня. Най-голямото или поне най-високото я гледаше с открито възхищение. Ако очите му не бяха криво разположени, щеше да е красив. Езменет си спомни как един от клиентите й каза, че е рядкост да се намерят красиви деца в села като тези, защото често ги продавали на богати пътешественици. Тя се зачуди дали някой се е опитвал да купува това момче.

Усмихна му се, когато той закрачи към нея. Може би той…

— Ти курва ли си? — попита я смело.

Езменет го зяпна шокирана и вбесена.

— Такава е! Такава е! — извика друго момче. — От Сумна! Затова си крие ръката!

Дойдоха й наум няколко войнишки ругатни.

— Защо не идеш да си играеш с коминчето си? — сопна се тя. — Скапан малък пикльо.

Момчето се ухили и Езменет незабавно осъзна, че той е един от онези: мъже, за които лаят на кучето има по-висока стойност от думите на жена.

— Дай да ти видя ръката. — Нещо в тона му я разтревожи.

— Нямаш ли конюшни за чистене?

Роб, подсказваше подигравателният й тон. Спокойната жестокост на погледа му се вкорави и се превърна в нещо друго. Когато той понечи да сграбчи дланта й, тя го зашлеви по бузата. Той се запрепъва назад, шокиран.

Когато успя да се изправи, момчето тропна с крак.

— Тя е курва — каза на сподвижниците си с мрачен тон, сякаш неприятните истини означаваха и неприятни последици. В ръцете му се появи мръсен камък, който той завъртя между пръстите си. — Богохулна курва.

Последва нервна пауза. Четиримата се поколебаха. Стояха на някакъв праг и го осъзнаваха, макар да не разбираха значимостта му. Вместо да ги подтикне с думи, красавецът хвърли камъка си.

Езменет приклекна и го избегна. Ала вече и другите се навеждаха и събираха собствени снаряди.

Започнаха да я целят. Тя изруга и вдигна ръце. Дебелата вълна на наметалото й я предпази от реални поражения.

— Копелета! — извика насреща им.

Те се сепнаха, едновременно стреснати и развеселени от свирепостта й. Едно от тях — дебелото — се разкикоти, когато Езменет също се наведе, за да вземе няколко камъка. Тя уцели първо него, точно под лявата вежда. Кожата се сцепи, той падна на колене и нададе вой. Другите просто я зяпнаха, вцепенени. Беше пролята кръв.

Езменет вдигна друг камък в дясната си ръка, надявайки се те да приклекнат и да се разбягат. Като дете, преди тялото й да я насочи към друго препитание, беше работила в пристанището, печелейки хляба си или медници като хвърляше камъни по грабливите чайки. И беше много добра.

Но високият удари пръв, хвърляйки пръст в лицето й. Повечето от нея пропусна целта си — глупакът мяташе така, все едно ръката му е въжена, — но малко мръсотия я заслепи за миг. Тя яростно разтърка очите си. Тогава жесток удар в ухото я накара да залитне. Друг камък одра пръстите й… Какво ставаше?

— Достатъчно! Достатъчно! — изтътна дрезгав глас. — Какво си мислите, че вършите, момчета?

Дебелакът още квичеше. Езменет примигна, за да прогони болката, и видя стар мъж, облечен в зацапани шриалски одежди, застанал сред момчетата и размахал юмрук, който приличаше на края на бедрена кост.

— Замеряме я с камъни! — извика полукрасивият подстрекател. — Тя е курва!

Другите го подкрепиха разпалено.

Старият свещеник се намръщи за момент, а после се обърна към нея. Сега Езменет го видя ясно — червеникави петна и грозно изгърбване на човек, свикнал да крещи в лицата на хората. Устните му бяха лилави от студа.

— Истина ли е това?

Той сграбчи ръката й в своята, която бе изненадващо силна, и огледа татуировката. После се вгледа в лицето й.

— Жрица ли си? — излая свещеникът. — Слугиня на Гиера?

Тя виждаше, че той знае отговора, че пита само заради някаква перверзна нужда да унижава и назидава. Загледана в глупавите му очи, Езменет внезапно осъзна в каква опасност се намира.

Мили Седжен…

— Д-да — заекна тя.

— Лъжкиня! Това е белег на курва — извика той, извивайки ръката й към лицето, сякаш се опитваше да набута храна в устата й. — КУРВЕНСКИ белег!

— Аз вече не съм курва — възпротиви се тя.

— Лъжкиня! Лъжкиня!

Внезапно я изпълни хлад. Тя му се усмихна фалшиво и издърпа рязко ръката си от неговата. Разлютеният стар глупак се препъна назад. Тя огледа за кратко струпалата се тълпа, после хвърли убийствен поглед на момчетата и се обърна към пътя.

— Не ми обръщай гръб! — изрева старият свещеник. — Не ми обръщай гръб!

Тя продължи да върви с цялото достойнство, на което бе способна в момента.

— И да не търпиш никоя курва да живее — зарецитира мъжът, — че тя утробата си превръща в помийна яма!

Езменет се спря.

— И да не търпиш никоя курва да диша — продължи свещеникът със злобно веселие, — че тя гаври се със семето на праведните! Убий я с камъни, за да не се изкуши ръката ти…

Езменет се завъртя рязко.

— Достатъчно! — изкрещя.

Вцепенена тишина.

— Аз съм прокълната! — извика тя. — Не виждате ли? Аз вече съм мъртва! Не ви ли стига това?

Твърде много очи я гледаха. Езменет се извърна и продължи да куцука към Карианския път.

— Курва! — изкрещя някой.

Нещо се удари в темето й. Тя падна на колене. Още един камък отскочи от рамото й. Езменет вдигна ръце, за да се предпази, с мъка се изправи и се опита бързо да продължи напред. Ала сега младежите се бяха струпали около нея и я замеряха с малки речни камъчета. После видя с периферното си зрение как високият вдига нещо голямо колкото дланта му. Стисна челюсти. Ударът накара зъбите й да изтракат, а тя самата залитна и падна на земята. Претърколи се в студената кал, надигна се на четири крака и вдигна едно коляно над пръстта. Малък камък я ужили по бузата и в лявото й око се появиха сълзи, но тя отново се изправи, движейки се колкото можеше по-бързо.

През цялото време всичко бе изглеждало кошмарно реално. Трябваше да се махне с възможно най-голяма скорост. Камъните бяха просто пориви на дъжда и вятъра, безлични препятствия.

Сега обаче Езменет хлипаше неконтролируемо.

— Спрете! — изкрещя тя. — Оставете ме на мира!

— Курва! — изрева свещеникът.

Около нея вече се бе струпала много по-голяма тълпа, която крещеше хули и се навеждаше да събира кал от земята пред краката си.

Вцепеняващ удар близо до гръбнака й. Раменете й се извиха назад. Ръката й се пресегна несъзнателно напред. Взрив в лявото й слепоочие. После пак пръст. Изплю кал.

Спрете! Мо-о-о-оля!

Това нейният глас ли беше?

Нещо малко и остро се прилепи към челото й. Тя вдигна ръце. Сви се като куче. Моля ви. Някой…

Звук на гръмотевица. После нечия огромна сянка закри небето. През сълзи и пръсти тя вдигна поглед и видя покрития с вени корем на кон, а над него — ездач, загледан надолу към нея. Красиво лице с пълни устни. Големи кафяви очи, едновременно гневни и загрижени.

Шриалски рицар.

Дъждът от камъни беше спрял. Езменет хлипаше в калните си длани.

— Кой започна това? — изтътна глас.

— Хей, вие! — изрева свещеникът. — Тези работ…

Шриалският рицар се наведе напред и го удари с облечения си в метална ръкавица юмрук.

— Вдигнете го! — нареди той на другите. — Веднага!

Трима мъже побързаха да помогнат на свещеника да се изправи. От треперещите устни на мъжа капеше слюнка и кръв. Той изхлипа, разкашля се и се огледа със замаян ужас.

— Н-но ти нямаш право! — извика.

— Право? — засмя се рицарят. — Искаш да спорим за право?

Докато той тормозеше свещеника, Езменет се изправи с мъка на крака. Избърса кръвта и сълзите от лицето си, а после се опита да махне калта, засъхнала по вълнената й роба. Сърцето й бумтеше в ушите и тя на два пъти имаше чувството, че ще припадне от липса на въздух. Подтикът да изкрещи почти я надви, не от болка или страх, а от неверие и свирепа ярост. Как се бе случило това? Какво се бе случило?

Тя видя, че шриалският рицар отново удря свещеника, и се изруга, когато потрепери. Защо й беше да изпитва жалост към тази жалка отрепка? Вдиша дълбоко. Избърса още пламтящи сълзи. Успокои се.

С ръце, скръстени пред гърдите, тя се обърна към момчето, което бе започнало всичко. Изгледа го с цялата омраза, която можеше да събере, а после протегна кутрето си пред другите пръсти и го размаха като мъничък фалос. Погледна надолу, за да е сигурна, че е забелязал, а после му се усмихна гадно. Момчето пребледня.

То погледна към шриалския рицар, погълнато от страх и осъзнаване в каква беда е изпаднало, а после към приятелите си, които също бяха забелязали презрителното внимание на Езменет. Две от тях се ухилиха въпреки тревогата си, а едно, обладано от невъзможната и тревожна способност на младите да застават на страната на онези, които са измъчвали само допреди миг, извика:

— Истина е!

— Ела — каза й шриалският рицар и протегна ръка. — Повдига ми се от тези провинциални кретени.

— Кой сте вие? — изграчи Езменет и отново се разрида.

— Кутиас Сарсел — отвърна топло мъжът. — Първи рицар-командир на шриалските рицари.

Тя протегна ръка и той пое татуираната й длан.

Мъже на Бивника се суетяха сред мрака — високи фигури, най-вече скрити в сенките, с изключение на редкия блясък на желязо. Повел мулето си, Акамиан се движеше бързо сред тях. Ярките им очи му обръщаха само най-бегло внимание. Предполагаше, че са привикнали към непознати.

Пътуването го разтревожи. Никога през живота си не си бе проправял път през подобен лагер. Всяка светлинка на огън, край която минаваше, сякаш представляваше отделен свят, изпълнен със собствено забавление или отчаяние. Чуваше носещи се по вятъра откъслеци от разговори, виждаше войнствени лица над пламъците. Носеше се между тези изолирани територии, част от сенчеста процесия. На два пъти изкачи хълмове, които се издигаха достатъчно високо, за да разкрият река Фаюс и струпаните край нея наносни равнини. Всеки път гледката го караше да спре със затаен дъх. Проблясващи огньове продупчваха мрака във всички посоки — по-близките разкриваха платнища и воини, а по-далечните оформяха съзвездия, които блестяха по възвишенията. Преди години Акамиан бе гледал аинонска драма, разиграваща се в амфитеатър близо до Каритузал, и остана поразен от контраста между потъналите в тъмнина зрители и осветените изпълнители под тях. Тук изглежда се разиграваха хиляда такива драми. Толкова много хора, толкова далеч от дома. Тук той можеше да оцени истинската сила на Майтанет.

Такава многочисленост. Как можем да се провалим?

Акамиан се замисли над това „ние“ за известно време.

На запад различаваше виещата се линия на стените на Момемн, чудовищните му кули, озарени от светлината на факли. Той зави към тях. Земята ставаше все по-оголена и отъпкана, колкото повече се приближаваха към него. Рискувайки светлината на няколко конрийски огъня, магьосникът попита къде може да намери контингента от Атремпус. Прекоси скърцащ мост над затлачените води на един канал. Накрая откри лагера на стария си приятел Криятес Зинемус, маршалът на Атремпус.

Въпреки че Акамиан незабавно позна Зинемус, той спря в мрака отвъд светлината на пламъците и го загледа. Някога Прояс му бе казал, че двамата с маршала си приличат изненадващо много, или както се изрази, „като силен и слаб брат“. Разбира се, на принца не му бе минало през ум, че това сравнение може да обиди стария му учител. Като мнозина арогантни мъже, Прояс смяташе, че обидите му са просто продължение на искреността.

Обгърнал купа вино в ръце, Зинемус седеше пред малък огън и обсъждаше с тих глас нещо с трима от старшите си офицери. Дори на мъждивата светлина от огъня той изглеждаше уморен, сякаш говореше за проблем, който многократно надвишава способностите им да го разрешат. Почеса се разсеяно по мъртвата кожа, която, както Акамиан знаеше, постоянно тормозеше ушите му, а после внезапно се обърна и се взря в мрака — право към него.

Маршалът на Атремпус се намръщи.

— Покажи се, приятелю — извика той.

Поради някаква причина Акамиан откри, че не може да говори.

Сега и другите гледаха към него. Той чу как един от тях, Динчас, промърмори нещо за духове. Мъжът вдясно от него, Зенкапа, направи знака на Бивника.

— Това не е дух — каза Зинемус и стана на крака. Приведе глава, сякаш гледаше през мъгла. — Акамиан?

— Ако не стоеше пред мен — каза третият офицер, Ирисас, на командира си, — щях да се закълна, че си ти…

Зинемус хвърли бегъл поглед на Ирисас и внезапно закрачи към Акамиан с изражение, което издаваше удивена радост.

— Друсас Акамиан? Ака?

Дъхът най-накрая се върна в устата на магьосника.

— Здравей, Зин.

— Ака! — извика маршалът и го сграбчи като чувал в ръцете си.

— Лорд маршале.

— Миришеш като задника на задник, приятелю — засмя се Зинемус и го отблъсна. — Като вонята на воня.

— Времената са тежки напоследък — каза магьосникът.

— Не бой се. Ще станат и по-тежки.

С обяснението, че е пратил робите си да спят, Зинемус му помогна с багажа, погрижи се някой да отведе мулето му, а после остана с него, докато опъваше разнебитената си палатка. Бяха изминали години, откак Акамиан бе видял маршала на Атремпус за последно и въпреки че смяташе приятелството им за неподатливо на изминалото време, първоначално разговорът потръгна трудно. Като цяло обсъждаха тривиални работи: времето, темперамента на мулето му. Винаги, когато някой от двамата споменеше нещо по-важно, необяснима сдържаност караше другия да даде някакъв неангажиращ отговор.

— Е, как си? — попита накрая Зинемус.

— Както би могло да се очаква.

За Акамиан всичко изглеждаше отвратително нереално — дотолкова, че очакваше Зинемус да го нарече Сесуата. Приятелството му с маршала се бе родило в далечния Конрийски двор. Да срещне този мъж тук, по време на мисия, го караше да изпитва срама на човек, хванат не точно в лъжа, но при обстоятелства, които, ако им се дадеше време, не можеше да не го превърнат в лъжец. Акамиан откри, че се мъчи да си спомни какво е казвал на Зинемус за предишните си мисии. Дали е бил искрен? Или се е поддал на детинския подтик да изглежда нещо повече от това, което е? Казвал ли съм му, че съм разбит глупак?

— Ех, с теб, Ака, човек никога не знае какво да очаква.

— Значи и другите са тук? — попита той, въпреки че знаеше отговора. — Зенкапа? Динчас?

Обгърна го нов страх. Зинемус беше религиозен човек, всъщност един от най-религиозните, които Акамиан някога бе познавал. В Конрия магьосникът бе учител, който по стечение на обстоятелствата беше и Схоластик. Ала тук беше изцяло Схоластик. Нямаше как да се подмине светотатството му… не и насред Свещената война! До каква степен би го толерирал Зинемус? Може би, помисли си Акамиан, това беше грешка. Може би трябваше да лагерува някъде другаде… сам.

— Не за дълго — отвърна Зин. — Ще ги отпратя.

— Няма нужда…

Маршалът вдигна един възел, за да го види на мъждивата светлина, хвърляна от огъня.

— Ами Сънищата?

— Какво за тях?

— Някога ми каза, че те отслабват и се засилват, че понякога някои детайли в тях се променят и че си решил да ги записваш с надеждата да ги дешифрираш.

Фактът, че Зинемус помни това, го разтревожи.

— Кажи ми — каза Акамиан в нескопосан опит да смени темата, — къде са Алените кули?

Зинемус се ухили.

— Чудех се кога ще попиташ… Някъде на юг от тук, в една от вилите на императора — или поне така ми казаха. — Той замахна с чука към дървения кол и изруга, когато вместо него нацели палеца си. — Безпокоиш ли се за тях?

— Щях да съм глупак да не се безпокоя.

— Толкова силно ли копнеят за знанието ти?

— Да. Гносисът е желязо пред техния бронз… Макар и да се съмнявам, че ще опитат каквото и да е насред Свещената война.

Това, че школа на богохулници е част от Войната, вече бе почти немислимо за инритите. Ако се опитаха и да мълвят светотатството си в преследване на собствените си мистични цели, нищо нямаше да ги спаси.

— Затова ли… са те пратили?

Зинемус рядко наричаше Завета по име. Школата винаги беше „те“.

— Да наглеждам Алените кули? Донякъде, предполагам. Но разбира се, има… — в съзнанието му проблесна лицето на Инрау… — още… Винаги има още.

Кой те уби?

По някакъв начин Зинемус бе уловил погледа му в мрака.

— Какво не е наред, Ака? Какво е станало?

Акамиан погледна дланите си. Искаше да каже на Зин, да му опише абсурдните си подозрения за шриаха, да обясни побърканите обстоятелства, заобикалящи смъртта на Инрау. Наистина му вярваше както на никой друг, независимо в или извън Завета. Ала историята му се стори твърде дълга, твърде измъчена и твърде замърсена от собствените му провали и дефекти, за да бъде споделяна. Можеше да каже на Езменет, но тя бе курва. Нямаше срам.

— Достатъчно добре, предполагам — каза разсеяно Акамиан и подръпна въжетата. — Поне ще държи дъжда настрана.

Зинемус продължи да го гледа още един безмълвен момент. За щастие обаче, не продължи да го разпитва.

Двамата се присъединиха към другите трима мъже около огъня на маршала. Двама бяха капитани от гарнизона на Атремпус — обрулени връстници на своя командир. По-старшият офицер, Динчас — или Кървавия Динч, както го наричаха — бе воювал редом до Зинемус откак Акамиан познаваше маршала. По-нисшестоящият, Зенкапа, бе нилнамешки роб, когото Зин бе наследил от баща си и по-късно освободил заради проявена смелост на бойното поле. И двамата, доколкото можеше да прецени магьосникът, бяха добри мъже. Третият, Ирисас, бе най-младият син на единствения оцелял чичо на Зинемус и, ако Акамиан си спомняше правилно, майордом на дома Криятес.

Ала никой от тримата не им обърна внимание, когато дойдоха. Бяха или твърде пияни, или твърде потънали в разговор. Динчас разказваше някаква история:

— … и тогава едрата, Туниерката…

— Абе никой от вас ли, идиоти такива, не помни Акамиан? — извика Зинемус. — Друсас Акамиан?

Тримата мъже избърсаха очи и потиснаха смеха си, а после се обърнаха към него. Зенкапа се усмихна и надигна паницата си. Динчас обаче го изгледа с присвити очи, а Ирисас — с откровена враждебност.

Динчас мерна гримасата на Зинемус и с нежелание също вдигна паница. Двамата със Зенкапа сведоха глави и изляха по глътка на земята.

— Добра среща, Акамиан — каза Зенкапа с искрена топлота. Като освободен роб, той може би имаше по-малки трудности с приемането му. Динчас и Ирисас, от друга страна, бяха кастови благородници — при това Ирисас имаше висок ранг.

— Виждам, че си опънал палатката си — отбеляза той небрежно. Притежаваше притаения и изучаващ поглед на опасен пияница. Акамиан не отговори. — Така че предполагам, че ще трябва да се примиря с присъствието ти, а, Акамиан?

Магьосникът срещна погледа му и се изруга мислено, когато преглътна.

— Предполагам, че ще трябва.

Зинемус изгледа гневно младия си братовчед.

— Алените кули са част от Свещената война, Ирисас. Би трябвало да приветстваш присъствието на Акамиан. Аз определено съм радостен, че е с нас.

Магьосникът бе ставал свидетел на безброй подобни разговори. Правоверните се опитваха да обяснят близостта си с магьосници. Обяснението винаги бе едно и също: Те са полезни…

— Може би си прав, братовчеде. Враговете на нашите врагове, а?

Конрийците ревниво пазеха омразите си. След векове на битки с Велики Аинон и Алените кули те бяха започнали, макар и с нежелание, да ценят Завета. Прекалено много, ако човек питаше свещениците. Но сред всички школи единствено Заветът, потопен в тайните на Гносиса на Древния север, можеше да се мери с Алените кули.

Ирисас вдигна чаша, а после я изпразни в прахта между краката си.

— Нека боговете пият дълбоко, Друсас Акамиан. Нека пият за онзи, който е прокълнат…

Зинемус изруга и изрита огъня. Облак от искри и прах погълна Ирисас. Той залитна назад, извика и инстинктивно заудря косата и брадата си. Зин скочи след него, ревейки:

— Какво каза! Какво каза?

Макар и да бе по-дребен от братовчед си, маршалът го свали на колене, сякаш беше само дете, и го заля с ругатни и плесници. Динчас погледна извинително Акамиан.

— Ние не сме с него — каза той иронично. — Само сме мъртвопияни.

Зенкапа реши, че това е твърде смешно, за да остане седнал. Той се претърколи на земята в сенките зад пъна си, давейки се от смях.

Дори Ирисас се смееше, макар и по насиления начин на съпруг под чехъл.

— Достатъчно! — извика той на Зинемус. — Ще се извиня! Ще се извиня!

Шокиран не само от грубостта на Ирисас, но и от свирепостта на Зин, Акамиан гледаше зяпнал. После осъзна, че никога досега не е виждал маршала в компанията на войниците му.

Ирисас се довлече обратно до столчето си с разрошена коса и черна брада, посивяла от пепелта. Едновременно усмихнат и намръщен, той се наведе към Акамиан. Магьосникът осъзна, че мъжът се покланя, но е твърде мързелив, за да си вдигне задника.

— Наистина се извинявам — каза той, гледайки го с объркана искреност. — И наистина те харесвам, Акамиан, макар че ти си… — той хвърли един бърз поглед към своя господар и братовчед… — проклет магьосник.

Зенкапа отново започна да вие. Въпреки всичко Акамиан също се усмихна и се поклони в отговор. Той осъзна, че Ирисас е от онези мъже, чийто гняв бе твърде своенравен, за да се превърне в център на вманиачаване. Можеше да презира в един момент и да прегръща в следващия, без никакво коварство. Магьосникът бе открил, че подобни мъже неизбежно отразяват почтеността или покварата на господарите си.

— Замаян глупак! — извика Зинемус на Ирисас. — Погледни се! По-разноглед си от маймунски задник!

Последваха нови изблици на смях. Този път Акамиан откри, че не може да се противи на доброто им настроение.

Ала той се смя много повече от другите, виейки така, сякаш е обладан от някакъв демон. Сълзи на облекчение се стичаха по бузите му. Колко време бе минало?

Другите се умълчаха и го гледаха, докато се мъчеше да се успокои.

— Много време — успя да каже накрая Акамиан. Дъхът му бе накъсан, когато издиша. Сълзите внезапно станаха болезнени.

— Твърде много, Ака — отвърна Зинемус и постави дружеска ръка на рамото му. — Но сега си отново сред приятели и поне за известно време си свободен от хрумванията на коварни хора. Тази нощ можеш да пиеш в мир.

Той спа като къпан. Каквато и да бе причината, тежкият запой едновременно усилваше и замъгляваше Сънищата. Начинът, по който се преливаха заваляно един в друг, ги караше да изглеждат не толкова реални и повече като сън, ала страстите, които ги съпровождаха… Те бяха непоносими в най-добрите моменти. С помощта на пиенето ставаха налудничаво интензивни.

Когато Паата, една от слугините на Зинемус, пристигна с леген прясна вода, той вече беше буден. Докато се миеше, Зин подаде захиленото си лице през процепа на палатката и го предизвика на игра на бенджука.

Скоро след това Акамиан се озова седнал с кръстосани крака на тръстикова постелка срещу Зинемус, изучавайки позлатената дъска за бенджука между двамата. Леко хлътнал навес ги пазеше от слънцето, което пламтеше толкова ярко, че лагерът около тях изглеждаше като пустинен пазар, въпреки хладината. Акамиан си помисли, че липсват само камилите. Въпреки че повечето минувачи бяха конрийци от домочадието на Зинемус, той видя всякакви инрити: галеоти, съблечени до кръста и боядисани за някакъв фестивал, който очевидно бъркаше зимата с лято; туниери, носещи нагръдниците си от черно желязо, които изглежда никога не сваляха; и дори един аинонски благородник, чиято сложно надиплена роба изглеждаше определено абсурдна сред купчините намаслени ленени платна и разнородни палатки.

— Трудно е за вярване, а? — каза Зинемус, очевидно по повод невероятното количество инрити.

Акамиан сви рамене.

— Да и не… Бях в Хагерна, когато Майтанет обяви Свещената война. Понякога се чудя дали той призова Трите морета или Трите морета призоваха него.

— Ти си бил в Хагерна? — попита Зинемус. Изражението му помръкна.

— Да.

Дори срещнах твоя шриах…

Маршалът изсумтя по биволския начин, който използваше, за да изрази неодобрение.

— Твой ред е, Ака.

Магьосникът огледа лицето му, ала Зин изглеждаше изцяло погълнат от геометрията на фигури и възможности върху дъската. Акамиан се бе съгласил да играят, знаейки, че това ще прогони останалите и ще му позволи да каже на Зинемус какво се е случило в Сумна. Ала бе забравил как бенджуката сякаш изкарва на повърхността най-лошото и у двамата. Всеки път, когато играеха, почваха да се карат като евнуси от някой харем.

Бенджука беше реликва, оцеляла от края на света. Беше се играла в дворовете на Трис, Атритау и Метсонк преди Апокалипсиса почти по същия начин, както сега се изучаваше в градините на Каритузал, Ненсифон и Момемн. Ала не възрастта я отличаваше. Като цяло между игрите и живота имаше обезпокоителна близост и тя никъде не се изразяваше така ясно, както в бенджуката.

Също като живота, игрите се управляваха от правила. Но за разлика от живота, те бяха изцяло подчинени на тези правила. Правилата бяха играта и ако човек играеше по различни правила, тогава просто играеше различна игра. Тъй като фиксирана мрежа от правила определяше значението на всеки ход като такъв, игрите притежаваха яснота, която караше живота да изглежда като пиянска свада. Правилността бе неоспорима, а промените — строго определени; само изходът беше неясен.

Коварството на бенджуката се криеше в липсата на тази строго фиксирана мрежа. Наместо да предоставят неоспорима основа, правилата на играта бяха просто още един ход в самата нея, още една фигура, с която можеше да се играе. И това превръщаше бенджуката в директно отражение на живота — игра, изпълнена с озадачаваща сложност и почти поетична тънкост. Други игри можеха да бъдат описани като променящи се модели от фигури и конкретни резултати, ала бенджуката създаваше история, а всичко, което носеше история, носеше и самата същност на света. Говореше се, че някои хора са свеждали глави над дъската за бенджука и са ги вдигали като пророци. Акамиан не беше сред тях.

Той оглеждаше замислено дъската, търкайки ръце, за да ги стопли. Зинемус се опита да го подразни с гаднярски смях.

— Винаги си толкова кисел, когато играеш бенджука.

— Това е противна игра.

— Казваш го само защото се опитваш твърде силно да спечелиш.

— Не. Казвам го, защото губя.

Ала Зинемус беше прав. „Абенджукала“, класически текст върху бенджуката от ценейски времена, започваше по следния начин: „Докато игрите измерват пределите на интелекта, бенджуката измерва пределите на душата.“ Сложността й бе толкова голяма, че един играч никога не можеше да овладее с ума си дъската и така да принуди противника да отстъпи. Както бе казал и анонимният автор, бенджуката бе като любовта. Никога не можеш да принудиш друг да те обича. Колкото повече се опитваш да се вкопчиш в нея, толкова повече ти бяга. И бенджуката наказваше по сходен начин алчното сърце. Докато други игри изискваха усърдия и хитрост, тя настояваше за нещо повече. Може би мъдрост.

С раздразнено движение Акамиан премести единствения камък сред сребърните фигури — заместител на открадната фигура, или поне така твърдеше Зинемус, от един от робите му. Още един дразнител. Макар че фигурите не бяха нищо повече от начина, по който се използваха, по някакъв начин камъкът обезценяваше играта му, разрушаваше мизерното заклинание, което пълният комплект постигаше.

Защо пък аз да играя с камъка?

— Ако беше пиян — каза Зинемус и отвърна на хода му решително, — щях да разбера защо направи това.

Как можеше да си прави шеги? Акамиан се загледа в разположените по дъската фигури и осъзна, че правилата отново са се променили — този път катастрофално. Той затърси начини да се измъкне, но не видя такива.

Зинемус се усмихна с изражение на победител и започна да подрязва ноктите си с нож.

— Прояс ще се почувства по същия начин — каза той, — когато най-накрая пристигне.

Нещо в тона му накара Акамиан да вдигне поглед.

— Защо?

— Чул си, предполагам, за наскорошната катастрофа.

— Каква катастрофа?

— Плебейската свещена война е била унищожена.

— Моля?

Акамиан бе чул за Плебейската свещена война преди да напусне Сумна. Няколко седмици по-рано, преди пристигането на основните контингенти от Войната, група велики имена от Галеот, Конрия и Велики Аинон бяха решили да потеглят сами срещу езичниците. Наименованието „плебейски“ им бе дадено заради ордата боклуци без господар, които ги следваха. На Акамиан не му бе хрумнало да попита как са се справили. Започна се. Кръвопролитието започна.

— На равнината Менгеда — продължи Зинемус. — Езическият сапатишах, Скаурас, е пратил запазените в катран глави на Тарсчилка, Кумрезер и Калмемунис на императора като предупреждение.

— Калмемунис? Имаш предвид братовчеда на Прояс?

— Арогантен твърдоглав глупак! Молех го да не потегля, Ака. Убеждавах, крещях, дори лазех — унижавах се като отрепка! — но псето не пожела да слуша.

Акамиан бе срещал Калмемунис веднъж, в двора на бащата на Прояс. Зашеметяващо самочувствие в съюз с глупост — достатъчно, за да му се догади.

— Като изключим това, че си е мислел, че сам Бог го е подтикнал, защо, смяташ, е тръгнал?

— Защото знаеше, че щом Прояс дойде, той ще се превърне в най-обикновено куче. Никога не прости на принца за инцидента в Паремти.

— Битката при Паремти? Какво е станало?

— Не знаеш ли? Забравям колко време е минало, стари приятелю. Имам много клюки за споделяне.

— По-късно — отвърна Акамиан. — Кажи ми какво е станало при Паремти.

— Прояс нареди да набият Калмемунис с камшик.

— Да го нашибат? — Това силно разтревожи магьосника. Нима старият му ученик се бе променил толкова много? — За страхливост?

Лицето на Зинемус потъмня, сякаш и той споделяше тревогата му.

— Не. За безверие.

— Шегуваш се. Прояс е накарал да нашибат с камшик негов равен за безверие? Докъде е стигнал фанатизмът му, Зин?

— Твърде надалеч — каза бързо Зинемус, сякаш се срамуваше от господаря си. — Но само за кратко. Бях много разочарован от него, Ака. Сърцето ми беше разбито от факта, че богоподобното дете, което двамата с теб отгледахме, може да се превърне в толкова… краен мъж.

Прояс наистина бе богоподобно дете. В продължение на четирите години, прекарани като дворцов учител в конрийската столица Айокнисус, Акамиан се бе влюбил в момчето… дори повече, отколкото в легендарната му майка. Сладки спомени. Разходките през озарените от слънцето коридори и сенчестите градински пътеки, дискусиите върху история, логика и математика, отговорите на безкрайния порой от въпроси…

— Учителю Акамиан? Къде са отишли всички дракони?

— Драконите са вътре в нас, млади Прояс. В теб.

Сключени вежди. Ръце, стиснати от безсилие. Още един индиректен отговор от учителя му.

— Значи по света вече няма дракони, така ли, учителю Акамиан?

— Но ти си в света, Прояс, нали?

Зинемус бе учител на принца в бойното изкуство и именно по време на постоянните си караници относно момчето, двамата с магьосника започнаха взаимно да се уважават. Колкото и да обичаше Акамиан Прояс, Зинемус — изпитващ преданост, която щеше да му бъде нужна, за да служи на детето, щом то стане крал — го обичаше повече. Толкова много, че когато Зин видя силата на учителя в ученика, той покани Акамиан във вилата си край Менеанорско море.

— Под твоите напътствия детето е помъдряло — каза Зинемус, опитвайки се да обясни невероятното си предложение. Беше огромна рядкост кастови благородници да домакинстват на магьосници.

— А под твоите е станало опасно — отвърна Акамиан.

Двамата откриха приятелството си някъде в последвалия смях.

— Фанатик за известно време? — попита сега той. — Това означава ли, че е възвърнал здравия си разум?

Зинемус се намръщи и се почеса разсеяно по носа.

— Донякъде. Свещената война и познанството му с Майтанет разпалиха наново фанатизма, но сега той е по-мъдър. По-търпелив. По-толерантен към слабостта.

— Пак твоите уроци, предполагам. Какво направи?

— Спуках го от бой.

Акамиан се засмя.

— Напълно сериозен съм, Ака. След Паремти напуснах двора отвратен. Зимувах в Атремпус. Той дойде при мен, сам…

— За да моли за прошка?

Зин пак се намръщи.

— Човек би се надявал, но не. Беше изминал целия този път, за да ме порицае.

Маршалът поклати глава и се усмихна. Акамиан знаеше защо: още като дете, Прояс бе склонен към умилително преувеличение. Да пътува сам двеста мили само за да порицава, бе нещо, което само той би могъл да стори.

— Обвини ме, че съм го изоставил в момента, в който най-много се е нуждаел от мен. Калмемунис и свитата му бяха повдигнали обвинения срещу него, едновременно в шриалския съд и пред краля, и за известно време нещата се разсмърдяха, макар и никога да не е имало истинска опасност.

— Прекрасно знаеш, че просто е искал одобрението ти, Зин — каза Акамиан, потискайки ревността си. — Винаги те е боготворял… по своя си начин… И какво направи ти?

— Изслушах възмутените му думи, доколкото имах търпение. После го отведох до един страничен двор и му хвърлих тренировъчен меч. „Щом искаш да ме наказваш, казах му, накажи ме.“

Зинемус се усмихна, когато Акамиан се разсмя шумно.

— Някога беше упорит като помияр, Ака, но сега е напълно неумолим. Отказа да отстъпи. Аз го събарях почти в безсъзнание, а той се изправяше на крака, оцапан с кръв и сняг. Всеки път му казвах: „Тренирал съм те възможно най-добре, принце. И пак губиш.“ Тогава той отново се затичваше към мен и крещеше като полудял.

— На следващата сутрин не каза нищо, избягваше ме като чума. Но следобеда ме потърси. Лицето му приличаше на чувал с ябълки. „Разбирам“, каза ми. Попитах го: „Какво разбираш?“ „Урока ти, отговори той. Разбирам урока ти.“ „И какъв урок е това?“, попитах аз. И той отвърна: „Че съм забравил как да се уча. Че животът е урок от Бога и че дори ако се заемем да учим недостатъчно набожните, трябва да бъдем готови и да се учим от тях.“

Акамиан гледаше приятеля си с искрено възхищение.

— Това ли възнамеряваше да постигнеш?

Зинемус се намръщи и поклати глава.

— Не. Просто исках да избия арогантната пикня от него. Но ми прозвуча добре, затова просто казах: „Наистина, принце мой, наистина“, и кимнах по мъдрия начин, който използваш, когато се съгласяваш с някой, за когото мислиш, че не е умен колкото теб.

Акамиан се усмихна и кимна мъдро.

Зинемус изръмжа и се разсмя.

— Както и да е, оттогава Прояс се въздържа да повтаря Паремти. И когато се върна в Айокнисус, предложи да компенсира Калмемунис до последния удар пред двора на баща му.

— И Калмемунис наистина е приел? Със сигурност дори той не е бил толкова глупав.

— О, говедото не само прие, но и нашиба Нерсей Прояс пред очите на краля и двора. И това е истинската причина да не пожелае да прости на принца. Защото така унищожи последните останки от честта си. Когато го осъзна, той обяви, че Прояс го е изиграл.

— Значи смяташ, че затова Калмемунис е настоял да поведе Плебейската свещена война?

Зинемус кимна тъжно.

— Да, и затова той и още сто хиляди други сега са мъртви.

Големите катастрофи често бяха резултат от подобни малки неща. Нетърпимостта на един принц и глупостта на арогантен благородник. Но къде бяха сега тези факти? Не лежаха ли погребани на някое далечно бойно поле, отрупано с мъртъвци?

Сто хиляди убити…

Акамиан сведе поглед към дъската за бенджука. По някаква причина веднага го видя — своя ход. Сякаш изненадан, че приятелят му още иска да играе, Зинемус гледаше, докато той премести привидно маловажна фигура.

Сто хиляди убити — и това ли е било някакъв ход?

— Подъл хитрец — изсъска Зин, докато гледаше дъската. След моментно колебание той направи своя контраход.

Грешка, осъзна Акамиан. За един необмислен миг Зинемус бе разрушил цялото си досегашно предимство. Защо сега го виждам толкова ясно?

Бенджука. Двама мъже. Две различни цели. Един изход. Кой определяше този изход? Победителят? Но истинските победи бяха толкова редки — редки върху дъската на бенджуката, както и в живота. По-често резултатът бе несигурен компромис. Но кой оформяше компромиса? Никой?

Акамиан осъзна, че скоро истинската войска на Свещената война ще потегли от Момемн, ще прекоси плодородната провинция Ансерка и ще премине на вражеска територия. Досега перспективата за кампанията му се бе струвала абстрактна, просто още един ход, който поне засега не може да се контрира. Но това не е игра. Свещената война ще започне своя поход и независимо от резултата, безброй хиляди ще умрат.

Толкова много хора. Толкова много съревнования. И само един изход. Какъв щеше да бъде той? И кой щеше да го оформи? Никой?

Мисълта ужаси Акамиан. Свещената война внезапно му изглеждаше като побъркан залог, хвърляне на клечките срещу едно изцяло черно бъдеще. Животът на неизброимо количество хора — включително и на самия Акамиан — срещу далечния Шимех. Как можеше която и да било награда да си струва подобен залог?

— Сто хиляди мъртви — продължи Зинемус, очевидно неосъзнал сериозния риск на позицията си на дъската. — Една шепа сред тях — мъже, които познавах. И за да се влоши още повече ситуацията, императорът не закъсня да се възползва от бедата ни. Той ни призова да се поучим от грешката на Плебейската свещена война.

— И каква е била тя? — попита Акамиан, все още разсеян от играта.

— Глупостта да потеглят без Икурей Конфас.

Магьосникът вдигна поглед.

— Но аз мислех, че императорът е снабдил Калмемунис и останалите и така изобщо им е позволил да тръгнат.

— Така е. Но пък той е обещал да снабди всеки, който подпише прокълнатия му договор.

— Значи Калмемунис и другите двама наистина са подписали…

В Сумна имаше несигурност по този въпрос.

— И защо не? За мъже като него дадената дума не значи много. Защо да не обещае да върне всички завладени земи на империята, когато обещанието му не значи нищо?

— Но Калмемунис и другите със сигурност трябва да са видели плана на императора — настоя Акамиан. — Икурей Зерий прекрасно знае, че великите имена няма да му отстъпят нищо. Договорът е само претекст, нещо, което да го предпази от шриалска анатема, когато нареди на Конфас да завземе със сила всичко, спечелено от Свещената война.

— О, но ти забравяш защо Калмемунис изобщо потегли, Ака. Той не тръгна заради шриалското опрощение, нито заради славата на Късния пророк… нито дори за да си завземе ново кралство, като стана дума. Не. Калмемунис имаше сърцето на крадец. Той потегли, за да отнеме славата на Прояс.

Сграбчен от внезапна мисъл, Акамиан вдигна поглед към приятеля си.

— Но ти, Зин… Ти тръгваш заради Късния пророк. Как те карат да се чувстваш всички тези игри на отмъщение и задкулисни интриги?

За момент Зинемус изглеждаше объркан от въпроса.

— Ти си прав, разбира се — каза той бавно. — Би трябвало да съм разярен. Но предполагам, че просто очаквах това да се случи. Ако трябва да съм честен, безпокоя се повече за това какво ще си помисли Прояс.

— И защо?

— Със сигурност новините за тази катастрофа ще му допаднат. Но цялото това уреждане на сметки и политиканстване… — Зинемус се поколеба, сякаш преговаряше мълчаливо нещо, което мислеше от дълго време, но досега не бе изричал. — Аз бях сред първите, които пристигнаха тук, Ака, пратен от Прояс да координирам всички конрийци, които ме последват. Част съм от Свещената война още от вдигането на първата палатка под стените на Момемн. Зная, че мнозинството от онези, които се суетят около нас, са вярващи хора. Добри хора — независимо от кой народ произхождат. Всички те са чули за Нерсей Прояс и уважението, което изпитва Майтанет към него. Всички, дори другите велики имена като Готиелк или Саубон, са се подготвили да следват водачеството му. Толкова голяма част от случващото се в тази игра с императора ще зависи от начина, по който ще реагира Прояс…

— А принцът често е непрактичен — завърши мисълта му Акамиан. — Боиш се, че тази игра с императора ще провокира Прояс Съдията, вместо Прояс Стратега.

— Именно. Ситуацията в момента е такава, че императорът е взел Свещената война за заложник. Отказва да ни снабди с повече, отколкото ни е нужно да изкараме деня, освен ако не приемем да подпишем договора му. Разбира се, Майтанет може да му нареди да снабди Войната под страх от шриалска анатема, но сега изглежда дори той се колебае. Унищожението на Плебейската свещена война го е убедило, че сме обречени, освен ако не разполагаме с Икурей Конфас. Кианците оголиха зъби и изглежда голата вяра няма да е достатъчна, за да ги надвием. Кой е по-подходящ капитан през тези плитчини от великия екзалт-генерал, който смаза скилвендите? Но дори и шриах, могъщ като Майтанет, не може да принуди един император да прати единствения си наследник срещу езичниците. И разбира се, също както при провизиите, Икурей Зерий няма да пусне Конфас, освен ако великите имена не подпишат договора му.

— Напомни ми никога да не пресичам пътя на императора — каза сухо Акамиан.

— Той е демон. — Зинемус се изплю. — Коварен демон. И освен ако Прояс не успее да го надлъже, всички ние ще леем кръв не за Инри Седжен, а за Икурей Зерий III.

По някаква причина името на Късния пророк напомни на Акамиан за студеното време. Той се загледа с празен поглед в сребърно-ониксовата геометрия на дъската за бенджука. Наведе се напред, сграбчи малкия окръглен от морето камък, който бе използвал да замести липсващата фигура, а после го хвърли през прахта отвъд навеса им. Играта внезапно му се струваше детинска.

— Значи се предаваш? — попита Зинемус. Изглеждаше разочарован; все още си мислеше, че щеше да победи.

— Нямам надежда — отвърна Акамиан, мислейки не за играта, а за Прояс. Принцът щеше да пристигне напълно обкръжен от врагове и магьосникът трябваше на свой ред да го тормози, да му каже, че дори обожаваният от него шриах играе някаква тъмна игра…

Въпреки зимния здрач, в павилиона бе топло. Езменет седеше, обгърнала колене с ръцете си. Кой би помислил, че ездата носи такава болка в краката?

— Мислиш си за някой друг — каза Сарсел.

„Гласът му бе толкова различен, помисли тя. Толкова уверен.“

— Да — отвърна.

— Схоластика от Завета, предполагам.

Шок. Но пък тя си спомняше как му каза…

— И какво от това? — попита Езменет.

Той се усмихна и тя, както винаги, се почувства едновременно смутена и възбудена. Нещо в зъбите му, може би? Или устните?

— Именно — каза рицарят. — Схоластиците от Завета са глупаци. Всички в Трите морета го знаят… Известно ли ти е какво казват нилнамешите за жени, които обичат глупаци?

Тя се обърна с лице към него и го изгледа бездушно.

— Не. Какво казват нилнамешите?

— Че когато спят, те не сънуват.

И той я притисна нежно към възглавницата си.

Единайсета глава Момемн

Принц Нерсей Прояс от Конрия се препъна, а после възвърна равновесието си, докато мъжете гребяха с лодката през вълните. Искаше да пристигне на бреговете на Нансуриума изправен, ала Менеанор, който бе решил да блъска плажа, докато целият свят не се превърне в море, му пречеше. Вече два пъти пенести водни стени едва не го бяха съборили през борда и той откри, че се чуди дали да не предпочете разума пред решителността. Огледа оголения пясък на плажа и видя, че само знамето на Атремпус се намира в непосредствена близост. Това го убеди, че да пристигне сух и седнал е по-добре от това да пристигне полуудавен.

Най-сетне!

Но колкото и дълбоко да го трогваше тази мисъл, тя бе сподиряна от едно осъзнаване. Той беше първият, който целуна коляното на Майтанет в Сумна и сега бе сигурен, че ще е последното велико име, присъединило се към Свещената война.

Политика, помисли си кисело. Тя не бе, както я описваше философът Айенсис, договарянето на предимства в човешките общества; по-скоро представляваше някакъв абсурден търг, а не упражнение по ораторско майсторство. Човек продаваше принципите и набожността, за да постигне онова, което изискваха принципите и набожността. Омърсяваше се, за да се пречисти.

Прояс бе целунал коляното на Майтанет, беше се отдал на пътя, който вярата и принципите изискваха от него. Самият Бог бе определил този път! Ала той от самото начало бе заблатен от политика: безкрайните препирни с краля, баща му; вбесяващото забавяне, което сформирането на флотата му наложи; безбройните отстъпки, договори, прибързани удари, контраудари, ласкателства и заплахи. Струваше му се, че е продал душата си, за да я спаси.

Това изпитание ли е? За недостоен ли ме прецени?

Дори пътешествието по море се оказа тежко. Менеанор винаги беше капризен, а през зимата беше особено бурен. Близо до бреговете на Кирондж ги застигна буря, която изцяло ги изхвърли от това море. Принудени от неблагоприятните ветрове, те трябваше да рискуват с опасно близък до езическите земи курс — в един момент се намираха само на няколко дена път от самия Шимех, или поне така му каза глупавият навигатор, сякаш тази ирония би го зарадвала, вместо да го вбеси. После дойде втората буря, докато с усилие се влачеха на север, която разпръсна флотилията и отне живота на повече от петстотин мъже. На всеки ъгъл изглежда нещо трябваше да му пречи. Ако не хора — стихии, а ако не стихии — тогава хора. Дори сънищата му го измъчваха: сънуваше, че Свещената война вече е започнала; че той ще пристигне, за да сподели купа вино с императора, а после ще го пратят да си ходи у дома.

Може би трябваше да очаква това. Вероятно срещата с Акамиан в Сумна — при това докато коленичеше пред Майтанет! — бе нещо повече от вбесяващо съвпадение. Може би това беше поличба — напомняне от страна на боговете, които често се смееха, докато мъжете стискаха зъби.

Точно тогава една вълна блъсна лодката напред и заля хората в нея с разпенена и блестяща под слънцето вода. Също като жълъд върху коприна, носът се приплъзна по хребета на вълната. Неколцина от гребците извикаха. За момент изглеждаше сигурно, че ще се обърнат. Едно от греблата падна във водата. После лодката успя да се издигне нагоре и заора в неподвижния пясък и те се озоваха насред няколко локви, оставени от отлива. Прояс скочи заедно с мъжете си и въпреки протестите им, направи всичко по силите си да помогне да изтеглят лодката по-навътре по белия като кост плаж. Мерна флотилията си, разпръсната из яркото море. Струваше му се невъзможно. Бяха тук. Бяха пристигнали.

Докато останалите вадеха багажа от лодката, Прояс направи няколко крачки по брега и падна на колене. Пясъкът изгаряше кожата му. Вятърът рошеше късата му катраненочерна коса. Въздухът миришеше на сол, риба и нагорещен камък — не твърде различно, помисли си, от миризмата на далечния бряг на Конрия.

Започва се, скъпи Седжен… Свещената война започна. Нека бъда извор на твоята праведна ярост. Нека ръката ми бъде онази, която ще освободи огнището ти от покварата. Нека аз бъда твоят чук!

Скрит от неспирния тътен на вълните, му се стори безопасно да заплаче. Примигна, за да прогони сълзите от очите си.

С периферното си зрение видя, че мъжете, които го чакаха на брега, сега вървят по белия склон. Прочисти гърло, изправи се, щом приближиха, и разсеяно изтръска пясъка от туниката си. Под бруленото от вятъра знаме на Атремпус те паднаха на колене и с длани, обърнати към хълбоците си, сведоха глави пред него. Зад тях се издигаше нисък склон, а отвъд него имаше огромно сиво петно, закриващо небето — Момемн, предположи Прояс, и безбройните му огньове.

— Всъщност дори ми липсваше, Зинемус — каза принцът. — Какво мислиш по този въпрос?

Едрият мъж с гъста брада, застанал най-отпред, се изправи. Не за първи път Прояс се удиви колко много му прилича на Акамиан.

— Боя се, принце мой, че благосклонните ви чувства няма да издържат дълго… — отвърна Зинемус, а после се поколеба. — Тоест, не и след като чуете новините, които ви нося.

Вече се започва.

Няколко месеца, преди да се върне в Конрия, за да вдигне армията си, Майтанет го предупреди, че домът Икурей ще се опита да причини несгоди на Свещената война. Но поведението на Зинемус му казваше, че в негово отсъствие се е случило нещо много по-драматично от обикновеното политиканстване.

— Никога не съм се сърдил на вестоносеца, Зинемус. Знаеш това. — Той за момент огледа лицата на свитата на маршала. — Къде е онзи задник Калмемунис?

Уплахата в очите на Зинемус не можеше да бъде скрита.

— Мъртъв е, принце мой.

— Мъртъв? — попита Прояс рязко. Моля те, нека не започва по този начин! Той облиза устни и попита с по-овладян тон: — Какво се случи?

— Калмемунис потегли…

— Потеглил! Но за последно чух, че му липсват провизии. Пратих писмо на самия император, молейки го да откаже да снабдява Калмемунис, за да не може да потегли.

Моля те! Не по този начин!

— Когато императорът му отказа провизии, Калмемунис и останалите се вдигнаха на бунт, дори оплячкосаха няколко села. Надяваха се да потеглят срещу езичниците сами, така че да заграбят цялата слава. Почти стигнах до бой с онзи проклет…

— Но Калмемунис е потеглил? — Прояс изтръпна. — Императорът го е снабдил с провизии?

— Доколкото мога да преценя, принце мой, Калмемунис не му е оставил твърде много избор. Той винаги е знаел как да разпалва хората. Императорът трябваше или да му осигури провизии, или да рискува открита война.

— Светият шриах щеше да се намеси преди това — отсече Прояс, който не бе склонен да опрости ничие престъпление. — Калмемунис потегли и сега е мъртъв? Нима искаш да кажеш…

— Да, принце мой — отвърна мрачно Зинемус. Той вече бе разбрал всичко. — Първата битка от Свещената война приключи катастрофално. Всички те са мъртви — Истратмени, Гедафарус — всички барони-поклонници на Канампурея, заедно с хиляди други, избити от езичниците на място, наречено равнината Менгеда. Доколкото зная, само тридесетина галеоти от контингента на Тарсчилка са оцелели.

Но как бе възможно това? Свещената война, надвита в битка?

— Само тридесет? Колцина потеглиха?

— Повече от сто хиляди — първите галеоти, които пристигнаха, както и първите аинони, заедно с орди боклуци, които започнаха да се събират около Момемн веднага след призива на шриаха.

Тътенът и съскането на вълните изпълни тишината. Войската на Свещената война, или поне една огромна част от нея, бе изклана. Обречени ли сме? Възможно ли е езичниците да са толкова силни?

— Какво казва шриахът? — попита той с надеждата да заглуши тези мрачни предчувствия.

— Той мълчи. Готиан казва, че е изпаднал в траур за душите, изгубени в Менгеда. Но се носи слух, че се е изплашил, че Свещената война няма да може да надмогне езичниците, че чака знак от Бога, а знакът не идва.

— Ами императорът? Какво мисли той?

— Императорът през цялото време твърдеше, че Мъжете на Бивника подценяват свирепостта на Киан. Той скърби за неуспеха на Плебейската свещена война…

— На кое?

— Така започнаха да я наричат… Заради отрепките.

Срамно облекчение последва това обяснение. Когато стана ясно, че утайката на обществото — стари мъже, жени, дори сираци — също ще последват призива на шриаха, Прояс всъщност се разтревожи, че кампанията ще се превърне повече в преселение, отколкото в организиран поход.

— Публично императорът скърби — продължи Зинемус, — но тайно настоява, че никоя война срещу езичниците, свещена или друга, не би могла да успее без водачеството на неговия племенник, Конфас. Император или не, този човек е продажно псе.

Прояс кимна, най-накрая осмислил формата на събитията, срещу които бе изправен.

— И предполагам, че цената, която изисква за великия Икурей Конфас, е само и единствено договора му, хмм? Тази отрепка, Калмемунис, ни продаде до един.

— Опитах се, Господарю… Опитах се да удържа палатина. Но нямах нито ранга, нито хитростта да го спра!

— Никой няма достатъчно хитрост да налее разум на един глупак, Зин. А за ранга си няма как да обвиняваш себе си. Калмемунис бе арогантен и безбожен мъж. В отсъствието на по-достойни от него хора, той без съмнение се е опиянил от фалшивото си самочувствие. Сам си е навлякъл тази съдба, Зин. Просто е.

Ала Прояс знаеше, че далеч не е толкова просто. Императорът имаше пръст в тази работа. Беше напълно сигурен в това.

— И все пак — каза Зинемус — не спирам да си мисля, че можех да сторя повече.

Прояс сви рамене.

— Да кажеш „можех да сторя повече“ прави от човека човек, а не Бог. — Той изсумтя с тъга. — Всъщност Акамиан ми каза това.

Зинемус се усмихна леко.

— Както и на мен… Много мъдър глупак е този Акамиан.

И покварен… богохулник. Как ми се иска да си спомниш това, Зин.

— Мъдър глупак, наистина.

Когато видяха, че принцът им е пристигнал, останалите от конрийската армия започнаха също да слизат на брега. Прояс погледна към Менеанор и видя лодки, носещи се по свирепите вълни. Скоро тези плажове щяха да са задръстени от мъже, от неговите мъже, и те може би също бяха обречени. Защо, Боже? Защо ни поставяш пречки, когато именно Твоята воля се стремим да изпълним?

Той прекара малко време в измъкване на подробностите около поражението на Калмемунис от Зинемус. Да, Калмемунис със сигурност беше мъртъв: фанимите бяха пратили отрязаната му глава като послание. Не, никой не знаел със сигурност как са ги изтребили езичниците. Оцелелите, каза Зинемус, докладвали, че кианците били безбройни, че разполагали поне с по двама воини за всеки от инритите. Ала Прояс знаеше, че оцелелите след жестоко поражение често говореха такива неща. Принцът бе като заразѐн с въпроси, всеки един толкова отчаян в желанието си да бъде зададен, че прекъсваше Зинемус насред отговора му. И нещо повече — изпълваше го особеното чувство, че е бил измамен, сякаш времето, прекарано в Конрия и насред морето, е било резултат от машинациите на друг.

Той не забеляза приближаващия имперски кортеж, докато нансурите не бяха почти до него.

— Самият Конфас — каза мрачно Зинемус, кимайки в тяхна посока — е дошъл да те омае, принце мой.

Въпреки че никога не го бе срещал, Прояс незабавно разпозна Икурей Конфас. Поведението на мъжа издаваше почти физическо усещане за нансурската имперска традиция: богоподобно хладнокръвие в изражението, воинската лекота, с която държеше посребрения си шлем под десния лакът. Дори по пясъка той успяваше да върви с котешка грация.

Конфас се усмихна, когато погледите им се преплетоха: усмивката на герои, които досега са се срещали само в слухове и по репутация. После застана пред него — почти митичният човек, успял да победи скилвендите. Прояс не можеше да не се впечатли и дори леко да се възхити на присъствието му.

Покланяйки се леко от кръста и протягайки ръка за войнишки поздрав, Конфас каза:

— В името на Икурей Зерий III, император на Нансур, те приветствам, принц Нерсей Прояс, на нашите брегове и в Свещената война.

Вашите брегове… Но само ти се иска да беше ваша и Свещената война. Прояс нито се поклони, нито пое предложената ръка. Вместо да изразят шок или обида, очите на Конфас незабавно станаха оценяващи и иронични.

— Боя се — продължи с лекота той, — че скорошните събития ще ни попречат да вярваме един на друг.

— Къде е Готиан? — попита Прояс.

— Върховният командир на шриалските рицари те очаква зад хребета. Той не обича пясък в ботушите си.

— Ами ти?

— Аз бях достатъчно мъдър да сложа сандали.

Думите му бяха последвани от смях — достатъчно, за да накара Прояс да изскърца със зъби.

Когато принцът не каза нищо, Конфас продължи:

— Калмемунис е бил твой човек, както разбирам. Не е изненадващо, че искаш да обвиниш други, а не своите собствени хора. Но нека те уверя, че палатинът на Канампурея загина заради собствената си глупост.

— О, в това изобщо не се съмнявам, екзалт-генерале.

— Тогава ще приемеш поканата на императора да го посетиш в Андиаминските простори?

— За да говорим за договора, без съмнение.

— Наред с други неща.

— Бих желал първо да говоря с Готиан.

— Така да бъде, принце мой. Но може би ще ти спестя малко похабен дъх като ти кажа всичко, което би ти казал и върховният командир. Готиан ще ти обясни, че светият шриах смята твоя човек, Калмемунис, за еднолично отговорен за катастрофата в равнината Менгеда. И ще ти каже, че шриахът е бил дълбоко потресен от тази катастрофа и сега сериозно обмисля едничкото и изцяло оправдано изискване. А то наистина е оправдано, уверявам те. В родословното дърво на всяко благородно семейство в империята ще намериш имена на десетки, които са умрели във война за същите тези земи, които Свещената война ще превземе наново.

— Може би е така, Икурей, ала този път ние залагаме живота си в битката.

— Императорът разбира и оценява това. Именно затова е предложил да ви даде контрол над изгубените провинции… под знамената на империята, разбира се.

— Това не е достатъчно.

— Не, предполагам, че никога не е достатъчно, нали? Признавам, принце, че сме се озовали насред много странна спънка. За разлика от теб, домът Икурей не е известен с набожността си и сега, когато най-накрая браним достойна кауза, желанието ни бива оспорено. Ала скандалите, с които може да сме свързани, нямат отношение към истинността или лъжовността на твърденията ни. Не ни ли казва същото и самият Айенсис? Увещавам те, принце, да видиш отвъд недостатъците ни и да оцениш искането ни с чистата и сладка светлина на разума.

— А ако разумът ми подскаже друго?

— Ами тогава имаш примера на Калмемунис, нали? Колкото и да те боли да го признаеш, Свещената война се нуждае от нас.

Прояс отново не каза нищо.

Конфас продължи с отегчена усмивка:

— Така че и сам виждаш, Нерсей Прояс, и логиката, и обстоятелствата са на наша страна.

Когато принцът отново отказа да отговори, екзалт-генералът се поклони, а после му обърна гръб презрително. Следван от бляскавата си свита, той се отдалечи нагоре по плажа. Вълните ревнаха с подновена ярост, а вятърът довя дъжд от капчици върху Прояс и мъжете му. Водата бе ледена.

Принцът на Конрия направи всичко по силите си да скрие треперещите си длани. В битката за Свещената война току-що бе проведено сражение и Икурей Конфас го беше надвил пред собствените му хора — при това с лекота! Прояс осъзна, че всичките му проблеми досега щяха да са като комари в сравнение с екзалт-генерала и трижди проклетия му чичо.

— Ела, Зинемус — каза той разсеяно. — Трябва да се погрижим флотата да слезе на брега в някакво подобие на ред.

— Има още нещо, принце мой… Нещо, което забравих да спомена.

Прояс въздъхна дълбоко и се разтревожи от тремора, който насече дъха му.

— Какво има, Зин?

— Друсас Акамиан е тук.

Акамиан стоеше сам до огъня и чакаше Зинемус да се върне. Като се изключеха няколко роби и преминаващи наоколо Мъже на Бивника, лагерът около него бе изоставен. Хората на маршала още бяха на плажа, доколкото знаеше той, и помагаха на принца и сънародниците му да слязат от корабите. Усещането на платнените кухини около него го тревожеше. Тъмни и празни палатки. Студени огнища.

Акамиан осъзна, че всичко ще изглежда по точно този начин, ако маршалът и хората му бъдеха убити на бойното поле. Изоставени принадлежности. Места, където думи и погледи някога бяха затопляли въздуха. Липса.

Той потрепери.

Първите няколко дни след като се присъедини към Зинемус и Свещената война, Акамиан се бе занимавал със задачи, свързани с Алените кули. Разположи поредица от Защити около палатката си дискретно, за да не обижда инритските чувства. Откри един местен, който му показа пътя до вилата, обитавана от алените схоластици. Нарисува карти, състави списъци с имена. Дори нае трима малки братя, деца на ненаследствен шигекски роб, собственост на тидонски вожд, които да наглеждат пътя, водещ към вилата и да му докладват за всякакво по-сериозно движение. Нямаше какво друго да върши. Всеки негов опит да се сприятели с местния търговец, нает от Кулите да ги снабдява с продоволствия, се оказваше катастрофален. Когато Акамиан настоя, мъжът се опита буквално да го наръга с лъжица — не от някаква вярност към Кулите, а от ужас.

Изглежда нансурите бързо се бяха научили: за алените схоластици всяка причина за подозрение, била тя капчица пот или близост с непознат, бе равнозначна на предателство. А никой не предаваше Алените кули.

Ала всички тези задачи бяха просто рутина. През цялото време Акамиан си мислеше: След това, Инрау. Ще се погрижа за теб след това…

После дойде и „след това“. Нямаше кого да разпитва. Нямаше кого да наблюдава. Нямаше и кого, ако се изключеше Майтанет, да подозира.

Не му оставаше друго, освен да чака.

Разбира се, според докладите, които пращаше на ръководителите си от Завета в Атиерзус, той агресивно преследваше този намек или онова подхвърляне. Но всичко това бе просто част от пантомимата, която всички, дори фанатици като Наутцера, играеха. Бяха като изгладнели мъже, които вечеряха с трева. Когато умираш от глад, защо да не изградиш илюзията, че се храниш обилно?

Ала този път илюзията му носеше гадене, а не успокоение. Причината изглеждаше достатъчно очевидна: Инрау. Пропадайки в ямата, която представляваше Консултът, Инрау бе стигнал твърде надълбоко, за да бъде изваден с един доклад.

Така че Акамиан започна да издирва начини да умъртви сърцето си или поне да премахне някои от самообвиненията от мислите си. Когато дойде Прояс, казваше той на мъртвия си ученик. Ще се погрижа за теб, когато дойде Прояс.

Започна да пие по много: най-вече неразредено вино; малко анпой, когато Зинемус бе в особено добро настроение; и юрса, ужасния ликьор, който галеотите правеха от развалени картофи. Пушеше маково масло и хашиш, ала остави второто, когато границата между трансовете и Сънищата се срина.

Започна да препрочита малкото класики, които Зинемус беше донесъл със себе си. Смееше се над Третия и Четвъртия анализ на Айенсис, осъзнавайки за пръв път тънкото чувство за хумор на философа. Мръщеше се на римите на Протатис, които му се струваха твърде претрупани, макар и преди двадесет години да мислеше, че говорят на езика на собствената му душа. И както много пъти преди, отново започна да чете Сагите, само за да ги остави след броени часове. Или цветистата им неточност го вбесяваше до степен да почне да размахва ръце и да пуфти, или истината в тях го караше да плаче. Изглежда това беше урок, който трябваше да учи на всеки няколко години: да виждаш Апокалипсиса правеше невъзможно четенето на разкази за него.

В някои дни, когато бе твърде нервен, за да чете, се разхождаше из лагера, сред лабиринти и пътища толкова отдалечени от масива на Свещената война, че норсираите открито го наричаха „мангал“ заради цвета на кожата му. Веднъж петима тидони го изгониха с ножове от жалкия си стан, крещейки обиди и обвинения подире му. В други дни се разхождаше из калните и подобни на каньони улици на Момемн, сред различни площади и древния храмов комплекс Кмирал, а веднъж дори до портата на Имперския център. Неизбежно се озоваваше в компанията на курви, въпреки че не си спомняше да ги е търсил. Забравяше лица, не обръщаше внимание на имената. Наслаждаваше се на сумтящите тела, в мазнотата на търкането в немита кожа. После се прибираше в лагера, изпразнен от всичко, освен семето си.

Мъчеше се да не мисли за Езми. Зинемус обикновено се прибираше вечер и правеха по няколко хода на постоянно течащата игра на бенджука. После сядаха до огъня на маршала, подаваха си купа с питие, което конрийците наричаха перапта и настояваха, че прочиствала стомаха за вечеря, ала Акамиан смяташе, че кара всичко да има вкус на риба. След това вечеряха с това, което бяха успели да изровят робите на Зинемус. Някои нощи към тях се присъединяваха и офицерите на маршала — обикновено Динчас, Зенкапа и Ирисас — и времето, прекарано заедно, се състоеше от груби шеги и непочтителни клюки. Друг път оставаха само двамата и тогава говореха за по-сериозни и болезнени неща. А понякога, както тази нощ, Акамиан оставаше сам.

Вестта за конрийската флотилия пристигна още преди съмване. Зинемус напусна скоро след това, за да се подготви за пристигането на принца. Настроението му бе лошо и Акамиан не се съмняваше, че причината за това е в уплахата му от това какво ще стане, когато съобщи на Прояс за Калмемунис и Плебейската свещена война. Когато магьосникът му спомена възможността да го придружи, Зинемус просто го зяпна невярващо, а после излая:

— Той и така вероятно ще ме обеси!

Преди да потегли обаче, той подкара коня си до утринния огън и обеща на Акамиан, че ще каже на Прояс за присъствието и проблема му.

Денят бе дълъг и изпълнен с надежда и тревога.

Прояс бе приятел и довереник на Майтанет. Ако някой можеше да изкопчи информация от светия шриах, това беше той. И защо да не го стори? Толкова голяма част от това, което представляваше и което караше другите да го наричат Слънчевия принц, бе заслуга на стария му ментор — на Друсас Акамиан.

Не се бой, Инрау… Той ми е задължен.

После слънцето залезе, а от Зинемус още нямаше вест. Съмнението го завладя, а скоро след това и алкохолът. Страхът правеше неизказаните му твърдения кухи и той ги изпълваше с гняв и омраза.

Аз го създадох! Направих от него това, което е днес! Не би посмял! После съжали за тези сурови мисли и се отдаде на спомени от миналото. Представи си Прояс като момче, разплакано и стиснало ръката си, дотичало през сумрака на лешникова горичка, насред слънчевите копия, пронизали короните на дърветата.

— Катери се в книгите, глупчо! — бе му извикал той. — Техните клони никога не се чупят.

Спомни си и как се натъкна на Инрау в скрипториума и го гледаше скришом как с типичната за малки момчета досада рисува редица фалоси на чист лист.

— Буквите ли упражняваш, а?

— Синовете ми — прошепна той на пламъците. — Прекрасните ми синове.

Накрая чу как няколко конници се приближават по тъмните пътеки. Видя Зинемус, повел малък отряд конрийски рицари. Маршалът слезе от коня в сенките, а после дойде при огъня, разтърквайки врата си. Очите му имаха изтощения вид на човек, изправен пред последната си тежка задача.

— Няма да те види.

— Сигурно е невероятно зает — изпелтечи Акамиан — и изтощен! Какъв глупак съм само. Може би утре…

Зинемус въздъхна тежко.

— Не, Ака. Той няма да те види.

Близо до сърцето на известния Кампосейски площад на Момемн, Акамиан се спря пред маса със стоки от бронз. Без да обръща внимание на гримасата на собственика, той вдигна голяма излъскана чиния и се престори, че я оглежда за несъвършенства. Обърна я на всички страни и се вгледа в размазаното отражение на тълпите, които се движеха зад него. Тогава отново видя мъжа, привидно пазарящ се с продавач на салами. Гладко избръснат. Черна коса, подрязана в неравни линии като на роб.

Носеше синя ленена туника под роба на ивици по нилнамешка мода. Акамиан забеляза размяна на медници в сянката на сергията. Отражението на мъжа се обърна и слънчевата светлина го озари. В ръката си държеше салам, притиснат в парче хляб. Отегчените му очи пребродиха гъмжащия от хора пазар, спирайки се на различни неща. Отхапа малка хапка, а после се загледа в гърба на Акамиан.

Кой си ти?

— Какво е това? — извика продавачът. — Зъбите си за дупки ли гледаш?

— За чума — каза мрачно магьосникът. — Боя се, че съм пипнал чума.

Нямаше нужда да поглежда мъжа, за да знае какъв ужас предизвикваха подобни думи. Една жена, която тъкмо оглеждаше купи за вино, побърза да се скрие в тълпата.

Акамиан видя как отразената фигура спокойно се отдалечава от масата на продавача на салами. Въпреки че се съмняваше да е в непосредствена опасност, не можеше да пренебрегне факта, че го следяха. Този мъж най-вероятно принадлежеше на Алените кули, които без съмнение бяха заинтересувани от него по очевидни причини, или може би дори на императора, който шпионираше всички просто за да шпионира всички. Ала винаги съществуваше и шансът да е пратен от Колегията на Лутимае. Ако Хилядата храма бяха убили Инрау, те вероятно знаеха, че магьосникът е тук. И ако случаят беше такъв, Акамиан трябваше да разбере какво знае този мъж.

Той се усмихна и подаде чинията на продавача на бронз, който отскочи, сякаш му предлагат пламтящ въглен. Акамиан вместо това я хвърли насред блестящата купчина, привличайки няколко погледа с дрънченето. Нека си мисли, че спорим.

Ала ако искаше да се изправи срещу човека, въпросът беше повече къде, отколкото как. Кампосеа определено не беше подходящо място.

Може би някоя странична алея.

Когато излезе от площада, Акамиан видя ято птици, които кръжаха над великите куполи на храма Ксотей, чийто силует се издигаше високо над жилищата, обграждащи северния край на пазара. Източно от храма се издигаше скелето, построено чрез мрежа от въжета около един наклонен на една страна обелиск — последният дар на императора за храмовия комплекс Кмирал. Направи му впечатление, че паметникът е по-малък от обелиските, издигащи се сред дима отвъд.

Той си проправи с бутане път на север през гъмжилото от хора и викащи търговци, търсейки пролука между сградите, която щеше да бележи някой рядко използван изход от пазара. Вярваше, че мъжът още го следва. Почти се препъна в един паун, чиято опашка, наподобяваща ядосани червени очи, бе разгърната изцяло. Нансурите смятаха тези птици за свещени и им позволяваха да бродят свободни в градовете си. После забеляза жена, седнала на прозореца на едно от близките жилища, и за момент си помисли за Езменет.

Ако знаят за мен, значи знаят и за нея… Още една причина да спипа глупака, който го преследваше. В северния край на пазара подмина няколко кошари, претъпкани с овце и свине. Видя дори един огромен сумтящ бик. Предполагаше, че това са животни за жертвоприношение на култовите свещеници в Кмирал. После намери алеята си: тесен процеп между две тухлени стени. Подмина един слепец, седнал пред отрупана с дрънкулки черга, и навлезе сред влажния мрак.

Бръмченето на мухи изпълни ушите му. Видя купчини пепел и мазни вътрешности сред изсушените кости и мъртва риба. Задавящата гърлото воня бе изпълнена с гнилоч, но той отстъпи само колкото да е сигурен, че мъжът няма да го види незабавно. И зачака.

Вонята го накара да се закашля.

Помъчи се да се концентрира, припомняйки си изкривените думи на Напева, който щеше да използва, за да сграбчи ловеца си. Трудността на мислите зад тях го изнервяше както обикновено. Винаги изпитваше леко неверие в способността си да борави с магия, особено когато бяха минали дни без да промълви какъвто и да е Напев — както в този случай. Ала в тридесет и деветте си години със Завета уменията му — поне в това отношение — никога не го бяха предавали.

Аз съм схоластик.

Наблюдаваше озарените от слънцето фигури да преминават в двете посоки край входа на алеята. Но неговият човек все още го нямаше.

Мръсотията бе проникнала над ръба на сандалите му и сега се плъзгаше между пръстите му. Внезапно забеляза, че рибата между краката му трепери. Видя как една личинка изпълзява от празно очно дъно.

Това е лудост! Никой глупак не е достатъчно глупав, за да последва някого тук.

Излезе бързо от алеята, вдигна ръка срещу яркото слънце, за да огледа своето ъгълче от пазара.

Мъжът не се виждаше никъде.

Аз съм глупакът… Защо изобщо ме следеше?

Пухтейки от гняв, Акамиан изостави търсенето си и побърза да купи онези неща, заради които изобщо беше дошъл в Момемн.

Не беше научил нищо за Алените кули и дори по-малко за Майтанет и Хилядата храма, а Прояс все още отказваше да се срещне с него. Тъй като не можеше да намери нови книги за четене, а Зинемус бе започнал да го укорява за пиянствата му, Акамиан реши да се върне към една стара своя страст. Щеше да готви. Всички магьосници изучаваха в някаква степен алхимия, а всички алхимици, или поне онези, които си разбираха от работата, умееха да готвят.

Зинемус смяташе, че така се принизява, че готвенето е за жени и роби, ала Акамиан знаеше каква е истината. Маршалът и неговите офицери се мръщеха, докато не опитаха сготвеното, а после му отдаваха тиха почит, както на всеки опитен майстор на някое древно изкуство. Най-накрая магьосникът стана нещо повече от богохулен просяк на масата им. Душите им можеше и да са в опасност, но поне апетитът им му беше благодарен.

Ала патицата, празът, кърито и лукът бяха забравени, когато отново мерна мъжа, този път под стената на Гилгаликската порта, насред наплива от хора, които излизаха от града. Зърна профила му само за миг, ала нямаше съмнение. Същата неравна прическа. Същата износена роба.

Без да се замисли, Акамиан изпусна покупките си.

Сега е мой ред да следвам.

Помисли си за Езми. Дали знаеха, че е отседнал при нея в Сумна?

Не мога да рискувам да го изпусна, със или без свидетели.

Това бе типът прибързано действие, който Акамиан обикновено мразеше. Ала през годините бе открил, че обстоятелствата не са благосклонни към сложни планове и че почти всичко най-накрая, така или иначе, се разпадаше до подобни прибързани постъпки.

— Хей, ти! — извика той над рева, а после отново се изруга за глупостта. Ами ако онзи избягаше? Очевидно знаеше, че Акамиан го е забелязал. Иначе защо не го последва в алеята?

Ала за щастие мъжът не го чу. Магьосникът си проправи път към него, като през цялото време не изпускаше тила му от поглед. На няколко пъти го наругаха и дори отнесе няколко свирепи лакътя, докато пробиваше стената от хора, търсейки потните пролуки между тях. Но нищо не можеше да го отклони от мъжа. Тилът му се приближи.

— Мили Седжен, човече! — извика един напарфюмиран аинон вдясно от него. — Направи го отново и ще ти вкарам един шибан нож!

По-близо. Напевите на Принудата клокочеха из мислите му. Знаеше, че другите ще го чуят. Ще разберат. Богохулство. Каквото има да става, ще става. Трябва да го хвана! Още по-близо. Достатъчно близо…

Акамиан се пресегна, сграбчи рамото му и го обърна назад. За един миг успя само да го зяпа, останал без думи. Непознатият се намръщи и отблъсна ръката му.

— Какво означава това? — изплю той.

— Аз… извинявам се — побърза да каже магьосникът, неспособен да отклони поглед от лицето. — Помислих ви за някой друг.

Но това беше той, нали?

Ако беше забелязал раната, причинена от магията, щеше да разпознае номера, ала нямаше нищо, само едно гневно лице. Просто беше направил грешка.

Но как?

Мъжът го изгледа презрително за момент, а после поклати глава.

— Пиян глупак.

За един кошмарен момент Акамиан просто се препъваше заедно с тълпата. Изруга се, че е изпуснал храната. Нямаше значение. Така и така готвенето беше за роби.

Езменет седеше сама до огъня на Сарсел и трепереше.

Отново имаше усещането, че е била хвърлена отвъд границата на възможното. Беше пътувала дотук, за да открие магьосник, само за да бъде спасена от рицар. И сега стоеше, зазяпана в безбройните лагерни огньове на една свещена война. Когато примижеше и зарееше поглед към стените на Момемн, дори успяваше да види двореца на императора, Андиаминските простори, издигащ се над мътното море. Гледката я накара да заплаче, не само защото най-накрая виждаше света, за който бе копняла толкова дълго време, но също така защото той й напомняше за историите, които някога разказваше на дъщеря си — онези, които продължаваше да разказва и след като детето бе заспало.

Знаеше, че винаги е била лоша в това отношение. Даровете й винаги бяха себични.

Лагерът на шриалските рицари заемаше висините на север от Момемн и над Свещената война, близо до терасирани склонове, които носеха следи от някогашна култивация. Тъй като Сарсел бе първи рицар-командир и единствено Инчеири Готиан беше над него в йерархията, павилионът му бе огромен в сравнение с тези на хората му. Той се издигаше, както Сарсел бе наредил, на края на терасата, така че Езменет да може да се диви на гледките, сред които я бе довел.

Две руси робини седяха на сламена постеля наблизо и тихо ядяха ориз, докато си мърмореха една на друга на майчиния си език. Езменет вече ги бе забелязала да хвърлят нервни погледи в нейна посока, сякаш се бояха, че крие някакъв глад, който не са задоволили. Те я бяха изкъпали, бяха втрили благовонни масла в кожата й и я бяха облекли в син муселин и копринена рокля.

Тя осъзна, че ги мрази заради това, че се боят от нея, но също така ги обичаше.

Все още можеше да вкуси подлютения фазан, който й бяха приготвили за вечеря.

Сънувам ли?

Чувстваше се като измамница — курва, която бе и шут, двойно прокълната, двойно принизена, ала изпитваше и огромна гордост, ужасяваща заради побърканата самонадеяност, която носеше. Това съм аз!, викаше нещо в нея. Такава, каквато съм наистина!

Сарсел й каза, че ще бъде така. Колко пъти й се беше извинявал заради неудобствата? Той пътуваше икономично, защото носеше важни послания за Инчеири Готиан, върховния командир на шриалските рицари. Ала я убеждаваше, че това ще се промени, щом достигнат войската на Свещената война, където обещаваше да я обзаведе с удобства, подхождащи на красотата и интелекта й.

— Ще бъде като светлина след дълъг мрак — бе й казал той. — Ще озарява и ще заслепява.

Тя прокара трепереща длан по украсената с брокат коприна, която се лееше по скута й. На светлината на огъня не можеше да види татуировката на лявата си длан.

Харесва ми този сън.

Останала без дъх, вдигна китката до устните си и вкуси горчивината на благовонно масло.

Капризна курва! Спомни си защо си тук!

Обърна лявата си длан към огъня, бавно, сякаш да изсуши пот или роса, и видя как татуировката изплува от сенките между сухожилията й.

Това… това съм аз.

Застаряваща курва.

Всеки знаеше какво се случва със старите курви.

Без предупреждение Сарсел изплува от мрака. Езменет смяташе, че той има тревожен афинитет към нощта, сякаш вървеше със, вместо през нея. И то въпреки шриалските си одежди.

Спря се и я загледа, без да продума.

— Той всъщност не те обича. Не и наистина.

Езменет вдигна очи над огъня и издиша тежко.

— Намери ли го?

— Да. Лагерува при конрийците… както ти каза.

Част от нея намираше нежеланието му да говори за умилително.

— Но къде, Сарсел?

— Близо до Ансилинската порта.

Тя кимна и отмести нервно поглед.

— Запитала ли си се защо, Езми? Ако ми дължиш каквото и да е, това е този въпрос…

Защо него? Защо Акамиан?

Беше му казала много за Ака, осъзна внезапно. Твърде много.

Никой мъж, когото бе срещала преди, не беше толкова любопитен, колкото Кутиас Сарсел — дори Акамиан. Интересът й към нея бе просто ненаситен, сякаш намираше мизерния й живот за също толкова екзотичен, колкото й се струваше неговият на нея. И защо не? Домът Кутиас бе сред най-великите домове в Конгрегацията. За човек като Сарсел, отхранен с мед и месо и обгрижван от роби, преживявания като нейните бяха по-далечни от мистичния Зеюм.

— Откак се помня — бе й споделил той, — винаги са ме привличали плебеите, бедните… онези, които предоставят благините, върху които живее моят сой. — Той се изкикоти. — Баща ми ме порицаваше, че си играя на клечки с робите на полето или че се крия в помещенията на прислугата, докато се опитвам да зяпам под полите…

Тогава тя го цапна игриво.

— Мъжете са кучета. Единствената разлика е, че душат задниците с очите си.

Той се засмя и възкликна:

— Ето! Затова ценя толкова компанията ти! Да живееш живот като твоя е едно, но да можеш да го говориш, да го споделяш, е съвсем различно. Затова съм твой предан последовател, Езми. Твой ученик.

Как можеше това да не я замае? Когато гледаше в прекрасните му очи, с ириси, кафяви като плодотворната земя, и бяло като влажни перли, се виждаше отразена по начин, какъвто дотогава не смееше дори да си представя. Виждаше някакъв невероятен човек, някой извисен, а не принизен от страданието й.

Но сега, докато го гледаше как стиска юмруци на светлината на огъня, очите му я отразяваха като жестока.

— Казах ти — прошепна внимателно. — Обичам го.

Не теб… Него.

Езменет не можеше да си представи двама по-различни мъже от Акамиан и Сарсел. В някои отношения разликите бяха очевидни. Рицарят-командир беше безскрупулен, нетърпелив и нетолерантен. Преценката му бе незабавна и неотменима, сякаш нещата ставаха наред, само защото той ги е обявил за такива. Съжаленията му бяха малко и никога катастрофални.

В други отношения обаче разликите бяха по-тънки… и по-издайнически.

В първите дни след като я спаси, Сарсел й се струваше напълно неопознаваем. Въпреки че гневът му беше див, изразен със силата на детинско избухване и убеждението на пророчески съд, той никога не си го изкарваше на онези, които го бяха разгневили. Въпреки че се приближаваше към всяко препятствие като към нещо, което трябва да бъде премазано, дори към незначителните проблеми, изпълващи административното ежедневие, методите му всъщност бяха елегантни, а не груби. Арогантността му беше лекомислена, но въпреки това никога не го заплашваше критицизъм и бе доста по-способен от много други хора да се смее на собствената си глупост.

Този мъж й изглеждаше като парадокс, едновременно осъдителен и примамлив. Ала после тя осъзна: той бе кьинета, кастов благородник. Докато сутенти, кастовите слуги като нея или Акамиан, се бояха от други, от себе си, от сезоните, от глада и така нататък, Сарсел се боеше само от конкретни детайли: че някой си може да каже нещо си, че дъждът може да отложи лова му. И Езменет разбра, че това променя всичко. Акамиан беше може би не по-малко темпераментен от Сарсел, ала страхът правеше гнева му горчив, склонен към омраза и негодувание. Той също можеше да е арогантен, но заради страха си изглеждаше истеричен, вместо уверен, а това със сигурност не водеше до противоречия. Заслонен от кастата си, на рицаря-командир никога не му се бе налагало, както на бедняците, да се бои от страстите си. В резултат той разполагаше с непробиваема самоувереност. Чувстваше. Действаше. Осъждаше. Страхът, че може да греши, който бе толкова основна част от Акамиан, просто не съществуваше за Кутиас Сарсел. Докато магьосникът бе невеж за отговорите, рицарят не знаеше, че има въпроси. А никоя увереност, смяташе Езменет, не би могла да бъде по-силна.

Ала тя не бе предвидила последиците от размишленията си. Осъзнаването й бе последвано от смущаващо усещане за интимност. Когато въпросите и закачките му, дори начинът, по който правеше любов, дадоха ясно да се разбере, че той иска повече от праскови, за да подслади пътя си към Момемн, Езменет откри, че го гледа тайно, докато е заедно с хората си, мечтаейки, чудейки се…

Разбира се, тя намираше много негови страни за нетърпими. Начинът, по който умееше да игнорира. Способността му на жестокост. Въпреки галантността си, понякога й говореше по начина, по който овчар използва гегата си — с постоянни поправки, когато мислите й тръгнат в нежелана посока. Ала веднъж щом разбра произхода на тези склонности, Езменет започна да ги вижда повече като черти, присъщи на неговия вид, отколкото като дефекти на характера. Когато един лъв яде, той не убива. Когато един благородник взима, той не краде.

Откри, че изпитва нещо, което не може да опише — поне не в началото. Нещо, което никога преди не бе изпитвала. И в обятията му го чувстваше по-силно, отколкото където и да било другаде.

Изминаха дни, преди да разбере.

Чувстваше се в безопасност.

Подобно осъзнаване не беше маловажно. Преди да я осени, се боеше, че започва да се влюбва в Сарсел. И за известно време любовта, която изпитваше към Акамиан, почти й се струваше лъжа, увлечението на едно изолирано момиче към мъж от света. Докато се дивеше на удобството, което изпитваше в прегръдката на Сарсел, тя осъзна, че обмисля отчаянието в чувствата си към Акамиан. Едното изглеждаше правилно, а другото — погрешно. Не трябваше ли любовта да изглежда правилно?

Не, осъзна Езменет. Боговете наказваха подобна любов с ужаси.

С мъртви дъщери.

Ала не можеше да каже това на Сарсел. Той никога не би разбрал… за разлика от Акамиан.

— Обичаш го — повтори глухо рицарят-командир. — Вярвам ти, Езми. Приемам го… Но той обича ли те? Може ли да те обича?

Тя се намръщи.

— И защо не?

— Защото е магьосник. Схоластик, в името на Седжен!

— Мислиш ли, че ме интересува дали е прокълнат?

— Не. Естествено, че не — отвърна той меко, сякаш се опитваше да поднесе нежно тежки истини. — Казвам ти го, защото схоластиците не могат да обичат, Езми — а тези от Завета още по-малко.

— Достатъчно, Сарсел. Нямаш представа за какво говориш.

— Наистина ли? — каза той, а в гласа му се долавяше болезнена насмешка. — Кажи ми, каква роля играеш ти в илюзиите му, а?

— Какво имаш предвид?

— Ти си неговата котва, Езми. Той се е прикрепил към теб, защото ти го обвързваш с реалността. Но ако тръгнеш с него, ако захвърлиш живота си и отидеш при него, ще бъдеш просто един от двата кораба в морето. Скоро, съвсем скоро, ще изгубиш брега от поглед. Лудостта му ще те погълне. Ще се събудиш с пръстите му около врата си и името на някоя отдавна, отдавна умряла жена, което ехти от…

— Достатъчно, Сарсел!

Той я изгледа.

— Ти всъщност му вярваш, нали?

— В какво да вярвам?

— В цялата тази лудост, която ломотят. Консулта. Втория апокалипсис.

Езменет облиза устни и не отговори. Откъде се бе появил този срам?

Той кимна бавно.

— Разбирам… Няма значение. Няма да те виня за това. Прекарала си много време с него. Но има едно последно нещо, което бих искал да обмислиш.

Очите й горяха, когато примигна.

— Какво?

— Знаеш, че жените, дори любовниците, са забранени на схоластиците на Завета.

Тя изпита студ и болка, сякаш някой бе притиснал замръзнало желязо в сърцето й. Прочисти гърло.

— Да.

— Значи знаеш… — той облиза устни — … знаеш, че би могла да бъдеш най-много…

Тя го изгледа с омраза.

— Негова курва, Сарсел.

А какво съм за теб?

Рицарят коленичи пред нея и грабна дланите й в своите. Придърпа ги нежно.

— Рано или късно те ще го призоват обратно, Езми. Ще го принудят да те изостави.

Тя погледна в огъня. Сълзите прорязваха огнени бразди по бузите й.

— Зная.

Застанал на колене, рицарят-командир видя една сълза, застинала на горната й устна. Миниатюрно отражение на огъня блестеше в нея.

Той примигна и за миг се видя как чука устата на отрязаната й глава.

Нещото на име Сарсел се усмихна.

— Но аз те притискам — каза той. — Извинявай, Езми. Просто искам да… да видиш. Не да страдаш.

— Няма значение — каза тя меко и отбягна погледа му. Ала ръцете й стиснаха неговите.

Той освободи пръсти и нежно докосна коленете й. Помисли си за путката й, мазна, притисната здраво между краката й, и потрепери гладно. Да бъде там, където е бил Архитектът! Да прониква там, където той е прониквал. Това едновременно смиряваше и възбуждаше. Да се гмурка в пещта, разпалена от Стария татко!

Той се притисна към краката й.

— Ела — каза и се обърна към павилиона.

Видя кръв и сумтящ екстаз.

— Не, Сарсел — отвърна Езменет. — Трябва да помисля.

Той сви рамене и се усмихна слабо.

— Когато можеш, тогава.

Погледна към Ертига и Ханза, двете му робини, и с жест им нареди да бдят. После остави Езменет и влезе в павилиона на рицаря-командир. Изкикоти се сподавено, мислейки си за нещата, които щеше да й причини. Втвърди се в панталоните си; очертанията на лицето му потрепериха във възторг. Каква поезия щеше да изпише с ножа си върху й!

Фенерите светеха приглушено и хвърляха оранжеви сенки из кабинета на павилиона. Той се излегна на възглавниците, разположени пред ниска маса, покрита със свитъци. Спусна длан надолу по плоския си корем, сграбчи пулсиращия си член… Скоро. Скоро.

— Ах, да — каза тих глас. — Обещанието за освобождение. — Дъх, сякаш поет през тръстика. — Аз съм един от създателите ти и все пак гениалността на производството ти все още ме кара да изпитвам неверие.

— Архитекте? — ахна нещото, наречено Сарсел. — Татко? Защо рискуваш? Ами ако някой види белега ти?

— Една драскотина не се различава сред толкова много. — Последва плясък на криле и сухо тракане, когато един гарван кацна на масата. Плешива човешка глава се полюшваше на врата му, сякаш за да се раздвижи от схващане. — Всеки, който ме усети, няма да обърне внимание на белега ми. Алените схоластици са навсякъде.

— Дойде ли време? — попита нещото, наречено Сарсел. — Дошло ли е времето?

Усмивка, не по-голяма от извивка на нокът.

— Скоро, Маенджи. Скоро.

Едно крило се разгъна и се пресегна, прокарвайки линия по гърдите на Сарсел. Главата му се стрелна настрани, крайниците му застинаха. От чатала до върховете на пръстите, по кожата му пробяга екстаз. Изпепеляващ екстаз.

— Значи тя стои при теб? — попита Синтезът. — Не тича при него?

Върхът на крилото продължи мързеливата си ласка.

Нещото, наречено Сарсел, изстена.

— Засега…

— Споменавала ли е нощта си с мен? Каза ли ти нещо?

— Не. Нищо.

— И все пак се преструва… на открита, сякаш споделя всичко?

— Да, Стари татко.

— Както и подозирах… — Дребно намръщване. — Тя е много повече от обикновената курва, за която я помислих, Маенджи. Тя е ученик в играта. — Гримасата се превърна в усмивка. — Все пак е курва за дванадесет таланта…

— Трябва ли… — Маенджи изпита дълбоко пулсиране между ректума си и основата на фалоса. Толкова близо. — Тр-трябва ли да я убия? — Той се изви назад от агонията, която му носеше досегът с крилото. Моля те! Татко, моля те!

— Не. Тя не тича при Друсас Акамиан, а това означава нещо… Животът й е бил твърде труден, за да не претегли лоялността си срещу предимствата. Все още може да се окаже полезна.

Крилото се оттегли и се сгъна зад лъскавия гръб. Миниатюрни клепки се затвориха, а после се отвориха отново над очи като стъклени мъниста.

Маенджи вдиша треперливо. Без да мисли, сграбчи фалоса си с дясната си ръка и започна да търка главичката му с палец.

— Ами Атиерзус? — попита той задъхано. — Те подозират ли нещо?

— Заветът не знае нищо. Те просто пращат глупак на глупава мисия.

Той отпусна хватката си и преглътна.

— Вече не съм толкова сигурен, че Друсас Акамиан е глупак, Стари татко.

— Защо?

— След като отнесох посланието на шриаха до Готиан, срещнах Гаорта…

Малкото лице се намръщи.

— Срещал си се с него? Позволил ли съм това?

— Н-не. Но курвата ме помоли да открия Акамиан за нея, а знаех, че Гаорта е назначен да го следи.

Малката глава започна да се люшка наляво-надясно.

— Боя се, че търпението ми ме изоставя, Маенджи.

Нещото, наречено Сарсел, притисна потни длани в дрехите си.

— Друсас Акамиан е видял Гаорта да го следи.

— Какво е направил?!

— На Кампосейския пазар… Но глупакът не знае нищо, Стари татко! Нищо. Гаорта е успял да смени лица.

Синтезът подскочи до махагоновия ръб на масата. Въпреки че изглеждаше лек като кухи кости и навит папирус, то носеше намек за нещо огромно, за левиатан, който се носи сред водите едновременно във всички посоки. Очите му бълваха светлина.

КАК

Изрева то през онова, което минаваше за душа при Маенджи.

МРАЗЯ

Разбивайки каквито и мисли, каквито и страсти да наричаше свои собствени.

ТОЗИ СВЯТ.

Премазвайки дори неутолимия глад, всепоглъщащия копнеж…

Очи като два Гвоздея на Небесата. Див смях на хиляда години лудост.

ПОКАЖИ МИ, МАЕНДЖИ…

Крилете го обгърнаха, закриха фенерите и оставиха само малко бяло лице, обгърнато в чернота, просто изражение на нещо ужасяващо, колосално…

ПОКАЖИ МИ ИСТИНСКОТО СИ ЛИЦЕ.

Нещото, наречено Сарсел, почувства изражението си да се отпуска и разтваря… Като краката на Езменет.

Пролетта дойде и мрежата от полета и горички, обгърнала Момемн, отново се изпълни с инрити, много по-добре въоръжени и многократно по-опасни от онези, умрели в Гедеа. Новините за заколението в равнината Менгеда висяха като покров над Свещената война в продължение на много дни. „Как е възможно?“, питаха се всички. Ала осъзнаването на трагедията бързо утихна, потъпкано от слуховете за арогантността на Калмемунис, от докладите за отказа му да се подчини на призивите на Майтанет. Да се опълчи на Майтанет! Всички се дивяха на подобна глупост, а свещениците им напомняха колко труден е пътят, какви прекършващи изпитания ги очакват, ако се отклонят от верния курс.

Много се говореше и за безбожното съревнование между императора и великите имена. С изключение на аиноните, всички фракции бяха отказали да подпишат договора и около вечерните огньове се водеха множество пиянски спорове за това какво ще предприемат водачите им. Като цяло повечето проклинаха императора и неколцина дори казваха, че силите на Свещената война трябва да щурмуват Момемн и да заграбят нужните за похода провизии. Но някои вземаха неговата страна. Какво бе договорът, питаха те, освен просто лист хартия? И вижте, казваха, каква полза имаме от подписването. Не само, че Мъжете на Бивника ще получат провизии безболезнено, но и ще разчитат на водачеството на Икурей Конфас, най-великия военен интелект от поколения насам. А ако провалът на Плебейската свещена война не бе достатъчно доказателство, какво да мислим за шриаха, който нито принуждаваше императора да снабди похода, нито искаше великите имена да подпишат договора му? Защо би се колебал Майтанет, ако и той не се боеше от мощта на езичниците?

Но как можеше човек да се бои, когато самите небеса трепереха от мощта им? Какво струпване само! Кой би предположил, че толкова велики личности ще прегърнат Бивника? И нещо повече. Свещеници, не само от Хилядата храма, но и от всеки култ, представляващи всички Аспекти на Бог, се бяха събрали на плажа или се спускаха от хълмовете, за да заемат местата си в Свещената война. Пееха химни, удряха цимбали, караха въздуха да горчи от тамян и възгласи. Идоли се помазваха с благовония и розово масло, а жриците на Гиера правеха любов с грубите воини. Наркотици се раздаваха с благоговение, а треперещите крещяха в екстаз от праха. Прогонваха се демони. Пречистването на Свещената война започна.

Мъжете на Бивника се събираха след церемониите, да обменят слухове или да обсъждат покварата на езичниците. Шегуваха се, че жената на Скайелт трябва да е по-мъжествена от Чеферамуни, или че нансурите предпочитат да се приемат един-друг през задника, поради която причина и маршируваха в толкова стегнати формации. Тормозеха скатаващи се роби и виеха към жените, носещи кошници с пране от река Фаюс. И по навик се мръщеха на странните групи чужденци, които неспирно бродеха из лагера.

Толкова много… Такова величие.