Тъмнината, която предхожда

Никой не може да издигне стени срещу онова, което е забравено.

Цитаделата Ишуал бе покорена в зенита на Апокалипсиса. Ала не защото армия нечовешки сранки превали стените й. Нито защото някой дракон, носещ огъня на пещта в сърцето си, събори портите й. Ишуал бе тайното убежище на върховните крале на куниюрите, а никой, дори Не-богът, не можеше да обсади тайна.

Месеци по-рано Анасуримбор Ганрелка II, върховен крал на Куниюри, избяга в Ишуал с останките от домочадието си. От стените неговите стражи гледаха с тъга тъмните гори под тях, а мислите им бяха поразени от картини на горящи градове и виещи множества. Когато вятърът стенеше, те се вкопчваха в безчувствения камък на Ишуал, припомнили си роговете на сранките. Повтаряха си един другиму полугласни успокоения. Не бяха ли избягали от преследвачите си? Не бяха ли стените на Ишуал здрави? Къде другаде можеше човек да преживее края на света?

Чумата покоси първо върховния крал, както може би беше редно: Ганрелка не правеше нищо друго в Ишуал, освен да плаче и да се разкъсва от безсилен гняв, така както само император на нищото може да се гневи. През следващата нощ членовете на рода му отнесоха тялото долу в гората. Там видяха очите на вълците, в които се отразяваше светлината на кладата. Не пяха погребални песни, само няколко угнетени молитви.

Преди утринните ветрове да успеят да разпръснат пепелта на върховния крал към небесата, чумата бе достигнала още двама: конкубинката на Ганрелка и нейната дъщеря. Сякаш преследвайки кръвната му линия до най-тънкото разклонение, тя поразяваше все повече и повече хора. Стражите по стените намаляха и въпреки че все така гледаха планинския хоризонт, виждаха малко. Писъците на умиращите изпълваха мислите им с твърде много ужас.

Скоро не останаха дори стражи. Петимата рицари на Трис, които бяха спасили Ганрелка след катастрофата в полята на Еленеот, лежаха безжизнени в леглата си. Върховният везир лежеше проснат върху магическите си текстове, а златната му роба бе оцветена в червено от кръвта на собствените му вътрешности. Чичото на Ганрелка, повел героичната атака срещу портите на Голготерат в ранните дни на Апокалипсиса, висеше от окачено на тавана въже в покоите си и се въртеше бавно на течението. Кралицата гледаше във вечността от напоени с гной чаршафи.

От всички, които бяха избягали в Ишуал, оцеляха само копелето на Ганрелка и жрецът-бард.

Ужасено от странното държание на барда и от едното му бяло око, младото момче се криеше и излизаше само когато гладът му ставаше непоносим. Старият бард постоянно го търсеше, пеейки древни песни за любов и битка, но изопачавайки думите по богохулен начин.

— Защо не се покажеш, дете? — викаше той, докато се препъваше из коридорите. — Нека ти попея. Да те омая с тайни песни. Нека споделя с теб величието на отминалите времена!

Една нощ бардът хвана момчето. Първо го погали по бузата, а после по бедрото.

— Прости ми — мърмореше отново и отново, ала само от сляпото му око падаха сълзи.

— Няма престъпления — изфъфли той после. — Не и когато никой не е оцелял.

Ала момчето оцеля. След пет нощи то примами жреца-бард на високите стени на Ишуал. И когато мъжът се запрепъва по тях в пиянски ступор, го блъсна през парапета. После стоя дълго време на ръба, загледано през здрача в разбитото тяло на барда. Накрая реши, че се различава от другите само по това, че още е влажен. Убийство ли беше, щом никой не беше оцелял?

Зимата прибави студа си към празнотата на Ишуал. Облегнато на парапета, детето слушаше как вълците пеят и воюват из тъмните гори. Вадеше ръце от ръкавите си и ги обвиваше около раменете си срещу студа, мърморейки песните на мъртвата си майка, докато почти приветстваше хапещия вятър по бузите. Тичаше из дворовете и отвръщаше на вълците с бойните викове на куниюрите, размахваше оръжия, които го препъваха с тежестта си. А от време на време, с разширени от надежда и суеверен ужас очи, мушкаше мъртвите с меча на баща си.

Когато снегът се разтопи, до предната порта на Ишуал го привлякоха виковете. Загледан през тъмните процепи, той видя група подивели мъже и жени — бегълци от Апокалипсиса. Когато мернаха сянката му, те завикаха, молейки за храна, убежище, каквото и да е, ала момчето бе твърде изплашено, за да отговори. Трудният живот ги бе дарил със зловещ вид — изглеждаха диви, като вълчи народ.

Когато започнаха да се катерят по стените, той избяга в коридорите. Също като жреца-бард, и те го търсиха, като му обещаваха безопасност. Накрая един го намери свит зад бъчва сардини. Когато заговори, гласът му не бе нито нежен, нито суров:

— Ние сме дуниайни, дете. Каква причина имаш да се боиш от нас?

Ала момчето стисна меча на баща си и извика:

— Докато хората са живи, ще има престъпления!

Очите на мъжа се изпълниха с почуда.

— Не, дете — каза той. — Само докато хората са заблуждавани.

За момент младият Анасуримбор само го зяпна. После някак тържествено остави меча на баща си и пое ръката на непознатия.

— Аз бях принц — измърмори той.

Мъжът го отведе при другите и заедно те отпразнуваха странния си късмет. Надаваха възгласи — не към боговете, които бяха отхвърлили, а един към друг, — че тук намираха обща кауза. Тук можеха да отгледат свещено съзнание. В Ишуал бяха открили убежище от края на света.

Все още кльощави, но облечени в кожите на крале, дуниайните изтриха с длето магическите руни от стените и изгориха книгите на великия везир. Бижутата, халцедона, коприната и златните одежди погребаха заедно с труповете на цяла една династия.

И светът ги забрави за следващите две хиляди години.

Отново дойдоха сънищата.

Обширни простори, истории, съревнования на вяра и култура, проблясващи сред порой от детайли. Коне, падащи в калта. Юмруци, стиснали пръст. Мъртъвци, проснати по бреговете на топло море. И както всеки път — древен град, сух и избелял под слънцето, издигнат край сиво-кафяви хълмове. Свещен град… Шимех.

А после глас, тънък глас, сякаш мълвящ през тръстиковото гърло на серпант:

— Извикайте сина ми.

Сънуващите се събудиха като един, задъхани, борещи се да извлекат някакъв смисъл от невъзможното. След това, според протокола, установен след първите сънища, те се озоваха в неосветените дълбини на Хилядата хиляди коридори.

Подобна скверност, решиха накрая, не можеше да се толерира повече.

Докато се катереше по изровените планински пътеки, Анасуримбор Келхус се наведе на едно коляно и се обърна, за да погледне към цитаделата. Укрепленията на Ишуал се издигаха над стена от смърчове и борики, но сами се губеха в сянката на набраздените планински склонове отзад.

И ти ли така я видя, татко? Обърна ли се да я погледнеш за последен път?

Върху укреплението се раздвижиха далечни фигури, а после изчезнаха зад камъка — възрастните дуниайни, изоставящи бдението си. Келхус знаеше, че ще се спуснат по огромните стълбища и един по един ще влязат в мрака на Хилядата хиляди коридори, великият лабиринт, който се виеше в дълбините под Ишуал. Там щяха да умрат, както бе решено. Всички, които баща му бе омърсил.

А аз съм сам. Остава само мисията ми.

Той обърна гръб на цитаделата и продължи да се катери през гората. Планинският ветрец носеше горчивата миризма на сцепен бор.

В късния следобед се издигна над границата на дърветата, а след два дни изкачване на ледени склонове, превали и билото на планините Демуа. От другата страна, под облаците се простираха горите на онова, което някога бе познато като Куниюри. Колко ли подобни гледки трябваше да види, зачуди се той, докато открие баща си? Колко набраздени от клисури хоризонти трябваше да смени, преди да пристигне в Шимех?

Шимех ще бъде мой дом. Ще обитавам дома на баща си.

После се спусна по гранитния склон и навлезе в дивите земи.

Движеше се сред мрака на гората, през пътеки, оградени от могъщи секвои и напоени с тишината от предългата липса на хора. Трябваше да откопчва наметалото си от хватката на гъсталаците и да се бори с буйните планински потоци.

Въпреки че горите под Ишуал приличаха много на тази, Келхус изпитваше необяснима тревога. Спря се за момент в опит да си върне спокойствието, използвайки древни техники за въдворяване на дисциплина в разсъдъка си. Гората тънеше в тишина и сред дърветата звучеше птича песен. И все пак той чуваше гръмотевици…

Нещо ми става. Това първото изпитание ли е, татко?

Откри поток, озарен от ярка слънчева светлина, и коленичи на брега му. Водата, която докосна с устни, бе по-утоляваща жаждата и по-сладка от всяка друга, която бе опитвал досега. Но как е възможно водата да е сладка? Как може светлината на слънцето, раздробена от бушуващия поток, да е толкова красива?

Онова, което предхожда, определя онова, което следва. Дуниайнските монаси прекарваха живота си в изучаването на този принцип, осмисляйки обърканата смес от причини и следствия, които определяха всяко събитие, за да отсеят дивото и непредвидимото. Заради това всичко в Ишуал се случваше с гранитна сигурност. Когато от дърветата по терасите се откъснеше листо, най-често беше ясно къде ще падне. Когато някой заговореше, в повечето случаи другият знаеше какво ще чуе. Защото да осмислиш какво предхожда, означаваше да предвидиш какво ще последва. А да знаеш какво ще последва, бе безмълвна красота, свещеното съчетание на разум и обстоятелство — дарът на Логоса.

Първата истинска изненада на Келхус, ако се изключеха ранните дни на детството му, бе тази мисия. Дотогава животът му представляваше предварително определен ритуал на учение, трениране и осъзнаване. Всичко се осмисляше. Всичко се разбираше. Ала сега, докато бродеше сред горите на изгубения Куниюри, сякаш целият свят се вихреше около него, докато той стоеше неподвижен. Като земя насред бушуваща вода, монахът бе подложен на безкраен порой от изненади: тихото чуруликане на непозната птица; бодливи семена от непознато растение, закачили се по наметалото му; змия, сучеща се през озарена от слънцето поляна в търсене на неизвестна плячка.

Сухото пляскане на криле над главата му го караше да се сепва и да променя стъпките си. Комар кацаше на бузата му и той го удряше, а това насочваше погледа му към различно дърво. Обкръжението му го населяваше, обладаваше го, докато не откри, че всичко му въздейства едновременно — пукането на клоните, безкрайното изменение на водата над камъните. Всичко това го блъскаше със силата на прилив.

Следобеда на седемнадесетия ден една клечка се заклещи между сандала и крака му. Той я вдигна срещу натежалите от бурята облаци и започна да я изучава, губейки се във формата й, в пътя, който тя изминаваше в пространството — тънките, мускулести клонки, които заграбваха толкова много празнина от небето. Дали просто е добила тази форма, или е била изваяна, като отливка, от която е източен восъкът? Келхус вдигна поглед и видя небе, обсипано с безкрайно разклоняващи се клони. Нямаше ли единен метод да се обхване едно небе? Той не знаеше колко време е стоял там, но мракът падна, преди клечката да се изплъзне от пръстите му.

На сутринта на двадесет и деветия ден дуниайнът коленичи на позеленели от мъх камъни и загледа скачащата в бурната река сьомга. Слънцето се издигна и залезе три пъти преди мислите му да се отскубнат от необяснимата война между риба и вода.

В най-лошите моменти ръцете му ставаха неразличими като сянка върху сянка, а ритъмът на стъпките му започваше да го изпреварва. Мисията му се превърна в последната останка от онова, което е бил преди. Извън това беше изгубил разума си, забравил принципите на дуниайните. Като пергамент, изложен на стихиите, всеки ден крадеше още и още думи от него… докато накрая остана само една, като неотменима повеля: Шимех… Трябва да открия баща си в Шимех.

Той продължи да се движи на юг, през хълмовете на Демуа. Загубата му се задълбочи, докато накрая вече не смазваше меча си след като го е намокрил дъждът, не спеше и не ядеше. Остана само пустошта, движението напред и отминаващите дни. Нощем се сгушваше сред животните в мрака и студа.

Шимех. Моля те, татко.

На четиридесет и третия ден прекоси плитка река и излезе на почернял от пепел бряг. Само плевели покриваха овъглената земя. Мъртвите дървета стърчаха към небето като черни копия. Келхус си запроправя път през останките, а когато растенията се докосваха до кожата му, усещаше парене. Накрая се изкачи по един склон.

Размерът на долината под него го остави без дъх. Отвъд погрома на огъня, където гората все още бе тъмна и гъста, над дърветата се издигаха древни укрепления, оформяйки огромен пръстен сред есенния пейзаж. Видя птици, които кръжаха над най-близките кули и се носеха ниско над буренясалия камък, преди да се скрият сред листата. Разрушени стени. Толкова студени, толкова изоставени, така, както гората никога не можеше да бъде.

Руините бяха твърде стари, за да отблъснат изцяло гората. Изглеждаха покорени, износени и разбалансирани от годините и собствената си тежест. Сгушени в покрити с мъх вдлъбнатини, стените пронизваха могилите само за да спрат внезапно, сякаш усмирени от пълзящите растения, които ги покриваха като могъщи вени, плъзнали върху кост.

Ала в тях имаше нещо, нещо не от сега, което накара Келхус да изпита непознато чувство. Когато плъзна ръка по камъка, той знаеше, че докосва дъха и труда на човеците — символа на един унищожен народ.

Земята се завъртя. Той се наведе и опря буза в камъка. Усети грапавина и студа на непокрита почва. Над него слънчевата светлина се пречупваше през преплетени клони. Човеците… тук, в камъка. Стари и недокоснати от строгостта на дуниайните. Някак си бяха успели да се опълчат на съня, бяха издигнали това творение насред пустошта.

Кой е построил това място?

Келхус се залута из могилите, долавяйки руините, погребани под краката му. Яде пестеливо от забравената си чанта — изсъхнала нафора и семена. Почисти листата от повърхността на малка дъждовна локва, пи, а после се загледа с любопитство в тъмното отражение на собственото си лице, в порасналата руса коса и брада.

Аз ли съм това?

После започна да изучава катеричките и онези птици, които можеше да различи от бъркотията на дърветата. Веднъж мерна лисица, прокрадваща се сред храстите.

Аз не съм просто животно.

Разумът му замахна, намери опора и я сграбчи. Усещаше дивото, което се блъскаше в него на статистически приливи. Докосваше го и го оставяше недокоснат.

Аз съм човек. Аз съм различен от всичко това.

Когато вечерта наближи, започна да вали. Той виждаше струпващите се студени и сиви облаци през клоните. За пръв път от седмици насам потърси убежище.

Намери малка долчинка, където ерозията бе отнесла част от почвата, разкривайки каменната фасада на някаква сграда. Изкачи се върху покритата с листа кал и влезе в тъмен и дълбок проход. Вътре счупи врата на дивото куче, което го нападна.

Тъмнината му беше позната. В дълбините на Лабиринта светлината бе забранена. Ала в тесния мрак, който откри тук, нямаше математическа промисъл, а само плетеница от произволно разположени и покрити с пръст стени. Анасуримбор Келхус се просна на земята и заспа.

Когато се събуди, гората бе притихнала под снега.

Дуниайнът всъщност не знаеше колко далеч се намира Шимех. Бяха му дали толкова провизии, колкото можеше да носи. Чантата му ставаше все по-лека с всеки изминал ден. Келхус само констатираше това, докато гладът и стихиите тормозеха тялото му.

Ако пустошта не можеше да го подчини, щеше да го убие.

Храната му свърши и той продължи да върви. Всичко — преживявания, анализ — стана странно ясно. Снегът се усили, а с него и студените, сурови ветрове. Келхус продължи да върви, докато не разбра, че повече не може.

Пътят е твърде тесен, татко. Шимех е твърде далеч.

Кучетата, които теглеха шейната на трапера, лаеха и душеха снега. Той ги разбута и завърза сбруята им за един бор-джудже. Удивен, човекът разчисти снега от сгърчените под него крайници. Първата му мисъл бе да нахрани кучетата си с мъртвеца. Иначе щяха да го вземат вълците, а в изоставения север месото бе рядкост.

Мъжът свали ръкавиците си и постави пръсти върху брадатата буза. Кожата бе сива и той бе сигурен, че лицето ще е студено като снега, който го покриваше почти напълно. Ала не беше. Траперът извика и кучетата му отговориха с истеричен лай. Той изруга, а после контрира ругатнята със знака на Хусиелт, Тъмния ловец. Когато вдигна мъжа от снега, крайниците му бяха отпуснати. Брадата и косата му обаче бяха вкоравени и вятърът не можеше да ги разлюлее.

Светът винаги притежаваше странна значимост за трапера, ала сега бе станал ужасяващ. Той тичаше, докато кучетата дърпаха шейната, за да избяга от гнева на начеващата виелица.

— Люет — бе казал мъжът, поставяйки ръка на голите си гърди.

Късо подстриганата му коса бе сребърна, с бронзови оттенъци, и твърде рехава за грубите му черти. Веждите му изглеждаха постоянно издигнати в изненада, а немирните му очи сякаш винаги се оправдаваха, вечно имитирайки интерес към тривиални детайли, за да избегнат внимателния взор на госта му.

Чак по-късно, след като научи основите на езика на Люет, Келхус разбра как се е озовал при трапера. Първите му спомени бяха за потни кожи и димящи пламъци. Животински кожи висяха от куки, забити в ниския таван. По ъглите на единствената стая бяха струпани чували и бъчви. Малкото незаето пространство бе наситено с мирис на дим, мас и плесен. Както щеше да разбере по-нататък, хаотичната мебелировка на хижата всъщност бе израз, при това болезнен израз, на множеството суеверия и страхове на трапера. Всяко нещо има своето място, каза той на Келхус, и всичко, което не си е на мястото, предвещава бедствие.

Огнището беше достатъчно голямо, за да обгърне колибата, както и самия монах, в златна топлина. Отвъд стените зимата свистеше през неизбродимите левги гора, като цяло, без да им обръща внимание, но от време на време разклащаше хижата достатъчно, за да разлюлее кожите на куките им. Тази земя се наричаше Собел, както му обясни Люет, най-северната провинция на древния град Атритау, която била изоставена от поколения. Самият трапер предпочитал, както казваше, да живее далеч от проблемите на други хора.

Въпреки че Люет бе корав мъж на средна възраст, за Келхус той изглеждаше като дете. Фината мускулатура на лицето му бе изцяло неразвита, сякаш хваната на конци от страстите му. Каквото и да движеше душата на Люет, движеше и изражението му, и след съвсем кратко време Келхус трябваше само да хвърли поглед към лицето на трапера, за да разбере мислите му. Способността да предугажда посоката им и да имитира движенията на душата на Люет, сякаш са негови собствени, щеше да дойде по-късно.

Дните им протичаха еднообразно. Призори траперът впрягаше кучетата и отиваше да провери капаните си. В дните, когато се връщаше рано, даваше на Келхус да поправя примки, да подготвя кожи или да изтърбуши някой заек за яхния, за да „си заслужи прехраната“, както се изразяваше. Нощем дуниайнът се опитваше, както Люет го бе научил, да си зашие палтото и панталоните. Другият мъж го гледаше през светлината на огъня, а собствените му ръце живееха някакъв свой мистичен живот — дялкаха, шиеха или просто се притискаха една в друга. Дребни усилия, които парадоксално го даряваха с търпение, а може би дори с елегантност.

Келхус виждаше ръцете на Люет неподвижни само когато той спеше или беше необичайно пиян. Пиенето, повече от всичко друго, определяше същността на трапера.

Сутрин другият мъж никога не поглеждаше Келхус в очите, отбелязвайки съществуването му само с нервни странични погледи. Някаква странна половинчатост отнемаше живота му, сякаш му липсваше инерция, за да превърне мисълта си в реч. Ако изобщо заговореше, гласът му беше стегнат от неспирен страх. До следобед изражението му вече придобиваше цвят. Очите му блестяха със суровия блясък на слънцето. Усмихваше се, смееше се. Но по мръкване държанието му се изкривяваше, като пародия на онова, което беше часове по-рано. Проправяше си свирепо път през разговорите, падаше под властта на яростни стихии и горчив хумор.

Келхус научи много от страстите на Люет, усилени от пиенето, но накрая дойде момент, когато вече не можеше да застрашава изследването си. Една нощ изтърколи всички бъчви с уиски в гората и ги изля върху замръзналата земя. По време на последвалото страдание той продължи да изпълнява задълженията си.

Те седяха загледани един в друг през огнището, с гърбове, подпрени в удобните купчини животински кожи. Докато Люет говореше, лицето му, гравирано от светлината на огъня, се оживяваше от искрената суета на човек, споделящ живота си с друг, който няма друг избор, освен да приеме фактите така, както му ги поднасят. Старите рани се отваряха отново по време на разказа.

— Нямах друг избор, освен да напусна Атритау — призна Люет, заговаряйки отново за мъртвата си жена.

Келхус се усмихна съжалително. Прецени фината игра на мускулите зад изражението на мъжа. Преструва се, че скърби, за да си подсигури жалостта ми.

— Атритау ти е напомнял за липсата й?

Това е лъжата, която си повтаря.

Люет кимна, очите му бяха едновременно насълзени и изпълнени с очакване.

— Градът ми изглеждаше като гробница, след като тя умря. Една сутрин ни извикаха да се съберем, за да пазим стените, и си спомням как гледах на север. Горите сякаш ме… приканваха. Ужасът от детството ми се беше превърнал в убежище! Всички в града, дори братята и другарите ми в кварталната кохорта, сякаш тайно се наслаждаваха на смъртта й… на страданието ми! Трябваше да… бях принуден да…

Отмъстиш.

Люет погледна надолу към огъня.

— Да избягам — каза накрая.

Защо се залъгва по този начин?

— Никоя душа не се движи сама през света, Люет. Всяка наша мисъл покълва от мислите на други. Всяка дума е просто повторение на думи, изречени преди. Всеки път, когато слушаме, позволяваме на движението на нечия чужда душа да отнесе нашата. — Той спря, прекъсвайки рязко отговора си, за да обърка човека. Осъзнаването се стоварваше много по-силно, когато проясняваше някаква заблуда. — Затова си избягал в Собел, Люет.

За момент очите на трапера се разшириха от ужас.

— Но аз не разбирам…

От всичко, което бих могъл да кажа, той се бои най-силно от истините, които вече знае, но отрича. Всички външни човеци ли са така слаби?

— Напротив, разбираш. Помисли, Люет. Ако ние сме просто мислите и страстите си и ако мислите и страстите ни не са нищо повече от движенията на душата ни, значи ние самите не сме нищо повече от онези, които ни движат. Човекът, който си бил преди, Люет, е спрял да съществува в мига, в който жена ти е умряла.

— И затова избягах! — извика мъжът с очи едновременно възпламенени и молещи. — Не можех да го понеса. Избягах, за да забравя!

Учестен пулс. Колебание в свиването на мускулите около очите му. Той знае, че това е лъжа.

— Не, Люет. Избягал си, за да си спомняш. Избягал си, за да запазиш всички начини, по които ти е въздействала жена ти, да заслониш болката от загубата й от движението на други. Избягал си, за да превърнеш нещастието си в броня.

По увисналите бузи на трапера потекоха сълзи.

— Жестоки думи, Келхус! Защо казваш подобни неща?

За да те овладея по-пълно.

— Защото си страдал достатъчно дълго. Прекарал си години наред сам до този огън, отдаден на загубата си, питайки кучетата си постоянно дали те обичат. Трупаш скъпернически болката си, защото колкото повече страдаш, толкова по-отвратителен става светът. Плачеш, защото плачът е станал доказателство. „Вижте какво ми сторихте!“, това крещиш. И нощ след нощ осъждаш обстоятелствата, които са те прокълнали, в собствения си съд, като преживяваш наново болката си. Люет, ти се измъчваш, за да държиш света отговорен за мъченията си.

Отново ще отрече…

— И какво, ако е така? Светът е отвратителен, Келхус. Отвратителен!

— Може и да е — отвърна Келхус с тон на съчувствие и съжаление. — Ала светът отдавна е спрял да ти причинява болка. Колко пъти досега си крещял тези думи? И всеки път те са накъсани от същото отчаяние — отчаянието на човек, който има нужда да вярва в нещо, което знае, че е лъжа. Просто спри, Люет, откажи се да следваш отъпканите бразди, които мислите ти са изорали в теб. Спри и ще видиш.

Траперът се поколеба, когато мислите му се обърнаха навътре, с втрещено и отпуснато лице.

Разбира, ала му липсва смелостта да признае.

— Запитай се — притисна го Келхус — защо е това отчаяние?

— Няма отчаяние — отвърна глухо Люет.

Вижда мястото, което отворих за него, осъзнава безсмислието на всички лъжи в присъствието ми, дори онези, които казва сам на себе си.

— Защо продължаваш да лъжеш?

— Защото… защото…

През хриптенето на огъня Келхус чуваше учестеното биене на сърцето на Люет, като на хванато в капан животно. Тялото му се разтърси от хлипове. Той вдигна ръце, за да зарови лице в тях, но се спря. Вдигна очи към Келхус и заплака като дете пред майка си. Боли!, крещеше изражението му. Боли толкова силно!

— Зная, че боли, Люет. Освобождаването от страданието се изкупува само с друго страдание.

Толкова прилича на дете…

— К-какво да правя? — изхлипа траперът. — Келхус… Моля те, кажи ми!

Тридесет години, татко. Каква ли сила си овладял сред подобни хора.

И докато брадатото му лице бе озарено от огъня и топлотата на състраданието, Келхус отвърна:

— Ничия душа не се движи сама, Люет. Когато една любов умре, човек трябва да се научи да обича друг.

След известно време пламъците изтляха, а двамата останаха неподвижни и смълчани, заслушани в трупащата се ярост на поредната буря. Вятърът звучеше като огромни одеяла, които се блъскаха в стените. Гората стенеше и свистеше под тъмния корем на виелицата.

— Плачът може и да зацапва лицето — каза Люет, нарушавайки тишината с една стара поговорка, — но прочиства сърцето.

В отговор Келхус се усмихна с изражение на изумено разпознаване. Защо, бяха попитали древните дуниайни, да оковаваш страстите в думи, когато те говорят първо с изражения? В него живееше легион от лица и той можеше да си ги нахлузва със същата лекота, с която майстореше думите си. В сърцето на ликуващата му усмивка и състрадателния му смях пукаше студът на анализа.

— Ала ти не вярваш в това — каза той.

Люет сви рамене.

— Защо, Келхус? Защо боговете са те пратили при мен?

Монахът знаеше, че за трапера светът е изпълнен с богове, духове, дори демони. Той бе потопен в техните конспирации, претъпкан с поличби и знамения за капризите и шегите им. Като втори хоризонт, техните планове обгръщаха борбите на човеците — прикрити, жестоки, и в крайна сметка винаги фатални.

За Люет откриването му под снежните склонове на Собел не беше случайност.

— Искаш да знаеш защо съм дошъл?

— Защо си дошъл?

До момента Келхус бе избягвал да говори за мисията си и Люет, изненадан от скоростта, с която се бе възстановил и научил езика му, не го беше питал. Ала изучаването беше напреднало.

— Търся баща си, Моенгхус — каза той. — Анасуримбор Моенгхус.

— Той изгубен ли е? — попита Люет, безпределно благодарен за признанието му.

— Не. Напуснал е народа ми преди години, докато съм бил още дете.

— Тогава защо го търсиш?

— Защото той ме повика. Поиска да отпътувам и да го намеря.

Траперът кимна, сякаш всички синове трябва в един или друг момент да се върнат при бащите си.

— Къде е той?

Келхус замълча за момент, с очи привидно вперени в Люет, но всъщност фокусирани в точка в празното пространство пред него. Както премръзнал човек се свива на топка, за да събере колкото може повече кожа в ръцете си далеч от света, Келхус отдръпна повърхността си от стаята и се заслони в интелекта си, недокоснат от натиска на външни събития. Легионите вътре в него бяха усмирени, всички променливи — изолирани и преразгледани, така че бъркотията от възможни последствия, произлизащи от един искрен отговор на въпроса на Люет, разцъфтя през душата му. Вероятностният транс.

Келхус се изправи пред огъня. Също като толкова много въпроси, отнасящи се до мисията му, отговорът бе неизчислим.

— Шимех — каза накрая той. — Град далеч на юг, наречен Шимех.

— Повикал те е от Шимех? Но как е възможно това?

Келхус придоби леко зачуден вид, който не беше прекалено далеч от истината.

— Сънища. Повика ме чрез сънища.

— Магия…

Винаги тази смесица от възхита и страх, когато Люет промълвеше думата. Има вещици, беше му казал той, чиито настойчиви увещания можели да събудят дивите сили, заспали в земя, животно и дърво. Има свещеници, чиито молби проехтяват във Външността, докосвайки боговете, за да докоснат те света и да дарят мир на човеците. И има магьосници, чиито мисли били закон и чиито думи управлявали онова, което представлява светът, вместо само да го описват.

Суеверия. Навсякъде и във всичко Люет бъркаше онова, което следва, с онова, което предхожда, бъркаше следствието с причината. Човеците следваха, така че той ги наричаше „богове“ или „демони“. Думите следваха, така че той ги полагаше пред себе си и ги наричаше „свещени писания“ или „заклинания“. Прикован към следствието от събитията и сляп за причините, които ги предхождат, Люет просто се вкопчваше в самата си гибел, в човеците и техните деяния, като модел на онова, което предхожда.

Ала онова, което предхожда, бе научил дуниайнът, бе нечовешко.

Трябва да има друго обяснение. Няма магия.

— Какво знаеш за Шимех? — попита Келхус.

Стените потрепериха под свирепия напор на вятъра и пламъкът се завъртя и проблесна свирепо. Висящите кожи леко се люлееха напред-назад. Люет се огледа, а челото му се сбърчи, сякаш се мъчеше да чуе някого.

— Той е много далеч, Келхус, и по пътя има опасни земи.

— Шимех не е… свещен за теб?

Траперът се усмихна. Също като твърде близките места, твърде далечните никога не можеха да са свещени.

— Чувал съм името само няколко пъти преди — каза той. — Сранките притежават Севера. Малцината човеци, които живеят тук, са вечно заплашени, приковани към градовете Атритау и Сакарпус. Не знаем много за Трите морета.

— Трите морета?

— Народите на Юга — отвърна Люет, а очите му се разшириха от удивление. Келхус знаеше, че мъжът смята незнанието му за божествено. — Искаш да кажеш, че никога не си чувал за Трите морета?

— Колкото и изолиран да е твоят народ, моят е много по-изолиран.

Люет кимна мъдро. Най-накрая бе дошъл неговият ред да говори за значими неща.

— Трите морета са били млади, когато Не-богът и неговият Консулт унищожили Севера. Сега, когато сме просто сянка, те са седалището на човешката власт. — Той се спря, обезкуражен от това колко бързо се е изчерпало знанието му. — Не зная много повече от това… освен шепа имена.

— Тогава как си научил за Шимех?

— Веднъж продадох няколко кожи на човек от керваните. Тъмнокож мъж. Кетиай. Никога не бях виждал тъмнокожи хора преди.

— Кервани? — Келхус не бе чувал думата, ала я изговори, сякаш искаше да научи за кой точно керван говори траперът.

— Всяка година един керван от Юга пристига в Атритау… ако оцелее през пълчищата на сранките, искам да кажа. Пътува от земя, наречена Галеот, а пътят му минава през Сакарпус и носи подправки, коприна… прекрасни неща, Келхус! Опитвал ли си някога пипер?

— Какво ти каза този тъмнокож мъж за Шимех?

— Не много всъщност. Говореше най-вече за религията си. Каза, че е инрит, последовател на Късния пророк Инри… — той сбърчи чело за момент, — някой си. Можеш ли да си представиш? Късен пророк? — Люет се спря, разфокусирал поглед, опитвайки се да облече сцената в думи. — Постоянно повтаряше, че съм обречен, ако не се преклоня пред пророка му и не отворя сърцето си за Хилядата храма… Никога няма да забравя това име.

— Значи Шимех е свещен за този мъж?

— Най-свещен сред светините. Някога това е бил градът на неговия пророк. Обаче мисля, че е имало някакъв проблем. Говореше нещо за войни и езичници, които са го отнели от инритите… — Люет спря, сякаш внезапно спомнил си нещо странно и важно. — В Трите морета човеците воюват с човеци, Келхус, и не ги е грижа за сранките. Можеш ли да си представиш?

— Значи Шимех е свещен град в ръцете на езически народ?

— И така, мисля, е най-добре — отвърна Люет с внезапна горчилка. — Кучето не спираше да нарича и мен езичник.

Те продължиха да говорят за далечни земи цяла нощ. Вятърът виеше и се блъскаше в здравите стени на хижата им. И в мрака на отслабващия огън Анасуримбор Келхус бавно привлече Люет в собствения си забавящ се ритъм — все по-бавно дишане, премрежени очи. Когато траперът изпадна в пълен транс, той извлече всички тайни от него, преследвайки ги до последната, докато не остана нито едно скривалище.

Келхус вървеше сам със снегоходките си през смразени смърчове към най-близкия склон, издигащ се над хижата. Вятърът разнасяше снежинки около тъмните дънери. Въздухът миришеше на зимна тишина.

Дуниайнът се бе променил през изминалите няколко седмици. Гората вече не представляваше вцепеняващата какофония отпреди. Собел беше земя на зимни елени, самури, бобри и белки. В недрата й дремеше кехлибар. Под небесата й лежеше оголен камък, а езерата й сребрееха от риба. Нищо повече. Нищо, достойно за възхита или страх.

Пред него снегът се спускаше от плитка урва. Келхус се загледа нагоре, търсейки пътека, от която висините да му се покорят най-лесно. После се заизкачва.

Билото беше голо, с изключение на няколко ниски и голи глогове. В центъра му се издигаше древна стела — каменно копие, приведено на фона на далечния пейзаж. По четирите му страни бяха гравирани руни и малки фигурки. Онова, което неизменно привличаше Келхус към това място, не беше просто езикът на текста — ако се изключи диалектът, той не се различаваше по нищо от неговия собствен, — а името на автора му.

Надписът започваше така:

… след което описваше велика битка между отдавна умрели крале. Според Люет тази земя някога била границата между две нации: куниюри и емнор, и двете изгубени преди хилядолетия в митични войни срещу нещо, което траперът наричаше „Не-бог“. Като повечето от историите на Люет, Келхус директно отхвърли приказките му за Апокалипсиса. Ала името Анасуримбор, гравирано в древния паметник, не можеше да бъде отхвърлено. Сега той разбираше, че светът е много по-стар от дуниайните. И ако кръвната му линия се простираше толкова назад, че да достигне този древен върховен крал, значи и той самият стигаше дотам.

Ала подобни мисли нямаха стойност за мисията му. Изучаването на Люет достигаше завършека си. Скоро щеше да се наложи да продължи на юг към Атритау, където траперът твърдеше, че е възможно да си осигури пътуване към Шимех.

От тази височина Келхус погледна на юг над зимните гори. Ишуал се намираше някъде зад гърба му, скрита сред ледените планини. Пред него се простираше пътешествие през свят, изпълнен с хора, оковани в произволни обичаи и безкрайното повторение на племенните си лъжи. Щеше да броди сред тях като буден сред спящи. Щеше да се приюти в хралупите на невежеството им и чрез истината да ги превърне в свои инструменти. Той бе дуниайн, един от подготвените, и щеше да овладее всички народи, всички обстоятелства. Щеше да предхожда.

Ала друг дуниайн го очакваше и той бе изучавал пустошта много по-дълго: Моенгхус.

Колко велика е силата ти, татко?

Обръщайки гръб на панорамата, Келхус забеляза нещо странно. От другата страна на стелата имаше следи в снега. Той ги огледа за момент, преди да реши да попита трапера за тях. Защото онзи, който ги бе оставил, ходеше на два крака, ала не беше човек.

— Изглеждат така — каза Келхус, докато чертаеше бързо с пръста си в снега.

Люет го гледаше сурово. На дуниайна му трябваше само бегъл поглед, за да види ужаса, който траперът се опитваше да прикрие. Някъде отзад кучетата лаеха и се въртяха в кръг на края на опънатите си кожени каиши.

— Къде? — попита Люет, впил поглед в странната следа.

— При стария куниюрски паметник. Движат се по допирателната на хижата, на северозапад.

Брадатото лице се извърна към него.

— И не знаеш какво представляват тези следи?

Значимостта на въпроса бе очевидна. Ти си от Севера, а не знаеш какво е това? Тогава Келхус разбра.

— Сранки.

Траперът погледна в далечината, а очите му блуждаеха сред заобикалящата ги стена от дървета. Монахът забеляза трептенето на стомаха му, ускореното туптене на сърцето му и литанията в ума му, твърде бърза, за да е въпрос: Какво-да-правим-какво-да-правим…

— Трябва да последваме следите — каза Келхус. — Да сме сигурни, че не се пресичат с твоите обичайни пътища. Ако се пресичат…

— Зимата е била сурова за тях — каза Люет. Имаше нужда да извлече някакъв смисъл от ужаса си. — Дошли са на юг за храна… Търсят храна. Да, храна.

— А ако не е така?

Траперът го погледна с диви очи.

— За сранките ние, човеците, сме различен вид прехрана. Ловуват ни, за да успокоят лудостта в сърцата си. — Той пристъпи сред кучетата си, разсеян от струпването им в краката си. — Тихо, шшш, тихо.

Тупаше ги по ребрата и притискаше главите им в снега, чешеше ги по муцуните. Ръцете му се разперваха широко без причина, за да разпръснат обичта му към всички поравно.

— Би ли ми донесъл намордниците, Келхус?

Следата стана сивкава и плитка, докато вървяха сред дърветата. Небето притъмня. Зимните вечери носеха странна тишина във вътрешността на гората — усещането, че скоро нещо по-значимо и от дневната светлина ще дойде до своя край. Бяха тичали дълго със снегоходките си и накрая спряха.

Намираха се под оголените клони на голям дъб.

— Трябва да се върнем — каза Келхус.

— Не можем да оставим кучетата.

Монахът гледа Люет в продължение на няколко издишвания. Въздухът бе твърд и студен. Наясно беше, че лесно може да разубеди трапера да се връща за каквото и да е. Независимо от това що за звяр преследваха, той знаеше за ловните им маршрути, а може би дори и за самата хижа. Ала следите в снега — празни белези — бяха твърде малко, за да ги използва. За момента за Келхус заплахата беше единствено страхът на трапера. Гората все още му принадлежеше.

Той се обърна и двамата заедно тръгнаха към хижата, тичайки с тромавата грация на снегоходките. Ала след малко Келхус спря другия мъж, като постави решително ръка на рамото му.

— Какво… — започна да пита траперът, ала звуците го прекъснаха.

Хор от приглушени писъци и вой разкъса тишината. Едно-единствено излайване успя да прониже какофонията, последвано от злокобна зимна тишина.

Люет застина като тъмните дървета край себе си.

— Защо, Келхус? — Гласът му хриптеше.

— Няма време за „защо“. Трябва да бягаме.

Келхус седеше в пепелявия здрач, загледан в розовите пръсти на зората, подаващи се през гъстите клони на тъмните борове. Люет още спеше.

Тичахме дълго, татко, но дали е достатъчно?

Видя нещо. Движение, което бързо изчезна в дълбините на гората.

— Люет.

Траперът се размърда.

— Какво? — попита той и се разкашля. — Още е тъмно.

Втора фигура. По-далеч отляво. Приближаваше се.

Келхус остана неподвижен, докато очите му изучаваха горския лабиринт.

— Те идват — каза той.

Люет се надигна от замръзналите си одеяла. Лицето му бе пепеляво. Удивен, той последва погледа на Келхус в обкръжаващия ги мрак.

— Не виждам нищо.

— Промъкват се.

Люет започна да трепери.

— Бягай — каза Келхус.

Траперът го изгледа втрещено.

— Да бягам? Сранките прегазват всичко, Келхус. Не можеш да бягаш от тях. Твърде са бързи!

— Зная — отвърна дуниайнът. — Аз ще остана тук. Ще ги забавя.

Люет просто го зяпна. Не можеше да мръдне. Дърветата сякаш бумтяха около него. Небето го дърпаше с празнотата си. После една стрела прониза рамото му и той падна на колене, загледан в червения връх, подаващ се от гърдите му.

— Ке-е-елллхуссс! — изстена мъжът.

Ала Келхус го нямаше. Люет се претърколи в снега, за да го открие, и го видя да тича сред близките дървета с меч в ръка. Първият от сранките падна обезглавен и монахът продължи да се движи като бледо привидение сред виелицата. Още един умря, докато ножът му прорязваше безсмислено празния въздух. Другите се струпаха върху Келхус като кожени сенки.

— Келхус! — извика Люет, може би от болка, а може би в опит да ги примами към някой, който вече бездруго е мъртъв. Бих умрял за теб.

Ала сенките падаха върху снега, стискайки отрязаните си крайници, и сред дърветата прозвуча странен нечовешки вой. Още и още нападатели се свличаха на земята, докато накрая не остана само монахът.

На трапера му се стори, че чува лая на кучетата си някъде отдалеч.

Келхус го дърпаше. Пред изгряващото слънце се носеха снежинки, докато се влачеха сред гъсталака. Люет се гърчеше от агонията в рамото си, ала монахът не познаваше умора и го влачеше със скорост, с която той самият едва би могъл да се справи и без раната. Носеха се през преспи, около дървета, почти се търкаляха през дефилета и излазваха от тях. Монахът и ръцете му винаги бяха около него — тънка желязна скоба, която неизменно го изправяше на крака.

Все още му се струваше, че може да чуе кучетата.

Моите кучета…

Накрая се озова облегнат на едно дърво. Беше като каменен стълб зад гърба му — нещо, върху което да умре. Едва различаваше Келхус, чиито брада и качулка бяха покрити с лед също като плетеницата оголени клони.

— Люет — повтаряше му монахът. — Трябва да мислиш!

Жестоки думи! Те го влачеха към яснота, хвърляха го към болката.

— Кучетата ми — изхлипа той. — Чувам… ги…

Сините очи не потвърдиха нищо.

— Идват още сранки — каза Келхус между накъсаното си дишане. — Трябва ни убежище. Място, където да се скрием.

Люет облегна глава назад, преглътна, за да отблъсне болката в гърлото си, и се опита да се осъзнае.

— В каква… в каква посока се движехме?

— На юг. Само на юг.

Траперът с мъка се отдръпна от дървото и хвана монаха за раменете. Обзеха го неконтролируеми тръпки. Изкашля се и се взря сред дърветата.

— Колко по-потока… — Той се помъчи да вдиша. — През колко потока м-минахме?

Усети горещия дъх на Келхус.

— Пет.

— З-з-з-запад! — изхриптя той. Облегна се пак на дървото и погледна лицето на монаха, все така вкопчен в раменете му. Не изпитваше срам. Пред този мъж нямаше срам. — Т-трябва да вър-вървим на запад — продължи той, полагайки чело на устните на монаха. — Руини. Руини. На нечовеците. Много места, където да се скриеш. — Той изстена. Светът се завъртя. — Можеш д-да ги видиш наб-наблизо от-тук.

Люет усети как заснежената земя се удря в тялото му. Вцепенен, той се опита да се свие. През дърветата видя как фигурата на Келхус, изкривена от сълзите му, изчезва сред дърветата.

Изхлипа.

— Келхус? Келху-ус!

Какво става?

— Не-е-е! — изпищя траперът.

Високата фигура изчезна.

Склонът беше коварен. Келхус се изкачваше като сграбчваше корени и стъпваше внимателно, за да избегне дупките, скрити под снега. Иглолистните растения не му позволяваха да се движи свободно през наклонения терен. Ниски клони постоянно се закачаха за него. Около него бе паднал здрач, не много по-различен от зимното покривало.

Когато най-накрая се издигна над гората, монахът се намръщи към небето и изведнъж застина пред разкрилата се гледка. Покрита от сняг, земята се издигаше като гладните очертания на куче. Над най-близките склонове се извисяваха руините на порта и стена. Отвъд тях един мъртъв дъб с невероятни размери се протягаше към небето.

От тъмните облаци, носещи се над билото, заваля дъжд, който веднага замръзна върху палтото му.

Келхус бе удивен от могъщите камъни на портата. Немалко сред тях бяха с размера на дъба, който закриваха. На трегера бе гравирано издигнато нагоре лице — празни очи, търпеливи като небето. Той мина под него. Земята бе малко по-равна. Зад гърба му гората се стопи сред усилващия се дъжд. Ала звукът стана по-силен.

Дървото бе отдавна мъртво. Колосалните му корени бяха оголени от кората, а клоните му се протягаха във въздуха като разклоняващи се бивни. Оголено от всичко, вятърът и дъждът го заливаха с лекота.

Обърна се точно когато сранките изскочиха от храстите и се втурнаха с вой през снега.

Толкова чисто беше това място. Стрелите свистяха край него. Той хвана една във въздуха, за да я изучи. Топла, сякаш допреди малко притисната в кожа. После мечът му се озова в ръката и проблесна в пространството наоколо, обхващайки го като корона на дърво. Те дойдоха — тъмен порой, — ала той ги предхождаше, разположен в онзи едничък момент, който нямаше как да предвидят. Калиграфия от викове. Глухо стенание на изненадана плът. Пронизваше екстаза в нечовешките им лица, пристъпваше сред тях, за да спре туптенето на сърцата им.

Те не можеха да видят, че обстоятелството е свещено. Просто гладуваха. Той, от друга страна, беше един от подготвените — дуниайн — и всички събития му се подчиняваха.

Започнаха да намаляват и воят отслабна. За момент се струпаха около него — тесни рамене и гърди като на кучета, воняща кожа и огърлици от човешки зъби. Той стоеше търпеливо сред заплахата им. Безметежен.

Те избягаха.

Келхус се наведе над един, който още се гърчеше в краката му, и го вдигна за гърлото. Красивото лице се изкриви от ярост.

— Куз’иниришка дазу дака гуранкас…

Създанието го заплю. Той го прикова към едно дърво с меча си. Отстъпи. Сранкът закрещя и се замята.

Какви са тези същества?

Зад гърба му изпръхтя кон, а после заудря с копито по снега и леда. Келхус измъкна меча си и се завъртя.

Конят и ездачът бяха просто сиви форми насред лапавицата. Монахът проследи с поглед бавното им приближаване, без да отстъпва, а рошавата му коса бе замръзнала в малки шипове, които тракаха на вятъра. Конят беше едър, може би осемнадесет длани, и черен. Ездачът му бе обвит в дълго сиво наметало, с пришити бледи форми — абстракции на лица. Носеше шлем без гребен, който скриваше лицето му. Могъщ глас изтътна на куниюрски:

— Виждам, че ти няма да бъдеш убит.

Келхус не продума. Бдеше. Звукът на дъжда наподобяваше сипещ се пясък.

Фигурата слезе от коня, но запази бдително разстояние. Огледа неподвижните тела, проснати наоколо.

— Невероятно — каза непознатият, а после го погледна. Келхус видя блясъка на очите му под забралото на шлема. — Ти трябва да си име.

— Анасуримбор Келхус — отвърна монахът.

Тишина. Стори му се, че долавя объркване, странно объркване.

— То говори езика — промърмори накрая мъжът. Пристъпи по-близо, взрян в Келхус. — Да — каза. — Да… Ти не ми се подиграваш. Виждам неговата кръв в лицето ти.

Келхус отново не продума.

— Имаш и търпението на Анасуримборите.

Дуниайнът го огледа, забелязвайки, че наметалото не е съставено от стилизирани картини, а от истински лица с разкривени от опъването и изравняването черти. Фигурата под него беше едра, тежко бронирана, и от начина, по който бе застанал, личеше, че мъжът не изпитва никакъв страх.

— Виждам, че си ученолюбив. Знанието е сила, а?

Този не беше като Люет. Не, никак даже.

Звукът на лапавицата, която все така влачеше мъртвите към студения сняг, не спираше.

— Не бива ли да се боиш от мен, смъртни, знаейки какво съм аз? Страхът също е сила. Силата да оцелееш. — Фигурата започна да го обикаля, пристъпвайки внимателно между крайниците на сранките. — Това отличава твоя вид от моя. Страхът. Дращещият със зъби и нокти импулс да оцелеете. За нас животът винаги е… решение. За вас… Е, нека кажем просто, че той решава.

Най-накрая Келхус заговори:

— Тогава решението изглежда е твое.

Фигурата спря.

— Ах, подигравка — каза странникът със съжаление. — Още нещо, което споделяме.

Провокацията на Келхус бе умишлена, ала не му донесе много… или поне така изглеждаше в началото. Странникът внезапно наведе скритото си лице, поклати глава напред-назад и замърмори:

— То ме примамва! Смъртният ме примамва… Това ми напомня, напомня ми… — Той започна да бърника по наметалото си и накрая сграбчи едно безформено лице. — На този! Ох, нетърпелив… каква радост беше само! Да, помня… — Той вдигна поглед към Келхус и изсъска. — Помня!

И дуниайнът осъзна първите принципи на тази среща. Нечовек. Още един от митовете на Люет е истина.

Създанието извади широкия си меч с тържествена преднамереност. Той проблесна за миг в мрака, сякаш отразяваше някакво чуждоземно слънце. Ала нечовекът се обърна към един от мъртвите сранки и го обърна по гръб с плоската част на острието. Бялата кожа започваше да потъмнява.

— Този сранк тук — ти не би могъл да произнесеш името му — беше нашият елджу… нашата „книга“, както би казал на твоя език. Много предано животно. Много ще ми липсва… поне за известно време. — Той огледа другите мъртъвци. — Гадни и свирепи създания всъщност. — Вдигна поглед обратно към Келхус. — Но пък много… запомнящи се.

Откритие. Келхус реши да проучи.

— Толкова намалели. Станали сте толкова жалки — каза той.

— Ти ме съжаляваш? Едно псе смее да ме съжалява? — Нечовекът се изсмя грубо. — Анасуримборът ме съжалява! И така трябва… Ка’кунурои соук ки’елджу, соук хус’джила. — Той се изплю, после посочи с меча си към обкръжаващите ги мъртви. — Тези… тези сранки сега са наши деца. Но преди! Преди вие бяхте децата ни. Сърцето ни беше изтръгнато, така че ние се грижехме за вашите. Спътници на „великите“ норсирайски крале.

Нечовекът пристъпи крачка напред.

— Ала вече не — продължи той. — Докато епохите отмираха, някои от нас изпитаха нужда от нещо повече от вашите детински дрязги, които да си спомнят. Някои от нас се нуждаеха от по-изящна бруталност, отколкото вашите воини можеха да постигнат. Великото проклятие на вида ни… знаеш ли го? Но разбира се, че го знаеш! Кой роб пропуска да се наслаждава на деградацията на господаря си?

Вятърът развя посивялото наметало около него. Той направи още една крачка.

— Но ето, че се оправдавам като човек. Загубата е изписана в самата земя. Ние сме просто най-драматичното напомняне.

Нечовекът вдигна върха на меча си към Келхус, който беше застанал в бойна стойка, а собственото му извито острие се издигаше над главата му.

Отново тишина, този път смъртоносна.

— Аз съм воин на много епохи, Анасуримбор… епохи. Потапял съм нимила си в хиляди сърца. Яздил съм срещу и в името на Не-бога във великите войни, които създадоха тази пустош. Атакувал съм склоновете на великия Голготерат, гледал съм как сърцата на върховни крале се разбиват от ярост.

— Тогава защо сега вдигаш оръжие срещу сам човек? — попита Келхус.

Смях. Свободната ръка посочи мъртвите сранки.

— Оскъдни подаяния, съгласен съм, но все пак ще бъдеш запомнящ се.

Келхус удари пръв, ала острието му отскочи от бронята под наметалото на нечовека. Той приклекна и отблъсна могъщия контраудар, след което подсече краката на създанието изотдолу. Противникът му падна назад, но успя безпроблемно да се претърколи обратно на краката си. От скритото зад шлем лице се разнесе смях.

— Колко запомнящо се! — извика той и се хвърли върху монаха.

И Келхус осъзна, че отстъпва. Посипа се дъжд от мощни удари, които го принуждаваха да прави крачки назад, встрани от мъртвото дърво. Съревнованието между дуниайнска стомана и нечовешки нимил звънтеше сред брулените от вятъра висини. Ала Келхус усещаше момента… макар и да беше много, много по-тесен, отколкото при сранките.

Той се покачи върху този мъничък миг и неземното острие започна да пада все по-далеч и по-далеч от целта си, да заорава все повече в празното пространство. После мечът на Келхус заудря тъмната фигура, пронизвайки и драскайки по бронята, разкъсвайки мрачното наметало. Но не можеше да пролее кръвта й.

— Какво си ти? — извика яростно нечовекът.

Помежду им имаше едно малко пространство, но бродовете бяха безкрайни…

Келхус отвори откритата брадичка на нечовека. Черна като нощта, кръвта се заизлива по гърдите му. Втори удар запрати невъобразимото острие далеч сред снега и леда.

Когато дуниайнът скочи, нечовекът се препъна назад и падна. Върхът на меча на Келхус се промуши пред пролуката на шлема и го накара да застине.

В смразяващия дъжд монахът дишаше тежко, загледан в падналата фигура. Минаха няколко мига. Сега можеше да започне разпитът.

— Ще отговориш на въпросите ми — инструктира го той с глас, лишен от емоции.

Нечовекът се изсмя мрачно.

— Но ти, Анасуримбор, си въпросът.

И тогава последва думата. Дума, която по някакъв начин стисна и изви разума му, когато я чу.

Свиреп пламък. Като цветче, издухано от длан, Келхус отхвърча назад. Претърколи се в снега и, вкочанен, се помъчи да се изправи на крака. Вцепенен от болка, видя как нечовекът се издигна, сякаш дърпан от стоманени жици. Около него се оформи сфера от бледа водниста светлина. Леденият дъжд съскаше и се изпаряваше, щом се докоснеше до нея. Зад гърба на дуниайна се издигаше огромното дърво.

Магия? Но как е възможно?

Келхус се затича, бягайки над мъртвите структури, начупващи снежната покривка. Подхлъзваше се по леда и се пързаляше към далечния хребет, препъваше се през злобните клони на дърветата. Успя да си възвърне равновесието и се отскубна от растителността. Нещо като гръмотевица разтърси въздуха и сред смърчовете зад него избухнаха чудовищни, ослепителни огньове. Горещината го обля и той се затича още по-бързо, докато склонът не се превърна в каскада, а тъмната гора — в неразпознаваем хаос.

— АНАСУРИМБОР! — извика неземен глас, пронизващ зимната тишина. — ТИЧАЙ, АНАСУРИМБОР! — изтътна той. — АЗ ЩЕ ЗАПОМНЯ.

Смях, като буря, и гората зад него бе погълната от още свирепи светлини. Те начупиха заобикалящия го мрак и Келхус видя собствената си бягаща сянка, която се носеше пред него.

Студеният въздух раздираше дробовете му, ала той тичаше… много по-бързо, отколкото го бяха накарали сранките.

Магия? Нима това е сред уроците, които трябва да науча, татко?

Спусна се студена нощ. Някъде в мрака виеха вълци. Шимех, сякаш казваха те, е твърде далеч.