23

Бъч излезе от кабинета на капитана. Кобурът му се стори необичайно лек без пистолета в него, а портфейлът без значката — твърде плосък. Имаше чувството, че е гол.

— Какво стана? — попита Хосе.

— Излизам в отпуск.

— Какво, по дяволите, означава това?

Бъч тръгна надолу по коридора.

— Нюйоркското полицейско управление разполага ли с нещо за заподозрения?

Хосе го дръпна за ръката и го вкара в една от стаите за разпит.

— Какво стана?

— Временно съм отстранен от длъжност без право на заплата, докато не приключи вътрешното разследване. Което, както и двамата знаем, ще установи, че съм употребил сила неправомерно.

Хосе зарови ръка в косата си.

— Казах ти да стоиш настрана от заподозрените, човече.

— Този момък, Ридъл, заслужава нещо още по-лошо.

— Не е там въпросът.

— Странно, именно това каза и капитанът.

Бъч отиде до двустранното огледало и се огледа. Господи, остаряваше. Или може би просто беше уморен от единствената работа, която някога е искал да върши.

Полицейско насилие. Майната му. Той беше защитник на невинните, а не самонадеян грубиян, на когото му прави удоволствие да тормози хората. Проблемът беше, че има твърде много правила в полза на престъпниците. Жертвите със съсипан от насилието живот са ощетени в това отношение.

— Във всеки случай не ми е мястото тук — тихо каза той.

— Какво?

Просто на земята вече няма място за хора като мен, помисли си Бъч.

После се обърна.

— И така. Какво установиха от Нюйоркското полицейско управление?

Хосе го изгледа втренчено.

— Временно отстранен, а?

— Поне докато не ме изхвърлят официално.

Хосе сложи ръце на кръста си, погледна надолу и поклати глава, като че ли разговаряше с обувките си. Но отговори.

Nada8. Сякаш се е пръкнал от нищото.

Бъч изруга.

— Тези звезди. Знам, че можеш да си ги поръчаш по интернет, но ги продават и тук, нали?

— Да, в школите за бойни изкуства.

— Има две в града.

Хосе кимна бавно.

Бъч извади ключовете от джоба си.

— Доскоро.

— Почакай. Вече изпратихме човек да поразпита. И в двете школи са казали, че не си спомнят купувач, който да съответства на описанието на заподозрения.

— Благодаря за информацията — каза Бъч и се отправи към вратата.

— Детективе. Ей, О’Нийл — Хосе го хвана за ръката. — Няма ли да спреш за минутка, дявол да го вземе?

Бъч го погледна гневно през рамо.

— Сега ще ме предупредиш да не се меся в работата на полицията ли? Можеш да си спестиш труда.

— Боже мой, Бъч. Аз не съм ти враг — тъмнокафявите очи на Хосе го гледаха пронизително. — С момчетата сме на твоя страна. Смятаме, че правиш това, което трябва, и никога не си бъркал. Всеки, когото си ударил, си го е заслужавал. Но знаеш ли, може би просто си имал късмет. Представи си, че нараниш някого, който не е…

— Остави тези проповеди. Не ме интересуват — той хвана дръжката на вратата.

Хосе стисна здраво ръката му.

— Отстранен си, О’Нийл. И това, че бързаш да се намесиш в разследване, от което си отстранен, няма да върне Джейни.

Бъч остана без въздух, сякаш някой го беше ударил с юмрук в корема.

— И ти ли си решил да ме сриташ в ташаците?

Хосе дръпна ръката си, сякаш се предаваше.

— Извинявай, но да знаеш, че ако се разровиш по-дълбоко в тази работа, ще затънеш. Това няма да помогне на сестра ти. Знаеш го много добре.

Бъч бавно поклати глава.

— Мамка му. Знам го.

— Сигурен ли си?

Да. Сигурен беше. Искаше да нарани Били Ридъл, за да му отмъсти за стореното на Бет. Нямаше нищо общо със сестра му. Не можеше да я върне. Джейни си беше отишла завинаги. И то много отдавна. Но тъжните очи на Хосе го накараха да се почувства така, сякаш страдаше от неизлечима болест.

— Всичко ще се оправи — чу той собствените си думи. Макар всъщност да не вярваше в това.

— Само недей… не си насилвай късмета, детективе.

Бъч отвори вратата.

— Това е единственото, което мога да правя, Хосе.



Господин Х. се облегна назад в офис стола си и се замисли за предстоящата вечер. Беше готов да опита отново, макар че в момента централната част на града гъмжеше от ченгета заради взривената кола и убитата проститутка. Рисковано беше да търси вампири в района на „Скриймърс“, но именно рискът да го заловят правеше предизвикателството още по-примамливо. Всеки знае, че ако искаш да хванеш акула, не ловиш риба в сладководна вода. Трябваше да отиде там, където се подвизаваха вампирите.

Предвкусвайки какво ще се случи, тялото му потръпна. Непрекъснато усъвършенстваше методите си за изтезаване. Тази сутрин, преди да тръгне за академията, се бе отбил в работилницата, която беше обзавел в обора. Инструментите му бяха подредени и излъскани до блясък: комплект зъболекарски бургийки, ножове с различни размери, шлосерски чук, длето, трион. Лъжица за загребване на сладолед. За очите. Номерът, разбира се, беше да държиш жертвата на тънката граница между болката и смъртта. Можеш да проточиш болката с часове и дни. Смъртта слага край на всичко.

Някой почука на вратата.

— Влез — каза той.

Беше администраторката, мускулеста жена с бицепси като на мъж и плоски гърди. Господин Х. винаги се учудваше от противоречивата й природа. Въпреки че според него тежък случай на завист към пениса бе това, което я караше да гълта стероиди и да се занимава с вдигане на тежести като горила, винаги беше гримирана и с прическа. С късата си тениска и тесен клин приличаше на травестит.

Тя го отвращаваше.

Човек трябва да знае кой е, помисли си той. И кой не е.

— Един младеж иска да говори с вас — гласът й беше с октава и половина по-нисък от нормалното. — О’Нийл, мисля, че така беше името. Прилича на ченге, но не ми показа значката си.

— Кажи му, че идвам.

Ти си грешка на природата, добави той наум.

Господин Х. не можа да сдържи смеха си, след като тя — той — или каквото там беше — затвори вратата след себе си.

Той, човекът без душа, който убива вампири, смяташе, че тя е грешка на природата? Е, да, но в крайна сметка той поне имаше цел. И план. А тя, както всеки ден, отново щеше да отиде във фитнес залата, като преди това избръсне наболата си до пет следобед брада.



Беше почти шест часът, когато Бъч спря необозначената си полицейска кола пред дома на Бет. Трябваше да остави колата, но отстранен все пак не значеше уволнен. Щеше да чака капитанът да поиска да върне проклетата таратайка.

Посети и двете школи по бойни изкуства и разговаря с ръководителите им. Единият беше доста неприятен. Побъркан на тема „самоотбрана“ тип, който явно обичаше да му се подмазват и който си беше повярвал, че е истински азиатец. Въпреки че беше бял като Бъч.

Другият беше просто странен. Приличаше на млекар от петдесетте години, с руса, намазана с някаква помада коса и широка, дразнеща усмивка, разкриваща зъби, които не бяха виждали паста за зъби поне половин век. Стараеше се да бъде полезен, но нещо не беше наред. Още щом господин Провинция си отвори устата, инстинктът на Бъч му подсказа, че нещо не е както трябва. Освен това миришеше като жена.

Бъч се изкачи на прескоци по стъпалата пред вратата на Бет и натисна звънеца. Беше й оставил съобщение на гласовата поща в работата и у дома, за да й каже, че ще я навести. Тъкмо се канеше отново да позвъни, когато видя през стъклената врата, че е във фоайето.

По дяволите.

Облечена беше с плътно прилепнала черна рокля, с която изглеждаше толкова красива, че главата отново го заболя. Дълбокото остро деколте разкриваше горната част на гърдите й. Тънката талия подчертаваше елегантните извивки на ханша й. Роклята беше с цепка от едната страна и бедрото й се показваше при всяка стъпка. Носеше обувки с висок ток, от което глезените й изглеждаха още по-стройни и изящни.

Търсеше нещо в чантата си. За момент вдигна очи и се изненада, когато го съзря.

Косата й беше вдигната нагоре. Той си помисли какво ли би почувствал, ако я разпусне.

Тя отвори вратата.

— Бъч.

— Здравей — беше толкова смутен, че езикът му се върза като на малко момче.

— Получих съобщенията ти — спокойно каза тя.

Той отстъпи назад, за да й направи път.

— Имаш ли време да поговорим? — попита Бъч, въпреки че предварително знаеше какъв ще бъде отговорът.

— О, не. Не точно сега.

— Къде отиваш?

— Имам среща.

— С кого?

Погледна го с такова преднамерено спокойствие, че той разбра — щеше да го излъже.

— Не е с някой специален.

Да бе.

— Какво стана с мъжа от снощи, Бет? Къде е той?

— Не знам.

— Лъжеш.

Погледът й не трепна.

— Ако ме извиниш…

Той хвана ръката й.

— Не отивай при него.

Тихо бръмчене на автомобилен двигател наруши тишината. След миг голям черен мерцедес с тъмни стъкла спря пред входа. Ето че пристигна и самият наркобарон.

— Мамка му, Бет — той стисна ръката й по-силно, като се мъчеше да привлече вниманието й. — Не го прави. Замесваш се със заподозрян.

— Пусни ме, Бъч.

— Той е опасен.

— А ти не си ли?

Пусна ръката й.

— Утре — каза тя, като се дръпна назад. — Ще поговорим утре. Ще се видим тук след работа.

Обзет от отчаяние, той препречи пътя й.

— Бет, не мога да ти позволя…

— Ще ме арестуваш ли?

Не и в качеството си на ченге. Освен ако не го възстановят на работа.

— Не, няма.

— Благодаря.

— Не ти правя услуга — отвърна той рязко, когато тя мина край него. — Бет, умолявам те.

Тя спря за момент.

— Нищо не е така, както изглежда.

— Не съм сигурен. Мамка му, картинката ми е ясна. Прикриваш убиец и има голяма вероятност да свършиш като жертвите му. Не разбираш ли какъв е той? Видях лицето му отблизо. Когато ме беше докопал за врата и искаше да ме удуши. Склонността към убийство е в кръвта му. Такава е природата му. Как можеш да се срещаш с него? По дяволите, как изобщо можеш да го оставиш да се разхожда из улиците?

— Той не е такъв.

Но думите й прозвучаха по-скоро като въпрос. Вратата на колата се отвори и от нея излезе дребно старче в смокинг.

— Има ли някакъв проблем, госпожице? — попита загрижено той и същевременно погледна злобно Бъч.

— Не. Фриц. Никакъв проблем — усмихна се неуверено тя. — До утре, Бъч.

— Ако доживееш дотогава.

Пребледняла, тя бързо слезе по стълбите и влезе в колата. След минута Бъч се качи в своята и потегли след тях.



Хавърс чу приближаващите към трапезарията стъпки и свъсил вежди, вдигна поглед от чинията пред себе си. Надяваше се да се нахрани, без да го прекъсват.

Но не беше някой от догените, дошъл да съобщи за търсещ помощта му пациент.

— Мариса! — той стана от стола.

На лицето й се изписа принудена усмивка.

— Помислих си, че ще е добре да сляза. Омръзна ми да прекарвам толкова време сама в стаята си.

— Много се радвам, че ще ми правиш компания.

Мариса се приближи към масата и той й дръпна стола. Беше доволен, че настояваше винаги да има прибори за нея, дори и след като загуби надежда, че ще му прави компания. Но тази вечер тя като че ли не беше направила усилие да дойде само за да се нахрани. Беше облякла красива рокля от черна коприна и жакет с твърда, висока яка. Косата й се спускаше свободно по раменете и блестеше като злато на светлината на свещите. Изглеждаше великолепно и Хавърс внезапно почувства омраза. Оскърбителен беше фактът, че Рот не ценеше това, което тя можеше да му предложи. Тази изтънчена жена с благородно потекло не беше достатъчно добра за него. За него тя беше единствено жива хранилка.

— Какво става с работата ти? — попита тя, докато един от догените й наливаше вино. Една жена доген й сервира пълна чиния. — Благодаря ти, Филип. Каролин, това ястие изглежда великолепно.

Взе вилицата си и деликатно я забоде в ростбифа.

Боже мой, помисли си Хавърс. Тя се държи почти нормално.

— Работата ми? Добре. Всъщност дори повече от добре. Както ти споменах, направих едно откритие. Скоро нуждата да пием от друг може би ще бъде минало — той вдигна чашата си и отпи. Бургундското вино подхождаше идеално на говеждото, но в устата му остана неприятен вкус. Киселееше му и всичко в чинията му. — Днес следобед си прелях консервирана кръв и се чувствам добре.

В действителност малко преувеличи. Не че беше болен, но нещо с него не беше наред. Все още не беше усетил обичайния прилив на сили.

— О, Хавърс — каза нежно тя. — Все още ти липсва Еванджелин, нали?

— Ужасно много. И пиенето просто… ми е неприятно.

Не, няма повече да живее по старомодния начин. Отсега нататък пиенето ще се превърне в клинична процедура. Стерилизирана игла във вената, свързана с банка кръв.

— Толкова съжалявам — каза Мариса.

Хавърс протегна ръка и я сложи на масата с дланта нагоре.

— Благодаря ти.

Мариса хвана ръката му.

— И съжалявам, че бях прекалено… погълната от себе си. Но сега всичко ще бъде различно.

— Да — с готовност се съгласи той. Рот беше просто един варварин, който щеше да продължи да пие от вена, но поне Мариса нямаше да се унижава пред него. — Ти също можеш да опиташ с преливането. Така ще бъдеш свободна.

Тя отдръпна ръката си и взе чашата си с вино. Докато я поднасяше към устата си, разля няколко капки бургундско върху жакета си.

— О, колко неприятно — промърмори тя и се опита да почисти коприната от виното. — Движенията ми са ужасно некоординирани, нали?

Съблече жакета и го остави на празния стол до себе си.

— Знаеш ли, Хавърс, бих искала да опитам. И на мен пиенето вече не ми харесва.

Завладя го приятно чувство на облекчение, пред него като че ли се разкриха нови възможности за бъдещето. Това усещане беше нещо ново. Мисълта, че нещо може да се промени към по-добро, му беше станала чужда.

— Наистина ли? — прошепна той.

Тя кимна, отметна косата си през рамо и взе вилицата си.

— Да, наистина.

И тогава Хавърс забеляза белезите на шията й. Две възпалени ранички. Зачервяване на мястото, от което Рот беше смукал. Пурпурни петна по кожата на ключицата й, където я беше притискал с грамадните си ръце. Апетитът му секна от ужас, погледът му се замъгли.

— Как е могъл да се отнесе толкова грубо с теб? — възкликна той.

Мариса сложи ръка на шията си и прехвърли косата си отпред.

— Няма нищо. Наистина… нищо не се е случило.

Той не отмести поглед и виждаше ясно в съзнанието си това, което беше скрила.

— Хавърс, моля те. Нека просто да продължим да се храним — тя взе отново вилицата си, сякаш се готвеше да покаже как се прави това. — Хайде. Яж с мен.

— Как бих могъл? — Хавърс захвърли сребърните си прибори на масата.

— Защото всичко свърши.

— Какво?

— Освободих Рот от обета. Вече не съм негова шелан. Повече няма да го виждам.

Хавърс я изгледа изумен, без да може да каже и дума. После попита:

— Защо? Какво се промени?

— Намерил е жена, която желае.

От гняв кръвта му замръзна.

— И коя е предпочел пред тебе?

— Не я познаваш.

— Познавам всички жени от нашата класа. Коя е тя? — настоя той.

— Не е от нашата класа.

— Тогава да не е някоя от Избраниците на Скрайб Върджин? — във вампирската социална йерархия единствено те стояха по-високо от аристократите.

— Не. Тя е човек. Или поне получовек, съдейки по това, което видях в мислите му.

Хавърс стоеше като вкаменен на стола. Човек. Човек? Беше изоставил Мариса заради… хомо сапиенс?

— Уведомена ли е Скрайб Върджин? — попита той глухо.

— Това е негово задължение, не мое. Но бъди сигурен, че ще отиде при нея. Всичко… свърши.

Мариса взе хапка говеждо и го сложи в устата си. Дъвчеше внимателно, като че ли беше забравила как става това. Или може би й беше трудно да преглъща поради унижението, което изпитва.

Хавърс стисна облегалките за ръце на стола си. Неговата сестра, неговата красива, невинна сестра е била пренебрегната. Използвана. Тормозена. И единственото, което бе останало от връзката й с техния крал, беше позорът да бъде отхвърлена заради човешко същество.

Любовта й никога не е означавала нищо за Рот. Нито тялото й, нито безупречното й потекло. А сега воинът беше опозорил и честта й.

По дяволите. Нищо не беше свършило.

Загрузка...