Тъмна любов

7

Господин Х. тръгна през паркинга към Академията за бойни изкуства, но усети уханието, което се носеше от „Дънкин Донътс“ на отсрещната страна на улицата. Разкошният, плътен аромат на брашно, захар и горещо олио изпълваше утринния въздух. Погледна през рамо и видя един човек да излиза оттам, понесъл две кутии в бяло и розово под мишницата на едната си ръка и огромен термос с кафе в другата ръка.

Чудесен начин да започнеш деня, каза си господин Х. Качи се на тротоара под златночервения навес на академията. Спря и се наведе да вдигне една пластмасова чаша, която някой беше захвърлил там. Предишният й собственик се беше погрижил да остави два пръста сода на дъното и сега в нея плуваха фасовете му в очакване да ги изхвърли някой друг. Господин Х. пусна отвратителната помия в кошчето за боклук и отключи вратата на академията.

Предишната вечер във войната, която водеше Обществото на лесърите, беше настъпил обрат в тяхна полза и заслугата за това беше негова. Дариъс беше водеща фигура сред вампирите, член на Братството на черния кинжал. Изключително ценен трофей. Жалко, че не остана нищо от трупа му, за да бъде окачено на стената, но бомбата на господин Х. беше свършила добра работа, дори много добра. Той си беше у дома и подслушваше полицейската радиостанция, когато съобщиха за експлозията. Операцията протече точно както я беше планирал, брилянтно изпълнена и абсолютно анонимна. Абсолютно смъртоносна.

Опита се да си припомни кога за последен път е бил премахнат член на братството. Със сигурност десетилетия назад, доста преди да се присъедини към обществото. Очакваше потупване по рамото, не че похвалите го мотивираха. Предполагаше, че дори могат да го възнаградят, вероятно като разширят сферата му на влияние или му поверят по-голяма територия — в географски смисъл — където да работи. Но наградата… наградата се оказа по-голяма, отколкото беше очаквал.

Омега го бе посетил час преди да настъпи утрото. И го удостои с всички права и привилегии на старши лесър. Лидер на Обществото на лесърите. Отговорността беше голяма. Но господин Х. се стремеше именно към това. Съсредоточаването на власт в ръцете му беше единствената форма на признание, която го интересуваше. Отправи се с широки крачки към офиса си. Занятията започваха в девет, така че имаше достатъчно време, за да формулира някои от новите правила за подчинените си в обществото.

Първата му инстинктивна мисъл, след като Омега си тръгна, беше да им изпрати съобщение, но това би било неразумно. Един лидер трябва първо да събере мислите си и после да говори; той не тича към подиума, за да го превъзнасят. В крайна сметка егото е коренът на всички злини. Така че вместо да започне да се хвали като глупак, той излезе навън, седна на един градински стол и се загледа в моравата зад дома си. В светлината на раждащото се утро направи анализ на всички силни и слаби страни на организацията и позволи на инстинкта си да му подскаже как да я управлява. Обърканите образи и мисли се подредиха и бъдещето започна да се изяснява.

Сега, седнал зад бюрото си, той се логна в уебсайта на обществото, който беше с ограничен достъп, и обяви, че в ръководството има промяна. Нареди на всички лесъри да се явят в академията в четири часа следобед, защото знаеше, че на някои ще се наложи да пътуват, но никой не беше по-далеч от осемчасов път с кола. Неявилите се щяха да бъдат изключени от обществото и преследвани като кучета.

Рядко се случваше всички лесъри да се съберат на едно място. В момента те наброяваха между петдесет и шестдесет, в зависимост от това, колко от тях бяха избити от братството през нощта, както и от броя на новите попълнения. Всички членове на обществото живееха в Нова Англия или близо до този район. Концентрацията им в североизточната част на Съединените щати беше продиктувана от факта, че тук живееше по-голямата част от вампирското население. Когато вампирите се местеха, преместваха се и членовете на обществото. Така беше поколения наред, откакто се водеше войната.

Господин Х. съзнаваше, че е особено важно да свика лесърите в Колдуел на среща. Макар че познаваше повечето от тях, а някои дори доста добре, беше необходимо те да го видят и да го изслушат. Особено като се има предвид поставянето им на нови задачи.

Свикването на събранието през деня също беше важно, защото така нямаше опасност братството да им устрои засада. Освен това можеше да представи срещата пред хората, които работеха в академията, като семинар по техника на бойните изкуства. Щяха да проведат събранието в голямата конферентна зала в сутерена и да заключат вратите, за да не се вмъкнат натрапници.

Преди да излезе от сайта, пусна отчет за елиминирането на Дариъс, защото искаше лесърите да го имат в писмена форма. Обясни подробно какъв вид бомба е използвал, начина, по който се прави, както и метода на свързване на детонатора със запалителната система на колата. След поставянето на устройството, останалото беше лесно. Просто бомбата трябваше да се активира и когато двигателят се запали, всички намиращи се в колата ставаха на пепел.

За този кратък миг на отплата той беше преследвал воина Дариъс цяла година. Наблюдаваше го, изучаваше ритъма му на живот. Два дена преди атентата господин Х. се вмъкна в „Грийн Брадърс“, местното представителство на „BMW“, където Дариъс беше оставил шестцилиндровия си автомобил на сервиз. Постави бомбата, а миналата вечер мина покрай колата и активира детонатора с помощта на радиопредавател, без дори да забави крачка.

Не сподели за продължителните, концентрирани усилия, необходими за подготовката. Искаше неговите лесъри да вярват, че е в състояние да изпълни такъв безупречен ход веднага щом му хрумне. Имиджът и възприятията играят важна роля при полагане на основите на властта, а той искаше веднага да започне да гради авторитета си като командир.

След като излезе от сайта, господин Х. се облегна на стола си и сплете пръсти. Откакто се беше присъединил към обществото, основната му цел беше да намали броя на вампирите, като унищожава цивилното им население. Разбира се, това щеше да си остане главната му цел, но първата му заповед като лидер щеше да внесе промяна в стратегията. Ключът към спечелването на войната беше отстраняването на братството. Без тези шест воини гражданското население щеше да остане открито и беззащитно пред лесърите.

Тактиката не беше нова. Опити за прилагането й бяха правени поколения наред и тя бе отхвърляна безброй пъти, защото братята се бяха оказали твърде агресивни или твърде неуловими, за да бъдат елиминирани. Но със смъртта на Дариъс обществото бе получило положителен импулс. Трябваше да започнат да действат различно. При сегашното положение братството избиваше стотици лесъри всяка година, а това налагаше попълване на редиците им с нови, неопитни убийци. Новобранците бяха проблем. Намираха се трудно, не беше лесно да се въведат в обществото и не бяха така ефективни, както опитните му членове.

Непрекъснатата нужда от приемането на нови хора беше слабото място на обществото. Учебните центрове като Колдуелската академия за бойни изкуства играеха важна роля за откриване и вербуване на хора, които да попълнят редиците на лесърите, но криеха и голям риск. Да се избягва намесата на полицията — и да се осигури защита срещу засада от страна на братството — изискваше непрекъсната бдителност и често преместване. Местенето от място на място затрудняваше нормалната дейност, но как иначе би могло обществото да си осигурява ресурси, без риск оперативните му центрове да бъдат нападнати?

Господин Х. поклати глава. На даден етап щеше да има нужда от заместник, макар че все още не беше настъпил моментът за това. За щастие това, което смяташе да направи, не беше толкова сложно. Ставаше въпрос за елементарна военна стратегия. Построяване на войските. Координация. Събиране на сведения за врага. Настъпление по един логичен и дисциплиниран начин.

Този следобед той щеше да строи войските си.

Що се отнася до координацията, щеше да ги разпредели в бригади. И щеше да настоява лесърите да се срещат редовно с него на малки групи.

А сведенията? Ако искат да унищожат братството, трябваше да знаят къде да намерят членовете му. Това щеше да бъде трудно, макар и не невъзможно. Тези воини бяха предпазливи и подозрителни и се държаха настрани от другите, но цивилното вампирско население все пак поддържаше някакви контакти с тях. В крайна сметка те трябваше да се хранят, а не можеха да се хранят един от друг. Имаха нужда от женска кръв.

А жените, въпреки че повечето от тях биваха пазени подобно на безценни произведения на изкуството, имаха братя и бащи, които можеха да бъдат убедени да говорят. Чрез използването на подходящ стимул мъжете щяха да разкрият къде ходят и с кого се срещат жените. И тогава братството щеше да бъде разкрито.

Това беше ключът към цялостната му стратегия: координирана програма за залавяне и изнудване, фокусиране върху цивилните мъже и по-рядко жените, което в крайна сметка ще ги отведе при братята. Нямаше как да не се получи. Защото братята щяха да се вбесят от жестокостите спрямо цивилното население и да се появят, размахали кинжали, или защото все някой щеше да проговори и да издаде местонахождението им.

Най-добре би било да разберат къде воините прекарват дните си. Да ги унищожат, докато грее слънцето, когато са най-уязвими, беше план на действие с най-големи шансове за успех и най-малка вероятност за жертви сред лесърите.

В крайна сметка убиването на цивилни вампири не беше кой знае колко по-трудно от това да пречукаш един обикновен човек. Те кървят, ако ги порежеш, сърцата им престават да бият, ако ги простреляш, и изгарят, ако ги изкараш на слънце.

Но да се убие член на братството беше друга работа. Те притежаваха чудовищна сила, бяха изключително добре обучени и раните им заздравяваха бързо. Бяха отделен подвид. С вампира воин можеш да опиташ късмета си само веднъж. Ако не го убиеш, никога няма да се прибереш обратно вкъщи.

Господин Х. се надигна от бюрото и спря за момент, изучавайки отражението си в прозореца на офиса. Почти бяла коса, бледа кожа, бледи очи. Преди да стане член на обществото, беше червенокос. Вече не помнеше как е изглеждал тогава. Но ясно си представяше бъдещето. Както и това на обществото.

Заключи вратата след себе си и се отправи по покрития с плочки коридор към главната спортна зала. Застана на входа и кимаше на учениците, пристигащи за урока си по джуджицу. Този беше любимият му клас, група младежи на възраст от осемнадесет до двадесет и четири години, които даваха големи надежди. Момчета в бели джуджицу ги2, препасани с колани, сведоха глави за поздрав, наричайки го сенсей, а в това време той ги преценяваше един по един, като обръщаше внимание на стойката и настроението им, на начина, по който се движат очите им.

Строи учениците, готови за тренировката, и продължи да се оглежда за потенциални кандидати за обществото. Търсеше комбинация от физическа сила, остър ум и безцелна омраза.

Когато му предложиха да стане член на обществото през петдесетте години на двадесети век, той беше седемнадесетгодишен грийзър3, включен в програма за малолетни престъпници. Една година преди това беше намушкал баща си в гърдите, след като копелето го беше удряло с бирена бутилка по главата. Надяваше се, че го е убил. Но за съжаление баща му оцеля и живя достатъчно дълго, за да се прибере у дома и да убие майка му.

Но поне скъпото старо татенце има благоразумието след това да пръсне собствената си глава с една ловна пушка, при което мозъкът му бе полепнал по цялата стена. Господин Х. откри тялото му при едно посещение у дома, точно преди да го хванат и да го вкарат в изправителен дом.

В онзи ден, застанал до трупа на баща си, господин Х. разбра, че няма никаква полза да крещиш на мъртвите. В крайна сметка не можеш да вземеш нищо от някой, който вече го няма.

Като се има предвид какви бяха родителите му, не беше случайност, че жестокостта и омразата бяха в кръвта му. А избиването на вампири беше един от възможните обществено приемливи отдушници за склонните към убийство като него. В армията беше досадно. Прекалено много правила, освен това се налага да чакаш да ти посочат врага, преди да се захванеш за работа. Серийните убийства, от друга страна, бяха твърде скромно поле за изява.

Обществото беше нещо различно. Получи всичко, което е искал някога. Неограничени парични средства. Възможност да убива всеки път, щом слънцето залезе. И, разбира се, изключителния шанс да формира подрастващото поколение. И така, за да стане член на обществото, трябваше да продаде душата си. Това не беше проблем. След всичко, което баща му му беше сторил, от душата му така или иначе не беше останало много.

Той беше убеден, че определено е спечелил от сделката. Бяха му гарантирали, че ще остане млад и в отлично здраве до самата си смърт. Освен това дали ще умре не зависеше от някакво биологическо увреждане като рак или сърдечно заболяване, а от собствената му способност да оцелее.

Благодарение на Омега във физическо отношение той превъзхождаше хората, зрението му беше отлично и се занимаваше с това, което харесваше най-много. Импотентността малко го притесняваше в началото, но вече беше свикнал. А това, че не ядеше и не пиеше… и без това никога не е бил чревоугодник. Освен това проливането на кръв беше по-добро от яденето и секса.

Вратата на залата рязко се отвори и той гневно погледна през рамо. Беше Били Ридъл, и двете му очи бяха насинени, а носът му беше бинтован.

Господин Х. повдигна вежда.

— Днес няма да тренираш, нали, Били?

— Да, сенсей — Били сведе глава. — Но исках да съм тук.

— Браво — господин Х. прегърна Ридъл през раменете. — Харесва ми твоята отдаденост. Знаеш ли какво… Искаш ли да провериш на какво са способни по време на разгряването?

Били направи дълбок поклон, като широкият му гръб беше почти успореден на пода.

— Сенсей.

— Започвай — той потупа момчето по рамото. — И не ги щади.

Били вдигна поглед, очите му блестяха.

Господин Х. кимна.

— Радвам се, че ме разбираш, синко.

На излизане от сградата, в която живееше, Бет забеляза необозначената полицейска кола, паркирана от другата страна на улицата, и се намръщи. От нея излезе Хосе и притича към нея.

— Чух какво се е случило — очите му се спряха на устните й. — Как си?

— По-добре.

— Ела. Ще те откарам на работа.

— Благодаря, но искам да походя пеша — челюстта на Хосе се стегна, като че ли се канеше да спори, затова тя се протегна и докосна ръката му. — Няма да позволя страхът да промени живота ми. Рано или късно ще трябва да мина покрай онази уличка и по-добре е да го направя сутринта, когато е светло.

Той кимна.

— Чудесно. Но ще си повикаш такси довечера или пък някой от нас ще мине да те вземе.

— Хосе…

— Радвам се, че си съгласна — той пресече улицата обратно. — А, предполагам, че не си чула какво направи снощи Бъч О’Нийл?

Не й се искаше много да пита.

— Какво?

— Отишъл при онзи негодник. Разбрах, че се наложило да наместват носа му, след като нашият добър детектив приключил с него — Хосе отвори вратата на колата и се отпусна на седалката. — Е, ще те видим ли днес?

— Да, искам да науча повече за бомбата в колата.

— И аз така си помислих. Доскоро — той махна с ръка и потегли.

Но към три часа следобед тя все още не беше стигнала до полицейския участък. Всички в офиса искаха да чуят за случилото се с нея, после Тони настоя да излязат и да похапнат добре на обяд. След като се върна отново зад бюрото си, прекара целия следобед, тъпчейки се с хапчета за киселините в стомаха си и се забавляваше с електронната поща.

Знаеше, че я чака работа, но просто не можеше да завърши статията, която пишеше за намерените от ченгетата пистолети. Не че я притискаше някакъв срок. Дик не бързаше особено да й даде място на първата страница в раздела с местните новини.

Не, единственото, което й възлагаше, беше редакторска работа. Двете последни статии, които остави на бюрото й, бяха написани от големите момчета и Дик искаше тя да провери фактологията. Всъщност това, че беше перфекционист по отношение на фактите и се придържаше към стандартите, с които се беше запознал в „Ню Йорк Таймс“, беше една от силните му страни. Но за съжаление изобщо не го беше грижа за тежкия труд, който полагаха сътрудниците му. Колкото и поправки с червено да правеше, дори не споменаваха името й наред с това на автора.

Беше почти шест часът, когато приключи с редактирането на статиите. Пусна ги в кутията с входящата поща на Дик и се замисли дали да не пропусне посещението си в участъка. Бъч беше взел показанията й предишната вечер и тя нямаше какво повече да направи по случая. По-точно, неприятна й беше идеята да бъде на едно място с нападателя си, макар и той да беше в ареста. Освен това беше страшно уморена.

— Бет!

Тя трепна при звука на гласа на Дик.

— Не мога да говоря, сега отивам в участъка — отвърна тя през рамо и си помисли, че като го избягва, няма да го държи дълго време настрана, но поне тази вечер стратегията й щеше да я отърве от него.

Освен това искаше да научи нещо повече за атентата.

Изхвръкна от офиса и измина пеша шест преки в източна посока. Участъкът имаше типичната за шестдесетте години на двадесети век общинска архитектура. Сграда на два етажа с разчупена форма, която е била модерна за времето си, строена с бледосив цимент и множество тесни прозорци. С течение на годините изобщо не ставаше по-красива. По стените й имаше тъмни черти, като че ли от някаква рана на покрива се стичаше кръв. Вътрешността също напомняше за смърт: отвратителен, тебеширено зелен линолеум, стени, облицовани с имитация на дърво, нащърбени дървени первази. След четиридесет години най-голямата мръсотия се беше набила във всяка пукнатина и пролука и можеше да се отстрани само с пулверизатор или четка за зъби.

А може би със съдебна заповед за опразването й.

Ченгетата наистина се държаха много мило. Още щом се появи в сградата, започнаха да се суетят край нея. След като им разказа всичко, като едвам се сдържаше да не се разплаче, тя отиде в диспечерската стая и си побъбри с двете момчета зад плота. Бяха задържали няколко души за проституция и продажба на наркотици, но иначе денят беше спокоен. Тъкмо се канеше да си тръгне, когато Бъч влезе през задния вход.

Беше облечен в джинси и риза, в ръката си държеше червено яке. Очите й се спряха на кобура, чиито ремъци пресичаха широките му рамене, на черната ръкохватка на пистолета му, който проблясваше, когато ръцете му се люлееха в такт с походката му. Тъмната му коса беше влажна, като че ли за него денят тъкмо започваше. Което, като се има предвид колко зает беше предишната нощ, вероятно беше истина.

Той тръгна право към нея.

— Имаш ли време да поговорим?

Тя кимна.

— Да.

Влязоха в една от стаите за разпит.

— Просто за твое сведение, камерите и микрофоните са изключени — каза той.

— Не работиш ли обикновено по този начин?

Той се усмихна и седна на масата. Сплете ръце.

— Трябва да ти кажа, че Били Ридъл е освободен под гаранция. Пуснаха го тази сутрин.

Тя седна.

— Името му е Били Ридъл? Шегуваш се.

Бъч поклати глава.

— Той е на осемнадесет. Няма полицейско досие като пълнолетен, но хакнах файла му като малолетен и се оказа, че е бил доста деен. Сексуално нападение, тормоз, няколко дребни кражби. Баща му е голяма клечка и момчето има адски добър адвокат, но говорих с окръжния прокурор. Тя ще се опита да го притисне, за да не се наложи да свидетелстваш.

— Ще свидетелствам, ако трябва.

— Добро момиче — Бъч прочисти гърлото си. — Как си?

— Добре съм — нямаше намерение да остави Железния да се прави пред нея на д-р Фил4. В грубоватия Бъч О’Нийл имаше нещо, което я караше да иска да се покаже силна. — А сега за взривената кола. Чувам, че експлозивът вероятно е бил пластичен и взривният механизъм е вдигнал колата във въздуха. Прилича ми на работа на професионалист.

— Вечеряла ли си?

Бет присви вежди.

— Не.

Като се има предвид как се беше натъпкала на обяд, би трябвало да пропусне и закуската утре. Бъч се изправи.

— Добре. Тъкмо отивам в „Тъла“.

Отиде при вратата, отвори я и й даде път. Тя не помръдна.

— Няма да вечерям с теб.

— Както желаеш. Предполагам, че не ти се иска да научиш какво намерихме от другата страна на уличката, срещу колата.

Вратата зад него бавно се затвори. Нямаше да се хване в капана му. Нямаше да…

Бет скочи от стола и се втурна след него.