Тъмна любов

9

В спалнята си господин Х. се преоблече в широки черни панталони и черна найлонова тениска. Беше доволен от начина, по който протече срещата с членовете на обществото този следобед. Присъстваха всички лесъри. Повечето от тях приеха новите порядки в организацията. С някои щеше да си има проблеми. Имаше и такива, които се опитаха да му се подмазват. С което обаче не постигнаха нищо.

В края на срещата избра още двадесет и осем членове на обществото за територията на Колдуел въз основа на репутацията им и личните си, непосредствени впечатления от тях. Дванадесет души от тази група бяха най-добрите в организацията и той ги раздели по равно на два елитни отряда. Останалите шестнадесет разпредели в четири спомагателни групи.

Никой не беше доволен от това разпределение. Бяха свикнали да работят самостоятелно и повечето, особено членовете на елитните отряди, възроптаха срещу ограничаването на свободата им. При това бурно. Предимството на създаването на отряди беше, че можеше да им повери различни райони от града, да определи квоти и да контролира действията им по-отблизо. Останалите изпрати обратно на постовете им.

Сега, когато беше строил войските си и разпределил задачите, щеше да се съсредоточи върху процедурата по събиране на информация. Имаше идея как може да проработи и щеше да я изпробва на практика тази вечер.

Преди да излезе в нощта, той хвърли на двата си питбула по килограм сурово месо. Обичаше да ги държи гладни, затова ги хранеше през ден. Кучетата, и двете мъжки, бяха с него от около пет години. Връзваше ги с верига от двете страни на къщата си, едното отпред, другото отзад. Разделянето им по този начин беше логично от гледна точка на отбраната, освен това беше и целесъобразно. Веднъж ги беше завързал заедно, но те се сбиха и се вкопчиха в гърлата си.

Взе сака си, заключи къщата и прекоси моравата пред нея. Едноетажната къща, строена в началото на седемдесетте години и облицована отвън с имитация на тухла, изглеждаше кошмарно, но той нарочно запази грозната й фасада. Не искаше да се набива в очите на съседите, пък и пазарната цена в селската околност нямаше скоро да прехвърли сто хиляди.

Освен това къщата не беше от значение. Важна беше земята. Десет акра, което му позволяваше да живее в уединение. Имаше и един стар обор, заобиколен от дървета. Беше го превърнал в работилница, така че преградата от дъб и клен бе от съществено значение. В крайна сметка, някой можеше да чуе виковете.

Намери на ключодържателя ключа, който му трябваше. Тъй като щеше да работи през нощта, щеше да остави в гаража единствения лукс, който си бе позволил — черен „Хамър“. Четиригодишният миниван „Крайслер Таун енд Кънтри“ щеше да му осигури по-добро прикритие. С таратайката стигна до центъра на града за десет минути.

Долината на проститутките в Колдуел се наричаше мястото, където се събираха три слабо осветени, заринати с боклуци улици при висящия мост. В този коридор на порока трафикът беше оживен тази нощ и той спря под една счупена улична лампа, за да наблюдава какво става. Колите минаваха бавно нагоре-надолу, стоповете присветваха и даваха възможност на шофьорите да огледат труженичките по тротоара. Въпреки душната лятна жега момичетата бяха на поста си, поклащайки се на високите си цял километър токчета. Лесните за сваляне дрехи едва прикриваха гърдите и дупетата им.

Господин Х. отвори ципа на сака си и извади пълна с хероин спринцовка и ловджийски нож. Скри ги в една от преградите на вратата на колата и преди да се влее в потока от коли, свали прозореца откъм седалката до шофьора.

Аз съм просто един от многото, помисли си той. Още един глупак, търсещ малко развлечение.

— Гадже ли си търсиш? — чу той да се провиква една от проститутките.

— Искаш ли да се поразходиш? — попита друга и разтресе задника си, като че ли беше шейкър.

При повторното си минаване по улицата намери каквото търсеше — блондинка с дълги крака и големи цици.

Точно такава проститутка би си купил, ако фалосът му все още вършеше работа.

Ще се позабавлявам, помисли си господин Х., натискайки спирачките. Убиването на това, което вече не можеше да има, му доставяше особено удоволствие.

— Хей, готин — каза тя и приближи колата му. Опря лакти на вратата и се наведе през прозореца. Миришеше на канелена дъвка и примесен с пот парфюм. — Как си тази вечер?

— Може да ми стане и по-добре. Колко ще ми струва една усмивка?

Тя огледа вътрешността на колата и дрехите му.

— За петдесетачка ще се позабавляваш добре. Можеш да правиш каквото си искаш.

— Много е — каза той, но само се преструваше, че се пазари. Искаше точно нея.

— Четиридесет?

— Дай да ти видя циците.

Тя му ги показа.

Той се усмихна и отвори вратата.

— Как се казваш?

— Чери Пай. Но можеш да ме наричаш както пожелаеш.

Господин Х. зави зад ъгъла и спря колата на едно уединено място под моста. Хвърли парите на пода в краката й и когато тя се наведе да ги вдигне, забоде иглата в тила й и натисна буталото докрай. След няколко секунди тя се отпусна като парцалена кукла.

Господин Х. се усмихна и я върна обратно в седнало положение. Изхвърли спринцовката през прозореца, където тя падна сред дузина други и подкара отново минивана.

Разконцентриран, Хавърс вдигна поглед от микроскопа в подземната си клиника. Дочу се биенето на старинния часовник в ъгъла на лабораторията, напомняйки му, че е време за вечеря, но не му се искаше да прекъсва работата си. Отново загледа през микроскопа и се зачуди дали това, което вижда, не с плод на въображението му. В крайна сметка може би отчаянието се отразяваше на способността му за обективност. Но не, кръвните клетки бяха живи.

Изпусна въздуха от дробовете си с потреперване. Вампирската раса беше близо до свободата. Той беше близо до свободата. Най-после имаше все още годна консервирана кръв.

Като лекар винаги се оказваше с вързани ръце, когато се налагаше да оперира някой пациент или в случай на усложнения при раждането. Преливането на кръв от вампир на вампир беше възможно, но тъй като расата им беше разпръсната и малобройна, своевременното осигуряване на донори беше трудно. От векове желаеше да създаде кръвна банка. Проблемът се състоеше в това, че кръвта на вампирите беше крайно неустойчива и съхраняването й извън телата им беше невъзможно. Въздухът, тази поддържаща живота, невидима обвивка на Земята, беше част от проблема и самият досег с него беше достатъчен за замърсяване на пробите. Попаднеха ли само една-две молекули и кръвната плазма се разлагаше, оставяйки червените и белите кръвни клетки сами да се защитават — нещо, с което те естествено не можеха да се справят.

В началото не разбираше каква е причината. Нали кръвта съдържаше кислород. Затова ставаше червена, когато излизаше от белите дробове. Това противоречие го отведе до някои смайващи открития за функционирането на белите дробове при вампирите, но в крайна сметка те не го приближиха ни най-малко до поставената цел.

Опита се да изтегли кръвта и незабавно да я затвори в херметичен контейнер. Но въпреки че изглеждаше очевидно, решението не проработи. Кръвта се разлагаше, макар и по-бавно. Това го наведе на мисълта, че в телесната среда на организма действа друг фактор, който липсва в изтеглената от тялото кръв. Опита се да изолира проби на топло и на студено. Във физиологични разтвори и човешка плазма.

Отчаянието от неуспеха при провеждането на опитите с многобройни комбинации караше ума му да работи трескаво. Проведе нови тестове, прилагайки различен подход при всеки. Отново опита. Изостави проекта. Върна се към него.

Минаха десетки години. И още, и още. След това една лична трагедия му даде силен стимул да се заеме с разрешаването на проблема. След като загуби своята шелан и техния син при раждането преди малко повече от две години той наново бе обсебен от идеята и започна всичко отначало.

Собствената му нужда да се храни го тласкаше напред.

Обикновено се налагаше да пие кръв през шест месеца — относително дълъг период, защото родословието му беше силно. След смъртта на неговата красива Еванджелин той чака колкото може по-дълго, докато накрая легна на легло поради предизвиканите от глада болки. Когато накрая потърси помощ, фактът, че желанието му за живот е толкова силно, че е готов да пие от друга жена, му беше противен. Позволи си да помисли за храна единствено, защото беше убеден, че ще бъде различно, а не като с Еванджелин. Беше изключено да изневери на паметта й като изпита удоволствие от кръвта на друга.

Беше помогнал на толкова много, че не беше трудно да намери жена, която да му предложи услугите си. Избра една неомъжена приятелка и се надяваше, че ще успее да скрие от нея мъката и унижението си. Всичко се превърна в кошмар. Беше се въздържал толкова време, че щом подуши кръвта, хищникът в него се надигна. Нападна приятелката си и пи с такова настървение, че после се наложи да зашие раната на китката й. Почти отхапа ръката й. Действията му бяха в пълно противоречие с представата му за себе си. Винаги е бил джентълмен, учен, лечител. Мъж, който стои над низките инстинкти на расата си. Но от друга страна, винаги е бил добре нахранен.

Ужасната истина беше, че вкусът на тази кръв му достави наслада. Топлият поток, който с лекота се изливаше в гърлото му, го изпълни с буйна жизнена сила. Почувства удоволствие. И искаше още. Повдигна му се от срам. И се закле никога вече да не пие от друг вампир.

Спази обещанието си, но отслабна толкова много, че опитите му да фокусира ума си наподобяваха бродене из гъста мъгла. Усещаше глада като постоянна болка в корема си. Организмът му, жадуващ за хранителни вещества, които нормалното ядене не можеше да му осигури, се самоизяждаше, за да поддържа живота му. Беше станал само кожа и кости, лицето му беше изпито и сиво, а дрехите му висяха като торба. Но състоянието, в което се намираше, му показа пътя. Решението беше очевидно. Трябва да нахраниш това, което се нуждае от храна.

Приложи обработка във вакуум, като използва достатъчно количество човешка кръв, в резултат на което получи живи клетки. Наблюдаваше под микроскопа как вампирските клетки — по-големи и с по-неправилна форма от човешките — бавно поглъщаха това, което им беше дал. Количеството на човешките клетки в пробата намаляваше и когато изчезнеха до една, той беше готов да се обзаложи, че жизнеността на вампирския компонент няма да бъде нула. Оставаше му да проведе единствено клинично изпитание. Ще извлече половин литър от някоя жена вампир, ще я смеси в подходяща пропорция с човешка кръв и след това ще я прелее на себе си.

Ако всичко мине добре, ще започне програма за донорство и консервиране на кръв. Ще спасява пациенти. А онези, които искат да избягнат интимността, която се предполага при пиенето на кръв, ще могат да живеят спокойно.

Хавърс вдигна очи от микроскопа, внезапно осъзнал, че наблюдава клетките от двадесет минути. Салатата за обяд, която си беше поръчал, сигурно вече го чакаше горе.

Свали бялата си престилка и мина през клиниката, като се спираше да поговори с някои от сестрите и с двама пациенти. Заведението заемаше около 1800 квадратни метра и беше скрито дълбоко в земята под къщата му. Имаше три операционни зали, множество болнични стаи и кабинети за прегледи, лаборатория, личен кабинет, чакалня с отделен изход към улицата. През клиниката минаваха по хиляда пациенти годишно, отделно правеше домашни посещения при раждане и други спешни случаи, когато се налагаше.

Макар че с намаляване на населението практиката му също се беше свила.

В сравнение с хората вампирите имаха огромни преимущества по отношение на здравето си. Телата им се възстановяваха бързо. Не страдаха от болести като рак, диабет или СПИН. Но Господ да е на помощ, ако ти се случи инцидент посред бял ден. Никой не може да се добере до теб. Понякога вампирите умираха и по време на преобразяването си. Плодовитостта беше друг много сериозен проблем. Дори и зачеването да беше успешно, жените вампири често не оцеляваха при раждане поради загуба на кръв. Мъртвородените бяха често явление, детската смъртност беше страшно висока.

За болните, ранените и умиращите човешките лекари не бяха добър избор, макар че анатомията на хората и вампирите беше сходна. Ако човешки лекар поръчаше пълна кръвна картина на някой вампир, щеше да открие всевъзможни аномалии и да си въобрази, че разполага с нещо, което си струва да се публикува в „Ню Ингланд Джърнъл ъв Медисин“. Най-добре беше да се избягва подобен род внимание.

Понякога обаче някои вампири попадаха в човешка болница, проблем, който възникна след откриването на телефонната линия 911 и линейките за бърза помощ. Ако някой вампир получеше нараняване, достатъчно сериозно, за да загуби съзнание извън своя дом, имаше опасност да бъде прибран и отведен в спешното отделение за хора. Да се измъкне оттам в разрез с инструкциите на лекарите, беше много трудно.

Хавърс не беше арогантен, но знаеше, че е най-добрият лекар, с който расата им разполагаше. Беше завършил Медицинския факултет на Харвардския университет два пъти, веднъж към края на деветнадесети век, а после през осемдесетте години на двадесети век. И в двете си молби беше посочил, че е инвалид, и от Медицинския факултет на Харвард му бяха отпуснали специална помощ. Беше невъзможно да посещава лекциите, защото се провеждаха през деня, но неговият доген получи разрешение да води записки и да предава изпитните му работи. Хавърс изчете всички учебници, кореспондираше си с професорите и дори присъстваше на семинарите и лекциите, провеждани вечер.

Винаги беше обичал училището.

Качи се горе и не се изненада, когато видя, че Мариса я няма в трапезарията. Въпреки че обядът се сервираше в един часа всяка нощ.

Запъти се към нейния апартамент.

— Мариса? — повика я той, застанал пред вратата. Почука веднъж. — Мариса, време е за ядене.

Хавърс надникна вътре. В стаята проникна светлина от полилея в коридора и лъчът проряза тъмнината. Завесите още закриваха прозорците и тя не беше светнала нито една лампа.

— Мариса, скъпа?

— Не съм гладна.

Хавърс пристъпи прага. Различи леглото й с балдахин и малката издутина на тялото й под завивките.

— Но ти и вчера пропусна обяда. Както и вечерята.

— Ще сляза по-късно.

Той затвори очи, заключавайки, че се е хранила предишната нощ. Всеки път, когато се срещаше с Рот, тя се затваряше в себе си за дни наред.

Помисли си за живите клетки в лабораторията си.

Рот може и да беше техен крал по рождение, и може и да имаше най-чистата кръв от всички тях, но воинът беше негодник. Изглеждаше съвсем равнодушен към това, което причиняваше на Мариса. Или може би не осъзнаваше как й се отразява жестокостта му. Беше му трудно да реши кое от двете е по-лошо.

— Постигнах значителен напредък — каза Хавърс, като се приближи и приседна на леглото. — Ще те освободя.

— От какво?

— От този… убиец.

— Не говори така за него.

Той стисна зъби.

— Мариса…

— Не искам да бъда свободна от него.

— Как можеш да говориш така? Той не те уважава. Отвращава ме мисълта, че този звяр се храни от теб в някоя задна уличка…

— Ходим при Дариъс. Той има стая там.

Мисълта, че е изложена на опасност от страна на още един от воините не го правеше по-щастлив. Те всички вдъхваха страх, а някои бяха направо ужасни.

Осъзнаваше, че Братството на черния кинжал е необходимо зло, защото защитава вампирската раса, и знаеше, че би трябвало да им е благодарен за това. Само че съществуването им вдъхваше у него единствено ужас. За съжаление светът беше достатъчно опасен и враговете на вампирите достатъчно силни, за да се наложи съществуването на воини като тези.

— Не трябва да постъпваш така със себе си.

Мариса се обърна с гръб към него.

— Остави ме.

Хавърс опря ръце на коленете си и с мъка се изправи на крака. Съвсем смътно си спомняше Мариса такава, каквато беше, преди да започне да обслужва ужасния им крал. Спомняше си я само отчасти и се страхуваше, че жизнената, усмихната млада жена си е отишла завинаги.

И в какво се беше превърнала? Мрачна, бледа сянка, която бродеше из къщата и чезнеше по един мъж, който не проявяваше нито капка уважение към нея.

— Надявам се, че ще промениш решението си за обяда — каза меко Хавърс. — Ще ми бъде много приятно, ако ми правиш компания.

Затвори тихо вратата и слезе по украсената с орнаменти вита стълба. Масата в трапезарията беше подредена, както той обичаше, с пълен комплект порцеланови чинии, стъклени чаши и сребърни прибори. Седна начело на разкошната маса и една от неговите доген се приближи, за да му сипе вино.

Вперил поглед в тъмнозелените листа на салатата в чинията пред себе си, той се насили да се усмихне.

— Каролин, тази салата е прекрасна.

Каролин наведе глава, а очите й засияха от похвалата.

— Ходих до една ферма днес, за да избера салатата по ваш вкус.

— Е, със сигурност оценявам труда ти.

Тя излезе и останал сам в красивата стая, Хавърс забоде вилица в крехките листа.

Мислеше за сестра си, свила се в леглото си.

Хавърс беше лечител по природа и професия, мъж, посветил целия си живот в служба на другите. Но ако някога Рот се окаже тежко ранен и потърси помощта му, Хавърс би се изкушил да остави кръвта на това чудовище да изтече. Или да го убие на операционната маса с един погрешен разрез със скалпела.