Tursi se

— Тук има още два романа за Джими Голд. Известно ли ти е?

— Лъжеш. — Мръсникът с червените устни още държи на мушка Тина, ала очите му, неподвластни на контрол, се връщат на тетрадките. — Само един е. Разказва се как Джими Голд потегля на запад.

— Два са! „Беглецът поема на запад“ е добър, но „Беглецът вдига знамето“ е най-хубавото произведение на Ротстийн. Дълъг, епичен роман. Колко жалко, че никога няма да го прочетеш.

По бледите страни на убиеца избива червенина:

— Как смееш?! Как смееш да ме подмамваш?! Дадох живота си за тези книги! Убивах, за да ги притежавам!

— О, да, известно ми е. Като награда, че си толкова запален почитател, ще ти издам нещо: в последния роман Джими Голд отново среща Андрея Стоун. Какво ще кажеш, а?

Вълкът се ококорва:

— Андрея? Как? Какво се случва?

При тези обстоятелствата въпросът е повече от нелеп, но Белами наистина изгаря от любопитство и за момент забравя всичко друго. Пит разбира, че Андрея, първата любов на Джими, плод на авторовото въображение, е по-реална за убиеца, отколкото Тина. За него нито едно човешко същество не е по-истинско от Джими Голд, Андрея Стоун, господин Микър, Пиер Ретон (наричан още фаталния продавач на автомобили) и всички останали герои. Безспорно е симптом на задълбочаващо се безумие, но и свидетелство, че Питър също е луд, защото много добре разбира какво чувства безумецът. И той изпита същата възбуда, същото удивление, когато прочете как Джими случайно вижда Андрея в Грант Парк по време на бунтовете в Чикаго през 1968. Спомня си как тогава се просълзи. Дава си сметка — да, дори сега, най-вече сега, когато на карта е заложен животът и на двама им, — че сълзите свидетелстват за невероятната сила на полета на въображението, на художествената измислица. Ето защо хиляди читатели са плакали, научавайки, че Чарлс Дикенс е починал от инсулт. Ето защо всяка година на 19 януари, рождения ден на Едгар Алън По, някой оставя роза на гроба му. Ето защо Пит щеше да ненавижда този човек, дори да не беше насочил пистолет към беззащитната, трепереща Тина. Мръсникът беше отнел живота на велик писател. И защо? Защото не му се беше понравила посоката, в която Ротстийн бе дръзнал да отведе един от своите герои ли? Да, тъкмо затова. Извършил беше убийство заради непоклатимото си убеждение, че произведението е по-важно от самия автор.

Питър Саубърс поклаща глава:

— Няма да ти кажа. Всичко е в тетрадките. „Беглецът вдига знамето“ запълва цели шестнайсет. Прочети романа, но от мен няма да чуеш и дума. — И се усмихва, макар да му струва много. — Не искам да ти развалям удоволствието от четенето.

— Тетрадките са мои, гадино! Мои!

— Ако не освободиш сестра ми, ще станат на пепел.

— Пити, не мога да ходя! — изстенва Тина.

Пит се заставя да не я погледне, очите му са вперени само в човека с червените устни. Само във вълка.

— Как се казваш? Имам право да науча името ти.

Онзи повдига рамене, сякаш вече му е все едно:

— Морис Белами.

— Хвърли оръжието, господин Белами, и го изритай под котела. Ако го направиш, ще загася запалката. Ще развържа сестра си и ще си тръгнем. Ще имаш достатъчно време да събереш тетрадките и да изчезнеш. Искам само да отведа Тина у дома и да помогна на майка си.

— Мислиш, че ще ти повярвам, а? — Червените устни се разтягат в иронична усмивка.

Пит приближава запалката до тетрадките:

— Както решиш — или ми се доверяваш, или гледаш как горят. Решавай бързо. Не знам кога за последно баща ми е пълнил тази джаджа.

Нещо се появява в периферното му зрение. Нещо се движи на стълбището, обаче той не смее да извърне очи, защото и Белами ще погледне натам. „Не бива да се издъня тъкмо сега, когато го надвих“ — казва си.

Изглежда, наистина е така. Белами бавно отпуска пистолета и сега годините му личат, прилича на старец. В следващия миг обаче отново вдига оръжието и се прицелва в Тина.

— Няма да я убия. — Говори решително като генерал на бойното поле, взел току-що съдбоносно решение. — Не и веднага. Първо ще я гръмна в крака. Ще я слушаш как пищи. Ако запалиш тетрадките, ще я гръмна в другия крак. После в корема. Накрая ще умре, обаче ще има достатъчно време да те намрази в червата, ако вече не те…

От лявата страна на Морис се чува глухо тупване, после — второ. Обувките на Пит са паднали до стълбището. Белами, който държи пръст на спусъка, рязко се обръща и стреля по посока на шума. Пистолетът е малък, но изстрелът отеква оглушително в затвореното помещение. Пит неволно трепва и изпуска запалката. Пуф! Най-горните тетрадки се увенчават с огнена корона.

— Не! — изкрещява Морис, отдръпва се от Ходжис (който тича надолу по стълбите толкова бързо, че едва пази равновесие) и се прицелва в Пит. Преди да стреля обаче, вързаната Тина някак си се накланя напред и изритва отзад краката му със здравото си стъпало. Куршумът минава между шията и рамото на Пит.

Огънят се разгаря, пламъците обхващат все повече тетрадки.

Преди Морис да стреля втори път, Ходжис се хвърля върху него и хваща ръката му с оръжието. По-тежък е и в по-добра форма, но Морис Белами притежава силата на безумците. Танцуват из мазето като пияници, Ходжис държи дясната китка на Морис така, че пистолетът да е насочен към тавана, онзи се опитва да издере очите му с лявата си ръка.

Пит тичешком заобикаля кладата — бензинът се е просмукал навътре и целият куп тетрадки е обхванат от пламъците — и се нахвърля на Морис откъм гърба. Белами обръща глава, щрака със зъби и ръмжи. Очите му безумно се въртят в орбитите.

— Ръката му! Хвани я! Ще ме одере жив! — извиква Ходжис. Боричкат се под стълбите, вкопчени един в друг. Лицето на детектива в оставка е покрито с кървави рани, от страните му висят парчета кожа.

Пит хваща лявата ръка на убиеца. Зад тях Тина пищи с цяло гърло. Ходжис започва да удря с юмрук лицето на изверга. Това довършва Морис. Мускулите на лицето му се отпускат, краката му се подкосяват. Тина продължава да пищи, светлината в мазето става все по-ярка.

— Таванът, Пити! Таванът се запали!

Морис е на колене, главата му е клюмнала, кръв струи от устните му, от брадичката му, от счупения му нос. Ходжис грабва дясната му китка и я усуква. Храс! — костиците се счупват и малкият пистолет издрънчава на пода. Но преди Ходжис да въздъхне с облекчение, убиецът замахва със здравата си ръка напред и нагоре, забива юмрук в топките му и в слабините на Ходжис се разлива пареща болка. Детективът машинално притиска с длани болното място, а Морис се промушва между краката му.

— Пити, Пити, таванът!

Пит си мисли, че Белами ще се хвърли към пистолета, но той сякаш го е забравил. Интересуват го само тетрадките. Те горят на кладата, кориците им се огъват, страниците почерняват и от тях изригват искри, които подпалват провисналата между гредите изолационна вата. Пожарът се разпространява, от тавана се сипят горящи отломки. Една пада на главата на Тина и към миризмата на подпалени хартии и изолационна вата се добавя противният мирис на опърлена коса. Момичето върти глава, опитвайки се да махне пламтящите парченца, и пищи от болка.

Пит изтичва до сестра си и пътьом изритва пистолета в другия край на помещението. Бръсва встрани горящите отломки и се опитва да разхлаби възлите и да я освободи.

— Не! — изкрещява Морис, но не на Пит. Пада на колене пред горящите тетрадки като религиозен фанатик пред пламтящ олтар. Протяга ръце и рови в огъня, опитвайки се да спаси най-долните тетрадки. Нов стълб от искри се извива нагоре в спирала. — Не, не, не, не!

Ходжис понечва да изтича до Питър и сестра му, но едва се дотътря до тях, защото се олюлява като пиян. Болката в слабините му се е разпростряла в краката, мускулите му, укрепнали с толкова тренировки, са като пихтия. Навежда се, хваща оранжевия кабел и отново съжалява, че няма нож… но май ще му трябва секира, за да пререже кабела — дебел е, проклетникът.

Наоколо им продължават да се сипят пламтящи отломки от тавана. Ходжис размахва ръце, опитвайки се да предпази Тина — току-виж са подпалили ефирната ѝ блузка. Най-сетне съумява да разхлаби възела, но момичето се мята и…

— Стой мирно, Тийнс! — извиква ѝ Пит. По лицето му струи пот. В мазето става все по-горещо. — Като мърдаш, затягаш възлите. Не се дърпай!

Морис вече не стене, а вие сякаш от непоносима болка. На Ходжис не му е до него. Възелът неочаквано се разхлабва и той издърпва встрани от котела момичето, чиито ръце още са вързани зад гърба.

В капан са, не могат да избягат по стълбището: долните стъпала горят, огънят вече се разпростира нагоре. Масички, столове, кашони с книги и документи — всичко гори. И Морис Белами гори — и спортното му сако, и ризата под него са обхванати от пламъци. Той обаче продължава да рови в кладата в отчаян опит да спаси най-долните тетрадки. Пръстите му са овъглени. Болката сигурно е адска, но той не се отказва. Ни в клин, ни в ръкав Ходжис си спомня приказката за вълка, който влязъл през комина и цопнал в казан с вряща вода. Дъщеря му не искаше да ѝ я чете — била прекалено страш…

— Бил! Бил! Насам! — провиква се Джером — клекнал е пред едното прозорче на мазето.

Ходжис си спомня как се сопна на двама им Холи: „Вие май не разбирате от дума!“ Сега се радва, че не са му се подчинили. Чернокожият младеж ляга по корем и протяга ръце през прозорчето:

— Подайте ми я! Бързо, че ще се изпечете!

Пит успява почти без помощта на Ходжис да пренесе сестра си през мазето под дъжд от искри и падащи парчета горяща изолация. Стигат до прозореца, той повдига Тина, Джером я хваща под мишниците и я издърпва навън. Накрайникът на компютърния кабел, с който Морис е завързал ръцете ѝ, се влачи и подскача зад нея.

— Той ред е — изхриптява Ходжис.

Питър поклаща глава:

— Не, първо ти. — Поглежда Джером. — Ти дърпаш, аз бутам.

— Добре. Вдигни ръце, Бил.

Няма време за спорове. Ходжис се подчинява и чернокожият младеж го хваща за китките. „Сякаш ми щракват белезници“ — казва си Ходжис, след секунда започват да го дърпат нагоре — отначало бавно, защото е по-тежък от Тина, — после две ръце се опират на задника му и започват да бутат. Най-сетне е навън, където въздухът е блажено чист и макар и топъл, не е нагорещен като в мазето. Джером отново се пресяга през прозореца:

— Хайде, малкия! Давай!

Пит вдига ръце, Джером здраво го хваща за китките и го задърпва. Мазето се изпълва със задушлив дим и момчето започва да кашля (толкова силно, че за малко не повръща), докато се оттласква със стъпала от стената. Изпълзява през прозорчето, обръща се и надниква в мазето.

До кладата е коленичило овъглено плашило, заровило огнените си ръце в горящите тетрадки. Лицето на Морис се разтапя. Той надава кански писък и притиска до горящата си гръд разпадащите се останки от романите на Ротстийн.

Ходжис слага ръка на рамото на Пит:

— Не гледай. Недей.

Обаче Пит иска да гледа. Длъжен е.

Мисли си: „Можеше да съм на неговото място.“

Мисли си: „Не. Защото за разлика от него разбирам кое е важното на този свят.“

Мисли си: „Моля те, господи, ако те има… дано е така.“

55.

Пит позволява на Джером да носи Тина до бейзболното игрище, но там му казва:

— Дай на мен, моля те.

Джером го поглежда изпитателно: момчето е в шок, лицето му е бледо, на едното му ухо има мехур от изгаряне, на места ризата му е овъглена.

— Сигурен ли си?

— Да — отсича Пит.

Тина вече протяга ръце. Не е продумала, откакто я измъкнаха от горящото мазе, но Пит я взема на ръце, го прегръща през врата, притиска лице до рамото му и се разридава.

Холи тича по пътеката към тях.

— Слава Богу! — възкликва. — Ето ви най-сетне! Къде е Белами?

— Там, в мазето — отговаря Ходжис. — И ако още е жив, сигурно много съжалява. Телефонът ти у теб ли е? Повикай пожарната.

— Мама добре ли е? — пита Питър.

— Мисля, че ще се възстанови напълно — успокоява го Холи и откачва телефона от колана си. — Закараха я в болница „Кайнър“. Беше в съзнание и говореше. Парамедиците казаха, че жизнените ѝ показатели са стабилни.

— Слава Богу! — Сега и Пит се разплаква, сълзите оставят чисти дири по изцапаните му със сажди страни. — Ако беше умряла, щях да се самоубия. Защото за всичко съм виновен аз!

— Не! — отсича Ходжис. — Пит го поглежда. Тина също се обръща към него, все така обвила ръце около шията на брат си. — Намерил си парите и тетрадките, нали?

— Да. Случайно. Бяха в сандък, заровен до потока.

— Всеки щеше да постъпи като теб — успокоява го Джером. — Нали, Бил?

— Да — кимва Ходжис. — Човек е готов на всичко за семейството си, после продължава да говори на хлапака: — Затова си хукнал да търсиш Белами, като си разбрал, че е отвлякъл сестра ти.

— По-добре да не бях намирал сандъка — промърморва Пит. Обаче премълчава нещо, което няма да сподели с никого: колко му е мъчно, че тетрадките вече ги няма. Мисълта за загубата им го изгаря като огън. Разбира как се е чувствал Морис и това също го изгаря. — По-добре да си беше останал под земята…

— Да беше, ама не е — прекъсва го Ходжис. — Да тръгваме. Ако не си сложа лед, ще се подуят още повече.

— Какво ще се подуе? — повдига вежди Холи. — Като те гледам, нищо ти няма.

Ходжис я прегръща през раменете — жест, от който тя обикновено се вцепенява, но не и днес, затова той се осмелява да я целуне по страната. Холи стеснително се усмихва:

— Да не те е ударил там, където момчетата най-много ги боли?

— Да. Обаче си трай.

Вървят бавно — и заради Ходжис, и заради Пит. Ръцете го болят от носенето, но той не иска да пусне сестра си. Иска да я носи чак до вкъщи.

После

Пикник

В петъка преди Деня на труда един джип „Ранглер“ — поостарял, но обичан от собственика си — влиза в паркинга зад игрището на Малката лига в парк Макгинис и спира до син мерцедес, също старичък. Джером Робинсън се спуска по затревения хълм към масата за пикник, на която вече са наредени кутии с храна. В ръката му се полюшва хартиена торбичка.

— Ехо, Холибери!

Холм се обръща и го сгълчава:

— Колко пъти съм ти казвала да не ме наричаш така? Сто? Хиляда? — Обаче се усмихва и не се отдръпва, когато той я прегръща. Джером решава да не насилва късмета, затова бързо се отдръпва и пита какво има за обяд.

— Салата с пиле, салата с риба тон и зелева салата. Донесла съм и сандвич с печено говеждо. За тебе съм го взела. Аз се въздържам от червено месо. Нарушава циркадните ми ритми.

— Ще се погрижа да не бъдеш изкушена.

Сядат. Тя налива в картонени чаши студен чай „Снапъл“. Вдигат тост за края на лятото, после похапнат и си бърборят за филми и за телевизионни сериали. Отначало избягват да говорят за причината за тази среща — а тя е, за да се сбогуват, поне за известно време.

— Жалко, че Бил не можа да дойде — подхвърля Джером, когато тя му подава парче пай с шоколадов крем. — Спомняш ли си как се събрахме тук на пикник след явяването му в съда? Празнувахме, че съдията не го изпрати в затвора.

— Как ще го забравя? — казва Холи. — Ти искаше да вземем автобуса.

— Щот се возим гратис, како! — отговаря Тайрон Зевзека. — Ний квото можим да измуфтим, муфтим.

— Ставаш банален, Джером.

Той въздиша:

— Да, май прекалявам.

— Бил има среща с Питър Саубърс — добавя Холи. — Затова не дойде. Поръча ми да ти предам много поздрави и да ти кажа, че ще мине да те види, преди да се върнеш в университета. Избърши се, носът ти е изцапан с шоколад.

На езика му е да отвърне: „Шоколатувуту много убав цвят“, но се въздържа и я пита:

— Пит добре ли е?

— Да. Пожела да се види с Бил, за да сподели с него някаква забележителна новина. Ох, не мога да довърша пая. Искаш ли го? Освен ако не те е гнус, че съм нахапала парчето. Не съм болна, няма да те заразя.

— Бих използвал даже четката ти за зъби, но преядох.

— Пфу — намръщва се тя. — Аз пък никога не бих си измила зъбите с чужда четка. — Събира картонените чаши и чинии и отива да ги хвърли в контейнера за смет.

— В колко тръгваш утре? — пита я Джером.

— Слънцето изгрява в шест и петдесет и пет. Най-късно в седем и половина трябва да съм на път.

Ще шофира до Синсинати да види майка си. Сама, без придружител! Джером не вярва на ушите си. Радва се, същевременно се притеснява за нея. Ами ако се случи нещо, което ще я извади от релси? Тя се връща, сяда до масата и добавя, сякаш е прочела мислите му:

— Не се тревожи за мен, всичко ще е наред. Тръгвам по светло, ще пътувам само по магистрали, метеоролозите обещават хубаво време. Взела съм дискове с любимата си филмова музика: „Път към отмъщение“, „Изкуплението Шоушенк“ и „Кръстникът-II“. Най ми харесва от „Кръстникът“, въпреки че в общи линии Томас Нюман⁴²¹ е много по-добър от Нино Рота⁴³². Музиката на Нюман е загадъчна.

— Най-добър е Джон Уилямс⁴⁴³ в „Списъкът на Шиндлер“ — казва Джером. — Нищо не може да го бие.

— Джером, не искам да те обиждам, обаче… по отношение на музиката си абсолютен мазол. — Намръщва се, като вижда доволната му усмивка, и продължава: — Имам мобилен телефон и айпад, които са заредени. Мерцедесът мина на технически преглед преди няколко дни. Освен това до Синсинати са само около седемстотин километра.

— Добре, добре. Но ако изникне нещо непредвидено, телефонирай на мен или на Бил.

— Разбира се. Кога се връщаш в университета?

— Идната седмица.

— Приключи ли с работата на доковете?

— Да, и слава богу. Физическият труд може би е полезен за тялото, но според мен не облагородява душата.

Холи още се чувства неловко, когато ѝ се наложи да гледа в очите хората, дори най-близките си, но този път се насилва да срещне погледа на Джером, и казва:

— Пит е добре, Тина — също, майка им вече е на крака. Със семейство Саубърс всичко е наред, но как е Бил? Бъди откровен.

— Не знам за какво говориш — измънква той — сега на него му е трудно да я гледа в очите.

— Първо, много е отслабнал. Прекалява с физическите упражнения и със салатената диета. Друго обаче ме притеснява.

— Така ли? — пита той, но всъщност знае и не се учудва, как Холи е разбрала, макар Бил да си въобразява, че го е скрил от нея. Холи е надарена с шесто чувство.

Тя снижава глас, сякаш се страхува някой да не чуе, макар че в радиус от сто метра няма жива душа.

— Често ли го посещава?

Излишно е да я пита за кого говори.

— Не знам, честна дума.

— Повече от веднъж на месец ли?

— Май да.

— Всяка седмица?

— Може би не чак толкова често — отговаря Джером и наум добавя: „Макар че казва ли ти някой?“

— Защо? Той е… — Устните ѝ затреперват. — Брейди Хартсфийлд е почти зеленчук!

— Глупаво е да изпитваш угризения, Холи. Удари го с Бияча, защото психопатът щеше да прати на онзи свят няколко хиляди хлапета.

Посяга към ръката ѝ, но тя рязко я отдръпва:

— Нямам угризения! Бих го направила отново! И отново, и отново! Но се притеснявам, че Бил е обсебен от този тип. Опасно е, повярвай, знам го от опит. — Скръства ръце на гърдите си — жест, с който се успокоява и от който напоследък се беше отказала.

— Не мисля, че е обсебен… — Джером подбира думите си, опипва почвата. — Нито че е свързано с миналото…

— А с какво тогава? За това чудовище няма бъдеще!

„Бил не е сигурен“ — си помисля Джером, обаче никога не би го изрекъл. Холи вече е по-добре, но още е много уязвима. И знае какво е да си обсебен — сама го каза. Да не говорим, че самият той не проумява защо Бил толкова се интересува от Брейди. Има само някакво смътно чувство. Интуиция.

— Искаш ли да сменим темата? — Хваща ръката на Холи и този път тя не я отдръпва. Известно време разговарят за други неща, после той си поглежда часовника. — Много ми е приятно да си бърборим, обаче е време да тръгваме. Обещах да взема Барбара и Тина от пързалката за ролери.

— Тина е влюбена в теб — отбелязва Холи, докато вървят нагоре по хълма към колите си.

— Ако е вярно, ще ѝ мине. Заминавам надалеч и много скоро в живота ѝ ще се появи някое симпатично момче. Ще пише името му по кориците на учебниците си.

— Предполагам — съгласява се Холи. — Така става обикновено, нали? Моля те само да не ѝ се присмиваш. Ще те помисли за гадняр и ще ѝ стане криво.

— Няма, бъди спокойна — усмихва се Джером.

Вече са до колите и Холи отново се насилва да го погледне право в очите:

— Аз не съм влюбена в теб, не и като Тина, но много те обичам. Затова те моля да се пазиш, Джером. Някои колежани вършат щуротии. Не ставай като тях. — И го прегръща.

— Хей, без малко да забравя — сепва се Джером. — Нося ти подарък. Тениска. Надали обаче ще я облечеш, докато си при майка си.

Подава ѝ торбичката. Тя изважда от нея яркочервена тениска и я разгъва. На гърдите с големи, черни печатни букви, е написано:

ЗАЕБИ, ХИЧ ДА НЕ ТИ ПУКА

Джими Голд

— Продават ги в книжарницата на „Сити Колидж“ Взех ти най-големия размер, за да я носиш вместо нощница, ако предпочиташ. — Наблюдава изражението ѝ, докато тя замислено се взира в надписа. — Разбира се, можеш да я замениш за нещо друго, ако не ти харесва.

— Напротив, много ми харесва, — Лицето ѝ се озарява от усмивката, която Ходжис обича, защото я разкрасява. — Непременно ще я облека, докато съм при мама. Ей-така, за да я подразня. — Засмива се, като вижда колко е учуден Джером. — Никога ли не се изкушаваш да подразниш майка си?

— Чат-пат се случва. И… аз също те обичам. Знаеш го, нали?

— Да. — Тя притиска тениската до гърдите си. — И много се радвам. Означава много за мен. „Придава смисъл на гадния живот“, както би се изразил Джими Голд.

Сандъкът

Ходжис минава по пътеката през празния парцел откъм Бърн Стрийт и заварва Пит до потока. Момчето седи на брега, притиснало е колене до гърдите си и ги е обхванало с ръце. Наблизо ниско чепато дърво се привежда над ручея, който след дългото, горещо лято се е превърнал във вадичка. Под дървото зее отново разкопаната дупка, а сандъкът, който беше скрит в нея, е наблизо, полегнал на брега. Изглежда стар, уморен и някак си зловещ — като пътник, пристигнал от времето, когато диското още беше модерно. Недалеч от него стоят фотографски статив и два големи сака като онези, с които пътуват професионалните фотографи.

— Прочутият сандък — подхвърля Ходжис и сяда до Пит.

Пит кимва:

— Да. Прочутият сандък. Фотографът и асистентът му отидоха да обядват, но май скоро ще се върнат. Стори ми се, че не са във възторг от местните ресторанти. От Ню Йорк са! — Свива рамене, сякаш това обяснява всичко. — Първо ме караха да седна на сандъка и да подпра с юмрук брадичката си. Сещате се, като известната скулптура на Роден. Доста зор видях, докато ги разубедя.

— За местния вестник ли работят?

Пит поклаща глава и се поусмихва:

— Това е моята хубава новина, господин Ходжис. От „Ню Йоркър“ са поръчали материал за случилото се. Обаче не кратка дописка, а обширна статия, която ще бъде поместена в „кладенеца“ — така се наричали средните страници на списанието и всеки журналист на свободна практика давал мило и драго името му да се появи там.

— Страхотно!

— Да, стига да не се издъня.

Ходжис изпитателно го поглежда:

— Ама чакай. Ти ли ще я пишеш?

— Да. Първо искаха да пратят един от своите автори — Джордж Пакър⁴⁵¹, много е добър. Трябваше да ме интервюира и да напише репортаж. Важно им е, защото навремето Джон Ротстийн е бил сред звездите им, редом с Джон Ъпдайк, Шърли Джаксън… Знаете ги, нали?

Ходжис не ги знае, но кимва.

— Ротстийн е бил като нещо спасително убежище за тревожните сърдити млади хора, а по-късно за тревожните хора от средната класа. Като Джон Чийвър. Напоследък съм се запалил по него. Чели ли сте разказа му „Плувецът“?

Ходжис поклаща глава.

— Прочетете го. Велик е. Та така, от „Ню Йоркър“ искат статия за тетрадките. Цялата история от игла до конец. Първо обаче възложиха на трима-четирима специалисти да изготвят графологична експертиза на ксерокопията, които бях направил. И на останките.

Ходжис знае за останките. В опожареното мазе имаше достатъчно овъглени късчета хартия, които да потвърдят, че написаното в тетрадките е от ръката на самия Ротстийн. От полицията проучиха миналото на Морис Белами и заключението подкрепи изложените от Питър факти. В които Ходжис нито за миг не се беше усъмнил.

— И какво? Отказал си да диктуваш на Пакър?

— Не само на него. Само аз мога да напиша статията. Не само защото съм пряк участник в събитията, но и защото романите на Джон Ротстийн промениха целия ми… — Млъква и поклаща глава. — Щях да кажа „целия ми живот“, но няма да е точно. Колко е живял един тийнейджър, та да променят целия му живот? Та аз само преди месец навърших осемнайсет! Мисля, че романите му промениха душата ми.

Ходжис се усмихва:

— Разбрах.

— Отговорният редактор заяви, че съм прекалено млад — за да не каже некадърен, нали? — но аз им изпратих написани от мен текстове. Помогна. Както и това, че му се изрепчих. Не беше трудно. След общуването с Морис Белами преговорите с човек от „Ню Йоркър“ са фасулска работа. Виж, с Белами се озорих. — Вдига рамене и добавя: — Разбира се, редакторите ще го променят по своя вкус. Чел съм как се прави и не възразявам. Обаче държа моята история да излезе с моето име.

— Твърда позиция, Пит.

Питър Саубърс вперва поглед в сандъка и за миг изглежда много по-възрастен от своите осемнайсет години.

— Животът е суров и човек трябва да е твърд. Разбрах го, след като баща ми беше прегазен пред Общинския център.

Ходжис не знае какво да отговори, затова не продумва.

— Знаете какво най-много интересува големите клечки в „Ню Йоркър“, нали?

Ходжис ненапразно е работил трийсет години в полицията.

— Предполагам, сбит преразказ на последните два романа. Какво се случва с Джими Голд, със сестра му, с приятелите им. Кой какво е забъркал, как, кога и как всичко накрая се оправя.

— Да. Аз съм единственият, който знае тези подробности. Което води до извинението — казва сериозно и се взира в Ходжис.

— Я стига! Не са ти повдигнати обвинения, а пък аз не те коря за нищо. Холи и Джером — също. Радваме се, че майка ти и сестра ти са добре.

— Да, обаче за малко не загинаха. Ако не бях мълчал като риба във вашата кола и не бях избягал после през задната врата на аптеката, Белами нямаше да дойде у нас. Тина още сънува кошмари.

— Обвинява ли те за тях?

— Всъщност… не.

— Виждаш ли? Тогава беше притиснат до стената. Отначало в преносния смисъл, а по-късно и в буквалния. Халидей ти беше изкарал ангелите със заплахите си. Когато си отишъл в книжарницата онзи понеделник, не си подозирал, че лежи мъртъв в кабинета си. А за Белами… дори не знаеше, че е жив, камо ли че е излязъл от затвора.

— Така е, но заплахите на Халидей не бяха единствената причина да мълча. Тогава още се надявах да задържа тетрадките. Разбирате ли? Затова не исках да говоря с вас. Затова избягах. Исках да ги притежавам. Това желание не беше на първо място в ума ми, но се спотайваше в дълбините му. Тези тетрадки… непременно ще напиша това в статията си за „Ню Йоркър“… сякаш ме бяха омагьосали. Дължа ви извинение, защото не бях много по-различен от Морис Белами.

Ходжис го хваща за раменете и го поглежда в очите:

— Ако е било така, нямаше да отидеш в Младежкия център с намерението да изгориш тетрадките.

— Неволно изпуснах запалката — спокойно казва Пит. — Стреснах се от изстрела и я изпуснах. Мисля, че щях да ги подпаля, ако Белами беше стрелял в Тина, обаче… никога няма да знам със сигурност.

— Аз знам — натъртва Ходжис. — Знам със сигурност, достатъчна за двама ни.

— Наистина ли?

— Да. Колко ще ти платят за статията?

— Петнайсет хиляди долара.

Ходжис подсвирква.

— Ако я одобрят — добавя Пит. — Но ще я одобрят, къде ще ходят. Господин Рикър ми помага и се получава доста добре. Нахвърлял съм на чернова половината. Не ме бива твърде в художествените измислици, но в документалистиката съм добър. Може някой ден да си изкарвам хляба с това, кой знае.

— Какво ще правиш с парите? Ще ги запазиш за таксата в колежа ли?

Пит поклаща глава:

— Колежът няма да ми избяга. Парите са за „Чапъл Ридж“. Тина ще учи там тази година. Не мога да ви опиша колко е щастлива.

— Чудесно. Много се радвам.

Известно време безмълвно се взират в сандъка. Откъм пътеката се чуват стъпки и мъжки гласове. Появяват се двама души с почти еднакви карирани ризи и с джинси, явно купени наскоро, защото се виждат гънките от опаковането. Сигурно си въобразяват, че така се обличат всички в глухата провинция. Единият е провесил на шията си фотоапарат, другият мъкне втора лампа.

— Как беше обедът? — извиква им Пит, докато прекосяват потока, стъпвайки от камък на камък.

— Идеален — отговаря онзи с фотоапарата. — Бяхме в „Дени“ и хапнахме по един от специалитетите им — сандвич с шунка и с бъркани яйца, плюс настъргани картофи на тиган, които сами по себе си бяха кулинарен шедьовър. Хайде, Пит, ела. Ще те снимам първо коленичил до сандъка, а после как надничаш вътре.

— Той е празен! — възразява Пит.

Фотографът почуква с пръст по челото си:

— Читателите ще задействат въображението и ще се питат: „Как ли се е почувствал, когато е видял това литературно съкровище?“ Нали така?

Пит става и изтупва праха от джинсите си, които са избелели и не изглеждат нелепо като тези на пришълците.

— Останете да погледате, господин Ходжис. Не всеки осемнайсетгодишен ученик има шанса да види своя снимка на цяла страница в „Ню Йоркър“ редом със статия, написана от него.

— С удоволствие, Пит, обаче имам още една задача.

— Жалко. Е, благодаря, че ме изслушахте.

— Хрумна ми нещо. Ще го вмъкнеш ли в статията?

— Какво?

— Че тази история не започва с теб и с твоята находка — Ходжис поглежда вехтия сандък: черен, протрит, с издраскан обков и с олющен капак. — Започва с човека, който го е заровил. И когато ти хрумне да се обвиняваш за погубените ръкописи, помисли какво би казал Джими Голд в подобен случай.

Пит се засмива и му подава ръка:

— Готин човек сте, господин детектив в оставка.

Ходжис стиска дланта му:

— За теб вече съм Бил. Хайде, бягай да се усмихваш пред обектива. — Прекосява потока и се обръща към отсрещния бряг. Следвайки указанията на фотографа, Пит е коленичил до сандъка и е сложил ръка върху олющения капак — класическата поза на собственик. Напомня на Ходжис една снимка на Ърнест Хемингуей, който клечи до застрелян от него лъв. Но в изражението на Пит няма и помен от самодоволната, ухилена, еснафска самоувереност на Хемингуей. Изражението на Пит сякаш казва: „Това никога не ми е принадлежало.“

„Запомни тази мисъл, хлапе — мисли си Ходжис и продължава към колата. — Запомни я.“

Дрън

Ходжис каза на Пит, че има още една задача, обаче не беше точно така. Ако беше обяснил, че го чака работа по един случай, пак нямаше да е точно, но щеше да е по-близо до истината.

Малко преди да тръгне за срещата с момчето, му телефонира Беки Хелмингтън, сестра в клиниката по мозъчна травматология. Ежемесечно ѝ дава скромна сума, за да го държи в течение за състоянието на Брейди Хартсфийлд — пациента, когото той нарича „моя човек“. Тя го информира и за всичко необичайно, случващо се в отделението, разказва му какви слухове се разпространяват сред персонала. Рационалният му ум настоява, че тези слухове са безпочвени и че всяко странно явление има своето логично обяснение, но в дълбините на съзнанието му се простира океан (той смята, че с всеки човек е така), в който плуват странни същества.

— Как е синът ти, Беки? — попита той сестрата. — Надявам се, че скоро не е падал от дървета.

— Не, не, Роби е добре. За друго ви търся. Четохте ли днешния вестник, господин Ходжис?

— Още не съм го извадил от найлоновата опаковка. — В тази нова ера, когато можеш да прочетеш в интернет всичко, което те интересува, вестникът често остава в найлоновия плик и стои до креслото като изоставено дете.

— Прегледайте местните новини на втора страница. И ми се обадете.

След пет минути той ѝ позвъни:

— Господи!

— И аз реагирах така. Беше добро момиче.

— На работа ли си?

— Не, гостувам на сестра си в другия край на щата. Ще прекараме заедно уикенда. — Замълча за миг и изтърси: — Откровено казано, мисля да се преместя в интензивното в главния корпус. Освободи се място, а и ми писна от доктор Бабино. Понякога невролозите са по-луди от пациентите си. — Беки отново замълча, после добави: — Щях да кажа, че ми е писнало и от Хартсфийлд, но няма да е съвсем вярно. Всъщност ме е страх от него. По същия начин като малка се страхувах от къщата, за която се говореше, че е обитавана от духове.

— Сериозно?

— Да. Знаех, че там няма привидения, обаче си казвах: „Ами ако има?“

* * *

Ходжис пристига в болницата малко след два часа. В този предпразничен следобед клиниката по мозъчна травматология е необичайно пуста — най-малкото необичайно за през деня.

Дежурната сестра — на баджа ѝ пише „Норма Уилмър“ — му дава пропуск за посетител. Докато го закачва на ризата си, Ходжис подхвърля:

— Чух, че вчера в отделението се е разиграла трагедия.

— Нямам право да коментирам! — сопва се сестра Уилмър.

— Бяхте ли на работа по това време?

— Не! — Тя се обръща към мониторите.

Няма значение — Ходжис ще научи повече от Беки, след като тя разпита информаторите си. Ако наистина се премести (според него това е най-ясният знак, че нещо необичано се случва в отделението), той ще си намери друга помощничка. Някои медицински сестри са страстни пушачки, макар да знаят колко вреден е този навик, и ще се зарадват на възможността да припечелят допълнително.

Той бавно върви към стая 217, давайки си сметка, че сърцето му бие по-силно и по-бързо от обичайното. Поредният признак, че започва да приема насериозно клюките и слуховете. А и съобщението в сутрешния вестник го извади от равновесие.

По коридора среща Ал Библиотеката, който бута количката с книги, и го поздравява:

— Здрасти, Ал. Как си?

Отначало онзи не отговаря, сякаш не го и забелязва. Сенките под очите му сякаш са още по-тъмни, а косата му, обикновено сресана прилежно, е разрошена. Баджът му е обърнат наопаки. Ходжис за пореден път се пита дали Ал не започва да губи разума си.

— Всичко наред ли е? — пита го.

— Да — равнодушно промърморва Ал. — Всичко е по-лошо от невидимото за очите, нали?

Докато Бил Ходжис се чуди как да отговори на тази несвързана реплика, онзи го подминава. Бил озадачено го проследява с поглед и продължава към стая 217.

* * *

Брейди седи на обичайното си място до прозореца и е с обичайните си дрехи — джинси и карирана риза. Някой го е подстригал, но си е оставил ръцете. Хартсфийлд едва ли го е грижа за лошата подстрижка. Скоро не му се очертава да сваля мацки в дискотека.

— Брейди? Отдавна не сме се виждали, както казал на морето един матрос, оставен задълго на брега.

Хартсфийлд безмълвно гледа през прозореца, а в главата на Ходжис обичайните мъчителни въпроси се хващат за ръце и подхващат танц. Вижда ли Брейди нещо в далечината? Знае ли, че има посетител, и ако знае, разбира ли, че е Ходжис? Способен ли е да разсъждава? Понякога мозъкът му работи колкото той да произнесе няколко елементарни изречения и в залата за физиотерапия да извърви двайсетина метра по „Булеварда на мъченията“, както го наричат пациентите, но дали е свидетелство за умственото му състояние? И рибите плуват в аквариума, обаче това не означава, че са способни да мислят.

„Всичко е по-лошо от невидимото за очите“ — му минава през ума.

Каквото и да означава.

Взема рамкираната снимка, на която Брейди и майка му са прегърнати и широко усмихнати. Този изверг е обичал само милата си маминка — ако изобщо е способен да обича. Ходжис следи дали Брейди ще реагира, като види, че посетителят държи снимката на Дебора Ан. Няма реакция.

— Маминка изглежда секси, Брейди. Секси беше, нали? Беше ли палава мръсница?

Няма отговор.

— Питам, защото като преглеждахме компютъра ти, попаднахме на нейни снимки по бельо. Сещаш се, корсети, сутиени, бикини, еротични халатчета… Тогава ми се стори доста секси. И колегите бяха на същото мнение, като им показах снимките — излъгва, стараейки се да говори с типичната мъжкарска арогантност, но Брейди пак не реагира.

— Чукаше ли я, драги? Сто на сто ти се е искало, признай си.

Трепване на веждата ли забеляза? И леко мръдване на устната? Може би, а може би си е въобразил заради желанието си Брейди да го чуе. Този извратен убиец повече от всеки друг заслужава да му се натрие сол в раните.

— А може би си я убил и след това си я изчукал. Тогава няма нужда от досадни нежности, нали?

Никаква реакция.

Ходжис сяда на посетителския стол и оставя снимката обратно на масата до един от електронните четци, които Ал раздава на пациентите. Скръства ръце и се втренчва в Брейди, за когото лекарите бяха казали, че ще остане в кома до смъртта си, но като чудо беше излязъл от нея.

С известни поражения, разбира се.

— Преструваш ли се, Брейди? — Винаги задава този въпрос и нито веднъж не чува отговор. Същото се случва и днес. — Снощи една сестра от отделението се е самоубила. В една от баните на етажа. Познаваше ли я? Засега не съобщават името ѝ, обаче във вестника пише, че е починала от загуба на кръв. Предполагам, че си е прерязала вените, но не съм сигурен. Ако си научил за нея, сигурно ти е станало много приятно. Открай време самоубийствата те радват, нали? — Изчаква малко, привежда се, взира се в безизразното лице на Брейди и продължава: — Само че не разбирам как го е направила. Огледалата в тези помещения не са от стъкло, а от полиран метал. Да речем, че е използвала огледалцето от пудриерата си, но то е твърде малко, за да си пререже вените с него. Все едно да участваш в престрелка, въоръжен само с нож. — Обляга се на стола. — Хм, може да е имала нож в чантата си. От онези швейцарски ножчета, нали се сещаш? Ти имал ли си такова?

Брейди не реагира.

Или пък…? Ходжис е завладян от натрапчивото усещане, че въпреки празния си поглед Хартсфийлд го наблюдава.

— Брейди, някои от сестрите смятат, че можеш да спираш и да пускаш водата в банята, без да помръднеш от стола. Смятат, че го правиш, за да ги плашиш. Вярно ли е?

Няма реакция, обаче чувството, че е наблюдаван, се засилва. Брейди наистина си падаше по самоубийствата. Те бяха неговият специалитет. Опитваше се да подтикне Ходжис към самоубийство, преди Холи да му пръсне бушоните с Бияча. Не успя със стария детектив, но с Оливия Трилони се получи. Оливия беше собственицата на мерцедеса, с който утре племенницата ѝ Холи Гибни възнамерява да пътува до Синсинати.

— Ако можеш, направи го. Хайде, покажи уменията си. Изфукай се.

Нищо.

Някои от сестрите мислят, че от ударите по главата в зала „Минго“, която Хартсфийлд се опита да взриви, жичките в мозъка му са се преплели и че той е получил някакви… свръхестествени способности. Доктор Бабино отхвърля твърденията им като абсурдна измишльотина от типа на градските легенди. Ходжис е съгласен с него, но обаче усещането, че е наблюдаван, не го напуска.

Както и чувството, че дълбоко в себе си Брейди Хартсфийлд му се надсмива.

Взема електронния четец, който този път е яркосин. При предишното му посещение в клиниката Ал му каза, че Брейди обича да гледа демоверсиите на компютърните игри. „Зяпа ги с часове“ — така му каза.

— Тези машинки ти харесват, а?

Нищо.

— Въпреки че не можеш да ги използваш.

Нищо. Нула.

Ходжис връща четеца до снимката и става:

— Да видим какво ще изровя за самоубилата се сестра. Ако не открия достатъчно, асистентката ми ще потърси още информация. Използваме различни източници. Доволен ли си, че сестрата е мъртва? Зле ли се държеше с теб? Щипеше те за носа, така ли? Или ти дърпаше малкото, безполезно пишле, за да ти отмъсти, задето си прегазил пред Общинския център неин приятел или роднина?

Никаква реакция.

Нищо.

Ни…

Очите на Брейди се завъртат в орбитите. Той поглежда Ходжис, който за миг се вцепенява от безумен и безпричинен ужас. Тези очи са мъртви, но под тях наднича нещо нечовешко. Напомнят му за филма „Екзорсистът“, в който едно момиченце е обладано от демона на злия дух Пазузу. След миг Брейди отново се заглежда в прозореца и Ходжис си заповядва да не се държи като идиот. Според доктор Бабино Хартсфийлд е постигнал максимално за състоянието му подобрение, а то не е голямо. Съзнанието му е класически пример за „чиста дъска“: на нея е написано само онова, което Ходжис изпитва към най-ненавистното същество, изпречило се на пътя му през дългия му стаж в полицията.

„Въобразявам си — казва си. — Искам да е вменяем, за да му причиня болка. Сигурно ще се окаже, че съпругът на тази сестра я е изоставил или пък са щели да я уволнят, задето се друса, или пък и едното, и другото.“

— Не ми отговаряй, щом не си в настроение — казва. — Ще си вдигна чукалата. Ще си бия камшика. Ама на раздяла ще ти кажа като на приятел: подстрижката ти е ужасна.

Никаква реакция.

— Лека нощ, да спиш в кош, да сънуваш грош.

Излиза и внимателно затваря вратата. Ако я тресне и ако Брейди е вменяем, ще се зарадва, че е ядосал омразния ДВО.

Няма да му достави това удоволствие, въпреки че наистина е вбесен.

Брейди изчаква стъпките му да се отдалечат по коридора, и вдига поглед. Синият електронен четец до снимката на майка му внезапно оживява. Зазвучава ведра, закачлива музика, на екрана се стрелкат рибки. След това се появява демо на „Сърдити пилета“, следва „Модно ревю с Барби“, после — „Галактически войни“. Накрая екранът угасва.

В банята водата бликва от крана, после спира.

Брейди се взира снимката, на която с майка му са с допрени страни и широко се усмихват. Взира се в нея. Взира се в нея.

Снимката пада.

Дрън!

Юли 2014

От автора

Захванеш ли се да съчиняваш книга, се затваряш сам в стаята си и пишеш — така се прави. Черновата на настоящия роман написах във Флорида, от време на време гледайки палмовите дървета. Преработих го в Мейн, гледайки от време на време хълма с боровата гора, спускащ се към красиво езеро, в което при залез-слънце гмурците разговарят помежду си. Само че не бях съвсем сам нито във Флорида, нито в Мейн; малцина писатели работят в пълно уединение. Потрябваше ли ми помощ, винаги я получавах.

НАН ГРЕЪМ редактира този роман. СЮЗАН МОЛДОУ и РОЗ ЛИПЕЛ също работят в издателство „Скрибнър“ и без тях нямаше да се справя. И двете са безценни…

ЧЪК ВЕРИЛ съдейства за издаването на романа. Вече трийсет години той е моят верен литературен агент — умен, духовит и неустрашим. Не е послушко, готов на компромиси — ако не харесва написаното от мен, ми го казва право в очите.

РЪС ДОР се занимава с проучванията и с течение на време става все по-добър. Също като опитен асистент на неврохирург в операционна той вече е подготвил следващия инструмент, преди да съм го поискал. Приносът му към тази книга е виден почти на всяка страница. Буквално. Той ми подсказа заглавието, когато бях блокирал.

ОУЕН КИНГ и КЕЛИ БРАФЕТ, и двамата забележително романисти, прочетоха първата чернова и значително я подобриха. Техният принос също е почти на всяка страница.

МАРША ДЕФИЛИПО и ДЖУЛИ ЮГЛИ движат делата ми в Мейн и поддържат връзките ми с реалния свят. Същото прави и БАРБАРА МАКИНТАЙЪР, която ръководи делата ми във Флорида. ШЪРЛИ СОНДЪРЕГЪР е почетен член на екипа ни в оставка.

ТАБИТА КИНГ е най-добрият ми критик и голямата ми истинска любов.

А ти, ВЕРНИ ЧИТАТЕЛЮ… слава богу, че още си тук след толкова дълги години. И ако се забавляваш, удоволствието е взаимно.

26 юли 2014

34

35

Бележки

[

←1

]

¹ Щат на гранита (Granite State) — другото название на Ню Хемпшир. — Б.пр.

[

←2

]

¹ Юлисис Грант (1822-1885) — генерал от армията на Съюза по време на Гражданската война в САЩ, осемнайсети президент на Съединените щати. — Б.пр.

[

←3

]

¹ Комедиен сериал за духовит гимназиален учител и неговия разнороден клас, излъчван в периода 1975-1979, в който участва и Джон Траволта — това е първото стъпало в звездната му кариера. — Б.пр.

[

←4

]

¹ Поетът е англичанинът Александър Поуп (1688-1744), а произведението — „Есе за човека“. — Б.пр.

[

←5

]

¹ I need a lover that won’t drive me crazy (англ.) — песен, изпълнявана от Джон Меленкамп и от Пат Бенатар. — Б.пр.

[

←6

]

¹ Заигравка с названията на две прочути американски учебни заведения — университета „Джон Хопкинс“ и колежа „Сара Лорънс“. — Б.пр.

[

←7

]

¹ Стихотворение от Уилфред Оуен (1893-1918), написано по време на Първата световна война и публикувано след смъртта на автора. Латинското заглавие е заимствано от римския поет Хораций и означава „Славно и достойно е“ (следвано от „pro patria mori“ — „да умреш за родината“). — Б.пр.

[

←8

]

¹ Bridge Over Troubled Water — прочута песен на рокдуета Саймън и Гарфънкъл, включена в едноименния албум, издаден през 1970. — Б.пр.

[

←9

]

¹ The First Folio (англ.) — така наричат първото издание на сборник с пиесите на Шекспир, публикуван през 1623, седем години след смъртта му. Книгата била в голям формат, илюстрована и много скъпа. — Б.пр.

[

←10

]

² Герой от Шекспировата комедия „Дванайсета нощ“ — Б.пр.

[

←11

]

¹ Организация, основана през 1928. По онова време и чак до 1998 нейни представителки, наричани „хазяйки“, посещавали новодомците и новодошлите в града, връчвайки им кошница с мостри, талони за намаления на стоки и рекламни материали. — Б.пр.

[

←12

]

¹ Град в Калифорния, където всяка година скални лястовички, мигриращи от Аржентина, се заселват в руините на едноименната мисия. — Б.пр.

[

←13

]

¹ Меа culpa (лат.) — по моя вина — формула на покаяние и изповед в католическата църква. — Б.пр.

[

←14

]

¹ Jamais Toujours (фр.) — (букв.) никога винаги. — Б.пр.

[

←15

]

¹ Американски престъпник, бандит и убиец от XIX век, превърнал се в емблематична фигура на Дивия Запад. — Б.пр.

[

←16

]

² Деветнайсетгодишен американски сериен убиец от петдесетте години на XX век. — Б.пр.

[

←17

]

¹ Кеу Club International — една от най-старите средношколски организации за общественополезна дейност в САЩ и в Канада, основана през 1925, в която са членували известни личности като Елвис Пресли, Бил Клинтън, Том Круз, Брад Пит и др. — Б.пр.

[

←18

]

¹ Наименование на френски танц и вид танцова забава, популярна в Европа през XVIII век и в Америка. В Щатите котильонът е бал за представяне на дебютантките в обществото. — Б.пр.

[

←19

]

¹ Moleskine — название на престижна италианска марка бележници, тетрадки, органайзери и пр., произходът на което е неясен; може да е възникнало от съчетаването на английските думи mole (къртица) и skin (кожа). — Б.пр.

[

←20

]

¹ Основател на „Проект «Невинност»“ — правна организация, създадена през 1992 с цел оневиняване чрез ДНК анализ на несправедливо осъдени вследствие на съдебна грешка. — Б.пр.

[

←21

]

¹ Често повтаряща се фраза в романа „Кланица пет“ от Кърт Вонегът. — Б.пр.

[

←22

]

² По афоризма, приписван на Бенджамин Франклин „Всяко спестено пени, е спечелено пени.“ — Б.пр.

[

←23

]

¹ Названието на интернет кафенето Bytes ’N Bites е заигравка с английските думи byte (единица за измерване на информация) и bite (хапка, лека закуска), които са омоними. — Б.пр.

[

←24

]

¹ Из „Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок“ от Т. С. Елиът — Б.пр.

[

←25

]

¹ Ироничен прякор по името на Брам Стокър, автор на прочутия роман на ужаса „Дракула“. — Б.пр.

[

←26

]

¹ Американски професионален боксьор, световен шампион в тежка категория през 1962. — Б.пр.

[

←27

]

² Една от култовите реплики на легендарния боксьор Мохамед Али. — Б.пр.

[

←28

]

¹ Мислене, което е доста сходно с капсулираното мислене на аутистите и се определя от мирогледни вярвания и от необичайни възприятия. То може да е и опасно — когато купуваме шумно рекламирани стоки, ние се поддаваме на магическо мислене. — Б.пр.

[

←29

]

¹ Английското заглавие на прочутата поема на Едгар По е Annabel Lee. В оригинала обаче авторът е написал Annabelle Lee — името на американска бейзболистка. Дали е нарочно? — Б.пр.

[

←30

]

¹ Фраза от играта „Монополи“, която в разговорния език се използва подигравателно. — Б.пр.

[

←31

]

¹ Препратка към „Големият сън“ от Реймънд Чандлър. — Б.пр.

[

←32

]

¹ Анимационен герой от поредици на „Уорнър Брос“. — Б.пр.

[

←33

]

² Популярна реплика от анимациите с Елмър Фъд — Б.пр.

[

←34

]

¹ Английска фолклорна песен от XVI век, многократно използвана в поп и рокмузиката. — Б.пр.

[

←35

]

² Култова реплика от филма „Челюсти“, смятана за една от най-запомнящите се в киното. — Б.пр.

[

←36

]

¹ Британска рокгрупа от Шотландия и Северна Ирландия — Б.пр.

[

←37

]

¹ Герои от дълга поредица детски романи, написани под псевдонима Лора Лий Хоуп. От 1904 до 1979 са издадени 72 романа. — Б.пр.

[

←38

]

¹ Игра на думи, основаваща се на обвинението „шофиране в нетрезво състояние“: авторът намеква, че пътните полицаи проявяват прекалена строгост към чернокожите шофьори. — Б.пр.

[

←39

]

¹ Books for You (англ.) — книги за вас. — Б.пр.

[

←40

]

² Цитат от поемата на Алфред Тенисън „Сър Галахад“. — Б.пр.

[

←41

]

¹ Термин, станал клише във филмите — ситуация, при която нито един от участниците не може да победи: например единият герой допира пистолет до слепоочието на другия, който обаче притиска нож до гърдите му. — Б.пр.

[

←42

]

¹ Композиторът, написал музиката към филма „Изкуплението Шоушенк“. — Б.пр.

[

←43

]

² Композиторът на музиката на филми на Фелини, Висконти, както на първите два филма от „Кръстникът“ на Ф. Копола. — Б.пр.

[

←44

]

³ Автор на музиката към филмите от поредиците „Междузвездни войни“, „Индиана Джоунс“, както и „Извънземното“, „Челюсти“, „Спасяването на редник Райън“ и много други. — Б.пр.

[

←45

]

¹ Съвременен американски журналист, белетрист, публицист и драматург. — Б.пр.