„Не сме — помисли си Морис. — Не съм тъпак. Не съм и страхливец, лъжлив педал такъв!“


— Може би някога отново ще поговорим по този въпрос — продължи Анди, — но след време, и то ако не те арестуват. — Той се изправи. — Дотогава не припарвай до мен, или ще повикам полицията. — Обърна се и си тръгна; вървеше с наведена глава и нито веднъж не погледна назад.


Морис не помръдна. Хубавичката сервитьорка отново се появи и го попита желае ли още нещо. Той поклати глава. Изчака я да се отдалечи, взе плика с тетрадката и също си тръгна. В обратната посока.


* * *


Знаеше какво означава метафора — приписване на неодушевен предмет качествата на човек — и смяташе, че е трик, използван от второкласни писатели за създаване на определено настроение, но днес определението за тази фигура на речта изглеждаше вярно. Яркото утринно слънце беше като отражение на еуфорията му и я подсилваше, но към обяд то вече представляваше мъжделива окръжност, надничаща между застрашителните облаци, а в три следобед, сякаш в синхрон с неприятностите, трупащи се на главата на Морис, небето притъмня и запръска дъжд.


С шевролета отиде до търговския център край аерогарата, като непрекъснато се оглеждаше за полицейски коли. На булевард „Еърлайн“ го застигна патрулка с включени сини лампи и с ревящ мотор; стомахът му се сви на топка, сърцето му за малко не изскочи от гърдите. Колата го задмина, без да намали скоростта, но той не изпита облекчение.


По радио БАМ-100 предаваха новини. Водещата беше за мирните преговори между Садат и Бегин в Кемп Дейвид („Ще се споразумеят на куково лято“ — разсеяно си помисли той), но веднага след това съобщиха за убийството на известния американски писател Джон Ротстийн. Според полицията престъплението било извършено от „шайка апаши“, следователите вече разполагали с улики и работели по няколко версии. Морис си каза, че може би изявлението на полицейския шеф е само евтин рекламен трик за заблуда на населението.


А може и да не беше.


Не вярваше в твърдението на Анди, че куките ще попаднат на следите му, след като разпитат почти глухите дъртаци в закусвалнята „Вкусничко“ в Талбот Корнърс, но имаше нещо, което наистина го тревожеше. Заедно с Фреди и Къртис бяха работили за компанията „Донахю Констракшънс“, строяща къщи в Данвърс и в Норт Бевърли. Работниците бяха разделени на две бригади и през шестнайсетте месеца, през които Морис влачеше дъски и забиваше гвоздеи в Данвърс, Къртис и Фреди се трудеха на другия обект на осем километра от неговия. Само че известно време тримата бяха в една и съща бригада и дори след като ги разделиха, обикновено обядваха заедно.


Този факт беше известен на мнозина.


Спря шевролета сред около хилядата подобни автомобила на паркинга откъм мола, където се намираше магазинът на „Джей Си Пени“, старателно избърса с кърпа всички повърхности, които беше докосвал, и остави ключа на таблото. Вдигна си яката, нахлупи по-ниско бейзболната си шапка и забързано се отдалечи. Седна на скамейка пред главния вход на търговския център, изчака пристигането на автобуса за Нортфийлд и пусна петдесет цента в апарата за самотаксуване. Дъждът се беше усилил, затова автобусът пъплеше като костенурка, но Морис не се подразни. Тъкмо щеше да има повече време за размисъл.


Анди беше себичен страхливец, обаче беше прав за едно: той, Морис, трябваше час по-скоро да скрие тетрадките въпреки непреодолимото си желание да започне да ги чете, започвайки с романа за Джими Голд, за чието съществуване никой не подозираше. Дори ченгетата да го издиреха, щяха да останат с пръст в устата… нали? Можеха да го подозират, но нямаше да намерят доказателства.


Нали?


* * *


Като никога госпожа Мълър не надничаше през завесите, което спести на Морис необходимостта да разговаря с нея и може би да ѝ обясни, че си е продал колата. Дъждът вече се лееше като из ведро — сякаш като по поръчка. Нямаше опасност някой да се разхожда из незастроения парцел между „Сикамор“ и „Бърч“. Особено след залез-слънце.


Извади всичко от пътническия сандък, едва устоявайки на порива да прелисти тетрадките. Не биваше да го прави, колкото и да му се искаше, защото започнеше ли да чете, нямаше да спре. „По-късно — помисли си. — Отлагай удоволствията, Мори.“ Чудесен съвет, но произнесен с гласа на майка му, от който той отново получи силно главоболие. Единствената му утеха беше, че няма дълго да отлага удоволствието; ако от полицията не го потърсеха до три седмици или най-много до месец, можеше да се смята в безопасност и да започне да търси подходящ клиент.


Постла полиетилен в сандъка, за да предпази от влага съдържанието му, и отново сложи вътре тетрадките, включително онази, която беше показал на Анди. Отгоре нахвърли пликовете с парите. Затвори сандъка, позамисли се и пак го отвори. Отметна полиетилена, взе един от пликовете и извади няколко стотачки. Сумата не беше голяма и дори да се стигнеше до обиск, надали щеше да се стори подозрителна на ченгетата. Спокойно можеше да каже, че парите са обезщетение при съкращаването му от работа или нещо подобно.


Шумът на дъжда го изнервяше. Струваше му се, че скелет барабани с пръсти по покрива на гаража, и от звука главоболието му се усили. Вцепеняваше се при всяко преминаване на кола по улицата, очаквайки ярки фарове и въртящи се сини лампи да осветят алеята към къщата. „Майната му на Анди Халидей — наговори ми куп тъпотии и сега се тревожа напразно. Майната му на тлъстия педерунгел!“


Дали обаче тревогите му бяха безпочвени? Към края на деня възможността полицаите да направят връзка между него и съучастниците му Къртис и Фреди започна да му се струва по-реална. Проклетата зона за почивка! Защо поне не беше скрил труповете в гората? Не че това щеше да забави ченгетата — първият шофьор, който спреше на паркинга и видеше кръвта, щеше да се обади на 911. Полицаите щяха да доведат кучета…


— Освен това — каза на сандъка — много бързах. Нали?


Багажната количка на баща му още стоеше в единия ъгъл на гаража заедно с ръждясала кирка и с две ръждясали лопати. Морис изправи сандъка, натовари го на количката, пристегна ремъците и надникна през прозорчето на гаража. Още беше много светло. Сега, когато беше на крачка да се раздели с тетрадките и с парите („Временно — казваше си, — само временно“) — увереността му, че полицаите ще довтасат всеки момент, нарастваше. Ами ако госпожа Мълър го беше наклеветила, че се държи подозрително? Надали, тя беше тъпа като галош, но пък знае ли човек?


Насили се да изяде още една замразена порция храна, мислейки, че после главоболието му ще премине, само че болката стана още по-нетърпима. Надникна в аптечката на майка си за аспирин или за адвил и… вътре нямаше нищо. „Майната ти, майко! — помисли си. — Проклета да си!“


Видя ехидната усмивка, разтягаща тънките ѝ устни.


В седем вечерта още беше светло — проклетото лятно часово време, кой идиот го беше измислил? — но прозорците на, съседната къща бяха тъмни. Чудесно, само че съпрузите Мълър можеха да се приберат всеки момент. Освен това той беше толкова изнервен, че ме можеше да чака повече.


Изкара количката през задната врата на гаража и я забута, прекосявайки поляната зад къщата. Беше му трудно, защото почвата под мократа трева също беше подгизнала. Заради надвисналите дървета пътеката, по която като малък беше минавал толкова често на път за Младежкия център на Бърч Стрийт, беше суха и той можеше да се движи по-бързо. Докато стигна до потока, прекосяващ по диагонал големия празен парцел, вече беше паднал мрак. Той носеше фенерче, но не смееше да го държи включено за дълго — осветявайки брега през няколко секунди, намери подходящо място по-далеч от пътеката и започна да копае. Почвата беше размекната и му беше лесно, докато не се натъкна на преплетените корени на надвиснало дърво. Хрумна му да потърси друго място, обаче дупката вече беше достатъчно голяма да побере сандъка, пък и беше адски тъпо да започне отново да копае, след като съкровището му щеше да остане тук само временно. Сложи вътре фенерчето, подпря го на голям камък, насочвайки лъча към корените, и ги преряза с кирката.


Избута сандъка в дупката, после бързо нахвърли отгоре и около него изкопаната пръст, накрая я отъпка с лопатата. Реши, че се е справил добре. Брегът не беше затревен и голото парче земя нямаше да се набива на очи. Важното беше, че сандъкът вече не е в дома му, нали така?


Нали?


Затътри количката обратно по пътеката, обаче не изпита облекчение. Нищо не вървеше според предвижданията. Абсолютно нищо. Сякаш злонамерената съдба се опитваше да го раздели с тетрадките, както беше разделила Ромео и Жулиета. Сравнението изглеждаше едновременно нелепо и много уместно. Той беше влюбен. Проклетият Ротстийн му беше изневерил с „Беглецът уляга“, ала това не променяше нищо.


Любовта му беше истинска.


* * *


Щом се върна вкъщи, веднага отиде да се изкъпе, както момче на име Пит Саубърс щеше да стори след много години в същата баня, връщайки се от същото място на брега, запомнящо се заради надвисналото над водата дърво. Остана под душа, докато кожата на пръстите му се набръчка и горещата вода свърши, после се избърса с голяма хавлиена кърпа и извади чисти дрехи от гардероба в спалнята си. Бяха прекалено младежки и старомодни, обаче още му ставаха, макар че не му стояха идеално. Пъхна в пералнята изцапаните с пръст джинси и тениската — след години Пит Саубърс щеше да направи същото.


Включи телевизора, настани се на любимото кресло на баща си (майка му твърдеше, че не го е изхвърлила, за да ѝ е като обица на ухото, ако се изкуши да направи някоя глупост) и изгледа поредната порция идиотски реклами. Представи си, че някои от тях — танцуващи шишенца с очистително, накипрени мамчета, пеещи хамбургери — биха могли да са измислени от Джими Голд, и главоболието му стана още по-нетърпимо. Налагаше се да отскочи до „Зоуни“ за анацин. И за една-две бири. От бирата нямаше да му стане нищо. Твърдият алкохол го подтикваше да върши щуротии, а той вече си беше взел поука и не посягаше към нищо по-силно от бира.


Купи си анацин, но настроението му още повече се развали, като си представи как пие бира сред книги, които не желае да прочете, седнал пред телевизор, който не иска да гледа. Особено след като онова, което копнееше да прочете, беше толкова влудяващо близо. Рядко пиеше в барове, обаче изведнъж почувства, че ще превърти напълно, ако не си намери компания и не послуша игрива музика. Знаеше, че в тази дъждовна вечер все някъде ще намери млада хубавица, на която ѝ се танцува.


Плати лекарството и престорено нехайно попита младежа на касата дали с автобуса може да отиде до бар с жива музика.


Младежът отговори утвърдително.


2010


Като се прибра у дома в този петъчен следобед, Линда Саубърс завари сина си да седи в кухнята и да пие какао. Очевидно се беше къпал и косата му още беше влажна. Тя окачи палтото си на закачалката до задната врата, приближи се до Пит и отново притисна до челото му опакото на дланта си:


— Вече не гориш. По-добре ли си?


— Да. Тина се върна от училище и беше гладна, затова ѝ дадох крекери, намазани с фъстъчено масло.


— Чудесен брат си, моето момче. Къде е сестра ти?


— У Елън, къде другаде?


Линда забели очи и той се засмя.


— Света Богородице, сушилнята ли бръмчи?


— Да. Намерих дрехи в коша и ги изпрах. Не се безпокой, прочетох указанията на вратичката и не съм скапал нищо.


Тя се наведе и го целуна по слепоочието:


— Какъв си ми работлив — същинска пчеличка.


— Старая се. — Пит стисна в юмрук дясната си ръка, за да скрие мехура на дланта си.


* * *


Първият плик пристигна след по-малко от седмица през един четвъртък, когато валеше силен сняг. Адресът „До господин Томас Саубърс, Сикамор Стрийт № 23“ беше напечатан на пишеща машина. В горния десен ъгъл беше залепена марка от четирийсет цента, посветена на годината на Тигъра. Нямаше адрес на подателя. Том, единственият от семейство Саубърс, който си беше у дома по това време, отвори плика още в коридора, очаквайки да види рекламна листовка или поредното предупреждение за просрочена сметка. Уви, напоследък все по-често получаваха такива уведомления. Само че в плика нямаше нито рекламна листовка, нито „честитка“ за дължими суми.


Вътре имаше пари.


Всичко друго, извадено от пощенската кутия — каталози за скъпи стоки, които Саубърс не можеха да си позволят, и рекламни проспекти, изпратени до „живущия на този адрес“, — изпадна от ръката му и се разпиля на пода, но той дори не забеляза.


— Мамка му, това пък какво е? — промърмори — гласът му беше толкова предрезгавял, че приличаше на ръмжене.


* * *


Линда се върна от работа и първото, което видя, бяха парите по средата на кухненската маса. Том, подпрял брадичка на скръстените си ръце, се взираше в малката купчинка. Приличаше на генерал, обмислящ плана за поредната битка.


— Какво е това? — попита тя.


— Петстотин долара — отговори Том, без да откъсне поглед от банкнотите — осем по петдесет долара и пет по двайсет. — Пристигнаха по пощата.


— Кой ги изпраща?


— Не знам.


Линда остави чантата си, приближи се до масата и взе парите. Преброи ги, ококори се и възкликна:


— Господи, Томи! Какво се казва в писмото?


— В плика нямаше писмо. Само банкнотите.


— Кой би…


— Нямам представа, Лин. Обаче за едно съм сигурен.


— Така ли? И какво е то?


— Че парите са ни добре дошли.


* * *


— Баси! — възкликна Пит, когато му казаха. Беше останал след часовете, за да играе волейбол в училищната зала, и се прибра вкъщи малко преди вечерята.


— Не бъди вулгарен — смъмри го майка му, но машинално, сякаш мислеше за друго. Парите още бяха на масата в кухнята.


— Каква е сумата? — попита Пит и след като Том му отговори, продължи да разпитва: — Кой е изпратил парите?


— Чудесен въпрос. Преминаваш във втори кръг на нашето телевизионно състезание и имаш шанс да спечелиш крупна сума — пошегува се Том… за пръв път от много, много време.


Тина влезе в кухнята и веднага се включи в разговора:


— Според мен татко има кръстница вълшебница. Ей, хора, вижте ми ноктите! Елън ми позволи да използвам нейния лак с блясък.


— Стои ти много шик, мъничката ми — отбеляза Том.


Първо се беше пошегувал, после направи комплимент на дъщеричката си — две събития, които доказаха на Пит, че е постъпил правилно. Абсолютно правилно. Не можеха да върнат парите, нали? Не, не можеха, защото липсваше адресът на подателя. Между другото, кога за последно баща им беше нарекъл Тина „мъничката ми“?


Линда подозрително изгледа сина си:


— Знаеш ли нещо повече по този въпрос?


— Не, но ще ми отпуснете ли скромна сума?


— Ще има да чакаш… — Линда сложи ръце на кръста си и се обърна към съпруга си: — Том, очевидно е станала грешка.


Той се позамисли, после отговори, но спокойно, без ав-ав джаф:


— Надали. — Побутна към нея плика и посочи с пръст името си и адреса.


— Да, но…


— Без „но“, Лин. Не сме платили на фирмата за доставка на гориво, а и спешно трябва да внесем дължимото по кредитната ти карта, иначе ще ти я отнемат.


— Да, но…


— Тогава ще загубиш и кредитния си рейтинг — прекъсна я той. Продължаваше да говори спокойно, разумно и убедително. Пит си помисли, че баща му се държи така, сякаш много дълго е изгарял от висока температура, която чак сега е поспаднала. Том дори се усмихна и докосна ръката на съпругата си. — Засега този рейтинг е единственото, което имаме, затова трябва да го пазим. Пък и Тина може би позна. Може да имам кръстница вълшебница.


„Не — помисли си Пит. — Имаш син вълшебник.“


— Момент! Знам кой е изпратил парите! — възкликна Тина.


Тримата се втренчиха в нея. Пит пламна. Нямаше как да знае, нали така? Беше невъзможно. Само дето се беше изпуснал пред нея за заровеното съкровище и…


— Кой, съкровище? — попита Линда.


— Онзи фонд… как беше… за извънредни ситуации. Сигурно са получили още пари и сега ги раздават.


Пит облекчено въздъхна и едва тогава осъзна, че за секунди е престанал да диша.


Том разроши косата на дъщеричката си:


— Те „раздават“ само чекове и никога пари в брой, миличко. Освен това изпращат куп формуляри за подпис.


Пит се приближи до печката:


— Ще сваря какао. Иска ли някой?


Оказа се, че всички искат.


* * *


Пликовете продължиха да пристигат.


Цената на пощенските марки се повиши, но не и изпращаната сума. Саубърс получаваха около шест хиляди долара годишно — не много крупна сума, но достатъчна, за да не затънат в заеми.


Съпрузите накараха децата да обещаят, че няма да кажат на никого за тайнствените пратки.


Една вечер Линда промърмори:


— Тина няма да удържи обещанието си, Том, и ти го знаеш. Ще сподели с приятелката си, онази глупачка Елън, която ще го разгласи на куцо и сакато.


Обаче Тина запази тайната отчасти защото брат ѝ, когото обожаваше, я предупреди, че ако се изпусне пред някого, повече няма да стъпи в стаята му, но най-вече защото не беше забравила скандалите между родителите им.


Пит беше скрил пликовете в обвита с паяжини дупка зад разхлабения перваз в дрешника си. Веднъж в месеца изваждаше петстотин долара и ги пъхаше в ученическата си раница заедно с адресиран плик — един от няколкото дузини, които беше подготвил на компютъра в кабинета по теория и практика на бизнеса, издебвайки вечерта след училищното спортно състезание, когато в стаята нямаше никого.


Пускаше писмата, адресирани до господин Томас Саубърс, живущ на Сикамор Стрийт 23, в различни пощенски кутии, извършвайки животоспасяващото за семейството му благотворително дело с вещината на закоравял престъпник. Непрекъснато го измъчваше страх, че майка му ще разбере откъде идват парите, ще запротестира (вероятно ожесточено) и фамилия Саубърс ще се върнат към предишния си живот, белязан от оскъдицата. И сега положението не беше съвсем розово и от време на време родителите му пак се караха, обаче той предполагаше, че съвършени семейства има само в старомодните ситкоми по „Ник ет Найт“.


Сега можеха да гледат „Ник ет Найт“, „Картуун Нетуърк“, Ем Ти Ви и всички други канали, защото, дами и господа, кабелната телевизия се беше върнала.


През месец май настъпи още една положителна промяна: от новосъздадена агенция за недвижими имущества назначиха Том на непълен работен ден като „предпродажбен проучвател“. Пит не знаеше какво означава това, но изобщо не му дремеше. Важното беше, че баща му може да упражнява тази дейност вкъщи — по телефона и чрез компютъра — и че получаваше някаква заплата.


През месеците, последвали първия „транш“ от петстотин долара, се случиха още две важни събития. Първо, здравословното състояние на Том се подобри. През юни 2010 (когато виновникът за кръвопролитието пред Общинския център най-сетне беше заловен) той започна да изминава кратки разстояния без патериците и да пие по-малко розови хапчета. Второто събитие не беше така очевидно, обаче Пит знаеше, че се е случило. Тина също го знаеше. Родителите им се чувстваха… благословени и когато се спречкваха, изглеждаха гузни, сякаш се страхуваха, че се подиграват с неочаквания и мистериозен дар от съдбата. Понякога прекъсваха спора и заговаряха за друго, преди размяната на горчиви думи да причини непоправими последствия. Често обсъждаха парите и кой би могъл да ги изпраща, но винаги стигаха до задънена улица и това беше хубаво.


„Няма да разберат, че аз съм незнайният благодетел — казваше си Пит. — Не бива и няма да разберат.“


* * *


През един августовски ден същата година родителите му заведоха Тина и Елън в зоопарка за домашни животни „Хепидейл Фарм“. Той отдавна чакаше тази възможност и щом заминаха, взе куфара и се върна край потока.


Огледа се и след като се увери, че наоколо няма никого, откопа сандъка и прехвърли тетрадките в куфарите. Изтика обратно сандъка, зарови го отново, после се върна вкъщи със съкровището си. Качи се на втория етаж, издърпа подвижната стълба и занесе куфарите на тавана — малко, ниско помещение, в което зиме беше адски студено, а лете — нетърпимо задушно. Използваха го рядко, защото повечето им вещи, донесени от предишната къща, още бяха складирани в гаража. Няколкото „реликви“ — мърлява бебешка количка с липсващо колело, лампа с абажур, изрисуван с тропически птици, стари броеве на списания за домакинята, завързани с канап, куп одеяла, вонящи на мухъл — навярно бяха оставени тук от предишни обитатели на Сикамор Стрийт 23.


Пит натрупа тетрадките в дъното на помещението, но преди да ги покрие с одеялата, взе една напосоки, седна под слабата крушка, висяща на кабел от тавана, и отвори на първата страница. Текстът беше написан на ръка, а почеркът — много дребен, но четлив. Нямаше задраскани думи или изречения, което само по себе си беше забележително. Въпреки че момчето гледаше първата страница, най-горе се виждаше числото 482, което наведе Пит на мисълта, че написаното тук е продължение на текста, съдържащ се не само в една от другите тетрадки, ами най-малко в половин дузина.


Глава 27


Задната стаичка на „Каубоя“ изглеждаше също като преди пет години; и сега киселата миризма на бира се смесваше с вонята от оборите и с едва доловимия мирис на дизелово гориво от паркингите за камиони, отвъд които се простираше безкрайната пустош на Небраска. И Стю Лоуган не се беше променил — същата бяла престилка, същата неестествено черна коса, дори същата вратовръзка с щамповани папагалчета, усукана около дебелия му врат


— Кого виждат очите ми — самият Джими Голд от плът и кръв! — възкликна и си лепна гадничката усмивка, сякаш казваща „С теб не се дишаме, ама нека се правим на първи дружки.“ — Дошъл си да ми се издължиш, така ли?


— Позна. — Джими опипа задния си джоб, в който беше пистолетът — малък, но ефикасен и способен да плати всички дългове, стига стрелецът да има смелост и точен мерник.


— Заповядай тогава — ухили се Лоуган. — Пийни нещо. Като те гледам, доста път си бил — целият си в прах и май си капнал от умора.


— Тъй си е и пак позна — едно питие ще ми разкваси гърлото.


На улицата някой натисна клаксон. Пит подскочи и гузно се озърна, все едно не четеше, а мастурбираше. Ами ако родителите му се бяха върнали по-рано, понеже на тъпачката Елън ѝ е прилошало в колата, или поради друга причина? Ами ако го завареха тук с тетрадките? Тогава планът му отиваше по дяволите.


Пъхна тетрадката при другите под одеялата (уф, че смърдяха тези плесенясали одеяла!) и пропълзя обратно до вратата в пода, без да погледне куфарите. Сега не му беше до тях. Докато слизаше по стълбата, го втресе, защото на тавана беше горещо като в пещ, а температурата в къщата беше нормална за месец август. Сгъна стълбата, избута я нагоре и потрепери от скърцането на ръждясалия ѝ механизъм.


Отиде в стаята си и надникна през прозореца.


Колата на родителите му не беше на алеята. Фалшива тревога.


Слава богу.


Качи се обратно на тавана, взе куфарите, върна ги в килера на долния етаж, изкъпа се (отново си напомни старателно да измие ваната), облече чисти дрехи и се просна на леглото си.


„Роман е — помисли си. — Иначе страниците нямаше да са толкова много. И не е един, а няколко, понеже няма толкова дълъг роман, че да запълни толкова много тетрадки. Дори Библията няма да ги запълни.“


Освен това… му беше любопитно. Как му се искаше да прерови тетрадките и да намери онази с началото на романа, за да разбере дали наистина е интересен. Защото не можеш да прецениш стойността на литературно произведение само от една страница, нали така?


Пит затвори очи и почувства, че се унася. По принцип не спеше през деня, обаче тази сутрин се беше преуморил, вкъщи беше тихо и спокойно, можеше да подремне. Защо не? Положението на семейство Саубърс се беше подобрило, и то благодарение на него. Заслужил беше този лукс.


Нещо обаче го човъркаше. Джими Голд… откъде му беше познато това име? Готов беше да се закълне, че вече го е чувал. Може би го е споменала учителката по литература госпожа Суидровски — често им разказваше за авторите, чиито произведения изучаваха.


„Може после да погледна в Гугъл — каза си. — Да, така ще направя. Може да наме…“


Той заспа.


1978


Морис, облечен с оранжев затворнически гащеризон, седеше с наведена глава (която се пръскаше от болка) на металния нар, провесил беше ръце между бедрата си и се опитваше да не вдишва отровния въздух, вонящ на урина, на повръщано и на дезинфектант. Стомахът му беше като оловна топка, която продължи да се уголемява, докато го изпълни от чатала до адамовата ябълка. Очите му пулсираха в кухините си. В устата си усещаше такъв вкус, сякаш беше погълнал съдържанието на контейнер смет. Коремът го болеше, лицето го смъдеше. Синусите му бяха запушени. Отнякъде се чуваше как хриплив и отчаян глас монотонно напява:


— Искам гадже, ама да не ме побъъърква, искам гадже, ама да не ме побъъърква, искам гадже, ама да не ме побъъърква51…


— Трай, бе! — извика някой. — Ти ме побъркваш, кретен такъв!


Другият замълча, после отново подхвана:


— Искам гадже, ама да не ме побъъърква!


Оловото в стомаха на Морис се втечни и забълбука. Той се свлече от нара, падна на колене (при което силната болка отново прониза главата му) и се надвеси над металната тоалетна чиния. Отначало не се случи нищо. После сякаш някой сграбчи в юмрук вътрешностите му и той повърна десетина литра гъста каша, наподобяваща жълта паста за зъби. За миг главоболието му стана толкова силно, че той си представи как главата му експлодира, и пожела наистина да се случи. Да става каквото ще, стига болката да престане.


Само че не умря, а отново повърна, този път много по-малко, обаче гадната каша опари небцето и устата му. Третия път само повърна, но от устата му като паяжини се проточиха лиги и той ги избърса с опакото на дланта си.


— Май тоя е махмурлия! — провикна се някой.


„Остроумието“ беше възнаградено с истерично кикотене. Морис си помисли: „Все едно съм затворен в зоопарк“ и не беше далеч от истината, само дето тези клетки не бяха за животни, а за хора. Оранжевият гащеризон — „костюмът“ на американските затворници — доказваше уместността на сравнението му.


Как беше попаднал тук?


Нямаше представа. Нямаше представа и как е влязъл в къщата в Шугър Хайтс, която разпердушини. Помнеше само своята къща на Сикамор Стрийт. И сандъка, разбира се. Как го закопа… но преди това пъхна в джоба си двеста долара от парите на Ротстийн. После отиде да си купи бира от „Зоуни“, понеже имаше главоболие и се чувстваше самотен. Беше сигурен, че е разменил няколко думи с младежа на касата, обаче хабер си нямаше за какво са разговаряли. За бейзбол? Надали. Той притежаваше бейзболна шапка, но всъщност не се интересуваше от този спорт. После… останалото му се губеше. Знаеше само едно — че нещо адски се е изкофтило. Всеки, който се е събудил в оранжев затворнически гащеризон, би стигнал до това гениално умозаключение.


Пропълзя обратно на нара, седна със свити колене и ги обгърна с ръце. В килията беше студено. Втресе го.


„Май попитах касиера кой му е любимият бар и дали мога да стигна дотам с автобус. После отидох, нали? Отидох и се напих. Макар да съм наясно как ми действа алкохолът, не обърнах едно-две питиета, а се натрясках до козирката.“


Да, май тъкмо това беше направил, макар да знаеше, че не носи на пиене. Беше кофти, но още по-кофти беше, че не помнеше буйстването си после. След третото питие (понякога се случваше след второто) пропадаше в черна дупка и излизаше от нея чак когато се събудеше — с тежък махмурлук, но изтрезнял. Хората бяха измислили название за това състояние — напиване до безпаметност. И докато беше в това състояние на безпаметност, почти винаги се отдаваше на… да го наречем „щур купон“. Така се озова в изправителния дом за малолетни престъпници „Ривървю“, несъмнено така се беше озовал и тук. Където и да се намираше тук.


Проклети щури купони!


Надяваше се да е участвал в най-обикновено кръчмарско сбиване, а не да е повторил влизането с взлом. С други думи, да не се е повторило приключението в Шугър Хайтс. Защото вече не беше малолетен и нямаше да го изпратят в изправителното, не, сър. Така или иначе щеше да си излежи присъдата, ако беше нарушил закона. Стига да не го изправеха пред съда за убийството на един гениален американски писател. „Моля те, господи, не и за това, моля те.“ Защото в този случай щеше да остане зад решетките за дълго. Може би завинаги. Понеже не беше очистил само Ротстийн, нали? Сега в замъглената му памет изплува спомен — как Къртис Роджърс го беше попитал дали в Ню Хемпшир дават смъртни присъди.


Просна се на тясното метално легло, треперейки като лист. „Невъзможно е да съм тук заради това. Няма начин.“


Няма ли?


Беше напълно възможно, и то не само защото ченгетата биха могли да направят връзката между него и двамата мъртъвци в зоната за отдих. Представи си как той, Морис Белами, зарязал следването и провъзгласил се за изследовател на американската литература, седи в стриптийз бар, налива се с бърбън и преживява поредното излизане от тялото си. Някой заговаря за убийството на прочутия писател Джон Ротстийн — гений, живеещ в отшелничество, — и Морис Белами, пиян до козирката и раздиран от гнева, който обикновено държи в клетка — този зъл черен, жълтоок звяр — се обръща към говорещия и изтърсва: „Не приличаше на гений, след като му пръснах мозъка.“


— Не, не съм го направил — прошепна. Главоболието му беше по-силно от всякога, лявата половина на лицето му гореше. — Невъзможно е!


Нима? Напиеше ли се, всичко ставаше възможно. Черният звяр излизаше на свобода. В юношеството му този звяр беше вилнял в къщата в Шугър Хайтс и когато ченгетата пристигнаха, предупредени от безшумната аларма, Морис отчаяно се съпротивлява, докато единият не го удари по главата с палката; при последвалия обиск полицаите откриха, че джобовете му са натъпкани с бижута — повечето фалшиви, но някои, безгрижно неприбрани в сейфа от господарката на дома, много ценни, в резултат младият Белами беше изпратен в „Ривървю“, където щяха да му пръснат нежния задник и щеше да завърже интересни приятелства.


„Даваш си сметка, че олигофрен, способен на такава грандиозна тъпотия, спокойно може да се натряска и да се изфука, че е убил създателя на Джими Голд, нали така?“


От друга страна, имаше вероятност ченгетата да са го идентифицирали и да са го включили в списъка на издирваните престъпници.


— Искам гадже, ама да не ме побъъърква!


— Млък! — опита се да извика той, обаче от възпаленото му от повръщането гърло излезе само немощен хрип. Ох, колко го болеше главата! И лицето. Прокара длан по лявата си страна и озадачено се втренчи в люспите от засъхнала кръв, полепнали по дланта му. Отново докосна болното място, този път напипа най-малко три дълбоки драскотини. Следи от нечии нокти. До какво заключение стигаме, ученици? По принцип — въпреки че всяко правило си има изключение — мъжете удрят, а жените драскат. Вместо с юмруци дамите действат с нокти, понеже обикновено имат дълъг маникюр, идеален за причиняване на дълбоки рани по нечие лице.


„Дали съм се опитал да ѝ погаля котенцето и тя ме е издраскала?“


Опита се да си спомни, но удари на камък. Помнеше дъжда и фенерчето, осветяващо корените. Помнеше кирката. Бегло си спомняше как му се прииска да послуша игрива музика и как поговори с касиера в „Зоуни“. А останалото? Останалото тънеше в мрак.


„Може да е колата. Проклетият шевролет. Може би някой го е видял, когато излизах от зоната за отдих, и е забелязал окървавената предница, може би съм забравил нещо в жабката. Нещо, на което е написано името ми.“


Не, този вариант изглеждаше неправдоподобен. Фреди купи колата от полупияна бардама в някаква кръчма в Лин и я плати с парите, които тримата събраха помежду си. Договорът за продажбата беше на името на Харолд Финеман, най-добрия приятел на Джими Голд в „Беглецът“. Жената не видя Морис Белами, който благоразумно не се появи, докато вървяха преговорите по сделката. Освен това на излизане от търговския център той нарочно остави шевролета на видно място, малко оставаше да напише на предното стъкло „МОЛЯ, ОТКРАДНИ МЕ.“ Не, този автомобил — вече разглобен на части — сигурно гниеше на празен парцел или в Лоутаун, или край езерото.


„Добре де, как съм се озовал тук? — Отново се връщаше на този въпрос като хамстер на бягащо колело. — Ако някаква жена ме е издраскала с нокти, дали съм я нападнал? Дали не съм ѝ счупил челюстта?“


Нещо сякаш се провидя иззад черната завеса на забравата. Ако предположението му беше вярно, вероятно щяха да го обвинят в насилие, да го качат на големия зелен автобус с телена мрежа на стъклата и да го върнат в „Уейнсвил“. Доста нерадостна перспектива, но ако се наложеше, щеше да излежи няколко години за нападение. Нападението не беше убийство.


„Господи, дано не са ме прибрали заради Ротстийн — помисли си — Изгарям от нетърпение да изчета тетрадките, които са на сигурно място и ме чакат. А най-хубавото е, че мога да си позволя да не работя, защото имам повече от двайсет хиляди долара в небелязани двайсет и петдесетдоларови банкноти. Ще ми стигнат за доста време, ако живея скромно. Затова те моля, Боже, нека да не е обвинение в убийство.“


— Искам гадже, ама да не ме побъъърква!


— Изпей го още веднъж, шибаняко! — провикна се някой. — Само пробвай и ще ти изкарам задника през устата!


Морис затвори очи.


* * *


До обяд гаденето му попремина, обаче той отказа помията, която му пробутваха за храна: макарони, плаващи в нещо, напомнящо кървав сос. След около два часа в коридора между килиите се появиха четирима надзиратели; единият гледаше в бележника си и извикваше различни имена:


— Белами! Халоуей! Макгайвър! Райли! Рузвелт! Титгардън! Крачка напред!


— Името ми е Тийгардън, сър — поправи го чернокожият в килията, съседна на килията на Морис.


— Не ми дреме, даже да се казваш Джон Кенеди, шибаняко. Ако искаш да разговаряш със служебния си адвокат, мърдай по-живо. Ако ли не, гний си в пандиза.


Шестимата затворници излязоха напред. Само те бяха останали, поне в този коридор; другите, доведени предишната вечер (за щастие сред тях беше нещастникът, съсипващ песента на Джон Меленкамп), бяха освободени или закарани в съда за сутрешното заседание. Бяха дребни риби. От опит Морис знаеше, че следобед се разглеждат по-сериозните обвинения. След невинното му приключение в Шугър Хайтс го изправиха пред съда следобед. И то пред онази гадина, съдия Буковски.


Той продължи мислено да се моли на Бог, в чието съществуване не вярваше. Вратата на килията се отвори. „Нека е нападение, Боже, става ли? Всичко друго, но не и да ме обвинят в убийство. Господи, дано не са разбрали какво се случи в Ню Хемпшир или на една зона за отдих в северната част на щата Ню Йорк! Ще ми помогнеш ли, Боже?“


— Излезте от килиите, момчета — нареди надзирателят с бележника. — Излезте и се обърнете надясно. Тръгнете по коридора, всеки да върви на една ръка разстояние от достойния американец пред себе си, без да се опитва да го опипа. Не се ебавайте с нас и ние няма да ви преебем.


* * *


Слязоха с асансьор, който беше толкова обширен, че можеше да побере малко стадо крави, тръгнаха по друг коридор, минаха през детектор за метали (бог знае защо — нали бяха по сандали, а затворническите гащеризони нямаха джобове) и влязоха в стаята за посетители — помещение с осем кабинки, напомнящи онези в обществените библиотеки. Надзирателят с бележника нареди на Морис да влезе в номер три. Морис седна и се загледа в служебния си адвокат през плексигласовото стъкло — често зацапвано и рядко почиствано. Човекът от другата страна — страната на свободните хора, беше галфон с грозна подстрижка и с пърхот. Под едната му ноздра имаше херпес, на скута си държеше очукано куфарче. Изглеждаше на не повече от деветнайсет.


„Какъв кретен ми се е паднал! — помисли си Морис. — Господи, какъв кретен!“


Адвокатът посочи телефона в кабинката, отвори куфарчето и извади един лист хартия и задължителния бележник. Остави ги на плота пред себе си, сложи куфарчето на пода и вдигна слушалката на своя телефон. Гласът му не беше колебливият тенор на юноша, а самоуверен баритон, твърде мощен за хилавите му гърди под лилавата вратовръзка.


— Много сте загазили, господин… — погледна листа хартия върху бележника си. — Господин Белами. Мисля, че ви очаква дълъг престой в затвора. Освен ако не предложите нещо в замяна.


„Намеква за тетрадките“ — помисли си Морис. Побиха го студени тръпки, сякаш по гърба му тичаха зли феи с ледени стъпала. Ако го бяха арестували за убийството на Ротстийн, значи знаеха, че е очистил и Къртис, и Фреди. Което означаваше доживотен затвор без право на помилване. Никога нямаше да откопае сандъка с тетрадките, никога нямаше да разбере каква е била съдбата на Джими Голд.


— Казвайте! — тросна се адвокатът, сякаш говореше на куче.


— Първо ми кажете с кого разговарям.


— Елмър Кафърти, временно на вашите услуги. Ще ви повдигнат обвинение след… — погледна си часовника „Таймекс“, по-евтин дори от костюма му — … след петнайсет минути. Съдия Буковски е прочута с точността си.


Силна болка, непредизвикана от махмурлука, проряза главата на Морис.


— Не! Не може да бъде! Тази гадина е пристигнала в Америка с Ноевия ковчег!


Кафърти се усмихна:


— Репликата ви подсказва, че и преди сте имали вземане-даване с великата Буковски.


— Проверете си документацията — промърмори Морис, макар да се съмняваше, че олигофренът ще намери нещо. Информацията за „купона“ в Шугър Хайтс беше засекретена, както беше казал на Анди.


„Скапаният Анди Халидей! Той е виновен за всичко, а не аз!“


— Педал.


Адвокатчето свъси вежди:


— Какво казахте?


— Нищо. Карайте нататък.


— Моята документация съдържа информация за снощния ви арест. Имате късмет, че на процеса съдбата ви ще се решава от друг съдия. А пък добрата новина за мен е, че тогава ще ви представлява друг адвокат. Със съпругата ми се преселваме в Денвър и вие, господин Белами, ще останете само бегъл спомен.


На Морис не му пукаше дали олигофренът се преселва в Денвър или в ада.


— В какво ме обвиняват?


— Не помните ли какво сте направили?


— Бил съм в състояние на безпаметност.


— Така ли?


— Точно така — заяви Морис. Умът му заработи на по-бързи обороти. Може би щеше да изврънка по-лека присъда в замяна на тетрадките, въпреки че само от мисълта да се раздели с тях му призляваше. Но дори да предложеше този вариант (или убедеше Кафърти да го предложи), дали прокурорът щеше да си даде сметка какво съкровище представляват въпросните тетрадки? Надали. Адвокатите не са литератори. Навярно за прокурорите най-великият романист е Ърл Стенли Гарднър. Пък и дори прокурорът да осъзнаеше ценността на тетрадките, на прекрасните тетрадки „Молескин“, какво щеше да спечели той, Морис? Една доживотна присъда вместо три ли? Ура за светлото бъдеще!


„Каквото и да стане, не мога да се разделя с тях. Няма да им ги дам!“


Да, Анди Халидей беше педал, вонящ на „Инглиш Ледър“, обаче много точно беше преценил мотивацията на стария си приятел. Къртис и Фреди участваха в обира заради парите и повярваха на Морис, когато ги увери, че старецът вероятно държи вкъщи най-малко сто хиляди долара. А ръкописите? За двамата тъпаци осребряването на написаното от Ротстийн след 1960 беше мираж като намирането на изоставена златна мина. Ръкописите имаха стойност само за Морис. Ако събитията се бяха развили другояче, щеше да предложи на съучастниците си своя дял от парите срещу правото да запази тетрадките и те щяха да се съгласят. Ако сега предложеше на прокурора безценните ръкописи — безценни, защото бяха продължение на сагата за Джими Голд, — щеше да остане с пръст в устата.


Кафърти почука с телефонната слушалка по плексигласа и отново я притисна до ухото си:


— Кафърти вика Белами, Кафърти вика Белами, обади се, Белами.


— Извинете, бях се замислил.


— Малко късничко е за мислене, нали така? Бъдете така добър да не се разсейвате. Ще ви обвинят по три параграфа. Моят съвет — ако го приемете, разбира се, — е да твърдите, че сте невинен и по трите обвинения. В съда можете да се признаете за виновен, ако се окаже, че е във ваша полза. Не си и помисляйте да ви пуснат под гаранция, защото съдия Буковски не се смее, а се киска като вещицата Хейзъл — нали се сещате за анимацията за Бъгс Бъни?


На Морис не му беше до анимационни филмчета; онова, от което най-много се страхуваше, щеше да го сполети. Ротстийн, Доу и Роджърс. Три предумишлени убийства.


— Господин Белами? Времето лети и започвам да губя търпение.


Ръката на Морис затрепери, но той се насили отново да притисне слушалката до ухото си. Всичко беше загубено, обаче адвокатът с детинската физиономия на Ричи Кънингам от ситкома „Щастливи дни“ и с шантавия баритон на зрял мъж продължаваше да бръщолеви в ухото му и постепенно думите му започнаха да добиват смисъл.


— Ще степенуват обвиненията, господин Белами — от най-лекото към най-тежкото. Номер едно — съпротива при арест. Ще твърдите, че сте невинен. Номер две — причиняване на тежка телесна повреда не само на жената, но и на полицая, който пръв е пристигнал на местопроизшествието и се е опитал да ви сложи белезници. Отново няма да се признаете за виновен. Номер три — изнасилване, придружено с тежка телесна повреда. По-късно могат да ви лепнат и убийство, но засега сте обвинен само в изнасилване… ако приемем, че изнасилването е леко престъпление. Няма да се признаете…


— Момент — прекъсна го Морис. Докосна дълбоките драскотини по лицето си и се почувства… обнадежден. — Изнасилил съм някого, така ли?


— О, да — потвърди Кафърти. Изглеждаше доволен, може би защото май клиентът му най-сетне го слушаше внимателно. — След като госпожица Кора Ан Хупър… — Извади от куфарчето си лист хартия, прочете нещо и продължи: — Случило се е малко след като тя излязла от закусвалнята, където работи като сервитьорка. Госпожицата твърди, че тръгнала към автобусната спирка на Лоуър Марлборо, но вие сте я издебнали, хванали сте я и сте я завлекли зад бар „Шутърс“, където преди това сте се наливали с „Джак Даниелс“, после сте ритнали джубокса и са ви помолили да напуснете. Кора Ан носела в чантата си електронно устройство за свързване с полицията и успяла да натисне бутона. Освен това издраскала страната ви. Вие сте ѝ счупили носа, повалили сте я на земята и сте вкарали вашия Джон Хопкинс в нейната Сара Лорънс61. При пристигането на полицай Филип Елентън вие още сте работили върху взаимното опознаване с колежката.


— Изнасилване. Защо да я из…


Тъп въпрос. Защо цели три часа беше вилнял в къщата на Шугър Хайтс, спирайки само колкото да се изпикае на скъпия килим?


— Нямам представа — каза Кафърти. — Изнасилването ми е чуждо.


„И на мен — помисли си Морис. — По принцип. Само че се напих с бърбън и пак съм превъртял.“


— Колко ще ми дадат?


— Прокурорът ще поиска до живот. Ако на делото признаете вината си, може би съдът ще прояви снизхождение и ще се отървете само с двайсет и пет години.


* * *


Морис се призна за виновен. Заяви, че съжалява за стореното, че е бил под въздействие на алкохола и че моли за снизхождението на съда.


Дадоха му доживотна присъда.


2013-2014


През втората си година в гимназията Питър Саубърс вече знаеше каква ще е следващата му стъпка — престижен колеж в Нова Англия, където не чистотата, а литературата е пътят към светостта. Започна да търси информация в интернет и да събира рекламни брошури. Предпочиташе да учи в „Емерсън“ или в Бостънския колеж, но можеше да опита и в „Браун“. Родителите му се опитваха да укротят амбициите му, съветваха го да не храни големи надежди, обаче той не ги слушаше. Смяташе, че ако в юношеските си години нямаш надежди и не си амбициозен, по-късно със сигурност те чакат провал и съдбата на неудачник.


Нито за миг не се съмняваше, че специалността му ще е английска литература. До известна степен убедеността му беше свързана с Джон Ротстийн и с романите за Джими Голд; доколкото му беше известно, беше единственият човек в света, който е прочел последните два, и те бяха преобърнали живота му.


Хауард Рикър, който му преподаваше литература в десети клас, също допринесе за промяната в живота му, въпреки че повечето ученици му се подиграваха и му викаха Хипи Рики заради ризите му на цветя и клош панталоните му. (Гаджето на Пит, Глория Мур, го беше кръстила пастор Рики заради навика му да вдига ръце и да ги размахва, когато се разпали на някаква тема.) Никой обаче не бягаше от часовете му. Беше забавен, ентусиазмът му увличаше всички и за разлика от повечето си колеги той обичаше учениците и ги наричаше „мои млади дами и господа“. Младите дами и господа подигравателно забелваха очи, като видеха ретроодеждите му и чуеха пискливия му смях, но… странното му облекло беше оригинално, а странният му писклив смях — толкова непринуден и сърдечен, че действаше заразително.


На първия си час при десетокласниците той влетя в стаята като полъх на прохладен вятър, поздрави ги и написа на черната дъска нещо, което Пит Саубърс запомни завинаги:


АБСОЛЮТНА ТЪПОТИЯ!


— Е, дами и господа, според вас какво означава тази фраза? — попита.


Учениците мълчаха.


— Тогава ще ви я разтълкувам. Така най-често се изразяват младите дами и господа като вас, принудени да изкарат курс по литература, започващ с откъси от „Беоулф“ и завършващ с Реймънд Карвър, и влизащи в ролята на критици. Ние, преподавателите, понякога наричаме тези обзорни курсове ГПС — Галопиране по Пътя на Славата.


Жизнерадостно се изкиска и разпери ръце, сякаш казваше: „Хитро, нали?“ Повечето ученици се засмяха, Пит също се усмихна.


— Мнението на класа за „Скромно предложение“ от Джонатан Суифт? Абсолютна тъпотия! „Младият Гудман Браун“ от Натаниел Хоторн? Абсолютна тъпотия! „Издигане на стена“ от Робърт Фрост? Тъпотия! Задължителният откъс от „Моби Дик“? Тъпотия на куб!


Учениците отново се засмяха. Никой не беше чел „Моби Дик“, но всички знаеха, че книгата е трудна и скучна. Казано с други думи — абсолютна тъпотия.


— Внимание! — възкликна господин Рикър, вдигна пръст и с драматичен жест посочи думите на черната дъска. — Понякога, мои млади дами и господа, отрицателното мнение за дадено произведение е напълно заслужено. Ето, сега с ръка на сърцето ще ви призная нещо. Принуден съм да преподавам архаични произведения, които според мен не си струва да се четат. Виждам как въодушевлението в погледите ви помръква и душата ми стене. Точно така! Стене! Обаче стисвам зъби и продължавам, защото знам, че повечето от онова, което преподавам, не е абсолютна тъпотия! Дори безнадеждно остарелите четива, които не разбирате и никога няма да разберете напълно, всъщност са свързани с настоящето и вие рано или късно ще проумеете този факт. Да ви осветля ли как да различавате не-тъпотията от тъпотията? Да споделя ли с вас тази велика тайна? Смятам да го направя, тъй като до края на часа остават четирийсет минути, а още не сме дали храна на нашите умове.


Приведе се, опря длани на бюрото и вратовръзката му се залюля като махало. На Пит му се стори, че господин Рикър гледа само него, сякаш знаеше (или най-малкото интуитивно усещаше) каква поразяваща тайна се крие под одеялата на тавана в дома на този ученик. Тайна с неоценима стойност.


— По време на този курс — може би още довечера — ще прочетете труден пасаж, който няма напълно да разберете, и веднага ще отсечете: „Абсолютна тъпотия!“ Ще се опитам ли да ви оборя на следващия ден, когато изразите мнението си в клас? Защо да се впускам в безсмислени спорове? И без това разполагаме с твърде малко време, само с трийсет и четири седмици, и аз няма да го пропилея в спорове за достойнствата на даден разказ или на дадено стихотворение. Не виждам смисъл, след като всяко мнение е субективно и няма да стигнем до категоричен извод, до единомислие.


Повечето ученици, включително Глория, изглеждаха объркани, обаче Пит отлично разбра за какво говори господин Рикър, наричан още Хипи Рики, защото откакто се беше захванал с тетрадките, беше изчел доста анализи на произведенията на Джон Ротстийн. Някои критици го нареждаха сред най-великите американски писатели през XX век заедно с Фицджералд, Хемингуей, Фокнър и Рот. Други (които бяха малцинство, но пък доста напористи) твърдяха, че романите му са второразредни и безсмислени. Авторът на статия в списание „Салон“ наричаше Ротстийн „цар на шегичките и светец покровител на глупците“.


— Времето е най-справедливият съдник — заяви господин Рикър по време на първото занятие с класа на Пит. Крачеше напред-назад, крачолите на старомодните му клош панталони се развяваха и плющяха, от време на време размахваше ръце. — Да! Времето безмилостно отсява тъпотията от не-тъпотията. Нещо като естествения подбор, описан от Дарвин. Ето защо във всички големи книжарници се предлагат творбите на Греъм Грийн, но не и на Съмърсет Моъм — разбира се, романите на Моъм още са в продажба, обаче трябва да си ги поръчате, което ще направите само ако са ви известни. Повечето съвременни читатели не познават този автор. Вдигнете ръка, ако сте чували за него — ще ви улесня, като произнеса името му буква по буква.


Никой не вдигна ръка.


Господин Рикър кимна. Доста безрадостно, както се стори на Пит.


— Времето е отсъдило, че романите на Греъм Грийн не са тъпи, докато произведенията на Съмърсет Моъм са… е, не са тъпи, но лесно се забравят. Не отричам, че е написал няколко великолепни романа — „Луна и грош“ е забележително произведение, млади дами и господа, забележително, — както и много чудесни разкази, но нито един не е включен в учебника ви. Да се разплача ли? Да размахвам ли гневно юмруци и да крещя, че е несправедливо? Не, няма да го направя. Защото това пресяване е естествен процес. И вие ще стигнете до същото заключение, мои млади дами и господа, въпреки че когато се случи, аз ще съм във вашето огледалце за обратно виждане. Да ви кажа ли как ще се случи? Ще прочетете нещо, да речем „Dulce et Decorum est“ от Уилфред Оуен71. Да го вземем ли за пример? Защо не? — После с по-гърлен глас (Пит почувства как го побиват тръпки и буца засяда в гърлото му), зарецитира: — „Като просяци, превити под тежестта на торбите,/ плетяхме крака, кашляхме до изнемога,/ проклинахме съдбата и газехме в калта, забравени от Бога…“ И тъй нататък, и тъй нататък. Някои от вас ще кажат „Това е абсолютна тъпотия!“ Ще наруша ли обещанието си да не споря, макар да смятам, че стиховете на господин Оуен са най-реалистичното и потресаващо описание на Първата световна война? Не! Защото това е само мое мнение, а мнението е като задника — всеки го има.


Всички прихнаха — и младите дами, и младите господа.


Господин Рикър изпъна рамене:


— Мога да накажа когото си пожелая с оставане след часовете, ако ми пречи да проведа урока — окото няма да ми мигне, защото държа на дисциплината, — но никога няма да оспоря мнението ви. Обаче! Обаче! — Той отново вдигна пръст. — Времето лети. Темпус фугит! Стихотворението на Оуен може да се заличи от паметта ви, което ще означава, че основателно сте го нарекли „абсолютна тъпотия“. Обаче някои няма да го забравят. Вие, млади дами и господа, ще си го припомняте отново и отново и съчетано с равномерното темпо на съзряването, то ще ви въздейства все по-силно. Всеки път, когато стихотворението за пореден път се прокрадне в ума ви, то ще ви се струва все по-малко „тъпо“ и все по-значимо. Докато не засияе, млади дами и господа. Докато не засияе. С това завършвам встъпителната си реч и ви моля да отворите на шестнайсета страница превъзходния учебник „Език и литература“.


* * *


Един от разказите, които господин Рикър възложи за четене през този срок, беше „Печелившият с дървеното конче“ от Д. Х. Лорънс и повечето „негови“ млади дами и господа (включително Глория Мур, която започваше да омръзва на Пит въпреки разкошните ѝ едри гърди) го обявиха за абсолютна тъпотия. Само Пит беше на обратното мнение отчасти защото животът го беше принудил да съзрее по-бързо от връстниците си. В началото на 2014, годината на прословутото полярно застудяване, когато отоплителните инсталации в северния участък на Средния Запад преминаха на максимален режим, поглъщайки купища долари, Пит често мислеше за този разказ, който все по-силно отекваше в сърцето му.


Описаното от автора семейство наглед притежаваше всичко, каквото може да се желае, но всъщност не беше така — все нещо не достигаше на тези хора и главният герой, момче на име Пол, често чуваше как къщата шепне: „Трябват още пари! Трябват още пари!“ Пит Саубърс разбираше защо разказът се е сторил глупав на мнозина негови съученици. Те бяха късметлии, които никога не са били принудени да слушат нощните ав-ав джафканици за неплатените сметки. Или за цената на цигарите.


Младият главен герой в разказа на Лорънс открива свръхестествен начин за печелене на пари. Докато с дървеното си конче препуска към въображаемата страна на късмета, Пол разбира кои ще са победителите на конните надбягвания в действителния свят. Спечелва хиляди долари, но къщата продължава да шепне: „Трябват още пари! Трябват още пари.“


След поредната изнурителна езда и прибирането на поредната печалба Пол умира от кръвоизлив в мозъка или от нещо подобно.


След намирането на сандъка Пит не страдаше дори от главоболие, но все пак скритото съкровище беше неговото дървено конче, нали? Точно така. Собственото му дървено конче. Обаче през 2013, когато в живота му се появи господин Рикър, кончето вече препускаше много по-бавно. Парите от пътническия сандък привършваха.


Беше помогнал на родителите си да превъзмогнат най-тежкия и опасен период, когато бракът им заплашваше да се разпадне; той го осъзнаваше и нито веднъж не съжали, задето е изиграл ролята на ангел-хранител. Както се казваше в онази стара песен, намерените пари бяха изградили мост над придошла река81, а на отсрещния бряг положението беше много по-стабилно. Рецесията беше към края си. Линда отново преподаваше на пълен работен ден, сега заплатата ѝ беше с три хиляди долара по-висока от предишната. Том вече имаше малка фирма — не за продажба на недвижимо имущество, а за издирване на евентуални продавачи на имоти, и няколко агенции в града му бяха клиенти. Пит не беше съвсем наясно каква е системата, обаче знаеше, че баща му вече е на печалба и че ще печели още повече, ако пазарът на имоти продължи да се разраства. Освен това неколцина собственици бяха възложили на Том да уреди продажбата на къщите им и той щеше да получи процент от цената. А най-хубавото беше, че вече не се тъпчеше с лекарства и че ходеше нормално. Патериците му бяха прибрани в килера преди повече от година и той се подпираше на бастуна само през дъждовните дни и при силен снеговалеж, когато имаше силни болки в костите и в ставите. Нещата се бяха подредили добре. Даже чудесно.


Обаче… както господин Рикър казваше най-малко веднъж по време на всеки учебен час. Обаче!


Едно голямо обаче, защото трябваше да мисли и за Тина. Повечето ѝ приятелки от предишния квартал, включително Барбара Робинсън, която тя обожаваше, посещаваха „Чапъл Ридж“ — престижно частно училище, за чиито възпитаници бяха отворени вратите на всички добри колежи. Линда обясни на дъщеря си, че няма да имат възможност да я изпратят да учи там веднага след прогимназията, и я обнадежди, че може би ще я запишат през втората година, ако финансовото положение на семейството продължи да се подобрява.


— Ама тогава няма да познавам нито едно момиче! — разплака се Тина.


— Не е вярно, познаваш Барбара Робинсън — опита се да я успокои Линда и Пит (който беше в съседната стая) позна по гласа ѝ, че и тя всеки момент ще заридае. — Хилда и Бетси — също.


Само че Тийнс беше по-малка от другите момичета и Пит знаеше, че сестра му беше близка само с Барбс през онези далечни дни в Уест Сайд. Хилда Карвър и Бетси Деуит вероятно дори не я помнеха. Барбара също щеше да я забрави след година-две. Линда май не помнеше, че гимназистките се имат за голяма работа и че не им е до момиченцата, с които са дружили в прогимназията.


Тина каза нещо, което със забележителна точност обобщи мислите му:


— Да, обаче те не ме познават!


— Тина…


— Имате пари! — възкликна момичето. — Онези, дето някой ви праща всеки месец! Защо да не платите таксата ми в „Чапъл Ридж“?


— Защото още не можем да си стъпим на краката след лошия период, слънчице.


Тина не възрази, защото беше вярно.


На Пит също предстоеше постъпване в колеж — поредното обаче. Знаеше, че за някои негови приятели, може би за повечето от тях, колежът изглежда далечен като другите планети от Слънчевата система. Обаче ако искаше са го приемат в престижно учебно заведение (В „Браун“ — нашепваше вътрешният му глас, — английска литература в „Браун“), беше наложително да кандидатства още преди да е завършил гимназията. Подаването на документи беше свързано с разходи, пари трябваха и за летния курс, който трябваше да посещава, за да изкара на теста САТ поне 679 точки по математика. Работеше почасово в обществената библиотека на Гарнър Стрийт, обаче трийсет и пет долара седмично бяха доста мизерна сума.


Фирмата на баща му се беше разраснала дотолкова, че да му е необходим офис в центъра на града и това беше третото обаче. Да, ако Том си осигуреше помещение срещу минимален наем, па макар и на последния етаж, работата му щеше да потръгне още повече, но пак щяха да трябват пари, а Пит си даваше сметка (въпреки че вкъщи не се говореше на тази тема), че баща му разчита на загадъчните парични преводи, за да издържа семейството през критичния период. Свикнали бяха да разчитат на тези пари и само той, Пит, знаеше, че те ще свършат до края на 2014.


Вярно, че отдели малко за себе си. Неголяма сума (в противен случай щяха да възникнат въпроси откъде има пари), но си позволи да похарчи стотина-двеста долара; купи си блейзер и мокасини за училищната екскурзия до Вашингтон, няколко компактдиска… и книги! Беше се запалил по книгите, след като изчете тетрадките и обикна Джон Ротстийн. Започна със съвременниците на Ротстийн, които бяха от еврейски произход — Филип Рот, Сол Белоу и Ъруин Шоу (според него „Младите лъвове“ беше страхотна книга — странно защо не беше обявена за класика), после разшири обсега на литературните си интереси. Купуваше само издания с меки корици, обаче и те струваха по дванайсет-петнайсет долара, освен ако не ги намереше на старо.


Да, „Печелившият с дървеното конче“ наистина беше оказал въздействие върху него, оставил беше незаличим отпечатък в душата му и той чуваше как неговото дървено конче нашепва: „Трябват още пари“… а парите скоро щяха да свършат. Обаче в сандъка имаше още нещо, нали?


Поредното обаче. Напоследък Пит Саубърс все по-често мислеше за него.


* * *


В края на учебната година всеки трябваше да предаде доклад за курса на господин Рикър „Галопиране по Пътя на Славата“; Пит анализира (изписвайки шестнайсет страници) трилогията за Джими Голд, цитирайки отзивите на различни литературни критици и добавяйки фрази от малкото интервюта, които Ротстийн беше дал, преди да заживее като отшелник във фермата в Ню Хемпшир. Завърши доклада с описание на обиколката на Ротстийн на германските лагери на смъртта в качеството си на репортер на „Ню Йорк Хералд“, която беше предприел четири години преди публикуването на първия роман за Джими Голд:


„Според мен това е най-значимото събитие в живота на господин Ротстийн. Със сигурност е най-значимото в писателската му кариера. Джими търси смисъла на живота и диренето му неизменно го връща към видяното от Джон Ротстийн в концентрационните лагери, тъкмо затова когато Голд се опитва да заживее като обикновен американски гражданин, непрекъснато се чувства опустошен. Мисля, че най-силният момент, отразяващ душевното му състояние, е в «Беглецът уляга», когато той замеря с пепелник телевизора, докато тече филм на Си Би Ес за Холокоста.“


След няколко дни господин Рикър им върна докладите; на тетрадката на Пит, редом със сканираната снимка на младия Ротстийн, седнал в „Сарди“ с Хемингуей, беше оценката — шест плюс. Отдолу учителят беше написал още нещо: „Остани след часовете.“


След като другите ученици си тръгнаха, господин Рикър загледа толкова втренчено Пит, че момчето се изплаши да не би любимият му учител да го обвини в плагиатство. После Рикър се усмихна:


— Твоят доклад, млади ми господине, е най-добрата ученическа работа, която съм чел през двайсет и осемте си години като преподавател. Защото е написан уверено и изразява силни чувства.


Пит се изчерви от удоволствие:


— Благодаря. Вашата оценка означава много за мен.


— Само че не съм съгласен със заключението. — Господин Рикър се облегна назад и сключи пръсти на тила си. — Наричаш Джими „благороден американски герой като Хък Фин“, което противоречи на случващото се в последната книга от трилогията. Да, той замеря с пепелник телевизора, обаче постъпката му не е героична. Както знаеш, логото на Си Би Ес представлява око и поведението на Джими е равнозначно на ритуално ослепяване на вътрешното му око, онова, което вижда истината. Тълкуванието не е мое, а почти дословен цитат от есето на Джон Кроу Рансъм „Беглецът се огъва“. Лесли Фийлдър казва почти същото в „Любов и смърт в американския роман“.


— Но…


— Не се опитвам да омаловажа труда и съжденията ти, Пит, казвам само, че трябва да следваш сюжета на всяка книга, независимо накъде води, а това означава да не пропускаш най-важните моменти, които в случая противоречат на твоята теза. Какво прави Джими, след като счупва с пепелник екрана на телевизора и жена му произнася култовата реплика „Боклук такъв, как сега децата ще гледат Мики Маус?“


— Купува нов приемник, обаче…


— Не какъв да е приемник, а първия цветен телевизор в квартала. А след това?


— Измисля безумно успешната реклама за домакински препарат „Чисти с лекота “. Обаче…


Господин Рикър повдигна вежди в знак, че е любопитен да чуе аргументирано опровержение. Само че Пит не можеше да каже, че след една година Джими Голд се вмъква посред нощ в рекламната агенция с туба нафта и с кибрит. Че Ротстийн предсказва избухването на протестите срещу войната във Виетнам и в защита на гражданските права, като принуждава героя си да причини пожар, който почти изпепелява сградата, наричана „Храм на рекламата“. Че Джими зарязва семейството си, напуска на автостоп Ню Йорк, без да се обърне назад, става скитник като Хък и Джим. Не можеше да спомене тези събития, защото бяха описани в „Беглецът поема на запад“ — в роман, съществуващ само в седемнайсет гъсто изписани тетрадки, престояли повече от трийсет години в пътнически сандък, закопан под едно дърво.


— Хайде, изложи възраженията си — любезно каза учителят. — Умирам да разисквам книга с човек, който е в състояние да се аргументира. Предполагам, че вече си изпуснал училищния автобус, но на драго сърце ще те закарам до вас. — Потупа с длан корицата на тетрадката, на която Джони Р. и Ърни Х. — двама титани на американската литература — бяха вдигнали за наздравица големи чаши с мартини. — Ако оставим настрана неубедителното заключение, което отдавам на трогателното ти желание да видиш надежда в края на безкрайно потискащия последен роман от трилогията, работата ти е отлична. Изключителна! Затова говори, аргументирай своите но и обаче.


— Всъщност май имате право — смотолеви Пит.


Само че господин Рикър грешеше. Всяко съмнение в намерението на Джими да се върне към истинското си аз, предизвикано от края на „Беглецът поема на запад“, се разсейваше от последния и най-дълъг роман от поредицата „Беглецът вдига знамето“. Пит не беше чел по-хубава книга. И по-тъжна.


— Не си написал нито дума за трагичната смърт на Ротстийн.


— Да.


— Ще ми кажеш ли защо?


— Може би защото не пасваше на темата, а и докладът щеше да стане твърде дълъг. Пък и… колко нелепо е да умре по този начин, да стане жертва на някакви си крадци.


— Трябвало е да остави парите си в банката — възрази учителят, без да се горещи, — обаче ги е държал вкъщи и това е било известно на много хора. Не го съди прекалено строго. Мнозина писатели са боравили глупаво или безразсъдно с парите. Чарлс Дикенс издържал цял куп роднини лентяи, сред които бил и баща му. Самюъл Клемънс едва не се разорил заради неуспешни сделки с недвижимо имущество. Артър Конан Дойл пръснал хиляди долари за мошеници, представящи се за медиуми, и още толкова — за фалшиви снимки на феи. Ротстийн поне е завършил трилогията, донесла му толкова пари и слава. Освен ако и ти като някои хора не мислиш, че той…


Пит си погледна часовника:


— Ъъъъ, господин Рикър… ако побързам, ще успея да хвана автобуса.


Учителят разпери ръце:


— Разбира се, тръгвай, няма да те задържам повече. Само исках да ти благодаря за великолепното есе… и да ти дам приятелски съвет: когато в единайсети клас и в колежа ти възложат написването на подобен материал, не позволявай на доброто си сърце да замъгли критичния ти поглед, който трябва да е ясен и безпристрастен.


— Да… добре — измънка Пит и побърза да излезе от класната стая.


Не му се искаше да обсъжда с господин Рикър възможността злодеите, отнели живота на Джон Ротстийн, да са откраднали заедно с парите куп неиздадени ръкописи и може би да са ги унищожили, решавайки, че нямат никаква стойност. Един-два пъти му хрумна да предаде на полицията тетрадките, макар че така родителите му щяха да разберат кой е загадъчният благодетел. Да, ръкописите бяха литературна съкровищница, но и доказателство за престъпление. От друга страна, престъплението беше извършено преди много години, безсмислено беше да се разравя тази престара история.


Нали?


* * *


Разбира се, беше изпуснал автобуса и му предстоеше да измине пеш трите километра до дома си. Нямаше нищо против. Още беше в чудесно настроение от похвалите на господин Рикър, а и тъкмо щеше да има време да подреди разбърканите си мисли. Всъщност умът му беше зает най-вече с неиздадените творби на Ротстийн. Разказите бяха неравностойни — само няколко си струваха да бъдат прочетени, — а стиховете (според скромното му мнение) бяха доста нескопосани. Обаче двете книги за Джими Голд бяха… бяха истинско съкровище. Съдейки по събитията в тях, Пит предполагаше, че последният роман, в който по време на антивоенния протест във Вашингтон Джими вдига запалено знаме, вероятно е бил написан през 1973, защото завършваше по времето, когато Никсън още е президент. Умът му не го побираше — защо Ротстийн не е издал продълженията на поредицата за Джими Голд (плюс още един роман, но за Гражданската война)? Бяха гениални!


* * *


Вземаше от тавана само по една тетрадка „Молескин“, затваряше се в стаята си и четеше написаното, като се ослушваше, особено когато вкъщи бяха и родителите му, и сестра му. За всеки случай държеше под ръка някаква книга и ако чуеше приближаващи се стъпки, пъхаше тетрадката под възглавницата си и грабваше книгата. Само веднъж Тина, която имаше противния навик да ходи по чорапи вкъщи, го завари неподготвен.


— Какво е това? — попита от вратата.


— Не е твоя работа. — Той пъхна тетрадката под възглавницата. — Лошо ти се пише, ако ме изпортиш на нашите.


— Ей, какво четеше? Порносписание ли?


— Не! — възмутено възкликна Пит, въпреки че в романа на Ротстийн имаше доста пикантни сцени (чак да не повярваш, че са съчинени от толкова възрастен човек) — например епизода с Джими и двете хипарки.


— Тогава защо го скри?


— Защото е нещо лично!


Очите ѝ заблестяха:


— Ей, ти ли си го писал? Книга ли пишеш?


— Може би. И какво, ако е така?


— Жестоко! За какво се разказва?


— За буболечки, които правя секс на Луната.


Тина се изкиска:


— Нали каза, че не е порно? Ще ми дадеш ли да я прочета, като я довършиш?


— Ще си помисля. А ти си дръж езика зад зъбите, ясно?


Тя кимна и удържа обещанието си. Оттогава бяха минали две години и Пит смяташе, че е забравила тайнствената тетрадка.


От мислите му го изтръгна Били Уебър, яхнал нов-новеничък велосипед с десет скорости.


— Здрасти, Собърс! — Като всички други (с изключение на господин Рикърс) Били го наричаше Собърс вместо Саубърс, обаче на Пит не му пукаше. Така или иначе името беше скапано. — Какво ще правиш през лятото?


— Ще работя в библиотеката на Гарнър Стрийт.


— Ще продължиш да бачкаш там, така ли?


— Разрешиха ми да работя двайсет часа седмично.


— Срамота — да те експлоатират така!


— Не ми тежи — отговори Пит и това беше самата истина. Работата в библиотеката имаше ред предимства, сред които бяха безплатният достъп до компютър и луксът никой да не ти наднича през рамото, когато сърфираш в интернет. — А ти какво ще правиш?


— С нашите заминаваме за вилата ни в Мейн. Да знаеш само какъв плаж има край езерото Чайна! И страхотни гаджета по оскъдни бански. Тия мацки от Масачузетс са много отворени.


„Ами, дано отворят и теб“ — подигравателно си помисли Пит, но когато Били вдигна ръка за поздрав, плесна длан в неговата и докато го гледаше как се отдалечава, изпита лека завист. Велосипед с десет скорости, скъпи маратонки „Найк“, вила в Мейн… Изглежда, някои хора напълно бяха преодолели последствията от кризата. Или рецесията ги беше подминала. За разлика от семейство Саубърс, които сега се бяха пооправили финансово, обаче… „Трябват още пари“ — нашепва къщата в разказа на Д. Х. Лорънс. Пит вече разбираше какво е имал предвид господин Рикър, когато говореше за въздействието на литературата.


Възможно ли беше да получи пари срещу тетрадките? Имаше ли начин да ги продаде? Дори не искаше да си представи, че ще се раздели с тях, същевременно си даваше сметка колко несправедливо е да ги крие на тавана. Творбите на Ротстийн, особено двата романа, завършващи поредицата за Джими Голд, трябваше да станат достояние на читателите по целия свят. Щяха да възстановят репутацията на автора (която всъщност не беше помрачена), но по-важно беше друго: хората щяха да ги харесат. Дори да ги обикнат, ако като Пит бяха запалени по сагата за Джими.


Само че ръкописите не бяха като небелязани банкноти от двайсет и петдесет долара, които не могат да бъдат проследени. Пит беше наясно, че има опасност да го арестуват и да го изпратят в затвора. Не знаеше в какво могат да го обвинят (във всеки случай не и в укриване на откраднато имущество, защото никой не му беше дал тетрадките, беше ги намерил), обаче беше сигурен, че е престъпление да се опиташ да продадеш нещо, което не ти принадлежи. Можеше да дари тетрадките на университета, чийто възпитаник е бил Ротстийн, но анонимно, иначе истината щеше да излезе наяве и родителите му щяха да научат, че синът им ги е подкрепял с откраднатите парите на убит човек. А и анонимните дарители не получаваха пукната пара.


* * *


Пит не беше написал в курсовата си работа нито дума за убийството на Ротстийн, но на компютъра в библиотеката беше изчел цялата информация за престъплението. Знаеше, че писателят е бил прострелян в главата, сякаш са го екзекутирали. Знаеше, че полицаите са открили на двора достатъчно отпечатъци от подметки, за да смятат, че нападателите са били двама, трима, дори четирима, и то най-вероятно мъже. Смятаха и че малко след това двама са били убити на паркинга на зона за отдих близо до Ню Йорк.


Малко след убийството на писателя първата му съпруга Маргарет Бренан, живееща в Париж, беше дала интервю за пресата.


„Хората в онова забутано градче говореха само за него. Че и какво друго да обсъждат? Крави? Новата тороразпръсквачка на някой фермер? За местните Джон беше важна персона. Въобразяваха си, че писателите изкарват колкото директорите на финансови корпорации, и бяха убедени в едно: че в онази съборетина той държи стотици хиляди долари. Кой го е убил ли? Някой, който на минаване през градчето се е отбил в задръстения магазин и е чул бръщолевенията за несметното богатство на отшелника. Янките били затворени и необщителни, а? Дръжки! Според мен местните селяндури са виновни колкото бандитите, извършили престъплението.“


Запитана дали е възможно Ротстийн да е криел в къщата не само пари, а и свои ръкописи, Пеги Бренан се изсмяла — от цигарите смехът ѝ стържел като гласпапир, както се изразяваше интервюиращият.


„Поредният слух, миличък. Джони се скри от всички само и единствено поради една причина. Талантът му беше изчерпан, а той беше твърде горд, за да си признае.“


„Много ти разбира главата! — ядно си помисли Пит. — Сигурно се е развел с теб, защото му е призлявало от гадния ти смях.“


Във вестниците и в списанията бяха публикувани различни версии и предположения за извършителите, но той предпочете да се довери на „бръснача на Окам“, за който беше научил от господин Рикър и според който в повечето случаи верен се оказваше най-елементарният и най-очевидният отговор. Крадците са били трима, единият е убил съучастниците си, за да не подели с тях ограбеното. Пит не знаеше защо после убиецът е дошъл в Нортфийлд, нито защо е закопал сандъка, но в едно беше напълно сигурен — че онзи тип никога няма да се върне.


Не го биваше по математика (тъкмо затова се налагаше да изкара летен курс, за да се подготви за приемния изпит в колежа), обаче не е задължително да си Айнщайн, за да извършваш елементарни математически действия и да анализираш възможностите. Ако бандитът, убил съучастниците си, е бил на трийсет и пет през 1978 (беше доста вероятно), значи е бил на шейсет и седем през 2010, когато Пит намери сандъка, а сега наближаваше седемдесетте и навярно беше грохнал старец. Дори да се появеше да търси закопаното си съкровище, най-вероятно щеше да се придвижва с проходилка.


Пит се усмихна и зави по Сикамор Стрийт.


Беше измислил три версии, обясняващи защо крадецът не се е върнал за плячката си, и трите му изглеждаха правдоподобни. Номер едно — бандитът лежи в затвора за друго престъпление. Номер две — мъртъв е. Номер три — умрял е в затвора. Пит не се вълнуваше от съдбата му — важното беше, че повече няма да стъпи в Нортфийлд. Тетрадките обаче го вълнуваха… по-точно не му даваха покой. Притежанието им беше като да имаш няколко прекрасни крадени картини, които никога не можеш да продадеш.


Или като да седиш на сандък с динамит.


* * *


През септември 2013 — почти трийсет и пет години след убийството на Джон Ротстийн — Пит пъхна в плик, адресиран до баща му, последните пари от сандъка — триста и четирийсет долара. И понеже знаеше, че няма нищо по-жестоко от измамените надежди, добави и кратка бележка: „Последните са. Съжалявам, няма повече.“ Отиде с автобуса до търговския център „Бърч Хил“ и се приближи до пощенската кутия между магазина „Дискаунт Електроникс“ и павилиона за замразен йогурт. Огледа се, за да се увери, че никой не го наблюдава, целуна плика, пусна го в процепа и си тръгна. Също като Джими Голд — без да погледне назад.


* * *


Една-две седмици след Нова година, докато беше в кухнята и си приготвяше сандвич с фъстъчено масло и с конфитюр, Пит чу как родителите му разговарят с Тина в дневната.


— Смятах, че ще можем да си го позволим — каза баща му. — Безкрайно съжалявам, че измамих очакванията ти, Тийнс.


— Не можете да си го позволите, понеже вече не получавате загадъчните пликове с пари, нали? — попита тя.


Линда се намеси:


— Права си, но не съвсем. Баща ти се опита да вземе заем от банката, обаче му отказаха. Прегледаха финансовите отчети на фирмата му и изготвиха… как го нарекоха…


— Проекция на ръста на печалбата през следващите две години — промърмори Том и едновремешната горчивина отново се прокрадна в гласа му. — Обсипаха ме с комплименти, понеже са безплатни, после ме уведомиха, че ще ми отпуснат заема през 2016, ако приходите на фирмата се увеличат с пет процента. Всичко бях предвидил, но не и проклетия полярен студ — разорихме се със сметките за отопление. Също като всички хора от Мейн до Минесота, макар че това надали ти е утеха, Тина.


— Много, много съжаляваме, миличка — тихо каза Линда.


Пит очакваше сестра му да изпадне в истерия, както правеше доста често с наближаването на „фаталната“ ѝ тринайсетгодишнина, — обаче това не се случи. Каза само, че разбира всичко и че не съжалява много, защото вероятно „Чапъл Ридж“ е снобско училище. После влезе в кухнята и помоли Пит за един сандвич, понеже неговият изглежда много апетитен. Той ѝ направи, отидоха в дневната, заедно с родителите си гледаха „Теория за големия взрив“ и доста се посмяха.


Обаче по-късно чу как сестра му плаче в стаята си и много му домъчня за нея. Затвори се в своята стая, извади изпод дюшека една от тетрадките „Молескин“ и се захвана да препрочете „Беглецът поема на запад“.


* * *


През този срок се беше записал за курса по творческо писане, воден от госпожа Дейвис, и макар да получаваше отлични оценки, до февруари разбра, че никога няма да стане писател. И без госпожа Дейвис да му каже (въпреки че тя често му го повтаряше), знаеше, че умело борави с думите, обаче знаеше и друго — че не притежава онази творческа искра, която отличава твореца от обикновения драскач. Най му допадаше да чете, после да анализира прочетеното, вписвайки го в по-широк контекст. Беше развил вкус към тази „детективска“ работа, докато пишеше есето за Ротстийн. Намери в библиотеката на Гарнър Стрийт една от книгите, спомената от господин Рикър — „Любов и смърт в американския роман“ от Фидлър — и тя толкова му допадна, че си я купи от книжарница, за да си подчертава отделни пасажи и да си води бележки в белите полета. Повече от всякога му се искаше да стане специалист по литература, да преподава като господин Рикър (само че в университет вместо в гимназия) и да напише книга като Лесли Фидлър, с която да плюе на фасона на „традиционните“ критици и да обори закостенелите им схващания.


Обаче!


Трябваха още пари. Господин Фелдман, училищният консултант, му каза, че е „малко вероятно“ да получи пълна стипендия за университет от Бръшляновата лига, и Пит знаеше, че с този евфемизъм Фелдман се опитва да го предупреди да не храни големи надежди. Но той и така си знаеше, че шансовете му са почти нищожни — беше момче, което не се отличава с изключителни способности, учи в посредствена провинциална гимназия, работи почасово в градската библиотека и участва в няколко непрестижни занимания като списването на училищния вестник и съставянето на годишника. А дори и да се случеше чудо и да го приемеха, Тина му беше голяма грижа. Тя живееше като по инерция, ходеше неохотно на училище, получаваше предимно петици и четворки и напоследък май повече се интересуваше от гримове, обувки и попмузика. Необходима ѝ беше промяна, ново начало. Макар и още ненавършил седемнайсет, Пит разбираше, че дори ако сестра му бъде приета в „Чапъл Ридж“, надали проблемите ѝ ще се разрешат, но… можеше да се случи и обратното. Най-вече защото не беше отчаяна и обезнадеждена. Засега.


„Трябва да измисля нещо, някакъв план“ — казваше си, но всъщност му беше необходимо друго — да измисли правдоподобна история; въпреки че никога нямаше да стане гениален писател като Джон Ротстийн или като Д. Х. Лорънс, умееше да измисля сюжети. Само че всеки сюжет се основава на някаква идея, обаче колкото и да си блъскаше главата, нищо не му хрумваше.


* * *


Започна да виси с часове в книжарницата на Уотър Стрийт, където кафето беше евтино и даже книгите с меки корици се продаваха с трийсет процента отстъпка. Един мартенски следобед отново се отби там на път за библиотеката, където работеше след училище — намислил беше да си купи книга от Джоузеф Конрад. В едно от малкото си интервюта Ротстийн наричаше Конрад „първия велик писател на двайсети век, макар и създал най-добрите си творби преди хиляда и двестотната година“.


Под тентата на книжарницата беше изнесена дълга маса. Надписът на табелата гласеше: „ГОЛЯМО ПРОЛЕТНО ПОЧИСТВАНЕ. ВСИЧКО НА ТАЗИ МАСА — СЪС 70 % ОТСТЪПКА!“ Отдолу имаше още едно изречение: „Може пък да се натъкнете на скрито съкровище“, а под него бяха нарисувани жълти усмихнати емотикончета, изписващи, че това е шега, обаче на Питър не му се стори смешно.


Най-после му беше хрумнало нещо.


* * *


Една седмица по-късно остана след часовете, за да поговори с господин Рикър.


— Радвам се, че намина да се видим. — Днес учителят носеше шарена риза с широки ръкави и психеделична вратовръзка. Пит си каза, че това съчетание обяснява защо хипарското движение се е провалило. — Госпожа Дейвис не може да се нахвали от теб.


— И аз я харесвам. Научих много нови неща — излъга Пит, който се съмняваше, че и друг от курса е научил нещо от уроците. Госпожа Дейвис беше симпатична, разказваше увлекателно и често на интересни теми, но той все повече се убеждаваше, че творческото писане не може да се преподава, а само да се изучава.


— Какво те води при мен?


— Помните ли как ни обяснихте че в наши дни ръкопис на Шекспир би струвал милиони?


Рикър се усмихна:


— Винаги давам този пример в средата на седмицата, когато учениците ги наляга умора и им доскучава. Споменаването на несметно богатство е най-сигурното средство за привличане на вниманието. Да не си открил Първото фолио91, Малволио102?


Пит вежливо се усмихна и подхвана обяснението, което си беше намислил:


— Не, обаче през зимната ваканция гостувах на чичо Фил в Кливланд и в гаража му намерих цял куп вехти книги. Повечето бяха за Том Суифт, един малък изобретател…


— Известен ми е — прекъсна го учителят. — И аз навремето съм чел романите за Том и за приятеля му Нед Нютън. „Том Суиф и мотоциклета“, „Том Суифт и вълшебния фотоапарат“… като бях малък, често се майтапехме с „Том Суифт и електрическата баба“.


Пит вежливо се усмихна и добави:


— Имаше и романи за момичета детективи — главната героиня в едната поредица се казваше Трикси Белден, а другата — Нанси Дрю.


— Разбирам накъде биеш, но за съжаление ще те разочаровам. Книгите за Том Суиф, Нанси Дрю, братя Харди и Трикси Белден са интересни реликви от отминала епоха и прекрасен еталон за това какво се е променило през последните осемдесет години в юношеската литература, обаче нямат антикварна стойност дори да са в идеално състояние.


— Да, знам. По-късно проверих в блога „Хубави книги“. Обаче докато разглеждах романчетата, чичо Фил влезе в гаража и ми каза, че притежава нещо, което ще ми е още по-интересно (вече бях споделил с него колко харесвам книгите на Джон Ротстийн). Знаете ли какво ми подаде? „Беглецът“ с твърди корици и с автограф. Без посвещение, само с подпис. Обясни, че преди петдесетина години я спечелил на покер от някой си Ал, който му дължал десет долара. Прегледах карето на втората страница и се уверих, че това е първо издание.


Господин Рикър престана да се люлее и краката на стола му издумкаха на пода:


— Стига, бе! Вероятно знаеш, че Ротстийн е мразел да дава автографи.


— Знам. Казвал, че така се съсипва хубавата книга.


— Да, в това отношение е приличал на Реймънд Чандлър. Навярно ти е известно още нещо — че книгите са по-ценни, ако са само с подпис на автора, без посвещение.


— Известно ми е. Научих го от онзи блог.


— Първо издание на най-прочутата книга на Ротстийн, и то с автограф, може би струва куп пари. — Рикър се позамисли и добави: — Не „може би“, а „сигурно“. В какво състояние е?


— Има няколко петна на форзаца и на титулната страница, но иначе е добре запазена.


— Ооо, много професионален отговор. Явно си чел по въпроса.


— И преди се интересувах, обаче ми стана още по-любопитно, след като чичо Фил ми показа романа на Ротстийн.


— Доколкото разбирам, още не притежаваш книгата. Така ли е?


„Притежавам нещо много по-ценно — помисли си Пит. — Само ако знаехте!“ Понякога това знание му тежеше, а днес бремето беше още по-непосилно заради необходимостта да лъже симпатичния Хипи Рики.


„Тази лъжа е невинна — каза си. — Освен това е за благородна кауза.“


— Още не е у мен — отговори, — обаче чичо предложи да ми я подари, стига да я искам. Казах му, че ще си помисля, понеже той не… — сещате се.


— Не знае истинската ѝ стойност ли?


— Да. После започнах да се питам…


— Какво?


Пит извади от задния си джоб сгънат лист хартия и го подаде на господин Рикър:


— Потърсих в интернет антиквари, които купуват и продават редки издания, и намерих тези трима души. Знам, че и вие сте колекционер, затова…


— Е, чак пък колекционер… с тази моя заплата не мога да си позволя подобен лукс, обаче притежавам стихосбирка на Теодор Рьотке с негов автограф, която ще завещая на децата си. Нарича се „Пробуждане“, а стиховете са невероятни. Имам и книга с подписа на Вонегът, обаче не е толкова ценна — за разлика от Ротстийн татко Кърт е умирал да дава автографи.


— Да, ясно. Все пак ще ми помогнете ли? Интересувам се дали познавате някой от тези трима книжари и кого ще ми препоръчате. В случай, че взема от чичо онази книга и после… после реша да я продам.


Рикър разгъна листа, прочете написаното, после отново вдигна очи. Пит се почувства неловко от погледа му — едновременно изпитателен и изразяващ съчувствие. Май се беше издънил… знаеше си, че не го бива в съчиняването на истории… но вече беше късно за отстъпление, трябваше да измисли как да се измъкне от капана, в който се беше вкарал сам.


— По една случайност познавам и тримата. Обаче ми се струва, че действаш прибързано. Знам какво означава за теб Ротстийн — разбрах го не само от миналогодишното ти есе. Ани Дейвис каза, че много често цитираш творбите му в курса по творческо писане. И че трилогията за Джими Голд е твоята Библия.


Сигурно беше вярно, но… Пит за първи път си даде сметка, че е бил прекалено разговорлив. „Престани да дърдориш за Ротстийн! — заповяда си. — Опасно е. Някой може да си спомни какво си говорил, ако…“


Ако.


— Няма лошо да издигнеш на пиедестал някой автор, да имаш кумири сред писателите, особено след като възнамеряваш да изучаваш литература в колежа. Ротстийн е твоят кумир — засега — и онази книга може да постави началото на твоя букинистична колекция. Наистина ли искаш да я продадеш?


На този въпрос Пит можеше да отговори съвсем честно, макар че не ставаше въпрос за роман с автограф от автора.


— Да, искам. Напоследък нашите са притеснени за пари и…


— Знам колко тежко е пострадал баща ти в мелето пред общинския център и искрено му съчувствам. Слава богу, че заловиха ненормалника, преди да убие още хора.


— Татко вече е по-добре и с мама отново работят, обаче ще ми трябват пари за колежа и…


— Разбирам.


— Засега колежът ще почака. Сестра ми иска да учи в „Чапъл Ридж“, а нашите не могат да ѝ платят таксата. И тя ще се размине с частното училище. Както казват собствениците на стрелбища, „почти улучи, но не печели пура“. А пък аз знам, че е много, много важно за нея. Защото в момента… как да се изразя? Сега ходи неохотно на училище, развали си успеха, интересуват я други неща… Накратко, безнадеждно изостава.


Господин Рикър, който несъмнено имаше опит с изоставащи ученици, се намръщи и кимна.


— Обаче ако е сред амбициозни момичета — като например Барбара Робинсън, с която се познават от стария ни квартал — може би ентусиазмът им ще ѝ подейства заразително.


— Похвално е, че милееш за сестра си. Дори благородно.


Пит примигна — не му беше хрумвало, че подбудите му са благородни.


Рикър забеляза смущението му и за да не го притеснява, отново погледна хартийката с имената на букинистите:


— Щях да те посъветвам да отидеш в „Книгите на Грисъм“, ако Теди Грисъм още беше жив, обаче сега книжарницата се управлява от сина му, а той, честно казано, е стиснат. Почтен е, но е голям дзифтар. Оправдава се с трудните времена, но според мен си е такъв по характер.


— Да, добре…


— Предполагам, че си проверил в интернет колко може да струва първото издание на „Беглецът“ с автограф и в добро състояние.


— Да. Две-три хиляди долара. Няма да стигнат дори за едногодишното обучение в „Чапъл Ридж“, но все пак е някакво начало. И парите ще са „честни“, както се изразява татко.


Рикър кимна:


— Струва ми се, че оценката е правилна. Синът на Теди ще ти предложи осемстотин. Може да се спазариш за хиляда, обаче ако настояваш за повече, той ще те отреже и ще те изгони. Номер две в твоя списък — „Хубава книга за теб“ — е книжарницата на Бъди Франклин. Той също е готин — имам предвид почтен, — но не се интересува от книги, написани през двайсети век. Има си по-доходен бизнес — продава стари географски карти и географски атласи от седемнайсети век на богаташите от Брансън Парк и от „Шугър Хайтс“. Ако го склониш да оцени твоята книга, може би синът на Теди ще развърже кесията и ще вдигне до хиляда и двеста. Не казвам, че ще ги даде, а че е възможно.


— Ами „Редки издания — Адрю Халидей“?


Учителят се намръщи:


— На твое място не бих стъпил при него. Книжарницата му е в търговския център на Лейсмейкър Лейн — помещението е тясно като железопътен вагон, обаче на дължина заема почти една пресечка. Наглед нещата му вървят добре, обаче ми се струва, че има нещо гнило. Чувал съм, че не е много придирчив относно произхода на предлаганите му книги. Знаеш ли какво означава това?


— Не се интересува дали са крадени.


— Точно така. Не иска документ, доказващ, че продавачът е законен собственик. Единственото, което знам със сигурност, е, че преди петнайсетина години пробутал на клиент работно копие на романа „Да прославим известните“ от Джеймс Ейджи, а впоследствие се оказало, че книгата е открадната от къщата на Брук Астор — богата дърта клюкарка от Ню Йорк, чийто управител се оказал мошеник. Халидей показал разписка от продавача, а версията му за начина, по който се е сдобил с книгата, изглеждала правдоподобна, затова не му повдигнали обвинение. Само че разписката може да е била фалшифицирана. Повтарям — на твое място не бих се обърнал към него.


— Благодаря, господин Рикър — каза Питър и си каза, че ако реши да продаде тетрадките, първо ще отиде при този Халидей. Само че много ще внимава и ще се откаже, ако антикварят откаже да му плати в брой. Още по-важно е Халидей да не установи самоличността му. Няма да е зле да се дегизира, но без да се увлича.


— Няма за какво, Питър. Честно казано, тази история не ми харесва.


Пит го разбираше. И той изпитваше същото.


* * *


След месец още не беше решил как да постъпи и вече започваше да си мисли, че опитът да продаде дори само една тетрадка, ще означава да рискува много, за да получи твърде малко. Нямаше да има угризения, ако ръкописите на Ротстийн попаднеха в ръцете на частен колекционер (беше чел за хора, които купуват ценни картини и ги окачват в тайна стая, където само те ще им се любуват). Само че как да е сигурен, че ще се случи тъкмо това? Везните все повече натежаваха в полза на идеята да направи анонимно дарение, например да изпрати тетрадките на библиотеката в Нюйоркския университет. Несъмнено директорът ще разбере колко са ценни. Не, невъзможно е. Не е като да пускаш пликове с пари в улични пощенски кутии, нали? Ами ако служителят в пощенската станция го запомни?


През една дъждовна вечер през април 2014 Тина отново надникна в стаята му. Отдавна се беше разделила с госпожа Бизли и вместо пижама носеше развлечена фланела с емблемата на любимия си футболен отбор, но за Пит беше същото разтревожено момиченце, което в епохата на ав-ав джаф го беше попитало дали родителите им ще се разведат. Косата ѝ беше сплетена, беше махнала лекия грим, разрешен ѝ от Линда (той подозираше, че в училище Тина слага още един слой фон дьо тен и повечко руж), и изглеждаше на не повече от десет, а не като тринайсетгодишна тийнейджърка. „Тийнс е почти госпожица“ — удивено си помисли той.


— Може ли да вляза за малко?


— Разбира се.


Той лежеше на кревата и четеше „А беше толкова добра“ от Филип Рот. Тина седна на въртящия се стол до бюрото, придърпа фланелката върху коленете си и духна кичура коса, паднал на челото ѝ, по което бяха избили младежки пъпки.


— Нещо май те тревожи, а? — подхвърли Пит.


— Амииии… да — промърмори тя и млъкна.


— Давай, изплюй камъчето. Да не би някой, в когото си влюбена, да ти е отрязал квитанцията?


— Ти си изпращал парите — изтърси Тина. — Нали?


Той втрещено я зяпна. Опита се да каже нещо и не можа. Опита се да си внуши, че не я е разбрал, но и това не можа.


Сестра му кимна, сякаш си беше признал:


— Да, ти си бил. Написано ти е на лицето.


— Грешиш, Тийнс. И ти ще изглеждаш така, ако ти хвърлят такава бомба. Я си размърдай мозъка — откъде бих могъл да взема толкова много пари?


— Не знам, обаче помня как една вечер ме попита какво ще направя, ако намеря заровено съкровище.


— Така ли? — промърмори той и си помисли: „Тогава беше полузаспала. Невъзможно е да помниш разговора ни.“


— Попита ме, да. Дори помня, че говореше за старинни монети, наречени дублони. Казах, че ще дам всичко на нашите, за да престанат да се карат, и ти тъкмо това направи. Само че не си намерил пиратско съкровище, а пари.


Пит остави книгата:


— Не споделяй с нашите конспиративната си теория. Току-виж ти повярвали.


Тя не се усмихна:


— Никога няма да те издам. Имам само един въпрос — наистина ли няма повече пари?


— Така пишеше в бележката, придружаваща последната пратка — отвърна той, внимателно подбирайки думите си. — И тъй като пликовете престанаха да пристигат, вероятно парите наистина са свършили.


— Да, и аз така си помислих — въздъхна Тина. — Обаче бях длъжна да попитам. — Стана и тръгна към вратата.


— Тина?


— Какво?


— Много съжалявам за „Чапъл Ридж“. И че няма повече пари.


Тя отново седна:


— Да се договорим: няма да издам тайната ти, ако ти си мълчиш за нещо, което сега ще ти доверя.


— Дадено.


— През ноември мама ме заведе в „Чан“ — така го наричат момичетата, — когато имаха ден на отворените врати. Не каза на татко, за да не го ядоса, обаче ме заведе, защото се надяваше да съберат пари за таксата, особено ако получа стипендия като крайно нуждаеща се. Знаеш ли какво означава това?


— Да.


— Тогава обаче пликовете с пари пристигаха всеки месец и още не беше настъпило необичайното застудяване през декември и януари… С мама разгледахме класните стаи и лабораториите. Имат поне един милион компютри. Разгледахме и физкултурния салон, който е грамаден, и банята. Представяш ли си, там всяко момиче разполага с кабинка за преобличане — не е като съблекалнята в нашето училище, която прилича на конюшня. Имахме си и нещо като екскурзоводка. Познай коя беше.


— Барбара Робинсън ли?


Тина се усмихна:


— Много се зарадвах, като я видях. — Усмивката ѝ помръкна. — Поздрави ме, прегърна ме и попита как съм, но разбрах, че почти ме е забравила. Което си е съвсем нормално, нали? Знаеш ли, че тя заедно с Хилда, Бетси и с още две момичета от стария квартал са били на концерта на „Раунд Хиър“? Когато онзи тип, дето прегази татко, се е опитал да взриви залата.


— Да. — Пит знаеше и още нещо — че братът на Барбара Робинсън има голям принос за спасяването на момичетата и вероятно на още хиляди зрители. Бяха му дали медал за храброст и май му бяха връчили символичен ключ за града. Да, постъпката му беше геройска. А той, Пит Саубърс, не беше герой, а най-обикновено момче, което тайно изпраща откраднати пари на родителите си.


— Знаеш ли, че и аз щях да съм в онази зала?


— Какво? Не!!!


— Да. Момичетата ме поканиха да отида с тях, обаче аз отказах под предлог, че съм болна. Всъщност мама ми каза, че не може да ми даде пари за билет. След няколко месеца напуснахме онзи квартал и се преместихме тук.


— Леле, какъв късмет!


— Да, пропуснах големия купон.


— Разкажи още нещо за „Чапъл Ридж“.


— Ами, всъщност не е нещо особено. Нортфийлдската гимназия е чудесна. А щом учителите разберат, че съм сестра на отличника Питър Саубърс, ще ми пишат шестици по милост.


Внезапно Пит се натъжи, малко оставаше да заплаче. Колко трогателна беше вродената доброта на сестра му, съчетана с грозните пъпки на челото ѝ. Дали в училище ѝ се подиграваха за акнето? Рано или късно щеше да се случи.


Разпери ръце, а когато тя се приближи, я прегърна. После я хвана за раменете и я погледна в очите:


— А за онези пари… не ги пращах аз.


— Да, бе, да. Последен въпрос — тетрадката, която онази вечер пъхна под възглавницата си, при парите ли беше? — Изкиска се и добави: — Изглеждаше толкова гузен!


Той завъртя очи:


— Бягай в леглото, малката.


— Добре. — На вратата тя се обърна. — Обаче отделните кабинки за преобличане ми харесаха. И още нещо… Да го споделя ли? Сигурно ще ме помислиш за откачена.


— Казвай.


— В „Чапъл Ридж“ униформите са задължителни. Момичетата носят сиви поли, бели блузи и три четвърти чорапи. Също и пуловери — сиви като полите и тъмночервени. Барбара каза, че този цвят се наричал ловджийско червено.


— Униформи! Искаш да носиш униформа, така ли?


— Знаех си, че ще ме помислиш за откачена. Защото вие, момчетата, не разбирате момичетата. Момичетата ще те скъсат от подигравки заради лошо съчетани дрехи и аксесоари, а пък ако се обличаш с вкус, но прекалено често носиш едни и същи дрехи, подигравките пак са ти в кърпа вързани. Можеш да носиш различни блузки, да си сменяш прическите, но скоро те — гадните момичета — ще разберат, че притежаваш само три жилетки и шест свестни поли. Нямаш представа какво се случва тогава. Обаче ако всички са с униформи… — Тя отново духна от челото си немирния кичур. — Надали ще ме разбереш, момчетата нямат тези грижи…


— Разбирам те.


— Мама обеща да ме научи да си шия дрехи по кройки от модни списания — „Симплисити“, „Батърик“ — и тогава ще имам по-богат гардероб. А и в сегашното училище имам много приятелки.


— Например Елън.


— Елън е свястна.


„И след гимназията ще стане сервитьорка — помисли си Пит, но си премълча. — Разбира се, ако не забременее на шестнайсет.“


— Всъщност дойдох да ти кажа да не ме мислиш. Така де, ако се тревожиш за мен.


— Не се безпокоя. Знам, че нещата ще се подредят. И не аз изпращах парите. Честна дума.


Тина се усмихна — едновременно печално и затворнически — и внезапно се състари:


— Ясно. Разбрах. — Излезе от стаята и тихо затвори вратата.


Тази нощ Пит дълго не можа да заспи. Не след дълго направи най-голямата грешка в живота си.


1979-2014


На 11 януари 1979 Морис Белами беше осъден на доживотен затвор; отначало събитията се развиваха бързо, после — бавно, все по-бавно. Въдворяването му в щатския затвор „Уейнсвил“ приключи до шест вечерта в деня на прочитане на присъдата. Съкилийникът му Рой Олгуд, тикнат зад решетките за убийство, го изнасили за първи път след изключване на осветлението. Изнасилва го в продължение на четирийсет и пет минути.


— Не шавай и гледай да не ме насереш, малкия — прошепна му в началото. — Иначе ще ти отхапя носа. Ще замязаш на свиня, гризана от алигатор.


Морис, когото бяха изнасилвали и друг път, не помръдна, само захапа ръката си, за да не закрещи. Мислеше си за Джими Голд, но не за онзи, дето „уляга“, а за Джими, какъвто беше, преди да си продаде душата за еснафско благополучие. Мислеше си за Харолд Файнман, приятелят на Джими от гимназията (самият Морис нямаше приятели сред съучениците си), и за думите му, че всичко хубаво рано или късно свършва, намекващи за обратното — на всичко лошо рано или късно му идва краят.


Тъкмо това „лошо“ продължи твърде дълго, междувременно Морис непрекъснато си повтаряше мантрата на Джими Голд от „Беглецът“: „Заеби, хич да не ти пука, заеби, хич да не ти пука, заеби, хич да не ти пука…“ Мантрата помогна.


Донякъде.


През следващите седмици Олгуд го изнасилваше всяка нощ ту отзад, ту в устата. Морис предпочиташе да го чукат в задника, защото там няма вкусови рецептори. Така или иначе ако Кора Ан Хупър, жената, която беше нападнал в състояние на безпаметност, знаеше какво му се случва, щеше да си каже, че си е получил заслуженото. Не беше честно — тя беше изнасилена само веднъж, да му се не види!


Към затвора имаше фабрика за джинси и работни облекла. Морис беше изпратен в бояджийския цех. На петия ден един приятел на Олгуд го хвана за китката, заведе го зад казана със синята боя и му заповяда да си свали панталона.


— Стой мирно — каза му, — другото е моя работа. — А като свърши, добави: — Не съм педал, ама и на мен ми се чука. Само да си гъкнал, че съм обратен, и ще ти светя маслото.


— Няма — изпъшка Морис. „Заеби, хич да не ти пука — помисли си. — Хич да не ти пука.“


Едни ден в средата на март 1979, когато затворниците бяха на спортната площадка, до Морис се приближи един як, татуиран мъжага, приличащ на рокер от „Ангелите от ада“.


— Моеш ли да пишеш? — попита, говорейки провлечено като южняк. — Чух, че моеш.


— Да. — С крайчеца на окото си Морис зърна Олгуд, който видя кой върви до него и на бърза ръка се отклони към коша за баскетбол в другия край на площадката.


— Аз съм Уорън Дъкуърт, ама ми викат Дък.


— Казвам се Морис Бе…


— Знам кой си. Разпаaят, че пишеш хуаво.


— Вярно е — отсече Морис без престорено скромничене. Беше впечатлен от това как Рой Олгуд побърза да се изпари.


— Моеш ли да драанеш едно писъмце на жената, ако ти светна кво да напишеш? Ама да е… някак… тъй, по-засукано.


— Мога и ще го напиша, обаче си имам ядове.


— Знам кви са ти ядовете. Ти драани едно готино писмо на жената, че да спре да мрънка за развод, и не бери грижа за кльощавия ебалник в твоя кафез.


„Аз съм кльощавият ебалник“ — помисли си Морис, обаче мъничко се обнадежди.


— Господине, жена ти ще получи най-прекрасното писмо, което е чела досега — каза.


Втренчи се в мощните бицепси на Дъкуърт и си спомни нещо, което беше гледал по канал за природонаучни филми: птичка, която живее в устата на крокодил и преживява, като кълве от зъбите му останките от храната. Като се замисли човек, тая тарикатка добре си беше уредила живота.


— Ще ми трябва хартия — добави и се сети за изправителния дом, където му отпускаха само по пет мижави листа долнокачествена хартия, осеяна с черни точки, напомнящи предракови бенки.


— Ше я имаш. Коолкото ти душа иска. Ти само напиши онуй писмо, накрая речи, че сяка дума съм я рекъл аз, а ти само си я записал.


— Добре. Според теб какво най-много ще я разчувства?


Дък се замисли и лицето му грейна:


— Че се шиба страхотно?


— Тя си го знае. — Сега пък Морис се замисли. — Споменавала ли е какво би променила, ако може да си направи пластична операция?


Онзи сбърчи вежди:


— Де да знам, да я ебеш… все разпрая, че задникът ѝ е мноо голям. Ама ти да не земеш да го напишеш, че съвсем ще пощурее.


— Ще напиша, че обожаваш да стискаш сочното ѝ дупе.


Дък доволно се ухили:


— Ей, внимаай, че току-виж съм ти скочил.


— Има ли си любима рокля?


— Ъхъ, една такава, зелена, от коприна. Майка ѝ ѝ я подари миналата година, малко преди да ме окошарят. Слага си я, кат ходим на танци. — Огледа се и добави: — Мамка ѝ, ако пак ходи да танцува… обаче сигур ходи. Да, ходи. Не моа даже името да си напиша, ама не съм глупак.


— Искаш ли да напиша колко обичаш да докосваш дупето ѝ, когато тя е със зелената рокля? И че пламваш от страст?


Дък се втренчи в него — погледът му изразяваше нещо, което Морис виждаше за първи път в „Уейнсвил“ — уважение.


— Мааму стара. Харесва ми.


Морис продължаваше да разсъждава: жените не мислят само за секс, в секса няма романтика.


— Какъв цвят ѝ е косата?


— Абе, знам ли къв е сеа? Тя брьонетка, когат не се вапцва.


„Брюнетка! Нищо романтично — каза си Морис, — но може да минем и без цвета на косата.“ Внезапно му хрумна, че разсъждава като рекламен агент, опитващ се да си пробута стоката, и побърза да прогони тази мисъл. Оцеляването преди всичко!


— Ще напиша, че мед ти капе на душата, като видиш как слънцето блести в косата ѝ, особено сутрин.


Дък не продума. Отново беше свъсил бухлатите си вежди и се взираше в Морис.


— Какво? Не ти ли харесва?


Онзи хвана ръката му и Морис ужасено си помисли: „Ей-сега ще я счупи като съчка.“ Макар да беше скован от страх, забеляза, че на кокалчетата на здравеняка е татуирана думата „ГНЯВ“.


— Туй е цяла пуема! — благоговейно прошепна Дък. — Утре ше я имаш хартията. Има сума ти листя в библютеката.


Вечерта, когато Морис се върна в своя блок, след като шест часа беше боядисвал джинси във фабриката, килията му беше празна. Ролф Венциано от съседната килия го осведоми, че закарали Рой Олгуд в лазарета. На другия ден насилникът се върна — очите му бяха насинени, носът му беше гипсиран. Легна на нара, изгледа съкилийника си, после се обърна с лице към стената.


Уорън Дъкуърт беше първият клиент на Морис. През следващите трийсет и шест години броят им се увеличи многократно.


* * *


Понякога през безсънните нощи, докато лежеше по гръб в килията си (в началото на деветдесетте вече беше в единична, с полица с често препрочитани книги на стената), Морис се утешаваше със спомена как беше открил Джими Голд. Беше като ярка слънчева светлина, проникнала в обърканата, гневна тъма на юношеството му.


През този период родителите му непрекъснато се караха и макар че той вече ги мразеше в червата, майка му беше най-надеждният шит срещу заобикалящия го свят, затова започна да ѝ подражава — възприе ироничната ѝ усмивка, задължително придружавана от надменен, пренебрежителен поглед. В училище му пишеха предимно четворки, получаваше шестици (когато пожелаеше) само по английски език и литература. В резултат в края на всеки срок Анита Белами изпадаше в бяс и гневно размахваше бележника му. Той нямаше приятели, но пък имаше много врагове. Три пъти го спукаха от бой. Двата пъти побойниците бяха негови съученици, които не го дишаха — ей-така, просто им беше антипатичен, — третият бой изяде от якия дванайсетокласник и звезда на футболния отбор Пит Уомак, задето бил оглеждал гаджето му в ученическия стол.


— Какво зяпаш, бе, плъх такъв? — озъби му се Уомак и всички на околните маси притихнаха (както обикновено Морис седеше сам, никой не искаше да му прави компания).


— Нея — посочи Морис. Беше изплашен, но когато умът му беше бистър, страхът донякъде го обуздаваше, само че той открай време не можеше да устои на съблазънта да е център на вниманието.


— Съветвам те да гледаш другаде — спокойно каза Уомак, давайки му възможност да се измъкне. Беше як исполин с тегло, надвишаващо сто и двайсет килограма, а кльощавият сополанко с червените устни сигурно тежеше седемдесет кила с мокри дрехи, и той може би осъзна, че „зрителите“, включително снофузената му приятелка, ще забележат колко неравностойни противници са двамата.


— Ако не иска да я зяпат, защо се облича така? — Морис смяташе, че ѝ прави комплимент (макар и дебелашки), обаче футболистът беше на друго мнение. Стисна юмруци и се втурна към дребния нахал. Морис успя да го удари само веднъж, но силно, и му насини окото. Разбира се, после Уомак го смля от бой (съвсем заслужено), обаче този удар отвори очите на Морис за нещо много важно: ако се наложи, ще се съпротивлява.


Наказаха ги с временно отстраняване от училище, вечерта майката на Морис му изнесе двайсетминутна лекция за пасивната съпротива, накрая ехидно добави, че „бой в училищната столова“ не е сред извънкласните дейности, които правят добро впечатление на приемните комисии в престижните колежи.


Зад гърба ѝ баща му вдигна за тост чашата си с мартини и му намигна: намек, че макар Джордж Белами да е под чехъл, при определени обстоятелства ще се съпротивлява. Само че бягството си остана любимата резервна тактика на милия татко и когато Морис започна втория си срок като деветокласник в нортфийлдската гимназия, Джорджи Порджи избяга от брака си, отбивайки се пътьом в банката, за да изпразни сметките на семейство Белами. Инвестициите, с които непрекъснато се фукаше, или не съществуваха, или се бяха провалили. За Анита Белами останаха купчината неплатени сметки и непокорният четиринайсетгодишен син.


Всъщност не — след отпътуването на съпруга ѝ в неизвестна посока за госпожа Белами останаха две ценности: поставеният в рамка документ за номинирането ѝ за наградата „Пулицър“ и къщата в най-престижния район на Норт Сайд, в която беше израснал Морис. За щастие имотът не беше ипотекиран, защото Анита твърдо отказа да подпише банковите документи, поднесени от съпруга ѝ, за първи път устоявайки на възторженото му описание на невероятно изгодната сделка. След бягството му продаде къщата и със сина ѝ заживяха на Сикамор Стрийт.


— Несъмнено е падение — призна на Морис през лятото, предшестващо втората му година в гимназията, — но финансовият извор отново ще бликне. Е, поне тук живеят само бели. — Позамисли се и добави: — Не че съм расистка.


— Ама разбира се, че не си, майко — иронично подхвърли той. — Извън всяко съмнение е.


Мразеше да ѝ казва „майко“, но този път не му се сопна, затова през целия ден той беше в отлично настроение. Винаги беше в добро разположение на духа, когато съумееше да я уязви. За съжаление се случваше доста рядко.


В началото на седемдесетте писмените анализи на литературни произведения влизаха в задължителната програма на десетокласниците от нортфийлдската гимназия. Всеки получаваше разпечатан на циклостил списък на одобрените заглавия, за да си избере книга. Според Морис повечето творби бяха глупави и както обикновено той безцеремонно изрази мнението си.


— Еха! — провикна се от най-задния чин, на който винаги седеше. — Четирийсет вкуса американска овесена каша!


Няколко души от класа се изкискаха. Той умееше да ги разсмива и не му пукаше, че не го харесват. Всички без изключение бяха неудачници, обречени на задръстени бракове и на задръстени професии. Щяха да отглеждат задръстени деца и да дундуркат задръстени внуци, после да угаснат в задръстени болници и старчески приюти, отправяйки се в отвъдното с убеждението, че са постигнали американската мечта и че Исус ще ги посрещне пред райските порти заедно с представителка на „Уелкъм Уегън“111 За разлика от тях той, Морис, беше обречен на успех, чакаха го велики дела. Само дето не знаеше къде го чакат.

ТЕЛЕГРАМ

Канал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками

Книжный Вестник

Бот для удобного поиска и скачивания книг

Книжный Бот

Свежие любовные романы в удобных форматах

Любовные романы

О психологии, саморазвитии и личностном росте

Саморазвитие

Детективы и триллеры, все новинки

Детективы

Фантастика и фэнтези, все новинки

Фантастика
ВКОНТАКТЕ

Цитаты, афоризмы, стихи, книжные подборки, обсуждения и многое другое

Книжный Вестник