Госпожица Тод — тогава на същата възраст като Морис, когато със съучастниците му проникнаха в къщата на Джон Ротстийн — го помоли да остане след часовете. Съучениците му се изнизаха, а той се разкрачи и се облегна назад, очаквайки учителката да му връчи бележка до родителите, информираща ги за лошото му поведение в клас. Нямаше да му е за първи път, но досега не му се беше случвало в часа по английски и му беше малко кофти. Мярна му се мисъл, сякаш изречена с гласа на баща му: „Твърде много мостове изгаряш след себе си, Мори“, и след миг се изпари.


Вместо да му напише забележка, госпожица Тод (която не беше красавица, но имаше страхотно тяло) извади от голямата си чанта книга с меки червени корици. Отпред беше нарисувано момче, което се обляга на тухлена стена и пуши цигара, над него беше заглавието — „Беглецът“.


— Не пропускаш възможност да покажеш колко си умен, а? — Тя седна до него. Полата ѝ беше къса, бедрата — дълги, чорапогащникът ѝ — прозрачен.


Морис не продума.


— Подозирах какво ще се случи, затова днес донесох тази книга. Ще ти съобщя една добра и една лоша новина, многознайко. Няма да ти пиша забележка, но ще те лиша от правото да си избереш роман. Ще прочетеш този и никой друг. Не е в списъка на книгите, одобрени от учителския съвет, и може да загазя, задето съм ти го дала, обаче разчитам на доброто у теб, което, убедена съм, съществува, колкото и да е минимално.


Морис погледна книгата, после се загледа в бедрата на госпожицата, без да прикрива интереса си.


Тя забеляза, че я зяпа, и се усмихна. За миг Морис си представи съвместното им бъдеще, прекарвано предимно в леглото. Беше чувал, че се е случвало. „Привлекателна учителка търси тийнейджър за извънкласни занимания по сексуално образование.“


Балонът на фантазиите му просъществува около две секунди. Госпожицата го спука, продължавайки да се усмихва:


— С Джими Голд ще си паснете. Той е саркастичен, изпълнен с омраза към себе си келеш. Също като теб. — Стана от чина и полата ѝ се смъкна до обичайното ниво — пет сантиметра над коленете. — Успех с домашното. И следващия път, когато зяпаш под полата на някоя жена, спомни си думите на Марк Твен: „Всеки сиромах безделник може да гледа, гледането е без пари.“


Морис наведе глава и се измъкна от класната стая; беше се изчервил като домат, защото за първи път го бяха сложили на мястото му… не, не го бяха сложили, а го бяха забили като с чук. Щом слезе от автобуса на ъгъла на „Сикамор“ и „Елм“, му се прииска да запрати в канавката червената книга, но все пак не я хвърли. Не защото се страхуваше от забележка или от временно отстраняване от занятията — нахаканата Тод не можеше да му направи мръсно, понеже романчето не беше в списъка на одобрените. Задържа книгата заради момчето на корицата. То гледаше през облак от цигарен дим, изражението му беше едновременно отегчено и безочливо.


„Той е саркастичен, изпълнен с омраза към себе си келеш. Също като теб.“


Майка му не беше у дома, щеше да се прибере чак в десет. Преподаваше на курс за възрастни в „Сити Колидж“, за да припечели допълнително. Морис знаеше, че тя ненавижда тази работа — смяташе, че е под достойнството ѝ, — и това го радваше. „Да го духаш, майко“ — помисли си.


Фризерът беше претъпкан със замразени храни; той взе първата опаковка, която му попадна под ръка, пъхна я в микровълновата фурна и си каза, че ще почете, докато вечерята се стопли. После щеше да отиде в стаята си, да измъкне изпод леглото някой от оставените от баща му броеве на „Плейбой“ („Моето наследство от дъртия“ — казваше си понякога) и да полъска бастуна.


Забрави да нагласи таймера на фурната и вдигна глава от книгата чак след час и половина, когато усети противната миризма на изгоряло говеждо. Беше прочел първите сто страници и вече не се намираше в гадния, евтин апартамент в квартала с улици, наречени на дървета, а заедно с Джими Голд бродеше из Ню Йорк. Като насън отиде в кухнята, сложи си специални ръкавици, извади от фурната овъгленото парче месо, хвърли го в коша за смет и пак грабна „Беглецът“. „Непременно ще я прочета отново — каза си. Лицето му гореше, сякаш беше вдигнал температура. — Следващия път обаче ще подчертавам с маркер. Толкова много неща си струва да запомня. Толкова много.“


Сред най-вълнуващите открития в живота на читателите е фактът, че са читатели, което означава не само да умееш да четеш, но и да обичаш книгите. Да си влюбен в тях страстно и безнадеждно. Никога не забравяш първата, вдъхнала това чувство, а всяка следваща страница е ново откровение, което разпалва въодушевлението и те предизвиква да възкликнеш: „Да! Вярно е! Да! И аз го видях! — И, разбира се, още нещо: — И аз мисля така! И АЗ ЧУВСТВАМ същото!“


Морис написа цели десет страници върху „Беглецът“. След ден-два госпожица Тод му върна домашното — оценката ѝ беше 6+, добавила беше и лаконичното „Знаех, че ще ти хареса.“


Искаше му се да ѝ каже, че не е харесване, а любов. Искрена. А искрената любов е вечно жива.


„Беглецът отива на война“ по нищо не отстъпваше на „Беглецът“, само дето Джими вече не беше чужденец в Ню Йорк, а в Европа: сражаваше се на фронта в Германия, виждаше как умират приятелите му, накрая, вцепенен от ужас, нямо се взираше през бодливата тел, ограждаща един концлагер. „Скелетоподобните същества отвъд оградата бяха доказателство за онова, което Джими подозираше от доста време — пишеше Ротстийн. — Че тази война е една голяма грешка.“


Използвайки шаблони, Морис преписа с готически шрифт този цитат и с кабарчета прикрепи листа хартия на вратата на стаята си — същата стая, която след много години щеше да е обитавана от момче на име Пит Саубърс.


Анита Белами видя надписа, иронично се подсмихна, но не го коментира. Не и веднага. Спорът им за трилогията за Джими Голд се разрази две години по-късно, след като и тя изчете романите. Скараха се жестоко, Морис се напи, проникна с взлом в една къща и оказа съпротива на полицията, в резултат го изпратиха за девет месеца в изправителния дом за малолетни „Ривървю“.


Само че тези събития бяха предшествани от „Беглецът уляга“ — книга, която го потресе от дън-душа. Джими се ожени за симпатично момиче. Джими започна работа в рекламна агенция. Джими започна да напълнява. Жена му забременя с първото от трите им деца и семейството се премести в предградията. Джими се сприятели със съседите и със съпругата му започнаха да ги канят на барбекю. Той печеше пържоли и наденици, препасал престилка с надпис „ГОТВАЧЪТ ВИНАГИ ИМА ПРАВО“. Започна да изневерява на жена си и тя му изневеряваше. Пиеше алка зелцер против киселини и някакви таблетки „Милтаун“ против махмурлук. И най-важното — Джими се продаде за пари!


Марис четеше и се чувстваше все по-объркан и гневен. Навярно така се почувствала майка му, откривайки, че съпругът, когото уж държи под чехъл, е източвал семейните банкови сметки, докато покорно е изпълнявал нарежданията ѝ, без нито веднъж да я зашлеви, та да заличи от лицето ѝ — самодоволното лице на твърде „културна“ жена — проклетата иронична усмивка.


Беше се надявал Джими да се осъзнае. Да си спомни кой е — най-малкото кой е бил — и да зареже безсмисления, празен живот. Само че „Беглецът уляга“ завършваше с празненството на Голд по случай най-успешната му рекламна кампания — за някакъв тъп перилен препарат, представете си! — на финала на което той възкликваше: „Ще паднете, като разберете каква ще е следващата!“


В изправителния дом два пъти седмично Морис се срещаше с психотерапевт, чисто име беше Къртис Ларсън, но всички му викаха Кърт Смърт. Кърт Смърт неизменно завършваше сеанса с въпроса: „По чия вина си тук?“


Повечето младежи, дори най-тъпите, знаеха какво трябва да отговорят. Морис също знаеше, обаче всеки път казваше:


— По вина на майка ми!


По време на последния сеанс малко преди освобождаването на Морис Кърт Смърт скръсти ръце на бюрото си и безмълвно се втренчи в младежа. Морис знаеше, че онзи го чака да сведе поглед. Не го направи.


— В психиатрията съществува термин за твоето поведение — избягване на вината — накрая каза Къртис Ларсън. — Ще се върнеш ли тук, ако продължиш да прехвърляш вината другиму? Надали. След няколко месеца ще навършиш осемнайсет, затова при следващото ти развихряне — а следващо безспорно ще има, — ще те съдят като пълнолетен. Питам те за последен път: кой е виновен, че си тук?


— Майка ми — без колебание отговори Морис. Не защото избягваше да си признае вината, а понеже това беше самата истина.


В периода между петнайсетата и седемнайсетата си годишнина той прочете още безброй пъти първите два романа от трилогията за Джими Голд — подчертаваше цели пасажи и пишеше в белите полета бележки, изразяващи мнението му. Само веднъж препрочете „Беглецът уляга“ и почти се насили да я довърши. Щом вземеше книгата, сякаш в корема му натежаваше оловна топка, защото знаеше какво ще се случи. Омразата му към създателя на Джими Голд все повече се усилваше. Кой е дал право на Ротстийн да съсипе главния си герой? Защо поне не му позволи да загине, обгърнат от ореола на славата, а го остави жив, за да прави компромиси, да мошеничества на дребно и да си въобразява, че е бунтар, защото чука шавливата съседка, продаваща козметичните продукти на „Амуей“?


Мислеше да пише на Ротстийн и да го помоли — не, да го принуди да даде обяснение, обаче в статията в „Тайм“ се споменаваше, че мръсникът не чете писмата от почитателите си, камо ли да им отговаря.


След много години Хипи Рики щеше да каже на Пит Саубърс, че повечето младежи и девойки, запалили се по книгите на определен автор — Вонегът, Хесе, Бротиган, Толкин, — рано или късно си намират нови кумири. Вероятно същото щеше да се случи и с Морис, ако не беше скандалът с гадината, решена да му съсипе живота, понеже вече не можеше да си го върне на онзи, който беше съсипал нейния живот. Анита Белами с тъпата номинация за „Пулицър“, поставена в рамка, с тъпата изрусена, тупирана и обилно напръскана с лак коса и с проклетата иронична усмивка!


През 1973, по време на февруарската ваканция, тя прочете за един ден трите романа за Джими Голд. А те принадлежаха само на него, на Морис, и тя без разрешение ги беше взела от полицата в неговата стая. Прибирайки се у дома, той влезе в дневната и първото, което видя, бяха книгите на масичката; върху „Беглецът отива на война“ имаше кръгла влажна следа — явно там беше стояла чаша с вино. Той не можа да продума — нещо, което му се беше случвало само няколко пъти през краткия му живот.


За разлика от него Анита беше много словоохотлива:


— Повече от година говориш за тези книги и ми стана интересно защо толкова ги хвалиш. — Отпи от виното и добави: — Тази седмица съм в отпуска, та реших да ги прегледам. Смятах, че ще ми е необходимо повече време, обаче ги прочетох за един ден. Не са кой знае колко големи, нали?


— Ти… — Той се задави. — Влизала си ми в стаята!


— Не възразяваш, когато влизам да ти сменя спалното бельо или да ти подредя изпраните и изгладени дрехи. О, да, сетих се — сигурно си си мислил, че за теб се грижи вълшебна фея!


— Книгите са мои! Бяха на моята специална полица! Не биваше да ги вземаш!


— С удоволствие ще ги върна на мястото им. Не бой се, не съм пипала списанията под леглото ти. Наясно съм, че момчетата трябва да… се развличат.


Морис тръгна към масичката, пристъпвайки на вдървените си крака, сякаш изведнъж превърнали се в кокили, и протегна към книгите ръцете си, внезапно превърнали се в куки. Погледна влажното петно на задната корица на „Беглецът отива на война“ и си помисли: „Поне да беше съсипала с тъпата си чаша «Беглецът уляга».“


— Признавам, че тези книжки представляват любопитно четиво — отново подхвана Анита Белами, говорейки поучително, сякаш четеше лекция. — Най-малкото защото показват израстването на неособено талантлив писател. Разбира се, първите две са доста скучни, както например романът „Том Сойер“ е по-скучен от „Хъкълбери Фин“, но последната — макар да не е равностойна на „Хъкълбери Фин“ — говори за творческа зрялост.


— Последната е пълен боклук! — кресна Морис.


— Не повишавай тон, ако обичаш. Можеш да се аргументираш и без истерични крясъци. — Устните ѝ се разтегнаха в ироничната усмивка, която той ненавиждаше. — С теб обсъждаме литературните качества на…


— Нищо не обсъждаме! — прекъсна я той.


— Обаче се налага. — Анита отново се усмихна. — Все пак прекарах един ден — няма да кажа, че загубих един ден, — опитвайки се да проумея какво се случва с моя егоистичен син, който се смята за интелектуалец, а в училище му пишат само четворки.


Зачака отговора му, но Морис не продума. Навсякъде го дебнеха капани. Стига да пожелаеше (както в момента), Анита Белами можеше да го обори по всички параграфи.


— Направи ми впечатление, че първите две книги почти се разпадат — явно са препрочитани много пъти, — а подчертаните абзаци и бележките в полетата свидетелстват за наченки — не казвам на „разцвет“, защото засега това определение ще е неуместно — на гъвкав аналитичен ум. Третата книга обаче е почти нова и няма нито един подчертан пасаж. Не ти се нрави съдбата на Джими, нали? Престанал си да го харесваш, след като успоредно със самия автор се е превърнал в зрял човек.


— Той се продаде! — Морис сви юмруци. Лицето му гореше, слепоочията му пулсираха както в деня, когато Уомак му се нахвърли в училищния стол пред очите на всички. Тогава обаче успя да нанесе силен удар на противника — ех, как му се искаше да стори същото и сега! Изпитваше необходимост да го направи. — Ротстийн допусна Джими да се продаде. Ако не го проумяваш, значи си кръгла глупачка!


— Грешиш, драги. — Анита вече не се усмихваше. Приведе се и без да откъсва поглед от сина си, остави чашата на масичката. — Тъкмо в това се корени заблудата ти. Опитният романист не води героите си, а ги следва. Опитният романист не измисля събитията, а наблюдава случващото се и после го записва. Той си дава сметка, че е само секретар, а не Господ Бог.


— Джими не беше такъв! Проклетият Ротстийн го промени. Превърна го в посмешище. Превърна го в… обикновен човек! — кресна Морис; ядоса се, че не съумява да обори майка си и задето се хвана на въдицата ѝ, и се хвърли да защитава нещо, което беше очевидно за всеки, надарен с капка разум и с чувства.


— Морис — кротко промълви тя. — Навремето мечтаех да съм като Джими Голд (само че „женската“ му версия), както сега ти мечтаеш да си като него. Да се превъплътиш в Джими или в човек, подобен на него, защото той е обитаемият остров, на който повечето тийнейджъри изчакват настъпването на зрелостта. Сега най-важното е да разбереш — както е разбрал Ротстийн, макар и едва след написването на третата книга, — че повечето от нас се превръщат в най-обикновени хора. Както се случи и с мен. — Тя се огледа. — Иначе защо щяхме да живеем на Сикамор Стрийт?


— Защото си тъпа и позволи на баща ми да ни обере до шушка!


Анита потрепери (Морис със задоволство отбеляза, че ударът му е бил доста силен и е попаднал право в целта), но след миг устните ѝ се извиха — като късче хартия, горящо в пепелник — в познатата и противна иронична усмивка.


— Не отричам, че до известна степен си прав, въпреки че е доста нелюбезно да прехвърляш върху мен цялата вина. Обаче задавал ли си си въпроса защо баща ти ни обра до шушка?


Той не отговори.


— Защото не пожела да порасне. Скъпият ти татко беше шишкав Питър Пан, който намери някаква госпожица, наполовина по-млада от него, да му се прави на Тинкър Бел в леглото.


— Върни книгите ми на полицата или ги изхвърли — процеди Морис и се ужаси — гласът не беше неговият, а на баща му. — Все ми е едно. Махам се от тук и повече няма да се върна.


— О, ще се върнеш — възрази майка му и беше права, само че това се случи почти след година и тогава тя не го позна. Сякаш някога го беше познавала… — Съветвам те още няколко пъти да прочетеш третата книга. — Наложи ѝ се да повиши глас, защото той вече тичаше към външната врата, почти заслепен от гняв. — Бъди по-милостив! Джон Ротстийн е проявил съчувствие и тъкмо заради това последната книга е най-добрата от поредицата!


Вратата се тресна.


Морис наведе глава, забърза по алеята и щом излезе на улицата, се затича. През три пресечки имаше малък търговски център и в един от магазините се продаваше алкохол. Той седна на стойката за велосипеди пред „Всичко за вашето хоби“ и зачака. Първите двама му отказаха (единият — с толкова гадна усмивка, че на Морис го засърбяха ръцете да му я изтрие от лицето), но третият — накуцваш тип с вехти дрехи — се съгласи да му купи малка бутилка уиски от два долара или голяма — за пет. Морис избра голямата и я надигна, щом стигна до потока, течащ през незастроения парцел между „Сикамор“ и „Бърч“. Слънцето вече залязваше. После… той не помнеше какво се е случило после: как е откраднал кола и как е шофирал до Шугар Хайтс, обаче наистина се беше „вихрил“ там, както се изрази Кърт Смърт.


„По чия вина си тук?“


До известна степен вина имаше и куцият бродяга, който купи на непълнолетен бутилка уиски, но главната виновница беше Анита Белами и в цялата гадна история имаше нещо положително: когато му прочетоха присъдата, от противната усмивка на майка му не остана и следа. Най-после я беше изтрил от лицето ѝ.


В затворническия карцер, където попадаше минимум един път в месеца, Морис се просваше на нара, слагаше ръце на тила си и си мислеше за четвъртия роман за Джими Голд, питайки се дали в него се случва нещо, което да заличи гадното впечатление от „Беглецът уляга“. Възможно ли е Джими да си е възвърнал мечтите и надеждите, предишния си плам? Ех, ако тетрадките бяха останали у него още два дни… даже само един, щеше да разбере. Само дето се съмняваше, че дори Джон Ротстийн може да придаде правдоподобност на ситуация, при която героят му си възвръща идеалите. От собствените си наблюдения (най-показателният пример бяха родителите му) знаеше, че угасне ли огънят, повече не се разпалва. От друга страна, някои хора се променяха. Спомни си как навремето подхвърли тази възможност на Анди Халидей, докато разговаряха по време на обедната почивка в „Щастливата чаша“ срещу книжарницата на Грисъм, където работеше Анди; малко преди това Морис беше напуснал „Сити Колидж“, решавайки, че онова, което му пробутват там като виеше образование, е абсолютно безсмислено.


— Никсън се промени — каза тогава на Халидей. — Дъртакът, който мрази комунистите, сложи началото на търговските връзки с Китай. А Линдън Джонсън прокара в Конгреса законопроекта за гражданските права. Щом стара расистка хиена като него се „пребоядиса“, значи всичко е възможно.


— Политици! — Анди подсмръкна, сякаш беше усетил неприятна миризма. Беше кльощав, късо подстриган младеж само с няколко години по-голям от Морис. — Те се променят само заради авантата, а не в името на някакви идеали. Обикновените хора са лишени от тази възможност. Ако се бунтуват срещу системата, ги наказват, после те стават големи послушковци: да, сър, слушам, сър, тъй вярно, сър. Виж какво се случи с протестиращите срещу войната във Виетнам: сега повечето принадлежат към средната класа — затлъстели, доволни от живота, гласуващи за републиканците. Онези, които не се огънаха, са зад решетките. Или в нелегалност като Катрин Ан Пауър.


— Как смееш да твърдиш, че Джими е обикновен? — възкликна Морис.


Анди снизходително го изгледа:


— Я се стегни. Цялата му история е епично бягство от изключителността. Целта на американската култура е да създава норми, драги, което означава необикновените хора да бъдат мачкани и поставяни под един знаменател с другите, както се случва с Джими. Накрая той постъпва в рекламна агенция, представяш ли си? А има ли по-обикновена професия от тази в нашата преебана страна? Тъкмо това е главната идея на Ротстийн. — Той поклати глава. — Ако търсиш оптимизъм, купи си любовно романче от поредиците на „Арлекин“.


Морис си помисли, че Халидей спори само защото му доставя удоволствие. Зад грозните му очила с рогови рамки проблясваше погледът на фанатик, но още тогава младият Белами разбра, че приятелят му е страстен любител на книгите, обаче като предмети за продан, а не заради историите, описани в тях.


Веднъж-два пъти седмично обядваха заедно, обикновено в „Щастливата чаша“, понякога на скамейките на Гъвърнмент Скуеър срещу книжарницата на Грисъм. Веднъж Анди цитира упорития слух, че Джон Ротстийн е продължил да пише, но според завещанието му всички ръкописи трябвало да бъдат изгорени след смъртта му.


— Не! — възкликна Морис, все едно го бяха проболи с нож. — Невъзможно е, нали?


Халидей сви рамене:


— Ако дъртият е пожелал така, всичко, написано от него, ще се превърне в пепел.


— Измисляш си.


— Признавам, че историята със завещанието може да е измислена, обаче книжарите твърдят, че Ротстийн не е преставал да пише.


— Книжарите… — Морис недоверчиво свъси вежди.


— Не ни подценявай, драги. Имаме си собствени източници. Онзи може да се прави на отшелник, обаче жената, която се грижи за домакинството му, трябва да пазарува, нали? И не само продукти. През месец или през месец и половина тя отива в книжарница „Уайт Ривър“ в Берлин — най-близкия до фермата град — за да вземе книгите, които Ротстийн е поръчал по телефона. Та тя казала на хората от персонала, че той пише всеки ден от шест сутринта до два следобед. По време на бостънския панаир на книгата собственикът на книжарницата споделил с колеги и слухът се разпространил.


— Егати! — благоговейно възкликна Морис. Разговорът се проведе през юни 1976. Последният разказ на Ротстийн „Съвършеният бананов пай“ беше публикуван през 1960. Ако казаното от Халидей отговаряше на истината, излизаше, че цели шестнайсет години Джон Ротстийн не е преставал да твори. Дори да е писал по осемстотин думи на ден, това правеше… не можеше да го пресметне на ум, но беше много.


— Да, егати — кимна Анди.


— Онзи сигурно е смахнат, ако наистина е пожелал след смъртта му да изгорят всичките му ръкописи.


— На повечето писатели им хлопа дъската — ухили се Халидей, сякаш беше казал нещо духовито. Може би беше вярно. Най-малкото според него. — Ето какво мисля — някой трябва да организира спасителна операция. Например ти, приятелю. Все пак си най-верният му почитател, нали така?


— Вече не съм. Не и след като съсипа Джими Голд.


— Споко, бе. Не можеш да обвиниш твореца, че е последвал музата си.


— Мога, разбира се.


— Тогава открадни ръкописите — предложи Анди, без да престава да се усмихва. — Всъщност няма да е кражба, а протест от името на всички книгомани. Донеси ми ги, аз ще ги задържа за малко, после ще ги продам. Може и за един милион, стига да не представляват малоумни старчески бръщолевения. Ще делим поравно, петдесет на петдесет.


— Ще ни пипнат.


— Надали — отговори Халидей. — Има начини да го избегнем.


— Колко ще чакаме, преди да ги предложиш за продан?


— Няколко години. — Анди махна с ръка, сякаш говореше за няколко часа. — Може би пет.


След един месец Морис реши, че повече не издържа в къщата на Сикамор Стрийт, пък и мисълта за ръкописите на Ротстийн не му даваше покой. Сложи най-необходимото в багажника на раздрънканото си волво и отпраши за Бостън, където се хвана на работа в строителна фирма, изграждаща жилищни блокове в предградията. Отначало тежкият физически труд едва не го уби, после обаче позаякна (разбира се, никога нямаше да е мускулест като Дък Дъкуърт) и нещата потръгнаха, дори се сприятели с двама души — Фреди Доу и Къртис Роджърс.


Веднъж телефонира на Анди:


— Наистина ли можеш да продадеш неиздаван ръкопис на Ротстийн?


— Разбира се. Не веднага, както ти споменах, но какво от това? Ние сме млади, а той не е. Времето работи за нас.


„Да, тъкмо ще имам време да прочета всичко, написано от Ротстийн след «Съвършеният бананов пай». — Печалбата от половин милион не беше толкова важна. — Не съм продажник — казваше си Морис. — Парите не ме интересуват, не ми пука за тях. Стига ми да имам достатъчно, за да преживявам — нещо като рента, — и ще съм щастлив и доволен. Аз съм учен“.


През уикендите започна да пътува с колата до Талбот Корнърс в Ню Хемпшир. През 1977 вече вземаше със себе си Къртис и Фреди. Постепенно в главата му започна да се оформя план, който сигурно щеше да успее, защото беше елементарен, класическото „удряй и граби“.


* * *


Векове наред философите спорят за смисъла на живота, но рядко стигат до един и същ извод. В затвора Морис посвети доста време за проучване на този въпрос, обаче неговите изследвания бяха с практическа цел. Интересуваше го мнението на юристите и по-точно — какво разбират под до живот. Онова, което установи, беше шизофренно. В някои щати значението беше буквално. Осъденият нямаше право на предсрочно освобождаване и оставаше в затвора до края на живота си. В други имаше право да подаде молба за пробация след две години, а в някои — след пет, седем, десет или петнайсет. В Невада разрешаваха (или не разрешаваха) предсрочно освобождаване въз основа на сложна точкова система.


През 2001 американските престъпници с доживотни присъди прекарваха в затвора средно трийсет години и четири месеца.


В щата, в който се намираше „Уейнсвил“, законодателите бяха създали своя тайна система, основаваща се на демографските данни. През 1979, когато присъдата на Морис влезе в сила, средната продължителност на живота при мъжете в Америка беше седемдесет години. По това време Морис беше на двайсет и три, следователно щеше да заплати изцяло дълга си към обществото след четирийсет и седем години.


Освен ако не го освободяха предсрочно.


За първи път получи това право през 1990. Кора Ан Хупър се яви на изслушването. Носеше елегантен син костюм, прошарената ѝ коса беше прибрана на стегнат кок. Влезе в залата, седна и сложи на коленете си голямата си черна чанта. Разказа на петчленната комисия как Морис Белами я сграбчил, когато минавала край бара на „Шутър“, и ѝ просъскал, че иска да я изчука. Как я удрял и ѝ счупил носа, щом успяла да натисне бутона на специалното устройство за сигнализиране на полицията, което носела в чантата си. Разказа още, че вонял на алкохол и че като ѝ свалял бельото, издраскал с нокти корема ѝ.


— Продължаваше да ме души и да ми причинява болка с члена си, когато инспектор Елентън пристигна и ме спаси — каза, после допълни, че през 1980 направила опит за самоубийство и още редовно посещавала психиатър. Състоянието ѝ леко се подобрило, когато приела Исус Христос за свой спасител, обаче още сънувала кошмари.


— Не, така и не се омъжих — обясни на комисията, — защото при мисълта за секс ме обзема панически страх.


Отказаха на Морис да го освободят предсрочно. Вечерта надзирателят му подаде през решетките лист зелена хартия, на който бяха изложени аргументите за отказа. Списъкът беше дълъг, но причината, поставена на първо място, очевидно се беше оказала решаваща за комисията: „Потърпевшата заявява, че още страда.“


Гадина!


Хупър се яви пред комисията и през 1995, и пет години по-късно. През деветдесет и пета беше със същия син костюм, а през две хилядната (дотогава беше наддала минимум двайсет килограма) костюмът ѝ беше кафяв. През 2005 беше в сиво, на мощните ѝ гърди висеше голямо бяло разпятие. При всяко явяване слагаше на скута си черна чанта, която или беше същата, или копие на предишните. Най-вероятно държеше вътре устройството за сигнализиране на полицията, може би и лютив спрей за самозащита. Не я задължаваха да свидетелства пред комисията, явяваше се по собствено желание.


Винаги разказваше версията си.


Комисията винаги отхвърляше молбата на Морис за предсрочно освобождаване. На зеления лист хартия винаги пишеше: „Потърпевшата заявява, че още страда.“


„Заеби, хич да не ти пука — повтаряше си Морис. — Хич да не ти пука.“


Хубава мантра, но… ах, колко съжаляваше, че не е пречукал тлъстата мръсница!


* * *


Приблизително по времето на третия отказ Морис вече си беше създал голяма клиентела сред желаещите да използват уменията му; в малкия свят на „Уейнсвил“ той беше автор на бестселъри. Пишеше любовни послания до съпруги и приятелки. Пишеше писма до децата на осъдените: трогателни шедьоври, които потвърждаваха съществуването на Дядо Коледа. По молба на затворници с изтичащи присъди пишеше заявления за постъпване на работа. Съчиняваше теми за други осъдени, каращи онлайн курсове, или явяващи се на тест за получаване на гимназиална диплома. Нямаше юридическо образование, но от време пишеше от името на затворници, излагайки пред адвокати фактите по всеки случай и основанията за обжалване. Мнозина юристи бяха впечатлени от писмата му и (имайки предвид тлъстите хонорари, които се печелят при успешно обжалване на несправедлива присъда) идваха на изслушванията. След като ДНК започна да играе важна роля при вземане на решенията, той често пишеше на Бари Шек и на Питър Нюфелд, създателите на „Проект «Невинност»“. Едно от писмата доведе до освобождаването на автомеханик на име Чарлс Робърсън — крадец на дребно, — който беше в „Уейнсвил“ вече двайсет и седем години. Робърсън спечели свободата си, Морис спечели само вечната му признателност… не, всъщност не беше капо — стана още по-популярен сред „колегите“ си, което хич не беше малко. Отдавна бяха престанали да го изнасилват. През 2004 съчини писмо, което (след четири чернови) се превърна в истински шедьовър, адресиран до Кора Ан Хупър. Той признаваше, че се разкайва и че мисълта за онова, което ѝ е причинил, тегне като непосилно бреме върху плещите му; обещаваше ако го освободят предсрочно, до края на земните си дни да изкупва единствената си жестока постъпка, която е извършил в състояние на безпаметност, причинено от изпития алкохол.


„Тук, в затвора, четири пъти седмично посещавам сбирките на Анонимните алкохолици и вече съм настойник на половин дузина алкохолици и наркомани, които са на път да се отърват от вредния навик. След като изляза от затвора, ще продължа да помагам на горките изгубени души в приюта «Сейнт Патрик» в Норт Сайд. Претърпях духовно пробуждане, госпожице Хупър, и прегърнах Исус. Ще разберете колко е важно, защото знам, че вие също сте приели Христос за ваш спасител. «И прости нам дълговете ни — казал е Той, — както и ние прощаваме на нашите длъжници» Ще ми простите ли прегрешението спрямо вас? Вече не съм човекът, който през онази нощ ви причини толкова страдания. Душата ми се прероди. Моля ви, моля ви, отговорете на писмото ми.“


След десет дни получи отговора ѝ. Нямаше обратен адрес, но отзад с печатни букви беше написано „К. А. Хупър“. Не му се наложи да отваря плика: кретен от администрацията, назначен да проверява пощата на затворниците, вече го беше скъсал. Вътре имаше само един лист хартия. В горния десен ъгъл и в долния ляв бяха нарисувани пухкави котенца, играещи със сиви кълбета прежда. Нямаше обръщение. В средата на листа (отново с печатни букви) беше написано: „Дано изгниеш там!“


Мръсницата се яви на изслушването му и следващата година; сега носеше медицински чорапогащник, подутите ѝ глезени преливаха като превтасало тесто върху обувките ѝ с нисък ток. Приличаше на затлъстяла, отмъстителна лястовичка, която се завръща в затворническата версия на Сан Хуан Капистрано.121 Отново разказа версията си и комисията отново отказа предсрочното освобождаване. Тъй като Морис беше образцов затворник, на зеления лист хартия беше написана само една причина за отказа: „Потърпевшата заявява, че още страда.“


Морис си каза: „Заеби, хич да не ти пука“ и се върна в килията си. Е, не беше разкошен апартамент, а малка клетка, но пък беше пълна с книги. Книгите бяха спасение, бягство от действителността. Книгите бяха свобода. Той се просна на леглото (сега имаше легло, а не нар) и си представи колко хубаво ще е да прекара петнайсет минути насаме с Кора Ан Хупър и с електрическа бормашина.


Вече работеше в библиотеката — забележителна промяна с положителен знак. Надзирателите не се интересуваха за какво харчи мизерната си заплата и не му попречиха да се абонира за информационния бюлетин на американските библиографи, който му осигури много безплатни каталози на антиквари, търгуващи с редки издания. Книгите на Ротстийн често се предлагаха за продажба и цената им непрекъснато се увеличаваше. Морис започна да им стиска палци, както другите затворници стискаха палци на любимите си отбори. След смъртта на повечето писатели творбите им поевтиняваха, но романите на неколцина щастливци започваха да се продават по-скъпо. Ротстийн беше сред късметлиите. От време на време някой антиквар предлагаше книга на прочутия отшелник с автограф. В коледния каталог на Бауман за 2007 екземпляр от „Беглецът“ с посвещение за Харпър Ли се продаваше за 17 000 долара.


Морис следеше и новините в местния вестник, а с напредъка на технологиите през двайсет и първи век започна да следи и градските информационни сайтове. Парцелът между „Сикамор“ и „Бърч“ още пустееше заради безкрайните съдебни спорове, което беше чудесно. Рано или късно той щеше да излезе от затвора и сандъкът, обвит от дебелите корени на дървото, надвиснало над потока, щеше да е там. Чакаше го. Фактът, че цената на ръкописите сигурно беше станала астрономическа, все по-малко го вълнуваше.


На младини сигурно щеше да се блазни от всичко, за което мечтаят мъжете, когато краката им са здрави, а пишките — твърди: пътешествия и жени, коли и жени, разкошни къщи като онези в Шугър Хайтс и жени. Сега дори не сънуваше подобни глупости, а последната жена, с която беше правил секс, беше причината за оставането му зад решетките. Съдбата се беше изгаврила с него, обаче не му пукаше. Желанието за материални придобивки и похотта умират, ставаш муден, зрението ти отслабва, вече не можеш да вдигаш самолета, обаче литературата е вечна — предстоеше му пътуване в непознат свят, видян само от създателя му. Ако не го зърне преди седемдесетата си годишна, значи такава е била волята на съдбата… В сандъка имаше и пликове с пари. Не представляваха несметно богатство, обаче бяха достатъчни за охолен живот — бели пари за черни дни.


„Има за какво да живея — мислеше си. — Колко мъже могат да кажат същото, особено когато кожата им се сбръчка и увисне, а оная им работа се надървя само като им се пикае?“


Няколко пъти писа на Анди Халидей, който беше осъществил амбицията си да притежава собствена книжарница — Морис беше научил този факт от бюлетина на американските библиографи. Научил беше и че старият му приятел най-малко веднъж е сгазил лука, опитвайки се да продаде откраднат екземпляр от най-прочутата книга на Джеймс Ейджи, обаче се беше измъкнал сух от водата. За съжаление. С безкрайно удоволствие щеше да посрещне в „Уейнсвил“ този вонящ на одеколон педал! Много от тукашните обитатели охотно щяха да му причинят болка заради Мори Белами. Ех, мечти… Дори да докажеха вината на дебелия Халидей, той най-вероятно щеше да се отърве само с глоба. В най-лошия случай щяха да го експедират в кънтриклуба на западната граница на щата, където изпращаха мошениците с бели якички.


Анди не отговори на нито едно писмо.


През 2010 „личната“ му лястовичка отново се върна в Канистрано — този път беше с черен костюм, все едно се беше облякла за собственото си погребение. „Което ще е в скоро време — ехидно си помисли Морис, — ако свинята не отслабне.“ Сега бузите ѝ бяха провиснали като месести торби, очичките ѝ бяха като стафиди, боднати в бухнало тесто, кожата ѝ беше жълтеникава. Беше заменила черната чанта със синя, но показанията ѝ пред комисията бяха същите. Кошмарни сънища! Безкрайни посещения при психотерапевт! Живот, съсипан от звяра, който я беше насилил през онази нощ! И тъй нататък, и тъй нататък. На Морис му идваше да ѝ кресне: „Не го ли забрави вече това изнасилване? Все на него ли ще циклиш? Не искаш ли да започнеш нов живот?“


Докато вървеше обратно към килията, непрекъснато си повтаряше: „Заеби, хич да не ти пука! Заеби, хич да не ти пука!“


През тази година навърши петдесет и пет.


* * *


През един мартенски ден на 2014 служител от охраната дойде в библиотеката, където Морис седеше зад голямото бюро и за трети път четеше „Американски пасторал“ (според него най-хубавата книга на Филип Рот). Надзирателят му съобщи, че го викат в дирекцията.


— Защо? — попита Морис и стана. Обикновено посещенията в дирекцията не вещаеха нищо добро. Най-често там чакаха ченгета, които искаха да изпортиш някого и ти отправяха грозни заплахи, ако откажеш.


— Комисията по пробациите — лаконично отговори онзи.


— Не може да бъде. Има някаква грешка. Следващото ми изслушване е догодина.


— Правя каквото ми наредят — намръщи се надзирателят. — Ако не искаш да береш ядове с мен, намери някой да те замести и бъди така добър да си вдигнеш задника.


Комисията за предсрочните освобождавания (сега състояща се от трима мъже и три жени), се беше събрала в залата за конференции. Юрисконсулът Филип Даунс, който допълваше бройката за щастлива седмица, прочете писмо от Кора Ан Хупър. Морис беше поразен. Мръсницата беше болна от рак. Новината беше чудесна, но следващата беше изумителна. Гадината съобщаваше, че оттегля възраженията си за предсрочното освобождаване на Морис Белами, и добавяше, че съжалява, задето не го е направила по-рано. Следващото писмо, което Даунс прочете, беше от Центъра за култура и изкуства, наричан от местните ЦКИ. Години наред там приемаха мнозина бивши затворници и бяха готови да назначат и Морис Белами на половин работен ден като компютърен оператор, ако през месец май той бъде освободен предсрочно от „Уейнсвил“.


— Предвид примерното ви поведение през изминалите трийсет и пет години и писмото на госпожица Хупър — каза Даунс — прецених, че е редно вашият случай да бъде разгледан с една година по-рано от определената дата. Госпожицата ни съобщава, че не ѝ остава много време, и съм уверен, че иска да приключи тази история. — Обърна се към комисията и попита: — Какво решавате, дами и господа?


Морис вече знаеше какво ще е решението на дамите и господата, иначе нямаше да го повикат тук. Шестимата единодушно гласуваха за предсрочното му освобождаване.


— Доволен ли сте, господин Белами? — попита Даунс.


Морис, който обикновено не взимаше уста на заем, сякаш си беше глътнал езика, но и не се налагаше да отговори. Той се разрида.


Два месеца по-късно след консултациите, задължителни за всички затворници, подлежащи на освобождаване, и малко преди деня, в който трябваше да започне работа в ЦКИ, той излезе от „Уейнсвил“ и се върна в света на свободните хора. В джоба му бяха парите, спечелени за трийсет и пет години работа в бояджийския цех, цеха за мебели и в библиотеката — общо две хиляди и седемстотин долара, плюс няколко цента.


Още малко търпение и тетрадките на Ротстийн щяха да са негови.


Втора част


Стари приятели


1.


Кърмит Уилямс Ходжис (за приятелите си просто старият Бил) шофира към летището. Свалил е стъклата до долу, надул е радиото и припява заедно с Дилан „Пътувам с пощенския влак“. Вече не е младок, чукнал е шейсет и шест, но изглежда доста добре за човек, прекарал инфаркт. След аварията с „помпичката“ е свалил двайсетина килограма и вече не хапва от нездравословните боклуци, които го убиваха с всеки залък.


— Искаш ли да доживееш до седемдесет и пет? — попита кардиологът на първия контролен преглед две седмици, след като му сложиха пейсмейкър. — Ако искаш, зарежи пръжките и поничките. Сприятели се със салатите.


Макар такъв съвет да не е от ранга на „Обичай ближния си както себе си“, Ходжис го прие сериозно и сега на седалката до него стои кутийка със салата в бял хартиен плик. Ще има време да я изяде и да я полее с вода „Дасани“ преди кацането на самолета на Оливър Мадън. Ако той изобщо се появи. Холи Гибни провери в сайта „Еър Тракър“ и го увери, че Мадън пътува насам, но съществуваше възможността онзи да надуши нещо гнило и да духне в друга посока. От години мръсникът върти нечисти сделки, а такива като него имат много остро обоняние.


Ходжис подминава отклонението към главните терминали и паркинга за кратък престой и следи указателните табели с надписи „ТОВАРНИ ПОЛЕТИ“, „СИГНЪЧЪР ЕЪР“ и „ТОМАС ЗЕЙН АВИЕЙШЪН“. При последната завива. „Томас Зейн“ е независим летищен оператор, сгушен — почти буквално — в сянката на съседния и много по-голям „Сигнъчър Еър“. Малкият паркинг с прораснала трева в пукнатините на асфалта е почти празен. Зает е само първият ред, запазен за дузината автомобили под наем. Сред евтините модели се откроява черен линкълн „Навигатор“ със затъмнени стъкла. Ходжис се обнадеждава. Знае, че Мадън обича лукса, което е типично за боклуци като него. А въпреки хилядадоларовите костюми този човек определено е боклук.


Подминава паркинга, завива към обръщалото и спира пред табела с надпис „САМО ЗА ТОВАРО-РАЗТОВАРНА ДЕЙНОСТ“.


Ходжис се надява да товари.


Поглежда часовника си. Единайсет без петнайсет. Спомня си как майка му го поучаваше „При важни случаи винаги отивай по-рано, Били“ и се усмихва. Откачва от колана си айфона и набира номера на „Търси се“. Холи вдига още след първото позвъняване:


— Детективско бюро „Търси се“. — Винаги изчуруликва името на агенцията, независимо кой се обажда — един от симпатичните ѝ словесни тикове. Има още куп тикове и не всички са симпатични. — Къде си, Бил? На летището ли си?


С изключение на тиковете Холи Гибни коренно се различава от жената, която преди четири години беше пристигнала за погребението на леля си, и промените са положителни. Е, все още изпушва тайно по една цигара. Ходжис го усеща по дъха ѝ.


— Пристигнах — отговаря. — Ще ми излезе ли късметът?


— Не става въпрос за късмет — сериозно отговаря тя. — „Еър Тракър“ е отличен уебсайт. Знаеш ли, че в момента във въздушното пространство на САЩ има шест хиляди четиристотин и дванайсет самолета? Интересно, нали?


— О, да, вълнуващо. Потвърждават ли, че самолетът на Мадън пристига в единайсет и трийсет?


— В единайсет и трийсет и седем. Оставил си обезмасленото мляко на бюрото си. Прибрах го в хладилника. Разваля се много бързо в горещините. Дори в офиси с климатици, какъвто е и нашият. Най-сетне. — Беше успяла да го придума да монтират климатик. Бива я да опява, докато изврънка каквото си е навила на пръста.


— Изпий го ти, Холи — предлага ѝ той. — Купих си минерална вода.


— Не, благодаря, имам си диетична кока-кола. Обади се Барбара Робинсън. Искаше да говори с теб. Стори ми се притеснена. Предложих да ѝ позвъниш или тя да те потърси по-късно следобед. — В гласа ѝ се промъква колебание. — Правилно ли постъпих? Реших, че е добре телефонът ти да е свободен в следващия час.


— Точно така, Холи. Каза ли какво я тревожи?


— Не.


— Обади ѝ се и ѝ кажи, че ще ѝ звънна веднага щом приключа тук.


— Ще внимаваш, нали?


— Винаги внимавам.


Холи обаче знае, че това не е съвсем вярно. Преди четири години Ходжис без малко не загина при експлозия заедно със самата нея и с Джером, брата на Барбара. Както братовчедка ѝ Джейни загина няколко дни по-рано. Джейни Патерсън, в която Ходжис беше почти лудо влюбен и която още не може да прежали. Заради която не престава да се самообвинява. Ако напоследък се грижи повече за себе си, то е и защото знае, че Джейни щеше да е доволна.


Заръчва на Холи да управлява отговорно в негово отсъствие и закачва айфона обратно на колана си — там, където държеше пистолета „Глок“, преди да стане ДВО. След като се пенсионира, редовно забравяше мобилния си телефон, но този период е в миналото. Сегашната му работа не е като редовна полицейска служба, обаче не е лоша. Даже му харесва. В мрежите на „Търси се“ попадат най-вече дребни риби, но днешната е доста едра — риба тон — и Ходжис изпитва радостно предчувствие. Очаква солидно възнаграждение, но това не е най-важното. Важното е, че има работа, с която запълва времето си. Житейското му призвание е да закопчава гадове като Оливър Мадън и той възнамерява да го прави, докато има сили. Ако има късмет, може да изкара още осем-девет години и е решен да ги използва пълноценно. Вярва, че и Джейни щеше да иска същото.


— Да — чува я да казва и вижда как присмехулно бърчи нос.


Барбара Робинсън също беше на косъм да загине преди четири години. Беше на фаталния концерт заедно с майка си и с няколко приятелки. Тогава беше щастлива, жизнерадостна хлапачка, а сега е щастлива, жизнерадостна девойка. Ходжис се вижда с нея, когато семейство Робинсън го канят на обяд или на вечеря, но по-рядко, откакто Джером замина за Харвард. Дали пък не се е върнал за лятната ваканция? Като се чуе с Барбара, ще я попита. Дано не се е забъркала в някаква неприятност. Едва ли. Тя е типичното добро дете — от онези, които помагат на стариците да пресекат улицата.


Ходжис изважда кутийката от плика, полива салатата с нискокалоричен френски дресинг и я нагъва. Гладен е. Хубаво е да си гладен. Гладът е признак за добро здраве.


2.


Морис Белами не е гладен. На обед ще си вземе малко хлебче със сирене крема и надали ще изяде цялото. През първите си дни на свобода се тъпчеше като прасе с големи хамбургери, бухтички и пици — всичко, за което копнееше в пандиза, но злополучното посещение на „Сеньор Тако“ в Лоутаун, когато се скъса да повръща, сложи край на безумието. На младини нямаше проблеми с мексиканската храна (струваше му се, че сякаш само преди часове беше млад), но нощта, прекарана на колене пред порцелановия олтар, му отвори очите за истината: той, Морис Белами, е на петдесет и девет, на прага на старостта. Най-хубавите години от живота му бяха минали в боядисване на джинси, в лакиране на маси и столове, които се продаваха в магазина на „Уейнсвил“, и в съчиняване на писма по молба на безкраен поток обезсърчени мъже в затворнически униформи.


Сега е в почти непознат свят, в който филмите се прожектират на грамадни екрани, наречени АЙМАКС, и хората по улиците или са със слушалки в ушите, или са забили погледи в малки екранчета. Във всеки магазин има камери за видеонаблюдение, а цените на основните продукти — например при влизането му в затвора хлябът струваше петдесет цента — са се повишили толкова много, че му се струват нереални. Нищо не е като преди и той се чувства заслепен от промените. Изостанал е безнадеждно и си дава сметка, че мозъкът му, настроен за живота в затвора, никога няма да навакса. Нито пък тялото му. Сутрин като стане, целият е схванат, вечер като легне, кокалите го болят — сигурно има ревматизъм. А след нощта, която прекара в повръщане (когато не кензаше кафява слуз), апетитът му изчезна.


Най-малкото апетитът за храна. Чат-пат му се приисква секс — как иначе при толкова разголени момичета в тази подранила лятна жега? — но на неговата възраст ще му трябва нещо младо, под трийсет години, а ако отиде на някое от местата, където се предлага платена любов, ще наруши условията на изпитателния срок. Пипнат ли го, ще го тикнат обратно в „Уейнсвил“, а тетрадките на Ротстийн ще си останат закопани на онова запустяло място, непрочетени от никого, освен от самия автор.


Мисълта, че още са там, не му дава покой. Желанието да ги изкопае го побърква като тъпа песен (Искам гадже, ама да не ме побъъърква!), която упорито ти се загнездва в главата, но засега той много внимава — нека инспекторът по пробацията се увери, че е примерен, и да поохлаби контрола. Тази мъдрост е из „евангелие от Уорън («Дък») Дъкуърт“ и той му я предаде, когато Морис за първи път получи правото да подаде молба за предсрочно освобождаване.


— Отначало трябва да си адски предпазлив — поучаваше го Дък. Беше преди първото явяване на Морис пред комисията и преди първата поява на отмъстителната мръсница Кора Ан Хупър. — Все едно стъпваш по тънък лед. Защото надзорникът ще цъфне тъкмо когато най-малко го очакваш. Никога не го забравяй. Ако ти скимне да направиш нещо, за което копелдакът ще ти лепне „подозрително поведение“ — това е една от тъпите им категории, — изчакай, докато те провери. После ще си горе-долу в безопасност. Загря ли?


Морис загря.


Оказа се, че Дък е имал право.


3.


Преди да прекара и сто часа като свободен човек (е, полусвободен), Морис се върна в скапания жилищен блок, в който беше въдворен, и завари надзорника да седи отвън и да пуши цигара. Нашареният с графити куб от цимент и тухли, наричан от обитателите си „Резиденция «Дървеница»“, беше субсидирана от държавата воняща мизерна кочина, наблъскана с наркомани в рехабилитация, алкохолици и предсрочно освободени затворници като самия Морис. Надзорникът го беше навестил същия ден по обед и след няколко рутинни въпроса си тръгна, подмятайки:


— Чао до след седмица.


Обаче ето го отново, въпреки че не беше минал един ден, камо ли седмица.


Елис Макфарлънд беше едър чернокож с голямо шкембе и с лъскаво плешиво теме. Сега беше с джинси, навярно ушити от цял топ плат, и с тениска размер XXL с логото на „Харли Дейвидсън“. Оставил беше до себе си вехта прокъсана раница.


— Здрасти, Мори! — Той потупа с длан цимента до внушителното си бедро. — Настани се удобно.


— Здравейте, господин Макфарлънд.


Морис седна. Сърцето му биеше до пръсване, чак го болеше. „Господи, дано ми се размине само със «подозрително поведение» — помоли се наум, макар да не се сещаше да е извършил нещо подозрително. — Моля те, не ме връщай в затвора! Не и сега, когато съм толкова близо до целта!“


— Къде се скиташ, готин? Свършваш работа в четири, а вече минава шест.


— Ами… отбих се в „Щастливата чаша“ да си взема сандвич. Не е за вярване, че закусвалнята още съществува, ама си е там… — Дава си сметка, че бръщолеви несвързано. Не може да се спре, макар да знае, че бръщолевенето е типично за надрусаните.


— Два часа ли го яде тоя сандвич? Шибанякът ще да е бил еднометров.


— Не, обикновен беше. С шунка и с кашкавал. Седнах на скамейка на Гъвърнмент Скуеър и хвърлях корички на гълъбите. В доброто старо време с един приятел често ги хранехме. И както си седях… загубих представа за времето.


Беше вярно, но звучеше като нескопосана лъжа.


— Значи си седеше на въздух и се кефеше на свободата, а? Тъй ли беше?


— Да.


— Знаеш ли, готин, май трябва да отскочим до горе да пуснеш една вода. Малък тест на урината, за да се уверим, че не си се кефил на непозволена свобода. — Той потупа раницата. — Всичко си нося. Ако пикнята ти не се боядиса в синьо, ще ти се махна от главата и ще те оставя да се кефиш на вечерята. Нали не възразяваш, братле?


— Не. — На Морис почти му премаля от облекчение.


— И да знаеш, че ще те гледам, докато пикаеш в пластмасовата чашка. Нещо против?


— Не. — Повече от трийсет и пет години Морис беше уринирал пред хора. Беше му станало навик. — Няма проблем, господин Макфарлънд.


Чернокожият хвърли цигарата си в канавката, взе раницата си и стана:


— В такъв случай ще пропуснем теста.


Морис зяпна.


Макфарлънд се ухили:


— Чист си, Мори. Поне засега. Е, какво ще кажеш?


Морис не се сети веднага какъв отговор се очаква от него, но след миг зацепи:


— Благодаря, господин Макфарлънд.


Чернокожият разроши косата му, все едно беше дете, а не мъж с двайсет години по-възрастен от него, и каза:


— Добро момче. Хайде, чао до след седмица.


По-късно в стаята си Морис превърташе в главата си отново и отново снизходителната реплика „Добро момче“ докато невиждащо се взираше в оскъдната мебелировка и в няколкото книги, които му бяха позволили да вземе от „чистилището“, и слушаше животинското трополене и мучене на съквартирантите си. Питаше се дали Макфарлънд има представа как неистово го мрази… да, май имаше.


„Добро момче. Скоро ще стана на шейсет, но съм доброто момче на Елис Макфарлънд.“


Полежа известно време, после стана и закрачи из стаята, мислейки си за „евангелието от Дък“: „Ако ти скимне да направиш нещо, за което копелдакът ще ти лепне «подозрително поведение» — това е една от тъпите им категории, — изчакай, докато те провери. После ще си горе-долу в безопасност.“ Морис взе решение и навлече си яке. Слезе до партера с вонящия на пикня асансьор, повървя триста-четиристотин метра до най-близката спирка и зачака автобус с табела „НОРТФИЙЛД“ на предното стъкло. Сърцето му пак биеше до пръсване. Не можеше да се отърве от мисълта, че господин Макфарлънд е някъде наблизо и си мисли: „Аха, приспах вниманието му и сега ще се върна, да видя какви наистина ги върши това лошо момче.“ Което, разбира се, не беше много вероятно. Господин Макфарлънд сигурно си беше вече вкъщи и вечеряше с жена си и трите си деца, исполини като него. И все пак Морис не можеше да си избие от ума, че онзи тип е наоколо и го дебне.


„Ами ако наистина се върне и попита накъде съм тръгнал? Ще кажа, че ми е домъчняло за родния дом. В този район на Нортфийлд няма кръчми и стриптийз барове — само два-три магазина, неколкостотин къщи, построени след Корейската война, и улици с имена на дървета. Обикновен занемарен квартал със стари постройки. Плюс един буренясал парцел, впримчен в безкраен съдебен спор като в роман на Дикенс.“


Морис слезе на Гарнър Стрийт до библиотеката, където като малък беше прекарал толкова много време. Беше неговото убежище, защото яките момчета, които налитаха на бой, я избягваха така, както Супермен избягва криптонит. Извървя деветте пресечки до Сикамор Стрийт и след това наистина се помота около бившата си къща. Изглеждаше западнала като всички в тази част на града, но беше боядисана сравнително скоро и моравата отпред беше окосена. Хвърли поглед към гаража, където преди трийсет и шест години държеше своя шевролет „Бискейн“, далеч от шарещите очи на госпожа Мълър. Спомни си как застла с найлон вехтия пътнически сандък, купен от магазин за употребявани вещи, за да предпази от влага тетрадките. Оказа се че е постъпил разумно, без да предполага, че ще останат там дълги години.


В къщата на номер 23 светеше. Обитателите — казваха се Саубърс според справката в интернет, която направи в затворническата библиотека — си бяха вкъщи. Морис вдигна поглед към прозореца на втория етаж, гледащ към асфалтираната алея, и се запита кой ли е сега в бившата му стая. Сигурно някакво хлапе, което в сегашните времена на упадък вероятно се интересува много повече от игрите в телефона си, отколкото от книги.


Отмина къщата, зави по Елм Стрийт и продължи към „Бърч“. Стигна до Младежкия център (затворен от две години поради бюджетни съкращения — още нещо, което научи от интернет), спря, огледа се и щом се увери, че на улицата няма жив човек, бързо заобиколи сградата. Щом се озова зад нея, тромаво се затича, прекоси баскетболните игрища — занемарени, но, изглежда, все още използвани, после — обраслия в плевели бейзболен терен.


Наближаваше пълнолуние и светлината беше така силна, че изглеждаше, сякаш сянката на Морис тичаше редом с него. Напред се простираше джунгла от шубраци и нискостеблени дървета, сплели клони едно в друго в борба за жизнено пространство. Къде е пътеката? Мислеше, че е някъде тук, но не я виждаше. Заснова напред-назад по дясното поле на някогашното бейзболно игрище като куче, което се мъчи да надуши изплъзваща се миризма. Сърцето му отново галопираше, в пресъхналата си уста усещаше бакърен вкус. Едно беше да навести някогашния си квартал, съвсем друго — да се шляе тук, зад затворения Младежки център. Със сигурност беше „подозрително поведение“.


Канеше се да се откаже, но зърна в един храст опаковка от чипс, пърхаща под вятъра. Отмести сплетените клони и — бинго! — ето я пътеката, въпреки че почти не си личеше, но това беше обяснимо. Навярно и сега оттук минаваха деца, обаче много по-малко, след като бяха затворили Младежкия център. Чудесно! „Само дето — помисли си обезсърчено — през повечето време, докато бях в затвора, центърът е работил.“ Много хора са минавали край заровеното му съкровище.


Тръгна по пътеката; вървеше бавно, спираше, когато луната се скриеше зад облак, и я чакаше да се покаже, преди да продължи нататък. След пет минути чу тихото ромолене на потока — още го имаше, също като пътеката.


Застана на брега. Тук нищо не закриваше небето, луната беше точно над него и на светлината ѝ водата блестеше като черна коприна. Той веднага позна дървото на отсрещния бряг, под което беше заровил сандъка. Сега беше по-високо и се беше наклонило към водата, няколко изкривени корена се подаваха от земята и отново се губеха под пръстта, но, общо взето, нямаше големи промени.


Той прекоси потока, както правеше навремето, стъпвайки от камък на камък, и почти не си намокри обувките. Огледа се само веднъж (знаеше, че е сам, защото ако имаше човек наблизо, щеше да чуе стъпките му, обаче след дългите години в затвора навикът да се озърта му бе станал втора природа) и коленичи до дървото. Чуваше хрипливото си дишане, докато с една ръка изтръгваше бурените, а с другата се държеше за щръкналия корен, за да пази равновесие.


Разчисти неголямо кръгло пространство и започна да копае с длан, хвърляйки настрани пръстта и камъчетата. Ръката му влезе в дупката почти до лакътя, когато напипа нещо твърдо и гладко. Облегна парещото си чело на изкривения, стърчащ от земята корен, и затвори очи.


„Тук е.“


Сандъкът още беше тук.


„Благодаря ти, Боже.“


Това му беше достатъчно — поне засега. Не можеше да направи повече, но и така чувстваше неописуемо облекчение. Зарина дупката и я покри с изсъхнали листа, разпилени по брега още от есента. Бурените щяха пак да избуят — плевелите растат бързо, особено в топло време — и щяха да довършат работата му.


Навремето, когато беше млад и не подозираше, че ще прекара дълги години в затвора, щеше да продължи по пътеката до Сикамор Стрийт, защото оттам се стигаше по-бързо до спирката на автобуса, но не и сега, понеже пътечката свършваше в задния двор на семейство Саубърс. Ако някой от тях го видеше и позвънеше на 911, той щеше да осъмне в „Уейнсвил“ с бонус от още пет години, прибавен към първата присъда.


Ето защо се върна до Бърч Стрийт, увери се, че улицата още е безлюдна, и закрачи към спирката на Гарнър Стрийт. Краката му бяха отмалели, дланта му, която беше използвал вместо лопата, беше разранена и го болеше, но се чувстваше с петдесет килограма по-лек. Сандъкът беше на мястото си! Беше сигурен, че ще е там, но потвърждението беше толкова въодушевяващо!


В „Резиденция «Дървеница»“ си изми ръцете, съблече се и си легна. В общежитието беше по-шумно от всякога, но не чак колкото в крило Д в затвора „Уейнсвил“, особено в нощи като тази, когато имаше пълнолуние. Той заспа почти веднага.


Последната му мисъл беше, че сега, след като се увери, че сандъкът е на мястото си, трябва много да внимава.


Да внимава повече от всякога.


4.


Почти цял месец внимаваше много. Всяка сутрин се явяваше на работа точно навреме; всяка вечер се прибираше навреме в „Резиденция «Дървеница»“. Не се срещна с нито един бивш обитател на „Уейнсвил“, видя се само с Чарли Робърсън, на когото беше помогнал да излезе от кафеза след ДНК анализ, обаче Чарли не се броеше за криминално проявен, защото беше признат за невинен. Поне за престъплението, за което беше опандизен.


Шефът на Морис в Центъра за култура и изкуство — ЦКИ — е тлъст, самодоволен задник с почти нулева компютърна грамотност, но със заплата шейсет бона годишно. Минимум шейсет. А колко получава Морис? Единайсет гущера на час. Купува си храна с купоните, отпускани по програмата за оказване на продоволствена помощ, и разполага със стаичка на деветия етаж, не по-голяма от килията, в която прекара така наречените „най-хубави години от живота си“. Не е сигурен дали в работната му кабина са монтирани бръмбари, но не би се изненадал. Струва му се, че в днешно време всеки в Америка е подслушван.


Животът му е скапан, но по чия вина? Пред комисията за предсрочно освобождаване той повтаряше като грамофонна плоча, че сам си е виновен. Беше се научил на „играта с вината“ от лекциите на Кърт Смърт. „Трябва да признаеш, че си сгрешил. Ако не им пробуташ изтърканата меа кулпа131, никога няма да излезеш, колкото и да те защитава в писмата си някоя болна от рак тъпа кучка, надявайки се да спечели благосклонността на Исус.“ Не се налагаше Дък да го поучава. Морис може да е в пандиза, но не беше вчерашен.


Но наистина ли вината беше негова?


Или на онзи задник отсреща?


От отсрещната страна на улицата, недалеч от пейката, на която Морис седи, забравил остатъка от нежелания сандвич, плешив шишко излиза от книжарницата „Редки издания — Андрю Халидей“, след като е обърнал табелата на вратата от „ОТВОРЕНО“ на „ЗАТВОРЕНО“. Вече трети вторник Морис наблюдава този обеден ритуал, защото вторник е денят, в който е на работа следобед. И днес ще отиде в ЦКИ в един часа и до четири следобед ще се опитва да актуализира допотопната картотечна система. (Сигурен е, че шефовете на центъра са специалисти по изкуство, музика и драма, но бъкел не разбират от „Офис Мениджър“ на „Макинтош“) В четири ще се качи на автобуса и ще се върне в скапаното си стайче на деветия етаж.


Сега обаче е тук.


Наблюдава стария си приятел.


Ако Анди Халидей спази „графика“ от предишните два вторника (Морис няма основание да се съмнява в това, тъй като старият му приятел открай време е човек на навика), ще се заклатушка като паток по Лейсмейкър Лейн към бистро, наречено „Жаме Тужур“141. Тъпо и безмозъчно название, но пък претенциозно. Също като самия Анди, нали?


Анди — старият приятел, с когото навремето Морис обсъждаше творбите на Камю, Гинсбърг, Ротстийн през много обедни почивки на кафе и сандвич, — е качил най-малко петдесет килограма. Цайсите с кръгли рогови рамки са заменени от скъпи дизайнерски очила. Обувките му струват повече отколкото всичко, спечелено от Морис за трийсет и пет годишния му труд в затвора, но той е сигурен, че се е променила само външността на приятеля му. Както казват хората, какъвто си се родил, такъв ще умреш, и претенциозният задник завинаги си остава претенциозен задник.


Собственикът на „Редки издания — Андрю Халидей“ не тръгва към скамейката, а в обратна посока, но дори да беше прекосил улицата и да се беше приближил, Морис нямаше да се притесни. Защото какво щеше да види Дрю? Хърбав, застаряващ мъж с торбички под очите и с оредяла побеляла коса, „издокаран“ с евтино спортно яке и с още по-евтин сив панталон, купени от магазин за дрехи втора ръка. Старият му приятел щеше да го отмине, предшестван от изпъкналото си шкембе, без дори да го удостои с поглед, камо ли да се вгледа в него.


„Казах пред комисията каквото искаха да чуят — мисли си Морис. — Бях принуден, иначе още щях да гния в кафеза, но всъщност виновникът за изгубените ми години си ти, надут жалък педерунгел! Нямаше да ти имам зъб, ако ме бяха арестували, задето очистих и Ротстийн, и съучастниците си. Само че нито веднъж не ме разпитаха за господата Ротстийн, Доу и Роджърс. Изгубих толкова години от живота си заради гадно полово сношение, което забравих минути след това. А защо насилих гадината? Да върнем лентата назад: защо бях в тъмната алея вместо в бара, когато онази мръсница Хупър мина покрай мен? Не бях в бара, защото ме изхвърлиха. Изхвърлиха ме, защото изритах джубокса, а пък аз го изритах по същата причина, поради която влязох в бара: защото ти ме беше вбесил.“


„Ами, донеси тетрадките в началото на следващия век, ако още са у теб.“


Морис наблюдава как Анди се отдалечава със смешната си патешка походка, свива юмруци и си мисли: „Държеше се като тъпа фуста през онзи ден. Като девствена, разгонена хлапачка на задната седалка на колата, която се лигави: «Да, миличък, о, да, о, да, обичам те безумно.» Обаче като ѝ запретнеш полата, си стисва коленете толкова силно, че може да ти счупи китката, и хленчи: «Не, не, недей, за каква ме мислиш?»“


„Можеше поне да си малко по-дипломатичен — продължава да реди наум Морис. — С капчица дипломатичност щеше да ми спестиш пропилените години. Но не си направи дори този труд, нали? Дори едно «браво» не ти излезе от устата, защото те хвана шубето. Вместо да ме похвалиш, изтърси: «И не се опитвай да ме натопиш!»“


Старият му приятел, явно безкрайно горд със скъпите си обувки, царствено влиза в „Жаме Тужур“, където метр д’отелът несъмнено ще го целуне по все по-разрастващия се задник. Морис поглежда сандвича си и си помисля, че трябва да го довърши, или поне да обере крема-сиренето, но стомахът му е свит на топка и отказва да приеме каквато и да била храна. Майната му! Ще тръгне към ЦКИ, където целия следобед ще виси пред компютъра, опитвайки се да вкара малко ред в скапаната, объркана дигитална картотека. Знае, че не биваше да идва на Лейсмейкър Лейн, която вече не е улица, а пешеходна зона със скъпарски магазини, забранена за превозни средства. Знае също, че следващия вторник вероятно пак ще е на същата пейка. И по-следващия. Освен ако дотогава не си е взел тетрадките. Така ще развали магията. И ще тегли една майна на стария си „приятел“.


Става и хвърля сандвича в кошчето за боклук. Поглежда към „Жаме Тужур“ и шепне:


— Скапаняк си, стари приятелю. Скапаняк пар екселанс. За два цента бих те…


Но не.


Не.


Само тетрадките са важни. Ако Чарли Робърсън се навие да му помогне, утре вечер ще са в ръцете му. А Чък ще се навие, защото му е длъжник. Дава си сметка, че е по-разумно да изчака още малко — докато Елис Макфарлънд се увери, че Морис е от добрите, и се фиксира върху друг нещастник, — но не може да устои на съблазънта — сандъкът и тетрадките го привличат като с магнит.


С удоволствие щеше да отмъсти на тлъстия копелдак, който сега се тъпче с изискана храна, но отмъщението не е важно колкото четвъртия роман за Джими Голд. Може дори да има пети! Надали, но все пак е възможно. Тетрадките бяха много и бяха изписани от кора до кора. Тръгва към спирката на автобуса, но се обръща за миг, злобно поглежда към „Жаме Тужур“ и си помисля: „Никога няма да разбереш какъв късмет извади. Стари приятелю.“


5.


Приблизително в момента, в който Морис Белами изхвърля сандвича и тръгва към автобусната спирка, Ходжис привършва салатата си и си мисли, че би могъл да изяде още две. Пъха стиропорената кутия и пластмасовата вилица обратно в хартиения плик и го пуска пред съседната седалка, напомняйки после си да го изхвърли. Харесва новата си тойота „Приус“, още ненавъртяла сто и петдесет хиляди километра, и се старае да я поддържа чиста. Холи я избра.


— Харчѝ по-малко и щади околната среда — така му каза. Жената, която преди рядко си подаваше носа от къщи, сега дирижира много страни от живота му. Нямаше да се занимава толкова с него, ако си имаше приятел, но Ходжис знае, че това едва ли ще се случи. Приятелството ѝ с него е максимумът, до който би могла да стигне в отношенията си с другия пол.


„Добре че те обичам, Холи — казва си. — Иначе трябваше да те убия.“


Чува грохота на приближаващ се самолет, поглежда си часовника и вижда, че е единайсет и трийсет и четири. Изглежда, Оливър Мадън ще кацне точно на минутата, което е чудесно. Самият Ходжис винаги е точен. Взима от задната седалка спортното си сако и слиза от колата. Дрехата му стои смешно, защото предните джобове са увиснали от тежките предмети.


Над входните врати има триъгълна козирка и под сянката ѝ е поне с десет градуса по-хладно. Ходжис изважда от вътрешния джоб на сакото новите си очила и се взира в небето на запад. Машината прави последен заход преди кацане и от малка точка се превръща в самолет като на снимките, които Холи му е разпечатала: „Бийчкрафт Кинг Еър 350“, модел 2008, червен с черни кантове. Само хиляда и двеста летателни часа и осемстотин и пет приземявания. След минута Ходжис ще наблюдава осемстотин и шестото. Предполагаема цена — над четири милиона.


От главния вход излиза мъж с работен гащеризон. Поглежда колата на Ходжис, после самия него и отсича:


— Тук паркирането е забранено!


— Като гледам, днес нямате много клиенти — кротко казва Ходжис.


— Правилата са си правила, господине.


— След малко тръгвам.


— Не „след малко“, а веднага. Спрял си на мястото за пикапи и за доставки. Използвай паркинга.


Самолетът „Кинг Еър“ се снишава и е вече само на метри от майката Земя. Ходжис го посочва с палец:


— Виждате ли го, сър? Човекът, който го управлява, е прочут бандит и голям мръсник. Сума народ го издирва от години, а сега ще кацне тук.


Човекът с работния гащеризон обмисля думите на Ходжис, докато „големият мръсник“ елегантно приземява самолета. От гумите се вдига само малко сиво-синьо облаче дим. Двамата мъже го наблюдават как рулира и се скрива зад сградата на „Зейн Авиейшън.“ Работникът — вероятно механик — отново поглежда Ходжис:


— Ченге ли си?


— Не точно, но нещо подобно. Освен това познавам всички президенти. — Протяга ръката си, леко свита в юмрук с дланта надолу. Между кокалчетата наднича петдесетачка.


Механикът посяга да я вземе, но се разколебава.


— Ще има ли патаклама?


— Не — отвръща Ходжис.


Човекът с гащеризона взема петдесетачката.


— Имам поръчение да изкарам от паркинга ей онзи линкълн „Навигатор“ и да го оставя точно на твоето място. Затова ти се изрепчих.


Ходжис се замисля и съобразява, че това е изгодно за него.


— Ами, действай. Паркирай го плътно зад моята кола, после за петнайсет минути си намери работа другаде.


— В хангар А винаги има какво да се свърши — кимва механикът. — Хей, нали не си въоръжен?


— Не съм.


— А онзи в самолета?


— И той не е.


Навярно е така, а ако все пак Мадън има оръжие, което не е особено вероятно, то ще е в ръчната му чанта. Дори да е в джоба му, няма да има възможност да го извади, камо ли да стреля. Ходжис се надява да запази докрай младежката си страст към високия адреналин, но не си пада по престрелки като в Дивия Запад.


Вече чува ритмичното боботене на витлата, докато самолетът рулира към сградата.


— Хайде, докарай линкълна. А след това…


— Хангар А, ясно. Стискам ти палци.


Ходжис кима:


— Приятен ден, сър.


6.


Ходжис стои вляво от вратите, пъхнал ръка в джоба на спортното сако, и се наслаждава на сянката и на топлия летен въздух. Сърцето му бие малко по-бързо от обикновено, но той не се притеснява. Нормално е. Оливър Мадън е от престъпниците, които не се занимават с въоръжени обири, а крадат чрез компютър (Холи откри, че този социално активен шибаняк има осем Фейсбук профила с различни имена), но човек не бива да се осланя на това, защото може да пострада. Ходжис чува как Мадън изключва двигателя на самолета и си го представя как влиза във фоайето на малката, световнонеизвестна авиокомпания. Не, не влиза, а влетява с напета крачка и в добро настроение. Отива на гишето и нарежда скъпото му самолетче да бъде закарано в хангара. И заредено с гориво? Може би не днес. Има работа в града. Тази седмица ще купува лицензи за казина. Поне така си мисли.


Линкълнът спира пред портала. Никелираните части блестят под слънцето, в опушените гангстерски стъкла се отразяват фасадата на сградата и… Ходжис. Опа! Той бързо отстъпва вляво. Човекът с работния гащеризон слиза от колата, махва му и се запътва към хангар А.


Ходжис чака и се пита защо го е търсила Барбара и какво е толкова важно, че да накара хубаво момиче с много приятели да иска да говори с човек, който може да ѝ бъде дядо? Няма значение — ще направи всичко възможно да ѝ услужи, каквото и да поиска от него. Може ли да ѝ откаже? Обича я почти колкото брат ѝ и Холи. Четиримата са стари бойни другари.


„Остави го за после — казва си. — Сега най-важният е Мадън. Не се отплесвай.“


Вратите се отварят и онзи излиза. Подсвирква си и да, походката му е напета като на преуспял човек. Извисява се поне с десет сантиметра над Ходжис, който не е от ниските — все пак е метър и осемдесет и пет. Мадън е широкоплещест, носи лек летен костюм и риза с разкопчана яка, вратовръзката му е разхлабена. Красавец с изваяни черти — нещо средно между Джордж Клуни и Майкъл Дъглас. Носи дипломатическо куфарче, през рамото му е преметнат малък сак. Подстрижката му е като от салон, в който трябва да си запазиш час една седмица по-рано.


Ходжис пристъпва към него. Не може да реши дали да го поздрави с „Добро утро“ или с „Добър ден“, затова казва „Здравейте“.


Мадън се обръща и се усмихва:


— Здравейте, сър. Познаваме ли се?


— Не, господин Мадън — отговаря Ходжис и също се усмихва. — Дошъл съм за самолета.


Усмивката на онзи леко помръква. Между добре оформените му вежди се вдълбава бръчка.


— Моля?


— Идвам за самолета — повтаря Ходжис. — „Бийч Кинг Еър 350“. Десетместен. Идентификационен номер Ен 114 Ди Кей. Със законен собственик Дуайт Крам от Ел Пасо, Тексас.


Мадън още се усмихва, но очевидно с голямо усилие.


— Бъркаш ме с някого, приятелю. Името ми не е Мадън, а Джеймс Малън. Самолетът ми наистина е Кинг, но номерът му е Ен 426 Ел Ел и собственикът съм аз и никой друг. Вероятно търсиш компанията в съседния салон — „Сигначър Еър“.


Ходжис кимва, сякаш се съгласява с него. После с лявата си ръка сваля телефона от колана си, дясната остава пъхната в джоба му.


— Ще позвъня на господин Крам, за да изясним въпроса. Доколкото ми е известно, миналата седмица си бил в неговото ранчо. Дал си му чек за двеста хиляди долара. Издаден от Първа независима банка, град Рино.


— Не знам за какво говориш. — Усмивката му се е изпарила.


— Всъщност Крам те знае под името Джеймс Малън вместо истинското Оливър Мадън, но когато му изпратих половин дузина снимки, веднага те посочи.


Сега лицето на Мадън е безизразно и Ходжис осъзнава, че онзи не е красавец. Нито пък е грозен. Въпреки високия си ръст е незабележим, тъкмо затова е оцелял толкова дълго време и е въртял един след друг мошеническите си номера. Успял е да подхлъзне дори стара лисица като Дуайт Крам. Защото е незабележим, защото е никой. Напомня на Ходжис за Брейди Хартсфийлд, който неотдавна за малко не взриви концертна зала, претъпкана с хлапета. По гърба му полазват тръпки.


— Полицай ли си? — пита Мадън и го измерва с поглед от главата до петите. — Едва ли, твърде стар си. Но ако случайно си ченге, дай да видя документите ти.


Ходжис повтаря същото, което каза на работника с гащеризона:


— Не точно, но нещо подобно.


— Тогава хубав ден и чао, господин Нещо Подобно. Имам делови срещи и вече закъснявам.


Запътва се към линкълна — не на бегом, но с бърза крачка.


— Напротив, точен си като часовник — дружелюбно отбелязва Ходжис и тръгва след него. В периода непосредствено след пенсионирането си щеше да му е трудно да го следва. Тогава се тъпчеше само с мазни наденици и с чипс и след първите десетина крачки щеше да се запъхти. Сега навърта по пет километра на ден — или се разхожда, или тренира на бягащата пътека.


— Остави ме — изръмжава Мадън — или ще извикам истинските полицаи.


— Само две-три думи — настоява Ходжис и си мисли: „Мамка му, говоря като някой тип от «Свидетелите на Йехова».“


Мадън заобикаля линкълна. Сакът на рамото му се люлее като махало.


— Никакви две-три думи! — отсича. — Ти си куку.


— Да, ама симпатично — подхвърля Ходжис, докато онзи посяга към шофьорската врата. — Като кукувичка от стенен часовник.


Мадън отваря вратата. „Нещата се развиват чудесно“ казва си Ходжис и изважда от джоба на сакото си Бияча — чорап на разноцветни ромбове, чието стъпало е натъпкано с метални топчета. На глезена е направен възел, за да не се изсипят топчетата. Замахва с него и го стоварва върху лявото слепоочие на Мадън. Това е удар „Златокоска“ — нито много силен, нито много слаб — тъкмо какъвто трябва.


Онзи залита и изпуска куфарчето. Краката му се подкосяват, но преди да се строполи на земята, Ходжис го сграбчва над лакътя — хватка, усъвършенствана по време на работата му в щатската полиция, — и го натиква на лявата предна седалка на линкълна. Мадън го гледа като боксьор, който е замаян от силно кроше и се моли рундът да свърши, преди противникът му да го свали в нокаут.


— Опалянка! — Ходжис го намества на седалката, после се навежда и напъхва в колата отпуснатия му навън ляв крак. Пресяга се, изважда белезниците от левия джоб на сакото си и ловко закопчава едната му ръка за волана. Ключовете за линкълна, закачени на голям жълт ключодържател с логото на фирма „Херц“, са в една от поставките за чаши. Той ги взима, затръшва шофьорската врата, грабва куфарчето от земята и бързо отива до другата врата. Преди да я отвори, хвърля ключовете в тревата до табелата с надпис „САМО ЗА ТОВАРО-РАЗТОВАРНА ДЕЙНОСТ“ Оказва се, че е постъпил благоразумно, защото Мадън се е посъвзел и удря с юмрук старт бутона на колата. При всеки удар на таблото се изписва съобщение „НЯМА КЛЮЧ“.


Ходжис се настанява на седалката, хлопва вратата и любезно казва:


— Е, Оливър, виж колко ни е уютно тук. Като на бълхи в юрган.


— Как си позволяваш?! — изръмжава онзи. Говори доста наперено за човек, който прилича на анимационен герой, около чиято глава кръжат птички. — Това е насилие. Ще те съдя до дупка! Къде ми е куфарчето?


Ходжис го вдига и му го показва:


— Ето го, цяло и невредимо.


Мадън посяга със свободната ръка:


— Дай ми го!


Ходжис го пуска до краката си и стъпва върху него:


— Засега го изземвам.


— Какво искаш, задник? — Гаменският език е в ярък контраст със скъпия костюм и с шикозната подстрижка.


— Стига, Оливър, не те ударих толкова силно. Искам самолета. Самолета на Крам.


— Той ми го продаде. Имам разписка.


— На името на Джеймс Малън.


— Това ми е името. Смених го напълно законно преди четири години.


— Оливър, ти отдавна си скаран със закона. Но това е друга тема. Важното е, че чекът ти е без покритие. Изгърмял е като пробита гума.


— Не може да бъде! — Онзи се опитва да вдигне окованата си ръка. — Махни ги тези белезници!


— Ще обсъдим и този въпрос, но първо ще поговорим за чека. Браво, извъртял си хитър номер. В Рино наистина има „Първа независима банка“ и когато Крам се обадил да провери валидността на чека, видял на екранчето на телефона идентификационния код на тази банка. Изслушал записаните съобщения: „Добре дошли в «Първа независима»“ в Рано, където клиентът е цар, дрън-дрън-дрън… след това натиснал необходимия бутон и се свързал с някого, който се представил за шеф на отдела „Работа с клиенти“. Но знаеш ли какво си мисля? Мисля, че този някой е бил твоят зет Питър Джеймисън, арестуван рано тази сутрин във Фийлдс, Вирджиния.


Мадън примигва и се свива, сякаш Ходжис внезапно го е зашлевил. Джеймисън наистина е зет на Мадън, но не е арестуван. Поне според информацията на Ходжис.


— Джеймисън се представил под името Фред Долинг и уверил Крам, че имаш над дванайсет милиона долара в няколко различни сметки. Сигурен съм, че е бил убедителен, но гвоздеят в програмата е кодът за идентификация на банката — хитринка, осъществена чрез незаконна компютърна програма. Асистентката ми е царица на компютрите и веднага разгада фокуса. Дори само заради това може да си осигуриш от шестнайсет до двайсет месеца почивка в някой по-луксозен затвор. Само че има още — много повече. Преди пет години с Джеймисън сте хакнали масивите на Сметната палата и сте откраднали почти четири милиони долара.


— Ти си луд.


— Повечето хора биха се задоволили да поделят четири милиона със съучастника си. Ти обаче не си човек, който почива на лаврите си. Ти си авантюрист, вечно търсиш нова тръпка, нали, Оливър?


— Край на разговорите с теб. Нападна ме и ще отидеш в затвора.


— Дай ми портфейла си.


Мадън се ококорва от изненада — наистина е потресен. Сякаш никога не е обирал банковите сметки на бог знае колко хора. „Не ти харесва да си от другата страна на барикадата, нали? — мисли си Ходжис. — Кофти тръпка, а?“


— Дай го — повтаря и протяга ръка.


— Майната ти.


Ходжис му показва Бияча, който е увиснал под тежестта на сачмите като зловеща сълза:


— Давай го, мръснико, или ще те фрасна така, че да ти причернее, и ще си го взема сам. Избирай.


Мадън го поглежда в очите, за да прецени доколко е сериозен. После бръква във вътрешния джоб на сакото си — бавно, неохотно — и изважда обемист портфейл.


— Брей — възкликва Ходжис. — От щраусова кожа ли е?


— Да, за твое сведение.


Ходжис разбира, че онзи го чака да посегне към портфейла. Понечва да му каже да го остави на конзолата между седалките, но се отказва. Изглежда, Мадън схваща бавно и му е необходим опреснителен урок, за да научи кой командва парада. Затова наистина посяга към портфейла и Мадън мигом го сграбчва за ръката с такава сила, че едва не счупва кокалчетата му, но Ходжис стоварва Бияча върху опакото на дланта му. Онзи веднага отпуска хватката си.


— Ох! Ох! Мамка ти!


Притиска длан към устните си, невярващо се взира в нападателя, очите му се насълзяват от болката.


— Човек не бива да захваща нещо, което не е лъжица за неговата уста — мъдро отбелязва Ходжис. Посяга към портфейла и му хрумва нелепа мисъл: дали щраусът не е застрашен вид? Не че на това говедо му дреме за застрашените животински видове.


Обръща се към въпросното говедо:


— Това беше второто ми любезно предупреждение, а две са ми лимитът. С теб не сме полицай и заподозрян — този филм е друг. Ако ми посегнеш още веднъж, ще те съдера от бой като чуждо магаре. Нищо че си окован за волана. Разбра ли ме?


— Да — процежда онзи през все още стиснатите си от болка устни.


— ФБР те търси заради аферата със Сметната палата. Известно ли ти е?


Мадън дълго мълчи, забил поглед в Бияча. Накрая отново казва „да“.


— Обявен си за издирване и в Калифорния за задигнат ролс-ройс „Сребърен дух“, и в Аризона за кражба на строителни съоръжения на стойност половин милион долара, които после си препродал в Мексико. Известно ли ти е и това?


— Носиш ли бръмбар?


— Не.


Мадън няма избор, освен да му повярва.


— Е, добре, така е — промърморва. — Но за челните товарачи и булдозерите ме прекараха, платиха ми мизерно. Измамиха ме…


— Щом казваш, сигурно е било така, нали си абсолютен спец по измамите — прекъсва го Ходжис и отваря портфейла. Вътре има само няколко банкноти — може би общо осемдесет долара, — на Мадън не са му необходими пари в брой. Разполага с най-малко две дузини кредитни карти с поне шест различни имена. Поглежда го с неподправено любопитство:


— Как се оправяш в тази бъркотия?


Мадън не отговаря.


Със същото любопитство Ходжис му задава друг въпрос:


— Никога ли не изпитваш срам?


Все така загледан в една точка, онзи отговаря:


— Дъртият копелдак в Ел Пасо е натрупал сто и петдесет милиона долара, повечето от концесии за добив на нефт от изчерпани кладенци. Да, свих му самолета. Останаха му само „Чесна 172“ и с „Лиър 35“. Жив да го ожалиш, бедничкият.


„Ако този тип има морален компас — си казва Ходжис, — сигурно сочи винаги на юг.“ Нямаше смисъл да спори с престъпници… но кога ли е имало?


Преглежда съдържанието на портфейла и намира подробно описание на сделката със самолета „Кинг Еър“: капаро от двеста хиляди долара в брой, а остатъкът — гарантиран с депозити в „Първа независима“ в Рино, — ще бъде изплатен след пробен полет, удовлетворяващ купувача. Документът няма правна стойност — покупката е извършена под фалшиво име и с несъществуващи пари, — но Ходжис не е толкова одъртял, че да не се изкуши да прибави към колекцията си от трофеи скалпа на противника си.


— Заключи ли самолета, или остави ключа на рецепцията, за да го заключат, след като го приберат в хангара?


— На рецепцията е.


— Добре. А сега слушай много внимателно, Оливър, защото следва най-важното. Платили са ми да намеря самолета и да го иззема. Това е, няма друго. Не съм от ФБР, не съм от щатската полиция, дори не съм частен детектив. Източниците ми обаче са надеждни и знам, че си на крачка да финализираш сделка, с която ще станеш притежател на контролния пакет акции на две казина — едното на остров Гранд Бел Кьор, а другото на Пти Гранд Кьор. — Той потупва с крак по куфарчето. — Убеден съм, че документите са тук, както и че ако искаш да останеш на свобода, няма да ги подпишеш.


— Чакай-чакай, чакай малко…


— Млъкни! На гишето на „Делта“ е запазен билет на името на Джеймс Малън. До Лос Анджелис, еднопосочен. Полетът е… — Той си поглежда часовника. — … след около деветдесет минути. Ще имаш достатъчно време да минеш през всички шибани контроли. Гледай да си на този самолет, иначе до вечерта ще си в пандиза. Ясно ли е?


— Не мога да…


— Ясно ли е?


Мадън — известен още като Малън, Мортън, Мейсън, Дилън, Калън и бог знае още колко още други, — преценява възможностите да се изплъзне, решава, че такива няма, и унило кимва.


— Прекрасно! Сега ще те отключа, ще си взема белезниците и ще сляза от колата. Ако се опиташ да ме нападнеш, така ще те фрасна, че ще се свестиш другата седмица. Ясен ли съм?


— Да.


— Ключовете от колата са в тревата. Няма как да не видиш големия жълт ключодържател „Херц“. А сега — ръцете на волана! И двете. На десет и на два часа, както те е учил баща ти.


Мадън се подчинява. Ходжис отключва белезниците, мушва ги обратно в левия си джоб и слиза от колата. Онзи не помръдва.


— Пожелавам ти приятен ден. — Ходжис затваря вратата.


7.


Качва се в своята тойота „Приус“, закарва я до обръщалото на „Зейн Авиейшън“ и спира. Наблюдава как Мадън намира в тревата ключа и го взема. Махва му дружелюбно, когато онзи минава покрай него с линкълна. Мадън не отговаря на поздрава му, което ни най-малко не натъжава Ходжис. Той потегля след линкълна и го следва плътно — не чак залепен за задницата му, но достатъчно близо. Изчаква го да завие към терминалите на големите авиокомпании и му светва с фаровете за довиждане.


След около километър спира на паркинга на „Мидуест Еърмотив“ и се обажда на бившия си партньор Пийт Хънтли. Чува едно достатъчно любезно, но не особено възторжено „Здрасти, Били, как си?“ Откакто Ходжис се впусна в соло акция по случая с Убиеца с мерцедеса (и в резултат без малко не си навлече сериозни неприятности със закона), отношенията му с Пийт доста охладняха. Може би това е шанс да се затоплят. Определено не чувства угризения, че подлъга онова говедо да отиде на терминала на „Делта“ — каквото повикало, такова се обадило, нали, Оливър Мадън?


— Искаш ли да изпържиш вкусна едра риба, Пийт?


— Вкусна, вкусна, колко да е вкусна? — Пийт се старае да говори равнодушно, но в гласа му се долавя леко любопитство.


— Например човек, включен в списъка с десетте най-издирвани от ФБР личности. В момента се чекира на терминала на „Делта“. За полет 119 за Лос Анджелис в два без петнайсет. Представя се за Джеймс Малън, но истинското му име е Оливър Мадън. Преди пет години задигна куп пари от държавната хазна под името Оливър Мейсън, а ти знаеш, че чичо Сам не обича да му пребъркват джобовете — обяснява Ходжис и прибавя още няколко интересни подробности от биографията на Мадън.


— Откъде знаеш, че е в терминала на „Делта“?


— Аз му купих билета. Тъкмо излизам от аерогарата, след като му иззех самолета. Който не беше негов, защото е платил капарото с чек без покритие. Холи ще се обади в „Зейн Авиейшън“ и ще им съобщи подробностите. Това задължение много ѝ харесва.


Пийт дълго мълчи, после промърморва:


— Никога ли няма да се оттеглиш в заслужена почивка, Били?


Тази реплика малко жегва Ходжис.


— Да беше се насилил да кажеш едно благодаря. Нищо нямаше да ти стане.


Бившият му партньор въздъхва:


— Ще се обадя на охраната на летището и ще тръгна веднага. — Пак замълчава, после добавя: — Благодаря ти. Кърмит.


Ходжис се ухилва. Не е кой знае какво, но може да е първата крачка към възстановяването на едно ако не разбито, то сериозно накърнено приятелство.


— Благодари на Холи. Тя му хвана дирите. Все още трудно общува с непознати, обаче пред компютъра задръжките ѝ падат и няма равна на себе си.


— Непременно ще ѝ благодаря.


— Много поздрави на Изи. — Изабел Джейнс — интелигентна и отракана червенокоса фурия — е партньорка на Пийт, откакто Ходжис се оттегли от активна служба. Изведнъж му хрумва почти шокиращата мисъл, че скоро това момиче ще работи с нов човек, защото не след дълго самият Пийт ще „се оттегли в заслужена почивка“.


— Ще ѝ предам. Дай ми описание на онзи тип да предупредя колегите.


— Набива се на очи. Метър и деветдесет и пет, бежов костюм, може би изглежда леко замаян в момента.


— Халоса ли го?


— Успокоих го.


Пийт се засмива и на Ходжис му става хубаво — радва се да чуе смеха на бившия си партньор и приятел. Затваря телефона и потегля обратно към града, за да забогатее с двайсет хиляди долара благодарение на свадливо старче от Тексас на име Дуайт Крам. Ще му се обади да му съобщи радостната новина, но първо ще разбере защо го е търсила Барбара.


8.


Дрю Халидей (Дрю е името, с което сега предпочита да бъде наричан от малцината си приятели) похапва яйца „Бенедикт“ на обичайната си ъглова маса в бистро „Жаме Тужур“. Нарочно се храни бавно, макар че би могъл да излапа цялата порция на четири големи хапки, а после да надигне чинията и с език да обере вкусния жълт сос като куче, облизващо паничката си. Няма близки роднини, любовният му живот приключи преди петнайсет години и (в интерес на истината) малцината му приятели всъщност са само негови познати. Единствените неща, които го вълнуват сега, са книгите и храната.


Всъщност не.


Напоследък има още едно.


Тетрадките на Джон Ротстийн отново се появиха в живота му.


Сервитьорът — младеж с бяла риза и с впит черен панталон — безшумно и грациозно се приближава до масата. Дългата му тъмноруса коса е вързана на опашка и изваяните му скули се набиват на очи. Дрю участва в малка театрална трупа вече трийсет години (странно как времето лети… и все пак не съвсем), и си мисли, че Уилям е идеален за ролята на шекспировия Ромео, стига да го бива в актьорското изкуство. Всъщност добрите сервитьори винаги си падат малко и актьори.


— Желаете ли още нещо, господин Халидей?


„Да! — мислено отговаря Дрю. — Още две такива порции, плюс два крема брюле и маслен ягодов сладкиш!“ Обаче казва:


— Само чаша кафе.


Усмивката на Уилям разкрива зъби, свидетелстващи за редовните му посещения при първокласен специалист:


— Нося го след две секунди.


Дрю неохотно отмества чинията си, устоявайки на изкушението да оближе соса. Изважда бележника си — естествено марка „Молескин“, джобен формат. Прелиства страниците, изписани с бележки от последните четири месеца — адреси, задачи за деня, цени на книги, които е поръчал или ще поръча за различни клиенти. Към края на отделна празна страница са написани две имена. Първото е Джеймс Хокинс. Дрю се пита дали младежът съзнателно или случайно е избрал този псевдоним. Днешните хлапаци четат ли книгите на Робърт Луис Стивънсън? Склонен е да мисли, че този ги е чел. Все пак твърди, че следва литература, а Джеймс (Джим) Хокинс е героят-разказвач от „Островът на съкровищата“.


Името, написано под Джеймс Хокинс, е Питър Саубърс.


9.


Саубърс — представящ се като Хокинс — влезе за първи път в книжарницата преди две седмици; под носа му се мъдреха нелепи, рехави тийнейджърски мустачки, вероятно пуснати наскоро за камуфлаж. Беше с кръгли очила с черни рогови рамки, подобни на онези, които Дрю (по онова време Анди) носеше, когато Джими Картър беше президент. В книжарницата рядко влизаха тийнейджъри и това радваше Халидей. Младите момчета все още го привличаха понякога — като например сервитьорът Уилям, — обаче тийнейджърите се отнасяха небрежно с ценните книги, пипаха ги с мръсни ръце, връщаха ги на рафта обърнати наопаки, понякога дори ги изпускаха на пода. Освен това имаха непростимата склонност към кражби.


Този изглеждаше готов да се врътне и да хукне към вратата, ако Дрю извика „бау“. Въпреки че беше доста топло, носеше яке с емблемата на „Сити Колидж“. Халидей, който беше изчел доста романи за Шерлок Холмс, прибави този факт към мустаците и „професорските“ очила, и заключи, че хапльото се опитва да мине за по-възрастен — все едно, че иска да влезе в нощен бар, а не в книжарница за редки издания.


„Искаш да те взема поне за двайсет и една годишен — помисли си Дрю, — обаче се басирам, че нямаш и седемнайсет. Не си дошъл само да позяпаш, нали? Сигурен съм, че си тук с определена цел.“


Хлапакът носеше под мишница голяма книга и светложълт плик. Отначало Дрю си помисли, че ще го помоли да оцени някоя плесенясала вехтория, която е намерил на тавана, но когато господин Мустачко колебливо се приближи, забеляза върху гръбчето на книгата лилав стикер и веднага го позна.


Понечи да каже „Здрасти, синко“, но се въздържа. Нека малкият си мисли, че се е дегизирал сполучливо като по-голям. Няма лошо.


— Добър ден, сър. Мога ли да ви бъда полезен?


Младият господин Мустачко не отговори веднага. Рехавите му тъмнокафяви мустаци, пуснати наскоро, контрастираха с бледността на лицето му. Сигурно се питаше дали да не измънка „Не, благодаря“ и да се изниже. Една дума щеше да е достатъчна да го отпрати, но Дрю страдаше от типичната за повечето антиквари болест: любопитство. Затова удостои момчето с най-благата си усмивка тип „не бих убил даже муха“, скръсти ръце и зачака.


— Ами… — смотолеви най-сетне момчето. — Може би.


Дрю повдигна вежди.


— Вие купувате и продавате редки издания, нали? Така пише в сайта ви.


— Така е. Купувам, ако преценя, че мога да ги продам с печалба. В това е същността на бизнеса.


Момчето събра кураж — Халидей сякаш видя как го прави — и пристъпи към бюрото, където старовремска настолна лампа хвърляше кръг от светлина върху разхвърлени книжа, които някой неуспешно се беше опитал да подреди. Дрю му подаде ръка:


— Андрю Халидей.


Момчето се здрависа, после бързо пусна дланта му, сякаш се страхуваше, че Дрю може да го награби.


— Аз съм Джеймс Хокинс.


— Приятно ми е да се запознаем.


— Да… Вижте… мисля, че притежавам нещо, което може да ви заинтересува. За което един колекционер би дал много пари. Ако е колекционер на място.


— Не става дума за книгата, която носите, нали? — Сега Дрю успя да прочете заглавието: „Депеши от Олимп“. Подзаглавието го нямаше на гръбчето, но той отдавна притежаваше копие от тази книга и знаеше какво гласи: „Писма от 20 велики американски писатели, написани собственоръчно“.


— О, не, разбира се. — Джеймс Хокинс нервно се засмя. — Тази е само за сравнение.


— Добре, слушам ви.


За момент Джеймс Хокинс се поколеба — явно се питаше как да продължи. После притисна по-здраво плика под мишницата си и бързо запрелиства гланцираните страници на „Депеши от Олимп“, пропускайки бележка, в която Фолкнър хока някаква фирма за фураж в Оксфорд, Мисисипи, за неизпълнена поръчка, прочувствено писмо до Ърнест Хемингуей от Юдора Уелти, драсканици по някакъв въпрос от Шъруд Андерсън и списък за покупки, който Робърт Пен Уорън беше разкрасил с рисунки на два танцуващи пингвина, единият пушещ цигара.


Най-после стигна до страницата, която търсеше, сложи книгата на бюрото и я обърна към Дрю:


— Ето. Погледнете.


Халидей прочете написаното най-горе и сърцето му подскочи: „Джон Ротстийн до Фланъри О’Конър.“ Прецизно отпечатаното факсимиле представляваше бележка, написана на лист хартия с редове. Листът беше назъбен от лявата страна — явно откъснат от обикновена ученическа тетрадка. Дребният, прилежен почерк на Ротстийн, толкова различен от неразбираемите драсканици на много писатели, не можеше да се сбърка.


19 февруари 1953


Скъпа моя Фланъри О’Конър,


Получих прекрасния ви роман „Мъдра кръв“, който така любезно сте подписали и адресирали до мен. Заявявам, че е прекрасен, защото си го купих още щом излезе и го прочетох незабавно. За мен е удоволствие да притежавам копие с вашия автограф, както, предполагам, и за вас е удоволствие да получите възнаграждение за още един продаден екземпляр! Възхищавам се от начина, по които сте съставили мозайка от ярки персонажи, а най-много ми допаднаха Хейзъл Моутс и пазачът в зоологическата градина Инок Емъри, с когото, сигурен съм, моят Джими Голд би се сприятелил и общувал с радост. Наричат ви „познавач на гротеската“, госпожице О’Конър, но това, което критиците пропускат — може би защото липсва у самите тях, — е вашето смахнато, безпощадно чувство за хумор. Знам, че не сте в добро физическо здраве, но се надявам въпреки това да продължите да работите и да творите. Важно е за света! Отново ви благодаря.


Джон Ротстийн


ПП: Още се смея на историята


с прочутото пиле!!!


След като прочете писмото, Дрю дълго се взира в него, за да се успокои, след това погледна хлапака, представил се като Джеймс Хокинс:


— Знаете ли какво означава забележката за прочутото пиле? Ще ви обясня, ако желаете. Историята е хубав пример за „смахнатото“, както го нарича Ротстийн, чувство за хумор на Фланъри О’Конър.


— Стана ми интересно и проверих. Когато госпожица О’Конър била на шест-седем години, имала (поне така твърди) пиле, което вървяло заднишком. Екип от някакво филмово студио заснел куриоза и пилето станало звезда в кинопрегледите. О’Конър пише, че това бил върхът в живота ѝ, а всичко по-нататък било движение надолу.


— Точно така. А сега, след като се разбрахме за прочутото пиле, ще изложите ли целта на посещението си?


Хлапакът дълбоко си пое въздух и отвори плика. Извади лист с фотокопиран текст и го постави до писмото на Ротстийн в „Депеши от Олимп“. С учтиво любопитство Халидей погледна единия лист, после другия и макар лицето му да остана безизразно, той сключи пръсти под бюрото толкова силно, че подрязаните му нокти се забиха в опакото на дланите му. Мигновено разбра какво има пред себе си. Беше очевидно: завъртените ченгелчета на буквите У, разстоянията между Б-тата и останалите букви, по-едрите букви Н и по-дребните Г. Въпросът беше какво знае „Джеймс Хокинс“. Може би не много, обаче със сигурност знаеше нещо. Иначе нямаше да се състарява с тези рехави мустаци и да се дегизира с очила, подозрително напомнящи очилата без диоптри, продавани в дрогериите и в магазините за карнавални костюми.


Най-горе на листа беше написано числото 44, оградено с кръгче, а под него — строфи от стихотворение.


Самоубийството е кръг, поне така си мисля;


ти може би си на друго мнение.


Междувременно поразсъждавай върху това.


Един площад при изгрев-слънце


в Мексико да речем.


Или в Гватемала, ако предпочиташ.


Някъде, където в стаите все още има


дървени вентилатори на тавана.


Всичко там е бяло чак до синьото небе,


освен пищните корони на палмите


и розовите храсти пред кафенето,


където полузаспало момче мие плочника.


На ъгъла, в очакване на първия


Тук текстът свършваше. Дрю погледна младежа.


— Нататък се говори за първия тролей за деня — обясни Джеймс Хокинс. — От онези, електрическите, които се движат по жици. Нарича го „тролейбус“ — испанската дума за тролей. Жената на разказвача или може би приятелката му, седи мъртва в ъгъла на стаята. Застреляла се е. Той току-що я е открил.


— Според мен не е гениално — отбеляза Дрю. Изумлението му беше толкова голямо, че това беше единствената реплика, която му хрумна. Пет пари не даваше дали стихотворението е пример за безсмъртна поезия, важното беше, че е първата творба на Джон Ротстийн, излязла на бял свят след повече от половин век. Никой не я беше чел освен самият автор, хлапакът и самият него. Може би и Морис Белами я беше зърнал, което изглеждаше невероятно предвид твърдението му, че откраднатите тетрадки са много.


Страшно много.


„Боже мой, страшно много тетрадки.“


— Е, не е поезията на Уилфред Оуен или Т. С. Елиът, но според мен друго е по-важно. Как мислите?


Дрю изведнъж си даде сметка, че „Джеймс Хокинс“ внимателно го наблюдава. И какво е забелязал? Може би прекалено много. Дрю беше свикнал да се прикрива — нещо наложително в бизнес, в който да предложиш по-ниска цена на продавача беше по-важно, отколкото да я надуеш за потенциалния купувач. Но появата на това произведение беше като „Титаник“, изплувал неочаквано на повърхността на Атлантическия океан — разнебитен и ръждясал, но истински!


„Няма как, признай“ — каза си.


— Да, вероятно е така. — фотокопието и писмото до О’Конър бяха едно до друго и Дрю посочи с дебелия си пръст някои от приликите в почерка. — Ако е фалшификат, то е много майсторски.


— Не е фалшификат — уверено отсече хлапакът.


— Къде го намерихте?


Момчето заразказва скалъпена история, която Дрю слушаше с половин ухо — как някакъв си чичо Фил в Кливланд починал и завещал на младия Джеймс колекцията си от книги, а сред изданията с мека подвързия и томчетата от абонаментния цикъл „Книга на месеца“ — виж ти изненада! — се оказали шест тетрадки „Молескин“, пълни с интересни неща — предимно стихове, но имало и няколко есета и незавършени разкази, — които били написани от Джон Ротстийн.


— Как разбрахте, че той е авторът?


— Разпознах стила му — дори в стихотворенията — отговори Хокинс. Явно беше подготвен за такъв въпрос. — Следвам американска литература в „Сити Колидж“ и съм чел повечето негови произведения. И не само това. Например стихотворението, което прочетохте, е за Мексико, а Ротстийн е прекарал там шест месеца след отбиването на военната си служба.


— Също като още дузина изтъкнати американски писатели, включително Ърнест Хемингуей и мистериозния Б. Травен.


— Съгласен съм, но погледнете още нещо. — Хлапакът извади от плика второ фотокопие. Дрю си каза да не посяга хищно към него… и все пак посегна хищно. Държеше се така, сякаш не е в този бизнес от повече от трийсет години, а само от три, но кой можеше да го вини? Пред очите му беше истинска находка. Безценна. За съжаление май „Хокинс“ също беше наясно, че е попаднал на съкровище.


„Може би, обаче не е наясно какво знам аз — помисли си Дрю, — включително историята на тези тетрадки. Освен ако Мори не го използва за маша, което е невъзможно, защото той гние в затвора «Уейнсвил».“


Текстът на второто фотокопие несъмнено беше написан от същия човек, макар и да не беше толкова прегледен. По листа с недовършеното стихотворение нямаше задрасквания и бележки в полетата, докато тук изобилстваха.


— Възможно е да го е писал на пияна глава — предположи хлапакът. — Той е пиел много, но после е отказал алкохола от раз. Прочетете текста и ще разберете за какво става дума.


Номерът на страницата, ограден с кръгче, беше 77. Първият ред под него беше продължение на изречението от предния лист:


никога не е очаквано. Въпреки че добрите рецензии се поглъщат като вкусен десерт, в крайна сметка водят до лошо храносмилане, безсъние, кошмари, дори проблеми с все по-важния ритуал на следобедното ходене по голяма нужда. А глупоста е още по-очевадна в положителните, отколкото в отрицателните коментари. Да разглеждаш Джими Голд като модел за подражание, дори като ГЕРОЙ, е все едно да наречеш американска икона Били Хлапето151 (или неговия еквивалент през 20 век Чарлз Старкуедър162). Джими си е Джими — обикновен човек като нас двамата; не е подобие на Хък Фин, а на Етиен Лантие — най-великия персонаж в литературата на 19 век! Заживях като отшелник, защото очите ми са инфектирани и е безсмислено да ги насилвам с повече матряли. Както би казал моят Джими, заеби


Тук текстът свършваше, но Дрю знаеше какво следва и беше сигурен, че и Хокинс е наясно. Следваше прочутото мото на Джими, което дори след толкова години все още се виждаше тук-там, написано на тениски.


— Думата глупостта е написана погрешно — промърмори Халидей — друго не му хрумна.


— Ъхъ. Също и материал. Грешки, неизчистени от редактор. — Очите на момчето блестяха от вълнение. Дрю често беше виждал подобен блясък, но никога у толкова млад човек. — Този текст е истински, така мисля! Жив и дишащ! Прочетохте ли за сравнението между Джими Голд и Етиен Лантие? Лантие е главният герой в „Жерминал“ на Емил Зола. Авторът ни дава нещо ново! Разбирате ли? Нов поглед върху толкова известен герой, и то от самия му създател! Обзалагам се, че някои колекционери биха дали купища пари за оригинала на това, което виждате, както и за останалото, което притежавам.


— Казахте, че разполагате с шест тетрадки.


— Ъхъ.


Шест. Не сто или повече. Щом у хлапака имаше само шест тетрадки, със сигурност не беше изпратен от Белами, освен ако поради някаква причина Морис не беше решил да подели плячката. Само дето Дрю не можеше да си представи, че старият му приятел би приел да дели парите с някого.


— Тетрадките са среден формат, по осемдесет страници всяка, общо четиристотин и осемдесет. Не всички са изписани от край до край — при стихотворенията винаги остава празно място, — но има и разкази. Единият е за детството на Джими Голд.


Дрю мълчеше; питаше се дали да повярва, че у малкия има само шест тетрадки. Да не би тарикатът да премълчаваше, че притежава всички? И ако е така, с каква цел? За да ги продаде по-късно или защото иска да ги запази за себе си? Според Дрю блясъкът в очите му подсказваше втория вариант, макар че бе възможно момчето да не си дава сметка какво мотивира постъпките му.


— Сър? Господин Халидей?


— Извинете. Опитвам се да приема мисълта, че може наистина да са непубликувани творби на. Ротстийн.


— Бъдете сигурен, че не са фалшификати — без колебание отсече момчето. — И така, колко?


— Колко бих платил ли? — Дрю реши, че щом минаха към пазаренето, обръщението „синко“ вече е уместно и че може да говори на „ти“. — Синко, не рина парите с лопата. Нито съм напълно убеден, че не ми пробутваш фалшификати. Искам да видя оригиналите.


Видя как хлапакът с наскоро пуснатите мустаци нерешително хапе устната си.


— Не питам колко ще платите вие, а колко биха дали частните колекционери. Сигурно познавате хора, които са готови да дадат голяма сума за по-специални… стоки.


— Познавам двама-трима. — Познаваше над десетима. — Обаче не бих се свързал с тях, докато разполагам само с две фотокопирани страници. Да, можем да поискаме графологична експертиза, но е много рисковано. Както знаеш, Ротстийн беше убит, тоест могат да ни обвинят в притежание на откраднати вещи.


— Не и ако ги е дал на някого, преди да бъде убит — парира го момчето и Дрю отново си напомни, че малкият е дошъл на срещата добре подготвен. „Аз пък имам голям опит, който ми дава предимство — помисли си. — Опит и хитрост.“


— Синко, това не може да се докаже.


— Но и обратното не може.


И така — задънена улица.


Внезапно момчето грабна двете фотокопия и ги пъхна в плика.


— Чакай! — стреснато извика Дрю. — Чакай, не бързай толкова.


— Сгреших, че дойдох при вас. В Канзас Сити има книжарница „Оригинални и редки издания — Джарет“. Разбрах, че е най-голямата в страната. Ще опитам там.


— Ако изчакаш една седмица, ще позвъня тук-там — каза Халидей. — Но само при условие, че ми оставиш фотокопията.


Момчето се двоумеше. Накрая промърмори:


— Колко пари могат да се вземат?


— За почти петстотин страници непубликувани — дори невиждани — ръкописи на Ротстийн? Купувачът сигурно ще иска поне компютърен графологичен тест — има няколко добри програми, които ще свършат работа — и ако наистина предлагаш оригинали, може би ще получиш… — Пресметна наум най-минималната цена, която би могъл да му подхвърли за примамка, без да е абсурдно ниска. — Може би петдесет хиляди долара.


Джеймс Хокинс или му повярва, или се престори, че приема думите му за чиста монета.


— Колко ще е комисионата ви?


Дрю учтиво се засмя:


— Синко… Джеймс… никой търговец не очаква комисиона при подобна сделка. При положение, че творецът — или на юридически език, собственикът на откраднатата вещ, е бил убит. Ще делим поравно.


— Не! — заяви малкият без нито миг колебание. Може да не беше успял да си пусне мустаци като на каубой в уестърн, но имаше топки, а и ум в главата. — Седемдесет на трийсет. В моя полза.


Халидей можеше да се съгласи да продаде за около четвърт милион шестте тетрадки и да даде на хлапака седемдесет процента от петдесет бона, но нали „Джеймс Хокинс“ очакваше от него да се пазари поне малко? Нямаше ли да се усъмни, ако антикварят приемеше веднага?


— Шейсет на четирийсет. Това е окончателното ми предложение, и то при условие, че намеря купувач. Ще вземеш трийсет хиляди за нещо, което си намерил в кашон с вехти романчета като „Челюсти“ и „Мостовете на Медисън“. Според мен никак не е зле.


Хлапакът запристъпва от крак на крак и не продума. Очевидно се двоумеше.


Дрю пак си лепна благата усмивка на човек, който не би убил дори муха:


— Остави ми фотокопията. Ела след седмица и ще ти кажа как вървят нещата. И чуй един съвет — стой по-далеч от Джарет. Този тип ще те обере до шушка.


— Искам парите в брой.


„Всички искаме в брой“ — помисли си Дрю и промърмори:


— Изпреварваш събитията, синко.


„Джеймс“ явно взе решение и остави плика на бюрото, отрупано с книжа:


— Добре, ще дойда пак.


„О, да, несъмнено — каза си Халидей. — Мисля, че тогава ще съм в много по-изгодна позиция да преговарям.“


Подаде му ръка. Младежът я хвана и я задържа съвсем за кратко, колкото да не изглежда невъзпитан. Сякаш се страхуваше да не остави пръстови отпечатъци. Което в известен смисъл вече бе направил.


Дрю го изчака да излезе, после се тръсна на стола си (който примирено изпъшка) и събуди задрямалия макинтош. Над входната врата имаше две охранителни камери, гледащи в двете посоки на Лейсмейкър Лейн. Халидей проследи на екрана как момчето зави по Кросуей Авеню и изчезна от погледа му.


Ключът към този пъзел беше лилавият стикер на гръбчето на „Депеши от Олимп“. Означаваше, че книгата е взета от обществената библиотека, а Дрю знаеше всички клонове в града. С лилаво маркираха справочните издания в библиотеката на Гарнър Стрийт и изнасянето им от читалните беше забранено. Ако момчето беше пъхнало книгата под якето си, на бариерата на изхода щеше да се чуе пищене, защото стикерът беше и електронен чип за предотвратяване на кражби. Той свърза това с познанията за литература, демонстрирани от момчето, и като същински Шерлок Холмс, използващ дедуктивния метод, стигна до определено заключение.

ТЕЛЕГРАМ

Канал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками

Книжный Вестник

Бот для удобного поиска и скачивания книг

Книжный Бот

Свежие любовные романы в удобных форматах

Любовные романы

О психологии, саморазвитии и личностном росте

Саморазвитие

Детективы и триллеры, все новинки

Детективы

Фантастика и фэнтези, все новинки

Фантастика
ВКОНТАКТЕ

Цитаты, афоризмы, стихи, книжные подборки, обсуждения и многое другое

Книжный Вестник