Влезе в сайта на библиотеката на Гарнър Стрийт и разгледа менютата: ЛЯТНО РАБОТНО ВРЕМЕ, ДЕЦА И УЧЕНИЦИ, ПРЕДСТОЯЩИ СЪБИТИЯ, КЛАСИЧЕСКИ ФИЛМИ и последно, но съвсем не маловажно: НАШИЯТ ЕКИП.


Кликна на тази иконка и не му се наложи да търси по-нататък, поне засега. Над полетата с биографични справки за служителите имаше тяхна обща снимка — двайсетина човека, застанали на моравата пред библиотеката. Над групата се извисяваше статуята на Хорас Гарнър, държащ отворена книга. Всички се усмихваха широко, включително „Хокинс“ (без мустаци и без бутафорни очила), третият отляво надясно на втория ред. Според биографичните бележки младият Питър Саубърс беше ученик в местната гимназия, назначен на почасово работно време. Мечтата му беше да следва литература с втора специалност библиотекознание.


Дру продължи да търси информация за момчето, улеснен от доста необичайното му фамилно име. Беше плувнал в пот, и то с основание. Шестте тетрадки вече му се виждаха като трохи — лек ордьовър, изострящ апетита. Но всичките — сред които вероятно беше и четвъртият роман за Джими Голд, ако смахнатият му приятел не го беше излъгал преди години — за всичките можеше да получи петдесет милиона, ако ги раздели и продаде на различни колекционери. Само от четвъртия роман от поредицата за Джими Голд можеше да гушне двайсет милки! А с Мори Белами извън играта, затворен за дълго в пандиза, единствената пречка за спечелването на джакпота беше някакво си гимназистче, което дори не можеше да си пусне мустаци като мустаци.


10.


Сервитьорът Уилям се връща със сметката и Дрю пъхва в кожената папчица картата си „Американ Експрес“. Сигурен е, че няма да бъде отхвърлена. Не е толкова уверен за другите две, но гледа да погасява задълженията си по тази, защото я използва при бизнес трансакциите си.


Напоследък бизнесът му не върви добре, макар че би трябвало да е обратното, да му се не види. Би трябвало да процъфтява, особено между 2008 и 2012, когато американската икономика се срина и оттогава не може да стъпи на крака. При такива кризи стойността на ценните стоки — реалните неща за разлика от компютърните битове и байтове на Нюйоркската фондова борса — винаги се вдига. Злато, диаманти, да, но също и произведения на изкуството, антики, редки книги. Конкурентът му в Канзас Сити — шибанякът Майкъл Джарет — си е купил порше и се фука с него във Фейсбук.


Мислите му се насочват към втората среща с Питър Саубърс. Ще му се хлапакът да не беше научил за третата ипотека. Беше повратен момент. Може би повратният момент.


Финансовите тегоби на Дрю започнаха с онази проклета книга на Джеймс Ейджи „Да прославим известните“. Разкошно томче, отлично запазено книжно тяло, с автографите на Ейджи и на Уокър Еванс, фотографа, чието дело са снимките в книгата. Откъде можеше да знае, че този екземпляр е краден?


Добре де, досещаше се, защото видя предупредителни сигнали, които трябваше да му подскажат да не се захваща с тази работа, обаче продавачът нямаше представа за реалната стойност на книгата и Дрю прояви непредпазливост. Не дотам (слава богу), че да го глобят или да го тикнат в затвора, но имаше последствия, и то дългосрочни. От 1999 насам от него сякаш се разнася неприятна миризма и на всеки конгрес, симпозиум или търг за книги почтените дилъри и купувачи го избягват, освен ако — каква ирония! — самите те не разполагат с опасна стока, от която искат бързо да се отърват. Понякога, когато го налегне безсъние, Дрю си мисли: „Те ме тласкат към тъмни сделки. Вината не е у мен. Аз съм жертвата.“


Тъкмо заради това Питър Саубърс е още по-важен.


Уилям се връща с кожената папчица. Изглежда прекалено сериозен и сърцето на Дрю се свива. Може би картата му все пак е била отхвърлена. После любимият му сервитьор се усмихва и Дрю, който е затаил дъх, облекчено въздиша.


— Благодаря, господин Халидей. Винаги е удоволствие да ви видя.


— И за мен, Уилям, и за мен е удоволствие. — Подписва се със замах на касовата бележка и пъха обратно в портфейла си картата „Американ Експрес“ — поошушкана, но все още валидна.


Докато върви към книжарницата (и през ум не му минава, че се поклаща като паток), отново се замисля за второто посещение на младежа, което мина доста добре, но не колкото той се надяваше. Първия път хлапакът беше толкова притеснен, че Дрю се безпокоеше да не би да му скимне да унищожи безценните ръкописи, на които се е натъкнал. Но блясъкът в очите му — особено когато извади втория лист с пиянските излияния за критиците, — отричаше този вариант.


„Този текст е истински, така мисля! Жив и дишащ!“ — беше казал Саубърс.


„Способен ли е да го убие? — пита се Дрю, като влиза в книжарницата и обръща табелата от ЗАТВОРЕНО на ОТВОРЕНО. — Не мисля. Нито ще предаде съкровището на властите, както заплашва.“


Следващият ден е петък. Саубърс беше обещал да дойде веднага след часовете, за да приключат сделката. Въобразява си, че ще преговарят. Въобразява си, че още държи козове. Може би, но Дрю ще го надцака.


Лампичката на телефонния секретар примигва. Вероятно някой иска да му продаде застраховка или удължена гаранция за смотаната му кола (мисълта как Джарет кара новото си порше из Канзас Сити отново жегва егото му), но знае ли човек, може да е клиент. Очертава се да спечели милиони, но докато не са в ръцете му, всичко трябва да върви рутинно.


Натиска копчето, за да провери кой го е търсил, докато е обядвал в бистрото, и веднага разпознава гласа на Саубърс.


Изслушва съобщението и свива юмруци.


11.


Когато тарикатът, представил се като Хокинс, дойде отново в петък, мустаците му бяха малко по-гъсти, но стъпките му бяха все така предпазливи — като на плахо животинче, приближаващо към вкусна примамка. През изминалата седмица Дрю бе научил много за него и семейството му. Както и за фотокопията. Три различни компютърни програми потвърдиха, че текстовете са от същия човек, написал писмото до Фланъри О’Конър. Две от тези програми анализираха почерка. Третата — макар и тестът да не бе съвсем надежден поради малкия обем на материала — посочи някои стилистични сходства, повечето от които хлапакът вече беше забелязал. Тестовете бяха част от арсенала, който Дрю подготвяше за преговорите с бъдещите купувачи. Самият той нямаше съмнения, защото преди трийсет и шест години на маса пред кафенето „Щастливата чаша“ със собствените си очи беше видял една от въпросните тетрадки.


— Здравей — каза. Този път не подаде ръка.


— Здравейте.


— Не носиш тетрадките…


— Първо искам да назовете сумата. Казахте, че ще се обадите тук-там.


Дрю не се беше обадил на никого. Беше твърде рано.


— Ако си спомняш, вече ти казах, че би могъл да получиш трийсет хиляди долара.


Момчето поклати глава:


— Малко са. И не съм съгласен да получа шейсет процента от сумата. Искам седемдесет. Не съм глупак. Знам какво притежавам.


— Аз също знам това-онова, синко. Истинското ти име е Питър Саубърс. Не следваш в „Сити Колидж“, а си ученик в местната гимназия и работиш почасово в библиотеката на Гарнър Стрийт.


Момчето се ококори и зяпна. Олюля се и за миг Дрю помисли, че ще припадне.


— Как…


— По книгата, която носеше. „Депеши от Олимп“. Познах защитния стикер, който поставят на справочните издания. После беше лесно. Знам дори къде живееш — на Сикамор Стрийт. — Връзваше се идеално с другите факти. Морис Белами също беше живял на Сикамор Стрийт, и то в същата къща! Дрю никога не му беше гостувал — подозираше, че Морис не желае да го запознае с майка си, която според него била вампирка, — обаче намери информацията в градските архиви. Дали тетрадките са били скрити в стена в мазето, или са били заровени под гаража? Обзалагаше се, че е или едното, или другото.


Той се приведе, доколкото позволяваше шкембето му, и впери поглед в пребледнялото лице на момчето:


— Знам и още. Баща ти е бил тежко ранен в мелето пред Общинския център през 2009. Отишъл е на временната борса, защото е останал без работа заради кризата, започнала през 2008. Преди две години в неделния вестник имаше обширна статия за някои от оцелелите и какво се е случило с тях. Намерих я и научих много любопитни подробности. Преместили сте се в Норт Сайд след нещастието с баща ти, което е било падение за семейството ви, но така или иначе сте се справили някак си. Карали сте само на заплатата на майка ти, трябвало е да пестите, обаче мнозина са били по-зле от вас. История на американския успех. Повален си на земята? Стани, изтупай прахта и хайде пак в надбягването! Само че в статията не се споменава как сте успели да се закрепите. Нали?


Момчето навлажни с език устните си, опита се да каже нещо, не можа, прокашля се и опита отново:


— Отивам си. Сбърках, че дойдох при вас. — Извърна се и тръгна към вратата.


— Питър, ако сега излезеш, ти гарантирам, че до довечера ще бъдеш в затвора. Ще е много жалко — млад си, животът е пред теб.


Саубърс се обърна и се втренчи в него — беше се облещил и трепереше.


— Проучих също фактите около убийството на Ротстийн. Полицията е убедена, че тетрадките са откраднати случайно само защото са били в сейфа. Заключението е, че крадците са търсели обичайното: пари. Мнозина местни разправяли, че старият писател държи пари вкъщи, и то доста. Години наред в Талбот Корнърс се носели слухове за скритото богатство на Джон Ротстийн. Накрая някои недобронамерени хора решили да проверят дали клюките са верни. И се оказало, че са, нали така?


Саубърс тръгна обратно към бюрото. Бавно. Стъпка по стъпка.


— Знаеш ли какво си мисля? Че заедно с откраднатите тетрадки си намерил и пари. Достатъчно, за да си плащате сметките, докато баща ти отново си стъпи на краката. И в прекия, и в преносния смисъл, защото в статията пише, че е останал инвалид. Вашите знаят ли за срещите ни, Питър? Мама и татко ли те пратиха да продадеш тетрадките, след като парите свършиха?


Общо взето, подхвърляше предположения — не помнеше Морис да спомена за пари по време на разговора пред „Щастливата чаша“, — но с удоволствие наблюдаваше как догадките попадат точно в целта като силни удари в лицето и в корема. Изпитваше удоволствие като детектив, попаднал на вярна следа.


— Не ви разбирам. — Хлапакът говореше като телефонен секретар, а не като жив човек.


— А колкото до това, че тетрадките са били само шест, сметката не излиза. Ротстийн публикува последния си разказ в списание „Ню Йоркър“ през 1960, след което се скри от света. Убиха го през 1978. Трудно е да се повярва, че за тези осемнайсет години е изписал само шест тетрадки от по осемдесет страници. Басирам се, че са били повече. Много повече.


— Не можете да го докажете — пророни Саубърс със същия монотонен глас като на робот. Беше на ръба да рухне. Още два-три удара и щеше да е повален. Дрю изпита приятна тръпка.


— Какво ли ще намери полицията в дома ти, ако дойде със заповед за обиск, млади приятелю?


Вместо да се предаде, Саубърс се овладя. Ако не беше вбесен, Дрю щеше да се възхити от смелостта му.


— Не ме плашете с полиция, господин Халидей! Защото вече сте имали неприятности със закона заради продажбата на крадени вещи.


Да, беше попадение… но ударът беше лек. Дрю любезно кимна:


— Затова дойде при мен, нали? Разбра за случая с книгата на Ейджи и реши, че мога да ти помогна да извършиш нещо незаконно. Само че ръцете ми тогава бяха чисти, както и сега. — Той демонстративно разтвори длани. — Ще обясня, че ми е трябвало известно време да проуча дали ръкописите, които ми предлагаш, са автентични, и след като съм се уверил, че не са фалшификати, съм изпълнил гражданския си дълг и съм се обадил на полицията.


— Не е вярно! Измисляте си!


„Добре дошъл в реалността, Питър“ — помисли си Дрю, но не възрази, а остави момчето да осъзнае, че се е вкарало в капан.


— Мога да ги изгоря — Саубърс говореше по-скоро на себе си, отколкото на Халидей, сякаш обмисляше идеята на глас. — Ще отида вк… там, където са, и ще ги изгоря.


— Колко са? Осемдесет? Сто и двайсет? Сто и четирийсет? Ще останат следи, синко. Следователите ще намерят пепелта. А дори да не намерят, ще им покажа фотокопираните страници. Ще започнат да разпитват как семейството ви е свързвало двата края през голямата рецесия, особено предвид разходите за лечение на баща ти. Може би един добър счетоводител ще установи, че харчовете ви значително са надхвърляли доходите.


Дрю не знаеше дали е вярно, но и момчето нямаше представа как работи полицията. Беше на ръба на паниката, което беше добре. Паниката замъглява разсъдъка.


— Няма доказателства — немощно прошепна Саубърс. — Парите свършиха.


— О, да, сигурен съм. Иначе нямаше да си тук. Но винаги остават следи. Кой освен полицията може да тръгне по тях? Данъчните! Знае ли човек, може майка ти и баща ти също да попаднат в затвора за данъчна измама. И тогава сестричката ти — Тина, нали така? — ще остане сам-сама, но може би ще се намери някоя добра леля, при която да живее, докато родителите ти излязат.


— Какво искаш? — сопна се хлапакът, преминавайки на „ти“.


— Не се прави на глупав. Искам тетрадките. Всичките.


— Какво ще получа, ако ти ги дам?


— Ще си свободен и с чисто досие. Което в твоето положение е безценно.


— Ти сериозно ли?


— Синко…


— Не ме наричай „синко“! — Момчето стисна юмруци.


— Питър, размисли. Ако откажеш да ми предадеш тетрадките, аз ще те предам. На полицията. Ако обаче ми ги донесеш, не мога да ти направя мръсно, защото самият аз съм уязвим — приел съм крадена собственост. Тогава ще си в безопасност.


Докато Дрю говореше, показалецът му почти докосваше бутона на безшумната аларма под бюрото му. За нищо на света не искаше да го натисне, обаче тези стиснати юмруци го плашеха. На паникьосания Саубърс можеше да му скимне и друг начин да запуши устата на Дрю Халидей. Охранителната камера работеше, но дали момчето знаеше, че всичко се записва?


— А ти ще гушнеш стотици хиляди долари — каза Саубърс с горчивина. — Може би дори милиони.


— Ти пък си помогнал на семейството си в трудни времена — заяви Дрю. Без малко да добави „Да не ставаме алчни“, но при сегашните обстоятелства щеше да прозвучи малко… не на място. — Мисля, че това е твоята награда.


Момчето направи красноречива физиономия: „Лесно ти е да говориш.“


— Дай ми време да си помисля — измънка.


Дрю кимна, но не за да изрази съгласие.


— Разбирам как се чувстваш, обаче отговорът е не. Ако излезеш сега, знай, че пред дома ти ще те чака полицейска кола.


— А ти ще изпуснеш огромната печалба.


Халидей сви рамене:


— Няма да ми е за първи път. — Да, и друг път беше губил пари, но никога толкова много.


— Знаеш ли, че баща ми е брокер на недвижими имоти?


Внезапният обрат обърка Дрю.


— Да, направи ми впечатление, когато те проучвах — промърмори. Вече има собствена фирма — браво на него. Подозирам, че парите на Джон Ротстийн са му дали начален тласък.


— Помолих го да ми събере информация за всички книжарници в града — продължи Саубърс. — Обясних, че пиша доклад за това как електронните книги влияят на продажбата на „традиционните“. Беше преди първото ми посещение тук, докато още се колебаех дали да рискувам. Баща ми откри, че миналата година си ипотекирал книжарницата за трети път. Отпуснали са ти кредит само заради местоположението на магазина — Лейсмейкър Лейн е тузарска улица.


— Не мисля, че има нещо общо с темата на разгово…


— Да, имаш право, семейството ни преживя трудни времена, но знаеш ли какво? Това изостря сетивата. Усещаш, когато някой срещу тебе е закъсал. Дори да си малък. Може би най-вече когато си малък. Мисля, че си страшно закъсал.


Дрю отмести пръста си от бутона за алармата и го размаха пред Саубърс.


— Не се ебавай с мен, малкия!


По бледото лице на Саубърс избиха червени петна и Дрю разтревожено осъзна, че го е вбесил — не беше имал такова намерение.


— Знам, опитваш се да ме притиснеш — продължи хлапакът, — но няма да ти се получи. Да, тетрадките на Ротстийн са у мен. И са сто шейсет и пет! И повечето са изписани докрай. Ще ти открехна още нещо — романите за Джими Голд не са трилогия, а цяла поредица. Ротстийн е написал още два. В тетрадките са. Не са редактирани, но са напълно завършени.


Говореше все по-бързо, разсъждавайки логично, без да се изплаши или да се обърка.


— Скрил съм ги на сигурно място, но ти си прав, полицаите сигурно ще ги намерят, ако ме издадеш. За нашите обаче не позна, те не знаят нищо и мисля, че следователите ще се убедят в невинността им. А пък аз… аз съм малолетен. — Той се поусмихна, сякаш току-що го осъзна. — Няма да пострадам, защото не аз съм откраднал парите и тетрадките на Ротстийн. По онова време още не съм бил роден. Ти също няма да пострадаш, обаче ще загубиш тлъстата печалба и когато банката ти вземе книжарницата — баща ми казва, че рано или късно ще се случи — и отворят на нейно място френска пекарна, ще я посетя и ще хапна един кроасан в твоя чест.


— Впечатляваща реч — процеди Дрю.


— Е, свърших. Довиждане.


— Постъпваш глупаво, предупреждавам те.


— Казах ти, искам време да размисля.


— Колко време?


— Една седмица. Моят съвет е също да размислиш, господин Халидей. Може пък да стигнем до взаимноизгодно решение.


— Дано, синко. — Дрю умишлено го нарече така. — Иначе наистина ще се обадя в полицията. Не блъфирам.


Дръзката самоувереност на Саубърс изведнъж се срина. Очите му се напълниха със сълзи. Преди да потекат, момчето се обърна и излезе.


12.


А сега наглото хлапе му е оставило съобщение на телефонния секретар! Дрю го изслушва с гняв, но и със страх — момчето говори спокойно, обаче под сдържаността му прозира отчаяна дързост:


„Обещах да дойда утре, но не мога. Забравих, че трябва да присъствам на тридневно заседание на ученическия парламент, защото съм избран за вицепрезидент на следващия випуск. Знам, че звучи като скалъпено извинение, но не е. Онзи ден така ме шашна със заплахите за затвора, че забравих за заседанието.“


„Веднага го изтрий!“ — заповядва си Дрю и ноктите му се забиват в дланите му.


„Парламентът ще заседава в комплекса «Ривър Бенд Ризорт». Заминаваме с автобус в осем сутринта. Утре е поредният ден за квалификация на учителите и няма да има занятия. Връщаме се в неделя вечерта. Ще бъдем двайсет души. Смятах да си измисля оправдание и да не отида, но нашите са обезпокоени за мен. Сестра ми — също. Ако не замина с другите, ще решат, че нещо не е наред. Мама май си мисли, че някое момиче е забременяло от мен.“


Пийт се засмива — смехът му граничи с истерията. Дрю си казва, че няма нищо по-опасно от седемнайсетгодишен пубер. Нямаш представа какво може да му скимне.


„Ще дойда в понеделник следобед — продължава пуберът. — Изчакай дотогава и може би ще стигнем до компромисно решение. Имам идея. Ако се съмняваш, че те будалкам, позвъни в «Ривър Бенд Ризорт» и питай дали имат резервация за ученическия парламент на гимназията в Нортфийлд. Е, може би ще се видим в понеделник. Ако не, ти губиш. Дочу…“


Тук записът — настроен на максимална дължина заради клиентите от Западния бряг, които се обаждат в извънработно време, — свършва. Бийп.


Дрю се тръшва на стола си (без да забележи обичайното отчаяно изскърцване) и почти една минута се взира в телефонния секретар. Не смята да телефонира в комплекса „Ривър Бенд“, който по ирония на съдбата е само на десет-единайсет километра от затвора, в който крадецът на тетрадките — първият — излежава присъдата си. Убеден е, че Саубърс не лъже за заседанието на тъпия ученически парламент, защото лесно може да се провери. Не е толкова сигурен обаче, че не лъже относно причината да не го пропусне. Може би го предизвиква да изпълни заканите си за полицията, за да се увери, че блъфира. Само че Дрю не блъфира. Няма намерение да позволи на младия Саубърс да притежава нещо, което той не може да има. Копеленцето ще му даде тетрадките… каквото и да става.


„Добре де, ще изчакам до понеделник — казва си. — Мога да си позволя да изчакам дотогава, но в понеделник следобед въпросът ще бъде уреден… по един или по друг начин. Прекалено дълго позволих на това келешче да си разиграва коня.“


Замисля се за стария си приятел Морис Белами и за Саубърс и му хрумва, че много си приличат по отношение на тетрадките на Ротстийн, макар да се намират в противоположни точки на възрастовия спектър. И двамата ламтят за написаното в тях. Затова хлапакът му предложи само шест — навярно шестте, които е преценил като най-безинтересни. За разлика от тях Дрю е безразличен към Джон Ротстийн. Прочете „Беглецът“ само защото Мори го превъзнасяше до небесата, но дори не прелисти следващите два романа и сборника с разкази.


„Това е ахилесовата ти пета, синко — мисли си. — Ламтежът на колекционера. Мен ме интересуват само парите, което опростява нещата. Отиди в курорта, поиграйте си на парламент. А като се върнеш, ще поиграем насериозно — по моите правила.“


Привежда се, доколкото му позволява шкембето, и изтрива съобщението.


13.


Шофирайки обратно към града, Ходжис усеща, че мирише на пот, и решава да се отбие вкъщи, за да вземе душ и да хапне един вегетариански бургер. И да се преоблече, разбира се. Харпър Роуд му е почти на път, няма да се забави много, пък ще се чувства по-удобно с джинси. Според него едно от главните предимства да имаш собствена фирма е да можеш да ходиш на работа по джинси.


Тъкмо излиза от дома си, когато Пийт Хънтли позвънява, за да информира бившия си партньор, че Оливър Мадън вече е в ареста. Ходжис го поздравява, сяда зад волана на тойотата и в този момент мобилният му отново иззвънява. Този път е Холи.


— Къде си, Бил?!


Ходжис си поглежда часовника и вижда, че неусетно е станало три и петнайсет. „Как лети времето, когато се забавляваш“ — казва си.


— Пред къщи съм. Тръгвам за офиса.


— Какво правиш там?


— Отбих се да взема душ. Не исках да подлагам на изпитание деликатното ти обоняние. Не съм забравил за Барбара. Ще ѝ се обадя веднага щом…


— Няма нужда, тя е тук. С една приятелка на име Тина. Дойдоха с такси.


— С такси? — Обикновено хлапетата дори не помислят за такси. Може би въпросът, по който Барбара го търси, е по-сериозен, отколкото предполагаше.


— Да. Поканих ги в кабинета ти. — Холи снижава глас. — Барбара е притеснена, а другото момиче изглежда ужасено. Мисля, че се е забъркало в някаква каша. Не се бави, Бил.


— Дадено.


— Моля те, побързай. Знаеш, че не умея да се справям със силните емоции. Работя върху това с психоаналитика си, но тъкмо сега не съм в състояние.


— Вече съм на път. До двайсет минути ще съм при теб.


— Да отскоча ли да им купя кока-кола?


— Не знам. — Светофарът превключва на жълто. Ходжис натиска газта и префучава през кръстовището. — Прецени сама.


— Трудно ми е — проплаква Холи и преди той да ѝ отговори, отново му повтаря да побърза и затваря телефона.


14.


Докато Бил Ходжис обясняваше нещата от живота на замаяния Оливър Мадън, а Дрю Халидей чакаше да му сервират яйцата, Пит Саубърс беше в лекарския кабинет в гимназията — оплака се от силно главоболие и помоли да го освободят от следобедните занимания. Сестрата не се поколеба да му даде бележка, защото Пит беше от добрите ученици: в списъка с отличниците, активен в извънкласните мероприятия (макар и не в спортните), с много малко отсъствия. Освен това наистина изглеждаше измъчван от мигрена. Беше пребледнял, с тъмни кръгове под очите. Тя го попита иска ли някой да го закара до дома му.


— Не, благодаря — отвърна Пит. — Ще взема автобуса.


Сестрата му предложи адвил — единственото, което имаше право да дава срещу главоболие, — но той поклати глава и каза, че са му предписани специални хапчета за мигрената. Днес ги бил забравил, но щял да изпие едно веднага щом се прибере у дома. Наистина имаше силно главоболие. Само че не в буквалния смисъл. Андрю Халидей беше неговото главоболие, което нямаше да мине от таблетките зомиг на майка му (всъщност тя страдаше от мигрена).


Знаеше, че трябва да се излекува сам.


15.


Няма намерение да чака автобуса. Следващият ще дойде чак след половин час, а пък ако тича, след петнайсет минути ще е на Сикамор Стрийт. Така и ще направи, защото разполага само с този следобед. Баща му и майка му са на работа и няма да се върнат преди четири. Тина също няма да е вкъщи. Твърди, че е поканена да погостува два-три дни на приятелката си Барбара Робинсън на Тийбери Лейн, но според него се е самопоканила. Ако е така, значи не се е отказала от мечтата си да учи в „Чапъл Ридж“. Той още мисли, че ще може да ѝ помогне, но само ако днешният следобед мине гладко. Много голямо ако, но трябва да предприеме нещо. Иначе ще полудее.


Отслабна, откакто така глупаво се замеси с Андрю Халидей, пъпките от ранния му пубертет избиха отново и, разбира се, под очите му се появиха тъмни сенки. Напоследък го мъчи безсъние, а когато задреме, го връхлитат кошмари. Събужда се в поза на зародиш, пижамата му е подгизнала от пот, лежи в кревата и си блъска главата как да се измъкне от капана, в който е попаднал.


Наистина беше забравил за заседанието на ученическия парламент и когато вчера организаторката госпожа Гибсън му напомни за предстоящото събитие, мозъкът му заработи на по-бързи обороти. Разговаря с нея в междучасието след часа по френски и преди да влезе в кабинета по математика, който беше само през две врати, планът му вече беше оформен в общи линии. Изпълнението донякъде зависи от стара червена триколка и в по-голяма степен — от връзка ключове.


След като се отдалечава от училището достатъчно, за да не го види някой, той се обажда в книжарницата „Редки издания — Андрю Халидей“. Иска му се никога да не беше записвал този номер в мобилния си! От отсрещната страна се включва телефонен секретар — това поне ще му спести поредното ав-ав-джаф. Оставя дълго съобщение. Машината автоматично го прекъсва на последната дума, но това е без значение.


Ако изнесе тетрадките от къщата, полицаите — със или без заповед за обиск — може да ровят колкото си искат — няма открият нищо. Убеден е, че родителите му ще си мълчат за загадъчните парични пратки, както си мълчаха досега. Пъхва телефона в задния джоб на панталона и внезапно се сеща за фраза, научена в началния курс по латински. Стряскаща е на всеки език, но идеално пасва на ситуацията.


Alea iacta est.


Жребият е хвърлен.


16.


Преди да влезе вкъщи, Пит се отбива в гаража, за да се увери, че старата триколка „Кетлер“ на сестра му още е там. Преди да се изнесат от предишната къща, родителите им разпродадоха повечето непотребни вещи, но Тийнс вдигна такава врява за количката със старомодна дървена каросерия, че Линда се смили и я остави. В първия момент той не вижда триколката и изпада в паника, но след миг я зърва в единия ъгъл на гаража и облекчено въздъхва. Спомня си как Тина слагаше в нея плюшените си играчки (разбира се, почетното място беше отредено на госпожа Бизли) и ги разхождаше из двора, като им говореше, че отиват на ник-ник в гората, където, ако са послушни дечица, ще похапнат сандвичи с шунка и меденки с джинджифил. Бяха хубави времена, после психопатът с крадения мерцедес преобърна живота им.


После нямаше ник-ници.


Влиза в къщата и отива направо в малкия кабинет на баща си. Сърцето му бие до пръсване, защото без ключовете планът му е обречен. Дори и с тях нещата може да се объркат, но ако не ги намери, всичко приключва, преди да е започнало. Няма план Б.


Отначало Том Саубърс се занимаваше предимно с издирване на перспективни имоти, които представяше на малки агенции и на независими брокери, но полека-лека започна да продава и сам, макар и само в обсега на Норт Сайд. До 2012 печелеше много малко, но през последните две години получи няколко прилични комисиони, освен това има договори за изключителните права върху десетина имота в квартала с улиците, назовани на дървета. По ирония на съдбата един от тези имоти е къщата на Елм Стрийт 49, принадлежала на Дебора Хартсфийлд и сина ѝ Брейди, наричан още „Убиеца с мерцедеса“.


— Продажбата на тази къща може да се закучи — подхвърли веднъж по време на вечеря, после се засмя.


На стената отляво на компютъра му има коркова дъска, на която с разноцветни пинове са прикрепени връзките с ключовете от имотите, поверени му за продажба. Пит нетърпеливо разглежда дъската, вижда каквото търси — каквото му е необходимо — и победоносно вдига юмрук. Надписът на ключодържателя гласи: „МЛАДЕЖКИ ЦЕНТЪР — БЪРЧ СТРИЙТ“.


— Надали ще намеря купувач за тухления мастодонт — каза Том Саубърс по време на друга семейна вечеря, — но ако се подкваси морето, ще се сбогуваме с този квартал и ще се върнем в страната на джакузитата и на беемветата. — Така винаги нарича Уест Сайд.


Пит пъха ключовете при телефона в задния си джоб, изтичва на горния етаж и взема куфарите, с които преди време беше донесъл вкъщи тетрадките. Този път ще ги използва за по-късо разстояние. Качва се на тавана по сгъваемата стълба и (много внимателно, въпреки че бърза) подрежда тетрадките в куфарите. Един по един ги сваля на долния етаж, оставя тетрадките на леглото си, връща куфарите в дрешника на родителите си, после се втурва към мазето. Плувнал е в пот и сигурно смърди на пор, но сега няма време за душ. Наложително е обаче да си смени ризата. Сеща се за блуза с къс ръкав и с емблемата на „Кий Клъб“171, която ще е идеална за следващата му мисия. Доброволците от „Кий Клъб“ постоянно щъкат из квартала по обществени задачи.


Майка му държи в мазето много празни кашони. Пит грабва два по-големи и се връща на горния етаж, но преди да влезе в стаята си, се отбива в кабинета на баща си, за да вземе флумастер. „Не забравяй да го върнеш заедно с ключовете — напомня си. — Не забравяй да върнеш всичко на мястото му.“


Подрежда в кашоните тетрадките без шестте, които още се надява да продаде на Андрю Халидей, и сгъва капаците. Върху всеки написва с флумастера с печатни главни букви: „КУХНЕНСКИ ПРИБОРИ“. Поглежда си часовника. Има достатъчно време… стига на Халидей да не му е скимнало да го изпорти на полицията, след като е чул съобщението му. Не му се вярва, но знае ли човек? Това е непозната територия. Преди да излезе от стаята си, скрива шестте отделени тетрадки зад разхлабения перваз в дрешника си. За щастие се побират, пък и ако всичко се развие по план, няма да останат дълго там.


Пренася кашоните в гаража, подрежда ги в триколката на Тина и я изважда на алеята към улицата, но изведнъж се сеща, че е забравил да си сложи блузата на „Кий Клъб“, и на бегом се качва в стаята си. Тъкмо я нахлузва, с ужас осъзнава, че е зарязал тетрадките на алеята. Ценни ръкописи за милиони, оставени на видно място, където всеки може да мине и да ги вземе.


„Идиот! — наругава се. — Идиот, идиот, шибан идиот!“


Изтичва надолу по стълбището, блузата вече е залепнала от пот на гърба му. Триколката е на същото място — ама, разбира се, кой ще открадне кашони с кухненски прибори? Никой! Все пак беше тъпо, че ги остави, защото има хора, готови да откраднат всичко, което не е заковано — заключение, водещо до логичния въпрос колко още глупости е направил.


„Не биваше да се забърквам в тази история — мисли си. — Трябваше да повикам полицията и да предам и парите, и тетрадките още щом ги намерих.“


Тъй като обаче има неприятния навик да е честен със себе си (е, през повечето време), знае, че ако можеше да върне лентата назад, вероятно щеше да постъпи по същия начин, защото родителите му бяха на път да се разделят, а той ги обича твърде много, та поне да не се опита да им попречи.


„И успях. Глупавото беше, че не се отказах, докато ми вървеше.“


Обаче.


Вече е твърде късно.


17.


Първата му мисъл беше да върне тетрадките в сандъка, заровен под дървото, но почти веднага я отхвърли. Ако полицаите довтасат със заповед за обиск, както го заплаши Халидей, и не намерят тетрадките в къщата, къде ще ги търсят? Стигаше само да влязат в кухнята и да видят незастроения парцел отвъд задния двор. Идеалното място да скриеш нещо — на кого ще му хрумне да търси там? Ще тръгнат по пътеката, ще забележат, че наскоро някой е копал край потока и… край на играта. Не, сегашният му план е по-добър.


Но и по-рискован.


Тръгва по тротоара, бутайки триколката на Тина, и завива по Елм Стрийт. Джон Тай от ъгловата къща на „Сикамор“ и „Елм“ коси моравата си. Синът му Бил подхвърля фризби на домашното им куче. Фризбито прелита над животното и тупва между два кашона в количката.


— Хвърли ми го! — извиква Били Тай, затичва се през тревата и кестенявата му коса се развява. — Засили го здраво!


Пит подхвърля фризбито, но когато момчето се кани да му го подаде отново, му прави знак, че не му се играе. Завива по Бърч Стрийт, чува, че някой му бибитка от една кола, и сърцето му за малко не изхвръква от гърдите, обаче не са ченгета, а Андрея Келог, фризьорката, при която Линда Саубърс ходи веднъж месечно. Вдига палец и весело (надява се да изглежда весел) се усмихва. „Слава богу, поне тя не иска да играе на фризби.“


Най-сетне е пред Младежкия център: триетажна тухлена сграда с табела на фасадата, на която пише: „ПРОДАВА СЕ ОТ АГЕНЦИЯ ЗА НЕДВИЖИМИ ИМОТИ «ТОМАС САУБЪРС»“. Написан е и телефонният номер на Том. Прозорците на първия етаж са заковани с шперплат, за да не ги изпотрошат вандали, но иначе сградата изглежда прилично. Разбира се, тук-там по стените има графити, но още преди да го затворят, Младежкият център беше поле за изява на майсторите на това изкуство. Моравата отпред е окосена. „Баща ми се е погрижил — с известна гордост си помисля Пит. — Сигурно е платил на някое момче. Аз щях да свърша работата без пари, ако ме беше помолил.“


Оставя триколката до стълбите към входа и един по един пренася кашоните до вратата. Тъкмо когато изважда ключовете от джоба си, отпред спира раздрънкан датсун. Зад волана е господин Еванс, треньор по бейзбол на младежите от Малката лига, когато в този район още имаше такива отбори. Пит беше играл в „Зебрите на Зоуни“ под неговото ръководство.


— Здрасти, аутфилдер! — Еванс се накланя към дясното стъкло, за да го свали.


„Мамка му! — изругава наум момчето. — Мамка му, мамка му, мамка му!“


— Здравейте, треньор Еванс — промърморва.


— Какво правиш? Да не се канят отново да отворят Центъра?


— Май не. — Пит си беше намислил какво да каже, ако се наложи да обяснява присъствието си тук, но се беше надявал да мине без обяснения. — Другата седмица ще има някакво политическо мероприятие. На Дружеството на жените-гласоподавателки. Дебат или нещо от този род. Не знам точно.


Звучи правдоподобно, защото изборите наближават. Първичните са само след две седмици и общинските проблеми са темата на деня.


— О, да, има върху какво да поспорят. — Господин Еванс — пълничък и добродушен, не беше особено умел стратег, обаче нямаше равен в сплотяването на отбора. След мачове и тренировки черпеше всички с газирани напитки. И сега носи шапката с емблемата на „Зебрите на Зоуни“, вече избеляла и зацапана с петна от пот.


— Искаш ли помощ?


„О, не! Не, моля те, боже, само не това!“


— Не, благодаря.


— Абе, я да ти помогна, тъкмо ще се поразкърша. — Еванс изключва двигателя на датсуна и тромаво се прехвърля на другата седалка, готов да слезе от колата.


— Честно, тренер, ще се справя сам. Ако сме двама, ще свършим много бързо и ще трябва да се върна в час.


Господин Еванс се засмива и се намества обратно зад волана.


— Аха, ясно. — Завърта стартера и от ауспуха на датсуна излиза син дим. — Да не забравиш да заключиш после, чу ли?


— Няма. — Ключовете се изплъзват от потните пръсти на Пит и падат на земята. Той се навежда да ги вдигне и когато се изправя, датсунът вече потегля.


„Благодаря ти, боже. И моля те, не позволявай да се обади на баща ми, за да го похвали за примерния му син.“


Първият ключ не пасва в ключалката. Вторият влиза леко, но не се превърта. Пит го вкарва и изкарва няколко пъти, по лицето му се стичат струйки пот и парят очите му. Егати късметът! Мисли си, че май все пак ще се наложи да изрови пътническия сандък, което означава да се върне в гаража за лопата, но изведнъж ключалката престава да се инати. Пит отваря вратата, внася кашоните и се връща за триколката. Не иска някой да я види и да се запита защо е оставена тук.


Просторните стаи на Младежкия център са почти разчистени от мебелите и сега изглеждат още по-големи. Горещо е, защото климатикът не работи, въздухът е спарен и запрашен. Заради шперплатите на прозорците цари полумрак. Стъпките на Пит отекват в тишината, докато пренася кашоните до кухнята, минавайки през големия салон, където хлапетата играеха на настолни игри и гледаха телевизия. Мазето също е заключено, но първият ключ, който пробва, го отваря. Добре че има ток, защото не му дойде наум да вземе фенерче.


Сваля в мазето първия кашон и с радост вижда, че помещението е претъпкано с вехтории. Десетки масички са струпани до едната стена, отсреща са облегнати един върху друг минимум сто сгъваеми стола, има старомодни касетофони и конзоли за видеоигри и — най-хубавото от всичко — много кашони, приличащи на неговите. Надниква в някои и вижда стари спортни трофеи, рамкирани снимки на училищни отбори от осемдесетте и деветдесетте години, опърпана екипировка за бейзболен кетчър, блокчета от „Лего“. О, боже, на някои кашони даже пише „КУХНЯ“! Пит подрежда своите кашони до тях, където няма да се набиват на очи.


„Дотук ми провървя — мисли си. — Ако се измъкна, без някой да ме сгащи и да ме разпитва какви ги върша тук, всичко ще е наред.“


Заключва мазето и тръгва обратно към главния вход. Чува ехото от стъпките си и си спомня колко често водеше тук Тина, когато родителите им се караха — бягаха, за да не станат свидетели на поредния скандал.


Надниква навън, установява, че Бърч Стрийт е безлюдна, и сваля по стълбите триколката на Тина. Връща се, заключва входната врата и се отправя към къщи, като не пропуска да махне на господин Тай. Този път му е по-лесно да се прави на непукист, дори разменя няколко подхвърляния с Били Тай. На второто кучето улавя фризбито и всички се разсмиват. След като тетрадките вече са в мазето на затворения Младежки център, незабележими сред другите кашони, му е лесно да се смее. Чувства се олекнал с двайсет килограма.


Даже с петдесет.


18.


Ходжис влиза в предния офис на апартаментчето на седмия етаж на Търнър Билдинг на Марлборо Стрийт и заварва Холи нервно да обикаля помещението, захапала химикалка „Бик“. Като го вижда, се спира и възкликва:


— Най-сетне!


— Холи, разговаряхме по телефона само преди петнайсет минути. — Ходжис внимателно измъква химикалката от устата ѝ и разглежда резките от зъби по капачката.


— Стори ми се, че беше преди часове. В твоя кабинет са. Приятелката на Барбара е плакала, очите ѝ бяха зачервени, когато им занесох кока-колите. Хайде, Бил. Отиди при тях, моля те.


Холи явно е на ръба на истерията и Ходжис не смее да я докосне, защото ще я стресне. Все пак в сравнение с времето, когато се запознаха, тя е много по-добре. Под търпеливото ръководство на Таня Робинсън, майката на Джером и Барбара, даже е започнала да се облича с повече вкус.


— Ей-сега отивам — казва той, — но няма да е зле да съм подготвен. Имаш ли представа за какво става въпрос?


Вероятностите са много, защото примерните тийнейджъри не са примерни постоянно. Възможно е малката да е откраднала нещо дребно от някой магазин, може да е пушила трева. Може да е била подложена на тормоз в училище или някой чичко да я е опипал. Поне е сигурно (почти, защото нищо не е изключено), че не е убила човек.


— С брат ѝ има някакъв проблем. Братът на Тина. Тя се казва Тина, казах ли ти? — Холи не забелязва кимването му, защото с копнеж гледа химикалката и след като не я получава обратно, започва да хапе долната си устна.


— Тина мисли, че брат ѝ е откраднал пари.


— Колко е голям този брат?


— Гимназист е. Повече не знам. Ще ми върнеш ли химикалката?


— Не. Излез и изпуши една цигара.


— Вече не пуша. — Тя поглежда нагоре и наляво, издайнически знак, който Бил е наблюдавал много пъти в практиката си на полицай. Сеща се, че Оливър Мадън също се изпусна и два-три пъти завъртя очи, а този тип е изпечен лъжец. — Отказах ги.


— Само една. Ще те успокои. Взе ли им нещо за хапване?


— Не се сетих. Съжалявам.


— Няма нищо. Бягай да им купиш нещо сладко. Десертчета „Нутра Бар“ или каквото избереш.


— „Нутра Бар“ са за кучета, Бил.


— Енергийни десертчета тогава — казва търпеливо той. — Нещо здравословно. Без шоколад.


— Добре.


Тя се врътва на ниските си токове, при което полата ѝ се развява, и тръгва към магазина. Ходжис дълбоко си поема въздух и влиза в кабинета си.


19.


Момичетата седят на дивана. Барбара е чернокожа, приятелката ѝ Тина е бяла. „Като солница и пиперница — развеселено си помисля Ходжис, — само че от различни комплекти.“ Да, и двете имат почти еднакви конски опашки. Да, и двете носят почти еднакви маратонки по последния писък на тийнейджърската мода. И да, взели са от масичката пред дивана по един брой от „Пърсют“ — списание, предназначено за хора, които се занимават с издирване на криещи се длъжници, и едва ли е подходящо четиво за млади момичета, но всъщност е без значение, защото явно и двете не поглеждат текста.


Барбара е с училищна униформа и изглежда сравнително спокойна. Другото момиче е с черен панталон и със синя тениска с избродирана пеперуда на гърдите. Лицето му е бледо, зачервените му очи се взират в Ходжис със сърцераздирателна смесица от ужас и надежда.


Барбара скача и прегръща Ходжис, вместо като едно време да допре юмрук до неговия:


— Здравей, Бил. Драго ми е да те видя.


Говори като зряла жена и колко се е издължила! Наистина ли още няма четиринайсет? Възможно ли е?


— И аз се радвам да те видя, Барбс. Как е Джером? Ще си идва ли това лято?


Джером е студент в Харвард, а другото му аз — Тайрон Зевзека с напевния негърски акцент, — изглежда, завинаги си е отишло. Преди време, когато Джером още беше гимназист и помагаше за поддържането на къщата, Зевзека беше постоянното присъствие в дома на пенсионирания детектив. Ходжис не страда от отсъствието му, защото детинското му поведение понякога досаждаше, но Джером му липсва.


Барбара сбърчва нос:


— Върна се за седмица, но пак замина. Отиде при приятелката си в Пенсилвания. Тя е от там. Щял да я води на котильон181. Струва ми се префърцунено. А на теб?


Ходжис не възнамерява да задълбава на тази тема.


— Няма ли да ми представиш приятелката си? — пита.


— Казва се Тина. Преди живееха на Хановер Стрийт, през една улица от нас. Иска да учи догодина в „Чапъл Ридж“. Тина, запознай се с Бил Ходжис. Той ще ти помогне.


Ходжис леко се покланя и подава ръка на бялото девойче на дивана. Отначало то се поколебава, после свенливо стиска дланта му. Пуска я и се разплаква:


— Не трябваше да идвам. Пит адски ще ми се разсърди.


„Да му се не види!“ — Ходжис издърпва няколко хартиени кърпички от кутията на бюрото, за да ги подаде на Тина, но Барбара го изпреварва, взема ги и избърсва сълзите на приятелката си, после сяда до нея, прегръща я и казва строго и сериозно:


— Тина, нали сподели, че ти е необходима помощ? Ето, този човек ще ти помогне. — Ходжис с удивление забелязва, че Барбара говори досущ като майка си. — От теб се иска само да му разкажеш същото, което разказа на мен. — Тя се обръща към него: — А ти обещай, че няма да казваш на никого, Бил. Искам и Холи да обещае. Ако съобщите на баща ми, той веднага ще каже на бащата на Тина. Тогава брат ѝ ще загази.


— После ще поговорим по този въпрос. — Ходжис измъква иззад бюрото въртящия се стол — доста се озорва, защото мястото е тясно за габаритите му, но все пак успява. Не иска да седи зад бюрото, за да не прилича на училищен директор и още повече да притесни Тина. Сяда, сключва длани между коленете си и се усмихва на момичето. — Като начало ми кажи трите си имена.


— Тина Анет Саубърс.


Саубърс. Името му е познато. Дали от случай, който е разследвал в полицията? Може би.


— Какво те тревожи, Тина?


— Брат ми е откраднал пари — прошепва тя и отново се просълзява. — Може би много. Не може да ги върне, защото вече са похарчени. Споделих с Барбара, защото знам, че брат ѝ помогна за залавянето на онзи психопат, който осакати баща ми и се опита да взриви концертна зала „Минго“. Надявах се Джером да ми помогне, защото помня, че го наградиха с медал за храброст. Даваха го по телевизията.


— Да — кимва Ходжис. И Холи щяха да я снимат и да я покажат по телевизията, защото тя също прояви голяма храброст. Репортерите настояваха да я интервюират, но на този етап от живота си Холи Гибни по-скоро би погълнала сода каустик, отколкото да застане пред телевизионни камери и да дава интервюта.


— Обаче Барб каза, че Джером е в Пенсилвания, и предложи да се обърна към вас, защото сте били полицай. — Тя вперва в него големите си насълзени очи.


„Саубърс, Саубърс…“ — размишлява Ходжис. О, да, разбира се. Не помни малкото му име, но фамилното е по-особено и трудно се забравя. Сети се защо му се стори познато. Саубърс беше един от тежко ранените пред Общинския център, когато Хартсфийлд се вряза с мерцедеса в тълпата безработни, чакащи пред временната трудова борса.


— Отначало смятах да поговоря с теб насаме — добавя Барбара. — Да видя как ще реагираш, дали ще си склонен да помогнеш. Но днес в училище тя беше толкова разстроена, че…


— Защото брат ми става все по-зле! — избухва Тина. — Не знам какво се е случило, но откакто си пусна тъпите мустаци, не е на себе си! Бълнува насън, станал е кожа и кости, пъпките му пак избиха, а в часа по здравна просвета учителката каза, че пъпките най-често са от стрес. И освен това… той… Чувам го понякога, че плаче! — Изглежда удивена, сякаш е абсолютно немислимо големият ѝ брат да плаче. — Ами ако се самоубие? Най-много се страхувам от това, защото самоубийствата при тийнейджърите са голям проблем!


„Още един забавен факт, научен в часа по здравна просвета“ — помисля си Ходжис. Не че е лъжа.


— Тийнс не си измисля — намесва се Барбара. — Историята наистина е невероятна.


— Тогава да я чуем — кимва Ходжис. — Започни от самото начало.


Тина дълбоко си поема въздух и започва.


20.


Ходжис никога не би повярвал, че едно тринайсетгодишно момиче може да го изненада, камо ли пък да го удиви с такава покъртителна история, но наистина е смаян. Не, не е смаян, а поразен. И вярва на всяка дума на хлапачката. Разказът ѝ е твърде невероятен, за да е измислица.


След като свършва, Тина е много по-спокойна. „Познато ми е“ — казва си Ходжис. Не знае дали изповедта е полезна за душата, но несъмнено успокоява нервите.


Отваря вратата и надниква в приемната — Холи седи пред компютъра и реди пасианс. На бюрото е оставила плик, пълен с енергийни десертчета — достатъчно количество за четирима им в случай на обсада.


— Ела за малко, Холс — казва ѝ. — Налага се да ми помогнеш. Вземи и десертчетата.


Тя колебливо влиза в кабинета, поглежда Тина Саубърс и въздъхва с облекчение. Още повече се успокоява, когато момичетата вземат по едно десертче. Ходжис посяга към плика. Хапна на обяд една салата, обаче му се струва, че е било преди месец, а и вегетарианският бургер не го засити. Понякога си мечтае да отиде в „Макдоналдс“ и да си поръча всичко в менюто.


— Ммм, с малини. Вкусно е — с пълна уста отбелязва Барбара. — Твоето какво е, Тийнс?


— Лимоново — отговаря Тина. — Наистина е вкусно. Благодаря, господин Ходжис. Благодаря, госпожице Холи.


Холи се обръща към Барбара:


— Какво каза на майка си?


— Че отиваме да гледаме „Замръзналото кралство“ — версията, в която публиката припява. Дават го всеки следобед в „Синема Севън“. Върви от сто години. — Заговорнически намига на приятелката си, която също ѝ намига. — Мама разреши да се приберем сами с автобуса, но държи най-късно до шест да сме вкъщи. Тина ще спи у нас.


„Нямаме много време“ — казва си Ходжис и се обръща към Тина:


— Разкажи отново всичко, за да го чуе и Холи. Тя е моята асистентка и е много умна. Освен това умее да пази тайна.


Тина, вече успокоена, разказва пак цялата история, този път с повече подробности. Холи съсредоточено я слуша. Тиковете ѝ, характерни за синдрома на Аспергер, почти изчезват, както се случва винаги, когато вниманието ѝ е погълнато от нещо. Само пръстите ѝ барабанят по бедрата ѝ, сякаш пише на невидима клавиатура.


Изчаква момичето да свърши и го пита:


— Парите започнаха да пристигат през февруари 2010, така ли?


— През февруари или през март. Спомням си добре, защото тогава нашите се джафкаха много често. Татко беше останал без работа… беше инвалид, не можеше да ходи… мама му се караше, че пуши, а цигарите са скъпи…


— Мразя караниците — отбелязва Холи. — Като чуя някой да повишава глас, ми призлява.


Тина я поглежда с благодарност.


— Кога разговаряхте с брат ти за дублоните? — намесва се Ходжис — Преди да започнете да получавате пликовете с парите или след това?


— Преди. Но малко преди това — без колебание отговоря тя.


— И всеки месец получавахте по петстотин долара, така ли? — пита Холи.


— Понякога на по-кратки интервали, например през три седмици, но понякога минаваше повече време. Минеше ли повече от месец, нашите решаваха, че това е краят. Веднъж — май бяха чакали шест седмици — татко каза на мама: „Е, беше хубаво, но свърши.“


— Спомняш ли си точно кога се случи? — Холи се привежда към Тина. Очите ѝ блестят, пръстите ѝ престават да барабанят. В подобни моменти Ходжис се радва, защото от неврозата ѝ няма и следа.


— Ммм… — Тина сбърчва вежди. — Около рождения ми ден. Да, определено. Ставах на дванайсет. Пит не присъства на тържеството. Бяхме в пролетна ваканция и приятелят му Рори го покани на екскурзия с техните до Дисни Уърлд. Беше отвратителен рожден ден, защото му завиждах, че отива там, а пък аз… — Млъква, поглежда Барбара, след това Ходжис и накрая Холи, в която, изглежда, вижда патицата-майка.


— Сега разбирам защо парите закъсняха! Защото Пит беше във Флорида!


Холи се обръща към Ходжис, поусмихва се, после отново заговаря на Тина:


— Може би. Винаги ли бяха в банкноти от по двайсет и по петдесет долара?


— Да. Виждала съм ги много пъти.


— Кога престанаха да пристигат?


— През септември. Малко преди отново да тръгнем на училище. За разлика от друг път имаше бележка. Доколкото си спомням, пишеше: „Последните са, съжалявам, но няма повече.“


— А ти кога каза на брат си, че според теб той е изпращал парите?


— Малко след това. Не си призна, обаче знам, че е бил Пит. Може би вината е моя, защото непрекъснато говорех за частното училище „Чапъл Ридж“… и веднъж той каза: „Жалко, че парите свършиха, иначе щеше да се запишеш там.“ Може да е направил някоя глупост и да съжалява, но да е твърде късно!


Тя отново се разплаква. Барбара я прегръща и се опитва да я утеши. Холи отново започва да барабани с пръсти, но не показва други признаци на невроза; замислила се е и сякаш не забелязва нищо около себе си. На Ходжис му се струва, че вижда как колелцата в мозъка ѝ се въртят. Той също иска да я разпита, но засега предпочита да остави инициативата на асистентката си.


Холи изчаква Тина да престане да ридае и продължава да я разпитва:


— Спомена, че една вечер го заварила в стаята му — държал някаква тетрадка и като видял сестра си, се сепнал и побързал да пъхне тетрадката под възглавницата си.


— Да.


— Кога се случи — малко преди да престанете да получавате парите ли?


— Май да.


— Училищна тетрадка ли беше?


— Не, беше черна и изглеждаше скъпа. С ластиче, което я захваща отвън.


— Джером има такива тетрадки — обажда се Барбара. — Казва, че били подвързани с молескин, което било кожа на къртица191. Може ли още едно десертче?


— Хапни си колкото искаш. — Ходжис взема бележник от бюрото си и записва: „Молескин“. После се обръща пак към Тина: — Да не е било счетоводна книга?


Тина престава да развива опаковката на десертчето и свъсва вежди:


— Не ви разбрах.


— Възможно е да си е водил сметка колко от парите е похарчил и колко му остават.


— Може би, но тетрадката приличаше по-скоро на луксозен дневник.


Холи поглежда Ходжис. Той леко ѝ кимва: „Сега си ти.“


— Браво, Тина, от теб ще излезе идеална свидетелка. Нали, Бил?


Той кимва.


— И така, брат ти кога си пусна мустаци?


— Миналия месец. Или може би в края на април. Нашите му казаха, че е тъпо. Татко го подиграваше, че прилича на бутафорен каубой, каквото и да означава това. Но той отказа да махне мустаците. Казах си, че преминава през някакъв период. — Обръща се към Барбара: — Нали се сещаш как като малки подражавахме на прическата на Хана Монтана?


Барбара прави кисела физиономия:


— Предпочитам да не си спомням. — Обръща се към Ходжис: — Майка ми изпадна в потрес.


— И оттогава го мъчи нещо, така ли? — пита я Холи. — Откакто пусна мустаци?


— Отначало не беше много разтревожен, само изнервен. Но през последните две седмици наистина го гони страх. Чак аз започнах да се плаша! Тръпки ме побиват!


Ходжис се обръща към Холи, за да разбере дали има още въпроси. Погледът ѝ му казва: „Давай, ти си.“


— Тина, мисля да се заема с този случай, но първо трябва да поговоря с брат ти. Знаеш го, нали?


— Да — прошепва тя и оставя на подлакътника на дивана десертчето, от което е отхапала само веднъж. — Ох, как ще се вбеси!


— Нищо не се знае — намесва се Холи. — Може да изпита облекчение, че някой го е принудил да признае истината.


„Говори от собствен опит“ — казва си Ходжис.


— Наистина ли? — едва чуто пита Тина.


— Да!


— Добре, обаче този уикенд Пит заминава за „Ривър Бенд Ризорт“. Там ще се проведе заседание на ученическия парламент, а догодина той ще е вицепрезидент на випуска си. Ако догодина още е в гимназията. — Тина подпира челото си с длан — жест на отчаяна безпомощност, жест на зрял човек, от който сърцето на Ходжис се свива. — Ако не е в затвора. За грабеж.


Холи я гледа със съчувствие, но не дръзва да я прегърне, а Барбара е твърде изплашена от мисълта, че брат ѝ ще влезе в затвора, за да обърне внимание на приятелката си. Няма как — на Ходжис се пада ролята на утешител. Хваща дланите на Тина, които почти изчезват в мечешките му лапи:


— Не бой се, не вярвам да се случи. Но определено мисля, че на брат ти е необходима помощ. Кога се връща?


— В неделя вечерта.


— Предлагам в понеделник да го изчакам след часовете, за да поговорим. Как смяташ, ще има ли ефект?


— Предполагам. — Тина изглежда капнала от умора. — Обикновено взема автобуса, но може да го хванете на излизане от училище.


— А ти нали няма да се безпокоиш излишно?


— Аз ще се грижа за нея — обажда се Барбара и звучно млясва приятелката си. Тина невесело се усмихва.


— Какво ще правите сега? — пита Ходжис. — Май закъсняхте за прожекцията.


— Отиваме у нас — решава Барбара. — Ще кажем на мама, че сме се отказали да гледаме филма. Което е близо до истината, нали?


— Да, така е. Имате ли пари за такси?


— Ще вземем автобуса — отговаря тя. — Имаме карти. На идване хванахме такси, защото бързахме, нали, Тина?


— Да. — Тина поглежда Ходжис, после Холи. — Тревожа се за него, но ви моля да не казвате на нашите. Поне засега. Обещавате ли?


Ходжис обещава от името на двамата. Не вярва да възникне проблем, след като през уикенда момчето ще е извън града. Помолва Холи да придружи момичетата до спирката и да ги качи на автобуса за Уест Сайд.


Тя кимва и им връчва плика с десертчетата. Останали са най-малко дузина.


21.


Холи се връща и влиза в кабинета на шефа си; този път си е взела айпада.


— Мисията е изпълнена — рапортува. — Взеха четворката до Тийбъри Лейн.


— Как беше настроението на малката Саубърс?


— Много по-добро. Докато чакаха автобуса, с Барбара упражняваха някаква танцова стъпка, която видели по телевизията. Искаха и аз да опитам.


— И?


— Абсурд. Темерутите не танцуват.


Не се усмихва, но може би се шегува. Напоследък ѝ се случва, но невинаги се разбира кога се майтапи и кога е сериозна. За Ходжис Холи Гибни все още е загадка — донякъде, разбира се — и вероятно ще си остане.


— Дали майката на Барбара ще ги принуди да изплюят камъчето? Много е проницателна, а уикендът може да се окаже прекалено дълъг за момичета, криещи важна тайна.


— Може би, но не ми се вярва. Тина доста се успокои, след като сподели с нас какво я мъчи.


Ходжис се усмихва:


— Сигурно е така, щом е танцувала на автобусната спирка. Е? Какво мислиш?


— За какво по-точно?


— Да започнем с парите.


Тя прави справка в айпада и машинално отмята назад косата си:


— Парите започват да пристигат през февруари 2010 и спират през септември миналата година. Общо четирийсет и четири месеца. Ако братът…


— Пит.


— Ако Пийт е пращал на родителите си по петстотин долара на месец, това прави двайсет и две хиляди долара. Плюс-минус. Не е баснословна сума, но…


— Но е грандиозна за едно хлапе — довършва мисълта ѝ Ходжис. — Особено ако е започнал да изпраща парите, когато е бил на възрастта на Тина.


Споглеждат се. Фактът, че Холи се осмелява да го погледне, е най-забележителната промяна, настъпила у болезнено плахата жена, с която той се запозна преди години. Мълчат десетина секунди, после казват едновременно:


— Тоест…


— Как…


— Първо ти — засмива се Ходжис.


Без да го гледа в очите (нещо, което ѝ се удава само от време на време, дори когато е погълната от някакъв проблем), тя обяснява:


— Сетих се за онова, което Пит е разказал на сестра си — за заровено съкровище, злато, скъпоценни камъни, дублони… Струва ми се, че е важно. Не вярвам да е откраднал парите. Мисля, че ги е намерил.


— Най-вероятно. Тринайсетгодишните хлапета не обират банки, колкото и да са безразсъдни. Но как едно момче се е натъкнало на такова богатство?


— Не знам. Ще потърся в интернет и вероятно ще излезе дълъг списък с обири, извършени през този период. Парите са намерени най-рано през февруари 2010, тоест можем да заключим с голяма доза сигурност, че обирът е станал преди 2010. Двайсет и две хиляди долара представляват голяма сума и кражбата със сигурност е отразена в медиите, но какви параметри да заложа? Колко години назад да се върна? Пет? Десет? Дори да са само пет — от 2005 до 2010, — ще получа прекалено много информация, защото трябва да включа и съседните два щата. Не мислиш ли?


— Даже да претърсиш целия Среден Запад, надали ще стигнеш до извършителя. — Ходжис си мисли за Оливър Мадън, който през кариерата си вероятно е измамил стотици хора и десетки организации. Експерт в създаването на фалшиви банкови сметки, Оли едва ли се е доверявал на банките за собствените си пари. Не, сто на сто има и парички в брой, скътани на тайно място.


— Защо смяташ така?


— Ще търсиш информация за обрани банки, бюра за бързи кредити, пунктове за залагания на надбягвания с хрътки или на бейзболни мачове. Но крадецът — или крадците — може да са обрали пода при игра на покер в частен дом или да са пречукали наркопласьор на Еджмънт Авеню. Може да са влезли с взлом във всяка къща в Атланта, в Сан Диего или където и да е. Възможно е собственикът да не е съобщил на полицията за липсващите пари.


— Особено ако не ги е декларирал пред данъчните служби — отбелязва Холи. — Да, да, да, имаш право. Тогава какво ще правим?


— Ще поговорим с Питър Саубърс — честно казано, изгарям от нетърпение да чуя неговата версия. Мислех, че всичко съм видял на този свят, обаче на подобен случай не съм попадал.


— Ако искаш, поговори с него още тази вечер. Заминава чак утре сутринта. Взех номера на Тина — мога да ѝ се обадя и да ѝ поискам номера на брат ѝ.


— Не, предпочитам да изчакам. Може би пътуването ще го успокои, ще му даде време да размисли. Нека и Тина да прекара два спокойни дни. Можем да изчакаме до понеделник, няма да е късно.


— Ами черната тетрадка, която Тина е видяла? Скъпата марка „Молескин“? Някакви идеи?


— Вероятно няма връзка с парите. Може би е неговият дневник „Петдесет нюанса блаженство“, в който си фантазира за секс с красавицата на чина зад него.


Холи изразява мнението си за това предположение с едно недоверчиво „Хм“ и закрачва нервно из стаята:


— Знаеш ли какво ме смущава? Интервалът във времето.


— В смисъл?


— Последните пари пристигат през септември, придружени с бележка, че за съжаление няма повече. Но според Тина брат ѝ е започнал да се държи странно чак през април или през май. Седем месеца е съвсем спокоен и нормален, после изведнъж пуска мустаци и изглежда много разтревожен. Какво се е случило? Някакви предположения?


— Трябвали са му още пари, та сестра му да се запише в училището на Барбара. Измислил е начин да ги намери, но нещо се е провалило.


— Да! Точно така мисля и аз! — Тя скръства ръце на гърдите си и обгръща лактите си с длани: самоуспокоителен жест, който Ходжис е наблюдавал много пъти. — Жалко, че Тина не е надникнала в тетрадката! Тетрадката „Молескин“.


— Шесто чувство ли е или някакво логическо разсъждение, което не разбирам?


— Бих искала да знам защо толкова бързо я е скрил от нея. — Заобиколила успешно въпроса на Ходжис, Холи тръгва към вратата. — Ще потърся обири, извършени между 2001 и 2009. Знам, че шансът да изскочи нещо не е голям, но все пак е някакво начало. Ти какво ще правиш?


— Ще се прибера. Ще поразсъждавам върху този случай. Утре ми предстои изземване на колите на няколко длъжници, после ще издирвам някой си Диджон Фрейзър, който е пуснат под гаранция, но се укрива я при мащехата си, я при бившата си жена. След това ще гледам по телевизията мач на „Индианците“, може да отида на кино…


Лицето ѝ грейва:


— Може ли да дойда с теб?


— Щом искаш, разбира се.


— А може ли да избера филма?


— Само ако обещаеш да не е идиотска романтична комедия с Дженифър Анистън.


— Дженифър Анистън е много добра, но недооценена комедийна актриса. Знаеш ли, че играе в първата версия на „Леприкон“ от 1993?


— Холи, ти си извор на информация, обаче избягваш важния въпрос. Никакви лигави бози или ще отида сам.


— Сигурно ще намерим нещо по вкуса и на двама ни. — Холи отново избягва погледа му. — Нали братът на Тина няма да пострада? Нали не смяташ, че в отчаянието си ще направи опит за самоубийство?


— Съдейки по действията му, не. Рискувал е заради семейството си. Хората, проявяващи съчувствие, не са склонни към самоубийство. Впрочем не ти ли се струва странно как сестричката се е досетила, че Питър изпраща парите, а на родителите им дори не им е хрумнало?


Блясъкът в очите на асистентката му угасва и за миг тя заприличва на Холи от едно време: саможива невротичка — тип, който японците наричат „хикикомори“.


— Родителите понякога са много тъпи — заявява и излиза.


„Да — мисли си Ходжис, — твоите несъмнено бяха.“


Отива до прозореца, сключва ръце зад гърба си и се взира в Марлборо Стрийт, където трафикът вече е натоварен. Пита се дали Холи се е сетила за втората вероятна причина за тревожността на момчето: престъпниците са се върнали за скритите пари и са открили, че ги няма.


И някак си са разбрали кой ги е взел.


22.


„Щатски център за ремонт на мотоциклети и двигатели“ не е нито щатски, нито даже градски център, а паянтова барака от ръждясала гофрирана ламарина на хвърлей от стадиона на „Мармотите“ в Саут Сайд. Отпред под найлоновите триъгълни знаменца, поклащащи се вяло на провиснал кабел, са строени мотоциклети за продажба, повечето с доста ненадежден вид. До бараката клечи шишкав мъж с кожено яке и почиства с хартиени кърпички охлузванията по тялото си. Поглежда Морис, но не продумва. Морис също не проговаря. Наложи му се да върви пеш от Еджмънт Авеню дотук — близо два километра под жарещото сутрешно слънце, — защото автобусите пътуват до стадиона само когато играят „Мармотите“.


Влиза в сервиза и вижда Чарли Робърсън, който се е настанил на изцапана с грес седалка от кола пред полуразглобен „Харли Дейвидсън“. Отначало Чарли не го забелязва: извадил е акумулатора на харлито и внимателно го оглежда. Морис пък внимателно оглежда Чарли: сигурно е чукнал седемдесетте, но е същият як, мускулест мъжага. Косата около голото му теме е вече побеляла. Носи тениска с отрязани ръкави и на единия му бицепс се вижда поизбледняла затворническа татуировка: „БЯЛА СИЛА ВЕ4НО.“


„Живото свидетелство за някои мои успехи“ — с усмивка си казва Морис.


Чарли излежаваше доживотна присъда в „Уейнсвил“ за убийството на богата възрастна дама, живееща на Уиланд Авеню в Брансън Парк. През нощта тя се събудила и го хванала да тършува из къщата ѝ. Може би преди да я пребие, може би след това той я изнасилил, докато умирала в коридора на втория етаж. Случаят беше кристално ясен. Очевидци потвърдили, че Робърсън се е навъртал из квартала; камерите на портала пред богаташкия дом го заснели в деня преди обира; няколко от аверите му, мотивирани от обещанието на прокурора за предсрочно освобождаване, заявили, че е обсъждал с тях плановете си да обере тъкмо тази къща и тъкмо тази жена. На всичкото отгоре Чарли имал километрично полицейско досие заради множество кражби и нападения. Съдебните заседатели го обявили за виновен, съдията му дал до „живот без право на замяна“ и Робърсън заменил ремонта на мотоциклети с шиене на джинси и с лакиране на мебели.


— Не отричам, че съм правил кофти неща, обаче не съм претрепал бабата — повтаряше той на Морис. — Канех се да я изръшкам, имах кода на шибаната охранителна система, но един мръсник ме изпревари. Знам кой е, щото само на него бях казал кода. Лайното свидетелства срещу мен и ако някога изляза жив оттук, ще му светя маслото. Ако щеш ми вярвай.


Морис нито му повярва, нито не му повярва — след две години в „Уейнсвил“ се беше убедил, че затворът е пълен с хора, твърдящи, че са невинни като агънца, — но когато Чарли го помоли да пише на организацията на Бари Шек201, той се нави. Това му беше работата — истинската работа в затвора.


Оказа се, че обирджията-изнасилвач-убиец е оставил сперма по бельото на възрастната жена, което още се съхраняваше в една от големите общински зали за веществени доказателства по делата, а адвокатът от „Проект «Невинност»“ го откри и изиска ДНК анализ — метод, който не е съществувал по времето на осъждането на Робърсън, — и резултатите от теста показаха, че спермата не е на Чарли. Адвокатът възложи на частен детектив да издири някои от свидетелите на обвинението. Един от тях, болен от рак на черния дроб, който скоро щеше да го убие, не само се отрече от показанията си, но и призна, че е истинският извършител, може би с надеждата да получи пропуск за рая.


— Здрасти, Чарли — казва Морис. — Помниш ли ме?


Робърсън се обръща, примижава и се изправя:


— Мори? Мори Белами?


— Самият той.


— Мамка му, да т’еба!


„Няма да те огрее“ — си казва Морис, но когато Робърсън оставя акумулатора върху седалката на харлито и пристъпва към него с широко разтворени обятия, търпеливо издържа задължителната дружеска прегръдка с потупвания по гърба. Даже се насилва да откликне с взаимност. Яките мускули под мърлявата тениска на Чарли са малко плашещи.


Робърсън се отдръпва и усмивката му оголва оределите му зъби:


— Исусе Христе! Предсрочно ли?


— Да.


— Значи бабата най-сетне махна копитото си от врата ти?


— Да.


— Мамка му, страхотно! Ела отзад в стаичката да ударим по едно! Имам бърбън.


Морис отрицателно поклаща глава:


— Благодаря, но пиенето не ми понася. А и инспекторът може да ме накара да дам урина за тест. Сутринта се обадих в работата, че съм болен, не бива да рискувам повече.


— Кой е инспекторът?


— Макфарлънд.


— Черният тулуп ли?


— Тъмнокож е, да.


— Не е най-гадният, но да, отначало всички те държат изкъсо. Нищо де, ела да седнем в канцеларията, ще ударя едно заради теб. Абе, знаеш ли, че Дък е хвърлил топа?


Морис знаеше — чу новината малко преди да го освободят. Дък Дъкуърт беше първият му покровител, който го отърва от изнасилванията на съкафезника му и неговите дружки. Морис не се натъжи кой знае колко. Хората се раждат и умират. Заеби, хич да не ти пука.


Робърсън поклаща глава и сваля една бутилка от най-горния рафт на метален шкаф, пълен с инструменти и с резервни части:


— Нещо мозъчно било. Дето викат, всички сме с единия крак в гроба. — Налива бърбън в чаша с надпис „НАЙ-ГОЛЕМИЯТ СПЕЦ ПО ПРЕГРЪДКИ“ и вдига тост. — За стария Дъки! — Отпива, премлясва и пак вдига чашата. — А сега за теб! Мори Белами, излязъл от пандиза жив и здрав! Къде те туриха да бачкаш? В някоя канцелария ли са те заврели?


Морис разказва за работата си в ЦКИ и продължава дружелюбно да дърдори, докато Робърсън отново си налива. Не му завижда, задето спокойно може да пие — самият той мрази алкохола, който му отне толкова много години от живота, но си мисли, че ако Чарли направи главата, по-лесно ще го склони да изпълни молбата му.


След като преценява, че моментът е назрял, подхваща:


— Беше ми казал, че ако някога ме освободят и ми потрябва нещо, мога да разчитам на теб.


— Да, да… обаче не вярвах, че излезеш, Мори. Онази правоверна крава, дето си я изчукал, ти беше стъпила много яко на врата. — Робърсън се изкисква и пак си налива.


— Трябва ми кола, Чарли. Не за дълго. За по-малко от дванайсет часа.


— Кога я искаш?


— Тази нощ. По-точно вечерта. Ще я използвам през нощта, после ще ти я върна.


Робърсън вече не се смее.


— Това е по-голям риск, отколкото да удариш едно уиски, Мори.


— За теб не е. Ти не си в пробация.


— Да, най-много да ме плеснат през пръстите. Обаче шофиране без книжка е сериозно провинение и като нищо ще те опандизят пак. Не ме разбирай криво, не се дърпам, но искам да съм сигурен, че си наясно с риска.


— Наясно съм.


Робърсън отново си долива, отпива малки глътки и размишлява. Морис не би искал да е собственикът на мотора, който Чарли ще поправя след тази мила среща.


Най-сетне Робърсън казва:


— Може ли да е пикап вместо кола? Имам един неголям, автоматик е. Отстрани пише „Цветя — Джоунс“, обаче надписът е избледнял, едва се вижда. Искаш ли да го погледнеш?


Морис иска и само като го зърва, си помисля, че малкият черен пикап е дар божи, ако, разбира се, е в движение. Робърсън го уверява, че пикапът си е екстра, макар да е навъртял километри, колкото да обиколи два пъти екватора.


— В петък затварям по-рано, някъде към три. Ще го заредя с бензин и ще оставя ключовете под дясната предна гума.


— Идеално — кимва Морис. Ще отиде в ЦКИ, ще каже на тъпия шишкав шеф, че е имал стомашно разстройство, но се е оправил, като пчеличка ще работи в канцеларията до четири и след това ще се върне тук.


— Хей, май „Мармотите“ играят тази вечер, а?


— Да, с „Драконите“ от Дейтън. Защо? Гледа ти се бейзбол, а? Ако решиш, навитак съм.


— Друг път може би. Мисля си, че бих могъл да върна пикапа тук около десет, да го паркирам на същото място и да се прибера с автобуса от стадиона.


— Мори си е Мори — казва Робърсън и с пръст почуква слепоочието си. Очите му са доста зачервени. — Умен като котарак.


— Само гледай да оставиш ключовете под гумата — му напомня Морис. Ще е гаден номер старият да се насвятка с евтин бърбън и да забрави.


— Можеш да разчиташ, брато. Задължен съм ти до гроб.


Емоционалният момент налага още една дружеска прегръдка с аромат на пот, бърбън и евтин афтършейв. Робърсън притиска стария си приятел толкова здраво, че дъхът на Морис секва, но, слава богу, бързо го пуска. Докато вървят обратно към бараката, Морис си мисли, че само след дванайсет часа, може би дори по-рано, тетрадките на Ротстийн отново ще са в ръцете му. При такава опияняваща перспектива кому е нужен бърбън?


— Мога ли да те попитам нещо, Чарли? Защо работиш тук? Беше се наточил да получиш куп пари като обезщетение за престоя си в затвора.


— Абе, как да ти кажа… заплашиха ме, че ще ми повдигнат стари обвинения. — Робърсън пак сяда пред мотоциклета, който ремонтира. Взема френски ключ и потупва с него по изцапания с грес крачол на панталона си. — Ако добавят и едно голямо мазало в Мисури, пак ще ми лепнат доживотен. Като рецидивист. Имало закон — „закон за трите престъпления“ или някаква подобна тъпотия. Та накрая сключих нещо като сделка. — Вперва в Морис зачервените си очи и въпреки яките бицепси (явно не е загубил навика си от затвора да тренира) изглежда стар и грохнал, може би скоро ще изглежда и болнав. Ако вече не го е налазила някоя болест. — Накрая пак ти го начукват, братко. Начукват ти го яко в гъза. Ако много мърдаш, ти влиза още по-дълбоко. Затова вземай каквото ти дават и се махай. Аз моето си го взех и то ми стига.


— Заеби, хич да не ти пука — промърморва Морис.


Робърсън гръмко се засмива:


— Помня ти го този лаф! И е много точен!


— Гледай да оставиш ключовете.


— Ще ги оставя, братко. — Робърсън повдига показалец, почернял от грес, и го размахва. — А ти гледай да не те сгащят! Послушай стареца.


„Няма да ме сгащят — си казва Морис. — Чаках твърде дълго.“


— Последен въпрос.


Робърсън наостря уши.


— Да ти се намира пистолет? — пита Морис и като вижда изражението на „бойния си другар“, бързо добавя: — Няма да го използвам. Искам го за всеки случай.


Робърсън поклаща глава:


— Няма да стане. За пистолет няма само да ме плеснат през пръстите, а ще ми го вкарат яко.


— Няма да издам, че ти си ми го дал.


Зачервените очи се взират изпитателно в Морис.


— Да ти кажа честно, брато, бая си увреден от затвора, та да носиш оръжие. Ще вземеш да се гръмнеш в тъпата кратуна. Кола ще ти осигуря. Длъжник съм ти. Ама пистолет потърси другаде.


23.


Същия петък в три часа следобед Морис е на косъм да унищожи произведения на модерното изкуство на стойност двайсет милиона долара. Не да ги унищожи в буквалния смисъл, а да изтрие регистъра с творбите плюс справката за произхода им и информацията за дузина богати дарители на ЦКИ. Бъхтил се беше няколко седмици, за да създаде протокол за търсене на данни, който да покрива всички придобивки на Културния център от началото на двайсет и първи век. Въпросният протокол е истинско произведение на изкуството, а днес следобед, вместо да кликне с мишката върху най-голямата папка и да я прехвърли в основната, той я изпрати в кошчето при купищата изтрити сведения. Остарялата и тромава компютърна система на ЦКИ е задръстена с безполезна информация, включително с данни за камара експонати, които още през 2005 са преместени в нюйоркския музей „Метрополитън“. Морис се кани да изпразни кошчето, за да отвори място за още боклуци, и е готов да натисне клавиша, когато осъзнава, че е на косъм да изпрати в небитието много ценен файл.


За момент се чувства тъй, сякаш е в „Уейнсвил“ и се мъчи да скрие контрабандна стока поради слух за предстояща проверка. Даже да е нещо безобидно, да речем пакет бисквити „Киблер“, достатъчно е надзирателят да те нарочи, ако е в гадно настроение. Морис поглежда пръста си, който е на милиметър от проклетия клавиш „Изтрий“, и като опарен дръпва ръката си. Сърцето му бие до пръсване. Къде му е умът, за бога?


В този момент шибаният шишкав шеф надзърта в тясното като килер работно помещение на Морис. По стените на кабинките, в които се трудят другите пчелички, висят снимки на техните приятели, приятелки, майки, братя и бащи. Дори на въшливите им домашни кучета. В клетката на Морис има само картичка от Париж, където открай време мечтае да отиде. Като че ли някога ще го огрее.


— Всичко наред ли е, Морис? — пита шибаният шишкав шеф.


— О, да — отговаря той и се моли дебелакът да не погледне екрана. Макар че даже да погледне, няма да зацепи какво вижда. Тлъстият копелдак може да изпраща имейли и криво-ляво да използва Гугъл, но оттам нататък е гола вода. Обаче живее с жена си и децата си в къща в тузарските предградия, а не в „Резиденция «Дървеница»“, където по цяла нощ ненормалници ругаят въображаеми врагове.


— Чудесно. Продължавай.


„А ти си изнеси дебелия задник и продължи по коридора“ — помисля си Морис.


Шибаният шишкав шеф се изнизва и вероятно се запътва към бюфета, за да се наплюска. Морис кликва на кошчето, хваща файла, който без малко щеше да изтрие, и го премества в главната папка. Не е кой знае каква операция, но след като я свършва, въздъхва с такова облекчение, сякаш е обезвредил бомба.


„Къде ти е умът?“ — се сгълчава отново.


Реторичен въпрос. Умът му е в тетрадките на Ротстийн, които вече са толкова близо. Мисли и за пикапа и колко ще е страшно да шофира пак след толкова години в затвора. Един чукнат калник… едно ченге, гледащо го с подозрение…


„Трябва да издържа още малко — казва си. — Трябва!“


Но претовареният му мозък започва да прегрява. Мъчи се да си внуши, че всичко ще се подреди, когато тетрадките отново са в ръцете му (както и парите, макар че те не са толкова важни). Само да ги скрие в гардероба в гадната си стая в „Резиденция «Дървеница»“ и ще си отдъхне. Но сега стресът е убийствен. Предизвикан е и от съвършено новата среда, от новото, истинско работно място, от шефа, който не е със сивата униформа, но пак трябва да му се подмазва като на надзирателите. Като се прибави и необходимостта тази нощ без книжка да шофира нерегистрирана кола…


„След десет часа всичко ще изглежда много по-розово — помисля си. — Заеби, хич да не ти пука — трябва да се вземеш в ръце.“


— Да! — прошепва и избърсва потта, избила над горната му устна.


24.


Точно в четири съхранява файловете, върху които е работил, затваря всички приложения и изключва компютъра. Слиза в лъскавото фоайе на ЦКИ и пред очите му (като кошмарен сън наяве) се изпречва Елис Макфарлънд — стои разкрачен, сключил е длани зад гърба си и внимателно изучава картина на Едуард Хопър като страстен любител на изкуството, какъвто със сигурност не е.


Без да се обръща (Морис съзнава, че вероятно е видял отражението му в стъклото, но въпреки това е поразен), чернокожият подхвърля:


— Здрасти, Мори. Как си, мой човек?


„Знае! — изтръпва Морис. — И то не само за пикапа. Знае всичко.“


Дава си сметка, че не може да е вярно, но онзи Морис, който още е в затвора и завинаги ще остане там, го уверява, че е самата истина. Струва му се, че челото му е прозрачно като стъкло и че всичко в главата му — всяка бурмичка, всяко нажежено от въртене зъбно колело — е видимо за надзорника.


— Добре съм, господин Макфарлънд.


Днес чернокожият е с карирано спортно сако с размерите на голям килим. Оглежда Морис от главата до петите, после заковава поглед в лицето му. Морис напряга всичките си сили, за да не извърне гузно очи.


— Не ми харесваш, готин. Блед си, имаш тъмни сенки под очите. Да не употребяваш нещо забранено, Мори?


— Не, сър.


— И не правиш нещо забранено, така ли?


— Не. — Мисли за пикапа с все още видимия надпис „ЦВЕТЯ — ДЖОУНС“, който го чака в Саут Сайд. Ключовете сигурно са вече под гумата.


— Не какво?


— Не, сър.


— Аха. Може би си пипнал грип, а? Защото, честно казано, приличаш на разпльокано петкилограмово лайно.


— За малко щях да объркам нещо в работата — признава Морис. — Надали щеше да е фатално, но щеше да се наложи да повикат компютърен специалист и евентуално да изключат главния сървър. Щях яко да загазя.


— Добре дошъл в света на трудовите хора — с нулево съчувствие промърморва Макфарлънд.


— За мен е по-различно! — избухва Морис. О, боже, колко е разтоварващо да изпусне малко пара, особено когато става дума за нещо безобидно. — Вие би трябвало да знаете най-добре! Всеки друг служител би се отървал с мъмрене, но не и аз! А пък ако ме уволнят, ще ме върнете в затвора, и то заради моментно невнимание, а не заради съзнателна простъпка.


— Може би — съгласява се Макфарлънд и пак се втренчва в картината, на която мъж и жена седят в стая и явно се стремят да не се гледат. — Може би не.


— Шефът ми има зъб — продължава Морис. Съзнава, че звучи като мрънкало, и може би наистина мрънка. — Знам четири пъти повече от него за компютърната система в ЦКИ и това го вбесява. С удоволствие ще се отърве от мен.


— Май те гони параноя. — Чернокожият исполин отново сключва ръце върху монументалните си задни части и внезапно Морис прозира защо е дошъл. Проследил го е до мотоциклетния сервиз на Чарли Робърсън и е разбрал, че крои нещо. Осъзнава, че греши. Осъзнава, че не греши.


— Защо позволяват на освободен условно като мен да бърника във файловете им? Ако изпортя нещо, както без малко щеше да се случи, ще им струвам много скъпо.


— А ти какво очакваше да вършиш в свободния свят? — пита Макфарлънд и продължава да се взира в картината на Хопър, назована „Апартамент 16-А“. Изглежда запленен от нея, но Морис не се връзва. Чернокожият не разглежда картината, а отражението му в стъклото. Изследва го. — Твърде кекав си и твърде стар, за да редиш кашони в склад или да бачкаш като градинар. — Обръща се и добавя: — Нарича се „политика на ресоциализация“, мой човек. Не съм я измислил аз. Ако не ти харесва, оплачи се на президента.


— Извинете.


— Извинете кой?


— Извинете, господин Макфарлънд.


— Благодаря, така е по-добре. А сега да идем в мъжката тоалетна, където ще се изпишкаш в чашка, за да докажеш, че параноята ти не е предизвикана от наркотици.


Последните служители напускат офисите и си тръгват. Някои изпод око поглеждат Морис и чернокожия бабаит, после бързо отместват погледи. На Морис му идва да им изкрещи: „Да, така е, това е моят надзорник! Зяпайте, кретени!“


Двамата влизат в мъжката тоалетна, която за щастие е празна. Макфарлънд се обляга на стената, скръства ръце на гърдите си и наблюдава как Морис вади сбръчкания си пенис и се изпикава в пластмасовата чашка. След трийсет секунди урината не се е оцветила в синьо и той връща чашката на Морис:


— Поздравления, мой човек. Хвърли я.


Морис се подчинява. Надзорникът щателно си измива ръцете, сапунисвайки ги чак до китките.


— Нямам СПИН, ако това ви притеснява. Минах задължителния тест, преди да ме освободят.


Макфарлънд методично избърсва мечешките си лапи. Взира се в огледалото (може би със съжаление, че няма коса, за да се среши), после се обръща към Морис:


— Може да не се друсаш, но видът ти хич не ми харесва.


Морис не продумва.


— Ще ти кажа нещо, на което ме е научил осемнайсетгодишният ми опит. Има два вида хора в пробация. Само два: вълци и агнета. Ти си твърде стар за вълк, но не съм съвсем сигурен, че го загряваш. Май не си го „интернализирал“, както се изразяват психолозите. Не знам какви вълчи работи са ти в главата — може да е нещо маловажно, като да откраднеш кламери от офиса например, но каквото и да е, избий си го от ума. Дърт си за вълк и безнадеждно дърт, за да ми избягаш.


След като споделя тази мъдрост, той излиза. Морис също тръгва към вратата, но преди да се доближи до нея, краката му се подкосяват. Обръща се, подпира се на умивалника, за да не се свлече на пода, и преплитайки крака, се втурва в една от кабинките. Сяда на чинията и навежда глава, докато тя почти допира коленете му. Затваря очи, вдишва и издишва няколко пъти. Изчаква бученето в главата му да стихне, става и излиза от тоалетната.


„Сигурно е още тук — мисли си. — Стои пред тъпата картина и я зяпа.“


Само че този път във фоайето е само охранителят, който с подозрение се заглежда в преминаващия Морис.


25.


„Мармотите“ излизат срещу „Драконите“ чак в седем, но автобусите с надпис „ДОВЕ4ЕРА: БЕЙЗБОЛЕН МАЧ“ вървят от пет следобед. Морис взема един до парка, а оттам върви пеша до „Щатски център за ремонт на мотоциклети и двигатели“. Всяка кола, която минава покрай него, го изправя на нокти. Ругае се, задето се скапа в тоалетната след тръгването на надзорника. Ако го беше последвал веднага, щеше да види с каква кола е, а сега всяка може да е неговата. Исполин като Макфарлънд ще се набива на очи, но той не смее да се взира в колите, и то поради две причини. Първо, би изглеждал гузен, нали? Точно така. Като човек с „вълчи“ намерения, който изследва периметъра си. Второ, възможно е да „види“ Макфарлънд дори когато го няма, защото е на ръба на нервен срив. Нищо чудно. Човек издържа само до определено напрежение.


„Всъщност на колко си? На двайсет две? На двайсет и три?“ — беше попитал Ротстийн.


Правилна догадка на наблюдателен човек — тогава Морис беше на двайсет и три. Сега наближава шейсетте, а годините между тогава и сега изчезнаха като дим. Чувал беше да казват: „Сегашните шейсетгодишни са като някогашните четирийсеттодишни“, обаче това са тъпотии. Когато си прекарал повечето от живота си в затвора, да си на шейсет е като да си на седемдесет и пет. Или на осемдесет. Прекалено стар за вълк според господин Макфарлънд.


Е, ще проверим, нали?


Влиза в двора на сервиза — щорите са спуснати, мотоциклетите от тази сутрин са прибрани и заключени. Очаква да чуе как зад него спира кола и Макфарлънд се провиква: „Ей, мой човек, какво търсиш тук?“


Обаче чува само бученето на превозните средства, отиващи към стадиона, и когато стига до празния парцел зад сервиза, невидимият ремък, който стяга гърдите му, се поотпусна. Парцелът е отделен от света с висока стена от гофрирана ламарина, а стените действат успокояващо на Морис. Лоша работа! Знае, че е неестествено, но е факт. Човекът е сбор от преживяванията си.


Приближава се до пикапа — прашен, неголям, и, слава богу, ненабиващ се на очи — и се пресяга под дясната предна гума. Ключовете са там. Сяда зад волана и със задоволство отбелязва, че моторът запалва от раз. Радиото се включва, прокънтява рок. Морис ядосано врътва копчето.


— Ще се справя — казва, намества седалката и хваща волана. — Ще се справя.


И наистина се справя. Шофирането е като каране на колело, не се забравя. Затруднява се само когато се налага да завие срещу потока коли, устремени към стадиона, но дори и това не е голям проблем: след като стои и чака цяла минута, един от автобусите с надпис „ДОВЕ4ЕРА: БЕЙЗБОЛЕН МАЧ“ спира и шофьорът му махва да мине. Платното в обратната посока е почти празно, той минава по новия околовръстен път и така избягва трафика в центъра на града. Приятно му е, че шофира пак. По-точно щеше да му е приятно, ако не го тормозеше съмнението, че Макфарлънд го следва и нарочно не го изпреварва и не го спира, за да разбере какво е намислил „неговият човек“.


Морис спира пред мола на Белоус Авеню и отива в магазина „Всичко за дома и градината“. Шляе се под ярките флуоресцентни лампи, няма за къде да бърза; не може да свърши работата, преди да се стъмни, а през юни се смрачава чак след осем и половина — девет. От секцията с градинарските пособия купува лопата и малка брадва, за да отсече прорасналите корени, ако се наложи. Изглежда, че дървото, надвиснало над речния бряг, е стиснало сандъка в здрава хватка. От щанда с надпис „РАЗПРОДАЖБА“ се снабдява с два големи сака, намалени на двайсет долара парчето. Натоварва покупките отзад на пикапа и тръгва към шофьорската врата.


— Хей! — извиква някой зад него.


Морис се вцепенява, вслушва се в приближаващите стъпки и очаква Макфарлънд да го хване за рамото.


— В този мол има ли супермаркет?


Глас на млад мъж. И белокож. Морис открива, че отново може да диша.


— „Сейфуей“ — отговаря, без да се обърне. Всъщност няма представа има ли супермаркет в мола или не.


— А, добре. Благодаря.


Морис се качва в пикапа и включва двигателя. „Ще се справя — повтаря си. — Мога и ще се справя.“


26.


Бавно шофира по улиците с имена на дървета в Нортфийлд, които кръстосваше като млад… всъщност не прекарваше много време на улицата, защото предпочиташе да чете книга. Още е рамо, затова паркира за малко на Елм Стрийт. Изважда от жабката вехта, мърлява пътна карта и се преструва, че я разглежда, След около двайсет минути се премества на Мейпъл Стрийт и прави същото. След това отива до местния минимаркет „Зоуни“, откъдето като малък си купуваше шоколадчета. И цигари за баща си. Тогава пакетът струваше четирийсет цента и беше обичайно децата да купуват цигари за бащите си. Взема си плодов шейк с лед и го пие бавно. После се премества на Палм Стрийт, отново изважда картата и се преструва, че търси нещо. Сенките се удължават, но прекалено бавно!


„Да бях си взел книга — помисля си, обаче бързо се поправя: — Не, шофьор с пътна карта няма да направи впечатление, но мъж в раздрънкан пикап, който чете книга, ще изглежда като потенциален педофил.“


Разумно ли разсъждава, или го гони параноя? Вече не може да ги различи. Знае само, че най-сетне тетрадките са близо и пиукат като сонарна сонда.


Полека-лека светлината на дългия юнски ден започва да прелива в сумрак, Децата, които играят по тротоарите и по моравите, се прибират вкъщи да гледат телевизия, да се забавляват с видеоигри или да прекарат една образователна вечер, като пишат на приятелчетата си съобщения, пълни с правописни грешки и с идиотски емотикони.


Убедил се (макар и не съвсем), че Макфарлънд не е наблизо, Морис включва двигателя на пикапа и бавно кара към крайната си дестинация: Младежкия център на Бърч Стрийт, където ходеше, когато библиотеката на Гарнър Стрийт беше затворена. Тъй като беше хилав книжен плъх с неприятния навик да говори нетактично, рядко го избираха за участие в спортни състезания, а ако това се случеше по изключение, винаги го освиркваха и му крещяха: „Ей, левак, ама че си схванат!“ Заради червените устни му лепнаха прякора „Червилото“. В Младежкия център най-често се затваряше в някоя стая и четеше или редеше пъзел. Сега заради орязания общински бюджет градската управа е затворила Центъра и старата тухлена сграда е обявена за продан.


Четири-пет момчета хвърлят няколко последни коша на буренясалото баскетболно игрище зад сградата. Дворът е неосветен, в тъмното вече не се вижда и хлапаците си тръгват, като си подвикват, дриблират с топката и си я подават един на друг. Щом се скриват от погледа му, Морис пали колата и завива в алеята, успоредна на сградата. Не включва фаровете и си мисли, че малкият черен пикап е идеален за целите му. Паркира го така, че да е залепен до задната стена на постройката, близо до табела с избледнял надпис: „САМО ЗА СЛУЖЕБНИ КОЛИ“. Изключва мотора, слиза и вдишва юнския въздух, ухаещ на трева и на детелина. Чува песента на щурците и бръмченето на колите по околовръстното шосе, но е сам-самичък сред наскоро падналия мрак.


„Благодаря, господин Макфарлънд. Благогъзя ти.“


Взема от пикапа инструментите и саковете и тръгва към буренясалия празен парцел зад бейзболното игрище, на което в юношеството си беше изпуснал толкова много лесни топки. Изведнъж му хрумва нещо и се връща. Опира длан на тухлената стена, все още топла от горещото слънце, прикляка и отскубва плевелите пред едно от прозорчетата на мазето (на които не е закован шперплат), за да надникне вътре. На светлината на пълната, току-що изгряла оранжева луна различава сгънати столове, масички и купища кашони.


Смяташе да скрие тетрадките в гардероба си в „Резиденция «Дървеница»“, но сега си дава сметка, че е рисковано. Господин Макфарлънд може да претърси стаята му по всяко време — такива са правилата. Младежкият център е много по-близко до заровения сандък, а мазето, пълно с всевъзможни вехтории, е идеалното скривалище. Ще складира тук тетрадките и периодично ще взема по няколко, за да ги чете в стаята си. Кльощав е и ще успее да се промъкне през прозорчето, макар и малко трудно. От вътрешната му страна се вижда заключалка, но едва ли ще е трудно да я разбие и да го отвори. Една отвертка сигурно ще свърши работа. Не се сети да вземе отвертка, но във „Всичко за дома и градината“ има колкото щеш. А и в „Зоуни“ зърна малък набор инструменти.


Привежда се към мръсния прозорец и внимателно го оглежда за датчици на охранителна система (в щатския затвор научаваш много полезни подробности за проникването с взлом), обаче не вижда. Да не би системата да е с контактни точки? Те не се виждат, а понякога не се задейства аларма.


Оглежда прозорчето още няколко секунди, после неохотно се изправя. Надали такава стара сграда е оборудвана с алармена система — несъмнено ценните вещи отдавна са преместени на друго място, — но все пак не смее да рискува.


По-добре да се придържа към първоначалния си план.


Грабва инструментите и саковете и отново тръгва към празния парцел, като заобикаля бейзболното игрище. Там ще е като на ярко осветена сцена, но щом навлезе в храсталака, пълната луна ще му съдейства.


Пакетчето от чипс, което миналия път му помогна, вече го няма и той трудно намира пътеката. Лута се из храстите зад бейзболното игрище (където в детството си беше унижаван неколкократно), накрая я открива и тръгва по нея. Скоро чува тихото ромолене на потока и едва се сдържа да не се затича.


„Криза е — мисли си, — мнозина останаха без покрив. Възможно е наоколо да спят бездомници. Ако някой ме види…“


Ако някой го види, ще използва брадвата. Без колебание. Господин Макфарлънд може да го смята за твърде стар, за да е вълк, обаче не знае, че „неговият човек“ вече е очистил трима души, а шофирането не е единственото, което не се забравя като карането на колело.


27.


Ниските дървета са вкопчени едно в друго в борба за слънце и за жизнено пространство, затова лунната светлина почти не прониква през клоните им. Два-три пъти Морис губи пътеката и се лута, докато я намери. Чудесно! Това само потвърждава, че оттук минават все по-малко хора, а ако наистина се загуби, ще се ориентира по ромоленето на потока. Дано само не нагази в отровен бръшлян.


Когато за пореден път стъпва на пътеката, шумът на потока се чува вече съвсем отблизо и след по-малко от пет минути Морис е на брега срещу познатото дърво. Остава известно време под сянката, пронизвана на места от лунната светлина, и се оглежда за признаци на човешко присъствие: одеяла, спален чувал, количка от супермаркет, найлон, опънат върху храстите като импровизирана палатка. Но не, виждат се само поточето, което ромоли в каменното си корито, и дървото на отсрещния бряг, надвиснало над водата. Дървото, което години наред вярно беше пазило съкровището на Морис.


— Верният ми приятел — промълвява той и прегазва потока. Оставя инструментите и саковете под дървото, коленичи и прошепва: — Ето ме, дойдох. — Слага длани на земята, сякаш очаква да усети туптене на сърце.


И наистина го усеща. Усеща пулса на гения на Джон Ротстийн. Старият писател, който превърна Джими Голд в меркантилен продажник, но кой може да твърди, че в непубликуваните си творби не е изкупил греха си и не е спасил героя си? Ако наистина го е направил… ако… значи всичко, изтърпяно от него, Морис, не е било напразно.


— Ето ме, Джими. Най-сетне съм при теб.


Грабва лопатата и започва да копае. Не след дълго стига до сандъка, но корените са го стегнали в прегръдка и минава час, докато успее да ги пререже, за да го освободи. От години не е упражнявал тежък физически труд и се уморява. Сеща се как някои от затворниците — Чарли Робърсън например — не преставаха да помпат мускули, а той мислено им се присмиваше за тази мания. Сега обаче не му е до смях. Краката го болят, кръстът — също, а най-лошото е, че главата му пулсира като гангренясал зъб. Излязъл е лек вятър, който охлажда тялото му, плувнало в пот, но разклаща клоните и той потръпва от странните движещи се сенки. Пак се сеща за Макфарлънд. Представя си го как безшумно се промъква по пътеката, движейки се със зловещата безшумност на някои яки здравеняци, войници или бивши атлети.


Най-сетне дишането му се успокоява и пулсът му се нормализира; посяга към дръжката отстрани, за да издърпа сандъка, и открива, че я няма. Подпира се на длани, привежда се и наднича в дупката, съжалявайки, че не е взел фенерче.


Дръжката е там, но е счупена на две.


„Лоша работа — помисля си. — Нещо не е наред.“


Връща се назад в годините и се мъчи да си спомни дали някоя от двете дръжки е била счупена. Май не. Всъщност е почти сигурен. После се сеща как в гаража обърна сандъка откъм тясната му страна и облекчено изпухтява. Навярно дръжката се е счупила, докато е намествал сандъка на количката. Или докато го е тътрузил по неравния път дотук. Тогава бързаше да изкопае дупката, да го натика вътре и да избяга — надали в бързината би забелязал незначителна подробност като счупена дръжка, нали? Да, така е станало. Не може да е друго. В края на краищата сандъкът не беше нов, а купен от вехтошар.


Хваща го с две ръце отстрани… и сандъкът излиза толкова лесно, че Морис изгубва равновесие и пада по гръб. Лежи, взирайки се в ярката луна, и се опитва да си внуши, че всичко е наред. Знае обаче, че има нещо гнило. За дръжката се самозалъга, но не и за това… това е нещо ново.


Сандъкът е прекалено лек.


Някак си съумява да седне, по влажната му кожа е полепнала пръст. С трепереща ръка отмята косата си и по челото му остават черни ивици.


Сандъкът е прекалено лек.


Посяга да го отвори, но отдръпва ръка.


„Не мога — казва си. — Не мога. Ако го отворя и тетрадките ги няма, аз… аз ще полудея.“


Но кой, по дяволите, би откраднал куп тетрадки? Парите — да, но не и тетрадките, нали? Не ставаха да си водиш записки, защото повечето бяха гъсто изписани от Ротстийн и дори нямаше бели полета.


Ами ако някой е взел парите и е изгорил тетрадките? Някой, който не си е давал сметка за неизчислимата им стойност и е бързал да се отърве от веществените доказателства?


— Не — прошепва Морис. — Невъзможно е. В сандъка са. Трябва да са там!


Обаче сандъкът е прекалено лек.


Взира се в него: малък ексхумиран ковчег, полегнал на брега под лунната светлина. Зад него е дупката, зейнала като уста на човек, който преди миг е повърнал. Морис посяга пак, разколебава се, после изведнъж се привежда и отваря металните закопчалки, молейки се на един бог, който (както знае от опит), пет пари не дава за хора като него.


Поглежда вътре.


Сандъкът не е съвсем празен. Найлонът, с който го беше облицовал, си е там. Морис издърпва шумолящия полиетиленов облак, надявайки се поне няколко тетрадки да са останали отдолу — три, дори и две, или, моля ти се, господи, поне една, — но вътре има само малко пръст, събрала се в ъглите.


Морис притиска изкаляните си длани до лицето си — някога младо, но сега набраздено с дълбоки бръчки — и се разридава под лунната светлина.


28.


Обеща да върне пикапа до десет, но когато го паркира зад сервиза за мотоциклети, минава полунощ. Оставя ключовете под дясната предна гума. Не му се занимава с инструментите и със саковете, които трябваше да бъдат пълни — Чарли Робърсън да прави с тях каквото иска.


Осветлението на стадиона, който е през няколко пресечки, е изключено преди час. Автобусите вече не вървят, но от многобройните барове в квартала гърми музика на живо и музика от джубокс. Вратите са отворени, на тротоарите мъже и жени с бейзболни шапки и с тениски с емблемата на „Мармотите“ пушат и държат пластмасови чашки с бира. Неколцина подпийнали фенове, възбудени от алкохола и от победата на отбора-домакин, подвикват дружелюбно на Морис и му предлагат питие, но той ги подминава, без да ги удостои с поглед. Скоро баровете остават зад гърба му.


Вече не го преследват мисли за Макфарлънд и дори не му минава през ума, че му предстои да измине пеш петте километра до „Резиденция «Дървеница»“. Краката го болят и сякаш са чужди, обаче му е все едно. Чувства се изпразнен като вехтия сандък под дървото. Всичко, за което е живял през последните трийсет и шест години, е пометено като колиба, съборена от придошла река.


На Гъвърнмент Скуеър краката му не издържат. Сяда, по-точно се строполява на една пейка. Невиждащо се взира в празния бетонен площад и си мисли, че ако мине някоя патрулка, сто на сто ще си има неприятности (наложен му е вечерен час като на тийнейджър), но има ли значение? Заеби, хич да не ти пука! Какво като го върнат в „Уейнсвил“? Все му е едно. Там поне няма да се разправя с шибания шишкав шеф. Нито ще пикае в чашка пред Елис Макфарлънд.


От другата страна на улицата е кафенето „Щастливата чаша“, където навремето често водеше приятни разговори за книги с Андрю Халидей. Последният им разговор обаче никак не беше приятен. „Не припарвай до мен“ — му беше казал Анди. Така се разделиха тогава.


Мозъкът на Морис, който от час работи на празни обороти, изведнъж зацепва и замъгленият му поглед започва да се прояснява. „Не припарвай до мен, или ще повикам полицията — заплаши го старият му приятел, но каза още нещо. Даде му съвет: — Скрий ги някъде. Закопай ги! Само така може би ще отървеш кожата.“


Наистина ли го каза, или Морис си въобразява?


— Каза го — прошепва. Поглежда изкаляните си ръце и вижда, че ги е свил в юмруци. — Каза го, разбира се! „Скрий ги — каза. — Закопай ги.“ — Това поражда някои въпроси.


Например: Кой знаеше, че тетрадките на Ротстийн са у Морис?


Кой беше видял една от тях?


Кой знаеше къде живее Морис тогава?


И най-важният въпрос: кой знаеше за няколкото хектара буренясала земя, за празния парцел, незастроен поради безкраен съдебен спор, през който минаваха за по-напряко само хлапета, отиващи в Младежкия център?


Отговорът на всички въпроси е един и същ.


„Някой ден колекционерите ще проявят интерес. Бъди сигурен! След като притежавам собствен магазин, ще си създам голяма клиентела. Обаче дотогава ще минат години. Донеси тетрадките в началото на следващия век, ако още са у теб“ — бе казал старият му приятел.


Е, чакал беше дълги, предълги години. Достатъчно време, през което старият му приятел си е мислил за скъпоценните тетрадки, които така и не се появиха на бял свят — нито когато Морис беше арестуван за изнасилване, нито после, когато къщата му беше продадена.


Дали в някакъв момент старият му приятел не е решил да посети стария квартал на Морис? Дали не се е разходил няколко пъти по пътеката между „Сикамор“ и „Бърч“? Дали при една от тези разходки не е носел детектор за метал с надеждата, че уредът ще запиука, приближавайки се до сандъка с метален обков?


Всъщност дали спомена за сандъка при онази среща?


И да не е, Халидей се е досетил, че тетрадките няма да се поберат дори в голям железен сейф, а хартиените торби или конопените чували щяха да изгният. Морис се запитва на колко ли места Анди е копал, преди да удари джакпота? На десет? На петдесет? Петдесет бяха твърде много, но през седемдесетте Халидей не беше шишко с патешка походка. А и не му е липсвала мотивация. Или… може би не му се е наложило да копае. Може би някоя пролет потокът е прелял, почвата е ерозирала и обвитият с корени сандък се е показал. Възможно ли е този вариант?


Морис става от скамейката и продължава пътя си. Сега отново мисли за Макфарлънд и от време на време се оглежда, за да се увери, че надзорникът не е наблизо. Вече не му е все едно, защото има нещо, заради което да живее. Има цел! Може би старият му приятел е продал тетрадките. Възможно е, нали е търговец — като Джими Голд в „Беглецът уляга“. Но може да си е оставил поне няколко. Има само един сигурен начин да разбере и един-единствен начин да открие дали старият вълк още има зъби. Налага се да навести своя човек.


Стария си приятел.


Трета част


Питър и вълкът


1.


В събота следобед Ходжис е на кино с Холи. Двамата са във фоайето на Ей Ем Си Сити Сентър 7, разглеждат програмата и разгорещено обсъждат избора на филм. Неговото предложение е за „Чистката: Анархия“, но Холи не го приема, защото според нея този филм е твърде страшен. Обяснява, че обича страшни филми, но ги гледа само на компютъра си, където може да ги спре и да се разходи из стаята за облекчаване на напрежението. Контрапредложението ѝ „Вината в нашите звезди“ е отхвърлено от Ходжис, според когото филмът е прекалено сантиментален. Всъщност има предвид емоционален. Историята за една умираща млада жена ще му навее мисли за Джейни Патерсън, която загуби живота си в експлозия, предвидена да убие него. Накрая с Холи стигат до съгласие да гледат „Внедрени в час“ — комедия с Джона Хил и Чанинг Тейтъм. Филмът е добър. Двамата се смеят много и си поделят голяма кофичка с пуканки, но мислите на Ходжис се въртят около разказа на Тина за парите, с чиято помощ родителите ѝ са преживели кризата. Откъде, за бога, Питър Саубърс се е сдобил с повече от двайсет хиляди долара?


Докато текат финалните надписи, Холи хваща ръката му. Той с тревога вижда, че се е просълзила. Пита я какво ѝ е.


— Нищо. Просто е хубаво да имаш с кого да отидеш на кино. Радвам се, че си ми приятел, Бил.


Ходжис е повече от трогнат:


— И аз се радвам, че си ми приятелка. Как ще прекараш остатъка от съботния ден?


— Довечера ще си поръчам китайска храна и ще гледам „Оранжевото е новото черно“. Но преди това ще вляза в интернет и ще се поровя за други обири. Вече имам доста дълъг списък.


— Смяташ ли, че си попаднала на следа?


Тя поклаща глава:


— Ще продължа да търся, но мисля, че тук има нещо друго, макар да нямам никаква идея какво е. Мислиш ли, че братът на Тина ще ти каже?


Ходжис не отговаря. Двамата си проправят път към изхода. Скоро ще напуснат този оазис на фантазиите и ще се върнат в реалния свят.


— Бил? Земята вика Бил.


— Надявам се, че ще ми каже — най-сетне отговаря той. — За свое собствено добро. Защото пари, дошли от никъде, винаги водят до беди.


2.


Тина, Барбара и майката на Барбара прекарват този съботен следобед в кухнята на семейство Робинсън, където правят сладки от пуканки — операция, свързана с много цапане и с безпорядък, но и с много смях. Истински се забавляват и за първи път, откакто е тук, Тина не изглежда тревожна. Таня Робинсън е доволна. Не знае какво му е на това момиче, но десетки дребни подробности ѝ подсказват, че нещо не е наред — например начинът, по който Тина подскача, когато вятърът затръшне врата на горния етаж, или зачервените очи, издаващи, че е плакала. Не може да прецени доколко е сериозен проблемът, но е сигурна в едно: в този момент Тина Саубърс има нужда от малко смях и лудории.


Почти привършват и размахват заплашително една към друга ръце, лепкави от гъстия сироп, когато чуват весел глас:


— Я виж ти колко много хубави жени се въртят в тази кухня!


Барбара се обръща, вижда на вратата брат си и извиква:


— Джером! — Изтичва и се хвърля на врата му. Той я вдига, завърта я два пъти и я пуска. — Нали щеше да ходиш на котильон?


Джером се усмихва:


— Уви, върнах неизползван фрака, който взех под наем. След откровена размяна на мнения с Присила се споразумяхме да се разделим. Дълга история и не много интересна. Така или иначе в крайна сметка реших да си дойда и да похапна от манджите на мамчето.


— Не ме наричай „мамче“ — скастря го Таня. — Просташко е. — Но и тя сияе от радост.


Той се обръща към Тина и прави лек поклон:


— Приятно ми е да се запознаем, малка госпожице. Всяка приятелка на Барбара е… и така нататък.


— Приятно ми е, Тина.


Успява да произнесе това с почти нормален глас, но не ѝ е лесно. Джером е висок, Джером е снажен, Джером е удивително красив и Тина Саубърс мигновено се влюбва в него. Много скоро ще започне да пресмята колко трябва да порасне, преди Джером да види в нея нещо повече от момиченце с омацани със сироп ръце и с прекалено голяма кухненска престилка. Сега обаче е твърде зашеметена от красивия младеж, за да прави изчисления. По-късно вечерта, без Барбара да я навива, Тина споделя с Джером цялата история. Макар че ѝ е трудно да разказва гладко, докато я гледат тези тъмни, хубави очи.


3.


За Питър този съботен следобед не е толкова приятен. Даже е скапан.


В два часа членовете на ученическия парламент на три гимназии и новоизбраните представители се събират в най-голямата конферентна зала в комплекса „Ривър Бенд Ризорт“, за да чуят дългата и скучна реч на един от двамата сенатори от щата, озаглавена „Ученическото самоуправление: въведение в политиката и в службата на обществото“. Този костюмар (дори с жилетка под сакото) с буйна бяла коса, зализана назад (според Питър, типичен образ на злодей от телевизионна сапунка), изглежда готов да словоблудства, докато не стане време за вечеря. Или по-дълго. Основната му теза е как те са СЛЕДВАЩОТО ПОКОЛЕНИЕ и как работата им в ученическите съвети ще ги подготви да се справят със замърсяването на околната среда, с глобалното затопляне, с намаляващите природни ресурси и може би с първия контакт с извънземни от Проксима Кентавър. Дърдори ли, дърдори и убива бавно и мъчително всяка минута от този безкраен съботен следобед.


Пит не се вълнува от поста вицепрезидент на випуска, който ще заеме през септември. Според него може да е по-добре тогава да е при извънземните на Проксима Кентавър. Единственото бъдеще, което го интересува, е идният понеделник следобед, когато ще се изправи пред Андрю Халидей — човек, когото би желал да не беше срещал.


„Но ще се справя — казва си наум. — Само трябва да запазя самообладание. И да не забравям думите на старата леля на Джими Голд в «Беглецът вдига знамето».“


Питър е решил, че ще започне разговора си с Халидей с репликата ѝ от книгата: „Казваш че половин хляб е по-добре от нищо, Джими, но в този свят на недоимък дори една филия е по-добре от нищо.“


Питър знае какво иска Халидей и ще му предложи повече от една филия, но не и половината от хляба, камо ли целия. След като тетрадките вече са на сигурно място в мазето на Младежкия център на Бърч Стрийт, може да си позволи да преговаря. И ако Халидей иска да получи нещо, ще трябва и той да преговаря.


Край на ултиматумите.


„Ще ти дам четирийсет тетрадки — ще му каже. — Съдържат стихотворения и есета, а в девет от тях има завършени разкази. Даже съм готов да делим петдесет на петдесет само и само да ми се махнеш от главата.“


Трябва да настоява за парите, макар че няма как да разбере действителната сума, която Халидей ще вземе от купувача или от купувачите. Предполага, че ще го измами, и то ще е грозно, но нищо, все едно. Важното е да покаже твърдост пред книжаря. Да му покаже, че не му е „сексиграчка за рождения му ден“, казано с хапливия език на Джими Голд. А още по-важно е да не позволи на Халидей да разбере колко е изплашен.

ТЕЛЕГРАМ

Канал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками

Книжный Вестник

Бот для удобного поиска и скачивания книг

Книжный Бот

Свежие любовные романы в удобных форматах

Любовные романы

О психологии, саморазвитии и личностном росте

Саморазвитие

Детективы и триллеры, все новинки

Детективы

Фантастика и фэнтези, все новинки

Фантастика
ВКОНТАКТЕ

Цитаты, афоризмы, стихи, книжные подборки, обсуждения и многое другое

Книжный Вестник