Сенаторът завършва с няколко помпозни фрази за това как СЪЩЕСТВЕНАТА РАБОТА на СЛЕДВАЩОТО ПОКОЛЕНИЕ започва в АМЕРИКАНСКИТЕ ГИМНАЗИИ и как те, водачите, малцината избрани, трябва да понесат ФАКЕЛА НА ДЕМОКРАЦИЯТА.


Ръкоплясканията са бурни — може би от радост, че лекцията най-сетне е свършила и публиката може да си тръгне. Пит копнее час по-скоро да излезе, да се разходи в парка, още няколко пъти да превърти в главата си плана, да го провери за пукнатини и за възможни спънки.


Оказва се обаче, че публиката не може да си тръгне. Директорката на гимназията, която е организирала тази безкрайна среща с величието, излиза пред учениците и съобщава, че сенаторът се е съгласил да остане още един час, за да отговори на въпросите им.


— Сигурен съм, че изгаряте от желание да го питате за хиляди неща — казва и ръцете на подмазвачите и бележкарите, каквито сред присъстващите явно са много, щръкват моментално.


„Заеби, хич да не ти пука — мисли си Пит. Поглежда към вратата, преценява шанса си да се измъкне незабелязано и пак се отпуска на стола. Казва си: — До седмица всичко ще приключи.“


Тази мисъл донякъде го успокоява.


4.


Докато Ходжис и Холи излизат от киносалона, а Тина се влюбва в брата на Барбара, един бивш затворник, наскоро пуснат на изпитателен срок, се събужда. Морис е спал до късно следобед след тежката безсънна нощ. Задряма чак когато първата бледа светлина на съботното утро пропълзя в стаята му. Сънищата му бяха по-ужасни от кошмари. В последния, който го събуди, видя как отваря сандъка, а вътре пъплят хиляди отровни паяци: хиляди черни вдовици със сплетени едно в друго пипала, пълни с отрова, пулсиращи на лунната светлина, изпълзяват върху ръцете му и продължават нагоре към лицето.


Морис се стряска, диша тежко и се дави, докато се връща в реалния свят. Обгърнал е с ръце гърдите си толкова силно, че почти се задушава.


Стъпва на пода и сяда на ръба на леглото, навеждайки глава също като в мъжката тоалетна в ЦКИ предния следобед след излизането на Макфарлънд. Съмнения и предположенията го убиват. Трябва час по-скоро да изчисти въпросителните.


„Сто на сто е Анди, той ги е взел. Другите версии са неправдоподобни. Моли се да са още в теб, приятелю. Иначе бог да ти е на помощ.“


Обува чисти джинси и взема градския автобус до Саут Сайд, защото е решил, че все пак поне единият инструмент му трябва. И саковете ще си вземе. Човек трябва да мисли позитивно.


Чарли Робърсън е пак пред харлито, което вече е напълно разглобено и не прилича на мотоциклет. Не изглежда зарадван от повторната поява на спасителя си от затвора.


— Как мина снощи? Свърши ли си работата?


— Всичко е на шест — отвръща Морис и разтяга устни в пресилена, неубедителна усмивка.


Робърсън не се усмихва.


— Щом не са те гепили, добре. Но не изглеждаш много весел.


— Е, знаеш как е, не всичко се урежда от раз. Предстои ми още малко работа.


— Ако пак ти трябва пикапът…


— Не, оставих вътре едни неща. Може ли да си ги взема?


— Да не е нещо, за което да си имам после неприятности?


— Не, разбира се. Само два сака.


И брадвичката, но Морис не я споменава. Би могъл да купи нож, но в брадвичката има нещо страховито. Пуска я в единия сак, взема си довиждане с Чарли и тръгва към автобусната спирка. Брадвичката се търкаля в сака в такт с махането на ръцете му.


„Не ме принуждавай да я използвам — ще каже на Анди. — Не искам да те убия“


Но, разбира се, нещо му нашепва да я използва. Нещо го подтиква да убие стария си приятел. Защото има да му връща, и то не само заради тетрадките. И ще му го върне тъпкано.


5.


Улица Лейсмейкър Лейн, която е част от пешеходна зона с магазини, е оживена през този съботен следобед. Накъдето и да се обърне човек, вижда бутици с префърцунени и смешни имена. Един е наречен „Похлупаци за глава“ и там се продават само шапки. Морис влиза и купува бейзболна шапка на „Мармотите“ с по-дълга козирка. Приближавайки книжарницата „Редки издания — Андрю Халидей“, се отбива в магазинче на фирмата „Раят на черните очила“ и си купува едни.


Щом вижда фирмената табела на стария си приятел и надписа със старомоден ръкописен шрифт, се сепва от една тревожна мисъл: ами ако в събота Анди затваря по-рано? Всички магазини са отворени, но някои собственици на антикварни книжарници не си дават толкова зор. Пак ли ще извади лош късмет?


Но когато минава край магазина, размахвайки сака (брадвичката се търкаля: туп, туп, туп), чувствайки се защитен от черните си очила, вижда на входната врата табела „ОТВОРЕНО“. Вижда още нещо: две камери, следящи минувачите в двете посоки на улицата. В магазина сигурно има още, но не е проблем — изкарал е десетилетия следдипломна квалификация при крадци-експерти.


Подминава книжарницата и се шляе по улицата: зяпа витрината на една пекарна, разглежда стоката на продавач на сувенири (и недоумява кой би си купил сувенир от този мърляв, скапан град), наблюдава изпълнението на мим, който жонглира с цветни топки, изкачва невидими стълби. Пуска две монети в шапката на мима. „За късмет“ — си казва. От високоговорителите на кръстовището звучи попмузика. Във въздуха се носи аромат на шоколад.


Тръгва обратно. От книжарницата на Анди излизат двама млади мъже и се отдалечават. Този път Морис спира пред витрината и я разглежда. На поставки, осветени със спот лампи, са отворени три книги: „Да убиеш присмехулник“, „Спасителят в ръжта“ и — това е поличба! — „Беглецът отива на война“. Помещението зад витрината е тясно и дълго, с висок таван. Морис не вижда други клиенти, но вижда стария си приятел Анди Халидей, единственият и неповторимият, който седи зад бюрото си и чете книга.


Морис се преструва, че си завързва обувката, и дръпва ципа на сака, в който е брадвичката. Изправя се и без колебание отваря вратата на „Редки издания — Андрю Халидей“.


Старият му приятел вдига поглед от книгата и оглежда тъмните очила, шапката с дълга козирка и саковете. Намръщва се, обаче леко, защото всички в този квартал носят сакове с покупки, а тъмните очила са необходимост през този слънчев ден. Явно е нащрек, обаче не е разтревожен, което е чудесно.


— Бихте ли оставили чантите под закачалката за дрехи? — пита Анди. — Такова правило сме възприели.


— Разбира се. — Морис оставя саковете, маха очилата, сгъва ги и ги пъхва в джобчето на ризата си. После сваля новата си шапка и прокарва ръка през късо подстриганата си побеляла коса. „Виждаш ли? — казва си. — Някакъв старчок, влязъл да позяпа и да се спаси от палещото слънце. Няма за какво да се тревожиш.“


— Пфу! Голема жега днес — казва и отново нахлупва шапката.


— Да. Утре щяло да е още по-горещо. Нещо специално ли търсите?


— Не, просто ще разгледам. Макар че… да, всъщност търся една рядка книга: „Палачи“ от Джон Д. Макдоналд, автор на кримки. Книгите му са много популярни в библиотеката в затвора.


— Да, знам го! — възторжено възкликва Анди. — Героят му се казва Травис Макги, а в заглавията на книгите му се споменават различни цветове. Повечето му романи са с мека подвързия, нали? По принцип не търгувам с такива. Нямат колекционерска стойност.


„А с тетрадки? — си помисля Морис. — По-конкретно с тетрадки «Молескин»? Търгуваш ли с такива, тлъсто крадливо копеле?“


— „Палачи“ излезе с твърда подвързия — отбелязва, докато се преструва, че разглежда книгите на полицата до вратата. Засега иска да е близо до изхода. И до сака с брадвичката. — По нея е заснет филмът „Нос Страх“. Бих я купил, ако имате добре запазен екземпляр. „В безупречно състояние“, както се казва във вашите среди. Разбира се, ако цената е приемлива.


Анди наостря уши. Естествено — на въдицата му се е закачила риба.


— Нямам я в момента, но ще проверя в „Букфайндър“ — информационна база-данни. Роман на Макдоналд с твърда подвързия най-вероятно ще е регистриран там, особено щом по него е заснет филм. Ако го има… и ако е първо издание, до вторник ще ви го доставя. Най-късно в сряда. Искате ли да го потърся?


— Да — кимва Морис. — Повтарям — само ако цената е приемлива.


— Разбира се, разбира се. — Кикотът на Анди е мазен като шкембето му. Свежда поглед към екрана на лаптопа си. В този момент Морис обръща табелата на вратата от „ОТВОРЕНО“ на „ЗАТВОРЕНО“. Навежда се към отворения сак и изважда брадвичката. Държи я до бедрото си, докато върви по тясната пътека към бюрото. Не бърза — няма за какво да бърза. Старият му приятел натиска клавишите на лаптопа, погълнат от появяващото се на екрана.


— Намерих я! — възкликва. — Джеймс Греъм разполага с копие, безупречно състояние, само за триста дола…


Думите засядат в гърлото му в мига, в който брадвичката се появява в периферното му зрение, после пред очите му. Вдига поглед и ужасено зяпва.


— Ръцете на бюрото! Да ги виждам! — заповядва Морис. — Отдолу сигурно има паникбутон. Да не си посегнал към него, иначе ще останеш без пръсти.


— Какво искаш? Защо ме…


— Не ме позна, нали? — Морис не знае дали поведението на шишкото му е смешно, или го вбесява. — Дори сега, когато съм пред очите ти.


— Не, аз… аз…


— Всъщност не е чудно. Измина доста време от последната ни среща в „Щастливата чаша“. Много вода изтече оттогава.


С удивление и с ужас Халидей се взира в изнуреното, сбръчкано лице на човека пред себе си. „Като птица, хипнотизирана от погледа на змия“ — си казва Морис. Мисълта е забавна и той се усмихва.


— О, боже — прошепва Анди. Пребледнял е като платно. — Не може да бъде! Ти си в затвора!


Все така усмихнат, Морис поклаща глава:


— Освен за редки книги вероятно има база-данни за освободените предсрочно, но явно не си проверявал там. Което е добре за мен и не толкова добре за теб.


Едната ръка на Анди се плъзва встрани от клавиатурата. Морис вдига брадвичката:


— Не го прави! Ръцете на бюрото! С дланите надолу! И не се опитвай да натиснеш бутона с коляно, защото ще разбера и последствията за теб ще са крайно неприятни.


— Какво искаш?


Въпросът го ядосва, но той се усмихва още по-широко.


— Сякаш не знаеш.


— Не знам, Мори, кълна се! — Анди лъже, но погледът му казва истината, само истината и цялата истина.


— Да отидем в кабинета ти. Сигурен съм, че имаш стаичка отзад.


— Не!


Морис пак замахва с брадвичката:


— Можеш да се отървеш цял-целеничък, може и няколко от пръстите ти да останат на бюрото. Не се шегувам. Не съм човекът от едно време, повярвай.


Анди става. Погледът му нито за миг не се отделя от лицето на Морис, обаче не е сигурно дали го вижда. Поклаща се, сякаш в такт с музика, която чува само той, и всеки момент ще припадне. Тогава няма как да отговаря на зададените му въпроси. Освен това Морис ще трябва да го завлече до кабинета, а не знае дали ще може да го помръдне. Ако старият му приятел още не тежи сто и петдесет кила, със сигурност ги гони.


— Поеми си дълбоко въздух — казва му. — Успокой се. Искам само да ми отговориш на няколко въпроса. После си тръгвам.


— Обещаваш ли? — Долната устна на Халидей е издадена напред и лъщи, олигавена от слюнка. Прилича на пълничко момченце, което се цупи на баща си.


— Да. Хайде, дишай.


Анди се подчинява.


— Пак.


Масивните гърди на Анди се повдигат, разпъвайки ризата до скъсване на копчетата, после се отпускат. Лицето му добива малко цвят.


— Марш в кабинета! Веднага!


Анди се обръща и се затътря към дъното на книжарницата. Криволичи сред кашоните и купчините книги със странната грациозност на някои пълни хора. Морис върви след него. Гневът му се разпалва от женственото фръцкане на задника на Анди, опакован в сив габардинен панталон.


До вратата има табло с бутони. Анди набира четири цифри — 9118 — и лампичката светва в зелено. Докато прекрачва прага, Морис сякаш прочита мислите, въртящи се в плешивата му глава.


— Нямаш толкова бърз рефлекс, че да ми затръшнеш вратата под носа. Ако се опиташ, ще загубиш нещо, за което няма протеза. Повтарям — не се шегувам.


Анди, който е напрегнал рамене, за да направи тъкмо това, ги отпуска и влиза в стаята. Морис го последва и затваря вратата.


Кабинетът е малък, от тавана висят лампи със сферични абажури, стените са опасани с рафтове, отрупани с книги, подът е застлан с турски килим. Бюрото тук е много по-изискано, изработено от махагон, тик или друга скъпа дървесина. Върху него стои настолна лампа с абажур от разноцветни стъклени плочки — прилича на оригинален абажур „Тифани“. На ниския шкаф вляво от вратата стоят четири кристални гарафи. Двете са пълни с някаква неизвестна бистра течност, но Морис е сигурен, че в другите има скоч и бърбън — при това скъпи, каквито предпочита старият му приятел. Несъмнено за поливане на големи сделки.


Само два вида алкохол бяха достъпни в „Уейнсвил“ — самогон от сливи и от стафиди — и като вижда скъпите уискита, Морис още повече се вбесява, макар че не е пияч (пиеше само на рождения си ден и на рождения ден на Джон Ротстийн, в чиято чест винаги гаврътваше едно на екс). Ето с какво се е черпел Анди Халидей, докато той, Морис, е боядисвал джинси, вдишвал е изпаренията от лаковете и е живял в килия с размерите на ковчег. Да, вярно е, че го окошариха за изнасилването на онази гадина, но щеше ли да е в тъмната алея, с мозък, замъглен от алкохол и гняв, ако този тип не го беше предал и не го беше зарязал? „Не искам да ме виждат с теб, чу ли?“ — така му каза при последната им среща. И го нарече смахнат.


— Нашироко живееш, приятелю. Луксозно си се обзавел.


Анди се оглежда, сякаш за първи път вижда кабинета си.


— Така изглежда на пръв поглед — измънква, — обаче външният вид лъже, Мори. Истината е, че почти съм фалирал. Кризата съсипа бизнеса ми. Кризата и някои… злонамерени твърдения.


Морис рядко си мисли за пликовете с пари, които Къртис Роджърс намери в сейфа при тетрадките на Ротстийн през онази нощ, но сега изникват в ума му. Освен тях старият му приятел е отмъкнал и мангизите. Ясно е, че с печалбата е купил скъпото бюро, килима, тузарските кристални гарафи със скъпо уиски.


В този момент балонът от гняв, издуващ се в главата му, се спуква, той замахва с брадвичката толкова рязко, че шапката пада от главата му. Острието раздира сивия габардин и се забива в тлъстия задник: храс! Анди изкрещява и полита напред. Удря се в ръба на бюрото и се свлича на колене. От двайсетсантиметровия прорез в панталона му руква кръв. Затиска го с длан, кръвта струи през пръстите му. Пада на единия си хълбок и се претъркулва върху турския килим. „Никога няма да го изчистиш от петната, мой човек“ — със задоволство си казва Морис.


— Обеща да не ме нараниш! — простенва Халидей.


Морис се замисля за момент, после поклаща глава:


— Не помня да съм обещавал, но може да съм намекнал нещо в този смисъл. — Вглежда се в изкривеното лице на Анди с искрена загриженост. — Приеми го за самоделна липосукция. Още можеш да си спасиш жалкия животец. Искам само тетрадките. Къде са?


Този път Анди не се преструва, че не го разбира. Не и когато задникът му гори, а кръвта му изтича.


— Не са у мен!


Морис прикляква и се подпира на коляно, като внимателно избягва разрастващата се локва кръв:


— Не ти вярвам. Някой ги е взел от сандъка, в който бяха, а само ти знаеше за тях. Затова ще те попитам пак и ако не искаш да видиш вътрешностите си и какво си обядвал, внимавай как ще отговориш. Къде са тетрадките?


— Не съм ги взел! Един хлапак ги е намерил, Мори! Момчето, което живее в някогашната ти къща. Сигурно ги е открил случайно в мазето или на тавана.


Морис се взира в лицето на стария си приятел. Иска да разбере дали онзи не лъже, същевременно се мъчи да осмисли внезапната промяна в теорията си. Все едно се опитва да вземе остър ляв завой, докато шофира със сто километра в час.


— Честна дума, Мори! Казва се Питър Саубърс.


Това го убеждава, защото знае фамилията на хората, обитаващи къщата, в която е израснал. Пък и не вярва, че човек с дълбока рана на задника си ще съумее да измисли такава подробност.


— Откъде знаеш?


— Знам, защото се опитва да ми ги продаде! Мори, повикай лекар! Кървя като заклана свиня.


„Ти си свиня — помисля си Морис. — Не бой се, стари приятелю, скоро мъките ти ще свършат. Много скоро ще те изпратя в голямата книжарница на онзи свят.“ Но все още не, защото е чул нещо обнадеждаващо: Анди каза, че момчето се опитва, а не — опита се.


— Разкажи ми всичко! — заповядва. — После ще си тръгна. Ще трябва сам да си повикаш линейка, но знам, че ще успееш.


— Как да съм сигурен, че няма да ме излъжеш?


— Помисли. Ако тетрадките са у хлапака, ти не ме интересуваш. Разбира се, ще обещаеш да не издаваш кой те е подредил така. Бил е някакъв маскиран, ясно? Най-вероятно наркоман. Искал е пари. Разбра ли?


Анди усърдно кима.


— И нито дума за тетрадките!


— Разбира се, разбира се! Да не мислиш, че искам да се забърквам в такова нещо?


— Предполагам, не. Но ако се опиташ да скалъпиш някаква история и да ме натопиш, ще се наложи да се върна.


— Няма, Мори, няма! — И Халидей добавя нещо, което е детинско колкото издадената му, лъщяща от слюнка устна. — Гаранция — Франция.


— Говори! Разкажи ми всичко.


Халидей му разказва. За първата поява на момчето, което се представи като Джеймс Хокинс, когато донесе фотокопия от тетрадките и „Депеши от Олимп“ за сравнение. За това как той, Анди, го разконспирира по библиотечния стикер на „Депеши от Олимп“. За второто му посещение, когато го притисна здраво. За гласовото съобщение, че заминава на тридневен семинар в комплекса „Ривър Бенд Ризорт“. За обещанието да дойде пак в понеделник следобед — тоест вдругиден.


— В колко часа в понеделник?


— Ами… не уточни. Предполагам, след часовете. Учи в местната гимназия. Мори, ще ми изтече кръвта.


— Да — разсеяно отвръща Морис, — така изглежда. — Умът му работи на пълни обороти. Хлапакът е казал, че разполага с всички тетрадки. Възможно е да лъже, но по-вероятно е бил откровен. Броят, който е споменал на Анди, звучи правдоподобно. „И ги е прочел.“ Тази мисъл е искра, която подпалва отровна завист в главата на Морис Белами, и огънят бързо обхваща и сърцето му. Това келешче Саубърс е прочело онова, което се полагаше само и единствено на него, Морис. Ужасна несправедливост, която трябва да се поправи.


Привежда се над Анди и го пита:


— Гей ли си? Гей си, естествено. Нали?


Халидей мига на парцали:


— Дали съм… Има ли значение? Мори, искам линейка!


— Имаш ли си гадже?


Старият му приятел е ранен, но не е глупав. Прозира накъде бие Морис и отговаря утвърдително:


— Да!


„Нямаш!“ — помисля си Морис и замахва с брадвичката: храс!


Анди изписква и се загърчва като червей върху окървавения килим. Морис замахва втори път и онзи пак изпищява. „Добре че целите стени са в рафтове с книги — казва си Морис. — Книгите са отличен звукоизолатор.“


— Не мърдай, мамка ти! — извиква, обаче Анди продължава да се гърчи. Морис го удря с брадвичката още четири пъти. Последният попада между очите на шишкото, които се разпукват като гроздови зърна, и Халидей престава да се гърчи. Морис издърпва брадвичката (острието скрипти, докато чегърта костта), пуска я и тя тупва на килима до разперените ръце на стария му приятел.


— Така. Приключихме — казва.


Килимът е подгизнал от кръв. Бюрото, едната стена, както и самият Морис, са изпръскани с червени капки. Кабинетът се е превърнал в кланица. На Морис не му пука, дори гневът му е стихнал и сега е съвсем спокоен. „Сигурно е от шока — казва си, — но какво от това?“ Най-важното сега е хладнокръвието. Разтревожените хора винаги забравят по нещо.


Зад бюрото има две врати. Едната води към личната тоалетна на стария му приятел, другата — към дрешник, пълен с костюми, два от които изглеждат доста скъпи. За съжаление не вършат работа на Морис. Ще му стоят като палатки.


Иска му се в тоалетната да имаше и душ, но едно е да искаш, друго е да можеш и така нататък. Ще се задоволи с умивалника. Съблича окървавената си риза и докато се мие, мислено изрежда всичко, до което се е докоснал от влизането си в книжарницата досега. Не е кой знае колко. Табелата „ОТВОРЕНО“ — да не я забрави! И дръжките на дрешника. И на тоалетната, в която се намира.


Избърсва се, връща се в кабинета и хвърля до трупа кърпата и кървавата риза. Джинсите му също са изпръскани с кръв, но за това се намира лесно решение: на един рафт в дрешника има най-малко две дузини тениски — прилежно сгънати, с хартия помежду им. Взема една от най-големите, размер XL, която ще му стигне почти до коленете и ще скрие най-големите петна. Разгъва я: на гърдите има надпис „РЕДКИ ИЗДАНИЯ — АНДРЮ ХАЛИДЕЙ“, телефонен номер, уебсайт адрес и изображение на отворена книга. „Сигурно ги подарява на богатите си клиенти. Те ги вземат, благодарят… и никога не ги обличат.“


Понечва да облече тениската, но си казва, че е глупаво да афишира на гърдите си мястото на последното си убийство, и я слага наобратно. Надписът малко прозира, обаче не се чете, а книгата може да е някакъв правоъгълен предмет.


Обувките му „Докърс“ обаче са проблем. Бомбетата и подметките са изцапани с кръв. Морис разглежда ходилата на стария си приятел, замислено кимва и се връща при дрешника. Талията на Анди е два пъти по-широка от неговата, но номерът на обувките им е почти еднакъв. Той изважда чифт мокасини и ги пробва. Малко го стягат и не е изключено да му направят пришки, но това е незначителна цена за информацията, която получи, и за справедливото, макар и закъсняло отмъщение.


Пък и мокасините са адски елегантни.


Прибавя вехтите си „Докърс“ към гнусната „колекция“ на килима и оглежда шапката си. По нея няма нито петънце. Е, поне в това му провървя. Нахлупва я и обикаля кабинета, за да изтрие повърхността на всичко, което знае (или предполага), че е докоснал.


Накрая за последен път коленичи до Анди и пребърква джобовете му. Да, знае, че ще се изцапа с кръв и че ще трябва да се мие пак, но… така е то.


„Така е то211. Това е от Вонегът, не от Ротстийн“ — си помисля и прихва. Литературните алюзии открай време го забавляват.


Ключовете на Анди са в предния му джоб, а портфейлът — в задния, но не близо до дълбоката рана, причинена от брадвичката. Чудесно — отново късмет! Парите са по-малко от трийсет долара, обаче всяко спестено пени… и така нататък222. Морис пъха банкнотите и ключовете в своя джоб. След това отново се измива и избърсва ръкохватките на крана.


Преди да напусне светата обител на Анди, Морис оглежда брадвичката. По окървавената ѝ метална част са полепнали косми. Върху гумираната дръжка сто на сто е останал отпечатък от дланта му. Понечва я сложи в сака и да я изхвърли с ризата си и с обувките, но някакъв импулс — силен, но неизразим с думи, — му подсказва да я остави.


Вдига я, избърсва острието и дръжката, за да изтрие отпечатъците, и внимателно я поставя на шикозното бюро. Като предупреждение. Или като визитна картичка.


— Е, вълк ли съм или не, господин Макфарлънд? — пита стените. — Вълк ли съм или не, как мислите?


После излиза от кабинета, използвайки изцапаната с кръв кърпа, за да завърти валчестата брава.


6.


Отново е в книжарницата — взема единия сак, пуска вътре кърпата, ризата и обувките си и затваря ципа. После сяда на бюрото, за да разгледа лаптопа.


Компютърът е „Макинтош“, много по-добър от този в библиотеката в затвора, но програмите са същите. Още работи, което спестява на Морис време и усилия да търси паролата. На екрана има иконки, свързани с бизнеса на Анди, в лентата най-долу има някакво приложение „ОХРАНА“. Ще го разгледа най-обстойно, но първо отваря файла, наречен „ДЖЕЙМС ХОКИНС“. Бинго! Всичко е там: адресът на Питър Саубърс (който му е добре познат) и номерът на мобилния му телефон, явно взет от гласовото съобщение, за което старият му приятел спомена. Баща му се казва Томас. Майка му — Линда. Сестра му — Тина. Има даже снимка на младия господин Саубърс, известен още като Джеймс Хокинс, застанал сред служители на библиотеката на Гарнър Стрийт, която също е добре позната на Морис. Под тази полезна информация — знае ли човек, може да му потрябва — следва библиография на Джон Ротстийн. Морис ѝ хвърля само бегъл поглед, защото знае наизуст произведенията на Ротстийн.


Е, да, с изключение на онези, които младият Саубърс държи. Които келешът е откраднал от законния им притежател.


До компютъра има бележник. Морис записва телефонния номер на хлапака на едно листче и го мушва в джоба си. След това отваря приложението „ОХРАНА“ и кликва върху „КАМЕРИ“. Появяват се шест видеоизображения. На две от тях се вижда Лейсмейкър Лейн в целия ѝ консуматорски блясък. Други две показват интериора на книжарницата под различни ъгли, петото — бюрото и самия Морис с новата му тениска, а на шестото е кабинетът с трупа на Анди, проснат на турския килим. Образът е черно-бял и разплисканата кръв прилича на мастило.


Морис кликва на него и то запълва екрана. Най-отдолу се появяват бутони със стрелки. Той натиска двойната за превъртане назад, изчаква малко и цъква на „СТАРТ“. Гледа съсредоточено как убива стария си приятел. Забележително! Не му се иска друг да види това домашно видео, затова ще вземе и лаптопа.


Откачва кабелите, включително един, който води към лъскава кутия с надпис „СИСТЕМИ ЗА ВИДЕОНАБЛЮДЕНИЕ“.


Явно системата записва върху твърдия диск на лаптопа, а няма самостоятелен дигитален видеорекордер. Логично. Системите от втория вид са скъпички за дребни търговци като Анди. Но един от кабелите, които Морис издърпа току-що, беше свързан с външна записвачка, така че старият му приятел вероятно е прехвърлял на дивидита съхранения на диска видеоматериал.


Методично претърсва бюрото, за да ги открие. Чекмеджетата са общо пет. В четирите странични не открива нищо, но средното е заключено. „Аха! — мисли си. — Сигурно има защо.“ Преглежда ключовете на Анди, избира най-малкия, отключва и попада на находка. Няколкото снимки, на които старият му приятел прави свирка на набит младеж с множество татуировки, не го интересуват, но освен тях в чекмеджето има пистолет: червено-бял снобарски „Зиг Зауер Р238“ с цветя, гравирани на цевта. Морис проверява пълнителя — зареден е, дори в цевта има един патрон. Затваря пистолета и го слага до лаптопа, за да го вземе заедно с него. Бръква по-навътре в чекмеджето и най-отзад намира незапечатан бял плик. Отваря го, очаквайки да види още порноснимки, но с радост установява, че вътре има пари — най-малко петстотин долара. Днес явно му върви. Слага и плика до пистолета.


Друго няма и той започва да си мисли, че ако има записи на дискове, Анди сигурно ги е заключил в сейф. Обаче съдбата е подготвила още подаръци за Морис Белами. Изправяйки се, той случайно блъсва с рамо един претъпкан рафт вляво от бюрото. Няколко книги падат на пода и заедно с тях — завързани с ластик дискове в кутийки.


— О, здравейте — прошепва им. — Приятно ми е да се запознаем.


Сяда и бързо ги преглежда като човек, разбъркващ колода карти. Анди е надписал с черен флумастер всеки диск. Само името върху последния му говори нещо и е точно това, което търси. Върху лъскавата повърхност с печатни букви е написано „ХОКИНС“.


Този следобед късметът определено е с Морис (може би като компенсация за ужасното разочарование снощи), но няма защо да го насилва. Взема компютъра, пистолета, плика с парите и диска с надпис ХОКИНС, отива до вратата и ги слага в единия сак. Отвън минават хора, но той дори не ги поглежда. Ако даваш вид, че си в правото си да бъдеш на определено място, никой няма да те заподозре. Преспокойно излиза и заключва магазина. Табелата „ЗАТВОРЕНО“ се поклаща два-три пъти, после престава да се люлее. Морис нахлупва по-ниско бейзболната си шапка и се отдалечава.


Преди да стигне „Резиденция «Дървеница»“, се отбива в интернет кафене, наречено „Байтс енд Байтс“231. Срещу дванайсет от доларите на Анди Халидей получава чаша прекалено скъпо, блудкаво кафе и двайсет минути в кабинка с компютър с дивиди плейър. За по-малко от пет минути разбира с какво се е сдобил: видеозапис на разговора между стария му приятел и малкия разбойник. На първия клип момчето с идиотските мустаци и с бутафорните очила показва книга, вероятно „Депеши от Олимп“, и изважда от плик листове хартия — навярно споменатите от Анди фотокопия. На втория клип разговорът им изглежда по-разгорещен, сякаш се карат. И двата черно-бели минифилма са без звук, но това е добре дошло за Морис Белами. Момчето може да казва какво ли не. Възможно е по време на свадата да се заканва: „Следващия път ще дойда с брадва, шибан дебелако!“


На излизане от интернет кафенето Морис се усмихва. Човекът, който обслужва посетителите с кафе и закуски, също се усмихва:


— Надявам се, че сте прекарали добре.


— Да — отвръща възрастният мъж, прекарал над две трети от живота си в затвора. — Обаче кафето ти, смотаняко, е като пикня. Идваше ми да го излея върху шибаната ти кратуна.


Усмивката на служителя помръква. В кафенето идват какви ли ненормалници — на такива не отговаряй и се надявай, че повече няма да стъпят тук.


7.


Ходжис каза на Холи, че ще прекара поне част от уикенда на любимото си кресло пред телевизора и ще се развлича с бейзбол, и в неделя следобед наистина се настанява да гледа мача между „Индианците“ от Кливланд и „Рейнджърс“, но на третия ининг вече не го свърта вкъщи и решава да навести един човек — не му е приятел, а е стар познайник. След всяко посещение си казва: „Стига, край, безсмислено е.“ И наистина вярва, че е там за последен път, но след четири, осем или десет седмици се качва на колата и пак отива. Нещо го гризе отвътре и го подтиква. Пък и „Индианците“ ядат пердах — „Рейнджърс“ имат пет точки преднина, а е само третият ининг.


Изключва телевизора, облича стара тениска с емблемата на Полицейската спортна лига (когато беше пълен, избягваше да носи тениски, но сега те не се опъват на корема му и му стоят добре) и заключва къщата. В неделя движението не е натоварено и след двайсет минути той оставя своята тойота на третото ниво на многоетажния паркинг в съседство с обширния и разрастващ се комплекс бетонни сгради на болницата „Джон М. Кайнър“. Докато крачи към асансьора, за сетен път благодари на бога, че е тук като посетител, а не като пациент. Същевременно съзнава, че и това е до време: рано или късно повечето хора стават пациенти в някое от петте лечебни заведения в града — някои лъскави, а други доста скромни. Никой не минава метър. И най-устойчивите кораби — бълбук-бълбук — отиват на дъното. Единственият начин донякъде да уравновесиш товара, е да изтръгваш максималното от всеки ден, през който си над водата.


Но ако е така, какво прави тук сега?


Тази мисъл му припомня стих, чут или прочетен някъде отдавна и заседнал в паметта му поради простичката рима: „О, няма смисъл да се пита./ Да направим нашата визита.“241


8.


В голяма болница лесно можеш да се изгубиш, но Ходжис е идвал тук много пъти и по-скоро ще упъти някого, отколкото да помоли за упътвания. Слиза с асансьора до топла връзка, минава по нея и попада във фоайе, голямо колкото железопътна гара; в коридор А взема асансьор до третия етаж, прекосява надлеза над булевард „Кайнър“ и стига до крайната си дестинация, където стените са боядисани в успокояващ розов цвят и цари тишина. Над регистратурата има табела с надпис:


ДОБРЕ ДОШЛИ В КЛИНИКАТА


ПО МОЗЪЧНА ТРАВМАТОЛОГИЯ


В РЕГИОНА НА ГОЛЕМИТЕ ЕЗЕРА.


МОЛЯ, НЕ ИЗПОЛЗВАЙТЕ


МОБИЛНИ ТЕЛЕФОНИ


И ТЕЛЕКОМУНИКАЦИОННИ УСТРОЙСТВА,


ПОМОГНЕТЕ НИ ДА ОСИГУРИМ


СПОКОЙСТВИЕ НА ПАЦИЕНТИТЕ.


БЛАГОДАРИМ ЗА СЪДЕЙСТВИЕТО.


На рецепцията вече са подготвили посетителския бадж за Ходжис. Главната сестра го познава — след четири години са почти стари приятели.


— Как сте вкъщи, Беки?


Тя отговаря, че всичко е наред.


— Как е счупената ръка на сина ти? Оправя ли се?


Сестрата отговаря, че са му свалили гипса, а до седмица-две ще махнат и обездвижващата превръзка.


— Чудесно. Моят човек в стаята си ли е или на физиотерапия?


Тя го информира, че „неговият човек“ е в стаята си.


Ходжис тръгва по коридора към стая 217, където един по-особен пациент прекарва дните си на издръжка на държавата. По пътя среща санитаря, наречен от сестрите Ал Библиотеката — мъж, прехвърлил шейсетте, който както обикновено бута количка с вестници и с книги. От известно време към този арсенал от развлечения е добавена пластмасова кутия с електронни устройства за четене.


— Здрасти, Ал — поздравява го Ходжис. — Как си?


Ал обикновено е словоохотлив, но този следобед изглежда сънен и под очите му има морави кръгове. „Някой е имал тежка нощ“ — с ирония си казва Ходжис. Симптомите му са добре познати — има опит, защото неведнъж е прекарвал бурни нощи. Понечва да щракне с пръсти пред очите на Ал, за да го извади от транса, но решава, че ще е гаднярско. Нека си изстрада махмурлука на спокойствие. Щом сега е в това състояние, кой знае колко зле е бил сутринта.


Ал обаче се съвзема, преди Ходжис да отмине, и му се усмихва.


— Здравейте, детектив Ходжис! Не сте идвали скоро.


— Детективът е в оставка, Ал, сега съм само господин. Добре ли си?


— Напълно. Просто се бях замислил за… — Ал повдига рамене и се засмива. — Абе, и аз не знам за какво се бях замислил. Дърташка работа. Нали знаете, старост — нерадост.


— Ти не си стар — успокоява го Ходжис. — Не следиш ли новините? Казват, че в днешно време шейсет години са като някогашните четирийсет.


Ал изсумтява:


— Глупости на търкалета.


Ходжис напълно споделя мнението му. Посочва количката и пита:


— Моят човек надали взема книги, а?


Ал отново изсумтява:


— Хартсфийлд ли? Не може да прочете дори книжка от поредицата за мечетата Беранстийн. — Ал се намръщва и почуква по челото си. — Няма нищо вътре, само каша. Макар че да ви кажа, той понякога посяга към електронните четци. — Той изважда от кутията един в яркорозов, момичешки цвят. — На тях има и игри.


— Той играе ли? — изумява се Ходжис.


— Ами, играе! Двигателният му контрол е нарушен. Но ако му пусна някое демо, например модно ревю с Барби или риболов на дупка в леда, зяпа с часове. Демоверсиите въртят едно и също до безкрай, ама вдява ли човекът?


— Предполагам, не.


— И аз така си мисля. Радва се на звуците: бийп-бийп, пиук-пиук, клинк-клинк. След два часа, като мина пак, намирам четеца на леглото или на перваза, угаснал, с изтощена батерия. Не е проблем, зареждам го три часа и е като нов. Ама момчето няма презареждане. Не става. И може би е по-добре. — Ал сбърчва нос, все едно е усетил неприятна миризма.


„Може да е по-добре, а може и да не е“ — казва си Ходжис. Докато е в това състояние, ще е тук, в болницата, в комфортна стая. Гледката не е прекрасна, но има климатик, цветен телевизор и яркорозова електронна джаджа с игри, които да зяпа с часове. Ако беше „компос ментис“, тоест вменяем и „способен да помогне за собствената си защита“, както е формулировката в закона, щяха да го изправят пред съда за поредица от престъпления, девет от тях — убийства. Десет, ако областният прокурор прибави случая с майка му, която умря от отравяне. И тогава този изверг щеше да гние до края на дните си в щатския затвор „Уейнсвил“.


Там няма климатик.


— Пази се, Ал. Изглеждаш уморен.


— Нищо ми няма, детектив Хъчинсън. Приятно посещение.


Ал затътря количката по коридора, а Ходжис намръщено го проследява с поглед. Хъчинсън ли? Откъде му хрумна? Ходжис редовно идва тук вече няколко години и Ал му знае името. Най-малкото до скоро го знаеше. Горкият, дано не го е нагазила преждевременна старческа деменция.


През първите четири месеца пред стая 217 стояха двама полицаи. После оставиха един. Сега няма униформени, защото да се охранява Брейди е разхищение на време и на пари. Няма опасност да избяга, след като не може да отиде дори до тоалетната без чужда помощ. Всяка година се говори за прехвърлянето му в по-евтино здравно заведение, но прокурорът винаги напомня, че този джентълмен — мозъчно увреден или не — практически все още чака съдебен процес. Изгодно им е да го държат тук, защото клиниката поема голяма част от сметката. Според неврологичния екип (и най-вече според началника на отделението доктор Феликс Бабино) Брейди Хартсфийлд е крайно интересен случай.


Този следобед Хартсфийлд — с джинси и с карирана риза — седи до прозореца. Косата му плаче за подстригване, но е измита и блести на слънчевата светлина. „Коса, която някое момиче с удоволствие ще милва — помисля си Ходжис. — Ако не знае какво чудовище беше този човек.“


— Брейди?


Хартсфийлд не помръдва. Гледа навън, но дали съзира тухлената стена на гаража — единственото, което се вижда през прозореца? Знае ли, че посетителят в стаята е Ходжис? Знае ли, че в стаята има някой? Въпроси, на които цял екип от невролози би искал да получи отговори. Както и самият Ходжис. Той сяда на ръба на леглото и си мисли: „Беше чудовище? Дали пък още не е?“


— Отдавна не сме се виждали, както казал на морето един матрос, за дълго оставен на брега — подхвърля.


Хартсфийлд не реагира.


— Знам, изтъркан лаф. Само такива ми идват на ума, питай дъщеря ми. Как се чувстваш?


Хартсфийлд не отговаря. Ръцете му с дългите бели пръсти са отпуснати на скута. През април 2009 Брейди Хартсфийлд открадна мерцедеса на лелята на Холи и умишлено се вряза в тълпа от безработни пред Общинския център. Уби осем души и тежко рани дванайсет, сред които беше Томас Саубърс, бащата на Питър и Тина. И успя да се изплъзне. Но след това допусна грешка, като написа предизвикателно писмо на Ходжис, който вече беше излязъл в пенсия.


Следващата година Брейди уби братовчедката на Холи — жената, в която Ходжис започваше да се влюбва. По ирония на съдбата тъкмо Холи отмъсти за братовчедката си — цапардоса Брейди с Бияча, самоделното оръжие на Ходжис, и направи на пихтия мозъка на безумеца секунди преди той да взриви бомба, която щеше да погуби хиляди тийнейджъри, присъстващи на попконцерт.


Първият удар с Бияча счупи черепа на Хартсфийлд, вторият му причини увреждане, което лекарите диагностицираха като нелечимо. Приеха го в клиниката по мозъчна травматология в дълбока кома, от която едва ли щеше да излезе някога. Така каза доктор Бабино. Но през една тъмна, бурна нощ през ноември 2011, докато сестрата сменяла торбата с инфузионния разтвор, Хартсфийлд отворил очи и проговорил. (Когато си представя този момент, Ходжис винаги се сеща за сцената, в която доктор Франкенщайн шепне: „То е живо! То е живо!“) Казал, че има главоболие, и потърсил майка си. Извикали доктор Бабино, който помолил пациента да проследи с поглед движението на пръста му, за да провери очните му мускули. Хартсфийлд го направил.


През изминалите оттогава повече от трийсет месеца Брейди Хартсфийлд е говорил много пъти (обаче никога на Ходжис). Най-често моли да повикат майка му. При отговора, че е мъртва, кима, сякаш че разбира, но след ден или след седмица отправя същата молба. Успява да изпълни някои прости команди във физиотерапевтичния център и вече ходи криво-ляво — или по-точно се тътри с помощта на санитар. През някои дни се храни сам, но не може да се облича. Състоянието му е определено като полукататонично. През повечето време седи в стаята си и през прозореца гледа стената на гаража или се взира в картината с цветя, окачена на стената.


Но от почти година около Брейди Хартсфийлд се наблюдават особени явления и той се е превърнал в нещо като легенда. В клиниката по мозъчна травматология се носят какви ли не слухове, правят се догадки. Доктор Бабино ги отминава с подигравка и отказва да говори по въпроса, обаче някои санитари и сестри са словоохотливи, а един детектив в оставка ги слуша с голям интерес.


Ходжис се привежда, отпуска ръце между коленете си и се усмихва:


— Преструваш ли се, Брейди?


Онзи не отговаря.


— Защо си правиш труд? Така или иначе ще си под ключ до края на живота си.


Брейди не продумва, но бавно вдига едната си ръка. За малко не си бръква в окото, но накрая успява да отметне назад кичура коса, паднал на челото му.


— Ще ме питаш ли за майка си?


Онзи не отговаря.


— Мъртва е. Гние в ковчега. Защото я нагости с отрова за порове. Сигурно е умряла в страшни мъки. Ти беше ли там? Гледаше ли я как се гърчи?


Няма отговор.


— Чуваш ли ме, Брейди? Чук-чук, има ли някой тук? Ало?


Няма отговор.


— Мисля, че ме чуваш. Надявам се, че ме чуваш. Ще ти кажа нещо. Едно време пиех много. И знаеш ли какво си спомням най-добре от този период?


Мълчание.


— Махмурлукът. Още помня как сутрин се мъчех да стана от леглото, а главата ме болеше така, сякаш я удряха с чук. Докато пикаех, се питах какви ли съм ги вършил през нощта. Понякога не помнех как съм се прибрал. Проверявах дали не съм ударил колата. Сякаш бях залостен в собствената си шибана глава и се опитвах да изляза, но не можех да намеря вратата. И така до обед, когато се пооправях.


За момент се сеща за библиотекаря Ал.


— Надявам се, че сега и ти бродиш из полуразмазаната си глава и търсиш изход. Само че за теб няма изход, Брейди. За теб махмурлукът ще продължи вечно. Вярно ли е? Силно се надявам да е така.


Усеща болка в ръцете си. Поглежда ги и вижда, че е свил юмруци толкова силно, че ноктите му са се врязали в плътта. Отпуска пръсти и гледа как белите полумесеци се изпълват с кръв. Отново се усмихва:


— Такива ми ти работи, приятелю. Ще кажеш ли нещо?


Хартсфийлд продължава да мълчи.


Ходжис става:


— Е, добре. Стой си до прозореца и се опитвай да намериш изход. Изход, който не съществува. Докато се луташ, ще изляза да подишам малко въздух. Днес времето е чудесно.


На масата между стола и леглото има снимка в обикновена сребърна рамка — умалена версия на онази, която Ходжис видя за първи път в къщата на Елм Стрийт, където Брейди живееше с майка си. Двамата са снимани на някакъв плаж — прегърнали са се гальовно и повече приличат на гаджета, отколкото на майка и син. В мига, в който Ходжис си тръгва, снимката пада на масата: дрън!


Ходжис я поглежда, поглежда Хартсфийлд и после пак снимката, която лежи с лицевата страна надолу.


— Брейди?


Онзи мълчи. Никога не отговаря. Поне не и на Ходжис.


— Брейди, ти ли го направи?


Тишина. Хартсфийлд гледа ръцете си, отново отпуснати на скута му.


— Някои от сестрите казват… — Ходжис не довършва мисълта си. Изправя снимката на подпората и. — Ако беше ти, направи го пак.


Брейди мълчи, фотографията също е притихнала. Майка и син по времето, когато са били по-щастливи. Дебора Ан Хартсфийлд и нейният „муцинко“.


— Хайде, чао, приятел. Лека нощ, да спиш в кош, да сънуваш грош.


Ходжис излиза и затваря вратата след себе си. Брейди Хартсфийлд вдига поглед. И се усмихва.


Снимката на масата отново пада.


Дрън.


9.


Елън Бран (наричана Бран Стокър251 от учениците, записали курса по фентъзи и хорър като част от програмата си по литература в нортфийлдската гимназия) стои до вратата на училищния автобус, паркиран пред портала на комплекса „Ривър Сайд Ризорт“. Държи мобилния си телефон. Неделя е, часът е пет следобед и тя се готви да набере 911, за да съобщи за изчезнал ученик. В този момент Питър Саубърс се задава иззад сградата — тича толкова бързо, че косата му се е отметнала от челото.


Елън винаги е коректна с учениците си, винаги поддържа необходимата дистанция и не се опитва да фамилиарничи с тях, но сега забравя благоприличието и притиска Пит в обятията си толкова силно, че почти го задушава. От автобуса, в който вече са се настанили другите бъдещи и настоящи активисти от нортфийлдската гимназия, се разнасят подигравателни аплодисменти.


Елън за миг отпуска ръце, после сграбчва Пит за раменете и здраво го разтърсва — още нещо, което не си е позволявала с ученик:


— Къде беше?! Нямаше те и на трите заседания сутринта, нямаше те и на обяд! Тъкмо щях да телефонирам на полицията!


— Извинете ме, госпожо Бран. Сви ме стомахът, повдигна ми се и излязох да подишам чист въздух.


Госпожа Бран — организаторка и ръководителка на това събитие в ролята си на преподавателка по история и американска политика — решава, че му вярва. Не само защото е сред най-добрите ѝ ученици и никога не е създавал неприятности, но и защото наистина изглежда зле.


— Все пак трябваше да се обадиш — казва му. — Изплаших се, че ти е хрумнало да се върнеш в града на стоп или някаква подобна глупост. Ако стане някоя беля, аз ще съм виновна! Не съзнаваш ли, че нося отговорност за всички ви?


— Съжалявам, загубих представа за времето. Гадеше ми се, повръщах и прецених, че е по-добре да стоя навън. Сигурно е от храната. Или съм пипнал някакъв летен вирус.


Не беше от храната и не беше вирус, но за повръщането беше вярно. Повръщаше от нерви. По-точно — от чист и неподправен страх. Утрешната среща с Андрю Халидей го ужасява. Има шанс да доведе нещата до успешен край, но ще бъде трудно като да вдене игла в движение. Ако изпорти работата, ще има неприятности с родителите си и неприятности с полицията. Стипендия ли, било то социална или друга? Забрави! Не само няма да отиде в колеж, ами ще го тикнат в затвора. Цял ден кръстосва из пътеките на курортния комплекс и отново и отново обмисля сценария за утрешната конфронтация. Какво ще каже на книжаря, какво ще отговори онзи, как ще му отвърне той… И да, наистина изгуби представа за времето.


Ще му се никога да не беше виждал проклетия сандък.


„Само исках да помогна — повтаря си. — Само исках да помогна, дявол да го вземе!“


Елън вижда сълзите му и за пръв път забелязва — може би защото хлапакът е избръснал глупавите си мустачки — колко е отслабнал. Заприличал е на призрак. Прибира в чантата си мобилния телефон и изважда пакет хартиени носни кърпички:


— Вземи, избърши си лицето.


От автобуса проехтява глас:


— Хей, Саубърс! Изчука ли нещо?


— Млъквай, Джеръми — скастря го Елън, без да се обърне, после казва на Пит: — Би трябвало да те накажа с отстраняване от училище за седмица, но ще направя компромис.


Ще направи, разбира се, защото за да го накаже, трябва първо да докладва на заместник-директора Уотърс, който е училищният цербер. Той ще проведе разследване и непременно ще я попита защо не е вдигнала тревога по-рано, особено ако бъде принудена да признае, че за последно е видяла Питър Саубърс на вечерята в събота. Което означава, че почти двайсет и четири часа момчето е било извън нейния надзор — непростимо дълго време за училищна екскурзия.


— Благодаря, госпожо Бран.


— Има ли опасност отново да повърнеш?


— Не. Стомахът ми е празен.


— Тогава сядай в автобуса и да потегляме.


Пит изкачва трите стъпалца и минава по пътеката между седалките, при което съучениците му отново го възнаграждават с подигравателни ръкопляскания. Той се опитва да се усмихне, сякаш всичко е наред. Иска час по-скоро да се добере до Сикамор Стрийт и да се затвори в стаята си в очакване на утрешния ден, когато кошмарът най-сетне ще свърши.


10.


Ходжис се прибира от болницата вкъщи и заварва пред входната врата привлекателен чернокож младеж със спортна фланелка на Харвард. Младият човек седи на стълбите и чете дебела книга с войници на корицата — гърци или римляни, — които водят битка. До него седи ирландски сетер, който сякаш безгрижно се усмихва — типично за кучета, гледани от добри стопани. И младежът, и кучето стават, докато Ходжис вкарва колата в пристройката, която използва за гараж.


Младежът го пресреща насред моравата и протяга свита в юмрук ръка. Ходжис чуква кокалчетата си в неговите — поздрав, типичен за чернокожите, после му стиска ръката, както е прието сред англосаксонските протестанти от бялата раса. Джером отстъпва крачка назад и го оглежда от главата до петите.


— Виж ти! — възкликва. — Много си отслабнал!


— Гледам да се движа, ходя повече пеш. А за дъждовните дни съм си купил бягаща пътека.


— Отлично! Ще живееш вечно!


— Да бе, да — промърморва Ходжис. Навежда се към кучето и поема подадената му лапа. — Как си, Одел?


Одел тихо излайва, което вероятно означава, че е добре.


— Влизай, ще те черпя кока-кола, Джером. Освен ако не предпочиташ бира.


— Кока-кола е идеално, почерпи и Одел, обаче с вода. Доста се умори, защото дойдохме пеш дотук. Не ходи бързо като преди.


— Паничката му все още стои под мивката.


Влизат в къщата и вдигат тост с две чаши леденостудена кока-кола. Одел излочва водата от чинийката си, после се изляга на обичайното си място до телевизора. Ходжис беше като залепен за този телевизор през първите месеци след пенсионирането си, но сега почти не го включва, освен да гледа някой бейзболен мач и да чуе коментара на Скот Пели по вечерните новини на Си Би Ес.


— Как е пейсмейкърът, Бил?


— Добре ми е с него, въобще не го усещам. Какво стана с прословутия котильон, на който щеше да ходиш в Питсбърг с онова момиче?


— Не се получи. Версията за пред нашите е, че с „онова момиче“ сме открили, че имаме несъвместимости в академичните и личните интереси.


Ходжис повдига вежди.


— Звучи прекалено адвокатски за студент по философия с втора специалност древни култури.


Джером отпива от безалкохолното, протяга дългите си крака и се усмихва:


— Искаш истината, така ли? Е, оказа се, че „онова момиче“, известно още като Присила, е ходило с мен само за да събуди ревност у бившето си гадже и да си го върне. И тактиката ѝ успя. Обясни ми колко много съжалява, че ме е излъгала за намеренията си, как се надява да си останем добри приятели и прочие, и прочие. Конфузна ситуация, но може би е за добро. — Замълчава, после добавя: — Да си призная, имах колебания за връзката ни още като видях, че държи в стаята си всичките си кукли Брац, и Барби. Но, моля те, не казвай вкъщи, че ме е използвала за пръчка, с която да разбърка любовния си еликсир. Не ми пука, че нашите ще разберат, но Барбстър цял живот ще ми се подиграва.


— Гроб съм! — заявява Ходжис. — И сега какво? Обратно в Масачузетс ли?


— Не, през лятото ще съм тук. Намерих си работа на доковете като кранист, ще товаря контейнери.


— Не е работа за студент в Харвард, Джером.


— Зависи от студента. За този пред теб е супер. Миналата зима завърших курс за оператор на тежкотоварни съоръжения. Заплащането е отлично, а следването в Харвард не е евтино дори за човек с частична стипендия. — Тайрон Зевзека изведнъж се появява — за кратко, слава богу — и прави малък скеч: — Туй негърчи шъ вдига бали и шъ тувари баржи, мастър Ходжис! — После пак се преобразява в Джером: — Кой ти коси моравата? Добре изглежда, браво. Е, не може да се мери с моето косене, но се ядва.


— Едно хлапе от квартала — отговаря Ходжис. — Дошъл си да ме посетиш от куртоазия или…


— Барбара и приятелката ѝ Зина ми разказаха една удивителна история. Отначало Тина не беше склонна да говори, но Барбстър я нави. Бива я в това. Бащата на това момиче е бил тежко ранен в касапницата пред Общинския център, знаеш това, нали?


— Да.


— Мисля си за тези ежемесечни парични пратки, които са ги спасили от мизерия… Ако наистина брат ѝ е изпращал парите, браво на него, но… откъде ги е взел? Блъскам си главата, но нищо не мога да измисля.


— Нито пък аз.


— Тина каза, че смяташ да говориш с него.


— Да, утре след училище.


— Холи ще участва ли?


— Да, може да се каже. Търси информация в интернет.


— Супер! — Джером широко се ухилва. — Става ли и аз да дойда утре? Бандата отново ще се събере и ще забие любимите парчета!


Ходжис се замисля.


— Не знам, Джером. Не искам момчето да се изплаши. Надали ще се стресне от старчок като мен, но ако ме придружава двуметров чернокож юначага…


— И след петнайсетия рунд съм здрав и прав! — прекъсва го Джером и клати триумфално над главата си ръце, сключени една в друга. — Тази мечка Сони Листън261 дори не ме докосна с пръст! Летя като пеперуда, жиля като…272 — Забелязва умоляващия поглед на Ходжис и се спира. — Добре, добре, извинявай, понякога се увличам. Къде смяташ да го чакаш?


— Пред централния вход. Откъдето излизат всички ученици.


— Не всички. Може да излезе и от другаде, особено ако Тина му признае, че е говорила с теб. — Ходжис понечва да го прекъсне, но Джером вдига ръка и продължава: — Обещала е да си мълчи, но познавам отношенията между братя и сестри, повярвай. Ако малкият е предупреден, че някой може да го чака и да го разпитва, ще се измъкне през задния вход. Ще пресече игрището и ще излезе на Уестфийлд Стрийт. Мога да паркирам там и ако го видя, да ти се обадя по мобилния.


— Знаеш ли как изглежда?


— Да, Тина ми показа снимката му, която носи в портмонето си. Хайде, Бил, включи ме в операцията. Барби е привързана към това момиче, а и на мен ми стана симпатично. Проявило е кураж да дойде да говори с теб, макар и по настояване на сестра ми.


— Знам.


— Плюс това ме гони любопитство. Тина каза, че парите започнали да пристигат, когато брат и бил само на тринайсет. Откъде едно тринайсетгодишно момче ще има толкова пари? — Джером поклаща глава. — Нищо чудно, че хлапакът е загазил.


— Да, така е. Е, добре, щом толкова искаш да участваш, приемам.


— Жестоко!


След този изблик възниква необходимост от още един поздрав с допиране на юмруци.


— Учил си в същата гимназия, Джером. Саубърс може ли да мине от друго място, освен през главния вход или през задния откъм Уестфийлд Стрийт?


Чернокожият младеж се замисля и отговаря:


— Да, в мазето има врата към някогашния пушком, а оттам се излиза на Гарнър Стрийт.


— Бих могъл да сложа Холи там… — размишлява Ходжис.


— Отлична идея! Старата банда се събира пак! Точно както казах!


— Но ако видиш Саубърс, няма да го заговаряш. Ще ми се обадиш и аз ще го поема. Ще предупредя и Холи. Не че тя ще заговори непознат човек, но все пак…


— Добре, обаче само при условие, че после ще ни разкажеш всичко.


— Ще разберете всичко, което разбера и аз — отсича Ходжис, надявайки се, че не обещава нещо, което не може да изпълни. — Чакам те в два в кабинета си. До два и четвърт трябва да сме тръгнали, а до три без петнайсет да сме заели позиции.


— Сигурен ли си, че Холи ще издържи напрежението?


— Да. Наблюденията не са проблем за нея. Само конфронтациите я плашат.


— Невинаги.


— Да, невинаги — съгласява се Ходжис.


И двамата си мислят за една конкретна конфронтация — онази с Брейди Хартсфийлд в ЦКИ, при която Холи се справи блестящо.


Джером си поглежда часовника:


— Тръгвам си. Обещах на Барбстър да я заведа в мола. Иска да ѝ купя швейцарски часовник „Суоч“, — Той забелва очи.


Ходжис се ухилва:


— Обичам сестра ти, Джером.


Джером също се ухилва.


— Абе, и аз я обичам! Хайде, Одел. Да се поразходим.


Кучето става и бавно тръгва към вратата. Джером хваща дръжката, но внезапно се обръща. Усмивката му е помръкнала. — Пак си бил там, нали? Сигурен съм.


— Може и да съм ходил.


— Холи знае ли за посещенията ти?


— Не. И не бива да ѝ казваш. Ще се разстрои, ако научи.


— Да, прав си. Как е той?


— Все така. Макар че… — Мисли си за снимката. За това как падна на масата. И чува: дрън!


— Макар че?


— Нищо. Все така е. Ще те помоля нещо — Барбара да ми се обади, ако разбере, че Тина е казала на брат си за разговора с мен.


— Да, добре. Довиждане до утре.


Джером си тръгва. Ходжис включва телевизора и със задоволство установява, че бейзболният мач продължава. Резултатът е равен, играе се допълнителният ининг.


11.


Холи прекарва неделната вечер в апартамента си, опитвайки се да гледа „Кръстникът-II“ на компютъра си. Щеше да е много приятно занимание, защото тя нарежда този филм (заедно с „Гражданинът Кейн“ и „Пътеки на славата“) сред най-великите в историята на киното, но днес често превключва на пауза и нервно кръстосва хола — място има колкото щеш, защото апартаментът е голям. Не е луксозен колкото онзи край езерото, в който живя за кратко, след като се пресели в града, но е просторен и е в престижен квартал. Може да си позволи високия наем, защото наследи от братовчедка си Джейни половин милион долара. Е, по-малко, защото ѝ удържаха данъци, но така или иначе сумата си я бива. Пък и заплатата ѝ в агенцията на Бил Ходжис е добра и ѝ позволява да спести някой и друг долар.


Разхожда се напред-назад и рецитира под нос любимите си реплики от филма:


— „Не е наложително да убивам всички, Том. Само враговете си.“ „Майкъл, как е на испански «бананово дайкири»?“ „Твоята страна не е твоята кръв. Запомни го!“ — И, разбира се, най-култовата: — „Знам, че си бил ти, Фредо. Ти разби сърцето ми.“


Ако си беше пуснала друг филм, щеше да си повтаря реплики от него. Това е нещо като самохипноза, която практикува още от седемгодишна, когато гледа за първи път „Звукът на музиката“. (Любимият ѝ цитат от този филм е: „Питам се какъв ли е вкусът на тревата“).


В действителност обаче мисълта ѝ е заета с друго: с тетрадката „Молескин“, която братът на Тина бързо скрил под възглавницата си. Бил смята, че тетрадката няма общо с парите, които хлапакът е изпращал на родителите си, обаче тя не е толкова сигурна.


Цял живот си води дневници: какви филми е гледала, какви книги е прочела, с кои хора е разговаряла, кога е станала, кога е легнала. Дори кога е ходила до тоалетната, но тази информация е кодирана с абревиатурата ХПГН: „Ходих По Голяма Нужда“ (все пак някой може да прочете дневника след смъртта ѝ). Знае, че поведението ѝ представлява обсесивно-компулсивно разстройство. Психиатърът ѝ твърди, че воденето на такива дневници е обект на психопатологията също като магическото мислене281. Но в крайна сметка си е нейна работа, на никого не пречи. И ако някой предпочита да си води шантавите дневници в тетрадки „Молескин“ също си е негов избор и никой не може да му каже копче. Въпросът е, че тя разбира от тетрадки и знае, че марковите „Молескин“ никак не са евтини. Обикновена тетрадка със спирала се продава за два и петдесет в „Уолгрийнс“, докато същата със същия брой страници, но марка „Молескин“, струва цели десет долара. Защо едно хлапе ще си купи толкова скъпа тетрадка, особено когато семейството е притеснено за пари?


— Нещо не се връзва — промърморва Холи, а веднага след това добавя сякаш в същия ред на мисли: — „Остави оръжието. Вземи канолите.“ Това е реплика от „Кръстникът-I“, но е добра. Една от най-добрите.


„Изпрати парите. Задръж тетрадката.“


Скъпа тетрадка, пъхната набързо под възглавницата, когато малката сестра неочаквано влиза в стаята. Колкото повече разсъждава, все повече ѝ се струва, че тук се крие нещо.


Отново пуска видеото, но продължава да мисли за тетрадката и не може да се съсредоточи върху до болка познатия сюжет на любимия си филм. И прави нещо небивало — или поне небивало толкова рано вечерта: изключва компютъра. После продължава да кръстосва дневната с ръце, сключени на тила.


„Изпрати парите. Задръж тетрадката.“


— Забавянето! — възкликва и гласът ѝ прокънтява в просторното помещение. — Не го забравяй, важно е!


Да. Седемте месеца затишие между изчерпването на парите и първите признаци на безпокойство у момчето. Каква е причината за тази необяснима пауза? Може би чак тогава Саубърс е измислил как да се сдобие с още пари? „Да, така е станало — мисли си Холи. — Хрумнала му е някаква идея, обаче е била лоша и му е причинила куп неприятности.“


— Как си навличаш беля, докато се опитваш да се сдобиеш с пари? — пита Холи празната стая и крачи все по-бързо. — С кражба. С изнудване.


Това ли се е случило? Може би Пит Саубърс е изнудвал някого заради нещо, написано в тетрадката „Молескин“? Нещо, свързано с откраднатите хилядарки? Но не, кого може да е изнудвал, след като най-вероятно самият той ги е откраднал?


Холи отива до телефона, посяга към слушалката, но отдръпва ръка. Почти минута не помръдва и си хапе устните. Не е свикнала да поема инициатива. Може би е по-добре първо да телефонира на Бил и да се посъветва с него.


— Той не вярва, че тетрадката е важна — обяснява на стените. — А аз съм на друго мнение. Имам право на друго мнение.


Грабва от масичката мобилния си телефон и набира номера на Тина Саубърс, преди да е изгубила кураж.


— Ало? — пита почти шепнешком. — Кой се обажда?


— Холи Гибни. Номерът не се изписва на твоя телефон, защото не е регистриран. Много внимавам на кого го давам, но на теб ще го кажа, ако искаш. Можеш да ми звъниш по всяко време, защото съм ти приятелка. А приятелите взаимно си помагат, нали? Брат ти върна ли се от екскурзията?


— Да. Върна се към шест. Тъкмо привършвахме с вечерята. Мама му предложи да му стопли от печеното с картофи, но той каза, че са хапнали по пътя в „Дени“, и се качи в стаята си. Не пожела дори парче от ягодовия пай, а много го обича. Тревожа се за него, госпожице Холи.


— Можеш да ми викаш само Холи. И ми говори на ти — нали сме приятелки? — Мрази обръщението „госпожице“, звучи ѝ адски претенциозно.


— Добре.


— Брат ти каза ли ти нещо?


— Само здрасти — отново прошепва Тина.


— Спомена ли му, че с Барбара сте идвали при нас в петък?


— Не, разбира се!


— А сега къде е?


— В стаята си. Слуша „Блек Кийс“. Не ги понасям.


— Да, и аз. — Холи няма представа кои са тези „Блек Кийс“, но може да изреди поименно целия актьорски състав на филма „Фарго“. (Най-добрата реплика в него е на Стив Бушеми: „Да изпушим проклетата лула на мира.“).


— Тина, Пит има ли близък приятел, с когото да е споделил тревогите си?


Хлапачката се замисля. Холи използва паузата, за да извади дъвка „Никорет“ (уж намаляваща желанието за пушене) от отвореното пакетче до компютъра и да я пъхне в устата си.


— Не мисля — най-сетне казва Тина. — Вероятно има приятели в училището, но беше близък само с Боб Пиърсън от нашата улица. Обаче преди година семейството им се премести в Денвър.


— А приятелка?


— По едно време беше доста гъст с Глория Мур, но скъсаха след Коледа. Той каза, че Глория не четяла и не можел да е с момиче, което не обича книгите — обяснява Тина и добавя с леко съжаление: — Аз пък я харесвах. Научи ме да се гримирам.


— Жената няма нужда от грим преди трийсетата си година — авторитетно отсича Холи, макар че никога не се е гримирала. Майка ѝ твърди, че само уличниците носят грим.


— Наистина ли? — изумява се Тина.


— Ще те питам още нещо — Пит има ли любим учител, на когото може да се е доверил? — Един младеж надали разговаря с по-малката си сестра за любимите си учители, пък и тя едва ли ще му обърне внимание. Холи задава въпроса само защото не може да измисли друго.


Обаче Тина отговаря веднага, без колебание:


— Хипи Рики. — И се засмива.


Холи се заковава на място:


— Моля?


— Господин Рикър. Викат му Хипи Рики, защото носи от онези старомодни хипарски ризи на цветя и смешни вратовръзки. Преподаваше на Пит в девети клас. Или май в десети, не съм сигурна. Пит го хвалеше, че много разбирал от литература. Госпожице… тоест Холи, господин Ходжис наистина ли ще поговори утре с брат ми?


— Да. Не се безпокой.


Но Тина е много обезпокоена. Гласчето ѝ трепери, сякаш тя всеки момент ще се разплаче, и стомахът на Холи се свива на топка.


— Божичко! Дано не ми се разсърди, че съм казала на някого — измънква хлапачката.


— Няма. — Холи задъвква още по-бързо антиникотиновата залъгалка. — Бил ще разбере какво не е наред и ще го оправи. И брат ти ще те заобича още повече.


— Наистина ли?


— Да! Ох!


— Какво стана?


— Нищо. — Холи докосва устата си и по пръстите ѝ остава малко кръв. — Прехапах си устната. Е, това беше засега. Ще ми се обадиш ли, ако се сетиш за човек, с когото брат ти може да е разговарял за парите?


— Няма такъв човек — унило промълвява Тина и се разридава.


— Да… добре… — смотолевя Холи и понеже ѝ се струва, че трябва да добави нещо, изтърсва: — Не се гримирай. Природата те е дарила с прекрасни очи! Хайде, чао.


Затваря, без да чака отговор, и отново започва да се разхожда напред-назад. Изплюва антиникотиновата дъвка в кошчето до бюрото и избърсва устната си с хартиена носна кърпичка, но кървенето е спряло.


Няма близки приятели, няма гадже. Нула информация… освен името на учителя.


Сяда и пак включва компютъра. Отваря „Файърфокс“, влиза в сайта на нортфийлската гимназия, кликва на УЧИТЕЛСКИ СЪСТАВ и веднага разпознава Хауард Рикър.


Той е с риза на цветя с широки ръкави, тъкмо както го описа Тина. И с много смешна вратовръзка. Дали пък Питър Саубърс не е споделил нещо с любимия си учител по литература, особено ако е свързано с онова, което е пишел (или четял) в тетрадката „Молескин“?


Две-три кликвания и на екрана се появява телефонният номер на Хауард Рикър. В този час е удобно да му се обади, но не може да се насили да проведе разговор с напълно непознат човек. Трудно ѝ беше да телефонира дори на Тина, а и накрая момичето се разплака и това я извади от релси.


„Утре ще кажа на Бил какво съм научила — решава. — Той ще се обади на Хипи Рики, ако прецени за необходимо.“


Кликва на обемистата си папка с филми и скоро вниманието ѝ е погълнато от „Кръстникът-II“.


12.


В неделя вечерта Морис отива в друго интернет кафе, за да потърси определена информация. Намира каквото му трябва, изважда от джоба си листчето с телефонния номер на Питър Саубърс и надрасква на него адреса на Андрю Халидей. Колридж Стрийт е в Уест Сайд. През седемдесетте в този квартал живееха предимно бели от средната класа и всеки собственик се стараеше къщата му да изглежда по-скъпа от другите, в резултат всички бяха еднакви.


Морис набързо преглежда сайтовете на местните агенции за недвижими имоти и се убеждава, че оттогава кварталът не се е променил много — нов беше само скъпарският търговски център „Валей Плаза“. Колата на Анди сигурно е паркирана пред къщата му. Разбира се, може да е и в двора зад книжарницата (сега той се упреква, че не е проверил, ама как човек да провери всичко, да му се не види!), но вероятността е малка. Защо му е на някого да шофира всяка сутрин по пет километра до центъра на града и още пет обратно, и то вечер, в най-големия трафик, при положение, че едномесечна карта за градския автобус струва десет долара, а шестмесечната — само петдесет? Морис има ключове от дома на стария си приятел, но и през ум не му минава да ги използва: за разлика от Младежкия център на Бърч Стрийт къщата на Халидей най-вероятно е с алармена система.


Виж, колата може да му потрябва, а той има и ключове от нея.


Запътва се обратно към „Резиденция «Дървеница»“, убеден, че господин Макфарлънд го чака там и че този път гаднярът няма да се задоволи с проба от урина. Не. Този път ще претърси стаята на Морис и ще намери сака с откраднатия лаптоп, в който са и ризата, и изпръсканите с кръв обувки. Плюс пликът с парите, взет от чекмеджето на стария му приятел.


„Ще го убия!“ — казва си Морис, който сега (поне в собственото си съзнание) е Морис Вълка. Но не и с пистолета, мнозина в „Резиденция «Дървеница»“ разпознават пукота от изстрел, дори да е учтиво пук-пук от педерастки пистолет като заубера на Анди, а брадвичката остана в кабинета на стария му приятел. Но дори да я беше взел, можеше да не му свърши работа. Макфарлънд е едър като Анди, но не е разплут като него. Макфарлънд изглежда як.


„Заеби — мисли си. — Хич да не ти пука, вълците са хитри и лукави, обаче аз ще съм по-хитър и по-лукав.“


Макфарлънд не го чака пред входа, но вместо да въздъхне с облекчение, Морис си внушава, че надзорникът го чака горе. Не и в коридора, разбира се. Мръсникът има служебен ключ, с който отваря всяка стая в този коптор, вонящ на пикоч.


„Само се опитай да ме унизиш — предизвиква го наум. — Опитай се и ще видиш какво ще ти се случи!“


Вратата обаче е заключена, в стаята няма никого и не личи да е претърсвана, макар че гаднярът може да е действал внимателно… хитро и лукаво…


„Престани, идиот такъв! — скастря се. — Ако Макфарлънд е извършил обиска, щеше да ме чака с две ченгета, които носят белезници.“


И все пак отваря рязко вратата на гардероба, за да провери дали саковете са си на мястото. Там са. Изважда парите и ги преброява. Шестстотин и четирийсет долара. Не са кой знае колко в сравнение с пачките от сейфа на Ротстийн, но сумата си я бива. Връща банкнотите в сака, дръпва ципа, сяда на леглото и протяга ръце. Те треперят.


„Наложително е да се отърва от тези неща. Още утре сутринта. Но къде да ги скрия?“


Просва се на леглото, взира се в тавана и размишлява. Сънят отказва да го споходи, но накрая все пак заспива.


13.


Утрото в понеделник е безоблачно и топло. Термометърът пред Общинския център показва двайсет и един градуса още преди слънцето да се е изкачило на небето. Лятната ваканция в училищата започва чак след две седмици, но май денят ще е типично летен — жарък ден, през който хората си бършат потта от вратовете, примижават срещу слънцето и говорят за глобалното затопляне.


В осем и половина Ходжис пристига в детективското си бюро и установява, че Холи го е изпреварила. Тя препредава снощния си разговор с Тина и му предлага да се срещне с Хауард Рикър (наричан още Хипи Рики), ако Пит не признае откъде има парите. Ходжис се съгласява и я похвалва за добрата идея (младата жена засиява от комплимента), обаче не вярва да опре до Рикър. Ако не може да пречупи едно седемнайсетгодишно хлапе, което сигурно жадува да сподели с някого тревогите си, по-добре да се откаже от работата и да се пресели във Флорида, където живеят повечето пенсионирани полицаи.


Пита Холи съгласна ли е да стои на Гарнър Стрийт и да следи за Пит, когато учениците започнат да излизат след последния звънец. Тя се съгласява, но само при условие да не разговаря с момчето.


— Няма — уверява я Ходжис. — Ако го видиш, само ще ми позвъниш по мобилния и аз ще го пресрещна. Имаме ли негови снимки?


— Свалила съм шест на компютъра си. Пет от годишника на класа и една от библиотеката на Гарнър Стрийт, където е стажант или нещо подобно. Ела да ги видиш.


Най-хубавата е портретна фотография, на която Пит Саубърс е с вратовръзка и с черно спортно сако. Надписът отдолу го идентифицира като ВИЦЕПРЕЗИДЕНТ НА ВИПУСК 2015. Тъмнокосо, хубаво момче. Приликата със сестра му не е поразителна, но все пак я има. Интелигентните му сини очи са спокойни и открити.


— Ще ги изпратиш ли на Джером по имейла?


— Вече ги изпратих. — Холи се усмихва и Ходжис за пореден път си казва, че му се иска тя да се усмихва по-често, защото тогава е почти красива. Може би с малко грим ще е истинска красавица. — Радвам се, че ще се видим с Джером.


— Какво ми предстои тази сутрин, Холи?


— Съдебно дело в десет. За побоя.


— А, да. Онзи хубавец, който преби зет си. Плешивеца с голата тиква.


— Не е хубаво да се използват обидни прозвища.


Сигурно е вярно, но посещенията в съда винаги са досадни, а днешното е още по-противно, макар че едва ли ще отнеме повече от час. Освен ако съдия Уигинс не е забавил темпото, откакто Ходжис не е в полицията. Пийт Хънтли наричаше Уигинс „ФедЕкс“, защото винаги беше експедитивен.


Плешивеца с голата тиква е Джеймс Белсън, чиято снимка би трябвало да стои в речника редом с определението „бял боклук“. Живее в района в близост до Еджмънт Авеню, понякога наричан „Рая на простаците“. Съгласно договора си с една от местните автокъщи Ходжис трябваше да конфискува колата на въпросния Белсън, „Акура MDX“, който от месеци не си беше плащал лизинговите вноски. Отиде в съборетината, която Белсън обитаваше, но не го завари там. Нямаше я и колата. Госпожа Белсън — невзрачна, отрудена женица — го информира, че акурата била открадната от брат ѝ Хауи. Даде му адреса — също в „Рая на простаците“.


— Не че Хауи ми е толкоз мил — добави, — ама идете по-бързо, преди моят да му е светил маслото. Щото Джими като се разлюти, няма туй-онуй, млати и не пита.


Ходжис наистина завари Джеймс Белсън да бие зет си Хауи. Налагаше го с дръжка на гребло, плешивата му глава лъщеше под слънцето. Зетят се въргаляше сред бурените до задната броня на акурата, опитваше се да изрита нападателя и да пази с ръце окървавеното си лице и счупения си нос. Ходжис се приближи иззад гърба на Белсън и го „успокои“ с Бияча. До обяд колата беше върната в автокъщата, а сега Плешивеца с голата тиква щяха да го съдят за побой.


— Адвокатът му ще изкара теб побойник — предупреждава Холи. — Ще те пита как точно си го „укротил“.


— О, за бога! Фраснах го само веднъж, за да не убие зет си! Употребих сила в допустими граници и проявих въздържаност.


— Но си използвал оръжие. По-точно — чорап, натъпкан със сачми.


— Така е, но Бенсън не знае. Беше с гръб към мен. А другият май беше в безсъзнание.


— Чуй ме, Бил… — Холи изглежда притеснена и отново хапе устни като при разговора с Тина. — Не искам да пострадаш. Затова ми обещай да не си изпускаш нервите, да не крещиш, да не ръкомахаш и да не…


— Холи — прекъсва я той и хваща раменете ѝ. Нежно. — Излез, изпуши една цигара. Успокой се. Всичко ще мине като по вода. И в съда, и следобед с Питър Саубърс.


— Обещаваш ли?


— Да.


— Добре. Ще изпуша само половин цигара. — И тръгва към вратата, ровейки в чантата си. — Предстои ни много тежък и натоварен ден.


— Предполагам. Само още нещо.


Тя се обръща и го гледа въпросително.


— Усмихвай се по-често. Ставаш още по-красива.


Холи се изчервява до ушите и забързано излиза. Но отново се усмихва и Ходжис е щастлив.


14.


На Морис също му предстои натоварен ден, което е добре. Докато е зает, съмненията и страховете няма да се промъкнат в ума му. Помага и още нещо — събуди се абсолютно сигурен в едно: днес наистина ще стане вълк. Край с тъпия Културен център, вече няма да се бъхти с допотопния електронен каталог, за да може шибаният му шишкав шеф да се докара пред своя шибан шеф. Край с тъпия Макфарлънд, вече няма да блее като агънце пред него: „Да, сър! Слушам, сър! На вашите услуги, сър!“ Край с идиотската пробация. Веднага щом се добере до тетрадките на Ротстийн, ще се изнесе от този лайнян град. Не го влече на север към Канада, но може да избира между четирийсет и осем американски щата. Най-вероятно ще предпочете Нова Англия. Дори Ню Хемпшир, знае ли човек? Ще прочете тетрадките близо до планините, които Ротстийн сигурно е поглеждал, докато е пишел романите си — в това има някаква завършеност, която е най-хубавото в романите: накрая всичко си идва на мястото. Трябваше да се досети, че Ротстийн няма да остави Джими да работи в шибаната рекламна агенция, защото вместо завършеност има само грозота! Може би дълбоко в себе си го знаеше. Може би тъкмо заради това не полудя през изминалите години.


Никога не се е чувствал по-нормален от сега.


Като не се яви на работа, шибаният шишкав шеф може би ще се обади на Макфарлънд, защото е длъжен да докладва, ако човекът в пробация отсъства безпричинно. Морис знае, че трябва да се покрие. Да изчезне от радара. Да се изпари.


Хубаво.


Дори страхотно.


В осем сутринта взема автобуса за Мейн Стрийт, слиза на обръщалото в центъра на града и върви пеш до Лейсмейкър Лейн. Носи единственото си спортно сако и единствената си вратовръзка — и двете достатъчно прилични, за да не се набива на очи и да изглежда като човек, обикалящ скъпите магазини, макар че в този ранен час те още са затворени. Завива по уличката между „Редки издания — Анди Халидей“ и съседния магазин — бутик за детски дрехи „Ла Бела Флора“. Зад сградите има малък двор с три места за паркиране — едно за книжарницата и две за детския магазин. Едното място е заето от волво, другото е празно. Празно е и мястото, запазено за Андрю Халидей.


И това е хубаво.


Морис излиза от дворчето със същата забързана крачка, спира само за секунда, за да се увери, че табелата ЗАТВОРЕНО виси на вратата на книжарницата, връща се пеш до обръщалото на Мейн Стрийт и хваща автобус в обратната посока. След две прекачвания слиза пред търговския център „Валей Плаза“, който е само на две преки от къщата на покойния Андрю Халидей.


Сега крачи енергично като човек, който знае къде се намира и къде отива и който има пълното право да е тук. Колридж Стрийт е почти безлюдна, което не го учудва. Часът е девет и петнайсет (шибаният шишкав шеф вероятно вече гледа празното му работно място и все повече се вбесява). Децата са на училище; мамчетата и татковците са на работа и се бъхтят, за да покриват задълженията си по кредитните карти; повечето пикапи за доставка и за обслужване започват да обикалят квартала чак след десет. Единственото по-удобно време ще е между два и четири следобед, но Морис Белами не може да чака дотогава. Предстои му да отиде на още куп места и да свърши още куп задачи. Днес е решаващият ден. Животът му твърде дълго се движи по заобиколим пътища, но ето че е на крачка да се върне на магистралата.


15.


Приблизително по времето, по което Морис минава край къщата на покойния Дрю Халидей и вижда колата му в гаража, на Тина ѝ прилошава. През нощта почти не мигна от тревога — питаше се как ще реагира брат ѝ, като разбере, че го е издала. Закуската сякаш се превръща в буца в стомаха ѝ и докато госпожа Слоун прочувствено рецитира „Анабел Лий“291 (госпожа Слоун никога не чете, а вика), несмляната храна започва да пълзи нагоре към гърлото ѝ и напира да излезе.


Тина вдига ръка. Струва ѝ се, че ръката ѝ тежи поне пет килограма, по я държи вдигната, докато госпожа Слоун я забелязва:


— Тина, какво има?


Изглежда раздразнена, но на Тина ѝ е все едно. Малко я е грижа дали е разгневила учителката.


— Лошо ми е, искам да отида до тоалетната.


— Добре, върви, но не се бави.


Тина се втурва навън. Няколко нейни съученички се кикотят — когато си на тринайсет, спешно посещение на тоалетната винаги е забавно, — но на нея ѝ е толкова зле, така е съсредоточена в пълзящата нагоре буца, че не им обръща внимание. Щом се озовава в коридора, се затичва към тоалетната, но буцата е по-бърза от нея — Тина се превива и повръща върху маратонките си.


В този момент господин Хагърти, който отговаря за поддръжката, се качва по стълбите; вижда я как отстъпва назад от димящия бълвоч и се затичва да ѝ помогне. Инструментите в чантите на колана му дрънчат.


— Хей, малката, как си?


Тина опипом търси стената, ръката ѝ е като от пластмаса. Всичко пред погледа ѝ е размазано. Очите ѝ са насълзени не само от повръщането. Упреква се, задето послуша Барбара и се довери на господин Ходжис, вместо да остави Пит сам да си оправи кашата. Ами ако той ѝ се разсърди и никога повече не ѝ проговори?


— Добре съм — отговаря. — Съжалявам, че изца… — Пред очите ѝ причернява. Не изпада в безсъзнание, но реалният свят сякаш се отдръпва и тя го наблюдава през замъглен прозорец, а не е в него. Плъзва се надолу по стената и с удивление наблюдава как коленете ѝ в зеления чорапогащник бързат да я пресрещнат. Хагърти я хваща, преди тя да се свлече на пода, взема я на ръце и я понася към лекарския кабинет на долния етаж.


16.


Малкото зелено субару на Анди върши идеална работа на Морис — никой няма да му хвърли даже бегъл поглед, камо ли да го загледа. Такива коли са хиляди. Излиза на заден ход от уличката и потегля към Норт Сайд, като се оглежда за ченгета и стриктно спазва ограниченията на скоростта.


Отначало маршрутът му е почти като в петък вечер. Пак спира пред мола на Белоус Авеню и отново отива в магазин „Всичко за дома и градината“. От отдела за инструменти се снабдява с по-дълга отвертка и едно длето. Качва се в колата, потегля към камарата от тухли на Бърч Стрийт, в която някога се помещаваше Младежкият център, и паркира пак до надписа „САМО ЗА СЛУЖЕБНИ КОЛИ“.


Идеално местенце за мръсни дела. Отляво и отдясно Морис е прикрит: от едната му страна има товаро-разтоварна площадка, от другата — висок жив плет. Може да бъде забелязан само отзад, откъм занемарения баскетболен корт и бейзболното игрище, но в този сутрешен час, когато хлапетата са на училище, там няма жива душа. Прикляква до прозорчето на мазето и с лекота забива отвертката в прогнилата дървена рамка, после взема длетото и разширява отвора. Стъклото издрънчава, но не се счупва — напуканият маджун лесно поддава. Вероятността старата сграда да е с охранителна система изглежда все по-малка.


Той оставя длетото и пак взема отвертката. Прокарва я през разширения процеп до охранителния райбер и силно натиска. Оглежда се, за да се увери, че още е сам — да, местенцето е скришно, обаче влизането с взлом посред бял ден е опасно занимание, — и вижда само една врана, кацнала на телефонен стълб. Вкарва длетото под дограмата, набива го с длан колкото се може по-навътре и с всички сили го натиска. Отначало прозорецът не помръдва, но след миг се плъзва нагоре сред пукот на дърво и облак прахоляк. Бинго. Морис избърсва потното си лице и оглежда вехториите, натрупани в мазето, за да се увери, че лесно ще се провре през отвора и ще скочи долу.


Но не веднага. Не и докато съществува дори най-малката вероятност някъде да се е включила безшумна алармена система.


Прибира инструментите в малкото зелено субару, качва се и потегля.


17.


Тази сутрин Линда Саубърс ръководи заниманията по интереси в началното училище в Нортфийлд, но работата ѝ е прекъсната от Пеги Морън, която ѝ съобщава, че на дъщеря ѝ Тина, ученичка в прогимназия „Дортън“ на пет километра оттук, ѝ е прилошало.


— Сега е в лекарския кабинет — добавя шепнешком.


— Доколкото разбрах, повърнала и за малко изпаднала в несвяст.


— Божичко! — възкликва Линда. — На закуска беше много бледа, но като я попитах какво ѝ е, отговори, че е добре.


— Такива са децата. — Пеги подбелва очи. — Или правят мелодрами, или ни се сопват да не им се бъркаме в живота. Закарай я вкъщи. Аз ще поема учениците, а за следващите часове господин Яблонски ти е осигурил заместница.


— Ти си ангел! — Линда прибира учебниците в куфарчето си.


— Сигурно е грип — успокоява я Пеги и се настанява на стола ѝ. — Можеш да я заведеш на лекар, но защо да даваш трийсет долара? Пипнала е някой вирус.


— Знам — отговаря Линда… но не е съвсем сигурна.


През последните години с Том бавно, но уверено се измъкват от два дълбоки трапа: финансовите затруднения и брачните проблеми. След тежкото нараняване на съпруга ѝ бяха опасно близо до развод. После — като по чудо — започнаха да идват мистериозните парични пратки и положението започна да се пооправя. Все още не са излезли напълно нито от единия, нито от другия трап, но тя вече вярва, че ще се измъкнат.


Дава си сметка, че докато с Том са се борили да оцелеят (той водеше и допълнителна битка за физическото си оцеляване), са оставили прекалено дълго децата на автопилот. Чак сега, когато най-сетне може да поеме глътка въздух и да се огледа, започва да усеща, че нещо не е наред с Пит и Тина. Добри деца са, умни, не вярва някое от тях да е попаднало в обичайните тийнейджърски капани — алкохол, наркотици, дребни кражби, секс, — но има нещо нередно и тя подозира какво е. Мисли, че и Том таи същите подозрения.


Господ Бог спасил израилтяните от глад, като им пратил манна небесна, но парите не падат от небето, а идват от по-прозаични източници: заем от банка или от приятели, неочаквано наследство, помощ от състоятелни роднини. Мистериозните парични пратки не идваха от нито един от тези източници. Най-малко от роднини. През 2010 всички роднини на Том и Линда бяха закъсали като самите тях. Само че и децата са роднини, нали? Така е, макар че това лесно се забравя, защото са толкова наблизо. Абсурд е да се предположи, че Тина е изпращала парите. Когато пликовете започнаха да пристигат, беше само на девет, а и тя не може да пази тайна.


Пит обаче не прилича на сестра си, той е… сдържан. Линда помни как майка ѝ каза, когато той беше едва на пет годинки: „Това дете има катинар на устата.“


Само че откъде тринайсетгодишно хлапе би могло да се сдобие с толкова пари?


Докато шофира към прогимназия „Дортън“, за да вземе болната си дъщеря, Линда си мисли: „Не задавахме въпроси, никакви въпроси, защото се бояхме. Който не е преминал през трагедия като нашата, последвала нещастието с Томи, няма да ни разбере и нямам намерение да се оправдавам. Може да сме проявили малодушие, но имахме причини. Много причини. Най-важните бяха двете ни деца, които разчитаха на нашата подкрепа за препитанието си. Време е обаче да си зададем въпроса кой кого всъщност е подкрепял. Ако Пит е изпращал парите, а Тина е разбрала и заради това е толкова разтревожена, не бива да си заравям главата в пясъка, а да си отворя очите за истината. И да разбера какво се случва.“


18.


Минава десет часът.


Ходжис е в съда и се държи примерно. Холи ще се гордее с него. Отговаря ясно и кратко на въпросите на адвоката на Плешивеца с голата тиква. Хитрецът иска да го предизвика да стане заядлив и войнствен — капан, в който Ходжис се хващаше, докато беше детектив, но сега успява да избегне.


Линда Саубърс шофира от училището към дома си, където ще накара бледата си, мълчалива дъщеря да изпие чай с джинджифил за успокояване на стомаха и ще я накара да си легне. Вече се е престрашила да я разпита за загадъчните пари, но ще я изчака да се почувства по-добре. Следобед ще си поговорят. Тъкмо и Пит ще се е върнал от училище и също трябва да участва в разговора. Ще са само тримата, което може би е за предпочитане. Том ще е зает с колеги от други агенции за недвижими имущества — ще ги развежда из офис сграда на осемдесетина километра северно от града, освободена неотдавна от Ай Би Ем, — и ще се върне чак след седем. Дори по-късно, ако спрат да хапнат някъде по пътя.


Третият час е и Пит има урок по физика. Очите му са приковани в господин Нортън, който говори въодушевено за бозона на Хигс и за големия адронен ускорител, но умът на момчето не е в Швейцария, а много по-близо. Преговаря за пореден път сценария за срещата следобед и отново си напомня: „Наличието на сценарии не означава, че Халидей ще го следва.“ Антикварят отдавна е в този бизнес и вероятно много пъти се е движил по ръба на закона. А той, Пит, е твърде млад, почти дете — не бива да го забравя! Трябва да е безкрайно предпазлив, за да компенсира липсата на опит. Трябва винаги да мисли, преди да каже нещо.


Най-вече трябва да е смел.


Ще каже на Халидей: „Половин хляб е по-добре от нищо, но в този свят на недоимък дори една филия е по-добре от нищо. Предлагам ти цели четирийсет. Добре си помисли!“


Ще каже на Халидей: „Не съм ти сексиграчка за рождения ти ден. Пак си помисли!“


Ще каже на Халидей: „Ако смяташ, че блъфирам, издай ме. Но тогава и двамата губим.“


„Ако съм съсредоточен и спокоен, ще оправя тази каша. И ще успея. Нямам избор.“


Морис Белами паркира откраднатото субару на две преки от „Резиденция «Дървеница»“ и тръгва пеша към общежитието. Спотайва се за малко във входа на магазин за вещи втора употреба и след като се уверява, че Елис Макфарлънд не е наблизо, се шмугва в скапаната сграда и се изкачва по стълбището до деветия етаж — днес по закона на Мърфи и двата асансьора са излезли от строя. Влиза в мизерното си жилище, напосоки грабва някакви дрехи, хвърля ги в единия сак и завинаги напуска лайняното общежитие. Още на първата пряка усеща болки в гърба, вратът му се схваща. Двата сака сякаш тежат по петдесет кила. Очаква всеки миг Макфарлънд да изникне изпод сянката на някоя тента, да го попита защо не е на работа, накъде се е запътил и какво има в чантите, а накрая да му каже: „Отиват право в затвора. Не минаваш през СТАРТ, не получаваш 200 долара.“301 Успокоява се чак когато „Резиденция «Дървеница»“ завинаги изчезва от погледа му.


Том Саубърс развежда колегите си брокери из празния комплекс, обитаван някога от Ай Би Ем, изтъква преимуществата му и ги подканва да направят снимки. Всички са въодушевени от възможностите, предлагани от този имот. Том също е доволен. В края на деня оперираните му крака и сменени стави ще го болят нечовешки, но засега е добре. Празният административно-производствен комплекс може да се окаже страхотна сделка. Животът най-сетне се преобръща.


Джером се появява на вратата на кабинета на Ходжис и изненадва Холи, която изписква от радост, че го вижда, а след миг — от уплаха, защото той я сграбчва през кръста и я завърта няколко пъти, както прави с малката си сестра. Повече от час двамата си бъбрят и си разменят новини, тя му излага своето виждане за случая Саубърс. Радва се, че Джером приема сериозно разсъжденията ѝ за тетрадката „Молескин“, но още повече се радва, че е гледал „Внедрени в час“. Зарязват темата за Питър Саубърс и обсъждат филма надълго и нашироко, сравнявайки го с другите от филмографията на Джона Хил. След това разговорът се насочва към компютърните приложения.


Само Андрю Халидей не е зает. Вече не го интересуват нито редки издания, пито млади сервитьори с впити черни панталони. Петрол и вода или въздух и вятър — на него му е все едно311. Спи „големия сън“ в локва съсирена кръв и по него кацат мухи.


19.


Часът е единайсет. Температурата е вече двайсет и седем градуса, а по радиото съобщават, че следобед живакът ще удари трийсет и три. Хората обсъждат глобалното затопляне и всички са на мнение, че то е причината за нетипичната жега.


Морис два пъти минава със субаруто по Бърч Стрийт и със задоволство (но не и с изненада) установява, че около Младежкия център е все така пусто и безлюдно — няма полицаи, нито коли на охранителни агенции. Дори враната е отлетяла на по-хладно място. Морис обикаля из квартала и забелязва, че на алеята на бившата му къща е паркиран малък форд „Фокус“. Някой от съпрузите Саубърс се е прибрал по-рано от работа. Може би и двамата. Все му е едно. Връща се обратно при Младежкия център, като този път завива зад сградата и паркира на „своето местенце“, както вече го нарича.


Сигурен е, че наблизо няма никого, но все пак е добре да действа бързо. Занася саковете до отворения прозорец и ги пуска в мазето — те тупват глухо на пода, вдигайки две облачета прах. Той се оглежда за последен път и по корем се плъзва през прозореца.


Вдишва хладния въздух, изпълнен с миризмата на мухъл, и за миг му се завива свят. Залита и разперва ръце, за да запази равновесие. „От горещината е — казва си. — Беше твърде зает, затова не си забелязал, че си плувнал в пот. Пък и не си закусвал.“


Да, вярно е, но главната причина е по-елементарна и по-очевидна: остарял е и е отвикнал от физически труд — минаха години, откакто се бъхтеше в бояджийския цех на затвора. Трябва да забави темпото… До котела за парното зърва няколко обемисти кашона, надписани с печатни букви: „КУХНЕНСКИ ПРИНАДЛЕЖНОСТИ“. Сяда върху един и изчаква световъртежът да премине и пулсът му да се нормализира. Отваря сака, изважда малкия автоматичен пистолет на Халидей, затъква го в колана си, измъква ризата и я спуска над панталона. Взема само сто долара от парите на Анди, в случай че му се наложи неочакван разход. Смята вечерта да се върне тук, даже да преспи в мазето. Донякъде зависи от малкия крадец, по-точно — от мерките, които Морис ще трябва да приложи, за да си върне тетрадките.


„Няма да се спра пред нищо, копеленце — казва си. — Пред нищо!“


Време е да тръгва. Навремето щеше да се повдигне на ръце и да се промъкне през прозореца, но вече не е млад. Примъква до стената един от кашоните с надпис „КУХНЕНСКИ ПРИНАДЛЕЖНОСТИ“ (пита се с какво ли е пълен, та е толкова тежък — навярно вътре има повреден електрически уред), стъпва на него, прекачва се през прозореца и след пет минути пътува към „Редки издания — Андрю Халидей“. Ще остави колата на мястото, запазено за стария му приятел, и ще прекара следобеда в книжарницата, разхлаждана от климатика, в очакване на крадливото хлапе.


„Джеймс Хокинс — друг път!“ — казва си.


20.


Часът е два и четвърт.


Ходжис, Холи и Джером се подготвят да заемат позициите си около нортфийлдската гимназия: Ходжис — пред централния вход, Джером — на ъгъла с Уестфийлд Стрийт, Холи — на Гарнър Стрийт. Когато двамата са по местата си, ще информират Ходжис.


В книжарницата на Лейсмейкър Лейн Морис оправя вратовръзката си, обръща табелата от „ЗАТВОРЕНО“ на „ОТВОРЕНО“ и отключва вратата, после отново сяда зад бюрото. Ако се появят клиенти, което не е особено вероятно по това време на деня, ще ги обслужи най-любезно. Ако хлапето влезе, докато вътре има хора, Морис ще измисли нещо. Ще импровизира. Сърцето му бие до пръсване, но ръцете му вече не треперят. „Аз съм вълк — казва си. — Ще хапя, ако се наложи.“


Пит е в час по творческо писане. Изучават „Елементи на стила“ от Стрънк и Уайт и днес разискват прочутото правило 13: „Избягвай ненужните думи“. За домашно трябваше да прочетат разказа на Хемингуей „Убийците“ и сега оживено го обсъждат. Изприказват се куп думи за това как Хемингуей избягва ненужните думи. Пит слуша с половин ухо. Често поглежда часовника си и стрелките, които неумолимо се движат към часа на срещата му с Андрю Халидей. И мислено преговаря сценария.


В два и двайсет и пет мобилният в предния джоб на панталона му започва да вибрира. Пит го изважда и вижда съобщение: „От мама: след часовете веднага си ела вкъщи, искам да поговорим.“


Стомахът му се свива, сърцето му превключва на по-висока скорост. Може би просто има нещо, което трябва да се свърши вкъщи. Не, едва ли. На езика на майка му „Искам да поговорим“ е равносилно на „Хюстън, имаме проблем“. Вероятно ще го разпитва за парите. Почти е сигурен, защото неприятностите винаги идват накуп. Явно Тина се е разприказвала.


Е, добре. Така да е. Ще се прибере и ще разговарят, но първо ще приключи с Халидей. Родителите му не са виновни, че се забърка в тази каша, и няма да ги принуди да се чувстват отговорни. Но и няма да се самообвинява. Изпращайки парите, направи необходимото, нищо повече. Ако Халидей се откаже от сделката и ако въпреки доводите, изложени от него, Пит, повика полицията, тогава ще е по-добре Том и Линда да не са запознати с подробностите, за да не ги обвинят в съучастие.


Мисли да си изключи телефона, но се отказва. Ако получи втори есемес от майка си или пък Тина му изпрати съобщение, ще е по-добре да знае. Поглежда си пак часовника и вижда, че е три без двайсет. Скоро последният звънец ще удари и той ще си тръгне от училище.


Пита се дали някога ще се върне.


21.


Ходжис паркира тойотата на петнайсетина метра от главния вход на училището. Спирането тук е забранено, но в жабката той държи жълта табела с надпис „ПОЛИЦАЙ ПО СЛУЖБА“, която пази за такива случаи, и сега я слага на таблото. Щом чува училищния звънец, слиза от колата, обляга се на предния капак, скръства ръце и не откъсва поглед от вратите. Над тях е гравирано мотото на нортфийлдската гимназия: „ОБРАЗОВАНИЕТО Е СВЕТЛИНАТА НА ЖИВОТА“ Ходжис държи мобилния си телефон, готов да набере номер или да отговори на обаждане — зависи откъде ще излезе момчето.


Не чака дълго — Пит Саубърс е сред първите, които тичешком слизат по широките гранитни стълби и щурмуват юнския ден. Повечето хлапета се движат на групички, но Саубърс е сам. Разбира се, и други излизат сами, но той изглежда някак отнесен, сякаш е в бъдещето, а не в настоящия момент. Ходжис, който още се радва на отлично зрение, забелязва каменното изражение на момчето и си казва, че е като на войник, влизащ в битка.


А може би хлапакът е притеснен заради предстоящите изпити.


Вместо да се насочи към жълтите автобуси, строени вляво от училището, Саубърс завива вдясно към мястото, на което с паркирал старият ДВО. Ходжис тръгва да го пресрещне, същевременно натиска бутона за бърза връзка с Холи:


— Тук е. Кажи и на Джером. — И без да чака отговор, затваря.


Момчето понечва да го заобиколи, но той му препречва пътя:


— Здрасти, Пит, може ли за момент?


Хлапакът изненадано се взира в него. Лицето му е красиво, но изпито, на челото му са избили младежки пъпки. Толкова силно е стиснал устни, че те сякаш са изчезнали.


— Кой сте вие? — пита. Без баналности като „Да, сър“ или „Какво обичате?“ Само „Кой сте вие“. Гласът му е напрегнат като изражението му.


— Казвам се Бил Ходжис. Искам да поговорим.


Край тях минават групички ученици, бърборят, смеят се, боричкат се, разменят си клюки, наместват раниците си. Някои поглеждат Пит и побелелия, оплешивяващ мъж, но не им обръщат внимание. Прекалено са заети със своите дела.


— За какво?


— Предлагам да седнем в колата. — Ходжис посочва тойотата. — Там ще си поговорим насаме.


— За какво? — повтаря Пит и не помръдва.


— Виж, сестра ти и приятелката ѝ Барбара Робинсън се обърнаха за съвет към мен. Барбара го предложила, защото съм стар приятел на семейството ѝ. Сестра ти много се безпокои за теб.


— Защо?


— Ако питаш защо Барб се е сетила тъкмо за мен, то е защото дълги години бях детектив в полицията.


В очите на момчето проблясва тревога.


— А ако питаш защо Тина се безпокои, ще ти обясня, но предпочитам да не е на улицата.


Изведнъж като по команда безпокойството изчезва от погледа на момчето и лицето му отново става безизразно. Като на покерджия. Ходжис е разпитвал заподозрени, които по същия начин са прикривали емоциите си, и знае, че такива хора най-трудно се пречупват. Ако изобщо се пречупят.


— Не знам какво ви е разправяла сестра ми, но тя няма основание за тревога.


— Ако е вярно всичко, което ми разказа, може и да има. — Ходжис пуска най-подкупващата си усмивка. — Хайде, Пит, няма да те отвлека. Кълна се.


Хлапакът колебливо кимва, но се сепва, като се приближават до тойотата и вижда табелата на таблото:


— Били сте детектив в полицията или все още сте?


— Бях — отвръща Ходжис. — От пет години съм пенсионер. А тази табелка… да речем, че ми е спомен. Понякога ми върши работа. Предлагам да се качим в колата и да поговорим. Дошъл съм като приятел. Не ме карай да стоя под това слънце, че ще се разтопя.


— Ами ако откажа?


Ходжис вдига рамене:


— Няма да те принудя насила.


— Добре, но само за малко. Днес трябва да се прибера пеш, за да купя от аптеката виокс за баща ми. Той тежко пострада преди няколко години.


Ходжис кимва:


— Знам. Пред Общинския център. Аз разследвах този случай.


— Така ли?


— Да.


Пит отваря дясната врата и сяда на мястото до шофьора. Не изглежда притеснен, задето е в колата на непознат човек. Нащрек е, но не и притеснен. Ходжис, който има зад гърба си поне десет хиляди оперативни беседи със свидетели и заподозрени, е убеден, че момчето вече е решило как да се държи, но не е сигурен дали решението му е да говори, или да мълчи. Така или иначе скоро ще се разбере.


Момчето е спокойно, но в момента, в който Ходжис сяда зад волана и включва двигателя, изведнъж се напряга и хваща дръжката на вратата.


— Успокой се, просто искам климатикът да работи. Адски е горещо, ако си забелязал — промърморва Ходжис. — Рано е за такива жеги, сигурно е от глобалното затоп…


— Да свършваме по-бързо, за да купя лекарството и да се прибера у дома. Какво ви е надрънкала сестра ми? Знаете, че е само на тринайсет, нали? Много я обичам, но майка я нарича Тина Мелодраматина. — И след това добавя, сякаш тази подробност обяснява всичко: — С приятелката си Елън не пропускат нито една серия от „Малки сладки лъжкини“.


Ясно, значи Саубърс е решил да не говори. Ходжис не е учуден. Сега задачата му е да го накара да промени решението си.


— Разкажи ми за парите, които идваха по пощата, Пит.


Малкият не трепва, лицето му не изразява тревога. „Очаквал е въпроса. Сетил се е какво ще го попитам още щом е чул името на Тина. А може би тя го е предупредила. Изпитала е угризения и му е изпратила есемес.“


— Имате предвид загадъчните пари ли? — уточнява Пит. — Така им викахме вкъщи.


— Именно.


— Започнаха да пристигат преди около четири години. Бях на възрастта на Тина. Всеки месец получавахме плик, адресиран до баща ми. Вътре бяха само банкнотите, нямаше бележка или писмо.


— Петстотин долара.


— Там някъде. Понякога може да са били малко повече или по-малко. Не бях винаги вкъщи при получаването на плика, а след първите няколко месеца нашите не говореха много по въпроса.


— За да не прогонят късмета ли?


— Да, нещо такова. В един момент на Тийнс ѝ влезе в главата някаква муха, че изпращам парите. Глупости на търкалета! Тогава нямах даже джобни.


— Щом не си бил ти, кой ги е изпращал?


— Не знам. — Млъква, сякаш че ще спре дотук, обаче след малко продължава. Ходжис го слуша мълчаливо, надявайки се Пит да изтърве нещо необмислено. Явно е интелигентен, но понякога дори интелигентните неволно се изпускат. Ако ги оставиш да говорят. — Нали сте чували по новините за разни филантропи, които на Коледа раздават по сто долара в „Уолмарт“ или в друг супермаркет?


— Да.


— Мисля, че и нашият случай е подобен. Някой богаташ е решил да се прави на Дядо Коледа и да помогне на пострадалите пред Общинския център. Взел е списъка с имената им и напосоки е избрал баща ми. — За първи път, откакто са в колата, момчето се обръща с лице към Ходжис и вперва в него поглед — уж искрен, обаче опитният детектив не му вярва.


— Възможно е да праща помощ и на други — продължава. — Сигурно на най-пострадалите, които не могат да работят.


„Добре се справяш, младежо — помисля си Ходжис. — Донякъде версията ти е логична.“


— Да раздадеш на Коледа хиляда долара в супермаркета на десет-двайсет случайни късметлии е едно, но е съвсем различно да изръсиш повече от двайсет хилядарки на едно семейство в рамките на четири години. Това са много пари, особено ако е пращал и на други.


— Може да е някоя финансова акула — подхвърля Пит. — От онези, дето спечелиха милиарди от хедж фондове, докато всички други обедняха. Сигурно е имал угризения.


Вече не гледа човека до себе си, а е вперил поглед в предното стъкло. На Ходжис му се струва, че от момчето идва някаква миризма: не на пот, а на обреченост. Отново прави асоциация с войник, който влиза в битка и знае, че вероятността да го ранят или убият е петдесет на петдесет.


— Чуй ме, Пит. Не ме интересува толкова историята с парите…


— Не съм ги пращал аз!


Ходжис продължава да го притиска. Открай време го бива в това.


— Попаднали са у теб случайно и си ги използвал, за да помогнеш на родителите си в трудни дни. Не е лошо… напротив, достойно е за възхищение.


— За мнозина няма да е така — промърморва Пит. — Тъй де, ако беше вярно.


— Грешиш. Повечето хора ще се съгласят с мен. Ще ти кажа нещо, за което можеш напълно да ми вярваш, защото се основава на четирийсетте ми години работа като полицай. Никой прокурор в този град, а и в цялата страна, не би повдигнал обвинение на дете, което е намерило пари и с тях е помогнало на семейството си. И то след като баща му е останал безработен, а после някакъв психар го е прегазил и го е превърнал в инвалид. Медиите ще разпънат на кръст всеки, който се опита да осъди това дете.


Пит мълчи и преглъща, сякаш се мъчи да сподави сълзите си. Истината напира да излезе, но нещо го възпира да я сподели. Нещо, което е свързано с парите. Ходжис е убеден в правотата на предположението си. Естествено, че му е любопитно да узнае как едно хлапе се е сдобило с такава сума, но много повече го интересува каква беда е сполетяла това хлапе сега.


— Изпращал си парите…


— За последен път ви казвам: не бях аз!


— … и всичко е вървяло гладко, докато си се забъркал в някаква голяма каша. Кажи ми какъв е проблемът, Пит. Позволи ми да ти помогна.


За момент момчето се поколебава дали да признае, после поглежда наляво, към табелата на таблото. Жълта е — цвят, предупреждаващ за опасност. „ПОЛИЦАЙ ПО СЛУЖБА“. Ходжис мислено се наругава, задето не я остави в жабката и не паркира по-надолу. Нищо нямаше да му стане, ако повърви стотина метра! Сто метра са нищо за човек като него, който всеки ден върви пеша за здраве.


— Няма проблем — отвръща Пит. Гласът му е механичен като компютърно генерираните съобщения от джипиеса на колата, но пулсът му тупти в слепоочията, ръцете му са здраво стиснати в скута и лицето му е изпотено въпреки климатика. — Не съм изпращал никакви пари. Извинете, но бързам за аптеката…


— Чуй ме — прекъсва го Ходжис. — Дори още да бях полицай, нашият разговор не е валиден пред съда. Непълнолетните като теб задължително се разпитват в присъствие на придружител. Освен това не съм ти прочел правата…


Изведнъж лицето на Пит се затваря като врата на банков трезор. Две думи в повече — „прочел правата“ — и Ходжис губи играта.


— Благодаря ви за загрижеността — казва хлапакът със същия любезен механичен глас и отваря вратата на колата, — но не съм се забъркал в никаква каша.


— Не е вярно! — Ходжис изважда от горния джоб на сакото си визитка и му я подава. — Вземи я. Обади ми се, ако размислиш. Какъвто и да е проблемът, вярвам, че ще мога да ти помог…


Вратата се хлопва. Докато гледа как Пит Саубърс бързо се отдалечава, Ходжис прибира визитката в джоба си и си помисля: „Издъних се, да му се не види! Преди шест години, дори преди две, щях да го пречупя.“


Лесно е да обвинява възрастта си, но вътрешният му глас — по-аналитичен и не толкова емоционален — му нашепва, че се заблуждава. Не е вярно, че беше на крачка от успеха. Пит обстойно се беше подготвил за предстоящата битка и беше психологически неуязвим.


Момчето стига до аптека „Сити“, изважда от задния си джоб рецептата и влиза в магазина. Ходжис натиска бутона за бързо избиране и се свързва с Джером.


— Бил! Как мина?


— Кофти. Знаеш ли къде е аптека „Сити“?


— Да.


— Хлапето е там, купува лекарство за баща си. Ела веднага. Малкият каза, че се прибира вкъщи, но ако ме е излъгал, искам да знам къде отива. Можеш ли да го проследиш? На мен ми е невъзможно, защото знае с каква кола съм.


— Готово. Тръгвам.


След по-малко от три минути Джером завива откъм съседната улица и вкарва автомобила на мястото, освободено от някаква жена, натоварила току-що двамата си бръмбазъци, твърде дребнички за гимназисти. Ходжис излиза от паркинга, махва на Джером и потегля към Гарнър Стрийт, където Холи е на пост, като пътьом ѝ телефонира. Ще изчакат заедно връщането на Джером.


22.


Том Саубърс наистина е на виокс, откакто най-сетне се отказа от оксиконтина, но има достатъчно вкъщи. Сгънатото листче, което Пит изважда от задния си джоб и преглежда бързо, преди да влезе в аптека „Сити“, е съобщение от заместник-директора, напомнящ на горнокурсниците, че свободният ден в края на годината е мит и че отсъствията ще бъдат внимателно разглеждани от ръководството.


Пит не размахва листчето — Бил Ходжис може да е пенсионер, но няма вид да е изкукал. Не, хвърля му само бегъл поглед уж за да се увери, че е това, което му трябва, влиза в аптеката и забързано се приближава до гишето за рецепти в дъното. Аптекарят, господин Пелки, приятелски го поздравява:


— Здрасти, Пит, какво ти трябва?


— Нищо, господин Пелки, здрави сме вкъщи, но едни момчета ме преследват, искат да им дам отговорите на теста по история. Ще ми помогнете ли да се отърва от тях?


Господин Пелки сбърчва вежди и тръгва към вратата. Пит е толкова добро момче, винаги е усмихнат, въпреки че семейството им преживя трудни дни.


— Само ми ги покажи! Ще им кажа да се пръждосат.


— Не, недейте, аз ще се оправя с тях, но утре. Нека се поуспокоят. Само ми разрешете да изляза през задната врата…


Господин Пелки затворнически му намига, все едно казва, че и той някога е бил хлапе.


— Разбира се. Ела с мен.


Пит върви след него сред рафтове, претъпкани с бурканчета с балсами и кутии с таблетки. Влизат в малък кабинет и се приближават до задната врата, над която с големи букви е написано: „ВНИМАНИЕ, ЗАДЕЙСТВА СЕ АЛАРМА“. Господин Пелки набира кода, прикривайки клавиатурата със свободната си ръка. Разнася се бръмчене.


— Хайде, бягай — казва.


Пит благодари, излиза на товаро-разтоварната платформа и скача на напуканата циментова алея, по която излиза на Фредерик Огрийт. Оглежда се за колата на пенсионирания детектив и като се уверява, че я няма, се затичва. След двайсет минути е на обръщалото на Мейн Стрийт и макар че и там не забелязва синя тойота „Приус“, прави няколко обхода за заблуда. Тъкмо излиза на Лейсмейкър Лейн, телефонът му отново започва да вибрира. Този път е съобщение от сестра му: „Тина: Разговаря ли с господин Ходжис? Дано да сте се видели. Мама знае. НЕ ОТ МЕН, не съм ѝ казала нищо! Моля те, не ми се сърди. “


„Сякаш бих могъл да ѝ се разсърдя“ — казва си Пит. Ако имаха по-малка разлика във възрастта, може би между тях щеше да има ревност, както често става между братя и сестри, но в техния случай не е така. Понякога ѝ се ядосва, но никога не ѝ е бил истински сърдит, дори когато тя се държи като разглезено дете.


Значи истината за парите е излязла наяве. Е, добре, за тях ще си признае, обаче не и за тетрадките. Не е нужно да оповестява, че се е опитал да продаде най-личното притежание на един убит човек, за да може Тина да се запише в училище с индивидуални душкабинки. И да се откъсне от тъпоглавата Елън.


Знае, че шансовете му да излезе чист от тази каша, клонят към нула, но в един момент това стана от второстепенно значение — може би докато следеше как стрелките на часовника неумолимо се приближават към три часа. Сега му се иска само да изпрати тетрадките — и особено двата неиздадени романа от поредицата за Джими Голд — на Нюйоркския университет. Или може би на списание „Ню Йоркър“, където през петдесетте Ротстийн е публикувал разказите си. Андрю Халидей да го духа. Ще му го начука здраво. Няма да му позволи да продаде нито един от ръкописите на Ротстийн на някой смахнат богат колекционер, който да ги държи в тайно хранилище с климатик редом с безценната Библия от петнайсети век и с платна на Реноар и Пикасо.


Като по-малък Пит виждаше в тетрадките само заровено съкровище. Беше негово, защото той го беше намерил. Сега обаче е по-мъдър, и то не само защото се влюби в духовитата, хаплива, понякога безумно вълнуваща проза на Джон Ротстийн. Тетрадките не са негови и никога не са били. Не са принадлежали и само на Ротстийн, каквото и да си е мислел по време на отшелничеството си във фермата в Ню Хемпшир. Тези творби заслужават да бъдат четени от всички. Някой може да твърди, че през онзи зимен ден свлачището е оголило сандъка по една чиста случайност, но Пит е на друго мнение. Убеден е, че като кръвта на Авел тетрадките са викали изпод земята. Може да го нарекат дрислив, лигав идеалист, обаче не му пука. Понякога животът не е гаден.

ТЕЛЕГРАМ

Канал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками

Книжный Вестник

Бот для удобного поиска и скачивания книг

Книжный Бот

Свежие любовные романы в удобных форматах

Любовные романы

О психологии, саморазвитии и личностном росте

Саморазвитие

Детективы и триллеры, все новинки

Детективы

Фантастика и фэнтези, все новинки

Фантастика
ВКОНТАКТЕ

Цитаты, афоризмы, стихи, книжные подборки, обсуждения и многое другое

Книжный Вестник