Мислейки за Джон Макдоналд


Когато паднем в пропастта, разбираме цената

на живота.


Джоузеф Кембъл


Заеби, хич да не ти пука.


Джими Голд


Първа част


Заровеното съкровище


1978


— Събуди се, гений.


Ротстийн не искаше да се събуди. Сънуваше нещо прекрасно: първата си жена, каквато беше няколко месеца преди да му стане съпруга — седемнайсетгодишна и съвършена от главата до петите. Голото ѝ тяло блестеше пред очите му. И двамата бяха голи. Той беше на деветнайсет, под ноктите му имаше грес, но на нея не ѝ пукаше (поне тогава), защото бъдещият ѝ съпруг имаше мечти и тъкмо затова го харесваше. Вярваше в мечтите дори повече от него, и то с основание. В този сън тя се смееше и посягаше към онази част от анатомията му, която беше най-лесна за хващане. Ротстийн се опита да потъне още по-дълбоко в дебрите на подсъзнателното, обаче някой го хвана за лакътя, разтърси го и сънят се спука като сапунен мехур. Той вече не беше на деветнайсет и не обитаваше двустаен апартамент в Ню Джърси; след шест месеца щеше да стане на осемдесет и живееше във ферма в Ню Хемпшир, където според завещанието му щяха да го погребат. В спалнята имаше трима мъже със скиорски маски — червена, синя и канареножълта. Ротстийн се помъчи да си внуши, че продължава да сънува (само дето романтичният сън беше заменен от кошмар, както се случваше понякога), обаче онзи пусна ръката му, хвана го за рамото и го просна на пода. Ротстийн си удари главата и изкрещя.


— Престани! — процеди човекът с жълтата маска. — Да не искаш да загуби съзнание?


— Леле, вижте! — възкликна онзи с червената маска. — Дъртакът се е надървил. Сигурно е сънувал, че се чука.


Човекът със синята маска, който беше разтърсвал стареца, промърмори:


— Чукане — дръжки. Пикае му се, затуй му е щръкнал. На тая възраст нищо не може да ги възбуди. Моят дядо…


— Затваряй си устата — сряза го Жълтата маска. — На никого не му дреме за дядо ти!


Въпреки че беше замаян от удара и още обвит от изтъняващата завеса на съня, Ротстийн разбра, че е загазил. Една дума изникна в ума му: крадци. Погледна тримата, появили се като по чудо в спалнята му; главата го болеше (вземаше лекарства за разреждане на кръвта и на дясното му слепоочие щеше да се появи голяма синина), сърцето му с опасно изтънели стени биеше до пръсване. Тримата мъже, които освен страховитите маски носеха ръкавици и тънки якета, се наведоха над него. „Втасах я — каза си той. — Нападнаха ме крадци, а градът е на осем километра оттук.“


Криво-ляво прогони останките от съня и се помъчи да разсъждава трезво, стигайки до извода, че все пак положението не е толкова тревожно: щом криеха лицата си, значи нямаше да го убият.


Може би.


— Господа… — промърмори.


Онзи с жълтата маска се засмя и вдигна палец:


— Добро начало, гений.


Ротстийн кимна, сякаш му бяха направили комплимент. Погледна часовника на нощното шкафче (беше два и петнайсет), после отново се втренчи в човека с жълтата маска, който май беше тарторът на апашите.


— Вижте какво, имам малко пари и ще ви дам всичките. Стига после да си тръгнете по живо, по здраво.


Нов порив на вятъра запрати в къщата пожълтелите листа от двора. Ротстийн забеляза, че централното отопление е включено за първи път през тази година, и си помисли: „А довчера беше лято…“


— Едно пиленце ни каза, че имаш много пари — обади се Червената маска.


— Млък! — сряза го Жълтия и подаде ръка на Ротстийн. — Ставай, гений.


Ротстийн хвана дланта му, някак си се изправи, въпреки че краката му трепереха, и седна на леглото. Едва дишаше, обаче си даваше сметка (през целия му живот способността за трезва преценка беше и недостатък, и предимство) каква картинка представлява: старец с прекалено широка синя пижама и с плешива глава — от косата му бяха останали само две туфи над ушите. Ето в какво се беше превърнал писателят, сниман на корицата на списание „Тайм“ („ДЖОН РОТСТИЙН, АМЕРИКАНСКИЯТ ГЕНИЙ — ОТШЕЛНИК“) през годината, когато Джон Кенеди стана президент.


Събуди се, гений.


— Поседи, докато ти размине — любезно каза Жълтия. (Загрижеността му не успокои Ротстийн.) — После ще отидем в дневната да поговорим като нормалните хора. Не бързай. Дишай дълбоко.


Ротстийн се подчини и сърцето му се поуспокои. Насили се да мисли за Пеги, за гърдите ѝ (малки, но съвършени), за дългите ѝ, гладки бедра, обаче сънят вече го нямаше, нямаше я и някогашната Пеги — сега сбабичосана и живееща в Париж. На негов гръб. Поне Йоланда, неговият втори опит за семейно блаженство, беше покойница и не му се налагаше да ѝ плаща издръжка.


Човекът с червената маска отиде в кабинета и започна да рови навсякъде. Нещо падна на пода. Чуваше се как онзи отваря и затваря чекмеджетата.


— По-добре ли си? — попита Жълтия и щом Ротстийн кимна, добави: — Чудесно. Да вървим.


Застана от едната му страна, Синия — от другата, и го поведоха към малката дневна. Третият продължаваше да тършува в кабинета. Скоро щеше да отвори дрешника, да избута встрани двата сака и трите пуловера и да види сейфа. Беше неизбежно.


„Няма значение, важното е да не вземат тетрадките. Пък и защо са им? Крадците се интересуват само от пари. Надали четат друго освен «Пентхаус».“


Само дето човекът с жълтата маска изглеждаше замесен от друго тесто — по говора му личеше, че е образован.


Всички лампи в дневната светеха, щорите не бяха спуснати. Бдителните съседи биха се запитали какво се случва в къщата на възрастния писател… ако той имаше съседи. Най-близката къща беше край магистралата, на повече от три километра. Ротстийн нямаше приятели, никой не го посещаваше — той на бърза ръка отпращаше всеки случайно отбил се търговски пътник. Да, несъмнено беше стар особняк този „пенсиониран“ писател. Този саможив отшелник. Плащаше си данъците и светът вече не се интересуваше от него.


Синия и Жълтия го заведоха до креслото, обърнато към рядко включвания телевизор, и понеже той не седна веднага, Синия го блъсна на стола.


— По-кротко! — сряза го другият и онзи промърмори нещо, но отстъпи крачка назад. Да, несъмнено човекът с жълтата маска беше шефът. Тарторът на апашите.


Той сложи длани на коленете си и се приведе към Ротстийн:


— Искаш ли една глътка за успокояване на нервите?


— Ако говориш за алкохол, отказах пиенето преди двайсет години. Така ми нареди лекарят.


— Браво на теб. Ходеше ли на сбирките?


— Не бях алкохолик — промърмори Ротстийн — подмятането го беше жегнало. Колко нелепо беше да се обижда от думите на някакъв крадец, когато животът му висеше на косъм, но… наистина ли беше нелепо? Как трябва да се чувства човек, когато хора с маски за ски са го измъкнали от леглото посред нощ? Запита се как би пресъздал подобна сцена и не можа да си отговори — не пишеше за такива неща. — Хората си мислят, че всеки съвременен писател от бялата раса задължително е алкохолик.


— Добре, добре, не се горещи толкова. — Жълтия сякаш се опитваше да успокои капризно дете. — Искаш ли вода?


— Не, благодаря. Искам тримата да са разкарате, затова ще бъда откровен с теб — промърмори и се запита дали този тип знае основното правило при общуването между хората: ако някой каже, че ще е откровен с теб, в повечето случаи е готов да те излъже право в очите. — В портфейла ми на нощното шкафче има около осемдесет долара. В порцелановия чайник на полицата над камината ето там…


Синия се обърна да погледне, но Жълтия продължи да се взира в Ротстийн. Очите му зад маската насмешливо проблясваха.


„Не се хвана“ — помисли си Ротстийн, обаче не се предаде. Вече се беше събудил напълно и беше и вбесен, и изплашен, но си даваше сметка, че не бива да се издаде.


— В чайника са парите за домакинството. Петдесет — шейсет долара. Само толкова държа вкъщи. Вземете ги и си вървете по живо, по здраво.


— Шибан лъжец! — процеди Синия. — Имаш много повече, дядка. Знаем със сигурност, хич не ни баламосвай.


В този момент Червения се провикна от кабинета, все едно беше актьор, очаквал тъкмо тази реплика:


— Бинго! Намерих сейф! И то какъв — грамадански!


Ротстийн знаеше, че рано или късно човекът с червената маска ще открие сейфа, въпреки това го обзе отчаяние. Глупаво беше да държи пари вкъщи — единствената причина беше омразата му към кредитни карти, чекове, акции и други финансови инструменти… всички съблазнителни вериги, оковаващи хората към могъщата и всепогубваща американска машина, работеща на принципа „Задлъжней, за да харчиш“. Обаче сега можеха да го спасят. Щеше да преживее загубата на парите, но не и на тетрадките.


— А сега комбинацията. — Синия щракна с пръсти, обаче звук не се чу, защото той беше с ръкавици. — Казвай, дърто!


Ротстийн беше набрал достатъчно гняв, за да откаже (според Йоланда гневът открай време беше най-вярното му оръжие. „Вероятно още като бебе си беснеел в кошчето, за да стане твоето“ — сопна му се веднъж), само че сега беше и уморен, и изплашен. Ако се заинатеше, щяха да го бият, докато го пречупят. Като нищо можеше да получи още един сърдечен удар, който със сигурност щеше да го довърши.


— Ако ви кажа комбинацията, ще си тръгнете ли, след като вземете парите?


— Господин Ротстийн — любезно каза Жълтия — любезността му изглеждаше искрена (и тъкмо затова — гротескна), — не си в положение да поставяш условия. Фреди, донеси чувалите.


В кухнята нахлу студен въздух, когато Синия, наричан още Фреди, отвори вратата и излезе. Човекът с жълтата маска отново се усмихваше. Ротстийн вече ненавиждаше тази усмивка. Тези червени устни.


— Хайде, гений, изплюй… камъчето. Давай по-бързо, че да свършим по-бързо.


Ротстийн въздъхна и изрецитира комбинацията за отваряне на сейфа „Гардал“ в дрешника:


— Три, две завъртания наляво, трийсет и едно, две завъртания надясно, деветдесет и девет, завъртане надясно и обратно на нула.


Червените устни зад маската се разтегнаха в усмивка, оголваща зъбите:


— Ама, разбира се, трябваше да се досетя: шифърът е рождената ти дата. — Той задиктува комбинацията на съучастника си в дрешника.


Ротстийн, който още разсъждаваше сравнително хладнокръвно, стигна до нерадостно заключение. Синия и Червения се интересуваха само от парите; Жълтия може би щеше да вземе своя дял, обаче надали това беше главната цел на човека, който продължаваше да нарича жертвата си гений. Сякаш в потвърждение на разсъжденията му Синия се върна, придружен от поредния студен полъх откъм улицата. На раменете си беше преметнал по два големи сака.


— Виж… — старецът погледна в очите човека с жълтата маска. — Ценни в сейфа са само парите. Има и тетрадки със записки, които надали ви интересуват, но за мен са важни.


Червения се провикна от кабинета:


— Баси майката, Мори! Ударихме джакпота! Леле-мале, в сейфа има купища мангизи! Стоят си в пликовете от банката, които са… не мога да ги преброя.


„Най-малко шейсет, може би дори осемдесет — би казал Ротстийн. — С по четиристотин долара във всеки. Изпратени от Арнолд Абел, моя счетоводител от Ню Йорк. Джени урежда сметките за домакинството (които са много скромни, защото Абел плаща големите разходи) и ми носи пликовете с останалите пари, които прибирам в сейфа. От време на време ѝ отпускам малка премия, на Коледа давам бакшиш на пощальона, но иначе почти нямам за какво да харча. Арнолд никога не ме пита какво правя с парите. Може би си мисли, че използвам услугите на едно-две момичета на повикване. Или пък че залагам на конните надбягвания в Рокингам. — Тук би се обърнал към Жълтия, известен още като Мори: — Знаеш ли какво е най-смешното? Никога не съм си задавал този въпрос. Както никога не съм се питал защо продължавам да изписвам тетрадка след тетрадка. Правя го и туйто.“


Можеше да го каже, но не обели нито дума. Не защото онзи нямаше да го разбере: лукавата усмивка, разтягаща червените устни, подсказваше точно обратното. Щеше да го разбере и нямаше да му пука.


— Какво още има? — провикна се Жълтия, продължавайки да гледа Ротстийн в очите. — Кутии? Кутии за ръкописи? От онези, за които ти споменах?


— Кутии няма. Само тетрадки. Фрашкано е с тия тъпотии.


Жълтия се усмихна, все така вперил поглед в очите на Ротстийн:


— Пишеш на ръка, а? Значи така работиш, а, гений?


— Моля ви, оставете ги — измънка Ротстийн. — Не бива да се четат от никого. Това е суров материал, романите още не са довършени…


— И никога няма да ги довършиш — прекъсна го онзи. — Сигурен съм. — Закачливото пламъче в очите му, което Ротстийн мислено наричаше „ирландска насмешка“, беше помръкнало. — Пък и защо да се бъхтиш, нали така? Финансово си напълно задоволен. Получаваш достатъчно от авторските права за „Беглецът“. И за „Беглецът отива на война“. И за „Беглецът уляга“. Прочутата трилогия за Джими Голд. Непрекъснато преиздават и трите романа. Изучават се в колежите в цялата наша велика страна. Благодарение на шайката даскали по литература, които си мислят, че вие двамата със Сол Белоу сте окачили на небето Луната, винаги ще има колежани, които да си купуват книгите ти. Уреден си за цял живот, нали? Защо да рискуваш и да издадеш роман, който ще накърни репутацията ти от чисто злато, след като можеш да се криеш тук и да се преструваш, че си сам на света? — Жълтия поклати глава. — Приятелю мой, ти придаваш съвършено ново значение на думата „педант“.


Синия още висеше на вратата:


— Какво да правя, Мори?


— Искам с Къртис да приберете всичко в саковете. Ако не остане място за тетрадките, претършувайте къщата. Даже в такава миша дупка ще се намери поне един куфар. Не си губете времето да броите парите. Искам да се ометем час по-скоро!


— Ясно. Синия… Фреди… наляво.


— Недейте — измънка Ротстийн и се ужаси от треперливия си глас. Понякога забравяше колко е стар… но не и тази вечер.


Онзи, когото наричаха Мори, се приведе към него, зеленикавите му очи надничаха през дупките в жълтата маска:


— Ще те питам нещо. Ако отговориш честно, може би ще оставим тетрадките. Ще бъдеш ли откровен с мен, гений?


— Ще се постарая. И да знаеш, че никога не съм се смятал за гений. Така ме нарекоха в „Тайм“.


— Бас държа, че не си им изпратил протестно писмо.


Ротстийн не отговори. „Гад такъв — помисли си. — Опитваш се да ме измамиш. Нищичко няма да оставиш, нали? Каквото и да кажа.“


— Ето и въпроса — да му се не види, защо не пощади Джими Голд? Защо го омърси?


Въпросът беше толкова неочакван, че макар Джими Голд да беше най-известният му герой, онзи, с когото щяха да го запомнят (ако изобщо го запомнеха с нещо), в първия момент Ротстийн не го разбра за какво говори този Мори. Авторът на статията в „Тайм“, в която беше нарекъл писателя „гений“, беше определил Джими Голд като „американска икона на отчаянието в страната на изобилието“. Твърде много хвалби… които обаче бяха помогнали за продажбите на книгата.


— Ако имаш предвид, че съм сгрешил, като написах продължения на „Беглецът“, и аз съм на същото мнение — промърмори, но не беше съвсем откровен. Втората книга от трилогията беше затвърдила репутацията му на значим американски писател, а третата беше венецът на кариерата му — критиците го хвалеха до небесата, романът остана цели шейсет и две седмици в класацията за бестселъри на „Ню Йорк Таймс“. Присъдиха му „Националната награда за литература“… не че той отиде да я получи. В почетния диплом пишеше, че това е „Илиадата на следвоенна Америка“, имайки предвид не само последния роман, а цялата трилогия.


— Не казвам, че трябваше да спреш след „Беглецът“ — заяви Мори. — Втората книга също я бива, може би дори е още по-добра. Защото са правдоподобни. Говоря за последната — пълен боклук! Реклама? За реклама ли я написа? — После направи нещо, от което дъхът на Ротстийн спря и коремът му сякаш се напълни с олово. Бавно, почти замислено, свали жълтата маска и старецът видя младеж с характерната външност на бостънски ирландец: рижава коса, зеленикави очи и бяла кожа, която почервенява от слънцето и никога не хваща загар. Плюс противните червени устни. — Къща в предградията? Форд седан на алеята отпред? Съпруга и две ситни дечица? Всичко е за продан, това ли ти е идеята? Всеки се продава, така ли? В тетрадките…


— В тетрадките…


Искаше да каже: „В тетрадките са още два романа, завършващи поредицата за Джими Голд. В първия Джими осъзнава колко е безсмислен еснафският му живот и зарязва семейството си, работата и уютната къща в Кънектикът. Напуска дома си пеш, само с раница и с дрехите на гърба си. Превръща се в по-възрастна версия на младежа, който напуска училище, отказва се от сребролюбивите си родители и след двудневен запой в Ню Йорк решава да се запише в армията.“


— Какво има в тетрадките? — нетърпеливо попита Мори. — Продължавай, гений. Защо ти трябваше да омърсиш Джими, да го натикаш в калта?


Ротстийн искаше да каже, че в „Беглецът поема на запад“ Джими се връща към предишното, истинското си аз. Само че Жълтия беше показал лицето си, а сега извади пистолет от предния джоб на якето си. Изглеждаше огорчен.


— Създаде един от най-великите герои в американската литература, после се изсра върху него — каза. — Човек, който постъпва така, не заслужава да живее.


Джон Ротстийн отново беше обзет от гняв и дори му стана приятно.


— Ако наистина го мислиш — процеди, — значи не си разбрал нито думичка от романите ми.


Мори насочи към него пистолета. Дулото беше като черно око.


Ротстийн се прицели в него с изкривения си от ревматизма пръст, все едно държеше оръжие, и със задоволство забеляза как онзи примигна и потрепери.


— Не ми се прави на литературен критик, момченце! До гуша ми е дошло от многознайковци като теб, дето не са били родени, когато аз бях на върха на славата си. Всъщност на колко си? На двайсет и две? На двайсет и три? Какво знаеш за живота, камо ли за литературата?


— Достатъчно, за да твърдя, че не всеки се продава и не отстъпва от принципите си. — В зеленикавите му очи проблеснаха сълзи, които изумиха Ротстийн. — И не ми чети лекции за живота! Тъкмо ти, който от двайсет години се криеш от всички като плъх в дупка!


До болка познатата критика — как смееш да се отказваш от славата? — разпали искрицата яд в пламенна ярост (ярост, придружена от чупене на съдове и на мебели, добре позната на Пеги и Йоланда) и Ротстийн почувства задоволство. По-добре да умре беснеейки, отколкото да раболепничи и да моли за пощада.


— Как ще изкараш пари от тетрадките ми, а? Предполагам, че си мислил по този въпрос. Навярно си даваш сметка, че ще е същото като да се опиташ да продадеш откраднат неиздаван ръкопис на Хемингуей или картина на Пикасо. Само че приятелчетата ти не са образовани като теб, нали? Личи си по говора им. Известно ли им е онова, което ти знаеш? Бас държа, че не! Преметнал си ги! Подмамил си ги с обещания за несметно богатство, от което ще получат своя пай. Мислиш се за голяма работа, защото знаеш много думи. Обаче си само един нещастен позьор!


— Млъкни! Говориш като майка ми.


— Ти си само най-обикновен апаш, драги. Колко глупаво е да откраднеш нещо, което никога, ама никога не ще можеш да продадеш!


— Млъкни, гений! Предупреждавам те да си държиш езика зад зъбите!


„И какво като натисне спусъка? — помисли си Ротстийн. — Вече няма да се тъпча с лекарства. Няма да мисля с горчивина за миналото и за поредицата от житейски катастрофи, напомнящи върволица от смазани автомобили. Няма да изпитвам непреодолимото желание да изписвам тетрадка след тетрадка и да ги трупам на купчинки като заешки лайна по горска пътека. Май куршум в главата е за предпочитане пред това да се разболея от рак или от Алцхаймер — кошмара на всеки, който си изкарва прехраната с ума. Несъмнено новината ще цъфне на заглавните страници, но за мен са писали достатъчно още преди тъпата статия в «Тайм»… и ако този тип ме гръмне, няма да съм принуден да чета журналистическите бръщолевения“


— Да, наистина си кръгъл глупак — заяви. Неочаквано изпита чувство, напомнящо възторг. — Мислиш се за по-умен от онези двамата, обаче не си. Те поне разбират, че парите могат да бъдат похарчени. — Приведе се и се втренчи в бледото, луничаво лице. — Знаеш ли, нещастнико, типове като теб принизяват любовта към четенето и към литературата.


— Последно предупреждение! — процеди Мори.


— Заври си го отзад! Заври го и на майка си! Или ме застреляй, или се махай!


Морис Белами го застреля.


2009


Първият скандал за пари в дома на семейство Саубърс (първият, който децата неволно чуха) избухна през една априлска вечер. Всъщност не беше скандал, а спор, но даже най-силните бури започват с лек полъх на вятъра. Питър и Тина Саубърс бяха в дневната, той си пишеше домашното, сестра му си беше пуснала на дивиди „Спондж Боб“. Гледала го беше безброй пъти, но все не ѝ омръзваше. Което си беше чист късмет, защото от два месеца вече нямаха кабелна телевизия — баща ѝ се беше отказал от абонамента.


Том и Линда бяха в кухнята; той тъкмо беше затворил вехтата си раница, след като беше сложил в нея няколко енергийни десертчета с мюсли, пластмасова кутия с нарязани зеленчуци, две бутилки вода и кутийка кока-кола.


— Съвсем си превъртял — ядно промърмори Линда. — Открай време си нервак, но това вече минава всички граници. Какво ти пречи да нагласиш часовника да те събуди в пет? Ще имаш достатъчно време да вземеш Тод и в шест да сте пред Общинския център — обзалагам се, че ще сте първите.


— Де да беше така — въздъхна Том. — Той разправя, че миналия месец в Брук Парк пак имало временна борса за безработни и хората се наредили на опашка още предишния ден. Предишният ден, Лин!


— Тод бръщолеви какво ли не, а ти му вярваш. Помниш ли как каза, че Пит и Тина „адски“ ще харесат автошоуто „Монстър Джам“…


— Не става дума за автошоу, нито за концерт в парка, нито за зрелищни фойерверки, а за живота ни!


Пит вдигна очи от тетрадката и се спогледа със сестра си, коя сви рамене, все едно казваше: „Родители, какво да ги правиш?“ Той пак се захвана с решаването на задачите по алгебра. Още четири и после можеше да отиде у Хауи и да провери дали приятелят му си е купил нови комикси. Самият той нямаше книжки за размяна — баща му беше спрял джобните му едновременно с кабелната телевизия.


Том нервно закрачи напред-назад в кухнята. Линда се приближи до него и го хвана под ръка, опитвайки се да го успокои:


— Знам, че става дума за живота ни.


Говореше тихо, за да не я чуят децата и да се разстроят (знаеше, че Пит и без това е доста изнервен), но най-вече за да намали напрежението. Знаеше и какво изпитва Том и му съчувстваше с цялото си сърце. Страхът беше ужасно чувство, обаче още по-ужасно беше унижението да не можеш да издържаш семейството си. Всъщност „унижение“ не беше точната дума. Той се срамуваше. През десетте си години в „Недвижими имоти «Лейкфронт»“ беше най-способният брокер и снимката, на която широко се усмихваше, често грееше на рекламното табло на фирмата. Парите, които Линда получаваше като начална учителка, бяха само допълнителен бонус. През есента на 2008 обаче настъпи икономическата криза и семейство Саубърс останаха само на учителската заплата.


Най-обезнадеждаващото беше, че не уволниха Том с обещанието да го назначат отново, когато рецесията приключи. „Недвижими имоти «Лейкфронт»“ фалира и сградата, в която се помещаваше, сега беше празна, изрисувана отвън с графити и с надпис „ДАВА СЕ ПОД НАЕМ“ на витрината. Братя Риърдън, които бяха наследили фирмата от баща си (а той — от своя баща), бяха инвестирали големи суми в акции и загубиха почти всичко при сриването на пазара. Линда не я грееше, че Тод Пейн, най-добрият приятел на Том, също е останал без работа. Смяташе го за празноглав дърдорко.


— Май не си видял по телевизията прогнозата за времето, но аз я гледах. Нощта ще е мразовита, призори от езерото ще се вдигне мъгла, очаква се и леденостуден дъжд. Леденостуден дъжд, Том.


— Чудесно. Дано са познали. Сума хора ще се откажат и шансовете ни ще са по-големи. — Хвана я за раменете, но не я разтърси, не ѝ се развика. Скандалът избухна по-късно. — Наложително е да си намеря някаква работа и тази пролет няма да имам друга възможност. Скъсах се да трамбовам по улиците и да разпитвам за…


— Знам…


— Обаче никъде не търсят хора като мен. Никъде! Предлагат се няколко места за докери или на строежа на новия търговски център до аерогарата, но как ме виждаш като строителен работник? Тежа с петнайсет килограма над нормата и още преди двайсет години излязох от форма. Предполагам, че през лятото — ако положението малко се стабилизира, разбира се, — ще си намеря чиновническа работа, само че вероятно ще е временна и нископлатена. Затова с Тод ще отидем пред Общинския център още в полунощ и ще стоим на опашката до сутринта, когато ще започнат да пускат кандидатите. Убеден съм, че ще получа назначение, и то с прилична заплата.


— Ще получиш и някой вирус, който ще лепнеш на всички ни. После ще пестим от храната, за да платим на лекаря.


Чашата на търпението му преля и той кресна:


— Вместо да ме окуражиш, непрекъснато ми опяваш!


— Не се сърди, Том, опитвам се да…


— Да беше казала: „Браво на теб, Том! Хубаво си го измислил да отидете по-рано, сигурно ще е от полза! Трогната съм, че правиш такива жертви за нас, Том.“ Или нещо подобно. Прекалено много ли искам, да му се не види?


— Казвам само, че… — Кухненската врата се отвори и затвори с трясък. Том беше отишъл да пуши в задния двор. Пит отново вдигна глава и видя колко е разстроена и разтревожена Тина. Все пак беше само на осем. Усмихна ѝ се и ѝ намигна. Тя също се усмихна, макар и колебливо, после се върна към случващото се в подводното кралство Бикини Ботъм, където бащите не остават без работа, не повишават тон и не лишават децата си от джобни. Освен ако са непослушни, разбира се.


Същата вечер, преди да тръгне за борсата, Том занесе дъщеря си в леглото, целуна я за лека нощ, целуна и любимата ѝ кукла госпожа Бизли — ей така, за късмет.


— Татко? Ще се оправят ли нещата?


— Разбира се, миличко. — Тина запомни обещанието му. И уверения му тон. — Всичко ще се подреди. А сега заспивай. — И излезе от стаята с нормалната си походка. Тя запомни и това, защото никога повече не го видя да ходи така.


Щом колата изпъпли по стръмното възвишение между Марлборо Стрийт и паркинга на Общинския център, Том се провикна:


— Ей, спри!


— Абе, ти луд ли си? Зад нас идват коли!


— Само за секунда. — Том вдигна телефона си и засне хората, наредени на опашката. Сигурно бяха стотина. Най-малко. Над вратите на сградата беше опънат банер, на който пишеше: „ГАРАНТИРАНИ 1000 РАБОТНИ МЕСТА!“ Отдолу имаше още един надпис: „Ние се грижим за нашите съграждани! — КМЕТ РАЛФ КИНСЛЪР.“


Шофьорът на колата зад раздрънканото субару на Тод Пейн гневно натисна клаксона.


— Томи, не искам да ти преча да увековечиш това паметно събитие, обаче…


— Добре де, добре — промърмори Том и добави, докато приятелят му вкарваше колата в паркинга, където местата в близост до зданието вече бяха заети. — Нямам търпение да покажа на тази снимка на Линда. Знаеш ли какво ми каза? Че ако дойдем в шест, ще сме първи на опашката!


— Предупредих те, братле. Старият Тод не лъже. — Старият Тод паркира. Субаруто изпусна облак задушливи газове, изхриптя и спря. — До сутринта тук ще има повече от две хиляди души. И репортери от всички сутрешни предавания: „Градът в шест“ „Утринен репортаж“, „Сутрешен обзор“… Може да ни интервюират.


— Притрябвало ми е. Искам само да си намеря работа, друго не ме интересува — разсеяно промълви Том, мислейки си за друго. Линда се оказа права — наистина беше много влажно. Въздухът беше напоен с мириса на езерото, напомнящ миризмата на канализация. Беше и студено — дотолкова, че от устата му да излиза пара. Жълта лента с надпис „НЕ ПРЕМИНАВАЙ“ беше опъната на метални колчета така, че се получаваше сложен лабиринт, нагънат като хармоника, а хората в него бяха като в кошара. Том и Тод застанаха между последните колчета. Зад тях веднага се наредиха други кандидати за работа, предимно мъже — някои бяха с дебели работнически якета, други — със скъпи палта и със скъпи подстрижки, които вече започваха да губят формата си. Том предполагаше, че до зазоряване — цели четири часа преди отварянето на трудовата борса — опашката ще стигне до края на паркинга.


Погледът му попадна на млада жена с бебе в кенгуру. Разделяха ги няколко зигзага на жълтата лента. Запита се колко ли е отчаяна, че да дойде тук с детенцето си посред такава студена и влажна нощ. Тя разговаряше с някакъв едър мъж, преметнал през рамо спален чувал, а мъничето в кенгуруто поглеждаше ту нея, ту него, сякаш беше най-малкият в света любител на тениса. Гледката беше доста комична.


— Искаш ли да се стоплиш, Томи? — Тод извади от раницата си малка бутилка с уиски „Бел“ и му я подаде.


Том се канеше да откаже, спомняйки си предупреждението на Линда на сбогуване: „И да не си посмял да ми се прибереш, лъхащ на алкохол, господинчо“, но взе бутилката. На този кучешки студ една глътчица щеше да му дойде добре. Отпи и почувства как уискито сгрява гърлото и стомаха му.


„Нажабуркай се с вода, преди да стигнеш до гишетата на работодателите — напомни си. — Никой не назначава хора, вонящи на алкохол.“


Някъде към два Тод отново му подаде бутилката, но той отказа да пие. Обаче след час охотно прие предложението. Ако се съди по останалото в бутилката, старият Тод доста успешно се беше предпазил от студа.


„Какво пък“ — помисли си и този път отпи голяма глътка.


— Така те искам! — похвали го приятелят му, леко заваляйки думите. — Поне веднъж бъди лошо момче.


Кандидатите за работа продължаваха да пристигат, колите им, идващи от Марлборо Стрийт, една подир друга се появяваха сред сгъстяващата се мъгла. Опашката беше излязла от пространството, оградено с жълта лента, и краят ѝ вече не се виеше зигзагообразно. Досега Том смяташе, че е наясно с икономическата криза, засегнала цялата страна (та нали самият той беше загубил работата си, престижната си работа?), но докато автомобилите продължаваха да прииждат и опашката ставаше все по-дълга (краят ѝ вече не се виждаше), той започна да осъзнава нещо, от което още повече го втресе. Може би точната дума не беше криза, а катастрофа.


Вдясно от него сред лабиринта от метални колчета и жълта лента заплака бебе. Том се огледа и видя как човекът със спалния чувал разтваря кенгуруто, за да улесни жената („Мили боже, та самата тя е почти дете!“ — помисли си) да извади бебето.


— Туй пък кфо е? — изфъфли Тод.


— Бебе — отвърна Том. — Жена с бебе. Момиче с бебе.


Приятелят му присви очи и се вгледа по-внимателно:


— Мили божке! Според мен е адски безот… безот… така де… липсва ѝ отговорност.


— Пиян ли си? — Линда не харесваше Тод, не виждаше добрите му страни и в този момент Том май също не ги виждаше.


— Съвсем мъничко. Ша са опрая, докат отворят. Ноша си ментови бонбони.


Том мислеше да го попита дали си носи и визин — очите му се бяха зачервили като на електроженист, — но реши, че моментът не е подходящ за спорове. Обърна се към мястото, на което стоеше жената с ревящото бебе. В първия момент си помисли, че ги няма. После погледна надолу и видя как тя, прегърнала детенцето си, се пъха в спалния чувал, придържан от едрия мъжага. Бебето продължаваше да се дере с цяло гърло.


— Що не умирите това врескало? — провикна се някакъв мъж.


Една жена се обади:


— Повикайте някой от „Социални грижи“!


Том си спомни за Тина като бебе, представи си я как трепери от студ и влага през часовете, предшестващи утрото, и едва се сдържа да не извика на мъжа и на жената да млъкнат… или по някакъв начин да помогнат на младата майка. Та нали всички тук — цялата сбирщина прецакани от съдбата неудачници — бяха на един хал?


Плачът на бебето постихна, накрая престана.


— Сигурно тя го кърми — дълбокомислено отбеляза Тод и стисна гърдата си, за да онагледи думите си.


— Да, сигурно.


— Томи?


— Какво?


— Знаеш, че и Ейлин остана без работа, нали? — попита Тод — вече говореше почти нормално и не заваляше думите.


— Не думай! Не знаех! — възкликна той, преструвайки се, че не забелязва страха, изписан на лицето на приятеля си. Нито сълзите му. Може би се беше насълзил от алкохола или от студа. Може би не.


— Обещаха да ѝ се обадят, когато излезем от кризата, но и на мен казаха същото, а вече от половин година съм без работа. Изтеглих си парите от застраховката и вече свършиха. Знаеш ли колко имаме в банката? Петстотин долара. Можеш ли да пресметнеш до кога ще ни стигнат, след като в „Крогер“ един хляб струва цял долар?


— Няма да е за дълго.


— Браво, пиша ти пълно шест! Дано ми излезе късметът тук. Трябва да си намеря работа. На всяка цена.


— Ще си намериш. И двамата ще си намерим.


Тод кимна към едрия мъжага, който сякаш стоеше на пост до спалния чувал, да не би някой случайно да настъпи майката и бебето вътре:


— Мислиш ли, че са женени?


До този момент Том не си беше задавал този въпрос.


— Може би — промърмори.


— В такъв случай и двамата са безработни. Иначе единият щеше да остане вкъщи с детето.


— Може да си мислят, че с него шансовете им за работа са по-големи.


Тод се ухили:


— Аха, тънката струна на състраданието! Идеята си я бива. — Той отново извади бутилката: — Искаш ли?


Том си каза „Ако откажа, той ще довърши уискито“, отпи малка глътка… и задряма.


Събуди го радостен възглас, посрещнат със смях и с ръкопляскания:


— Открили са живот на други планети!


Той се огледа — вече се развиделяваше. Светлината едва си пробиваше път през гъстата мъгла, но денят беше настъпил. През остъклените врати на залата чакащите зърнаха как чистач със сива униформа (късметлия, който имаше работа), тътри из фоайето кофа с бърсалка.


— Кво става? — попита Тод.


— Нищо. Цъфна някакъв чистач.


Тод погледна към Марлборо Стрийт:


— Мили божке, идват още хора!


— Да — кимна Том и си каза: „Ако бях послушал Линда, щяхме да сме най-отзад на опашка, стигаща почти до Кливланд.“ Стана му хубаво (приятно е да мислиш за предстоящото отмъщение), само дето съжаляваше, че се съблазни от уискито на Тод. Вкусът в устата му беше на котешка тоалетна. Не че беше опитвал котешка пикня, обаче…


Някой, намиращ, се няколко зигзага напред, недалеч от спалния чувал, се провикна:


— Абе, това мерцедес ли е? На туй мяза.


Том зърна на алеята откъм Марлборо Стрийт голям автомобил с включени жълти фарове. Беше спрял и не помръдваше.


— Този пък какво чака? — зачуди се Тод.


Шофьорът на колата, последвала мерцедеса, навярно си зададе същия въпрос, защото гневно занатиска клаксона — протяжен, писклив звук, от който безработните на опашката се стреснаха, ядно замърмориха и се огледаха. Колата с жълтите фарове не помръдна още секунда, после се стрелна напред. Не наляво към вече претъпкания паркинг, а право към безработните, натъпкани като сардели зад жълтите ленти.


— Хей! — провикна се някой.


Океанът от хора се развълнува и се полюшна назад. Том се блъсна в Тод, който тупна по задник. Том се опита да се задържи на крака, почти успя, но човекът пред него изкрещя, не, изпищя, и размаха ръце; задните му части улучиха чатала на Том, лакътят — гърдите му. Той падна върху приятеля си, чу счупването на малката бутилка и усети острата миризма на уискито, изтичащо на тротоара.


„Това вече е върхът! — помисли си. — Сега воня като бар в съботна вечер.“


Криво-ляво се изправи — тъкмо навреме, за да види как автомобилът — наистина беше мерцедес, голям седан, сив като мъгливото утро — се вряза в чакащите и закриволичи като пияница, разпръсквайки човешки тела. От решетката на радиатора капеше кръв. Някаква жена (обувките ѝ се бяха изхлузили) се подхлъзна и с разперени ръце се просна върху предния капак. Опита се да се хване за чистачките, не успя и се изтъркаля обратно на асфалта. Жълтите ленти с надпис „НЕ ПРЕМИНАВАЙ“ се скъсаха. Метално колче се удари в големия седан, който не намали скоростта. Том видя как мерцедесът прегази спалния чувал и едрия мъжага, вдигнал ръка, сякаш да предпази жената и бебето.


Идваше право към него!


— Тод! — изкрещя! — Тод, ставай! — Напипа едната му ръка и го задърпа. Блъснаха го и той отново падна на колене. Чу как садистът форсира двигателя на мерцедеса. Седанът неумолимо се приближаваше. Том се опита да изпълзи встрани, но го ритнаха в слепоочието. Свитки му излязоха от очите.


— Том? — Някак си Тод се беше озовал зад него. Кога и как се беше случило? — Том, какво става?


Някой се стовари върху него, после още някой, непосилна тежест, под която щеше да стане на пихтия. Бедрата му се прекършиха като крехки пилешки кости. Тежестта изчезна, но мигом я замести силна болка.


С усилие вдигна глава и видя как задните светлини на мерцедеса изчезват сред мъглата. Видя парчетата от счупената бутилка с уиски. Видя, че Тод лежи по гръб и около главата му се е събрала локва кръв. Под колебливия светлик на зората видя алени следи от автомобилни гуми, губещи се в далечината.


Помисли си: „Линда имаше право. Трябваше да си остана вкъщи.“


Помисли си: „Ще умра и може би ще е по-добре. Защото, за разлика от Тод Пейн не си изтеглих парите от застраховката.“


Помисли си: „Въпреки че вероятно ще ми се наложи… след време.“


После го обгърна непрогледен мрак.


* * *


Том Саубърс дойде в съзнание след четирийсет и осем часа. Намираше се в болницата, Линда седеше до него и държеше ръката му. Попита я дали ще остане жив. Тя стисна дланта му и го увери, че няма да умре.


— Парализиран ли съм? Отговори ми честно.


— Не, скъпи, но имаш много счупени кости.


— Как е Тод?


Линда обърна глава и прехапа устни.


— В кома е — отговори след малко, — обаче лекарите смятат, че след време ще излезе от нея. Познавало се по мозъчната му дейност… или нещо подобно.


— Блъсна ме кола. Не успях да избягам навреме.


— Знам, скъпи. Още много хора са пострадали. Шофьорът очевидно е луд. Още не са го заловили.


На Том не му дремеше за шофьора на мерцедеса. Важното сега беше, че не е парализиран. Добра новина, обаче…


— Тежко ли ми е положението? Без лъжи, ако обичаш.


Тя го погледна, но след миг извърна очи към картичките с пожелания за бързо оздравяване, наредени на нощното шкафче, и смотолеви:


— Амииии… да речем, че ще мине известно време, докато отново проходиш.


— Колко време?


Линда целуна ранената му ръка:


— Лекарите не знаят.


Том Саубърс затвори очи и зарида. Жена му послуша известно време, после не издържа, наведе се и занатиска бутона за инжектирането на морфин, докато апаратът прекрати подаването. Дотогава Том вече спеше.


1978


Морис взе одеяло от най-горната полица на дрешника в спалнята и покри Ротстийн, който се беше килнал на креслото. Мозъкът, измислил Джими Голд, сестра му Ема и неговите родители — себични хора на крачка от алкохолизма, приличащи си като две капки вода с родителите на Морис, засъхваше върху тапетите. Вместо потрес Морис изпита изумление. Очакваше малко кръв и дупка между очите, не и противна каша от смазани хрущяли и кости. Очевидно му липсваше въображение, затова беше обречен да чете и да цени творбите на колосите в съвременната американска литература, но никога да не стане велик писател.


Фреди Доу излезе от кабинета, преметнал през раменете си по един претъпкан сак. Къртис го последва — беше навел глава, ръцете му бяха празни. Изведнъж се затича, шмугна се край Фреди и се втурна в кухнята. Вятърът подхвана вратата към задния двор и я блъсна в стената на къщата. Чуха се звуци от повръщане.


— Прилоша му — отбеляза Фреди, който притежаваше дарбата да констатира очевидното.


— Ти добре ли си? — попита Морис.


— Да. — Онзи излезе през парадния вход, без да погледне назад, само се спря за миг, за да вземе металния лост, облегнат на люлката на верандата. Бяха се подготвили да влязат с взлом, обаче входната врата беше отключена. Вратата на кухнята — също. Изглежда, Ротстийн изцяло беше разчитал на сейфа. Е, на кого липсваше въображение?


Морис отиде в кабинета и разгледа подреденото бюро и пишещата машина, покрита с калъф. После — снимките на стените. На всички бяха двете бивши съпруги на писателя — с рокли и с прически по модата на петдесетте, засмени, млади и красиви. „Колко странно, че Ротстийн е оставил в кабинета си отхвърлените от него жени, за да го гледат, докато пише“ — каза си той, само че нямаше време нито да размишлява по въпроса, нито да прерови чекмеджетата на бюрото, което щеше да му достави голямо удоволствие. Обаче струваше ли си да тършува? Та нали тетрадките вече бяха в ръцете му? Притежаваше плодовете на ума на Ротстийн — всичко, което беше написал, откакто преди осемнайсет престана да издава романи.


При първия курс Фреди беше натъпкал в саковете пликовете с банкноти (естествено, двамата с Къртис се интересуваха само от парите), но в сейфа имаше още много тетрадки. Тетрадки „Молескин“, на каквито е писал Хемингуей и за каквито мечтаеше Морис в изправителното (там мечтаеше и да стане писател). Само че в изправителния дом за малолетни престъпници „Ривървю“ му отпускаха седмично по пет листа вестникарска хартия „Блу Хорс“ — крайно недостатъчна дори само за започването на най-великия роман в историята на американската литература. Безсмислено беше да моли за още. Веднъж предложи на интенданта Елкинс да му направи свирка срещу още дванайсет листа хартия, но онзи го удари с юмрук в лицето. Доста забавно, като се има предвид, че през деветмесечния си престой в изправителния дом Морис беше изнасилван многократно, при това често запушваха устата му с мръсните му гащи.


Не обвиняваше изцяло майка си за изнасилванията, но донякъде и тя беше отговорна. Анита Белами, прочутата историчка, чиято книга за известния индустриалец Хенри Клей Фрик беше номинирана за „Пулицър“. Дотолкова прочута, че да има претенциите и за специалистка по съвременна американска литература. Една вечер след безплоден спор с нея относно трилогията за Джими Голд той се вбеси и излезе с намерението да се напие. Така и направи, въпреки че беше и изглеждаше непълнолетен.


Алкохолът не му понасяше. Като се напиеше, често вършеше щуротии, които после не си спомняше. През онази нощ щуротиите бяха влизане с взлом, вандализъм и сбиване с частния охранител, който се опита да го задържи до пристигането на официалните представители на закона.


Случи се преди шест години, но все едно беше вчера — толкова ярки бяха спомените му. Беше глупава издънка. Едно е да откраднеш кола, да се повозиш с нея из града и да я зарежеш някъде (вероятно след като се изпикаеш върху таблото). Адски е тъпо, но с малко късмет може да ти се размине. Обаче да влезеш с взлом в къща в Шугар Хайтс? Двойна тъпотия. В тази къща нямаше нещо, което да иска да притежава (най-малкото нещо, за което да си спомня после). А когато наистина искаше нещо и предложи да го чукат в устата в замяна на няколко листа евтина хартия, получи юмрук в лицето. Той се засмя, защото тъкмо това би направил Джими Голд (разбира се, преди да улегне и да си продаде душата на Златния телец), и какво последва? Последва още един удар в лицето, този път по-силен. Чу приглушеното хрущене от счупването на носа си и се разплака.


Джими Голд никога нямаше да се разплаче.


С трепет се загледа в тетрадките и почти не забеляза Фреди Доу, който се върна с още два сака. Носеше и протрита кожена пътническа чанта.


— Намерих я в килера — обясни. — Заедно с милиард консерви с боб и с риба тон. За какво ли са му притрябвали? Шантав тип. Може да е чакал края на света. Хайде, Мори, стига си зяпал. Да тръгваме. Някой може да е чул изстрела.


— Няма такава опасност. Най-близката къща е на три километра оттук. Не се притеснявай.


— Пандизите са фрашкани с хора, дето не са се притеснявали. Искам веднага да се разкараме.


Морис засъбира тетрадките, но не издържа и прелисти една. Ротстийн наистина беше шантав и като нищо можеше да е натъпкал сейфа с празни тетрадки, надявайки се след време да ги използва за писане на романите си.


Страховете му се оказаха безпочвени.


Най-малкото тази тетрадка беше изписана с дребния акуратен почерк на Ротстийн; всяка страница беше запълнена от горе до долу и от край до край, полетата бяха тънки като конец.


„… не знаеше защо му пука и защо не може да заспи в празния вагон, докато нощният товарен влак препускаше през провинциалното небитие към Канзас Сити и задрямалата страна отвъд; преситената Америка спеше под обичайната завивка на нощта, но мислите на Джими Голд непрестанно се връщаха към…“


Фреди го удари по рамото, и то доста силно:


— Вдигни глава от тая тъпотия, събери си ума и тетрадките. Стига ни един безполезен женчо, дето се опитва да си изповръща червата.


Морис пусна тетрадката в единия сак и без да продума, отново грабна цял наръч — вече тръпнеше от радостно предчувствие. Забрави гадорията под одеялото, забрави Къртис Роджърс, който повръщаше в лехите с рози, или с цинии, или с петунии… или в каквото беше засадено в задния двор. Джими Голд! Пътува на запад с товарен влак! Значи Ротстийн не е приключил с него!


— Саковете вече са пълни — каза на Фреди. — Изнеси ги. Ще сложа останалото в пътната чанта.


— Така ли ѝ викат? Пътна чанта?


— Май да. — Знаеше, че е така. — Тръгвай. Почти приключихме.


Фреди преметна саковете през раменете си, но не излезе веднага, а попита:


— Сигурен ли си за тия неща? Щото Ротстийн каза…


— Ротстийн беше скъперник, трупащ съкровища, и за да ги спаси, беше готов да каже каквото му скимне. Тръгвай.


Фреди се подчини. Морис напъха в пътната чанта последните тетрадки и заднишком излезе от дрешника. Къртис стоеше до бюрото. И той като другите двама беше свалил скиорската маска. Беше блед като платно, йод очите му имаше почти черни сенки.


— Не се налагаше да го убиеш. Не трябваше. Не го бяхме планирали. Защо го гръмна?


„Защото ме накара да се почувствам като глупак. Защото наруга майка ми, а това е само моя работа. Защото ме нарече глупак и трябваше да бъде наказан, задето превърна Джими Голд в рекламен агент. Най-вече защото никой, притежаващ такъв забележителен талант, няма право да го крие от ближните си.“ Само че Къртис нямаше да го разбере.


— Защото сега тетрадките са много по-ценни и ще им вземем повече пари, като ги продадем. — Което щеше да се случи чак след като ги изчетеше от край до край, обаче Къртис нямаше да разбере и тази негова неистова потребност. Фреди — също. Морис заобяснява, опитвайки се да говори спокойно и разумно:


— Натъкнахме се на съкровище — последните работи на Ротстийн. Както се досещаш, той няма да пише повече. Тъкмо затова неиздадените му творби са още по-ценни. Сега вдяна ли?


Къртис (все още блед като платно) се почеса по страната:


— Ами… май… да.


— Най-хубавото е, че не може да ги обяви за фалшификати. Ако беше жив, като нищо щеше да го направи — ей-така, напук. Изучил съм му житието и битието, Къртис, и знам, че е бил злобен гадняр.


— Ами…


Мори се изкушаваше да каже: „Темата е прекалено сложна за малоумник като теб“, обаче се въздържа и му подаде пътната чанта:


— Вземи я. И не сваляй ръкавиците, докато не се качим в колата.


— Да беше ни попитал, Мори. Ние сме ти партньори. — Къртис понечи да излезе, но спря и се обърна: — Ще те питам нещо.


— Казвай.


— Знаеш ли дали в Ню Хемпшир дават смъртни присъди?


* * *


Пътувайки по второстепенни шосета, прекосиха напомнящия тесен комин щат Ню Хемпшир и влязоха във Върмонт. Фреди шофираше стария шевролет „Бискейн“, който не се набиваше на очи. Морис седеше до него, разгърнал беше на скута си пътния атлас „Ранд Макнали“ и от време на време включваше лампичката в купето, за да се увери, че не са се отклонили от предварително набелязания маршрут. Не се налагаше да напомня на съучастника си да не превишава разрешената скорост. Това не беше първото родео на Фреди Доу.


Къртис се беше проснал на задната седалка и скоро захърка. „Щастливец — помисли си Морис. — Изглежда, заедно с храната е повърнал и отвращението си.“ Самият той още дълго нямаше да спи спокойно нощем. Пред очите му непрекъснато изникваше една и съща картина: мозъкът, стичащ се по тапетите. В съзнанието му не се беше запечатало убийството, а разплисканият по стената талант. Един живот, посветен на усъвършенстване на този талант, беше приключил за по-малко от секунда. Мозъкът, в който бяха възникнали толкова много сюжети и образи, се беше превърнал в пихтия, напомняща овесена каша. Колко нелепо!


— Сигурен ли си, че ще можем да продадем тетрадките на дядката? — Фреди, отново подхвана темата, която го вълнуваше. — За много мангизи, нали така каза?


— Да.


— Без да ни спипат, нали?


— Точно така.


Фреди Доу се умълча и Морис реши, че повече няма да го разпитва. Лъжеше се. Онзи отново заговори. Изрече само три думи, и то с равен, безучастен глас:


— Много се съмнявам.


След време, когато отново попадне зад решетките (този път в истински затвор, а не в институция за малолетни престъпници), Морис често ще си мисли: „Тъкмо тогава реших да ги убия.“


Обаче през някои нощи, когато не може да заспи и когато анусът му е хлъзгав и пари след поредното от десетките изнасилвания с помощта на сапун в общата баня, той ще признае пред себе си, че се залъгва. Двамата бяха глупаци и закоравели престъпници. От първия миг знаеше, че ще ги очисти. Скоро или след време (вероятно скоро) щяха да арестуват един от тях за друго нарушение и той надали щеше да устои на изкушението да разкаже на полицията за случилото се през онази нощ в замяна на по-лека присъда или на снемане на обвинението.


„Знаех, че ще се отърва от тях — ще си мисли през нощите в килията, когато преситената Америка спи под обичайната завивка на нощта. — Беше неизбежно.“


* * *


В северната част на щата Ню Йорк още не се беше съмнало, но първият утринен светлик очертаваше тъмния хоризонт зад тях; завиха на запад по шосе 92, прокарано почти успоредно на магистрала I-90 до Илинойс, откъдето тръгваше на юг и стигаше до индустриалния град Рокфорд. В този ранен час шосето беше пусто, въпреки че от магистралата вляво долиташе грохотът на преминаващите тежкотоварни камиони.


Подминаха табела с надпис „ЗОНА ЗА ПОЧИВКА 3 КМ“ и Морис си спомни нещо от „Макбет“: „Ако нещо трябва да се свърши, добре ще е да се извърши бърже.“ Може да не беше точният цитат, но много подхождаше за сегашното положение.


— Спри на паркинга — каза на Фреди. — Искам да пусна една вода.


— Сигурно има и автомати със закуски — обади се Къртис от задната седалка. Още беше пребледнял от повръщането, косата му беше щръкнала. — Умирам за соленки с фъстъчено масло.


Морис си даваше сметка, че ще се наложи да се откаже от плана си, ако на паркинга има други коли. След изграждането на магистралата транзитният трафик се беше изнесъл на нея, но с настъпването на деня по шосето щяха да се движат доста превозни средства, пътуващи от едно смотано селище към друго.


Засега зоната за отдих беше празна — навярно заради табелата с надпис „НОЩНИЯТ ПРЕСТОЙ НА КЕМПЕРИ ЗАБРАНЕН“. Фреди паркира и тримата слязоха от колата. На клоните чуруликаха птички — навярно обсъждаха изминалата нощ и плановете си за деня. Няколко листа (в тази част на земното кълбо дърветата тъкмо бяха започнали да се обагрят с есенни краски), полетяха надолу и се разпиляха из паркинга.


Къртис отиде да разгледа асортимента на автоматите за храни и напитки, двамата му спътници тръгнаха към мъжката тоалетна. Морис не беше нервен. Може би имаше някаква истина в поговорката, че след първия път вече е по-лесно.


Задържа вратата отворена, пропусна пред себе си Фреди и със свободната си ръка извади пистолета от джоба на якето си. Онзи му благодари, без да се обърне. Морис изчака вратата да се затвори, вдигна оръжието, приближи дулото до тила на съучастника си и дръпна спусъка. Звукът от изстрела глухо отекна в облицованото с фаянсови плочки помещение, но той знаеше, че който и да го чуе отдалеч, ще си помисли, че на магистралата гърми ауспухът на мотоциклет. Къртис обаче беше наблизо и…


Напразно се тревожеше. Онзи още стоеше в нишата с автоматите под дървен навес с нескопосан надпис „КРАЙПЪТЕН ОАЗИС“ и държеше пакет соленки с фъстъчено масло.


— Чу ли някакъв гърмеж? — обърна се към Морис. Видя пистолета и с искрено учудване добави: — Това пък за какво ти е?


— За да те гръмна. — Морис го простреля в гърдите.


Къртис падна, но — какъв ужас! — не умря, дори не изглеждаше тежко ранен. Загърчи се на асфалта, а едно падащо листо се завъртя пред лицето му. Около него бавно се образува локва кръв. Без да изпуска пакета със соленките, той вдигна глава и кичури мазна черна коса увиснаха пред очите му. Зад дърветата край шосе 92 избръмча камион, пътуващ на изток.


Морис не искаше да стреля втори път — тук, на открито, нямаше начин да се сбърка звукът с гърмеж от ауспуха на мотоциклет, пък и всеки момент някоя кола можеше да влезе в паркинга.


— Ако нещо трябва да се свърши, добре ще е да се извърши бърже — каза и се отпусна на коляно.


— Гръмна ме — избърбори Къртис. Едва дишаше и изглеждаше изумен. — Мамка му, ти ме гръмна, Мори.


Морис се вбеси (открай време ненавиждаше да му казват Мори, но дори учителите, които би трябвало да са наясно с този факт, използваха омразния му прякор), хвана оръжието за цевта и с ръкохватката заналага Къртис по главата. Нанесе му три силни удара, но почти без резултат. В края на краищата това беше само трийсет и осемкалибров пистолет — прекалено лек, за да предизвика фатално счупване на черепа. От главата на Къртис закапа кръв и се стече по брадясалите му страни. Той изпъшка, впери в Морис сините си очи, изпълнени с отчаяние, и се помъчи да вдигне ръка, за да се защити:


— Недей, Мори! Престани, боли ме!


Мамка му! Мамка му, мамка му, мамка му!


Морис пъхна пистолета обратно в джоба си. Ръкохватката беше хлъзгава от кръвта и от полепналите косми. Той тръгна към шевролета и машинално избърса в якето дланта си. Отвори предната лява врата, видя, че ключът не е на таблото, и отново изпсува. Тихичко, сякаш казваше молитва.


По шосе 92 минаха няколко коли, после — кафяв ван на куриерската компания „Ю Пи ЕС“.


Морис изтича обратно до мъжката тоалетна, отвори вратата, коленичи и затършува из джобовете на Фреди. Ключовете бяха в левия преден джоб на панталона. Той се изправи и забърза обратно към нишата с автоматите; беше сигурен, че на паркинга вече е спряла кола, движението ставаше все по-натоварено, някой мъж или жена щеше да се отбие, за да използва тоалетната, подтикван от пълния си пикочен мехур след сутрешното кафе, и щеше да му се наложи да убие и него (или и нея), както и следващия. В съзнанието му изплува образ — свързани помежду си хартиени фигурки.


Обаче още нямаше никого.


Седна зад волана на шевролета, купен законно, но с откраднати мейнски регистрационни номера. Къртис Роджърс бавно пълзеше по циментираната алея към тоалетната — помагаше си с ръце и с крака, оставяйки подпре си диря от кръв, напомняща криволичещата диря от слуз, оставяна от охлюв. Морис не можеше да прочете мислите му, но беше убеден, че онзи се мъчи да стигне до телефонния автомат на стената между мъжката и дамската тоалетна.


„Другояче го бях намислил“ — каза си и включи двигателя. Импулсивната му постъпка беше адски глупава и навярно щеше да му струва скъпо. Спомни си какво му беше казал Ротстийн малко преди да умре: „Всъщност на колко си? На двайсет две? На двайсет и три? Какво знаеш за живота?“


— Знам, че не съм се продал — промълви. — Ето какво знам.


Включи на скорост и бавно потегли към човека, който пълзеше като змиорка по циментираната алея. Искаше да се махне оттук, мозъкът му заповядваше да се махне, само че трябваше да действа предпазливо и без излишни рискове.


Къртис се огледа, очите му, надничащи иззад гъсталака от мръсни кичури, бяха ококорени от страх. С усилие вдигна ръка — спри! — след секунда Морис виждаше само предния капак на шевролета. Шофираше внимателно и бавно. Колата премина през бордюра и предницата подскочи, освежителят за въздух с боров аромат, закачен на огледалцето за обратно виждане, се залюля.


Не се случи нищо… пак нищо… после шевролетът отново подскочи. Чу се приглушен пукот, все едно малка тиква беше експлодирала в микровълнова фурна.


Морис завъртя волана наляво и колата подскочи за трети път, връщайки се на паркинга. Той погледна в огледалцето и видя, че главата на Къртис я няма.


Не, всъщност си беше на мястото, но беше размазана на цимента. „В тази каша никога не е имало талант, който сега е погубен“ — помисли си Морис.


Потегли към изхода и като се увери, че на шосето няма други превозни средства, натисна газта. Наложително беше да спре някъде и да огледа предницата на автомобила и най-вече гумата, премазала главата на Къртис, но първо искаше да се отдалечи с трийсетина километра от паркинга. Минимум с трийсетина.


— Виждам в бъдещето си автомивка — каза. Стори му се забавно, прекомерно забавно (ето още една дума която нито Фреди, нито Къртис щяха да разберат) и той гръмко се засмя. Шофираше, стриктно спазвайки ограничението за скоростта. Често поглеждаше километража и макар да се движеше с деветдесет километра в час, му се струваше, че всяко превъртане на брояча отнема минимум пет минути. Беше сигурен, че на излизане от паркинга след шевролета е оставала червена диря, но кръвта отдавна беше престанала да се стича от колата. Въпреки това беше време отново да завие и да пътува по второкласни, дори по третокласни шосета. Ако следваше гласа на разума, трябваше да спре и да изхвърли в гората тетрадките и парите. Само че нямаше да го направи. За нищо на света.


„Шансовете ми са петдесет на петдесет — казваше си. — Може би дори по-добри. В крайна сметка никой не видя колата. Нито в Ню Хемпшир, нито на зоната за отдих.“


Отдалеч видя някакъв изоставен ресторант, спря на паркинга встрани от сградата и огледа предницата и предната дясна гума на шевролета. В общи линии нямаше поражения, само на бронята имаше малко кръв. Отскубна малко плевели и я избърса. Отново седна зад волана и потегли на запад. Очакванията му да се натъкне на блокади на шосето не се оправдаха.


Прекоси границата с Пенсилвания и в Гаунда намери автомивка, работеща с монети. Четките се завъртяха, мощните водни струи обляха колата и тя излезе от мивката блестяща от чистота — отгоре и отдолу.


Морис продължи на запад към мръсно градче, наричано от жителите си „Бисерът на Големите езера“. Известно време щеше да се крие в миша дупка, освен това искаше да се види със стар приятел. „Домът е там, където ако влезеш, ще те приютят“ — така пишеше в евангелието от Робърт Фрост и беше съвсем вярно, особено когато в този дом нямаше кой да се заяжда със завърналия се блуден син. Скъпото татенце беше духнало преди години, скъпата маминка беше поканена в Принстън за есенния семестър, за да чете лекции за крупните капиталисти от Позлатената ера, наричани барони крадци, и къщата на Сикамор Стрийт щеше да е само на негово разположение. Въпросната къща беше доста скромна за прочута университетска преподавателка (камо ли за писателка, номинирана за „Пулицър“), но вината изцяло беше на скъпото татенце. На Морис му харесваше да живее там; не той, а скъпата му маминка негодуваше.


По радиото не съобщаваха за убийството на писателя, който според водещата статия в „Тайм“ „подканваше децата от петдесетте (наричани «немите години») да се събудят и да надигнат глас“. Радиомълчанието беше добра новина, но не и неочаквана; според източника на Морис в изправителния дом жената, грижеща се за домакинството на Ротстийн, идвала само един път седмично, а общият работник посещавал уединената къща само когато го повикали. Със съучастниците му се бяха съобразили с тази информация, когато избираха времето за нападението, следователно можеше да се надява, че ще открият трупа чак след шест дни.


Следобед, докато пътуваше по третокласните шосета в Охайо, той подмина крайпътен вехтошарски магазин и направи обратен завой. Поогледа изложените стоки и купи пътнически сандък. Беше вехт, но добре запазен. Морис реши, че струва много повече от двайсетте долара, които плати за него.


2010


Сега родителите на Пит Саубърс се караха много често. Сестра му наричаше скандалите ав-ав джаф. Според него названието беше доста находчиво, защото гласовете на родителите им наистина приличаха на лая на джафкащи се кучета. Понякога се изкушаваше да излезе на горната площадка на стълбището и да им кресне да престанат, да престанат веднъж завинаги. „Плашите децата — искаше да извика. — Забравихте ли, че в тази къща живеят деца, деца, глупаци такива?“


Беше си у дома, защото след следобедните извънкласни занимания за подготовка разрешаваха на отличниците да си тръгват по-рано от съучениците си. Вратата на стаята му беше отворена и той чу как тупкайки с патериците си, баща му прекоси кухнята, щом зърна жена си да паркира на алеята пред къщата. Знаеше, че днешното празненство ще започне с подмятането на Том „Я виж ти, днес сме подранили.“ Линда ще го упрекне, задето той все забравя, че сега всяка сряда тя се прибира по-рано. Том ще заяви, че още не е свикнал да живее тук, говорейки с горчивина, сякаш са били принудени да се преместят в най-мизерното кътче на Лоутаун, вместо в покрайнините на Нортфийлд. След тази загрявка двамата щяха да преминат към същинското ав-ав джаф.


И Пит не харесваше квартала, но и не можеше да си криви душата — все пак тук не беше отвратително, а и макар да беше само на тринайсет, сякаш по-добре от баща си осъзнаваше истинското материално положение на семейството си. Може би защото, за разлика от него не гълташе по четири таблетки оксиконтин дневно.


Преместиха се тук, понеже прогимназията „Грей Джонсън“, в която майка му преподаваше, беше закрита от общинския съвет като част от програмата за съкращаване на разходите. Повечето учители останаха без работа. Линда извади късмет — назначиха я в общинското начално училище, където едновременно отговаряше за библиотеката и за дисциплината по време на извънкласните занимания. В сряда си тръгваше по-рано, защото през този ден библиотеката (като всички други училищни библиотеки) работеше само до обяд — поредната мярка за намаляване на разходите. Мярка, която вбесяваше Том Саубърс — той изтъкваше, че общинарите не са намалили своите заплати, и ги наричаше гадни лицемери от Чаената партия.


Пит не знаеше тези подробности. Знаеше само, че напоследък баща му се вбесява от всичко.


* * *


Фордът „Фокус“ — само този автомобил им беше останал — спря пред къщата, Линда слезе и взе от предната седалка охлузеното си дипломатическо куфарче. Тръгна към къщата, заобикаляйки участъка, който все се заледяваше заради водата от капчука до верандата. Беше ред на Тина да го посипе със сол, но както обикновено беше забравила. Линда бавно се изкачи по стъпалата, отново се беше прегърбила. На Пит му ставаше гадно, като я гледаше да върви така, сякаш носи на гърба си чувал с тухли. В дневната патериците на Том затупкаха два пъти по-бързо.


Външната врата се отвори. Пит наостри уши. Надяваше се баща му да каже нещо мило, например „Здрасти, скъпа, как мина в работата?“


Надаваше се, макар да знаеше, че е невъзможно.


Не искаше да подслушва джафканията, само че къщата беше малка и той неволно чуваше всичко… освен ако не излезеше — стратегическо отстъпление, което тази зима предприемаше все по-често. Понякога си казваше, че като по-голямото дете в семейството носи отговорността да слуша. Господин Джейкъби, учителят по история, казваше, че знанието е сила, може би затова Пит се чувстваше длъжен да следи задълбочаващата се словесна битка между родителите си. Защото след всяко ав-ав джаф тъканта на брака им излиняваше и много скоро щеше да се прокъса. Трябваше да е подготвен.


Да е подготвен, но за какво? За развод? Най-вероятно. Мисълта още не беше изкристализирала в ума му, обаче той интуитивно усещаше, че ще е по-добре родителите му да се разделят, но какво означаваше развод в контекста на реалността (още една любима фраза на господин Джейкъби). Кой ще остане в къщата и кой ще се изнесе? Ако баща му напусне, как ще се справя без кола, след като се придвижва толкова трудно? Всъщност нито единият, нито другия можеха да си позволят да живеят отделно. И без това вече бяха много закъсали.


Поне на Тина беше спестена днешната размяна на любезности между родителите им; още беше в училище, а след часовете навярно нямаше да се прибере право у дома. Може би щеше да се върне чак за вечеря. Най-после си беше намерила приятелка — момиче с щръкнали предни зъби на име Елън Бригс, което живееше на ъгъла на „Сикамор“ и „Елм“. Според Пит тази Елън имаше мозък на врабче, но пък Тина вече не стоеше само вкъщи, тъгувайки и ронейки сълзи за приятелките си от предишния квартал. Ставаше му криво, когато тя плачеше.


Междувременно следва предупреждение:


„Изключете мобилните си телефони и пейджърите си, приятели. Лампите угасват, започва следобедната прожекция на филма «Затънали сме до шията».“


ТОМ: Здрасти, рано се прибираш.


ЛИНДА: (въздиша уморено) Том, днес е…


ТОМ: Сряда, знам. Библиотеката работи само до обяд.


ЛИНДА: Пак си пушил вкъщи. Вони на цигари.


ТОМ: (прави кисела физиономия): Изпуших само една. В кухнята, на отворен прозорец. Стъпалата към задния двор са заледени, страхувах се да не падна. Пит пак е забравил да ги поръси със сол.


ПИТ: (обръща се към публиката): След като самият той изготви графика, би трябвало да знае, че тази седмица е ред на Тина да изпълнява това задължение. Явно таблетките оксиконтин не са обикновени обезболяващи, а причиняват оглупяване.


ЛИНДА: Така или иначе мирише на цигарен дим; много добре знаеш, че според договора пушенето е строго заб…


ТОМ: Добре, добре, разбрах. Следващия път ще се опитам да изляза — голямо чудо, че може да се пребия с тези патерици.


ЛИНДА: Не е само договорът, Том. Превръщаш децата в пасивни пушачи. Говорили сме по този въпрос.


ТОМ: О, да, говорили сме най-малко сто пъти…


ЛИНДА (нагазвайки в още по-дълбоки води): Освен това колко струва един пакет цигари? Четири долара и петдесет цента? Или пет?


ТОМ: Един пакет ми стига за цяла седмица, да му се не види!


ЛИНДА: (прегазва защитата му като танк, прилагайки просто аритметично действие): При цена пет долара за пакет харчиш двайсетачка на месец. И тези двайсет долара са от моята заплата, понеже само тя…


ТОМ: Леле, започна се…


ЛИНДА: … ни остана.


ТОМ: Непрекъснато ли ще ми го натякваш? Сигурно си мислиш, че нарочно се оставих да ме прегазят, за да се излежавам вкъщи.


ЛИНДА: (след дълго мълчание): Остана ли малко вино? Половин чаша ще ми успокои нервите.


ПИТ: (настрани): Кажи, че има, татко. Кажи, че има.


ТОМ: Изпих го. Може би ще пожелаеш да изкуцукам с патериците до супермаркета и да купя още една бутилка. Но първо ще ми дадеш аванс, който ще приспаднеш от полагаемите ми се джобни.


ЛИНДА: (гласът ѝ трепери, тя сякаш всеки миг ще се разридае): Държиш се така, сякаш съм виновна за осакатяването ти.


ТОМ: (изкрещява): Няма виновни и тъкмо това ме подлудява! Не разбираш ли? Мръсникът, който ни прегази, до ден-днешен е на свобода!


В този момент Пит реши, че не му се слуша повече. Може би родителите му не разбираха колко тъпа е пиесата, но той беше наясно. Затвори учебника по литература. Довечера щеше да прочете текста от някой си Джон Ротстийн, даден им за домашно. Сега жадуваше да се махне от тази къща и да подиша въздух, незамърсен от размяната на отровни реплики.


ЛИНДА: (почти шепнешком): Поне остана жив.


ТОМ: (започва да се държи като герой от сапунен сериал): Понякога си мисля, че щеше да е по-добре да не бях оцелял. Погледни ме — тъпча се с оксиконтин, който вече не ми действа, освен ако не взема конска доза, дето може да ме погуби. Жена ми ме издържа със заплатата си, която ебаните републиканци орязаха с хиляда долара…


ЛИНДА: Не псу…


ТОМ: Къщата ни? Няма я вече. Електрическата инвалидна количка? И нея я няма. Спестяванията ни? Почти свършиха. И като капак не ми е позволено да изпуша една шибана цигара!


ЛИНДА: Ако си мислиш, че с хленчене ще оправиш положението, мрънкай колкото си искаш, обаче…


ТОМ: (крясва): Хленчене ли е според теб? Аз го наричам реалност! Искаш ли да си сваля панталона, та хубавичко да разгледаш жалките останки от краката ми?


Пит слезе по чорапи на долния етаж. Дневната беше до стълбището, обаче родителите му не го видяха; бяха се изтъпанили един срещу друг и бяха твърде заети с ролите си в скапаната пиеса, която никой не би пожелал да гледа. Баща му — брадясал и със зачервени очи, се облягаше на патериците, майка му държеше като щит чантата пред гърдите си и си хапеше устните. Беше ужасно, но още по-ужасното беше, че той ги обичаше.


Том не беше споменал фонда за извънредни ситуации, основан един месец след кръвопролитието пред Общинския център от собственика на единствения останал градски вестник със съдействието на трите местни телевизионни станции. Дори Брайън Уилямс беше направил репортаж по „Вечерни новини“ на Ен Би Си за жителите на градчето, които не оставят на произвола съгражданите си, изпаднали в беда: „Толкова много добри сърца, толкова много протегнати ръце, толкова много… ала-бала-ала-бала… а сега няколко думи от нашия спонсор.“ Създаването на фонда приспа гузната съвест на оцелелите за около шест дни. Обаче медиите не споменаха колко малко пари са постъпили в сметката въпреки организираните благотворителни маратони и велосипедни състезания, въпреки концерта на участник в телевизионното шоу „Американски идол“. Постъпленията бяха нищожни, защото времената бяха тежки за всички. Пък и събраната сума трябваше да се подели сред толкова много пострадали. Първият чек, получен от семейство Саубърс, беше за хиляда и двеста долара, вторият — за петстотин, третият — за двеста. Последният, пристигнал преди месец и с печат „ПОСЛЕДНА ВНОСКА“, беше само за петдесет долара.


Какъв майтап!


* * *


Пит на пръсти отиде в кухнята, взе си обувките и якето и тихо излезе. Първото, което забеляза, беше, че стълбите към задния двор не са заледени — баща му беше измислил опашата лъжа. Беше доста топло, особено на слънце, и нямаше как ледът да се задържи. До официалното настъпване на пролетта оставаше месец и половина, но затоплянето беше започнало преди седмица и от снега в задния двор бяха останали само няколко купчинки под дърветата. Пит прекоси двора и излезе през вратичката в оградата.


Единственото хубаво на живота в този квартал беше празният парцел отвъд Сикамор Стрийт, разпростиращ се на цели пет акра земя, обрасла с храсталаци и с ниски дръвчета, и спускащ се към замръзнал поток. Бащата на Пит обясни, че мястото пустее отпреди много време и сигурно ще остане така още дълги години заради безкрайните съдебни дела за определяне на собствеността и за правото на строеж.


— В крайна сметка печелят само адвокатите — завърши поучително. — Запомни го, момчето ми.


„Не само те — помисли си Пит. — Печелят и хлапета, които искат поне за малко да се отърват от родителите си, за да не превъртят напълно.“


Между дърветата с голи клони криволичеше пътека, която стигаше до Младежкия център на Бърн Стрийт, чиито дни вече бяха преброени. При хубаво време много младежи се навъртаха наоколо — пушеха цигари или марихуана, пиеха бира, може би чукаха гаджетата си, — но през зимата не се вясваха тук. Отсъствието им означаваше, че по-малките хлапета са в безопасност.


Понякога Пит взимаше със себе си сестра си, най-вече когато между родителите им се разгаряше ожесточена свада (което напоследък се случваше все по-често). В Младежкия център гледаха видео и играеха шах или баскетбол. Той се питаше къде ще я води, когато затворят тази институция. Нямаше избор, оставаше им само минимаркетът „Зоуни“. Когато беше сам, отиваше до потока и хвърляше камъни в него, а зиме, когато водата замръзнеше, замеряше леда. Наблюдаваше дали камъкът ще пробие дупка и се радваше на тишината и спокойствието.


Джафканията бяха ужасни, но повече от скандалите го плашеше мисълта, че баща му, невинаги надрусан с оксиконтин, някой ден ще посегне на майка му. Тогава почти сигурно излинялата тъкан на брака им щеше да се прокъса. Ами ако не се случеше? Ако майка му се примиреше с побоите? Щеше да е още по-лошо.


„Няма да се случи — каза си. — Татко никога няма да я удари.“


Ами ако го стореше?


* * *


През този следобед поточето още беше заледено, но ледът беше като прогнил, тук-там се виждаха големи жълтеникави петна, сякаш великан се беше спрял да се облекчи. Пит не смееше да прекоси поточето. Нямаше да се удави, ако ледът се пропукаше — водата му стигаше само до глезените, — обаче не искаше да се прибере вкъщи и да обяснява защо панталонът и чорапите му са мокри. Седна на едно повалено дърво, хвърли няколко камъка (малките отскочиха и се изтъркаляха, големите пропаднаха през жълтеникавите участъци), после се загледа в небето. По безкрайната му шир се носеха големи пухкави облаци — от онези, които подсказват наближаването на пролетта, — движещи се на запад. Един приличаше на старица с гърбица (или с раница на гърба), друг — на заек, трети на дракон, следващият на…


Вляво нещо изшумоля и го изтръгна от съзерцанието. Обърна се и видя, че под напора на топящия се вече цяла седмица сняг почвата от брега се е свлякла, откривайки корените на дърво, което и без това се беше наклонило. На мястото на откъсналото се парче земя се беше образувала голяма кухина и освен ако не го лъжеха очите (може да беше само сянка), вътре имаше нещо.


Пит се приближи до дървото, хвана се за един гол клон и се наведе да огледа по-добре кухината. Да, вътре наистина имаше нещо, при това доста голямо. Какво ли беше?


Той предпазливо слезе по насипа, като забиваше токовете на обувките си в разкаляната пръст, издълбавайки плитки стъпала. Клекна, щом се озова под мястото, от което се беше откъснало парчето земя. Видя напукана черна кожа и метални ленти с нитове. В единия край имаше дръжка с големината на стреме. Беше сандък. Някой го беше заровил под дървото.


Пит се развълнува, загриза го любопитство — хвана дръжката и задърпа. Сандъкът не помръдна. Беше здраво заклещен в кухината. Момчето отново се опита да го извади, но без да си дава много зор. Знаеше, че няма да успее. Не и без инструменти.


Отново клекна и отпусна ръце между бедрата си, както правеше баща му, когато още можеше да клечи, и се втренчи в сандъка, подаващ се от черната пръст, захапана от корените. Сигурно беше налудничаво тъкмо сега да се сети за „Островът на съкровищата“ (както и за „Златният бръмбар“ — разказ, който миналата година бяха чели в часа по литература), обаче си мислеше тъкмо за тези две произведения. Налудничаво ли? Наистина ли беше налудничаво? Освен че все повтаряше „Знанието е сила“, господин Джейкъби често подчертаваше важността на логическото мислене. Не беше ли логично да си мислиш, че ако някой зарови сандък в гората, сигурно вътре има нещо ценно?


Личеше си, че сандъкът е тук отдавна. Черната кожа беше напукана и на места посивяла. Пит подозираше, че ако задърпа с все сила, дръжката ще се счупи. Металният обков беше потъмнял и прояден от ръжда.


Той се поколеба, намисли нещо и хукна обратно към къщи. Мина през портичката, приближи се до вратата на кухнята и се ослуша. Не се чуваха гласове, телевизорът не работеше. Баща му сигурно беше отишъл да подремне в спалнята (онази на първия етаж — Том и Линда бяха принудени да я използват, макар да беше твърде малка, защото на него му беше трудно да се изкачва по стълбището). Може би Линда го беше последвала — понякога се сдобряваха в леглото, — но най-вероятно беше в перилното помещение, което ѝ служеше и за кабинет, и си търсеше работа по обявите в интернет. Том май се беше отказал (и то с основание според Пит), но тя упорстваше. Искаше отново да преподава на пълен работен ден и не само заради парите.


Недалеч от къщата имаше малък гараж, където тя вкарваше форда си само ако синоптиците предвещаваха снежна буря. Там бяха складирани вещите от предишния им дом, за които нямаше място в по-малката къщичка, в която живееха под наем. Том държеше в бараката и инструментите си (беше ги обявил за продан в сайта „Крейглист“, но се отказа, защото никой не му предложи посочената от него цена), там бяха повечето играчки на Тина и на самия Пит, както и малкият варел със сол за поръсване на леда, на стената в дъното бяха облегнати няколко градински инструмента. Пит взе лопата и се затича обратно по пътеката — държеше инструмента пред гърдите си, както атакуващият войник държи пушка.


Слезе почти до потока по стъпалцата, издълбани от токовете му, и с лопатата започна да хвърля свлечената пръст обратно в дупката под дървото. Не можа да я запълни цялата, но поне скри сандъка — повече не искаше.


Засега.


* * *


По време на вечерята имаше ав-ав джаф, но не ожесточено, и Тина сякаш не се разтревожи, обаче по-късно отиде в стаята на Пит, който тъкмо довършваше домашното си. Тя беше по пижама и влачеше след себе си госпожа Бизли, последната си и най-важна за нея „кукла-утешителка“, както я наричаха психолозите. Все едно отново беше станала на пет.


— Може ли за малко да полежа в твоя креват, Пити? Сънувах кошмар.


Той смяташе да я отпрати, после си каза (мисълта за заровения сандък не му даваше покой), че ако ѝ откаже, няма да му върви. Освен това щеше да е жестоко — сестричката му и без това беше изтормозена и под красивите ѝ очи се бяха вдълбали сенки.


— Добре, обаче само за малко — кимна и добави една от любимите фрази на майка им: — Гледай да не ти стане навик.


Тина се претърколи на леглото, докато се озова до стената, където предпочиташе да спи, сякаш се канеше да остане през цялата нощ. Пит затвори учебника по естествознание, седна до сестра си и се намръщи:


— Няма място и за куклата, Тийнс. Главата на госпожа Бизли почти ми е влязла в задника.


— Ще я преместя при краката си. Ето. Така по-добре ли е?


— Ами ако се задуши?


— Тя не диша, глупчо. Обикновена кукла е и Елън казва, че много скоро щяла да ми омръзне.


— Елън е тъпачка.


— Тя ми е приятелка — промълви Тина и Пит развеселено забеляза, че сестра му не оспорва твърдението му. — Знаеш ли, може да е права. Хората порастват.


— Не и ти. Завинаги ще си останеш малката ми сестричка. И не заспивай. Връщаш се в стаята си след… пет минути.


— Десет.


— Шест.


Тя се замисли, после кимна:


— Добре.


От долния етаж се чу приглушен стон, последван от топуркане на патерици. Пит знаеше, че баща му е отишъл в кухнята, където щеше седне, да запали цигара и да издухва дима през задната врата. Отоплителната система щеше да се включи, а според майка му пещта не гълташе нафта, а купища долари.


— Според теб ще се разведат ли?


Пит беше потресен — първо от въпроса, после от равнодушието, с което беше зададен и което повече подхождаше на зрял човек с богат житейски опит. Понечи да отговори „Разбира се, че няма“, после се сети колко мрази филмите за възрастни, които лъжат децата… всъщност това се случваше почти във всички филми.


— Не знам, Тийнс. Във всеки случай няма да е тази вечер. Съдилищата вече не работят.


Тя се изкиска. Може би беше добър признак. Пит я изчака да каже нещо, но Тина не продума. Мислите му се върнаха към сандъка, закопан под наклоненото дърво на брега на потока. Беше съумял да ги прогони, докато си пишеше домашното, но…


„Не е вярно! Бяха си в ума ми през цялото време.“


— Тийнс? Не заспивай!


— Няма… — смотолеви тя — въпреки обещанието си вече се унасяше.


— Какво ще направиш, ако намериш съкровище? Закопан сандък, пълен със скъпоценни камъни и със златни дублони.


— Дублони? Какво е това?


— Старинни монети.


— Ще дам всичко на мама и на татко, за да не се карат повече. А ти няма ли да направиш същото?


— Разбира се — кимна Пит. — Сега се връщай в леглото си, преди да се наложи да те нося.


* * *


Застраховката на Том Саубърс покриваше само две терапевтични процедури седмично. Всеки понеделник и петък точно в девет го взимаше специален ван и го връщаше в четири следобед след хидротерапия и след сбирка на хора с отдавнашни тежки травми и с хронични болки, които сядаха в кръг и споделяха проблемите си. Което означаваше, че през тези два дни в къщата нямаше да има никого цели седем часа.


В четвъртък вечерта Пит си легна по-рано под предлог, че го боли гърлото. На сутринта каза, че още има болки и че май е вдигнал температура.


— Да, наистина целият гориш — отбеляза Линда, след като допря до челото му опакото на дланта си. Той се надяваше да е така, защото преди да слезе в кухнята, беше държал лицето си на сантиметри от включената нощна лампа. — Ако не ти размине до утре, ще се наложи да повикаме лекар.


— Ама, разбира се! — възкликна Том, който седеше до масата и неохотно ровеше с вилицата бърканите яйца в чинията си. Изглеждаше така, сякаш не е мигнал през цялата нощ. — Вероятно ще повикаш специалист. Само изчакай да се обадя на шофьора Шорти. Тина си е заплюла ролс-ройса за утрешния урок по тенис в кънтриклуба, но мисля, че лимузината е свободна.


Тина се изкиска. Линда намръщено изгледа съпруга си, но преди да се заяде с него, Пит побърза да каже, че не му е толкова зле и че вероятно ще му размине, ако през този ден си остане вкъщи. А пък ако не се оправи до петък, със сигурност ще оздравее през уикенда.


— Дано — въздъхна майка му. — Искаш ли да хапнеш нещо?


Беше гладен, но не биваше да се храни — нали уж гърлото го болеше. Притисна длан до устните си и се престори, че кашля, после измънка:


— Ще пийна само малко плодов сок. После ще се върна в леглото и ще се опитам да поспя още малко.


* * *


Тина излезе първа и се затича към кръстовището, където докато с Елън чакаха училищния автобус, щяха да си бърборят за всички шантави неща, вълнуващи деветгодишните момиченца. После Линда се качи във форда и потегли към училището. Накрая излезе и Том, който, помагайки си с патериците, докуцука до чакащия го ван. Пит гледаше баща си от прозореца на стаята си и си мислеше, че сякаш се е смалил. Косата му, стърчаща изпод бейзболната шапка, беше започнала да се прошарва.


Пит изчака ванът да потегли, навлече някакви дрехи, взе от килера здрава торба за пазаруване и отиде в гаража. Извади от сандъчето с инструменти чук и длето и ги пусна в торбата. Нарами лопатата, понечи да излезе, но се върна за железния лост. Не беше членувал в организацията на младите скаути, обаче обичаше да е подготвен.


* * *


Отначало от устата му излизаше пара, но докато разкопа дупката под дървото дотолкова, че да се опита да измъкне сандъка, температурата се повиши и той се изпоти, затова си свали палтото. Преметна го на един нисък клон и за пореден път се озърна, за да се увери, че е сам край потока. После натърка с пръстта дланите си като батър, готвещ се за удар. Хвана дръжката на сандъка, като си напомни да внимава, защото ръждясалият метал може да се счупи. Не му се искаше да се изтърколи презглава във водата. Тогава наистина щеше да се разболее.


Хрумна му, че напразно се мъчи — вероятно ще намери само плесенясали вехти дрехи, — само че защо му е притрябвало на някого да заравя сандък със стари дрехи, вместо да ги изгори или да ги предаде на Армията на спасението?


Имаше само един начин да разбере.


Дълбоко си пое въздух, задържа го в белите си дробове и дръпна с всички сили. Сандъкът не помръдна, ръждясалата дръжка предупредително изскърца, но Пит се окуражи — вече можеше да поразмърда сандъка. Спомни си как баща му връзваше с конец някой от млечните зъби на Тина, който не падаше от само себе си, и рязко го дръпваше.


Коленичи (напомняйки си, че трябва или да изпере панталона си, или да го забута в гардероба) и надникна в дупката. Един корен се беше увил като змия около задната част на сандъка. Пит взе лопатата и го заудря с нея. Наложи му се да спира няколко пъти, за да си почине, защото коренът беше дебел, но накрая го преряза. Захвърли лопатата, отново задърпа дръжката и усети помръдването на сандъка — изглежда, вече щеше да излезе много по-лесно. Погледна си часовника — беше десет и петнайсет. Сега в училището имаше междучасие и майка му можеше да го потърси по телефона, за да провери как е, а той не можеше да вдигне. Не беше фатално — Линда щеше да си помисли, че той спи, — но като се върнеше вкъщи, непременно трябваше да провери телефонния секретар. Взе лопатата и започна да копае около сандъка, като преряза няколко по-малки корена. После отново хвана дръжката:


— Този път ще излезеш — промърмори. — Вече няма да ми се опъваш.


Дръпна. Сандъкът се плъзна напред толкова леко и внезапно, че Пит щеше да падне, ако не стоеше разкрачен. Сега находката му, покрита с вейки и с буци пръст, се подаваше от дупката. Той виждаше ключалките отпред — старомодни и прилични на закопчалките на кутиите за храна, в които работниците си носят обяда. Имаше и катинар. Отново хвана дръжката и тя се счупи.


— И таз добра. — Той си погледна дланите. Бяха зачервени и пулсираха.


Какво пък — риск печели, риск губи (още една от любимите мъдрости на майка му). Прегърна здраво находката си и отстъпи назад. Този път целият сандък излезе от скривалището, в което вероятно беше стоял дълги години — влажна и изцапана с пръст реликва с ръждясал обков. Беше дълъг приблизително осемдесет сантиметра, височината му беше около петдесет. Може би повече. Пит повдигна единия му край — вероятно тежеше трийсетина килограма, два пъти по-малко от самия него, — обаче нямаше как да прецени какво е теглото на съдържанието и какво — на сандъка. Едно беше сигурно — вътре нямаше златни монети, иначе нямаше да успее да го извади, камо ли да го повдигне.


Щракна ключалките, при което изригнаха фонтанчета от пръст, после се наведе да разгледа катинара — готов беше да го разбие с чука и с длетото, а ако се заинатеше (което беше много вероятно), щеше да използва железния лост. Но първо щеше… „Не знаеш какво ще се случи, докато не се опиташ.“


Хвана капака и го вдигна, отварянето беше придружено със скърцане на ръждясалите панти. По-късно Пит щеше да предположи, че някой е купил сандъка на старо и може би на безценица, защото ключът за катинара е липсвал, но в момента само се взираше в находката си. Не виждаше пришката на дланта си, не усещаше болката в гърба и в краката си, не осъзнаваше, че потта се стича на вадички по изцапаното му лице. Не мислеше за баща си, за майка си или за сестра си. Не мислеше и за ав-ав джафканията — не и в този момент.


Отвътре сандъкът беше облицован с прозрачен найлон, за да го предпази от влагата. Под полиетилена се виждаха множество правоъгълници, приличащи на тетрадки. Пит избърса с ръба на дланта си ситните капчици от влага и върху найлона се оформи дъгообразно пространство, сякаш оставено от автомобилна чистачка. Да, онези правоъгълници наистина бяха тетрадки, и то с кожени подвързии (поне така изглеждаха на пръв поглед). Бяха най-малко сто, но имаше и още нещо — пликове като онези, които Линда носеше вкъщи, след като осребреше чек. Пит повдигна найлона и се втренчи в наполовина пълния сандък. На пликовете беше написано „БАНКА «ЩАТ НА ГРАНИТА»“11 и „Твоята вярна приятелка“. По-късно щеше да му направи впечатление, че пликовете не са точно като онези, които майка му получаваше от банка „Корн Белт енд Тръст“ — липсваха имейл и надпис, препоръчваш, използването на банкомати на „Ей Ти Ем“, — но сега само се взираше в находката. Сърцето му биеше толкова силно, че започна да му причернява и той се изплаши да не загуби съзнание.


„Я се стегни, само момичетата припадат!“


Може би наистина му се виеше свят и той си даде сметка, че отчасти замайването му е причинено от нещо нелепо: откакто отвори сандъка, беше забравил да диша. Дълбоко си пое въздух, издиша го, отново вдиша с пълни гърди. Стори му се, че живителната струя стигна чак до петите му. Главата му се проясни, обаче сърцето му все така биеше до пръсване и ръцете му трепереха.


„Не се залъгвай, пликовете от банката сигурно са празни. Само в книгите и във филмите се разказва за хора, които намират заровени пари, но в истинския живот това не се случва.“


Само че пликовете не изглеждаха празни, а претъпкани.


Пит посегна към един, но изплашено ахна, защото нещо изшумоля на отсрещния бряг на потока. Рязко се обърна и видя как сред сухите листа си играят две катерички, навярно решили, че щом снегът се топи цяла седмица, пролетта вече е дошла. След миг животинчетата, размахвайки опашки, ловко се изкатериха по едно дърво. Пликът не беше запечатан. Пит повдигна капачето с пръст, който сякаш се беше вцепенил от студ, въпреки че сега температурата навярно беше над пет градуса, отвори плика и погледна вътре.


Банкноти!


По двайсет и по петдесет долара.


— Мили боже! — прошепна Пит Саубърс.


Извади парите и се опита да ги преброи, само че отначало ръцете му трепереха толкова силно, че изпусна няколко банкноти, които отлетяха в тревата. Преди да ги събере, прегрелият му мозък го увери, че от една му намига Юлисис Грант21.


Преброи ги. Четиристотин долара. Четиристотин долара само в този плик, а в сандъка имаше дузини!


Напъха обратно банкнотите, което доста го затрудни, защото ръцете му трепереха като на дядо му Фред една-две години преди смъртта му. Хвърли плика в сандъка и се огледа — от вълнение се беше ококорил така, че очите му сякаш щяха да изскочат. Шумът от трафика, който преди сякаш не достигаше до буренясалия парцел, сега му се струваше оглушителен и заплашителен. Той, Пит Саубърс, не беше герой от „Острова на съкровищата“; намираше се в град с над милион жители, повечето безработни, които биха дали мило и драго да се докопат до съкровището в сандъка.


„Не се панирай, а мисли — каза си той. — Мисли, да му се не види. Досега не си изваждал такъв късмет и не се знае дали отново ще те споходи, затова си напрегни мозъка и измисли нещо умно.“


Първо се сети какво попита Тина, когато тя лежеше в кревата му:


— Какво ще направиш, ако намериш съкровище?


— Ще го дам на мама и на татко.


Ами ако мама поиска да върне парите?


Важен въпрос. На Том нямаше да му хрумне, но Линда се различаваше от съпруга си. Имаше си принципи и собствено мнение за това кое е добро и кое — лошо. Ако Пит им покажеше какво има в сандъка, вероятно щеше да се разрази най-ожесточеното досега ав-ав джафкане за пари.


— Пък и на кого да ги върне? — прошепна Пит. — На банката ли?


Беше нелепо.


Нима? Ами ако парите наистина са откраднато съкровище, само че са заровени тук от банкови обирджии, а не от корсари? Тогава защо са в пликове, означаващи, че са били изтеглени законно? И какви са тези черни тетрадки?


По-късно щеше да разсъждава по тези въпроси, сега трябваше да действа. Погледна си часовника — вече беше единайсет без петнайсет. Още имаше време, обаче не биваше да се мотае.


— Използвай го или ще го пропилееш — прошепна и започна да прехвърля пликовете с парите в платнената пазарска торба, в която бяха чукът и длетото. Като свърши, я сложи върху насипа и я покри с якето си. Натъпка вътре найлона, затвори капака и изтика обратно сандъка. Спря за миг, за да избърше потта от изцапаното си чело, после хвана лопатата и като обезумял започна да хвърля пръст в дупката. Прикри доколкото можа сандъка, грабна чантата и якето си и хукна по пътеката към дома си. Първо щеше да скрие торбата в дъното на дрешника си и чак тогава да провери телефонния секретар за съобщение от майка си. Ако не го беше търсила (и ако баща му не се беше върнал по-рано от терапевтичния сеанс, което щеше да е ужасно), щеше да изтича обратно до потока и да нахвърли още пръст върху сандъка, за да го скрие целия. След време щеше да разгледа тетрадките, но докато бързаше към къщи през това слънчево февруарско утро, те не го интересуваха — питаше се само дали помежду им или под тях не са останали още пликове с пари.


„Щом скрия торбата, ще се изкъпя — помисли си. — А след това ще изчистя ваната, та мама да не ме разпитва защо съм излизал, когато съм тежко болен. Трябва много да внимавам и да не казвам на никого. На никого без изключение.“


Докато стоеше под душа, му хрумна нещо.


1978


Домът е там, където ако влезеш, ще те приютят, само че когато Морис застана пред къщата на Сикамор Стрийт, от прозорците не струеше светлина, разсейваща вечерния мрак, и на прага не го посрещна никой. Не беше очаквал друго. Майка му беше в Ню Джърси, за да чете лекции за това как през деветнайсети век шайка бандити са се опитали да оберат Америка. Лекциите бяха предназначени за младежи, учещи за магистратура, които докато преследваха всемогъщия долар, вероятно щяха да откраднат всичко, попаднало им в ръцете. Някои хора несъмнено биха казали, че и Морис е преследвал всемогъщия долар в Ню Хемпшир, обаче нямаше да са прави. Той не беше отишъл там заради парите.


Искаше час по-скоро да вкара в гаража шевролета „Бискейн“, за да е далеч от любопитни очи. Да му се не види, искаше шевролетът да го няма, но това щеше да почака. Първата му работа беше Полин Мълър. Повечето хора, живеещи на Сикамор Стрийт, след започването на праймтайма така засядаха пред телевизорите, че нямаше да забележат дори ако НЛО кацнеше пред дома им, но не и госпожа Мълър; съседката на семейство Белами беше превърнала шпионирането в изкуство.


— Виж ти кой ми е дошъл на гости! — възкликна тя, след като отвори вратата, сякаш не гледаше през прозореца на кухнята, когато той спря на алеята. — Мори Белами! Самият той от плът и кръв и много по-красив от преди!


Морис пусна най-чаровната си усмивка и се престори, че е смутен от комплимента.


— Благодаря, госпожо Мълър. Как сте? Как я карате?


Клюкарката го прегърна (Морис спокойно можеше да мине без тази любезност, но от немай-къде отвърна със същия жест), после тя обърна глава, при което тройната ѝ гуша се разтресе, и се провикна:


— Бърт! Бърти! Морис Белами се върна!


От дневната се чу ръмжене, което би могло да означава „Здрасти“.


— Заповядай, Мори, влез. Ей-сегичка ще сложа кафето! И ще ти издам една тайна. — Тя кокетно повдигна неестествено черните си вежди. — Имам и кейк „Сара Лий“.


— Ох, много ме съблазнявате, но току-що пристигам от Бостън. Карах дотук, без да спра, и съм капнал от умора. Отбих се да ви кажа, че съм се върнал, иначе сигурно щяхте да повикате полицията, като видехте, че в къщата свети.


Тя се изкиска, смехът ѝ приличаше на кикотене на маймуна:


— Открай време си много съобразителен! Как е майка ти, Мори?


— Благодаря, добре е. — Всъщност Морис нямаше представа как е родителката му. След като на седемнайсет той попадна в изправителното, а на двайсет и една го изхвърлиха за слаб успех от „Сити Колидж“, взаимоотношенията му с Анита Белами бяха сведени до епизодични разговори по телефона — студени, но вежливи. След големия скандал в нощта, когато го арестуваха за влизане с взлом и за още куп дребни престъпления, двамата вдигнаха ръце един от друг.


— Ммм, какви мускули! — възхити се госпожа Мълър. — Момичетата сигурно лудеят по теб. Преди беше прекалено кльощав.


— Ами, работих здраво, строях къщи…


— Строял си къщи? Ти? Мили боже! Бърти! Морис е строил къщи!


От дневната отново се чу ръмжене.


— После обаче започна рецесията, работата замря и… Мама ми разреши да живея тук, освен ако не успее да даде под наем къщата, но и аз надали ще остана задълго.


Колко пророчески се оказаха думите му!


— Ела да се видиш с Бърт, Мори.


— Да го отложим за друг път, а? — И за да прекрати увещанията ѝ, се провикна: — Здрасти, Бърт.


Поредното изръмжавате почти беше заглушено от монтирания смях, придружаваш „Добре дошъл отново, Котър“31.


— Тогава ще те чакам утре. — Госпожа Мълър отново кокетно повдигна вежди. Изглеждаше така, сякаш имитира комика Граучо. — Ще ти запазя от кейка. Дори може да разбия сметана.


— Чудесно — усмихна се Морис. Не му се вярваше до утре дебеланата да пукне от инфаркт, но пък беше възможно; както е казал друг поет „Надеждата ни съпровожда цял живот и не ни напуска дори в смъртния ни час.“41


Ключовете за къщата и за гаража бяха на обичайното си място — окачени под стряхата вляво от малката веранда. Морис вкара шевролета в гаража и остави на циментовия под пътническия сандък, който беше купил от вехтошарския магазин. Ръцете го сърбяха веднага да започне четвъртия роман за Джими Голд, обаче тетрадките бяха разбъркани, пък и очите му щяха да се затворят, преди да прочете дори една страница, изписана със ситния почерк на Ротстийн — наистина беше капнал от умора.


„Утре — обеща си. — Ще разговарям с Анди, за да разбера какво смята да предприеме, после ще подредя тетрадките и ще започна да чета.“


Избута под работния тезгях на баща си сандъка и го покри с парче найлон, което намери захвърлено наблизо. После влезе в къщата и я обиколи. Беше почти същата като преди, тоест отблъскваща. В хладилника се мъдреха само бурканче с туршия и кутия със сода бикарбонат, но във фризера имаше няколко опаковки на известната фирма за замразени храни „Хънгри Мен“. Морис пъхна една във фурната, включи я на триста и петдесет градуса и се качи в някогашната си стая.


„Направих го — каза си. — Успях. Притежавам всичко, написано от Джон Ротстийн през осемнайсетте години, откакто престана да публикува нови романи.“


Беше твърде уморен, за да ликува или поне да изпита задоволство. За малко не заспа под душа, после се улови, че е задрямал над чинията с гадно месно руло и с още по-гадно инстантно картофено пюре. Насили се да ги довърши и бавно се заизкачва обратно към стаята си. Заспа само секунди след като главата му се отпусна на възглавницата, и се събуди чак в девет и двайсет сутринта.


* * *


Беше отпочинал, слънцето надничаше през прозореца и осветяваше леглото, на което беше спал като малък — едва сега той изпита въодушевление и вече не го сдържаше да сподели с някого радостта си. „С някого“ означаваше „с Анди Халидей“.


Извади от дрешника спортен панталон и карирана риза, приглади назад косата си и надникна в гаража да провери дали всичко е наред. Преди да тръгне към автобусната спирка, махна наперено (надяваше се жестът да изглежда наперен) на госпожа Мълър, която както обикновено надничаше през завесите. Малко преди десет слезе на спирката в центъра на града, измина една пресечка и като стигна до Елис Авеню, се загледа в масите пред кафене „Щастливата чаша“, наредени под кокетни розови чадъри. Чудесно — Анди не беше изневерил на навика си тъкмо в този час да затваря книжарницата, за да пие кафе. А най-хубавото беше, че седеше с гръб към улицата и не видя как Морис се приближи до него.


— Бау! — извика и го хвана за рамото.


Старият му приятел — единственият му приятел в това смотано населено място, в тази пародия на град — се стресна и рязко се обърна. Блъсна чашата си и кафето се изплиска върху кадифеното му спортно сако. Морис отстъпи назад. Да, искаше да стресне Анди, но не дотолкова.


— Извиня…


— Какво си направил? — дрезгаво прошепна Халидей. Очите му проблясваха зад очилата, чиито рогови рамки открай време се струваха на Морис твърде претенциозни. — Какво си направил, мамка му?


Морис удивено го зяпна — друго посрещане очакваше.


— Какво ли? Каквото двамата с теб намислихме. — Седна, изгледа стария си приятел и забеляза, че за първи път изражението му не е на човек, осъзнаващ интелектуалното си превъзходство над другите. Анди беше изплашен. От какво се страхуваше? От Морис? Може би. Боеше се за живота си? Да, почти сигурно.


— Не искам да ме виждат с теб, чу…


От кафявия хартиен плик, който беше намерил в кухнята, Морис извади една от тетрадките на Ротстийн и я сложи на масата, внимавайки да не я изцапа с разляното кафе.


— Ето ти мостра. Общо са около сто и петдесет. Още не съм ги преброил, но това е целият джакпот.


— Прибери я! — Анди отново шепнеше като герой от долнопробен шпионски филм. Очите му се стрелкаха насам-натам, но винаги се връщаха на тетрадката. — Кретен такъв! Сензационната новина за убийството на Ротстийн е на първата страница на „Ню Йорк Таймс“, по всички телевизии говорят само за него.


Информацията потресе Морис. Предполагаше, че ще открият трупа на писателя най-малко след три дни, може би дори след шест. Поведението на Анди беше още по-шокиращо — държеше се като плъх в капан.


Усмихна му се, опитвайки се да подражава на обичайното му насмешливо изражение от типа „толкова съм умен, че чак си доскучавам“:


— Успокой се, ако обичаш. В този квартал е обичайно да видиш хлапета с тетрадки под мишница. — Посочи отсрещния тротоар. — Ето, погледни.


— Да, ама не са тетрадки „Молескин“! Господи! Жената, която се е грижила за домакинството на Ротстийн, е знаела какви тетрадки е използвал, а във вестника пише, че сейфът в спалнята му е бил отворен и изпразнен. Скрий… я… веднага!


Морис обаче побутна тетрадката към него, все така внимавайки да не я изцапа с разлятото кафе. Анди все повече го дразнеше — от него му „кипваха лайната“, както би казал Джими Голд, същевременно изпитваше извратено удоволствие, като го гледаше как се гърчи на стола, сякаш тетрадката е стъкленица с чумни бактерии.


— Хайде де, разгледай я. Съдържа най-вече стихове. Прелистих я в автобуса…


— В автобуса ли? Ти ненормален ли си?


— … и не ми се сториха интересни — продължи Морис, сякаш не го беше чул, — обаче няма спор кой е авторът. Почеркът е същият като в другите тетрадки. Безценни са. С теб няколко пъти разговаряхме за тях. Измислихме как…


— Прибери я веднага!


Морис неохотно призна пред себе си, че параноята на Анди започва да се предава и на него. Върна тетрадката в хартиения плик и намръщено изгледа стария си приятел (единствения си приятел):


— Стига де! Държиш се така, сякаш предложих да организираме гаражна разпродажба…


— Къде са другите? — прекъсна го Халидей и без да изчака отговора му, добави: — Няма значение. Не искам да знам. Не разбираш ли колко опасни са тетрадките? И колко опасен е контактът с теб?


— Не съм заразен — промърмори Морис, въпреки че в момента се чувстваше като връхлетян от тежък грип — лицето и шията му внезапно пламнаха. Анди се държеше с него като с хлапе, напълнило гащите, а не като с герой, извършил обира на века. — И да, знам за какво говориш, обаче никой не може да направи връзка между мен и убийството на Ротстийн. Знам, че се налага да изчакаме, преди да предложим ръкописите на частен колекционер. Не съм глупак.


— Да ги продадем на колек… Мори, чуваш ли се какво говориш?


Морис скръсти ръце и се втренчи в приятеля си… в човека, който навремето беше негов приятел:


— Държиш се така, сякаш не сме го обсъждали. Сякаш не го планирахме.


— Нищо не сме планирали! Само си фантазирахме — мислех, че си наясно!


Тъкмо това щеше да каже Анди на полицията, ако заловяха Морис. И той очакваше това да се случи. За първи път Морис си даде сметка, че Халидей не е исполин на мисълта, изгарящ от желание да бъде негов съучастник в екзистенциално престъпление, а страхлив неудачник. Продавач в книжарница, който беше само с няколко години по-голям от него.


„Не ми се прави на литературен критик, момченце! — просъска му Ротстийн две минути преди да умре. — Ти си само най-обикновен апаш, драги.“


Слепоочията му запулсираха.


— Наистина съм глупак! Големите ти приказки за частни колекционери, филмови звезди, саудитски принцове и бог знае още какви персони са били бълнувания на един неудачник. Ти си нафукан празноглавец, драги.


Думите му попаднаха право в целта и подействаха като силен удар. Морис се зарадва както когато успя на два пъти да затапи майка си по време на „прощалния“ им скандал.


Анди почервеня като домат, приведе се, но преди да заговори, до масата изникна сервитьорка с пакет хартиени салфетки.


— Чакайте да почистя — каза и се наведе да избърше разляното кафе. Беше млада, русокоса и привлекателна, дори красива, но красотата ѝ не се набиваше на очи. Усмихна се на Халидей, а той направи кисела гримаса и се отдръпна като опарен, както се беше отдръпнал от тетрадката.


„Обратен е! — удивено си помисли Морис. — Тлъст, мазен педал. Да му се не види, как не съм забелязал досега? Все едно му е написано на челото.“


Всъщност не беше забелязал доста подробности, свързани с Анди. Спомни си любимата фраза на един тип от строителната бригада: „Тоя е въздух под налягане.“


Анди изчака сервитьорката да се отдалечи и след като се освободи от отровната атмосфера на жена, отново се приведе:


— Колекционери бол — с лопата да ги ринеш. Купуват картини, скулптури, първи издания… един нефтен магнат в Тексас притежава колекция от звукозаписи върху восъчни цилиндри, която струва един милион, друг е събрал всички списания с уестърни, фантастика и с ужаси, излизали между 1910 и 1955. Мислиш ли, че всичко това е купено и продадено законно? Как ли пък не! Колекционерите са безумци, най-запалените не се интересуват дали жадуваните от тях вещи са откраднати, или са притежавани законно, и нямат намерение да ги излагат на показ.


Морис беше чувал и преди същата тирада и явно не успя да прикрие отегчението си, защото Анди се приведе още повече към него. Сега носовете им почти се допираха. От Халидей лъхаше на „Инглиш Ледър“ и Морис се запита дали това е любимият афтършейв на всички хомосексуалисти. Таен знак или нещо подобно.


— Мислиш ли обаче, че някой от тях ще се заинтересува от моето предложение? — процеди Анди.


Морис Белами, който сега го гледаше с други очи, отговори отрицателно.


Онзи издаде долната си устна:


— Някой ден ще проявят интерес. Бъди сигурен! След като притежавам собствен магазин, ще си създам голяма клиентела. Обаче дотогава ще минат години.


— Говорихме да изчакаме пет.


— Пет ли? — Анди дрезгаво се изсмя, все едно излая, и се облегна назад. — Може би до пет години ще отворя собствена книжарница — хвърлил съм око на едно магазинче за фабрични стоки на Лейсмейкър Лейн, което скоро ще фалира, — но ще ми е необходимо много повече време да намеря богати клиенти и да спечеля доверието им.


„Много «но» и «обаче» — помисли си Морис. — Преди не правеше такива уговорки.“


— Колко време? — попита.


— Ами, донеси тетрадките в началото на следващия век, ако още са у теб. Дори вече да имах списък на частните колекционери, даже най-запаленият от тях не би докоснал толкова опасна стока.


Морис изумено се втренчи в него и в първия момент си глътна езика, после промърмори:


— Защо не ми го каза, когато замисляхме…


Шишкото запуши с длани ушите си:


— Нищо не сме замисляли! И не се опитвай да ме натопиш! Да не си посмял, ясно? Познавам те, драги. Не си ги откраднал, за да ги продадеш… не и докато не ги прочетеш. Едва след това може би ще склониш да извадиш някои на бял свят, стига да ти предложат добра цена. Истината обаче е, че си смахнат на тема Джон Ротстийн.


— Я не ме наричай смахнат! — озъби се Морис. Болката в слепоочията му беше по-силна от всякога.


— Ще те наричам, защото е вярно. Смахнат си и по Джими Голд. Заради него попадна зад решетките.


— Тикнаха ме в пандиза заради майка ми. Все едно ме заключи там със собствените си ръце.


— Няма значение. Вече е в миналото. Да се върнем към настоящето. Ако не извадиш късмет, полицаите много скоро ще те потърсят и вероятно ще носят заповед за обиск. И като намерят тетрадките… работата ти ще е спукана.


— Защо да ме търсят? Никой не ме видя, а съучастниците ми… — Той намигна. — Ще се изразя така: „Мъртвите не говорят.“


— Ти… сериозно ли? Убил си ги, така ли? Убил си и тях ли? — повтори Анди и лицето му се изкриви от ужас.


Морис съжали, че се е изпуснал, но (странно как това но непрекъснато му се натрапваше) онзи го предизвика с идиотското си високопарно бръщолевене.


— Как се нарича градчето, в което живееше Ротстийн? — Очите на Анди шареха неспокойно, все едно очакваше всеки момент да приближат полицаи с извадени оръжия. — Талбот Корнърс, нали така?


— Всъщност в района има предимно ферми, доста отдалечени една от друга. Местните наричат Корнърс мястото, на което се пресичат две шосета и където има само закусвалня, бакалница и бензиностанция.


— Колко пъти си ходил там?


— Мисля, че бяха пет — излъга Морис. В периода между 1976 и 1978 навести Корнърс почти дузина пъти. Отначало сам, после с Еди или с Къртис, или и с двамата.


— Разпита ли местните за най-известния им съгражданин?


— Разбира се. Разговарях с един-двама души. Голямо чудо. Сигурно всеки, който се отбива в онази закусвалня, се интересува от…


— Грешиш. Повечето приходящи пет пари не дават за Джон Ротстийн. Разпитват само кога започва ловният сезон и каква риба може да се улови в тамошното езеро. Въобразяваш си, че местните няма да си спомнят за теб, когато полицаите ги попитат дали са ги навестявали непознати, интересуващи се от автора на „Беглецът“, така ли? Любопитни непознати, които няколко пъти са идвали в градчето. Освен това ти имаш досие, Мори!


— За провинение като непълнолетен. Засекретено е.


— Заради престъпление от такъв мащаб ще го разсекретят. Ами съучастниците ти? Имат ли досиета в полицията?


Морис не отговори.


— Не знаеш кой те е видял, не знаеш дали „партньорите“ ти не са се изфукали пред някого за големия обир, който ще извършат. Даваш ли си сметка, че полицаите могат да те спипат още днес, кретен такъв? Ако те арестуват и споменеш името ми, ще отрека, че сме се виждали. Един съвет в името на старото ни приятелство: отърви се от това. — Той посочи хартиения плик. — И от другите тетрадки. Скрий ги някъде. Закопай ги! Само така може би ще отървеш кожата. Стига с онези юнаци да не сте оставили пръстови отпечатъци или други улики.

ТЕЛЕГРАМ

Канал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками

Книжный Вестник

Бот для удобного поиска и скачивания книг

Книжный Бот

Свежие любовные романы в удобных форматах

Любовные романы

О психологии, саморазвитии и личностном росте

Саморазвитие

Детективы и триллеры, все новинки

Детективы

Фантастика и фэнтези, все новинки

Фантастика
ВКОНТАКТЕ

Цитаты, афоризмы, стихи, книжные подборки, обсуждения и многое другое

Книжный Вестник