Триумфът на кралицата

Трийсет и едно Разкрития Бриена

Територията на лорд Маккуин, замъкът Фин

Имаше само няколко момента от пътуването към къщи, които си спомнях.

Помнех как Журден ме прегръща отзад в една каруца, звукът от вдишването и издишването му, докато се молеше.

Помнех Нийв до мен, мелодичния ѝ напевен глас, докато тананикаше, за да ме държи будна.

Помнех гласа на Изолда, рязък и въпреки това решителен, докато оглеждаше раната ми на светлината на свещ. Това ще ми отнеме известно време. Трябва да я настаня на спокойно, чисто място, където може да се отпусне. Трябва да я отведем бързо у дома.

Те бяха трите ми граници — баща, сестра, кралица. Знам, че в някакъв момент се унесох в сън в сгъвката на лакътя на Журден, притиснала здравата страна на лицето си към гърдите му, към сърцето му, защото болката отново пламна, ярка и нетърпима.

— Заспива. Да я събудя ли? — попита разтревожено Нийв. Звучеше толкова далечна, макар все още да усещах любящия допир на пръстите ѝ по ръката ми.

— Не — отговори Изолда. — Нека спи.

Когато най-сетне дойдох отново на себе си, лежах в леглото си, а през прозорците ми струеше слънчева светлина.

Бях чиста, вонята и кръвта — отмити от тялото ми, и бях покрита с мека завивка. Но повече от всичко… напипах превръзка на лицето си.

Размърдах се — бавно, боязливо. Повдигнах ръка да докосна лена, който покриваше дясната ми буза.

— Добро утро.

Обърнах се, изненадана да видя Изолда, седнала до мен. Слънчевата светлина преобразяваше тъмнокестенявата ѝ коса в къдрици от опитомен огън и тя се усмихна: в ъгълчетата на очите ѝ се появиха бръчици.

— Жадна ли си? — Тя се надигна от стола си да ми налее чаша вода. А после, много внимателно, седна до мен на леглото и леко ме повдигна, облягайки няколко възглавници зад гърба ми.

Изпих три чаши вода, преди да почувствам, че съм в състояние да говоря.

— Какво стана в замъка Лера?

Тя се усмихна:

— Ами, след като излекувах Лиъм, планирахме нападение срещу семейство Халоран. — Бавно ми разказа подробностите — как плановете им били завършени, как лейди Гроня предвождала нападението, как Картие, Шон, Люк, Нийв и Бета се вмъкнали тайно в крепостта. — Мечът на Дермот прочисти полумесеците на Халоран. Пиърс загина. Също и Фехин и Деклан Ланън.

Дадох си един миг да оставя ума си да възприеме напълно тази новина. И Пиърс, и Деклан — мъртви. Не можах да потисна тръпката, която ме разтърси при самата мисъл за тях, и Изолда положи ръка върху моята.

— Те — нито някой друг — вече не могат да те наранят, Бриена.

Кимнах и примигнах, за да прогоня сълзите си.

— А Юън и Кийла?

— И двете деца са в безопасност. Кийла е настанена тук, в замъка Фин с Нийв, а Юън е с Ейдън в Брай.

— А семейство Маккуин добре ли се държат с Кийла? — попитах, разтревожена как може да я приемат.

— Да. Лорд Маккуин много категорично подчерта как децата са ти спасили живота. Давам ти думата си: сега Кийла е повереница на Маккуин, а Юън — повереник на Морган. Има достатъчно доказателства, за да настоявам за помилване за двете деца.

— А Торн? — продължавах. — Той е полумесец.

— Така откри Ейдън — отвърна Изолда. — В момента Торн е в кулата, но също ще срещне смъртта.

Замълчахме и дочух звуците на голямата зала, звуците на дома. На смях и весели викове и звън на съдове за хранене. И въпреки това сякаш не можех да се отпусна: опитах се да се облегна по-дълбоко във възглавниците си, да се насладя на слънчевата светлина, но в кръвта ми звучеше неспокойна песен, която не можех да пренебрегна.

Знаех какво е това нещо, забило се като трън в духа ми. Знаех, че е съмнението за майката на Картие.

— Бриена? Боли ли те нещо? — попита Изолда, челото ѝ се сбърчи тревожно.

— Не, лейди. — Помислих си да ѝ кажа. Навярно безпокойството щеше да се уталожи, ако споделя думите, които Деклан ми беше казал. Навярно можех да намеря потвърждение: Изолда щеше да ми каже, че Деклан е излъгал, за да ме разстрои допълнително, да хвърли мрежа от подозрение в ума ми. Че Деклан си е играл с мен, за да причини допълнителна болка на Картие. Защото, ако кажех на Картие… ако му кажех какво бе казал Деклан, Картие щеше почти да обезумее. Нямаше да си отдъхне, докато не открие Лили Морган. А ако Лили беше наистина мъртва, тогава той щеше да търси призрак.

— Е, ако изпиташ каквото и да е неразположение, дори да ти се струва маловажно, трябва да ми кажеш — каза мило кралицата. — На магията ми ѝ трябваха три дни, за да те излекува напълно. Мога да си представя, че си доста гладна.

Усмихнах се, което мигновено ми напомни за раната ми. Усетих странно придърпване в бузата и разбрах, че това сигурно е белегът под превръзката.

— Гладна съм като вълк.

Внезапно се чу скимтене и аз се намръщих: когато се наведох, видях Неси да лежи на пода до леглото, примигвайки към мен.

— А, да — каза Изолда. — Намерихме я с намордник на муцуната и заключена в един от старите складове.

Поканих Неси да се качи на леглото: изпитах облекчение, че Торн не я е наранил. Тя се сви на кълбо до мен, кротко и скромно, сякаш знаеше, че още се възстановявам.

— Сега нека поръчам да ти донесат закуска — каза Изолда и се изправи. — Макар да мисля, че брат ти вече спомена, че иска пръв да те види, когато се събудиш. Ще го изпратя с овесена каша и чай.

— Благодаря ти — прошепнах и Изолда ми се усмихна, преди да излезе от стаята ми.

Изчаках за миг: зрението ми беше малко размазано, когато обходих с поглед стаята, ръката ми разсеяно галеше козината на Неси. Но на бюрото ми бе ръчното ми огледало.

Предпазливо се измъкнах от леглото си с треперещи крака. Струваше ми се странно да ходя, да чувствам студения гладък допир на пода под краката ми. Пристъпвах бавно и стигнах до бюрото си със семенце на тревога, покълващо в стомаха ми.

Исках да се погледна, и въпреки това не ми се искаше.

Най-накрая размотах превръзката около лицето си и взех в ръка дръжката на огледалото си, вдигайки го към лицето си.

Изолда беше направила всичко по силите си, за да ме излекува, за да закърпи разкъсаното ми лице. Но имаше белег, сребристорозова черта, спускаща се от челото надолу до челюстта ми. И косата ми. Беше изчезнала, жестоко орязана на цели кичури.

Отместих поглед. Но очите ми бяха привлечени към новото ми отражение и аз отново се огледах внимателно.

Искам Ейдън да те получи в крайна сметка. Но когато погледне лицето ти, ще вижда в теб майка си. Ще разбере къде да я намери.

Пуснах огледалото си: сърцето ми биеше силно.

Какво беше имал предвид Деклан? Дали просто се опитваше да ми причини агония, да ме накара да се отдръпна от Картие? Наистина ли мислеше, че може, нарязвайки лицето ми, да ме накара да се уплаша и смиря, че бях ценна само въз основа на подобни неща?

Мисълта, че бе оставил отровата си в ума ми, ме изпълни с гняв. И аз взех огледалото си и го ударих в ъгъла на бюрото си. Огледалото се разби на парчета: късчета, които улавяха светлината, докато падаха, търкаляйки се надолу към пода в призми от светлина.

Счупването на огледалото ми донесе известно облекчение, сякаш това беше само началото на нещата, които трябваше да счупя, за да видя. Защото без него се видях ясно: не като момиче, което е било оковано, лишено от коса и белязано, а като жена, която бе оцеляла.

Бях спокойна, когато вдигнах превръзката и обвих отново лицето си. А после коленичих и почистих стъклата, скривайки ги в чекмеджето си точно когато брат ми почука на вратата.

Отидох да отворя и го поздравих с усмивка, сякаш това беше просто обикновен ден. Защото не исках съжаление: не исках плач и тъга.

Люк носеше поднос с чай и овесена каша и изпитах благодарност, че не бе обзет от меланхолия или тревога, или готов да се разплаче.

— Някой каза, че си гладна като вълк и че може да избухне война, ако не те нахраня — каза той весело и аз със смях му махнах да влезе в стаята ми.

Седнахме в столовете пред огнището ми: стомахът ми ръмжеше от глад толкова силно, че той се изкиска, докато ми наливаше чаша чай. Докато ядях подсладена с мед овесена каша, опитвайки се да привикна към странното придърпвано на белега ми всеки път щом отворех уста, брат ми ми разказа всичко. Забелязах, че бе доста склонен да преувеличава, когато разказва, особено когато пресъздаде приключението със спускането на подвижния мост в замъка Лера, но не ме беше грижа. Попивах жадно историята.

— Значи, повали четирима стражи на Халоран с едно мощно замахване на меча си — казах разпалено. — А после стъпи върху купчината тела да достигнеш железния лост, за да спуснеш поста. Невероятно, Люк.

Лицето му се обля в руменина чак до връхчетата на ушите:

— Добре де, правиш ме да звуча като могъщ воин, когато съм само скромен музикант.

— Защо да не можеш да си и двете, братко?

Люк срещна погледа ми и се усмихна. И ето че се появи — първото проблясване на емоция в очите му, докато ме гледаше.

Не плачи, примолих му се наум. Моля те, не ме оплаквай.

По вратата ми се разнесе ново потропване и прекъсна момента. Люк ме потупа по коляното и скочи да отвори, подсмърчайки, за да преглътне сълзите си. Чух гласа на Изолда, мрачно мърморене и как Люк шепне в отговор.

Когато Люк се върна да седне до мен, вече си наливах трета чаша чай.

— За какво беше това? — попитах.

— Това беше Изолда — каза Люк. — Ейдън Морган е тук. Би искал да те види.

Застинах несигурна:

— О. — Толкова много исках да видя Картие, че ме заболя сърцето. И въпреки това не бях взела решение. Не бях решила какво ще му кажа, дали трябваше изобщо да казвам нещо. Не исках да нарушавам покоя му, да му предавам отровата на Деклан. Нуждаех се от още един ден, навярно повече, за да намеря пътя, по който трябваше да поема. И затова казах:

— Иска ми се да си почивам днес.

Люк не очакваше това. Веждите му се повдигнаха, но той бързо кимна:

— Много добре. Ще му кажа да се върне утре.

Брат ми вече беше станал и се беше измъкнал от стола си, преди да успея да го спра, преди да мога да му кажа, че най-вероятно ще избягвам да се виждам с Картие и утре. Не исках Картие да идва всяка сутрин, нетърпелив да ме види, само за да го отпратя, докато се опитвах да реша какво е най-добре да му кажа.

Изправих се и отидох до писалището си: намерих пергамента си, перодръжката, мастилото. Постарах се писмото да е кратко и въпреки това ми се струваше, че цялото ми сърце се къса в думите, които написах.

Оставих да минат четири дни, преди най-накрая да го повикам.

Беше средата на сутринта и Кийла и Нийв седяха с мен в стаите ми: трите се бяхме събрали около една книга с древни мевански легенди и подобрявахме уменията на Нийв в четенето. Изолда беше доволна от напредъка на оздравяването ми и се беше върнала в Лионес да се подготви за екзекуциите на членовете на дома Ланън. Не очаквах Картие да пристигне толкова скоро след като изпратих писмото с поканата си, че ще зареже всичко, което прави в замъка Брай, за да дойде при мен. Но той го направи.

Завари ме неподготвена, като дойде направо в стаята ми, без да ми съобщят за пристигането му.

И трите се сепнахме при внезапната му поява — вратата се тресна нетипично силно, удряйки се в стената при влизането му, — а после Нийв и Кийла станаха и си тръгнаха без нито дума, затваряйки вратата след себе си.

Аз още седях до масата, с книгата с историите, разтворена под пръстите ми: сърцето ми започна да бие силно при вида му.

Картие стоеше в слънчевата светлина на спалнята ми и ме гледаше, сякаш сме били разделени с години, а не със седмици. Косата му беше свободно пусната и разчорлена — в нея дори имаше няколко листа от дървета, сякаш беше тичал с все сила през гората, разделяща земите ни, сякаш нищо не бе могло да го задържи далече от мен. Лицето му беше поруменяло от студа, а очите му… очите му се спряха върху моите, изпивайки ме с поглед.

Все още носех превръзката си. Той още не можеше да види белега и знаех, че трябва да му покажа, че трябва да му разкажа всичко, което Деклан ми беше казал. Че не можех да скрия това от него, дори и да беше лъжливо.

Бавно се надигнах, опитвайки се да овладея дишането си. Но имах чувството, че ще изгубя самообладание, че ще взема в ръцете си кинжал и ще го забия в сърцето му.

— Картие, аз… съжалявам, че толкова се забавих да те повикам.

— Бриена. — Той изрече само името ми, но изрази далеч повече от това.

Хвърлих поглед надолу към разпръснатите листове и книги пред мен, опитвайки се да си спомня речта, която бях планирала за това. Точните думи, които исках да кажа.

Чух стъпките му, докато се приближаваше. И разбрах, че ако ме докосне, наистина ще изгубя самообладание.

— Деклан ми каза нещо, когато ме държеше в плен.

Тези думи го спряха, макар че сянката му се пресягаше към моята от другата страна на пода.

Погледни го, увещаваше ме сърцето ми. Трябва да го погледнеш.

Вдигнах поглед към неговия.

Очите на Картие бяха приковани върху моите: не беше отместил поглед от мен нито веднъж. И за миг се отпуснах в синевата на очите му, синева, която можеше да съперничи на небето.

— Деклан ми каза, че майка ти е жива, Картие — прошепнах: разкритието най-сетне разцъфна от гласа ми, освобождавайки ме от затвора си. — Каза ми, че по време на първия неуспешен бунт Гилрой Ланън ѝ отсякъл китката, а след това я завлякъл в тронната зала. И преди кралят да успее да я обезглави, Деклан се хвърлил върху Лили, за да спаси живота ѝ. Че молил баща си да я остави жива, защото… обичал майка ти като своя.

Картие продължаваше да се взира в мен с настойчивост, която можеше да ме повали на колене.

— Така че Гилрой оставил майка ти жива — продължих с треперещ глас. — Хвърлил я в подземията и обезглавил друга русокоса жена, за да забучи главата ѝ на шипа във вътрешния двор.

Той все така не казваше нищо. Сякаш го бях омагьосала, сякаш го бях вкаменила.

— И Деклан… Деклан ми каза… — Не можех да го изрека. Думите се стопиха и аз стиснах облегалката на стола си.

— Какво още ти каза? — попита Картие с остър тон.

Поех си дълбоко дъх, сякаш можех да запазя последната част от това разкритие скрита дълбоко в дробовете си. Но вече не можех да сдържам това.

— Точно преди да среже лицето ми, Деклан ми каза, че иска да ме получиш. Но когато погледнеш лицето ми… ще виждаш в мен майка си. Ще разбереш къде да я намериш.

Гледах как думите ми го уцелват като стрели. Той най-сетне изгуби самообладание, на лицето му се изписа агония. И аз си помислих: Това ще ни унищожи. Това ще го погуби. Но после бръчките по челото му се отпуснаха, сякаш дишаше за първи път, сякаш осъзнаваше нещо, навлизаше в светлина, която не можех да видя…

— Бриена. — Промълви отново името ми, сякаш то беше молитва, сякаш изгаряше отвътре.

Гледах с късащо се сърце как се обърна и закрачи към вратата, как спря на прага. Върна се при мен, изблъсквайки стола, докато между нас вече нямаше нищо.

Дори не ми беше дал време да си сваля превръзката, да му покажа белега си.

Нежно обви лицето ми с длани и ме целуна: устните ни се докоснаха леко.

А после си тръгна, излизайки с бързи крачки от стаята ми, като остави вратата отворена. Слушах звука от стъпките му, как забърза, втурна се надолу по стълбите до вратата долу. Отидох до прозореца си и погледнах през стъклото, за да го видя как излиза във вътрешния двор и трескаво нарежда да му доведат коня.

Исках да го повикам обратно при мен, да го попитам какво е осъзнал.

Сигурно е вярно, помислих си, треперейки. Деклан не беше излъгал.

А когато Картие яхна коня си, го загледах как потегля. Не в западната посока, която щеше да го отведе у дома. Отправи се на юг. Към Лионес.

Трийсет и две Разказът Картие

Територията на лорд Бърк, кралският замък

Яздих до късно през нощта: зъбите ми режеха вятъра, сърцето ми биеше в такт с тропота от копитата на коня ми. Това не може да бъде, мислех си, и въпреки това влязох в Лионес, докато звездите и луната гледаха отгоре, напътствайки ме със сребърната си светлина.

Портите на замъка бяха залостени. Заблъсках по тях с кокалчетата на пръстите си, докато кожата се разрани и изцапа с кръв дървото и желязото. Но не престанах да чукам, не и докато един от хората на Бърк не погледна надолу от наблюдателната кула.

— Какво има? Върви да си лягаш, пияница такъв — изръмжа ми мъжът. — Портите остават залостени нощем.

— Ейдън Морган е. Отвори портите.

Човекът на Бърк държеше факла, но видях лицето му, когато присви очи към мен, опитвайки се да различи герба ми на лунната светлина. Изчезна обратно в кулата и портите се открехнаха точно колкото аз и конят ми да се вмъкнем през тях.

Яздих чак до вътрешния двор: слязох и оставих скопения си кон да стои на каменните плочи, тъй като всички коняри спяха. А после се приближих до главните врати, които също бяха с пуснати резета, и заблъсках по тях.

Имам чувството, че блъсках цяла вечност, преди шпионката на вратата да се плъзне, да се отвори и шамбеланът на замъка да надникне към мен с осветени от свещ очи, с очевидно раздразнение.

— Какво има?

— Отворете вратите — изхриптях.

— Не отваряме вратите по…

— Отворете вратите веднага или ще накарам кралицата да Ви отпрати незабавно.

Шамбеланът побеля като платно, внезапно разпознавайки ме.

— Извинявам се, лорд Морган. Един момент, моля.

Резето на вратите се вдигна и аз нахълтах в замъка, тръгвайки по коридорите, които с лъкатушене ме отведоха до входа на тъмницата. Пазеха го двама от хората на Бърк и аз отправих същото искане за трети път.

— Отворете вратата и ме пуснете да мина.

— Не можем да направим това, лорд Морган — каза един от мъжете. — Всякакво влизане в подземията трябва да бъде разрешено от самата кралица.

Имаха право. Бяхме постановили това правило, след като Деклан избяга, и затова се обърнах и с криволичене се отправих към стълбите: вземах стъпалата по две наведнъж, вървейки по горния коридор, докато наближих покоите на кралицата. Разбира се, вратата ѝ бе солидно охранявана и не можех дори да посегна, за да почукам.

— Събудете я — помолих отчаян. — Моля ви, събудете кралицата.

— Лорд Морган — каза ми една от жените, като ме задържа. — Кралицата е изтощена. Това може ли да почака до сутринта?

— Не, не, това не може да чака. Събудете Изолда. — Почти крещях, надявайки се, че тя ще ме чуе. — Яздих цяла нощ и трябва да я видя.

— Лорд Морган, трябва да запазите спокойствие, или в противен случай ще трябва да Ви отведем…

— Пуснете го да мине.

Гласът на Изолда прекъсна суматохата и всички се обърнахме да я погледнем, застанала на прага. Държеше свещ и беше загърната с шал и наистина изглеждаше изтощена. Стражите се разделиха и ми позволиха да се приближа до кралицата.

— Изолда, имам нужда да ми позволиш да вляза в подземията — прошепнах.

Това изобщо не беше каквото очакваше от мен. Тя примигна и разтвори устни да каже нещо, но после ги затвори. И разбрах, че няма да ме притиска, за да получи отговори. Имаше ми доверие, на мен, най-стария ѝ приятел. Онзи, който някога бе седял с нея в един килер в чужда страна и ѝ беше държал ръката, казвайки ѝ, че ще бъде най-великата кралица на севера.

Тя кимна и тръгна с мен обратно към вратите на тъмницата: светлината на свещите падаше на тънка струйка върху лицето ѝ, когато даде заповедта на пазачите.

— Пуснете Ейдън да влезе в подземията и го изчакайте да се върне при вас.

Пазачът положи ръка на сърцето си, а после измъкна ключовете и започна да отключва главните врати.

Внезапно се разтреперих, неспособен да си поема спокойно дъх.

Изолда сигурно беше чула. Посегна и стисна ръката ми — пръстите ѝ бяха толкова топли в моите. Пусна ме и аз последвах пазача в пастта на подземията. Всеки от двама ни взе по една факла от скобите във фоайето и заслизахме.

Почувствах жестокия студ на подземията, усетих как тъмнината се надига около мен.

— Ще Ви чакам тук, милорд — каза пазачът, щом стигнахме най-долния край на стълбите.

Кимнах и започнах да си проправям път през тунелите: факлата ми хвърляше неравномерна светлина по стените. Със сигурност щях да се изгубя: не знаех как да се ориентирам и въпреки това навлязох по-навътре в подземията.

Скоро бях толкова изтощен, че трябваше да спра и да се облегна на стената. Затворих очи и за пръв път си помислих: може би греша. Може би Деклан е излъгал, за да ме нарани още повече.

Но после го чух в далечината: бръскане на метла.

Оттласнах се от стената и последвах звука. Той отслабна, а след това се усили, отеквайки от каменните стени, и аз се помъчих да определя откъде идва. Когато си мислех, че съм напълно объркан, че се въртя в кръг, видях светлина, потрепваща от входа на един от коридорите.

Тръгнах по посока на светлината и стигнах до тунел, който се осветяваше от няколко факли в железни поставки.

И там беше метачът на кости.

Гледах как посегна с метлата си към купчина кости на гризачи и ги смете. При движението черните воали на създанието изпърхаха: то не ме беше видяло, все още не.

И затова изрекох името ѝ, сякаш го бях призовал от двайсет и пет годишен мрак:

— Лили.

Метачката на кости спря застинала. Но после се изправи и се обърна да ме погледне.

Не знам какво очаквах, сега, когато бях навлязъл в този момент.

Но не бях очаквал метачката на кости да се обърне, да започне да се отдалечава с куцане.

Сигурно не беше тя. Деклан ме бе заблудил, най-сетне ме бе съкрушил. Чувах в ума си думите му, които завихряха мислите ми: Ние с теб сме обвързани като братя чрез нея. И тя е жива, благодарение на мен. Искам да знаеш това, преди да ме убиеш. Тя е жива, защото я обичам.

И сърцето ми започна да бие необуздано, надигайки се в гърлото ми, когато проговорих отново:

— Майко.

Създанието, което метеше костите, спря. Видях как онази дясна ръка, същата, която преди беше окована в килията на Деклан, посяга да докосне стената, да се закрепи.

Приближих се до нея и прошепнах думата отново и отново:

— Майко.

От гърлото ѝ, под воала, се чу сподавен звук. Тя плачеше.

Протегнах длани, ръце, копнеейки тя да ги запълни. Тя остана облегната на стената, но сега ръката ѝ се беше вдигнала, за да се отпусне върху обвитото ѝ във воал лице.

— Ейдън е — прошепнах. — Синът ти.

И ще чакам колкото дълго е нужно с широко отворени обятия, помислих си. Ще чакам тук, докато е готова да пристъпи в тях.

Метачката на кости направи онази първа крачка към мен. Протегна ръка към моята и пръстите ни се преплетоха, обвиха се едни около други. Тя пристъпи в обятията ми и аз я притиснах до сърцето си. Почувствах множество твърди белези по гърба ѝ през воалите. Усетих колко е слаба. Именно това накара очите ми да се налеят със сълзи.

Тя се отпусна в прегръдката ми и загледах как вдигна ръка, за да хване в юмрук воалите си и да ги отдръпне.

Баща ми беше имал право. Лили Морган беше прекрасна.

Косата ѝ беше като царевична свила: спускаше се до ключицата ѝ, в нея лъщяха няколко сребристи нишки. Очите ѝ бяха изумително сини. Кожата ѝ беше бледа, почти прозрачна от дългите години в подземията. По бузата и челото ѝ имаше дълги белези и знаех, че Деклан ѝ ги е оставил.

Ръката ѝ се вдигна отново, изящно правейки движения. Осъзнах, че са букви. Изписваше с жестове името ми.

Ейдън, изписа тя със знаци.

И аз си помислих: Деклан може да я е запазил жива в плен, а Гилрой може да е отсякъл лявата ѝ ръка, да я е пребил и да е отрязал езика и, но никой от тях не е отнел гласа или силата ѝ.

Ейдън, изписа тя отново със знаци и вдигна усмихнато лице към мен.

Притеглих я към себе си и заплаках в косата ѝ.

Денят, в който отведох майка си у дома, в земите на Морган, беше като излязъл от сън. Бях написал писмо на Ейлийн, управителката на замъка, за да ѝ съобщя новината и да я помоля да накара хората да запазят спокойствие, когато пристигна. Но, разбира се, трябваше да знам, че ще ни очаква празненство. Хората от дома Морган, които не се славеха с прекомерна сантименталност, паднаха на колене, когато видяха майка ми да излиза от каретата. Плачеха и се смееха и посягаха да хванат ръката ѝ и това определено я стресна. Видях, че майка ми всеки миг ще изпадне в паника, и се наложи да събера хората в голямата зала, да ги помоля да седнат тихо на масите и да им кажа, че ще я доведа при тях. Дори Юън ми се стори много развълнуван: следваше ме неотлъчно, докато му казах да върви с Дери и зидарите.

— Кажи ми, ако това ти идва в повече — прошепнах на Лили, която още стоеше във вътрешния двор, загледана в замъка Брай. Запитах се какво ли минава през ума ѝ, дали мислеше за баща ми, за сестра ми.

Тя ми заговори чрез ръката си: дълга, изящна поредица от движения, които все още не разбирах. Помислих си, че може би показва колко е развълнувана и че не иска да вижда хората в залата.

— Мога да те отведа веднага в покоите ти — казах мило, но тя поклати глава и отново оформи думите с пръсти. — Значи, искаш да отидеш в залата?

Тя кимна, но чувствах, че все още ми убягва същността на това, което се опитваше да каже.

Хванах ръката ѝ и я въведох в Брай. Ейлийн ни чакаше във фоайето, почти неспособна да се сдържи при вида на Лили.

Поклони се и каза: Милейди. И усетих, че полага всички усилия да не се разридае.

Лили протегна ръце, усмихвайки се с обич на Ейлийн, и двете жени се прегърнаха. Отместих поглед, за да им дам един миг насаме.

Влязохме в залата заедно и хората от дома Морган се постараха да останат тихи и спокойни. Но въпреки това, щом я видяха, всички се изправиха: очите им я проследиха чак до подиума, където ѝ отстъпих моя стол до масата.

Седнах до майка си и я загледах внимателно, търсейки признаци на безпокойство. Но тя само погледна към залата с изражение, смекчено от обич, когато разпознаваше стари приятели.

Тя направи движението, с което ми казваше, че иска да пише.

Ейлийн хукна за хартия, перодръжка и мастило още преди да успея да се надигна от стола си, за да ги донеса. Управителката на замъка се върна бързо и ги остави пред Лили и майка ми започна да пише. Сега знаех защо почеркът ѝ е толкова лош. Била левичарка, а Гилрой отсича тъкмо лявата ѝ ръка. Не бързаше: написа цял абзац, преди да ми подаде листа, като ми направи знак да го прочета вместо нея.

Взех пергамента и се изправих: с усилие на волята запазих спокоен тон.

Оставих листа и преглътнах буцата в гърлото си. Хората от дома Морган вдигнаха чаши към нея, кимайки в знак на съгласие, макар че по лицата на няколко от тях имаше озадачени изражения, сякаш не можеха да отделят титлата от името ѝ.

И с внезапна болка осъзнах, че именно това се беше опитвала да ми каже във вътрешния двор. Вече не съм лейди Морган. Аз съм само Лили.

Последвалата седмица беше съставена от предизвикателства и малки победи.

Исках да върна на майка ми покоите ѝ — онези, които някога беше делила с баща ми. Но тя не искаше дори да стъпи в тях.

Искаше стаите на Ашлинг. Стените, върху които тя някога беше изрисувала вълшебна гора, стените, сред които някога беше живяла дъщеря ѝ. Ние с Ейлийн се потрудихме да обзаведем стаите, които бяха преметени и опразнени, откакто стегнахме замъка Брай. Поръчах на дърводелеца си да изработи красива рамка за легло, а Ейлийн впрегна жените на работа, та бързо да напълнят един дюшек с пера. Поръчахме да ушият дрехи за майка ми, закачихме завеси по прозорците и постлахме рогозки и овчи кожи по подовете. Аз напълних лавиците с книги и подредих на писалището ѝ хартия, мастило и перодръжки колкото ѝ душа иска.

Лили бе доволна от покоите и не мога да обясня с какво облекчение ме изпълни това.

Но после Ейлийн дойде при мен една сутрин и каза:

— Лорд Ейдън, майка Ви не спи на леглото. Спи на пода, пред огнището.

И това ме смири. Разбира се, Лили бе спала на пода през изминалите двайсет и пет години.

— Остави я да спи където иска, Ейлийн.

— Но, милорд, не мога…

Само хванах ръката ѝ и я стиснах, за да ѝ напомня, че не разбираме — можеше никога да не разберем — всичко, което майка ми бе понесла. Че ако Лили иска отново да носи воали и да спи на пода, тогава ще уважа желанието ѝ.

Следващото предизвикателство беше, че Лили искаше да работи. Искаше да мете, искаше да чисти, искаше да изкоренява плевели от билковите градини, да меси тесто с хлебарите, да чеше конете с чесало заедно с конярите. Носеше прости шаячни дрехи и покриваше косата си с шал, пренебрегвайки по-фините рокли, които Ейлийн ѝ беше ушила, и работеше редом с хората от дома Морган. Първия път, когато се случи това, жените, които чистеха голямата зала, бяха дошли при мен, обзети от паника.

— Тя иска да мете и да сваля паяжини и да чисти пепелта от огнищата — беше ми казала една от жените, кършейки ръце. — Не можем да допуснем това. Тя е наша господарка.

— Тя е Лили и ако иска да работи рамо до рамо с вас, позволете ѝ и я приемете с отворени обятия — отвърнах, надявайки се, че гневът ми не си личи.

А после започнах да наблюдавам майка си, за да се постарая да започва работа в мига щом се събуди, и да се труди, докато слънцето залезе, да работи толкова усърдно, че сякаш можеше да работи повече от моите хора. Подозирах, че като работи до изтощение, няма време или сили да се задълбочава в мисли за определени неща.

Тя отново ме караше да се смиря. Караше всички ни да се смирим.

Навярно най-много обаче ме изненада Юън. Той се чувстваше привличане към нея и тя — към него, и момчето я следваше по петите, усвоявайки нейния език на знаците преди всички ни. Майка ми щеше да го научи как да работи — помислих си иронично, докато гледах как Юън я следва с лопатката за смет, върви след нея с наръч прясно изпрани чаршафи, ходи по петите ѝ с изцапани с брашно дрехи.

През онази първа седмица тя искаше да яде само хляб и сирене. Не искаше месо, нито дори много ейл. Беше изключително развълнувана, че отново може да пие чай с мед и капка сметана. Открих, че времето, което щях да прекарвам с нея, се свеждаше до вечерните часове, когато носех подноса с чай в спалнята ѝ и двамата сядахме — на пода, забележете — пред огнището ѝ, греейки се на огъня, като разговаряхме и се сближавахме над чаша чай. Защото в действителност… с нея бяхме на практика непознати един за друг. Не знаех нищо за нея, а тя не знаеше нищо за мен.

Именно в една такава вечер тя ми донесе лист, запълнен с думите ѝ.

— Да прочета ли това сега? — попитах я.

Не. Чакай.

Кимнах и оставих листа настрана, наслаждавайки се на остатъка от чая си с нея. В дъното на ума си обаче знаех, че в този ден трябваше да съм в Лионес, за да наблюдавам екзекуцията на съпрузите Ланън. Че Гилрой и Уна бяха доведени до дръвника пред кралицата и нейните благородници и хората тази сутрин, за да коленичат и да изгубят главите си.

Аз бях единственият отсъстващ лорд. Изолда ми беше казала да не идвам, да остана у дома с майка си. И аз така и бях направил, защото не можех да се представя да замина. Това, което ме безпокоеше обаче, бе фактът, че Юън и Кийла тепърва трябваше да бъдат помилвани и че не съм там да свидетелствам в полза на децата.

Прогоних семейство Ланън от ума си и казах:

— Има си причина, поради която знаех къде да те намеря, майко. Казва се Бриена.

Лили положи ръка на сърцето ми. Ах, тя го усети. Или навярно го чу в начина, по който изрекох името на Бриена.

— Да, тя владее сърцето ми. Осиновена дъщеря е на Давин Маккуин.

И при това име очите ѝ се наляха със сълзи. Тя се усмихна и показа със знаци: Искам да го видя и да се срещна с нея.

— Ще бъдат на коронацията на Изолда — казах. — Ще дойдеш ли с мен и хората от дома Морган, за да празнуваш с нас? — Замислих се за писмата, които бях написал на Журден и Бриена, споделяйки с тях новината, че майка ми е жива. И макар да изгаряха от нетърпение да дойдат да я видят, те бяха разбрали, че тя все още се нуждае от време първо да опознае отново хората от дома Морган.

Да, ще отида с теб.

Усмихнах се и я целунах по бузата, мислейки си… как щях да понеса това, да видя всички близки на сърцето ми хора да се срещат и събират отново след дълга раздяла?

След като допихме чая си, оставих майка си и взех листовете, които ми беше дала. Юън вече спеше в покоите ми, хъркайки на леглото си пред огъня. Беше работил усърдно цял ден, вървейки след Лили заедно със зидарите.

И затова седнах тихо на писалището си с листовете на Лили. Знаех, че това е нейният разказ, част от нейната история. Поколебах се за миг, хартията се нагъна в пръстите ми, светлината на свещите я заля. Почти ме беше страх да прочета това, но после си помислих: Ако Лили е готова да сподели това, тогава аз трябва да съм готов да го чуя.

Трийсет и три Драконът и соколът Бриена

Кралският замък в Лионес, територията на лорд Бърк

Ноември 1566

— Говори ли с Ейдън?

Въпросът на Изолда ме накара да вдигна очи към нейните. Седяхме в нейния соларий в замъка с всички стари архиви и планирахме коронацията ѝ за следващата седмица. И не ми се искаше да ѝ казвам колко смутена и разсеяна съм, защото всички бяхме изтощени. Но не можех да отрека, че съм завладяна от мисли за Картие и майка му, мисли за Кийла и Юън, мисли за оздравяването си.

Вече не носех превръзката си. Избрах да я сваля официално предишния ден, на екзекуциите на семейство Ланън. Бях гледала с открито лице как Гилрой и Уна коленичат и изгубват главите си на ешафода. Бях почувствала слънчевата светлина и вятъра и погледите на стотици хора, проследяващи белега ми. Но това не ме беше спряло да застана пред жителите на Лионес, да се застъпя за помилването на Юън и Кийла.

Това беше лицето ми сега. То свидетелстваше за мен повече от думите, за това, което бях преживяла. И изпитах облекчение, когато хората го видяха сега — видяха мен, — както го бяха видели братята ми, сестра ми, баща ми, всички благородници на кралството. Всички освен Картие, защото той не бе дошъл на екзекуциите.

Не го бях виждала от деня, в който му казах за майка му, преди почти две седмици. И не можех да го отрека, въпреки смелостта, която намерих в онзи ден. Той не беше видял белега ми.

— Само чрез писма — отвърнах. — Казва, че майка му се справя добре.

— Щастлива съм да чуя това — каза Изолда и се умълча. Беше се срещнала с Лили Морган. Кралицата беше изчакала Картие да се върне от подземията онази вечер. Изолда бе една от първите, които заговориха на Лили, които я прегърнаха.

Исках да попитам още за Лили, но думите бяха твърде тежки, за да се надигнат. И макар да ми се струваше, че Изолда може да чете мислите ми — знаеше, че се тревожа за новата си среща с Картие, — предпочетох да насоча вниманието си обратно към коронацията.

Изолда искаше коронацията ѝ да бъде като на кралиците преди нея — празненство, преплетено с традицията, — и въпреки това искаше в нея да се вижда и проблясващият напредък. Мевана излизаше от много мрачен период и затова се опитах да запиша всички желания на Изолда, питайки се как ще изпълня всички тези нейни поръчения в рамките само на седем дни.

— Какво друго ни трябва? — попитах и вдигнах отново перодръжката.

— Трябва да има музика, разбира се — каза Изолда. — Много танци и изобилна храна.

— Смятам, че всеки трябва да донесе храна, която да сподели — казах, преглеждайки старинните документи, които като по чудо бяха оцелели през царуването на Гилрой. — А, да. Тук пише, че всеки дом носи най-хубавото си ястие.

— Тогава това трябва да бъде включено в поканата — каза кралицата.

Покани. Правилно, помислих си, ровейки из архивите да видя дали мога да намеря стар образец на някоя.

— Искам поканите да бъдат красиви — каза Изолда почти замечтано. — Трябва да бъдат изрисувани и написани от калиграф, с червено и златисто мастило.

В името на светците небесни, помислих си. Как щях да изпълня всичко това? Имаше ли изобщо калиграф в Мевана? Дали Гилрой беше допускал такава красота?

— Много добре, лейди. Ще видя какво мога да направя — отвърнах. — Всички домове ли искате да поканите?

Изолда ме погледна косо:

— Имаш предвид дали искам да поканя семействата Халоран и Ланън? Да. Те са част от това кралство, независимо какво са направили благородниците от техните домове.

Приключих с допълването на огромния си списък от неща за вършене и когато Изолда се умълча, вдигнах поглед и видях, че беше поставила пред мен малка кутия.

— Какво е това? — попитах, нащрек с изненадите. Беше малка дървена кутия, красиво резбована. Внимателно я отворих и открих вътре сребърна брошка, сгушена върху червено кадифе. Беше изработена така, че изобразяваше дракон и сокол, единият — с лице на запад, другият — обърнат на изток, с докосващи се криле. Отначало не осъзнах какво означава, докато не срещнах погледа на Изолда и видях, че ми се усмихва.

— Искам да се знае, че се издигам заедно със съветник — каза тя. — И това си ти, Бриена, ако пожелаеш.

Нямах думи. Всичко, което можех да направя, бе да прокарам палец по красивата брошка. Драконът беше тя, кралицата от дома Кавана. Но соколът бях аз, дъщерята на Маккуин.

— Е, приятелко — прошепна Изолда. — Какво ще кажеш?

Забодох брошката върху ризата си, точно над сърцето.

— Казвам: нека се издигнем.

Изолда се усмихна и се изненадах, защото всъщност изглеждаше облекчена.

— Хубаво. Знам, че те натоварих достатъчно за един ден. Но в стаята ти те чака изненада.

— Ах, Изолда. Не харесвам изненадите.

— Тази ще ти хареса — каза тя, като взе списъка от ръцете ми и ме поведе към вратата си. — И повече никаква работа за днес.

Погледнах я въпросително, но я оставих да ме изведе от солария.

Покоите ми не бяха далече от нейните и аз бавно тръгнах към тях, питайки се с какво може да ме изненада. Отворих вратата си почти свенливо, обхождайки с поглед приемната си.

— Бриена! — Мерей връхлетя върху мен, преди да успея дори да мигна. Обви ръце около мен и ме стисна толкова силно, че нададох изблик на смях, мъчейки се да ни задържа прави.

— Как тя те вмъкна покрай мен? — извиках и се дръпнах назад, за да мога да погледна лицето на Мерей: ръцете ми се оплетоха в пурпурното ѝ наметало на адепт.

— Кралицата владее магия, нали? — каза Мерей, с очи, блестящи от сълзи. — Ах, Бри, толкова ми липсваше! И ще ме накараш да се разплача.

— Не плачи — побързах да кажа, но собственото ми гърло се беше присвило, щом я видях. Тя ме попиваше с поглед такава, каквато бях сега — белязана, с орязана коса, и въпреки това никога не се бях чувствала по-силна, отколкото в този момент. — Знам. Изглеждала съм и по-добре.

— Изглеждаш прекрасна, Бриена. — Тя ме прегърна отново и за момент просто се държахме една друга, докато къдриците ѝ влязоха в устата ми, а аз я настъпих по пръстите на краката. — Но аз не съм единствената изненада за теб.

— Мер — казах, наполовина умолително, наполовина предупредително, когато тя весело се приближи до вратата на спалнята ми. — Знаеш, че мразя да ме изненадват.

— И точно затова всички решихме да те изненадаме — каза Мерей ухилено. Спря за миг с ръка на вратата, като нарочно проточваше този момент. — Готова ли си?

Дори не ме изчака да кажа да или не. Отвори вратата и навън се втурна Ориана. Радостен вик се изтръгна от мен, докато я прегръщах, а после и трите застанахме в кръг, обгръщайки се взаимно с ръце, допрели чела: сестри, събрали се отново. Бях прекарала седем години от живота си с тях в Магналия Хаус. Мерей бе овладявала влечението към музиката, Ориана — влечението към изобразителното изкуство, а аз бях овладявала познанието. И виждайки ги сега… наистина заплаках. Прегръщах ги и плачех, осъзнавайки колко много са ми липсвали. А после сълзите ни се преобразиха в смях и Ориана ни придърпа до огнището ми, където ни чакаше бутилка валенианско вино с три сребърни бокала.

— И двете трябва да ми разкажете защо сте тук — помолих, докато Ориана наливаше по една чаша на всяка от нас. — И колко време имам с вас.

— Дойдохме да честваме въздигането на кралицата — отвърна Мерей.

— И — добави Ориана, като хвърли поглед към Мерей, — някой каза, че трябва да намериш музикант и калиграф за коронацията. Тук сме да ти помогнем, Бриена. Знам, че сме валенианки, но искаме да споделим този миг с теб и Мевана.

Не можах да скрия радостта си. Тя се излъчваше от мен, докато вдигахме тост за кралицата, докато вдигахме наздравица за близостта си като сестри и за нашето влечение. А после седяхме пред огъня ми и говорихме с часове: времето сякаш нямаше власт над нас. Ориана ми разказа за Дома на познанието, в който преподаваше сега, колко ужасни и прекрасни са ученичките ѝ, а Мерей ми разказа за своята трупа музиканти къде са свирили напоследък, и за всички красиви градове, които беше видяла.

Лично кралицата донесе вечерята в покоите ми и четирите седяхме и говорихме за Валения и най-милите си спомени и вълнуващите дни, които предстояха. Не можех да искам по-прелестна вечер — да споделям вечеря с онези, които обичах най-много, приятелките от момичешките ми години и кралицата на бъдещето ми.

Изолда улови погледа ми през масата. Дискретно вдигна бокала си към мен. И разбрах, че се бе свързала с Мерей и Ориана заради мен, не заради коронацията. Беше довела тук моите сестри адепти, защото знаеше, че имам нужда да ги видя, че ще ободрят сърцето ми.

Помислих си за дните, които ни предстояха, дни, които можехме да оформим с ръцете, умовете и думите си, дни, които, без съмнение, щяха да са несигурни и трудни и все пак прекрасни едновременно с това.

Изолда пи за мое здраве, и аз — за нейно: светлината на огъня проблясваше между нас — дракона и сокола.

Трийсет и четири Между тъмнината и светлината Картие

Мистуд, територията на лорд Бърк

Денят на коронацията на Изолда Кавана настъпи точно когато капеха последните листа — алени, златисти и червеникавокафяви.

Стоях с гръб към вятъра, в полето, което се простираше между кралския замък и Мистуд, самото бойно поле, където поведохме война в деня на бунта преди броени седмици. Гледах как подреждаха масите в тревата, в подготовка за пищно празнично пиршество. Момичетата редяха по масите излъскани калаени съдове, редици от бели свещи и цветчета от последните диви цветя на есента. Момчетата вече бяха отбелязали една определена тревна ивица за игри, а жените носеха най-хубавите си ястия, докато мъжете се занимаваха с шишовете за печене, като въртяха прасенца сукалчета и прясно оскубани птици върху скари за печене.

Въздухът беше наситен с вълнение, с благоуханен дим и смачкана детелина и откъснати цветя. Защото Мевана скоро щеше да се сдобие с кралица след десетилетия на мрак и десетилетия на недостойни крале.

И всички донесохме по нещо, било то самун хляб или пита сирене, буре ейл или купа сливи. Всеки носеше цветовете или герба на своя дом и затова щом светлината започна да отслабва, полето се превърна в гоблен от втъкани заедно цветове.

Погледнах надолу към дублета, който носех, син като метличина. За трийсети път пригладих леко гънките, образуващи се по дрехите ми, гънките, събиращи се в сърцето ми, и се опитах да се разсея с група момчета, които се състезаваха в хвърляне. И въпреки това не можех да се сдържа да не потърся, да се огледам за бледолилавия цвят и златния сокол на Маккуин, които знаех, че ще носи.

— Милорд! Милорд, гледайте ме! — изкрещя Юън и аз се усмихнах на това разсейване: беше добре дошло. Загледах как Юън запраща своите три стрели, не и наполовина така далече, както другите момчета, но все пак впечатляващо за дребното телосложение и ниския му ръст. — Видяхте ли това, лорд Ейдън?

Изръкоплясках и Юън бързо ме забрави, развълнуван, че може да се перчи пред група момичета, събрали се да гледат.

Слях се обратно с тълпата, където повечето от моите хора помагаха с приготвянето на храната в последната минута. Видях зидаря Дери да се смее, вече опитвайки ейла и сайдера. А там бяха и майка ми, и Ейлийн и почистваха няколко заблудени листа от подредените блюда. И Шеймъс, чийто ред бе да помага при ямата за печене, попиващ потта от челото си. И готвачът, който се суетеше, чудейки се къде да сложи подправените с билки картофи и ябълковите тарталети.

Усмихнах се при вида им.

С периферното си зрение мярнах Журден, облечен в бледолилаво и златисто, застанал неуверено встрани. Чакаше в тревата, загледан в майка ми. И си помислих как някога бе планирал революция с нея, революция, която се бе провалила, която го беше накарала да вярва в продължение на двайсет и пет години, че тя е мъртва.

Лили почувства погледа му и погледна нагоре. Видях как радостта освети лицето ѝ щом го позна, щом тръгна към него. Прегърнаха се, като се смееха и плачеха.

Извърнах се, за да им дам един миг насаме.

А после си помислих: Щом Журден е тук, Бриена трябва да е наблизо.

Не я бях виждал от онази сутрин, когато тя ме повика във Фин, сутринта, когато ми бе казала за майка ми. Тогава косата на Бриена беше орязана, лицето — покрито с превръзка, кожата ѝ — бледа и покрита със синини. Почти бях рухнал при вида ѝ: какво беше понесла и защо не бях успял да стигна до нея по-скоро?

Спомних си как бях чакал с дни да ме повика, как бях кръстосвал коридорите и обхождал ливадите на Брай, неспособен да мисля за нищо освен за нея, поболял се от тревога защо не иска да ме вижда. А после, когато ме повика във Фин, как тръгнах към нея, болезнено копнеейки да я прегърна, и как тя бе запазила онова разстояние между нас с гласа и очите си. Не искаше да я докосвам. И въпреки това не знаех дали е заради новината, която се готвеше да ми съобщи, или защото внезапно бе пожелала да е далече от мен.

Тръгнах към гората, криволичейки през групички от хора, през дърветата, като я търсех. Знаех, че е почти време: бе паднал здрач. А традициите трябваше да се спазват: кралиците винаги биваха короновани в Мистуд по здрач.

Стоях в група хора от дома Бърк, когато флейтите засвириха, за да въведат хората в гората, да се подготвят за идването на кралицата.

И именно тогава най-сетне я видях.

Бриена стоеше под големия дъб. Носеше рокля с цвета на зората: пурпур, който се намираше някъде между тъмнината и светлината. Камъкът на здрача висеше от верижката си в пръстите ѝ, а на челото ѝ лежеше венец от диви цветя. Не носеше наметалото си на адепт, но пък и аз не носех моето: тази вечер и двамата избирахме да представляваме единствено Мевана.

Видях белега, сега превзел дясната страна на лицето ѝ: белег, за който знаех, че съответства на онзи в духа ми. И въпреки това, колкото по-дълго я гледах, той избледняваше, защото бях изцяло погълнат от нея.

Със силата на волята си я призовах да погледне насам, да ме намери в тълпата.

И тя почти го направи: погледът ѝ обхождаше светлината на огъня, когато почувствах лорд Бърк да ме докосва по рамото.

— Морган! Мислех, че ще си с хората си.

— А, да, ами… — Хвърлих поглед към него, почти без да помня къде се намирам. Той сигурно беше забелязал, че имам очи само за Бриена, защото се усмихна и каза:

— Сигурно се гордееш много с нея. Макар че тя стои много по-високо от теб, момче.

И ми се прииска да попитам какво има предвид, но после забелязах сребърната брошка на гърдите на Бриена, блестяща като паднала звезда, провъзгласяваща положението ѝ.

И именно тогава го осъзнах: дъхът ми излезе от гърдите тихо и забързано.

Бриена беше съветничка на кралицата.

Трийсет и пет Кралицата се въздига Бриена

Мистуд, територията на лорд Бърк

Светлината започваше да гасне, сенките започваха да се смекчават и разбрах, че кралицата скоро ще пристигне. Възхищавах се на гората около нас, тези стари дървета, където се бе провеждала коронацията на кралицата преди столетия. От клоните висяха фенери и от тях над раменете ни падаха струйки топла светлина. Въздухът имаше хладно и сладко ухание. Гирлянди от цветя бяха вплетени от дърво на дърво като паяжина.

Продължавах да я чакам, застанала под големия дъб, с магистрата до мен.

Той щеше да коронова кралицата. А аз щях да я удостоя с камъка.

Затворих очи за момент, успокоявайки ума си. В много отношения това ми напомняше за лятното слънцестоене преди пет месеца, нощта, в която щях да стана адепт и да се сдобия с покровител. И как вечерта се беше объркала: нищо не беше минало по план.

И въпреки това онази нощ бе породила тази, защото ако не се бях провалила, нямаше да стоя тук.

Отворих очи: погледът ми се насочи право към мястото, където се бяха събрали моите хора. Нийв, Шон, Кийла, Юън, Ориана, Мерей и Люк. Разговаряха, смееха се, наслаждаваха се на този момент. И сърцето ми се изпълни с вълнение при вида им: аз им принадлежах и те — на мен. И въпреки това къде беше баща ми? Къде беше Картие? Не можех да отрека, че нямам търпение да го видя. Той да ме види.

Едва си бях помислила това, когато видях Журден да се провира през тълпата, с жена до себе си. Разбрах, че е тя. Беше Лили Морган. Защото Картие беше нейно абсолютно копие, с тази изящна фигура, тънка като пшеничено стъбло, и лененоруса коса и очи, толкова сини, че сякаш горяха.

И въпреки това нямах време да се чудя за нея, защото флейтите засвириха и Изолда и Брейдън най-сетне пристигнаха, сякаш магията ги беше довела. Изолда никога не беше изглеждала толкова прекрасна, така лъчезарна. Не можех да откъсна очи от нея, докато тя и баща ѝ отиваха да застанат пред мен и магистрата.

— Изолда, дъщеря на Брейдън и Ейлса Кавана, заставаш пред нас, за да се възкачиш на трона на Мевана — каза магистратът и макар че гласът му беше старчески и пресипнал, се понесе през гората. — Приемаш ли тази титла?

— Да, сир — отвърна Изолда, спокойно, непоколебимо.

— При получаването на тази корона — започнах да рецитирам древните обети, — приемаш, че животът ти вече не ти принадлежи, а че си обвързана с тази земя, с нейния народ, че единствената ти отговорност е да ги закриляш и да им служиш, да ги уважаваш и почиташ, и преди всичко друго да гарантираш, че магията, която създаваш, е предназначена за добро, а не за зло. Можеш ли да приемеш този обет?

— Да, лейди.

— Лордовете и дамите от домовете и мъжете и жените на Мевана се събират тук тази вечер, за да станат свидетели на обета ти — продължи магистратът. — В замяна, ние се заклеваме да ти служим, да те почитаме, да не прегъваме коляно пред никой друг, освен пред теб, и да вярваме, че решенията, които вземаш, са за доброто на страната. Кълнем се да защитаваме живота ти с цената на нашите и да пазим живота на бъдещите ти синове и дъщери.

Магистратът направи пауза, без да може да скрие усмивката си:

— Ела, дъще, и коленичи пред нас.

Изолда пусна баща си и коленичи в пръстта сред корените.

Първо идваше камъкът.

Внимавах, когато хванах медальона за верижката, за да вдигна Камъка на здрача, та да могат да го видят всички. А после го нахлузих през главата на кралицата и чух шумоленето му, когато се отпусна на шията ѝ, видях как Камъкът на здрача легна над сърцето на Изолда. Не я изгори, защото тя сдържаше огъня вътре в кръвта си. Вместо това камъкът заблестя за нея, оживявайки с цветовете на дъгата. Видях светлината му върху ръцете си, как танцуваха, алени, тюркоазени и кехлибарени, по кокалчетата ми, хвърляйки отблясъци по роклята ми, и се удивих на него, на нея, кралицата на Севера, моята приятелка.

Следваше короната на Изолда.

Магистратът я вдигна, за да позволи на светлината на свещите да целуне диамантите. А след това я положи внимателно върху главата на Изолда: среброто блещукаше като звезди сред тъмнокестенявите ѝ къдрици.

Накрая беше ред на наметалото.

Капитанът на стражата на Изолда изнесе напред кралската мантия, преметната през ръката му — червено и златисто кадифе, украсено с черни нишки, перли и слънчеви камъни. Воинът обгърна с него раменете ѝ и усетих уханието в него — на карамфил, кардамон и ванилия, пикантно и въпреки това сладко. Върху наметалото имаше красиво изображение на дракона, за да го носи кралицата в двора.

— Изправи се, кралица Изолда, от дома Кавана — казах и обърнах ръце нагоре, с дланите към небето.

Изолда стана, сякаш се надигаше от сенките, сякаш се надигаше от мъглата.

Флейтите и барабаните засвириха весела мелодия и Брейдън Кавана отстъпи назад, знаейки, че Изолда вече не е негова: а наша.

Изолда погледна право към мен. Усмивка освети лицето ѝ: собственото ми лице бе огледално отражение на нейното. Когато се обърна, ние я приветствахме с възгласи, надигайки гласове заедно с вдигнатите си ръце: момчетата и момичетата хвърляха цветя на пътя ѝ. Шестте момичета от рода Кавана, които съпровождаха Изолда — момичетата, които Картие бе открил в магазина на касапина — се събраха около нея, облечени в червено и черно — цветовете на своя дом. И ме изпълни радост, когато ги видях да се усмихват широко, когато видях цветята в косите им и обичта, която изпитваха към кралицата. Изолда ги бе приела за свои сестри: за тях винаги щеше да има място в замъка ѝ, до нея. И очаквах с нетърпение да видя как магията на момичетата започва да се пробужда.

Постоях сред корените на дъба още миг, оставяйки се на вълнението, на великолепието на момента. Журден дойде да застане при мен, отпуснал ръце на раменете ми, докато Изолда се провираше през дърветата: дългата ѝ мантия се влачеше по земята зад нея.

— Никога не съм мислил, че ще видя този ден — промърмори баща ми и долових вълнението в гласа му.

Помислих си, че говори само за Изолда, така че той ме изненада, когато ме целуна леко по косата и каза:

— Гордея се с теб, Бриена.

Положих ръка върху неговата, мислейки си за онзи момент, когато се срещнахме за пръв път, когато изпитвах подозрение към него, когато той бе заинтригуван от наследените ми спомени, когато двамата решихме да се доверим един на друг и да планираме завръщането на кралицата. Никога не бих си представила, че именно аз ще взема участие в коронацията ѝ, че ще ѝ продиктувам древните обети, че ще бъда дясната ѝ ръка. Бях изпълнена с благоговение и възторг.

— Има една стара моя приятелка, която бих искал да срещнеш — прошепна Журден, като стисна раменете ми.

Обърнах се и видях как Лили пристъпи напред. Тя ми се усмихна и си помислих, че ще се разплача, когато най-сетне се срещах лице в лице с нея.

Не знаех какво да кажа, а после осъзнах… че нямаше думи за това. И затова я прегърнах: оставих я да ме прегърне и за пръв път в живота си разбрах какво е чувството да бъда прегръщана от майка.

Тя леко се дръпна назад да положи ръка върху белега ми, сякаш знаеше, че моята болка бе допринесла за нейната радост. Всяка от нас бе отражение на другата: заплаках и се засмях едновременно. А когато сълзите ми се отрониха, тя ги избърса нежно.

Не знам колко време стояхме там, но внезапно осъзнах, че светлината гасне. Журден все още беше до нас, но всички други вече бяха излезли от гората и се бяха отправили към ливадата и чух биенето на барабаните в далечината.

— Елате, скъпи мои. Празненството ни очаква — каза Журден, протегнал ръце да ни поведе.

Оставих пръстите си да се отпуснат върху лакътя му, а Лили го хвана под другата ръка. Тръгнахме заедно — баща ми, майката на Картие и аз, — но преди да стигнем до ливадите, погледнах към Журден и казах:

— Всичко това ми се струва като сън, татко.

Той само ми се усмихна и прошепна в отговор:

— Тогава нека никога да не се събуждаме.

Трийсет и шест Най-добрите от твоя дом Картие

Мистуд, територията на лорд Бърк

Празненството официално започна и всички се втурнаха лудешки към ямата за печене и масите с храна. Аз още бях сред хората от дома Бърк и вместо да се боря с течението, тръгнах с хората към ливадата. Първите звезди бяха пробили тъмнината и аз постоях за миг, загледан нагоре към тях, докато ме блъсна група момчета. Започнах да криволича около масите, провирайки се през групички хора, всички — опитващи се да напълнят чиниите си и да зърнат Изолда.

Потърсих с поглед Бриена: търсех да мярна с поглед бледолилавата ѝ рокля, да зърна грациозните ѝ движения сред веселието. Но тя не се виждаше. И колкото по-дълго търсех, толкова повече се тревожех.

Постепенно навлязох в средата на полето, с чувството че се нося срез море от непознати, докато видях Бриена да стои с Мерей: и двете държаха в ръце дълги панделки. Мерей първа почувства погледа ми и срещна очите ми над рамото на Бриена. Погледът ѝ се стрелна обратно към приятелката ѝ, но беше очевидно, че Мерей си измисля повод да се отдръпне. Посочи нещо и се стопи в тълпата, оставяйки Бриена да ме поздрави сама. Тръгнах напред, знаейки, че това може да е единственият шанс, който ще имам да говоря с нея.

Бриена стоеше мълчаливо. Но Мерей сигурно ѝ бе казала, че идвам, защото Бриена сякаш не дишаше, когато почувства, че се приближавам. Нито се обърна да ме посрещне, както се надявах, че ще направи. Остана с гръб към мен и това само усили безпокойството ми, че ме избягва нарочно.

— Бриена.

Тя най-сетне се извъртя и застана лице в лице с мен: очите ѝ блестяха на светлината на огъня. За миг не каза нищо. Погледът ѝ докосна моя и после светкавично се отмести, разсеян от един участник в пиршеството наблизо. Но я видях как наклони лице, така че белегът ѝ бе частично скрит от мен. Сякаш се тревожеше, че ще го видя.

Сърцето ме заболя и сега аз бях този, който не можеше да говори.

— Лорд Морган — каза тя, все още разсеяна.

Лорд Морган. Не Картие. Нито дори Ейдън.

Тя поставяше това разстояние между нас и аз се опитах да не се олюлея от изненада.

— Видя ли коронацията на Изолда? — добави бързо тя и осъзнах, че е също толкова нервна, колкото и аз. — Търсих те.

— Бях там. Видях те как диктуваш обетите. — Зачаках отново да ме погледне. Бавно, тя вдигна очи към моите. Сребърната брошка до сърцето ѝ улови светлината. Усмихнах ѝ се, неспособен да скрия гордостта си, благоговението си. — Съветничка на кралицата.

Усмивка стопли лицето ѝ. Красотата ѝ бе почти непоносима за мен.

— А, да. Имах намерение да ти пиша и да ти съобщя за това, но… тук бяхме доста заети.

— Мога да си представя. Макар да вярвам, че успяваш да се насладиш на времето си в Лионес?

Говорихме за изминалите няколко дни и седмици. Бриена ми разказа за екзекуциите, за помилването на Юън и Кийла, планирането. А аз ѝ разказах накратко за завръщането на Лили. От последната ми среща с Бриена насам се бяха случили толкова много неща, та в някои отношения ми се струваше, че сме били разделени с години. Но колкото повече разговаряхме, толкова повече се отпускаше тя, толкова повече се усмихваше.

— И какво е това? — попитах, посочвайки панделката, която тя продължаваше да държи в ръце.

— Търсех си партньор. — Тя отмести поглед от мен, в тълпата, сякаш се канеше да избере случаен непознат, който да се присъедини към нея.

— Партньор за какво?

— Игра, която няма никак да ти хареса, Картие. — Погледът ѝ отново срещна моя, но само за да ме изгледа иронично, с онова изражение, което казваше, че ме познава добре.

— Да открием ли в такъв случай? — предизвиках я.

— Много добре. — Бриена тръгна и аз я последвах, сякаш вече бях вързан за нея. Тя ми хвърли поглед през рамо и каза: — Но те предупредих.

Доведе ме до поляната за игра. И видях с ужас, че това беше една от онези игри с надбягване, в които двама души бяха вързани един за друг за глезените, заставени да тичат около бурета от ейл и накарани да изглеждат като пълни глупаци.

Бриена бе имала право. Вътрешно се възпротивих при тази представа, но не се отдръпнах. Не се отделих от нея. Дори когато тя изви вежда към мен, в очакване да протестирам.

Появи се Мерей, поруменяла и усмихната: венецът ѝ от цветя започваше да се смъква от косата ѝ.

— Побързайте, вие двамата! — подтикна ни тя, преди да притича през ливадата, където Люк нетърпеливо ѝ даваше знаци.

Взех панделката и коленичих. Бриена повдигна края на роклята си, за да мога да омотая панделката около глезените ни. Завързах я на възел, толкова свирепо стегнат, че нищо не можеше да го развърже. А когато се изправих, тя ми се усмихна, сякаш знаеше какво си мисля. Обви ръка около мен и тромаво тръгнахме заедно към стартовата линия.

Застанахме с Люк и Мерей, Ориана и Нийв, Юън и Кийла: всички те изглеждаха развълнувани при перспективата за надбягване на три крака. Загледах се недоволно в буретата, около които трябваше да тичаме, и Бриена прошепна: „Какво ще ми дадеш, ако спечелим?“.

Очите ми се изместиха към нейните. И въпреки това нямах време да ѝ отговоря. Надбягването започна и ние тръгнахме последни, но двамата с Бриена бяхме еднакво бързи. Настигнахме Юън и Кийла, преследвайки Люк и Мерей. Нийв и Ориана бяха начело, което не бе изненадващо. Но някакъв глупак беше поставил третото буре на склон и кракът ми хлътна в изровена дупка. Изгубих равновесие, повличайки Бриена със себе си. Представлявахме оплетено кълбо от крайници, от синьо и бледолилаво, докато се търкаляхме надолу по хълма и падахме в сенките.

Чух как нещо се раздробява под коленете ми. Зарових ръце в пръстта, за да спра падането ни, с Бриена под мен и се помъчих да си поема дъх, да различа лицето ѝ в светлината на звездите.

— Бриена!

Тя трепереше. Мислех си, че е наранена, докато осъзнах, че се смее. И се отпуснах, опрян на нея, чувствайки как смехът ѝ се разнася от гърдите ѝ към моите, докато очите ми се насълзиха, и не помнех кога за последен път съм бил толкова щастлив.

— Май ти скъсах роклята.

— Всичко ще е наред — въздъхна тя, срещайки погледа ми.

За миг не помръднахме, но чувствах как диша до мен. А после тя отново извърна лице, за да скрие белега си в сенките.

Внимателно улових брадичката ѝ, за да обърна очите ѝ отново към моите.

— Бриена, прекрасна си.

И ми се прииска да ѝ се поклоня. Исках да я опозная, да я изследвам. Исках да бъда обичан от нея. Исках да я чуя как изрича името ми в тъмното.

Но чаках. Чаках да повдигне глава, да ме докосне. Тя прокара пръсти по лицето ми и бавно ги заплете в косата ми.

Целунах я и устните ѝ бяха студени и сладки под моите. Тя ме притисна до себе си и някъде в далечината чух музиката и смеха от празненството. Почувствах как земята трепери от танците и усетих мириса на огъня и уханието на дивите цветя и въпреки това там бяхме само тя и аз, лежащи в тревата, позлатени от звездна светлина.

После се разнесе внезапен тътен.

Дръпнах се назад да я погледна и видях, че се мъчи да не се засмее отново. И може би щях да съм оскърбен, ако не бях осъзнал, че стомахът ѝ ръмжи от глад.

— Толкова съжалявам — прошепна тя. — Но не съм яла от зазоряване.

Само се усмихнах и станах, помагайки ѝ да се изправи. Бриена изтупа няколко стръкчета трева от роклята си, и видях, че наистина съм скъсал полите ѝ. Развързах панделката ни и навлязохме обратно в светлината на огъня, където бе започнала нова поредица надбягвания.

Нашите приятели ни чакаха край масата с ейл: Ориана и Нийв бяха спечелили и Юън бъбреше неспирно за това, докато го вдигнах на гръб и заедно се отправихме с криволичене към масите с храна да напълним чиниите си.

— Трябва да намеря Лили — казах на Бриена, след като минахме през редицата.

— Тя е с Журден — отвърна Бриена. И ме поведе към дълга маса, където открих, че майка ми седи до Журден. А до нея беше тан Томас. А от другата страна на Томас беше Шон.

Очите ми обходиха масата, хората, събрани тук. Хора от домовете Маккуин, Ланън. Морган. Аленах. Валенианци. Дори няколко души от дома Дермот. Някогашни врагове сега се хранеха заедно и вдигаха наздравици.

Седнах срещу майка си, споделяйки усмивка с нея, заслушан в разговорите и смеха около масата. И си помислих: Ето за това копнеех. Ето какво носи кралицата на нашата земя, на нашите хора.

Бриена беше до мен, погълната от разговор с Ориана и Мерей, когато Юън я подръпна за ръкава. И не можех да му се скарам, не и във вечер като тази. Гледах с периферното си зрение как попита:

— Мистрес Бриена? Ще танцувате ли с мен?

Бриена вече беше станала, преди да успея да си поема дъх, и забърза с Юън към поляната за танци. А после половината хора около масата ги последваха, неспособни да устоят на примамливия като песен на сирена призив на флейтите и барабаните. Завъртях се на пейката, за да мога да гледам, и сред размазаното петно от цветове и движение очите ми нито за миг не се откъсваха от нея.

— Сестра ми е прекрасна, нали? — каза Нийв, като сядаше до мен.

— Наистина.

С Нийв продължихме да гледаме в дружелюбно мълчание. А после тя прошепна:

— Един съвет, лорд Ейдън.

Хвърлих поглед към нея, заинтригуван.

Нийв се изправи, но ме погледна в очите, преди да се присъедини към танцуващите: очите ѝ светеха развеселено:

— Добре ще направите да помните, че сестра ми е от дома Маккуин.

И не проумях думите ѝ, не и докато не отмина полунощ, когато вече бях в покоите си в замъка. Приготвях се за лягане, когато я намерих в джоба си. Измъкнах я бавно — панделката, която бе обвързвала Бриена и мен.

И именно тогава разбрах.

Помислих си за дома Морган. Помислих си за най-добрите от моя дом.

Помислих си за Бриена, единствената дъщеря на лорд.

Тя беше Маккуин. И имаше само един начин да докажа, че съм достоен за нея.

Трийсет и седем Да посрещнеш светлината Бриена

Територията на лорд Маккуин, замъкът Фин

Две седмици след коронацията на Изолда реших, че е време да запиша историята си. Защото имаше някои утрини, когато се събуждах в замъка Фин, и някои вечери, когато стоях с Изолда в тронната зала и се питах как се случи всичко това.

Седнах в покоите си в прелестно усамотение, избутах писалището си пред прозорците, и започнах да придавам форма на миналото си, с мастило върху хартия, страница след страница, като започнах с дядо си, а после писах за момичетата в Магналия Хаус, с които бях израсла и обичах като сестри.

Писах за учителя Картие и колко се страхувахме от него навремето, защото никога не се усмихваше, до деня, в който го подмамих да застане върху един стол заедно с мен, деня, в който за пръв път го чух да се смее.

Бях почти стигнала до момента, в който срещнах Журден и научих за революцията, и първият сняг започваше да се сипе зад прозореца ми, когато Люк почука на вратата ми.

— Вечерята, сестро.

И осъзнах, че не съм яла цял ден, и затова оставих перодръжката си, опитах се да избърша мастилото от пръстите си и се отправих с криволичене надолу към голямата зала.

Журден се усмихна щом ме видя, и аз седнах от лявата му страна, а Люк — от дясната. Кийла седеше с тъкачките, сгушена до Нийв.

Помислих си колко много обичам това място и тези хора и си налях още една чаша сайдер.

Точно тогава вратите на залата се разтвориха рязко и влезе Картие, яздещ най-прекрасния кон, който бях виждала някога.

Не знам какво ме изненада повече: фактът, че той дръзко влезе на кон в голямата зала на Журден, или че гледаше единствено мен.

Забравих, че наливам сайдер: той преля от чашата ми и се стече отстрани по масата.

Картие завари всички ни неподготвени. Разбрах го, защото баща ми беше също така застинал, както аз, а Люк беше зяпнал. Единствена Нийв не изглеждаше смутена. Сестра ми се опитваше да скрие усмивка зад пръстите си.

Картие отведе коня чак до стъпалата на подиума и там спря, с наметалото си на адепт, спускащо се по гърба му, сякаш бе уловил късче от небето, блестящо от сняг: лицето му беше поруменяло от ездата, очите му — вперени в мен.

— Морган? — изпелтечи Журден: първият сред нас, който се опомни.

Едва тогава Картие погледна баща ми.

— Дойдох да се представя като кандидат за ръката на Бриена Маккуин. Нося най-доброто от дома си, кон, принадлежащ на дома Морган, от издръжлива и бърза порода, ако тя приеме предложението ми.

Сърцето ми танцуваше, блъскаше като юмрук, болеше ме.

Журден се обърна към мен с разширени очи:

— Дъще?

И разбрах, че трябва да поставя невъзможното предизвикателство пред Картие.

Бавно се надигнах от стола си. Погледнах Картие: опитах се да преценя човека, който бе непроницаем, който пазеше себе си така ожесточено.

Той отвърна на погледа ми: видях огъня, който гореше в него, разбрах, че ще направи това по моя начин, защото искаше, че ще търси колкото време е нужно, за да открие златната нишка.

— Донесете гоблена, ако обичате — казах и загледах как тъкачките тръгнаха да го донесат. Върнаха се в залата с прословутия гоблен, а мъжете се заеха да го изпънат от четирите краища, така че да се виждат и двете страни.

Дилън предложи да отведе коня в конюшните, а Картие се изправи, чакайки търпеливо, докато изправиха гоблена: всички очи бяха жадно вперени в него.

Погледна ме, когато и аз го погледнах.

— Във всеки гоблен на Маккуин има златна нишка, която тъкачката е скрила сред вътъците — казах му. — Донеси ми златната нишка, която се крие в този гоблен, и ще приема коня ти.

Картие се поклони и отиде да застане зад гоблена, като го оглеждаше методично, започвайки с най-долния десен ъгъл.

Минаха трийсет минути. После час. Но Картие не бързаше. Действаше бавно и когато осъзна това, Журден се облегна назад в стола си и направи знак на новия си шамбелан.

— Донесете още ейл и медени сладкиши. Нощта ще е дълга.

И наистина бе дълга нощ.

Най-накрая се появи Юън, развълнуван и поруменял, и разбрах, че е тичал по целия път дотук, ужасен, че ще изпусне драмата. Седна до Кийла и загриза ноктите си: братът и сестрата бяха напълно тихи, докато гледаха как Картие търси нишка, която не искаше да бъде открита.

Хората на Маккуин също бяха относително тихи. От време на време започваше разговор, но никой не излизаше от залата. Всички гледаха Ловкия лорд. Някои хора положиха глави върху масите и заспаха.

Накрая толкова се уморих да стоя, че отново седнах на мястото си, и можех само да си представям какво изпитва Картие, който стоеше и търсеше пред огромна публика.

Зората вече руменееше по източните прозорци, когато Картие най-сетне откри нишката.

Не бях откъснала очи от него дори за миг тази нощ и загледах — почти без да дишам — как изящните му пръсти откриха ръба на нишката, как леко дръпна, докато тя се измъкна: тънък златен проблясък.

Той се обърна към мен и коленичи на стълбите към подиума, с нишката между пръстите.

— Преди да решите каквото и да е — изрече дрезгаво Картие, — позволете ми да кажа няколко думи.

Люк, който хъркаше в стола си, застана нащрек. Също и Журден, който преплете пръсти и подпря брадичка върху тях, опитвайки се да скрие усмивката, която подръпваше ъгълчетата на устата му.

Кимнах: гласът ми беше заседнал в гърдите. Но в мен се надигаше песен — песен, която знаех, че Картие също чу, защото очите му блестяха, когато ме погледна.

— Помня деня, в който ме помоли да те обучавам, сякаш беше вчера. Искаше да станеш повелителка на познанието само за три години. И си помислих: Това е момиче, което иска да постигне нещо в живота си, и искам аз да съм този, който да ѝ помогне за постигането на тези мечти.

Той направи пауза и се разтревожих, че ще заплаче, защото и аз почувствах сълзите да напират в мен.

— В деня, когато те оставих в Магналия, исках да ти кажа кой съм, да те отведа у дома в Мевана с мен. И въпреки това не аз те доведох. Ти доведе мен у дома, Бриена.

Вече плачех: не можех да удържа сълзите, докато го слушах.

— Обичам сърцето, което се крие в теб — каза Картие и се усмихна, докато сълзите му капеха. — Обичам духа, от който си създадена, Бриена Маккуин. Ако беше буря, щях да легна и да се отпусна в дъжда ти. Ако беше река, щях да пия от теченията ти. Ако беше поема, никога нямаше да престана да те чета. Обожавам момичето, което ти беше някога, и обичам жената, в която се превърна. Омъжи се за мен. Предвождай земите и хората ми и ме приеми като свой.

Изправих се и избърсах сълзите от очите си, като плачех и се смеех, чувствайки се, сякаш ще се разпадна от думите му. Но после си поех дъх, овладях се и го погледнах, все още коленичил в очакване, все още държащ златната нишка.

Дойдох да застана пред него. В залата беше тихо, толкова тихо, че ми се стори, че никой не смееше да помръдне в този миг.

— Ейдън… Ейдън — прошепнах истинското му име: проследих как се издига и спуска, а той се усмихна, когато го чу.

Посегнах надолу да поема нишката от него, да уловя ръцете му и да го изправя на крака. Вплетох пръсти в косата му и промълвих срещу устните му — думи, които само той щеше да чуе:

— Обичам те, Ейдън Морган. Вземи ме, защото съм твоя.

Целунах го пред баща си, пред брат си, пред сестра си, пред моите хора. Целунах го пред всички очи в онази зала. Ликуването се надигна около нас като мъгла, докато почувствах как празничното усещане преминава през тялото ми, докато чух стоварването на чаши по масите, за да призоват към тост за сплотяването на Маккуин и Морган, докато не чух как Кийла крещи от радост, а Юън ѝ казва: Казах ти! Казах ти, че ще се случи!

А когато устата на Ейдън се разтвори под моята, когато ръцете му ме притиснаха към него, напълно забравих всички други освен него. Звуците, гласовете и смехът заглъхнаха, докато останахме само аз и Ейдън: споделяхме дъх и ласки и си давахме тайни обещания, които скоро щяха да разцъфнат между нас.

Накрая той се дръпна назад да прошепне до устните ми, така че само аз да мога да чуя:

— Лейди Морган.

Усмихнах се, когато чух прекрасното звучене на подобно име. И си помислих за жените, които го бяха носили преди мен — майки, съпруги, сестри.

Приех го като свое.