Триумфът на кралицата

Едно Дъщеря на врага Бриена

Територията на лорд Маккуин, замъкът Фин

Замъкът бе изпълнен със смях и приготовления за вечерята, когато Картие и аз влязохме в залата, загърнати в сини наметала, знак на изкуството, на което се бяхме посветили, с нощния ветрец, рошещ косите ни. Спрях рязко в средата на внушителното помещение, за да се възхитя на висящите гоблени, на високия свод на тавана, губещ се в пушливите сенки, на разделените с вертикални колони прозорци на източната стена. В огнище от полиран камък бумтеше огън, а жените от замъка редяха по поставените върху дървени магарета маси най-хубавите калаени и сребърни съдове и прибори. Не ми обръщаха внимание, защото все още бях непозната за тях, и загледах как група млади момичета обточва краищата на масите с борови клонки и тъмночервени цветя. Едно момче бързаше зад тях, за да запали огромно количество свещи: погледът му явно бе завладян от едно от момичетата с кестеняви коси.

За миг почти изглеждаше сякаш този замък и тези хора никога не са познавали мрака и потисничеството на фамилията Ланън в продължение на цяло едно царуване. И въпреки това се питах какви рани оставаха в сърцата им, в спомените им, след като бяха търпели един тираничен крал в продължение на двайсет и пет години.

— Бриена. — Картие спря с леки стъпки до мен. Стоеше на благоприлично разстояние от мен — на цяла ръка разстояние, — макар че все още можех да почувствам спомена за докосването му, все още можех да усетя вкуса на устните му върху моите. Стояхме един до друг тихо и разбрах, че той също попива в съзнанието си глъчката и идиличната, провинциална красота на залата. Че още се опитва да се приспособи към това, в което щеше да се превърне животът ни сега, когато се бяхме върнали у дома, във владението на кралицата Мевана.

Бях осиновена дъщеря на Давин Маккуин — победен лорд, укривал се през изминалите двайсет и пет години — който най-сетне се беше завърнал да освети дома си и да си върне народа.

А Картие, бившият ми наставник, беше лордът на дома Морган. Лордът, известен като Ловкия — Ейдън Морган.

Трудно можех да се заставя да го нарека с подобно име. Това бе име, което никога не бих си представила, че притежава — през всичките години, в които го познавах в южното кралство Валения, когато бях негова ученичка, а той — мой наставник, повелител на науките.

Помислих си как се бяха преплели животите ни още от първия миг, когато го срещнах при приемането ми в престижната Магналия Хаус — валенианско училище за преподаване на петте основни изкуства. Бях приела за даденост, че е валенианец — беше приел валенианско име, беше отлично запознат с етикета и изкуствата, и почти цял живот беше живял в южното кралство.

И въпреки всичко се беше оказал нещо повече от това.

— Какво те забави?

Стреснах се: Журден ме изненада, когато се появи пред погледа ми: очите му ме обходиха от глава до пети, сякаш очакваше да съм пострадала. Което ми се стори почти забавно, защото преди три дни бяхме влезли в битка заедно с Изолда Кавана, законната кралица на Мевана. Бях облякла броня, бях изрисувала лицето си с ивици синя боя от сърпица, бях сплела косата си и бях размахвала меч в името на Изолда, без да знам дали ще преживея въстанието. Но се бих за нея, както и Картие и Журден, и заедно с нея, за да дам отпор на Гилрой Ланън — човек, който изобщо не е бивало да става крал на тази страна. Заедно бяхме победили него и семейството му само в една сутрин — кървав, но победоносен изгрев.

А сега Журден се държеше сякаш отново съм се втурнала в битка. И всичко — само защото закъснях за вечеря.

Наложи се да си напомня да проявя разбиране. Не бях свикнала с бащинска загриженост — цял живот бях живяла, без да знам кой е родният ми баща. И, о, колко съжалявах сега, когато знаех чия потомка съм: бързо изтиках името му от ума си и вместо това се съсредоточих върху мъжа, застанал пред мен, мъжа, който ме беше приел като своя дъщеря преди месеци, когато двамата обединихме познанията си, за да планираме бунт срещу крал Ланън.

— С Картие имахме много неща, за които да си говорим. И не ме гледай така, татко. Прибрахме се навреме — казах, но бузите ми се обливаха в топлина под внимателния оглед на Журден. И мисля, че когато отмести очи към Картие, разбра. С Картие не просто бяхме говорили.

Не се сдържах и си спомних онзи миг, случил се преди броени часове, когато бях стояла с Картие в порутения му замък в земите на Морган, когато той най-сетне ми бе връчил наметалото ми на адепт.

— Да, ами, казах ти да се върнеш преди мръкнало, Бриена — сгълча ме Журден, а после смекчи тона, когато се обърна към Картие. — Морган. Мило е от твоя страна да се присъединиш към нас за празнично пиршество.

— Благодаря, че изпрати поканата, Маккуин — отвърна Картие и кимна почтително с глава.

Беше странно да чуя подобни имена, изречени на глас, защото не ги възприемах така в ума си. И макар че други щяха да започнат да наричат Картие лорд Ейдън Морган, аз винаги щях да мисля за него като за Картие.

После се появи Журден, покровителят, който беше станал мой баща. Когато го срещнах преди два месеца, той се представи като Алдерик Журден — валенианското му име. Но, подобно на Картие, той беше далеч повече от това. Беше лорд Давин Маккуин Непоколебимия. И макар че другите щяха да започнат да се обръщат към него така, аз щях да го наричам татко, и винаги да мисля за него като за Журден.

— Елате, вие двамата — каза Журден, отново навъсен. Обърна се, за да ни изведе горе до подиума, където семейството на лорда трябваше да седи и да се храни на дълга маса.

Картие ми намигна, когато Журден беше с гръб към нас, и трябваше да потисна една усмивка на неподправена радост.

— Ето къде си! — извика Люк, когато влезе в залата през една от страничните врати: погледът му веднага се насочи към подиума, където стоях.

Младите момичета спряха да подреждат боровите клонки и цветята, за да се закикотят и зашушукат, когато Люк минаваше покрай тях. Предположих, че говорят колко е красив, макар че, по повечето критерии, Люк беше доста обикновен. Тъмнокафявата му коса беше вечно разчорлена и челюстта му беше изпъкнала, а носът му — малко прекалено дълъг, но очите му можеха да разтопят и най-студеното сърце.

Той се качи с тропот по стълбите на подиума, за да ме сграбчи в прегръдка: държеше се сякаш сме били разделени от месеци, макар че го бях видяла по-рано същия следобед. Хвана ме за раменете и ме завъртя, за да може да види сребърните нишки, пришити върху наметалото ми на адепт.

— Мистрес Бриена — каза. Обърнах се отново и се засмях, когато най-сетне чух тази титла, изречена заедно с името ми. — Прекрасно наметало.

— Да, ами, мисля, че доста чаках за него — отвърнах, безпомощно хвърляйки поглед към Картие.

— Кое е това съзвездие? — попита Люк. — Боя се, че съм доста зле с астрономията.

— Авиана.

Сега бях повелителка на познанието: нещо, за чието постигане се бях трудила с години в Магналия Хаус. И в този миг, застанала в голямата зала на Журден в Мевана, обкръжена от близки и приятели, загърната с наметалото си на адепт, когато Изолда Кавана се готвеше да се върне на северния трон… не бих могла да бъда по-удовлетворена.

Докато всички сядахме, наблюдавах Журден, със златен бокал в ръце, с овладяно изражение на лицето, докато гледаше как неговите хора влизат в залата за вечеря. Запитах се какво ли изпитваше, връщайки се най-сетне у дома, след като бе отсъствал през тези двайсет и пет години на ужаси, да влезе обратно в ролята си на господар на тези хора.

Знаех истината за живота му: както за валенианското, така и за меванското му минало.

Беше роден в този замък като благороден син на Мевана. Беше наследил земите и хората на Маккуин, борейки се да ги защити, когато бил принуден да служи на ужасния крал Гилрой Ланън. Знаех, че Журден бе станал свидетел на ужасни неща в залата на този крал — бе виждал как отсичат китките и стъпалата на мъже, които не можели да платят пълния размер на данъците си, виждал беше как вадят едното око на старци, задето са гледали краля твърде дълго, чувал беше жени да пищят от далечни стаи, докато били подлагани на побой, виждал бе да жигосват деца, задето са издали звук, когато е трябвало да бъдат тихи. Гледах това, беше ми признал веднъж Журден, пребледнял от спомена. Гледах го, боейки се да проговоря.

Докато най-сетне беше решил да въстане, да свали Гилрой Ланън от власт и да постави законна кралица обратно на северния трон, да разсее тъмнината и ужаса, в каквито се бе превърнала славната някога Мевана.

Към тайния му бунт се бяха присъединили други два мевански рода — Кавана, които били единственият владеещ магия род в Мевана, а също и този, от който произхождали кралиците, и Морган. Но Мевана бе земя на четиринайсет рода, така различни, както и земята, всеки със собствени сили и слабости. И въпреки това само три дръзнали да се опълчат на краля.

Мисля, че това, което възпираше повечето лордове и дами, беше съмнението, защото липсваха два ценни артефакта: Камъкът на здрача, който даваше на рода Кавана магическата им сила, и Канонът на кралицата: това беше законът, провъзгласяващ, че на трона на Мевана никога не бива да седи крал. Без камъка и канона, как изобщо щеше бунтът да отхвърли напълно Гилрой Ланън, който така непоклатимо се бе настанил на престола?

Преди двайсет и пет години обаче Маккуин, Кавана и Морган се бяха обединили и бяха щурмували кралския замък, готови да воюват. Успехът на преврата зависел от това да заварят Ланън неподготвен: това се провалило, когато родният ми баща, лорд Аленах, научил за бунта и в крайна сметка ги издал.

Гилрой Ланън чакал Журден и неговите последователи.

Набелязал и убил жените от всяко семейство, знаейки, че това ще обезсърчи лордовете.

Но онова, което Гилрой Ланън не очаквал, било три от децата да оцелеят. Люк. Изолда. Ейдън. И понеже те оцелели, тримата въстанали лордове избягали с децата си в съседната страна Валения.

Приели валениански имена и занятия: зарязали майчиния си език — деърински — в полза на валенианския език, средношанталски, заровили мечовете си и северните си гербове и гнева си. И се укрили, възпитавайки децата си като валенианци.

Но това, което повечето не знаели… Журден никога не спрял да планира да се върне и да детронира Ланън. Той и другите двама победени лордове се срещали веднъж годишно, без нито за миг да губят вяра, че могат да въстанат отново и да успеят.

Имали Изолда Кавана, която бе предопределена да стане кралица.

Имали желанието и куража да въстанат отново.

Имали на своя страна мъдростта на годините, както и болезнения урок от първия провал.

И въпреки това все още им липсвали две неща, които били от жизнена важност: Камъкът на здрача и Канонът на кралицата.

Именно тогава към тях се присъединих аз, защото бях наследила спомени от далечен праотец, който бе заровил магическия камък преди столетия. Ако можех да открия камъка, магията щеше да се върне при рода Кавана, и другите мевански фамилии можеха най-сетне да се присъединят към нашата революция.

И точно това бях направила.

Всичко това се беше случило преди броени дни и седмици и въпреки това ми се струваше, че се е случило много отдавна, че гледам назад към всичко това през разбито стъкло, макар че още бях натъртена и наранена от битката и от тайни и предателства, от това, че открих истината за собственото си меванско наследство.

Въздъхнах и оставих бляновете си безмълвно да отминат, докато продължавах да гледам Журден, седнал на масата.

Тъмнокестенявата му коса беше прибрана назад с лента, която му придаваше валениански вид, но главата му бе увенчана със златен обръч — проблясване на светлина. Носеше прости черни бричове и къс кожен жакет с пришит над гърдите златен сокол — гордия герб на неговия род. На бузата му още имаше порязване от битката, което бавно зарастваше. Свидетелство за онова, което току-що бяхме претърпели.

Журден хвърли поглед надолу към бокала си и най-сетне го видях — потрепването на неувереност, съмнението в самия него, преследващата го мисъл, че е недостоен — и взех висока чаша със сайдер и издърпах стола до неговия, за да седна.

Бях израсла в компанията на пет други възпитанички в Магналия Хаус, пет момичета, които ми бяха станали като сестри. И въпреки това изминалите няколко месеца в обкръжението на мъже ми бяха дали задълбочено познание за природата им, или по-важно, колко крехки бяха сърцата и егото им.

Отначало не проговорих и гледахме как неговите хора донасят димящи блюда с храна и ги подреждат по масите. Въпреки това започнах да забелязвам: доста хора от рода Маккуин разговаряха приглушено, сякаш още се страхуваха да не бъдат подслушани. Дрехите им бяха чисти, но излинели и протрити, лицата им — дълбоко набраздени от години тежък труд, десетилетия без усмивки. Няколко от момчетата дори измъкваха крадешком тънки резени шунка от блюдото и тъпчеха храната в джобовете си, сякаш бяха привикнали да са гладни.

И щеше да е нужно време страхът да избледнее, мъжете, жените и децата на тази страна да оздравеят и да се съвземат.

— Всичко това струва ли ти се като сън, татко? — прошепнах най-накрая на Журден, когато почувствах бремето на мълчанието ни.

— Хмм. — Любимият звук на Журден, който означаваше, че е съгласен наполовина. — В някои моменти — да. Докато потърся Сийв и осъзная, че тя вече не е тук. Тогава ми се струва като реалност.

Сийв, съпругата му.

Не се сдържах и си представих каква ли е била — смела, дръзка жена, влизаща в битка преди толкова много години, жертвайки живота си.

— Иска ми се да съм я познавала — казах: тъга изпълни сърцето ми. Подобно чувство ми беше познато: бях живяла много години с него, с този копнеж за майка.

Родната ми майка била валенианка, починала, когато съм била на три. Но баща ми бил меванец. Понякога се чувствах раздвоена между тези две страни: страстта на Юга, меча на Севера. Исках мястото ми да е тук с Журден, с хората на Маккуин, но когато си помислех за кръвта си по бащина линия… когато си спомнех, че Брендан Аленах, както лорд, така и предател, е мой роден баща… се питах как мога изобщо да бъда приета тук, в този замък, където той бе всявал ужас.

— Какво чувство създава това у теб, Бриена? — попита Журден.

Замислих се за момент, наслаждавайки се на златистата топлина на светлината на огъня и на щастието, което се надигаше у хората на Журден, когато започнаха да се събират около масите. Заслушах се в музиката, която Люк свиреше умело на цигулката си, мелодична и сладка, извиквайки усмивки у мъжете, жените и децата, и се наклоних към Журден, за да облегна глава на рамото му.

И затова му дадох отговора, който имаше нужда да чуе, не онзи, който вече напълно чувствах.

— Струва ми се като завръщане у дома.

Осъзнах колко съм прегладняла едва когато подредиха храната: блюда с печени меса и поръсени с билки зеленчуци, златисти хлябове, омекнали от масло, мариновани плодове и блюда нарязано сирене с кора в различни цветове. Отрупах чинията си с повече храна, отколкото можех да изям.

Докато Журден беше погълнат от разговори с мъжете и жените, които постоянно се изкачваха на подиума, за да го поздравят официално, Люк завъртя стола си, за да може да седне с лице към Картие и мен.

Вдървих се, когато видях веселото пламъче в очите му.

— Да? — подтикнах го, когато той продължи да се усмихва на мен и Картие, разкъсвайки със зъби едно хлебче.

— Искам да узная истината — заяви той: от устата му се посипаха трохи.

— За какво, братко?

Люк изви вежда:

— За това как се запознахте вие двамата? И защо никога не казахте и дума за това? По време на срещите ни за планиране… как така не знаехте? Колкото до останалите от нашата бунтовническа група, всички смятахме, че двамата не се познавате.

Задържах очи върху Люк, но почувствах как погледът на Картие се измества към мен.

— Никога не казахме нищо, защото никой от двама ни не знаеше, че другият е въвлечен — казах. — На срещите за планиране, вие наричахте Картие Тео д’Арамис. Не знаех кой е това. А после наричахте мен Амадин Журден, а Картие не знаеше кой е това. — Свих рамене, но все още чувствах шока от разкритието, онзи главозамайващ момент, когато осъзнах, че Картие е лорд Морган. — Обикновено недоразумение, породено от две имена.

Едно просто недоразумение, което можеше да провали цялата ни мисия за връщане на кралицата на трона.

Тъй като знаех къде праотецът ми е заровил Камъка на здрача, бях изпратена в Мевана, за да потърся гостоприемството на лорд Аленах, докато тайно открия камъка в земите му. В допълнение към това бунтовническият отряд на Журден беше планирал лорд Морган да се предреши като валениански благородник, идващ в замъка Дамхан за есенния лов. Истинската му мисия бе да подготви хората за завръщането на кралицата.

— А кой ти каза за това? — попитах Люк.

— Мерей — каза брат ми и бързо пийна глътка ейл, за да прикрие как омекна тонът му, когато изрече името ѝ.

Мерей, моята най-добра приятелка и съквартирантка в Магналия, която беше станала адепт по музика и също бе познавала Картие като човека, за какъвто го бях смятала винаги — валениански повелител на познанието.

— Мм-хмм — изсумтях, наслаждавайки се на факта, че сега брат ми на свой ред се изчерви под внимателния ми поглед.

— Какво? Тя ми каза истината след битката — заекна Люк. — Мерей каза: Знаеше ли, че лорд орган обучаваше Бриена в Магналия? И нямахме представа, че е мевански лорд?

— И така… — започнах, но бях рязко прекъсната от Журден, който внезапно се изправи на крака. Изведнъж залата утихна: всички погледи се насочиха към него, когато той вдигна високата си чаша, оглеждайки хората си в продължение на няколко мига.

— Исках да кажа няколко думи сега, след като се завърнах — започна той и направи пауза, за да хвърли отново поглед надолу в чашата си с ейл. — Не мога да ви опиша какво е чувството да съм отново у дома, да се събера отново с вас. През изминалите двайсет и пет години мислех за вас, когато ставах сутрин и когато си лягах вечер. Изричах мислено имената ви, когато не можех да спя, спомняйки си лицата ви и звука на гласовете ви, дарбите на ръцете ви, радостта от приятелството ви. — Журден вдигна поглед към тях и видях сълзите в очите му. — Постъпих несправедливо към вас, като ви изоставих по такъв начин в нощта на първия бунт. Трябваше да дам отпор, трябваше да съм тук, когато Ланън пристигна, за да ме търси…

В залата се възцари мъчително затишие. Чуваше се само звукът от вдишването и издишването ни, прашенето на огъня, който гореше в огнището, гукането на дете в ръцете на майка му. Почувствах как сърцето ми започва да бие по-бързо, защото не бях очаквала да каже това.

Хвърлих поглед към Люк, чието лице бе пребледняло. Очите ни се срещнаха: мислите ни се сляха, докато и двамата мислехме: Какво да правим? Да кажем ли нещо?

Още само миг, и щях да се надигна: тогава чух равномерните стъпки на мъж, приближаващ се към подиума. Беше Лиъм, един от оцелелите танове на Журден, който бе избягал от Мевана преди години, за да търси своя победен лорд, и най-накрая бе намерил Журден да се укрива, присъединявайки се към бунта ни.

Не бихме могли да въстанем истински без прозорливостта на Лиъм. Загледах го как сега се качва по стъпалата и слага длан върху рамото на Журден.

— Милорд Маккуин — поде танът. — Думите не могат да опишат какво чувстваме, когато ви виждаме да се връщате в същата тази зала. Говоря от името на всички ни, когато казвам, че сме преизпълнени с радост да се съберем отново с Вас. Че мислехме за Вас всяка сутрин, когато ставахме, и всяка вечер, когато си лягахме да спим. Че мечтаехме именно за този момент. И знаехме, че един ден ще се върнете за нас.

Журден се взираше в Лиъм, и видях как вълнението се надига в баща ми.

Лиъм се усмихна:

— Спомням си онази тъмна нощ. Повечето от нас тук я помнят. Как се събрахме около Вас в същата тази зала след битката, докато носехте на ръце момчето си. — Той хвърли поглед към Люк и при вида на обичта в очите му дъхът ми почти секна. — Избягахте, защото ние Ви помолихме и искахме да го направите, лорд Маккуин. Избягахте, за да опазите жив сина си, защото не можехме да понесем да изгубим и двама ви.

Люк се изправи, заобиколи масата и застана от другата страна на Лиъм. Танът положи дясната си ръка върху рамото на брат ми.

— Приветстваме с добре дошли обратно и двама ви, милорди — каза Лиъм. — И за нас е чест да ви служим отново.

В залата настъпи оживление, когато всички станаха и вдигнаха чашите си с ейл и сайдер. Картие и аз също се изправихме и аз вдигнах сайдера си към светлината, в очакване да пия за здравето на баща си и брат си.

— За лорд Маккуин… — започна тан Лиъм, но Журден рязко се обърна към мен.

— Дъщеря ми — изрече дрезгаво той и протегна ръка към мен.

Почти замръзнах изненадана, а залата утихна, когато всички ме погледнаха.

— Това е Бриена — продължи Журден. — Моята осиновена дъщеря. И нямаше да мога да се върна у дома без нея.

Внезапно ме заля страхът, че истината от замъка Дамхан се е разчула — лорд Аленах има дъщеря. Защото аз определено се бях представила като отдавна изгубената дъщеря на Аленах миналата седмица в неговата зала. И макар да не знаех мащаба на тормоза и жестокостта, случили се тук, на този народ, все пак знаех, че Брендан Аленах беше предал Журден и беше завзел хората и земите му преди двайсет и пет години.

Бях дъщеря на врага им. Дали когато ме погледнеха, все още виждаха сянка от него? Вече не съм Аленах. Аз съм Маккуин, напомних си.

Пристъпих до Журден и го оставих да хване ръката ми и да ме притегли още по-близо, под топлата си ръка.

Тан Лиъм ми се усмихна с извинително проблясване в очите, сякаш съжаляваше, че не е забелязал присъствието ми. Но после повдигна чашата си и каза:

— За рода Маккуин.

Наздравицата се разнесе из залата, разпръсна сенките и се издигна като светлина нагоре към гредите под покрива.

Поколебах се само за миг, преди да вдигна чашата си със сайдер и да пия за това.

След пиршеството Журден ме поведе, заедно с Картие и Люк, нагоре по внушителните стълби към стаята, която бе служила като кабинет на баща ми. Беше обширно помещение с дълбоко издълбани в стените книжни лавици, с каменни подове, застлани с кожи и килими, които да заглушават стъпките ни. Железен полилей висеше над маса с красив мозаечен плот: квадратите от берил, топаз и лазурит изобразяваха сокол в полет. На едната стена имаше голяма карта на Мевана. Възхитих ѝ се за миг, преди да се присъединя към мъжете на масата.

— Време е да планираме втората стъпка от революцията си — каза Журден, и разпознах същата искра, която бях видяла у него, когато планирахме завръщането си в Мевана в трапезарията на валенианската му градска къща. Колко далечни ми се струваха сега онези дни, сякаш това се беше случило в съвсем друг живот.

Привидно изглеждаше, че най-трудният етап от революцията е приключил. Но когато започнах да мисля за всичко, което се простираше пред нас, по гърба ми запълзя изтощение, а на раменете ми легна тежест.

Имаше много неща, които все още можеха да се объркат.

— Нека за начало да запишем тревогите си — предложи Журден.

Посегнах за чист пергамент, перодръжка и мастилница, приготвяйки се да записвам.

— Аз ще започна — бързо се обади Люк. — Процесът срещу Ланън.

Написах върху листа: Домът Ланън, потръпвайки, докато го правех, сякаш дори само скърцането на връхчето на перодръжката можеше да ги призове тук.

— Процесът срещу тях е след единайсет дни — промърмори Картие.

— Значи, имаме единайсет дни да решим съдбата им? — обади се Люк.

— Не — отвърна Журден. — Няма да я решим ние. Изолда вече даде да се разбере, че ще ги съди народът на Мевана. Публично.

Записах това, спомняйки си онова историческо събитие преди три дни, когато Изолда бе влязла в тронната зала след битката, опръскана с кръв, с хората, застанали зад нея. Беше свалила короната от главата на Гилрой, беше го ударила многократно, а после го бе принудила да се смъкне на пода, да се просне по очи пред нея. Никога нямаше да забравя онзи славен момент, начина, по който се бе разтуптяло сърцето ми при осъзнаването, че една кралица е напът да се върне на меванския трон.

— Тогава ще издигнем ешафод на полето пред замъка, за да могат всички да присъстват — предложи Картие. — Ще извеждаме членовете на династията Ланън един по един.

— А тъжбите ни ще се четат на глас — каза Люк. — Не само нашите, а на всеки, който желае да свидетелства за прегрешенията на Ланън. Трябва да изпратим вест до другите домове, за да представят жалбите си на процеса.

— Ако го направим — предупреди Журден, — най-вероятно цялата фамилия Ланън ще бъде осъдена на смърт.

— На цялата фамилия Ланън трябва да се потърси сметка — каза Картие. — Така се е правело винаги на север. Легендите наричат това горчивия дял на справедливостта.

Знаех, че е прав. Той ми беше преподавал историята на Мевана. За моята валенианска чувствителност това безмилостно наказание изглеждаше мрачно и сурово, но знаех, че това се бе правело, за да предотврати зараждането на желание за мъст у благородните семейства, да възпира хората с власт.

— В случай че сме склонни да забравим — каза Журден, сякаш беше прочел мислите ми, — Ланън почти заличи дома Кавана. Измъчвал е невинни хора с години. Не ми се иска да предполагам, че съпругата на Ланън и синът му, Деклан, са го подкрепяли в подобни деяния — навярно са се страхували твърде много, за да надигнат глас. Но докато не успеем да разпитаме както трябва тях и обкръжението им, мисля, че това е единственият начин. Фамилията Ланън като цяло трябва да бъде наказана. — Той замълча, дълбоко замислен. — Всякаква публична подкрепа, която можем да съберем за Изолда, е жизненоважна и трябва да бъде получена бързо. Докато тронът е празен, сме уязвими.

— Другите домове трябва публично да ѝ се закълнат във вярност — каза Картие.

— Да — отвърна баща ми. — Но още по-важно: трябва да сключим нови съюзи. Нарушаването на клетва е далеч по-лесно от нарушаването на съюз. Да прегледаме съюзите и съперничествата, които са ни известни — това ще ни даде представа откъде трябва да започнем.

Първо написах: Съюзи между домовете, и направих колонка за попълване. Тъй като трябваше да вземем предвид четиринайсет дома, знаех, че това може бързо да се превърне в оплетена бъркотия. Някои от по-старите съюзи бяха отношения от типа на онези, възникнали, когато племената станали домове и получили благословиите си от първата кралица, Лиадан, преди столетия. И често пъти това бяха съюзи, изковани чрез брак и споделяне на граници и подобни врагове. Но знаех също и че царуването на Гилрой Ланън най-вероятно беше покварило някои от тези съюзи, затова не можехме да разчитаме изцяло на познанията си за историята.

— Кои домове подкрепят Ланън? — попитах.

— Халоран — каза Журден след миг.

— Каран — добави Картие.

Записах тези имена, знаейки, че има още едно, един последен дом, който напълно бе подкрепял династията Ланън по време на терора. И въпреки това мъжете нямаше да го изрекат: трябваше да излезе от моята уста.

— Аленах — промърморих и се приготвих да го добавя към списъка.

— Чакай, Бриена — каза Картие тихо. — Да, лорд Аленах е подкрепял Ланън. Въпреки това сега твоят брат, Шон, наследи дома. А брат ти се присъедини към нас по време на битката на полето.

— Моят полубрат, но, да, Шон Аленах подкрепи Изолда, макар и в последния момент. Значи, искате да убедя Шон да подкрепи открито дома Кавана? — запитах, чудейки се как изобщо мога да подхвана подобен разговор.

— Да — каза Журден. — Спечелването на подкрепата на Шон Аленах е жизненоважно.

Кимнах и най-накрая записах името на Аленах встрани.

Обсъдихме останалите съюзи, които ни бяха известни.

Дън — Фицсимънс (чрез брак)

Макфинли — Макбран — Маккари (обхваща северната половина на Мевана: съюз, споделян от общ предтеча)

Кавана — Маккуин — Морган

Домовете Бърк и Дермот бяха единствените необвързани от съюз домове.

— Мисля, че Бърк заяви подкрепата си, когато се би заедно с нас на полето — казах, спомняйки си как беше довел въоръжените си мъже и жени точно когато се огъвахме в битката, когато мислех, че може да изгубим. Лорд Бърк беше обърнал хода на битката, предоставяйки ни онзи последен изблик на сила, от който се нуждаехме, за да надвием Ланън и Аленах.

— Ще разговарям насаме с лорд и лейди Бърк — каза Журден. — Не виждам защо не биха се заклели във вярност на Изолда. Ще се свържа и с другите три дома на Мак.

— А аз ще отправя покана към дома Дермот — предложи Картие. — Веднага щом въведа в ред моя дом.

— А навярно аз мога да привлека на наша страна съюза между Дън и Фицсимънс с малко музика, а? — каза Люк и размърда вежди.

Усмихнах му се, за да прикрия факта, че оставиха на мен да се справя с дома Аленах. Щях да мисля по това по-късно, когато разполагах с един миг насаме, за да подредя множеството безредни емоции, които това предизвика у мен.

— Сега, към съперничествата — казах. Две от тях ми бяха известни и си позволих волността да ги запиша.

Маккуин — Аленах (граничен спор, все още нерешен)

Маккари — Фицсимънс (за достъп до залива)

— Кой друг? — попитах: от перодръжката ми по хартията покапаха петна от мастило като звезди.

— Халоран и Бърк винаги са враждували — каза Журден. — Конкурират се с изделията си от стомана.

Добавих ги към списъка. Разбира се, сигурно имаше още съперничества. Мевана беше известна с пламенния си и понякога упорит дух.

Взирах се в списъка си, но с периферното си зрение видях как Журден погледна Картие и Картие се размърда едва забележимо в стола си.

— Морган и Ланън — каза той, толкова тихо, че едва го чух.

Вдигнах очи към Картие, но той не гледаше към мен. Погледът му беше прикован върху нещо далечно, нещо, което не можех да видя.

Морган — Ланън — написах.

— Имам друго притеснение — каза Люк, нарушавайки неловкото мълчание. — Сега, когато Камъкът на здрача е открит, магията на дома Кавана е възстановена. Дали това е нещо, с което трябва да се занимаем сега? Или навярно по-късно, след коронацията на Изолда?

Магия.

Добавих това към списъка: една малка дума, която съдържаше толкова много възможности. След битката стана очевидно, че магическата дарба на Изолда е да лекува. Бях окачила камъка на шията ѝ, и тя можеше да докосва рани и да ги лекува. Запитах се дали по някакъв начин контролира магията си.

— Не — беше ми признала тя. — Иска ми се да имах наставник, наръчник…

Беше ми се доверила в деня след битката.

— Ако магията ми излезе от контрол… искам да ми се закълнеш, че ще отнесеш Камъка на здрача. Не желая да използвам магията със зла умисъл, а за доброто на хората — беше прошепнала тя и погледът ми се беше зареял натам, където камъкът почиваше върху сърцето ѝ, светнал от цвят. — А в настоящия момент все още има толкова много за нея, което не знам. Не зная на какво съм способна. Трябва да ми обещаеш, Бриена, че ще ме възпреш.

— Магията Ви няма да излезе от контрол, лейди — бях прошепнала в отговор, но сърцето ме заболя при признанието ѝ.

Това беше именно причината, поради която камъкът беше изчезнал преди сто трийсет и шест години. Защото моят предтеча Тристан Аленах не само бе ненавиждал Кавана, задето са единственият дом, владеещ магия, но и се беше боял от силата им, особено когато я използваха във война. Магията наистина излизаше от контрол по време на битка, това поне ми беше известно, макар да не го разбирах напълно.

Бях видяла миниатюрни късчета от това, проникващи през спомените, които бях наследила от Тристан.

Последният спомен бе за магическа битка, която ужасно се беше объркала. Начинът, по който небето почти се бе разцепило надве, ужасното треперене на земята, неестественият начин, по който оръжията се бяха обърнали срещу онези, които си служеха с тях. Беше ужасяващо и отчасти разбрах защо Тристан бе решил да убие кралицата и да ѝ отнеме камъка.

И въпреки това… не можех да си представя Изолда да стане кралица, чиято магия се покварява, кралица, която не може да контролира дарбите и силата си.

— Бриена?

Вдигнах поглед към Журден, несигурна колко време съм седяла на масата, отдавайки се на спомени. И тримата мъже се взираха в мен и чакаха.

— Имаш ли някакви мисли относно магията на Изолда? — попита баща ми.

Замислих се дали да споделя онзи разговор с кралицата, но реших, че ще запазя в тайна страховете ѝ.

— Магията на Изолда подпомага изцеляването — казах. — Не мисля, че е нужно да се страхуваме от нея. Историята ни е показала, че магията на Кавана излиза от контрол само в битка.

— И въпреки това, колко голям е сега домът Кавана? — попита брат ми. — Колко Кавана са останали и дали ще са със същата нагласа като Изолда и баща ѝ?

— Гилрой Ланън бил твърдо решен да ги унищожи, повече отколкото всеки друг дом — каза Журден. — Убивал по един Кавана на ден в началото на царуването си, като ги обвинявал в измислени престъпления, превръщайки това в забавление. — Той направи пауза опечален. — Не бих се изненадал, ако са останали само шепа членове на рода Кавана.

Четиримата се умълчахме и аз загледах как светлината на свещите се процежда по мозайката със сокола и улавя блясъка на камъните.

— Мислите ли, че Ланън е записвал имената им? — попита Картие. — Би трябвало да бъдат прочетени като обвинения на процеса. Царството трябва да узнае колко животи е отнел.

— Не зная — отвърна Журден. — В тронната зала винаги имаше писари, но кой знае дали Ланън им е позволявал да записват истината.

Още мълчание, сякаш повече не можехме да намерим думи, за да говорим. Взирах се в списъка си, знаейки, че всъщност не бяхме измислили никакви сериозни планове тази нощ, и въпреки това изглеждаше, че поне сме поставили начало.

— Предлагам да се срещнем насаме с Изолда, когато се върнем в Лионес за процеса — каза най-накрая баща ми, нарушавайки тишината. — Можем да поговорим с нея повече за магията и да обсъдим как би предпочела да бъдат прочетени оплакванията ѝ.

— Съгласен съм — каза Картие.

Двамата с Люк кимнахме в знак на съгласие.

— Мисля, че това е всичко за тази вечер — каза Журден и се надигна. Картие, Люк и аз последвахме примера му, докато четиримата застанахме в кръг, с лица, наполовина огрени от светлината на огъня, наполовина в сянка. — Ще изпратя писмо на Изолда, за да я уведомя какво мислим за процеса, така че да може да започне да събира оплаквания в Лионес. Ще изпратя съобщения и до другите домове, за да подготвят оплакванията си. Единственото, което искам от вас тримата сега, е да останете нащрек, бдителни. Планирали сме бунт преди: би трябвало да знаем какво да търсим, ако поддръжниците на Ланън се осмелят да възпрепятстват плановете ни за короноването на Изолда.

— Мислиш ли, че ще срещнем съпротива? — попита Люк, раздвижвайки неспокойно ръце.

— Да.

Сърцето ми се сви при отговора на Журден: бях вярвала, че всеки меванец ще е преизпълнен с желание да види семейство Ланън съборени от власт. Но истината беше, че най-вероятно имаше групи хора, които крояха планове да провалят напредъка ни. Хора с изпълнени с мрак сърца, които бяха обичали Гилрой Ланън и му бяха служили.

— Една стъпка ни дели от връщането на кралицата на трона — продължи баща ми. — Най-голяма съпротива ще срещнем, без съмнение, в следващите няколко седмици.

— И аз смятам така — каза Картие: ръката му се доближи до моята. Не се докоснахме, ала почувствах топлината му. — Коронацията на Изолда ще бъде един от най-великите дни, които тази земя е виждала. Но това, че носи короната, няма да я предпази.

Журден ме погледна и разбрах, че си представя мен на нейното място — не като кралица, а като жена, взета на прицел.

Короноването на Изолда Кавана като законна кралица не беше краят на бунта ни. Беше едва началото.

Две Диря от кръв Картие

Територията на лорд Морган, замъкът Брай

В живота ми имаше време, когато вярвах, че никога няма да се върна в Мевана. Не си спомнях замъка, в който се бях родил, не помнех как е разположена и как изглежда земята, намирала се във владение на семейството ми в продължение на много поколения; не си спомнях хората, заклели се във вярност към мен, докато майка ми ме притискала към сърцето си. Онова, което помнех, беше кралство на силни влечения и изящество и красота, кралство, за което по-късно научих, че не е мое, макар че копнеех да бъде, кралство, което ме бе приютявало и пазило в продължение на двайсет и пет години.

Валения беше моя по избор.

Но Мевана… тя беше моя по силата на рожденото право. Бях израснал, смятайки, че се наричам Тео д’Арамис: по-късно дръзко се бях превърнал в Картие Еваристе: и двете бяха имена, под които да се скрия, щит за един човек, който не знаеше къде трябва да живее или кой се предполага да бъде.

За такива неща си мислех, когато си тръгнах от замъка на Журден доста след полунощ.

— По-добре остани да пренощуваш, Морган — беше ми казал Журден, след като съвещанието ни за планиране приключи. Последва ме надолу по стълбите загрижен: — Защо да потегляш толкова късно?

Това, което искаше да каже, беше: Защо да се връщаш да спиш сам в рушащ се замък?

А аз нямах смелост да му кажа, че имах нужда да бъда на собствените си земи в тази нощ: имах нужда да спя там, където баща ми, майка ми, сестра ми бяха сънували някога. Имах нужда да обходя замъка, който бях наследил, порутен или не, преди хората ми да започнат да се връщат.

Спрях във фоайето и посегнах за наметалото си на адепт, пътната си раница, меча си. Бриена бе там, чакаща на прага, вратите — разтворени към нощта. Мисля, че знаеше от какво имам нужда, защото погледна Журден и промърмори:

— Всичко ще бъде наред, татко.

А Журден, за щастие, остави нещата така и ме плесна по рамото в жест на безмълвно сбогуване.

Вечерта и без това вече бе странна — помислих си, отправяйки се към мястото, където чакаше Бриена. Не бях очаквал да чуя Журден да изразява гласно съжалението си, да стана свидетел на първата стъпка на изцеление за дома Маккуин. Почувствах се като натрапник: чувствах се обременен всеки път, когато очаквах собственото си завръщане у дома и повторното обединение с хората си.

Но после Бриена вдигна лице към мен и ми се усмихна: нощният ветрец си играеше с косата ѝ.

Как двамата с теб стигнахме дотук? — прииска ми се да попитам, но задържах думите пленени в устата си, докато тя милваше лицето ми.

— Ще те видя скоро — прошепнах, без да дръзна да я целуна тук, в къщата на баща ѝ, където Журден най-вероятно ни наблюдаваше.

Тя само кимна, ръката ѝ се отмести от мен.

Потеглих, довеждайки коня си от конюшните: небето над мен беше гъсто обсипано със звезди.

Земите ми се намираха на запад от тези на Журден, замъците ни отстояха само на няколко мили един от друг, което се равняваше приблизително на едночасова езда. На път към замъка Фин тази вечер с Бриена бяхме намерили еленова пътечка, която свързваше двете територии, и бяхме предпочели да се отправим по нея, вместо по пътя, който лъкатушеше през гора и нагоре по един ручей, и накрая се губеше, криволичейки в полята.

Това беше по-дългият маршрут, обрасъл с тръни и клони, но избрах отново да тръгна по него тази нощ.

Яздех по пътеката, сякаш го бях правил безброй пъти, следвайки лунната светлина, вятъра и тъмнината.

Вече бях ходил в земите си веднъж, по-рано същия ден.

Бях дошъл сам и бавно бях вървял из коридорите и стаите, като изкоренявах плевели, разчиствах прах и режех паяжини, надявайки се, че мога да си спомня ясно нещо за този замък. Бил съм едва на една година, когато баща ми избягал с мен, но се надявах, че някакво късче от семейството ми, зрънце от паметта ми, се бе задържало на това място, доказвайки, че заслужавам да бъда тук дори и след двайсет и пет години самота. И когато не можах да си спомня нищо — бях странник зад тези стени — се предадох и седнах на мръсния под на стаята на родителите ми, разяждан от скръб, докато чух Бриена да пристига.

Въпреки всичко това, замъкът все пак ме изненада.

Някога, замъкът Брай е бил прекрасен имот. Баща ми беше ми го описал в съвършени подробности преди години, когато най-накрая ми каза истината за това кой съм. Но онова, което ми беше описал, не отговаряше на начина, по който замъкът изглеждаше сега.

Подкарах коня си по-леко, в тръс, когато наближихме: очите ме щипеха от студа, докато се мъчех да видя целия замък на лунната светлина.

Беше порутена ширнала се грамада от сиви камъни: подножието на планините се издигаше спокойно зад него и спускаше сенки върху най-горните етажи и кулички. По някои от скатовете на покрива зееха дупки, но стените, слава богу, бяха непокътнати. Повечето прозорци бяха със спуснати капаци, а увивните растения почти бяха превзели предната фасада. Вътрешният двор беше задръстен от бурени и фиданки. Никога през живота си не бях виждал по-запуснато място.

Слязох от коня и застанах във високата до кръста трева, като продължавах да се взирам в замъка: имах чувството, че в отговор замъкът се взира злобно към мен.

Какво щях да правя с такова порутено място? Как щях да го построя наново?

Свалих сбруята на коня си, оставяйки го спънат под един дъб, и започнах да си проправям път към вътрешния двор, спирайки в буйно обраслата му среда. Стоях върху увивни растения, тръни и разбит калдъръм. Всичко това — мое: както хубавото, така и лошото.

Открих, че ни най-малко не ми се спи, макар да бях капнал от умора, и сигурно наближаваше два сутринта. Започнах да правя първото нещо, което ми дойде наум: да изтръгвам бурените. Работих усърдно, докато се стоплих, изпотявайки се въпреки есенния мраз, като накрая застанах на четири крака.

Именно тогава го видях.

Пръстите ми рязко дръпнаха заплетена туфа златник, разкривайки дълго парче объл камък, върху което бе издълбано нещо. Изчистих останалите коренчета, докато успях ясно да видя думите, проблясващи в светлината на звездите.

Деклан.

Отпуснах се отново на пети, но погледът ми беше прикован към това име.

Синът на Гилрой Ланън. Принцът.

Значи е бил тук онази нощ. Нощта на първия провалил се бунт, когато майка ми бе погубена в битка, а сестра ми — убита.

Бил е тук.

И беше издълбал името си в камъните на дома ми, в основите на семейството ми, сякаш като стореше това, щеше винаги да господства над мен.

Изпълзях оттам с потръпване и седнах, свит на купчинка, с прибрания в ножница меч на хълбока ми, издрънчаващ до мен, с ръцете ми — покрити с мръсотия.

Деклан Ланън беше окован във вериги, държан в плен в кралските тъмници, и щеше да се изправи на съд след единайсет дни. Щеше да си получи заслуженото.

И въпреки всичко това не ми носеше утеха. Майка ми и сестра ми бяха все така мъртви. Замъкът ми бе в руини. Хората ми — разпилени. Дори баща ми го нямаше вече: така и не беше получил шанс да се върне в родината си, умирайки преди години във Валения.

Бях напълно сам.

Внезапен звук прекъсна потока на мислите ми. Тропот от посипали се камъни от вътрешността на замъка. Очите ми моментално се насочиха към счупените прозорци, търсейки.

Тихо се изправих и измъкнах меча си. Започнах да газя през бурените към входните врати, които висяха счупени на пантите си, открехнати. Косъмчетата на ръцете ми настръхнаха, когато бутнах дъбовите врати да се отворят по-широко: пръстите ми проследиха резбованата им украса. Надзърнах в сенките на фоайето. Камъните на пода бяха напукани и мръсни, но на лунната светлина, която проникваше вътре през прозорците със затворени капаци, видях следи от малки, боси ходила в мръсотията.

Отпечатъците от стъпки лъкатушеха и стигаха вътре в голямата зала. Наложи се да напрегна очи на мъждивата светлина, за да ги проследя обратно до кухнята, като криволичех около изоставените сгъваеми маси, студеното огнище, оголените стени, по които вече не висяха знамената с гербове и гоблените. Разбира се, следите от стъпки стигаха до килера за продукти, до всеки бюфет, в очевидно търсене на храна. Тук имаше празни бурета от ейл, които още ухаеха слабо на малц, изсъхнали китки стари билки, висящи от подпокривните греди, няколко бокала, инкрустирани с прашни скъпоценни камъни, няколко счупени бутилки вино, оставили блестящи съзвездия от късчета стъкло по пода. Размазано петно кръв, сякаш онези боси крака случайно бяха настъпили парче стъкло.

Коленичих и докоснах кръвта. Беше прясна.

Кървавата диря ме изведе от задната врата на кухните в тесен коридор, от който се излизаше в задното фоайе, където стълбището за слугите се виеше в тясна спирала към втория етаж. Пристъпих през гъста мрежа от паяжини, потискайки едно потръпване, когато най-сетне стигнах до площадката на втория етаж.

Петна лунна светлина проникваха през този коридор, осветявайки купчини листа, които вятърът беше навял вътре през счупените прозорци. Продължих да следвам кръвта: ботушите ми хрущяха по листата и намираха всяко камъче по пода. Бях твърде изтощен, за да се придвижвам тихо. Онзи, който бе оставил следите от стъпки, несъмнено знаеше, че идвам.

Стъпките ме отведоха право до стаята на родителите ми. Точно същото място, на което стоях с Бриена преди часове, когато ѝ дадох наметалото ѝ на адепт.

Въздъхнах, намирайки дръжките на бравите. Бутнах ги да се отворят и надникнах в мъждивата светлина на стаята. Все още виждах къде двамата с Бриена бяхме избърсали праха от подовете, за да се възхитим на пъстрите плочки. Тази стая ми се бе струвала мъртва до мига, когато тя стъпи в нея, сякаш нейното място беше повече тук, отколкото моето.

Влязох и моментално бях замерен с шепа камъчета по тила.

Завъртях се рязко и когато погледнах към отсрещния край на стаята, видях бързо мярнали се бледи крайници и гъста чорлава коса да изчезват зад разсъхнат гардероб.

— Няма да те нараня — извиках. — Ела, виждам, че стъпалото ти кърви. Мога да ти помогна.

Приближих се няколко крачки, но после спрях, чакайки непознатият да се появи. Когато това не стана, въздъхнах и направих още една крачка.

— Аз съм Картие Еваристе. — И трепнах, когато осъзнах, че валенианското ми име бе излязло от устата ми така естествено.

Все още никакъв отговор.

Промъкнах се по-близо, почти до сянката зад гардероба…

— Кой си ти? Ехо!

Най-накрая стигнах до задната част на гардероба. И ме посрещнаха още ситни камъчета. Чакълът влезе в очите ми, но не преди пръстите ми да уловят горната част на кльощава ръка. Последва съпротива, гневно сумтене и аз побързах да избърша чакълестия прах от очите си, за да зърна мършаво момче, не повече от десетгодишно, със съзвездие от лунички по лицето и червена провиснала коса, която влизаше в очите му.

— Какво правиш тук? — попитах, опитвайки се да потисна раздразнението си.

Момчето ме заплю в лицето.

Наложи се да намеря и последните останки от търпението си, за да избърша плюнката от бузите си. После погледнах отново момчето.

— Сам ли си? Къде са родителите ти?

Момчето се приготви да плюе отново, но аз го дръпнах от задния край на гардероба и го отведох да седне на провисналото легло. Дрехите му бяха парцаливи, краката му — боси: единият още кървеше. Не можа да скрие агонията от изражението си, когато вървеше на него.

— Днес ли се нарани? — попитах и коленичих, за да повдигна внимателно стъпалото му.

Детето изсъска, но в крайна сметка ми позволи да прегледам раната му. Стъклото още беше в стъпалото му и оттам неспирно се процеждаше тъничка струйка кръв.

— Стъпалото ти има нужда от шевове — казах внимателно. Пуснах глезена му и продължих да коленича пред него, взрян в две разтревожени очи. — Хмм. Мисля, че майка ти или баща ти ще забележат отсъствието ти. Защо не ми кажеш къде са? Мога да те заведа при тях.

Момчето отмести поглед и скръсти дългите си слаби ръце.

Беше както подозирах. Сирак, настанил се неканен в руините на Брай.

— Е, за твой късмет, умея да шия рани. — Изправих се и изхлузих пътническата раница от рамото си. Намерих кремъка и огнивото си и съживих пламъка на няколко от старите свещи в помещението, после измъкнах едно вълнено одеяло и кесията с медицинските си материали, без която никога не тръгвах на път. — Защо не легнеш тук и не ми позволиш да се погрижа за това стъпало?

Момчето упорстваше, но болката сигурно го бе изтощила. Приближи се с куцане и направи точно каквото му казах: настани се на вълненото одеяло. Очите му се разшириха, когато видя металния ми форцепс.

Намерих малката си стъкленица с упойващи билки и изсипах остатъка в плоската си бутилка с вода.

— Ето. Пийни. Това ще облекчи болката.

Момчето предпазливо прие сместа, като я подуши, сякаш я бях поръсил с отрова. Най-накрая се предаде и отпи, а аз търпеливо зачаках билките да започнат да оказват своето притъпяващо болката въздействие.

— Имаш ли си име? — попитах, като вдигнах нависоко раненото ходило и го подпрях.

За миг той не каза нищо, а после прошепна:

— Томас.

— Това е хубаво, силно име — започнах внимателно да измъквам стъклата. Томас трепна, но аз продължих да говоря, за да отвлека вниманието му от болката. — Като момче, винаги ми се искаше да бях кръстен на баща си. Но вместо Кейн, ме кръстили Ейдън. Старо семейно име, предполагам.

— Мисля, че каза, че името ти е — К-Картие. — Томас се запъна при произнасянето на валенианското име и аз най-сетне издърпах последното късче стъкло.

— Така беше. Имам две имена.

— Защо човек… — Томас трепна отново, когато започнах да промивам раната, — би имал нужда от две имена?

— Понякога е необходимо, за да остане жив — отвърнах и този отговор, изглежда, удовлетвори момчето, защото то мълчеше, когато започнах да шия раната.

Когато свърших, внимателно превързах ходилото на Томас и му намерих една ябълка в раницата си. Докато ядеше, аз се разхождах из стаята, търсейки някое друго парче одеяло, с което можех да спя, защото мразовитият нощен въздух влизаше в стаята през счупените прозорци.

Минах покрай книжните лавици на родителите си, по които все още имаше многобройни подвързани с кожа томове. Спрях за миг, спомняйки си любовта на баща ми към книгите. Сега повечето от тях бяха плесенясали, кориците им — втвърдени и нагънати от природните стихии. Една тъничка книга обаче привлече интереса ми. Беше невзрачна в сравнение с другите, чиито корици бяха изрисувани с изящни миниатюри, а отгоре стърчеше една страница. Бях се научил, че обикновено най-непретенциозните на вид книги съдържат най-великото познание, затова я пъхнах под късото си кожено палто, преди Томас да успее да ме види.

Не можах да се добера до друго одеяло, затова в крайна сметка се задоволих да седна, опрян на стената край една от свещите.

Томас се омота във вълненото одеяло, докато накрая заприлича повече на гъсеница, отколкото на момче, а после примигна сънено към мен.

— Облегнат на стената ли ще спиш?

— Да.

— Имаш ли нужда от одеялото?

— Не.

Томас се прозя и се почеса по луничавия нос:

— Ти господарят на този замък ли си?

Изненадах се от това как ми се прииска да излъжа. Гласът ми прозвуча странно, когато отвърнах:

— Да, такъв съм.

— Ще ме накажеш ли, задето се крия тук?

Не знаех как да му отговоря: умът ми се залови за факта, че момчето смяташе, че ще го накажа, задето е направило всичко по силите си, за да оцелее.

— Знам, че сгреших, като метнах камъчетата в лицето Ви, милорд — забъбри Томас със сбърчено от страх чело. — Но моля Ви… моля Ви, не ме наранявайте прекалено лошо. Мога да работя за Вас. Кълна се, че мога. Мога да бъда Ваш вестоносец или Ваш виночерпец, или Ваш коняр, ако искате.

Не исках да ми служи. Исках от него отговори. Исках да запитам настоятелно: Кой си ти? Кои са родителите ти? Откъде идваш? И въпреки всичко нямах право да го питам такива неща. Това бяха отговори, които се печелеха с доверие и приятелство.

— Сигурен съм, че мога да ти намеря задача. А докато си в земите ми — прошепнах, — ще те закрилям, Томас.

Томас отрони благодарствена въздишка и затвори очи. След по-малко от минута вече хъркаше.

Изчаках няколко мига, преди да измъкна книгата от палтото си. Прелистих внимателно страниците, развеселен, че напосоки бях избрал книга с поезия. Питах се дали е била на майка ми, дали тя бе държала тази книга и бе чела до прозореца преди години, когато от страниците с пърхане изпадна един лист. Беше сгънат, но от вътрешната страна слабо се различаваше нещо, написано на ръка.

Взех пергамента и го оставих да се разгъне в дланта ми, деликатен като птичи криле.

Наложи се да го прочета два пъти, преди да почувствам въздействието на думите. Кейн, баща ми. Лили, майка ми. И Ашлинг, сестра ми, сгодена за Деклан Ланън. Тогава е била само на пет, тъй като това писмо беше написано броени месеци преди деня, в който беше убита. Какво си бяха мислили родителите ми?

Знаех, че домовете Ланън и Морган са съперници.

Но никога не си бях представял, че родителите ми са в основата на това.

На семейството ми не може да се има доверие, беше написала майка ми.

Семейството ми.

Вдигнах писмото към светлината на свещта.

На какво беше учила Деклан? Какво беше видяла в него?

Баща ми никога не ми беше разкрил, че майка ми е произхождала от дома Ланън. Така и не бях научил потеклото ѝ. Той бе казал, че била красива. Била прелестна: била добра, смехът ѝ изпълвал стаите със светлина. Хората на Морган я обичали. Той я беше обичал.

Сгънах отново писмото и го скрих в джоба си, но думите ѝ се задържаха, отеквайки в мен.

Майка ми е била Ланън. И не можах да попреча на мисълта да се надигне…

Аз съм наполовина Ланън.

Три Да изслушваш жалби Бриена

Територията на лорд Маккуин, замъкът Фин

Събуди ме звукът от блъскане долу в залата. Измъкнах се със залитане от леглото, за миг замаяна. Не знаех къде се намирам — Магналия? Градското имение на Журден? Не какво да е, а прозорците, ми напомниха: бяха вертикално разделени и тесни, а отвъд тях беше мъглата, с която бе прословута Мевана.

Затърсих опипом дрехите, с които бях облечена вчера, сресах косата си с пръсти, докато слизах по стълбите: слугите забележимо се умълчаваха на минаване покрай мен, с разширени очи, докато ме оглеждаха. Сигурно изглеждам ужасно — помислих си, и чух как шушуканията им ме следват.

Дъщерята на Брендан Аленах.

Тези четири думи се забиваха в сърцето ми, като тръни.

Брендан Аленах щеше да ме убие на бойното поле, ако Журден не го беше спрял. Все още чувах гласа на Аленах — Ще си взема обратно живота, който ѝ дадох — сякаш той вървеше по стъпките ми, преследвайки ме.

Забързах, като следвах шума, осъзнавайки, че глъчката бе породена от музиката на Люк. Брат ми стоеше върху една маса и свиреше на цигулката си, пораждайки силни ръкопляскания и шумно стоварване на чаши по масата от хората на Маккуин.

Гледах в продължение на миг, преди да седна сама на празната маса на лорда, за да изям купичка овесена каша. Виждах обичта и възхищението по лицата на хората на Маккуин, докато гледаха Люк, насърчавайки го да продължава, дори докато той обръщаше една халба ейл. Музиката на брат ми се разпростираше над тях като изцеляващ балсам.

Отвъд гуляя и веселието, в другия край на залата, забелязах Журден да стои заедно с шамбелана си — начумерен старец на име Торн: несъмнено обсъждаше плановете за предстоящия ден. И започнах да си мисля, какви трябваше да са собствените ми планове сега, в това странно време на междинни състояния — между възобновяването на нормалния живот и процеса, между един празен трон и коронацията на Изолда и — навярно повече от всичко — моето място между възпитаничка и повелителка на познанието. През изминалите седем години бях ученичка: сега беше време да реша какво да правя с областта на познанието, която бях овладяла.

Почувствах как ме залива носталгия по Валения.

Помислих си за възможността за създаването на Дом на познанието в Мевана. Доколкото знаех, тук нямаше такива, тъй като овладяването на определени области от изкуството и познанието беше нещо, типично за Валения. Повечето меванци бяха запознати с идеята: въпреки това се безпокоях, че отношението им към нея е по-скоро цинично или скептично, и честно казано, не можех да ги виня за това. Бащите и майките се бяха стремили по-скоро да опазят дъщерите и синовете си живи и защитени. Никой нямаше време да прекарва години от живота си в изучаване на музика, изобразително изкуство, или дори дълбините на познанието.

Но всичко това щеше скоро да се промени под управлението на кралица като Изолда. Тя много ценеше познанието. Знаех, че желае да реформира и просвети Мевана, да види как хората ѝ процъфтяват.

А аз имах и собствени желания, които да посея тук: специално едно от тях беше да създам Дом на познанието и може би, евентуално, да убедя най-добрата си приятелка Мерей да се присъедини към мен, обединявайки своята област — музиката — с моята. Можех да си ни представя как пълним стаите на този замък с музика и книги, точно както бяхме правили в Мевана като възпитанички.

Бутнах купичката си с овесена каша настрана и станах от масата: тръгнах обратно към стаята си, все още обзета от тъга по дома.

Бях избрала една източна стая в замъка и утринната светлина точно започваше да пробива през мъглата, стопляйки прозорците ми с розови нюанси. Отидох до бюрото си, взирайки се надолу към пособията си за писане, каквито Журден се беше погрижил да имам в изобилие.

Пиши ми всеки път, щом ти домъчнее за мен, беше ми казала Мерей преди дни, точно преди да потегли от Мевана, за да се върне във Валения, за да се присъедини към покровителя си и своята група музиканти.

Тогава ще ти пиша през всеки час от всеки ден, бях отвърнала, и да, бях придала на тона си драматична нотка, за да я разсмея, защото в очите и на двете ни имаше сълзи.

Реших да последвам съвета на Мерей.

Седнах на бюрото си и започнах да ѝ пиша. Бях преполовила писмото, когато Журден почука на вратата ми.

— На кого пишеш? — попита, след като го поканих да влезе.

— Мерей. Имаш ли нужда от нещо?

— Да. Ще се поразходиш ли с мен? — И той ми предложи ръката си.

Пуснах перодръжката си и го оставих да ме отведе долу и да ме изведе във вътрешния двор. Замъкът Фин беше построен от бял камък насред една ливада: на север се мержелееха планините. Отблясъците на сутрешната светлина отскачаха от стените, сякаш те бяха построени от кост, почти дъгоцветни на топящия се скреж, и аз си дадох един миг да погледна през рамо, за да се възхитя на гледката, преди Журден да ме поведе по една от пътеките на ливадата.

Хрътката ми Неси ни намери скоро след това и дотича с изплезен, провесен на една страна език. Мъглата най-сетне се отдръпваше и забелязах мъжете, работещи в едно съседно поле: вятърът донасяше откъслеци от тананикането им и съскането на сърповете им, докато зърното падаше.

— Вярвам, че хората ми са били дружелюбни към теб — каза Журден след малко, сякаш беше чакал да излезем извън пределите на замъка, преди да изрече на глас подобно нещо.

Усмихнах се и казах: „Разбира се, татко“. Спомних си шушуканията, които ме бяха преследвали по пътя към залата, за това чия дъщеря съм в действителност. И въпреки това ми беше непоносимо да кажа на Журден.

— Хубаво — отвърна той. Продължихме в мълчание, докато стигнахме до река под дърветата. Изглежда, че това беше мястото ни за разговори. Предишния ден ме беше намерил тук сред мъха и теченията, разкривайки, че тайно се е оженил за съпругата си на това тучно място, някога отдавна.

— Имаше ли още раздвижвания в спомените, Бриена? — попита внимателно.

Трябваше да очаквам този въпрос, и все пак се почувствах изненадана от него.

— Не, не съм — отговорих, загледана към реката. Помислих си за шестте спомена, които бях наследила от Тристан Аленах.

Първият бе породен от една стара книга на Картие, която случайно бе принадлежала на Тристан преди повече от столетие. Бях прочела същия пасаж като Тристан и това беше създало връзка между нас, която дори времето не можеше да разкъса.

Бях толкова объркана от преживяването, че не бях разбрала напълно какво ми се случва, и в резултат не казах на никого за това.

Но то се бе повторило отново, когато Мерей бе изсвирила вдъхновена от Мевана песен: древните звуци на музиката ѝ смътно ме свързаха с Тристан, когато бе търсил място да скрие камъка.

Неговите шест спомена ме бяха споходили така случайно, че ми бе отнело доста време накрая да си изградя теория как и защо ми се случва това. Родовата памет не беше особено рядко явление: самият Картие ми беше разказал веднъж за нея — тази представа, че всички ние пазим спомени от предците си, но само малцина избрани сред нас наистина преживяват тяхно проявление. Така че щом узнах, че съм една от онези малцина, които изживяват проявленията, започнах да ги разбирам по-добре.

Сигурно имаше връзка, създадена между мен и Тристан чрез някое от сетивата ни. Трябваше да видя или почувствам, чуя или вкуся, или помириша нещо, което той някога бе изживял.

Връзката беше вратата между нас. Обяснението за това как се бе случило всичко.

Колкото до въпроса защо… постепенно започнах да подозирам, че всички спомени, които ми беше предал, се съсредоточават върху Камъка на здрача, или в противен случай най-вероятно щях да съм наследила от него повече спомени. Тристан беше онзи, който беше откраднал камъка, беше го скрил, бе поставил началото на гибелта на меванските кралици, бе причинил заспиването на магията. И следователно аз бях онази, на която бе предопределено да намери и върне камъка, да го върне обратно на дома Кавана, да позволи на магията да процъфтява отново.

— Мислиш ли, че ще наследиш още спомени от него? — попита Журден.

— Не — отвърнах след миг, като вдигнах очи от водата, за да срещна загрижения му поглед. — Всичките му спомени бяха свързани с Камъка на здрача. Който бе открит и предаден обратно на кралицата.

Но Журден не изглеждаше убеден, а честно казано, и аз не бях.

— Е, да се надяваме, че спомените са приключили — каза Журден и се прокашля. Ръката му посегна към джоба: помислих си, че това е негов нервен навик, докато той измъкна прибрана в ножница кама. — Искам отново да я носиш — каза той и протегна хладното оръжие към мен.

Разпознах оръжието. Беше същата малка кама, която ми беше дал, преди да прекося канала, за да задействам нашата революция.

— Мислиш ли, че е необходимо? — попитах, като я поех: палецът ми докосна закопчалката, която щеше да я задържи пристегната на бедрото ми.

Той въздъхна.

— Ще съм по-спокоен, ако я носиш, Бриена.

Забелязах как се смръщи — на тази светлина внезапно ми се стори много по-стар. В ръждивочервената му коса имаше още сиви нишки, а по челото му — по-дълбоки линии, и внезапно сега аз се разтревожих, че ще изгубя него, когато току-що го бях получила като баща.

— Разбира се, татко — казах и прибрах камата в джоба си.

Помислих си, че това е всичко, което трябва да ми каже, и ще тръгнем обратно към замъка. Но Журден продължаваше да стои пред мен, със слънчевата светлина, която хвърляше петна по раменете му, и усетих, че думите са заседнали в гърлото му.

Напрегнах се:

— Има ли нещо друго?

— Да. Жалбите. — Той направи пауза и си пое дъх. — Тази сутрин ми съобщиха, че голяма част от хората на Маккуин, главно онези под двайсет и пет годишна възраст, са неграмотни.

— Неграмотни ли? — повторих като ехо зашеметена.

Журден мълчеше, но очите му бяха все така приковани върху моите. И тогава осъзнах причината.

— О. Брендан Аленах им е забранил да получават образование?

Той кимна.

— Би ми било от огромна помощ, ако можеш да започнеш да помагаш със събирането на оплакванията за процеса. Тревожа се, че няма да ни стигне времето да ги съберем и подредим както трябва. Помолих Люк да се заеме с мъжете, и си помислих, че навярно ти би могла да записваш оплакванията на жените. Разбирам, ако е твърде много да искам това от теб, и…

— Не е твърде много за да го искаш — прекъснах го кротко, доловила безпокойството му.

— Тази сутрин на закуска съобщих на хората си да започнат да мислят дали имат някакви оплаквания, ако искат тези оплаквания да бъдат обявени на процеса. Мисля, че някои ще запазят мълчание, но знам, че други ще искат оплакванията им да бъдат записани.

Посегнах да хвана ръката му:

— Всичко, каквото мога да направя, за да ти помогна, татко.

Той повдигна ръцете ни, за да целуне опакото на кокалчетата ми, и бях трогната от този прост акт на привързаност — нещо, до което все още не бяхме стигнали съвсем като баща и дъщеря.

— Благодаря ти — изрече дрезгаво, и подпъхна пръстите ми в свивката на лакътя си.

Тръгнахме редом един до друг по пътеката: замъкът се показа. Нямах нищо против мълчанието между нас — никой от двама ни не беше известен като почитател на оживените разговори, — но Журден внезапно посочи към голяма сграда в източния край на имота и аз примижах срещу слънцето да го видя.

— Това е тъкачницата — обясни, като хвърли поглед надолу към мен. — Повечето жени от дома Маккуин ще са там. Именно оттам бих искал да започнеш.

Направих каквото ме помоли: само се върнах в замъка да взема пособията си за писане. Умът ми гъмжеше от мисли, докато вървях по пътеката и се приближавах към тъкачницата: най-важната ми мисъл се крепеше на факта, че всички млади хора от дома Маккуин са неграмотни, и колко пагубно е това. Ето, аз имах надежди и мечти да създам Дом на познанието сред тях, но всъщност щеше да се наложи да сменя тактиката си. Щеше да се наложи да предложа уроци по четене и писане, преди дори да опитам да ги образовам в областите на познанието.

Спрях в тревата пред тъкачницата. Тя беше дълга, правоъгълна каменна постройка, с покрив от дървени керемиди и прекрасни прозорци с филигранна украса. От задната страна се разкриваше ясен изглед към долината отдолу, където момчета пасяха стада овце. Входната врата беше открехната, но не ми се струваше много подканваща.

Поех си дълбоко дъх, събрах смелост и пристъпих в едно преддверие. Подовете бяха покрити със спечена кал и по цялото им протежение бяха подредени ботуши, а стените бяха отрупани с окачени шалове и опърпани наметки.

Дочух как жените си говорят вътре. Тръгнах, следвайки долитащите им гласове, по тесен коридор и почти бях стигнала до стаята, в която работеха, когато чух името си.

— Името ѝ е Бриена, не Бриана — казваше една от жените. При звука спрях като закована, точно пред прага. — Мисля, че е отчасти валенианка. По майчина линия.

— В такъв случай това го обяснява — отбеляза друга жена с по-груб тон.

— Това обяснява какво? — помислих си: устата ми пресъхна.

— Много е красива — заяви един сладък глас.

— Сладката Нийв. Ти мислиш всички за красиви.

— Но е истина! Иска ми се да имах наметало като нейното.

— Това е наметало на адепт, миличка. Ще трябва да отидеш във Валения и да си купиш.

— Те не се купуват. Трябва да си ги заслужиш.

Лицето ми се обля в гореща руменина, задето подслушвах, но почти не можех да помръдна.

— Е, поне не прилича на него — обади се отново грубият глас, изплювайки думите. — Не мисля, че бих могла да понеса да я гледам, ако приличаше.

— Все още не мога да повярвам, че лорд Маккуин би осиновил дъщерята на Аленах! Неговия враг! Какво си е мислел?

— Заблудила го е. Това е единственото обяснение.

Разнесе се трясък, сякаш нещо случайно се бе преобърнало. Последва раздразнена ругатня. Чух приближаване на стъпки и се втурнах обратно надолу по коридора, с кожената раница, удряща се в крака ми, през калното антре и навън през вратата.

Не заплаках, въпреки че очите ми пареха, докато се връщах забързано към замъка.

Какво си бях мислила? Че хората на Журден ще ме харесат веднага? Че ще се впиша в обстановката на едно място, което бе страдало, докато аз бях процъфтявала от другата страна на канала?

Докато влизах във вътрешния двор на замъка, започнах да се питам дали ще е по-добре да се върна във Валения.

Започвах да мисля, че навярно наистина мястото ми не е тук.

Четири Ловките се раждат за най-дългата нощ Картие

Територията на лорд Морган, замъкът Брай

Събудих се стреснато: вратът ми беше схванат, ръцете — вкочанени от студа. Бях се свлякъл до стената, а на пода се изливаше локва от утринна светлина и осветяваше праха по ботушите ми. На няколко ярда по-нататък беше вълненото ми одеяло, измачкано и празно. Примигнах, ориентирайки се постепенно.

Бях в спалнята на родителите си. И беше смразяващо студено.

Прокарвайки припряно ръце по лицето си, чух далечното блъскане по входните врати. Ехото на живота се носеше из замъка като ударите на сърце, спомнящо си в какъв ритъм трябва да бие.

С мъка се изправих на крака, питайки се дали Томас се беше измъкнал през нощта, премисляйки предложението да остане тук. На половината път надолу по разбитото стълбище чух гласа му.

— Да се видите с лорд Ейдън ли сте дошли?

Спрях. Там, в извивката на входните врати, стоеше Томас, балансирайки на един крак, и говореше с мъж, застанал на прага. Светлината беше твърде ярка, за да различа напълно посетителя, но в този миг не можех да дишам.

— Той спи. Ще трябва да се върнете по-късно — заяви Томас и понечи да затвори вратите: от това нямаше да има особена полза така, както висяха от пантите.

— Тук съм, Томас — казах с почти неузнаваем глас. Слязох по останалите стълби, внимавайки по разбитите камъни.

Томас неохотно отстъпи и разтвори вратите по-широко, така че се блъснаха с трясък в стената.

На слънцето стоеше един по-възрастен мъж, със сплетена на плитка коса, дълбоко набраздено лице и парцаливи дрехи. В мига щом срещна погледа ми, в очите му блесна удивление.

— Шеймъс Морган — казах. Знаех кой е. Някога, в детството ми, ме беше държал: веднъж беше коленичил пред мен, докато ми се заклеваше във вярност. Баща ми беше ми разказвал безброй пъти за него — този мъж, който беше най-довереният му тан.

— Милорд Ейдън — той коленичи пред мен сред плевелите.

— Не, не — улових ръцете на Шеймъс и го изправих обратно на крака. Прегърнах го, пренебрегвайки официалностите. Почувствах как сълзите разтърсват тялото му, докато се вкопчваше в мен.

— Добре дошъл у дома, Шеймъс — казах с усмивка.

Шеймъс се овладя и се облегна назад, с пръсти върху ръцете ми, докато се взираше в мен, с леко зяпнала уста, сякаш все още не можеше да повярва, че стоя пред него.

— Не мога… не мога да повярвам — изрече хрипливо той и ме стисна по-здраво.

— Би ли искал да влезеш? Боя се, че нямам нищо за ядене или пиене, иначе щях да ти предложа нещо за освежаване.

Преди Шеймъс да успее да отговори, откъм вътрешния двор се разнесе вик. Хвърлих поглед нагоре и видях слаба жена, също по-възрастна, с къдрава сребриста коса, която се стелеше по раменете ѝ като облак, застанала до каруца, която преливаше от припаси. Притискаше едното крайче на ушитата си от кръпки престилка към устата, сякаш също се опитваше да сподави ридание при вида ми.

— Милорд — каза Шеймъс, като се раздвижи и застана до мен, за да подаде ръка на жената. — Това е съпругата ми, Ейлийн.

— Богове небесни, вижте се само! Колко сте пораснали! — възкликна бурно Ейлийн, като попиваше очи с престилката си. Протегна ръце към мен и аз прекосих разстоянието, за да я прегърна. На ръст тя стигаше едва до рамото ми и въпреки това улови ръцете ми и ме разтърси леко, а аз успях само да се засмея.

Ейлийн ме побутна назад, за да се вгледа в лицето ми, запаметявайки го.

— А, да — каза и подсмръкна. — Имате телосложението на Кейн. Но погледни, Шеймъс! Той има цвета на косата и кожата на Лили. Очите на Лили!

— Да, любов моя. Той е техен син — отвърна Шеймъс и Ейлийн го перна.

— Да, знам. И е най-красивото момче, което съм виждала.

Почувствах как лицето ми се стопля от смущение заради цялото това суетене. Бях благодарен на Шеймъс, който ме спаси, като насочи разговора към по-практични въпроси.

— Вие ли пристигате пръв, милорд?

Кимнах и схващането във врата ми напомни за себе си.

— Да. Изпратих призив до хората си да се върнат веднага щом могат. Но се боя, че замъкът е в много по-лошо състояние, отколкото очаквах. Нямам храна. Нито одеяла. Нито вода. Нямам какво да дам.

— Не сме очаквали да имате — каза Ейлийн, като посочи каруцата. — Това е подарък от лорд Бърк. Бяхме накарани да му служим по време на мрачните години. За щастие, той беше добър към нас, към вашите хора.

Тръгнах към каруцата, за да скрия обърканите си чувства. Имаше вързопи с одеяла и прежда, катове нови дрехи, чугунени котлета за готвене, бурета ейл и сайдер, пити сирене, крини с ябълки, късове сушено месо. Имаше също и няколко кофи за вадене на вода от кладенеца и хартия и мастило за писма.

— В такъв случай съм много задължен на лорд Бърк — казах.

— Не, милорд — проговори Шеймъс и положи длан на рамото ми. — Това е началото на изплащането на дълга на лорд Бърк, задето не проговори, когато трябваше.

Взрях се в Шеймъс, без да знам какво да кажа.

— Хайде! Да внесем продуктите вътре и можем да започнем да разтребваме мястото — заяви Ейлийн, изглежда, доловила колко скръбни са мислите ми.

Тримата започнахме да внасяме буретата и кошниците в кухните и именно тогава осъзнах, че Томас е изчезнал отново. Точно щях да го повикам, когато на входните врати се почука отново.

— Лорд Ейдън! — Тъмнокос млад мъж с луничаво лице, с ръце, дебели почти колкото талията ми, ме поздрави с широка усмивка. — Аз съм Дери, Вашият каменоделец.

И така продължи цялата сутрин.

С усилването на светлината се върнаха още от моите хора, носейки каквито подаръци бяха успели да отделят. Пристигнаха още двама от моите танове и съпругите им, последвани от мелничарите, свещарите, тъкачите, лечителите, градинарите, пивоварите, готвачите, зидарите, бъчварите, йомените… Връщаха се при мен, като се смееха и плачеха. Някои не бях виждал никога преди: други познах на мига като въоръжените мъже и жени, събрали се да се сражават заедно с мен преди броени дни на полето пред замъка. Само че сега водеха семействата си, децата си, бабите и дядовците си, добитъка си. И умът ми преливаше от имената им, а ръцете ми се схванаха от пренасяне на толкова много вързопи с провизии до складовете.

Към късния следобед жените се бяха заели да чистят и оправят имението, а мъжете бяха започнали да разчистват бурените и увивните растения от вътрешните дворове, да измитат счупените стъкла и нацепените на трески мебели от стаите.

Изнасях останките от един стол, когато видях Дери да стои с гръб към мен във вътрешния двор, загледан гневно в камъка с името на Деклан, издълбано в него. Преди да успея да измисля какво да кажа, зидарят взе железен клин и злобно изтръгна камъка. Като го държеше с лицевата страна надолу, така че името да не се вижда, подсвирна да повика едно от момчетата и сложи камъка в ръцете му.

— Изкарай това до тресавището, точно от другата страна на гората — каза Дери. — Не го преобръщай, чуваш ли? Предай го на тресавището точно така, с лицето надолу.

Момчето кимна и хукна с озадачена намръщена гримаса, неумело държейки камъка в ръце.

Насилих се да продължа да вървя, преди Дери да забележи присъствието ми, и отнесох разбития стол до ямата за палене на огън. И въпреки това почувствах как ме обзема мрачност, дори докато стоях в ярката дневна светлина на ливадите.

Спрях пред ямата със замъка зад гърба ми и планина от стари изпочупени мебели пред мен, в очакване на пламък. Но във вятъра се разнесе шепот, студен и остър, от планините. И мрачните думи се издигнаха като съскане в шумоленето на тревата, като проклятие в подобния на стенание шум на дъбовете.

Къде си, Ейдън?

Затворих очи, съсредоточих се върху онова, което бе истина, онова, което беше реално… ритъма на пулса ми, солидността на земята под мен, далечния звук от гласовете на хората ми.

Гласът се разнесе отново, млад и въпреки това жесток, придружен от вонята на нещо горящо, силния мирис на отпадъци.

Къде си, Ейдън?

— Лорд Ейдън?

Отворих очи и се обърнах, облекчен да видя Шеймъс, който носеше парчета от едно столче. Помогнах му да метне останките в ямата, а после мълчаливо тръгнахме заедно обратно към вътрешния двор, където Дери вече беше закърпил дупката, останала от камъка на Деклан, с нов камък, без име върху него.

— Ейлийн те търсеше — каза накрая Шеймъс и ме въведе обратно във фоайето.

Внезапно забелязах колко е тихо и празно и последвах тана в залата.

Всички вече се бяха събрали и ме чакаха да пристигна.

Пристъпих в залата и спрях, рязко изправен, изненадан от преобразяването ѝ.

В огнището гореше огън, а сгъваемите маси бяха наредени и по тях бяха поставени разнородни калаени и дървени съдове за хранене. От ливадите бяха набрани диви корогански цветя, сплетени в синя гирлянда за масите. Свещи хвърляха светлина над блюдата с храна — повечето от нея се състоеше от хляб, сирене и мариновани зеленчуци, но някой беше намерил време да опече две агнета, — а подовете под мен блестяха като излъскани до блясък монети. Но това, което истински привлече погледа ми, беше знамето, което сега висеше над полицата на камината.

Гербът на Морган. Знамето беше синьо като лятно небе, с пришит в центъра сив кон.

Застанах сред хората си в залата, взрян в символа, който бях роден да нося, символа, под който бяха погубени майка ми и сестра ми, символа, за чието пробуждане бях пролял кръвта си.

— Ловките се раждат за най-дългата нощ — поде Шеймъс: гласът му отекна из залата. Тези думи бяха свещени, девизът на нашия дом, и аз гледах как той се обърна към мен и сложи сребърна халба ейл в ръцете ми. — Защото те първи ще срещнат светлината.

Поех халбата: вкопчих се в тези думи, защото имах чувството, че падам надолу по дълъг тунел и не знаех кога ще стигна дъното.

— За ловките! — извика Дери и вдигна чашата си.

— За лорд Морган — добави Ейлийн и застана върху една от пейките, за да може да ме вижда през тълпата.

Те вдигнаха чаши към мен, а аз вдигнах моята към техните.

В името на външното благоприличие си придадох спокоен и радостен вид, пиейки за здравето на хората в тази зала. Но вътрешно треперех при мисълта какво бреме е това.

Чух отново шепота, надигащ се от сенките в ъгъла. Чух го над ликуването и глъчката, когато започна вечерята, докато ме отвеждаха към подиума.

Къде си, Ейдън?

Кой си ти? — изръмжах мислено в отговор към него: умът ми се напрегна, докато сядах в стола си.

Шепотът заглъхна сякаш никога не го е имало. Запитах се дали ми се причуват разни неща, дали започвам да губя разсъдъка си от изтощение.

Но после Ейлийн сложи в чинията ми прекрасен овнешки котлет и аз загледах как червените сокове започват да пускат капки като перли върху чинията. И разбрах.

Тези думи някога бяха изречени в този замък, преди двайсет и пет години. Беше ги изрекъл човекът, който беше обърнал този замък надолу с главата, опитвайки се да открие сестра ми, опитвайки се да открие мен.

Деклан Ланън.

Пет Признания на светлината на свещта Бриена

Територията на лорд Маккуин, замъкът Фин

Последното, което очаквах, бе една от тъкачките да дойде да почука на вратата ми онази вечер.

Бях успяла да запиша няколко оплаквания сред въоръжените жени, онези, редом с които се бях сражавала по време на битката. Но след като дочух разговора в тъкачницата, не потърсих други. Прекарах остатъка от деня в опит да си придам вид, че върша нещо полезно, мъчейки се да не сравнявам оскъдния си списък с оплаквания с огромния том, който Люк беше натрупал.

Бях абсолютно готова да се оттегля в леглото след вечеря.

Седнах пред огъня с издърпани до коленете вълнени чорапи и две писма, кацнали на скута ми. Едното беше от Мерей, но другото беше от моя полубрат, Шон, когото се предполагаше да убедя да сключи съюз с Изолда Кавана. И двете писма бяха пристигнали днес следобед, изненадвайки ме: това от Мерей — защото сигурно го бе написала в деня, когато потегли от Мевана, а това на Шон — защото бе напълно неочаквано. Въпросът за верността на Аленах жужеше постоянно в задните кътчета на ума ми, но все още не бях решила как да се занимая с него. Така че защо Шон пишеше по собствена инициатива?

На вратата ми се потропа колебливо. Стресната, бързо сгънах писмото на брат си и го скрих в една от книгите си.

Значи, нямаше да е твърде трудно домът Аленах, поне що се отнасяше до брат ми, да бъде убеден.

Оставих облекчението настрана, когато отворих вратата и озадачена, видях младо момиче.

— Мистрес Бриена? — прошепна тя и познах гласа ѝ. Беше сладък и мелодичен — гласът, който бе отбелязал, че съм красива, когато подслушвах залата на тъкачките.

— Да?

— Може ли да вляза? — Тя хвърли поглед надолу по коридора, все едно се тревожеше, че ще я открият тук.

Отстъпих назад и безмълвно я поканих вътре. Затворих вратата зад нея и двете се върнахме да седнем пред огъня, смутени и близо една до друга.

Тя кършеше бледите си ръце, изкривила уста на една страна, взряна в огъня, докато аз се опитвах да не я гледам втренчено. Беше слаба и с ъгловато телосложение и тънка руса коса, а по лицето ѝ имаше белези от шарка — миниатюрни бели петънца осейваха бузите ѝ като сняг.

Точно докато си поемах дъх да заговоря, тя вдигна очи към моите и каза:

— Трябва да се извиня за онова, което дочухте днес. Видях Ви през прозореца как си тръгвате забързано. И се почувствах ужасно, че сте дошли при нас, а ние говорим за Вас по такъв начин.

— Аз трябва да се извиня — казах. — Трябваше да обявя присъствието си. Беше грешно да се мотая пред вратата без ваше знание.

Но момичето поклати глава:

— Не, мистрес. Това не извинява думите ни.

Но ти беше единствената, която каза добра дума за мен, и въпреки това именно ти идваш да помолиш за прошка — помислих си.

— Може ли да попитам защо дойдохте да ни видите днес? — запита тя.

Поколебах се, преди да кажа:

— Да, разбира се. Лорд Маккуин ме помоли да помогна със записването на оплаквания от хората. За да ги представим на процеса срещу семейство Ланън следващата седмица.

— О. — Звучеше изненадана. Ръката ѝ се вдигна с пърхане към косата и тя разсеяно започна да увива краищата ѝ около пръста си, с лека намръщена гримаса на лицето. — Аз съм на петнайсет, така че Аленах е единственият господар, когото съм познавала. Но другите жени… те помнят какво е било, преди лорд Маккуин да избяга. Повечето от техните оплаквания са срещу лорд Аленах, а не срещу семейство Ланън.

Погледнах към огъня — жалък опит да скрия колко силно ме разстройва този разговор.

— Но Вие не сте дъщеря на Аленах — каза тя и аз нямах избор, освен да срещна погледа ѝ. — Дъщеря сте на Давин Маккуин. Мислех за Вас само по този начин.

— Радвам се да го чуя — казах, с дрезгав глас. — Знам, че за другите тук е трудно да гледат така на мен.

Отново ме обзе малодушен порив да побягна, да напусна това място, да прекося канала и да потъна във Валения, където никой не знаеше чия дъщеря съм. Да забравя за основаването на Дом на познанието тук: лесно можех да го сторя във Валения.

— Казвам се Нийв — изрече тя след миг, предлагайки ми лъч на приятелство.

От този жест очите ми почти се насълзиха.

— За мен е удоволствие да се запозная с теб, Нийв.

— Нямам оплакване, което да запишете — каза Нийв. — Но има нещо друго. Исках да разбера дали може да запишете някои от спомените ми от тъмните години, за да мога един ден да ги предам на дъщеря си. Искам тя да познава историята на тази земя, да знае какво е било, преди кралицата да се върне.

Усмихнах се:

— Ще бъда повече от щастлива да направя това за теб, Нийв. — Изправих се да взема пособията си за писане и придърпах масичката си за писане пред огъня. — Какво би искала да запиша?

— Предполагам, че е добре да започна от началото. Наричам се Нийв Маккуин. Родена съм като дъщеря на тъкачката Лара и бъчваря Иън през пролетта на 1550 г., годината на бурите и тъмнината…

Започнах да записвам, дума по дума, запечатвайки спомените ѝ с мастило върху листа. Попивах в ума си историите ѝ, защото копнеех да разбера какъв е бил животът през тъмните години, както хората тук наричаха времето на отсъствието на Журден. И открих, че изпитвам както облекчение, така и печал, защото макар на Нийв да ѝ бяха забранени някои неща, беше предпазена от други. Лорд Аленах нито веднъж не ѝ бе навредил физически, нито бе позволил на хората си да го направят. Всъщност никога не я бе поглеждал или заговарял. По-възрастните мъже и жени били онези, подлагани на по-сурови наказания, които да ги пречупят и да ги сплашат и да ги принудят да се подчинят, да ги накарат да забравят Маккуин.

— Предполагам, че е по-добре да спра засега — каза тя след известно време. — Сигурна съм, че това е предостатъчно, за да го запишете.

Ръката ми беше изтръпнала, а вратът ми започваше да се схваща от привеждането над писалището. Осъзнах, че беше говорила повече от час и бяхме натрупали двайсет страници със записки за живота ѝ. Пуснах перодръжката, сгънах пръсти и се осмелих да кажа:

— Нийв? Би ли искала да се научиш да четеш и пишеш?

Тя примигна удивена:

— О, не мисля, че ще имам време, мистрес.

— Можем да намерим време.

Тя се усмихна сякаш бях запалила пламък вътре в нея:

— Да, да, много бих искала! Само че… — радостта ѝ помръкна. — Може ли да пазим уроците в тайна? Поне засега?

Не можех да отрека, че искането ѝ ме натъжи, знаейки, че не би искала другите да научат за времето, което прекарваме заедно. Но отново се замислих за начини, по които можех да се докажа пред дома Маккуин — нужно беше да съм търпелива с тях, да ги оставя да започнат да ми се доверяват с течение на времето — и се усмихнах, като събрах листовете на купчинка и ѝ ги подадох.

— Защо не започнем утре вечер? След вечеря? И, да, можем да го запазим в тайна.

Нийв кимна. Очите ѝ се разшириха, когато взе листовете, докато гледаше надолу към почерка ми, проследявайки го с връхчето на пръста си.

И докато я гледах, безпомощно си припомних онова, което бях дочула тази сутрин. Мисля, че е отчасти валенианка, беше казала за мен една от тъкачните. Те гледаха на мен или като на южнячка, или като на една от рода Аленах. Тревожех се, че това винаги ще ме отделя от дома Маккуин, независимо колко големи усилия полагам да им се докажа.

— Нийв — казах, осенена от идея. — Навярно ти можеш да ме научиш на нещо в замяна.

Тя вдигна поглед, шокирана:

— О?

— Искам да науча повече за дома Маккуин, за вярванията ви, за фолклора и традициите ви.

Искам да стана една от вас — почти се примолих. — Научи ме как.

Вече притежавах придобити чрез разума познания за дома Маккуин, благодарение на Картие и даденото ми от него обучение в Магналия Хаус. Познавах историята им такава, каквато можеше да се намери в стар, прашен том. Бяха благословени да бъдат непоколебими, на герба им беше изобразен сокол, цветовете им бяха бледолилаво и златно, а хората им бяха почитани като най-умелите тъкачи в цялото кралство. Но това, което ми липсваше, беше познание на сърцето, обществените порядки на дома Маккуин. Как се бяха ухажвали? Как бяха провеждали сватбите си? Погребенията си? Каква храна поднасяха на рождени дни? Имаха ли суеверия? Какъв бе етикетът им?

— Не знам дали аз съм най-подходящият човек, който да Ви научи на такива неща — каза Нийв, но виждах колко е доволна, че бях помолила нея.

— Защо не ми разкажеш за някоя от твоите любими традиции на дома Маккуин? — предложих.

Нийв помълча за миг, а после на устните ѝ се появи усмивка.

— Знаехте ли, че ако решим да сключим брак с някого отвъд дома Маккуин, трябва да го изберем с нишка?

Мигновено се заинтересувах:

— Нишка ли?

— О, навярно би трябвало да кажа, че нишката избира вместо нас — уточни Нийв. — Това е изпитание, за да можем да определим кой е достоен отвъд нашия дом.

Облегнах се назад в стола си в очакване да чуя още.

— Традицията се зародила отдавна — започна Нийв. — Не знам дали сте запозната с нашите гоблени, или не…

— Чувала съм, че Маккуин са известни като най-добрите тъкачи в Мевана.

— Да. До такава степен, че сме започнали да скриваме по една златна нишка във вътъците на гоблена, докато тъчем. Една умела тъкачка може да накара нишката да се слее с десена, така че да е много трудна за откриване.

— В такъв случай, значи, всеки гоблен на Маккуин съдържа скрита нишка? — попитах, все още много озадачена по какъв начин това се отнася до избирането на брачен партньор.

Усмивката на Нийв стана по-широка:

— Да. И тъкмо така се зародила традицията. Първият лорд Маккуин имал само една дъщеря, която обичал толкова много, та не вярвал, че някой мъж — бил той Маккуин или отвъд този дом — някога ще бъде достоен за нея. Така че поръчал на тъкачите да втъкат скрита нишка в един гоблен, който тъчели, като знаел, че само най-решителните и отдадени мъже ще могат да я намерят. Когато дъщерята на лорда навършила възраст за женене, мъж след мъж пристигали в дома, отчаяно копнеещи да спечелят благоволението ѝ. Но лорд Маккуин поръчал да донесат гоблена и дъщеря му предизвикала мъжете да ѝ донесат златната нишка, скрита във вътъците му. И мъжете един след друг не успявали да я намерят. Когато пристигнал двайсетият мъж, лорд Маккуин смятал, че момъкът ще издържи само час. Но мъжът стоял в залата в продължение на час и търсел, а после единият час се превърнал в два часа, додето вечерта превалила и настъпило утро. Когато се показала първата светлина на слънцето, мъжът бил измъкнал нишката от гоблена. Бил не какъв да е, а от рода Бърк, и въпреки това лорд Маккуин казал, че е повече от достоен, стига дъщеря му да избере да се омъжи за него.

— И дъщерята избрала ли го? — попитах.

— Разбира се, че да. И именно затова и до днес ние от рода Маккуин се замисляме сериозно, преди да предизвикаме хората от дома Бърк на състезание, защото са пословично упорити.

Засмях се. Звукът предизвика Нийв да се присъедини към мен, докато седяхме пред огъня, бършейки очи. Не можех да си спомня кога за последен път се бях чувствала толкова безгрижна, така свободна, сякаш духът ми се бе повдигнал.

— Мисля, че тази традиция ми харесва — казах накрая.

— Да. И е добре и сама да я използвате, ако решите да си вземете мъж извън дома Маккуин — заяви Нийв. — Тоест, освен ако красивият лорд Морган вече не е тайното Ви увлечение.

Усмивката ми стана по-широка и почувствах как бузите ми се стоплят. Сигурно беше забелязала снощи, когато Картие седеше до мен на вечеря. Нийв вдигна вежди към мен в очакване.

— Лорд Морган е мой стар приятел — открих, че казвам. — Беше мой наставник във Валения.

— За влеченията ли? — попита Нийв. — Какво точно значи това?

Започнах да ѝ обяснявам, вътрешно разтревожена, че ще сметне изучаването на влеченията за лекомислено. Но Нийв, изглежда, жадуваше да чуе за това, както аз бях жадувала да чуя за нейните традиции. Щях да продължа да говоря до късно през нощта, ако не бяхме чули гласове в преддверието. Изглежда, че звукът я смути, напомняйки ѝ, че е дошла в стаята ми тайно, че е тук от повече от час.

— Вероятно е по-добре да си вървя — каза Нийв, като притисна снопа хартия до сърцето си. — Преди отсъствието ми да бъде забелязано.

Изправихме се заедно, почти еднакви на ръст.

— Благодаря Ви, мистрес, че записахте това заради мен — прошепна тя.

— Пак заповядай, Нийв. Значи, ще се видим утре вечер?

Тя кимна и тихо се измъкна в коридора, сякаш беше само сянка.

Тялото ми беше изтощено и въпреки това умът ми преливаше от току-що случилото се тази вечер, от всичко, което Нийв ми бе казала. Знаех, че ако легна, сънят ще ми убягва. Така че метнах още един пън върху огъня и седнах до огнището, с масичката за писане все още пред мен, с подредени върху нея листове, перодръжка и мастило. Намерих писмото от Мерей и внимателно го отворих: восъчният печат с изображение на музикална нота се заби леко под нокътя ми.

Прочетох писмото втори път: духът ми се повдигна. Посегнах към наполовина написаното си писмо, което бях започнала тази сутрин, а после реших да го започна отначало. Попитах Мерей за музикалната ѝ трупа: кое е следващото място, до което ще пътуват, за какви хора и на какви празненства е свирила музиката си. Отговорих на трите ѝ жизненоважни въпроса възможно най-елегантно — наметалото ми е прекрасно, върху него е извезано съзвездието Авиана; евентуално ще посетя Валения по някое време през следващите няколко месеца, когато нещата тук се успокоят (подготви се да се настаня при теб, където и да си); Картие се целува фантастично — а после ѝ разказах за оплакванията: че все още се мъча да се впиша тук, че мисля за нея и за Валения почти повече, отколкото мога да понеса. Преди да съм успяла да възпра тревогите си, ги написах така гладко, сякаш ѝ ги разказвах на глас, сякаш тя седеше в тази стая с мен.

И въпреки това вече знаех какво ще ми каже.

Ти си дъщеря на Мевана. Създадена си от древни песни, звезди и стомана.

Спрях да пиша и се взрях в думите, докато се размазаха пред уморения ми взор. И въпреки това почти можех да чуя ехото от музиката на Мерей, сякаш тя свиреше съвсем наблизо, надолу по коридора, сякаш все още бях в Магналия с нея. Затворих очи, отново обзета от тъга по дома, но после се заслушах в съскането на огъня, в звуците от смях, носещи се надолу по коридора, във воя на вятъра отвъд прозореца ми и си помислих: Това е домът ми. Това е семейството ми. И един ден мястото ми ще бъде тук: един ден ще се почувствам като дъщеря на Маккуин.

Шест Девойката със синьото наметало Картие

Територията на лорд Морган, замъкът Брай

— Поканих лейди и лорд Дермот да отседнат при нас следващата седмица — казах на Ейлийн една сутрин: процесът срещу Ланън наближаваше неумолимо, ден след ден.

— Лейди и лорд Дермот! — повтори Ейлийн, с глас малко прекалено писклив и пронизителен за вкуса ми. — Тук?

И двамата хвърлихме поглед към изпочупените прозорци и празните стаи.

Бях писал на семейство Дермот с покана да отседнат в замъка Брай на път за процеса. И си мислех, че съм си дал достатъчно време да приключа с възстановяването на замъка, така че да е готов за истински гости, както и да изготвя плановете си да склоня семейство Дермот да обявят публично съюза си с кралицата. Но по изражението върху лицето на Ейлийн си дадох сметка, че съм отхапал по-голям залък, отколкото можех да преглътна.

— Извинявам се — казах припряно. — Давам си сметка, че в момента не сме най-добре подготвени за гости. — Но този съюз трябва да бъде сключен бързо — прииска ми се да добавя, но си замълчах, преди да съм успял да изрека думите, тъй като Ейлийн ме погледна, извила вежда.

— Това означава ли, че ме назначавате за шамбелан на замъка? — запита тя с леко смеещи се очи.

— Да, Ейлийн.

— Тогава не се безпокойте, лорд Ейдън — каза тя и докосна ръката ми. — Ще приготвим този замък за седем дни.

По-късно същия следобед се намерих застанал в кабинета с тан Шеймъс: и двамата се опитвахме да решим как ще поправим дупката в покрива, когато влезе Томас, подскачайки на един крак: нараненият му крак беше присвит назад.

— Милорд — каза момчето, като ме дърпаше за ръкава. — Има…

— Момче, не дърпай лорда за ръкава — кротко го сгълча Шеймъс и лицето на Томас се обля в гореща руменина, когато отскочи назад, за да остави прилично разстояние между нас.

— Всичко е наред — казах по рефлекс и погледнах надолу към Томас. Момчето не се беше вясвало през изминалите два дни, сякаш смутено от присъствието на всички хора, събрани сега в замъка. — Нека довърша това и после двамата с теб можем да си поговорим.

Томас кимна и излезе от стаята, подскачайки на един крак. Проследих го как си отива: забелязах как бяха приведени раменете му.

— Милорд Ейдън, трябва да научите младите хора като него да Ви уважават — каза Шеймъс с въздишка. — Или в противен случай той постоянно ще нарушава правилата.

— Да, ами, доколкото знам, той е сирак — казах. — И искам да се чувства удобно при нас.

Шеймъс не каза нищо. И се запитах дали греша, като мисля така — не разбирах нищо от отглеждане на деца, — но нямах време да стоя да размишлявам върху такива неща… Отново заговорих за поправките на покрива и изтиках Томас в дъното на ума си.

Половин час по-късно Шеймъс си тръгна, за да започне да наглежда ремонта на пивоварната, на петнайсетина минути път с кон, но все още в границите на имота, след като Ейлийн заяви укорително, че не можем да приемем лейди и лорд Дермот тук без свестен ейл. Не можех да я виня, че поставя пиенето по-високо от свестните легла и остъклените прозорци, и излязох от кабинета в търсене на Томас. Момчето сякаш изчезваше, когато поиска: шмугваше се в сенките и намираше най-добрите скривалища.

Отидох най-напред в голямата зала, където някои от жените работеха на сгъваемите маси около един чайник, шиейки завеси и завивки за стаите за гости. Щом ме видяха да се приближавам, смехът им секна, а погледите им омекнаха.

— Добър ден. Да сте виждали Томас? — попитах. — Ей толкова висок, с червена коса.

— Да, видяхме го, лорд Ейдън — каза една от жените: пръстите ѝ през цялото време прокарваха игла през плата. — Той е с девойката със синьото наметало.

Бриена.

Сепнах се, неспособен да го скрия: сърцето ми сякаш бе на връвчица, която се изопваше из тялото ми само при мисълта за нея.

— Благодаря — казах и излязох забързано от помещението, следван по петите от шушуканията на жените, докато отивах към вътрешния двор. Оттам забързах към конюшните, но нямаше и следа от Бриена. Един от конярите ми съобщи, че тя току-що е била там с Томас и са си говорили за медени сладкиши, и затова се върнах в замъка през кухните: там на перваза изстиваше тава с медени сладкиши, два от които забележимо липсваха.

Тръгнах обратно към кабинета, пристъпвайки тихо по каменните подове: чух гласа на Бриена да се носи в коридора, докато говореше с Томас.

— И така започнах да копая точно под дървото.

— С голи ръце ли? — попита развълнувано Томас.

— Не, глупчо. С лопата. Бях я скрила в джоба си и…

— В джоба ти? Роклите имат джобове?

— Разбира се, че имат. Не мислиш ли, че жените имат нужда от място да скрият това-онова?

— Предполагам. Какво стана после? — настоя Томас.

— Копах, докато открих медальона с капачето.

Внимателно бутнах вратата и я отворих, почти колебаейки се да прекъсна този момент. Вратата изскърца, както скърцаше всичко в този замък, предупреждавайки ги за появата ми, и аз застанах на прага, загледан надолу към тях.

В кабинета нямаше мебели. Бриена и Томас се бяха настанили на пода в кръг от слънчева светлина, изпружили крака, докато се подпираха на ръцете си.

Бриена млъкна, щом срещна погледа ми.

— Опитах се да Ви кажа, милорд! — побърза да изрече Томас, сякаш се тревожеше, че ще загази. — Да Ви кажа, че мистрес Бриена е пристигнала: но Вие ме отпратихте, преди да успея.

— Да, и се извинявам, Томас — казах, като се приближих, за да се присъединя към кръга им на пода. — Другия път ще те изслушам.

— Болен ли сте, милорд? — Момчето се намръщи, докато ме оглеждаше изучаващо. — Изглеждате сякаш имате треска.

Позволих си да се засмея и отново избърсах челото си.

— Не, не съм болен. Просто преследвах двама ви из целия имот.

— Доведох я обратно тук при Вас, милорд.

— Мм-хмм. Тогава, значи, трябваше да чакам тук. — Очите ми се отместиха безпомощно към Бриена. Косата ѝ се стелеше по раменете, а лицето ѝ все още бе поруменяло от ездата, очите — блеснали. Наметалото ѝ бе завързано на възел при яката, тъмносинята материя се разстилаше около нея, огряна от светлината.

— Точно разказвах на Томас историята за това как открих камъка — каза тя развеселена.

— Какво стана после? — настоя Томас, като насочи вниманието си обратно към нея.

— Ами, Камъкът на здрача беше вътре в медальона с капаче — продължи Бриена. — И трябваше да го скрия в моята… ааа, в роклята си.

— Искаш да кажеш, в джобовете си? — предположи Томас, като подпря брадичка в дланта си.

— Да. Нещо такова. — Тя хвърли поглед назад към мен с иронична усмивка.

— Как изглежда камъкът? — попита той.

— Като голям лунен камък.

— Виждал съм няколко лунни камъка — отбеляза момчето. — Какво друго?

— Камъкът на здрача променя цвета си. Мисля, че разчита настроенията на онзи, който го носи.

— Но само хората от дома Кавана могат да го носят без медальона, нали?

— Да — каза Бриена. — Би навредил на хора като теб и мен.

Томас най-сетне се умълча, размишлявайки върху онова, което му бяхме разказали. Погледът ми отново проследи Бриена и аз меко предложих:

— Томас? Защо не отидеш да видиш дали на готвачката не ѝ трябва помощник в кухнята?

Томас изпъшка:

— Но аз искам да чуя остатъка от историята на мистрес Бриена.

— Друг път ще си разправяме истории. Върви сега.

Томас се изправи на крака с недоволно пъхтене и излезе с куцукане.

— Не е зле да му намериш една малка патерица, преди да скъса шевовете, които си му направил — каза Бриена. — Наложи се да го нося на гръб.

— Ти какво?

— Недей да изглеждаш толкова изненадан, Картие. Момчето е само кожа и кости.

Мълчанието между нас се проточи. Почувствах как ме пробожда вина.

— Не знам на кого е — казах накрая. — Открих го онази нощ. Мисля, че се беше настанил тук.

— Може би някой ден ще ти каже откъде идва — отвърна тя.

Въздъхнах и се подпрях на ръце, като я погледнах отново. Чу се ехо от трясък, последван от далечния вик на готвачката. Чух как Томас извика предизвикателно в отговор и изпъшках.

— Не знам какво правя, Бриена. — Затворих очи: онова бреме отново легна върху мен. Бремето на земята, бремето на хората, бремето на съюза с Дермот, бремето на предстоящия процес. Преди месеци изобщо не бих си представил себе си в такова положение.

Бриена се премести по-близо до мен. Заслушах се в шумоленето на роклята ѝ, почувствах как препречва слънцето, докато сядаше пред мен, с ръце върху коленете ми. Отворих очи и видях светлината, която я увенчаваше, и за миг на света бяхме просто тя и аз, и никой друг.

— Няма упътване за това — каза тя. — Но твоите хора се събраха около теб, Картие. Те са прекрасни и са предани. Не очакват да разполагаш с всички отговори или да поемеш ролята си още тази вечер. Ще отнеме известно време.

Не знаех какво да кажа, но думите ѝ ми вдъхнаха увереност. Взех ръцете ѝ в своите — дланите ни бяха допрени една до друга, пръстите ни — преплетени. Забелязах мастилените петна по дясната ѝ ръка.

— Виждам, че си била заета да пишеш.

Тя се усмихна изнурено:

— Да. Журден ме помоли да започна да събирам оплаквания.

Това ме изненада донякъде. Струваше ми се твърде скоро, за да събираме тези мрачни неща: едва-що бяхме пристигнали обратно у дома, научавайки наново какъв се предполага да е животът ни. Но после си припомних, че до процеса оставаха броени дни. Разбира се, трябваше да събера и оплакванията на моите хора. Щях да започна, като изложа своите собствени. Което означаваше, че трябва да разбера в подробности какво се беше случило онази нощ. Защото, макар да знаех част от истината, не знаех цялата. Не знаех кой беше нанесъл смъртоносния удар на сестра ми, или пълния мащаб на насилието, извършено спрямо хората на дома Морган.

А го имаше и писмото на майка ми, което продължавах да разнасям в джоба си, без да съм сигурен как да го приемам. Във вените ми течеше кръвта на Ланън: да призная тази истина ли трябваше, или да я скрия?

Откъснах се от тези мисли и видях, че Бриена ме наблюдава.

— Записахте ли много оплаквания? — попитах.

— Люк събра кажи-речи цял том.

— А ти защо не си?

Тя отмести поглед от мен и мрачно подозрение започна да замъглява ума ми.

— Бриена… кажи ми…

— Какво има за казване, Картие? — И тя ми отправи фалшива усмивка, която не достигаше очите ѝ.

— Никога не те е бивало в драматичното изкуство — напомних ѝ.

— Всъщност е нищо. — Тя се опита да измъкне ръцете си от моите, но аз я хванах по-здраво. Ако тя не искаше да го изрече, тогава аз щях.

— Хората на Журден не са дружелюбни с теб.

Разбрах, че е истина, защото в погледа ѝ потрепна болка, преди да я прикрие с раздразнение.

— Какво ти казаха, Бриена? — настоях: гневът ми се надигна при мисълта. — Груби ли са?

— Не. Не е нещо неочаквано — възрази тя, сякаш ги защитаваше, сякаш вината беше нейна и от нея зависеше чия потомка е.

— Журден знае ли?

— Не. И бих те помолила да не му казваш, Картие.

— Не мислиш ли, че е редно баща ти да знае, че хората му те оскърбяват? Че неговите хора оскърбяват дъщеря му?

— Не ме оскърбяват. А ако го правеха, не бих искала Журден да узнае. — Тя освободи ръцете си от моите и се изправи, обръщайки се с лице към прозореца. — И така си има достатъчно грижи. И бих помислила, че разбираш това.

Наистина го разбирах. И въпреки това повече от всичко исках Бриена да се чувства, сякаш мястото ѝ е тук. Това почти засенчваше всичките ми други мисли — тя да бъде приета, да намери щастие. Исках да приеме като свой дом Мевана, тази дива земя, за която двамата с нея някога бяхме говорили по време на уроците. Половината от произхода и наследството ѝ бе в тази почва и не ме беше грижа от коя територия се е надигнала тя.

Изправих се и изтупах праха от бричовете си. Приближих се бавно и застанах точно зад нея, точно колкото да мога да почувствам топлината ѝ. Мълчахме, вперили погледи към земята отвъд счупеното стъкло, ливадите и горите, и могилите, които се извисяваха и се превръщаха в планини.

— Те гледат на мен като на дъщеря на Аленах. Не на Маккуин — каза тя тихо. — Смятат, че с измама съм накарала техния лорд да ме осинови.

И бях съкрушен, когато я чух да го признава. Можех да ѝ кажа в отговор безброй неща, като най-главното беше, че никога не съм гледал на нея като на Аленах, че я бях видял само каквато беше — дъщеря на Мевана и обична приятелка на кралицата. Но потиснах думите.

Най-сетне тя се обърна с лице към мен, погледът ѝ се вдигна към моя.

— Трябва им само още малко време — прошепна тя. — Време споменът за родния ми баща да избледнее, да им се докажа.

Беше права. Всички имахме нужда от време — време да се установим, време да се изцелим, време да открием кои трябва да станем.

А всичко, което можех да кажа, бе името ѝ, изречено сякаш в молитва.

— Бриена.

Ръката ми се вдигна: пръстите ми проследиха ръба на челюстта ѝ. Исках да я запечатам в паметта си, да изследвам линиите и извивките ѝ. И въпреки това пръстите ми спряха при брадичката ѝ, за да повдигна лицето ѝ, да гледам как слънчевата светлина танцува по бузите ѝ.

Дъхът ѝ секна и аз се наведох, за да го изтегля от нея. Целунах я нежно веднъж, два пъти, докато тя разтвори уста под моята, и открих, че е също толкова гладна, колкото и аз. Внезапно открих, че ръцете ми са в косата ѝ, пръстите — оплетени в коприната ѝ, изгубени в желанието да ѝ се предам напълно.

— Картие. — Тя се опита да изрече името ми: изпих звука от устните ѝ. Почувствах как ръцете ѝ се придвижват нагоре по гърба ми, улавят в шепи ризата ми и дърпат. Предупреждаваше ме, защото сега дочух стъпките, които се тътреха шумно точно отвъд вратата на кабинета.

С усилие се откъснах от нея: дишането ми беше повърхностно, докато някак се съвзех достатъчно, за да прошепна:

— Имаш вкус на откраднат меден сладкиш, Бриена Маккуин.

Тя се засмя, очите ѝ се смееха.

— Нищо ли не убягва на Ловкия лорд?

— Не и когато става дума за теб. — Осмелих се да я целуна отново, преди човекът отвън, който и да беше той, да стигне до кабинета, но нещо остро се притисна в крака ми. Изненадан, се облегнах назад и прокарах ръка надолу до полите ѝ, до бедрото ѝ. Там напипах твърдото очертание на кама под плата и срещнах погледа ѝ онемял, но въпреки това изпълнен със задоволство, че носи скрито хладно оръжие.

— Да, добре — почти заекна тя: бузите ѝ поруменяха. — Хайде сега, ние жените не можем да крием всичко в джобовете си, нали?

Седем Донеси ми златната нишка Бриена

Територията на лорд Маккуин, замъкът Фин

Планирах да пропусна вечерята в залата тази вечер, за да се подготвя за първите уроци по четене на Нийв. Носех поднос със супа и хляб към покоите си, размишлявайки колко приятно беше минал следобедът с посещаването на Картие и хората му, когато Журден се показа пред мен, излизайки от сенките.

— В името на светците, татко! — Едва не залях роклята си с вечерята. — Би трябвало да знаеш, че не бива да ме дебнеш така!

— Къде отиваш? — попита той, поглеждайки намръщено подноса ми с храна.

— В стаята си — казах провлечено. — Къде другаде?

Журден взе подноса от ръцете ми и го подаде на един слуга, който тъкмо минаваше случайно покрай нас в този момент.

— Канех се да ям това.

Журден обаче сякаш не долови раздразнението ми. Изчака, докато слугата изчезна зад завоя, а после хвана ръката ми и ме издърпа в спалнята ми, като затвори тихо вратата зад нас.

— Има проблем — каза най-накрая, с дрезгав глас.

— Какъв проблем, татко? — Опитах се да разчета бръчките по челото му, да се подготвя за всичко.

— Кажи ми всичко, което знаеш за дома Халоран, Бриена.

Стоях застинала пред него, с отворена уста.

— Домът Халоран? — Прочистих гърло, все още изненадана от искането на Журден и опитваща се да си спомня всичко, на което ме беше научил Картие. — Кралица Лиадан ги благословила да бъдат Честните. Известни са с овощните си градини и стоманените си изделия — изработват най-хубавите мечове в Мевана. Цветовете им са жълто и тъмносиньо, гербът им изобразява дива коза, застанала в кръг от хвойна. Територията им е известна като центъра на Мевана, тъй като е единствената, която се опира до седем съседни територии. Исторически са имали силен съюз с домовете Дън и Фицсимънс: той бил нарушен, когато членовете на дома Ланън заели трона. Оттогава насам се кълнат във вярност на дома, упражняващ цялата власт. — Направих пауза, отново усещайки напирането на практическите си познания. — Мога да изрецитирам благородното им родословие, ако това искаш. Дори незаконните дъщери и синове.

— Значи, името Пиърс Халоран би трябвало да ти говори нещо — каза Журден.

— Да. Пиърс Халоран е най-младият от тримата синове на лейди Халоран. Защо?

— Защото е тук — почти изръмжа баща ми.

Не можах да скрия изненадата си:

— Пиърс Халоран е тук, във Фин? Как така?

Но подозирах защо. Членовете на дома Ланън бяха наши затворници. Съюзът на дома Халоран с тях беше започнал да рухва.

— Иска да те погледне — каза баща ми кратко.

— Иска да ме погледне ли?

— Иска да ти се представи като кандидат за ръката ти — поправи се Журден, както това щеше да бъде формулирано във Валения.

Отначало това разкритие ме шокира. После обаче шокът отмина, когато започнах да обмислям стратегия.

— Боже, сигурно се мисли за много умен — заявих и това, за щастие, отслаби напрежението, трупащо се в Журден.

— Значи, и ти виждаш в това същото, каквото виждам аз? — попита баща ми: раменете му леко увиснаха.

— Разбира се. — Скръстих ръце и хвърлих поглед към огъня. — Семейство Халоран са в съюз с дома Ланън от повече от сто години. А този съюз току-що беше осуетен. От нас. — Почувствах как Журден ме наблюдава, слушайки внимателно думите ми. — Точно сега семейство Халоран ужасно са се разбързали, както и би трябвало. Стремят се към съюз с най-силния дом.

— Да, да — каза Журден, като кимаше. — И трябва да действаме много предпазливо, Бриена.

— Да, съгласна съм.

Дадох си един миг да подредя мислите си, да измисля план, като обикалях из стаята си и разсеяно докосвах плитките си. Бях решила да започна да оформям косата си в сложна прическа с плитки, както правеха много от жените на дома Маккуин. Воински плитки, както обичах да мисля за тях.

Когато отново дойдох да застана пред Журден, видях на лицето му лека усмивка.

— В името на боговете — каза той, като поклати глава към мен. — Никога не съм мислил, че ще съм толкова щастлив да видя това лукаво пламъче в очите ти.

Ухилих се и закачливо сложих ръка на сърцето си:

— Ах, татко. Оскърбяваш ме. Защо не би се радвал да чуеш за плановете ми?

— Защото от тях ми побеляват косите, Бриена — отвърна той и се засмя.

— Тогава навярно е добре да седнеш, за да чуеш това.

Той се подчини, сядайки в стола, в който бе седяла Нийв предишната вечер, а аз седнах до него в любимото си кресло: изпънахме ботушите си към огъня.

— И така, татко. Ето какво мисля. Семейство Халоран се стремят да сключат съюз с нас чрез женитба с мен. Не мога да кажа, че ги виня за усилието им. Сигурна съм, че са били оръдия на династията Ланън през изминалите двайсет и пет години. А политическата обстановка в Мевана се променя драматично. Семейство Халоран имат нужда да преосмислят положението си, да спечелят благосклонността на кралицата по някакъв начин. Женитбата е един от най-лесните и въпреки това най-надеждни начини да се изкове нов съюз, оттук и причината Пиърс да се появи на прага ни.

— Бриена… моля те, не ми казвай, че обмисляш това — каза Журден и закри очи за миг.

— Разбира се, че не!

Той свали ръката си и изпусна шумна въздишка на облекчение.

— Хубаво. Защото не знам какво да мисля за това! Повече от всичко ми се иска да се изплюя на даровете, които Пиърс ни донесе, да го отпратя с ритник в задника. Но и двамата знаем, че не можем да си позволим да бъдем толкова импулсивни, Бриена.

— Не, не можем — съгласих се. — Семейство Халоран искат да се съюзят с нас. Да им позволим ли?

И двамата замълчахме, обмисляйки всички възможности.

Аз първа наруших мълчанието:

— Точно обсъждахме съюзите и съперничествата. Четиримата седнахме и си разпределихме домовете, които да спечелим на страната на Изолда. Още се опитваме да решим как да постъпим с хората на Ланън, но какво да кажем за дома Каран, за дома Халоран? — Свих рамене, издавайки несигурността си. — Почти се поболявам при мисълта да им позволим да се присъединят към нас. Те са процъфтявали през изминалите двайсет и пет години, докато толкова много от твоите хора са страдали. Но ако ги отхвърлим… какви последици може да има това?

— Няма начин да сме сигурни — отвърна баща ми. — Всичко, което мога да кажа сега, е, че не искам семейство Халоран в нашия съюз. Нямам им доверие.

— Мислиш, че биха ни измамили?

Журден срещна погледа ми:

— Знам, че ще го направят.

Неспокойно потупах с пръсти по коленете си.

— Значи, не можем направо да ги отхвърлим. Но все пак трябва да дам отговор на Пиърс Халоран.

Журден застина много неподвижно, взирайки се в мен.

— Всичко, за което моля — ако ме зачиташ като твой баща — е да не си играеш игри с него. Не прави нищо, което би те изложило на риск, дъще.

— Не бих приела да разигравам Пиърс по романтичен начин. Но, както казах току-що, трябва да му отговоря.

— Не можеш ли просто да му кажеш, че си с Ейдън Морган? — запита рязко Журден.

— Картие трябва да създаде впечатление, че е лорд без слабости. — Прозвуча почти грубо, но и двамата с баща ми усещахме безмълвно, дълбоко в себе си, че това е истина: хората, които обичаме, винаги са слабото ни място. — А фактът, че Картие, по същество, няма нищо — нито живи близки, нито съпруга, нито деца — го поставя по-високо от нас в тази игра на политика.

Загледах Журден, когато очите му блеснаха от сълзи за момент. Разтревожих се, че мисли за себе си, за съпругата си Сийв, за това как я беше изгубил.

— Просто искам да бъдеш щастлива, Бриена — прошепна той най-накрая, и от признанието му почти ми се скъса сърцето.

Посегнах напред да уловя ръцете му в своите.

— И ти благодаря за това, татко. След съдебния процес — след като Изолда бъде коронована и сме по-наясно как ще се нареди всичко — с Картие ще го обявим.

Журден кимна, загледан надолу към преплетените ни ръце.

— И така, дъще. Как ще отговориш на Пиърс Халоран довечера?

— Както ще започна да отговарям на всеки мъж отвъд този дом, който желае да спечели благоволението ми като кандидат за ръката ми.

Журден застина неподвижно, попивайки в ума си думите ми, бавно проумявайки. Очите му се вдигнаха, срещайки моите, и видях удоволствието и изненадата у него.

— О? И как точно? — Но вече знаеше.

Усмивка стопли гласа ми:

— Ще поискам от Пиърс Халоран да ми донесе златната нишка от един гоблен.

Всеки член на дома Маккуин се появи за вечеря в залата онази вечер.

По масите почти нямаше празно място и в голямото помещение скоро стана задушно от огъня в огнището, от дишането на толкова много любопитни хора, от факта, че седях до Пиърс Халоран на масата на лорда.

Той беше точно какъвто очаквах: красив по един рязък, суров начин, с очи, в които потрепваше измамна апатичност. И скоро открих, че му харесваше да спира върху мен онзи безмилостен поглед. Проследяваше с очи плитките в косата ми, деколтето на роклята ми, извивките на тялото ми. Преценяваше физическата ми привлекателност, сякаш това беше единственото ми качество.

Ти си глупак, помислих си по средата на вечерята, докато отпивах спокойно от ейла си: очите му отново се спряха върху мен. Беше твърде зает, за да му мине през ум мисълта, че може да му кроя нещо подло.

Усмихнах се, скривайки лице в бокала си, само за миг.

— И какво те забавлява, Бриена Маккуин? — попита Пиърс, като забеляза.

Оставих ейла си и го погледнах:

— О, тъкмо си спомних, че шивачът приготвя нова рокля за мен за утре, поръбена с бяла кожа. Разбира се, вълнувам се да видя как изглежда.

От мястото си през два стола от мен Люк изсумтя, а после припряно се опита да прикрие звука, като се удари с юмрук по гърдите, сякаш се беше задавил. Пиърс хвърли поглед към брат ми с извита вежда. Люк най-сетне притихна, махвайки извинително с ръка, и Пиърс отново съсредоточи вниманието си върху мен с вълча усмивка.

— Бих искал да те видя облечена в бяла кожа.

При тези думи последва втори пристъп на кашлица, този път от Журден, който седеше от другата ми страна. Горкият татко — помислих си и едва не посегнах към ръката му: кокалчетата му бяха побелели, докато стискаше вилицата си.

Журден ми хвърли бърз таен поглед и видях предупредителната искрица в очите му. Значи, разигравах Пиърс твърде добре.

Посегнах към чинията с хляб. Пиърс също се пресегна към нея, пръстите ни се сблъскаха.

— Да ти отрежа ли нов резен? — попита той с престорена любезност, с очи, вперени — не твърде изненадващо — в деколтето ми.

Моите очи обаче бяха вперени в нещо съвсем друго. Ръкавът му се беше вдигнал леко нагоре по китката и върху бледата му кожа имаше тъмна татуировка, точно над бледосините очертания на вените му. Приличаше на буквата D, запълнена в центъра. Странно бе да избереш да отпечаташ подобно нещо за постоянно върху кожата си.

— Да, благодаря — казах, заставяйки погледа си да се отмести, преди той да види, че съм забелязала странния му знак.

Пиърс сложи резен ръжен хляб в чинията ми и разбрах, че е почти време, че бях оставила тази вечеря да се проточи достатъчно дълго.

— Може ли да попитам защо дойде да ни посетиш, Пиърс Халоран?

Пиърс отпи дълга глътка ейл: видях проблясващата пот по челото му и се опитах да не се наслаждавам на факта, че едва прикрива тревогата и нервността си.

— Донесох ти подарък — каза той и остави бокала си на масата. Ръката му посегна бързо към другия край на масата, където върху дъбовото дърво лежаха два меча, почиващи в позлатени ножници. Бяха навярно два от най-красивите мечове, които бях зървала някога, и беше нужна цялата ми сдържаност, за да не ги докосна, да не извадя от ножницата едно от хладните оръжия. — Донесох и един за баща ти.

Журден не отговори. Твърде зле му се удаваше да скрие раздразнението си от Пиърс.

— И защо ни донесе такива щедри дарове? — запитах: сърцето ми започна да бие по-бързо. С периферното си зрение видях, че Нийв се надигна от масата, а още няколко тъкачки я последваха. И че се отправят към една от страничните врати, готвейки се да внесат гоблена в залата, както бяхме планирали.

Можеш ли да ми намериш гоблен, чиято златна нишка никога не може да бъде открита? — бях попитала Нийв, след като скроих плана с Журден.

Нийв изглеждаше изненадана. Да, разбира се, че мога. Значи, гобленът ти трябва толкова скоро?

Още на вечеря тази вечер.

— Надявам се да спечеля благоволението ти, Бриена — отговори Пиърс и най-накрая ме погледна в очите.

Аз просто се взрях в него: тази минута се проточи сякаш цяла година и се опитах да не се сгърча от неудобство.

Той прекъсна погледа пръв, защото в другия край на залата настъпваше суматоха.

Не се налагаше да поглеждам: знаех, че тъкачките внасят гоблена, че мъжете им помагат да го закачат, така че да се виждат и двете страни.

— И какво е това? — попита Пиърс с лукава усмивка, играеща в ъгълчетата на устата му. — Подарък за мен, Бриена?

Изправих, се и осъзнах, че треперя, едва когато заобиколих до другия край на масата, за да застана между Пиърс и гоблена на подиума. Преглътнах с внезапно пресъхнала уста и в залата настъпи потискаща тишина. Почувствах тежестта на всички погледи да се събира върху мен. Гобленът, който Нийв ми беше избрала, бе прелестен: девойка насред градина, с положен на коленете ѝ меч, докато седеше сред цветята, вдигнала лице към небето. Обгръщаше я ореол от светлина, сякаш боговете я благославяха. Не би могла да избере по-подходящо изображение.

— Лорд Пиърс — започнах. — Първо, позволете ми да Ви благодаря, задето си дадохте труд да дойдете чак до замъка Фин толкова скоро след битка. Очевидно сте мислили за нас тази седмица.

Пиърс все още се усмихваше, но ме погледна с присвити очи:

— Няма да се преструвам повече. Дойдох да поискам ръката ти, Бриена Маккуин, да спечеля благоволението ти като моя съпруга. Приемаш ли дара ми, този меч?

Със сигурност беше донесъл най-доброто от своя дом — помислих си, устоявайки на порива да се възхитя на мечовете. И въпреки това колко притъпен бе характерът му в сравнение със стоманата.

— Предполагам, че не сте запознат с една от традициите на нашия дом — продължих.

— Каква традиция? — изрече през зъби Пиърс.

— Че женитбата извън дома Маккуин изисква предизвикателство.

Той се засмя, за да прикрие смущението си:

— Много добре. Ще се включа в игрите ти.

Изкарваше ме дете. Придадох си твърдост, за да приема обидата му, и хвърлих поглед през рамо, за да се възхитя на гоблена.

— Във всеки гоблен на дома Маккуин се крие златна нишка, която тъкачката е скрила сред вътъците. — Замълчах за миг, за да срещна студения поглед на Пиърс. — Донесете ми златната нишка, която се крие в този гоблен, и ще приема меча ви и ще ви дам благоволението си.

Той се изправи веднага, при което съдовете по масата издрънчаха. Ако съдех по наперената му крачка, смяташе, че задачата ще е много проста, че ще успее да разучи сложната изработка и да открие златната нишка.

Хвърлих поглед към баща си, към брат си. Журден изглеждаше като издялан от камък, с червендалесто лице, застинало в смръщено изражение, свил ръка в юмрук до чинията си. Люк просто завъртя очи, когато Пиърс мина покрай него, и си наля нова чаша ейл и се отпусна в стола си, сякаш се подготвяше за голямо забавление.

Пиърс застана пред гоблена: пръстите му веднага се насочиха към ореола около лицето и косата на девойката — най-очевидното място, където да се скрие нещо златисто. Но петте минути изучаване се превърнаха в десет, а десетте — в трийсет. Пиърс Халоран издържа четиресет и пет минути, преди да се предаде, вдигайки ръце в пристъп на безсилен гняв.

— Никой човек не би могъл да открие такава нишка — изсумтя подигравателно той.

— Тогава съжалявам, но не мога да приема меча Ви — казах.

Той зяпна към мен: шокът се преобрази в злобна гримаса, когато внезапно избухнаха аплодисменти. Половината зала — половината хора от дома Маккуин — ликуваха, подкрепяха ме.

— Много добре тогава — каза Пиърс с изненадващо спокоен тон. С решителни крачки се качи отново до подиума и взе двата меча, които беше донесъл. Но после се приближи към мен, за да застане с лице, ужасно близо до моето. Усетих миризмата на чесън в дъха му, видях налетите с кръв вени на очите му, когато прошепна: — Ще съжаляваш за това, Бриена Маккуин.

Исках да отвърна, да му прошепна в отговор някаква заплаха. Но той се обърна толкова бързо, че не ми даде време, и излезе припряно от залата: придружаващите го стражи се надигнаха от масите си, за да го последват.

Вълнението секна и хората от дома Маккуин, които ме бяха приветствали, отново седнаха и се заеха пак с вечерята си. Почувствах погледа на Нийв: погледнах я и видях, че се хили възторжено. Опитах се да се усмихна в отговор, но до нея имаше една по-възрастна жена, която ме гледаше с такова отвращение, че почувствах как облекчението ми се стопява, оставяйки ме изстинала и разтревожена.

— Браво — прошепна Журден: гласът му прозвуча плътно зад мен.

Обърнах се и видях баща си, застанал в сянката ми: улови ме за лакътя, сякаш усетил, че всеки миг ще се свлека.

— Нанесох му огромно оскърбление — прошепнах в отговор: думите дращеха по гърлото ми. — Не си дадох сметка, че ще се разгневи толкова.

— Какво ти каза точно преди да си тръгне? — попита тихо Журден.

— Нищо важно — излъгах. Не желаех да повтарям заканата на Пиърс.

— Е, не му позволявай да те разстрои — каза баща ми, отвеждайки ме обратно до стола ми. — Той не е нищо повече от невръстно пале, на което току-що са взели кокала. Ние сме силните тук.

Молех се Журден да е прав. Защото не знаех главата на змията ли бях настъпила току-що, или опашката ѝ.

Осем Къде си, Ейдън? Картие

Територията на лорд Морган, замъкът Брай

Време беше да напиша оплакванията си срещу дома Ланън и въпреки това не знаех откъде да започна.

След вечеря се оттеглих в покоите си и седнах пред писалището на майка ми — една от малкото мебели, за които бях настоял да останат след разчистването на замъка — и се взрях в празен лист пергамент, с перодръжка в ръка, с отворена в очакване мастилница.

В стаята ми бе смразяващо студено: прозорците още бяха счупени, тъй като бях предпочел да сменя първо други, по-биещи на очи прозорци. Въпреки че засега Дери бе заковал с дъски касите на прозорците, чувах безспирния вой на вятъра. Чувствах горчивината в мозаечните подове, тъмнината, която сякаш ме държеше за глезените.

Аз съм наполовина Ланън. Как мога да представя тези оплаквания?

— Лорд Ейдън.

Обърнах се в стола си и с изненада видях Ейлийн, която държеше поднос с чай. Дори не я бях чул да чука, нито бях усетил влизането ѝ.

— Помислих си, че може да Ви дойде добре нещо топло — каза тя и пристъпи напред, за да сложи подноса наблизо. — Изглежда, сякаш зимният крал измества есенния принц тази нощ.

— Благодаря ти, Ейлийн. — Загледах как ми наля една чаша и именно тогава осъзнах, че е донесла не само една, а две чаши.

Тя сложи чая ми до празния лист, а после си наля една чаша и си придърпа столче да седне.

— Няма да се преструвам, че не съм наясно какво се опитвате да съберете, милорд.

Усмихнах ѝ се печално:

— Тогава сигурно знаеш защо ми е толкова трудно.

Тя мълчеше, докато ме гледаше с набраздено от мъка чело:

— Да. Ти беше само бебе в онази нощ, Ейдън. Как би могъл да си спомняш?

— Изглежда, че откакто се върнах тук, в ума ми възкръсват някои неща.

— О?

— Помня как усетих мирис на нещо горящо. Помня как чух някой да ме вика, да ме търси. — Вперих поглед в стената, в хоросана между камъните. — Къде си, Ейдън?

Ейлийн мълчеше.

Когато хвърлих поглед обратно към нея, видях сълзи в очите ѝ. И въпреки това нямаше да заплаче. Изпитваше парещ гняв, преживявайки отново онази ужасна нощ.

— Ейлийн… — прошепнах. — Имам нужда да ми съобщиш оплакванията на дома Морган. Кажи ми какво се случи в нощта, когато всичко се промени. — Взех перодръжката си, въртейки перото в пръстите си. — Имам нужда да узная как е умряла сестра ми.

— Баща ти никога ли не ти е разказвал, момче?

Споменаването на баща ми разчопли друга рана. Той беше мъртъв вече от близо осем години и въпреки това все още чувствах отсъствието му, сякаш в тялото ми имаше дупка.

— Каза ми, че майка ми е убита от Гилрой Ланън — започнах, с колеблив глас. — Разказа ми, че кралят отсякъл ръката ѝ в битка, а после я завлякъл в тронната зала. Баща ми още бил на полето пред замъка и не могъл да стигне до нея, преди кралят да изнесе главата ѝ, набучена на копие. И въпреки това… баща ми така и не можа да ми каже как е умряла Ашлинг. Навярно не е знаел подробностите. Навярно е знаел и би било убийствено за него да говори за това.

Ейлийн мълча в продължение на един миг, докато потапях перодръжката си в мастилото, в очакване.

— Всичките ни воини отидоха онази нощ — каза тя с дрезгав глас. — Бяха с баща ти и майка ти, сражавайки се на полето пред замъка. Шеймъс дори беше с родителите ти. Аз останах в Брай да се грижа за теб и сестра ти.

Не записвах. Още не. Седях и се взирах в листа, страхувайки се да я погледна, докато слушах, докато си представях спомена ѝ.

— Нямахме кой знае какво предизвестие — продължи тя. — Доколкото знаех, превратът беше успешен и родителите ти и воините на Морган щяха да се приберат у дома победоносно. Седях в същата тази стая край огъня: държах те в ръцете си, а ти спеше. Точно тогава чух тропот на копита в двора. Лоис, една от жените воини на майка ти, се беше прибрала у дома. Беше сама, изтощена и кървяща до смърт, сякаш са ѝ били нужни всичките ѝ сили, за да успее да се върне, да ме предупреди. Посрещнах я във фоайето точно когато тя рухна. Скрий децата, прошепна ми тя. Скрий ги веднага. Умря на пода, оставяйки ме обзета от вцепеняваща паника. Сигурно се бяхме провалили: милорд и милейди сигурно бяха загинали и сега семейство Ланън щяха да дойдат за теб и Ашлинг.

Тъй като те държах в ръце, си помислих да скрия първо теб. Щеше да се наложи да скрия теб и сестра ти отделно, та в случай че намерят единия от вас, да не открият другия. И затова повиках един от другите слуги да донесе Ашлинг от леглото ѝ. А после застанах там, докато кръвта на Лоис изтичаше в локва на пода, погледнах надолу към спящото ти лице и се запитах… къде можех да те скрия? Къде можех да те укрия, където семейство Ланън никога нямаше да погледнат?

Тя направи пауза. Сърцето ми блъскаше като юмрук в гърдите: все още не бях написал и дума, но мастилото капеше върху листа.

— Точно тогава ме пресрещна Сорша — прошепна Ейлийн. — Сорша беше лечителка. Сигурно беше чула думите на Лоис, защото донесе вързоп билки и свещ. Дай му да вдиша това, каза, като запали билките. Ще го задържи заспал засега. Така че те упоихме и аз те занесох на единственото място, за което можах да се сетя. Конюшните, купчината с тор. Там те положих: покрих те с мръсотия и те скрих, знаейки, че няма да те потърсят на такова място.

Вонята… мирисът на отпадъци… сега разбрах. Припряно покрих лицето си с ръце: исках да я заглуша, ужасявайки се да чуя останалото.

— Когато се втурнах обратно във вътрешния двор, Ланън вече бяха пристигнали — каза Ейлийн. — Сигурно са дошли първо при нас, преди да отидат при Маккуин и Кавана. Там бяха Гилрой, седнал на коня си с короната върху жалката си глава, и всичките му хора около него, с кръв по лицата, с факли в ръцете, със стомана на гърба. А Деклан бе до баща си. Той беше още момче, само на единайсет години, и беше идвал в замъка Брай безброй пъти преди. Беше сгоден за сестра ти и затова си помислих, че сигурно, със сигурност, ще има милост.

Но Гилрой погледна Деклан и каза: Намери ги. И всичко, което можех да сторя, беше да стоя там на калдъръма и да гледам как Деклан се смъкна от коня си и влезе в замъка с група мъже, за да търси теб и сестра ти. Стоях там, с погледа на краля, вперен в мен. Не можех да помръдна: всичко, което можех да направя, бе да се моля да са скрили Ашлинг така добре, както теб. А после започнаха да се надигат писъците и виковете. Но въпреки това… не можех да помръдна.

Гласът ѝ трепереше толкова силно, че едва я чувах. Тя остави чая си, а аз пуснах перодръжката и отидох да коленича пред нея, да взема ръцете ѝ в своите.

— Не си длъжна да ми казваш — прошепнах: думите бяха като тръни в гърлото ми.

Бузите на Ейлийн бяха мокри от сълзи и тя леко докосна косата ми — едва не заплаках от нежността на докосването, като знаех, че такива ръце ме бяха скрили, бяха ме опазили жив.

— Деклан намери сестра ти — промълви тя и затвори очи: пръстите ѝ още почиваха в косата ми. — Гледах как я извлече във вътрешния двор. Тя хлипаше ужасена. Не можах да се спра. Хвърлих се към нея да я отскубна от Деклан. Някой от дома Ланън трябва да ме е ударил. Когато се опомних, бях на земята, замаяна, с кръв по лицето. Видях, че Гилрой беше слязъл от коня, а всички от дома Морган бяха извикани във вътрешния двор. Беше тъмно и въпреки това помня лицата на всички, докато стояхме безмълвни и ужасени и чакахме.

— Къде е Кейн? — изкрещя кралят. И именно тогава осъзнах… майка ти беше загинала по време на бунта, но баща ти бе оцелял. А Гилрой не знаеше къде е той.

Това ми даде надежда — съвсем тъничка нишка надежда — че може и да преживеем тази нощ. Докато кралят започна да пита за теб.

— Вече държа дъщерята на Кейн — подхвърли подигравателно Гилрой. — Сега ми доведете сина му и ще бъда милостив.

Никой от нас не му повярва дори за миг, на този крал на мрака.

— Къде криете сина му? — Той настояваше. Никой освен мен не знаеше къде си. А аз никога нямаше да му кажа: можеше да ме разкъса на парчета и въпреки това никога нямаше да му кажа къде съм те скрила. Така че той издърпа напред сестра ти, задържа я пред нас и каза, че ще счупи всяка от костите ѝ, докато един от нас не разкрие къде сме те скрили, къде се крие Кейн.

Тя отвори очи и сега се наложи аз да затворя моите. Силите ме напуснаха: наклоних се напред, за да скрия лице в престилката ѝ, сякаш бях момче, сякаш можех да се скрия отново.

— Да ги гледам как изтезават сестра ти беше най-трудният миг от живота ми — прошепна тя. — Мразех се за това, че я бях предала, че не я бях скрила навреме. Кралят накара Деклан да започне изтезанието. Закрещях му… Изкрещях, че не е нужно Деклан да го прави. Той беше само момче — мислех си постоянно. Как може едно момче да бъде толкова жестоко? И въпреки това той направи точно каквото заповяда баща му. Деклан Ланън взе дървен чук и започна да чупи костите на сестра ти, една по една, докато тя умря.

Не можех да се сдържам повече. Заплаках в престилката ѝ: онези сълзи, които сигурно се бяха крили в мен през целия ми живот. Че сестра ми беше умряла, за да мога аз да живея. Де да бях умрял аз, помислих си. Де да бяха открили мен, а тя да бе оцеляла.

— Ейдън.

Ейлийн ме повика от тъмнината. Вдигнах глава: отворих очи и я погледнах.

— Ти беше единствената ми надежда — каза тя, бършейки сълзите от лицето ми. — Ти беше единствената причина, поради която оживявах ден след ден през изминалите години, единствената причина отчаянието да не ме убие. Защото знаех, че ще се върнеш. Баща ти трябваше да се промъкне тайно обратно в замъка, след като семейство Ланън си тръгнаха онази нощ: никога в живота си не съм виждала човек толкова съкрушен, колкото бе той до мига, щом те сложих в ръцете му и го накарах да ми се закълне, че ще избяга с теб. Не ме беше грижа къде ще отиде Кейн или какво ще направи: казах, че това дете се е изплъзнало през пръстите на Ланън и ще бъде човекът, който ще се върне и ще смаже тяхното царуване.

Поклатих глава, за да отрека, че това съм аз, но Ейлийн хвана лицето ми в ръцете си, за да ме задържи. В очите ѝ вече нямаше сълзи. Не, сега имаше огън, горяща омраза, и почувствах как тя пламва и в собственото ми сърце.

— Ще запиша всичките ни оплаквания, за да ги представиш на процеса — каза тя. — След като бъдат прочетени, искам да погледнеш Деклан Ланън в очите и да прокълнеш него и неговия дом. Искам да бъдеш началото на края му, да отмъстиш за майка си и сестра си.

Не дадох клетва за това. Нима майка ми не бе от рода Ланън? Дали още имах далечни роднини сред тях? Липсваше ми смелост да попитам Ейлийн, да спомена писмото на Лили, което бях намерил. Но съгласието ми, готовността ми да направя каквото заръчваше сигурно са проличали в очите ми.

Все още стоях на колене на пода, когато отново го чух във воя на вятъра.

Къде си, Ейдън?

Този път отговорих на тъмнината.

Тук съм, Деклан. И идвам за теб.

Девет Острието на истината Бриена

Територията на лорд Маккуин, замъкът Фин

На другата сутрин опаковах пособията си за писане и се върнах в тъкачницата.

Този път застанах на прага и почуках по трегера отгоре, за да оповестя присъствието си: очите ми обходиха обширното помещение за тъкане и жените, вече трудещи се усърдно.

— Добро утро — поздравих възможно най-ведро.

След снощи тъкачките несъмнено ме обсъждаха. И бях решила да не се крия от такива разговори, а да ги посрещам директно.

Имаше навярно общо шейсет жени, които работеха по различни задачи. Някои бяха на становете, вмъквайки вътъците в гоблените. Други седяха на една маса и рисуваха изображенията, които щяха да бъдат пресъздадени в нишки на гоблени. Трети все още предяха вълна. Тъкмо там беше Нийв, седнала до един чекрък в поток от утринна светлина, която обагряше прекрасната ѝ коса в златисто. Забелязах, че очите ѝ светнаха при вида ми, а от усмивката, която подръпна ъгълчетата на устата ѝ, разбрах, че иска да ме покани в тъкачницата. Но не помръдна, защото до нея отново беше онази по-възрастна жена, същата, която ме бе гледала гневно снощи, след като Пиърс си тръгна.

— Можем ли да ти помогнем? — попита жената с внимателен и въпреки това не много гостоприемен тон. В косата ѝ имаше голям сив кичур, а на ъгловатото ѝ лице — намръщено изражение. Единственото движение, което направи, беше да положи напуканата си ръка върху рамото на Нийв, сякаш за да я задържи на място.

Поех си дълбоко дъх: ръката ми си играеше с презрамката на кожената ми раница.

— Баща ми ме помоли да помогна със събирането на оплакванията от хората на Маккуин, за да ги представим на процеса срещу Ланън.

Никой не проговори и започнах да осъзнавам, че жената до Нийв е главната тъкачка, че не мога да бъда допусната да вляза на това място без нейната благословия.

— Защо да излагаме оплакванията си пред теб? — попита жената.

За миг бях безмълвна.

— Бъди любезна към девойчето, Бета — обади се от другия край на залата друга тъкачка, със сплетена във венец от плитки коса. — Благоразумно ще е да помниш, че е дъщеря на лорд Маккуин.

— И как стана всичко това, хмм? — попита ме Бета. — Лорд Маккуин знаеше ли чия дъщеря си в действителност, когато те осинови?

Стоях безмълвна, сърцето ми удряше в гърдите като юмрук. Почувствах как топлината се надига в лицето ми. Не исках да говоря с хората на Маккуин по друг начин, освен честно. И въпреки това, ако отговорех на въпроса на Бета, щеше да изглежда, че съм заблудила Журден. Защото когато ме осинови, той не знаеше, че съм дъщеря на Брендан Аленах: но и аз не знаех. И въпреки всичко знаех, че ако го кажа, то само ще прозвучи неубедително на тези жени.

— Дойдох да запиша оплакванията по молба на баща си — повторих с напрегнат тон. — Ще седна точно зад главната врата. Ако някой желае да запиша думите му, може да дойде при мен там.

Нарочно не погледнах към Нийв, тъй като се безпокоях, че ако го сторя, може да изгубя самообладание и тръгнах обратно надолу по коридора, излязох от преддверието и отвъд входната врата, на утринната светлина. Намерих си един пън, на който да седна точно под прозорците, и се настаних там, заровила ботушите си във високата трева.

Не знам колко време чаках с вятъра, пощипващ лицето ми, загърната плътно в наметалото си на адепт, затиснала снопчето си листове с камък, с мастилото и перодръжката, приготвени в очакване. Дочувах как жените си говорят: не можех да различа думите им през стъклата на прозорците. Чаках, докато сенките се удължиха и вече не чувствах ръцете си: истината се забиваше като остър шип в сърцето ми.

Никоя от тъкачките не дойде при мен.

Тъкачките не искаха да записвам оплакванията им, затова бях шокирана, когато един от конярите пожела.

Намери ме след вечеря: пресрещна ме на пътеката към конюшнята, докато си правех вечерна разходка с хрътката си.

— Мистрес Бриена? — Конярят застана пред мен, с висока, слаба и издължена фигура, с тъмна коса, сплетена в традиционните мевански плитки. Не знаех защо изглежда толкова разтревожен, докато не осъзнах, че погледът му е прикован върху Неси: хрътката започваше да ръмжи по него.

— Кротко, Неси — казах и настръхналата козина около врата ѝ се слегна. Тя седна до мен, а аз отново погледнах коняря.

— Зная какво правите за Нийв — промърмори той. — Трябва да Ви благодаря, задето я учите да чете, за това, че записвате спомените ѝ.

Щом знае за това, сигурно Нийв е решила да му каже.

— Нийв е много умна — казах. — На драго сърце ще я науча на възможно най-много неща.

— Бихте ли склонили да запишете нещо и за мен?

Молбата му ме хвана неподготвена. Отначало не знаех какво да кажа и между нас се надигна студен порив на вятъра, който развя крайчеца на наметалото ми.

— Няма значение — каза той и понечи да си тръгне.

— За мен ще бъде чест да запиша и Вашите думи — заявих и конярят спря. — Но се питам защо дойдохте при мен, вместо при брат ми.

Той се обърна и ме погледна отново:

— Предпочитам Вие да запишете думите ми, мистрес.

Думите му ме смутиха, но кимнах:

— Къде?

Той посочи по-надолу по стената на конюшнята от грубо издялани камъни и хоросан, където между два високи прозореца имаше тясна врата.

— Ето там има малка стаичка за съхраняване на конска сбруя и амуниции. Тази вечер вътре няма да има никого. Ще се срещнете ли с мен там след час?

— Много добре. — Разделихме се и всеки тръгна по пътя си: той се върна в конюшните, а аз продължих към замъка. Но се зачудих… защо ли идваше при мен, вместо при Люк?

Час по-късно нощта беше паднала и аз стигнах до малкото помещение за амуниции, прибрала пособията си за писане в кожената си раница. Конярят ме чакаше вътре със запален фенер на една разкривена маса пред него.

Изправи се, когато влязох: вратата се затвори със скърцане зад мен.

Оставих раницата си на масата и седнах върху купчината чували за зърно, които ми беше приготвил вместо стол, като разопаковах хартията, мастилото и перодръжката си на слабата светлина на свещта. Когато станах готова, погледнах през масата към него, вдъхвайки землистия тръпчив мирис на коне, кожа и зърно и зачаках.

— Не зная откъде да започна — каза той, като седна отново на мястото си.

— Навярно за начало бихте могли да ми кажете името си — предложих.

— Аз съм Дилън. Кръстен съм на баща си.

— Дилън Маккуин?

— Да — отвърна той. — Винаги сме приемали фамилното име на лорда като свое.

Записах датата, последвана от името му. Дилън, изглежда, отново бе възпрян от нещо. Но си замълчах: оставих го да подреди мислите си. След малко той започна да говори. А аз започнах да записвам.

Спрях за миг, опитвайки се да овладея треперенето на ръката си. За миг гърлото ми така се сви, та ми се стори, че не мога да преглътна, и осъзнах, че съм надценила смелостта си. Исках да помогна, да записвам истории и оплаквания, да позволя на хората на Журден да пречистят умовете си и сърцата си от тъмните години. Но това… само ме накара да възненавидя произхода си още повече.

— Мистрес Бриена — прошепна Дилън.

С усилие срещнах погледа му: думите върху листа се издигнаха като дим и опариха очите ми.

— Обещавам, мистрес, че ще искате да чуете края на тази история.

Поех си дълбоко дъх. Трябваше да му вярвам, че в тази история има нещо, което трябва да чуя. Бавно топнах перодръжката си в мастилото, готова да записвам отново.

Ръката ми трепереше. Не можех да пиша повече заради сълзите, които замъгляваха погледа ми. Но Дилън продължи да говори. Говореше, за да слушам, а не за да пиша.

— Тъкачките я обикнаха, приеха я като своя дъщеря. И я нарекоха Нийв, и в онзи миг решиха, че никога няма да ѝ разкрият кой е родният ѝ баща, че ще кажат на Нийв, че баща ѝ е бил почтен бъчвар.

И отново започнахме да се питаме защо след това Аленах остави жените ни на спокойствие. След раждането на Нийв не докосна друга от тях. Но сега мога да си представя защо — нашите жени бяха защитени чрез нечий друг живот, чрез обещанието за другата дъщеря от другата страна на канала.

Дилън се изправи и се надвеси над масата, за да улови ръцете ми. Плачех, сякаш ме бяха пронизали, сякаш никога нямаше да се съвзема от това.

Нийв беше моя полусестра. Моя сестра.

— Зная, че сега те ненавиждат, Бриена — прошепна Дилън. — Но един ден, когато времето изпери раните им, ще те обикнат, както обичат Нийв.

Десет Вече не е сирак Картие

Територията на лорд Морган, замъкът Брай

Лейди и лорд Дермот пристигнаха точно преди здрач с охрана от седем души. Въпросната вечер не бях в най-добро разположение на духа след разказа на Ейлийн и въпреки това трябваше да подсигуря съюз за кралицата. Държах се както подобава на лорд, надявайки се, че това ще разбуди нещо в мен: измих се в реката и оставих брадата си непокътната; сплетох косата си и положих на главата си златния обръч; облякох новите дрехи, които шивачите бяха ушили — черни бричове и къс син жакет, с избродиран на гърдите сив кон. Погрижих се масата в залата да бъде пищно подредена с диви цветя и полирани калаени съдове, да заколят агне и да приготвят буре с най-добрия ейл.

После зачаках семейство Дермот във вътрешния двор. Ето какво знаех за дома Дермот: бяха саможиви и склонни към уединен живот, избягвайки другите благородни фамилии. Нямаха съюз с никого, нито пък открито съперничество. Бяха известни с минералите си: земята им беше богата на солни мини и кариери. Но навярно повече от каквото и да е от това… бяха дом на управляващи жени. Познавах знатното им родословие и първородното им дете винаги бе дъщеря. А в Мевана именно първородното дете ставаше наследник.

Ненужно е да казвам, че бях много любопитен да срещна тази лейди Гроня Дермот и лорда, нейния консорт.

Тя влезе във вътрешния двор на Брай, възседнала едър товарен кон, облечена в кожи и тъмночервено кадифе, украсено с герба ѝ — орел рибар с връхчета на крилете, увенчани от слънце с лъчи. Напряко на гърдите ѝ висеше ремък, а в него — меч, прибран в ножница на гърба ѝ. Дългата ѝ черна коса се виеше на букли под диадемата ѝ, а очите ѝ бяха ведри и въпреки това предпазливи, докато ме наблюдаваше. За момент просто се взирахме един в друг — изненадах се колко е млада, навярно само няколко години по-млада от мен — а после съпругът ѝ рязко спря до нея.

— Значи, това е Ловкият лорд, завърнал се от мъртвите — каза Гроня и най-сетне се усмихна: последната светлина проблесна по зъбите ѝ. — Трябва да кажа, лорд Ейдън, че съм Ви признателна за поканата.

— За мен е удоволствие да Ви посрещна тук, в замъка Брай — казах и едва не ѝ се поклоних, както щях да направя във Валения. Но после Гроня слезе от коня си и подаде ръка, а аз я стиснах: общоприет мевански поздрав.

— Моят съпруг, лорд Роуан — каза тя, като се обърна към лорда, застанал малко зад нея.

Протегнах ръка и на него.

— Моля, заповядайте в залата — казах, въвеждайки ги в топлината и светлината на огъня.

Вечерята започна малко неловко. Не исках да им задавам твърде много лични въпроси, и изглежда, че и те изпитваха същото. Но щом Ейлийн сложи на масата кейк с пикантни подправки и горещ чай, зарязах любезността.

— Как се справят напоследък вашият дом и хората Ви? — попитах.

— Имате предвид как домът Дермот оцелява през изминалите двайсет и пет години? — контрира иронично Гроня. — Току-що наследих властта над дома от покойната си майка, която се помина тази пролет. Тя беше мъдра, и се постара да не попада пред погледа на семейство Ланън. Нашите хора рядко напускаха границите ни, а майка ми посещаваше двора само веднъж на сезон, до голяма степен поради факта че беше жена и караше Гилрой да се чувства неловко. Изпращаше му сол и подправки: той ни оставяше на мира през повечето време.

— Това, че се намирахме в далечния север, помагаше — добави Роуан и хвърли поглед към съпругата си. — Твърдината на Ланън беше на юг, макар че все пак трябваше да се справяме с рода Халоран.

Гроня кимна:

— Да. Семейство Халоран, а не Ланън бяха най-големият ни проблем през изминалите няколко десетилетия.

— Какво правеха семейство Халоран? — попитах тихо.

— Главно грабителски набези — отвърна тя. — Беше им лесно, тъй като споделяме обща териториална граница. Крадяха добитък от загражденията ни и храна от складовете ни. Ако им окажехме съпротива, опожаряваха селата ни. На няколко пъти изнасилваха жените ни. Имаше доста зими, в които бяхме на ръба на гладната смърт. Оцелявахме в такива моменти благодарение на семейство Маккари, които деляха запасите си с нас.

— В такъв случай, значи, сте близки с дома Маккари? — попитах и при тези думи Гроня се засмя.

— Ах, лорд Ейдън, спокойно можете да ме попитате направо.

— Имате ли съюз с тях?

— Да — отговори тя. — Съюз, сключен само преди пет години. Но такъв, който няма да бъде лесно нарушен. — Зачудих се дали се опитваше да ми каже, че може да е трудно между нас да се формира съюз, тъй като между Маккуин и Маккари исторически все още имаше вражда.

Размърдах се в стола си и избутах чинията с десерта си настрана.

— Не бих дръзнал да искам от Вас да развалите съюз, опазил Вас и хората Ви живи, лейди Гроня.

— Тогава за какво молите, лорд Ейдън?

— Да се закълнете открито във вярност на Изолда Кавана, че ще я подкрепите като законна кралица на това кралство.

За миг Гроня просто се взираше в мен, но в ъгълчетата на устните ѝ имаше усмивка.

— Изолда Кавана. Как копнеех да изрека името ѝ през изминалите няколко години. — Тя погледна съпруга си, който я наблюдаваше внимателно. Сякаш разговаряха чрез мислите си, чрез погледите си. — Все още не мога да се закълна в нищо, лорд Ейдън. — Насочи вниманието си обратно към мен. — Това, за което моля, е разговор насаме с Изолда Кавана. Ако го получа, ще обявя подкрепата си.

— Тогава ще се погрижа да разговаряте с кралицата.

— Вече я наричате така? — В тона ѝ нямаше насмешка, единствено любопитство.

— Винаги съм я възприемал така — отвърнах. — Още откакто бяхме деца.

— И имате доверие на нея… и на магията ѝ?

Бях поразен от въпроса на Гроня.

— Готов съм да поверя живота си на Изолда — отвърнах искрено. — Въпреки че ще позволите ли да попитам какво в магията ѝ Ви интересува?

Гроня не каза нищо. Но отново хвърли поглед към Роуан.

Светлината на свещите потрепна, макар да нямаше течение. Сенките започнаха да се промъкват по масата сякаш оживяваха. В периферното ми зрение светлината и тъмнината се преплетоха и раздвижиха като в танц. А косъмчетата по ръцете ми настръхнаха. Изпитах внезапното усещане, че семейство Дермот си говорят, че умовете им разговарят. Че между тях преминава невидимо течение и единственото друго преживяване, на което бих могъл да го оприлича, беше моментът, когато Бриена окачи Камъка на здрача на шията на Изолда, мигът, когато магията се пробуди.

— Навярно питате за магията, защото сте забелязали, че се случва нещо странно в изминалите две седмици — промърморих и погледът на Гроня се прикова върху моя. — Че когато Изолда Кавана започна да носи Камъка на здрача… Вие също сте почувствали нещо.

Гроня се засмя, но забелязах, че ръката на Роуан посегна към камата на колана му.

— Позволявате си да градите странна теория, лорд Ейдън — каза дамата. — Теория, която бих Ви предупредила да не излагате така открито.

— Защо трябва да се проявява предпазливост, когато се говори за нея? — попитах с протегнати ръце. — Семейство Ланън са в затвора.

— Но семейство Ланън все още не са мъртви — поправи ме Гроня и това ме накара да замълча неспокойно. — А семейство Халоран все още вилнеят. Чух, че се опитват да влязат в съглашение с дома Маккуин.

Тя обърна посоката на разговора толкова бързо, та разбрах, че не мога да го изместя обратно към темата за магията и подозренията си, че семейство Дермот може би имат у себе си следа от нея. Но знаех точно какво намеква тя. Журден ми беше писал предишния ден, описвайки катастрофалното предложение за брак на Пиърс Халоран към Бриена.

— Семейство Маккуин няма да вземат страната на дома Халоран — казах, за да успокоя ума ѝ.

— Тогава какво ще стане с дома Халоран? Нима ще бъдат оставени да продължат да живеят под управлението на нова кралица ненаказани?

Искаше ми се да ѝ кажа: двамата с вас желаем едни и същи неща. Искахме справедливост, искахме да защитим една кралица, искахме отговори, отнасящи се до магията. И въпреки всичко не можех да ѝ обещая това: все още се усещаше твърде много несигурност.

— Съдбата на Халоран, както и тази на домовете Каран и Аленах, ще бъде решена скоро. След процеса срещу Ланън — отвърнах.

Погледът на Гроня се измести към залата, към знамето на Морган над огнището. Тя мълча в продължение на един миг, а после прошепна:

— Съжалявам да узная, че Вашият дом е страдал толкова много.

Мълчах, неизбежно споходен от мисълта за сестра си. Изпитвах истинска агония всеки път, щом си помислех за участта на Ашлинг. Този замък, тези земи трябваше да са нейни. Тя щеше да бъде точно като Гроня: владетелката лейди Морган.

Гроня въздъхна и ме погледна: ръката ѝ посегна към тази на Роуан под масата, за да отмести дискретно ръката му от камата.

— Наистина се надявам Вие и Вашите хора да възстановите напълно властта си. — Изправи се, преди да успея да отговоря подобаващо. Роуан и аз се изправихме до нея: светлината на свещите потрепна. — Благодаря Ви за вечерята, лорд Ейдън. Доста съм изтощена от пътуването. Мисля, че ще се оттеглим.

— Разбира се.

Ейлийн пристъпи напред, за да придружи семейство Дермот до стаите им.

— Ще се видим на сутринта — каза Гроня и хвана Роуан под ръка.

— Лека нощ и на двама ви. — Изчаках няколко мига, преди да се оттегля в собствените си покои, изтощен и обзет от чувството, че не съм постигнал нищо.

Томас беше вече там, седнал на леглото си пред огнището, и си играеше с тесте карти. Момчето беше настояло да спи в стаята ми, независимо колко категоричен бях в желанието си да спи с другите момчета. Не се сприятеляваше с момчетата от дома Морган, което ме безпокоеше донякъде.

— Мистрес Бриена тук ли е? — попита той нетърпеливо.

— Не, момче — отвърнах, развързвайки връзките на късия си жакет. Свлякох се в стола си и изпъшках, докато си събувах ботушите.

— Ще се ожените ли за мистрес Бриена?

За миг седях там и се опитвах да реша как да отговоря на това. Томас, разбира се, беше нетърпелив.

— Ще се ожените ли, милорд?

— Може би. Сега, в случай че си забравил, утре заминавам за Лионес. Не знам кога ще се върна в Брай, но Ейлийн каза, че ще те държи под око. — Вдигнах поглед и видях Томас да седи на леглото си, гледайки ме намръщено.

— Защо гледаш така? — попитах.

— Казахте, че мога да отида в Лионес с Вас, милорд.

— Никога не съм давал такова обещание, Томас.

— Да, дадохте! Преди три вечери на вечеря. — Трябва да му се признае, момчето го биваше да блъфира. За миг изпитах паника, като си помислих, че може би наистина му бях обещал такова нещо, и се разрових из паметта си.

Но после си помислих: разбира се, че не бих взел дете на това пътуване, и приковах поглед върху него:

— Не, не съм. Имам нужда да останеш тук, с Ейлийн и другите, и…

— Но аз съм Ваш вестоносец, милорд! — възрази Томас. — Не можете да тръгнете без вестоносеца си.

Моят самоназначил се вестоносец. Въздъхнах, чувствайки се победен в толкова много отношения, раздвижих се и седнах на края на леглото си.

— Един ден ще бъдеш мой вестоносец, моят най-добър вестоносец, без съмнение — казах му с благ тон. — Но кракът ти трябва да оздравее, Томас. Точно сега не можеш да тичаш на него, за да изпълняваш поръченията ми. Имам нужда да останеш тук, където знам, че ще си в безопасност.

Момчето продължи да гледа гневно още миг, а после се уви в одеялото си и се тръсна на скърцащото си легло, като ми обърна гръб.

Боговете да са ми на помощ, не съм създаден за това — помислих си, като легнах и придърпах завивките до брадичката си. Загледах как светлината на огъня танцува по тавана и се опитах да успокоя ума си.

— Мистрес Бриена ще бъде ли в Лионес? — попита Томас замаяно.

— Да.

Тишина. Чуваше се само жалният вой на вятъра отвъд закованите с дъски прозорци и прашенето на огъня, а после чух как Томас се извъртя в леглото си.

— Тя трябва да ми доразкаже историята. — Той се прозя. — За това как е намерила камъка.

— Обещавам, че ще ти разкаже края, момче. Но ще трябва да почакаш още малко.

— Но кога ще я видя отново?

Затворих очи и потърсих последното късче от търпението си:

— Ще я видиш отново много скоро, Томас. Сега заспивай.

Момчето замърмори, но най-накрая се умълча. Скоро чух как хъркането му изпълва стаята. И за своя изненада намерих известна утеха в звука.

На другата сутрин станах рано, приготвяйки се да потегля към Лионес. Сам опаковах багажа си, като се погрижих да увия оплакванията на хората от дома Морган в лист навосъчена кожа, която завързах с канап, преди да се облека за бърза езда. До кралския град имаше само около ден път и се погрижих да приготвят достатъчно провизии за мен и семейство Дермот, които ме поздравиха с вежливи усмивки в залата.

— Ще се присъедините ли към нас за закуска, лорд Ейдън? — запита Гроня, когато се приближих към тях до масата. Изглежда, че бяха преполовили закуската си, и аз застанах на стълбите към подиума: чувствах се сякаш аз бях гостът, а тя — домакинята.

— Разбира се, че да — казах, въпреки че стомахът ми се беше присвил. — Вярвам, че и двамата сте спали добре?

Но Гроня така и не получи шанс да отговори. Почувствах внезапно дръпване за ръкава и забелязах как погледът на Гроня се плъзва от лицето към лакътя ми, а усмивката ѝ се стопява.

Вече знаех кой е. Хвърлих поглед надолу и видях до себе си Томас, подпиращ се на дървената патерица, която моят дърводелец му бе изработил: от рамото му висеше малка раница.

— Отивам с Вас, милорд — настоя момчето, с треперещ глас. — Не можете да ме оставите тук.

Сърцето ми омекна и коленичих, за да мога да му заговоря тихо:

— Томас, давам ти важна заповед. Имам нужда да останеш тук в Брай, за да наглеждаш замъка, докато ме няма.

Преди думите да излязат от устата ми, той вече клатеше глава, червената коса падаше в очите му.

— Не. Не мога да остана тук.

— Защо, момче? Защо не можеш да останеш?

Томас вдигна поглед към лейди Гроня и най-сетне я забеляза. Застина много неподвижно, а после отново впери очи в мен:

— Защото съм Ваш вестоносец.

Започвах да се дразня от поведението му, от неспособността му да се вслуша в мен. Поех си дъх навътре, като се питах какво може да е в основата на това настояване, и попитах:

— Да не би някой да се държи грубо с теб тук, Томас? Можеш да ми кажеш, ако е така. Ще оправя нещата, преди да тръгна.

Той отново поклати глава, но забелязах сълзите в очите му.

— Имам нужда да отида с Вас.

— В името на боговете, Томас — прошепнах с надигащ се гняв. — Не можеш да ме придружиш този път. Разбираш ли?

За мое стъписване Томас избухна в сълзи. Разстроен, метна патерицата си към мен и хукна, преди да успея да го спра.

Стоях там на колене още миг и накрая вдигнах патерицата на Томас и тръгнах към стола си до Гроня. Въздъхнах и си налях чаша чай, опитвайки се да измисля някаква ведра реплика към семейство Дермот и двамата втренчени в мен.

— Лорд Ейдън? — каза Гроня с толкова нисък глас, че за малко да не я чуя. — Не знаете ли кое е това момче?

Изсипах твърде много сметана в чая си, все още раздразнен.

— Той е сирак, когото открих, настанил се тайно в замъка. Извинявам се за избухването му.

Тя мълчеше. Мълчанието ѝ ме накара да погледна към нея, към потреса и ужаса в очите ѝ.

— Не е сирак — промълви Гроня. — Казва се Юън. И е син на Деклан Ланън.