Триумфът на кралицата

Единайсет Полумесеци Бриена

На път към Лионес, границата между териториите на Маккуин и Морган

— Защо се бави Морган?

Дъхът на нетърпеливия Журден образуваше облачета, утринният скреж още блестеше по земята, докато чакахме Картие и семейство Дермот. Седях тихо върху кобилата си между Люк и баща ми: четиримата ни пазачи също бяха на коне и чакаха на почтително разстояние зад нас. Бяхме напълно готови, мислите ни клоняха неспокойно към пътуването, към процеса, който ни очакваше. И докато минутите се влачеха и стояхме все така под дърветата на границата между териториите на Маккуин и Морган, започнах да чувствам как тревогите ми се усилват. Картие закъсняваше с почти половин час. А той никога не закъсняваше.

— Наистина се разбрахме да се срещнем тук, нали? — попита Журден и смушка коня си напред. Взря се намръщено към пътя, който се виеше към замъка Брай. Не можеше да види далече: мъглата още бе плътна и проблясваше като воал в светлината на зората.

— Мислите ли, че нещо се е объркало снощи? — попита Люк. — Със семейство Дермот?

Това беше единственото вероятно обяснение, за което се сещах, и се опитах да преглътна буцата от страх в гърлото си.

Кобилата ми наостри слух и ушите ѝ се насочиха напред.

Спрях поглед върху мъглата в очакване: сърцето ми започна да бие по-бързо, когато най-сетне чух тропота от много копита по пътя. В ножница на гърба си носех меч: ръката ми почти посегна към ръкохватката, но Картие проби мъглата пръв: слънцето улови златния обръч върху челото му. За миг не го познах.

Лененорусата му коса беше сплетена на плитки. Носеше кожени дрехи и бе наметнат с животинска кожа с козина, вместо с наметалото си на адепт. Изглеждаше студен като камък, със сдържано изражение, така че нямах представа какво чувства, какво мисли.

А после той ме погледна и видях как нещо у него се отпуска съвсем мъничко, как някакъв възел се разхлабва, сякаш най-сетне можеше да диша.

— Извинявам се, че закъснях — каза той: скопеният му кон рязко спря.

Нямахме възможност да отговорим, защото семейство Дермот бяха точно зад него.

Погледът на Гроня се насочи право към мен, сякаш между нас имаше невидима връзка.

— С нетърпение чаках да срещна жената, открила камъка — каза тя и се усмихна.

Отвърнах на усмивката ѝ:

— Както аз пък чаках с нетърпение да се запозная с лейди Дермот.

— Тогава ще яздиш ли редом с мен?

Кимнах: кобилата ми се изравни с внушителния ѝ товарен кон. Журден казваше нещо, но не долових напълно думите му: почувствах погледа на Картие и вдигнах очи да го посрещна.

Защо закъсня? — исках да го попитам.

Сигурно беше видял въпроса в очите ми, защото отмести поглед от мен, сякаш не искаше да отговори.

Започнахме пътуването си: Журден налагаше енергично темпо. Хубавото на ездата беше, че не оставяше възможност за разговор и можех изцяло да се потопя в мислите си.

Опитах се да измисля причина за студенината на Картие и когато това ми причини твърде силна сърдечна болка, минах на следващата болезнена мисъл. Нийв.

Моята сестра. Имам сестра.

Почти не бях на себе си, откакто Дилън разкри коя е Нийв.

Искаше ми се да взема ръката ѝ в своята, да я погледна внимателно, да слушам гласа ѝ. И въпреки това не бях имала възможност да говоря с нея от разкритието на Дилън насам.

Питах се дали по някакъв начин така бе най-добре, за да ми даде време да се приспособя към факта, че съм свързана с Нийв чрез Аленах, че Нийв е наполовина моя кръв. А Дилън беше настоял да не ѝ разкривам нищо.

Когато дойде подходящият момент, ще ѝ кажем, че е Ваша сестра. Ще ѝ кажем кой е баща ѝ.

Най-накрая темпото ни се забави, за да позволим на конете да си починат, като преминат в равен ход, и аз се озовах яздейки сама с лейди Гроня: мъжете бяха малко пред нас.

— Наметалото ти е прекрасно — каза Гроня, проследявайки с поглед наметалото ми на адепт.

— Благодаря. — Помъчих се да измисля в отговор някакъв комплимент, но в крайна сметка реших, че е най-добре да изчакам и да видя за какво всъщност иска Гроня да разговаряме, защото бе понижила тон, сякаш не искаше мъжете да ни чуят.

— Навярно ще основеш Дом на познанието тук? На север? — попита тя, когато Картие хвърли поглед през рамо и очите му се насочиха право към мен.

— Надявам се да го направя — отвърнах: очите ми срещнаха отново тези на Картие, преди той да се обърне на седлото. Каза нещо на Роуан Дермот, който яздеше до него.

— Откога познаваш лорд Ейдън?

— От осем години — отвърнах.

— Значи, го познаваш от доста време — отбеляза Гроня. — В такъв случай той ли ти помогна да откриеш Камъка на здрача?

— Не. — Колебаех се да издам твърде много: все още не знаех дали Гроня ще се обедини с нас, или не и това ме изнервяше леко, сякаш всяка дума, която кажех, можеше да повлияе на решението ѝ по един или друг начин.

Тя се усмихна, доловила колебанието ми.

— Карам те да се чувстваш неудобно. Нямам такова намерение. Просто съм любопитна как всички вие, бунтовниците, се вписвате един с друг, за да ви опозная по-добре.

Погледнах я с усмивка:

— Не ме карате да се чувствам неудобно, лейди. — Размърдах се на седлото: краката ми вече бяха схванати. — Маккуин ме осинови, когато научи, че притежавам познания за местонахождението на камъка. Люк стана мой брат и ми се струва, че винаги сме били брат и сестра. Лорд Ейдън беше мой наставник в продължение на няколко години. Открих истинската му самоличност само преди няколко седмици.

— Това сигурно е било доста шокиращо — отбеляза Гроня весело.

Почти се засмях:

— Да.

За миг мълчахме: гласът на Люк достигна обратно до нас, докато драматично разказваше на мъжете някаква история.

— Просто искам да знаеш — прошепна Гроня, — че мигновено приемам всяка жена, която презира Пиърс Халоран, като своя съюзница.

Признанието ѝ ме изненада. Срещнах погледа ѝ отново: сърцето ми се стопли от предложението за приятелство и сега аз бях тази, която преливаше от въпроси.

— А, значи сте чули. В такъв случай го познавате добре?

Гроня изсумтя:

— За нещастие, да. Той и неговата шайка разбойници тормозят хората ми през изминалите две години.

— Много ми е неприятно да чуя такова нещо — отвърнах наскърбена. Направих пауза, спомняйки си последното нещо, което Пиърс ми каза — Ще съжаляваш за това. — Може ли да Ви попитам… Той отмъстителен човек ли е?

Гроня замълча за момент, но после насочи вниманието си към мен и видях, че между нас няма прикрития или маски, че ще ми отговори честно.

— Той е страхливец. Никога не напада сам, само когато има многочислена подкрепа. Много пъти съм мислила за него като за марионетка и може би друг човек е ръководил нещата, давал му е заповеди, дърпал му е конците. Защото не е най-умното същество, на което съм попадала, но въпреки това… никога не забравя нанесено оскърбление.

Обмислих думите ѝ: обзе ме още по-дълбок ужас.

— Забелязах знак от вътрешната страна на китката му.

— Да — каза Гроня. — Знакът на полумесеца. Това е знак за благословията на дома Ланън. Онези, приели знака трайно върху кожата си, си осигурили трайно благоволението на Гилрой, без значение от кой дом произхождат. Той им бил даден, след като са се заклели във вярност. Те са най-верните последователи на краля.

Какъвто трябваше да е Пиърс. Стомахът ми се разбунтува.

— А ако разгледаш внимателно гербовете на домовете Халоран, Каран и Аленах… — Тя направи крака пауза и предположих, че знае, че съм незаконна дъщеря на Брендан Аленах. — Направили са леко допълнение към гербовете си. Донякъде е трудно за откриване, скрито в украсата, но те уверявам, че ако се вгледаш внимателно, ще видиш полумесеца. Техният начин да заявят, че са верни главно на дома Ланън, дори повече, отколкото на собствения си дом.

— Значи, противниците на кралицата могат да бъдат лесно открити — промърморих, — само като им вдигнем нагоре ръкавите.

Гроня кимна, с проблясващ пламък в тъмните си очи:

— Да, Бриена Маккуин. Бих започнала с тях, ако това, от което се боиш, е съпротива срещу Изолда Кавана.

Конете ни почти бяха спрели на пътя.

Дължах ѝ сведения в замяна. И усещах как неизплатеният дълг витае между нас.

— Питайте ме каквото и да е — прошепнах. — И ще Ви го кажа.

Гроня не се поколеба:

— Камъкът на здрача. Изгори ли някого от вас?

Имаше предвид легендарната история за това как камъкът изгаря онези, които не притежават магия — най-простият начин да се провери дали човек принадлежи към дома Кавана, или не.

— Държах го в медальон с капаче, докато го носех, и въпреки това чувствах топлината му на моменти — отговорих. — Никой друг не се опита да го докосне, освен Изолда, така че не мога да отговоря напълно на този въпрос.

Тя искаше да каже още нещо, но бяхме прекъснати от Журден, който се бе приближил обратно в тръс, за да ни нагледа.

— Дами? Готови ли сме да продължим с по-усилно темпо?

— Разбира се, че да, лорд Маккуин — отвърна Гроня спокойно с усмивка. — Ще Ви следваме.

Баща ми кимна и хвърли поглед към мен, преди да обърне коня си.

— Колкото до Пиърс Халоран — каза Гроня и хвана поводите, когато конете ни преминаха в тръс. Трябваше да пришпоря кобилата си да се забърза, за да не изостава от скопения ѝ кон, за да чуя последния ѝ съвет… — Пази си гърба, Бриена.

Дванайсет Горчивите дялове Картие

Кралският замък Лионес, територията на лорд Бърк

Три дни до процеса

Томас беше син на Деклан. Държах под покрива си сина на Деклан. Което означаваше, че — непреднамерено — съм давал подслон на един Ланън през изминалите две седмици.

Когато Гроня ми каза кое всъщност е момчето, бях скочил от масата, за да го повикам обратно, несигурен как да постъпя по отношение на това. На него. Но Томас — чието истинско име бе Юън — беше изчезнал, стрелвайки се в сенките на замъка. Бях се изкушавал да преобърна всяка мебел, за да го намеря, да говоря с него. А после бях осъзнал точно на кого подражавам, сякаш този замък беше прокълнат, и се бях почувствал изключително зле.

Къде си, Юън?

Позволих му да остане скрит и отидох при Ейлийн, питайки се… дали тя знаеше? Знаеше ли, че синът на Деклан е мой вестоносец? Че синът на Деклан се беше привързал към мен?

— Ще наглеждаш ли Томас, докато ме няма? — бях я попитал, опитвайки се да изглеждам спокоен.

— Разбира се, лорд Ейдън. Ще се постарая да получава грижи — бе отвърнала тя. — Не се безпокойте за него.

О, със сигурност щях да се безпокоя за него. Ето че закрилях сина на врага си. Ето че се привързвах към момчето, преструвайки се, че то е един от моите хора, млад сирак от дома Морган, който се нуждае от мен. Оставях го да спи в стаите ми и да се храни на масата ми, позволявах му да ме следва като сянка. Ето че се грижех за него, когато трябваше да е окован във вериги с останалите от семейството си, държан под ключ в тъмницата на замъка.

Богове.

Ейлийн не знаеше кой е Юън. Ясно ми бе, че не знае. И не мисля, че някой от хората ми го е познал, най-вероятно защото всички от дома Морган бяха останали във владение на лорд Бърк и никога не бяха ходили в кралския замък, където биха зърнали внука на краля.

Гроня Дермот обаче със сигурност беше ходила. И сега, когато знаеше за това, държеше надвиснала над главата ми мрачна тайна и не знаех дали ще остави тази тайна да падне и да ме смаже.

Отидох право в кабинета си, за да поседя насаме за миг. В покрива още имаше дупка. Бях се проснал на мръсния под и останах там възможно най-дълго, подреждайки мислите си. Честта ми ме задължаваше да закрилям едно дете, което бе дошло при мен за помощ — което бях обещал, че ще закрилям — и въпреки това една ужасна отговорност ме задължаваше да предам Юън, да го отведа в тъмницата при близките му, да го накарам да се изправи на съд заедно с тях.

Как трябваше да постъпя?

Претеглих вариантите, питайки се дали не трябваше всъщност да го отведа в Лионес, както настойчиво умоляваше, дали трябваше да го предам в ръцете на Изолда и да кажа: Ето го. Изгубеният принц на дома Ланън, за когото никой не говори. Окови го задно с баща му.

Именно това беше редно да сторя, именно това би направил един лорд от дома Морган.

И въпреки това не можех.

Ако не можете да го намерите, не можете да го отведете.

Бях повикал семейство Дермот да дойдат в кабинета ми. Независимо че все още нямаше мебели, за да седнат, нито запален огън в пропуканото огнище, а небето надзърташе през прозорците.

Гроня бе забелязала всички изпочупени парчета в стаята, онези счупени парчета, които се бях опитал да скрия от нея. И въпреки това не каза нищо за запуснатия вид на мястото или за Юън. Застана до Роуан и се взря в мен в очакване.

— Не знаех, че е той — казах, с напрегнат тон.

— Зная, лорд Ейдън. — Помислих си, че изпитва жал към мен, докато не склоних да я погледна, и видях, че в очите ѝ има нотка на съчувствие. — Роуан и аз не искаме да говорим за това — ще се държим, сякаш изобщо не сме го видели, ако смятате, че именно това е най-добре за вашия дом.

Исках да ѝ вярвам. И въпреки това знаех, че е твърде вероятно да запазва зловещата ми тайна в паметта си, за да я извади на бял свят в по-късен момент да ме разобличи.

— Как мога да Ви имам доверие? — запитах хрипливо, знаейки, че сутринта отминава, че би трябвало да сме на път, за да се срещнем с хората от дома Маккуин.

— Как някой от нас се доверява на когото и да е напоследък? — контрира тя. — Нека думата ми Ви бъде достатъчна.

Не бе отговорът, който търсех. Но после си спомних разговора ни от предишната вечер: как тя бе отклонила предположението ми, че семейство Дермот неотдавна са открили, че в кръвта им има следа от магия. Беше необосновано предчувствие и все пак само на тази косвена следа можех да разчитам.

Гроня също го знаеше. В позата ѝ имаше скованост, докато ме предизвикваше да повдигна отново въпроса.

По тази причина пътуването през този ден се оказа много дълго.

Докато стигнем до Лионес, времето се бе развалило. От запад ни връхлетя с тътен късна следобедна буря: всички бяхме подгизнали и смълчани, докато яздехме към замъка: пътят се бе превърнал почти в блато от всичкия дъжд и кал.

Погледът ми бе вперен в Бриена, докато минавахме през портите на замъка и най-накрая спряхме в кралския вътрешен двор. Наметалото ѝ на адепт беше обсипано с петънца от кал, от плитките в дългата ѝ кафява коса капеше дъжд и въпреки това тя се усмихваше, смееше се заедно с Гроня.

Изолда стоеше под арката на вътрешния двор въпреки дъжда, облечена в проста зелена рокля, с колан от преплетени нишки сребро на кръста. Камъкът на здрача висеше от шията ѝ сияещ в бурята, а червената ѝ коса бе прибрана назад в безброй малки плитки. Загледах как се усмихва, ръкувайки се с Гроня и Роуан, сякаш беше тяхна стара позната, а не жена, на която предстои да се възкачи на трона. У нея имаше някакво смирение, както и излъчване на загадъчност, и това ме накара да си спомня каква беше, когато бяхме деца, когато двамата с нея бяхме научили кои сме всъщност: че аз съм наследникът на Морган, а на нея е предопределено да стане северната кралица.

Тя беше тиха и кротка: от онези деца, които забелязват много повече, отколкото дават да се разбере. От онези деца, за които никой не подозира, че ще извадят оръжие. Поради това двамата с нея бързо се бяхме сприятелили и си бяхме създали традиция да подслушваме бащите си, когато се срещаха тайно веднъж годишно, за да обсъждат стратегии и планове да се завърнат у дома в Мевана.

— Искат да ме направят кралица, Тео — беше ми прошепнала Изолда ужасена.

Бях на единайсет, тя бе на тринайсет и седяхме в един дрешник и слушахме плановете на бащите си, ужасната им мъка по изгубената ни родина. Люк беше с нас, разбира се, отегчен до сълзи и оплакващ се заради топчетата нафталин. Но това беше моментът, когато всички осъзнахме… ако бащите ни успееха, Изолда щеше да бъде кралица.

— Трябваше да е сестра ми — бе продължила тя. — Не аз. Шей трябваше да бъде кралица.

По-голямата ѝ сестра, която бе загинала редом с майка си по време на първия бунт.

— Ще бъдеш най-великата кралица, която северът е виждал някога — бях ѝ казал.

И ето че бяхме тук сега, петнайсет години по-късно, застанали на кралска земя, в навечерието на коронацията ѝ.

Изолда сигурно беше прочела мислите ми, защото срещна погледа ми през дъжда и се усмихна.

— Няма да ни е от никаква полза, ако се простудите от този дъжд, лейди — казах.

Тя се засмя. Камъкът на здрача потрепна в ясносиньо и златно, сякаш почувства вълните на развеселеността ѝ.

— Забравяш, Ейдън, че владея магия, която подпомага изцеляването.

— Не забравям нищо — напомних ѝ, но се усмихвах, докато тръгвах редом с нея.

Последвахме другите: ботушите ни потракваха по влажния под.

— Как са нещата тук? — попитах тихо, докато продължавахме да навлизаме по-навътре в замъка, към крилото за гости.

— Спокойно е, макар че нямаше почти никакво време за почивка — отвърна кралицата точно толкова тихо, че гласовете ни да не стигат надалече. — Имам новини, които да споделя с всички ви. Казах на семейство Маккуин, че съм свикала среща, след като се освежите.

Спряхме, когато стигнахме до разклонение на коридора: от железни куки в стената висяха фенери. Чух хората от дома Маккуин и семейство Дермот: гласовете им заглъхнаха, когато продължиха към определените си стаи.

— Лейди Дермот помоли за разговор насаме с теб — промърморих, заслушан в капките дъжд, стичащи се от дрехите ми.

— Знам — отвърна Изолда. — Забелязах го в очите ѝ. Ще се погрижа това да стане на сутринта.

Исках да кажа още нещо, но се възпрях, спомняйки си, че в този замък има много уши, че не бива да разгласявам мислите си по коридорите.

— Вървете и се погрижете за себе си, лорд Морган — каза кралицата, а после добави весело: — Преди да се простудите и да съм принудена да Ви лекувам.

Изсумтях, но ѝ се поклоних, преструвайки се на победен, и забързах надолу по коридора към стаите си.

Изолда беше проявила предвидливост: вече бе поръчала да ми приготвят вана, а на масата имаше блюдо с освежителни закуски. Смъкнах подгизналите си дрехи и седнах в топлата вода, опитвайки се да подредя обърканите си мисли. Юън заемаше челно място в тях, което не бе изненадващо. Все още не бях решил какво да правя с него, дали да кажа на Изолда, че съм го подслонил, или не.

По време на пътуването бях измислил теория. Юън очевидно беше избягал в деня на бунта, най-вероятно когато започна нашата битка. Беше отишъл на север, търсейки безопасно място, където да се скрие. Беше се натъкнал на Брай и се бе настанил там за ден-два, преди да пристигна и да го намеря.

Не вярвах, че Юън е виновен в нещо друго, освен че се е опитал да оцелее.

И се помъчих да си представя какво би било да израсне като син на Деклан в такова ужасно семейство. Нима Юън не беше кожа и кости, сякаш не го хранеха редовно? Нима не се беше боял от мен, очаквайки да му наложа физическо наказание?

Дали го защитих? Дали се опълчих на баща му и го приех като един от своите? Можех ли искрено да обикна сина на врага си?

— Ще реша след срещата — изрекох на глас, сякаш се бях разделил на двама различни души и лявата ми половина трябваше да убеди дясната.

Измих се и излязох от водата: нямах чувството, че тежкото ми положение се е подобрило, докато се обличах в сините и сребристи цветове на дома Морган. Застанах до масата и хапнах малко плодове и хляб и именно тогава ме осени осъзнаването. Някъде под краката ми, на цели пластове дълбочина в този замък от стар камък и хоросан, семейство Ланън седяха в затъмнени килии, оковани във вериги и очакваха участта си. Някъде под краката ми седеше Деклан, дишаше, чакаше.

Вече не можех да ям.

Застанах пред огъня си и чаках, докато Бриена почука на вратата ми.

Люк и Журден бяха с нея, иначе щях да я дръпна в стаите си: щях да оставя пръстите си да се заплетат в косата ѝ и щях да ѝ разкажа тревогите си, всичките до една. Щях да я помоля да ми каже какво да правя, огъвайки се пред нея, сякаш тя беше огън, а аз бях желязо.

Тя ме гледаше със странен блясък в очите, когато тръгнахме заедно по коридора: знаех, че има въпроси за мен. А нямах дори миг, за да зашепна в ухото ѝ, да я помоля да дойде при мен тази вечер, защото Изолда и баща ѝ ни чакаха в залата на съвета.

Никога преди не бях влизал в тази стая. Беше осмоъгълно помещение без прозорци и затова ми се струваше тъмно, докато не забелязах, че стените са облицовани с блещукаща мозайка. Камъчетата улавяха светлината на огъня, създавайки илюзията, че стените дишат, все едно бяха люспи на дракон. Не виждах тавана, но стаята ми се струваше безкрайна, сякаш продължаваше нагоре в звездите.

Единствената мебелировка в стаята се състоеше от кръгла маса и подредени в кръг столове. А в центъра на масата пламтеше кръг от огън, за да хвърля светлина по лицата на всички събрани.

Седнах между Бриена и Журден. Люк беше от другата ѝ страна, следван от Изолда и баща ѝ, Брейдън Кавана. Ние бяхме най-близкото обкръжение на кралицата, най-доверените ѝ съветници и поддръжници.

— Трябва да кажа колко е хубаво да се събера отново с вас, любими мои приятели — поде Изолда нежно. — Надявам се, че изминалите две седмици са били радостни и че да се завърнете в домовете си и да съберете хората си, е било началото на вашето изцеляване и възстановяване. Преди всичко трябва да изкажа признателността си към всеки от вас, завръщащ се в Лионес, за това, че ми оказахте подкрепа и бяхте моите очи, за това, че ми помагате да се подготвя за този съдебен процес. Преди да започна с новините си, исках да ви дам възможност да споделите всякакви евентуални тревоги или мисли.

Журден започна, обобщавайки плановете ни да осигурим верността на хората за Изолда, и за това как вземаме предвид съюзите и съперничествата. Което по чудесен начин ми даде възможност да премина към темата за семейство Дермот.

— Наистина вярвам, че лейди Гроня ще Ви подкрепи — казах, като срещнах погледа на Изолда над пламъците. — Но за да Ви подготвя за разговора Ви с нея утре… семейство Дермот са били подложени на големи гонения от дома Халоран.

— Така и се опасявах — каза Изолда с въздишка. — Признавам, че съм много несигурна какво наказание трябва да бъде наложено на поддръжниците на Ланън.

— Като говорим за това — обади се Бриена, — по време на пътуването си насам направих едно откритие, благодарение на лейди Гроня.

Вниманието ми се измести към нея. Много се бях чудил какво са обсъждали жените по време на ездата.

— Ще бъде ли възможно да внесете гербовете на домовете Ланън, Каран, Халоран и Аленах?

Веждите на Изолда се вдигнаха изненадано:

— Да. Висят в тронната зала.

Изчакахме, докато Изолда помоли един слуга да внесе знамената. Щом бяха положени на масата, Бриена се изправи, проследявайки с върха на пръста си бродираното изображение. Гербът на дома беше в центъра — рис за Ланън, скачащ елен за Аленах, дива коза за Халоран, есетра за дома Каран. Следваха изображенията върху щитовете, последвани от типичния кръг флора, преплетен с по-дребна фауна.

— Ето го — прошепна Бриена: пръстът ѝ се спря върху нещо. Петимата се изправихме и се надвесихме над масата, за да видим от какво е приковано вниманието ѝ. — Всички имат знака, както каза лейди Гроня. Полумесец.

Най-сетне го видях, скрит сред цветята на герба на Халоран.

Бриена започна да ни разказва за разговора си с лейди Гроня, а аз просто стоях и се взирах в нея, удивен, че е усвоила това знание така леко и плавно.

— Това е невероятно — промърмори кралицата, изучаваща герба на Каран, откривайки скрития полумесец. — Не мога дори бегло да ви опиша колко важно ще бъде това за нас в идните дни.

— Сблъскахте ли се с някаква опозиция, лейди? — попитах. Това беше въпросът, който всички се ужасявахме да зададем.

Бриена сгъна знамената и ги пусна безцеремонно на пода. После заехме отново местата си, чакайки кралицата да заговори.

— Не открито — каза Изолда, а баща ѝ посегна към ръката ѝ. Тя хвърли поглед към Брейдън и видях тъга в очите и на двамата. — Открих, че домът Кавана е унищожен от Гилрой Ланън. Не вярвам да има други оцелели Кавана.

Сред нас мигновено настъпи униние, потапяйки ни в дълбока скръб. С периферното си зрение видях как Бриена преплете пръсти в скута си толкова силно, че побеляха.

— Изолда… — прошепна Журден, с треперещ глас.

— Трудно беше да приема тази истина — каза кралицата и затвори очи за миг. — Гилрой е водил регистър на всички животи, които е отнел. В списъка има толкова много имена. Не много време след първия неуспешен бунт кралят изпратил войници в територията на Кавана, опожарявайки до основи повечето градове и села. Разказвали са ми, че е останала само пепел и овъглени развалини. Там не е останало нищо, при което да се върна. Но единствената ми надежда е, че навярно има други Кавана, които още се укриват. И че може би щом семейство Ланън вече ги няма, те ще се появят и ще се обединят отново с мен и баща ми.

Безпомощно си помислих за семейство Дермот, за подозренията си. Че у тях има искрица от дома Кавана — и въпреки това не казах нищо. Гроня трябваше да сподели това с кралицата, не аз. Но то ми даде надежда, че възстановяването все още е възможно за Изолда, за баща ѝ и за техните хора.

— Сега, към втория въпрос на дневен ред — каза Изолда. — Един от членовете на дома Ланън липсва.

До мен, Журден се сепна:

— Кой?

— Синът на Деклан, Юън — отвърна Изолда. — Така и не го открихме след нападението.

— Той е само едно момче — каза Брейдън Кавана, когато дъщеря му млъкна. — Смятаме, че се крие някъде в Лионес.

Не, предположението ти дори не се доближава до истината — заблъска кръвта във вените ми. Започвах да се вцепенявам, мислите ми се въртяха в кръг. Говори — крещеше една мисъл, а след това я поглъщаше друга: Запази мълчание. И така седях там, неподвижен, неподатлив.

— Имало ли е опити да го открият? — попита Люк все още зяпнал.

— Търсихме, но много дискретно — отвърна Изолда. — Когато осъзнах, че ни липсва един Ланън, реших, че това трябва да се премълчи. Ето защо едва сега споделям това с всички вас и защо дори не смятах за надеждно да ви изпратя новината чрез писмо. Никой освен нас не трябва да знае, че синът е изчезнал, тъй като това може да одързости поддръжниците на Гилрой.

— Имате ли доверие на слугите тук? — попита бързо Журден. — Някой тук дал ли Ви е повод за съмнение или безпокойство?

— Създадох си много предана стража в лицето на мъжете и жените на лорд Бърк — каза Изолда. — Огромна част от слугите в този замък излязоха напред и ми се заклеха във вярност. Освен това много от тях свидетелстваха и макар да знам, че част от казаното може и да не е изцяло надеждно, смятам, че разказите на всички говорят за едно и също. Всички предоставят доказателства, че Гилрой Ланън жестоко е потискал хората тук.

Никой от нас не проговори. И колко силно бе усещането, че тъмнината сякаш се прокрадва над нас.

— Всичко това означава — продължи Изолда, като погледна Бриена, сякаш черпеше сила и кураж от нея, — че има огромен списък с оплаквания срещу дома Ланън като цяло, не само ограничен до бившия крал. Съпругата му, Уна, също е участвала в изтезания и побоища, както и синът им, принц Деклан. Баща ми и аз събрахме оплакванията точно както сте направили вие, и не се съмнявам, че този списък ще продължи да расте, докато още хора проговарят. Че няма да има надежда за това семейство.

— Нима казвате, лейди — вметна Журден внимателно, — че няма нужда да изправяме семейство Ланън на съд?

— Не, милорд — отвърна Изолда. — Спрямо тях ще бъдат изпълнени формалностите по провеждане на процес, за да се приключи с това и да бъде въздадено правосъдие. Искаме да се отличим с това, че излизаме от мрака на Ланън, като се превърнем в ера на светлина.

Стаята беше притихнала. Люк беше този, който наруши тишината:

— Срещу тях ще бъдат изпълнени формалностите?

— Гласът на хората, а не моят, е този, който трябва да бъде чут — каза кралицата. Лицето ѝ бе станало бледо като кост. — А хората вече решиха съдбата на семейство Ланън.

И разбрах какво се кани да каже. Разбрах какво се задава, защото това беше история, това бяха горчивите дялове, както го наричаха старите балади, така се постъпваше в Мевана. Нима не бях изказал подобна мисъл пред Журден, Люк и Бриена преди много вечери, когато бяхме започнали да планираме втория етап от революцията си?

И въпреки това се почувствах зашеметен, докато го чаках.

В погледа на Изолда имаше тъмен пламък: милостта срещаше справедливостта, двайсет и пет години на укриване и мрак и ужас, двайсет и пет години на мъртви майки и мъртви сестри, на погубени домове и хора, на животи, които никога не можеха да бъдат върнати обратно.

Но как започваха да се разпадат на части нещата, когато врагът ти вече не бе просто име, а лице, глас, малко момче с червена коса.

Изолда погледна право към мен, сякаш долавяше, че в мен се води вътрешен конфликт, че се измъчвам между желанието да ѝ кажа и желанието да скрия момчето…

— Цялото семейство Ланън трябва да бъде екзекутирано.

Тринайсет Среднощни недоумения Бриена

Три дни до съдебния процес

След като срещата ни приключи, Изолда ме придружи обратно до стаите ми. Седнахме пред огъня в огнището ми, слушайки как бурята шиба прозорците.

— Знам, че си уморена от целодневното пътуване, затова ще бъда кратка — каза Изолда. — Но много силно исках да поговоря с теб за няколко неща. Главно за коронацията. Знам, че цялото ни внимание е съсредоточено върху процеса, но коронацията е само след няколко седмици и имам нужда от помощ с планирането ѝ.

— Разбира се. — Посегнах за раницата си и извадих пособията си за писане. Докато кралицата излагаше идеите си, аз ги записвах и се опитвах да ги подредя. Картие ми беше разказал веднъж, че кралиците на Мевана винаги били короновани в гората, и точно щях да споделя това, когато чух тропот зад прозореца. Изолда се вцепени. Покоите ми бяха разделени на две стаи: едната — за посетители, където седяхме, и една — за спалня: оттам идваше шумът.

— Какво беше това? — Оставих настрана хартията и перодръжката си и се надигнах от стола си: трясъкът се разнесе отново по-силно. Почти звучеше, сякаш някой се опитва да отвори прозореца на спалнята…

Посегнах за меча си, който лежеше прибран в ножница на дивана, а Изолда измъкна кама от ботуша си.

— Стойте зад мен — прошепнах ѝ, когато се изправи.

Кралицата ме последва в тъмнината на спалнята ми: стоманата на оръжията ни улови проблясъка на мълния.

Видях го веднага — прозорецът беше отворен и се тряскаше от порива на бурята, а дъждът плискаше по перваза и пода. В стаята имаше някой: дочух тежкото му задъхано дишане, когато пристъпих по-навътре в тъмнината. Когато раздвоената мълния блесна отново, сребристият цвят очерта силуета на дребна фигура, приведена до леглото, точно пред краката ми. Момче с чорлава червена коса.

— Томас? — промълвих, удивена.

— Мистрес Бриена! Моля… моля Ви, не ме убивайте.

Мигновено прибрах меча в ножницата и протегнах ръка към момчето.

— Лейди Изолда? Ще донесете ли светлина в стаята?

Тя пристъпи в съседната стая и донесе оттам един свещник, като остави светлината да падне върху момчето. Не каза нищо, докато аз се втурнах да затворя резето на прозореца и едва не се подхлъзнах по пода. За миг примижах срещу дъжда и надзърнах надолу по стената на замъка, преди да затворя разделеното с вертикална колона стъкло, за да не влиза бурята.

— В името на всички светци, Томас. Как се промъкна тук горе? — попитах, като се обърнах да го погледна.

Не се изненадах, че беше омаян от Изолда, от Камъка на здрача, който проблясваше на гърдите ѝ.

— Томас? — настоях и той най-сетне ме чу и хвърли поглед назад към мен с разширени, кървясали очи. — Лорд Ейдън знае ли, че си тук?

Той застина. За момент си помислих, че ще хукне вън от стаята.

Приближих се до него бавно и посегнах да го хвана за ръка. Беше толкова слаб, толкова дребен за момче на неговата възраст. Почувствах как гърлото ми се свива, но се усмихнах, за да му помогна да успокои ума си.

— Защо не те преоблечем в сухи дрехи? Страхувам се, че засега ще трябва да е някоя от ризите ми. Ще ти стои като туника. Това ще свърши ли работа?

Той огледа подгизналите си, опръскани с кал дрехи. Дрехите, които Картие му бе дал, в синия цвят на дома Морган. По него имаше полепнали сламки и семена, сякаш се бе крил в задната част на някоя каруца.

— Да, мистрес Бриена.

— Много добре — казах ведро и се приближих към гардероба си. Бях донесла няколко рокли, копринени бричове, две ленени ризи, наметалото си и обточено с вълна късо кожено палто. Избрах една от ризите и я занесох на Томас, като я положих на леглото си. — Искам да се преоблечеш в това. С лейди Изолда ще изчакаме ей тук, точно пред вратата.

Томас придоби вид, сякаш би предпочел да се спаружи, вместо да носи моите дрехи. За щастие обаче, не ми създаде проблеми. Неохотно се подчини, изтупвайки сламките от мокрите си и изцапани дрехи.

— И предполагам, че си гладен? — попитах. — Какво ще кажеш за купичка супа и чаша сайдер?

— Би ми харесало, мистрес Бриена — каза Томас.

— Хубаво. Ела при нас в съседната стая, когато си готов.

Двете с Изолда излязохме от стаята. Тихо затворих вратата, за да може Томас да се преоблече, и точно се канех да повикам някоя прислужница, за да донесе поднос с вечеря, когато почувствах как пръстите на Изолда се сключват около ръката ми и ме задържат до нея.

— Бриена — изрече хрипливо кралицата. — Кое е това момче?

Взрях се в нея: само един дъх делеше лицата ни. И именно тогава го видях: подозрението в очите ѝ, смесица от неверие и горчивина.

— Не — прошепнах в отговор. — Не, не може да бъде…

Парченцата започнаха да се съединяват, да се наместват.

Сирак, настанил се тайно в Брай. Фактът, че Картие нямаше представа откъде идва момчето, кое е то всъщност.

Но Картие не би подслонил доброволно един Ланън. Не можеше да е знаел, че Томас е Юън, че е синът на Деклан.

Поех си въздух, за да изрека това, но дръжката на бравата изтрака и двете с кралицата се отдръпнахме една от друга. Придадохме на лицата си любезно неутрално изражение, макар че сърцата и на двете ни биеха гръмко в гърдите.

Позвъних да повикам прислужница, за да поръчам вечеря за Томас, и когато се извърнах от главната врата, той вече беше влязъл в приемната зала, опитвайки се да прикрие куцането си.

— Наранен ли си? — попита Изолда, когато също го забеляза.

Томас седна на ръба на дивана, без да отговори.

Запитах се дали Изолда ще го излекува. Би ли излекувала доброволно детето на врага си? Детето, което така вбесяващо ѝ се беше измъквало и ѝ бе причинило безсънни нощи?

Тя коленичи пред него:

— Може ли да погледна крака ти, Томас?

Той се поколеба: знаеше точно коя е тя. Как можеше да не знае? Кралицата, съборила семейството му от власт, бе коленичила пред него. Затаих дъх и потиснах успокояващите думи, с които исках да му кажа да ѝ се довери: знаех, че трябва да вземе това решение сам.

Най-накрая той склони и кимна в знак на съгласие.

Застанах до огъня и загледах как Изолда изхлузи ботушите му и ръцете ѝ внимателно посегнаха към порязаното място на крака му.

— А, изглежда, че си разтегнал шевовете — каза тя. — Кърви доста. Мога да излекувам това, Томас.

— Вие… как? — попита Томас и сбърчи нос. — С още шевове ли?

— Не с шевове. С моята магия.

— Не. — Той се дръпна от нея. — Не, не. Моят татко… моят татко казва, че магията е зло.

Изолда още беше на колене до него. Но знаех, че усеща шока от думите му, сякаш беше хвърлил кал в лицето ѝ.

— Татко ти много ли знае за магията? — попита внимателно тя.

Томас скръсти ръце, като ме гледаше, сякаш бях начинът му да се измъкне от това. Пристъпих по-близо и седнах до него на дивана, за да взема студената му ръка в своята. Забелязах, че от стъпалото му капе кръв по пода и беше покапала и по роклята на Изолда.

— Преди няколко седмици — подех меко, — аз също бях наранена. Имах рана на ръката. — Разбира се, не споменах, че тази рана бе от стрела, която Гилрой Ланън бе наредил да изстрелят по мен в началото на битката на нашия бунт. — Изолда използва магията си, за да ме изцели. И знаеш ли какво? Не болеше ни най-малко. Усещането беше като от полъх на слънчева светлина по кожата ми. И бях много признателна за това или в противен случай ръката ми щеше още да е слаба и щеше да ме боли.

Томас впери поглед надолу към дрехите си: ризата ми стигаше почти до коленете му. По краката му имаше няколко натъртвания, които бавно зарастваха, и няколко белега накръст по кожата му. Изолда също ги видя и ненавистта в очите ѝ отпреди миг се стопи и се превърна в тъга.

— Ако дамата ме излекува — каза Томас, като вдигна поглед към моя, — ще бъда ли опетнен?

— Не, ни най-малко — отвърнах, питайки се какво има предвид с опетнен. — Но ако се безпокоиш за това… погледни ме. Мислиш ли, че съм опетнена?

Томас поклати глава:

— Не, мистрес. Харесвам Ви.

Усмихнах се.

— И аз те харесвам, Томас.

Той задъвка устната си и хвърли поглед обратно към Изолда.

— Аз… бих искал да ме излекувате, лейди.

Изолда протегна ръце и Томас внимателно положи стъпалото си в пръстите ѝ. Стисна по-здраво ръката ми: почувствах напрежението в тялото му, вдишванията и издишванията му подскачаха като камъчета по вода, докато я гледаше как полага длан върху свода на стъпалото му. Сигурно очакваше болка, защото когато Изолда свали ръце, той примигна към нея изненадан.

— Направихте ли го? — попита.

Изолда се усмихна на почудата му:

— Да. Кракът ти е излекуван.

Той ме пусна, за да улови стъпалото си, да го обърне навътре, за да може да го огледа. Нямаше и помен от кръв, нито следа от шевовете му. Имаше само розов белег като доказателство, че там е имало рана.

— Но аз не почувствах нищичко! — възкликна той.

— Казах ти, че няма да боли — обадих се и прибрах зад ухото му измъкнал се кичур.

Тримата се умълчахме: Томас и аз — все още седнали един до друг, Изолда — все още коленичила пред нас: бурята още бушуваше зад прозорците. Докато Томас продължаваше да докосва удивено крака си, аз погледнах Изолда в очите.

Исках да узная какво мисли, какво смята да прави.

Тя сведе поглед към петната от кръв по роклята си, издавайки за миг смущението си.

Не бяхме напълно сигурни, че това е синът на Деклан. Въпреки че нещо в сърцето ми подсказваше, че е така.

— Мистрес Бриена? — наруши мълчанието Томас. — Това ли е камъкът, за който ми разправяхте? Онзи, който сте изровили изпод едно дърво? — Той свенливо посочи към Камъка на здрача и аз отчасти изпитах облекчение от разсейването.

— Да. Това е той — отвърнах точно като се чу почукване по вратата.

Изолда вече се бе изправила, преди аз дори да успея да помисля да помръдна.

— Обзалагам се, че това е вечерята ти, Томас — каза тя възможно най-бодро, но видях предупреждението в очите ѝ.

Не позволявай никой да го види, каза ми погледът ѝ, докато крачеше към вратата.

— Хайде, нека те заведа в спалнята — прошепнах на Томас. — Можеш да ядеш в леглото. — Небрежно го въведох в съседната стая, откъдето главната врата не се виждаше, и отдръпнах купчина завивки.

— Но това е Вашето легло — възрази той.

— Ще спя в другата стая. Хайде, Томас. В леглото. — Почти го вдигнах и го тръснах върху дюшека.

— Никога не съм спал в толкова голямо легло — каза той и се заизвива. — Толкова е меко!

Невинността му почти ме разплака. Прииска ми се да го попитам в какви легла е спал. Ако е бил принц, не би ли трябвало да има най-доброто?

Може би грешахме. Може би наистина беше просто сирак без капчица от кръвта на Ланън във вените си.

От цялото си сърце исках да е така.

Изолда се върна с поднос, върху който имаше супа, хляб с масло и калаена чаша сайдер. Остави го внимателно пред него и очите на Томас се разшириха при вида на щедрата порция. Започна да тъпче храна в устата си, твърде зает да яде, за да обръща някакво внимание на Изолда и мен.

Последвах кралицата до приемната зала, точно достатъчно далече, за да не ни вижда Томас. Застанахме една срещу друга: тя приличаше на пламък с кестенявата си коса и проблясващия камък, а аз бях като сянка, с тъмните си плитки и нарастващия си ужас.

— Имам нужда да разбера какво прави той тук, дали наистина е този, за когото го смятаме — прошепна Изолда. — Можеш ли да поговориш повече с него, да получиш потвърждение?

— Да, разбира се — отвърнах.

— Трябва да го държиш скрит, Бриена. Ако го открият… няма да имам друг избор, освен да го окова във вериги в тъмницата.

Кимнах, но нещо ме глождеше. Дадох си един миг да овладея гласа си, преди да я попитам:

— А Картие?

Изолда въздъхна и разтърка челото си:

— Какво за Ейдън?

Тя не знаеше. Разбира се, че нямаше да знае.

— Картие се грижеше за него в замъка Брай, мислейки, че е сирак от дома Морган.

За миг кралицата мълчеше, с ръце на кръста: започна да се прегърбва, сякаш току-що бях положила на плещите ѝ каменен блок.

— Привързал ли се е към момчето?

— Да.

— Ако мислиш, че Ейдън ще се съпротивлява на окончателното ми решение, тогава скрий това от него.

Опитах се да си представя какъв ще е съдебният процес, как ще се развие. Опитах се да си представя какво щеше да направи Картие, ако Томас неочаквано бъдеше изведен на ешафода след цялото това време, през което бе смятал, че Томас е в безопасност в Брай. Фактът, че Картие щеше да бъде принуден да прецени дали Томас заслужава да остане жив, а дори тогава… нямаше да е достатъчно, ако народът на Мевана искаше момчето да бъде екзекутирано.

— Твърде много ли искам от теб, Бриена? — прошепна кротко кралицата.

Срещнах погледа ѝ:

— Не, лейди.

Тя трябваше да е на първо място. И трябваше да я подкрепя, каквото и да беше решението ѝ.

— Открий истинската самоличност на момчето — каза тя. — Тази вечер, ако е възможно. А после ми съобщи истината утре сутринта.

Кимнах: поклоних ѝ се с ръка на сърцето, за да покажа пълното си покорство.

Но Изолда докосна лицето ми: улови брадичката ми под върховете на пръстите си, за да повдигне очите ми обратно нагоре към светлината, към нея. Запитах се дали Камъкът на здрача се отразява в погледа ми, отразява се в изражението ми.

— Имам ти доверие, Бриена, повече, отколкото на всеки друг.

Признанието ѝ ме трогна и въпреки това преглътнах емоцията, оставих я да се уталожи някъде по-дълбоко в мен, където нямаше да прерасне в гордост.

Именно тогава разбрах в какво ме оформя: че се превръщах в нейната дясна ръка, че ставах неин съветник: роля, която Брендан Аленах някога бе изпълнявал за Гилрой Ланън.

Иронията на всичко това ме остави без дъх.

Пръстите на Изолда се отместиха и тя си тръгна, тиха и бърза като последното късче слънчева светлина по здрач.

Сега бяхме само аз и Томас и огромен океан от въпроси между нас.

Томас беше изгребал купичката със супа до дъно и облизваше маслото от пръстите си, когато влязох обратно в спалнята, носейки със себе си втори свещник. Седнах до него на ръба на леглото, обмисляйки въпроси.

— Ще кажете ли на лорд Ейдън, че съм тук? — попита той с мрачен тон.

Пригладих гънките на завивката, проследявайки нишките с върховете на пръстите си.

— Мисля, че имам нужда да узная защо си тук, Томас. — Замълчах за миг и се взрях в него, като чаках да ме погледне. — Сигурна съм, че лорд Ейдън ти е казал да останеш в Брай. Затова точно сега се опитвам да разбера защо дойде в Лионес независимо от казаното от него. Защо пропълзя по стената на един замък и се вмъкна през прозорец.

Той мълчеше, неспособен да издържи на погледа ми.

Започнах да усещам как по гърба ми се стичат струйки пот. Но не отместих поглед от него: очите ми бяха приковани върху лицето му и бавно откриваха прилики с членовете на дома Ланън в чертите му… Имаше кестенява коса, което беше необичайно, но очите му бяха небесносини, като на всички членове на дома Ланън, които бях срещала, а чертите му бяха аристократично оформени.

Томас се канеше да заговори, когато по вратата ми се разнесе далечно почукване. Знаех кой е и това ме изпълни с такава скръб и копнеж, та изпитах чувството, че в сърцето ми бушува битка.

— Томас? — прошепнах. — Искам да останеш тук. Не мърдай. Не издавай звук, разбираш ли?

Той само кимна: лицето му побеля като платно.

Надигнах се от дюшека и затворих вратата на спалнята зад себе си. Треперех, докато вървях: подгъвът на роклята ми се влачеше по пода.

Вратата изскърца под ръката ми: открехнах я съвсем леко. Хладният въздух на коридорите се надигна в лицето ми.

Там стоеше Картие, подпирайки се с рамо на горния праг на вратата ми, с поглед, прикован върху моя, с лице, почти скрито в сенките. Но видях проблясването в очите му, като жарава, тлееща в тъмнината, при вида ми.

— Може ли да вляза? — попита той.

Би трябвало да му кажа да се върне по-късно. Би трябвало да му кажа, че съм изтощена. Би трябвало да направя всичко, за да го възпра да влезе в покоите ми.

И въпреки това начинът, по който стоеше, начинът, по който дишаше… сякаш под дрехите си имаше рана.

Отворих широко вратата и той отиде до огъня. Изчака, докато затворих и пуснах резето на вратата и отидох при него на светло.

— Всичко ли е наред с кралицата? — попита, като оглеждаше лицето ми.

— Да.

Той продължи да се взира в мен още миг, сякаш истината щеше да промени изражението ми.

Бавно вдигнах ръка и прокарах кокалчетата на пръстите си по златистата му брада, изненадана колко е груба.

— Ядосан ли си ми? — прошепнах.

Той затвори очи, сякаш докосването ми му причиняваше болка.

— Как можа да си помислиш подобно нещо?

— Почти не ме погледна по време на цялото пътуване.

Очите на Картие се отвориха. Точно щях да сваля ръката си, но той я улови със своята и я притисна към лицето си.

— Бриена, почти не можех да отместя очи от теб. Защо според теб се принудих да яздя пред теб?

Ръката му, която държеше моята, се отмести. Прокара пръсти по цялата дължина на ръката ми, нагоре до рамото, после надолу, надолу по гърба ми, и спря на талията ми: дочух как коприната на роклята ми прошумоля под докосването му и сега аз затворих очи.

— Макар да ми се струва, че сега ти избягваш да ме гледаш — каза той.

— Не избягвам — отвърнах: гласът ми беше само дрезгаво хриптене. Но очите ми още бяха затворени и още треперех от тежестта на тази нощ. Той можеше да го почувства: пръстите му се разпериха върху талията ми, върху ребрата ми.

— Бриена. Тревожи ли те нещо?

— Защо закъсня тази сутрин? — Въпросът излетя като стрела с много по-остър тон, отколкото възнамерявах.

Когато той не каза нищо, отворих очи.

— Закъснях — каза Картие и ръката му се смъкна от мен, — защото най-накрая открих на кого принадлежи Томас. И именно затова дойдох при теб тази вечер. Защото не мога да понеса това сам.

Стоях там и го зяпах: сърцето ми се преобърна. Това беше последното нещо, което очаквах да каже.

Най-накрая проумях студенината му, празното изражение в очите му. Той знаеше, че Томас е Ланън, че без да знае, го е укривал. Не знаех дали би трябвало да изпитвам облекчение от факта, че Картие знае най-тежката част от разкритието.

— На кого принадлежи? — насилих се да попитам, потривайки с ръка яката си, сякаш можех да успокоя полуделия си пулс.

Зад вратата на спалнята ми се разнесе дрънчене, звук от преобърната купа. Томас сигурно беше подслушвал. Наложи се да сподавя една ругатня: в каква злощастна каша се беше превърнала тази нощ.

Картие се вцепени, очите му се стрелнаха към вратата ми.

А аз можех само да стоя там, чувствайки се сякаш току-що бях уловена в паяжина.

— Кралицата още ли е тук? — попита той предпазливо: погледът му се върна към моя. Питаше, но знаеше, че това не е Изолда. А аз не можех да го излъжа.

— Не.

— Кой е в спалнята ти? — прошепна Картие.

Съдбата сигурно беше решила, че тази среща трябва да се случи. Поех си дълбоко дъх и опрях ръце на гърдите му.

Можех да почувствам как сърцето му блъска в гърдите също толкова силно, колкото моето. Раната, която беше вътре в него — сега разбирах и се ненавиждах за това, че се готвех да я направя още по-дълбока.

— Ще се ядосаш, Картие — започнах. — Трябва да се закълнеш, че няма да дадеш израз на гнева, че ще бъдеш спокоен.

Ръцете му бяха като лед, когато улови пръстите ми и ги отдръпна от сърцето си.

— Кой е в спалнята ти, Бриена? — попита отново.

Не можех да отговоря гласно. Преплетох пръсти с неговите и го поведох към спалнята си, отваряйки вратата.

Там беше Томас, приклекнал на пода. Беше се устремил към прозореца, подносът от вечерята му бе преобърнат.

Картие се закова на място при вида му:

— Томас?

— Милорд, моля Ви, не ми се сърдете! — избъбри Томас. — Трябваше да дойда. Опитах се да Ви кажа, че трябва да дойда, а Вие не искахте да ме изслушате.

Погледнах Томас с широко отворени очи, за да го предупредя. Това не беше начинът да смекчи сърцето на Картие. Томас хвърли поглед от Картие към мен, а после обратно към Картие, сякаш не беше сигурен кой от нас ще го спаси.

И макар да чувствах сковаността у Картие, шока и гнева, той пристъпи напред с въздишка и седна на ръба на леглото ми.

— Ела тук, момче.

Томас се върна до леглото, влачейки крака, победен, когато седна до Картие. Аз продължавах да стоя на прага, сякаш се намирах на границата между два различни свята, които всеки момент щяха да се сблъскат.

— Защо имаше нужда да дойдеш с мен? — попита тихо Картие.

Томас се поколеба, а после каза:

— Защото съм ваш вестоносец.

— Има ли друга причина, Томас? Някоя, която се страхуваш да ми кажеш?

— Нееее.

Картие потри ръце и разбрах, че изпитва истинска агония, размишлявайки за това.

— Томас, искам да ми се довериш. Моля те, момче. Кажи ми истината, за да знам как да ти помогна.

Томас мълчеше. Зачопли завивката, а после измънка:

— Но Вие няма да ме харесвате повече.

— Томас — каза Картие толкова тихо, та разбрах, че думите му причиняват болка, — няма нищо, което би могъл да направиш, за да ме накара да не те харесвам.

— Мога ли все още да бъда Ваш вестоносец, ако Ви кажа истината?

Картие срещна погледа ми. Не знаеше, че Изолда знае, че Томас е тук. И ако Картие кажеше да, щеше да излъже Томас. Не той беше човекът, който да гарантира за живота на Томас: а Томас, по заобиколен начин, молеше именно за това. Но ако Картие кажеше не, Томас най-вероятно щеше да откаже да му се довери.

— Обещавам, Томас — каза той и погледна момчето. Почти не можех да дишам, докато го слушах как дава тази клетва. — Винаги ще бъдеш мой вестоносец, докато искаш да бъдеш.

Картие искаше Томас да оцелее, да се изплъзне от съдебния процес.

И ако поискаше от мен да му помогна да скрие Томас от кралицата… щеше да ми се наложи да му се противопоставя. Чувствах се разкъсвана между двамата и се наложи да вляза по-навътре в стаята и да седна в един стол, неспособна да стоя права.

— Исках да дойда с Вас, защото сестра ми е тук — призна Томас шепнешком.

— Сестра ти?

— Да, милорд. Когато стана битката, той… искам да кажа, аз се опитах да ѝ кажа, да я убедя да дойде с мен. Защото знаех, че може да си имаме неприятности. Татко и дядо.

— Кои са баща ти и дядо ти, Томас? — попита Картие.

Безмълвно се напрегнах, с ръце, опрени на страничните облегалки: ноктите ми се забиха в дървото.

— Дядо ми е — беше — кралят — отвърна Томас, съкрушен. — Баща ми е принц Деклан. А името ми не е Томас. А Юън.

Почувствах как ме сковава мраз и не можах да потисна потреперването. Юън ме гледаше с огромни, скръбни очи.

— Мразите ли ме сега, мистрес Бриена?

Не можех да понеса това. Изправих се и се преместих от другата му страна, като взех ръката му в своята.

— Не, съвсем не, Юън. Ти си мой приятел и мисля, че си смело момче.

Това сякаш го утеши и той погледна обратно към Картие:

— Сестра ми е в тъмницата. Трябва да я измъкна.

Картие прокара неспокойно ръка през косата си. Знаех, че се мъчи да запази самообладание, да остане спокоен. Челюстта му бе стисната, което означаваше, че пресява възможните отговори.

— Как се казва сестра ти? — попитах кротко, за да дам на Картие още малко време да оформи отговора си.

— Кийла. По-голяма е от мен с две години. И се обзалагам, че Томас може да Ви помогне, милорд.

— А кой е истинският Томас, Юън? — попита Картие.

— Той е тан на дядо ми, но винаги е бил мил към мен — отвърна Юън. — Тъкмо той ми помогна да избягам по време на битката. Даде ми няколко медни монети и ми каза къде да отида: да отида на север, в замъка Брай и да се представя с неговото име, та никой да не разбере кой съм всъщност.

— В такъв случай къде мога да намеря Томас?

Юън сви рамене:

— Не зная, милорд. Предполагам, че може да е мъртъв, загинал по време на битката.

Размених предпазлив поглед с Картие. Ако тан Томас се беше сражавал срещу нас, наистина беше или мъртъв, или в тъмницата.

— Не мога да ти давам обещания, Юън — каза най-накрая Картие с напрегнат глас. — Сестра ти е задържана в тъмницата със семейството ти. Не зная колко мога да направя…

— Моля Ви, милорд! — избухна Юън. — Моля Ви, помогнете ѝ! Не искам да я убият!

— Шшт. — Опитах се да го успокоя, но Юън се измъкна със сила от ръцете ми и коленичи пред Картие.

— Моля Ви, лорд Ейдън — изрече умолително той. — Моля Ви. Никога повече няма да проявявам неподчинение към Вас, ако я спасите.

Картие посегна към ръцете на Юън и го издърпа обратно на крака. Сигурно беше осъзнал, че Юън вече не куца: взря се в босото стъпало на Юън, преди да се застави да вдигне поглед към момчето.

— Никога не е добре да даваме обещания, които не можем да спазим. И макар че не мога да се закълна, давам дума, че ще направя всичко, което мога, за да спася сестра ти. Стига ти да дадеш дума, че ще останеш в стаите ми скрит и тих, Юън. Никой не трябва да знае, че си тук.

Юън закима ожесточено.

— Давам думата си, милорд. Никой няма да узнае. Бива ме да се крия.

— Да, знам. — Картие въздъхна. — Е, отдавна вече трябваше да си в леглото. Трябва да дойдеш с мен в покоите ми.

Тримата се изправихме. И въпросите сигурно са личали ясно в очите ми, защото Картие помоли Юън да излезе от спалнята за момент.

— Смяташ, че е най-добре да остане в твоите стаи? — прошепнах, опитвайки се да скрия тревогата си. Исках да се доверя на Картие, но какво, ако той предпочетеше да скрие Юън? Какво щях да кажа на Изолда?

— Какво мислиш, Бриена? — Той пристъпи близо до мен, за да може да изкриви почти незабележимо устни и да шепне право в ухото ми. Гласът му стопли косата ми, когато попита: — Кралицата знае, че той е тук, нали?

— Иска да говори с мен за него утре сутринта — прошепнах в отговор. — За да потвърди кой е.

— Тогава нека го направя, Бриена.

Облегнах се назад, за да го погледна в очите.

— Мога да си представя, че Изолда води душевни борби, за да вземе решение тази вечер — продължи Картие: гласът му не беше много по-силен от леко бръмчене. — Какво да прави с детето на заклетия си враг.

— А ти какво би направил?

Той се взря в мен за миг, а после каза:

— Готов съм да направя всичко, каквото ми нареди. Тя е моя кралица. Но искам шанс да поговоря с нея за това, да я убедя така, както смятам за най-добре.

Не можех да го виня за това: да иска възможност да говори насаме с Изолда, да се опита да опази живота на Юън.

Нито пък можех да възпра сълзите, които напълниха очите ми. Не знаех откъде дойдоха, навярно от скрит извор в сърцето ми, извор, който тежкото положение на Юън току-що беше създало в мен.

Опитах се да се извърна, преди Картие да забележи, но той взе лицето ми в ръце и ме задържа пред себе си.

Една сълза се стече в тънка струйка по бузата ми. Картие я целуна, и начинът, по който ръцете му галеха косата ми, начинът, по който сърцето ми затуптя и се изпълни с възбуда… ако Юън не беше в съседната стая, не знам какво щеше да се случи между нас, макар че можех да си представя. Вече си го бях представяла.

Когато той ме погледна, видях в очите му същото: това неутолимо желание между нас да не стои нищо, освен нощта, звездите над нас, които прогаряха тайни в зората.

И въпреки това реалността бе като плисване на студена вода в лицето ми. Защото ето ни тук с дете от дома Ланън между нас, с надвиснал над нас съдебен процес, с очакваща ни несигурност.

Запитах се дали някога ще има време за мен и него.

— Лека нощ, Картие — прошепнах.

Той си тръгна без нито дума повече, веднага щом се увери, че коридорът е пуст, с Юън в сянката му.

И внезапно останах сама.

Четиринайсет Веднъж Ланън, завинаги Ланън Картие

Два дни до процеса

Онази нощ не спах. Отстъпих леглото на Юън, а аз се изпънах на дивана и гледах как огънят догаря до жарава и мислих до късно през нощта. Мислех си какво ще кажа на Изолда, как да я убедя да остави това дете живо. А после вече не ставаше дума само за Юън: а вече и за Кийла.

А до процеса оставаха само два дни.

Когато изгря зората, вече знаех, че трябва да говоря с Изолда, а после да разговарям с Кийла в тъмницата.

Посетих кралицата в средата на сутринта, след като се уверих, че Юън ще стои кротко в стаите ми с купичка овесена каша и една книга, която бях избрал от библиотеката.

— Но аз не мога да чета, милорд — беше се оплакал Юън при вида на масивната книга.

Думите на момчето ми причиниха такава болка, сякаш беше забило кама в стомаха ми.

— Тогава разглеждай картинките — бях отговорил и бързо си бях тръгнал, преди да задам още въпроси, целящи да науча нещо за детството му.

Биеше ли те баща ти, Юън? Дядо ти гладен ли те държеше? Затова ли не обичаш да бъдеш сам в тъмното? Защо никога не са те учили да четеш?

Чаках да се срещна с Изолда в солария на кралицата — помещение, от което все още премахваха следите от присъствието на Ланън. Сега стените бяха голи — преди бяха отрупани с разклонени еленови рога и окачени животински глави — и се запитах дали кралицата ще поръча на тъкачките на Журден да изтъкат гоблени за украса на стените.

— Искали сте да говорите с мен?

Обърнах се и видях Изолда да влиза в помещението.

— Да, лейди.

— Всъщност току-що се върнах от друга среща на четири очи — каза кралицата и пристъпи няколко крачки по-близо. — С лейди Гроня.

— О? В такъв случай вярвам, че срещата е минала добре?

Изолда се усмихна:

— Да.

— И тя съгласи ли се да Ви подкрепи напълно?

— Всъщност не разговаряхме за подкрепа или съюзи.

— Наистина ли? — Не можах да скрия изненадата си. И макар че исках да узная подробностите, това не беше мое право, затова не попитах.

Но когато погледнах Изолда, в светлината на очите ѝ видях огъня на тайни, блестящата светлина от дракон, който бълва пламъци върху златното си съкровище. Навярно щях да науча истината в идните месеци.

— Моля те, кажи ми какво ти се върти в ума, Ейдън.

— Бих искал да помоля за достъп до тъмницата, за да разговарям с няколко души от дома Ланън.

Усмивката ѝ се стопи, закачливото изражение помръкна.

— Мога ли да попитам с кои членове на дома Ланън възнамеряваш да говориш?

— Кийла.

— Принцесата? Боя се, че самата аз се опитах да говоря с нея, Ейдън. Девойката не желае да говори.

— Въпреки това бих искал да опитам — казах. — Надявах се също и да говоря с един тан на Ланън, който се представя под името Томас. Той в тъмницата ли е?

— Да, задържан е.

Поех си дълбоко дъх и събрах кураж да добавя:

— И трябва да говоря с Деклан.

Кралицата не каза нищо и хвърли поглед към стената с прозорци. Бурята най-сетне беше отминала, оставяйки след себе си слаба слънчева светлина и мека пръст, но скоро облаците щяха да се разкъсат и щяхме да видим небето отново.

Изолда тръгна бавно към прозорците: пурпурният цвят на роклята ѝ хвърляше отразени отблясъци по наклонените стъкла, докато стоеше и се взираше към град Лионес. Косата ѝ беше в по-тъмен нюанс на червеното от тази на Юън: беше я прибрала назад с обикновена панделка, къдриците ѝ бяха като щит на гърба ѝ.

— Не искам да обезглавявам Кийла Ланън — каза кралицата. — Тя е само едно момиче и е ужасена. Искам да остане жива, да се изцели, да порасне и да се превърне в красива млада жена. Но истината по въпроса е… че хората ще настояват за кръвта на всички от дома Ланън. И ако оставя внуците живи, тогава какво ще стане, ако семената на омразата покълнат в тях заради това че са последните от рода си? Дали другите домове ще ги приемат, или ще ги намразят и изолират? Ще намерят ли място някъде? Ще прерасне ли гневът в нещо по-мрачно, обричайки ни да се изправим пред нова война след десетилетия?

Когато замълча, отидох и застанах до нея.

— Страховете Ви са основателни, лейди — казах. — Изпитвам ги, както и Вие. Но Кийла е просто едно дете. Не е редно да носи бремето на греховете на баща си и предците си.

— Но не е ли това обичаят на Мевана? Да заличава цели фамилии, които се противопоставят на кралицата? — попита Изолда. — Горчивите дялове?

— И въпреки това Вие сама казахте вчера, че искаме да изплуваме от една епоха на мрак: искаме да ни въведете в светлината.

Кралицата не каза нищо.

— Изолда — казах най-накрая, но тя все още не ме поглеждаше. Очите ѝ бяха приковани върху града и затова продължих. — В момента се грижа за Юън Ланън. Той е момчето, промъкнало се през прозореца на Бриена снощи.

— Знаех, че е той — промълви тя. — Разбрах го, когато го погледнах, когато го излекувах. — Тя затвори очи. — Слаба съм, Ейдън.

— Не е слабост да искаш да излекуваш ранено дете, да закриляш деца от тежката цена на злобата на семейството им, Изолда — отговорих. — Кийла и Юън са невинни.

Очите ѝ се отвориха с пърхане на мигли и се впериха в мен:

— Кийла Ланън не е невинна, Ейдън.

Думите ѝ ме поразиха, накараха ме да се сепна за миг.

— Срещу нея има списък с оплаквания — продължи кралицата. — Оскъдни са в сравнение с тези срещу баща ѝ и баба ѝ и дядо ѝ, и въпреки това са налице. Няколко нейни камериерки свидетелстваха и казаха, че тя е нареждала да ги наказват жестоко.

— Готов съм да се обзаложа, че е била заставена да направи тези неща, Изолда — изрекох хрипливо. Но съмнението ми се задържа като синина от удар.

— Все още не съм кралица — каза тя толкова тихо, че едва я чух. — И не желая да наблюдавам процеса с корона, а като жена от народа. Искам да стоя наравно с хората, рамо до рамо, когато бъде обявена присъдата. Не искам да изглежда, че това е правосъдие, въздадено от мен. Това е наше правосъдие. — Тя започна да крачи напред-назад, стиснала ръце, сякаш сърцето ѝ беше изпълнено с молитви. — Поради това, ако хората искат главата на Кийла Ланън… аз съм безсилна да престъпя волята им. Тя вече е в тъмницата: хората я изпратиха там и аз не мога да я измъкна.

Знаех, че ще е така. Стоях безмълвен, чаках, гледах я как крачи.

— Поради това — прошепна Изолда, като спря рязко пред мен, — искам да подслоняваш и закриляш Юън Ланън. Дръж го скрит, докато мине процесът. Искам да го отгледаш като един от своите хора, като Морган. Искам да го отгледаш и да го направиш добър човек.

— Давате ми благословията си? — Не бях напълно изненадан от това: бях си представял, че Изолда ще реши да прояви милост, и въпреки това не можех да отрека факта, че винаги се чувствах смирен в нейно присъствие.

— Давам ти благословията си, Ейдън — отвърна тя. — Като кралица на Мевана ще намеря начин да го помилвам. Докато бъда коронована, го дръж скрит и защитен.

— Така ще направя, лейди — промърморих и сложих ръка на сърцето си в знак на покорство.

— Ще изпратя нареждане до пазачите да те допуснат в тъмницата — каза тя. — Можеш да говориш с Кийла и Томас, както и с Деклан, но просто имай предвид това… — Кралицата ме придружи до вратата и наклони глава, сякаш изживяваше отново мрачен спомен, който искаше да разпръсне. — Деклан Ланън ужасно го бива с думите. Не му позволявай да те разгневи.

Час по-късно се спусках в тъмните недра на замъка.

Каменната настилка под краката ми ставаше хлъзгава с всяка стъпка и ми се стори, че чувам далечния рев на вода.

— Какъв е този шум? — попитах.

— Под замъка тече река — отговори главният пазач Фехин.

Поех си дълбоко дъх навътре и усетих далечен полъх на сол и ситна мокра мъгла.

— Накъде отива?

— Към океана. — Фехин хвърли поглед през рамо, за да ме погледне в очите. — Именно така семейство Ланън са се отървавали от разчленените тела в продължение на години — като са ги пускали по течението.

Думите му почти отскочиха от мен: толкова трудно беше да ги схвана. Но подобни злини се бяха извършвали тук, в тези тунели, в продължение на години. Заставих се да мисля върху тази истина, докато продължавах да се приближавам до килиите на семейство Ланън.

Продължихме по-далече, докато тихият ромон на реката изчезна и единственият звук беше от водата, която капеше от пукнатините отгоре. А после се чу друг шум, толкова странен, че се запитах дали не си го въобразявам. Беше звук от метене, постоянно шумолене, отново и отново.

Най-сетне се натъкнах на мястото, откъдето идваше, неочаквано, сякаш беше разцъфнало от камъка пред мен. Фигура, увита в черни воали от глава до пети, със скрито лице метеше пода. Едва не се забих в нея и залитнах настрана, за да избегна сблъсък.

Фигурата спря и по кожата ми пропълзя боцкащо усещане, когато факлата ми прогори тъмнината между мен и нея.

— Метачът на кости — обясни Фехин небрежно. — Няма да те нарани.

Устоях на изкушението да хвърля поглед към метача за последен път: по кожата ми още пробягваха тръпки. Вървях из тунелите само може би от половин час и въпреки това вече горях от нетърпение да се махна оттук. Помъчих се да се овладея, когато пазачът пристъпи пред тясна врата с извито тясно като процеп прозорче с железни решетки.

— Господарката каза, че искате да видите първо Кийла Ланън? — Фехин сложи факлата си в една скоба, за да се засуети с халката с ключовете си.

— Да. — Осъзнах, че варовиковите стени бяха оплискани с кръв. Че онова, което блестеше по пода, всъщност бяха кости и че метачът неслучайно обикаляше тунелите с метла.

Фехин отключи вратата и я отвори с ритник: тя проскърца ръждиво.

— Ще Ви чакам тук.

Кимнах и влязох в килията: факлата ми пърхаше заедно с пулса ми.

Помещението не беше голямо, но имаше тясно легло и много одеяла, и тясна маса, върху която имаше купчина книги и редица свещи. До стената стоеше момиче с руса коса и бледа кожа, които изглеждаха като размазани петна в тъмнината: очите ѝ заблестяха от ужас, когато ме видя да влизам в килията ѝ.

— Не се страхувай — казах точно когато Фехин затръшна шумно вратата.

Кийла се втурна към масата си, за да дръпне от дървото една от полуразтопените си свещи, и размаха пламъка като оръжие. Задъхваше се от страх и аз спрях: собственото ми сърце блъскаше силно в гърдите.

— Кийла, моля те. Дойдох да ти помогна.

Тя ми се озъби, но по бузите ѝ блестяха сълзи.

— Аз съм Ейдън Морган и познавам малкия ти брат, Юън — продължих с кротък тон. — Той ме помоли да дойда да те видя.

Звукът на името на брат ѝ я накара да омекне. Надявах се, че това ще е темата, която ще ни сплоти, и продължих да говоря, запазвайки нисък тон, така че думите ми да не се чуват зад вратата.

— Открих брат ти в замъка си. Мисля, че е напуснал Лионес по време на битката, търсейки някое безопасно място, където да остане. Помоли ме да дойда и да говоря с теб, Кийла, да видя какво можем да направим, за да ти помогнем в предстоящите дни. — Именно за това се безпокоях най-много, след като открих, че срещу Кийла има оплаквания. Имах нужда да измисля как да я накарам да заговори за това, за да мога да ѝ помогна да формулира отговор, когато оплакванията бъдат прочетени пред гневна тълпа. — Би ли се съгласила да говориш с мен, Кийла?

Тя мълчеше.

Сметнах, че обмисля думите ми: тогава тя нададе писък, от който косъмчетата по ръцете ми се изправиха.

— Лъжете! Брат ми е мъртъв! Махайте се! — Тя метна свещта. Едва успях да се отдръпна, докато тя продължаваше да крещи: — Махайте се! Махайте се!

Нямах избор.

Потропах по вратата с кокалчетата на пръстите си и Фехин я отвори.

Застанах навън пред килията на Кийла, облегнат на кървавите петна по стената, и я заслушах как плаче. Звукът разкъсваше вътрешностите ми, като знаех, че това е сестрата на Юън, че я държат на тъмно, че беше ужасена дори само при вида ми.

— По същия начин се държа с кралицата — каза пазачът. — Не допускайте това да Ви разстрои.

Думите му не ме утешиха.

Чувствах се зле, докато продължавах да следвам пазача надолу по тунела: въздухът ставаше застоял и зловонен.

Следващата килия, до която стигнахме, бе на тан Томас. Фехин отново отключи вратата и аз влязох в килията, несигурен какво ще открия.

Тази килия бе относително чиста. Стар мъж седеше на нара си, с оковани глезени и китки и се взираше в мен. Въпреки възрастта си, все още беше с едро и яко телосложение. По лицето или в очите му нямаше емоция, само твърдост, и беше трудно да го гледа човек. Русата му коса беше почти изцяло посивяла, безжизнено провиснала и оплетена в кичури по раменете му, а лицето му беше мършаво и изпито, сякаш беше по-скоро привидение, отколкото човек.

— Тан Томас?

Той не каза нищо. Усетих, че иска да сдържи гласа си, че ще откаже да говори с мен.

— Натъкнах се на съименника Ви в замъка си — продължих тихо. — Малко червенокосо момче.

Както и очаквах, споменаването на Юън раздвижи нещо у него. Ъгълчетата на устата му още бяха извити надолу, но погледът му омекна.

— Предполагам, че сега го държите окован във вериги? — изръмжа танът.

— Тъкмо обратното. Държа го на скришно място.

— И какво искате от мен в такъв случай?

— Верен ли сте на Гилрой и Уна?

Старият тан се подсмихна злорадо. Изплю се на пода между нас и скръсти ръце: веригите издрънчаха.

— Те съсипаха името Ланън. Съсипаха го напълно.

Наложи се да скрия удоволствието си, когато чух презрението в гласа му. И скътах името му в дъното на паметта си като на потенциален съюзник. Можеше да се окаже член на дома Ланън, когото можехме да убедим да мине на наша страна, който можеше да ни помогне да изградим наново страната. Ако държеше на Кийла и Юън, дотолкова, че бе рискувал живота си в битка, за да помогне на Юън да се спаси, тогава сигурно струваше повече, отколкото всеки Ланън, когото някога бях познавал.

Понечих да си тръгна, но той се обади отново:

— Ти си синът на Лили.

Изказването му ме закова на място. Бавно се обърнах да го погледна отново и открих погледа му, вперен в моя.

— Нямаш представа кой съм аз, нали? — продължи Томас.

Сетих се за писмото на майка ми, как се опитвах да потисна истината на разкритието ѝ. Но преди да успея да отвърна, той заговори отново:

— Сладката Лили Хейдън. Тя беше светлина сред нас, цвете, разцъфнало в мраз. Не се изненадах, когато Кейн Морган я грабна и я отведе в земите си, за да я коронова като господарка.

— А ти какъв си ѝ? — процедих. Думите му ме нараняваха: не исках да си представям родителите си, да мисля постоянно за загубата си.

Томас бе мрачен и унил, когато прошепна:

— Неин чичо.

Залитнах назад, неспособен да скрия шока си.

— Аз съм последният от рода Хейдън, последният от семейството ти от страна на Ланън — каза Томас, вече с по-кротък тон, сякаш чувстваше агонията ми.

И ми се прииска да не ми беше казвал. Прииска ми се да не знаех, че е мой роднина, че мой прачичо седеше окован във вериги в подземието на замъка.

— Не мога да те освободя — казах. Но умът ми вече търсеше начин: сърцето ми беше предател, копнеещ да го пусне на свобода.

— Всичко, за което моля, е да донесете за мен нов дръвник и нова секира. Да не опетнявате врата ми с тяхната кръв.

Кимнах и си тръгнах, мъчейки се да си възвърна самообладанието, докато чаках Фехин да заключи килията на тана, преди да ме поведе към последната ми спирка. Помислих си да се върна на светло и да забравя за Деклан. Дрехите ми бяха подгизнали от пот: имах чувството, че всеки миг ще се разболея. А после чух гласа на баща си, сякаш той стоеше зад мен, да казва: Ти си Ейдън Морган, наследникът на дома и земите на Морган.

Никога не съм бил Ланън.

Тази мисъл ми даде опора, направи ме способен да продължа.

Имаше още петна засъхнала кръв — по стените, по подовете, — когато стигнахме до килията на Деклан. Фехин отключи вратата и за миг се взрях в нея, в зейналия вход. Канех се да мина през прага и да застана лице в лице с принца, който някога бе годеник на сестра ми, принцът, който беше смазал костите ѝ. Който я беше убил.

Този път се дочу гласът на Ейлийн, шепот в ума ми. Искам да погледнеш Деклан Ланън в очите и да прокълнеш него и неговия дом. Искам да бъдеш началото на края му, да отмъстиш за майка си и сестра си.

Пристъпих в килията.

Това помещение беше голо, но ъглите бяха осеяни с кости и в тях висяха паяжини. Имаше нар, на който затворникът да лежи и да спи, едно одеяло и кофа, в която да се облекчава. В скоби на стените бяха поставени две факли, чийто пламък съскаше. А там, прикован към стената с вериги на глезените и китките, седеше Деклан Ланън: златистокафявата му коса падаше, оплетена и мазна, на челото му, едрото му тяло правеше леглото да изглежда миниатюрно. Долната част на лицето му бе скрита в брада, а когато очите ни се срещнаха, тя бе прорязана от злобна усмивка, наподобяваща лунния сърп.

Кръвта ми се смрази: по някакъв начин той ме разпозна. Точно както ме бе познал тан Томас. Деклан знаеше точно кой съм.

Стоях и се взирах в него: той седна и в отговор се взря в мен: тъмнината се движеше около двама ни като диво, гладно създание и единствената сила, с която разполагах, за да отблъсна това създание, беше факлата в ръката ми и огънят, който се разпали в гърдите ми.

— Изглеждаш точно като нея — каза Деклан, нарушавайки мълчанието ни.

Не мигвах, не помръдвах, не дишах. Бях статуя, човек, издялан от камък, който не чувстваше нищо. И въпреки това един глас ми каза: Той говори за майка ти.

— Имаш нейната коса, нейните очи — продължи принцът. — Значи, си наследил най-доброто от нея. Но ти навярно вече знаеше това? Че си наполовина Ланън.

Взирах се в него, в синьото проблясване на лед в очите му, в измъкналите се тънки руси кичури в косата му, в бледото сияние на кожата му. Бях изгубил гласа си и затова той продължи да говори.

— Двамата с теб бихме могли да сме братя. Като момче обичах майка ти. Обичах я повече от родната си майка. И някога ти завиждах, че си син на Лили, а аз — не. Че тя те обича повече, отколкото обичаше мен. — Деклан се раздвижи и кръстоса глезени. Веригите издадоха стържещ звук и издрънчаха по камъка, но принцът сякаш не изпитваше и най-дребно неудобство. — Знаеше ли, че тя беше моя учителка, Ейдън?

Ейдън.

Сега, когато бе изрекъл името ми, когато ме бе разпознал напълно, открих гласа в гърлото си, заседнал като треска.

— На какво те учеше тя, Деклан?

Той се усмихна по-широко, доволен, че ме бе подразнил достатъчно, за да ме въвлече в разговор. Презирах се за това, за това, че копнеех да узная повече за нея и че бях прибягнал дотам да попитам него за това.

— Лили беше художничка. Това беше единственото нещо, което помолих баща ми да ми позволи да се науча. Как да рисувам.

Мислите ми се върнаха към писмото на майка ми. Тя споменаваше, че е обучавала Деклан в нещо…

Баща ми нито веднъж не ми беше казвал, че майка ми е била художничка.

— В такъв случай какво сложи край на уроците ви?

— Лили — отвърна Деклан и начинът, по който прозвуча името ѝ върху езика му, ми беше омразен. — Тя развали годежа ми със сестра ти. Това беше началото на края. Тя вече ми нямаше доверие. Започна да се съмнява в мен. Виждах го в очите ѝ, когато ме гледаше, когато исках да рисувам единствено смърт и кръв. — Той направи пауза, като отново и отново бръскаше с пръст ноктите си. Звукът изпълни стаята като тиктакане на часовник, влудяващо. — А когато човекът, когото обичаш повече от всичко на света, се страхува от теб… това те променя. Не го забравяш.

Не знаех какво да му кажа. Челюстта ми бе стисната, гневът блъскаше като юмрук и изпращаше тъпа болка в слепоочията ми.

— Опитах се да ѝ кажа, разбира се — продължи Деклан, с глас, натрапчив като дим. Не можех да го възпра, не можех да устоя и да не го вдишам. — Казах на Лили, че рисувам единствено онова, което виждам всеки ден. Отсечени глави и изтръгнати езици. Начинът, по който баща ми предпочиташе да управлява. И начинът, по който баща ми ме оформяше по своя калъп. Мислех си, че майка ти ще разбере: тя, в крайна сметка, бе от дома Ланън. Познаваше привичките и чувствата ни. А баща ми имаше доверие на Лили. Тя беше дъщеря на любимия му тан, онзи грамаден и суров мъж, Дара Хейдън. Лили няма да ни предаде — каза той. Но Гилрой забравяше, че когато една жена се омъжи за лорд, тя приема ново име. Приема нов дом и верността ѝ се измества, почти сякаш изобщо никога не е била обвързана чрез кръвта. А как я обожаваше Кейн Морган! Обзалагам се, че би дал всичко, за да я задържи при себе си.

Той най-сетне замълча, за достатъчно дълго, че да смеля всичко, което току-що беше избълвал.

— Предполагам, че старият Кейн е мъртъв? — попита Деклан.

Реших да пренебрегна въпроса му, като попитах:

— Къде са семейство Хейдън сега? — Вече знаех къде се намира един Хейдън: през няколко килии от тази.

Той се изкиска, от дробовете му се разнесе влажна кашлица:

— Бас ловя, че много ти се ще да узнаеш. Мъртви са, разбира се, с изключение на един. Онзи старец, Верния Томас. Брат му — твоят дядо — се надигна, след като видя как Лили въстана, след като видя една красива руса глава, набучена на копие. Избра дъщеря си пред своя крал. Има специално наказание за хора от дома Ланън, които се обръщат срещу своите.

Имах нужда да си тръгна. Веднага. Преди този разговор да задълбае още, преди да изгубя самообладание. Наканих се да му обърна гръб, да го оставя в тъмнината.

— Къде те скри бавачката ти, Ейдън?

Краката ми замръзнаха към пода. Почувствах как кръвта се отдръпна от лицето ми, когато срещнах погледа му: усмивката му бе като потъмняло сребро в светлината на факлите.

— Преобърнах този замък надолу с главата, опитвайки се да те открия — промърмори Деклан. — Често съм се питал за това, къде се скри в онази нощ. Как едно малко дете ми се измъкна.

Къде си, Ейдън?

Гласовете се сляха, изостриха се. Младият Деклан и старият Деклан. Миналото и настоящето. Мирисът на горящи билки, далечното ехо на писъци, студеният мирис на животинска тор, плачът на баща ми. Влажният мирис на тази килия, купчината кости, вонята на изпражнения и урина в кофата, блясъкът на очите на Деклан.

— Бас ловя, че много ти се ще да узнаеш — казах.

Той отметна глава назад и се смя, докато си помислих, че ще го убия. И жаждата за кръв сигурно е проличала ясно в погледа ми, защото той впери очи в мен и каза:

— Жалко че не скриха сестра ти така добре, както теб.

Посегнах за скритата си кама, преди да успея да се спра.

Острието чакаше на гърба ми, под ризата. Измъкнах оръжието толкова бързо, че Деклан за момент се изненада и веждите му се извиха, но после се усмихна, гледайки как светлината проблясва по стоманата.

— Давай тогава. Хайде, мушкай ме, докато кръвта ми напълни тази килия. Сигурен съм, че народът на Мевана ще се зарадва, задето не се налага да си губи времето да преценява струва ли си животът ми.

Треперех, дъхът ми влизаше и излизаше през зъбите ми.

— Хайде, Ейдън — подразни ме Деклан. — Убий ме. Заслужавам да умра от твоята ръка.

Пристъпих, но не към него, а към стената. Сега бях приковал вниманието му: движех се и действах по неочакван начин.

Той мълчаливо гледаше как се приближих до стената, точно над нара му.

Насочих ножа си с острието напред и започнах да дълбая в камъка името си.

Ейдън.

Щеше да е принуден да го гледа поне още два дни. Името ми, вдълбано в камъка на килията му. Точно толкова високо, че да не може да го стигне.

Деклан беше развеселен. Сигурно си спомняше онази нощ, когато бе издълбал името си в камъка на моя вътрешен двор, мислейки, че то ще надживее дома Морган.

Той отваряше уста да заговори отново, но аз се обърнах и установих, че се привеждам, за да скрия колко силно треперя. Погледнах Деклан и този път аз бях този, който се усмихна.

— Синът ти е при мен, Деклан.

Той не очакваше това. Ни най-малко.

Цялата онази увереност, цялата онази развеселеност, се стопиха в очите му. Взря се в мен: сега аз бях този, който се бе превърнал в камък.

— Какво смяташ да правиш с него?

— Възнамерявам да го науча да чете и пише — подхванах: тонът ми стана по-спокоен. — Планирам да го науча да си служи с думите така, както си служи с мечовете, да уважава и почита жените, както уважава и почита новата си кралица. А после ще го отгледам като свой син. И той ще прокълне човека, от когото е произлязъл, кръвта, от която произхожда. Той ще бъде човекът, който ще заличи името ти от историческите архиви, който ще превърне земята ти в нещо добро, след като не е представлявала нищо друго, освен развала и гнилоч, откакто си се родил на нея. А ти ще се превърнеш в далечен белег в ума му, нещо, за което може би ще мисли от време на време, но няма да те помни като баща, защото никога не си бил такъв. Когато мисли за баща си, ще мисли за мен.

Бях свършил. Имах последната дума, бях издълбал последната резка.

Изправих се и се запътих към вратата, като прибрах камата си и сгънах и разгънах схванатите си пръсти. Почти бях стигнал до вратата на килията и се канех да почукам, за да ми отворят, да се махна от тази помийна яма, когато гласът на Деклан Ланън разцепи тъмнината, гонейки ме по петите.

— Забравяш нещо, Ейдън.

Спрях, но не се обърнах.

— Веднъж Ланън… завинаги Ланън.

— Да. Майка ми доказа това, нали?

Излязох от килията, но смехът на Деклан, думите на Деклан, ме преследваха дълго, след като се върнах на светло.

Петнайсет Братя и сестри Бриена

Два дни до процеса

— Зная, че няма да бъда изправен на съд като другите от дома Ланън — каза Шон Аленах, докато вървеше до мен в градините на замъка. — Но това не значи, че моят дом не бива да си плати за стореното.

— Съгласна съм — отвърнах, наслаждавайки се на утринната светлина. — Зная, че веднага щом този процес приключи, Изолда ще се срещне с теб по въпроса за обезщетенията. Смятам, че се надява да се погрижи твоят дом да плаща на дома Маккуин през следващите двайсет и пет години.

Шон кимна:

— Ще направя каквото тя смята, че е най-добре.

Умълчахме се, всеки от нас вглъбен в собствените си мисли.

Шон беше роден три години преди мен. Имахме общ баща — Брендан Аленах, — но повече от името и кръвта започвах да осъзнавам, че споделяме надежда за това в какво можеше да се превърне нашият покварен дом. Че домът Аленах може да бъде изчистен от греховете.

Изпитах облекчение, че Шон пристигна в кралския град точно както беше обещал на кралицата, след като тя го излекува на бойното поле, и ме потърси веднага след пристигането си.

— Питам се дали кралицата ще сметне за нужно да изправи дома Аленах на съд — обади се Шон, прекъсвайки мислите ми.

Ако Брендан Аленах не беше убит от Журден на бойното поле, домът Аленах със сигурност щеше да бъде изправен на съд, подобно на членовете на дома Ланън: Брендан Аленах щеше да отиде на дръвника. И въпреки че Шон беше дал подкрепата си на кралицата, бе убеждавал баща си да се предаде по време на битката, не се съмнявах, че Изолда ще свика нов процес след коронацията си — за домовете Аленах, Каран и Халоран.

Въпреки всичко още не исках да споменавам това. Спрях: градината около нас беше повехнала от дългогодишното занемаряване по време на управлението на дома Ланън.

— От теб и твоите хора ще бъдат поискани не само пари и стоки, Шон. Беше прав, когато ми писа миналата седмица: Ще трябва да посееш в дома си нови мисли, убеждения, които постепенно ще се превърнат в доброта и милосърдие, а не в страх и жестокост.

Той срещна погледа ми: двамата не си приличахме много, с изключение на високото и стройно телосложение, но усещах, че между нас има притегляне, каквото винаги ще има между братята и сестрите. И това ме подсети за Нийв, която бе както моя сестра, така и на Шон. Дали знаеше за нея? Част от мен вярваше, че той няма понятие, че има друга полусестра, защото тъкачките на Журден я бяха пазили зорко през годините. А част от мен копнееше да му каже, че не сме само двама, а трима.

— Да, напълно съм съгласен — отговори Шон тихо. — И каква задача ще бъде това, след водачеството на баща ми.

Звучеше объркан и аз взех ръката му в своята.

— Ще действаме стъпка по стъпка. Мисля, че ще ти е от помощ да намериш в дома си съмишленици — мъже и жени, — на които можеш да се довериш и да ги определиш за водачи — казах.

Той се усмихна:

— Предполагам, че не мога да те помоля да се върнеш и да ми помагаш?

— Съжалявам, Шон. Но е най-добре сега да остана с хората си.

Не исках да му казвам, че трябва да съм възможно най-далече от дома Аленах и земите им, че онова, което бе най-нужно, освен да закрилям и подкрепям кралицата, бе да остана с Журден и хората му.

— Разбирам — каза той меко и кимна.

Погледнах надолу към ръцете ни, към ръба на ръкавите му. Носеше цветовете на Аленах — червеникавокафяво и бяло, с избродирания на гърдите скачащ елен. И въпреки това… китките му. Беше ми омразно да си го представя, но какво, ако брат ми беше белязан? Какво, ако носеше на китката си татуирания полумесец точно под ръкава си? Имах ли право да го потърся?

— Какво мислиш за сключването на съюз? — попитах тихо.

Шон вдигна очи към моите:

— Възнамерявам да се закълна във вярност на Изолда преди коронацията ѝ.

— А тановете ти? Ще те подкрепят ли в това?

— Четирима от тях ще ме подкрепят. Не съм особено сигурен за другите трима — отвърна той. — Не забравям факта, че роптаят по мой адрес, когато ми видят гърба. Че несъмнено ме смятат за слаб: че според тях ще е лесно да бъда премахнат и заменен.

— Биха ли се осмелили да заговорничат срещу теб, Шон? — попитах: в тона ми припламна гняв.

— Не зная, Бриена. Не мога да отрека, че разговорите им се съсредоточават около твоето завръщане при дома Аленах.

Бях безмълвна.

Шон ми се усмихна тъжно и стисна ръката ми.

— Мисля, че те смятат за по-важна от мен, защото си била единствена дъщеря на Брендан. А една дъщеря струва колкото десетима синове. Но нещо повече… докато ти заговорничеше и събори от власт един тиранин, аз си седях бездейно у дома в замъка Дамхан, оставяйки баща ми да тъпче собствените си хора.

— Тогава трябва да направиш нещо, Шон — казах. — Първото, което искам да направиш, е да премахнеш полумесеца от герба на Аленах.

— Какъв полумесец? — Той само примигна към мен озадачен и осъзнах, че е бил в пълно неведение за участието на баща ни.

Поех си дълбоко дъх:

— След процеса се върни в замъка Дамхан — казах и пуснах ръката му, за да можем да продължим да вървим. — Искам да събереш седемте си танове в залата пред всичките си хора. Накарай ги да си вдигнат ръкавите и да положат ръце върху масата, с длани към небето. Ако носят на китките си татуиран полумесец, искам да ги отпратиш. А ако и седемте носят знака, намери седем нови танове, седем мъже или жени, на които имаш доверие и ги уважаваш.

— Не съм сигурен, че разбирам — каза брат ми. — Този знак с изображение на полумесец…

— Означава вярност към дома Ланън.

Той мълчеше, залят от всички заповеди, които му давах.

— След като прочистиш тановете си — продължих, — искам отново да свикаш в голямата си зала всички от дома Аленах. Свали герба и изрежи знака на полумесеца. Изгори го. Поръчай да изработят нов герб, където знакът е премахнат. Кажи на хората си, че смяташ да се закълнеш във вярност на Изолда преди коронацията ѝ и очакваш да последват примера ти. Ако това ги притеснява, трябва да дойдат да говорят с теб. Трябва да ги изслушаш, разбира се. Но освен това бъди твърд, ако се противопоставят на кралицата.

Шон изсумтя. Отначало си помислих, че ми се подиграва, и рязко вдигнах поглед към него. Той се усмихваше и клатеше глава.

— Мисля, че тановете ми са прави, сестро. Ти си далеч по-способна да предвождаш този дом, отколкото аз.

— Подобни убеждения няма да те отведат далече, братко — отвърнах, а после смекчих тона. — Ще бъдеш по-достоен лорд, отколкото Брендан Аленах някога е бил.

Точно се канех да го попитам нещо повече за тановете му, когато Картие ни пресрещна на тревата, с риза, покрита с размазани петна, сякаш се беше облягал на мръсна стена: косата му беше сплъстена, а кичурите ѝ — оплетени. Мигновено ме обзе тревога: сигурно бе водил дълъг разговор с Изолда за Юън и този разговор бе поел в неприятна посока.

— Имаш ли нещо против да я отмъкна засега? — обърна се Картие към Шон.

— Не, ни най-малко. И без това имам аудиенция с кралицата — каза брат ми и кимна с глава, оставяйки мен и Картие на вятъра и облаците.

— Нещо не е наред ли? — попитах настойчиво. — Какво каза Изолда?

Картие хвана ръката ми и ме поведе далече от откритото пространство на градината, към една закътана сянка.

— Изолда ми повери Юън, за да го пазя. Трябва да го държа скрит, докато процесът приключи. — Той бръкна в джоба си и извади сгънат лист хартия. Гледах как го разгъна, разкривайки красива илюстрация, на която бе изобразена принцеса. — Има нещо, за което трябва да те помоля, Бриена.

— Какво е необходимо да направя?

Картие погледна надолу към илюстрацията, а после бавно я предаде в ръцете ми.

— Необходимо ми е да отидеш да говориш с Кийла Ланън в тъмницата. Юън откъсна тази страница от една книга, като каза, че му напомняла за времето, когато Кийла искала да бъде принцесата от планината. Мисли, че ако ти отидеш при нея с това съобщение, тя ще ти се довери и ще те изслуша.

Огледах илюстрацията. Беше прекрасна: изобразяваше принцеса, покачена на кон, със сокол, кацнал на рамото ѝ.

— Да отида ли сега? — попитах, чувствайки погледа на Картие върху лицето си.

— Още не. Има нещо друго. — Той хвана отново ръката ми и ме поведе обратно към крилото за гости на замъка. Оставих го да ме отведе в стаята си и именно там видях за пръв път списъка с оплаквания срещу Кийла.

— Получих този списък от кралицата — каза, докато седяхме на масата, като пиехме чай, четяхме и съставяхме стратегия как да ги оборим.

Бяха сериозни престъпления, с точни дати и имена на тъжителите. Изключително голям брой от тях говореха за това как Кийла бе нареждала камериерките ѝ да бъдат жигосвани, а после косата им да бъде отрязана. Как беше лишавала слугите си от храна и ги бе заставяла да правят нелепи, унизителни неща, например да ближат прясно мляко от пода и да лазят из замъка като кучета.

— Мислиш ли, че Кийла е правила тези неща? — попитах Картие с натежало сърце.

Картие се взираше в списъка, без да продума.

— Не. Мисля, че Деклан Ланън я е карал да върши тези злини. А когато е отказвала, ѝ е причинявал лоши неща. Така че е започнала да се подчинява, за да оцелее.

— В такъв случай как ще подходим към това?

— Бриена… онази тъмница е навярно най-мрачното място, на което съм бил някога. Кийла беше твърде ужасена и гневна, за да говори с мен. — Той завъртя в ръцете си списъка с оплакванията и ме погледна в очите. — Ако можеш да намериш начин да я държиш спокойна, да я увериш, че може да ти има доверие, че е възможно да бъде помилвана… навярно това ще ѝ даде нужната увереност да сподели историята си и хората ще я оставят жива. Нужно им е да знаят, че тя е точно като тях, че през целия си живот е страдала много по вина на баща си и дядо си.

— Ще отида днес следобед — казах, макар да не знаех какво да очаквам, макар да ми беше трудно да схвана всичко, което Картие се опитваше да ми каже.

Няколко часа по-късно се срещнах с главния тъмничар, Фехин, за да ме въведе в тъмните подземия. И се озовах застанала в сумрачната, студена килия на Кийла Ланън, с километри камък отгоре, които сякаш смачкваха дробовете ми и изтръгваха въздуха от тях, надеждата — от сърцето ми. И най-накрая проумях думите на Картие.

Не се сдържах и потръпнах, докато гледах как Кийла се втурва към малката си маса и грабва свещ, сякаш миниатюрният пламък можеше да я предпази.

— Имаш ли нещо против да седна? — попитах, но не я изчаках да отговори. Отпуснах се на каменния под и кръстосах крака: роклята ми се разстла около мен. В джоба си носех илюстрацията с изображението на принцесата: в паметта си бях скътала думите, които Юън искаше да ѝ кажа.

— Махай се — изскимтя Кийла.

— Казвам се Бриена Маккуин — заговорих с успокояващ тон, сякаш двете с Кийла не се намирахме в килия под земята, а седяхме на някоя ливада. — Но невинаги съм била от дома Маккуин. Преди това принадлежах към друг дом. Бях дъщеря на Брендан Аленах.

Кийла застина:

— Лорд Аленах никога не е имал дъщеря.

— Да, така са смятали хората, защото съм била незаконно дете, родено от валенианска жена от другата страна на канала. — Наклоних глава: косата ми падна на рамото. — Би ли искала да чуеш моята история?

Умът на Кийла препускаше. Разбрах го от начина, по който се стрелкаха очите ѝ, докато оглеждаше мен, а после вратата, която беше затворена и заключена, а после обратно към мен, а след това — към близкия ѝ нар. Исках да знае, че съм също като нея, родена в потиснически и жесток дом, но че имената и кръвта ни не ни определят изцяло. Имаше други неща, по-дълбоки неща — като например убеждения и избори — които бяха по-силни.

А ако Кийла някога беше обичала идеята да стане принцеса на планината, тогава знаех, че е както любителка на историите, така и мечтателка. Каквато бях аз.

— Добре — склони тя и се промъкна до нара си.

Започнах да ѝ разказвам историята на живота си: как изгубих майка си, когато бях на три, как дядо ми ме изпрати в сиропиталище под различна фамилия, защото се страхуваше, че лорд Аленах ще ме намери.

Разказах ѝ как, когато навърших десет, бях приета в Магналия Хаус и как повече от всичко исках да стана адепт.

— Колко наклонности има? — попита Кийла и бавно остави свещта си настрана.

— Пет — отговорих с усмивка. — Изобразително изкуство. Драматично изкуство. Музика. Духовитост. Науки.

— Ти в коя си адепт?

— Аз съм повелителка на познанието.

— Кой ти преподаваше науки? — Кийла вдигна колене към гърдите си и подпря брадичка на тях.

— Учителят Картие, по-добре известен като Ейдън Морган.

Тя се умълча, като оглеждаше пода между нас.

— Мисля, че той се опита да ме види по-рано днес.

— Да, той беше. Двамата с него искаме да ти помогнем, Кийла.

— Как можете да ми помогнете? — прошепна тя гневно. — Дядо ми е ужасен човек. Казват, че в лице приличам на него, така че ако остана жива, как другите хора ще понасят да ме гледат?

Сърцето ми заби по-бързо, докато я слушах. Беше обмисляла възможността да преживее процеса, беше мислила колко много ще я ненавиждат. И не можех да я лъжа: на другите меванци щеше да им е нужно време да ѝ се доверят и да я приемат точно както на хората на Журден им отнемаше време да ме приемат напълно.

— Нека ти разкажа останалата част от историята си, Кийла, а после можем да се опитаме да отговорим на подобни тревоги — казах.

Разказах ѝ за спомените, които бях наследила от праотеца си, Тристан Аленах, за предателството му, как беше скрил Камъка на здрача и беше принудил магията да заспи, как беше убил последната кралица на Мевана. Разказах ѝ за революцията, за това как прекосих канала, за да открия и взема камъка, как Брендан Аленах беше узнал, че съм негова дъщеря и се беше опитал да ме изкуши да се отрека от приятелите си и да се присъединя към него, да взема короната за себе си с него до мен.

Това привлече вниманието ѝ повече, отколкото историята ми с наклонностите, защото забелязах как ни сравнява, мен и себе си, две дъщери, опитващи се да се откъснат от рождените си домове.

— Но аз винаги ще бъда Ланън — възрази тя. — Винаги ще ме мразят, независимо дали ще живея, или ще умра.

— Но, Кийла — възразих кротко. — Само кръвта ли е това, което създава един дом? Или убежденията? Какво сплотява хората повече? Червеното във вените им или огънят в сърцата им?

Тя клатеше глава, от очите ѝ се лееха сълзи.

— Кийла, искам да останеш жива. Същото иска и брат ти Юън. — Измъкнах илюстрацията от джоба си и изгладих гънките от нея, като я поставих на пода. — Той искаше да ти дам това, защото му напомняше за времето, когато си искала да станеш принцеса на планината.

Тогава тя заплака и макар че исках да я утеша, останах на мястото си, с крака, схванати от твърдия камък. Оставих я да стане и да се промъкне до мястото, където бях оставила листа. Тя го взе в ръце и припряно избърса сълзите от очите си, като се върна на нара си, за да седне и да се възхити на илюстрацията.

— Значи той не е мъртъв? Татко ми каза, че е мъртъв — каза тя, след като се успокои. — Че новата кралица го насякла на парчета.

— Юън си е съвсем жив — отговорих, проклинайки лъжите, които баща ѝ нарочно ѝ беше казал. — Двамата с Ейдън Морган го закриляме и искаме да защитим и теб.

— Но хората ме мразят! — проплака тя. — Искат кръвта ми. Искат кръвта на всички ни!

— Има ли причина да искат кръвта ти, Кийла?

Тя изглеждаше сякаш иска да заплаче отново:

— Не. Да. Не знам.

— Какво беше за теб да живееш като принцеса в замъка?

Тя мълчеше, но усетих, че въпросът ми е попаднал в целта.

— Биеха ли те, Кийла? Караха ли те да вършиш жестокости? — Направих пауза, но сърцето ми блъскаше като юмрук в гърдите. — Баща ти ли ти нареждаше да нараняваш камериерките си?

Кийла заплака тихо, скрила лице в сгъвката на ръката си. Мислех си, че съм я изгубила, докато тя вдигна глава и прошепна:

— Да. Татко… татко ме нараняваше, ако не наранявах тях. Заключваше ме в дрешника ми, където беше тъмно и стоях гладна. Имах чувството, че стоя там вътре с дни. Но той ми казваше, че това само ще ме направи по-силна, че неговият татко му е причинявал същите неща, за да го направи несломим. Татко казваше, че не може да ми има доверие, освен ако не правя точно каквото нарежда.

Докато я слушах, се разкъсвах между жаждата за справедливост, да видя пролята кръв след всичко, което членовете на дома Ланън бяха направили, и болезнения копнеж за милост, когато ставаше дума за Кийла Ланън. Защото видях у нея сянка от самата себе си, а аз бях получила милост.

— Именно това трябва да кажеш на хората, когато се изправиш на съд, Кийла — прошепнах, изпълнена с болка за нея. — Трябва да им кажеш истината. Трябва да им кажеш какво е било чувството да си внучка на крал Ланън. И обещавам, че те ще слушат и някои от тях ще осъзнаят, че си точно като тях. Че искаш същите неща за Мевана.

Изправих се и усетих боцкане като от иглички по изтръпналите си крака. Кийла се взираше в мен с големи, кървясали очи, почти същите като на Юън.

— Процесът ще започне след два дни — казах. — Ще те изведат на ешафода пред града, за да отговориш на въпросите на магистрата, така че хората да преценят дали да живееш, или да умреш. Аз ще стоя отпред и ако се изплашиш, искам да ме погледнеш и да знаеш, че не си сама.

Шестнайсет Нека главите им се търкулнат Картие

Денят на процеса

В деня на процеса в небето нямаше нито едно облаче.

Онази сутрин бях първият лорд, който стигна до ешафода, със златен обръч на челото, със сивия кон на дома Морган, избродиран над сърцето ми. Седнах в отредения ми стол и загледах как полето пред замъка започва да се изпълва с прииждащи хора.

Загледах се в дървената трибуна в центъра на платформата, в сенките, които вече се събираха около нея, където Гилрой Ланън, Уна Ланън, Деклан Ланън и Кийла Ланън щяха да застанат след броени часове. Опитах се да си представя Юън, застанал сред тях, кръв от тяхната кръв, кост от тяхната кост.

Веднъж Ланън, завинаги Ланън.

Мразех тези думи, съмнението, което Деклан бе посадил в ума ми.

Постепенно другите лордове и дами пристигнаха, за да заемат местата си около мен. Журден прекоси платформата на ешафода с намръщено изражение, зае стола до моя и двамата седяхме в сковано мълчание, със сърца, биещи като барабан, докато процесът наближаваше.

— Как си? — промърмори най-накрая Журден.

Но в този миг гласът ми заглъхна, докато не зърнах Бриена. Стоеше до Люк най-отпред в тълпата: носеше рокля в бледолилаво — цвета на дома Маккуин, — а кафявата ѝ коса беше прибрана в корона от плитки. Погледът ѝ ме намери, както моят бе намерил нея.

— Добре съм — отвърнах, а погледът ми остана прикован върху нея.

Полето през замъка вече преливаше от хора, когато Изолда, нейните стражи и магистратът стигнаха до ешафода. Лордовете и дамите — включително лейди Халоран и лорд Каран — се изправиха да я посрещнат, макар Изолда да не носеше корона, а само златен обръч като другите благородници. Тя седна в центъра на подредилите се благородници в качеството си на лейди Кавана, с пряк изглед към трибуната. Камъкът на здрача почиваше върху сърцето ѝ, излъчвайки мека синя светлина.

Магистратът, стар човек с бяла брада, която докосваше гърдите му, се изправи пред публиката и вдигна ръце. Тишината, която се спусна над хората, беше гъста и плътна: по челото ми започнаха да избиват мънистени капчици пот, когато се размърдах в стола си.

— Мой народе на Мевана — изрече гръмко магистратът: гласът му се понесе по ветреца. — Днес идваме да въздадем правосъдие на човека, който някога дръзна да нарече себе си крал.

Сред хората мигновено избухнаха дюдюкане и гневни викове. Магистратът отново вдигна ръце, настоявайки за тишина, и тълпата се укроти.

— Всеки член на семейство Ланън ще бъде изведен на трибуната — продължи той. — Ще застанат пред вас, докато чета списъка с оплаквания срещу тях. Тези оплаквания са отправени от онези от вас, които бяха достатъчно смели да споделят историите си. По същество имената на някои от вас ще бъдат прочетени на глас редом с всяко оплакване — като свидетелско показание. Когато свърша, всеки от дома Ланън на свой ред ще има право да говори и тогава ще имате властта да ги прецените. Вдигането на юмрук означава екзекуция. Ако не вдигнете юмрук, това се равнява на милост.

Магистратът хвърли поглед през рамо към Изолда.

Изолда кимна, с бледо лице, с коса, червена като кръв в светлината на слънцето.

Почувствах как сърцето ми тупти дълбоко в гърдите. В този миг на тишина си помислих за баща си, за майка си, за сестра си.

Магистратът се обърна и извика:

— Изведете напред Гилрой Ланън.

Шумът, който се надигна от тълпата, бе мощен като гръмотевичен тътен. Почувствах как звукът преминава с вибриране през дървото под мен, през зъбите ми. Седях и гледах как влачат грубо Гилрой Ланън през ешафода под безкрайни вериги.

Бившият крал имаше окаян вид. Безжизнената му руса коса беше сплъстена от засъхнала кръв: изглежда, че неуспешно се беше опитал да си разбие главата, блъскайки я в стената на килията си. Дрехите му бяха изпоцапани и воняха на собствената му мръсотия и почти нямаше сили да остане прав, когато пазачите го изправиха на трибуната с лице към хората.

Виковете, ругатните и гневът кипяха в тълпата. За миг се изплаших, че ще щурмуват ешафода и свирепо ще го разбият на парчета. Докато магистратът се намръщи и вдигна ръце и хората неохотно се подчиниха на призива за тишина.

— Гилрой Ланън, изправен си пред народа на Мевана с огромен списък от оплаквания срещу теб — каза магистратът, когато едно малко момче подаде дебел свитък.

Гледах зашеметен как привидно безкрайният свитък започна да се разгъва, размотавайки се върху ешафода. Магистратът започна да чете: гласът му се понесе над ропота, над вятъра, над неспокойното биене на сърцето ми.

— Гилрой Ланън, на двайсет и пети май, през 1541 година, си наредил на Брендан Аленах жестоко да посече лейди Сийв Маккуин, докато е била невъоръжена. След това си опожарил нивите на Маккуин и си погубил трима от тановете на Маккуин и семействата им, докато са спели през нощта. Седмина от онези, чиито животи си погубил, са били деца. Дал си на хората си заповеди да изнасилят жените на Маккуин и да обесят мъжете, отвърнали на нападението, за да защитят съпругите и дъщерите си. След това си пленил хората на Маккуин и си ги разпръснал, давайки ги на лорд Брендан Аленах, за да ги управлява безмилостно. Това оплакване идва от лорд Давин Маккуин.

Погледнах Бриена, която стоеше неподвижно със стоическо изражение на лицето. Но ми беше ясно, че гневът ѝ се надига.

— В същия ден си пленил лейди Лили Морган и си отсякъл китката ѝ. Завлякъл си я…

Насилих се да се взирам в Гилрой Ланън, докато четяха оплакването ми. Ланън се тресеше, но не от страх или от разкаяние. Кискаше се, докато магистратът каза:

— Това оплакване идва от лорд Ейдън Морган.

— Маккуин и Морган се опълчиха срещу мен! Опълчиха се срещу своя крал! — изкрещя Ланън: веригите му издрънчаха, когато стовари ръка върху парапета на трибуната. — Въстанаха срещу мен! Техните жени заслужаваха наказанието, което получиха!

Скочих на крака, преди да осъзная какво правя, преди да си дам сметка, че се каня да измъкна скритата си кама и да се хвърля към Гилрой Ланън. Но Журден беше по-бърз: улови ръката ми и ме задържа, докато тълпата крещеше яростно: всички вече бяха вдигнали юмруци, давайки да се разбере каква е присъдата им.

— Нека главата му се търкулне!

Хорът се надигна над тълпата като прилив и се разби в ешафода, в мен.

Гилрой още се смееше, когато се обърна да погледне през рамо и очите му срещнаха моите.

— Само ако знаеше, малки Морган — изсъска ми той, — всичко, което причиних на майка ти.

Лицето ми се разкриви в агония, в ярост. Значи имаше още. Още, което не знаех. Ужасявах се от тази възможност още откакто се срещнах с Деклан в кулата, думите още бяха заседнали в ума ми. Има специално наказание за хора от дома Ланън, които се обръщат срещу своите.

— Запушете му устата! — нареди магистратът и двама от пазачите с усилие обуздаха отново Гилрой Ланън и натъпкаха в устата му мръсен парцал.

А всичко, което можех да мисля… какво още ѝ беше направил? Какво още беше причинил на майка ми?

— Сядай, момче — прошепна настойчиво Журден в ухото ми, почти неспособен да ме удържи и миг повече. — Не трябва да допускаш този човек да завладее чувствата ти.

Кимнах, но треперех объркан. Знаех, че Бриена ме наблюдава: чувствах притеглянето на погледа ѝ. И въпреки това ми беше непоносимо да я погледна.

Заех отново мястото си и затворих очи. Дланта на Журден остана върху ръката ми, като на баща, опитващ се да утеши сина си. И въпреки това баща ми беше мъртъв. Цялото ми семейство бе мъртво.

Никога не се бях чувствал по-самотен и объркан.

— В същия ден — продължи да чете магистратът, — си обезглавил лейди Ейлса и Шей Кавана, насичайки телата им на парчета, които да бъдат набучени по парапетите на замъка. След това си се заел да набелязваш и убиваш членове на дома Кавана…

На магистрата му отне още час да изчете всички оплаквания срещу Гилрой Ланън. Но когато най-сетне стигна до края на свитъка, хората вече бяха гласували. Всеки лорд и дама на платформата на ешафода вдигна юмрук. Също и почти всеки зрител в тълпата.

— Гилрой Ланън — обяви магистратът, като подаде свитъка обратно на момчето, — народът на Мевана те прецени и те намери за недостоен. Ще бъдеш екзекутиран с меч след три дни, считано от днес. Дано боговете се смилят над душата ти.

Пазачите извлякоха Гилрой Ланън. А той се смя през цялото време, докато се отдалечаваше от ешафода.

След това изведоха напред съпругата му Уна.

Тя застана на подиума, окована във вериги, с надменно вдигната брадичка: в дългата ѝ кестенява коса имаше сиви кичури. Значи, оттам бе получил косата си Юън.

Списъкът с оплаквания срещу нея не беше толкова дълъг, колкото този срещу съпруга ѝ, но все пак беше дълъг, пълен със свидетелства за изтезания, побои и жигосване. В края на показанията срещу нея тя нямаше какво да каже — беше очевидно, че е твърде горда, за да благоволи да проговори — и отново хората и благородниците около мен вдигнаха юмруци.

Тя щеше да умре веднага след Гилрой, обезглавена с меч след три дни.

Когато изведоха на подиума Деклан Ланън, вече наближаваше пладне.

Срещнах погледа на принца, докато прекосяваше платформата на ешафода, окован във вериги. Деклан ми се усмихна: не погледна никого от другите благородници, дори не и Изолда. Само мен.

Ужасът ми стана по-дълбок: виждах в очите на принца, че е скроил някакъв план.

— Деклан Ланън, изправен си пред народа на Мевана с повдигнат срещу теб огромен списък от оплаквания — поде магистратът с пресипнал глас, като пое свитъка с обвиненията срещу принца.

Документът беше дълъг, отражение на тези с обвиненията срещу родителите му. Докато слушах, убежденията ми се потвърдиха: Деклан изпитваше наслада да измъчва и манипулира други хора. Беше надзиравал голяма част от изтезанията, провеждани в недрата на замъка. Нищо чудно, че ми се беше сторил спокоен и в свои води в тъмнината на затворническата си килия: познаваше добре подземията.

— Сега имаш възможност да говориш, Деклан Ланън — каза магистратът, като бършеше потта от челото си. — Или да помолиш за милост, или да обясниш постъпките си.

Деклан кимна, после заговори високо и ясно.

— Добри хора от Мевана, има само едно нещо, което искам да ви кажа, преди да ме изпратите на смърт. — Той направи пауза и обърна длани нагоре. — Къде е синът ми, Юън? Погубихте ли го? Или може би някой от вас го е подслонил? Нима някой от собствените ви лордове предаде доверието ви, като го защити? — И тук Деклан погледна през рамо, право към мен.

Бях застинал в стола си, но разчетох злобната усмивка, триумфа в лицето на Деклан.

Ако падна, ти падаш с мен, Морган.

Тълпата започна да дюдюка. Лордовете и дамите, които седяха около мен, замърмориха ожесточено. Изолда и Гроня седяха, без да трепнат, и се взираха в Деклан.

— Магистрат — каза накрая Изолда, с глас като наточено острие. — Призовете този съдебен процес отново към ред.

Магистратът изглеждаше смутен, когато премести поглед от мен към Деклан.

Деклан точно отваряше уста, но тълпата започна да крещи, да скандира, вдигна юмруци.

— Нека главата му се търкулне!

Виковете на принца се удавиха в ропота и магистратът припряно оповести участта на Деклан, която бе същата като на баща му и майка му. Смърт чрез обезглавяване с меч, след три дни.

Юмрукът ми още беше във въздуха, когато отведоха Деклан от платформата на ешафода. А когато унищожителният поглед на принца срещна моя, аз не злорадствах. Но в очите ми имаше обещание към него.

Твоят дом ще стане на прах.

И Деклан го разбра. Изръмжа и слезе с препъване по стълбите на ешафода, изчезвайки обратно в замъка с въоръжения си ескорт.

Пулсът ми още биеше учестено, когато изведоха напред Кийла Ланън.

Публиката беше вече изтощена и отегчена, търпението им — крехко. И въздухът се изпълни с дюдюканията им, когато тя се качи на платформата на ешафода. Не носеше вериги, но въпреки това се присви уплашено, когато пазачите я поставиха на трибуната: роклята ѝ бе мръсна, светлорусата ѝ коса — сплъстена.

Гледана отзад, косата ѝ беше в същия нюанс като на дядо ѝ. Усетих, че това няма да е в нейна полза. Трябваше да изведем първо нея, преди Гилрой, преди дългият списък с жалби срещу семейството ѝ да може да бъде прехвърлен върху нея.

— Кийла Ланън — поде магистратът, прочиствайки гърло, докато посягаше към листа хартия. Единственият лист с оплакванията срещу нея. — Стоиш пред народа на Мевана с повдигнат срещу теб списък от оплаквания.

Кийла трепереше от ужас, раменете ѝ бяха хлътнали надолу, сякаш най-много от всичко искаше да се разпадне.

Потърсих Бриена: сърцето ми продължаваше да се свива от тревога.

Бриена още стоеше най-отпред, с разширени очи, докато чувстваше как тълпата е все по-малко и по-малко склонна да прояви милост.

— На двайсети декември, през 1563 година, си отказала храна на просещи деца по улиците и вместо да им дадеш хляб, си им дала да ядат камъни.

— Не съм… Той ме накара — изхлипа Кийла и покри лицето си с ръце, докато хората продължаваха да я освиркват.

— Кийла, трябва да мълчиш, докато чета оплакванията срещу теб — напомни магистратът. — Ще ти бъде дадено време да говориш, след като списъкът бъде приключен.

Тя продължи да крие лицето си, докато магистратът продължаваше да чете.

— На пети февруари, през 1564 година си наредила да бичуват камериерката ти, задето е ресала косата ти твърде грубо. На осемнайсети март…

Кийла продължаваше да хлипа, а хората само ставаха по-шумни и по-гневни.

Магистратът свърши да чете, а после попита Кийла дали иска да се обърне към хората.

Това беше моментът, в който бе нужно Кийла да изрече истината, да се защити.

Моля те, Кийла — помолих ѝ се безмълвно. Моля те, кажи им истината.

И въпреки това тя се присвиваше и плачеше, неспособна да вдигне глава и да се изправи пред недоволството на тълпата.

Отново потърсих с поглед Бриена. Движещата се тълпа я беше погълнала, докато внезапно тя се извиси няколко глави над другите, покачена на раменете на Люк. Изправи се, за да може Кийла да погледне в тълпата и да я види.

— Оставете я да говори! Оставете я да говори! — крещеше Бриена, но дори нейният глас бе удавен сред ропота.

Искаше ми се да затворя очи, да се затворя за света, да препреча пътя на онова, което знаех, че се задава. Докато не видях как Кийла най-накрая се изправя, докато Кийла най-сетне намери Бриена в тълпата.

— Дядо ме принуждаваше да правя тези неща — каза тя, но гласът ѝ все още беше твърде слаб. — Също и татко. Те… те ме биеха, ако не се подчиня. Заплашваха да наранят малкия ми брат! Не ни даваха да ядем, ако им откажехме. Заключваха ни в тъмното по цяла нощ…

— Лъжи! — изкрещя една жена в тълпата и това отново предизвика дюдюкане и викове.

— Нека главите им се търкулнат! — хоровият възглас се надигна заедно с юмруците, сякаш хората можеха да ударят небето.

Един по един лордовете и дамите на платформата на ешафода вдигнаха юмруци, в знак на одобрение за смъртта ѝ. Всички с изключение на четирима.

Морган. Маккуин. Кавана. Дермот.

Как беше възможно четирите дома, които бяха понесли огромни страдания под властта на семейство Ланън, да са единствените четири, проявили милост към Кийла?

Изолда, Гроня, Журден и аз до един седяхме с ръце, свити в юмруци в скутовете. С периферното си зрение видях как Изолда обронва глава, натъжена от присъдата. А в тълпата, сред море от юмруци, беше Бриена, все още върху раменете на Люк, със сълзи в очите.

— Кийла Ланън — обяви магистратът и дори неговият глас бе натежал от разочарование. — Народът на Мевана те прецени и те намери за недостойна. Ще бъдеш екзекутирана с меч след три дни, считано от днес. Дано боговете се смилят над душата ти.

Седемнайсет Мрачни открития Бриена

Нощта след процеса

Онази нощ седяхме в покоите на Журден заедно — баща ми, брат ми, Картие и аз, всички — изтощени и мълчаливи, докато си деляхме бутилка вино, твърде разстроени, за да преглътнем храна.

Беше трудно да обясня как се чувствах, след като чух оплакванията, особено онези на Маккуин и Морган, за които преди не знаех точни подробности. Не мисля, че имаше думи, способни по подходящ начин да опишат болката, която изпитвах за тях. И не можех да си представя какво беше чувството да напишеш такива оплаквания, а после да ги чуеш прочетени пред стотици свидетели.

Още по-трудно беше да назова онова, което изпитах, след като гледах как хората осъждат Кийла на смърт. Знаех, че ще трябва да стана свидетел на обезглавяването ѝ, и ми бе трудно да дишам всеки път щом си го представех.

— Значи, царуването на семейство Ланън стигна до кървавия си край — каза Журден, когато мълчанието ни стана твърде потискащо, след като виното свърши.

— Така падат те — каза Люк и вдигна за наздравица празната си чаша: коляното му се притискаше до моето, докато седяхме един до друг на дивана.

Срещнах погледа на Картие през светлината на огъня. Споделяхме една и съща мисъл, една и съща емоция.

Не всички ще паднат. Все още имахме Юън, когото щяхме да опазим, когото щяхме да възпитаме в разрез с жестокостта на баща му и дядо му.

— И въпреки това, защо имам чувството, че сме претърпели поражение? — прошепна Люк. — Защо не чувствам това като победа? Искам да умрат. Искам да им причиня възможно най-много болка. Обезглавяването е твърде бързо за тях. Искам да ги видя да страдат. Но дали това ме прави по-добър от тях?

— Изобщо не си като тях, синко — прошепна Журден.

Картие бе опрял лакти на коленете си, взрян в пода. Но когато заговори, гласът му бе овладян:

— Семейство Ланън ме лишиха от сестра ми, от майка ми. Никога няма да познавам звука от гласа на сестра си. Никога няма да узная какво е да бъда прегръщан и обичан от майка си. Винаги ще чувствам загубата им сякаш частица от мен липсва. И въпреки това… самата ми майка е била от дома Ланън. Тя бе Лили Хейдън, дъщеря на един от тановете на Ланън. — Той погледна Журден, Люк, мен. Бях изненадана от това признание. — Не мисля, че правосъдието — в този момент — следва ясна, права линия. Ние сме страдали от загубите си, но същото важи и за хората тук. В името на всички богове… Кийла Ланън, едно дванайсетгодишно момиче, тормозено от баща си, е напът да бъде обезглавена веднага след него, защото народът не желае да я чуе, не желае да я погледне: хората не могат да я отделят от него.

Люк подсмръкна, за да прогони сълзите си, но слушаше спокойно Картие. Също и Журден, който наблюдаваше Картие с блясък в очите.

— Дали мисля, че Деклан заслужава да бъде обезглавен? — попита Картие, като протегна ръце. — Не. Бих предпочел да видя всички кости на Деклан строшени, една по една, бавно, докато умре, както той направи със сестра ми. И нямам угризения да призная това. Но навярно повече от това, което аз чувствам, и това, което аз искам… трябва да се надявам, че днес ще бъде въздадена справедливост. Че хората проговориха и решиха участта на едно семейство, на което най-сетне беше потърсена сметка. Че всички се завърнахме в родината си. Че в идните дни Изолда Кавана ще бъде коронована като кралица. Единственото, което можем да направим в този момент, е да продължим напред. Ще станем свидетели на обезглавяванията на членовете на дома Ланън. Ще короноваме Изолда. А после ще решим какво да правим с един народ, който вече няма господар и господарка.

Отново се умълчахме: думите на Картие ни пронизаха. Той беше наполовина Ланън и въпреки всичко това не променяше начина, по който гледах на него. Защото аз бях наполовина Аленах. И двамата имахме предателско потекло. И ако се вгледахме по-внимателно в сърцата си… всички щяхме да открием тъмнина вътре в себе си.

Легнах си малко след полунощ, като целунах Журден и Люк по бузите и леко погалих рамото на Картие, когато минах покрай него на излизане. Тялото ми настояваше да легна и да се опитам да поспя, но повече от това исках да избягам от действителността само за час блажен сън.

Задрямвах, когато чух суматохата в коридора.

Седнах изправена и примигнах в тъмнината. Мъчех се да се измъкна от леглото, когато тайната ми врата се разтвори рязко и Люк застана на прага ми.

— Бързо, сестро. Кралицата свика среща в покоите на баща ни — каза той, като запали припряно свещта ми.

Намерих меча си и успях да проговоря, докато го догонвах в коридора с неприбраната в ножницата стомана в ръка, с долна риза, смъкваща се от рамото ми.

— Какво има? Какво се е случило?

Журден и Картие стояха в стаята на баща ми и чакаха. Отидох при тях с Люк, като се опитвах да успокоя дишането си.

Преди да успея да задам друг въпрос, в стаята влезе Изолда, все още в роклята, с която беше облечена на процеса, с тръстикова свещ в ръка, с двама пазачи от двете ѝ страни. Лицето ѝ беше сурово, погледът ѝ — безнадеждно мрачен.

— Съжалявам, че ви будя — прошепна тя на четирима ни, докато стояхме в студените сенки и потрепващата светлина.

— Какво се е случило, Изолда? — попита Журден.

Изолда сведе поглед към свещта си сякаш ѝ беше непоносимо да ни гледа.

— Деклан и Кийла Ланън са избягали от подземията.

— Какво? — извика Люк, защото ние, останалите, бяхме онемели.

Изолда посрещна удивлението ни с горчивина в очите.

— Мисля, че са избягали преди час. Още не се знае нищо за тях.

— Как? — попита настоятелно Журден.

Изолда не каза нищо, но погледна Картие, а той погледна мен. Мислите ни се изравниха, сякаш луната затъмни слънцето, хвърляйки дълга сянка между нас.

Юън.

Картие се обърна и забърза надолу по коридора към вратата си. Последвах го в главните му покои. Видях одеялата и възглавниците, струпани на дивана, където бе спал Картие. И ръцете ми бяха студени като лед, когато го последвах в спалнята му, в стаята, където се предполагаше да се крие Юън.

Той беше там, спящ в леглото. Или така си мислех, докато Картие ожесточено отдръпна одеялата и разкри възглавница, стратегически поставена там, където трябваше да е тялото на Юън.

И аз отидох до прозореца, който беше отворен: именно така беше влязъл най-напред Юън в замъка. Не чувствах ръцете си, но се заслушах, когато мечът, който държах, се удари в пода с металическо дрънчене. Прекрачих оръжието и се взрях в нощта, в небето, обсипано със звезди, сред които — моето собствено съзвездие.

— Не, не.

Гласът на Картие, болезненото отрицание на Картие.

Това беше отглас от биенето на собственото ми сърце, от собственото ми отрицание. Трябваше да има обяснение. Това трябваше да е грешка.

Но аз стигнах първа до истината.

Обърнах се. И когато видях Картие да се отпуска на колене пред мен, стиснал разбърканите одеяла… си дадох сметка какво се бе случило.

Аз също се свлякох на колене до падналия си меч, защото внезапно бях неспособна да стоя права.

Какво направихме?

— Бриена, Бриена…

Името ми бе единственото нещо, което Картие можеше да шепне отново и отново, докато истината ни връхлиташе.

Срещнах погледа му. Беше застинал, но аз тлеех от гняв.

Юън Ланън ни бе изиграл.