Триумфът на кралицата

Осемнайсет Яхни течения Картие

Тази нощ нямаше да се спи.

След като осъзнах, че съм бил измамен от едно дете, Люк и Бриена се заеха задълбочено да разглеждат карти на града, проследявайки потенциални маршрути за бягство, докато аз последвах кралицата и Журден долу в подземията: носехме факли и оръжия, телохранителите на кралицата бяха плътно зад нас. Дъхът ми вече пресекваше, докато минем през всичките три нива: студът на най-долното ниво на кулата бе толкова свиреп, че сякаш пристъпвах в ледена вода.

Изолда забързано тръгна пред нас към килията на Кийла Ланън. Вратата беше широко отворена, пламъчетата на свещите продължаваха да потрепват на масата ѝ. Взрях се в празнотата на стаята ѝ, все още неспособен да повярвам, че това се е случило.

Без да каже и дума, кралицата ни поведе напред, където двама пазачи лежаха в локва от собствената си кръв, с чисто прерязани гърла. Нямаше начин Юън да е убил тези мъже — казвах си отново и отново, докато най-сетне стигнахме до килията на Деклан. И нейната врата беше широко отворена, като уста, застинала в прозявка. Още двама пазачи лежаха мъртви на прага: кръвта им беше като черно езеро под тях.

Изолда коленичи и леко докосна бледите им лица. Точно тогава го чух — слабото дрънчене на вериги, ехото от движение, идващо от вътрешността на килията на Деклан.

Кралицата застина, както бе коленичила, когато също го чу. Вдигнах ръка, безмълвно нареждайки ѝ да чака, взех факлата и меча си и влязох в килията.

Не можех да отрека, че пламенно се надявах това да е Юън. Дори след огорчението от измяната му копнеех да е той.

Това, което открих, бе същество, увито в черни воали, с напълно скрито лице, с дясна китка, окована в една от оковите на Деклан, придържаща го здраво към стената.

Спрях, поглеждайки метача на кости с непресторена изненада. Следвайки примера ми, метачът на кости спря да се бори и притисна колене по-плътно до гърдите си, сякаш можеше да се свие на кълбо и да изчезне.

— Кой е това? — попита Журден, като стигна до мен.

Изчаках, докато Изолда също влезе в килията. Тримата застанахме в дъговидна редица, наблюдавайки безмълвно метача на кости.

— Метачът на кости — казах. — Видях те онзи ден в тунелите.

Създанието не помръдна. Но забелязах как воалът върху лицето му се повдига и спуска под трескавото му дишане.

Изолда прибра меча си в ножницата и коленичи. Гласът ѝ бе кротък, когато попита:

— Можеш ли да ни кажеш какво стана тук? Как избяга Деклан?

Метачът на кости мълчеше. Започна да се бори срещу оковите, дърпайки толкова силно дясната си ръка, че видях как металната гривна го поряза. Проблесна бледа кожа, когато ръкавът на създанието потрепна: върху китката му избликна кръв, като разцъфнало цвете. Съществото бе слабо, какъвто беше по-рано и Юън. Ръката му беше тънка, покрита с мръсотия. Гледката ме изпълни с неописуема мъка.

— Моля те. Имаме нужда от помощта ти… — започна Изолда, но гласът ѝ заглъхна. Тя хвърли поглед към мен и Журден и каза: — Помолете пазачите ми да намерят ключа за тази килия и да донесат пособия за писане.

Журден тръгна да изпълни нареждането ѝ, преди аз да успея, и докато чакахме, погледнах името си, издълбано в стената, проблясващо в светлината на огъня.

Ейдън.

Трябваше да отместя поглед от него, сякаш собственото ми име бе изписало тази съдба, сякаш бях задвижил всичко това.

И навярно бях, като убедих Изолда да прояви милост към Юън.

Един от пазачите донесе ключ, лист пергамент, перодръжка и малко шишенце с мастило. Дадоха го на кралицата и Изолда предпазливо се приближи до метача на кости, все още коленичила.

— Ще те освободя — прошепна кралицата. — А после имам нужда да ми помогнеш. Можеш ли да напишеш какво се случи тази нощ?

Метачът на кости кимна рязко. Подейства ми като удар това, че не можеше да говори, фактът, че Изолда бе разбрала това от мига, щом влезе в килията.

Изолда скъси разстоянието между тях и пъхна ключа в белезниците. Забелязах как Журден се вдърви. Усетих, че се кани да пристъпи напред: нямаше доверие на метача на кости. И ако направеше дори внезапно движение в посока на съществото, знаех, че това крехко доверие ще се прекърши. Дискретно го задържах, призовавайки го със силата на волята си да почака, да остави Изолда да се погрижи за това. Журден ми хвърли бегъл поглед, със стаени в очите му проклятия, но остана безмълвен и неподвижен.

Гривната на оковата падна: метачът на кости се отдръпна леко назад, сякаш присъствието на Изолда го смущаваше.

— Видя ли кой освободи Деклан? — попита Изолда, като отвори мастилото и потопи перодръжката в него.

Метачът на кости не помръдна.

Кралицата протегна перодръжката и внимателно остави листа пред създанието.

Не знае нищо — прииска ми се да кажа. Трябва да побързаме: изгубихме твърде много време тук.

— Изолда… — Журден всеки миг щеше да изрече точно каквото си мислех.

Но Изолда не показа с нищо, че го е чула. Вниманието ѝ беше погълнато от увитото във воали създание пред нас.

Най-накрая метачът на кости взе перодръжката. От ръката му капеше кръв и тя трепереше, когато започна да пише.

Чаках, напрягайки очи, за да се опитам да дешифрирам какво пише. Почеркът на създанието беше ужасен — никога нямаше да успеем да разчетем този разказ. И въпреки това установих, че прибирам меча си в ножницата, усетих се, че коленича, премествайки се до Изолда, където можех да виждам по-добре. Една по една изяждах думите на създанието, изяждах думите му сякаш това беше последното ми ядене.

Дишах тежко, докато домитах разказа. Почти се превих надве от облекчението, което стопи силите ми, щом узнах, че Юън е дошъл само за сестра си. Че Юън няма пръст в бягството на Деклан. Че Юън беше избрал мен пред родния си баща.

— Имаш ли някаква представа как Деклан и децата са се измъкнали от тъмницата? — попита Изолда. — Защото не са минали през портите.

Метачът на кости топна перодръжката в мастилото, пишейки мъчително. Яхнаха теченията.

— Яхнаха теченията? — повтори като ехо Изолда. — Какво значи това?

— Има река, която тече под замъка, през подземията — обясних, спомняйки си как бях чул далечното ѝ бушуване. Погледнах към метача на кости и попитах: — Можеш ли да ни отведеш там?

Създанието кимна и се надигна бавно.

Поведе ни надолу по един коридор, после по друг: проходът стана тесен и плитък. А после се разтвори в пещера — така внезапно, че човек можеше да стъпи от издатината право в бързеите. Изправихме се и вдигнахме към нея светлината си: видях, че камъкът под мен бе покрит с черни петна от трупала се с години кръв. А оттатък беше реката, бушуваща през тъмнината. Не беше широка, но забелязах, че е дълбока и мощна.

— Хванали са теченията — каза Изолда стъписано. — Може ли някой да оцелее в това?

— Ако някой може, това ще е Деклан. — Журден пристъпи толкова близо до ръба, колкото се осмеляваше.

— Реката ще ги отведе до океана — отбелязах: сърцето ми заблъска като чук. — Трябва да отидем до брега. Веднага.

Обърнах се, търсейки с поглед метача на кости, за да благодаря на създанието за напътствията.

Но там, където бе стояло преди, нямаше нищо освен сенки и студен, празен въздух.

Звездите вече започваха да избледняват в зората, когато Изолда, Журден, пазачите и аз стигнахме меванското крайбрежие. Град Лионес бе построен на възвишение, където океанът се сливаше със земята. В продължение на стотици години вълните се бяха разбивали във варовиковите стени на брега: винаги стигаха, но никога не успяваха да залеят голямата стена, която държеше природните стихии отделени, стената, която закриляше града от дълбините. Но онази подземна река щеше да отведе Деклан право до залива, направо във водата. Той щеше да се измъкне през малък вододел в естествено образувана стена. Почти изглеждаше невъзможно, но това бе земя, построена върху предизвикателства и въпреки непреодолими трудности. В последно време нищо не биваше да ме изненадва.

Най-големият ми страх беше, че Деклан и децата са хванали теченията, за да влязат в залива, а после веднага са се качили на кораб в пристанището и че сме твърде закъснели да ги хванем. Можеше да отплават на запад, към ледените земи на Гримхилдор. Или можеха да отплават на юг — или към Валения, или към Бандека. Можеше никога да не ги открием и върнем.

Видях същия този страх у Журден, когато наближихме пристанището с лодките и корабите, кротко поклащащи се по местата си на кея. Защото именно така двамата с Люк бяха избягали преди двайсет и пет години. Точно така бяха избягали Брейдън Кавана и Изолда. Така бяхме избягали баща ми и аз. Един капитан от дома Бърк беше взел шестима ни на борда си, докато Гилрой Ланън бе зает да ни преследва на север, в сърцето на собствените ни територии. Само един смел човек и неговият кораб бяха нужни, за да ни дарят свобода.

— Проверете пристанищните дневници — изхриптя Изолда към Журден, докато търсехме из кея.

Спрях и се вгледах в хоризонта. Слънцето изгряваше, проправяйки златиста диря в океана. Тази сутрин водата беше спокойна и тиха. Нямаше и следа от кораб, никаква далечна сянка на мачта или платна.

Преместих поглед по-надолу по залива. Отливът беше настъпил, оставяйки открити пясъка и основите на варовиковите стени.

Отправих се към него, все по-бързо и по-бързо, докато вече тичах. Чух Изолда да ме вика, но не можех да откъсна поглед от онзи пясък, от стъпките, потънали в него, защото приливът настъпваше и започваше да ги запълва. Стигнах до пясъка, отпечатъците се разкриха пред мен. Тези следи от стъпки бяха на Юън, почти сигурен бях в това. А после се появи друга поредица от следи, от човек, вървял редом с него. От Кийла. А след това идваха следите на Деклан, сякаш той бе излязъл от водата последен. Принцът беше едър мъж и бе стъпкал забързано пясъка. Изглеждаше, сякаш бе хванал децата си за ръце и ги бе влачил.

Следите от стъпките им не водеха към пристанището.

Спрях да вървя: ботушите ми затъваха в пясъка, приливът започваше да залива глезените ми.

— Ейдън! — повика ме Изолда. Чух я как тича към мен през надигащите се вълни.

Очите ми проследиха отпечатъците от стъпки до стената. А после нагоре, нагоре по варовика, където градът лежеше над нас и тъкмо се пробуждаше.

Изолда най-сетне стигна до мен задъхана, с разчорлена от вятъра коса.

— Какво има? Какво виждаш?

Не можех да ѝ отговоря… Не още. Умът ми гъмжеше от възможности и последвах следите от стъпки до стената: приливът вече нахлуваше тревожно бързо. Намерих пукнатина в скалата, за която да се хвана, а после още една. Започнах да се повдигам нагоре по стената: пръстите на ръцете и върховете на ботушите ми си проправяха със сила път в процепите и пукнатините.

Не смеех да се изскача по-високо, а се вкопчих в стената и се взрях нагоре към страховитата ѝ шир, гледайки как облаците се стрелкат през небето.

Беше ли възможно изобщо?

Пуснах се и скочих обратно на пясъка с болезнено разтърсване в глезените. Прегазих до мястото, където чакаха Изолда и нейните пазачи: Журден побърза да се върне при нас от пристанището.

— Проверих дневниците — каза Журден. — Никакви кораби не са заминали или пристигнали снощи, лейди.

— Не са заминали с кораб — заявих.

— Тогава къде са? — възрази Журден.

Погледнах назад към залива: пясъкът беше почти погълнат от прииждащия прилив.

— Теченията са ги изкарали някъде близо дотук. Деклан е извлякъл децата от водата до стената.

— Стената? — Журден я обходи бързо с поглед. Устата му увисна отворена. — Не може да говориш сериозно.

Но Изолда се взираше в мен, вярвайки на всяка моя дума.

И аз отново повдигнах очи, към небето, към град Лионес, към замъка, настанил се на върха на възвишението като спящ дракон.

Къде би те отвел баща ти, Юън?

Светлината се усилваше: досега Деклан сигурно вече беше намерил място, където да се скрие. Докато тъмнината му дадеше възможност да се придвижва незабелязан. Едничката ми надежда беше, че Юън някак ще измисли начин да бъде открит.

Вече съм Морган…

— Деклан е изкатерил стената с децата на гърба си — казах и погледнах Изолда в очите. — В града е.

Не се задържахме: забързахме обратно към замъка. Умът ми се разклоняваше в няколко посоки. Бях толкова разсеян, че не забелязах членовете на дома Халоран, застанали във вътрешния двор, докато едва не се сблъскахме с тях.

Лейди Халоран и Пиърс, изглежда, бяха потънали в разговор помежду си, докато дамата не ни зърна. Нямаше как да скрием, че сме бързали, че кралицата и аз все още бяхме наполовина подгизнали от търсенето по брега.

— Лейди Кавана? — извика лейди Халоран и тръгна да ни пресрещне на каменните плочи. Беше облечена в цветовете на своя дом, златисто и тъмносиньо, а роклята ѝ беше толкова претрупана, че можеше да съперничи на натруфената мода на Валения.

— Лейди Халоран — отвърна Изолда вежливо, като се опита да поддържа все така забързана крачка.

— Случило ли се е нещо?

Изолда забави ход, но не за да угоди на лейди Халоран, а за да хвърли поглед към мен и Журден.

— Защо бихте предположили подобно нещо, лейди? — попита Изолда. — Лорд Маккуин, лорд Морган и аз просто излязохме малко на въздух преди срещата на съвета.

Изолда подтикваше един от нас да събере Люк, Бриена и баща ѝ. И, между другото, Журден стоеше до нея и се мръщеше на лейди Халоран, сякаш краката му бяха пуснали корени… Предположих, че ще трябва аз да отида и да подготвя съвета.

Само че Пиърс дойде с дебнеща походка да се присъедини към нас. Не можех да скрия неприязънта си към него и се наложи да постоя още миг, за да го наблюдавам. Погледът му беше прикован върху Изолда, върху светлината на Камъка на здрача, но сигурно беше почувствал, че се взирам в него. Очите му се изместиха към мен, когато дойде и спря до майка си, и си останаха там, преценявайки колко голяма заплаха представлявам. Сигурно не му се сторих опасен, защото изсумтя и се усмихна, а после избра да ме пренебрегне и отново заоглежда хищно кралицата.

— Исках да помоля за среща насаме с Вас, лейди — точно казваше лейди Халоран. — Може би по-късно днес? Когато имате време?

— Да, разбира се, лейди Халоран — отвърна Изолда. — Бих могла да се срещна с Вас по някое време днес следобед, след срещата на съвета си. — Отново ме подканваше с намаляващо търпение и този път се раздвижих и ги оставих без нито дума.

Замъкът беше обезпокояващо тих. Във всеки ъгъл имаше пазачи в брони, но тишината — този опит да поддържаме реда и да скрием факта, че трима души от дома Ланън бяха избягали — се бе наслоила тежко във въздуха. В крайна сметка обаче това щеше да се разчуе и не бях сигурен как благородниците ще посрещнат новината. Нито пък бях сигурен как ще реагират поддръжниците на Ланън.

Това ме изпълваше с безпокойство, докато вървях към покоите на Журден, където бяхме оставили Бриена и Люк да разучават карти на града, проследявайки възможни маршрути за бягство, по които можеше да е поел Деклан. Вече ги нямаше там: стори ми се, че стаята е празна отдавна и затова отидох в стаите на Бриена, а после — в тези на Люк. Въпреки това не успях да ги открия и се върнах в коридора, като се отправих към трапезарията, мислейки си, че може би са отишли да хапнат.

На път за там се натъкнах на бащата на Изолда. Изглеждаше изтощен, под очите му имаше лилави сенки, а бялата му коса все още бе прибрана във вчерашните плитки. Знаех, че е надзиравал тайно търсене из замъка на Фехин, главния тъмничар, който сякаш се бе изпарил, и в сянката му стояха няколко стражи от охраната на замъка, в очакване на следващата му заповед.

Брейдън Кавана повдигна вежда към мен и видях изпълнения с надежда въпрос в изражението му: Намери ли ги?

Поклатих глава.

— Среща на съвета веднага. Опитвам се да открия хората от дома Маккуин.

— В хранилището за архиви са, един етаж надолу в източното крило.

Кимнах и всеки продължи по пътя си: Брейдън — да претърси складовете, аз — към хранилището за архиви. Намерих Люк и Бриена седнали до кръгла маса, с разтворени пред тях регистри, карти и книжа, сякаш бе паднал гъст сняг. Бриена беше още по долна риза, с измъкнала се от плитката коса, и записваше нещо, което Люк ѝ казваше.

При влизането ми двамата вдигнаха поглед: в очите им се четеше същата надежда — че съм дошъл да им съобщя добри новини. Затворих вратата и се приближих до тях и Бриена разчете изражението ми. Тя остави съкрушено перодръжката, а Люк прошепна настойчиво:

— Моля Ви, кажете ми, че сте ги намерили.

— Не. — Погледът ми се зарея отвъд тях към отворения сводест вход: проход, който водеше към складове, подредени като килийки на медена пита. Видях части от лавиците с архиви, гъсто отрупани със свитъци, томове и документи за данъци.

Бриена, отново, прочете мислите ми:

— Тази стая е безопасна.

— Сигурна ли си?

Тя спря очи върху мен:

— Да. Люк и аз сме единствените хора тук.

Издърпах един стол и седнах срещу тях, без да осъзнавам колко съм изтощен. Дадох си един миг да разтъркам лицето си с ръце: все още усещах по дланите си мириса на подземията — онази влажна тъмнина с дъх на плесен.

Започнах да им разказвам всичко — за метача на кости и разказа на създанието, за подводните течения, за търсенето покрай брега.

Бриена се облегна назад в стола си — на брадичката ѝ имаше размазано мастилено петно — и каза:

— Значи Юън не те е измамил, както си мислехме.

— Не, не е — отвърнах, неспособен да скрия облекчението си. — Прояви неподчинение спрямо мен, което трябва да се очаква, за да спаси сестра си, когато аз не можах. И мисля, че и двамата с Кийла са в огромна опасност точно сега.

— Мислиш ли, че Деклан ще им навреди? — попита Люк стъписан.

— Да.

Бриена се размърда неспокойно в стола си. Гледах как започна да подрежда листовете пред себе си и любопитството ми се разпали като пламък.

— Какво е това?

— Ами. — Тя прочисти гърло. — С Люк започнахме да мислим така, както би разсъждавал един Ланън. Многократно проследихме картите, мислейки си… къде би отишъл Деклан? Ако е още в града, къде би могъл да се скрие? Разбира се, не бяхме сигурни. Но това ни накара да си спомним собствените си планове за революция.

— Имахме безопасни жилища — вметна Люк. — Домове и магазини, където знаехме, че ще ни приемат без предизвестие, ако попаднем в беда.

— Точно — каза Бриена. — И тъй като знаем, че има поддръжници на Ланън — кланът с полумесеца — сметнахме, че можем да се помъчим да открием къде се намират, с мисълта че Деклан ще потърси подслон при някого от тях.

— Как разкрихте местонахожденията им обаче? — попитах.

— Разучаването на карта не е достатъчно — продължи тя. — И нямаме време да ходим от врата на врата и да претърсваме всяка къща в Лионес, като дърпаме ръкавите на хората. Имаме нужда от нещо, което да ни насочи. С Люк решихме да прегледаме архивите на Гилрой Ланън за събирането на данъци, да видим към кои хора е проявявал снизходителност. Мисля, че това ще е най-бързият начин да започнем.

— Дай да видя — казах дрезгаво и посегнах към списъка ѝ.

Бяха изброени единайсет заведения и магазини: варираха от кръчми и златари до един месар. Всички до един произхождаха от дома Ланън, а четирима от тях се намираха в южния квартал на града, където ми се струваше, че е Деклан в момента. Сърцето ми започна да бие силно.

— На всички тези места им се е разминало с нелепо опрощаване на данъците — каза Бриена. — И смятам, че е защото са имали някакво споразумение с Гилрой.

Вдигнах поглед към нея, към Люк:

— Това е невероятно. Трябва да се срещнем с Изолда, да ѝ кажем какво сте открили вие двамата.

— Може би е най-добре да се срещнем с нея тук, за да можем да продължим да претърсваме архивите — предложи Бриена, изправи се и изпъшка. — Въпреки че съм гладна като вълк. Не знам още колко дълго мога да заговорнича без чай и храна.

— Защо двамата не разчистите масата, а аз ще поръчам да донесат някаква закуска? — каза Люк и се отправи към вратата. — И ще кажа на кралицата и татко да се срещнем тук.

— Много добре — каза Бриена, преди Люк да тръгне. Но остави разчистването на масата на мен, а самата тя се протегна и отиде да застане пред единствения прозорец в цялата стая — миниатюрен стъклен процеп. Слънчевата светлина улови ленения плат на долната ѝ риза и я освети. Когато я погледнах, забравих за списъка в ръцете си: забравих, че Деклан Ланън въобще съществува.

Мълчанието ми я накара да се обърне, да хвърли поглед към мен. И не знам какво изражение имаше на лицето ми, но тя дойде до мен и докосна косата ми.

— Добре ли си? — прошепна.

Върнах се към задачата си да събера книжата и документите и пръстите ѝ се отделиха от мен.

— Ще се оправя щом се справим с всичко това.

Тя продължи да ме гледа един миг, а после се пресегна през масата да помогне, и събра документите на купчина. Гласът ѝ почти се сля със звука от събирането на хартията, но я чух да казва:

— Ще ги намерим, Картие. Не губи надежда.

Въздъхнах: копнеех да имам нейния оптимизъм.

Облегнах се назад в стола си и я погледнах както стоеше пред мен. През дрехата ѝ още минаваше тънка нишка слънчева светлина и позлатяваше косата ѝ. Изглеждаше неземно, сякаш мястото ѝ не беше тук. Това ме накара да изпитам тъпа болка и сведох очи надолу към пода, където тя стоеше боса на камъните.

— Не ти ли е студено, Бриена? — прошепнах само за да мога да преглътна копнежите, които не смеех да изрека на глас.

Тя се усмихна развеселена:

— Да, сега, като го споменаваш. Нямах време да мисля за това преди.

Тя седна до мен и аз наметнах поръбеното си с кожа палто върху краката ѝ и седяхме заедно в дружеско мълчание, докато чакахме другите.

Първо пристигна закуската и аз се задоволих с чаша чай, докато Бриена напълни чинията си със сирене, осолена шунка и една бисквита. Почти беше приключила, когато Изолда, Журден, Люк и Брейдън се присъединиха към нас, признателни за краткия отдих. Всички бяхме уморени и раздърпани, но тази споделена закуска ни даде един миг да се съвземем.

Слушах как Бриена и Люк обясняваха списъка си: това разведри кралицата. Тя го препрочете и извадихме карта, като поставихме по една медна монета върху единайсетте местонахождения.

— Добре е да започнем с четирите места, разположени на юг — предложих. — Ако Деклан наистина се е изкатерил по стената, тогава би се спуснал в града някъде около този район.

— Съгласна съм — каза Бриена. — Мисля, че най-вероятното място е или тази кръчма, или този хан. — Тя ги посочи на картата. — Мисля, че двама от нас трябва да се опитат да влязат вътре като гости и да си направят временна татуировка на полумесец върху китките, просто в случай че почнат да ни разпитват. И това вероятно би трябвало да сме Люк и аз, тъй като останалите от вас ще са лесни за разпознаване.

— Не, категорично не — заяви Журден, почти преди Бриена да успее да довърши. Беше пребледнял от гняв, но Бриена не изглеждаше ни най-малко разстроена от съпротивата му. — Не искам да влизаш на такива мрачни места, Бриена.

— Но не съм ли се осмелявала вече да влизам на мрачни места, татко? — възрази тя.

Журден мълчеше сякаш претегляше отговорите си в опит да намери онзи, който най-добре щеше да я разубеди. Най-накрая промърмори:

— Всички стари трагедии завършват по един и същ начин, Бриена. Когато героинята е само на крачка от победата, бива покосена. Всеки път. А ето ни нас, на крачка от поставянето на Изолда обратно на трона. Не искам един от нас да загине точно когато само миг ни дели от победата.

— Баща ти е прав — казах: при тези думи Бриена плъзна поглед към мен, с очи, полузатворени от раздразнение. — Но най-лошото се случи сега, Маккуин. Деклан Ланън е на свобода по улиците и има подкрепа. Има голяма вероятност това бързо да излезе извън нашия контрол. Трябва да се погрижим за това веднага по най-добрия възможен начин.

— Значи, изпращаме децата ми на тези покварени места — каза Журден с леко язвителен тон. — После какво?

— Разузнаваме ги, виждаме дали можем да открием Деклан — отговори Люк.

— И как ще го хванеш, Люк? — настоя Журден, все още ядосан. — Принцът е як, силен мъж. Изкатерил се е по стена с две деца на гърба, за бога!

Изолда остави чашата си е чай и всички погледнахме към нея.

— Маккуин и Морган, ще имате отряди, които ще ви чакат точно след тези места. Ако Лукас и Бриена открият Деклан, ще ви дадат сигнал и вие ще се спуснете, готови да го плените. Искам го жив и искам децата да не пострадат.

— Какви отряди, лейди? — попитах. — Повечето от нашите бойци — мъже и жени — са у дома.

— Ще се обърна към лорд Бърк — отвърна Изолда. — Той се би заедно с нас в деня на бунта: не би трябвало да му липсват способни мъже и жени и надявам се, ще си мълчи за причината, поради която моля за тях.

— Мисля си още нещо за начина, по който да повалим Деклан — обади се Брейдън Кавана, който до този момент си беше мълчал. — Мисля, че е най-добре да използваме напоена с отрова стрела. Да намерим стрелец с лък, чиято единствена цел е да го простреля в бедрото, да го прати в безсъзнание. Така ще можем да го вържем и да го пренесем.

— Мисля, че това е разумно — каза кралицата. — Ейдън, можеш ли да откриеш отрова, способна да зашемети, но не и да убие мъж с ръста и теглото на Деклан?

Кимнах, но се чудех за времето, нужно за изпълнението на този план. Изпитвах непрестанен настойчив порив да действам бързо, да облека бронята си и да тръгна сега, преди Деклан да е имал време да действа.

— Ще трябва да изчакаме до падането на нощта — каза Изолда за мое силно разочарование. — Не искам вестта за бягството на Деклан да се разчуе, затова трябва да сме възможно най-дискретни. Тъмнината ще бъде най-големият ни съюзник. Междувременно двамата с Журден ще се обърнем към лорд Бърк по въпроса за воините. Ейдън ще намери отровата за стрелата. Бриена и Люк ще се подготвят да проникнат в кръчмата и хана. Баща ми ще продължи издирването на вероломния тъмничар. Ще се срещнем отново, под предлог че ще вечеряме в личните ми покои, така че другите благородници да не заподозрат нещо.

Мълчахме, запаметявайки заповедите ѝ.

— Разбрахме ли се? — попита Изолда.

Един по един положихме ръце върху сърцата си в израз на покорство.

— Хубаво — каза кралицата и пресуши остатъка от чая си. Прибра измъкнал се кичур червена коса, който бе паднал над окото ѝ, и постави длани на масата. — Тогава да вървим и да се подготвим за тази вечер и да се надяваме, че докато изгрее луната, Деклан Ланън вече ще е обратно в тъмницата.

Деветнайсет При знака на полумесеца Бриена

Бях неспокойна, докато онази вечер с Люк наближавахме кръчмата — порутена тухлена постройка, сбутана между две пивоварни. Покривът беше обрасъл с лишеи и мъх, а прозорците бяха тесни и в тях примигваше зловеща светлина от свещи, когато двамата с брат ми се приближихме: към яките ни бяха прикрепени черни наметала със спуснати върху главите ни качулки. Бяхме изрисували с мастило от вътрешната страна на китките си временни татуировки с изображения на полумесец. Освен това носехме у себе си две скрити хладни оръжия по нареждане на Изолда. Не биваше да влизаме в кръчмата или хана невъоръжени, нито пък се очакваше да вадим оръжията си и да предизвикваме суматоха. Ако можехме да го избегнем.

През една улица оттам Журден и Картие чакаха в покрита карета, откъдето се виждаше вратата на кръчмата. А една улица зад тях имаше отряд от воини на лорд Бърк. Те щяха да изчакат, за да видят дали Журден ще им даде знак да се впуснат в преследване: Журден пък щеше да изчака да види дали Люк и аз ще дадем знак за присъствието на Деклан: щяхме да го покажем, като запалим сноп червени божури.

И двамата с Люк носехме малко букетче билки в джобовете на късите си връхни дрехи. Картие беше избрал именно това растение, тъй като бе леснозапалимо и веднъж подпалено, изпускаше сини искри. На мъжете щеше да им е трудно да не го забележат, ако се наложеше да го запалим на улицата.

Устоях на порива да хвърля поглед назад към каретата, знаейки, че баща ми и Картие наблюдават влизането ми. Люк ме хвана под ръка в знак на солидарност и влязохме в кръчмата, както човек влиза в тъмно тинесто езеро.

Мястото бе слабо осветено, въздухът вонеше на немити мъже и разлят евтин ейл. Из помещението бяха пръснати разнородни маси: около тях бяха събрани мъже, които играеха карти и бавно отпиваха от халби. Бях една от малкото жени в помещението и седнах до Люк на една отдалечена маса, като положих неспокойно ръце върху лепкавия плот на масата, а после ги преместих в скута си.

Бяхме привлекли погледи: мястото ни не беше тук и имахме подозрителен вид с все още смъкнатите над лицата ни качулки.

— Свали си качулката — прошепнах му, като се осмелих да дръпна моята назад и да открия лицето си. Бях положила усилие да очертая очите си с антимон и да си сложа руж на бузите. Освен това бях предпочела да разплета косата си, да я оставя да се спусне над дясната страна на лицето ми.

Люк бавно последва примера ми и подпря брадичка на дланта си с полузатворени очи сякаш бе отегчен. Но видях как изучава всеки човек в онази кръчма.

Младо момиче ни донесе кисел ейл и аз се престорих, че го пия, обхождайки с поглед мястото. Зад тезгяха стоеше едър като мечка мъж, облегнат на полираното дърво, и ме гледаше с подозрение.

Върху вътрешната страна на китката му имаше тъмна татуировка. Сърцето ми прескочи един удар, когато разпознах в нея полумесеца.

Предположенията ми се бяха оказали правилни. Това беше бърлога на Гилрой. Но ако Деклан бе тук, къде щеше да бъде? Кръчмата представляваше едно голямо помещение само с една заоблена врата в дъното, водеща към помещение, за което предположих, че е избата.

Съдържателят на кръчмата ме хвана, че се взирам в задната врата. Обърна се и раздвижи леко пръсти във въздуха като в някакъв зловещ сигнал.

— Мисля, че е по-добре да си тръгваме — прошепнах на Люк.

— Мисля, че си права — прошепна в отговор брат ми точно когато висок, слаб и върлинест мъж с назъбен белег, пресичащ челото му, се приближи до нас.

— Домове? — попита мъжът, като опря юмруци на масата ни и пълните ни халби задрънчаха.

— Ланън — каза Люк без колебание. — Също като вас.

Очите на мъжа обходиха и двама ни, но се спряха върху мен:

— Не изглеждате като Ланън.

И двамата с Люк бяхме тъмнокоси. Но бях виждала хора от дома Ланън с всякакви цветове на косата, например Юън с неговите кестеняви кичури и Деклан със златистокафявата му коса.

— Само искахме по едно питие — казах и посегнах към ейла си, така че ръкавът ми да се повдигне съвсем леко нагоре по ръката. Връхчето на полумесеца ми се показа и погледът на мъжа се насочи към него, както куче поглежда кокал. — Но можем да си тръгнем, ако това искате.

Той ми се усмихна: зъбите му бяха жълти и с гниещи венци.

— Простете грубостта ми. Никога преди не сме виждали двама ви. А аз познавам повечето от нашите.

За мой ужас той издърпа стол и седна при нас на масата. В отговор Люк се вдърви: почувствах как кракът му докосва предупредително моя.

— Кажете ми… от Севера ли сте, или от Юга? — попита той, докато чакаше момичето, което сервираше напитките, да му донесе една халба.

Нужно ми беше цялото усилие на волята ми, за да не погледна Люк.

— От север, разбира се.

Не можех да определя дали това се хареса на нашия компаньон от дома Ланън, или не. Той продължи да се взира в мен и да не обръща никакво внимание на Люк.

— Трябваше да се досетя. Имаш това излъчване.

Момичето му донесе ейла и това ми позволи да си отдъхна за миг от погледа му. Но после той отново прикова очи върху мен, дори докато пиеше, и каза:

— В такъв случай, Червения рог ли те прати?

Червения рог… Червения рог…

Борех се с това странно кодово име, опитвайки се да се сетя кого може да има предвид. Уна Ланън имаше кестенява коса, като Юън. За нея ли говореше? Дали тя по някакъв начин предаваше съобщения от тъмницата?

— Макар че той всъщност обича да държи хубавичките близо до себе си — продължи да боботи той недоволен.

Значи, Червения рог беше мъж.

— Всъщност не ни е пратил той — осмелих се да кажа и отпих от ейла си, за да скрия треперенето в гласа си.

Кракът на Люк се притисна по-силно към моя. Искаше да си тръгнем, преди да ни разобличат.

— О? — Нашият приятел от дома Ланън изсумтя леко и се почеса по брадата. — Това е изненадващо. Очакваме вест от него. Помислих си, че може вие да я носите.

Червения рог не беше Деклан, нали…?

Но ако беше, значи Деклан не беше тук.

Така или иначе, драматичните ми способности почти бяха стигнали пълния си предел. Чувствах как потръпва лицето ми от опитите ми да запазя самообладание.

— Съжалявам да кажа, че не носим съобщение. Само искахме да се насладим на халба ейл с нашите хора — каза Люк.

Поддръжникът на Ланън хвърли раздразнен поглед към Люк, а после отново погледна мен. Досега ризата под късата ми горна дреха вече бе почти подгизнала от пот. Опитвах се да измисля изход от това, начин, който нямаше да изглежда груб…

Съдържателят на кръчмата подсвирна и поддръжникът на Ланън на нашата маса се обърна. Размениха си още жестове с ръка, а после нашият отблъскващ приятел се обърна отново и каза:

— Той иска да научи имената ви.

Люк отпи дълга глътка ейл, за да се опита да спечели време, за да измисли отговор. Което означаваше, че аз трябва да говоря…

— Роуз — казах първото, което ми хрумна, променяйки името на майка си Розали. — А това е съпругът ми Кърк.

При споменаването на думата съпруг поддръжникът на Ланън леко се умърлуши, интересът му към мен намаля.

— Е, пий си ейла с наслада и не бързай, Роуз — каза той. — Първата поръчка е от мен.

— Благодаря — казах, като си помислих, че със сигурност няма да има втора поръчка.

Той вдигна халбата си към мен, а аз се насилих да повдигна моята, да я чукна с неговата. Той най-сетне ни остави на мира и аз настоях да останем още десет минути.

— Добре, да вървим — прошепнах на Люк, след като се бяхме престорили, че ни е приятно.

Люк последва примера ми. Кимнахме на нашия приятел, поддръжника на Ланън, който играеше карти на една от масите, а аз дори вдигнах ръка към съдържателя на кръчмата, за да покажа полумесеца си.

С Люк излязохме в пелената на нощта с треперещи колене и не спряхме да вървим, докато сенките не ни покриха.

— Богове — изрече задъхано Люк, като се облегна на стената на най-близката сграда. — Как ни измъкна от това?

— Една година изучавах драматично изкуство — казах: собственият ми глас бе дрезгав. Изглежда, не можех да си поема дъх. — Навремето изпитвах ужасна сценична треска, но ще трябва да съобщя на учителя Ксавие и Абри, че умението ми драстично се е подобрило.

Люк се засмя малко истерично.

Отпуснах се на стената до него, за да скрия смеха си в камъните, да оставя напрежението да се оттече от костите ми.

— Добре — каза брат ми, след като се успокои. — Ще продължаваме ли към следващото място?

Ханът не беше далече, само през две улици, и беше още по-неприветлив отвън. Сякаш потъваше в земята и двамата с Люк се качихме по редица протрити стълби до главната врата, която се охраняваше от тежковъоръжен мъж.

Показах му китката си. Сърцето ми блъскаше като чук, докато чаках: пазачът повдигна качулката ми, за да се вгледа в лицето ми.

— Носите ли някакви хладни оръжия? — попита ме той, докато очите му обхождаха тялото ми.

Поколебах се миг повече от необходимото. Ако излъжех, щеше да разбере.

— Да. Две ками.

Той протегна длан. Изпитах чувството, че иска оръжията само на хора, които не разпознава.

— Нима няма да позволите на съпругата ми да си задържи хладните оръжия? — каза Люк: гласът му полъхна до косата ми, тъй като стоеше точно зад мен.

Разбрах какво намеква. Бях жена, готвеща се да влезе в кръчма, която най-вероятно бе препълнена с пияни мъже. Ако някой заслужаваше да си задържи хладните оръжия, това бях аз. И пазачът продължи да ме гледа изпитателно още миг, но накрая се съгласи. Рязко посочи с глава към вратата, позволявайки ми да вляза.

Забавих се нарочно на прага, опитвайки се да поема колкото мога повече чист въздух, преди да се спусна в дима и изпаренията на ейла, и гледах как Люк показа китката си. Но точно преди да успее да дойде при мен, пазачът го хвана за яката и го задържа.

— Тя влиза или с хладните си оръжия, или с теб. Не и двете, момче.

Срещнах погледа на Люк. Той се опитваше да не изпада в паника, защото и двамата знаехме, че Изолда ни беше дала изрично нареждане да носим скрити хладни оръжия.

И видях как безпокойството му се усилва, когато казах:

— След малко ще дойда при теб, любими.

Пазачът се изкиска, развеселен, че съм предпочела хладните оръжия пред съпруга си, и аз влязох в кръчмата, преди Люк да успее да провали прикритието ни.

Ханът беше по-голям, отколкото си мислех. От главната зала се разклоняваха други помещения, някои — изолирани със завеси от висящи мъниста и цветно стъкло. Чуваше се звън на калаени чаши, смях и откъслечни неясни гласове, когато тръгнах около масите, опитвайки се да реша къде да отида, къде да седна. Освен това тук имаше повече жени и осъзнах, че не съм облечена подходящо. Приличах повече на убиец, отколкото посетителките, събрани около масите, с ниско изрязаните им копринени рокли и черна дантела.

Няколко от тях ме забелязаха, но само се усмихнаха, приемайки на драго сърце присъствието ми.

Приближих се до бара, за да оставя медна монета за още една халба отвратителен ейл, а после тръгнах с криволичене из помещенията, като разделих една мънистена завеса. Най-накрая избрах пейка в един ъгъл, откъдето можех лесно да наблюдавам две различни свързани стаи, и се облегнах назад да следя хората в тях.

Отначало не го разпознах.

Беше с гръб към мен, разпуснал кафявата си коса така, че тя падна в лицето му, когато се изправи от една от масите. На рамото му беше преметната кожена раница и единствената причина, поради която тя привлече вниманието ми, беше, че ми напомни за Картие. Той имаше много подобна.

Мъжът се обърна: очите му бавно и лениво обходиха помещението, докато се спряха на мен. Имаше тясна челюст, с бенка на ръба на скулата. Погледите ни се сключиха, преди да успея да закрия лице, преди да мога да се скрия от него.

Той стоеше застинал, взирайки се в мен през спиралите дим, с очи, разширени от ужас. Това беше пазачът, въвел ме в тъмницата преди няколко дни, когато отидох да говоря с Кийла Ланън. Главният тъмничар, който се движеше из подземията на замъка ловко и умело.

Предателят, който беше пуснал Деклан на свобода.

Фехин.

Седях като статуя, с побелели кокалчета, докато отвръщах на погледа му. Не ми хрумна какво друго да направя, освен да му се усмихна и да вдигна халбата си за наздравица сякаш бях една от неговите хора.

Пазачът се движеше толкова бързо, че сякаш се изпари.

Хукнах инстинктивно със залитане, разливайки почти цялата си халба с ейл, докато сновях насам-натам между маси и столове, от стая на стая. Зърнах косата му точно когато изтича в съседното помещение, и яростно се втурнах през мънистената завеса, преследвайки го. До този момент вече бях привлякла внимание, но всичко, за което можех да мисля, бяха хладните ми оръжия и биенето на сърцето ми, и предателя, когото преследвах дълбоко в недрата на кръчмата.

Безразсъдната половина от мен настояваше да го последвам, преди да изгубя дирята му. Логично мислещата ми половина ме умоляваше да се придържам към първоначалния план, който бе да си тръгна от кръчмата и да запаля божурите на улицата, за да оставя Картие и хората на лорд Бърк да връхлетят.

В онази частица от секундата избрах първото, защото знаех, че Юън и Кийла са някъде наблизо.

Изгубих Фехин от поглед точно когато коридорът се стесни, с врати, издълбани от двете страни, затворени и тъмни. Дишах тежко, когато посегнах зад гърба си, за да измъкна една от камите си. Проследих с поглед всяка врата: около краищата на някои потрепваше светлина, процеждаше се и прорязваше тъмнината.

Треперех, изпълнена с очакване, когато чух трясъка.

Проследих звука до стаята в другия край на коридора и отворих вратата с ритник.

Беше малко помещение, безлюдно. Вътре имаше тясно легло с измачкани одеяла, и поднос с недоизядена храна. Най-важното обаче — на пода имаше разкъсан лист хартия. Коленичих и го взех в пръстите си. Беше половината от илюстрацията с изображението на принцесата, същата, която Юън ме бе помолил да дам на Кийла в тъмницата.

Допреди миг бяха стояли тук. Деклан и децата. Можех да почувствам витаещите сенки, които този човек бе хвърлил по стените: усещах мириса на сол от океана и мръсотията на подземията.

Имаше един прозорец, който зееше отворен в нощта: свещите потрепваха ожесточено във внезапния порив на вятъра.

Втурнах се към него и се измъкнах навън в тясна уличка, осеяна с боклуци, и в бързината едва не си изкълчих глезените. Обходих с поглед тъмнината отдясно, докато го чух.

— Мистрес Бриена! — изкрещя Юън и аз рязко обърнах поглед наляво точно навреме, за да видя силуета на Деклан, очертан на лунната светлина само на хвърлей камък от мен, носещ в ръце и Кийла, и Юън.

Погледът ми се сключи с този на принца, когато спря за миг. Той се засмя, насмешливо предизвиквайки ме да го подгоня, а после изчезна в една от разклоняващите се улички в пълна тъмнина: приглушените писъци на Юън и хлипането на Кийла бяха като ехо, което да следвам.

— Люк! — изкрещях, надявайки се, че може да ме чуе от предната част на кръчмата, когато хукнах след Деклан. Принцът беше едър, силен мъж — не бях такава глупачка да вярвам, че мога да го нападна с камите си, — но това, че бягаше с две деца, неминуемо щеше да го забави. Едничкото ми желание беше да открия и върна Кийла и Юън. Ако Деклан се измъкнеше тази нощ, така да бъде.

Но в суматохата на гонитбата бях забравила за Фехин.

Пазачът се показа, едър и заплашителен, от тъмнината пред мен, ръката му ме хвана за врата. Приземих се по гръб: ларинксът ми бе притиснат, въздухът — изтръгнат от дробовете ми.

Той се изправи над мен. Хриптях, отчаяно опитваща се да си поема дъх, неспособна да проговоря, когато той се приведе ниско, за да прокара мръсния си пръст надолу по ръката ми, разкривайки вече топящия се полумесец.

— Хитруша си ти — каза. — Следващия път ще внимаваме повече с теб.

Изправи се и ме остави в уличката, докато се мъчех да стана. Но беше забравил, че имам кама.

Хвърлих се към неговия оттеглящ се силует: забих острието си в прасеца му и го прокарах надолу, правейки жесток разрез, като срязах мускула му чак до костта. Той изкрещя и се завъртя рязко, отвръщайки ми с ритник с ботуш в лицето. Чух как носът ми изхрущя, когато политнах отново назад: болката експлодира надолу по бузите ми. Приземих се на калдъръма, хлъзгав от мръсотия и отпадъци, и останах да лежа там, неспособна да си поема напълно дъх, давейки се с кръвта си.

— Бриена! Бриена!

Дори не разбрах, че изпадам в безсъзнание, докато Люк не ме разтърси толкова силно, че зъбите ми изтракаха и болката в носа изостри вниманието ми.

Поотворих очи, мъчейки се да различа обезумялото лице на брат си в тъмнината.

— Де-детето. — Гласът ми беше просто прах в гърлото ми. Люк ме взе на ръце и ме понесе през уличката към каретата, където чакаха Журден и Картие. От пружинирането в походката му стомахът ми се надигна към гърлото и затворих очи, борейки се с порива да повърна върху ризата му.

— Бриена? Бриена, какво стана? — прошепна Журден, като ме придържаше с ръце.

— Аз… — гласът ми отново прозвуча като болезнено хриптене на въздух. Бях се привела до баща си, а Картие беше коленичил между коленете ми в каретата: очите му бяха безмилостно тъмни, докато се взираше към мен. Ръцете му бяха изцапани с кръвта ми.

— Деклан ли направи това? — прошепна Картие.

Поклатих глава.

— Но го видя?

Кимнах и хванах предницата на ризата му, за да го отблъсна, да го подтикна да върви.

Каретата не се движеше: все още бяхме спрели в уличката. И Картие положи ръце върху моите, защото разбра какво му казвам. Той беше онзи, който трябваше да предвожда хората на Бърк, и ги чух как надават викове и призиви, докато претърсват всяка криволичеща улица около нас, издирвайки принца, който се беше измъкнал — за пореден път.

— Заведи я обратно в замъка — нареди Картие на Журден със спокоен и въпреки това остър тон. Никога не го бях чувала да говори така и потръпнах, докато гледах как се измъква от каретата и Люк заема мястото му.

Веднага щом каретата започна да се изкачва обратно към замъка, Журден изръмжа на Люк:

— Мислех, че са ви дадени заповеди да не се намесвате!

А Люк ме погледна, несигурен какво трябва да каже. Защото аз бях онази, нарушила заповедите.

— Сигурен съм, че Бриена има основателна причина — настоя Люк.

Докато стигнем до вътрешния двор на замъка, Журден вече кипеше от гняв, а Люк шаваше неспокойно. Баща ми и брат ми ме последваха в спалнята ми и аз не губих време. Още нямах глас: ларинксът ми сякаш бе смазан от ръката на Фехин. Затова взех мастилницата си и лист хартия и ожесточено се заех да драскам обяснението си.

— Бриена — въздъхна Журден, когато свърши да чете. Знаех, че най-накрая разбра защо бях предпочела да осуетя плановете, но ми беше ясно и че ще кипи от раздразнение часове наред.

Изолда влетя в стаята ми, преди Журден да успее да продължи с упреците.

— Вън — рязко нареди тя на мъжете.

Когато сиво-сините ѝ очи спряха върху мен, за пръв път изпитах основателен страх от нея. Проследих как мъжете бързо си тръгват и се подготвих да понеса всяко наказание, наложено от нея.

Бързо обаче осъзнах, че Изолда не е дошла да ми се кара. Бе дошла, за да ми приготви вана и да изцери натъртеното ми лице.

Седнах в топлата вода и позволих на кралицата да отмие мръсотията на кръчмата от кожата ми, пръстта от косата ми, и кръвта от лицето ми. Беше смиряващо да я оставя да се грижи за мен, търсейки рани, докато ме почистваше. Много внимателно тя хвана носа ми и отначало трепнах, очаквайки болка. Но магията ѝ беше нежна, все едно чувствах как слънчева светлина топли лицето ми… полъх от крила на морско конче… все едно попивах уханието на лятна нощ. Магията ѝ намести носа ми, докато остана само малка издутина, която едва напипах с пръсти, докато предпазливо я преценявах.

— Къде другаде те нарани? — попита тя, като изливаше вода върху раменете ми, за да отмие остатъците от сапун.

Посочих гърлото си. Изолда прокара върховете на пръстите си по него и болезнената, подобна на яйце буца, която бе притискала гласните ми струни, се смали, оставяйки гъделичкащо усещане в ларинкса ми.

— Благодаря, лейди — казах дрезгаво.

— Гласът ти ще бъде слаб няколко дни — отвърна Изолда, като ме измъкна от ваната и ме уви в кърпа. — Опитай се да не го използваш твърде много.

Трябваше да стисна зъби, да внимавам думите ми да са овладени и спокойни, но нямаше полза. Защото исках да ѝ кажа, че съм го открила, че Деклан бяга към защитени къщи точно както предвиждахме. Че се бях сблъскала лице в лице с Фехин.

Облякох си чиста долна риза и се покатерих в леглото, докато говорех за станалото, разказвайки ѝ всяка подробност, включително кодовото име Червения рог.

След това тя се умълча, проследявайки с пръсти шарките по завивката ми.

— Съжалявам — изхриптях. — Не биваше да се отклонявам от плана.

— Разбирам намеренията ти — отвърна Изолда, като ме погледна в очите. — Честно казано, щях да се изкуша да направя същото като теб. Но ако смятаме да хванем Деклан Ланън, трябва да сме предвидили всичко. Трябва да действаме сплотено. Изобщо не биваше да си сама в онази кръчма. Знам, че наредих на теб и Люк да останете въоръжени, но щеше да е по-добре, ако бяха отказали да ви пуснат да влезете. Изобщо не биваше да преследваш Деклан сама.

Приех укора ѝ с поруменели бузи и пълни с разкаяние очи. Единствената ми утеха беше мисълта за дълбоката рана, която бях нанесла на Фехин. Това беше единственото сведение, което можех да ѝ предложа сега.

— Докарах на Фехин трайно куцане. Не е зле да разпитате лекарите и лечителите наоколо, защото сигурно е отишъл право при някого от тях.

— Ще го направя. — Изолда се усмихна. Внезапно ми се стори изтощена и отслабнала и се запитах дали магията ѝ изцежда силите ѝ, дали като лекува другите, прави себе си слаба и уязвима.

На външната ми врата се почука и Журден се появи на прага ми, мрачен като буреносен облак. Разбрах, че няма как да се измъкна от него.

Погледът му бе остър и аз се отпуснах обратно на възглавниците си. Изолда се сбогува с мен, а аз ѝ благодарих, докато Журден зае мястото ѝ до мен: седна на ръба на леглото и дюшекът хлътна под тежестта му.

— Картие върна ли се? — попитах, мъчейки се да скрия треперенето в гласа си.

— Да.

И от резкия, сопнат тон на това да разбрах, че не са намерили Деклан. Наведох унило глава, докато той проговори отново.

— Изпращам те вкъщи, Бриена.

Сепнах се и примигнах към него:

— Не искам да се връщам вкъщи.

— Знам. Но искам да си в безопасност, дъще. — Той долови стъписването ми и хвана ръката ми. — И имам нужда да се върнеш и да бъдеш лейди Маккуин като моя заместница.

Това беше последното, което очаквах да чуя от него.

— Татко — прошепнах. — Не мога да направя това за теб. Твоите хора…

— Моите хора ще се вслушват в теб и ще те следват, Бриена. Ти си моя дъщеря.

Не исках да споря с него. Но не можех и да си представя да се върна в замъка Фин и да се опитам да бъда водач на хора, които се отнасят към мен с постоянна предпазливост.

Журден въздъхна и припряно прокара ръка през кестенявата си коса:

— Днес получих писмо от Торн. Помниш ли го?

— Твоят сприхав шамбелан.

— Същият. Той пише и пита дали Люк може да се върне, да се погрижи за някаква работа, за която му трябва помощ. Имало е неприятност с една от девойките и Торн е в задънена улица. И смятам, че този, когото е добре да пратя у дома, не е Люк. А теб, Бриена.

— Нямам никакво понятие как да бъда господарка на дома Маккуин — възразих меко.

— Ще се научиш. — Такъв прост, подобаващ на мъж отговор. Той разбра, че се подразних от него, защото въздъхна и добави: — Понякога трябва да те хвърлят направо в дълбокото, иначе никога няма да се научиш да се справяш.

Това беше много повлиян от Мевана начин на обучение: тази мисъл да се хвърлиш в бушуваща река, за да се научиш да плуваш. Във Валения не бързахме, когато усвоявахме ново умение. Ето защо овладяването на всяка наклонност отнемаше средно по седем години.

— Просто се опитваш да ме отстраниш — заявих.

Журден се намръщи и отвесна бръчка проряза челото му.

— Когато те моля да ми помогнеш, дъще, наистина го мисля. Ако ти се погрижиш за този проблем с девойката, това ще снеме огромно бреме от раменете ми. Нещо повече… искам да си далече от тази каша: искам да си в безопасност. Не мога да го понеса, ако нещо ти се случи, Бриена. Изгубих съпругата си, убита от дома Ланън. Не искам да видя как причиняват същото на дъщеря ми.

Нямаше какво да кажа, за да отхвърля това.

Именно от това се беше опасявал още отначало, когато бях въвлечена, и ако бе постигнал своето, никога нямаше да прекося канала и да вляза в Мевана, за да открия Камъка на здрача. Щеше да вземе познанието ми и да го даде на Люк дори и само за да ме предпази от опасностите на бунта.

И ми се прииска да му възразя: прииска ми се да му кажа, че това не е честно — да ме затвори под ключ, докато Люк продължава да преследва семейство Ланън. Исках да кажа, че има нужда от мен: всички имаха нужда от мен. И думите се надигнаха, напирайки в зъбите ми, отчаяно копнеещи да излязат, остри и гневни, докато видях как намръщеното му изражение се смекчава, докато не видях блясъка в очите му. Гледаше ме сякаш ме обичаше истински; гледаше ме сякаш му бях родна дъщеря, сякаш бях родена Маккуин, сякаш в мен имаше частици от съпругата му.

Нима това не беше нещо, за което бях жадувала, нещо, за което бях копняла болезнено цял живот?

И в този миг избрах да стана това, да бъда негова дъщеря, да му позволя да ме закриля. В този миг избрах да се върна като господарка на дома Маккуин, да направя това, за което ме молеше.

— Много добре — казах тихо. — Ще отида.

Разочарованието още пареше и сведох поглед, докато Журден с обич улови брадичката ми, за да вдигне очите ми обратно към своите.

— Искам да знаеш, че се гордея с теб, Бриена. Няма жена, на която се доверявам повече да води хората ми, докато ме няма.

Кимнах, за да повярва, че съм се примирила с това.

Вътрешно обаче се чувствах разстроена, че напускам Лионес засрамена, че бях провалила плановете за вечерта. За мен беше чест, че Журден ми се доверява достатъчно, за да ме удостои с власт като лейди Маккуин, но освен това изпитвах ужас при представата за израженията, които щяха да ме посрещнат, когато хората на Журден разберат, че ме е изпратил обратно, за да ги ръководя.

Журден ме целуна по бузите и от този простичък жест ми домъчня за Валения толкова силно, че трябваше да затворя очи, за да възпра сълзите. Той се изправи и беше почти стигнал до вратата ми, когато прочистих гърло, за да попитам:

— Кога заминавам, татко?

Мислех, че ще имам поне още ден-два тук. До мига, в който той се обърна и ме погледна през рамо с искрица тъга в очите:

— Тръгваш призори, Бриена.

Двайсет Кървяща принцеса Картие

Стоях в сенките на коридора, когато Журден се показа от стаята на Бриена. Сега, когато гневът ми се бе уталожил, бях изтощен, мръсен и потен от обхождането на улиците в търсене на Деклан — преследване, оказало се безплодно.

Бяхме толкова близо. Толкова близо до това да заловим принца и да си върнем децата.

Беше вбесяващо да си мисля как се бе изплъзнал през пръстите ни.

Срещнах погледа на Журден. Не изглеждаше изненадан, че ме вижда да чакам тук.

— Какво каза тя? — попитах.

— Каза, че ще си отиде у дома, както искам. Ще тръгне на разсъмване.

— Как я убеди?

— Шамбеланът ми има нужда от помощ с една от девойките у дома — отговори Журден. — Вместо да пращам Люк, искам да изпратя нея.

След като видя как нещата тази вечер се бяха объркали напълно, Журден без заобикалки ми бе казал, че не иска Бриена в Лионес. Искаше да я изпрати у дома в замъка Фин, където щеше да е в безопасност. И макар да го бях послушал, знаех, че Бриена ще е наранена от това, ще се почувства сякаш я изхвърляме.

Освен това Бриена бе именно онази в нашия кръг, родена да крои планове. Бях я научил на всичко, което знаех — от история, през поезия, до местоположението на всички жизненоважни кръвоносни съдове в тялото. Но не аз я бях научил как да крои заговори и планове, как да движи пионки по дъска, как да измисля стратегии и да надхитрява противника. Това беше силата ѝ, законът на родния ѝ дом, благословията на дома Аленах, която ги поставяше над останалите.

Можех да изтъкна убедителни доводи пред Журден, да му кажа, че именно Бриена е научила къде се намират защитените къщи, че именно тя е разкрила значението зад полумесеца. Че Бриена бе по същество умът зад нашата революция.

Можех да напомня на Журден за всички тези неща и въпреки това устоях. Защото дълбоко в себе си исках тя да е възможно най-далече от Деклан Ланън. Не исках Деклан Ланън да знае името ѝ, да погледне лицето ѝ, да чуе звука на гласа ѝ. Не исках дори да знае, че тя съществува.

И затова се съгласих с Журден и Люк, защото Люк със сигурност бе съгласен с волята на баща си да отпратим Бриена, макар да се чувствах сякаш забиваха трън в сърцето ми.

Останах да стоя облегнат на стената, полумъртъв от умора. През изминалите две нощи не ми се събираха и два поредни часа сън.

— Върви да си лягаш, момче — каза кротко Журден. — Непременно ще те събудя, когато стане време тя да тръгне.

Кимнах. Краката ми бяха изтръпнали, когато отидох в стаята си и затворих вратата.

Седнах на леглото си — леглото, в което не бях спал нито веднъж, откакто пристигнах. Облегнах глава назад, докато намерих възглавницата, и потънах в болезнени сънища за майка си и сестра си. Никога не бях знаел как са изглеждали, защото единствената дума, с която ги бе описвал баща ми, беше красиви. Но онази нощ видях Лили и Ашлинг Морган, вървящи през ливадите на Брай: планинският вятър попиваше смеха им. Видях ги каквито щяха да са сега: майка ми — със сребро в русите си коси, Ашлинг — точно на прага на трийсетте, тъмнокоса като баща ни.

Събудих се призори със сълзи в очите: огънят бе догорял до пепел.

Преоблякох се и отмих съня от очите си: прокарах пръсти през косата си, докато търсех Бриена.

Тя вече беше излязла от стаята си и накрая я открих във вътрешния двор с тежковъоръжените войници на Журден, докато чакаше да доведат кобилата ѝ от конюшните. Досетих се, че не е спала много тази нощ. Очите ѝ бяха кървясали, а по лицето и шията ѝ започваха да избиват синини от сблъсъка ѝ с Фехин.

— Знам — каза тя, осъзнавайки, че съм забелязал синините ѝ. — Но поне носът ми вече не е крив.

— Боли ли те още? — попитах.

— Не, благодарение на Изолда.

Усмихнах се насила, за да скрия колко ме разстройва видът на синините по нея. Улових ръката ѝ и я притеглих до себе си. Тя се облегна на мен с въздишка, ръцете ѝ ме обгърнаха. Вкопчих се в нея и тя се вкопчи в мен: пръстите ми проследиха разпуснатата ѝ гладка като коприна коса, издатината на раменете ѝ под наметалото ѝ на адепт, изящната извивка на гърба ѝ.

Почувствах как думите ѝ затоплят ризата ми, когато тя попита:

— Съгласен ли си с него? Да ме отпратите?

Ръката ми се премести към косата ѝ, за да дръпне главата ѝ леко назад, така че да ме погледне.

— Не, не бих те отпратил далеч от мен.

— Тогава защо ме оставяш да си отида? — прошепна тя, сякаш знаеше, че съм проявил отстъпчивост, сякаш знаеше, че бях имал властта да убедя Журден, а се бях въздържал. — Когато знаеш, че е редно да съм тук?

Не можех да ѝ отговоря, защото да отвърна, щеше да означава да изтръгна от корен най-дълбоката си тревога, да придам форма на страха си, да издам мрака в сърцето си, за който не исках тя да узнава.

Тя се взираше в мен с непроницаем поглед.

И се запитах защо това ми се струваше като такава злокобна раздяла, сякаш между нас щеше да се надигне река.

Наведох глава, устните ми леко докоснаха крайчето на нейните. Не биваше да я целувам тук, във вътрешния двор, където всички можеха да ни видят. Не биваше и въпреки това тя поднесе уста към моята. Даде ми дъха си, както аз ѝ дадох моя, докато сърцето ми започна да бие в ръцете ѝ, докато се почувствах сякаш тя беше погълнала всичките ми тайни, всички онези нощи, в които лежах буден, мислейки си за нея, всички онези сутрини, когато вървях през ливадите на Брай, вперил очи на изток към онази горска пътека, която разделяше като мост земите ни, чакайки я да се появи, чакайки разстоянието между нас да се скъси.

— Бриена.

Баща ѝ я викаше с рязък тон, за да събуди и двама ни.

Тя се отскубна от мен и се обърна, без да каже нищо. Но навярно двамата с нея вече нямахме нужда от думи. Стоях и гледах как утринта улавя избродираните със сребърна нишка звезди по наметалото ѝ. Тя се качи на кобилата си в центъра на вътрешния двор. Лиъм О’Брайън, танът на Журден, и двама тежковъоръжени войници на Маккуин щяха да я придружат до вкъщи.

Люк и Журден се появиха до нея, за да си вземат довиждане. Бриена се усмихна, но усмивката не стигаше съвсем до очите ѝ. Тя хвана поводите на кобилата си и Журден я потупа по коляното за сбогом.

Още стоях на същото място, когато тя излезе в тръс от вътрешния двор. Проследих я с поглед през слънчевата светлина, през сенките, докато изчезна под каменната арка.

Нито веднъж не погледна назад към мен.

Часове по-късно седях в залата на съвета на кралицата и се взирах в разстланата на масата карта на Лионес. Шестима души — Изолда, баща ѝ Брейдън, Журден, Люк, лорд Дерик Бърк и самият аз — се бяхме събрали да планираме следващото нападение. Бяхме пропуснали закуската, за да проучим още регистри на Ланън, и до този следобед бяхме избрали още четири защитени къщи, където може би се криеше Деклан, всяка от тях — разположена в югоизточния квартал на града, всяка една — близо до кръчмата и хана, които Бриена и Люк бяха разузнали предишната вечер.

Вестта най-сетне се беше разчула: Деклан Ланън бе избягал от подземията и се криеше в Лионес. И на Изолда не ѝ беше останал избор, освен да нареди да се определи вечерен час, а магазините и пазарите да спрат работа временно, докато той бъде открит, градските порти да бъдат затворени и силно охранявани, жителите на града да останат в домовете си със заключени врати и затворени капаци на прозорците. Освен това беше отправила молба към гражданите да имат готовност домовете им да бъдат претърсени.

Също така обявихме щедра награда за откриването на Деклан Ланън. Сумата се удвояваше, ако децата също бъдат благополучно доведени при кралицата. Със сигурност, мислех си, някой щеше да предаде Деклан, неспособен да устои на обещанието за богатство. Но докато часовете продължаваха да минават, започваше да изглежда, че кланът на полумесеца не се изкушава от богатства.

Седях и се взирах в картата, барабанейки с пръсти по масата, докато оглеждах местата, които се готвехме да претърсим. Деклан беше ходил в хана. Но кое щеше да е следващото място, където би се промъкнал? Дали щеше да продължи да се движи, или щеше да се опита да остане на едно място? Колко дълго възнамеряваше да се крие с две деца? Какво в крайна сметка се опитваше да направи? Да освободи цялото си семейство от подземията? Да предизвика въстание срещу Изолда? Наистина ли той беше Червения рог?

Сякаш прочел мислите ми, лорд Бърк попита от отсрещната страна на масата:

— Какво иска той?

— Това все още не е сигурно — отвърна Изолда. — Деклан още не е отправил искания към нас.

— Но ще отправи рано или късно — каза Журден. — Членовете на дома Ланън винаги го правят.

— Каквито и да са исканията му — каза Изолда, като се прокашля, — няма да ги удовлетворим. Не желая да преговарям с човек, сял ужас и жестокост години наред, когото хората прецениха и отсъдиха да бъде екзекутиран.

— Това го прави още по-опасен, лейди — заявих. — В момента той няма какво да губи.

Брейдън Кавана се размърда в стола си, загрижен, когато хвърли поглед към нея.

— Не бих се изненадал, ако Деклан заложи примка, за да залови Изолда. Искам да бъде охранявана постоянно.

— Татко — каза Изолда, неспособна да скрие нетърпението си. — Вече имам предана охрана. Рядко оставам насаме дори за миг.

— Да, но можем ли да имаме доверие на охраната ти? — осмели се да попита Журден.

Лорд Бърк се раздвижи неспокойно. Охраната на кралицата се състоеше от мъже и жени от неговия дом. Наистина се бяха доказали пред нас, но това не потушаваше напълно безпокойството ни, че някои може да бъдат убедени да минат на страната на врага.

— Онзи главен тъмничар, който Ви предаде — каза лорд Бърк. — Той беше Ланън, не Бърк. И мога да се закълна, че мъжете и жените, които Ви предоставих като охрана, са надеждни. Никой от тях не носи знака на полумесеца.

— И Ви благодаря за това, лорд Бърк — побърза да каже Изолда. — Вашите жени и мъже са ни огромна подкрепа и помощ, откакто се върнахме.

По вратата на залата на съвета се разнесе тихо колебливо потропване.

Изолда кимна на баща си, който махна от картата знаците, бележещи защитените къщи на Ланън, преди да отвори вратата.

Шон Аленах стоеше неловко на прага с лист хартия в ръце.

— А, Шон. Заповядай, ела при нас.

— Простете, че ви прекъсвам — каза той, като влезе в стаята, — но мисля, че имам нещо, което може да Ви е от полза, лейди. — Той протегна листа към нея и Изолда го пое.

— Къде попаднахте на това, лорд Шон? — Тя почете съдържанието, после бавно остави това, което приличаше на много кратко писмо с наклонен почерк.

— Съжалявам да кажа, че беше у слугата ми. Писмото е адресирано до него. Нищо не показва кой го е написал.

— Какво е това писмо? — попита Журден и от рязката нотка в тона му разбрах, че има на Шон Аленах не по-голямо доверие, отколкото аз.

Изолда пусна писмото да обиколи масата. Един по един го прочетохме. Аз бях последен и интересът ми се разпали едва при последното изречение. В зависимост от времето днес, може би ще трябва да отложим срещата.

Долната част на буквата В беше запълнена с мастило. Приличаше на знак във форма на полумесец.

— Слугата ти знае ли, че това писмо е у теб? — запита Изолда.

— Не, лейди.

— Къде е слугата ти… казваше се Дейли Аленах, нали? Къде е Дейли в момента?

— В кухните на замъка, храни се заедно със слугите — отвърна Шон.

Спогледах се с Журден. Още един предател, верен на Ланън, в замъка, движещ се свободно наоколо.

Люк взе един лист от тестето хартия до лакътя си, за да препише писмото, дума по дума, а после върна оригинала на Шон.

— Знам, че повечето от вас ми нямат доверие заради баща ми — каза Шон. — Но когато казвам, че от цялото си сърце желая да помогна, наистина го мисля. Кълна се в честта си и в името си, което напоследък не значи почти нищо. Каквото и да мога да направя, за да ви помогна в откриването на членовете на дома Ланън, ще го направя.

Брейдън Кавана имаше вид сякаш се кани да каже нещо подигравателно, но Изолда се обади, преди баща ѝ да успее:

— Лорд Шон, ще ни бъдете от голяма помощ, ако върнете това писмо при вещите на слугата си, преди да осъзнае, че липсва. Ако се появят още писма, съобщете ни незабавно. Междувременно бих Ви помолила да си отбелязвате подробно къде ходи Дейли Аленах, дори по ваша заповед.

Шон кимна, сложи ръка на сърцето си и си тръгна, оставяйки шестима ни да дешифрираме какво означава това странно писмо.

— Фаворитите на Ланън си кореспондират — каза Люк.

— И един от тях е слугата на лорд Аленах — добави Брейдън. — Какво ни говори това за доверието?

— Шон Аленах се доказа пред мен — заяви кралицата. — Противопостави се на баща си в деня на нашия бунт, за да се бие за мен. Понесе рана от меч в гърдите, за да защити сестра си. С готовност бих го поканила да се включи в този кръг, ако знаех, че повечето от вас няма да се противопоставят ожесточено.

Мълчахме.

— Както си и мислех — отбеляза кралицата със сух тон. — Сега, ако белязаните със знака на полумесеца си пишат, може да ни отведат право до мястото, където се намира Деклан. Все още не искам да сплашвам Дейли Аленах, но може да се наложи да го проследим, ако не открием Деклан в една от защитените къщи днес.

Отново посегнах към преписа от писмото и го прегледах, като започнах да чета отвъд думите.

— Използват доста прост код. Ейлът пресъхна явно е предупреждение да странят от хана и може би кръчмата, тъй като се разкрихме в едното от тези места снощи. Можеш ли да ми донесеш малко на сутринта с овнешкото? явно е въпрос дали Деклан може да бъде държан в нова защитена къща. Колкото до времето… не знам за какво намеква това. Би могло да е всичко — от наблюдението ни, през вечерния час, до времето от денонощието, когато Деклан смята да тръгне.

— Което значи, че Деклан не се крие на едно място — отбеляза лорд Бърк. — И ще трябва да се придвижва нощем заради вечерния час.

— Което означава, че точно сега сигурно се е скрил в миша дупка — добави настойчиво Люк. — Трябва да ударим. Веднага.

Изолда се поколеба и разбрах, че ѝ липсва приносът на Бриена.

— Не искам никакви отклонения от плана — каза тя, като се взря във всеки от нас. — Лорд Маккуин, Вие ще отидете с петима воини при шивача. Лорд Бърк, Вие ще отведете своите петима при ковача. Лорд Лукас, Вие ще отидете с петимата си воини при бъчваря. А вие, лорд Ейдън, ще отидете с Вашите петима при касапина. Искате да Ви пуснат да влезете, претърсвате сградата и си тръгвате, ако Деклан го няма. Ако е там, нареждате на зачисления ви стрелец с лък да изстреля напоената с отрова стрела, за да го повали. Безопасността на Юън и Кийла е от първостепенна важност, така че внимавайте изключително много с всяко свое действие. Не искате да сте тези, които ще се върнат и ще ми кажат, че децата са пострадали по време на посещението ви там, дори ако е само драскотина.

Изчаках за миг, за да оставя указанията ѝ да попият в ума ми, а после повиших тон:

— Лейди? Искам да попитам дали един от моите петима воини може да е от дома Ланън.

Всички ме погледнаха стъписани. Всички, с изключение на Изолда, която се вгледа в мен с интерес.

— За кой Ланън говориш, Ейдън?

— Бих искал да изведа от подземията тан Томас Хейдън, за да ми помогне в тази мисия.

— Да не си изгубил ума си, Морган? — кресна лорд Бърк. — Как изобщо можеш да му имаш доверие?

Облегнах се на масата.

— Виждате ли, именно тази умствена нагласа ще разкъса тази страна надве. И да, няма да лъжа: мразя членовете на дома Ланън. Мразя ги толкова много, та понякога ми се струва, че това чувство ще изпепели костите ми. Но открих, че не можем да заклеймим всеки Ланън, приравнявайки го с Гилрой, Уна или Деклан. Под властта на този дом има добри хора, понесли огромни страдания. И имаме нужда от съюз с тях, за да прочистим покварените.

Стаята се изпълни с неловко мълчание.

— Ако извадя Томас Хейдън от подземията — започна Изолда, — какво уверение можеш да ми дадеш, Ейдън, че той ще те последва, че няма да се обърне срещу теб?

— Той държи много на Юън Ланън — отвърнах. — Именно благодарение на него Юън се е спасил в деня на бунта ни. Мисля, че Томас няма да изпита каквото и да било колебание, ако се стигне дотам да предаде Деклан, за да спаси Юън и Кийла.

— Не трябва да имаш съмнение, момче — каза Журден. — Не може да мислиш, че няма да се поколебае. Трябва да го знаеш със сигурност.

Хвърлих поглед към него, опитвайки се да потисна раздразнението си.

— Томас Хейдън е чичо на майка ми. Мой кръвен роднина е. — Това накара Журден да замълчи. Когато погледнах Изолда, се овладях и казах: — Доведете го от подземията и ме оставете да говоря отново с него. Ако преценя, че е твърде непредсказуем, ще го изпратя обратно в килията му.

Изолда кимна и другите мъже се надигнаха един по един, столовете им издадоха стържещ звук по каменните подове. Тръгнаха си, докато накрая останахме само кралицата и аз, чакайки пазачите да доведат Томас Хейдън.

И колкото по-дълго седях там, толкова повече се питах дали греша, дали не съм напът да допусна невъзвратима грешка.

Въведоха Томас в помещението, мърляв и примижаващ срещу светлината. Но той разпозна мен и Изолда и застана много тихо, вперил поглед в нея.

— Белязан ли си със знака? — попитах го.

— Ще трябва да ми свалите веригите, за да видите — каза той.

Станах, за да поискам ключовете от пазача, и сам отключих оковите му: камата бе в готовност, затъкната в колана ми, в случай че танът се опита да ме надвие. Но когато веригите се свлякоха от него, той просто застана в очакване на заповедите ми.

— Покажи ни китките си.

Той се подчини, като запретна опърпаните ръкави и завъртя китките си. Беше чист. Никаква следа от полумесец или дори от опит да премахне такъв от кожата си.

— Знам, че сигурно си чул суматохата в подземията вчера — казах му и той отново прикова млечносините си очи върху мен. — Че Деклан и Кийла избягаха. Деклан е на свобода в Лионес и на практика държи родните си деца като заложници. Смятам да поведа група от петима воини да издирим и върнем тук него, Юън и Кийла. И искам да знам дали ще се присъединиш към мен, дали ще ми обещаеш да ми помогнеш да ги намерим.

— А какво ще правите с Кийла и Юън, когато ги намерите? — попита Томас. — Ще им отсечете главите веднага след тази на баща им?

— Тан Томас — каза търпеливо Изолда. — Разбирам, че сте дълбоко загрижен за децата. Обещавам да направя всичко във властта си, за да ги подслоня и защитя, да намеря начин да ги помилвам.

— Защо бихте направили това? — запита той. — Те са потомци на врага Ви.

— Те са невинни деца — поправи го Изолда. — И ме изпълва с огромна тъга фактът, че Мевана като цяло намери Кийла за виновна.

Томас сякаш се поколеба, вглъбен в мислите си.

— Да, Гилрой, Уна и Деклан Ланън погубиха моя дом, както и този на кралицата — казах. — Но зная, че той унищожи и твоя, Томас. Че на хората на Ланън ще са им нужни много години да се възстановят от това.

Той срещна погледа ми и видях гнева, разкаянието в очите му.

— Присъедини се към мен в преследването на Деклан — подканих го. — Съдействай ни с каквито познания и прозрения можеш. Помогни ми да намеря Юън и Кийла.

— Какво изисквате в замяна? — попита дрезгаво той, като погледна към Изолда.

— Закълни се във вярност пред мен като твоя кралица — отвърна Изолда. — И ще те пусна да излезеш от тъмницата и да помагаш на Ейдън.

Помислих си, че ще му трябва един миг да прецени вариантите си. Затова се изненадах, когато коленичи незабавно, положи длан върху сърцето си и погледна Изолда.

— Кълна ти се във вярност, Изолда Кавана. Няма да се прекланям пред друг, освен пред теб като моя кралица.

Беше доста недодялана клетва, но прозвуча искрено. Изолда хвана ръцете на Томас и му помогна да се изправи. Тонът ѝ беше рязък, когато му каза:

— Ако ни предадеш, няма да те убия, а ще те държа окован в тази тъмница до края на дните ти. Разбираш ли, Томас Хейдън?

Томас разтри китките си и я погледна в очите:

— Разбирам, лейди. Но не е нужно да се опасявате от измяна от моя страна.

Изолда кимна:

— Много добре. Двамата можете да вървите да се приготвите за мисията.

Бях нетърпелив. Твърде нетърпелив. Всичко, за което можех да мисля, беше да заловя човека, който ми бе причинил толкова много страдание. Пулсът ми туптеше силно, когато Изолда вдигна ръка и ни спря.

— Една последна дума. — Погледът на кралицата се сключи с моя над сенките и светлината на свещите. — Искам Деклан Ланън да бъде доведен при мен. Жив.

Нужна ми беше цялата сила на волята ми, за да сложа ръка на сърцето си, подчинявайки се напълно на заповедта ѝ. Защото докато излизах от залата на съвета с Томас до мен, оставих признанието си да се надигне в ума ми.

Не исках нищо по-силно от това именно аз да довърша Деклан Ланън, да го видя как се дави в собствената си кръв.

Четиримата ми въоръжени мъже и жени ме чакаха в стаите ми. Бяха облекли броните си, мечовете и камите им бяха закопчани в коланите на кръста им, косите им — сплетени и прибрани назад, за да не им влизат в очите. Изненадаха се, когато видяха Томас Хейдън с мен, но се подчиниха, когато им казах да му донесат броня и меч. Бързо сложих кожения си нагръдник и кожените предпазители на китките: пръстите ми трепереха, докато връзвах кожените ремъци.

Избрах стрелеца си с лък и събрах петимата си воини в кръг, за да обясня плана.

След броени минути вече крачехме от замъка навън по пустите улици.

Следобедното слънце точно се спускаше зад покривите, хвърляйки златисти ивици по калдъръма. Студен вятър гонеше облаци из небето, носейки солени пръски от морето и дима от ковачниците. Ветрецът щипеше лицето ми и пареше очите ми, докато се приближавах към набелязания дюкян на месаря.

Застанах пред витрината да огледам. Томас застана малко зад мен и аз се обърнах към него, за да попитам:

— Това изглежда ли ти познато?

Той поклати глава.

Приковах поглед отново върху сградата. Беше затворена, в съгласие със заповедта на кралицата. Мухи кръжаха около засъхнали локви кръв на земята, а куките за окачване, използвани за излагане на късове месо, звънтяха като камбанки.

Пристъпих напред и потропах с кокалчетата на пръстите си по горния праг на вратата в очакване.

Касапинът открехна вратата. Очертан в ивицата сенки, той беше висок мъж с безжизнено провиснала сива коса. Носът му беше крив, както и очите му, с които примигна към мен като гризач в светлината.

— Магазинът е затворен. — Посегна да затвори вратата, но аз изпънах крак и я препречих.

— Може ли да влезем? Със сигурност сте чули, че всички почтени граждани на Лионес са готови да позволят домовете и магазините им да бъдат претърсени днес.

— Разбира се, но съпругата ми не е добре… — Касапинът пелтечеше, но аз вече се бях вмъкнал със сила вътре, следван от петимата си воини.

Главното помещение беше тъмно: капаците на всички прозорци бяха затворени и миришеше на кръв и развалено месо. Настъпих нещо, което изхрущя, и се преборих с позива за повръщане.

— Осветете тази стая — наредих, слушайки как касапинът търсеше опипом капаците на прозорците.

— Сир… наистина не искам да ме смущавате днес. Съпругата ми е болна, както и децата ми, и само ще ги разстроите с това ненужно претърсване. — Той отвори капаците съвсем леко, за да пусне малко светлина в магазина.

Имаше дълга маса, почерняла от рязането на животински трупове, и още куки, които висяха от гредите. Купа с хладка вода, дръвник с набодени по него ножове, кофи, препълнени с вътрешности, пръснати по пода кости.

Устоях на порива да си запуша носа и се насилих да дишам през устата. Според регистрите Гилрой Ланън не беше изисквал данъци от това място. И не разбирах защо. Приличаше на всеки месарски дюкян, в него нямаше нищо изключително. Всъщност граничеше с отвратителното. Бях влизал в много по-чисти, по-подредени магазини.

— Както можете да видите, сир, аз съм само един скромен месар — продължи да говори мъжът, ръцете му пърхаха нервно из въздуха. — Навярно мога да изпратя малко месо в замъка за бъдещата кралица? Тя би ли искала малко овнешко?

Овнешко.

Вниманието ми се хвана за тази дума, думата, използвана в писмото, което Шон ни беше донесъл.

Сърцето ми заби учестено, когато влязох по-навътре в стаята, към дъното на помещението. Воините ми ме последваха: ботушите им почти не издаваха звук по чворестите дървени подове, дишаха отмерено, подготвени за всичко. И тогава видях нещо странно.

Отначало си помислих, че очите ми ме заблуждават, защото нещо пълзеше бавно по тавана. Лози с повехнали листа се разгъваха бързо, сякаш имаха собствен ум, сякаш отчаяно искаха да привлекат вниманието ми, разстилайки се по тухлите и мазилката.

— Какво е това? — прошепна един от хората ми озадачен.

Те също го виждаха. Не беше просто плод на въображението ми.

— Сир? Какво ще кажете за няколко ребърца заедно с овнешкото? — Месарят бъбреше неспирно, отчаян. — Вижте, ето тук! Можете да си изберете от всичко това!

Но аз почти не чувах гласа му, защото гледах онези лози, растящи към един вътрешен вход, който никога не бих забелязал, с проход, закрит от мърляво одеяло.

— Това е магия — промърморих и за миг изпитах нещо средно между благоговение и страх от това — тази тъничка нишка магия, която бе оживяла. Откъде беше дошла? Кой я насочваше?

В този кратък миг реших да последвам предчувствието си, да му се доверя.

— Сир! Сир, вижте! Мога да Ви дам и един бут шунка!

Дръпнах настрана одеялото от вратата, разкривайки коридор, който се съединяваше с извито стълбище. Над нас се чу боричкане и онези магически лози продължиха да се разгъват: пътека в тъмнокафяво и зелено, която да следвам.

— Стрелата — в готовност — изхриптях към стрелеца си с лък.

Чух я как тихо избира отровната стрела от колчана си: тетивата тихо изстена в ръцете ѝ.

Аз измъкнах меча си пръв, воините ми последваха заедно примера ми. Тръгнахме по стълбите: звукът беше истинска буря от трополящи ботуши, блъскащи като юмрук сърца и обезумелите викове на касапина. Увивните растения изчезнаха, стопявайки се в сенките. Изпълни ме безпокойство, когато видях как изчезват.

Вторият етаж беше просто тесен коридор с шест различни врати, всичките затворени.

Щурмувах първата, разбивайки я на трески с един ритник, със стрелеца с лък в готовност зад гърба ми.

Беше слабо осветено помещение, без прозорци. Но имаше многобройни свещи, и на едно легло трепереше момиче, облечено в дрипи. Толкова се изненадах, че не осъзнах, че беше прикована с верига към колоната на леглото, докато тя не изхленчи.

— Не ме наранявайте. Моля ви.

Зашеметен, тръгнах към следващата стая. Ритник, разбиване на трески, отваряне. Още едно момиче, също оковано. А после още едно. Умът ми препускаше, в сърцето ми тлееше ярост, каквато никога не бях познавал. Това не беше просто месарски магазин. Беше незаконен бордей.

В четвъртата стая момичето се беше свило на леглото си, готово да ме посрещне. Не хленчеше, нито се присви уплашено: когато срещна погледа ми, облекчението в очите ѝ бе очевидно, сякаш ме бе чакала да дойда и да разбия вратата, да я намеря.

И после забелязах отново лозите. Те се увиваха около колоните на леглото ѝ, пълзяха по пода ѝ като змии, блещукащи със златисти люспи. Спрях рязко, преди да настъпя една, и осъзнах, че лозата всеки момент щеше да се увие около глезена ми.

Магията, заклинанието, идваше от нея.

Тя беше Кавана. И не можех да дишам, когато я погледнах със сълзи в очите, докато тя ме гледаше.

— Ейдън Морган? — прошепна тя.

Стоях, застинал на прага ѝ, попивайки с поглед порутената ѝ стая. И въпреки тъмнината тук, почувствах първата искрица светлина.

— Познаваш ме? — попитах.

— Момчето каза, че ще дойдеш. — С трепереща ръка, тя ми подаде парче хартия. Лозите ѝ отново се стопиха в сенките и ми позволиха да вляза.

Приближих се кротко до нея и се пресегнах през пространството да взема пергамента от пръстите ѝ. Той се разгъна в ръката ми: половинката от илюстрацията с изображението на принцесата, сега опърпана и покрита с петънца от кръв. Кръвта на момичето. Китката ѝ около гривната на оковите беше просто зееща рана, сякаш от години се бореше да се освободи.

— Принц Деклан беше тук с девойчето и момчето — промърмори тя. — Тръгна си тази сутрин. На зазоряване. Не знам къде отиде. Не пожела да ми каже.

Имах чувството, че ще рухна: краката ми трепереха, когато смачках илюстрацията с изображението на принцесата в ръката си.

— Милорд — обади се жената с лъка от коридора. — Касапинът бяга. Искате ли да го преследваме?

— Моля Ви — прошепна момичето, привличайки вниманието ми обратно към себе си. — Моля Ви, помогнете ни.

Преглътнах, мъчейки се да овладея гласа си, докато ѝ се заричах:

— Кълна се, имате закрилата ми, както и тази на кралицата. — Обърнах се към жената с лъка до мен, която беше прибрала стрелата си в колчана. — Освободете тези жени. Искам да повикате покрита карета да ги откара обратно в замъка веднага.

Жената с лъка кимна, когато минах покрай нея. Погледнах Томас в коридора: той не изглеждаше шокиран от това, но в погледа му имаше дълбока тъга, раменете му бяха прегърбени.

Слязох по стълбите: челюстта ме болеше от това, че я бях стискал, за да сдържа гнева си.

Входната врата беше широко отворена, касапина го нямаше никъде.

Прибрах меча си в ножницата, когато излязох отново на улицата в гаснещата светлина и неприятно духащия вятър. Чух шумолене от подметки на ботуши и когато погледнах надясно, видях как касапинът се отдалечава тичешком.

Последвах го, без да бързам. Имах нужда от това време, за да се успокоя, иначе щях да го убия.

Той хвърли трескав поглед през рамо към мен, при което се спъна и падна по лице на улицата. Когато стигнах до него, лазеше и скимтеше, вдигнал мърлявите си ръце в знак, че се предава.

— Моля Ви, милорд, аз съм само един скромен месар. Не знаех… Кралят ми даде онези момичета.

Ако не изпълнявах заповеди, щях да пребия този човек до безсъзнание. Вместо това приклекнах до него. С една ръка го хванах за врата, почти толкова силно, че щях да го удуша. С другата ръка скъсах ръкава му.

Там беше. Изрисуван с туш полумесец.

— Какво ще правите с мен? — изхриптя той, по лицето му избиха червени петна. Наслаждавах се на страха, който проблясваше в очите му, докато ме гледаше.

И затова му отправих остра, плашеща усмивка:

— Какво друго бих направил с измет като теб? Ще те отведа да се изправиш пред кралицата.

Двайсет и едно Лейди Маккуин Бриена

Територията на лорд Маккуин, замъкът Фин

Пристигнах в замъка Фин подгизнала от късна следобедна буря, с две насинени очи, ни най-малко готова да упражнявам властта на господарка на дома Маккуин. Знаех, че изглеждам ужасно, когато конят ми влезе с тропот в двора и Лиъм започна да дава резки заповеди на зяпащите на вратите слуги да приготвят вана и да запалят огън за дъщерята на лорда.

Конярят, Дилън, излезе забързано от конюшните да вземе коня ми: очите му се разшириха от изненада, когато видя, че аз и само аз съм тази, която се е върнала.

— Баща Ви и брат Ви добре ли са, мистрес Бриена? — попита Дилън, докато дъждът пръскаше ситни капчици по лицето му, и долових тревогата, спотайваща се под думите. Тревога, която хората на Журден неизменно чувстваха при вида ми.

Изоставил ли ни е вече нашият лорд? Добре ли е нашият лорд? Нима го получихме само за да го изгубим?

— Да, добре са, Дилън. Баща ми ме изпрати обратно вместо брат ми — отвърнах, слизайки от коня.

Благодарих на придружителите си, а после тръгнах през локви от тор и мръсотия, с влачещо се зад мен наметало на адепт, чак до фоайето. Тори, навъсен както и очаквах, беше там, за да ме посрещне.

— Мистрес Бриена — поздрави той: прошарените му вежди се извиха шокирано. — Не Ви очаквахме. Да поръчам ли да запалят и огъня на лорд Лукас тази вечер, или ще е само вашият?

— Само моя, Торн. Благодаря.

— А кога мога да очаквам да запаля огъня на господаря? Утре, без съмнение? Тъй като помолих изрично именно той да се върне, за да се справи с този… проблем. — Изглеждаше потресен от синините по лицето ми: досещах се, че е любопитен да разбере от какво са.

— Не и утре. Нито вдругиден — отговорих с въздишка, развързвайки връзките на наметалото си. — Не очаквайте него или баща ми в скоро време. Най-вероятно ще дойдат най-рано след седмица.

Започнах да се изкачвам по стълбите: Торн ме последва.

— Чухме, че в кралския град има неприятности — каза той, все още опитвайки се да изкопчи отговори от мен. — Че няколко членове на дома Ланън избягали.

— Да. — Почти бях стигнала до стаята си, нетърпелива да се отърва от Торн.

— Лорд Маккуин в опасност ли е?

— Не. Нито пък лорд Лукас.

— Тогава защо милорд изпрати Вас обратно тук? Не трябваше ли да останете с него? Изрично помолих за…

— За лорд Лукас. Да, чух те първия път, Торн — прекъснах го отегчено. Най-сетне стигнах до вратата си, с пръсти върху желязната дръжка на бравата. Направих пауза, за да срещна проницателния поглед на шамбелана. — Твоят господар изпрати обратно мен вместо Люк. Знам, че това ти идва като шок и че като шамбелан си запознат с делата на замъка. Няма да ти се бъркам в работите или да ти се пречкам, но все пак съм тук, защото такава е волята на баща ми, така че ако възникне проблем в негово отсъствие, съобщи го право на мен.

Торн стисна устни, наведе глава и се оттегли, а аз влязох в стаята си с въздишка.

Камериерките все още трескаво се опитваха да разпалят огън в огнището ми и да ми стоплят вода за вана. Едно от момичетата ахна, когато видя синините, нашарили лицето ми, и аз се усмихнах, докато провесвах наметалото си на облегалката на един стол.

— Изглежда по-зле, отколкото е всъщност — заявих, надявайки се да облекча тревогата в израженията им.

Момичетата не казаха нищо: само заработиха по-бързо, за да могат да се измъкнат от стаята ми. Най-после сама, аз се разсъблякох, отпуснах се в топлата вода и затворих очи, слушайки как дъждът потропва по прозорците. Времето се стопи като парата, вдигаща се от кожата ми, и се замислих за Юън, Кийла и Картие, докато ми се стори, че се давя.

Питах се какво ли става в Лионес, дали — в същия този миг, докато седях във ваната — Картие, Люк и Журден бяха открили Деклан и децата. Зачудих се за Изолда, за безопасността ѝ и коронацията ѝ. Запитах се какво е собственото ми място в тази земя: дъщеря на лорд, която не се вписваше напълно никъде. Къде беше домът ми? Тук ли беше, в замъка Фин, сред хората на Маккуин, които все още ми нямаха доверие? Дали беше в Лионес, до кралицата? Дали беше отвъд канала, във Валения, където можех най-сетне да основа своя Дом на познанието? Помислих си за Мерей, питайки се къде ли е тя, как се справя, дали да ѝ отида на гости.

— Мистрес Бриена!

Стреснах се и разплисках водата, която вече бе станала хладка. Нийв стоеше на няколко стъпки от мен, зяпнала от ужас, докато оглеждаше синините ми. Бях толкова потънала в собствените си мисли, че дори не я бях чула да влиза. И сърцето ми започна да бие силно при вида ѝ — на нея, моята сестра. Запитах се дали някога щеше да дойде момент, в който можех да ѝ кажа какво всъщност ме свързва с нея: колкото копнеех за това, толкова и се боях от него.

— Никое от момичетата ли не остана да Ви помогне да се изкъпете? — попита тя и коленичи до ваната.

— Не, но нямах нужда от това. — И със сигурност не исках да се чувства задължена да ми помага. Понечих да се надигна, но Нийв беше взела гъбата и ръката ми, започвайки да почиства мръсотията от ноктите ми.

— Счупили сте си носа, нали? — промърмори тя, срещайки погледа ми.

Затаих дъх, несигурна как да отговоря.

— Всичко е наред — прошепнах, когато тя посегна към другата ми ръка. — Не е нужно да ми помагаш.

— Ако трябва да се отнасяме към Вас като към господарка на дома Маккуин, както Лиъм съобщи на всички ни, че трябва… — Тя започна да търка енергично ноктите ми, сякаш разгневена. Питах се дали гневът ѝ е насочен към мен, чак докато тя продължи: — Тогава е редно всички да Ви предложим да Ви служим по всеки възможен начин.

Опитах се да се отпусна, но гърбът ми беше натъртен и ме болеше, а вратът ми бе схванат и ми идваше да заплача. Най-накрая попитах:

— Не трябва ли да си в тъкачницата, Нийв?

Тя потопи гъбата си в мътната вода и взе в ръце калъпа сапун:

— Да, ами, точно сега всичко е объркано.

Намръщих се:

— Какво искаш да кажеш?

Когато Нийв не каза нищо, аз се завъртях във ваната, за да мога да спра поглед върху нея. Внезапно почувствах странна тежест под лъжичката, докато сглобявах парченцата. Журден беше заявил, че има проблем с една от девойките: пренебрегнах това като лъжа, скалъпена, за да ме изпрати у дома. Но пък Дилън изглеждаше шокиран, когато ме видя, а специално Торн изглеждаше разстроен, защото бе поискал Люк да се върне и да се справи с каквото там беше…

— Какво е станало?

Нийв въздъхна, насочвайки вниманието си към влажните оплетени кичури на косата ми.

— Ще чуете за това съвсем скоро.

— Защо не мога да го чуя от теб?

— Защото ненавиждам клюките.

Присвих нацупено устни към нея, докато тя ми се усмихна. Изглеждаше прекрасна, с коса, измъкнала се от плитката, с очи в цвета на тъмен кехлибар. Докато ме къпеше, почти не забелязвах белезите по лицето ѝ, белезите надолу по шията ѝ, белезите по опакото на дланите — доказателството, че се бе борила и бе победила болест, която бе искала да отнеме живота ѝ.

— Трябва ли да се тревожа? — попитах, докато тя ми помагаше да изляза от ваната, загръщайки ме с кърпа.

— Не — отвърна Нийв и посегна за гребена ми. — Но нека просто да кажа, че въпросната девойка изпитва облекчение, задето се върнахте Вие вместо лорд Лукас.

Интуицията на Журден, помислих си. И мълчаливо се удивих, като си представих как баща ми инстинктивно се беше досетил да прати мен вместо брат ми.

— Упражнявах буквите, докато Ви нямаше — обяви тя гордо, сменяйки посоката на разговора.

Усмихнах се и поисках да ми каже повече за това, като седнах на едно столче, за да я оставя да говори и да разресва оплетените ми кичури с четката, докато влажната ми коса стана гладка и се спусна надолу по раменете ми като копринено наметало.

Нийв ми помогна да се облека, затягайки връзките на гърба на роклята ми, докато се уверих, че дрехата ще ме задържи цяла достатъчно дълго, за да изкарам остатъка от деня. Сплете косата ми и аз си обух пантофите и наметнах шал на раменете си и излязох от стаята си, за да намеря Торн.

Не ми се наложи да търся дълго. Той ме намери в горните коридори и ме въведе в кабинета на Журден.

Седнах в стола на баща си: малък трон, издялан от дъб и наметнат с покривало от козя кожа.

— За какво Ви трябва помощта ми, Торн?

Шамбеланът подсмръкна и предпочете да не сяда.

— Просто имам нужда от напътствия. Отдавна не ни се е случвало подобно нещо.

— Много добре. Какво е положението?

Той не получи шанс да обясни. Вратите на кабинета се разтвориха с трясък и вътре с едри крачки влезе Бета, главната тъкачка, зачервена и мокра от дъжда. Хвърли ми един поглед, докато седях в стола на Журден, и мигновено започна да клати глава.

— Мислех, че лорд Лукас се връща — каза на Торн.

— Лорд Маккуин е изпратил вместо това дъщеря си.

Бета се втренчи в мен. Почувствах как топлината нахлува в лицето ми.

— С какво мога да ти помогна, Бета? — запитах.

— Не искам да говоря за това с нея — каза тя на Торн.

Торн изглеждаше смутен:

— Страхувам се, че или ще трябва да изложиш проблема пред мистрес Бриена, или да чакаш, докато лорд Маккуин се върне.

— Тогава ще чакам. — Бета се обърна рязко, за да си тръгне. Беше стигнала почти до прага, когато от сенките се появи младо момиче и застана на пътя ѝ. — Ела, Нийв.

Отначало си помислих, че не съм чула правилно, или има и друга Нийв. Докато не видях кремавата коса на сестра ми и чух сладката мелодия на гласа ѝ.

— Не, Бета — каза Нийв. — Искам да изложа този въпрос пред мистрес Бриена.

Пулсът ми се ускори, когато разбрах, че въпросната девойка е сестра ми. Опитах се да преглътна изненадата си, когато Нийв влезе в стаята, като кършеше ръце, и дойде да застане пред мен, като ми хвърли бърз неспокоен поглед.

Запитах се защо не бе казала нещо по-рано, когато дойде в стаята ми. И се зачудих дали беше искала и просто беше изгубила смелост.

— Нийв — казах кротко. — Кажи ми. Какво се е случило?

Отново думите сякаш се стопиха, защото тя потупа устни, но от тях не излезе звук.

— Тя отказва да работи — каза Бета: разочарованието се усещаше остро в гласа ѝ. — Нийв винаги е била една от най-добрите ми предачки. Има естествена наклонност към това: води другите с умението си. А през изминалата седмица отказа да работи. А сега някои от другите девойки се присъединиха към нея в тази… съпротива.

Това изобщо не беше каквото очаквах. Погледнах към Нийв, без да мога да прикрия изненадата си:

— Има ли причина за това, Нийв?

Бета изсумтя, но аз не ѝ обърнах внимание, съсредоточавайки се изцяло върху сестра си.

— Да, мистрес Бриена. Основателна причина — отвърна сестра ми.

— Просто се инатиш, девойче — отвърна троснато Бета, но въпреки това неразбирателство долових привързаността ѝ към Нийв в тона на гласа ѝ. Дори начинът, по който гледаше младото момиче… суровостта на Бета сякаш се смекчаваше. — Правиш нещата по-трудни за другите предачки, които сега трябва да работят двойно повече, за да наваксат разликата.

— На другите предачки също не бива да им се налага да вършат тази работа — заяви твърдо Нийв. Нямаше да се разколебае, дори не и когато Бета я доведе пред дъщерята на лорда.

— Кажи ми каква е тази работа — помолих.

— Поръчка за изработване на гоблен — поде Нийв — от Пиърс Халоран.

Дори само звукът на името му ме напрегна.

— И отказвам да допринеса за това — продължи сестра ми с дързък блясък в очите. — Отказвам дори да го докосна заради начина, по който той се отнесе към Вас миналата седмица, когато смяташе, че стои над Вас.

Бях удивена от това, от нея и съпротивата ѝ, от предаността ѝ към мен. И се запитах, дали чувства родството между нас, дори без да знае, че съм нейна полусестра.

— И макар да разбирам това, Нийв — каза Бета строго, — ти си млада и не разбираш как действията ти ще се отразят върху целия дом Маккуин.

— Моля, обясни доводите си, Бета — казах.

Бета ми хвърли гневен поглед, сякаш невежеството ми ѝ беше омразно.

— Ако откажем изработването на този гоблен, който Пиърс поръча… това ще направи нещата много трудни за нас. През последните двайсет и пет години семейство Халоран бяха най-големите ни поддръжници.

— Поддръжници ли? — Ужасът ми започна да нараства.

— Да. Пазеха ни живи с покровителството си. Ако не бяха те, щяхме да умрем от глад под властта на Брендан Аленах. Разбирате ли, лейди Халоран има много разточителен вкус и купува само нашата вълна и нашия лен за гардероба си. През изминалите няколко десетилетия ни осигуряваше работа с поръчките си, а, разбира се, синовете ѝ също. Да им откажем внезапно сега… мисля, че това ще ни донесе неприятности в бъдеще.

Дадох си един миг да успокоя сърцето си, да обмисля отговора си.

— Разбирам тревогите ти, Бета. Но Брендан Аленах вече го няма. Давин Маккуин отново е единственият ти истински господар. И не е нужно да се свиваме от страх и да се подчиняваме на хора като семейство Халоран. Ние не сме в съюз с дома Халоран, така че не е нужно да се чувстваме задължени да им угодим.

Бета се изкиска, но това бе породено от злоба.

— А, виждате ли? Че как ще разберете? Понятие си нямате какъв беше животът през тъмните години, когато всяка сутрин се будех, без да съм сигурна дали ще доживея да видя залеза.

Думите ѝ ме смириха: беше права. Не знаех. Но освен това исках да ми се довери, да види, че излизаме от тъмните години.

— Може ли да говоря с теб насаме, Бета? — попитах.

Тя ме погледна предизвикателно — помислих си, че ще отхвърли молбата ми, — но ме изненада, когато кимна на Нийв.

Нийв и Торн, за когото почти бях забравила, се оттеглиха и ме оставиха сама с Бета.

За миг мълчахме, и двете смутени. Заслушах се в огъня, който пукаше в огнището: погледнах към светлината му, за да намеря в танца му нещо, което да ме окуражи. Но преди да успея да изрека и дума, Бета заговори.

— Нийв е моя внучка — подхвана тя, шокирайки ме още повече с признанието си. — Тя е единственото дете на дъщеря ми Лара. И затова съм готова да направя всичко по силите си да предпазя Нийв, защото в крайна сметка не можах да предпазя майка ѝ. И ако това означава да я принудя да работи по гоблена на Халоран, тогава ще го направя от обич, за да я предпазя да не ѝ се случи нищо лошо. И бих Ви помолила да я посъветвате да се откаже от тази съпротива, това лекомислие.

Мълчах, зашеметена от молбата ѝ.

— Не искам тя да бъде като Вас — изрече хрипливо тъкачката: думите ѝ бяха по-остри от нож, забил се в гърдите ми. — Не искам да си набива в главата разни големи идеи — че може просто така да предизвиква гнева на определени хора.

— В случай че си забравила, Бета — казах и слава на боговете, прозвучах спокойно, — Пиърс дойде при мен. Не аз отидох при него.

— И точно това не разбираш, Бриена! — Тя раздразнено вдигна ръце. — Не знам точно откъде идваш, но очевидно там си можела да правиш каквото пожелаеш без никакви последствия. Тук… е много различно.

— Значи, искаш да наредя на Нийв да действа в разрез със съвестта си? — възразих. — Не мисля, че това е правилно, Бета.

Бета изпухтя, но не каза нищо и се запитах дали не проявяваше уважение към мен, поне мъничко. Най-накрая станах от стола на баща си и приковах поглед в нея.

— Разбирам страховете ти — промълвих. — Омразно ми е да чуя, че някога си живяла във време, когато си се изправяла пред такова ужасно зло. Но твоят господар се върна. Твоята кралица се върна. И тя разпалва светлина в тъмнината. А семейство Халоран знаят това и треперят в такава светлина, защото тя ги разобличава. Те не те притежават. Нито ще те притежават някога. И ако се изправиш срещу тях този път, обещавам, че ще те подкрепя, ако се опитат да си отмъстят. Същото ще направят баща ми и брат ми.

Тя ме гледаше гневно. Но видях проблясващи сълзи в очите ѝ, сякаш беше вдишала думите ми, сякаш чувстваше как попиват в нея.

— Мисля, че Пиърс ви изпитва, като отправя молбата си толкова скоро след като един от вашите гоблени стана причина да изпадне в неудобно положение. Не се съмнявам, че се опитва да даде израз на властта си, макар да няма никаква власт тук — прошепнах. — Така че, него ли ще избереш, или мен?

Бета не каза нищо.

Обърна се и излезе от стаята, затръшвайки вратата след себе си.

Но аз останах там, седнала сама в кабинета на баща си, докато огънят започна да гасне и тъмнината плъзна по пода.

Чух новината чак по обед на следващия ден. Но шушуканията започнаха, тръгвайки от тъкачницата и стигайки до коридорите на замъка, извивайки се от една до друга постройка като лоза, докато стигнаха до мен в избата, където помагах на готвачката да окачва китки с билки да се сушат.

Работата по гоблена за Пиърс беше временно спряна.

И аз седнах сред бурканите с мариновани плодове, кошниците с лук и картофи, със смачканите в престилката ми билки и дадох израз на радостта си, усмихвайки се в сенките.

Двайсет и две Розали Картие

Кралският град Лионес, територията на лорд Бърк

Когато падна нощта, застанах колкото можех по-близо до звездите, на бойниците на замъка, оставяйки вятъра да ме удря, докато мислите ми станаха неясни, а лицето ми започна да гори от студа. Град Лионес се разстилаше под мен, подобно на свитък, изписан с мрачни тайни: къщите сияеха от светлината на свещи.

Не бях открил Деклан Ланън.

Журден също не беше успял. Нито Люк. Или лорд Бърк. Принцът не се укриваше в четирите защитени къщи, които бяхме претърсили, а Томас не можеше да предположи кое ще е следващото място, на което би отишъл Деклан.

Той постоянно беше на крачка пред мен.

Въздъхнах и се готвех да се оттегля в стаята си, когато почувствах присъствието на друг човек. В тъмнината Изолда стоеше на няколко стъпки от мен, също с поглед, омаян от красотата на града под нас. Пристъпи напред и застана рамо до рамо с мен, като посегна опипом да опре ръце на преградната стена.

— Как са момичетата? — попитах.

— Излекувах телата им възможно най-добре — отвърна Изолда. — Засега си почиват. — Тя направи пауза и разбрах, че има нещо друго. — Ейдън… и шестте млади жени са от дома Кавана.

Бях заподозрял, че е така. Онази, която бе създала илюзията за лозите, за да ме насочи… бях разбрал, че е Кавана, че е една от хората на Изолда. Бях стигнал до извода, че и другите пет момичета са същите и че навярно тяхната магия беше все още скрита дълбоко в кръвта им, че още не се бе проявила.

— Те ли ти казаха това? — попитах тихо.

— Не. Не се налагаше — отвърна кралицата със скръбен тон. — Разбрах го в мига щом улових ръцете им в своите. Почувствах огъня вътре в тях, огън, който днес беше изтлял почти до пепел. Почувствах как душата ми ги зове, а техните отвърнаха. Пет от тях са в неведение за това — мисля, че тяхната магия ще ги споходи постепенно, щом се почувстват в безопасност и успеят да си починат. Родителите и близките им са мъртви. Гилрой оставил момичетата живи, за да бъдат оковани в бордея.

Призля ми, когато си спомних гледката, миризмата, тъмнината и кръвта и веригите. Колко дълго бяха държани в плен тези момичета? Бяха ли станали свидетели на случилото се със семействата им?

— В името на милостивите богове, Изолда.

За миг тя мълчеше. А после промълви:

— Знаех, че моят дом е почти унищожен, че домът Ланън умишлено ги е набелязвал през изминалите двайсет и пет години. Очаквах, че ще отнеме известно време да намеря хората си, ако намеря някои още живи. Но това, което не очаквах, беше да ги разпознавам, като просто улавям ръцете им, като ги докосвам.

Замислих се върху това: искаше ми се да знаех какво да кажа, за да я утеша.

Изолда ми хвърли поглед:

— Знам, че според теб всичко това сигурно звучи странно, но с баща ми продължаваме да си споделяме теории, подразнени, че нямаме наръчник как да се запознаем по-добре с правилата на магията.

— Не е странно, Изолда — отговорих.

Видях, че мисли усърдно, когато смръщи чело:

— Касапинът ни каза всичко, освен къде е отишъл Деклан тази сутрин. Твърди, че не знае коя е следващата защитена къща за принца, но че в склада му се е появила каруца, която да превози семейство Ланън. И макар че не желая нищо друго така силно, както да пребия и измъчвам един такъв злодей… не искам да се превърна в същото нещо като това, от което се опитвам да прочистя този замък.

Не казах нищо, защото ако тя ми поискаше съвет в този момент, щях да кажа да бием касапина, докато проговори. И ми беше почти невъзможно да повярвам, че подобно желание може да се породи у мен, след като съм отгледан във Валения, където винаги е имало мерило за справедливост и всеки е носил отговорност за действията си.

— Питаш ли се понякога — подхвана Изолда, с треперлив глас, — защо ти, аз и Люк сме оцелели, когато би трябвало да сме загинали, когато костите ни би трябвало да са под тревата, заедно с тези на майките и сестрите ни? Мразиш ли се понякога — продължи тя, със стичащи се по бузите ѝ сълзи, — за това, че си отгледан във Валения? За това, че са се грижили за теб и са ти дали подслон и са те обичали, за това, че си живял в блажено неведение, докато нашите хора са живели в страх и жестокост? Че докато съм спяла в топло, безопасно легло, тези момичета са били оковани в плен, насилвани всяка нощ? Че докато аз се оплаквах, задето се уча да чета и пиша и да въртя меч, тези момичета са били твърде изплашени, за да проронят и дума от страх, че ще бъдат пребити и осакатени. — Изолда избърса сълзите си: косата ѝ падна пред лицето. — Не заслужавам да бъда кралица. Не заслужавам да седя на трон, когато нямам представа какво са изстрадали тези хора. Не биваше да оцелявам в деня на мрака.

Внимателно я хванах за рамото, за да я обърна с лице към мен.

— В живота ми имаше момент, когато мислех, че никога няма да прекося канала, когато смятах, че ще остана във Валения и ще се преструвам, че съм Картие Еваристе, че съм повелител на познанието и няма никакви хора, никакъв дом Морган, няма майка и сестра, погребани в една ливада на север. — Направих пауза, защото в този миг се мразех. Омразно ми бе да призная, че се бях опитал да живея живота си както искам. — Но не го сторих. Ти не го стори. Събрахме малкото сили, които имахме, и прекосихме канала и взехме обратно тази земя. Борихме се и проляхме кръвта си. Да, бях невеж, а също и наивен. Не осъзнавах колко мрачно и покварено е положението, до днес, когато открих онези момичета. И ако двамата с теб отстъпим сега, ако решим, че ще се оттеглим от тази битка, тогава още момичета ще бъдат изтръгнати от семействата си и оковани, и още момчета ще бъдат отгледани да бъдат жестоки.

Тя най-сетне ме погледна в очите.

— Ние с теб трябва да продължим да вървим напред — прошепнах. — Трябва да продължим да изкореняваме мрака и покварата и да ги заместим с доброта и светлина. Ще отнеме време. Ще са нужни целите ни сърца и целият ни живот, Изолда. Но не искаме да сме мъртви. Не искаме да сме различни хора, въпреки онова, което светците или боговете са ни предопределили.

Тя затвори очи и можех само да се питам, дали дълбоко вътре в себе си ме проклинаше, или беше съгласна с мен. Но когато ме погледна отново, в погледа ѝ имаше различна светлина, сякаш думите ми я бяха обновили.

Аз се върнах пръв в топлината на замъка, оставяйки Изолда да отправи молитвите си към звездите. И знаех какво ми предстои: още една безсънна нощ. Още една нощ, в която да проучвам регистрите на Ланън, отчаяно търсейки поредното покварено място, което би привлякло Деклан.

Минаха два дни, изпълнени е безплодни търсения и гонитби.

Бяхме проследили придвижването на каруците и лечителите, все още опитвайки се да открием Фехин. Но всеки път, по който поемехме, свършваше и ни оставяше без нови отговори или насочващи следи.

И всеки изминал ден беше още един ден, в който Деклан да събере силите си.

Изолда нямаше избор, освен да започне да арестува хора. Всеки, който носеше знака с полумесеца, бе доведен в кулата на замъка, за да бъде разпитан и задържан, докато успеем да открием Деклан.

Провеждах такъв разпит, седнал в подземията с един от съдържателите на кръчми, който упорито отказваше да отговори на който и да е от въпросите ми, когато се появи Люк.

— Бързо, Морган. Трябваш ни в съвета.

Подадох хартията и перодръжката си на един от хората на Бърк, за да поднови разпита, и последвах Люк нагоре по витите стълби. Забелязах, че Люк се движи бързо както никога досега, а косата му сгърчи във всички посоки, сякаш с всичка сила бе прокарвал пръсти през нея.

— Имаме ли следа? — попитах, мъчейки се да не изоставам.

— Слугата на Шон Аленах има ново писмо. Побързай, тук вътре. — Люк отвори вратата към залата на съвета, където огънят гореше в средата на масата и се бяха събрали останалите.

Лицето на Шон бе странно пребледняло, когато ме погледна. Помислих си, че е от светлината на огъня, че това е някаква игра на сенките по лицето му. Докато не забелязах, че Журден бе заровил лице в ръцете си, сякаш беше изгубил решимостта си.

Първият ми страх беше, че са открили телата на Юън и Кийла.

Погледнах право към Изолда, която стоеше безмълвна като статуя, и я попитах настойчиво:

— Какво се е случило? Нещо с децата ли?

Лорд Бърк просто ми подаде писмо.

Свих рамене и го прочетох отново.

— Добре. Защо това хвърля всички в тревога?

Журден все така не помръдваше, затова погледнах към Люк, но той се беше обърнал с гръб и гледаше към стената. Дори Изолда не искаше да ме погледне в очите, нито пък баща ѝ. Лорд Бърк внимателно взе писмото от вдървените ми пръсти, докато накрая нямах избор, освен да спра поглед върху Шон Аленах.

— Шон?

— Мислех, че знаеш — изрече дрезгаво той.

— Че съм знаел какво? — процедих нетърпеливо.

— Коя е Розали.

Умът ми мигновено запрехвърля имена, лица, хора, които бях познавал във Валения. Защото Розали беше валенианско име. Накрая вдигнах раздразнено ръце и признах:

— Нямам представа. Коя е тя?

Шон хвърли поглед към Журден, който все още не помръдваше. Бавно, сякаш се страхуваше от мен, Шон хвърли поглед към мен и прошепна:

— Розали се е казвала майката на Бриена.

Отначало ми се прииска да отхвърля подобно твърдение — Шон Аленах не знаеше нищо, — докато си дадох сметка, че не бях знаел името на майката на Бриена. А трябваше да знам едно такова име, трябваше да знам кой ѝ е дал живот, за кого тъгува тя, кого копнее да помни.

Но откъде Шон би знаел това?

Бях възмутен, докато нишките на живота на Бриена започнаха да се съединяват в трескавия ми ум.

Шон знаеше името, защото Розали някога бе гостувала в замъка Дамхан. Шон знаеше, защото Розали се беше влюбила в Брендан Аленах. Шон знаеше, защото Розали беше жената, за която Брендан Аленах беше искал да се ожени, понеже носела дъщеря.

Бихме предпочели да приемем Розали…

Розали бе кодовото име за Бриена.

— Не. — Посегнах да се облегна за опора на масата: отрицанието ми беше бързо, болезнено. Сякаш в гърлото ми беше заседнала кост. — Не, не може да бъде. Не може да имат предвид Бриена.

— Ейдън… — каза Изолда и това беше звукът на утехата, сякаш някой беше умрял и тя се опитваше да каже колко съжалява за загубата ми.

— Маккуин я изпрати у дома във Фин, за да е в безопасност — продължих да говоря несвързано и погледнах Журден.

Журден най-сетне смъкна ръце от лицето си и се втренчи в мен с кървясали очи.

— Маккуин… — прошепнах, но гласът ми пресекна, защото в този момент проумях причината, поради която не можехме да намерим Деклан Ланън. Защото Деклан Ланън вече не беше в Лионес. Деклан Ланън се беше измъкнал от града същата сутрин, когато замина Бриена. И сега изглеждаше, че полумесеците имаха планове да я заловят.

— Да — прошепна Журден. — Изпратих я у дома. За да е в безопасност.

Само дето тя не беше в безопасност. Ако в това откраднато съобщение имаше някаква истина… тя беше новата мишена. А ако Деклан и неговите хора, белязани със знака на полумесеца, наистина я заловяха, тогава щяха да се опитат да я използват като средство за оказване на натиск, да се спазарят с нас за живота ѝ.

Мислите ми се въртяха бурно: какво щеше да поиска Деклан в замяна за нея? Близките си? Свободата си? Кралицата?

— Къде е Дейли Аленах? — попитах, насочвайки вниманието си към Шон.

— Слугата ми избяга, лорд Ейдън — отвърна печално Шон. — Знае, че разполагам с писмата му.

Прииска ми се да размажа лицето на Шон в стената, когато чух това.

— Имаш ли вест от Бриена? — обърнах се към Журден. — Стигнала ли е във Фин?

— Получих новини от нея вчера — отвърна Журден. — Пристигнала е у дома благополучно.

Издишах бавно: вярвах, че щом си е у дома, тогава наистина ще е в безопасност. Намираше се в крепост, устояла на древни набези и сблъсъци между клановете. Беше заобиколена от хора, които мразеха семейство Ланън. Беше хитра и беше силна.

И въпреки това тя не знаеше. Не знаеше, че Деклан е избягал от Лионес. Това щеше да я завари неподготвена: на хората, белязани със знака на полумесеца, щеше да им се наложи да я изненадат, ако смятаха да я заловят.

А навярно дори повече от това… полумесеците сякаш бяха разпръснати навсякъде, а не се ограничаваха само до домовете Ланън, Аленах, Халоран и Каран. Ами ако някой от хората на Маккуин беше такъв, готов да я предаде?

Втренчих се в Журден: той отвърна на погледа ми и пространството между нас се изпълни със страх, гняв и тревога. В дъното на ума си чувах единствено гласа на Бриена, прощалните ѝ думи към мен.

С Журден бяхме допуснали огромна грешка, като я изпратихме у дома.

Ако Деклан успееше да я надвие и залови, щеше да държи в ръцете си самото ми сърце. Можеше да ме унищожи: можеше да поиска всичко и аз щях да го дам без колебание.

Отблъснах се от масата и закрачих към вратата, неспособен да говоря, завладян от желанието да побързам и да потегля към Фин, да стигна до нея преди Деклан.

— Ейдън. Ейдън, чакай — нареди Изолда.

Спрях с изпънат гръб, с ръка върху железните халки на вратите, дишайки срещу дървото.

— Бриена Маккуин е една от най-умните жени, които познавам — продължи тя. — Ако някой може да се изплъзне от хватката на Деклан, това е тя. Така или иначе, е време да тръгваме.

Обърнах се. Другите се бяха събрали плътно в кръг и ме чакаха да отида при тях. Пристъпих обратно в светлината на огъня. Външно бях овладян и студен, но отвътре бях готов да рухна. Разпадах се на парчета.

— Деклан Ланън планира да залови Бриена, без съмнение, да я използва като разменна монета — каза Изолда. — Ако я е заловил преди да стигнем до замъка Фин… ще поиска моя живот в замяна на нейния. Заклех се да не преговарям с такъв човек, така че това означава, че трябва да открием къде се крие Ланън и да я приберем възможно най-бързо.

— Няма да я залови във Фин — възрази Журден. — Няма да мине през хората ми.

Изолда кимна:

— Разбира се, лорд Маккуин. — Но кралицата хвърли поглед към мен и през ума ни мина една и съща мисъл. Бриена беше Аленах по кръв. Хората на Маккуин още не я бяха приели като своя, без значение дали беше дъщеря на господаря.

— Татко, бих те помолила да останеш тук в Лионес с лорд Бърк, да удържаш града и да пазиш останалите затворници от дома Ланън — каза Изолда. — Лорд Маккуин, лорд Ейдън, лорд Лукас и лорд Шон ще тръгнат незабавно с мен към замъка Фин. Оттам ще започнем да разкриваме възможни насочващи следи за местонахождението на Деклан, но подозирам, че сигурно се крие в някоя от териториите на полумесеците.

Кралицата погледна към всеки от нас, за да види как слагаме ръце на сърцата си. Когато погледът ѝ докосна моя, видях огъня, които се пробуждаше в нея — древен огън, сякаш тя бе току-що пробуден дракон. Дракон, който се готвеше да се надигне, да засенчи с крилете си полумесеца, и да посипе дъжд от ужас.

Положих ръка на сърцето си, почувствах нестройното му биене до дланта си и оставих яростта си тихо да се надигне заедно с нейната.

Двайсет и три Звярът Бриена

Територията на лорд Маккуин, замъкът Фин

— Стана злополука, господарке! — извика Тори, нахълтвайки в кабинета.

Вцепених се, когато вдигнах поглед от регистрите на Маккуин и видях ивици кръв, размазани по жакета му.

— Каква?

— Ловна злополука. Страхувам се, че двама от мъжете загинаха, а трети е…

Вече бях станала от стола и бях тръгнала надолу по коридора, преди той да успее да довърши, като последвах шума от суматохата и излязох в голямата зала. Не знаех какво да очаквам, но решимостта ми се стопи, когато видях как внасят Лиъм и го полагат на една маса, с обезобразено лице и стърчаща от дясната част на гърдите му стрела.

Мъжете, които го носеха, почувстваха присъствието ми и се обърнаха да ме погледнат с разширени, изпълнени с паника очи. Отстъпиха встрани, за да ме пуснат да се приближа, и аз внимателно положих пръсти върху шията на Лиъм, където все още туптеше слаб пулс.

— Повикайте ми Айла — казах дрезгаво, знаейки, че ще ми трябва помощта на лечителката с тази рана. Докато една от жените трескаво се втурна да намери лечителката, аз се обърнах към мъжете и казах: — Помогнете ми да го внесем в една от спалните.

Заедно вдигнахме внимателно Лиъм и излязохме в един от коридорите, отправяйки се към най-близката свободна спалня. Веднага щом Лиъм бе внимателно положен на дюшека, се заех да срежа късата му горна дреха и ризата, за да разкрия тялото му и местоположението на стрелата. Внимателно докоснах гърдите му, търсейки опипом ребрата. Смятах, че върхът на стрелата е заседнал в четвъртото му ребро. Отстраняването му щеше да е трудно: докато се обучавах, бях изучавала раните от стрела заедно с Картие и макар никога да не бях имала възможност да се погрижа за такава, знаех, че раните в гърдите са почти винаги фатални, ако е засегнат белият дроб. Знаех също и че е изключително трудно да измъкнеш връх от стрела, ако е заседнал в кост.

След това огледах лицето му, което изглеждаше раздрано от ред хищни животински нокти. Плътта му висеше на ивици от бузата, разкривайки зъбите му. Почти бях принудена да отместя поглед: стомахът ми се разбунтува при гледката.

— Имам нужда от чиста вода, мехлем от мед и рози и много превръзки — прошепнах, като се обърнах и заговорих на една от жените, които ме бяха последвали в стаята. — И накарайте момичетата да накладат огън в това огнище. Бързо, моля ви.

Веднага щом жената тръгна и настойчивите ѝ викове отекнаха надолу по коридора, съсредоточих вниманието си върху мъжа, който беше помогнал да внесем Лиъм вътре: тъмните му очи бяха приковани в мен, в очакване на следващата ми заповед.

— Какво стана? — прошепнах.

— Господарке… не знаем. Другите двама мъже с Лиъм загинаха.

— Кои мъже?

— Филип и Еймън.

Филип и Еймън. Двамата тежковъоръжени войници, които ме бяха придружили на връщане от Лионес у дома.

В стаята влезе Айла и ме разсея от шока. Бях я виждала из голямата зала, когато се хранехме, но никога преди не бях говорила с нея. Тя беше по-възрастна жена с дълга бяла коса и очи с цвета на морето. Остави торбата си и огледа раните на Лиъм.

След миг ме погледна и попита:

— Прилошава ли ти от вида на кръв?

— Не — отвърнах. — И умея да се грижа за рани.

Айла не отговори, докато тършуваше в торбата си. Гледах как започна да подрежда малки шпатули, изработени от бъзово дърво, с различна дължина и ширина. След тях — щипците, които бяха гладки и тесни, специално преназначени за измъкване на върхове от стрели.

Тя направи знак на двама от мъжете да удържат Лиъм. Аз не помръдвах, все още не, и просто гледах, когато тя се опита да извие пръчката на стрелата. Пръчката отказа да се завърти и неочаквано се счупи в ръцете ѝ.

— Върхът на стрелата е в костта му — каза Айла и метна пръчката в огъня.

— Мога да го намеря и да го извадя — предложих и пристъпих напред.

Работех редом с нея, като увивах шпатулите в бинтове и потапях връхчетата в мехлем от рози и мед. Лечителката помоли двамата мъже, които бяха останали в стаята с нас, да продължат да държат Лиъм, единият — за раменете, другият — за кръста, а двете с нея започнахме постепенно да разтваряме раната от стрелата с шпатулите. Вече бях подгизнала от пот, когато намерих върха на стрелата — тъмно проблясващ метал, покрит с кръв, заседнал в реброто на Лиъм.

Взех щипците и насочих острата им част надолу в раната му, докато намерих върха на стрелата. Напрегнах се, идвайки бавно до леглото при него, и вложих цялата си тежест.

Металът се разхлаби и аз политнах, търкулнах се на пода и се блъснах с трясък в масата. Но вдигнах щипците и в тях беше върхът на стрелата.

Ах, само да беше тук Картие, за да ме види как правя това. Щеше да съжалява, че го е изпуснал.

Айла ми кимна отсечено и се обърна обратно към Лиъм да махне шпатулите и да започне да почиства раната му. Двамата мъже още държаха Лиъм, но ми кимнаха с уважение, каквото не бях виждала или усещала тук преди.

Изправих се и оставих щипците, като подадох на Айла превръзките, докато държах буркана с мед.

— Ще трябва да почакаме да видим дали белият му дроб е засегнат — каза Айла, като приключи с налагането на лечебната смес. — Колкото до лицето му… ще трябва да се опитам да го поправя. Разбирате ли от билки, мистрес Бриена?

— Да. Какво Ви е нужно?

— Звезден трън — отвърна тя. — Расте на туфи в гората на изток, край реката.

— Ще отида да набера. — Бързо излязох от стаята, минах надолу по коридора и излязох в голямата зала.

Не очаквах там да се е събрала тълпа: мъжете и жените седяха тихо по масите и мрачно чакаха новини за Лиъм. Когато влязох, всички се изправиха и аз спрях рязко, почувствала как погледите им се насочват към кръвта по ръцете ми, към кръвта, размазана по роклята и по лицето ми. Торн беше единственият, който ме заговори.

— Мъртъв ли е? — попита шамбеланът.

— Не. Извадихме стрелата. — Продължих към фоайето: хората на Маккуин се разделиха пред мен. Щом тръгнах сред тях, отново започнах да усещам уважението им, когато се раздвижиха, за да ме пуснат да мина, докато очите им продължаваха да ме следват. Тогава осъзнах, че очакват заповеди от мен.

Спрях на прага, питайки се каква заповед да дам. Завъртях се на пета и се готвех да кажа, че трябва да спрат работа за днес, че нещо става в земите на Маккуин и трябва да се опитам да го поправя, когато Торн ми отне възможността и се намеси.

— Всички се залавяйте отново с работата си — каза троснато шамбеланът. — Няма смисъл да пропилявате остатъка от един работен ден.

Мъжете и жените започнаха да излизат от залата. Застанах под арката, докато Торн ме погледна.

— Трябва да говоря с теб, когато се върна, Торн — казах.

Той изглеждаше смутен от молбата ми, но кимна и каза:

— Разбира се, мистрес Бриена.

Тръгнах към фоайето, като на излизане грабнах една кошница. Беше ранен следобед, а небето беше облачно и навъсено. Дадох си един миг да се изправя и да отметна косата от челото си: гърбът започваше да ме боли.

— Мистрес Бриена?

Обърнах се и видях Нийв да бърза към мен: на няколко стъпки зад нея беше хрътката ми, Неси, с изплезен език.

Нийв спря рязко при вида на кръвта по мен и вдигна ръце към устата си.

— Всичко е наред — казах. — Ще набера малко звезден трън.

Нийв преглътна страха си и свали ръце.

— Знам къде расте. Нека Ви помогна.

Заедно се отдалечихме доста от замъка, там, където дърветата по речния бряг започваха да стават по-гъсти. Дадох камата си на Нийв, за да може да отреже тръна, без да докосва бодилите, и заработихме в тревожно мълчание, пълнейки кошницата.

Бях на колене, борейки се с един упорит трън, когато чух звук от прекършване на клонка в гъсталака. И нямаше да се разтревожа, ако Неси не бе започнала да ръмжи до мен: козината на тила ѝ настръхна, зъбите ѝ се оголиха.

— Неси — прошепнах, но надникнах в сенките на храсталака, в гъстата плетеница от храсти и дървета. Студено предупреждение полъхна надолу по гръбнака ми, когато почувствах изнервящия поглед на скрити очи.

В онзи гъсталак имаше някой и той ме наблюдаваше.

Неси започна да лае, остро и гневно, и направи още една крачка към гъсталака.

Всяко косъмче по тялото ми настръхна и аз с усилие се изправих на крака.

— Нийв! Нийв!

Сестра ми се втурна в сечището, идвайки от лявата ми страна. Потреперих от облекчение, когато я видях, все още с камата ми в пръстите си.

— Какво? Какво има? — Тя се задъха, забелязвайки как Неси продължи да ръмжи и да се промъква по-близо до сенките. — Звярът ли е?

— Звяр? — повторих като ехо.

— Звярът, който е нападнал Лиъм?

Погледнах обратно в гъсталака. Прииска ми се да ѝ кажа, че не е бил звяр. А човек.

Окачих кошницата със звезден трън на ръката си, а с другата ръка хванах сестра си.

— Хайде, трябва да се връщаме. Неси? Неси!

Кучето склони да ме послуша едва когато се увери, че се отдалечавам от опасността. Трите почти побягнахме от дърветата и излязохме на открито, в сивата светлина и рехавата слънчева светлина. Когато стигнахме до фоайето на замъка, едва си поемах дъх.

— Имаш ли собствена кама, Нийв? — попитах, когато тя се опита да ми върне малкото хладно оръжие.

— Не — отвърна тя. — Лорд Аленах ни забраняваше да имаме.

— Е, тази вече е твоя. — Повдигнах полите си да откопчая ножницата, прикрепена към крака ми. Подадох ѝ я и изчаках да се уверя, че я е прикрепила към бедрото си, с удобно прибраната вътре кама, скрита под роклята ѝ. — Носи я винаги. И ако някой те заплаши, искам да го порежеш тук или тук. — Посочих към врата ѝ и подмишницата ѝ.

Очите ѝ станаха огромни, но тя кимна, подчинявайки се на заповедта ми.

— А вие, мистрес?

— Аз ще си намеря друго хладно оръжие. — Докоснах ръката ѝ и я стиснах леко, за да я успокоя. — Не се отдалечавай никъде сама, дори когато отиваш от тъкачницата към замъка. Винаги моли някого да те придружи. Моля те.

— Заради звяра ли?

— Да.

Нийв правеше всичко по силите си да потуши страха си, да изглежда смела. Но виждах колко е бледа и разтревожена. Внимателно я дръпнах напред, за да я целуна леко по челото. Тя застина неподвижно под тази проява на привързаност и аз се упрекнах, задето прибързвам твърде много. Не така би постъпила господарката на дома Маккуин и видях, че я смущавам.

— Върви сега — прошепнах, като я побутнах леко, и Нийв се оттегли надолу по един от коридорите, като хвърли поглед назад към мен с тъмен блясък в очите, сякаш започваше да чувства невидимите нишки, които ни свързваха.

Върнах се в стаята на Лиъм и подадох на лечителката кошницата със звезден трън. Работехме мълчаливо заедно: смачкахме цветовете на ситен прах, който тя смеси с меда и направи мехлем. Беше закърпила лицето на Лиъм, докато ме нямаше, и ѝ помогнах да нанесе мехлема върху кръстосаните шевове на тана. Докато миех ръцете си, лечителката внимателно уви лицето му с чисти бинтове.

— Тези рани не са нанесени от звяр, мистрес Бриена — каза мрачно лечителката.

— Да, знам. — Поех си дъх с усилие, спомняйки си зловещото усещане, че в гората бе имало някой, който ме наблюдава, само преди час. — Имате ли нещо против да поседите с него за малко? Мога да дойда да Ви сменя по залез-слънце.

— Разбира се, господарке. — Тя кимна и аз бързо излязох, като повиках Тори да се срещне с мен в кабинета на Журден. Седнах в стола на баща си, докато шамбеланът стоеше пред мен и шаваше смутено.

— Сигурна съм, че тази сутрин, докато се грижех за Лиъм, сте събрали сведения за случилото се — заявих.

— Да, господарке. Лиъм отишъл на лов с Филип и Еймън — започна Торн. — Това не е необичайно. Тримата са близки и са ловували заедно много пъти през изминалите три седмици. Лиъм се върна на кон в замъка, едва крепящ се на седлото, улучен от стрела, с обезобразено лице. Мъжете, които помогнаха да го внесем във вътрешния двор, казаха, че успял да изхрипти само една дума. Звяр. Казал я два пъти, преди да изгуби съзнание, точно преди да пристигнете Вие, господарке. Докато Вие с Айла се грижехте за него, изпратих съгледвач да разбере къде са другите двама мъже. Намерили ги мъртви в северната ливада, също с обезобразени лица, но били пронизани дълбоко в коремите. Боя се, че… — Той се поколеба.

Зачаках с извита вежда:

— Боиш се, че какво, Торн?

Той хвърли поглед към петната кръв по мен и въздъхна:

— Боя се, че вътрешностите им бяха разпилени, по цялата трева.

За миг не казах нищо, взирайки се в сенките на стаята. Изпитах ужас от знанието, че онези двама мъже са умрели по такъв жесток начин. И макар че ми се искаше да се отдам на шока, знаех, че не можех да си го позволя.

— Един звяр не би ли изял мъжете, вместо да си играе с вътрешностите им?

Торн мълчеше, почти сякаш изобщо не бе помислял за това.

— Освен това що за звяр изстрелва стрели, Торн?

Шамбеланът се изчерви, възмутен:

— Защо ме питате такива неща, господарке? Откъде да зная? Просто Ви разказвам какво открих!

— А аз просто Ви въвличам в разговор, за да можем да разрешим тази ужасна загадка.

— Загадка ли? Никаква загадка няма тук — възрази той. — Това беше трагична злополука! Повечето мъже смятаха, че Еймън или Филип се е опитал да простреля звяра, който ги е нападнал, и стрелата му погрешка е рикоширала в Лиъм.

Възможно е, помислих си. Но отново нещо ми се струваше не както трябва. И аз се облегнах назад, мислейки си, че нещата не ми се бяха стрували правилни, откакто тръгнах от Лионес.

— У вас ли са перата на стрелата? — изненада ме с въпроса си Торн. — Ако сте склонна да ми ги дадете, мога да Ви кажа дали стрелата е била от нашите, или е на друг дом.

Надеждата ми се усили, а после бързо помръкна, когато си спомних как лечителката бе хвърлила стрелата в огъня, подразнена, че я бе счупила, без да иска.

— Не. Няма пера.

— Тогава не знам какво друго да Ви кажа, мистрес Бриена. Освен че дълбоко съжалявам, задето тъкмо Вие трябва да се занимавате с това. Баща Ви трябваше да прати у дома лорд Лукас.

Принудих се да потисна раздразнението си.

— Къде са телата на Филип и Еймън сега? — запитах, разтривайки болящите ме слепоочия.

— Съпругите им ги подготвят за погребение.

Трябваше да отида при тези съпруги, да им помогна с приготовленията. Изправих се и казах:

— Искам да изпратите група воини да разузнаят и претърсят околността, чак до границата между териториите. Започнете в източната гора, където расте звездният трън.

Той ме погледна навъсено:

— Но, господарке… защо?

— Защо ли? — Едва не се засмях. — Защото в границите на имота вилнее на свобода звяр и убива хората ни.

— Значи искате да рискувам живота на още от нас, за да го повалим? Най-вероятно е мечка и е избягала обратно в пещерата си. Вече огледах и Ви казах, че не намерихме нищо, освен телата на Филип и Еймън.

— Торн. Този звяр не е мечка. Човек е. Най-вероятно е от дома Халоран и най-вероятно има група съучастници със себе си. Намери ги и ми ги доведи. Разбираш ли?

— Домът Халоран? — Той зяпна към мен. — Това е нелепо! Война ли се опитвате да започнете?

— Ако се опитвах да започна война, нямаше да се наложи да ме питаш. Щеше да го разбереш — заявих студено. — Сега върви и направи каквото те моля, преди да подложиш на изпитание и последната ми частица търпение.

Когато си тръгна, в очите му още се виждаше онази искрица на потрес, сякаш не можеше да повярва на заповедите ми.

Изчаках, докато вратата се затвори, а после седнах отново с треперещи крака.

Трябваше да са семейство Халоран.

Помислих си за Пиърс, за унижението му, за това как отказвахме да изработим поръчания от него гоблен. Дали станалото бе отмъщение за това?

Пази си гърба, Бриена.

Предупреждението на Гроня отекна отново и си помислих как тя и семейство Дермот бяха страдали от набезите на дома Халоран с години.

Какво щях да правя, ако Торн доведеше обратно семейство Халоран? Какво щях да им причиня?

Нямах представа. И това навярно ме плашеше повече от каквото и да било друго.

По-късно същата вечер бях в стаята на Лиъм и варях на огъня гърненце с билки, за да прочистя въздуха, когато Торн ме намери. Старият човек беше опръскан с кал и изглеждаше капнал от умора, когато се обърна към мен.

— Не открихме нищо, мистрес Бриена. Нищо освен птици, катерици и зайци — каза той сопнато, сякаш искаше да ми намекне: Аз не Ви ли казах?

Изправих се, за да мога да застана изцяло с лице към него. В стаята бяхме само аз, той и Лиъм. Бях изпратила Айла на вечеря, за да си отдъхне малко.

Торн хвърли поглед към Лиъм, който продължаваше да лежи на леглото:

— Как е той?

— Още диша — отвърнах, но думите ми бяха унили. Беше, както се бяхме опасявали с Айла: Лиъм бе изпаднал в безсъзнание, а дишането му бе станало мъчително. На Айла не ѝ се вярваше, че той ще преживее нощта.

Но аз не казах това на Торн. Метнах ново стръкче мента във врящото си гърне, молейки се билките да пречистят дробовете на тана, въпреки че дишането му отслабваше.

— Върви на вечеря, Торн. Направи достатъчно за днес.

Той си тръгна с въздишка, а аз седях до Лиъм, докато Айла се върна да ме смени.

Осъзнах колко съм изтощена едва когато излязох до предния вътрешен двор и свирнах на Неси.

Хрътката ми послушно се появи, сякаш беше чакала да я повикам. Заведох я в стаята си и я подканих да спи на леглото до мен.

Докато тя се търкаляше в завивките ми, взех в ръце меча си. Извадих оръжието от ножницата и му се възхитих, преди да се покатеря в леглото. Оставих меча на дюшека до мен, с ръкохватка, готова да бъде сграбчена в миг.

А после легнах — с кучето от едната ми страна и стоманата от другата, и загледах как светлината очертава фигури по тавана ми.

Не помня да съм заспивала. Сигурно съм се унесла постепенно, защото следващото, което чух, беше, че Неси ръмжи.

Очите ми се отвориха широко, за да попият тъмнината: огънят ми бе догорял до жарава. Лежах там замръзнала.

Неси изръмжа отново и точно тогава го чух. Тихо, колебливо почукване по вратата ми.

— Кротко, Неси — наредих ѝ, и тя утихна.

Измъкнах се от леглото с меч в ръка и започнах да се промъквам към вратата си.

— Мистрес Бриена?

Беше Торн. Изпуснах раздразнена въздишка и когато открехнах вратата си, видях шамбеланът да стои със свещ в ръка, чакайки ме да отворя.

— Какво има сега, Торн?

— Има някого, когото мисля, че трябва да видите — прошепна той. — Бързо, елате с мен. Мисля, че има нещо общо с… нападението. — А после погледна зад мен, където Неси продължаваше да ръмжи. Очите му се разшириха едва доловимо от безпокойство.

— Само минутка. — Затворих вратата, за да мога да си нахлузя ботушите и да придърпам наметалото си на адепт около яката. Закопчах ножницата на меча си през гърдите, като оставих меча да се намести удобно между раменните ми лопатки, с ръкохватка, стърчаща зад мен, готова да бъде уловена.

Когато отворих вратата отново, Торн чакаше на няколко стъпки от мен.

— Тя ще се уплаши от кучето — прошепна ми той и аз спрях на прага си.

— Тя?

— Да. Една от девойките казва, че знае нещо за нападението. Желае да говори с Вас за това.

Това ме изненада, но се съгласих да оставя Неси в стаята си, въпреки скимтенето ѝ.

Последвах Торн през замъка: коридорите бяха тъмни и тихи. Очаквах, че ще ме въведе в някой от складовете, така че когато ме изведе в предния двор, с камъните и мъха, позлатени от лунната светлина, се поколебах.

— Къде е тази девойка? — попитах: дъхът ми образува облаче. — И коя е?

Торн се обърна да ме погледне. В този момент изглеждаше крехък и стар.

— В тъкачницата е. Не можах да я убедя за друго.

— Тъкачницата ли? — повторих като ехо. Поколебах се за миг — това ми се струваше нередно и странно, — но после си помислих колко голямо доверие имаше Журден на Торн: имаше му достатъчно доверие, за да го остави да ръководи и наглежда делата на замъка. И затова склоних да го последвам по пътеката надолу по хълма: тревата бе дълга и тънка под нас, къдреше се около ботушите ни. Вятърът изгаси свещта на Торн, така че се движехме само на светлината на луната и звездите.

Когато тъкачницата се показа като мастилено петно на фона на копринената нощ, забелязах, че в прозорците не свети. Сградата спеше като всички други.

Спрях: тъничка нишка страх дръпна сърцето ми надолу към стомаха.

— Торн?

Шамбеланът спря и се обърна да ме погледне. Видях в лицето му, че сега зад мен има някого, и преди да успея да посегна, за да извадя меча си, почувствах как едно острие предупредително докосва врата ми.

— Не мърдай, Бриена — прошепна в ухото ми Пиърс.

Не помръднах. Но сърцето ми се късаше на парчета.

— Защо? — Това беше всичко, което можах да кажа на Торн: измяната накара гърлото ми да се стегне.

— Искахме Лукас — каза Торн. — Затова поисках Лукас да се върне. Но баща ти беше достатъчно глупав да прати теб вместо това. Съжалявам, Бриена. Наистина съжалявам.

— Как можа да предадеш собствения си господар? — изхриптях, но после истината ме порази като удар в гърдите. Знаех точно какъв е Торн. И ми идваше да се изсмея, ядосана на себе си, задето не се вслушвам в собствените си съвети.

Нима не бях поръчала на Шон да повдигне ръкавите на седмината си танове, за да провери за знака?

Бях вярвала, че никой Маккуин не се е присъединил към полумесеците, но колко глупава бях да мисля, че покварата се разпространява само сред определени домове.

Ръката на Пиърс обгърна талията ми. Почувствах как откопчава презраменния ремък на меча ми и единственото ми оръжие се изхлузва от тялото ми. Чух как стоманата се приземява в тревата, запратена далече от мен.

— Баща ми ще те убие, когато открие това — казах, изненадана колко спокойно звуча.

Торн само поклати глава.

— Лорд Маккуин няма никога да узнае.

Пиърс ме събори на земята и натика парцал в устата ми, докато връзваше китките ми зад гърба. Все още виждах Торн, извисяващ се заплашително над мен, звездите тлееха в нощта зад него. Гледах как Пиърс му подаде кесия монети: видях как ръкавът на Торн се раздвижи, докато посягаше за нея, и се видя изрисуваният с туш полумесец, ясно очертан на китката му.

— Няма да получиш остатъка, докато размяната не бъде успешно извършена — каза Пиърс. А после рязко смъкна наметалото ми на адепт: студът премина по тялото ми, когато Торн неохотно взе в ръце наметалото ми, сякаш синият плат щеше да го ухапе.

Пиърс ме вдигна и ме метна на рамо, сякаш не бях нищо повече от чувал със зърно. Изпищях, но гласът ми бе заглушен от парцала в устата ми: заритах, опитвайки се да забия коляно в стомаха му, и той се препъна. Проснахме се на земята и аз побързах да се отдалеча с пълзене от него, като порязах коляното си на голям камък. Пиърс ме връхлетя, преди да успея да се изправя на крака, и ме удари през лицето. Зрението ми са замъгли, бузата ми пареше от болка: помъчих се да дишам, докато той ме влачеше навътре в гората.

Все още замаяна, се опитах да се ориентирам. Намирахме се на малко сечище, а там имаше каруца: четирима от хората на Пиърс се бяха събрали около нея и чакаха, оглеждайки ме студено. По късите горни дрехи на двама от тях имаше засъхнала стара кръв. Кръвта на Филип и Еймън — разбрах, и почувствах как в гърлото ми се надига жлъчка.

Гледах как Пиърс отметна чергилото на каруцата.

Отзад имаше чували със зърно. Имаше обаче и нещо друго: едно отделение под чувалите със зърно, умело скрито. Сърцето ми заблъска като чук, когато го видях, когато осъзнах, че Пиърс се кани да ме пъхне в напомнящата за ковчег тъмнина. С препъване се изправих на крака, тромава, понеже с вързани ръце не можех да пазя равновесие, и побягнах като обезумяла. Успях да мина през две туфи къпинак, преди Пиърс да ме настигне: пръстите му се провряха като змии в косата ми и ме дръпнаха обратно в ръцете му.

— Хитруша си ти, спор няма — подхвърли подигравателно той. — Фехин ме предупреди, че си такава, че ще е трудно да те хвана. Но този път те надхитрих, Бриена. — Отведе ме обратно при каруцата, вдигна ме и ме натика в тайното отделение: хората му се кискаха и го насърчаваха. После се облегна на каруцата, гледайки ме с наклонена глава, сякаш му доставяше наслада да ме вижда как се свивам в малкото пространство. — Принцът искаше кръв на Маккуин, не на Аленах. Но предполагам, че ще свършиш достатъчно добра работа.

Засуети се с един от чувалите със зърно над мен. Чух звън на стъкло и преди да успея да реагирам, Пиърс притисна към лицето ми влажен парцал, принуждавайки ме да вдишам изпаренията на нещо с киселинен мирис.

Възпротивих се, като се дръпнах по-назад в отделението, но пръстите ми взеха да изтръпват, а светът забави ход. Почти се бях предала на забвението, когато чух Пиърс да говори.

— Знаеш ли… ако не ме бе унижила пред дома на баща си, ако беше избрала да се съюзиш с мен… семейство Халоран щяха да изберат твоята страна. Щяхме да отхвърлим семейство Ланън сякаш са мръсни дрехи за пране. Щеше да си моя и щях да те закрилям, Бриена. Но виж се сега. Забавно е как се измества балансът на силите, нали?

Той дръпна парцала от устата ми и аз се опитах да изпищя отново. Но гласът ми отслабваше. Имах сили само да изхриптя:

— Къде ме водите?

— Водя те у дома — каза той с усмивка. — При принца.

Затвори ме в тъмнината. Почувствах как каруцата потреперва и потегля и се помъчих да остана с ясно съзнание.

Последната ми мисъл припламна точно преди да изгубя съзнание.

Щях да бъда предадена на Деклан Ланън.