Част четвърта Разплатата

Двайсет и четири Ултиматум Картие

Територията на лорд Маккуин, замъкът Фин

Разбрах го в мига щом видях замъка на Журден да се появява през мъглата на бурята. Бриена я нямаше. Дръпнах поводите, за да спра коня си във вътрешния двор, точно зад Журден. Бяхме твърде закъснели и въпреки това Журден не го осъзнаваше.

Изолда дръпна поводите и спря коня си до моя: лицето ѝ беше опръскано с кал и дъжд. Бяхме яздили през нощта, почти без да спрем, за да стигнем до замъка Фин. И въпреки това все пак не бяхме стигнали навреме.

Кралицата погледна към мен, безмълвно нареждайки ми да последвам Журден в залата. И затова се подчиних, с пустота в гърдите, докато слизах и следвах Журден и Люк, когато се втурнаха във фоайето.

Останалите от групата ни — Шон, Изолда и охраната на Изолда — влязоха бавно, колебливо.

— Бриена? Бриена? — прогърмя гласът на Журден из замъка.

Хората на Маккуин се бяха събрали, тъкмо приключвайки със закуската. Светлината бе оскъдна дори тук, където огънят бумтеше в огнището и хвърляше слабо сияние по знамената на дома Маккуин. Хората стояха на групички с бледи лица, с широко отворени и мрачни очи. Имаше едно младо момиче със златиста коса и белези по лицето, което плачеше: скръбният ѝ плач беше единственият звук, който нарушаваше напрегнатата тишина.

— Къде е дъщеря ми? — попита Журден и тонът му бе заплашителен, като пукот на дърво, което всеки миг ще се разцепи през средата.

Най-после шамбеланът пристъпи напред. Гледах го как сведе глава, как положи ръка на сърцето си.

— Милорд Маккуин… боя се да Ви кажа…

— Къде е дъщеря ми, Торн? — повтори Журден.

Торн протегна ръце с дланите нагоре, празни, и поклати глава.

Журден кимна, но челюстта му бе стисната. Застанах до Люк и загледах как Журден хвана най-близката маса и я преобърна. Калаените чаши и чинии, блюдата с храна, напитките — всичко политна към пода, като се разливаше, дрънчеше и се трошеше.

— Изпратих я тук, за да е в безопасност! — изкрещя той. — А ти остави Деклан Ланън да я похити! — Той преобърна друга маса и сдържаността ми най-накрая се пречупи, когато видях как Журден се разпада, когато видях агонията по лицата на хората му.

Посегнах и хванах ръката на Журден над лакътя, като го поведох през тълпата горе до подиума.

— Донесете вино и хляб — заповядах на шамбелана, който изглеждаше зашеметен, когато затича към кухните. После натиснах Журден да седне в стола си: той положи глава на масата, изгубил решителността си, когато го обзе шокът.

Люк седна до баща си с пепеляво лице, но посегна да докосне Журден по рамото.

Най-сетне Изолда влезе в залата. Отново настъпи тишина, когато хората на Маккуин я видяха, мокра до кости и обрулена от бурята. Но тя влезе в залата грациозно и с достойнство и накрая стигна до стъпалата на подиума.

Обърна се да погледне мъжете и жените и се запитах как ще се обърне към тях, дали ще се разпали като Журден, или ще се втвърди като лед, както аз.

— Откога я няма Бриена Маккуин? — попита Изолда и гласът ѝ беше тих и кротък, за да измъкне отговори.

— Липсва от тази сутрин — отвърна една жена. Имаше сив кичур в косата и твърдост в изражението, сякаш бе видяла твърде много. И бе обгърнала с ръка плачещото момиче.

Тази сутрин.

Значи сме били съвсем близо.

— Значи е била похитена през нощта? — попита Изолда. — Кой я видя последен?

Хората зашушукаха с ниски и настойчиви гласове.

— Навярно камериерката ѝ? Кой се погрижи за нея снощи? — упорстваше Изолда.

Отново настъпи мълчание. Открих, че пръстите ми се извиват и ноктите ми се впиват в дланите.

— Лейди, аз я изпратих до стаята ѝ.

Всички погледнахме към мястото, където една стара жена стоеше встрани от тълпата. По престилката ѝ имаше кръв, в очите ѝ проблясваше угризение.

Журден най-сетне повдигна глава и присви очи към жената:

— Айла?

— Милорд Маккуин — каза Айла, с дрезгав глас. — Дъщеря Ви ми помогна да се погрижа за Вашия тан вчера. Извади стрела от реброто му.

— Кой тан? — попита Журден и се опита да се надигне. Положих тежка ръка върху рамото му и го задържах. Шамбеланът с киселото изражение най-накрая се върна с виното и аз налях една чаша на Журден, като обвих пръстите му около столчето на високата чаша.

— Лиъм, милорд. Имаше ловна злополука…

Историята започна да се разкрива. Журден отпи от виното си едва когато го подтикнах, и чак след като цветът се върна в лицето на лорда, му позволих да стане и малката ни група последва Айла до една спалня, където Лиъм дишаше мъчително в безсъзнание, с покрити с превръзки рани.

— Можеш ли да го излекуваш, Изолда? — попита Журден.

Кралицата внимателно свали превръзките, за да огледа раните на Лиъм.

— Да. Но ми се струва, че има треска и инфекция. Магията ми ще трябва да го потопи в дълбок сън за няколко дни, за да я прочистя от кръвта му.

Няколко дни? Не разполагахме дори с часове — помислих си. Досетих се, че Журден мисли точно същото, но сдържа думите си.

— Моля Ви, лейди. Излекувайте го.

Изолда нави ръкави и помоли Айла за помощ. Докато жените започнаха да лекуват Лиъм, ние, останалите, тръгнахме да видим двамата мъже, загинали при злополуката. Още ги подготвяха за погребение: раните им бяха ужасяващи.

Люк изруга, запуши носа си и отмести поглед, но аз се взрях в тях и ги разпознах. Бяха двамата тежковъоръжени войници, придружили Бриена у дома. Заедно с Лиъм.

— Искам да видя стаята ѝ — казах рязко на Торн, който се сепна от суровата нотка в гласа ми.

Журден кимна и последвахме шамбелана нагоре по стълбите към стаята на Бриена.

Първото, което забелязах, беше леглото ѝ. Беше разхвърляно, с измачкани завивки, сякаш я бяха събудили посред нощ. А после забелязах кучешката козина. Сигурно беше спала с хрътката си. И онзи лед в сърцето ми започна да се топи, стопляйки се буйно, докато продължавах да гледам нещата ѝ, докато си я представях как лежи в тъмнината, пазена само от едно куче.

— Къде е кучето ѝ? — попитах, като хвърлих поглед към Торн.

— Страхувам се, че кучето е в неизвестност, милорд. Макар че има навика да се отдалечава от време на време.

Изпитах ужасно подозрение, че хрътката на Бриена може да е мъртва.

— През прозореца ли е влязъл? — попита Шон.

Люк отиде до един от трите прозореца и погледна през стъклата към далечния двор долу. Светлината на бурята го правеше да изглежда по-стар с години, изпит и изнурен.

— Това е твърде невероятно. Няма как да се измъкнеш невредим през тези прозорци.

Продължих да обикалям из стаята ѝ, чувствайки как Журден ме следи с поглед.

Бриена, Бриена, моля те… дай ми знак. Сърцето ме заболя. Кажи ми как да те намеря.

Приближих се до гардероба и отворих вратите. Усетих уханието ѝ — на лавандула, ванилия и слънчева светлина от ливадите. Ръцете ми трепереха, докато преглеждах дрехите ѝ.

— Наметалото ѝ на адепт го няма — казах дрезгаво най-накрая. — Това означава, че е излязла от стаята си с някого, когото е познавала. Някого, на когото е имала доверие. — Обърнах се и се вгледах в мъжете. — Била е предадена, Маккуин.

Журден побеля като платно, докато сядаше на ръба на леглото на Бриена.

Шон още оглеждаше невъзможно високите прозорци, а Люк продължаваше да стои вцепенено насред стаята. А Торн кършеше ръце, докато слушаше.

Изведох шамбелана от стаята и грубо затворих вратата в лицето му. После се обърнах отново към близкото си обкръжение, единствените хора, на които имах доверие. И, да, по някакъв странен начин сега това включваше и Шон.

— Някой тук е верен на Ланън? — прошепна Люк.

Журден мълчеше. Ясно ми беше, че не знае, нито пък иска да подхвърля имена напосоки.

— Лечителката? — предположи Шон.

— Не — побърза да отрече Журден. — Не и Айла. Понесла е много страдания от дома Ланън.

— Тогава кой, Маккуин? — настоях кротко.

— Чакайте малко — каза Шон. — Продължаваме да смятаме, че Деклан е дошъл тук, че Бриена е предадена право в ръцете на Деклан. Но точно в момента Деклан е беглец. Трябва да се укрива.

Беше прав. Всички бяхме мислили в една посока.

— Елате — каза Журден и ни направи знак да го последваме. — Да отидем в кабинета ми.

Последвахме го надолу по коридора и там той поръча да запалят огън в огнището му и да донесат освежаващи напитки и закуски, които да подредят на масата. Веднага щом слугите си тръгнаха, Журден смъкна картата на Мевана от стената, за да я разгърне пред нас.

— Да започнем да мислим къде би се крил Деклан — каза той, като постави речни камъни в четирите ъгълчета на картата.

Четиримата се събрахме и започнахме да я оглеждаме. Погледът ми се насочи първо към територията на Маккуин. Земите му граничеха с шест други: планините на дома Кавана, ливадите на Морган, долините и хълмовете на Аленах, гората на Ланън, овощните градини на Халоран и реките на Бърк.

— Първите, които попадат под подозрение — каза Журден и посочи. — Ланън. Каран. Халоран. Аленах.

Шон се канеше да каже нещо, когато Изолда най-накрая се присъедини към нас: лицето ѝ беше забележимо бледо и изпито, сякаш нещо я болеше. Запитах се дали магията ѝ я изтощава, защото имаше вид сякаш я боли главата.

— Излекувах раните на Лиъм, но както казах по-рано, най-вероятно ще спи още няколко дни заради треската — каза тя и разтри слепоочието си, докато поглеждаше към картата.

Журден я осведоми за подозренията ни, че сред хората на Маккуин има изменник, и челото ѝ се свъси гневно.

— Очевидно би трябвало да подозираме дома Ланън — каза Изолда, като погледна територията на Ланън. — Деклан може да се крие навсякъде в границите на собствените си владения. А на кон това не е далече оттук, Маккуин.

— Това ми се струва твърде очевидно — възрази Люк. — Ами семейство Аленах? Не се засягай, Шон. Но слугата ти е бил верен на полумесеците.

Шон кимна мрачно:

— Да. Прави сме да подозираме моите хора.

— Подозираме ли Бърк? — осмели се да попита Люк.

Помислих си за лорд Бърк, на когото бе наредено да остане с бащата на кралицата, за да охранява останалите членове на семейство Ланън и да поддържа реда. Как през изминалите двайсет и пет години бе закрилял хората ми възможно най-добре, как се беше вдигнал да се бие редом с нас преди седмици.

— Лорд Бърк се би и проля кръвта си редом с нас — промърмори Журден и изпитах облекчение, че смята същото като мен. — Освен това публично се закле във вярност на Изолда. Не смятам, че би ни предал.

Тогава оставаше семейство Халоран.

Проследих с поглед територията им.

— Колко път има оттук до замъка Лера, Маккуин?

— Половин ден езда — отговори Журден. — Не мислиш…

— Това е много добра възможност — казах, досетил се накъде клонят мислите на Журден.

Прекъсна ни почукване на вратата. Журден прекоси стаята, за да отвори, и видях как Тори сложи един пакет в ръцете на лорда.

— Един от конярите току-що намери това в конюшните, милорд.

Журден взе пакета, затвори вратата в лицето на Торн и бавно се върна до масата, разкъсвайки хартията.

Най-напред с пърхане изпадна кратко писмо. Кацна на масата върху картата.

Прочетох съобщението: почувствах се сякаш ме уцели в сърцето.

Бриена Маккуин в замяна за Камъка на здрача, предаден единствено от Изолда Кавана, след седем дни, считано от днес, по залез-слънце, на мястото, където гората Майрена граничи с Долината на костите.

Ултиматумът на Деклан. Най-сетне беше пристигнал.

Но не повярвах на думите, докато не видях какво се гуши в пакета. Журден го взе в ръце и го вдигна към светлината и аз най-накрая оставих шока да ме погълне: най-накрая позволих на самообладанието си да рухне.

— Не — прошепнах. Свлякох се на колене, разливайки виното, което държах в ръце. То се разпростря като кръв по пода.

Аз бях избрал този нюанс на синьото, избрал бях тези звезди за нея.

И в този миг разбрах в каква ужасна опасност се намира: че Деклан Ланън щеше да я изтезава без значение дали ще се съгласим на размяната, само защото я обичах. Че ще я пречупи малко по малко, точно както бе сторил това на сестра ми, и всичко — заради мен.

Затворих очи за светлината, за гледката на наметалото на адепт на Бриена в треперещите ръце на Журден.

Двайсет и пет Да осуетяваш и да се надяваш Бриена

Дойдох на себе си бавно, постепенно. Главата ми се цепеше от болка, а устата ми беше болезнено суха. Копнеех за вода, за топлина.

Чух плъзгане на вериги, студено и металическо, а после осъзнах, че се движат в отговор на собствените ми движения, че около китките ми имаше тежест, когато ги преместих на гърдите си.

Когато отворих очи, видях сенки и слаба светлина, тъмни каменни стени, опръскани със стара кръв.

Някой дишаше тежко, близо до мен.

И лежах върху нещо, което ми се струваше тясно и голо. Затворнически нар.

— Най-накрая, Бриена Аленах. Най-сетне се събуждаш.

Разбрах, че това е гласът на Деклан, защото беше дълбок и дрезгав, като дим по повърхността на тъмна вода. Звучеше развеселен и аз се помъчих да преглътна, помъчих се да успокоя сърцето си, докато обръщах глава, за да го видя седнал на ниско столче до нара ми, свел усмихнато лице към мен.

Златистокафявата му коса беше небрежно прибрана назад и вързана. Брадата по лицето му беше гъста, а по пръстите му имаше корички от зарастващи рани, на челото му — порезна рана. Миришеше на пот и изглеждаше изтощен, полудив.

Изправих се рязко, веригите ми се повлякоха по камъка. Имах окови на двете китки и на двата глезена. А после осъзнах, че съм прикована към железните колони на леглото.

Не казах нищо, защото не исках да звуча изплашена пред него. Така че се отместих колкото можех по-далече от него, върху малкото си легло: очите ми се спряха с остър поглед върху неговите, веригите се дръпнаха заедно с мен като тънките мустачета на растение.

— Моят възпитаник ти е дал твърде силна доза — обясни Деклан и протегна едрите си, мускулести ръце. — Седя тук от часове и те чакам да се събудиш.

Възпитаник? Пиърс Халоран беше възпитаник на Деклан Ланън?

По кожата ми полазиха тръпки от знанието, че съм лежала тук в безсъзнание, докато той ме е наблюдавал.

Той прочете мислите ми и ми хвърли остра усмивка.

— А, да. Не се тревожи. Не съм те докоснал.

— Какво искате от мен? — Гласът ми беше дрезгав, слаб.

Деклан посегна към чаша вода на една маса до нара ми и я протегна към мен. Не я приех и след известно време той сви рамене и я изпи сам: водата се стече на тънки струйки надолу по брадата му.

— Какво мислиш, че искам от теб, Бриена Маккуин?

— Аленах ли съм за теб, или Маккуин? — попитах.

— И двете. Аленах по кръв, но Маккуин по избор. Признавам, решението ти е интригуващо за мен. Защото независимо колко надалеч бягаш, не можеш да избягаш от кръвта си, девойче. Всъщност бих бил по-мил към теб, ако приемеш дома на истинския си баща. Семействата Аленах и Ланън имат хубава история заедно.

— Какво искаш от мен? — повторих нетърпелива.

Деклан остави празната чаша настрана и потърка големите си ръце.

— Преди много време баща ми се зае да накаже трите дома, които се опитаха да го съборят от власт. Знаеш историята, разбира се — как домовете Кавана, Морган и Маккуин се опитали да въстанат и се провалили. Въпреки неуспеха им с преврата, заедно с малодушните си бащи се спасили три деца от благородни домове… Изолда. Лукас. Ейдън. Три деца, които е трябвало да загинат.

Държах си устата затворена и стисках зъби, заставяйки се да го слушам. Свих ръцете си в юмруци, заставяйки се с усилие на волята да запазя спокойствие.

— Сега щеше да е невъзможно да заловим Изолда заради постоянната ѝ охрана. Също и Ейдън, след като осъзнах колко е умен и гневен. Но Лукас? Щеше да е лесно да го похитим. И знаех, че ако успея да заловя едно от трите оцелели деца, мога да го разменя срещу каквото поискам.

Той още се усмихваше, наслаждавайки се, че ме вижда така разрошена и раздърпана, окована във вериги.

— Знаеш ли какво желая, Бриена?

Чаках: не исках да играя неговата игра.

— Искам точно онова нещо, което веднъж откри, нещото, което извади на бял свят — каза Деклан. — Искам Изолда Кавана да ми предаде Камъка на здрача. Твърде трудно ли ти е да го повярваш?

Беше. Внезапно вече не можех да дишам.

— Виждаш ли, Бриена, магията в тази земя в крайна сметка винаги се покварява — продължи той. — Всеки, който е изучавал историята на Мевана, знае това. Магията предоставя на дома Кавана ужасно предимство. Славен бил денят, в който камъкът се изгубил, когато последната кралица била погубена в битка през 1430 година. Това било славна епоха за нас, защото изведнъж означавало, че вече не сме управлявани от нестабилна, опетнена кралица. Че всеки може да се вдигне на бунт, за да завземе трона, с магия или без, с кралица или без.

Той замълча, взирайки се в мен. Треперех, опитвайки се да сглобя отговора си, да осмисля това.

— Трябва да ти кажа — продължи той и ми се прииска да заглуша гласа му. Прииска ми се да запуша уши и да затворя очи, защото думите му започнаха да се забиват в мен като кукички. — Бях доста впечатлен от факта как ти и събраният ви от кол и въже бунтовнически отряд се вдигнахте и се бихте преди няколко седмици. Все още съм доста впечатлен от теб, заради това че намери камъка, заради това че заблуди родния си баща, за да можеш да изровиш камъка в неговите земи. Синът ми неспирно говори на сестра си за това — историята за това как си намерила Камъка на здрача, как камъкът ще изгори някого като теб или мен, ако го докоснем, така че си го държала прибран в джоба на роклята си; как излъчва сияние на шията на Изолда Кавана.

Затворих очи, неспособна да го гледам и миг повече.

Той се изкиска:

— И затова си помислих, че Лукас не е подходящият човек за тази замяна. А Бриена. Момичето, което откри камъка, девойката, която върна магията и кралицата в тази земя.

— Какво може да направи камъкът за теб, Деклан? — Изпитах облекчение, че гласът ми е овладян, че звуча спокойно. Отворих очи и се взрях в него.

— Не е ли очевидно, Бриена? — възрази той. — Без него Изолда Кавана губи блясъка и силата си. Тя и баща ѝ ще станат слаби. Но навярно повече от това… аз ще получа подкрепата на хората. Защото вашата бунтовническа група е твърде горда, за да види, че хората се страхуват от магията. Не искат тя да ни владее. И следователно аз ще бъда човекът, който ще потуши страховете им, ще им даде това, което наистина искат.

— И какво е то?

— Крал, който се вслушва в хората. Крал, който не разполага с нечестно предимство. Крал, който е един от тях, който има представа за бъдещето. А моята представа е тази за ново кралство, една нова Мевана, където няма магия и домове. Има само един, един дом, една управляваща фамилия и един народ.

О, имаше толкова много неща, които исках да кажа в отговор на това. Исках да му кажа, че единствените меванци, които се боят от Изолда, са белязаните със знака на полумесеца, меванците, които бяха в съюз със семейството на Деклан от години. Че не магията бе покварила тази земя, а семейството му. И че единствените меванци, които биха искали него на трона, са онези с помрачени сърца и умове, копнеещи за онези злокобни наслади, с които бе прочут Деклан. Но навярно по-силна от всички тези гневни мисли бе тази в отговор на представата му за един дом, едно семейство. Знаех точно как планира да осъществи подобна представа и това бе да убие всички, които му се противопоставят, да изтрие домовете от лицето на земята, точно както беше сторил Гилрой с дома Кавана.

Искаше ми се да крещя и да вилнея срещу него, но преглътнах всичко, знаейки, че ако го разгневя, ще ме нарани. А имах нужда от цялата си сила и целия си ум, за да го надхитря.

Деклан се изправи, внушителен на ръст, и изпълни малката ми килия като планина.

— Искам Изолда Кавана да ми даде камъка в замяна за теб. Трябва да дойде сама, да коленичи пред мен и да го предаде. И знам, че ще го направи. Това е просто камък и животът ти е по-важен за тях от него… Знам, че Маккуин държи на теб, сякаш си негова плът и кръв. Но този, който ще настоява за свободата ти, няма да е Маккуин. А Ейдън Морган, гордият Ловък лорд, който си мисли, че знае всичко. Защото държиш сърцето му в ръцете си. Защото е изгубил майка си и сестра си и затова ще е твърдо решен да не изгуби теб.

В този момент разбрах, че Изолда никога няма да се съгласи на тази размяна, независимо какво иска Картие. Не беше възможно, нямаше никакъв начин да се съгласи да предаде камъка в замяна на мен. Нямаше да преговаря с Деклан Ланън. А и аз не бих искала да го направи.

Продължително и бавно си поех дъх навътре. И отказах да говоря, да му разкрия какво мисля. Защото трябваше да дам на Изолда и Картие възможно най-много време да ме открият със собствени усилия. Преди Деклан да осъзнае, че планът му е безплоден и че няма друг избор освен да ме убие.

— Стига да се съобразят с желанията ми, няма да те нараня — обеща той. — Но в мига щом започнат да се опитват да ми попречат… нека просто да кажем, че няма да излезеш от тази килия по същия начин, по който влезе в нея.

Не можах да скрия треперенето си, когато той си тръгна, затръшвайки зад гърба си вратата от железни решетки. Пропълзях до долния край на нара си и повръщах, докато вече бях празна, а ушите ми звънтяха. Зрението ми беше размазано, когато легнах по лице, мъчейки се да остана спокойна.

Най-голямото предизвикателство пред мен беше да се опитам тайно да изпратя съобщение до Журден и Картие, да разкрия къде съм. Досега вероятно вече знаеха, че Деклан се е измъкнал от Лионес, а аз съм изчезнала. Но дори не бях сигурна къде се намирам. Смятах, че ме държат в кулата на замъка Лера, в лапите на семейство Халоран, но не бях сигурна.

Мислих, докато се изтощих, и осъзнах, че това е безнадеждно. И затова се отдадох на най-топлите си спомени, онези, разцъфнали от времето, което прекарах в Магналия Хаус. Помислих си за Мерей, за нейната музика, за това как двете с нея играехме на пара и джунджурии и как тя винаги ме побеждаваше в играта. Спомних си лятното слънцестоене, когато с нея стояхме в стаите си, обзети от несигурност и въпреки това трепетно развълнувани как може да се развие вечерта, с мисълта, че сме възпитанички, които стават повелителки на познанието. Спомних си всички онези следобеди, когато бях седяла с Картие в библиотеката, когато ми се бе струвал толкова студен, отчужден и строг, и как накрая го бях предизвикала да застане на един стол с книга върху главата. Спомних си първия път, когато го чух да се смее, как смехът бе изпълнил стаята като слънчева светлина.

Сигурно съм задрямала, но бях разбудена от звуците, отекващи под мен. Гласове, коне, дрънчене на желязо.

Повдигнах глава, за да чувам по-добре, и бързо осъзнах, че не се намирам в подземие, както бях смятала.

Намирах се в кула.

Нещо се стрелна внезапно по пода на килията ми. Мислех, че е плъх, докато звукът се повтори и осъзнах, че е камъче. А после се дочу тих, любим шепот:

— Мистрес Бриена.

Надигнах се и седнах по-изправена: сърцето ми падна в гърлото, когато видях Юън от другата страна на решетките.

— Юън? — изхриптях и слязох тромаво от нара си. Веригите бяха къси, принуждавайки ме да остана в средата на килията, макар да протегнах ръка към Юън, когато той посегна към мен. Усещането, витаещо между нас, бе крехко и нежно, пръстите ни почти се докоснаха.

— Юън, добре ли си? — проплаках, неспособна да удържа емоцията си.

— Добре съм — каза той през сълзи и грубо разтърка лицето си с ръка. — Толкова съжалявам, мистрес. Мразя баща си.

— Шшт. — Опитах се да го успокоя, да го накарам да се съсредоточи. — Слушай, Юън. Можеш ли да ми кажеш къде сме?

— В замъка Лера.

Владението на Халоран.

— Кийла се тревожи за Вас — прошепна Юън. — Иска да помогне да Ви освободим, както Вие се опитахте да направите за нея. Мислим, че можем да измъкнем ключа от пазача утре вечер.

Под нас отново отекнаха гласове.

— Трябва да вървя — каза той и очите му отново започнаха да се наливат със сълзи.

— Каквото и да правите двамата с Кийла — прошепнах, — трябва да внимаваш, Юън. Моля те, гледай да не те хванат.

— Не се тревожете за мен, мистрес Бриена. — Той бръкна в джоба си да извади ябълка и я търкулна по пода към мен.

Наведох се: веригите ми издрънчаха грубо, докато улавях яркочервения плод.

— Аз ще Ви освободя — обеща Юън, като положи ръка на сърцето си. Усмихна се, разкривайки един липсващ зъб, а после си отиде.

Седнах на нара си и поднесох ябълката към носа си, вдъхвайки обещаващия ѝ аромат.

И дръзнах да се надявам, въпреки студената тъмнина и веригите и плъховете, които цвърчаха в ъгъла на затвора ми. Защото децата на Деклан Ланън щяха да му се опълчат, за да ме освободят.

Двайсет и шест Скрити нишки Картие

Територията на лорд Маккуин, замъкът Фин

Седем дни.

Имахме седем дни да открием къде Деклан държи Бриена. Защото нямаше да предадем Камъка на здрача.

Седях с хората от най-близкото обкръжение на Изолда и спорихме до късно през нощта — да разменим ли камъка, или не. В крайна сметка обаче стигнахме до единодушно съгласие: на Деклан не можеше да се има доверие. Имаше огромна вероятност да ни измами, да вземе камъка и да убие Изолда и Бриена независимо от избора, който направим. Мястото, където бе поискал да се срещнем — на границата между гората Майрена и Долината на костите — се намираше на територията на Аленах и не се съмнявах, че Деклан ще стои в закрилата на редицата дървета, където можеше да се скрие, със страховита сила зад гърба си.

Още от самото начало на бунта си бяхме решили да не преговаряме с него и затова нямаше да го направим сега. Още повече — да му предадем камъка щеше да е равносилно на огромно отстъпление, което неизбежно щеше да предначертае гибелта ни.

Въпреки това… исках да разменя камъка срещу Бриена. Исках го толкова пламенно, че през по-голямата част от нощта трябваше да седя, без да се обаждам.

Накрая вече бяхме твърде изтощени, за да правим по-нататъшни планове.

Журден ни беше приготвил стаи за гости, но никой не ми попречи да се върна в стаята на Бриена. Свалих ботушите и наметалото си, оставих ги като пътечка по пода ѝ и пропълзях в студените ѝ одеяла, притискайки тялото си към мястото, където бе лежало нейното, и вдишах спомена за нея.

Как да те намеря?

Повтарях това като молитва, отново и отново, докато в мен вече нямаше нищо освен кости и тъпа сърдечна болка, и се унесох в сънища.

Видях я да стои с майка ми и сестра ми в ливадите на замъка Брай. В косата ѝ имаше цветя, в гласа ѝ — смях, слънцето зад гърба ѝ грееше толкова ярко, че ми костваше усилие да различа чертите на лицето ѝ. Но знаех, че е Бриена, която вървеше заедно с Лили и Ашлинг Морган. Знаех, че е тя, защото бях запечатал в паметта си начина, по който вървеше, начина, по който се движеше.

— Не губи надежда, Картие — прошепна ми тя и внезапно застана зад гърба ми, ръцете ѝ се обвиха около мен. — Не плачи за мен.

— Бриена. — Когато се обърнах да я прегърна, тя се превърна в слънчева светлина и прах и останах опитващ се отчаяно да уловя вятъра, да уловя сянката ѝ на земята. — Бриена.

Изрекох името ѝ на глас и се събудих стреснато.

Още беше тъмно. И не можех да лежа тук дори миг повече и да размишлявам върху съня, който ми казваше, че сега Бриена е по-близо до майка ми и сестра ми, отколкото до мен.

Изправих се и неспокойно започнах да снова из коридорите на замъка. Беше тихо и най-накрая завих към мъждиво осветената зала. Бъркотията, която Журден бе направил, беше разчистена, масите — изправени, подовете — преметени. Застоях се до жаравата в огнището, за да попия топлината, докато си спомних тан Лиъм.

Имахме нужда този човек да се възстанови напълно, да се събуди и да ни каже какво е видял.

Запътих се към стаята, в която се възстановяваше Лиъм, и се скрих в една сянка, когато видях Торн да идва откъм отсрещния край на коридора: една свещ осветяваше грубото му лице. Гледах как шамбеланът влиза в стаята на Лиъм и безшумно затваря вратата след себе си.

Значи, двамата си мислехме едно и също.

Приближих се до вратата, затаил дъх, докато долепях ухо до дървото.

Чу се боричкане и съскане на мъж.

Разтворих рязко вратата и открих, че шамбеланът притискаше възглавница върху лицето на Лиъм, а краката на тана потръпваха, докато постепенно се предаде и се остави да го задушат.

— Торн! Какво правиш? — изкрещях и тръгнах към него.

Торн подскочи, очите му се ококориха, когато ме погледна. Бързо измъкна кама и се хвърли към мен, като едва не ме хвана неподготвен.

По рефлекс блокирах удара му с горната част на ръката си и го блъснах през стаята. Видях как политна, блъсна се в масичката, преобърна стъклениците с билки на лечителката и те се разбиха на пода, докато той се препъваше с камата, все още проблясваща в пръстите му. Оголи кривите си зъби към мен и с удивление го видях как се преобразява от слаб стар шамбелан в страховит противник. Сграбих китката му и извих ръката му, докато изскимтя от болка и пръстите му безпомощно изпуснаха камата. Замъкнах го чак до пода, възсядайки го.

— Не зная нищо — осмели се да изпелтечи той.

Разкъсах ръкава му и разкрих знака с полумесеца. Той потръпна, шокиран, че съм се сетил да го потърся, и застина.

— Къде е тя? — изсъсках.

— Аз… не знам.

— Това не е отговорът, който търся. — Заех се да чупя китката му.

Той издаде вик, който със сигурност щеше да разбуди замъка. И всичко, за което можех да мисля, беше как току-що бях счупил крехките кости под този полумесец, как щях да продължа да го правя, докато ми каже къде е Бриена.

— Къде. Е. Тя?

— Не знам къде я заведе! — изстена той, докато се мяташе. — Моля Ви, лорд Ейдън. Аз… наистина не знам!

Кой я отведе? — изсъсках. А когато той заломоти несвързано, неспособен да оформи думи, извих назад счупената му китка.

Той изкрещя отново и този път чух викове в коридора: гласът на Журден се приближи. Той щеше да ме спре. Щеше да ме издърпа от шамбелана. И затова посегнах към другата китка на Торн, приготвяйки се да счупя и нея.

Кой. Я. Похити?

— Червения рог! — изкрещя Торн, — Червения рог я отведе. Това е всичко… това е всичко, което мога да Ви кажа.

Почувствах как светлината на свещ осветява стаята, чух как Журден изненадано изруга, почувствах как подът трепери, когато той се приближи до мен.

Торн ридаеше: Лорд Маккуин! Лорд Маккуин!, сякаш го бях нападнал, този отвратителен страхливец.

— Ейдън! Ейдън, в името на боговете! — възкликна Журден и се опита да ме издърпа от шамбелана.

Но умът ми препускаше. Червения Рог. Кой беше Червения Рог?

— Кой е Червения Рог, Торн? — настоях.

Журден стисна по-здраво рамото ми. Примигна надолу към Торн, все едно го виждаше в нова светлина.

Люк се втурна в стаята, с Изолда по петите. Събраха се около мен, гледайки ме с широко отворени очи, докато завъртях счупената китка на Торн нагоре, за да покажа полумесеца.

— Току-що открих нашия предател.

Журден се взря за миг в Торн: по лицето му преминаха всевъзможни емоции. После каза с равен глас:

— Вържете го за един стол.

Застанахме около него, опитвайки се да измъкнем отговори. Мислех, че старецът ще се пречупи, особено когато Журден му предложи да пощади живота му. Но Торн бе упорит. Беше разкрил, че Червения рог е замесен, но откровенията му се изчерпаха с това. Единственият начин да го накараме да проговори щеше да е да продължим да го бием, а Журден не желаеше нищо такова.

— Искам да съдействаш на Люк и Шон с разкриването на загадката на Червения рог — промърмори той. — Те са в кабинета и се опитват да я разплетат.

За миг не казах нищо. Журден продължаваше да ме гледа с тревога в очите.

— Бих могъл да измъкна отговора от него — казах. — Ако ми позволиш.

— Няма да допусна да станеш такъв, Ейдън.

Раздразнението ми се разпали, когато казах:

— Животът на Бриена зависи от това, Маккуин.

— Не смей да ми казваш от какво зависи животът на дъщеря ми — изръмжа Журден: самообладанието най-накрая го напусна. — Не се дръж сякаш си единственият, който агонизира заради нея.

Започвахме да се нападаме взаимно — помислих си, докато гледах как Журден ми се зъби. Бяхме изтощени, съкрушени, без никаква представа какво да правим. Трябваше да предадем камъка. Не биваше да предаваме камъка. Трябваше да се споразумеем с Торн. Трябваше да пребием Торн. Трябваше да дърпаме нагоре ръкавите на всички. Не биваше да се месим в живота на другите.

Кое беше правилно и кое беше погрешно?

Как щяхме да открием и върнем Бриена, ако твърде много се страхувахме да си изцапаме ръцете?

Оставих Журден в коридора и закрачих към кабинета, където Люк и Шон се бяха надвесили над картата, с недоядени питки в чиниите със закуската си и говореха нещо, което ми прозвуча безсмислено.

— Кажи ми всички червени — каза Люк и потопи в мастило една перодръжка, готвейки се да пише.

— Бърк има червено — започна Шон, като изучаваше картата. — Макфинли има червено. Дермот, Кавана, и… домът Фицсимънс.

— За какво говорите, за бога? — попитах, когато замълчаха, за да ме погледнат.

— Кои домове имат в герба си червен цвят — отвърна Люк.

Отидох до масата да седна при тях.

— Мисля, че е твърде очевидно да е свързано с цветовете на домовете.

— Тогава какво предполагаш? — процеди Люк.

— На прав път си, Лукас — казах със спокоен тон. — Червеният цвят е важен. Но ще има важно значение само за дома, към който принадлежи Червения рог.

Люк захвърли перодръжката.

— Тогава защо правим това? Пилеем си времето!

Шон мълчаливо посегна към купчината бележки, които бяха събрали. Хвърлих поглед да прочета написаното: бележки за рогове, рисунки на рогове, различното значение на нотите, изсвирвани с рогове. Тромпети, тръби и старинни тромбони. Все музикални инструменти. Типично за Люк, разбира се, когато чуе думата рог, да си представи инструмент, тъй като бе музикант.

Но не това си бях представял аз.

Канех се да споделя мислите си, когато чух тропот в двора, точно зад прозорците на кабинета. Изправих се и отидох да надникна зад стъклата.

— В името на боговете — прошепнах, дъхът ми замъгли стъклата.

— Какво има, Ейдън? — попита Люк, забравяйки, че ми е ядосан.

Обърнах се да срещна погледа му:

— Гроня Дермот.

Никой от нас не знаеше какво да очаква, когато Гроня Дермот поиска да говори с кралицата и най-приближените ѝ хора в кабинета на Журден. Очевидно бе побързала да дойде дотук на кон и не си бе дала време да смени опръсканите си с кал кожени дрехи за езда, преди да дойде се срещне с нас.

— Лейди Гроня — поздрави Изолда, неспособна да скрие изненадата си. — Вярвам, че всичко с Вас е наред.

— Лейди Изолда — каза Гроня: гласът ѝ прозвуча дрезгаво. — Нещата в Лионес са наред и го казвам, за да успокоя ума Ви. Баща Ви е добре и продължава да удържа замъка и останалите членове на семейство Ланън в кулата. Дойдох, защото чух тревожни новини.

— Какво сте чули? — попита Изолда.

— Че Бриена Маккуин е взета в плен.

Журден се размърда неспокойно:

— Къде чухте такова нещо, лейди Гроня?

Гроня погледна Журден:

— Кралският град постоянно гъмжи от слухове, лорд Маккуин. Не се наложи да се скитам много далече по улиците и в кръчмите, за да чуя това.

Мълчахме и се запитах дали Изолда ще скрие истината.

— Изглежда, че слуховете са верни — каза Гроня. — Защото Бриена Маккуин не е сред вас.

— Това не означава, че сестра ми е взета в плен — каза Люк, но млъкна, когато Журден вдигна ръка.

— Вярно е, лейди Гроня. Дъщеря ми беше похитена през нощта. Не е сред нас, нито пък знаем къде я държат в момента.

Гроня мълча в продължение на един миг, а после снижи глас:

— Искрено съжалявам да чуя това. Искаше ми се да не е така. — Тя въздъхна и припряно прокара пръсти през къдриците на косата си. — Попаднахте ли на насочващи следи?

С периферното си зрение видях как Журден се вглежда в Изолда. Питаше се дали кралицата ще въведе Гроня в кръга на най-близките си хора, а аз вече знаех отговора, преди Изолда да проговори.

— Ела и седни при нас, Гроня — каза Изолда, като посочи столовете около масата.

Докато Журден поднасяше чай на всички ни, тя започна да разказва на Гроня за поредицата от събития, които се бяха случили, довеждайки ни до този момент. Гроня се наведе напред, докато слушаше: лактите ѝ бяха подпрени на масата, разсеяно прокарваше връхчетата на пръстите си по ръба на чашата си.

— Червения рог — каза тя, а след това изсумтя. — В името на боговете над нас. Трябва да е той.

— Кой? — попита настоятелно Журден.

— Пиърс Халоран — отговори Гроня.

Името му ме удари като стрела. И колкото повече го обмислях, толкова по-силни бяха чувствата ми по въпроса.

— Пиърс Халоран? — избълва Люк. — Това пале?

— Не е пале — поправи го Гроня. — През изминалите няколко години организира набези, за да тероризира хората ми. Бриена ми разказа как се опитал да се съюзи с дома Маккуин и как накрая тя го унизила. Това я превръща в мишена; той ще направи каквото може, за да прекърши духа ѝ. Но освен това Пиърс Халоран е полумесец.

Ние просто я зяпнахме.

— Бриена не ви ли каза? — попита тя и хвърли поглед към мен. — Докато яздехме към Лионес, ми каза, че видяла татуиран полумесец върху китката на Пиърс. И именно така започна разговорът между нас, именно затова ѝ казах какво означава символът. Защото не исках да е в неведение на какво е способен Пиърс.

Бриена не ни беше казала, че Пиърс е белязан. И не можех да съм сигурен дали това беше пропуск, или се опитваше да се справи сама със заплахата от страна на Пиърс.

— Защо Червения рог обаче? — попита Шон и се смръщи. — Откъде е взел това име?

Гроня се усмихна:

— Знаете ли какъв е гербът на дома Халоран?

— Дивата коза… — каза Люк: гласът му заглъхна, когато осъзна, както всички осъзнахме най-сетне, че рогът отговаря на мъжкаря. — През цялото време си мислех, че е тромбон!

Тя ни даде един миг да сглобим всички късчета, които току-що ни бе предоставила. Изчака Изолда да срещне погледа ѝ и после каза:

— Лейди Изолда. Домът Дермот открито ще Ви подкрепи и ще се съюзи с Вас. Освен това ще включа в съюза семейство Маккари, което означава, че върху другите два дома на Мак ще бъде оказано силно влияние да се присъединят към Вас. Ще Ви се закълнем във вярност като на наша кралица. Но всичко, за което моля, е да ми позволите да водя нападението срещу замъка Лера.

Изражението на Изолда беше измъчено. Едва познах гласа ѝ, когато каза:

— Да предвождате нападение срещу друг дом… трябва да съм напълно сигурна — не трябва да имам никакви съмнения — че са виновни.

— Нима не виждате, лейди? — прошепна пламенно Гроня. — Те са виновни. Виновни са от години и кроят заговор да Ви съборят от власт! Държат Бриена Маккуин в плен и най-вероятно укриват Деклан.

Изолда започна да крачи насам-натам. Между двете жени премина странно течение: усещането беше като в мига преди буря, едновременно гореща и студена, надигаща се във вятъра.

Кралицата най-сетне спря пред огнището и каза:

— Всички, оставете ни. Ако обичате.

Всички започнахме да се изнизваме навън, но после Изолда каза:

— Ейдън, остани с нас.

Спрях точно пред прага. Люк ми хвърли нервен поглед, а после затвори вратата.

Обърнах се, оставайки близо до стената, и видях как кралицата и Гроня се взират една в друга.

— Ако те оставя да предвождаш нападението, Гроня… — започна Изолда, но не довърши.

— Кълна ти се, Изолда. Няма да се стигне до това. Ще бъде само с меча ми.

Бях напълно объркан от този разговор. И нямах представа защо Изолда ме беше помолила да остана. Честно казано, струваше ми се, че кралицата е забравила присъствието ми, до мига, в който хвърли поглед към мен и ме повика с жест да се приближа.

Кралицата погледна Гроня, която не каза нищо, но усетих, че разговарят мислено. Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха.

— Ейдън, Гроня е като мен — каза Изолда. — Владее магия.

Погледнах Гроня, която стисна устни, сякаш криеше усмивка.

— Той вече знае. Усети я, когато бе домакин на Роуан и мен в замъка Брай.

— Не му убягват много неща — въздъхна Изолда.

— Още стоя тук — напомних им, за да разчупя напрежението. — Макар да не съм сигурен защо ме помолихте да остана за този разговор.

Кралицата седна в стола си и кръстоса крака:

— Защото искам съвета ти. За нападението. — Тя взе чашата си с чай, но не отпи. Просто се взря в нея, сякаш отговорите можеха да се издигнат на повърхността. — Гроня владее магия на ума. Може да разговаря без думи, само с мисли.

Тревожи се, че магията ми ще поеме в лоша посока по време на нападението.

Стреснах се, когато гласът на Гроня влезе в мислите ми така ясно, сякаш бе изрекла думите на глас. Взрях се в нея, по челото ми започнаха да избиват ситни капки пот.

— Магията се покварява по време на битка — каза Изолда. — Знаем това от историята си, от последната кралица, която воювала чрез нея и едва не разкъсала света. И се тревожа, че ще излезе извън контрола ни, ако щурмуваме замъка Лера с нея.

— Лейди — каза Гроня, като полагаше всички усилия да звучи търпеливо. — Ще превзема крепостта с щит и меч. Не чрез магия. Дори не зная как да си служа с магия в битка. Както говорихме преди, не разполагаме със заклинанията. Какво може да се отклони така?

Изолда мълчеше, но можех да разчета страховете ѝ, тревогите ѝ. Имаше основание да се чувства така: не можех да отрека, че изпитвам същото. Имаше твърде много, което все още не знаехме за магията.

Но ако Бриена бе наистина в замъка Лера, нямаше да се поколебая да препаша меч и да облека броня и да последвам Гроня там.

— Намирам го за толкова иронично — прошепна кралицата. — Почти не мога да повярвам това — че Деклан иска да размени Бриена срещу камъка. Преди седмици помолих Бриена да ми потърси отговорност, да свали камъка от врата ми, ако той ме повлече надолу в мрака. А сега тя ни беше отнета и трябва да реша какво да правя с този камък.

Ние с Гроня мълчахме, несигурни какво да кажем.

— Искаш ли да дадеш камъка на някой друг да го носи, докато предприемаме нападението? — попитах. — Аз бих могъл да го нося вместо теб, точно както Бриена, прибран в дървения медальон. Магията ще заспи за известно време, докато конфликтът приключи.

— Да, мисля, че това би било разумно. Но все още не сме сигурни, че семейство Халоран са виновни — продължи Изолда. — Колкото и да не ги харесвам, не мога да поведа нападение без доказателства. Не мога да го направя.

Ейдън, каза ми Гроня. Ейдън, вдъхни ѝ увереност. Или в противен случай може никога да не получим това доказателство.

Не можех да вдигна очи към Гроня, от страх, че с нея ще се обединим в жаждата си за кръв.

Кралицата въздъхна уморено:

— Трябва да изчакаме Лиъм да се събуди. Щом се събуди от изцеляването, може да ни даде потвърждението, от което имаме нужда.

Лиъм нямаше да се събуди още няколко дни. И щяхме да загубим време.

Но погълнах тези думи, оставих ги да потънат като камъни в стомаха ми, вземайки надеждата ми със себе си.



Следващите два дни минаха нещастно. Тан Лиъм още спеше и въпреки че цветът и дишането му се подобряваха с всяко пукване на зората, ние станахме неспокойни и започнахме да крачим напред-назад из замъка и да изучаваме картата и да провеждаме разпити сред хората на Маккуин с надеждата, че някой е видял нещо, което може да даде на Изолда потвърждението, за което копнееше.

Най-сетне получихме доказателството си късно следобед.

Седях с Торн, опитвайки се да го убедя да проговори, когато Изолда се появи на прага.

— Ейдън.

Обърнах се да я погледна. Когато тя не каза нищо, се изправих и отидох при нея в коридора.

— Тан Лиъм се събуди — прошепна тя. — Така е, както очакваше Гроня. Виновни са Пиърс Халоран и четирима от неговите хора.

— В такъв случай имаме оправдание — казах.

Кралицата кимна, очите ѝ бяха тъмни като обсидиан.

— Да планираме нападението.

Бързо повикахме другите и се събрахме енергично около масата на Журден, с купички яхния и бутилка вино, и започнахме да обмисляме следващите си стъпки.

Шон нарисува чертеж на замъка Лера, който да разучим. Беше ходил в замъка много пъти преди с баща си и беше изучил разположението му като момче, защото, за нещастие, това беше една от най-големите и най-стари крепости в цяла Мевана.

Гледах как нарисува четирите кули, къщичката на вратаря, средната част, която представляваше тревна ивица между вътрешните и външните стени, и крепостния ров, който щеше да е най-голямото предизвикателство пред нас. След това започна да посочва кулите — южната беше затворът, където щеше да е Бриена, източната бе кулата на арсенала, а в северната и западната кула бяха стаите за семейството и гостите, където най-вероятно се намираха Деклан и децата.

— Доколкото ми е известно, има две порти — обясни Шон — Външната порта и северната странична врата. Винаги съм влизал в крепостта само през външната порта по подвижния мост. Ако идвахме от тази посока, влизахме с конете си през средния двор, покрай къщичката на вратаря и оттам — във вътрешния двор. Тук се намират една градина, конюшните, параклисът, пекарницата и така нататък. Голямата зала е тук.

— Какво друго можеш да ни кажеш за затворническата кула? — попитах, взирайки се в разкривеното ѝ изображение върху пергамента. — Как ще измъкнем Бриена?

Шон въздъхна и се вгледа в изображението:

— Ако Бриена е в тъмничната кула… е, мисля, че ако успеете да се промъкнете зад първия кордон пазачи, може да стигнете до преградната стена. След като откриете Бриена, можете или да слезете по стълбите във вътрешната част, която ще гъмжи от народ, или може да се спуснете надолу по стената в средния двор и навярно да се промъкнете до северната странична врата, или дори до кулата на арсенала.

— Защо кулата на арсенала? — попита Изолда.

— Защото тук има поредица от ковачници — отговори Шон и начерта мастилена линия върху картата си. — Наричат я редицата на наковалните. А ковачниците имат нужда от вода, нали? Почти мога да гарантирам, че във външната стена ще има врата, от която да се стига до крепостния ров, та мързеливите чираци на ковачите да могат да вадят вода оттам, вместо да идват чак във вътрешния двор, където е кладенецът.

Мълчахме, обмисляйки колко разумно разсъждава, когато Шон внезапно се засмя и прокара пръсти през косата си, оставяйки мастилена следа на слепоочието си.

— В името на боговете. Разбира се. — Той скръсти ръце и кимна към скицата на замъка. — Замъкът Лера е построен от червен камък. Червения рог.

След това плановете ни се изместиха към най-важното предизвикателство: да се прехвърлим през рова.

— Трябва ни начин да свалим подвижния мост — каза Люк.

— Тъкачките. — Внезапният отговор на Журден привлече вниманието ни. — Всеки месец моите тъкачки доставят вълна и ленено платно в замъка Лера.

— Доставяли ли са вече този месец? — попита Изолда. — Ще се съгласят ли да откарат каруцата за доставки, за да можем да се вмъкнем тайно вътре?

— Не съм сигурен. Нека питам Бета. — Журден бързо излезе, а докато го нямаше, ние продължихме да разучаваме картата и да вечеряме, въздържайки се да правим по-нататъшни планове, докато той се върне.

Той се върна десет минути по-късно.

— Бета се съгласи на доставката. Казва, че може да вмъкне четирима от нас в каруцата.

— Кои от нас ще отидат в такъв случай? — попита Люк.

— Мисля, че отзад в каруцата трябва да сме Ейдън, Лукас, Шон и аз — каза кралицата. — Шон и Лукас ще отговарят за подвижния мост. Ейдън ще открие Деклан, а аз ще намеря и измъкна Бриена. Гроня, ти и твоят отряд ще чакате тук — тя посочи към малка гора на картата, — в прикритието на тази гора, откъдето ще имате пряка видимост към подвижния мост. Журден ще чака със своите трийсет тежковъоръжени мъже и жени ето тук — тя посочи към овощните градини, в северното землище на замъка — с каруца, за да откарат Бриена и двете деца Ланън веднага обратно във Фин.

Намерих за странно разпределението, което направи, това, че щеше да влезе да намери Бриена, докато на мен се падна Деклан. Смятах, че ще е обратното, и се запитах дали ми предоставя специално този момент, дали ми дава позволение да убия Деклан Ланън.

Погледът ѝ срещна моя, но в този кратък миг мислите ни бяха на една вълна. Тя наистина ми даваше шанса да изпълня отмъщението си. А навярно имаше и нещо друго, нещо, свързано с Бриена. Ако Бриена е била измъчвана, щях ли да мога да я измъкна благополучно, или щях да рухна при гледката?

Не бях сигурен: честно казано, дори не можех да мисля за това.

— Лорд Маккуин — продължи кралицата и премести поглед към Журден. — Моля да пазите вместо мен Камъка на здрача по време на това нападение, да го носите в медальона, който Бриена използваше преди, и да ми го предадете обратно, след като насилието приключи.

Разбрах, че вече бе обсъждала това с Журден, защото той не показа ни най-малка изненада. Положи ръка върху сърцето си в знак на покорство.

— Лейди Гроня — каза Изолда и сега насочи заповедите си към жената до мен. — Давам Ви този шанс да превземете замъка Лера, защото знам, че Вашите хора са били подложени на големи страдания от семейство Халоран. Предвид това, искам от Вас само едно. Ако пролеете кръв, тя да е само на онези, които са Ви навредили пряко. Да предпазите жените, децата и мъжете от семейство Халоран, които са невинни в това отношение, а внезапно ще се окажат въвлечени в битка.

Очите на Гроня заблестяха в светлината на огъня. Тя положи ръка на сърцето си и каза:

— Кълна Ви се в това, лейди. Ако някой загине, повален от меча ми, това ще са Пиърс Халоран и неговите полумесеци. Никой друг.

Кралицата кимна.

— Лорд Маккуин, мислите ли, че Вашите тъкачки могат бързо да ни доставят дрехи на дома Халоран? Може да е нещо съвсем просто, например шалове в тъмносиньо и златисто, тъй като мисля, че самите цветове ще ни помогнат да се слеем с хората, щом двамата с Ейдън се вмъкнем в замъка.

— Да, лейди — каза Журден. Аз… — Вратата на кабинета се разтвори рязко и стресна всички ни.

Беше млада жена. Познах в нейно лице онази, която плачеше в голямата зала, когато най-напред пристигнахме във Фин.

Бузите ѝ бяха поруменели, очите ѝ — зачервени. В погледа ѝ имаше гняв и почуда, когато погледна Журден.

— Нийв? — Журден се изправи озадачен. — Какво има, девойче?

— Милорд — прошепна Нийв и се приближи до Журден. В ръцете си държеше смачкан пергамент, който притискаше до сърцето си. — Искам да бъда една от тъкачките, които ще отидат в замъка Лера.

— Нийв, не мога да те пусна да отидеш — каза той. — Прекалено опасно е.

Нийв мълчеше, а после хвърли поглед към мен.

— Аз не моля да отида в Лера — каза тя треперливо. — Казвам ви. Отивам в Лера и именно аз ще изведа Бриена от кулата.

Издържах погледа ѝ за един миг, но после сведох очи към листовете в ръцете ѝ, разпознавайки върху тях почерка на Бриена. Дори само видът му накара всичко около мен да забави ход, сякаш времето беше застинало.

— Защо трябва да отидеш, Нийв? — промълвих и се изправих, като отстъпих от масата, за да мога да се доближа до момичето. Опитах се да разчета думите на Бриена, които Нийв беше размазала със сълзите си.

Тя заплака.

Не знаех какво да правя, как да я утеша. Журден изглеждаше смутен, а Изолда се изправи, за да се приближи до момичето. Но преди кралицата да успее да стигне до нея, Нийв избърса очи и ме погледна отново, обзета от решителност.

— Лорд Ейдън. — Нийв бавно протегна листовете към мен, знаейки, че копнея да прочета думите. — Бриена е моя сестра.

Двайсет и седем Остриета и камъни Бриена

Територията на лейди Халоран, замъкът Лера

Прекарах четири дни в мрачно уединение.

Пазачите ми носеха купичка супа и чаша вода сутрин и вечер и именно така разбрах, че са минали четири дни. През остатъка от времето си се питах дали Юън и Кийла са били заловени, докато се опитват да откраднат ключа, и се чудех къде са Журден, Картие, Изолда и Люк.

Събудих се от дрънченето на вратите си, от влизането на Деклан Ланън в килията ми.

С усилие се отдръпнах възможно най-далече от него върху нара си.

Деклан мълчаливо примъкна столчето си по-близо и намести върху него едрото си тяло. Гледаше надолу в пода, гладейки разсеяно брадата си, и именно тогава разбрах, че е научил, че размяна няма да има. Че се готви да ме нарани за отмъщение.

— Моите източници ми съобщават, че Изолда Кавана е в замъка Фин и не е уредила да се срещне с мен в долината след три дни, считано от днес — каза накрая. Изглеждаше трескав, гневът му бе като две звезди, поставени в зениците на очите му. — Това означава, че твоята кралица и баща ти планират да ми попречат, Бриена.

Сърцето ми заблъска силно. Не можех да преглътна или да чуя нещо друго освен гласа му, защото страхът отекна с вибриране из тялото ми.

— Не можете да сте сигурен в това.

— О, но съм. Дадох им седем дни да се срещнат с мен в Долината на костите. Трябваше вече да са започнали приготовленията за пътуването дотам. — Той премести тежестта си, столчето изскърца жално под него. — Казах ти, че няма да ти сторя зло, ако се съгласят. Но те се опитват да ме надхитрят. Проблемът е, девойче, че тук никога няма да те намерят. А това значи, че мога да действам бавно: да им изпратя първо един от пръстите на ръката ти, после някой пръст на крака, може би дори езика ти по-нататък, за да им помогна да вземат решение.

Потръпнах.

— Но може би… може би отрязването на езика ти ще бъде грешка. Може би ако отговориш на въпросите ми, ще ти позволя да си го задържиш.

Отчаяно се запитах, дали ако му отговоря, това ще ми спечели време, или просто си играе с мен. Но ако това наистина щеше да спаси езика ми… Кимнах му леко.

— Как намери камъка, девойче? — запита той. Звучеше толкова мил и любезен, съвсем не като безумеца, какъвто беше.

Отвърнах честно:

— Праотецът ми.

Веждата на Деклан се изви нагоре:

— Кой?

— Тристан Аленах. Аз… наследих спомените му. — Устата ми беше толкова пресъхнала, че почти не можех да говоря.

— Как? Как стана това? Можеш ли да призовеш още?

Бавно му разказах за родовите спомени, за връзките, които трябваше да създам между моето време и това на Тристан. И как единствените спомени, които имах от него, бяха за Камъка на здрача.

Деклан слушаше съсредоточено и жадно, ръката му продължаваше да глади брадата.

— Ах, Бриена, Бриена… как ти завиждам!

Треперех, неспособна да го скрия от него. Страхът се бе забил в сърцето ми дълбоко като кука: не можех да определя дали вълнението му е добре, или зле за мен. Сякаш седях на острието на нож и чаках да видя накъде ще падна.

— Ти си потомка на един от най-великите мъже в нашата история — продължи той. — Тристан Аленах. Човекът, откраднал Камъка на здрача и убил последната кралица.

— Той е бил предател и страхливец — отвърнах.

Деклан се изкиска:

— Само да можех да те преобразя, Бриена. Да те накарам да видиш живота от другата страна, да те убедя да се присъединиш към мен.

Взрях се студено в него:

— Не би ме искал на своя страна. В края на краищата аз съм Аленах. В крайна сметка ще те съборя от власт за втори път.

Той се засмя на това. Докато се беше разсеял, хванах в ръце веригите и се приготвих да се хвърля към него, да метна веригата като клуп на врата му. И въпреки това той беше по-бърз. Преди да успея да връхлетя, той ме беше хванал за врата и ме бе блъснал силно в стената.

Зашеметена, се замъчих да си поема дъх. Почувствах как пулсът ми тупти силно, забавяйки се под желязната му хватка.

Той все още ми се усмихваше, когато каза:

— Мисля, че сме готови да започваме.

Пусна ме и аз се плъзнах надолу по стената, сякаш костите ми се бяха стопили. Дъхът ми свистеше, гърлото ми още беше изтръпнало от задушаващата му хватка.

В стаята ми влязоха двама пазачи. Отключиха веригите на китките ми, оставяйки железните гривни, и ме извлякоха до средата на стаята. Грубо закачиха всяка гривна за висяща от тавана кука. Беше високо точно колкото пръстите на краката ми да могат да докосват каменния под, но не достатъчно, за да мога да се отпусна. Раменете започнаха да ме наболяват и да пукат, борейки се с притеглянето на гравитацията, докато се опитваха да се задържат в ямките на ставите.

Двамата пазачи си тръгнаха и аз останах отново сама с Деклан. Помислих си да изпищя, но дъхът ми беше просто плитко хриптене.

Гледах как изтегли блестящо острие от колана си. По кожата ми изби студена пот, докато се взирах в стоманата, в отражението на светлината по камата.

Помъчих се да дишам: паниката ми се усили. Време. Трябваше да дам на Журден и Картие повече време.

— Ще започнем с нещо много просто, Бриена — каза Деклан. Гласът му отекна в ушите ми, сякаш душата ми вече напускаше тялото, падайки надолу в бездънна дупка.

Ахнах, когато той стисна в юмрук един кичур от косата ми. Започна да реже, дърпайки с болезнени резки движения и загледах как дългата ми коса се понася и пада на пода. Беше груб, острието на камата му ме убоде няколко пъти и почувствах как кръвта започна да се стича на тънка струйка надолу по врата ми, просмуквайки се в мръсната ми долна риза.

Почти беше приключил, когато ни прекъсна остър писък.

Звукът ме прониза. Питах се дали не съм го издала самата аз, докато Деклан се извъртя рязко. Беше Кийла, коленичила пред отворената врата на килията, хълцайки истерично.

— Не! Татко, моля те, не я наранявай! Не я наранявай!

Деклан изръмжа:

— Кийла. Тази жена е наш враг.

— Не, не, не е! — проплака Кийла — Моля те, моля те, спри, тате! Ще направя всичко, стига само да се съгласиш да я оставиш на мира!

Деклан се приближи до дъщеря си, коленичи пред нея и прокара едрата си ръка през светлата ѝ коса. Тя се опита да се извие и да се отдръпне, но той сграбчи кичурите ѝ точно както бе уловил моите. И сърцето ми обезумя вътре в мен, биейки отчаяно, яростно.

— Кийла? — повиках я: гласът ми бе като стомана в ковачницата, обработен, за да получи сила. — Кийла, всичко ще бъде наред. Баща ти само подстригва косата ми, за да не ми пречи. Пак ще порасне.

Деклан се засмя и звукът ме накара да се почувствам сякаш нагоре по краката ми се плъзгат змии.

— Да, Кийла. Пак ще порасне. Хайде, бягай сега и си стой в стаята като добра дъщеря. Или после ще отрежа твоята коса.

Кийла още хълцаше, когато се отдалечи пълзешком от него, изправяйки се с препъване на крака. Загледах я как хукна: виковете ѝ най-сетне заглъхнаха в сенките, в тежката тишина на кулата.

Деклан се изправи и избърса кръвта ми от острието на камата си. Докато продължаваше да реже косата ми, започна да ми разказва история след история за детството си, за това как израсъл в кралския замък, как избрал съпругата си, защото била най-красивата от всички мевански жени. Не слушах: опитвах се да се съсредоточа върху нов план, който щеше да подпомогне бягството ми. Защото не се съмнявах, че Деклан Ланън бавно ще ме убие, изпращайки парчета от тялото ми на близките и приятелите ми.

— Веднъж накарах да отрежат косата на съпругата ми — каза той и отряза и последния ми кичур. — За това, че ми отговори дръзко една вечер. — И Деклан се отдръпна на една крачка и наклони глава, възхищавайки се на работата си. Не ме беше обръснал, но косата ми беше жестоко окастрена. Усещах я неравна и оскъдна и трябваше да се преборя с напиращия плач, да се въздържа и да не гледам косата си, която сега докосваше пръстите на краката ми на пода.

— Знам какво си мислиш за мен — промърмори той. — Сигурно мислиш, че съм създаден от мрак, че в мен няма нещо добро. Но невинаги съм бил такъв. В живота ми има един човек, който ме научи как да обичам другите. Тя е единствената, която някога съм обичал истински в отговор, макар че трябваше да я държа в плен, както правя с теб сега.

Защо ми разказваш това? Умът ми блъскаше като юмрук. Отместих поглед, но Деклан улови лицето ми с ръка и ме застави да го погледна в очите.

— Изобщо не приличаш на нея и въпреки това… защо се сещам за нея сега, когато те гледам? — прошепна той. — Нейният живот е единственият, за който някога съм се молил.

Искаше да попитам коя е тази жена. Сякаш като изречеше името ѝ, вече нямаше да се чувства виновен за онова, което се готвеше да ми причини.

Стиснах челюст, докато почувствах как пръстите му се притискат по-силно в бузата ми.

— На коя? — изхриптях.

— Би трябвало да знаеш — каза Деклан. — Обичаш сина ѝ.

Отначало си помислих, че ме бърка с някого. Защото майката на Картие беше мъртва.

— Лили Морган е загинала по време на първия бунт, заедно с лейди Кавана и лейди Маккуин.

Той гледаше изражението ми, разчитайки бръчките, които прорязаха челото ми.

— В онзи ден, по време на онзи първи бунт, бях на единайсет — каза той. — Баща ми отсече ръката на Лили Морган по време на битката, а след това я завлече в тронната зала, където се готвеше да я обезглави в подножието на трона си. Но аз не можех да го понеса. Не можех да понеса да видя как я убива, да унищожи едничкото хубаво нещо в живота ми. Не ме беше грижа дали е въстанала, дали е предала всички ни. Хвърлих се върху нея и се примолих на баща си да я остави жива.

Треперех, тежестта на думите му ме притискаше. Идваше ми да повърна…

— Защо ми разказваш това? — прошепнах.

— Защото майката на Ейдън Морган не е мъртва. Жива е. Жива е през всичкото това време заради моята милост, моята доброта. — Той ме разтърси сякаш можеше да ме накара да повярвам това.

Но после си помислих: … ами ако говори истината? Ами ако Лили Морган е жива? Ами ако е била жива през цялото това време?

Картие. Само мисълта за това, за майка му, ме накара да изгубя самообладание.

— Лъжеш. Лъжеш — изкрещях със сълзи в очите.

— Така че баща ми ме издърпа грубо от Лили — продължи Деклан, без да обръща внимание на възражението ми. — И ми каза, че ако я остави жива, ще трябва да я държа окована във вериги. Щеше да ми се наложи да направя така, че да си мълчи, или в противен случай истината щеше да плъзне като горски пожар, и домът Морган щеше да въстане отново. Изпрати я в подземията и ѝ отряза езика, а вместо нея обезглави друга светлокоса жена. Кейн Морган, онзи стар глупак, видя русата коса върху копието и помисли, че това е Лили.

Лъжеш, лъжеш, лъжеш…

Това беше единствената дума, в която можех да се вкопча. Единствената дума, която можех да вярвам.

Деклан ми се усмихна и разбрах, че краят идва. На това трябваше да се сложи край.

— Двете с Лили си приличате. И двете се вдигнахте на бунт срещу моето семейство. И двете обичате Ейдън. И двете полагате големи старания да не се страхувате от мен.

Изхленчих, мъчейки се да удържа риданието, напиращо в гърдите ми.

Той духна върху острието на камата си и остави стоманата да се замъгли, а после я избърса в късата си кожена връхна дреха.

— Няма да те убия, Бриена. Защото искам Ейдън да те получи в края на краищата. Но когато погледне лицето ти, ще види в теб майка си. Ще разбере къде да я намери.

Изкрещях, когато хвана челюстта ми, щом осъзнах какво се кани да направи. Почувствах как острието на камата му се врязва в челото ми, в пътя на косата ми над дясното ми слепоочие. Почувствах как бавно прокарва стоманата надолу, надолу, надолу до челюстта ми и разрязва бузата ми. Пощади окото ми на косъм. Но вече не виждах с него, защото кръвта шуртеше надолу по лицето ми, а болката се превърна в огън, затворен като в капан под кожата ми, безмилостно изгарящ в такт с трескавия ми пулс. Къде беше краят? Трябваше да има край на това…

— Ах, ти беше такава красива девойка, нали? Жалко.

Оброних глава и загледах как кръвта ритмично капе в орязаната ми коса.

Деклан говореше, но звукът заглъхна, сякаш се разпростираше през стотици години.

Ушите ми пукаха. Олюлях се, в опит да се закрепя на пръсти, а после отново изпитах изгаряща болка в лицето. Сякаш ме бяха ударили с юмрук. Но Деклан не ме беше докоснал: със замъгленото си зрение го видях как избърсва кръвта от камата си и я прибира в ножницата, отстъпвайки назад да ме погледне.

Срещнах погледа му: дишането ми беше накъсано, призля ми, когато я почувствах отново: толкова непоносима болка, че изкрещях.

Деклан ме погледна намръщено, объркан от реакцията ми, а после се разнесе глас, непознат, далечен, изваден от миналото.

Къде скри камъка?

Отново — раздираща болка, само че този път в ръката ми. Някой чупеше ръката ми. Някой, когото не можех да видя.

Кажи ни къде скри камъка, Аленах.

Още болка, стигаща нагоре по гърба ми, и хрипливо си поех дъх навътре, осъзнавайки какво става. Навлизах в спомена на Тристан.

Предадох му се, защото бях изтощена, и напуснах една килия за изтезания, за да вляза в друга.

Тялото ми се превърна в тялото на Тристан и видях света през неговите очи, оставих кожата му да се нагъне върху моята като воал.

„Къде е, Аленах?“, попита млад мъж, висок и със силно телосложение. Стоеше пред Тристан, с опръскан с кръв зелен жакет: зелен жакет с изобразен над сърцето му рис. Ланън.

„Искаш ли да ти счупя и другата ръка?“

Тристан изстена. Можеше да вижда само с едното си око, а устата му беше пълна с кръв. Палците му бяха отсечени, а дясната му ръка беше счупена. Беше убеден, че половината му ребра също са изпотрошени.

„Говори, Аленах“, изрече през зъби принцът от дома Ланън, видимо раздразнен. От колко ли време го изтезаваше? „Говори, или в противен случай ще стане много по-лошо“. Той се подсмихна, знаейки, че бе опазил такава тайна толкова дълго, че кралят от дома Ланън и неговите синове едва сега бяха надушили, че Тристан Аленах знае къде е скрит Камъкът на здрача.

„Изплашен си, нали, момче?“, изрече с усилие Тристан, като изплю кръв и няколко зъба. „Изплашен си, че камъкът ще се появи на бял свят и царуването ти ще свърши, преди още да е успяло да започне“.

Лицето на принца от дома Ланън се разкриви от гняв и той отново удари с юмрук Тристан, при което се разклатиха още зъби.

„Достатъчно, Фъргъс“, обади се вторият син от дома Ланън от сенките. „Ще убиеш дъртака, преди да се разприказва.“

„Той ми се подиграва, Патрик!“, кресна Фъргъс Ланън.

„Кое е по-важно за баща ни? Твоята гордост или местонахождението на камъка?“.

Фъргъс стисна юмруци.

Патрик се изправи и се приближи. Телосложението му не беше и наполовина така здраво и силно, както на наследника, но в очите му имаше тъмен, зъл блясък, когато се приведе да срещне замъгления поглед на Тристан.

„Знам, че вече си стар човек“, каза Патрик. „Тук не е останало нищо за теб. Получил си своя дял от изобилие и съпругата ти е отдавна мъртва, а децата ти очакват смъртта ти, за да могат да вземат наследството си от теб.“ Той замълча за миг и наклони глава на една страна. „Защо го направи във всеки случай? Какво те накара да поискаш да скриеш камъка?“

Ах, нямаше прости отговори на такъв въпрос. Някога Тристан смяташе, че го е направил за доброто на хората, за да предотврати опустошението, което една магическа война щеше да донесе. Напоследък обаче, честно казано, не знаеше. Може би бе негодувал срещу дома Кавана и магията, с която умееха да си служат. Може би искаше да го направи просто за да види дали подобна дръзка постъпка може да бъде извършена, дали легендите за дома Кавана са верни. Да разбере дали тяхната магия наистина ще умре без камъка.

Усмихна се: „Знам, мислите си, че ще ви кажа. Че ако счупите всичките ми кости, ще ти кажа къде скрих камъка. Е, изпотрошихте ме почти целия. Така че приближете се, момчета. Приближете се, за да мога да ви кажа“.

Принц Фъргъс мигновено се наведе, но Патрик, по-благоразумният, хвана брат си за ръката над лакътя и го възпря. „Можеш да ни кажеш оттук, Аленах“, каза той.

Тристан се изкиска и се задави с кръвта си.

„Би трябвало ти да си наследникът, момче. Не Фъргъс.“

Фъргъс взе една тояга и счупи другата ръка на Тристан, преди Патрик да успее да го спре.

Болката остави Тристан без дъх, накара сърцето в гърдите му да прескочи един удар. Но той стисна малкото си останали зъби и се застави да остане в съзнание, защото имаше още едно нещо, което трябваше да каже на тези отрепки от дома Ланън.

„Не съм единственият, който знае къде е камъкът!“, изхриптя той, мъчейки се да си поеме дъх.

„Кой и къде е този друг мъж в такъв случай?“, запита настойчиво Фъргъс.

Тристан се усмихна:

„Не е мъж“.

Фъргъс застина неподвижно шокиран. Патрик обаче се изкиска, ни най-малко изненадан.

„В такъв случай, къде е тази жена, Аленах? Кажи ни, и може да те оставим жив, а също и нея.“

Тристан облегна глава на каменната стена на килията си — килията, в която живееше през изминалата седмица. Зрението всеки миг щеше да го напусне и той пое мъчително последния си дъх.

„Злощастно е за вас…“ Наведе брадичка, за да погледне момчетата Ланън за последен път, да промълви последните си думи. „Защото тя още не се е родила.“

Двайсет и осем Южната кула Картие

На път за замъка Лера, територията на лорд Маккуин

Когато изгря зората, аз се покатерих отзад в каруцата с Люк и Шон. Легнахме един до друг, гледайки как Нийв и Бета трупат топове лен и вълна върху нас, докато ни скриха. Беше тясно и неудобно и имахме пред себе си цели часове: вече се потях, сърцето ми биеше силно и неспокойно. Поех си дълбоко дъх няколко пъти, за да успокоя ума си, да освободя напрежението в тялото си.

Щеше да се получи. Мисията ни нямаше да се провали. Слушах как Нийв и Бета се качиха на капрата и каруцата затрополи, тръгвайки бавно напред. Журден, Изолда и малък отряд воини на Маккуин щяха да ни следват от безопасно разстояние. А лейди Гроня беше потеглила два дни преди това, за да събере войската си. До падането на нощта всички щяхме да се съберем при замъка Лера.



Никой от нас не говореше, но чувах дишането на другите, докато каруцата продължаваше да се тръска и друса цяла сутрин. Тишината ми даде време да размишлявам върху истината за произхода на Нийв. Припомних си думите на Бриена, разказа, който беше записала от името на коняря на Маккуин, който Нийв ни бе донесла просълзена. И когато Аленах осъзна, че дъщеря му няма да умре, а ще носи белезите си като гордо вдигнато знаме, внезапно започна да се държи сякаш малката не е негова дъщеря и я остави на тъкачките да я отгледат както свое дете.

Не можех да повярвам, че Бриена има полусестра. И въпреки това, когато погледнах Нийв, започнах да виждам прилики между двете. И двете жени приличаха на майките си и имаха същата усмивка, същата форма на челюстта. В походката и на двете имаше една и съща ленива грациозност.

А Шон… Шон едва не беше припаднал, когато прочете разказа. В рамките на един бурен месец беше изгубил баща си и брат си, сдобил се беше с титлата на лорд, а после бе открил, че има две сестри. На мига се бе разплакал, когато двамата с Нийв се прегърнаха.

Наближаваше пладне, когато каруцата неочаквано спря. Погледнах Люк, който беше до мен. Очите му се разшириха, по челото му избиха ситни капчици пот. И двамата зачакахме да разберем защо Бета бе спряла каруцата.

— Какво е това? — запита подигравателно мъжки глас.

— Ние сме тъкачките на Маккуин — каза Бета спокойно. — Имаме доставка за лейди Халоран.

Проговори друг мъж. Не можах да различа какво каза, но знаех, че не е хубаво.

— Защо трябва да претърсвате каруцата? — попита настойчиво Нийв: гласът ѝ проряза топовете плат, явно повтаряйки думите на мъжа, за да ни предупреди. — Доставяме вълна и лен всеки месец.

Ръката ми се раздвижи бавно, надолу към кръста ми, където камата ми бе прибрана в ножницата си. Кимнах на Люк и Шон да направят същото.

Чух хрущенето на приближаващи ботуши. Топовете плат точно над мен започнаха да се раздвижват: струя слънчева светлина падна върху лицето ми. Стрелнах се напред, преди стражът от дома Халоран да ме види, камата ми се насочи право към гърлото му. Той падна назад и изруга, но аз го бях хванал и го притисках надолу, докато Люк и Шон нападнаха другия пазач. Бяха само двама и пътят около нас беше пуст, но косъмчетата по ръцете ми настръхнаха: чувствах се изложен на показ и уязвим.

— Бързо — казах. — Вкарай каруцата в дърветата, Бета. Шон, хвани конете на Халоран.

Завлякох в гората пазача от дома Халоран, когото държах. Люк ме последва с другия.

Щом дърветата ни прикриха, запушихме устите на пазачите и ги вързахме, питайки се какво да правим с тях.

Но после си помислих… защо трябваше да се крием в каруцата, когато двама от нас можеха да облекат техните брони и да яхнат конете им?

Люк си мислеше същото, защото се приближи до мен и прошепна:

— Трябва просто да влезем в Лера.

Преди да успея да отговоря, Шон бе проснал и двамата пазачи в безсъзнание с по един ритник. Заехме се да разкопчаем и свалим броните им, а после двамата с Люк се облякохме. Изглеждахме точно като мъжете от дома Халоран със сините си туники, жълти плащове и бронзови доспехи с дивата коза, гравирана на гърдите.

— Ние с Люк ще ви служим като ескорт — прошепнах на жените, докато нахлузвах шлема на пазача на главата си. — Щом стигнем вътрешния двор на замъка, ще помогнем на Шон да излезе незабелязан от каруцата.

Бета кимна и се покатери отново на пейката в каруцата, докато Нийв отново скри Шон под лена. Ние с Люк вързахме изпадналите в безсъзнание пазачи за дърветата.

Нашият антураж излезе обратно на слънчевата светлина и пое по пътя под нас. Всичко това се случи толкова бързо — в рамките на минути. И макар че сега ми се искаше да подтикна Бета да подкара каруцата по-бързо, знаех, че това леко забавяне ще сработи в наша полза.

Стигнахме до железния подвижен мост на замъка Лера по залез-слънце: здрачът около нас бе като було, което ни закриляше, когато спряхме пред барбикана на крепостния ров.

Беше точно както Шон я беше описал: внушителна крепост, намираща се на възвишение, защитена от широк крепостен ров. Очите ми проследиха четирите кули и най-сетне се задържаха върху южната, онази, позлатена от залеза, онази, където се намираше Бриена.

А на изток видях овощните градини в далечината, където щяха да чакат Журден и войската му, а зад гърба си усетих уханието на гората — тръпчив мирис на дъб, мъх и влажна глина. Устоях на изкушението да погледна назад към онези гори, знаейки, че лейди Гроня и нейните воини се крият в сенките, наблюдават и чакат.

На прага на барбикана се появи един пазач с факла в ръка и надзърна към нас. И Нийв, и Бета носеха шалове върху косите си, но в мен припламна внезапна паника.

Пазачът влезе обратно в барбикана и даде знак да отворят входа.

Гледах как спуснаха подвижния мост: железните вериги дрънчаха, докато мостът бе спуснат напълно, простирайки се пред нас с мрачна покана. Бета дръпна рязко поводите и каруцата затрополи по дървото и желязото. Ние с Люк я последвахме: копитата на конете ни звучаха глухо, водата под нас бе нашарена с петна звездна светлина.

Не смеех да се надявам. Все още не. Дори не и когато отминахме зъбчатата решетка на крепостната врата, надвиснала над нас като ръждиви зъби на великан. Нито дори когато прекосихме тревистата ивица на средния двор или когато подминахме къщичката на вратаря. Още не смеех да се надявам, дори когато Бета вкара каруцата във вътрешната част — обширен вътрешен двор, осветен от факли.

Беше точно като в описанието на Шон. Най-сетне различих градините пред нас; усетих мириса на маята от пекарницата някъде от дясната ми страна. Чух думкането от далечна ковачница, най-вероятно на изток, и пръхтенето на конете откъм конюшните. Почувствах височината на стените около нас, от червен камък, прорязани от сводести врати и миниатюрни процепи, служещи за прозорци, проблясващи с вертикално разделени стъкла. И въпреки това, откъде щяхме да влезем? Къде се предполагаше да занесем платовете?

Спогледах се с Люк: едва успях да различа очите му в светлината на огъня.

Той слезе от коня пръв, точно когато конярят се показа от конюшните да вземе конете ни. Конюшните бяха зад нас, сгушени в подножието на южната кула. Тъмничната кула. И аз проточих врат да я погледна още веднъж с преценяващ поглед.

— Ще взема коня ви, сир.

Смъкнах се от седлото, с колене, пулсиращи от удара, и предадох коня си на момчето. Нийв вече беше скочила долу от каруцата и се готвеше да отмести платовете, за да може Шон дискретно да се измъкне. Отидох до нея и вдигнах един от топовете плат. Шон се спусна безшумно върху каменните плочи и уви тъмносин шал около главата си, за да засенчи лицето си.

— Южната кула е ей тук, зад гърба ни — прошепнах на Нийв.

Тя погледна към нея над рамото ми, внезапно доловила колко е невъзможно това. Готвеше се да проникне в кула, а после да избяга с пленник.

— Можеш ли да се справиш? — попитах.

— Да — отвърна тя почти грубо.

— Бързо, вземайте по един топ плат и да влизаме тук — изхриптя Шон, като ни прекъсна. Двамата с Бета вече държаха в ръце по един вързоп вълна. Ние с Нийв побързахме да вземем и лена и последвахме Шон към отворен сводест вход, точно до конюшните.

Входът ни отведе до коридор, който се простираше от южната кула до източната: факлите пращяха в железните си поставки. Трябваше да си проправя с усилие път до другата страна на замъка, до северозападните коридори. И въпреки това, когато Шон и Люк тръгнаха, отправяйки се към къщичката на вратаря, открих, че не мога да изоставя Нийв и Бета.

— Трябва да вървите, милорд — прошепна Нийв.

— Нека поне ви помогна да влезете в кулата — отвърнах.

Нийв имаше вид, сякаш се кани да протестира.

— Побързай, някой идва.

Затърсихме най-близката врата и се мушнахме през задната врата на пекарницата. Отначало пребледнях като платно, мислейки си, че току-що сме допуснали сериозна грешка, че тримата ще се разкрием. Но по случайност се бяхме натъкнали на празно помещение. Имаше дълга маса, поръсена с брашно, самуни хляб, надигащи се върху нагорещена печка, лавици с глинени купи и чували брашно. Тук нямаше никого, въпреки че дочух хлебарите да се смеят в съседната стая.

Имаше една тава хлебчета, току-що изпечени и намазани с масло. Пуснах лена, който носех, и посегнах за дървена купа, като сложих върху нея три хлебчета. Грабнах също и гърненце с мед и нечия забравена чаша ейл, и я сложих сред хлебчетата.

— Какво правиш? — изсъска Бета.

— Имай ми доверие — казах и отворих вратата обратно към коридора.

Бета изпухтя недоволно и грабна вързопа лен, който бях пуснал, и тримата се отправихме на юг. Накрая коридорът се раздели и наполовина се издигна, преминавайки във вито стълбище.

Започнах да се изкачвам, с жените в сянката ми: чинията ми със спонтанно отмъкнатата вечеря тракаше в ръцете ми.

Стигнахме площадката на стълбите, която преминаваше в дълъг покрит коридор, със стена от едната страна и парапет от другата, точно както беше описал Шон. Вратата към кулата трябваше да е някъде наблизо и аз излязох на открито: във въздуха полъхваше мирисът от конюшните долу. Миризмата на конски тор ме накара да си помисля как някога съм бил скрит в него, как купчината конски фъшкии ми беше спасила живота. Отидох до ръба на парапета, следвайки вонята, и намерих купчината, намираща се в средния двор, мястото между стените.

— Ако се наложи да скочиш от тази стена — изхриптях към Нийв, — прицели се в това.

Нийв кимна.

— А ето я вратата. — Тя посочи към кулата, където в стената беше вградена врата с желязна решетка, обвита в сенки. Не се охраняваше, което ме изненада. Докато не видях, че по парапета обикаляше патрул и че всеки миг щеше да се натъкне на нас.

— Боговете да имат милост — промърмори Бета и си помислих, че говори за пазача, който се приближаваше към нас, докато не чух шумолене от падащи камъчета.

Вдигнах поглед към кулата и видях не друг, а Кийла Ланън, катереща се по стената. Придвижваше се по една лоза, която бе пропукала мазилката между камъните и бе пропълзяла от бойниците нагоре до единствения прозорец в стената на затворническата кула. И в този момент разбрах, че Кийла сигурно отива при Бриена, че Кийла е пътеводният лъч, който трябва да следваме.

— Оттук ще влезеш — казах на Нийв. — Побързай да я последваш.

Нийв дори не се поколеба. Метна лена, който носеше, през парапета, надолу към купчината тор, и се втурна да последва пътя, показван от Кийла. Бета беше тази, която ахна шокирано.

— Няма да мога да се катеря по това — заяви тъкачката: червендалестото ѝ лице пребледня, докато гледаше как Нийв се мъчи да намери първата си опора, за да стъпи.

— Не, затова трябва да чакаш тук, за да отвлечеш вниманието — казах и ѝ подадох подноса с хлебчета, а в същото време взех от нея лена и вълната.

Пуснах платовете долу до купчината тор, точно както беше направила Нийв, а после загледах как Бета склони да тръгне с подноса с храна към пазача. А после останах в сянка, гледайки как Нийв продължи да се катери. Кийла вече бе изчезнала в прозореца, в неведение, че сме тук, че я следваме.

Изчаках, докато самата Нийв стигна до каменната каса на прозореца и с усилие се вмъкна в коридора на кулата. Стори ми се, че прозорецът я погълна, докато не видях лицето ѝ, бледо като луната, когато тя ми помаха.

Едва тогава изпитах надежда и се раздвижих.

Тръгнах по южния коридор и по него стигнах до западното крило на замъка. Когато чух познатото тракане от спускането на подвижния мост, се впуснах в бяг, с удрящи по камъните ботуши, през сенките. Дочух първите тревожни викове и спрях, колкото да погледна през най-близкия прозорец, който ми предоставяше изглед към подвижния мост.

Мостът беше спуснат изцяло и Гроня и войската ѝ идваха: лунната светлина хвърляше отблясъци по стоманените им нагръдници, звездите улавяха мечовете им в блясъка си. Бяха безмълвни, движеха се като един, подобно на змия, плъзгаща се по моста.

Стигнах до източната кула точно когато започнаха да се надигат писъците откъм къщичката на вратаря. Чувствах го в камъните — шокът, треперенето на земята от започващото нападение.

Изтеглих меча си и започнах да се изкачвам по стълбите на кулата, търсейки Деклан Ланън.

Двайсет и девет Да държиш здраво Бриена

Територията на лейди Халоран, замъкът Лера

— Мистрес? Мистрес Бриена, събудете се. Моля Ви, моля Ви, събудете се.

Тихо, треперливо гласче, което ми се искаше да обгърна в шепата си, да пазя като съкровище, да го гледам как разцъфва като роза. Беше гласът на изплашено момиче, чиито думи бяха като слънчева светлина, пробиваща бурята.

— Искам да я видя, Кийла. Кийла!

Възмутен, разгорещен отговор, гласът на решително и смело момче, чиито думи бяха като дъжд, падащ в река.

— Не, Юън. Не гледай. Стой. Там.

— Тя е моя господарка и мога да правя каквото искам.

Чух шум от тътрене на ботуши, след това тишина: тъмна, болезнена тишина, бездна, в която да се удавиш. Момчето започна да плаче, да плаче неспирно…

— Шшт, ще те чуят, Юън. Казах ти да не гледаш! — Но после и тя заплака.

— Той я уби! Той я уби! — Момчето стенеше, в гласа му се долавяше ярост.

— Не, братко. Жива е. Трябва да я свалим, преди татко да се върне. Трябва да я скрием.

— Но къде? Няма къде да се скрием!

— Аз ще взема ключа, а ти намери място да я скрием.

Гласовете заглъхнаха и чувах единствено жужене, хриптене, звук на нещо, което искаше да се стопи в мрак.

Когато отворих очи, осъзнах, че това е звукът от дишането ми, плитко и мъчително. Все още висях, окачена на китките си, на ръце, които вече не чувствах.

Помислих си за Тристан: онзи последен спомен, който бе пратил към мен, още отекваше в сърцето ми, нишката на общата болка ни свързваше през вековете. Той беше вярвал в проклятието, което последната принцеса от дома Кавана беше стоварила върху него — че от неговия род ще се появи дъщеря и ще открадне спомените му: беше знаел, че ще произхождам от неговата кръв, че ще поправя сторените от него неправди.

Пръстите на краката ми леко докоснаха пода. Купчина коса. Чия беше тази коса? Беше толкова красива: изобщо не е бивало да я отрязват така.

А после кръвта. Проследих обратно дирята ѝ, от земята, нагоре по крака ми, нагоре по изцапаната ми долна риза, нагоре до ямката на ключицата ми, където беше засъхнала.

Беше моя. Моята кръв.

Размърдах се, отчаяно копнееща да почувствам ръцете си, но само докоснах лицето си.

И си спомних. Парещият допир на острие. Думите, които Деклан бе вдълбал в раната ми… Искам Ейдън да те получи в края на краищата. Но когато погледне лицето ти, ще види в теб майка си. Ще разбере къде да я намери.

Ахнах. Замятах се във веригите, докато болката в лицето ми накара горчивите звезди да се върнат, сякаш се въртях под небе, обсипано със съзвездия, със замъглено зрение, замаяна. Исках отново онази тъмна мъгла, безсъзнанието.

Лили Морган е мъртва. Той ме лъже. Не може да е жива…

И въпреки това Лили Морган беше всичко, за което можех да мисля.

Унесох се, несигурна колко време е минало.

Когато чух желязната врата да се отваря със стържене, се сепнах и отново ударих лицето си. Болката се стрелна из костите ми, докато започнах да се давя и кашлям и повърнах върху предницата на роклята си.

Зачаках да чуя заплашителния смях на Деклан, да почувствам твърдите му ръце, докато решава къде да ме обезобрази сега. Но бях обкръжена от нещо деликатно. Почувствах как някой застава до мен, леко, любящо. Нагоре по лактите ми преминаха нечии ръце и намериха куката.

— Тук съм, сестро.

Отворих очи. Нийв. Нийв, притискаща тялото си към моето, за да ме задържи стабилно, с ръце, движещи се, за да ме освободят. По лицето ѝ се стичаха сълзи, но тя ми се усмихна.

Разбрах, че сигурно сънувам.

— Нийв? — промърморих. — Никога преди не съм те сънувала.

— Не сънуваш, сестро.

Тя най-сетне откачи гривните на оковите ми от куката. Рухнах, падайки в обятията ѝ, и после се появи Кийла, която обгърна с ръце и двете ни. Застанахме в кръг: Нийв и Кийла поддържаха тежестта ми.

Едва тогава осъзнах как ме беше нарекла Нийв.

Сестро.

— Кой ти каза? — изхриптях, когато Кийла коленичи да разкопчае веригите на глезените ми.

— Ще ти разкажа веднага щом се приберем у дома — обеща Нийв. — Можеш ли да вървиш заедно с мен? — Тя преплете пръсти с моите и дръпна леко. Помъчих се да направя една крачка.

— Мисля, че трябва да я скрием — каза Кийла, разтревожена. — Баща ми знае, че нещо не е наред. Ще дойде да я търси.

— Нямаме време. Трябва да бягаме — каза Нийв. — Бриена, можеш ли да ме следваш?

Опитах се да повдигна ръка, да опипам раната на лицето си. Нийв бързо хвана пръстите ми.

— Лицето ми, Нийв — прошепнах. Беше трудно да говоря, защото при всяка дума усещах придърпване в бузата. — Колко зле…?

— Нищо, което лейди Изолда не може да излекува — отвърна Нийв твърдо. Но го видях: ужаса, тъгата, гнева в очите ѝ.

— Сестро — каза Нийв, долавяйки отчаянието ми. Притегли ме към себе си. — Сестро, трябва да избягаш с мен. Лейди Изолда те чака отвъд овощната градина, за да те отведе у дома. Ще те упътя към нея.

— Изолда? — изрекох пресипнало.

— Да. Готова ли си?

Кимнах и стиснах здраво ръката ѝ.

— Кийла, хвани другата ѝ ръка — направи знак Нийв и почувствах как малките студени пръсти на Кийла се преплитат с моите. — Дръж се здраво за мен, Бриена.

Оставих ги да ме извлекат от килията, навън в коридора. Бях замаяна, струваше ми се, че стените започват да се стесняват, да се приближават към нас и да ни притискат, сякаш бяха живо същество, люспести като дракон, вдишващи, издишващи. Обикаляхме и обикаляхме, слизайки в тесен кръг.

Дочух далечен вик. А после виковете станаха по-настойчиви и високи, звуци на болка.

— Не мисля, че можем да излезем през прозореца — каза Нийв и спря на стълбите, като дишаше накъсано. — Ще трябва да излезем през вратата.

— Но някой може да ни види — прошепна Кийла.

Мълчахме и слушахме звуците от битка, водеща се отвъд стените.

— Мисля, че хаосът е достатъчно голям, за да се измъкнем — продължи Нийв. — Можеш ли да ми подадеш ключовете, Кийла?

— Какво става? — запита Кийла: гласът ѝ потрепери, докато подаваше халката с ключове. — Битка ли ще има? Ами брат ми? Не знам къде е. Трябваше да ме посрещне в нашите стаи, да я скрием.

— Лорд Ейдън ще го намери — отвърна Нийв. — Трябва да се измъкваме.

След миг мъчително мълчание тя ме дръпна със себе си, а аз дръпнах Кийла, все още вързана към двете им ръце. Продължихме да слизаме: краката ми трепереха. Почувствах треската, като допир от горещи пера надолу по лицето и врата ми. Зъбите ми тракаха, когато дръпнах Нийв.

— Нийв, аз… не мисля, че… мога да тичам.

— Почти стигнахме — каза Нийв и ме дръпна по-бързо.

Стигнахме фоайето на кулата — просто обзаведено помещение. На стената беше гербът на Халоран — единственото цветно петно на това безцветно място — и имаше маса и стол. Пазачът, който трябваше да е на пост тук, го нямаше, макар че недоядената му вечеря беше още в чинията.

— Слушайте, това е планът ни — каза Нийв, като придърпа Кийла и мен към себе си. — Ще слезем по стълбите на парапета, долу до средното крило. Така ще останем далеч от най-горещата точка на битката. Ще изтичаме по стената до източната кула, където са ковачниците. Там би трябвало да има малък вход, през който да се промъкнем в крепостния ров. — Тя размота шала, който беше вързала на кръста си и внимателно покри главата ми с него. — Всичко, което трябва да правиш, е да ме следваш, ясно, сестро?

Кимнах, макар да не вярвах, че имам сили за това.

— Тогава да вървим.

Тя се обърна и се приближи до вратата, мъчейки се да отключи резетата. Най-сетне разтвори рязко вратата и бързо ни посрещна полъх на нощен въздух и сблъсъкът на двама мъже, сражаващи се на бойницата.

За миг трите просто стояхме на прага и гледахме как воините секат и парират удари: единият беше Халоран, другият — Дермот. Именно тогава разбрах какво става. Лейди Гроня бе повела нападение срещу замъка.

Тази надежда едва беше разцъфнала в гърдите ми, когато мъжът от дома Халоран заби меча си в гърдите на воина на Дермот почти до дръжката.

— Побързайте — каза Нийв, сякаш надвисвалата смърт я беше пробудила. Дръпна ме със себе си, преди мъжът от дома Халоран да успее да ни спре: хаосът ни следваше по петите, докато тя се опитваше да стигне до стълбите на парапета. По тях се изкачваха цяла орда мъже от дома Халоран, надигащи се от сенките, с извадени мечове. Идваха в нашата посока и Нийв рязко спря, при което Кийла се блъсна силно в гърба ми.

— Бързо. Трябва да скочим — каза рязко сестра ми, връщайки се назад до стената.

Помислих си, че не може да говори сериозно. Всеки миг щеше да ни накара да паднем смъртоносно. Но воините на Халоран бяха плъзнали по парапета като мравки, излизащи от мравуняк: забелязаха ни и двама от тях се втурнаха към нас.

Предпочитах да скоча, отколкото да ме заловят отново. Сърцето ми бумтеше в гърдите, когато застанах на ръба на бойницата заедно с Нийв: Кийла се съпротивляваше зад нас.

— Имай ми доверие — каза Нийв на момичето. — Трябва да скочим всички заедно и да се целим към купчината тор долу.

Издърпах Кийла горе до мен. Тя изглеждаше вцепенена от ужас и ми се искаше да ѝ се усмихна, но открих, че лицето ми е изтръпнало.

— Сега — прошепна Нийв и трите скочихме, сякаш бяхме просто невръстни птичета, разперващи криле към вятъра.

Падането ми се стори безкрайно: тъмнината сякаш виеше към лицето ми, докато потънах в конския тор, чак до кръста.

И въпреки това сестра ми не ми даде един миг дори да си поема дъх. Вече се измъкваше забързано от тора: повлече ме със себе си, а аз повлякох Кийла.

— Останете в сянката на стената — нареди тя и аз се помъчих да не изоставам от нея. Намирахме се в тревистия канал на средния двор, който бе зловещо пуст и тих: най-ожесточената част от схватката се водеше в средата на землището.

Затичахме покрай тревата: вътрешната стена се докосваше до левите ни рамене. Едва дишах, почти не си усещах краката. Сестра ми ме влачеше, стараейки се да продължа да се движа напред, или в противен случай щях да рухна. Стигнахме до източната кула. Която ми се стори далеч по-оживена от тъмничната кула.

Застанахме в сянката, втренчени нагоре, и слушахме, докато членовете на дома Халоран сякаш кръжаха като рояк над главите ни на бойницата.

— Защо всички са тук? — попитах, чувствайки как ме залива вълна от гадене.

— Защото това е кулата на арсенала — отвърна Нийв. — И не виждам редицата ковачници. Мисля, че Шон е сгрешил… Тя е във вътрешността на замъка, не в средния двор.

Обърна се към мен и Кийла:

— Искам вие двете да останете тук, в сенките — каза Нийв. — Аз ще…

Кийла извика сепнато: нямах сили да се обърна и да погледна какво има, но очите на Нийв се присвиха, ноздрите ѝ се разшириха, когато отмести поглед. Чух го — силния тропот на ботуши в тревата, звънтенето на броня, приближаващи се към нас.

Нямаше къде да се скрием. Щеше да се наложи да ги надбягаме, а аз едва се крепях изправена.

Подпрях се на стената, треперейки. Зрението ми започна да се размазва и замъглява, но Нийв беше като стълб светлина, когато изтегли кама изпод роклята си. Камата, която веднъж ѝ бях дала. Застана пред Кийла и мен, с острието в ръка, в очакване.

Но тези, които се втурнаха по средния двор, не бяха хора от дома Халоран. Бяха от дома Дермот.

Нийв разпозна герба върху броните в същия миг като мен и се провикна към тях, отчаяна:

— Моля ви, може ли да ни помогнете да преминем отвъд външната стена?

Една от воините на Дермот забави ход и ни огледа. Не знам дали знаеше кои сме, или не, но посочи нататък с меча си.

— Продължавайте да се движите на север. Отворихме северната странична порта, за да пуснем невинните да излязат.

Без нито дума, Нийв и Кийла едновременно уловиха ръцете ми. Мъчех се да стоя права, да си държа очите отворени.

— Нийв, не мога…

— Да, можеш, Бриена — нареди Нийв, без да ми дава възможност да се предам. — Остани с мен. — Хватката ѝ беше твърда като желязо, когато ме повлече със себе си, следвайки воините на Дермот. Заставих очите си да останат отворени. Воините тръгнаха по стълбите, които се виеха нагоре към бойниците на арсенала, а ние продължихме по тревата, опитвайки се да стигнем до слабата надежда, която страничната порта ни даваше.

Но я намерихме: малък вход, издълбан във външната стена. Няколко воини на Дермот бяха разтворили широко портата и въпреки това нямаше мост. Само тъмното плискане на водата в рова.

— Ще трябва да преплувате от другата страна — каза един от воините на Дермот, след като огледа китките ни, за да провери за полумесеца. А после очите му се спряха върху лицето ми: — Въпреки че с нейното нараняване… тя не бива да е във водата.

Гневът на Нийв припламна в изражението ѝ, когато изръмжа.

— Тя е моя сестра и я отвеждам при кралицата, за да я излекува. Така че стойте настрана.

Воинът на Дермот просто повдигна вежди, но се дръпна.

Но дори сега, когато бяхме тук… и трите се поколебахме, когато се вгледахме във водата. Струваше ни се, че ще скочим от друга стена, само че този път не виждахме дъното.

— Сигурна ли си, че лорд Ейдън ще намери брат ми? — попита Кийла, като кършеше ръце.

— Сигурна съм — отговори Нийв, макар в гласа ѝ да се прокрадна неуверена нотка. — Аз ще скоча вътре първа, а после Кийла ще помогне на Бриена.

Сестра ми се опита да влезе грациозно във водата, но се вмъкна с плясък. Гледах как тъмнината се затвори над светлата ѝ коса: загледах как с ахване се появи на повърхността и разбрах, че няма начин да успея да задържа лицето си извън водата.

Дори не направих опит да вляза внимателно във водата. Скочих и оставих водата да ме залее. Лицето ми започна да пулсира и гори в отговор и за миг сякаш потънах, неспособна да намеря повърхността, докато краката ми не се блъснаха в Нийв. Ръцете ѝ бяха силни, когато ме дръпна нагоре, и започнах да плюя и да се давя, и да се боря с неспирния порив да докосна раната си.

Трите заплувахме: водата беше тъмна и студена. Под нас сякаш лежаха безкрайни левги от тайни: тайни, които можеха бързо да изплуват от дълбините и да ни сграбчат за глезените. Помислих си за Картие, докато се мъчех да плувам. Нийв беше казала, че той е тук, че ще намери Юън, и въпреки това, щом се сетих за Картие, се сетих за майка му и затова трябваше да изтикам от ума си и двамата. Думите на Деклан още ме притискаха с такава тежест, че можеха да ме завлекат на дъното на рова.

Стигнахме другата страна и се измъкнахме от водата: пръстите на ръцете ни потънаха в подгизналата глина. Нийв и Кийла заедно ме издърпаха нагоре до тревата, защото не можех да се справя сама. Изстенах, когато пропълзях на земята: всичко, което исках, беше да легна и да спя.

— Почти стигнахме, Бриена — прошепна Нийв. — Дръж се здраво за мен, сестро.

И преди да успея да се свлека, тя ме изправи отново, олюляваща се, на крака. Затичахме заедно, докато тревата започна да поддава, отстъпвайки място на хълм. Събрах последни сили, заставяйки се с усилие на волята да продължа да поставям единия крак пред другия, заставяйки се да стигна до края. Тичахме, докато вече не чувах хаоса и яростта, които кипяха в замъка зад мен, докато звездите се скриха зад клони на дървета, а вонята, полепнала по мен, се стопи в сладкото ухание на овощна градина. Тичахме, докато дъхът ни взе да пресеква, а дробовете ни изнемогваха, докато треската обхвана ставите ми и при всяка стъпка остра болка пронизваше гърба ми.

Струваше ми се, че сме тичали с години — Нийв, Кийла и аз.

И почти рухнах, отказвайки да продължа по-нататък, за да настоя сестра ми да ме остави да легна и да спя, когато го видях в далечината.

Стоеше в едно поле, луната светлина очертаваше бронята му. И разбрах, че ме чака. Че чака да ме отведе у дома.

Нийв и Кийла бавно пуснаха пръстите ми и се отдалечиха, докато вече се чудех дали изобщо са били истински.

Журден затича към мен, когато аз затичах към него.

Помислих си, че още не е видял лицето ми, когато ме прегърна: ръцете му ме обвиха като невъзможна за разкъсване верига и ме повдигнаха.

— Имам те — прошепна баща ми и разбрах, че плаче, докато галеше орязаната ми коса. — Сега имам теб.

Когато улови внимателно брадичката ми, за да види защо кървя толкова силно, аз се дръпнах рязко. Започнах да се боря с него, размахвайки ръце, за да се освободя от прегръдките му, да се скрия.

— Не, не — изрекох задъхано, борейки се, макар да ме прегръщаше с обич. Не исках да ме гледа.

— Какво има? Ранена ли е? — Друг глас, който не разпознах.

— Бриена, Бриена, всичко е наред — прошепна Журден, все още опитващ се да ме успокои: пръстите му случайно докоснаха раната ми, докато се извивах, за да се отскубна от него.

Болката беше като звезда, експлодираща в ума ми. Свлякох се на колене и повърнах.

— Намерете кралицата!

— Къде е ранена?

— Докарайте каруцата. Бързо!

Чувах думите, кръжащи около мен като лешояди. Пропълзях няколко крачки, а после се опитах да се отпусна в тревата. Но Журден беше там, коленичил пред мен. Нямах избор, освен да наклоня лице нагоре, към лунната светлина, към погледа му, да оставя кръвта да покапе от брадичката ми.

Гледах как осъзнава колко е сериозна раната ми.

И преди да успее да каже нещо, преди яростта му да може да го погълне, използвах последните си сили, за да протегна ръка, да го уловя за ръкава и да му дам пряка заповед.

— Татко… Татко, отведи ме у дома.

Трийсет Къде си, Деклан? Картие

Територията на лейди Халоран, замъкът Лера

Това щеше да е последният път, в който преследвам Деклан Ланън.

Изкачвах се по западната кула, затаил това обещание. Отварях всяка врата, на която се натъкнех — повечето бяха незаключени и поддаваха с лекота под ръката ми. И знаех, че той трябва да е някъде в тази западна кула, защото всяко помещение, чиято врата отварях, беше тъмно, но мебелирано: стаи за гости с мебели, наметнати с чаршафи, за да не се прашат.

Колкото по-високо се качвах, толкова по-неспокоен ставах, докато търсех. Досега глъчката във вътрешното крило на замъка вече бе очевидна, макар и затворена в камъка на кулата. Деклан сигурно знаеше, че нещо не е наред, и предполагах, че ще побегне и ще се измъкне.

Единствената ми утеха беше, че имаше само един път за слизане от кулата и аз слизах по него, стълбище по стълбище. В крайна сметка двамата с Деклан щяхме да се натъкнем един на друг.

Къде си, Деклан?

Най-накрая отворих врата, която разкри осветена стая. Библиотека. Имаше многобройни свещи, осветяващи мястото, и видях, че по една от масите бяха разпръснати книги, а наблизо имаше чиния с кифлички. Усещах, че някой току-що е бил тук, и се запитах дали е Юън. Тъкмо щях да вляза по-навътре в стаята, когато чух над себе си тропот. Затръшване на врата. Далечен шепот на гласове.

Разбрах, че е той. И продължих да се изкачвам, следвайки извивката на стълбите, пристъпвайки през мрак и светлина на факли: дъхът ми вече пресекваше. Чувствах паренето в краката си, мускулите ми бяха напрегнати и изтощени и въпреки това си поемах дълбоко дъх, за да запазя спокойствие и да остана нащрек.

Той щеше да има предимството на силата си, но аз щях да имам предимството на изненадата.

Гласовете се усилваха. Почти бях стигнал до тях. Още една врата се отвори и се затръшна: камъните потрепериха.

Стигнах до една площадка. Беше кръгла, подът беше настлан с мозайка, която блещукаше в светлината на факлите. Имаше три сводести врати, всичките затворени, но чувах жуженето на настойчиви гласове. Зад коя се криеше?

Отправих се към онази отляво: почти бях стигнал, когато средната врата неочаквано се разтвори.

Деклан ме видя и спря рязко, присвивайки очи към мен.

Разбира се, не ме позна. Носех броня на дома Халоран и още бях с шлема на главата.

— Какво искаш? — излая принцът към мен. — Къде е ескортът ми?

Бавно вдигнах ръка да смъкна шлема си. Разкрих лицето си, като оставих златния шлем да падне на пода, издрънчавайки кухо между нас.

А Деклан можеше само да се взира в мен, сякаш току-що се бях надигал от бляскавата мозайка, сякаш се бях озовал тук, призован с магия.

Съвзе се от шока си и се подсмихна:

— А, Ейдън. Най-сетне ме спипа.

Пристъпих по-близо до него, приковал поглед върху неговия. Видях потръпването на бузата му, лекото раздвижване на тялото му. Готвеше се да хукне.

— Беше само въпрос на време — казах, като направих още една крачка към него. — Трябваше просто да следвам вонящата диря, която остави. — И тук спрях, защото исках да му кажа това, преди да побегне от мен. — Искам да счупя всяка кост в тялото ти, Деклан Ланън. Въпреки това няма да го направя, защото съм далеч повече от теб. Знай обаче това: когато пронизвам сърцето ти с меча си, го правя заради сестра си. Правя го заради майка си. Правя го за дома Морган.

Деклан се усмихна:

— Искаш ли да узнаеш какво всъщност стана онази нощ, Ейдън? Нощта, когато умря сестра ти?

Не го слушай — настояваше гневно душата ми и въпреки това продължих да стоя, чакайки го да продължи.

— Да, баща ми ми даде заповед — каза Деклан: гласът му стана нисък и дрезгав. — Нареди ми да започна да чупя костите на сестра ти — най-напред тези на ръцете ѝ. Взех чука и въпреки това не можех да го направя. Не можех да изпълня заповедите му, защото сестра ти ме гледаше и хлипаше. И затова баща ми ми каза: Вече измоли един живот, така че сега трябва да отнемеш един, да се покажеш силен. Ръката му обви моята и той счупи костите на сестра ти чрез мен. И това беше мигът, в който душата ми се разби, докато я гледах как умира.

Лъже, помислих си почти обезумял. Ейлийн ми беше разказала нещо различно. Не беше казала, че Гилрой е хванал ръката на Деклан под своята, контролирайки ударите.

— Когато намерих сестра ти да се крие в един бюфет — продължи той, — не мислех, че баща ми ще я изтезава. Така че именно затова я заведох при него. Защото си мислех, че ще заведем Ашлинг обратно в замъка, да живее с нас, да я възпитаме като една от дома Ланън. Ако бях знаел, че ще я убие, щях да я оставя да се крие.

Опитваше се да ме обърка. Опитваше се да отслаби решимостта ми и започваше да се получава. Почувствах как ръкохватката на меча се хлъзга в ръката ми, в потната ми хватка.

— Да, аз съм мракът на твоята светлина, Ейдън — каза Деклан: сега той беше този, който напълно контролираше разговора ни. — Аз съм вечерта, а ти си зората, аз съм бодилът, а ти — розите. Ние с теб сме обвързани като братя чрез нея. И тя е жива благодарение на мен. Искам да знаеш това, преди да ме убиеш. Тя е жива, защото я обичам.

За кого говореше? Бриена?

Бях понесъл достатъчно. Нямаше да слушам повече от отровата му.

Той се втурна обратно в стаята си, опитвайки се да изпречи вратата между нас. Но аз я подхванах с крак и я отворих с ритник, гледайки как дървото се люшна и цапна Деклан в лицето.

Принцът се препъна назад: първата кръв бе пролята и капеше от устната му. Той протегна ръка да се подпре на кръгла мраморна маса, където преди това вечеряше. Калаените съдове издрънчаха: една чаша вино се разля, но мигът на изненадата на Деклан беше приключил. Той се изкиска и този звук събуди мрака в мен.

Толкова се бях съсредоточил върху него, че за малко да го пропусна. В периферното ми зрение като размазано петно проблесна стомана — меч, готов да се забие в мен.

Завъртях се рязко, разгневен, че трябва да отклоня вниманието си от принца. Пресрещнах острието му точно преди да се забие в слабините ми, и запратих новия си противник назад, залепвайки го плътно до стената.

Беше Фехин.

Очите на Фехин се разшириха, когато почувства пълната сила на париращото ми движение, и осъзна, че съм аз. Пазачът се помъчи да си възвърне самообладанието, борейки се, но аз продължих да настъпвам към него и го обезоръжих с плавна лекота.

Хванах Фехин за косата и запитах:

— Знаеш ли какво причинявам на мъжете, които са достатъчно глупави, че да счупят носа на Бриена Маккуин?

— Милорд — изпелтечи той, давейки се от страх, както правеха всички те, когато ги хванеш. — Не бях аз.

Заплюх го в лицето и го пронизах с меча си в корема. Той потръпна, очите му се изцъклиха, докато изтеглях меча си и го оставях да се свлече на пода.

Когато вдигнах очи, стаята беше празна.

Помещението беше разделено от поредица от три стъпала: едната страна на стаята водеше към балкона, чиито двойни врати бяха все още заключени, стъклото — замъглено от нощния хлад. В другия край на стаята обаче имаше стена с четири сводести врати в нея, до една — зеещи мрачно.

Взех един свещник от масата за хранене. Понесъл меча и светлината, се отправих към първата врата, като напрягах поглед в тъмнината.

— Къде си, Деклан? — подмамвах го: всяка моя стъпка беше премерена, пресметната. — Изправи се лице в лице с мен. Не ми казвай, че те е страх от малкия Ейдън Морган, момчето, което ти се изплъзна през пръстите, като се скри в купчината фъшкии.

Влязох в първата стая, макар да бе тъмна: мечът ми беше готов, светлината ми — вдигната, за да не ми пречи да виждам.

Беше спалня, с под, по който бяха разпилени кукли от царевична шума, и заплетени панделки. Кийла е била настанена тук. А сега стаята беше празна.

Тихо се оттеглих и продължих към следващата стая, пристъпвайки през прага.

Тежката тишина бе нарушена от хленчене и вниманието ми се изостри: погледът ми проряза стаята и видях, че Деклан седеше на едно столче, с Юън пред него, и бе опрял кама в гърлото на момчето.

Юън трепереше силно, в очите му проблясваше страх, когато ме погледна.

В този миг сърцето ми едва не се скъса. Трябваше да положа усилие да се овладея, да запазя самообладание. Но една частица от увереността ми се откъсна: за пръв път усетих на езика си вкуса на загубата, усетих, че може и да не успея да измъкна благополучно себе си и Юън от този сблъсък.

— Нито стъпка по-близо, Морган — предупреди Деклан.

Не помръднах. Само дишах, гледайки към Юън, в опит да му вдъхна увереност с погледа си.

— Пусни светилника и меча си, Ейдън — каза принцът. — Иначе ще прережа гърлото на момчето.

Преглътнах, мъчейки се да скрия треперенето си. Никога не си бях представял, че ще му предам оръжията си, че ще ги положа пред него, че той ще ме победи. Но всичко, за което можех да мисля, беше, че трябва да опазя Юън здрав и невредим, а не се съмнявах дори за миг, че Деклан ще пререже гърлото на родното си дете.

— Би погубил собствената си плът и кръв? — попитах само за да се опитам да си откупя още време.

— О, но той вече не е мой — каза Деклан язвително. — Доколкото чух за последно, Юън е Морган. Не е ли вярно? — Той стисна по-здраво момчето и Юън трепна.

Моля те, моля те — искаше ми се да изкрещя на Деклан. Пусни детето.

— Зададох ти въпрос, Юън — настоя Деклан. — От кой дом си?

— Аз… аз съм… Лан… Ланън.

Деклан ми се усмихна:

— О. Чу ли това, Ейдън?

— Юън, знаеше ли, че майка ми е от дома Ланън? — проговорих спокойно, все още опитвайки се да му дам мъничко кураж, за да се приготви да побегне. — Аз съм наполовина Ланън и наполовина Морган. И ти също можеш да бъдеш, ако искаш.

— Не говори за Лили — озъби ми се Деклан: гневната му реакция ме изненада.

— Защо не пуснеш Юън да си върви — отвърнах, — а ние с теб можем най-сетне да сложим край на този раздор, Деклан?

— Не подлагай търпението ми на изпитание, Ейдън. Пусни меча и отстъпи назад към стената.

Нямах избор. Пуснах свещника и меча си на пода. Докато отстъпвах назад към стената, мислех как да действам. Все още носех камата си, скрита зад гърба, но не знаех колко бързо мога да я измъкна и успешно да я използвам срещу един дълъг меч, държан от Деклан.

— Донеси меча му, момче — нареди Деклан и побутна Юън напред.

Юън се препъна, левият му крак се измъкна от ботуша. Но той го заряза и пропълзя дотам, където бях оставил меча си. Повече от всичко исках момчето да ме погледне, да види заповедта в очите ми.

Донеси меча на мен, Юън. Не на него.

Но Юън хленчеше, когато улови ръкохватката: мечът бе прекалено тежък за него. Връхчето на острието се влачеше, когато той тръгна обратно към Деклан, разпилявайки няколко топчета, с които сигурно си бе играл преди часове.

— А, какво добро момче — каза Деклан и взе в ръка меча ми. — Значи, наистина си Ланън, Юън. Върви да седнеш на леглото сега. Ще ти покажа как да убиеш човек.

— Татко, татко, моля те, недей — изхлипа Юън.

— Спри да плачеш! По-лош си от сестра си.

Юън побърза да се подчини: седна на леглото и закри лицето си с ръце.

Дишах отмерено, поемайки си колкото може повече дъх, за да се подготвя. Но очите ми нито за миг не се отместваха от лицето на Деклан.

— Опитах се да ти кажа, Ейдън — продължи Деклан, изправяйки се в целия си впечатляващ ръст. Беше по-висок от мен с цяла глава. — Веднъж Ланън, завинаги Ланън. И това важи и за майка ти.

Не отговорих: престорих се, че не съм усетил присмеха му, знаейки, че Деклан ще нанесе удар веднага щом проговоря, веднага щом сваля гарда, като заговоря.

— Как ме намери тук? — продължи да говори бавно и монотонно принцът.

Аз все така не проговарях. Започнах да броя стъпките, които щяха да са ми нужни, за да стигна до онова столче…

— Иска ми се да можех да видя това — промърмори Деклан, като най-сетне спря на една ръка разстояние. Сенките пропълзяха по лицето му, гърчейки се като привидения. — Момента, в който виждаш какво причиних на Бриена.

Познаваше слабото ми място.

И силата ми се разпадна. Не можех да дишам: агонията ме изпълни като вода, когато най-големият ми страх оживя. Той беше измъчвал Бриена.

Успях да се хвърля единствено по рефлекс, когато Деклан замахна с меча. Принцът ме уцели отстрани, в процепа на нагръдника. Но дори не почувствах жилването на острието: очите ми бяха вперени в онова, което лежеше пред мен: топчетата за игра на пода, захвърления ботуш на Юън. Столчето, столчето, столчето…

Взех го в ръце и се извъртях, използвайки го като щит, когато Деклан се опита да ме пореже отново. Мечът проряза дървените крака и столчето се разпадна на парчета. Но аз най-накрая си върнах дар-словото за достатъчно дълго да изкрещя: Бягай, Юън! Защото дори в тази схватка не исках Юън да ме види как убивам баща му.

— Юън, остани! — възрази Деклан, но момчето вече се беше втурнало вън от стаята.

Изпълних се с радост, когато видях яростта по лицето на Деклан. Взех в ръка парче дърво и го забих в бедрото на Деклан, опитвайки се да прережа артерията му. Това ми даде един миг да се сниша и да побягна от стаята, обратно в главната зала.

Почти литнах надолу по стъпалата до мястото, където Фехин лежеше мъртъв: ръцете ми трепереха, когато вдигнах дългия меч на пазача. Обърнах се точно навреме да избегна бутилката, която Деклан запрати по мен. Тя се разби в стената, посипвайки дъжд от стъкло и вино на пода. Изхрущя под ботушите ми, когато в отговор преобърнах масата, оставяйки храната и калаените съдове да се разпилеят в краката на Деклан.

Той яростно изрита разпиляното и се срещнахме в центъра на стаята, в сблъсък на остриета.

Блокирах удар след удар, стоманата скърцаше. Чувствах, че силите ми отслабват: изтощението ми беше като въже, което обвързваше глезените ми и ме забавяше. Останах в отбрана, опитвайки се да насоча Деклан назад към стъпалата. Ръцете ми изтръпнаха и най-накрая почувствах паренето в гърдите си, осъзнавайки, че съм оставил зад себе си диря от кръв.

Деклан не забрави за стълбите, както се бях надявал. Тръгна нагоре по тях, все още с дървената треска, заседнала в бедрото му. Кръвта ни се смеси на пода, докато продължавахме да се въртим и нанасяме удари, да се въртим и блокираме удари, въртейки се в орбита, както земята се върти около слънцето. Най-сетне преминах в нападение и го порязах дълбоко в рамото.

Деклан изрева и аз се озовах отново в отбрана, мъчейки се да се предпазя от бързите му и овладени удари. И си помислих: В това кралство няма място за двама ни. Не можех да живея в земя, където мъже като Деклан процъфтяват.

Ще бъда или аз, или той. И тази клетва ми помагаше да не рухна, караше ме да продължа да се движа, караше ме да блокирам ударите достатъчно дълго, за да стигна до момента, който чаках.

Той най-сетне настъпи: една оскъдна пролука от време, в която Деклан се спъна, в която свали гарда.

И аз се надигнах да запълня този миг.

Пронизах принца, забих стоманата дълбоко в гърдите му. Чу се пукане на кост и силен тътен на разделено сърце и Деклан изкрещя: мечът му отскочи от нагръдника на бронята ми точно преди да падне от пръстите му.

Аз обаче не бях приключил. Помислих си за майка си, за среброто, което сега щеше да е прошарило косата ѝ, смеха, който щеше да се крие в очите ѝ. Помислих си за сестра си, за земята, която тя щеше да наследи, за усмивките, които трябваше да споделям с нея. И си помислих и за Бриена, другата половина от душата ми. Бриена…

Хванах ризата на Деклан и го запратих през вратите на балкона. Стъклото се разби на стотици късчета във всички цветове на дъгата: разбити звезди и сънища, и живот, който никога не можеше да съществува заради този човек и неговото семейство.

Деклан се просна по гръб в тъмнината, покрит със стъкла и кръв, дишайки хрипливо.

Стоях над него, гледайки как животът му започва да се топи, докато остана само мъждив блясък в суровите му очи. Принцът направи гримаса: мехурчета кръв избиха между зъбите му, когато се опита да заговори.

Заговорих, без да го изслушам: гласът ми удави неговия, когато приклекнах до него и заявих:

— Тук загива домът Ланън. Вече не са свирепи. Всъщност никога не са били. По-скоро бяха страхливци и ще се превърнат в прах: ще бъдат обругани. А децата на Деклан Ланън ще станат членове на дома Морган. Веднъж Ланън? Никога повече. Твоите потомци ще се превърнат тъкмо в това, което старият Гилрой се опита да погуби и не успя. Защото светлината винаги надвива тъмнината.

Деклан кашляше и плюеше. Прозвуча, сякаш се опитва да каже: Питай я, но думите се разпаднаха в устата му.

Умря така, със забит в сърцето меч, с вперени в мен очи, с недоизречените си думи в гърлото.

Надигнах се бавно. Раната в гърдите ми туптеше: в коленете ми имаше заседнали парченца стъкло. Всеки мускул ме болеше, когато влязох с препъване обратно в стаята.

Бях готов да рухна: възбудата бавно се оттичаше от мен, оставяйки изпепелена воля.

— Лорд Ейдън.

Вдигнах поглед и видях Юън да стои сред разпръснатите калаени съдове, сред остатъците от прекъснатата им вечеря.

— Юън — прошепнах и момчето избухна в мъчителни ридания.

Коленичих, със стъклата, врязващи се в коленете ми, и разтворих ръце. Юън изтича при мен, обви около мен слабите си ръце и зарови лице във врата ми.

— Ще направя всичко, лорд Ейдън — изхълца той: думите му едва се разбираха. — Само моля ви, моля ви, не ме отпращайте! Позволете ми да остана с Вас.

Почувствах как в очите ми парят сълзи, когато чух отчаяната молба на Юън. Това, че Юън смяташе, че не заслужава да живее с мен, че се тревожи, че няма да го приема. Прегръщах го, докато изплака най-горчивите си сълзи, а после се изправих и го вдигнах със себе си.

— Юън — казах, усмихвайки му се през собствените си тихи сълзи. — Можеш да останеш с мен докогато искаш. И ще ти плащам да бъдеш мой вестоносец.

Юън избърса с ръкав бузите и сополивия си нос.

— Наистина ли, милорд? А сестра ми?

— Кийла също.

Той ми се усмихна, сияещ като слънцето.

И аз го понесох, извеждайки двама ни от тази окървавена стая.

Загрузка...