Третият гроб отсреща

Глава 5

Излязох на междущатската магистрала и подкарах Мизъри с умерена скорост, а главата ми още се въртеше. Рейес си оставаше пълна загадка. Първичен и неуловим. Гневен и яростен. Ама пък какви бицепси само.

Мобилният ми телефон зазвъня с припева на "Струвам ли ти се секси?". Отворих капачето.

– Кажи, Куки?

– Е?

– Е?

– Е?

– Сериозно, Куки.

– Чарли Дейвидсън – рече тя с майчинския си тон, – не си помисляй дори за миг, че ще си спестиш и най-малката подробност.

Аз се разкикотих, после се сетих за Рейес и дъхът ми спря.

– Боже, Куки, той е толкова.., той е просто...

– Зашеметяващ? Възхитителен? Магнетичен?

– Прибави към това и много, много ядосан и ще улучиш право в целта.

Тя пое въздух през зъби.

– Имах подобни опасения. Трябва да ми разкажеш всичко. Чакай, ти къде си?

– На междущатската магистрала, напускам Санта Фе.

– Спри.

– Тук?

– Да.

– Добре, но ако умра, ще се върна и ще те преследвам. – Така беше справедливо. Още на следващата отбивка за изход от магистралата обърнах назад към града.

– Договорихме се. Според това, което открих, добрият чичо доктор няма предишни присъди, но е бил арестуван в колежа. Заплаха за убийство или нещо подобно. Обвиненията са били оттеглени, така че в базата данни няма пикантни подробности.

– Интересно.

– И аз така реших. Работя по въпросите как и защо. Междувременно не успях да се свържа със сестрата на изчезналата съпруга, но открих брат ѝ в Санта Фе.

– А, ето защо ме караш да извърша самоубийство по непредпазливост, като се върна в града.

– Точно така. Ама оцеля, нали?

– Както винаги.

– Брат ѝ се казва Лутър Дийн.

– Ще го запомня. Сериозно име, солидно. – Представих си бял расист. Или кренвирш.

– Да, звучеше ми като як мъжага по телефона.

– Прекрасно. – Можеше да се окаже забавно. – Каза ли нещо полезно за случая?

– Не. Не пожела да разговаря с мен.

О-хо.

– С мен ще говори ли?

– Не.

– И защо отивам при него?

– Защото си чаровница. Ако някой е в състояние да го разприказва, това си ти.

– О, благодаря. И пак ти повтарям, че ако умра, ще се върна, за да те преследвам.

Тя се замисли за миг върху казаното.

– Проявяваш тенденция без малко да бъдеш убивана на най-невероятни места.

Имаше право. Наистина беше така. Мислила бях за психотерапия, но безкрайното дирене на душевна стабилност щеше да ми съкрати времето за излежаване. Нямаше как да пусна корени на дивана си, без да се изтягам на него.

– Чакай – възкликна тя развълнувано, – няма страшно. Той е предприемач. Ще отидеш на строителен обект и да бъдеш убита там при толкова налични инструменти и съоръжения е много вероятно, така че сигурно нищо няма да се случи.

– Страхотна логика. – Толкова беше умна. – Какъв е адресът? – Записах го насред свиренето на клаксони и крякането на няколко летящи птици, после поръчах: – И ми намери името на жената, повдигнала обвинения срещу чичо доктор в колежа. Ще се радвам да го чуя.

– Дадено, шефе. Значи всичко е наред, нали?

– Абсолютно. Щом краката ми спрат да треперят в присъствието на бог Рейес, ще съм добре.

– Леле – изпъшка тя по-носово от обикновено. – Искам и аз бог. Само един. Не съм егоистка.

– Ами ако моят ме убие, вземай го.

– Толкова си мила. – Чувах ноктите ѝ да тракат по клавиатурата като фон.

– За какво са най-добрите приятелки?

– О, Мадам Невен продължава да ни пише имейли. Направо те умолява да ѝ отговориш.

Спрях на знак "стоп" и се загледах в група глухи деца, които влачеха крака докато пресичаха и се смееха на разказа на едно от момчетата, за това как директорът се качил на бюрото, за да избяга от чихуахуа.

– Добре, че направи фалшив имейл адрес – отбелязах, докато се кисках на разказа на момчето. – Тази е смахната.

Мадам Невен поддържаше сайт, посветен на ангели и демони. Попаднах на него една вечер, когато демоните измъчваха Рейес и аз се опитвах да разбера повече за тях. В едно забутано ъгълче на сайта открих необичайно послание, което гласеше: "Ако си жътвар на души, моля, свържи се с мен незабавно".

Беше доста странно, а ние бяхме любопитни, така че Куки ѝ писа на следващия ден, за да я пита за какво ѝ е жътвар на души. Тя отговори: "Това е между мен и жътваря на души".

Което, естествено, подтикна Куки към действие. Накара Гарет да прати съобщение, че той е жътвар на души, а Мадам Невен отговори: "Ако ти си жътвар на души, аз съм синът на Сатаната". Успя да ме изуми за около трийсет секунди. Откъде знаеше за Рейес? Не беше възможно да е съвпадение. След това Куки ми беше направила регистрация на друг имейл адрес. В интерес на научното и тайнственото, ѝ писах отново и я попитах какво иска от жътваря на души. Всъщност очаквах пак да ме отреже, но вместо това тя ми отговори: "Отдавна чакам да ми се обадиш".

Реших, че или е ясновидка, или просто умее да налучква. Във всеки случай щях да я оставя на мира за известно време.

– Мисля, че трябва да ѝ отговориш – настоя Куки. – Вече ми е жал за нея. Започва да звучи малко отчаяно.

– Наистина ли? Какво казва?

– "Малко съм отчаяна."

– О, не ми е до игрички в момента. И като стана дума за това, трябва да поиграем "Скрабъл" довечера.

– Няма да играя с теб цяла нощ, само за да не заспиш.

– Пъзла.

– Не съм пъзла.

– Пъззз...

– Чарли...

– Бау!

– Не се страхувам, че ще ме биеш на "Скрабъл". Просто искам да поспиш.

– Не спирай да си го повтаряш, сладурче.

Двайсет минути по-късно спрях на строителната площадка на лъскав нов търговски център в едно от източните предградия. Санта Фе се разрастваше и задръстванията бяха доказателство. Въпреки това още беше красив град, единственият в страната с наредба градоустройството и стилът на сградите да се придържат към типичната местна испанска архитектура. Вследствие на това градът имаше свое собствено изумително излъчване и бе едно от любимите ми места на тази планета.

Слязох от Мизъри, за да огледам наполовина завършения търговски център. Имаше кирпичени стени, облицовани с теракота, и масивни дървени арки.

– Мога ли да ви помогна?

Извърнах се и видях хлапак, понесъл дървена греда, който ме зяпаше с откровен интерес. Пусти да останеха тия мои щръкнали Опасност и Уил.

– Сигурно. Търся Лутър Дийн.

– А, да. – Той се огледа и посочи към отворите, в които един ден щяха да бъдат монтирани витрини. Вътре имаше човек. – Херцога е там.

– Херцога? – Впечатляваща титла. Притежателят ѝ също беше впечатляващ, нещо средно между професионален ръгбист и тухлена стена с черна чуплива коса, показваща се изпод каската му. – Може ли да вляза?

– Не и без такова. – Младежът потропа по каската си, остави товара си и изтича до подвижна канцелария, означена с логото на "Строителна фирма Дийн". Порови в пластмасов кош, след което забърза към мен с яркожълта каска в ръка.

– Сега може – каза той и ми я подаде с момчешка усмивка.

– Благодаря. – В друг случай бих му намигнала или бих приложила друг флиртаджийски номер, но той изглеждаше твърде млад дори за мен. Не ми се искаше да подхранвам пубертетските му надежди.

– За нищо, госпожо. – Той побутна каската си и вдигна отново дъската на рамото си.

Стъпвах внимателно сред боклуци и отломки, докато стигна до отворите, в които някой ден щяха да бъдат вратите.

– Господин Дийн?

Огромен мъж разглеждаше купчина планове, а раменете му бяха чак нереално широки. Бях виждала по-малко масивни врати на банкови хранилища. Той вдигна поглед, а в небесносините му очи се четеше много бегло любопитство.

– Да?

– Здравейте. – Приближих се към него и му подадох ръка с надеждата, че няма да я смаже. – Казвам се Шарлот Дейвидсън. Частен детектив съм и работя по случая на сестра ви.

Лицето му мигом помръкна и аз отдръпнах ръката си, неспособна да надделея над инстинкта си за самосъхранение.

– Вече обясних на секретарката ви, че нямам какво да ви кажа.

Емоционалният заряд, който се криеше зад отговора му – гняв, притеснение и възмущение, – ме заля с пълна сила. Дъхът ми секна и ми трябваше момент да се съвзема, а той нави плановете на руло и излая нарежданията си на група мъже в съседното помещение. Те скочиха да изпълнят командите му. Буквално.

– Господин Дийн, уверявам ви, че работя в интерес на сестра ви.

От погледа, който ми хвърли, и закоравял наемен убиец щеше да се подмокри.

– Как ви беше името? – Плановете в ръката му не издържаха и се намачкаха в стиснатия му юмрук.

– Джейн – промълвих с усилие. – Джейн Смит.

Той сви очи.

– Не беше ли Шарлот, Шери или нещо подобно?

– Беше. Съвсем наскоро го промених.

– Знаете ли какво правя с хора, които се замесват със семейството ми?

– И ще се местя в Южна Америка.

– Наранявам ги.

– Може да си сменя и пола. Няма да ме познаете, ако дойдете да ме потърсите.

– Приключихме ли?

Мамка му. Подъл въпрос. Той се обърна и тръгна към канцеларията си. Трябваше да кажа "да", наистина, но не можех да го оставя с такова лошо впечатление за себе си. Треперещо безгръбначно. Куки не беше права. Щях да умра на строителна площадка. Със сигурност щях да се върна и да я преследвам.

– Слушай, кретен – извиках. Високо.

Той се закова в крачка и се обърна изумен. Същото направиха и останалите. Но това беше между мен и Херцога.

Приближих се и заговорих тихо.

– Схванах. Реши, че работя за чичо доктор и ми нямаш доверие.

Той наклони глава на една страна, внезапно заинтригуван.

– Не е така. Не ми е платил и цент. Търся сестра ти и ако не искаш да ми помогнеш, ти губиш. Ако някой може да я открие, това съм аз. – Извадих визитка от якето си и я мушнах в джоба на ризата му. Джоба на ризата, под който се криеха сериозни мускули. Учудена, че още съм в съзнание, добавих: – Обади ми се, ако искаш да разбереш къде е тя.

После се обърнах и тръгнах към Мизъри, преди да съм припаднала.

– Какво му каза? – попита Куки, а тонът ѝ се повиши с цяла октава при тези три думи.

Аз се ухилих, понагласих телефона и повторих:

– "Слушай, кретен."

– Мили боже. Чакай, това на Лутър Дийн ли го каза или сега го казваш на мен?

Много беше забавна.

– Щеше ми се да се отбия при Ракетата и да проверя дали Тереза Йост е жива, но ротвайлерът беше пуснат.

Ракетата беше мъртъв учен, който обитаваше изоставен приют за душевноболни и се налагаше да прониквам там с взлом, за да го видя. Знаеше имената на всички, които някога са се раждали, и положението им в цялата схема. Той можеше да ми каже дали Тереза Йост е жива или докторът е извършил деянието си. Информация, която щеше да ми е от особена полза в момента. Само че рокерската банда, която сега притежаваше приюта, притежаваше също и ротвайлери, а аз предпочитах крайниците ми да си останат по местата, много благодаря.

– Уф, проклет да е този ротвайлер. Мислиш ли, че е женен?

– Не знам, Куки, но съм сигурна, че би предпочел някоя четиринога.

– Не ротвайлерът. Братът на Тереза. О, чичо ти се обади. Каза, че му трябваш, за да му отпушиш канала или нещо подобно. Да не си намерила нова професия?

Изсумтях презрително, но размислих и реших да заменя сумтенето с религиозно вдъхновение.

– Знаеш ли какво? Това не е лоша идея. Какво ще кажеш да станем водопроводчици? Може това да е истинското ми призвание.

– Ще ти откажа засега.

– Сигурна ли си? Водопроводчиците са царе на врътките.

– Категорична съм. Е, а ти как си? – попита тя. По тона ѝ предположих, че е превключила към предишния ни разговор за Рейес.

– Добре съм. Тази среща ми даде храна за хиляди самотни безсънни нощи.

– Да му се не види, Чарли, няма ли да се научиш да документираш тези неща? Трябват ми нагледни материали, схеми.

– Хей, ще се отбия през "Супер Дог" да хапна и да предам съобщение от един починал на приятелката му. Защо не дойдеш с мен?

– Не мога да дойда с теб.

– Заради спорното ми целомъдрие ли?

– Не, защото е три следобед и трябва да взема Амбър от училище.

– А, да. Значи не моята аморалност те притеснява?

Тя се изкиска и ми затвори.

Обадих се на Чибо, моят свръхстресиран и страдащ от хемороиди чичо, който бе също така детектив в полицейското управление на Албукърки, озадачена от съобщението му. Благодарение на него бях наета от управлението като консултант и чат-пат му помагах в работата. Заплащането не беше лошо. Но още по-доброто бе достъпът до базите им данни.

– Какво беше това с отпушването на канала ти? – попита, когато той ми вдигна насреща. – Прозвуча ми почти като кръвосмешение.

– О, това беше парола да ми се обадиш спешно.

– Сериозно? – кръстосах си погледа наум. – Не можа ли просто да предадеш да ти позвъня спешно?

– Естествено, че можех. Но реших да се направя на печен.

Потиснах неуместно изхилване и предложих:

– Чичо Боб, защо просто не я поканиш на среща?

– Кого?

– Знаеш кого. – Отскоро бе взел да си пада по Куки. Обезпокояващо? Напълно. По много причини. Но той беше свестен. Заслужаваше добро. За беда трябваше да се задоволи с Куки.

– По какво работиш? – попита той.

– Имам изчезнала съпруга.

– Дори не знаех, че си се оженила.

– Много смешно. Какво знаеш за този доктор Нейтън Йост? – попитах, докато търсех сред рекламите по "Сентрал" някоя за гигантски хотдог. Все забравях дали "Супер Дог" беше до сексшопа или до бутика с аксесоари за домашни любимци "Кучешки стил". Просто асоциацията ми беше с нещо сексуално.

– Знам, че жена му е изчезнала – услужливо отговори той.

– Само толкова?

– Накратко – толкова.

– Е, лентяй такъв, той е виновникът.

– Да му се не види, положителна ли си?

– Като тест за бременност месец след абитуриентския бал.

– Това не е шега работа. С кого работиш по случая?

– С Куки.

Той въздъхна тежко.

– Ами аз съм изостанал с бумащината с около седемнайсет месеца, но бих могъл да проверя дали нямаме нещо за твоя човек.

– Благодаря, Чибо. Мога ли да получа и копие от показанията?

– Естествено, защо не.

Ето го. До адвокатската кантора "Секстън и Хоър".

– Трябва да дойдеш да хапнеш с мен в "Супер Дог".

– Не.

– Да не е заради съмнителния ми морал?

– Не, защото ще имам киселини цяла нощ, ако ям в "Супер Дог" толкова късно.

– Значи моралът ми не те притеснява?

– Не и колкото киселините.

Добре беше да го знам. Поне близките ми не бяха напълно отвратени от мен.

Отворих вратата на "Супер Дог" и влязох, като се оглеждах за бадж с името Джени. Имах късмет. Тя беше касиерката. Първо поръчах храната си, защото знаех, че щом предам на Джени съобщението от Рон, мъртвия клоун, когото открих в дневната си онази сутрин, ще бъда засипана с въпроси и мечтата ми за лют хотдог ще бъде застигната от тъжна и самотна смърт.

В интерес на романтиката реших да не повтарям съобщението на Рон дума по дума. Джени беше хубаво момиче с тъмноруса коса и вежди на топмодел и вероятно заслужаваше нещо повече от съобщението на Рон "Ухапи ме".

След като тя ми подаде лютия хотдог и картофките, рекох:

– Джени, казвам се Шарлот Дейвидсън. Имам съобщение и теб от приятел.

Тя вдигна отнесен поглед. В него се беше заселила тъга и се просмукваше в цялото ѝ същество.

– За мен? – попита с пълно безразличие.

Не я винях.

– Да. Ще ти прозвучи доста странно, но те моля да ми отделиш минута.

Тя сплете дългите си тънки пръсти и зачака.

– Роналд каза, че много те е обичал.

Тя примигна и като че ли думите ми бавно и методично стигнаха до съзнанието ѝ. След това очите ѝ се напълниха със сълзи, които се процедиха през миглите ѝ и потекоха по бузите неудържимо като от шлюз на язовир, само изражението и не се промени.

– Лъжете – каза тя, а тонът ѝ внезапно се изпълни с горчивина. – Той никога не би ми казал това. Никога.

Тя се извърна и влезе в задната стаичка, а аз стоях като вцепенена. Общо взето преживяването беше нещо средно между жената бедуин, която премина, когато бях на дванайсет и искаше от мен да се грижа за камилите на баща ѝ, и кандидат за порнозвезда, който искаше да то наричам Доктор Любов.

Ни повече, ни по-малко. Заобиколих щанда и се запътих към задната стаичка.

Някой извика: "Не може да влизате там" в момента, в който нахлух в стаята за почивка.

Джени се беше свила на един пластмасов стол, загледана в плакат с котка, който насърчаваше читателите си да се държат, и бузите ѝ бяха мокри от плач.

– Джени, много съжалявам – промълвих.

Тя избърса лицето с ръкава си и ме погледна.

– Той никога не би казал това.

Мамка му, не обичах да ме хващат в лъжа. Много повече ми харесваше лъжите ми да минават незабелязано, като кариерата на арестувана филмова звезда, пратена на принудително лечение.

– Не го каза. – Наведох глава засрамена и си обещах да се самонакажа след това.

Тя отвори уста, като че ли да попита нещо и изражението ѝ внезапно се изпълни с надежда.

– Думите му бяха.., не мога да го кажа по-любезно... "Ухапи ме".

Лицето ѝ се промени, също толкова бавно и методично както преди, и тя ме прегърна.

– Знаех си! – изкрещя и няколко от колегите ѝ дойдоха в тясната стаичка да видят какво става. – Знаех си, че е казал това. – Тя се облегна и се опита да обясни въпреки буцата в гърлото си. – Накрая не можеше да говори добре и едва го разбирах, беше толкова слаб. – Тя замълча и се отдръпна назад, за да ме вижда по-добре. – Чакай, ти си светлината – рече внезапно и осъзнаването озари погледа ѝ.

– Светлината? – попитах смирено и невинно.

– Разбира се. Когато той беше.., точно преди да умре каза, че е видял светлината, само дето тя се излъчвала от тъмнокоса жена със златисти очи. – Тя хвърли бърз поглед към краката ми. – И с рокерски ботуши.

– Наистина ли? – попитах зашеметена. – Той ме е видял? Би трябвало да премине през другата светлина. Сещаш ли се, главната, по директния маршрут. Аз съм по-скоро за онези които са починали и не са преминали веднага. Наведох очи да се огледам, притеснена, че не виждам това, което виждаха умрелите. Моя ярък зовящ фар.

– Май трябва да си преоразмеря напрежението.

– Той каза "ухапи ме"? – попита тя, приела факта, че аз съм светлината, към която тръгват мъртвите. Стъписването щеше да я връхлети по-късно.

– Да – потвърдих с предпазлива усмивка. – Какво имаше предвид?

Усмивка, подобна на полицейските фенери, освети лицето ѝ.

– Че иска да се ожени за мен. Беше нещо като наш код. – Дългите ѝ пръсти хванаха конец от ризата на униформата ѝ. – Не обичахме да спорим пред хората и си измислихме код за всичко, дори и за хубавите неща.

– О – кимнах аз и си обясних предишния ѝ изблик, – и "много те обичам" беше код за...?

Тя каза със стеснителна усмивка:

– По-скоро бих изтърпял ухапването на хиляда огнени мравки в очите, отколкото да те гледам дори и минута повече.

– Имали сте код и за такова изречение?

Тя се засмя, но скоро след това тъгата я завладя отново и усмивката ѝ залиня. Насили се да я върне отново заради мен.

– Не – казах аз и сложих ръка на рамото ѝ, – не е нужно да се преструваш заради мен.

Сълзите ѝ потекоха на мига и тя отново ме прегърна. Стояхме дълго така, а момчета и мъже минаваха през стаята, най-вече за да зърнат две момичета, притиснати едно към друго.