Третият гроб отсреща

Глава 27

По средата на една неприятна сцена, в която момиченце с превръзка на окото се опитваше да ме убеди, че ѝ дължа дванайсет долара, за това, че ми е събрала зъбите от тротоара и ги е сложила в картонена чашка, чух друг глас. Толкова познат и скъп, че сърцето ми подскочи.

– Цял ден ли ще спиш?

Започнах да се събуждам и сложих ръка върху очите си в знак на протест. Този път може би щеше да се получи. Може би щях да успея да спра действителността и нямаше да се наложи да се изправям пред нея. Напоследък не беше никак приятна.

– Ще приема това за "да".

Въздъхнах и отворих очи. Е, само едното. Другото отново беше залепено. Исках да го разтъркам, но забравих и се опитах да го направя с лявата си ръка. Прониза ме пареща болка от долната ѝ страна. Явно действието на лекарствата беше свършило. Пръстите ми, обаче, се движеха по-добре. Жътварството на души очевидно си имаше своите предимства.

Поех дълбоко дъх и погледнах през вратата на спалнята си към мъжа, седнал на барплота точно като мен по-рано. Носеше същата риза отпреди няколко дни, широки джинси и работни ботуши. Беше опънал единия си крак, а ръката му беше на коляното, седеше и ме гледаше, сребристите му очи ме поглъщаха и явно беше разстроен от гледката.

– Новата ми външност ли те притеснява? – попитах, за да прекъсна продължителното му мълчание.

– Не си се шегувала – каза той. – Ярка си като фар, блещукащ и топъл. Ти си като пламък, който привлича нощните пеперуди.

В гърдите ми се надигна буца, когато той заговори. Бях му отнела всичко. Имаше дълъг живот пред себе си.

– Съжалявам, Гарет – казах, а на очите ми пареше. Това със сълзите започваше да става малко нелепо, но не можех да ги сдържа. Беше като да спра дъжда, който се сипе от небето.

Закрих очите си с ръка и се опитах да се стегна.

– Как може да си виновна за това, Чарлс? Вършех си работата.

– А работата ти бях аз – отново се обърнах към него, – аз направих това. Заради мен те убиха.

– Заради мен ме убиха. Трябваше да се наведа.

Лекичко се засмях. Колкото и странно да изглеждаше, в тази стая бе имало двама души, които можеха да избегнат куршум с навеждане. Гарет не беше един от тях.

– Трябваше да повикаш подкрепление. Мислех, че в армията са те подготвили по-добре.

– Трябваше да ме подготвят за такива като теб. – Извърна се с гръб към мен. – Трябва да знаеш, че сега, когато виждам господин Уонг, той ме ужасява още повече.

– Нямаш идея дори колко се радвам да го науча. Ужасно жалко е, че ще просъществуваш във вечността небръснат.

Той се усмихна.

– Жалкото е, че ти ще просъществуваш в живота с тези пилешки бутчета – и посочи краката ми.

Ахнах, искрено възмутена.

– Извини ме. Краката ми са си много хубави. – Опитах се да вдигна здравия, но от това другият ме заболя. Може би ревнуваше от вниманието, което брат му получаваше. – Истинска легенда са. Питай отбора по шах в гимназията. И нека фразата "отбор по шах" не те заблуждава.

В този момент осъзнах нещо и се загледах изумена в Гарет.

– Бях непряко отговорна за смъртта ти. Ти си моят пазител. Онзи, за когото ми разказа сестра Мери Елизабет. Това е страхотно. Така не ми се искаше пазителят ми да е убиец на кучета или долен лъжец.

На лицето му се появи ленива усмивка.

– Не мисля, че някой се е впечатлил особено от представянето ми. Не съм твой пазител.

– Сигурен ли си?

– Напълно.

– Мамка му. За смъртта на колко хора ще нося непряка вина тази седмица?

– Това не може да се чуе всеки ден. Твоят пазител вече е избран.

Погледнах го изненадана.

– Ти как... Защо не дойдеш тук, за да не крещим през апартамента?

– Първо, апартаментът ти е с размери на въртележка за хамстер.

– Не е.

– Второ, не мога. Пазителката ти приема работата си много присърце.

– Какво? Къде? – огледах се. – Той е тя?

Направих неуспешен опит да седна, примъкнах се няколко сантиметра и се хванах за таблата на леглото и в този момент в стаята се чу тих тътен. Въздухът се разхлади, от което дъхът ми се превърна във видима пара. Огледах всяко ъгълче на стаята, но не видях нищо. Вдигнах ръка с разтворена длан в знак на гостоприемство към този, който витаеше наоколо и в този момент до мен изгърмя силен гърлен лай, разтресе прозорците и прокънтя между стените. Леглото ми се наклони и Артемида скочи върху него.

– Артемида! – възкликнах и я прегърнах. Явно ѝ се играеше, но усещаше, че не съм в състояние. Тя легна до мен и ме побутна с нос, а късата ѝ опашка се движеше със скорост два километра в минута.

– Опитах се да вляза в стаята по-рано – каза Гарет. – Предупреждавам те, че скача право към сънната артерия.

– Артемида? Куче? О, боже, точно така. Аз бях непряко отговорна за смъртта ѝ, заради това, че се борихме зад приюта. Не си представях куче. Не бях виждала куче след смъртта му. Не са се шегували в онзи филм, като твърдяха, че кучетата отиват в рая. – Почесах я по ушите и я прегърнах. Болката внезапно намаля. – Чудя се дали да кажа на Донован.

– Той ли е новият ти приятел?

О, боже, пак ли тия глупости.

– Виж, достатъчно слушах същото от Рейес за теб.

– Той мисли, че съм приятелят ти?

– Така те нарича.

Гарет се намръщи.

– А такъв ли съм?

– Трън в задника ли?

– Намерило се кой да го каже. Пред мен е вечността. Е, какво, ще стане ли свалката?

– Уф. Не, дори и да беше последният мъртъв следотърсач във вселената.

– Че защо пък? – попита обидено той. – Налиташе на Рейес в мига, когато се появеше в нематериалното си тяло.

– От него няма да получа измръзване.

– Да не говорим как едва не изнасили онзи рокер, и между другото за какво беше онази история? Той пък с какво те привлече, Чарлс?

– Няма да ме разболее от пневмония. – Обърнах се към Артемида и напълно пренебрегнах факта, че и тя беше студена като Гарет. – Освен това Донован е непресторен човек. Би ме продал срещу карбуратор и двамата го знаем. Така, когато ме лъже, мами и ме използва за стръв, няма да съм толкова заблудена, както с другите мъже в живота ми, които правят същото. Нарича се самозащита.

– Нарича се омраза към себе си.

– Все едно – казах. Тогава се сетих, че имаме недовършена работа. – Ти така и не приключи списъка си.

– А, да – той облегна глава на стената и попита: – Докъде бях стигнал?

– Мен ли питаш? Не обръщах особено внимание.

– Добре, нека да помисля. – Той изброи на пръсти. – Класация на петте неща, които не бива да казваш на жътвар на души: Уморен съм до смърт; Убиваш ме; Умирам да направя това; Тази връзка ще ме довърши.

– Значи сме на номер едно – казах, като се опитвах да не се изкискам.

Той се ухили и впери поглед в мен.

– Първото, което не бива да казваш на жътвар на души, е.., готова ли си?

– Ще го кажеш ли най-сетне?

– Ще ти хареса.

– Суопс.

– Докато смъртта ни раздели.

Застинах, реалността ме зашлеви като физически удар.

– Знаех си, че ще ти хареса – заяви той весело, – нали си непряко отговорна за смъртта ми.

– Сам каза, че не съм непряко отговорна за смъртта ти.

– Излъгах.

– Виждаш ли, заблуда.

– По-късно планирам и да те измамя. Вероятно ще те използвам за стръв също така. – Той се усмихна и сложи ръце зад главата си, явно се наслаждаваше на възможността, която му даваше вечността, да се гаври с мен.

– Да знаеш, че започнах да се чувствам по-малко непряко отговорна за смъртта ти.

– Много се радвам. Кое е мъртвото момиче?

Погледнах към Сряда, която стоеше до леглото ми. Беше съвсем различна, откакто Артемида беше дошла. Още държеше ножа, сякаш животът ѝ зависеше от това, но се усмихваше и погали лъскавия гръб на ротвайлера, преди да вдигне поглед към мен. Право към мен. Погледна ме в очите. Бях неподготвена, че ще премине. Преди да съм успяла да попитам за името ѝ, тя пристъпи напред и премина.

– Иха! – чух Гарет да възкликва, но аз затворих очи и потърсих информация в спомените ѝ. Казваше се Мери. Беше умряла на шест от треска. Тя не знаеше през коя година е станало, но от дрехите и заобикалящата я среда в спомените ѝ съдех, че е някъде около края на деветнайсети век. Беше си пожелала пони за рождения ден, но родителите ѝ не можели да си го позволят. Вместо това баща ѝ направил кукла, но тя я хвърлила в реката зад къщата от яд. Съжалила, че го е направила и скочила в ледената вода да си я вземе, заради което умряла три дни по-късно.

Родителите ѝ сложили куклата в ковчега ѝ, без да знаят какво е сторила. Когато чула ангелите да говорят за мен, заменила куклата с нож и решила да бъде мой пазител, докато се появи истинският. Не ми се искаше да ѝ казвам, че не се е справила много успешно, при положение че намеренията ѝ са били добри.

– Това беше най-изумителното нещо, което съм виждал – сподели Гарет, а на лицето му беше изписано страхопочитание. – Беше като хиляди фойерверки, последвано от блясъка на слънцето. Невероятно красиво.

Поех въздух, прочистих гърло, зарових лицето си в козината на Артемида и промълвих:

– И ти можеш да преминеш през мен.

Не отговори и аз го погледнах.

Той ме наблюдаваше, преценяваше емоциите ми.

– Ти това ли искаш?

– Там е мястото ти.

Той наклони глава и за миг се озова при вратата.

– Наистина нямаш представа на какво си способна, нали?

Намръщих се.

– Тази фраза взе да се изтърква.

– Чух Фароу. Иска да се ориентираш в способностите си заради някаква война. Мислех, че преувеличава. Не съм бил прав.

– Работя по въпроса – уверих го, вече поизморена. Най-много от всичко исках да се сгуша до Артемида и да заспя.

– Мила, ако тази война е и наполовина толкова страшна, колкото предполага Фароу, наистина трябва да откриеш потенциала си.

Супер. Още един досадник, говорещ с гатанки. Точно от това имах нужда.

– А ти какво знаеш за това?

– Знам, че те идват. И да знаеш, Чарлс – той ме изгледа предупредително, – направо са бесни.

Точно когато се канех да попитам за малко подробности, той се стопи във въздуха, както им е навик на мъртвите. Дано този път останеше в тялото си.

Сгуших се по-плътно до Артемида. От нея се излъчваше хлад, който ми подейства добре. Тя въртеше опашле и заравяше нос във врата ми. Погледнах още веднъж към вратата, където допреди малко бе стоял Гарет, преди да се оставя сънят да ме повали.

Откачени мъртъвци.