Третият гроб отсреща

Глава 10

Мигове, след като бях трупирана от мъжа, класирал се на първо място в категорията "Най-вероятна жертва на убийство от ядосано бяло маце", светът се върна обратно заедно с чувство на гадене и жажда за мъст. Агентите от специалните части разбиха вратата и нахлуха въоръжени в стаята. Един от тях коленичи до мен и аз изохках, донякъде за по-голяма достоверност, а и само това можех да направя.

Рейес ме удари! Наистина ме беше ударил! Нямаше значение, че не беше като да удари обикновено момиче и че щях да съм напълно добре само след няколко часа. Пак си бях момиче, да му се не види, и той много добре го знаеше. Трябваше да му го върна. С оловна тръба. Или пък с ТИР.

– Добре ли сте? – попита агентът и огледа окото ми.

По дяволите, много обичах мъже в униформа да гледат очите ми. Или пък задника. Както дойдеше. Кимнах и той бавно отлепи тиксото. Сложи го върху парче фолио и го затвори в плик за веществени доказателства. Един детектив и двама полицаи влязоха и отидоха да говорят със сержанта, който ръководеше операцията. С помощта на единия полицай оперативният агент отключи белезниците и двамата ме отведоха да седна на леглото, след като го приведоха в ред.

– Искате ли малко вода? – попита той.

– Не, благодаря, добре съм.

– Мисля, че трябва да я арестуваме.

Обърнах се слисана към полицая. Той беше Оуен Вон. Онзи Оуен Вон. Онзи, който се опита да ме убие или поне да ме осакати с колата на баща си в гимназията. Браво, кучи син. Той ме ненавиждаше до смърт. Мразеше ме в червата. Мразеше и празнината, в която се намираха червата ми. Как му се викаше на това?

– Не мисля, че ще е необходимо, полицай – каза детективът. – Момент. – Той се приближи. – Вие сте племенницата на Дейвидсън.

– Да, същата – потвърдих и проверих окото си с пръст. Смъдеше. Не пръстът, окото.

Детективът издиша бавно, погледна към Вон и каза:

– Добре, арестувай я.

– Какво?

На лицето на Вон се появи самодоволна усмивка, а детективът се подсмихна дяволито.

– Шегувам се – съобщи той.

Вон се отдалечи нацупен, а детективът седна до мен.

– Какво става тук? – попита той.

– Бях отвлечена с колата си. – Очевидно показанията ми пред полицията бяха част от плана. Иначе Рейес нямаше да ме удари. Поне се надявах да е така. – После бях заключена с белезници за рамката на леглото.

– Ясно. – Детективът извади тефтерчето си, нахвърли няколко бележки и тогава на вратата се появи един шериф. – Той още ли е с колата ви?

Въздъхнах мислено и осъзнах, че ще отнеме известно време.

Ииииииии точно така стана.

Два часа по-късно бях на задната седалка на патрулната кола на Оуен Вон и чаках чичо Боб да ме вземе. Бях прегледана от парамедик и изтормозена от неприятен полицай на име Бъд. След това реших, че бе време да вдигам гълъбите, затова повиках подкрепление под формата на любимия си чичо, който да убеди храбрите полицаи на Албукърки да ме пуснат. Насиненото око беше от полза. Майко мила, Рейес имаше добър удар. А надали бе вложил особено старание. Слава богу за което.

Погледнах Вон в огледалото за обратно виждане. Той седеше на шофьорското място, което беше нормално, след като това беше неговата кола.

– Ще ми кажеш ли изобщо какво съм направила? – попитах, като се надявах да не стреля по мен заради въпроса.

– Ти няма ли най-сетне да умреш в мъки?

Силно, ама много силно се надявах да не се случи. Боже, той ме мразеше, а аз така и не знаех защо. Реших да бъда по-човечна, за да намаля шанса той да ме убие, ако му се удадеше случай. Бях чела, че ако повтаряш името на жертвата, да кажем на похитител, то похитителят започва да развива привързаност към пленника си.

– Чарли Дейвидсън е честен човек. Сигурна съм, че ако кажеш на Чарли какво е сторила, тя ще се радва да го поправи.

Той застина, после се извърна към мен бавно, сякаш му бях нанесла смъртна обида.

– Ако още веднъж заговориш за себе си в трето лице, ще те убия на място.

Добре, беше особено чувствителен към повествователната форма. Не бях много сигурна, че е законно полицейски служител да се държи така с цивилен гражданин, но след като той имаше оръжие, не се реших да го питам за това.

Разбрах две неща за Оуен Вон, докато седяхме в колата му и чакахме Чибо. Първо, притежаваше обезпокоителната способност да се взира в някого в огледалото за задно виждане в продължение на пет минути, без да мигне. Жалко, че нямах капки за очи, за да му предложа. И второ, имаше някакво изкривяване на носната преграда, заради което се чуваше нещо като цвърчене, докато дишаше.

Не много дълго след изнервящото ми пребиваване в ада, известен още като колата на Оуен Вон, нацупен мъж на име чичо Боб ме закара до апартамента ми.

– Значи Фароу те отвлече с колата ти? – попита Чибо и влезе в паркинга, без да дава пет пари за разбърканата си от спането коса.

– Да, отвлече ме с колата ми.

– А ти защо беше пред онзи магазин насред пустошта, посред нощ, посред бурята?

– Защото получих съобщение от.., ох! Джема!

Изрових от чантата си телефона, който Рейес много мило беше оставил на нощното шкафче и ѝ позвъних на мобилния. Още беше изключен. Опитах на домашния ѝ телефон.

– Джема Дейвидсън – отговори тя и гласът ѝ звучеше толкова гроги, колкото аз се чувствах.

– Къде си? – попитах.

– Кой се обажда?

– Елвис.

– Колко е часът?

– Часът на Ем Си Хамър.

– Чарли.

– Прати ли ми съобщение? Колата ти повреди ли се?

– Не и не. Защо ми причиняваш това? – Голяма смешница.

– Провери си мобилния.

Чу се сънена въздишка, шумолене на чаршафи, а след това:

– Не иска да се включи.

– Изобщо?

– Не. Какво си му направила?

– Изядох го за закуска. Провери батерията.

– Къде е тя, по дяволите?

– Хм, зад капачето на батерията.

– Ти да не ме баламосваш? – Чух я да се бори с телефона.

– Джема, ако исках да те баламосам, нямаше да изключа телефона ти. Щях да излея мед в косата ти, докато спиш. Или нещо подобно.

– Ти ли си била? – попита тя възмутена.

Напълно се беше вързала на елементарния метод да се отклони жертвата от следите на действителния извършител. От години си мислеше, че Синди Вердийн го е направила. В крайна сметка щях да ѝ кажа истината, но след онова, което стори на Синди за отмъщение, размислих. Миглите на Синди така и не се възстановиха напълно.

– Чакай – каза тя, – батерията ми я няма. Ти ли я взе?

– Да. Излиза ли тази вечер?

Тя въздъхна продължително и каза:

– Не. Да. Излязох да пийнем с колега.

– Някой да се е блъснал в теб? Да е изпуснал нещо пред теб...

– Да! Боже, онзи мъж се бутна в мен, извини се и след пет минути сам лично донесе бутилка вино. А нищо толкова не се беше случило. Той едва ме докосна.

– Взел е телефона ти, написал ми е съобщение от него, откраднал е батерията и после ти го е върнал, когато е донесъл виното. – Като се имаше предвид с какви дружи Рейес, не се учудвах, че има и приятел джебчия.

– Чувствам се направо осквернена.

– Заради телефона или заради меда?

– Нали я знаеш онази приказка колко сладко било отмъщението? Хей, ти така и не се обади след срещата ти с Рейес. Как мина?

– О, страхотно. – Погледнах към чичо Боб, който чакаше да му докладвам. – Е, изяснихме това – казах и затворих телефона по средата на изречението.

– Чарли, казвал съм това преди, ще го кажа и сега. Този мъж е престъпник. Ако беше видяла какво е направил с баща си... – Той замлъкна, като клатеше рошавата си глава.

Реших да му се доверя, въпреки състоянието на косата му.

– Чичо Боб, има ли вероятност мъжът в онази кола да не е бил Ърл Уокър?

Той сбърчи вежди.

– Това ли ти каза Фароу?

– Възможно ли е? – попитах отново.

Чибо наведе глава и запали двигателя на колата си.

– Той е като теб, нали?

Въпросът му ме изненада и не знаех какво да кажа, но трябваше да съм подготвена за него. Беше видял тялото на Рейес, след като демоните го бяха нападнали. Стана свидетел колко бързо оздравя. Лекарите казваха, че Рейес е оцелял по чудо. А само две седмици след това се върна в затвора, сякаш нищо не се бе случило. Можех да се обзаложа на голямо фрапучино, че Чибо следеше какво се случва с Рейес. И аз на негово място бих го правила.

– Имаш странната способност да оцеляваш при невъзможни обстоятелства – продължи той. – Оздравяваш по-бързо от всеки друг, когото съм виждал. Понякога се движиш така, сякаш не си човек.

Той продължи:

– Ще те попитам нещо и искам да си напълно откровена.

– Добре – казах леко притеснена. Не бях в добра форма. Не бях пила кафе от три часа. А той със сигурност можеше да събере две и две.

– Ти ангел ли си?

Направо ме хвърли в тъча.

– Не – отвърнах с лек смях. – Да кажем, че ако се озова в контейнера за изгубени вещи на летището, Големият шеф отгоре надали ще слезе да си ме прибере.

– Но ти си различна – изрече той с равен тон.

– Да, така е. И... Рейес също.

Той пусна дълга въздишка и каза:

– Той не е убил баща си, нали?

– Първо, Ърл Уокър не е истинският му баща.

Чибо кимна. Това беше станало ясно по време на процеса.

– Второ, започвам да вярвам, че този човек дори не е мъртъв. След като дълго се взира през прозореца, Чибо каза:

– Възможно е. Не е много сигурно, дори не е вероятно, но е възможно. Има начини.

– Като подмяна на зъболекарския картон? – попитах.

Той кимна.

– И на никого не му се е сторило странно, че приятелката на Ърл Уокър по онова време е работела като сестра в същия кабинет, от който са били получени документите?

Знаех, че Чибо е бил водещ детектив на случая, та можеше да се каже, че ходех по тънък лед. А не бях никак добра с кънки на лед.

Той сви устни под гъстите си мустаци.

– Помагаш ли му?

– Да. – Нямаше смисъл да лъжа. Чичо Боб не беше идиот. Усетих как след отговора ми го заля прилив на адреналин, освен това се изненада, изненада се повече от това, че бях честна. Затова реши да пробва отново.

– Знаеш ли къде е?

– Не. – Той сбърчи вежди с леко съмнение, затова добавих: – Точно затова ме заключи с белезниците, за да има малко преднина. Не искаше да ме поставя в това положение.

– А защо те удари?

– Нарекох сестра му глупачка.

Той ме изгледа гневно.

– Много е чувствителен.

– Чарли...

– Искаше да изглежда правдоподобно пред полицията.

– О! Ти имаш ли нещо общо с бягството му?

– Ако не броим отвличането ми с колата? Не.

– Ще ми кажеш ли подробностите, които за удобство пропусна пред дежурния сержант?

– Не. – Не можех да разкажа за Амадор и Бианка и страхотния шпионски план, който бяха съчинили, за да го измъкнат.

– Мислиш ли, че Куки е будна?

Сдържах се да не извъртя очи и в този момент видях Мизъри. Явно Амадор я беше докарал през нощта. Колко грижливо от негова страна.

Може пък нечестивата връзка между Куки и чичо Боб да не беше толкова лоша идея. Бяха започнали да флиртуват наскоро и независимо от неприятното усещане в корема ми, те и двамата бяха здрави, отговорни възрастни, способни да вземат лоши решения, които можеха да доведат до терапия за двойки в продължение на години, а може би и до съдебни разходи.

Нямаше да ми е приятно да стана свидетел на това. Можех да събера вещите си и да заживея в Мизъри. В джипа, не в състоянието.

Погледнах чичо Боб, изпълнен с трепетна надежда, и реших да го ударя на пазарлък.

– Ще разкараш ли опашката, която си ми лепнал? – посочих с кимване към паркираната кола от другата страна на улицата.

Лицето му помръкна.

– Не. Полезна е за задника ти.

– И качването по стълби му е полезно, но аз при всяка възможност вземам асансьора. – Той сви рамене и аз добавих: – Куки спи – миг, преди да сляза от колата.